Разплата

вдигнах очи, дрешникът внезапно се разтресе и аз загубих почва под краката си.

От покрива падна керемида и ме удари по рамото. Последва я още една. Тясното

помещение заскърца и застена, стените се разцепиха и подът се покри с хоросан.

– Бягай, дете! – изкрещя полудемонът и гласът надмогна оглушителния шум над главата

ми. – Трябва да излезеш оттук!

Помъчих се да стана, ала отново паднах и застанах на четири крака. Стаята продължаваше

да скърца и стене, стените се прегъваха, разцепиха се и се отвориха. Прах от хоросан

напълни ноздрите ми и залютя в очите ми. Запълзях, без да виждам, след гласа на

полудемона, която ме водеше.

Излязох от дрешника и се озовах в главната стая. Тя също се люлееше, а плочките под мен

се кривяха и се разпадаха. Парче гипс ме трясна по гърба. Друго парче, голямо колкото

човешки юмрук, рикошира в наранената ми ръка и се строши на пода, а парчета от него

влязоха в устата ми.

Докато ги изплювах, до обонянието ми достигна нещо друго, различно от миризмата на

прах от хоросан. Сладникав и странно познат мирис.

– По-бързо – каза полудемонът. – Не спирай.

Докато пълзях, люлеенето престана. Стенанието също престана. В стаята стана съвършено

тихо, нищо не помръдваше.

Огледах се. Прахта в очите ми все още предизвикваше сълзене и ме заслепяваше. Гипс

покриваше пода като с килим. По стените имаше кръпки от пукнатини и висящи парчета

хоросан.

Стаята отново изстена, този път малко по-тихо, сякаш се наместваше, остана само

сладникавият мирис.

Полудемонът продължаваше да ме подтиква. Изправих се на крака. Навън се чуваха

далечните викове и крясъци на онези от групата „Едисън“. Над главата ми светлината

проблясваше като фар и в стаята, в която липсваха прозорци, ставаше тъмно като в рог.

– Ето ти обещаното отвличане на вниманието – каза полудемонът. – Възползвай се.

Пристъпих към вратата и в същото време нещо леко ме докосна по крака. Подскочих и

погледнах надолу. Нямаше нищо. Още една крачка. Топли пръсти ме потупаха по бузата.

Нечий топъл дъх шепнеше нещо безсловесно в ухото ми, подухваше в косите ми,

гъделичкаше ме по врата.

– Ттова ти ли си? – попитах.

– Разбира се – отвърна полудемонът... от другата страна на стаята.

Огледах се. Не виждах нищо друго, освен отломки. Лампата продължаваше ту да светва, ту

да угасва. Някъде отдалече се чуваха гласове, които крещяха, че са намерили компютъра.

– Техническата им система е долу – рече полудемонът. – Идеално. А сега тръгвай.

Тръгнах напред. Вляво се чу кикот и аз се извъртях натам. Зад себе си дочух ръмжене и

отново се извъртях.

– Към вратата – каза полудемонът. – Отиди до вратата.

Силен порив горещ вятър ме събори по гръб на земята.

Над мен избухна смях. После чух нисък глас, който говореше на непознат език. Надигнах

се. Друг порив ме тръшна на земята. Наоколо ми се завихри горещ въздух, хоросановата прах

се разлетя като при пясъчна буря, като дразнеше очите ми, влизаше в носа и устата ми.

Полазих към вратата. Вятърът ме блъскаше от всички страни. От сладникавата миризма –

сега вече лепкаво сладка – стомахът ми се обърна. Нечии невидими ръце ме помилваха по

главата, по гърба, по лицето. Нечии пръсти подръпваха блузата ми, косата ми, пощипваха ме

по ръцете. Нечии гласове шепнеха и ръмжаха, пищяха в ушите ми. Ала единственият, който

бе от значение, беше гласът на полудемона, която продължаваше да ме подтиква и да ме

води към вратата.

Главата ми се удари в стената. Заопипвах наоколо, докато най-сетне намерих топката на

бравата, повдигнах се и я завъртях. Дърпах. Въртях. Дърпах.

– Не – прошепнах аз. – Моля те, недей.

„Изглежда, тези токови удари може да ми създадат неудобства.“

По косата ми пробягаха нечии пръсти. Топъл дъх помилва бузата ми. Около мен се появи

горещ вихър. Лампата запремига.

– Сладко дете – прошепна нечий глас.

– Каква е тя? – попита друг.

– Некромант.

Кикот.

– Сигурна ли си?

– Какво са ѝ сторили?

– Нещо прекрасно.

– Махайте се от нея! – скара им се полудемонът. – Тя не е ваша. Къш! Всички да се махат.

– Кккакво става? – попитах.

– Нищо страшно, дете. Това е просто част от разрухата, свързана с ритуала на

освобождаването. Обикновено се вземат предпазни мерки срещу подобно нещо, ала ние не

разполагахме с време. Нито с материали.

– Предпазни мерки срещу какво?

– Ами, когато освободите някой демон, вие отваряте...

– Портал към света на демоните?

– „Портал“ е много силна дума. По-скоро едва забележима цепка.

Докато говорехме, гласът продължаваше да се чува. Невидимите пръсти ме докосваха,

ръгаха ме.

– Това демони ли са? – попитах.

– Едва ли – изсумтя тя. – Незначителни демонови призраци. Малко по-едрички от

микроби. – Тя повиши глас. – И ще си причинят сериозни неприятности, ако не се подчинят

на заповедите ми.

Духовете подсвирнаха, изплюха се и се изкикотиха. И останаха по местата си.

– Не им обръщай внимание – каза тя. – Могат само да те докосват, нищо повече, пък и

това им е трудно да направят. Мисли за тях като за извънземни насекоми, нах лули в нашия

свят. Досадни и неприятни, ала съвсем безобидни. Не могат да се проявят в този свят без

наличието на мъртво тяло...

Внезапно млъкна. И двете погледнахме към вратата на дрешника.

– Бързо! – подкани ме тя. – Върни ме обратно при онзи охранител. Ако неговото тяло е

заето, те не могат...

Откъм дрешника се чу тупурдия. После ниско подсвирване. Извъртях се и дръпнах

изходната врата. Откъм килера проехтя ръмжене. Щом тропнах на вратата, дочух шум, сякаш

някой дращеше с нокти по дървото. Прещракване на брава. Поскърцване на панти. Извъртях

се към дрешника. Лампите угаснаха.

44

По лицето ми преминаха нечии пръсти и ме накараха да отскоча назад. В отсрещния край

на стаята някой стържеше с нокти по пода.

– Той идва – прошепна нечий глас. – Господарят идва.

– Ггоссподарят ли? – сепнах се аз.

– Лъжат – рече полудемонът. – Това е просто още един...

В ухото ми прозвуча нечий вопъл и я заглуши. Отскочих назад, блъснах се в един стол и се

строполих на земята. Порив на пустинен вятър шибна косата в лицето ми, дрехите ми се

извъртяха и ме завързаха. Долових шум от борба, ругатните на полудемона едва се чуваха от

дърдоренето и писъците на призраците.

Шумът прекъсна също тъй неочаквано, както бе започ нал. Вятърът утихна и в стаята се

възцари тишина.

Съвършено тъмно и съвършено тихо.

– Ттук ли си? – повиках я аз.

Полудемонът не отговори. Вместо гласа

, аз долових стърженето на нокти, после

шумоленето на плат, който се влачи по пода. Скочих на крака само за да се препъна в

падналия стол и да се катурна върху него, като при това се фраснах в някаква друга мебел.

Задната част на главата ми се сцепи от нещо твърдо и раната от по-предишния удар се

отвори; по тила ми потече кръв.

Дращенето престана и аз дочух нечие подсмърчане. Подсмърчане и премлясване с уста.

Изтрих си кръвта, хукнах назад и се блъснах в стената. Най-напред бърборене, после

подсвирване и отново тишина. Различих далечните гласове на групата „Едисън“ и се залових

за тях; те ми напомняха за мястото, на което се намирах – в лабораторията, а не заключена в

мазето с ниския таван, където към мен пълзяха мъртъвци.

„Хм, всъщност да, има мъртво тяло...“

Ала то не бе разлагащ се труп.

„Така е, то е прясно... и е завладяно от демоничен дух.“

Дращенето започна отново. Обвих ръце около тялото си и стиснах очи.

„О, това ще ми помогне.“

Това не, но онова ще го направи. Съсредоточих се в освобождаването на духа.

Продължавах с всички сили, ала шумоленето на плата и дращенето на ноктите

непрекъснато се приближаваха, дойдоха тъй близо, че сега чувах стърженето на копчетата по

пода. Изпълзях по-нататък, ударих се в друг стол и се строполих отгоре му.

„Само го освободи. Престани да се тревожиш за бягството си. Освободи го.“

Затворих очи. Не че имаше някакво значение. Стаята бе толкова тъмна, че не виждах

нищо, не можех да видя трупа на охранителя, проснат насред пода, не можех да видя колко е

близо до мен, не можех да видя...

