Рицар на Сенките

ГЛАВА 10

Аз излетях трети от стаята. Завих вляво и се втурнах с все сила по коридора. Тай’ига-та може и да е бърза, но и аз мога да тичам доста добре, особено когато се наложи.

— Нали уж трябваше да ме защитаваш! — извиках след нея.

— Тази заповед взе връх над обвързващата магия на твоята майка — отвърна ми тя.

— Какво? Майка ми ли?

— Тя ме подчини на волята си и ме принуди да се грижа за теб, малко преди да постъпиш в колежа. Най-после съм свободна!

— По дяволите? — възкликнах аз.

Тя наближи стълбището и пред нея се появи Знакът на Логрус, по-голям от образа, който успявам да призова, запълнил коридора от стена до стена, раздразнен, обсипан с огнени петна, гърчещ се, нажежен и излъчващ неприкрита заплаха. Можех да си представя какъв риск бе поел с появяването си тук, насред Амбър, в такава близост до първичния Лабиринт. Но явно залогът определено си струваше.

— Приеми ме, Логрус — извика Найда. — Нося ти Окото на Змията.

В центъра на Логрус се появи огнен тунел, който едва ли завършваше в другия край на коридора. Найда понечи да прекрачи в него, но спря в напрегнато очакване, сякаш пред нея ненадейно се бе появила стъклена стена. Три от блестящите сфери на Мандор закръжиха край нейната олюляваща се фигура.

Краката ми се отделиха от пода и аз отхвръкнах към близката стена. Вдигнах инстинктивно ръка, за да се предпазя, и погледнах назад.

На няколко метра зад мен се бе появил образът на Лабиринта, не по-малък от този на Логрус. Той явно притегляше тай’ига-та или тялото на Найда към себе си със сила поне равна на тази, с която Логрус се опитваше да я погълне. Областта около мен и Знака на Реда грееше като ясна утрин, докато другият полюс на сблъсъка напомняше за зловещ здрач. Зачудих се какви са шансовете ми да се окажа на първия ред при повторението на Големия Взрив.

— Ъъ, Ваши Величия — започнах аз, тъй като се почувствах задължен да кажа нещо. Съжалявах искрено, че нямам красноречието на Люк, който сигурно щеше да успее все някак да прилъже и двете страни, дори в ситуация като тази. — Според мен е назрял моментът да се обърнете към трето лице, което би могло да реши спора ви, и тъй като съвсем случайно съм в течение на предходните събития…

Златистият диск, който аз лично някога кръстих Дяволски Чекрък, увисна над главата на Найда и се спусна към пода, образувайки около нея съвършен конус. Той явно бе успял някак да се вмъкне сред силовите полета на кръжащите сфери и да ги наруши, тъй като те потръпнаха леко и след това тупнаха на пода. Две от тях се търкулнаха право към стената пред мен, а третата продължи към стълбището вдясно и заскача надолу по него.

Лабиринтът и Логрус започнаха бавно да напредват, а аз изпълзях, за да не бъда застигнат.

— Не се приближавайте повече, приятелчета — заяви най-неочаквано Дяволския Чекрък. — Един Господ знае какво бих направил, ако ме изнервите малко повече, отколкото вече съм изнервен.

И двата Знака на Силата спряха. Някъде отвъд близкия ъгъл чух подпийналия, дрезгав тембър на Дропа, който се опитваше да докара някаква волнодумна балада. Последва кратка пауза, след която шутът подхвана „Рок на всички времена“ с далеч по-немощен гласец. Поредното му изпълнение бе прекъснато от неопределима шумотевица и звън на счупено стъкло.

Усетих, че въпреки разстоянието, което ни дели, бих могъл да установя връзка с Рубина. Но все пак не предприех нищо, тъй като не бях сигурен какъв ще е резултатът от евентуалната ми намеса.

Усетих първите сигнали на повикване чрез Картите и прошепнах:

— Да?

— Ако имаш някакъв контрол над това нещо — достигна до мен гласът на Дуоркин, — използвай го, за попречиш на Логрус да вземе Рубина.

В същия миг от червения тунел се разнесе стържещ глас, който произнасяше думите сричка по сричка.

— Върнете Окото на Хаоса. Еднорога го взе от Змията след техния сблъсък в началото на времето. То е крадено. Върнете го. Върнете го.

