Реката на синия огън

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА СЪНИЩАТА НА ЧИСЛАТА

Тя не мислеше. Тя не бе жива.

Всъщност не притежаваше нито една дарба, която да не бе сътворена от създателите й, и нито веднъж не бе достигнала съдбоносната граница — в класическия научнофантастичен смисъл — да се трансформира в нещо повече от сбора на отделните си части, а не да бъде проста амалгама на времето, усилията и най-съвършеното линейно мислене, на което бяха способни нейните конструктори. И все пак със своята разрастваща се сложност и неочаквана, но необходима идеосинкразия, и без всякакво зачитане на различията, заложени в нея от сътворилите я телесни разумни същества, програмата „Немезида“ бе разкрила известна автономност в себе си.

Програмата бе създадена от някои от най-брилянтните мозъци на планетата, Е-екипа на „Телеморфикс“. Цялото име на групата бе „Екип Ерихон“ и макар техният патрон и наставник Робърт Уелс никога да не им бе изяснил напълно какви стени им предстоеше да срутят с този или с който и да е от другите им проекти, те се залавяха с възложената задача с онзи esprit de corps, характерен за всички, които смятаха себе си за най-добрите и най-бляскавите. Избраниците на Уелс бяха до един надарени, ентусиазирани и ужасяващо целенасочени: имаше моменти, сред затъпяващото напрежение на някой краен срок, когато се чувстваха като някакъв безтелесен разум, а понякога не дори и като пълноценни, съзнателни същества, а единствено като самия проблем с всевъзможните му пермутации и варианти на решения.

Така, както собствените й създатели се отнасяха с безразличие към своите тела — задоволявайки се и в най-добрите времена да им нахлузят небрежно по някаква дреха или да ги нахранят, с каквото дойде, но зададеше ли се някой пусков срок, зарязваха съня си и всякаква хигиена почти изцяло, — програмата „Немезида“ до голяма степен беше обособена от матрицата, в рамките, на която функционираше, а именно проекта „Граал“ (или „Адърланд“, както го наричаха малкото посветени). За разлика от повечето обитатели специално на тази бинарна вселена, възсъздадени от мостри на изкуствени форми на живот, за да имитират действията на живи същества, „Немезида“ бе проектирана да имитира организми от реалния свят само заради плавността на движенията и ненатрапчивостта при осъществяване на наблюденията, но смяташе себе си за част от околната среда точно толкова, колкото грабливата птица се възприема като някой от клоните, на които от време на време каца, за да си почине.

Още повече че я ръководеше инсталирана в нея представа по-скоро за съществуване в нещата, отколкото за наподобяването им, един съвършено различен импулс от онзи, който бе зашифрован в останалите кодови структури, имитации на живот в мрежата. „Немезида“ бе ловец и макар появилата се напоследък в нея потребност да ловува по възможно най-ефективния начин да я бе накарала да се замисли за някаква промяна в методите на функциониране, тя все пак не можеше да действа нито като обикновените форми на изкуствен живот в рамките на проекта „Граал“, нито пък да прескочи границите на електронната вселена, прехвърляйки се в свободното открито пространство отвъд нея.

„Немезида“ обитаваше собствената си реалност. Не притежаваше физическо тяло, поради което бе лишена от телесни тегоби дори когато съпътстващият я облак от стойности се променяше, за да създаде нов достоверен организъм имитация вътре в някоя симулация. Наподобяването на жизнени форми бе предназначено единствено за наблюдателите — самата „Немезида“ не беше нито във, нито част от симулациите. Тя се движеше чрез тях, над тях, през тях. Разрастваше се из цифровото пространство като плътна мъгла, без да съзнава, че симулира безкрайно количество тела, възприемани като реални от сетивата на попадналите в нея човешки същества, така както дъждът не съзнава, че мокри.

След задействането на системата с първата команда, блеснала като светкавица над замъка Франкенщайн, „Немезида“ се бе впуснала да преследва необузданите си нужди по предписания й линеен модел — да открие аномалията, да определи най-голямата/най-близката аномалия, да се придвижи към нея, да изследва точките за сравнение и да продължи неотклонно нататък, все така неудовлетворена. Но вихрещият се информационен хаос, какъвто представляваше сама по себе си мрежата Адърланд, и океанът от променливи стойности, които човешките същества едва ли можеха да проумеят, макар самите те да бяха я създали, не съответстваха напълно на програмата „Немезида“. Разликата между предоставената на „Немезида“ концептуална карта на Адърлънд и Адърланд, през която тя се придвижваше, бе толкова колосална, че системата замалко не блокира още в първия момент поради простичкия и основен парадокс: ако преследваш аномалии, а си заобиколен единствено от аномалии, то началната точка се оказва и финална.

Но без дори да го съзнават, склонните да допускат грешки телесни разумни същества от Е-екипа на „Телеморфикс“ бяха вложили в своето създание повече приспособимост, отколкото им се искаше. В нейната ганглийна мрежа от практически умения — нагона да ловува, да се придвижва нататък, да открива различията — бе заложена способността да гледа на Адърланд като на нещо непознато, лишавайки я по този начин от абсолютно упование в първоначалната концепция. Което я принуждаваше първо да разучи структурата на тази нова, аномална версия на системата, а след това да потърси аномалии в самата структура.

Тази приспособимост обаче бе довела до нови, още по-значителни усложнения и до осъзнаването, че дори и да бъде заобиколен първоначалният проблем, задачата така, както бе поставена, е неизпълнима. Сравнително по-дребните аномалии в системата, които „Немезида“ бе създадена да изследва, бяха твърде много: така, както бе конструирана, „Немезида“ не бе в състояние да ги проучва и отчита със скоростта на възникването им.

Все пак несъответствието не бе непреодолимо. Е-екипът, тези божества, които „Немезида“ не можеше да си представи, поради което нито ги боготвореше, нито се страхуваше от тях, бяха допуснали минимална грешка в изчисленията. Тъй че, ако можеше да се осъществи известно понижение на перцепцията, без да се посегне на ефективността на ловуването, „Немезида“ би могла да се раздроби, за да постигне по-голям обхват. Макар в програмата да не бе вградена представата за аз, един контролен интелектуален център — всеобщо споделяна от създателите й самоизмама, — тя все пак функционираше като единен контролен център или единна причинно-следствена цялост. Подразделянето на този контролен център би понижило капацитета на отделните единици, но би осигурило по-голяма скорост при по-обемните проучвания.

Съществуваше и още един аргумент в полза на раздробяването, нещо твърде странно, което бе привлякло вниманието на програмата „Немезида“ и бе възбудило хладното й любопитство. През безкрайните часове на придвижване и проучване, носейки се върху цифрови ветрове, обработвайки информацията, получена от тяхната форма и сила, до нея бяха достигнали сигнали за нещо друго, нещо толкова различно от вградената в нея концептуална карта на обграждащото я, че се бе оформило като нова заплаха за логическата цялост на програмата „Немезида“.

Някъде — друго понятие, която не означаваше нищо за програмата, тъй като информационното пространство бе лишено от параметри за разстояние и посока, освен симулациите им, предназначени за човешките същества, — в отдалечения край на Адърланд нещата бяха… различни.

„Немезида“ нямаше представа, по какво се различаваха, както и не съзнаваше как така в една вселена без пространствено измерение нещо би могло да бъде отдалечено, но знаеше, че и едното, и другото бяха истина. И за първи път „Немезида“ изпитваше нещо, което не можеше да бъде изцяло обяснено от нейното програмиране. Това, разбира се, беше поредната аномалия, за която човешките й създатели дори не подозираха, но тази аномалия бе толкова необичайна по своя характер за тези, които бяха проектирали програмата за ловуване, че по всяка вероятност не я бяха забелязали, така както някой съвършено неподвижен обект остава незабележим за някои хищници. Но нещо в това отдалечено „място“, където всичко бе различно, където цифровите потоци се движеха по необичаен и според „Немезида“ непонятен начин, бе привлякло вниманието й, превръщайки се в един вид фикс-идея за това бездушно, безжизнено създание от кодове.

Така че една от многото нейни подверсии, които тя щеше да създаде, извършвайки нещо като самоубийствено саморазграждане на централния аз, щеше да има за задача да изследва тази грандиозна аномалия, отправяйки се по информационните потоци към това невъобразимо отдалечено не-място, и — ако е възможно — да достави обратно нещо, наподобяващо Истината.

„Немезида“ не мислеше. Тя не бе жива. И само някой, който нямаше никакво понятие от параметрите на един обикновен код и от хладната чистота на цифрите, би могъл да допусне, че тя може да мечтае.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА ИГРИ В СЕНКИТЕ

— Код Делфи. Начало.

Някога обичах дъжда. Ако нещо ми липсва поради факта, че толкова отдавна живея в своя подземен дом, то е усещането на дъжда върху кожата ми.

Да, и светкавицата — тази бляскава цепнатина в небето, сякаш за миг вселената се разтваря, за да разкрие трансценденталната светлина на вечността. Ако нещо ми липсва в това мое състояние, то е гледката на великолепния лик на Бога, който наднича през една пукнатина на вселената.

Казвам се Мартин Дерубен. Не мога да продължа дневника си по обичайния начин, причината, за което ще обясня по-късно, затова нашепвам тези думи в… в нищото, доколкото мога да преценя… с надеждата, че някой ден някак си ще мога да ги възстановя. Нямам представа, що за система лежи в основата на мрежата Адърланд, нито пък каква е степента на паметта й — може би тези думи наистина ще бъдат загубени завинаги, все едно съм ги изкрещяла срещу вятъра. Но за мен тези откровения и размисли са се превърнали от много години в ритуал и не мога да спра сега.

Може би някой друг ще изтегли тези думи от матрицата някой ден след много години, когато всички неща, които ме засягат сега и така силно ме плашат, ще са минало. Какво ще си помислиш, човеко от бъдещето? Ще имали въобще някакъв смисъл за теб онова, което изричам? Ти не ме познаваш. Дори аз понякога, макар да водя този дневник, откакто се помня, имам чувството, че слушам нечии чужди мисли.

В такъв случай с бъдещето ли разговарям, или като всички побъркани жени в човешката история мънкам на себе си, една самотница в своята собствена мрачина?

Няма отговор, разбира се.

По-рано ми се е случвало дни наред да не напиша нито дума в дневника си — дори седмици по време на някое боледуване, — но никога досега пропуснатото време не е съдържало в себе си такива изумителни промени като тези, които ми се случиха, откакто за последен път изложих мислите си. Не знам с какво да започна. Просто не знам. Всичко е съвършено различно.

Чудесно е, че отново мога да се заема с дневника си. Известно време си мислех, че никога повече няма да мога да разсъждавам свързано, но с отминаващите дни — или илюзията за дни — в това място ми е малко по-лесно да понасям потреса, на който човек е подложен в Адърланд, или проекта „Граал“, както го наричат създателите му. Физическото ми състояние също се подобри до известна степен, но все още съм по детски несръчна и объркана от света около мен, и почти все така безпомощна, както при загубата на зрението ми преди двайсет и осем години. Това бяха ужасни времена и се бях заклела никога вече да не допусна подобна безпомощност. Изглежда, Бог никога не пропуска да те накаже за самоувереността. Не бих казала, че ми харесва чувството му за хумор.

Но вече не съм дете. Тогава много плаках, плаках всяка нощ и го умолявах да върне зрението ми — да ми върне света, защото тъкмо това ми се струваше, че съм изгубила. Той не ми помогна, както не ми помогнаха и моите изнервени, некадърни родители. Не беше по силите им. Не съм сигурна дали е било и по неговите.

Странно, че си спомням за майка си и баща си след толкова време. Още по-странно е да си мисля, че са все още живи и в този момент се намират на някакви си стотина километра от физическото ми тяло. Разстоянието помежду ни беше огромно още преди да попадна в тази невъобразима Адърланд — тази въображаема вселена, тази играчка на чудовищни деца.

Моите родители не искаха да ми причинят болка. Срещат се и много по-тежки ситуации в живота, но това едва ли би могло да бъде някаква утеха. Те ме обичаха — и продължават да ме обичат, сигурна съм, и раздялата ни вероятно им е причинила огромна мъка, — но те не ме защитиха. А това се прощава трудно, особено след толкова тежко увреждане.

Майка ми Женевиев беше инженер. Както и баща ми Марк. И двамата трудно съжителстваха с други хора и се чувстваха далеч по-сигурни сред цифрите и схемите. Срещнали се като две плахи животинчета сред горските усои и осъзнали сходството на възгледите си, те решили да избягат заедно от мрачините. Но човек не може да избяга от мрака — колкото по-светло е, толкова повече са сенките. Спомням си го много добре от времето, когато светлината все още съществуваше за мен.

Почти не излизахме. Спомням си само как всяка вечер седим пред стенния екран и гледаме някое от онези научнофантастични предавания, така обожавани от тях. Все някакви безкрайни измислици — нищо друго не ги интересуваше. Освен работата им, общуването им един с друг и понякога с мен. Това изчерпваше ангажиментите им към света извън техните глави. Докато стенният екран мигаше, запълвах книжки за оцветяване или четях, или сглобявах играчки, а родителите ми седяха на дивана зад мен и пушеха хашиш — „дискретно“, както се изразиха веднъж, — бъбрейки за някоя глупава от научна гледна точка грешка или нелогичност в някое от любимите им предавания. Ако вече го бяха гледали, обсъждаха грешката по същия ентусиазиран и изчерпателен начин, сякаш я виждаха за първи път. Понякога ми се приискваше да им изкрещя и да престанат да дрънкат глупости.

Естествено, и двамата работеха вкъщи и повечето си професионални контакти осъществяваха по мрежата. Това бе една от най-важните причини за избора на професията им. Ако не трябваше да ходя на училище, може би въобще нямаше да излизам от къщи.

Родителите ми нямаха никакви ангажименти към външния свят и отначало гледаха на него с отегчено равнодушие, но с годините то се замени с растяща тревожност. Особено майка ми все по-мъчително изтърпяваше часовете, в които не бях пред очите й, сякаш бях някакво безразсъдно дете астронавт, напуснало безопасното пространство на домашния кораб, а тихите улици в предградието на Тулуза бяха някаква гъмжаща от чудовища чужда земя. Искаше ме обратно на борда веднага след училище. Когато навърших седем години, ако действително съществуваше някаква научнофантастична телепортираща машина, която моментално да ме прехвърля от класната стая в нашата дневна, тя би я закупила независимо от цената.

В ранното ми детство, когато работеха и двамата, те вероятно биха могли да си позволят подобно устройство, ако то съществуваше…, но нещата тръгнаха на зле. Инцидентните моменти на веселост у баща ми всъщност прикриваха една сковаваща го безпомощност и при най-малкото усложнение. Някакъв противен администратор най-накрая успя да го изхвърли от една компания, в чието създаване бе участвал, и-той бе принуден да се задоволи с по-нископлатена работа. Майка ми загуби работата си без каквато и да е вина — компанията загуби договора си с ЕКА, Европейската космическа агенция, и отделът й бе закрит — а за нея се оказа непосилно да тръгне да си търси нова. Постоянно си търсеше извинения, за да не излиза от къщи, и прекарваше все по-голяма част от времето си в мрежата. Родителите ми не помръдваха от къщата си в кроткото предградие, но с всеки изминал месец това удоволствие ставаше все по-скъпо за тях. Обтегнатите обсъждания понякога прерастваха в изострени и взаимнообвинителни спорове. Продадоха скъпата си процесорна станция на един свой приятел и я замениха с евтин модел, произведен някъде в Западна Африка и купен на втора ръка. Престанаха да купуват нови неща. Хранехме се евтино — майка ми приготвяше някакви супи, оплаквайки се като принцеса, която са превърнали в кухненска слугиня. И до днес свързвам миризмата на варени зеленчуци с нещастие и стаено недоволство.

Бях осемгодишна, когато дойде предложението — достатъчно голяма, за да знам, че вкъщи нещата не са наред, но без абсолютно никакви възможности да променя каквото и да било. Познат на баща ми спомена, че майка ми би могла да намери работа в някаква изследователска компания. Тя не прояви интерес — в този момент само пожар бе в състояние да я измъкне от къщата, а не знам дали и той би могъл, — но баща ми се възползва от предложението, надявайки се вероятно, че може да започне допълнителна почасова работа там.

Това не стана, макар че мина през няколко интервюта и се запозна сравнително добре с един от ръководителите на проекта. Тази жена, която, убедена съм, искаше да помогне на баща ми, спомена, че макар засега да нямат нужда от повече инженерни кадри, търсят хора, които да се подложат на някакъв експеримент и че компанията, субсидираща проекта, плаща много добре.

Баща ми пожела да стане доброволец. Тя му каза, че не отговаря на изискванията, но ако се съди по формуляра му, неговата осемгодишна дъщеря отговаря. Ставало дума за експеримент, свързан със сетивните възприятия, финансиран от „Клинсор Груп“, швейцарски специалисти по технологии в сферата на медицината. Проявява ли интерес?

За негова чест трябва да призная, че баща ми не се съгласи веднага, макар предложената сума да беше почти колкото едногодишната му заплата. Прибра се вкъщи доста объркан. Двамата с майка ми си шушукаха цялата вечер по време на безконечното предаване, говорейки малко по-високо едва след като ме сложиха в леглото. По-късно осъзнах, че макар нито един от двамата да не е бил категорично за или против, възникналите вследствие на предложението недоразумения между тях ги бяха докарали по-близо до развод откогато и да е до този момент. Типично за тях — дори при най-тежката криза в съвместния им живот те не знаеха какво точно искат.

Три дни по-късно, след няколко разговора за потвърждение с псевдоакадемичната организация, на която се заплащаше, за да извърши проучването — тук нито преувеличавам, нито обвинявам несправедливо, тъй като още тогава бяха останали съвсем малко университети, които да не бяха продали душата си на корпоративния капитал, — родителите ми стигнаха до убеждението, че всичко ще е за добро. Мисля си дори че странните им асоциални разсъждения ги бяха довели до извода, че от цялата тази работа биха могли да произтекат много важни последици за мен самата, много по-важни от припечелените за семейството пари — че някаква скрита моя способност би излязла наяве по време на проучването и аз бих се оказала далеч по-изключително дете, отколкото им се струваше на самите тях.

В едно отношение се оказаха прави — животът действително се промени завинаги.

Спомням си, че майка ми влезе в моята стая. Бях си легнала и четях някаква книга, защото техните странни, почти… сомнамбулни — тъкмо тази е думата — техните сомнамбулни караници през последните няколко дни ме бяха изнервили, и аз я погледнах виновно, когато влезе, сякаш ме беше заварила да върша нещо нередно. Одърпаният й джемпър бе просмукан от едва доловимата миризма на хашиш. Беше леко замаяна, както обикновено в този вечерен час, и отначало, докато обмисляше как да ми съобщи новината, се уплаших от неразбраното й, завалено бъбрене. Заприлича ми на някакво животно или на чуждоземен двойник от предаванията по мрежата, които бях гледала като дете.

Когато ми съобщи какво решение са взели, уплаших се още повече. Щях да прекарам известно време съвсем самичка, обясни ми тя, за да помогна на някакви хора в някакъв експеримент. Приятни мъже и жени — чужденци, искаше да ми каже всъщност тя — щели да се грижат за мен. Щяла съм да помогна на цялото семейство и щяло да ми бъде интересно. Всички мои съученици щели да ми завиждат, когато съм се върнела.

Как бе възможно една жена, дори погълната изцяло от себе си като майка ми, да предположи, че това би могло да ми въздейства по някакъв друг начин, освен да ме ужаси? Плаках цялата нощ и през следващите дни. Родителите ми се държаха така, сякаш ме беше страх да отида на летен лагер или да отида на училище в първия учебен ден, и ми повтаряха, че създавам главоболия, но дори и те май се досещаха, че има нещо съмнително в родителското им поведение. Всяка вечер ми предлагаха любимите ми десерти и цели две седмици изобщо не пушиха хашиш, така че спестиха пари и ми купиха нови дрехи.

В деня на пътуването облякох новото сако и новата рокля. Със самолета до Цюрих с мен дойде само баща ми — по това време майка ми не бе в състояние да отиде дори до пощенската кутия на ъгъла, без да се подготвя за това цели часове. Когато кацнахме, денят се оказа толкова мрачен, че запомних за цял живот този сив, металически цвят, както й чувството, че баща ми възнамерява да ме изостави също както бащата на Хензел и Гретел бе изоставил своите деца в гората. Хората от института „Песталоци“ ни качиха в голяма черна кола, точно от онези, които малките момичета никога не би трябвало дори да приближават. Всичко беше тайнствено и зловещо. Малкото, което успях да видя от Швейцария при пътуването до института, ме ужаси — сградите бяха много чудновати и земята вече бе покрита със сняг, макар в Тулуза все още да беше съвсем топло. Когато пристигнахме в комплекса от ниски сгради, заобиколени от градини, които положително бяха по-приветливи в по-приветливите сезони, попитаха баща ми дали би искал да прекара първата нощ преди началото на експеримента заедно с мен. Той вече си бе купил билет за вечерния самолет, загрижен повече за майка ми, отколкото за мен. Разплаках се и не го целунах за довиждане.

Странно, много странно… всичко беше много странно. По-късно разпитвах родителите си — не, настоявах да ми кажат как са могли да изпратят едно дете на такова място. Не бяха в състояние да ми отговорят по никакъв друг начин, освен че всичко им се е струвало чудесно. „Кой би могъл да предположи, че ще се случи подобно нещо скъпа?“ — повтаряше майка ми. Наистина кой? Вероятно някой, който би помислил за нещата отвъд стенния екран и всекидневната.

И до ден днешен побеснявам, като си спомня.

Хората в института „Песталоци“ бяха по своему мили и внимателни. Работеха с много деца, а швейцарците не обичат своите синове и дъщери по-малко от другите хора. Имаше и няколко сътрудници, чиято единствена грижа беше да правят всичко възможно обектите на изследванията — тъй като почти цялата дейност на института бе подчинена на развитието на децата — да се чувстват добре. Помня една госпожа Фюрстнер, която бе изключително внимателна. Често се питам какво ли е станало с нея. Беше не по-възрастна от майка ми и сигурно все още е жива и си живее в Цюрих. Все пак се надявам, че вече не работи в института.

Няколко дни ме оставиха да свикна с новата обстановка. Бяхме много деца в една стая, повечето от тях говореха френски, тъй че не се чувствах самотна в буквалния смисъл на думата. Хранеха ни добре и нашите опекуни ни предоставяха всевъзможни играчки и забавления. Гледах научнофантастични програми по мрежата, но те ми се струваха необичайно безинтересни без нескончаемите коментари на родителите ми.

Най-после госпожа Фюрстнер ме запозна с доктор Бек, която имаше руса коса и ми заприлича на принцеса от приказките. Докато тя ми обясняваше със сладкия си и успокоителен тон, какво ще трябва да направя, вярвах все повече и повече, че няма да ми се случи нищо лошо. Такава красива жена никога не би се опитала да ми причини болка. Дори и да станеше някаква грешка, знаех, че госпожа Фюрстнер не би позволила да пострадам. Разбирате ли, винаги бях живяла под закрила — макар и не в пълния смисъл на думата, както щях да разбера по-късно — и сега тези хора ме уверяваха, че поне в това отношение нищо нямаше да се промени.

Щях да участвам в експеримент по сензорна недостатъчност. И до днес не знам със сигурност, какво точно очакваха да научат. По време на следствието дадоха показания, че им било възложено да изследват първичните биологични ритми, а също и да установят как влияят факторите на околната среда върху процеса на обучение и развитие. Каква полза би извлякъл от това един медицински и фармацевтичен международен консорциум като „Клинсор“, така и не се изясни, но хората в него бяха отпуснали огромен бюджет за провеждане на изследванията и бяха замесени много интереси — институтът „Песталоци“ беше само един от многото облагодетелствани от тяхната щедрост.

Щеше да бъде нещо като необикновена ваканция, обясни ми доктор Бек. Щях да бъда оставена сама в една много тъмна и много тиха стая — като моята вкъщи, но със собствена баня. Щях да имам на разположение куп играчки, игри и упражнения, с които да се занимавам, но трябваше да го правя на тъмно. Всъщност нямаше да бъда сама, обясни ми докторът, тъй като тя или госпожа Фюрстнер непрекъснато щели да слушат звукопредавателите. Бих могла да им се обадя веднага щом ми се прииска, и те щели да ми отговорят. Щяло да продължи само няколко дни и когато всичко свърши, щели да ми дадат толкова торти и сладолед, колкото мога да изям и която си искам играчка. А и на родителите ми, не се притесни да добави тя, щяло да бъде заплатено.

Сега звучи глупаво и едва ли има някакво значение, но като малка не се боях особено от тъмнината. Всъщност, ако пишех разказ, щях да започна така: „Като дете никога не съм се бояла от тъмното.“ Разбира се, ако знаех, че ще прекарам останалата част от живота си в мрак, може би щях да се противопоставя на онова първо спускане в него.

По-голямата част от събраната от института „Песталоци“ информация от мен и другите подложени на експеримента за сензорна недостатъчност деца беше в основата си ненужна. Тя само потвърждаваше вече откритото при хора, прекарали продължително под земята, в пещери или кабини без осветление. При подложените на теста деца се проявиха известни разлики в сравнение с възрастните — те се приспособяваха по-добре в последна сметка, макар да се оказаха по-склонни към неблагоприятни увреждания при своето развитие впоследствие, но подобни очевидни открития са твърде нищожен резултат за такава скъпа програма. Години по-късно, когато се върнах и прочетох показанията на изследователите от компанията по време на съдебния процес, истински се вбесих, като разбрах заради какви незначителни познания съм загубила своето щастие.

Отначало, както ми бе казала доктор Бек, беше съвсем простичко. Хранех се, играех и прекарвах дните си в тъмнина. Лягах си при абсолютен мрак и се събуждах в същото черно нищо, много често от гласа на някой от изследователите. Започнах да разчитам на тези гласове, а не след дълго и да ги виждам. Те имаха цвят, форма — неща, които ми е трудно да опиша, както не мога да опиша и на настоящите си спътници, по какво се различават възприятията ми в този изкуствен свят от техните. Това, изглежда, бяха първите прояви на синестезията, предизвикани от ограничена сензорна информация.

Отначало игрите и упражненията бяха простички неща: звукоопознавателни тестове, проверка на чувството ми за време и на паметта ми, физически задачки, за да разберат как въздейства тъмнината на усещането ми за равновесие и на цялостната ми координация. Сигурна съм, че са наблюдавали всичко, което изяждам, изпивам и дори онова, което изхвърлям от себе си.

Не след дълго започнах да губя каквато и да е представа за време. Заспивах, щом се уморя, и ако изследователите не ме събудеха, можех да спя по дванайсет и повече часа или пък само четирийсет и пет минути. И нищо чудно, че се събуждах без абсолютно никаква представа, колко време бе изминало. Това не ме притесни особено хората започват да се боят от загубата на контрол над времето с възрастта, — но други неща ме притесняваха. Липсваха ми моите родители, колкото и безпомощни да бяха, и без да мога да го обясня, мисля, че започнах да изпитвам страх от възможността никога да не видя отново светлината.

За съжаление този страх се оказа пророчески.

От време на време доктор Бек ме караше да разговарям с някое от другите деца по аудиоканала на затъмнения екран. Някои бяха изолирани на тъмно като мен, други бяха на светло. Не знам какво научиха изследователите — бяхме деца в края на краищата и макар децата да обичат да играят заедно, те не са особено словоохотливи. Но едно от тях беше по-различно. Първия път, когато чух гласа му, се уплаших. Мънкаше и бръщолевеше — във вътрешното ми зрение звукът имаше заострена, ръбеста форма, като някаква старинна механична играчка, — и никога не бях чувала подобен акцент. Сега, като си припомням, ми се струва, че това бяха звуци от синтезатор, но тогава в съзнанието ми възникваха ужасяващи образи — какво или кой би могъл да говори по такъв начин.

Странният глас ме попита как се казвам, но не ми каза своето име. Звучеше някак неуверено и правеше големи паузи. Сега всичко ми изглежда доста странно и се питам дали не съм разговаряла с някакъв изкуствен разум или някое душевноболно дете, чиито недъзи са били лекувани с тази технология, но тогава бях едновременно впечатлена и объркана от този нов партньор в игрите, който се изказваше толкова бавно и изговаряше най-накрая думите по такъв странен начин.

Каза ми, че е сам. Че е на тъмно също като мен или поне няма възможност да вижда — никога не говореше за зрение освен с наизустени метафори. Може би беше сляп, както аз сега. Не знаеше къде се намира, но искаше да излезе — непрекъснато го повтаряше.

Първия път бяхме заедно само няколко минути, но при следващите случаи разговаряхме по-продължително. Научих го на някои от звуковите игри, които изследователите бяха прилагали в моите занимания, пеех му песни и му казвах стихчета, които помнех. Беше му невероятно трудно да проумее някои неща, а други схващаше поразително бързо — на моменти имах чувството, че се намира в черната ми като катран стая и наблюдава всичко, което върша.

При петата или шестата ни „визита“, както ги наричаше доктор Бек, той ми каза, че съм му приятел. Не бихте могли да си представите по-сърцераздирателно признание, което запомних завинаги.

Прекарах безброй дни от зрелия си живот в опити да открия това загубено дете — проучих всички възможни следи в архивите на института, открих всеки, който е бил свързан по някакъв начин с експеримента „Песталоци“, — но така и не успях. Сега се питам дали то изобщо беше дете. Не бяхме ли всъщност обекти на някакъв турингов експеримент? Подготовка на програма, която един ден би могла да се приложи безпроблемно върху възрастни, но засега можеше да се осъществи единствено чрез разговори с осемгодишни хлапета, при това не твърде успешно?

Каквото и да беше, повече не си говорихме. Защото се случи нещо друго.

Бях прекарала в мрака доста дни — над три седмици. Изследователите се подготвяха да приключат участието ми в експеримента през следващите четиридесет и осем часа. Тъкмо ми задаваха един изключително сложен и подробен финален диагностичен тест — госпожа Фюрстнер ми го обясняваше с псевдомайчинска нежност, — когато нещо се обърка.

Показанията на съдебния процес са неясни, тъй като самите хора от института „Песталоци“ не са сигурни какво се бе случило, но е било някаква много тежка авария, засегнала цялата му сложна система. Първото, което осъзнах, бе, че вече не чувам мекия, очарователен глас на госпожа Фюрстнер, секнал на средата на фразата. Жуженето на климатичната инсталация, което не бе прекъснало нито за миг, също спря внезапно, оставяйки ме в абсолютна тишина, от която ме заболяха ушите. Всичко бе спряло — абсолютно всичко. Всички окуражителни звуци, благодарение на които мракът не ми се струваше така безкраен и плътен, бяха секнали.

След няколко минути започвах да изпитвам страх. Помислих си, че може да е имало обир и лоши хора са отвлекли доктор Бек и останалите. Или пък някакво огромно чудовище ги е убило и сега души нагоре-надолу по коридорите и ме търси. Втурнах се към дебелата звукоизолационна врата на обиталището ми, но тъй като енергийната система не функционираше, бравата бе блокирала. Не успях да открехна и капака на процепа, през който ми подаваха храната. Ужасена, започнах да викам доктор Бек, госпожа Фюрстнер, но никой не дойде и никой не ми отговори.

Мракът се превърна в нещо — плътно и осезаемо. Имах чувството, че ще ми отнеме дъха, ще ме стисне и ще ме задуши, докато ме изпълни със своята непрогледност като удавник в океан от мастило. Безпределно нищо — нито звук, никакъв глас, самата гробовна тишина.

От показанията знам, че на инженерите са им трябвали почти четири часа, за да задействат системата. На малката Мартин, забравеното в мрака дете, те се сториха цели четири години.

И тогава, в последния момент, докато съзнанието ми се луташе край стръмните брегове на бездната, очаквайки всеки миг да се разпадне завинаги в много по-дълбоката от всяка слепота пустош, нещо застана до мен.

Внезапно и без каквото и да е предупреждение аз престанах да бъда сама. Усетих някого до себе си в тъмнината, но това не ми донесе облекчение. Този някой, който или каквото и да беше, изпълни пустотата с най-ужасяващата и неописуема самота. Дете ли чух да плаче? Чух ли нещо въобще? Не знам. И сега не знам нищичко, а тогава сигурно съм била луда. Но усетих нещо да идва и да присяда до мен, и да ридае горчиво в дълбоката черна нощ, някакво празно и студено, и съвършено самотно присъствие, най-кошмарното нещо, което съм изпитвала някога. Седях онемяла и вкаменена от ужас.

И в този момент осветлението се включи. На какви невероятни дреболии се крепи животът. Да попаднеш на кръстовището точно в момента на смяната на светофарите, да се върнеш за забравения портфейл и да изпуснеш самолета, да се окажеш под лъча на уличната лампа тъкмо когато някой непознат гледа натам — незначителни случаи, които могат да променят всичко. Колкото и да бе сериозна и невероятна, сама по себе си аварията в системата на института не би могла да бъде единствената причина. Но една от инфраструктурните подсистеми била неправилно кодирана — въпрос на няколко сбъркани шифъра — и трите помещения в моето крило били лишени от точната процедура на задействане. Тъй че, щом системата се включила, вместо от мъждукащото като от тънко резенче при новолуние сияние на светлините за адаптационния период трите апартамента били залени от хилядаватовата светлина на аварийното осветление като от нова звезда. Другите два апартамента били празни — единия не го ползвали от седмици, обитателят на другия бил откаран дни преди това в болницата на института с варицела. Аз единствена видях аварийните светлини да блясват като някакво Божие око. Видях ги за миг и това бе последното, което видях някога.

Всички специалисти до един — а те са безчет — твърдят, че увреждането не е физиологично. Травмата, колкото и да бе тежка, не би трябвало да е хронична. Не може да се установи никакво увреждане на очния нерв и тестовете потвърждават, че в действителност „виждам“, тоест онази част от моя мозък, която възпроизвежда зрителни представи, продължава да реагира на сигналите и да ги възпроизвежда. Но всъщност аз не виждам, независимо какво сочат тестовете.

Старото наименование е „истерична слепота“ — ще рече, че бих могла да виждам, ако имах желание за това. Ако е истина, то тя е чисто научна истина. Ако беше до собственото ми желание, нямаше да прекарам всички тези години досега в тъмница — нима някой би допуснал обратното? Но този изгарящ миг заличи от паметта ми способността ми да виждам, запращайки ме във вечния мрак и превръщайки ме в това, което съм сега, така както бе преобразен Савел при пътуването си към Дамаск.

Оттогава живея в тъмнина.

Съдебният процес се проточи почти три години, но си спомням съвсем малко неща. Бях захвърлена в съвършено различен свят, сякаш някаква зла фея ме бе омагьосала да загубя всичко. Мина дълго време, преди да си създам свой свят, в който да мога да живея. Родителите ми спечелиха няколко милиона от „Клинсор“ и института „Песталоци“ и похарчиха почти половината за мен. Тези пари ми дадоха възможност да уча в специализирани училища и да си осигуря обзавеждане, дом и усамотение, когато пораснах. В известен смисъл ми дадоха възможност да се отделя от своите родители — вече не се нуждая от тях.

Имам още много неща да разкажа, но времето тече много бързо. Не знам от колко време седя и шептя тук, но чувствам, че слънцето вече изгрява в това странно място. Така да се каже, поставих ново начало на своя дневник с тези изречени в нищото думи със съвсем смътната надежда, че някой ден ще мога да ги възстановя. Не казваше ли за себе си английският поет Кийтс: „тоз, чието име е написано върху вода“? Така. Ще бъда Мартин Дерубен, сляпата магьосница на един нов свят, и ще напиша името си във въздуха.

Някой ме вика. Трябва да вървя.

Код Делфи. Край.

Мелодичната секвенция от хармонични звуци се разпадна на множество подсеквенции, но главната тема продължи да се повтаря. Подсеквенциите също се умножиха, образуваха пласт върху пласт и след малко целият свят се превърна в мрежа от звуци, толкова заплетена, че бе невъзможно да отделиш един тон от нея, камо ли отделна секвенция. Накрая всичко се сля в една-единствена нота фа диез с милиони трептящи, вибриращи, бликащи и резониращи хармонии, сякаш звука на зараждащата се вселена.

Мисловната музика на Дред. Освен ловуването и адреналиновите дози от време на време, тя бе единствената му дрога. Не я използваше безразборно и настървено, както някой енергиен гладник, който би се натъпкал с вихрено парче на „черно“, а по-скоро с отмереното спокойствие на лекар наркоман, който приема ударна доза чист фармацевтичен хероин, преди да се върне към професионалните си задължения. Бе освободил следобеда си от ангажименти, окачайки цифрово „Не смущавайте“ на входния си канал, и се бе изтегнал по гръб в средата на килима в своя офис в Картахена, поставил възглавница под главата си и пластмасова бутилка пречистена вода до едната си ръка, заслушан в хора на сферите.

Докато този единствен тон ставаше все по-плавен и простичък, тъй като повторенията ставаха все по-натрапчиви, той изпита усещане, че се издига над тялото си в празното сребърно пространство, към което се бе устремил. Той беше Дред, но и Джони Вулгару, а така също и още нещо, свързано по странен начин с Пратеника на смъртта на Стареца — но беше и още повече. Всички тези неща едновременно, разраснали се до рамките на звездна система… празна, изпълнена с черен мрак, но същевременно заредена със светлина.

Усети как някаква гореща точка в центъра на съществуванието му започна да се разтяга. Както се носеше в сребристата празнота на музиката, усети силата му да се разраства. Можеше да протегне ръка и да скърши нещо далеч по-сложно и могъщо от някаква охранителна система. Под себе си виждаше Земята, забулена в мрак и обкичена със сферичната украса на електронни орбити, тъничка като косъм броеница от светлинки, и изпита усещането — в сребристото си, наситено от подлудяваща музика великолепие, — че ако пожелае, би могъл да прекърши целия свят.

Дред усети, че се смее някъде в себе си. Струваше си да се посмее. Наистина си струваше.

Дали това изпитваше Стареца? Такова ли всемогъщество усещаше постоянно? Че светът е негова собственост и може да прави с него каквото му скимне? Че такива като Дред са само някакви нищожни светлинки, по-незначителни и от светулчици?

Дори и така да бе, то не притесняваше Дред. Бе се отпуснал в своето сребристо самодоволство и не изпитваше никаква завист или страх от Стареца. Всичко щеше да се промени, при това съвсем скоро.

Но той имаше други неща за обмисляне, други мечти за мечтаене. Остави пулсиращият тон да го изведе отново от него. Промяната го сгря, завръщайки го в хладното сребристо пространство, откъдето можеше да вижда далеч напред и да обмисли всички дребни детайли, с които му предстоеше да се справи оттук нататък.

Дред се отпусна върху голия под на офиса и се заслуша в мисловната си музика.

Мина досадно много време, докато тя отговори на обаждането. Вече се бе включил в сим-линията и знаеше, че пътниците в Адърланд в момента спят. Какво се мотаеше тази жена, пак ли си вземаше душ? Нищо чудно, че така си падаше по котката си — самата тя бе една постоянно почистваща се котка. Тази кучка имаше нужда от малко дисциплина… може би от градивния тип.

„Не — напомни си той. — Не забравяй сребърното място.“

Въведе тиха музика — не мисловната (беше изчерпал полагаемата се седмична доза, а в това отношение бе непреклонен), а лека мелодия на спокойно плискаща се езерна вода. Нямаше да се остави на раздразнението да обърка всичко. Беше очаквал този момент цял живот.

Макар повикването да бе обозначено със собствения му код, гласът й прозвуча без изображение.

— Ало?

„Сребърното място — каза си той. — Всемирът.“

— Аз съм, Дулси. Да не би пак да излизаш от банята?

Луничавото лице на Дулси Ануин цъфна на екрана. Действително бе навлякла хавлиен халат, но червеникавата й коса беше суха.

— Бях забравила образа изключен след предишния разговор.

— Както и да е. Имаме проблем с нашия проект.

— Имаш предвид, че пак се разделиха? — Тя врътна очи. — Ако продължава по този начин, ще останем единственият сим. След като изчезнаха малките разбойници, останахме четирима — с нашия пет.

— Не е това, макар никак да не е приятно.

Дред зърна през отворената врата на кухнята зад гърба й да се движи някаква сянка.

— Има ли някой при теб?

Тя извърна уплашено глава.

— О, Божичко. Това е Джоунс. Котката. Наистина ли допускаш, че ще водя подобен разговор с теб, ако имаше някой друг?

— Всъщност не.

Засили леко плискащата се музика, за да потисне раздразнението си, и успя дори да се усмихне.

— Съжалявам, Дулси. Много работа ми се струпа.

— Действително много работа. Сигурно си планирал току-що приключилия… проект месеци наред. Кога си почивал за последен път?

Отнасяше се с него като към някакъв нищожен, треторазреден наемник. Стана му смешно.

— От известно време не съм и именно за това искам да поговорим. Имаме проблем. Не само че не можем да включим трети човек да управлява сима, но и не може да бъде управляван от двама отсега нататък.

Тя се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Изглежда, не ме слушаш внимателно.

Опита се да й обясни спокойно, но не му бе приятно, че трябваше да изтъква безспорно очевидни неща, особено като знаеше какво щеше да поиска от нея.

— Тази Мартин — сляпата жена. Ако казва истината, а не виждам причина да не й вярвам, то тя е сериозна опасност за нас.

Сякаш заварена в неловка ситуация, Дулси моментално прие сериозно изражение.

— Продължавай.

— Тя възприема информацията по неразбираем за нас начин. Твърди, че усеща неща във виртуалното обкръжение, които ти и аз — или останалите бегълци на Небесния бог — не могат да усетят. Ако досега не е забелязала, че нашият сим се населява от двама души, само въпрос на време е да го разбере.

— Ъхъ.

Дулси кимна, след което се обърна и се приближи до дивана си. Седна, вдигна чаша към устните си и отпи една глътка, преди да продължи.

— Наистина мислих за това.

— Сериозно?

— Стигнах до извода, че най-лошото би било, ако настъпи внезапна промяна в излъчваните подсъзнателни сигнали. — Тя отпи още една глътка и разбърка с лъжичка течността в чашата. — Може вече да си е изградила образ за нас, който да възприема като сигнала на нашия сим. Ако отново настъпи промяна, тя ще я забележи. Най-малкото съществува подобна вероятност.

Част от възхищението му към Дулсинея Ануин се възвърна. Казаното от нея беше абсолютна глупост, но доста смислено като светкавично скроена хипотеза. Не се стърпя да не се запита дали би била така спокойна и самодоволна, ако познаваше истинския му облик — ако имаше представа за истинската му същност, когато всички маски бъдат свалени… Прогони разсейващите го мисли.

— Хм. Схващам какво искаш да кажеш. Имаш основания, но не съм сигурен, че ще го взема изцяло предвид.

Той усети, че тя има намерение да се опита да упорства по отношение на току-що хрумналата й мисъл.

— Ти си шефът. А според теб как би трябвало да постъпим? Тоест какъв избор имаме?

— Каквото и да направим, трябва да вземем бързо решение. А ако не оставим нещата такива, каквито са в момента, единственият начин е един от нас да поеме изцяло сима.

— Изцяло? — Тя едва не загуби самообладание. — Но това е…

— Знам, че идеята не звучи привлекателно. Но може да се наложи да постъпим именно така — всъщност ти ще трябва да се заемеш, тъй като имам ужасно много други неща да върша. Но ще помисля върху това, което каза, и ще ти се обадя по-късно. Довечера в 22:00 твое време, става ли? Симът би трябвало да спи по това време или пък ще го изтеглим настрана, за да се изпикае, или нещо такова.

Зле прикритото й раздразнение го развесели.

— Ясно. В 22:00.

— Благодаря, Дулси. А, един въпрос. Знаеш ли много стари песни?

— Какво? Стари песни?

— Интересно ми е едно нещо, което чух. Почва така… Внезапно му се отщя да й я изпее — щеше да прозвучи, сякаш издава безпомощността си пред един човек, който в края на краищата му е подчинен. И все пак запя:

— „… ангел ме докосна, ангел ме докосна…“ Нещо такова. Повтаря се все едно и също.

Дулси се вторачи в него, сякаш го бе заподозряла, че се занимава със съвършено странични проблеми.

— Никога не съм я чувала. С какво те заинтригува?

Усмихна й се с възможно най-чаровната си усмивка, сякаш искаше да й каже: „С удоволствие ще те откарам.“

— Нищо особено. Стори ми се позната, но не помня откъде. Значи в 22:00 — и се изключи.

— Код Делфи. Начало.

Беше шумът на реката. Странно, че с такъв остър слух като моя, снабден с най-добрата слухова апаратура, закупена с парите от съдебния процес — която в момента обработва информацията от очевидно най-добрата звуковъзпроизвеждаща апаратура, закупена с парите на Братството на Граала, — може да ме заблуди шумът от течаща вода.

Замислих се за новия си дневник и разбрах, че началото му е твърде песимистично. Надявам се, че един ден размишленията ми ще могат да бъдат възпроизведени, но обстоятелството, че отделям толкова време за собствената си история, означава, че някой друг, а не аз, ще бъде техният слушател. Може и да са му от полза, но не предават точното ми настроение. Трябва да звуча така, сякаш се надявам да ги възстановявам някога за себе си. И когато го направя, ще искам да ми напомнят как съм се чувствала точно в този момент.

Не мога да споделя кой знае колко за това, как се озовах в тази мрежа, защото си спомням съвсем малко. Охранителната система, каквато и да е тя, изглежда подобна на програмата за ловене на деца с нейното дълбоко хипнотизиращо въздействие, която по такъв ужасяващ начин описа Рени, разказвайки за виртуалния нощен клуб. Изглежда, оказва въздействие на подсъзнателно ниво и причинява принудителни физически ефекти. Лично аз си спомням само за усещане за нещо яростно и злокобно. Това очевидно е програма или мрежа, въздействаща върху нервната система, способна да умалява неимоверно много познатите ми неща. Откакто съм в мрежата обаче, постепенно успях да възвърна разума си в ужасяващия и умопомрачителен шум, едновременно реален и метафоричен, което преди това ми се струваше невъзможно. И сега мога да върша неща, които никога преди не съм вършила. Превъзмогнах хаоса и проникнах в съвършено нова сфера на сетивни възприятия, подобно на опръскания от кръвта на дракона Зигфрид.

Чувам падането на листото и растенето на тревата. Мога да помириша трептящата върху листото капка. Усещам сложните и непредвидими обрати на времето и техните проекции. Всичко това е твърде увлекателно — също като кацнал на клона млад орел, който разперва криле срещу вятъра за първи път, и аз имам усещането за безграничността на възможностите си. Ще ми бъде непосилно да се откажа от тях, но се моля да успеем, разбира се, и да доживея, за да го направя. Предполагам, че ако настъпи такъв момент, ще го сторя наистина с радост, но просто не мога да си представя, че е възможно да се случи.

Всъщност е почти невъзможно да си представя, че ще успеем. Вече четирима от нас изчезнаха. Не сме в състояние да научим къде са Рени и !Ксабу, a чувството ми, че са тук, в това особено място, рязко отслабна; Орландо и младият му приятел бяха отвлечени от реката. Поне не се съмнявам, че момчетата са преминали в някоя от безбройните симулации.

Така че останахме петима. Четиримата изчезнали са именно онези, с които бих предпочела да остана заедно — най-вече Рени Сулавейо, която независимо от чепатостта си ми стана почти приятелка и ми липсва много, но ако трябва да бъда честна, това може би е така, защото все още не познавам достатъчно добре останалите. Все пак те са доста странна група, особено в сравнение с откритостта на !Ксабу и Рени, и ми е малко трудно с тях.

Сладкия Уилям е най-странният от всички, но ми се иска да вярвам, че зад мрачната му ирония се крие нещо съвсем банално като добродушие. Когато се върнахме на брега, той бе несъмнено покрусен от изчезването на Орландо и Фредерикс. Но за моите нови и не съвсем понятни за самата мен сетива той е някак си недовършен. На моменти ми се струва двусмислен, въпреки наглото си поведение сякаш се страхува да не бъде разкрит. Питам се какво ли се крие зад нежеланието да разкаже за себе си.

Възрастната Куан Ли като че ли не е толкова сложен характер, но вероятно само й се иска да изглежда такава. Тя е изключително деликатна и спокойна, но направи няколко изненадващо уместни предложения и с положителност вътрешно е по-силна, отколкото би искала да изглежда. На няколко пъти през този следобед, когато дори упоритата Флоримел бе готова да се откаже от търсенето на Рени и !Ксабу, Куан Ли успя да ни накара да продължим и ние я последвахме засрамени. Прекалено много ли се задълбочавам? Не е чудно, че човек с нейната националност и на нейната възраст би изпитвал необходимост да скрие способностите си зад маската на скромността. И все пак… не знам.

Флоримел, която е също така саможива като Уилям, ме тревожи най-много. Външно погледнато тя е самата деловитост, енергичност и сякаш изобщо не я интересуват останалите. Но в други моменти полага огромни усилия, за да не проличи слабостта й, макар може би никой друг освен мен да не го забелязва. В нея се сблъскват толкова противоположни… каква ли е точната дума? Емоции, струва ми се. Подвластна е на толкова чудати, но същевременно неуловими промени на настроението, че на моменти имам чувството, че се състои от няколко души. Но никога не съм чувала една разстроена личност да се стреми да изглежда цялостна. Доколкото ми е известно, при подобни хора всеки отделен аз се опитва да доминира над останалите.

Но тъй като способността ми да проумея всичко, което възприемам, е все още ограничена, може би греша или пък обръщам прекалено голямо внимание на малките странности в поведението й. Тя е силна и смела. Не е направила нищо лошо, а само добрини. Оценката ми би трябвало да се основава единствено на това.

Последният от тази малка група, състояща се навярно от всички оцелели участници в отчаяния опит на Селърс да разреши загадката Адърланд — в края на краищата можем само да се надяваме, че Рени и останалите са се спасили, — е младият мъж, който нарича себе си Т4б. Че той действително е мъж, е също само предположение, разбира се. Но безспорно има моменти, когато неговата енергичност и поведение ми се струват характерни за един мъж — понякога се държи като същински самохвалко, което никак не подхожда на една жена. Същевременно може да бъде и внимателен по един типично женствен начин, поради което допускам, че е по-млад, отколкото се опитва да се представя. Невъзможно е да се определи възрастта му или каквото и да е друго от уличния му жаргон, който се състои от няколко къси думи, изразяващи сума ти значения — нищо чудно да е и на десет или единайсет години, доколкото мога да преценя.

Та ето ме тук с четирима непознати човека, в някакво опасно място, заобиколено — изобщо не се съмнявам в това — от още по-опасни места. Враговете положително наброяват хиляди и притежават огромна мощ и богатство, както и контрола над тези миниатюрни вселени. Ние за разлика от тях намаляхме наполовина в рамките само на няколко дни.