„Съсредоточи се!“

Освобождавах, освобождавах, освобождавах, ала онова продължаваше да се приближава –

шепотът, дращенето, подсвирването, бърборенето. Вече чувах все повече и повече – тракане

и скърцане на зъби. Подушвах и онзи сладникав мирис на демон, примесен с вонята на

обгоряла плът, от който ми призляваше на стомаха.

„Концентрирай се!“

Направих го, ала колкото и да се стараех, онова нещо не спираше, не ръмжеше и не

съскаше, не даваше знак, че усеща каквото и да е.

Нечий горещ дъх опари глезените ми. Придърпах колене към себе си и ги прегърнах, като

тежко премигвах и отчаяно се опитвах да различа някаква форма, ала стаята си оставаше

напълно тъмна. После дращенето, шепненето и бърборенето спряха и аз разбрах, че нещото е

точно пред мен.

Остър режещ звук, сякаш се скъса някаква тъкан. После още един – глух звук, който ме

накара да сдържа хленча в гърлото си; аз се сгуших на мястото си, прегърнала здраво

коленете си, вслушвах се в ужасния звук, издаван сякаш от късане на мокър плат, а вътре в

него се долавяше и пукане, сякаш нечии кости пращяха и прещракваха.

Стиснах очи. Освобождавам, освобождавам...

Нещо влажно и студено ме плесна по глезена. Дръпнах крака си назад, дланите ми

политнаха към устата, за да заглушат писъка ми. Скочих на крака, ала нечии ледени пръсти

ме сграбчиха за краката и ме дръпнаха надолу. Държаха ме здраво, нечии ръце се движеха

нагоре по краката ми и се домогваха до мен.

Побеснях, започнах да ритам и да мятам ръце, ала то ме притискаше надолу със

свръхестествена сила, в следващия миг ме възседна, наведе се над мен, обездвижи ме, като

съскаше в лицето ми и го къпеше в болестно сладникавия си дъх. Усетих нещо студено и

влажно на врата си. То ме ближеше, обираше с език кръвта ми.

Мятах юмруци и ритах бясно, представях си как го освобождавам и за миг усетих, че

желязната му хватка се поотпусна. Надигнах се и се претърколих, успях да се освободя,

драснах назад и се ударих в стената.

Скочих на крака и се помъчих да избягам, ала се препънах в стола, който бях съборила

преди. Стегнах се, за да не падна, хукнах назад в очакване всеки миг нещото да се хвърли

върху мен и да ме събори на земята. Ала не стана така и когато се ослушах, долових звук от

стържене по влажна повърхност. Бавно тръгнах заднешком.

Чу се щракане и лампите светнаха; тогава видях охранителя, застанал на четири крака, с

извити крайници... грешка, извити там, където те не би трябвало да се превият. Приличаше

на някое чудовищно насекомо със счупени и изкривени крайници, чиито кости стърчаха

през плата на облеклото му. Главата му бе клюмнала и от нея се носеше същият онзи

стържещ шум – сякаш някой дращеше по мокра повърхност.

Направих крачка встрани и видях какво точно правеше – облизваше кръвта ми от пода.

Бързо отстъпих назад и то обърна глава – обърна я изцяло, плътта на шията му се разпори

цялата и главата му се залюля съвършено свободно. Кървавите му устни се извиха назад, то

оголи зъби и изсъска. После препусна към мен, счупените му и изкълчени крайници се

движеха тъй бързо, сякаш се плъзгаха, а тялото му бе само на сантиметри над пода.

Хукнах към вратата на дрешника. То се понесе със скоростта на светлината и излезе на

пътя ми. Вдигна се на задните си крака, засъска и зафуча.

– Освободи го, дете – прошепна познат глас в ухото ми.

– Тти се върна. – Огледах се, като очаквах да започне да ме удря и да ме ръчка по всякакъв

начин. – Другите...

– Отидоха си и няма да се върнат. Остана само този. Освободи го и край.

– Опитах се.

– А сега и аз съм тук, за да отвличам вниманието, докато ти се опиташ пак.

Между мен и нещото профуча горещ въздух и то отново се вдигна на задните си крака,

проследи с поглед вятъра, а полудемонът се метна покрай нас.

Затворих очи.

– Огърлицата ти – каза тя.

– Прравилно. – Издърпах я и я погледнах, защото не желаех да я сваля.

Нещото отново се извъртя към мен. Полудемонът изрече нещо на чужд език и привлече

вниманието му. Аз оставих огърлицата на един стол недалеч от мен, затворих очи и

заработих по освобождаването му.

Усетих как духът се изплъзва и се зъби. Чух прещракване, ококорих очи, погледът ми

проследи звука до вратата.

– Да, отворена е – каза полудемонът. – Съвсем навреме. Време е да го свършиш.

Като знаех, че вратата е отворена, силите ми се удвоиха, а аз имах нужда от това, и в

следващия миг чух тупване – изпотрошеното тяло на охранителя падна на пода.

– Отлично – каза полудемонът. – А сега издърпай огърлицата си и...

Сякаш се отвори някаква пещ и горещият въздух ме попари с такава сила, че предишните

пориви заприличаха на нежен бриз.

– Кккакво беше това? – попитах аз.

– Нищо, дете – мигом отвърна тя. – А сега побързай.

45

Грабнах огърлицата и я надянах на врата си, докато тичах към вратата. Тъкмо се канех да

заобиколя тялото на охранителя, когато то се надигна, изправи се на крака, сякаш костите му

изобщо не бяха счупени. Тръгнах покрай него.

– Спри! – избоботи то.

Аз спрях. Нямах представа защо. Гласът беше такъв, че изискваше подчинение.

Обърнах се и видях тялото на охранителя изправено, брадичката му вирната, а очите му

блестяха с неземен зелен цвят. Дори от десетина крачки можех да усетя топлината,

излъчваща се от него.

– Дириел! – избоботи той и огледа стаята.

– Хм, тук съм, Господарю – отвърна полудемонът. – И бих искала да кажа, че за мен е

удоволствие да ви видя...

Той се извъртя към нея и когато заговори, гласът му се оказа странно мелодичен. Като

този на полудемона, само че по-дълбок, мъжествен, дори хипнотичен. Стоях неподвижно,

сякаш бях пуснала корени в пода, и слушах.

– Вече две десетилетия не си отговаряла на повикването ми. Къде беше?

– Ами знаете ли, историята е доста забавна. С удоволствие ще ви я разкажа още щом...

– Нима ме молиш да чакам, докогато на теб ти е удобно? – Гласът му бе нисък, ала ме

накара да затреперя въпреки топлината.

– В никакъв случай, Господарю, но сключих сделка с...

– Със смъртен? – Той се извъртя, за да ме види сякаш за първи път. – Сключила си сделка

със смъртен, и то дете?

– Както споменах, историята е доста забавна и вие ще оцените...

– Тя е некромант – пристъпи към мене той. – Тази светлина...

– Нали е хубава? Сред хората със свръхестествени способности се забелязва такова

очарователно разнообразие. Дори най-слабите от тях притежават нещо като това красиво

сияние.

– Сиянието на некроманта показва силата му.

– Точно така и това е добре, защото щом е толкова слаб некромант, тя се нуждае от много

силно сияние, за да привлича духовете.

Той изсумтя и се приближи до мен. Дори не трепнах – но причината бе, че се бях

парализирала от ужас.

Това беше демон. Истински, пълноценен демон. Знаех го със сигурност и този факт

караше коленете ми да треперят.

Той спря пред мен и наклони глава, като ме преценяше с поглед. Усмихна се.

– И така – обади се полудемонът Дириел. – Имам намерение да помогна на това бедно и

безпомощно дете некромант...

– От добро сърце, предполагам.

– Ами не, изглежда, глупавото маце ме освободи. Съвсем случайно. Знаете какви са

децата, непрекъснато си играят със силите на мрака. Така че е напълно очевидно: направила

ми е услуга и ако ми разрешите да изпълня задълженията си по сделката, Господарю, ще

застана до вас...

– Колко ли сила трябва да притежава едно дете некромант, за да освободи полудемон? –

замисли се той. – Мога да усетя силата ти, малката. Нещо са ти сторили, нали така? Нямам

представа какво точно, но е нещо удивително.

Погледът му блесна и аз усетих как очите му проникват в самата ми същност и как той се

взира в ядрото на моите способности, а когато го видя, отново се усмихна и аз потръпнах.

– Може би, но тя е дете, Господарю. Сам знаете какво казва Беритският договор по повод

примамването на младежи. Доста е нечестно, съгласен съм, но много скоро тя ще порасне и

ако вие ми разрешите да култивирам детето, като изпълня договора ни...

Той погледна към полудемона.

– Каквато и сделка да си сключила с детето, може да се изпълни и по-късно. Няма да те

пусна да се изплъзнеш толкова лесно този път. Имаш склонност да изчезваш без следа.

