Пътят между световете

Епилог

Мейгрейт загуби воля за живот. Седмица след седмица лежеше безчувствена и онемяла. Но една сутрин сетивата й се пробудиха неочаквано и тя отвори очи. Нейната баба седеше до леглото и гледаше как малкото червено светило на Аакан залязва над назъбени и неприветливи върхове, напомнящи за натрошено черно стъкло. Огромната оранжева луна пак надвисваше в небето. Равнодушието в Мейгрейт най-сетне бе отстъпило пред ярост и неразумна жажда за мъст. Но нямаше как да я утоли — порталите не се отваряха.

Ялкара се наведе към нея.

— Вече си мислех, че никога няма да се събудиш.

— Толкова ми е мъчно за Рулке, — прошепна Мейгрейт.

— Съчувствам ти от душа. — Ялкара плъзна пръсти по челото й и приглади непокорните кичури. — Но с нищо не мога да ти помогна.

— Ако имаше начин да си го върна, щях да сторя всичко!

— Мейгрейт, няма връщане от гроба.

— Ще посветя живота си на отмъщението.

— И това е безсмислено. Тенсор е мъртъв.

— Но фейлемите получиха всичко, което искаха. — Дали?

Ялкара чевръсто извади Огледалото и го принуди да покаже кървавия ад на Талалейм. Изглеждаше, че целият е обхванат от пламъци. Ялкара ахна печално, дотичаха още неколцина карони. Вторачиха се в пепелищата на света, който някога им бе принадлежал.

— Все едно са мъртви — прошепна Ялкара. — Виж, сами на себе си са отмъстили за Рулке.

— Лъжовното огледало… — промълви горчиво Мейгрейт, но се извърна.

— Мен не може да излъже.

— Убедена съм, че Фейеламор е оцеляла.

— Погледни! — Ялкара поднесе Огледалото към лицето й. — Сама ще се увериш, че няма на кого да отмъщаваш.

Сцените се меняха, накрая се появи поляна, обсипана с пепел, а по средата стърчеше купчинка кости. Мейгрейт незнайно как прозря, че това са останките на Фейеламор.

Кароните скърбяха за Талалейм. Тази загуба ги прекърши окончателно.

— Имам само едно желание — изрече Ялкара. — Да отведа народа си обратно в пустотата.

Мейгрейт се сви.

— Тъй и не попитах кой е бил вторият ми дядо, а сега няма и от кого да науча. Загубих причина да живея. Ще дойде с тебе.

— Глупости! Ние избираме пустотата доброволно и я познаваме. Ти нямаш никаква представа какво е там. Спомни си саможертвата на Рулке и прощалните му думи.

— „Плодът от нашата любов ще разтърси до основи Трите свята.“ Не ги разбрах.

— Аз пък май се досещам…

Ялкара вдигна нагоре ризата и докосна с белязаните си ръце корема на Мейгрейт, която се успокои и започна да се унася, но я сепна викът на нейната баба:

— Чудо! — Ялкара трепереше от вълнение. — Случи се чудо.

— Какво? — сънено изфъфли Мейгрейт.

— Това е прощалният му дар. Рулке ти е направил бебе.

— Невъзможно! Аз съм ялова, Фейеламор ми го каза.

— И ти повярва? Разбира се, че ще ти каже това. Живяла е в смъртен страх от трикръвните. Няма съмнение. Но ние знаем всичко за зачеването.

— И от Рулке чух същото.

Мейгрейт се засмя за пръв път след смъртта му. Ялкара събра сънародниците си.

— Настъпи най-прекрасният ден за нас от хиляда години.

— Ето че си върнах надеждата! — провикна се един от престарелите им мъдреци. — Взирам се в бъдещето и знам, че това ще е първият човек от нова раса. Измирайки, ние ще се преродим, защото новата раса ще има далеч по-добър шанс от нас да се съхрани.

