Призрачните бригади

8.

Всичко започна от едни желирани бонбони.

Иаред ги видя на щанда за сладкиши, докато се мотаеше из станция Феникс. Отначало ги подмина, беше по-заинтригуван от шоколадите. Но очите му сами се върнаха към прозрачното пликче с черни топчета, които изпъкваха странно на фона на общата сладкарска шарения.

— Добре де, как става това? — попита Иаред продавачката, когато осъзна, че му е трудно да откъсне поглед от тях. — Какво ги прави тия желирани бонбони толкова специални?

— Едни ги обичат, други ги мразят — отвърна тя. — Повечето хора ги мразят — и се дразнят, че трябва да ги отделят от останалите в пликчето. Тези, които ги обичат, предпочитат в пликчето да са само такива. Така че реших да ги продавам отделно.

— Вие от коя група сте? — попита Иаред.

— От тези, дето не могат да ги понасят. А мъжът ми не може да им се насити. Дъвче ги, и ми дъха, за да съм им усетела аромата. Веднъж го изритах от леглото за това. Никога ли не сте опитвали черни желирани бонбони?

— Никога — призна Иаред. — Смятам обаче да пробвам.

— Храбрец сте значи — похвали го продавачката и му подаде едно пликче. Иаред го взе, докато продавачката регистрираше покупката (като войник от КОС, Иаред не беше длъжен да плаща за нея: всичко, което доставяше удоволствие на храбреците от армията, беше безплатно, включително желираните бонбони), но търговците си водеха стриктни записки, тъй като след това предоставяха сметките на Колониалните отбранителни сили. Капитализмът си бе проправил път в космоса и се справяше доста добре.

Иаред извади две бонбончета и ги лапна, строши с кътници твърдата им обвивка и засмука ароматния пълнеж. Примижа. Бяха точно такива, каквито ги помнеше. Лапна цяла шепа.

— Как са? — попита продавачката развеселено.

— Чудесни са — изфъфли Иаред с пълна уста. — Идеални.

— Ще кажа на мъжа ми, че има попълнение в отбора.

— Двама сме — отвърна Иаред. — Дъщеря ми също ги харесва.

— Е, чудесно — засмя се продавачката, но Иаред вече се бе отдалечил, унесен в мисли. След десетина крачки бръкна в пликчето за още бонбони… и замря неподвижно.

„Дъщеря ми?“, помисли си и изведнъж го завладя необяснима мъка. Призля му, той се задави, наведе се и повърна. В паметта му изникна едно име.

„Зоя — помисли си Иаред. — Дъщеря ми е Зоя. Мъртвата ми дъщеричка“.

Някой го хвана за рамото. Иаред подскочи, едва не се подхлъзна върху повърнатото и изпусна кесийката с бонбони. Вдигна глава и видя, че пред него стои жена от Колониалните отбранителни сили. Гледаше го някак странно, после изведнъж в главата му отекна бръмчащ звук, като човешки глас, но ускорен десетократно. Това се повтори няколко пъти, сякаш някой пляскаше с ръце в главата му.

— Какво? — извика Иаред на жената.

— Дирак — каза тя. — Успокой се. Какво ти е?

Внезапно го завладя необясним страх. Той се обърна и побягна.

Джейн Сейгън го проследи с поглед, после сведе глава към повърнатото и разхвърляните бонбони. Обърна се, отиде до щанда за сладкиши и попита продавачката:

— Какво стана?

— Ами значи той дойде и си купи черни желирани бонбони — отвърна продавачката. — Много ги обичал. Налапа цяла шепа. И после си тръгна… и повърна.

— Нещо друго? — попита Сейгън.

— Нищо — отвърна продавачката. — Е, побъбрихме си. Аз му казах, че мъжът ми много ги харесва тия бонбони, той каза, че и дъщеря му ги харесвала. Нищо друго.

— Дъщеря му?

— Да де. Така каза.

Сейгън огледа улицата. От Дирак нямаше и следа. Тя въздъхна и отвори пряка линия до генерал Сцилард.

Иаред влезе в станционния асансьор, натисна бутона за нивото с лабораторията и едва сега забеляза, че ръката му е зелена. Дръпна я с такава сила, че я удари в стената на кабината. Другите в асансьора го изгледаха със странни, дори навъсени погледи и той едва сега осъзна, че е блъснал с лакът една жена, и каза високо:

— Извинете.

Жената изсумтя нещо и втренчи поглед право пред себе си. Иаред направи същото и видя размазаното си зелено отражение в полираната метална стена. Вече бе толкова изплашен, че едничкото, за което се молеше, бе да не се напикае в пълния с непознати асансьор. За момента социалните условности надделяха над ужаса от обърканата му идентичност.

Ако в този момент трябваше да отговори кой е, едва ли щеше да може. Но във всекидневието хората не си задават подобни въпроси. Иаред знаеше, че зеленият цвят на кожата му не е нормален, че лабораторията му се намира три етажа по-долу и че дъщеря му Зоя е мъртва.

Асансьорът спря на неговия етаж и той излезе в широкия коридор. На това ниво нямаше магазини и сладкарски щандове, то бе предназначено за Отдела за научни разработки. На всеки стотина крачки от двете страни имаше войници, които следяха всичко, което ставаше тук. Вратите към коридорите бяха оборудвани с биометрични и МозКом-скенери, които проверяваха посетителите от разстояние. Ако някой от скенерите засечеше чужд човек, щяха да го спрат още преди да е влязъл в коридора.

Иаред знаеше, че разполага със свободен достъп до повечето от страничните коридори, и същевременно се чудеше как е възможно човек със зелено тяло да се разхожда тук необезпокояван. Тръгна с привидно забързана походка към лабораторията. Може би докато стигне дотам, ще се досети какво трябва да прави. Ала изведнъж осъзна, че всички войници са се обърнали към него и го гледат.

„По дяволите!“ — изруга Иаред наум. До входа за неговия коридор имаше по-малко от петдесетина крачки. Той хукна нататък и се изненада от бързината, с която функционираше тялото му. Войникът на пост при входа смъкна от рамо пушката си, но докато я вдигне, Иаред вече беше до него. Блъсна го грубо — и войникът се удари в стената и се свлече до нея. Иаред го прескочи и хукна към вратата на лабораторията. Изведнъж над главата му завиха сирени и аварийните врати се хлопнаха — Иаред едва успя да се шмугне покрай тази, която щеше да отреже пътя му до целта. Стигна входа на лабораторията и натисна. Вътре завари един от техниците и някакъв ррей. Иаред бе поразен от това, че в лабораторията има чуждоземец, а заедно с объркването дойде и страхът, че може би ще го заловят да върши нещо незаконно и подлежащо на наказание. Умът му заработи трескаво, търсеше някакво обяснение за случващото се, но безуспешно.

Рреят извърна глава, заобиколи масата, зад която стоеше, и се приближи към Иаред.

— Ти си онзи, нали? — попита на странен, но съвсем разбираем английски.

— Кой? — отвърна с въпрос Иаред.

— Войникът, когото създадоха, за да поставят клопка на предателя. Но не успяха.

— Не те разбирам — рече Иаред. — Това е моята лаборатория. Ти кой си?

Рреят завъртя глава.

— А може би в края на краищата са успели — каза и се посочи. — Аз съм Кайнен. Учен и затворник. Вече знаеш кой съм. Но знаеш ли ти кой си?

Иаред понечи да отвърне, но изведнъж осъзна, че отговорът му убягва. Стоеше, мърдаше беззвучно уста и не знаеше какво да каже. След секунди вратата се отвори. Жената, която прекрачи прага, вдигна пистолет и го простреля в главата.