– Но тя...

– Е достатъчно силна да те призове, когато си поиска.

Той отново се обърна към мен и преди да успея да помръдна от мястото си, ръката му бе

под брадичката ми и той я държеше с мъртвите пръсти на охранителя, които бяха странно

топли. Обърна лицето ми към своето и промърмори:

– Порасни и бъди здрава, малката. Здрава и могъща.

Порив от горещ въздух. Дириел прошепна:

– Извинявай, дете.

След това и двамата изчезнаха.

Аз прескочих мъртвото тяло на охранителя и хукнах към вратата. Дръжката се завъртя,

преди да я докосна. Огледах се, готова да побегна, ала нямаше накъде да бягам. Извадих

пистолета и дадох заден ход към стената. Вратата се отвори. Вътре надникна някой.

– Лллельо Лорън – прошепнах.

Коленете ми се прегънаха. Имаше време, когато се дразнех от непрестанните майчински

грижи на леля Лорън, ала след двете седмици, през които разчитах сама на себе си и на

други деца, уплашени и самотни като мен, загриженият вид ми дойде като топло одеяло в

мразовита нощ и аз исках да се хвърля в прегръдките

и да кажа: „Погрижи се за мен.

Оправи нещата“.

Но не го казах. Тъкмо тя беше тази, която дотърча при мен и ме прегърна, и колкото и

прекрасен да беше жестът , желанието ми да ме спаси бе отминало, аз се отдръпнах и се

чух да изричам:

– Хайде. Знам пътя.

Бързо излязохме навън, но тя хвърли поглед назад и зърна трупа на охранителя.

Зина с уста.

– Това не е ли...?

Не я оставих да изрече и дума повече, тутакси я прекъснах и започнах да заеквам:

– Аз... аз... не знам какво стана. Упплаших се, а той влезе и...

Тя ме прегърна и прошепна:

– Всичко е наред, миличка.

Разбира се, тя ми повярва. Аз все още бях нейната мъничка Клоуи, която никога не ще си и

помисли да вдига мъртъвци от гробовете им.

Щом се промъкнахме в коридора, тя видя пистолета и преди да осъзная какво става, взе го

от ръката ми. Аз се възпротивих и тя каза:

– Ако се наложи да го използваме, аз ще дръпна спусъка.

Знаех, че се опитваше да ме предпази да не застрелям някого. Аз не исках да застрелям

никого, ала нещо не ми се щеше да предам пистолета, който държах в ръка, и да ме натикат

отново в ролята, която вече не ми подхождаше.

– Саймън и Тори са в кабинета на д-р Давидоф – казах.

– Ще минем оттам. Пътят е по-дълъг, но е по-малко вероятно да налетим на някого.

Завихме зад ъгъла и от близката стая излезе оплешивяващ охранител. Опитах се да

издърпам леля Лорън назад, но той ни беше вече видял.

– Не мърдай, Алън – заповяда леля Лорън и вдигна пистолета. – Просто се върни в стаята

и затвори...

– Алън – чу се глас отвътре.

Той се обърна. Пистолетът гръмна. Охранителят рухна. Госпожа Енрайт стоеше с

отпусната ръка, в която държеше пистолет.

– Наистина мразя такива неща – каза тя, като вдигна пистолета. – Толкова е примитивно.

Но си помислих, че може да е от полза.

Погледнах към леля Лорън. Тя бе замръзнала в странна поза, уловена във вцепеняваща

магия.

– Виж какво направи леля ти, Клоуи. – Госпожа Енрайт помаха с ръка към охранителя,

който лежеше неподвижен на земята. – Срамота. Този път няма да се отърве с домашен

арест.

Преместих поглед от леля Лорън към мъртвия охранител.

Госпожа Енрайт се засмя.

– Имаш намерение да го вдигнеш, нали? Колко съобразително момиче. Предполагам, че

трябва да благодарим на теб за всичко това – и тя махна със свободната си ръка към

пропуканите стени. – Това ти харесвам. Съобразителна, умна и очевидно... – тя отново

посочи към охранителя – всеки път, щом се срещнем, ти си все по-уверена в силите си. Още

малко и аз ще поискам да го вдигнеш само за да ми покажеш на какво си способна.

– Да вървим, или...

– Пистолетът е у мен, Клоуи. За да активираш оръжието си, ще ти трябва време. Ако той

помръдне, сбогувай се с леля си Лорън. Можеш да договориш всяка сделка с мен, а аз все

още с голяма охота ще се спазаря с теб. Мисля, че бихме могли да...

Тъмна сянка скочи на гърба

. Докато падаше, тя се изви и видя, че върху нея се е

нахвърлил огромен черен вълк. Отвори уста да изрече магията си, ала Дерек я сграбчи за

задната част на блузата и я метна към стената. Тя се съвзе, претърколи се на една страна и

започна да реди думи на някакъв чужд език. Той я сграбчи и отново я метна. Тя шумно се

удари в стената, падна на пода и остана да лежи неподвижно.

Втурнах се напред.

– Клоуи! – викна леля Лорън, освободена от вцепеняващата магия.

– Това е Дерек – отвърнах.

– Знам. Не...

Бях вече там, клекнала до него, а той дишаше тежко, хълбоците му се вдигаха в опит да

възстанови контрола върху себе си. Зарових ръце в козината му и скрих лице в нея, защото от

очите ми всеки миг щяха да рукнат сълзи.

– Добре си – казах му аз. – Толкова се тревожех.

– Не беше само ти – чух нечий глас до мен.

Вдигнах очи и когато зърнах Лиз, се усмихнах.

– Благодаря ти.

– Просто тръгнах да го придружа. Когато се случи това... – тя махна с ръка към Дерек. –

Нали знаеш колко много слепите се нуждаят от специални кучета водачи? Е, очевидно

върколаците пък наистина могат да ползват услугите на полтъргайст, който да им отваря

вратите.

Дерек изкъркори дълбоко в гърдите си и ме бутна.

– Трябва да тръгваме. Знам.

Започнах да се изправям на крака, ала той се облегна на мен. Усещах галопиращия му

пулс. Дерек притисна нос в шията ми, задиша тежко, потрепери и пулсът му се укроти.

Когато отново ме помириса, придвижи носа си към тила ми, попадна на кръвта и изръмжа

загрижено.

– Драскотина – обясних аз. – Добре съм.

За последен път зарових ръце в козината му, силно го прегърнах и се изправих на крака.

Обърнах се към леля Лорън. Тя стоеше и гледаше втренчено. Взираше се.

– Трябва да тръгваме – напомних ѝ аз.

Тя вдигна поглед към мен и ме загледа така, сякаш не ме позна.

– Лиз е тук – казах аз. – Ще ни сочи пътя.

– Лиз... – преглътна тя, после кимна с глава. – Добре.

Посочих към майката на Тори:

– Нима е...?

– Още е жива, но ударът бе жесток. Няма да е на себе си още известно време.

– Добре. Дерек? Трябва да вземем Тори и Саймън. Върви след мен. Лиз, можеш ли да

вървиш най-отпред, за да сме сигурни, че пътят е чист?

– Тъй вярно, шефе – усмихна се тя.

Направих няколко крачки и чак тогава осъзнах, че леля Лорън не ни следва. Обърнах се

назад. Тя продължаваше да гледа втренчено.

– Добре съм – казах ѝ.

– Така е – тихо рече тя. После по-твърдо: – Наистина си добре.

Тръгнахме.

46

Минахме да вземем Тори и Саймън тъкмо когато те бяха тръгнали да спасяват мен. След

съвсем кратко обяснение относно земетресението и придружаващия ме вълк, аз попитах

дали Саймън се е срещнал с баща си. Лицето му притъмня, докато ми отговаряше.

– Гласовата поща – каза.

– Сериозно?

– Не бил на разположение в момента и превключи на гласовата поща. Оставих му

съобщение. Може да е бил извън обхват, да е говорил по телефона или...

Не довърши мисълта си, ала всички знаехме какво има предвид. „Не е на разположение“

можеше да означава много неща и не всички да са толкова невинни, колкото да си заключен

между стените на затворническа килия.

– Още щом излезем, ще позвъним отново – каза леля Лорън. – А това ще стане скоро.

Отправихме се към най-близкия изход. Бяхме изминали пет-шест метра, когато Лиз

дотърча при нас.

– Трима – съобщи тя. – Идват по този път.

– Оръжие? – попитах аз.

Тя кимна.

Ако бяха трима невъоръжени служители – дори да притежаваха свръхестествени

способности, – с охота щях да се занимая с тях. Ала оръжието вече е съвсем друго нещо.

Уведомих останалите.

– Западното крило не се ползва – каза леля Лорън. – Няма да охраняват западния изход,

защото вратата е стабилна.

Последвах я и използвах електронната карта, за да проникнем в западното крило. Щом се

озовахме там, Дерек внезапно спря, козината на гърба му настръхна, а устните му се

разтегнаха в безмълвно ръмжене.

