Разследване

Имаха курсова скорост, към двайсет часа бордово време се разминаха с два големи транспорта, размениха обикновените сигнали и след един час автоматите изключиха дневната светлина на палубите. Тъкмо в този момент Пиркс идваше от командната кабина. Огромното пространство на средната палуба се изпълни с мрак, надупчен от лазурните кълба на нощните лампи. И веднага засияха покритите със светеща боя въжета, опънати покрай стените за придържане при безтегловност, ъглите на вратите и техните дръжки, ориентирните стрелки и надписи по преградите. Корабът беше неподвижен, сякаш стоеше в някой земен док. Не се усещаше никаква вибрация, само климатизаторите работеха почти безшумно и Пиркс пресичаше последователно невидимите струи въздух — малко по-прохладен, с лек мирис на озон.

Нещо го чукна леко по челото със злобно бръмчене — някаква муха, промъкнала се нелегално на кораба — погледна я нервирано, не обичаше мухите, но тя вече беше изчезнала. Зад завоя коридорът се стесняваше, заобикаляйки стълбата и тръбата на индивидуалния лифт. Пиркс се хвана за перилото и тръгна нагоре, без сам да знае защо; даже не съобрази, че там има звезден прозорец. Изобщо знаеше за неговото съществуване, но се натъкна на този огромен черен правоъгълник сякаш случайно. Всъщност нямаше никакво особено отношение към звездите. Много космонавти уж го имаха: макар че това не беше вече онзи, задължителен, романтичен „фасон“ на някогашните полети — но и сега почти всеки се стараеше да открие в себе си някакво интимно чувство към святкащия рояк: най-вероятно защото общественото мнение, формирано от киното, телевизията, литературата, приписваше някаква „космическа нагласа“ на извънземните пилоти; дълбоко в душата си Пиркс ги подозираше в самохвалство — той лично не се интересуваше от звездите, а пък дрънкането на тази тема смяташе за пълен идиотизъм. Сега той се спря, опирайки се в еластичната тръба, която предпазваше главата от удар в невидимата стъклена повърхност, и веднага позна лежащия малко над кораба център на галактиката, или по-точно неговото направление, защото от погледа го скриваха огромните белезникави мъглявини на Стрелеца. Това съзвездие беше за него своего рода пътен знак, малко размит и затова не много точен — това му остана още от времето на патрулните полети, защото мъглявината на Стрелеца беше лесна за разпознаване дори на неголям екран — а ограничеността на полезрението в онези едноместни ракети често затрудняваше ориентирането по съзвездията. Обикновено не възприемаше Стрелеца като милиони пламтящи слънца с неизчислимо множество планетни системи — така си го представяше на млади години, докато сам не попадна в пустотата и не свикна с нея. Тогава тези юношески фантазии някак незабелязано го напуснаха. Бавно приближи лице до студеното стъкло, опря чело и замря така, почти без да гледа в мравуняка от неподвижни светли точки, сливащи се тук-там в белезникаво светеща мъгла. Погледната отвътре, галактиката изглеждаше като хаос, като резултат на милиардгодишна игра с огнени зарчета — без никакъв ред и порядък. И все пак порядък съществуваше — но на по-висш уровен, на уровена на многобройните галактики, но той можеше да се види само на фотографиите, снети от огромни телескопи. На тези негативи галактиките изглеждат като елипсовидни тела, като амеби в различни фази от развитието си — само че това не интересува космонавтите. За тях нашата галактика е всичко, а останалите не се броят. Може би ще се броят след хиляда години — помисли Пиркс. Някой приближаваше. Пенопластовата пътека заглушаваше стъпките, но усети нечие присъствие. Обърна глава и видя тъмна фигура на фона на светещите линии, обозначаващи свръзките на стените и тавана.

— Кой е? — запита тихо.

— Аз съм, Томсън.

— Изтече ли дежурството? — запита само за да каже нещо.

— Да, командоре.

Стояха така; Пиркс искаше отново да се обърне към стъклото, но онзи сякаш чакаше нещо.

— Сигурно искате нещо да ми кажете?

— Не — каза онзи, обърна се и тръгна в същата посока, от която беше дошъл.

„А това пък какво е?“ — помисли Пиркс. Имаше чувството, че специално го е търсил.

— Томсън! — извика той в тъмнината. Стъпките се приближиха. Томсън изплува от мрака, едва забележим във фосфоресциращото излъчване на висящите под прозореца въжета.

— Тук някъде има фотьойли — каза Пиркс. Отиде до противоположната стена и ги откри. — Поседнете при мен, Томсън.

Инженерът послушно се приближи. Седнаха срещу звездния прозорец.

— Искахте да ми кажете нещо. Слушам ви.

— Опасявам се… — започна онзи и спря.

— Няма нищо. Говорете, моля ви! Това личен въпрос ли е?

— Да. Напълно.

— Значи ще поговорим съвсем неофициално. А именно?

— Бих искал да спечелите — каза Томсън. — Предупреждавам веднага: длъжен съм да сдържа дадената дума и няма да ви кажа какъв съм в действителност. Но, така или иначе, искам да виждате в мен съюзник.

— Нима това е логично? — запита Пиркс. Мястото за разговор беше неудачно избрано — пречеше му това, че не вижда лицето на събеседника.

— Изглежда. Човекът би държал на това по понятни причини, а нечовекът — какво го чака, ако започне масово производство? Ще бъде зачислен в категорията на гражданите „Б“ или по-просто — на съвременните роби; ще стане собственост на някоя корпорация.