::Първи въпрос:: — заговори генерал Сцилард. Иаред лежеше в лазарета на станция Феникс, където се възстановяваше от зашеметяващия изстрел. Охраняваха го двама войници и Джейн Сейгън, която се бе облегнала на стената. — ::Кой си ти?::

::Редник Иаред Дирак:: — докладва Дирак. Не попита кой е генерал Сцилард, МозКомът го бе идентифицирал още щом влезе в помещението. Същото трябваше да е направил и МозКомът на генерала, така че въпросът му беше излишен. — ::Разпределен съм на „Хвърчило“. Моят командващ офицер е лейтенант Сейгън, която присъства.::

::Втори въпрос:: — продължи Сцилард. — ::Знаеш ли кой е Чарлз Ботин?::

::Не, сър:: — рече Иаред. — ::Трябва ли?::

::Вероятно, като се има предвид, че те открихме точно в неговата лаборатория. Така си казал и на онзи ррей. Което подсказва, че си се мислел за Ботин — поне в онзи момент. Лейтенант Сейгън ми докладва, че не си реагирал на името си, когато те е повикала.::

::Сега си спомням, че не знаех кой съм:: — призна Иаред. — ::Но не помня да съм се мислел за някой друг.::

::Но си открил точно лабораторията на Ботин, без да си ходил там преди това:: — посочи Сцилард. — ::Вече проверихме, че не си се ориентирал чрез своя МозКом, за да я намериш.::

::Не мога да дам никакво обяснение:: — отвърна Иаред. — ::Споменът за нея просто изникна в главата ми.:: — Видя, че Сцилард и Сейгън се споглеждат.

Вратата се отвори и влязоха двама души. Единият приближи Иаред, преди МозКомът да го разпознае, и попита:

— Познаваш ли ме?

Юмрукът на Иаред го запрати на пода. Войниците вдигнаха оръжия, но Иаред, който вече се бе успокоил от внезапния изблик на гняв, се обърна към тях с разперени ръце.

Докато мъжът се изправяше, МозКомът най-сетне го идентифицира като генерал Грег Матсън, ръководител на Отдела за научни разработки.

— Този отговор ми беше достатъчен — рече той, затисна с длан насиненото си око и тръгна към умивалника, за да провери пораженията.

— Не бъди толкова сигурен — подвикна след него Сцилард. После се обърна към Иаред. — Редник, познавате ли човека, когото ударихте току-що?

— Зная, че това е генерал Матсън — отвърна Иаред.

— Но не го знаех, когато го ударих.

— Защо го ударихте?

— Нямам представа, сър. Аз просто… — И млъкна.

— Отговорете на въпроса, редник! — подкани го Сцилард.

— Стори ми се, че така трябва. Не мога да обясня защо.

— Той определено си спомня някои неща — обърна се Сцилард към Матсън. — Но не всичко. И не помни кой е.

— Глупости — изсумтя Матсън откъм умивалника.

— Помни достатъчно, за да ме прасне по главата. Този кучи син копнее за това от години.

— Генерале, може да си е припомнил всичко, но да се преструва, че не е — обади се човекът до Сцилард. Според МозКома на Иаред това беше полковник Джеймс Робинс.

— Напълно възможно — съгласи се Сцилард. — Но действията му до момента не го потвърждават. Ако наистина беше Ботин, нямаше да е в негов интерес да разкрива пред нас, че си спомня каквото и да било. Крошето не беше най-умното нещо.

— Може и да не е умно — рече Матсън от умивалника. — Но се запомня. — Обърна се и Иаред видя, че под окото му набъбва синина. — Ако бяхме на Земята, този тип щеше да бъде изправен пред трибунал. Нищо чудно и да го разстрелят за нарушаване на дисциплината.

— Генерале… — почна Сцилард.

— Спокойно, Сци — прекъсна го Матсън. — Склонен съм да се съглася с теб. Ботин не би постъпил толкова глупаво, че да ме удари, следователно това не е Ботин. Изплуват само късчета от него и сега искам да видя какво можем да извлечем от тях.

— Генерале, войната, която се опитваше да разпали Ботин, приключи — каза Джейн Сейгън. — Енешанците ще нападнат рреите, а не нас.

— Това е чудесно, лейтенант — отвърна Матсън. — Но все още остава един противник. Обините продължават да си плетат кошницата и тъй като Ботин най-вероятно е при тях, не бива да бързаме да празнуваме победата. Все още искаме да узнаем това, което знае Ботин, и сега, когато нашият малък редник държи двама души в главата си, може бе е редно да окуражим втория от тях да излезе на бял свят. — Обърна се към Иаред. — Какво ще кажете, редник? Наричат колегите ви Призрачните бригади, но според мен вие сте този, в чиято глава витае истински призрак. Ще ни помогнете ли да го изкараме?

— С цялото ми уважение, сър, нямам ни най-малка представа за какво говорите — отвърна Иаред.

— Разбира се, че нямаш — изръмжа Матсън. — Освен че си спомняш коя е лабораторията, не знаеш нищо друго за Чарлз Ботин, нали?

— А, знам още нещо — възрази Иаред. — Че е имал дъщеря.

Генерал Матсън отново опипа с пръсти насиненото.

— Абсолютно вярно, редник. — И погледна Сцилард. — Сци, бих искал да ми го върнеш. — Сейгън и Сцилард се спогледаха отново. Без съмнение си пращаха онези телеграфни съобщения, които Специалните части използваха за комуникиране. — Само временно, лейтенант — добави Матсън към Сейгън. — Ще ви го дам веднага щом приключим. Обещавам ви, че няма да го повредя. Едва ли ще ни е от полза, ако оставите да го гръмнат в някоя мисия.

— Преди този въпрос не ви безпокоеше — каза Сейгън. — Сър.

— Ах, прословутите нахакани маниери на Специалните части. Чудех се кога ли ще ви проличи, че вече сте на шест.

— На девет съм — поправи го Сейгън.

— А аз съм на сто и тридесет, така че искам да послушаш своя прапрадядо. Преди не ме интересуваше, че той може да умре, защото не смятах, че ще ни е полезен. Сега обаче не мисля така и затова предпочитам да остане жив. Ако се окаже, че няма с какво да ни помогне, ще ви го върна и можете да го пратите да го утрепят някъде. Освен това нямате право на глас. Така че млъквайте, лейтенант, и оставете на големите да говорят.

Сейгън само преглътна мъчително.

— Какво смяташ да го правиш? — попита Сцилард.

— Ще го пъхна под микроскоп, разбира се — рече Матсън. — Ще разбера защо спомените му се връщат и може ли да изстискаме нещо от него. — Изви палец към Робинс. — Официално ще бъде назначен за асистент на Робинс. Ще прекарва доста време в лабораторията. Онзи ррей, който ви измъкнахме, може да се окаже полезен. Ще прибегнем и до неговите услуги.

— Смяташ да се довериш на един ррей? — Сцилард го погледна учудено.

— По дяволите, Сци. Не го оставяме дори да сере, без да му напъхаме камера в задника. Освен това е обречен, ако не си взема лекарството. Той е единственият учен, на когото мога да имам пълно доверие.

— Е, добре — склони Сцилард. — Навремето ти го поисках и ти ми го даде. Можеш да си го вземеш. Само не забравяй, че той е от нашите. Знаеш, че държа на хората си.

— Разбрахме се — ухили се Матсън.

— Заповедта за прехвърляне вече е при теб — продължи Сцилард. — Можеш да я парафираш, когато пожелаеш. — Кимна на Робинс и Сейгън, погледна за миг Иаред и излезе.

Матсън се обърна към Сейгън.

— Ако ще се сбогувате, сега е моментът.

— Благодаря, генерале — отвърна Сейгън. И каза на Иаред — ::Голям задник.::

::Все още не разбирам какво става и кой е този Чарлз Ботин:: — отвърна Иаред. — ::Опитах се да открия информация за него, но явно е засекретена.::

::Скоро ще научиш достатъчно:: — увери го Сейгън. — ::Но каквото и да е то, искам да запомниш едно. Ти си и ще си останеш Иаред Дирак. Не някой друг. Независимо от това как си направен или защо се е случило всичко това. Дори аз понякога го забравям и сега съжалявам. Така че искам да го запомниш.::

::Ще го запомня:: — обеща Иаред.

::Хубаво. Този ррей, за когото говорят — казва се Кайнен. Кажи му, че лейтенант Сейгън го моли да се грижи за теб. Предай му, че ще го приема за лична услуга.::

::Ще му кажа:: — потвърди Дирак. — :: Веднага щом го срещна.::

::Съжалявам, че те прострелях в главата със зашеметяващ заряд. Но нямаше друг начин.::

::Сигурно. Благодаря, лейтенант. И сбогом.::

Сейгън излезе.

