Пурпурно небе

Глава 1 Нещо витае във въздуха

Тори Торсен за пръв път усети миризмата на изток от Линсдейл, на Езерната улица.

Тъкмо бе слязъл от автобус номер четири — колата му бе на паркинга под пряспа сняг, засипана още преди две нощи, а той така и не намери достатъчно време, за да я почисти — поне все още — за да поеме по „Езерна“ и „Лин“ преметнал раницата през едното рамо, а сака с екипировката по фехтовка — през другото.

Зачуди се дали да не вземе нещо от гръцкия ресторант на ъгъла — Маги обичаше дюнерите им, на Тори също му допадаше вкусът им, макар че името му бе странно, „Чийзбургерополис“ — но пък беше толкова студено, а и той бе облечен по градски, не както обикновено се обличаше, когато си беше в провинцията, но поне Маги и съквартирантката й поддържаха апартамента топъл, а тя сигурно вече го чакаше с прясно сварена каничка кафе. Честно казано, Тори Торсен се стараеше винаги да е честен пред себе си — колкото по-бързо стигнеше в апартамента й и си свалеше палтото, толкова по-бързо щеше да успее да убеди Маги да си свали дрешките и да я вкара в леглото, а ако това се окажеше неудобно и нетактично — всъщност бе много вероятно да стане тъкмо така — той нямаше много-много да роптае.

Дори и да имаше право.

Храната щеше да почака.

Падналият сняг бе струпан на огромни мръсни купчини и покриваше почти целия тротоар, подаваше се само червеното знаменце на противопожарния кран. През лятото приличаше на антена, сякаш градските противопожарни кранове бяха радиостанции под доста неумело прикритие, може би замислени в този им вид от „Борис и Наташа“ (Филм от времето на Студената война, в който двамата главни герои шпиони са достойни за присмех), за да предават тайни съобщения на потсилванианците.

Само че през зимата това си бе просто парче червен найлон.

Във въздуха се носеше мирисът на зимата: изпаренията от дизеловите двигатели на автобусите се смесваха с мириса на студ и печено месо от гръцката скара, сякаш нарочно поставена на отворения прозорец на заведението… а също и с онази далечна гадна миризма, която му се стори смътно позната, въпреки че колкото и да се насилваше, така и не успяваше да определи откъде.

Поклати глава и отново подуши.

Смрадта изчезна изведнъж, изместена от наситения аромат на скара, смесена с пресни чушки и по всяка вероятност с парченца лимон.

В този квартал миризмите бяха така примамливи, нищо че всички пет или шест ресторантчета наоколо бяха евтини — поне бяха хубави — във всеки се чуваха различни диалекти, можеше да се насладиш на вкусове от различни части на света, без това да се отрази пагубно на портфейла ти.

Половин пресечка по-надолу се намираше виетнамският ресторант, където приготвяха онези невероятно вкусни яйчени рула, пълнени с прозрачно фиде, хрупкаво зеле и изкиснати в ароматна марината скариди; недалеч бе и дупката, наричана етиопски ресторант, където сервираха потресаващ на вид буламач, който в действителност бе изключително вкусен и се ядеше с топли плоски питки, а пък шишчетата в арабското заведение, нещо средно между кафене и закусвалня, винаги бяха страхотни.

Но просто днес не бе подходящ ден за шашлик.

Той отново подуши въздуха и ускори крачка. Този път не усети нищо.

Сви рамене. Сигурно бе нещо случайно.

Намръщи се. „Глупаво е от моя страна.“ Причината бе, че не му се вървеше пеша целия този път. Маги се изнесе от територията на колежа и си нае апартамент в Брайънт, близо до езерото. Тори така и не успя да разбере защо го направи, но бе напълно сигурен, че решението й не му е никак по вкуса, че изведнъж след преместването свободното й време драстично намаля.

Наистина се налагаше да отделиш достатъчно свободно време, за да почистиш апартамента, да напазаруваш и какво ли още не, все неща, които просто си бяха естествена част от живота в колежа, но сега се налагаше да съкращава времето за учене, срещите с приятели, времето за тренировки — не, не и времето за тренировки — защото нито един от тях двамата не бе склонен да отдели време от тренировките, а пък тя бе категорична, че не желае да пропуска лекции и упражнения, по каквато и да е причина.

Не биваше да забравя и вечерите, когато работеше напълно доброволно на Горещата линия за малтретирани жени, както и дните, в които той не можеше да я види, защото двете със съквартирантката си ходеха на пазар, а пък… което като цяло означаваше, че Тори все по-малко имаше възможност да вижда Маги, в сравнение с времето, преди да прекъснат ученето — да не говорим пък за месеците, докато пътуваха заедно — всичко това никак не му харесваше.

Не че това, което му беше приятно, имаше някакво значение, но въпреки това изобщо не му беше приятно, защото си бе въобразил, че след като бяха прекарали толкова време в Европа — и в Тир На Ног — е напълно естествено да се съберат да живеят заедно, след като завършат колежа, а отношенията им да не бъдат толкова официални.

Когато обаче тя си нае апартамента, взе, че се сдоби и със съквартирантка, без дори да му спомене какво смята да прави. За пръв път разбра, че се е изнесла, когато я потърси в стаята й в общежитието и му дадоха новия й адрес.

Поне някакъв намек да бе направила.

Дори и дума не бе споменала предварително — а това вече си бе типично в стила на Маги.

По-скоро се бе почувствал разочарован, отколкото ядосан. Това бе втората година на Тори и най-сетне му бяха дали самостоятелна стая — не че някога бе имало проблем с Иън, защото, когато се наложеше, той оставаше да спи на канапето във фоайето — а тя твърде неохотно се бе съгласила да си остави дрехи за преобличане за редките случаи, когато оставаше да преспи, но по-голяма отстъпка от това не бе склонна да направи.

„Жени, помисли си той. Не можеш да живееш с тях — не и когато те не ти го позволяват.“

Истината бе, че с Маги му бе изключително приятно, а след като Иън бе прекъснал, по всяка вероятност нямаше възможност да поднови образованието си, тя бе единственият човек в целия град, с когото наистина можеше да поговори, без да внимава за всяка дума, която изрича.

Имаше и още нещо.

Двамата заедно бяха преживели толкова много, с нея и с Иън, а също и с мама, и татко, и с чичо Хоузи. Потиш се, нанасят ти рани, трепериш за живота си с някого и ето че тези хора се превръщат в част от теб, а ти също ставаш част от тях, и то по начин, за който в ежедневието трудно може да се намери разумно обяснение.

Може и магия да бе. Тори Торсен нямаше нищо против магията.

Ухили се широко. Това бе изключително приятно чувство, въпреки че трябваше да споделя тази неповторима близост с Маги, с Иън и със семейството си. Поне не се налагаше да споделя всичко…

Миризмата отново нахлу в ноздрите му. Горчива, натрапчива, но някак далечна. Също като… така и не успя да си спомни като какво.

Колко много неща научаваш на лентата за фехтовка, а едно от първите е как да пазиш равновесие, въпреки че Тори го бе научил много отдавна от баща си, преди още да стъпи за пръв път на лентата. Трите опорни точки във фехтовката бяха равновесието, подходящо подбраният момент и разстоянието, а ако ги владееш както трябва, няма нужда да обмисляш стратегията си, защото, когато някой владее елемента, който ти не си усвоил достатъчно добре, в девет пъти от десет, ще отбележи точки срещу теб.

Той се завъртя, отпуснал тежестта си на петите, но не загуби равновесие, въпреки че тротоарът беше хлъзгав.

Жена на средна възраст, натоварена с чантите от зебло, които обикновено предлагаха в Биърли, извика, очите й се разшириха от изненада и тя изпусна една от чантите.

Обвити в амбалажна хартия пакети месо се разпиляха по тротоара, към купчините сняг се търкулнаха консерви, малка бутилка лют сос подскочи веднъж, втори път, а след това и трети път на леда, докато най-сетне, слава богу, реши, че може и да не се счупи. А това бе просто чудесно. В противен случай Тори трябваше да предложи на жената да плати счупеното, а като се има предвид, че бяха в града, щеше да се почувства изключително неудобно.

— Моля да ме извините — каза той и се наведе начаса, за да събере покупките и да ги върне в чантата. — Стори ми се, че чух нещо, и как да ви кажа, просто не съобразих какво правя.

— И такова извинение не бях чувала — отвърна веднага тя и устата й се изви в подобие на усмивка.

Той избърса снега и мръсотията от бутилката с лютия сос, преди да я върне в чантата.

— Искате ли да ви помогна и да ги занеса до вас? — предложи той и едва изрекъл думите, се сви. Никой не правеше подобни жестове в града.

За негова изненада, жената кимна.

— Искам, и още как. — Тя се усмихна разбиращо и му подаде едната от сивите чанти от зебло. — Можеш да изтръгнеш момчето от село, но не и селото от сърцето на момчето, не съм ли права?

— Личи си значи, така ли? — Той прехвърли раницата и сака с оръжията на едното си рамо и се постара да върви в крачка с нея.

— Да, личи. — Тя отново се усмихна. — Но пък на човек му става толкова мило. — Тя вървеше със ситните колебливи крачки, характерни за възрастните хора, когато се намират на хлъзгав път, но поне се стараеше да побърза, така че той нямаше да се забави прекалено много.

— А ти откъде си?

— Хардуд, Северна Дакота.

Жената се намръщи, сякаш името й говореше нещо, но не можеше да си спомни какво точно.

Госпожо, можехме да сме безобразно известни, но май предпочитаме нещата такива, каквито са, много ви благодаря.

По дяволите, та дори и Хатън с двойно по-малко население се гордееха с техния Карл Бен Елисън, един от първите странстващи актьори в страната, но в Хардуд не бе родена нито една известна личност. Това бе наистина чудесно, и трябваше така и да си остане, въпреки че понякога имаше моменти, когато малкото провинциално градче качествено лазеше по нервите на Тори.

— Амиии… не, май не съм го чувала — каза тя. — Имам чичо, който живее в Бисмарк — това някъде наблизо ли е?

Тори поклати глава.

— Не. Чак в другия край на щата, на около стотина километра от Гранд Форкс.

— Ясно, източната част на Дакота. — Тя кимна. — Чичо ми Ралф все това повтаряше, че жителите на Дакота не били разделени както трябва. Според него е трябвало да има Източна и Западна Дакота, вместо Северна и Южна.

Тори никога преди не се бе замислял над този въпрос, но думите и определено бяха разумни — западната част бе пустееща, имаше планини, а пък в източната бяха съсредоточени обработваемите поля.

— Да, наистина звучи разумно.

— Звучи, я. А на теб как ти харесва големият град?

— Има си и добрите страни.

— Само дето Хардфийлд ти липсва.

— Хардуд. Да, в интерес на истината ми липсва. — Минеаполис бе сравнително приятен град, ако го сравняваше с други големи градове. Но работата бе там, че си оставаше град, пълен до пръсване, и то все с непознати.

— Ясно. — Тя се усмихна широко и усмивката й му показа, че е наясно за какво мисли той. Бе много вероятно наистина да знае за какво става въпрос. — И никой ли не ти е казвал, че след това просто не можеш да се върнеш у дома?

— Май да, може и да съм чувал нещо подобно. — Само че просто не можеш да вярваш на всичко, което чуеш. Тори бе готов да свие рамене, но така чантата с екипировката по фехтовка щеше да се смъкне от рамото му, а той не искаше да допуска подобно нещо да се случи.

Истината бе, че най-съкровеното му желание в този момент бе да я попита колко още път им остава, но пък въпросът му се стори неудобен.

Не че би отказал да отнесе чантите, където тя кажеше (нито щеше да се окаже прекалено далече, нито да го затрудни, нито пък тя носеше прекалено много неща — всъщност не беше достатъчно млада, за да си позволи да понесе прекалено много — беше поне на четирийсет, четирийсет и пет), но просто му се искаше да има представа колко още път го очаква.

Само че сега бяха в града и човек не може да си позволи ей така да попита една жена къде живее, защото тя веднага би си помислила, че той ще дебне някъде около къщата й цялата нощ и ще вие срещу луната или някаква такава глупост.

Все още обмисляше как най-тактично да я попита далече ли живее, без да се интересува от адреса, когато на ъгъла на Брайънт авеню тя зави покрай магазина за фотоапарати.

Нямаше да се изненада, ако новата му позната се заизкачваше по стълбите на четириетажната кооперация, където живееше Маги — всъщност той не познаваше никого от съседите на Маги: та това бе големият град — но тя посочи съседната сграда и протегна ръка, за да поеме чантата от него.

— Много ти благодаря за помощта, но оттук поемам аз — каза му жената.

Бе живял в града достатъчно дълго и знаеше много добре, че тя има предвид „Предпочитам да не идваш чак до вратата ми“, а не намеква „Би ли внесъл чантите чак до кухнята?“, както би се получило вкъщи, затова той не се изненада особено, когато забеляза флакончето с лют газ, провиснало на ключодържателя, който тя вече стискаше, а по всяка вероятност бе стискала през всичкото време, докато вървяха и си говореха.

„Браво на нея“, помисли си той, когато тя пое нагоре по стълбите и погледна веднъж през рамо, за да е сигурна, че той си е тръгнал.

Той наистина вече си бе тръгнал.

От тази случка му стана смешно. Не, в никакъв случай не му беше смешно, напротив, почувства се тъжен. По дяволите, една жена не бива да стиска лют спрей в непрекъсната готовност — нито пък нож или пистолет, нито пък да се чуди в кой момент да повика ченгетата, или господ знае кого на помощ — за да попречи на Тори Торсен да я обере, или там каквото си е наумил да върши. Стана му болно, като си помисли, че обидата не се бе показала по лицето му.

— Не. Така не беше честно, а Тори винаги се стараеше да постъпва честно, дори и пред себе си.

Само че и Тед Бънди приличаше на спретнатите, типично американски, момчета. А и градът по нищо не приличаше на дълбоката провинция. Ако си някой глупак, можеш да се преструваш, че е същото нещо. Можеш, разбира се, да оставиш и стаята, и колата си отключени, няма да се притесняваш по кое време на денонощието излизаш, или пък ще си казваш, че сигурно познаваш човека, чиито стъпки отекват зад теб през нощта и…

И, разбира се, ще те ограбят, ще те оберат, ще те окрадат, ще те пречукат, и то не само веднъж.

Той се ухили.

Изключваме онази част с пречукването, разбира се.

Имаше ключ за външната врата на Маги, но предпочете да звънне. Съквартирантката й имаше навика да се разхожда, както Тори се изразяваше, в неприлично оскъдно облекло и той силно се притесняваше, когато се натъкваше на нея в подобни моменти.

Не че тя изглеждаше чак толкова добре по бикини и сутиен.

Вятърът се бе усилил и блъсна студен порив в лицето му, докато Тори чакаше, затова младежът бръкна в джоба, за да напипа ключовете. Едно бързо позвъняване, за да се отвори вратата, би могло да означава: „Облечи си някакви дрехи, все пак се каня да се кача горе“.

Миризмата отново нахлу в ноздрите му. Беше някак далечна, но все така горчива, остра, натрапчива и… какво още? Стори му се позната до болка и той усети как космите на врата му настръхнаха, но…

Все още не можеше да си спомни откъде му е толкова позната. По дяволите!

Продължаваше да се опитва да се съсредоточи, за да се сети, когато чу топуркането й по стълбите.

Мариан Кристенсен отвори вътрешната врата, а той веднага отвори външната. Косата й бе вдигната в някакво сложно подобие на опашка и тъничкият й врат бе гол, а по бузите й бе плъзнала лека руменина.

— Влизай, влизай бързо — каза Маги, обърна се и припна нагоре по стълбите. Той не й се разсърди заради цялото това бързане. В коридора нямаше отопление — хазяинът май никога не пускаше радиаторите — а тя бе облечена единствено в черен клин и дълга копринена червена риза, която бяха купили от Болонския лес.

Винаги му бе приятно да я гледа, докато тя бързо се изкачваше по стъпалата и при всяко отделно стъпало леко подскачаше. Някои биха казали, че е прекалено кльощава, но както майка му я определяше, тя бе гъвкава и подвижна като хрътка и въпреки че мускулите й не изпъкваха, бе очевидно, че хубавото й тяло е отлична комбинация от наследственост и много работа в салона, но поне усилието си бе струвало, защото, откъдето и да я погледнеше човек, тя си беше наистина хубава.

А най-вече отзад.

Ако забележеше, че той се заглежда, щеше да се ядоса и да го заяде, точно както се случи веднъж с Иън.

— Че какво толкова? — Иън просто се бе усмихнал. — Харесвам момичетата. Осъди ме, ако искаш.

Маги бе предпочела да приеме думите му с усмивка.

Ако не искаше да я заглеждат, щеше да се облича в грозни дрехи.

— Вече започвах да се притеснявам — каза тя. — Нали каза, че ще бъдеш тук към един.

— Точно така, към един. — Той погледна часовника си, докато вървеше след нея по коридора към отворената й врата. Бе станало 2:17, което значи, че се беше забавил много повече, отколкото бе предполагал. Може би се налагаше да поговори сериозно с нея, за да я убеди да монтира домофон или поне да отваря вратата с лют спрей в ръка. Все пак това бе големият град.

— Забавих се в библиотеката малко повече, отколкото предполагах. — Нищо че забавянето се дължеше на времето, прекарано в сладки приказки с новата асистентка в отдел „Справки“, която искаше да разбере за какво е сакът с екипировката, докато пърхаше с удивително дългите си мигли, обрамчили две кафяви очи, в които всеки би потънал, само като ги погледнеше. — След това се качих на автобуса, за да не изравям колата.

— Добре — каза тя и пое раницата, сака и палтото му, за да ги подхвърли небрежно върху канапето пред малката масичка. — Така и така си тук, защо не ми помогнеш малко? Не че е нещо бързо, но това трябва да се разглоби за две седмици.

Апартаментът бе построен също като стандартните вагони по линията на Южна Минесота — една дълга стая, разделена на две от вграден бюфет с огледала, който Тори веднага позна, че е „Стикли“; кухнята бе вградена в коридора, който водеше към две спални, а бюфетът служеше за стена на стаята на Маги.

В момента обаче той бе частично разглобен, чекмеджетата бяха натрупани от едната страна, всички панти и вътрешни прегради се виждаха, сякаш бяха част от някакво дървено създание, изкормено набързо.

— Това е нещо ново — каза той.

Тя кимна.

— Хазяинът ми предложи да намали наема, ако довърша вградения бюфет.

Тори изви едната си вежда.

Тя се усмихна.

— Когато се обадих на чичо ти Хоузи и го помолих за съвет и може би малко помощ, той предложи да дойде за седмица и да свали подвижните части, за да ги изчисти и полира.

— Само не му позволявай да се развихря със скришните местенца.

— Какво?

— Нищо, нищо. Не е важно.

Точно в такава мебел чичо Хоузи би монтирал едно от своите скривалища с най-искрено удоволствие. Бюфетът тук много приличаше на онзи в хола у дома и по всяка вероятност той щеше да го прекрои, както му харесва: безшумна малка ключалка, скрита зад пантите, по цялото им продължение, щеше да пази вратичката към тайно отделение. Ако в коя да е от пантите се подпъхнеше лист хартия, а след това се затвореха двете остъклени врати и се притиснеха със сила, така че пантите на свой ред да притиснат достатъчно силно ключалката на тайника, ако после се отвореше най-горното чекмедже — просто се открехне, в никакъв случай повече — а най-сетне се удареше с длан отгоре по бюфета, се отваряше широкото пет сантиметра скривалище.

В този тайник, направен в бюфета у дома, бяха скрити далече от чужди очи нови паспорти и други документи, които щяха да се използват при непредвидени обстоятелства. Други тайници, като например онзи пред стълбите в антрето, пазеха раниците за пътуване или оръжията, парите, дори прозаични неща, като например резервна ролка тоалетна хартия.

Само че чичо Хоузи често правеше подобни неща, все едно че бяха най-обикновени произведения на изкуството, като например мъничкото скривалище в банята на майка му, където тя си криеше тампоните, на което Тори се натъкна съвсем случайно, докато почистваше мивката от падналите косми. По онова време Тори бе още дете, а чичо му Хоузи му направи тайно отделение в гардероба, точно, колкото да скрие няколко броя „Плейбой“.

Ако оставеха чичо Хоузи, макар и за една седмица, това за него щеше да е истински подарък, все едно че на някое дете бе донесена чисто нова, чудно хубава играчка.

Е, нека да се позабавлява.

Тя посочи инструментите, разстлани върху парче зебло на пода.

— Трябва да го разглобя, без да го повреждам, и съм сигурна, че ще успея.

— Аз имах други идеи за този следобед — каза той и посегна към нея.

— Я виж ти, колко интересно. — Тя се ухили и обви с ръце кръста му. — Ммм… струва ми се, че ми казваш самата истина. Аз обаче мисля, че първо трябва да поработим, после да похапнем и да поучим. Днес сме сами — идващите две вечери Деб ще остане при Брайън и няма да се учудя, ако дори не се отбие да си прибере пощата. Така че, какво ще кажеш първо да се заемем с едрата работа, да поучим малко, след това ще похапнем набързо и ще видим какво да правим после?

— Това май беше от твоите реторични въпроси.

— Именно.

— Никога не съм ги обичал тези твои реторични въпроси.

— Работата на първо място. След това може би, ами… ще видим. И без това работиш по-добре, когато си възбуден. — Усмивката й се превърна в нещо като обещание, което тя запечата с бърза целувка.

— Струва ми се, че се възползваш от доброто ми сърце — отвърна той, когато тя се отдръпна. Пусна си якето и отвори кутията с инструменти, като се стараеше да не се цупи, защото не биваше.

— Работи!

Той изръмжа приглушено.

— И хич недей да ръмжиш!

— Извинявай.

Не му беше приятно, но и никой не го питаше дали му е приятно или не. А и Маги нямаше никаква нужда да се бори за намаление на наема си. Не й се налагаше да дели апартамента със съквартирантка. Съвсем спокойно можеше да си позволи цялото жилище. А дори и да не можеше, имаше си приятел, който с удоволствие би се погрижил за наема, без дори да му мигне окото.

Тори въздъхна. Наистина предпочиташе да й плати наема, или поне наема на апартамент, малко по-близо до района на колежа, където да живеят двамата заедно.

Обаче не се получи, както на него му се искаше. Не ставаше въпрос за парите. Родителите на Маги се грижеха както за учебните такси, така и за наема й, а майката на Тори бе инвестирала златото, донесено от Владенията. С него нямаше да забогатее, но благодарение на новите суми спокойно можеше да не се притеснява за наема и храната, и то до края на живота си, ако се наложеше.

Наистина не ставаше въпрос за пари. Повечето проблеми, свързани с парите, всъщност не бяха за пари — Тори бе научил този факт от Иън Силвърстайн.

Според Маги нещата трябваше да следват естествения си ход и за нея бе особено важно да постъпва правилно и справедливо. Апартаментите близо до университета бяха миниатюрни, а онези, които имаха свой неповторим облик, бяха с безобразно високи цени. Затова тя така си подреди лекциите, че да са плътно една след друга, и започна да си търси квартира в южната част на Минеаполис, близо до автобусната линия.

В повечето двустайни апартаменти имаше кухни с прилични размери, а също и хол, но пък цените им бяха почти двойно по-ниски от тези на едностайните жилища.

Ако си наемаш двустаен апартамент и не си намериш съквартирантка, това си бе направо разхищение, а да вземеш за съквартирант собствения си приятел — който може да си позволи сумата, без дори да се замисля — той щеше да започне да покрива не само своите разходи, но и твоите, а това вече не беше редно, не че Маги имаше някакво желание да му позволи да направи така, защото въпросът определено не беше в парите.

По дяволите.

Хубавото на парите бе, че онзи тип Макей — Хари ли беше, или Ралф? — дето притежаваше фабриката за канцеларски пликове и не спираше да изнася речи, се оказваше прав. Ако имаш проблем, който можеш да разрешиш, не го отлагай, заемай се с разрешаването му, като напишеш чек, и тогава проблем няма да има.

В този случай ставаше въпрос само за един-единствен разход.

— Недей да се цупиш — каза тя. — Щом се нацупиш, веднага изглеждаш десет години по-стар. — Отпусна се в ръцете му за бърза целувка, поколеба се за момент, а сетне устните й се разтвориха и той усети топлия й език в устата си. Спусна ръка към дупето й и я привлече към себе си, а другата му длан потърси гърдата й.

Само че тя го отблъсна и се дръпна.

— По-късно — каза. — Може би. — Усмихна му се и прокара пръст по ципа на панталоните. — Закъснялата награда е най-добра.

Наистина имаше случаи, когато едно „не“ съвсем не означаваше „не“, но сега случаят не бе такъв.

По дяволите. „Трябваше да спра за малко в гръцкия ресторант. Един чийзбургерополис щеше да ми дойде добре сега.“ Каква всъщност излезе тя? Май храната щеше да е единственото му малко удоволствие в близко бъдеще.

— Кафе? — попита го тя.

— Прясно при това. — Той подуши. Усети аромата на хубаво, гъсто, приятно препечено кафе, което бе успяло да измести всички следи от онази странно позната миризма във въздуха.

Каква ли беше тази смрад? Стори му се толкова близка и натрапчиво позната, в същото време нещо в нея го притесняваше, но така и не успя да се сети какво.

Въздъхна дълбоко и посегна към длетото.

Глава 2 Скритият проход

Иън Силвърстайн се сгуши в парката, нахлузи ботушите и се приведе, за да ги завърже.

Все още си оставаше градско момче и му се струваше странно да носи ботуши вместо обувки; освен това бе разбрал, че никъде в Хардуд няма да му се присмиват, ако вътре се разхожда по чорапи; да не говорим за това, че ботушите за сняг се оказаха изключително удобни.

Боже, та в единия джоб на парката си бе сложил чифт Китайски пантофи и тъй като досега така и не се появи удобен случай да си ги сложи, вече се замисляше дали да не ги извади и да ги прибере някъде в дрешника. Не можеше да ги носи в кухнята, защото някой можеше да се отбие — а щом го видеха, щяха да решат, че и те трябва да си обуят същите.

Щом завърза връзките на обувките, той отвори тежката дървена входна врата, а след това и мрежестата врата, подуши бързо режещо студения въздух и потръпна, когато почти арктическият повей го блъсна в лицето и проникна под дрехите.

Ммм… май трябваше да сложи един от онези външни термометри.

Само че всички в Хардуд душеха въздуха, за да преценят колко ката дрехи да си сложат, поне Арни Селмо винаги правеше така, следователно Иън смяташе да постъпва по същия начин.

Може и да беше глупаво, но така оставаше с чувството, че си е у дома на това място.

Огледа стаята, за да е сигурен, че всички лампи, са загасени. Това бе още един от обичаите в градчето, с които свикна: гасиш всички лампи, преди да излезеш, можеш да оставиш тази на верандата, за да ти е светло, когато се прибираш, но нито една от лампите в стаите, нито телевизорът или дори радиото, оставаха включени, както се правеше в града, където служеха за заблуда на крадците. Тук това се смяташе за разхищение.

Беше направил промени в къщата, както една приятелка му предложи, за което, разбира се, Арни даде съгласието си, но всяка една от промените — независимо колко незначителна — бе направена умишлено, грижливо обмислена предварително, така че да може след това да обясни на Арни каква е била идеята, макар че човек би забелязал едно доста необичайно съвпадение, че настъпилите промени малко по-малко бяха изличили присъствието на Ефи Селмо.