Разбира се, че сме обречени. Ако успеем да стигнем поне до следващата симулация, ще бъде истинско чудо. Отвсякъде е надвиснала опасността. Вчера на няколко метра от мен един паяк с размерите на камион хвана някакво насекомо — чувах промяната на вибрациите му, докато животът изтичаше от него, едно от най-смразяващите неща, които съм изпитвала в реалния и във виртуалния свят. Ужасно съм изплашена.

Все пак ще продължа този дневник, сякаш това не е вярно, сякаш не съм престанала да вярвам, че един ден ще се завърна в своя дом и ще си спомням за тези моменти като за нещо отминало, като за героично и някак си смалено време.

Моля се на Бога да стане тъкмо така.

Този път някой наистина се размърда. Трябва да вървя, завръщайки се в това странно пътуване. Не ти казвам довиждане, мой въображаеми читателю. Казвам ти само: „Доскоро.“

Но се страхувам, че е лъжа.

Код Делфи. Край.

Котката с типичното й царствено равнодушие към всичко, което не я засягаше пряко, се почистваше в скута на Дулси Ануин. Господарката й събираше сили да се противопостави. Поне такова беше предназначението на първата неголяма чаша червено тангшан. След което изпи и втора — може би защото първата не й се стори достатъчна.

Не искаше да го направи. В никакъв случай не искаше и той трябваше да разбере това. Тя бе специалист и бе изгубила над десет години да усъвършенства уменията си, получавайки изключително рядко срещана професионална квалификация — последният й ангажимент в Картахена бе вероятно най-кървавият, поне за нея самата, но несъмнено най-необичайният и драстичният, — и би било проява на глупост от негова страна да се надява, че тя ей така ще захвърли всичко това и ще се превърне в целодневна детегледачка на някакъв си нелегален сим.

А и за колко време? Съдейки по заплетеността на цялата тази история, тези хора можеха да останат в мрежата още една година, ако поддържащите техните жизнени функции апаратури останеха в изправност. Щеше да й се наложи да се откаже от всякакъв социален живот. Почти от шест седмици не се бе виждала с никого, а от месеци не бе имала полов контакт, но това щеше да бъде направо абсурдно. Дред би трябвало да го проумее. Та той дори не й беше шеф в края на краищата. Тя беше наемник и той бе просто един от тези, за които работеше от време на време. Бе убила човек, за Бога! (При тази мисъл за миг я обхвана безпокойство. Имаше нещо кутсузлийско при това неволно съпоставяне.) И нямаше никакво намерение да се подмазва на когото и да било като някой младши асистент.

Все по-активното пощене на Джоунс започна да я дразни и тя го избута от скута си. Котакът я изгледа укорително и се отправи към кухнята.

„Спешен разговор — обяви гласът от стенния екран. Имате спешен разговор.“

— По дяволите.

Дулси допи виното от чашата си. Натика ризата в панталоните си — този път не възнамеряваше да остане по роба; това предразполагаше събеседника към неуважително отношение — и се изправи.

— Свържи ме.

Еднометровото лице на Дред цъфна на екрана. Кафявите му страни бяха току-що избръснати, а гъстата му, буйна коса беше прибрана на възел отзад. Този път изглеждаше по-съсредоточен за разлика от предишния, когато сякаш се бе заслушал в някакъв вътрешен глас.

— Вечер — усмихна се той. — Добре изглеждаш.

— Изслушай ме. — Само си пое дъх, нямаше смисъл да го усуква. — Не искам. Не и през цялото време. Знам какво ще кажеш и отлично разбирам колко много важни неща имаш за вършене, но това не означава, че можеш да ме заставиш да поема сама цялата работа. Не става въпрос за парите. Ти си изключително щедър. Но не искам да го поема през цялото време — и така ми е достатъчно трудно. И макар че няма да кажа нито думичка за това, каквото и да се случи, ако настояваш, ще се оттегля.

Пое дълбоко въздух. Лицето на работодателя й остана почти непроменено. След това отново се усмихна по особен начин: ъгълчетата на устните му бавно се раздалечиха, образувайки широка дъга, но остана с плътно затворена уста. Масивните му бели зъби не се показаха.

— Дулси, Дулси — проговори накрая той, поклащайки глава в знак на насмешливо разочарование. — Обаждам ти се, за да ти кажа, че не искам да поемаш сима през цялото време.

— Наистина ли?

— Да. Помислих върху думите ти и ги намирам за логични. Рискуваме, ако си позволим по-забележима промяна. Каквато и представа да сме създали у сляпата жена, действайки и двамата, може би тя вече е решила, че тъкмо така действа симът.

— Значи… ще продължим да си поделяме работата? — Посегна да хване нещо, за да не издаде изумлението си — беше се навела, очаквайки противопоставяне, и замалко не падна. — И колко ще продължи? Или не се знае точно?

— Засега продължаваме. — Очите на Дред проблясваха. — Ще видим как ще се развият нещата. Всъщност може да се наложи да поемеш малко по-голяма част от времето, отколкото досега, особено през следващите няколко дни. Стареца ми възложи нещо и ще трябва да му дам отговор, за да кротува. — Отново се усмихна, този път по-дискретно.

— Но си поемам моята част на равни начала. Просто свикнах с него, нали разбираш? Харесва ми някак си. А искам и да… пробвам някои неща.

Дулси изпита облекчение, но същевременно й се стори, че той не се доизказва.

— Значи всичко си остава по същия начин, така ли? Аз си върша работата. Ти… ти продължаваш да ми плащаш добри парички.

Усети, че смехът й е малко несигурен.

— Точно така. — Той кимна и картината изчезна.

Изминаха няколко дълги секунди, за да се успокои, след което лицето му отново се появи внезапно, принуждавайки я да изписка сподавено.

— А, и виж какво, Дулси.

— Да?

— Ти няма да се оттеглиш. Помислих си, че е добре да си го набиеш в главата. Ще се отнасям добре с теб, но ще вършиш само онова, което ти кажа. Само ако си помислиш да се оттеглиш или да изчуруликаш на някого, или пък да направиш нещо необичайно със сима без мое разрешение, ще те убия.

Сега показа зъбите си, които изпълниха екрана като редица огромни надгробни плочи.

— Но преди това ще потанцуваме, Дулси.

Гласът му прозвуча с кошмарното спокойствие на прокълнатите, които обсъждат времето в ада.

— Да, ще потанцуваме. По моя начин.

Дълго след като се изключи, тя гледаше екрана с широко отворени очи и потреперваше.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА ЗАКЪСНЯЛА ПИРОКОЛЕДА

Рени оглеждаше кухия човек, кимащата му сламена глава и страхът й отстъпи място на надигналата се вълна от негодувание.

— Какво искате да кажете — да ни екзекутирате?

Тя отскубна ръката си от стисналата я с все сила Емили. Мисълта, че това отпуснато нещо, това клоунско чучело от някакъв старовремски детски филм си позволява да ги заплашва…

— Та ти дори не си истинско!

Единственото око на Плашилото се присви насмешливо и устата му се изкриви в отегчена усмивка.

— Опа. Наскърбявате ме, защо така? — Той повиши глас. — Уидъл! Казах да смениш тези проклети филтри!

Неприятната на външен вид маймунка подскочи, изпърха и задърпа едно от механичните устройства, прикрепени към трона.

— Не, промених мнението си — продължи Плашилото, — първо докарай обратно тези проклети тиктаци.

!Ксабу се изправи на задните си крака.

— Ще се бием. Не минахме през толкова премеждия, за да легнем като прах в краката ти.

— О, Господи, още една маймуна.

Плашилото се отпусна в своя трон, тракайки с омотаните около него помпички и тръбички.

— Сякаш Уидъл и хвърковатите му приятелчета не са ми достатъчно. Не трябваше да ги спасявам от Гората — нито са ми благодарни, нито нищо.

Изсъска някаква врата и шест тиктаци пристъпиха напред в светлото.

— Добре — въздъхна Плашилото. — Отведете тези чужденци, ако обичате. Сложете ги в една от килиите за задържани — и внимавайте прозорците да са достатъчно тесни, за да не избяга бабуинът.

Тиктаците не помръднаха.

— Действайте! Какъв е проблемът? Плашилото се надигна и главата му се разтресе. — Да не сте зацапани? Или презаредени? Какво има?

Нещо щракна и се чу тихо свирукане откъм малката подземна стаичка. В сумрака просветна слаба светлинка, някакъв блуждаещ правоъгълник, който се оказа стенен екран в рамка от полирана тръба с циферблати и измерителни уреди по долната й страна. Няколко секунди не се случи нищо, след което в центъра на екрана започна да се оформя някакъв тъмен, цилиндричен силует.

— Здравей, Мармаладче — обърна се той към Плашилото.

Емили изпищя.

Главата на екрана бе от сив, матовопроблясващ метал и напомняше грубо бутало с мъничка цепка за уста без очи. Рени неволно отстъпи назад от отвращение.

— Какво искаш, Тенекиен човек? — Преднамерената досада в гласа на Плашилото не можа да прикрие напълно нервните нотки. — Отказа ли се от малките си прашни дяволчета? Все ми е тая, ако продължиш да ги мяташ насреща ми. Ям ги като бонбони.

— Изключително се гордея с тези торнадо, за които споменаваш. — Гласът на металното нещо жужеше като електрическа самобръсначка. — И трябва да признаеш, че действат деморализиращо върху твоите любимци от месо. Но ти се обаждам по друг повод. Ето, нека ти го покажа — супер е.

Ироничният му нечовешки глас прозвуча заповедно:

— Тиктаци, я потанцувайте!

И шестте механични човеци се запрепъваха в някакъв ужасяващ слонски танц, заприличвайки още повече на счупени играчки.

— Засякох и си присвоих твоята честота, скъпи ми стари приятелю.

Докато Тенекиения човек се смееше със стържещия си смях, вратичката на устата му се плъзна няколко пъти нагоре-надолу.

— Сигурно си предполагал — продължи той, — че е само въпрос на време — в края на краищата тиктаците бяха предназначени за мен. Тъй че, чичо Кривчо, боя се, че сме на точка „край на играта“, което вие, играчите, отлично знаете какво означава. — Последва нов стържещ кикот. — Сигурен съм, че предпочиташ да ти спестя излияния от сорта на „сега зависиш от моята благосклонност“. Тиктаци, избийте ги всички. До един.

Тиктаците прекъснаха моментално своя танц и пристъпиха към центъра на стаята с вдигнати като чукове ръце; Емили не помръдна, застинала в безмълвно очакване като примирен роб; Рени я сграбчи и я повлече към стената. Тенекиения човек завъртя безоката си глава, проследявайки движението им.

— Тиктаци, чакайте — изкомандва той. — А какви са тези, Плашило? Имам предвид очарователните ти гости.

— Не е твоя работа, бронирана главо — изхриптя Плашилото. — Продължавай с игричките си.

Рени се загледа в опулените идиотски лица на механичните човеци и се запита дали би могла да се промъкне покрай тях, но й бе трудно да прецени шансовете за успешно бягство, тъй като дъното на стаята тънеше в мрак. Дали все още бе отворено мястото, откъдето пристигнаха тук? А и какво да прави с Емили? Дали да мъкне девойката със себе си, или да я остави тук, разчитайки, че е сим? Би ли си го позволила дори да бе сигурна в това? Мъченията, които се използваха в тези сим-светове, бяха твърде реални — имаше ли право да осъди дори една кукла на страдания и смърт?

Рени посегна към ръката на !Ксабу, но не напипа нищо. Бабуинът бе потънал в сумрака.

— Тиктак, провери онази жена — нареди Тенекиения човек.

Рени се изправи, протегнала ръце в самозащита, но механичното същество изтрополя покрай нея и вдигна ноктестите си ръце към Емили, която изстена и се сви назад. То прокара бавно клещите си нагоре-надолу по дължината на тялото й на няколко сантиметра от нея, сякаш беше охрана на летище, който проверява с детектор джобовете на съмнителен пътник. Емили извърна лице и отново заплака. След няколко секунди тиктакът отстъпи с отпуснати покрай овалното си тяло ръце.

— Божичко — възкликна Тенекиения човек, вероятно прочел информацията директно от предавателя на тиктака. — Милостиви Боже. Нима е възможно? — Жужащият глас изпука някак странно. — Неприятелю мой, ти ме изумяваш. Намерил си… Дороти?

Емили се отпусна на пода, вкочанена от ужас. Рени пристъпи към нея, подчинена единствено на рефлекса си да я защити, без да е в състояние да проумее нищичко от разиграващата се пред очите й драма.

— Разкарай се — изхъхри Плашилото, мъчейки се отчаяно да поеме дъх. — Ти няма да…

— Разбира се, че ще го направя. Тиктаци, избийте ги всички с изключение на емилито — изстреля той. — Веднага ми я доведете.

Четирите действащи като часовникови механизми същества, намиращи се най-близо до Плашилото, се затътриха към него, разпръсквайки се като полумесец. Другите две се извърнаха към застаналите в полумрака Рени и Емили.

— Металче, толкова си глупав, че започваш да ми дотягаш.

Плашилото заклати масивната си глава, след което изхрачи нещо гадно и го изплю в ъгъла. Когато механичните човеци доближиха основата на трона му, той вдигна облечената си в ръкавица ръка и дръпна една увиснала корда.

Отекна страхотен гръм, сякаш огромен чук се стовари върху също така огромна наковалня, и подът около трона пропадна заедно с тиктаците. Рени ги чуваше в продължение на три-четири безкрайни секунди да се блъскат долу в металните стени като пингпонгови топчета.

— Тиктаци, доведе ми емилито! — нареди Тенекиения човек на двата останали механични човека. — Може да не съм в състояние да те хвана, Плашило, но и ти не можеш да ги спреш!

— Уидъл! — изкрещя Плашилото. — Пъзел, Преструван, Блип!

Без да обръща внимание на тези глупости, Рени приклекна, обхвана с ръце подобното на варел тяло на тиктака — усети стържещите вибрации на механизмите му чак до костите си — и отново се опита да го избута, напрягайки всичките си сили. Облицованата в мека материя щипка докопа ръката й, но тя успя да я дръпне, преди скобата да се заключи около китката й, след което се отмести, без да престане да го избутва. Тиктакът се наклони и направи крачка назад, за да запази равновесие. Опита се още веднъж да я сграбчи с щипката си, но тя го тласна за последен път и успя да се измъкне. Нещото се заклатушка като пияно и механизмите му забръмчаха като разгневен комар. Политна към ръба на открилата се около трона на Плашилото яма и изчезна в нея.

Неуспяла да изпита възторга от победата си, друг чифт меки щипки я сграбчиха за ръката и рамото с такава сила, че тя изкрещя от парализиращата болка. Вторият тиктак не се поколеба дори за секунда, а я заизбутва по бетонирания под към зеещата дупка, в която бяха изчезнали останалите. Рени можеше само да го ругае паникьосана и да му нанася безсмислени удари със свободната си ръка.

— !Ксабу? — извика тя. — Емили! Помогнете ми! Опита се да забие пети в пода, но не успя да окаже съпротива. Ямата зейна пред нея.

Нещо профуча покрай нея и натискът върху рамото й отслабна внезапно. Тя се извърна и видя, че някакво миниатюрно маймунообразно същество бе обвило лицето на тиктака. Механичният човек се опитваше да се освободи от него, но късите му ръце не можеха да се справят с проблема.

— !Ксабу…! — понечи да извика тя, но още няколко маймунски силуета се спуснаха от надвисналия над главата й полумрак.

Тиктакът замахна рязко със свободната си ръка, за да отблъсне своите нападатели. Освободена от хватката му, Рени се свлече на колене и изпълзя настрани от ямата, пронизвана от свирепа болка по цялото тяло.

Тиктакът нанасяше слепешката безразборни удари във всички страни, но един от тях попадна в целта. Халоса една от маймуните във въздуха и тя се пльосна на Пода. Тиктакът направи няколко несигурни крачки и като че ли успя да възстанови равновесието си. Втора маймуна се тресна в пода, докато тиктакът запристъпва към Рени. Тя не успя да види в полумрака, дали някоя от двете маймуни не бе !Ксабу.

Неочаквано и без каквото и да е предупреждение помещението, напредващият тиктак, маймуните и оплетеното в бъркотията от животоспасяващи маркучи Плашило се обърнаха наопаки.

На Рени й се стори, че милион светкавици на камери блеснаха едновременно. Малките взривове почерняха, сенките пламнаха в ослепителна яркост и всичко едновременно се преметна и затрептя, сякаш цялата вселена изтече през зъбни колела. Разкъсана на хиляди парченца, Рени изписка, но не последва никакъв звук освен някакво всемирно глухо бучене, пронизващо всичко като заровена в сърцевината на света ерихонска тръба.

Не усещаше тялото си. Понесе се в някакъв водовъртеж, след което изтъня и се разпростря върху хиляди километри от нищо и единственото, което остана да мъждука в нея, бе концентрираното в една точка усещане за себе си, чието едничко упование бе самото й съществуване.

След това всичко приключи така внезапно, както беше започнало. Разпокъсаните цветове на всемира се възвърнаха по местата си, негативното изображение отново стана позитивно и стаята прие предишния си облик.

Рени лежеше задъхана на пода. Емили се бе проснала до нея и скимтеше, стиснала глава между ръцете си в напразен опит да се предпази от връхлетелия ги хаос.

— Боже милостиви — изломоти Плашилото. — Мразя да се случва това.

Рени се изправи с мъка на колене. Единственият останал тиктак помръдваше едва-едва ръце в средата на помещението, а наподобяващите вътрешностите на часовник карантии очевидно бяха безнадеждно изпотрошени. Двете оцелели маймунки кръжаха над него, трептейки с крилца като колибри, и се оглеждаха ужасени наоколо си, сякаш очакваха целият този кошмар отново да се стовари върху им.

На екрана, от който допреди малко ги наблюдаваше безокото лице на Тенекиения човек, бе застинало изображение на сипещи се конфети.

— Напоследък това се случва твърде често. Плашилото подпря глава с двете си ръце и смръщи челото си от зебло.

— Мислех, че е дело на Тенекиения човек, като торнадото — продължи той, — тъй като е малко над възможностите на Лъва, но пък Тенекиения човек не би избрал подобен момент, не съм ли прав?

— Какво става тук?

Рени се приближи пълзешком до двата маймунски трупа и ги огледа — не беше !Ксабу.

— Да не би да са полудели всички? — добави тя. — И какво направихте с приятеля ми?

Плашилото отвори уста, за да избълва някаква ругатня, но някаква миниатюрна фигурка изпълзя върху рамото му.

— Престани!

Бабуинът се пресегна и сграбчи един от по-големите маркучи, плъзна ръка по него и стисна с издължените си пръсти тубата, която бе пъхната във врата на сламеното същество.

— Ако не освободите приятелката ми — каза !Ксабу, — както и момичето Емили, ще издърпам това нещо!

— Плашилото изви глава.

— Явно не си оттук — отбеляза съчувствено то. — Уидъл! Преструван! Хванете го.

Летящите маймуни се стрелнаха към трона и !Ксабу измъкна тубата. От отвора изхвръкна валмо памучна вата, което се завъртя лениво над тях, докато двете маймуни го издигаха във въздуха.

Пуснаха го от няколко метра височина. Строполи се в краката на Рени, замаян и разнебитен. Плашилото повдигна тубата в меките си пръсти и я заклати.

— Свръхпълнеж — обясни той. — Бях малко по-рехав, отколкото ми се искаше. Напоследък сме доста претоварени и изоставихме личната хигиена — нали знаете как е.

Той погледна към Уидъл и Преструван, които се бяха приземили в обутите му в ботуши крака и пощеха взаимно бълхите си.

— Хайде, извикайте останалите летящи маймунки — приключи той.

Уидъл изпружи крака и, издаде пронизителен крясък. Десетки хвъркати силуети се спуснаха от надвисналия над главите им полумрак, сякаш обезпокоени в леговищата си прилепи. За броени секунди Рени и !Ксабу се почувстваха като привързани от прилепналите върху им десетки маймунски ръце.

— Оставете емилито на пода, искам да говоря с нея, и отведете другите двама в туристическите килии, след което моментално тук. И действайте енергично! Тиктаците са извън строя, тъй че всеки от вас поема по две смени до следващото известие.

Рени усети да се издига сред мрака, обгърната от облак трептящи крилца.

— Не всички — изрева Плашилото. — Уидъл, върни се и закрепи тази тръба. И смени проклетите филтри!

Вратата издрънча зад тях с плътен, протяжен звън.

Рени заоглежда новото им обиталище, взирайки се в казионния сивкавозелен цвят, с който бяха боядисани стените и подът.

— Не си представях Изумрудения град точно по този начин.

— Я виж ти — обади се някой от вътрешността на дългата килия. — Компания.

Сгушилият се в полумрака до стената мъж, вероятно единственият им съкилийник, беше слаб и приятен на вид (или поне симът му изглеждаше така, подсети се Рени). Имаше европеидни черти и матова кожа, както и сресана малко старомодно коса, а мустаците му бяха не чак толкова екстравагантни като металната украса над горната устна на тиктаците. Най-невероятното беше, че пуши цигара.

Внезапният никотинов глад, който усети при вида на блещукащото късче янтар, не намали предпазливостта й, но като премисли набързо — и той бе вътре като тях, тъй че по всяка вероятност беше също затворник, а следователно и съмишленик; не че би му се доверила или нещо от сорта, тъй като можеше и въобще да не е реален, — стигна до извода, който бе направила още в първия момент.

— Имате ли още една?

Мъжът повдигна вежда и я изгледа от горе до долу.

— Затворниците забогатяват от цигари. — Английският му бе с лек акцент, който Рени не разпозна. — Аз какво печеля?

— Рени?

Без да проумява непреодолимата съблазън, каквато представляваха дори неканцерогенните цигари, !Ксабу я дръпна за ръката.

— Какъв е този човек? — полита я той.

Тъмнокосият сякаш не забеляза бабуина.

— Е?

Рени поклати глава.

— Нищо. Нямаме нищо за търгуване. Дойдохме така, както ни виждате.

— Хммм. В такъв случай ми дължите една услуга.

И той бръкна в един джоб на гърдите си, извади червен пакет, на който пишеше „Лъки Страйк“, и с ловък жест измъкна една цигара. Запали я от своята и й я подаде. Рени прекоси килията, за да я вземе, следвана неотклонно от тътрещия се зад нея !Ксабу.

— А имаш ли устройство за пушене?

Същия въпрос си задаваше и тя. Като всмукна, усети топлия въздух в гърлото си и нещо изпълни дробовете й. Беше готова да се закълне, че усеща въздействието на никотина.

— О, Господи, направо е прекрасно! — възкликна тя, изпускайки струйка дим.

Мъжът кимна, сякаш беше чул някаква величава истина, и пъхна обратно цигарите в джоба на комбинезона си. Бе облечен в същите работни дрехи като всички други хенрита в Изумрудия, но не й приличаше на някое от тези опитомени същества.

— Кой сте вие?

Това, изглежда, го подразни.

— Кои сте вие?

Рени представи себе си и !Ксабу под същите имена, които бе измислила в бръмбаровия свят на Кунохара — в края на краищата, каза си тя, непознатият й бе дал само една цигара все пак, а не й бе дарил бъбрек.

— Току-що попаднахме тук — поясни тя, предполагайки, че ако мъжът не беше един от тъпоумните обитатели на сим-света, техният чуждестранен произход би трябвало да е очевиден за него. — Няма съмнение, че всичко наоколо нарушава всякакви закони. Кой сте вие и как се озовахте тук?

— Азадор — отвърна непознатият.

Подведена от акцента му, в първия момент на Рени й се счу да казва „коридор“ и се обърна да погледне назад. Той изясни недоразумението.

— Аз съм Азадор. А съм тук, защото имах неблагоразумието да посъветвам Негово Премъдро Величество краля.

Самодоволната му усмивка сякаш побра в себе си цялата досада на света.

— И двамата сте Граждани, нали? — попита той.

Рени погледна към !Ксабу, който стоеше изправен на безопасно разстояние. Безмълвният му отговор с очи остана за нея загадка.

— Да, такива сме.

Непознатият не зададе други въпроси, което накара Рени да предположи, че бе постъпила правилно.

— Добре. Като мен. И за съжаление и вашата свобода е отнета, както моята.

— Къде сме? — Тя внезапно си спомни за Емили. — Онова плашило… кралят… задържа нашата приятелка. Ще й причини ли нещо лошо?

Азадор сви рамене: не можеше да поема отговорност за чужди слабости.

— Тук всички са полудели. Каквото и да с било някога, всичко се разпадна. Така се случва с всяка калпава симулация. Тъкмо затова си позволих да дам съвет.

Той загаси цигарата си. Рени се сети, че нейната гори, без да я пуши, и дръпна още веднъж, докато Азадор продължи:

— Сигурно знаете филма за Оз?

— Аз, да — кимна Рени. — Но не е съвсем така. Струва ми се далеч по… по-отблъскващо. А и това е Канзас, а Оз не беше в Канзас, а някъде другаде, не съм ли права?

— Тук всичко започва по съвсем друг начин.

Той извади нова цигара, но промени намерението си и я мушна зад ухото си. Рени проследи движението му с жаден поглед, независимо че цигарата пушеше между пръстите й. Стана й неприятно.

— Вече ви казах — продължи Азадор, — че тази симулация се разпадна. Тя има два свързани участъка: Оз — което май е и книга, за четене, и Канзас, американския щат. Бяха като две половини на пясъчен часовник, нали разбирате, с един такъв тънък проход помежду им, през който нещата можеха да преминават от единия в другия.

!Ксабу оглеждаше килията с подчертано внимание. На Рени й се стори разтревожен.

— Но в половината на Оз нещата тръгнаха съвсем наопаки — продължи Азадор. — Чувал съм ужасяващи истории — убийства, изнасилвания, канибализъм. И далеч не мисля, че всичко това е приключило. Тримата — Гражданите, които играеха в началото Плашилото, Тенекиения човек и Страхливия лъв, до един пренесоха кралствата си в половината на Канзас.

— Значи е нещо като игра на война? — попита Рени. — Ама че глупост! Защо трябва да се пресъздава нещо толкова приятно като Оз, за да го превърнеш в поредното стрелбище?

„Типично за всеки мъж“ — прииска й се да добави, но замълча.

Азадор й се усмихна лениво, сякаш отгатнал мислите й.

— Не започна точно по този начин. Тенекиения човек и Лъва не са онези, които първоначално започнаха играта. Те дойдоха отвън, също като вас. Но успяха да завладеят сим-света или са на път да го сторят. Единствено приятелчето Плашилото успя да им се противопостави, но не вярвам това да трае още дълго.

— А тази история? За момент имах чувството, че цялата симулация се обърна с краката нагоре. Почувствахте ли го?

!Ксабу себе покатерил на най-високото легло до стената и оглеждаше мъничкото преградено прозорче.

— Помниш ли какво каза Атаско? — запита я той. — Когато онова нещо прекоси стаята — онова нещо, направено от светлина?

Рени изтръпна при споменаването на името на мъртвеца, но Азадор сякаш не му обърна никакво внимание.

— Аз не…

— Каза, че вероятно системата се разраства твърде бързо. Поне това си спомням. Или че става прекалено голяма може би. А Кунохара каза…

— !Ксабу!

Сега вече Азадор му обърна внимание.

— Срещнали сте Кунохара? Хидеки Кунохара?

— He — отвърна светкавично Рени. — Срещнахме един човек, който го познава, или поне така твърдеше.

— Копелето ме срещна в едно месоядно растение, мисля, че се казваше кана. — Възмущението на Азадор изглеждаше искрено. — И ми изнесе лекция като на пеленаче за сложността на природата и разни такива глупости. И ме остави там, затънал в някаква вонлива течност, която правеше всичко възможно да ме храносмели! Копеле недно.

Макар и притеснена, Рени замалко не се изхили. Казаното действително напомняше за чудатото, самодоволно човече, което бяха срещнали.

— Но вие се измъкнахте.

— Винаги се измъквам.

Погледът му помръкна. Той взе цигарата, която бе тикнал зад ухото си, и я запали по много сложен начин с помощта на огромна сребърна запалка. Когато прибра запалката в джоба си, надигна се и бавно мина покрай нея по посока на вратата на килията, където остана известно време, тананикайки някаква непозната песен. Рени внезапно си даде сметка, че той бе прекарал доста време в места като това — както във ВР, така и в обикновения стар РЖ.

!Ксабу се спусна от горното легло и приближи глава към ухото й.

— Нарочно споменах двете имена — пошепна той. — За да видя как ще реагира.

— Бих предпочела да не го правиш. — Отговорът й прозвуча по-гневно, отколкото би й се искало. — Следващия път бих предпочела да оставиш инициативата в мои ръце.

!Ксабу я изгледа учуден и се отдалечи към противоположния ъгъл, приведе се и заразглежда пода. Рени ужасно съжали, но преди да направи каквото и да било, Азадор отново я приближи.

— Ще полудея, ако остана тук още време — изстреля внезапно той. — Нали ще избягаме? Знам как да си възвърнем свободата. Имам план за бягство.

Рени се огледа стреснато.

— Такива работи би трябвало да се премълчават. Ами ако има подслушватели?

Азадор пренебрежително махна с ръка.

— Всичко се подслушва, естествено, няма никакво значение. На Плашилото не са му останали достатъчно поданици, за да прослушват записите — това са километри записи! Не забеляза ли, че технологиите в този канзаски сим-свят са до една от двайсети век?

— Щом имаш толкова добър план — обади се !Ксабу, — защо си все още тук?

Рени се питаше откъде непознатият знае толкова неща за охранителната система на Плашилото, но си призна, че и въпросът на бушмена е уместен.

— Защото, за да бъде осъществен, трябва повече от един човек — отвърна Азадор. — А сега тук сме двама души и една твърде интелигентна маймуна!

— Не съм маймуна — намръщи се !Ксабу. — Аз съм човек.

Азадор се засмя.

— Разбира се, че си човек. Само се пошегувах. Не бъди чак толкова чувствителен.

— А ти — контрира мрачно !Ксабу — се шегувай по-елегантно.

Без да им разкрива никакви подробности относно своя план, Азадор настоя, че е необходимо да изчакат вечерта, преди да се заемат с изпълнението му — макар че на Рени изобщо не й беше ясно как той щеше да прецени това в една килия, чийто единствен прозорец гледаше към вентилационната шахта. Но се зарадва на възможността за кратък отдих. И стоварилото се изневиделица върху им торнадо в Канзас, и преживяната с водното конче умопомрачителна авантюра в бръмбаровия свят на Кунохара бяха изтощителни и мъчителни епизоди, от една битка на живот и смърт.

!Ксабу бе потънал в непроницаемо мълчание, което отчасти се дължеше на засегнатите му чувства, а Азадор седеше с притворени очи и си подсвиркваше тихичко някаква разпокъсана мелодия. От дълго време не бе имала възможността ей така да поседи и да премисли нещата.

Техният съкилийник далеч не беше последното, което занимаваше съзнанието й. Азадор очевидно нямаше желание да сподели каквото и да е за себе си или за причините, поради които бе попаднал в този сим-свят, както и въобще в мрежата Адърланд. Ако не беше жив, дишащ Гражданин, значи бе Кукла, конструирана с голямо усърдие, за да прилича на жив човек — разговаряше за мрежата и измамните й илюзии с такова задълбочено познаване, което граничеше с презрение. А и правеше доста внушително впечатление по свой си начин, и то не само заради красивия сим — напълно му прилягаше определението „дързък авантюрист“, — но в поведението му от време на време се забелязваха признаци на уязвим и преследван човек.

Но защо си губеше времето в размишления за този непознат при наличието на толкова други жизненоважни нерешени проблеми?

„Първо на първо, момичето ми — каза си тя, — си прекалено груба. Твърде дълго време си в обкръжението на мъже — прекалено дълго — и тази постоянна заплаха, както и съпътстващото я напрежение ти дойдоха в повече.“

Тя погледна към издутия джоб на Азадор и страшно й се прииска да помоли за още една цигара. Вероятно имаше нужда да се отпусне? Почувства се като някакъв силно пренавит тиктак. Подразни я обстоятелството, че отделя толкова време в размисли за цигарите, сякаш за нея те бяха толкова важни, колкото и опитът да спаси своя брат. През последните два дни почти не бе се сещала за тях — всичко ли започваше отначало? Откакто бе влязла в мрежата, не бе хапнала нищичко, но това не занимаваше съзнанието й.

С немалко усилия Рени пропъди разсейващите я мисли и се съсредоточи върху неотложните проблеми.

Вместо да доведе до някакви отговори, проникването им в мрежата само бе умножило загадките. Кой беше този Кръг, за който спомена Кунохара — дали наистина бяха същите хора, помогнали на !Ксабу да напусне Окаванго и да постъпи в училището? Ако е така, какво би могло да означава то? Знаеше ли повече !Ксабу, отколкото споделяше? Но в такъв случай защо изобщо бе признал, че знае нещо за Кръга? Отхвърли и това предположение. Всичко свързано с Братството на Граала бе толкова неопределено и обширно, и толкова объркано, а и толкова много неща й бяха неизвестни, че на моменти заприличваше на някаква параноична шумна улична веселба. Трябваше да се придържа към същността на нещата.

Но кои всъщност бяха те? Какво ново бяха научили? И изобщо бяха ли научили нещо ново? Кунохара, изглежда, се опитваше да намекне, че съществува някакъв конфликт между тези от Братството и от Кръга. Но бе подхвърлил, че вероятно и двете страни са на грешен път и че системата е нещо далеч по-голямо, отколкото можеха да си представят. Беше ли възможно това и другите неща, които бяха видели — изплъзващата — се аномалия на Атаско, изкуствените същества и ефекти в Кошера, фантастичният катаклизъм в тронната зала на Плашилото, — да са свидетелства за наличието на сериозни проблеми в системата?

Прониза я внезапна мисъл, сякаш острие на дълга, хладна игла: „Ами ако Стивън е прикован някак си в системата, ако е всмукан в нея и всичко това рухне — тогава какво? Дали ще се събуди? Или ще си остане впримчен в агонизираща… каквото и да е? Машина? Вселена?“

Погледна към !Ксабу, сякаш дребният мъж би могъл да я защити от смразяващата мисъл, която не бе изрекла на глас. Той държеше ръце пред себе си, шавайки с пръсти — досети се, че отново си играе на „котешка люлка“ без конец. Бе й обърнал слабия си гръб.

Нуждаеше се от този мъж, изпита прилив на нежност тя, от този мил, учен човек, скрит в маймунския силует. Беше най-добрият й приятел на този свят. Колкото и невероятно да бе това — познаваше го от по-малко от година, — беше самата истина.

Рени свали връзката от обувката си и се примъкна до !Ксабу.

— Вземи — подаде му я тя. — С истински конец е по-лесно, нали?

Той я запрехвърля през миниатюрните си ръце.

— Ще ти се изхлузи обувката.

Смръщи замислен челото си, вдигна връзката към устата си и я прегриза с острите си зъби. Върна й едната половина.

— Мога и с по-къса връв — сега пръстите ми са по-малки. Тя се усмихна и отново навърви връзката.

— Съжалявам за одеве. Не бях права.

— Ти си моя приятелка. Искаш най-доброто за мен — за нас двамата.

Беше невероятно, че едно бабуинско лице би могло да има толкова сериозно изражение.

— Искаш ли да видиш какво ще направя с връвта?

Азадор, който бе опрял гръб на стената на няколко метра от тях, ги погледна за миг, но мисълта му явно беше надалеч оттук.

— Разбира се. Моля те, покажи ми.

!Ксабу върза на възел двата края и разтегна връвта в правоъгълник, подръпвайки тук-там с пръсти, чиито движения напомняха виеща гнездо двойка птици, докато между дланите му се образува сложна геометрична абстракция.

— Ето слънцето. Виждаш ли го?

Не беше съвсем сигурна, но !Ксабу вероятно имаше предвид диамантената фигурка близо до центъра на конструкцията.

— Мисля, че да.

— Сега слънцето се спуска надолу — свечерява се.

! Ксабу помръдна пръсти и диамантеното очертание потъна към линията на хоризонта и се сля с нея. Рени се засмя и изпляска с ръце.

— Много добре.

Той се усмихна.

— Ще ти покажа още нещо.

Маймунските му пръсти замърдаха енергично. Напомниха й движенията при въвеждането на данни. Този път се получи съвършено различна фигура, в чийто горен ъгъл се събираха множество лъчи.

— Това е птичката меден водач. Нали я виждаш?

Дъхът й секна от изненада.

— Веднъж спомена това име.

Беше нещо много важно, но минаха няколко секунди, преди тя да си спомни.

— Не. Селърс го спомена. Когато го срещнахме в „Господин Дж.“ и ти бе в… безсъзнание. Или в някаква замаяност, няма значение. Той изпрати един меден водач да те върне обратно, оттам където бе отишъл.

!Ксабу поклати замислен глава.

— Този Селърс е умен мъж. Меденият водач е много важен за моя народ. Изминаваме след него огромни разстояния, докато ни отведе до дивия мед. Но не обича да води хора при меда — много сме алчни. А, ето, намерил е!

!Ксабу зашава с пръсти и малката точица в ъгъла се раздвижи насам-натам.

— Сега ще съобщи на най-добрия си приятел, медения язовец.

!Ксабу моментално оформи друга картинка с един по-едър силует на дъното и дребничкото очертание в горния край.

— Толкова големи приятели са меденият водач и меденият язовец, че моят народ казва за тях, че са неразделни. Ти виждала ли си меден язовец, Рени?

— Другото му име е борсук, нали? — Виждала съм в зоологически градини. Съвсем дребни са и имат нокти, с който копаят земята, така ли беше?

— Гадни животинки — обади се Азадор, без да поглежда към тях. — Могат да ти прегризат пръстите, ако не внимаваш.

— Изключително смели са — каза категорично !Ксабу. — Меденият язовец води битка докрай, за да защити онова, което е негово. — Той се обърна отново към Рени. — А малката птичка е най-добрият му приятел. И когато пчелите вече са приготвили меда, чието злато се стича в кухините на дърветата или в пукнатините на скалите, меденият водач излита от храста, призовавайки: „Бързо, бързо, медът е готов! Идвай бързо!“

Докато! Ксабу повтаряше думите, този път на собствения си щракащ език, той отново накара горната фигурка да затрепти. По-едрата остана неподвижна.

— И тогава неговият приятел го чува и знае, че това е най-прекрасният звук, и тръгва бързо след птичката, самият той чуруликайки си като птичка: „Виж ме, о, хвъркато създание! Аз те следвам!“ Няма по-чудесен звук от този, с който приятел отвръща на приятеля си в храсталака.

!Ксабу помръдна ловките си пръсти и долната фигурка също се раздвижи, а по-дребната стана още по-малка, и по-едрата също се смали, сякаш меденият язовец се разбърза след своя водач.

— Това е великолепно — разсмя се Рени. — Наистина ги видях!

— Те са най-добрите приятели, меденият водач и меденият язовец. И когато меденият язовец най-после пристигне при меда, той винаги дава от него на своя приятел.

Той отпусна връвта между пръстите си.

— Също като теб, Рени. Ние сме приятели като тях двамата, ти и аз.

Нещо я стисна за гърлото и за част от секундата те вече не бяха заключени в някаква килия, а стояха отново под кръглата луна сред изплувалата от спомените на !Ксабу пустиня, изтощени и щастливи в своя танц.

Тя преглътна и отговори:

— Ние сме приятели, !Ксабу. Наистина сме приятели.

Високото покашляне на Азадор наруши тишината. Когато извърнаха глави към него, той ги погледна с престорена изненада.

— Не, не ми обръщайте внимание. Давайте нататък.

!Ксабу се обърна отново към Рени и върху устата му се появи кръгла усмивка, която набръчка бабуинската муцуна.

— Сигурно те отегчих.

— Ни най-малко. Обичам твоите приказки.

Не знаеше какво да добави. Непрекъснато стигаше до тези странни разклонения с !Ксабу, без да бъде сигурна в каква посока отвеждаха всъщност — едно задълбочаващо се, едва ли не семейно приятелство, каквото не бе в състояние да си представи? Истинска любов? На моменти й се струваше, че не съществува човешки модел, наподобяващ техните взаимоотношения.

— Разкажи ми още една история, моля те. Ако нямаш нищо против.

Тя погледна към Азадор.

— Ако разполагаме с достатъчно време.

Съкилийникът им, отново отдаден на кроткото си свирукане, махна неопределено с ръка, предоставяйки им възможността да се забавляват, както намерят за добре.

— Ще ти разкажа още една приказка с връвта — предложи !Ксабу. — Понякога я използваме, за да разказваме приказки на децата.

Той я погледна смутен.

— Не искам да кажа, че те смятам за дете, Рени… Загледа се в лицето й и се успокои.

— В нея се разказва защо на заека му е цепната устната. Това е и една от историите за прататко Богомолка…

— Може ли да те попитам нещо, преди да започнеш? Богомолка — прататко Богомолка — насекомо ли е? Или възрастен мъж?

Приятелят й се изкикоти.

— Разбира се, че е насекомо. Но също така и старец, най-възрастният в семейството и най-старият между Първите човеци. Запомни, че в най-ранните дни всички животни са били хора.

Рени се опита да проумее.

— В такъв случай дребен ли е? Или голям?

Не можеше да не си спомни ужасяващото чудовище с крайници бръсначи, което ги преследваше из Кошера. По променения му израз разбра, че и !Ксабу си спомни за него.

— Прататко Богомолка язди между рогата на антилопата, следователно е съвсем мъничък. Но е най-старият и най-мъдрият измежду Първите човеци, прататко на Ранната раса, следователно е и много голям.

— Аха.

Тя се взря внимателно в лицето му, но не откри в израза му нито капка насмешка.

— Сега вече съм готова да те слушам.

!Ксабу кимна. Разпери пръсти и зашава с тях, докато се оформи многоъгълна плетеница.

— Веднъж в най-ранните дни прататко Богомолка се разболял и си помислил, че ще умре. Откраднал парче пастърма от сина си и го изял и когато синът му Кваманга Дъгата разбрал, че пастърмата е изчезнала, казал: „Нека тази пастърма оживее в стомаха на онзи, който я е откраднал.“ Той не знаел, че го е сторил собственият му баща. Тогава пастърмата оживяла в стомаха на прататко Богомолка и му причинила ужасни болки.

!Ксабу сви пръсти и картинката се надипли. Един силует в центъра се заизвива на всички страни и Рени почти успя да види гърчещия се в ужасни мъки прататко Богомолка.

— Тогава отишъл при съпругата си Скална зайка и й казал, че се чувства много зле. Тя го посъветвала да намери вода и да пие от нея, за да облекчи болките си. Стенейки, той се отправил на път.

Наоколо нямало никаква вода и Богомолка пътувал много дни, докато най-после стигнал до хълмовете Цодило, по чиито върхари намерил водата, която търсел. Напил се до насита и се почувствал по-добре, затова решил да си почине малко, преди да тръгне обратно към дома.

Бабуинът извайваше с пръсти поредица от изображения и Рени видя извисяващите се хълмове и трептящата вода. Малко встрани от тях Азадор бе престанал да подсвирква и, изглежда, се бе заслушал.

— Но там, в селото на прататко Богомолка, всички изпитвали страх, че него все още го няма и че ако е умрял, няма да го видят никога вече, тъй като нито един от Ранната раса не бил умирал дотогава. Затова съпругата му Скална зайка изпратила своя братовчед Заека да отиде да го потърси.

Заека се появи за миг сред плетениците на връвта и заподскача, отдалечавайки се.

— Заека заподскачал по следите на Богомолка, които водели към хълмовете Цодило, и бил толкова бърз спринтьор, че на свечеряване стигнал до тях. Когато ги изкачил, намерил Богомолка да седи до водата, утолявайки жаждата си и почиствайки праха от тялото си. „Прататко — казал му Заека, — твоята съпруга и децата ти, както и всички Първи човеци, ме изпращат да разбера как си. Те са уплашени, че умираш и че няма да те видят никога вече.“

Богомолка вече бил много по-добре и съжалил, че са се притеснили. „Върни се при тях и им кажи, че са глупаци — няма истинска смърт — казал той на Заека. — Да не мислиш, че когато умрем, ставаме като тази трева?“ И той отскубнал шепа трева. „Че след като умрем, изсъхваме като отскубната трева и се превръщаме в прах като този тук?“ И той гребнал шепа прах с другата си ръка и я запратил във въздуха, след което посочил към луната, която висяла в нощното небе. И самият прататко Богомолка създаде луната, но това е друга история. „Върви и им кажи — продължил той, — че както умира луната и настъпва пълнолуние, така и те ще се преродят след смъртта си. Така че няма от какво да се боят.“ И той изпратил обратно Заека надалеч от хълмовете заедно с неговото послание.

Но Заека бил от онези, дето се мислят за много умни, и докато подскачал обратно към селото на прататко Богомолка и неговото семейство, си мислел: „Старецът Богомолка сигурно не е прав, защото нали всичко умира и се превръща на прах? Ако им кажа тази глупост, мен ще помислят за глупак и никога няма да си намеря годеница, и всички хора от Ранната раса ще ми обърнат гръб.“ Тъй че, като пристигнал в селото, където го очаквала Скална зайка заедно с всички останали, той им казал: „Прататко Богомолка казва, че умрем ли веднъж, няма да се върнем като луната, а вместо това ще се превърнем на прах като тревата.“

И всички хора от семейството на Богомолка разказали на другите Първи човеци онова, което Заека им бил казал, че му е казал прататко Богомолка, и всички Първи хора изпитали силен страх и заплакали, и започнали да воюват помежду си. И когато Богомолка се завърнал в своя дом с торбичката си от кожа на антилопа на едното рамо и с копачката си в ръка, заварил всички изпълнени с тъга. Когато разбрал какво им бил казал Заека, което сега се разпространявало като негови думи от всички Първи човеци по света, така се разгневил, че вдигнал копачката и цапардосал Заека, разцепвайки устната му. После му казал, че никое храстче или тревичка сред полето, нито скалите сред пустинята ще му се притекат на помощ отсега нататък и враговете му непрекъснато ще го преследват и настигат. Затова зайците са с цепнати устни. Последното изображение потрепна между разперените пръсти на !Ксабу, след което той събра длани и то изчезна.

— Наистина е прекрасно.

Рени искаше да каже още нещо, но Азадор внезапно се изправи.

— Време е.

Ръцете започваха да я болят.

— Това е абсолютно безсмислено.

— Безсмислено за теб — отвърна небрежно Азадор. — Просто натискай плътно с длани.

Рени измърмори някакво проклятие. Позата, която бе заела, с опрени в стената широко разтворени ръце, притискайки студения цимент, й причиняваше неприятното усещане, че е арестувана. Азадор лежеше проснат по корем между краката й, също притиснал с ръце стената точно под нейните, но съвсем близо до пода.

— Добре — продължи тя, — успя да ме убедиш, че си луд.

Сега какво?

— Сега е ред на твоя маймуночовек.

Азадор изви глава над рамото си към !Ксабу, който наблюдаваше сцената без капчица ентусиазъм.

— Намери пресечната точка на двата диагонала на образуваната от ръцете фигура. И я удари.

— Стената е доста яка — отбеляза !Ксабу.

Смехът на Азадор напомняше no-скоро едва сдържан гняв.

— Не очаквам да я срутиш с малката си ръчичка, маймуночовече. Просто направи каквото ти казвам.

!Ксабу се пъхна, тъй че главата му се оказа пред стомаха на Рени, точно под нейните гърди. Тя се почувства неловко, но приятелят й не се поколеба. Когато определи точката, я удари с длан.

Преди да е отзвучал екотът от плясъка по твърдата повърхност, маркираната от протегнатите им ръце секция от стената изчезна, разкривайки, белите контури на зейналите ръбове. Лишена от опора, Рени залитна в съседната килия.

— Как успя? — възкликна тя.

Азадор се усмихна вбесяващо самодоволно.

— Това е ВР, госпожо Отепи — всичко е наужким. Просто знам как да я накарам да повярва в нещо друго. Сега тази част от стената смята, че вече не е стена.

!Ксабу се промъкна боязливо през отвора и заоглежда празната килия, точно копие на току-що напуснатата от тях.

— И каква работа ни върши всичко това? През всички стени ли трябва да преминем по този начин, докато излезем навън?

Самодоволното изражение на Азадор не се промени. Той пристъпи до вратата на килията. Дръпна ръчката и вратата се плъзна настрани, откривайки коридора зад нея.

— Никой не си прави труда да заключва празните килии.

За да прикрие раздразнението си от успеха му — първият й импулс бе да извика: „Това е лъжа!“, а съзнаваше, че забележката би била твърде глупава, — тя се промъкна покрай него и надникна в коридора. Не се виждаше нищо друго освен сивозеленият цимент и затворените врати от двете страни на коридора, опнал се чак до завоя в дъното, а еднообразието нарушаваха единствено плакатите с изрисуваното върху тях Плашило — едно жизнерадостно, пращящо от здраве, непреклонно Плашило, — които обявяваха: „10 000 мъртви мънчкинци — за какво? Спомнете си Оз!“, и „Изумрудия се нуждае от ВАС!“

— Навън няма никой, да вървим. — Рени се извърна към Азадор. — Знаеш ли как да се измъкнем оттук?

— Има сервизно помещение на гърба на килиите. Там също може да има охрана, но ще е далеч по-малобройна, отколкото отпред, където са офисите.

— Хайде да вървим тогава.

Тя направи няколко крачки и се обърна към !Ксабу.

— Нещо не е ли наред?

Той поклати глава.

— Дочувам нещо… надушвам нещо. Не съм съвсем сигурен.

Глух трясък наруши тишината, толкова тих, че почти не се чу: все едно някой бе изпуснал книга върху масата няколко стаи по-нататък. Звукът се повтори няколко пъти, след което отново се възцари тишина.

— Каквото и да е, доста далеч е оттук — настоя Рени. — По-добре да не чакаме да стигне до нас.

Не само коридорът пред тяхната килия, но и всички останали коридори бяха пусти. Звукът от забързаните им стъпки — всъщност нейните и на Азадор, тъй като !Ксабу пристъпваше съвсем безшумно — отекваше зловещо в стените, покрай които тичаха, и плашеше Рени.

— Защо няма никой?

— Казах ти, че всичко се разпада — отвърна Азадор. — Войната продължава вече години наред — на Плашилото са му останали съвсем малко тъмничари. Защо, мислиш, сме единствените затворници? Другите са освободени и изпратени да се бият в Гората или в Завода.