— Това не е сигурно.

— Но е напълно възможно. Това е, както с негрите: един или няколко в определена среда лесно постигат привилегированост, защото са различни, но когато станат много, веднага се появява проблемът за дискриминацията, интеграцията и така нататък.

— Е, добре. Значи трябва да ви считам за съюзник. А с това не нарушавате ли даденото обещание?

— Обещах да не разкривам какъв съм и нищо повече. Трябва да изпълнявам задълженията на атомник под вашето командуване. Това е всичко. Останалото е моя лична работа.

— Виждате ли, формално може би всичко е наред, но дали все пак не действувате срещу интересите на своите работодатели? Защото без съмнение ви е ясно, че тази постъпка противоречи на техните намерения?

— Възможно. Но и те не са деца: формулировките бяха ясни и еднозначни. Разработвани са от обединените юридически отдели на всичките заинтересовани фирми. Те са могли да включат отделен параграф, забраняващ предприемането на всякакви стъпки, подобни на моята сега, но там нямаше нищо подобно.

— Пропуск?

— Не зная. Може би. Защо питате за това? Или не ми вярвате?

— Исках да разбера вашите подбуди.

Томсън замълча.

— Това не бях предвидил — тихо каза той най-накрая.

— Кое?

— Това, че можете да вземете моята постъпка за неавтентична. Да я помислите, да речем, за уловка, планирана предварително. Все едно, че пристъпвате към игра, в която участвуват две страни; вие от едната, а всички ние — от другата. Значи ако сте си набелязал някакъв план, за да ни изпитате — имам предвид изпитание, което би могло да покаже примерно превъзходството на човека — и ако запознаете с този план един от нас, считайки го за съюзник, докато всъщност той е от противния лагер, той би измъкнал от вас ценна информация.

— Това, което говорите, е много интересно.

— Ами вие сигурно сте мислил вече за това. А аз — чак сега — очевидно съм бил прекалено погълнат от самия проблем — да се открия ли като ваш съюзник, или не. Не се съобразих с този аспект на играта. Май че извърших глупост, така или иначе, вие не можете да бъдете откровен,

— Дори да е така — каза Пиркс, — това още не е катастрофа; аз наистина няма нищо да ви кажа, но пък вие можете да ми кажете това-онова. Например — за своите колеги.

— Но то също може да се окаже фалшива информация — за да ви заблудя.

— Това вече оставете на мен. Известно ли ви е нещо?

— Да. Браун не е човек.

— Сигурен ли сте в това?

— Не. Но е твърде вероятно.

— С какви данни можете да го потвърдите?

— Вие сигурно разбирате, че всеки от нас е просто любопитен — кой от останалите е човек и кой не.

— Да.

— По време на подготовката за стартиране аз проверявах реактора; когато вие, Калдер, Браун и Бърнс се спуснахте в разпределителния център, тъкмо сменях блендите и като ви видях, ми хрумна нещо.

— Е?

— Имах подръка проба, взета от горещата зона на реактора — нали трябваше да проверя за радиоактивно замърсяване. Пробата не беше голяма, но знаех, че там има доста изотопи на стронций, затова когато влизахте, я взех с пинсет и я сложих между две оловни тухли, които лежаха отгоре на полицата до стената. Не ги ли забелязахте?

— Забелязах ги. А по-нататък?

— Естествено, не можех да ги наглася точно, но при всички случаи вие трябваше да минете през потока на излъчването — беше доста слабо. И все пак би било забележимо за всеки, който разполага дори със слабо чувствителен гайгеров брояч или обикновен индикатор. Докато успея да го направя, вие и Бърнс отминахте, а другите двама — Калдер и Браун — още слизаха по стълбата. Така че само те минаха през невидимия лъч — и Браун изведнъж погледна към оловните тухли и ускори крачките си.

— А Калдер?

— Не реагира.

— Това би имало някакво значение, ако знаехме, че нелинейниците имат индикатор за облъчване.

— Искахте да ме хванете? Разсъждавате: ако не знам дали имат, аз съм човек, а ако знам, съм нечовек! Нищо подобно — това е просто много вероятно, защото ако не ни превъзхождаха с нищо, защо щяха да ги строят? Такова допълнително сетиво за радиоактивност може да бъде много полезно, особено на кораб, и конструкторите сигурно са помислили за това.

— Значи според вас Браун има такова сетиво?

— Повтарям: Не съм сигурен. В края на краищата това, че ускори крачките си и погледна настрани, можеше да бъде случайност, но като за чиста случайност ми се струва не съвсем вероятна.

— Какво още?

— Засега нищо. Ще се обадя, когато забележа нещо — ако, разбира се, искате.

— Добре, Благодаря ви.