Блестящото лице, което бях видял над Лабиринта, не се появи. Вместо това друг глас произнесе отчетливо.

— За него бе платено с кръв и болка.

— Рубинът на Справедливостта, Окото на Хаоса и Окото на Змията са различните имена на един и същ скъпоценен камък, така ли? — попитах аз.

— Да — отвърна ми Дуоркин.

— Какво ще стане, ако Змията си възвърне окото?

— Вероятно ще настъпи краят на Вселената.

— О! — отбелязах аз.

— Какво ще получа за това нещо? — попита Чък.

— Нагла машинария — заяви гласът на Лабиринта.

— Недодялано творение — простена Логрус.

— Запазете си комплиментите за по-късно — каза Чък — и ми предложете нещо, което да ме впечатли.

— Мога да го изтръгна от теб — бе отговорът на Лабиринта.

— Само за миг бих могъл да те смачкам и да го взема — уточни Логрус.

— Но нито един от вас няма да го направи — отвърна спокойно Дяволския Чекрък, — тъй като подобно разхищение на енергия би го направило твърде уязвим спрямо другия.

Долових със съзнанието си смеха на Дуоркин.

— Кажете ми какъв е смисълът във всичко това — продължи Чък. — Толкова време е минало оттогава.

— Балансът беше нарушен в мой ущърб от този изменник — прогърмя Логрус, а над главата ми се появи едно огнено кълбо, вероятно, за да стане ясно за кой изменник става дума.

Замириса ми на изгоряла коса. Разкарах набързо кълбото.

— Я чакай малко! — извиках. — Да не би да имах някакъв избор?!

— Беше ти дадено правото да избереш — заяви Логрус, — и ти направи своя избор.

— Така е — намеси се Лабиринтът. — Но всичко това бе сторено единствено, за да бъде възстановен балансът, който ти бе нарушил в своя полза.

— Да бъде възстановен?! Ти се престара! Сега везните отново са наклонени, но вече в твоя полза! Освен това балансът бе променен в моя полза от бащата на този предател. — Към главата ми се понесе ново огнено кълбо, което този път отстраних навреме.

— Ти вероятно си го изкушил да го стори.

— Ако ми дадеш Рубина — каза Дуоркин, — аз бих могъл да го занеса там, където никой от тях няма да може да го достигне, поне докато нещата се уталожат.

— Не знам дали бих могъл да го измъкна по някакъв начин — отвърнах аз, — но ще имам едно наум.

— Дай ми камъка — обърна се Логрус към Чък — и ще те направя мой пръв служител.

— Ти оперираш с данни — каза Лабиринтът. — Мога да ти дам информация, с която не разполагат на никоя от Сенките.

— Ще ти дам сила — каза Логрус.

— Не съм заинтересуван — отбеляза Чък.

Цилиндърът се завъртя и след това изчезна. Логрус нададе вой. Лабиринтът изрева и образите на двата Знака се втурнаха един към друг, за да се срещнат някъде около вратата на Блийс.

Задействах всички защитни заклинания, с които разполагах. Усетих как някъде зад мен Мандор стори същото. Свих се на кълбо и закрих главата си с ръце…

Падах. Носех се надолу по ослепително ярък, лишен от всякакви звуци кладенец. Няколко отломки се стовариха върху мен от най-различни посоки. Изведнъж ми бе светнало за доста неща. Жалко, че най-вероятно така и щях да си отида от този свят, без да успея да изложа на някого своето прозрение за истинската природа на реалността. Лабиринтът не даваше и пет пари за потомците на Амбър, точно както и Логрус не се интересуваше ни най-малко от съдбата на обитателите на Хаос. Силите бяха загрижени най-вече за самите себе си, за разните му там вселенски закони и за Еднорога и Змията. На тях не им пукаше за мен, за Корал или Мандор, а най-вероятно дори и за Дуоркин и Оберон. Всички ние бяхме за тях просто инструменти, понякога неудобни, друг път полезни, които биват създавани, използвани и унищожавани, след като изпълнят предопределението си…

— Подай ми ръка — каза Дуоркин и аз го видях, сякаш бях установил с него контакт чрез Картите. Протегнах се и…

…паднах на някакъв шарен килим, постлан върху твърд каменен под. Огледах се. Това вероятно беше онази стая без прозорци, за която бе споменал баща ми, претъпкана с книги и екзотични предмети и осветена от висящи във въздуха глобуси.