– Надушваш ли някого? – прошепнах аз.

Той остро разтърси глава и изсумтя, сякаш казваше: „Съжалявам“, и ние продължихме

пътя си, ала той вече бе нащрек, а погледът му шареше на всички страни.

– Познавам това място – измърмори Саймън. – Бил съм тук.

– Понякога баща ти те вземаше със себе си на работа, когато ти беше малък – отвърна леля

Лорън.

– Да, знам, но това място... – Той се огледа и се потърка по тила. – Тръпки ме побиват.

– Изходът е там зад ъгъла и надолу, в края на коридора – обясни леля Лорън и ни поведе

нататък. – Излиза се в двор. Ще трябва да прехвърлим стената и това е другата причина,

поради която там няма охрана.

Продължихме по пътя си. Не само Саймън и Дерек ги побиваха тръпки. Беше толкова

тихо. Наоколо бе пусто, истинско мъртвило. Сенки се прокрадваха по стените извън обсега

на охранителните светлини. Вонеше на изпарения от прогизнали от антисептични

препарати подове като в изоставена болница.

Надзърнах в първата отворена врата и се спрях като закована. Чинове. Четири малки чина.

Стена от избледнели табла с азбуката и под всяка буква бе нарисувано съответното животно.

Черна дъска с цифри – по-скоро техните духове. Премигах, сигурна, че не виждам добре.

Дерек ме бутна по краката, като ми напомни да продължавам да вървя. Погледнах го,

после огледах класната стая.

Тъкмо тук бе отраснал Дерек. Четири малки чина. Четири малки момченца. Четирима

млади върколаци.

За миг ми се мярнаха пред очите – три момчета, които работят върху трите сложени един

до друг чинове, Дерек, седнал самичък на четвъртия, на известно разстояние от останалите,

приведен над заниманието си, се мъчи да не обръща внимание на другите трима.

Той отново ме бутна, тихо изскимтя и аз видях как изучава стаята с очи, космите на тила

му бяха настръхнали и той нямаше търпение да се махне от това място. Извиних му се под

нос и тръгнах след другите. Отминахме още две врати и Лиз дотича обратно при нас.

– Някой идва.

– Какво? – попита леля Лорън, щом предадох думите на Лиз. – От долу ли? Не може да

бъде. Това е...

Прекъсна я тропането на нечии стъпки. Тя погледна наляво, после надясно и посочи с

ръка към най-близката врата.

– Електронната карта, Клоуи, бързо!

Отворих и всички влязохме вътре. Щом затворих вратата зад нас, ключалката шумно

прещрака. Огледах се, присвих очи и видях единствено отблясъка на сигналната светлина.

Намирахме се в просторен склад, натъпкан с кутии.

– Доста скривалища има тук – прошепнах аз. – Предлагам да си намерим някое за себе си.

Разделихме се, защото чухме стъпките да ехтят по коридора. Обърнах се и едва не паднах

върху Дерек. Не беше се помръднал; с настръхнала козина той се взираше в стаята.

Огледах се. Видях кутии, много кутии, но и нещо друго в отсрещния край до стената –

четири легла.

– Ттова е било... – започнах.

– Къде са всички? – проехтя глас откъм коридора.

Дерек се стресна, захапа ръкава ми и ме задърпа навътре сред морето от кутии. Видяхме

удобно местенце отзад в ъгъла, където кутиите бяха натрупани по три една върху друга.

Дерек ме побутна натам. Той отиде отзад, а аз шепнешком повиках останалите, за да се

съберем на едно място.

След минута всички се бяхме натъпкали в тясното пространство – клечахме или седяхме

на пода. Дерек бе седнал на входа, въртеше уши във всички посоки и го пазеше. С

приближаването на шума от стъпки аз вече не се нуждаех от острия му слух, за да различа и

гласовете.

– Учени – изсумтя мъжки глас. – Мислят си, че могат да наемат няколко полудемони за

ченгета и – готово! Арогантни копе... – мърморенето отмина нататък. – Наблизо ли се

намира господин Ст. Клауд?

– Самолетът му пристига след седемдесет и пет минути, господине.

– Значи, разполагаме с цял час, за да разчистим бъркотията тук. Колко бяха хлапетата?

Четири ли?

– Три бяха заловени за втори път. Четвъртото – върколакът – не бе заловен, но е

докладвано, че е влязъл в сградата.

– Страхотно. Просто нямам думи. – Стъпките им се чуха пред вратата. – Добре тогава, ето

го и плана ни. Необходими са ми двамина оцелели. Ако можеш да ми ги осигуриш, господин

Ст. Клауд ще бъде доволен. Но върколакът не е включен в техния брой.

– Естествено, господине.

– Нужно ни е място, където ще настаним щаба за действие. Екипът ще е тук след пет

минути.

– Като че ли никой не използва това крило, господине. – Изскърца врата. – В стаята дори

са старите чинове и черната дъска.

– Добре. Започни настаняването и повикай Давидоф по радиостанцията. Искам да дойде

веднага.

Махнах с ръка на Лиз да отиде и да провери как стоят нещата.

Всички наострихме уши, като се молехме да открият някакво неудобство в стаята или да

им предложат по-добра. Но не стана.

– Добре поне, че се намират от другата страна на пътя ни за бягство – обади се Тори.

– Няма никакво значение – заяви Саймън. – Имат си специален отряд за охрана на

кабалите навън в коридора. Притиснати сме отвсякъде.

Лиз отново дотърча.

– Има двама души в работно облекло и един, облечен като войник. Плюс още четирима

като него, които охраняват коридора.

Тропотът на ботуши потвърди думите ѝ.

– Ще се държим здраво един за друг – казах аз. – Ще изпратят хората си да ни търсят – да

се надяваме на някое друго място. И щом имаме възможност, ще избягаме.

Зад мен Дерек доволно се излегна на пода, като ми позволи да се облегна на него, и на

мен ми стана толкова топло и уютно, че започнах да се отпускам, и колкото повече се

отпусках, толкова повече се отпускаше и той – мускулите му омекнаха, пулсът му се

нормализира.

– Значи вие двамата дойдохте сами? – обърнах се към Лиз. – Как?

– С автомобил.

– Но Дерек не носи шофьорската си книжка.

Саймън се засмя.

– Нима това означава, че не можем да караме кола? Татко ни позволи да започнем още

миналата година и ние нападнахме празните паркинги наоколо.

– Но това са само няколко минути около търговския център, а не осем часа по

магистралите.

Дерек изръмжа, сякаш искаше да подчертае, че не е било кой знае какво, макар да съм

убедена, че никак не е било лесно.

– Взехме камиона на Андрю – намеси се Лиз. – След като открихме... След като Дерек

откри своя... Е, нали знаеш. Със сигурност не сме били много зад теб.

– Как общувахте?

– С лист и молив. Удивителни изобретения. Тъй или иначе, щом пристигнахме в Бъфало,

аз го доведох тук. Не можахме да измислим как да влезем, той беше под напрежение и

очевидно – и тя махна с ръка към него – ето какво става с върколаците, когато са под

напрежение. В онзи момент гаражната врата бе отворена, някакъв служител вкарваше колата

си. Погледна към Дерек и реши, че му е време да смени работата си.

В коридора прозвучаха гласове. Лиз отиде да провери. Зад мен хълбокът на Дерек трепна.

Разсеяно го потърках и мускулът му подскочи под пръстите ми. Тогава му зададох въпрос, от

който се страхувах, откакто леля Лорън ме намери първия път.

– Рей е мъртва, нали? – попитах. – Д-р Давидоф каза, че е била прехвърлена, но аз знам

какво означава това. Същото, което означаваше за Лиз и Брейди.

Изражението на леля Лорън в този момент... не мога да го опиша, но ако съм хранела

някакви съмнения относно голямото съжаление за ролята, която е изпълнявала във всичко

това, сега ги видях с очите си, щом споменах имената им. В първия миг замълча. После

подскочи като попарена.

– Рей ли? Не. Рей не е мъртва. Някой се промъкна и я отвлече. Мислят, че е била майка ѝ.

– Осиновителката ѝ ли?

Леля Лорън поклати глава.

– Родната ѝ майка. Джасинда.

– Но д-р Давидоф каза, че тя е мъртва.

– Ние казваме доста неща, Клоуи. Изричаме много лъжи, като се залъгваме, че е по-добре

за всички вас, ала всъщност го правим, защото така ни е по-лесно. Ако Рей си мисли, че

майка е мъртва, няма да пита за нея. Ала от всичко чуто мога да съдя, че те си мислят, че

тъкмо тя...

Хълбокът на Дерек отново помръдна. Погледнах към него и забелязах, че един мускул

спастично се свива. Последва го друг, в рамото. Когато ме хвана, че го гледам, той изръмжа,

за да ме успокои, че не става нищо особено, затова да не му обръщам внимание и да слушам.