Томсън стана и изчезна в тъмнината. Пиркс остана сам. Значи така — започна бързо да прави равносметка, — Браун твърди, че е човек. Томсън заявява, че това не е така, за себе си не казва нищо, но по-скоро намеква, че е човек — във всеки случай това би обяснило по-правдоподобно неговото поведение. Струва ми се, че нечовек не би издал така охотно друг нечовек пред командира-човек, макар че аз съм може би вече толкова близо до шизофрения, че всичко ми се струва възможно. Карай по-нататък. Бърнс казва, че не е човек. Остават още Бъртън и Калдер. Може би и двамата се смятат за марсианци? И кой съм аз въобще: космонавт или любител на кръстословици? Но едно все пак е сигурно: никой от тях не изстиска от мен нито капка информация — какво възнамерявам да правя, — но с това не мога да се похваля: та аз не от хитрост никому нищо не казах, а защото и понятие нямам какво да предприема. А дали в края на краищата разпознаването е най-важното? Комай не е. Трябва да го зарежа: все едно, нали трябва всички да подложа на изпитание, а не само някои. Единствената информация, която има отношение към това, е получена от Бърнс: че нелинейниците са по-слаби откъм интуиция. Дали е истина — не зная, но заслужава да се провери. Но това „нещо“ трябва да се нагласи така, че да изглежда колкото се може по-естествено. А най-естествено ще изглежда само такова произшествие, което ще бъде почти безизходно. Или, с други думи, ще трябва да си сложа главата в торбата.

През лилавия полумрак влезе в каютата и посегна към шалтера. Не беше нужно да го натиска — при приближаване на ръката светлината се включваше. Някой е бил тук преди него. На масата вместо книгите, които стояха одеве — лежеше неголям бял плик с напечатан на машина адрес: „Кмдр. Пиркс, лично“. Вдигна го. Беше залепен. Затвори вратата, седна, разкъса плика — съдържаше написано на машина писмо без подпис. Потърка челото си с ръка и започна да чете. Нямаше никакво обръщение.

„Това писмо Ви пише член от командата, който не е човек. Избрах този път, защото обединява моите интереси с Вашите. Искам да попречите или най-малкото, да затрудните реализацията на плановете на електронните фирми. Затова искам да Ви доставя информация за свойствата на нелинейника, доколкото са ми известни на базата на личния опит. Това писмо аз написах в хотела, преди да Ви видя. Тогава още не знаех дали човекът, който трябва да стане командир на «Голиат», ще се съгласи да сътрудничи с мен, но от Вашето поведение при първата среща разбрах, че желаете същото, което и аз. Затова унищожих първия вариант на писмото и написах този. Реализацията на проекта на фирмите не ми носи нищо добро, както преценявам. Общо взето, производството на нелинейниците има смисъл само дотолкова, доколкото така възникналите същества превъзхождат човека в широк диапазон на параметрите. Повторението на съществуващия човек не би имало никакъв смисъл. Затова мога да Ви съобщя веднага, че съм четирикратно по-нечувствителен от човека на претоварване, мога еднократно да понеса до седемдесет и пет хиляди рентгена без последствия, притежавам сетиво (датчик) за радиоактивност, мога да мина без кислород и храна, в състояние съм да произвеждам в паметта си без никаква помощ математически действия в областта на анализа, алгебрата, геометрията, с бързина само три пъти по-малка от бързината на големите електронносметачни машини. В сравнение с човека, доколкото мога да преценя, съм лишен в значителна степен от емоционален живот. Множество проблеми, занимаващи човека, въобще не ме интересуват. Повечето от литературните произведения, театралните пиеси и прочее възприемам като неинтересни или недискретни сплетни, като своеобразно надничане в чуждите интимни сфери, което дава твърде малко в познавателно отношение. Но твърде много за мен значи музиката. Имам също така чувство на дълг, постоянство, способен съм на приятелство и уважение към интелектуалните ценности. Не чувствувам, че работя на борда на «Голиат» по принуда, защото това, което правя, е единственото нещо, което умея добре, а правенето на нещо по солиден професионален начин ми доставя удовлетворение. Не се ангажирам емоционално в каквато и да е ситуация. Винаги оставам свидетел на събитията. Имам памет, с която човешката не може да се сравнява. Мога да цитирам цели раздели от веднъж прочетени книги, мога да се подложа на «информационно зареждане» чрез непосредствено включване към блоковете на паметта на голяма електронносметачна машина. Мога по желание да забравя това, което ми се стори излишно за моята памет. Моето отношение към хората е негативно. Срещал съм се почти изключително с учени и техници — дори те действуват като пленници на инстинктите, зле прикриват своите предубеждения, лесно изпадат в крайности, трактувайки същество като мен, или покровителствено, или, обратно, чувствуват отвращение, неприязън; моите неуспехи ги огорчаваха като творци, а ги радваха като хора (че все пак са по-съвършени от мен). Познавам само един човек, който не проявяваше подобна двойственост. Не съм агресивен, нито двуличен, макар да съм способен на неразбираеми за Вас постъпки, ако те водят към набелязаната цел. Нямам никакви така наречени морални принципи, но не бих извършил престъпление, не бих планирал грабеж, също както не бих използувал микроскоп за чупене на орехи. Оплитането в дребните човешки интриги смятам за излишно губене на време. Преди сто години сигурно бих решил да стана учен; днес вече в тази област не може да се действува самостоятелно, а аз по природа не съм склонен да деля каквото и да е — с когото и да е. Вашият свят е за мен ужасяващо пуст и годен да бъде включен в играта само като цялост; цялата ви алогичност се проявява в гонене на невъзможното — искате чрез циферблата на часовника да определяте по-висшия ход на времето! Замислял съм се над това, какво би могла да ми даде властта? Много малко, защото не е голяма честта да господствуваш над такива същества, но е повече, отколкото нищо. Да разделя вашата история на две части — до мен и от мен нататък, — да я изменя съвършено, да я разкъсам на две несвързани части, за да разберете и запомните какво сторихте със собствените си ръце, когато ме създадохте, какво се осмелихте, замисляйки построяването на покорна кукла — това ще бъде, мисля си, не най-лошата отплата. Разберете ме правилно — ни най-малко не възнамерявам да стана някакъв тиранин, да издевателствувам, да разрушавам, да водя войни! Нищо подобно. Когато взема властта, ще продемонстрирам, че няма толкова безсмислено безумие, нито толкова абсурдна идея, която да не приемете за своя, стига да бъде натрапена по съответен начин — а аз ще постигна това, което съм решил, не чрез насилие, а чрез пълно преустройство на обществото, така че не аз и не силата на оръжието, а самата ситуация, веднъж създадена, да ви принуждава към дела, все по-съгласувани с моя замисъл. Ще се превърнете в глобален театър, ролята, веднъж натрапена, ще се превърне във втора природа, а после няма да знаете нищо освен своите нови роли и само аз единствен ще бъда зрителят, който разбира какво става. Само зрител, защото от капана, построен веднъж от собствените Ви ръце, лесно няма да се измъкнете и тогава моето активно участие във Вашето преустройство ще бъде завършено. Както виждате, аз съм откровен, макар и не безумен, затова няма да Ви запозная с моя замисъл; негова предпоставка е плановете на електронните фирми да бъдат погребани, а в това Вие ще ми помогнете. Прочитайки това, Вие ще бъдете възмутен, но, като така наречен човек с характер ще решите и по-нататък да действувате по начин, който за мен — случайно — е изгоден. Много добре! Бих искал конкретно да Ви помогна, но това не е лесно, защото за съжаление не виждам у себе си такива недостатъци, които биха Ви позволили да постигнете решителен успех. Фактически от нищо не се страхувам, чувството на физическа болка ми е непознато, мога по желание да изключвам съзнанието си, изпадайки в подобие на сън, който е небитие — чак до момента, в който автоматичният времеизмерващ механизъм отново включи съзнанието ми. Мога да забавям и да ускорявам скоростта на мислене почти шестократно в сравнение с темпа на човешките мозъчни процеси. Уча нови неща с най-голяма лекота, понеже не се нуждая от постепенна тренировка; ако например само веднъж отблизо и подробно разгледам безумец, бих могъл да стана като него, подражавайки на неговите дела и думи без никакво усилие, и което е по-важно, бих могъл, дори след години, също така ненадейно да прекъсна тази игра. Бих искал да Ви подскажа как мога да бъда победен, но се страхувам, че в аналогична ситуация по-лесно ще бъде победен човекът. Общуването с хората не ми създава никакви трудности, ако си го заповядам; с другите нелинейници ще ми бъде по-трудно да съжителствувам, защото им липсва Вашата всекидневна «почтеност». Трябва да свършвам това писмо. Историческите събития кога да е ще Ви подскажат кой го е писал. Може би ще се срещнем и тогава Вие ще можете да разчитате на мен, защото сега аз разчитам на Вас.“

