Мислеше се буден, а ето че голата артистка от филма провеси хубавите си гърди над него и продължи да му се кара. Сви се виновно, не помнеше в какво точно бе се провинил, но се подготви да изтърпи справедливия удар. Тя обаче не го удари, само разтърси с две ръце необикновено силно раменете му. Главата му заподскача като топка върху тилната възглавница на пилотското кресло.
— Хей, колега, събуди се най-после!
Ужасен от непознатия глас, от голотата над себе си, той се почувствува и сам гол. Скочи от креслото и се намери на другия край на щурманската кабина, в която бе решил да проспи петдесетте часа. Видението обаче не изчезна, а той не беше гол и в размътения му мозък се появи двуметровият куб на хомосинтезатора. Белята все пак беше станала и пред него стоеше поръчаното изчадие на модерната техника. Отвърна поглед, защото то беше така безсрамно, голо, че го хвърляше в паника.
— Това наистина е безобразие, колега! — продължи непознатият глас, който би трябвало да е нежен и кротък. — Сам си на кораба, сигурно и дежурен, а преспокойно си спиш! Къде са другите?
На острия тон реагираха само кучетата със застрашително ръмжене. Те клечаха край вратата, готови за скок, надеждни телохранители, на своя господар, и възвърнаха донякъде хладнокръвието му.
— Адам, Ева! — рече им той. — Мирно! Това човек.
Кучетата разиграха влажните си ноздри, отвърнаха почти в хор:
— Не, Дайлън, не човек.
Той иззлорадствува — хомосинтезаторът не бе успял да излъже кучетата. Но пък и те познаваха само една човешка миризма, дали имаше някаква миризма изобщо тая гола киборгеса? И все пак рече импулсивно:
— Аз казвам човек! Ще се подчинявате като на човек!
Кучетата изръмжаха с враждебно недоумение, щяха обаче да се примирят. Дайлън се сепна. Какво бе направил всъщност — още в първата минута обяви киборга за човек! Засрами се, от себе си се засрами и от кучетата се засрами. Заповяда им ядосано:
— Адам, Ева, излезте!
— Не, Дайлън, опасност! — възразиха му пак хорово кучетата, макар и не съвсем уверено.
Дали не надушваха нещо с унаследените си инстинкти? Глупости, първият закон на роботехниката гласеше, че роботите и киборгите нямат право с действие или бездействие да нанасят вреда на човека! И все пак погледна инстинктивно лицето му — впечатляващо красиво, то бе и каменно равнодушно. Да, такова трябваше и да бъде — един киборг не биваше да се плаши от нищо. Рече:
— Адам, Ева, излезте! Няма опасност.
Адам отвори вратата е недоволно ръмжене, Ева я затвори след себе си с ревниво блещене на страховитите си зъби. Дайлън понечи да се усмихне на поръчката си, но го пресече острият й глас:
— Колега, къде е екипажът?
И той отново загуби хладнокръвие, отвърна с оня рефлекс на подчинение, с който обикновено бе разговарял и с жена си:
— Загинаха. Всички. Сам съм, но корабът е обезопасен.
— Как загинаха?
Дяволите да я вземат, с разпити ли ще започваме! И ако някой имаше право да разпитва, това все пак е той! Опита се пак да погледне лицето и, надолу се побоя да погледне. На мястото на поръчания закачливо-флиртуващ поглед срещна само плоската синкавина на угасен екран. Бе й съобщил, че екипажът е загинал, а отново същото равнодушие — ни уплаха, ни състрадание, нито дори любопитство, което да подкрепи въпроса й! А уж щяла да прилича на човек! Впрочем да, точно така трябва и да бъде и нямаше защо да й се плаши на тая киборгеса! Рече вместо отговор, по-грубо, отколкото бе възнамерявал, защото още не бе се успокоил:
— Ти кога излезе?
— Откъде? — запита съществото отново без израз в очите си — екрани.
— От хомосинтезатора.
— Какво е това?
Нима тия идиоти не са вложили в компютъра й знанието, че е изкуствено същество? Та и последният робот знае, че не е човек!
— Какво правиш на този кораб? Защо си тук?
— Аз съм жена на Дайлън. Той също ли е загинал? Бордовият инженер предпочете да поиздевателствува:
— Щом си жена на Дайлън, защо не знаеш нищо за катастрофата?
Нормалният човек би си помислил, че нещо се е случило с паметта му, би я напрегнал да си спомни. Един компютър обаче не умееше да се напряга — той съобразяваше и отговаряше стократно по-бърже от човешкия мозък.