— Свободни сте — каза Матсън на двамата войници и те също излязоха. — И така — Матсън се обърна към Иаред. — Редник, нека засега предположим, че малкият ти припадък от тази сутрин няма да се повтаря често. Въпреки това твоят МозКом е настроен да следи всяко твое действие и да показва местонахождението ти. Опиташ ли се да промениш настройките, моите войници ще ти видят сметката на мига. Докато не знаем точно кой се спотайва в главата ти, нямаш право на никакви тайни мисли. Разбра ли ме?

— Разбрах ви.

— Чудесно. В такъв случай, добре дошъл в Отдела за научни разработки, синко.

— Благодаря, сър. Обаче ще ми каже ли някой най-сетне какво става?

Матсън се усмихна, погледна Робинс и нареди:

— Ти му кажи.

И излезе.

Иаред втренчи поглед в Робинс.

— Ох… — въздъхна Робинс. — Значи така…

— Интересен белег. — Кайнен посочи слепоочието на Иаред. Говореше на своя език, а МозКомът на Иаред превеждаше.

— Благодаря — отвърна Иаред. — Простреляха ме.

Иаред също говореше на своя език.

— Да, помня. Нали бях там. На мен също ми се е случвало лейтенант Сейгън да ме зашеметява. Двамата с вас можем да си направим клуб. — Кайнен се обърна към Хари Уилсън, който стоеше до тях. — Ще вземем и теб, Уилсън.

— Аз пасувам — отвърна Уилсън. — Още не съм имал тази чест, а и не копнея да ми се случи.

— Страхливец — заяви спокойно Кайнен.

— На вашите услуги. — Уилсън се поклони.

— И така. — Кайнен отново се обърна към Иаред. — Предполагам имате някаква представа защо сте тук.

Иаред си припомни неловкия и доста объркан разговор с полковник Робинс от предния ден.

— Полковник Робинс ми каза, че са ме създали, за да прехвърлят в мозъка ми съзнанието на Чарлз Ботин, но не се е получило. Каза ми също, че Ботин се е занимавал тук с важни научни изследвания, но се оказало, че е предател. Изглежда, спомените, които напоследък изникват в съзнанието ми, са всъщност спомени на Ботин, но никой не знае защо излизат на бял свят чак сега.

— Какво по-точно ти разказа за живота и работата на Ботин? — попита Уилсън.

— Почти нищо всъщност. Смяташе, че ако прочета за него във файловете, това може да обърка спомените ми. Така ли е?

Уилсън повдигна рамене. Вместо него отвърна Кайнен:

— Тъй като сте първият човек, с когото се случва нещо подобно, няма начин да знаем какво точно ще стане. Състоянието ви донякъде напомня на амнезия. Вчера успяхте да откриете тази лаборатория и си спомнихте името на дъщерята на Ботин, но нямате никаква представа как е станало това. Разликата обаче е, че спомените ви не са ваши, а нечии други.

— Значи не знаете как да измъкнете тези спомени от мен, така ли? — попита Иаред.

— Спретнахме няколко теории — отвърна уклончиво Уилсън.

— Теории — повтори с презрение Иаред.

— Хипотези по-точно — намеси се Кайнен. — Преди няколко месеца казах на лейтенант Сейгън, че според мен съзнанието на Ботин не е успяло да се загнезди в мозъка, защото е съзнание на зрял, възрастен човек, а мозъкът ви още е в начален етап на развитие, без необходимия опит. Но сега вече сте понатрупали опит, нали? Седем месеца война са достатъчни да поузрее всеки мозък. Може би нещо от онова, което сте преживели, е послужило като мост към спомените на Ботин.

Иаред се замисли, после каза:

— Последната ни акция. В нея изгубих човек, на когото много държах. А дъщерята на Ботин също е умряла. — Пропусна да спомене за убийството на Вют Сер, както и да разкаже на Кайнен за нервния срив, който бе преживял, когато му наредиха да я заколи. За неизпълнението на заповедта.

— Може да е точно това. — Кайнен кимна: изглежда, вече бе запознат с човешките жестове при общуване.

— Но защо спомените ми не се върнаха още тогава? Защо се случи тук, на станция Феникс, докато ядях желирани бонбони?

— „По следите на изгубеното време“ — промълви Уилсън.

Иаред го погледна неразбиращо.

— Какво?

— Това е роман от Марсел Пруст. В началото главният герой е залят от спомени от детството и всичко това само защото потапя парче сладкиш в чаша чай. Спомените и сетивните възприятия при хората са тясно свързани. Вкусът на желираните бонбони най-вероятно е задействал някаква реакция в мозъка, особено ако бонбоните са имали значение за вас в миналото.

— Мисля, вече казах, че бяха любимите на Зоя — подхвърли Иаред. — Това е дъщерята на Ботин.

— Това може да е било напълно достатъчно — съгласи се Кайнен.

— Защо пак не ги опиташ? — попита Уилсън.

— Ами вече го направих — отвърна Иаред. Беше помолил полковник Робинс да му вземе едно пликче. После се бе прибрал в стаята си и бе сдъвкал бонбоните до последния — отне му близо час.

— И? — попита Уилсън.

Иаред поклати глава.

— Позволете да ви покажа нещо, редник — заговори официално Кайнен и натисна един клавиш на пулта. На екрана се появиха три малки светлини. Кайнен посочи едната.

— Този сигнал символизира съзнанието на Чарлз Ботин, чието копие, благодарение на неговата невероятна изобретателност, все още притежаваме на файл.

Втората светлина съответства на вашето съзнание, такова, каквото е било в периода на обучението ви. — Иаред го погледна изненадано. — Да, редник, следим внимателно развитието ви още откакто се появихте на бял свят. Но това е само симулация, тъй като, за разлика от съзнанието на Ботин, не разполагаме с вашето на файл. Що се отнася до третия сигнал, той съответства на съзнанието ви сега. Макар да нямате необходимия опит и познания, дори с неопитно око става ясно, че третата светлинна се различава от другите две. Това е така — поне според нас, — тъй като мозъкът ви се опитва да смеси съзнанието на Ботин с вашето. Вчерашният инцидент доведе до някои съществени и вероятно постоянни промени. Не ги ли усещате?

Иаред се замисли за миг, после каза:

— Нищо не усещам. Имам нови спомени, но не мисля, че се държа по различен начин.

— Освен че удряш генерали — посочи Уилсън.

— Стана съвсем случайно — оправда се Иаред.

— Ни най-малко — възрази Кайнен, внезапно се бе оживил. — И точно това исках да докажа, редник. Роден сте, за да станете един човек. Но станахте друг. А сега се превръщате в трети — нещо като комбинация от първите двама. Ако продължим в същата посока, трябва да очакваме по-нататъшно развитие на този процес. Промените ще продължават. Ще се измени характерът, личността ви, при това драстично. Този, в когото ще се превърнете, ще е коренно различен от човека, който сте сега. Искам да се уверя, че ме разбирате, защото според мен трябва да решите дали бихте желали това да се случи.

— Да реша? — попита Иаред.

— Да, редник, имате право на избор — потвърди Кайнен. — Също като присъстващия тук лейтенант Уилсън. Той сам е избрал да служи в Колониалните отбранителни сили и е подписал договор. На вас, както и на всички войници от Специалните части, не е предоставена подобна възможност. Редник, давате ли си сметка, че спецвойниците са почти като роби? Никой не ви пита искате ли да се биете. Нямате право да отказвате. Дори не знаете дали е възможно да откажете.

Иаред се обърка още повече.

— Никой от нас не мисли по този начин. Ние се гордеем, че служим.

— Разбира се, че се гордеете — каза Кайнен. — На това ви учат от съвсем малки, веднага след като ви включат изкуствените мозъци. И когато започнете да мислите сами, тези неща вече са залегнали дълбоко в съзнанието ви.

— Но аз непрестанно вземам най-различни решения.

— Само че те не са важни. Имат отношение към дребни, ежедневни събития. Що се отнася до появата ви на бял свят — някой друг е решил това да стане. Същият този друг е решил да сте войник. Избира дори сраженията, в които да участвате. Ако е необходимо, ще избере и смъртта ви. Да не говорим за това, че са готови да оставят съзнанието на Чарлз Ботин да се пръкне в объркания ви мозък, с всички неизвестни последици от това. Ето защо аз реших да ви предоставя възможността да избирате.

