Пътят на Икар

1

Позволявам си поне да запиша тази история. Тя се случи на двайсет и третата година от летоброенето на Икар, но вече седем години материалите по нея лежат недостъпни в секретния отдел на икарския архив.

Доводите за възбраната бяха, че в началото на пътя ни не сме имали право да смущаваме хората с нелепи произшествия, с бълнуванията на един луд — точно така каза първият координатор: „с бълнуванията на един нещастен умопомрачен“ и веднага наложи забраната, без да поиска мнението нито на астронавигаторския, нито на контролния съвет. Те обаче с готовност я потвърдиха.

Но нека ви кажа нещо за системата на ръководство при нас, иначе не би ви станало ясно как е възможно изобщо да се забранява научното или каквото и да е друго отразяване на такова събитие. Вашето земно демократично чувство навярно само ще прецени чудовищността на тази мярка.

След като Икар се откъсва от своята орбита около Слънцето (аз още не съм бил роден), цялото му население почти единодушно решава да промени установената система на управление. Протоколираните мотиви са, че на Икар предстоели тежки изпитания, а това налагало той да има ръководство с повече пълномощия. Но моите проучвания ме карат да мисля, че нашите майки и бащи просто са се уплашили от непредвидено многобройните психически смущения, появили се още в първата година, та затова доброволно преотстъпват демократическите си права на един прекалено властен ръководен екип от астронавигатори.

Събират се икарци и гласуват нов закон, според който тяхната планета-звездолет ще се ръководи от петдесет и един членен астронавигаторски съвет, избиран за десетгодишен срок. Този законодателно-изпълнителен орган излъчва от себе си пет координатори, които се редуват на поста първи координатор с двегодишно дежурство. Разбира се, върховната власт си оставала в ръцете на общото събрание, но с течение на времето тя била напълно обсебена от координаторската петорка, превърнала дори и контролния съвет в свое послушно оръжие. Аз си обяснявам това с отслабналата гражданска активност на икарци — причините са няколко и при друг повод аз специално ще се занимая с тях — както и с това, че новото поколение е било дълги години съвсем малобройно.

По-нагледно казано: представете си хиляда души възрастни, затворени за цял живот в една петдесетина километрова скала, каквато е нашият Икар, а сред тях само десетина деца. Тия деца, естествено, нямат друг жив пример за подражание и самовъзпитанне, освен петстотинте жени и петстотинте мъже. И то в период на психическа криза. А поради малобройността си децата не са могли да бъдат маса със своя психология, онаследените им качества не са могли да си влияят едно на друго. И чак когато младото поколение стана по-многобройно, то си създаде нещо като собствена масова психика, свой колективен дух, оформен от физиологическите и неврологически промени, настъпили вследствие на това, че цялото то бе родено в междузвездното пространство, извън гравитационните, магнитните и прочее сили на едно стационарно тяло и не гледаше на Икар като на главичка на карфица, изгубена в космическия безкрай. За него, за моето поколение, Икар беше вече единствената родина и то пожела само̀ да определя съдбата й.

Две думи още за нашия Икар, предназначени за ония, които може би вече са ни забравили. Ще ми се те да бъдат такива: „Мили наши земни събратя, ние с вас вече не се познаваме, ония, които някога са ни изпратили, отдавна са вече мъртви, а ние от своя страна…“, но не обичам сантименталните размеквания. Всеки енциклопедичен колектор ще ви пусне три фиша, когато наберете името Икар. Първият ще ви разкаже древногръцката легенда за крилатия момък, който излетял заедно с баща си от Критския лабиринт, но понеже уж пожелал да стигне Слънцето, восъкът, с който били залепени перата на крилете му, се стопил и той се удавил в морето. Вторият ще ви даде всички данни за малкия, но забележителен астероид, наречен на легендарното момче, защото по своята орбита стига най-близко до Слънцето. Той отдавна е престанал да бъде непослушното момче-астероидче, което не се плаши от Слънцето, но в замяна на това редовно пък заплашвало Земята, че ще се блъсне в нея — отдавна е впрегнат в работа.

Третият фиш (ако е от енциклопедичен колектор — по-кратко, ако е от специален — пространно) ще ви опише осъществяването на най-грандиозния за всички времена дотогава земен проект: превръщането на астероида Хидалго в гигантски космически кораб за първата интергалактическа експедиция; тридесет години траял строежът му, всички народи участвували под една или друга форма в него и това е бил новият за тогава вавилонски строеж на човешката цивилизация. Още пет години се носил пробно из слънчевата система бедният Хидалго, а после, прекръстен по законите на земната символика в Икар, понесъл може би завинаги хиляда земни младежи към далечните слънца.

Сега към първите хидалговци — простете: икарци! — са се прибавили само още сто петдесет и двама, макар нашият Икар да има енергийни и всякакви ресурси за около трийсетхилядно население. Особено на нас, младите, много ни се иска да бъдем повече — нали всеки нов човек увеличава нашата сила, нашия ум и нашата увереност в бъдещето ни. Астронавигаторският съвет обаче продължава да смята, че хората на Икар били достатъчни, за да изпълни той своята мисия и допуска само толкова раждания, колкото да се попълват местата на загиналите или излезлите от строя. Многото деца шели да изправят Икар пред нови проблеми, които ще го затруднят в изпълнението на възложените му задачи. И ето ни вече трето десетилетие на път! Минахме през доста слънчеви системи, изследвахме внимателно и всеки път с една бурна начална надежда стотина планети и не видяхме нищо, освен минерали и метали, освен ледове, газове и плазма. Нищо интересно за човек като мене… до оня ден преди седем години, когато на Икар се завърна разузнавачът Алек Дери.

2

Тъкмо се готвех да извърша голямата рокада в партията, която разигравахме с колегата ми Лайънъл Редстър в почивката между неговото и моето дежурство, когато от поливизора ме позова нашият шеф, председателят на контролния съвет на Икар.

— Зенон — рече той по обикновеному учтиво, тоест с оная дистанцираща учтивост, която е закон на поведението сред икарци, — ако обичате, елате в карантинната камера. Ще се нуждая от вас за известно време.

Веднага скочих — стори ми се, че долових в лицето и в гласа му скрита тревога или пък оная възбуденост, която обзема учения, изправил се неочаквано пред нова загадка. Разбира се, може и да съм се лъгал, защото старите икарци трудно допускат неконтролирани страсти по лицата и гласовете си, особено пък председателят на контролния съвет, но и Льони като че ли усети същото, та каза:

— Терин направо те фаворизира. Дори в служебно време се обръща към теб с първото ти име. Да знаеш, че ще му искам обяснение.

Ние с Редстър, естествено, сме на „ти“ — връстници сме, една и съща работа вършим, но не се обичаме много-много, пък и той умее да ме ядосва.

— Слушай, Льони — рекох му, — първият приятел на баща ми сигурно има право да ме нарича по име. Второ, завистта, която долавям в думите ти, е нещо, не по-малко осъдително от пристрастните симпатии, на които може да се дължи едно фаворизиране.

Той не успя да ми отвърне, защото преди да отвори уста, аз бях вече навън и скачах в първия ескалатор, изпречил се отпреде ми.

В нетърпението си бях попаднал на обикновен ескалатор, а карантинният сектор е доста далече. За повече безопасност, Икар е обособен в самостоятелни и дублиращи се сектори, отделени един от друг с километри дебели скални стени, което много увеличава разстоянията, затова той разполага с отлична и разнообразна съобщителна мрежа. Карантинният сектор съвсем логично е сред най-външно разположените сектори и се състои от стартовите шлюзи и хангарите за действуващите космически кораби, от лабораториите, в които се изследват донесените отвън вещества, от болницата и самата карантинна камера, където прекарват известно време завръщащите се от полет разузнавачи.

Мина доста време, докато осъзная, че Терин ще има да ме чака, ако се разхождам из Икар с тоя товарно-пътнически ескалатор. Бях се улисал да отгатвам кой от разузнаваческите кораби може да се е завърнал — в момента девет бяха навън. А когато се сепнах от тая безполезна игра на мозъка си, рипнах на следващата площадка и се втурнах към вратата на ония лъскави вагончета-снаряди, ключ за които притежават само членовете на контролния съвет и хората от аварийните групи. Шмугнах се вътре, легнах как да е — те са триместни, набрах номера на спирката и загубих дъх от страшния удар на внезапното потегляне. Бях си помислил, че Терин няма да ме вика така, ако се касае за обикновена приемателна комисия или нещо подобно, в каквито съм участвувал много пъти, а след това вече не можех и да мисля, защото скоростта парализира всякакви импулси в мозъка ми.

След четиридесет секунди всичко премина — бях преодолял двайсет и петте километра — и се измъкнах от снаряда с бучащи уши и стягаща болка в гърдите. Сега отново жаждата ми за събития можеше да си каже, че това ще да е произшествие, не обикновен преглед, и да ме накара направо да влетя в гардеробната. Тя беше празна и това още повече ме разтревожи. Нима толкова съм закъснял? Или просто се ме извикали по-късно? Роботът-камериер стоеше до шкафовете в машинното си безучастие и аз викнах ядосано написаното му на гърдите и гърба име:

— Коло, помагай!

Отворих шкафчето, на което се мъдреше етикетът с моето име, и награбих скафандъра. Металическите ръце на робота пипаха сръчно и след миг аз вече се потях от нетърпение, защото когато си в такова състояние и най-удобният скафандър е бреме. Нахлузих шлема, пуснах дихателната апаратура и казах:

— Коло, проверка!

В същност това е единственото предназначение на робота-камериер, който иначе е твърде примитивна машина: да проверява системите на облечения скафандър по всички показатели за механична издръжливост, топлинна и атмосферна изолация, лъчева, вирусна и прочее защити. Роботът има в себе си всички автомати-индикатори и проверката трае секунди, но сега все пак ми се стори, че би трябвало да се извършва по-бързо.

В карантинната камера не се влиза без скафандър. Тук попада всеки, който е напуснал дори за минутка Икар, все едно по какъв начин и къде е ходил. А разузнавателните кораби, които се връщат от далечен полет, се подлагат заедно с пилотите си на двуседмично карантиниране, въпреки че през тия три десетилетия никой не е донесъл със себе си дори едно едничко вирусче.

Икар по правило се пази да навлиза в отделните звездни системи. Това правят разузнавачите, които, използувайки инерцията на неговата чудовищна скорост, с удвоена бързина обглеждат на милиарди километри пространството пред нас; после ни дочакват на предварително установени орбити. Имаме на склад стотина такива разузнавателни кораби от различна големина и клас, а един екип конструктори непрекъснато работи над усъвършенствуването им. Те могат, както се казва, да минат и през огъня, да пренесат своите пасажери през всякакви космически изненади, като им предлагат сносни условия за живеене и научна работа за около петдесет години, защото… е, нали всичко се случва в Космоса! Три такива кораба ни изчезнаха в системата на Денеб. Дълго ги търсихме, но все пак хората на Икар станаха с десетина души по-малко. Тогава за пръв път се появиха и нещо като конфликти на Икар, мнозина настояваха търсенето да продължи, но астронавигаторският съвет реши, че жертвите по пътя ни били неизбежни и че Икар нямал право да губи половин година, ако искал все пак да изпълни програмата си. Наистина още толкова щеше да ни бъде необходимо след това за постигане на изгубеното ускорение, но все пак противниците на такова безогледно бързане бяха като че ли мнозинство. Въпреки протестите им обаче съветът обяви тридневен траур и даде нареждане Икар да не влиза в орбита около Денеб.

Минах по тесния проход с кръглите илюминатори, които гледат към огромния карантинен хангар, и надникнах вътре. Р–19? Кой беше летял с Р–19? Корабът, звезден клас А, изглеждаше нов-новеничък, сякаш изобщо не бе напускал хангара. Десетина механороботи сновяха като паяци по огледалната му броня, влизаха и излизаха през главния и резервните люкове, проверяваха системите му, готвеха го за нов полет. Дежурният механик седеше в работния си скафандър зад контролното пултче и явно скучаеше. Това поуспокои разхлопаното ми от бързане сърце и доста го разочарова. Изглежда нищо особено не бе се случило. Неволно забавил крачка — все пак докато свикнеш със скафандъра ти трябва малко време, — аз зашляпах с възтежичките обуща до секторния кабинет на контролния съвет и натиснах сигналния звънец. Вратата мигновено се отвори да ме приеме.

— Можете да свалите скафандъра, Зенон — каза ми Терин. — Всички проверки са минали.

Но аз се бях вкаменил. Стоях до затворилата се зад гърба ми врата и гледах своя приятел Алек Дери. Ето кой беше се завърнал! И седеше сега в креслото за пациентите ни и… не приличаше на себе си. Очаквах да ми се ухили радостно, както в първия миг направих това аз, очаквах да вдигне ръка за поздрав, но той дори не помръдна. А погледът му, който се плъзна сякаш случайно по скафандровото стъкло пред лицето ми, не издаде с нищо, че ме е познал. Беше някакъв боязливо-стеснителен поглед, блуждаещ и бягащ от нещо, поглед, който не искаше да среща въпросите в чуждите очи.

— Здравей, Алек — казах аз. — Добре дошъл! — и го казах така тихо и така обезпокоено, че едва ли някой го чу.

Лицето на Алек, отпуснато, жълто, състарено, не трепца с нито едно мускулче. Косите над слепоочията, над тия двайсет и три годишни слепоочия, бяха съвършено бели.

— Вие сте близък с него, нали, Зенон? — запита ме Терин и добави, след като бе изгледал и двама ни с откровена изпитателност: — Затова ви повиках. Нещо е станало с вашия приятел, трябва да ни помогнете да го разберем.

Сега видях и другия човек в кабинета — самия първи координатор! Не, не беше той, а неговият холографски образ, прожектиран насред кабинета, но работата все пак изглеждаше много сериозна. Първият координатор на Икар не удостояваше току така някого дори и с холограмното си присъствие. Пък и ръководната петорка се интересуваше само от общите отчети на разузнавателните полети, с останалото се занимаваха съответните специалисти.

— Как мина, Алек? Хайде разказвай! — рекох аз колкото се може по-безгрижно, нетърпеливо смъквайки от себе си досадния скафандър.

Терин дойде да ми помогне, но то беше само повод да се приближи до ухото ми:

— Мълчи вече трети ден. После ще ви оставим и насаме, но сега искам да изпробвам нещо. Намерихме един-единствен запис от цялата експедиция, всичко друго е унищожено. По една случайност звукозаписващият апарат на жена му се е включил. Хем ще го чуете и вие, хем ще видим как ще реагира. Не сме му го пускали още, защото имам чувството, че симулира.

— А тя къде е? — запитах аз също шепнешком.

— Мъртва е. Лежеше в празна анабиотична вана, кранът на криопротектора изобщо не е пускан, всичко беше спряно, само вентилите за кислорода бяха отвинтени ръчно. Прилича на самоубийство. Нали знаете, онова приятно самоизгаряне с кислород?

Пуснах скафандъра на пода, защото ръцете ми съвсем отмаляха. Това чудно момиче, това разкошно момиче Нила — мъртва!

— Алек — обърна се Терин към завърналия се разузнавач, а гласът му беше необичайно строг. — Ти не искаш да ни разкажеш нищо за пътуването си, но ние все пак ще го чуем, ще го чуем от твоите уста. Слушай и ти!