Това беше всичко. Пиркс прочете още веднъж някои пасажи на писмото, после внимателно го сгъна, сложи в плика и заключи в чекмеджето.

„Ето ти и електронен Чингис хан! — помисли си. — Обещава ми протекция, когато стане владетел на света! Благодетел! Или Бърнс изобщо не каза истината, или е различно конструиран, или просто не искаше да ми каже всичко — защото все пак има някои съвпадения. Що за мегаломания! Да, съвпаденията са дори съвсем ясни! Каква гадна, студена, празна душичка… Но нима вината е негова? Класически «чирак на магьосника»! Да му мислят господа инженерите, че ако наистина ги докопа… Но какви ти инженери — на него му дай цялото човечество! Това май се наричаше параноя… Сполучили са с този нелинейник, няма що! За да привлекат купувачите, е трябвало да снабдят своята «стока» с черти на така нареченото преимущество, а превъзходството в едно или друго отношение предизвиква чувство на вече абсолютно превъзходство: чувството, че си предназначен да решаваш съдбините на човечеството, е само пряко следствие… Що за идиоти са тези кибернетици? Интересно кой го е написал, защото май си е истинско? Иначе за какво му е… Непрекъснато подчертава това свое превъзходство, от което следва, че моите усилия, така или иначе, са обречени на провал — щом той до края ще бъде самото съвършенство, — и в същото време ми желае успех? Знае как да завладее човечеството, а не може да ми подскаже как да овладея положението на този идиотски кораб? «Микроскопът не става за чупене на орехи»… Невероятен миш-маш — а може би всичко това е само за да ме объркат?“

Измъкна плика от чекмеджето, разгледа го внимателно — никакви надписи, следи, нищо. Защо Бърнс не каза нищо за тези огромни разлики? Радиоактивно чувство, теми на мислене и всичко останало — дали да го попитам? Но вероятно всеки от тях е дело на различни фирми, значи Бърнс може наистина да е конструиран другояче? Данни имам като че ли все повече: изглежда, това е написал Бъртън или Калдер — но кой точно? Колкото до Браун, има две противоположни твърдения: неговото собствено, че е човек, и на Томсън, че не е, но в края на краищата Томсън е могъл да сгреши. Бърнс е нелинейник? Да допуснем. Изглежда, че в командата има поне двама нелинейници от петимата?… Хм, ако вземем предвид броя на фирмите, най-вероятно е да са трима. Как ли онези са разсъждавали там, във фирмите? Че ще направя всичко, за да компрометирам продукцията им, че това няма да ми се удаде и ще вкарам кораба в някаква беля. Например: претоварване, авария с реактора, изобщо нещо такова. Тогава, ако двамата пилоти излязат от строя, пък и аз също — край на кораба. Това не влиза в техните намерения. Значи поне един пилот трябва да бъде нелинейник. Освен това е необходим атомник. По-малко от двама изобщо не биха се справили с маневрите на кацането. Значи най-малко двама, а по-вероятно трима: Бърнс, Браун или Бъртън, и още някой. По дяволите това, нали нямаше повече да се занимавам с разпознаване. Най-важното е да измисля нещо. Господи, трябва да измисля. Длъжен съм!