— Но защо? — попита Иаред.

— Защото мога — отвърна Кайнен. — И защото мисля, че трябва да го направите. Никой друг няма да ви го позволи. Това е вашият живот, Иаред Дирак. Ако сте съгласен да продължите да го живеете по този начин, ще ви предложим начини, които според нас ще отключат спомените и личността на Ботин.

— А ако откажа? Тогава какво?

— Тогава ще съобщим на Отдела за научни разработки, че не можем да измъкнем нищо от вас — рече Уилсън.

— И те ще намерят някой друг да свърши вашата работа.

— Най-вероятно — съгласи се Кайнен. — Но поне ще знаете, че сте направили своя избор. И ние също.

Иаред едва сега започна да схваща какво иска да каже Кайнен: това беше неговият живот, а досега всички важни решения се вземаха от други. Оставяха го сам да прави избор за незначителни неща, или в бойни ситуации, където бездействието можеше да доведе до гибел. Досега не му бе хрумвало, че е роб, а изглежда, положението му в Специалните части съответстваше тъкмо на подобно определение. По време на обучението Гейбриъл Брахе им бе съобщил, че след изтичането на десетгодишната служба могат да се заселят някъде, но никой не си бе задал въпроса защо трябва да служат цели десет години. Обучението в Специалните части непрестанно подчиняваше личните желания и избор на нуждите на отделението или взвода; дори интеграцията, това огромно военно преимущество, потискаше собственото аз в полза на груповото самовъзприятие.

При спомена за интегрирането Иаред почувства остро самотата си. Веднага щом получи новите си заповеди, интеграцията с Втори взвод бе прекратена. Липсата на постоянния фонов шум от чужди мисли и емоции в главата му го потискаше. Помисли си, че ако не беше преживял онзи кратък период на самота, преди да бъде интегриран с взвода, може би дори щеше да полудее.

Всичко това го накара да се замисли с нарастващо безпокойство за колко много неща в живота си е получавал команди, заповеди и решения отвън. Даде си сметка, че вероятно не е подготвен да направи избора, който Кайнен очакваше от него. Първоначалното му желание бе да каже „да“, тоест че иска да продължи, да научи повече за Чарлз Ботин, човека, който трябваше да бъде и в който се бе превърнал в известна степен. Но вече не беше сигурен дали наистина го желае, или го прави само защото го очакват от него. Ядоса се, но не на Специалните части или Колониалния съюз, а на Кайнен — задето го бе поставил в позиция, в която да се почувства толкова несигурен.

— Вие какво бихте направили? — обърна се Иаред към Кайнен.

— Аз не съм Иаред — отвърна Кайнен и отказа да разговаря повече по въпроса. Уилсън също не беше особено сговорчив. И двамата се върнаха към обичайните си задължения в лабораторията, докато Иаред размишляваше, загледан в трите светлинни на екрана, които олицетворяваха части от неговото съзнание.

— Знаете ли, реших — заяви той след близо два часа. — Искам да продължим.

— Ще ми кажете ли защо? — попита Кайнен.

— Защото искам да знам повече за това тук. — Иаред посочи светлинната на третото съзнание. — Вие ми казахте, че се променям. Че се превръщам в някой друг. Вярвам ви. Но въпреки това отвътре се чувствам същият. Струва ми се, че ще си остана аз, каквото и да се случи. Но искам да разбера едно нещо. Одеве споменахте, че спецвойниците са роби. Прав сте. Не мога да споря за това. Но освен това ни съобщиха, че сме единствените хора, родени с конкретна цел — да пазим човечеството. Не са ме питали дали искам да го правя, но сега вече имам избор. И избрах това.

— Избрахте да сте роб — рече Кайнен.

— Не — възрази Иаред. — Престанах да съм роб в мига, когато направих този избор.

— Но избрахте пътя, по който искат да вървите онези, които ви направиха роб — рече Кайнен.

— Това е моят избор. Ако Ботин наистина иска да ни стори зло, не мога да го спирам.

— Това означава, че може да станеш като него — обади се Уилсън.

— Нали е трябвало да стана тъкмо него. Така че не се е променило нищо съществено.

— Значи това е вашият окончателен избор? — попита Кайнен.

— Да — потвърди Иаред.

— Какво пък, слава Богу — въздъхна Уилсън.

Кайнен също изглеждаше поуспокоен.

Иаред ги изгледа учудено и каза:

— Не разбирам.

— Беше ни наредено да измъкнем колкото се може повече Чарлз Ботин от вас — обясни Кайнен. — Ако бяхте отказали и ние не можехме да изпълним заповедта, за мен това най-вероятно щеше да означава смъртна присъда. Редник, аз съм военнопленник. Единствената причина, поради която разполагам с известна свобода, е защото мога да съм ви полезен. В мига, в който изгубя това свое качество, ще спрат лекарството, което ми пречи да умра. Лейтенант Уилсън едва ли ще бъде застрелян за неизпълнение на заповед, но доколкото разбрах, вашите затвори не са особено приятни места.

— Защо не ми казахте? — попита Иаред.

— Защото тогава изборът ти нямаше да е свободен — отвърна Уилсън.

— Двамата решихме да ви предоставим тази възможност и да приемем последствията — каквито и да са те — допълни Кайнен. — Тъй като имахме свободата да вземем подобно решение, оставихме и на вас същата възможност.

— Така че, благодарим ти, че се съгласи да продължим — каза Уилсън. — Едва не се насрах от страх, докато ти обмисляше решението си.

— Съжалявам — рече Иаред.

— Както и да е. Вече взе решение.

— Измислихме два начина, които според нас могат да отключат спомените на Ботин във вашето съзнание — заговори Кайнен. — Първият е вариант на метода за прехвърляне на съзнание, използван първоначално върху мозъка ви. Можем да ви прекараме през същата процедура и да опитаме повторно да загнездим съзнанието вътре. Сега, когато мозъкът ви е по-зрял, вероятността да успеем е много по-голяма. Но има опасност от доста сериозни последствия.

— Като например? — попита Иаред.

— Като това съзнанието ти да бъде напълно изтрито от новото — обясни Уилсън.

— А, не! — възкликна Иаред.

— Ето, виждате колко е трудно — каза Кайнен.

— Не искам.

— Ние също — каза Кайнен. — Значи почваме резервния план.

— Който е?

— Пътешествие назад в тунела на спомените — рече Уилсън. — Желираните бонбонки са само началото.

9.

Полковник Джеймс Робинс вдигна глава към увисналата в небето планета Феникс и си помисли:

„Ето ме пак тук“.

Генерал Сцилард не пропусна да забележи смущението му.

— Не ти харесва генералската столова, нали, полковник? — попита и си отряза късче от пържолата.

— Мразя я — призна Робинс, преди да е осъзнал какво казва. — Сър — добави припряно.

— Не мога да кажа, че те виня за това. — Сцилард поклати глава. — Идеята да се забранява на офицерите да ядат тук е най-малкото глупава. Как ти е водата, между другото?

Робинс погледна запотената чаша на масата.

— Приятно освежаваща, сър.

Сцилард описа с вилицата кръг, обхващащ цялата столова.

— За това сме виновни ние, ако не ти е известно. Имам предвид Специалните части.

— В смисъл?

— Ами, генералите от Специалните части водеха тук когото им падне — не само офицери, но и войници. Защото извън бойните ситуации никой в Специалните части не дава пукната пара за субординацията. Ето защо можеше да видиш всякакви типове тук, да мляскат бифтеци и да зяпат Феникс. А това хич не се харесваше на останалите генерали. Говоря ти за онези времена, в началото, когато живородените направо изтръпваха при мисълта, че край тях се навъртат войници, които не са навършили и годинка.

— И все още изтръпват — каза Робинс. — От време на време.

— Да бе, зная — успокои го Сцилард. — Само че се научихте да го прикривате. Както и да е, по някое време генералите надигнаха вой, че това си е само тяхна територия. Затуй сега такива като теб не могат да се надяват на повече от чаша студена вода. Така че, полковник, поднасям извиненията си от името на Специалните части.

— Благодаря, генерале. И без това не съм гладен.

