Пътна мрежа

5 декември, 1973 г.

Той пиеше личното си питие, Южен Комфорт със Севън-ъп, и гледаше предаване по телевизията, чието име не знаеше. Главният герой в това нещо, което приличаше на филм, бе или цивилно ченге, или частен детектив, и някой току-що го бе ударил по главата. Това бе накарало цивилното ченге (или частен детектив) да реши, че е надушило нещо важно. Преди да успее да каже какво бе това, прекъснаха филма с реклама за нов сос. Човекът на рекламата говореше, че сосът (на прах) при хубаво време навън дава един деликатес, който, не приличаше ли досущ на телешки бульон? Според Бартън Джордж Доус, сосът приличаше досущ на нещо, излязло от дебелото му черво, и поставено в червена кучешка чинийка. Филмът продължи. Частният детектив (или цивилен полицай) разпитваше някакъв барман, негър, който имаше полицейско досие. Барманът казваше „чупката“. Казваше и „прегърна букета“. Барманът казваше дори „шикозен“. Изобщо, това беше един много сериозен барман, но Бартън Джордж Доус смяташе, че частното ченге (или неуниформен следовател) вече му е взело мярката.

Беше съвсем пиян и седеше пред телевизора само по шорти. В къщата беше горещо. Бе завъртял термостата на 28 градуса и не го бе докосвал, откакто Мери си бе отишла. Кой спомена за енергийна криза? Майната ти, Дик. На теб и на номерата, с помощта на които са те избрали. Майната му и на проклетото ти куче, Чекърс10. Като излезеш на околовръстното, и караш със сто и двайсет, клатиш пръст на шофьорите, които ти свирят да намалиш. Експертът на президента по проблемите на потребителския пазар бе някаква жена, която може през 30-те години да е била и дете-чудо, но с времето се бе превърнала в политически хермафродит. Преди две вечери същото създание разясняваше на цялата нация за това как Всички Заедно можем да спестим толкова много електричество вкъщи. Казваше се Виржиния Науър и вземаше много присърце начините, по които Всички Заедно можем да пестим електричество, защото тази криза била наистина тежка и от нея сме страдали всички заедно. Когато предаването бе свършило, той бе отишъл в кухнята и бе включил миксера. Г-жа Науър бе казала, че миксерите са вторият по големина консуматор на енергия от групата на малките електродомакински уреди. Беше оставил миксера включен цяла нощ и на сутринта — вчера сутринта го намери с изгорял мотор. Най-големите прахосници на електричество, бе казала г-жа Науър, са тези малки електрически печки и той бе помислил дали да не си купи една, за да може да я държи денонощно включена, докато изгори. Възможно бе, ако бе пиян или в безсъзнание, и той да изгори с нея. Това би бил края на цялата каша от самосъжаление.

Той бе представлявал истинска придобивка. Тогава течаха „Часът на Джак Бени“ и „Амос и Анди“, онези оригинални негри-танцьори. Тогава бе гледал „Драгцет“, но в оригиналния му вариант, с Бен Александър и Джоу Фрайди, а не с този новия Хари ня-кой-си. Тогава, пускаха и „Пътен патрул“ и Бродерик Крофърд ръмжеше „Десет-четири“ в микрофона си и всички се втурваха с буиците си, които тогава още имаха люк отстрани. „Вашето шоу“, „Вашият хит парад“, където Жизел МакКензи пееше „Зелената врата“ И „Чужд за рая“. Рокендролът бе убил всичко това. Ами онези състезания с въпросите, а? „Раз-два и край“, или „Двайсет и едно“ всеки понеделник с Джак Бери. Участниците в тези състезания стояха всеки в тясната си кабинка със слушалки на главата, като в ООН, за да чуят въпроса към тях. „Въпросът за 64 000 долара“ с Хол Марч. Състезателите се олюляваха под товара на енциклопедиите и речниците, с които бяха пълни ръцете им. „До тук“ с Джак Нарц. Или пък в събота сутринта „Ани Оукли“, където тя вечно изваждаше брат си Таг от някаква невероятна каша. Той често се бе питал, наистина ли имаше Ани роднинска връзка с това хлапе. Тогава гледаха и „Рин-тин-тин“, където действието се развиваше във Форт Апахи, „Сержант Престън“ — там всичко ставаше в Юкон, „Ездачът от полигона“ с Джок Махони. Или „Лудият Бил Хикок“ с Гай Медисън и Анди Довайн в ролята на Звънчетата. Мери му казваше: „Барт, ако някой разбере, че гледаш всичко това, ще те вземе за хлапак. Сериозно. Човек на твоята възраст!“ На което той винаги бе отговарял: „Искам, като дойде време, да мога да разговарям нормално с децата си, малчо.“ Само дето деца така и не дойдоха. Или почти не се задържаха. Първото бе просто някаква мъртва пихтия — какъв беше онзи виц за пиратите на АБОРТаж? — а второто бе Чарли, за който най-добре бе да не се мисли. Виждам те и насън, Чарли. Струваше му се, че всяка нощ, той и синът му участваха в един или друг сън. Бартън Джордж Доус и Чарлз Фредерик Доус, отново заедно в резултат на чудесата на подсъзнателното. И ето ни, момчета, пак в Дисни и пак в Страната на Самосъжалението, където можеш да се качиш на гондола по Канала от Сълзи, да посетиш Музея на Старите Снимки или да се разходиш с НосталгоМобила, в компанията на Фред Макмъри. И последната спирка от това чудесно пътуване ще е един дубликат на ул. „Крестолън Уест“. Ето я вътре и тази гигантска бутилка Южен Комфорт, запазена за всички времена. Точно така, мадам. Само навеждайте глава на влизане в гърлото й. То скоро ще се разшири. И ето ни в дома на Бартън Джордж Доус, последният жив жител на ул. „Крестолън Уест“. Погледнете през прозореца тук. Почакай, детко. Сега ще те вдигна да видиш. Ето го и самия Джордж, пред цветния си телевизор Зенит, с раираните си боксьорски шорти, да си пийва и плаче. Да плаче? Ще плаче, естествено. Какво друго му остава да прави в Страната на Самосъжалението? Плаче през цялото време. Дебитът на сълзите му се регулира от нашия СВЕТОВНО ИЗВЕСТЕН ИНЖЕНЕРЕН ЕКИП. В понеделник те едва-едва се стичат, защото тогава посещаемостта е слаба. Но през другите дни от седмицата той плаче много повече. През уикендите сълзите текат като река, а по Коледа може и целия да го отнесат. Признавам, че малко ме отвращава, но все пак, той е един от най-популярните жители на Страната на Самосъжалението. Той и там, горе, пресъздадения от нас Кинг Конг на върха на Емпайър Стейт Билдинг. Той…

Той хвърли пълната си чаша по телевизора. Тя мина на сантиметър от него. Чашата се удари в стената, падна на пода и се разби. Той отново избухна в плач.

Плачейки, той си помисли: Виж се. Само се виж. Божичко, отвращаваш ме. Толкова ниско си паднал, че просто не е за вярване. Разби целия си живот, както и живота на Мери и сега седиш тук и се упражняваш в чувство за хумор, грозен отпадък такъв. Божичко, Боже, Боже…

Вече бе изминал половината разстояние до телефона, преди да успее да се спре. Снощи, пиян и през плач, се бе обадил на Мери и я бе умолявал да се върне вкъщи. Молил я бе, докато и тя започна да плаче и му затвори телефона. Потрепери и се ухили при мисълта, че бе направил нещо толкова небогоугодно и неразумно.

Отиде в кухнята, взе лопатката и метлата и се върна в дневната. Изключи телевизора и събра остатъците от чашата. Върна се в кухнята леко олюлявайки се и изсипа боклука в кошчето. После застана там, чудейки се какво да прави сега.

Чуваше как хладилникът бръмчи като насекомо и това го изплаши. Легна си. И започна да сънува.

6 декември, 1973 г.

Часът бе към три и половина и караше с около сто километра в час по околовръстното към къщи. Денят бе ясен, светъл и студен, температурата — малко под нулата. Всеки ден, откакто си бе тръгнала Мери, той си правеше по една дълга разходка с колата по околовръстното — това, в известен смисъл, заместваше работата му. И го успокояваше. Докато пътят бавно се разгъваше пред него с ясно очертан между лентите сняг отстрани, той можеше да не мисли и се чувстваше спокоен. Понякога пееше заедно с радиото, с ръмжащ, сладострастен глас. Често, по време на тези разходки, му се струваше, че не трябва да спира, или да обръща назад, а да продължава, купувайки бензин с кредитните си карти. Щеше да тръгне на юг и да не спира, докато свършат пътищата или сушата пред него. Можеше ли да се стигне с кола чак до долния край на Южна Америка? Не знаеше.

Но той винаги се връщаше. Отбиваше от околовръстното, хапваше хамбургер с пържени картофи в някое крайпътно ресторантче и се връщаше в града към залез слънце, или малко по-късно.

Минаваше винаги по ул. „Стантън“, паркираше някъде там и слизаше да огледа колко е напреднал 784 през деня. Строителната фирма бе издигнала специална платформа за зяпачите — повечето от които бяха старци, или хора тръгнали на пазар и намерили някоя свободна минута — и през деня тя беше винаги пълна. Хората се нареждаха покрай парапетите като глинени патици — мишени на стрелбище, изпускайки студена пара през уста, и съзерцаваха, без да разбират работата на булдозерите, автогрейдерите и земемерите с техните сектанти и триножници. Той с радост би ги изпозастрелял всичките.

Но вечер, когато температурата падаше до минус шест — седем, когато залезът къпеше хоризонта на запад в горчиво оранжево и хиляди звезди вече мъждукаха студено на свода отгоре, той преценяваше свършената по пътя работа сам и необезпокояван. Времето, което прекарваше там, ставаше все по-важно за него — той подозираше, че по някакъв непонятен за него начин, прекараните там минути го зареждаха с енергия и изплитаха единствената му връзка със света, с който наполовина се бе вече разделил. През тези минути, преди да настъпи дългото вечерно потапяне в пиянството, преди да го обхване неизбежният подтик да се обади на Мери и преди да започне поредното пътешествие в Страната на Самосъжалението, той бе изцяло на себе си, пресметливо сериозен и трезв. Обхващаше с длани желязната тръба на парапета и разглеждаше строителната площадка, докато пръстите му ставаха толкова безчувствени, колкото и желязото, и бе вече невъзможно да разбере къде свършваше реалният хорски свят и къде започваше този на крановете, тракторите и платформите за зяпачи. През тези минути нямаше нужда да се дави в плач, или да събира отломките от миналото, които се люшкаха в паметта му. През тези минути, той чувстваше себе си как бодро пулсира в, студеното безразличие на ранната зимна вечер, истински човек, може би все още готов да живее.

Сега, поддържайки скоростта на сто километра в час и все още на шейсет километра от бариерите за заплащане на следващата отсечка в Уестгейт, той видя човешка фигура точно след изход 16, загърната в късо палто и с черна плетена шапка на главата. Фигурата държеше табела на която пишеше: (изненадващо в целия този сняг): ЛАС ВЕГАС. Отдолу, предизвикателно беше допълнено: ИЛИ БАСТА.

Той скочи с два крака върху съединителя и спирачката и почувства как предпазният колан рязко се впи в гърдите му; беше въодушевен от острия писък на собствените си гуми, какъвто досега бе виждал само каскадьори по филмите да изтръгват от мощните си машини. Колата спря на около двайсет метра зад фигурата. Тя прибра табелата си под мишница и се затича към него. По бягането разбра, че фигурата на стопаджията бе всъщност женска.

Вратата до него се отвори и тя влезе в колата.

— Хей, благодаря.

— Нищо.

Той хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и отново закова на сто. Пътят пак започна да се разгъва пред него.

— Далечко е Далас.

— Така е — усмихна му се тя с традиционната си усмивка за хората, които й казваха, че Далас е далеч, и си свали ръкавиците. — Имаш ли нещо против, ако запаля?

— Не, пуши.

Тя извади кутия Малборо:

— Ще вземеш ли една?

— Не, мерси.

Тя захапа една цигара, извади кутия кухненски кибрит от палтото си, запали я, вдиша дълбоко и пусна голям облак дим, замъглявайки част от предното стъкло. Остави обратно цигарите и кибрита в палтото си, разхлаби тъмносиния шал около врата си и каза:

— Добре, че ме взе. Студено е навън.

— Дълго ли чакаше?

— Около час Последният, който ме качи, бе пиян. Казвам ти, с радост излязох на студа.

Той поклати глава:

— Ще те оставя на края на околовръстното.

— На края? — погледна го тя. — Отиваш чак в Чикаго?

— Къде? Не, не — той й каза името на града.

— Но нали околовръстното минава оттук — каза тя и извади една пътна карта от другия джоб на палтото си, омазнена по краищата от дълга употреба. — Картата така казва.

— Отвори я и погледни пак. Тя се подчини.

— Какъв цвят е тази част от околовръстното, на която сме сега?

— Зелен.

— А какъв цвят е онази част, която минава през града?

— Зелено пунктир. Това е… ох, Боже. Той бил в процес на строителство!

— Точно така. Небезизвестното удължение на 784. Момиче, май няма да стигнеш до Вегас, ако не гледаш легендата на картата си.

Тя се наведе над нея като носът й почти докосваше хартията. Кожата й бе бяла, може би млечна на цвят, но сега от студа по бузите и челото й беше избила руменина. Върхът на носа й беше червен и от лявата й ноздра висеше малка капка вода. Косата й бе подстригана късо и не много умело. Домашна работа. Бе приятно кестенява на цвят. Лошо бе, че бе подстригана, а още по-лошо — че бе подстригана зле. Какъв беше онзи коледен разказ от О’ Хенри? „Даровете на влъхвите“. Кому си купила верижка за часовник, малка страннице?

— Плътната зелена линия пак започва от някакъв си Ланди — каза тя. — На колко път е това след края на тази отсечка?

— Около петдесет километра.

— Божичко.

Тя продължи да оглежда картата още малко. Изход 15 светна край тях и остана зад гърба им.

— Какъв е резервният път? — запита тя накрая. — От това нищо не мога да разбера.

— Номер 7 е най-удобен. На последния изход е. Уестгейт — той се поколеба за момент. — Но по-добре ще е да отседнеш някъде. Там има един Холидей Ин. Ще пристигнем вече по тъмно, а през нощта по 7 не е за тръгване.

— Защо не? — попита тя, като погледна към него. Очите й бяха зелени и смущаващи. Цвят, за какъвто може да се чете по книгите, но рядко се виждаше на живо.

— Това е второстепенен градски път — каза той, престроявайки се вляво и задминавайки шумно цялата колона автомобили, които се движеха с осемдесет километра в час. Няколко от тях запротестираха ядосано с клаксони. — Четири платна с тясна бетонова лента между тях. Две на запад, към Ланди и две на изток към града. Супермаркети, закусвални, зали за боулинг и т.н. Всеки само прескача от тук до там. Никой няма да те вземе.

— Разбирам — въздъхна тя. — Има ли автобус до Ланди?

— Имаше градска линия, но фалира. Сигурно има някой Грейхаунд11.

— Остави, майната му. — Тя сгъна пак картата и я натъпка в джоба си. Загледа се в пътя, разочарована и притеснена.

— Нямаш пари за мотел ли?

— Господине, имам тринайсет долара. С тях и кучешка колибка не мога да си наема.

— Можеш да останеш вкъщи, ако искаш. — каза той.

— А мога ли да сляза веднага?

— Забрави го. Оттеглям поканата.

— А, освен това, какво ще каже жена ти? — тя фиксира с поглед венчалната му халка. По погледа й личеше, че го взема за някой, който виси по училищните дворове и тормози децата, след като учителките си тръгнат.

— С жена ми сме разделени.

— Отскоро?

— Да. От първи декември.

— И сега си нещо напрегнат и нямаш нищо против някой да ти помогне — каза тя. В гласа й звучеше презрение, но някакво стандартно презрение, не точно насочено към него. — Още повече, ако ще е някое младо маце.

— Никого не искам да свалям — каза той искрено. — Вече сигурно няма да мога и да го вдигна. — Той осъзна, че току-що бе изговорил две думи, които никога през живота си досега не бе употребявал пред жена. Сега, обаче, му изглеждаше в реда на нещата. Нито добре, нито зле, просто, като разговор за времето.

— Това ли беше вече поканата? — попита тя. Вдиша дълбоко от цигарата си и изпусна отново голям облак дим.

— Не — каза той. — Може и да е прозвучало като комплимент. А предполагам, че само момиче не възразява и на комплиментите.

— Това трябва да е вече трето действие — каза тя. В гласа й все още се чувстваше известно презрение и враждебност, но вече личеше и някаква уморена закачка. — Как такова хубаво момиче като теб се оказа в кола като тази?

— Хайде, престани — каза той. — Невъзможна си.

— Вярно, такава съм — тя угаси цигарата, си в пепелника и присви нос с неприязън. — Виж само. Пълен е с хартийки от бонбони, целофан и какви ли не боклуци. Защо не си вземеш кошче за боклук?

— Защото не пуша. Ако беше позвънила сутринта и бе казала: „Бартън, старче, смятам да стопирам по околовръстното довечера, така че защо не ме вземеш? А, да, и да не забравиш да си изчистиш пепелника, че ще искам да пуша.“ — тогава щях да го изчистя. Защо сега не вземеш да го изхвърлиш през прозореца.

— Имаш чувство за ирония — усмихна се тя.

— От тъжния ми живот е.

— Знаеш ли колко време е нужно, за да се разложи биологично един филтър от фас? Цели двеста години. Дотогава и внуците ти ще са мъртви. Той сви рамене:

— Ти ме тровиш с канцерогените на цигарения ти дим, разбиваш ми дробовете, а не искаш да изхвърлиш един пепелник през прозореца заради филтъра и природната среда. Добре.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— Виж, искаш ли да сляза? Кажи, само.

— Не — каза той. — Но по-добре да говорим за нещо неутрално. Курса на долара. Състоянието на Съюза. Щата Аляска.

— Май предпочитам да дремна, ако нямаш нищо против. Изглежда ще будувам цяла нощ.

— Добре.

Тя свали шапката над очите си. Кръстоса ръце на гърдите си и застина в това положение. След малко дишането й стана равномерно и бавно. Той започна да я разглежда на порции. Носеше сини джинси, тесни, изтъркани и тънки. Те очертаваха краката й достатъчно добре, за да се разбере, че не носи чорапогащи отдолу. Бяха дълги крака, свити под жабката за по-удобно и сега сигурно бяха почервенели като рак и сърбяха ужасно. Той отвори уста да я попита дали краката я сърбят и тогава се сети как би прозвучало това. Мисълта, че й предстоеше цяла нощ да стопира на 7 на къси отсечки, ако изобщо някой я вземе, го караше да се чувства неудобно. Нощно време, тънки панталони, минус 7 градуса. Е, нейна работа. Ако й станеше достатъчно студено, можеше и да влезе някъде да се стопли. Нямаше да има проблеми.

Подминаха и Изход 13 и 14. Той спря да я наблюдава и се съсредоточи върху пътя. Стрелката на километража стоеше, закована на 100 и той изобщо не свиваше от платното за задминаване. Все повече коли му свириха с клаксон. Подминавайки Изход 12, някакъв мъж в каравана, на която пишеше ПОДДЪРЖАЙ 80, му изсвири три пъти и присветна възмутено със светлини. Той само му вдигна среден пръст. Със затворени очи тя каза:

— Караш много бързо. Затова бибиткат.

— Знам.

— Но не ти пука.

— Не.

— Още един съзнателен гражданин — каза тя, — даващ своя принос Америка да преодолее енергийната криза.

— Не давам и пукнат грош за енергийната криза.

— Така казваме всички. Затова сме и на това дередже.

— Обикновено карах с осемдесет и пет по този път. Нито повече, нито по-малко. С тази скорост, колата ми даваше най-малък разход. Сега протестирам срещу синдрома на кучешкото подчинение; инстинкта на стадото. Сигурно си чела за това в курса си по социология, а? Или греша? Не те питах дали си студентка.

Тя се изправи на седалката:

— Известно време учих социология. Чат-пат. Но за синдрома на кучешкото подчинение никога не съм чувала.

— Защото аз го измислих.

— Ха, ха, ха. Колко смешно — тя изглеждаше отвратена. Плъзна се пак надолу по седалката и дръпна шапката над очите си.

— Синдромът на кучешкото подчинение, разработен за първи път от Бартън Джордж Доус в края на 1973 г., дава универсалното обяснение на такива загадки като валутната криза, инфлацията, войната във Виетнам и настоящата енергийна криза. Да вземем за пример енергийната криза. Кучетата в случая са американците, добре обучени да обичат разни ненаситни на бензин играчки. Коли, шейни, големи лодки, бъги през лятото в пясъка, мотоциклети, мопеди, каравани и много, много други. През периода 1973 — 1980 г. ще бъдем обучени да намразим прахосващите бензин играчки. Американците просто си умират да бъдат обучавани. Тренировките ги карат да въртят опашка. Използвай електричество. Не го използвай. Ходи, пикай на вестник. Недей ходи. Нямам нищо против пестенето на енергия, но възразявам на тренировките.

Мисълта му изведнъж се бе прехвърлила на кучето на г-н Пиази, което първо бе спряло да върти опашка, после бе започнало да блещи очи и накрая бе разкъсало гърлото на Луиджи Бронтичели.

— Като кучетата на Павлов — продължи той, — обучени да отделят слюнка при камбанен звън. Ние сме обучени да ни текнат лигите при вида на Делта 88 или на цветен телевизор Зенит с механична антена. Имам такъв вкъщи. Продават го заедно с дистанционно управление. Седиш си на стола и сменяш каналите, усилваш го, намаляваш го, включваш го, изключваш го. Веднъж лапнах това чудо в уста и натиснах със зъб бутона и телевизорът се включи. Сигналът мина направо през мозъка ми и пак свърши работа. Техниката е нещо велико.

— Ти си луд — каза тя.

— Така трябва да е.

Те подминаха Изход 11.

— Ще се опитам да заспя. Кажи ми като наближим края.

— Добре.

Тя отново скръсти ръце и затвори очи. Подминаха Изход 10.

— Всъщност нямам нищо против и Синдрома на кучешкото подчинение — каза той. — Противен ми е фактът, че в умствено, морално и духовно отношение господарите ни са кръгли идиоти.

— Опитваш се да успокоиш съвестта си с много думи — каза тя със затворени очи. — Защо просто не намалиш на осемдесет? Ще ти помогне.

— Няма да ми помогне — той изстреля думите си така нервно, че тя се изправи на седалката и го погледна.

— Зле ли се чувстваш?

— Нищо ми няма — каза той. — Изгубих и жена си и работата си, защото или светът е полудял, или аз. После качвам някого на стоп — деветнайсетгодишно хлапе, по дяволите, точно на възраст, когато трябва да е убедено, че този свят не е в ред — и тя ми казва, че аз съм лудият, пък на света нищо му няма. Малко нефтът не стигал, но иначе си я карал добре.

— Аз съм на двайсет и една.

— Толкова по-зле за теб — каза той горчиво. — Ако светът си е толкова в ред, защо ще тръгне хлапе като теб на стоп до Лас Вегас посред зима? И ще искаш цяла нощ да стопираш по 7, така че да ти измръзнат краката, защото не носиш нищо под тези панталони?

— Нося каквото си искам! Ти за каква ме мислиш?

— Мисля, че си глупачка — извика й той. — Защото ще ти измръзне задникът.

— И тогава няма да можеш да го пробваш, затова ли? — попита тя сладко.

— Е, не — промърмори той. — Е, не.

Те профучаха край някакъв седан, който поддържаше петдесет. От колата отново му изсвири клаксон.

— Да го духаш! — провикна се той.

— Май ще е по-добре да спреш веднага, за да сляза — каза тя тихо.

— Не се безпокой — отвърна той. — — Няма да се разбием някъде. Спи.

Тя го изгледа недоверчиво и продължително, после скръсти ръце и затвори очи. Подминаха Изход 9.

Подминаха Изход 2 в четири и пет. Сенките, простиращи се на пътя, бяха придобили особения синкав цвят, характерен само за зимата. Венера бе вече изгряла на изток. Движението се бе усилило с приближаването на града.

Той погледна към нея и видя, че се бе изправила и гледаше бързащите, безразлични автомобили. Колата пред тях носеше коледна елха върху багажника на покрива си. Зелените очи на момичето бяха станали много големи и той успя да потъне в тях и да погледне света оттам, в един от тези, за щастие, редки мигове, когато природата разреши един човек да напусне себе си и да се слее с всичко наоколо. Той видя как колите пътуват всяка към някое топло място, където се вършеше работа или имаше приятели; където течеше някакъв момент от семеен живот, от който можеше да се почерпи нещо и да се продължи. Видя и тяхното безразличие към всички непознати. За този кратък, хладен миг на прозрение, стори му се, че разбра това, което Томас Карлайл бе нарекъл „големият, мъртъв локомотив на света, препускащ все напред и напред“.

— Пристигаме ли вече? — попита тя.

— Още петнайсет минути.

— Виж, ако съм те нагрубила…

— Не ти, аз бях груб. Чуй сега, нямам какво да правя точно сега, така че мога да те закарам до Ланди.

— Не…

— Или ще те оставя да пренощуваш в Холидей Ин. Не искам да се чувстваш задължена с нещо. Приеми го като подарък за Коледа или нещо такова.

— Наистина ли си разделен с жена си?

— Да.

— И така от скоро?

— Да.

— Децата при нея ли са?

— Нямаме деца.

Те вече приближаваха будките за плащане на пътна такса. Зелените им светлини мигаха безразлично в ранния сумрак.

— Заведи ме у вас, тогава.

— Не е задължително да… Искам да кажа, ако не искаш…

— Просто бих предпочела да не съм сама тази вечер — каза тя. — И не ми се стопира нощем. Страшничко е.

Той се плъзна край една от будките и свали прозореца, при което в колата влезе студен въздух. Подаде на човека картата си плюс долар и деветдесет цента. После потегли бавно. Подминаха светлоотражателна табела, на която пишеше:

— Добре — каза той предпазливо. Знаеше, че да продължава да я убеждава в безобидността на намеренията си би имало вероятно обратен ефект, но не можа да се сдържи и продължи: — Виж, просто къщата е съвсем пуста, като съм сам в нея. Ще вечеряме нещо и после можем да гледаме телевизия и да ядем пуканки. Ти можеш да спиш в спалнята на горния етаж, а аз…

Тя се засмя леко и той я погледна за миг, навлизайки в кръговото движение в началото на града. Но той вече я виждаше по-трудно и малко неясно. Заприлича му на нещо от неговите сънища. Мисълта за това го притесни.

— Слушай — каза тя. — По-добре да ти кажа нещо още сега. Нали ти споменах за пияния, с който бях досега? Прекарах нощта с него. Той отиваше в Стилсън — там, откъдето ти ме взе. Това му беше цената.

Той спря пред червената светлина на светофара.