— Благодаря ти — казах и се изправих бавно. После пооправих дрехите си и разтрих изтръпналия си ляв крак.

— Долових част от мислите ти — каза Дуоркин. — Това не е всичко.

— Сигурно, но понякога предпочитам да съм в неведение по някои въпроси. Каква част от приказките на двата Знака беше истина?

— Всичко, от игла до конец. С уговорката, че едва ли би могло да се каже със сигурност кой от тях е започнал пръв. Настоящите събития бяха предходени от повреждането на Първичния Лабиринт. Но ако Лабиринтът се бе позовал на този факт, Логрус щеше да му напомни за Деня на Прекършените Разклонения, няколко века преди това.

— Не бях чувал за този ден — казах аз.

Дуоркин сви рамене.

— Това не ме учудва. Не беше кой знае какво, но те гледат иначе на нещата. Това, което искам да кажа, е, че този спор би могъл да продължи безкрайно, докато накрая се стигне до някои от началните събития, които са твърде мъгляви, за да бъдат тълкувани еднозначно.

— Е, какъв е отговорът тогава?

— Отговорът ли? Това не е час по аритметика, момчето ми. Единствените отговори, които могат да бъдат дадени в този случай, биха заинтригували само философите, тъй като нямат никаква практическа стойност.

Той наля някаква зелена течност в една малка чашка и ми я подаде.

— Изпий това.

— Малко ми е рано за първото питие.

— Това не е аперитив, а лекарство — обясни Дуоркин. — Нервният шок вече ти чука на вратата, независимо дали си наясно с това, или не.

Опънах течността на един дъх и тя ме изгори като истински алкохол, макар че вкусът й ми се стори по-различен. През следващите няколко минути почувствах как тялото ми се отпуска блажено дори на места, в които не бях усетил никакво особено напрежение.

— Корал, Мандор… — казах после.

С леко движение на ръката Дуоркин накара един от мъждукащите глобуси да се снижи от тавана и да се приближи към нас. Пръстите на стареца изписаха във въздуха някакъв смътно познат знак и пред мен се появи нещо като видение на Логрус, без самият Логрус да присъства в него. В глобуса се появи образ.

Значителна част от коридора около мястото на сблъсъка бе разрушена заедно с апартамента на Бенедикт, а вероятно и с този на Жерар. Същата участ бе споходила покоите на Блийс, някои от моите стаи, дневната, в която бях умувал малко преди фаталните събития, североизточния ъгъл на библиотеката, както и части от пода и тавана. На долния етаж бяха засегнати частично кухнята, оръжейната, а може би и още няколко други помещения. Погледнах нагоре — глобусът ми даваше невероятна свобода на гледната точка — и видях там да се синее небето, което означаваше, че експлозията бе преминала през третия и четвъртия етаж, бе засегнала кралските покои, лабораторията и Бог знае още какво. На ръба на бездната, която се бе появила на мястото на апартамента на Блийс или Жерар, стоеше Мандор. Дясната му ръка изглеждаше счупена, а лявата бе пъхнал в широкия си черен колан. Корал се бе облегнала немощно на лявото му рамо, по лицето имаше размазана кръв. Не можах да преценя дали е съвсем на себе си. Мандор я прихвана с лявата си ръка през кръста. Около тях кръжеше една от неговите метални сфери. От другата страна на зейналата пропаст, върху една масивна носеща греда стоеше Рандъм. Зад него се виждаше Мартин. В дясната му ръка все още проблясваше саксофонът. Рандъм определено не изглеждаше в добро разположение на духа и като че ли крещеше нещо.

— Звук! Звук! — казах аз.

Дуоркин махна с ръка.

— …скапан баровец от Хаос да ми направи двореца на пух и прах! — тъкмо казваше Рандъм.

— Дамата е ранена, Ваше Величество — отбеляза Мандор.

Рандъм прекара ръка през лицето си, после погледна нагоре.

— Ако има някакъв начин да я пренесете в моите покои, Вайъли е доста добре запозната с някои области на медицината — каза той, този път по-кротко. — Аз също бих могъл да помогна.