И той докосна клавиша на апарата, с който записвахме и прослушвахме анамнезите. Струната в него дълго време се размотаваше безмълвна, след това се чу някакъв шум и пръхтене като от физическо усилие — изглежда, тъкмо то бе включило диктофона на Нила. Всеки разузнавач носи непрекъснато по време на експедиция в дрехите си звуко– и фотозаписен апарат. А после струната изведнъж закрещя с гласа на Алек:

„Ставай! Чуваш ли, ставай! Аха, не искаш! — и внезапно утихна до шепот. — Защо ме напусна? Нила! Защо ме остави сам? Уплаши ли се, момичето ми? Нима е толкова страшно? Защо не ми каза какво мислиш, какво трябва да мисля и аз? Защо мълчиш, проклетнице? — кресна отново магнитната струна. — Защо избяга, подла и страхлива твар? Или искаш да кажеш, че това е твоят отговор? Че и аз трябва да си дам такъв отговор? Ъххх! — Беше някакъв звук като хъркане и като скърцане със зъби. Но след няколко мига гласът отново стана нежен и унесено страдащ. — Искаш ли пак да ти разкажа всичко? Хайде, аз пак ще ти го разкажа, а ти ще помислиш, хубаво ще помислиш и заедно ще решим какво да правим. Тоби, махни се! Махни се, ти казвам, глупава машино! Ще те изключа, така да знаеш! За какво сме те създали, глупако, като човек не може да разчита на теб?“

Тия закани бяха отправени навярно към някой от психороботите, който сигурно е усетил душевното разстройство на астронавта и е поискал да се намеси в неразумните му действия. Последва звън от метал, пъшкане като при борба, някакъв трясък. И отново гласът на Алек след къс, ехиден смях:

„Прощавай, мила, трябваше да се справя с тоя глупак. За щастие и в неговата касетка струната е празна. За щастие ли казах? Дяволска история! Никакъв запис да няма! Звук да няма записан! Нима е възможно, като всичко чух с ушите си, като го видях с очите си, като запомних всяка негова дума, така както не помня дори твоето «да», когато ти се обясних в обичта си и те попитах готова ли си да тръгнеш с мен? Нила! Разбираш ли нещо, скъпо момиче? Нима наистина съм се побъркал? Кажи, побъркан ли бях, когато ти ме изпрати до шлюзовата камера, когато излязох от кораба подир това машинно говедо Тоби? Та нали и ти чу гласа? Чакай, припомни си всичко отначало и ще видиш, че не е възможна никаква халюцинация, че не съм измислил нито думичка! Открихме ли планета в екосферата на невидимото слънце? Открихме. Изчислихме съществуването й, а после я и намерихме. Какво необикновено има тука? Планетите около тия слънца, които излъчват енергията си само в инфрачервения край на спектъра, трябва да са невидими за очите ни, това е азбучна истина, макар и ние с теб, нещастнице, за пръв път да се сблъсквахме с нея. А уредите я регистрираха и орбитата й установиха, и масата, и… всичко, само че аз сега го заличих. Икар не бива да знае къде се намира тая планета, затова! Не съм ли прав, кажи? Облетяхме ли планетата? Облетяхме я. И радиосонди, и визуални наблюдения с инфрачервения локатор, и… нищо! Празна и гладка като гумена топка за игра. А после пресякохме лъча на пеленгатора. При втората обиколка. Чакай, чакай, та нали ти го откри? Нали ти каза: Алек, това е най-обикновен радиопеленгатор. Да се спуснем все пак! А аз се пошегувах: Мила моя, това може да са и сигнали, че не бива да се спускаме. Но ти настояваше: Никакви сигнали не са, ето виж електронния аналог! Елементарна повторяемост на елементарен радиосигнал за пеленгиране, най-обикновен радиомаяк, който е открит на Земята още от времето на първите самолети. Никакъв друг смисъл не може да се дешифрира. А аз исках да бъда спокоен и казах…“

— Не! — изкрещя другият Алек, онзи, който седеше срещу нас, и скочи от стола. — Не е вярно. Спрете го! Лъжа е!

И се спусна към апарата с юмруци, готови да го разбият. Увлечен в записа, аз бях забравил да наблюдавам приятеля си, но Терин не бе пропуснал това и сега вече с мъка задържаше разбеснелия се Алек. Първият координатор също направи едно движение като да побегне или да се спусне на помощ. За кой ли път усетих противната аморалност на тия холографски посещения — хем те има, хем те няма!

— Неро, вържи пациента! — изпъшка Терин и кабинетният ни робот се откъсна мълниеносно от своя ъгъл, сграбчи бедния Алек с четири от механичните си ръце, отнесе го обратно на стола, сръчно препаса каишите през гърдите, ръцете и краката му. После роботът застана настрана до главата на жертвата си, която се гърчеше в неразкъсваемия бандаж, а металическото му туловище сякаш доби изражение на доволство от току-що свършената работа. Аз за пръв път присъствувах на подобно зрелище — робот да се отнася така към човек, и гърдите ми се изпълниха със смут. Наистина, човек никога не би могъл така бързо и успешно да се справи с умопомрачения си брат, но все пак имаше нещо силно унизително за човешкия род в това необичайно взаимоотношение между него и автомата. Някъде в съзнанието ми, по-скоро като усещане, се мярна мисълта, че ако аз някога станех председател, първата ми работа ще бъде да изгоня тия неровци от кабинетите на контролния съвет.

Извърнах глава, опитвайки се да си внуша, че Алек Дери вече не е моят най-добър приятел, а само един пациент, и то в кризисно състояние. Терин оправяше нервно дрехите си, изглежда и него бе смутило обстоятелството, че се е видял принуден да прибегне до тая функция на робота — и върна струната в апарата на онова място, от което бяхме престанали да я слушаме.

„А аз исках да бъда спокоен — повтори гласът на Алек — и казах: Добре, мила, склонен съм да приема, че това е пеленгатор, който ни сочи посоката за кацане, склонен съм и да се спусна на стотина километра по него в тая непрогледна тъмница, да видим какво ще стане, но нямам никакво намерение, скъпа моя, да слизаме на тая глупава черна топка, която при това е достатъчно голяма, та да ни изяде половината от горивните запаси при обратното излитане. Затова обуздай жаждата си за приключения! Помниш ли, така ти казах? Защото ти твърде неприлично се развика. Та трябваше още и да ти напомням, че инструкциите за разузнавачи от нашия клас не разрешават никакво кацане на каквото и да било небесно тяло. Освен ако сме аварийно принудени…“

Беше странно да се слуша неговият разказ — странно? — не, зловещо — и студените тръпки хукваха с бодливите си копитца по гърба ми всеки път, щом си представях, че тоя загадъчен разговор се е водел между явно полуделия Алек и неговата мъртва съпруга. Някъде в безкрайните черни пространства около някакво невидимо слънце. Има ли нещо по-ужасно от това, да останеш сам в ракетата с един мъртвец на борда, а този мъртвец да е най-скъпият ти човек, и да се косиш така месеци наред, незнаейки дали изобщо ще видиш отново живи хора? Чудно ли е, че мозъкът на моя беден приятел не бе издържал? Очевидно нашите астронавигатори се заблуждаваха, въобразявайки си, че говорещите психороботи ще намаляват самотата на човека в Космоса. Те действително са славни машини, те хилядократно увеличават силата и увереността на космическия завоевател, но дали тяхната безчувствена разсъдъчност и машинната аналитичност в начина им на говорене не засилваше в такава ситуация още повече самотата на човека, ме изостряше до пароксизъм усещането му за пустота на пространството, което той иначе би могъл да насели с въображението си?

Ето проблем, който не беше ми се изпречвал пред погледа! Трябваше да се проучи и аз помислих, че няма да е зле да излетя сам за няколко месеца в компанията на полагащите се на всеки разузнавач психороботи. А това мое хрумване се оформи и като решение, когато научих по-късно, че Алек се опитвал да погуби кораба, че бе посягал и на живота си, но психороботите, за които основната програмна задача е безопасността на полета — един от тях, неизвестен за пасажерите, постоянно контролира тяхното психическо състояние, — в последна сметка го хванали и го приспали в анабиотичната камера, а после сами извели кораба на определената му за срещата с Икар орбита.

„А ти започна да ликуваш, когато се спуснахме на около хиляда километра над повърхността: сигналът ставал все по-фиксиран, явно бил насочен към нас, при първата ни обиколка го нямало. Вярно, но миличка моя, отгде ще се вземат живи същества в тая черна каменна пустиня, освен ако не са се заврели като влечуги в дупките си? А като са толкова умни, че да имат радиопеленгатор, защо не ни дадат и някое друго сигналче, защо не ни кажат нещо на своя си език? Разбирам те, мила моя, всекиму се иска да зърне най-после някаква живинка, след като толкова години не сме срещнали даже вирусче по пътя си, дори там, където всички наши предварителни проучвания доказваха вероятността да съществува нещо органично, но… Помниш ли, тъкмо това ти говорех, когато се чу гласът? Нила, ти го чу, нали и ти го чу? Чу го, разбира се, та аз още помня лицето ти, върху което беше се вкаменило твоето ликуване! Той каза, тоя проклет глас — още ми звучи в ушите: «Другари, можете да кацнете. Безопасността ви е гарантирана. Както и обратното излитане.» Нали това каза? На нашия език го каза. И го повтори. И добави направо, сякаш ни заповядваше: «Кацнете, чакаме ви!» А ние се оглеждахме като луди, защото гласът ехтеше в самата пилотска кабина, но нямаше никой освен нас и четирите психоробота. Тогава аз се провикнах просташки: «Кой си ти, бе?» А той се засмя с глас на робот: «Аз съм този, когото търсите. Хайде, кацвайте смело! Нали сте покорители на Космоса?»

Нила, казах ти аз, Нила, тая работа никак не ми се харесва. Да се махаме, дорде е време! Но ти беше съвсем пощуряла. Ще кацнем, Алек, почна да викаш ти, трябва да кацнем — и погна роботите да подготвят кацането. Виждаш ли, крещеше ти и сочеше локатора, виждаш ли? Идеално място, по-гладко от космодрум, само атмосфера липсва и е тъмно. Нила, молех те аз, помниш ли как те молех? Нила, не бива да кацаме, нямаме това право, бъди разумна! А ти ме нарече страхливец и каза още, че съжаляваш, загдето си тръгнала с такъв страхливец. За пръв път те виждах така освирепяла. Ужасно нещо сте вие, жените, а ти си най-ужасната от всички! Сега мога да ти го кажа. Чуваш ли го? Чуваш ли, Нила?…“

Имах чувството, че това го изкрещя оня Алек, вързаният, но той седеше, отпуснал глава, безжизнен след изтощителните опити да се освободи от бандажите, или все още замаян от аерозолния опиат, който роботът бе му духнал в носа, за да го укроти. А може би така го беше смазал и фактът, че ние все пак научихме неговата тайна, която анамнезният апарат ни разказваше сега, отново стихнал до трагично-изповеден шепот:

„И аз повече не ти възразих. И кацнахме. И ти ми каза да държа за други смехотворното си кавалерство, щяло да ми потрябва на Икар при търсенето на нова съпруга, така ми каза, защото искаше да излезеш ти. Но аз те принудих да останеш, все пак командир на кораба съм аз, а на командира ти си длъжна да се подчиниш. Предложих ти: Нила, да пуснем един от психороботите. Той ще свърши всичко по-добре от нас; след като нарушихме веднъж инструкциите, нека не ги нарушаваме втори път, нека не оставяме само един човек в ракетата! Но ти пак ми се присмя така, както никога не си ми се присмивала. А аз си въобразявах, че ме обичаш. И ти вярвах. Знам, знам, че главната инструкция повелява при среща с висши същества разузнавачът да се явява лично, защото психороботът няма достатъчно широк обхват на избираемост в поведението си и може да ги настрои враждебно към нас. Но все пак, като командир, аз имам пълни права на действие и нямаше да сляза, щях да пратя Тоби и Вари. Защото ако изтерзаните ни от скука мозъци са чули някакъв глас, който да говори като земен човек, и ако сме уловили някакви тъпи късовълнови излъчвания, каквито ги има с милиони из Космоса, това не означава още, че ни предстои среща с разумни същества. Нила, Нила! Какво стана с тебе, обезумя ли, та ми се присмиваше така дивашки? Не, наистина, трябваше да те пусна да идеш, тогава може би нямаше, може би нямаше… Чуваш ли? За последен път ти го разказвам и след това вече никой, никой няма да го чуе от мен, никой няма да го научи изобщо. Ще мълча, както мълчиш ти сега, за да не правят и други това, което ти направи, мило мое, нещастно, объркано, сломено момиче… Защо ми трябваше да излизам? Защо? И нямаше да изляза, наистина нямаше да изляза, ако Тоби не беше се върнал най-спокойно и не беше казал: «Всичко е наред, Алек.» С тази просташка фамилиарност, дето са я измислили конструкторите му, интимност на отношенията ни да създават. Гадост! Какво като е психоробот, какво като е най-съвършеният от всички роботи? Да не би това да го прави равен на човека, та ще ми говори така! Ядосах се и пак нямаше да изляза от шлюза. Страх ме беше, но за теб ме беше страх, дяволско момиче. А не защото трябваше да стъпя за пръв път на някаква планета. Как да те оставя сама? Да, нямаше и крачка да направя в тая проклета тъмнина, ако не беше се обадил тогава и онзи: «Всичко е наред, Алек. Можеш да дойдеш.»

Ужас, Нила! Такава тежест! Върху магнит като че ли бях стъпил. Едва си отлепях краката от камъка. Как ли живеят хората на нашата мила Земя, която ние с теб никога няма да видим? Не, да пълзиш в такава гравитация сигурно е кошмарно! А наоколо абсолютна тъмнина, непрогледна! Пуснах прожектора на пълна мощност, но едва различавах психоробота, макар да стоеше само на два метра от мен. Просто необяснимо! А аз и не можех вече нищо да си обяснявам, нищо да съобразявам. Тоя глас беше парализирал мозъка ми. «Вървете! — каза тон. — Направо!» Върви, Тоби, заповядах му аз и чувствувах, че го изричам против волята си, че някой друг говори през моя мозък. Накъде? — попита той, а аз повторих: Направо, Тоби. И той се заклатушка като пиян, защото неговият машинен мозък също бе смутен. Аз се влачех зад самия му гръб и нямах сили дори да взема в ръка плазмения пистолет, така го и оставих на мястото му. И нищо не виждах, освен гърба на Тоби — по-далеч прожекторът ми губеше лъчите си, сякаш някаква бездна ги поглъщаше без остатък. Спуснах и инфрачервения визьор пред очите си, но докъдето стигаше обхватът му, не се виждаше нищо друго, освен гладка като асфалт черна повърхност, без нито една поричка по кея. Тоби едва-едва пристъпваше, като животинче, надушило пред себе си опасност. Имах чувството, че всеки миг ще се обърне и уплашено ще се свре в краката ми. А него поне не можеш да обвиниш в страхливост. И тъкмо се готвех да му дам заповед за връщане, ГЛАСЪТ пак се обади. Сякаш висеше над шлема ми, дяволът! «Не се страхувай, Алек, безопасността ви е осигурена!» Вдигнах глава — пак същата непрогледност. Чудна история, дори звезди не се виждаха на това небе! А после… изведнъж стана светло. Да, светло като в спалнята на нашия кораб, Нила, като в нашата младоженческа спалня. И ние с Тоби се намирахме в някакво кълбовидно помещение със златистожълти, сякаш огрени от слънце стени, в някаква съвършено празна стая. Как се бяхме озовали в нея и Тоби не може да ти каже, не само аз. Изобщо нищо не усетихме, просто стана светло около нас, съвсем внезапно, съвсем неочаквано, и ние се видяхме обградени от някакъв купол с десетина крачки диаметър. Провери стените! — казах аз на Тоби, защото те не приличаха и на стени, а на светлинна завеса, и той протегна всичките си ръце и тръгна да опипва стената, и вървеше, и вървеше, и все не можеше да я достигне, защото тя със същата скорост се движеше пред него. Стой! — изкомандувах аз и хукнах подире му, «хукнах», разбира се, доколкото можех в условията на тая гравитация. Протегнах също ръце, но те не напипаха нищо. Отидохме към насрещната стена на кълбото — пак същото. А тая зад гърба ни отново бе заела мястото си. Тоби, видя ли какво стана? — рекох аз. — Попаднахме в клопка! Хайде, поразмърдай си чарковете и решавай как да се измъкнем! — така му говорех, защото съвсем бях се слисал. А той — какво ли може да го разтревожи машинното говедо! — отвръща с роботското си равнодушие: «На риманово пространство прилича, Алек. Няма да излезем от него, ако Нила не успее да го унищожи със свръхмагнита. Но оттук не можем да й предадем никаква информация. Полето изкривява сигналите и ги връща. Трябва да се опита още с телепатия. Възможно е биовълните да проникнат. Решавай ти, аз нямам програмирана подобна ситуация.»