Когато преоборудваше кухнята, с помощта на Ториан Торсен събори стената между кухнята и хола, където се намираха полиците с дреболии, събирани години наред от Ефи, така че новата кухня, трапезарията и холът се превърнаха в една обща изключително уютна стая: половината й под бе застлан с килим, другата половина — облицована с теракота, стаята — разделена от плот, поставен на същото място, където някога бе имало стена. Така можеш да сготвиш вечеря и да си приказваш, с който се бе отбил, дори да се опънеш спокойно на опърпаното старо канапе с вестник и чаша кафе, докато наглеждаш къкрещата на котлона супа.

Ако с тази промяна къщата бе загубила облика си на дома на Ефи, то в това нямаше нищо лошо, стига той да измислеше някое разумно и напълно смислено обяснение.

Докато ремонтираше, научи много повече от очакваното за поставянето на напречни греди, за различните изолации, за електрическата система и телефонните връзки, а Хоузи непрекъснато бе до него, за да помага, а когато нито единият, нито другият знаеше как да се справи с някой проблем, когато се нуждаеха от повече от два чифта ръце, винаги имаше кой да се отзове, стига да проявиш достатъчно търпение и да почакаш.

Иън разполагаше с достатъчно време.

А и другите съседи също се нуждаеха от помощ — така и не му се налагаше да чака кой знае колко много и да бездейства. Ако се притесняваш как да си уплътниш времето, а не за това дали даваш повече, отколкото получаваш, то в по-голямата част от случаите всичко бе както трябва.

„Иън Силвърстайн, каза си той, започваш да се научаваш да проявяваш търпение.“

За да живееш и да се чувстваш добре в Хардуд, това бе задължително. Сигурно същото важеше и за всеки друг малък град.

Ето че сега на мястото на част от стената с полиците, стояла все на това място цял половин век, където Ефи Селмо нареждаше по етажерките колекцията си от метални звънчета, малки стъклени фигурки и други ненужни дребни предмети, бе монтиран новият плот.

Всяка една фигурка от колекцията бе внимателно избърсана от прахта, увита във вестници, и грижливо прибрана, а кашоните — прецизно надписани и подредени на тавана. Иън не бе съвсем сигурен от какво има нужда Арни, но каквото и да беше то, нямаше нужда да му се напомня непрекъснато за покойната му съпруга. Спомените, скътани в сърцето му, бяха повече от достатъчно.

Иън се прозя. Беше прекалено рано, противно рано. Да си налее втора чаша кафе, съвсем не беше добра идея — щеше да се налива с чаша след чаша кафе цяла сутрин.

А имаше и още един начин. Може би. Поне… би трябвало да има друг начин.

Няма нищо лошо в това да се опита нов начин.

Той вдигна подгъва на парката, за да се добере до десния джоб, и извади обикновен златен пръстен, прекалено плътен и масивен, за да бъде сватбена халка, и значително по-тежък, отколкото изглеждаше.

Първо го плъзна на палеца си, а след това на безименния пръст. И на двата му ставаше идеално, въпреки че палецът му бе значително по-дебел. По нищо не личеше, че променя размера си, поне той не успяваше да забележи промяната. Би трябвало вече да е приел този факт, въпреки че освен него имаше и други неща, с които трябваше да е свикнал и които трябваше да е приел за даденост.

Помисли си, че вече е буден. Самата истина, въпреки че все още много му се спеше. Но мисълта, че не просто е буден, но и бдителен, въпреки че през нощта не спа никак добре, а и това ранно ставане сутринта…

Стига. Подобни мисли нямаше да разрешат нищо.

Прозя се.

— Буден съм — каза той. — Буден съм и съм нащрек, свеж съм и съм готов да започна деня, в тялото и ума ми няма и следа от съненост.

Поне много му се искаше да е така. Прозя се отново.

Изсумтя. По този начин не се получаваше. Само че бе особено важно да е бдителен тази сутрин и той щеше да бъде, защото се налагаше. Облегна се на касата на вратата, стисна очи толкова силно, че усети болка, а когато ги отвори, му се стори, че в тъмнината летят искри.

Иън си пое дълбоко дъх и почти веднага изпусна част от него. Беше буден, беше нащрек, беше свеж и готов за задачите тази сутрин, сънят си бе отишъл.

Пръстенът запулсира на пръста му, той усети болка, все едно че боа удушвач се бе усукала: веднъж, два пъти, три пъти, а след това спря.

Усети, че металът е топъл. В следващия миг се почувства глупаво. Защо изобщо си направи труда отново да нахлузи пръстена? Нито му се спеше чак толкова, нито нищо. Щеше да е много жалко, ако изхабеше силата на пръстена.

Да, сигурно, ако дядо ми имаше цици, гласеше старата еврейска поговорка, щеше да ми бъде баба.

— Което би означавало, че баба ми е лесбийка.

Тази втора част си беше измислица на Иън.

Младежът прехвърли раницата на едното си рамо, а огромния дълъг тесен сак с Убиеца на гиганти — през другото, излезе навън и затвори вратата след себе си. Все още си бе градско момче, защото отново трябваше да си напомни, че няма нужда да заключва, когато излезе, освен това и да искаше да заключи, нямаше да може, защото едва ли някой в Хардуд знаеше къде се намира ключът му за входната врата.

От другата страна на улицата, в хола на Ингрид Орьосетер, светеше, а сянката зад пердето означаваше, че жената е станала и вече шета. Което беше хубаво. На старата Ингрид й се носеше славата на ранобудница, затова Иън щеше да се разтревожи, ако не бе забелязал никакъв признак на живот в къщата й. Не че щеше да е проблем да надникне у тях и да я извика по име — у тях, разбира се, нямаше да бъде заключено.

Да си заключиш входната врата?

Че защо да го правиш?

Ами ако някой от съседите иска да влезе? Някой може да има нужда от нещо. Ти що за човек си, да не си гражданче?

Западният вятър се усили и завихри хрупкав сняг във въздуха, след което го запрати право в лицето му.

Потръпна и пое надолу по пътя. Снегът скърцаше под ботушите му при всяка стъпка, той ускори крачка, така че пискливите звуци отекнаха в тъмното заедно с приглушените удари на сърцето му. Движението можеше да те стопли или поне те предпазваше да не замръзнеш, въпреки че ако се движиш прекалено енергично, ще започнеш да се потиш и потта ще замръзне за секунди, така че ще се вледениш до кости. Нужно бе доста време, докато научи, че трябва да поддържа равномерно темпо и да ходи внимателно. Бе съвсем същото както при тренировките: не се заемаш със същинската част, преди да си разгрял хубаво.

Въпреки че при ходенето в студа наказанието за грешка съвсем не бе толкова сурово, колкото при фехтовката. В салона можеш да разтегнеш мускул, да скъсаш сухожилие, а това за Иън би означавало да преживее няколко гладни седмици, по време на които няма да може да разчита на частните уроци, а тук, когато температурата падне прекалено много, в най-лошия случай щеше да измръзнеш.

Навън бе кучешки студ и в следващите няколко часа нямаше да стане по-топло. Каква беше онази песен на Кросби или на Стилс, или на Наш? Имаше нещо, че е най-тъмно преди зазоряване. Не, това не беше така, освен метафорично, а най-студеното време от деня обикновено бе малко след зазоряване, около час, час и нещо, преди въздухът да попие топлина от слънцето.

Всеки, който твърдеше, че няма кой знае каква разлика между минус пет, минус петнайсет и минус трийсет, явно никога през живота си не бе стъпвал по скърцащия сняг в Северна Дакота.

Изтегли ръкава си нагоре и усети как студеният въздух го стисна за китката още преди да успее да погледне часовника си. Вече беше станало седем и трийсет и три и, по дяволите, той все още не бе стигнал до Т-образното кръстовище, от което можеше да поеме по пряката пътека през гората към къщата на семейство Торсен.

Ускори крачка.

Големият син бронко на Ториан Торсен бе на алеята пред къщата, моторът работеше енергично, изпращайки бели кълба дим във въздуха. Според местните стандарти, да се остави моторът да работи на празни обороти, бе истинско разхищение, но пък и…

Тук нещо не се връзваше. Къде беше колата на Док?

Шърв повдигна чашата към устата си, а в следващия миг се намръщи, поклати глава и я подаде на Иън тъкмо когато младежът си бе свалил ръкавиците и ги пускаше върху отдушника, монтиран до самата врата.

Виж ти… пръстенът бе все още на пръста му; той го свали и го прибра в джоба си. Усети топлината му дори през плътните дрехи.

Иън изтупа крака няколко пъти, за да падне снегът от ботушите, след това грижливо ги избърса върху рогозката и едва тогава последва Док към кухнята, но не пропусна да отпие от подадената му чаша с кафе. Вкусът бе по-добър, откъдето и да е другаде в Хардуд: кафето бе слабо, но горещо, а по това време на годината бе много по-важно напитката да бъде гореща, отколкото силна и с наситен вкус.

Ако останеш навън на студа в някой студен ден и пиеш топло кафе, за да се стоплиш, в края на деня ще започнеш да пикаеш черно, а вечерта ще си в състояние да издрапаш с нокти нагоре по някоя стена чак до тавана.

Ториан Торсен и жена му, Карин, седяха на масата за закуска и също пиеха кафе. От остатъците бъркани яйца и парчетата пържен бекон в чинията на Ториан бе ясно, че той тъкмо бе привършил обичайната си огромна закуска, докато Карин отхапваше едва-едва от кекса с какао.

Торсен бе наполовина облечен за студа навън, а изпъкналите възлести мускули по гърдите му изпъкваха под сатинираната полипропиленова долна тениска. Светлокестенявата му коса, почти руса, бе влажна и сресана назад и въпреки че усмивката му изразяваше искрено задоволство, че вижда младия си приятел, в изражението му се таеше нещо заплашително, заради което Иън се посвени да погледне към жена му.

Сигурно просто си въобразяваше. Всичко се дължеше на квадратната челюст на Торсен, в комбинация с леко изкривения нос, който някога е бил съвършено прав, а отчасти и на дългия бял белег прорязал дясната страна на лицето му. Шевовете бяха също като крака на стоножка от двете страни на някогашната рана, зашита от значително по-неумел лекар от Док Шърв.

— Добро утро, Иън Среброкаменни — поздрави Торсен.

— Добро утро, Ториан. — Иън не го поправи. Вече бе свикнал с това обръщение в Тир На Ног, а какво пък, по дяволите. Нали точно това бе значението на фамилията Силвърстайн.

Док се засмя както обикновено.

— Това е той — Иън. Повърхност, по която нищо не полепва. — Първия път, когато чу тези думи, не му бе никак смешно, не му стана смешно и когато ги чу за петдесет и първи път.

Все още не му бе смешно. Сега приемаше определението по същия начин, по който изслушваше вица на Арни за папата и шофьора, който всички в града бяха чували поне по веднъж, и при всяко преповтаряне трябваше да се засмива, сякаш го чуваше наистина за пръв път.

Сега поне не му се налагаше да се усмихва. Но ако лошият му поглед можеше да накара течността да кипне, лицето на Док щеше да се е взривило много отдавна.

— Добро утро, Иън — каза Карин и вдигна очи, но без да срещне погледа му открито и прямо.

Той избягваше да я поглежда, защото както обикновено се притесняваше, че ще се зазяпа. Тя наистина бе достатъчно възрастна, за да му бъде майка, но Иън така и не успя да забележи нищо майчинско в държанието й. Ухаеше едва доловимо на лимонов парфюм, който би подхождал на някое младо момиче, но незнайно защо, на нея също много й отиваше. Боже, та тя бе прекрасна, дори и в този нечовешки ранен час, облечена в дебел червен хавлиен халат, под който се показваше едва загатнато черна дантела отпред на бюста.

Русата й коса, почти златна, бе завързана високо на опашка, така че вратът й оставаше гол и пръстите го засърбяха.

Не че би направил каквото и да е, за да успокои този така наречен сърбеж. Определено имаше и по-добри начини да си прецака живота в Хардуд, отколкото да се нахвърли на майката на Тори, не че точно сега можеше да се сети за нещо друго; може би ако се изпикаеше на празничната неделна трапеза във „Взрив-о-вкусно“, щеше да постигне същия ефект.

Тя все още не смееше да срещне погледа му.

— Искаш ли да ти приготвя нещо за закуска? — попита Карин както обикновено.

Иън поклати глава.

— Не, благодаря — отвърна той, както всеки друг път. Закуската може и да бе най-важното ядене през деня, но Иън бе открил, че му е най-добре, ако похапне час-два, след като е станал.

— Взел съм няколко маслени кексчета в раницата.

— Маслени кексчета значи. — Док поклати глава с отвращение. — Не бих нарекъл маслените кексчета закуска за шампиони. Това е толкова неподходяща храна.

— Искаш ли да опиташ? Съвсем не са чак толкова лоши, колкото си мислиш.

— Хич не ми ги пробутвай разни такива. Аз съм лекар и знам малко по-добре от теб.

Нямаше какво да отговори на това.

Иън седна и отпи от кафето.

— Та, кажи ми сега, какво правиш тук в този неприлично ранен час, Док. Така и не видях колата ти. — Огромният бял шевролет, който Док използваше за подвижен кабинет — а когато се налагаше и за линейка — щеше да се забележи отдалече заради аварийните лампи отгоре, дори да го нямаше надписа „Линейка“, написан с буквите отпред назад и петте малки сърни с хиксове на шофьорската врата.

Ако имаше някакъв проблем с Хоузи, колата със сигурност щеше да е паркирана отпред, а Док Шърв едва ли щеше да си седи така спокойно и да пие кафе със семейство Торсен.

Док сякаш прочете мислите му.

— Не, той е добре. Още спи.

Иън дочу тихи стъпки в антрето пред кухнята.

— Май не спи — изрече тих, леко завален глас. — Много съм добре и вече не спя.

Иън се извъртя на стола. Хоузи Линкълн — добре де, не че това му беше името, но така предпочиташе да го наричат тук — бе застанал на вратата на кухнята, облечен в стар халат с шарка рибена кост върху жълта копринена пижама и чехли, сигурно също толкова стари, колкото и халата. Халатът бе стегнат здраво, а той изглеждаше неестествено кльощав, много повече, отколкото в дънковия гащеризон и карираната риза, които поне създаваха впечатление, че е малко по-пълен.

Кожата му бе с цвят на кафе с мляко, но около очите имаше нещо екзотично и необичайно, а освен това той винаги изглеждаше така, сякаш се е обръснал току-що. Дори и да имаше брада, Иън така и никога не я видя.

— Добро утро, Хоузи — каза Иън.

— Иън Силвърстайн — отвърна Хоузи и кимна леко. — Добро утро и на теб. — Пресече кухнята с леко накуцване, а дясната му ръка, както обикновено, висеше отстрани, пръстите бяха свити в хлабав и напълно негоден за използване юмрук.

Карин понечи да стане, сигурно за да му сипе чаша кафе, но се спря, когато забеляза едва доловимия жест на лявата му ръка. Хоузи предпочиташе сам да свърши това, когато можеше. Което означаваше през по-голямата част от времето.

— След като не си дошъл, за да се погрижиш за здравето ми, докторе — каза той, докато си сипваше от димящото кафе в чаша с надпис „Трябва да я слушаш“, — мога ли да те попитам защо си удостоил този дом с любезното си посещение тъй рано сутринта?

Навремето този начин на изразяване щеше да се стори изключително необичаен на Иън, но това бе, преди да научи берсмолски и да се запознае с Хоузи и семейството на Тори — а думите на Хоузи следваха типичния за берсмолския словоред и начин на изразяване.

— Снегоходът ми е отзад — каза Док. — Пак имах нощно повикване. — Той се усмихна широко. — Поне този път беше раждане. — Док много обичаше да изражда бебета.

Иън се опита да се сети за кого става въпрос.

— Да не би да е Леели Гизелкуист? — Беше й още рано, но…

Усмивката на Док стана още по-широка.

— Браво. Едно сладко малко момиченце, цели три килограма и четиристотин грама, нищо че се роди почти три седмици по-рано; поне раждането бе нормално, всичко бе наред, като изключим тъпите забележки на Отар за плацентата. — Той вдигна ръка. — Хич не ме питайте, защото ще ви кажа.

Беше ходил значи със снегоход. Иън се опита да си спомни къде точно се намираше фермата на семейство Гизелкуист. Не беше ли някъде на североизток извън града? Човек, който знае какво прави, може и да успее да се добере със снегоход, като мине през затрупаните с дебел сняг поля, защото така бе значително по-бързо, отколкото ако се заобикаляше с кола по пътя, а пък пътищата бяха покрити със заледени участъци, които принуждаваха разумните шофьори да пътуват, пълзейки.

И въпреки всичко, когато чуеш думите на Док, започва да ти се струва, че да те събудят посред нощ заради спешен случай, е нещо необичайно, но Марта му бе казала, че рядко минаваше седмица, без да го повикат поне два пъти, затова той все говореше за пенсиониране и по всяка вероятност думите му вече ставаха сериозни.

Док бе в отлична форма за мъж на неговите години, но той все пак си бе на възраст и нямаше да живее вечно.

Никой не живееше вечно. Дори и вселената.

Иън въздъхна.

Сетне поклати глава. Не бе от хората, които умееха да гледат в бъдещето и сигурно никога нямаше да придобие това умение. Нещата определено нямаше да бъдат същите, ако най-близкият лекар се намираше на топло в кабинета си в спешното отделение в Гранд Форкс.

— А ти защо се интересуваш толкова много? — попита Док. — Това голо любопитство ли е? Кажи?

Любопитство? Естествено.

— Бих казал, че е просто един лош навик — отвърна Иън.

— Тоест?

— Старая се… все се стремя да предвидя нещата.

— И това според теб е лош навик, така ли?

— Невъзможно е човек да предвиди всичко, Док.

— Ами, аз съм лекар. Разбира се, че мога.

Иън сви рамене. Щом Док не искаше да отговори сериозно, то тогава и Иън нямаше нужда да се опитва да бъде сериозен.

Шърв прехапа долната си устна.

— Добре де, прав си. Има толкова много неща, които не мога да разбера и предвидя, но никога не се оставям да ме тормозят.

— Браво. Аз пък ги оставям. Но това е по-скоро някакъв вътрешен подтик.

Опитваш се да го надживееш, но така и не успяваш.

Приемаш за нормални нещата, които са ти били пред очите, докато си расъл; едва по-късно забелязваш, че нещо не е наред. Струва ти се нормално да имаш баща, който запраща по теб обидни и груби думи, а след това замахва с тежката си ръка, нормално е да се опитваш да разбереш какво си сбъркал, за да го накараш да постъпи по този начин и за да знаеш как да промениш нещата в бъдеще.

Само ако успееш да си изясниш нещата едно по едно, сякаш са войници, които можеш да строиш в редица, само ако знаеш всичко, ако разбираш всичко, тогава ще постъпваш както е правилно и следващия път той ще ти се усмихне, ще те прегърне и ще ти покаже, че държи на теб и всичко в теб му харесва.

Само че това се бяха оказали пълни глупости. Иън не изяждаше боя, защото не си бе почистил стаята (книгите му бяха разхвърляни, а вестниците — натъпкани под леглото), въпреки че той винаги я чистеше и подреждаше, не го блъскаха по стълбите, задето се е забавил на връщане от училище, въпреки че се бе мотал и закъснял. Това бяха само извиненията, обясненията, които получаваше, в никакъв случай не и истинските причини. Беше невъзможно да прекрати тормоза, като върши нещата така, както се очаква от него, защото това не би решило нищо, защото нямаше абсолютно никакво значение какво прави и как постъпва.

Бедата бе, че нямаше начин да разбере и предвиди всичко, а когато, не се наблюдаваше, някъде дълбоко в него продължаваха да се трупат суеверия, растеше и набъбваше старият мит, че ако знаеше всичко, ако разбираше всичко, нещата щяха да се подредят много по-добре.

Хоузи го стисна за рамото.

— Не бива да се тормозиш — каза му той на берсмолски сигурно за да не го разберат всички, въпреки че и двамата Торсен знаеха езика не по-зле от Иън. — Извини ме, докторе — продължи Хоузи, този път на английски. — Само казах на Иън да не се измъчва. Има си причина, която се нарича „малтретиране“, знаеш, нали?

— Да. — Док сви рамене, сякаш искаше да се извини. — Въпросът ми бе глупав. Кати Орстед реагираше по същия начин.

— Кати Бйерке — поправи го Иън. — Само че Боб Орстед и с пръст не я е пипвал.

Док се ухили.

— Това е съвсем сигурно, момче. Няма място за колебание.

Карин Торсен все още не вдигаше поглед към очите му.

„Знаеш ли, искаше да й каже той, може би е крайно време да оставим цялата тази работа зад гърба си.“

Последния път, когато бе поел през Скрит Проход към Тир На Ног, тя бе тази, която го подтикна да замине, тя го накара да върви, за да спаси или сина си, или съпруга си от ново пътуване из земите на Тир На Ног.

— Всичко е наред, Карин — каза тихо той, защото знаеше, за какво мисли тя.

Лицето на Торсен бе като непроницаема гранитна маска.

Хоузи се усмихна, а Шърв кимна в знак на съгласие.

— Поне накрая нещата се оправиха.

Фактът, че една великолепна жена, нищо че бе в началото на четирийсетте, можеше да впечатли зелен младок на двайсет дотолкова, че спокойно да го върти на пръста си, без дори да й трепне окото, съвсем не бе нещо ново и необичайно.

Освен това Иън си падаше по забележителни жени, по-възрастни от него. Една от тях поне — невероятна и значително по-възрастна — бе наистина изключителна.

Колко ли стара бе Фрея? И как би могъл човек да прецени подобно нещо? Как да определи възрастта й? Като се имаше предвид, че старите богове са се оттеглили в Тир На Ног много отдавна, обикновените човешки години едва ли щяха да представляват най-удачната мерна единица. Дали не трябваше да измерва годините с векове или с ери?

Както и да е.

Проблемът бе тук и сега.

Иън пъхна ръка в джоба си и пръстите му отново усетиха топлината на пръстена. Нахлузи го.

Съсредоточи се и си помисли: „Виж, Карин, наистина всичко е наред. Не ти се сърдя, вече не.“ Тя бе гледала на него като на излишен човек, като на някого, когото може да пожертва, за да спаси съпруга и сина си, и съвсем явно го бе манипулирала да замине на онова опасно пътуване, където можеха да го убият. Само че Иън не й се сърдеше. Просто завиждаше на Тори и Ториан, защото никой никога не бе правил подобно нещо за него. Наистина, не й се сърдеше.

„Всичко е наред. Всичко е простено“, мислеше той и й внушаваше да му повярва. Това бе истината. Можеш да убеждаваш приятелите си, че си им простил, ако това се налагаше; то в никакъв случай не бе грешка и съвсем не означаваше, че прекаляваш с използването на пръстена.

Пръстенът започна да пулсира, затегна се болезнено около пръста му, а сетне започна да се свива и отпуска в ритъма на сърцето му.

Хоузи кимна в знак на съгласие.

Карин Торсен въздъхна и видимо се отпусна, а след това наведе глава на една страна.

— Изглеждаш, сякаш си някъде много далече.

Хоузи се разсмя.

— Така и беше.

Той седна до Иън, пресегна, се, за да си вземе завита питка лефсе от чинията на масата, и отхапа предпазливо. Хубава беше — обичайният начин да изядеш една топла питка от картофено пюре бе, като я намажеш с масло, поръсиш с малко захар и я завиеш, но тази сутрин Карин бе намазала питките с щедър пласт малиново сладко — май беше добавила и настъргана лимонова кора — беше ги завила и нарязала на парчета като суши.

Хоузи бе в състояние да изяде много повече храна, отколкото Иън си представяше, че този слаб човек би могъл да поеме, но и той, също като Иън, не бе склонен да изяжда обичайните тежки засищащи закуски.

— Така и ще стане, в това не се съмнявам — каза Хоузи. — Трябва да си свикнал със зимата тук, за да можеш да я издържиш.

Нима безпокойството на Иън бе чак толкова прозрачно?

Хоузи кимна в отговор на неизречения въпрос. Да, значи бе прозрачно.

— Ще стане така, както е писано — отвърна Ториан Торсен и се надигна. — Сега ние двамата с Иън Силвърстайн трябва да си поемем смяната и вече не ни остава кой знае колко време, за да стигнем. — Той се изправи на крака, лапна последната си хапка препечена филия и я преглътна с кафе. — Тръгвай, Иън Силвърстайн.

— Тръгвам.

Бежов очукан пикап форд LTD бе паркиран край пътя, който отвеждаше към скупчените дървета, отвсякъде обградени от заснежените поля. Дърветата бяха единственото, което бе останало от някогашното свещено място, съществувало преди неколкостотин години, а може би дори преди няколко хиляди години. Навътре сред дърветата се издигаше тънка струя дим, проправяше си път сред голите клони, а сетне лекият полъх на вятъра я разнасяше и разпиляваше.

Ториан Торсен паркира бронкото на замръзналата набраздена земя до форда, като остави на Иън достатъчно място, за да си отвори спокойно вратата и да слезе.

Въздухът в бронкото бе толкова приятно затоплен, че студът навън зашлеви Иън със студената си тежка ръка.

„Разбираш колко е студено, щом поемеш въздух и носът ти замръзне“, каза си Иън и подръпна ръкавите на парката така, че да покрият ръкавиците, а чак след това преметна през рамо раницата и сака с Убиеца на гиганти и последва скърцащите стъпки на Торсен по снежната пътека навътре в горите.

Имаха много малко да повървят пеша, дори бе приятно да се пораздвижат, нищо че духаше вятър, който голите клони не успяваха да спрат. При минус господ знае колко, дори най-слабият повей на вятъра те лишава и от последната топлина, а ти имаш огромна нужда от нея.

Районът около древното светилище бе разчистен през есента. Тогава донесоха и сковаха нещо като барака, която преди бе служила за навес на рибарите. Едната стена липсваше, но пък на нейно място гореше огън, запален сред три плоски камъка точно зад черната зейнала дупка в снега, очертана от каменни отломъци, поставени тук господ знае кога.

Светилището не бе на племето Лакота — майката на Джеф Бйерке бе една четвърт Лакота и бе поговорила със старите вождове в Пайпстоун и Роузбъд, и се бе оказало, че историята за тази част от света, преди лакотите да се настанят тук, бе доста оскъдна. Различните индиански племена от долините са били прекалено заети с оцеляването и прехраната си по времето, когато не са воювали помежду си, затова не са запазили подобни сведения.

Или просто са искали да отклонят поне за известно време бъдещите археолози.

Едва ли.

Имаше нещо много приятно в топлината на огъня при ледената температура тази сутрин и той му се зарадва. Огънят бе разтопил снега наоколо и се бяха образували локвички, които се отправяха като вадички надолу в дупката. Толкова бе лесно да не обръщаш внимание на тази дупка, а истината бе, че първия път се изискваше известно усилие, за да насочиш погледа си към нея.

Иън се зачуди колко ли вода ще бъде необходима, за да запълни дупката.

Дали това изобщо бе възможно?

Май не. Характерните особености и свойствата на Скритите Проходи бяха вплетени в структурата на вселената и бе малко вероятно хората, дори отделен човек, да промени нещо. Бе трудно, дори да ги забележиш.

Дейви Ларсен се бе подал наполовина от затопления навес, стиснал пушка „Гаранд“ с цев, предпазливо насочена в неутрална посока, а изпод разкопчаната му парка се показваше ръкохватката на 45-милиметров полуавтоматичен пистолет.