— А къде се намират покоите ви, Ваше Величество?

Рандъм се облегна на стената и посочи нагоре.

— Изглежда, няма да ви се наложи да чукате на вратата, но се съмнявам, че и стълбището е достатъчно запазено, за да се изкачите по него.

— Ще се справя — каза Мандор и още две от металните сфери се устремиха в ексцентрични орбити около него и Корал. Малко след това телата им се издигнаха във въздуха и се понесоха бавно към отвора, който сега заместваше вратите на кралските покои.

— И аз идвам след малко — извика Рандъм след тях. Стори ми се, че понечи да добави още нещо, но размисли в движение, сведе глава и се обърна настрани. Аз последвах примера му.

Дуоркин ми подаде поредната доза от зеленото лекарство и аз го изпих с готовност. Резултатът отново бе обнадеждващ и приятен.

— Трябва да отида там — казах аз. — Харесвам това момиче и искам да се убедя, че е добре.

— Разбира се, мога да те пренеса там, но не се сещам какво повече би могъл да направиш за нея от другите. Може би ще е по-добре да посветиш времето си на откриването на онова твое странстващо творение, наречено Дяволски Чекрък. Трябва да го убедиш да ти върне Рубина на Справедливостта.

— Така да бъде — съгласих се аз. — Но първо исках да видя Корал.

— Твоето появяване там може значително да те забави — предупреди ме Дуоркин, — тъй като ще ти се наложи да дадеш доста обяснения.

— Хич не ми пука.

— Добре тогава.

Той взе от стената нещо, което ми заприлича на прибран в калъф жезъл, и го окачи на колана си. После прекоси стаята и измъкна от едно от чекмеджетата облицована с кожа кутийка. Тя изтрака с металически звук, докато я прибираше в джоба си. Друга кутийка, вероятно за бижута, изчезна в един от ръкавите му.

— Ела — каза Дуоркин и ме хвана за ръката.

Поведе ме към най-мрачния ъгъл на стаята, където забелязах едно странно на вид, продълговато огледало. Докато се приближавахме към него, то отразяваше безпогрешно нашите образи и останалата част от стаята, но е всяка следваща крачка картината му видимо се замъгляваше. Вече виждах какво се задава в него. Все пак се стегнах леко, когато Дуоркин прекрачи през мъглявата му повърхност и ме изтегли след себе си.

Спънах се, но бързо възстанових равновесието си и забелязах, че стоя пред едно от декоративните огледала в оцелялата част на кралските покои в Амбър. Пресегнах се към него и го докоснах — повърхността му се оказа съвсем материална. Дуоркин все още държеше ръката ми. Погледнах отвъд заострения му профил и забелязах, че леглото е преместено в източната част на спалнята, по-далеч от разрушения й ъгъл, където в пода зееше огромна дупка. Край леглото, с гръб към нас, бяха застанали Рандъм и Вайъли, вгледани внимателно в лицето на Корал, която като че ли беше в безсъзнание. Мандор бе седнал на едно кресло до тях. Той пръв забеляза нашата поява и ми кимна леко.

— Как… е тя? — попитах аз.

— Сътресение — отвърна Мандор. — Дясното й око също е пострадало.

Рандъм се обърна. Каквото и да се бе наканил да ми каже, думите замръзнаха на устните му при вида на стареца, застанал до мен.

— Дуоркин! — каза той. — Толкова отдавна не съм те виждал. Не знаех дори дали още си жив. Ти… добре ли си?

Дребничкият маг прихна.

— Прочетох мислите ти — каза той. — Да, с всичкия си съм. Бих искал да прегледам момичето.

— Разбира се — отвърна Рандъм и отстъпи встрани.

— Мерлин — каза Дуоркин, — виж дали ще можеш да откриеш онзи Дяволски Чекрък и поискай от него да ти върне веднага онова нещо.

— Разбрах — казах аз и се пресегнах за колодата си.

След броени секунди съзнанието ми вече търсеше упорито контакта…

— Усетих намерението ти още преди да извадиш Картите си, татко.

— Добре. Рубинът в теб ли е?

— Да, тъкмо приключих с него.

— Какво си приключил?

— Приключих с проучването му.

— Как точно… си го проучил?

