Ние сме центърът. Може и да звучи арогантно, ала ние всички, дълбоко в себе си, вярваме, че сме центърът на света и той се върти около нас, за нас и заради нас. Този парадокс е заложен в основата на всяка общност, вечният сблъсък между онова, което отделната личност иска, и онова, което е добро за всички. Нима има някой, който поне веднъж да не се е питал дали целият свят не е просто сън, съществуващ единствено в неговото съзнание?
Не смятам, че подобни мисли са арогантни или себични. Не, това е просто въпрос на гледна точка — колкото и да сме съпричастни с болките и радостите на другите, ние не можем истински да изпитаме онова, което изпитват те, нито да възприемем онова, което се случва около нас, по същия начин, по който го възприема някой друг, та бил той и най-близкият ни приятел.
Не можем… ала трябва да се опитваме. Заради нас самите и заради доброто на всички, трябва да се опитваме. Това е истинският алтруизъм, най-важната и незаменима предпоставка за съществуването на едно общество. И именно тук се крие парадоксът, защото инстинктът ни нашепва да се грижим преди всичко за себе си. Да последваме този порив обаче, означава да поставим собствените си нужди и желания над тези на другите, а това неизбежно прави съществуването на каквато и да било общност невъзможно.
Аз идвам от Мензоберанзан, града на мрачните елфи, града на личния интерес. С очите си съм виждал подобна себичност и пак с очите си съм я виждал да се проваля безславно. Там, където властва личната изгода, обществото е обречено и така онези, които преследват единствено собствената си облага, рано или късно остават с празни ръце, без нищо ценно и значимо.
Защото в крайна сметка единственото, което наистина има смисъл, получаваме от връзката ни е онези, които ни заобикалят. И най-баснословното богатство е нищо в сравнение с неизмеримата благословия на приятелството и любовта.
Ето защо трябва да се борим с тази себичност, да й се противопоставяме, да не позволяваме на безразличието да ни завладее. Убедих се в това от собствен опит, веднага след нападението над капитан Дюдермонт в Града на бездънните води. Първата ми мисъл бе, че аз съм причината за сполетелите ни нещастия изтръпнах от страх, че още един мой приятел е станал жертва на призраците от миналото ми и избора, който направих преди толкова години. Това бе вина, с която не бих могъл да живея. Изведнъж се почувствах стар и невероятно уморен. Когато по-късно научих, че неприятностите ни може би все пак не се дължат на мен, а на старите врагове на Дюдермонт, желанието ми да се боря се завърна.
Защо ли? Та нали опасността, надвиснала над мен, си бе все същата все така застрашени бяха и капитан Дюдермонт, и Кати-Бри, и останалите от „Морски дух“?
Въпреки това облекчението и благодарността ми бяха съвсем истински, макар и да не разбирах какво ги поражда. Сега, когато обръщам поглед назад, вече знам и се гордея с чувствата, които изпитвах тогава. След като видях до какво води неотклонното следване наличния интерес и избягах от света, където то се бе превърнало в господстващ принцип, аз хиляди пъти предпочитах да умра заради миналото на Дюдермонт, отколкото той да пострада заради моето. Готов бях да понеса болка, мъчение, дори смърт. По-добре това, отколкото да видя как някой, когото обичам, страда и умира заради мен. По-добре да изтръгнат сърцето от гърдите ми, отколкото да изгубя душата си, способността да обичам и да съм съпричастен или пък нуждата да принадлежа към нещо по-голямо и по-значимо от собственото си тяло.
Да, странни са тези чувства, те предизвикват логиката и надделяват над най-дълбоко вкоренените ни инстинкти. Ала погледнати от перспективата на времето и общото благо, тези инстинкти се превръщат в слабост и ние разбираме, че желанията на отделната личност трябва да отстъпят пред нуждите на общността. Едва когато осъзнаем собствените си слабости и ги признаем, само тогава можем да ги надраснем.
Заедно.
Дризт трябваше да положи немалко усилия, за да я забележи. Разположен на четиристотин мили югозападно от Града на бездънните води, остров Минтарн беше покрит с гъста гора, в която Гуенивар, прилепена плътно о един клон на пет-шест метра над земята, съвършено се сливаше с дърветата. Всъщност, тя бе толкова незабележима, че някоя кошута би могла да се спре да попасе под нея, без дори да подозира за надвисналата над главата й гибел.
Днес обаче Гуенивар не бе излязла на лов за кошути. Едва преди два часа „Морски дух“ бе хвърлил котва в пристанището на Минтарн, със спуснато знаме и покрито име. Само че тримачтовата шхуна бе прекалено характерна (всъщност, из тези морета нямаше друг подобен кораб), пък и мнозина от разбойниците, които се намираха на острова сега, по едно или друго време бяха бягали от нея. Ето защо Дризт, Кати-Бри и Дюдермонт бяха забелязани много скоро, след като влязоха в „Широкия плащ“, една от крайбрежните пивници на острова.
И така, сега тримата се намираха в гората, едва на стотина ярда от града, за да се срещнат с човека, който щеше да се свърже с тях.
Докато чакаше търпеливо, Дюдермонт си мислеше колко е щастлив да има толкова верни и силни приятели. С Дризт, Кати-Бри и бдителната Гуенивар наблизо, той не се боеше от никаква засада, та дори всички пирати от Саблен бряг да се надигнеха срещу него! Без тримата си другари Дюдермонт би бил крайно уязвим. Дори присъствието на Робилард — несъмнено могъщия, ала също толкова непредсказуем магьосник — не би го накарало да се почувства така сигурен. Защото тук не ставаше дума единствено за забележителните бойни умения на тримата, а най-вече за искрената им преданост към него. Никой от тях за нищо на света не би го изоставил или предал, независимо колко голяма опасност го грози.
Гуенивар присви уши и изръмжа гърлено — звук, който останалите по-скоро усетиха, отколкото чуха.
Дризт приклекна и внимателно се огледа, после, посочвайки безмълвно на изток и на север, потъна в сенките. Кати-Бри побърза да се скрие зад най-близкото дърво и вдигна Таулмарил, готова за стрелба. Опита се да проследи Дризт, за да разбере откъде ще дойде човекът, когото очакваха, ала скиталецът не се виждаше никъде, сякаш бе изчезнал в мига, в който влезе в гората. Всъщност, оказа се, че няма да има нужда от него, тъй като онези, които идваха, не ги биваше кой знае колко в това да се промъкват незабелязано.
Дюдермонт стоеше на една просека, спокойно скръстил ръце зад гърба си, като само от време на време наместваше лулата си. Той също усети приближаването на неколцина мъже, които заеха позиции между дърветата зад гърба му.
— Мястото ти не е тук! — долетя глас откъм близките сенки.
Онзи, който бе проговорил, беше дребничък мъж с малки, черни очички и големи уши, които стърчаха изпод подстриганата му като с паница кестенява коса. В момента той се намираше на десетина метра от капитана и дори не подозираше, че присъствието му е било забелязано много преди това. Не знаеше също така, че останалите му седмина спътници също не бяха останали незабелязани за Дризт, Кати-Бри и най-вече за Гуенивар, която, невидима като сянка между клоните, бе заела такава позиция, че можеше да достигне четирима от тях за частици от секундата.
Един от мъжете, скрити в гората, зърна Кати-Бри и побърза да я вземе на мушка. Миг по-късно наблизо се разнесе шумолене и някаква тъмна сянка пробяга покрай него. Той извика и отскочи назад, но преди да успее да направи каквото и да било, невидимият нападател изчезна, оставяйки го зашеметен от изненада, ала невредим.
— Брат Кенън? — обади се мъжът, който бе заговорил Дюдермонт, и от няколко места в гората долетя шумолене.
— Добре съм — побърза да го успокои слисаният Кенън, чудейки се какво се бе случило току-що.
След като се увери, че наистина му няма нищо, той най-сетне сведе поглед към лъка си и начаса разбра какво е искала странната, заметната с тъмнозелен плащ, фигура. Тетивата беше срязана.
— Проклятие! — изруга той и напрегнато се взря в шубрака зад себе си.
— Не съм свикнал да говоря със сенки — рече Дюдермонт съвършено спокойно, сякаш се намираше сред близки приятели.
— Не си сам — обвинението в гласа на дребния мъж бе повече от очевидно.
— Нито пък ти — напомни му капитанът. — Затова по-добре се покажи и да свършваме с тази работа… каквато и работа да имаш с мен.
Откъм гората долетя ново шумолене, последвано от няколко шепнещи гласа, които настойчиво съветваха другаря си (чието име очевидно бе Дънкин) да отиде да говори с Дюдермонт.
Най-сетне Дънкин събра кураж и пристъпи напред, оглеждайки се във всички посоки. Така, нащрек и много предпазливо, той се приближи до капитана, минавайки точно под Гуенивар, без дори да я забележи, което извика развеселена усмивка на лицето на Дюдермонт. Ала, макар да не усети присъствието на пантерата, Дънкин веднага съзря Кати-Бри — застанала зад едно дърво недалече от Дюдермонт, младата жена дори не се опитваше да се скрие.
Мъчейки се да възвърне увереността и достойнството си, дребничкият мъж застана на няколко крачки от високия капитан и се изпъчи.
— Мястото ти не е тук! — повтори той, като се стараеше гласът да не му изневери.
— Доколкото знам, Минтарн е свободно пристанище — отвърна Дюдермонт. — Да разбирам ли, че е свободно единствено за разбойници?
Дънкин размаха пръст срещу него и се накани да каже нещо, ала думите явно не му достигнаха и от устните му излезе единствено неясно мърморене.
— Досега не бях чувал някой кораб, желаещ да хвърли котва в Минтарн, да е бил върнат — все така хладнокръвно продължи Дюдермонт. — Пък и доколкото забелязах, съвсем не бяхме единствените без знаме и с покрито име.
Дребният мъж нямаше какво да отговори — поне две трети от корабите в пристанището на Минтарн бяха дошли по същия начин.
— Ти си капитан Дюдермонт, а шхуната ти е „Морски дух“ от Града на бездънните води — обвинително рече Дънкин и неспокойно докосна едното си ухо — нервен тик, предположи Дюдермонт.
Вместо отговор, той само сви рамене и кимна.
— Кораб на закона — дребният мъж като че най-сетне се почувства окуражен и дори спря да подръпва ухото си. — Ловец на пирати, без съмнение дошъл тук, за да…
— Защо смяташ, че знаеш какви са намеренията ми? — прекъсна го остро Дюдермонт.
— Намеренията на „Морски дух“ са винаги едни и същи — също толкова рязко отвърна Дънкин. — Вие сте ловци на пирати, а в Минтарн наистина има такива, включително и един кораб, който сте се опитали да потопите преди по-малко от седмица!
Лицето на Дюдермонт помрачня. Мъжът пред него несъмнено беше представител на минтарнската власт, пратеник на самия тиран Тарнхийл Ембуирхан. Тарнхийл се бе постарал владетелите на всички градове по крайбрежието на Саблено море да са наясно, че докато той се разпорежда, Минтарн ще си остане свободно пристанище. Неговият остров не бе място за лични вендети, а бегълците, потърсили убежище тук, можеха да са спокойни, че няма да бъдат преследвани.
— Ако бяхме тръгнали на лов за пирати — спокойно отвърна Дюдермонт, — „Морски дух“ щеше да влезе в пристанището с вдигнат флаг, без да се боим и без да крием името си.
— Значи признаваш кои сте! — обвинението в гласа на Дънкин бе повече от явно.
— Скрихме го единствено, за да не ви създаваме неприятности — обясни капитанът. — Някои от пиратските кораби, които се намират в Минтарн сега, несъмнено биха потърсили разплата и тогава щеше да ни се наложи да ги потопим, а съм повече от сигурен, че господарят ти не би се зарадвал, ако пристанищните му води внезапно се напълнят с развалини. Или ще отречеш, че именно заради това те накара да се свържеш с нас в „Широкия плащ“, а след това те изпрати тук да ме заплашваш?
За втори път от началото на срещата, Дънкин не знаеше какво да каже.
— И кой всъщност си ти? — попита капитанът.
Дребният мъж се поизпъчи, сякаш мисълта за положението, което заемаше, му вдъхна увереност:
— Дънкин Високомачти — гордо обяви той. — Пратеник на лорд Тарнхийл Ембуирхан, тиран на свободното пристанище Минтарн.
Дюдермонт се замисли над очевидно фалшивото име. Почти бе сигурен, че преди много години Дънкин е дошъл в Минтарн като беглец (било то от някой разбойник, било то от закона) и някак си е успял да стане част от охраната на острова. За всекиго бе видно, че дребният мъж не е кой знае какъв пратеник — не го биваше в приказките, пък не беше и особено храбър. Въпреки това Дюдермонт знаеше, че не бива да подценява Тарнхийл — умел боец, благодарение на когото вече дълги години на Минтарн цареше мир. Дънкин не блестеше с някакви особени умения, ала тиранът несъмнено бе имал някаква причина да избере точно него… най-вероятно желанието да покаже на Дюдермонт, че на остров като Минтарн „Морски дух“ не е нищо особено.
Интересна игра беше дипломацията.
— Не сме тук заради никой пиратски кораб — увери капитанът Дънкин. — Нито пък търсим бегълците, които навярно се крият тук. Дойдохме, за да се запасим с провизии и да получим информация.
— За някой пират — вметна дребният пратеник.
— За един остров — отвърна Дюдермонт.
— Остров, на който живеят пирати? — думите на Дънкин прозвучаха по-скоро като обвинение, отколкото като въпрос.
Дюдермонт извади лулата от устата си и се взря в него, а погледът му бе по-красноречив и от най-многословния отговор.
— Говори се, че няма друго място в Царствата, където да са събрани повече опитни морски вълци, отколкото в Минтарн — проговори той най-сетне. — Търся един остров, който е толкова мит, колкото и истина остров, за който мнозина са слушали, ала малцина са виждали с очите си.
Дънкин не отвърна нищо и сякаш нямаше никаква представа за какво говори Дюдермонт.
— Да сключим сделка — продължи капитанът.
— Какво можеш да ми предложиш? — попита събеседникът му.
— Аз и спътниците ми ще останем на борда на „Морски дух“, без да привличаме ненужно внимание и без да навлизаме твърде много в пристанищните ви води. Така мирът в Минтарн няма да бъде застрашен. Нямаме никакво намерение да преследваме, когото и да било на вашия остров, дори и доказани престъпници, ала мнозина могат да ни потърсят, тласкани от наивната мисъл, че докато е закотвен, „Морски дух“ ще бъде уязвим.
Противно на волята си, Дънкин кимна. Наистина, в „Широкия плащ“ бе подочул, че няколко от корабите, хвърлили котва край Минтарн, не са особено доволни от пристигането на „Морски дух“ и замислят нападение срещу него.
— Ще останем извън същинското пристанище — продължи Дюдермонт, — а ти, Дънкин Високомачти, ще ми намериш информацията, от която се нуждая.
И преди дребният мъж да успее да реагира, капитанът му подхвърли кесия, натъпкана със златни монети, и поясни:
— Каеруич. Искам карта на Каеруич.
— Каеруич? — скептично повтори Дънкин.
— Намира се на югозапад, доколкото съм чувал — отвърна Дюдермонт.
Събеседникът му го изгледа кисело и се накани да му върне кесията, ала капитанът вдигна ръка.
— Властелините на Града на бездънните води никак няма да се зарадват, когато научат, че Минтарн е отказал гостоприемство на един от техните съдове. Ако един кораб на закона не е добре дошъл тук, значи сте свободно пристанище единствено за престъпници. Не вярвам, че господарят ти би искал да остави подобно впечатление у когото и да било.
Заплахата, която се съдържаше в думите на Дюдермонт (добре премерена така, че да не бъде нито твърде очевидна, нито пък да остане незабелязана) определено имаше успех, защото Дънкин се отказа от намерението си и задържа кесията.
— Ще предам предложението ти на лорд Тарнхийл — увери го дребният мъж. — Ако се съгласи…
И той махна с ръка, оставяйки изречението незавършено.
Капитанът пъхна лулата в устата си и кимна на Кати-Бри, която се показа иззад дървото, със свален лък и стрели, прибрани в колчана. Докато минаваше покрай Дънкин, тя го измери с нетрепващ поглед, на който дребният мъж храбро издържа.
Увереността му обаче бе подложена на сериозно изпитание миг по-късно, когато Дризт излезе от гората. И ако гледката на един мрачен елф не бе достатъчна, за да го стресне напълно, то неочакваната поява на огромна, тристакилограмова пантера само на няколко метра от него, със сигурност беше.
Дънкин отиде на „Морски дух“ още на другия ден. Въпреки че Дюдермонт го приветства като желан гост, той се качи на борда доста предпазливо, сякаш шхуната, която бързо се превръщаше в легенда из тези води, го изпълваше с боязън и страхопочитание.
Посрещнаха го на палубата, пред очите на целия екипаж. Този път Гуенивар си беше у дома, в Звездната равнина, но за сметка на това тук бяха Робилард и Харкъл. Докато ги гледаше да стоят един до друг, Дризт усети, че го обзема тихо задоволство. Може би сега, когато бяха заедно, опитният Робилард щеше поне малко да обуздава ексцентричния Харкъл. Пък кой знае, не бе изключено вечната усмивка на Харкъл да поразведри намусения Робилард!
— Носиш ли информацията, която ти поисках? — попита Дюдермонт без заобикалки.
До този момент „Морски дух“ не бе имал никакви неприятности, ала капитанът не хранеше особени илюзии за това в какво положение се намират. В пристанището със сигурност имаше поне дузина кораби, които желаеха гибелта им, та колкото по-бързо шхуната вдигнеше котва и отплаваше, толкова по-добре.
Дънкин многозначително погледна към капитанската каюта, ала Дюдермонт поклати глава.
— Ще говорим тук — отсече той. — Казвай каквото имаш да казваш, и да приключваме. Нямам време за губене, нито пък имам какво да крия от своите моряци.
Дънкин се огледа наоколо и кимна — очевидно не гореше от желание да го разубеждава.
— Информацията! — повтори капитанът, при което дребният мъж се сепна с престорена изненада.
— А, да — заекна той. — Имаме карта, ама не е особено подробна. Пък и, разбира се, няма как да бъдем напълно сигурни — нищо чудно островът, който търсиш, да е просто един мит, та тогава няма и как да очакваш точна карта.
Когато видя, че шегата му няма да бъде оценена, Дънкин се прокашля, опитвайки да се успокои.
Най-сетне Дюдермонт наруши възцарилото се мълчание:
— Вече взе златото — припомни му той.
— Господарят ми иска друга отплата. Нещо повече от обикновено злато.
Дюдермонт заплашително присви очи, захапа лулата си и всмукна дълбоко.
— Става въпрос за нещо съвсем просто — побърза да го увери Дънкин. — А и в замяна ще получите много повече от някаква си карта. Сигурно и сами се досещате, че за толкова дълго пътуване ще имате нужда от жрец или магьосник, за да успеете да натоварите достатъчно провизии.
— За това ще се погрижим ние! — намеси се Харкъл и прегърна Робилард през рамото, ала се дръпна като опарен миг по-късно, когато видя лицето на вечно смръщения магьосник да потъмнява застрашително.
— Е, да, но няма нужда, няма нужда — избъбря Дънкин. — Господарят ми има едно чудесно ковчеже, магическо ковчеже, и ще ви го даде заедно с обещаната карта, в замяна на златото (пък то не беше кой знае колко) и една незначителна услуга.
— Говори по-ясно! — рязко рече Дюдермонт, комуто тези недомлъвки започваха да омръзват.
— Иска него — отсече Дънкин и посочи към Дризт.
Единствено светкавичната реакция на скиталеца, чиято вдигната ръка я спря, попречи на Кати-Бри да се нахвърли върху дребничкия мъж.
— Лорд Тарнхийл иска само да се срещне с него — Дънкин прекрасно разбираше в колко деликатно положение се намира, заобиколен от приятелите на елфа — брегът не бе никак близо, пък и водите около Минтарн бяха въз студени.
— Той да не ви е някакъв експонат! — сопна се Кати-Бри, мъчейки се да се провре под ръката на Дризт. — Ще му покажа аз на глупавия ти господар!
— Не, не! — опита се да я успокои Дънкин, ала трескавите му усилия да обясни какво всъщност има предвид щяха да останат безрезултатни и той със сигурност щеше да полети през борда, изхвърлен от разгневените моряци, ако скиталецът не се бе намесил.
— Кажи ни какво точно иска лорд Тарнхийл — попита той, а в спокойния му глас нямаше и следа от обида.
— Славата ти се носи надлъж и нашир, добри ми елфе — със запъване започна Дънкин. — Мнозина пирати идват в Минтарн с подвити опашки и разказват легенди за твоите подвизи. Ами че единствената причина „Морски дух“ още да не… — изведнъж той спря и хвърли неспокоен поглед към Дюдермонт.
— … да не е нападнат, откакто е тук — довърши капитанът вместо него.
— … е, че никой няма смелост да се изправи срещу теб — призна Дънкин, обръщайки се към Дризт. — Моят господар, лорд Тарнхийл, също е боец със завидна репутация.
— Гоблините го взели! — изруга Кати-Бри, която също като скиталеца, вече се бе досетила накъде бие минтарнецът.
— Просто да си премерите силите — най-сетне Дънкин изплю камъчето. — Един двубой между теб и него.
— Само за да видим кой от двама ни е по-добър — презрително отбеляза Дризт.
— Заради картата — поправи го дребният мъж. — И заради ковчежето, а то наистина си струва.
И като помисли миг-два, добави:
— Ще ги получите, независимо от това кой ще надделее.
Дризт погледна първо Кати-Бри, после Дюдермонт, накрая и останалите моряци, които дори не се опитваха да скрият напрегнатия интерес, с който следяха разговора.
— Да свършваме с това — рече той, но когато се обърна към младата жена, която се бе вкопчила в ръката му с все сила, веднага осъзна, че тя не одобрява решението му.
— Не мога да искам такова нещо от теб — намеси се Дюдермонт, ала Дризт го погледна право в очите и се засмя.
— А може би аз също съм любопитен да разбера, кой от двама ни е по-добър — отвърна той и пак се обърна към Кати-Бри, която го познаваше достатъчно добре, за да знае, че изобщо не е тласкан от подобни подбуди.
— Нима това тук е по-различно от двубоя ти с Берктгар, преди Мрачните да нахлуят в Митрил Хол? — простичко попита елфът.
Прав беше, нямаше как да не признае младата жена. Преди войната с елфите на мрака, варварският вожд бе заплашил да развали съюза си с джуджетата, ако не получи Щитозъб… което Бруенор, разбира се, не би допуснал за нищо на света. Тогава Кати-Бри отиде в Заселническа твърдина и сложи край на този спор, като се изправи в двубой срещу Берктгар и го надви. Тласкана от спомена за онзи ден, както и от ясното съзнание, че доблестният елф няма друг избор, тя най-сетне пусна ръката му.