— Моят замисъл потръгна по свой път — рече си Ялкара, — и то съвсем неочакван. Уви, няма да видя как ще продължи.

— Какво говориш?! — изуми се Мейгрейт, която имаше остър слух. — Такъв ли е бил твоят план?

— Не както си го представяш, внучке — невъзмутимо отвърна Ялкара. — Но аз знаех, за разлика от Рулке, че ние — кароните, вече не сме жизнеспособни. Стотина от нас не стигаха, за да съхраним своята раса. Единственият ни шанс беше в смесването с другите народи.

— Значи ще останете? Мейгрейт се вкопчи в ръцете й.

— Не, детето ми. Нашето време свърши. Вече решихме да тръгнем.

— Но…

— Мейгрейт, пред гибелта на цяла човешка раса всички други трагедии бледнеят. Открай време бях предопределена да водя народа си. Как да ги изоставя сега? Нямаме нужда от нищо друго, щом знаем, че ти ще пренесеш нашето семе в бъдещето и ще дадеш началото на нов вид хора.

— Дори пустотата ще е по-добра за мен от живота тук без вас.

— Ти си трикръвна! Всеки от Трите свята е твой дом, всяка човешка култура ти е близка.

— Или пък никоя! — нерадостно възрази Мейгрейт. — Така ме отгледа Фейеламор.

— Не бихме те изоставили, за да споделиш участта ни накрая — замисли се Ялкара. — А и този свят като че е обречен. Ще се опитаме да те прехвърлим обратно на Сантенар. Имаш ли там приятели, които да те подкрепят? Следващите месеци ще бъдат трудни за тебе.

Мейгрейт си представяше онези, които останаха на Сантенар.

— Каран, ако още е жива — по-добра приятелка не бих могла и да желая.

— Прекрасно! Други има ли?

— Малиен, Талия, Лиан… — Чак сега Мейгрейт осъзна с колко хора се е сприятелила. — Разбира се, и скъпият Шанд, който е всичко за мен.

— Шанд? — сви вежди Ялкара.

— Моят дядо! Гилиас!

Все едно стовари мълния върху Ялкара. — Гилиас е жив и те е намерил?

— Жив и здрав, още копнее за тебе. Няма ли и ти да дойдеш с мен на Сантенар?

Ялкара се свлече на пода.

— Гилиас… Как го обичам и до днес…

Жална гълчава я изтръгна от унеса. Кароните я гледаха отчаяни в страха си, че ги изоставя. Всички до един бяха по-стари от нея. Ялкара се взираше ту в тях, ту в Мейгрейт. Накрая обгърна с ръка раменете на внучката си и я отведе встрани.

— Виж моите сънародници — каза й тихо. — Откакто излязохме от пустотата, споделяме една съдба. Сега сме седемдесет — последните карони във вселената. Измираме. Вече не издържаме. Дадохме обет да се върнем заедно в пустотата. Те се нуждаят от мен и аз от тях.

— Но Гилиас…

— Толкова искам да го видя отново! Да, бих тръгнала с тебе, но не мога. Късно е. Твърде късно. Миналото няма да се върне. Немислимо е да крея на Сантенар и да знам, че другите от моята раса ги няма. Дори заради Гилиас не бих се примирила да съм последната. Ще отида с тях в пустотата.

Мейгрейт сгуши глава в раменете си.

— Права си, бабо. Свикнала съм да се грижа за себе си. Горкият Шанд! Как ще му кажа?…

— Кажи му истината и той ще разбере. Нашият живот е към края си. Но нека първо измислим как да те върнем там.

Кароните се въодушевиха от новото начинание. Заеха се да извлекат каквото могат от повредената машина, за да създадат устройство, с което да отворят пак Пътя. Задачата беше тежка и усилията им се проточиха. Мина повече от половин година, преди последното им творение да бъде готово. То беше съвсем просто — разширяваща се към края метална тръба, подобна на ловджийски рог, но изработена безупречно.