— Ами от теб научих, че онзи, който проникне във вътрешността му и премине по тримерната структура в нея, ще бъде защитен в известна степен от замислите на Лабиринта. Беше ми интересно дали това важи и за подобно перфектно синтезирано творение, каквото съм аз.

— Какъв термин само — „перфектно синтезирано творение“! Сам ли го измъдри?

— Хрумна ми току-що, докато търсех вербалното съответствие на своята същност.

— Предполагам, че Рубинът те е отхвърлил.

— Ами, нищо подобно.

— О, значи премина през него — от началото до края?

— Да.

— И какъв е ефектът?

— Засега ми е трудно да преценя. Възприятията ми са някак по-различни. Не мога да намеря точното определение… Усещането е доста… трудно доловимо.

— Невероятно. Можеш ли вече да се свържеш с камъка от разстояние?

— Да.

— Като успеем да се справим с цялата каша, ще ти направя няколко допълнителни теста.

— И мен ме гложди любопитство.

— Междувременно искам да си получа Рубина.

— Идва.

Дяволския Чекрък се появи във формата на сребристо колелце, от чийто център висеше верижката на Рубина. Прибрах бързо скъпоценния камък и го занесох на Дуоркин. Той дори не ме погледна, докато го вземаше. Погледнах лицето на Корал и веднага отвърнах очи. Приближих се отново до Чък.

— Къде е Найда?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна той. — След като взех Рубина от нея, тя ме помоли да я оставя сама — там, близо до кристалната пещера.

— Тя какво правеше?

— Плачеше.

— Защо?

— Може би защото и двете мисии в живота й пропаднаха.

— Не мислиш ли, че би трябвало да се почувства щастлива, след като вече е свободна? Сега би могла отново да се занимава с обичайните за един безгрижен демон дела.

— Не съвсем, татко.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя май не може да се отдели от това тяло. Явно не може просто да го изостави, както е правила с другите тела, които е използвала преди. Сигурно защото това тяло вече не принадлежи на никого.

— О. А не би ли могла някак да го унищожи и така да се освободи?

— И аз й го предложих, но тя не беше убедена, че ще се получи. Каза, че би могла да убие и себе си заедно с тялото, след като вече са обвързани но този начин.

— Значи тя е някъде около пещерата?

— Не. Тя е запазила същността си на тай’ига, което я прави нещо като магическо същество. Предполагам, че просто е тръгнала през Сенките, докато аз бях в пещерата и експериментирах с Рубина.

— Защо в пещерата?

— Ами ти също я използваш напоследък като работен кабинет.

— Как тогава успях да се свържа с теб чрез Картите?

— Вече бях приключил с Рубина и бях излязъл навън. Всъщност тъкмо търсех Найда, когато ти ме потърси.

— Май ще е най-добре да продължиш да я търсиш.

— Защо?

— Защото й дължа цял куп услуги, въпреки принудата на майка ми.

— Така е. Но не знам дали ще успея да я открия. Магическите същества не оставят толкова ясни следи.

— Опитай все пак. Искам да разбера накъде се е запътила, както и дали бих могъл да направя нещо за нея. Може пък новопридобитите ти способности да помогнат.

— Ще видим — каза той и изчезна.

Раменете ми увиснаха. Как ли щеше да реагира Оркуз? Едната му дъщеря тежко ранена, а другата — обладана от демон, който скитосва из Сенките. Отидох до леглото и се облегнах на креслото на Мандор. Той протегна лявата си ръка и стисна рамото ми.

— Предполагам, че не си напреднал особено в лечителските си умения, докато живееше на онази Сянка — подхвърли той.

— Боя се, че не — отговорих аз.

— Жалко. Аз ще трябва да изчакам реда си.

— Можем да те пренесем някъде — предложих, — където ще се погрижат за теб веднага.

Понечих да измъкна Картите си.

— Не — каза той. — Искам да видя как ще се развият събитията тук.

Забелязах, че Рандъм поддържа някакъв доста интензивен разговор чрез Картите. Вайъли бе застанала между него и отвора в стената, сякаш за да го предпази от нещо, което би могло да се появи оттам. Дуоркин продължаваше да работи по лицето на Корал, но тъй като тялото му я закриваше от мен, не можех да преценя какъв е резултатът.