— Няма да се бавя — обеща Дризт и последва Дънкин в малката лодка, която щеше да ги отведе до брега.
Дюдермонт, Кати-Бри и останалите от екипажа се скупчиха край бордовата ограда и следиха двете гребящи фигурки, докато те не се изгубиха от погледа им. Младата жена не пропусна да забележи разочарованието, изписано по лицето на капитана и лесно се досети какво го гризе:
— Дризт не иска да се доказва пред никого — увери го тя.
— Тогава защо отиде? От любопитство?
— От лоялност — заяви Кати-Бри. — Единствено от лоялност. Силно приятелство го свързва както с теб, така и с целия екипаж на „Морски дух“ и ако с един най-обикновен двубой може да ви осигури по-леко плаване, той ще го стори, без да се поколебае и за миг. Никакво любопитство не го гризе, нито го измъчва празна гордост. Не, Дризт изобщо не се интересува кой от двамата по-добре върти оръжието.
Дюдермонт кимна и погледът му се проясни — думите на младата жена само затвърдиха вярата, която имаше в своя приятел.
Минутите се превърнаха в час, после в два и разговорите на борда на „Морски дух“ постепенно се насочиха към странното поведение на два кораба недалече от тях. Не можеше да се каже, че са в открито море, по-скоро бяха излезли от пристанището и сега се въртяха според вятъра така, че да останат сравнително неподвижни, поне доколкото бе възможно, насред вълните.
— Защо просто не хвърлят котва? — учуди се Уейлан, който бе застанал до балистата, заедно с един от своите другари.
От средата на палубата Кати-Бри и Дюдермонт дочуха забележката му и се спогледаха — и двамата знаеха защо.
Миг по-късно се появи още един кораб — вдигнал само долните си платна, той бавно заплува към „Морски дух“.
— Никак не ми харесва — отбеляза Кати-Бри.
— Това е капан — отвърна капитанът. — Предполагам, Дънкин е подхвърлил, на когото трябва, че за известно време „Морски дух“ ще остане без мрачния си елф.
— Отивам горе — кратко рече младата жена и като преметна Таулмарил през рамо, се покатери на мачтата.
В този момент се появиха Робилард и Харкъл, които също бяха забелязали надвисналата заплаха. Те кимнаха на Дюдермонт и побързаха да се присъединят към Уейлан и останалите мъже край балистата.
После всички зачакаха. Докато Дюдермонт внимателно следеше предпазливите маневри на трите кораба, откъм Минтарн се зададе още един съд. Най-вероятно се опитваха да ги обградят, ала Дюдермонт прекрасно знаеше, че „Морски дух“ може да вдигне котва и да излезе в открито море за броени минути, особено ако и Робилард помогнеше със своя магически вятър. А докато се отдалечаваха, стрелците, балистата и Кати-Бри с безпогрешния си лък, щяха да посрещнат подобаващо и най-ожесточената вражеска канонада.
Не, не за шхуната се тревожеше капитанът сега, а за Дризт. Какво ли щеше да стане с него, ако се наложеше да го оставят в Минтарн?
Тези опасения се стопиха миг по-късно, отстъпвайки място на ново притеснение, когато от върха на мачтата се разнесе вик — Кати-Бри беше забелязала скиталеца да се връща. Дюдермонт и останалите моряци обърнаха поглед натам, накъдето сочеше тя, и наистина успяха да различат мъничката лодка, която тъкмо излизаше от пристанището и сега се намираше малко пред третия кораб.
— Робилард! — провикна се Дюдермонт и магьосникът се взря в морето, докато най-сетне я видя.
Първите думи на заклинанието му се разнесоха в мига, в който от третия вражески кораб полетя къс горящ катран и цопна във водата само на няколко метра от малката лодка, като едва не я преобърна.
— Вдигайте платната! — нареди капитанът с гръмовен глас. — Вдигаме котва!
Таулмарил пееше безспир, изпращайки стрела след стрела към приближаващата пиратска каравела, макар че тя все още се намираше на повече от триста ярда.
Само за миг в пристанището закипя трескаво оживление. Двата по-далечни кораба трескаво се мъчеха да се възползват колкото се може повече от вятъра третият пиратски съд запрати нов къс пламтящ катран срещу лодката, а четвъртият, който наистина се оказа част от съзаклятието, откри знамето си и също вдигна платна.
Преди магията на Робилард да успее да подейства, поредната буца катран цамбурна току зад лодката и отнесе част от кърмата й. Все пак заклинанието свърши работа и една внушителна вълна подхвана лодчицата и я понесе към „Морски дух“. Дризт хвърли ненужните вече гребла, докато Дънкин усърдно изтребваше водата от дъното. Ала въпреки че напредваше забележително бързо, малката лодка нямаше да успее да се задържи на повърхността достатъчно дълго, за да достигне шхуната.
Робилард също разбра, че по този начин няма да стане и побърза да прекрати заклинанието си, защото иначе омагьосаната вълна щеше да погълне и Дризт, и Дънкин.
Мислите на Дюдермонт бясно препускаха. Какво ли разстояние ги делеше от двамата бегълци и колко време щеше да им трябва на пиратите, преди да се изравнят с тях? Едно нещо бе ясно — в мига, в който вдигнеше и последното платно, щеше да обърне шхуната обратно към Минтарн. Не можеше да изостави Дризт, каквато и опасност да бе надвиснала над него самия.
Плановете му бързо се обезсмислиха, когато видя скиталеца да пори вълните като риба, следван от Дънкин.
Изумлението на минтарнеца от този неочакван развой на събитията, бе не по-малко от това на капитана. Още щом лодката потъна, първият му порив бе да се отдалечи от елфа, който освен двата ятагана, носеше и метална ризница. Дребничкият мъж, който нямаше нито доспехи, нито тежки оръжия, които да го забавят, реши, че Дризт ще се вкопчи в него, повличайки го със себе си към дъното. За негова огромна изненада, елфът не само че се задържа над водата, но и заплува невероятно бързо.
Ризницата му беше излязла изпод ръцете не на кого да е, а на самия Бъстър Якоделец от рода Боен чук, един от най-добрите ковачи в целите Царства и бе изработена от най-фин митрил по начина, по който ги правеха ненадминатите Мрачни майстори. Освен това на глезените си Дризт росеше магическите предпазители, които му помагаха да се движи с невъобразима скорост.
— Почти стигнаха! — щастливо се провикна Уейлан, убеден, че приятелят му ще успее.
— Ала изгубиха ковчежето! — отбеляза Робилард и посочи останките от потопената лодка, зад която се задаваше третата каравела.
— Аз ще се погрижа! — Харкъл явно гореше от желание да помогне и, без да чака отговор, щракна с пръсти и поде заклинание.
Същото стори и Робилард, който добре разбираше, че единственият шанс на Дризт да се добере до „Морски дух“ невредим, бе някой да забави преследващата го каравела.
Едва бе започнал своята магия, когато изведнъж спря и се обърна към Харкъл.
Любопитството му прерасна в ужас миг по-късно, когато видя една риба да тупва на палубата в краката на Харкъл.
— Спри! — викна той, досетил се каква магия се опитва да направи Харкъл. — Не можеш да използваш заклинание за свръхизмерност върху предмет, който вече е надарен с такива свойства!
Подозренията на Робилард се оказаха напълно оправдани — Харкъл наистина се опитваше да отвори междупространствен портал до ковчежето, преди вълните да го погълнат. Нелоша идея, стига да не беше една малка подробност — самото ковчеже съдържаше в себе си извън пространствена ниша, която побираше много повече, отколкото можеше да се предположи от големината му. А пък магиите за свръхизмерност определено не действаха както трябва върху вещи, които също притежаваха подобни качества, та вместо желания от Харкъл резултат, заклинанието му можеше да предизвика пробив във вселената, запращайки всичко, което се намираше наоколо, в Звездната равнина или, още по-страшно, в неизследваната пустош, която се простираше между отделните Равнини.
— Опа! — избъбри Харкъл извинително и се опита да спре започнатата магия.
Ала вече беше твърде късно. На мястото, където бе потънала лодката, се надигна огромна вълна, която разлюля пиратската каравела и се разби в Дризт и, Дънкин, запращайки ги към „Морски дух“. Морето закипя и затанцува, после се завихри разлютено и образува огромен водовъртеж.
— Пълен напред! — изкомандва Дюдермонт, докато неколцина от екипажа хвърляха въжета през борда, за да могат Дризт и Дънкин да се изкачат на кораба. — Пълен напред, ако ви е мил животът!
Платната бяха вдигнати до едно и моряците побързаха да ги завъртят така, че да уловят колкото се може повече попътен вятър и само след няколко секунди навлязоха в открито море.
Каравелата също се опита да избяга от развълнуваните води, ала се намираше твърде близо и много скоро бе повлечена от вихъра. Мнозина от пиратите полетяха през борда, докато корабът им описваше кръг след кръг по ръба на буйния водовъртеж, докато най-сетне бавно започна да потъва.
Миг по-късно обаче, всички на шхуната (с изключение на ужасения Харкъл) насочиха вниманието си към другите два съда, които ги дебнеха. Робилард, досещайки се, че капитанът не иска да се бие, а само да се измъкне невредим, призова облак непрогледна мъгла, докато Уейлан и стрелците се заловиха за оръжията си. В същото време Дюдермонт, заедно с още неколцина от мъжете си, помогна на Дризт и разтреперания Дънкин да се изкатерят на борда.
— Готово — рече скиталецът с лукава усмивка и подаде на капитана цилиндрична кутия, в която явно беше обещаната карта.
Дюдермонт го потупа по рамото, после улови щурвала. Двамата приятели внимателно се огледаха и бързо разбраха, че няма да им бъде особено трудно да се измъкнат.
Да, положението на „Морски дух“ изглеждаше добро, ала Харкъл, който продължаваше да се взира назад, бе обзет от искрен ужас. Наистина, с тази неумишлена катастрофа той навярно бе спасил живота на Дризт и Дънкин нищо чудно именно благодарение на нея шхуната да избегне грозящата я опасност, ала въпреки това, доброто му сърце не можеше да понесе гледката на борещите се с вълните мъже и техните писъци.
— О, не, о, не! — не спираше да си мърмори той, мъчейки се да измисли някаква магия, с която да спаси пиратите.
В този момент водовъртежът изчезна така внезапно, както се беше появил и морето утихна, гладко и съвършено неподвижно. Каравелата остана наклонена на една страна, толкова ниско, че платната й почти докосваха водата.
Харкъл си пое дъх с облекчение и горещо благодари, на което и божество да се бе вслушало в молитвите му. Е, вярно, морето беше пълно с пирати, ала те всички бяха достатъчно близо до килналия се кораб, за да не се удавят.
Магьосникът плесна щастливо с ръце и изтича при Дризт и Дюдермонт на щурвала. Междувременно битката се бе разгоряла с пълна сила — „Морски дух“ и двамата му неприятели ожесточено се обстрелваха, макар още да не бяха достатъчно близо, за да си нанесат сериозни поражения.
Когато Харкъл се присъедини към тях, капитанът го измери със странно оживен поглед.
— Какво? — учуди се магьосникът.
— Имаш ли още огнени кълба?
Въпросът на Дюдермонт накара Харкъл да пребледнее. Едва се бе отърсил от ужаса на водовъртежа, който замалко не бе погубил десетки хора, а ето че капитанът го караше да вземе участие в изпепеляването на друг кораб. Само че лукавият Дюдермонт съвсем нямаше това предвид.
— Искам да хвърлиш едно във водата между враговете ни — поясни той и се обърна към Дризт: — Смятам да тръгна към мъглата и да свия наляво. Така ще трябва да се преборим само с по-близкия кораб.
Дризт кимна, а Харкъл засия, доволен, че може да помогне с нещо, без да става причина за ничия гибел. Успокоен, той изчака сигнала на Дюдермонт и запрати огненото си кълбо на сантиметри под водната повърхност. Избухна ярка светлина, после над водата се разстла гъст облак.
Шхуната се насочи право към него и, както можеше да се очаква, двете каравели се обърнаха така, че да й пресекат пътя. Малко преди да навлезе в мъглата обаче, тя рязко свърна и се озова от външната страна на кораба вляво.
Наистина, така щяха да минат твърде близо до врага, ала Дюдермонт не се притесняваше особено, не и когато знаеше, че може да разчита на Робилард и на магическия му вятър.
Взривът, който се разнесе миг по-късно обаче — от тежко, метално гюле, което с лекота проби вълшебната защита на шхуната и повреди немалка част от платната й — накара капитана да размисли.
— Имат оръдие за огнен прах! — извика Харкъл.
— Какво? — попитаха Дризт и Дюдермонт в един глас.
— Аркебуз! — простена магьосникът и започна да описва големи кръгове с ръце. — Огромен аркебуз!
— Какво? — все така недоумяващо повториха двамата мъже.
Харкъл нямаше време да обяснява, ала ужасеното му изражение бе достатъчно красноречиво. Рядък и опасен, огненият прах бе пъклена смес, създадена от жреците на Гонд, и използваше чиста взривна енергия, за да изстрелва снаряди от големи метални цеви (при което нерядко правеше на парчета и самите цеви). „Едно от десет“ — така се шегуваха онези, които разбираха от огнен прах и с това имаха предвид, че от десет изстрела с аркебуз един неминуемо гръмва в лицето на стрелеца. Колко ли трябва да ненавиждаха „Морски дух“ преследвачите му, за да прибегнат до толкова опасно оръжие, помисли си магьосникът!
Ала дори правилото за десетия изстрел да бе вярно, деветте преди него бяха повече от достатъчни, за да изпратят шхуната на дъното на океана!
Харкъл знаеше, че трябва да действа светкавично — изтичаха безценни секунди, а останалите на борда (дори Робилард) все още гледаха в недоумение, без да разбират каква заплаха ги грози. Огненият прах бе по-разпространен в източните краища на Царствата, говореше се, че се използва дори в Кормир. Разбира се, носеха се слухове, че е достигнал и до Саблен бряг и по-точно до някои от корабите из тези води. Харкъл трескаво си припомняше всичко, което бе чувал за огнения прах, за неговия обем и избухливост, и прехвърляше през ума си оръжията, които имаше на разположение.
— Метален цилиндър! — от върха на гротмачтата, Кати-Бри най-сетне бе успяла да зърне оръдието, с което противникът ги обстрелваше.
— Има ли торби край него? — извика магьосникът.
— Не мога да видя — отвърна Кати-Бри, тъй като мъглата отново се спусна над вражеския кораб.
Време за губене нямаше, отново си каза Харкъл. Е, да, аркебузите не бяха особено точни, но и един добре премерен изстрел бе достатъчен, за да прекърши най-здравата мачта, а дори някой снаряд само да ожулеше корпуса, пак можеше да пробие дупка, която на бърза ръка да потопи „Морски дух“.
— Прицели се натам! — провикна се магьосникът към Кати-Бри. — В палубата, където видя цилиндъра!
Младата жена никога не бе имала особена вяра в преценката на Харкъл Харпъл, ала този път съветът му звучеше необичайно разумно. Тя вдигна Таулмарил и миг по-късно две сребърни стрели вече летяха към кораба на пиратите. Дори да не успееше да повреди оръдието, Кати-Бри се надяваше поне да обезвреди моряците, които се намираха край него. През разпокъсаните бели валма тя зърна как една от стрелите й отскача от цилиндъра, после откъм вражеската каравела долетя болезнен вик.
„Морски дух“ все така пореше вълните, право към кораба на пиратите. Харкъл си гризеше ноктите от притеснение Дънкин, който също бе чувал за страховитата сила на огнения прах, нервно подръпваше големите си уши.
— О! — простена магьосникът. — Завий, завий! Прекалено сме близо! Стрелят ли челно срещу нас, с „Морски дух“ е свършено!
Дюдермонт не знаеше какво да отвърне. Вече бе разбрал, че вълшебството на Робилард е безсилно срещу аркебуза — дори сега, когато се обърна към него, видя, че той трескаво пълни платната с магически вятър и изобщо не си губи времето с безсмислени планове как да отклони следващия снаряд. Въпреки това, ако завиеше наляво, „Морски дух“ най-вероятно щеше да се озове в обсега на смъртоносното оръжие поне за известно време, а ако се опиташе да свърне надясно, можеше да не успее да мине покрай вражеския кораб и вместо да потъне в мъглата, да се блъсне право в него. А дори да съумееха да обезвредят целия екипаж на тази каравела, останалите два пиратски кораба с лекота щяха да се справят с поставения в крайно неизгодно положение „Морски дух“.
— Открий техния магьосник и се заеми с него — обърна се Дюдермонт към Дризт. — И извикай котката. Ще имаме нужда от нея, приятелю!
Скиталецът посегна да извади ониксовата статуетка, ала в този момент Харкъл зърна едно пламъче да проблясва близо до мястото, където според Кати-Бри се намираше цилиндърът, и с вик „Твърде късно!“, се хвърли на земята.
От мястото си на върха на мачтата, Кати-Бри също забеляза пламъка и на неговата светлина най-сетне видя торбите, за които я беше попитал магьосникът. Тя инстинктивно се прицели във факлоносеца, с намерението да поразреди отряда, който се занимаваше с оръжието, ала после размисли и реши да последва съвета на Харкъл.
Сребърната стрела полетя право към купчината торби, точно когато пиратът се готвеше да запали фитила на аркебуза. Всичко стана само за миг — стрелата намери целта си и злощастният мъж хвръкна във въздуха.
Каравелата застана почти отвесно. Нито Харкъл, нито дори Робилард, бяха виждали нещо, което да се сравни с последвалия взрив — ударната вълна и отломките, които се разхвърчаха, повалиха почти всички на борда на „Морски дух“ и пробиха множество дупки в платната му.
Шхуната на няколко пъти се люшна неудържимо, преди Дюдермонт да се посъвземе от смайването си и да успее да изправи щурвала. Накрая положението беше овладяно и „Морски дух“ отново пое напред, оставяйки ужасяващия погром зад гърба си.
— О, небеса! — истински потресена промълви Кати-Бри — там, където допреди малко се намираше внушителният пиратски кораб, сега плаваха само жалки останки, овъглени парчета дърво и безжизнени трупове.
Дризт също беше поразен. Докато гледаше ужасяващата разруха, той имаше чувството, че за миг е отишъл напред във времето и е зърнал края на света. Никога досега не бе виждал и най-могъщия магьосник да оставя след себе си подобно опустошение, такава кървава баня. Достатъчно огнен прах сигурно бе в състояние да събори и най-високата планина, или да сравни със земята дори най-многолюдния град. Достатъчно огнен прах беше в състояние да унищожи целия свят!
— Огнен прах? — попита той Харкъл.
— Изобретение на гондските жреци — обясни магьосникът.
— Проклети да са! — промърмори скиталецът и се отдалечи.
По-късно същия ден, докато екипажът поправяше повредените платна на шхуната, Дризт и Кати-Бри си дадоха кратка почивка и се облегнаха на парапета, вперили поглед в безбрежните води на океана. Очакваха ги още дълги мили път, преди да достигнат целта си.
Най-сетне Кати-Бри не се сдържа и зададе въпроса, който я гризеше от дълго време насам.
— Надви ли го?
Скиталецът повдигна вежди, сякаш не разбираше за какво става дума.
— Тарнхийл — поясни тя.
— Донесох картата — отвърна Дризт. — И ковчежето, само че то се изгуби.
— Да, ама Дънкин каза, че ще ги получим, независимо от изхода на двубоя — припомни му младата жена.
Елфът я изгледа сериозно.
— Двубоят беше без значение — махна той с ръка. — Поне за мен.
— Спечели или загуби? — Кати-Бри явно нямаше намерение да го остави да се измъкне.
— Понякога е по-добре да позволиш на един толкова важен управник и ценен съюзник като Тарнхийл да запази гордостта и репутацията си — рече Дризт и отново се загледа в морето, докато един от моряците, който се бе заел с платното на бизана, й извика, че има нужда от помощ.
— Оставил си го да те победи? — подобна възможност очевидно не се нравеше на Кати-Бри.
— Не съм казвал такова нещо.
— Значи той просто се е оказал по-добър, така ли? — не отстъпваше младата жена.
Дризт само сви рамене и тръгна към бизана, за да помогне на другаря си. Докато отиваше натам, срещна Харкъл и Робилард, които се бяха запътили към бордовата ограда, явно с намерението да се присъединят към него и Кати-Бри.
Младата жена го проследи с поглед. Просто не знаеше как да тълкува загадъчните му отговори. Сигурно бе оставил минтарнския владетел да победи, или, в най-добрия случай, бе направил така, че двубоят да завърши наравно. Поради някаква причина, неясна и за самата нея, Кати-Бри не искаше да приеме, че Тарнхийл наистина се е оказал по-добър от Дризт. Всъщност, не й се искаше да приеме, че който и да било може да е по-добър от Дризт.
При вида на намръщеното й изражение, двамата магьосници се усмихнаха широко.
— Елфът победи — обади се най-сетне Робилард и Кати-Бри го изгледа сепнато. — Нали това се чудеше.
— Видяхме всичко — намеси се и Харкъл. — О, разбира се, че го видяхме! Двубоят си го биваше, и още как!
И той приклекна смешновато — очевидно се опитваше да покаже каква стойка е заел скиталецът, ала в очите на младата жена позата му си бе същинска карикатура.
— Уж беше тръгнал наляво — ентусиазирано започна да разказва Харкъл Харпъл и сам подскочи наляво, — пък после се хвърли надясно толкова бързо, че Тарнхийл изобщо не разбра…
— … докато не получи удара — включи се и Робилард. — А Негово величество още махаше във въздуха, сякаш се биеше с призраци!
Кати-Бри веднага се досети какво се е случило — ходът, който двамата магьосници бяха описали току-що, й бе добре познат и се наричаше точно така, „призрачната стъпка“.
— Добър урок му даде, дума да няма! — Харкъл вече се превиваше от смях.
— Ще кажа само, че Негово величество още дълго няма да може да сяда, пък ти сама си прави изводите! — довърши Робилард и също избухна в смях, за изненада на Кати-Бри, която не помнеше да го е виждала в толкова добро настроение.
Двамата магьосници се отдалечиха, без да спират да се смеят, а тя отново се облегна на парапета. По устните й заигра усмивка. Сега разбираше какво бе искал да каже Дризт с твърдението, че двубоят нямал никакво значение за него. О, тя вече предвкусваше удоволствието от шегите, които щеше да си прави на негов гръб през следващите дни! Усмихваше се и защото Дризт беше победил.