Иън не разбираше много от оръжия, но и не се интересуваше особено. Истината бе, че в тях нямаше живот, не бяха като мечовете.

Освен това Хоузи му беше казал, че те не действат в Тир На Ног. Не че изобщо не действаха — беше му обяснил, че едва ли са така ефикасни като тук, че там не може да се разчита на тях. А Иън нямаше да се зарадва особено, ако се сблъскаше с някой Мразник, стиснал пушка или пистолет в ръка, оръжия, които най-вероятно щяха да му отнесат ръката или само щяха да прищракват и гърмят, но без особен ефект. Като се замисляше за това, идеята да се изправи срещу някой Мразник съвсем не му беше по вкуса и би я избегнал, стига да имаше как.

— Добро утро, Иън, Ториан — поздрави Дейви и закуцука към тях. Думите му бяха някак размазани, защото се прозя сънено.

— Дейвид — кимна Ториан.

— Как са Хоузи и Карин? — попита любезно той, въпреки че наблегна на името на Хоузи.

— Той е добре — отвърна Иън. — Цяла зима не е имал пристъпи и Док каза, че вече може да се върне на старата доза от лекарството.

— Това е добре. — Дейви се усмихна широко и подаде пушката на Торсен. — Няма да е хубаво, ако се пристрасти — продължи той. — Така. Ето ти пушката.

Ториан Торсен пое гаранда, отвори цевта и улови изскочилия патрон с удивително бързо движение на дясната ръка. Иън никога не бе виждал човек да опитва, но не бе виждал и подобна ловкост, особено пък изпълнена така небрежно и с такова забележително спокойствие.

Не биваше да се изненадва. Патроните на един от производителите се казваха сребровръхи, но гарандът не бе зареден с тях. Тези тук бяха отлети от бижутерско сребро — самото сребро грижливо бе смесено с малко олово, което да придаде на патрона тежест и по което да бъдат направени разрези, така че да прониква по-добре както в човешка, така и в нечовешка плът — веднага след отливането бяха прибирани и грижливо подреждани в мазето на семейство Торсен, заедно с онази странна на вид машина, която приличаше на Иън на нещо като щит.

Всеки куршум можеше да нарани Чедата на Фенрис, но нараняването изчезваше само за няколко секунди, защото оловото просто не им въздействаше. Но те не бяха безсмъртни, скелетите на шест Чеда на Фенрис лежаха заровени в полето, недалеч от това място, като доказателство, че човек може да се справи с тях, че има начин да ги убие.

Убиецът на гиганти също можеше да им види сметката; Хоузи бе закалил меча в собствената си кръв.

Иън остави сака с оръжието си върху грубо скованата дървена маса, отвори го и извади Убиеца на гиганти от ножницата. Новият ефес, поставен от Хоузи, бе още лъскав; май трябваше да го изстърже с метални стърготини, за да матира повърхността. Всички мечове, създадени от Хоузи, бяха закалени в кръвта на Старея и затова Иън разчиташе безкрайно много на тях. Магия ли бе това? Не точно. Но доста близо до магия. Убиецът на гиганти бе ранил Мразника, а щом Иън бе успял да убие огнен гигант с това оръжие в ръка, значи което и да е от Чедата също щеше да падне.

Точно така. Изходът на Скрития Проход бе останал отворен след Нощта на Чедата и не показваше никакви признаци, че някога ще се затвори.

Възможно ли бе да се затвори?

Дори Хоузи не знаеше.

Ако все пак се затвореше, тогава щяха ли да бъдат в безопасност? Дали имаше друг Проход, или може би някоя друга галерия, може би на километър, може би на хиляда километра, която щеше веднага да се открие на негово място? Не можеш просто така да я запълниш, не можеш да я затвориш или запечатиш. Не и така, че да си сигурен, че ще остане затворена и запечатана завинаги.

Но поне можеше да бъде под наблюдение, а мъжете от Хардуд бдяха на смени и пазеха.

Иън сви рамене. Какво друго им оставаше? Може би трябваше да съобщят на целия скапан свят, че съществува Скрит Проход в едно малко сечище, заобиколено от нивя с царевица някъде в източната част на Северна Дакота?

Ами ако някой все пак им повярваше? Ами ако се разчуеше какво се е случило през Нощта на Чедата? Върколаци, нападнали градче в Северна Дакота и убили двама, да не говорим за броя на ранените.

Всички знаеха какво се случи, когато една глупост се разчу за Розуел, Ню Мексико.

А тук щеше да стане доста по-зле, защото случилото се бе самата неподправена истина.

Не само злото мрази светлината на прожекторите. Същото е и с усамотението. Същото е и когато искаш да живееш нормален живот.

Същото е и с живота по принцип, особено когато живееш в Хардуд.

Хардуд можеше да се прочуе, а когато Скритият Проход успееше да изчезне от погледите на тези, които нямаха представа какво точно да търсят, животът тук щеше да започне да запада под светлината на прожекторите и наложената от „Нешънъл Инкуайърър“ слава.

Подобна слава щеше да сложи кръст на спокойния живот в градчето, а именно този спокоен живот допадаше на хората тук и ако се наложеше да се пази още една тайна, за да съхранят живота си такъв, какъвто го обичаха, не само живота, но и хората, и града, то тогава Хардуд щеше да бди над Скрития Проход чак до края на времето.

Цялото това чакане и висене бе досадна работа, но ако трябваше да се страда за нещо на този свят, той бе готов да приеме отегчението с отворени обятия. Когато си отегчен, спокойно можеш да оставиш мислите ти да се реят, а ако много държиш да вършиш нещо, то това бе отлично занимание.

Само да не беше този противен студ.

Само да не…

Долови далечно скимтене и скочи още преди Ториан.

Оръжията му бяха чужди, но поне една пушка можеше да възпре някое от Чедата, преди да успее да се приближи достатъчно близо, че да се усети зловонният му дъх, затова, докато смъкваше със замах ръкавиците, за да грабне Убиеца на гиганти, той изтегли и пистолета от джоба.

Звукът се чу отново, сякаш ушите му си правеха шега. Разнесе се откъм огъня, от отвора, от Скрития Проход.

„Пръстът на спусъка, докато целта не застане пред теб“, напомни си той с надеждата ръцете му да треперят от студа, а не от уплаха.

По дяволите, и преди се бе страхувал, щеше да се страхува и в бъдеще. Беше без значение как се чувстваш, стига да постъпиш както трябва.

— Ще бъда от дясната ти страна, Иън Силвърстайн — прозвуча гласът на Торсен. — Сега вече трябва много да внимаваме.

Едра космата ръка се подаде от дупката и се захвана за единия край, последвана от гъста чорлава коса, а след това от тясно чело и две големи опулени очи.

В следващия миг, с нещо като стон на болка, отколкото пъшкане от усилие, пръстите се изпуснаха и се свлякоха обратно в дупката.

По-късно той не бе сигурен, че е премислил добре хода си.

Беше по-скоро рефлекс, отколкото здрав разум, който го накара да запокити пистолета на една страна и да се втурне към дупката, след което да скочи вътре без миг колебание.

Сигурно постъпката му бе глупава, но той стискаше Убиеца на гиганти в дясната си ръка, а когато се приземи на твърдата земя на дъното на дупката, се опита да омекоти падането, доколкото това бе възможно, като се превъртя също като плонжиращ парашутист.

В същия момент рамото му бе раздрано от рязка болка, която спусна червена пелена пред очите му, и Иън едва успя да сдържи вика, без да изпуска меча.

Подхлъзна се по заледената земя и попадна в…

В Скрития Проход и необичайната тишина, където бученето в ушите му изчезна, студът се стопи, въпреки че отникъде не лъхаше топлина, а болката не го притискаше потискащо.

В спокойствие. И тишина. Не само че не усещаше болка, но нямаше и никакви чувства.

Иън се изправи, заобиколен от сивкава светлина, сякаш съсредоточена в него, въпреки че се виждаше как се стопява някъде в далечината в тунела.

Вече не усещаше студ. Не беше нито уморен, нито гладен, нито сит, абсолютно нищо. Дори болката я нямаше. Нито в глезените, нито в бедрото, нищо че бе успял сравнително добре да омекоти удара си…

Дори рамото не го болеше. Раздвижи лявата си ръка. Не че се движеше по-лесно, отколкото преди секунди, но болката бе изчезнала безследно.

Спомни си, че в един момент си удари главата в някаква твърда буца лед, но дори и тази болка вече не съществуваше, въпреки че пръстите му напипаха буца, а когато ги отдръпна, забеляза, че са обагрени в кръв, но обичайното усещане за мокротата на кръвта вече го нямаше, независимо че тя се стичаше през косата надолу по врата.

Тук бе царството на безвремието, на липсата на всякакви чувства, царството на Скритите Проходи. Той познаваше всичко това и би трябвало да знае какво го очаква, но въпреки това всеки път го обземаше притъпена изненада. Ето че този път бе по-различно.

Не че изпита някакъв необичаен шок, не че се почувства уверен или изплашен — в известно отношение това бе добре — но просто си бе изненада, едно различно и неестествено чувство.

Дишаше — не задъхано и тежко, не се бореше за всяка глътка въздух, нито пък се задушаваше — обзет от завладяващото чувство, че дори да спре, няма да усети никаква разлика.

Тялото, проснато на земята на тунела пред него, не помръдваше, гърдите не се повдигаха, дори не трепваха. Забеляза, че човекът е дребен, изключително набит, облечен в дрипи, които очевидно някога са били туника, препасана само с разпридано въже.

Не, това не беше човек. Челото му бе прекалено ниско и тясно, необичайно вдлъбнато назад, а толкова много косми по ръцете и краката Иън не бе виждал на никой човек. Беше тежко ранен. На дясното бедро зееше огромна отворена рана, кърваво червена, а друга, на ребрата, ги бе оголила.

Вече не му течеше кръв. Наистина, на мъртвите не им тече кръв.

Иън кимна. Това, разбира се, бе вестри, същество, което Иън някога би нарекъл неандерталец, а в книгите често описваха като джуджета.

Иън би трябвало да почувства нещо към мъртвия, отпуснат пред него, но в гърдите му не се появи чувство. Скритият Проход го бе лишил от чувства, от всички възможни чувства. Като се замисли, се сети, че би трябвало да се огледа дали не дебне опасност, да потърси някаква следа от убиеца на джуджето, но емоционален подтик нямаше, а и всичко изглеждаше тихо и спокойно.

Въпреки това извърна поглед към тунела и се взря, доколкото бе възможно, по-напред. Нищо. Навсякъде цареше познатата сивота, която в далечината се сгъстяваше и се превръщаше в чернота.

Не се усещаше дебнеща опасност, но това само отчасти се дължеше на факта, че чувствата му са притъпени.

Отново се обърна. Зад тялото на джуджето сивотата преминаваше в куп сняг, върху който падаха лъчи светлина и осветяваха покапалата пряспа червена кръв. Светлината водеше към действителността, там бе домът му, там бе сигурността, докато обратната посока бе готова да го отведе в приказния нереален Тир На Ног.

Щеше отново да има чувства, независимо в коя посока поемеше.

А това щеше да е толкова хубаво. Имаше моменти, когато предпочиташе да изпита тази вцепененост, но окончателната вцепененост бе в смъртта, а той още не искаше да умира.

Някак отдалече, някак безчувствено, част от него го подтикваше да пристъпи навътре по Скрития Проход, към земите на Тир На Ног, към Марта — а също така и към нея — а някъде много дълбоко зад вцепенението, притиснало всичките му чувства като натежало от вода вълнено одеяло, той си помисли, че най-правилно би било да повдигне джуджето на рамо и да го отнесе обратно в Тир На Ног, където костите му ще лежат до тези на останалите вестри, до всички от неговия вид.

Там бе мястото, където да почива в смъртта един от Синовете на вестрите; а не погребан под черната почва на нивите в Северна Дакота.

Само че Иън не бе подготвен за пътуване до Тир На Ног. Не че не си бе подготвил запаси, не че в Хардуд имаше кой да го чака. Това бяха подробности, с които можеше да се справи по един или по друг начин. Просто психически не бе подготвен за подобна стъпка.

Защо пък да не бе подготвен? Тук чувствата нямаха значение, можеше просто да тръгне и никой нямаше да го съди.

Но не. Не. Сивотата, безвремието и вцепенеността не бяха най-подходящи за важни решения. Важните решения не биваше да се вземат в момент, когато и чувствата, и умът бяха притъпени и впримчени в тази необяснима сива пелена, където само най-основното успяваше да изплува на повърхността. Щеше да е грешка да вземеш решение, когато умът ти е замаян от алкохола или от някой Скрит Проход.

Имаше нещо нелогично в това да разчиташ единствено и само на логиката. Важните решения бяха подвластни както на ума, така и на чувствата, и на сърцето, и на смелостта и не биваше да се отделят от човешката реалност, която бе плетеница от чувства и разум.

Само че той не можеше да остави мъртвото джудже да лежи тук, някъде в пасажите между световете. След като нямаше да го връща в Тир На Ног, тогава сивата студена логика му подсказваше, че трябва да го вземе обратно със себе си.

Парката му пречеше, затова я свали, пусна я някъде на земята, без да се учудва, че с нея не се бе изпотил, а без нея не усети никакъв студ.

Като я съблече, усети, че му е по-лесно да пъхне Убиеца на гиганти в колана, за да повдигне вестрито и да го прехвърли през рамото си.

Джуджето бе напълно отпуснато в смъртта и щеше да му е по-трудно да го повдигне, макар и не невъзможно; в курса по оказване на първа помощ, в който се записа преди години, го бяха научили как да повдига отпуснато човешко тяло на рамо, точно както правят пожарникарите.

Оказа се, че съвсем не е толкова страшно: може би вестрито бе по-леко, отколкото изглеждаше, но все пак му трябваха няколко минути, преди да успее да повдигне отпуснатото дребно тяло на дясното си рамо и да го нагласи, така че да успее да запази равновесие.

Хвърли последен поглед, изпълнен с копнеж към Скрития Проход, ако въобще мястото допускаше проявата на подобни чувства, тръгна към образувалия се лед и…

Простена от болка, щом усети парещата, почти нетърпима болка в лявото си рамо. За малко да изпусне тялото на джуджето, но залитна и успя да се подпре на стената на дупката, повдигна тялото, за да го нагласи по-успешно, а краката му сякаш по своя воля направиха крачка напред.

— Иън? — Широкото лице на Ториан Торсен се бе привело над ръба на дупката и изглеждаше непостижимо далечно, безкрайно и недосегаемо.

Иън тъкмо щеше да изпусне тялото, когато усети някакво движение на рамото си.

Джуджето не беше мъртво, просто бе изпаднало в безсъзнание, а сивото безвремие в Скрития Проход бе скрило истинското му състояние.

Иън усети нещо топло и мокро по крака си.

По дяволите! От раните на вестрито течеше кръв. Не, от неговите собствени рани течеше кръв.

Стисна здраво зъби, за да не простене или извика. Иън се подпря на стената и се постара да не обръща внимание на пронизващата болка в рамото, която сякаш го раздираше. Успя да изтегли Убиеца на гиганти от колана с плавно движение и отпусна възможно най-внимателно джуджето на земята.

Вдига поглед. Торсен го нямаше. Значи усилията му да не хленчи са били съвсем напразни. Браво, много успокояващо, но това не бе кой знае каква изненада. Когато всичко около теб заминава по дяволите, на Ториан Торсен можеше да се разчита да направи нещо разумно, дори и да не бе най-доброто за конкретния случай.

Иън си пое дълбоко дъх и в следващия миг съжали, защото студеният сух въздух предизвика силна кашлица.

Така, първата му работа бе да провери дишането, но тъй като устата на джуджето бе широко отворена и навън излизаха валма бял дъх, младежът бе сигурен, че вестрито диша.

Следващата му задача бе да спре кървенето.

На всяка цена трябваше да спре проклетото кървене. Топла кръв все още бликаше от раната на бедрото, а около нея се вдигаше пара и се разсейваше в студения въздух. Той притисна краищата на раната и се опита да ги задържи, само че дебелата космата кожа бе станала хлъзгава от изтеклата кръв и от полепналата мръсотия, така че замръзналите му пръсти не успяваха да се задържат на набитото бедро на джуджето.

Стана му отвратително, дори му се догади; когато го заля приятно чувство на топлина от избликващата кръв. Но, по дяволите, та тази кръв затопляше вкочанените му пръсти.

Иън свали горната риза, с която бе облечен, и се опита да не обръща внимание на болката в лявото рамо, която изпращаше букети искри в ума му и предизвикваше сълзи в очите. Уви ризата около раната и завърза ръкавите с всичката сила, която му бе останала.

Така поне бликащата кръв намаля, въпреки че не спря. Може би ако успееха да го закарат при Док Шърв, той щеше да го спаси.

Къде, майка му стара, се завря тоя Торсен? Какво правеше? Бяха минали…

Бяха минали само секунди, откакто Иън се показа с джуджето, но каквото и да правеше другият мъж, бавеше се много повече от няколко секунди…

Ръмженето на мощния двигател и пропукването на някакъв храст или фиданка, попаднали под гумите, заглуши накъсаното му мъчително и хрипливо дишане.

Не бе минало чак толкова много време.

Торсен отново се надвеси над дупката, стиснал нещо, което на пръв поглед заприлича на Иън на сърф.

Спусна го, завързано на въже. Беше някаква дъска с дупки в краищата, подобна на нещо като носилка, снабдена с плътни каиши, провиснали отстрани.

— Вържи го здраво, Иън Силвърстайн, а след това пази носилката да не се върти във въздуха, докато го изтеглям навън.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни, при положение че можеше свободно да движи само едната си ръка. Иън се опита да задържи носилката почти неподвижна и да прехвърли джуджето върху нея, но тя продължаваше да му се изплъзва.

„Ти наистина си един ненужен боклук“, стори му се, че чува гласа на баща си.

„Майната ти, татко“, помисли си той и удвои усилията си, като се постара да включи в действие и лявата си ръка. Щеше да прехвърли джуджето върху носилката, дяволите да го вземат, щеше да се справи.

Иън изкрещя, когато усети как нещо се скъса в рамото му и носилката се плъзна по леда, далече от него, ненужна също като него.

Долови далечен звук от хленчене, докато се опитваше да се прехвърли от другата страна на дъската, и никак не се учуди, когато разбра, че това е собственият му глас.

„По дяволите, просто не успявам да се справя.“

Само че извиненията бяха напълно безсмислени. Да не направиш необходимото, дори когато имаш истински уважителна причина, се свеждаше в крайна сметка до това, че не си направил необходимото. Важен беше резултатът, добрите намерения не служеха за нищо.

По дяволите!

— Не. Почакай! — чу той гласа на Ториан Торсен. По-възрастният мъж спусна единия край на разтегателен бастун. — Увий ръкохватката на китката си и аз ще те изтегля.

Иън пъхна дясната си китка през ръкохватката и стисна с всички сили студения бастун.

— Дръж се здраво — каза Торсен, въпреки че от предупреждението му нямаше нужда. Какво можеше да направи Иън, освен да се надява, че бастунът ще залепне за проклетата му ръка.

Висеше над дупката без никаква опора, но Торсен бе як мъж, много по-силен, отколкото изглеждаше, и Иън усети, че се издига нагоре, докато краката му най-сетне можеха да се опрат на самия край на дупката.

Плъзна се по заледения сняг, изпъшка от болка и студ и задиша също като риба, изхвърлена на брега. Торсен вече бе завързал другия край на въжето към теглича на бронкото, затича обратно към Иън, за да му помогне да се изправи, и го поведе към колата.

Повдигна го на седалката зад волана и му помогна да прибере краката си вътре.

— Чакай да ти дам сигнал — каза Торсен. — След това много бавно даваш напред. В името на Вечния Наследник, много те моля, даваш съвсем бавно напред.

Той затръшна вратата и се затича обратно към дупката, за да скочи право вътре.

В бронкото все още бе топло и Торсен бе пуснал парното докрай.

Топлият въздух бе изтласкал студа, но младежът откри, че зъбите му тракат, затова стисна здраво челюсти.

Торсен му бе казал да изчака, но когато настъпеше моментът да стори необходимото, искаше да е в готовност. Затова Иън настъпи с левия си крак ръчната спирачка, а с десния настъпи другата, за да бъде готов за сигнала на Торсен. Сигурно щеше да му отнеме…

— Сега, Иън Силвърстайн, сега!

Иън вдигна крак от спирачките и леко натисна газта. Много бавно и внимателно, напомни си той, натискайки педала изключително плавно.

Бронкото потегли бавно, въжето, закачено за теглича се изпъна, а сетне сякаш замря във въздуха.

Щеше да е много лесно да даде повече газ и да действа бързо, но Иън бавно и равномерно настъпваше педала.

Бронкото лазеше напред, сравнително бързо, за да изтегли джуджето, здраво завързано към носилката. Подаде се също като тапа на бутилка, а Ториан Торсен висеше в долния край, захванал се здраво, с крака, широко разтворени, за да се опита да спре въртенето. Пръстите на краката му се забиха в тревата, за да не позволи на носилката да се плъзне под колата.

Скочи на крака и се зае да освободи носилката от въжето, което я свързваше към теглича. Иън се наруга, че е несъобразителен като пълен идиот. Точно под радиото бе оставен мобилен телефон. Когато Торсен започна да тегли носилката към колата, Иън набра някакъв номер и зачака.

Свободният сигнал прозвуча само веднъж в ухото му, преди сладкият глас на Карин Торсен да прозвучи мелодично.

— Док Шърв още ли е там?

— Да, тъкмо тръгваше… да не…

— Дай ми го веднага. Спешно е. — Сега не му беше времето за обяснения и Карин не продължи да настоява да разбере какво се е случило.

— Кажи, Иън? — В гласа на Док прозвуча типичното за професионалиста спокойствие, от което на Иън му идваше както да въздъхне от облекчение, така и да изкрещи от раздразнение.

— Приготвили сме ти пациент. Многобройни рани, но на най-лошата почти успях да спра кръвотечението. В безсъзнание е… струва ми се, че е от загубата на кръв.

Торсен хлопна вратата на багажника и се настани на седалката до шофьора. Иън му подаде телефона — не можеше и да шофира, и да говори само с една ръка — и веднага натисна газта, доколкото позволяваше теренът.

— Не, спри колата! — кресна Торсен; очите му бяха разширени, а гласът му отекна в ушите на Иън. — Веднага, Иън Среброкаменни.

Иън никога преди не беше чувал тази заповедническа нота в гласа на Торсен, затова натисна спирачката, без да мисли, и колата поднесе, но спря.

Торсен вдигна ръка, за да покаже, че иска тишина.

— Да, Ториан е — каза в слушалката той. След това продължи с обясненията: — Да, клиниката, да. Доведи и Хоузи с теб. Кажи му: „Илст нихт брехенст вестри“. Това да му го кажеш точно. „Илст нихт брехенст вестри“.

„Той не е човек, вестри е.“

Торсен слезе и хлопна вратата с такава сила, че нещо в жабката издрънча.

— Ти карай към клиниката! — кресна той. — Аз оставам тук да довърша смяната, докато пристигне следващата.

Телефонът се плъзна на пода и издрънча, когато Иън отново натисна газта с всички сили.

Можеш да разчиташ на Ториан Торсен, че ще мисли трезво и много разумно, когато всичко около него се разпада. Той бе прав, разбира се — това съвсем спокойно можеше да се окаже някаква уловка, която да ги подведе, за да им отвлече вниманието.

Не че Иън вярваше в подобна възможност. Всъщност нямаше никакво значение в какво вярва той; не бе задължително светът да се съобразява с него, а и не беше особено важно какво мисли той или в какво вярва.

Чу, че Карин крещи нещо в телефона, но не успя да долови думите й над бумтенето на мотора, както и не можеше да пусне волана, за да говори по телефона.

Налагаше се тя да почака.

Глава 3 Валин

Марта Шърв тъкмо бе приключила с визитациите за сутринта и се канеше да свърши нещо по-важно, когато пейджърът й зазвъня.

Задължителните сутрешни визитации не й бяха отнели особено много време, тъй като само едно от общо четирите легла в клиниката бе заето, при това от стария Орфи Хансен, който кротко похъркваше, докато си отспиваше, за да може организмът му да преодолее трите бири, които бе погълнал в повече предишната вечер във „Взрив-о-вкусно“, а тук бе единственото място в града, където Уле Хонистед бе сигурен, че Орфи няма да се задуши, ако повърне от препиване.

Не че имаше нещо специално: цялата работа бе в това да се увериш, че той е сложен да спи по корем с глава, близо до ръба на леглото, но освен това Марта го бе включила към новия монитор — доста се зачуди кои точно електроди да прикачи към косматия му гръб, без да се налага да бръсне отделни участъци — нагласи апарата да отчита сърдечния ритъм и всички смущения в дишането, а алармата да се включи при евентуален проблем. Боб бе похарчил неразумно много пари за тази високотехнологична играчка, а пък таксата за поддръжката й бе направо смехотворно висока — нали Марта бе тази, която пишеше чековете и плащаше сметките, по-точно тя бе снабдена с нов компютър и пускаше всичко през него, за да е сигурна, че нещата са изрядно свършени и наред, докато сложната машинка все още бе в гаранция.

Наистина трябваше да се заеме с документацията в офиса — Док винаги закъсняваше с досадните административни формалности и бе наистина чудесно, че и двете с Дона можеха да го подписват, дори по-добре от него самия — но напоследък тя все не можеше да спи добре, по всяка вероятност заради промяната в смените, и сериозно се замисляше дали да не си полегне и да подремне малко, когато пейджърът зазвъня, звук, който много бързо се бе научила да ненавижда.

Изключи звъненето и хукна надолу по коридора, изтегли кърпа, за да си избърше ръцете, но без да се бави излишно. Нахлузи чифт хирургически ръкавици, които извади от джоба на бялата престилка, но дори и това не я забави особено много.

Въпреки че не можеше да тича, както преди трийсет години, тя все пак хукна и това бе най-важното. Ако внимаваш и подбираш правилната храна, добри упражнения за физическо натоварване, ако си имал здрави родители, можеш да се движиш достатъчно бързо, когато се наложи. А ако все пак те понаболява тук-там или посягаш към шишенцата с демерол и вистарил, а след това не намираш сили да се откажеш, постъпваш също като Марта и вземаш достатъчно напросин, за да притъпи болките и бодежите, иначе се налага да се научиш да живееш с тях.

Все пак малко болка съвсем не е краят на света. Можеш да я понесеш.

Боб вече бе смогнал наполовина да свали топлите дрехи, бузите му бяха поруменели над брадата, но заедно с Дона и Иън Силвърстайн бяха успели да свалят дребния човечец от носилката с каишите и го бяха прехвърлили върху масата за прегледи, а Дона, с ръкавици, както винаги, вече приготвяше огромна игла за неестествено дебелата му ръка, две банки с кръв вече бяха на стойката, за да бъдат прикачени незабавно.

Доста добри вени.

— Премерете му кръвното, а след това включете системата на другата ръка — нареди Док.

— Венозно разкъсване от вътрешната страна на лявото бедро, пациентът е в безсъзнание, зеници — разширени, без реакция — обясни Дона, а в обикновено монотонния й безизразен глас прозвуча нещо като вълнение.

Марта бързо нахлузи апарата на другата му ръка. Напомпа с няколко бързи обиграни стисвания и веднага нагласи стетоскопа на ушите си. Едва удържаше подтика да забърза, но пък ако бързаш, в повечето случаи се налагаше да започнеш отново, а след всичките тези години така и не можа да свикне с изражението на Боб, когато се наложеше да започне отново.