Докато леля Лорън говореше, аз разтривах раменния мускул на Дерек, а той се облегна на

ръката ми и се отпусна. Знаех, че това няма да му помогне. Беше готов за Промяната.

– Трябва да тръгваме – казах. – Ще повикам Лиз.

Тя долетя през кутиите още преди да довърша призоваването. В съседната стая майката на

Тори се бе присъединила към екипа на специалната група. Очевидно Дерек не я бе наранил

толкова, колкото бих могла да се надявам. Тя се грижеше за уби ец... Срещу Дерек трябваше

веднага да се стреля – да бъде застрелян, а не приспан.

Подкрепления от сателитен офис на кабалите бяха на път да дойдат и да помогнат в

претърсването на сградата с хора и магии. Бяха решени да ни намерят, преди този Ст. Клауд

да пристигне.

– Ще трябва да избягаме – казах. – Докато е още спокойно...

Дерек се сви, като едва не ме отхвърли от себе си.

– Някой не харесва плана ти – обади се Тори. – И то тъкмо когато се зарадвах, че му

липсва глас. Очевидно този факт няма да го спре да поспори.

– Не е това – отвърнах аз, когато Дерек отново се сви в конвулсия. – Той отново се

Променя.

– Не може ли да почака, защото...

Дерек целият се присви в спазъм, като изпъна и четирите си крака, със задния закачи

Саймън, а предната си лапа избърса в Тори. И двамата скочиха и се отдръпнаха настрана.

– Мисля, че с това ни казва „Не“ – забеляза Саймън.

– Трябва да изчезваме – рекох аз. – Както и самият ти казваш, Промяната на Дерек изисква

място. При това, Тя може да се окаже нещо, което не би желал да видиш.

– Кажи им, че те подкрепям – додаде Тори. – Аз го зърнах за миг и това ми бе достатъчно.

Тя направи физиономия и потръпна.

Изритах ги навън и се обърнах към Дерек, който лежеше на хълбок и дишаше тежко.

– Направил си последната Промяна сам, затова мисля, че няма да имаш нужда...

Той захапа крачола на джинсите ми и леко го дръпна, а очите му ме молеха да остана при

него. Уведомих останалите и им казах, че ако забележат, че специалният отряд за охрана

претърсва този коридор, ще трябва да излязат – всички до един.

– Няма да ви оставим сами – рече Саймън.

Дерек изръмжа.

– Той изразява съгласието си с мен – отвърнах аз. – За първи път. Вие трябва да тръгвате.

Ако имаме късмет, те ще решат, че двамата с Дерек сме някъде другаде.

На Саймън това не му хареса, ала само изръмжа на Дерек да побърза.

Те тръгнаха, но леля Лорън остана още малко.

– Ако стане нещо, Клоуи, ти идваш с нас. Дерек може да се грижи за...

– Не, не може. Не и по този начин. Нуждае се от мен.

– Не ме интересува.

– Но мен ме интересува. Той има нужда от мен. Така че оставам.

Срещнахме погледите си. И отново през очите премина странно изражение, напомнящо

на изненада и може би мъничко тъга. Аз вече не бях нейната малка Клоуи. И никога нямаше

отново да бъда.

Приближих се и я прегърнах.

– Добре съм.

– Знам.

Тя ме прегърна в отговор, прегръдката бе изпълнена със страст и сила, после излезе от

стаята и се присъедини към останалите.

47

Този път Промяната у Дерек настъпи бързо и може би малко по-леко – без повръщане.

Накрая всичко свърши и той падна на една страна, като пъхтеше, тресеше се и трепереше.

После се протегна за ръката ми, хвана я здраво и аз сплетох пръсти в неговите, приближих се

към него, а със свободната си ръка прибрах изпотените кичури от лицето му.

– Стой! – чу се глас, който накара и двама ни да подскочим. Саймън стоеше в отвора на

нашето скривалище с някакъв плат в ръцете. – Наистина трябва да се облечеш, преди да

започнеш това нещо.

– Нищо не започвам – отвърна Дерек.

– И все пак... – Той протегна ръцете си с вързопа. – Д-р Фелоус изрови за теб някакви

зелени болнични дрехи. Облечи се, пък после... прави каквото знаеш.

– Ние не... – започнах аз.

– Бележката ми още ли е у теб?

Кимнах.

– Дай му я.

Извадих сгънатото листче от джоба си и го подадох на Дерек. Докато той се занимаваше с

него, Саймън престана да се усмихва и започна да изучава брат си.

– Той наред ли е? – раздвижи устни Саймън.

Кимнах с глава. Докато Дерек отново сгъваше бележката, подадох му вързопа с дрехи,

после се обърнах настрана, за да му дам възможност да се облече.

– Добре ли сме? – попита Саймън.

– Аха – отвърна Дерек с понижен глас.

Саймън се обърна да си ходи и маратонките му издадоха скърцащ звук. Дерек го повика

обратно, като пъшкаше от усилие при ставането си и леко тропна с босите си стъпала.

Кратък разговор под нос. Последва звук, когато Саймън плесна Дерек по гърба и стъпките

му се отдалечиха.

Шумолене на плат, когато Дерек се обличаше. После ръката му на кръста ми, леко

докосване, предпазливо. Обърнах се и Дерек бе точно до мен, лицето му над моето, ръцете

му се плъзгаха по тялото ми и аз повдигнах лице...

– Какво по...?

Отново подскочихме. Тори стоеше и се пулеше насреща ни, а Саймън зад нея я сграбчи за

ръката.

– Казах ти да не... – започна Саймън.

– Да, но не ми обясни защо. Наистина не съм очаквала... – поклати глава тя. – Нима

винаги аз последна научавам какво става наоколо?

Лиз се втурна при нас.

– Дерек е готов – казах аз. – Трябва да тръгваме.

Разполагахме с един пистолет, един върколак, един полтъргайст, една пращяща от сили

магьосница, един не толкова зареден с енергия магьосник и един съвършено безполезен

некромант, въпреки че Лиз побърза да ми припомни, че съм

крайно необходима, за да

предавам думите ѝ на останалите.

Планът ни обаче включваше нещо много по-просто от представление на хора със

свръхестествени способности. Придържахме се към съвета, който бащата на Дерек му бе дал,

в случай че се сблъска с много по-силен противник: плюй си на петите и дим да те няма.

Докато Лиз наблюдава операционната, ние ще се опитаме да се отправим към изхода. А

ако не успеем? Тук в играта се включват пистолетът, върколакът, полтъргайстът и

магьосниците.

Според Лиз в стаята имаше петима – г-жа Енрайт, д-р Давидоф, главният от хората в

работно облекло, неговият помощник и един охранител от Специалния отряд. Те подготвяха

място за военния щаб, докато служителите претърсваха сградата. От време на време един от

тези служители надникваше вътре, за да получи нови указания. Само можехме да се молим

това да не става по време на придвижването ни към вратата, което щеше да ни отнеме

няколко минути.

Докато координирахме евентуалните си действия, при положение че планът ни пропадне,

Дерек стоеше до мен. Леля Лорън продължаваше да ни гледа по странен начин. Не правехме

нищо, за да го заслужим, ала тя все ни гледаше и се мръщеше.

Най-сетне рече:

– Дерек? Мога ли да говоря с теб?

Той се стегна и ме погледна, сякаш ми казваше: „Какво ли ще поиска?“.

– Нние... нямаме време да... – започнах аз.

– Ще ви отнема само секунда. Дерек? Моля те.

Тя му махна с ръка от отсрещната страна на стаята. Тори и Саймън спореха относно

правенето на магии, а Лиз беше в коридора, така че никой друг не забеляза нищо. Леля

Лорън каза нещо на Дерек. Каквото и да е било то, на него не му хареса, погледът му се

стрелна към мен, той свъси вежди и поклати глава.

Дали го съветваше да стои далеч от мен? Надявах се да се бе уверила, че той не е опасен,

може дори да е забелязала какво чувствам към него, ала в същото време предполагах, че

надеждите ми са твърде нереални.

Щеше ми се да отида при тях и да се намеся, но преди да го направя, Дерек престана да

спори. Успокои се, наведе глава, косата му падна на лицето и той потъна в мисли. После

бавно кимна. Тя се протегна и взе ръката му, наведе се да му каже още нещо, а лицето се

изопна от напрежение. Дерек продължаваше да гледа надолу и да кима с глава. Рекох си, че

казва тъкмо онова, което тя иска да чуе, за да можем да се измъкнем оттук, ала трябва да

си призная, че се почувствах много по-добре, когато той дойде право при мен и изръмжа:

– Готова ли си?

Отстранихме се, когато леля Лорън взе Тори и Саймън.

– Каза ти да стоиш далеч от мен, нали? – попитах го аз.

Той замълча, после отвърна:

– Да.

Стисна ми ръката скришом от леля Лорън.

– Всичко е наред. Добре сме.

Отправихме се към коридора.