Поради някаква причина, това бе много важно за нея.
Поправката на „Морски дух“ продължи два дни, през които шхуната не можеше да използва всичките си платна. Ала дори и така, с помощта на попътния северен вятър, скоростта, с която корабът се носеше на юг, не бе никак малка. Само за три дни изминаха четиристотинте мили, които деляха Минтарн от най-югозападната част на Муншейските острови и поеха на запад, за да навлязат в открито море и заобиколят островите от юг.
— Ще плаваме покрай тях още два дни — обясни Дюдермонт на екипажа.
— Не отиваме ли към Коруел? — Дънкин, който непрекъснато задаваше въпроси, не пропусна да се намеси и този път. — Смятах да ме оставите в Коруел. Хубав град бил, поне така съм чувал.
Напереното държание на дребния мъж обаче стана почти смешно, когато той отново започна да подръпва ухото си — нервен тик, който издаваше скрита несигурност.
— Ако вятърът се задържи както досега, — продължи Дюдермонт, без да обръща ни най-малко внимание на досадника, — утре сутрин ще достигнем мястото, наричано Главата на дракона. После ще минем през един голям пристан и ще хвърлим котва край Уингейт за последно запасяване с провизии. След това сме в откритото море. Смятам, че ще ни отнеме двадесетина дни, или двойно повече, ако вятърът спре.
Опитните моряци разбраха, че им предстои тежко пътуване, ала никой не възрази и те всички кимнаха в знак на съгласие… всички, освен един.
— Уингейт? — възкликна Дънкин. — Че на мен ще ми трябва поне месец, само за да се измъкна оттам!
— А кой въобще ти каза, че ще си тръгваш? — учуди се Дюдермонт. — Ще те оставим, където ние решим… на връщане.
Това най-после затвори устата на дребния мъж или поне го наведе на нови мисли — капитанът не се бе отдалечил на повече от три метра, когато го чу да се провиква след него:
— Прекарал си целия си смрадлив живот по тези земи, Дюдермонт! Не ми казвай, че не знаеш слуховете!
Капитанът бавно се обърна и впери в него поглед, който не вещаеше нищо добро. До ушите и на двамата достигна оживеният шепот, разнесъл се внезапно сред екипажа.
Дънкин не посмя да срещне погледа на високия мъж, ала при вида на неочакваното притеснение, което забеляза у останалите, по устните му заигра крива усмивка.
— Я виж ти! — подхвърли той ехидно. — Май все пак не си им казал.
Дюдермонт не трепна.
— Нали не смяташ да ги заведеш на място, за което се носят толкова легенди, без дори да им кажеш какво се говори за него? — лукаво се подсмихна минтарнецът.
— Този човек обича интригите — прошепна Кати-Бри на Дризт.
— Обича неприятностите — също толкова тихо й отвърна той.
Мрачният поглед на Дюдермонт, който все още не слизаше от лицето на Дънкин, постепенно изтри глупавата му усмивка. Най-сетне капитанът се обърна към елфа — той винаги се обръщаше към него, когато имаше нужда от подкрепа — и към Кати-Бри. Никой от тях не изглеждаше особено впечатлен от злокобните подмятания на Дънкин и Дюдермонт, окуражен от доверието им, погледна към Харкъл, който се мотаеше наоколо с все същото объркано изражение и явно не бе чул нито дума. Останалите моряци обаче (поне онези, които се намираха достатъчно близо до щурвала) очевидно бяха подразбрали достатъчно и Дюдермонт забеляза притеснението, изписано по лицата им.
— Да ни каже какво? — попита Робилард направо. — Каква е прословутата тайна на Каеруич?
— Ех, капитан Дюдермонт — уж разочаровано въздъхна Дънкин.
— Каеруич — поде Дюдермонт, — е може би само една легенда. Малцина казват, че са били там, защото островът се намира прекалено далече от която и да било обитавана суша.
— Това вече го знаем — подхвърли Робилард. — Но ако Каеруич наистина не съществува, а ние продължим да бродим из тези води, докато не бъдем принудени да се върнем обратно, какво лошо може да донесе това на „Морски дух“? За какво намекваше жалкият минтарнски червей?
Дюдермонт хвърли изпепеляващ поглед на Дънкин и за миг му се прииска да го удуши с голи ръце.
— Някои от хората, които са били там, — започна капитанът, внимателно подбирайки думите си, — твърдят, че са имали необичайни видения…
— Духове! — прекъсна го Дънкин драматично. — Каеруич е обитаван от духове!
И той затанцува между моряците, размахвайки пръсти пред лицата им.
— Призрачни кораби и вещици! — не спираше да повтаря той.
— Достатъчно! — намеси се Дризт.
— Затваряй си устата! — сопна се и Кати-Бри.
Дънкин наистина млъкна, ала триумфално срещна погледа на младата жена, убеден, че е постигнал целта си.
— Това са само слухове — високо каза Дюдермонт. — Слухове, за които щях да ви кажа в Уингейт, ала не и преди това.
И той млъкна, а погледът му обходи лицата на събралите се моряци, дирейки приятелство и вярност от мъжете, с които бе плавал толкова дълго.
— Щях да ви кажа — настоя той и всички (освен може би Дънкин) му повярваха. — Този път не сме тръгнали по работа на Града на бездънните води, нито на лов за пирати. Сега става въпрос за мен нещо, което трябва да направя, заради случилото се на Пристанищната улица. Може би ни очакват опасности, може би — отговорите, които диря, но аз не мога да се върна, каквото и да се случи. Ала никой от вас не бива да се чувства длъжен да идва с мен.
Дошли сте на този кораб, за да се биете с пирати и никой капитан не би могъл да си мечтае за по-добър екипаж от вас.
Тук той отново замълча и срещна погледа на всеки от мъжете си, най-накрая — на Дризт и Кати-Бри.
— Всеки, който не иска да продължи до Каеруич, — продължи Дюдермонт след малко, — може да слезе в Уингейт.
При тези думи очите на другарите му се разшириха от изненада.
— Разбира се, времето, прекарано от вас на борда на „Морски дух“, ще ви бъде заплатено. Освен това ще получите и допълнително възнаграждение от личното ми злато. Когато се върнем…
— Ако се върнете — обади се Дънкин, ала Дюдермонт не му обърна никакво внимание.
— Когато се върнем — натърти той, — ще ви приберем от Уингейт. Никой няма да постави верността ви под съмнение, нито пък ще ви иска сметка, задето не сте дошли с нас.
Робилард изсумтя пренебрежително:
— Та нима има остров, за който да не се носят най-различни слухове! — изсмя се той. — Че то, ако вярваме на всичко, което се говори, въобще не трябваше да плаваме из тези води! Морски чудовища край Града на бездънните води! Гигантски змии край Руатим! Пирати около Нелантер!
— Е, това последното си е самата истина — подхвърли един от другарите му и всички избухнаха в смях.
— Така си е — съгласи се магьосникът. — Значи поне някои от слуховете са верни.
— А ако Каеруич наистина е обитаван от зли духове? — попита друг моряк.
— Тогава ще хвърлим котва сутринта — отвърна Уейлан от мястото си край балистата, — и ще си тръгнем следобед.
— И ще оставим нощта на призраците! — довърши трети моряк и всички отново прихнаха.
Дюдермонт им бе искрено благодарен, особено на Робилард, от когото изобщо не бе очаквал подобна подкрепа. И така, когато капитанът извика имената на всички моряци един по един, никой не изяви желание да слезе в Уингейт.
Дънкин слушаше и не можеше да повярва на ушите си. На няколко пъти се опита да сплаши останалите със зловещи разкази за ужасяващия Каеруич, за жестока смърт и нечовешки мъчения, ала в отговор получаваше или грубо сопване, или подигравателен смях.
Дризт и Кати-Бри обаче, никак не бяха изненадани от единодушната подкрепа, която Дюдермонт получи. Екипажът на „Морски дух“ плаваше заедно от дълго време и между членовете му се бе зародило искрено приятелство. А те двамата знаеха за приятелството достатъчно, за да разбират на какво е способна истинската вярност.
— Е, аз пък имам намерение да сляза в Уингейт! — заяви най-сетне Дънкин. — Не смятам да следвам, когото и да било в прокълнатия Каеруич!
— Кой ти каза, че имаш право на избор? — попита го Дризт.
— Ама нали капитан Дюдермонт току-що… — заекна минтарнецът и обвиняващо посочи Дюдермонт, ала думите заседнаха в гърлото му — изражението на капитана красноречиво говореше, че предложението не се е отнасяло за него.
— Не можете да ме държите тук насила! — викна той. — Аз съм пратеник на лорд Тарнхийл. Трябваше да ме оставите в Минтарн.
— В Минтарн замалко не те убиха — напомни му Дризт.
— Трябваше да ме оставите в Минтарн — не отстъпваше Дънкин.
— Така и ще сторим — обеща Дюдермонт, ала Дънкин, който прекрасно разбираше какво означава това, не изглеждаше особено доволен. — Тогава ще можем да проверим доколко си бил замесен в засадата.
— Нищо не съм направил! — възкликна дребният мъж и отново подръпна ухото си.
— Искаш да кажеш, че е чиста случайност дето минути след като ми обясни, че единствено присъствието на Дризт на борда възпира пиратите да не се нахвърлят върху нас, ти лично се погрижи той да слезе от кораба?
— Самият аз едва не умрях при онова нападение! — възмути се Дънкин. — Та нали ако знаех, че онези негодници замислят нещо срещу „Морски дух“, щях да си остана на сушата!
Дюдермонт погледна към Дризт.
— Прав е — отвърна елфът.
Капитанът замълча за миг, после кимна:
— Да, вярвам, че си невинен и обещавам на връщане от Каеруич да те оставя в Минтарн.
— Значи, когато свършите, ще ме вземете от Уингейт — настоя Дънкин, ала Дюдермонт поклати глава.
— Прекалено е далече. След като никой от моите моряци не смята да слиза в Уингейт, възнамерявам на връщане да минем на север от Муншейските острови.
— Тогава ще сляза в Уингейт и ще открия начин да ви пресрещна в някой от северните градове на Муншеите.
— Кой град по-точно? — попита Дюдермонт, ала Дънкин не можа да му отговори. — Ако държиш да си тръгнеш, можеш да го сториш в Уингейт. Но как ще се прибереш в Минтарн — за това сам ще трябва да се погрижиш.
И с тези думи капитанът се прибра в каютата си, а Дънкин остана на палубата с увиснали рамене и гневно изражение.
— Със знанията си за Каеруич ще ни бъдеш много полезен — потупа го по рамото Дризт, опитвайки се да го развесели. — Ще се радваме да останеш с нас.
— О, хайде де! — добави и Кати-Бри. — Тук ще откриеш приключения и приятели. Какво повече може да иска човек?
И тя се отдалечи, разменяйки си обнадеждена усмивка с Дризт.
— Аз също съм нов — обади се Харкъл. — Обаче съм сигурен, че ще падне голяма веселба.
И като се усмихваше и поклащаше глуповато глава, той се отправи нанякъде.
Дънкин се облегна на парапета. Не можеше да отрече, че на „Морски дух“ наистина му харесва. Останал сирак от съвсем малък, той бе започнал да изкарва прехраната си в морето и бе прекарал по-голямата част от следващите двадесет години на различни пиратски съдове, заедно с някои от най-големите негодници на Саблен бряг. Ала никога досега не бе виждал по-крепка дружба между моряците от един кораб, а начинът, по който се измъкнаха от засадата в Минтарнското пристанище, го бе изпълнил с приятна възбуда.
През последните няколко дни се бе държал като истински глупак, не спираше да мърмори и да се оплаква, ала Дюдермонт (който несъмнено знаеше, или поне подозираше истината за пиратското му минало) нито веднъж не се бе отнесъл с него като с пленник. Мрачният елф май беше прав — те действително искаха той да дойде с тях до Каеруич.
Дребният мъж се облегна на парапета, загледа се в стадо остроноси делфини, които си играеха край кораба и потъна в мисли.
— Пак мислиш за тях — разнесе се глас зад начумереното джудже.
Това бе глас на приятел, гласът на Риджис, ала Бруенор не отвърна нищо.
Беше се изкачил до върха на скалистия хребет, издигащ се на около четири мили южно от Грамадата на Келвин. Наричаха това място Възвишението на Бруенор и то бе любимото му място за размисъл. Въпреки че могилата надали имаше повече от петнадесетина метра, винаги, когато тръгнеше по тясната, камениста пътечка, Бруенор имаше чувството, че се изкачва към звездите.
Пъхтейки тежко, Риджис измина последните пет-шест метра, които го деляха от върха.
— Обичам да идвам тук нощем — отбеляза той, когато се настани до приятеля си. — Обаче само след месец нощи почти няма да има! — додаде той весело, мъчейки се да разведри свъсеното джудже.
Думите му бяха напълно верни. В разположената далече на север Долина на мразовития вятър летните дни бяха наистина дълги, ала през зимата слънцето се показваше само за няколко часа.
— Няма да имам време да се качвам тук много често — съгласи се Бруенор, — и да оставам сам със себе си.
При тези думи той се обърна към Риджис, който забеляза смръщеното му изражение дори на оскъдната нощна светлина.
Полуръстът не изглеждаше особено впечатлен — прекрасно знаеше, че приятелят му повече лае, отколкото хапе.
— Щеше да си нещастен тук горе сам — спокойно отвърна Риджис. — Щеше да си мислиш за Дризт и Кати-Бри и да тъгуваш за тях така, както тъгувам и аз. И после, когато отново слезеше в мините, щеше да си по-кисел и от най-раздразнителния снежен човек, бродил някога из тези земи. А аз, разбира се — важно заяви полуръстът и размаха пръст, — не мога да позволя подобно нещо. Всъщност, цяла дузина от твоите поданици ме заклеха да дойда тук и да те поразсея.
Бруенор изсумтя, ала не знаеше какво да каже. Вместо това се обърна на другата страна, най-вече защото не искаше Риджис да види усмивката, която се прокрадваше по устните му. През шестте години след заминаването на Дризт и Кати-Бри, полуръстът се бе превърнал в най-близкия му приятел (макар че напоследък Стъмпет Рейкингклоу непрекъснато беше край краля, та дори вече се носеха слухове за нещо по-сериозно между двамата).
Въпреки това, Риджис си оставаше онзи, който най-добре познава Бруенор Риджис, който (трябваше да признае джуджето) бе дошъл при него сега, когато той наистина имаше нужда от другар до себе си. Откакто се бе завърнал в Долината на мразовития вятър, Бруенор почти непрекъснато мислеше за Дризт и Кати-Бри и единственото, което му пречеше да изпадне в черно униние, бе огромното количество работа, която трябваше да се свърши, за да могат мините отново да заработят. И, разбира се, Риджис, Риджис с вечната си усмивка, винаги готов да повдигне настроението му.
— Как мислиш, къде ли са сега? — наруши мълчанието полуръстът.
Усмихнат, Бруенор сви рамене и зарея поглед на запад:
— Някъде там.
— Някъде там… — повтори Риджис. — Дризт и Кати-Бри. — Липсват ти, знам, както и на мен — и като се приближи до приятеля си, той го прегърна през рамото.
— А и котката — добави полуръстът след малко и отново извади Бруенор от мрачните мисли, — тя също ти липсва, сигурен съм.
Джуджето вдигна поглед и не можа да сдържи усмивката си. Споменаването на Гуенивар му припомни не само за безбройните му ядове с пантерата, но и за това, че елфът и момичето не са сами и прекрасно могат да се грижат за себе си.
Риджис и Бруенор останаха така още дълго време — смълчани, те слушаха шепота на безспирния вятър, дал името на Долината, и им се струваше, че звездите са слезли при тях.
След като се запаси с провизии в Уингейт, „Морски дух“, вече напълно поправен, отново пое на път и скоро остави Муншейските острови зад гърба си.
Ала не бе минал и един ден, когато вятърът внезапно стихна и те се оказаха насред открито море, далече от каквато и да било земя.
Разбира се, с Робилард на борда, шхуната никога не можеше да остане съвършено неподвижна, но дори и неговите възможности не бяха неограничени. Затова, вместо да се опитва да пълни платната с колкото се може повече вятър, той се задоволи да поддържа слаб, но постоянен бриз, който бавно да ги носи на юг.
Дните се точеха бавно, жарки и лениви „Морски дух“ все така пъплеше напред, а вълните неспирно го люлееха ту нагоре, ту надолу. Три дни след като напуснаха Уингейт, Дюдермонт внимателно разпредели храната, не само за да е сигурен, че ще им стигне за дългия път, но и за да понамали зачестилите случаи на морска болест. Поне не се тревожеха, че може да срещнат пирати. На пръсти се брояха корабите, които плаваха толкова надалече и сред тях със сигурност нямаше нито товарни, нито търговски съдове — нищо, което да предизвика интереса на разбойниците.
Единствените им врагове бяха физическото неразположение, палещото слънце и убийствената монотонност на гледката — безбрежни мили вода, без дори късче земя на хоризонта.
На петия ден се случи нещо, което внесе приятно разнообразие в скучното им ежедневие. От мястото си на бимса Дризт забеляза перката на огромна акула, която плуваше успоредно с кораба, и веднага я посочи на Уейлан, който бе заел мястото в наблюдателницата.
— Шест метра! — от високото си място младежът отлично виждаше очертанията на рибата под водата.
Всички се стекоха на палубата с развълнувани викове и харпуни в ръце. Ала желанието да си опитат късмета с голямата риба, бързо отстъпи място на добре разбираем страх, докато Уейлан продължаваше да съобщава нови и нови цифри — очевидно акулата не беше сама. Никой не можеше да е съвсем сигурен колко точно наброява пасажът — много от перките трудно се различаваха насред внезапно кипналите води, ала според Уейлан (който несъмнено можеше да прецени най-добре) акулите трябва да бяха поне няколкостотин.
Няколкостотин! Някои от тях големи, почти колкото гиганта, който Дризт беше забелязал! Възбудените викове изведнъж бяха заменени от молитви.
Акулите продължиха да плуват заедно с „Морски дух“ през целия ден, останаха и през нощта. Дюдермонт предполагаше, че рибите не знаят какво да мислят за кораба и, макар никой да не го изрече на глас, мнозина силно се надяваха хищниците да не объркат шхуната с някой кит.
На следващата сутрин обаче, пасажът го нямаше — изчезнал бе така внезапно, както се бе появил. Дризт прекара по-голямата част от сутринта, взирайки се в морето. Той обикаляше палубата, надвесваше се през перилата, на няколко пъти дори се покатери на мачтата, ала акулите наистина си бяха отишли, просто ги нямаше.
— Те не ни дължат обяснение — отбеляза Кати-Бри по-късно същата сутрин, когато видя Дризт за пореден път да слиза от мачтата. — За тях ние нямаме значение. Те си имат свои пътища, за които ние не знаем нищо.
Права бе, каза си елфът, светът около тях криеше безброй тайни, дори за човек като Дюдермонт, прекарал по-голямата част от живота си в морето. Океанът и неговите обитатели си имаха свои закони, които хората никога не можеха да прозрат докрай. Тази мисъл, както и безбройните мили вода, които се простираха докъдето поглед стига, за кой ли път напомниха на Дризт колко дребни и незначителни бяха те в действителност и колко величава и дори страшна бе природата.
Въпреки дългите години, прекарани в тренировки, въпреки великолепните оръжия, които имаше, и въпреки войнското сърце, което носеше в гърдите си, той не бе нищо повече от едно почти незабележимо петънце насред синьо-зеленото платно, чийто художник бе природата.
Тази мисъл бе едновременно смущаваща и някак успокояваща. Да, той може и да бе една незначителна прашинка, просто хапка за рибите, които така лесно бяха изпреварили „Морски дух“, ала заедно с това бе и част от нещо много по-голямо, парченце (макар и миниатюрно) от една мозайка, прекалено огромна, за да бъде обхваната дори от най-живото въображение.
Скиталецът обви ръка около рамото на Кати-Бри, единявайки се с „парченцето“ от мозайката, което го допълваше, и младата жена се облегна на него.
На следващия ден вятърът се завърна в платната и „Морски дух“ полетя напред, за радост на всички на борда. Усмивката на Робилард обаче бързо се стопи — магиите му вещаеха лошо време и той побърза да предупреди Дюдермонт, че промяната във вятъра означава само едно. Буря.
Какво можеха да сторят? Наблизо нямаше пристанища, всъщност нямаше каквато и да било суша и капитанът направи единственото възможно нещо в случая — нареди навсякъде, където бе възможно, да се наковат здрави дъски.
Нощта, която последва, бе сред най-ужасните в живота на Кати-Бри. Никой от екипажа не помнеше по-страшна буря. Дюдермонт и четиридесетимата моряци се бяха свили на долната палуба, докато стихията бушуваше около тях, подмятайки шхуната като треска.
Робилард и Харкъл трескаво работеха. Робилард остана горе и не се прибра почти през цялата буря и само на няколко пъти, когато корабът едва не се преобърна, му се наложи да се скрие и да наблюдава горната палуба с помощта на едно омагьосано, отделено от тялото му, око. Дори когато едва се държеше на краката си, той нито за миг не прекъсваше магията, с която се опитваше да отслаби свирепия вятър. В същото време Харкъл, Гуенивар и неколцина моряци пропълзяха до трюма, като внимателно избягваха изпречилите се на пътя им плъхове, разместиха струпаните на пода хранителни припаси и се заеха да огледат корпуса. С помощта на едно заклинание Харкъл бе осветил цялото помещение и сега използваше други магийки, от които дървото се издуваше, запълвайки всички нежелани дупки. Останалите моряци пък носеха насмолени кълчища, които втъкваха навсякъде, където дъските пропускаха.
Кати-Бри беше прекалено зле, за да помръдне, така се чувстваха и голяма част от другарите й. В един момент клатушкането на кораба стана толкова силно, че мнозина от екипажа се видяха принудени да се завържат за пода, за да престанат да се блъскат в стените и един в друг. Горкият Дънкин пострада най-лошо. При един особено силен порив на вятъра той се протегна, за да улови подаденото му въже, ала не успя. Вместо това се преметна през глава и се блъсна в близката греда толкова лошо, че си изкълчи рамото и си счупи китката.
Тази нощ никой на борда на „Морски дух“ не мигна.
На следващата сутрин корабът здравата се бе килнал на една страна, ала бурята не бе успяла да го потопи, нямаше и жертви. Всички моряци (поне онези, които се чувстваха достатъчно добре) се заловиха за работа, опитвайки се да вдигнат някое от платната.