Но аз бях в такова състояние, че мозъкът ми се люшкаше в черепа като бульон в колба. Как да събера сили за телепатичен импулс? Пак тръгнах подир неуловимата стена и само стисках зъби да не зарева от отчаяние. Докато чух зад гърба си смях.

Да, смях! Помислих, че Тоби вече съвсем е откачил и се обърнах да го наругая. Но той беше се облещил като мене с електронните си очи. В средата на също такова слънчевосияйно риманово кълбо, което като че ли се допираше до нашето, а може и да не се допираше, но създаваше илюзията, че няма точна граница между двете, нещо като осморка, Нила, стоеше един съвсем земен човек и съвсем по земному се смееше. С гласа, който приличаше на гласа на Тоби. Машинен глас, с машинни модулации. После рече:

— Алек, казах ви, че няма от какво да се страхувате, ще се върнете невредим на Икар. Успокойте се.

— Кой сте вие? — запитах аз, след като го огледах и не видях в него нищо необикновено, освен самото му съществуване.

Той се усмихна любезно, дори като че ли с обич:

— Аз съм този, когото търсите.

Съвсем земен човек, Нила, повярвай ми! И дрехите му земни, като тия, дето ги носим на Икар. Стиснах силно очи, не можех да ги разтъркам през шлема, отворих ги, той стоеше все така и все така се усмихваше със своята противна любезност. Човек! Истински човек, само гласът му беше глас на автомат. Погледнах и към Тоби. Явно, той виждаше същото, което виждах и аз, пък може и така да ми се е сторило, можеш ли да прочетеш нещо в електронните му зъркели! Затова изтърсих като хлапак пред цирков илюзионист:

— Позволявате ли да дойда до вас, да ви докосна?

Той се усмихваше:

— И да ви разреша, не ще успеете. Затова не правете опити. Опасно е.

Замълчах, напъвайки се да съобразя какво може да означава отговорът му и дали има някаква връзка с тия две и допиращи се, и недопиращи се риманови кълба, в които стърчехме един срещу друг. А той прекъсна мислите ми с автоматичния си глас и това вече ми заприлича на съвсем нашенска подигравка:

— Е, Алек, значи проходихте, най-после?

— Какво искате да кажете? — озъбих му се.

— Радваме се, че сте проходили най-после из Галактиката. Нищо повече. Наистина се радваме. И… както казвате вие на Земята: добре дошли!

Чувствувах, че мога да изляза от кожата си заради своята безпомощност и обърканост. Викнах му:

— Но кои сте вие, дето толкова пък сте се зарадвали?

— Тия, които търсите — отвърна той в роботския си маниер. — Нали сте тръгнали да търсите себеподобни?

Беше невероятно до умопомрачителност и аз го запитах, нечувайки гласа си:

— Така ли изглеждате?

— Не. Но като проучвахме вашата психика, открихме, че най-силно ви се иска да изглеждаме така.

— Тук ли живеете?

— И тук, и… навсякъде из Галактиката.

— А защо все пак не се явите в истинския си вид?

— Казах ви, защото в същност съвсем не го искате. И защото няма да можем да разговаряме помежду си.

— Тонът ви не е най-добрият за първи разговор между две цивилизации — казах аз, но онзи продължи невъзмутимо:

— Боите ли се да чуете едно мнение за себе си?

— Кое ви дава правото да мислите така за нас? — попитах, едва сдържайки гнева си и понеже не бях уверен дали съм включил апаратурата си за звуко-зрителен запис — в нищо вече не бях уверен, — посегнах с привидно безцелен жест към пояса на скафандъра.

Онзи се засмя със своя металически смях:

— Оставете апаратите си на мира!

Изругах го на ум и отпуснах ръка, утешавайки се, че ако аз съм забравил, апаратите у Тоби се самокомандуват. А в същия миг съзнах, че това същество нито веднъж не бе се обърнало към него. Значи то отлично знаеше кой от двама ни е живото същество и кой автоматът. Нила, това не беше същество, това беше някакво… чудовище. И сигурно затова се държах така отвратително, просто изведнъж всичко у мене омекна пред тая сила, която ни познаваше и която мозъкът ми не успяваше да постигне. Винаги съм се смятал готов да срещна в Космоса и най-фантастичната приумица на материята, но… да се изправи тя пред теб едва ли не в собствения ти образ?!… Отвърнах, и то вече приличаше на молба, на извинение, вместо да събудя съпротивителни сили в себе си:

— Аз съм разузнавач и ще трябва да докладвам.

А той отвърна:

— Е, Алек, не можете ли да запомните един разговор? — После заговори с обидно наставничество: — Обърнете се към себе си, ей, хора! Прекалено много разчитате на машините. Обърнете се към себе си и може би ще откриете, че природата ви е дала сили, които са много по-могъщи и по-неограничени от машинните ви измислици.

— Благодаря за съвета — отвърнах аз с последния остатък от гордостта си. — Но вие не ми отговорихме на въпроса. Кое ви дава право да мислите…

— Това, че ви познаваме — прекъсна ме той безцеремонно. — Вие сте тръгнали да търсите разумни същества, които хем да са като вас, хем да са на по-низш етап в развитието си. За да укрепите своето самочувствие на господари. Ето кое търсите, макар да не го признавате дори пред себе си! А такова самочувствие ви прави самотни в Космоса и затова все пак сте готови евентуално да срещнете и една по-висша цивилизация, ако носителите й поне отчасти приличат на вас. И си внушавате, че искате да им предложите приятелството си, а в същност ще им предложите готовността си за робство. Защото робското чувство все още живее в тъканта на земната ви материя, еволюцията ви още не го е надмогнала, още не ви е направила истински господари. Но пак… при условие че поне в нещичко приличат на вас. Не приличат ли на вас, вие ще се опитвате да воювате с тях, както някога сте се изтребвали помежду си заради цвета на кожата и заради различните си вери, както са воювали робите, решили, че е време да станат господари.

— Вие по-висша цивилизация ли сте? — запитах аз, а би трябвало да запитам «за по-висша ли се смятате?», но нали ти казах, всичко у мен беше омекнало.

— Да — отвърна той с невъзмутимостта на междугалактичните пространства. — Ние сме най-висшата цивилизация.

— А защо досега не сте ни посетили? Защо не ни помогнахте, щом не сте одобрявали развитието ни?

Той се усмихна с тая усмивка, която отначало едва не отпращаше ръката ми към плазмения пистолет, а сега парализираше мускулите ми:

— Браво, Алек, ето че сам стигнахте до предмета на нашия разговор! В Галактиката има един принцип, на който вие ще трябва безусловно да се подчините. Това е принципът за самостоятелната еволюция на цивилизациите. Значи в случая не може да става дума за одобряване или неодобряване на нечие развитие, а за проста констатация.

— Кой е наложил този принцип?

— Същият, който е наложил на звездите да се движат по определени орбити. Значи никой. А ние само сме го открили и държим да не бъде нарушаван.

— Но с какво право?

— С правото на най-висшите. В нашата мила Галактика има много цивилизации, и по-низши, и по-висши от вас. Всички те, включително и вашата Земя, са под охраната ни. Вие, естествено, може да ги изучавате отдалеч, средства за това не ви липсват, ще си създадете навярно и още по-съвършени. Но доближите ли се до някоя от тях с намерението да установявате контакт, ще бъдете предупреждавани, ако не се подчините, ще бъдете унищожени…“

Погледнах към рухналия в бандажите Алек и си помислих, че навярно именно това е накарало бедния му мозък да стигне до налудничавото решение на всяка цена да мълчи. Едно героично решение, което е целяло да предпази Икар от малодушие в постигането на неговите цели. А може и загадъчното самоубийство на Нила да е изиграло тук някаква роля, но… в същност, що за глупости? Та аз още не знаех истина ли е това, което разказваше магнитната струна, или е само плод на един предварително побъркал се мозък, заболял от самотата си?

„Слушайте, това е нечовешко — викнах му аз — говореше Алек Дери от магнитния запис. — А той отново се усмихна любезно:

— Нечовешко е, Алек, но в Космоса не живеят само човеци. Издухайте земната си гордост през дюзите на вашия Икар, ако искате пътешествието ви да бъде резултатно. Вие идвате от опашката на нашата Галактика, от една далечна нейна провинция, а самочувствието ви е непомерно развито. Ние разбираме, пространството около вашето мъничко слънце е станало тясно. Има безброй незаети звездни системи, разселвайте се по тях, живейте си, множете се и се развивайте по своя си път, ала другите не закачайте.

— Но ние сме тръгнали и с една мисия — възразих кротко аз, защото у мен все по-силно нарастваше чувството за унизеност. — Да помогнем на тия, които са по-назад от нас, да се поучим от тия, които са по-напред, да им предложим своето братство и заедно да вървим към общата цел, към истината за Вселената.

— Знаем — каза той. — Познаваме добре вашата етика. Но тя е непригодна за Космоса. Ако сключим сега с вас вашето братство, вие ще тръгнете по нашия път, защото ние сме по-силни и по-знаещи. А този път може да е погрешен, нали? Може да не води към оная истина, която сте призвани да търсите вие. Свободно и абсолютно независимо развитие на цивилизациите, а не евтиното ви братство, което води до общи заблуди, ето това е законът на Галактиката.

— Установен от вас — опитах се аз да бъда язвителен, но усещах, че съм само жалък.

Той потвърди спокойно:

— Установен от нас. С правото на най-знаещите. Истината за Вселената не е една, приятелю Алек — така каза: «приятелю», но всеки, дори най-тъпият психоробот би го изрекъл по-нежно, по-човешки. И каза още: — Всяка цивилизация върви към своята истина за нея и никой не бива да й пречи.

— А да й помага? — упорствувах жалостиво аз.

— Помощта е също пречка. Тя отклонява, защото изхожда от една чужда истина.

— Но човекът е роден да променя нещата — едва не изплаках аз. — Не да бъде пасивен наблюдател. Това е против природата му.

— Променяйте себе си, променяйте незаетите пространства — отвърна той равнодушно. — Другите оставете на мира!

— А като забранявате връзките между цивилизациите, това не е ли вмешателство?

— Вмешателство е — съгласи се той. — Но то е единственото оправдано вмешателство.

— За себе си ли се боите?

Той се засмя:

— Глупавичък сте още, Алек. Та помислете сам: вие най-грижливо стерилизирате всеки ваш кораб, всяка ваша автоматична станция за изследване, за да не пренесете някой земен вирус на другите планети и по този начин неволно да нарушите картината на техния живот, а същевременно се готвите да разпръснете навсякъде из Космоса и нравите си, и знанията си, и всичко земно. Не е ли парадокс това?

И аз не намерих с какво повече да му възразя. Само запитах:

— А ако сме изправени пред смъртта? — запитах аз съвсем като дете. — Ако имаме гибелна авария, ако умираме от глад или от липса на енергия? Няма ли да ни помогнете?

— Не — заяви спокойно той, който уж имаше човешки облик. — Ако загинете, ще тръгнат други земни обитатели по вашия път, както винаги е ставало досега. Те ще са открили вашите грешки, ще са станали по-умни и ще продължат пътя ви. Нали това именно е развитието на мислещата материя? Дори цялата ви цивилизация да загине, това ще означава само, че вече се е изчерпала или просто не е трябвало да съществува. Така е, Алек. Радвам се, че се видяхме. Занесете сега нашето предупреждение на своите другари.

А после, Нила, той добави нещо, което окончателно ме смаза:

— Още при Денеб — каза той — ние предупредихме някои от вашите разузнавачи, но те съвсем безразсъдно предпочетоха да не се връщат на Икар. Едни тръгнаха да ни търсят и загинаха. За гибелта пък на първите вината е и наша, защото не бяхме избрали най-подходящия за вас начин на срещата ни. Надяваме се, че вие ще бъдете по-разумен от колегите си, Алек.

— Не — изкрещях аз, а той дори не трепна, само запита с машинното си равнодушие:

— Какво още?

Но аз не знаех какво още, не знаех и защо изкрещях това «не». И помолих отчаяно:

— Няма ли поне да ми се покажете? В истинския си вид!

Той се засмя така, както бе се засмял в началото на появата си:

— Все едно, нямате сетива да ме видите.

И изведнъж лумна на мястото, където стоеше той, изведнъж нещо лумна безшумно, ослепително — една светкавица, сякаш хиляди тонове магнезий бяха се възпламенили наведнъж. Стори ми се, че видях нещо, но не мога да кажа какво видях, не знам какво беше то, никакъв отпечатък не остана в съзнанието ми, а в следващия миг усетих, че съм ослепял. Непрогледната тъмнина отпреди беше се спуснала пред стъклото на моя шлем, набиваше като с чук очните ябълки в черепа ми. Усетих още, че лежа по корем, проснат на тая огледално гладка, асфалтово черна твърд, без да помня кога и как съм паднал. После някой ме повдигна. Беше Тоби. Вдигна ме и ме понесе така, както неведнъж ме е носил. А корабът светеше с люковия си прожектор само на крачка от нас, сякаш изобщо не бяхме се отдалечавали от него. Тоби затвори люка и още там, още в самата шлюзова камера, аз се посъвзех и се нахвърлих върху него:

— Тоби, повтори какво си чул и видял!

Той мълчеше.

— Тоби, репродуцирай! — изкрещях му аз.

Той мълчеше.

— Тоби, не беше ли включена записната ти апаратура? — запитах го почти отчаяно.

— Включена е, Алек — отговори той. — Няма нищо записано. Нито звук, нито образ. Или някакъв силен магнит е изтрил записа, или римановото пространство не позволява запис.

Проверих — казваше истината. А сегашният ни разговор вече се записваше. Чувствувах, че всеки миг може да обезумея, но си спомних, че записната апаратура в психороботите е само дублиращо устройство на холографската им памет. Рекох му:

— Тоби, ти беше с мен. Нали видя, нали чу?

— С тебе бях, Алек — отговори той.

— Кажи какво си чул и какво си видял?

Той отново мълчеше.

— Говори, говедо!