Рени въобще не искаше да знае какво ще рече Завода. Най-напред царството на Атаско, после разрушеният Кошер, а сега това тук. Нима тези сим-светове просто щяха да се стрият на прах подобно на степната трева в приказката на !Ксабу? Или пък нещо още по-зловещо щеше да ги измести?

— По-бавно — обади се !Ксабу. — Чувам нещо. А го и усещам. Като потупване по гърдите. Нещо не е както трябва.

— Какво значи това, по дяволите? — настоя за отговор Азадор. — Почти, стигнахме до товарното отделение. Няма просто ей така да спрем, естествено.

— Трябва да му се довериш — намеси се Рени. — Знае какво говори.

Придвижвайки се по-предпазливо, те завиха зад поредния ъгъл и се оказаха на кръстовището на множество коридори. В центъра на откритото пространство лежеше висок мъж с дълга зелена брада и зелени строшени очила. До него бе захвърлено старовремско огнестрелно оръжие. Явно беше мъртъв: някои от частите, които би трябвало да се намират във вътрешността му, се въргаляха по пода.

На Рени й се доповръща. Защо хората в тази симулация имаха вътрешности, а в бръмбаровия свят нямаха? Азадор заобиколи тялото на голямо разстояние.

— Товарното отделение е на около стотина метра по-нататък — прошепна той, сочейки натам, където широкият коридор правеше остър завой. — Може да…

Болезнен вик проехтя по коридора, така измъчен, че на Рени й се подкосиха краката. Дори Азадор бе очевидно поразен, но тримата продължиха внимателно до завоя на коридора и надникнаха иззад ъгъла.

Върху широката товарна рампа в дъното на коридора няколко други мъже със зелени бради и очила водеха ожесточена битка да отблъснат цяла армия тиктаци. Зеленобрадите бяха подкрепяни и от няколко още по-странни същества — мършави човечета със зъбни колела вместо ръце и крака, едно мече играчка с детска пушка и някакви хартиени войници, — но противникът явно превъзхождаше защитниците, няколко десетки от които бяха унищожени. Само един тиктак бе повален, а други двама-трима обикаляха зашеметени в кръг с изтърбушени вътрешности, но зеленобрадите воини очевидно бяха изчерпали мунициите си, поради което използваха пушките си най-вече като сопи. Предусещайки близката победа, бръмчащите тиктаци налитаха срещу защитниците като мухи върху умряло животно.

— По дяволите! — Рени беше почти толкова ядосана, колкото и уплашена. — Игрички! Всички тези хора с техните проклети глупави бойни игри!

— Изобщо няма да е игричка, ако тези неща ни хванат — изсъска Азадор. — Тръгваме обратно! Ще излезем от друго място.

Когато се върнаха на кръстовището от коридори, където все още лежеше тялото на първия защитник, !Ксабу дръпна Рени за ръката.

— Този мъртвец защо е тук, след като битката все още се води на входа?

Отне й известно време, за да проумее въпроса, а в това време вече бяха отминали зеленобрадия труп. Съкилийникът им сви надясно и хукна по коридора.

— Азадор? — викна тя, но той вече бе спрял.

Още два трупа лежаха близо до стената на завоя — две тела на три парчета, тъй като горната половина на войника бе отделена от долната. До него бяха разхвърляни останките на една от летящите маймуни. От страничния коридор се носеха оглушителни крясъци на други, изпаднали в ужас и безпомощност маймуни.

— Пътят ни не е оттук! — каза с облекчение Азадор. — Знам друг път.

Понечи да тръгне, но още не бе се извърнал, когато един напълно човешки женски вик отекна в коридора. „Емили…?“ Рени изкрещя към отдалечаващия се Азадор:

— Мисля, че това е приятелката ни!

Той нито се обърна, нито забави ход дори след нейната ругатня. !Ксабу вече бързаше по посока на гласа на Емили. Рени хукна да го настигне.

Пред погледите им се разкри нова битка, чиято гледка, макар да им бе позната, им се стори не по-малко невероятна — летящи маймуни и механични човеци се биеха на живот и смърт. В същия този миг крехката фигура на Емили изхвърча от мелето и се спусна към тях. Рени сграбчи ръката й, тъй като щеше да ги подмине, и замалко не я събори на земята. Момичето се съпротивляваше като дива котка и Рени се принуди да я стисне в прегръдките си с цялата сила, на която беше способна.

— Аз съм, Емили, аз съм, ние ще ти помогнем — повтаряше непрекъснато тя, докато момичето най-накрая престана да се съпротивлява и огледа новите си похитители.

Паникьосаните й очи се ококориха още повече.

— Вие! Чужденците!

Преди Рени да успее да отговори, една маймуна прелетя покрай тях, понесена не от собствените си криле. Тресна се в една от стените, изпърха безпомощно и тупна на пода.

— Да се махаме — каза Рени. — Хайде!

Хвана момичето за едната ръка, !Ксабу хвана другата и хукнаха надалеч от противните стържещи звуци, придружени от маймунските писъци. Азадор не се виждаше никъде, но завиха в посоката, в която бе тръгнал. Сякаш не се бе отървала само преди секунди от тиктаците, Емили се разбъбри възторжено.

— Изобщо не допусках, че ще се спасите — всъщност по-скоро не допусках, че аз ще се спася. Кралят, той накара онази машина да прави разни смешни неща с мен — беше по-лошо от всичко, което правят медицинските хенрита, и се чувствах ужасно, и знаете ли какво?

Рени правеше всичко възможно да не я слуша.

— Чуваш ли нещо? — попита !Ксабу тя. — Има ли механични хора пред нас?

Той сви рамене и дръпна Емили за ръката, опитвайки се да я накара да тича по-бързо.

— Знаете ли какво ми каза? — не спираше Емили. — Бях така изненадана — мислех си, че съм в беда, разбирате ли, и че ще ме пратят в Лошата ферма. Там пращат всеки, когото хванат да краде от хамбара, както онази, другата Емили, която беше там само няколко месеца, но когато се върна, беше ужасно остаряла. И знаете ли какво ми казаха?

— Емили, млъкни.

Рени забави темпото, защото наближиха завоя.

Този път пред тях се разкри обширно помещение с излъскан керамичен под и блестящи метални стълби, които отвеждаха към полуетажа. По пода се въргаляха още маймунски трупове, както и телата на два тиктака, които очевидно бяха тупнали през парапета над тях, тъй като беше извит в дъга. Навитите човеци се бяха пръснали като изпуснати върху паваж скъпи часовници, но до единия нещо шаваше.

Емили продължаваше да бръщолеви.

— Каза ми, че ще имам бебе!

Беше Азадор. Единият тиктак бе успял да го сграбчи за крака в последния си агонизиращ гърч и сега той се мъчеше да се освободи от капана на металната му хватка. Вдигна глава към тях и върху изплашеното му лице моментално цъфна израз на раздразнение.

— Отървете ме от това нещо — изръмжа той, но преди да успее да продължи, бе прекъснат от крясъка на Емили, толкова оглушителен, че Рени се дръпна от нея с писнали тъпанчета.

— Хенри!

Емили препусна през помещението, прескочи премазания тиктак и се метна върху Азадор. Повали го на пода с такава сила, че кракът му се измъкна от хватката, при което се скъса панталонът му и върху глезена му се появиха червени следи. Емили се покатери върху му като превъзбудено кутре и той не бе в състояние да я отхвърли от себе си.

— Хенри! — не преставаше да цвърчи тя. — Моят сладичък, сладичък, сладурчест хенри! Моят сладък като мед любовник! Моят специален!

Накрая млъкна, разтворила крака върху гърдите му, а той я гледаше изумен.

— Познай какво — не го оставяше на мира тя. — Познай какво ми каза току-що кралят. Ти и аз — направили сме бебе!

При това откровение в огромното помещение се възцари гробна тишина. След миг мъртвият тиктак изщрака и скобата, която бе защипала глезена на Азадор, трепна конвулсивно за последен път, след което се вкочани.

— Това — промълви Рени — вече наистина е твърде странно.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА КУПУВАЧИ И СЪНЛЬОВЦИ

Още едни лакоми щипци изскочиха над водата и се метнаха към тях, щраквайки с челюстите си като мечи капан. Подпалващия Всичко наред успя да избегне атаката, но щипците се треснаха в парапета от брезова кора, падайки обратно във водата, и Орландо и останалите подскочиха в дъното на кануто.

Поредното разтърсване търкулна Орландо по корем върху заоблената ръкохватка на меча, който вече мислеше, че е загубил, след което болезненият вик на индианеца го накара да седне. Една от щипките бе захапала ръката на вожда и се опитваше да го издърпа в реката; пред ужасения поглед на Орландо ръката се разтегли като карамел. Той грабна меча си и го стовари с все сила върху щипците точно между остриетата им. Ударът разтърси цялото му тяло, но шипците все пак пуснаха вожда и мятайки свиреп поглед към Орландо, потънаха обратно в размътените води.

Вождът Подпалващия всичко наред разтърка ръката си, върнала отново нормалната си форма и размер, и се обърна, за да продължи битката. Хор от тънички гласове накара Орландо да се запита дали някой не им се бе притекъл на помощ, но това бяха струпалите се по крайбрежната линия растения. Повечето от тях наблюдаваха изтръпнали от ужас нападението върху кануто, макар някои, и най-вече консервативното цвекло, да намираха гледката изключително забавна и да подхвърляха безполезни пиянски съвети едновременно и към пътниците в лодката, и към хищните прибори.

Нов удар на нивото на ватерлинията разтърси малкия плавателен съд. Орландо събра сили и вдигна меча над главата си. Знаеше, че кануто ще се преобърне всеки момент, и твърдо реши да отнесе със себе си поне едно от шарнирните твърдоглави същества. Фредерикс застана до него, като се опитваше да закрепи една стрела върху тетивата, а в това време кануто се залюля върху дръжката на един от нападателите, след което отново цопна във водата. Внезапно над врявата откъм брега се извиси нечий страдалчески вик.

Избутани от зяпачите от задните редици и десетките други, които се сипеха от преобърнатата цедка, за да видят какво става, някои от намиращите се най-напред растения бяха натикани в реката. Едно малко доматче виеше сърцераздирателно, носейки се все по-надалеч от брега. Една огромна маруля нагази с крясъци във водата след него.

Нещо разцепи водата край марулята. Кочанът подхвръкна във въздуха и цамбурна обратно в реката. Още и още челюсти проблясваха и изщракваха — дори от такова голямо разстояние Орландо чуваше хрупкащите звуци. Във всички посоки се разлетяха листа от маруля и цялото ято от щипци моментално се насочи нататък. Паникьосани от ужасяващата гледка, предните зрители на брега се заблъскаха едни други и в настъпилата бъркотия още няколко от тях цамбурнаха във водата. От озъбените челюсти потекоха парчета домати и кървавочервено цвекло. Един морков с престилка бе повдигнат над водата и прегризан на две.

Само за броени секунди водната повърхност около кануто се успокои, докато на хвърлей разстояние реката край брега кипна от тракащи щипци и парчета от зеленчуци. Вождът Подпалващия всичко наред вдигна греблото и обърна лодката към средното течение на реката.

— Извадили късмет — изръмжа той, — салата по-вкусна за тях.

— Това е… това е ужасно.

Фредерикс се бе облегнал върху парапета, зашеметен от кръвожадното насилие. По крайбрежната ивица бързо се образува кашообразна пяна от зеленчуци.

— Сами виновни — заключи коравосърдечно Подпалващия всичко наред. — Те първи насъскали щипци. Миризма на зеленчук подлудява тях.

На Орландо му бе безкрайно мъчно за дребното доматче. Бе заплакало също като изгубено дете.

— Никой не може откара теб до брега от онази страна — обясни по-късно на Костенурката Подпалващия всичко наред, докато се носеха бавно по течението. Над реката се бе спуснала лека мъгла и бреговете почти не се виждаха, а кухненските шкафове се извисяваха от двете страни като исполински силуети.

— Щипците отдавна не допускат никого да припари.

— Напълно ми е ясно.

Костенурката току-що се бе измъкнала от черупката си, в която се бе напъхала по време на нападението.

— А и нямам абсолютно никакво желание да бъда откарана на другата страна, която ми е непозната. Може би ще остана с вас за известно време, ако нямате нищо против, а по-късно ще ме оставите на брега.

Подпалващия всичко наред изсумтя и отново започна да гребе.

— Трябва да се измъкнем оттук, Орландо — обади се тихо I Фредерикс. — Всичко това направо се тресе. Поначало не е кой знае колко приятно да те утрепят, но пък да те накълца някакъв си кухненски прибор…?

Орландо се усмихна уморено.

— Ако ти помогнем да намериш своето индианче — обърна се към вожда той, — ще ни помогнеш ли да напуснем Кухнята? Нямаме работа тук, а и трябва да открием приятелите си.

Вождът се обърна и го изгледа с разположените над дългия му нос лукави очички, които отразяваха бледата електрическа светлина от крушката над тях.

— Никой не може да мине обратно през кран — отвърна той. — Трябва да минете през друг край на Кухня.

Преди да продължи обясненията си, над водата се понесе хор от писукащи гласове и за момент Орландо си помисли, че са на оцелелите от ужасяващата зеленчукова сеч — странното бе, че те се извисиха в сложна тригласна хармония.

Сред мъглата изникна продълговат цилиндричен силует, върху който се бяха покачили три изправени фигури. Когато приближи към тях, видяха три мишока с еднакви тъмни очила, покачени върху една бутилка, която търкаляха с розовите си крачета като отсечено дърво, без да губят равновесие. С предните си крачка се държаха един друг за раменете; мишокът от единия край държеше тенекиена чаша, а този от другия — бял бастун.

Грубоватата бръснарска мелодия беше толкова безукорна и глуповата, че когато песента свърши, Орландо не се сдържа да не изръкопляска; същото направи и Костенурката. Фредерикс я изгледа ядосано, но се присъедини с неохота. Единствено вождът остана съвършено невъзмутим. Трите мишока, които продължаваха да търкалят бутилката под себе си, се поклониха дълбоко.

— Отскоро достъпен и в семеен размер! — изписука този, който държеше бастуна.

Може би думата „семеен“ докосна някаква струна във вожда или той просто изчакваше благовъзпитано края на песента.

— Вие виждали лоши хора на голяма лодка? — попита той. — С малко пепъс?

— Едва ли биха могли да видят каквото и да е — обади се Костенурката. — Не е ли така?

— Наистина не виждаме много неща — съгласи се единият от мишоците.

— Но пък чуваме доста неща — добави другият.

— Може пък да сме чули точно това хлапе — заклати сериозно глава третият.

— Голям кораб мина покрай нас.

— Преди два часа.

— Но не харесаха нашето шоу.

— Плачеше някакво бебе.

— Това ни натъжи.

— Онези хора ни се сториха доста зли.

След кратка пауза този с бастуна отново изцвърча.

— А и не миришеха твърде приятно — прошепна конспиративно той! — От-ней у-тей ин-клей, ако разбирате какво искаме да кажем.

Подпалващия всичко наред се наведе напред.

— Накъде сте тръгнали?

Мишоците събраха глави и подхванаха задълбочен, но доста оживен диспут. Най-после отново се обърнаха към тях, протегнаха ръце и задвижиха синхронно крачка, поддържайки въртенето на бутилката с почистващия препарат — дори Фредерикс трябваше да си признае по-късно, че номерът бе много добър.

запяха отново те, —

Мишокът с тенекиената чаша я завъртя в кръг и добави:

— Не забравяйте, че иде пролет! Време е за пролетно почистване!

След което триото затанцува с розовите си крачка с такава скорост, че бутилката се завъртя, насочвайки гърло встрани от кануто. Докато течението ги отнасяше, Орландо забеляза, че нямаха опашки. След няколко мига отново потънаха в мъглата, но пискливите им гласчета достигаха още известно време до тях, подхванали поредния химн в прослава на якото жулене и грейналите лавици.

— Точно така, жената на фермера… — измърмори Орландо, когато детското стихче достигна слуха му. — Дребни нещастници.

— Какво дърдориш? — намръщи се Фредерикс, след което извика: — Хей, накъде отиваме?

Вождът бе започнал да гребе с удвоена енергия към неизследвания отдалечен бряг.

— Ледената кутия — обясни Костенурката. — Намира се в дъното на Кухнята и за нея се разказват сума ти легенди. Всъщност се говори, че някъде вътре в нея лежат Сънльовци — имало ги, откакто я има кутията, но спят непробудно и ако никой не ги безпокои, ще сънуват невъзмутимо до края на самото време. Понякога, изобщо, без да се пробуждат, предсказват бъдещето на този, който има щастието или нещастието да е наоколо, или отговарят на въпросите, които инак никой не би чул.

— Лоши хора не интересуват Сънльовци — обади се вождът, който се привеждаше при всеки удар на греблото. — Те интересуват злато.

— О, да. — Костенурката почеса с дебелия си пръст своя заоблен нос и закима. — Чули са, че един от Купувачите е оставил таен сандък със златно съкровище в Ледената кутия. Това може да е само една приказка — никой от тези, които познавам, не е виждал някога някой от Купувачите, за които се говори, че са огромни като божества и пристигат в Кухнята само когато нощта е свършила и всички, които живеят тук, са заспали дълбоко като онези в дълбините на Ледената кутия. Но независимо дали златото е легенда или истина, очевидно лошите хора са убедени, че съществува.

— Помогни ми, Гардино — пошушна Фредерикс. — Каква е тази ледена кутия, по дяволите?

— Предполагам това, което едно време са наричали хладилници.

Фредерикс се загледа в нескончаемите механични движения на Подпалващия всичко наред, който гребеше по посока на загубения си син.

— Това е наистина умопомрачително — каза накрая той. — И става все по-умопомрачително.

Мина най-малко още час, преди да стигнат сушата — или по-точно пода, както предположи Орландо. Очевидно размерите на реката почти не се съотнасяха с околните мащаби; ако се съдеше по размерите на умивалника и шкафовете, които вече бяха посетили, в реалния свят Кухнята би трябвало да е дълга стотици метри, за да могат да пътуват толкова продължително време из нея. Но той знаеше, че е безсмислено да си блъска главата с подобни размишления — както усещаше, Кухнята не биваше да се възприема по такъв начин.

Мястото, което избра вождът, беше къса ивица суша близо до основата на масивен крак, който беше или на стол, или на маса — беше доста мрачно, за да видят извисяващата се над главите им огромна мебел. В тази част на кухнята бе по-тъмно, изглежда, поради отдалечеността й от електрическата крушка.

— Останете тук — каза индианецът. — Аз отива търси лоши хора. Щом се върна, правим план.

Щом приключи с една от редките си многословни речи, той понесе кануто обратно към водата, докато тя стигна до идеално оформения му цилиндричен гръден кош, и се метна вътре в нея с елегантна грациозност.

— Е — обади се Костенурката, докато го гледаше да се отдалечава с равномерни движения на греблото, — не бих казала, че съм особено щастлива, задето се забърках в цялата тази работа, но предполагам, че трябва да направим всичко, което е по силите ни. Жалко, че нямаме възможност да запалим огън — нямаше да се чувстваме толкова самотни, докато чакаме.

Фредерикс като че ли понечи да каже нещо, след което поклати глава. Орландо усети, че приятелят му искаше да зададе въпрос, но му стана неловко да разговаря с рисунка. И се усмихна. Беше направо смешно да познаваш един човек от толкова време и в един момент да се окаже, че изобщо не си го познавал. Познаваше Сам Фредерикс вече от толкова години — още от шести клас, — а досега не бе зървал лицето му.

Лицето й.

И този път досещането го сепна. Отново се загледа в познатите черти на Питлит Крадеца — отсечената брадичка, големите, изразителни очи — и отново се запита как ли изглежда Фредерикс в реалността. Дали беше красива? Или приличаше на обичайните симове на Фредерикс, само дето беше момиче? А и какво ли значение има това?

Орландо не беше сигурен дали има значение. Но също така не беше сигурен, че няма.

— Гладен съм — обяви Фредерикс. — Какво ще стане, ако изядем нещо тук, Орландо? Имам предвид, че знам, че няма да ни нахрани или нещо подобно. Но ще се почувстваме ли по-добре?

— Не съм сигурен. Предполагам, че зависи от онова, което ни поддържа в системата.

Замисли се за момент — като мозък и тяло биха могли да бъдат заключени в един виртуален интерфейс, — но усети, че му е трудно да разсъждава задълбочено и логично.

— Уморен съм да мисля за това.

— Защо не поспите вие двамата? — предложи Костенурката. — С удоволствие ще остана да будувам, в случай че нашият приятел се завърне или нещо не чак дотам приятно се заинтересува от нас.

Фредерикс изгледа Костенурката с известно подозрение.

— Наистина ли?

Орландо се настани до огромния крак, широк колкото зърнен силоз в някакъв западен филм, и се облегна удобно гърба си.

— Хайде — обърна се той към Фредерикс. — Подпри глава на рамото ми.

Приятелят му го изгледа озадачен.

— Това пък какво значи?

— Просто… просто ще ти е по-удобно.

— О, нима? А ако не знаеше, че не съм момче, щеше ли да ми го предложиш?

Орландо не се сети какво да каже. Само повдигна рамене.

— Добре де, значи съм съвършен тъкач. Покажи ме по Правната мрежа на живо.

— Момчета, може би трябва да ви кажа приказка — прекъсна ги развеселената Костенурка. — Понякога ни помага да потънем в Пясъците на съня.

— Ти спомена нещо за Купувачите — заинтересува се Орландо, макар да не бе сигурен, че ще издържи да чуе цялата история. — Вярваш ли, че именно те са те направили? И всички… хора в Кухнята?

Фредерикс изпъшка, но Костенурката не му обърна внимание.

— Те да са ни направили? Не, за Бога.

Свали очилата си и започна да ги бърше енергично, сякаш изнервена от самото допускане, че подобно нещо е възможно.

— Не, разбира се, другаде сме направени. Но Купувачите, ако е вярно това, което се говори, ни докарват тук от онова място и прекарваме нощите си в Кухнята, жадувайки да се завърнем в истинския си дом.

— Истинския си дом?

— Магазина, както обикновено го наричат, макар че веднъж срещнах група вилици и лъжици, които принадлежаха към сектата на приборите за хранене, които наричаха великия дом „Каталога“. Но всички са единодушни, че какъвто и да е този велик дом, там ние не спим, освен ако сами не пожелаем, и в него Крушката е красива и ярка през цялата нощ, която никога не свършва. Твърди се, че там Купувачите се грижат за нас.

Орландо се усмихна и погледна към Фредерикс, но очите на неговия приятел вече бяха притворени. Фредерикс никога не проявяваше особен интерес, кое как е…

Костенурката продължаваше да си бърбори полугласно, а Орландо потъна в някакъв полусън, в който той и другарите му от Кухнята можеха да си живеят спокойно своя анимационен живот, без да ги е страх, че отново ще ги напъхат по чекмеджета и шкафове и в който цялото онова насилие от предишната нощ бе отминало с настъпването на мрака.

„Не би било зле да си живея постоянно тук — помисли замаян той. — Много забавно — и рисунките искат да са живи. Също като мен. Мога да си остана тук завинаги и да не боледувам, и да не трябва да ходя пак в онази болница, защото пак ще отида там, но следващия път няма да изляза оттам; може би и този път няма да изляза, маркучите и сестрите, всички се преструват, че не са тъжни, но на мен няма да ми се налага, ако това тук беше реално, и можех да си живея завинаги, и да не умирам никога…“

Той внезапно се надигна. Фредерикс, който вероятно въпреки неговото или нейното желание в края на краищата се бе гушнал до рамото му, запротестира насън.

— Събуди се!

Орландо разтърси своя приятел. Костенурката се бе унесла в полудрямка и го погледна втренчено над рамките на очилата си, сякаш го виждаше за първи път, след което отново затвори очи и потъна в дълбок сън.

— Хайде, Фредерикс — зашепна по-високо Орландо, стараейки се да не събуди Костенурката, — събуди се!

— Какво? Какво става?

Както винаги, на Фредерикс му беше много трудно да се събуди, но след миг явно си спомни, че се намират в едно не особено безопасно място, и ококори очи.

— Какво се е случило?

— Разбрах най-после!

Орландо беше едновременно въодушевен и потиснат. Смисълът на всичко преживяно напоследък — ужасяващата Сделка, която бяха сключили с онези хора — беше започнал да му се изяснява. То съвсем не би могло да има за Фредерикс онзи смисъл, какъвто имаше за него, и да засяга до такава степен когото и да е друг, но независимо че бе обладан от собствените си страхове и мании, самата мисъл за онова, което вършеха хората от Братството на Граала, го разгневи до мозъка на костите.

— Какво си разбрал? Ти сънуваш, Гардинър.

— Не. Не сънувам, кълна ти се. Току-що открих какво искат тези от братството — за какво е всичко това.

Фредерикс приседна, по-скоро притеснен, отколкото ядосан.

— Наистина ли?

— Само помисли. Ето ни тук и вече колко време обикаляме всички тези сим-светове, които са точно толкова реални, колкото реалният свят, прав ли съм? В които можеш да направиш каквото си поискаш, да бъдеш каквото си поискаш.

— Е, и?

— Защо, мислиш, са създали тези места? Просто да се мотаят из тях, както ние се мотаем в Средните земи?

— Може би. — Фредерикс разтърка очи. — Слушай, Орландо, разбирам, че това е изключително важно и всичко останало, но не можеш ли да ми го обясниш с няколко думи?

— Само помисли! Ти си някакъв изумително богат тип. Имаш всичко, което си поискаш, всичко, което може да се купи с пари. Но има едно нещо, което не можеш да направиш, независимо колко пари имаш — единственото нещо, което парите не могат да купят, което превръща всички къщи и самолети, и всичко останало в абсолютно непотребни неща. Те все пак ще умрат, Фредерикс. Всички пари на света не могат да го предотвратят. Всички пари на света няма да ти помогнат тялото ти да не остарее, след което ще умреш и ще изгниеш. До този момент.

Приятелят му го гледаше с широко отворени очи.

— Какво всъщност искаш да ми кажеш? Че те смятат да се предпазят от смъртта? И как?

— Не съм сигурен. Но ако намерят начин да живеят тук, в тази Адърланд, вече няма да имат нужда от тела. Могат да си живеят завинаги тук, Фредерикс, както са си живели винаги — не, по-добре! Могат да станат богове! И ако е трябвало да убият няколко деца, за да го постигнат, не мислиш ли, че биха заплатили тази цена?

Фредерикс зяпна. След което затвори уста и окръгли устни. Свирна неволно.

— Без майтап, Орландо, наистина ли го мислиш? Господи. — Той поклати глава. — Бива си ги. Тия наистина си ги бива.

Сега, когато най-после разбра какъв беше залогът, на Орландо му стана ясно, че не бе подозирал колко страшно е всичко.

Това беше черната, кошмарно черната сянка на Златния град.

— Именно — прошепна той — за това става дума. Наистина си ги бива.

Тъмнокожият мъж във военна униформа зад писалището не беше онзи приветлив сержант Кигън, който обикновено седеше там. Този не откъсваше очи от Кристабел, сякаш чакалнята на един офис не беше подходящо място за момиченце като нея, дори когато това беше офисът на баща й, който се намираше от другата страна на двойната врата. Сержант Кигън неизменно я наричаше „Криста-леле-бел“ и понякога й даваше бонбонче от една кутия в чекмеджето си. А човекът зад бюрото я гледаше намръщен и никак не й беше приятен.

Имаше такива хора, които винаги се отнасяха презрително към малките деца. Това беше направо сканско. (Тази дума обичаше да използва Порша и Кристабел не беше съвсем сигурна какво точно означаваше, но си мислеше, че значи „глупаво“.) А и наистина бе глупаво. Нима този човек не можеше да прецени, че тя се държи извънредно кротко?

Всъщност тя си имаше толкова много неща, които, да обмисли, че просто престана да му обръща внимание и го остави да продължи работата си с контролните ръчки. Твърде много неща трябваше да прецени.

За момчето, което се бе появило отвън, за господин Селърс. Когато се появи в тунела на господин Селърс и ужасно я изплаши, то размахваше в ръка нещо остро и тя бе абсолютно сигурна, че ще им направи нещо лошо и на двамата. Размахваше го и срещу господин Селърс и го наричаше с обидни думи, като чешит, но вместо да се уплаши, господин Селърс само се изсмя тихичко и попита момчето, дали не иска нещо за ядене.

Веднъж бе гледала едно предаване по мрежата, в което някакви хора се опитваха да заловят последния тигър някъде — не си спомняше дали беше последният тигър на света, или само на това място, но помнеше, че е последният, — тъй като тигърът си бе наранил крака и зъбите му бяха изпочупени, и неминуемо би умрял, ако го оставеха да се грижи сам за себе си. Но независимо че кракът му бе много зле и той едва ходеше и че му предлагаха храна, за да го накарат да влезе в един специален капан, тигърът не искаше да се приближи до тях.

Именно по този начин бе погледнало господин Селърс непознатото момче — сякаш искаше да му каже: „Няма да ме хванеш.“ И отново бе размахало ножа, изкрещявайки толкова силно, че тя отново щеше да се напишка, ако можеше. Но господин Селърс изобщо не се уплаши, макар да бе толкова слаб и безсилен — ръцете му не бяха по-големи от тези на момчето — и да не можеше да се повдигне от инвалидния стол. Само го попита още веднъж дали не иска да хапне нещо.

Момчето дълго време не каза нищо, след което се намръщи като мъжа зад писалището и попита:

— К’во имаш?

И тогава господин Селърс я отпрати.

Това й беше най-трудно да проумее. Ако господин Селърс не се страхуваше от момчето Чо-Чо, ако не смяташе, че то би му причинило нещо лошо, защо я бе отпратил? Само на деца ли причиняваше лоши неща това момче? Или господин Селърс искаше да направи или да каже нещо само на него, което тя да не чуе? От което се почувства зле, както когато Офелия Вайнер бе казала, че може да покани само трима души на заспалата си сбирка поради правилата на майка й, и покани Порша, Зиглинд Хил и Делфин Ригс, независимо че Делфин беше в тяхното училище само от няколко седмици.

След това Порша й каза, че било адска скука и че майката на Офелия ги накарала да разглеждат снимките от къщата им в Далас, в която имало басейн, но въпреки това на Кристабел й бе криво. Каквото изпитваше и сега, след като господин Селърс я отпрати, за да разговаря с момчето и да му даде нещо за ядене.

Мина й през ума да извади Приказните очила и да произнесе: „Румпелщилтскин“, след което да попита господин Селърс, защо бе постъпил така, но макар страшно много да й се искаше да го направи, знаеше, че е крайно неподходящо да ги използва тъкмо тук, в офиса на баща си, пред втренчения поглед на човека с каменното лице срещу нея. Но толкова й се искаше да разбере, че й се доплака.

Вратата към кабинета на баща й рязко се отвори, сякаш блъсната от силния глас на говорещия зад нея.

— …въобще не ме е грижа, майор Соренсен. Лично мен, така да се каже, но искам резултати.

Говорещият бе застанал на входа, а човекът зад бюрото подскочи така, сякаш се бе подпалил столът му. Човекът, който бе изрекъл, че не го е грижа, не беше така висок като баща й, но изглеждаше много силен и гърбът му опъваше сакото. Вратът му бе тъмнокафяв и набръчкан.

— Да, сър — отвърна баща й.

Други двама мъже се измъкнаха от кабинета и застанаха от двете страни на вратата, готови сякаш всеки момент да хванат човека с тъмния врат, ако той внезапно се строполи.

— В такъв случай действайте, да го вземат мътните! — отряза мъжът. — Искам да установите местонахождението му. Ако се налага, ще направя кордон в диаметър двеста километра около базата и ще претърся всяка къща — откриването му е от първостепенно значение. Предварително е трябвало да направите всичко необходимо, за да му попречите да открие скривалище за себе си, а генерал Пелъм трябваше да ви подкрепя по всякакъв начин. Но вие не го сторихте и сега е напълно излишно да разлайваме кучетата. Така че действайте, както намерите за необходимо… но се постарайте да го откриете. Ясен съм, нали?

Татко й, който непрекъснато кимаше, докато говореше другият, я видя над рамото му и за секунди очите му се разшириха. Мъжът се извърна. Лицето му бе така намръщено, че Кристабел беше сигурна, че ще започне да крещи да я изхвърлят оттам. Имаше сиви мустаци, много по-малки и добре оформени от тези на капитан Рон, и много светли очи. Известно време я гледаше така, както птица би гледала червей, който се кани да глътне, и тя изтръпна от страх.

— Охо! — изръмжа той. — Шпионин.

Кристабел се притисна към облегалката на стола. Списанието, което държеше, падна с разлистени страници на пода.

— О, Божичко, аз я уплаших.

Неочаквано мъжът се усмихна. Имаше ослепително бели зъби и щом се усмихна, ъгълчетата на очите му се набръчкаха.

— Не се плаши, шегувам се. Коя си, сладурано?

— Дъщеря ми, сър — отговори баща й. — Кристабел, поздрави генерал Якубиан.

Опита се да си припомни онова, на което я бе учил баща й. Но й костваше много усилия с този усмихващ се насреща й човек.

— Здравейте, генерале, сър.

— „Здравейте, генерале, сър“ — повтори думите й той и се разсмя, след което се обърна към мъжа зад бюрото на сержант Кигън. — Чухте ли добре, Мърфи? Поне един човек, който има нещо общо с армията ми, се отнася с елементарно уважение към мен.

Генералът заобиколи бюрото и приклекна пред Кристабел. Миришеше на нещо, което й напомни миризмите в дните, когато почистваха къщата — може би лак за мебели. И отблизо очите му приличаха на птичи, много светли и с бледи точици върху кафявото.

— А как се казваш, скъпа?

— Кристабел, сър.

— Обзалагам се, че си гордостта и радостта на тате. Протегна ръка и докосна за миг бузката й с два пръста с изключителна нежност, а след това се изправи.

— Истинска красавица, Соренсен. Дойде да помогнеш на татко, нали, скъпа?

— Съвсем не знам защо е дошла, сър.

Татко й тръгна към нея, сякаш искаше да е близо до нея, в случай че изтърси нещо не на място и се наложи да я прекъсне. Без да разбере причината, Кристабел отново се изплаши.

— Защо дойде, миличко? Къде е мама?

— Обади се в училище, че госпожа Гълисън е болна и трябва да дойда тук. Отиде на покупки в града.

Генералът отново се усмихна и се показаха почти всичките му зъби.

— О, един добър шпионин винаги си има алиби. — Той се обърна към баща й. — След три часа се връщаме във Вашингтон. В началото на седмицата, съм отново тук. Много бих искал да имаме някакъв напредък. Настоятелно ви го препоръчвам, Соренсен. Нещо повече, бих искал да заваря знаете кого с посменни часови в душегубка и готов за разпит.

— Да, сър.

Генералът и другите трима закрачиха към вратата. Той се спря, след като първите двама излязоха.

— Бъди добро момиче — обърна се той към Кристабел, докато тя се питаше кой би сложил на ръката си „часовник душегубка“. — Да слушаш татко, нали обещаваш?

Тя кимна.

— Татковците са най-умни.

Отдаде й чест и излезе. Начумереният се измъкна последен оглеждайки подозрително баща й, сякаш, ако го оставеше за миг без надзор, той би посегнал към генерала и би го фраснал по главата.

След като всички напуснаха стаята, баща й се отпусна върху бюрото, загледан към вратата.

— Все пак може би трябва да те приберем вкъщи — отрони най-после той. — Мама би трябвало да се е върнала, как мислиш?

— Кого трябва да намериш, татко?

— Да намеря? Ти чу ли какво си говорим? Приближи се до нея и разроши косата й.

— Остави ме, татко! Кого трябва да намериш…?

— Никого, миличка. Един стар приятел на генерала. — Той взе ръчичките й в своите. — Хайде. След всичко това мисля, че мога да си позволя няколко минути, за да откарам дъщеря си у дома.

Колкото и да бе невероятно, онова, което събуди Джеремая Дако, бе тишината.

А невероятното бе това, че като един от само двамата души, които блуждаеха из огромната, изоставена военна база, би трябвало да го сепне всичко друго, но не и тишината. Да живееш в Гнездото на осите единствено с Дългия Джоузеф, беше все едно да си последният обитател на някой от призрачните градове, разпръснати из Южен Трансваал, опразнени заради епидемията „Токоза“ толкова набързо, че много от побягналите жители бяха изоставили жалката си покъщнина — тигани, картонени куфари, дрипави, но все още годни за обличане дрехи, — сякаш собствениците им бяха изчезнали за секунда благодарение на някакво ужасяващо чудо.

Но все пак изоставените трансваалски работнически бараки оставаха открити за вятъра и дъжда, както и за нашествието на дивия живот. Из прашните улици все пак отекваше птича песен, а из бунищата ровичкаха плъхове и мишки.

Докато Гнездото на осите бе истински паметник на тишината. Защитена от природните стихии с тонове камънак, със замлъкнала машинария, с така плътно запечатани врати, че дори насекомо не можеше да се промъкне, и с толкова фини филтри на отдушниците, че никакъв жив организъм не можеше да проникне, базата напомняше на приказна измислица — някакъв замък на Красавицата, в който тя спеше под пластове вековен прах заедно с цялото си семейство.

Джеремая Дако не бе надарен с кой знае какво въображение, но имаше моменти, когато неговият компаньон Джоузеф Сулавейо изпадаше в накъсван от чести събуждания сън — прекъсван сякаш от собствените му приказни герои — и Джеремая се вторачваше в огромните циментови ковчези, за които сега той бе поел отговорност, питайки се в каква приказка бе попаднал.

И какво точно очаква от него Авторът. „Аз съм един от онези, за които в приказките не се разказва много-много — хрумна му една нощ, когато показанията не съобщаваха нищо особено и часовете се точеха прекалено мудно. Това малко го натъжи. — Човекът с копие до вратата. Онзи, който донася върху кадифена възглавничка някакво магическо нещо, когато някой от важните го поиска. Един от тълпата, който крещи: «Да живей!», когато всичко завърши щастливо. Винаги съм бил тъкмо този. Работех за майка си, докато порасна, работех за доктора цели двайсет и четири години след това. Можех да избягам от всичко това заради прекрасния Халид, ако го бе поискал, но всичко щеше да приключи с това да се грижа за къщата му. Просто щях да бъда в неговата приказка, това е всичко, вместо в тази на майка си или на доктора, или пък в тази налудничава приказка с машини и злодеи, и тази огромна празна сграда под някаква планина.“

Разбира се, ролята на копиеносец не беше лишена от известни облаги, както и присъствието му в този многоетажен призрачен град. Сега разполагаше с време за четене и размисъл. Каквото трудно можеше да отделя, докато работеше при семейство Ван Блийк. Цялото му свободно време отиваше, за да осигурява спокойствието на майка си, и макар Сюзън да не бе имала абсолютно нищо против да отделя по някой и друг спокоен час за четене или гледане на мрежата, докато тя се занимаваше с изследванията си, самият факт, че му гласуваше подобно доверие, го подтикваше към още по-голяма — и почти неизменно незабележима — всеотдайност. Но тук буквално нямаше какво друго да прави, освен да наблюдава показанията на V-басейните и да следи за нивото на течността. Не бе по-трудно от поддържането на скъпата кола на доктора — сега паркирана в най-долния паркинг на Гнездото на осите, — която отдавна би потънала в прах, ако не се качваше през няколко дни да я почисти с меко парче плат и да си пострада над строшената скара и спуканото предно стъкло.

Понякога се питаше дали изобщо щеше да му се наложи да я кара отново.

Макар да не го харесваше особено, на Джеремая му се искаше да прекарва по-голяма част от времето си в разговори с Дългия Джоузеф, но бащата на Рени (който никога не демонстрираше кой знае каква любезност) се затваряше в себе си все повече и повече. Прекарваше часове наред в мрачно мълчание или чезнеше в най-отдалечените ъгълчета на базата и се завръщаше със зачервени от плач очи. Джеремая предпочиташе проклетията му.

А и всеки опит на Джеремая за сближаване бе отхвърлян.

Отначало си мислеше, че това се дължи на горделивост или на безнадеждна провинциална предубеденост против хомосексуализма, но по-късно осъзна, че у Дългия Джоузеф Сулавейо има някакъв може би никога неразвързван възел.

На този човек му липсваше речник да даде израз на болката си освен по най-елементарния начин, но което беше още по-лошо, той сякаш изобщо не допускаше, че има изход само ако се опита да намери отговорите в себе си. Сякаш цялото двайсет и първо столетие бе минало незабелязано за него и той изстрадваше емоционалната си болка единствено според примитивните разбирания на предишния век, единствено като нещо, срещу което можеш или да беснееш, или трябва да понасяш.

Напоследък сякаш вътрешното напрежение бе достигнало точката на кипене и Дългия Джоузеф не спираше да крачи нагоре-надолу, като не само изчезваше за дълги часове, пътешествайки из базата — първоначално Джеремая си помисли, че търси алкохол, но нима досега не се бе отказал от вероятността да намери нещо такова, — но не спираше налудничавите си разходки нито за секунда дори когато се намираха в едно и също помещение. През последните няколко дни беше започнал и да си тананика, докато ходеше, запълвайки продължителните паузи между редките разговори с беззвучно мърморене, от което Джеремая вече започваше да изпитва усещането, че някой постоянно го почуква по тила. Песните, ако можеха да бъдат наречени такива, изглежда, нямаха никаква връзка със състоянието на Дългия Джоузеф. Бяха все популярни стари парчета, които повтаряше отново и отново, а понякога — лишени от оригиналната си мелодия и само измърморени или превърнати в безсмислени срички — едва-едва, но все така дразнещо разпознаваеми.

Джеремая изпитваше най-искрено състрадание към него. Беше загубил съпругата си по ужасен, мъчително бавен начин, синът му бе почти мъртъв от някаква мистериозна болест, а сега и дъщеря му се бе хвърлила сред опасностите, макар да си оставаше ужасяващо, измамно близо. Джеремая разбираше, че Дългия Джоузеф изпитва огромна болка и че липсата на нещо за пийване го лишава от едва ли не единствената му разтуха, но това съвсем не означаваше, че мърморенето, краченето и неспирното идиотско тананикане скоро нямаше да го подлудят далеч повече от Дългия Джоузеф. Именно затова, когато се събуди посреднощ, няколко часа преди да поеме дежурството, тишината — отсъствието дори на далечния шепот на познатото тананикане — го уплаши.

Джеремая Дако бе дотътрил военното походно легло до подземната лаборатория отчасти защото му се налагаше да остава все по-дълго и по-дълго до V-резервоарите вместо Дългия Джоузеф, докато той се скиташе из комплекса — понякога изобщо без да се връща. Поне тази причина изтъкваше, при това не без известна раздразнителност, когато Джоузеф Сулавейо настояваше да узнае причината за домъкването на леглото в лабораторията. Но в сумрачините на въображението си той бе започнал да изгубва доверието си в Дългия Джоузеф. Джеремая се боеше, че в пристъп на униние другият би могъл да повреди резервоарите или инсталацията, която поддържаше функционирането им.

И докато лежеше в мрака на импровизираната си спалня, заслушан в съвършено необичайната тишина, усети да го побиват тръпки. Нима се бе случило най-после? Или и неговите нерви бяха изопнати до крайна степен? Да останеш заключен седмици наред в една изоставена подземна база, заслушан единствено в шума от собствените си стъпки и в мърморенето на един побъркан, не бе най-подходящото средство да запазиш психическото си здраве. Може би се плашеше от собствената си сянка — или от невинната тишина.

Джеремая изстена тихичко и се надигна. Пулсът му бе съвсем леко ускорен, но знаеше, че няма да заспи, докато не види със собствените си очи седналия пред показанията на резервоарите Джоузеф Сулавейо. Или да ползва тоалетната — дори на Джеремая понякога му се налагаше да напусне стаята по време на дежурство, за да задоволи естествените си нужди или да направи кафе, или пък да поеме глътка свеж въздух от някоя вентилационна тръба.

Вероятно причината бе именно такава.

Джеремая плъзна крака в износените пантофи, които бе намерил в едно от шкафчетата — комфорт, който му позволяваше да се чувства като в домашна обстановка, — и тръгна към тясната стълбичка, която отвеждаше до нивото на контролните уреди.

Столът беше празен.

Запазвайки хладнокръвие с усилие на волята, той закрачи към стълбата. Дългия Джоузеф сигурно бе прескочил до кухнята или до тоалетната. Джеремая просто трябваше да остане да наблюдава резервоарите, докато се върне. Не че имаше кой знае какво за вършене освен обичайните дейности по поддържане на водното ниво, както и на останалите течности по разписание, почистване на отпадъчната система и поставянето на нови филтри. А и какво толкова би могло да се наложи да бъде направено, освен да извади Рени и !Ксабу от резервоарите — пряко изричните разпореждания на Рени, — и то само при пълна тревога? Комуникационната система бе излязла от строя още първия ден и уменията на Джеремая се бяха оказали недостатъчни, за да я поправи. Така че, дори Дългия Джоузеф да се бе запилял нанякъде, това съвсем не означаваше, че бе изоставил кораба без управление насред битката или нещо такова.

Всички показания бяха нормални. Джеремая ги провери още веднъж за по-сигурно. Докато плъзгаше поглед за втори път по таблото, забеляза слабото мъждукане на подвижния екран. До него лежеше стилото, единственото нещо, което не беше на мястото си, единствен и незабележим знак на безпорядък, но неизвестно защо го полазиха мравки и той се приведе да разчете екрана.

„НЕ МОГА ПОВЕЧЕ — гласяха трудно изписаните тъмни букви върху блещукащия екран. — ОТИВАМ ПРИ МОЕТО ДЕТЕ.“

Джеремая прочете съобщението още два пъти, опитвайки се да схване смисъла му, докато се мъчеше да се пребори със задушаващия го страх. Какво искаше да каже този човек с това „при моето дете“? При Рени? Нима смяташе, че може да отиде при нея просто като се изкатери в резервоара? Наложи му се да обуздае порива си да отвори огромните капаци, за да се увери дали този загубил разсъдъка човек не се е топнал в пихтиестия гел до своята намираща се в безсъзнание дъщеря. Знаеше, че е излишно да докосва V-резервоарите. Показанията на резервоара, в който се намираше Рени, всъщност и на двата резервоара, бяха нормални — отчитаха нормалните жизнени функции и на двамата.

Внезапно му хрумна зловеща мисъл. Джеремая се изправи, изтръпнал от ужас.

Ако през главата му бе минала мисълта, че неговото момче Стивън е мъртво — ако му се бе присънил някой от неговите кошмари или потиснатостта му бе стигнала дотам, че разликата между заспал човек и труп се бе стопила в помътеното му съзнание…

„Трябва да потърся това побъркано копеле. Господ да ни е на помощ! Би могъл да се завре къде ли не. Може просто да се е качил на горния етаж на лабораторията и да се е хвърлил оттам.“ Погледна неволно нагоре, но етажите над него бяха съвсем тихи и не забеляза никакво движение по тях. Огромното, оплетено като змии кълбо от кабели над V-резервоарите изглеждаше непокътнато, макар че един от провисналите кабели за момент смущаващо му заприлича на обесен човек.

Не видя тялото му и на пода под него.

— Слава Богу — каза високо Джеремая и избърса челото си.

Нямаше как — трябваше да го потърси. Щеше да му отнеме известно време, но не чак толкова много — все пак базата бе затворена херметически. Но се налагаше да остави резервоарите без надзор, а това никак не му се нравеше. Вероятно собствените му опасения бяха причина да изпитва усещането, че заспалите бяха ужасяващо уязвими. Ами ако им се случеше нещо, докато търсеше побъркания си приятел!… Не можеше дори да понесе подобна мисъл.

Джеремая се върна обратно до пулта и затърси сред комбинациите, докато намери онази, която помнеше — нещо, което Мартин бе демонстрирала преди две седмици, които сега му се сториха години. Когато смени комуникационния извод, пулсът на двете сърца (този на !Ксабу по-бавен, но и двата силни и не особено ускорени) се втурна от външните репродуктори и изпълни огромната зала на лабораторията: „би-бом, би-бом, би-бом“, не напълно синхронизирани, този на Рени съвпадащ с бушменския на всеки седми-осми удар.

Ако ги чуваше, Дългия Джоузеф сигурно би полудял окончателно, мислейки, че има нещо нередно, но тъкмо в този момент на Джеремая изобщо не му бе до това.

— Джоузеф, Джоузеф, къде си?

Докато преброждаше грамадната сграда, тътрейки се из изоставените зали, в които отекваше преследващият го пингпонгов двоен пулс, Джеремая не можеше да не си спомни завръщането си през онази ужасна нощ в дома на доктора. Светлините както обикновено бяха загасени, но не светеха и алармените светлинки по продължение на оградата; от момента, в който зави по широката алея, отвеждаща към мрачния силует на постройката, той започна да изпитва ужасяваща тревога. А докато прекосяваше тихите коридори, извиквайки от време на време името на доктора без какъвто и да е отговор, страхът се усилваше все повече и повече. Започна да изпитва такъв вцепеняващ ужас, че когато откри върху пода на лабораторията пребитата Сюзън ван Блийк, почувства едва ли не облекчение — сега поне ужасът бе придобил някаква форма. Най-лошото бе отминало.

Макар, разбира се, то да се случи едва когато се върна в болницата, след като бе откарал Рени, и завари санитарите да изключват животоподдържащата система до леглото й.

А сега обикаляше по чехли това наподобяващо разклонена пещера място заради слабоумието на този човек, сякаш отново преживявайки онази ужасяваща нощ, очаквайки всеки момент да се спъне в тялото му… Беше по-скоро вбесен, отколкото уплашен. Ако откриеше Джоузеф Сулавейо жив, наистина щеше да го пребие, независимо дали онзи беше по-едър от него или не.

Мисълта да пребие човека, тъй като той не бе успял да се самоубие, откърти от гърдите му невротичен и съвършено неконтролиран смях, който отекна твърде неприятно в ушите му.

Най-напред провери най-вероятните места. Леглото на Джоузеф в общата им спалня бе празно и единствено купчината одеяла на пода пораждаше усещане за безпорядък в иначе опустялото пространство. Кухнята, която той бе претършувал с влудяващо усърдие за капчица алкохол, също пустееше. Насили волята си да отвори вратите на помещенията за провизии и високия човешки бой фризер и да надникне дори в шкафовете, превъзмогвайки страха си да не види насреща си злобно ухиленото лице на Джоузеф с уста, преливаща от някаква пяна за почистване. Но не откри никъде нищичко освен смълчана изоставеност.

Обикаляше систематично всички места за живеене и офиси, като отваряше всичко, което бе по-голямо от чекмедже. Изминаха почти два часа. Придружаваха го единствено пулсовете на Рени и !Ксабу, все така укротени и равномерни, но все пак разнообразявайки тишината, което започна да му действа успокояващо: помагаше му да се чувства по-малко самотен.

