Пурпурно небе

Хардуд, Северна Дакота, САЩ

Краят на вселената ще настъпи. Няма да е скоро — може би ще минат още два милиарда години, дори повече — но краят на вселената ще настъпи.

Разкритията на астрономите, направени наскоро, убедиха останалите учени в това твърде неприятно заключение. Пет независими екипа учени от Принстън, Йейл, Националната лаборатория „Лорънс“ към Баркли, и Харвард обявиха проучванията си, които доказват, че вселената, започнала съществуването си с космическа експлозия, наречена „големия взрив“, преди приблизително петнайсет милиарда години, ще продължи да се разраства безкрайно, докато в космоса не остане нищо друго, освен разпръснати въглеродни атоми и студени скалисти отломки.

Учените проучвали възможността за бъдещо „голямо свиване“ — при което материята във вселената ще се спои така, че ще се образува едно изключително плътно цяло, което след това ще избухне като повторение на „големия взрив“ — откриват, че вселената съдържа само двайсет процента от необходимата за тази цел плътна маса. Същата тази вселена е „отворена“ и няма да се „затвори“, твърдят те.

Резултатите от дългогодишните им проучвания предизвикаха бурно недоволство сред тези техни колеги, които са привърженици на хипотезата за устойчивото състояние, а именно че вселената е „затворена“. Но ето че изниква един въпрос без отговор: ако хипотезата за устойчивото състояние е вярна, поне осемдесет процента от материята във вселената не са открити и не могат да бъдат открити. Къде са, питат те, липсващите осемдесет процента от плътността на вселената, необходими за предизвикването на следващия цикъл на голямо свиване/голям взрив?

Доктор Ъруин Райс, декан на факултета по астрономия към университета на Северна Дакота в Гранд Форкс, не е особено учуден от това откритие — нито пък от предизвикания фурор. В колежа Макалистър, в Минеаполис, миналата седмица бе проведен дебат за последиците от това проучване. Райс отбеляза: „Привържениците на устойчивото състояние вярват в една вселена, която подскача нагоре-надолу като топка на ластик. Не е кой знае колко сложно — също като във видеоигра: натискаш съответното копче и започваш пак отново.“

Райс нарича теориите за устойчивото състояние „доброжелателен начин на мислене и мърлява наука — все едно че започваш ново проучване, ако резултатите от първото не са ти по вкуса“. Според Райс петте проучвания, „както заедно, така и поотделно, са достатъчно красноречиви“ и добавя: „Това доказва, че вече сме наясно“.

Доцент Ким Коулмън от факултета по астрономия към университета на Минесота, изказал се по време на дебатите, твърди, че проучванията по-скоро повдигат въпроси, отколкото да дават отговори. „А къде отива материята? Защо уредите ни не я засичат? Ако е изчезнала, кога и как се е превърнала в енергия? И защо ние не сме от крили следи от този процес? Ако теорията за устойчивото състояние е правилна, как тогава става повторното събиране в едно цяло на необходимата маса? — пита Коулмън. — Ако пък не е истина, какво се е случило преди големия взрив?“

„От гледна точка на науката, въпросът е безсмислен — намесва се Райс. — Само че, ако доказателствата сочат, че големият взрив е бил единично явление, което няма да се повтори, разходите по колко още проучвания трябва да искаме да покрие нещастният данъкоплатец?“

Коулмън признава, че някои от хипотезите, предложени единствено за да оборят модела за устойчивото състояние, са „доста нереални“ — като се започне от нови видове взаимодействие, които блокират ефекта на гравитацията, до джобни вселени, които с повече успех ще срещнете в научнофантастичните романи.

„Или пък котката е бутнала вселената и тя е паднала под канапето — шегува се Райс. — Тук говорим за огромно количество загубена материя — поне четири пъти повече от измеримата във вселената материя! Не нещо дребно и незначително, което можеш да подхвърлиш някъде и да забравиш къде си го сложил!“

Преподобният Джордж Фридман, защитил докторат по астрономия в Калифорнийския технически университет, също и магистър по богослов към Тихоокеанската лютеранска теологическа семинария, като всеки семестър поема поне по две групи по астрономия в Макалистър, освен задълженията си на пастор в християнската евангелистко лютеранска църква в Минеаполис, смята, че противоречията са изумителни, но ги намира и за забавни. „Ако вселената е с открита структура и има начало, от религиозна гледна точка всичко е съвсем ясно — казва той и се усмихва хитро. — Ако смятате, че се подсмихвам хитро, значи сте разбрали намека ми.“

„Може би трябва да накарате вашия Йехова да провери в джобовете си — отвръща Коулмън. — Истината, е, че няма как да разберем какво се е случило, докато не проверим по-обстойно. А при положение че нямаме необходимата база данни…“

Дебатите може и да завършат, след като са събудили гняв и яд сред участниците, но въпросът си остава: ако привържениците на хипотезата на устойчивото състояние са прави и вселената все пак се окаже, че представлява саморегулираща се серия от големи взривове и големи свивания, тогава къде се е стопила липсващата маса?

Който и да се е възползвал от тази материя, би трябвало да я върне за доброто на всички, твърди Райс, в противен случай привържениците на хипотезата за устойчивото състояние на вселената ще бъдат „изключително нещастни“. Райс вдига назидателно пръст. „И изключително засрамени, след като всичките им проучвания са довели до един и същ резултат: вселената представлява открита структура.“

Фридмън е по-умерен. „Един от най-проблематичните крайпътни камъни в науката е, че съществуването на всемогъщ Създател е доста несигурна работа; аз като учен смея да твърдя, че е точно така. Но като човек, вярващ в Бог, мога да призная, че не ми е никак приятно, че точно този крайпътен камък е започнал да се напуква, макар и малко.“ Професор Коулмън отказа коментар.