— Съквартирантката ми ми беше казала, че ще е тъй, но аз не й повярвах. Не предполагах, че ще трябва да се чукам на всеки километър, докато прекося страната — тя го погледна замислено, но той пак не можеше да разчете лицето й в здрача. — Всъщност никой не те принуждава. Всичко е толкова несвързано, като в безвъздушно пространство. Като влезеш в някой голям град и се замислиш за всичките хора там, ти се доплаква. Не знам защо, но ми се случва. И става така, че предпочиташ да прекараш нощта, чистейки пъпките по гърба на някой непознат само за да има жив човек покрай теб, който да диша и да говори.

— Не ме интересува с кой си спала — каза той и навлезе в гъстия поток коли. Автоматично сви по ул. „Гранд“, насочвайки се към дома си покрай удължението на 784.

— Този, търговският пътник — каза тя, — женен бил от четиринайсет години. Само това повтаряше, докато се клатеше отгоре ми. Четиринайсет години, Шерън, четиринайсет години. Изпразни се за около четиринайсет секунди — довърши тя и се изсмя кратко и тъжно.

— Така ли се казваш? Шерън?

— Не. Това сигурно е името на жена му. Той спря край тротоара.

— Какво правиш? — запита тя изведнъж недоверчиво.

— Нищо особено — каза той. — Това е част от прибирането ми вкъщи. Ела, ако искаш. Ще ти покажа нещо.

Те излязоха от колата и отидоха до вече опустялата платформа. Той сложи голи длани върху желязната тръба на парапета и погледна надолу. През деня бяха полагали грунда. През последните три работни дни бяха носили чакъл. Сега отгоре полагаха грунда. Изоставените машини — камиони, булдозери и жълти грейдери — почиваха тихо във вечерните си сенки като музейни експонати на динозаври. Ето, пред вас е вегетарианецът стегозавър, ето го и хищният трицератоп, с неговата страховита земеядна дизелова лопата. Добър апетит.

— Как ти се вижда? — попита я той.

— Трябва ли да ми се вижда някак си? — каза тя, докато се опитваше да си изясни ситуацията.

— Ами, да. Все нещо ще си помислиш — отговори той.

Тя сви рамене:

— Строят път. И какво от това? Строят път в един град, където сигурно никога няма да дойда пак. Как да ми се струва? Грозно е.

— Грозно — с облекчение повтори той като ехо.

— Израснах в Портланд, Мейн — каза тя. — Живеехме в един голям блок и точно отсреща правеха нов супермаркет…

— И събориха ли това, което беше на негово място?

— Ъх?

— Събориха ли…

— А, не. Беше само едно празно пространство и зад него започваха поляните. Струваше ми се, че това копаене, пробиване и удряне никога няма да спре. И си мислех само… смешно е, но… мислех си, че измъчват земята с тези техни клизми, а никой не я е попитал иска ли го тя, или не, или как изобщо я кара. Същата година имах някакво стомашно-чревно заболяване, така че бях станала специалист по клизмите.

— Разбирам — каза той.

— Отидохме там една неделя, когато нямаше никой. Беше почти същото, много тихо, като човек, умрял насън. Бяха положили част от основите и едни жълти метални пръчки стърчаха от цимента…

— Арматурата.

— Така сигурно се казва. Имаше много тръби и рула тел наоколо, всичките в чист найлон, и много мръсна, разранена земя. Може и да е странно, че казвам разранена, но така изглеждаше. Играхме на криеница там, докато майка ми дойде, прибра ни със сестра ми и ни се накара добре. Каза, че строежите са опасни за малки деца. Сестричката ми бе само на четири години и си изплака очите. Защо ли си спомням за това? Ще се връщаме ли в колата? Студено е.

— Разбира се — каза той и те тръгнаха. Вече потеглили, тя продължи:

— Мислех си, че никога няма да оправят бъркотията на това място. Но скоро, супермаркетът беше готов. Спомням си деня, когато покриваха с асфалт паркинга. А няколко дни след това едни мъже с ръчни колички дойдоха и изрисуваха всички онези жълти линии по него. После направиха един страшен купон и някакъв от големите клечки преряза лентата и всички започнаха да използват магазините, като че ли вечно са си били там. Най-големият магазин се казваше Гнездото на мамута и мама често ходеше там. Понякога, когато ни вземаше с Анджи, си спомнях за онези големи жълти пръчки в цимента. Беше ми един вид тайна мисъл.

Той кимна. Имаше опит с тайните мисли.

— А за теб какво значи всичко това?

— Все още се опитвам да разбера.

Той смяташе да стопли полуготова храна за вечеря, но тя видя филето в хладилника и предложи да го сготви, ако би могъл да почака.

— Давай — каза той. — Не знаех колко време трябва да стои в печката, или при каква температура.

— Липсва ли ти жена ти?

— Ужасно.

— Защото не знаеш как да си сготвиш филето — попита тя, но той не й отговори. Тя изпече картофи и сготви царевична каша. Вечеряха в ъгъла на кухнята и тя изяде четири порции филе, два картофа и си сипа два пъти от кашата.

— Не съм яла така от година — каза тя, палейки цигара, с поглед в празната си чиния. — Сигурно ще си скъсам червата сега.

— Какво ядеш обикновено?

— Детски бисквити. От тези, с форма на разни животни.

— Какво?

— Бисквити.

— И аз така чух.

— Евтини са — каза тя. — Освен това, засищат. Хранителни са, пише на кутиите.

— Хранителни, друг път. Разбиваш си стомаха, малката. А не си толкова малка, за да го правиш още. Ела тук.

Те влязоха в трапезарията и той отвори шкафа с порцелана на Мери. Бръкна в една дълбока сребърна купа и извади връзка банкноти от там. Очите й се разшириха.

— Ама ти да не си пречукал някого?

— Изтеглих си застраховката. Вземи. Двеста долара. Яж с тях.

Тя обаче не докосна парите.

— Ти не си в ред — каза тя. — Какво мислиш, че ще мога да ти направя за двеста долара?

— Нищо.

Тя се засмя.

— Добре — каза той и остави парите на шкафа. — Ако не ги вземеш на сутринта, ще ги изхвърля в клозета. — Не смяташе, обаче, че ще го направи.

Тя го погледна в очите:

— Знаеш ли, струва ми се, че си способен на това. Той замълча.

— Ще видим — каза тя. — На сутринта.

— На сутринта — повтори той след нея.

Той гледаше „Открий истината“ по телевизията. Двама от участниците се преструваха, че всеки е световният шампион по обяздване на коне, а третият беше истинският шампион. Журито, което включваше Соупи Сейлс, Бил Калън, Арлен Даал и Кити Карлайл трябваше да познае кой лъже и кой не. Гери Мур12, единственият телевизионен водещ столетник, се смееше, пускаше вицове и удряше камбаната, когато времето на участниците изтичаше.

Момичето гледаше през прозореца.

— Ей, — каза тя. — Живее ли някой на тази улица изобщо? Във всички къщи изглежда е тъмно.

— Аз и семейство Данкман — отговори той. — Но Данкманови ще се местят на пети януари.

— Защо?

— Пътят — каза той. — Ще пиеш ли нещо?

— Какво искаш да кажеш с това, „пътят“?

— Ще минава оттук — каза той. — Тази къща ще бъде някъде под средната лента, доколкото мога да си го представя.

— За това ли ми показа строежа?

— Сигурно. Работих и в една пералня, Синята Панделка, на три километра оттук. Пътят ще мине и оттам.

— Затова ли остана без работа? Затвориха пералнята?

— Не съвсем. Трябваше да подпиша един договор, за да се преместим на ново място, в един завод в Уотърфорд, но аз не подписах.

— Защо?

— Не можех да го направя — каза той просто. — Ще пиеш ли нещо?

— Не се чувствай длъжен да ми предлагаш питие — каза тя.

— Боже мой — каза той и затвори очи. — Ти май си мислиш само за едно нещо, а?

За момент в стаята настана конфузно мълчание.

— Пия само коктейл „Отверка“. Имаш ли водка и портокалов сок?

— Да.

— Без миксер, ако може.

— И аз не го използвам никога.

Той отиде в кухнята и й направи коктейла. За себе си наля Южен Комфорт със Севън-ъп и се върна в дневната. Тя си играеше с дистанционното управление и телевизорът сменяше канал след канал, предлагайки всичко, което течеше в седем и половина: „Открий истината“, снеговалеж, „Какво работя“, „Сънувах Джени“, „Островът на Джилигън“, сняг, „Обичам Люси“, сняг, сняг, Джулия Чайлд готвеше нещо с авокадо и гозбата й приличаше малко на кучешка храна, „Тази цена е добра“, сняг и накрая пак Гери Мур, който приканваше журито да познае кой от тримата участници е авторът на книгата, в която се разказва за прекарания от него един месец в горите на Саскечуан, откъснат от останалия свят и без провизии.

Той й подаде чашата.

— Номер две, ядохте ли буболечки? — попита Кити Карлайл.

— Какво става с тези хора? — попита момичето. — Никъде не дават „Стар трек“13. Тези от телевизията полудели ли са?

— Той е от четири часа на осми канал — отговори той.

— Гледаш ли го?

— Понякога. Жена ми винаги гледа Мърв Грифин.

— Не видях някакви буболечки — отговори номер две от екрана. — Но, ако бях видял, щях да ги изям. — Публиката се заля от смях.

— Тя защо си отиде? Не ми казвай, ако не искаш — тя го погледна несигурно, без да се надява, че ще получи подобно признание.

— Поради същата причина, за която ме и уволниха — каза той, сядайки на дивана.

— Защото не купи новия завод?

— Не. Защото не купих нова къща.

— Гласувам за номер две — казваше Соупи Сейлс, — … защото ми се струва, че ако бе видял буболечка, наистина би я изял. — Публиката отново се заля от смях.

— Не си… ааа. Е, това е друго. — Тя се вгледа в него, както седеше с чаша в ръка, без да премигва. По лицето и се четеше смес от страхопочитание, възхита и ужас. — И какво ще правиш?

— Не зная.

— Не работиш ли?

— Не.

— Какво правиш по цял ден?

— Карам по околовръстното.

— И вечер гледаш телевизия?

— И пия. Понякога си правя и пуканки. По-късно ще сложа малко пуканки.

— Не ям пуканки.

— Аз ще ги изям сам.

Тя натисна бутона за изключване от дистанционното управление (понякога той си мислеше за малкия, подобен на вафла, уред като за „модул“, защото напоследък всичко, което включваше и изключваше някоя машина бе наричано модул) и картината от екрана на зенита се сви до малка светла точка, която също изчезна.

— Чакай да видя дали добре съм те разбрала — каза тя. — Ти си зарязал жена си и работата си…

— Не точно в тази последователност.

— Както и да е. Ти си ги зарязал заради този път?

Той погледна тъмния телевизор неловко. Макар и рядко да следеше какво става на екрана, когато бе изключен, се чувстваше неудобно.

— Не знам дали е точно така, или не — каза той. — Това, че си направил нещо, не значи непременно, че го разбираш.

— Това един вид протест ли беше?

— Не зная. Ако протестираш срещу нещо, значи, според теб, нещо друго би било по-добре. Всички онези хора протестираха срещу войната, защото смятаха, че мирът е за предпочитане. Други се обявяват срещу закона за наркотиците, защото според тях, друг закон би бил по-справедлив, или по-весел, или по-безвреден… Не зная. Защо не включиш телевизора?

— Само секунда.

Той пак забеляза колко зелени бяха очите й, напрегнати, като на котка.

— Ти мразиш пътя, така ли? Технологичното общество, част от което е той? Обезчовечаването на…

— Не е това — каза той. Трудно можеше да е откровен и се зачуди защо изобщо си прави труда да продължава този разговор, когато една лъжа би му сложила край бързо и лесно. И тя бе като останалите младежи, като Вини, като хората, които вярваха в информацията, която системата даваше за себе си — тя искаше пропаганда, подкрепена с факти и графики, но не и неговия отговор. — Цял живот гледам как наоколо строят пътища и сгради. Никога дори не съм се замислял за това, освен за неудобството, когато трябва да вървиш по улицата, а не но тротоара, затрупан от тухли и вар, защото строителната фирма събаряла с гюле.

— Но когато това дойде пред вратата ти… пред твоята къща и твоята работа, реши да кажеш не.

— Казах не, така е. — Но той не бе сигурен на какво точно бе казал не. Или бе казал да? Да, в крайна сметка, да, на онзи разрушителен импулс, който е бил част от него през цялото време, подобно на вродения механизъм за самоунищожение, заложен в тумора на Чарли. Той осъзна, че му се иска Фреди да се появи пак. Фреди можеше да й каже, това, което тя искаше да чуе. Но Фреди напоследък се правеше на тежък.

— Ти или си луд, или си наистина забележителен — каза тя.

— Забележителни хора има само по книгите — каза той. — Нека да включим телевизора.

Тя го включи. Загледаха се в предаването.

— Какво пиеш?

Беше девет и петнайсет. Той бе замаян, но не пиян, както би бил, ако беше сам. Правеше пуканки в кухнята. Обичаше да гледа как зрънцата подскачат под стъкления капак и се трупат все по-големи и по-големи, подобно на трупащия се сняг, който като че ли идваше от земята, а не от небето.

— Южен Комфорт със Севън-ъп — каза той.

— Какво?

Той се засмя сконфузено.

— Мога ли да опитам един? — тя му подаде празната си чаша и се ухили. Това бе първото напълно естествено изражение на лицето й, откакто я беше взел на пътя. — С „Отверките“ не те бива.

— Зная. Комфорт и Севън-ън е личното ми питие. Пред други хора пия само уиски. Мразя уискито.

Пуканките бяха готови и той ги изсипа в една голяма пластмасова купа.

— Може ли да си взема?

— Разбира се.

Той и направи един Комфорт със Севън-ъп, а после поля с малко разтопено масло пуканките.

— Това ще претовари с холестерин кръвообращението ти — каза тя, като се облегна на рамката на вратата между кухнята и трапезарията. — Знаеш ли, това ми харесва.

— Винаги ще ти харесва. Пази го само в тайна и няма да съжаляваш.

Той посоли пуканките.

— Холестеринът запушва артериите ти — каза тя. — Тунелчетата, където минава кръвта, стават все по-малки и по-малки и един ден… аааах — тя се хвана театрално за гърдите, при което разля част от питието върху пуловера си.

— Обмяната ми не дава никакъв шанс на холестерина — каза й той и излезе през вратата. Като се разминаваха, докосна леко гърдите й (добре стегнати в сутиен, ако можеше да се съди по допира). Гърдите на Мери от години не бяха му носили такова усещане. Но така, може би, не трябваше да се мисли.

По-голямата част от пуканките изяде тя.

На новините в единайсет тя започна да се прозява. Вестите бяха предимно за енергийната криза и за магнетофонните ленти в Белия дом.

— Качвай се горе — каза той. — Легни да се наспиш.

Тя го изгледа.

— Добре ще е, ако спреш да гледаш като ужилена, всеки път, когато чуеш думата „легло“. Основното предназначение на Голямото Американско Легло е хората да спят на него, а не да се съвкупляват.

Думите му я накарах да се усмихне.

— Дори не искаш да обърнеш чаршафите ли?

— Не си малка.

Тя го погледна спокойно.

— Можеш да дойдеш с мен горе, ако искаш — каза тя. — Реших да ти го кажа още преди час.

— Не… но нямаш представа колко привлекателна е поканата ти. През целия си живот съм спал само с три жени и първите две от тях бяха толкова отдавна, че едва си ги спомням. Преди да се оженя.

— Шегуваш ли се?

— Не, изобщо.

— Виж, не го правя само защото си ме взел с колата, или задето ме остави да спя тук, или нещо такова. Нито пък за парите, които ми предложи.

— Благодаря ти за тези думи — каза той и стана. — А сега, качвай се горе.

Но тя не тръгна към стълбите.

— Трябва да знаеш защо не искаш да дойдеш?

— Трябва ли?

— Да. Да вършиш неща, които не можеш да си обясниш — както каза — това е лесно, защото резултатът в крайна сметка е налице. Но, ако решиш да не свършиш нещо, тогава трябва да разбереш защо.

— Добре — каза той и посочи с глава към трапезарията, където парите лежаха на шкафа. — Заради парите е. Много си млада, за да ставаш курва.

— Няма да ги взема — каза тя веднага.

— Знам, че няма да ги вземеш. Затова и аз няма. Искам да ги вземеш.

— Защото само ти можеш да си толкова добър ли?

— Точно така. — Той я погледна предизвикателно в очите.

Тя поклати глава раздразнително и стана.

— Добре. Но да знаеш, че си един буржоа.

— Знам.

Тя отиде до него и го целуна по устата. Беше възбуждащо. Той усети миризмата й, а тя бе приятна. Почти на момента усети, че получава ерекция.

— Хайде — каза той.

— Ако все пак, през нощта решиш другояче.

— Няма — той я проследи как отиде до стълбите боса по пода. — Ей?

Тя се извърна и вдигна вежди.

— Как се казваш?

— Оливия, ако има някакво значение. Глупаво име, нали? Като Оливия де Хавиланд.

— Не, напротив. Харесва ми. Лека нощ, Оливия.

— Лека нощ.

Тя се качи горе. Той чу как тя светна лампите, както бе чувал Мери да прави това, като си лягаше преди него. Ако се вслушаше добре, сигурно щеше да може да чуе и тихото влудяващо шумолене на пуловера, свличащ се по гърдите й, или дори краткия звук на разкопчаното копче, което държеше джинсите на кръста й.

Той включи телевизора с дистанционното управление.

Пенисът му бе все още в ерекция и се чувстваше неудобно. Издуваше панталоните му отпред. Нещо, което Мери някога бе нарекла „скалата на вековете“, или, веднъж, — „змията, превръщаща се в камък“, по времето, когато леглото бе само една любима спортна площадка. Той пристегна бельото към себе си, но ерекцията му не спадна и той стана прав. След като постоя така известно време, почувства, че се отпуска и пак седна.

След новините имаше филм — „Мозъкът на планетата Ару“ с Джон Ейгър. Заспа пред телевизора, стиснал дистанционното управление в ръка. След няколко минути под панталоните му нещо се раздвижи и ерекцията му отново се завърна, крадешком, подобно на убиец, оказал се отново на мястото на отдавнашно престъпление.

7 декември, 1973 г.

Но той все пак отиде при нея тази нощ. Сънят с кучето на г-н Пиази отново го споходи и този път той знаеше, че момчето, което се приближава към животното беше Чарли. Това само направи съня още по-тежък и когато кучето на г-н Пиази скочи към Чарли, той се събуди с мъка, подобно на човек, изпълзял с нокти от плитък, пясъчен гроб.

Той размаха ръце във въздуха, все още в полусън, и изгуби чувството си за равновесие върху дивана, където бе заспал свит. За момент се задържа с усилие на ръба на дивана, изгубил ориентация и изпаднал в ужас за мъртвия си син, който продължаваше да умира всяка нощ в сънищата му.

При падането си на пода, удари глава и почувства болка в рамото. Това все пак го разбуди достатъчно, за да се убеди, че е в собствената си дневна и сънят вече е свършил. Това, което намираше, завърнал се в реалността, бе жалко, но не така ужасяващо.

Какво ставаше с него? Грозната картина на това, което бе сторил с живота си, изведнъж се откри пред очите му. Беше го разбил, скъсал го бе открай докрай като парче долнопробен плат. Вече нищо не можеше да е наред. Болеше го всичко. В гърлото си усещаше дъха на Южен Комфорт и когато се уригна, върна в устата си някаква горчилка, преди да я преглътне обратно.

Започна да трепери и хвана с ръце коленете си в напразно усилие да ги спре. Нощем, всичко му се виждаше странно. Какво търсеше той на пода в стаята си, стиснал колене и треперещ като стар пияница в градинска алея? Или, може би, като някой побъркан; това май бе по-вероятно. Така ли беше наистина? Беше ли се побъркал? Не пощурял, превъртял, мръднал или нещо от сорта, което звучеше несериозно; беше ли луд? Мисълта за това го хвърли отново в ужас. Нима беше ходил при някакъв мафиот, за да търси експлозиви? Наистина ли криеше в гаража си две пушки, с едната от които можеше да убие и слон? От гърлото му излезе някакво кратко скимтене и той стана трудно. Костите му пропукаха като на старец.

Качи се на горния етаж, без за миг да си разрешава да се замисли върху това, което правеше, и влезе в спалнята си.

— Оливия? — прошепна той. Сцената му се струваше смехотворна, като филм с Рудолфо Валентино. — Спиш ли?

— Не — отговори тя. Гласът й потвърждаваше отговора. — Часовникът не ме остави на мира. С това непрекъснато цък. Изключих го от контакта.

— Браво — каза той. Отговорът му едва ли беше от най-подходящите. — Сънувах лош сън.

Той чу как завивките от леглото се отместиха.

— Хайде. Ела при мен.

— Не ис…

— Няма ли да млъкнеш най-сетне?

Той легна при нея. Беше гола. Любиха се. После заспаха.

На сутринта температурата бе паднала до минус седем градуса. Тя го попита дали получава някакъв вестник.

— Преди получавахме — каза той. — Кени Ъпслингър го носеше. Но се премести със семейството си в Айова.

— Чак в Айова — каза тя и включи радиото. Течеше прогнозата за времето. Студено и ясно.

— Искаш ли пържено яйце?

— Две, ако може.

— Разбира се. Виж, за снощи…

— Нищо не искам да видя. Снощи получих оргазъм. А това ми се случва много рядко. Хубаво беше.

Той усети как в него се прокрадва някакво самодоволство, може би, точно както тя бе искала да стане. Изпържи яйцата. Две за нея и две за него. С препечен хляб и кафе. Тя изпи три чаши кафе със захар й сметана.

— Е, какво ще правиш сега? — запита го тя, когато и двамата бяха привършили.

— Ще те закарам до магистралата — отговори той бързо.

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Не за това. Какво ще правиш с живота си?

— Това вече звучи сериозно — ухили се той.

— Не за мен, а за теб — каза тя.

— Не съм мислил за това — каза той. — Знаеш ли, преди — той наблегна на думата преди, за да подчертае, че тя включваше целия му живот досега — преди брадвата да падне, трябва да съм се чувствал като затворник, осъден на смърт. Всичко минаваше като на сън. Сън, отразен в огледало, който щеше да продължи безкрайно. Сега всичко ми изглежда истинско. Снощи… например, това бе много истинско.

— Радвам се, че така мислиш — каза тя и видът й го потвърждаваше. — Но какво ще правиш отсега нататък?

— Наистина не зная.

— Това е вече тъжно.

— Тъжно ли? — запита той. Не беше на това мнение.

Отново пътуваха в колата по 7, към Ланди. Движението в града ту потегляше, ту спираше. Хората отиваха на работа. Когато минаваха край строежа на удължението на 784, работният ден вече започваше. Мъже с жълти каски и зелени ботуши се качваха на машините си, а дъхът им излизаше като пара в мразовития въздух. Двигателят на един оранжев грейдер изръмжа, после пак, после гръмна като граната и подхвана насечената си песен на празен ход. Шофьорът му започна да го форсира на равни интервали и той прогърмяваше като оръдейна стрелба на война.

— Оттук, от високото, приличат на деца, които бутат камиончета в купчината пясък — каза тя.

Извън града движението отслабна. Бе взела двестата долара без неудобство, без нежелание, но и без голям ентусиазъм. Бе разпорила част от подплатата на палтото си и бе пъхнала парите вътре, като след това бе зашила дупката с иглата и синия конец от шивашката кутия на Мери. Бе отказала на предложението му да я закара до автогарата с аргумента, че на стоп парите щели да й стигнат за много по-дълго.

— Та, какво прави хубаво момиче като теб в кола като тази? — понита той.

— Хм? — погледна го тя стреснато, още неизлязла от собствените си мисли.

Той се усмихна:

— Защо ти? Защо Лас Вегас? И ти я караш по ръба като мен. Кажи ми нещо за себе си.

— Няма кой знае какво за разказване — сви рамене тя. — Бях в Университета в Ню Хемпшьр, край Даръм. Не е далеч от Порстмут. Изкарах първата година. Живеех в града. С едно момче. И нещо прекалихме с наркотиците.

— На хероин ли бяхте?

— Не — засмя се тя развеселена. — Никога не съм познавала някой, който да е на хероин. За нас малките наркоманчета от средната класа има халюциногени. Лисергична киселина. Мескалин. Няколко пъти опитах пейоти, няколко пъти — Ес Те Пе. Химикали. От септември до ноември трябва да съм се дрогирала шестнайсет или осемнайсет пъти.

— И как ти се отрази?

— Искаш да кажеш дали имах проблеми?

— Не, не това — отговори той безобидно.

— Понякога ми ставаше и зле, но винаги имаше и хубава част. И обратно, друг път се получаваше добре, но пък имаше и по нещо страшно. Веднъж реших, че съм болна от левкемия. Тогава се поуплаших. Но най-вече се чувстваш странно. Не видях Бог. Не се опитвах да се самоубия. Нито пък да убия някой друг — тя се замисли за минута. — Всеки ги приказва какви ли не за тези химикали. Тези, които не ги вземат, като Арти Линклетър, казват, че от тях се умира. Пристрастените към тях твърдят, че те могат да ти отворят всички врати. Да пробиеш тунел до душата си и се огледаш в нея, все едно е съкровище от роман на Ейч Райдър Хагард. Чел ли си нещо от него?

— На младини бях прочел Тя. Нали беше от него?

— Да. Мислиш ли, че душата ти е нещо като изумруд на челото на някой тотем?

— Не съм се замислял за това.

— На мен не ми се вярва. Ще ти кажа какво бе най-хубавото и най-лошото от моя опит с химикалите. Най-хубаво беше, когато веднъж се дрогирах в апартамента и гледах тапетите. Всичките тези мънички червени точки по тапетите се превърнаха в сняг за мен. Седях си в стаята и повече от час гледах как на стената се вие снежна буря. После видях едно малко момиченце да върви през снега. Носеше шал на главата, от някакъв груб плат, и го държеше с ръка под лицето си, ей така — тя сви юмрук под брадичката си. — Реших, че сигурно си отива вкъщи и хоп! Пред мен се изправи цялата улица, покрита със сняг. Тя продължи още малко и си влезе у тях. Това беше най-хубавият ми случай. Седиш си в апартамента и гледаш стеновизия. Или главовизия, както каза Джеф.

— Джеф беше момчето, с което живееше ли?

— Да. Най-лошото бе, когато веднъж реших да отпуша мивката. Не знам защо стана така. Но, като се дрогираш ти идват странни идеи, само дето тогава всички ти се струват абсолютно нормални. Струваше ми се, че просто трябва да отпуша мивката. Така че, извадих тапата на канала и… лайната започнаха да излизат от там. И досега не знам дали имаше някакви истински лайна, или всичките бяха само в главата ми. Смляно кафе. Парче от риза. Големи топки мазна мръсотия. Нещо червено, което приличаше на кръв. И ръката. Човешка ръка.

— Какво?