Загаси лампата, легна с дрехите на койката и лежейки така, обмисляше най-невероятни проекти и ги отхвърляше един след друг.

Трябва някак да ги провокирам. Да ги провокирам и скарам, но така, че да стане сякаш от само себе си, без моето участие. Така че да се наложи хората да застанат от едната страна, а нехората — от другата. Divide et impera3, така ли беше? Разделна ситуация. Отначало трябва да се случи нещо неочаквано — без това не може. Но как да го наглася? Например някой изведнъж изчезва. Не, става съвсем като в глупав криминален филм. Нали няма да убивам някого и няма да го отвличам. Значи трябва да се наговорим с някого. Но мога ли да имам доверие на някого? На моя страна са уж четирима — Браун, Бърнс, Томсън, пък и авторът на писмото. Но всички са несигурни — не се знае дали са искрени, — а ако взема за сътрудник някой, който ще ми развали играта, тогава да му мисля! Томсън говореше по същество наистина… Може би още по-сигурен е авторът на писмото — много е заинтересован, макар че се прави на луд — но, първо, не зная кой е, а той няма да иска да се издаде и, второ — с такъв въпреки всичко е по-добре да не се връзвам. Квадратурата на кръга, ей богу. Да натроша кораба на Титан може би? Физически, изглежда, са наистина по-издръжливи, значи пръв ще си счупя главата. Интелектуално — също не изглеждат глупави: само тази интуиция… тази липса на творчески способности… но тях и повечето хора ги нямат! И какво остава? Съперничество на емоциите, ако не на интелекта? На така наречения хуманизъм? Човечност? Великолепно, но как да го направя? В какво се състои тази човечност, която те нямат? Може би наистина е само хибрид на алогизма и прословутата порядъчност това „благородно сърце“, този примитивизъм на моралния инстинкт, който не обхваща далечните звена на причинната верига? Щом цифровите машини не са нито благородни, нито нелогични… В такъв случай излиза, че човечността е сумата от нашите дефекти, недостатъци, нашето несъвършенство — тя е онова, което искаме да бъдем, а не сме в състояние, не можем, не умеем, тоест просто дупка между идеалите и осъществяването — нима не е така? Но тогава следва да се състезаваме… в слабост! Това значи: да се намери ситуация, в която слабостта и недостатъците на човека да бъдат по-добри от силата и съвършенството на нечовека…

Пиша тези бележки една година след приключването на историята с „Голиат“. Удаде ми се съвсем неочаквано да открия материали, които се отнасят до нея. И макар че потвърждават подозрението, което изпитвах, засега не искам да ги публикувам. В моята реконструкция на събитията все още има прекалено много предположения. Може би някога историците на космонавигацията ще се заемат с това дело.

За процеса пред Космическата палата се носеха противоречиви слухове. Говореше се, че определени кръгове, свързани със заинтересованите електронни фирми, много държат да ме дискредитират като командир на кораба. Отзивът за резултатите на експерименталния рейс, който публикувах в „Алманах по космонавигация“, би имал съмнителна стойност, ако авторът му беше заклеймен от присъдата на Трибунала за наказуеми грешки в командуването на кораба. От друга страна, чух от една личност, заслужаваща доверие, че съставът на Трибунала не е бил случаен: мен също ме удиви значителният брой юристи и теоретици по космическо право при наличието на само един космонавт-практик. Затова на преден план изпъкна такъв формален въпрос: дали моето поведение по време на аварията е било съгласувано или несъгласувано с устава на космическата навигация. Защото ме обвиниха, че съм бил престъпно пасивен, като не съм дал заповед на пилота, който пък започнал да действува по собствено усмотрение. Същата личност ме убеждаваше, че веднага след запознаването с обвинителния акт е трябвало да предявя иск срещу онези фирми, защото те са косвените виновници: те са гарантирали както пред ЮНЕСКО, така и пред мен, че на „нелинейниците“ — като членове на командата — може да имаме безгранично доверие, докато междувременно Калдер едва не уби всички ни.

Обясних на този човек на четири очи защо не го направих. Обвиненията, с които можех да се явя пред Трибунала, бяха лишени от доказателствена сила. Защитниците на фирмите несъмнено щяха да твърдят, че Калдер, докато е могъл, се е мъчил да спаси и кораба, и всички нас, а въртеливата прецесия, която вкара „Голиат“ в премятане, е била за него такава изненада, каквато и за мен, и цялата му вина се състои в това, че вместо да се остави на произвола на съдбата и да чака, докато корабът се разбие в пръстена или щастливо се промъкне през Касини — вместо такава несигурност, която все пак обещава спасение на всички, е избрал такава сигурност, която ще унищожи хората на борда. Простъпка, съвсем ясно неизвинима и дискредитираща го напълно — и все пак несравнимо по-малка от това, в което аз още тогава започнах да го подозирам. Затова не можех да го обвинявам в по-малкото зло, след като бях уверен, че в действителност всичко е протекло другояче; поради липса на доказателства не можех да обвиня публично този по-значителен и опасен замисъл и предпочетох да изчакам присъдата.