* * *

Най-голямата ни тревога бе шумното прещракване на ключалката, ала Дерек се ослуша и

ми направи знак да я отворя, докато мъжете разговаряха. После ни поведе, в случай че

случайно някой влезе през изхода. Аз вървях след него, Саймън след мен, а Тори и леля

Лорън ни следваха.

Тези десетина метра сякаш бяха десет километра. Копнеех да хукна към вратата, да я

отворя и да изчезна; ала трябваше да се движим тихо, което означаваше мъчително бавно.

Бяхме изминали около три метра, когато някой се обади от военния щаб:

– Имаме пробив, господине. Периметърът е нарушен.

– Къде?

Дерек набра скорост, но съвсем слабо.

– Почакай – отвърна мъжът. – Изглежда е точно пред...

– Клоуи? – проехтя високият шепот на леля Лорън по целия коридор.

Извърнах се и я видях да подтичва в другия край – към стаята, където беше екипът на

„Едисън“ и хората на кабалите. Тя отново ме повика по име, сякаш ме търсеше.

Зинах. Нечия ръка запуши устата ми, прегърна ме през гърдите и ме обездвижи, а гласът

на Дерек прошепна в ухото ми:

– Извинявай.

– Мисля, че ги чувам – обади се д-р Давидоф.

– Клоуи? – сега леля Лорън вече тичаше с пълна пара и обувките шляпаха по линолеума.

– Клоуи?

Тя зави, влезе в стаята им и нададе вик.

– Здравей, Лорън – каза майката на Тори. – Пак ли си изгуби племенницата?

Тя направи магия и леля ми застина на мястото си.

– Виждам, че пистолетът още е у теб. Нека да го взема, преди да си убила още някого.

Докато ритах в ръцете на Дерек, той махна на останалите да продължават да вървят. Едва

зърнах Тори и Саймън да ме отминават, когато Дерек ме понесе към изхода и аз разбрах, че

тъкмо това му е казала леля Лорън да направи, а той

се е противопоставял. Тя се бе

жертвала, за да ни спаси. Той имаше задачата да ме изведе оттук.

Извих глава и видях г-жа Енрайт, насочила пистолета срещу леля Лорън, която

продължаваше да стои неподвижно.

– Време е да се отървем от една твърде неудобна...

– Пистолет ли е това, Даян? – викна мъжки глас. – Предполагам, че чародейството не е

единственият ти талант, който подценяваш.

Иззад ъгъла се показа някакъв мъж. Възрастта му бе почти като на баща ми, беше с

няколко сантиметра по-нисък от г-жа Енрайт, слаб, с посребрена черна коса. Усмихваше се

и аз добре познавах тази усмивка, макар никога преди да не бях виждала този човек.

– Татко! – извика Саймън, забуксува и спря.

48

Г-н Бей вдигна ръка и помаха, сякаш току-що е спрял да си бъбри с нас. Аз се дърпах и

Дерек ме пусна.

– Здрасти, Кит – отвърна г-жа Енрайт. Тя обърна дулото на пистолета към него.

Той зацъка с език.

– Наистина ли искаш да направиш такова впечатление, Даян? Да докажеш на всички тук,

че вещицата се нуждае от пистолет, за да победи магьосника?

Тя свали дулото на пистолета и вдигна ръка, а от пръстите ѝ заизскачаха искри.

– Ето – каза той. – Така е по-добре. А сега ела тук и ми покажи колко много ти липсвах.

Г-жа Енрайт изпрати кълбо енергия. Г-н Бей мигновено протегна ръка, кълбото тутакси се

спря и избухна във въздуха. Охранителят тръгна към леля Лорън с насочено оръжие, тъй като

магията за вцепеняване се бе развалила.

Саймън се втурна напред, ала баща му направи знак да бяга. Саймън продължи да върви.

Дерек го хвана за рамото. Хвърли поглед надолу към мен, после към баща си, като се

двоумеше какво да направи – дали да спасява баща си, или нас.

– Бий се – прошепнах аз и това бе всичко, което трябваше да кажа. Дерек освободи

Саймън и ме блъсна към вратата. Тори направи вцепеняваща магия на охранителя и изкрещя

на леля Лорън да ме последва. Леля ми скочи и грабна пистолета на пазача, удари го с него

по главата, а Дерек се блъсна в д-р Давидоф и го изпрати във въздуха.

Тори изпрати друга магия, после още една. Не знам какви бяха, но стените се разтресоха.

Старите пукнатини зейнаха още по-страшно. Гипсът изпопада.

Исках да направя нещо, каквото и да е, ала Дерек ме видя и ми викна да се връщам. После

един от мъжете в работни престилки му изпрати магия и го блъсна напред, преди баща му да

запрати енергийно кълбо в човека. Аз стоях на мястото си със съзнанието, че колкото и да

искам да помогна, само ще причиня неприятности на всички, тъй като те ще се втурнат да

спасяват мен.

Сградата продължаваше да се тресе, а отслабените стени и таванът се пропукаха. Отгоре

се сипеше прах, обвиваше всички и аз успявах само да зърна тук-там по нещичко, сякаш

правех моментни снимки в бъркотията.

Как Тори се сблъсква лице в лице с майка си.

Как Лиз се втурва към г-жа Енрайт с талпа в ръка.

Как охранителят лежи в несвяст в краката на присъстващите.

Как Дерек се боричка с шефа на хората с работни престилки, докато баща му и Саймън са

се заели с другия.

Как леля Лорън стои над д-р Давидоф, подпряла дулото на пистолета в тила му.

В този миг се чу оглушителен трясък и таванът поддаде. Огромни късове гипс и дърво се

срутиха и се разбиха на пода. Кутии и касетки, както и шкафове с папки се свлякоха чак от

тавана. Таванът на стаята продължаваше да се цепи и аз погледнах нагоре – той се

пропукваше току над главата ми. Дерек извика. Блъсна ме и аз паднах на пода, а той ме

покри с тялото си и останалата част се срути върху него.

Когато най-сетне коридорът престана да се тресе, чух г-н Бей да вика Дерек.

– Тук съм – отвърна Дерек. – При Клоуи.

Той се изправи и ми помогна да стана. Изправих се на крака, като кашлях и премигвах.

Успях да различа Саймън и г-н Бей здрави и читави в помещението, където се криехме преди

това.

– Тори? – чух гласа на Лиз. – Тори!

Присвих очи и тръгнах в посока на гласа; Дерек продължаваше да стиска ръката ми и да не

се отделя от мен. Лиз се бе навела над Тори.

– Тори! – изпищях аз.

Тя повдигна глава и прекара длан по лицето си.

– Аз... аз съм добре.

Тя се изправи и аз с безумен поглед затърсих леля Лорън. Видях я да шава под купчина

отломки между мен и Тори. Втурнах се напред, ала Дерек ме дръпна.

– Стойте там, деца – каза г-н Бей. – Тори... – той млъкна и когато погледнах натам, видях,

че се взираше в нея, сякаш току-що я бе открил, беше я видял наистина.

– Татко? – обади се Саймън.

Г-н Бей се отърси от изненадата и бавно изрече:

– Тори? Тръгни към мен. Таванът над теб не ми вдъхва доверие.

Вдигнах поглед. Отгоре висяха счупени греди и огром ни парчета гипс. По ръбовете се

люлееха кутии, които всеки миг щяха да се стоварят на главите ни.

Тори се огледа. Пазачът и двама мъже в работни престилки бяха почти погребани под

отломките. Д-р Давидоф лежеше по корем и не помръдваше. До него имаше още едно тяло –

майка ѝ, с отворени очи и изцъклен поглед.

– Бим-бам-бум, вещицата е мъртва – каза Тори. Олюля се. После издаде странен шум като

приглушено хълцукане и преви рамене. – Мамо...

– Тори? Миличка? – повика я г-н Бей. – Искам да дойдеш тук, разбра ли?

– Леля Лорън – казах. – Попаднала е...

– Разбрах – отвърна Тори и изтри с ръкав лицето си. Наведе се и започна да отстранява

отломките от леля ми.

Една талпа излетя от купчината зад Тори. Очите на д-р Давидоф бяха отворени, той я

направляваше с мисълта си. Отворих уста, за да я предупредя, Лиз се втурна да я спре, ала тя

се насочи надолу и удари Тори отзад по тила. Тя зарови лице в боклуците. Леля Лорън се

измъкна, като отстрани и последните късове гипс от себе си. Спря се. Д-р Давидоф се

надигна зад нея и подпря дулото на пистолета отзад на врата ѝ.

Лиз грабна талпата, с която д-р Давидоф бе ударил Тори, ала той видя дъската да се движи

и рече:

– Недей, Елизабет.

После изви пистолета към Тори.

– Не и преди да ти осигуря компания в отвъдното.

Лиз пусна талпата.

Д-р Давидоф отново обърна пистолета към леля Лорън.

– Вдигни дъската, моля те, Елизабет, и я премести тук, пред мен, за да виждам къде се

намираш.