— Е, поне да не те мисля — рече Сцилард и продължи да се храни с апетит.

Полковник Робинс плъзна поглед из столовата. Всъщност беше гладен. Реши следващия път, когато го повикат тук, първо да се нахрани.

Сцилард приключи с пържолата, погледна го и каза:

— Полковник, да си чувал за системата Есто? Не се блещи такъв, само ми кажи да или не.

— Нищо не ми говори — отвърна Робинс.

— Ами Крана? Мауна Кеа? Шефилд?

— Мауна Кеа е изгаснал вулкан на Земята. Но едва ли говорим за него.

— Не говорим — потвърди Сцилард, вдигна вилицата и посочи източния край на Феникс. — Системата Мауна Кеа е натам, малко отвъд мигнодвигателния хоризонт на Феникс. Съвсем нова колония.

— Хавайци? — попита Робинс.

— Разбира се, че не. Повечето са тамили, доколкото съм информиран. Те не са дали име на системата, само живеят в нея.

— И какво толкова интересно има в тази система? — попита Робинс.

— Нищо, освен това, че преди три дни там изчезна крайцер на Специалните части.

— Бил е нападнат? Разрушен?

— Не — отвърна Сцилард. — Просто изчезна. Изгубихме връзка в момента, в който пристигна в системата.

— Свързвал ли се е с колонията?

— Не би трябвало — заяви Сцилард с глас, който подсказваше, че Робинс не бива да разпитва повече. Робинс схвана намека.

— Може да се е случило нещо с кораба при навлизането му в реалния космос.

— Пратихме мигносонда. Няма следа от кораба. Няма черна кутия. Никакви останки по протежение на предполагаемия маршрут. Абсолютно нищо. Сякаш се е изпарил.

— Това е странно.

— Не — поправи го Сцилард. — По-странното е, че е четвъртият изчезнал кораб на Специалните части за последния месец.

Робинс се ококори.

— Изгубили сте четири крайцера? Но как?

— Ако знаехме отговора, полковник, вече щяхме да стискаме когото трябва за шията. Фактът, че си седя тук и ям пържола в твоята компания, идва да покаже, че сме в пълно неведение.

— Но мислите, че някой стои зад това, нали? — попита Робинс. — Не става въпрос за проблем с двигателите или самите кораби.

— Разбира се, че мислим така. Изчезването на един кораб може да е случайност. Но четири за един месец си е обезпокояваща тенденция. Не може да се говори само за технически проблеми.

— И кой според вас може да е виновен?

Сцилард изведнъж стана раздразнителен и неспокоен.

— За Бога, Робинс! Да не смяташ, че разговарям с теб, защото си нямам приятели!

Робинс се усмихна иронично.

— Обините са, нали?

— Обините — повтори Сцилард. — Да. Същите, които скриха някъде Чарлз Ботин. Всички системи, в които изчезнаха кораби, или са близо до космоса на обините, или до планети, към които те предявяват претенции. Нишката е тънка, но е единствената, с която разполагаме. Това, което не знаем, е как и защо и затова се надявах ти да хвърлиш малко светлина по въпроса.

— Искате да разберете докъде стигнахме с редник Дирак?

— Стига да не възразяваш — отвърна Сцилард.

— Засега напредваме доста бавно — призна Робинс. — Смятаме, че пробивът в паметта е станал под влияние на стрес и някои външни дразнители. Не можем да го поставим под същия стрес като при бойни условия, но се опитахме да го запознаем на порции с живота на Ботин.

— Откъде черпите информация?

— Не и от архивите. Във всеки случай не от докладите и файловете за Ботин, съставени от други. Няма смисъл от странична гледна точка. Кайнен и лейтенант Уилсън работят с първични източници — собствените записки и бележки на Ботин — и с неговите вещи.

— С вещите на Ботин? — Сцилард повдигна вежди.

— Да, нещата които е притежавал и харесвал — спомняте ли си онези желирани бонбони? Освен това го отведохме на местата, където Ботин е израсъл и живял. Нали знаете, че той е от Феникс? Съвсем кратко пътуване със совалката.

— Хубаво е, че го разхождате насам-натам. Но не виждам да има напредък.

— Мисля, че успяхме да измъкнем туй-онуй от спомените на Ботин. Само че това даде отражение главно в характера. Четох психологическия профил на Дирак — там го описват като пасивен тип. Като човек, който предпочита да го движат събитията, вместо той тях. И през първата седмица наистина бе такъв. Но от три седмици забелязахме промяна — сега той е много по-самоуверен и настойчив. Което го сближава с профила на Ботин.

— Значи заприличва на Ботин, а? Ами хубаво. Но поне спомня ли си нещо?

— Там е проблемът. Нищо, поне засега. Малкото, което възстановихме, е свързано със семейния живот, но не и с работата. Пускаме му записи на гласа на Ботин и той ги прослушва внимателно. Показваме му снимки на дъщеричката и той става неспокоен и дори ни разказва подробности около снимката. Но нищо повече. Направо сме отчаяни.

Сцилард се замисли. Робинс използва паузата, за да отпие от водата. Не беше толкова освежаваща, колкото я бе описал.

— Спомените за дъщеря му не водят ли до други, по-важни неща?

— Понякога — отвърна Робинс. — Една снимка на Ботин и дъщеря му в изследователска база го накара да си припомни над какво е работил там. Някакви ранни разработки върху буферното съзнание, преди да се върне на станция Феникс и да се заеме с изследванията, при които използваше техниката, с която се сдобихме от консу. Но не си спомня нищо полезно за това защо Ботин е решил да стане предател.

— Ами покажете му други снимки на дъщерята на Ботин.

— Показахме му всичките. Не са чак толкова много. И вещите от нея също — нямаме играчки, нито рисунки.

— Защо? — попита Сцилард.

Робинс сви рамене.

— Тя е умряла, преди Ботин да се върне на станция Феникс. Предполагам, че не е пожелал да вземе нещата й със себе си.

— Виж, това е интересно. — Сцилард сякаш се бе загледал в далечината, признак, че чете нещо в своя МозКом.

— Какво? — попита Робинс.

— Докато говореше, дръпнах досието на Ботин — отвърна Сцилард. — Ботин е колонист, но работата му за Колониалния съюз е изисквала да бъде прехвърлен в Отдела за научни разработки. Последното място, където е работил, преди да дойде тук, е изследователска станция Ковел. Чувал ли си за нея?

— Звучи ми познато. Но не мога да се сетя къде беше.

— Това е безтегловна изследователска станция — каза Сцилард. — Там правят биомедицински изследвания, заради които са преместили и Ботин, но освен това разработват оръжейни и навигационни системи. И нещо интересно: станцията е разположена директно над планетарна пръстенова система. Само на километър над плоскостта на пръстена. Използвали са отломки от него за изпитания на навигационните системи за близка ориентация.

Робинс започна да схваща накъде бие Сцилард. Скалистите планети с пръстени бяха рядкост, още повече тези, на които имаше човешки колонии. Никой не искаше да живее на планета, където метеоритните дъждове са нещо обичайно. Но скалиста планета с пръстен и военноизследователска станция — това вече беше нещо уникално.

— Омага — сети се Робинс.

— Омага — потвърди Сцилард. — Която вече не е наша. Никога няма да можем да докажем дали обините са нападнали колонията и станцията. Възможно е първи да са били рреите, а сетне от бъркотията да са се възползвали обините. По-важното е, че някак доста бързо решиха да обявят тази система за своя — преди да успеем да съберем достатъчно сили, за да си я върнем.

— И дъщерята на Ботин е била в колонията — добави Робинс.

— Била е на станцията, според архивите — уточни Сцилард и прати списъка на Робинс. — Доста голяма станция. Навярно е имало и семейни квартири.

— Божичко!

— Знаеш ли — замислено каза Сцилард, — станция Ковел не е била разрушена докрай при атаката. Нещо повече, разполагаме с достоверни сведения, че в по-голямата си част е почти непокътната. Включително жилищният отсек.

— Ясно — кимна Робинс. — Вече виждам накъде води това. Само че никак не ми харесва.

— Одеве каза, че спомените на Дирак се пробуждат при стрес и дразнения — рече Сцилард. — Предполагам, че ако го отведем на мястото, където е умряла дъщеря му, където най-вероятно все още има нейни вещи, това може да предизвика доста силно дразнене.