„Би-бом, би-бом…“

След като обиколи всички жилищни и работни местенца, Джеремая се заизкачва към паркинга, хрумвайки му, че слабоумният глупак Сулавейо може да е решил да запали двигателя на колата, за да се отрови с въглероден окис, без да се досети, че горивото ще приключи далеч преди да успее да изпълни с газове просторния петстотин кубически метра гараж, макар и да не бе проветряван. Но колата беше празна, недокосната след последното почистване и точно толкова очукана и безполезна за момента, колкото се чувстваше самият Джеремая. Отвори вратата и извади джобно фенерче от жабката, след което продължи из гаража, осветявайки по-тъмните места със съмнението, че Джоузеф може да се е покатерил някак си до носещите греди, за да се обеси.

Гаражното ниво се оказа по-лесно за проверка — и четирите гаража бяха пусти. На най-горния Джеремая се спря да почине и да обмисли какво да прави, заслушан в ритмичния екот на пулсовете, сега най-малкото учетворен от каменните стени. Не можеше да го проумее — бе потърсил навсякъде. Освен ако онзи наистина се бе изкатерил в един от резервоарите. Ако се бе удавил, това би обяснило липсата на отчитане на жизнените му функции.

Джеремая потръпна. Помисли си за Ирене Сулавейо, която нямаше и понятие, че само на няколко сантиметра в злокобната чернота плува тялото на баща й…

Беше длъжен да провери. Беше кошмарно, но трябваше да провери. Запита се дали ако открехне резервоара, това би било достатъчно да пробуди потъналите във виртуалните си сънища заспали хора. Ами ако Джоузеф не бе там и прекъснеше експеримента ей така, за нищо…?

Изтръпнал от ужас, Джеремая се отправи към най-горната вентилационна шахта, за да поеме чист въздух и да избистри мислите си. Това свърши работа, но не така, както бе очаквал.

Решетката на вентилатора лежеше на пода.

За момент Джеремая втренчи глупав поглед в нея, след което вдигна очи към зеещия отвор на голямата квадратна тръба, тъмна дупка, отвеждаща към нищото. Отново насочи лъча на фенерчето към пода и видя шепа болтове, подредени внимателно в центъра на решетката.

Шахтата беше достатъчно широка, за да се провре човек, и достатъчно тясна, за да може да се прикрепва с рамене и крака, изкачвайки се по нея. Особено ако този човек бе твърдо решен да го направи. Или пък малко луд.

Пулсиращото туптене тук, в отдалечения от репродукторите край на гаража, бе по-тихо. Джеремая наклони глава към тръбата и извика името на Джоузеф, но в отговор отекна и замря единствено собственият му глас. Извика още веднъж, но отново не получи никакъв отговор. Провря раменете си в тръбата и насочи фенерчето нагоре. Няколко паяжини бяха провиснали на единия си край, сякаш нещо се бе промушило през тях.

Докато се взираше, стори му се, че дочу някакъв звук от вътрешността на шахтата, някакво тихо мелодично извикване — може би притъпен от болката вик за помощ. Наостри слух, за да чуе по-добре, но звукът бе съвсем тих и той изруга наум отекващите удари на сърцата, които само допреди броени секунди му бяха единствената компания. Напъха фенерчето в джоба си и се запромушва нагоре по тръбата, за да ги заглуши със собственото си тяло.

Сега вече го чу, стенещия звук. Миг по-късно разбра какво е. Някъде далеч оттук, на стотици метри пластоманен тръбопровод, профучаващият през Дракенсберг утринен вятър свистеше през оттатъшния край на тръбата.

Дългия Джоузеф бе решил да отиде при сина си Стивън. Не в преносния смисъл — като се самоубие, — а в буквалния.

Да, естествено. Джоузеф Сулавейо беше изключително буквален човек.

„О, Божичко, какво ще стане сега?“

Джеремая се измъкна непохватно от тръбата. Пулсовете на тези, които охраняваше, продължаваха да отекват в напомнящия пещера гараж, бавни и равномерни, сякаш не се бе случило нищичко.

„Проклетият му глупак…!“

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА В ЗАВОДА

Наистина й бе трудно да проумее онова, което виждаше пред себе си — странника Азадор на пода сред развалини от тиктаци, девойката Емили, пърхаща като птичка, докато го обсипваше с очевидно нежелани от него целувки, — а и Рени нямаше кой знае колко време за проумяване. По коридорите на щаб-квартирата на Плашилото се въргаляха труповете на летящите маймунки от топящата се армия на Новия Изумруден град и зеленобради войници. Други защитници умираха в същата тази секунда само на неколкостотин метра, опитвайки се да удържат товарителния док срещу връхлитащите тиктаци, и опасността с всяка секунда се увеличаваше. И все пак не можеше да се направи, че не е чула току-що казаното.

— Ти… ти си правил секс с нея?

Азадор се намръщи, освобождавайки се от момичето.

— Може би. Теб какво те интересува? — Но нали е Кукла?

Макар видът на Емили, щастлива като кутре, че току-що е намерила отново своя любовник, да опровергаваше подобно твърдение.

— Да? — Азадор се изправи. — И какво? Теб пък какво те засягат сексуалните наклонности — или да си го кажем направо, мастурбаторските наклонности — на другите? Имаш ли нещо против да обсъдим собствения ти сексуален живот?

— Но… но тя е просто една… програма. Как успя да го направиш? Как успя да се възползваш от нея?

Азадор поклати глава, възвръщайки малко от самообладанието си, независимо от обгърналото крака му момиче, което целуваше коляното му.

— Или е едното, или другото. Тя програма ли е? Или се възползвах от една млада жена?

Рени се обърна за помощ към !Ксабу, но бабуинът вече не следеше разговора.

— Чувам, че пристигат още от онези механични човеци, — Той посочи над обширния, покрит с плочки под. — От тази посока.

— Трябва да излезем през централния вход.

Азадор безуспешно се опита да измъкне крака си от вкопчилата се в него Емили.

— По дяволите! Той вдигна ръка.

— Ако я удариш — каза остро Рени, — ще те убия.

Азадор я изгледа продължително.

— Тогава ме отърви от тази глупава кучка. И по-бързо, ако не искаш да ни изтрепят.

Рени издърпа протестиращата Емили. Момичето започна да вие:

— Но нашето бебе…!

— Никога няма да се роди, ако не се махнем. В главата й проблесна внезапна мисъл.

— Какво каза ужасният тенекиен човек? „Вие сте открили Доротито“, нещо такова? За това ли говореха — за бебето?

Азадор нямаше никакво намерение да участва в подобни дискусии. Вече прекосяваше обширната зала, насочвайки се към коридор, разположен под прав ъгъл спрямо онзи, от който !Ксабу бе предупредил, че ще се излеят нападателите. Рени преглътна ругатнята и се спусна с подтичващия на четири крака до нея !Ксабу. Емили нямаше нужда да бъде подканвана да последва мустакатия мъж.

„Едно е да кажеш, че ще го убиеш, момичето ми — мина през ума на Рени, — но той е голям, а ти нямаш никакво оръжие.“

Упрекна се, че не отмъкна една от старовремските пушки на някой мъртъв войник, макар че от онова, което бе видяла на дока, дълбоко се съмняваше, че на някого от тях му бяха останали муниции.

Азадор крачеше с неотслабващо темпо, а Рени си оставаше все така замаяна от нескончаемите катаклизми в света на Кунохара и в тази изопачена версия на Оз. Мъжът ги водеше по някакъв лъкатушещ маршрут из сградата, по сякаш задънени коридори, в чийто край неизменно изникваше таен изход. Рени отново се запита откъде познава той така детайлно този сим-свят. Както и онзи номер с превръщането на стената във врата, спомни си тя.

„Кой, по дяволите, е този човек?“

Замъкът на Плашилото, безкраен функционалистичен лабиринт от бетонни стени и покрити с линолеум подове, би свършил отлична работа като комунална сграда в Дърбан или където и да е в третия свят.

Бе очевидно, че някога е бил свръхнаселен — навсякъде се въргаляха старовремски печатни материали и всевъзможни хартии, затруднявайки придвижването им, и имаше достатъчно бюра и столове за стотици хора само в помещенията, които прекосяваха, и поне половината от тях бяха за хора с далеч по-миниатюрни от нормалните размери, — но сега сградата пустееше също като нападнатия от рояка Кошер.

„Ентропия — мина й през ума. — Вероятно това е точната дума? Сякаш всичко това някога е било натъпкано догоре, след което е било оставено да се затрие, разпадайки се на съставните си части.“

Но досега бяха попаднали само в три симулации. Беше малко раничко за заключения.

Азадор се спря пред широка двойна врата и напрегна сили да я отвори. Двете крила се открехнаха, едва-едва, но нещо, изглежда, ги препречваше от другата страна. Рени му се притече на помощ; дори Емили се присъедини, без да отделя поглед от своя възлюбен, сякаш го наблюдаваше как разделя Червено море с едната си ръка.

Миг по-късно сравнението стана още по-подходящо, когато се сгромолясаха с трясък и през зейналия отвор се изля някаква аленочервена маса. За един кошмарен момент й се стори, че е поток от кръв, но беше суха и шумоляща и когато гребна с ръка, усети, че са…

— Конфети…?

Нагазиха в пласта хартиени точици и се заизкачваха по струпаните в срещуположния край бюра. На стената пред тях с едри букви бе написано: „Ще ни липсвате, Джелия Джамб! Щастливо оттегляне!“

— Това е приемната.

Азадор огледа купчините сгъваеми маси, които преграждаха два от останалите три изхода на стаята.

— Някой се е опитал да барикадира мястото.

— Твърде безуспешно — отбеляза Рени.

— Не са останали много защитници — изтъкна Азадор. Когато Рени се насочи към вратата, през която можеше да се премине, той изкрещя:

— Не! Не минавай оттам!

Тя се извърна ядосана.

— Как смееш да ми заповядваш?

— Не ти заповядвам. Оставили са я свободна. За да ни накарат да минем през нея. Сигурно има някакъв капан от другата страна.

Въпреки неприязънта, която изпитваше към него, тя изпита неудобство.

— Прав си. Съжалявам.

— Нека мина пръв — предложи !Ксабу, когато стигнаха до вратата. — Лек и пъргав съм.

Рени поклати глава.

— Не преди да отворим вратата. Азадор, не можем ли да минем край нея, както успя да ни изведеш от килията?

Той огледа мълчаливо стените и поклати глава.

— Не и в тази стая. Това не е — как се казваше? — щраккод. Някой се е постарал специално. Вероятно някога е изглеждало приятно.

Рени обгърна с поглед огромното, лишено от прозорци сивозеленикаво пространство и се усъмни в подобно твърдение. Очите й попаднаха на лозунга.

— Чакайте.

Тя откъсна от стената дълго парче хартия, пристъпи внимателно до вратата и го завърза на клуп за дръжката. Подаде двата края на Азадор, взе един от сгъваемите столове — това място наистина би свършило отлична работа като сиропиталище в Пайнтаун — и се приближи странично до вратата. Пресегна се със сгънатия стол към резето и го натисна, докато то щракна, а Азадор опъна краищата и вратата се открехна.

Не последва взрив. Нито пък върху им се изсипа дъжд от тънки остриета. !Ксабу пристъпи бавно към вратата с приведена към земята муцуна, като змия, дебнеща мангуста, Рени се помоли наум за безопасността на малкия човек.

Бабуинът не забеляза нищо обезпокоително, бавно мина през вратата и се скри от погледите им. Рени затаи дъх. Миг след това се появи отново с настръхнала по гърба козина.

— Елате бързо!

В стаята нямаше нищо друго освен купчина стари дрехи в центъра на пода, окичена с гирлянди от маркучета и тръбички. Рени тъкмо се канеше да попита !Ксабу, какво толкова го бе впечатлило, когато купчината стари дрехи надигна сплесканата си, смачкана глава. Емили изписка и отстъпи към вратата.

— … помощ… — измърмори нещото с немощен, сух глас, който заглъхна, преди да успее да довърши.

— Божичко, но това е Плашилото.

Рени пристъпи напред, но се поколеба. Нали тъкмо това нещо искаше да ги убие? Но пък вероятно можеше да им каже как да се измъкнат от тук. В противен случай ставаха изцяло зависими от Азадор, а с всяка изминала секунда това засилваше нейните безпокойства.

— Какво трябва да направим? — запита тя смачканото нещо на пода.

То вдигна пръст и посочи към една от вратите, които почти не се забелязваха върху стената. Дано само нещото да бе достатъчно на себе си, за да е сигурно коя от тях накъде води.

— Чувам металните мъже да се приближават — обади се !Ксабу. — Много силно. Съвсем близо са.

Рени грабна Плашилото, като внимаваше да не се препъне в омотаните като спагети маркучета. Кралят на Канзас се изви леко в ръката й — изключително неприятно усещане, сякаш я полази някаква змия от парцали.

„Като че ли всячески се стремят да дискредитират онзи чудесен филм «Оз»“, мина й неволна мисъл.

Вратата се отвори с едно докосване; зад нея една стълба отвеждаше нагоре. С окаменяло между благоговение и погнуса лице Емили грабна останалите по земята маркучи и единия обут в бота крак на Плашилото и забърза след Рени, последвана на крачка от Азадор и !Ксабу.

На върха на стълбата ги очакваше някаква наподобяваща котелно помещение стая, кръстосана от гъста мрежа тръби по тавана и по стените. Един-единствен стол, измъкнат като че ли от пилотската кабина на старовремски самолет, бе поставен пред шкафа от имитация на дърво, в който се намираше екранът и около който се извиваха всички тръби.

Главата на Плашилото се разтресе. Треперещата му ръка се насочи към една от тръбите, чийто край сключваше деветдесетградусов ъгъл с останалите и стърчеше на разстояние малко повече от метър над пода. Плашилото напрегна сили да си поеме дъх. Рени се приведе да чуе шепота му.

— … в гърдите…

Тя огледа накрайника, а след това и усуканата купчина от дрехи и фланелената риза, покрили тънките като ивици плат крака и празната глава. Напъха почти изпразненото му туловище върху накрайника между две копчета на ризата му, сякаш набивайки го на кол като някоя жертва, на средновековната Инквизиция, и го закрепи на мястото му. Не последва нищо. Едната ръка на Плашилото се заклати към един маховик. Когато Азадор го завъртя, стаята се изпълни със съскащ въздух.

Най-напред започна да се издува тялото на Плашилото, а след малко и главата му. Накрая кралят на Канзас се изтръгна от накрайника с лишените си като че ли от стави ръце, издути като балони, и се извърна вдървено към Рени и останалите двама. Извади пръста си от дупката в гръдния си кош и изпусна малко от въздуха, докато заприлича на предишното, отпуснато като чувал същество, след което напъха в отвора малко слама от вече неслужещия му за нищо крак.

— Имам мехури, каквито не бихте могли да си представите — заобяснява то с тънък и напрегнат глас. — С една хватка мога да ги напълня с въздух. А това тук е несъмнено Обирджийския град.

То намигна, но главата му бе така издута, че клепачът му не можа да се притвори напълно.

— Това няма да издържи дълго, но все пак достатъчно, за да се убедя, че нито едно от тези копелета не ще успее да завладее Изумрудия — освен, ако някой от тях не иска да се превърне на прах и пепел.

— Какви ги приказваш? — пристъпи към него Рени, почти готова да изтръгне отново сламената запушалка. — Да не смяташ да опожариш това място? А какво ще стане с нас?

Плашилото махна с ръка. Озъбената му усмивка изопна още повече издутите му черти, при което те изписукаха.

— Не би било твърде благородно от моя страна, след като ме спасихте, нали така? Напълно справедливо, първо ще ви пусна да се измъкнете. И добре ще е да го направите веднага, защото ми остават само няколко минутки, стари приятели. Тези парцали „Фермер Джон“ не осигуряват истински здрава изолация, ако разбирате какво имам предвид.

— Не знаем как Да се измъкнем оттук — отвърна Рени. — Има ли… има ли пресечен пункт? Както в реката?

— Проход? — Заоблената усмивка на Плашилото стана още по-широка. — Нима дори не знаете как се наричат? Вие наистина сте пришълци, прав ли съм?

— Знам какво е проход — прекъсна го Азадор. — И знам, че има такъв тук, в твоя замък.

— Замък! — Плашилото изхриптя и удари коляното си с облечената си в ръкавица ръка. Надигна се облаче прах. — Бива си го. Трябваше да видите колибата ми в истинския Изумруден град — това беше замък! Това тук — о, Господи, струва ми се, че е инженерна интерпретация на някаква старинна гвардейска хералдика или нещо такова. Купихме го евтино, когато създадохме всичко това.

— Все пак има ли… проход тук? — настоя Рени.

— Имаше. Ако нямате нищо против да прегазите още около двеста от тези проклети механични човеци. Намира се в тронната ми зала, зад стенния екран. Но сега са притежание на торнадата на Тенекиения човек — разполагат с почти всичко. Защо, мислите, се домъкнах чак тук в този достоен за окайване вид? — То повдигна няколко от тръбичките и ги разклати опечалено. — Не мога да повярвам, че всичко приключи.

— Чувам тракащите човеци съвсем наблизо — обади се !Ксабу. — В голямата зала под нас са.

— Няма да успеят да проникнат тук — каза пренебрежително Плашилото. — Затворим ли тези врати, ще им са необходими дни наред, за да се промъкнат.

— И как да се махнем? — попита отново Рени.

Тъй като вратът му бе все така издут, на Плашилото му се наложи да се обърне с цяло тяло към нея.

— Трябва да помисля. Значи ви е необходим проход, така ли?

То подпря безформената си брадичка с длан и постави показалец върху бледото си слепоочие.

— Мамичката му! — изкрещя в ъгъла Азадор. — Отървете ме от това същество!

Рени се обърна и видя Емили да отстъпва с разтреперани устни. Изглежда, момичето най-после бе проумяло, че ухажването й е нежелателно. Рени се вмъкна между двамата.

— Стой близо до мен — каза на момичето тя.

— Но той беше моят специален хенри — отвърна с треперещ глас Емили. — Наричаше ме сладък мъничък пудинг.

— Нима? — стрелна към Азадор презрителен поглед Рени. — Случва се много често в РЖ — понякога мъжете там са абсолютни боклуци.

Обектът на описанието врътна очи и скръсти ръце пред гърдите си.

Плашилото плесна с меките си длани.

— О! Разбира се! Можете да отидете в Завода. Там има проход, където Реката напоява обработваемите растения.

— Завода? — попита Азадор. — Та нали Тенекиения човек е най-могъщ тъкмо там!

— Да, но в момента не го е грижа за задния му двор, тъй като цялото му внимание е насочено тук. Където се разиграва финалът на играта.

Кралят на Канзас бе започнал да спада. Подпухналите му черти придобиха тревожно изражение.

— Но не бива да му позволявате да хване това момиче. Ако се докопа до Доротито, цялата игра приключва.

— Това за теб игра ли е? — поклати глава разстроената Рени. — Всичките тези мъртъвци, страданието, всичко е просто една игра, така ли?

Плашилото полагаше усилия да държи главата си изправена.

— Просто? Нима наистина си толкова ограничена? Бил съм вън от тази симулация само в продължение на две години — колкото да сменят течностите и филтрите ми в РЖ, и толкоз. Загубих най-малко петнайсет процента от костната си маса, за Бога, или както го наричате, атрофия на мускулите! Дал съм всичко, което имам, на този сим-свят и останах в него дори след като онези, които-и-да-са, доплуваха от някаква друга симулация и избутаха моите партньори. Сега смятам да се самовзривя заедно с цялата сграда, така че това копеле Тенекиения човек и тлъстият му приятел да не могат да сложат ръце върху нея — което означава, че ще ми отнеме няколко седмици, докато открия обратен път, — а ти наричаш всичко това „просто една игра“? — Той потърка отпуснатото си лице. — Явно ти не си на себе си.

— Бил ли си наскоро навън? Вън от мрежата?

Той присви очи срещу нея.

— Преди два-три дни. Но се надявам на кратка ваканция, независимо дали ми харесва или не. Защо питаш?

Рени сви рамене.

— Няма конкретен повод.

В същото време си помисли: „Чака те изненада, приятелю“, но осъзна колко безсърдечно е това.

Животът му може би бе изложен на риск — те все още нямаха представа, какви биха могли да бъдат последствията от очевидно променените правила в Адърланд.

— Не, не е вярно — продължи тя. — Има много важен повод. Предполагаме, че нещо не е наред в цялата мрежа. Хората имат… се сблъскват с много странни проблеми. Не могат да се изключат. А… нещата, които се случват тук, може би им оказват въздействие и когато се изключат от мрежата.

Не беше възможно да изясни притесненията си набързо, но се налагаше да се опита да го предупреди.

— Мисля, че ако съм на твое място, ще се опитам да изляза по нормалния начин, преди да извърша виртуално самоубийство.

Плашилото ококори очи в престорена изненада, но зад гърба му се появи разтревоженият Азадор.

— О, хиляди благодарности, малка госпожице. А когато ми се случи да попадна в твоя свят, също няма да пропусна да ти дам цял куп ненужни съвети.

И се обърна към Азадор, сякаш решил, че е единственият, с когото си заслужава да разговаря.

— Над тази стая има вентилационна шахта — точно зад решетката, ето там. Ако искате, можете да се измъкнете по нея на покрива или да се смъкнете в мазето, макар вероятно да нямате желание да заседнете в някаква вертикална шахта, ако бихте могли да си го спестите. Разбра ли ме?

Азадор кимна.

— Щом излезете навън, можете да прекосите града в посока към Реката и така да стигнете до Завода. Или пък направете каквото ви хрумне, по дяволите. Но по-добре тръгвайте, защото не мога вечно да чакам. Около петнайсет минути след като видя последния задник да изчезва в шахтата, това място ще хвръкне във въздуха като фойерверк по случай Деня на Обединените нации. По-дълго не бих могъл да чакам. Разпадам се на парчета.

!Ксабу направи няколко крачки и застана на задни крака пред сламения човек, който клюмваше все по-бързо.

— Не можеш ли да напомпаш пак въздух в себе си? — запита бушменът.

— Не мисля, че шевовете по това тяло ще издържат на налягането, а ако се разпорят, преди да направя онова, което искам да направя, всичко е свършено. Затова изчезвате оттук, по дяволите, ясно ли е?

— Кажи ми само едно нещо — настоя !Ксабу. — Каква е Доротито, за която спомена? Каза да пазим момичето.

— Част от начина, по който е създаден този сим-свят. — Гласът на Плашилото ставаше все по-писклив и тънък. — Следапокалиптичен. Ядрена война. Оцелелите не могат да се размножават. Много лелки емилита, чичковци хенрита, до един стерилни. Оттук митът за едно момиче дете, което една от емилитата ще роди. Доротито, разбра ли?

Той втренчи хлътналите си гримирани очи в !Ксабу, който явно не разбираше.

— О, хайде — простена той. — Махайте ми се от лицето.

Щракна към стенния екран, върху който се появи обсаденият Нов Изумруден град, няколко от тумбестите сгради бяха обхванати в пламъци, а тиктаците трополяха по опустошените улици като двукраки танкове.

Докато най-напред !Ксабу, а след него и останалите се вмъкваха във вентилационната тръба, Плашилото вдигна високо отпуснатите си ръце.

— Виждал съм неща, каквито вие, хората, не бихте повярвали, че съществуват — произнесе патетично той. Говореше или на себе си, или на екрана. — Атакувах горящи кораби далеч от бреговете на Несъществуващия океан. Видях магически пушки да проблясват и да искрят в тъмнината близо до замъка на Глинда. Всички тези мигове ще изчезнат с времето както сълзи в дъжда.

Главата му клюмна, изпускайки въздуха със съскане.

— Време… за умиране…

Последна в шахтата, Рени се спря, за да направи още един опит.

— Плашило който и да си, нищо не си измислям. Убедена съм, че хора умират заради неща, които се случват в мрежата. Умират наистина. Има нещо много объркано в нея.

Сламеният човек бе извадил един скрит в стената плот и с огромни усилия се мъчеше да хвърля с непослушните си пръсти малки клечици една след друга.

— Да — въздъхна той. — С положителност знаеш каква реч да произнесеш на тръгване.

— Но това наистина е важно!

Той затвори очи и постави ръкавиците си там, където трябваше да се намират ушите.

— Някой говори ли? Защото не чувам нищо…

Рени въздъхна и се обърна, за да запълзи след другите.

Минути по-късно се изтърколиха от шахтата върху посипания с чакъл покрив. Трудно можеше да се отгатне, че е ден. Зловещи черни облаци задръстваха небето, а горещият спарен въздух излъчваше миризма на електричество и Рени допусна, че е имало още няколко торнада, докато са били вътре. Упорита струйка пот се спусна между гърдите й към стомаха.

Реката се оказа доста навътре в Завода, мрачни, гъсто разположени една до друга цистерни, плетеница от тръбопроводи и грубо застроени ниски сгради. След кратък спор решиха да минат през депото, след което да прекосят Завода по възможно най-прекия път, пребивавайки на територията на Тенекиения човек само толкова време, колкото им бе необходимо, за да стигнат до Реката. Макар да видяха малки групи обезсърчени хенрита, охранявани от тиктаци пред бетонния замък на Плашилото, сервизният двор под тях беше пуст и те се спуснаха по една водосточна тръба на земята и забързаха по едно разклонение от главната алея, минавайки покрай няколко изоставени вагона.

Бяха се прислонили зад високите колела на един открит товарен вагон, за да поемат дъх — впрочем !Ксабу вече се бе прислонил, а останалите се приближаваха към вагона, — когато мощен и същевременно глух тътен разтърси земята под краката им. Дори масивният товарен вагон подскочи и колелата застъргаха по релсите; за миг ужасената Рени помисли, че ще се килне отгоре им и ще ги премаже.

Когато земята престана да се тресе, изпълзяха до ъгъла на вагона и погледнаха назад. Вътрешните секции на щаба на Плашилото бяха сравнени със земята, а голяма част от останалите бяха скрити от издигащ се облак прах и черен пушек. Отгоре им се спусна дъждец от дребни отломъци и пепел.

— Исусе Христе — промълви Рени. — Направи го. Той се взриви.

— Така ли? — Азадор плю на земята. — Само един идиот си губи времето в игри. Докато противникът му се опитва да разбере какво се е случило, ще се измъкнем по-лесно.

Сякаш като потвърждение на думите му тиктаците, които взривната вълна не бе успяла да повали, бяха започнали да се струпват около сринатия замък и сноповете светлина от прожекторите им проблясваха в сумрака.

— Ще се промъкнем през Завода, без изобщо да ни забележи Тенекиения човек.

— Все пак откъде знаеш за Завода? — настоя Рени. — И всъщност откъде знаеш толкова много за целия този сим-свят?

Азадор повдигна рамене.

— Обикалям наоколо. — Той се навъси. — Стига въпроси. Ако бях на твое място, щях да се държа по-мило. Кой ви измъкна от килията? Кой познава тайните на това място?

Азадор.

Той извади цигара и заопипва за запалката си.

— Нямаме време за губене. — Рени посочи към небето. — Погледни облаците — всеки момент може да се появи ново торнадо и да се стовари върху нас на открито.

Азадор се намръщи, но мушна цигарата зад ухото си.

— Добре. Тогава да вървим.

„Като че ли съм тръгнала на екскурзия — мина й през ума. — Хиляди благодарности, господин Азадор.“

Пресякоха огромното железопътно депо за повече от час. Откритите пространства бяха изключително опасни и на няколко пъти успяваха да се прикрият само секунди преди да ги забележат мотаещите се шайки механични човеци. С притъмняването на небето из депото заблещукаха оранжеви охранителни светлинки, очертавайки контурите на товарни вагони, кантони и изоставени локомотиви. Рени така и не проумяваше защо Плашилото и неговите приятели бяха изразходвали толкова голямо количество енергия за подобно място, дори и да бяха успели да се снабдят с евтини съставни елементи. Разбираемо бе да се построи светът на Оз, но канзаската гара?

Тъкмо там бе едно от различията между богатите и всички останали, реши тя. Тези хора в Адърланд можеха да си позволят да прахосват пари и да отделят внимание на всяко нещо, което поразяваше вниманието им. За разлика от обикновените хора те можеха да си позволят всевъзможни налудничави идеи.

Бегълците спряха да отдъхнат в един закрит товарен вагон. Облакът от взривения замък на Плашилото се бе разстлал по хоризонта и бе трудно да се прецени къде свършва той и къде започва настръхналото небе. Независимо от сгъстяващия се мрак сега въздухът бе по-горещ, отколкото преди половин час.

Скрит от чужди погледи зад стените на вагона, Азадор бе запалил цигара и издухваше димни колелца към ниския таван. Той демонстративно не разговаряше и дори не поглеждаше Емили 22813, свита на няколко крачки от него и следяща всяко негово движение с нескрита болка.

— Той знае много неща — пошепна !Ксабу на Рени. — Дори и да не ти харесва, трябва да разберем дали може да ни помогне да открием приятелите си. Мисля, че ако останем разделени, ще се изложим всички на още по-голяма опасност.

Рени проследи боязливото промъкване на Емили към Азадор, стиснала в юмрук бледата си ръка. В първия момент Рени предположи, че възнамерява да го удари (което не я притесни ни най-малко, ако се изключеха опасенията й, че това би предизвикало агресивна реакция от негова страна), но Емили само пъхна ръка пред мустакатото лице на Азадор. Нещо проблесна в разтворената й длан.

— Виждаш ли? — попита го умолително момичето. — Аз го спасих. Каза ми да не го губя и аз не го загубих.

— Ами да — пое въздух Рени, вторачена в миниатюрния златен предмет. — Съвсем забравих за това. Той й го даде, нали? Тя каза именно това. — Тя се изправи. — Къде го намери, Азадор?

Той не погледна към нито една от жените.

— Какво съм намерил?

— Скъпоценния камък. Откъде се появи?

Той се нахвърли върху нея, издишвайки дим от устата и ноздрите си.

— Коя си ти? И каква си, побъркана жено? Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти! Ходя, където си искам, и върша, каквото ми скимне. Аз съм от ромите и ние нищо не казваме на джорджитата.

— Ром? — помъчи се да си спомни Рени. — Искаш да кажеш циганин?

Азадор изсумтя и се извърна. Рени се наруга наум заради нетърпеливостта си. !Ксабу беше прав — трябваше да научат какво знае той. Беше й противно да моли за извинение, но трябваше да го направи.

— Азадор, съжалявам — наистина задавам много въпроси. Но тук ние сме чужденци и не знаем какво да направим. Нямаме никаква представа за онова, което ти знаеш.

— Самата истина — измърмори той.

— Затова ни помогни! Прав си, че не си длъжен да ни казваш каквото и да било, но се нуждаем от помощта ти. Това място — тази мрежа Адърланд, — наясно ли си какво се случва в него?

Той я изгледа с крайчеца на окото си и пое дълбоко от цигарата си.

— Каквото се случва винаги. Богати идиоти играят игрички.

— Но това вече не е така. Системата се… променя по някакъв начин.

Чудеше се до каква степен можеше да бъде откровена, без да му даде възможност да разбере за техните затруднения — смущаваше я това, че скъпоценният камък се намира у него.

— Чу какво казах на Плашилото — продължи тя. — Знам, че го чу. Ще ти задам същия въпрос. Опитвал ли си да се изключиш от мрежата?

Той я погледна. Емили се сви до стената, сякаш уплашена да не я изгори нещо, промъкнало се помежду им.

— Чух какво каза на Плашилото — отвърна най-после той. — Да, опитвал съм.

— И?

Той помръдна рамене и отметна гъстата коса от лицето си.

— Така е, както казваш. Не можах да изляза. Но за мен е все едно — добави безгрижно той. — Не бързам за никъде.

— Сега разбираш ли? — Рени се отпусна на пода и кръстоса крака. — Трябва да обменим информация.

Азадор се подвоуми, след което изражението му стана непристъпно като заключена врата.

— Не. Не е толкова лесно. Плюс това не можем да седим тук и да си бъбрим. Може би, когато преминем на следващото място.

Значи смяташе да тръгне с тях. Рени не беше наясно дали това й харесва особено, но вероятно Азадор пазеше тайните си именно поради тази причина — като скрит коз срещу евентуално изоставяне.

— Добре — изправи се Рени. — Тогава да вървим.

Периферните зони на просналото се във всички посоки железопътно депо бяха гъсто опасани от тръби, цистерни и електрически мрежи, докато навлизаха все по-навътре в територията на Завода.

Виещите се навсякъде като змии тръби, които осигуряваха вода и гориво на подвижния състав и транспортираха всевъзможни течни товари, постепенно се превърнаха в основна характеристика на пейзажа.

Огромните тръби станаха още по-огромни, а свързаните в общи системи тръбопроводи и конвейери образуваха все по-големи и по-големи агрегати, а накрая масивните възли като че ли изместиха обслужваните от тях влакове, обект на всички страхове и въжделения.

Парцаливото небе, надвиснало като мокро одеяло над депото на Изумрудия, бе разграфено на квадрати от провиснали жици и неизменните тръби, разчертано на още по-ситни секции от все по-гъстата инфраструктурна плетеница, превърнала се най-накрая в труднопроходим лабиринт. Дори равната, допреди малко напукана от горещината кална покривка на депото с всяка следваща крачка все повече напомняше на заводски двор с неравния пласт бетон и локвите застояла вода с пъстри като трептяща дъга мазни петна. Същото си остана единствено почти невидимото над главите им мрачно небе, което сякаш се сливаше с напомнящия огромна пещера сивкав Завод с глухия трясък на клокочещи тръби, през чиито ръждясали уплътнители и съединения се процеждаше вода, а през износените изолации на преплетените жици прескачаха синьо-бели електрически дъги.

Придвижването през този объркан лабиринт от пластмасови кабели и разяден от корозията метал напомняше лутане из търбуха на огромен звяр. Всъщност, помисли си уморено Рени, всичките им преживявания в мрежата бяха съпътствани от подобно усещане. Проблемите, които възнамеряваха да решат, трагедиите като тази на Стивън, за които се опитваха да отмъстят, преди известно време изглеждаха съвършено ясни, но постепенно тя и останалите се оказаха все по-дълбоко и по-дълбоко въвлечени в игрите и идеосинкретичните мании на създателите на Адърланд, докато накрая престанаха да съзнават дори какво е реално, камо ли кое е важно.

Гората от вертикални цилиндри, както и изкуственият свод от хоризонтални тръбопроводи поне осигуряваха множество скрити места, което не беше никак лошо: както установиха скоро след стъпването си на територията на Завода, те далеч не бяха единствените му обитатели. Веднъж попаднали сред хаоса от тръби, видяха изненадващо много тиктаци — огромните, неповратливи механични човеци вероятно не бяха приспособени да маневрират из твърде тесните на места пространства, — но забелязаха твърде много други подобни на часовникови механизми същества, също така малко или повече човекоподобни, но далеч по-дребни и неугледни. Много от тях напомняха старовремски играчки от зъбни колела и пружини, разположени в евтин ламаринен корпус, чиито две половини бяха свързани една с друга посредством метални закопчалки. В крещящите цветове, с които бяха боядисани, те изглеждаха още по-бездушни от тиктаците.

Скрита зад туловището на няколко вертикално преплетени тръби, Рени проследи една клатушкаща се покрай скривалището им грубовата играчка — неподвижен, безизразен поглед и нарисувана безчувствена уста — и по тялото й преминаха тръпки. Тревожеха я не толкова самите същества, а представата затова, що за личност би трябвало да бъде Тенекиения човек, за да разполага с подобни бездушни, безразсъдни поданици, все едно виртуални или не.

Имаше й няколко човешки същества, хенрита и емилита, до едно с бръснати глави и целите омотани в мазни парцали; Рени предположи, че са вербувани поданици на Плашилото. Повечето мъкнеха тежки товари, а някои бяха така претоварени, че тя недоумяваше как въобще успяваха да се по мръднат, но дори и онези, които не носеха нищо, не откъсваха очи от краката си. Пристъпваха през локви мръсна вода и заобикаляха всевъзможните препятствия, без да вдигнат очи, сякаш бяха минавали по един и същи маршрут толкова често, че можеха да се движат и слепешката.

— Накъде продължаваме? — запита едва чуто Рени, почти заглушена от шума от капещата върху асфалта вода.

Намираха се под плътната сянка на няколко бетонни колони, всяка дебела колкото огромно многовековно дърво. Във всички посоки наоколо им се простираше монотонната плетеница на катакомбите на Завода.

— Трябва да открием Реката.

Азадор свъси вежди.

— Трябва да е… нататък.

Посочи с ръка, но не изглеждаше убеден. !Ксабу се бе изправил на задни крака, душейки като ловно куче ту въздуха, ту земята.

— Нищо не подушвам — призна той. — Отвсякъде мирише на едно и също — на градски зловония. Но оттук вятърът като че ли е малко по-хладен.

И протегна тънката си космата ръка под прав ъгъл спрямо току-що указаната от Азадор посока.

Рени вторачи поглед в присвитите очи на Азадор и си даде сметка, че е настъпила криза в управлението. Лично тя се доверяваше на инстинктите и уменията на !Ксабу, но пък циганинът, ако наистина беше такъв, можеше да реши да ги напусне всеки момент — в яда си просто можеше да тръгне в избраната от него посока. Бяха ли в състояние да го оставят да си тръгне и да рискуват да не узнаят онова, което би могъл да им каже? Ако беше само до номера в килията, би рискувала, но съществуваше и неизясненият случай със скъпоценния камък на Селърс.

— Добре — обърна се към Азадор тя. — Води ни натам. Надяваше се, че !Ксабу ще я разбере.

Навън слънцето бе залязло или пък буреносните облаци бяха станали напълно непроницаеми, тъй като Завода тънеше в сумрак. Под тръбите и усуканите кабели мъждукаха зеленикаво-жълти светлинки иззад напукани панели, чиято светлина от време на време се усилваше от проблясващи електрически светкавици. По коридорите отекваха призрачни стенания и слаби викове, сякаш с настъпването на нощта Завода се събуждаше за живот.

Рени ненавиждаше това място. Напомнянето, че то представлява само сбор от кодирани шифри, не й помогна особено, след като продължаваше да не е наясно дали двамата с !Ксабу биха оцелели при евентуална смърт в мрежата. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че рядко бе изпитвала толкова силно желание да се измъкне от някое място.

Прекосяваха едно от огромните открити пространства, където се събираха няколко галерии, сякаш изградена от жици катакомба, когато силуетът изникна току пред тях.

Сърцето на Рени замалко не спря, но постепенно възстанови ритъма си, щом тя видя, че е един от хенритата, препъващ се дрипльо с метната през рамо метална кутия. Преди да успеят да се прикрият в сянката на един коридор, той вдигна поглед и ги видя. Очите му едва не изскочиха от орбитите си върху бледото му, покрито с рядка брада лице. Рени пристъпи към него с пръст върху устните си.

— Не се плаши — каза му тя. — Няма да ти сторим нищо.

Човекът се ококори още повече. Отметна глава назад и преглътна, а адамовата му ябълка така се изду, че разтегли врата му, след което устата му зейна широко, разкривайки нещо като високоговорител, натъпкан дълбоко между челюстите му, и Рени ужасена забеляза, че онова, което бе помислила за брада, всъщност бяха стърчащи през бузите му жици. От говорителя зави оглушително сирена с такава сила, че Рени и останалите се люшнаха назад, запушили уши с ръце. Хенрито завибрира безпомощно от силата на звука, който извираше от гърлото му.

Не им оставаше друго, освен да побягнат. На воя се отзоваха и други сирени, не чак толкова настоятелни, но все така парализиращо мощни. Една Емили зави иззад ъгъла пред тях, видя ги да връхлитат върху й и нададе собствения си нечовешки писък, не по-слаб от първия.

Секунди по-късно две от недодяланите тенекиени човечета се появиха в подгизналия коридор малко зад тях и техните предупредителни клаксони също нададоха истеричен вой.

„Преследват ни, искат да установят местонахождението ни“, мина й през ума.

Емили се клатушкаше и Рени я сграбчи и я помъкна след завилия по едно отклонение Азадор.

„Ще се струпат там, където вият най-силно, докато ни обградят.“

Още един дрипльо изскочи така внезапно пред тях, че Рени не успя да определи мъж ли е или жена. Докато призрачното същество изпускаше товара, който бе помъкнало, за да зейне широко с уста, Азадор го събори с рамо на земята. Когато притичаха покрай него, мършавите му ръце и крака се гърчеха безпомощно във въздуха, а от гърлото сирена изскачаха хриптящи стонове.

„Само тичаме безцелно — даде си сметка тя. — Наникъде. Така ще ни убият.“

— !Ксабу! — изкрещя Рени. — Води ни към Реката!

Приятелят й не отговори, но се понесе на четири крака с вирната опашка пред тях. Стигна до едно разклонение на пътя, намали темпо, за да се увери, че го следват, и отново препусна.

Сега аларменият вой се надигна от всички страни и макар обитателите на Завода, които препречваха пътя им, изобщо да не се опитваха да ги спрат, а дори се оставяха да бъдат изблъскани, всички до един надаваха мощни писъци, докато Рени и останалите профучаваха покрай тях, и така отбелязваха посоката на бягството им. Врявата беше направо влудяваща.

На всеки завой изскачаха все нови и нови лица, втренчени човешки погледи, празни, грубовати гримаси на тенекиени същества, дори мрачните туловища на няколко тиктаци. Много скоро цялата тази навалица от метални тела и съсухрена плът щеше да препречи един по един всички пътища за бягство.

Емили се плъзна в една мазна локва и отново се олюля, но този път и двете с Рени се строполиха на земята. Докато се мъчеха да се изправят, !Ксабу заподскача като обезумял на едно място, въртейки муцуната си насам-натам.

— Подушвам нещо, но мисля, че е там.

!Ксабу изпъна глава към едно от тесните разклонения. Пое дълбоко въздух и притвори за миг очи, сякаш без да забелязва целия хаос наоколо. Зашава с пръсти, опита се сякаш да хване нещо във въздуха, след което отново отвори очи.

— Там е — потвърди той. — Усещам го.

Неравният проход се изпълваше бързо с тенекиени играчки, които се олюляваха насреща им като сомнамбули.

— Заградили са пътя към Реката — отбеляза Рени със замряло сърце.

Азадор я изгледа, след това погледна !Ксабу и плю на земята.

— След мен! — изрева той.

Втурна се и се блъсна в първата вълна от метални същества. Поваляше ги встрани като кегли, едно тресна в земята и то се строши на две като орехова черупка, от която се разхвърчаха зъбни колела. Рени поведе Емили, като се мъчеше да прикрива момичето зад широкия гръб на Азадор. Воят на десетките механични гърла стана по-мощен от ракетен двигател. Рени усещаше грубия допир на твърди ръце, които се опитваха да я сграбчат, и размахваше освирепяла ръце, удряйки с юмруци във всички посоки. В един момент Емили се оказа под нея, но Рени се провря през мелето от тела, напипа крехката момичешка ръка и я издърпа. Сега и Емили заблъска паникьосана с ръце около себе си, шамаросвайки с отворени длани тенекиените създания, изкривила уста в крясък, който Рени не чуваше. Рени залитна напред, вцепенена от изтощение и с ръце, изцапани целите в кръв. Пред нея изникна поредното изрисувано лице и забръмча, включвайки алармата. Изрита го в заоблената коремна област и го катурна настрани. Зад него нямаше нищо освен Азадор и мрака.

Той извърна към тях лицето си, сега цялото червено, и им махна с кървава ръка. Коридорът пред него беше пуст, очертан от мъждукащи светлинки, които потъваха в тъмнината. Бяха успели да се промъкнат.

— Исусе Христе — задави се Рени. — Ти… ти…

Чу някакво потракване зад себе си и се обърна. Тенекиените създания, които не бяха напълно осакатени, шаваха като преобърнати бръмбари, за да се надигнат и да подновят преследването. Усети, че й се свива стомахът.

— Къде е !Ксабу?

— Побързайте!

Рени се обърна рязко и видя любимия силует на бабуина, изникнал като Светия дух в коридора пред тях.

— Почти до Реката сме! — извика той.

Закуцукаха след него. След миг клаустрофобичните пространства се разшириха и цилиндричните колони внезапно се източиха на десетки метри височина. Огромната черна маса на Реката се просна пред тях. Товарителният док беше пуст и Рени се досети, че всички създания са сред тълпата, през която току-що се бяха промъкнали. Все още чуваше зад гърба си оцелелите, все така готови да подновят гонитбата, виейки и тътрузейки се върху изпотрошените си крайници.

— Изходът някъде наоколо ли е? — попита тя, опитвайки се да нормализира дишането си.

— Не ставай глупава — изръмжа Азадор. — Цял живот няма да ни стигне да го открием.

— В такъв случай ни трябва лодка.

Два огромни товарни кораба стояха на котва, единият с полуразтоварена стока — кошове с хранителни припаси и сандъци смазочно масло. Рени и останалите се затичаха по дока, за да намерят нещо по-съответстващо на собствените им размери, и го откриха. Беше малък речен влекач, не по-голям от шлеп, облицован отстрани с гума. Качиха се на борда. Рени намери някакъв прът и откачи с него придържащото въже, след което Азадор включи двигателя и се понесоха бавно върху тъмната река.

Зад тях тълпата от виещи хора и механични същества се бе придвижила върху дока, но отвратителният им вой ставаше все по-тих, докато влекачът се носеше навътре в Реката.

Азадор стисна щурвала, мрачен и мълчалив, с ръце, по-кървави от лицето му. Емили рухна разплакана на носа. Рени я отнесе в каютата с помощта на !Ксабу и я положиха върху тънкия сламеник, който явно бе служил за легло на капитана.

Докато Рени шепнеше успокоителни думи на момичето, които и двете едва можеха да чуят поради все още болезнено пищящите им уши, нещо до тях изпращя. Това, което Рени бе помислила за огледало, започна неочаквано да излъчва трепкаща светлина и върху екрана се появи безокото лице на Тенекиения човек.

— И така — възкликна развеселен той, — всички вие, чужденци, все още сте живи — както и най-специалната, мамчето на бъдещото отроче, нали? Великолепно, великолепно. Нищо не е в състояние да помрачи радостта ви, а? Отлично! В такъв случай би трябвало да ви кажа: „Предайте Доротито!“

Вратата на устата му затрака нагоре-надолу, тъй като Тенекиения човек даде воля на отвратителния си, стържещ смях.

— Става, нали? И се надявам, че вие няма действително да капитулирате и да развалите удоволствието…

Рени сграбчи пръта и го стовари върху екрана, който рухна, превърнат на сол. След това се отпусна на пода изтощена и запреглъща сълзите си.

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА БУЛАТА НА ИЛЮЗИЯТА

Цял калейдоскоп цветове изгря от ослепителната златиста светлина — черно, огненочервено, а накрая и плътно неоновосиньо, преливащо към ултравиолетово, което сякаш проникна с трептенията си в него — и Пол премина, все така в ръцете на човека, който го отвлече. Понечи да се защити, но осъзна, че противникът му не употребява насилие, а само го придържа. Опря ръце върху гърдите му и го отблъсна. Мършавият тъмнокож мъж залитна назад, разпери ръце и успя да запази равновесие.

Земята под краката на непознатия се простираше само на два-три метра зад него, преди да се спусне по стръмен, обрасъл с трева склон. Далеч надолу през тесния каньон се виеше река, която се пенеше през множество водопади, преди да изчезне от погледа. Но Пол не обърна внимание на зашеметяващата гледка на реката, хълмовете и сплелите клони дървета под сияещите от слънчевата светлина небеса. Не откъсваше поглед от натрапника, който го бе отвлякъл от нападнатата от марсианци Англия — една изкривена версия на родния дом, но все пак най-близка до онова, което бе загубил.

— Сега — продума усмихнат непознатият — безспорно ви дължа изви…

Очите му се разшириха и той отстъпи уплашен, щом Пол се метна насреща му.

Пол не му нанесе удар, а го сграбчи в ръцете си и вкопчени един в друг, двамата се запремятаха надолу по склона на кълбо. Беше му ясно, че като нищо може да се сурнат по някоя урва и да си строшат кокалите на дъното на клисурата, но сега това изобщо не го интересуваше. Вече толкова дълго време бе подложен на преследване и тормоз поради съвършено непонятни за него причини, че когато най-после бе успял да докопа един от мъчителите си, бе твърдо решен да му натрие носа, ако ще и никой от двамата да не оцелее.

Нямаше никаква урва. След още няколко стръмни чупки тупнаха на дъното на клисурата. От удара телата им отхвръкнаха едно от друго. За миг двамата останаха на земята, опитвайки да си поемат дъх. Пръв се раздвижи Пол, претърколи се по корем и запълзя към своя противник, който видя това и моментално се изправи.

— Какво правиш?

Непознатият се дръпна назад и Пол не успя да го докопа.

— Искаш да се утрепем и двамата ли?

Пол чак сега забеляза, че другият не е в опърпаните средновековни дрехи, в които бе облечен допреди малко. Неизвестно как — като по някакво чудо, реши Пол — се бе сдобил с лъскава жилетка и провиснали панталони, сякаш току-що бе изскочил от „Хиляда и една нощ“. Пол се погледна и установи, че е облечен по същия начин — в копринени панталони и тънички чехли със заострени върхове, — но сега нямаше време да се замисля над този факт.

— И двамата ли? В никакъв случай — пое дъх той и се надигна. — Просто се опитвам да те убия.

От ударите го боляха ребрата и краката му бяха отмалели. Но знаеше, че ако е необходимо, ще се бие докрай и изпита известно удовлетворение от тази своя убеденост — удовлетворението на човек, който е избягвал битките в училищната си възраст и най-после е осъзнал, че не е страхливец.

„Да, ще се бия — помисли си Пол и това го накара да погледне другояче на себе си и на ситуацията, в която бе попаднал. — Няма да се предам ей така.“

— Спри се, човече — вдигна ръце непознатият. — Не съм ти враг. Исках да ти сторя добро, но бях ужасно непохватен.

— Да ми сториш добро ли?

Пол изтри потта от челото си и отново направи крачка напред, но не възобнови нападението.

— Ти ме отвлече. Подмами ме и след това ме бутна в тази, тази… — той махна с ръка към билото, откъдето бяха пристигнали — каквото и да е там. Що за добрина е това?

— Както вече се опитах да кажа — отвърна другият, — дължа ти извинение и ти го поднасям — ужасно много съжалявам. Ще ме удряш ли пак, или ще ми позволиш да ти обясня?

Пол го огледа. Всъщност вече не изпитваше желание да се счепква с непознатия. Независимо от крехкото си телосложение той беше як и жилав като щавена кожа и за разлика от Пол не изглеждаше нито ранен, нито дори натъртен.