Около пладне Кати-Бри, която отново бе заела мястото си на върха на мачтата, съобщи за многобройни ята от птици на север и на запад и Дюдермонт си отдъхна. Беше се опасявал, че бурята ги е отклонила прекалено много от курса им и няма да успеят да хвърлят котва край Скалите на чайката, последната отбелязана на картата суша преди Каеруич. Силните ветрове наистина ги бяха отнесли доста на юг и сега им се наложи здравата да се потрудят, особено на горките Робилард и Харкъл. И двамата бяха с огромни торбички под очите, изтощени както физически, така и психически.
Все пак, „Морски дух“ съумя да оправи курса си и да се добере до Скалите на чайката. Надали можеше да се измисли по-подходящо име за това място — пръснати из водата, тук имаше десетки зъбери, повечето от които бяха по-малки дори от шхуната, макар да имаше и такива, на които можеха да застанат двама-трима души. Ала всички те, дори и най-големите (една от тях се простираше на почти цяла миля), бяха по-скоро бели, отколкото сиви, целите покрити с дебел слой гуано. Когато „Морски дух“ се приближи, той изведнъж попадна в същински облак от птици, десетки хиляди чайки, които кръжаха наоколо и надаваха гневни крясъци, недоволни, че някой се е осмелил да навлезе във владенията им.
Дюдермонт успя да открие едно тясно заливче, където водата бе сравнително спокойна — тук щяха да довършат поправката на шхуната, а и моряците щяха да се поразтъпчат, ако не за друго, то поне за да успокоят бунтуващите им се вътрешности.
По-късно същия ден Дризт, Дюдермонт и Кати-Бри се изкачиха до най-високата точка на Скалите (която надали имаше повече от петнадесетина метра) и капитанът, с далекоглед в ръка, обърна поглед на юг, макар че не очакваше да види друго, освен вода и пак вода.
Беше им отнело почти две седмици, за да изминат петстотинте мили, които разделяха най-източната точка на Муншейските острови от Скалите на чайката — близо два пъти повече, отколкото Дюдермонт предвиждаше в началото. Въпреки това той не се боеше, че провизиите няма да им стигнат и бе уверен, че ще открият Каеруич. Откакто напуснаха Уингейт, почти не бяха говорили за загадъчния остров, към който се бяха отправили. Поне не открито — от вниманието на Дризт не беше убягнал притесненият шепот на мнозина от моряците и историите, които си разказваха — за духове и други подобни ужасии.
— Петстотин мили оставихме зад гърба си и още толкова ни остават — проговори Дюдермонт, без да сваля далекогледа. — Недалече оттук, на юг, има остров, където можем да се запасим с още провизии.
— Имаме ли нужда от тях? — попита Дризт.
— Не и ако се движим достатъчно бързо — до Каеруич и обратно — отвърна капитанът.
— А ти как смяташ? — обади се Кати-Бри.
— Започвам да се уморявам от постоянните забавяния — бавно рече Дюдермонт. — Дори самото пътуване вече ми тежи.
— Защото се боиш от онова, което те очаква в края му. Кой знае дали ще открием Каеруич… ако подобно място изобщо съществува.
— Съществува — уверено отсече капитанът.
— Винаги можем да спрем на острова, който спомена, на връщане — намеси се Дризт. — А провизиите, които имаме, със сигурност ще ни стигнат до Каеруич.
Дюдермонт кимна. Да, сега започваше последната част от пътешествието им — отиваха право към Каеруич, без повече отклонения. Звездите щяха да ги водят — единствено те можеха да им покажат пътя. Капитанът се надяваше картата на Тарнхийл да се окаже точна.
И Каеруич наистина да съществува.
Ала в същото време частица от него се надяваше островът да е само една легенда.
— Колко е голям Каеруич? — обърна се Кати-Бри към Дюдермонт.
Беше минала цяла седмица, този път, без да се случи нищо интересно. Още една седмица на пустота и самота, въпреки че шхуната бе пълна с хора и почти нямаше място, където да се скриеш от погледите на останалите. Така бе в открито море — да останеш истински, физически сам, бе невъзможно, ала светът изглеждаше някак странно далечен и нереален. Дризт и Кати-Бри прекарваха дни наред заедно, взрени в безбрежната водна шир, всеки потънал в собствените си мисли… заедно, и все пак толкова сами.
— Няколко квадратни мили — разсеяно отвърна капитанът, сякаш от много повтаряне думите се бяха превърнали в навик.
— И как смяташ да го откриеш? — повече от очевидна, остротата в гласа на младата жена накара двамата мъже да я погледнат изненадано.
— Нали открихме Скалите на чайката! — напомни й Дюдермонт, опитвайки се да повдигне духа й, макар и в неговия тон да се прокрадваше по-рязка нотка. — Те също не са кой знае колко големи.
— Ха! — изсумтя Кати-Бри. — Че тях всички ги знаят къде са! Право на запад.
— Знаем къде се намираме — не отстъпи капитанът, — знаем и накъде трябва да се насочим. Освен това не пътуваме слепешката — забрави ли, че имаме карта?
Вместо отговор, младата жена хвърли поглед към Дънкин, човекът, който бе набавил картата и който сега търкаше задната палуба. Киселата й гримаса красноречиво говореше колко надеждна според нея може да е карта, дошла от подобен източник.
— А и магьосниците имат нови очи, които виждат надалече — продължи Дюдермонт.
Така си беше, трябваше да признае Кати-Бри, макар да не бе особено сигурна доколко може да се разчита на „очите“, за които говореше капитанът.
На Скалите на чайката Харкъл и Робилард бяха уловили няколко птици, твърдейки, че с помощта на своите магии, могат да общуват с тях. Чайките щяха да им помогнат, твърдяха те и всеки ден ги пускаха да летят на воля, със заръката да им съобщават всичко, което забележат. До този момент Кати-Бри не се бе замисляла за това, не и откакто стана ясно, че от десетте чайки само две продължават да се връщат на кораба. Останалите, предполагаше тя, отдавна си бяха у дома, надсмивайки се над глупавите магьосници през целия път дотам.
— Именно на картата разчитаме, откакто напуснахме Минтарн — меко се обади Дризт, опитвайки се да изтрие гнева и опасенията, които бяха легнали като сянка върху красивото, загоряло от слънцето лице на Кати-Бри.
В действителност той също споделяше чувствата й, поне донякъде. Наистина, от самото начало знаеха какво ги очаква, пък и до този момент не бяха имали особени неприятности. Бяха прекарали вече няколко седмици на път, голяма част от тях — в открито море, но въпреки това не бяха изгубили нито един моряк, а запасите им, макар и не изобилни, бяха напълно достатъчни. За което, помисли си елфът с усмивка, трябваше да благодарят на Харкъл и Гуенивар — още с тръгването от Уингейт, двамата се бяха погрижили постепенно да прочистят кораба от плъхове.
Ала при все това, макар да осъзнаваше, че плаването върви добре, скиталецът не можеше да се пребори с недоволството, което се надигаше в гърдите му. Имаше нещо в океана, разбираше той, нещо в еднообразието и безпределната му самота. Да, той обичаше да плава, да пори вълните и да вдъхва соления въздух, но след толкова време, прекарано в открито море, насред пустота, по-бездънна от всичко, което можеше да се срещне на този свят, Дризт усещаше, че вече не издържа.
Кати-Бри се отдалечи, мърморейки. Скиталецът се обърна към Дюдермонт и усмивката на опитния моряк прогони голяма част от тревогите му.
— И преди съм я виждал такава — тихичко каза капитанът. — Ще се успокои в мига, в който видим Минтарн да се тъмнее на хоризонта или пък вземем решение отново да поемем на изток.
— Ще го направиш ли? — учуди се елфът. — Ще пренебрегнеш думите на допелгангера?
Дюдермонт се замисли над въпроса му.
— Тук съм, защото вярвам, че така трябва — проговори той най-сетне. — Каквато и опасност да ме дебне, искам да съм готов за нея и да я посрещна с отворени очи. Ала не смятам да излагам живота на екипажа си на ненужен риск. Ако храната ни намалее толкова, че да продължим би означавало безумие, начаса ще обърна кораба и ще се върнем.
— Ами допелгангера? — попита Дризт.
— Враговете ми ме откриха веднъж — отвърна Дюдермонт, а в гласа му звучеше онази спокойна увереност, която го превръщаше в опора, скала, на която и Дризт, и останалите моряци винаги можеха да се облегнат. — Ще ме открият и втори път.
— А ние ще ги очакваме — увери го елфът.
Както се оказа, поне за Каеруич не им се наложи да чакат дълго. След разговора на Дризт и Дюдермонт не бе минал и час, когато Харкъл изтича на капитанския мостик, пляскайки развълнувано с ръце.
Дюдермонт, следван плътно от десетина нетърпеливи моряци, побърза да отиде при него. Скиталецът, който отново стоеше на обичайното си място на бимса, също се присъедини към тях. Бързо се досети какво става и вдигна поглед към Кати-Бри, която се взираше надолу от върха на мачтата.
— О, каква прекрасна птица е моят Реджи! — целят сияеше Харкъл.
— Реджи? — недоумяващо повториха Дюдермонт и неколцина от моряците.
— Кръстих го на Регуелд, невероятен магьосник беше той, о, да! Успя да кръстоса жаба с кон, а то хич не е лесно! Скокльо, така го нарече. Или пък беше Скокливеца? Или пък…
— Харкъл! — сухата забележка на Дюдермонт го накара да спре несвързаното бръщолевене.
— О, да, да — избъбри магьосникът. — Х-м-м, докъде ли бях стигнал? А, да! Тъкмо ви разправях за Регуелд. Какъв човек беше той! Наистина прекрасен! И как само се би в Стражев дол, поне така казват всички. Веднъж…
— Харкъл! — този път капитанът дори не се опита да скрие раздразнението си.
— Какво? — искрено недоумяваше магьосникът.
— Проклетата чайка! — изръмжа Дюдермонт. — Какво откри?
— А, да! — сети се Харкъл и доволно плесна с ръце. — Птицата, да, птицата. Реджи. Да, да, прекрасна птица е той. Най-добрият летец от цялата група, така си беше.
— Харкъл! — изреваха струпалите се моряци в един глас.
— Открихме остров — обади се някой зад объркания Харкъл и Робилард, с обичайното си отегчено изражение, бавно пристъпи напред. — Днес птицата се върна, бръщолевейки за някакъв остров. Напред и надясно, недалече оттук.
— Колко е голям? — попита Дюдермонт.
Робилард сви рамене и се засмя:
— В очите на една чайка всички острови изглеждат големи. Може да е скала, а може да е и цял континент.
— Или дори кит — подхвърли Харкъл.
Всъщност, това нямаше значение. Ако птицата беше забелязала остров на мястото, където според картата се намираше Каеруич, значи наистина ставаше въпрос за Каеруич!
— Двамата с Дънкин ще ни отведете там — обърна се капитанът към Робилард и кимна към щурвала.
— И Реджи! — щастливо се намеси Харкъл и посочи към чайката, която бе кацнала на самия връх на гротмачтата, досами главата на Кати-Бри.
При вида на тази взривоопасна ситуация, Дризт усети как изтръпва, особено като се сети, че младата жена, бездруго изнервена от сутринта, е взела със себе си Таулмарил. За щастие, миг по-късно Харкъл повика питомеца си и птицата отлетя, без да остави никакви „подаръци“ след себе си.
Всъщност, без помощта на Реджи, „Морски дух“ най-вероятно щеше да мине на по-малко от миля от Каеруич, без изобщо да го забележи. Островът беше кръгъл, с конусовидна форма и надали имаше повече от триста метра в диаметър. Освен това беше обгърнат от синкава мъгла, под чийто покров той дори отблизо приличаше на неспокойна морска вода.
Когато шхуната, носейки се бавно с полуспуснати платна, достигна сините валма, вятърът изведнъж стана студен, а слънцето сякаш избледня. Корабът обиколи целия остров, ала не забелязаха нищо особено. Не откриха дори място, където да хвърлят котва.
Когато се върнаха там, откъдето бяха тръгнали, Дюдермонт пое щурвала от Дънкин и като насочи носа на шхуната към Каеруич, бавно навлезе в синята мъгла.
— Призрачен вятър! — неспокойно подхвърли минтарнецът и потрепери от внезапно повелия хлад. — Главата си залагам, че тук е пълно с духове.
И той яростно подръпна ухото си, обзет от отчаяно желание да се намира навсякъде другаде, но не и тук. Ех, защо не бе слязъл в Уингейт! Изведнъж някой подръпна другото му ухо и той рязко се обърна, озовавайки се очи в очи с Дризт До’Урден. Двамата бяха почти еднакви на ръст, само че елфът, макар и да не бе по-едър, имаше железни, прекрасно калени мускули. Въпреки това, в този миг той се стори на ужасения Дънкин висок и много по-внушителен.
— Призрачен вя… — започна той, ала Дризт му даде знак да пази тишина.
Дребният мъж тежко се облегна на перилата и млъкна.
В това време Дюдермонт нареди платната да бъдат свалени още по-ниско, така че сега шхуната пъплеше едва-едва. Около тях мъглата все повече се сгъстяваше и нещо в начина, по който се държеше корабът, нещо в начина, по който водата течеше под тях, караше капитана да бъде нащрек. Поиска съвет от Кати-Бри, ала тя, напълно обгърната от синкавите валма, виждаше по-малко и от него.
Дюдермонт кимна на Дризт, който изтича на бимса и приклекна. Миг по-късно скиталецът забеляза нещо, което го накара да ахне от изненада.
Само на петдесетина ярда пред тях стърчеше някакъв стълб.
Дризт внимателно се вгледа в него, после изведнъж разбра какво е това — връх на корабна мачта!
— Спрете! — викна той и Робилард поде заклинание, още преди другите да успеят да реагират.
Сноп магическа енергия политна пред шхуната и предизвика мощно течение, от което „Морски дух“ се закова на място. Екипажът побърза да спусне платната докрай, а котвата цопна във водата със злокобен плисък, който дълго остана да кънти във въздуха.
— Колко? — обърна се Дюдермонт към мъжете край котвата — веригата й бе разделена на равни интервали така, че да могат да преценят колко дълбоко е спусната.
— Трийсет метра — отвърна един от моряците, докато Дризт отиваше на мостика.
— Мисля, че беше риф — обясни скиталецът защо ги е накарал да спрат. — На по-малко от две дължини от нас има потънал кораб. Водата го е погълнала целия, само мачтата му стърчи отгоре. Но не мисля, че е преобърнат. Явно нещо го е потопило светкавично.
— Сигурно е бил пробит — предположи Робилард.
— Струва ми се, че сме на няколкостотин ярда от брега — рече Дюдермонт, взирайки се в гъстата мъгла, после обърна поглед към кърмата и двете спасителни лодки.
— Можем да обиколим острова още веднъж — предложи Робилард, досещайки се какво си е наумил капитанът. — Току-виж сме намерили място, където да хвърлим котва.
— Нямам намерение да излагам кораба на ненужен риск — отвърна Дюдермонт. — Ще гребем дотам.
И като кимна на неколцина от застаналите наблизо моряци, нареди:
— Спуснете една от лодките във водата.
Двадесет минути по-късно Дюдермонт, Дризт, Кати-Бри, двамата магьосници, Уейлан Миканти и силно уплашеният и съпротивляващ се Дънкин се отправиха към острова, а лодката бе така препълнена, че ръбът й почти докосваше тъмната вода. Капитанът бе оставил недвусмислени нареждания на екипажа — те трябваше да излязат на около хиляда ярда извън мъглата и да чакат завръщането им. Ако до падането на нощта лодката все още я нямаше, „Морски дух“ трябваше да се оттегли от острова и да се върне отново по пладне на следващия ден.
Ако от седмината и тогава нямаше следа, шхуната трябваше да отплава към дома.
После се отдалечиха от кораба. Дънкин и Уейлан гребяха, а Кати-Бри бе застанала на носа, готова да ги предупреди при първото съмнение за подводни скали. В другия край на лодката Дризт бе приклекнал до Дюдермонт, готов да му посочи мачтата, която бе забелязал по-рано.
Ала от нея нямаше и следа.
— Няма подводни скали — обърна се младата жена към Дризт и Дюдермонт. — Хубав, дълбок залив — спокойно можехме да акостираме край проклетия бряг!
Капитанът хвърли поглед на елфа, който напрегнато се взираше в мъглата, чудейки се къде ли се е дянала мачтата. Той тъкмо се канеше да повтори, че не се е заблудил, когато изведнъж се разнесе грозен, стържещ звук, лодката рязко се наклони и се закова на място.
За щастие, Робилард пое нещата в свои ръце и побърза да вдигне телата на Харкъл, Дюдермонт, Кати-Бри, както и своето собствено във въздуха, така че лодката да олекне достатъчно, за да могат Дризт, Уейлан и Дънкин да я прекарат над камъка.
— Защо не акостирахме до брега, така ли? — подхвърли елфът на Кати-Бри.
— Преди малко нямаше нищо! — настоя младата жена.
Вече пет години тя отговаряше за наблюдателницата на „Морски дух“ и мнозина твърдяха, че по цял Саблен бряг няма по-остри очи от нейните. Как тогава, недоумяваше тя, бе могла да пропусне толкова очевидна скала и то когато се бе оглеждала именно за нещо подобно?
Малко по-късно Харкъл, който стоеше на кърмата, нададе изненадан вик и когато другарите му се обърнаха, с изумление видяха от водата досами него да стърчи нещо.
Изведнъж всички, особено Дризт, усетиха, че започват да споделят подозренията на Кати-Бри. Та те практически бяха минали през мачтата, как така не я бяха усетили!
Дънкин яростно подръпна ухото си.
— Мъглата ни погажда номера — спокойно рече Дюдермонт. — Заобиколете мачтата!
Заповедта завари останалите неподготвени. Дънкин мрачно заклати глава, ала Уейлан го потупа по рамото:
— Нали чу капитана? Хващай греблата.
Кати-Бри се надвеси през борда на лодката, любопитна да научи повече за този загадъчен кораб, ала мъглата се отразяваше във водата, обвивайки всичко под себе си в плътен сив воал, чиито тайни младата жена не можеше да прозре. Най-сетне Дюдермонт разбра, че тук няма да успее да научи нищо и нареди на Уейлан и Дънкин да гребат към брега.
В началото минтарнецът кимна зарадвано, доволен, че най-накрая ще се махнат от тази ужасна вода, но миг по-късно се сети къде отиват и отново започна да подръпва ухото си.
Вълни почти нямаше, ала подводното течение бе доста силно и лодката напредваше бавно. Островът изплува пред очите им, ала после дълго остана така, сякаш на няколко загребвания разстояние, а всъщност недостижим.
— По-силно! — викаше капитанът на гребците, макар да разбираше, че и те като него изгарят от желание да приключат с това и дават всичко от себе си.
Най-сетне Дюдермонт обърна отчаян поглед към Робилард. Магьосникът го разбра и с примирена въздишка бръкна в джоба си, търсейки съставки за някое заклинание, което да им помогне.
Все още на носа, Кати-Бри се взираше в мъглата, опитвайки се да открие признаци на живот по осеяния с бял пясък бряг. Ала островът беше прекалено далече, а мъглата — твърде гъста. Вместо това, младата жена насочи вниманието си надолу, към тъмните води, които се плискаха край лодката.
И в които горяха свещи!
Лицето на Кати-Бри се изкриви от изненада. Тя вдигна глава, потърка очи и отново сведе поглед надолу.
Не, не можеше да има грешка. Там наистина имаше свещи. Свещи… под водата!
Заинтригувана, тя се приведе още по-ниско и най-после различи какво държи малките пламъчета.
Младата жена рязко се дръпна назад, мъчейки се да си поеме дъх:
— Мъртвите! — едва успя да прошепне тя, ала резките й движения бездруго бяха привлекли вниманието на останалите.
Миг по-късно една полуразложена ръка се протегна от водата и сграбчи ръба на лодката.
Дънкин, който гледаше само Кати-Бри, изпищя, когато я видя да скача на крака и да изважда меча си. Дризт също се изправи и се хвърли към нея.
Призрачната ръка бе последвана от главата на неживото същество — ужасяващо, мъртвешко лице, което бавно се надигна от вълните.
Казид’еа проряза въздуха, ала срещна само ръба на лодката и потъна дълбоко в дървото.
— Какви ги вършиш? — изкрещя Дънкин, същото се питаше и Дризт, който вече бе успял да се добере до Кати-Бри и не виждаше никакви призраци, само меча на младата жена, забит в лодката.
— Гребете! — извика Кати-Бри вместо отговор. — Гребете!
Скиталецът изпитателно се вгледа в нея, после се обърна към другите.
— Свещи? — попита той, забелязал малките светлинки, които блещукаха във водата.
Тази простичка дума като че ли ужасяваше повечето от другарите му. Дюдермонт, Дънкин, Уейлан и Робилард, всички до един моряци, неведнъж бяха слушали разкази за морски призраци — скрити под вълните, те дебнеха живите същества, а в полуразложените им ръце горяха вещерски пламъци.
— Колко красиво! — възкликна Харкъл, отнесен както винаги, и се надвеси през борда.
— Махнете ни оттук! — извика Дюдермонт, ала Уейлан и Дънкин нямаха нужда от подканяне — те вече гребяха към брега с всички сили.
Робилард също не бездействаше. По негова заповед една огромна вълна се надигна под лодката и я понесе към брега. Рязкото движение повали Кати-Бри на дъските и замалко не събори Дризт във водата.
Харкъл, напълно погълнат от гледката на свещичките, нямаше този късмет и когато вълната наближи брега, той изхвърча през борда.
Лодката продължи напред, докато камъните и пясъкът не я спряха.
В плитчините, на по-малко от десет метра от сушата, Харкъл се изправи, мокър от глава до пети.
Заедно с него се изправиха и дузина разкривени, подпухнали създания.
— О, здравейте… — дружелюбно започна магьосникът, ала изведнъж осъзна какво вижда насреща си и очите му се разшириха от ужас — Ай! — изпищя той и се хвърли към брега, гребейки колкото сили имаше.
Кати-Бри вече бе свалила Таулмарил от рамото си и бе заела позиция.
Харкъл изпищя, когато първата стрела изсвистя покрай главата му, после обаче чу отвратителното цопване на безжизнено тяло във водата и разбра, че младата жена не се цели в него.
Следващата стрела не се забави и още едно от зомбитата рухна покосено. Междувременно магьосникът почти бе успял да се добере до брега и като се отскубна от водораслите, оплели се в краката му, хукна към сушата. В мига, в който усети мокрия пясък под краката си, до ушите му достигна звук от мощен тътен и той се обърна тъкмо навреме, за да види как между него и зомбитата се издига огнена стена.
Въпреки това не спря да тича, докато не стигна при останалите шестима и така бурно благодари на Робилард, че той не можа да продължи магията си.