Той мълчеше — такова обръщение естествено не можеше да го задействува, но аз изведнаж усетих, Нила, че не искам той да потвърди това. Не знам защо, но с всичко в себе си не го исках, мислейки за ония разузнавачи, които не бяха се върнали на Икар. Ти можеш ли да разбереш това, Нила? Кажи, можеш ли да го разбереш? И да го простиш? Защото аз му казах:

— Добре, Тоби, ти няма да го разкажеш и на другите, никога и никому!

Като се върнем на Икар, той няма да е вече подчинен на мен, затова реших да го убия. Ще го убия, Нила, той е хитър и се пази, но аз ще го издебна. На старо желязо ще го направя. Знам, че трябва да го убия. На всяка цена. Или него, или себе си! Можеш ли да разбереш това? Добре, ето казвам ти го! Ще го убия и ще тръгна да търся оня, ще вървим, докато го намерим, ако трябва цялата Галактика ще преровя, в звездите ще се напъхам, но ще го намеря. Това можеш ли да разбереш? Отговори най-после! Нила! — Мълчиш? Мълчиш, проклетнице? Да, ти си проклетница и аз те мразя, и никога не съм те обичал, знай това! Защото ти си една престъпница! Убиец! Космически разбойник!… Ха, ха, ха, ха…“

Беше един безумен смях, който можеше да бъде и плач. Той гърмеше в репродуктора, после затихна, превърна се в скимтене, примесено с отделни крясъци и стонове, за да завърши с едно потресаващо скърцане, сякаш магнитната струна на записа стържеше по острия ръб на счупено стъкло.

Терин изключи апарата и се обърна към мен, като че ли се извиняваше:

— Това е, Зенон. Друго нямаме на разположение.

Първият координатор направи един властен жест с безплътната си десница. Рече заплашително — вероятно като продължение на разговор, състоял се преди идването ми:

— Ще държим вас отговорен за произшествието. Вие сте установявали годността им за разузнавателни полети.

Председателят на контролния съвет вдигна и безпомощно, и виновно рамене, макар по власт да бе равен на първия координатор. Никога не бях го виждал толкова смутен.

— Нима може всичко да се предвиди! — рече той тихо. — При мъртвата не успях да забележа предварително умствено разстройство. Но дори и да е имало, не е възможно да се определи. Чистият кислород просто изгаря мозъчните структури.

— А психороботът? — запита първият координатор. — Толкова ли е повреден?

— Цялото му паметно устройство е унищожено. Ето заключението на техническата експертиза.

— Не е нужно! — възпря го сърдито координаторът. — До решението на съвета само вие имате право да се занимавате със случая. При пълна тайна! След малко ще ви се обадя.

И величествената му осанка се стопи във въздуха като някакъв разгневен, но и уплашен дух.

3

Терин се тръшна на стола и притисна с длани слепоочията си, а аз се стараех да не поглеждам към Алек, който висеше като труп в бандажите. И се напъвах да изцедя нещичко от вакуумната изпразненост на главата си — в края на краищата, за помощник бяха ме извикали, не за безучастен свидетел. Запитах:

— Кацали ли са изобщо някъде?

— Всички данни по уредите са заличени — измърмори Терин без желание. — Има някакви следи по външността на кораба, които биха могли да бъдат от кацане, но това още нищо не доказва.

— А вие… вие, учителю, какво мислите?

Той разтърка лицето си като човек, който иска най-после да се събуди:

— Хипотезите могат да бъдат две. От съответните предпоставки, че или е реално случилото се, или не. Но и двете са тъжни. Кажете, Зенон, вие сте отраснали заедно с тоя момък, заедно сте карали общото обучение, нали в програмата не се третира понятието за бога?

Недоумявах:

— За бога? Ах, да, за бога! Не, не се предвижда. То е частен въпрос в специалната програма. По космогония на низшите общества, струва ми се.

— Да, така, така — промълви замислено председателят на контролния съвет. — Тогава как ще ми обясните тая внезапна поява на бога в съзнанието на вашия приятел?

— Но защо бог? — слисах се окончателно аз.

— А какво друго е това, което той е видял, с което е разговарял? Висше същество, налагащо своите висши и противочовешки закони?

— Дери е смел момък, учителю, потомствен астропилот — възразих предпазливо аз. — Той не е в състояние да си измисли такива забрани.

— Той е човек, Зенон — продължи с нарастваща нервност моят учител и началник. — Седи тоя човек самичък в своя кораб и обезумява от бездушието на регистриращите същото бездушие уреди, от пустотата, от нищото, от безсилието си против него и решава да насели това Нищо с… Нещо. Питам се, Зенон, едва от двайсетина години пътуваме, нима отново сме стигнали до оная безизходица, зад която винаги стои богът?

Както ви казах вече, ние сме от две твърде различни поколения и такива мисли ми бяха непознати. Започнах внимателно:

— Вие сте прекалено земен човек, учителю, затова…

А той се развика:

— Но Алек Дери не е земен! Дери тук се е родил. Тук е възпитаван, тук е обучаван.

— Именно! — повиших и аз тон с риск да изпадна в неучтивост. — Това доказва, че не си е измислил никакъв бог, а че действително е срещнал представител на друга цивилизация.

Имах чувството, че нашият мъдър председател на контролния съвет се боеше от такава посока на мислите си. Сега той се посъвзе, поизправи се, обезпокоен навярно от възможността да загуби авторитета си в моите очи. Каза:

— Забравяте силата на наследствеността. Дери е създаден чрез клонинг, нали? Това са комплекси със стовековна давност, а нашият поход им предлага най-изгодни условия да се проявят отново. Мистика, Зенон! — рече той и съвсем не се шегуваше. — Макар и не винаги да можем да предвидим какво ще ни сервират, четиринайсетте милиона клетки в холографския мозък на Тоби са още наука, но четиринайсетте милиарда в мозъка на Алек вече са мистика. Ние с вас най-добре знаем това, млади приятелю.

Истина е, че мозъкът на психороботите като Тоби бе станал сам обект на психологическо изучаване заради множеството си самостоятелни реакции, истина е също, че психофизиологията на човека си беше, както винаги е била, най-изоставащата от всички науки, но да се говори тук за мистика, ми се видя повече от кощунство.

— Един болен мозък, учителю — насилвах се аз към спокойна разсъдъчност, защото най-малко емоциите и афектите можеха сега да ми помогнат, — един болен мозък не е в състояние да разказва така логично-последователно, да изгради подобна конструкция от… от… Забелязахте ли в разказа му момента за двете риманови кълба, които не се допират? Аз не съм физик, но ми се струва, че това са били някакви силови полета, които са целели да предотвратят катастрофалното сближаване на две материи с различни заряди. Толкова ли е невероятно това да е…

— Какво ли не може да съчини самотата, Зенон! — прекъсна ме нашият председател. — Спомнете си проекта на Билинг!

Замълчах, стиснал зъби и очи, за да изпробвам твърдостта на убеждението, което зрееше в мен. Действително, миналата година този талантлив наш физик внесе в съвета на астронавигаторите един, бих казал, гениален проект, изчислен безупречно до най-малките подробности, как да вземем на буксир със себе си една от планетите около Денеб. И само яростта, с която защищаваше своя неосъществим и ненужен проект, ни накара да се усъмним в състоянието на мозъка му. Сега вече и самият Билинг се смееше над идеята си, чието разработване бе му отнело месеци денонощен труд.

Отворих очи и усетих пламтежа им. Заявих високо:

— Не, другарю Терин! Убеден съм, че това с Алек се е случило. И по този път трябва да вървим в изследванията си…

— Е — възпря той разпалеността ми, — и какъв извод ще направите тогава за Икар? За всичките усилия на хората да влязат във връзка с други цивилизации?

— Изводът — рекох аз, — изводът е, че трябва да преразгледаме годността си да бъдем истински граждани на Космоса.

Но той очевидно не ме слушаше, защото, унесен в своя си ход на мисли, въздъхна искрено и тъжно:

— Да, изглежда човекът все още трябва да бъде богоборец, за да съществува, да върви напред. А знаеш ли, Зенон, какво е казал един голям древен писател? Единственото оправдание за бога е това, че той не съществува.

Изгледах го сащисан, а всичко в мен се бунтуваше против онова, което той упорито искаше да ми внуши. Усетих как лицето ми се наля с кръв, глупава кръв, още неможеща да се отърси от далечното си наследство. Избухнах:

— А единственото пък доказателство за съществуването на бога, другарю Терин, е страхът от него. Но страхът си е ваш, затова и богът е само ваш.

Той вдигна ръка за някое кротко възражение навярно, ала тихият звън на кабинетния поливизор го накара да подскочи. И той устремено натисна копчето му, сякаш чакаше оттам спасението. Върху екрана се появи суровото лице на първия координатор на Икар. Очите му се завъртяха, като че ли оглеждаха кабинета, уверявайки се, че няма други хора в него, освен нас. После той заговори бързо:

— Приемете решението ни! Да се излекува астропилотът Алек Дери от болните му видения. Възлага се на председателя на контролния съвет. Да се прекрати обследването и се приберат всички материали от полета в секретния архив. Да се съхранява абсолютна тайна по произшествието. За тайната отговаря също младши-членът на контролния съвет Зенон Балов…

— Не! — извиках аз. — Хората трябва да знаят!

Но първият координатор като че ли не чуваше гласа ми.

— В бъдеще на далечни разузнавания да се изпращат само кораби от класа „зет“ с най-малко четирима души на борда. Да се преразгледа системата за подготовка. Да се преработи общата програма на психороботите в светлината на произшествието.

— Та това е, това е идиотщина! — вече крещях аз. — Съветът не може да вземе такова решение! Вие сам… или ония, петимата, аз…

Но той изчезна от екрана, без дори да ме погледне.

Бях готов да избълвам всички съмнения и подозрения, натрупали се у нас, младото поколение, спрямо остаряващото ръководство на Икар, но ме спря усмивката на моя служебен ръководител и учител.

Да, той се усмихваше, а неговата усмивка говореше само за едно поразяващо облекчение. Видя ми се невероятно, че този уважаван и обичан от мен човек се солидаризира с такова антинаучно решение, с такова изумително недоверие към жителите на Икар, но той го потвърди:

— Е, Зенон — въздъхна той и това си беше сега чиста преструвка. — Длъжни сме да се подчиним. Ще излекуваме вашия чудесен приятел и ще го накараме да забрави тия глупави комплекси и фантазии.

Взрях се в него, сякаш за пръв път го виждах. И съзнах, че той е също така от старото поколение икарци, че също вече е уплашен от пътя, че също като петорната координатори има нужда от един бог, когото да може да забранява. Защото е по-лесно да отречеш един бог, отколкото един закон на живота. И съзнах още, че онова същество, все едно действително или сънувано, е право, когато забранява на такива хора да се бъркат в работите на другите цивилизации.

Казах повече с болка, отколкото с гняв:

— В такова лечение аз няма да участвувам! — и затръшнах вратата, забравил дори да взема скафандъра си.

Но и сега, когато разказвам тази история, и през всичките тези седем години принудително мълчание аз бях и съм безсилен да се справя в себе си с нейната загадка.

Дано по-нататъшният ни път я разреши!

1

При родителите си отидох по-късно и съвсем не така, както бе ми се приискало, след като напуснах кабинета на Терин. Злорадството ми търсеше своята обосновка и постепенно се превръщаше в нещо като недоумение: драмата на икарци в моите очи не бе никаква драма, защо тогава те, умните, прозорливите, да не могат също да разберат, че това не само не е драма, а е едно тържество за тях? Защо моят гениален баща например да не може да проумее, че след скъсването на обратната връзка ние се превръщаме в един свят за себе си, който има право на гордост и самочувствие — реални, не външни? Защо продължава да държи толкова на някаква си далечна цивилизация, за която все пак знае много, поне за миналото й знае много, докато пред него се намират други цивилизации, за които нищо не знае и които непременно ще са по-интересни?

Льони сигурно се пръскаше от любопитство, когато се върнах в работния си кабинет, но и неговата мутра притежаваше съкрушителната икарска самодисциплина. Той също е син на някакъв гений, изпратил обаче с Икар само парченце от кожата си. Икар има в складовете си десетина хиляди такива консерви от земни гении, на чиито опаковки има снимката и генетичната структура на дарителя. Ако някоя икарка получи правото на дете, може да се порови из каталозите и щом си хареса нещичко, ще й го присадят и ето че на Икар след определеното време ще се роди точното копие на оня земен гений. От всички икарци също има такива консервирани клетки, та ако загине някой, винаги някоя великодушна жена може да пожертвува три месеца от физиологическото си статукво, за да го възпроизведе, по оня метод, наречен клонинг, който използува факта, че всяка клетка от тялото носи в себе си точния генетичен код за целия организъм — от умствените му способности до бенката зад лявото ухо.

Не обръщайте внимание на язвителността, с която разказвам за тоя вече прастар начин за произвеждане на деца. Издевателството ми не е насочено към него, а към безкрайния педантизъм на икарци, които не допускат никакви случайности в ражданията и с аристократическа ревност се вмесват в тая най-интимна област, само и само да не би на Икар да се роди някой, който да не е гений!

Та моят колега Льони също е рожба на експеримент, втория експеримент след мене. Само че мен са ме създали по естествен начин, а при него са изпробвали как ще се развият носените присадки. Но и при него нещо не се е получило съвсем в ред. Баща му бил някакъв свръхгениален тип, открил сума ти неща и на Земята сигурно са му дигнали не един паметник, пък икарското му копие никакво го няма. Вярно, от мен поне е по-умен, признавам го, и на шах редовно ме бие, и външно е по-хубав, но за професиите на земния си баща не проявява никакви дарби. Случват се такива работи при генетичните присадки, защото детето възпроизвежда външния вид на дарителя, темперамента и потенциалната му одареност, но характерът му и по-късните конкретни способности все пак се дооформят от обстоятелствата, в които израства.

Впрочем и неговата не е лека. Аз поне съм си аз и не приличам на никого от родителите си, и се ползувам от съмнителното удоволствие отвреме-навреме да получа някой добър съвет от баща си. А Льони е хем баща си, хем не е баща си, хем не е и той самият, а не е син дори и на оная, в чиято яйцеклетка се е развил. Льони си е кръгъл сирак, защото при такива присадки майката ражда в същност съпруга си, плодът нищо не наследява от нея. Така или иначе, не бих желал да съм на негово място. Мисля, че той си страда по своему от това положение, макар иначе главата му да е като ледената глава на комета.

Терин не беше ме задължил да не казвам изобщо никому довереното ми и аз го схванах само като професионална тайна, тоест Льони имаше правото да го знае. Затова му разказах новината с професионално равнодушие, та да се насладя на реакцията му. За съжаление, почти никога и в нищо не успявам да бъда така сдържан и деловит като другите, та сигурно съвсем не равнодушно съм му тръснал накрая, че много се лъже, ако си мисли, че научната степен, която получи цели две години преди мен, е дошла от Земята.

— Знам — отвърна ми безизразно Льони и в първия миг аз реших, че той го прави само за да не ми позволи да тържествувам с нещо над него.

Оказа се обаче, че наистина го е знаел и че дуракът в същност съм бил аз. Разбира се, сега вече се свърши с мнимото ми равнодушие. Трябва много да съм беснял и ругал, докато забележа как ми се хили насреща.

— Не ставай дете! — успя чак тогава да ми рече Льони; може и преди това да ми е говорил нещо, но аз просто не съм го чул. — Криехме го от теб, защото ти си ни по-голяма грижа от другите икарци. Не знаехме как ще го приемеш и дали би могъл да запазиш тайната. Много си ни особен ти, затова.