— Ръка. Извиках на Джеф, казах му: „Виж, пуснали са някого по тръбите“. Но той бе изчезнал някъде и бях сама. Хванах китката и задърпах като луда, докато я измъкнах до лакът. Ръката си беше там, дланта върху порцелана, цялата на точки от кафето, а лакътят — в тръбата. Отидох до дневната да видя дали Джеф не се е върнал и като се върнах в кухнята пак, ръката беше изчезнала. Тогава се притесних. Сега понякога я сънувам.

— Интересно — каза той, намалявайки скоростта; докато преминат по един мост; върху който се работеше.

— От химикалите ставаш луд — каза тя. — Понякога това ти действа добре. Но в повечето случаи — не. Така или иначе, бяхме прекалили. Виждал ли си от тези рисунки на атоми, с протони, неутрони и електрони, които се въртят?

— Да.

— Ами, нашият апартамент беше нещо като ядро и всички хора, които влизаха и излизаха оттам, бяха като протони и електрони! Влизат, излизат, блуждаят безразборно, като в Манхатън трансфър.

— Това не съм го чел.

— Прочети я. Джеф казваше, че Дос Пасос е първия гонзо журналист. Щура книга. Както и да е. Понякога седяхме вкъщи, гледахме телевизия, като звукът бе намален докрай, а на грамофона се въртеше някоя плоча, всеки пиян, някои се чукаха в спалнята даже, и аз дори не познавах някои от тези хора, нито път те — мен. Разбираш ли?

Спомняйки си за някои от купоните, които бе изкарал пиян, като Алиса в страната на чудесата, той каза, че разбира.

— И една вечер по телевизията имаше предаване с Боб Хоуп14. И пак всички бяха пияни, опушени и се превиваха от смях на старите лафове на Хоуп за политиците във Вашингтон. Ей така, пред телевизора, като мама и татко вкъщи. Помислих си, явно, заради това е трябвало да преживеем Виетнам; за да може после Боб Хоуп да хвърли моста между поколенията. Всичко просто опира до това как решаваш да се забавляваш.

— Но ти беше твърде чиста за това, така ли?

— Чиста? Не. Но се замислих за последните петнайсетина години и изведнъж ми заприличаха на някаква уродлива и смешна игра на монопол. Френсис Гери Пауърс — убит в неговия Ю-2. Губиш ред. Негърска демонстрация, разпръсната с водни струи в Селма. Влизаш в затвора. Стрелят по поход за граждански права в Мисисипи, митинги, походи, Лестър Мадокс с брадвата в ръце, Кенеди — убит в Далас, Виетнам, нови митинги, вълненията в университета Кент, студентски стачки, женското движение, и за какво бе всичко това? За да могат куп пияни глави да седят натъпкани в тесния апартамент и да гледат Боб Хоуп? Майната им. Реших да ги зарежа.

— Ами Джеф? Тя сви рамене:

— Той има стипендия. Справя се добре. Казва, че ще напусне през лятото, но няма да го потърся, докато сам не дойде. — По лицето й бе изписана някаква несигурност, която сигурно в себе си усещаше като лошо предчувствие.

— Липсва ли ти?

— Всяка нощ.

— Защо Вегас? Познаваш ли някого там?

— Не.

— Странно място за идеалист като теб.

— За такава ли ме смяташ? — тя се засмя и запали цигара. — Може и така да е. Но мисля, че на идеала не му трябва някаква специална среда. Искам да видя този град. Толкова е по-различен от всички други в страната, че трябва там да е по-добре. Но няма да се отдам на хазарта. Ще си намеря работа.

— И после?

Тя изпусна облак дим и сви рамене. Подминаха табела с надпис: ЛАНДИ 7 КМ.

— Ще се опитам да се стегна — каза тя. — Дълго още няма и да докосна наркотик, а смятам да откажа и тези — тя вдигна цигарата между пръстите си, която случайно описа във въздуха кръг, подобен на въпросителна. — Ще спра да си въобразявам, че животът ми още не е започнал. Защото не е така. Започнал е, че дори и една трета от него е изтекла. Изпила съм каймака.

— Ето. Там е входа за околовръстното. Той отби вдясно и спря.

— Ами ти, човече? Какво ще правиш ти?

— Ще изчакам хода на някои събития — каза той внимателно. — Няма да бързам с избора си.

— Не си в отлична форма, ако разрешиш да ти кажа.

— Нямам нищо против.

— На. Вземи това — тя държеше малко пакетче от алуминиево фолио между двата пръста на дясната си ръка.

Той я взе и я разгледа. Ясното сутрешно слънце се отрази в металната повърхност и изпрати няколко хелиолъча в очите му.

— Какво е това?

— Продукт четири от серията мескалин. Най-твърдият и най-чист химикал, правен някога — тя се поколеба. — Може би ще е по-добре да го хвърлиш в клозета и да пуснеш водата, като се прибереш вкъщи. Може да те скапе още повече. Но може и да ти помогне. Така съм чувала.

— А виждала ли си това да става?

— Не — усмихна се тя горчиво.

— Ще направиш ли нещо за мен? Ако можеш?

— Ако мога.

— Обади ми се на Коледа.

— Защо?

— За мен ти си като книга, която не съм дочел. Искам да разбера още малко какво става нататък. Обади се за моя сметка. Сега ще ти напиша телефонния номер.

Той търсеше химикал в джоба си, когато тя каза:

— Не.

Той я погледна, учуден и наранен:

— Защо?

— Не зная. Харесваш ми, но все едно някой те е урочасал. Не мога да ти обясня. Все едно си на път да направиш нещо наистина идиотско.

— Ти мислиш, че съм се побъркал — чу се да казва той. — Майната ти, тогава.

Тя излезе схванато от колата. Той се наведе към нея.

— Оливия…

— Може и да не се казвам Оливия.

— Нищо. Ако си. Моля те, обади се.

— Внимавай с това — каза тя, като посочи малкото пакетче. — Ще тръгнеш като сомнамбул.

— Сбогом. И умната.

— Какво значи това? — отново горчивата усмивка. — — Сбогом, г-н Доус. Благодаря. И знай, че те бива в леглото, ако позволиш да ти го призная. Наистина. Сбогом.

Тя тръшна вратата, пресече път 7 и застана до стълба на входната рампа. Той продължи да гледа как тя вдига ръка на две коли. Никоя от тях не спря. Пътят бе вече чист и той завъртя обратно, натискайки клаксона веднъж. В огледалото за обратно виждане, смаляващият й се образ му махна.

Хлапачка, помисли си той, събрала цялата мнителност на света. Въпреки това, когато протегна ръка за да включи радиото, пръстите му трепереха.

Той се върна до града, прехвърли се на околовръстното и пропътува триста километра със сто километра в час. По едно време за малко да изхвърли малкото пакетче през прозореца. После почти бе решил да вземе хапчето на момента. Накрая той просто го остави в джоба на палтото си.

Когато се прибра, се чувстваше изтощен и изпразнен от всякаква емоция. Строителството на 784 бе напреднало през деня. След две седмици пералнята щеше да бъде готова за гюлето. Вече бяха извадили оттам тежкото оборудване. Том Грейнджър му беше казал това в един странен, мъчителен телефонен разговор преди три дни. В деня, когато я сриват до земята, ще бъда там цял ден, помисли си той. Реши дори да си вземе храна, за да може да гледа през цялото време.

Имаше, писмо за Мери от брат й в Джексънвил. Очевидно не беше научил, че са се разделили. Той отдели писмото разсеяно при останалата поща за Мери, която все забравяше да препрати.

Сложи една полуготова вечеря в печката и понечи да си налее нещо за пиене. Реши да не пие. Искаше да помисли за сексуалното си приключение с момичето предната нощ, да му се наслади отново, да го изследва във всичките му нюанси. След няколко питиета то щеше да възприеме неестествената, пресилена форма на някой лош секс филм — Непослушните гимназистки, Вход с легитимация — а той не искаше да си мисли за нея по този начин.

Но не можа да се получи, поне не така, както той искаше. Не можеше да си спомни точно усещането на допира със стегнатите й гърди, или тайния вкус на зърната им. Знаеше, че самото сношение с нея му бе доставило повече удоволствие, отколкото с Мери. Оливия бе го обгърнала по-здраво и по-уютно отдолу и даже веднъж пенисът му бе изскочил от вагината й със звук, подобен на тапа от шампанско. Но той така и не можеше да определи какво точно бе представлявало удоволствието. Вместо да може да го почувства, той изпита желанието да мастурбира. Това го отврати. След това се отврати и от отвращението си. Тя далеч не бе светица, повтори си той, докато сядаше да вечеря с полуготовата си храна. Пътник със дупе, вместо билет. Чак до Лас Вегас. Усети, че му се иска да може да погледне на целия епизод с жълтеникавите Очи на Маглиоре, което го отврати най-много.

По-късно, въпреки всичките си добри намерения, той пак се напи и към десет часа познатото сантиментално желание да се обади на Мери го заяде отново. Вместо това, започна да онанира пред телевизора и в момента, когато изпита оргазъм, водещият доказваше недвусмислено, че новото лекарство „Анасин“ успокоява и най-страшните болки по-добре от всички други.

8 декември, 1973 г.

Той не отиде на разходка с колата в събота. Мотаеше се безцелно из къщата, отлагайки това, което неизбежно трябваше да свърши. Най-накрая се обади в дома на тъста и тъща си. Лестър и Джийн Келъуей, родителите на Мери, и двамата наближаваха седемдесетте.

При досегашните му обаждания, Джийн (която Чарли бе наричал „мама Джийн“) бе вдигала телефона и думите й се превръщаха в бучки лед в мига, когато разбираше кой звъни. За нея, както и за Лестър, той беше някакво животно, хванало бяс и ухапало дъщеря им. Сега този звяр непрекъснато ги безпокоеше, явно пиян, и хленчеше момичето им да се върне при него, за да може пак да я ухапе.

Този път чу как Мери отговори с „Ало?“, което го облекчи достатъчно, за да може да говори спокойно.

— Аз съм, Мери.

— Аа, Барт. Как си? — бе невъзможно да се прочете гласа й.

— Бивам.

— Какво става със запасите от Южен Комфорт?

— Вече не пия, Мери.

— Какъв успех — каза тя студено, което го хвърли в паника, мислейки, че изобщо не може да усети реакциите й на другия край на линията. Възможно ли бе някой, когото бе познавал тъй дълго и може би, така добре, да се отчужди от него толкова бързо и лесно?

— Да, наистина — каза той схванато.

— Разбрах, че пералнята е трябвало да затвори — каза тя.

— Вероятно само временно. — Той имаше странното усещане, че пътува в асансьор и отнемай къде приказва за глупости с някой, който също го смята за глупак.

— Жената на Том Грейнджър ми каза нещо друго. — Ето и нещо като обвинение. Обвинението бе за предпочитане през безразличието.

— Том няма да има проблеми. Конкуренцията от центъра го преследва от години. Онези от „Светлочист“.

Стори му се, че тя въздъхна:

— Защо се обаждаш, Барт?

— Мисля, че трябва да се видим — каза внимателно той. — Трябва да поговорим за това, Мери.

— Искаш да кажеш, за развода? — Тя го изрече достатъчно равно, но му се стори, че този път усети някакъв страх в гласа й.

— Искаш развод ли?

— И аз не зная какво искам — спокойствието й се пропука и сега тя говореше уплашено и гневно. — Смятах, че всичко е на ред. Бях щастлива и смятах, че и ти си щастлив. Сега, изведнъж, всичко се оказва съвсем друго.

— Ти смяташе, че всичко е наред — каза той. Изведнъж бе предизвикала гнева му. — Трябва да си била доста глупава, за да мислиш така. Мислиш, че си захвърлих работата, ей така, на шега? Ученик, хвърлил димка в тоалетните, за такъв ли ме смяташ?

— Какво има тогава, Барт?

Какво стана? Гневът му се срути като купчина пожълтял сняг и той усети, че в очите му напират сълзи. Отблъсна ги с мъка, чувствайки се предаден. Не трябваше да й се обажда трезвен. Така, смяташе, че няма да се изпусне от контрол, а сега изведнъж се оказваше, че иска да избухне в плач на скута й и да си каже всичко, като дете със счупена кънка и ожулено коляно. Но не можеше да й каже точно къде бе проблемът, защото и сам не знаеше, да плаче, без да знае защо би било твърде силна заявка за лудницата от негова страна.

— Не зная — каза той.

— Чарли?

— Ако си могла да усетиш това, как така не видя и всичко друго? — безпомощно отговори той.

— На мен също ми липсва, Барт. Винаги. Всеки ден. Не можеше да приеме. Странно го показваш, тогава.

— Така няма смисъл — каза той накрая. По бузите му се стичаха сълзи, но той успяваше да запази гласа си спокоен. Госпожо, мисля, че достатъчно ви изтраях, помисли си той и почти се изкикоти. — Не е за телефон. Обадих се Да ти предложа да се срещнем на обяд в понеделник. При Анди.

— Добре. В колко часа?

— Няма значение. Все ще успея да изкръшкам от работа. — Шегата му се строполи на пода и умря там незабелязана.

— Един часа? — попит тя?

— Може. Вече, ще съм запазил маса за двама.

— Резервирай я. Не искам просто да седнеш там в единайсет и да започнеш да пиеш.

— Няма — каза той, знаейки, че вероятно точно така ще стане.

За момент и двамата замълчаха. Нямаше какво друго да си кажат. Почти недоловимо сред бръмченето на линията, някъде далеч непознати гласове говореха за непознати неща. Тогава тя каза нещо, което го свари напълно неподготвен.

— Барт, трябва да отидеш на психиатър.

— Да отида къде?

— На психиатър. Зная как звучи това, казано по този начин. Но искам да знаеш, че каквото и да решим, няма да се върна и да заживея с теб, ако не направиш това…

— Дочуване, Мери — каза той бавно. — Ще се видим в понеделник.

— Барт, ти се нуждаеш от помощ, която аз не мога да ти предложа.

Бавно, забивайки ножа по най-добрия начин, на който бе способен, през пет километра студена жица, той каза:

— Така си и знаех. Дочуване, Мери.

Той затвори телефона, преди да може да чуе отговора и установи, че е доволен от това. Гейм, сет и мач. Захвърли пластмасовата купа на другия край на стаята и установи, че е доволен, задето не е хвърлил нещо чупливо. Отвори шкафа над мивката, грабна първите две чаши, които попаднаха пред очите му и ги запрати на пода. Те се разбиха на парчета.

Мери, моя Мери, провикна се той сам на себе си, защо не вземеш просто да пукнеш, дано?

Той удари с все сила юмрук в стената, за да спре вика си и изкрещя от болката. Стисна наранената си дясна ръка с лявата и остана така да трепери по средата на стаята. Когато отново дойде на себе си, взе метлата и лопатката и събра строшеното от пода, изплашен, намусен и полупиян, макар този ден още да не бе пил.

9 декември, 1973 г.

Той се качи на околовръстното, пропътува около двеста километра в едната посока и обърна. Не се осмели да продължи напред. Тази неделя бензин не се продаваше никъде и всички бензиностанции по пътя бяха затворени. А не му се вървеше. Ето, виждаш ли? запита се той сам, така ги прецакват лайната като теб, Джорджи.

Фред? Ти ли си? На какво дължа честта за това посещение, Фреди?

Духай го, мой човек.

На път към дома си, той чу следното държавно рекламно съобщение по частната радиостанция:

„И така, значи, вие се притеснявате от недостига на бензин и искате да сте сигурни, че за вашето семейство ще има достатъчно тази зима. И затова, в момента сте на път към бензиностанцията в съседния град с шест двайсетлитрови туби в багажника. Но, ако наистина ви е грижа за семейството, по-добре обърнете тоз час и се върнете у дома. Да се държи бензин по този начин, в тубите, е опасно. Освен това е и незаконно, но нека забравим това за минута. Чуйте само това: когато бензиновите изпарения се смесят с въздуха, те стават взривоопасни. Един литър от тази газова смес носи взривната сила на шест пръчки динамит. Помислете, преди да напълните тубите. Помислете и за семейството си. Ние просто искаме да сте живи и здрави.

Това бе държавно рекламно съобщение по станция WLDM. А рокаджиите от студиото ви напомнят, че бензинът трябва да се съхранява само от тези, които могат да правят това безопасно.“

Той изключи радиото и намали на осемдесет, после пак се върна в лентата за изпреварване.

— Шест пръчки динамит — каза си на глас той. — Виж ти, колко интересно.

Ако бе погледнал в огледалото в този момент, той щеше да види, че злъчно се усмихва.

10 декември, 1973 г.

Той пристигна в ресторанта „При Анди“ малко след единайсет и трийсет и оберкелнерът му даде маса точно до стилизираните прилепови криле, които водеха към фоайето. Масата не бе добра, но бе една от малкото празни по това време на деня, когато ресторантът се пълнеше бързо с хора. „При Анди“ беше специализиран за филета, пържоли и нещо, наречено, андибургер, което представляваше огромна разцепена наполовина сусамова питка с богата салата, бургер и една клечка за зъби, която да придържа цялата тази маса.

Подобно на всички големи градски ресторанти и този преживяваше необяснимите цикли на слаба и силна посещаемост от страна на деловите хора и останалите, работещи наблизо служители. Преди два месеца, той би могъл да влезе и да си избере всяка маса по негов вкус по всяко време на деня; след три месеца сигурно пак щеше да е същото. За него, това бе една от незначителните житейски загадки, подобно на странните щастливи съвпадения в книгите на Чарлз Форт, или инстинктът, който теглеше лястовиците всяка пролет в Капистрано.

Той хвърли бърз поглед наоколо докато сядаше, страхувайки се, че ще се засече с Вини Мейсън, или Стийв Орднър или някой друг от персонала в пералнята. Ресторантът обаче бе пълен само с непознати. Вляво от него млад мъж се опитваше да убеди момичето си, че могат да си позволят да отидат за три дни до Сън Вели през февруари. Останалите разговори в помещението се смесваха в непонятно, успокояващо жужене.

— Нещо за пиене, господине? — сервитьорът бе застанал до лакътя му.

— Уиски с лед, моля — каза той.

— Благодаря — каза сервитьорът.

Първото уиски с мъка го изкара до обед, до дванайсет и трийсет бе изпил още две, а след това на инат си поръча и едно двойно. Видя Мери тъкмо когато го пресушаваше. Тя се спря на вратата между фоайето и залата, търсейки го с поглед. Няколко глави се обърнаха към нея и той си помисли: Мери, трябва да си ми благодарна — наистина си красива. Той вдигна дясната си ръка й махна.

Тя също му махна с ръка и се насочи към масата. Носеше дълга до коляното вълнена рокля в мек сив цвят на бледи фигури. Косата й бе сплетена в дебела плитка, която висеше на гърба й по начин, който той не си спомняше да е виждал някога по-рано (и който може би точно по тази причина бе избран за случая). Прическата й я правеше по-млада на вид и той с угризение си спомни за миг Оливия под него на леглото, което бяха споделяли толкова често двамата с Мери.

— Здравей, Барт — каза тя.

— Здравей. Изглеждаш невероятно добре.

— Мерси.

— Ще пиеш ли нещо?

— Не… само един андибургер. Отдавна ли си тук?

— Не, скоро дойдох.

Хората, дошли на обяд, бяха пооредели и неговият сервитьор се появи почти на минутата.

— Сега ли предпочитате да поръчате, господине?

— Да. Два пъти андибургер. Мляко за дамата. И още едно двойно за мен.

Той хвърли поглед към Мери, но по лицето й не се четеше нищо. Това беше лошо. Ако беше проговорила; щеше да се откаже от новото уиски. Надяваше се, че няма да му се налага да ходи до тоалетната, защото не бе сигурен, че няма да се олюлява вървейки. Това би превърнало срещата им в чудесен разказ за нейните родители вкъщи. „Заведи ме до луната, да изпусна си водата“. Той почти се изхили.

— Е, още не си пиян, но вече си почнал — каза тя, като отвори салфетката в скута си.

— Добре казано. Подготви се вкъщи ли?

— Барт, нека не започваме.

— Добре — съгласи се той.

Тя започна да си играе с водната чаша. Той придърпваше с пръсти ръба на горната покривка.

— Е? — каза тя накрая.

— Е, какво?

— Стори ми се, че искаше да ми кажеш нещо, когато се обади. Сега, почерпил толкова шотландски кураж, сигурно ще успееш.

— Настинката ти се е оправила — каза той идиотски и без да иска скъса края на покривката между пръстите си. Не можеше да й каже това, което сега занимаваше ума му — че тя изведнъж се бе променила, че внезапно бе започнала да изглежда изтънчена и опасна като интелигентна секретарка, която можеше да си извоюва по-дълга обедна почивка и да си позволи да отказва предложено питие от всеки, който носи костюм за по-малко от четиристотин долара. Което тя можеше да познае само по използвания плат.

— Какво ще правим, Барт?

— Мога да отида на психиатър, ако държиш — каза той тихо.

— Кога?

— В близките дни.

— Можеш да си определиш час и днес следобед, ако искаш.

— Не познавам нито един от тези.

— Има ги в указателя.

— Не ми се иска толкова идиотски да си избирам човека, който ще ми бърка в мозъка.

Тя го погледна и той отклони неловко поглед встрани.

— Сърдиш ми се, нали?

— Ами, аз все пак не работя, а петдесет долара на час ми се виждат множко за човек — безработен.

— От какво си мислиш, че живея аз тогава? — попита тя остро. — От подаянията на моите родители. И както можеш да си спомниш, и двамата са пенсионери.

— Доколкото си спомням, баща ти има достатъчно акции в Бийчкрафт и Ес Оу Ай, за да ви издържа и тримата сносно поне до средата на идния век.

— Не е така, Барт — в гласа й имаше изненада и обида.

— Дрън-дрън, не било така. Миналата зима бяха в Ямайка, по-миналата — в Маями, преди това — във Фонтебло, а пък по-рано в Хонолулу. Никой не може да си позволи това с една инженерска пенсия. Така че не ми излизай с този номер за бедните старци, Мери…

— Престани, Барт. Чак толкова завист…

— Да не говорим за Кадилака Гран де Вил и за караваната Бонвил. С коя от двете коли ходят да си вземат купоните?

— Престани! — изсъска му тя с изпънати по малките й бели зъби устни, стиснала здраво с пръсти ръба на масата.

— Извинявай — измърмори той. — Обедът идва.

Напрежението между тях се поразреди малко, докато сервитьорът поставяше пред всеки неговия андибургер и пържените картофи. После добави и малко грах, заедно с каша от пресен лук и се оттегли. Известно време се хранеха, без да продумат, съсредоточени да не изтърват нещо в скута си или извън чинията. Интересно, колко ли брака са били спасени от андибургери, почуди се той. И то единствено, благодарение на провиденческата им особеност, че когато ги ядеш, трябва да мълчиш.

Тя остави своя наполовина изяден, обра устата си със салфетка и каза:

— Помня ги все така хубави. Барт, можеш ли да предложиш нещо разумно за това как да я караме занапред?

— Разбира се — отвърна той ужилен. Но нямаше представа какво може да е това. Ако беше обърнал още едно двойно, може би щеше да го измисли.

— Искаш ли да се разведем?

— Не — каза той. Имаше нужда от нещо по-позитивно.

— Искаш ли да се върна при теб?

— А ти искаш ли го?

— Не зная — каза тя. — Искаш ли да ти призная нещо, Барт? Безпокоя се за себе си за първи път от двайсет години насам. За първи път се грижа сама за себе си от двайсет години. — Тя понечи да си вземе от андибургера, но остави хапката си в чинията. — Знаеш ли, че на времето почти бях решила да не се омъжа за теб? Това някога минавало ли ти е през ума?

Изненадата, изписана на лицето му, изглежда бе достатъчно добър отговор.

— Не съм и смятала, че ще си го помислиш. Бях бременна, така че, естествено, исках да се оженим. Но част от мен се противеше. Нещо ми казваше, че това ще е най-голямата грешка в живота ми. Така се пекох на бавен огън в продължение на три дни, като повръщах всяка сутрин, когато се събуждах, за което те мразех и си ги мислех какви ли не. Да избягам. Да направя аборт. Да родя детето и да го дам за осиновяване. Да го родя и да го задържа. Но накрая реших да действам разумно. Разумно — изсмя се тя, — А после все пак пометнах.

— Да, пометна — промълви той. Предпочиташе разговорът да вземе друга насока. Струваше му се, че отваря някаква стара врата само за да стъпи в помия.

— Но аз бях щастлива с теб, Барт.

— Наистина ли? — попита той автоматично. Усети, че вече не го сдържа в ресторанта. Нищо не излизаше. Поне за него.

— Но в брака при жените настъпва нещо, което мъжът не познава. Помниш ли, че като малък никога не си се притеснявал за родителите си? За теб, те трябваше да са на мястото си и те просто си бяха там, както храната, дрехите, топлината.

— Да, така е.

— А аз взех, че забременях. И за три дни пред мен се откри цял един нов свят. — Тя се бе навела над масата с неспокойни, блестящи очи и той, шокиран, бавно започна да осъзнава, че всичко това бе важно за нея. По-важно от срещите с бездетните й приятелки или избора на нов панталон в магазина или неизвестността за това с коя знаменитост ще говори Мърв Грифин в четири и половина. Това бе за нея важно и това ли бе в действителност единствената й важна мисъл за двайсет години брак? Наистина ли беше така? Тя почти бе признала, че е така. Боже мой, двайсет години. Внезапно почувства, че му се гади. Толкова повече му харесваше онази Мери, която бе вдигнала празната бутилка от другата страна на шосето и му махаше весело.

— Виждах се като независим човек — казваше тя. — Самостоятелен човек, който никому не е длъжен да дава обяснения или да се подчинява. Без да има някой наоколо, който да се опитва да ме промени, защото знаех, че мога да бъда променена. Знаех за тази си слабост. Но бях готова да съм независима, дори и когато няма на кого да се опреш в нужда, когато си болен или изплашен, или без пари. И реших да действам разумно. Като майка ми, и като нейната майка… Като приятелките ми. Бе ми омръзнало да съм младоженка, която все се опитва да сграбчи букета. И казах „да“, както очакваше и ти и всичко тръгна. Проблеми нямаше, а когато пометнах и когато Чарли умря, ти беше до мен. Ти бе винаги добър с мен. Помня това и съм ти благодарна. Но аз живеех в една запечатана среда. Бях спряла да мисля. Въобразявах си, че мисля, но това не беше така. И сега ме боли, когато се замисля. Боли! — тя го погледна отново с негодувание, Но след минута то изчезна от погледа й. — Затова те моля да помислиш вместо мен, Барт. Какво да правим сега?

— Ще си намеря работа — излъга той.

— Работа.

— И ще отида на психиатър. Ще потръгне, Мери. Наистина. Нещо бе станало с мен, но ще се оправя. Ще…

— Искаш ли да се върна вкъщи?

— След седмица — две, разбира се. Трябва ми само малко време да…

— Вкъщи? Какви ги говоря? Нали ще ни събарят. За какъв дом говоря? Божичко — изстена тя. — Каква бъркотия. Защо ти трябваше да ме вкарваш в тая идиотска ситуация?