Само че не се получаваше. По дяволите.

Стрелката слизаше надолу, отначало достигна деветдесет, след това осемдесет и продължи да пада чак до четирийсет, докато най-сетне познатото туп-туп-туп отекна в ушите й, а стрелката продължи да пада упорито до самия край на скалата, където заглъхна.

— Систоличното е четирийсет — заяви тя, — само че не можах да хвана диастоличното.

— Добре — каза Боб с толкова спокоен глас, сякаш тя току-що му бе казала, че вечерята е готова. — Да приготвим втора банка — реши той. — След това ги включете и двете. — Клиниката не беше достатъчно голяма и не разполагаха нито с много персонал, нито с големи запаси от кръв, но Док взимаше по малко кръв от Хоузи Линкълн всяка седмица. Тя бе 0-ва отрицателна, но имаше нещо изключително необичайно в кръвта на високия черен мъж, защото бе подходяща за хора от всяка кръвна група, както и кръвта на всяка кръвна група бе подходяща за него.

Универсалният донор не би могъл да бъде универсален приемник — всяка друга кръвна група, с изключение на 0-ва отрицателна, би трябвало да подтикне тялото да започне да произвежда антитела, за да отблъсне неестествената чужда кръв.

Само че тялото и кръвта на Хоузи очевидно си имаха други идеи.

Марта разкъса опаковката на нова, доста дебела игла, почисти вътрешната страна от неестествено едрата китка на дребосъка и потърси вената. Не й отне много време. Вената му се оказа плътна като въже, почти с размера на малкия й пръст.

Тя натисна кожата с иглата, но вместо да проникне, иглата се плъзна по кожата и издраска ръката му надолу до дланта, оставяйки след себе си тънка бяла линия.

По дяволите, по дяволите и още веднъж: по дяволите! Две тъпи игли през последните десет години, и двете да се случат, когато има спешен случай. Защо не можеше да се случи, когато разполагаше с достатъчно време?

Пусна я и започна да отваря нова още преди хвърлената да е издрънчала на пода.

И новата игла се плъзна по кожата на непознатия.

— Не — обади се Дона от другата страна на леглото, клатейки глава. — Не е заради иглите. Натискай здраво, за да успееш да пробиеш кожата. — Тя дръпна завесите и се насочи към фризера отзад.

Думите й прозвучаха доста глупаво, но Дона не беше луда. Прекалено млада, прекалено нахакана може би, но определено си разбираше от работата.

Затова Марта натисна здраво.

Все едно че се опитваше да пробие с вилица някаква твърда пластмаса, но най-сетне кожата на пациента поддаде и тя нагласи системата, закрепи неумелото си постижение с лейкопласт, доста неугледно наистина, но поне сигурно.

Това трябваше да свърши работа.

Дона вече нагласяваше кислородна маска върху устата и носа на дребния, а Марта, тъй като бе прекалено заета да му мери кръвното налягане и да се тревожи за иглите, не бе успяла да обърне внимание на лицето му.

Та този човек бе изключително странен. Челото му бе ниско, толкова ниско, че създаваше впечатление, че някой е отрязал горната част от главата му; веждите му се намираха само на един пръст разстояние от косата. Челюстта му бе масивна — по всичко личеше, че всичките му кости са изключително едри — но започваше да се отпуска. Всичко у него й изглеждаше смътно познато, но въпреки това не успяваше да се отърси от чувството, че тук има нещо необичайно.

Щеше да помисли по въпроса по-късно — сега, точно в този момент, пулсът му отслабваше, кръвното му бавно и постепенно, но сигурно спадаше, а пък почти нямаше накъде повече да пада.

— По дяволите! — каза Док. — Тая работа никак не ми харесва. Нека опитаме да подадем два, не, да са три кубически сантиметра кръв. Марта и Дона, къде, майка ви стара, е скапаната кръв?

— Майка ти стара, затоплям я проклетата кръв — отвърна му тя със същия тон — и щом пущината е готова, ще си я получиш, и теб, дяволите да те вземат, сега вече успокои ли се?

Док се разсмя.

— Заслужих си го. — Когато всичко около Док се разпадаше, той някак успяваше да намери начин да се успокои, сякаш, като се преструваше, че нещата са под контрол, цялата вселена щеше да му повярва. Не че винаги се получаваше, но поне Марта му вярваше безотказно.

Винаги бе така, още от времето, когато бяха деца в училище, по онова време, което сега му се струваше хем вчера, хем минало преди милион години.

Не беше само това. Живееш с един мъж толкова много години, работиш рамо до рамо с него през деня, лежиш будна до него през нощта, чуваш дишането му нощ след нощ и вече не знаеш къде свършва неговата същност и къде започва твоята, а понякога, когато той не може да си легне до теб или пък ти до него, и двамата се чувствате така, сякаш светлината в очите ви е изчезнала и щом той ти каже нещо, ти си готова да повярваш, защото той е твоят живот, животът, който сте създали двамата заедно, същият този живот, който понякога ти дава сили, а понякога те плаши.

Док погледна гневно монитора над главите им.

— Ах… по дяволите. Струва ми се, че го изпускаме — каза той и придърпа с крак една от количките наблизо, без да спира да разрязва с уверени движения дрипите по бедрото на дребния. Правиш всичко, което е необходимо, и в петдесет процента от случаите успяваш да накараш сърцето да заработи отново.

Поне за известно време.

През всичките им години заедно, Марта си спомняше само два или три случая, когато пациентът им бе оживял след електрошокова терапия.

Док държеше пациента свързан към апарата за отчитане на жизнените показатели и постоянното пиукане се долавяше непрекъснато. Дребният може и да изглеждаше твърде необичайно, но поне сърцето му бе силно.

Иън Силвърстайн стоеше отстрани и трепереше, а в същото време сякаш се оглеждаше, за да забележи нещо полезно, което би могъл да направи.

— Иън — каза му Док. — В ъгъла има мивка. Измий се — не се колебай да си изтъркаш ръцете с четката — сложи си после престилка и ръкавици. Ще ми трябва още един чифт ръце.

Марта очакваше да чуе негодувание, но Иън Силвърстайн само кимна и послушно припна към мивката.

Док намигна на Марта, а Дона се втурна иззад пердетата, стиснала две торби с червено-черна течност. Движеше се по-бързо, отколкото Марта би могла, докато свързваше венозно банките с кръв и я нагласяваше, сетне зачака течността да поеме пътя си по тръбите към вените на пациента.

— Така — каза Док. — Затопли сега още две банки. Искам да му прелеем поне шест… — изръмжа той, докато нагласяваше хемостата, след това посегна за още един. — После ще проверим дали му е било достатъчно. — Вдигна поглед към монитора и се вгледа към назъбените зелени планинки и долини, които сега бяха започнали да се увеличават. — Добро момче. Остани с мен, хайде, още малко — говореше той. — Просто почакай още малко и остави на стария доктор Шърв да те закърпи, чу ли?

Следващия път, когато Марта вдигна поглед, Иън Силвърстайн вече бе облечен, с ръкавици, застанал до Док.

— Така — каза Док, — нали ги виждаш онези неща, дето приличат на кламери? Наричат се хемостати и ще имам нужда от една шепа. Щом ти кажа, веднага ми слагаш един в ръката… по дяволите. — Малък гейзер кръв изригна от раната и обля Док от рамото до кръста, преди да успее да го спре. — А, Марта, имам нужда от смучка, ако искам да видя къде бъзикам и какво правя.

Тя вече бе тръгнала, за да направи необходимото.

Иън се бе съсредоточил с всички сили, за да не обърка нещо — въпреки че Док Шърв не го бе накарал да върши някаква сложна работа — чудеше се дали Док просто не търси начин да го разсее от собствената му болка — че дори не забеляза, че Хоузи и Ториан Торсен са в стаята, докато Док не се обади, без дори да вдига очи от работата си.

— Приятен ден и на вас, Хоузи и Ториан. — Иън се бе уморил да се взира в подноса с инструментите, въпреки че минаха няколко минути, преди Док да поиска нов хемостат. Затова Иън не сваляше очи от лицето на джуджето, за да не гледа бликащата от раната на бедрото кръв и да не му се иска така отчаяно да помоли Док за нещо обезболяващо.

Иън и преди бе виждал кръв, макар и не много, слава богу; славата му в източните Вътрешни земи на Вандескард се дължеше на участието само в един истински дуел, който бе спечелил единствено благодарение на късмет, не толкова на уменията си, но в този момент, докато стоеше изправен пред спокойните, професионално умелите ръце на Док Шърв, бръкнал с лъскавия си инструмент право в раната, преди да постави поредния хемостат на място и да започне да зашива, му се стори, че имаше нещо нечовешко в движенията на лекаря.

Опита се да се дистанцира. Все пак Док не оперираше човешко същество, а представител на вестрите, джудже, неандерталец. Съвършено различен вид.

Можеш да направиш грешка и да помислиш вестрито за човек — макар и доста неестествен на външен вид — ако не знаеш откъде идва. Но щом го погледнеш по-внимателно, веднага разбираш, че грешиш. Проскубана неподдържана брада покриваше необичайно хлътналата навътре челюст, а и веждите бяха забележително гъсти.

Най-странното бе, че миглите на вестрито бяха дълги и много гъсти, въпреки че Иън не виждаше защо да не са такива. А защо пък да бъдат?

— Вестрито — обади се Хоузи. Гласът му бе значително по-завален от обикновено. — Вече можеш ли да прецениш дали ще оживее? — Върху гащеризона си бе облякъл оранжева парка. Тя бе толкова обемна, че прикриваше болезнената му слабост, въпреки че краката му стърчаха като две пръчки.

— Има такава възможност — каза Док, докато сваляше покритите в кръв ръкавици, а след това и престилката, за да отстъпи назад. — Струва ми се, че може и да се съвземе. — Дона вече му подаваше нов чифт и той ги сложи, а след това нахлузи нова престилка, при това за много по-малко време, отколкото Иън предполагаше, че е възможно.

Клепките на вестрито трепнаха.

— Док…

Очите на джуджето се отвориха.

— По дяволите! Той не би трябвало… — Док замълча и посегна за спринцовка и шише с някаква течност. Изтегли бързо лекарството и го инжектира точно под системата, от която бавно се процеждаше кръв във вената на пациента.

Едрата ръка на вестрито се протегна към кислородната маска, късите тъпи пръсти сграбчиха маската и я смъкнаха от лицето, без да обръщат каквото и да е внимание на уплахата и отчаянието, с което и Марта Шърв, и значително по-младата Дона Бйерке се опитваха да я прикрепят отново към лицето му.

Марта се отказа първа и придърпа стойката със системата по-близо до операционната маса.

Иън кимна не че някой се интересуваше от мнението му. Но действията на приятелите му имаха смисъл: трябваше да отмятат проблемите един по един — не биваше да позволяват пациентът да събори стойката или да извади иглата от вената си.

Очите на вестрито изглеждаха значително по-големи, отколкото трябваше, зениците му се бяха свили като глава на карфица, ирисите изглеждаха наситенокафяви и някак зърнисти. Изглежда, му беше трудно да избистри образа пред себе си, но след това се обърна към Иън, после към Док, очите му се плъзнаха през Хоузи и се спряха на Ториан Торсен, застанал малко встрани.

— Ториан дел Ториан — изграчи раненият. — Вернист белдарашт вестри дел фодер, дел фодер вестри.

До този момент Иън не бе имал представа, че разбира езика на вестрите — това бе способността да овладяваш езици, с която единствено Хоузи можеше да те дари, при това без ти да знаеш, докато в даден момент не ти се наложеше да използваш някой език. „Ториан дел Ториан, беше казало джуджето, приятел на Бащата на вестрите, на самия Баща на вестрите.“

Ториан дел Ториан кимна.

— Аз съм — отвърна той на същия език. — Но ти бива мирно да лежиш, сине на вестрите, и да се оставиш на приятелите ми да те изцерят. Раните ти са тежки и тук няма хирург да ги намаже с вълшебен балсам.

Дребосъкът продължаваше да се съпротивлява.

— Недей — каза Иън на берсмолски. — Лежи мирно, както той ти каза. Моля те.

— Той… — вестрито си пое въздух с видимо усилие. — Не, вие всите трябва да изслушате… — Той се задуши от пристъп на кашлица, след който в крайчетата на устата му се появи кървава пяна. — Този ваш слуга е тук, за да ви предупреди теб и всите, приятелю на Бащата: един от Чедата на Фенрис е изпратен кръв да дири.

Това не бе нещо ново. Нападението на наследниците на Фенрис през Нощта на Чедата бе тъкмо…

О, по дяволите. Отново ли?

Само че…

Док Шърв ругаеше приглушено — нещо за майката и за мечката — докато инжектираше нова спринцовка, този път направо в системата.

— Ториан, просто му кажи да млъкне и да лежи спокойно. Наистина е в шок, а тази година погребах прекалено много пациенти. По-късно, ако оживее, ще те оставя да поговориш с него, обещавам.

Ториан Торсен положи нежно ръка върху крака на вестрито.

— Спи сега, Сине на вестри — каза Торсен. — Ти изпълни дълга си и възвелича името на баща си и на неговия баща, вестри.

— Да спя ли? Не! — Клепките му започваха да се отпускат. — Вечната тъма се протяга към тоз син. — Челюстта на джуджето се стегна също като юмруците му.

— Отпусни се, за да заспиш. Не се съпротивлявай, нека сънят те покори, Сине на вестри.

— Моля те. Запомни името на Валин, син на Дурин, и го кажи на Народа — продължаваше да грачи той. — Кажи им, умолявам те: „Той ми предаде предупреждението, както трябваше да стане“, умолявам те, съобщи името ми пред Народа.

Очите му се затвориха.

Той се отпусна така тихо и спокойно, че за момент Иън не бе сигурен дали джуджето — Валин, нали така се казваше? — не е мъртъв.

Не беше — мониторът над него все още отчиташе сърдечна дейност. Пиу. Пиу. Пиу. Докторът се усмихна на зелените вълни на осцилоскопа, а след това внимателно намести кислородната маска отново на лицето на пациента си.

— Доколкото разбирам, това беше предсмъртната му реч — каза той, свали си ръкавиците и отстъпи от операционната. Размаха пръст към джуджето. Пръстите му бяха набъбнали, сякаш ги бе киснал прекалено дълго във вода.

— Ще трябва да я запазиш за някой друг път, дребосък — каза Док Шърв и гласът му потръпна по напълно непознат за Иън начин. Но пък усмивката, с която отново се обърна към монитора, бе по-широка от обикновено. — Да, ще трябва да я запазиш. Днес няма да ти бъде необходима.

Обърна се към Иън.

— Хайде сега да ти видя рамото — каза той и внимателните му пръсти леко стиснаха младежа за ръката.

— Не е чак толкова зле.

— Ти пък кога изкара диплома по медицина, та вече и диагнози ще поставяш, при това „не било чак толкова зле“. За момента лекарят съм аз и мнението ми е, че си го размазал, затова дай веднага да го видя.

Иън се опита да отпусне рамото си, въпреки че схванатите мускули го бяха изкривили на една страна. Болката бе толкова остра, че той усети как стомахът му се преобръща, а в следващия момент единственото, което успя да направи, бе да се извърне от операционната и да повърне на плочките.

Силните ръце на Торсен го стиснаха от дясната страна и той се озова на съседната кушетка за прегледи, отпуснат надясно.

Док вече бе приготвил някаква спринцовка, а Марта Шърв разкопча панталоните му и колана.

Усети хлад и от дясната страна на дупето и Док го предупреди.

— Очаква те леко боцване.

Болката, която усети, бе толкова силна и изгаряща, че изобщо не можеше да се сравнява с другите болки.

— Както съм казвал неведнъж — прогърмя гласът на Док Шърв, — демерол и вистарил, запиши си ги, за да не ги забравиш. — Плесна го леко по дупето. — Само след петнайсет минути ще ги обхване топлина, ще им се доспи, а след това ще ги щракнем.

Погледът на Иън се замъгли. Не би трябвало да му подейства толкова бързо, но и в тялото, и в главата му се разливаше някаква топлина.

— Я, че ти не ме ли чу какво казах на Валин? Същото важи и за теб — отпусни се, момче. Не се съпротивлявай.

Не. Не можеше. Нещо не беше наред. Не можеше да се отпусне, не и след като част от него липсваше. Опита се да се пребори с неподатливите ръце на тъмнината, но едва успяваше да задържи очите си отворени.

— Ясно, разбрах. — Гласът на Хоузи беше пълен с веселост.

Някой изтопурка наблизо и се върна бързо. Твърди пръсти отвориха юмрука му и в следващия миг той усети нещо познато.

Пръстите му се свиха около ефеса на Убиеца на гиганти.

Ето че отново бе в ръката му и той се почувства цял и завършен.

Остави се покорно протегнатите ръце на тъмнината да го завлекат надолу в бездната.

Глава 4 Градският съвет

Джеф Бйерке паркира патрулната кола точно където лятото се зеленееше ливадата пред къщата на семейство Торсен, близо до стария пикап на Боб Орстед.

Нагласи пушката в калъфа, където обикновено стоеше, и я подръпна няколко пъти, за да е сигурен, че е закопчана и на безопасно място, и чак след това отвори вратата.

Не, нямаше никакво намерение да се притеснява, че някое хлапе ще се качи в колата и ще я задигне, беше много малко вероятно подобно нещо да се случи в студена вечер като тази, но ако постъпваш както трябва всеки път, урок, който отдавна бе научил, не бе необходимо да се притесняваш за един-единствен път.

Подхлъзна се на леда и щеше да се строполи, на земята, ако не бе размахал ръка и не бе напипал страничното огледало на огромния пикап.

„Благодаря ти, Боб“, помисли си той, докато се изправяше. Като знаеше какъв е късметлия, сигурно щеше да падне върху пистолета си — отново — и да се нарани сериозно — отново — и все от дясната страна. А сега само се стресна и адреналинът му скочи. Огледалото се бе разместило. В първия момент се замисли дали да не го оправи, но след това поклати глава. Не, Боб щеше да си го оправи сам, за да може да го нагласи както предпочита.

Не беше сигурен, че ще успее да познае колата на тъста си навсякъде — не, напротив, разбира се, че щеше да я познае, най-малкото заради ужасните жълти зарове, които, по кой знае каква причина, Боб Орстед държеше закачени на огледалото за обратно виждане от… откакто се помнеше — но един такъв пикап не бе нещо обичайно в тази част на страната. Разбира се, имаше много пикапи с открити багажници и няколко товарни коли като вечните блейзъри и бронко, и шевролетите, но пикапите по принцип се предпочитаха от гражданите. Най-малкото не бяха типични за Хардуд.

Защо пък човек да не бъде малко по-различен?

Той си свали дясната ръкавица и затрополи по стълбите към верандата, а Карин Торсен отвори вратата в мига, в който той се канеше да почука.

— Добър вечер, Джеф — поздрави тя. Усмивката й бе малко пресилена, докато затваряше вратата след него и му помагаше да си свали парката.

Закачалките в антрето бяха отрупани с множество палта. Той закачи парката си на свободно място и се наведе, за да развърже ботушите.

Смехът на Док Шърв прогърмя откъм кухнята, от лявата му страна, а Джеф чу, че Боб Орстед и преподобният Дейв — нали трябваше да го нарича Дейв, въпреки че му се струваше толкова неестествено — та Боб и Дейв Опегорд говореха за нещо в хола; гласовете им бяха акомпанирани от потракването на иглите за плетене на Мини Хансен. Той се насочи към арката и влезе в хола, за да се отпусне веднага в едно от огромните кожени канапета на около два метра от внушителната камина, където огънят весело бумтеше.

Бе толкова хубаво да ти е топло, да си жив и здрав, и всичко щеше да е съвършено, само да можеше…

— Кафе? — попита Карин Торсен зад него, закрепила поднос в ръце с кекс и навити на руло плоски питки лефсе. Сложи го на масата пред него.

— Благодаря — каза той и пое голямата чаша с две ръце. Усети как приятна топлина се разлива в него, а щом отпи, течността го затопли като глътка евтино уиски.

— Добър вечер, Джеф — поздрави Дейв Опегорд. Веднага забеляза, че не бе с обичайния си пуловер с едра плетка — все още не бе махнал свещеническата яка, въпреки че я бе разкопчал, както и първите две копчета на ризата. Косата му бе чисто бяла и приличаше на памучни влакна, а той бе гладко избръснат — ако си пуснеше брада, заприличваше на добродушен Дядо Коледа, но пък щом заговореше, гласът му боботеше така тътнещо, че бе в състояние да уплаши всяко дете.

— Дейв — каза Джеф и се облегна на креслото, а подложката за крака се вдигна и той отпусна пети на нея.

Само че, както обикновено, пистолетът започна да го убива. По дяволите. Изправи се и свали кобура от колана, за да го остави на библиотеката зад гъба си.

През първите две години, когато пое работата, пистолетът бе просто част от униформата плюс един непрекъснат повод за раздразнение и досада. Същото бе изпитвал и Джон Хонистед през дългите години, докато бе изпълнявал тази работа. Истината бе, че едно ченге няма никаква нужда от пистолет в затънтения Хардуд, но беше длъжен да го носи винаги.

Това си бе част от ритуала, беше също като фишовете за превишена скорост, също като значката, просто нямаше някакво специално предназначение. Но, по дяволите, когато се налагаше да избави някоя сърна или куче от мъките, след като са били блъснати от невнимателен шофьор, той посягаше към пушката, която обикновено държеше в багажника, за да бъде сигурен, че задачата ще бъде изпълнена успешно.

Щеше да е толкова хубаво, ако не се налагаше да разнася това желязо навсякъде.

Разхили се. И това го казваше човек, прекарал целия следобед из гората, промъквайки се предпазливо, стиснал незаконно притежаваната пушка „Мосберг“ с рязана цев с надеждата да забележи вълчи следи.

Широкото лице на Боб Орстед бе широко усмихнато и разкриваше лъскавата нова златна коронка на един от предните му зъби, което изглеждаше доста странно на кръглото му норвежко лице.

— А пък хората си мислят, че професионалисти като теб знаят как да се оправят с оръжието — каза той.

Намекът бе прекалено очевиден, но Джеф не даваше пет пари, затова не каза и дума. Не беше нито времето, нито мястото за забележки и разправии. Боб му беше тъст, все пак, и ако двамата имаха някакъв проблем, можеха да се разберат по-късно, насаме. Някои от проблемите, които възникваха, се разрешаваха от неофициалния градски съвет на Хардуд, но този проблем съвсем не бе един от тях.

— А пък хората си мислят — отвърна Джеф, — че дългогодишен шофьор като теб би трябвало да е наясно, че страничното му огледало трябва да е обърнато назад под съответния ъгъл, за да може да вижда какво става отзад.

Мини Хансен го погледна над очилата.

— Това, Боб, означава, че Джеф съвсем случайно ти е разместил страничното огледало — каза тя, без да откъсва поглед от него, но и без да изпусне нито една бримка от плетката си. В момента работеше над нещо синьо, подобно на тръба — изглежда беше ръкав на пуловер.

Джеф кимна.

— Признавам си, виновен съм. Много се извинявам.

— Е — сви рамене Орстед. — Няма проблем. Как е Кати?

— Добре. Много добре — отвърна Джеф. Беше много нетипично за Боб Орстед да не вижда дъщеря си всеки ден. Та тя говореше с майка си и сестрите си толкова много, че той вече се чудеше как така на рамото й не се е получила вдлъбнатина.

— Радвам се. Вечеря утре?

— Сряда е — отвърна той и кимна в знак на съгласие. Джеф обичаше нещата да имат ред. Всяка сряда вечеряха у семейство Орстед, в неделите пък, след службата, обядваха у неговите родители. Първия понеделник след първия вторник на всеки месец се провеждаха събранията на официалния градски съвет, последвани от неофициална среща, веднага след това, във „Взрив-о-вкусно“. Женският клуб имаше сбирка следващия четвъртък и така Кати можеше да прекарва още време с майка си и сестрите си, а пък скаутите се организираха всеки петък.

Човек измерва живота си в Хардуд в зависимост от някакви последователни събития и въпреки че това не бе за всеки, за Джеф Бйерке си бе истинско удоволствие да следва рутината.

— Аз ли съм последен?

Мини вдигна поглед.

— Майкъл закъснява, но не смятам да го чакаме. — Тя вдигна поглед към тавана, сякаш можеше да вижда през него. Джеф нямаше да бъде особено учуден, ако се окажеше, че може, защото добре си спомняше, че докато беше във втори клас, всички бяха готови да се закълнат, че има очи и на гърба си.

— Да започваме — подкани ги тя.

От кухнята излязоха Док Шърв и Ториан Торсен, последвани от Дейв Опегорд. За пръв път Торсен изглеждаше притеснен, застана смутено до камината, сякаш бе на съвършено чуждо място.

До известна степен бе точно така.

— Добре. — Док Шърв остави чашата кафе на обичайното й място, на самия ръб на масата. — Освен ако някой не иска да каже нещо, с което не съм запознат, в програмата ни тази вечер има пет основни въпроса, които трябва да обсъдим.

— Пет — кимна Мини.

— С най-големия проблем ли започваме, или да го оставим за накрая? — попита Орстед и насочи палец към тавана.

— За накрая — каза Дейв Опегорд. — Не ми се ще да го решаваме, докато Майкъл още го няма.

Орстед кимна и отпи дълга глътка кафе от чашата си, а след това я остави, вече празна, на полицата на камината. Седна отново на мястото си и скръсти ръце на огромното си шкембе.

— Така. Да се заемаме първо с момчето на Питърсън.

Джеф също кимна в знак на съгласие.

— Да, налага се да направим нещо, въпреки че изобщо не ми идва наум какво.

Док Шърв смръщи чело.

— Кое от момчетата на Питърсън, какво е станало?

— Ами… — потракването на иглите на Мини се забави. — Става въпрос за Дейвид Питърсън. Синът на Брайън и Ета. Той…

— Той не беше ли в Макалистър?

— Не. В края на краищата, реши да отиде в Хупъл. — Джеф поклати глава. — Идиот. Макалистър беше къде-къде по-добро решение, а той да предпочете Хупъл.

Устата на Мини се бе превърнала в права линия.

— Барбара Ериксън замина за Хупъл, затова.

— Да. — Не можеш насила да спасиш някого от собствената му глупост. Дейвид бе хукнал след приятелката си и точно както всички предполагаха, тя го бе зарязала заради някого от по-горните курсове — или ако можеше да се вярва на клюките, заради няколко момчета от по-горните курсове — при това още през първите няколко седмици. Това, което никой не бе предвидил обаче, бе по каква наклонена плоскост ще се подхлъзне младежът.

— Обади ми се един мой стар съвипускник… — започна Джеф.

— Ти нямаш стари съвипускници, Джеф, завърши само преди две годни…

— … който работи като охрана, докато защити дисертация по социални проблеми.

— Сериозно? — ухили се Док. — Ченге да се преориентира към социалните служби? Невероятно.

— Стига — намеси се Мини Хансен и го погледна остро, за да го накара да млъкне. — Джеф, продължавай, ако обичаш.

— Та исках да кажа, че Дейвид бая се е осрал там. Участвал е в няколко сбивания — всеки път са го пребивали до неузнаваемост — освен това не успява да си издържи изпитите, а на Брайън и Ета не е казал нито дума за проблемите си.

Това бе въпрос, с който трябваше да се заемат семейство Питърсън — ако изобщо двамата имаха представа, че съществува подобен проблем.