— Какво ми е особеното? — бях готов отново да избухна аз.

— Спокойно, колега — рече ми Льони. — Нали знаеш, в нашата работа първото задължение е спокойствието. Ти спомнял ли си си скоро какво точно представлява нашата професия?

— Хайде, хайде! — рекох раздразнено, но той ме сряза:

— Не хвъркай пак де! Искам само да ти припомня някои неща. Членът на контролния съвет не е толкова лекар, колкото милиционер. При такъв строг генетически подбор като нашия всяка антизаконна, всяка противопорядъчна постъпка ние приемаме за резултат от психофизиологическо заболяване. Така че в същност ние само бдим за реда и законността на Икар, бдим той да не бъде нарушен. Съгласи се, че един милиционер, който обича да нарушава законите…

— Не е никакъв милиционер.

— Не исках да кажа това — позасмя се Редстър. — Исках да кажа, че все пак трябва да се внимава с него.

— За какво ме държите тогава?

— Не знам. Според мен би трябвало да те махнат.

— Затова пък ти си идеалният блюстител на реда — рекох му.

— Не съм — отвърна той и като че ли вътрешно беше малко тъжен. — Не съм, Зенко, и никак не ми се ще да бъда. Но ти изглежда и по това не си мислил, защо тъкмо нас, първите рожби на Икар, направиха лекари — членове на контролния съвет. Та при деветдесет и девет от сто болести всеки може сам да поставя диагнозата си с помощта на медицинските роботи и сам да си извърши лечението. Направили са ни милиционери, скъпи мой Зенон. Всяко общество има нужда най-напред от хора, които да му пазят реда.

Изсмях се зло и злорадо:

— Милиционер — революционер!

— И аз мисля, че за Икар това е парадокс, но първо ти не си никакъв революционер, и второ, шефът…

Шефът се появи на екрана на поливизора с една много виновна усмивка.

— Зенон — рече той, — аз не намерих сили да ви кажа онова, за което в същност ви повиках. Ще ви затрудни ли, ако отново…

— Защо направо не ме освободите — викнах му. — Няма да ви се сърдя, повярвайте ми! Пък и Икар има достатъчно нужда от работна ръка.

— Съвсем не става дума за това. Елате, ще ви кажа! И прощавайте, че ви разкарвам!

Този път разговорът ни беше кратък, беше разговор между медици. Аз не му позволих да премине в друга фаза, като просто го прекъснах. Проявих достатъчно непочтителност, за да заявя веднага:

— Учителю, говорете направо, защото може да се случи пак да не намерите сили!

Терин помълча, не ме покани да седна и запита:

— Помните ли игрек-хромозома?

— Те са много — отвърнах все пак намусено, заради обидата, която бе ми нанесъл, криейки от мен прекъснатата връзка със Земята. — Кой точно?

— Така, така… — измърмори той като че ли на себе си, но очевидно все още не улучваше подходящия за разговор тон. — Двайсет и три чифта, хикс и игрек, но… ако си спомняте, понякога се явява и един тек хромозом, хикс или игрек, към половия чифт.

— Хромозомът на злото ли? — сетих се аз.

— Откъде изровихте пък тоя термин? Никакъв носител на зло не е!

— Доколкото си спомням, съгласно колектора, у престъпниците на Земята почти закономерно е съществувал в клетките им, та затова някои са го наричали така.

— Е, да, но повечето хора, които са го притежавали, не са престъпници.

— Защо тогава при генетичния подбор на екипажа на Икар сте изключвали носителите му?

— Амиии… за всеки случай. Аз специално бях против тая максима. Имам по-особени възгледи и наблюдения.

— Та какво в същност искахте да ми кажете? — подканих го нетърпеливо, защото бях убеден, че пак се впуска по заобиколни пътища.

— Няма ли да седнете? — покани ме чак сега той, но аз не седнах, не му обясних и защо, за да не отклонявам разговора. — Има го и на Икар.

— Знам.

— Знаете ли? — някак прекалено се изненада Терин.

— Преди години, когато ни запознавахте с генетичните присадки от Земята, ни показахте и няколко, на които пишеше, че в клетката им има тоя хромозом. Беше отбелязано, както на някои съдове има надпис „отрова“ — не можах аз да не подиграя неговите по-особени възгледи за „хромозома на злото“.

Изненадата му отпреди, която изглеждаше някак си радостна, бе помръкнала.

— Нямам пред вид тях. Вие сте медик, Зенон, затова ще ви кажа направо. Имате го вие.

— Как така?

— Не знам. И ни е трудно да си го обясним. Нито баща ви, нито майка ви го имат, не са го имали и родителите им, и дедите им, а изведнъж… Сигурно някаква травма е предизвикала хромозомно слепване или разцепване, или кой знае какво.

Никак не схващах още измеренията на неговото съобщение. Само нещо много студено и треперливо се надигаше откъм корема ми нагоре, а единственото, което смогнах още да изрека, бе просташкият въпрос, роден от все още обидената ми амбиция:

— Льони знае ли го?

— Да. Нали професията ни…

После той извика подире ми: „Зенон, моля ви! Зенон, почакайте!“ — но аз нямах никакво желание да слушам обясненията или утешенията му.

2

Спокойствие, виках си из пътя, спокойствие, първо да разберем какво точно означава това! А не знаех нито какво исках да разбера, нито накъде ме отвеждаше пътят ми. Очевидно не ми е било възможно да се отправя обратно към служебния кабинет, към Льони, който може да е и баща си, и баба си, ако ще, но няма тоя проклет хромозом в клетките си. Пък и дежурството ми там бе свършило. Чакаха ме много други задължения, но аз не погледнах към часовника на ръката си, който заедно с часовете посочваше и работната програма. Икарци нямаха нужда от мен, те изобщо малко боледуваха — нито от лекар имаха нужда, нито от милиционер. Затова и не идваха при мен, няма какво да го усуква нашият председател — не били идвали, защото не съм ги бил обичал! Не идват, защото ги е страх. Какъв съветник и лечител може да им бъде някой, който има хромозома на злото в себе си? Ето от тука почва всичко! И от самотата. И от това да бъдеш черната овца или бялата гарга, или какво още животно имаше там…

Бях попаднал в някакъв полутъмен тунел с множество малки врати от двете му страни и не веднага познах, че това са анабиотичните кабини. Индикаторите им светеха в кротко зелено и показваха, че вътре си цари невъзмутимото гробищно благополучие. Прииска ми се да вляза в някоя от празните камери и да легна във ваната-ковчег. Тогава нямаше да мъча мозъка си с анализи и автоанализи, хромозомът на злото щеше да си спи заедно с мен и нямаше да плаши никого на Икар.

Защо изобщо са ме оставили жив? Та още на третия месец, когато са ме извадили от възвишената утроба на майка ми, за да ме пренесат в родилния инкубатор, вече са знаели генетичната ми структура. Древните спартанци просто са хвърляли в някоя пропаст недъгавите си рожби. А икарци са повече от всякакви спартанци. Хуманизъм ли? Никакъв хуманизъм няма у тях, просто експериментът като всеки експеримент е трябвало да бъде доведен докрай, да се види какво ще излезе от него — до това се свежда при всички случаи хуманизмът на тия изследователски машини. Затова не са и повторили експеримента, всички по-нататъшни раждания са ставали с присадки. Един такъв хромозом им стига на борда, колкото да си го наблюдават. Но цял живот да те наблюдават!…

Разбира се, празните камери са също заключени и аз нямам ключ, пък дори да се върна за него, никой няма да ме остави да лягам във ваната-ковчег, затова стърченето ми тука е излишно. Но в тоя коридор — така и не проумях как съм попаднал в него — не е неприятно. Тук цари онова чудно равновесие между живота и смъртта — съня на спящата царкиня. Хладно е, доста е хладно, почти студено е, но температурата е в хармония с температурата на треперливата пихтия в гърдите ми. Чувствувам, че тоя студен инкубатор ще излюпи след малко някакво студено решение в мен, но заплашителният глас на секретаря-автомат вече доста отдавна повтаря все едно и също: „Зенон Балов да се обади веднага на първия координатор“ и пълни с тревога дори най-затънтените кътчета на Икар.

Гласът му съвсем не е заплашителен, той си е обикновеният глас на автомат — равнодушен и любезен по установената техническа норма, но когато ти каже любезно и равнодушно: „При нула включвам системата за търсене“ и почне да брои: шейсет, петдесет и девет, петдесет и осем… не може да не се обадиш. Тая минутка не стига, за да избягаш и в смъртта. Главата си да откъснеш, пак ще те намерят навреме, за да ти я зашият отново. Такъв е девизът на системата за търсене на нашия контролен съвет.

Пък и защо да тревожа повече икарци. Малко ли ги тревожа с хромозома си? А всички вече са чули, че ме търсят. Разбира се, не знаят за какво, но щом ще се стига до системата за търсене, лошото се предполага. Майка ми сигурно вече дрънчи по всички поливизори.

Вадя джобния си поливизор, набирам с щифтчето номера на координаторския кабинет, мъча се да се усмихвам спокойно към миниатюрното екранче.

— Заповядайте. Намирам се в преддверието на анабиотичното отделение.

— Какво правите там? — пита ме лично първият координатор на Икар, но гласът му не се отличава много от гласа на неговия неумолим автоматичен секретар; лицето му не помръдва в рамката на екранчето.

По-рано си позволявах и да лъжа — казват, че на Икар това било разрешено в особени случаи само на лекарите. Но щом си имам хромозома на злото, това е най-малкото, което мога да си позволя.

— Проверявам изправността на външните индикатори според схемата на контролната апаратура. Стори ми се, че има несъответствие.

Първият координатор, който ми оказваше честта да се появи лично на моя поливизор, дори не се намръщи пред наглостта ми. Лицето му, смалено от мъничкия екран, се мъчеше сега да демонстрира благоволение. Струваше ми се, че иначе не би имал нищо против да отърве Икар от мен и от хромозома. Спокойно би ме оставил дори да се самоубия. Но шефът ми го е задължил с алармата си.

— Балов, ако желаете, можем да поговорим по това, за което току-що ви е уведомил председателят на контролния съвет. Или… може би ще се справите и сам?

— Бъдете спокоен, ще се справя сам — отвърнах. Разговорът ни се водеше, разбира се, по двустранна връзка и никой не го слушаше, освен може би шефът ми, който или се намираше в кабинета му, или се е възползувал от всемогъщата си привилегия да подслушва чрез специалната апаратура всички частни разговори. Нали е и главен милиционер на Икар! Затова добавих за тоя главен милиционер: — Сега ще отида да направя нужните ми справки. Каквото и решение да взема, ще ви уведомя.

— Благодаря ви, Балов — побърза да отвърне първият координатор, сметнал навярно, че вече прекалено много време е отделил за нищожната ми личност и нищожния ми случай. — Имам доверие във вас.

Е, за доверието надявам се, ще ти се удаде възможност да се разкаеш, рекох му, след като бях изключил вече поливизора. Целият треперех от студа на коридора — все пак оня студ в гърдите ми не му е бил равен. Но това беше весел студ; както когато се готвиш да направиш някоя пакост. И наистина, всичко в мен сякаш се подготвяше за пакости. Отгде-накъде ще им правя живота на икарци спокоен и приятен? Хич и не мисля да ги отървавам от себе си. Ще видят те какво значи хромозом на злото!

Върнах се при Льони, защото импулсивно и лекомислено обещаната справка трябваше да се направи — сега всички живи и автоматични очи на Икар сигурно бяха вперени в мен. Разбира се, можех и другаде да потърся апарат, но се надявах Льони да не ми досажда. Той общо взето е деликатно момче, пък и аз винаги съм съумявал да му запуша устата, когато това ми е нужно.

Редстър беше се излегнал в леглото, държеше пред гърдите си чаша жълтеникаво питие и също се опитваше да ми разиграва някаква роля. Седнах пред пулта, набрах инициалите на главния научен колектор, но не си спомних веднага кодовете за раздела генетика. Докато си напрягах мозъка, чух тихото сърбане, с което, уж незаинтересовано, Льони отпиваше от чашата си, та нервно запреобръщах справочника.

— Че да вземем да си поговорим нещо, а? — рече предпазливо зад гърба ми Льони.

— Имам работа сега. Ако ти е скучно, върви си, ще те замествам.

Бях съставил вече искането и чаках резултата.

— Думата ми е, че не е нужно да хабиш енергията на колектора. Мога да ти кажа онова, за което го питаш.

— Знам, че си силен в телепатията — озъбих му се, разбрал, че Льони също вече е уведомен за случилото се. Обратното би било необичайно.

— А ако те помоля да ми простиш? — рече Льони много особено и го чух да става от леглото. — Беше ми забранено, най-строго ми беше забранено. Макар много пъти да съм протестирал. Казваха ми, че не си бил достатъчно подготвен за него. Но кой по-добре те познава от мен?

Апаратът звънна и изхърка с познатите си звукове, сякаш изхрачваше микролентичката с исканите данни. Докато я поставях в прожекционния апарат, отвърнах непримиримо:

— Какво да ви простя? Че през целия ми живот досега сте гледали на мен като на идиот?

— Предпочитам да съм на твоето място — обади се пак така особено Льони.

— Аха, утехата да бъдеш единствен! — отвърнах язвително.

— Не, предпочитам да си бъда аз, па макар и с хромозома, отколкото да бъда копие на някого си, когото не познавам.

Знаех си, че той страда от това, но тоя ден дори на себе си не можех да съчувствувам.

— Ще ме оставиш ли все пак да си прочета лентата?

— Чети си я, тиранозавър такъв! — ядоса се той така, че вече наистина ми стана весело.

Не каза нито глупак, нито идиот, назова ме тиранозавър — най-свирепия звяр на най-отдалечените епохи; трябва да е имал поне един тон от тия хромозоми на злото.

А данните се оказаха любопитни. Когато е бил открит някъде в средата на двайсетия век, изчислили, че над четиридесет процента от населението на Земята притежава тоя хромозом. У престъпниците и закононарушителите са го намирали безотказно, но са го намирали и у прочути политици, и учени, и художници. Свързвали са го с агресивния нагон, а на престъплението се е гледало като на социален продукт. Но до отлитането на Икар от Земята процентът от 40 спаднал на 18, а теориите пък, в замяна на това, се удвоили. Нямах търпението да чета всичките, затова превъртях на последната — тя все пак сигурно е отчитала своите предшественички. Човекоподобните маймуни притежават 48 хромозома. Приема се, че техният братовчед, от когото сме произлезли и който така си е останал и неоткрит, е притежавал 47. Това е обусловило неговата видова неустойчивост, която не му позволила да се съхрани като вид маймуна, а да мутира и нагаждайки се, да се превърне в човек. Еволюцията по-нататък закономерно се насочила към постигане на чифтното равновесие, гарантиращо устойчивост на новия вид, като четиридесет и седмият хромозом е отпаднал…

Ако това е вярно, значи аз съм нещо като обратна мутация. Стигнала до свръхгения на баща ми, на човешката еволюция изведнаж й станало скучно или пък се е разочаровала от новия вид и решила да тръгне по обратния път. Нищо чудно децата или внучетата ми да се родят истински маймунчета, палави космически маймунчета. Но къде ти, тия икарци няма да ми позволят да имам нито деца, нито внучета, те просто ще си се присаждат един от друг и ще си се възпроизвеждат, докогато си искат!… Наистина чудно как още не са ме претрепали, както някои животни убиват албиносите си.