Не можеше да я приеме такава. Това не бе тази Мери, която познаваше. Не беше.

— Може би няма да ни събарят, все пак — каза той и взе ръката й в своята през масата. — Може би няма да ни събарят, Мери. Може да размислят. Ако отида при тях да поговорим и им обясня положението, може просто…

Тя измъкна рязко ръката си от неговата. Гледаше го с истински ужас.

— Барт — прошепна тя.

— Какво… — той спря по средата несигурно. Какво бе казал? Какво можеше да е казал, та тя да изглежда така ужасно?

— Знаеш, че ще съборят къщата. Знаеш го толкова отдавна. И ние пак седим тук и тъпчем на едно място…

— Не. Не си права — каза той. — Ние… ние… — Но какво всъщност правеха те? Почувства се абсолютно нереално.

— Барт, трябва да тръгвам.

— Ще си намеря работа.

— Ще ти се обадя. — Тя стана бързо, удряйки с бедрото си масата, при което приборите леко звъннаха.

— За психиатъра, Мери. Обещавам ти…

— Мама ме помоли да мина край магазина…

— Върви тогава — изкрещя той, при което от околните маси няколко глави се обърнаха. — Изчезни оттук, кучко такава. Ти взе най-хубавото от мен, а с какво ме остави? Една къща, която общината ще срути. Дано никога не те видя!

Тя избяга навън. В залата стана ужасно тихо и това продължи цяла вечност. След това бръмченето на разговорите пак започна. Той прогледна изядения си наполовина хамбургер, треперещ и уплашен, че ще повърне. Когато почувства, че стомахът му се успокоява, плати сметката и излезе, без да поглежда настрани.

12 декември, 1973 г.

Предната вечер той бе съставил (пиян) списък на хората, за които трябваше да купи коледни подаръци и сега в града се бе заел да изпълни, макар и в съкратен вид, този план. Пълният списък се бе оказал ферман от зашеметяващите сто и двайсет на брой имена, включващи всеки негов и на Мери роднина, близък и далечен, множество приятели и познати, че накрая чак — Боже пази краля — се мъдреха имената на Стийв Орднър, жена му, и по дяволите, камериерката им.

Той бе окастрил списъка от повечето от имената, подсмихвайки се при мисълта за някой от лицата, и сега разглеждаше бавно коледните витрини, препълнени със стоки, които всички щяха да бъдат подарени в името на онзи суав скандинавски разбойник, който някога се спускал по комините на хората и обирал всичко, що имат. През кожата на ръкавицата, дясната му ръка галеше руло от петстотин долара в банкноти от по десет на дъното на джоба му.

Живееше с парите от застраховката и първите хиляда долара от тях се бяха стопили с изненадваща бързина. По неговите оценки, при този темп до средата на март, или даже още по-рано, щеше да е без пукната пара, но мисълта за това не го притесняваше изобщо. Мисълта за това пък къде щеше да бъде или какво щеше да прави през март бе по-непонятна за него и от линейна алгебра.

Той влезе в един бижутериен магазин и купи за Мери брошка от старо сребро, наподобяваща хищна птица. Очите й бяха студено блестящи диамантчета. Струваше сто и петдесет долара плюс данък. Продавачката преливаше от любезност. Беше убедена, че жена му щеше да я хареса. Той се усмихна. Ето трима кандидати за час при д-р Психо, Фреди. Какво ще кажеш по този въпрос?

Фреди обаче не отговаряше.

Влезе в голям супермаркет и се качи с ескалатора до етажа за играчки, който бе наполовина зает от изложеното там огромно електрическо влакче. Играчката минаваше през зелени пластмасови хълмове, надупчени с тунели, през пластмасови гари, надлези, подлези, а локомотивчето, марка „Лайънел“ пуфкаше смело напред, изпускайки панделки от синтетичен бял пушек през комина си, и Дърпайки след себе си дълга колона товарни вагони — Б&О, Линия Сиус, Грейт Уестърн, Грейт Нодърн, Уорнър Брадърс (УОРЪНР БРАДЪРС??), Даймънд Интернешънъл; Садърн Пасифик. Край дървеното ограда на сцената стояха малки момчета с бащите си, и той почувства как се изпълва с топла обич към всички тях, обич, без никакъв примес на завист. Той усети, че е готов да отиде при тях и да им разкаже колко ги обича, тях и това време от годината. Той би ги също предупредил, по приятелски, да внимават.

Обиколи щандовете с куклите и избра по една за всяка от трите си племеннички: Бъбривата Кати за Тигна, Мейзи акробатката за Синди и Барби за Силвия, която вече ставаше на единайсет. На следващия щанд той взе един шериф Джо за Бил и след малко размисъл — един шах за Анди. Анди бе на дванайсет години и бе източникът на безпокойство в семейството си. Старата Бий от Балтимор се бе доверила на Мери, че все намирала съмнително оцапани места по чаршафите на момчето. Нима бе възможно? Толкова рано? Мери бе казала на Бий, че децата се развиват все по-бързо от година на година. Бий бе казала, че сигурно за всичко е виновно млякото и витамините, които поглъщат, но щяла да се радва, ако Анди се увлича повече по колективните игри. Или по летните лагери. Или по ездата. Или каквото и да е.

Няма страшно, Анди, помисли си той, хващайки шаха под мишница. Тренирай дамския гамбит и мата в шест хода, а пък през това време, ако искаш, прави си и чекия под масата.

На входа на етажа за играчки имаше един огромен трон за Дядо Коледа. Тронът сега беше празен, но на поставена на триножник табела пишеше:

Пред трона стоеше млад мъж с джинси и яке, отрупан с пакети, и когато се обърна, той видя, че това бе Вини Мейсън.

— Вини! — извика той.

Вини се усмихна и леко поруменя, като че ли бе хванат да прави нещо неприлично.

— Здравей, Барт — каза той и се приближи. Пакетите по тях им спестиха неудобството от ръкостискането.

— Подаръци за Коледа, а? — запита той Вини.

— Да — засмя се той. — В събота доведох тук Шерън и Боби, дъщеря ми Роберта. Боби е на три години. Искахме да я снимаме с този Дядо Коледа. В събота може. Само срещу долар. Но малката не даде. Изплака си очите. Шерън малко се разстрои от това.

— Е, все пак това е някакъв непознат мъж с бяла брада. Малките се плашат понякога. Може би ще я фотографирате догодина.

— Може би — каза Вини и се усмихна кратко.

Той се усмихна в отговор, замисляйки се колко по-свободно можеше да говори с Вини сега. Искаше да му каже, че няма нужда да го ненавижда толкова много. Искаше да му каже, че съжалява, ако е объркал живота му.

— С какво се занимаваш сега, Вини? Лицето на Вини блесна като слънце:

— Няма да ми повярваш, толкова е добре. Мениджър съм на едно кино. До лятото трябва да станат три.

— Мидия Асошиътс? — запита той. Това бе една от фирмите в корпорацията.

— Точно така. Част сме от веригата Сайнмейт. Оттам ни изпращат всички филми — изпипани касови парчета. Аз се занимавам с Уестфол изцяло.

— И с кои други ще започваш?

— Кино II и Кино III от идното лято. А може би и кинопаркинга по-късно.

Той се поколеба:

— Вини, прости ми, ако се меся не там, където ми е работата, но ако тази Сайнмейт избира филмите и ви ги праща, какво точно правиш ти?

— Въртя парите разбира се. И осигурявам всичко останало, което е много важно. Знаеш ли, например, че само павилиончето за бонбони може да изкара за една вечер наема на прожектирания филм, ако се работи добре? Има работа и по поддръжката и — той видимо се наду — малко назначаване и уволняване. Запълва ми цялото време. Шерън е доволна, защото е луда по киното, особено по Пол Нюмън и Клинт Ийстууд. Аз съм също доволен, защото скочих от девет хиляди направо на единайсет и петстотин.

Той погледна Вини мрачно в очите, чудейки се дали да отваря изобщо уста. Това значи бе наградата на Орднър. Добро кученце. Ето ти кокалче.

— Зарежи това, Вини — каза той. — Зарежи го колкото можеш по-бързо.

— Какво, Барт? — Вини сбърчи чело искрено озадачен.

— Знаеш ли какво значи „момче за всичко“, Вини?

— Зная. И какво?

— Човек, който изпълнява всякакви задачки. Канцеларски любимец. Носи кафенце, носи бисквитки, взема детето.

— Какви ги приказваш, Барт? Не разбирам…

— Искам да ти кажа как Стийв Орднър е процедирал с твоя случай пред управителния съвет, или поне с тези от членовете, чиято дума тежи. Казал е: Вижте, момчета, трябва да направим нещо за Винсент Мейсън и работата е деликатна. Той ни бе предупредил, че Барт Доус ни готви нещо и макар да не бе усетил навреме накъде отиват работите, така че да можем да спрем Доус, преди да ни прецака с Уотърфорд, трябва да направим нещо за него. Разбира се, не можем да му възлагаме нещо твърде отговорно. И знаеш ли защо, Вини?

Вини вече го гледаше с неприязън:

— Зная, че вече не съм длъжен да ти сърбам попарите. Това знам.

— Изобщо не искам да ти отмъщавам. Какво вършиш вече изобщо не ме засяга. Но, за Бога, Вини, млад си още. Не искам да гледам как онзи те изсмуква и захвърля. Тази твоя работа е от трън, та на глог. Най-важното решение, което се очаква да вземеш е кога да поръчаш дъвки и кога — шоколад. И Орднър ще се погрижи това да остане така, докато си в корпорацията.

Предколедното настроение, ако такова е имало, се бе пресякло в очите на Вини. Той стискаше пакетите си достатъчно здраво, за да скъса хартията им, а очите му бяха посивели от яд. Млад мъж, прекрачващ прага уверено, подсвирквайки си на път за среща с най-страшното си гадже, намерил и четирите гуми на новата си спортна кола нарязани — така изглеждаше Вини в момента. И той не ме слуша. И на магнетофон да се запиша, пак няма да ми повярва.

— Излиза, че си действал мъдро — продължи той. — Не зная какво говорят за мен хората сега…

— Казват, че си луд, Барт — тихо и враждебно каза Вини.

— Въпрос на начин на изразяване. Смяташ, че си прав. Но грешиш. Ти вече си приказвал пред тях, а те не предлагат важна работа на някой, който веднъж е пропял дори и по адрес на някой като мен, дори и ако си имал право, дори и ако корпорацията е щяла да пострада, ако беше мълчал. Онези на четиринайсетия етаж, Вини, са като лекари. И както лекарите, така и те, не искат да чуват, че някой е разнасял по етажите, как колегата е провалил някоя операция просто защото бил пийнал повечко на обед.

— Ти май наистина си решил да ме свършиш, а? — каза Вини. — Но аз вече не работя за теб. За това иди и си пускай отровата върху някой друг.

Дядо Коледа се връщаше с огромна чанта, метната на рамо, смеейки се гръмогласно и оставяйки диря от весели дечица след себе си, като весела пушилка след автомобил.

— Вини, Вини, отвори очи. Те само подслаждат горчилката. Разбира се, че ще вземаш единайсет хиляди тази година, а догодина може да ги вдигнат и до четиринайсет. Но къде ще си след дванайсет години, когато една скапана кола ще струва трийсет цента? Погрижи се за новото дюшеме, виж доставката на столовете, събери рулоните от онзи погрешно изпратения филм… Това ли искаш да правиш, когато удариш четирийсетте? И да нямаш нищо пред себе си, освен надеждата, че ще те изпратят със златен часовник?

— По-добре ще съм, отколкото ти сега — каза Вини и се обърна рязко и почти се блъсна в Дядо Коледа, който изръмжа изпод мустак нещо като що не гледаш отпреде си, бе.

Той последва Вини. Изпънатите черти на лицето на Вини говореха, че част от думите му стигат до него, въпреки защитните барикади. Боже, Боже, помисли си той, дано да успея.

— Остави ме на мира, Барт. Разкарай се.

— Зарежи Тази работа — повтори той. — Ако чакаш до лятото, може да бъде твърде късно. Работни места ще се търсят като игла в копа сено, ако тази енергийна криза не свърши, Вини. Това може да е последният ти шанс…

— Казвам ти за последен път, Барт — предупреди го Вини.

— Хвърляш си бъдещето на вятъра, Вини. Животът е твърде кратък за подобни грешки. Какво ще кажеш на дъщеря си, когато…

Вини стовари юмрука си върху окото му. Бяла светкавица от болка светна в главата му и той залитна назад, разпервайки ръце. Децата, които бяха следвали Дядо Коледа, се обърнаха, щом неговите пакети литнаха — ох, и шахът на Анди — и се пръснаха по земята. Той удари неволно един рафт с детски телефони, които се свлякоха на земята. Някъде, някакво момиченце изпищя като ранено животинче и той си помисли: Не плачи, малкото ми, аз съм само един стар глупав Джордж и в момента падам на земята. Това напоследък често ми се случва вкъщи, а някой друг, вероятно Дядо Коледа, изруга и се провикна за полицая на магазина. В следващия миг той бе на пода сред телефоните — играчки, които бяха заредени с батерия и с лента, така че една, попаднала недалеч от ухото му, започна да повтаря безконечно: „Искаш ли да отидеш на цирк? Искаш ли да отидеш на цирк? Искаш ли да отидеш на цирк? Искаш…“.

17 декември, 1973 г.

Острият звън на телефона го извади от неспокойната му следобедна дрямка. Сънувал бе, че млад учен е открил как с лека промяна в атома на фъстъците Америка можеше да произвежда неограничени количества нискооловен бензин. Всичко изглеждаше прекрасно и в личен, и в обществен план и целият сън бе пропит от една радостна атмосфера. Телефонният звън беше като някакъв контрапункт, който все повече се разрастваше, докато накрая помете целия сън със силата на неприветливата си реалност.

Той стана от дивана, отиде до телефона и поднесе слушалката към ухото си.

— Ало?

— Здравей, Барт. Том е.

— Я, Том. Как си?

— Добре съм. Виж, Барт, смятах, че искаш да знаеш за това — утре ще събарят Синята Панделка.

Очите му щяха да изскочат От орбитата си:

— Утре? Не може да бъде. Че те… по дяволите, та вече почти е Коледа.

— Точно затова.

— Но те още не са стигнали до нея.

— Тя е единствената промишлена сграда на пътя им — каза Том. — Ще я бутнат утре, преди да излязат във ваканция за Коледа.

— Сигурен ли си?

— Да. Казаха по новините тази сутрин в това предаване „Един ден в града“.

— Ще отидеш ли да гледаш?

— Да — каза Том. — Твърде голяма част от живота си прекарах под тази купчина, за да мога да остана вкъщи.

— Тогава, ще се видим там.

— Ще се видим.

Той се поколеба за момент:

— Виж, Том. Трябва да ти се извиня. Синята Панделка сигурно няма да тръгне вече, нито в Уотърфорд, нито някъде другаде. Ако съм те прекарал наистина…

— Не, не, не ме боли. Завеждам поддръжката в „Светлочист“. По-къс работен ден, по-добри пари. Май излезе, всяко зло за добро.

— Как е там?

Том въздъхна на другия край:

— Не е твърде добре — каза той. — Но вече прехвърлих петдесетте. Всяка промяна е трудна. Същото би било и в Уотърфорд.

— Том, това, което направих…

— Не ми говори за това, Барт… — каза Том с неудобство. — Това си е между вас двамата с Мери. Така е.

— Добре.

— А ти… как я караш?

— Бивам. Имам някои планове.

— Това е добре — каза Том и последва една толкова дълга пауза, че той вече смяташе да му благодари за обаждането и да затвори, когато Том добави: — Стийв Орднър поиска да поговорим за теб. Дойде направо тук вкъщи.

— Така ли? Кога?

— Миналата седмица. Вдигнал ти е мерника, Барт. Все питаше дали някой от нас е знаел какво готвиш за завода в Уотърфорд. Но не беше само това. Питаше и всякакви други странни неща.

— Какви?

— Ами, дали не си вземал нещо от пералнята вкъщи, канцеларски материали или каквото и да е. Дали не си теглил от касата, без да представиш фактура. Или пък да си си минавал прането за сметка на фирмата. Запита ме дори дали не си бил в комбина с мотелите.

— Виж ти, гадникът — каза той замислено.

— Казвам ти, Барт, търси да надуши нещо гнило, та да може да заведе углавно дело срещу тебе.

— Няма да може. Панделката беше семеен бизнес, ти знаеш. А семейството вече го няма.

— Няма го отдавна — каза Том равно. — Откакто Рей Таркингтън умря. Не знам някой друг да ти е сърдит, освен Орднър. Тези на четиринайсетия етаж… за тях има само долари и центове. Те си нямат понятие от работата в пералнята и хич не ги интересува.

Той не знаеше какво друго може да каже.

— Ами… — въздъхна Том. — Това исках да ти кажа. Предполагам, че си чул за брата на Джони Уокър?

— Арни? Не, какво за него?

— Самоубил се е.

— Какво?

Том пое шумно дъх и отговори: все едно, трябваше да забива отново нож в едва зараснала рана:

— Закачил един маркуч от ауспуха до задната седалка, влязъл в колата и затворил всички врати и прозорци. Намерило го момчето, което му носи вестника.

— Боже мой — прошепна той. Спомни си за Арни Уокър в чакалнята на болницата и потрепери, обхванат от някакъв мъртвешки студен хлад. — Ужасно.

— Да — Том отново пое шумно въздух. — Добре, Барт. Доскоро.

— Доскоро. Благодаря ти, че се обади.

— Моля те. Доскоро.

Той затвори бавно телефона, все още замислен за Арни Уокър и странния звук, който беше издал, когато в чакалнята влезе свещеникът. Господи, той беше взел разпятието, видяхте ли?

— Е, не — каза той в празната стая и думите му останаха да висят във въздуха. После влезе в кухнята, да си налее нещо за пиене.

Самоубийство.

Думата му звучеше като съскане и удар. Като змия, която се провира гъвкаво между цепнатините в скалата. Можеше да се изплъзне лесно между езика и небцето.

Самоубийство.

Ръката му трепереше, докато си наливаше Южен Комфорт и гърлото на бутилката заигра по ръба на чашата. Защо го е направил, Фреди? Бяха просто двама шофьори, които се мотаеха из града вечно заедно. Боже мой, защо изобщо някой ще тръгне да върши нещо такова?

Но му се струваше, че знае защо.

18 и 19 декември, 1973 г.

Той пристигна край пералнята към осем часа сутринта и макар че започнаха да я събарят чак към девет, още тогава се беше събрала немалка група хора, прави в студа, с ръце в джобовете и с дъх, излизащ като балончетата с думите на рисуваните герои по комиксите. Том Грейнджър, Рон Стоун, Етел Димон, момичето, което беше на ризите и обикновено пийваше повечко на обяд, от което пък си патеха най-вече нищо неподозиращите техни яки, прегаряни при гладенето цял следобед; Грейс Флойд и братовчедка й Морин, които бяха работили на същата машина, както и още десетина-петнайсет души.

От строителната компания бяха оградили района с дървени бариери, варели и големи жълточерни табели, на които пишеше: ОТБИЙ СТРОИТЕЛНИ РАБОТИ. Табелите насочваха движението през съседния квартал. Тротоарът, който минаваше пред сградата, бе също затворен.

Том Грейнджър му махна с ръка, но не дойде при него. Останалите от пералнята му хвърлиха по един любопитен поглед и после доближиха глави, говорейки вероятно за него.

Какво ще кажеш за един параноичен сън, Фреди? Кой първи ще дотича, за да извика обвинявам те в лицето ми?

Но Фреди бе спрял да говори.

Към девет без петнайсет една нова Тойота Корола, последен модел, спря наблизо и от нея излезе Вини Месън, елегантен и малко надут в новото си палто от камилска вълна и кожени ръкавици. Вини му изпрати един кисел поглед, който би разял и стоманена ламарина, и отиде при Рон Стоун, Дейв и Полак.

В девет без десет от горната част на улицата се зададе кранът, с огромното стеноломно гюле под върха на стрелата си, подобно на боксова круша, издигната там високо в очакване на някой титан. Кранът се придвижваше много бавно върху десетте си високи над метър колела и изпускаше с бумтене облаци дим в ясния утринен въздух като задъхан скулптор, ваещ незнайна статуя.

Работник с жълта каска даваше знак на краниста да качи машината на тротоара и да я закара на паркинга и той виждаше как в малката кабина, горе, кранистът сменяше скорости и натискаше съединителя. Машината помпеше кафяв пушек през вдигнатия си нагоре комин.

От момента, в който бе паркирал колата три пресечки по-нагоре, за да дойде пеша до пералнята, той бе обхванат от странното чувство, че вижда развръзката на този все още несъстоял се епизод от живота си. Сега, гледайки как кранът спира до ъгъла на завода, точно до мястото, където някога се бе товарило прането, това усещане отново го облада. Приличаше на последната глава на някой от тайнствените романи на Елъри Куийн, когато всички герои са събрани на едно място, така че, обяснявайки механизмът на престъплението, виновникът да бъде разобличен. Необходимо бе само някой, като Стийв Орднър например, да се появи от тълпата и да изкрещи с пръст насочен към него: Ето го! Барт Доус! Той уби Синята панделка! При което той ще извади пистолет в надеждата да избегне възмездието само за да бъде надупчен с куршуми от полицията.

Мисълта за това го притесни. Хвърли поглед надолу към пътя, за да почерпи увереност от реалността и усети как изведнъж стомаха му става празен и тежък, като в бързо падащ надолу асансьор, когато видя тъмнозелената Делта 88 на Орднър да паркира край жълтата бариера, бълвайки дим от двата си ауспуха.

Самият Орднър го наблюдаваше спокойно иззад матираните стъкла на автомобила.

В този момент гюлето описа къса дъга с нисък стържещ звук и изтръгна неволна въздишка от малката тълпа, когато проби тухлената стена с кух гръм, подобен на топовен изстрел.

До четири часа на същия следобед от Синята Панделка бе останала само купчина тухли и стъкло, от която тук-там стърчаха носещите греди, подобно на строшените кости на някое ексхумирано чудовище.

Станалото от този момент нататък той извърши, без дори и за миг да помисли за бъдещите последствия от действията си. Действаше по същия начин, както преди месец, когато бе купил двете оръжия от „Оръжейната на Харви“. Единствената разлика бе в това, че нямаше нужда да се прибягва до релето, защото Фреди бе замлъкнал.

Той закара колата до една бензиностанция и напълни резервоара с високооктанов бензин. През деня небето над града се бе заоблачило и прогнозата по радиото предвиждаше буря и Снежна покривка, дебела от петнайсет до двайсет и пет сантиметра. След това отиде вкъщи, паркира форда в гаража и слезе в мазето.

Под стълбището имаше два големи кашона със стъклени бутилки от бира и сода, най-горният пласт от които бе вече събрал дебела патина прах. Някои от бутилките бяха прекарали на това място може би пет години. Дори и Мери бе забравила за тях през последната година и бе спряла да му натяква, че трябва да ги върне и да им вземе парите. Повечето от магазините вече дори не приемаха стъклени бутилки. Изпразниш ли ги веднъж, хвърли ги и толкоз. Какво толкова.

Той постави двата кашона един върху друг и ги занесе до гаража. Когато се върна в кухнята, за да вземе нож, фуния и легена, който Мери използваше за миене на пода, навън бе започнал да прехвърча сняг.

Той включи осветлението в гаража и свали зеления пластмасов градински маркуч от куката му на стената, където висеше навит от края на септември. Отряза мундщука му и той падна на пода с тъп звук. Остави около метър и отново го сряза. Изрита останалата част от маркуча настрани и се загледа замислено в отрязаното парче. После отви капачката на резервоара и леко, като нежен любовник, пъхна маркуча в отверстието.

Бе виждал по-рано как се прелива бензин и знаеше принципа, но никога не го бе правил сам. Приготви се вътрешно за вкуса на бензин в устата си и засмука откъм края на маркуча. В началото нямаше никакъв ефект освен усещането за някакво невидимо подвижно съпротивление, докато в следващия миг устата му бе пълна с течност, така студена и непозната, че той едва сподави инстинктивното си желание да глътне част от нея. Изплю бензина с горчива гримаса, все още вкусвайки от неизвестната като смъртта течност с езика си. Наклони маркуча към легена на Мери и поток от розов бензин шурна на дъното. Потокът намаля до тънка струйка и той си помисли, че ще трябва да преживее същия ритуал още веднъж, но след миг пак се засили и вече остана постоянен. Бензинът падаше в легена със звук на уриниране в обществена тоалетна.

Той плю на пода, обра с език остатъка от бензина в устата си и плю отново. Така бе по-добре. Мина му през ума, че макар да бе използвал тази течност почти всеки ден през последните двайсет години от живота си, никога не бе влизал в толкова интимни отношения с нея. Единственият случай, когато фактически се бе докоснал до нея, бе при препълването на резервоара на малката му косачка „Бригс енд Стратън“. Изведнъж му стана приятно, че това се бе получило. Дори и горчивият привкус в устата му вече не бе тъй неприятен.

Върна се в къщата, докато легенът се пълнеше (навън вече валеше по-силно) и взе някои парцали от шкафа под мивката, където Мери държеше нещата си за чистене. Занесе ги в гаража и ги накъса на дълги ленти, които подреждаше на предния капак на форда.

Когато легенът се напълни до половината, той прехвърли маркуча в хромираната кофа, която обикновено използваше, за да разсипва пепел и грунд по пътеката пред гаража при поледица. Докато кофата се Пълнеше, той подреди двайсет бутилки от бира и сода в четири равни редици и напълни всяка три четвърти с бензин, използвайки фунията. Когато свърши и това, изтегли маркуча от резервоара и изсипа кофата в легена на Мери. Той се напълни почти до преливане.

Напъха по едно парче плат във всяка бутилка, запушвайки плътно гърлата им. Върна се вкъщи с фунията. Снегът се трупаше по земята на криволичещи, според прищевките на вятъра, линии. Пътеката пред гаража бе вече побеляла. Остави фунията в мивката и взе от шкафа капака за легена на Мери. Върна се с него в гаража и затвори плътно пълния с бензин леген. Отвори задната врата на форда и постави съда на седалката. Подреди бутилките с „коктейл Молотов“ в един от кашоните плътно една до друга, и те прилепнаха неподвижно там като войници, застанали мирно. Постави кашона на предната седалка, така че спокойно да го стига с ръка. После се върна в къщата, седна в креслото си и включи с дистанционното управление телевизора Зенит. Даваха „Филмът на седмицата този вторник“. Беше уестърн с Дейвид Янсен в главната роля. Според него, Дейвид Янсен изобщо не ставаше за каубой.