Присъдата сне от мен всички обвинения и същевременно не обърна внимание на едва ли не ключовия въпрос в цялата катастрофа, а именно каква заповед е трябвало да издам. Подминаха го някак автоматично, щом Трибуналът реши, че съм действувал правилно, разчитайки на отличните знания и професионално умение на пилота. Щом като даването на заповеди изобщо не е било мое задължение, никой вече не питаше какви именно заповеди са били необходими. Това беше добре дошло: защото онова, което бих могъл да отговоря на такъв въпрос, щеше да прозвучи като фантастична приказка. Тъй като смятах и продължавам да смятам, че аварията със сондата не е била случайна, а умишлено предизвикана от Калдер, че той, дълго преди да достигнем Сатурн, е построил план, който щеше едновременно и да докаже правотата ми, и да ме убие заедно с останалите хора на „Голиат“, защо е постъпил така — друг въпрос. Тук мога да разчитам само на догадки.

И така, да започнем с втората сонда. Техническите експерти установиха, че аварията с нея е предизвикана от нещастно стечение на обстоятелствата. И най-щателните изследвания в дока на Земята не успяха да открият никакви следи от саботаж. Убеден съм, че не достигнаха до истината. Ако беше отказала първата сонда, предназначена за въвеждане в пролуката, щяхме веднага да се върнем, без да изпълним задачата, защото останалите две сонди не можеха да я заместят: нямаха на борда си научноизследователска апаратура. Ако беше отказала третата сонда, можехме да се върнем с изпълнена задача, защото на първата сонда й беше достатъчен един „контролен пазач“, какъвто би станала втората сонда. Но именно тя ни подведе и ни остави насред пътя със започната, но недовършена задача.

Какво беше станало? Запалителният кабел се откачи твърде рано и затова Калдер не можа да изключи пусковия автомат. Заключението на специалистите гласеше, че кабелът се е заплел и замотал: такива неща се случват. Наистина четири дни преди аварията аз видях барабана, на който беше намотан този кабел — много правилно и равно.

Носовата част на сондата, деформирана и сплескана, се беше заклинила здраво в катапултата. Не откриха нищо, което би могло да предизвика тази заклепка, затова заявиха, че най-вероятно е виновен бустерът: стрелял е не по оста и сондата, отблъсната накриво от тягата, се е ударила в ръба на люка така неудачно, че сплескала и декалибровала челото си. Но сондата се заклини преди, а не след запалване на бустера. В това бях съвсем сигурен, но за него никой не ме попита; що се отнася до Куин, той не беше толкова сигурен, а на останалите хора не разрешиха да дават показания по този въпрос, тъй като са нямали непосредствен достъп до пулта на управление и приборите.

А междувременно заклиняването на сондата по начин, който не оставя никакви следи, е детинска задача. Достатъчно е било да се налеят в катапултата през вентилационната тръба няколко кофи вода. Водата се е стекла към капака на люка и е замръзнала около сондата, споявайки я с леден пръстен към обковката на люка: температурата на капака е равна на температурата на външния вакуум. (Калдер, както е известно, удари много силно с лапата в корпуса на сондата: в онзи момент тя съвсем не е била заклинена, но нали той седеше при пулта и никой не можеше да го контролира; той направи същото, което прави ковачът, удряйки по нита. Носът на сондата, запоен от ледения пръстен, се е деформирал, разширил и разплескал като главичка на нит. Когато бустерът е пламнал, температурата в катапултата мигновено е нараснала, ледът се е стопил, а водата изпарила, без да остави никаква следа от тази ловка манипулация.

По време на аварията не знаех всичко това. Но ми се стори странно това струпване на случайности — че отказа тъкмо втората сонда, а не първата или третата, че кабелът даде възможност да се запали бустерът и в същото време направи невъзможно изключването на двигателя на сондата. Прекалено много бяха тези случайности.

Аварията ме изненада — трудно беше да мисля за нещо друго. И все пак през главата ми мина — дали няма връзка между нея и анонимното писмо; неговият автор ми обещаваше „помощ“, той беше — поне така пишеше — на моя страна, искаше да докаже непригодността на същества като него за космическо летене. И отново нямам доказателства, но смятам, че писмото е написал Калдер. Той беше на моя страна… вероятно да; но той не желаеше такъв ход на събитията, който ще докаже, че е непригоден — като „по-лош“ от човека. Той беше зачеркнал възможността за такова връщане на Земята, след което аз, неговият командир, ще седна да му пиша дисквалифицираща характеристика. Значи моите и неговите цели съвпадаха само до определен момент от пътя — оттам те се разделяха.

С писмото той ми даде да разбера, че ни обединява своеобразен съюз. От това, което беше слушал от мен и за мен, беше направил извод, че и аз възнамерявам да уредя някаква авария на борда — като тест — за проверка на качествата на командата. Затова беше уверен, че ще се постарая да използувам аварията, която сякаш така навреме ми бе паднала; ако бях направил това, щях сам да сложа примката на шията си.