— Е, успокои ли се? — обади се Редстър, комуто, също както на еволюцията, бе доскучало това състояние.

— Успокоих се — рекох. — Икар има ли някаква своя теория по въпроса?

— Откъде ще я вземе? Един случай теория не прави.

— Че да им направя на бърза ръка десетина случая.

Льонн се засмя — и облекчено, и радостно; това ясно си личеше.

— Ей, Зенко, точно затова те обичам, брат! Бас държа, че ако го нямаше тоя хромозом, нямаше да бъдеше такъв и нямаше да те обичам.

— Аз също обичам шимпанзетата.

— Стига бе, глупак такъв! Де да имаше на Икар повече шимпанзета като теб, по-весело щеше да бъде!

Умееше да утешава, дяволът, затова икарци при него ходеха, а не при мен. Аз умеех само да безпокоя хората и да ги плаша. Нищо, всеки според призванието си!

— Ще се постарая да компенсирам недостига им — отвърнах, изключвайки прожекционния апарат.

Той разбра заканата ми и ме изгледа дълго-дълго, после се изправи:

— Ще бъда с теб, Зенко. Винаги ще бъда с теб, дори баща ми да стане от гроба, за да напердаши копието си!

И взе, че ми протегна ръка. Толкова неочаквано, тържествено и заклинателно, че не се усетих как съм я поел. Заклехме се с ръкостискането като две момчета, които основават своя банда. Пък си бяхме и връстници, и почти момчета, въпреки учените степени и милиционерските си длъжности. Така ние, призваните да пазим реда, поставихме началото на първия заговор против реда.

За съжаление обаче опиянението от едно съзаклятничество свършва твърде скоро след сключването му. То трябва да премине в системна работа, а аз не бях способен за такава работа — поради характера си и поради своя почти холеричен темперамент, който ме хвърляше ту в една посока на търсения, ту в друга, караше ме понякога с години да забравям нещо, смятал го преди за цел в живота си — както стана с намеренията ми да изследвам проблемата „машина-човек“, караше ме още да се лутам, неспособен бързо да направя своя избор, или да го правя съвсем прибързано, лесно да се възпламенявам от някоя идея и също така лесно да я разлюбвам. Разбира се, много от това се дължеше още и на младостта ми, но младостта на Икар е също така нещо относително. Учебните автомати отрано бяха наблъскали мозъка ми с огромно количество знания, така че имаше какво да подхранва в мен и всякакъв род съмнения.

1

А по-късно, когато отивах да я взема, облечен в официалното за случая облекло — смешно дълго се обличах и с опияняващо отчаяние се убедих, че никакви дрехи не могат да прикрият грозотата ми, — аз се питах дали Алек все пак не е убил Нила. Възрастовата разлика между тях беше такава, каквато е между мен и майка ми. Възможно ли бе смелата опитна космическа пътешественичка да си загуби ума при някакви, външно поне, съвсем обикновени обстоятелства на един разузнавателен полет? Та тя бе имала зад себе си много полети, а след един от тях бе докарала собствения си съпруг в керамично-ванадиевия патрон-ковчег. (В такива ковчези Икар съхраняваше своите мъртви. Отначало е било замислено като форма на погребение да бъдат изстрелвани по посока към Земята, но още първата жертва е внушила на икарци, че не бива да се разделят със своите мъртървци. Засега обаче в икарския пантеон лежаха само Нила и мъжът й. Никой още не бе починал и загинал на самия Икар, а другите жертви Космосът не бе ни върнал.)

Алек Дери за първи път излиташе в самостоятелен полет, но той беше клонингова присадка от прочут земен астронавигатор, възкресила всички ония бляскави мъжки качества, необходими за един отличен пилот на космически кораби от звезден клас. А ето че не бе издържал! Какво може да се е случило, когато двамата са се изправили един срещу друг, за много месеци сами със себе си и с Космоса? Било ли е дребнаво съпружеско боричкане за надмощие между новоизбрания астропилот и чувствуващата се по-опитна и по-знаеща Нила, взело с течение на времето болезнени размери? Несвързаният брътвеж на Дери, останал в нейния записен апарат, би могъл да предизвика такива предположения. Или у моя приятел и връстник са се надигнали същите тъмни сили, каквито усещах в себе си? Те ме отблъскваха от родителското поколение икарци, но едновременно ме и тласкаха към него с жаждата за непонятно отмъщение. Но нали Алек не притежаваше моя мил хромозом?

Какво беше се случило? Кого да питам — мъртвата Нила или също така мъртвия Дери с неговата идиотска нормалност? Или… себе си?

„Алек, ти ли уби Нила?“

Той се хилеше насреща ми тъжно-глуповато, после ръката му завинтваше във въздуха невидима гайка — знак, че според него нещо у мене се е развинтило.

„Алек, ще убия ли и аз Майола, ако я взема със себе си, когато реша да повторя твоя полет? Аз… аз съм го решил вече, Алек!“

Майка ми възкликна с очарователен укор:

— Защо не ми каза, че ме каниш за авторски концерт на Майола Бени? Та ние сме приятелки, не знаеше ли това?

— Не, майко — отвърнах аз, за да не излъжа направо.

— Но тя е идвала толкова пъти у дома!

— Кога е идвала последния път, майко? — попитах аз насмешливо, повтаряйки упорито обръщението, с което все така се отблъсквах от нея.

— Вярно, Зенко. Защо става това на Икар, момчето ми, защо така се разделят хората?

Изглеждаше блестящо, а въпросът й не искаше отговор. Не беше и протест, а кокетно-тъжна констатация; дори не се обиждаше, загдето Майола Бени бе забравила да й прати покана.

А на мен бе изпратила. И аз по момчешки си въобразявах, че тази покана ми дава правото на оная решителност, която събирах в себе си от толкова време — изпарила се в мига, когато научих тайната на своите клетки. Как ли щеше да се държи майка ми, щом усети, че съм я довел като щит за своята уязвимост? И като прицел за отровния ми сарказъм, когато ще се уверя, че Майола Бени не е вложила нищо друго в своята покана, освен любезното си задължение да кани на своите авторски концерти бившите си ученици.

На Икар повече от всичко бе ме вълнувала концертната му зала. Тя като че ли най-силно ме свързваше със Земята и най-осезателно ме караше да чувствувам отдалечеността й. Втурвахме се ние, първите десетина разнокалибрени дечурлига, три-четири пъти в месеца в нея, сепвахме се още на вратата й — всеки път тая зала беше съвсем различна, и сядахме очаровани в меките кресла. Изгубвахме се в тях, защото бяха прекалено големи за ръста ни, разтваряхме се в почти безтегловната им прегръдка, така че от нас сякаш оставаха само очите ни.

Захласвахме се по мраморните и златни ангелчета, животни и цветя, украсили огромните стени и тавана на залата — докато на малката открита сцена излезеха някакви много странни мъже, в невиждани пъстри дрехи, с големи дантелени яки и ръкави, с уловени в мрежичка и напудрени коси; те ни се покланяха едва ли не до пода на сцената и почваха да свирят на също така странните си инструменти…

Друг път очите ни не виждаха сцената веднага — тя се оказваше огромна и скрита зад гъсто надиплена, много загадъчна завеса. Залата беше облицована с тъмни дървени плотове, над главите ни висяха застрашително гигантски кристални полилеи. Завесата се разтваряше бавно, толкова бавно, че сърчицата ни премаляваха от затаявания дъх и когато двете й крила се залюлееха най-после в двата противоположни края, тя сякаш заедно с нас изпускаше една тежка, кадифена въздишка на облекчение. На сцената имаше обаче други музиканти, други хора, които ние също никога не бяхме виждали на Икар. Най-малко сто души, облечени в лъскави черни дрехи, започваха да ни свирят на инструменти, на каквито също никой не свири на Икар, а пред тях един размахваше тънка къса пръчица. Но ето че до човека с пръчицата изплуваше от някъде Майола Бени в дълга до пода, тежка като завесата рокля, и на нас ни се струваше, че тя също не е от Икар, че преди само сме я сънували или пък някой ни е разказвал за такова видение…

Трети път тя по същия загадъчен и безшумен начин се спускаше от безкрайно високия фуниевиден купол на залата. Залата отново представляваше нещо невиждано със страшните си куполи, с прозорците си от мозаечно подредени плочки, през които мистично струеха цветовете на червения край на спектъра, с образа на някакъв човек, разпнат на някакъв кръст, с някаква мраморна майка, която държеше на ръцете си едно мраморно бебе… Нямаше сцена, но имаше една цяла стена с различно дълги златни островърхи колонки, острите им краища бяха обърнати надолу и така те приличаха на щифтчетата, с които пишехме и чертаехме по екрана на учебния автомат, само че много, много по-големи. Един загадъчен човек в черни дрехи, със затворена до под брадичката яка, се навеждаше над някакъв пулт, а стоящите щифтове гръмваха в хилядогласен хор — непостижим хор от непостижими гласове, чиято задружност се стоварваше върху ни из фуниеобразния купол със сила, принуждаваща те към покорство и благоговение…

Но заедно с нея слизаше от купола и Майола Бени — в проста бяла рокля, не рокля, а риза, дълга до пръстите на босите крака, с дълги голи ръце и дълга гола шия, мургаво-златни от светлината, а дългите й коси, излети сякаш от най-черния, от най-лъскавия металопласт, се топеха в жаравата на червения катедрален мрак, като лава се стичаха по раменете и гърба й. Тя ни се покланяше също така бавно и тържествено, а хилядогласният хор е станал като нас неузнаваемо покорен и благоговейно тих, защото е започнала да говори тя. Ние заспивахме в топлите си вани-кресла, а когато след половин час се събудехме, знаехме, че някъде в безкрайната Вселена е живял човекът, написал тази музика, че тя е била свирена в тъкмо такива зали, каквато е сега нашата, от тъкмо такъв музикален инструмент; знаехме кога и как я е написал и какво е искал да изрази с нея, и кака са я посрещали тогава хората, и защо тя още звучи навсякъде, където има човеци. А хилядогласният хор на стотиците златни щифтове гръмваше отново, но ние го слушахме вече по друг начин и чувствувахме, че макар да сме узнали вече всичко за тази музика и нейния автор, не знаем нищо нито за нея, нито за него, че ето на̀, сега вече научаваме нещо съвсем друго, което не сме научили по време на хипнопедичния урок, че то в същност не ни е и казвано, а току-що сами сме го открили. И то е толкова велико, колкото си е и наше, но за съжаление — за такова съжаление, че чак да ти се доплаче — не можеш да го отнесеш със себе си. То всеки път, все едно чия музика си слушал и как е изглеждала тогава залата, винаги прилича на приказната пещера, която си посетил, но преди да си натъпкал детските си джобчета с късчета от съкровищата й, магическата Сезам вече се затваря бавно и тържествено, и неумолимо, и ти отнасяш със себе си само… прощалния поклон на Майола Бени.

Така беше някога в едногодишната лектория за деца. Аз отдавна знаех, че хората, излизащи на сцената на нашата зала в чудноватите си премени, за да ни свирят на чудноватите си инструменти, не се намират вече и на Земята, защото отдавна са измрели. Знаех, че всичките тия прочути композитори и изпълнители, които ни се покланяха на сцената, също не съществуват вече другаде, освен в триизмерната магия, изплитана в дифракционните решетки на холографските апарати — както инструментите им изплитаха магията на тяхната музика. Единственото същество в тази зала, до което можеше да се докоснеш, за да се увериш в съществуването му, бе Майола Бени. Но това не намаляваше магнетизма на залата, за мен то само локализираше източника му в нейната вълшебница-владетелка. Затова аз се боях да се доближа до нея, та да не се блъсна в реалността на нейното съществуване. Майола Бени бе останала единствената за мен загадка в тази зала, заедно със загадката на древните хармонии.

Само веднъж — четиринадесетгодишен — посетих неин авторски концерт и плаках след това от яростна и сляпа момчешка мъка. Оттогава предпочитах да лежа в стаята си, включил поливизора само на звук, и да слушам концертите, мъчейки се да не я виждам пред себе си. Беше и сладко, и мъчително. Но сега беше друго.

2

Сега беше друго и аз седях в тая зала, зареден с избухлива ирония към нея, към всичко в нея, а най-вече — към себе си. Залата, според обявената програма, се мъчеше да ни внуши, че се намираме в земна концертна зала. Симфонията си „Раждането на Икар“ Майола Бени бе написала още когато са се намирали в пределите на слънчевата система, пратила я на Земята, а след това записът от изпълнението й догонил Икар — най-добрият земен оркестър с най-добрия земен диригент; по този начин ни засвидетелствуваха отвреме-навреме своето фантомно уважение. Не мога да кажа обаче, че икарци отвръщаха със същото — в залата имаше само четиридесет и двама човека.

Симфонията носеше много от белезите на едно ранно творчество, но — пределно искрена и безизкусна — бе съхранила възторга и страха на великото начало, тъгата и вярата, ликуването и прощаването, в което трагичните нотки на саможертвата звучеха дълбоко сподавени, но все пак незаглушени за оня, който искаше да ги чуе. Надявах се поне тя — защото от другите неща в програмата не очаквах това — да убие кощунственото ми настроение, но и тя не го направи. Аз оглеждах насмешливо земните музиканти и знаменития Долинин, и дори техният спонтанен начален поклон пред делото на Икар не ме развълнува, като друг път, видя ми се едва ли не подигравателен. Майола Бени, в съвсем скромно черно костюмче, изглеждаше непоетично мъничка в подножието на своето творение, а когато ръкоплясках заедно с другите, стараейки се да напълня празната зала с пародиен възторг, аз си помислих, че все пак това е нещо, което може би ще остане от музикалното творчество на Икар, ако не се родят на него някакви други музиканти.

Заедно със знаменития оркестър на знаменития Долинин и знаменитата Московска концертна зала, бе изчезнала и Майола Бени. Стените и таванът, оголени от всякакви ламперии и украшения, ни се озъбиха с грубо изсечените скални породи, от които бе направен самият Хидалго. Намирахме се сякаш в някаква праисторическа пещера. Така ли изглеждаше в действителност залата? Майка ми ми пошепна: „Тая Майола, какво ли е намислила? Много добре знае, че не я бива да импровизира на багрофона.“

Аз станах най-безцеремонно и отидох да пипна стената. Беше гладка, разбира се — отново холографът с неговите фокуси! Останалите четиридесет и един посетители знаеха това, та ме изгледаха с недоумение, когато се обърнах, за да тръгна отново към мястото си. Идваше ми да им викна нещо грубо, някоя ругатня, каквато през живота си не са чували, но не открих в себе си такава ругатня, пък и още преди да стигна до креслото си светлината в пещерата рязко намаля, сенките по стените станаха по-остри, ръбовете по-причудливи и загадъчни. Миг — пълна тъмнина и ето че пред нас, а едновремено сякаш и в центъра на тая гигантска пещера, из мрака изплува един грамаден додекаедър. Отначало фосфоресцираха мистично само кантовете му, вътре цареше същият пълен мрак, но този мрак не беше празен. В него се движеше нещо, някакъв тъмен зародиш на тъмна неизвестност. Акорд, втори… грамадният дванайсетстенен кристал полека засия извътре, и сякаш не той засияваше, а Майола Бени, която седеше в него, гола, както може да бъде гол един кристал. Седеше в кристала гола и неподвижна като тъмно заледено цвете или като ония праисторически пеперудки, които на Земята се намират в кехлибарените сълзи на морето. Искаше ми се да се надсмея поне в себе си на евтиния символ, който се готвеше да ни сервира заедно с импровизациите си на багрофона, но не успях — беше толкова хубава, че всичко в мен се сви от болка.