След филма той гледа как Маркъс Уелби излекува една девойка от епилепсия, която непрекъснато припадаше на обществени места, но не и след лечението на Уелби. След Маркъс пуснаха две реклами, едната за новия хеликоптер-играчка, а другата за албума с четирийсет и един от най-добрите спиричуъли, след което започнаха и новините. Синоптикът съобщи, че ще вали през цялата нощ и по-голямата част от следващия ден. Прикани зрителите да си седят у дома. Пътищата били опасни и повечето от снегорините щели да излязат чак след два часа през нощта. Силният вятър създавал условия за навяване на сняг и в общи линии, както намекваше синоптикът, през следващите ден-два времето щеше да е една грозна картинка.

След новините се появи и Дик Кевит. Той изчака да мине около половин час от това шоу и изключи телевизора. Значи, Орднър се опитвал да му лепне някакво престъпление, така ли? Е, ако фордът затъне, след като го извърши, Орднър ще може да е доволен. Все пак, мислеше си той, имаше добър шанс да успее. Фордът бе добра кола и задните гуми бяха с усилен грайфер.

Той си сложи палтото, шапката и ръкавиците пред входа на кухнята и се спря за момент. Разходи се из топло осветената къща и я огледа цялата — масата в кухнята, печката, дневната с чаените чашки по рафта, африканските виолетки в трапезарията. Почувства как прелива от обич и желание да запази всичко това. Представи си как стеноломното гюле пронизва всичко това, превръщайки стените в куп тухли, разбивайки прозорци и пръскайки парчета отломки по пода. Нямаше да позволи това да се случи. Чарли бе пропълзял по този под, направил бе първата си крачка в дневната, веднъж дори бе паднал по стълбите и бе изплашил до полуда побърканите си вече от страх родители. Стаята на Чарли сега бе превърната в кабинет на горния етаж, но именно там синът му за първи път бе получил своите главоболия и двойните образи, започнал бе да усеща странните миризми, понякога на печено свинско, друг път на горящо стъкло, или подострен молив. След като Чарли бе умрял, почти сто души бяха дошли да ги видят и Мери им бе поднасяла кекс и пай в дневната.

Не, Чарли, помисли си той. Ще ги спра, ако ми е по силите.

Той вдигна нагоре вратата на гаража и видя, че вече бе натрупал десетина сантиметра сняг, ситен и лек. Влезе във форда и запали двигателя. Около три четвърти от резервоара му бе пълен. Реши да остави колата да загрее в гаража и на тайнствената зелена светлина от уредите по таблото се замисли за Арни Уокър. Само парче маркуч, нищо друго. Би било като приспиване. Бе чел някъде, че отравянето с въглероден окис действа така. От него дори могат да ти поруменеят бузите, така че да изглеждаш бодър и здрав, пращящ от жизненост. Може…

Той потрепери, усещайки тръпките по гръбнака си и включи парното. Когато колата се затопли и той спря да трепери, превключи на задна скорост и излезе от гаража. Чуваше как бензинът се плиска в легена на Мери, което му напомни, че е забравил нещо.

Остави двигателят да работи на празен ход и се върна в къщата. В чекмеджето на масата имаше цяла кутия с картонени кибрити и той напълни джобовете си с може би двайсет. После отново излезе.

Пътят бе станал много хлъзгав. На някои места под пресния сняг бе останала ледена глазура и когато натисна спирачката на червения светофар на ъгъла на Крестолън и Гарнър, фордът поднесе и се завъртя почти перпендикулярно на пътя. Когато колата спря, сърцето му биеше лудо по ребрата. Без съмнение, това което правеше бе лудост. Ако го ударят отзад с всичкия този бензин в багажника, после ще може само да го изстържат с лъжичка и да го погребат в кутия от кучешка храна.

За предпочитане пред самоубийството. Самоубийството е смъртен грях.

Това му бе останало от католическото християнство. Но едва ли някой щеше да го блъсне отзад. Движение нямаше почти никакво, а не се виждаха и никакви ченгета. Сигурно всички бяха паркирали по страничните пътища в засада.

Той зави предпазливо по Кенеди авеню, което за него продължаваше да си бъде улица „Дюмонт“, както бе и в действителност, докато на извънредна сесия през януари 1964 г. общинският съвет не бе променил името й. Улица „Дюмонт“ (Кенеди) минаваше през целия град от Уестсайд надолу и бе почти успоредна на строящото се удължение на 784 в продължение на близо 3 километра. Реши да кара по нея и после да завие наляво по улица „Гранд“. Около километър по-нагоре, ул. „Гранд“ изчезваше, както бе изчезнало и кино „Гранд“, мир на праха му. До следващото лято улица „Гранд“ трябваше да възкръсне под формата на надлез (един от трите, които бе споменал на Маглиоре), но това нямаше да бъде вече същата улица. Вместо киното отдясно, там щеше да има само шест — или не бяха ли осем? платна, пълни с коли, надпреварващи се по пътя. От радиото, телевизията и вестника без някакво съзнателно усилие, почти като чрез осмоза, той бе погълнал огромно количество информация за удължението на 784. Може би бе събрал цялата тази информация инстинктивно, както катеричката събира лешници. Знаеше, че строителните фирми, които бяха спечелили договора за пътя, почти привършваха работа за зимния сезон, но също така бе запомнил, че те очакват да приключат с всички мероприятия за разчистване на терена (добър израз, нали Фред, — но Фред вече не отговаряше на повиквания, дори и като това) в района на града до края на февруари. Между тях бе и улица „Крестолън Уест“. Имаше някаква ирония във всичко това. Ако те с Мери живееха километър по-нагоре, нямаше да ги събарят чак до пролетта — май, или началото на юни 1974-ва. А, ако подобни добри пожелания бяха коне, просяците щяха да препускат на златни седла. Той също така знаеше, вече в резултат на съзнателните си лични наблюдения, че повечето от оборудването за строителството бе оставяно в края на улица „Гранд“, по-точно там, докъдето тя бе убита.

Той сви по ул. „Гранд“, и задницата на колата му се опита да поднесе. Насочи колата леко по посока на носенето, след това я върна в своята лента, водейки я плавно през почти девствения сняг — следите от последната преминала кола бяха вече неясни. Видът на толкова много пресен сняг по някакъв необясним начин го накара да се почувства по-добре. Хубаво беше да пътуваш, да действаш.

Докато напредваше по Гранд, поддържайки четирийсет километра в час, мислите му се прехвърлиха на Мери и теорията за греха, смъртен и простим. Тя бе възпитана като католичка, ходила бе в църковно начално училище и въпреки че до момента, в който се запознаха, тя вече бе изоставила повечето религиозни предразсъдъци, поне от интелектуална гледна точка, част от тях бяха навлезли твърде дълбоко в нея, за да може да ги забрави така лесно. Както казваше и самата Мери, монахините я бяха импрегнирали срещу всякакви покушения над тези идеи. След като пометна, майка й бе изпратила свещеник в болницата, за да може тя добре да се изповяда; и Мери се бе разплакала още при появата му. Той беше с нея, когато свещеникът дойде, с разпятието в ръка, и плачът на жена му бе разкъсал сърцето му, както само веднъж по-късно се бе случило.

Веднъж, по негова молба, тя му бе продиктувала цял списък от грехове — смъртни и простими. Въпреки че ги бе научила от катехизиса преди двайсет, двайсет и пет, дори трийсет години, списъкът изглеждаше (поне за него) пълен и безпогрешен. Все пак там се намесваше въпросът за тълкуването на всеки един от тях и с него той не можеше да се справи. Понякога дадено действие бе смъртен грях, друг път — само простим. Изглежда всичко зависеше от намеренията и целите на прегрешаващия. Съзнателното желание да извършиш зло. Тя ли бе изрекла това през тези отдавнашни техни разговори, или Фреди току-що го прошепна в ухото му? Това го озадачи и обезпокои. Съзнателното желание да извършиш зло.

В крайна сметка той бе определил за себе си двата големи несъмнено смъртни гряха: убийството и самоубийството. Един разговор по-късно, обаче, — не беше ли с Рон Стоун? Да, с него трябва да е било — бе внесъл малко неяснота и там. Според Рон, понякога (това му бе казал, докато пиеха в един бар преди поне десет години) самото убиване може да бъде и простим грях. Или даже изобщо да не е грях. Ако човек хладнокръвно реши да очисти някой, който е изнасилил жена му, това може да е само един простим грях. Или ако убиеш някого в справедлива война — точно така се бе изразил Рон, той почти можеше да го чуе в главата си след всичкото това време — това въобще може да не е грях. Според Рон, всички американски военнослужещи, убивали нацисти и японци през войната, можели да са спокойни за изхода от Страшния съд.

Така оставаше единствено самоубийството, онази съскаща дума.

Той вече наближаваше строежа. Имаше черно-бели бариери с кръгли святкащи рефлектори върху тях и оранжеви табели, които присветваха кратко и силно под фаровете му с думите: ПЪТЯТ ВРЕМЕННО СВЪРШВА ДОТУК. Или друг: ОТБИВКА — СЛЕДВАЙ ТАБЕЛИТЕ. Или друг: ЗОНА НА ВЗРИВНИ РАЗРУШИТЕЛНИ РАБОТИ. ЗАБРАНЕНО ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ЛИЧНИ РАДИОТЕЛЕФОНИ И СТАНЦИИ.

Той спря, остави двигателя да работи на празен ход, включи мигащите си габаритни светлини и излезе от колата. Отиде до черно-белите бариери. Оранжевите светлини правеха снега да изглежда по-дебел и абсурдно оцветен.

Спомни си, че се бе почувствал объркан и по въпроса за опрощението. В началото му се бе сторило сравнително просто: ако извършиш смъртен грях, получаваш смъртоносна рана, проклятие. Може да прославяш Дева Мария, докато езикът ти се откъсне, и пак да отидеш в ада. Но Мери бе казала, че това не винаги е тъй. Тук можеше да има изповед, изкупление на греха, ново посвещаване и т.н. Ставаше много неясно. Христос казал, че не може да има вечен живот в убиеца, но също така казал, „който и да си ти, ако вярваш в мен, не ще загинеш“. Който и да си ти. Библейската доктрина изглежда имаше толкова много пробойни и заобиколни пътища, колкото и в нарочно зле стъкмен договор от някой опитен адвокат. Освен, когато ставаше въпрос за самоубийството, разбира се. За самоубийство не можеш да се изповядаш или да получиш опрощение, или да се разкаеш, защото с този акт сребърната нишка, свързваща ни с действителността, се прерязваше и човек политаше надолу евентуално към другите светове, каквито и да са те. А, колкото се отнася…

Но защо, все пак, се бе замислил за това? Той не смяташе да, убива никого, а и въобще нямаше намерение да се самоубива. За самоубийство никога дори не си бе помислял. Поне до съвсем наскоро.

Той гледаше напред изправен до бариерата и отвътре го обхващаше студ.

Машините се виждаха по-надолу, загърнати в сняг под извисилия се нагоре кран. Самотен и застинал, той излъчваше някакъв смразяващ страх. Със стърчащите железа на скелета си в снежната тъмнина, машината му напомняше за онова насекомо — богомолката, точно по време на молитва, внезапно изпаднала в период на зимна летаргия.

Той премести една от бариерите от пътя. Върна се, влезе в колата и включи на първа скорост. Колата допълзя до ръба на големия изкоп, чийто склонове бяха нашарени от високите бразди, издълбани от големите камиони, минавали многократно по-рано. След като отдолу имаше пръст, вероятността тежката му кола да занесе бе още по-малка. Когато стигна на дъното на изкопа, остави двигателя да работи на празен ход и изключи светлините на колата. Изкачи се обратно но склона и върна бариерата на предишното й място. После се върна долу.

Отвори задната врата на форда и извади от там легена на Мери. Обиколи колата и го остави на пода под кашона с бутилките запалителна течност. Отвори белия капак на легена и като си тананикаше леко, натопи всеки фитил в бензина. След като свърши това, взе легена, отиде до крана и, като внимаваше да не се подхлъзне, се изкачи до кабината. Възбуждаше се все повече и повече, сърцето му биеше учестено, а гърлото му бе стегнато от обхващащото го екзалтираност.

Поля с бензин седалката, ръчката за скоростите, контролните уреди. Стъпи отвън на тясната вита стълбичка около двигателя на крана и изля останалия бензин върху защитната му обвивка. Въглеводородното ухание изпълни въздуха около него. Течността прогизна ръкавиците му и, стигнала до пръстите, почти моментално ги вцепени. Той скочи долу, свали ръкавиците си и ги прибра в джоба на палтото. Изтърва първата кутийка кибрит от пръстите си, безчувствени като от дърво. Хвана здраво втората кутийка, но вятърът изгаси първите две клечки. Обърна се с гръб към вятъра, приведе се над кибрита и успя да запали следващата клечка. Доближи я до останалите и те изсъскаха в нов пламък. После хвърли горящия кибрит в кабината.

Първо помисли, че клечките трябва да са угаснали, защото нямаше никакъв ефект. Но после дойде и мекият звук на взрива — бууп! — и от кабината лумнаха бясно мощни пламъци, принуждавайки го да отстъпи две крачки назад. Той прикри очи от яркото оранжево цвете, които разцъфваше пред него.

Огънят пропълзя от кабината в тънка нишка до двигателя, спря там за миг, като че ли да помисли и после продължи навътре. Този път взривът не бе мек. КА-ПЛУМММ! И в същия миг защитната обвивка на двигателя литна високо нагоре във въздуха и въртейки се, почти се изгуби от погледа му. Нещо просъска край главата му.

Гори, помисли си той. Наистина гори!

Той запрескача в някакъв тромав танц около крана, лицето му бе изкривено в екстаз, толкова мощен, че всяка от чертите му можеше да се пръсне и падне от него, разбита на хиляди усмихнати частици. Ръцете му, свити в юмруци, запрелитаха из въздуха.

— Ураа! — крещеше той във вятъра и вятърът му отвръщаше. — Ураа, паднахте ми, ураа!

Той хукна към колата, подхлъзна се на снега и падна. Това може би му спаси живота, защото в този миг, резервоарът на крана избухна, пръскайки отломки в радиус от петнайсет метра. Горещо парче метал се заби в десния прозорец на форда, пробивайки без усилие гладка дупка с паяжина от пукнатини в него.

Той стана, целият покрит със сняг, и се добра до волана. Сложи пак ръкавиците си — отпечатъци от пръсти, — но от този миг нататък всякаква мисъл за предпазливост го напусна. Запали колата, като едва успя да завърти ключа с безчувствените си пръсти, и тръгна с превъртане на гумите и „изфорсиране“, както бяха наричали това като деца, когато целият свят изглеждаше млад. Задната част на колата поднесе ту наляво, ту надясно. Кранът гореше бясно, по-добре, отколкото изобщо би могъл да си представи, кабината бе самия ад, а голямото й предно стъкло бе изчезнало.

— Гори проклетото! — извика той. — Ех, Фреди, гори!

Той мина с форда като с шейна покрай крана, докато огънят превръщаше лицето му в двуцветна призрачна карнавална маска. Заблъска панела с уредите пред себе си и на третия път успя да улучи бутона на запалката. Останалите машини сега бяха вляво от него и той свали стъклото си. Легенът на Мери се люшкаше напред-назад на пода, а бутилките от бира и сода тракаха трескаво една в друга, докато колата подскачаше по неравната замръзнала земя. Запалката щракна и отскочи леко навън, при което той натисна с два крака спирачката и съединителя. Автомобилът се плъзна напред и встрани, и спря. Той извади запалката, взе една бутилка с другата си ръка и притисна тлеещата пружинка към фитила. Последният мигом се запали и той хвърли бутилката през прозореца. Тя се разби върху веригата на близкия булдозер и пламъци мигом плъзнаха гладно по нея. Той върна запалката на мястото й, измина пет метра с колата и хвърли още три бутилки по тъмния силует на автогрейдер. С една бутилка не го уцели, следващата се плъзна по ламарините му и бензина й се възпламени на снега, но третата попадна точно в кабината.

— С десятка в задника! — изкрещя той.

Още един булдозер. Един по-малък грейдер. После дойде на ред и фургона. На табелата на вратата му пишеше:

Той спря форда на няколко крачки и хвърли от упор четири горящи бутилки по големия прозорец до вратата на фургона. Всички попаднаха на място, като при първия удар се счупи и прозореца и самото шише, но още тогава отвътре пламна пердето.

Зад фургона беше паркиран един пикап. Той излезе от форда, опита да отвори вратата на пикапа и установи, че не е заключена. Запали фитила на една от бомбите си и я хвърли вътре. Пламъци полазиха моментално по седалката пред волана.

Върна се в колата и видя, че са останали само четири-пет бутилки. Той продължи напред, ухилен, треперещ от студ, с течащ нос, вмирисан на бензин.

Багер. Останалите бутилки бяха хвърлени отгоре му, като едва последната даде резултат, подпалвайки кабината.

Той погледна отново в кашона, спомни си, че вече е празен и погледна в огледалото за обратно виждане.

— Начукахме им го, Фреди! — изкрещя той. — Нека духат сега идиотите!

Зад него в задавената от снега тъмнина, подредени в редица, пращяха на няколко места огньове, като избягал от самолетната писта сигнален сектор. От прозорците на фургона пламъците лудо пускаха дълги езици навън. Целият пикап се бе превърнал в огнена топка. Кабината на грейдера кипеше като котел. Но истинският шедьовър беше кранът, защото се извисяваше като бучащ жълт огнен фар, преливащ от светлина факел посред строителната площадка.

— Събаряйте ме сега! — провикна се той.

Наченки на здрав разум започнаха бавно да се възстановяват у него. Не се осмеляваше да се върне по пътя, по който беше дошъл. Не след дълго полицията щеше да е вече там, може би дори бяха вече тръгнали. Както и пожарната команда. Можеше ли да излезе напред, или бе в капан?

Удица „Херън“, може би щеше да се изкачи на улица „Херън“. Стръмнината беше под ъгъл 25 градуса, може би дори 30, и щеше да се наложи да разбие с форда бариерата, поставена горе от строителите, но знаеше, че няма метални перила до нея. Реши, че може би ще успее. Да. Можеше да го направи. Тази нощ той можеше да направи всичко.

Той тръгна с поднасящия и клатещ се форд към края на изкопа без включени фарове. Когато светлините на ул. „Херън“ се появиха горе вдясно, с поглед забит в скоростомера набра над четирийсет километра. Когато удари насипа, бе вдигнал близо шейсет. На половината път през склона, задните колела започнаха да превъртат и той превключи на по-ниска предавка. Двигателят снижи тона си и колата дръпна напред. Бе почти стигнал върха, когато задните гуми отново започнаха да превъртат, изстрелвайки назад като с картечница сняг, камъчета и замръзнала земя. За миг всичко изглеждаше под съмнение и тогава просто самата инерция, набрана от форда — с помощта на нечия воля, навярно — го изведе на равния път.

При удара с предницата на колата, чернобялата бариера изхвърча настрани. Тя се търкули надолу по склона, завъртайки снега около себе си подобно на захарен памук около пръчица. Той слезе от бордюра и шокиран осъзна, че е вече на нормална градска улица, като че ли нищо не се случило. Той превключи на нормалната предавка и продължи спокойно с петдесет километра в час.

Готвеше се да завие към дома си, когато се сети, че снегът може би нямаше да заличи оставяните от него следи през следващите два часа, а и повече. Вместо да завие по ул. „Крестолън“, той продължи по „Херън“, после по „Ривър“ и след това по Път 7. Движението там бе слабо, още откакто снегът бе завалял, но колите все пак бяха достатъчно, за да сдъвчат снега по пътя в кална киша.

Той се включи в потока от поели на изток коли и бавно увеличи скоростта си до шейсет километра в час.

Продължи още близо петнайсет километра по Път 7, после направи обратен завой и се насочи към ул. „Крестолън“. Няколко снегорини вече бяха излезли на пътя и приличаха на гигантски оранжеви мастифи със святкащи жълти очи. Няколко пъти погледна към строежа на 784, но в снежната виелица не успя да види нищо.

Преполовил пътя към дома си, той усети, че макар всички прозорци да бяха вдигнати и парното да бе усилено до максимум, в колата бе студено. Обърна се и видя дупката в страничното задно стъкло. На задната седалка имаше парчета от него и малко навят сняг.

Как е станало това? запита се той объркан. Дори и след упорито ровене в паметта си, не можа да си спомни нищо.

Зави по своята улица откъм северната й страна и се насочи направо към къщата. Тя го посрещна такава, каквато я бе оставил — с включената в кухнята лампа, която бе и единствената светлина на тъмната улица. Отпред нямаше паркирани полицейски коли, но вратата на гаража бе оставена отворена и това бе наистина глупаво от негова страна. Когато вали, вратата на гаража се затваря, винаги. Нали за това е и самият гараж — да държиш на сигурно място нещата си. Баща му някога бе казвал това. Баща му бе починал в гараж, също както брата на Джони, но Ралф Доус не се бе самоубил. Един съсед го бе намерил с градинската ножица във втвърдяващата му се лява ръка и малкия камък, върху който я точеше, до него. Типична смърт за средната градска класа. О, Господи, изпрати тази бяла душа в рая, където бурени не растат, а черните се държат на почтително разстояние.

Той паркира колата, свали вратата на гаража и влезе в къщата. Трепереше от изтощение и от преживяното напрежение. Часът бе три и петнайсет. Окачи палтото и шапката си в дрешника и вече затваряше вратата му, когато бе обхванат от нов ужас, разтърсващ като неочаквана глътка чисто уиски. Затършува по джобовете на палтото си и след малко дълбоко въздъхна, когато напипа ръкавиците си там, прогизнали от бензина и свити на малки топки.

Помисли да си направи кафе, но реши да го отложи за през деня. Бензиновите пари заедно с трудното нощно шофиране в снега вероятно му бяха докарали това тежко, пулсиращо главоболие, от което не можеше да се отърве. В спалнята си той се съблече и хвърли дрехите си на първия стол, без да си дава труд да ги сгъне. Мислеше, че ще заспи в момента, когато докосне възглавницата, но се оказа, че не е бил прав. Пристигнал вкъщи, както се предполагаше, в безопасност, той бе обзет от безсъние, от което не можеше да избяга. Ръка за ръка с него дойде и страхът. Щяха да го хванат и да го хвърлят в затвора. Снимката му щеше да излезе по вестниците. Хората, които го познаваха, щяха да клатят глава и да го обсъждат по кафенета и закусвални. Вини Мейсън щеше да каже на жена си, че още от самото начало е знаел, че Доус не е с всичкия си. Старците на Мери сигурно щяха да я изпратят в Рино, където първо да стане местен жител, а след това да получи лесен развод. Сигурно там Мери щеше да намери и някой да я чука. Това не би го учудило.

Далеч от съня, той си повтаряше, че няма да го хванат. Бе носил ръкавици. Нямаше отпечатъци. Легена на Мери с белия му капак бяха при него. Прикрил бе следите си; ако някой го е преследвал, по Път 7 се бе отървал и от това, също както избягал затворник се отскубва от гонещите го хрътки нагазвайки в потока. И тези мисли не му донесоха сън или спокойствие. Щяха да го хванат. Може би някой на ул. Херън бе видял колата му и му се бе сторило подозрително, че изобщо някой ще се разхожда там в такава бурна нощ. Може би някой бе записал номера му и сега получаваше поздравления в полицията. Може би бяха намерили частици от боята на колата му по бариерата на ул. „Херън“ и сега изтръгваха виновното му име от някой компютър с автомобилни регистрации. Може би…

Той се въртеше и подскачаше в леглото си, в очакване на танцуващи по прозореца сини сенки, на тежко почукване на вратата или на вика на някакъв нематериален, излязъл от роман на Кафка, глас: Хайде, отваряй бързо там! Когато най-после заспа, той сам не усети това, защото същите мисли продължиха да текат в съзнанието му без прекъсване, съчетавайки будния разум с измисления свят на сънищата, без секунда почивка, като кола превключваща от една на друга скорост. Дори и насън, той се чувстваше буден и в сънищата си се самоубиваше стотици пъти: самозапалваше се; заставаше под метална преса и сам пускаше въжето й; обесваше се; пускаше газта на фурната и четирите котлона; застрелваше се; скачаше през прозорец; хвърляше се пред бързо движещ се автобус на Грейхаунд; гълташе хапчета; гълташе отрова за дезинфекция на тоалетни чинии Вениш; вдишваше от аерозол за освежаване на устата, докато съзнанието му отплуваше като детски балон във въздуха; правеше си харакири, паднал на колене и изповядвайки греховното си самоубийство пред изгубил ума и дума млад свещеник даже докато червата му тичаха по пода като телешка супа и се разкайваше, докато лежеше в кръвта си и димящите си като кренвирши черва. Но най-ясно и най-често се виждаше, седнал зад волана на форда, да форсира двигателя в гаража и да вдишва дълбоко, разглеждайки списание Нешънъл Джиографик със снимки от живота в Таити, Оуклънд, Марди Грас в Ню Орлийнс, прелиствайки го все по-бавно и по-бавно, докато шумът на колата заглъхне до сладко жужене, а зелените води на Тихия океан го поемат с топло полюшване й го положат дълбоко на дъното си.

19 декември, 1973 г.

Бе дванайсет и половина на обяд, когато се събуди и стана. Чувстваше се като след чудовищно напиване. Главата го болеше до полуда. Пикочният му мехур бе пълен и стегнат. Вкусът в устата му напомняше на мъртва змия. С всяка направена крачка сърцето му биеше като тъпан. Не можеше дори да си позволи лукса да се мами, че всичко, което си спомняше за изминалата нощ, е било сън, защото миризмата на бензина бе попила добре по кожата му, а се носеше и във въздуха от купа с дрехите му. Снегът бе спрял, небето бе ясно и яркото слънце караше уморените му очи да молят за милост.

Той отиде в тоалетната, седна на клозетната чиния и някаква невиждана диария мощно се отприщи от него като тонове чакъл, изсипан от висок самосвал. Звукът от падащите във водата изпражнения го накара да изстене и да стегне глава в дланите си. Реши да уринира, без да става, докато острият и отвращаващ мирис на крайния продукт от неговото храносмилане витаеше навсякъде около него.

Той пусна водата и слезе по стълбите, олюлявайки се на изтощените си нозе, като взе и комплект чисти дрехи със себе си. Реши, че ще чака, докато тази проклета миризма изчезне от тоалетната и после ще стои под душа цял следобед.

От зеленото шишенце на полицата над мивката изсипа в устата си три хапчета Екседрин за успокояване на храносмилането, които погълна с две големи глътки от гъстия розов Пептобисмол, който се вземаше при диария. Сложи вода на котлона за кафе и без да иска изтърва на земята любимата си чаша. Измете остатъците от нея, взе друга и изсипа в нея далеч повече от необходимото му кафе Максуел хауз, след което отиде в дневната.

Включи радиото и започна да търси по скалата новини, които, подобно на полицаите, винаги липсваха, когато някой се нуждаеше от тях. Поп музика. Предаване за селското стопанство. „Защото ти хареса“ на Голдън нагит. Предаване с въпроси на слушатели. Програма за потребителите. Пол Харви, възхитен от застраховката живот. Още поп музика. Но не и новини.