— Има един малък проблем — тази система в момента е на обините — посочи Робинс.

Сцилард сви рамене.

— Значи ще имаме и поводи за стрес. — И сложи вилицата и ножа в чинията си така, че да подскаже, че е приключил с яденето.

— Генерал Матсън изтегли Дирак при себе си, защото се боеше да не загине в някоя битка — каза Робинс. — Да го пратим в системата Омага ми се струва доста опасно начинание.

— Да, но това беше преди да изчезнат четири от корабите ми в разстояние само на три дена. Дирак е боец от Специалните части и мога да си го взема по всяко време.

— Матсън едва ли ще е доволен.

— Аз също — рече Сцилард. — С него се разбираме доста добре въпреки презрителното му отношение към Специалните части.

— Не сте само вие — оплака се Робинс. — Така се отнася с всички.

— Да, понякога е голям задник — съгласи се Сцилард. — И го знае, което означава, че няма нищо против. Но колкото и да не ми се ще да ставам лош, просто се налага. Надявам се все пак да не стигнем до разпра.

Един келнер дойде да прибере чинията на Сцилард и генералът си поръча десерт.

— Защо да се налага? — попита Робинс.

— Какво ще кажеш, ако те осведомя, че вече разполагаме с наши части в системата Омага? — отвърна с въпрос Сцилард.

— Не ми се вярва. Подобни действия могат лесно да бъдат засечени, а обините са доказали, че реагират безкомпромисно. Няма да позволят да им се мотаем из територията.

— Прав си — потвърди Сцилард. — И същевременно грешиш. В Омага има Специални части от около година. Дори са влизали в станция Ковел. Мисля, че можем да откараме редник Дирак там, без някой да ни забележи.

— Но как?

— Като внимаваме. И използваме някои нови играчки.

Келнерът се върна с десерта на генерала — две щръкнали курабии с гръмкото название „Камбанария“. Робинс не можеше да откъсне поглед от чинията. Обожаваше курабийки.

— Давате ли си сметка, че ако грешите и не успеете да прокарате Дирак покрай обините, те ще го убият, планът ви за освобождаване на станцията ще бъде разкрит и Дирак, заедно с Ботин в него, ще бъде изгубен завинаги?

Сцилард посегна към първата курабийка.

— Рискове винаги има. Ако се провалим, наистина здравата ще загазим. Но ако не опитаме, може би никога няма да си върнем спомените на Дирак и тогава ще сме уязвими за бъдещите планове на обините. Което означава, че пак ще загазим — при това много по-сериозно. Така че, полковник, предпочитам, да загазя по мое желание, а не когато го решават други.

— Не мога да не се съглася с вас, генерале.

— Благодаря, полковник. Радвам се, че се разбрахме. — И побутна чинията с втората курабийка към Робинс. — Яж. Видях как я гледаш.

Робинс втренчи поглед в курабийката, после тръсна глава.

— Не мога да я взема.

— Разбира се, че можеш — настоя Сцилард.

— Не ми е позволено да се храня тук.

— И какво от това? Майната им. Това е тъпа традиция и ти го знаеш. Наруши я. Вземи я тая курабийка.

Робинс взе курабийката и я загледа мрачно.

— О, за Бога! — въздъхна Сцилард. — Трябва ли да ти заповядам да я изядеш?

— Може би ще се наложи.

— Добре — отсече Сцилард. — Полковник, това е заповед! Изяж проклетата курабийка!

Робинс я изяде. Келнерите бяха възмутени.

— Погледни — рече Хари Уилсън на Иаред, когато влязоха в товарния отсек на „Шикра“. — Това е твоята колесница.

Споменатата „колесница“ се състоеше от плетена седалка от карбонови нишки, два изключително малки йонни двигателя с ограничена мощност и маневреност, по един от всяка страна на седалката, и правоъгълен предмет с размери на хотелски минибар, монтиран отзад.

— Ама че грозна колесница — захили се Иаред.

Уилсън също се засмя. През последните седмици чувството за хумор на Иаред се бе подобрило значително — и по-точно, бе придобило отличителни черти, които се нравеха на Уилсън. Някак си му напомняше за саркастичния Чарлз Ботин. Всичко това караше Уилсън да изпитва едновременно гордост и тревога — гордост от добре свършената работа; тревога, защото в края на краищата Ботин беше предател на човечеството. Уилсън харесваше Иаред твърде много, за да му пожелава подобна участ.

— Може да е грозна, но е последна дума на техниката — заяви Уилсън, заобиколи „колесницата“ и шляпна с длан „минибара“. — Това е най-миниатюрният мигнодвиг на света. Още топъл, направо от поточната линия. Не само е малогабаритен, но и е пример за първия истински напредък, осъществяван в мигнодвигателната технология през последното десетилетие.

— Нека позная — рече Иаред. — При конструирането му са използвани консуански принципи и методи, които откраднахме от рреите.

— От твоите уста звучи, сякаш е престъпление.

— Е, знаеш, че участвам в тази игра тъкмо заради проклетата консуанска технология. Нека кажем, че не съм неутрален по въпроса.

— Сега вече доказа тезата си — отвърна Уилсън. — Но все пак признай, че количката е много сладка. Един мой приятел я направи, ще ти разкажа за него. Повечето мигнодвигатели изискват да излезеш в плоско пространство-време, преди да ги използваш. Трябва да си далече от планетите. Този не е толкова придирчив — може да използва точката на Лагранж.

Достатъчно е да разполагаме с планета с относително голяма луна, която да ни осигури до пет точки в околното пространство, където гравитацията е „плоска“, та този двигател да може да се задейства. Знаеш ли, ако учените поработят още малко върху това откритие, космическите пътешествия ще преживеят истинска революция.

— „Ако поработят още малко“? — Иаред го погледна. — Значи ще използвам нещо, което още не е изпробвано? Какви са рисковете?

— Рисковете ли? Проблемът е, че двигателят е ужасно чувствителен за масата на обекта, към който е прикачен — обясни Уилсън. — Прекалено много маса ще доведе до твърде голямо изкривяване на локалното пространство-време. И тогава мигнодвигът започва да прави странни неща.

— Като например?

— Като например да експлодира.

— Ако мислиш, че с това ме окуражаваш…

— Всъщност „експлозия“ не е най-точната дума — поправи се Уилсън. — Явлението е много по-странно и все още не подлежи на обяснение с нашите познания по физика.

— Я по-добре спри дотук — сряза го Иаред.

— Но ти няма от какво да се безпокоиш — продължи невъзмутимо Уилсън. — Нужни са поне пет тона маса, преди двигателят да започне да се държи непредсказуемо. Тъкмо по тази причина това нещо тук прилича на пустинно бъги. Сега е много под долната граница на критичната маса, тъй че ще се справиш.

— На теория — упорстваше Иаред.

— О, престани да се държиш като дете.

— Че аз дори нямам и годинка. Мога да се вдетинявам колкото си искам. Хайде, помогни ми да се напъхам вътре.

Иаред се настани на тясната седалка. Уилсън пристегна коланите, прибра пушката в багажното отделение отстрани и каза:

— Да направим проверка на системите.

Иаред активира своя МозКом и се свърза с „колесницата“, след това провери работните режими на мигнодвига и йонните двигатели. Показателите бяха в норма. Колесницата нямаше директни уреди за управление, контролираше се само чрез МозКома на Иаред.

— Всичко е наред — докладва той.

— Как е унитардът? — попита Уилсън.

— Ами добре. — Колесницата беше с открита кабина, унитардовият костюм на Иаред бе форматиран за вакуум, включително прозрачна качулка, която се спускаше отпред и закриваше лицето херметично. Импрегнираната с наноботи умна тъкан беше фоточувствителна и прехвърляше визуална и друга електромагнитна информация право в МозКома. Благодарение на това Иаред щеше да „вижда“ дори по-добре, когато очите му бъдеха закрити от качулката. На пояса му имаше рециклираща система, която при необходимост можеше да му осигури въздух за една седмица.