После ме заболя втори път и то беше болката-уплаха, която изпитвах по време на детската музикална лектория, когато Майола Бени, импровизирайки ни на багрофона, се стопяваше и изчезваше в пожарите и светкавиците на цвето-музиката. Още първото мръдване на ръката на тъмния гол зародиш в сърцето на кристала разтърси пещерата с един подземен черно-червен тътен; от дупките и пукнатините по стените заизвираха във виолетовия въздух-тон синкави пламъци и струйки червено-оранжева лава, стените се затресоха още по-силно — засъскаха зеленикаво-жълти отровни газове, зад гърбовете ни тресна светкавица и аз затворих очи. Кристалът бе изчезнал вече в хаоса от музика и светлини — един действителен хаос, защото след общо взето сполучливата интродукция, имитираща началното състояние на доорганичния период на планетата, Майола отново доказа, че не умееше да импровизира на багрофона. На Икар имаше няколко души, които макар и да не бяха професионални музиканти като нея, вършаха това значително по-добре.

Багрофонът е наистина велико изобретение, най-вече заради това сякаш и физическо разтваряне на изпълнителя в сплавта от музика и багри, при което изчезва всякаква дистанция между композитора, творбата и слушателя, защото слушателят, потопен изцяло във фантастичния свят от звуци, форми и светлини, сам конкретизира в себе си тоя свят, превръщайки го от абстракция във вълнуващата конкретност на собствените си чувства и страсти.

Зад затворените ми очи обаче не се раждаше никаква друга конкретност, освен разтворилата се в квантите на цвето-музиката Майола Бени. И аз я чаках, както някога в детските лектории, с уплашено до задъхване сърце, че може би няма да се върне.

Тя се върна, но не такава, каквато ми се искаше да я видя поне още веднъж, ако не и да я гледам цял живот, и аз ядовито сръгах душата си, за да отрезвее: като всичко на нашия беден Икар, като всичко и това е само един сръчен монтаж от технически миражи и…

Предугадила сякаш това ми настроение, Майола се яви в новата си творба, без да си служи с ефектни технически трикове. Разбира се, съвсем без нищо не можеше — в края на краищата, нашата концертна зала представляваше само една действителна пещера, изкопана в скалите на Хидалго. Светлините и холографът й я правеха да бъде концертна зала. Но сега те бяха я превърнали от помещение в обляно от слънце пространство, което нямаше стени, нямаше таван — едно небе ни обгръщаше отвсякъде, ведро, радостно, кънтящо от обич и възторг заедно с гласа на Майола Бени.

Не беше дала име на творбата си, светлинният надпис я обяви като „Концертино за женски глас“. Майола излезе на сцената — също едва видима в това зашеметяващо слънчево пространство, защото дълга роба обливаше тялото й в подобна металоцветна слънчева светлина. Вдигна ръце и лице към невидимото слънце, кимна леко с глава, завъртя леко китки и невидимият оркестър гръмна над главите ни, а тя запя: едно момиче стоеше само на някаква безкрайна слънчева поляна и му беше толкова хубаво, че не можеше да прави нищо друго, освен да размахва ръце, за да дирижира хора на птиците и да се надпява с тях, защото щастието ще пръсне иначе влюбеното му сърчице.

Майка ми великодушно бе пожертвувала няколко стръкчета цветя от своето селекционно поле, но не хукна веднага да ги поднася, а направи точно така, както ми се искаше да направи: изчака всички да свършат поздравленията си. Майола също не пожела да пререди някого заради нас, а после така се хвърли към майка ми и двете така се запрегръщаха и зацелуваха, че едва не побягнах.

— Майола, ти си чудна, великолепна, ненадмината!

— Колко съм щастлива, че дойде! — надвикваше я Бени, а пък вече бях готов да се закълна, че нарочно не бе й пратила покана. Но най-противното беше, че и двете изглеждаха неподражаемо искрени.

— Това е моят син — представи ме най-после майка ми.

— Знам го, разбира се — каза Майола. — Нали съм го учила да слуша музиката.

— Не съм сигурен дали сте успели — казах аз и пристъпих крачка напред, за да поема ръката на някогашната вълшебница от някогашната моя приказна страна.

Задържах неприлично дълго протегнатата ми ръка, наведох се и я целунах. Никой не правеше това на Икар, но аз помнех от земните филми, че хората са го правели по времето на Бетховен и векове по-късно, по времето на Стериус.

— Благодаря! — прошепна Майола Бени.

— Той е малко чудак, Майола — оправда ме майка ми. — Но е добър ценител на музиката ти.

— Знам — рече Бени и аз не разбрах кое от двете знае, но се зарекох непремено да изпита първото. — Защо не ме посетихте нито веднъж? — обърна се тя за пръв път към мен, а очите й се свиха и заприличаха на черните отверстия на всмукателни тръби. — Всички от вашата лектория ме посещаваха. И тогава, и по-късно. Аз ви очаквах.

Пак не разбрах това „и тогава, и по-късно“ за нейните очаквания ли се отнасяше или за посещенията на другите, но отговорих в стила на своето чудачество:

— За какво? Да водим изкусни беседи на музикални теми ли? Аз не умея да правя изкуство с устата си.

— Нали ти казах, че е чудак! — съвсем се огорчи майка ми, но не от лошото ми държане, а защото бе вече усетила унизителната роля, която бях й натрапил.

Чак ми дожаля за нея и сигурно бих я съжалил искрено, бих я обичал в тия мигове, ако не я сравнявах нарочно с приятелката й, за да се убедя колко по-красива е тя. В лицето, в тялото, в жестовете и мимиката — защото майка ми беше от специално създадената клонингова раса, а Майола е била обикновено дете-чудо, което заради таланта му направо качили на Икар. И с това аз обяснявах мътната страст в себе си.

— Знам, че не умеете и… затова ви очаквах.

Моите дързости не я докосваха — тя все пак беше от първите икарци, от хидалговките, от вундеркиндите.

— Майола, какво ще правиш сега? Имаш ли някакви ангажименти?

Майка ми, прелестната, бе се примирила с ролята си или пък бе осъзнала дълга си да ми помогне, въпреки че бях поискал по такъв подъл начин помощта й. Тя се готвеше да й предложи нещо подходящо за мен, но Майола я прекъсна с открито нетърпение:

— Ще ми разрешиш ли да прекарам тази вечер с твоя син?

— Да разрешавам? — учуди се майка ми и аз видях, че жената, дори когато е икарка, може да бъде неискрена, щом трябва да скрие накърнената си гордост. — Та аз отдавна нямам никакви права над него!

— Като ви видях заедно, помислих, че днес може би имаш някакви права. Не ми се сърди, но той е единственият, с когото бих желала да прекарам тая все пак тържествена за мене вечер. Дори съм се подготвила за това.

Стърчах край тях и слушах от висотата на глупавия си дангалашки ръст любезния им пазарлък, а дланите ми се потяха — тя беше се подготвила за това, за което аз от дете не успявах да се подготвя. И отново се оказах неподготвен за него, защото в същия миг, когато чух думите й, вместо да изпитам щастливо облекчение, аз си помислих, дали Алек не е убил своята хубава Нила заради някое ей такова простодушно, неприкрито и непитащо, а повеляващо изречение?

Майка ми прибягна дори до смеха, за да се изтегли от полесражението, където веднъж завинаги оставяше своя син.

— О, Майола, след такъв концерт никой няма право да ти отказва нещо! Боя се само моят Зенон да не ти помрачи празника със своите чудачества.

Майола Бени също се засмя, но смехът й съобщаваше нещо само на мен.

— Знаеш, мила, че самочувствието ни е непоклатимо.

И без никакво стеснение я целуна за сбогом, а майка ми побърза да заяви, че не било нужно да я изпращаме — нямало да се прибира пеш, защото баща ми я чакал за вечеря. Пожела ни приятно прекарване, помоли ни плахо да я посетим някой път, заяви ни, че била много щастлива и отнесе стоически гордо великолепната си осанка. С лека болка помислих подире й: Защо все пак не съм взел поне мъничко от хубостта й?, но то беше по навик от времето, когато смятах, че заради вида ми Майола Бени никога не ще ме хареса.

3

Майола се отпусна в едно от креслата, сякаш за да ми покаже колко е я уморила схватката й с майка ми. Сега тя не беше вече нищо повече от една чернокоса, силно мургава женица от оня земен континент, където някога са се смесили, като цветовете в багрофона, три от земните раси, за да изтъкат за мене моето видение от тази зала. А ето че видението бе слязло най-после от сцената, бе излязло от загадъчния кристал, аз можех да го докосна, разрешено ми бе да го докосна. Но слънчевото пространство-зала не ми се струваше вече празно, а претъпкано от дихания и напрежение.

Майола седеше, отпуснала ръце в скута си като след тежка работа, вдигнала големите си продълговати очи в очакване на похвала или на възнаграждение за положения труд. И нито един трепет на неувереност, че е възможно и да не получи полагаемото й се, не раздвижи тия почти негърски устни, не помрачи тихия блясък на креолските й очи.

— Ох, уморих се! Не предполагах, че толкова ще се вълнувам на тоя концерт, сякаш за пръв път излизах…

— И аз не предполагах, че няма да ме запитате поне дали съм съгласен да остана с вас — прекъснах я толкова грубо, че гласът ми отекна в слънчевото пространство на залата като гневен удар върху басов клавиш.

— Трябваше ли да ви запитам?

Простодушното й учудване направо ме отчая. Не отговорих и тя продължи да недоумява:

— Нали ме искахте, Зенон? Не ме ли искате вече?

Пръстите ми се плъзнаха по запотените длани, мъчейки се да уловят нещо, което нямаше в тях.

— Аз си мислех, че ме обичате — каза тя след малко. — А вие знаете, че аз ви обичам.

Щях да й кажа отначало: когато човек иска нещо, иска да го получи тогава, когато… После щях да й кажа: напразно си разчитала на моята прозорливост, аз съм лош психолог — но нищо не казах. Преградата, за която толкова пъти с малодушно сърце съм се питал преодолима ли е изобщо за мен, изведнъж бе изчезнала. Нямаше я. Оглеждах се за нея, а я нямаше — имаше само някъде под мен, в креслото, едно малко, тъмно същество, което сгърчено очакваше удар или милувка. Наведох се и целунах косите й, и поех в шепи тоя черен водопад, за да осъществя поне една от най-силните си юношески мечти. Косите бяха меки и еластични, а като ги разрових, засилиха своя аромат, сякаш бях освободил диханието им от сковаващата го обвивка на прическата. Тя единствена имаше толкова дълга коса. Повечето икарки се подстригваха късо, защото служебните им задължения — все едно извън или вътре в Икар — често им налагаха да нахлузват шлема на скафандъра. Ровех сега тези дълги коси, но не както някогашният жаден за тях юноша, а в целувката и в движенията на пръстите ми имаше нещо изследователско.

Спуснала клепки, Майола не помръдваше. През последните дни преди концерта, тълкувайки поканата й, бях се опивал в представата си как ще бъда груб с нея, за да унижа и смачкам тая избраница, оставила ме да я чакам толкова години, а сега можех само да мачкам къдриците й. Но когато поисках най-после да вдигна устните й към себе си, тя рязко се изправи и каза:

— Да отидем у дома! Чакайте да угася холографа!

В устата ми силно загорча — да отида там, където тя се е приготвяла да ме посрещне? Или: да не оскверняваме тая зала? Но щом излязохме навън, аз я хванах под ръка и я помъкнах точно в обратната посока. Тя не се възпротиви. Лицето й бе загубило окончателно тъмното си спокойствие. То бледнееше в една мъка, която аз тогава изтълкувах невярно, защото упорствувах в своята идея-фикс: Не, скъпа моя, насилвах се аз в себе си към някаква поетическа символност, не, ние ще го направим, както са го правили нашите прадеди, няма да го правим като икарци! Ще изповядаме нашата любов най-напред на природата, а не на машините и хората, защото тя на нея принадлежи. Ще я покажем първо на дърветата и на водата, и на птиците, на всички ония, които по-добре знаят от хората какво е любовта — те да я благословят…

Изговарях в себе си всичко това, няколко пъти повторих думата „любов“ с едно опипване, сякаш също я изследвах, а не улових съдържанието й. Никаква любов нямаше сега в мен. И никога не бе я имало! Вярно, бързах към парка, за да целувам Майола Бени, но не усещах любов в това си искане.

За разлика от мен обаче, Майола Бени знаеше какво точно иска и умееше да осъществява желанията си. Тя се притисна изненадващо към рамото ми, прегърна ме през кръста и аз стъписан видях, че на пустата алея откъм парка неочаквано са се появили двама души. Тя бе решила веднага да покаже на икарци, че ние вече принадлежим един на друг или по-скоро, че аз вече съм неин. И успя да ме изпревари.

Не ми остана време да реагирам, а щом познах баща си и Терин, своя учител и ръководител, момчешката ми гордост, че прегръщам може би най-забележителната жена на Икар, се превърна в синовна уплаха. Двамата ни поздравиха по икарски любезно и официално, не показаха никакво учудване, а баща ми рече:

— Майола, можах да чуя само концертиното. Прекрасна творба! И великолепно пяхте.

— С удоволствие се присъединявам към оценката — поклони се всемогъщият председател на контролния съвет.

Поблагодарявайки, Майола още по-демонстративно се отпусна на рамото ми. Забравил своето упование в четиридесет и седмия си хромозом, аз примирах от притеснение и мъка, та ми се искаше чак да побягна. Баща ми каза още:

— Зенко, радвам се за теб. Майола ще ти бъде чудесна другарка. Майка ти също много ще се радва, те са добри приятелки.

— Тя знае вече — изпя ликуващо Майола.

— Е, хубаво! Ще чакаме тогава в най-скоро време да ни посетите.

Ето толкова можеше да отдели от своето време първият теоретик и мислител на Икар за сърдечните драми на своя син. Не се ли запитваше поне нормално ли е това, да го прегръща и обсебва една жена, която е връстница на майка му? В същност тия двамата можеше и да са го знаели отпреди. Щом съм техен експеримент, нищо чудно да са определили и кога точно, и от коя жена да бъда въведен в любовта! Да са го програмирали и съгласували с откритието, което е трябвало да ми направят. Би трябвало да им захвърля сега тая жена в краката, да се изплюя на експеримента им, а стоях безсилен, беззлобен и покорен, като пред богове, които единствени решаваха съдбата ми.

Терин само ми се усмихна окуражително и със същата добродушно-обичлива усмивка се сбогува с нас, уверен навярно, че Майола Бени ще успее да потуши пожара, който той самият бе разпалил в мен.

— Баща ти е голям човек — рече Майола подире им, сякаш се гордееше с това. — Човечеството знае името му и още много векове ще го помни.

Започна да ми говори и на „ти“; сигурно след тази среща се чувствуваше окончателно като съпруга. Но хромозомът ми се окопити:

— Странно, откъде се е взело тогава всичкото това нищожество в гените му, с което ме е създал!

— Зенон, не говори така! Аз не мога да обичам един човек, в силата на таланта на когото не съм уверена.

— Но аз нямам нито сила, нито талант. Имам само…

— Не те желая друг — прекъсна ме тя и се загледа в обувките си; те проблясваха при всяка нейна стъпка изпод златистожълтия плат на дългата рокля, с която бе пяла своето концертино.