— Мандор — казах аз, — ти знаеше ли, че майка ни е изпратила тази тай’ига, за да се грижи за мен?

— Да — отвърна той. — Тя ми го каза, когато ти излезе от стаята. Част от заклинанието, под чиято власт се намираше, наистина не й позволяваше да ти го каже.

— Задачата й само да ме предпазва ли беше, или е трябвало и да ме следи?

— Това вече не знам. Не успях да науча нищо за това. Страхът й от наказанието, което може би я очаква, беше твърде силен.

— Мислиш ли, че Дара е знаела за Люк и Джасра?

— Още един въпрос, на който не мога да отговоря еднозначно. И да е знаела, не бих могъл да ти кажа как е успяла да го научи.

Рандъм приключи разговора си и закри с длан Картата, която държеше. После се обърна и впери поглед във Вайъли. Гледаше я така, сякаш се канеше да й каже нещо, но после се отказа. Погледна към мен. Приблизително по същото време от устните на Корал се откъсна тих стон. Обърнах се встрани.

— Един момент, Мерлин — каза Рандъм, — преди да си хукнал пак нанякъде.

Срещнах погледа му. Не можах да преценя дали е ядосан, или просто изпитва известно любопитство. Напрегнатото му чело и присвитите очи можеха да са признак и на едното, и на другото.

— Сир? — казах аз.

Рандъм се приближи, хвана ме за лакътя и ме поведе към вратата, водеща към съседната стая.

— Вайъли, ще се възползвам от будоара ти за няколко минути — каза той.

— Разбира се — отвърна му тя.

Влязохме в будоара и Рандъм затвори вратата.

В помещението се бяха изсипали цял куп неща от килера на Жерар. В онази част, която вероятно представляваше нещо като работен кът, мярнах последния незавършен гоблен на Вайъли — някакво многокрако морско животно, което не бях виждал никога през живота си.

Рандъм се обърна рязко към мен, вгледа се внимателно в лицето ми и попита:

— Следиш ли ситуацията в Кашфа и Бегма?

— Долу-горе — отвърнах аз. — Бил ме запозна накратко. Еринор и прочие.

— А каза ли ти, че се каним да включим Кашфа в Златния Кръг и да решим въпроса за Еринор, като признаем правото на това кралство над спорната територия?

Не ми хареса начинът, по който ми бе зададен този въпрос, а и не исках да забърквам Бил в собствените си проблеми. Затова казах:

— Боя се, че не изпаднахме в чак такива подробности.

— Е, точно това смятаме да направим — заяви Рандъм. — Обикновено не решаваме проблемите си по този начин — фаворизирайки един свой съюзник пред друг, но Арканс, графът на Шадбърн, не ни остави кой знае какъв избор. Той беше единственият подходящ благородник, когото можехме да качим на трона в своя полза, след като онази червенокоса кучка излезе от играта. Той разбра, че би могъл да ни натисне за Еринор, и естествено го направи.

— Разбирам — казах. — Но какво общо има това с мен?

— Коронацията е насрочена за днес. Дори трябваше след малко да се облека, за да се пренеса там…

— Как да разбирам това минало време? — попитах аз, за да запълня последвалата пауза.

— Така и ще направя, така и ще направя — промърмори Рандъм, после се обърна с гръб към мен и направи няколко крачки. Щом стигна до средата на стаята, се обърна и стъпи с единия си крак върху отломъка от някаква статуя. — Просто добрият граф е или мъртъв, или затворен някъде.

— Значи коронацията няма да се състои?

— Напротив — отвърна той и отново се вгледа в лицето ми.

— Предавам се — казах аз. — Кажи ми какво става?

— Днес призори е бил направен преврат.

— Дворцов ли?

— Вероятно. Бил подкрепен от външна военна сила.

— Къде е бил Бенедикт, докато е ставало това?

— Още щом се върнах тук, му заповядах да изтегли нашите войски от Кашфа. Ситуацията изглеждаше стабилна, а нашето военно присъствие по време на коронацията едва ли би се отразило добре на репутацията ни.

— Така е — съгласих се аз. — Значи щом Бенедикт е напуснал кралството, някой е дошъл на неговото място и е отмъкнал бъдещия крал, без никой от местните генерали да заподозре, че се мъти нещо, така ли?