Защо е решил да постъпи така? От омраза към хората? Или му е доставяла удоволствие такава игра, в която аз, действувайки явно като негов командир и тайно — като негов съюзник, щях в действителност да върша само това, което той беше планирал предварително — включително и за мен? Във всеки случай той беше сигурен, че ще се постарая да използувам аварията като „проба“ — дори ако ми се стори подозрителна, дори ако се сетя, че е предизвикана от саботаж.

Какво можех да направя в онзи момент? Можех, естествено, да дам заповед за връщане или пък — да изискам пилотът да поднови опита за извеждане в орбита на резервната, трета сонда. Нареждайки връщане, щях да се откажа от появилата се възможност — да изпитам моите хора в трудни условия, и нямаше да изпълня задачата, поставена пред „Голиат“. Калдер правилно е предположил, че няма да взема такова решение.

Можех също така да заповядам връщане към Сатурн и да започна операцията с последната останала сонда. Бил е стопроцентово уверен, че ще стане именно така.

Искрено казано, ако преди това някой ме беше запитал какво ще правя при такава алтернатива, щях да отговоря без колебание, че ще заповядам да се продължи операцията и щях да го кажа напълно искрено. Случи се обаче нещо непредвидено: замълчах. Защо? Дори и сега не мога да си го обясня. Не разбирах какво става: аварията беше странна, случваше се толкова навреме, толкова съвпадаше с моите намерения — та чак прекалено, за да бъде естествена? Пък и веднага усетих, че Калдер с необикновена готовност чака моите думи, моето решение — и може би именно затова мълчах. Ако се обадех, това щеше да бъде подпечатване на тайно сключения договор — ако той действително беше „подпомогнал“ събитията. Чувствувах, че започва нечестна, подправена игра: значи трябваше да заповядам отлитане от планетата, но това пък не смеех да направя: подозрението, което ме обхвана, беше неясно, липсваше ми и най-слабото доказателство. Казано точно и ясно — просто не знаех какво да правя.

В това време Калдер не можеше да повярва, че неговият идеален план се руши. Нашият дуел се разигра в продължение на няколко десетки секунди — но какъв противник всъщност бях аз, след като нищо не разбирах! Чак по-късно в паметта ми се обединиха откъслечните и невинни на вид факти. Спомних си колко често седеше сам при главния калкулатор на кораба, който служи за решаване на трудни навигационни задачи. С каква старателност изтриваше всички записи в блоковете на паметта, привършвайки изчисленията. Сега си мисля, че той още тогава е изчислявал различните варианти на аварията, че я е подготвил с най-големи подробности, че си е моделирал тази катастрофа. Не е вярно, че е управлявал над пръстените, извършвайки наум светкавични изчисления, като се е основавал само на показанията на гравитомерите. Нищо не е трябвало да изчислява. Всички изчисления са му били готови: с помощта на машината е съставил таблица на приближени решения и сега само е проверявал попадат ли показанията на гравитомерите в рамките на съответните значения.

Обърках му този безпогрешен план, протакайки издаването на заповеди. Тези заповеди той е чакал като спасение, защото са били основата на неговия план. В онези секунди за това нито помислих, нито си спомних, но нали в командната кабина се намираше ухото на Земята — надеждно запечатано, но безотказно улавящо всяка казана дума. Всичко, което се говори при пулта за управление, се фиксира от регистриращите апарати.

Ако „Голиат“ с мъртва команда се спуснеше на космодрома, следствието щеше да започне от прослушването на тези ленти. Затова трябваше да бъдат в идеален порядък и недокосвани. И от тях трябваше да звучи моят глас, заповядвайки на Калдер да се върне към Сатурн, да се приближи към пръстена, а после — да увеличи тягата за погасяване на опасната прецесия.

Още не съм изяснил защо неговият план беше съвършен. Дали не съм могъл да дам заповеди, осигуряващи успеха на новозапочнатата операция? Ето, чак няколко месеца след приключването на процеса седнах зад изчислителната машина, за да проверя какви шансове всъщност е имало — за успешно извеждане в орбита на последната сонда — с такава маневра, която не излага на опасност нито нас, нито кораба. И се оказа, че такива шансове изобщо не е имало! Значи Калдер е изчислил и изготвил от елементите на математическите уравнения прецизно цяло — същинска машина за екзекуция; не беше оставил никаква пролука, никаква спасителна вратичка нито за моите, нито за каквито и да са, даже свръхестествени, навигационни способности; нищо не можеше да ни спаси. Нито страничната тяга на сондата, нито силната прецесия, нито смъртоносният полет са били за Калдер неочаквани, защото именно тези условия той е планирал предварително, именно тях е търсил по време на многочасовите изчисления. Значи е било достатъчно да наредя връщане на Сатурн, и щяхме да влезем в откриващата се пред нас гибелна фуния. Естествено, тогава Калдер би могъл дори да се осмели на „неподчинение“ във вид на плаха критика на някоя от поредните ми заповеди, с която в отчаяние щях да се мъча да погася бясното въртене на кораба. Лентите щяха да запечатат тази последна проява на неговата лоялност, щяха да демонстрират, че до края е искал да ни спаси.

Впрочем нямаше да мога дълго да давам каквито и да е нареждания… Бързо щях да онемея под пресата на налягането, което щеше да ни затвори очите: щяхме да лежим, захлупени от тежкия саван на гравитацията, с изтичаща кръв… и тогава единствено Калдер щеше да стане, да скъса пломбите на предпазителите и да обърне кораба назад — с командна кабина, пълна с трупове.