Само че те не знаеха. Скапаняци — те бяха от хората, които винаги се притесняваха прекалено много за това, което ще кажат другите. Къщата им винаги бе безупречно поддържана, децата им — задължително чистички и спретнато облечени, домашните и извънкласните задачи — направени навреме, а те никога не обсъждаха проблемите си с другите. За тях беше значително по-лесно да покрият възникналите проблеми и да ги оставят неразрешени.

Така не се правеше.

— Леле, по дяволите — каза Боб Орстед. — Ама аз не разбирам къде е тук проблемът. — Той сви рамене. — Просто да вземе да се откаже преди годишните изпити и да се връща вкъщи. Няма да има никакви оценки, нито добри, нито лоши. Това означава, че сигурно тази година няма да има шанс да постъпи в Макалистър, но следващата есен няма да има проблем — не и с резултатите, които е изкарал на САТ.

— А ти откъде знаеш какви са му резултатите? — изви едната си вежда Мини Хансен. — Да не би момчето да е нещо специално, или ти ги помниш всички?

— Аз съм в училищното настоятелство, все пак, но отговорът е не, разбира се, че не помня резултатите, които всяко дете в града е изкарало на САТ, но винаги преглеждам резултатите, а не са много тези, които имат по 1480 точки.

Ториан Торсен се стараеше да не излъчва самодоволство, докато чакаше мълчаливо да приключат с обсъждането. Тори се бе справил още по-добре и въпреки че той самият никога нямаше да успее да разбере какъв е точно смисълът на този САТ — а Джеф сигурно подозираше, че той е съвсем наясно — много добре разбираше настървението, с което хората участваха в състезания и се опитваха да спечелят.

— Проблемът — започна търпеливо Док, — ще дойде от родителите му. Те ще изпищят на умряло. За тях това ще означава срам и позор. — Той постави длан на челото си. — Синът ми, наследникът ми отпадна от колежа; едва ли това е краят на света. — Док разпери ръце. — Няма да се учудя, ако Брайън го изгони от къщи.

— Точно така е. — Джеф въздъхна. — Въпреки че изгонените деца си остават проблем на големите градове.

— Наистина са проблем на големите градове — изсумтя Мини Хансен. — И ще си останат проблем на големите градове. Ние, не, аз няма да допусна подобно нещо да се случи тук. — Гласът й звучеше спокойно, но тя бе оставила плетката и бе стиснала ръце, а кокалчетата й бяха побелели в скута.

— Не, разбира се. — Боб Орстед поклати глава. — Само че е по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. — Той вдигна ръка, за да възпре протеста й. — И въпреки добрите ни намерения много добре знаем, че е значително по-лесно да го кажем, отколкото да го изпълним. И преди сме приютявали деца, ако се налага, ще го сторим отново. Гнездото на Санди и Свен в момента е празно и те могат да използват още един чифт ръце във фермата.

— През зимата ли?

— Естествено — кимна Орстед. — Няма да им коства кой знае колко да платят на Дейвид да се грижи за фермата, да живее там, да храни животните. А Свен успя да си стъпи на краката, след като прибра реколтата. Поне този път реколтата му беше добра.

— Той плати ли си?

— Почти — кимна Орстед. — Ако има късмет, догодина по това време ще бъде на чисто.

Той просто нямаше как да откаже на Боб, защото преди четири години Боб изнуди банката да отпусне на Свен заем, благодарение на който той успя да си спаси фермата.

Така нещата се подреждаха. Родителите на Санди им бяха подарили обичайния си новогодишен подарък — билети за едномесечна ваканция във Флорида, а Джеф бе по-спокоен, когато фермите в околността бяха обитаеми, защото, когато оставаха празни, сякаш привличаха всякакви неприятности и бе не само срамота, но и направо вбесяващо, когато някой от хората му се прибереше у дома и завареше претършувана и ограбена къща, а най-неприятното бе, че той като защитник на реда не можеше да посочи извършителите. Така всички се превръщаха в заподозрени по един или друг начин.

— А Брайън как ще реагира на цялата тази работа? — Орстед поклати глава. — Хич няма да му стане приятно — отговори той сам на въпроса си. Въздъхна шумно и дълбоко.

Дейв Опегорд кимна.

— Винаги съм си мислел, че от него ще излезе по-добър баща и по-добър християнин, че няма да се прави чак на такъв дръвник. — В очите му проблесна нещо. Дейв обичаше понякога да стряска хората с грубия си език. — Струва ми се, че проповедта тази неделя трябва да бъде за семейството. Ще засегна темата за блудния син, точно така.

— Да не би да си въобразяваш, че това ще свърши работа? — попита го Док Шърв, а както тонът, така и свитите му вежди показваха съвсем ясно, че не вярва, че от подобно нещо има смисъл.

— Не, разбира се. — Опегорд продължи да пухти с лулата си, за да я разпали — Но от друга страна, ако църквата е пълна и всички присъстват и ръкопляскат оглушително, когато стигна сублимния момент, ако някой напомни на Брайън, че ще се отрази благоприятно на счетоводната му практика, ако не се въздържи, и той е първият, който стане да изръкопляска… абе според мен той ще схване намека.

— Ами ако все пак не го схване?

Мини Хансен отново бе взела иглите.

— Ако не го схване — каза тя с изтънял, леденостуден гласец, — ще загуби целия си бизнес в района и ще му се наложи да се премести някъде другаде и винаги ще бъде лошият пример за всички онези, които не се грижат за своите. — Изражението й бе неразгадаемо. — А това няма да се отрази никак добре на Ета, а пък за момичетата и за Дейвид ще е голям шамар, затова, уважаеми господа, вие сте тези, които трябва да се погрижите да схване необходимото. — Очите й се спряха на Джеф.

Джеф кимна. „Разбрано, Мини.“

Тя погледна Дейв Опегорд, без да трепне.

— А от старите ми уши не убягна, че за да се разреши проблемът, църквата ти трябва да е пълна до пръсване, нали така?

Опегорд лапна парче кекс.

— Признавам се за виновен. Сега можели да се заемем със следващия въпрос?

След проблема със семейство Питърсън, те се прехвърлиха на въпросите за училището, на трудностите с клана Свенсън, а Джеф си позволи да се разсее, докато най-сетне Док Шърв не вдигна показалец.

— Тази вечер имаме две спящи красавици. Едната е Иън Силвърстайн, той е с изкълчено рамо и спи заради демерола. А пък другата — продължи Шърв и поклати глава, — другата е вестри, Иън го нарича джудже, а пък според мен си е жив неандерталец. Това нещо… той излезе от онази пуста дупка, от която се появиха Чедата.

— Кой е виждал неандерталеца, това де… вестрито? — попита Мини.

— Аз го виждах, в случай че имате някакви съмнения — сви уста Шърв.

— Робърт, знаеш, че нямах това предвид.

Шърв прие думите й, защото те бяха възможно най-близкото до извинение, което щеше да получи, и кимна с глава.

— Засега не много хора. Аз, двамата Торсен, Иън, Дона и Марта. Само че…

Мини ги прекъсна със сумтене.

— Според мен това не представлява някакъв сериозен проблем. Едва ли има други хора, които биха си държали устите затворени като тях.

— Само че, както исках да кажа, преди да бъда прекъснат, през двете минути, докато го прехвърлим от операционната в колата ми, Орфи Хансен се бе събудил и тръгнал по коридора. — Той разпери ръце. — Дона веднага го е върнала в стаята му, според мен едва ли е забелязал нещо, само че…

Мини наведе глава на една страна.

— Защо изобщо сте довели вестрито тук? Защо просто не сте се обадили в общинската болница в Гранд Форкс да изпратят линейка? Той не е от нашите хора. Много ми се иска да мога да бдя над целия огромен свят, но това е просто невъзможно. Ние сме… просто едно малко градче, което се старае само да се справя с проблемите си.

Орстед кимна.

— Не виждам какъв е проблемът, наистина не разбирам. Може някои да го е изхвърлил от колата на пуст междуселски път. Никой не е успял да види номера. — Той разпери ръце. — Нали ми казахте, че дори не говори английски.

— Не говори. — Дейв Опегорд поклати глава. — Боб каза, че май не говорел английски.

Ториан Торсен притеснено пристъпи от крак на крак, но преподобният Опегорд и Док Шърв, и Мини Хансен бяха толкова заети да се дразнят един друг, че дори не го поглеждаха и не забелязваха притеснението му.

— Извинете, че ви прекъсвам, но ми се струва, че Ториан иска да каже нещо — обади се Джеф.

— Тогава, Ториан, говори — каза Мини Хансен. — Недей да стоиш така със зяпнала уста. Ако имаш нещо за казване, хайде, давай.

— Той… казва се Валин. Валин, син на Дурин, поне така твърди.

— Какво трябва да значи това?

Торсен стисна устни — изражението му бе умислено, нещо, което можеше да се забележи изключително рядко у Ториан Торсен — и сви вежди.

— Може да означава нещо, а може и да не означава нищо. И двете имена са изключително древни. Във всеки клан и семейство на Народа има поне по един Валин и Дурин, във всяко едно поколение. Само че, когато с Ториан и Маги заминахме да търсим Иън и Хоузи, ни помогна вестри на име Дурин, а името предполага, че е от много стар род. А ето че този идва и твърди, че са го изпратили през Скритите Проходи, за да ме предупреди, че един от Чедата е изпратен, за да ми пролее кръвта.

— Ами баща му? Той дължи ли ти такъв кръвен дълг? — попита Мини.

— Не. — Ториан поклати глава. — Може и да си мисли, че ми го дължи, но ако той и хората му някога са ми дължали нещо, то отдавна е платено и надплатено. — Той огледа лицата на събралите се. — Така че това по никакъв начин не задължава, когото и да е от вас.

— Я престани да плещиш глупости — сопна се Мини. — Разбира се, че ни задължава. Не мога да твърдя, че ми е особено приятно, но все става въпрос за някаква етика.

Дейв Опегорд кимна.

— Щом не бива да оставяме този… вестри на властите, значи няма защо да се съобразяваме с нещата, които са позволени или непозволени от тях.

Беше необичайно един лютерански свещеник да пренебрегне нещо по практични, а не морални основания, но Дейв си беше такъв.

Зае се отново да натъпче лулата си, както си седеше в поизносеното кожено кресло, а движенията му бяха толкова познати, че дори не се налагаше да поглежда.

Док Шърв изсумтя.

— Това много ме радва — каза той. — Защото за мен ще бъде истински проблем да зарежа един от пациентите си на отбор юнаци, които нямат елементарна представа какво да правят с него.

— Направо да се не надяваш! — Опегорд повдигна едната си вежда, докато пухтеше с лулата, за да я разпали. Тютюнът пое искрата и димът бавно се изви към тавана. — Ти да не би пък да знаеш?

— Знам, ами — кимна Шърв. — Ти пък познаваш ли друг лекар, който да е успял да спаси живота на не човек?

— Аз познавам — каза Мини Хансен. — Доктор Макъртри в Хътън.

— Мини. — Шърв я погледна над очилата. — Мини, ама той нали е ветеринар?

Боб Орстед се разсмя.

— Да, правилно, не е от онези тесни специалисти.

— Валин е по-близо до човек, от което и да е същество, лекувано от Мак, при това той си е мой пациент. Вие някога да сте чували за Хипократовата клетва?

— В интерес на истината, аз съм чувала. Само че ти сигурен ли си, че тя важи за вестрите? — Опегорд пухтеше с лулата и съсредоточено наблюдаваше как димът се всмуква от камината и изчезва.

— Стига, Дейв, и за кучетата важи, ако гледаме сериозно на нещата.

— Само дето никъде не е написано. — Очите му се замъглиха за момент. — „Каквото и да видя и да чуя“ — а сега идва частта, която най-много обичам — „от живота на хората не отнемай туй, що ценно е…“ — Опегорд кимна. — Отец Улсън в Хътън не знае нищо по въпроса, нали така?

— Нищо, освен ако ти не си му подсказал нещо. Нали не искаш да кажеш, че можем или трябва да изхвърлим дребосъка навън на студа единствено защото не е човешко същество?

Опегорд поклати глава.

— Не, не съм казал нищо подобно. Това, което имах предвид, точно както обикновено, бе, че трябва да измислим кое е най-разумното в случая, а не да търсим, кой закон да спазим. — Той въздъхна. — Защото, когато се чудиш на законите, изведнъж се появяват прекалено много. — Той вдигна ръка. — И няма да ми е никак приятно отново да чуя, че подобни думи звучат прекалено странно от устата на свещеник.

Джеф Бйерке кимна. Точно това бе проблемът на останалата част от света — там всички бяха доволни от безумните закони и правила.

Не че Джеф имаше нещо против законите и правилата. Само че не приемаше безумието хората да се подчиняват на законите като такива, а не да се съобразяват със същността им.

Не се правеше така, поне не и в Хардуд. Да се погрижиш за своите хора, бе задължение, което не бе написано някъде на хартия, а се правеше, защото така бе правилно, а ако в подобни случаи законите пречеха, значи спокойно можеха да бъдат пратени по дяволите.

Вече споменатата Хипократова клетва не бе възпряла Док да направи аборт на тринайсетгодишната Лили Норщед, въпреки че законът изискваше лекарят да получи разрешение от баща й — в случая мъжът, от който тя бе забременяла; както и от майка й — жената, затваряла очи за всичко, което ставало пред погледа й, под собствения й покрив. Дори не се бе замислил и съдията така и не разбра, защото щеше да се погрижи всичко да излезе наяве.

Само че човек трябваше да се грижи за съседите и познатите си. Ставаше така дори когато се налагаше да се преструваш, че Мел Норщед се е подхлъзнал и е паднал в свинарника, докато е хранил прасетата, дори когато трябваше да обясниш на всички онези нещастници от Щатската полиция, които си вряха носовете, където не им е работа, и искаха да се направи пълна аутопсия, че ще се наложи да заколят поне десет прасета, ако искат да се доберат до останките от трупа, а регионалният специалист по съдебна медицина вече се бе подписал на смъртния акт, но те, разбира се, нямаше как да разберат, че Док Шърв е жива легенда в този край.

Потракването на иглите на Мини Хансен бе спряло и всички очи в стаята се извърнаха към нея.

По устните й трепна една от особено редките усмивки, тя вдигна чашата с кафе сред настъпилата тишина и отпи, преди да глътне.

— Ториан — каза тя, — никого не бихме оставили на онези вълци — или пък на които и да е вълци — нито сега, нито никога. Така че — каза тя, остави чашата кафе и отново се зае с плетката, — престани да се въртиш като шугав, ами сядай мирно и кротко. — Възрастната дама подчерта заповедта си с особено шумно потракване на иглите. — Мразя да си напрягам врата.

Опегорд се обърна към Джеф.

— И какво сега?

Джеф поклати глава.

— Има още двама на пост край Скрития Проход. Просто за всеки случай. Това бе първото, което направих. Останалата част от деня обикалях и оглеждах за следи. Уплаших един забележителен елен и открих страхотно място на едно дърво, където може да се дебне при лов, и ми се струва, че никой не го е използвал напоследък, но следа от вълк не забелязах.

— Това добре ли е, или не? — попита Док Шърв.

Джеф не бе сигурен дали Док зададе въпроса риторично.

— Ще ми се да знаех. — Чедата, разбира се, можеха да приемат човешки облик, но той не бе видял следи от боси нозе. Не бе видял почти нищо.

Джеф потисна тръпката си, защото законът забраняваше пазителите на реда да имат уплашен вид.

За момент Мини стисна устни.

— Последният сняг падна преди четири дни. Това значи, че или е дошъл преди това, или все още не е пристигнал.

— Или пък че аз съм го изпуснал.

— И аз за това си мислех — каза Док Шърв с широката многозначна усмивка на обигран продавач на коли. — Само че съм прекалено любезен, за да го кажа направо.

Джеф кимна.

— Мислих и по този въпрос. Тази вечер Свен Хансен ще докара снегохода си и ще остане с нас. — Той погледна часовника си. — Всъщност в момента Кати сигурно му е сервирала вечерята.

Орстед се разсмя.

— Дано да е опекла едно допълнително пиле и да имате повечко сладкиш — За апетита на Свен се носеха легенди. След това той кимна. — Чудесна идея.

Свен бе може би най-добрият ловец в цял Хардуд и бе един от малцината, които редовно проследяваха сърни, вместо да си търсят подходящо място, където да останат и да дебнат дивеча, докато се приближи. По начина на Свен повечето ловци рискуваха да изпуснат набелязания обект, но никой не бе чувал Свен някога да е изпускал желаното животно.

— На разсъмване ще поеме северната страна над града, а аз ще обходя южната. — Нямаше никакъв смисъл да се лутат в тъмното, дори и да нямаше никаква опасност. А пък когато дебнеше някаква опасност, не бе особено разумно да излизат и да проверяват.

— Не, идеята не е особено добра. — Иън Силвърстайн бе застанал на вратата и бе очевидно, че едва се държеше на краката си.

Беше си сложил стар зелен хавлиен халат, разпридан на подгъва, стегнат на кръста с яркочервен колан. Лявата му ръка бе скрита под халата, а отворът на гърдите показваше, че е привързана с ластичен бинт.

Хоузи бързо се изправи и застана до него.

— Иън, трябва да почиваш.

Иън поклати глава.

— Не, не сега. — Лицето му беше бледо и изпито. — Вие не чухте Валин, но аз го чух ясно.

Джеф кимна.

— Да, но…

— Той не каза, че Чедата искат Ториан. Каза, че искат да пролеят кръвта му.

Е, и? Тоест…

По дяволите. Трябваше да се сети преди.

— Тори?

Ториан Торсен вече бе грабнал телефона, закачен на стената, и набираше някакъв номер.

След известно време поклати глава.

— Никой не се обажда.

По дяволите! Торсен се обърна към Иън и изломоти нещо, а след това стисна с длан здравото му рамо и отново се обърна към съвета.

Ториан Торсен изпъна гръб.

— Много ви моля да ме извините — каза той. Гласът му прозвуча неестествено официално, с нотка, която Джеф никога преди не бе долавял.

Боже, колко зле се получаваха нещата. Торсен просто щеше да тръгне с колата си към Минеаполис. А ако имаше късмет, можеше и да му се размине — Джеф нямаше никаква представа какво държаха семейство Торсен в раниците за спешни случаи, винаги готови в багажника на колата, но сигурно бе напълно достатъчно, защото Торсен само грабваше кредитната си карта и бе готов да замине за колкото време се налага, при това без изобщо да се притесни.

Но, по дяволите, Ториан Торсен напускаше района на Хардуд много рядко, и то с огромно нежелание, а пък сам в големия град щеше да бъде като риба на сухо.

— Я чакай малко, Ториан Торсен — обади се Мини Хансен. — Май имаш повече смелост, отколкото ум. Което не е особено трудно.

— Тя е права, Ториан — кимна Шърв. — Ще ти трябва помощ.

Боб Орстед погледна Джеф и кимна. Той също се бе сетил.

— Да. — Джеф стана от стола. — Май ще съм аз.

Торсен нямаше да се съобразява с ограниченията за скоростта, но значката на Джеф щеше да ги измъкне от възможните проблеми, особено ако той поемеше волана. Градските ченгета не получаваха кой знае колко пари, но поне можеха да се възползват от няколко преимущества, сред които спадаха и глобите за превишена скорост.

Щом се налагаше да проследяват едно от Чедата по градските улици, Торсен щеше да има не само нужда от помощ, но и от човек, който поне да ги измъква от неприятностите, защото със сигурност предстояха проблеми с местните представители на властта.

Торсен не можеше да си позволи да му бъде направена полицейска проверка, докато Джеф можеше. На практика, може би дори и на теория, значката и отличителните знаци по колата му осигуряваха достъп почти навсякъде, но ако заловяха Торсен с оръжие, разрешителното му от Северна Дакота нямаше да попречи да го тикнат в затвора в Минесота.

Торсен кимна.

— Много добре. Тръгваме след пет минути. — Обърна се и излезе от стаята. Никой не чу шума от стъпките му, въпреки че той излезе забързано.

Боб Орстед вдигна дясната си ръка.

— Аз ще обясня на жена ти, синко, и ще се грижа за нея — поде веднага той, сякаш очакваше въпроса, който Джеф се канеше да зададе.

— Много ще ти благодаря, ако я накараш да се премести при вас с Елън, докато ме няма. — И без това щеше да си има достатъчно грижи на главата, а да се притеснява и за Кати, сама в къщата, докато наоколо обикалят вълци, готови дори да влязат в града, никак не му се нравеше.

— Няма проблем. Можеш поне да ме отървеш от магазина за известно време, затова вземи да ме произведеш в длъжност.

Поне за момента идеята бе добра. Преди това се налагаше Джеф да се обади в щатското управление, за да направи прехвърлянето на поста официално, само в случай че Боб се натъкнеше на нещо, при което имаше нужда от официални правомощия.

Само че междувременно… той извади от джоба си ключове и ги подхвърли на Орстед.

— Има две резервни значки в дясното чекмедже на бюрото ми.

Замисли се за момент, след това взе кобура с пистолета от библиотеката зад себе си и го подаде на Орстед. Сети се и за апарата за отчитане на скоростта, извади го от джоба и също му го връчи. Орстед извади пистолета от кобура и отвори цевта, за да се увери, че е зареден, а след това внимателно го затвори и го остави както обикновено.

Док Шърв повдигна едната си вежда.

— Сериозно ли мислиш, че ще ти трябва пистолет?

Мини Хансен изсумтя.

— Ториан Торсен сигурно вече е натоварил половината оръжия от каталога на „Смит & Уесън“ в багажника.

— Ще се обадя, щом разбера нещо — каза Джеф и тръгна, за да си вземе парката.

Глава 5 Мирисът на чедо

Когато се захващаш да поправяш нещо, независимо дали работата е много или малко, винаги по-късно се оказва, че трябва да свършиш значително повече, отколкото си предполагал на пръв поглед. Всички, с изключение на чичо Хоузи, бързо се научиха да предвиждат поне по цял един ден за нещо, което нормално би им отнело само половин, а господ да ти е на помощ, ако си запланувал някаква работа за събота, без да си освободил и неделята, защото тогава не бе ясно как ще успееш да приключиш до понеделник.

Така че, макар и отначало Тори да бе предполагал, че ще успеят да приключат още предишната вечер, никак не се учуди, когато на следващата сутрин се оказа легнал по гръб, стиснал здраво длетото.

Но какво пък, той не се оплакваше. Винаги спеше значително по-добре след секс, а пък с Маги му беше най-добре, сякаш част от мозъка му се отпускаше и си почиваше, когато не бе сам, а ако съществуваше по-добро събуждане от това да завари Маги в прегръдките си или да усети мириса на горещо кафе, е, този друг начин едва ли бе позволен от закона.

Бюфетите „Стикан“ се сглобяваха също като пъзели и частите се напасваха внимателно, като всяка си имаше свои улеи, в които бе достатъчно да се поставят няколко капки лепило, за да се задържат, без да мърдат, почти завинаги. Тези мебели са били правени, за да издържат на времето.

Жалкото бе, че никой не се бе сетил да ги покрие с магически лак, който да отблъсква противните пластове блажна боя, с която някой пълен идиот бе намазал бюфета през противните петдесет години, очевидно решил, че мебелите ще изглеждат значително по-добре, ако и те са в същия противен цвят като гадната мазилка.

Но защо реши, че е станало през петдесетте? Тогава са били небрежни весели времена, нещо като Долче Вита. Защо ли никой не е направил нещо ценно тогава? Всъщност било е значително по-зле — не само че тъпаците не са направили нищо ценно, но са оплескали и свестните неща.

Тори наистина не бе сигурен дали вярва истински в поговорката, че ако няма какво хубаво да кажеш, е по-добре да не казваш нищо, но пък бе убеден, че: „Ако не можеш да направиш нещо по-добро, тогава просто го зарежи“. Точно с това не се бе съобразил идиотът, който си бе оставил ръцете тук.

Какъв нещастник! Около свръзките трябваше да се стърже с изключително внимание, за да не се повреди дървото повече, отколкото вече бе развалено, а човек със съвест не би оставил нищо повече от някоя повърхностна драскотина, която лесно можеше да се заличи с шкурка.

Идеята бе да се възстановят дървените части, не да се прекроят, все пак. Сега вече никой не обработваше така качествено подобно дърво и макар новите неща да си имаха свое очарование, те просто изглеждаха различно и излъчването им също бе различно.

Точно бе легнал по гръб, наполовина пъхнат под бюфета, с намерението да се справи с някаква проблемна връзка, когато кучето навън започна да лае.

Хазяинът си имаше куче, дългокосмест дакел с късички крачка, благодарение на които изглеждаше почти като истинско куче, когато благоволеше да се поразходи, но пък за сметка на това бе сравнително тихо животно и не джафкаше с досадното постоянство на дребните кученца.

— Тори? — Маги също го бе чула.

— Да — отвърна той. Беше прекарал прекалено много време в големия град; ако си беше у дома, вече щеше да е скочил на крака, за да провери дали няма някакъв проблем.

— Би ли ми помогнала? — помоли той и пое ръката на Маги, за да се измъкне отдолу и да се изправи. Отдавна вече бе открил, че тя е значително по-силна, отколкото изглежда.

Обви кръста й с ръце и я привлече към себе си, за да я целуне бързо и да я притисне — би трябвало да имат достатъчно време за това. Тя не го отблъсна, не точно, но нежно го побутна, за да се отдръпне, и леко го потупа.

— По-късно. Сега да вървим да видим защо Юстис джафка така истерично.

Той я последва в кухнята, а сетне и към задната врата, която гледаше към верандата. От нея можеха да видят само задния двор, въпреки че нямаше кой знае какво за гледане. Високата дървена ограда може би бе наистина красива, когато през лятото бе цялата покрита от избуялия бръшлян, но сега изглеждаше така, сякаш отделните тараби бяха грубо скачени една за друга с тел. И цветните лехи, и саксиите бяха покрити от снега, както и всичко друго наоколо.

Кучето продължаваше да лае, но той не успя да го види къде е, а дори не знаеше дали е мъжко или женско. По всичко обаче личеше, че не е никак щастливо.

Напротив, тъкмо обратното.

— Ще отида да проверя какво става — каза той и почука с пръст по телефона, закачен на стойка на стената. — Ако стане нещо интересно, звънни на 911.

— Не искаш ли да дойда с теб? — Лицето й бе напълно спокойно, без следа от мръщене или сърдене. Доверяваше му се напълно, а обикновено не бе така.

— Не — отвърна решително той. — Ако изникне някакъв проблем…

— Ще се обадя на 911. И ще изкрещя през прозореца, че им звъня.

— Става.

Нямаше стълби към задния двор, само висящата сгъваема метална противопожарна стълба, прибрана в ниша в стената, но поне от главното стълбище имаше тесен коридор и врата, през която можеше да се стигне до задния двор.

Тори затвори вратата на апартамента след себе си и зачака, докато чу, че тя пусна предпазната верига. Бръкна в джоба си и напипа ножа, докато слизаше надолу по стълбите, след което го стисна здраво в дясната си ръка.

Сигурно се държеше като параноик, но какво пък, по дяволите, понякога и на параноиците им се случва да се натъкнат на неприятности. Освен това ножът в дланта му бе отлично оръжие, острието изскачаше, изтласкано от пружина, което бе незаконно, но пък кой ти гледаше местните закони за автоматичните ножове? Тори никога не се поинтересува от това — една скрита пружина можеше да се задейства от хитро монтирано устройство, така че никой да не забележи и разбере как точно става.