Накараха Мейгрейт да застане върху плоча от полиран бронз, вградена в пода. Кароните я прегърнаха един след друг. Последна при нея дойде Ялкара и ороси със сълзи натежалия й корем.

— Трябва да си подготвена за всичко. Може и да не попаднеш точно където искаш, а и преходът да е болезнен. Ще се появиш на Сантенар гола.

— С машината беше друго. Трябва поне да запазя пръстена, който Рулке ми подари.

— Машината те е пренесла тук, а този рог само ще те изпрати на Сантенар. — Ялкара се посъветва с останалите. — Ще се опитам да изпратя и пръстена с тебе, но не се изненадвай, ако го загубиш. Отвори съзнанието си за моето.

По мисловната връзка Мейгрейт й показа къде искаше да се озове — имението Готрайм. Ялкара проследи за последен път Пътя между световете, който намери много по-трудно.

— А това — посочи Ялкара Огледалото — не ти е необходимо. Ще го взема в пустотата, където никому няма да навреди. Мейгрейт…

— Слушам те.

— Струва ми се, че на Сантенар са останали фейлеми, някъде из дебрите на Мириладел.

— Да — потвърди Мейгрейт, макар да не проумяваше защо това е важно. — Мнозина са отказали да отидат при Фейеламор в Елудор.

— Ако някой ден ги намериш, може би ще знаят с кого е била близка Фейеламор в древността. Говоря за другия ти дядо.

— Благодаря ти.

Ялкара впи пръсти в китката и.

— Кажи на Гилиас… на Шанд… че винаги съм го обичала. Сега върви.

— Сбогом.

— Сбогом! — простиха се кароните с нея.

Разнесе се тръбният звук на рога и на Мейгрейт й се стори, че нейното тяло се обърна наопаки. Аакан изчезна. Понесе се в нищото и неистово се стремеше да задържи образа на Готрайм. Пръстенът обгаряше ръката й. Тя сви юмрук и го обгърна с пръстите на другата ръка. Изгуби пътя от мисления си взор, намери го отново и с пукот, от който ушите й звъннаха, а плодът се завъртя диво в корема й, се стовари по задник върху протъркания килим пред огнището в дневната на Каран.

Нямаше никой. Тъкмо притъмняваше. Мейгрейт се подпря тежко на масата, но я събори и тупна на колене. Пръстът я болеше ужасно.

Разтвори юмрук. Пръстенът се бе стопил на нишки като четири усукани телчета с плочка от злато в двата края. Още пареше. Тя го смъкна заедно с кожата. Знаеше, че белегът няма да се заличи. Имаше още изгаряния по ръката дори над лакътя. „Като на баба ми…“ Сложи променения пръстен на дясната си ръка и повече не го свали.

На прага се бе вцепенил слабоват старец с бяла коса, но от учтивост не показа с нищо друго смайването си. Помогна й да се изправи, загърна я с покривката от масата и я настани в кресло пред огнището.

— Коя… О, помня те! — Рейчис кресна: — Каран, ела веднага! Каран се дотътри и настръхна, после притича тежко и прегърна Мейгрейт.

— Как се изтърси тук?! Ама че си надебеляла. Но… ти ся бременна] — Така си е — засмя се Мейгрейт. — От Рулке. Колко е хубаво да съм отново в своя свят!

— Как се прехвърли?

— Ялкара се сети как да ме върне…

Влезе и Игър да провери каква е тази врява. Щом зърна Мейгрейт, лицето му побеля, а едната половина се скова както някога. Болното му коляно се подви, но той пристъпи напред с куцане. Шанд стоеше до вратата с грейнали очи.

— Мейгрейт… — прошепна Игър и протегна ръце. — Търсих начин да те върна, но нищо не измислих.

Тя стисна ръката му, без да го прегърне.

— Разбирам — извърна се Игър.

— А Ялкара… — нерешително се обади Шанд.

— Жива е.

— Каза ли й за мен?