Прегърнах раменете й така, както бях жадувал това в дългите си часове на младежко усамотение. Усетих младата сила на тялото й, забравих онова, което едновременно ме привличаше и отблъскваше: нейната възраст. Забравих и избраническото у нея, което минутка преди това бе прозвучало отново в декларацията й какъв мъж можела само да обича. В гърдите ми, на които така удобно лягаше нейното рамо, възликува гордостта, че държех в ръцете си тая жена, победена и окончателно завладяна.

Бяхме стигнали брега на езерото и около нас стана по-светло от водите му. Те отразяваха разсеяната нощна светлина, в която спяха гората и тревата, и птиците. Изкуствената нощ автоматично бе сменила изкуствения ден, защото от нея имаха нужда не само хората. Всичко, което бе тръгнало от Земята и носеше още в клетките си памет за нея, продължаваше да живее с тиктакането на нейния биологичен часовник.

Исках мълчаливо да положа Майола на брега и мълчаливо да положа устните си върху нейните за първата наша целувка — така са правели нашите деди, но в този миг тя извика:

— Хели, ти ли си? Защо се криеш?

Една фигурка, тънка и тъмна, бе се шмугнала между дърветата.

— Ела тук! — почти й заповяда Майола.

Хелиана Доля-Морени! Видях я за първи път преди четиринадесет години в родилната камера. Беше първият човешки ембрион, който ми възложиха да наблюдавам по време на обучението ми, вършех, разбира се, само най-простите неща: контролирах техническите параметри на камерата, изучавах стадиите на развитието му. Самият аз бях тогава на четиринадесет години, но като баща обичах вече това миниатюрно бебенце, защото то беше и второто дете на Икар след мен, което не бе създадено по клонинговата система. Икарци бяха решили да си направят втори експеримент. Веднъж, когато Варий Лоц, отговарящият за родилните камери подпредседател на контролния съвет, ме изпитваше в отделението, влезе Морени, бащата. Често идваше и страшно се перчеше с експеримента си. Залепи както винаги очи на окуляра, погледа детето, засмя се щастливо и кой знае защо се обърна към мен, не към Лоц, който беше един от най-популярните и обичани хора на Икар:

— Какво ще кажете, младежо, как да кръстим тая наша мома?

Отзовах се веднага, защото отдавна вече си имах име за своето бебе:

— Хелиана!

— Хелиана? Откъде изровихте пък това име?

— От хелиус, латинското име за слънце.

— Хъм, Хе-ли-а-на — прецени го Морени по благозвучие.

По това време, търсейки приказки, се ровех жадно и безразборно в енциклопедичните колектори и бях очарован от поетичните суеверия на древните хора — оттам бе ми хрумнало и името.

— Нашите далечни прадеди са влагали в имената свои пожелания за бъдещето на детето. Хелиана — за да намери своето истинско слънце!

— Това е интересно. Ще поговоря с майка й.

— Готово — подкрепи ме и чудесният Варий Лоц. — И името е хубаво, и кръстникът си го бива! Дайте да плюем веднъж на традицията.

Така аз, невзрачният пубертетен ученик, станах кръстник — нещо, на което имаха право само видните икарци. И още тогава, макар неволно, съм почнал да руша реда на Икар.

Допреди две години моята кръщелница се явяваше редовно на контролните прегледи, после изведнъж престана да идва при мен. Отдадох го на инстинктивния срам у подрастващото момиче и се зарадвах дори, защото икарки бяха толкова суверенни и горди, че дори срама пред мъжа бяха унищожавали в себе си като нещо принизяващо ги. И продължавах да обичам това момиче — една крехка, руменокожа катеричка — като своя рожба, та затова се смутих от присъствието й.

— Какво правиш тука? — запита я Майола, когато момичето излезе иззад дърветата, но не се приближи до нас. — Сама ли си?

— Гледах езерото.

В поприведената фигурка на Хелиана имаше нещо, което приличаше на готовност за нападение или бягство, нещо определено враждебно. Навярно бяхме нарушили някакво нейно си, интимно усамотение. Децата на Икар прекарваха по-голямата част от свободното си време в тая голяма и хубава гора, бягаха от мъртвилото на икарската техника, която за тях не беше никакво чудо, за да търсят чудесата на живата природа. Аз също бях прекарал детството си тук и благославях оня, комуто бе хрумнало да предложи за нашето космическо пътешествие не някой по-малък астероид, а именно Хидалго, та по този начин бе позволил на икарци лукса да си имат няколко хектара грижливо поддържана земна природа. И първата похвала, която получих като младши член на контролния съвет, бе, когато предложих да преместим някои от детските учебни колектори сред самата гора.

— Тя е най-трудната ми ученичка — каза Майола Бени. — Хели, аз се омъжих. Това е моят съпруг. Ела да ни поздравиш.

Момичето не помръдна, а аз я поправих мислено: това е моят нов съпруг — спомнил си за пръв път тоя ден за загиналия й съпруг, макар една от лабораториите на Икар, която лежеше в моя район за контрол, да носеше неговото име. Повторих си: „Моят нов съпруг“ и се заслушах в безгласните си думи, защото още не можех да доловя какво точно ми казват те. Майола направи някакъв жест в тъмното, може би поиска сама да тръгне към момичето, но то изведнъж побягна. Крехката му фигурка се огъна два-три пъти между дърветата и изчезна.

— Какво й стана? — рече тя отпаднало. — Странно момиче!

Аз седнах на тревата и протегнах крака към езерото. Водите му лежаха тъмносиви като оксидиран алуминий. Само на другия край, където те опираха в своя нощен хоризонт — защото оттатъшният бряг бе погълнат от нощта — и откъдето извираше бледото нощно осветление, върху тях играеха хромови отблясъци.

— Наистина е най-трудната ми ученичка! Много странно дете, нищо не разбирам от него. Музикална е, а направо отказва да възприема каквато и да е хармония. Едва я накарах веднъж да се опита сама да съчини някаква мелодия. Нищо не излезе. Разбираш ли, всяко дете е способно да съчини като своя мелодийка нещо чуто, което му се е харесало. А тя ми изтърси такава какофония от звучни иначе и верни тонове, че се хванах за главата. Но ти не ме слушаш? Какво мислиш?

— Като дете и аз все в гората киснех. Веднъж с Алек, моя приятел, клекнахме край едно дърво и ровихме, ровихме, ровихме, докато изпочупихме ноктите си, за да видим къде отиват корените му. А когато стигнахме до тръбите, които разнасят хранителния разтвор, побягнах, както сега Хелиана. И никога не съм плакал така горчиво, Майола, нито преди това, нито после.

Чух въздишката й, рекох:

— Седни до мен. И не ми се сърди, аз наистина съм чудак, майка ми е права. Ще трябва да свикваш с мен, както аз свиквах с икарските илюзии.

Тя не седна, а коленичи и силуетът й, неестествено отрязан от необичайната поза, се залепи на тъмносивата стена на езерото.

— Не умея да импровизирам — промълви тя. — Ако не беше дошъл, нямаше да включа багрофона в програмата си. Просто исках да ти се покажа.

— Беше по-красива от всяка музика.

— Но концертното написах за теб — продължи тя, сякаш не бе чула комплимента ми. — И пях за теб, и съм убедена, че е добро, а ти не го хареса.

— Аз много обичам „Раждането на Икар“ — рекох й, а ми беше на устата да й кажа да престане да ме пита, защото неминуемо ще стигне до моя игрек-хромозом.

— Не, ти не харесваш концертите ми. Защо не харесваш поне песните ми?

— Харесвам ги — възразих аз, защото можех да лъжа, а сега ми се искаше да бъда добър към нея; имах нужда от нея и от малко доброта в себе си.

— Не, не ги харесваш, знам това.

— Всички други ги харесват. Не ти ли е достатъчно?

— Не ми е достатъчно. Но как тогава… харесваш мен?

— Защото ти си извън музиката си — отвърнах аз наслуки.

— Зенон, знаеш ли това? Да, знаеш го, сигурно го знаеш, затова и аз дойдох при теб. — То беше вопъл на плаха надежда, който избухна в отчаяние: — Зенон, аз съм композитор, чиято музика няма кой да слуша!

Потръпнах от силата на горестта й. Какво искаше да каже? Нима тя знаеше онова, което сутринта моят учител бе ми доверил като най-строга тайна! Или само го усещаше с изострената чувствителност на артиста? Побързах с евтиното си утешение:

— Не си права, икарци те обичат. Това, че на концерта имаше малко хора, няма никакво значение. Другите са те слушали от поливизорите си. Те нямат време да ходят по концерти, нямат изобщо вече много време за изкуството, но от теб специално имат нужда…

Майола не ме слушаше. Положила ръце върху подвитите си колене, тя бе навела глава и сякаш се изповядваше:

— Исках да обхвана с музиката си цялата ни съдба, всичко, а чувствувам това всичко само като трагедия. Ако напиша сега една песен, за онова, което преживявам, веднага ще я запеят и ти ще я харесаш… имам вече няколко такива песни, по разни древни текстове, някой път ще ти ги покажа… но нямам право да пиша тъжни песни, тъжните песни трябва да си стоят заключени в земното сърце на човека. Как да пея за самотност, за изоставеност, за чувството си, че съм захвърлена като непотребна, когато… Не, нямаме право да пеем за друго, освен за това, колко е могъщ човекът и как храбро воюва с Космоса.

— Защо подиграваш себе си? — обърнах се аз на лакът, наострен вече за спор.

— А кого? — отвърна Майола вяло.

— Ония, които ти диктуват една противоестествена задача.

— Никой не ми я диктува.

— Значи сама си я налагаш? — викнах аз и бях готов едва ли не да я ударя, защото тя го заяви с накърнената гордост на избраницата.

— Сама. Диктаторът се ражда от условията, Зенон. Но най-напред става диктатор в себе си. Той е и първият роб на диктатурата.

Възтържествувах, защото най-после чух тая дума от един икарец от старото поколение.

— Признаваш значи, че на Икар има диктатура!

Сигурно бе се усмихнала с майчинска снизходителност. Не го видях в тъмното, но не може да не се е усмихнала тъкмо така:

— Да. На Икар има хиляда диктатори. И хиляда роби.

Бяха несъкрушими тия хидалговци, но аз, аз бях съкрушен:

— Да… ние всички сме диктатори.

Майола припълзя на колене, сложи ръце на раменете ми, рече простичко:

— Ти не си, момчето ми. Затова те и обичам. — Но то не беше утеха за мен.

— А аз защо те обичам, щом мразя диктаторите?

— Не ме обичаш.

Бях така поразен, че възражението ми излезе неуверено:

— Как може да твърдиш…

— Не е обич това, Зенон — поясни тя все така простичко и тъжно. — То е стремежът ти към онова познание, което мъжът може да получи само от жената. Та е и потребността ти от майка, на която да изплачеш колко си самотен и колко си лош, и колко си слаб и объркан от собствените си тайни. Не знам дали ще ти бъда добра съпруга, но добра майка може би ще ти бъда.

Тя дръпна ръцете си от раменете ми, рязко и сякаш уплашено, после легна по гръб на тревата.

Мислех. И пъдех мислите си, за да бъда в състояние да кажа нещо или да направя нещо, но не успявах. Учудвах се. И се надсмивах над себе си, че има за какво да се учудвам. Питах се. И не исках да се запитвам. И отново се блъсках като жива птица в клетката от условности на Икар.

Какво знаеше тя и какво не знаеше? Сама ли бе ме поискала или контролният съвет я пращаше — Терин и Варий Лоц? Ако аз търсех в нея майката, какъв мъж щеше да намери тя в мен? Или бяха я пратили пак тия неумолими закони на малобройността, които не ти предлагаха никакъв избор и никаква свобода? Но тя каза, че ме обичала? Нима и тя можеше да лъже или това също беше оная тотална подчиненост на икарци пред премислените, научно конструирани и в най-интимните сфери условности, пред тая самодиктатура, която трябваше да осигури вътрешната безпрепятственост на техния път в Галактиката?

— Да ти изпея ли една песен? — обади се Майола Бени, но беше някак много отдалеч.

— Не ми се завладява сега Космосът с твоите песни! — изръмжах аз и се проснах обратно, на тревата, за да не я гледам.

Но тя запя. Отначало съвсем тихо, треперливо, после без да повишава своя до съвършенство култивиран глас, който сега предпочиташе да заплаче, успя да го овладее. Не разбирах думите, защото бяха от непознат ми земен език, но мелодията сякаш забълбука в мен самия, сякаш някакъв резервоар на болки и копнеж бе се пробил в гърдите ми и заизлива до премала горещите си води, докато ме изпълни целия, докато напълни езерото пред мен, гората около мен, целия Икар и цялата черна празнота около него. Чувствувах, че още малко и ще се задуша, ще се удавя, и затворих очи, но вместо това заплувах в тия горещи води, а те ме понесоха нанякъде и аз усещах, че това някъде е място, където винаги съм мечтал да отида.

Пръстите ми дълго пътуваха по тревата, докато срещнат ръката на Майола.

— Ти… ти наистина си…

Тя не ме остави да намеря думата:

— Не е моя песен, Зенон. Това е една прастара земна песен. Аз не умея да композирам такива песни. Пък и няма вече кой да ги слуша. Нито тук, нито…

И заплака.

Да, тя знаеше, че Земята вече не чува нашите песни! Сигурно знаеха „тайната“ и останалите — всички, които зорко следяха пътя на Икар между звездите. Лесно са я открили, защото не са профани като мен, но продължаваха деликатно да я крият един от друг. Бяха я заключили в душите си, за да си останат предишните уверени в победата, горди и красиви пратеници на човечеството. С какво можеше да ги смути някакво си хромозомче-изрод?

За пръв път виждах икарка да плаче. И замрях, защото този плач ми се видя като естествено продължение на песента. После, целият разтреперан от някакво ликуване, от усещането, че съм стигнал до нещо, към което от първия си жизнен порив съм се стремял, аз се хвърлих към Майола и сграбчих лицето й в изстиналите си шепи. А тя не по-малко бурно ме прегърна и извика така, че дъхът й ме задави с горещината си:

— Не ме напускай, Зенон! Моля те, не ме напускай! Помогни ми да живея!

Помогни ми да живея — това беше едно заклинание, което ме преобрази. И когато по-късно мислех върху него — ох, колко много съм мислил, — аз като че ли опирах и до истините за себе си. Възможно е да съм търсил в нея и майката, за да й изплача своята трагедия, но положително съм търсил повече жената, за да получа от нея потвърждението, че съм нормален мъж, а не несполучлив експеримент. В оня чародеен миг Майола ми даде тъкмо това, изплаквайки ми своята трагедия, търсейки мъжката ми закрила. В оня миг тя не беше икарка, а исканата земна жена. Защото жената изглежда утвърждава същността си, само когато ни доказва, че сме истински мъже.

— Защо да те напускам? — недоумявах аз тогава. — Аз… аз никога не ще те напусна!

Но изведнъж, насред неопитните си нежности, по някакъв чудовищен произвол на съзнанието ми, видях Хелиана. Видях и бягството й от нас, макар тя да стоеше на крачка от мен, видях пълните й с необяснима ненавист очи, които преди това бяха скрити в тъмното, и цялата дълбочина на омразата в тях усетих… — не, това не беше и видение, то беше по-релефно и по-обемно от всеки холографски двойник, от всеки действителен образ, беше някакво свръхвидение. И аз отчаяно зацелувах мокрото лице на Майола, за да престана да го виждам.

Така започна моята странна и мъчителна любов с Майола Бени.