Огнената завеса се отдръпна. Там, където допреди малко стояха само десетина чудовища, сега имаше поне двадесет, а още нови и нови продължаваха да излизат от вълните и водораслите.
— Чудесно! — промърмори Робилард.
Кати-Бри стреля отново, поваляйки поредното зомби.
Робилард вдигна ръка и от пръстите му излетяха струи зелена енергия. Три от тях удариха едно от чудовищата и то рухна, другите две прогориха дупка в следващото и то също се строполи във водата.
— Доста банално — подхвърли Харкъл.
— Ами покажи ни нещо по-интересно тогава! — смръщи се Робилард и другият магьосник възмутено плесна с ръце.
Предизвикателството бе прието.
Макар все още да не сваляха оръжие, Дризт и останалите се поотдръпнаха — прекрасно разбираха, че е безсмислено да се намесват в битката, когато с тях има двама магьосници. Дори Кати-Бри се отказа и след още един-два изстрела реши да отстъпи сцената на вълшебниците.
— Един калимшански змиеукротител ме научи на това — заяви Харкъл и като хвърли парче връв във въздуха, подхвана заклинателен напев с висок, пронизителен глас.
Едно от водораслите край брега оживя, уви се около краката на най-близкото зомби, досущ като някоя гигантска змия, и го дръпна под водата.
Лицето на Харкъл грейна, ала Робилард изсумтя подигравателно:
— Само една? — изсмя се той и на свой ред поде магия.
В продължение на няколко секунди той се въртеше и танцуваше причудливо, а над главата му бе надвиснал облак от метални стружки. Изведнъж се закова на място, рязко се обърна и протегна ръка към брега. Порой от лъскави, нажежени метални късчета се изсипа върху чудовищата. Горящото желязо разкъсваше водораслите и жалките останки от дрехи, които обгръщаха гниещите им тела, потъваше в разложената плът и стигаше чак до костите.
Не след дълго още няколко зомбита се сгромолясаха във водата.
— Съвсем просто заклинание — махна с ръка Харкъл, после извади неголяма метална пръчка и я насочи към морето.
Миг по-късно от върха й изскочи ярка мълния и полетя към чудовищата, разстилайки се във всички посоки така, че когато достигна водата, десетки зомбита попаднаха в безмилостната й прегръдка.
Колко странно, дори смешно, изглеждаше всичко отстрани! Косата на неживите същества щръкна право нагоре, а телата им заподскачаха нагоре-надолу, досущ като в някакъв причудлив танц, който ги караше да се въртят във всички посоки и да се клатушкат неконтролируемо, преди вълните най-сетне да ги погълнат.
Когато всичко свърши, гнусните създания бяха намалели наполовина, макар че навсякъде по брега продължаваха да се надигат подкрепления.
Харкъл се ухили широко и щракна с пръсти.
— Съвсем просто заклинание — повтори той.
— Нима? — промърмори Робилард под носа си.
По това време Кати-Бри вече бе отпуснала Таулмарил и развеселено гледаше спътниците си. Дори Дънкин, толкова ужасен допреди малко, сега изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне в смях. Дюдермонт също бе доволен — явно напразно се бе тревожил, че видът на толкова отблъскващи противници може да разколебае спътниците му.
Сега бе ред на Робилард да покаже на какво е способен и той реши да се съсредоточи върху едно от зомбитата, което бе изпълзяло от водата и сега се катереше към тях. Този път магьосникът не прибегна до каквито и да било материални съставки, просто запя тихо и размаха ръце. Огнена струя изригна от протегнатия му пръст, обви тялото на злощастното същество и го погълна за броени секунди. Все така съсредоточен, Робилард насочи пламъците към следващото зомби, което изгоря също толкова бързо.
— Изпепелителят — обясни той, когато заклинанието свърши. — Наследство от Аганназар.
Харкъл изсумтя пренебрежително.
— Ха, този жалък фокусник ли! — изсмя се той и Робилард се смръщи, но преди да успее да отвърне, Харкъл бръкна в джоба си и извади нещо оттам. — Прах от ревен и стомах на пепелянка — обясни той и вдигна ръка.
— Мелф! — щастливо извика Робилард.
— И още как! Ето на това казвам аз магьосник!
— Познавам Мелф — вметна Робилард, при което Харкъл се сепна и прекъсна заклинанието си.
— На колко години си? — изумено ахна той.
— Познавам магиите му — поясни другият вълшебник.
— А — успокои се Харкъл и отново се залови за работа.
За да докаже, че той също знае това-онова за Мелф, Робилард бръкна в джоба си и извади шепа зрънца, от които се носеше ухание на борова смола. Харкъл усети миризмата, ала бе прекалено погълнат от собственото си заклинание, за да й обърне особено внимание.
Малката стреличка изскочи от ръката му, заби се в корема на най-близкото чудовище и го напълни с киселина, която бързо прогори огромна дупка в тялото му. Зомбито се улови за корема и се приведе одве, сякаш искаше да надзърне в нея.
После се строполи на земята.
— Мелф! — тържествуващо се провикна Харкъл, ала замълча, когато видя рояка от миниатюрни пламтящи метеори, който се издигна над ръката на Робилард и се стрелна към редиците на чудовищата, разпръсквайки се във всички посоки.
— По-добър Мелф — призна Харкъл.
— Стига глупости — намеси се Дюдермонт. — Можем просто да се махнем. Съмнявам се, че ще ни преследват.
Никой от двамата обаче не му обърна особено внимание.
— Не сме на кораба! — възмутено отвърна Робилард и отново се обърна към Харкъл: — Признаваш ли се за победен?
— Че аз още не съм започнал! — възкликна упоритият Харпъл и двамата се впуснаха в магия след магия — някои от най-могъщите заклинания от безспорно забележителните им репертоари.
Робилард извади мъничка кофа и лопатка, а Харкъл — ръкавица от змийска кожа и дълъг, ярко боядисан нокът.
Пръв беше Робилард. Във въздуха пред най-близките зомбита се разхвърча пясък и досами краката им зейна огромна яма. Те не можаха да спрат и пропаднаха вътре. Без да им обръща повече внимание, магьосникът леко промени ъгъла и с една-единствена дума отвори нова дупка, недалече от първата.
— Ровеща магия — обясни той между заклинанията.
— Бигби — не му остана длъжен Харкъл. — Чувал ли си за Бигби?
Въпреки забележителната демонстрация, която бе направил току-що, Робилард пребледня. Разбира се, че бе чувал за Бигби! Та той бе един от най-могъщите магьосници, раждали се някога в Равнините!
В началото заклинанието на Харкъл сътвори една гигантска, призрачна ръка, която се зарея над плажа. Три от пръстите й бяха изпънати и сочеха към дупката, изкопана от Робилард, ала средният пръст беше подвит под палеца.
— Аз въведох някои подобрения в работата на Бигби! — похвали се Харкъл.
Едно от чудовищата предпазливо пристъпи напред.
— Дойнк! — извика магьосникът и гигантският среден пръст изскочи изпод палеца и с все сила плесна зомбито по главата, при което то рухна в ямата.
Харкъл се обърна към Робилард със самодоволна усмивка.
— Поразяващите пръсти на Бигби! — заяви той, после отново насочи вниманието си към ръката, която бавно се понесе над брега, поваляйки всяко чудовище, изпречило се на пътя й.
Робилард не знаеше дали да се възмути или да избухне в смях. Този Харпъл си го биваше, не можеше да му го отрече. Но той нямаше намерение да се откаже толкова лесно и без да се колебае, извади от джоба си един диамант — прекрасен камък, който му бе струвал повече от хиляда златни монети.
— Отилюк! — предизвикателно обяви той името на друг легендарен вълшебник, който отдавна се бе превърнал в крайъгълен камък за всички следовници на магическото изкуство.
Сега бе ред на Харкъл да пребледнее — познанията му върху Отилюк бяха съвсем ограничени.
В това време Робилард местеше поглед между диаманта в ръката си и бързо намаляващите редици на зомбитата — дали наистина си струваше високата цена? Изведнъж лицето му се озари от неочаквано прозрение и като щракна доволно с пръсти, той прибра диаманта обратно в джоба си и вместо него извади неголям кристал.
— Отилюк — повтори, избирайки друга вариация на същата магия.
После изрече заклинанието и водата по цялото крайбрежие замръзна начаса, оковавайки всички чудовища, които още не бяха излезли от морето, в здрава ледена прегръдка.
— Биваше си го! — призна Харкъл, докато Робилард потриваше ръце — най-сетне се бе отървал от нашествениците и бе доказал кой от двамата е по-добър.
Последната му магия бе очистила брега от зомбита, така че битката очевидно бе приключила.
Само че Харкъл нямаше никакво намерение да остави нещата така. Последната дума просто трябваше да бъде негова! Той обходи с поглед ледената стена, която се издигаше по протежение на брега, после предизвикателно изгледа Робилард и демонстративно извади малка керамична манерка от най-дълбокия си джоб.
— Изключително геройство — обясни. — Предполагам, че си чувал за Тенсер?
Робилард сбърчи чело.
— О, да — сети се той миг по-късно. — Разбира се, лудия Тенсер.
Изведнъж очите му се разшириха и той ахна, осъзнал какво си е наумил Харкъл. Говореше се, че най-прочутата магия на Тенсер за известно време превръща онзи, който я прилага, във войн… във войн — берсерк!
— Не! Не и Тенсер! — извика той и се хвърли върху Харкъл, избивайки манерката от ръцете му, после се примоли на останалите: — Помогнете ми!
С тяхна помощ боричкането — както и магьосническата надпревара — приключи набързо и Дюдермонт обяви, че е време да се махат от брега.
Дризт кимна на Кати-Бри и застана начело на малката групичка, нетърпелив най-сетне да тръгнат. Младата жена обаче не го последва веднага. Вниманието й беше привлечено от приятелския разговор между двамата магьосници и най-вече от Робилард, който изглеждаше много по-оживен и щастлив от друг път. Присъствието на Харкъл Харпъл май наистина му се отразяваше добре.
— Онази ровеща магия — тъкмо казваше Харкъл, — се съчета прекрасно с моя Бигби. Някой път трябва да ми я покажеш. Братовчед ми, Бидърду, той е върколак и има навика непрекъснато да заравя в двора всичко, което му попадне — кокали, пръчки, какво ли не. Ровещата магия ще ми помогне да ги…
Кати-Бри поклати глава и изтича при Дризт. Преди да стигне при него, тя се обърна към лодката и видя Дънкин да се свива в нея, клатейки неспокойно главата си напред-назад. Младата жена даде знак на другарите си и те всички тръгнаха обратно към брега.
— Искам да се върна на кораба! — докато говореше, минтарнедът се бе вкопчил толкова здраво в лодката, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели от напрежение. — Един от магьосниците може да ме отведе.
— Хайде — рече Дризт. — Ела.
Дребният мъж дори не помръдна.
— Имаш възможност да видиш неща, които малцина са имали щастието да зърнат — помъчи се да го изкуши елфът и извади ониксовата статуетка от кесията си.
— Ти знаеш за Каеруич повече от всеки друг на борда — намеси се и Дюдермонт. — Нуждаем се от теб.
— Не знам почти нищо! — не отстъпваше Дънкин.
— Но и то е повече, отколкото знаем ние — настоя капитанът.
— Ще бъдеш възнаграден за помощта — отново се обади Дризт и очите на минтарнеца светнаха… поне докато скиталецът не поясни какво има предвид: — Какви ли приключения ни очакват тук! Какви ли тайни ще разкрием!
— Приключения? — повтори Дънкин, сякаш не можеше да повярва на ушите си, а погледът му обходи брега и зомбитата, оковани в ледената стена. — Награда? — изсмя се той ехидно. — По-скоро наказание, макар че не съм сторил нищо, с което да го заслужа!
— Тук сме, за да разбулим една мистерия — опита се да събуди любопитството му Дризт. — Да научим нови неща, да израснем. Да живеем, разкривайки тайните на света, който ни заобикаля.
— Че кой се интересува от тях? — сряза го Дънкин, без изобщо да се впечатли от красноречието му.
Уейлан обаче, вдъхновен от думите на елфа, реши, че се е наслушал на мрънкането на минтарнеца и пое нещата в свои ръце. Без да си губи времето в празни приказки, той влезе във водата, освободи лодката от отчаяната му хватка и го извлече на брега.
— Можех да го направя много по-впечатляващо — подхвърли Робилард.
— Тенсер също не би се справил зле — обади се и Харкъл, ала Робилард беше непреклонен:
— Само не Тенсер!
— Само не Тенсер? — повтори Харкъл.
— Само не Тенсер! — категорично отсече другарят му.
Харкъл изхленчи недоволно, но не каза нищо.
— Пестете си силите — обърна се Уейлан към тях. — Много скоро може да имаме нужда от тях.
Сега бе ред на Дънкин да захленчи.
— Когато всичко върши — опита се да повдигне духа му Дризт, — ще можеш да разказваш история, която ще накара всички моряци да те слушат със зяпнала уста!
Това като че ли успокои минтарнеца… поне докато Кати-Бри не се обади:
— Разбира се, в случай че оживееш.
Дризт и Дюдермонт се смръщиха насреща й, ала тя се усмихна невинно и се отдалечи.
— Ще се оплача на Негово величество! — заплаши Дънкин, но никой не му обърна внимание.
Дризт призова Гуенивар и когато тя се присъедини към тях, седмината наобиколиха Дюдермонт. Той начерта върху пясъка груба скица на острова, като отбеляза с Х мястото, където се намираха в момента и с друго Х местоположението на „Морски дух“ в морето.
— А сега накъде? — попита капитанът, обръщайки се най-вече към Дънкин.
— Чувал съм да говорят за вещицата от Пещерата на стенанието — неохотно рече минтарнецът.
— Нищо чудно да има пещери някъде край брега — предположи Кати-Бри. — Или пък там горе.
И тя заби пръст в импровизираната карта, там, където Дюдермонт бе начертал ниската, конусовидна планина, която заемаше по-голямата част от Каеруич.
— Да претърсим острова, преди да се върнем обратно — каза Дюдермонт и останалите нямаше нужда да проследяват погледа му към брега и замръзналите зомбита, за да предположат какви опасности крие крайбрежието на Каеруич.
И така, те поеха към вътрешността на острова, проправяйки си път през изненадващо гъстата растителност, състояща се предимно от трънливи храсталаци и папрат.
Едва-що бяха оставили плажа зад гърба си, когато около тях се разнесоха странни звуци — песните на десетки екзотични птици и дрезгави крясъци, каквито никой от тях не бе чувал преди. Както обикновено в подобни ситуации, Дризт и Гуенивар щяха да се погрижат и пътят пред тях, и фланговете им да бъдат чисти — безшумни както винаги, двамата избързаха напред и потънаха в шубрака.
Дънкин простена уплашено — никак не му се нравеше това, че групичката им изведнъж бе намаляла толкова. Кати-Бри се изсмя развеселено, при което той я изгледа намръщено. Само ако знаеше минтарнецът колко по-спокойно може да крачи, когато елфът и пантерата са наоколо!
Бяха вървели повече от час и бяха изкачили почти половината от ниската планина, когато най-сетне спряха на една полянка, за да си отдъхнат. Дризт прати Гуенивар напред — за краткото време, което смятаха да прекарат в почивка, пантерата щеше да обходи по-голямо разстояние, отколкото те можеха да изминат за цял ден.
— Ще се спуснем от другата страна на планината и ще вървим на юг, докато не се озовем при лодката — обясни плана Дюдермонт. — После отново ще се изкачим до върха, ще слезем от другата й страна и ще тръгнем надясно.
— Кой знае покрай колко пещери сме минали вече, без дори да ги забележим! — недоволно измърмори Робилард и останалите нямаше как да не се съгласят — растителността беше прекалено гъста, а и синкавата мъгла продължаваше да се стеле навсякъде.
— Ами нали затова имаме магьосници — саркастично отвърна капитанът. — Те може би щяха да ни помогнат… стига да не държаха толкова да похабят всичките си заклинания, само и само да си докажат нещо.
— Ама там имаше врагове — изтъкна Харкъл.
— Спокойно можех да ги спра с Таулмарил — обади се Кати-Бри.
— И да похабиш кой знае колко стрели! — отвърна магьосникът, уверен, че този път я е хванал натясно.
Разбира се, както всички останали прекрасно знаеха, колчанът на младата жена бе вълшебен.
— Моите стрели никога не свършват — обясни тя и Харкъл се отказа да спори.
Изведнъж Дризт скочи на крака и напрегнато се взря в шубрака, посягайки към кесийката, в която държеше ониксовата статуетка.
Кати-Бри побърза да се изправи, сваляйки Таулмарил от рамото си останалите също последваха примера й.
— Гуенивар? — попита младата жена.
Дризт кимна. Нещо се бе случило с пантерата, но не беше сигурен какво. Воден от интуицията си, той извади фигурката и отново призова Гуенивар. Миг по-късно познатата сива мъгла се завихри над магическия предмет и Гуенивар се завърна сред тях, кръстосвайки нервно малката полянка.
— Ама те две ли са? — учуди се Дънкин.
— Това е същата котка — обясни Кати-Бри. — Нещо е отпратило Гуен обратно в нейната Равнина.
Дризт кимна и погледна Дюдермонт:
— Нещо, което тя може да намери отново — заяви той.
И така, водени от пантерата, те продължиха напред. Не след дълго стигнаха до северния склон на планината и там, скрита зад завеса от плътен зелен мъх, видяха да зее тъмна дупка. Дризт кимна на Гуенивар, ала тя, както никога досега, отказа да влезе.
Скиталецът я изгледа заинтригувано.
— Аз бях дотук! — обади се Дънкин. — Връщам се при лодката!
И той се накани да си тръгне, ала Робилард, комуто това непрестанно мърморене започваше да омръзва, извади магическата си пръчка и я насочи между очите му. Не каза нищо, но думи и без това не бяха нужни — минтарнецът начаса се върна при тях.
Дризт приклекна до Гуенивар. Защо тя не искаше да влезе в пещерата? Със сигурност не беше. От страх, в това не се съмняваше. Дали пък там вътре нямаше някаква магия, която й пречеше да продължи?
Това трябва да бе, каза си скиталецът, и като даде знак на останалите да останат по месата си, извади Сиянието (което веднага бе окъпано от синкав светлик) и пристъпи напред. Мина през своеобразната зелена завеса, изчака няколко минути, докато очите му се настроят към мрака, който цареше вътре, и направи още няколко крачки.
Светлинката, която играеше по ръба на Сиянието, изведнъж угасна. Дризт отскочи встрани и се скри зад един голям камък. В този миг осъзна, че не се движи толкова бързо, колкото би трябвало — предпазителите около глезените му очевидно не действаха тук.
— Никаква магия — досети се той — ето защо Гуенивар бе отказала да влезе.
Обърна се, за да отиде при останалите, ала видя, че приятелите му, нетърпеливи да разберат какво става, го бяха последвали. Харкъл и Робилард изглеждаха доста странно, а Кати-Бри се мръщеше и недоумяващо наместваше Котешкото око, станалата безполезна диадема на челото й.
— Забравих всичките си магии! — възкликна Харкъл и гласът му отекна из просторната пещера, многократно усилен от ехото.
— Ш-ш-т! — изсъска Робилард и му запуши устата.
После обаче се замисли над думите му и изведнъж ахна:
— Аз също! — викна, след което уплашено затули и собствената си уста.
— Тук магиите са безсилни — обясни Дризт. — Затова и Гуенивар не можа да влезе.
— Сигурно точно това я е отпратило от Материалната равнина — добави Кати-Бри.
Изведнъж всички млъкнаха и обърнаха погледи към Уейлан, който бе завързал няколко клона заедно и сега ги запали.
— Нямам намерение да се лутам като слепец — заяви той и вдигна импровизираната факла.
Никой не се възпротиви. Намираха се едва на няколко метра от входа, а наоколо вече бе толкова тъмно, че не виждаха почти нищо, освен това сетивата им подсказваха, че пещерата е наистина голяма. От мястото лъхаше хлад и усещане за дълбочина, струваше им се, че цялата лепкава влага на острова бе останала навън.
Когато навлязоха във вътрешността, се увериха, че сетивата им не са ги излъгали. Пещерата бе просторна, с почти овална форма, като в най-дългата си част навярно достигаше повече от тридесет метра. Каменистият под ту хлътваше, ту образуваше своеобразни прагове, от тавана висяха гигантски сталактити.
Дризт тъкмо щеше да предложи да я проучат по-внимателно, когато неочакван звук ги накара да подскочат.
— Кой иска да надзърне в онуй, що е скрито за очите? — разнесе се пронизителен глас от дъното на пещерата, където подът бе значително по-висок и се издигаше на около четири метра над нивото на входа.
Всички присвиха очи, опитвайки се да видят кой стои там, а Кати-Бри още по-здраво стисна Таулмарил, макар да не бе съвсем сигурна как ще действа той в място, където магията бе безсилна.
Дънкин погледна към изхода и Робилард начаса извади магическата си пръчка, въпреки че вниманието му си остана насочено към дъното на пещерата. Минтарнецът се поколеба за миг, после изведнъж се сети, че тук пръчката не може да му навреди.
— Кой иска да надзърне в онуй, що е скрито за очите? — долетя отново резкият въпрос.
Дънкин изхвърча навън.
Като по команда всички се обърнаха натам.
— Оставете го — рече Дюдермонт и като взе факлата от Уейлан, бавно тръгна напред.
Четиримата му другари го последваха, докато Дризт, предпазлив както винаги, потъна в сенките край стената.
Въпросът се разнесе отново. Звучеше така, сякаш е бил изричан безброй пъти — очевидно вещицата бе свикнала с посетители. Миг по-късно иззад няколко големи камъка се показа и самата тя. Престаряла, облечена в овехтели одежди, тя се подпираше на къса, гладка тояжка и сякаш едва си поемаше дъх — устата й бе полуотворена и разкриваше един-единствен, пожълтял зъб. Дори от разстоянието, което ги делеше, те ясно виждаха очите й — мътни и очевидно незрящи.
— Кой ще понесе товара на познанието? — попита тя.
После обърна глава към мястото, където бяха застанали петимата, помълча няколко мига и избухна в пронизителен смях.
Дюдермонт даде знак на останалите да не правят нищо и смело пристъпи напред.
— Аз! — заяви той. — Аз съм капитан Дюдермонт и дойдох със своя кораб, „Морски дух“, за да…
— Махай се! — изкрещя вещицата толкова заповеднически, че Дюдермонт неволно направи крачка назад.
Кати-Бри още по-здраво стисна лъка си, но продължи да го държи сведен надолу.