Водата за кафето вече вреше. Той остави радиото на едно от музикалните предавания, донесе кафето на масата и го изпи без захар. При първите две глътки почувства, че му се повдига, но после стомахът му го прие по-добре.

Дойде ред и на новините, първо за страната, после и местните:

В ранните часове на тази сутрин в района на строителните работи по удължението на магистрала 784 край ул. „Гранд“ е бил предизвикан пожар. Лейтенант Хенри Кинг от градското полицейско управление заяви, че вандалите очевидно са използвали бензинови бомби, за да подпалят един кран, два грейдера, два булдозера, един пикап и полевия офис на строителната компания Лейн, който е изгорял до основи.

При думите изгорял до основи, гърлото му се сви от задоволство, горчиво, но приятно като кафето, което пиеше.

Според Франсис Лейн, чиято фирма спечели контракта за строителството на пътната отсечка, повредите по автогрейдерите и булдозерите са незначителни, но кранът. на стойност 60000 долара и използван за разчистване на терени, ще бъде неизползваем в продължение на около две седмици.

Две седмици? Само толкова?

По-сериозни последици, според г-н Лейн, ще има изгарянето на полевия офис, където са се намирали плановете, графиците и деветдесет процента от счетоводните баланси на фирмата от последните три месеца. „Това ще ни отнеме невероятно много усилия“, каза пред наш репортер г-н Лейн. „Може да ни забави с близо месец, или дори повече.“

Това вече бе малко по-добре. Месец повече — значи, все пак, не е било безсмислено.

Според лейтенант Кинг, вандалите са избягали от строителната площадка с автомобил, вероятно нов модел Шевролет. Лейтенантът призовава всеки, който е видял кола да напуска района на строителните работи по ул. „Херън“, да сигнализира. Франсис Лейн оценява общия размер на щетите на 100000 долара.

Още местни новини, конгресменът от щата в Камарата на представителите Мюриьл Рестън отново призова…

Той изключи радиото.

Сега, когато бе чул всичко и на дневна светлина, нещата изглеждаха малко по-добре. Вече можеше всичко да се прецени рационално. Полицията, разбира се, нямаше да издаде всички събрани улики, но ако наистина бяха тръгнали да търсят Шевролет, а не Форд, и, ако са опрели до показания на очевидци, тогава, може би, той бе в безопасност, поне за момента. А ако наистина имаше очевидец, тогава, притесненията нямаше да му помогнат.

Щеше да хвърли на боклука легена на Мери и да отвори гаража, за да се измирише вонята от бензина. Щеше да измисли нещо, което да обясни счупения заден прозорец, ако някой се заинтересува. И на първо място, щеше да се опита да се подготви психически за посещение от страна на полицията. Като последен живеещ на ул. „Крестольн“, би било напълно логично поне да го проверят. Тогава, нямаше да има нужда да душат кой знае колко, за да установят, че бе действал доста подозрително. Беше провалил работата със завода. Жена му го бе напуснала. Доскорошен колега го бе ударил в един магазин. И, разбира се, имаше кола, макар и да не бе Шевролет. Всичко това срещу него. Но, никой от тези факти не доказваше вината му.

А ако наистина успеят да намерят доказателство, тогава щеше да влезе в затвора. Но имаше и неща, по-лоши от затвора. Затворът не можеше да е края на света. Щяха да му намерят работа, да го хранят. Нямаше да трябва да се безпокои какво ще стане като свършат парите от застраховката. Разбира се, че имаше толкова много неща по-лоши от затвора. Самоубийството, например. Това бе по-лошо. Той се качи на горния етаж и влезе под душа.

По-късно следобед той позвъни на Мери. Майка й вдигна телефона и хладно каза, че ще отиде да я повика. Самата Мери, обаче, звучеше почти радостно.

— Здравей, Барт. Честита Коледа предварително.

— Честита и на теб.

— Казвай, Барт.

— Ами, имам малко подаръци… дребни неща… за теб, за племенниците. Мислех си дали няма да можем да се видим някъде, за да ти ги дам. Не съм опаковал играчките за децата.

— С удоволствие ще ги опаковам. Но нямаше нужда да купуваш нищо. Все пак, не работиш.

— Но… работя по въпроса — каза той.

— Барт,… направи ли това, за което говорихме тогава?

— За психиатъра ли?

— Да.

— Обадих се на двама. Единият няма свободен час чак до юни. Другият ще е на Бахамските острови до края на март. Каза, че след това можел да ме прегледа.

— Как се казваха тези лекари?

— Имената им? О, Мери, трябва да погледна в тефтера си, за да ти кажа. Адамс, мисля, че беше първият. Никълъс Адамс…

— Барт, — каза тя тъжно.

— Може да е бил и Аренс — каза той отчаяно.

— Барт — повтори тя.

— Добре — каза той. — Ако искаш ми вярвай. Ти и без това ми нямаш доверие.

— Барт, ако само бе…

— Кажи за подаръците. Обадих се за подаръците, не за проклетия шарлатанин.

Тя въздъхна:

— Донеси ги в петък при мен. Ще ги…

— И родителите ти да извадят Чарлз Менсън15 от затвора, та да ме посрещне на вратата, така ли? Нека да се срещнем на неутрален терен.

— Няма да бъдат тук — каза тя. — Ще заминават при Джоана за Коледа.

Джоана бе всъщност Джоана Сейнт Клер, братовчедката на Джийн Келъуей, и живееше в Минесота. Двете с Мери бяха добри приятелки от детинство (не бе ли това последно безгрижно време някъде между войната от 1812 и нашествието на Конфедерацията, помисли си той) и през юли Джоана бе получила удар. Тя все още не можеше да се възстанови, но му бе казала, както и на Мери, че според лекарите, може да, си отиде всеки момент. Това сигурно е интересно, да си носиш бомба с часовников механизъм в собствената си глава. Хей, бомбо, днес ли ще е? Хайде, моля те, нека друг път. Не съм довършила още новия роман на Виктория Холт.

— Барт? Чуваш ли ме?

— Да. Бях се замислил.

— Един часа удобно ли е?

— Добре.

— Нещо друго от теб?

— Не.

— Ами…

— И умната, Мери.

— Добре, Барт. Чао.

— Довиждане.

Те затвориха и той отиде в кухнята да си налее нещо за пиене. Жената, с която току-що бе говорил по телефона, не бе същата жена, която преди по-малко от месец, на този диван, го бе молила през сълзи да й обясни приливната вълна, която бе направила на пух и прах подредения й живот, сривайки до основи построеното през последните двайсет години от него. Трудно бе да се повярва. Той поклати глава при мисълта за това, както би сторил и ако чуеше по радиото, че Исус е слязъл от небето на огнена колесница и е взел със себе си Ричард Никсън в рая. Тя се бе стегнала. Нещо повече: тя се бе превърнала в човека, който той трудно вече си спомняше; полумомичето-полужената, която той даже не бе опознал. Подобно на археолог тя бе изкопала тази своя същност и макар да бе малко схваната в ставите от продължителното бездействие, тя очевидно бе напълно пригодна за ползване. Ставите щяха да се отпуснат и новата-стара личност щеше да стане спокойна жена, може би малко уплашена от рязката промяна, но не и сериозно наранена. Той я познаваше, може би по-добре, отколкото тя предполагаше, и единствено по гласа й можа да се убеди, че тя се доближава все повече и повече до идеята за развод, идеята за пълна раздяла с миналото — така че, то, цялото да бъде отсечено като с тесла от нея, но без тази операция да остави и следа от накуцване в походката й. Тя бе на трийсет и осем години. Половината й живот бе пред нея. Нямаше опасност катастрофата на техния брак да остави безсмислено осакатени деца. Той нямаше първи да предложи развод, но ако тя го стореше, щеше да се съгласи. Завиждаше й за новата жена, открила в себе си, и за новата й красота. И ако след десет години, този брак за нея щеше да бъде като дълъг тъмен коридор, извел я в крайна сметка под слънцето, той щеше да съжалява за това, но без да я обвинява за нещо. Не, той не можеше да я обвинява.

21 декември, 1973 г.

Вече беше й дал подаръците в златисто боядисаната трапезария и последвалият разговор вървеше мъчително и неловко. Никога не бе оставал сам с нея в тази стая и все му се струваше, че би трябвало да се помилват. Когато се замисли, реши, че това е само закъснял с двайсетина години порив на момчето, върнало се за ваканция от колежа, което той отдавна бе престанал да бъде.

— Боядисала си косата си по-светла? — попита той.

— Съвсем леко — каза тя, свивайки рамене.

— Отива ти. Изглеждаш по-млада.

— А ти започваш леко да побеляваш по слепоочията, Барт. Така изглеждаш по-важен.

— Глупости. Ставам само още по-жалък.

Тя се засмя, малко пресилено, и погледна към подаръците на малката маса отстрани. Той бе завил нейната брошка, а останалите неща бе оставил за нея. Куклите гледаха безизразно към тавана, очаквайки нечии детски ръце да им вдъхнат живот.

Той се вгледа в Мери. Улови погледа й за момент и помисли, че тя изведнъж ще изрече решаващите думи, което го изплаши. В този момент птичето на часовника изскочи иззад вратичката си и обяви, че е един и трийсет следобед, при което и двамата подскочиха и се засмяха. Моментът бе отминал. Той стана, така че да не го дочака отново. Спасен от едно „ку-ку“, помисли си той. Добре звучи.

— Трябва да тръгвам — каза той.

— Имаш среща?

— Събеседване за една работа.

— Наистина ли? — каза тя, видимо доволна. — Къде? При кой? Колко?

Той се засмя и поклати глава.

— За този пост кандидатстват още десетина души и всичките са с не по-лоши шансове от мен. Ще ти кажа като започна.

— Надут както преди.

— Разбира се.

— Какво ще правиш на Коледа, Барт? — На лицето й бе изписана загриженост и някаква тържественост, което внезапно го накара да си помисли, че преди малко е щяла да му предложи коледна вечеря, а не предновогодишен развод. Божичко! Той почти се засмя от радост.

— Ще хапна вкъщи.

— Можеш да дойдеш тук — каза тя. — Ще сме само двамата.

— Не — каза той замислено и после добави по-твърдо, — по-добре да не идвам. По празници чувствата често излизат извън контрол.

Тя също кимна замислено.

— И ти ли ще си сама тук?

— Може да отида у Боб и Джанет. Но, сигурен ли си, че не искаш да дойдеш тук?

— Да.

— Ами, тогава… — не довърши тя, но изглеждаше облекчена.

Изпрати го до вратата, където си размениха една хладна целувка.

— Ще ти се обадя.

— Да не забравиш.

— И поздрави Боби от мен.

— Добре.

Той бе преполовил пътеката към колата си, когато тя извика:

— Барт! Барт, почакай малко! Той се извърна почти уплашено.

— Щях да забравя — каза тя. — Уоли Хемнър се обади и ни покани на новогодишното си парти. Съгласих се от името и на двама ни. Но, ако не искаш…

— Уоли? — смръщи се той. Уоли Хемнър бе може би единственият им приятел, живеещ извън техния район на града. Работеше за една местна рекламна агенция. — Той не знае ли, че сме… разделени?

— Знае, но нали го познаваш Уолт. Подобни неща не го впечатляват особено.

Тук тя бе права. Дори само при мисълта за Уолтър той обикновено се усмихваше. Уолтър, който вечно се кълнеше, че ще зареже рекламата и ще се отдаде на авангардна архитектура. Автор на мръсни стихчета и дори още по-мръсни пародии на популярни мелодии. Два пъти разведен и добре оскубан и двата пъти. Понастоящем импотентен, ако можеше да се вярва на клюките, а според него в този случай можеше. От колко време не се бяха виждали с Уолт? Четири месеца? Шест месеца? Отдавна.

— Това може да е интересно — каза той и чак тогава друга мисъл помрачи челото му.

Тя я прочете по лицето му, само както тя можеше и каза:

— Няма да има хора от пералнята.

— Те се познават със Стийв Орднър.

— Е, да, но точно него… — тя сви рамене, за да покаже, че едва ли той ще бъде поканен, и се хвана за лактите леко потрепервайки. Температурата навън бе паднала до минус четири градуса.

— Ти, по-добре се прибирай — каза той. — Ще замръзнеш.

— Искаш ли да дойдеш?

— Не зная. Ще помисля. — Той я целуна пак, този път по-силно и тя, отвърна на целувката му. В миг като този, бе готов да съжалява за всичко, — но и от съжалението бе вече клинично отдалечен.

— Весела Коледа, Барт — каза тя и този път той видя, че тя тихо плаче.

— Догодина ще е по-добре — каза той успокоително, но без да може да открие някакъв смисъл в думите си. — Бягай вкъщи, преди да си хванала пневмония.

Тя влезе в къщата, а той тръгна с колата, като продължаваше да си мисли за новогодишното парти на Уоли Хемнър. Реши, че ще отиде.

24 декември, 1973 г.

Той намери една малка работилница в Нортън, където се съгласиха да му сменят задното стъкло за деветдесет долара. Когато запита майстора дали ще работи в деня преди Коледа, той му отвърна:

— Ааа, не се отказвам. Пари да ми дават, не оставам вкъщи.

По пътя към работилницата бе спрял до една пералня на самообслужване и бе сложил дрехите си в две машини. По навик завъртя барабаните, за да види в какво състояние бяха ремъците и после внимателно разпредели дрехите си така, че при центрофугирането, пералните да не изключат автоматично от претоварването. Спря се, леко усмихнат. Човек може и да излезе от пералня, Фред, но пералнята от човека — не. Нали, Фред? Фред? Е, върви на майната си, тогава.

— Сериозна дупка — каза майсторът, надничайки през пропуканото под формата на паяжина стъкло.

— Снежна топка — каза той. — С камък по средата.

— Да — каза той. — Зверчета малки.

Когато прозорецът беше готов, той се върна обратно в пералнята, сложи дрехите си в сушилната машина и пъхна трийсет цента в отверстието. Седна и взе оставения от някой вестник. Единственият клиент в пералнята, освен него, бе някаква млада жена с изнурен вид и очила с телени рамки. По червеникавата й коса имаше и руси кичури, а в ръцете си държеше малко момиченце, което бе побесняло.

— Искам си шишенцето!

— По дяволите, Рейчъл…

— ШИШЕНЦЕТО МИ!

— Татко ще те натупа, като се върнем вкъщи — обеща решително младата жена, — после — направо в леглото.

— ШИШЕЕЕЕЕТО МИ!

Защо й трябва на млада жена да си боядисва косата на кичури, помисли си той и хвърли поглед на вестника. Заглавието беше: ПО-МАЛКО ПОКЛОННИЦИ ВЪВ ВИТЛЕЕМ. ИЗКАЗВАТ СЕ ОПАСЕНИЯ, ЧЕ НА ЗЕМЯТА ЩЕ СЕ СТОВАРИ БОЖИЯТ ГНЯВ. В долната част на първа страница, кратко съобщение привлече вниманието му и той го прочете бавно:

УИНТЪРБУРГЕР ЗАЯВЯВА, ЧЕ ВАНДАЛСКИ АКТОВЕ НЯМА ДА БЪДАТ ТЪРПЕНИ. Виктор Уинтърбургер, кандидатът на Демократическата партия за депутатското място на покойния Доналд П. Неш, който загина в автомобилна катастрофа в края на миналия месец, заяви вчера, че актове на вандализъм, подобни на този, с който миналата сряда бяха причинени щети за близо 100 000 долара на строителната площадка на магистрала 784, не могат да бъдат толерирани в „един цивилизован американски град“. Изявлението на Уинтърбургер бе направено по време на официална вечеря на Американския легион, за което кандидатът получи овации на крака.

„Виждали сме какво става по другите градове, каза Уинтърбургер, обезобразените автобуси, влакове от метрото и сгради в Ню Йорк, строшените прозорци и вандалски порутените училища в Детройт и Сан Франсиско, рушене на обществени сгради, музеи, галерии. Ние не можем да допуснем най-великата страна на света да бъде прегазена от хуни и варвари.

Полицията бе извикана в района на строителните работи до ул. «Гранд», когато няколко експлозии и пожари са били забелязани от…“ (продължава на стр. 5)

Той сгъна вестника и го постави върху купчината омазнени списания. Пералнята бръмчеше ли бръмчеше с ниската си приспивна песен. Хуни. Варвари. Те бяха хуните. Те събаряха, късаха и изхвърляха хората от домовете им, унищожавайки живота им с един замах, както момче би разбило с ритник малък мравуняк…

Младата жена повлече навън от пералнята дъщеря си, която продължаваше да плаче за шишето си. Той притвори очи и задряма, докато чакаше сушилнята да завърши цикъла си. След няколко минути той скочи като ужилен с впечатлението, че чува камбаните на пожарната команда, но се оказа, че това бе само някакъв Дядо Коледа от Армията на спасението, който бе заел мястото си пред входа на пералнята. На излизане от залата, той хвърли всичките дребни монети от джоба си в кутийката на Дядо Коледа.

— Бог да ви благослови — каза Дядо Коледа.

25 декември, 1973 г.

Телефонът го събуди около десет сутринта. Той с мъка вдигна слушалката на деривата в спалнята си, намести я на ухото си, където бодрият глас на жена от телефонната централа го събуди:

— Ще приемете ли обаждане за ваша сметка от Оливия Бренър?

Все още сънен, той само успя да промълви:

— Какво? Кой? Още спя.

Някъде в далечината, познат глас отвърна „По дяволите“ и той се сети:

— Да, приемам обаждането — каза той. Беше ли тя вече затворила? Той се облегна на лакътя си, като че ли да види по-добре. — Оливия? Ти ли си?

— Говорете, моля — заглушиха безогледно отговора от пощата.

— Оливия, ти ли си?

— Аз съм. — гласът й идваше отдалеч и пращеше.

— Радвам се, че се обаждаш.

— Аз пък мислих, че ще откажеш разговора.

— Едва ставам. Къде си? В Лас Вегас ли?

— Да — каза тя равно. Отговорът й бе изречен някак скучно и властно. Думата падна като талпа на циментов под.

— Е, как е там? Как я караш?

Въздишката й бе толкова дълга и тежка, че му се стори почти като хълцане в плач без сълзи.

— Можеше и да е по-зле.

— Защо?

— Срещнах един тип през втората… не, третата… ми нощ тук. Отидох на някакво парти и там така се подредих…

— С наркотици? — запита той предпазливо, добре осъзнавайки, че тя се обаждаше отдалеч, а властта имаше уши навсякъде.

— С наркотици — повтори тя ядосано. — Разбира се, че бе с наркотици. И то лоши, пълни с отрови и… Мисля, че бях и изнасилена.

Последната дума съвсем не се чу, така че той трябваше да попита:

— Какво?

— Изнасилиха ме — изкрещя тя толкова силно, че слушалката изкриви звука. — Това става, когато някой идиот реши да се прави на хипи в петък вечерта и започне да си играе на „скрий ми салама“, докато мозъка ти виси някъде по стената зад теб. Изнасилване, знаеш ли какво значи това?

— Зная — каза той.

— Глупости, знаел.

— Имаш ли нужда от пари?

— Защо ме питаш? Не мога да те изчукам по телефона. Не мога и чекия да ти направя.

— Имам малко пари — каза той. — Мога да ти ги изпратя. Затова питам. — Инстинктивно той усети, че просто говори успокоително, но и бавно, и нежно, така че тя да го чуе.

— Да, да.

— Имаш ли адрес?

— „До поискване“, това ми е адресът.

— Не си ли намери някой апартамент?

— Да, с една друга повлекана като мен си намерихме нещо такова. Пощенските кутии са счупени. Няма значение. Задръж си парите. Намерих си работа. Майната му, смятам да зарежа всичко и да се върна. Това е. Честита Коледа.

— Какво работиш?

— Правя хамбургери в една закусвалня. Има ротативки в коридора и цяла нощ разни там дърпат ръчките и ядат хамбургери. Цяла нощ. Като ти свърши смяната, преди да тръгнеш само трябва да обършеш ръчките, защото всичките са омазнени с кетчуп и горчица. Да не ти говоря за клиентите. Всичките са дебели като свине. Или са загорели, или имат изгаряния. Ако не искат да те чукат, за тях си само част от мебелировката. Получих предложения и от двата пола. Слава Богу, съквартирантката ми е като хладилник що се отнася до секса. Не… по дяволите, защо ти ги разправям тези? Не знам даже за какво ти се обадих. Като ми платят в края на седмицата ще тръгна на стоп за някъде.

Той се чу как казва:

— Изкарай един месец преди това.

— Какво?

— Не се предавай. Ако се откажеш сега, после винаги ще се питаш защо изобщо си тръгнала за там.

— Ти трябва да си играл футбол в гимназията. Така ли?

— Дори и вода не съм им носил на футболистите.

— Е, какво знаеш тогава.

— Зная, че смятам, да сложа край на живота си.

— Ти даже… Какво каза?

— Смятам да сложа край на живота си — повтори той. Каза го спокойно. Вече не мислеше, за това, че разговорът е междущатски и за хората, които може би го подслушваха — полицията, Белия дом, ЦРУ, ФБР. — Захващам по нещо и нищо не излиза. Сигурно защото съм малко престарял, за да успея. Преди няколко години се случи нещо, за което знаех че е лошо, но не предполагах, че ще свърши зле и за мен. Мислех си, че то просто е станало, ще го преживея и толкоз. Но всичко вътре в мен са разпада. И ми омръзна. Не върша нищо.

— Да не би да си болен от рак? — прошепна тя.

— Така ми се струва.

— Трябва да отидеш в болница, да…

— Това е рак на душата.

— Ти се спъваш в собственото си его, човече.

— Може и така да е — каза той. — Няма значение. Каквото и да правим, всичко е на мястото си и ще завърши, както съдбата реши. Само едно нещо ме притеснява — понякога имам чувството, че съм герой от някой роман на слаб писател и той вече е предрешил как и защо ще завърши книгата. Но, не е зле така да се приемат нещата, по-лесно е, отколкото да речем да хвърляш вината на Бог — пък и какво е направил Той за мен, все пак? Не е Той виновен, ами този лош писател, в него е грешката. Той ме лиши от сина ми, като му написа на страницата мозъчен тумор. Това беше в първа глава. Със или без самоубийство, каквото трябва ще стане точно преди епилога. Глупава книга.

— Виж — каза тя уплашено. — Ако във вашия град има от тези телефонни номера, „Избери при нужда“, може би било добре…

— Те не могат да направят нищо за мен — каза той. — Пък и няма смисъл. Искам на теб да помогна. Огледай се около себе си и се стегни малко, преди съвсем да се кефнеш. Зарежи наркотиците, ти сама каза, че ще ги зарежеш. Преди да се обърнеш, ще удариш четирийсетте и тогава няма да имаш особено богат избор.

— Не, не мога да трая това място повече. Някъде другаде…

— Навсякъде е едно също, освен ако промяната ти действа зле. Няма го вълшебния град, където всичко да си дойде на мястото в главата ти. Ако ти е тъпо, всичко, което виждаш също е тъпо. Знам това. Заглавията във вестниците, дори табелите по пътя, навсякъде пише: така си е, Джорджи, издърпай щепсела. И с това ще свърши.

— Слушай…

— Не, ти ме чуй. Отпуши си ушите. Остаряването е като да караш през сняг, който става все по-дълбок и по-дълбок. Ако пък случайно излезеш на равно, оказва се заледено и започваш да се въртиш. Това е животът. Няма снегорини, които да дойдат и да те изровят. Спасителният ти кораб просто няма да дойде, малката. Няма и лодки, за никого. Никога няма да спечелиш в тази надпревара. И не мисли, че някъде скрита камера те следи и някой те гледа как се бориш. Това е. Друго няма. Толкоз.

— Ти си нямаш представа какво става тук! — проплака тя.

— Така е, но знам какво става тук.

— Нямаш власт над живота ми.

— Ще ти изпратя петстотин долара. До Оливия Бренър, До поискване, Лас Вегас.

— Няма да съм тук. Ще ти ги върнат.

— Няма. Защото няма да си впиша адреса.

— Хвърли ги тогава.

— Опитай се да си намериш по-добра работа с тях.

— Не.

— Тогава, си обърши задника с тях — каза той и затвори телефона. Ръцете му трепереха.

Пет минути по-късно телефонът отново иззвъня.

— Ще приемете ли раз…

— Не. — каза той и затвори.

Телефонът иззвъня още два пъти през този ден, но и двата пъти вече не беше Оливия.

Към два часа следобед Мери се обади от къщата на Боб и Джанет Престън. Боб и Джанет, които винаги му напомняха за Фред и Уилма Флинтстоун. Как бе той? Добре. Лъжа. Какво готвел за коледната вечеря? Щял да ходи до магазина за специалитети тази вечер, та пуйката да е с всички възможни подправки. Още една лъжа. Не би ли желал да дойде там? Джанет имала тонове ядене в повече и с радост би го поканила. Не, не бил и гладен в момента. Това вече бе истина. Чувстваше се зле и моментна прищявка го накара да каже на Мери, че ще дойде на партито на Уолтър. Това изглежда я зарадва. Знаеше ли той, че Уолт бе предупредил всеки да си носи сам пиенето? Ами, нима Уоли Хемнър някога е поил гостите си? запита той и тя се засмя. Затвориха телефона, той се върна и седна пред телевизора с чаша в ръка.

Телефонът звънна отново в седем и половина, а по това време, той се бе вече насвяткал до попикаване.

— Ло? — вдигна той слушалката, забравил учтивостта си някъде в алкохола.

— Доус?

— Същийът. Коитам?

— Маглиоре, Доус. Сал Маглиоре.

Той премигна и се вторачи в чашата си. Погледна цветния телевизор Зенит, където течеше филма „Вкъщи за празника“. Беше за някакво семейство, събрало се в къщата на умиращия им баща в Коледната вечер, а някой ги убиваше един по един. Съвсем като за Коледа.

— Господин Маглиоре, — каза той, като внимателно процедираше с непослушния си език. — Весела Коледа, сър. И всичко най-хубаво през новата година.

— Ах, ако знаеш само как ме е страх от 74-а — каза Маглиоре замислено. — Това ще е годината, в която петролните крале ще превземат страната, Доус. Почакай само и ще видиш. А пък, ако не ми вярваш, погледни ми продажбите за декември. Оня ден продадох един Шевролет Импала, автомобил — мечта, а го продадох за хиляда долара. Хиляда долара. Не ми ли вярваш? Четирийсет и пет процента спад в оборота спрямо миналата година. Виж, ако е за кола като Вегас — 71, всяка, до която се добера от тези, ще продам за 1500 — 1600 долара. Но къде са тези икономични коли, питам те, къде?

— Малките вървят, така ли? — запита той предпазливо.

— Те са като кафени кутийки Максуел хауз, не по-големи — извика Маглиоре. — Кибритени кутийки на колела! Само да погледнеш тази проклета машинка накриво и да кажеш абра-кадабра и или двигателят ще се разцентрова, или ауспухът ще падне, или воланът ще ти даде луфт. Пинто, Вега, Гремлин, всичките са един дол дренки — ковчези за самоубийци. И сега съм принуден да търся и да продавам тези таратайки на всеки срещнат, а един хубав Шевролет Импала ще излезе от гаража ми само ако го подаря, по дяволите, както стана оня ден. И ми казваш Честита нова година. Исусе! Марийо! Иосифе, дърводелецо!