— Обяснявай в такъв случай.

Непознатият седна с кръстосани крака на земята.

— Видях те на пазара. Не приличаше на местен човек и те проследих. След това видях и придружителите ти. Не бяха такива, за каквито се представяха, но ти не го забелязваше.

— Да. Веднъж вече го каза. И какво ще рече това?

— Не мога точно да кажа.

Върху лицето на непознатия се появи същата широка усмивка, до такава степен предразполагаща и благосклонна, че Пол изпита усещане, че не би трябвало да му се доверява безпрекословно.

— Имаха вид на обикновени англичани, типични за онова място, но нещо в тях, скрито под фасадата, ми напомняше дебнещи животни. Господарят Шива ми нашепна, че не са това, което изглеждат и че си изложен на опасност.

Той разпери ръце с дланите нагоре.

— Затова реших да те измъкна.

Пол си припомни собствените си опасения. Двамата Панки действително напомняха преследвачите му, макар по нищо да не бяха издали, че са те. Недоверието му към непознатия се поразсея.

— А защо чисто и просто не ме предупреди? Защо ме помъкна и какво е всичко това всъщност? Какви са тези неща, които ни прехвърлят от едно място в друго?

Непознатият го изгледа особено.

— Проходите? Портали, врати — наричат се по всевъзможни начини. Ти как ги наричаш?

Този път се намръщи Пол.

— Не ги наричам никак. Дори не знам за какво става дума.

Непознатият го изгледа продължително с втренчен поглед. Накрая поклати глава.

— Трябва да си поговорим. Но трябва и да се придвижим, защото това е страната на моя най-свиреп неприятел и не мога да остана дълго тук.

Изправи се и посочи с ръка към далечните води.

— Ще дойдеш ли с мен? Там, долу, има лодки и можем да разговаряме, когато поемем по реката.

Ако имаше намерение да му причини зло, правеше го по твърде заобиколен начин. Пол реши да е нащрек, но да го послуша. Вероятно би могъл да узнае нещо от него. Всяко нещо, което можеше да разсее мъглата от неизвестност и обърканост, в която се намираше вече от толкова време, си заслужаваше почти всеки риск.

— Много добре — отвърна той. — Ако отговориш на въпросите ми честно.

— Ще отговоря дотолкова, доколкото ми е позволено. Поверени са ми някои тайни, които не бих споделил с никого дори с цената на живота си.

Пол нямаше представа, какво би могло да означава това.

— Кой си всъщност? — запита той.

— Аз съм Нанди — отвърна непознатият и докосна длани пред гърдите си. — Нанди Парадиваш, на вашите услуги. Съжалявам, че се запознахме при такива заплетени обстоятелства. А ти?

— Пол — отвърна, без да се замисля той, и се изруга, че изрече истинското си име.

Опита се да си припомни някакво друго име, но се сети единствено за побъркания, който го беше мъкнал със себе си из дворците и пустините на Марс; надяваше се, че Нанди не бе го срещал.

— Пол Бръмонд. И още един въпрос. Къде се намираме, по дяволите?

Нанди, изглежда, не забеляза нищо нередно в името на Пол.

— Това ме изненадва! — възкликна той. — Англичанин си, нали? С положителност си спомняш един от катехизисите на английското училище.

Пол поклати глава.

— Объркваш ме.

— О? „Там, де цъфтят тамянови дървета — задекламира Нанди — и древни като хълмовете лесове, окъпани в зеленина и слънчев блясък.“ Ето ги лесовете, ето дърветата — сантал, смърч, — нима не усещаш уханията? А скоро ще се озовем и в река Алф, прекосявайки по всяка вероятност „неизмерими за човека пещери“…

Нещо в паметта на Пол зашава.

— Река Алф…?

— Да.

Нанди кимна и отново се усмихна.

— Добре дошъл, господин Пол Бръмонд… в Ксанаду.

Хълмовете преливаха от горски цветя, миниатюрни неподвижни експлозии в жълто и бледосиньо, посипано сякаш с белезникав прашец, а нежният вятър действително разнасяше екзотични аромати.

Докато си проправяха път надолу към реката от склон на склон, Пол полагаше усилия да не приспи бдителността си. Отдавна, или може би никога, не бе попадал в толкова великолепно място и поне за момента се чувстваше в безопасност. Напрегнатите му като пружина самозащитни рефлекси малко се поотпуснаха.

— Наистина е красиво — промълви Нанди, сякаш бе прочел мислите му. — Тези, които го конструираха, си свършиха добре работата, но все пак това въобще не е източен пейзаж. Това е образът на една идея — идеята на един англичанин за азиатски рай, ако трябва да бъда по-точен.

Отначало Пол помисли, че „тези, които го конструираха“, е поредната религиозна аналогия, подобно на цитирането на Шива, но след няколко секунди осъзна какво бе чул.

— Тези…, които конструираха това място?

Нанди наблюдаваше стрелкането на една яркозелена птица над главите им.

— Да. Дизайнерите и инженерите.

— Инженери? Хора?

Сега непознатият го погледна.

— Какво ме питаш, Пол?

Поколеба се, разкъсван между желанието да сподели всичко, страховете и неведението си, и порива да съхрани тайните си, своята защитна броня — една достойна за окайване крехка защита.

— Просто… просто ми кажи какво е това. Това място.

— Имаш предвид тази симулация? Или мрежата?

Краката на Пол омекнаха; Олюля се и бе принуден да приседне.

— Симулация ли? Това симулация ли е?

Повдигна ръка и я изгледа вторачено, след което я отмести и се втренчи в долината с цялата й сложност.

— Но това е невероятно! Толкова е… истинско!

— Нима не знаеше? — попита Нанди. — Как е възможно?

Замаян, Пол безпомощно заклати глава. Симулация.

Някой я бе имплантирал и след това я бе прикрил. Все пак не съществуваха чак толкова съвършени симулации. Просто бе невъзможно. Притвори очи, полуубеден, че когато отново ги отвори, всичко ще е изчезнало и пак ще е в палата мелница на гиганта или в замъка на Хъмпти-Дъмпти. Дори тези безумия бяха по-смислени от всичко наоколо.

— Това е невероятно.

Нанди се приведе до него със загрижен и изненадан израз.

— Не знаеше ли, че си в симулация? Трябва да ми кажеш, как попадна тук. По-важно е, отколкото си даваш сметка, Пол Бръмонд.

— Не знам как попаднах тук — а и не съм Бръмонд. Излъгах.

Вече не виждаше смисъл да лъже.

— Името ми е Пол Джонас.

Спътникът му поклати глава. Името не означаваше нищо за него.

— И не знаеш как си попаднал тук?

Вцепенен и равнодушен, Пол му разказа всичко, което можа да си спомни — безкрайните светове, неполучилите отговор въпроси, ужасяващата тъма, в която бе потънало непосредственото му минало. Сякаш разказваше друг човек. Когато свърши, Нанди отпусна брадичка до гърдите си и затвори очи, сякаш реши да подремне поради някаква приумица; когато отново ги отвори, бе очевидно разтревожен.

— И през цялото това време, Пол Джонас, ти си бил преследван през световете на моя враг. Това означава нещо, но не мога да си представя какво.

Той се изправи.

— Хайде. Трябва да побързаме да стигнем до реката. Подозирам, че колкото по-дълго останем тук, толкова по-опасно става за нас.

Пол последва слабия мъж надолу по хълма.

— Ти каза, че имаш враг. Кой е този враг? Искаш да кажеш, че той е притежателят на това място?

— Няма да говорим за него. Не и тук.

Нанди Парадиваш постави пръст върху устните си.

— В старите приказки се казва, че ако изречеш името на зъл дух, ще го призовеш, а това би могло да се окаже вярно в нашия случай. Не се знае кое име или какви думи биха задействали някой копой.

— Можем ли да разговаряме, когато стигнем реката?… Трябва да разбера много неща.

— Ще говорим, но внимавай какви думи произнасяш. — Той завъртя глава от удивление. — Би трябвало да предположа, че Танцуващия Танца не би поставил ръката Си над мен и не би ме насочил към един странник без някаква скрита цел. Само няколко мига под властта на Майя, отдаден на илюзии, и едва не забравих пушеците на горящата земя в своите ноздри, когато се научих да Му служа вярно.

Красотата на Ксанаду поразяваше Пол на всяка крачка, докато изминаваха последните километър-два до брега на реката. Не можеше да повярва на очите си: тези деликатно уханни цветя, това дърво, нежно шумолящата под краката му трева — всичко бе фалшиво. Представа. Не бе възможна такава съвършена симулация на живот. Не се смяташе за кой знае какъв експерт, но не беше и отшелник в края на краищата. Бе виждал шумно рекламираните „фотореалистични“ ВР-гледки от Китай по цялата мрежа, а и приятелят му Найлс му бе давал възможност да изпробва едно от по-качествените правителствени симулационни устройства, а именно дипломатически прием с наподобяващи реалността възможности за политическа кариера или провал. Преживяването действително впечатли Пол — актьорите марионетки можеха да проведат истински разговор, а миниатюрните предмети, наподобяващи сребърни прибори, звънваха достоверно, когато докосваха ръба на някоя чиния, — но дори най-новите модели бяха с километри, не, със светлинни години по-назад от тази симулация!

— Хората в тези… симулации — запита той — също ли не са реални?

— Някои са — отвърна Нанди. — Тази бе конструирана от богати и могъщи хора, така че те и приятелите им могат да се явяват в нея като богове в тленни форми. Но повечето хора, както ти ги наричаш, са Кукли. Същества без душа. Машинария.

Пол си спомни думите на професор Багуолтър от марсианската симулация и сега най-после проумя техния смисъл. Този човек бе участник — Гражданин — и искаше да разбере дали и Пол бе такъв. Но ако това беше вярно, може би жената птица Ваала…?

— Тук аз ли съм единственият, загубил паметта си?

Нанди се усмихна едва-едва. Току пред тях изникна зеленикавата повърхност на реката, набраздена като дантела от образуваните от подводните камъни бели вълнички.

— Не само това, ти си единственият, който не знае, че се намира във виртуална среда, доколкото съм чувал.

Той поведе Пол към един къс песъчлив ръкав. Миниатюрен док, издялан от бяла скала, беше частично прикрит зад наниз от котешки опашки. Течението теглеше малка, но елегантна лодка, вързана за кея — тя подскачаше като куче, което очаква да бъде изведено на разходка.

Нанди посочи на Пол седалката на носа на лодката.

— Моля те — каза той, — аз ще ти бъда кормчия, така както Кришна стана колесничар на Арджуна. Чел ли си „Бхагавадгита“?

— Имам я — отвърна Пол. — У дома, където и да се намира това.

Той не добави, че му я беше подарило едно от най-катастрофалните му гаджета малко преди да премине в лоното на онова, което Пол смяташе за религиозна вманиаченост. За последен път я срещна няколко месеца по-късно, когато я видя да бие един барабан и да припява монотонно на станцията на метрото в Кемдън Таун, ослепяла зад очилата и изпаднала в умопомрачителния унес на някаква мантра.

— А, добре — усмихна се Нанди.

Той откачи въжето на лодката и я насочи по течението.

— В такъв случай ти е ясно защо те сравнявам с Арджуна, този смелчак — велик герой! — който се нуждае от мъдър съвет.

— Боя се, че не я прочетох внимателно.

Всъщност изобщо не я беше чел и единственото, което си спомняше, бе, че Кришна е някакъв бог или може би самият Бог, и си помисли, че ако този Нанди си приписва ролята на Кришна, малко се надценява.

„Само се чуй — мина му през ума. — Сякаш слушам баба си.“

Съвършената във великолепието си гледка се плъзгаше покрай тях. Далеч в долината след множество извивки на реката над нея се издигаше облак от ситни водни пръски, увенчан от блестяща дъга. Пол се опита да си припомни прочутата поема на Колридж, но не стигна по-далеч от: „Във Ксанаду издигна Кублай хан за развлечения величествен палат…“

— Сега можем ли да разговаряме? — попита той. — Шумът на реката ще заглуши гласовете ни.

Нанди ги прекара покрай една островърха скала и пенливата водна диря зад нея.

— Опасни са не само звуците. Всяка произнесена дума бива преведена от няколко вида виртуални устройства, което също оставя следи. Хората, които търсим, са господари на това място така, както Тримурти е господар на реалния свят, и едните, и другите управляват своите владения до най-незначителната прашинка, до най-миниатюрната искрица на по-малките и от атома частици. Именно затова грешките на тези хора са толкова грандиозни — те се опитват да станат богове.

— Не прекъснато повтаряш „те“ или „тези хора“. Кои са те?

— Група мъже — а също и няколко жени, — обявили се за врагове на всичко. Нарекли са се Братството на Граала, злоупотребявайки с древния мит в своя собствена изгода — присвоявайки легендата, така да се каже. Те създадоха това място и живеят и се развличат тук като най-древните Небесни синове и дъщери. Далеч не цялата мрежа е така приятна като тази нейна част — не, голяма част от нея е по-зловеща от всичко, което си виждал. Симулации на робство и жестокост, както и на сексуална невъздържаност — всички те са създадени от тях.

— А ти кой си? Искам да кажа, как се замеси в това?

Нанди го огледа за момент, размишлявайки.

— Това бих могъл да ти обясня. Тези от братството се забъркаха в неща и причиниха пакости, които изобщо не са в състояние да проумеят. Затова има хора, които се обединиха, за да им се противопоставят. Ние сме от Кръга.

Той вдигна ръката си с присвити в окръжност пръсти и надзърна през нея със светлокафявото си око. Изглеждаше доста комично.

— Щом си с нас, значи си в безопасност, поне в степента, в която можем да ти я гарантираме, тъй като очевидно ти си враг на враговете ни.

— Защо?

Страхът, който бе успял да потисне, го завладя отново.

— Защо е нужно някой да се грижи за мен? Аз съм никой! Аз съм само един служител в музей на изкуствата, за Бога.

Реката се стесни и лодката увеличи скоростта си покрай извисилите се над главите им островърхи скали. Скрита зад провисналите клони на една върба, от една издадена над водите скала надничаше някаква изоставена японска чайна, сякаш забравено от някакъв гигант изящно бижу. Беше прекалено красиво, помисли си Пол, опитвайки се да потуши тревогата си. И за първи път усети нереалността на всичко наоколо.

— Не знам с какво си привлякъл вниманието им — призна Нанди. — Вероятно има нещо общо с времето, което не си спомняш. Но тези, които неотлъчно те преследват през няколко симулации, без всякакво съмнение са агенти на най-могъщия от братството, тъй като всички тези места са негова собственост. Както и това.

— Всички принадлежат на един човек? И Марс, и онова „Алиса в страната на чудесата“, всички до едно?

— Богатството е едно от нещата, които не му липсват. — Този път усмивката на Нанди беше горчива. — Създал е десетки такива.

— Как се казва?

Тъмнокожият поклати глава.

— Не тук. Когато преминем в друго място, ще ти кажа, но няма никакъв смисъл да произнасяме думи, които неговите агенти веднага ще разследват, тъй като само тези извън системата биха могли да разберат, че създателят на това място е човек.

Нанди рязко вдигна поглед, защото нещо се раздвижи над главите им, но беше само някакъв овчар, повел стадото си по извисяващия се хребет. Мъжът не погледна към тях, макар някои от овцете да го сториха. Пол се сети, че е първият човек, когото виждат, откакто бяха влезли в Ксанаду.

— Агенти — каза високо той. — Значи онези две… неща, които ме преследват от симулация в симулация, са агенти? На този от братството? — Той свъси чело. — Мислиш ли, че двамата Панки също са били агенти? Изобщо не усетих подобно нещо. А и прекарах цяла нощ в сън до тях, но нищо не се случи.

— И на това не мога да отговоря.

В продължение на няколко минути Нанди се съсредоточи върху управлението на лодката между скалите, които ставаха все повече и повече. Когато водната повърхност пред тях се изчисти, той продължи:

— Проучваме тези хора, но все още знаем малко за тях — в края на краищата те доста са се постарали и са похарчили бая пари, за да запазят стореното от тях в тайна. Но при онези двамата нещо не беше наред, мъжа и жената. Усетих докосването на ръката на моя Бог.

Каза го така простичко и убедено, както би съобщил, че пред магазина има паркинг.

— Ако не вярваш в боговете — ако не вярваш в Бог, — значи си се отрекъл от себе си.

Нанди отново се съсредоточи върху управлението. Пол се отпусна върху излъсканата пейка и се загледа в плъзгащите се покрай тях зелени хълмове и надвиснали скални масиви. Беше трудно да се намери дори местенце, където човек да се отдаде на размисъл над всичко това. Не ставаше дори и за сценарий на анимационен филм, камо ли за нещо действително преживяно от него. Същевременно всичко придобиваше някакъв ужасяващ смисъл: достатъчно бе да се съгласи, че е възможно една симулация да е до такава степен реална, много от останалите му въпроси получаваха логичен отговор. Дори изпита известно разочарование, когато си даде сметка, че не бе видял началото на историята в ледниковата епоха, а само нечия кодирана драматизация за нея. И все пак Човеците каквото и да бяха те в действителност, не само му се бяха сторили реални, но ако наистина бяха Кукли, те изглеждаха учудващо независими, абсолютно отдадени на собствения си измислен свят, на своите страхове, победи и ритуали. Може би, помисли си той, дори въображаемите хора имаха нужда от своя собствена легенда, която да придаде смисъл на нещата.

Но ако всичко това бе само код, само измислица, какво да мисли за жената, която му бе проговорила през устата на болното неандерталче? Крилатата жена, която го посещаваше в сънищата му? Беше го помолила да я намери… Беше твърде много, за да проумее всичко наведнъж.

— Щом тези хора са толкова всемогъщи — запита той, — то какво смятате да направите с твоите приятели от този Кръг? И какво толкова ви е грижа в края на краищата, че някаква банда богаташи си устройват частни оргии в своята ВР-мрежа?

— Де да беше само това, Пол Джонас.

Нанди вдигна мокрото гребло от водата, за да се обърне към него.

— Не мога да отговоря изчерпателно на въпроса ти, но трябва да ми вярваш, когато казвам, че онова, което вършат, заплашва всичко. Всичко. А дори и да се съмняваш в думите ми, факт е, че много хора са пострадали или загинали, за да построят те това… този свой театър на Майя. И ще ликвидират много още, за да го запазят в тайна толкова дълго време, колкото е необходимо. Всъщност от думите ти излиза, че и теб искат да убият — или да ти напакостят по някакъв начин.

Страхът се завърна и усети да го полазват мравки — наложи му се да потисне желанието си да изкрещи заради сполетялата го несправедливост.

Какво лошо бе сторил някому? Успя да се овладее.

— Не си ми казал какво възнамеряваш да направиш?

— Нито пък мога да ти кажа — отвърна Нанди. — И не само заради запазването на тайната. Имаш си достатъчно проблеми, Пол. Не е нужно да обременяваш съзнанието си с онова, което ни е известно. Ако някога те пипнат, ще има да признаеш едно нещо по-малко.

— Говориш, сякаш сме на война!

Този път Нанди не се усмихна.

— Наистина сме на война. — И след кратко мълчание добави: — Но макар да се мислят за богове, са си обикновени хора. И допускат грешки. Вече допуснаха няколко, а ще го правят и в бъдеще, независимо какви най-разнообразни форми приемат, независимо колко различни живота създадат за себе си в това място. Както казва Кришна на Арджуна: „Не тъжи за живота и смъртта на индивидите, защото това е неизбежно; телата идват и си отиват, но животът, който намира своята проява във всичко, е безсмъртен и невредим, той нито унищожава, нито може да бъде унищожен.“ Това е централен принцип на света, Пол. Кришна има предвид онова, което ти би нарекъл душа или същност. А сега тези престъпници от Братството, опитвайки се да подражават на боговете, са впримчени в умалена версия на същия този велик закон, сянка, хвърлена от сияйната му светлина. Разбираш ли, те не могат да се отърсят от онова, което са, колкото и пъти да сменят кожите си.

— Не разбирам.

— Да вземем този мъж, основния ни враг. Бил си в множество негови симулации, мечтаните светове, които е създал за себе си. Какво е общото между тях?

Неотдавна на Пол му бе хрумнала същата мисъл и сега се опита да си я припомни.

— Те са… изглеждат доста стари. Имам предвид идеите.

— Точно така.

Колесничарят изглеждаше доволен от своя Арджуна.

— Така е, защото той е твърде стар и копнее по своята младост. Ще ти кажа нещо. Човекът, чието име няма да ти кажа, е роден във Франция, но са го изпратили да учи в Англия по време на Голямата война, тъй като родителите му са искали да е далеч от унищожителните сражения. Едно самотно дете в една чужда страна, което се опитва да бъде като другите, поради което детството му е изпълнено с тези отломки от английска култура — Луис Карол, Хърбърт Уелс, комиксите с пътешествия до други планети…

— Чакай. — Пол се наведе напред. — Да не искаш да кажеш, че е живял по време на Втората световна война?

Нанди се развесели.

— Всъщност имам предвид Първата световна война.

— Но какво би могло да го…? Това е невъзможно. Немислимо е да е толкова стар.

— Той е. — Деликатната усмивка се стопи. — Превърнал е съхраняването на собствения си живот в обект на религиозно посвещение, а спомените му са митовете на тази религия. Но той не може да я сподели пълноценно с никого — нито едно друго същество не помни дните на детството му, чиито олтари са неговите виртуални светове. Ако не бе така неприкрито злонамерен, човек би могъл да му съчувства едва ли не.

Лодката внезапно пропадна и Пол бе принуден да се хване за седалката, за да не се катурне във водата, но след миг малкият плавателен съд отново цопна върху речната повърхност.

— Тук, точно преди пещерите, реката е по-опасна — каза Нанди, натискайки с всички сили греблото срещу течението. — Ще продължим разговора, когато стигнем по-безопасно място.

— Какви пещери…? — попита Пол и хлъцна от изненада при повторното пропадане на лодката, която се плъзна между две скали, за да се спусне по поредния водопад.

Следващите няколко минути прекара, притиснал двете си ръце в бордовете на лодката, докато Нанди умело управляваше между никнещите препятствия, а реката се спускаше все по-дълбоко и по-дълбоко сред гънките на каньона. Отвесните скали се извисиха от двете им страни и изрязаха съвсем мъничък къс небе, чиято светлина достигаше само горната четвърт на скалните масиви.

— Няма да успеем да видим Двореца на развлеченията — извиси глас Нанди над шума на водата. — Има ръкав, който минава пред централния портал, но вероятно нямаш особено желание да се мотаем наоколо, за да се любуваме на именията на нашия враг, рискувайки да срещнем някой от копоите му.

— Какво?

Пол бе успял да схване само няколко от думите.

— Ей, там! — посочи Нанди. — Виждаш ли го?

Мъглата, която бе привлякла вниманието му още преди това, сега се стелеше над по-голямата част от реката пред тях, носейки се на талази като блестящ облак. На около половин километър пред него, частично скрита от скалите, се виждаше гора от бели и златисти минарета, които напомняха назъбените бойни кули на приказния замък, който видя, след като се изкачи по огромното дърво. Бе невъзможно човек да не се възхити на цялото това изящество. Ако действително всичко това бе дело на човешки ръце, както твърдеше Нанди, тези ръце наистина бяха изключително изкусни.

— Вътре има ли хора? — попита Пол. — Имам предвид истински хора?.

— Един момент — надвика шума на реката неговият спътник.

Направиха голям завой и Пол видя зейналата черна паст в скалната повърхност, която поглъщаше реката. Успя само да възкликне изумен, преди дъното отново да пропадне под краката им и лодката да се плъзне по ревящия улей сред смразяващ мрак.

Дълго време не виждаше нищо, прилепнал към пейката, сигурен, че всеки миг ще се размажат в някой безмилостен камък или ще се преобърнат от мощните течения. Лодката подскачаше, блъскана безразборно от всички страни, и нито един от ужасените въпроси, които с крясък задаваше на мъжа, не получи отговор. Тъмнината беше абсолютна и постепенно го завладя парализиращата мисъл, че Нанди е паднал от лодката и той потъва в забравата самичък.

Дъното на лодката за пореден път се отлепи от водата и запропада. Според трескавите представи на Пол падаха поне десетина секунди, а всъщност надали по-дълго от секунда. Отново цопнаха в разпенената вода. Пол продължаваше да стиска здраво перилото, докато усети, че лодката най-после навлиза в по-спокойни води. Бурните вълни започнаха да се укротяват зад гърба им.

— Понякога е възбуждащо да си облечен в плът — обади се в тъмнината Нанди. — Дори и във виртуална плът.

— На мен… на мен не ми беше забавно — отвърна Пол.

— К-къде сме?

— В неизмерими за човека пещери, както се казва в поемата. Но почакай. Тепърва има да видиш.

— Д-да видя?

Зъбите му потракваха, и то не само от страх: лятната горещина не проникваше тук. Всъщност бе ужасяващо, ужасяващо студено.

— К-как да видя?

Нещо зад него изщрака и блесна светлина. Нанди бе създал и запалил един фенер, който закачи на високата извита кърма и всичко наоколо се освети от кадифеното му сияние.

— О! — възкликна Пол. — О!…

Черната река отново се бе разширила и се простираше от двете страни на разстояние колкото полета на стрела, плоска като кадифена покривка, набраздена едва-едва от достигащите от водопада леки вълнички. Намираха се в огромен леден тунел, чийто таван се издигаше най-малко на петдесетина метра над главите им. Но това не беше някаква ледена пещера, а абстракция от всевъзможни видове кристали.

Огромни колони като полупрозрачни свещи се извисяваха до тавана, покрити с пластове замръзнала от векове вода, а покрай брега лежаха струпани един върху друг големи колкото къщи блокове с шлифовани диамантени страни, сякаш захвърлени от нечии гигантски ръце. Всичко бе покрито със скреж — ситна, нежна плетеница в бяло, драпирана като фина копринена паяжина. През реката се протягаха блеснали ледени мостове, а там, където ледът се бе напукал и рухнал от стените, към водата се спускаха стръмни ледени склонове. Докато Пол и Нанди оглеждаха наоколо, едно малко парче се откърти от една стена пред тях, търкулна се бавно към брега и цопна в река Алф. Едва когато приближиха, Пол видя, че отломъкът е голям почти колкото половината му къща в Айлингтън.

— Това е… всичко т-това е в-великолепно — промълви той. Нанди чу, че гласът му трепери.

— Мисля, че под пейката има одеяла.

Пол откри две великолепни покривала, украсени с фантастични животни, свирещи на различни музикални инструменти. Предложи едното на Нанди, който се усмихна и поклати глава.

— Не усещам нито студа, нито горещината — каза той. — В последното място, където живях, привикнах към елементите.

— Не си спомням поемата за Кублай хан — призна Пол. — Къде отвеждат тези пещери?

— Все по-нататък и по-нататък. А самата река ги прекосява и се излива в морето. Но дълго преди това ние ще сме преминали през прохода.

— Не проумявам как действа всичко това.

За момент вниманието му бе привлечено от голям колкото лондонско въздушно такси леден блок, който се откърти от тавана и пльосна шумно в реката на стотина метра пред тях. Няколко секунди по-късно малкият им плавателен съд се залюля върху достигналите ги вълни.

— Тези проходи… защо са във водата?

— Това е представа. Естествено, че има и други проходи. Повечето симулации имат десетки проходи, макар и скрити — само хората, които пътуват с разрешението на собствениците на симулациите, имат способността да установяват местонахождението им. Но хората, създали тази гигантска мрежа, са искали да съществува нещо, което да я свързва в едно цяло, поради което Реката тече през всички симулации.

— Каква река?

— В различните места е различна — някъде дори не е река, а част от океан или канал, или дори нещо още по-странно, като поток от лава или широка цели мили маса живак. Но винаги е част от Голямата река: Предполагам, че ако човек разполагаше с достатъчно време — по-дълго обаче дори от живота на най-големия ни неприятел, — би могъл да премине целия път по Реката и да прекоси всички симулации, докато накрая Реката — като прочутата змия с опашка в устата — се срещне със себе си и се завърне там, откъдето е тръгнала.

— Значи навсякъде има врата в реката, във всяка симулация?

Увил одеялото около себе си, Пол се чувстваше по-добре и всяко късче информация го засищаше, както храната засища огладнял човек.

— Най-малко две — по една във всеки отсек на Реката през съответния симулиран свят.

— Но има и други — като онази в лабиринта Хемптън Корт, през която ме избута.

Нанди кимна.

— Да. Навъртах се там няколко дни и видях по един или по двама души да влизат в лабиринта, без да излизат обратно — членове на Братството или по всяка вероятност техни наемници. Така че проучих. Реших да проверя. Всички врати, дори речните, осигуряват възможност на облагодетелствания да премине там, откъдето пожелае, но за разлика от онези в двата края на Реката, останалите не въвеждат в мрежата в някакъв строго определен ред. Но почти всички врати имат настройка по подразбиране, обикновено към друг свят, принадлежащ на същия господар. Както и да е, за щастие мога да кажа, че скоро ще достигнем проход, който ще ни изведе окончателно от именията на този човек.

— Откъде знаеш всичко това?

Започна да го обзема чувство на безизходност — имаше да научава толкова много неща, преди най-важните въпроси дори да бъдат формулирани.

— Ние от Кръга отдавна изучаваме тези хора и направеното от тях. И макар лично аз да съм отскоро в тази мрежа, не съм първият от нашия вид, който пристига тук.

Нанди протегна ръце, сякаш, за да предложи нещо на Пол.

— Много мъже и жени загинаха, за да узнаят нещата, които сега чуваш.

Пол заопипва почти несъзнателно шията си с пръсти.

— Но ако съм в симулация, би трябвало да съм в състояние да се изключа. В такъв случай защо не мога да открия щепсела? Защо не мога просто да изключа проклетото нещо?

Спътникът му помръкна.

— Не знам как и защо си попаднал тук, Пол Джонас, нито какво те задържа тук. Но в момента и аз не мога да напусна, нито пък да ти кажа каква е причината за това. Лично мен това не ме засяга — знам, че така или иначе не ще мога да напусна, преди да приключа работата, за която съм изпратен, — но другите ги засяга. Това е една от причините, поради които решихме да се противопоставим на тези хора. Знам, че е много изтъркано клише — направи насмешлива физиономия той, — но Братството на Граала се е забъркало в неща, които не проумява в достатъчна степен.

Отломък пещерна стена се бе плъзнал в реката точно пред тях, натрошавайки се на множество дребни ледени буци, и Нанди насочи вниманието си към управлението на лодката. Пол се сви в одеялото, опитвайки се да преодолее неясното, но категорично усещане, че времето няма да му стигне — че има още много неща, за които би трябвало да попита, и че по-късно ужасно много би съжалявал, ако сега не го стореше.

Замисли се за жената, единственото нещо, което имаше значение за него в цялата лудост до този момент. Каква беше ролята й във всичко това?

„Все пак нужно ли е да споделям всичко с този човек, абсолютно всичко? Ами ако самият той всъщност служи на тези от Граала и просто се забавлява с мен?“

Загледа се в строгите му, изострени черти и осъзна, че никога не бе успявал да научи нещо определено за когото и да било само по израза му.

„Ами ако просто е луд? Може това да е симулация, но цялото това нещо с Граала може и да е някаква налудничава конспиративна теория? Откъде да знам, че и той не е Кукла? Може пък това да е част от пътуването?“

Пол се загърна още по-плътно в одеялата. Размишленията му не водеха до нищо. Допреди няколко дни сякаш плуваше в някаква мъгла; сега поне имаше нещо като база за размисъл, за вземане на решения. Можеше да се съмнява във всяко нещо и във всичко, но думите на Нанди Парадиваш имаха смисъл: ако той, Пол Джонас, не беше окончателно полудял, то само някаква симулация беше разумното обяснение на всичко, което бе преживял. Но симулации на такова ниво, действително неразграничими от действителността, бяха съвършена новост. Само хора с мощ като тази, за която бе споменал Нанди, биха могли да си позволят подобен енергиен скок.

— Какво искат те? — попита неочаквано той. — Тези хора от Граала, какво искат? Подобно нещо би трябвало да коства трилиони. Дори повече. Квадрилиони.

— Вече ти казах, че искат да станат богове. — Нанди протегна дългото гребло и избута един малък леден отломък. — Искат да живеят вечно в създадени от самите тях светове.

— Вечно? И как ще успеят да го направят? Ти, аз, и двамата някъде имаме тела, нали така? Човек не може да живее без тяло, независимо какво си мисли мозъкът му. Така че за какво става дума? Това е просто една невероятно скъпа игра. Подобни хора нямат нужда от нищо освен от повече време.

— Ако знаех отговорите на твоите въпроси, нямаше да ми се налага да идвам тук.

Подминал ледения отломък, той възстанови равномерното гребане.

Пол избута одеялата и седна по-напред.

— Значи не знаеш отговорите? А какво всъщност правиш тук? Споделих с теб толкова много неща. Ти какво би могъл да ми кажеш?

Дълго време Нанди не каза нищо, потапяйки и изваждайки отново и отново греблото, чийто тих плясък единствен нарушаваше тишината в огромната ледена пещера.

— Бях учен — отговори най-после той. — Инженер химик. Не кой знае какъв. Просто ръководех един изследователски отдел в огромна компания за фиброизделия в Бенарес, който е по-известен като Варанаси. Чувал ли си за него?

— Варанаси? Това… май беше някакъв важен град в Индия. Имаше някаква злополука, доколкото си спомням. С някакви отрови?

— Бенарес беше и с най-свещеният град. Винаги е съществувал, една перла на святост по бреговете на Ганг. Но когато бях учен, това не ме занимаваше. Вършех си работата, имах си своите приятели от службата и бивши съученици, скитах по улиците, както по истинските улици на Варанаси, така и по тихите виртуални улици в мрежата. Занимавах се с жени и дрога, и всичко останало, което занимава съзнанието на един млад мъж с финансови възможности. След това дойде злополуката.

Случи се в една правителствена лаборатория, но би могла да се случи и навсякъде другаде. Лабораторията беше малка според стандартите на правителствените интереси, далеч по-малка дори и от собствената ми лаборатория в корпорацията. Толкова малка.

В настъпилата тишина Пол промълви:

— Значи за тази злополука съм чувал?

— Да. Една много голяма грешка. А всъщност нещо съвсем незначително, случило се в една незначителна лаборатория. Срив в съхраняването на един вирусен агент. Лабораторията често работеше с такива неща, както всички ние, и всички потенциално смъртоносни вируси бяха проектирани така, че да не са в състояние да се репродуцират повече от няколко цикъла, достатъчно, за да бъдат проучени, но не повече. Но при произвеждането на този вирусен агент е била използвана погрешна процедура или съзнателно е била саботирана самата генетична манипулация, а може и самият вирус да е развил мутантна съпротива спрямо защитата. Никой не разбра. Развали се една центрофуга. Един контейнер се спука. За няколко минути загинаха всички в лабораторията. Защитата беше нарушена, тъй като една жена от предния офис оживя достатъчно дълго, за да достигне оградата, намираща се на няколко метра от една оживена градска улица. Вероятно някаква автоматично задействала аларма спаси живота на милиони. За един месец починаха двеста хиляди души, повечето от тях през първите няколко дни, преди да бъде създаден вирус убиец. Войската ликвидира хиляди други при опитите им да нарушат карантината.

— Да, Боже мой, видях всичко. По новините. Беше… ужасно.

Напълно беше ясна чудовищната неадекватност на реакцията му, но не се сети какво друго да каже.

— Живях в карантината. Не можеше да пресечеш улицата. Майка ми и баща ми живееха само на две преки от мен — две преки!, — но не можех да ги посетя. Умряха от отделяне на плътта от костите и бяха изгорени в обща яма заедно със стотици други. За един месец блокът, в който живеех, се превърна в джунгла. Хора, които съзнаваха, че ще умрат само след няколко часа…

Нанди поклати глава. В очите му, потънали в сянката, хвърляна от фенера, се четеше ужас.

— Видях страшни неща. Децата, които не можеха да се спасят… — Той млъкна, не можеше да намери думи. Когато продължи, гласът му прозвуча глухо и дрезгаво. — Дори сега не мога да говоря за това. Самият аз вършех ужасни неща. Гадни, налудничави. Вършех ги от страх, от глад, а смятах, че се защитавам. Но най-отвратителното ми престъпление беше, че наблюдавах какво вършат другите, без да се опитам да ги възпра. Или поне ми се струваше, че това е най-отвратителното ми престъпление.

Светлината в пещерата се бе променила едва доловимо и сега лицето му се очертаваше сякаш още по-отчетливо. По тавана пред тях Пол видя пукнатини; през тях като прожектори се промъкваха няколко лъча дневна светлина, ярки огнени колони, които се гмуркаха в мрачните води на река Алф.

— Отдавна не вярвах в религията на своите родители — продължи внезапно Нанди. — Не изпитвах никаква потребност от подобно суеверно невежество — нима не бях човек на науката, едно просветено същество на двайсет и първия век? Преживях карантината в състояние на умопомрачение, без изобщо да мога да мисля. Но след като карантината беше вдигната и минавах покрай струпаните по уличните ъгли тела, които чакаха да бъдат транспортирани, разумът ми се завърна и започнах да мисля, че вероятно съм допуснал твърде печална грешка, като живях така, както бях живял. Докато прекосявах улиците, изпълнени с пушека на пожарищата и останките от разрушенията и експлозиите — тъй като по време на карантинния хаос отделни части от града бяха заприличали на военни зони, — сърцето ми започна да долавя, че плътта на материалния свят има някаква рана, която никаква наука не може да излекува, и че всъщност науката не е нищо повече от успокоителна лъжа, разказвана на един агонизиращ.

След това стигнах до блока на родителите си и ямата, в която бяха изгорени телата им. Някой ми каза какво се е случило там и аз отново загубих разума си. Хвърлих се в ямата и заплувах в нея, ридаейки сред пепелищата на мъртъвците, а вонята на изгорените им кости и плът пронизваше обонянието ми и от мазнината и саждите от изгорените им тела целият станах черен. Накрая Божията ръка се протегна към мен и ме докосна.

Пол усети, че е спрял да диша. Той изпусна дъха си. Над главата му увисна облаче пара и бавно се разсея във въздуха.

— Тогава ме осени словото на мъдростта — бавно продължи Нанди. — Светът съдържа Майя и нейните була, тоест илюзията, като негова материална причина — илюзията, която разрешава на душите да разиграват своя танц на добри дела и зли дела и по този начин да въртят колелото на прераждането. Но това е само материалната причина на света. Шива, който е танцът, е първопричината, която винаги е била и винаги ще бъде. Казано е: „Тъй като Първопричинителят — някога наричан Ужасът и Разрушителят — танцува над мрака и извършва своите пет акта — на сътворение, съхранение, разрушение, преображение и избавление, той съдържа в себе си едновременно живота и смъртта на всички неща. Тъй че неговите служители живеят в полетата за кремиране, а сърцето на неговия служител е опустошено и неутешимо като тях, и там изгарят Азът и неговите мисли и дела, за да не остане нищо освен самият Танцуващ.“ Лицето му сякаш се бе променило, за да се превърне в нещо неумолимо и остро като каменен нож. Очите му проблясваха с хладна светлина и Пол изпита силно безпокойство.

— И в този момент, докато лежах сред пепелта на мъртъвците, аз се отдадох на Шива — на Бога. Така открих една наука, до която всички творения на човечеството могат само да се приближат. Всичко, което се случва, се случва, защото такава е Божията воля. Всичко е част от танца, поради което, независимо че моят жребий е да се възправя срещу Братството на Граала, същевременно знам, че не може да постигне успех онзи, който не възслави Небето. Разбираш ли, Пол Джонас?

Замаян, в първия момент Пол не отговори. Не беше в състояние да каже дали току-що беше чул някакво дълбоко прозрение, или бе станал свидетел на бълнуванията на религиозен маниак, човек, докаран до ръба на лудостта от преживяната трагедия.

— Не мисля, че разбирам нещо — отвърна най-после той. — По-скоро не.

— Питаш се с що за безумец си се събрал, нали? Нанди се усмихна уморено. Под засилващата се светлина той не изглеждаше чак толкова страшен.

— В ямата за кремиране, където бяха изгорени родителите ми, узнах кой е най-големият ми грях. Моят грях беше, че бях повярвал, че аз съм мярката на вселената. Години по-късно, когато се озовах в едно друго място за кремация, подготвяйки се според ритуала на Шива — за да стана агхори, както казваме ние — за тази задача, разбрах, че дори онези деца през карантината, така ужасяващо малтретирани и убивани пред очите ми, са били част от плътта на Бога. Дори техните убийци са били Бог, изпълняващи работата на Бога.

Пол усети тежест в главата си от струпалите се в нея мисли.

— Все пак нищичко не разбирам, а ако разбирам, не го приемам. Ако убийството е работа на Бога, тогава ти защо си подхванал битка срещу тези от Граала?

— Защото такава ми е задачата, Пол Джонас. И чрез моите действия и моята издръжливост ще се проявят и ще станат видими Божиите желания. Братството на Граала също върши работата на Бога, както и аз, макар те да не го вярват и очевидно смятат обратното за вярно. А съм сигурен, че и ти мислиш по този начин.

Малко преди това, отчаян от мисълта, че е преследван, Пол бе отхвърлял идеята за собствената си значимост. Но сега, докато слушаше този човек да го описва като още една прашинка в неумолимата небесна машинария, той усети, че се понася в противоположната посока. Някакво самолюбие, нещо, което не би могъл да не хареса или дори да (отдели от себе си, отхвърли идеята.

— Всички ли са като теб в такъв случай? — запита най-после той. — Хората от Кръга? Всички ли са поклонници на Шива?

Нанди за първи път се разсмя.

— О, за Бога, не. Или би трябвало да кажа: „О, небеса, не.“ Ние изповядваме различни религии и вероучения. Обединява ни само познанието ни за вечността и волята ни да посветим живота си да й служим.

Пол не се стърпя да не се усмихне.

— Екуменици. Баба ми непрекъснато повтаряше, че сте най-голямата опасност.

— Моля?

— Нищо. Малко семеен хумор.

Пол вдигна очи. Тук ледът върху пещерните стени малко бе изтънял поради позатоплилия се въздух. Той остави одеялото да се свлече и протегна ръце.

— И какво още? Какво ни чака, имам предвид? Накъде отиваме?

— Към следващата симулация — отвърна спътникът му, гребейки все така неуморимо с крехките си ръце, които се движеха почти като автомати.

— Там ще ти съобщя името на моя неприятел, който както изглежда, е и твой. След което ще продължа по собствения си път.

— Какво искаш да кажеш?

Лицето на Нанди отново придоби неумолим израз като заключена врата.

— Не можеш да пътуваш с мен, Пол. Беше предопределено да те срещна, в това съм сигурен, но не можем да пътуваме заедно дълго време. Ти трябва да играеш собствената си роля каквато и да е тя, а аз моята. Никой освен човек от Кръга не може да отиде там, където отивам аз. Съжалявам.

Шокът беше силен и изненадващо болезнен. След безкрайно проточилата се самота той най-после би могъл да нарече някого спътник, ако не и приятел, а сега контактът трябваше да бъде незабавно прекъснат.

— Но…, но къде ще отида аз? Завинаги ли ще блуждая през тези симулации? — Почувства очите му да се изпълват със сълзи и примигна ядосан. — Толкова съм уморен. Просто искам да си отида вкъщи. Моля те, помогни ми. Искам да си отида вкъщи.

Изражението върху лицето на Нанди не се смекчи, но той пусна с едната си ръка греблото и докосна Пол по рамото.

— Ще намериш пътя, ако такава е Божията воля.

— Не ме е грижа за Божията воля! Не ме е грижа за Братството или за твоя Кръг или за каквото и да било. Аз не съм оттук. Нямам нищо общо с това място.

— Ти наистина имаш общо с това място. Не знам как, но го знам.

Нанди стисна ръката му и отново хвана греблото. Пол се обърна, защото не искаше да показва повече слабостта си, и се вторачи в ширналата се пред тях река. Стените на тунела проблясваха в далечината, сякаш ледът бе грейнало злато.

— Това ли е проходът? — попита той.

— Не, само слънцето от външния свят. Но вратата не е далеч.

Пол се прокашля, а след това, все така загледан в мрачните води и приближаващата дневна светлина, каза:

— Една жена ме посещава в сънищата ми.

— Които сънуваш тук? В тази мрежа?

— Да. И я видях поне в една от симулациите.

Той разказа всичко, което помнеше от първите сънища до последните, без да може да спре напиращите думи. Описа личната си среща с нея в симулацията на Марс. Повтори онова, което му бе казала, проговаряйки през устата на детето от ледниковата епоха.

— Но всичко това няма никакъв смисъл — приключи той. — „Отиди в Дома на Скитника и освободи Тъкачката“ — това би могло да означава много неща.

Нанди дълго време мълча замислен. Светлината се засили, мятайки дълги сталактитни сенки върху тавана на пещерата. Най-накрая тъмнокожият мъж за втори път започна да се смее.

— Какво смешно има?

— Предполагам, причината е, че толкова дълго време завиждахме на всичко британско, което ни беше натрапено, от нашите завоеватели и на което никога не ни беше напълно разрешено да се порадваме. Сега, изглежда, едно образование по класическите езици в университета във Варанаси дава по-добра основа от едно образование в самата Англия.

— За какво говориш?

Пол се опита да обуздае гнева си, но този човек се присмиваше над собствения му живот. Колкото и покъртителен да беше той, а в момента и осеян с бели петна, той беше всичко, което притежаваше.

— Подозирам, че търсиш Итака, приятелю Пол. Домът на Скитника е в Итака.

Отверстието на пещерата беше пред тях, бълващо светлина, която превръщаше речната повърхност в позлатено фолио. Пол присви очи.

— Итака…?

— Човече Божи, нима не си чел Омир? Хаосът в английското училище е дори по-голям, отколкото си мислех.

Нанди, изглежда, се забавляваше. Той заработи бързо с греблото, прекарвайки ги помежду многобройните скали в отверстието на пещерата, докато най-после излязоха навън, под лъчите на най-яркото и ослепително слънце, което Пол бе виждал някога. Малко след това, когато заслепените му очи най-после започнаха да привикват, там, където свършваше лъкатушещата през обраслата с гора долина ивица на реката, той съзря просналата се в далечината плоска, тъмна и кротка повърхност на океана. Забеляза също така, че нещо с цвета на водата пред тях не беше както трябва.

В този момент се заби първата стрела. Пол зяпна от изумление, когато тя затрептя пред очите му на носа на лодката, само на сантиметри от ръката му. Сякаш това бе напълно нов и уникален предмет за него. Миг по-късно друга стрела се заби в дървото до първата и в този момент Нанди изкрещя зад него.

Пол се обърна и видя един поток, който пресичаше борова гора и се вливаше в Алф. Вероятно беше притокът, за който бе споменал Нанди. По тази малка река към тях с пълна скорост се приближаваха две лодки, все още на стотина метра разстояние, което скъсяваха светкавично, управлявани от по шестима гребци.

Стрелците, които стояха на носа на водещата лодка, бяха облечени в коприна, чиито крещящи, потрепващи цветове отразяваха слънчевата светлина. Единият опъна своя лък и пусна тетивата. Миг по-късно нещо изсвистя покрай главата на Пол.

Нанди се бе строполил върху пейката, една тънка черна стрела стърчеше от бедрото му, а широките му панталони вече бяха подгизнали от кръв.

— Изглежда, че Хана все пак е наоколо — каза той. Лицето му бе прежълтяло от изненадата, но гласът му беше силен. Мисля, че преследват мен, не теб.

Пол се сви колкото може по-ниско, без всъщност да се прикрива зад Нанди. Двете лодки бяха напуснали страничния поток и сега се движеха по Алф точно зад тях. Още няколко стрели бръмнаха покрай тях, без да успеят да улучат целта само защото течението беше буйно и трите съда се мятаха насам-натам.

— Какво значение има кого преследват? — попита Пол. — Така или иначе ще ни убият и двамата! Колко остава до прохода?

Нанди стисна зъби с такава сила, че жилите по врата му изпъкнаха, а вените по челото му се издуха, след което рязко счупи стрелата точно там, където стърчеше от тялото му.

— Твърде далече, за да стигнем, преди да са ни изтрепали като зайци. Но ако не съм тук, мисля, че нещата за теб ще са различни.

Той изпълзя до ръба на лодката, все така ниско привел глава.

— За какво говориш?

— Знаех, че ще се разделим, но не предполагах, че ще е толкова скоро — отвърна Нанди. — Мястото, което търсиш, не е в съседната симулация, нито пък е наблизо, но с малко късмет ще го намериш. Ти търсиш Итака, почти съм сигурен.

Той се преметна през лодката, но се хвана за нея с две ръце и увисна с потопени във водата крака, накланяйки малкия плавателен съд на една страна.

— Нанди, какви ги вършиш?

Пол се опита да го издърпа обратно, но слабият мъж отклони протегнатите му пръсти.

— Нямам намерение да се самоубивам, Пол Джонас. На воините на Хана ще им е по-трудно да ме хванат, отколкото си мислят. Остани в лодката. Течението ще те отнесе.

Поредната вихрушка от стрели изсвири над главите им.

— Името на твоя неприятел е Феликс Жонгльора — не го подценявай!

Той се пусна, метна се назад с широко разтворени ръце и цамбурна под водата. Когато отново се показа на повърхността, Пол вече се намираше на двайсетина метра от него, без да може да направи нищо друго, освен да проследи как Нанди Парадиваш доплува до брега и закуцука между дърветата.

Първата лодка се понесе в обратна посока, когато достигна мястото, където той беше изчезнал, и щом достигна плитчините, воините изскочиха от нея и хукнаха след Нанди, но втората лодка не забави темпо. Стрелците на борда, които досега бяха гледали колко добре стрелят техните другари, сега имаха шанса да демонстрират своето изкуство. Докато Пол лежеше свит на дъното на малката лодка, върховете на стрелите чаткаха по нея като градушка, цепейки дървото около него.

Успя само да види краткотраен син блясък над главата си, някаква проблясваща, трептяща синева, като облак колеблива светлина, след което нещо накара косите му да настръхнат, изпускайки искри, и той напусна Ксанаду.

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА ДНЕВНИ ГРИЖИ

Предградията останаха зад гърба им. Изместиха ги хълмове и накацалите по тях селища, обитавани от работещи в града служители, както и полуразрушени постройки, пусти като музейна експозиция в бялата утрин. Меките сенки ставаха все по-къси с изкачването на слънцето към зенита, сякаш ярката небесна светлина постепенно изпаряваше мрака.

— Значи едно обаждане нямаше да свърши работа?

— Трябва да видя това място, Стан. Наистина трябва. Понякога няма как.