— Тук не става въпрос за теб, нито за който и да било мъж! — обясни старицата, при което всички погледи се насочиха към Кати-Бри. — За двама, за двама само се отнася — продължи вещицата с напевен глас, сякаш рецитираше отдавна забравена балада. — Не е за людски син, или пък за някой, чиято кожа слънцето загаря.
Очевидният намек подейства на Дризт като плесница. Той излезе от сенките и погледна към Кати-Бри, която имаше същото съкрушено изражение — очевидно и този път ставаше въпрос за елфа. Дюдермонт едва не бе убит, а сега „Морски дух“ се намираше на стотици мили от дома, в тези води, където опасността дебнеше на всяка крачка… и всичко това — заради Дризт и мрачното му наследство.
Скиталецът прибра ятаганите си и отиде при младата жена, после двамата заедно минаха покрай слисания Дюдермонт и застанаха пред сляпата старица.
— Добра среща, изменнико на Даермон Н’а’шез-баернон — поздрави го тя, използвайки древното име на рода му… име, което малцина извън Мензоберанзан бяха чували. — Добра среща и на теб, джуджешка щерко, която запокити най-тежкото копие, хвърляно някога!
За момент двамата се почудиха какво ли иска да каже вещицата с последното изречение, ала бързо се досетиха, че „най-тежкото копие“ трябва да бе сталактитът, който младата жена бе съборила върху светилището на Баенре. Да, ето че за кой ли път миналото на Дризт се надигаше, заедно с враговете, които те вярваха, че са оставили зад себе си.
Старицата им даде знак да се приближат и те го сториха, опитвайки да се съвземат от шока. Спряха на около три-четири метра от нея и вдигнаха поглед нагоре, тъй като тя все още се намираше на метър-два над тях. Това, както и фактът, че тя знае неща, които не би трябвало да са й известни, ги караше да се смущават още повече. Вещицата се поизправи, опитвайки се да изпъне превитите си от годините рамене, и спря незрящия си поглед върху Дризт.
После тихо, ала уверено, издекламира стиховете, които Ерту й бе дал.
Не някаква случайност, а коварен план,
по стъпките на бащиния дух го тласна.
И онзи, който мрази го с изгарящ плам,
покой не ще намери, докато не го погуби.
Дом рухна, от гигантско копие сразен,
и скърши гордостта на Лолт за миг.
И ето че сърцето на предателя Дризт До’Урден
като с нож прободено, от смут се сви.
Предизвикателство, изменническо чедо,
с награда, на която няма как да устоиш,
но чак след като на Бездната от лепкавия плен,
прокудения звяр освободиш.
Даден на Лолт и от Лолт върнат,
за да поеме Дризт по пътя, тънещ в черен мрак
най-зъл измежду злите, нему Лолт го даде,
та Дризт да падне, покосен от своя смъртен враг.
В дома ти пръв, предателю, роди се таз’ омраза,
и неин пленник стана той,
когото за изгубен смяташе навеки
другар в боя и приятел твой.
Сляпата вещица млъкна така внезапно, както бе започнала и застина на мястото си, съвършено неподвижна и с блуждаещ поглед, сякаш усилието бе отнело голяма част от силата й. После отстъпи назад и отново потъна в мрака между камъните.
Дризт дори не я забеляза, просто си стоеше на мястото, превит под тежестта на невидим товар, и се мъчеше да повярва в невъобразимото.
— „Даден на Лолт“ — промълви той, после можа да изрече една-единствена дума: — Закнафейн.
Когато излязоха от пещерата, петимата завариха Гуенивар, удобно разположила се върху гърдите на поваления Дънкин. Дризт й махна да слезе оттам и всички поеха към брега.
Скиталецът измина разстоянието до лодката като насън, без да каже нито дума, освен, за да отпрати пантерата, когато стана ясно, че от зомбитата няма и следа. Останалите също мълчаха, уважавайки чувствата, които смущаващите думи на вещицата бяха събудили в гърдите му.
Дризт не спираше да си ги повтаря наум, мъчейки се да ги запомни до най-малката подробност. Всяка дума — не, всяка сричка! — можеше да крие ключ към загадката, отговор на въпроса в чий плен се намира баща му. Ала съобщението бе дошло толкова внезапно, толкова неочаквано!
Неговият баща! Закнафейн! Дъхът му спираше само като си помисли за това. Спомените го върнаха назад във времето, към годините, когато Закнафейн го посвещаваше в тайните на бойното изкуство време, когато двамата тренираха усърдно и истински се забавляваха. Спомни си как веднъж баща му се опита да го убие, ала вместо да ги раздели завинаги, този случай още повече скрепи обичта им — единствената причина, накарала Закнафейн да вдигне ръка срещу него, бе погрешното убеждение, че любимият му син се е превърнал в безмилостен убиец, също като останалите си събратя.
Дризт тръсна глава, за да прогони спомените. Сега не бе моментът да се отдава на носталгия, не и когато трябваше да съсредоточи всичките си усилия върху задачата, която му предстоеше. Въодушевлението, обзело го при мисълта, че може отново да зърне баща си, бе огромно, ала не по-малка бе и тревогата му. Някое могъщо същество — матрона — майка или дори самата Лолт — държеше ключа към загадката, освен това сляпата старица достатъчно ясно бе дала да се разбере, че този път не става въпрос само за него, но и за Кати-Бри. Скиталецът хвърли поглед към младата жена, която също бе потънала в подобни мисли. Според вещицата, зад случилото се — нападението в Града на бездънните води, споменаването на Каеруич, пътуването до далечния остров — стоеше някой, дирещ разплата не само с Дризт До’Урден, но и с Кати-Бри.
Елфът поизостана от другарите си, които се заловиха да изтеглят лодката във водата, откъсна поглед от Кати-Бри и за миг забрави и нея, и всичко наоколо, изцяло погълнат от усилието да си припомни думите на вещицата до последната подробност. Най-доброто, което можеше да стори както за баща си, така и за младата жена, бе да запамети стиховете, колкото се може по-точно. Разумът му нашепваше да се опита да стори точно това, ала самата мисъл, че Закнафейн може да е жив, му пречеше да разсъждава трезво и правеше думите на старицата неясни и някак далечни, чути сякаш в полузабравен сън. Докато се отдалечаваха от острова, Дризт механично следеше движещите се гребла и бе потънал в мислите си толкова дълбоко, че ако от водата изскочеха цяла орда зомбита, той сигурно щеше да бъде последният, извадил оръжие.
За щастие се добраха до „Морски дух“ без произшествия и Дюдермонт, след като се допита до елфа, за да е сигурен, че нямат повече работа на Каеруич, се погрижи да отплуват незабавно. Още щом се измъкнаха от хватката на синкавата мъгла, капитанът нареди да вдигнат всички платна и не след дълго островът остана далече, далече зад тях. Едва когато Каеруич не се виждаше дори като малко петънце на хоризонта, Дюдермонт повика Дризт, Кати-Бри и двамата магьосници в каютата си, за да обсъдят случилото се в пещерата.
— Знаеш за какво говореше вещицата, нали? — обърна се той към скиталеца.
— Закнафейн — отвърна елфът без колебание и с крайчеца на окото си видя как лицето на Кати-Бри помръкна.
Откакто се бяха върнали от острова, младата жена бе някак напрегната, сякаш не бе на себе си, ала в този миг, помисли си Дризт, тя изглеждаше просто унила.
— А сега накъде? — попита Дюдермонт.
— У дома — обади се Робилард. — Отиваме си право у дома. Нямаме провизии, а и още не сме поправили всички повреди, които бурята ни нанесе при Скалите на чайката.
— А след това? — настоя капитанът, гледайки Дризт в очите.
Елфът се почувства поласкан, че Дюдермонт се допитва до него, ала не отвърна нищо.
— „Онзи, който мрази го с изгарящ плам“, така каза вещицата — продължи капитанът, когато видя, че няма да получи отговор. — Кой ли може да е това?
— Ентрери! — отсече Кати-Бри. — Артемис Ентрери, убиец от земите на юг.
— Същият, когото преследвахте чак до Калимпорт? — спомни си Дюдермонт.
— Той като че ли не иска да ни остави на мира — обясни младата жена. — Мрази Дризт повече от…
— Не! — поклати глава скиталецът и прокара пръсти през гъстата си, бяла коса. — Този път не е той.
Дризт познаваше и разбираше Артемис Ентрери добре, дори прекалено добре. Наистина, убиецът го мразеше, или поне някога го бе мразил, ала всъщност враждата им не бе породена от някаква основателна причина, а се дължеше най-вече на сляпа гордост, на отчаяното желание на Ентрери да докаже, че е по-добър войн от него. Престоят в Мензоберанзан обаче бе излекувал палача, поне донякъде. Не, тук ставаше въпрос за нещо много по-сериозно нещо, в което имаше пръст самата Лолт и което засягаше не само него, но и Кати-Бри и онзи сталактит, рухнал върху светилището на първия дом. Зад това преследване, зад този „златен ръстен“, както го бе нарекла вещицата, се криеше чиста и неподправена ненавист.
— Кой тогава? — наруши възцарилото се мълчание Дюдермонт.
Елфът обаче нямаше категоричен отговор.
— Най-вероятно някоя Баенре — предположи той. — Създал съм си немалко врагове. Десетки в Мензоберанзан желаят смъртта ми.
— Ала откъде си сигурен, че става въпрос за някой от Мензоберанзан? — намеси се Харкъл. — Не ме разбирай погрешно, но не по-малко врагове имаш и на Повърхността.
— Ентрери! — повтори Кати-Бри, но Дризт отново поклати глава.
— Старицата каза „в първия ти дом роди се таз’ омраза“ — рече той. — В Мензоберанзан.
Младата жена не бе съвсем сигурна, че това са точните думи на вещицата, ала логиката на елфа изглеждаше неопровержима.
— И така — отново се обади Дюдермонт, — откъде ще започнем?
— Вещицата говореше за други Равнини — напомни им Робилард. — Спомена нещо за Бездната.
— Домът на Лолт — добави Дризт.
— Значи ето къде трябва да потърсим отговор — рече магьосникът.
— И как точно? — изсмя се капитанът. — Да не смяташ да доплуваме дотам?
Робилард, който несъмнено имаше по-голям опит в тези неща, се усмихна снизходително:
— Ще призовем някой демон в нашата Равнина. Той ще ни даде информацията, от която се нуждаем. Нищо работа за онези, които имат опит с подобни магии.
— Някой като теб? — предположи Дюдермонт, ала Робилард поклати глава и погледна към Харкъл.
— Какво? — учуди се другият вълшебник, който отново се бе разсеял (тъкмо се опитваше да си припомни думите на вещицата, макар че от мястото, където бе застанал в пещерата, не бе чул почти нищо) и сега с изненада установи, че всички го гледат.
— Някой като теб — обясни Робилард. — Който има опит в черната магия.
— Аз ли? — възкликна Харкъл. — О, не, не! Такива неща не са разрешени в Бръшляновото имение, вече двадесет години никой не се занимава с черна магия. Прекалено много неприятности! Прекалено много демони, бродещи на свобода и похапващи харпъловци!
— Тогава кой ще ни даде отговорите, които търсим? — попита Кати-Бри.
— В Лускан има чародейци, които се занимават с подобни магии — предложи Харкъл. — Някой жрец от Града на бездънните води също може да ни помогне. Обаче и двете ще ни струват доста скъпо.
— Имаме предостатъчно злато — махна с ръка Дюдермонт.
— То е на „Морски дух“ — възпротиви се Дризт. — На всички от екипажа.
Капитанът махна с ръка и каза, като натъртваше на всяка сричка:
— Преди Дризт До’Урден и Кати-Бри да се присъединят към нас, никога не сме се радвали на подобни печалби. Вие двамата сте част от екипажа и няма човек на борда, който да не е готов да ви даде своята част от златото, така както и вие бихте дали своята за тях.
Скиталецът нямаше какво да отвърне на това, макар от вниманието му да не убегна начина, по който Робилард измърмори „Нима!“
— И така — обърна се Дюдермонт към магьосника, — кое да бъде — Лускан или Града на бездънните води?
— Града на бездънните води — неочаквано се намеси Харкъл. — Лично аз бих избрал някой жрец. Добър жрец. Много по-разумен избор, отколкото някой магьосник, когато става въпрос за демони — магьосникът най-вероятно ще иска да му зададе и други въпроси. А хич не е хубаво звярът да се замесва прекалено много в нашите работи.
Дризт, Кати-Бри и Дюдермонт любопитно го изгледаха, опитвайки се да разберат какво точно има предвид.
— Прав е — подкрепи го Робилард. — Жрецът — добрият жрец — ще се придържа стриктно към задачата си. Освен това с него можем да сме сигурни, че ще призове демона единствено, ако е за добра и справедлива кауза.
При тези думи магьосникът хвърли на Дризт странен поглед, в който сякаш личеше съмнение дали пък няма да допуснат грешка, ако се вслушат в думите на вещицата. И дали мотивите им наистина си заслужават.
— Да освободим Закнафейн от лапите на Лолт или някоя матрона — майка ще бъде добро и справедливо дело — увери го скиталецът с едва доловим гняв в гласа.
— Тогава един жрец е точно онова, от което имаме нужда — спокойно отвърна Робилард, без никакво намерение да се извини.
Киерстаад се вгледа в тъмните, безжизнени очи на елена, който лежеше неподвижно — толкова неподвижно! — насред тундрата и пъстрите цветя, които бързаха да се разтворят, преди краткото лято на Долината да е отминало. Еленът бе паднал от неговото копие, убит с един-единствен удар.
Младежът бе доволен. Не изпитваше угризение, защото животът на варварите зависеше от успеха на лова им. Нито едно парченце от тялото на гордото животно нямаше да отиде на вятъра. Радваше се, че при първия си лов се бе справил толкова добре и бе убил елена чисто. Той се вгледа в очите на животното и мислено поблагодари на духа му.
Берктгар се приближи и потупа младежа по рамото. Той обаче, прекалено развълнуван от мисълта, че вече не е момче, почти не забеляза как едрият мъж пристъпи пред него, хванал голям нож в ръка.
Берктгар приклекна до животното и премести предните му крака така, че да не му пречат. Ударът му, упражняван безброй пъти, бе чист и точен. Миг по-късно вождът се изправи и протегна към Киерстаад окървавените си ръце, в които държеше още топлото сърце.
— Изяж го и ще придобиеш силата и бързината на северния елен — обеща вождът.
Младежът пое сърцето и предпазливо го поднесе към устните си. Това също бе част от изпитанието, досети се той. Не знаеше, че нещо подобно се очаква от него, ала тържествеността в гласа на Берктгар бе съвсем явна и Киерстаад за нищо на света не биваше да се провали. Вече не съм момче, каза си той и усети как нещо диво се надига в гърдите му при мириса на кръв и мисълта за онова, което трябваше да стори.
— Духът на елена е заключен в сърцето му — обади се друг варварин. — Вкуси от него.
Без да се колебае повече, Киерстаад вдигна сърцето до устните си и заби зъби в него. Почти не усещаше какво прави, някак като насън погълна сърцето, приемайки духа на могъщото животно, докато напевът на ловците го обгръщаше и бавно се издигаше във въздуха. Събратята му го приветстваха с добре дошъл в света на мъжете.
Вече не беше момче.
Това бе всичко, което се очакваше от него, и докато той стоеше безучастно встрани, останалите се заеха с убитото животно. Да, ето така трябваше да живее народът му, помисли си младежът — волен като вятъра над тундрата, свободен от оковите на златото и отношенията с другите. Въпреки това, той не хранеше лоши чувства нито към джуджетата, нито към жителите на Десетте града и нямаше да допусне никоя лъжа да разклати уважението му към Уолфгар, който бе сторил толкова много за добруването на племената от Долината.
Погледът му спря върху тялото на убития елен, което другите вече бяха одрали и почистили, с цялото уважение, което гордото животно заслужаваше дори и след смъртта си. Нито частица от него нямаше да отиде нахалост. Младежът сведе очи към изцапаните си ръце и усети как струйка кръв се стича по брадичката му и капва в краката му. Това бе неговият живот, неговата съдба. Ала какво всъщност означаваше то? Нови войни срещу Десетте града, както се бе случвало безброй пъти в миналото? Ами джуджетата, които отново се бяха настанили в мините си на юг от Грамадата на Келвин?
Киерстаад бе чул доста неща, откакто се завърна в Долината, неведнъж бе ставал свидетел на споровете между своя баща и Берктгар. Ревик бе признат от всички за вожд на Племето на лоса (единственото племе, в истинския смисъл на думата, останало в Долината), ала Киерстаад бе сигурен, че много скоро Берктгар ще се отлъчи. Заедно с мнозина от по-младите, исполинът щеше да възвърне към живот едно от старите племена, най-вероятно Мечото племе. И тогава извечната междуплеменна вражда, която толкова отдавна не бе помрачавала живота на варварите, отново щеше да хвърли черната си сянка върху Долината. Отново щяха да воюват помежду си, било за храна, било за територия.
Не, тръсна глава младежът, опитвайки се да прогони тази тревожна мисъл. Това бе само предположение, нещата може би никога нямаше да стигнат дотам. Берктгар искаше да бъде върховният повелител на всички варвари копнееше да се превърне в легенда като Уолфгар и дори да го надмине. Нямаше обаче да го постигне, като посее раздор между варварите, които бездруго не бяха достатъчно многобройни, за да оцелеят разделени.
Уолфгар бе обединил племената.
Разбира се, имаше и други възможности, ала като се замисли, младежът осъзна, че никоя от тях не му се нрави особено.
Берктгар вдигна поглед и се усмихна широко. Той наистина приемаше Киерстаад без никакви задни мисли. И все пак Киерстаад си оставаше синът на Ревик и все така не можеше да се отърве от усещането, че Берктгар и баща му са поели по опасен път. Властта на един варварски вожд можеше да бъде оспорена във всеки момент.
Притесненията на младежа се засилиха още повече, когато досами лагера на варварите малкият им отряд се натъкна не на кого да е, а на Бруенор Бойния чук и на още едно джудже, жрицата Стъмпет Рейкингклоу.
— Мястото ви не е тук! — сопна се Берктгар в лицето на Бруенор.
— Добра среща и на теб — Стъмпет не бе от онези, които биха премълчали нещо подобно, оставяйки някой друг да говори вместо тях. — Като гледам, май е истина, че си започнал да забравяш Заселническа твърдина, а?
— Не обсъждам такива важни въпроси с някаква си жена — пренебрежително отвърна варваринът.
Бруенор побърза да пристъпи напред, за да попречи на побеснялата жрица да се нахвърли върху грубиянина.
— Аз пък не смятам да обсъждам каквото и да било с теб — сряза го джуджето. — Тук съм, за да си поприказвам с Ревик, истинския вожд на Племето на лоса.
Ноздрите на Берктгар се разшириха от ярост и за миг Киерстаад и останалите се уплашиха, че главатарят им ще го удари. Джуджето очевидно си мислеше същото, защото изпъна застрашително рамене и прокара пръсти по острието на осеяната си с резки брадва.
Ала Берктгар не бе глупак и побърза да се овладее.
— Аз също предвождам ловците от Долината — заяви той. — Казвай каквото имаш да казваш и се връщай там, откъдето си дошъл!
Бруенор се изкиска подигравателно и като мина покрай него, влезе в лагера. Исполинът нададе гневен рев и с един огромен скок му препречи пътя.
— Ти бе начело на варварите в Заселническа твърдина — твърдо рече джуджето, — предполагам, че и сега имаш власт. А може и да нямаш. Ревик обаче беше крал, когато си тръгнахме оттук, крал е и сега, поне тъй чувам.
И без да сваля поглед от лицето на Берктгар, Бруенор отново го заобиколи.
Стъмпет вирна глава и последва своя крал, без дори да погледне разлютения варварин.
Киерстаад, който харесваше Бруенор и неговите джуджета, проследи цялата сцена със свито сърце.
Лек ветрец издуваше платната на „Морски дух“, единственият звук, който нарушаваше покоя на нощта, бе тихото поскърцване на дъските, докато шхуната бавно се носеше на изток. Пълната бледа луна се изкачваше по безоблачното небе, спокойното море едва-едва полюшваше кораба.
Кати-Бри се бе сгушила до балистата на светлината на една свещ и час по час драсваше нещо на разгънатия пред нея пергамент. Дризт, чийто пергамент вече бе готов и сега почиваше на дъното на джоба му, се бе облегнал на бордовата ограда, вперил поглед в тъмните води. По съвет на Дюдермонт, шестимата, присъствали в пещерата, трябваше да запишат стиховете, колкото се може по-точно. Петима от тях можеха да пишат, шестият — Уейлан Миканти, когото не го биваше много в тази област — щеше да продиктува онова, което си спомняше, на двамата магьосници поотделно. Те, от своя страна, щяха да се постараят да не се влияят от собствените си спомени за срещата с вещицата.
На Дризт не му бе отнело много време да запише думите й, поне това, което си спомняше, онези редове, които му се струваха най-важни. Прекрасно разбираше, че и най-несъществената на пръв поглед подробност може да е от огромно значение, ала в този момент беше прекалено развълнуван, прекалено слисан, за да може да се съсредоточи истински. Във втория ред старицата съвсем недвусмислено бе споменала баща му, а и след това на няколко пъти бе намекнала, че той е жив — това бе всичко, за което скиталецът можеше да мисли в този момент, всичко, което можеше да си спомни.
Кати-Бри бе много по-старателна, а онова, което успя да запише — далече по-точно. И все пак, думите на вещицата бяха сварили и нея неподготвена и тя не можеше да е сигурна доколко верни са спомените й.
— Как ми се иска да споделя една такава нощ с него — гласът на Дризт наруши тишината така внезапно, че младата жена замалко не проби дупка в тънкия пергамент.
Тя вдигна очи и видя приятеля си да се взира замечтано в бледата луна.
— Една-единствена нощ — продължи той. — Закнафейн би харесал нощта на Повърхността.
Кати-Бри се усмихна. Изобщо не се съмняваше в думите му, не и след всичко, което бе чула от елфа за Закнафейн. Характера и моралните си ценности Дризт бе наследил от баща си, а не от злата си майка. Двамата си приличаха както по невероятните си войнски умения, така и по високите идеали, в които вярваха. Имаше едно-единствено изключение — Дризт бе намерил куража да си тръгне от Мензоберанзан, докато Закнафейн бе останал сред злите си събратя и в крайна сметка бе принесен в жертва на Лолт.
„Даден на Лолт и от Лолт върнат“.
Правилният стих изведнъж осени Кати-Бри и тя си го прошепна тихичко, за да се убеди, че не греши, после го потърси в пергамента. Да, беше написала „предаден“ вместо „даден“ и сега побърза да го поправи.