Само че в момента той натисна с палец скритото копче и десетсантиметровото острие изскочи толкова бързо, че човешки поглед трудно би успял да проследи движението му. Прибра острието и го освободи още веднъж, за да е сигурен, че е в изправност, а сетне го затвори отново.

Ако това бе реакция на параноик, какво от това? Поне не изглеждаше толкова параноично, колкото като разнасяше меча си наоколо.

Вратата към двора бе здраво залостена, въпреки че бе достатъчно да се удари прозорчето на средата й само веднъж с фенерче или нещо друго подходящо, за да се счупи стъклото, и крадецът можеше да протегне ръка, за да освободи лоста и да влезе.

Удивително, колко много слаби места можеш да откриеш в безопасността на блоковете, особено в тези, където нямаш никакво желание да оставиш приятелката ти да живее.

Той освободи лоста и натисна дръжката. Тя изскърца, опъна се, но след това поддаде. Само че вратата бе заяла, замръзнала от студа, и се наложи да я блъска с рамо, при това точно в стъклото, за да успее да я отвори.

Тя се отмести сравнително лесно. Тори изскочи навън и почти веднага се подхлъзна на натрупания сняг.

Дребното кученце дотича при него, късите крачка се плъзгаха на всяка крачка, а след това хукна право към блока. Единствените звуци, които се носеха откъм него, бяха драскането на ноктите по леда, а когато стигна входа, след него останаха мокри отпечатъци от лапки. Тори остана сам в градината.

Пристъпи напред, за да може Маги да го види, и й махна.

Нямаше нищо.

Каквото и да бе уплашило Юстис — а нещо определено бе изплашило животното до смърт — си бе отишло, без да остави и следа.

Е, едва ли го бе изплашило до смърт — никъде не се виждаше някое голямо куче да се е изакало, но затова пък бе пишкало, маркирайки територия, и бе отминало, защото край вратата на градината все още се вдигаше пара от снега.

Не, чакай малко. Тук нещо не се връзваше.

Отначало Тори бе убеден, че кучето е женско, само че кучките не маркираха територията си, като вдигат крак, просто не им бе в природата. Второ, някое уплашено животно, което минава, обзето от ужас, едва ли ще спре, за да маркира територията си. Освен това би трябвало…

Тори подуши въздуха. Отново усети миризмата, този път значително по-силна и доста по-осезаема.

Клекна пред градинската порта, пъхна пръст в жълтото петно, а сетне го помириса.

Мили боже!

Дръпна се от портата и му се прииска да има очи и на тила си, обърна се и с бърз поглед обходи целия двор.

Не, беше сам. В северната част на оградата имаше стара врата към нещо като склад, но там едва ли можеше да се скрие създание с такива размери.

За дребния дакел миризмата на урината сигурно е била типично вълча, което е в състояние да уплаши до смърт всяко куче. Но в нея Тори долови онази остра нотка, която вече си спомняше прекалено добре.

Не ставаше въпрос за вълк. Беше се появило едно от Чедата.

Мили боже!

Дори не забеляза кога е освободил острието на ножа, но то му се стори незначително и безполезно, докато отстъпваше с бавни крачки назад към вратата. Щом се озова вътре, затвори и залости.

Мили боже!

Хукна нагоре по стълбите и почука два пъти на вратата, а след кратка пауза — още два пъти; тя веднага вдигна предпазната верига.

Очите й се разшириха, когато забеляза изражението му и ножа в ръката.

— Какво има? Добре ли си?

— Имаме проблем — Каза той.

Остави ножа на плота в кухнята, пусна водата и затърка с всички сили левия си показалец, с който бе докоснал урината, сякаш измивайки тази миризма, щеше да изличи самото съществуване на звяра.

В града имаше Чедо на Фенрис, а Тори дори за момент не се усъмни, че става въпрос за някакво съвпадение, благодарение на което чудовището бе избрало задния двор на Маги, за да се изпикае.

По дяволите с всичко!

Водата бе студена, но Тори Торсен не се разтрепери заради това.

Глава 6 Нощни маневри

Лекарствата се бяха влели в кръвта на Иън Силвърстайн и сякаш сгъстяваха и кръвта му и обвиваха с лепкава паяжина мозъка му, но той не можеше да спи повече. Поне това, което го притискаше към възглавницата, не можеше да се нарече истински сън просто се носеше… ту навън, ту навътре, будеше се на неравни интервали и посягаше към пода до леглото, за да докосне ефеса на Убиеца на гиганти.

Лежеше в празнота и безвремие, които смътно му напомняха за Скритите Проходи.

Каквото и да бе лекарството, което Док му беше дал, поне бе успяло да притъпи болката в рамото му и ако не беше начинът, по които ръката му бе превързана и стегната към гърдите, за да остане неподвижна, той сигурно щеше да се изкуши, за да я използва, но пък същото това лекарство бе объркало напълно ориентацията му за време. Когато си затваряше очите, това може би траеше секунда, а може би няколко часа. Колко ли дълго бе лежал тук, загледан в тавана? Интересно кога ли синята стъклена кана с вода е била заменена с пластмасова.

Съзнанието му се опитваше да се освободи от паяжината. Той смътно усещаше нещата и донякъде съзнаваше, че е така. Усети, че чаршафите на гърба му са мокри и лепкави — изглежда, се беше потил, без да разбере — а пък устата му бе пресъхнала и имаше вкус на метал.

Отне му повече усилие, отколкото си бе мислил, но жаждата го подтикна да седне и да отпие от пластмасовата чаша с няколко кубчета лед вътре. Когато бе погледнал огромния алармен часовник близо до главата си, бе забелязал, че минава четири, а през плътните зелени завеси, пуснати на прозорците, се процеждаше някаква сребърна нишка.

Нощта настъпваше рано по това време на годината.

Да, истината бе, че той бе спал през по-голямата част от последните двайсет и четири часа и се бе събуждал единствено, за да се подчини на инструкциите на Док и да глътне хапчето, оставено на нощното шкафче. Или Хоузи, или Карин са идвали на всеки няколко часа, за да оставят предписаните от Док илачи.

Ама, по дяволите, той само си бе изкълчил рамото, не беше нито прострелян, нито нищо и подозираше, че Док Шърв го е сложил на диета от упойващи, за да му попречи да се движи и да прави каквото и да е.

Трябваше да свърши нещо полезно, а не просто да се мотае наоколо. Точно сега бе времето да грабне Убиеца на гиганти, да си събере багажа и веднага да потегли през Скрития Проход под къщата на Торсен.

Така поне щеше да свърши нещо разумно. Ако — но това „ако“ бе с главни букви — ако Торсен и Джеф Бйерке успееха да проследят Чедото или Чедата, които дебнеха Тори, това щеше да разреши проблема само временно.

Не можеш да спреш една змия, като й отрежеш опашката. Няма начин да спреш Чедата на Фенрис да не изпращат бойците си един след друг, ако не пресечеш намеренията им в самия корен.

А този корен се намираше в Тир На Ног. Защо му беше толкова трудно да мисли, защо се чувстваше така лек и въздушен след демерола, вистарила и перкодана и с каквото още, само господ знаеше, се беше нагълтал. Много по-лесно му се струваше да се отпусне на леглото, отколкото да мисли, а още по-лесно бе да се остави да се унесе отново и да се отпусне напълно.

Силните упойващи лекарства му пречеха да се ориентира във времето, но бъбреците му си имаха свое мнение по въпроса, а пикочният му мехур им служеше за алармен часовник, чиято пружина в момента бе опъната до скъсване, чак до болка. Надигна се, както сигурно правеха бременните жени, изхлузи се от леглото, потръпна на хладния въздух, докато напипа огромния хавлиен халат и го метна на раменете си. Стисна го на гърдите като стар скъперник, допипал палто от норка, и с олюляване се отправи към слабата светлина в коридора, извираща изпод вратата на банята.

Вратата бе затворена, а отвътре се чуваше, че тече вода.

Виж ти, колко странно. Възрастните от семейство Торсен си имаха баня и тоалетна за всеки, свързани с голямата им спалня, а банята на Хоузи бе на долния етаж. Единствените случаи, когато ползваха тази, бяха случаите, когато искаха да се накиснат във ваната, а не да вземат душ и не бе нужно някой да вика Шерлок Холмс, за да се разбере, че те са хора, които предпочитат да вземат душ, отколкото да се киснат във вана, защото тогава щеше да има много повече вани в къщата. Огромното джакузи в задния двор почти не се използваше, както винаги ставаше с непредпочитаните неща.

Престани да се притесняваш чак толкова много, каза си той. Мисълта, че семейство Торсен имат още един гост, който е усетил нужда да използва тоалетната следобеда, едва ли трябваше да го накара да хукне, за да грабне Убиеца на гиганти.

Медната брава трепна, потъна бавно надолу, отначало колебливо, и след това съвсем леко се вдигна отново нагоре.

На вратата пред него застана Валин, очите му бяха още по-широки, отколкото очите на Иън.

Дребосъкът изглеждаше ужасно. Обикновено мургавата му кожа бе пребледняла като обезмаслено мляко, а яката, но трепереща ръка притискаше халата към корема по-скоро за да придържа вътрешностите му, отколкото за да е сигурен, че халатът няма да се отвори. По цялото му лице бяха залепени също като ветрило лепенки анкерпласт, за да прикрият и предпазват петте или шест рани, а в ъгълчетата на устата му се бе събрала засъхнала слюнка. Едва държеше очите си отворени и се подпря на рамката на вратата, за да е сигурен, че няма да падне, и за да има някаква опора.

Най-невероятното при една танцуваща мечка е не колко елегантно или дори грациозно танцува, а фактът, че танцува: сега бе истинско чудо, че Валин изобщо оживя, едно чудо, също толкова невероятно, колкото и разделянето на водите на Червено море.

— Иън Сребърния Камен — каза Валин и веднага се свлече на колене, — този нещастник се моли да не е той причината, прекъснала безценната ти почивка.

— Изправи се на нозете си, Сине на вестри — каза Иън, направи крачка напред и сграбчи свободната яка мишница на джуджето със здравата си ръка. Все едно че бе стиснал животински бут — мускулите под кожата на Валин бяха яки и силни. Джуджето бързо се изправи на крака, подпирайки се напълно несъзнателно на протегнатата ръка на Иън.

Добре че той поне се изправи, защото в следващия миг Иън се отпусна на стената. Изглежда, бе направил грешка, като стана рязко и толкова стремглаво се отправи към банята. Не биваше да бърза, особено след като главата му бе замаяна от упойващите лекарства.

Нечии стъпки затопуркаха на долния етаж и затрополиха нагоре по стълбите.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — извиси глас Марта Шърв.

Иън се канеше да направи някаква забележка, че за всичките години, докато е била медицинска сестра, би трябвало да е виждала достатъчно пациенти, които са ставали, за да отидат до тоалетната, но мисълта му се стопи, а той самият остана смразен от острия й поглед.

— Но аз просто му помагах, госпожо Шърв — каза той. — Нещо ми се счу и…

— На нощното шкафче до леглото ти има уоки-токи. И предполагам, че сега ще ми запееш, че си бил прекалено замаян и не си го забелязал.

Е, щеше да каже каквото се налага, за да предотврати бурята. А ето че тя сама му предложи спасението.

— Ами да — кимна той. — Точно така е.

— И как така изведнъж взе, че е сети? — Тя изсумтя и смръщи нос. — Я и двамата да се връщате в леглата; аз само ще почистя тук и идвам за инжекциите.

Преди Иън да успее да каже и дума, Марта Шърв плъзна ръка през кръста на Валин, намести яката му дясна ръка през рамото си и почти го повлече надолу по коридора към стаята за гости, наричана от семейство Торсен „шивачната“, за да я различават от другата гостна, която се наричаше просто „гостната“.

Иън бе готов да започне да спори, но дискретността бе част от вроденото кавалерско чувство, а натискът в пикочния му мехур отново му напомни, че е имало някаква причина, за да стане. Затвори и заключи вратата на банята и запали лампата. С тих жужащ звук и леко примигване флуоресцентната лампа се включи, а след нея забръмча и скритият мотор на вентилатора в отдушника.

Банята бе безупречно чиста, сякаш никога не бе използвана — поне не и след последния път, когато е била чистена. А пък ролката тоалетна хартия… Висящият край бе сгънат в сложна форма, нещо подобно Иън бе виждал в някакъв хотел, дали не беше „Хаят“? Само че там тя бе сгъната на триъгълник, а тук бе сякаш изкусно оригами.

Стори му се истинско светотатство да развали подобна красота; добре че искаше само да пишка, каза си той, докато се приготвяше да се облекчи. Добре че обилното количество урина нямаше начин да прелее от съвременните тоалетни.

„Да, така, въпреки че хиляда пъти съм ти казал да не преувеличаваш.“

Някой тихо почука на вратата.

— Иън? — прозвуча гласът на Карин Торсен, леко притеснен, сякаш тя се страхуваше някой да не я чуе. Това му се стори странно.

— Да? — Иън си оправи халата и бързо го завърза, за да отвори вратата.

Какво търсеше тук Карин Торсен по пижама, наметнала халат, косата й — прибрана както когато си лягаше?

Един измъкнал се немирен рус кичур галеше бузата й. Иън не го укори.

Той пристъпи колебливо напред.

— Всичко наред ли е? — попита.

Тя се усмихна криво.

— И аз се канех да ти задам същия въпрос — отвърна Карин. — Обикновено не ставам посред нощ — продължи тя, — обаче чух гласовете ви с Марта Шърв и исках да се уверя, че всичко е наред.

По средата на нощта ли? На Иън му се замая главата. Или бе спал много повече, или много по-малко, отколкото си мислеше.

— По-малко — каза тя с усмивка, сякаш бе прочела мислите му, нещо, което той се молеше да е невъзможно.

Според Иън човек не бе отговорен за мислите си, а само за нещата, които казваше и вършеше. Не че бе научен да разсъждава така; сигурно Джордж Оруел спокойно можеше да постъпи като ученик при Бен Силвърстайн за начините да тормозиш някого психологически. Може би имаше нищо извратено в това да си падаш по майката на свой приятел, но Иън спокойно можеше да го преживее. Това, което нямаше да може да преживее, бе да й позволи отново да го манипулира. Миналия път бе наясно какво се опитваше да направи, но тогава не бе имало значение за него. Същото бе и с Фрея; освен, разбира се, фактът, че на Фрея можеш да й имаш доверие, а с Карин Торсен бе сигурен, че трябва много да се внимава. За нея той бе излишната пешка, особено ако се намираше в същата игра като сина й и съпруга й.

Много добре съзнаваше, че тя го харесва, и ясно усещаше, че привличането е взаимно, въпреки че така и не разбра какво може да намира тя в един кльощав смотаняк като него или пък това просто си бе една от онези типични за жените особености, които той приемаше на доверие, защото нямаше начин да си обясни причините.

Но независимо от това, дали тя го харесваше или не, тази жена бе готова да го изкорми без миг колебание, ако трябваше да стопли краката на сина си или на съпруга си.

Щеше да я откаже само ако се съсредоточеше и я принудеше да стори друго, но това можеше да стане единствено с помощта на пръстена, който щеше да запулсира безмилостно на пръста му и да му покаже какъв е нещастник. Това щеше да е една сравнително безопасна форма на изнасилване, а Карин щеше да си мисли, че сама се е съгласила, което всъщност щеше да е истина…

Но това, което чувстваш и което мислиш, си е твоя работа, стига да не допускаш някой да разбере.

— Ще си легнеш ли, за да поспиш още? — попита тя.

— Да — реши след малко той. След още малко прецени друго и поклати глава. — Не, май е по-добре да не си лягам. И без това се чувствам гроги след толкова сън. — Дали беше от съня, или от прекалено много перкосет, или перкодан, или перко-дрън-дрън и с каквито още там гадни лекарства бе натъпкан? Рамото го болеше, наистина го болеше, но чувстваше, че няма нужда да пие чак толкова много обезболяващи. Не беше разпран, не беше тежко ранен. Просто много качествено си бе изкълчил рамото, оставаше и цицината на главата, където се бе хласнал, но единственото, от което се нуждаеше, сега, бе здрава храна и упражнения, а не сън и обезболяващи лекарства, които го замайваха.

— Кафе? — Тя се усмихна малко притеснено.

— Май… не искам — отказа той. В четири часа сутринта ли? За малко да я засече. Но пък, от друга страна, бе много по-добре да се поосвежи и да остане буден, за да влезе отново в естествения си ритъм на сън и будно състояние.

— Трябва да вземеш още един перкосет. Ако искаш, изпий го с малко кафе и парче кекс.

— Перкосета ще го пропусна, но като помисля, май нямам нищо против кекса. — Насили се и се усмихна. — Ако искаш, ще ти покажа как правим кафе в града! — Намръщи се. — След като се облека.

„След като и двамата се облечем“, каза си той. Прекалено много се притесняваше от факта, че са прикрити само от два пласта дрехи и трудно удържаха взаимното привличане. Не че той би направил първата крачка, не че би направил каквото и да е, но през всичкото време щеше да се притеснява, че ще направи нещо.

— Дрехите ти са на старото бюро — каза тя. — Освен чорапите; но ако искаш вземи от чорапите на Тори.

Малко се учуди, когато завари Хоузи долу в кухнята, седнал на масата, леко приведен над чаша димящо кафе, чинията му бе отрупана с бекон, препечени филийки и четири рохки яйца. Странно защо, но чинията му заприлича на Иън на двойка сиамски близнаци, зяпнали любопитно Иън. Защо ли беше станал; Хоузи не се нуждаеше от много сън, а когато двамата пътуваха заедно, Хоузи почти винаги се будеше преди младия си спътник.

Хоузи си сипа от гъстата сметана в сосиерата, докато съвсем случайно, или напълно умишлено, кафето му придоби същия кафяв цвят като ръката, стиснала сосиерата.

— Добро утро, Иън Среброкаменни — поздрави той. — Спа дълго; надявам се да си се наспал добре.

— Не съм проверил резултатите — отвърна Иън, — но ми се струва, че вътрешните ми демони победиха чернотата във второто полувреме.

За момент, тъмното лице на Хоузи се смръщи, но само след секунда челото му се проясни, свитите устни се разтеглиха в усмивка, която разкри зъби, бели като слонова кост.

— Разбрах, Много смешно.

„Тогава защо никой от нас не се смее?“ Иън седна срещу него и си сипа чаша кафе от кафеварката. Беше горещо, а Хоузи го бе приготвил силно, точно както младежът го обичаше; нямаше нищо общо с рядката безвкусна течност, с която всички в Хардуд се наливаха безспир.

— Ти ли направи кафето?

— Не — чу той гласа на Карин откъм арката, която водеше към трапезарията. — Аз го направих. — Тя бе в обичайното си облекло — карирана риза и дънки: обичайният начин за обличане в този край както за мъжете, така и за жените, особено през зимата. Само че Иън отдавна бе забелязал, че повечето от дрехите на другите не бяха скроени така, че да ги стягат, а целта обикновено бе да им е удобно.

Освен това, каза си той, докато се стараеше да не я гледа, докато се протягаше да свали кекса, поставен отгоре на хладилника, малко жени в Хардуд, или където и да е, биха изглеждали толкова привлекателни в дънки.

А пък ако успееше да откъснеш очи от невероятното дупе на майката на приятеля си, може би ще успееш да измислиш как да се измъкнеш от това, в което тя се канеше да започне да те убеждава.

Тя отряза две дебели парчета и едно значително по-тънко, наистина хартиено тънко, и ги постави в чинийки от порцелан „Ройъл Копенхаген“, много по-добър сервиз от „Флора Даника“ за които Бенджамин Силвърстайн похарчи неприлично голяма сума пари. Тя остави чинийките пред всеки и едва тогава седна. И Иън, и Карин, и Хоузи опитаха кекса, а Иън не се сдържа и избухна в смях.

Карин повдига едната си вежда.

— И какво трябва да означава това?

Той махна с ръка, за да покаже, че не е важно.

— Няма нищо.

— Не е ли нещо, за което целият клас да може да се посмее? — продължи да настоява тя.

Той реши да не спори с нея.

— Наистина не е нещо важно — започна той. — Просто ми се стори смешно, че ядем с пръсти от този прекрасен фин порцелан.

Тя не схвана веднага, но сетне се засмя, смехът й бе приличен на далечно звънтене на сребърни камбанки, смях, който му напомни за Марта.

— Просто зависи как си свикнал — отвърна тя. — Искам да кажа, че познавам хора в града, които имат великолепни стаи, подредени по последна мода, а мебелите им са покрити с найлони и никой не смее да седне на тях, камо ли пък да живее там спокойно.

Иън кимна. Навремето имаше приятелка, чиито родители имаха точно такъв хол. Тогава му се бе сторило симпатично, макар и доста странно.

— В града много хора постъпват така — каза той. — Освен това в града ще срещнеш много хора, които казват неща, които не мислят. Тук пък ще срещнеш много хора, които не казват това, което наистина мислят.

— Така ли?

— Да, така, като например „Може да похапна“ не означава, че този, който го казва, е възможно да похапне, истината е, че скритото значение е „поогладнял съм“ или пък: „Благодаря ти, че повдигна въпроса; честно казано, бях готов да си отхапя ръката от глад“.

И тримата се засмяха.

— Или пък — продължи той и сам се зачуди откъде намери смелост, за да го стори, — когато някой казва: „Искаш ли кафе и кекс?“, истинският смисъл, скритият смисъл е: „Как да те убедя да отидеш отново в Тир На Ног, за да спреш Чедата да не убият сина ми?“.

В стаята настъпи потискаща тишина. И Хоузи, и Карин замряха на местата си, не смееха да помръднат. Иън долови някъде в далечината просвирването на влак, наближил прелез. Това означаваше, че дори без да се обръща към часовника, може да каже, че е 5:35, сутрешният влак за града минаваше на север от Хардуд. Той задържа погледа й, без да трепне, в продължение на цяла една минута, която му се стори час, въпреки че наум броеше ударите на сърцето си и стигна едва до двайсет и пет.

Тя отвори уста, преглътна с усилие, а след това преглътна още веднъж.

— Нямам право — каза тя, а гласът й бе едва доловим шепот — да се обиждам от думите ти. — Кръстоса пръсти пред себе си на масата и ги стисна толкова силно, че кокалчетата й побеляха също като порцелановите чинийки. — Загубих това право, когато те убедих да не позволиш на съпруга ми да тръгне с теб в момент, когато Хоузи спешно трябваше да се върне в Тир На Ног:

Хоузи кимна, също като съдия, който стоварва чукчето, за да съобщи окончателното си решение.

— Точно така е, Карин — каза той, с любезен и спокоен глас, както обикновено. — Само че ти се обиди, нали така?

— Не. — Тя поклати глава. — Не съм.

— Така е — каза Иън. — Права си. Така има смисъл. — Искаше му се да си пораздвижи рамото, за да провери дали се оправя, но щеше да се получи доста глупаво, затова се въздържа. Стараеше се да върши по една глупост, а това, което възнамеряваше да каже, бе толкова глупаво, че бе все едно да мине през необезопасено минно поле. Може би беше особено голяма глупост, но можеше и да се окаже, че не е никак глупаво. И в единия, и в другия случай думите му не бяха безопасни. — Наистина има смисъл.

— Иън. — Хоузи се приведе напред. — Тя казва истината. Тя не иска ти да заминаваш.

„Да бе, сигурно. А пък аз съм скапаната кралица на красотата на майския брой на Плейбой“.

— Не. Моля те, Иън, изслушай ме. Моля те, не заминавай. Не сега. Не и докато Ториан го няма. Той ще… — Тя се овладя и за момент стисна очи. — Той няма да ми повярва — продължи тя. — Ще реши, че аз съм те убедила да тръгнеш.

— И защо ще си мисли подобно нещо? — попита Иън. — Само заради това, което направи преди шест месеца ли? — Бедата бе, че в думите й имаше смисъл. Този път наистина имаше много смисъл. — Както и да е. Аз ще обясня на Ториан как стоят нещата. Той не може да дойде с мен, поне не и там, където смятам да отида.

Хоузи кимна с разбиране.

— Във Владенията, разбира се.

— При Огнения Херцог — Иън сви ръце в скута си. — Мисля да му се обадя, защото ми дължи услуга — каза той.

Погали тежкия пръстен на пръста си. Иън нямаше да се почувства като мръсник, ако използваше пръстена още веднъж, за да убеди Негово Топлейшество да му помогне. Как ли пък не, при положение че настоящият Огнен Херцог дължеше поста си на Иън, който уби натрапника, узурпирал трона и престорил се за бащата на стария Негово Топлейшество. А херцозите от Владенията бяха известни с това, че поддържаха връзки, ако не с всички, то поне с някои от Чедата на Фенрис.

Стратегията му не бе най-добрата възможна, но поне бе в основата на плана, който щеше да го води.

Хоузи кимна отново.

— Струва ми се, че си премислил нещата — каза той, отпусна длани на масата и понечи да стане.

— Ще се справя.

— Май е време да вървя да си събера нещата.

— Не. — Иън му махна да седне отново. — Не мога да те взема по същата причина, поради която не мога да взема и Ториан. Прекалено познат и известен си там — и ти, и той.

Във Владенията Ториан Торсен бе познат още под името Ториан Предателя. В интерес на истината, Иън можеше — по всяка вероятност би успял — да издейства неофициално помилване като услуга. Само че не съществуваше начин, по който да премахне гнева и презрението в Гилдията на дуелистите, тоест сред представителите на Стоманения Род, както се наричаха те. В никакъв случай не можеше да разчита на подкрепата на Ториан дел Орвалд, Маестрото по дуелите, защото Ториан дел Орвалд бе бащата на Ториан Торсен и не би позволил нещо незначително като семейна привързаност и бащина обич да застанат на пътя му, както би постъпил всеки друг владетел, въпреки че територията на Маестрото на дуелите бе само една незначителна част от обществото, тя не представляваше истинска територия, не бе някое значително имение.

Иън не бе прекалено арогантен и не си въобразяваше, че би могъл сам да превземе Тир На Ног. Щеше да се радва Арни Селмо да е с него, но Арни Селмо го нямаше. И на Тори би се зарадвал, но него също го нямаше. Дори би взел Маги — тя не бе чак толкова добра с меча, не и по стандартите на Иън — защото хората не очакваха едно момиче да върти меча с толкова опитна ръка, колкото Маги.

Но дори и нея я нямаше.

За момент се замисли над възможността да повика брата на Марта, но прецени, че това ще бъде само извинението, заради което да отиде във Вандескард, за да се види с нея. Не го водеше единствено гладът отново да вкуси устните й, да усети топлото гъвкаво тяло до своето, но това също го подтикваше!

Двамата мъже от семейство Торсен можеха и да си позволят да мислят с ония си работи, но за Иън това бе недопустим лукс.

Оставаше един — единствен кандидат…

— Значи ще взема Валин — призна той.

Карин Торсен се опули.

— Валин ли? Та той е полумъртъв.

— Не бих казал. — Хоузи стисна устни и се замисли. — Беше — каза той. — Само че джуджетата се възстановяват бързо. Това, което не ги убива, не може да ги повали за дълго. — Както обикновено, дясната му ръка лежеше отпусната в скута, но кой знае как, той успяваше да яде кекса, без да падне и трошица на скута му или на масата. На Иън му се прииска да разбере как Стареят успява да го стори.

Хоузи се обърна към него.

— Ще тръгнеш по Скрития Проход в сечището — каза той. — Ако не търсиш скрити завои, сигурно ще излееш на мястото, където Чедата бяха отвели Ториан и семейството му, само на няколко дни път от Южния Проход, дори и да решиш да вървиш съвсем бавно.