— Не знам. Ти ли ме спаси?
Върху капака на хомосинтезатора лежеше малък, но яко брониран почти като бордовата черна кутия записен апарат със стотици заложени в него въпроси, на които експериментаторът бе длъжен да отговаря всеки ден, да диктува и наблюденията си върху поведението на тази космическа раса, за каквато уж мечтаело цялото човечество от столетия насам. Дайлън бе прослушал първите въпроси: Как се появи при вас? Удовлетвори ли предварителната ви представа? Намерихте ли нещо осъдително? Опишете първите си контакти с нея?
Щеше да им даде той едни първи впечатления! Ще им тегли най-напред една псувня, от най-солените космонавтски псувни, загдето бяха нарушили четвъртия закон на роботехниката, който гласеше, че всеки робот или киборг е длъжен с вида си, с кодов номер и глас постоянно да се легитимира като не човек. Ще ми вика тая киборгеса: „Аз съм жена на Дайлън!“ Отгде накъде? Най-малкото трябва да каже, че е зачислената на Дайлън или неговата персонална киборгеса, а не да го нарича и „колега“! Ама това е чудовищно — едва сега го осъзна той, как така един киборг ще нарича човека „колега“! И на „ти“ ще му говори отгоре на всичко! Чисто престъпление е, така ще им каже, но по-напред ще вкара това голо чудовище в хомосинтезатора им и ще го превърне отново в техния уж вълшебен биопластон!
— Колега, моля те, не крий нищо от мен! — настоя чудовището, все още не получило отговор на въпросите си. — Аз трябва да знам обстановката на космолета, за да решим какво да предприемем.
Ти ли ще ми предприемаш нещо, ма! — напря викът в гърлото му, но той с усилие го преглътна и отговорът излезе мъчително сдъвкан, вместо властен:
— Решенията тук вземам аз.
— Колега, аз също съм член на екипажа — строго му напомни тя, сякаш отдавна е трябвало да го знае-, а после избухна в поразително женски и съвсем съпружески упреци: — Видно е как вземаш сам решенията си! На кораба цари мръсотия и безпорядък, почиствано е само в командното помещение и двигателния отсек. И защо си пуснал тия зверове да се шляят навсякъде? Това космолет ли е или зоологическа градина?
Неочаквано обидата му премина в нещо като развеселено великодушие: забавна история, един киборг му се караше! Рече, за да изпробва властта си:
— С почистването ще се заемеш ти, и то веднага! Знаеш, ли как се прави?
— Вече почистих. Исках да затворя кучетата в трюма, но те не ми се подчиниха, а се отказах да прилагам насилие, защото не знам за какво са потребни на екипажа.
Ето го конфликта с кучетата! — развесели се още повече Дайлън, но в следващия миг отново изтръпна: Да приложи насилие спрямо тия два като лъвове яки и като шимпанзета бързи и ловки звяра? Които за секунди щяха да я разкъсат? Но… щяха ли наистина да я разкъсат? Нали тая сияйно нежна кожа според техническото описание, издържала и без скафандър в открития Космос, а и старите киборги са известни със своята булдозерска сила и здравина! И Дайлън отново се уплаши. Не, наистина не е човек, човекът винаги би разбрал за какво е нужно едно куче, колкото и да не изпитва симпатия към животните!
— Колега — рече киборгът и го доуплаши, — аз подредих навсякъде, докато ти спеше, но не знам коя е кабината на Дайлън, а тя е и моята кабина.
— Избери си някоя друга. Всички са празни — изхитрува той в страха си, не усетил, че това означаваше и покана за оставане. А нали се канеше да я пъха обратно в хомосинтезатора!
— Колега, пак ще те помоля, не крий нищо от мен! Какво се е случило с Дайлън? На тази планета ли са загинали?
Уж го молеше, а гласът й бе толкова властен, че той отново рефлективно изрече:
— Аз съм Дайлън — и застина в очакване, но най-малко това бе очаквал:
Статуйно неподвижното красиво лице внезапно засия така радостно и една толкова щастлива усмивка избухна на станалите чувствено меки устни, че той съвсем се стъписа, сякаш истинското чудо едва сега започваше. Без всякакъв преход, без да се срамува, че преди това не го е познавала, тя извика „Дайлън, мили!“ и тръгна към него с разтворени обятия, с разлюлени гърди.
Той отново побягна, сега пък в насрещния край на щурманската кабина. Завря се чак между компютърния пулт и стената, изрева:
— Махай се!