— Обясни ми го още веднъж — Поли Мерапануи пристига от север. Уличница от Когара, която е убита под една магистрала в Сидни. В такъв случай защо отиваме на съвсем различно място, в Сините планини?

— Защото е живяла там.

Калиопи изпревари един натоварен с натрошени бетонни отломки камион, който се тътреше едва-едва.

— Почти цяла една година, след като е напуснала Даруин. Знаеш го много добре — има го във файловете.

— Просто се опитваш да замотаеш главата ми. — Той сви устни, загледан в поредното потънало в прахоляк градче, което се изнизваше покрай прозорците. — Толкова ли не можехме да свършим работата с едно обаждане? Не си падам чак толкова да запълвам редките си свободни дни с полицейски занимания, Скурос.

— Кой знае какво ли пък щеше да правиш. Така или иначе мащехата й няма линия. Не можем да се свържем с нея.

— Селяндури.

— Ти си сноб, Стан Чан.

— Просто се опитвам да разнообразя това безкрайно пътуване.

Калиопи отвори прозореца. Бе леко захладяло, слаб ветрец полюшваше пожълтялата трева по хълмовете.

— Трябва да започна отнякъде, Стан. Трябва ми… не знам, нещо да усетя.

— Тези хора дори не са я погледнали цели две години преди да умре. А и щом нейното мамче няма линия в колибата си, значи бебчо дори не се е обаждал вкъщи, не съм ли прав?

— Ти си най-неубедителният любител на жаргона, когото съм чувала. Така е, нито са я виждали, нито са я чували, с изключение на едно или две безплатни съобщения до работното място на майка й. Но са я познавали, което не може да се каже за нито един от хората, с които говорихме в Когара.

— Не ти ли е минавало през ума, че всичко това може да се окаже напразно загубено време за един безнадежден случай?

Калиопи шумно изпухтя от раздразнение.

— По дяволите, Стан, непрекъснато го мисля. Остави ме да опитам още веднъж и ако не излезе нищо, ще помислим дали да не захвърлим цялата работа. Става ли?

— Става. Вече стигнахме ли?

— Млъквай.

Предпланините се бяха превърнали в отвесни върхари от ерозирали скали, обрасли с евкалиптови дървета и вечнозелени растения. Маломощната кола на Калиопи бе изостанала дори зад самосвала и бръмчеше по стръмното като натикана в ъгъла самоходна играчка.

— … Виж какво, Стан, просто искам да кажа, че човек не върши току-тъй онова, което е извършил този тип — камъните в очните кухини, всички тези прободни и прорезни рани, — освен, ако има зъб на някого или пък е класически садист, а такива не се задоволяват с една жертва, ако веднъж са успели. Следователно в нейното минало или има някой, когото сме длъжни да открием, или пък имаме работа с непознат сериен убиец. Никой в Когара не познава човек, който би могъл да й има зъб, не е имала дори и приятел. И в интерпол-мрежата не открихме нищо.

Тя допи съдържанието в пластмасовата бутилка и я метна върху задната седалка.

— И какво търсим, значи? Някой, който я е проследил до големия град, дебнал я е цели две години и накрая я е насякъл? Изсмукано от пръстите, Скурос.

— Знам, че е изсмукано. По дяволите, това не беше ли отклонението за Кутали?

— Търкулнало се гърнето и си намерило похлупак.

— За Бога, Стан, ще престанеш ли да дрънкаш като ченге? Не го понасям.

— Че като какво да дрънкам?

Той замълча, докато тя правеше явно забранен обратен завой, пресичайки двете платна на празната магистрала и зацапаната разделителна линия между тях.

— Калиопи Скурос, ти плени сърцето ми. Луд съм по теб. Моля те, позволи ми да те измъкна от това гадно полицейско блато…

— О, това би било изключително — една гъркиня лесбийка и едно китайско-австралийско педерастче.

Той оголи ослепително белите си зъби във възможно най-очарователната си усмивка.

— Готов съм да ти докажа, при това по безспорен начин, че нямам нищо общо с педерастчетата.

— Това май увеличава шансовете, Чан.

Тя му хвърли неочаквано тревожен поглед.

— Шегуваш се, нали? Не си хлътнал безнадеждно по недостъпната си партньорка, нали?

— Шегичка.

— О, добре.

Известно време тя шофира, без да каже нищо, очаквайки появяването на Кутали, чиято табела вече бяха подминали. По едно време включи музика, но след малко отново я спря.

— Добре — каза тя — чуй нещо старо:

Адам и Ева и Ощипи ме отидоха на реката да се изкъпят. Адам и Ева паднаха и се удавиха — кой от тримата се спаси?

— Вече стигнахме ли?

— Хайде, Станли, кой?

— Какво кой?

— Кой от тримата се спаси?

— Този път колко възможности имам?

— Ще престанеш ли да се правиш на задник, а? Адам, Ева и Ощипи ме.

— Според мен… Адам.

— Не! Ощипи ме! Ау! Голям си кретен, Чен.

— Току-що пропусна отклонението за Кутали.

— Мисля, че е крайно време да ти кажа — каза след петнайсетина секунди тя, докато пресичаше следващата разделителна линия, — че годежът категорично се отменя.

— Замина ли?

Жената, която надничаше през открехнатата врата на караваната, имаше огорченото изражение на несправедливо обвинен човек.

— Вече ви казах. Тръгна си преди около месец.

— Къде отиде?

Калиопи погледна към Стан Чан, който оглеждаше дънерите под караваната така, сякаш бяха някакъв архитектурен шедьовър, съперничещ на Пантеона. От своя страна жената наблюдаваше Стан Чан с огромно недоверие, сякаш очакваше всеки момент той да грабне същите тези покрити с мазни петна дънери и да побегне заедно с тях.

— Откъде да знам? Не познавах тази кучка, но от проклетото й псе не можех да мигна. Слава Богу, че се махна.

— Сега видя ли? — каза малко по-късно Стан, докато се измъкваха бавно от парка за каравани. — Селяндурка.

— Надявам се работодателят й да знае нещо повече — отвърна навъсено Калиопи. — В противен случай ще се окажеш отвратително прав за идването ни чак дотук. За първи път през целия си живот.

Адресът, който посочваше работното място на мащехата на Поли Мерапануи, се оказа скромна къща в отдалечения край на Кутали. Огромен евкалипт бе разпрострял клони над по-голямата част от двора. Две тъмнокожи деца крещяха и се пръскаха с един маркуч под разпокъсаната му сянка, а някакво кафяво кутре джафкаше и обикаляше около тях в пристъп на радостна превъзбуда.

Вратата отвори една аборигенка с очила и престилка. Изтри ръце в престилката, докато оглеждаше картата за самоличност на Калиопи, след което каза:

— Влезте. Ще повикам съпруга си.

Появилият се от задната стая мъж, който дозакопчаваше ризата си, имаше буйна, къдрава, черна коса, сресана по неуместен за възрастта му младежки маниер. Дългата заострена брадичка му придаваше вид на модел на фламандски художник.

— Здравейте, офицери. Аз съм преподобният Денис Бълърейм. С какво мога да ви бъда полезен?

— Този адрес е отбелязан като работното място на Лили Понегара, известна още като Лили Мерапануи. Искахме да поговорим с нея.

— О, боя се, че не е тук, но тя наистина работеше при мен. По-точно в църквата. Заповядайте в кабинета ми. Можете да вземете онзи стол със себе си.

Кабинетът на преподобния Бълърейм представляваше миниатюрна стая, в която нямаше почти нищо освен бюрото му, един евтин стенен екран и няколко обяви за различни църковни мероприятия — търгове, концерти, служби.

— Лили почистваше църквата, а понякога и тук.

— Използвате минало време — изтъкна Калиопи.

— Ами тя замина. Напусна града. Причината бе, че срещна един мъж. — Той поклати глава и се усмихна печално. — Нямаше кой знае какво да я задържи тук, така или иначе. Едва ли щеше да забогатее от службата си в църквата.

— Знаете ли къде отиде? Името на мъжа?

— Били, Боби, нещо такова. Това е всичко, което знам — надали би могло да ви бъде от особена полза, прав ли съм? А и тя не спомена къде отива, освен че двамата заминават. Да не забравя, извини се, че не е направила двуседмично предизвестие. Проблеми ли има?

Стан Чан разглеждаше афишите. Наложи се да отстъпи встрани, за да пропусне съпругата на преподобния през вратата с поднос лимонада и три чаши.

— Не. Просто искахме да й зададем няколко въпроса за нейната дъщеря.

— Нейната…? — Настъпи кратка пауза. — Поли? След толкова време? — Бълърейм поклати глава. — Ужасно. Но почти бях забравил. Странно е, че нещо толкова кошмарно е могло да остане в сянка. Лили беше смазана. Това момиче беше всичко, което имаше.

— Така и не успяха да го хванат, нали? — обади се госпожа Бълърейм. — Онзи сатанински мъж, който я уби.

— Задържахте ли някого? — Преподобният се наведе напред. — Затова ли сте дошли тук? Подготвяте процес?

— Не, опасявам се, не.

Калиопи отпи от лимонадата, която беше възкисела. След това овладя изражението си и запита:

— Някой от вас познаваше ли Поли?

— По-скоро не. Понякога я виждахме на улицата или в магазина, но по това време Лили не работеше при нас. Всъщност една от причините да реша църквата да бъде редовно почиствана, беше именно убийството, което направо я съсипа, ако разбирате какво искам да кажа. Да й осигуря някакво занимание. А и не беше в цветущо финансово състояние. Някои хора припечелиха добре от втората поземлена реформа, но други като Лили, които… както ида е, просто оставиха всичко да изтече между пръстите им.

Явният намек бе, че преподобният и съпругата му бяха сред тези, които бяха имали благоразумието да инвестират парите от реформата в една чудесна къща и домашна система, която да им осигури всички мрежи.

Калиопи въздъхна незабележимо. Вече бе сигурна, че ще чуят твърде малко полезни неща от този приятен, самодоволен мъж. Положи усилия да приключи набързо с останалите въпроси, докато Стан Чан отпиваше от лимонадата и се държеше така, сякаш на този свят нямаше нищо по-интересно от обявите за разпродажба на козунаци. Резултатите бяха точно толкова обезкуражителни, колкото бе предполагала: семейство Бълърейм не бяха чували за никакви евентуални приятели на дъщерята и дори не бяха в състояние да кажат дали мащехата имаше някакви приятели в града, които биха могли да знаят нещичко за семейните им взаимоотношения.

— Лили не излизаше много-много — обясни преподобният. — Именно затова този мъж — как да ви кажа, не мисля, че връзката им бе духовна, ако ме разбирате правилно. Тя е доста ограничена, Лили, Бог да я благослови — тревожа се, че лесно може да бъде подведена.

Калиопи му поблагодари за отделеното време. Той не стана. Докато съпругата му ги изпращаше през вратата, а Стан се бе намръщил при мисълта, че пак трябва да се крие от размахващите маркуча хлапета, Калиопи неочаквано се обърна.

— Казахте „онзи сатанински мъж“, госпожо Бълърейм. Какво точно имахте пред вид?

Съпругата на преподобния ококори кафявите си очи, сякаш Калиопи бе си позволила абсолютно нелеп въпрос — като, да речем, дали би искала да скочи гола на небето.

— О! Но това… то е от онази приказка, не е ли така?

— Приказка ли?

— Чувала съм я от баба си като малко момиче. За Улагару. Сатанинският мъж с крокодилски зъби. Някой го направил, издялал го от дърво, но той имал камъни вместо очи. Същото, което се случи с бедната малка Поли.

Час и половина по-късно, след като всички възможности за допълнителна информация пресъхнаха като полепналия по служебната кола на Калиопи прахоляк, те потеглиха от Кутали.

— Улагару — промълви тя. — Знаеш ли нещичко за фолклора на аборигените, Стан?

— Разбира се. Всъщност това беше съществена част от моето академично полицейско обучение, Скурос. Всеки ден часове наред сме чели за Бунийп и за това как кенгуруто се научило да подскача. Отделяхме и малко време за стрелба с пистолет. При теб не беше ли така?

— О, я млъквай. Ще ти го върна.

Тя пусна музиката, някакво популярно парче на композитор, чието име така и не можеше да запомни, беше го свалила от едно среднощно шоу. Музиката изпълни колата, някак разпиляна и горчиво-сладка, сякаш изпълнявана до японско декоративно езеро. Стан Чан притвори очи и свали облегалката си. „Улагару.“

Калиопи искаше да усети думата мълчешком. „Сатанински. Камъни вместо очи, също като в приказката, каза тя.“

Това не означаваше нищо, разбира се. Но все пак малко по-качествено нищо от всичко до този момент.

— Но след като сте адвокат, господин Рамзи, вие по-добре от всички разбирате, че ние не оповестяваме домашните линии на нашите изпълнители, нито пък каквато и да е лична информация за тях. Не може да става и дума за подобно нещо. Невъзможно.

Дори докато оборваше аргументите му, служителката от „Връзки с обществеността“ не престана да се усмихва нито за миг. Всъщност на фона на потрепващия въодушевен плакат на Чичо Джингъл, който покриваше цялата стена зад нея, и вътрешното прозорче, по което директно течеше шоуто, нейната неизменна професионална усмивка беше май единственото неподвижно нещо върху стенния екран на Катур Рамзи.

— Не настоявам за нейния домашен код, госпожо Драйбах. Но имам да обсъдя с нея един проблем от изключителна важност, а досега тя не е отговорила на нито едно от моите съобщения по нито един от другите канали.

— Това е нейно право, не мислите ли, господин Рамзи? — Усмивката й загуби частица от очарованието си, изглеждаше леко притеснена. — Щом въпросът е юридически, не е ли по-редно да се обърнете направо към правния ни отдел?

По директната програма в този момент един кит поглъщаше Чичо Джингъл, или нещо, което безкрайно приличаше на кит, само дето бе от тухли. През последните седмици Рамзи беше гледал достатъчно шоупрограми на Чичо Джингъл, за да знае, че това създание се нарича Ограждащия кит. Драматичните мъчения на Чичо Джингъл далеч не бяха приятни за гледане. Какво ли си мислеха дечурлигата за всичко това все пак?

— Вероятно не се изразих ясно — заобяснлва той, откъсвайки очи от умаления спектакъл. — Олга Пирофски не е сторила нищо нередно. Моите клиенти нямат никакви оплаквания нито срещу Джунглата на Чичо Джингъл, нито срещу Корпорацията за развлечения „Оболос“. Просто бихме искали да поговорим с госпожа Пирофски по един много важен за клиентите ми въпрос и аз умолявам за вашето съдействие, тъй като тя не отговаря на съобщенията ми.

Госпожа Драйбах приглади разкошния си шлем от изкуствена коса. Изглеждаше поуспокоена, но не съвсем убедена.

— Радвам се да чуя това, господин Рамзи. „Оболос“ е световният лидер в областта на детските развлечения, както знаете, и ние не бихме желали разпространението на каквито и да е необосновани слухове от юридическо естество по мрежите. Но не мисля, че мога да направя нещо, за да ви помогна. Не съм в състояние да принудя един наш служител да се отзове на вашите обаждания в края на краищата.

— Вижте какво, не бихте ли могли все пак да измислите нещичко? Не би ли могъл някой да предаде на ръка моето съобщение? Предайте моите уверения на госпожа Пирофски, че би помогнала на моите клиенти по един много важен въпрос, без това да й струва нещо друго освен няколко минути телефонен разговор с мен?

— Ами…

Служителката от „Връзки с обществеността“ бе успяла да потисне връхлетелите я съмнения и сега, изглежда, обмисляше евентуален начин за установяване на контакт.

— Не искаме да останете с впечатление, че ние от „Най щастливото място в мрежата“ не бихме направили всичко възможно. Предполагам, че мога да ви дам служебната линия на директора на шоуто. Може би тя… опаа, тази седмица е той!

Тя направи безпомощна физиономия, „ама-че-съм-глупачка“, което отне десет точки от коефициента й на интелигентност и прибави почти толкова години към възрастта й.

— Вероятно той би могъл да предаде вашето съобщение на Олга. На госпожа Пирофски.

— Благодаря ви. Би било чудесно, госпожо Драйбах. Не мога да ви опиша колко много ми помогнахте.

Тя отново се успокои, когато се вгледа в указателя си. На стената зад нея Чичо Джингъл правеше акробатични странични премятания, които така и не свършваха, и той продължаваше да се премята и да се премята, и да се премята.

Обаждането се състоя в десет без нещо тъкмо когато възнамеряваше да си върви вкъщи. Въздъхна и се отпусна обратно на стола си.

„Отговори.“

Входната връзка беше само звукова. Гласът прозвуча твърде неуверено, с едва доловим акцент, който никога не бе долавял в шоуто на Чичо Джингьл.

— Ало? Има ли там някой на име… Рамзи?

— Декатур Рамзи, госпожо Пирофски. Аз съм. Много ви благодаря, че се отзовахте на обаждането ми. Истински ценя обстоятелството, че отделяте от скъпоценното си…

— Какво искате?

Дотук с формалностите. Директорът бе споменал единствено че е чешит.

— Аз съм адвокат — надявам се, че са ви го съобщили. Бих желал да ви задам няколко въпроса от името на моите клиенти.

— Кои са те?

— Боя се, че не съм упълномощен да ви разкрия това засега.

— Никому не съм сторила нищичко.

— Никой не твърди подобно нещо, госпожо Пирофски. „Исусе — мина му през ума, — тази жена не е просто чешит, тя е направо уплашена.“

— Моля ви само да изслушате въпросите. Ако не желаете да отговорите, достатъчно е само да ми го кажете. Не ме разбирайте погрешно — ще направите на клиентите ми огромна услуга, ако наистина решите да помогнете. Изправени са пред много-много тежък проблем и са направо отчаяни.

— Как мога да им помогна? Аз дори не познавам тези хора.

Той си пое дъх, умолявайки бога на показанията да прояви търпение.

— Нека просто да ви задам първия въпрос. Запозната ли сте с нещо, наречено синдром на Тандагор?

Последва дълго мълчание.

— Продължавайте — отвърна най-после тя.

— Да продължавам ли?

— Нека чуя всички въпроси, след което ще реша дали да ви отговоря.

Катур Рамзи бе почти сигурен, че бе попаднал на някаква умопобъркана — от онези, които вярват, че правителството е скрило на сигурно място цяла банда малки зелени човечета или че службите за сигурност облъчват мозъците им със специални сигнали, — но тъй като самият казус на неговите клиенти бе дяволски странен, съществуваше поне смътна надежда да е попаднал на нещо.

— Всъщност не бих могъл да ви задам останалите въпроси, ако не знам отговора на първия — поясни той. — Те ще бъдат от сорта на: „Познавате ли някой, който да го е получил? Ако не, защо той ви интересува, както и произтичащите от него усложнения?“ Разбирате ли, госпожо Пирофски? От подобен характер. Но ми е необходим отговорът на първия въпрос.

Този път последва още по-дълго мълчание. Започна да си мисли, че бе прекъснала връзката безшумно, когато тя внезапно попита почти шепнешком:

— Как… как разбрахте, че се интересувам от заболяването Тандагор?

„Боже мой — помисли си той. — Уплаших до смърт тази нещастна жена.“

— Това не е тайна, мадам — искам да кажа, госпожо Пирофски. Няма нищо загадъчно. Проучвам тези синдроми за моите клиенти. Свързах се с много хора, които са търсили информация в медицинските мрежи или са публикували статии, или пък са имали заболявания в семейството с неустановена диагноза, напомнящи особеностите на Тандагор. При всички случаи вие не сте единствената, с която установявам контакт.

„Но безспорно сте измежду най-любопитните случаи — не произнесе на глас той, — тъй като работите в самата мрежа, и то директно с деца. А също така е и идиотски трудно да ви хване човек.“

— От известно време имам тези ужасни главоболия — отвърна тя и добави светкавично: — О, Господи, ще си помислите, че съм откачена. Или че имам тумор в мозъка, или нещо такова. Нищо подобно. Лекарите твърдят, че всичко е наред.

Тя отново замълча за момент.

— Сигурно ще ме помислите за още по-откачена, но не мога да разговарям с вас за това по телефона. — Тя се изсмя нервно. — Забелязали ли сте колко рядко употребяват днес думата телефон? Това сигурно означава, че действително остарявам.

Рамзи положи усилия да подреди в главата си безразборно изречените й думи.

— Не искате да разговаряме по… по телефона. Правилно ли разбрах?

— Може би ще ме посетите?

— Не съм сигурен, госпожо Пирофски. Къде се намирате? В близост до Торонто, така ли?

Бе открил някакво съобщение за нея отпреди пет години в едно мрежово списание.

— Живея…

Тя отново млъкна и тишината се проточи няколко секунди.

— О, не. Щом сте видели името ми, преглеждайки информацията, свързана с Тандагор, това означава… това означава, че всеки може да го открие.

Накрая гласът й съвсем отслабна, сякаш се бе отдалечила от микрофона или бе паднала в някаква дупка.

— О, Господи — измърмори тя. — Трябва да изчезвам. Не мога да говоря.

— Госпожо Пирофски, моля ви… — започна той, но линията изщрака.

Известно време остана вторачен в екрана, преди отново да въведе стенния вестник, питайки се в същия момент, какво би могъл да отложи заради едно пътуване до Канада и как би се чувствал, ако жената действително се окаже толкова лабилна, колкото му се бе сторило.

Джалил Фредерикс беше от хората, които винаги създават впечатлението, че току-що си ги откъснал от нещо наистина изключително важно — че дори и да се обадиш, за да му съобщиш, че къщата му изгаря до основи, той би останал леко изненадан, че си го обезпокоил в момент, когато толкова по-съществени неща занимават съзнанието му.

— Простете, Рамзи, но се чувствам уморен — отвърна той. — Всичко се свежда до това, че всъщност все още нямате какво да ми съобщите. Прав ли съм?

— По принцип, да.

Стратегията да го увърташ не вършеше работа с Фредерикс, но пък не биваше и да му се разрешава прекалено много. Катур Рамзи отдавна бе разбрал, че е добряк, но бе свикнал да се държи с околните така, както му бе удобно на самия него.

— И все пак човек би трябвало да се подготви, преди да се втурне в битката.

— Несъмнено. — Фредерикс се намръщи, когато съпругата му се обади встрани от екрана. — Не се обажда за това.

— След което отново насочи вниманието си към адвоката.

— Казва, че се е опитвала да получи правата за исканите от вас записи, но вероятно ще са й необходими още няколко дни. И дали сте получил нещата на Сам, които ви е пратила.

— Няма проблеми. А, да, получих файловете, но засега не съм имал време да ги прегледам. Ще се обадя пак в началото на седмицата, за да ви кажа докъде съм стигнал с проучванията.

Докато чакаше връзка със семейство Гардинър, Рамзи наблюдаваше потока от плъзгащи се коли по увисналата три етажа под прозореца на неговия офис въздушна магистрала, чийто хлъзгав от дъжда асфалт искреше от отраженията на фаровете. Знаеше, че би трябвало да поиска от семейство Фредерикс да го упълномощи за пътуването му до Торонто, но идеята да дава обяснения на Джалил Фредерикс относно дамата от „Чичо Джингъл“ далеч не му се стори привлекателна. Самият той не бе сигурен дали чувството му, че би могъл да открие нещо там, бе основателно.

Наложи се сам да се заеме с филтъра за входните канали чак след което се появи и Конрад Гардинър. Беше на неговите години или дори малко по-млад, но изглеждаше готов за пенсиониране, макар лицето му да излъчваше въодушевление.

— Какво можем да направим за вас, господин Рамзи?

— Тъкмо си задавах един въпрос. Все още ли стои проблемът с агента на вашия син и липсващите файлове?

— Да. Две компании идваха да видят какво би могло да се направи, но без резултат. — Той поклати леко глава. — Не мога да повярвам, че всичко това е изтеглено директно от системата ни чрез… чрез някаква програма. Устройство, което само да взема решения. — Смехът му не бе радостен. — Е, това е то двайсет и първи век, нали?

— Как му беше името?

— Говорите за агента на Орландо? Не знам. Беше някакво ПсИР — от „псевдоизкуствен разум“, разбирате ли? Остарял, но скъп модел, когато го взехме. Ако е необходимо, мога да погледна.

— Всъщност се питах дали Орландо го е наричал по някакъв начин. Прякор, така да се каже? Хората и особено децата често го правят.

— Господи, вие се шегувате. — Гардинър го гледаше изненадан. — Наистина не си спомням. Вивиан!

Съпругата му влезе в стаята, но почти не се виждаше върху екрана на Рамзи. В момента си събличаше палтото; предположи, че се връща от болницата. Съпругът й предаде въпроса и тя отвърна нещо, което Рамзи не чу.

— Бийзъл Бръмбара — съобщи му го Гардинър. — Точно така, бях забравил. Така го наричаше още от малък.

Устата му потрепна конвулсивно и той се извърна за момент. Когато се овладя, запита:

— Все пак за какво ви е нужно това?

— Просто се чудех — отвърна Рамзи. — Имам една идея. Ще ви я съобщя друг път.

Прекъсна връзката и се отпусна, за да помисли, докато гледаше следите от светлина, които колите оставяха върху магистралата под него.

Когато се прибра, вече бе полунощ. За трети път тази седмица, а беше само четвъртък.

Беше дори по-отвратително, защото съзнаваше, че сънува.

Все тези видения, населяващи студения мрак, в който изпадаше всеки път щом заспиваше — все същите отегчителни образи, все този неизменен срам и ужас. Понякога натрошени на отломъци и сглобени в неочаквани съчетания, но все едни и същи вече години наред, ако не и повече от столетие.

Старееха дори призраците на Феликс Жонгльора.

Трите момчета от горните класове стояха пред него, препречили стълбището и всякаква възможност за бягство. Олдфилд бе вдигнал яката на бялата си риза и държеше цигара в свитата си като чаша ръка. Пато и Халзал, които чакаха реда си, проследиха погледа на Олдфилд. Тримата се втренчиха в него като вещиците на Макбет.

— Какво се пулиш, Джингъл-Джангъл? — попита Олдфилд.

— Малък сополанко — добави Халзал. — Подсмърчащо жабарско копеле.

— Жоги иска да се присъедини — ухили се Пато. — Иска да си дръпне от цигарката ти, Оли.

Всичко беше така предсказуемо — минало и фантазия, оплетени в един невъзможен хаос. Онази част от състарения мозък на Жонгльора, която запазваше критична дистанция по отношение на съновидението, осъзна, че стълбището и площадката не са от пансиона в училището „Кранли“, а от къщата в Лиму, където бе живял като дете, и че този сънуван Пато приличаше не на истинския Пато, а на един човек, когото Жонгльора познаваше (и когото бе принудил да фалира) към края на предишното столетие, почти деветдесет години след тези смътно запомнени училищни дни.

Но независимо от безкрайните повторения унижението, което съпътстваше този и останалите му сънища, не ставаше по-поносимо.

Сега англичанчетата се нахвърлиха отгоре му като чакали върху паднала антилопа. Халзал изви ръката му зад гърба му, а Олдфилд го сграбчи за чатала и започна да стиска и извива, докато той не изкрещя от болка, всмуквайки въздух и дим от откраднатата цигара. Отново усети отвратителния вкус. Всяко вдишване изгаряше гърлото му като огън. Задави се и едва не повърна.

— Парлей-вуу, Жоги. — Пато изви ухото му. — Парлейвуу, шибано француско шпионче.

Но вместо да започнат да го ритат както обикновено, те го сграбчиха за лактите и го заблъскаха към дъното на площадката на втория етаж. Към прозореца.

„Това няма нищо общо! — помисли си той и досадният стар сън най-неочаквано го изпълни с изненадваща паника. — Само това не! Само не прозорецът!“

Но го тласкаха все по-бързо към него с приклещени ръце. Пред него прозорецът ставаше все по-голям и по-голям, кръгъл и без никаква решетка или преграда, със зейналия зад него абсолютен мрак, добре познат на сънуващия му аз, една ужасяваща черна бездна, от която го отделяше единствено най-тънкото стъкло.

Знаеше, че никога, никога, никога не би искал да разбере какво има отвъд.

„Не могат да го направят — помисли си ужасен той. — Те си мислят, че съм момченце, но аз не съм, аз съм стар — аз съм стар! Те не могат…“

Крещеше го и в съня си, крещеше, че е твърде крехък, но Олдфилд и останалите се смееха все по-силно и го изблъскаха до прозореца. С писъци той се удари в твърдата повърхност, но вместо да се строши стъклото, той, този остарял, съсухрен и трошлив старец, се раздроби на хиляди парченца.

Сънищата, действителността, спомените му се натрошиха, размесиха, разпиляха…

„… и се разпръснаха навън, сред слънчевата светлина, като капчици вода, всяка от тях се въртеше около оста си като отделна планета, дъгоцветен облак от някаква разпаднала се вселена, която се разбягва с огромна скорост.“

Виковете отекваха многократно както винаги, но този път бяха неговите.

Събуди се в мрак, лишен дори от виртуалното осветление на лампите в Абидос, което да го успокои. За един кратък миг остана в истинското си тяло, без нищо друго, но ужасът бе прекалено разтърсващ и той се гмурна обратно в системата. Едно сляпо, безпомощно същество, бинтован в марля плужек, който се плакне в мрачна цистерна — потръпна при мисълта, че трябва да съществува по подобен начин. И се завря още по-навътре в устройството си, сякаш то беше броня.

Завърнал се в системата, най-старият човек на света не проникна сред непоклатимото великолепие на своя създаден по поръчка Египет, а извика един далеч по-простичък виртуален свят, който не съдържаше нищо друго освен бледа, извираща неизвестно откъде светлина. Жонгльора се потопи в нея, милван от подсъзнателни звуци, и се опита да смири всеобемния си страх.

Младите не проумяваха ужаса на стареенето. Така природата ги закриляше от ненужното пакостно познание, както земната атмосфера създава синьото небе, за да предпази човечеството от вечното и безмилостно равнодушие на звездите. Старостта е поражение, предел, отхвърляне — и това беше само началото. Защото всеки миг бе и поредна стъпка към нищото, приближаване към смъртта, все по-близо и по-близо.

В цялото си детство Феликс Жонгльора бе сънувал някаква безлика, призрачна фигура, Смъртта — както му беше казал баща му, тя „очаква всички нас“. Но едва когато родителите му го изпратиха в онова отвратително училище в Англия, той най-после узна как изглежда тя. Една вечер, докато разлистваше някакъв изпокъсан вестник, оставен от по-големите ученици в спалното помещение, той видя някаква илюстрация — наричаше се „художествена интерпретация на енигматичния г-н Джинго“ — и моментално разбра, че именно това е лицето на натрапника, който го преследваше в сънищата му далеч по-неумолимо и от най-жестоките големи момчета, които го дебнеха из залите на „Кранли“. Мъжът на рисунката беше висок, загърнат в тъмен плащ, и носеше висока като кюнец старомодна шапка. Но тъкмо очите му, неговите хипнотизиращи, втренчени очи, и хладната му усмивка накараха сърцето на малкия Феликс да се разтупти — беше го познал. Материалът, който обясняваше кого изобразява художникът в тази зловеща рисунка, бе изгризан от плъховете и това щеше да си остане загадка; бе оцеляла само картинката, но това бе достатъчно. Оттогава насетне тези очи щяха да преследват Феликс Жонгльора постоянно. През всички изнизали се десетилетия той бе живял под втренчения поглед на онези насмешливи, бездушни, ужасяващи очи.

Те чакаха. Той — то — чакаше. Господин Джингъл чакаше подобно на търпелива акула, която, дебне изнемогващ плувец.

Тогава Жонгльора поведе битка срещу страха, който понякога завладяваше като паразит самотното му съзнание.

Всичко би могло да се нареди, стига човек да повярва в нещо извън себе си — в нещо любещо и добро, което да се противопостави на онзи противен, дебнещ поглед. Както бяха постъпили сестрите на майка му. Те бяха убедени, че ги очаква Небето — то явно беше като Лиму, с тази разлика, че в него добродетелните стари моми католички вече нямаше да бъдат принудени да понасят безропотно болните си стави и шумните деца — и затова бяха образец на спокойствието дори на смъртния си одър. Всички до една напуснаха живота с невъзмутимо и дори жизнерадостно смирение.

Но той знаеше повече. Бе научил урока си първо от печалното, уморено лице на баща си, а след това, при това по далеч по-брутален начин, в джунглата на английското общообразователно училище. Отвъд небето не съществуваше никакво Небе, а само мрак и безконечно пространство. Извън себе си нямаше на какво друго да се довериш, на какво друго да разчиташ. Мракът чакаше. Щеше да те погълне, когато си пожелае, без никой да си мръдне пръста, за да те спаси. Можещ да си крещиш, докато ти се стори, че ще ти се пръсне сърцето, и тогава някой просто ще тикне една възглавница в лицето ти, за да заглуши писъците ти. Болката ще продължи. Няма спасение.

А Смъртта? Смъртта с високата си шапка и с хипнотизиращия поглед бе най-големият мръсник. Ако не успееше да те сграбчи изневиделица изотзад, ако човек успееше да я заобиколи и да укрепне, просто се спотайваше в сенките и изчакваше, докато те повали самото време. И тогава, когато си вече стар, немощен и безпомощен, те издебваше като нахален вълк.

А младите с очарователната си глупост не можеха да проумеят това. За тях смъртта бе един нарисуван вълк, достоен единствено за присмех. Не разбираха, не знаеха какво ще стане в деня, в който чудовището ще се окаже реалност — когато и сламените, и дървените, и дори тухлените стени нямаше да ги спасят. Жонгльора потръпна, когато изтънялата му нервна система по-скоро долови, отколкото почувства нещо. Единствената му утеха беше, че откакто самият той бе вече стар, цели три поколения бяха познали този ужас, изпреварвайки го сред стенания и рухнали надежди, докато потъваха в нощта, а той все така успяваше да избяга от онази усмихната паст. Генна терапия, витаминозно пренасищане, нискорисково радиационно облъчване и всички подръчни трикове (ако не притежаваш неограничените авоари на Жонгльора и творческите идеи на Жонгльора) можеха само малко да отложат смъртта. Някои, no-късметлиите и по-заможните, напоследък навършваха вече по сто и десет години, но и те бяха все още хлапетии в сравнение с него. Всички други биваха поваляни, собствените му внуци и прапраправнуци се раждаха, остаряваха и накрая се предаваха — единствен той продължаваше да си играе с търпението на господин Джинго.

И ако бе рекъл Господ или който и да е, така щеше да бъде завинаги!

Феликс Жонгльора бе преживявал своите кошмари в продължение на повече от два човешки живота. Дори без да поглежда хронометъра и да проверява каквато и да е информация, която можеше да си достави само с едно трепване на мисълта, узна, че над Мексиканския залив, в който бе разположена неговата крепост, всеки момент щеше да пукне зората. Няколкото рибарски лодки, който бе допуснал в езерото Борн, ограждащо като ров крепостта му, скоро щяха да изтеглят мрежите. Полицаите в наблюдателните лаборатории в Батон Руж вече клюмаха пред мониторите с надеждата, че сутрешната смяна няма да забрави да им донесе нещо за хапване. На петдесетина километра западно от кулата му, в Ню Орлиънс, най-малко десетина туристи лежаха в канавките на Вийе Каре, загубили кредитните си карти, магнитните си карти и достойнството си… ако бяха късметлии. Други, с по-малко късмет, може би се пробуждаха дрогирани, с отрязана ръка и набързо обгорена китка, тъй като по този начин крадците можеха да избегнат смъртната присъда (повечето компании за даване на коли под наем се бяха отказали от четците на отпечатъци на длани, но някои все още ги употребяваха). А пък някои от захвърлените в канавките туристи нямаше да имат късмета изобщо да се събудят. Нощта преваляше.

Феликс Жонгльора беше бесен на себе си. Не стига, че се рееше безпаметно в някаква полудрямка — не помнеше от колко време, — но и да се събуди с разтуптяно сърце като подплашено момченце от някакъв си натрапчив и вече досадно отегчителен сън…

Реши да се захване с нещо. Единственото добро решение най-добрият начин да се изхрачи в лицето на мъжа с високата шапка.

Първият му импулс бе да се върне в Онова-което-беше-Абидос, да прегледа най-новата информация, удобно разположен в небесния си трон, заобиколен от уважението на своите жреци. Но кошмарът и най-вече необичайното съпоставяне на елементите в него го бе обезпокоило. Най-неочаквано домът му се оказа несигурен и въпреки че огромната къща, която физическото му тяло не напускаше никога, бе по-солидно защитена от повечето военни бази, той изпита необходимост да огледа наоколо дори и само за да се увери, че всичко е както трябва.

Със своите седем подземни етажа (над тристаметров вертикален цилиндър, буквално завинтен в тинята на делтата) кулата на Жонгльора се извисяваше още десет етажа над нивото на водата сред постоянната мъгла над езерото Борн, при това огромната постройка бе само част от импозантния комплекс, разположен върху изкуствения остров. Конструирана грамада от скали на площ около петдесет квадратни километра, островът бе приютил мъничко повече от две хиляди души — едно твърде малко градче, ако се съди по цифрите, но далеч по-влиятелно от повечето нации на света, взети заедно. И тук Жонгльора бе почти толкова бог, колкото и във виртуалния си Египет: с една полуизречена дума той извика всички видеоизображения, които показваха всяко кътче от неговите владения. За част от секундата стенните екрани навсякъде из кулата и околните сгради се превърнаха в еднопосочни прозорчета и по изображенията пред него потече искряща река от думи и цифри.

Започна от външните зони, проправяйки си път навътре. Разположените в източния периметър камери показваха първите признаци на изгрева, едно червеникаво сияние над залива, дори по-неясно от оранжевите светлинки, които маркираха петролните съоръжения. Пазачите в две от наблюдателните кулички играеха на карти, а няколко други не бяха в пълната си униформа, но дежурещите и в шестте кулички бяха будни и на поста си и Жонгльора остана удовлетворен; щеше да изпрати меморандум до командирите да следят за дисциплината. Останалите защитници на имението му — поне онези с човешки произход измежду тях — спяха в навървени едни върху други редици, редици, редици нарове. Казармите и парадните плацове заемаха почти половината от територията на изкуствения остров, върху който се издигаше кулата.

Прехвърли наблюдението във вътрешността на кулата, сменяйки панорамата с широкоъгълна гледна точка, из стотици стаи и десетки коридори, сякаш бе призрак, който живее, в огледала. Повечето офиси бяха пусти, с изключение на един малоброен екип, който беше на мястото си, приемаше запитванията от цял свят и изтегляше информация от мрежите, която щеше да бъде обработена от сутрешната смяна. Няколко охранители, чиято смяна бе приключила, местни мъже и жени, които нямаха никаква представа, колко подробно бяха проучени преди назначаването си, чакаха на площадчето пристигането на редовната совалка, която да ги откара до техните квартали в отдалечения край на острова.

Административният персонал все още не бе започнал работа и офисите бяха потънали в тишина и мрак, нарушаван единствено от блещукането на електронните монитори. Над офисите се намираха първите апартаменти в кулата, запазени главно за високи гости: малка част от тези жилища, предизвикващи много възхищение и завист, бяха постоянни резиденции на най-големите щастливци от пръснатия по всички точки на света екип на Жонгльора.

Дистанционното око на Жонгльора откри наметнатия в хавлия президент на един от неговите по-големи украински филиали, седнал на един балкон на своя апартамент да наблюдава езерото. Запита се дали мъжът не се е събудил толкова рано поради отпадналост от пътуването със свръхскоростен самолет, но си спомни, че има насрочено съвещание с него по-късно през деня. Разбира се, то щеше да се осъществи посредством вътрешните екрани; украинският администратор, един от най-богатите и могъщи мъже в своята страна, несъмнено щеше да се учуди защо, след като е бил толкова много път, не се среща лично със собствения си работодател.

Би трябвало да се смята за роден под щастлива звезда, че не му се налага да се срещне със своя господар лице в лице, помисли си Жонгльора. Украинецът щеше да отнесе със себе си една представа за своя работодател като ексцентричен, обсебен от мания за сигурност възрастен мъж, вместо отвратителната истина — че техният учредител и ръководител е едно чудовищно нещо, скрепено, за да не се разпадне, в медицинска обвивка под налягане, постоянно потопено в животоподдържаща течност. На гостуващия администратор никога нямаше да му се наложи да си припомня за надупчените с електроди очи и уши на своя работодател, свързани директно със зрителните и слуховите му нерви, за кожата и дори мускулите му, които с всеки изминал час омекваха като желе и заплашваха да се плъзнат по изтънелите и слаби като вейки кости.

Мислите на Жонгльора не се задържаха дълго над привичния ужас от собственото му състояние. Наместо това безплътната му проверка продължи от разположените в горните етажи частни апартаменти през най-ниските етажи на неговата светая светих, обхождайки набързо квартирите на многобройните телохранители и техници, сервизните помещения, в които бяха поддържани най-важните машини, та чак до камерата, заключена зад три отделни врати под налягане и пазена от два охранителни поста, в която лежаха цистерните в специалните тапицирани корита. Неговата лична животоподдържаща цистерна, херметическа капсула от блестяща черна пластомана, се открояваше като някакъв кралски саркофаг в центъра на помещението, а пипалата от многобройните преплетени кабели пълзяха във всички посоки. Още три цистерни бяха разположени в огромната кръгла зала, по-малките капсули встрани принадлежаха на Фини и Мъд, и — съвсем близо до неговото място за отдих — другият солиден правоъгълник, точно толкова голям и бляскаво непроницаем, колкото неговия.

Нямаше желание да задържа погледа си върху другата цистерна.

Нито пък да продължи проверката си. Най-горният етаж както винаги бе недостъпен дори — и вероятно най-вече — за него. Господарят на езерото Борн отдавна беше решил никога повече да не надниква в апартамента на върха на кулата. Но знаеше също така, че ако зависеше единствено от него, не би могъл да устои и както болният зъб привлича към себе си езика, и той би се измъчвал, ако не се опита да направи нещо. Затова бе препрограмирал наблюдателната си система и блокирал тази част за нея с код, който не притежаваше. Освен ако изрично не поискаше от главния надзирател да я препрограмира отново — изкушение, което бе превъзмогвал хиляди пъти, — тя щеше да си остане за него черна като пустошта между звездите.

Той се поуспокои, че е установил безопасността и сигурността на останалата част от феодалното си владение, и тъй като не искаше да се замисля по-дълго от необходимото над онова, което плуваше в четвъртата цистерна или което продължаваше да се случва на покрива на кулата, той извика своите виртуални владения и продължи проверката си там, сред сътворените от него светове.

На Западния фронт, близо до Ипр, продължаваше да бушува битката за Амиен. Човекът, пленен в окопите като в затвор, вече не беше там, но въпреки това симулантите продължаваха все така да се сражават и да умират. Когато тази най-нова версия на битката приключеше, труповете отново щяха да се вдигнат от калта като в пародия на Страшния съд; разпокъсаните тела щяха да бъдат преправени, осколките щяха да бъдат върнати на обратен каданс и сглобени в смъртоносни гранати и битката щеше да започне отначало.

На Марс воините на Ракс от Високата пустиня бяха нападнали цитаделата на Тиктубим. Сумбар бе постигнал временен мир с Хърли Бръмонд, за да включи легиона от земляни в защитата на града. Там всичко беше голям майтап.

Старият Чикаго честваше края на сухия режим с всеобщ запой, тъй че конкретно този цикъл вече приключваше. Атлантида се бе надигнала от водния гроб и се канеше да започне отново. Огледалният свят вече бе навлязъл в следващия цикъл и от всички страни на метафоричната шахматна дъска лежаха черни и бели фигури.

Жонгльора прехвърляше своите светове, като избираше напосоки отделни моменти и търсеше нови, ако първоначалната гледка не му предоставяше информацията, която го интересуваше. В един от тях испанската армада бе успяла да се справи някак с ураганите в Ламанша и сега испанците дори си проправяха път нагоре по Темза, за да плячкосат Лондон със своите превъзхождащи сили; обеща си да провери по-назад и може би сам той да се въплъти, за да проследи отблизо нещата, тъй като предишния път бе пропуснал този ценен развой на събитията.

Още едно нападение над Англия, този път в марсианската версия на Хърбърт Уелс, приближаваше своя финал. Тук нещата вървяха тягостно бавно. Мина му през ума дали не би трябвало да рекалибрира този сим-свят.

Всъщност, докато се придвижваше през следващите няколко симулации, установи, че май напоследък не отделя достатъчно внимание на виртуалните си владения. Ксанаду бе почти опустял, а градините в Палата на удоволствията изглеждаха изключително занемарени. Нарния вече от месеци бе все така покрита със снегове и нямаше никакъв алегоричен лъв наоколо, който да сложи край на зимата. Този пък хобит-свят, конструиран в знак на обич към един прапрапраплеменник, беше обхванат от всеобщи военни действия, което беше чудесно, но, изглежда, технологията бе ескалирала над адекватното ниво, което смътно си спомняше. И най-вече картечници и реактивни бомбардировачи му се сториха малко неуместни.

Имаше и други, по-неуловими проблеми в някои други симулации, но и те го притесниха. Асгардианите по-скоро пиеха, отколкото да воюват и макар да не беше необичайно да видиш един темпераментен норвежец внезапно да изпадне в меланхолия, дори Бифрост изглеждаше прашен и изоставен. Другаде пък, в императорски Рим, да речем, властта по време на последния от юлийклавдиевците бе узурпирана от някакъв главнокомандващ на преторианската гвардия, наречен Тигелинус, което само по себе си бе интересен обрат, но по-голямата част от лицевите черти на новия император просто липсваха. Кошмарният лик на вожда на Рим — без очи и без нос, а само гладка кожа — беше възпроизведен върху всички монети и официални бюстове, което бе достатъчно тревожно, но още по-невероятно беше обстоятелството, че на никой римлянин това май не правеше кой знае какво впечатление.

Жонгльора изщрака набързо останалите си имения и откри обезпокоителни неща почти във всяко едно от тях: град Додж, Страната на играчките, Арден, Гомора и много други до едно му се сториха някак разбутани, сякаш някой щателно бе променил основните характеристики на всеки от виртуалните светове.

Старецът изпита мрачно доволство, че кошмарът го бе събудил и благодарение на това направи тази проверка. Тези светове не бяха просто игрички — те узаконяваха неговата божественост, бяха райските градини, в които щеше да прекарва своята вечност. Не можеше да ги остави да се разпаднат.

Докато оглеждаше един от последно сътворените си светове, една сравнително овехтяла работа, основаваща се на серия английски комикси от епохата на неговата младост, той зърна лицето, което от толкова дълго време се надяваше да види — и се страхуваше, че някой ден може да види.

Мерна го само за момент сред тълпа официално облечени хора, но лицето литна към очите му като стрела. Усети древното си сърце да подскача като зайче, също както в съня; долови съвсем смътно истинското му тяло бавно да се гърчи в ограничителните ремъци и да поклаща заобикалящата го гъста течност. Втренчи се в него, забравил за миг, че може да се прехвърли направо вътре, да протегне ръка и да го сграбчи, но в това секундно колебание лицето изчезна.

Втурна се в симулацията и грабна първия попаднал му сим, но човекът, когото търсеше от толкова време, сякаш бе усетил приближаването му и вече не беше в просторната зала. Беше изхвръкнал навън, за да изчезне сред уличната тълпа. Спусна се след него, но веднага стана ясно, че твърде много хора препречваха пътя му и имаше твърде много пресечки за бягство. Гонитбата нямаше да доведе до нищо.

Бърти Устър, Тъпи Глосъп и другите членове на Клуба на търтеите бяха извънмерно уплашени от появата на една двуметрова полярна мечка насред годишния им благотворителен банкет. Последваха разгорещени дискусии и поръчките на бара незабавно се удвоиха. Няколко представителки на нежния пол (а трябва да се признае, и един-двама от по-мъжествените представители) дори припаднаха. Но и онези, които къркаха съсредоточено чисто уиски, без да се интересуват от нищо друго, и гледаха разсеяно как белезникавият досадник препуска с рев из залата и събаря половината духов оркестър на земята (тежко ранявайки един кларнетист), бяха неописуемо изненадани, когато полярният мечок излезе пред входа, рухна на колене на улица „Принц Албърт“ и се разрида.

ДВАЙСЕТА ГЛАВА НЕВИДИМАТА РЕКА

„Код Делфи. Начало.

Аз съм Мартин Дерубен. Продължавам своя дневник. Много неща се случиха от последния ми запис преди два дни.

Първото и може би най-важното е, че преминахме в нова симулация. Ще опиша това ново място, след като разкажа как напуснахме предишното.

Второто е, че научих още неща за тази виртуална вселена и всяка допълнителна информация може да се окаже опасна.

Достигнах фазата да «разчитам» физическата информация на заобикалящото ни, както и да дешифрирам знаците на мрежата на реалния свят, така че мога да се придвижвам наоколо почти толкова безпроблемно, колкото всеки от зрящите ми спътници — всъщност в много отношения моите умения като че ли започват далеч да превъзхождат техните. Поради което смятам за свое основно задължение да се опитам да проумея скритите зад тези светове механизми. Както вече казах, не съм оптимист относно шансовете ни за спасение, камо ли за успех, но докато усъвършенстваме знанията си, поне малко от малко увеличаваме възможностите си.

Дотук с приказките! Бих желала по-рано да бях намерила време да прошепна някои от тези думи сред слухтящия мрак.

И така, в предишната симулация нашата група — състояща се вече само от Куан Ли, Т4б, Сладкия Уилям, Флоримел и мен — тръгна след Орландо и Фредерикс. Без съмнение, ако бяхме потеглили веднага, би било по-добре, но когато реката ги отнесе, вече почти се бе свечерило и само пълни глупаци биха се, втурнали през една непозната местност в тъмното — при това на такова място, където паяците са колкото виенско колело.

Мъжете — за улеснение ще ги наричам така — искаха да построят друг сал като онзи, с който изчезнаха двамата ни спътници, но Флоримел бе категорична, че колкото и време да спечелим със спускането по реката, предварително ще сме го загубили за построяването на сала. Очевидно тя има организационен опит — донякъде прилича на Рени, но й липсва нейната откровеност и готовност да признае, че е сбъркала. Усещам, че непрекъснато я разочароваме, тя е като играч, принуден да се състезава с по-слаб противник. Но че е интелигентна, няма съмнение. Настоя да вървим покрай реката, докъдето стигнем. Така че, ако Фредерикс и Орландо са успели да излязат от реката или тя ги е завлякла до някоя плитчина, да не ги подминем и да можем да им помогнем.

Куан Ли се съгласи с Флоримел и с риск да разцепя групата надве половини по полова принадлежност, аз дадох своя решаващ глас в подкрепа на това предложение. И така, на другата сутрин се отправихме по брега на реката още щом първите слънчеви лъчи се показаха над дърветата на отсрещния бряг. Не ги виждах, разбира се, но ги усещах далеч по-осезателно от топлината, с която докосваха лицето ми — дори в един симулиран свят слънцето е източникът на много неща.