Иън се намръщи.

— Надявах се да знаеш път, който да ни отведе направо във Фалиас. — Скритият Проход от Фалиас излизаше на сечището; следователно имаше начин да се попадне в Градището.

— Съжалявам — Хоузи поклати тъжно глава. — Сигурен съм, че има начин — каза той и почука с дългия си показалец по слепоочието. — Само че не мога да ти кажа как да го намериш и как се минава. — Той стисна зъби за момент, а след това мускулите на бузите му се отпуснаха. — Едно време… — поклати глава бавно, тъжно и нещастно. — Съжаленията — обясни Хоузи — не са най-полезните чувства. — Очите му останаха втренчени в нещо безкрайно далечно, докато пиеше кафето.

Иън се усмихна.

— Това можех и аз да ти го кажа.

Хоузи тръсна глава и за момент по тялото му премина тръпка, а след това той се овладя и топлата му усмивка отново се появи, а очите му се спряха на Иън.

— Така — каза той. — Я сега да те видя.

— Моля?

Хоузи се завъртя на стола си и започна да разкопчава копчетата по ризата на Иън с дясната си ръка, докато лявата се пъхна внимателно вътре, а топлите пръсти се спуснаха към рамото на младежа с необичайно вълнообразно движение, което изобщо не приличаше на прегледа на лекар, а по-скоро на някаква преценка.

— Хммм… има нещо скъсано, но това е само мускул; ще ти мине. — Пръстите му натиснаха по-силно, но вместо болка Иън усети само лек дискомфорт, който щеше да го има така или иначе, независимо кой го бе пипнал отстрани на нараненото място. — Според мен има някакво възпаление, което някой акупунктурист ще нарече точка ши, а пък доктор Шърв ще определи като нервен възел… поне на мен така ми се струва.

Той си извади ръката и закопча ризата на Иън, а копчетата и илиците се срещаха почти незабавно, сякаш сами се насочиха по местата си. Ако не бе наблюдавал внимателно пръстите му, Иън щеше да се закълне, че копчетата са се задвижили секунда преди ръцете на Хоузи да ги докоснат, но…

Но не беше така… прекалено лесно щеше да бъде, ако навсякъде имаше магия, а бе толкова лесно да повярваш, стига около тебе да има подходящите хора. Само че тук не ставаше дума за магия; просто Хоузи бе невероятно ловък в ръцете.

Само…

— Това никак не ми харесва — каза Карин. Устните й бяха свити в гънка линия, която за момент я накара да изглежда стара и уморена. Тя се изправи, пое слушалката на телефона, закачен на стената: фините й пръсти набраха някакъв номер много по-бързо, отколкото Иън предполагаше, че е възможно, и затова той не успя да види номера.

— Боб? Обажда се Карин. — Тя се усмихна. — И аз така си помислих; и аз не мога да спя добре, когато съм сама. Не, тя е съвсем добре — малко развълнувана, но ми се струва, че Марта е родена развълнувана… да, да. Не, не става дума за това — нито дума, все още. Мисля, че се нуждаем от едно домашно посещение. Да, да — и двамата. Хоузи казва, че не е чак толкова зле, но… да, знам. — Тя отново сви устни. — Истината е, че искам да се закълнеш пред Ториан, че не съм го убедила да заминава преди… да. Половин час е добре.

Тя затвори телефона и се обърна към Иън.

— Той ще бъде тук след час. Ще ти приготвя багажа, но да не си въобразяваш, че ще те оставя да тръгнеш, преди Боб Шърв да ти е разрешил.

Иън сви рамене, а веднага след това съжали.

— Ще го изчакам, за да ме прегледа — каза той. Сви дясната си ръка, тази, на която носеше пръстена на Харбард. „Не се страхувам, аз съм предпазлив, разбира се, но изобщо не се страхувам“. Съсредоточи се над тази мисъл, а след това, когато усети, че пръстенът започна да пулсира, веднъж, два пъти, три пъти на пръста му, той поклати глава и се зачуди защо отново бе прибягнал към помощта на пръстена. Очевидно имаше влияние върху другите хора — поне в онези няколко случая, когато го бе използвал, но на него това не му се бе отразило по никакъв начин.

Не че бе истински уплашен, нищо подобно. Може би трябваше да се страхува, но не изпитваше страх.

— Но нищо повече от това; колкото по-бързо приключим, толкова по-добре — каза най-сетне той. Знаеше една метафора, която никога не бе използвал, но която най-сетне проумя: сега се чувстваше така, сякаш от гърба му бяха вдигнали огромен товар.

Да се върне обратно? Отново? Ако продължаваше да шари напред-назад между световете, скоро късметът му щеше да се изчерпи, а бе много вероятно това да стане сравнително скоро. Във Вандескард му се размина на косъм, а във Фалиас беше още по-опасно.

А и този път…

Я майната му на всичко. Не се страхуваше и щеше да бъде много хубаво да се озове отново на място, където да носи съвсем открито Убиеца на гиганти, където не бе просто Иън Силвърстайн, прекъснал обучението си в колежа, а Иън Сребърния Камен, Убиеца на гиганти — е, в интерес на истината, само на един огнен гигант.

Но ако тогава победата му се дължеше само отчасти на късмета — а то си беше така — какво от това?

— Превърнал си се в инатлив твърдоглав мъж, не е ли така?

„При това много отдавна, Карин“.

— Така е.

Хоузи се усмихна.

— Той произлиза от род на инатливи твърдоглави мъже. Можеш да си сигурна в думите ми.

За момент Иън не знаеше какво да каже.

Но в следващия момент Карин се усмихна, протегна ръка и стисна неговата и поне за един кратък момент отново бяха приятели.

Глава 7 Ден

Джеф Бйерке огледа отпечатъците в снега с неприкрито раздразнение.

Проблемът бе, че всичките приличаха на кучешки лапи. Доста голямо куче, но все пак си беше куче. Някъде дълбоко в ума му се прокрадна идея, една наистина доста смахната идея — да повика местните колеги на помощ. Може би нямаше да е зле да звънне анонимно в полицейското управление на Минеаполис. Нека местните ченгета да се заемат с издирването на вълка, а пък щом разберат, това щеше да се превърне в повод за безпокойство и паника — но пък от друга страна, много повече очи щяха да търсят и да внимават за появата му.

Ториан Торсен коленичи до най-ясния от отпечатъците; Тори бе съобразил и още по-рано го бе покрил с консервна кутия.

— Можеш ли да направиш отливка? — попита той, въпреки че не стана ясно дали говори на Тори или на Маги.

Тори сви неуверено рамене, но Маги кимна.

— Точно зад ъгъла има магазин „Направи си сам“ — каза тя. — Ще изтичам да купя малко глина за моделиране, няма никакъв проблем…

Тори изви едната си вежда.

— И защо, ако мога да попитам? — В гласа му се появи някаква нотка на съмнение.

Баща му се направи, че не чу.

— Добре. Искам да съм сигурен, за да може следващия път, когато се натъкнем на отпечатъци от Чеда, да проверим дали са същите.

— Да не би да мислиш, че има повече от един?

— Не знам. Но много ми се ще да разбера. А на теб?

Джеф най-сетне се усмихна. Беше се притеснявал, че в града Ториан Торсен ще бъде като изгубено дете, че ще причини само неприятности — че може дори да се сбие — при това повече, отколкото Джеф би могъл да оправи.

Понякога бе толкова приятно да направиш грешка. На Джеф дори не му бе хрумнало, че може да има повече от едно Чедо, но това бе напълно вероятно.

— Добре, а след това накъде ще отидем? — попита Тори.

— И аз това исках да попитам — каза Маги. — В момента губя часа си по съвременна литература, а и…

Тори повдигна ръката си в плътна ръкавица и я прекъсна.

— Няма да го бъде.

— През деня? Насред колежа?

Ториан Торсен кимна.

— Разбира се, Маги; но ти както решиш.

— Ама, татко…

— Тихо. Смяташ ли, че един придружител ще бъде достатъчен, или да са двама?

Маги се намръщи.

— Да не би да смятате да застанете пред аудиторията като ония смотаняци от Тайните служби?

Ториан Торсен смръщи чело, но Тори се усмихна.

— Естествено — отвърна той. — Поне един от нас. Аз просто ще пропусна часовете и ако се налага, ще остана без заверка, но ти ако смяташ, че това не е приемливо за теб, или аз, или татко ще останем да те пазим.

Ториан Торсен поклати глава.

— Най-добрият вариант е да прекъснете училище. Според мен да ходите както обикновено ще бъде неразумно, но ако настоявате… — той разпери ръце примирено. — Както вие прецените.

Когато тя се обърна и погледна гневно Тори, по-възрастният Торсен се усмихна и за момент каменното му изражение се смекчи.

— Ами… — започна Маги. — Щом нямам друг избор, тогава ще си пусна молба да отсъствам няколко дни.

— Ако зависеше от мен — каза Джеф, — щях да ви накарам двамата с Тори да се качите на колата и да карате на смени, докато ние двамата с Ториан щяхме да се наспим на задната седалка. Щом Чедата са тръгнали след вас, нека изникнат от дупката, където съм оставил хора с пушки, готови да им надупчат задниците. Там ще се чувствам най-сигурен.

По дяволите, ако можеше да се наложи, цялото семейство Торсен, плюс една от семейство Кристенсен, на име Маги, щяха да са на следващия самолет за Хонолулу. Сега, като се замислеше, Джеф се сети, че в Хонолулу има приятел. А дали не беше по-добре да отидат в Париж, или може би в Порт Морсби или дори Нуку’алофа, или каквото там му беше името.

Само че нямаше начин да им се наложи, поне не и в този случай. Освен това не можеше лесно да преглътне факта, че тези помияри са успели да прогонят един от хората му от града в Средния Запад, където живееше, не, не можеше да се примири току-така.

Нямаше проблем, когато някои от децата се местеха да живеят другаде и не оставаха за постоянно в Хардуд. Дори и той се бе замислял по този въпрос преди. Животът в малките градчета не бе за всеки, дори не за всеки, на който му харесваше, не бе и за всички родени и отрасли в малкото градче. Така или иначе не му допадаше идеята Чедата да принудят семейство Торсен да се изселят, дори и така да беше по-добре за всички, защото никак не му се искаше да привлича бедите у дома, тъй като това можеше да бъде краят и на Мини Хансен, и на Боб Орстед, поне преподобният Опегорд щеше да прояви малко здрав разум. В това отношение на Дейв можеше да се разчита, той бе изключително гъвкав и умееше да се приспособява.

Но по дяволите, ако не можеш сам за себе си да решиш как да постъпиш, беше почти невъзможно да убедиш една стая, пълна с възрастни хора, всеки със свое мнение, как да постъпят, а нямаше и смисъл да опитваш.

— Първото, което трябва да решим, е какво да правим с вас с Маги. — А второто бе Джеф и Торсен да се наспят. По това време на годината нощта падаше много бързо и сравнително рано, а ако искаха да са от помощ, на Джеф му бяха необходими поне четири, дори пет часа сън и почивка.

— Тоест дали ще останем в града или не, това ли искаш да кажеш? — попита Тори.

Нямаше смисъл да започваш спор, който още от самото начало знаеш, че няма начин да спечелиш, освен ако нямаш нужда да се поупражняваш в изкуството на спора.

— Не, въпросът е къде. Маги, ти имаш ли съквартирантка?

— Да. Ще се върне тази вечер по някое време.

Ториан Торсен поклати глава.

— Това няма да е особено разумно. Има ли начин да я задържиш за известно време да не се връща?

Маги се замисли за момент.

— А какво ще кажете за истината, или поне за част от истината? Вие с Тори сте дошли, за да ми помогнете да довърша работата по вградения бюфет, за да можем и двамата да спестим малко пари, а като се има предвид каква каша сме сътворили, ще бъде много по-лесно, ако тя остане при приятеля си през следващите няколко дни.

Тори кимна.

— И в знак на благодарност за отсъствието й и гостоприемството, ще я почерпим и нея, и там… какво му беше името на онзи…

— Брайън.

— Именно. Ще ги заведем на вечеря в „Гудфелоуз“ или нещо такова.

Тя поклати глава.

— Тори, не можеш да разрешаваш всеки въпрос с пари. Тъкмо това ще я накара да стане подозрителна. Ние й вършим услуга, не тя на нас. — На задната веранда имаше малка червена кофичка, където използваните четки киснеха в терпентин.

Тя се наведе и взе шишето с терпентин, оставено до кофичката.

— Ще напръскам с това из стаята й, а ако тя реши да се появи, ще й прилошее и сама ще реши да се изнесе.

Ториан Торсен се усмихна така, сякаш той бе създал Маги.

— Браво, Маги. — Плесна с двете си ръце от задоволство. — Ние с вас имаме ли задача за вършене или не?

Не можеха да стоят повече навън, защото ставаше прекалено студено. Маги бе изпратена за глина за моделиране, съпроводена от Ториан Торсен, а Джеф последва Тори по стълбите нагоре към апартамента на Маги. Кафето вече бе готово и все още димеше в кафеварката. След като цялата нощ бяха пили кафета, купени по пътя — Карин Торсен със сигурност щеше да им приготви един термос, но Ториан бе настоял да тръгнат веднага, без да се бавят — сега миризмата му се стори невероятно апетитна.

— Маги получава ли вестник?

Въпросът силно изненада Тори.

— Да не би да искаш да пусне обява, за да си намери нова съквартирантка?

— Не. — Джеф се постара да не издава чувствата си, когато срещна погледа на Тори, задържа го за момент, докато Тори не отвърна очи пръв.

Нямаше да е лесно с Тори. Това бе бедата, когато си израснал с хората, които трябва да пазиш и браниш. По-възрастните никога не могат да свикнат с образа ти на дете, което са държали на ръце, с тези, които са на твоя възраст, а и с по-младите, като Тори, които не са свикнали да даваш заповеди, дори в случаите, когато се налага.

Сигурно рано или късно щеше да се наложи да си изяснят този въпрос. Но това щеше да почака, докато, прегледаше вестника, който Тори разтваряше на масата.

Така, шофьорът на кмета се бе опитал да простреля гумата на някакъв нещастник; всички спортни отбори настояваха да им се плати за времето, в което стояха без работа. Във Филипс съобщаваха за престрелка; приютите за бездомни бяха пълни до пръсване, но…

— Какво всъщност търсиш? — попита Тори.

Джеф почука с пръст по вестника.

— Ето това. — Той се усмихна. Като дете, също като много други деца, му се искаше да стане Шерлок Холмс. Нямаш кой знае колко възможности да осъществиш това желание. А сега искаше да открие нещо необичайно, което гадният помияр бе сторил през нощта.

— Престрелката във Филипс ли?

— Не, историята, която не е тук. Търся мъртвия, убит от Чедото. Или пък нещо като слухове от околните ферми за животни, удушени от вълк. — Чедата бяха наблюдавали семейство Торсен поне една седмица преди Нощта на Чедата — междувременно бяха избили значителен брой домашни животни, за да се заситят. Само че това бе привлякло доста внимание, а толкова далече на юг щеше да привлече още повече внимание, защото тук обикновено не се появяваха вълци. Наистина не се бяха появявали — от колко? — поне от сто години. Нямаше да е необходимо Чедото да убие кой знае колко животни, за да се паникьосат всички. Може би един случай щеше да свърши работа. За два вече бе абсолютно сигурно.

Тори кимна.

— Разбрах. Значи той или се е вмъкнал в града, или…

— Или просто изчаква и се опитва да мине незабелязан.

Тори сви вежди.

— Само че, ако току-що е излязъл от някой Скрит Проход, как е успял да открие апартамента на Маги? Да не би да мислиш, че в задния й двор има вход или изход към някой Скрит Проход?

— Не. — Това нямаше особен смисъл.

Наистина нямаше смисъл.

Хоузи твърдеше, че има много Проходи, но в представите на Джеф това означаваше стотици, може би дори хиляди, но не чак толкова, че да има по един във всеки заден двор. Колкото и трудно да бе да забележиш Скрития Проход за пръв път, все някой щеше да се натъкне на него или да нахлуе в него, също както се бе случило с Бенджамин Батхърс.

Реши да говори направо.

— Мисля си — това е единственото, което има смисъл, според мен — че този е един от групата, които отвлякоха майка ти и Маги и който много добре познава миризмите на всички ви.

Ако той беше прав, а това бе доста вероятно, Чедата търсеха двамата Торсен и рано или късно щяха да се върнат, за да проверят дали не се е появила някоя позната миризма. Бе истински късмет, че Чедото успя да открие първо Маги, а сега бе отново въпрос на късмет и време да попадне на Тори.

Тихи стъпки прозвучаха в коридора пред вратата на апартамента.

Джеф скочи от стола и стисна пистолета, когато вратата бавно изскърца и се отвори. Действаше глупаво, но толкова често изпробваше това начално изтегляне на оръжието от кобура, въпреки че отлично съзнаваше, че едва ли ще има случай в едно малко затънтено градче да направи подобно нещо. Все пак легендите за Бил Джордан го подтикваха да действа.

Само че на вратата се появиха само Маги и Ториан Торсен, стиснали по един кафяв хартиен плик в ръка.

Трябваше веднага да се сети, че са те. Едва ли Чедата биха използвали ключ, както и нямаше да почукат и да чакат да бъдат поканени на топло.

В ъгълчетата на устата на Ториан Торсен трепкаше някакво подобие на усмивка.

— Донесохме и закуска, и глина. — Той остави плика на пода и си свали ръкавиците.

Ароматът на чеснов хляб накара устата на Джеф да се напълни със слюнка.

— Дюнери ли са това? — попита Тори. На Джеф му трябваше миг, преди да се сети, че той не говореше на берсмолски, езика, който в семейство Торсен се използваше с повод и без повод, а говореше за гръцките сандвичи.

Маги се усмихна.

— Не беше много встрани от пътя ни — каза тя. — Много добре знам как ги харесваш.

Тя сигурно знаеше как Тори харесва много неща.

Джеф въздъхна вътрешно. Бяха минали само четири години, но те му се струваха като четири века, откакто бе на същата възраст. Да, по дяволите, бракът така те изцеждаше, че ти просто не знаеше какво да направиш.

Но пък не бе чак толкова лошо, особено след като си разменил свободата си за Кати. Истината бе, че той нямаше от какво да се оплаква.

— Така — каза Тори, — започваме със закуската, а после какво ще правим?

Никак не му се занимаваше да забърква пластилин или цимент, или глина, или каквато гадост там бяха купили, а пък и беше напълно в състояние да забележи един вълчи отпечатък не по-зле от Тори, дори не по-зле от баща му.

— Мисля да отида да се поразходя — каза той. — С един от вас. — Нямаше да е необходимо трима човека да бъркат онази смес, за да направят отливката. Точно сега, според него, трябваше да се държат така, сякаш са отишли на лов, а Джеф винаги го бяха учили, че на лов не се ходи сам, освен ако се налагаше да тръгнеш с човек, на когото нямаш доверие.

От всички трима в момента, той най-много се притесняваше за Тори, защото все още не бе склонен да следва един водач в случай на нужда, при това спешен случай — по-възрастният Торсен бе готов да слуша съветите му на непозната за него територия, а по всичко личеше, че Маги е доста разумен човек.

— Маги?

Тя рязко се извърна към него.

— Ходи ли ти се на разходка? — попита той.

Тори понечи да каже нещо, но се спря, когато забеляза, че баща му рязко поклати глава.

— Разбира се. — Тя изви едната си вежда. — Дори нямам нищо против да пропусна закуската.

— Аз обаче имам — възрази той и посегна към плика с дюнерите. — Закуската е едно от любимите ми яденета през деня.

Едно време като дете, Джеф откри най-страхотната следа на невероятен сръндак. Беше първият ден от сезона за лов на сърни и той бе излязъл с баща си, бяха само те двамата. От доста време бе студено, а предишната нощ бяха паднали десетина сантиметра пухкав въздушен сняг, покрил полята и пътищата, а въздухът бе замрял, все едно че всичко бе обгърнато с одеяло и само чакаше някой да го отметне настрани.

Беше истинска прелест. Той забеляза едри следи, които се движеха по посока на вятъра, и двамата с баща си тихо и потайно проследиха огромния самец през полята и малките горички. Няколко пъти изгубиха следите в гъстите храсти, а след това и в една избуяла горичка, но после бързо успяваха отново да открият следата. Наоколо бе изключително красиво, а тръпката, докато следиш дивеча, никога не угасна у него.

Сега, разбира се, усещането бе съвършено различно. Снегът бе навявал, но бе изринат настрани, разнесен от множеството стъпки, така че, когато двамата с Маги успяха да попаднат отново на отпечатъците на улицата, вече бяха почти достигнали Трийсет и първа улица, а в една от преките те просто изчезнаха и те така и не успяха да ги забележат отново.

След четири пресечки Джеф най-сетне вдигна ръце. Нямаше да успеят да открият нови следи и нямаше никакъв смисъл да се самозалъгват повече.

— Такааа — каза Джеф.

— Това е прекалено сложна тема.

— Какво?

— Това „така“. Казах, че е прекалено сложна тема. — Тя плесна длани, облечени в ръкавици с един пръст. — Пошегувах се. Нали знаеш, това е едно от онези смешни неща, които единият казва, на които и двамата се засмиват.

— Така ли? — Последното, което тя каза, може би беше смешно. Иначе смешката не беше нищо повече от една плоска шега.

Трябваха му няколко мига, за да се сети, че кръстовището на Трийсет и шеста и „Имршън“ е само на още няколко пресечки от жилището на Били Улсън — което не бе същото като къщата на Били Улсън, която бе точно срещу дома, в който Джеф бе расъл, на няколко крачки от новия му семеен дом, от къщата, която бе купил за Кати.

Не че светът беше малък, той просто бе устроен по един доста странен начин. Майката на Били би останала много доволна, ако той се погрижеше за Били, а също и баща му, въпреки че Ърни не би признал подобно нещо, дори да го подложеха на страшни мъчения.

Защо да не се отбие до Били, така и така беше наблизо — а и в града вилнееше един от Чедата — поне да надникне при него. „Вили може да е всякакъв, по той си остава един от нас“, помисли си той.

— Нека тръгнем насам — каза той.

Кварталът Източен Калхун винаги бе допадал на Джеф. Това бе най-приятната част от града. За хората от Хардуд Минеаполис — въпреки че се намираше на пет часа път с кола, всъщност на четири, ако затвореше очи и си кажеше, че не ти пука дали няма да те глобят за превишена скорост — си оставаше „големият град“.

Ако някога се наложеше да напусне Хардуд и да се премести да живее в града, би искал да се установи тук. Заразната болест по дърветата, която бе унищожила почти всички дървета в Средния Запад, кой знае как не бе успяла да се разпространи в по-голямата част от Източен Калхун, така че от пролетта до есента улиците тук бяха покрити сякаш с плътна тента от зелени листа, която през зимата се превръщаше в нещо като скелет от клони, по които все още се бе запазил по някой и друг инатлив лист, който потрепваше при всеки порив на вятъра.

Ако се налагаше улиците да имат имена — а Джеф, макар и с искрено нежелание трябваше да признае, че в града се налагаше улиците да имат имена — то идеята да бъдат номерирани или кръстени по азбучен ред, му допадаше. След „Емерсън“ следваше „Фримонт“, а след това „Джирърд“, после „(Х)Енипин“ което не звучеше по същия начин като Х-то в Холмс, но гражданите така и не успяваха много добре да следват имената по начина, по който бяха кръстени, нищо че следващата улица бе „Ървинг“, а най-накрая „Джеймс“, където живееше Били Улсън.

Къщата представляваше една от онези внушителни постройки, останали от началото на века, които никой вече не строеше. Сигурно тук бе имало огромен брой слуги — това е било навремето, когато хората все още са имали слуги — но много отдавна е била прекроена и превърната в отделни апартаменти. Погледна бързо отстрани на къщата, забеляза, че има четири електромера, но се убеди, че това е броят на обитателите, когато видя четирите звънци до масивната входна врата.

До самата врата имаше два надписа, надраскани на ръка. По-големият беше ламиниран и на него пишеше: „Моля, снасяйте вътре всички доставки за фоайето“, а отдолу бе нарисувана червена стрелка, насочена към дясната страна. На по-малката табела, лепната до третия, от общо четирите звънци, пишеше, „Звънете веднъж за Били, два пъти за Уилям“.

Другите имена по звънците не говореха нищо на Джеф, затова той натисна веднъж третия звънец и зачака.

Никой не отговори.

— Е — започна Маги, — не ми се струва, че много ще се затоплим, докато стърчим тук. Искаш ли да оставиш бележка на приятеля си?

— Нямам нито молив, нито химикалка — каза той, което не бе самата истина, всъщност нямаше нищо общо с истината.

Веднага си каза, че не бива да се опитва да пробутва глупави лъжи на Маги; тя вече бе извадила химикалка и ровеше в джоба на парката си, за да намери листче.

Май беше крайно време да й каже истината, или поне част от истината.

— Недей — понечи да обясни той. — Предпочитам… струва ми се, че е по-добре да не оставям бележка. Ще се върна по-късно… ще видим. — Обърна се и заслиза бързо по стълбите, като внимателно заобикаляше заледените места и старателно избягваше погледа на Маги.

Беше пробвал, а това бе най-важното. Ако имаше късмет…

Само че късметът му се бе изпарил. Двамата бяха на десетина крачки надолу по тротоара, когато входната врата се отвори с рязък замах. Стори му се, че усеща как топлината излита навън, и долови приятния аромат на прясно опечен домашен хляб, от който устата му се напълни със слюнка.

— Джеф! — извика познат глас. — Джеф Бйерке! Човек не може да не познае тази глава с форма на куршум.

Джеф се обърна. Били Улсън стоеше на прага и му махаше.

Всички от семейство Улсън бяха едри и набити, с квадратна челюст и къси дебели пръсти, но Били бе различен. Беше висок също като братята си и стърчеше с цяла глава над майка си и баща си, но пък бе фин и доста слаб, с дълги тънки пръсти и заострена брадичка, покрита в грижливо поддържана дискретна брада.

Усмивката на Били бе приятелска, макар и доста притеснена, но той излезе навън, слезе по стълбите чак до тротоара, облечен единствено в дънки и светла, почти чисто бяла, бухнала риза, а отпред препасал престилка, която да го предпазва от зимния студ.

— Моля те — каза Били и спря на крачка от Джеф, толкова, че да не могат да се прегърнат. Поне гласът му си звучеше нормално и предвзетият говор бе изчезнал, а стъпките, оставени по заскрежения тротоар, не бяха ситни. — Минаха толкова много години.

— Виж ти? — Маги погледна разбиращо Джеф. Обърна му гръб и без да се замисля, протегна дясната си ръка. — Аз съм Маги Кристенсен.

— Аха. — Били се усмихна и пое ръката й и с двете си длани. Каквото и да не беше наред около Били, то поне усмивката му можеше да стопли всеки. — Все още ли ходиш с Тори?

— Да, но откъде…

Той я погали по главата и се отдръпна.

— Не се връщам често вкъщи, но баща ми пише всяка седмица, а от време на време майка ми се обажда да си поприказваме — само за пет минути, както тя винаги казва, само за пет минути — и после прекарваме остатъка от следобеда на телефона. — Били потръпна театрално. Той винаги действаше много театрално. — Прекалено студено е, за да останем да си приказваме тук; заповядайте вътре.

Джеф нямаше да се учуди особено, ако се бе препънал, но така и не го направи.

Почти.

Маги погледна косо Джеф с неизказан укор и хвана Били за ръката, а на Джеф не му остана друг избор, освен да ги последва вътре в къщата.