И най-малката думичка можеше да има съдбоносно значение.
— Предполагам, че опасността, пред която ще се изправя, е по-голяма от всичко, което сме виждали досега — рече скиталецът колкото на Кати-Бри, толкова и на самия себе си.
Младата жена не пропусна да забележи начина, по който се бе изразил приятелят й, сякаш тя изобщо не бе замесена, но преди да му обясни колко много греши, в съзнанието й изникна още един от стиховете:
„За да потърсиш пътя, тънещ в черен мрак“.
Точно така! Това бе следващият ред и тя трескаво го записа. Дризт каза още нещо, но тя бе прекалено погълната от работата си… поне докато не осъзна какво е чула. Тогава рязко вдигна глава и го погледна изпитателно. Та той пак говореше така, сякаш щеше да тръгне сам!
— Думите й се отнасяха и за двама ни — напомни му тя.
— Черният път води към моя баща — отвърна Дризт. — Един елф, когото дори не си виждала.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Че аз съм онзи, който трябва да поеме по него…
— Заедно с мен! — решително заяви младата жена. — Хич и не си помисляй, че ще те оставя да ми се изплъзнеш! Веднъж вече го стори и замалко не навлече гибел както на себе си, така и на всички нас!
Скиталецът се обърна и я погледна право в очите. Колко много я обичаше! Знаеше, че не може да спори с нея, че каквито и доводи да й изтъкне, тя ще ги обори или просто ще ги пренебрегне.
— Идвам с теб — отсече младата жена с нетърпящ възражение глас. — До края. Освен това вярвам, че Дюдермонт и Харкъл (а навярно и повечето от останалите) ще сторят същото. И не се опитвай да ни попречиш, Дризт До’Урден!
Елфът се накани да отвърне нещо, ала после размисли. Имаше ли смисъл? Приятелите му за нищо на света нямаше да го оставят да поеме сам по този опасен път. За нищо на света.
И той пак се загледа в тъмните води и осеяния с безброй звезди небосвод, а мислите му се насочиха към Закнафейн и „наградата“, която вещицата му предлагаше.
— Цели две седмици, докато хвърлим котва!
— Три, ако вятърът не се усили — поправи го Кати-Бри, все така погълната от работата си.
Недалече от тях, застанал на кърмата, Харкъл Харпъл доволно потри ръце. Той напълно споделяше недоволството на Дризт, че трябва да чакат толкова дълго и мисълта да прекара още три седмици насред безбрежния океан никак не му се нравеше.
— Съдбовната мъгла — промърмори той едва чуто.
Най-новата му магия бе сработила веднъж и го бе довела на борда на „Морски дух“.
По всичко личеше, че е дошъл моментът отново да прибегне до нея.
Ревик не можа да сдържи широката си усмивка, когато със собствените си очи се убеди, че слуховете са верни и че Бруенор Бойния чук наистина се е завърнал в Долината на мразовития вятър. През първите четиридесет години от живота си варваринът бе живял рамо до рамо с джуджето. Разбира се, тогава народите им враждуваха помежду си и двамата почти не се познаваха. Ала после дойде денят, в който Уолфгар обедини племената на тундрата и заедно с жителите на Десетте града и джуджетата от рода Боен чук, се вдигна на война срещу злия Акар Кесел.
Тогава, преди по-малко от десет години, Ревик искрено оцени силата и издръжливостта както на Бруенор, така и на останалите джуджета. През няколкото седмици преди Бруенор и Уолфгар да си тръгнат от Долината в търсене на Митрил Хол, Ревик бе прекарал дълги дни с рижобрадото джудже и помежду им се зароди истинско приятелство. Бруенор си тръгна, ала събратята му останаха в Долината, поне докато Сребърните зали не бъдеха открити, и именно на Ревик се падна задачата да укрепи новосъздадените връзки между двата народа. И той се бе справил толкова добре, че мнозина от варварите (в това число и самият Берктгар) се присъединиха към брадатите си съседи в похода им за възвръщането на Митрил Хол и дори бяха останали там няколко години.
Ала Берктгар очевидно бе забравил всичко това, натъжено си помисли мъдрият варварин, когато малко след пристигането на Бруенор и Стъмпет, исполинът нахлу в палатката му с разкривено от ярост лице.
— Седни, Берктгар — рече той и посочи мястото до себе си.
Едрият мъж обаче вдигна ръка в знак, че предпочита да остане прав. Опитва се да изглежда по-внушителен, каза си Ревик, да сплаши седналите джуджета с ръста си. Не че на Бруенор му личеше да е особено впечатлен, ни най-малко. Той най-невъзмутимо се облегна на едно навито одеяло от еленова кожа така, че да не му се налага да си извива врата, за да гледа изправения Берктгар в очите.
— Все още ми изглеждаш тъй, сякаш си ял нещо, дето хич не ти е понесло — подхвърли джуджето на смръщения варварин.
— Какво търси един крал толкова далече от владенията си? — грубо попита той.
— Вече не съм крал — невъзмутимо обясни Бруенор. — Отстъпих трона на своя пра-пра-пра-пра-прадя-до.
Ревик му хвърли заинтригуван поглед.
— Гандалуг? — спомни си той невероятния разказ на Берктгар за това как предшественикът на Бруенор — основоположник на рода Боен чук и пръв крал на Сребърните зали — се бил завърнал от мъртвите, след като прекарал векове наред в плен на някаква елфическа матрона от Мензоберанзан.
— Същия — кимна Стъмпет.
— Разбира се, можеш да ме наричаш принц, ако настояваш — подсмихна се джуджето.
Берктгар (към когото бе насочена тази забележка) само изсумтя и извърна поглед на другата страна.
— И така, ето ви отново тук — побърза да се намеси Ревик, преди разговорът да загрубее — имаше чувството, че Бруенор не осъзнава колко голяма неприязън храни Берктгар към него… или пък изобщо не се интересува. — За малко ли дойдохте?
— Тук сме, за да останем — поясни джуджето. — Дори и в тоз’ момент събратята ми са заети с повторното отваряне на мините. Нали знаеш — трябва да поизчистим гадинките, дето са пропълзели вътре, докато ни нямаше да стегнем подпорите и съоръженията. До една седмица започваме да вадим руда, не след дълго ще заиграят и чуковете.
Ревик кимна.
— Значи това е посещение по работа.
— И заради приятелството ни — отвърна джуджето. — Най-добре ще е двете да вървят заедно.
— Напълно си прав — съгласи се възрастният варварин, ала не пропусна да забележи изражението на Берктгар и начина, по който той задъвка долната си устна. — И вярвам, че ще се споразумеем за цената, която ще искате за стоките си.
— Ние имаме метал, вие — кожи и месо — рече Бруенор.
— Нямате нищо, от което да се нуждаем! — яростно се намеси исполинът, при което джуджето го изгледа насмешливо.
Едрият мъж отвърна на погледа му, после се обърна към Ревик:
— Не ни трябва нищо, което идва от тях! — заяви той. — Всичко, което ни е необходимо, можем да получим от тундрата.
— Ха! — изсумтя Бруенор. — Че то всяка прилична ризница може да спре каменните ви остриета!
— Северните елени не носят доспехи — сухо отговори Берктгар. — А ако се стигне до война с Десетте града и техните съюзници, силата ще бъде предостатъчна, за да пробием и най-яката ризница, която някакво си джудже може да направи.
Бруенор изпъна рамене и за миг Стъмпет и Ревик се уплашиха, да не би да се нахвърли върху исполина след тази неприкрита заплаха.
Само че с годините Бруенор беше помъдрял и вместо това се обърна към Ревик:
— Кой говори от името на племето?
— Аз! — твърдо заяви възрастният мъж, втренчен в Берктгар.
— Къде е Щитозъб? — попита исполинът, без дори да трепне под мрачния поглед, с който го измери Ревик.
„Ето че най-сетне си дойдохме на думата“, каза си Бруенор, „ето коя бе причината за появата на лоши чувства между двата народа, източникът на цялото това напрежение. Щитозъб, могъщият боен чук, който лично той бе изковал като подарък за Уолфгар, варварското момче, което бе отгледал като свой син“.
— В Митрил Хол ли го остави? — не отстъпваше Берктгар, макар да изглеждаше така, сякаш се надява чукът наистина да е там. — Сигурно виси на някоя стена като безполезно украшение.
Стъмпет прекрасно разбираше какво става. Докато се подготвяха за завръщането си в Долината, двамата с Бруенор неведнъж бяха говорили за това. Берктгар несъмнено би предпочел Щитозъб да си остане в Сребърните зали, на стотици мили оттук. От толкова далече легендарното оръжие нямаше как да засенчи него и неговия меч, могъщия Банкенфуере. Само че Бруенор дори не можеше да си помисли да направи подобно нещо. Та Щитозъб бе най-великото му творение, върховното проявление на забележителното му ковашко умение! Нещо повече — бойният чук бе единствената му връзка с Уолфгар, сина, когото джуджето бе загубило завинаги! Където и да отидеше Бруенор Бойния чук, Щитозъб идваше с него, а чувствата на Берктгар можеха да вървят по гоблините!
Въпреки това джуджето не отговори веднага, сякаш искаше да прецени как е най-добре да постъпи. Стъмпет обаче съвсем не бе толкова търпелива:
— Чукът е тук, в мините — заяви тя решително. — Донесен от Бруенор, изпод чиито ръце излезе преди повече от десет години.
Берктгар се намръщи още повече, но вместо да се стресне, жрицата стана дори по-настъпателна:
— Нали току-що се перчеше, че тундрата ще ти даде всичко, от което имаш нужда? — викна тя. — Защо тогава толкова се интересуваш от някакво си джуджешко оръжие?
Исполинът не отвърна нищо, ала и Ревик, и Бруенор си помислиха, че Стъмпет е отбелязала точка.
— Ама защо ли се учудвам! — продължи тя. — Да не би тоз’ меч, дето си го провесил през рамото си, да е направен тук? Как пък не! Купил си го и нищо чудно и той да е дело на някой джуджешки майстор!
Берктгар се изсмя, ала това бе невесел смях, студен и заплашителен.
— Как може да идвате тук с приказки за приятелство — гневно викна едрият мъж — и въпреки това да ни отказвате оръжието, превърнало се в легенда в ръцете на един от нашите!
— Тез’ приказки започват да овехтяват — предупреди го Бруенор.
— Ти също остаряваш, джудже! — рязко отвърна Берктгар. — Изобщо не биваше да се връщаш!
И с тези думи той изхвърча от палатката.
— Няма да е зле да го държиш под око — подхвърли Бруенор на Ревик.
— Берктгар се оплете в мрежата на собствените си празни приказки — кимна Ревик. — Както и доста други сред младите.
— Винаги е бил войнствено настроен — отбеляза джуджето и варваринът се усмихна, напълно съгласен с него.
Да, Берктгар наистина трябваше да бъде държан под око, ала в действителност възрастният мъж не можеше да направи почти нищо. Ако Берктгар решеше да се отдели, мнозина щяха да го последват и Ревик нямаше как да ги спре. Дори още по-лошо, ако исполинът поискаше да се бори за властта над цялото племе, щеше да получи достатъчно подкрепа, за да не може Ревик да му откаже.
А за двубой с едрия войн Ревик просто бе прекалено стар. След като Уолфгар обедини племената, възрастният варварин повярва, че сънародниците му наистина са се променили и именно заради това прие да застане начело на онези, които останаха в Долината — пост, който преди това можеше да бъде получен единствено по наследство или в битка, с кръв или заслуга.
Ала старите навици очевидно умираха трудно, мислеше си Ревик сега. Мнозина от племето (най-вече онези, които се бяха завърнали от Заселническа твърдина, но и доста от бойците, които останаха в Долината) бяха започнали да изпитват носталгия по отминалите волни дни преди съюзничеството с Десетте града и джуджетата. Ревик неведнъж бе дочувал разговори, в които по-старите мъже разказваха истории за великите войни, водени от тях, за нападението над Десетте града, когато всички племена се бяха обединили срещу граничното поселище и когато Уолфгар бе паднал в плен на Бруенор.
Подобна носталгия беше неуместна, дори глупава. Във войната срещу Десетте града варварите бяха понесли толкова тежко поражение, че едва оцеляха през последвалата зима. И въпреки това, историите за войни и битки бяха истории за слава и подвизи и никога за смърт и страдание. И сега, покрай вълнението от завръщането на Берктгар и на Бруенор с неговите джуджета, мнозина си спомняха дните преди обединението с неоправдано топло чувство.
Да, Ревик щеше да държи Берктгар под око, ала това, боеше се той, бе всичко, което можеше да направи.
Спотаен край палатката на баща си, Киерстаад нямаше как да не се съгласи с предупреждението на джуджето. Младежът искрено се възхищаваше както на Берктгар, така и на Бруенор, и наистина се чувстваше раздвоен. Ала в този миг той можеше да мисли за едно-единствено нещо и това не бяха отношенията на събратята му с джуджетата.
Бруенор току-що беше потвърдил извън всякакво съмнение, че Щитозъб отново е в Долината на мразовития вятър!
— Нищо чудно това да е същата буря, която ни удари край Скалите на чайката — подхвърли Робилард, без да откъсва поглед от черния облак, който се задаваше от запад.
— Но по-силна — добави Дюдермонт. — Набира мощ от океана.
Все още се намираха в спокойни води, на шест дена път от Каеруич и на около осем (поне доколкото можеха да преценят) от Муншейските острови.
Насрещният вятър обаче вече започваше да се усеща — макар и лек, повеят, който погали лицето на Дюдермонт, красноречиво говореше за наближаващата стихия.
— Дясно на борд! — извика капитанът на моряка, който стоеше зад щурвала. — Ще заобиколим и бурята, и Муншейските острови откъм север — добави той доста по-тихо, така че само Робилард да го чуе. — Това е най-прекият път.
Магьосникът кимна. Разбираше, че на капитана никак не му се ще да тръгва на север, където ветровете бяха по-непредсказуеми, а водата — по-бурна и студена, ала също така му бе ясно, че нямат особен избор. Ако се опитаха да избегнат бурята, като свърнат на юг, щяха да се озоват прекалено близо до Нелантер, известен още като Пиратските острови — място, където „Морски дух“, този бич за корсарите, със сигурност не би искал да се мярка.
И така, оставаше им единствено да се насочат на север — покрай бурята и Муншейските острови. Или поне така се надяваха, макар че като гледаше надвисналия тъмен облак и ярките мълнии, които го прорязваха час по час, Робилард започваше да се съмнява дали ще успеят да му се изплъзнат.
— Иди и напълни платната с магическия си вятър — в тихия тон на Дюдермонт се долавяше същата тревога.
Робилард побърза да отиде на кърмата и седна, проврял крака под бордовата ограда така, че да бъде с лице срещу гротмачтата. После вдигна ръка и използва силата на пръстена си, за да призове мощен порив на вятъра. Магията не бе особено сложна и понеже не изразходваше кой знае колко от силата на могъщия му пръстен, вълшебникът я повтори още много пъти, докато „Морски дух“ не се понесе с пълна скорост.
Ала дори тя не бе достатъчна. Черната пелена се приближаваше заплашително бързо, надигнаха се и вълни, които започнаха да подмятат шхуната като треска и много скоро Дюдермонт бе изправен пред труден избор. Можеше да спусне всички платна и да закове всичко, което се движи, молейки се да устои на бурята, или пък можеше да продължи трескавия бяг, в отчаян опит да й се изплъзне, свивайки на север.
— Ще се уповаваме на късмета си — реши той най-сетне — платната щяха да останат вдигнати до последно, чак до мига, в който стихията ги застигнеше.
„Морски дух“ бе сред най-добрите кораби, строени някога, екипажът му нямаше равен на себе си, особено с двамата си магьосници, Дризт, Кати-Бри и Гуенивар и най-вече с капитана си, един от най-опитните и уважавани морски вълци, кръстосващи тези води. Да, „Морски дух“ бе забележителен кораб по стандартите на простосмъртните, ала колко дребен и незначителен бе в действителност, изправен пред яростта на природните стихии. Моряците трескаво се мъчеха да избягат, но бурята, досущ като опитен ловец, ги следваше неотклонно.
Въжета се късаха и плющяха под напора на силния вятър, мачтата се огъваше от мощните му пориви. Робилард отчаяно се мъчеше да се противопостави на стихията, Харкъл също се включи, но дори обединените усилия на двамата магьосници не бяха достатъчни, за да спасят гротмачтата. Грозна пукнатина плъзна по протежение на отвесната носеща греда и единствено това, че хоризонталната греда се строши първа, я спаси да не се разцепи на две.
Тежкото платно се откъсна, запращайки един от моряците в бушуващото море. Без да губи и миг, Дризт призова Гуенивар и я изпрати да търси падналия мъж. Пантерата, която и друг път бе правила същото, го послуша, скочи зад борда и тъмните води я погълнаха.
Пороен дъжд, примесен с едра градушка, се сипеше отгоре им огромните вълни се разбиваха в носа и заливаха цялата палуба. Оглушителни гръмотевици трещяха над главите им, ярки мълнии раздираха внезапно притъмнялото небе и се стоварваха върху високите мачти.
— Трябваше да спрем по-рано — изкрещя Дюдермонт с цяло гърло, ала грохотът на бурята бе толкова силен, че Дризт, който стоеше до него, едва го чу.
Не, поклати глава скиталецът. Бяха заковали каквото трябва, по-голямата част от екипажа бе на сигурно място на долната палуба и въпреки това вятърът подмяташе шхуната като да бе детска играчка.
— Намираме се в периферията, именно защото не спряхме по-рано — твърдо рече той. — Ако го бяхме сторили, сега щяхме да сме в сърцето на бурята и с нас щеше да е свършено!
Дюдермонт чу само част от думите му, но и те бяха достатъчни, за да разбере какво се опитва да каже скиталецът. Благодарен за подкрепата, той сложи ръка на рамото му, ала изведнъж политна напред и се блъсна в бордовата ограда. В този момент една огромна вълна почти преобърна „Морски дух“ и той замалко не падна зад борда.
Дризт, който благодарение на магическите предпазители и на невероятната си пъргавина, можеше да се движи дори по люлеещата се палуба, се озова при него за частица от секундата и му помогна да се изправи на крака, после двамата допълзяха до отвора, водещ към сигурността на долните палуби.
Капитанът се спусна пръв, докато скиталецът се оглеждаше за последен път, за да се увери, че всички са се прибрали. Единствено Робилард бе все още там — плътно притиснат до бордовата ограда, той гръмко проклинаше бурята и запращаше магически вихри срещу нея. Когато усети, че елфът го гледа, той му махна да върви и посочи пръстена си, за да му напомни, че няма защо да се тревожат за него.
Щом спусна капака над главата си, Дризт побърза да извади ониксовата статуетка. Можеше само да се надява, че пантерата е открила моряка и го държи здраво — ако се позабавеше още малко, човекът бездруго щеше да се удави.
— Върви си у дома, Гуенивар — прошепна той на черната фигурка.
Искаше му се веднага да призове пантерата обратно в Материалната равнина, за да разбере дали мъжът е спасен, ала корабът се олюля под напора на поредната яростна вълна и статуетката се търкулна в сенките. Дризт се хвърли след нея, но наоколо бе прекалено тъмно и прекалено тясно.
Сврени в мрака, моряците нямаше как да разберат дали това наистина е същата буря, която ги бе връхлетяла на идване. Ако беше така, то стихията очевидно бе набрала нови сили, защото подхвърляше шхуната като тресчица. През всяка пукнатина по палубата над главите им нахлуваше вода и само това, че не спираха да я изгребват, упорито и ритмично, напук на тъмнината и опасността, все още държеше кораба на повърхността. Всичко трая два часа, два мъчителни часа, в които животът им висеше на косъм, ала Дризт се оказа прав в оценката си за решението на Дюдермонт — спаси ги единствено това, че се намираха в периферията на бурята, а не в сърцето й. Никой в Царствата не би оцелял, ако тази стихия го връхлетеше с цялата си страховита мощ.
Най-сетне всичко утихна, само от време на време се разнасяше глухият тътен на отдалечаващите се гръмотевици. „Морски дух“ здравата се бе килнал на една страна, но поне се държеше над водата.
Дризт бе първият, който излезе на палубата, веднага след него се показа и Дюдермонт. Пораженията бяха сериозни, особено тежко беше пострадала гротмачтата.
— Ще можем ли да я поправим? — попита скиталецът.
— Не и ако не хвърлим котва някъде — поклати глава капитанът, без да си прави труда да уточни, че най-близкото пристанище сигурно се намира на повече от петстотин мили.
Не след дълго към тях се присъедини и Кати-Бри заедно с ониксовата статуетка. Без да губи нито миг, елфът повика Гуенивар, която се отзова начаса, заедно с доста окаяно изглеждащия моряк.
— Това ще го разказваш на внуците си! — весело каза Дризт и го потупа по рамото, опитвайки се да повдигне духа на всички, които се намираха наоколо.
Все още позамаян, мъжът кимна смутено и се остави да бъде отведен от двама от другарите си, за да се посъвземе.
— Прекрасна приятелка! — отбеляза Дюдермонт и кимна към Гуенивар. — Без нея той със сигурност беше обречен.
Дризт кимна и погали вярното животно по мускулестия врат — никога, нито за миг, не бе смятал, че тя му дължи помощта си заради фигурката. Приятелството на Гуенивар не му се полагаше даром — то трябваше да се заслужи.
Кати-Бри внимателно следеше реакциите на скиталеца. Досещаше се, че очевидното му облекчение от благополучното завръщане на моряка не се дължи само на искрената му загриженост за другите. Ако мъжът се бе удавил, това би стоварило върху плещите на елфа тежестта на нови угризения заради поредния невинен, станал жертва на неговото мрачно минало.
За щастие морякът беше спасен и за миг всички се успокоиха — май наистина им се бе разминало без човешки загуби. Радостта им обаче секна, когато Харкъл изскочи на палубата и зададе простичкия, но уместен въпрос:
— А къде е Робилард?
Всички погледи се насочиха към кърмата и видяха, че бордовата ограда се е разцепила точно там, където Дризт за последно беше забелязал магьосника.
Сърцето на скиталеца се сви, а Кати-Бри се втурна към перилата и се надвеси над тях, взирайки се в спокойната вода.
Дюдермонт обаче, не изглеждаше особено притеснен.
— Робилард си има свои начини да се спаси от бурята — увери ги той. — И преди се е случвало.
Така си беше, осъзнаха Дризт и Кати-Бри. И двамата си спомняха няколко случая, в които магьосникът си бе тръгвал от „Морски дух“, за да присъства на особено важни събрания в своята гилдия в Града на бездънните води, въпреки че оттам ги деляха стотици мили.