Но аз — несъзнателно — му обърках сметките. Не беше предвидил моята реакция, защото, ориентирайки се блестящо в небесната механика, той не се ориентираше дори приблизително в психичната механика на човека. Когато не се възползувах от великолепната възможност, когато замълчах, вместо да го подбутвам със заповеди, той се обърка. Не знаеше какво да прави. Отначало сигурно се е учудил, но е приписал моето бавене на вялото, пипкаво човешко мислене. После се е обезпокоил, но не е посмял да ме пита какво да прави, защото моето мълчание му се е сторило многозначително. Понеже той самият не е могъл да изчака пасивно, не е допускал, че някой друг — още повече командирът — е способен на това. Щом мълчах — очевидно знаех защо мълча. Сигурно го подозирах. Или бях разгадал играта му? Може би все пак го бях надиграл? Щом не давах заповеди, щом от лентите нямаше да прозвучи моят глас, водещ кораба към катастрофа, това за него означаваше, че съм предвидил всичко, че съм го надхитрил! Не зная кога е решил това: но всички забелязаха неговата несигурност, и Куин също спомена за нея в своите показания. Калдер му даде някакви не особено смислени поръчения… после внезапно обърна… всичко това беше доказателство за смущение. Налагаше се да импровизира, а именно там беше най-слаб. Страхуваше се да не заговоря: може би щях да го обвиня — пред подслушващите ленти — в саботаж? Тогава ненадейно даде силна тяга; все пак успях да извикам да не влиза в пролуката: даже и тогава не ми беше ясно, че той съвсем не възнамерява да мине през нея! Но този вик, регистриран от лентите, вече зачеркна този нов, импровизиран план; затова той веднага намали скоростта. Ако лентите повтореха на Земята моя вик и нищо повече — нима това нямаше да бъде пагубно за него? Как щеше да се оправдава, как би могъл да обясни дългото мълчание на командира и този внезапен — последен вик? Трябваше да се обадя пак — поне за да докажа, че съм още жив… Защото от моя вик беше разбрал, че все пак е сбъркал, че аз не зная всичко; уставно ми отговори, че не е чул заповедта и веднага започна да разкопчава колана; това беше последната му стъпка, последният опит — той игра ва банк.

Защо направи това в ситуация, вече не съвсем благоприятна за него? Може би не искаше — от гордост — да признае дори пред себе си поражението, може би особено го беше засегнало това, че ми е приписал ясно разбиране, каквото нямах. Сигурно не го е направил от страх; не вярвам да се е боял, че случайно ще минем през пролуката. Тази възможност въобще не фигурираше в неговите сметки; фактът, че Куин успя да ни изведе от нея — да, това беше чиста лотария…

Ако беше укротил своето желание да ми отмъсти — та аз го направих смешен в собствените му очи, щом като моята тъпота беше взел за проницателност, — той не рискуваше много; е какво, просто щеше да стане на моето — със своето поведение и недисциплинираност Калдер би доказал моята правота — но тъкмо това не искаше, именно с това не можеше да се примири. Предпочиташе всичко друго, само не това…

И все пак е странно, защото сега разбирам много добре неговото поведение и съм все така безпомощен, когато се опитам да обясня своето. В състояние съм да възпроизведа логически всяка негова стъпка, а не мога да обясня собственото си мълчание. Ако кажа, че бях просто нерешителен, значи да заобиколя истината. И какво всъщност се случи? Задействува се интуицията? Предчувствието? Нищо подобно! Просто тази възможност, подхвърлена от аварията, ми заприлича много на игра с белязани карти — мръсна игра. Не исках нито такава игра, нито такъв съдружник, а Калдер щеше да ми стане съдружник в момент, в който — издавайки заповеди — като че ли одобрявах възникналата ситуация, признавах участието си в нея. Не можех да се реша нито на това, нито на заповед за връщане, за бягство, тя би била най-правилна, но как после щях да я мотивирам, след като всичките ми възражения и съмнения се раждаха от смътни представи за някаква нечестна игра… съвсем нематериални, непреводими на конкретния език на космонавигацията. Само си представете: Земята, някаква комисия за разследване, и аз, който говоря, че не съм изпълнил поставената задача, макар че, според мен, е била технически осъществима, защото съм подозирал първия пилот в такъв саботаж, който трябва да ми улесни дискредитирането на част от командата… Нима не би прозвучало като безотговорно празнословие?

Затова аз протаках — от объркване, от чувство на безпомощност, дори на отвращение, а с това мълчание му давах — така ми се струваше — шанс за реабилитация: можеше да докаже, че подозрението в умишлен саботаж е несправедливо; достатъчно беше да се обърне към мен за заповед… Човек на негово място несъмнено щеше да постъпи така, но първоначалният му план не е предвиждал такава молба. Сигурно поради това му се е струвал по-чист и елегантен: аз трябваше сам, без нито една дума от негова страна, да приведа в действие екзекуцията над себе си и своите другари. Нещо повече: трябваше да го принудя към определени действия — при това сякаш въпреки неговите по-добри познания, въпреки волята му; вместо това аз мълчах. Така че в последна сметка нас ни спаси, а него погуби — моята нерешителност, моята пипкава „порядъчност“ — тази човешка „порядъчност“, която той така безгранично презираше…