Апартаментът на Били бе на партера, най-отзад, а на рогозката пред входната врата имаше надпис с доста натруфен шрифт: „Моята къща е ваша къща“.

Точно както Джеф очакваше, апартаментът бе изумително чист, а по сивия килим личаха следите от прахосмукачка, затова той реши, че Били тъкмо е привършвал да чисти. Във въздуха се носеше топъл мирис на мая и прясно опечен хляб, но на кухненския плот не се виждаше нито една прашинка брашно.

Той потупа два стола, за да им покаже да седнат, и забърза към кухнята.

— Кафе, чай или… — Защо му трябваше на Били да прави тази колеблива пауза? — Или какао?

— Какао — каза Маги. — Какаото ще ни дойде добре, и на двамата. — Тя разкопча палтото си и го свали, а след това хвърли един убийствен поглед на Джеф, подканяйки го да стори същото. Стените бяха боядисани с едни от онези старовремски машини, които оставяха различни формички, които почти винаги изглеждаха размазани, а истинската им цел бе да прикрият петната по стените, както би станало, ако се сложеха тапети. По тавана бяха монтирани аплици, които разпръсваха мека светлина върху постерите от Бродуей, а също и на лежанката от червена кожа, където бе оставен лаптоп.

— Ти, Маги, как предпочиташ: с обикновено мляко, с бита сметана или чисто? — долетя гласът на Били от кухнята.

— Обикновено, ако обичаш — отвърна тя, отпусна се на стола, без да крие, че се забавлява с неудобството, което изпитваше Джеф.

Истината бе, че Били Улсън винаги бе карал Джеф да се чувства притеснен. Полицаят бе много доволен, когато в гимназията Били замина да учи в града, тогава уж временно, а по време на колежа и след това остана да живее там за постоянно.

Не че имаше нещо против обратните, всъщност те не му пречеха, но го притесняваха. Не можеше често да обсъжда тези чувства — Док Шърв и останалите възрастни бяха винаги готови да му обяснят любезно и много внимателно, че обратните не са по-различни от останалите, но това нямаше особено значение за Джеф.

Той имаше право на собствените си чувства, стига да се държеше прилично, нали така? А пък винаги се чувстваше някак особено, когато бе в компанията на хомосексуалисти.

Чувстваше се особено и когато е в компанията на черни, но поне при тях знаеше още от самото начало, че са си черни. Не ти се налагаше да се къпеш редом с тях под душовете в гимназията и чак години по-късно да разбереш, че са черни. Винаги очакваш, че евреите са по-умни от теб, а повечето се държаха много мило, а освен това Иън Силвърстайн се бе оказал страхотен човек, след като го опозна.

— Изглеждаш ми позната, Маги — провикна се Били над дрънченето на чинии в кухнята. — Сигурен съм, че съм те виждал някъде. В този квартал ли живееш?

— И аз си мислех същото. Сигурна съм, че и аз съм те виждала някъде — отвърна тя. — Не съм точно в този квартал — на „Лейки Брайнт“ съм.

— Ама не си тук отдавна?

— Не. От този семестър.

— Значи не е това, въпреки че известно време, докато бях последна година, живеех там. Може да е било някъде в центъра.

— Сигурно — каза тя. — Понякога ходя в центъра да пия кафе.

— Ммм… — Последва ново дрънчене на чинии и сребърна посуда и след малко Били се появи отново, блъсна с гръб летящата врата към кухнята, а сребърният поднос, който той носеше с лекота на отворената си длан, бе отрупан с чинии и три димящи чаши.

— Имате късмет — каза той. — Съвсем наскоро направих пастет — обясни той, загреба малко и го размаза на филия тънък хляб с едно-единствено обиграно движение. Постави го на чинията и я сложи пред Маги. — Пробвай.

— С какаото ли?

— Пастетът на Главния готвач Луис върви с абсолютно всичко.

Джеф пое следващата чиния от Били и отхапа. Вкусът беше великолепен, наситен и въпреки че ясно се долавяше вкусът на черен дроб, той не бе натрапчив или прекален.

Били се опитваше да се изфука.

Както обикновено.

Освен това се бе намръщил, което съвсем не бе обичайно за него.

— Ако живееш наблизо, защо тогава не сме се срещали? Аз щях да позная Тори. Знаех, че е в университета, но не очаквах да го видя в тази част на града. — Той се нацупи. — Не е достатъчно напудрена за вкуса му.

Маги се изкиска.

— Да му кажа ли какво си казал, или да премълча?

— Както искаш.

Били също се разкиска. Тези двамата се разбираха просто прекрасно, също като две стари приятелки. Джеф се почувства като натрапник и чувството никак не му допадна. Нямаше начин Били Улсън да не те накара да се чувстваш притеснен.

— И така — подхвана го Били. — Какво правиш в града, Джеф? — Извърна се за секунда към Маги и й се усмихна, а след това протегна китките си напред. — Ако си дошъл за мен, просто слагай белезниците. Ще те последвам безропотно.

Маги изплю какаото, завладяна от пристъп на смях, но успя да не изцапа.

— Не говори така, докато пия — предупреди го тя. — За малко да ти съсипя килима.

— Имам си малко… моя работа — отвърна Джеф и се направи, че не забелязва опита на Маги да хване погледа му. Тя бе млада и сладка, и умна, човек, за когото Ториан Торсен говореше само добри неща, човек, когото уважаваше, но… но, по дяволите, та това беше Били.

Били погледна първо нея, а след това отново обърна очи към него.

— Добре — каза тихо той. Остави чашата на подноса и се отпусна на стола си. — С какво мога да помогна? — Държанието на зевзек изчезна без следа. Доколко ли това бе поза и шеговита подигравка и доколко това бе истинският Били?

Били щеше винаги да си остане Били, но…

Едно време… Джеф си спомни как двамата с Били тичаха през гората, а шестгодишният Тори се опитваше да ги настигне, докато те пренасяха невероятно тежкия Дейви Йохансон и им се струваше, че са изминали много километри, защото той бе паднал от едно дърво, докато си строяха укрепление, и си сряза цялото бедро от капачката на коляното нагоре. Другите момчета — по дяволите, дори не успя да се сети кои бяха те, не че имаше някакво значение — другите стояха като истукани, но Били бе стиснал дясната китка на Джеф с лявата си ръка и двамата отнесоха Дейви в града на нещо като седалка, образувана от четирите им ръце.

Били можеше да се държи както си иска в града, но тогава, колкото и задъхани да бяха, той не спря да бърбори, за да ги разсейва, въпреки че нито за секунда не откъсна очи от напоената с кръв превръзка, която бе успяла да намали шуртящата кръв до леко прокапване, а и нито за секунда не забави Джеф, а ето че сега Джеф се почувства засрамен, че от поне десет години не се е сещал за този случай.

Добре, Били.

— Да — каза тихо Джеф, — има нещо, с което можеш да помогнеш. Мисля, че двамата с Ториан Торсен ще трябва да отседнем някъде за ден-два.

Не, как Торсен; какви ги говореше?

Много добре знаеше каква е работата. Чувстваше се неловко около Били и предпочиташе да има още някой, за да не остават двамата сами, но не и човек като Торсен, чиято миризма Чедата веднага щяха да подушат и да стане страшно.

— Не — каза той и веднага се поправи. — Торсен няма да идва. Той ще остане у Маги; само за мен става въпрос. Стига да не те притеснявам.

— Няма никакъв проблем, Джеф. Знаеш, че няма никакъв проблем — каза Били и сви рамене този път съвсем естествено. — Моята къща е и твоя къща, разбира се — каза той, а движението на ръката му бе доста театрално.

Глава 8 Болки в гърдите

Док Шърв натисна спирачките на голямата си кола и дочу приятното скърцане на заледения сняг под гумите. Мина доста време, преди Чък Халворсен, нарамил пушката като на боен поход, да се покаже от навеса. Отстъпи бързо, когато Док му махна, за да го успокои.

— Радвам се, че е буден — каза саркастично Шърв.

Иън поклати глава.

— Той не е тук, за да внимава за коли.

— Правилно.

Иън посегна да отвори вратата, но Шърв положи ръка на рамото му и го спря.

— Първо си допий кафето — каза Шърв и посочи пластмасовата чашка, останала на стойката на таблото. — Нали не бързаш чак толкова много?

Иън не обърна внимание на въпроса, но отпи от кафето.

Истината е, че нямаше представа дали да бърза или не. Тъкмо това го притесняваше. Незнанието не бе повод за задоволство, то го плашеше повече, отколкото трябваше.

— Струва ми се, че кафето е много повече навлязло в местните обичаи и нрави дори от лютеранството — отбеляза Иън.

Зъбите на Шърв бяха учудващо бели, когато се усмихна при тази забележка, с изключение на едно кафеникаво петно, което Иън предположи, че е получено от пушенето на пури.

— Самата истина. Дали ще ходиш на църква или не, си е твой проблем. Само че, ако не пиеш кафе, хората ще те сметнат за смахнат.

— То аз съм си смахнат — каза Иън. — Само че ти вече си ми свикнал. — Отпи нова малка глътка от горещата кафява течност.

На задната седалка, Валин отпиваше от своята чаша с шумно сърбане, а когато Док Шърв подаде термоса на джуджето, той си сипа отново. Човек никога не знае дали кафето ще му хареса, преди да го е опитал, а на Валин черното кафе допадна още с първата глътка, въпреки че Иън винаги бе смятал, че това е вкус, който се придобива постепенно.

Като дете, преди да се качат в колата, за да тръгнат нанякъде, Иън винаги внимаваше да не пие много, за да не му се налага след това да ходи до тоалетната. Ако си жаден, докато пътувате, това си е твой проблем, а и по-късно ще можеш да пиеш до насита. Ако обаче се наложеше да отидеш до тоалетната, малко след като сте потеглили, това бе класирано на едно от първите места в списъка на Бенджамин Силвърстайн за грехове, които заслужават наказание. Но пък, от друга страна, и дишането бе в началото на същия този списък, създаден от баща му.

Беше наистина отвратително, че тези неща все още имаха влияние върху Иън, че все още не бе успял да изличи спомена за онзи гад баща си и от най-далечното ъгълче на ума си, но какво пък, нещата стояха така и точка.

По дяволите.

Най-лошото бе, че така и не успя да разбере какво иска от него баща му, защото, както и да постъпеше, щяха да му кажат, че е трябвало да бъде обратното. Спрелият часовник поне веднъж в денонощието е точен, само дето никога няма да знаеш кога.

Иън мразеше да не е наясно.

Нямаше търпение да усети ефеса на меча в ръката си, да усети под краката си твърдата пътека за фехтовка и лекия, едва доловим, мирис на метал, когато нахлузиш маската преди двубой. Там можеше да се довери на инстинктите си, там бе единственото място, където всичко му бе ясно, сякаш в моментите, когато мисълта му избистряше даден въпрос, вземаше някаква панацея.

Само че тук нямаше значение. Както нямаше да му се наложи да спре в някой от Скритите Проходи, за да се изпикае, така и нямаше да му се налага да спира, за да почива, да яде или да спи. А дори когато преминеха Скрития Проход, ако имаше спешна нужда да се облекчиш, можеше да го направиш някъде по пътя, стига да не те преследваха. Там просто разкопчаваш панталоните, макар отначало да ти се струваше странно, че го правиш на открито.

Затова продължи да пие кафе и още веднъж прокле наум баща си, че го принуждава да се замисля за всяко едно проклето нещо, което прави.

— Едва ли ще има някаква полза, но по-добре да ти го кажа — започна Док. — Можеш да отложиш тръгването поне за няколко дни, знаеш го, нали?

— Ами? Ти сериозно ли говориш? — Иън се насили да се усмихне. — И да рискувам да си изпусна нервите?

По лицето на Док Шърв можеше да се изпише още по-скептично изражение, но ако веждата му се бе извила по-високо, сигурно щеше да се откъсне.

— Ти? — Шърв изсумтя толкова силно, че от носа му изскочи нещо и се закачи на ръкава. Всеки друг би се притеснил от подобна случка, но Шърв просто се избърса с хартиена кърпичка. — Как ли пък не.

Известно време помълча, а след това продължи:

— Да се пазиш, нали!

— Какво казва височайшият, Иън Среброкаменни? — застърга гласът на Валин от задната седалка. — Да не би да обяснява каква неземна привилегия е за него да му бъде позволено да подкара сам металната карета?

— Той, ъъъ, все още не е стигнал до този въпрос — отвърна Иън и усети, че Валин му е говорил на берсмолски, а пък той е продължил разговора на английски. — Височайшият все още не е открил подходящ момент, за да заговори по този въпрос — отвърна на берсмолски той.

Валин изръмжа скептично.

— Според мен възможности имаше много.

По изражението на Шърв личеше, че е любопитен. Само че на Иън точно сега не му се обясняваше.

— До скоро, Док. Благодаря ти, че ме докара.

— Моля.

Той все още пазеше рамото си и затова отвори вратата много внимателно, слезе и отключи задната врата, преди още Валин да е посегнал.

Навън беше студено, но след малко нямаше да има нужда от парката си, затова бързо я съблече и си сложи кожено яке, което си купи от магазин за втора ръка в Гранд Форкс. С това яке, където и да се намираше, щеше да се впише добре в околната среда, което бе много добре, но той го обличаше главно защото бе удобно и защото му харесваше.

Извади Убиеца на гиганти с ножницата от сака и го прехвърли през рамо, а след това пое и раницата за широките презрамки. Направи крачка към дупката, надникна вътре и пусна раницата, без много да му мисли. Карин Торсен му бе помогнала да събере необходимите неща, а тя определено знаеше какво прави; нищо нямаше да се счупи, дори и при по-силен удар. След това забърза обратно към колата, за да вземе и другите раници и дълъг бастун.

Двете раници и бастунът последваха първата, вече някъде в дупката.

Дойде ред на Иън. Док Шърв и момчетата на Хансен бяха завързали края на едно въже, дебело пет сантиметра, за теглича на колата на Док. Иън много пазеше раненото си рамо и внимателно се захвана със здравата ръка, пристъпи над ръба и внимателно се спусна надолу по въжето към дъното. Побутна раниците към тунела, а когато се обърна, за да вземе бастуна, забеляза, че Валин е застанал зад него, леко разтреперан.

Джуджето имаше доста комичен вид в дънки и високи ботуши, а пък за парката да не говорим, но въпреки това Иън не се засмя. Щеше да нарани чувствата на вестрито.

Иън разтегна бастуна и го затегна, за да не мърда.

— Готов ли си? — Гласът му звучеше стегнат, поне така му се стори.

Валин наклони едрата си глава на една страна.

Иън махна с ръка в знак на извинение и веднага заговори на берсмолски:

— Духът ти готов ли е за завръщане в Тир На Ног?

Джуджето му се усмихна срамежливо.

— Този тук искаше и теб да запита същото, Иън Среброкаменни, ако ти сметнеш, че въпросът не е прекалено нагъл.

Тези непрекъснати поклони и раболепничене бяха повече от досадни.

— Искрено те моля — започна Иън, без да окъсва поглед от очите на Валин, докато си разменяха официалности — да ми направиш една огромна услуга и да говориш с мен нормално, тъй като една стара клетва кара ме неспирно да кървя, щом чуя тоз език височайши, а никак аз не искам кръв да се стича в ботушите ми по време на пътуването ни с теб.

Обърна се, без да чака отговор, и потегли към тунела, за да навлезе в Скрития Проход.

Болката вече я нямаше. Поне за известно време. Иън не усещаше абсолютно нищо. Рамото нито го болеше, нито пък беше излекувано, а крачейки в безвремието надолу по тунела под сивата светлина, която нито ставаше по-силна, нито угасваше, той не усещаше нищо. Може би някъде в подсъзнанието му се въртеше някакво предчувствие, но това бе игра на мозъка, нищо повече. Нито бе превъзбуден, нито пък уплашен — нямаше и следа от смелост; нито от жертвоготовност. Стига да решеше, можеше да остане завинаги в тази сивота, без да усеща болка в ставите, защото не е помръдвал някакъв неопределено дълъг период, без да има глад, без да му се ходи до тоалетната, без да се чувства самотен или отегчен.

Но пък времето навън течеше, не го чакаше.

Ето защо той направи това, което винаги бе искал да направи: пъхна бастуна в презрамките на раниците, когато Валин — той вървеше без напрежението, с което Иън бе привикнал — безропотно вдигна единия край и го подпря на рамото си, а младежът вдигна другия край.

Двамата потеглиха напред — нито бързаха, нито се бавеха, просто поставяха единия си ботуш пред другия, непрекъснато следвани от сивата, идваща незнайно откъде, светлина, топяща се някъде в далечината и преминаваща в тъмносиво, светлина, която така и не ставаше черна, колкото и далече да се взираше Иън.

Опита се да преброи стъпките, както правеше, както бе опитвал и преди, но този път се отказа малко след като стигна хиляда. В един момент реши да си сдържи дъха, докато ходеше, и успя да не диша доста дълго, без дори да го прореже болка в гърдите, но след малко откри, че е започнал да диша отново, а така и не си спомни кога е започнал пак и откога си поема дъх.

Не бе никак трудно да поддържа равномерна крачка; защото нямаше нищо друго, което да направи. Откри, че не може дори да мечтае, нито пък да измисли някоя сексуална фантазия. Реши да си припомни усещането за устните на Марта върху своите, топлината й и вкуса на целувките й, но не можа.

Нямаше нужда да диша, да пикае, да мисли. От време на време можеше да докосва бастуна, подпрян на рамото му, и знаеше, че носи няколко килограма, но нито имаше болка, нито тежест, нито напрежение, нищо. Не бе естествено крачките им с Валин да са така съвършено еднакви, но пък бастунът така и не помръдваше от мястото си.

Бе странно, наистина, но това звучеше някак далечно и теоретично; тук не ставаше въпрос за някаква загадка, която да те измъчва или напряга, като например става, когато езикът ти докосне някой болен зъб.

Тук те просто съществуваха и ако имаше нещо трудно в Скритите Проходи, то бе да изпиташ каквото и да е чувство.

Много по-лесно бе просто да…

Иън Силвърстайн продължи да върви напред.

Боб Шърв седеше неподвижно, моторът на колата работеше, а той се опитваше да се престори, че не забелязва болката в гърдите си. Ако станеше по-зле, щеше да се наложи да глътне още една таблетка, а никак не му се искаше да се поддаде на това изкушение.

Изглежда, студът предизвикваше болката. Ако се сгушеше в парката си и много-много не мърдаше, можеше да остане на студа сравнително дълго време. Ако пък включеше и малко топло, всичко щеше да е наред.

Това просто си бе едно прекрасно извинение. Шърв се разсмя на собствените си мисли, бръкна в джоба и извади сребърната табакера.

Единствената му дълга пура подрънкваше вътре. Той я извади и я разопакова. Истинска „Ромео и Жулиета Чърчил“. Осемнайсет сантиметра тъмно удоволствие с наситен вкус и още един повод да каже на пациентите си: „Правете както ви казвам, не гледайте какво правя аз“.

В повечето случаи те го слушаха.

Отряза върха с джобното си ножче, без дори да обърне внимание къде се търкулна отрязаното връхче, и щракна със старата си очукана запалка „Зипо“. Хората, които пушеха пури само за да се покажат, веднага биха ти казали, че връхчето се реже с онези малки уредчета, подобни на гилотини, които все му подаряваха за Коледа и които той така и не се научи да си направи труд да носи със себе си, както и не се научи да си пали пурите с обикновени запалки. Трябваше да се използва запалка, заредена с бутан, или кибрит.

Глупости на търкалета.

Шърв обичаше натрапчивата миризма на течността за запалки, а пък и тя траеше само за момент-два. А да разпали една нова пура, да я накара да задими, бе нещо като религиозен ритуал; един дългогодишен навик и нестихващо удоволствие.

Когато цигарата вече димеше, както той обичаше, колата бе пълна с толкова много дим, че той не можеше да види нищо през задния прозорец. Отвори прозорците по няколко сантиметра и от двете страни и остави ветреца да влезе и да прогони плътния дим от колата. През лятото, когато отиваше на някоя от дългите си разходки, хората му казваха, че от километри са познали, че идва, по миризмата на пурата.

Бяха му останали около шест пури „Чърчил“ и само още една кутия „Корона“. Отново идваше време да се обади в „А. Е. Лойд & Син“, освен ако не искаше да започне да пуши от легално внесените в страната пури. Но пък те нямаха този приятен вкус. Може би това бе илюзията на забранения плод.

Трудно му бе да прецени. Дяволски скъпи бяха, но се оказваха единственото удоволствие на фона на живота на лекар в малко градче и ниската заплата. Освен това за какво друго можеше да си похарчи парите? Децата му бяха пораснали и се бяха пръснали, връщаха се единствено за Коледа и ако поне някое от тях проявеше здравият разум и елементарното приличие да го дари с внуче, което да глези, те вече щяха да са сторили необходимото.

Да купи нови апарати за клиниката, винаги беше възможност, но бе много по-разумно да накара общината да плати колкото е възможно по-голяма част, за да им стане навик. След като Боб Шърв се пенсионираше — а все някога трябваше да се пенсионира, независимо от това, което си мислеха хората — щеше да им е безкрайно трудно да накарат някой високо платен лекар да поеме спешното отделение, както щеше да е почти невъзможно да накарат някой млад амбициозен дипломант да поеме клиниката.

Много му се искаше да накара Барби Хонистед да отиде да учи медицина, все още имаше шанс да се съгласи, но пък тя бе започнала връзка с някакво момче от Флорида още през първата си година в „Уилиям & Мери“ и напоследък си правеше устата да се жени.

Възможността младеж от Флорида да бъде привлечен да дойде да живее в Хардуд, бе почти равна на нула, а това означаваше, че не си струва нито да се обмисля, нито да се обсъжда.

Ако беше проявил достатъчно далновидност, щеше още навремето да забележи колко е умна Карин Рьолке, но това бе преди двайсет и една години, и трябваше още тогава да я насочи към медицината, а и Ториан съвсем не бе безнадежден случай, въпреки че бе малко вероятно. Щеше да е лошо за града, когато той си отидеше, и въпреки че в него имаше още живот, той наближаваше по-скоро края, отколкото началото.

Но стига празни приказки.

Дай на стареца пура и топло местенце да поседне и той щеше да си остане там цял ден, особено пък ако имаше за какво да се притеснява. А старостта даваше достатъчно поводи за притеснение.

Така си беше.

Болката в гърдите му се върна, а след малко отново отшумя. Така беше по-добре.

Посегна към телефона в колата и набра някакъв номер.

— Ало — каза той. — Аз съм. Ако ще правите нещо, сега е моментът. Иън отдавна вече е напреднал.

Облегна се назад, загледан в тлеещия край на пурата.

Едва ли бяха минали повече от няколко минути, когато кафявият й форд спря до неговата кола. Карин Торсен сигурно бе оставила автомобила си със запален мотор, а Хоузи бе седял вътре, готов да потегли.

Което пък означаваше, че е нервна. Шърв не я винеше.

Даде знак на Карин да седне, а след това отвори задната врата, за да помогне на Хоузи да качи багажа. Въздухът в кафявия форд бе топъл и приятен, миришеше на уют и канела, дори се долавяше съвсем лекият аромат на парфюма на Карин. Далечната мускусна миризма накара стария човек да си припомни годините, когато бе млад, години, отминали много отдавна.

— Сигурен ли си, че това е разумно? — обърна се Шърв към Хоузи.

— Не. Сигурен съм в много малко неща — отвърна Хоузи. — Увереността е предимство на младостта, а аз със сигурност вече не съм млад.

— Защо го правиш тогава?

Високият мъж мълча дълго.

— Защото може и да съм от полза. А напоследък на никого не съм от полза.

— Стига, Хоузи, всичко е наред.

Хоузи тъжно поклати глава.

— Не. Имаше време, когато можех да заведа Иън там, където трябва, но то отдавна отмина. В много отношения това е добре. Не е хубаво, че съм загубил силата си, но поне ще се чувствам по-удобно и по-спокоен. — Той сви рамене, или поне на Боб Шърв му се стори, че свива рамене — парката му бе прекалено широка за слабото тяло и висеше доста свободно. — Освен това, нямам кой знае какъв избор. Обещах на дядото на Тори да се грижа за Карин и Тори, а и… — Той отново поклати глава. — Само че не виждам как мога да го направя, ако остана тук или отида в града.

— А ти винаги спазваш обещанията си.

Хоузи кимна.

— Винаги. Затова давам обещания изключително рядко.

— Ясно. — Ако някой друг твърдеше, че винаги спазва обещанията си, това би накарало Шърв да им се изсмее, дори любезността не би могла да поспре.

Само че Шърв не се съмняваше в черния мъж. Желанието, с което Хоузи помагаше на хората в града, бе станало пословично, носеха се легенди, както и за категоричните му откази да обещае каквото и да е. О, да, тук имаше и още нещо. В стъпките на Хоузи личеше енергия, която Шърв не бе забелязвал никога преди, която докторът смяташе, че едва ли някой е виждал от векове — а за колко векове ставаше дума, никой не би могъл да познае; Шърв дори се съмняваше, че знае да брои до толкова. Хоузи прехвърли раницата на гръб и с бърза крачка се отправи към дупката, без да се обръща назад, без да се колебае и спира дори за секунда, а след това пристъпи в тъмата и изчезна от погледа му.

Шърв остана, където беше, продължи да дими с пурата и да се чуди. По дяволите, самият той изгаряше от желание да последва Хоузи просто за да разбере какво става.

О, не, това не бе никак разумно. Е, нямаше да го направи, защото отдавна вече не бе дете, нито пък защото пристъпите на ангина бяха зачестили напоследък.

Предстоеше му работа, а истината бе, че той обичаше работата си.

През повечето време я обичаше истински. С всяка година ставаше все по-трудно, но не можеш да си позволиш старостта да те повали. Единственият начин да се държиш стегнато бе да отстояваш с борба и усилие всеки сантиметър от пътя, който ти предстоеше.

Той продължи да пухти с пурата още малко, а сетне отиде до вратата на Карин. Прозорецът й бе замръзнал, но след секунда се отвори.

— Той ще се справи — каза й той.

Тя веднага се усмихна, но по очите й личеше, че се страхува.

— Притеснявам се за него… за всички.

— Мъжете са родени да си търсят неприятностите и затова понякога припламват искри — каза той. — А за кой него ставаше въпрос — за Тори, за Ториан или за Хоузи… или може би за Иън?

Устата й помръдна беззвучно, а сетне тя заговори:

— За всички. Този път си мислех за Хоузи. — Стисна устни. — Не се притеснявам за Ториан, нито за Тори, поне в момента. Не смятам, че на този свят се е родило Чедото, което да се изправи пред моя Ториан и да го победи, и ако тези… тези неща не ме отвращаваха толкова много, щях да ги съжалявам.

„Изкуствената смелост много ти отива, Карин“, помисли си той.

Далечната болка се премести от гърдите към рамото и стана по-остра. Той поглади джоба, където държеше таблетките с нитроглицерин.

— Ще се видим по-късно, Карин. — Обърна се без повече приказки и отвори шишенцето, без дори да го вади от джоба си. Прекалено често му се случваше да повтаря това движение напоследък. Когато най-сетне се върна в колата си и седна, таблетката вече бе под езика му и той остана неподвижен няколко минути, докато вкусът й най-сетне прогони болката от гърдите му.

Така вече беше по-добре.

Боб Шърв продължи да дими с пурата, включи на скорост и подкара обратно към града.