— Пък и нали не може да се удави — добави Дюдермонт. — Не и докато носи онзи свой пръстен.
Двамата приятели най-сетне се успокоиха. Пръстенът на Робилард идваше от Водната равнина и бе надарен със забележителна сила, която даваше на собственика си не едно и две предимства над морето, дори и сред най-страховитите стихии. Вярно, възможно бе вълшебникът да е ударен от гръм или пък повален в безсъзнание от някоя вълна, ала много по-вероятно бе бурята да го бе отнесла далече от „Морски дух“, принуждавайки го да се спасява сам.
Кати-Бри продължи да оглежда безбрежните води, Дризт се присъедини към нея.
Дюдермонт обаче, си имаше други грижи — как да откара кораба в някое сигурно пристанище. Бяха устояли на бурята, ала избавлението им можеше да се окаже само временно.
Харкъл, който внимателно следеше действията на капитана, пък и сам виждаше щетите, които шхуната беше понесла, лесно се досети колко тежко е положението им. Тихомълком, той се промъкна в каютата на Дюдермонт, прикривайки нетърпението си, докато не заключи вратата зад себе си. Веднъж останал сам, той доволно потри ръце и извади подвързан с кожа том, а усмивката не слизаше от лицето му.
Като се огледа, за да се убеди за последен път, че никой не го следи, той отвори магическата книга, една от „съставките“, необходими за най-новото му (и навярно най-могъщо) вълшебство. Повечето от страниците бяха бели, всъщност съвсем доскоро те бяха празни до една. Сега обаче, първите няколко бяха пълни с нещо като дневник на Харкъл — описание на пътуването му до „Морски дух“, престоя на борда и дори — за негово изумление! — посещението при сляпата вещица. Нещо повече, цялото стихотворение беше тук, записано дума по дума!
Съдбовната мъгла действаше — нито той, нито което и да било човешко същество не бе написало и дума в дневника. Вълшебството само се грижеше да отразява всичко случващо се!
Това надминаваше и най-смелите очаквания на Харкъл. Не знаеше колко още ще трае това, ала се досещаше, че става свидетел на нещо забележително. Нещо, което имаше нужда от лек тласък в правилната посока. „Морски дух“ бе заседнал насред открито море пътят, по който Дризт и Кати-Бри (а заедно с тях и Харкъл) трябваше да поемат, за да открият отговор на неочакваната загадка, като че ли също бе стигнал до задънена улица. Само че магьосникът не бе от най-търпеливите, не и в подобна ситуация. Той размаха ръце над отворената книга и подхвана тих напев. После бръкна в една малка кесийка, извади шепа диамантен прах и го поръси над първата от празните страници.
Нищо не се случи.
Харкъл не се отказа, ала когато почти час по-късно излезе от каютата, шхуната все още креташе едва-едва, носена от течението.
Той замислено потърка небръснатото си лице.
Очевидно магията имаше нужда от доизпипване.
Робилард се крепеше върху вълните и нетърпеливо потропваше с крак.
— Къде се е дянало глупавото същество! — мърмореше той, имайки предвид водния дух, когото бе повикал на помощ.
Беше го изпратил да провери какво става с „Морски дух“, но оттогава беше минало доста време.
Най-сетне лазурносините води се надигнаха и приеха човекоподобна форма. Магьосникът, който говореше езика на Водната равнина, издаде клокочещ, гърлен звук и щом разбра, че създанието е открило „Морски дух“, му нареди да го отведе там.
Огромното същество протегна ръка, която, въпреки че изглеждаше доста неустойчива и някак водниста, всъщност бе по-плътна от която и да било течност. Когато Робилард се намести удобно на рамото му, гигантското създание се понесе напред, по-бързо от прииждаща вълна.
Моряците се трудиха през целия следобед, ала резултат почти не се забелязваше — пораженията по кораба бяха прекалено сериозни. Все пак успяха да вдигнат платното на бизана, но не можеха нито да го въртят така, че да уловят вятъра, нито да насочват шхуната в желаната от тях посока.
Именно в такова незавидно положение се намираха, когато от върха на наблюдателницата долетя тревожен вик. Дризт и Дюдермонт се втурнаха към перилата, за да разберат какво е забелязала Кати-Бри. И двамата се опасяваха, да не би да става дума за пиратски кораб — в това състояние и без Робилард на борда, гордият „Морски дух“ можеше да бъде принуден да се предаде без бой.
Оказа се, че няма пирати, ала право насреща им се задаваше стена от гъста мъгла. Дюдермонт вдигна поглед към Кати-Бри, ала тя недоумяващо сви рамене. Ставаше нещо необичайно. Небето бе ясно, а и температурата не се бе променяла рязко.
— Какво би могло да предизвика подобно нещо? — обърна се Дризт към капитана.
— Нищо, което съм срещал досега — отвърна Дюдермонт. — На греблата! — извика той на екипажа.
И се опитайте да вдигнете някое платно. Може и да успеем да я заобиколим.
Когато отново се обърна към морето обаче, Дюдермонт видя елфа да клати мрачно глава — мъглата вече се намираше много по-близо. Тя се движеше!
— Приближава се! — изумено ахна той.
— И то доста бързо — добави скиталецът, не по-малко слисан… поне докато до острия му слух не долетя приглушеното кискане на Харкъл Харпъл.
Ето кой стоеше зад всичко това! Обърна се тъкмо навреме, за да види как магьосникът се шмугва през отвора, водещ в трюма, и тъкмо се канеше да го последва, когато чу Дюдермонт да си поема шумно дъх.
Разнесоха се уплашени викове, а Кати-Бри, с почти отчаяно изражение, се спусна от мястото си на върха на мачтата.
— Какво става? — възкликна тя, ала преди някой да успее да й отговори, сивата пелена ги обгърна.
Песента на морето изведнъж заглъхна, всичко наоколо като че замря. Моряците се скупчиха един до друг, мнозина извадиха оръжията си, сякаш всеки момент очакваха някой враг да изскочи от мъглата.
В този момент се появи Гуенивар и подозренията на Дризт за случващото се съвсем се затвърдиха — макар да бе присвила уши назад, пантерата изглеждаше по-скоро заинтригувана, отколкото разтревожена.
— Междупространствена е — отбеляза скиталецът и когато видя недоумението в очите на Дюдермонт, добави: — Това е дело на Харкъл. Използва магия, за да ни изведе от открито море.
Лицето на капитана светна, Кати-Бри също се зарадва… поне докато не осъзнаха на кого дължат привидното си спасение.
Младата жена се обърна към надвисналата гъста мъгла и изведнъж усети, че да се носи в открито море на борда на тежко повреден кораб, съвсем не й се струва толкова страшно.
— Какво искаш да кажеш? — изрева Робилард и като плесна яростно с ръце, преведе въпроса си на езика на водния дух.
Отговорът долетя веднага, без никакво колебание, а подобни създания (както магьосникът прекрасно знаеше), си имаха свои начини да научават истината. Този воден дух бе доста отзивчив и надали го лъжеше.
Шхуната я нямаше в морето, просто бе изчезнала.
Робилард не скри въздишката си на облекчение, когато чу следващите думи на създанието — „Морски дух“ не бе потънал, просто вече го нямаше в открити води.
— Харкъл Харпъл — досети се той. — Пренесъл ги е в някое пристанище. Браво на него!
После се замисли над положението, в което се намираше в момента, сам-самичък насред безбрежния океан. Нямаше особен избор и, като нареди на водния дух да поеме на изток, той му обясни, че ще се нуждае от него до следващата сутрин. След това извади своята книга с магии, великолепен непромокаем том, подвързан с кожа, и премести златната лентичка, с която отбелязваше докъде е стигнал, на страницата с телепортираща магия.
Сега вече можеше да се отпусне. Имаше нужда от сън, за да възстанови силите си. Можеше да разчита на водния дух за сигурността си, а на сутринта щеше да се пренесе в покоите си в Града на бездънните води. Да, каза си Робилард, последните няколко седмици бяха изтощителни и доста скучни и май наистина бе дошло време за заслужен отдих на сушата.
Дюдермонт просто щеше да го настигне малко по-късно.
„Морски дух“ продължи да се рее в призрачната тишина още дълго. Не се чуваше нито песента на вълните, нито шепотът на вятъра, а мъглата бе толкова гъста, че Дризт трябваше да се надвеси през парапета, за да зърне, макар и за миг водата. Не посмя обаче да докосне сивкавите валма, тъй като не бе сигурен какво точно прави магията на Харкъл (ако, разбира се, това изобщо бе негово дело).
Най-сетне до ушите им достигна плисъкът на вълни, разбиващи се в носа на кораба. Почти незабавно мъглата започна да се разпръсва и, въпреки че все още не виждаха къде са попаднали, всички безпогрешно усещаха, че нещо се е променило.
— Въздухът — обади се Кати-Бри и останалите закимаха в знак на съгласие.
Нямаше го вече соленият морски аромат, така наситен и тръпчив, че оставяше вкус в устата. Вместо него се носеше свежият полъх на лято, изпълнен с мириса на цветя и разлистени дървета, и сладникавият дъх на блато. Звуците също бяха различни — безспирният, скръбен напев на вятъра и приглушеният плясък на морските талази бе отстъпил място на тихия ромон на далече по-малки вълнички и мелодичните трели на…
— Пойни птички? — слисано рече Дризт.
Когато и последните сиви валма се разсеяха, всички на борда на „Морски дух“ въздъхнаха с облекчение — намираха се съвсем близо до някаква суша! Вляво от тях тъмнееше мъничък остров, покрит с гъсти гори, изпъстрен с просторни имения и с малък замък в средата. Дълъг мост свързваше островчето с брега и с пристанището на голям град, около който се издигаше крепостна стена. Отвъд града се издигаха високи планини, ориентир, който никой моряк не би могъл да пропусне, ала Дюдермонт не помнеше да ги е виждал някога. Във водата имаше множество съдове, макар повечето от тях да не бяха по-големи от спасителните лодки, които шхуната носеше на кърмата си. Сега обаче, всички на бордовете им с изумление се взираха в огромния кораб.
— Със сигурност не е Градът на бездънните води — отбеляза Дюдермонт. — Нито пък което и да било от пристанищата, които познавам.
Дризт изпитателно огледа брега, който се разстилаше зад тях:
— Изобщо не сме в открито море.
— Попаднали сме в някакво езеро — допълни Кати-Бри.
Погледите им се срещнаха за миг, после тримата ревнаха в един глас:
— Харкъл!
Магьосникът, който отдавна очакваше да го повикат, се показа от трюма и изтича при тях със светнало от задоволство лице.
— Къде сме? — попита капитанът.
— Където Съдбата пожела да отидем — загадъчно отвърна Харкъл и размаха ръце, при което широките ръкави на робата му изплющяха като гигантски крила.
— Мисля, че ни дължиш малко по-смислено обяснение — сухо подхвърли Кати-Бри, но Харкъл само сви рамене и отпусна ръце.
— Ами то и аз не знам със сигурност — призна той. — Магията решава къде да ни отнесе, не е просто някаква приумица… обаче къде точно се намираме, дори и аз не мога да ви кажа.
— Магията? — повтори Дюдермонт.
— Съдбовната мъгла — намеси се Дризт, преди Харкъл да успее да каже каквото и да било. — Същата магия, която те доведе при нас.
Вълшебникът доволно кимаше в знак на съгласие с думите на елфа, а на лицето му грееше щастлива усмивка.
— Пренесъл си ни в някакво езеро! — изрева Дюдермонт.
Харкъл тъкмо се чудеше какво да отговори, когато откъм водата долетя вик и прекъсна разговора им:
— Ехо! „Морски дух“!
Четиримата отидоха до бордовата ограда, а Дризт предпочете да спусне качулката си колкото се може по-ниско. Не знаеше какво е това място, нито как ще ги посрещнат жителите му, но беше сигурен в едно — „Морски дух“ щеше да получи далече по-хладен прием, ако станеше ясно, че на борда му има мрачен елф.
Междувременно една големичка рибарска лодка бе спряла край кораба и сега шестимата мъже на борда й изпитателно се взираха в него.
— Доста сте си по изпатили — проговори един от тях, сивобрад мъж, най-вероятно шкиперът. — Битка?
— Буря — обясни Дюдермонт. — Не бях попадал в по-свирепа стихия.
Шестимата рибари се спогледаха подозрително. Бяха излизали с лодката си всеки ден през последния месец, но не помнеха никаква буря.
— Не тук — побърза да уточни Дюдермонт, досещайки се какво се върти из главите им. — Много надалече.
— Че колко далече можете да стигнете? — учуди се възрастният шкипер и кимна към бреговата линия.
— Ще се изненадате! — подхвърли Кати-Бри и Харкъл се изчерви под погледа й.
— Откъде идвате? — попита сивобрадият рибар.
— От Града на бездънните води — отвърна Дюдермонт.
Шестимата мъже дори не се опитаха да скрият подигравателните си усмивки.
— Града на бездънните води? — повдигна вежди капитанът им.
— Да не сме попаднали в друго измерение? — прошепна Кати-Бри на Дризт, ала той не можеше да я успокои… не и когато знаеше, че в дъното на всичко това стои не друг, а Харкъл Харпъл.
— Града на бездънните води — твърдо повтори Дюдермонт с цялата увереност и сериозност, които успя да събере.
— Доста далече от дома сте се озовали, капитане — обади се друг от рибарите. — Има-няма хиляда мили.
— Хиляда и петстотин — уточни шкиперът.
— И то все суша — добави трети през смях. — Да не би „Морски дух“ да има колела?
Думите му предизвикаха всеобщо веселие, както сред другарите му, така и сред екипажите на няколкото лодки, които се бяха приближили, за да проверят какво става.
— А и впряг коне, мен ако питате — подхвърли един от рибарите от надошлите лодки и предизвика нова вълна от смях.
Дори Дюдермонт се усмихна, обзет от истинско облекчение — поне все още се намираха в Царствата.
— Магия — обясни той. — Плавахме в Саблено море, на около петстотин мили на югозапад от Муншейските острови, когато ни връхлетя люта буря. Пострадахме сериозно и нашият магьосник — той кимна към Харкъл, — прибягна до едно от заклинанията си, за да ни пренесе до някое пристанище.
— Е, очевидно не е успял — провикна се един рибар.
— Поне не сме в открито море — изтъкна Дюдермонт, когато поредният пристъп на смях отшумя. — Там със сигурност бяхме обречени. Но моля ви, добри люде, кажете ми къде сме попаднали?
— Това е Импреското езеро — отвърна сивобрадият рибар. — А пък ей там — и той посочи към укрепения град, — виждате Карадуун.
Все имена, които Дюдермонт никога не бе чувал.
— Зад него — продължи шкиперът, — се издига Планината на снежинките.
— Юг — неочаквано се обади Кати-Бри и всички погледи се насочиха към нея. — Намираме се далече на юг от Града на бездънните води. Ако продължим в същата посока, ще достигнем Дълбокия извор, а после и Вильонския пролив във Вътрешно море.
— Точно така — потвърди възрастният мъж. — Обаче водата тук не е достатъчно дълбока, та да стигнете до Шаланското езеро.
— А и трудно ще преплувате Разломните планини, освен ако нямате крила към колелата! — добави на висок глас мъжът до него, ала смехът, който последва думите му, бе сподавен и не трая дълго — не само екипажът на „Морски дух“, но и всички рибари започваха да осмислят сериозността на положението.
Дюдермонт въздъхна дълбоко и погледна към Харкъл, който съкрушено сведе очи.
— По-късно ще се тревожим как ще се измъкнем оттук — заяви капитанът. — Сега преди всичко трябва да поправим кораба.
После се обърна към сивобрадия шкипер и рече:
— Боя се, че езерото не е достатъчно дълбоко. Дали някъде има по-голям кей, който да използваме?
Възрастният мъж посочи Карадуунския остров и един дълъг пристан там.
— Водата е доста по-дълбока на север от острова — добави друг от рибарите.
— Само че кеят е частен — обади се трети.
— Ще получим разрешение да хвърлим котва в него — уверено заяви шкиперът.
— Обаче никак няма да ни е лесно да се доберем дотам — вметна Дюдермонт. — Нямаме платна, пък и щурвалът е повреден. А водите са ми непознати.
— Хвърли няколко въжета, капитан…
— Дюдермонт, капитан Дюдермонт от „Морски ДУХ“.
— Мен пък ме викат Терадъкет. Добра среща, капитане — докато говореше, възрастният мъж даде знак на останалите лодки и те веднага наобиколиха шхуната. — Ще те откараме до пристана — в Карадуун има достатъчно майстори, които да ви помогнат. Даже и за мачтата, макар че ще ни трябва доста голямо дърво, за да я поправим. А и доколкото си познавам другарите, няма да ви се размине току-така — в замяна ще поискат цял куп истории за приключенията ви!
— Все ще се намери какво да им разкажем — увери го Дюдермонт и така, привързан за рибарските лодки, които го насочваха, а нерядко и теглеха, „Морски дух“ пое към пристана.
— Братството между моряците очевидно се простира и върху онези, които кръстосват езерата — отбеляза Дризт.
— Така изглежда — съгласи се Дюдермонт. — Ако имах нужда от нов екипаж, нямаше да се чудя откъде да започна търсенето.
И като се обърна към Харкъл, който все още се взираше унило в краката си, добави:
— Справи се добре, магьоснико! — поздрави го той, при което Харкъл вдигна обнадежден поглед. — Из онези непознати води, толкова далече от Муншейските острови, със сигурност щяхме да загинем. А сега сме спасени.
— Обаче се намираме в езеро — отвърна магьосникът, но Дюдермонт махна с ръка.
— Робилард ще ни открие и тогава вие двамата все ще измислите как да ни върнете у дома, не се и съмнявам. Засега Обаче единственото, което има значение, е, че и корабът, и екипажът са на сигурно място. Добра работа!
Лицето на Харкъл засия.
— Да, ама защо все пак попаднахме тук? — намеси се Кати-Бри.
— Съдбовната мъгла — отвърнаха Дризт и Харкъл в един глас.
— А това — добави магьосникът, — означава, че тук има нещо, което ни трябва.
— Което ни трябва за какво? — продължи да разпитва младата жена.
— За да разкрием загадката, разбира се! — възкликна Харкъл. — Нали точно за това става въпрос?
Той се огледа наоколо, сякаш думите му обясняваха всичко, ала от погледите, които срещна, съвсем не личеше, че другарите му имат и най-малка представа за какво им говори.
— Преди да ни връхлети бурята, бяхме тръгнали…
— … към Града на бездънните води — довърши вместо него Дюдермонт. — Не бих казал обаче, че магията ти ни приближи дотам.
— Не, не! — възбудено размаха ръце Харкъл. — Бяхме тръгнали да търсим жрец или заклинател.
— И смяташ, че е по-вероятно да открием някой достатъчно могъщ заклинател тук, отколкото в Града на бездънните води? — скептично попита Дризт. — В това градче, толкова далече от дома?
— Добри ми капитан Терадъкет! — провикна се Харкъл вместо отговор.
— Тук съм — долетя гласът на възрастния шкипер, който се бе поотдалечил, за да застане начело на процесията.
— Имаме нужда от жрец — обясни магьосникът. — Много могъщ жрец…
— Кадърли! — прекъсна го рибарят без колебание. — Кадърли Бонадюс. Няма да намерите по-могъщ жрец в целите Царства!
В гласа му се усещаше неприкрита гордост, сякаш този Кадърли принадлежеше на Карадуун.
Харкъл хвърли самодоволен поглед на приятелите си:
— Съдбовната мъгла! — щастливо заяви той.
— И къде можем да открием този Кадърли? — попита Дюдермонт. — В Карадуун?
— Не — отвърна Терадъкет. — В един храм в планините, на два дни път оттук. Нарича се „Възвисяване на вярата“.
Дюдермонт най-сетне изчерпа въпросите си и погледна към Харкъл, който щастливо плесна с ръце.
— Съдбовната мъгла! — повтори магьосникът, после изведнъж ахна, сякаш току-що се бе сетил още нещо. — Ами да, всичко се връзва просто чудесно!
— Както „Морски дух“ — с езеро — саркастично подхвърли Кати-Бри, ала магьосникът не й обърна внимание.
— Не виждате ли? — развълнувано възкликна той и отново размаха огромните си ръкави. — „Морски дух“ (35)и „Възвисяване на вярата“ (ВВ). А и Съдбовната мъгла или Облака на ориста (00).
— Трябва да си полегна! — изстена Кати-Бри.
— И Х.Х! — възторжено извика магьосникът.
Дризт го изгледа учудено.
— Харкъл Харпъл — въодушевено обясни вълшебникът, после посочи скиталеца и размаха пръст във въздуха: — Както и Д.Д. — като Дризт До’Урден! А пък твоето име… — обърна се той към Кати-Бри.
— Не става — увери го младата жена.
— Не че има някакво значение — добави Дризт, при което Дюдермонт прехапа устни, за да не избухне в гръмък смях — не искаше да развали чистосърдечния възторг на Харкъл.
— О, да! — мърмореше си магьосникът. — Тук несъмнено има нещо. На всяка цена трябва да изследвам този феномен по-внимателно!
— По-добре изследвай мозъка си! — подхвърли Кати-Бри и като сниши гласа си така, че само Дризт и капитана да я чуят, добави: — Не е лошо да вземеш някоя по-ярка факла и миньорска кирка.
Тримата приятели се изкискаха тихичко.
— Ами да! — изведнъж викна Харкъл и подскочи към нея. — Баща ти!
Младата жена инстинктивно вдигна ръка и едва не го удари, стресната от неочакваните му действия.
— Баща ми?
— Б.Б! — рекоха в един глас Харкъл, Дризт и Дюдермонт, макар вълнението в гласа на елфа и капитана да бе доста попресилено.
Кати-Бри отново простена.
— Да, да! Точно така! Бруенор Бойния чук. Б.Б. О, още сега трябва да проуча всичко най-внимателно!
И като си мърмореше под носа, магьосникът се отдалечи.
— Щом така и така ще се занимаваш с това — извика младата жена след него, — защо не помислиш и над скрития смисъл на Б.Г?
Харкъл кимна механично и много скоро се скри в каютата на Дюдермонт, която в последно време почти бе превзел за собствените си нужди.
— Б.Г? — повдигна вежди капитанът.
— Бръщолевещ глупак! — отвърнаха младата жена и Дризт едновременно и весел смях отново огласи палубата.
Въпреки това нито елфът и Кати-Бри, нито Дюдермонт, нито който и да било от екипажа можеше да пренебрегне с лека ръка факта, че именно този „бръщолевещ глупак“ ги бе спасил от почти сигурна смърт и, по всичко личеше, им бе помогнал да се доближат още малко до отговорите, които търсеха.