— В такъв случай можеш да потегляш — заяви Уилсън. — Координатите на полета са заложени предварително, също и тези за обратния. Достатъчно е да ги въведеш — останалото ще го свърши колесницата. Сцилард каза, че от другата страна ще те чака спасителен екип от Специалните части. Връзката ти е капитан Мартин. Той разполага с потвърждаваща парола, която да го идентифицира. Сцилард каза оттам нататък да изпълняваш каквото ти нареди. Разбрано?

— Разбрано — отвърна Иаред.

— Хубаво. Аз изчезвам. Започваме изпомпването на въздуха. Щом люкът се отвори, включи навигационната програма и тя поема работата.

— Разбрано — повтори Иаред.

— Успех, Иаред. — Уилсън го тупна по рамото. — Надявам се да откриеш нещо полезно. — Отдалечи се бавно, под звука на помпите, всмукващи въздуха в хангара. Иаред активира качулката и изчака визуалния сигнал от унитарда.

Свистенето на напускащия хангара въздух утихна — Иаред бе заобиколен от вакуум. Усети вибрациите на отварящия се люк, предавани през металната рамка на колесницата. Включи навигационната програма и колесницата се издигна над пода и излезе през люка. Във визуалното му поле с ярки черти бе обозначено трасето на предстоящия маршрут и крайната цел на няколко хиляди километра — позиция L4 между Феникс и нейната луна Бену, където в момента нямаше никакво материално тяло. Включиха се йонните двигатели и Иаред почувства нарастваща тежест, породена от ускорението.

Мигнодвигът се активира веднага щом колесницата прекоси точка L4. Всичко стана светкавично. Пред погледа на Иаред внезапно изникна огромна разклонена система от пръстени, само на километър над мястото, където се намираше — обрамчваха синя, подобна на Земята планета. Колесницата, която допреди миг се бе движила с невъобразима скорост, сякаш висеше неподвижно в пространството. Йонните двигатели се бяха изключили малко преди преминаване към мигнодвиг, а при прехода инерциалната енергия се губеше. Всъщност Иаред се радваше, че е така. Изпитваше съмнения в способността на немощните йонни двигатели да спрат малката летателна машина, преди да се озове сред пръстените и да се разбие в някоя назъбена скала.

::Редник Дирак:: — чу в мига, когато неговият МозКом установи контакт и прие верифициращия код.

::Да?::

::Говори капитан Мартин. Добре дошъл на Омага. Изчакай, идваме за теб.::

::Ако ми пратите координати, мога аз да дойда при вас.::

::Предпочитаме да не го правиш:: — рече Мартин. — ::Напоследък обините непрестанно сканират този участък. Най-добре да не привличаме вниманието им. Стой мирно.::

След около минута Иаред забеляза, че към него се приближават три скални отломъка.

::Виждам някакви скали да идват насам:: — съобщи той на Мартин. — ::Ще маневрирам, за да се отклоня от траекторията им.::

::Не го прави:: — предупреди го Мартин.

::Защо?::

::Защото мразя да гоня дивото:: — отвърна Мартин.

Иаред нареди на унитарда си да се фокусира върху приближаващите се скали и да даде максимално увеличение. Едва сега забеляза, че скалите имат крайници и че едната от тях тегли нещо, което прилича на буксирно въже. Скоро трите обекта доближиха колесницата и се разположиха в пространството около нея. Единият от тях застана непосредствено пред Иаред, докато другите два закачиха въжетата. Скалният отломък имаше приблизително човешки размери и полусферична форма и отблизо наподобяваше черупка на костенурка без отвор за главата. Четирите крайника, абсолютно симетрични, разполагаха с по две ставни съчленения и завършваха с плоски разширения със срещуположни израстъци. Долната част на скалата бе равна и покрита с петна, през средата й преминаваше черна линия, която подсказваше, че може да се отваря. Линия от петна имаше и в горния край и Иаред предположи, че това са фоточувствителни сензори.

::Не е каквото очакваше, нали, редник?:: — заговори скалата с гласа на Мартин.

::Съвсем не, сър:: — отвърна Иаред и направи кратък преглед на информационната база данни, касаеща разумните същества, които бяха настроени приятелски (или поне не проявяваха открита враждебност) спрямо хората, но не откри нищо, което дори отдалече да напомня за това същество. — ::Очаквах да ме посрещнат хора.::

::Ние сме хора, редник:: — възрази скалата и придружи думите си с весел импулс. — ::Доколкото си и ти.::

::Не ми приличате на хора:: — рече Иаред и веднага съжали за думите си.

::Разбира се, че не приличаме:: — съгласи се Мартин. — ::Защото не живеем в типична човешка среда. Ние сме адаптирани към средата, която обитаваме.::

::Къде живеете?:: — попита Иаред.

Мартин размаха един от крайниците си и отвърна:

::Тук. Пригодени сме за живот в космоса. Издръжливи на вакуум тела. Фоточувствително покритие за осигуряване на енергия.:: — Мартин посочи долния си край. — ::А тук имаме един орган, помещаващ модифицирани водорасли, които доставят кислорода и органичните вещества, от които се нуждаем. Можем да изкараме на открито седмици, да шпионираме и саботираме обините и те дори няма да се досетят, че сме тук. Непрестанно търсят кораби на Колониалните сили. Бас държа, че са страшно объркани.::

::И има защо.::

::Добре, Строс ми съобщи, че можем да потегляме. Готови сме да те изтеглим на буксир. Дръж се.:: — Иаред почувства рязко дръпване и после леки вибрации: кабелът се бе развил докрай и вече теглеше колесницата към пръстена. Трите скали се държаха на равни разстояния от него, маневрираха с миниатюрните реактивни двигатели в крайниците си.

::Така ли сте били родени?:: — попита Иаред.

::Не и аз:: — отвърна Мартин. — ::Този тип тела са създадени само преди три години. Всичко е ново. Трябваха им доброволци, за да ги изпитат. Разликите са твърде големи, за да преминат веднага към прехвърляне на съзнанието. Необходимо беше първо да се уверим, че хората могат да се адаптират към подобен начин на живот, без да си изгубят разсъдъка. Това тяло е почти напълно затворена система. Получавам кислород, хранителни вещества и влага от водораслите, които се хранят от отходните ми продукти. Не ям, нито пия нищо, което приемат хората. Не пикая като вас. Не знаеш колко е странно да не правиш неща, с които си свикнал. Като например пикаенето — нямаш представа колко дълбоко е загнездено в мозъците ни. В началото непрестанно мислиш за това. Но е просто един от проблемите, които трябваше да преодолеят, преди да преминат към серийно производство.::

Мартин посочи другите два скални отломъка и продължи:

::Със Строс и Пол е различно, те са родени в тези тела. Чувстват се съвсем нормално в тях. Когато им разказвам какво е да хапнеш вкусен хамбургер или да се изсереш, ме гледат, сякаш ми хлопа дъската. А да им говоря за човешки секс ще е чиста загуба на време.::

::Че те правят ли секс?:: — ококори се Иаред.

::С нагона шега не бива, редник:: — отвърна Мартин. — ::Действа зле на всички разумни същества. Ами да, правим секс непрестанно. :: — Той посочи долната си страна. — ::Ето тук се отваря. Краищата на покривалото се слепват с тези на някой друг. Е, броят на позите, които можем да използваме, е малко ограничен спрямо тези при хората. Вашите тела са много по-гъвкави. Но от друга страна, можем да се чукаме в абсолютния вакуум. Което е страшно готино.::

::Хъм, обзалагам се, че сте прав:: — рече Иаред. Имаше чувството, че неусетно са навлезли в забранената за разговори територия.