Тя я премести.

– А сега, Кит, давам ти пет минути, за да прибереш момчетата си и да си тръгнеш.

Изглежда, модификациите са имали успех при Саймън. Колкото и да е силен Дерек, все пак

изглежда нормален за върколак. Още един успех. Клоуи и Виктория са проблематични, но аз

те уверявам, че за тях ще се грижат добре. Вземи момчетата си и...

– Никъде няма да ходя – заяви Дерек. – Не и без Клоуи.

Той се стегна, сякаш очакваше да му противореча, ала аз едва чувах разговора им. Кръвта

бучеше в ушите ми, стомахът ми се бъркаше, тъй като знаех какво трябваше да направя, и се

борех да надмогна всеки свой инстинкт, който с писък се противопоставяше на това.

Д-р Давидоф вдигна поглед към Дерек. Намръщи се, прецени ситуацията и кимна с глава.

– Така да бъде. Няма да отхвърля възможността да запазя нашия единствен екземпляр

върколак. Тогава, Кит, вземи сина си.

– Ще взема и двамата си синове – отвърна г-н Бей. – Както и Виктория, и Клоуи, и Лорън.

Д-р Давидоф се изкикоти.

– Продължаваш да си в неведение кога да спреш, нали? Бях помислил, че десетте години

скитане са те научили на нещо. Спомни си за всичко, което предаде само защото исках

Дерек обратно. Убеден съм, че Саймън щеше да бъде много по-щастлив, ако ти не прояви

такъв инат.

– Инатът е хубаво нещо – обади се Саймън. – Предава се по наследство в семейството. И аз

няма да тръгна, ако не ни ги предадеш.

Дерек ме потърка отзад по плещите, объркал съсредоточеността ми със страх. Саймън

хвърли неспокоен поглед към мен, като видя, че по лицето ми се стича пот. Затворих очи и

фокусирах вниманието си.

– Тръгвай, Клоуи – каза леля Лорън. – Просто тръгвай.

– Не става така – обади се д-р Давидоф. – Мога да застрелям Тори и теб, преди Кит или

Дерек да ми се нахвърлят. Решавай, Кит. По пътя ще срещнете хора на Кабал, ако вече не са

пристигнали. Направи си сметката и тръгвай.

Иззад д-р Давидоф се надигна някаква сянка. Дерек притаи дъх, после бавно го изпусна и

зашепна съвсем тихо, за да ми даде кураж. Саймън и г-н Бей бързо отместиха поглед, за да

не дадат възможност на д-р Давидоф да се обърне назад.

– Само пет минути, Кит – рече д-р Давидоф.

– Вдигни пистолета – казах.

Той се изсмя.

– Леля ти знае, че не може да вдигне навреме пистолет, който е на три метра от нея,

Клоуи.

– Д-р Давидоф – обърнах се към него аз.

– Да?

– Застреляй го.

Той се намръщи и зяпна. Трупът на г-жа Енрайт се люшна. Очите срещнаха моите – очи,

изпълнени с ярост.

– Казах...

Тя стреля. Д-р Давидоф остана на място, като мърдаше устни, а на гърдите му зееше

дупка. След миг се срути на земята. Стиснах очи и освободих душата на г-жа Енрайт. Когато

ги отворих, леля Лорън бе клекнала до д-р Давидоф, а пръстите бяха на шията му. Духът му

стоеше до нея и гледаше объркано с широко отворени очи.

– Отиде си – казах аз. – Аз... аз виждам духа му.

Някой изкрещя. В далечината се чу тропот на ботуши.

– Трябва да тръгваме – рече г-н Бей. – Лорън...

– Добре съм.

– Дерек, вземи Тори и ме последвайте.

Ние се втурнахме през вратата навън тъкмо когато зад нас проехтяха викове. Г-н Бей

викна на Саймън и леля Лорън да се прехвърлят през стената, докато ме побутваше да

бързам, а Дерек носеше Тори. Щом се изкачих на върха, аз клекнах до Саймън, двамата

помогнахме на Дерек, а Лиз летеше напред и ни осведомяваше с викове, че пътят е чист.

Когато се спуснахме на земята, г-н Бей застана отгоре на стената, готов да омагьоса всеки,

който се покаже навън. Ала никой не излезе – отломките и мъртвите тела ги бяха забавили

достатъчно, за да можем да избягаме. Тори вече бе дошла в съзнание и всички тичахме,

колкото ни държаха силите.

49

Микробусът на г-н Бей беше паркиран на около два километра в един търговски център.

Беше го купил преди месец с фалшиви документи, за да не бъде проследен, и микробусът

изглеждаше така, сякаш той живееше в него. Г-н Бей хвърли спалния чувал и портативния

хладилник отзад и всички се качихме.

Не знам къде свърши пътуването ни. Мисля, че беше Пенсилвания. Никой не попита. На

никого не му пукаше. Пътуването бе наистина дълго, наистина спокойно. Аз седях отзад с

леля Лорън и макар да забелязах как от време на време Дерек се обръща и ме поглежда

разтревожено, скоро заспах на фона на тихото бърборене между Саймън и баща му, които

седяха на предната седалка.

Събудих се, когато г-н Бей спря в крайпътен мотел. Той ангажира две стаи и ние се

разделихме, една за момчетата и друга за момичетата. Г-н Бей каза, че ще поръча пица за

всички ни и после ще поговорим. Леля Лорън рече да не бързаме много. Никой не беше

гладен и аз бях убедена, че момчетата предпочитаха да останат насаме с баща си за известно

време.

Лиз и Тори, изглежда, си помислиха, че и аз имам нужда да прекарам малко време с леля

Лорън. Лиз отлетя с думите, че ще поскита и че до сутринта ще се върне. Тори заяви, че се

гади от дългото пътуване, затова щяла да поседи малко навън на чист въздух. Леля Лорън я

помоли да се скрие отзад, за да не я зърнат от преминаващите наблизо автомобили.

Тогава се досетих: ние не се прибираме у дома, поне не още. И трябваше да свикнем

винаги да внимаваме кой може да ни види.

Седнах до леля Лорън на леглото и тя метна ръка през раменете ми.

– Как си? – попита.

– Добре.

– Случилото се там... В лабораторията...

Не успя да довърши. Знам какво имаше предвид – убийството на д-р Давидоф. Знаех също,

че ако го спомена, тя ще ми отвърне, че всъщност не съм го убила аз. Но тъкмо аз го убих. Не

бях сигурна как се чувствах от това, знаех само, че леля Лорън нямаше да е човекът, на

когото бих говорила по въпроса, тъй като тя щеше само да се постарае да ме накара да се

чувствам добре, нямаше да ми помогне да анализирам случилото се. За второто щях да имам

нужда от Дерек, ето защо просто казах:

– Добре съм.

А после:

– Знам, че не мога да се прибера у дома в момента, но искам татко да знае, че съм добре.

– Не съм убедена, че...

– Той трябва да знае. Дори да не може да научи за некромантската история и за групата

„Едисън“, трябва да разбере, че съм в безопасност.

Тя се поколеба за миг, ала като видя изражението на лицето ми, кимна с глава.

– Ще намерим начин.

Заварих я да седи навън като в онази нощ в склада, когато баща

я предаде. Седеше,

прегърнала коленете си, и се взираше в пространството пред себе си.

Сигурно

беше много трудно. Момчетата отново намериха баща си, аз отново намерих

леля Лорън. А Тори? Тя бе гледала как майка умира. Няма значение колко ужасна беше г-

жа Енрайт, няма значение колко пъти Тори я бе намразвала, тя си оставаше нейна майка.

Тук Тори не бе сама. Все още имаше родител, във всеки случай биологичен баща, но аз бях

сигурна, че г-н Бей нямаше да бърза да го съобщи. Щеше да е твърде странно, все едно да

каже: „Съжалявам, че изгуби майка си, но ето ти заместител“.

Седнах до нея.

– Съжалявам за майка ти – казах.

Кратък, горчив смях.

– Защо? Тя беше зла кучка и убийца.

– Но беше твоята зла кучка и убийца.

Тори задавено се засмя, после кимна с глава. По страната се търкулна сълза. Искаше ми

се да я прегърна с едната си ръка, ала знаех, че няма да

хареса, така че просто се

приближих още малко към нея и телата ни се докоснаха. Тя се напрегна и аз си помислих, че

иска да се отдръпне, но след миг се отпусна и се облегна на мен. Усещах как тялото

се

тресе от плач. Не издаваше и звук, не хленчеше.

Огромна сянка излезе иззад ъгъла. Появи се Дерек с наклонена на една страна глава в

опит да улови вятъра. Устните му се извиха, когато ме видя, и се разтегнаха в крива усмивка.

– Здрасти – каза той. – Мислех, че...

Тори повдигна глава и избърса с ръкав очите си, а Дерек млъкна.

– Извинявай – дрезгаво рече той и понечи да се върне.