— Това е само за сезона — каза той.

— Както и да е, не за това се обадих — отвърна Маглиоре. — Обадих се да ти кажа „моите поздравления“.

— Подзръвленийъ? — каза той искрено объркан.

— Знаеш. Пука-пука, бум-бум.

— Ааа, искаш да кажеш…

— Шшшт. Не по телефона, Доус. Умната.

— Няма. Пука-пука, бум-бум. Това беше добре — изкикоти се той.

— Ти го направи, нали, Доус?

— На теб и второто си име не бих издал. Маглиоре избухна в смях:

— Това беше добре. Бива си те, Доус. Може и да си куку, но си умен куку. Възхищавам ти се.

— Мерси — каза той и умно пресуши останалия в чашата си алкохол.

— Исках още да ти кажа още, че всичко тук върви според плана. Гръм и мълния.

— Какво?

Чашата, която държеше, се изплъзна от пръстите му и се търкули по килима.

— Тези работи минават през втори човек, Доус. Повечето — даже през трети. Работи се в брой, от началото до края, но всичко е по часовник.

— Ти си луд.

— Не съм. Просто рекох да ти кажа. И да знаеш, Доус, от някои неща няма отърване.

— Копеле гадно. Лъжеш. Защо си тръгнал да се обаждаш на хората навръх Коледа и да ги лъжеш?

— Не те лъжа. А играта започна ти, Доус. От тук нататък тя може да е само твоя.

— Не ти вярвам.

— Мръсен негодник си ти — каза Маглиоре. По гласа му личеше, че го съжалява искрено и това бе най-лошото от всичко. — Струва ми се, че и за теб новата година няма да е много добра — завърши той и затвори телефона.

Беше Коледа.

26 декември, 1973 г.

В пощенската кутия имаше писмо от тях (бе започнал да вижда дори непознатите хора в града по този начин — като местоимение в курсив, изписано разчекнато и злокобно като на плакат за филм на ужасите), като че ли за да потвърди казаното от Маглиоре.

Той го взе в ръка, оглеждайки гладкия бял служебен плик, докато съзнанието му се изпълваше с всички негативни емоции, които човек може да изпита: отчаяние, омраза, страх, гняв, мъка. Щеше без малко да скъса плика на малки късчета и да ги хвърли пред къщата, но после изведнъж разбра, че не може да стори това. Отвори плика, разкъсвайки го почти през средата и изведнъж осъзна, че беше измамен. Беше прекаран. Изигран. Унищожил бе машините им а те ги бяха заменили с нови. Чувстваше се като излязъл на сражение сам срещу китайската армия.

А играта започна ти, Доус. Оттук нататък тя може да е само твоя.

Другите писма досега не бяха адресирани лично до него и бяха от пътното строителство. Скъпи Приятелю, един голям кран ще дойде скоро при твоята къща. Очаквай с нетърпение този вълнуващ момент, докато НИЕ ПРАВИМ ГРАДА ТИ ПО-ХУБАВ!

Това писмо вече беше от градския съвет и бе адресирано лично до него. В писмото пишеше:

— Не — промърмори той. — Не можеш да ми го пожелаеш. Не можеш.

Той скъса, писмото на малки късчета и ги хвърли в кошчето за боклук.

Същата нощ, седнал пред телевизора Зенит, той потъна в спомени за това как двамата с Мери бяха разбрали преди почти четирийсет и два месеца вече, че Бог бе решил да прокара малка пътна мрежа през мозъка на техния син Чарли.

Името на лекаря бе Янгър. По дипломите, висящи в рамки по приятно боядисаните стени в кабинета му, можеха да се прочетат още по един ред букви след фамилното му име, но той бе разбрал със сигурност поне това, че Янгър е невролог; с бърз мозък и без заболявания.

Двамата с Мери бяха отишли при него по собствената му молба един топъл юнски следобед, деветнайсет дни, след като Чарли бе приет в болницата. Той беше приятен на вид мъж, на възраст около четирийсет и пет и физически в добра форма, вероятно в резултат на много голф, игран без електромобил за разходки по игрището. Кожата му бе придобила тъмнозлатист загар. Ръцете на доктора го бяха пленили. Бяха огромни и тромави на вид, но не спираха да се движат по бюрото — ту вземаха някой молив, ту запрелистваха бележника с програмата му, или играеха безцелно по сребърния поднос за писма, — и то с някаква гъвкава пъргавина, която на моменти отблъскваше.

— Синът ви има тумор в мозъка — каза той. Гласът му бе равен, без някаква интонация, но очите му ги наблюдаваха много внимателно, като че ли току-що бе хвърлил бомба със закъснител.

— Тумор — повтори Мери тихо, без да може да го разбере.

— Каква е опасността? — попита той лекаря. Симптомите се бяха развили през последните осем месеца. Най-напред главоболията, в началото — редки, но после — все по-чести. След това, двойните образи, които виждаше за известно време, особено след физическо натоварване. След това, и от което Чарли се срамуваше най-много, подмокрянето по време на сън. Те обаче не го бяха завели при семейния лекар, докато не настъпи онази кратка, но ужасяваща слепота в лявото му око, почервеняло като домат, и то така, че истинският му син цвят бе изчезнал. Семейният лекар го бе завел на изследвания, по време на които бяха се появили и останалите симптоми: тайнствени миризми на портокали и подострени моливи; безчувственост в лявата ръка; бълнуване.

— Зле е — каза Янгър. — Трябва да се подготвите за най-лошото. Неизлечимо е.

Неизлечимо.

Думата долетя през годините до него като току-що изречена. Никога не бе смятал, че думите могат имат вкус, но тази наистина имаше. Беше горчива, но и сочна в същото време, като мухлясал хамбургер съвсем леко изпечен.

Неизлечимо.

Някъде, обясняваше Янгър, дълбоко в мозъка на Чарли имало група увредени клетки, долу-горе с размера на орех. Ако тези клетки бяха отпред, или например, на масата, би било лесно да се смажат с един удар. Но те бяха скрити. Бяха дълбоко в плътта на съзнанието на Чарли и продължаваха да растат, като го правеха непонятен.

Един ден, скоро след като го бяха приели в болницата, бе посетил Чарли в стаята му по време на обедната си почивка. Говориха за бейзбол и по-точно за това дали ще могат да отидат да гледат финалите, ако градският отбор се класира.

Чарли тогава бе казал:

— Ако запазят добрите си мммммм ммммм ммммм добрите си пичъри ммммм нн ммммм отборът ммммм…

Той се бе навел напред:

— Какво има, Фред? Не се притеснявай. Очите на Чарли бяха изскочили диво напред.

— Фред? — прошепна Джордж. — Фреди… ? — Мамичкатипедерасткагрознакурвепскаидиотска! — изкрещя синът му от чистото бяло болнично легло. — Путколизецразнебитенсговненгъз…

— СЕСТРА! — бе изкрещял той, докато Чарли припадна. — ЗА БОГА СЕСТРА!

Същите онези клетки го бяха накарали да изприказва тези думи. Малко топче клетки, да кажем, колкото средноголям орех. Веднъж, нощната сестра каза, че близо пет минути крещял думата кученце. Пак клетките. Колкото орех от градината. Караха сина му да крещи като полудял хамалин, да си подмокря леглото, стягаха главата му в клещи, или не му дадоха през цялата първа гореща юлска седмица да си помръдне лявата ръка.

— Погледнете — бе казал д-р Янгър в онзи ясен, идеален за голф юнски ден и бе разтворил рулото с графиката на мозъчната активност на сина им. Извади и една графика от нормален, здрав мозък, но всъщност нямаше нужда. Той погледна това, което ставаше в главата на сина му и пак усети онзи горчив, но сочен вкус в устата си. На хартията неравномерно бяха изрисувани остри върхове и стръмни долини подобно на зле очертани шипове.

Неизлечимо.

А, видиш ли, ако това купче увредени клетки бе решило да порасне на повърхността на мозъка на Чарли, с една лека операция то би могло да се отстрани. Меко и леко, както казваха като деца. Но наместо това, то се бе образувало дълбоко навътре в мозъка и растеше с всеки изминат ден. При опит да се направи нещо със скалпел, лазер, или каквото и да е, мозъкът щеше да се превърне просто в една мръвка. Без подобен опит, скоро трябваше да поръчват ковчег за тяхното момче.

Д-р Янгър обясняваше всичко това доста общо, прикривайки безизходицата с мека пяна от термини, която и без това бързо щеше да падне. Мери продължаваше да клати глава недоверчиво и объркано, но той бе разбрал всичко добре и докрай. Първата му мисъл, светла и ясна, която после никога нямаше да си прости, бе: Слава Богу, че не се случи с мен. И странният вкус в устата му отново се появи и той започна да тъжи за сина си.

Днес — орех, утре — земното кълбо. Октоподът на неизвестността. Нелепата смърт на дете, на твой син. Какво имаше за разбиране?

Чарли умря през октомври. Нямаше драматични последни думи. Беше прекарал в кома три седмици.

Той въздъхна и отиде в кухнята, за да си налее нещо за пиене. Навън тъмната нощ се спускаше равномерно по всички прозорци. Сега, когато Мери я нямаше, къщата му изглеждаше напълно опустяла. Непрекъснато се препъваше в нещо от себе си — снимка в някое чекмедже, стария си анцуг в един шкаф на горния етаж, чифт стари чехли под бюрото. Щеше да е лошо, много лошо, ако това продължи.

Никога не бе плакал за Чарли след смъртта му; дори на погребението. Мери бе плакала много. Седмици наред, може би. Очите й бяха вечно подути. Но в крайна сметка, именно тя бе успяла да го преживее.

Чарли бе оставил рани и по нея, това бе неоспоримо. Външно, белезите си бяха останали. Мери от преди и след това. Преди, тя никога не би вдигнала чашка, освен ако обстоятелствата не го изискваха в полза на кариерата му. Обикновено, на събирания вземаше слаб коктейл с водка и го разнасяше със себе си цяла вечер. Ако бе сериозно настинала, можеше и да изпие един грог с ром. Толкоз. След това, тя обикновено си правеше с него по един коктейл след работа в късния следобед и винаги пийваше по нещо преди лягане. Това никой не би нарекъл сериозно пиене, без махмурлук и повръщане в банята, но то беше повече, отколкото преди. Част от защитната пяна. Без съмнение, точно каквото докторът би й препоръчал. Преди тя много рядко би заплакала по някакъв дребен повод. След това, правеше това често и винаги сама. Ако бе изгорила вечерята. Ако се чувстваше зле. Когато веднъж в мазето изби вода, помпата замръзна и печката даде на късо. Преди, тя се увличаше по фолк музика — по белите певци на фолк и блус като Ван Ронк, Гери Дейвис, Том Ръш, Том Пакстън, Спайдър Джон Корнър. След това интересът й просто угасна. Изглежда пееше нейни си блусове и огласяше тъгата си на някакъв вътрешен микрофон. Бе спряла да говори, че трябва да отидат на екскурзия до Англия, ако го повишат в службата. Започна сама да си прави косата вкъщи и вече редовно я виждаше да стои пред телевизора с ролки на главата. А именно нея съжаляваха приятелите им, и може би с право, помисли си той. Той искаше да се самосъжалява и го правеше, но винаги тайно. Тя бе успяла да покаже нуждата си и да се възползва от предложеното й облекчение и това, в крайна сметка, я бе спасило. Това й бе спестило дългите размисли, които го държаха буден до късно през нощта, докато тя бе унесена в сън след вечерното си питие. А докато тя спеше, той размишляваше над факта, че на този свят малко топче клетки, не по-голямо от орех, можеше да отнеме живота на един син и да го изпрати в небитието завинаги.

Той никога не бе й завидял за това, че успя да се съвземе или за уважението, с което се отнасяха към нея другите жени. В техните очи тя беше като морски вълк с дълбок белег по лицето за младия юнга и внушаваше респекта, който непреживелите злото винаги са готови да отдадат на тези, които са го превъзмогнали. Тя бе излежала присъдата си в ада, заради смъртта на Чарли и останалите жени знаеха това. Но тя бе успяла и да излезе оттам. Имаше Преди, имаше Ад, имаше След това, имаше дори и Още по-след това, когато тя се върна към два от четирите клуба, в които членуваше и започна да се занимава с макраме (той пазеше колана, който му бе изплела красиво от въже със сребърна тока по средата, гравирана с Б. Дж. Д. ), както и да гледа телевизия следобед — блудкавите сериали и Мърв Грифин с неговите знаменитости.

А сега какво? почуди се той, докато се връщаше в дневната. Най след това ли идваше? Така изглеждаше. От пепелта, която така жестоко бе раздухал се изправяше нова, цяла жена. Морският вълк с дълбокия белег помнеше преживяното, но вече имаше ново лице. Само фасада? Не. Фасадата бе предназначена за околните. Под нея лежеше промяна.

При него всички рани бяха нанесени отвътре. През дългите безсънни нощи той ги бе проучил една по една, подредил ги бе в каталог, с прилежността на болен, търсещ следи от кръв по изпражненията си. Беше мечтал да види как Чарли ще играе бейзбол в мач от Детската лига. Бе желал да получава сведения за успеха му в училище и да си блъска главата над тях. Бе искал да му каже, че може да си избере сам стая в къщата. Бе искал да се притеснява за момичетата, с които щеше да се вижда, за приятелите, които щеше да има, за младежките му проблеми. Искаше да види в какво ще се превърне синът му и дали те двамата щяха да си останат влюбени един в друг завинаги, както си бяха, докато лошите клетки с големина на орех не ги бяха разделили, подобно на хищна жена.

Мери бе казала, Той бе твой.

Това беше истина. Бяха си паснали така добре, че имената им се превръщаха в нелепост, дори местоименията ставаха неприлични. Затова станаха Джордж и Фред, водевилен тандем, Лаурел и Харди срещу останалия свят.

И ако топче увредени клетки можеше да унищожи всички тези неща, които бяха толкова дълбоко лични, че никога да не могат да се обяснят с думи, толкова лични, че човек трудно се престрашаваше да ги признае пред себе си, какво му оставаше на този свят? Как можеше да се вярва в живота отново? Как можеше да му се придава някаква важност, по-голяма от петъчно дерби по разчистване на терени?

Всичко това отдавна бе вътре в него, но той никога не бе предполагал, че то може да го промени така неусетно, така дълбоко и необратимо. И сега всичко бе излязло навън, подобно на някаква грозна повърната върху маса каша, воняща на стомашни сокове, пълна с несмлени бучки храна. И ако животът бе само едно петъчно дерби по разчистване на терени, нима нямаше да е оправдано, ако човек скочи от моста? Но какво идваше след това? Животът изглежда бе само приготовление за ада.

Видя, че бе изпил питието си още в кухнята. Беше се върнал в дневната с празна чаша в ръка.

31 декември, 1973 г.

Бе само на две пресечки от къщата на Уоли Хемнър, когато бръкна в джоба на палтото си, за да види дали няма ментолови бонбонки Кенъда минтс. Бонбонки нямаше, но извади от джоба си малко пакетче алуминиево фолио, което леко отразяваше зелените светлини по таблото на колата. Изгледа го озадачено и разсеяно и вече бе готов да го хвърли в пепелника, когато си спомни какво представляваше.

Гласът на Оливия повтори в главата му: От серията мескалин. Продукт номер четири. Много е твърд. Беше забравил за него.

Той остави малкото пакетче обратно в джоба на палтото си и сви по улицата на Уолтър. Паркирани коли и от двете страни на улицата я покриваха наполовина по дължина. Съвсем в стила на Уолтър — той никога не би паднал толкова ниско, че да събира хора просто на купон, когато може да организира и стълпотворение. Принципът на „Прагът на удоволствието“ — така го бе кръстил Уоли. Той твърдеше, че някой ден ще патентова тази своя идея и ще публикува наръчник с инструкции за прилагането й. Според теорията на Уоли Хемнър, ако се съберат достатъчно много хора на едно място, доброто им прекарване става неизбежно — те просто прекрачват границата му по силата на многобройността си. Веднъж на чашка, когато Уоли бе навлязъл дълбоко в теорията си, той неволно я бе свързал с линчуването. „Ето, бе казал Уолтър гордо, Барт току-що потвърди, че съм прав.“

Той се зачуди какво ли прави Оливия в момента. Не се бе опитала да се обади отново, макар че ако бе позвънила, той вероятно щеше да се размекне и да приеме разговора. Може би бе останала във Вегас достатъчно дълго, за да получи парите, а след това бе взела автобуса за… къде? Мейн? Имаше ли случай някой посред зима да тръгне от Лас Вегас за Мейн? Със сигурност не.

Продукт номер четири. Много е твърд.

Той намести колата до тротоара, зад някакъв спортен модел Джи Ти Екс с черна линия по капака и излезе. Новогодишната нощ бе ясна, но мразовита. Студена луна висеше на небето отгоре като изрязана от дете хартия. Край нея щедро бяха разхвърлени многобройни звезди. Секретите в носа му замръзнаха и хванаха коричка, която се пропукваше, когато раздвижваше ноздрите си. Дъхът му димеше в бяло в тъмния въздух.

Той беше край третата къща преди тази на Уолтър, когато чу басите на стереограмофона. Наистина го бяха издули. Със или без „Прагът на удоволствието“, около всяко парти на Уоли имаше някакво тайнство. Дори и най-добрите намерения от сорта на „Ще се отбием само за малко“, завършваха с нощен престой и лудешко пиене, от което във всяка глава започваха да бият сребърни звънчета, които на следващата сутрин щяха да се превърнат в оловни камбани. И най-заклетите врагове на рокмузиката неизбежно се оказваха във вихъра на буги-буги, на фона на безкрайно дългата колекция от стари шлагери, която Уоли пускаше щом беше убеден, че всеки е достатъчно пиян, за да види в петдесетте и шейсетте години най-хубавото време от живота си. Всички пиеха и танцуваха, танцуваха и пиеха, докато изплезваха език като малки жълти кученца в празничен ден. В кухнята се раздаваха безброй целувки между половинки от различни семейства, безброй опипвания на квадратен сантиметър, безброй цветя бяха грубо откъсвани от саксиите и нежно подарявани някому, безброй иначе разумни хора, щяха да се събудят на първия ден от новата година, стенейки от махмурлук и с неясни спомени за това как снощи са подскачали на четири крака или са обещавали да кажат на шефа си някои важни истини. Уоли изглежда имаше способността да вдъхновява за подобни изпълнения без някакво усилие от своя страна, а просто поради това, че си е Уоли — и, разбира се, новогодишният купон бе и купонът на годината.

Той усети как прехвърля с поглед подредените коли, търсейки тъмнозелената Делта 88 на Стийв Орднър, но не можа да я види никъде.

По-близо до къщата, около мотива на баса в песента се включи и останалата част от групата, в която Мик Джагър крещеше: Оооо, деца, нужна е само една целувка, целувка, целувка… Всяка лампа в къщата светеше — по дяволите енергийната криза — освен, разбира се, в дневната, където при по-бавните парчета щяха да се движат плътно притиснати тела. Дори и на фона на силната музика той чуваше как поне сто гласа водеха петдесет различни разговора, като че ли Вавилон току-що бе паднал.

Помисли си, че ако бе лято, или дори есен, би било по-интересно само да стоиш отвън и да чертаеш графиката на цирка вътре, докато той се развихря до кулминацията си и после утихва. Внезапно, стреснат и изплашен, си представи как седи в градинката на Уоли Хемнър с руло хартия в ръце с неравните пикове и спадове по нея — запис на функциите на болния Купум. Той потрепери и сложи ръце в джобовете на палтото си, за да ги стопли.

Дясната му ръка отново намери малкото пакетче от фолио и той го извади. Интересно, но въпреки студът, който хапеше пръстите му с тъпите си зъби, той го разтвори. Вътре имаше малко лилаво хапче, достатъчно малко, за да остане в очертанията на нокътя на кутрето му. Много по-малко от един орех, да кажем. Нима нещо толкова малко можеше да го превърне в клинично луд, да го накара да вижда неща, които не съществуват, да мисли по начин, който никога не е познавал? Нима това можеше, с две думи, да наподоби всичко, което синът му бе изпитал по време на смъртоносната си болест?

Спокойно, почти разсеяно, той сложи хапчето в устата си. Нямаше вкус. И го глътна.

— БАРТ! — извика жената. — БАРТ ДОУС!

Тя бе с вечерна рокля с голи рамене и чаша мартини в ръката. Косата й бе черна, вдигната нагоре за случая, поръсена с имитация на скъпоценни камъни и прибрана с блестящо въженце.

Той бе влязъл през кухнята, която беше претъпкана с хора. Беше едва осем и половина: Ефектът на преливника още не бе задействал. Това беше друга част от теорията на Уолтър; с течение на времето, твърдеше той, все повече и повече гости щяха да мигрират и до най-отдалечените ъгълчета на къщата. „Центърът в случая далеч не събира масите“, бе казал мъдро Уоли и бе допълнил, „Т. С. Елиът — край на цитата“. Отново според Уоли, веднъж той бе намерил човек да броди на тавана му осемнайсет часа след края на последния купон.

Жената с черната рокля го целуна топло по устните, като добре развитите й гърди се притиснаха в него. Част от мартинито й падна на пода между тях.

— Здравей, — каза той, — коя си ти?

— Тина Хауърд, Барт. Не може да си забравил екскурзията на класа? — тя заклати дългия маникюр на показалеца си срещу носа му. — ЛОШО МОМЧЕ!

— Онази Тина? Божичко, ти си, наистина! — замаяна усмивка изгря на лицето му. Това бе друга характерна черта на купоните на Уолтър; хора от миналото ти се появяваха там като забравени снимки. Най-добрият ти приятел от квартала от преди трийсет години; момичето, което без малко да свали някога в колежа; някой, с който си работил в продължение на месец през лятото преди осемнайсет години.

— Само че вече съм Тина Хауърд Уолъс — каза жената с черната рокля. — Мъжът ми е някъде тук… наоколо… — тя се огледа леко из стаята; разля още малко от питието си и изпи останалото в чашата, преди и то да избяга от нея. — Точно сега ли трябваше да изчезне?

Тя го погледна топло и въпросително, а той почти не можеше да повярва, че това бе жената, благодарение на която за първи път бе докоснал плътта на другия пол — по време на екскурзията на деветите класове от гимназията Гроувър в Клийвлънд, преди сто години. Галейки гърдите й през памучната й моряшка фланелка в автобуса, когато минаваха край…

— Котърс стрийм — довърши той на глас. Тя се изчерви и се засмя:

— Спомняш си, значи.

По силата на неконтролиран рефлекс, без да иска, погледът му падна върху деколтето на роклята й и тя се запревива от смях. Той пак се усмихна безпомощно:

— Изглежда времето тече по-бързо, отколкото сме…

— Барт! — провикна се Уоли Хемнър над общата глъч на купона. — Хей, момче, радвам се, че успя да пристигнеш!

Той прекоси стаята от другия й край със също подлежащия на патентоване зигзаг „Партито на Уоли“, слаб мъж с очила в рогови рамки, вече оплешивял и с една от онези безупречно скроени ризи на тънки райета, които бяха на мода през 1962 г. Той стисна протегнатата ръка на Уолтър, чиято хватка бе, както винаги, желязна.

— Виждам, че си се запознал с Тина Уолъс — каза Уолтър.

— Ех, ако знаеш откога се познаваме — каза той и се усмихна неловко на Тина.

— И да не си казал на мъжа ми за това, момче лошо — пак се засмя Тина. — Извинете ме. Ще поговорим пак, Барт.

— Разбира се, каза той.

Тя изчезна зад групата хора, насъбрали се около отрупаната с ядене маса и влезе в дневната. Той кимна към нея и каза:

— Как ги подбираш, Уолтър? Това бе първото момиче, което някога докоснах. Тук е като в музей „Твоят живот“.

Уолтър скромно сви рамене:

— Всичко е част от Прага на удоволствието, Бартън, момчето ми — каза той и кимна към хартиената кесия, която той бе сложил под мишница. — Какво криеш там?

— Южен Комфорт. Тук има бира, нали?

— Естествено — каза Уолтър, но направи гримаса. — Наистина ли ще пиеш от тази бълвоч? Все си мислех, че си по скоча.

— Сам винаги съм си пил Комфорт. Тайно. А сега реших да се престраша и пред хора.

Уолтър се ухили:

— Мери е тука някъде. Оглеждаше се за теб. Налей си от пиенето и ще отидем да я намерим.

— Става.

Той си проби път през кухнята, като поздравяваше тези, които смътно си спомняше, че е виждал, и които го поглеждаха като че ли никога не са се срещали. Отговаряше и на поздравите на хора, лицата на които не си спомняше, но които го поздравяваха първи. Цигарен дим се виеше на облаци към тавана на кухнята. Долавяше безразборно по някоя фраза от разговорите около себе си, бодри и безсмислени, като среднощни предавания по радиото.

Фреди и Джим нямаха часови график, така че им каза, че майка му починала наскоро и ако продължи да пие така, никога няма да спре да плаче…

… като изстъргал боята отгоре, разбрал, че е намерил нещо наистина ценно, може би дореволюционно…

… и този образ един ден ми почука на вратата да ми предлага енциклопедии…

… голяма бъркотия; не иска да й дава развод заради децата, а ние като…

… страшно хубава рокля…

… че като отиде да плати сметката се строполи върху сервитьорката…

Пред печката и мивката бе опъната дълга маса с покривка, която вече бе плътно покрита с повече или по-малко пълни и празни бутилки и чаши. Пепелниците вече преливаха от угарки. В мивката бяха събрани три кофи за лед, пълни с топчета и кубчета. Над печката бе закачен голям плакат, на който Ричард Никсън седеше със слушалки на главата, а кабелът на слушалките му излизаше от задника на едно магаре. Отгоре пишеше: НИЕ ЧУВАМЕ ПО-ДОБРЕ!

Вляво някакъв мъж със закърпени на седалището широки панталони и с чаша във всяка ръка (водна чаша, пълна изглежда с уиски, и голяма халба с бира) разказваше виц на групата пред него.

— И влиза човекът в бара и маймуната сяда до него на бар плота. Поръчва си той бира и като му я донесли, попитал: „На кого е тази маймунка? Симпатяга е.“ А барманът отговоря: „А, тази ли? На пианиста е.“ Обърнал се човекът…

Той си наля питие и се огледа за Уолт, но той вече бе на вратата, за да поздрави някакви новодошли гости — млади мъж и жена. Мъжът носеше огромна шофьорска шапка, вързана под брадичката му, очила и едновремешна автомобилна куртка. На гърдите й пишеше: НЕ СЛИЗАМ ОТ КОЛАТА СИ. Няколко души вече се смееха гръмогласно, а Уолтър направо виеше. Каквото и да стоеше зад този екип, изглежда започваше отдавна.