Първата част от пътуването премина без произшествия с изключение на едно спречкване между Сладкия Уилям и Флоримел, което Куан Ли се опита да предотврати. Флоримел каза, че ако не открием двамата младежи, трябва да направим опит да заловим член на Братството на Граала — да го заловим, докато сме в някоя от симулациите — и да употребим насилие или заплаха, за да получим необходимата ни информация за мрежата и дори да го заставим да ни съдейства. Според Уилям това щяло да значи сами да си натресем бедя на главите — далеч по-вероятно било не само да не успеем, тъй като знаем твърде малко за възможностите им вътре в мрежата, но и да опълчим цялото братство срещу себе си. И Куан Ли, и Уилям нямаха особено желание да привличаме излишно внимание. Флоримел отвърна презрително, че това си било страх и нищо повече.

Т4б запази мълчание и неутралитет през цялото време, no-скоро май съсредоточен как да промъква своята покрита с шипове броня между речните камъни и буците пръст, които бяха най-голямото ни препятствие. Но не го упреквам, че не взе страна.

Точно преди обяд, след като бяхме оставили зад гърба си няколко големи завоя на реката, се усетих обезпокоена от някакво необичайно, но не съвсем непознато усещане. Сетих се, че изпитах същите необясними вибрации онази сутрин, когато изскочихме на брега заради обезумелите риби. Тогава едва не полудях, парализирана от постъпващата в мен информация, поради което не можах веднага да съобразя какво ми съобщава това усещане.

Когато бученето се усили, спътниците ми се развикаха, че над водата кръжи някаква бяла фигура, съвсем близо до нас. Не бях в състояние да установя нещо толкова конкретно като цвета му, а и бученето така ме разстрои, че изобщо едва долавях странното явление.

Куан Ли каза:

— Това е мъж! Оня, дето ни заведе при Т4б, когато го изплю рибата!

Уилям се развика на пришълеца «да престане да се държи като кървящия Исус, за Бога» и да дойде на брега. Почти не обърнах внимание на всичко това, защото се опитвах да доловя точния смисъл на чудноватите сигнали. За разлика от спираловидно структурираната информация, която беше характерна за симовете на моите спътници, пришълецът беше по-скоро някакво отсъствие на информация — като черна дупка, която изпраща сигнали за астрономическото си присъствие чрез онова, което не пристига от нея.

Срещнахме един от Господарите на Адърланд, както по-късно разбрахме. Стигнах до извода, че онова, което бях усетила или по-скоро не бях усетила, е творение на сложна технология, която заличава знаците за виртуалното съществуване на нейния потребител, приблизително така, както мощните шумови заглушители неутрализират звука, излъчвайки контрастиращи, заглушаващи сигнали. Но възниква въпросът, защо някой, и то владетел на толкова сложна симулация, има нужда от такава несъмнено много скъпа маскировка. Вероятно тези собственици на виртуални пространства не си стоят постоянно във владенията. Вероятно им се иска да кръстосват градините и харемите на съседите си незабелязано.

Докато продължавах да си блъскам главата над озадачаващата липса на сигнал, пришълецът обяви отсечено:

— Аз съм Кунохара. Вие сте гости в моя свят. Невъзпитано е да не се представите на своя домакин, преди да тръгнете да кръстосвате неговите земи, но вероятно идвате отнякъде, където вежливостта е непозната.

Почувствах се много особено, тъй като гласът му сякаш извираше отникъде, като старомодна филмова музика. Другите пък бяха озадачени, че той се рее почти на метър над реката.

Както можеше да се очаква, Куан Ли побърза да поднесе извиненията си за неспазване на добрия тон. Останалите запазиха мълчание — дори Уилям след първоначалната си забележка не си позволи своеволия. Кунохара в образа на дребен азиатец, както казаха другите, се понесе към брега и спря пред нас, след което се приземи. Продължи със своите закачливи и неразбираеми забележки и явно се наслаждаваше, че знае повече от нас, като някое дете. Не обръщах толкова внимание на думите му, исках да доловя какво представлява или поне за какъв се представя. Ако той бе един от враговете ни, една от силите на тази виртуална вселена, то исках да науча колкото е възможно повече за него и най-вече как управлява околната среда, тъй като всички механизми за управление, използвани в Адърланд, бяха скрити за нас. Вероятно използваше заглушаващо устройство именно за да предотврати подобни разкрития.

Така или иначе успях да си открадна съвсем малко информация.

Скоро стана ясно, че ние нищо не знаем за този Кунохара, но той знае нещичко за нас. Знаеше, че сме избягали от симулацията на Атаско — Уилям, самоназначил се за наш говорител, предпазливо потвърди това, — и намекна за наши спътници, явно бе срещнал поне едните от тях, макар да заяви, че не знае къде се намират сега.

— Всичко се променя — каза той, сякаш това обясняваше нещо. — Повечето врати са напосоки.

След което ни зададе една гатанка, която ще се опитам да си спомня дословно. Каза:

— Граала и Кръга се противопоставят един на друг. Но и двата са кръгли — и двата са затворени системи, което ще направят и с тази нова вселена. Но може да бъде открито място, където двете окръжности съвпадат, и тъкмо там е мъдростта.

Сладкия Уилям, малко по-сдържано, отколкото обикновено, настоя да разбере какво означава всичко това. Припомних си думата «Кръга», но тъй като нямам достъп до обичайните си средства за информация, можех само да се ровя из собствената си претоварена памет, и то безрезултатно — което продължава и до този момент.

Кунохара, изглежда, се забавляваше с ролята си на загадъчен пророк.

— Не мога да отговоря какво — отвърна на Уилям той. — Все пак мога да подскажа вероятно къде. Навръх Черната планина ще намерите място, където двете окръжности са много близо една до друга.

Ядосана, Флоримел троснато го попита защо си играе с нас. Кунохара, за мен все така само глас и нищо повече, се засмя и каза:

— Нима игрите не учат децата да мислят? След което изчезна.

Последва ожесточен дебат, но аз не взех участие в него. Опитвах се едновременно да запаметя думите и да разсъждавам върху гласа с надеждата да открия в тях някаква информация, скрита за другите. Знам само, че наистина е собственикът на света, в който бяхме. Ако е така, би трябвало да е посветен в много от плановете на Братството на Граала. Може и да е негов член. Но ако е един от нашите врагове и знае, че сме противници на Братството, остава въпросът… защо не предприе нищо срещу нас? Ако пък не е наш враг, защо му бе нужно да ни се надсмива по такъв странен начин?

Не виждам смисъла на всичко това. Странни хора. Вярно е, че много богатите не са като мен и теб, както беше казал един американски писател.

След като Кунохара изчезна, ние продължихме покрай реката. Докато напредвахме, Уилям подхвърли с основание, но и с оскърбителна насмешка, че Флоримел бе пропуснала предоставилия й се шанс да подчини и да сплаши един от Господарите на Братството. Тя не го удари, но ми се стори, че й се дощя.

Следобедът дойде и отмина. Разговаряхме с Куан Ли за Хонконг и за осемгодишната й внучка Джинг. Разказа ми прочувствено за ужасната мъка, която болестта на Джинг причинила на цялото семейство — синът на Куан Ли, превозвач на суровини, си взел едногодишен отпуск от компанията, за да сменя жена си в болницата, и Куан Ли се опасява, че няма да може да започне работа отново. Самата тя едва не полудяла от случилото се с единствената й внучка, а убедеността й, че то е свързано с мрежата, първоначално била изтълкувана в семейството като старчески страх от технологиите, а по-късно като задълбочаваща се и обезпокоителна мания.

Запитах я как е успяла да остане в мрежата толкова време и тя плахо ми призна, че изтеглила спестяванията си — поредното доказателство за сина й и снаха й, че не е наред — и се регистрирала за удължен престой в една Палата за прехвърляне, нещо като курорт за ВР-ваканции край границата на Централната област. И добави, с усмивка на разкаяние, както ми се стори, че това допълнително време в мрежата Адърланд с положителност стопява последните остатъци от пенсионерските й доходи дори в този миг, докато двете разговаряме.

Уилям и Флоримел отново се бяха скарали, този път по повод думите на Кунохара — Уилям го нарече «боклук» и бе убеден, че е искал да ни обърка, дори да ни заблуди и че се е забавлявал на наш гръб — и сега и двамата не разговаряха с никого. Опитах се да поприказвам с Т4б, за когото знам по-малко, отколкото за останалите, но той се държа крайно необщително. Не изглеждаше ядосан, а сдържан, също като войник в моментно затишие между две ужасни сражения. Деликатно му задавах въпроси, но той непрекъснато повтаряше все същото — че един негов приятел бил поразен от болестта на братчето на Рени и внучката на Куан Ли. Когато то попитах как изобщо е научил за света на Атаско, отговори ми неясно и дори уклончиво. Не уточни къде живее в реалния свят, било някъде в Америка. Останах разочарована, но разговорът с него ме кара да подозирам, че въпреки мълчаливостта си знае доста неща за мрежата. Май че е поразен от Братството на Граала и от «силата и решителността», които би трябвало да притежават, за да построят подобно място, а това, предполагам, означава пари и власт.

През целия ден имахме късмет при срещите си с тукашните представители на дивата природа. Натъкнахме се на някаква речна птица, източена като кула и курдисана сякаш върху кокили, но се скрихме в една естествена пещера на брега и изчакахме, докато й омръзна да ни дебне и се отдалечи, чаткайки с крака по камъните. По-късно един огромен бръмбар ни принуди да се изкатерим панически по склона на едно дере, сякаш насреща ни по тесен път връхлиташе камион. Бръмбарът не ни обърна никакво внимание, но дерето беше толкова тясно, че можех да протегна ръка и да докосна твърдата му, покрита сякаш с камъчета черупка, докато ни отминаваше. Удивих се още веднъж на детайлната достоверност на тези светове.

Късно следобед усетих, че реката започва да се променя. Течащият хаос от информация, изпълнен с водни шумове, сложни като едновременна импровизация на стотици модерни композитори, започна да се преобразува в… структури. Трудно ми е да го обясня по-разбираемо. Предишната пълна произволност постепенно започна да се съчетава в по-отчетливи модели, сякаш скална маса, пронизана от кристални жилки, и аз получих първите сигнали за присъствието на една по-голяма и по-сложна структура в непосредствена близост до нас.

Казах на другите какво усещам, но те не виждаха никаква разлика в течащата покрай нас река. Всичко се промени след няколко минути. Най-напред Флоримел забеляза първите съвсем плахи проблясъци, напомнящи светещи водорасли в разпенена от кораб водна диря, но разпръснати равномерно по цялата повърхност на реката. Много скоро и другите забелязаха блещукането. Аз пък усетих нещо твърде необикновено, което бих могла да определя единствено като изкривяване на пространството. Трайното усещане за ширналата се пред мен река заедно с двата й бряга се замъгли, сякаш бяхме достигнали място, където пространството пред нас ставаше двумерно. Долавях също така нещо, което бих могла да нарека въображаема точка на пълно изчезване, каквато художник би използвал, за да създаде илюзия за допълнително измерение, но самото пространство като че ли не продължаваше отвъд тази точка. Другите твърдяха, че брегът и реката продължават в обозримата далечина, макар синкавото сияние, вече толкова ярко, че огрявало и лицата им, внезапно да избледнявало на няколко метра по-нататък.

Щом достигнахме ръба на пространството, който долових, случи се нещо странно. Движехме се по каменистия бряг в индийска нишка с Флоримел начело. При следващата стъпка Флоримел вече се движеше в обратната посока и подмина Куан Ли, която вървеше зад нея.

В резултат на този необикновен «кръгом марш» изумените ми спътници се завъртяха и последваха Флоримел. Липсваше каквото и да е усещане за преход, никакъв момент, в който да почувстват смяната на посоката. Сякаш бяха монтирани в старовремски видеозапис, кадър до кадър — напред, напред, напред, назад.

Не се изненадах колкото останалите. Бях усетила как субстанцията на Флоримел — всъщност излъчваната от нея информация — изчезва за част от секундата, преди отново да се появи в преобърнатата си форма. Очевидно единствено моите свръхсетива бяха в състояние да възприемат частицата от секундата, в която протече този призрачен ефект. Но това не помогна особено. Колкото и да опитвахме, с всякаква скорост и в различни комбинации, не можехме да продължим по речния бряг. Допускам, че това е номер на конструкторите да ограничат нуждата от входни и изходни пунктове. Не спирам да се питам дали в такъв пункт нечовешките Кукли не получават стандартизирана памет за случилото се от другата страна на бариерата, което по никакъв друг начин не биха могли да доловят.

Тези и други хипотези и разсъждения занимаваха съзнанието ми около час. Очевидно, ако беше писано да напуснем симулацията, това трябваше да стане през самата река. Не по-малко очевидно беше, че ако трябваше да построим лодка, бихме могли да тръгнем най-рано на другия ден, тъй като на запад слънцето вече залязваше. Необходимо беше ида решим дали да повярваме на твърдението на Кунохара, че вратите — единствените входове и изходи на симсветовете — наистина са разположени «напосоки». Ако наистина бе така, времето ставаше още по-важен фактор, тъй като шансовете да открием Рени и Орландо, както и останалите от другата страна, ставаха твърде нищожни.

В последна сметка решихме да не рискуваме. Флоримел предложи да ни поведе пеша през плитчините покрай брега на реката. Сладкия Уилям не беше особено доволен от предложението й и подчерта — не без известно основание, — че от другата страна на прохода реката може да е по-буйна и по-широка, поради което да ни отнесе и да се удавим. Освен това не знаем дали там вместо вода не тече сярна киселина, цианид или друго, не по-малко неприятно нещо. Съгласих се, но казах също така, че ако въобще съществува някакъв шанс да намерим загубените си спътници, експедитивността на действията ни е първото и най-съществено условие, което би трябвало да ни ръководи. Мисълта, да изкараме още една нощ в това място, ми се стори непоносима, макар че не им го казах. За първи път започнах да долавям нещо от структурите, скрити зад тази нова вселена, както я бе нарекъл Кунохара, и частица от безпомощността ми се стопи. Исках да продължа нататък. Да науча нови и нови неща.

Другите трима ме подкрепиха и Сладкия Уилям най-после се присъедини неохотно и с уговорката, че двамата с Флоримел ще се движат един до друг, за да могат да си помагат, ако обстоятелствата се окажат враждебни.

Намерихме място, където брегът се спускаше съвсем близо до реката — при нашите размери и най-малката песъчинка представляваше отвесен бряг, — и с помощта на един стрък трева се спуснахме във водата на една ръка разстояние от брега.

Беше дълбоко най-много до коленете, но течението бе силно и водата сякаш бе живо същество като че ли в нея вибрираха малки заредени частици. Куан Ли ми каза, че зрелището е изключително — «все едно сме нагазили във фойерверки», възкликна тя. На мен не ми бе особено приятно, тъй като симулираните енергии бяха подобни на разтърсващия свръхтовар от информация, който се сгромоляса върху ми, когато за първи път попаднах в Адърланд. Хванах се за лакътя на Куан Ли, за да запазя равновесие, докато се придвижвахме към един участък с гладка повърхност, сякаш леко развълнувана долина, която маркираше края на симулацията. Уилям и Флоримел стигнаха до нея и преминаха — в миг просто изчезнаха заедно с опознавателните си сигнали от възприятията ми. Двете с Куан Ли пристъпихме след тях.

Първото, което изпитах на отсрещната страна, началното усещане, докоснало сетивата ми, бе за огромно пусто пространство пред мен. Освен реката, която продължаваше да тече буйно до нас, стоях насред някаква страховита пустош и бях заобиколена от типичната за целия свят на Кунохара плътно пакетирана информация. Второто бе, че Флоримел стои на ръба на тази безгранична празнота заедно със застаналия на една-две крачки от нея Уилям. За моя изненада тя направи няколко крачки в по-дълбоката вода, сякаш за да види по-добре ширналата се пред нея гледка. Течението я теглеше с всички сили. Тя размаха безпомощно ръце, олюля се и бе отнесена.

Куан Ли извика изненадано и ужасено до мен. Сладкия Уилям посегна към мястото, където тя се намираше допреди миг. Усетих как реката я понесе, усещах и отчаяните й усилия да плува срещу течението, тъй че останах изумена от накъсания вик на Уилям: «Вижте, вижте! Тя лети! Какво е това, по дяволите?»

Докато я гледахме, Флоримел успя да възвърне донякъде контрол върху движенията си и се насочи към брега на реката, както я възприемах аз, но никой от другите не бе в състояние да я види. Измъкна се от течението, пристъпи към празното според мен пространство и движенията й неочаквано се забавиха. Започна да пропада, отначало бавно, след това все по-бързо и по-бързо.

Уилям изкряска: «Размахай ръце, Флоси!», и този съвет, който ми се стори изключително жесток дори за човек като него, се оказа добър. Флоримел протегна ръце и се издигна, сякаш бе разперила невидими криле. За наше изумление тя се понесе на една страна, пикираше като птица и описваше огромни спирали в очевидно празния въздух пред нас. След няколко минути се завърна високо над нас, носена от вятъра и потрепвайки нарядко с ръце.

— Великолепно е! — извика тя. — Пристъпете! Въздухът ще ви вдигне!

Сега усетих, че привидно празното огромно пространство има своя специфична информационна характеристика и съвсем не е така статично като току-що напуснатия от нас свят. Наложи се да направя известна… рекалибровка — поради липса на по-съответстваща дума, а една набързо проведена дискусия с другите ми помогна да завърша картината. Бяхме застанали върху хребет пред обширна камениста долина, чието дъно тънеше в сянката далеч под нас. Наоколо или се спускаше здрач, или бе ранно утро. Така или иначе над очерталите долината върхове бе надвиснало единствено синьосивото небе. Нататък по склоновете на каньона се забелязваха и други, по-дребни силуети, но бяха прекалено далечни дори за моите изострени сетива. Реката се бе превърнала в буен хоризонтален въздушен поток, невидим за другите, но не и за мен, една неспирна струя, която прорязваше каньона.

След кратко обсъждане двамата със Сладкия Уилям пристъпихме над бездната. Както ни каза Флоримел, щом разперихме ръце, все едно, че са криле, успяхме да се закрепим върху въздушните течения — имаше и по-леки ветрове от въздушната река, които въпреки това вършеха добра работа — и се понесохме, а дори се издигнахме на по-високо. Не беше лесно да придумаме Куан Ли и Т4б да напуснат сигурността на хълма. Т4б май мислеше, че неговата ризница, независимо че не бе по-реална от долината или въздушните потоци, може да го повлече надолу с тежестта си.

— Трябваше да помислиш за това, преди да се навлечеш като струг, не съм ли прав? — подхвърли му Уилям.

Най-накрая ги прикоткахме да пристъпят в опасния според тях въздух, а специално Т4б склони едва след като Флоримел и аз му подадохме ръце, за да се увери, че няма нищо страшно. Това едва не потвърди песимистичните му предположения, защото стиснатите ни в обща верига ръце не можеха да използват вятъра. Започнахме да пропадаме и се наложи да го пуснем. Т4б продължи да се спуска още стотина метра, докато най-после разпери ръце и ги размята обезумял, като кокошка. За негово огромно облекчение и той успя да се задържи във въздуха като нас и след около четвърт час всички ние пикирахме и се реехме с теченията като ангели сред райските облаци.

Най-много се забавляваше Уилям.

— Адски страхотно — коментираше той, — най-после нещо свястно, заради което си е струвало да бъде създадено това смешно място! Великолепно е!

Хрумна ми да предложа да започнем да изучаваме нашето ново обкръжение, понеже нямахме никаква представа, какви промени биха могли да настъпят. Предположих, че може да съществуват «въздушни наводнения», при които реката да излезе от бреговете си и да пропаднем стремглаво надолу, разбивайки се в каменните гребени. Другите приеха и се понесохме като някакви необикновени прелетни птици.

Нямахме криле, нито невидими, нито някакви други, но ръцете ни действаха до голяма степен като криле. Така или иначе бяхме навлезли в информационна сфера, не по-голяма от тази, която физическите ни тела позволяваха, поради което заключих, че новата ни обстановка е по-скоро въображение, отколкото научна екстраполация — дори да се намирахме в място с много слаба гравитация, не бихме могли да извършваме такива мащабни движения само с помощта на нашите телесни повърхности, изложени на въздушните течения, и не бихме пропадали с такава голяма скорост, когато преставахме да размахваме ръце. Този симсвят не създаваше илюзия за реалност. Беше недвусмислено летене насън.

Всъщност възприемах единствено, как да кажа, поетичността на това място, и започнах да се съгласявам с Уилям, че тук имаше нещо, което си заслужаваше създаването на такава скъпа мрежа. В този нов свят имаше нещо повече от камъни и въздух. Невероятни дървета в най-неочаквани цветове — с листа във всевъзможни нюанси на виолетовото, яркожълтото и бледосиньото — растяха направо от цепнатините по отвесните стени на каньона, някои от тях източили стволовете си почти хоризонтално, други със стърчащи корони. Някои от тях бяха толкова огромни и разклонени, че по тях биха могли да почиват цяла тълпа хора — което и правеха, както научихме по-късно. Имаше и други растителни видове, големи като подноси цветя също растяха в каменните пукнатини, по скалите пълзяха увивни растения, чиито дълги ластари достигаха реката, полюшвани от въздушните течения като океански водорасли. Имаше и кръгли кълбета, които се рееха свободно из въздуха като глухарчета, неприкрепени с нищо към земята. Всъщност въздушната река напомняше твърде много обикновена река, съсредоточие на множество разновидности на живот. Плаващите растения например се срещаха най-вече на ръба на въздушната река и сякаш се търкаляха покрай нейните «брегове». Всевъзможни птици и насекоми също кръжаха в близост до мощните течения, които, изглежда, носеха в невидимите си утроби големи количества жива материя, по-голямата част, от която очевидно бе годна за ядене. През тези първи часове много пъти ми се прииска да разполагам с достатъчно време, за да изуча подробно тази странна екосреда.

Скоро се изясни, че бяхме пристигнали сутринта, защото не след дълго горният ръб на слънцето се появи над оградилите каньона върхари. Щом въздухът се позатопли, още и още същества бяха привлечени от въздушната река и скоро бяхме заобиколени от облак от насекоми и птици, и други, още по-чудати екземпляри. Някои от тях бяха гризачи, наподобяващи летящи катерички, но други нямаха никакво сходство с което и да е земно животно. Едно странно създание, което се срещаше доста често, не можеше да бъде оприличено на нищо друго освен на издълбана кожена лодка с дребнички черни очи и ципести крачета като гребла. Куан Ли го кръсти «лодкар».

Летяхме часове наред, кръстосвайки реката. Каньонът си оставаше почти навсякъде, независимо че минахме покрай няколко водопада — не въздушни, а от истинска, падаща от скалните масиви вода. По стените на каньона имаше твърде много дупки и започнах да се питам какви ли по-едри създания обитават този свят и дали някои от тях бяха чак толкова безобидни като птиците и лодкарите. Сетивата ми все още не бяха привикнали с новата обстановка, за да разграничат сигналите на всичко, което се спотайваше из пещерите, от хаоса на прелитащи същества и фучащи във всички посоки въздушни течения около мен. Независимо че в последна сметка сетивата ми вероятно заслужават по-голямо доверие от тези на спътниците ми — например заради способността ми да «виждам» реката, което за тях е невъзможно, — аз страдам от неудобството, че сега се налага да свиквам с напълно нов комплекс от индикатори. Това е нещо, за което трябва да се подготвя, ако попаднем и в други симулации. Особено през тези първи няколко часа имах усещането, че съм прилеп, пуснат на свобода по време на карнавално шествие, над което летят серпантини.

Но пък другите можеха да разчитат само на своите естествени сетива и веднъж открили умението да летят, бяха изключително доволни. Особено Уилям бе неописуемо възторжен от това ново място, също като малко дете, и именно той го нарече Аеродромия. В момента като че ли напълно бяхме забравили за сериозните си проблеми и за нашите спътници, които бяхме изгубили. Всъщност този първи полуден в новия свят донякъде напомняше ваканция.

В късния следобед срещнахме първите човешки същества в Аеродромия. Бяха се струпали върху едно хоризонтално дърво близо до огромен водопад и наброяваха двайсетина души. Някои се къпеха във водата, други пълнеха кожени мехове, привързани към широките им колани. При нашето приближаване се укротиха и ако компаньоните ми не бяха зрящи, може би изобщо нямаше да ги забележа, тъй като за мен представляваха едно информационно стълпотворение.

По предложение на Флоримел се приближихме бавно и със заобикалки към тях, опитвайки се да покажем, че намеренията ни са миролюбиви. Хората, за които ми казаха, че са с тъмнокафяв цвят на кожата и заострени черти, наподобяващи нилско-хамитските земни раси, ни наблюдаваха внимателно, вторачили погледи иззад водните пръски, съсредоточени като бухали. Някои от жените придърпаха към себе си голите си деца. Няколко мъже надигнаха къси, тънки копия, но изглежда, не бързаха да ги употребят. По-късно разбрахме, че всъщност копията са харпуни, привързани към собствениците си с двайсет-трийсетметрово въже, сплетено от човешка коса, като самите въжета са далеч по-ценни от оръжията. Общо взето, нивото на цивилизоваността им е някъде между късната каменна и ранната бронзова ера, макар веднага да стана ясно, че не разполагат с никакви метални предмети.

Един мъж, жилав човек с посивяваща брада, се пусна от своя клон и се понесе към нас с такава грациозност, че веднага ни стана ясно колко малко понятие имаме от летене. Разпери широко ръце в последния момент, за да се издигне над нас като пеперуда, и ни попита на напълно разбираем английски кои сме.

— Пътници — отвърна Флоримел, изпросвайки си киселия поглед на Уилям, затова че е поела инициативата. Не мога да се начудя дали това съперничество за лидерство ще продължи завинаги. Искрено се надявам да не е така.

— Нямаме лоши намерения — добави тя. — За първи път сме тук.

Вождът, или главатарят или каквото там беше като че ли прие думите й за достоверни и последва кратък разговор. Флоримел го попита дали не бе срещал някой от нашите спътници и ги описа, но той поклати глава и отвърна, че никакви чужденци не са минавали през долината най-малко от «една дузина слънца», а такива, които да отговарят на описанието — никога. След което ни покани да се запознаем с неговите хора. Естествено, че се съгласихме.

Скоро научихме, че домакините ни се наричат Хората на Средния въздух, едно по-скоро декоративно, отколкото териториално описание, тъй като всичко под облаците и над най-отдалечените дълбини на каньона очевидно се смяташе за Среден въздух. Така или иначе конкретно тази група Хора на Средния въздух бяха един род от Племето на Червената скала, макар да бяха същевременно и «ловуващо ято». Отново изпитах усещането, че ще са ми необходими месеци и години, за да проумея що-годе нещо.

Предложиха ни питие и храна и докато преглъщахме с усилие прясната студена вода и се правехме, че отхапваме малки хапки от нещо, което според Уилям беше изсушен лодкар, имахме възможност да опознаем хората по-отблизо. Дрехите им бяха от кожа, вероятно от животните, които ловуваха, но по тях имаше копчета и някакви модерни бродерии, така че не бяха първобитни.

Щом се нахранихме, цялата група скочи от дървото и полетя във въздуха. Ние се понесохме след тях и веднага, но дискретно бяхме разпределени близо до децата и възрастните с намалени летателни възможности. Беше излишно да се чувстваме засегнати. Достатъчно бе да погледне човек грациозните и стремителни движения на възрастните членове на рода, за да разбере колко несръчни сме всъщност.

Описахме широка спирала надолу в каньона и продължихме по течението покрай въздушната река, летейки така в продължение почти на един час. Най-накрая стигнахме до оголените скали с цвят на ръжда, които бяха дали името на племето, и видяхме един сравнително уреден лагер поселището на цялото Племе на Червената скала, което се състои от пещери за спане и малко покъщнина, огромни гърнета за готвене, които те не мъкнат със себе си през деня. Учуди ме оскъдността на притежанията им, но след като проследих как един мъж наостри едно каменно копие, пикирайки много бързо успоредно на скалния масив, по чиято повърхност докосваше острието, а то оставяше следа върху отвесната скала, си дадох сметка, че тяхната околна среда с положителност им предоставя много неща, които нашите предци е трябвало да постигнат с дълги, изнурителни усилия.

Когато нашият домакин ни въведе, в лагера вече се бяха прибрали за нощуване няколко десетки родови групи — може би общо около четиристотин-петстотин Хора на Средния въздух общо. Нашият род размени ритуални поздрави с много от останалите, след което дълго време клюкарстваше с най-близките си съседи. Сякаш се намирахме на един от онези каменни острови в океана, върху който се струпват, за да свият гнезда, огромен брой птици, на пръв поглед абсолютно хаотично, но всъщност съвършено организирано.

Когато слънцето започна да залязва зад скалните масиви откъм нашата страна на долината, на почти всяка издатина бяха запалени огньове и родовете се събраха да вечерят и да побъбрят. Нашият род се прибра върху стволовете и по-дебелите клони на няколко дървета, които растяха перпендикулярно на скалната повърхност като някакви протегнати ръце. Изглежда, те бяха тяхната територия в рамките на лагера.

Когато всички се настаниха и запалиха огън върху една голяма каменна плоча, закрепена върху разклонения ствол на едно от най-големите дървета, една жена от рода запя някаква песен за дете на име Два сини вятъра, което избягало от дома си и се превърнало в облак за ужас на майка си. След това млад мъж изигра танц, който много развесели останалите членове на рода, а за мен бе толкова грациозен и атлетичен — с вътрешното си зрение сякаш наблюдавах хлъзгащ се и подскачащ живак в стъклен съд, — че очите ми се насълзиха.

Когато върху вечерното небе изчезна и последният цвят и звездите заблещукаха върху черната пустош, нашият домакин, който се казва Прави огън от въздух, подхвана някаква дълга история за един човек, който изял едно глухарче — местните хора ги наричат «предачи на въздух», точно, макар и не особено поетично име — и бил издухан надолу по реката. Преживял безброй приключения в земи, които изглеждали фантастични дори за това фантастично място — в Земята на триглавите хора и Земята на птиците с очи по крилете. Ядачът на глухарчета посетил дори тайнствената Земя на полегатите скали — може би описание на истинска равнина, остатък от родова памет, или просто възможно най-абсурдния пейзаж, който въображението им можеше да нарисува. Накрая се оженил за една красива жена с много «флечи», дума, която и досега не мога да проумея, вероятно означава богатство, но бил толкова измъчен от всичко преживяно, че погълнал един огромен камък, за да не бъде издухан никога повече, и прекарал остатъка от живота си върху скалните издатини, неспособен да лети повече.

Не можах да преценя дали краят е хубав или лош. Вероятно по малко и от двете.

Отново бяхме нагостени, този път с прясно месо и плодове, и всички ядохме достатъчно в знак на добро приятелство. Трудно е да се каже какво е въздействието на храненето върху нас в тази виртуална среда. Очевидно няма никакво въздействие върху физическите ни тела, но една толкова значителна част от вътрешните ни системи се влияе от онова, което ни задържа тук, че е невъзможно да не се учуди човек, колко плътна е връзката съзнание — тяло. Дали получаваме енергия, като се храним тук, както в някоя старовремска игра, в която човек не трябва да допуска енергийните му запаси да спадат под определено ниво? Невъзможно е да се отговори. Сладкия Уилям от време на време се оплаква, че му липсва удоволствието от храненето, Т4б — също, макар и по своя си не чак толкова красноречив начин, но никой от нас не е забелязал някакви други физически неразположения.

Когато приказката свърши, бяхме заведени в пещерата на Прави огън от въздух, където неговите съпруги — или сестри, така и не разбрах точно — ни настаниха удобно.

Спътниците ми заспаха сравнително бързо, но аз останах будна, обмисляйки всичко, което бях научила за себе си и за мрежата, задавайки си едни и същи въпроси, на които все още нямах отговор. Ясно е например, че никога няма да се върнем обратно така, както пристигнахме тук — срещу течението на въздушната река, следователно малко или повече сме обречени да търсим друга врата. Питах се и продължавам да се питам дали това не е част от плана на Адърланд — дали предназначението на речния поток не е да прехвърля посетителите последователно през мрежата.

Това, естествено, ме кара да се питам колко голяма е мрежата, колко симулации има общо в нея и най-вече какви са шансовете ни да открием Рени и останалите, щом търсенето им зависи изцяло от случайността.

След това сънувах и мисля, че отново се движех по затъмнените коридори на института «Песталоци», където търсех своите родители, а нещо пък търсеше мен, нещо, което не исках да ме намери. Събудих се обляна в студена пот. Тъй като не успях веднага да заспя, реших, че моментът е подходящ да се заема с този дневник…

Неочаквано навън се надигна голяма глъчка. Другите в пещерата се разбуждат. Трябва да изляза и да разбера какво става. Някои от гласовете са гневни. По-късно ще продължа записа.

Код Делфи. Край.“

Беше започнало в задната част на мозъка му, някакъв изкълчен ритъм от ония, които постепенно завладяват всичко и подчиняват музиката на себе си, натрапчиво туптене, поглъщащо цялото парче. Ако беше в Сидни, можеше да половува по своя си начин, което би начесало крастата му. Но вместо това трябваше да кисне в Картахена поне още една седмица, за да свърже краищата на проекта „Небесен бог“, без да посмее да направи каквото и да е, което би привлякло вниманието.

Вече бе имал причини да се разкае за случката с бордовата помощница, независимо как й бе името. Един от пътниците в самолета от Сидни бе станал свидетел на интимния им разговор и когато новината за нейното изчезване попадна в мрежите, пътникът бе сметнал за свое задължение да информира властите. Когато полицията застана пред вратата на хотелската му стая, Дред запази ледено спокойствие, но независимо че тялото на бордовата помощница отдавна бе унищожено, изненадата никак не му хареса.

Полицаите изглеждаха удовлетворени от разговора им с човека на име Дийдс и не намериха нищо подозрително в обясненията и в документите му. (Имената и документите на Дред бяха толкова добри, колкото можеха да го гарантират парите на Стареца, което означаваше твърде много, разбира се — фалшивият му паспорт всъщност беше истински, само че издаден на името на несъществуващ човек със снимката и ретиновите отпечатъци на Дред.)

Така че не произтекоха никакви усложнения, но все пак изненадата си бе неприятна. Не че се бе притеснил от възможен арест — дори ако сестрите Беина не успееха да уредят въпроса на място, връзките на Стареца в австралийското Министерство на външните работи бяха толкова могъщи, че ако се наложеше, вероятно щяха да го пуснат на свобода и да го изпратят с дипломатически чартърен полет дори стиснал смъртоносно оръжие в кървавия си юмрук. Но пък търсенето на каквато и да е помощ би довело до въпроси, на които не искаше или не би могъл да си позволи да отговори.

Полицията на Картахена в последна сметка насочи диренето в друга посока, но бе ясно, че независимо колко силно го желаеше, точно сега моментът не бе най-подходящият да утолява ловните си страсти. Поне не и в РЖ.

Вече бе опитал най-добрите версии на специфичната си мания, които предлагаше РЖ — Убийствен свят, Патка Гъска, Черна Мария бяха сред основните атракции, както и някои симулации, които всъщност бяха извън закона и им се носеше славата, че използват насилствено уловени хора. Но дори някои от жертвите да бяха реални, както категорично твърдяха слуховете, ефектът беше слаб и неудовлетворителен. Тръпката при ловуването на Дред се дължеше до голяма степен на усещането за нещата — ускорения пулс, покачването на адреналина, повишената чувствителност, която изостря сетивата до краен Предел, кънтящото, неспирно стържене на поемания дъх, блещукащия ужас във втренчените, ярки като неони в нощта очи на жертвата, вече предусетила щракването на капана. Мрежата предлагаше съвсем разводнени и неубедителни имитации. Но проектът „Граал“…

Идеята започна да се оформя в задната част на мозъка му още в мига, когато бе попаднал неочаквано на това нещо, от момента, в който осъзна, че съществуват стотици, може би хиляди земи вътре в мрежата, точно толкова заплетени и изтънчени, колкото Египета на Стареца, и далеч по-нерегулирани. Скоро след това идеята завладя изцяло съзнанието му, а неотдавнашното му сътрудничество с Дулси Ануин — Дред пръв си призна, че му бе приятно да натрие носа на хладнокръвната кучка — я накара направо да запулсира.

Работата беше в това, че тези създания в Адърланд не само се държаха така, сякаш са живи, но и май действително се мислеха за живи. Това придаде на цялата идея още по-голямо очарование. Разбра как са се почувствали неговите предци аборигени, когато са прекосили океана със своите канута и за първи път са стъпили на австралийски бряг. Един цял континент, който никога не бе познавал шума от стъпките на дебнещия ловец! Същества, които въобще не познаваха чувството на страх от човека и не се криеха от неговите камъни, тояги и копия. А ето че Дред бе открил цял подобен свят — не, цяла вселена.

„Самоуверен, нахален, мързелив, мъртъв“ — напомни му тих глас. Би било погрешно да си позволи да го обземе някакво чувство за величие — и то особено когато ключовете за цялата операция може би щяха да се окажат един ден в неговите ръце, ако не объркаше нещата. Но дотогава имаше много време — Стареца нямаше да бъде надхитрен или надживян лесно. А Дред изпитваше огромна нужда от това точно в момента!…

Възстанови връзката със сима в Адърланд, като изключи разклонението на Дулси и навлече тялото й върху себе си като костюм. Усети каменния под на пещерата под гърба си и дочу равномерното и забавено дишане на останалите пътешественици от двете си страни. Сви пръсти точно пред очите си, но не видя нищо. Почти абсолютен мрак. Много добре.

Надигна се от земята и изчака, докато се убеди, че може да пази равновесие, преди да прекрачи най-близкия си съсед. Между него и входа на пещерата лежеше тукашният главатар на племето, както му беше там името, и някои от най-близките му хора от семейството. Те също, изглежда, спяха непробудно, но все пак Дред измина разстоянието от стотина метра почти за четвърт час безшумно като никнеща трева.

Когато стигна до входа на пещерата, остана в прикритието му дълго време, изследвайки околността, за да се увери, че никой от другите родове не е станал и не се разхожда наоколо. Тъничкият лунен сърп вече се бе скрил зад надвисналите чукари; огньовете бяха изгаснали до един и се бе възцарила такава тишина, че чу изпляскването на крилете на птица в стаения мрак далеч някъде над реката от въздух. Придвижи се тихичко до ръба на най-близката издатина, пристъпи в нищото и след като преброи до двайсет, докато пропадаше със спряло сърце в бездната, разпери ръце и усети въздухът да го издига.

„Камбани — помисли си той. — Искам камбани. И бълбукаща вода.“

Музиката, кротко плискане и мек звън на метал в метал, се разля в него. Продължи да кръжи още няколко минути, за да може мелодията да го успокои и съсредоточи, след което се издигна по-нависоко обратно към местата за спане на Хората на Средния въздух.

Мястото е изумително, мина му през ума. Бе доволен, че не му се бе наложило да го споделя с Дулси през по-голямата част от деня, тъй като следващата й смяна започваше чак на разсъмване. Караше го да се чувства като дете този полет, този сим-свят — макар и не точно онова дете, което действително беше някога, дете, което не бе изпитало нито миг на чиста радост. Чак до първото убийство. Но тук и сега, усещайки въздухът да се плъзга покрай него, той се почувства изчистен от всичко земно, една съвършена машина, създание от черна светлина и чудна музика.

„Аз съм черен ангел“ — проблесна в главата му и той се усмихна сред звъна на камбаните в главата си.

Беше я зърнал, когато влитаха, светлокоса жена момиче, която се грижеше за по-малките си братя и сестри сред клоните наедно огромно дърво — вероятно мутант, албинос или някаква друга генетична шега. По-важна от пленителния й поглед бе възрастта й, бе достатъчно млада, за да се владее, но и достатъчно зряла, за да е сексуално привлекателна.

Дред никога не бе проявявал интерес към деца и изпитваше известно презрение към хората, които ги преследваха, сякаш жертви на собствената си недостатъчност. Бе сходно с презрението, което изпитваше към хората, които се преструваха, че практикуват неговото специфично изкуство, но го правеха само във ВР, и то със симулирани жертви — спестявайки си евентуално възмездие и преследване от закона. Така че не бяха подложени на преследване, на каквото бе постоянно подложен той, от дресирана глутница догове, която се носеше по петите му от името на простолюдието.

Сгъсти малко хармонията до нещо по-отсечено, подходяща тема за един безстрашен и самотен хищник. Не, онези псевдоубийци наистина не си вършеха работата както трябва. Бяха абсолютни трошки, но той самият бе един съвършен механизъм.

Нежната му, но драматична опипваща музика вече звучеше от доста време, когато той най-после установи пещерата на нейния род. Беше обърнал подробно, но дискретно внимание на това, къде се бе настанил всеки от тях, докато се спускаше нощта, но ориентирите, които бе набелязал — странно оформената скала, напомнящото моряшки възел дърво, кацнало върху скалния масив, — бяха труднооткриваеми в безлунната тъмнина. Но той бе изпълнен с възвишената приповдигнатост на ловуването и това му бе достатъчно, за да е сигурен, че ще успее; докато най-после откри онова, което търсеше.

Бе заспала между две по-малки деца, неясен силует, който разпозна само по едва доловимото сияние на звездните лъчи по косата й. Увисна над нея като паяк на ръба на мрежата си, олюлявайки се лекичко, докато се нагласи за единствения допустим удар. Когато се приготви, рязко протегна ръце. С едната стегна в скоба ларинкса й, другата мушна под нея и сграбчи ръцете й, докато тя се загърчи в просъница. Неговото сим-тяло бе много яко и тя не успя да издаде нито звук през стиснатото си гърло. С три крачки той напусна пещерата, оставяйки да изстива мястото й между двете деца, които спяха като къпани.

Тя се замята в ръцете му и той плъзна пръсти към сънната й артерия и прекъсна притока на кръв; когато тя най-после се отпусна, преметна я през рамо и пристъпи навън — както всички от нейния народ беше необичайно лека като че ли костите й бяха кухи. Това го разсея за известно време и той замалко не обърка пътя в тъмното. Изтича бързо до огромната скала, която бе забелязал преди това, изопната като трамплин над долината каменна издатина, извисила се по-навътре от върховете и на най-големите хоризонтални дървета, и спря в основата й, за да се подготви. Предстоеше най-трудното и ако бе объркал нещо, можеха да последват ужасни работи.

Премести тежестта на момичето малко по-напред, добави малко по-твърди барабани към звучащата в главата му музика и се приготви, подреждайки сцената. Небето сякаш се сниши, вторачено в очакване.

„Звездата — мина му през ума. — Аз. Невъзможният шанс. Контражур. Героична осанка.“

Вътрешната му камера огледа всичко — изопнатата стойка, изобретателността му, непоколебимостта му. Никакви дубли. Той самият.

Втурна се по дължината на скалата, ускорявайки виртуалните аналози на собствените си напрегнати до краен предел мускули на краката, докато затича с все сила. Скалата стърчеше като изопнат тъмен пръст пред него, сочейки към още по-плътния мрак. Почти не се виждаше къде свършва. Ако изчака прекалено дълго — гибел. Ако скочи прекалено рано — също.

Скочи.

Бе преценил точно и отскочи от самия ръб. Щом усети въздуха под себе си, разпери ръце, за да се спусне по-плавно, правейки всичко възможно да крепи момичето, но въпреки това почувства, че почва да пропада. Сам човек не можеше да лети, натоварен с тежестта на двама, дори и другият да бе толкова малък и деликатен като неговата пленница. След миг щеше да се наложи да я пусне, в противен случай той сам щеше да пропадне. Бе претърпял неуспех.

Усети вятърът да се усилва. Миг по-късно нещо го блъсна настрани, започна да се премята и се наложи да прибере ръцете си, притискайки момичето плътно до себе си. Бе достигнал въздушната река.

Музиката на Дред се извиси триумфиращо. Реката го стисна в прегръдката си и го отнесе от бивака на Племето на червената скала.

Когато тя се размърда в ръцете му, той се придвижи към по-кротките течения на въздушната река, докато усети, че тежестта й започва да го тегли. Щом прецени, че е настъпил моментът, пусна я и се сви, за да я последва надолу.

И този път не сбърка: вроденият й инстинкт я спаси дори преди да бе дошла напълно в съзнание. Докато кръжеше, объркана и уплашена, опитвайки се да разбере къде се намира и какво се бе случило, той обикаляше в кръг около нея в мрака и заговори.

Тъй като гърлото все още я болеше, за да може да каже нещо, тя само слушаше, докато той й описваше какво предстои да се случи. Когато паниката най-после я завладя и тя се извърна и се спусна към височините на каньона, той й остави съвсем малък аванс. Едно истинско преследване бе приятно занимание, но знаеше, че би било проява на лош вкус да я остави да го върне там, където почиваше нейното племе. Все пак, макар и наранена, уплашена и объркана, тя бе по-добър летец от него.

Преследването се оказа възхитително. Ако бе полетяла по прав курс, може би дори щеше да му се изплъзне, но в тъмнината тя така и не успя да разбере кой или какво точно беше той. Както бе предположил, тя предприе заобиколни действия, скриваше се в някоя дупка, той я подгонваше, тя стремглаво се понасяше към друга. На моменти летеше достатъчно плътно до нея, за да чува ужасеното й, насечено дишане, и в такива мигове действително имаше усещането, че се превръща в сянката на ангел, някакъв инструмент на мрачната страна на битието, чиято цел единствен той от всички смъртни отчасти осъзнава.

Момичето албинос започна да се уморява, движенията му ставаха все по-несигурни, но същевременно той знаеше, че се приближават към бивака. Вече почти цял час Дред не даваше воля на превъзбудата си, една протяжна игра, благодарение на която се бе докоснал до състояния, които дори музиката в главата му можеше само да загатне. Пред очите му изскачаха невероятни картини, сякаш преобърната виртуалност, в чийто еластичен мрак се проектираха най-сюрреалистичните му и порочни мисли. Счупени кукли; свини, разкъсващи своите малки; паяци в бутилки, водещи битка на живот и смърт; заклани овце, женски тела, издялани от дънери, разцепени и тлеещи — образите сияеха като ореол около главата му, сякаш облак от пламтящи мухи.

„Хората кучета, пищящите мъже, детеядците.“ Полузапомнени истории, разказани му с пиянско фъфлене от неговата майка. Разтапящи се лица, никнеща козина, пера и люспи от кожата на хора, които се правеха на нормални, без да помръдват от огъня на открито. Времето на бляновете, където нереалното бе реално, кошмарите бяха самата истина, а ловците се преобразяваха, в каквото им хрумне. Където малкият Джони също можеше да се превърне, в каквото му хрумне и всички му се възхищаваха или се разбягваха, крещейки, във всички посоки. Времето на бляновете.

Докато се виеше над губещата силите си и ридаеща плячка, очертавайки параболата на дълго затаяваното си желание, за да увисне на върха на своето извисяване и се подготви да връхлети, ослепително избухнала светлина прониза мозъка му, някаква безсловесна представа, която щеше да започне да придобива смисъл едва сред покоя след убийството.

„Това е Времето на бляновете, вселената, в която сънищата се сбъдват.

Аз ще застана в самия център и ще я усуча, и цялото мироздание ще се срути в краката ми. Ще бъда крал на Бляна. Ще погълна бленуващите.“

И докато мисълта лумтеше в него като огнена звезда, той се гмурна през черните ветрове към плътта и потръпващата кръв и ги натъпка в себе си, изгарящ като пламък, хладен като нищото, една мрачна вечна целувка.

След това му остана достатъчно разсъдък само колкото да скрие тялото или онова, което бе останало от него, в едно наистина скришно местенце. Задържа единствено ножа й, чудесен отломък вулканично стъкло, наточен като същински бръснач, но не от сантиментални съображения — не беше колекционер, — а инстинктивно. Независимо дали бе виртуално или не, все пак нямаше под ръка никакво оръжие.

Спря да се изкъпе в един водопад и изми следите, като остави ледените струи на водата да възвърнат част от здравия, му разум, но докато съхнеше сред ласките на въздушните потоци, остана все така изумен от смътната, но изцяло обладала го представа, която не напускаше съзнанието му. Когато достигна пещерата, в която спяха спокойния си сън спътниците му, за миг се разсея и бутна неволно един от тях в тъмното, докато се придвижваше към своето място. Когато онзи измърмори нещо, той замръзна с извити като нокти на хищник пръсти, готов да се бие до смърт — дори в този измислен свят никой не би трябвало да го хване в капана си, — но обезпокоеният му спътник само се обърна и продължи да спи.

На Дред изобщо не му бе до сън. Черепът му сякаш преливаше от сияйна светлина. Остави тялото на сима на автопилот и се обади на Дулси да го поеме, преди да е започнала смяната й.

Имаше толкова много неща да обмисли. Бе открил Времето на бляновете, истинското Време на бляновете, а не отвлечените дрънканици на майка му. Толкова много неща да обмисли. Изобщо не му се спеше и имаше чувството, че никога повече няма да му се доспи.

„Код Делфи. Начало.

Случи се нещо много тревожно. Един от Племето на червената скала — не от тези, които ни намериха, а от другите, които също използват тази мрежа от пещери — е изчезнал. Прави огън от въздух дойде да ни каже и макар да ни оглеждаше с нескрито подозрение, бе достатъчно вежлив да не ни обвини в каквото и да било. Млада жена на име Блести като сняг е изчезнала през нощта, очевидно след като е станала и е напуснала рода си.

Естествено, както Прави огън от въздух ни каза, подозрението пада върху нас. За наш късмет подобно изчезване не е нещо нечувано — и преди млади жени са побягвали или са били отвличани от мъже от други племена, а понякога някой от летящите хора претърпява злополука или попада на едър хищник нощно време навън, но е рядкост и всички са много притеснени.

Освен болката заради сполетялото ги нещастие тревожи ме и някакъв смътен спомен, че някой действително стана през нощта. Доколкото си спомням, вече споменах, че дълго след като всички бяха легнали, останах будна и се бях замислила. Когато най-после потънах в някаква просъница, смътно усетих някой да се движи. По-късно, може би след няколко минути, а може и след часове, отново чух някой да се движи. Мисля, че дочух някой тихичко да си поема въздух и да промърморва шепнешком с гласа на Куан Ли, но това абсолютно нищо не означава, тъй като може някой я е побутнал или нещо да е измърморила в съня си.