Рандъм кимна и каза:

— Така поне ми бе съобщено. Да имаш някакво обяснение, защо е станало така?

— Вероятно защото това е било добре дошло за тях.

Рандъм се усмихна и щракна е пръсти.

— Впечатлен съм. Човек би си помислил, че си наясно с това, което става там.

— И би сгрешил — уточних аз.

— Днес твоят бивш състудент Лукас Рейнард ще стане Риналдо I, крал на Кашфа.

— Да ме вземат мътните! Нямах никаква представа, че нещо подобно му се върти из главата. Как смяташ да реагираш?

— Ще осуетя коронацията.

— Имах предвид в по-дългосрочен аспект.

Рандъм въздъхна, обърна се и срита едно солидно парче мазилка.

— Накратко, дали смятам да изпратя там Бенедикт, за да го свали от престола, нали?

— Накратко, да.

— Това ще ни спечели доста лоша слава в региона. Виж, ходът на Люк е изцяло в духа на местната политика. Първия път отидохме там, за да овладеем една ситуация, която предвещаваше пълен хаос. Бихме могли да се върнем само при условие, че там имаше поне един откачен генерал или поне един безумно предан благородник, който да подкрепя сваления „монарх“. Но на практика претенциите на Люк за престола са далеч по-обосновани от тези на Шадбърн. Да не говорим, че е доста популярен на местна почва. Той е млад, изглежда добре. Сега позициите ни там са много по-слаби отпреди. Но въпреки това бях готов да се примиря с прозвището „агресор“, за да разкарам от престола откачения син на тази кучка. И тогава моят човек в Кашфа ми каза, че той е под протекцията на Вайъли. Попитах я как е станало това, а тя ми каза, че ще ми обясни веднага щом Дуоркин приключи с Корал, тъй като сега можела да му помогне с телепатичните си способности. Но аз не мога да чакам дотогава. Кажи ми как се стигна дотам.

— Първо имам още един въпрос към теб.

— Слушам те.

— С какви военни сили си е възвърнал Люк трона?

— С наемници.

— Хората на Далт?

— Да.

— Добре. Люк се отказа от отмъщението си срещу кралското семейство — казах аз. — Направи го по собствена воля, веднага след разговора си с Вайъли онази вечер. Точно тогава тя му даде пръстена. Тогава си мислех, че го е направила, за да го предпази от Джулиън, тъй като трябваше да идем до Ардън.

— Заради тъй наречения ултиматум на Далт ли?

— Точно така. И през ум не ми мина, че всичко може да е нагласено, просто номер, който да събере Люк и Далт заедно, за да организират преврата. Това означава, че двубоят между тях вероятно също е бил част от играта, тъй като те двамата говориха насаме преди това.

Рандъм вдигна ръка.

— Чакай — каза той. — Сега се върни в началото и ми разкажи всичко, така че да те разбера.

— Дадено.

Така и направих. Докато приключа историята си, вече бяхме отмерили десетки пъти в крачки размерите на будоара.

— Знаеш ли — каза Рандъм, — цялата работа ми звучи като нещо, което Джасра е замислила още преди да поеме задълженията на закачалка.

— И на мен ми хрумна нещо подобно — подхвърлих аз с надеждата, че разговорът няма да се прехвърли върху настоящото местонахождение на Джасра. Колкото повече се замислях за реакцията й във Владението на новината за пленничеството на Люк, толкова повече се убеждавах, че тя е била наясно през цялото време какво става и че дори се е свързала с Люк почти веднага след това.

— Иначе са го изиграли наистина перфектно — отбеляза Рандъм. — Далт сигурно е следвал предишните си инструкции. И тъй като вероятно не е знаел как да открие Люк или Джасра, за да го въведат в събитията, е решил да рискува и да се придържа към първоначалния план. Разбирал е, че Бенедикт може да го смаже за нула време, но не е имал кой знае какъв избор.

— Така е. Не мога да отрека, че кураж не му липсва. Което значи, че Люк е действал наистина светкавично, за да се възползва от ситуацията. Планът трябва да му е хрумнал, докато си говореха с Далт в Ардън. Той е ръководел театрото, а ние решихме, че се е жертвал за Амбър. Какво ще предприемеш сега?

Рандъм разтърка слепоочията си.