— … и човекът казал на пианиста: „Знаете ли, че вашата маймуна току-що ми се изпика в бирата?“ А пианистът го погледнал и му отговорил: „Не, но ако изтананикате началото ще го докарам и това.“ Очакваният бурен смях. Мъжът с широките панталони отпи от уискито си и го загаси с глътка бира.

Той си взе питието и навлезе в затъмнената дневна, прокрадвайки се зад гърба на Тина Хауърд, преди тя да успее да го види, за да се впуснат в дългата игра на „Къде са те сега“. Струваше му се, че тя бе от тези жени, които знаеха до най-малки подробности съдбата на онези техни съученици, които имаха някакви проблеми — разводи, нервни кризи, присъди — докато останалите, които имаха повечко късмет, за нея не съществуваха.

Някой вече бе сложил на грамофона неизбежния албум с рокендроли от 50-те години и петнайсетина двойки се бяха впуснали в лудешко и слабо танцуване. Той видя Мери да танцува с висок слаб мъж, когото бе виждал, но не можеше да си спомни кога. Джак? Джон? Джейсън? Той поклати глава. Не можеше да си спомни името му. Мери бе с рокля, която никога не бе виждал по-рано. Цялата се закопчаваше отстрани и достатъчно копчета бяха оставени свободни, така че да се открива хубавата гледка на обутия й в найлонов чорап крак до над коляното. Той потърси в себе си някакво силно чувство — ревност, мъка, или дори обичайното желание — но не намери нищо. Отпи от питието си.

Тя обърна глава и го видя. Той вдигна ръка за поздрав и жест, който значеше: Завърши си танца спокойно, но тя спря да танцува и помоли и партньора си да дойде с нея.

— Радвам се да те видя, Барт — каза тя силно, за да може да бъде чута на фона на разговорите и музиката. — Помниш ли Дик Джейсън?

Барт протегна ръка и слабият мъж я стисна:

— Вие с жена си живяхте на нашата улица преди пет… не, седем години. Нали?

Джейсън кимна:

— Сега сме в Уилоууд.

Още един район на ново жилищно строителство. Напоследък бе станал много чувствителен по отношение на различните райони на града.

— Не е зле. Още ли работите в Пийлс?

— Не, започнах със свой бизнес. Два камиона. Ако вашата пералня има нужда от транспорт за химикали или…

— Вече не работя в пералнята — каза той и Мери леко се олюля, като че ли някой бе разровил стара рана в нея.

— Така ли? С какво се занимавате?

— Дребен бизнес — каза той и се ухили. — Не участвахте ли в онази стачка на независимите собственици на камиони?

Лицето на Джейсън, вече и без това потъмняло от алкохола, притъмня още повече.

— Участвах, по дяволите. И лично вкарах един колега в правия път. Знаете ли на каква цена дават газьола онези копелета в Охайо? 31,9! Това ми сваля бруто печалбата от дванайсет на девет процента. И от тези девет трябва да се покрие цялата поддръжка на камионите. Да не говорим за ограниченията. на скоростта сега…

Докато той се увличаше да разказва за проблемите на малкия транспортен бизнес в една страна, която внезапно бе попаднала в лапите на енергийната криза, Барт слушаше и кимаше на нужните места, като отпиваше от питието си. Мери се извини и отиде в кухнята да си налее чаша пунш. Мъжът с автомобилната куртка играеше комично чарлстон на фона на едно старо парче на Евърли Брадърс, докато хората наоколо се смееха и ръкопляскаха.

Съпругата на Джейсън, пълничко, здраво момиче с червена като морков коса се появи отнякъде и те се ръкуваха. Тя почти залиташе вече. Очите й бяха светнали като фарове на камион. Тя се усмихна несигурно и каза на Дик Джейсън:

— Да си призная, май почна да ми се повдига. Къде е тоалетната?

Джейсън я отведе натам. Той прекоси дансинга и седна на един от столовете отстрани. Беше свършил питието си. Мери така и не идваше. Някой сигурно я бе заприказвал, помисли си той.

Извади от вътрешния си джоб кутия цигари и запали една. Отдавна пушеше само на събирания. Като се има предвид, че до преди няколко години бе член на раковата бригада „Три кутии дневно“, смяташе това за постижение.

Бе изпушил наполовина цигарата си и още поглеждаше към вратата на кухнята в очакване на Мери, когато погледът му за миг падна върху пръстите на ръката му и той видя колко интересни изглеждаха те. Странно бе как показалеца и средния пръст на дясната му ръка знаеха точно как да държат цигарата помежду си, като че ли цял живот бяха пушили.

Мисълта бе толкова смешна, че той се усмихна.

Изглежда вече бе прекарал доста време в размисли за пръстите си, когато усети, че устата му има друг вкус. Не бе лош, но просто различен. Слюнката в нея като че ли е станала по-гъста. А краката му… краката си чувстваше като мармалад и въпреки това на тях им се искаше да подскачат в такт с музиката, като че ли това щеше ги отпусне и да ги накара отново да бъдат старите здрави крака.

Той се поуплаши, когато усети как тази мисъл, започнала така нормално се бе усукала и отклонила в неочаквана посока, като човек, изгубил се в голяма къща, и сега изкачващ голямо крррристално стълбище.

Ето, пак се повтори и това сигурно бе заради хапчето, което бе взел, да, хапчето на Оливия. Но не беше ли интересно да се произнася думата кристал по този начин? Кррррристал звучеше дрънчащо, като костюм от стъклени висулки.

Той се усмихна хитро и погледна цигарата си, която изглеждаше необикновено бяла, необикновено закръглена, и изобщо приличаше на необикновен символ на богатството и живота в Америка. Само в Америка цигарите бяха толкова вкусни. Той всмукна от нея. Прекрасно. Замисли се за всичките цигари в Америка, изсипвани от конвейерите на Уинстън-Салем, тоновете цигари, истинския рог на бялото, безкрайно димящо изобилие. Без съмнение, мескалинът действаше. Започваше да изпада в някакво непознато състояние. И ако хората научеха какво си бе мислил за думата кристал (по-точно кррристал), щяха да кимнат и да кажат в един глас: Да, той е луд. Съвсем се е побъркал. Куку бе друга хубава дума. Изведнъж му се прииска Сал Маглиоре да бе там. Двамата с Едноокия Сали щяха да обсъдят всички аспекти от дейността на Организацията. Щяха да си приказват за стари курви и за престрелки. Представяше си как той и Едноокия Сали хапваха лингуини в някой малък италиански ристоранте със стени в тъмни тонове, с насечени дървени маси и с мотиви от „Кръстника“ на грамофона. И всичко това в цветовете на луксозен Зенит, в които можеш да потънеш, да се изкъпеш като в разпенена вана.

— Крррррристал, — каза той тихо и се ухили сам на себе си. Стори му се, че отдавна седи там и си мисли за това — онова, но никаква пепел не се бе натрупала по цигарата му. Това го порази. Отново дръпна тютюнев дим.

— Барт?

Той вдигна поглед нагоре. Беше Мери със сандвич за него в ръката. Той й се усмихна.

— Седни. Това за мен ли е?

— Да — каза тя и му го подаде. Сандвичът бе триъгълен и малък с някакъв розов пълнеж по средата. Изведнъж му дойде наум, че Мери ще се уплаши и ще бъде ужасена, ако разбере, че се е дрогирал. Би извикала полиция, отряда за бързо реагиране, и Бог знае кой още. Трябваше да се държи нормално. Но мисълта да се държи нормално го накара да се чувства по-странно от всякога.

— Ще го хапна по-късно — каза той и сложи сандвича в джоба на ризата си.

— Барт, пиян ли си?

— Малко — каза той. Виждаше порите по кожата на лицето й. Не си спомняше някога да ги бе виждал толкова ясно. Всички тези малки дупчици, все едно Господ бе готвачът, а тя — някакъв пай. Той се захили и мръщенето й го накара да допълни: — Виж, не казвай на никой.

— Да казвам? — погледна го тя учудено намръщена.

— За Продукт 4.

— За Бога, Барт, какво си…

— Трябва да отида до тоалетната. Ще се върна — каза той и тръгна, без да поглежда към нея, но усещаше как смръщеното й чело излъчва вълни след него подобно вълните на микровълнова печка. И все пак, без да поглежда назад към нея, тя можеше и да не се досети. Сега вече, с най-хубавата от всички думи, нищо не бе невъзможно, дори изкачването на кррристални стълби. Той се усмихна топло. С думата бяха вече стари приятели.

Разходката до тоалетната някак си се превърна в одисея, в сафари. Шумът на купона бе навлязъл в някаква циклична фаза. УСИЛВАше се и ОТСЛАБВАше на всеКИ ТРИ СРИЧки и даЖЕ ГРАМОфонът праВЕШЕ СЪщото. Промърмори нещо на хората. с които му се стори, че се познаваше, но отказа да приеме предложения му гамбит под формата на разговор — само посочи към слабините си, усмихна се и продължи. Усети как оставя озадачени физиономии зад себе си. Колкото и да искаш, никога не можеш да отидеш на купон само с непознати, скара се той само на себе си.

Тоалетната беше заета. Наложи се да чака, както му се стори, няколко часа и когато най-после влезе, не можеше да уринира, въпреки че искаше. Погледна стената над клозетното казанче и тя се подуваше и спадаше в общия тритактов ритъм. Пусна водата, въпреки че не бе оставил и капка след себе си, в случай, че някой подслушва отвън и се загледа в спускащата се надолу вода. На дъното тя имаше зловещ розов цвят, като че ли човекът преди него бе пуснал кръв. Разстройващо.

Излезе от тоалетната и купонът го удари отново. Лица се появяваха и изчезваха пред него като балони във въздуха. Музиката все пак бе добра. Елвис пееше. Добрият стар Елвис. Давай, Елвис, давай.

Лицето на Мери изникна пред него и се задържа там със загрижен вид:

— Барт, какво ти е?

— Какво да ми е? Всичко е на ред — беше изненадан, смаян. Думите бяха излезли от него във визуална серия музикални тонове. — Имам халюцинации — каза той на глас, но това заключение бе предназначено само за него.

— Барт, какво си взел? — Мери вече изглеждаше уплашена.

— Мескалин — каза той.

— Божичко, Барт. Наркотици? Защо?

— Защо не? — отвърна той не за да оригиналничи, а защото това бе единственият отговор, който успя да намисли бързо. Думите отново излязоха от него под формата на ноти и този път на някои от тях се вееха знаменца.

— Искаш ли да те заведа на лекар?

Той я изгледа учуден и се задълбочи във въпроса й, за да види не криеше ли той някакви особени нюанси; ехо от Фройд, може би. Той се изкикоти отново и кикотът му пак затанцува пред него на кристални ноти по петолиния с тактове и паузи.

— Защо да искам да ходя на лекар? — каза той, избирайки внимателно всяка дума. Въпросителната бе като ключ сол. — Всичко е както тя каза. Нито твърде хубаво, нито твърде лошо. Но, интересно.

— Коя? — поиска да разбере тя. — Кой ти го каза? Откъде го взе?

Лицето й се променяше. Ставаше като на влечуго. Мери в ролята на полицейския детектив от евтин криминален филм, святкаща прожектор в очите на заподозрения — Хайде, Макконигъл, кажи как го искаш силно, или по-лекичко — но което вече бе по-лошо, тя започна да му напомня за разказите на X. П. Лавъркрафт, които бе чел като дете, разказите за Чуло Митос, в които нормални хора се превръщаха в риби или пълзящи създания по повелята на По-Старите. Лицето на Мери започна да се издължава и заприлича на змиорка.

— Няма значение — каза той уплашен. — Не можеш ли да ме оставиш на мира? Спри да се ебаваш с мен. Аз не ти се бъркам.

Лицето й се стегна от болка и тя отново се превърна в Мери, наранена, недоверчива и той започна да съжалява за стореното. Купонът лудееше някъде около тях.

— Добре, Барт — каза тя тихо. — Самоизмъчвай се по какъвто си искаш начин. Но не ме поставяй в неудобно положение. За това мога ли да те помоля?

— Разбира се, че м…

Но тя не дочака отговора му. Стана и влезе бързо в кухнята, без да поглежда към него. Той съжаляваше за станалото, но в същото време чувстваше и облекчение. Ами, ако някой друг се опиташе сега да го заговори? Той също щеше да разбере. Не можеше да говори нормално с хората, поне не в това състояние. Очевидно, дори не можеше да се преструва успешно на пиян.

— Ррррррийт! — каза той, изпускайки трептящото си „р“ през небцето си. Този път нотите изскочиха в права линия, всичките от един тон и с флагчета. Можеше цяла нощ да си прави ноти така и щеше да е напълно доволен. Но не и тук, където всеки момент някой можеше да дойде и да го обезпокои. Трябваше да остане сам, някъде, където да чува собствените си мисли. Купонът го караше да се чувства като застанал зад голям водопад. Трудно можеше да се мисли при цялата тази врява. По-добре щеше да е, ако можеше да намери някое тихо местенце със спокойни води. Можеше да има и радио, което да си пусне. Чувстваше, че малко тиха музика би помогнала на мисленето му, а имаше много неща, за които искаше да помисли. Много.

В същото време той започна да се убеждава, че хората вече тайно го наблюдават. Мери сигурно бе пуснала новината. Притеснена съм. Барт е на мескалин. Вестта вече се е пренесла от група на група. Те щяха да продължат да се преструват, че танцуват, пият, разговарят, но всъщност щяха да го наблюдават с крайчеца на окото си и да си шепнат по негов адрес. Знаеше, че така ще стане. Бе му кррристално ясно.

Някакъв мъж мина край него с пълна чаша алкохол, леко полюшвайки се. Той дръпна края на спортното му сако и прошепна дрезгаво:

— Какво си говорят за мен?

Мъжът му се усмихна глупаво и пращайки топъл дъх на уиски в лицето му каза:

— Каквото и да е ще си го запиша.

Най-после той успя да влезе в леговището на Уолтър Хемнър (не знаеше колко време бе минало, докато стигне дотам) и когато затвори вратата след себе си, шумът на партито благословено заглъхна. Започваше да се плаши. Наркотикът, който бе взел, продължаваше да му действа; дрогирането дори ставаше все по-силно. Струваше му се, че бе прекосил дневната за един миг, в следващия миг бе минал през тъмната спалня, където бяха нахвърлени палта, за още един миг бе минал по коридора. Герданът на нормалното съществование се бе скъсал и мънистата на действителността се бяха разпилели на всички страни. Последователността беше прекъсната. Чувството му за време бе ел деструкто. Ами ако никога вече не дойдеше на себе си? Ако останеше така завинаги? Дойде му наум да се свие и да се опита да проспи това състояние, но не знаеше дали ще успее да заспи. А ако успееше, Бог знае що за сънища щяха да го споходят. Лекомисленият, импулсивен начин, по който бе взел хапчето, сега го ужаси. Това не беше като да се напиеш; малкото зрънце на трезвеност, което мигаше и присветваше някъде в центъра на съзнанието му, онази част от него, която никога не се напиваше, тук не съществуваше. Заминал бе целият.

Но тук беше по-добре. Може би щеше да може да се вземе в ръце, тук на спокойствие. А, ако пощурееше, поне няма…

— Здравейте.

Той подскочи стреснат и погледна към ъгъла. На един от високите столове на Уолтър до библиотеката седеше човек с отворена книга на скута. Човек ли бе всъщност? В стаята светеше само една лампа, настолна, отляво на проговорилия. Светлината й хвърляше дълги сенки върху лицето му, толкова дълги, че очите му бяха като дълбоки пещери, а по бузите му бяха издълбани язвително подредени бръчки. За миг си помисли, че се бе натъкнал на Сатаната в леговището на Уоли Хемнър. После фигурата се изправи и той видя, че бе мъж, просто един мъж. Висок мъж, може би към шейсетте, със сини очи и нос, преживял многобройни дуели с бутилката. Но той не държеше чаша в ръка, нито пък имаше нещо за пиене на масата.

— Още един скитник, изглежда — каза човекът и протегна ръката си. — Фил Дрейк.

— Бартън Доус — каза той, все още замаян от уплахата си. Ръкуваха се. Дланта на Дрейк бе изкривена и белязана от някаква стара рана — изгаряне може би — но не му бе неприятно да я стисне. Дрейк. Името му звучеше познато, но не можеше да си спомни къде го бе чувал по-рано.

— Добре ли сте? — понита Дрейк. — Изглеждате малко…

— Дрогиран съм — каза той. — Взех малко мескалин и признавам си, хвана ме.

Той погледна към библиотеката и видя как тя ту излиза напред, ту се връща назад и това не му хареса. Твърде много наподобяваше биенето на гигантско сърце. Вече не искаше да вижда подобни неща.

— Разбирам — каза Дрейк. — Седнете. Разкажете ми за това.

Той погледна към Дрейк, леко учуден и после почувства огромно облекчение. Седна.

— Виждали ли сте мескалин? — попита той.

— Отстрани. Малко. Работя в едно кафене в града. Хлапаците, дето скитат по улиците, вземат по нещо… добре ли действа? — попита той учтиво.

— Добре и зле — каза той. — Много е… твърд. Точно тази е думата за случая.

— Да, наистина.

— Бях започнал да се плаша — той погледна през прозореца и видя как дълга небесна магистрала опасва черния купол на небето. Извърна поглед спокойно, но не се сдържа да не навлажни устните си с език.

— Кажете ми… колко време обикновено продължава това?

— Кога ви хвана?

— Хвана? — думата се отрони от устата му буква по буква и те паднаха една по една на килима, където и се разтвориха.

— Кога го взехте?

— Аа — към осем и половина.

— А сега е… — той погледна часовника си. — Десет и петнайсет.

— Десет и петнайсет? Толкова рано?

— Чувството за време просто изчезва, нали? — усмихна се Дрейк. — Предполагам, че към един и половина ще започнете да се оправяте.

— Наистина ли?

— Да, така мисля. В момента сте сигурно в кулминацията. Явяват ли се много образи?

— Да. Твърде много за мен.

— Да видиш неща, на които не е било съдено окото човешко да види — каза Дрейк със странна, крива усмивка.

— Да, наистина. Точно така — чувството му на облекчение, че е с този човек бе особено силно. Чувстваше се спасен. — С какво се занимавате, ако не смятаме приказките с хора на средна възраст, подхлъзнали се по наклонената плоскост?

— Добре казано — усмихна се пак Дрейк. — Повечето от тези, които се дрогират, загубват способността да говорят, или издават само някакви звуци. През повечето от вечерите съм в центъра „Избери при нужда“. Следобед през седмицата съм в кафенето, което споменах. Казва се „Заповядай, майко“. По-голямата част от клиентите са просяци и скитници. Сутрин просто се разхождам и говоря с моето паство, ако хората са излезли навън. Междувременно правя по нещо и в градския затвор.

— Свещеник ли сте?

— Наричат ме уличен поп. Много романтично. Внимавай, Малкълм Бойд. За известно време бях истински свещеник.

— Вече не сте?

— Напуснах църквата-майка — каза Дрейк. Каза го меко, но в думите му прозвучаха като някакъв страшен финал. Стори му се, че даже чу трясъка на затръшната завинаги железни врати.

— Защо я напуснахте?

— Няма значение — сви рамене Дрейк. — А какво стана с вас? Как стигнахте до мескалина?

— Даде ми го едно момиче на път за Лас Вегас. Добро момиче, мисля. Обади ми се на Коледа.

— За помощ?

— Така изглеждаше.

— Помогнахте ли й?

— Не зная — той се усмихна доволно. — Отче, разкажете ми за безсмъртната ми душа.

Дрейк потръпна:

— Не съм ви отче.

— Нищо.

— Какво искате да научите за „душата“ си?

Той погледна към пръстите на ръцете си. Само да пожелаеше и можеше от тях да извади светкавици. Това му даваше пиянско чувство за сила.

— Искам да зная какво ще стане с нея, ако се самоубия?

Дрейк се помести на стола си неудобно.

— Не може да се мисли за самоубийство, когато си дрогиран. Наркотикът говори в момента, не вие.

— Аз говоря — каза той. — Отговорете ми.

— Не мога. Не зная какво ще стане с душата ви, ако се самоубиете. Знам, обаче, какво ще стане с тялото ви. Ще изгние.

Стреснат от отговора, той пак погледна към ръцете си. Струваше му се, че те пращяха и се топяха пред погледа му, което му напомни за онзи разказ на Едгар Алън По, „Странният случай с М. Валдемар“. Каква нощ. По и Лавъркрафт. А, Гордън Пим, нещо от него? Или Абдул Алхазред, Лудият арабин? Той вдигна поглед, малко учуден и стреснат, но не истински сплашен.

— Какво прави тялото ви? — попита Дрейк.

— Хм? — намръщи се той, като се опитваше да вникне във въпроса.

— Дрогирането става на две места — в главата и в тялото. Вие ли ви се свят? Повръща ли ви се? Боли ли ви?

Той се консултира бързо с тялото си.

— Не — каза той. — Чувствам се просто… зает.

Засмя се на думата, а Дрейк се усмихна. Тази дума добре описваше начина, по който се чувстваше. Усещаше, че тялото му е много активно, макар и неподвижно. Доста леко, но не ефимерно. Всъщност, никога не се бе чувствал толкова плътен, толкова способен да усеща как умствените и физиологичните процеси у него се бяха съчетали в едно. Нямаше начин да се разделят. Не можеше едното да се обели от другото. От това изход нямаше. Интеграция. Ентропия. Мисълта озари съзнанието му като бърз тропически изгрев. Той седна да я огледа от всички страни, сварвайки я с настоящото си положение, опитвайки се да стигне до извода, ако имаше такъв… Но…

— Ами душата — каза той на глас.

— Какво за душата? — попита Дрейк благо.

— Унищожиш ли мозъка, унищожаваш и тялото — каза той бавно, — и обратно. Но какво става с душата ти? Това е въпросът, от… г-н Дрейк.

— И в този смъртен сън, какво ли ще сънувам? Хамлет, г-н Доус — каза Дрейк.

— Мислите ли, че душата продължава да живее? Може ли да се оцелее след смъртта?

Очите на Дрейк посивяха:

— Да — каза той. — Смятам, че може да се оцелее… под някаква форма.

— А мислите ли, че самоубийството е смъртен грях, след който душата е обречена да отиде в ада?

Дрейк дълго не отговори. После каза:

— Самоубийството е греховно. Вярвам в това с цялото си сърце.

— Това не е отговор на въпроса ми.

Дрейк стана:

— Нямам и намерение да ви отговарям. Вече не се занимавам с метафизика. Сега съм гражданин. Искате ли да се върнете при другите оттатък.

Той си спомни за шума и бъркотията и поклати глава.

— Вкъщи?

— Няма да мога да карам колата си. Бих умрял от страх.

— Аз ще ви откарам с нея.

— Наистина ли? Но как ще се върнете?

— Ще си повикам такси от вас. В новогодишната нощ такситата са много.

— Много хубаво би било — каза той с благодарност. — Иска ми се да остана сам. Бих погледал малко телевизия.

— Нали няма да направите някоя беля, като останете сам? — попита Дрейк трезво.

— Никой не е застрахован — отвърна той също толкова сериозно и двамата се засмяха.

— Добре. Искате ли да видите някого, преди да тръгнем?

— Не. Дали има задна врата тук?

— Сега ще я намерим.

На път за вкъщи той не бе особено разговорлив. Стигаше му възбудата от прелитащите отстрани улични светлини. Когато минаха край строежа на пътя, той понита Дрейк какво мисли за него.

— Строят нови пътища за тези огромни коли, които пак да гълтат ненаситно бензина, а в града има деца, които гладуват — отговори кратко Дрейк. — Какво мисля? Мисля, че това е престъпление.

Понечи да разкаже. на Дрейк за запалителните бомби, горящия кран, горящия фургон, но се отказа. Дрейк можеше да си помисли, че халюцинира. А което бе още по-зле, можеше и да му повярва.

Останалата част от вечерта вече не бе особено ясна в паметта му. Даваше на Дрейк напътствия как да стигне до къщата. Дрейк отбеляза, че всички на тази улица трябва или да са отишли другаде да празнуват или си лягат рано. Той замълча. Дрейк си повика такси. Гледаха известно време телевизия, без да разговарят — Гай Ломбардо16 в Уолдорф-Астория пееше като ангел, слязъл от небето. Помисли си, че Гай Ломбардо определено прилича на жаба.

Таксито пристигна в дванайсет без петнайсет. Дрейк го попита дали ще се оправи сам.

— Да, мисля, че вече ми минава — каза той. Което беше и истина. Халюцинациите се оттегляха към ъглите на съзнанието му.

Дрейк отвори външната врата и вдигна яката си.

— И престанете да мислите за самоубийство. Страхливо е.

Той се усмихна и кимна, но нито прие, нито отхвърли думите му. Както постъпваше и с всичко останало вече, той просто прие казаното за сведение.

— Честита Нова година — каза той.

— Честита и на вас, г-н Доус. Клаксонът на таксито изсвири нетърпеливо. Дрейк слезе по пътеката, после таксито потегли с греещата на покрива си жълта светлина.

Той се върна в дневната и седна пред телевизора. Бяха приключили с Гай Ломбардо и сега предаваха от площад Тайм, където бляскавата топка бе застинала на върха на небостъргача Алис-Челмърс, готова да се спусне до долу в първия миг от 1974 г. Чувстваше се отегчен, изтощен и най-после, вече му се спеше. Топката щеше скоро да тръгне надолу и той щеше да започне новата година дрогиран. Някъде из страната, новогодишно бебе с покрита с плацента глава си проправяше път навън от утробата на майка си, за да се окаже на най-хубавото място на земята. На купона в Уолтър Хемнър хората вдигаха чаши и отброяваха последните секунди на старата година. Предстоеше да бъдат проверени на дело обещанията за Новата година. Повечето от тях щяха да се окажат не по-твърди от мокра салфетка. Внезапно сам даде пред себе си едно обещание и стана на крака, въпреки умората си. Цялото тяло го болеше, а гръбнакът му бе като стъклен. Налягаше го някакъв махмурлук. Отиде в кухнята и взе от шкафа чука си. Когато се върна с него, светещата топка грееше на едната половина на екрана, а в другата, отляво, празнуващите по Уолдроф викаха в един глас: „Осем… седем… шест… пет…“ Една дебела дама от висшето общество очевидно видя, че я снимат и изненадана махна с ръка за поздрав до цялата страна.

Краят на годината, помисли си той. Необяснимо, кожата по ръцете му настръхна.

Топката стигна до долу и на върха на небостъргача Алис-Челмърс светна с големи цифри: 1974.

В същия миг той замахна с чука и екранът на телевизора експлодира. Стъкло се посипа по килима. Горещи жици изсъскаха, но пламък не се появи. За да е сигурен, все пак, че телевизорът нямаше да го опече през нощта като отмъщение, той изтръгна щепсела от контакта с ритник.

— Честита Нова година — каза той меко и пусна чука на земята.

Легна на дивана и заспа почти веднага. Спеше на включени лампи и не сънуваше.