Мейгрейт се почувства зле от копнежа в очите му, но го прегърна.

— Да. Помоли да ти предам, че винаги те е обичала. Шанд се смръзна.

— Значи няма да дойде?

— Искаше, но сърце не и даваше да изостави своите. Ще отидат в пустотата.

Шанд наведе глава.

— Трябваше да се откажа да я чакам още когато Ялкара влезе в портала, надеждите обаче умират последни.

Застана до прозореца с гръб към всички.

— Мейгрейт, непрестанно мисля за тебе — рече Игър. — И те желая повече отвсякога. Ще се върнеш ли при мен?

— Не — меко отказа тя. — Не мога, макар че ти желая само доброто. А и как ще се почувстваш, когато родя сина на прастария ти враг?

— Черен ден — поклати той глава.

Тя не смееше да диша. Игър водеше страховита борба със себе си. Щеше ли да надделее, или да отстъпи пред нрава си?

— Преди Каркарон не бих понесъл такъв удар — призна накрая той. — Бих смазал нещо или някого. — Усмихна се насила и пак и подаде ръка. — И аз ти желая доброто. Ще се усамотя за известно време във Физ Горго — обърна се той към Шанд.

— Ти прояви доблест — похвали го старецът. — Но кой ще се занимава с твоята империя? Кой ще управлява непокорния Туркад?

— Оставям го на тебе, ако искаш.

— Не искам, разбира се — разсмя се Шанд. — Повери го на най-способния си военачалник, докато бъде избран нов Съвет. А още по-добре е да възложиш това на Талия.

— Няма да се справя — възрази Талия. — И не желая да бъда Магистър.

— Значи издържа най-важното изпитание — увери я Шанд. — А предизвикателството си го бива. Виж в какъв хаос са затънали и Туркад, и Мелдорин. Кой друг има силата, мъдростта и съпричастието да поправи стореното зло?

— Само че аз…

— Нима няма да направиш добрини повече от всеки друг Магистър? Ами ако пак се появи Тилан? Ами ако изобщо няма Магистър, а властва някой от генералите на Игър?

— Те са безмилостни, а Тилан е тъпо чудовище — замисли се тя. — Така да бъде, щом го искате от мен, стига Съветът да ме одобри. Ще поема поста за една година, не повече. После ще се заема с друго. Ще отплаваме към Крандор, щом Лилис завърши обучението си.

— Може и ние да ви придружим — хрумна му на Лиан. — Ще отидем с нашето бебе при неговите баба и дядо.

— Какво ще кажеш, Игър? — попита Шанд.

— Най-добрият избор. — Той стисна ръката на Талия. — Желая ти сполука.

Когато той затвори вратата зад себе си, Мейгрейт промълви:

— Какво друго можех да направя? Всичко между нас свърши отдавна.

Тъкмо тогава влезе и Малиен. Видя Мейгрейт и пребледня, но неочаквано я доближи.

— Как са моите сънародници?

— Не съм ги виждала след унищожаването на машината. Разотидоха се в градовете си. Аакан се гърчи в агония. Изригваха хиляди вулкани. Не си представям как ще оцелеят аакимите.

Малиен се прегърби на един стол и зарея поглед в пламъците на огнището, но изненада всички, като се изправи усмихната след минута.

— Несгодите само укрепват решимостта ни. Ако има път към оцеляването, моят народ ще го намери както винаги. И аз трябва да съм силна. Чака ме много работа. Засега се прощавам с вас.

Тя излезе припряно.

— Ти какво ще правиш, Шанд? — попита Каран. Той се усмихна и притисна Мейгрейт към себе си.

— Ето че пак имам за какво да живея. Ще остана, докато се родят моят правнук, а после и твоето дете. Не можеш да си представиш с какво нетърпение очаквам да стана прадядо. След това… Май ще си отида в Тулин. Не е чак толкова далеч, ще ви навестявам често. Там ще се грижа за моите гелони и ще пълня бъчви да отлежават за децата, докато и моето време не свърши.