Усмивката не изчезна от устните й, макар тя да спря настъплението си към него, силеше се да стане още по-очарователна. Веселите вампирски зъбчета блестяха влажни, като че ли казваха нещо свое си, различно от другите. В стъкления й поглед за пръв път се появи подобие на живот и то приличаше на внезапно отразени отнякъде игриви светлинки. Гласът й стана гальовен и мек.
— О, мили! Ти ми се сърдиш. В какво се провиних? Накажи ме, мили, накажи ме най-строго! И най-нежно! — добави тя вече с наистина палава, наистина флиртуваща усмивка.
И чак сега му заприлича едновременно на актрисата от филма и на последната му авантюра, преди да поеме с експедицията. А когато в следващия миг тази усмивка съумя да се превърне и в срамежлива, той изрева повторно:
— Махай се, чуваш ли! Що не си се облякла?
Тя погледна към гърдите си и не намери нищо нередно. Не съзнаваше своята голота, както според легендата Ева не съзнавала голотата си, преди да захапе ябълката на познанието. А името му сигурно е било заложено в мозъка й като код на принадлежност, затова тя така изведнъж се превърна в готова за нежност и за подчинение жена.
— В склада за лични вещи ще намериш и женски дрехи. Върви да се облечеш! — заповяда й той, отново успокоен от нейното покорство.
И си помисли, че ще трябва да я обучава или по-скоро — дресира, както бе дресирал и двете кучета. Каквито и готови знания да са заложени у нея, нямаше да се мине без по-специално обучение, ако искаше да я превърне в действително полезен член на екипажа, както с наивно самочувствие бе се изразила тая кибернетична кукла.
Тя послушно тръгна към вратата и той едва сега събра кураж да я погледне цялата, в гръб. Тялото й бе изваяно като за участие в конкурс за „Мис Галактика“. Не, оная от филма нямаше такова тяло, едва ли и в живота се срещаха толкова хармонични и красиви пропорции. Във въображението си той бе я виждал по-мургава, а кожата й сияеше бяло-розова, като току-що излязла изпод химическия душ, възбудена от парещата струя на сушилния апарат. Бе забравил при програмирането да спомене цвета на кожата, но не заради кожата не изпита желание да докосне това тяло — може би защото бе лишено от пикантността на някоя чаровна диспропорция и предразполагаше повече към съзерцание. За миг усети и такова желание: да я спре с някоя команда, да я разгледа просто като художествено произведение — в края на краищата тя беше и произведение на изкуството, не само на науката. Може би защото и мъжките му рецептори бяха вкочанени от трагичната загуба на другарите. А най-вече защото това там не беше от човешка кожа и човешко месо, и когато го докоснеш, непременно ще те отврати с плитката студенина на изкуствена материя.
— Чакай! — промълви той тихо; като че ли го каза само в мислите си, но тя го чу.
Обърна се с новата си почти автоматизирана готовност за послушание. Сега и предната част на тялото й засия към него с цялата си изложбена красота.
Той още не знаеше как да мотивира заповедта си, но вече не се боеше да я оглежда, защото не я гледаше като мъж. Инстинктивно търсеше роботското у нея, търсеше го като желана опора, не го откри и се усети окончателно отблъснат. По-добре да беше истински робот, а това, един дявол знае какво е! Що ли му трябваше да се захваща с идиотския експеримент, така спокойно си му беше в компанията на кучетата!
Оголила и веселите си вампирски зъбчета, та сякаш всичко да бъде голо у нея, тя чакаше новата команда. Той усети, че е на път да я намрази. Рече, за да изличи опротивялата му вече усмивка:
— Как се казваш?
— О, мили, нима си забравил? Такова хубаво име, Галатея! Но ако не ти харесва, назови ме, както ти желаеш!
Вярно, в инструкцията пишеше, че можеш да й дадеш името по-късно. Никакво име нямаше да й дава, дошла бе и ще си отиде с фабричното си название, иначе би означавало ново отстъпление пред налудничавите идеи на нейните създатели.
Галатея бе изрекла отговора си, без нито за секунда да увреди с нещо на своята усмивка, и Дайлън си рече още: Те ти поръчаната усмивка! Ще си я имаш, докато ти се доповръща! А на глас понечи отново да й заповяда да се облече, но тя тръгна към него. Той се насили да не побегне за трети път, да види все пак какво я е накарала да предприеме програмата в компютъра й.
Тя властно залюля бедра, просташки предизвикателно раздруса гърдите си, а пламъчетата в екранно сините й очи сякаш бяха си вече нейни и можеха да минат за страст. Промърка глезено:
— Дайлън, мили Дайлън, не искаш ли да се любиш с мен?