— Да го спипам и да предотвратя коронацията би било едно наистина нелошо решение — каза той. — Любопитно ми е да узная още нещо. Казваш, че този Люк е голям сладкодумец. Ти си бил там, кажи ми, той подведе ли по някакъв начин Вайъли, за да я накара да му даде пръстена?

— Не, не мисля. Изглеждаше също толкова изненадан от жеста й, колкото бях и аз. Отказа се от отмъщението си, тъй като почувства, че честта му е удовлетворена, че е бил просто изпълнител на замислите на майка си, както и заради приятелството си с мен. Направи го, без да очаква някакви конкретни облаги. Все още си мисля, че Вайъли му даде пръстена, за да сложи край на вендетата още там, като попречи на Джулиан или на някой друг да си отмъсти на Люк.

— Да, типично в неин стил — съгласи се Рандъм. — Ако само се бях усъмнил, че я е измамил, щях лично да се заема с него. Все някак щях да преживея срама от постъпката си. Аз поставям някого на трона на Кашфа, а той бива свален от човек, който се намира под протекцията на жена ми. Направо намирисва на несъгласие не между кого да е, а между краля и кралицата. Мразя да оставям подобно впечатление у поданиците и приближените си.

— Имам чувството, че Люк ще се държи прилично като крал на Кашфа. Познавам го достатъчно добре и знам, че е способен да оцени подобен жест. Според мен няма да ни е никак трудно да се разбираме с него по всички спорни въпроси.

— Обзалагам се, че ще е така. А как иначе?!

— Наистина — казах аз. — Какво ще стане сега с предишната уговорка за Еринор.

Рандъм се усмихна.

— Последните събития ми развързват ръцете. И слава Богу. През цялото време бях като на тръни заради реакцията на Бегма. Уговорката вече не важи. Нека се оправят сами, мътните ги взели.

— Убеден съм, че Арканс е все още жив — подхвърлих аз.

— Мислиш, че Люк го държи като заложник, за да ме принуди да включа Кашфа в Златния кръг, така ли?

Свих рамене.

— До каква степен държиш на Арканс?

— Задължен съм му, тъй като аз го натопих в тази каша, но не чак толкова, че да позволя да ме изнудват заради него.

— Разбирам.

— В момента дори фактът, че сме се захванали с делата на второстепенна сила като Кашфа, уронва в известна степен авторитета ни.

— Така е — съгласих се аз, — но Люк все още не е коронован като владетел на Кашфа и отношенията ни с него не са официални.

— Арканс сигурно щеше все още да се радва на живота в провинциалното си имение, ако не бях аз. А Люк, доколкото разбирам, ти е приятел — доста своенравен приятел, но все пак приятел.

— Значи искаш да му подхвърля съвсем случайно нашата идея, докато говорим, да речем, за изкуство?

Рандъм кимна.

— Но ще ти се наложи да си побъбриш с него съвсем скоро. Всъщност като че ли няма да е зле да присъстваш на коронацията в Кашфа, като приятел на бъдещия крал. Ти можеш спокойно да минеш за неутрална страна в конфликта, а Люк сигурно ще се почувства поласкан.

— Но това едва ли ще го накара да се откаже от членството в Златния Кръг.

— Той трябва да е наясно, че дори да склоня да отстъпя по този въпрос, за Еринор и дума не може да става.

— Разбирам.

— Освен това ти забранявам да ни замесваш в каквито и да било конфликти.

— И това ми е ясно.

— Тогава защо не се поизмиеш и не идеш да поговориш с него? Твоето място е на отсрещната страна на пропастта. Можеш да излезеш през ей онази дупка и да преминеш по единствената здрава греда, която все още свързва двата бряга, и после да се спуснеш на долния етаж.

— Добре, отивам — отвърнах аз и понечих да тръгна. — Имам само още един последен въпрос.

— Да?

— Баща ми да си е идвал наскоро?

— Аз поне не знам за нещо такова — каза Рандъм и поклати бавно глава. — Но нека не забравяме, че всички ние сме доста добри в промъкването, особено когато искаме да останем незабелязани на всяка цена. Все пак си мисля, че той би ми се обадил.

— И аз така смятам — казах аз, после излязох през дупката в стената и се насочих към зейналата в пода пропаст.