На следващия ден Каран, Мейгрейт, Лиан и Шанд седнаха отвън да се порадват на зимното слънце. Лиан се обърна към Мейгрейт, чийто поглед блуждаеше унесено.

— Мейгрейт…

— Хм?

— Все си мисля за кароните. Когато беше на Аакан… говори ли с Ялкара за живота й? Или с другите карони?

— Непрекъснато.

— А те разказваха ли за пустотата?

Каран го наблюдаваше изпод спуснатите си клепачи. Лиан се крепеше на ръба на стола, сякаш се готвеше да хукне нанякъде. И не бе виждала такъв блясък в очите му откакто се върнаха от Чантед. Подсмихна се тайничко и пак затвори очи. Слънцето я сгряваше приятно, изобщо не я мъчеше желанието за хрукс. И поне веднъж не се бе натрупала несвършена работа. Никой не искаше нищо от нея.

— Толкова, че да запълниш цели томове — увери го Мейгрейт.

— А ти би ли могла… да разкажеш и на мен някои от тези истории?

До залез подът в дневната около Лиан бе осеян с гъсто запълнени листове, а той продължаваше да пише трескаво. Не беше на себе си от блаженство.

Мейгрейт вдигна дясната си ръка и разгледа чудноватия пръстен.

— Изглеждаш толкова доволна — не се стърпя Каран.

— Странно, нали. Преди не знаех какво означава да съм щастлива.

— Но ти загуби толкова много!

— Отдавна исках само да знам коя съм. — Ами Рулке?…

Мейгрейт се усмихна и помълча.

— Нали го обичаше с цялата си душа? — не мирясваше Каран.

— И сега го обичам, в спомените си винаги ще бъда с него. Това ми стига. Сетих се обаче за нещо…

— Какво?

— Ако съберем моя син и твоята дъщеря, както и двете сме трикръвна.

— Млъкни, изкусителко! — спря я Каран. — Още не сме родили, а и не знаем какво ще се пръкне.

— Аз пък си знам — безметежно възрази Мейгрейт. — И коя да избере синът на трикръвна, ако не дъщерята на другата трикръвна? От нашите утроби ще се появят първите хора от нова раса. Може би ще вземат повече от достойнствата ни и по-малко от слабостите ни. Хайде отсега да се уговорим, а?

Каран се поддаде за миг на безпокойството. Нима съдбата я бе насочвала през цялото време към този завършек? Или бе виновен нейният баща със заниманията си в Каркарон? Побърза да пропъди тази мисъл.

Но искаше да сложи край на съмненията си незабавно. Изви се неловко на стола. Още не беше в напреднала бременност, но увредените й кости смъдяха денем и нощем. Помнеше и предупреждението на Идлис.

— Ние се допълваме взаимно — каза на Мейгрейт. — И двете сме останали без баща и майка, натрапвали са ни път за чужда изгода, трикръвни сме, но и напълно различни. Ако не искаш да се поучиш от своя живот, поне чуй какво аз научих от моя. В тази история вече се нагледахме на деца, вместо които е избирал някой друг. Дай им свободата сами да създадат бъдещето си. Пък и новата раса също ще бъде човешка, значи слаба и глупава като онези, от които произхожда. Също толкова добра и зла. Как би могла да се различава от нас в човешките си черти? Нали те ни правят такива, каквито сме.

Мейгрейт не я слушаше. Затвори очи, привлечена от невъобразимо далечен зов. Чу дрезгавия рев на ловджийски рог. „Сбогом!“ — дочу с ума си и безплътната й връзка с мисълта на Ялкара прекъсна завинаги.

Тя вдигна глава. Шанд се взираше в нея. И неговите очи овлажняха.

— Сега сме само ти и аз — каза дядо й.

— Трима сме — поправи го тя и обгърна с ръце прекрасния си огромен корем.