Задължително трябва да помисля внимателно по този въпрос, тъй като вероятно е нещо важно. Обсъдихме помежду си въпроса след излизането на вожда, но никой не каза, че е излизал през нощта, а и нищо не подсказва някой да лъже. Може и да съм сънувала нещо. Все пак всичко е крайно притеснително. Освен това се съмнявам, че ще имам шанс да задам някой от въпросите, на които така се надявах да получа отговор, тъй като Прави огън от въздух и неговият род са прекалено загрижени, а и въпросите само биха привлекли вниманието им към нас като към чужденци.

Така както съм се загледала покрай моите спътници, нервно скупчени на пода на пещерата, долавям отдалечения край на долината, скована маса от сравнително неподвижна информация, леко потръпваща от придвижването на утринната мъгла. Самите камъни вероятно са морави от сянката, тъй като слънцето, все още не се е издигнало над чукарите.

Очаква ни дълъг път, преди да се измъкнем само от този свят, а ако тези хора застанат срещу нас, няма да сме в състояние да избягаме, както не бихме могли да избягаме от балансиращи по високо въже акробати. Аеродромия е техен свят, не е наш. Не знаем на какво разстояние по течението на реката е следващата врата, нито пък дали има някакви други.

Струва ми се, че когато обмисляхме да влезем в мрежата Адърланд, ние — поне Рени, Сингх и аз — смятахме, че е като други симулирани мрежи и щом веднъж научиш правилата им, можещ да ги използваш винаги. Но всяка от тези симулации е отделен, самостоятелен свят и нещата, които откриваме в тях, непрекъснато ни спъват и задържат. А и не сме се доближили ни най-малко до решаването на проблемите, които ни докараха тук. Бяхме твърде самонадеяни. Адърланд си отмъщава.

Прави огън от въздух отново се приближава към скалата, този път придружен от шестима въоръжени воини — усещам хладната твърдост на техните копия и топори, различна от сигналите на плът и кости — и един превъзбуден мъж, вероятно бащата на изчезналото момиче. Самият вожд е смутен, тъжен, гневен — тези неща се излъчват от него и изкривяват информационното поле около него. Всичко това не вещае добро.

Тъй че отново прекъсвам. Това е всичко, преживяно от нас, макар и неясно описано. Ако враговете ни знаеха, щяха да се разсмеят — ако въобще си направеха труд да ни забележат. Толкова сме нищожни всички! И аз, дето трупам мислите си в борба със забравата и за да крепя все по-съмнителната надежда за успех. Всеки път се питам дали това не е последният запис и дали тези последни мои думи няма да се носят завинаги през информационното пространство — ненужни и нечути.

Прави огън от въздух ни маха да излезем от пещерата. Други от Хората на Средния въздух се събират да гледат. Страх изпълва въздуха като озон. Трябва да вървя.

Код Делфи. Край.“

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА ВЪВ ФРИ3ЕРА

На Орландо и Фредерикс не им остана много време да се замислят за последиците от досещането на Орландо. Тъкмо се опитваха да си представят що за механизъм може да е открило Братството на Граала, който би му позволил да превърнат мрежата в свой постоянен и вечен дом, и вождът Подпалващия всичко наред приближи кануто си до парчето суша от линолеум до тях.

— Намерих лоши хора — обяви той.

Тъмното му лице изглеждаше още по-тъмно и начумерено като гръмотевичен облак, но говореше по същия кротък начин както преди.

— Време вземем пепъс.

Костенурката, която спеше по време на разговора между Орландо и Фредерикс, се разбуди. След като дълго време се пипка из черупката си, най-накрая сложи очилата си и заяви, че е готова да тръгне.

Орландо не бе напълно убеден. Припомни си думите на Фредерикс относно риска, който поемат заради някакви рисувани герои, сега придобили още по-зловещ смисъл поради обстоятелството, че може да е открил нещо изключително важно за Адърланд и Братството на Граала, и при това положение би било двойна загуба, ако той и Фредерикс не доживееха да информират Рени, !Ксабу и останалите.

Все пак, помисли си той, докато се покатерваше в кануто зад нарисувания индианец, сделката си бе сделка. А и ако не помогнеха на вожда, щеше да им се наложи да прекосят Кухнята пеша, едно Неизвестно разстояние, осеяно с неизвестни препятствия. Вече бяха срещнали отвратителните щипци за салата — нямаше никакво желание да узнае какви други чудати създания дебнат сред подовата настилка нощно време.

Вождът подкара бързо по тъмните води и равномерното движение едва не приспа Орландо отново. Може би успокоена от покривалото на черупката си, Костенурката задряма, чуваше се как лекичко подсвирква.

Реката пред тях се разшири едва ли не като океан: далечният бряг отстъпи на голямо разстояние, така че се виждаха само няколко огъня, запалени там. Дълго време Орландо не можеше да разбере, че белезникавата грамада зад огньовете не е кухненската стена, а огромен бял четириъгълник. Намираше се съвсем близо до брега на реката, но се извисяваше по-високо дори и от върховете на огромните бюфети.

— Ледена кутия — посочи нататък Подпалващия всичко наред.

— Да не би лошите хора да са вътре? — попита Орландо.

— Не — категоричен поклати глава вождът. — Те там. И размаха греблото си.

Скрита досега от мрака, в отблясъците от наблюдателните огньове на Ледената кутия изплува гора от мачти, щръкнали над някаква сенчеста грамада с извит като дъга корпус. Орландо тихичко изруга, изненадан и обезпокоен. Вождът натисна гребло във водата, за да забави скоростта, след което остави кануто да се носи безшумно по течението. Огромният съд тънеше в мрак с изключение на няколко от малките му прозорчета, които блещукаха като фенерчета — Орландо ги бе помислил за отражения на огньовете по брега.

— Това е някакъв пиратски кораб — пошепна с ококорени очи Фредерикс.

Докато вождът ги приближаваше към галеона, Орландо се чудеше на странния му силует: високите мачти и плътно свитите платна изглеждаха нормално поне доколкото можеше да прецени, но корпусът бе необикновено гладък, а близо до кърмата имаше някаква странна, наподобяваща дръжка халка, което не съответстваше на нито едно от изображенията на пиратски кораби, които бе виждал. Едва когато приближиха толкова много, че дочуха говор от палубата над тях, той успя да съзре редицата бъчви за баласт, закачени по дължината на корпуса. Върху най-близката прочете: „КОРСАР — висококачествен кондензиран кафяв сос“. По-малките букви го умоляваха: „Поддържайте помощник-капитана и екипажа в бойна готовност!“ Мрачният пиратски кораб беше съдина за сос. Докато се приближаваха към огромния съд, подслонявайки се безшумно до корпуса му като паднало от черпака морковче или резен от ряпа, Орландо прошепна:

— Екипажът трябва да наброява поне стотина души, за да може да обслужва толкова голям кораб. Как ще успеем ние четиримата да…?

Вождът Подпалващия всичко наред не изглеждаше склонен да провежда военен съвет. Той вече бе извадил отнякъде въжето, което бе използвал, за да ги измъкне от умивалника, и го привързваше като ласо. Когато приключи, метна го майсторски над един от фенерите на кърмата, опъна го да се изопне и започна да се изкачва покрай закривената задна част на съда за сос. Орландо изгледа безпомощно Фредерикс, забеляза начумерения му израз, но пъхна сабята си в колана и в края на краищата последва кибритения индианец.

— Не мислите ли, че е редно някой да остане в кануто? — прошепна Костенурката. — Наслука, момчета, или на добър час — каквото се казва там на някой, който отива да се сражава с пирати.

Орландо чу Фредерикс да отвръща с нещо не чак дотам любезно като „наслука“, след което усети въжето под него да се изопва, когато приятелят му се заизкачва.

Нито един от двамата не можеше да се катери със скоростта на нарисувания индианец. Докато стигнат до парапета на кърмата и се прехвърлят през него, Подпалващия всичко наред вече клечеше в сянката на задната палуба и поставяше стрела в лъка. Фредерикс отново направи кисела физиономия, но свали от рамото си лъка, който му бе дал вождът, и направи същото. Орландо опипа нащърбеното острие на сабята си и си пожела да не му се налага да я използва. Сърцето му туптеше по-бързо, отколкото би му се искало. Независимо от съвършената и абсолютна нереалност на сим-света, независимо от танцуващите зеленчуци и пеещите мишки, това му се струваше далеч по-опасно от което и да е от приключенията на Таргор из Средните земи… и вероятно беше точно така.

Повечето светлини и всички гласове бяха съсредоточени върху главната палуба. С индианеца начело, който според правилата на класическите клишета се движеше съвършено безшумно, те припълзяха по-близо до края на кърмата и погледнаха крадешком надолу.

— Какъв е обсегът, боцман? — запита някой от другия край на кораба с театрален по тембър и сила глас.

Босоног мъж в раирана риза прекъсна разговора си с друг моряк до перилата на главната палуба и извика:

— Двеста метра горе-долу, кап’тане.

Двамата моряци имаха необикновено противна външност, с омазнени дрехи, окапали зъби и проблясващи от злоба очи.

— Ще се спусна от предната палуба — обяви добре школуваният глас.

Миг по-късно един силует изцяло в черно се спусна от бака върху палубата точно под мястото, където се бяха скрили. Стъпките на капитана прозвучаха в странен синкоп. Чак когато стигна до главната палуба, Орландо забеляза, че единият му крак е дървен.

Всъщност не само кракът му бе изкуствен. На лявата му китка имаше желязна кука, а другата ръка завършваше още по-необичайно: когато пиратският властелин вдигна телескоп пред очите си, Орландо забеляза, че стиска тубата с нещо като метална скоба, която неприятно му напомни ненаситните щипци за салата. Но дори тези необикновени допълнения не заслужаваха чак такова внимание, колкото огромните абаносови мустаци на капитана, увиснали под извития като огромен клюн нос подобно на масури от двете страни на жълтеникавото му лице, за да полегнат навити като уморени пепелянки върху бялата дантелена яка.

След като се взира известно време през телескопа, капитанът се обърна към своите хора, които бяха застанали небрежно до главната мачта и го наблюдаваха с приповдигнато нетърпение.

— Настъпи уреченият час, мои морски вредители, моя мръсна пяна — обяви патетично той. — Вдигайте Веселия Роджър и пълнете Гръмовержеца — няма да си губим времето с по-ситни оръдийца.

При неговите думи двойка по-млади, но не по-малко омацани и зловещи корсари се втурнаха към такелажа да вдигнат пиратското знаме. Група мъже се разтичаха на предната палуба и изтикаха огромно оръдие от тайното му скривалище — колелата на лафета му бяха големи колкото маси, а то самото би могло да изстреля цял хипопотам. Почистиха оръдието, лъскайки цевта му с метла, чиято дръжка бе два пъти по-дълга от ръста на моряка, който работеше с нея, след което изсипаха в него цял чувал барут, а пиратският кораб се приближаваше все повече до брега. Ледената кутия надвисна над главите им като огромна канара.

Капитанът отметна черния си плащ, при което се показа кървавочервената му подплата, пристъпи към перилата и вдигна двете си не-съвсем-ръце пред устата.

— Хей, вие от Ледената кутия! — изрева той, а викът му отекна многократно над водата. — Аз съм Сграбчващия Джон Клещите, капитан на „Черният супник“. Дойдохме да вземем златото ви. Ако отворите голямата порта, няма да докоснем жените и децата и няма да убием нито един мъж, който се предаде.

Ледената кутия остана безмълвна като камък.

— В обсег сме, кап’тане — извика боцманът.

— Пригответе лодките и десантните екипажи. Сграбчващия Джон се приближи, куцукайки, до огромното оръдие, преди да заеме поза на стоическо търпение.

— И ми донесете огнебойния кибрит.

Орландо усети до себе си вождът Подпалващия всичко наред да се напряга. Един пират изскочи от някаква дупка, понесъл в ръцете си вързоп, а изпод одеялото се подаваше миниатюрна червена главица. Вързопът плачеше с тъничко, слабо гласче, което докосна сърдечните струни на Орландо.

— Всичко е готово, кап’тане — викна боцманът. Няколко души от екипажа затанцуваха със свити ръце, сграбчили ками в косматите си юмруци.

подхванаха те кошмарно фалшиво някаква веселяшка жига:

Капитанът се усмихна снизходително и махна с куката. Морякът с ревящия вързоп се втурна напред и го подаде в скобата на Сграбчващия Джон. Вързопът ревна още по-оглушително.

— Да видим дали Гръмовержеца ще стопи вкочанената необщителност на вашата крепост, а, моя осолена свиньо?

Капитанът захвърли одеялото настрана и се показа една свита като червейче трепереща кибритена клечица, миниатюрно подобие на Подпалващия всичко наред и съпругата му. Очевидно възнамеряваше да драсне покритата със сяра детска главица в грубата повърхност на палубата, но преди да успее да го стори, нещо бръмна край ухото на Орландо и затрептя върху черния ръкав на сакото на Сграбчващия Джон. За миг цялата предна палуба замръзна смълчана. Пиратският капитан не изпусна бебето, но свали ръка, за да огледа забилата се в ръката му стрела.

— Някакъв мистериозник като че ли изстрелва разни неща по мен от кърмата — отбеляза равнодушно той. — Някой от вас, кирливци, да изтича и да го убие.

И докато десетина пирати с небръснати и покрити с белези мутри затрополиха нагоре по подвижното мостче, а Орландо и Фредерикс замръзнаха със свити стомаси в очакване, Сграбчващия Джон тръкна бебето по цялата дължина на масивното оръдейно дуло, при което главицата му пусна искри и пламна. Пеленачето ревна, а капитанът го вдигна и запали огромния оръдеен фитил.

Стенейки от ярост и болка, Подпалващия всичко наред скочи от кърмата. Приземи се сред група объркани пирати, които се пръснаха като кегли. За миг стигна до пиратския капитан и грабна лумналото в пламъци дете от металните му ръце. Пъхна бебешката главица в кофата с вода, използвана за охлаждане на дулото, после вдигна давещото се от рев пеленаче и го притисна към гърдите си.

Орландо извърна очи от трагичната сцена, когато първият от пиратите се появи на кърмата, размахвайки със свирепо изражение камата си. В следващите пет секунди се случиха няколко неща.

С рефлексите на Таргор, макар и забавени, Орландо се изплъзна от удара на камата, отстъпи встрани и замахна в широка хоризонтална дъга със сабята си; фрасна първия пират по гърба и го запрати над покрива точно в мига, в който татуираният разбойник зад него се строполи по стълбите с една от стрелите на Фредерикс в раирания си корем.

Вождът Подпалващия всичко наред скочи във водата през перилата с подгизналото си и скимтящо дете в ръце. Сграбчващия Джон наблюдаваше всичко с мрачно веселие, сучейки мустак с кранчето на куката си.

Фитилът на Гръмовержеца догоря, изчезвайки във вътрешността на дулото за част от секундата, преди да възпламени барута с рев, оповестил сякаш настъпването на Страшния съд. Оръдието блъвна огън и лафетът се метна назад, опнал веригите си. Целият кораб подскочи и Орландо, Фредерикс и атакуващите ги пирати пльоснаха на пода.

Грамадното оръдейно гюле изсвистя над водата и се заби в огромната дръжка на Ледената кутия, като я строши и проби вратата.

В течение на един кратък миг след всичко случило се, докато тътените от изригването на Гръмовержеца заглъхваха, се възцари спокойствие. След което гигантската врата на Ледената кутия, висока колкото планински склон, бавно се открехна.

Положението им никак не бе розово и Орландо отлично си даваше сметка за това. Макар поне половината от екипажа на Сграбчващия Джон да се качваше в лодките с явното намерение да дебаркира на брега и да нападне зейналата Ледена кутия, повечето от останалите изглеждаха твърдо решени да се съсредоточат върху ликвидирането на Орландо и Фредерикс. Първите шестима бяха понесли поражение, но други шестима или повече вече се катереха по мостчето, размахвайки заплашително всевъзможни остриета.

Вождът Подпалващия всичко наред бе изчезнал зад борда, успявайки да спаси раненото си индианче, и по всяка вероятност не проявяваше никакъв интерес към нарисуваните пирати или към каквото и да е друго. Охраняваното от Костенурката кану се намираше извън полезрението им под перилата на „Черният супник“, а дори да успееха да си проправят път до него през тълпата отвратителни разбойници, пиратският кораб се бе приближил толкова много до брега, че нямаше никаква гаранция, че кануто все още се поклаща откъм широката страна на кораба.

„Необходим е нов план — помисли си Орландо. — Какъвто и да е.“

Една от последните дебаркиращи лодки се полюшваше на гредата, докато шайка ръмжащи и ругаещи карикатури морски разбойници се мъчеше да я свали във водата. Орландо отклони безразсъдната атака на първия покатерил се по стълбата пират и извика към Фредерикс:

— След мен!

Приятелят му, останал или без стрели, или без необходимото за изстрелването им пространство, използваше лъка като някакъв неудобен щит, същевременно контраатакувайки с изоставената от един от предишните им нападатели къса сабя.

— Къде?

— Лодките!

Орландо спря за миг да си поеме дъх, напомняйки си, че макар да е много по-силен от собственото си крехко тяло, вече не притежава свръхчовешките мускули на Таргор. Вкопчи се в едно от въжетата на бизана, метна се над главите на блъскащите се един друг техни нападатели и скочи върху главната палуба. В бързината не успя да погледне дали Фредерикс го бе последвал и се втурна към лодката, като блъсна най-близкия пират през борда, преди онзи да го забележи. Двама от останалите трима се мъчеха да спрат люлеещата се лодка и Орландо нападна третия. Миг по-късно Фредерикс се появи до него и двамата светкавично се справиха с противника на Орландо. Другите двама, въоръжени само с ножове, прецениха ситуацията, след което скочиха от лодката и изчезнаха към предната палуба.

Орландо и Фредерикс бяха успели да разберат, че нарисуваните пирати съвсем не бяха толкова страшни, колкото изглеждаха, но явното им числено превъзходство ги правеше опасни засега.

— В името на Тортуга! — изрева Сграбчващия Джон от предната палуба с развято от надигналия се вятър наметало. — Те бягат! Няма ли поне един мъж на тази досадна сапунерка, който може да воюва? Всичко ли сам трябва да правя?

Орландо и Фредерикс пристъпиха към двата края на лодката и като преброиха до три, едновременно замахнаха със сабите и разсякоха въжетата, на които лодката висеше над перилата. Въжетата, както и всичко останало в симулацията, не се държаха, както би се държало едно въже в реалния живот, а се скъсаха с приятно за слуха „тванг“ само при докосването на остриетата. Лодката прелетя три-четириметровото разстояние до повърхността на реката и цопна сред пръските бяла пяна.

В първия момент Орландо не можа да прецени дали е по-добре да последват другите пиратски лодки към сушата в основата на Ледената кутия, или да се насочат навътре в реката. Фредерикс посочи група пирати, които търкаляха едно тежко оръдие към лафета откъм тяхната страна.

— След другите лодки — той няма да стреля срещу собствените си хора — обяви решението си Орландо.

Приведоха гърбове над веслата и се понесоха към брега, бързайки да настигнат дебаркиращата команда. Само след секунди, когато брегът бе все още на стотина метра разстояние, нещо черно профуча над главите им и удари лодката пред тях, запращайки пирати и парчета от пирати във всички посоки.

— Пак сбърка — подхвърли услужливо Фредерикс. Продължиха да гребат с приведени глави. Оръдието изтрещя още и още веднъж, а снарядите издигаха водни стълбове, от двете им страни. Когато усетиха, че водата става по-плитка, двамата се преметнаха през борда и заплуваха към брега.

Когато излязоха от реката, съзнавайки, че са се озовали в капан между оръдието на Сграбчващия Джон и неговата армия от нашественици, дочуха вой на тромпети и страхотни възгласи. Защитниците на Ледената кутия се изсипваха през разрушената врата на брега, за да отблъснат разбойниците. Облекчението на Орландо се примеси с известна доза изумление, тъй като човек трудно би могъл да си представи по-невероятна армия.

Авангардът, същинско пушечно месо, представляваше отряд от войнствени зеленчуци, самата антитеза на накълцаните домати и цвекло, които видяха неотдавна. Стълпотворение от безброй цветове и форми, над което се развяваха копия от аспарагус. Зад намръщените грудкови растения пристъпваше редица от патладжани, навъсени страшилища, сякаш диви слонове. Водач на тази войнствена салата бе един изящен морков, който размахваше сабя във въздуха и крещеше с тъничкия си, но патетичен глас: — В името на Бога и свети Гризан!

Когато първите зеленчуци посрещнаха атаката на пиратите, още необикновени защитници заизскачаха от Ледената кутия, току-що слезли от етикети и опаковки. Тълпа шотландци във фустанели и с широки мечове надуваха безстрашно гайдите си, както си маршируваха, и така даваха пример на отряд от клоуни (с придружаващата ги част от обучени да атакуват натруфени пудели) и банда червенобузести деца с блеснали очички, които пищяха като харпии и размахваха наточени лъжици. Имаше и салами, облечени като гондолиери, които размахваха прътовете си като соди, слезли от буркани с мед ревящи мечки, а също и всевъзможни по размер и форма крави от бутилки с мляко, чиято чупливост се компенсираше от закривените им полупрозрачни рога и заострени копита. Една камила, малка войска от джинове върху летящ килим и още някои същества, твърде отдалечени или твърде озадачаващи за представите на Орландо, допълваха армията на защитниците. Имаше дори няколко набрашнени и малко поизнервени квакери, вероятно в ролята им на бойни наблюдатели, за да следят дали воюващите спазват военните правила на някаква Кухненска конференция.

Задоволството на Орландо от внезапната поява на защитниците скоро бе помрачено, тъй като осъзна, че обитателите на Ледената кутия, изглежда, ги сметнаха за представители на пиратите — той и Фредерикс замалко не бяха обезглавени от размахващи прътовете си гондолиери, преди да им стане ясно, че облечените в раирани ризи суджуци пеят „О, sole mio“ по-скоро като боен вик, а не в израз на гостоприемно предразположение. Решиха да се оттеглят в покрайнините на бойното поле и добре че не закъсняха, защото една експлозия, която образува кратер в линолеума пред Ледената кутия, извести, че Сграбчващия Джон подновява обстрелването от „Черният супник“.

Откриха едно сенчесто кътче в основата на един шкаф близо до Ледената кутия, но все пак достатъчно отдалечено от военните действия, и се настаниха да наблюдават битката на спокойствие и при относителна безопасност.

Още от самото начало на Орландо му се бе сторило много трудно да проумее скритата логика на случващото се в Кухнята, а сега и комиксовото военно дело се оказа точно толкова непонятно. Някои неща изглеждаха съвършено произволни: една гърбица на камилския гръб просто изскачаше на друго място върху камилата, когато някой пират я цапардосаше с греблото си, докато, ударена с подобно гребло, една грудка моментално се разпадна на множество ромбоидни грудки мъничета. Когато биваха „убивани“ със силен удар или със саблен замах, саламите гондолиери се превръщаха в редица кокетни резенчета. Но пиратите, направени по всяка вероятност от кондензиран сос, изглеждаха доста монолитни дори когато се овлажняваха. Всъщност във всичко наоколо отсъстваше каквато и да е последователност, което на Орландо (той държеше на правилата) му се стори твърде обезсърчаващо. Хората — ако можеха да бъдат наречени хора — се разтягаха или издуваха, или разтрошаваха на парченца, но нямаше нищо като реална смърт, в смисъл някой да бъде убит по нормалния начин и да си остане узнаваемо мъртъв — дори пиратите, които бяха намушкали и посекли в лодката, просто се бяха търкулнали като акробати. В един момент Орландо осъзна с абсолютна убеденост, че всички тези воини, победители и победени, утре щяха да са си същите когато и да настъпеше това „утре“.

Това би трябвало да е напълно приемливо и дори любопитно, но за разлика от техните врагове той и Фредерикс не показваха никаква склонност да се разтягат или отскачат, или по друг някакъв начин да се приспособяват към чудатостите на това място и неговите заплахи. Орландо дълбоко се съмняваше, че биха оцелели, ако ги нарежеха на парченца с пиратските саби например, както току-що се случи с един патладжан. А ако той или Фредерикс загинеха тук, в този комиксов свят, или в някой от другите… тогава какво?

На този въпрос трябваше да бъде намерен отговор, реши Орландо, но се надяваше това да не стане за тяхна сметка.

Кухненската нощ продължаваше да се влачи и битката продължаваше да се разгаря. Първоначално защитниците отстъпиха до самите основи на Ледената кутия и зеленчуковата каша поизцапа белия емайл, когато последният сражаващ се патладжан отдаде живота си, след което ходът на събитията се промени и защитниците изблъскаха разбойниците обратно до брега, където завоевателите бяха натикани до колене в реката, биейки се на живот и смърт. Цели четири часа нито една от страните не успя да спечели решаващо преимущество. Атака и контраатака се редуваха една след друга напред-назад, докато повечето сражаващи се бяха осакатени или мъртви, поне доколкото можеше да бъде мъртва една рисунка. Увисналата врата на Ледената кутия бе надупчена на решето от оръдейни гюлета и напомняше карта на Луната, но Сграбчващия Джон отдавна бе привършил мунициите и оръдията мълчаха. В момента последните защитници се сражаваха тук-там с няколкото останали пирати върху нарязаните на тънки ивици останки на своите храбри другари.

— Как ще се измъкнем оттук, когато това свърши, Орландо? — попита Фредерикс. — Без онзи индианец… Трябва ли да изминем целия този път покрай реката?

Орландо поклати глава.

— Откъде бих могъл да знам? Предполагам. Освен ако има други изходи. Не каза ли Костенурката, че в Ледената кутия имало хора, които могат да отговарят на въпроси? Сънльовци или нещо такова?

Фредерикс го изгледа непреклонно.

— Не, Орландо. Няма да стане. Нямам намерение да се натрисам в това чудо, за да търсим някакви идиотски чудовища. Забрави го.

— Няма друг начин, Фредерико. Трябва да разберем какви са правилата. Щом искаме информация, трябва да си платим. Хайде. Ако има изход оттук и той се окаже точно до нас, не би ли предпочел дребната неприятност да го откриеш, вместо да изминаваш целия този път до края на реката, както ти го каза?

— Малката неприятност. Дрън-дрън. Винаги става както ти кажеш, Орландо, а аз винаги плащам. Ти с твоите гениални идеи. А ако възнамеряваш да се катериш из това нещо, давай, но нищо не е в състояние да ме набута вътре.

— Бих казал, че по-скоро грешиш — обади се трети глас. Сграбчващия Джон Клещите пристъпи иззад ъгъла на бюфета. Улучената от стрелата на индианеца ръка беше бинтована с широко парче бял плат, но нямаше никакви следи от кръв.

На китката му един завинтен вместо хващащото устройство пистолет с дръпнат затвор бе насочен към тях двамата.

— Нали разбирате, отчасти благодарение на вас ми остана съвсем нищожен екипаж. Тъй че, боя се, че се нуждая от известна помощ, за да изтегля своето злато от Ледената кутия.

И се наклони към тях с театрална преднамереност. От толкова близо се виждаше по-ясно, че не е реален човек — ъгловатото му лице бе преувеличено грубо, а чертите му — отблъскващо загладени, като кукленски.

— Значи пиратите ти победиха? — попита тъпо Орландо. Беше бесен на себе си, че са го издебнали в гръб.

Капитанът никога не би могъл да се добере на по-малко от петдесетина метра до истинския Таргор, без да бъде забелязан.

— Мисля, че я наричаха пирова победа. Сграбчващия Джон посочи с куката към стихналото бойно поле, задръстено с останките на нападатели и защитници. Нищо не помръдваше.

— Но пък това означава, че са останали съвсем малко оцелели, с които да споделя моята заслужена плячка. — Той насочи пистолета към тях. — Тъй че се вдигайте. А ти, човече — обърна се към Орландо той, — ако имаш нещо по-топло от този абсурден акробатски костюм, съветвам те да го облечеш. Вътре е доста хладно, както съм информиран.

Докато се промъкваха през зеленчуковата салата върху бойното поле, Орландо си намери една фланела и дълги до прасците панталони, чийто собственик не се забелязваше наоколо, явно ударен толкова силно от пшеничен снаряд, че направо бе изхвърчал от дрехите си. С капитан Клещите, никога на повече от метър-два зад тях, но постоянно нащрек да не се приближи достатъчно, за да бъде атакуван и обезоръжен, те се изкатериха върху най-долния рафт на Ледената кутия. Думите на капитана се оказаха пророчески: въздухът отвъд вратата наистина беше много студен и независимо от допълнителното си облекло Орландо се разтрепери, преди да бе изминала и минута от влизането им.

Долният рафт бе претъпкан с обиталища както всички останали кътчета в Кухнята, които бяха видели, но всевъзможните кутии, буркани и съдове бяха празни — един замразен призрачен град. Докато се придвижваха по главната улица между кутиите, вятърът подухваше през отворената врата, шумолейки в една захвърлена салфетка. Успяха да се прехвърлят на втория рафт от върха на най-високата картонена кутия, върху чийто опустял етикет се четеше: „Корабът на пустинята — пресни фурми“. Трагикомичната кончина на нейния гърбав обитател Орландо бе видял на бойното поле, когато един пират хвърли върху гърба й шепа слама и в резултат камилата се счупи наполовина.

Вторият рафт беше също така безлюден. На една улица зееха отворени изоставените картонени кутии за яйца, тъй като наредените доскоро в тях безстрашни воини се бяха хвърлили надолу от същия този рафт срещу завоевателите, когато в един критичен момент защитата щеше да се пропука и пиратите щяха да щурмуват самата Ледена кутия. Няколко от саможертвените камикадзета все още лежаха в основата на Ледената кутия, застинали на сантиметри от целта си и балсамирани в собствения си белтък.

Продължиха два рафта по-нагоре, без да срещнат друго живо същество, което им отне доста повече от час в едно пътешествие, което включваше няколко скока като върху батут върху опаковани в целофан бокали и едно страховито пълзене по люлеещата се дръжка на чекмеджето за месни и млечни хранителни продукти. Накрая, на най-горния рафт, близо до задната му страна, упорството на Сграбчващия Джон бе най-после възнаградено.

Върху синьо порцеланово блюдо лежеше хартиен чувал, от който се бяха изсипали детски коледни лакомства — овални дъвки като блестящи цветни перли, ментови пръчици, увити в хартия карамелчета… и купчина искрящи златни монети.

Сграбчващия Джон залитна напред с грейнало от алчност и възторг лице.

— Най-обикновен шоколад! — пошепна Фредерикс. — Имитация на златни монети за дечурлига!

— Съкровището! — тържествуваше пиратският капитан. — О, прелестна Фортуно, най-после ми принадлежиш! Ще си купя два кораба — не, три! Екипажи ще им бъдат най-гадните и отвратителни наемници изпод мивката и иззад боклукчийските кофи и ще си плячкосваме на воля. Ще стана господар на цялата Кухня!

Притисна между куката и пистолета една от монетите, голяма колкото капак на делва, вдигна я нагоре и след като заплаши с дулото Орландо и Фредерикс да не мърдат от местата си, закуцука към перваза на рафта, за да се наслади на блясъка й на светлината на Крушката.

— Винаги съм знаел, че ме очаква златна съдба — злорадстваше той.

Размаха-монетата във въздуха, след което я притисна здраво до гърдите си, сякаш можеха да й поникнат криле и да отлети.

— Знаех си! Нима един гадател не пророкува на моята майка, че ще умра като най-богатия и благороден мъж в Кухнята?

Докато стоеше така, застинал в безмълвен екстаз, слаб шум наруши тишината, някакво кратичко „туп“, като почукване с кокалчето на пръст по масата. Сграбчващия Джон се озърна на всички страни да открие причината, след което обърна очи надолу. Една стрела с пера бе поникнала в центъра на златната монета. Върху лицето на пиратския капитан се появи израз на умерена изненада, докато се извръщаше към Орландо и Фредерикс. Опита се отново да вдигне монетата, за да я огледа, но тя сякаш бе залепнала. Докато гледаше втренчено върха на стрелата, забола монетата върху гърдите му, изразът му се промени, сякаш започна да проумява какво се бе случило, олюля се, направи крачка назад и се строполи от рафта, а златното фолио проблесна в мига, в който изчезна от погледите им.

Докато Орландо и Фредерикс продължаваха да гледат слисани, две ръце се хванаха за ръба на рафта точно на мястото, където бе застанал пиратският капитан, след което един черен силует се изтегли нагоре и стъпи на рафта, обърнат с лице към тях.

— Лош човек вече умрял — поясни вождът Подпалващия всичко наред.

Орландо прилази до ръба и погледна надолу. Далеч под него Сграбчващия Джон Клещите беше едно дребно, тъмно, съвършено неподвижно петно върху линолеума в основата на Ледената кутия. С разпереното под него наметало приличаше на смачкана муха.

— Ние… ние мислехме, че си ни изоставил — започна да заеква Фредерикс. — Бебето ти добре ли е?

— Пепъс в лодка — отвърна вождът, което всъщност не беше отговор на зададения въпрос. — Сега отиваме.

Орландо се обърна и се запъти навътре по рафта.

— Първо искам да разбера дали наистина има някакви Сънльовци, както твърдеше Костенурката. Трябва да им задам един въпрос.

Индианецът го изгледа многозначително, но само подхвърли:

— Сънльовци там горе — посочи с палец той към тавана на Ледената кутия над главите им.

— Какво, горе върху покрива? — попита Фредерикс.

— Сигурно има нещо като фризерно отделение — предположи Орландо. — Можем ли да се качим оттук?

Вождът ги заведе до стената на рафта, в която редица от дупчици явно бе предназначена да служи за преместването на рафта на различни височини. Покатериха се малко нагоре; когато главата му опря в тавана, протегна ръка над горния ръб и потупа по нещо, което не можеха да видят.

— Тук.

С помощта на индианеца Орландо успя да се покатери покрай него и стъпи на тънкия перваз под една врата, която, изглежда, бе малко по-лека от главния портал на Ледената кутия. Докато седеше свит до нея, почувства прииждащия на вълни студ. Погледна към шеметния пейзаж под себе си и си помисли, че намерението му едва ли бе сполучливо. За да отворят портала, пиратите бяха използвали гигантско оръдие. Как биха могли той и Фредерикс да помръднат това нещо, ако нямаха поне пневматичен чук и взривни капсули? Без особена надежда да успее, той се подпря в ъгъла между перваза и ледената врата и пъхна меча си в цепнатината под долния край на вратата. Острието застърга по ледените кристали, но не срещна друга съпротива. Натисна дръжката и бе изумен от обстоятелството, че вратата поддаде толкова лесно.

— Какво си намислил, Гардинър? — извика отдолу Фредерикс. — Не виждаш ли, че висим на някаква стена само на десетина сантиметра от ръба, тъй че има по-приятни неща, с които бихме могли да се заемем.

Орландо събираше сили за следващия опит. Притисна пети в заскрежения перваз и напъна. В първия момент не се случи нищо друго, освен, че се плъзна към ръба, при което за един кратък миг сърцето му се разтупка от възможността да се размаже на пода до Сграбчващия Джон. След което вратата на Фризера се отвори със скърцане. Огромният й ръб замалко не го изхвърли от ъгълчето, където се бе свил. Постепенно го обгърна облак пара.

— Успях! — изкрещя той и се опита да се вмъкне вътре. Металният праг бе толкова студен, че кожата му залепна за него, и когато се опита да се освободи, почувства такава зашеметяваща болка, че едва не политна в нищото назад. След като успя да запази равновесие, притисна се към перваза и изчака пулсът му да се нормализира.

— Вратата се отвори! — извика на Фредерикс той. Дяволски студено е!

— Направо ме съсипваш, Гардинър — отвърна приятелят му. — И това ако не е изненада.

Орландо размаха ръка в стелещата се пред очите му мъгла. Непосредствено зад входа подът на Фризера бе застлан с дебела до глезените покривка от скреж, също студена при докосване, но далеч не толкова, колкото замръзналият метал. Вътре беше тъмно: проникваше единствено мъждукащата светлинка на Крушката над главите им. Орландо не виждаше нищо във вътрешността на Фризера — само на няколко крачки всичко тънеше в плътна сянка, — но беше изненадващо просторно.

— Идваш ли?

— Добре! Добре!

Главата на Фредерикс се показа в зейналия вход.

— Никога не си в състояние да се спреш, нали? Защо просто не се задоволим, че сме живи, и не се измъкнем оттук?

— Защото си мисля, че това място Адърланд има свои правила като всички светове игри.

Орландо пристъпи бавно обратно до ръба и подаде ръка на приятеля си, за да му помогне да се качи.

— Все още не знам какви са, но бас ловя, че съществуват по свой си начин. А имаме и въпроси, не съм ли прав?

— Доста при това — призна Фредерикс. — Но първият, който никога не съм те чувал да зададеш, е: „Защо си търсим белята?“

— Къде е вождът?

— Смята, че си позволяваш твърде много. Няма да дойде — дори не съм сигурен дали ще ни изчака, Гардинър. Всъщност не знам и…

— Шшшт. — Орландо вдигна пръст пред устата си. — По-тихо — май не бива да вдигаме шум. Както и да е, вече сме тук — дай да огледаме.

Фредерикс се опита да възрази, но усети, че Орландо внезапно бе станал сериозен, и замълча. Когато спряха на едно място, мъглата около тях се надигна, скривайки краката им, сякаш бяха затънали в облак. Фредерикс ококори очи, когато обгърна с поглед бялата пустош. Орландо го бе почувствал вече. Фризерът не бе като другите места в този нарисуван свят. Зад тишината се спотайваше някакво притаено внимание, сякаш нещо, вероятно именно мъглата и ледът, ги наблюдаваше с дремещо любопитство.

Орландо закрачи към вътрешността на Фризера и замръзналата кора под краката му се трошеше, пронизвайки тревожно възцарилата се миг преди това тишина. Приятелят му поклати глава, но го последва. След няколко крачки проникващата през отворената врата светлина зад тях се превърна в бледо сияние в мъглата. Фредерикс хвърли тъжен поглед през рамо, но Орландо бе непоколебим. Когато очите му свикнаха със странния дрезгав сумрак, започна да различава подробности, които не бе забелязал дотогава. Все още не се виждаше нито една от стените на Фризера, а дълбините му продължаваха да тънат в мъгла и сенки, но успя да различи покрива — леко заскрежена гладка бяла повърхност на разстояние около три пъти колкото ръста му над тях, — а неясните допреди малко очертания се оформиха като конкретни силуети в мъглата пред тях, струпани тук-там като могилки върху заледения под и покрити със сняг блокчета, сякаш надгробни плочи на древни мъртъвци.

Когато доближиха една от могилите, Фредерикс забави колебливо крачка. Орландо се чувстваше, като че ли бе навлязъл в чужда територия. Ако предназначението на останалата част от този комиксов свят бе най-вече да развлича създателите си, Фризерът бе май нещо съвършено различно, място, което не принадлежеше никому… по-скоро появило се, отколкото създадено.

Спряха пред вледенената гробна могила, заобиколени от облаците пара от собственото си дихание. Чувството, че са на чуждо място, че са чужденци тук, отново връхлетя Орландо. Накрая той посегна и внимателно почисти пласт скреж.

Появилата се отдолу бонбонена опаковка имаше неочакван комичен ефект. Сред безкрайната белота наоколо грейнаха шокиращо ярки цветове. Но под надписа „Лактови пуканки «Късметлийче»“ имаше снимка на дете, която с вцепеняващата си достоверност приличаше не толкова на щампа върху опаковка, колкото на истинско опаковано тяло. Момчето беше по къси панталонки и с карирана ризка, както и със старовремска причудлива шапка. Очите му бяха затворени, а устата леко открехната. В първия момент Орландо си помисли, че е нечия ужасяваща шега — опаковка със снимка на мъртво дете. Но Късметлийчето помръдна, очите под клепките леко заблещукаха, ноздрите потрепнаха и до слуха им достигна слабичък, унил гласец:

— Студено… тъмно… Къде…?

Орландо се запрепъва назад и замалко не събори Фредерикс. Без да се усетят какво правят, стиснаха ръцете си и се отдалечиха от гробната могила.

— Това е отвратително — прошепна най-после Фредерикс. — Да се махаме.

Орландо поклати глава, опасяваше се, че ако заговори, ще изгуби присъствие на духа. Задърпа Фредерикс все по-далеч от могилата и все по-навътре във Фризера, но не можеше да се отърси от гледката на спящото дете. Най-после успя и се върна да заглади скрежа върху бледото лице на Късметлийчето, и след това се завърна при Фредерикс. Продължиха мълчаливо нататък.

Около тях могилите ставаха все по-високи, някои колкото картонените къщи от долните лавици и всички до една непроницаеми и тайнствени поради покрилия ги лед. На някои места, където скрежът беше по-тънък, се показваха лица като през плътно, зацапано стъкло. Повечето, изглежда, бяха деца, както и стилизирани животни и други, по трудно разпознаваеми същества, всички потънали в хладна дрямка. Въздухът се изпълни с гласове, призрачни мърморения, които Орландо първоначално сметна за халюцинации — тихи ридания за отсъстващи майки, протести срещу мрачните блуждаещи звуци, безплътни като стенещ в комина вятър.

Заобиколен от тези жалостиви, ужасени гласове, Орландо вече не знаеше със сигурност, какво всъщност търси. Идеята, да се опита да зададе въпроси на тези Сънльовци, да ги върне към нещо като будно състояние, му се струваше отблъскваща. Започваше да си мисли, че Фредерикс отново бе прав и че проникването в това място бе една отвратителна грешка, когато видя стъкления ковчег.

Лежеше в центъра на кръга от могили, един полупрозрачен правоъгълник, посребрен от скрежа, но не потънал в бяло одеяло, както останалите обитатели на Фризера. Открояваше се, сякаш очакваше нещо — сякаш предназначението му бе да бъде забелязан. Другите гласове утихнаха, когато се доближиха до него. Всички с такава мъка придобити от Орландо инстинкти за сим-света му подсказваха да очаква клопка, а усещаше и напрегнатостта на Фредерикс до себе си, но мястото бе като омагьосано. Почувства странна безпомощност, неспособен да откъсне очи от предмета, докато се приближаваше към него. Когато осъзна, че е от онези старовремски съдини за масло със стъклен похлупак, усети същото облекчение, което изпита преди малко, когато видя бонбонената опаковка. По цялото дъно с големи букви, трудноразличими под скрежа, пишеше: „Спящата красавица — пречистено мандраджийско масло.“

Фредерикс също беше като под хипноза и нито се противопостави, нито възропта, когато Орландо се наведе и избърса стъклото на едно място. Вътре имаше нещо, както и предполагаше — не рисунка, а триизмерен силует. Разчисти по-голямо пространство и успяха да я видят цялата.

Беше облечена в дълга антична зелена рокля, върху която бяха подредени цветя — перлени кубчета лед. Ръцете й бяха скръстени на гърдите, стиснали стъбълцето на бяла роза, чиито цветчета бяха покапали по шията и раменете й, както и сред черния облак на косите й. Очите й бяха затворени, а дългите й клепки бяха посипани със скреж.

— Тя… тя изглежда… толкова тъжна — прошепна сподавено Фредерикс.

Орландо не бе в състояние да говори. Приятелят му беше прав, макар думата изобщо да не беше на мястото си, все едно да кажеш, че слънцето е топло или океанът мокър. Имаше нещо в извивката на устата й, в мрачната вкочаненост на бледите й черти, сякаш бе паметник на тихата печал; дори в смъртта скръбта я държеше далеч по-здраво от стъклото и леда.

Тогава тя отвори очи, тъмни, изумително тъмни, но премрежени от скреж, сякаш бе надникнала през замъглен прозорец. Сърцето на Орландо се разтуптя. Сякаш имаше някаква страховита бездна между тези очи и онова, което би трябвало да виждат.

— Вие сте… чужденци — въздъхна глас, който сякаш пристигаше отвсякъде и отникъде. — Чужденци…

Фредерикс пое въздух и замря. Орландо се опита да отговори.

— Ние… ние сме… — Той не продължи, не знаеше какво би могъл да обясни с прости думи. — Ние…

— Вие сте прекосили Черния океан.

Лицето й, както и тялото й, остана неподвижно, а тъмните й ириси бяха вторачени право нагоре, взрени в нищото, но на Орландо му се стори, че усеща усилията й, сякаш бе птица, заключена в стаичка.

— Но във вас има нещо по-различно от другите. Около ковчега внезапно се вдигна мъгла, скривайки я от погледите им.

— Защо дойдохте? Защо ме разбудихте? Защо ме връщате в това ужасно място?

— Коя сте вие? — попита Орландо. — Истински човек ли сте? Затворник ли сте?

— Аз съм само една сянка — въздъхна тя. — Аз съм вятърът на пустите пространства.

Думите й тежаха от изнемога, сякаш обясняваше нещо съвършено несъществено.

— Аз съм царицата на въздуха и мрака. Какво искате от мен?

— Къде…? — Фредерикс положи огромно усилие да овладее гласа си, за да не изпищи. — Къде са нашите приятели? Загубихме приятелите си.

Последва дълго мълчание и Орландо се притесни, че отново е потънала в дрямката си, но мъглата се поразсея и той видя, че тъмните й очи са все още отворени, втренчени в нещо, което не можеше да се види.

— Всички вие бяхте повикани — каза най-после тя. — Ще откриете това, което търсите, когато слънцето възседне Стените на Приам. Но друг един също ви очаква. Той е наблизо, но е и надалеч. Той пристига.

— Пристига ли? Кой пристига? — Орландо се приведе, сякаш близостта би могла да изясни нещата. — Кога пристига?

— Пристига сега. — От думите й, изречени с отчуждено равнодушие, Орландо почувства да го полазват тръпки, които нямаха нищо общо със студа. — Той е вече тук. Той е Оня, който сънува — ние сме неговите кошмари. Той сънува и вас.

— За какво говори тя? — попита Фредерикс, побутвайки ръката на Орландо с растяща нетърпеливост. — Кой пристига? Тук ли?

— Оставете ме отново да заспя — продължи гласът и в него се прокраднаха нотки на раздразнение, сякаш беше дете, измъкнато от леглото поради някакви непонятни нему родителски причини. — Оставете ме да заспя. Светлината е толкова надалеч…

— Ще намерим своите приятели на кое на Приам? — попита Орландо. — На стените на Приам?

— Той пристига. — Гласът й ставаше все по-слаб. — Моля ви, оставете ме да си вървя. Не ме ли разбирате? Аз… загубих… моята…

Останалото изрече твърде тихо, за да бъде чуто. Клепачите се плъзнаха надолу и скриха огромните тъмни очи.

Докато стояха в тишината, мъглата отново се надигна и скри напълно ковчега. Орландо се обърна, но едва видя Фредерикс, макар приятелят му да бе само на една ръка разстояние. Доста време Орландо се чувстваше угнетен от смазващо чувство на печал, мъка, която не беше негова собствена, но го накара да онемее.

— Мисля, че трябва да вървим — започна най-после той, но светлината се промени и внезапно всичко стана необяснимо различно.

— Орландо…?

Гласът на Фредерикс прозвуча от огромно разстояние. Орландо протегна ръка, но пръстите му, отначало опипом, а след това като обезумели сграбчваха въздуха, без да напипат нищо. Приятелят му бе изчезнал.

— Фредерикс? Сам?

Мъглата около него започна да проблясва, някакво дифузно сияние, от което целият свят стана полупрозрачен, сякаш беше хванат в капан в центъра на парче кварц. Светлината, която първоначално представляваше само една сравнително по-ярка белота, преля в някакъв неназовим цвят, отсянка, която в един невъобразим спектър, в който червено не съществува, би попаднала направо между виолетовото и оранжевото. Ужасяващ, наелектризирващ страх скова Орландо, лиши го от всякакво усещане за горе и долу, изтика стените и пода надалеч, вследствие на което самата светлина се превърна в празнота, в отсъствие и в него той бе единственото живо същество, което пропадаше безконечно в кошмарното оранжево-лавандулово нищо.

Нещо го сграбчи в себе си — нещо, което беше празнотата, но не беше празнотата. То заговори в главата му. Той стана неговите думи — оформянето на всяка една, от които беше болезнено, както и самото й помисляне, един нечовешки мощен страдалчески вой.

„Ярост“ — проговори то вътре в него. Мислите, чувствата изпълниха цялата вселена, обърнаха го наопаки, гол насред великата празнота. „Болят нещата“ — каза то и Орландо усети как то боли и каква болка би причинило и на други. „Сам“ — каза то.

Частицата от него, която все още беше Орландо, разбра внезапно и вцепенено, че има нещо по-страшно от смъртта.

„Черната планина.“ Думите също бяха привидение, черен шип, който се протягаше толкова нависоко, че самите звезди бяха изтласкани встрани върху нощното небе, нещо така зашеметяващо ужасно, което се преобразува от невероятност в абсолютно богохулство. „Убий всичко. Моите деца… моите деца… убий всичко.“

След което изчезна и празнотата отново се обърна наопаки с тих плясък, побрал сякаш в себе си всички мълнии. След това мъглата и белотата избухнаха отново около него. Орландо падна по лице върху заснежения под и зарида със сълзи, които замръзваха моментално върху клепките и бузите му.

Малко по-късно Фредерикс беше до него така неочаквано и напълно, че беше твърде трудно да се повярва, че приятелят му въобще бе изчезвал. Орландо се изправи. Погледнаха се един друг. Независимо че видяха Питлит и Таргор, въображаемите герои в една детска игра, и двамата знаеха, без да споменават дори една дума, че другият беше чул същите неща, беше усетил същото неописуемо присъствие. В момента нито имаха какво да си кажат, нито изпитваха нужда да го сторят. Разтреперани и мълчаливи, те се върнаха обратно покрай могилите през вече смълчания Фризер и накрая се дотътриха до мястото, където мъглата изтъняваше.

Вождът Подпалващия всичко наред ги очакваше до вратата на Фризера. Той ги изгледа и поклати глава, с огромните си ръце внимателно им помогна да достигнат до долния рафт, както и при дългото им спускане до основата на Ледената кутия.

И двамата едва пристъпваха. Вождът ги подкрепяше да не паднат, докато не оставиха бойното поле далече зад гърба си, след което намериха едно защитено местенце в основата на бюфета, където можеха да се прислонят, и накладе огън. Докато гледаха втренчено с тъпо изумление проблясъците на пламъците, той стана и изчезна в тъмнината.

Отначало мислите на Орландо бяха дребни и незначителни, не особено съществени, но след малко първата реакция от шока започна да отзвучава. Когато малко по-късно вождът се завърна с Костенурката и носеше в ръце спящото, увито в одеяло бебе (темето на Малка искра беше почерняло, но иначе му нямаше нищо), Орландо успя дори лекичко да се усмихне.

Заспа все така вторачен в огъня, чиито пламъци скриваха като завеса, но все пак не съвсем плътно, мрака отвъд тях.