– Няма нищо – отвърна тя и се изправи. – Времето ми за тъгуване изтече. Тя вече е твоя.

Докато се отдалечаваше от нас и се връщаше отново в стаята ни, Дерек остана при мен и

видът му пак стана неуверен. Отново се разтревожи. Направих му знак да седне до мен, ала

той поклати глава.

– В момента не мога – отвърна. –Татко ме изпрати да те потърся.

Понечих да стана, но кракът ми бе изтръпнал и позалитнах. Дерек ме хвана и не позволи

да падна. Преви се, сякаш се канеше да ме целуне, но се спря.

Винаги ли щеше да го прави? Бях на път да го подразня по този повод, ала той имаше

много сериозен вид и аз не посмях.

– Леля ти – каза той. – Спомена ли нещо за плановете ви?

– Не.

Той отново се наведе към мен, после пак спря.

– Не каза ли нещо, каквото и да е? Например дали се прибирате вкъщи, или не?

– Не се прибираме. Докато кабалите са още някъде навън, не можем да се приберем.

Предполагам, че ще останем с вас, момчета, ако баща ти има това предвид. Вероятно така ще

е най-сигурно.

Той изпусна въздуха от дробовете си, сякаш досега бе сдържал дъха си, и аз най-после

разбрах защо бе тъй неспокоен. След като бяхме избягали от групата „Едисън“ и отново

бяхме със семействата си, той мислеше, че ще се разделим и всеки ще поеме по своя път.

– Определено се надявам, че ще останем с вас, момчета – казах аз.

– И аз.

Незабелязано се приближих още малко до него и усетих ръцете му около мен да ме

притискат. Устните ни се докоснаха...

– Дерек? – повика го баща му. – Клоуи?

Дерек изръмжа. Аз се засмях и се отдръпнах.

– Това вече е много, нали? – забелязах аз.

– Твърде много. След като се нахраним, ще излезем на разходка. На дълга разходка. Далеч

от всички.

Ухилих му се.

– Прилича ми на план.

Като стана дума за планове, искам да спомена, че и г-н Бей правеше много планове.

Докато ядяхме пицата, той потвърди онова, което очаквах – трябваше отново да бягаме, този

път от кабалите.

– Значи, всичко, което свършихме там, в лабораторията... бе напразно? – казах.

– Вероятно само сме подразнили кабалите – измърмори Тори.

– Напротив, помогна ни – заяви г-н Бей. – Групата „Едисън“ няма скоро да се съвземе, а

на кабалите ще им отнеме известно време да се оправят и да организират търсенето ни. За

щастие, кабалите имат да вършат много неща и ние не сме на първо място в списъка им. Вие

сте ценни и те ще искат да ви върнат, ала ние ще имаме време да си отдъхнем. – Той

погледна към леля ми. – Лорън? Да бягаме непрекъснато, не е влизало в плановете ти

изобщо, но аз силно ще ти препоръчам двете с Клоуи да дойдете с нас. Ще бъдем заедно.

Дерек ми хвърли поглед, напрегна се, сякаш бе готов да приведе аргументи, в случай че

леля Лорън не се съгласи. Но тя рече:

– Така ще е най-добре.

И той се успокои. Успокоих се и аз. Саймън се ухили и вдигна палци. Погледнах към

Тори. Тя сякаш не помръдваше, лицето ѝ бе сурово и безизразно.

– Тори също ще дойде с нас, нали? – попитах аз.

– Разбира се – усмихна

се г-н Бей. – Предполагам, че трябва да попитаме и нея. Ще

останеш ли с нас, Тори?

Тя кимна с глава и пусна лека усмивка в моя посока.

– Известно време ще трябва да кротуваме – продължи г-н Бей. – Имам някои предложения

къде можем да се притаим. Саймън и Тори разполагат със списък на другите субекти. Ще се

свържем с тях. Те трябва да знаят как се развиха събитията... и какво се случи. Ще потърсим

и Рей. Ако е при майка си, добре, но ще трябва да се убедим в това. Не бихме искали да

изоставим някого.

Беше поразително и необикновено хубаво да знаем, че не сме сами, че можем да помогнем

и на другите. Предстоеше ни още много работа, но и много приключения. Бях сигурна в това.

* * *

След вечеря двамата с Дерек излязохме на разходка. Сами.

Зад мотела имаше поляна и ние се запътихме натам. Когато бяхме вече достатъчно далеч

от мотела, Дерек ме отведе в малка горичка. Подвоуми се, несигурен, като продължаваше да

ме държи за ръката. Аз пристъпих и застанах пред него и той ме прегърна през кръста със

свободната си ръка.

– И така – казах аз. – Изглежда, известно време няма да можеш да се отървеш от мен.

Той се усмихна. Усмивката му бе съвсем истинска и озари лицето му.

– Добре – отвърна той.

Дръпна ме към себе си. После се наведе и стопли устните ми с дъха си. Сърцето ми

препускаше и аз почти спрях да дишам. Бях сигурна, че нещо пак ще ни прекъсне, и се

напрегнах в очакване на колебанието му, а стомахът ми се обърна. Устните му докоснаха

моите, но аз продължавах да чакам той да се отдръпне.

Неговите устни се притиснаха към моите, разтвориха се. Той ме целуна. Това беше

истинска целувка – обви ръце около мен и ме притисна до себе си, настоятелно раздвижи

устата си върху моята, сякаш бе решил, че тъкмо това е желанието му и че този път няма да

ме пусне за нищо на света.

Метнах ръце на шията му. Той ме стисна още по-здраво, сключи ръцете си зад гърба ми,

вдигна ме от земята и започна да ме целува така, сякаш нямаше никакво намерение да спре,

а аз му отвръщах по същия начин, сякаш не исках той да спира.

Моментът бе идеален, миг, в който нищо друго нямаше значение. Не чувствах нищо освен

него. В устата ми оставаше единствено вкусът на целувките му. Чувах само туптенето на

сърцето му. Мислех само за него и колко много желаех това да не свършва, и колко

невероятно бе щастието да изпитам всичко това, и колко здраво съм се уловила за него.

Неистово го желаех. Това момче. Този живот. Тази аз. Никога нямаше да върна стария си

живот обратно и не ми пукаше. Бях безумно щастлива. Бях там, където исках да бъда.

Край

Издателство „Колибри“

Издателство „Колибри“ е създадено през 1990 година – едно от първите частни издателства

след промените и от малкото, които съществуват и днес. През годините „Колибри“ се

утвърди със своя професионализъм и качество като едно от водещите издателства на книги у

нас, познато и извън страната като единствен представител на много чужди издателства.

Високото качество на текстовете и преводите на „Колибри“, както и изисканото

художествено оформление са признати в страната и чужбина.

Благодарение на „Колибри“ българският читател е имал възможността да се запознае с

популярни и не толкова популярни автори от различни страни и континенти, представители

на различни жанрове, епохи, идеи, писатели, които е необходимо да познаваме, за да сме в

крак със световните литературни тенденции.

„Колибри“ притежава впечатляващ издателски портфейл – „колекция“ от автори, с които би

се гордяло всяко световно издателство. Сред тях са имена като Исабел АЛИЕНДЕ, Жоржи

АМАДУ, Фредерик БЕГБЕДЕ, Симон дьо БОВОАР, Бернар ВЕРБЕР, Кърт ВОНЕГЪТ, Греъм

ГРИЙН, Франсоаз ДОЛТО, Марио ВАРГАС Льоса, Вим ВЕНДЕРС, Лаура ЕСКИВЕЛ, Итало

КАЛВИНО, Труман КАПОТИ, Даниел КЕЛМАН, Дъглас КЕНЕДИ, Харлан КОУБЪН, Милан

КУНДЕРА, Дийн КУНЦ, Стиг ЛАРШОН, Xорхе ЛУИС БОРХЕС, Иън МАКЮЪН, Едуардо

МЕНДОСА, Харуки МУРАКАМИ, Амели НОТОМБ, Пол ОСТЪР, Милорад ПАВИЧ, Джеймс

ПАТЕРСЪН, Филип РОТ, Дж. К. РОУЛИНГ, Салман РУШДИ, Джон СТАЙНБЕК, П. Г.

УДХАУС, Вирджиния УЛФ, Хелън ФИЛДИНГ, Томас ХАРИС, Сири ХУСТВЕТ и много

други.

Издателство „Колибри“

За да си в час със световните литературни явления!

За да си част от българските културни събития!

www.colibri.bg

Facebook: www.facebook.com/ColibriBooks

ул. „Иван Вазов“ № 36

тел. +359 2 988 8781

София 1000

България

Други електронни книги може да намерите в Библио.бг

Чети каквото обичаш!

Платформа за електронни книги и списания.

Document Outline

Корица

За автора

Анотация

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

31

32

33

34

35

36

37

38

39

40

41

42

43

44

45

46

47

48

49

Издателство „Колибри“

Книгите, които ви обичат

Бележки