Той стисна зъби да не изкрещи за трети път. Стисна за миг и клепачи, та отваряйки ги, да може да се надсмее на нейното замислено да прелъстява кълчене и го обхвана една жестока веселост: „На ти и поръчаното шеговито излияние на чувствата!“ Излезе от убежището си зад щурманския пулт, сграбчи я за ръката и с безпаметен гняв я помъкна подире си.
Спря се чак пред гигантския куб на хомосинтезатора, отвори вратата му, заповяда:
— Влизай!
Галатея, очарователно покорна и очарователно усмихната, се вмъкна през тясната врата, изправи се в полумрака на кабинката и я освети с една нова закачливост, която бликна не само от лицето й, от цялото й поприведено, сякаш дебнещо го тяло. Не, не разбираше какво я очаква! Нима тоя неин уж съвършен компютър погрешно бе преценил, че това е игра? Че може би ще е дори някаква любовна игра? Или реагираше единствено с бездушно автоматичното доверие на машината към човека?
Той побърза да затръшне вратата, да я херметизира със специалните ръчки. И едва когато ги пусна, усети, че преди бе стискал нещо меко, топло, гъвкаво. Ръката на Галатея бе приличала на всяка нормална човешка ръка. Но, по дяволите, топлината е най-лесното, което са могли да измислят ония супергениални идиоти, нейните създатели! Тия атомни или кой Знае какви там генератори в нея…
Въпреки това продължи да вижда нейната по детски дебнеща закачливост и зад затворената врата продължи да усеща ръката й. И не посегна към бутона, който отново щеше да я превърне в безформената биопластонна маса, от която бе се родила, както според легендата се била родила от морската пяна оная богиня на любовта Афродита. Кого щеше да убие? Глупости! Не кого, какво — трябва да се каже! Но сигурно и създателите й още не го знаеха, иначе нямаше толкова настойчиво от него да чакат отговора.
Той разхерметизира вратата и Галатея изскочи навън, като играло си на криеница дете, триумфиращо засмяна, разперила ръце за прегръдка.
— Дайлън, мили, не искаш ли да се любиш с мен? Той я пресрещна с една плесница, неотмерено силна, която изплющя съвсем като върху човешка буза. Но сигурно бе си го въобразил, защото от дете не бе удрял някого, и сам се вкамени от тази плесница. Галатея дори не залитна. Яка бяха я направили, устойчива и понасяща, съвсем по програмата за Ева. Дори усмивката й не се изкриви от удара, което допълнително го порази. Попита плахо, а защо трябваше да се чувствува виновен?
— Не те ли обижда това?
Тя отвърна игриво, с откровено влюбени очи:
— Защо да ме обижда, мили? Ти си ме галиш, ти си ме биеш. Само че не разбрах за какво ме наказваш сега.
Кошмар, рече си той, истински кошмар! Но вече бе го обзела предишната тръпна развеселеност, а в нея нямаше нищо жестоко само човъркащи остатъци от чувството му за вина. Рече:
— Та да престанеш да се усмихваш. Нали имаш усет за времето? Не може да нямаш в себе си часовников механизъм — наблегна той, за да й подскаже, че самата тя е механизъм. — Ще ми се усмихваш на всеки трети, да кажем, на всеки втори час. Ясно ли е! Хайде, върви да се облечеш!
И дори съзнателно си позволи да докосне рамото й при отпращането, да се доубеди в топлината на тая бяло-розова, сякаш на току-що изкъпано бебе плът.
— Дайлън, мили, нека после слезем на планетата! — примоли се тя, съвсем като любяща съпруга. — На кораба няма достатъчно работа за мен, а аз трябва нещо да работя.
— Върви да се облечеш, ти казах! — повтори той с попресилена, но я усети и като бащинска строгост.
Галатея изхвръкна от лабораторията, пъргава, лека на босите си нозе и видимо щастлива, че изпълняваше най-после едно негово желание. А Дайлън със същото претръпнало съзнание, с което бе я поръчвал, си помисли подире й, че всъщност експериментът едва сега започваше. И че ще си има все пак някакво там занимание с тая космическа раса през трите години, докато чакаше спасението. И си помисли още, по-скоро като весела закана, че никак няма да е леко това занимание — да се направи от нея нещо, което да прилича на човек. Впрочем защо после да не слязат и на планетата? Двама души с две кучета, вече си е — без малко щеше да каже „семейство“, — вече си е цял изследователски екип, цяла колония!…