::Но ние сме различен вид, няма никакво съмнение:: — продължаваше Мартин. — ::Дори наименованията ни са различни от тези в Специалните части. Носим имената на някогашни писатели фантасти, а не на учени. Така че, когато ме прехвърлиха в това тяло, се наложи да си сменя и името.::

::Смятате ли да се връщате?:: — попита Иаред. — ::В нормалното тяло.::

::Не:: — заяви Мартин. — ::Бях готов да го направя в началото. Но с времето свикнах. Сега за мен това е нормалното тяло. Това е моето бъдеще. Колониалните отбранителни сили ни създадоха по този начин, за да използват преимуществата ни срещу противника. Също както някога са създали Специалните части. И се получи. Ние сме тъмна материя. Можем да се промъкваме близо до корабите, а врагът ни смята за отломъци чак докато не залепим върху обшивката водородна мина. След това вече е късно да направят каквото и да било. Всъщност ние сме много повече. Първите хора, органично адаптирани за живот в космоса. Всички наши телесни системи са на органична основа, дори МозКомът — да, така е, ние притежаваме първия напълно органичен МозКом. Едно подобрение, което ще залегне в производството на следващото поколение спецвойници. Всичко, което представляваме, е заложено в нашите ДНК. Ако успеят да открият начин да се размножаваме по естествен път, ще станем съвсем нова раса: Homo astrum, способна да живее между звездите. И тогава няма да се налага да водим война за нови територии. Което ще означава, че човечеството е победило.::

::Стига да искате да приличате на костенурки:: — рече Иаред.

::И това е вярно:: — съгласи се все така жизнерадостно Мартин. — ::Знаеш ли, помежду си се наричаме гамеранци2.::

Иаред се обърка за миг, преди да си спомни вечерите в лагера Карсън, когато се бе забавлявал да гледа стари фантастични филми с десетократно ускорение.

::Като онова японско чудовище?:: — попита той.

::Позна.::

::И вие ли бълвате огън?::

::Питай обините.::

Колесницата навлезе сред пръстените.

Иаред видя мъртвеца още щом се промушиха през отвора в стената на станция Ковел.

Гамеранците бяха информирали Специалните части, че станция Ковел е запазена в по-голямата си част, но „запазена“ очевидно имаше друго значение за войници, пригодени да обитават в открития космос. Станция Ковел бе лишена от въздух, живот и гравитация, макар че някои електрически системи продължаваха да функционират благодарение на слънчевите колектори. Гамеранците познаваха станцията отлично, бяха идвали често тук, за да прехвърлят файлове и документи и да събират предмети, които не бяха унищожени или заграбени от обините. Единственото, което не докосваха, бяха мъртъвците — обините все още прескачаха до станцията от време на време и можеха да забележат, ако труповете изчезнат. Ето защо мъртъвците рееха вкочанените си тела из потъналата в мрак вътрешност.

Мъртвецът, когото видя Иаред, бе заклещен от хидравличната врата на коридора. Иаред предполагаше, че не е бил там, когато е била пробита дупката в стената, през която се промушиха: експлозивното разхерметизиране би трябвало да го изхвърли в космоса. Въпреки това попита и Мартин.

::Нов е:: — потвърди Мартин. — ::Поне за тази секция. Мъртъвците се местят доста често из станцията, заедно с всичко останало, разбира се. Този ли точно търсиш?::

Иаред се приближи до мъртвеца. Тялото му бе изсъхнало и смалено — влагата отдавна го бе напуснала. Беше изменен до неузнаваемост и Ботин едва ли би могъл да го познае, дори ако го бе виждал преди. Мъжът бе облечен с лабораторен комбинезон, Иаред погледна табелката на гърдите: „Уптал Чатърджи“. Типично име за колонист, вероятно с корени в Западната земна цивилизация.

::Не го познавам:: — рече Иаред.

::Да вървим нататък тогава:: — подкани го Мартин, улови се за перилата с двата си леви израстъка и се понесе по коридора. Иаред го последва, като спираше само за да заобикаля труповете. Зачуди се дали в някой тъмен ъгъл на станцията няма да се натъкне на Зоя Ботин.

„Едва ли — помисли си. — Така и не са открили тялото й. Както и телата на повечето колонисти, впрочем“.

::Стоп:: — нареди на Мартин.

::Какво има?:: — попита Мартин.

::Мъча се да си спомня нещо:: — отвърна Иаред, беше затворил очи. Когато вдигна клепачи, почувства, че съзнанието му се е избистрило и е по-съсредоточено. Освен това знаеше точно къде иска да отиде.

::Последвай ме:: — рече той.

Бяха проникнали в станцията през оръжейното крило. По-навътре бяха разположени лабораториите за навигационни и биомедицински изследвания, а в средата беше безтегловният изпитателен център. Иаред поведе Мартин навътре и по посока на часовниковата стрелка, спираше само когато се налагаше Мартин да отвори някоя блокирала хидравлична врата със специално пригоден за целта крик. Захранваните от слънчевите колектори коридорни лампи изпускаха бледо сияние, но и това бе повече от достатъчно за подсиленото зрение на Иаред.

::Насам:: — рече той. — ::Ето я моята лаборатория.::

Лабораторията бе изпълнена с мазилка и дупки от куршуми. Който и да бе нахлул тук, очевидно не бе имал никакво намерение да запази онова, на което се бе натъкнал, а само да избие всичко живо. Върху масите и пода се виждаха тъмни петна от засъхнала кръв. Нямаше и следа от убитите.

„Джеръм Кос — припомни си Иаред. — Така се казваше асистентът ми. Роден в Гватемала, емигрирал в Щатите още като малък. Той реши проблема с буферното претоварване…“

::По дяволите!:: — изруга Иаред. Споменът за Джери Кос се рееше в главата му като птица, диреща суша, на която да кацне. Иаред оглеждаше стаята за компютри или системи за съхраняване на информация, но не откри нищо. — ::Вие ли отнесохте компютрите оттук?:: — обърна се към Мартин.

::Не и от това помещение. Компютрите и апаратурата в някои лаборатории бяха демонтирани, преди да пристигнем. Предполагам, че са ги взели обините.::

Иаред се приближи към бюрото на Ботин. Каквото и да бе имало върху него, отдавна бе отлетяло нанякъде. В чекмеджетата откри различни канцеларски принадлежности, папки и други не особено полезни неща. Докато затваряше чекмеджето с папките, забеляза, че в една от тях има листове. Отвори я и намери вътре рисунка, притежаваща повече ентусиазъм, отколкото прецизност и подписана „Зоя Ботин“.

„Рисуваше ми по една на седмица, в сряда, когато ходеше на уроци — припомни си Иаред. — Поставях новата на стената до бюрото, а старата прибирах в папка. Никога не ги изхвърлях“. Погледна корковата дъска над бюрото — по нея имаше забити карфици, но не и рисунка. Последната вероятно бе отлетяла, издухана от течението. Може би бе още в стаята и той едва се сдържа да не тръгне да я търси. Вместо това се оттласна от бюрото и се измъкна в коридора, преди Мартин да го попита накъде се е запътил. Знаеше, че ще го последва.

Служебните коридори на станция Ковел бяха аскетично мебелирани и стерилно почистени — жилищните отсеци се стараеха да са тяхната противоположност. Подът бе покрит с меки килими, макар и серийно производство. Подтикваха децата от кръжоците по рисуване да украсяват стените и върху тях се мъдреха слънца, котки и хълмове с цветя — напълно лишени от каквато и да било художествена стойност, освен ако не си родител на авторите им. Отломките по пода и нередките тъмни петна по стените потискаха иначе радостната атмосфера.

Като шеф на лаборатория и самотен баща с дете Ботин бе получил по-голяма квартира, което пак означаваше, че е непоносимо тясна, тъй като свободното жизнено пространство е един от основните дефицити на всяка космическа станция. Апартаментът на Ботин се разполагаше в дъното на коридор „К“ („К“ от „котка“ — стените бяха изрисувани с всякакви видове котаци), под номер 10. Вратата беше затворена, но не заключена. Иаред я побутна и пристъпи вътре.

Както навсякъде другаде, из стаята се рееха всякакви предмети. Едни от тях му бяха познати, други — не. Книга, подарък от приятел от колежа. Някаква снимка в рамка. Молив. Килим, който двамата с Черил си бяха купили по време на медения месец.

Черил. Жена му, загинала при падане по време на планинско изкачване. Беше станало тъкмо преди да го пратят на тази станция. Погребението й се бе състояло в деня, преди да отпътува. Спомняше си, че на церемонията държеше Зоя за ръката. Зоя го попита защо мама си е тръгнала, а после го накара да й обещае, че никога няма да я изостави. Ботин, разбира се, й обеща.

Спалнята беше компактна, стаичката на Зоя щеше да е тясна за всеки, прехвърлил петгодишна възраст. Мъничкото легълце бе поставено плътно до стената, така солидно прикрепено, че не бе помръднало при трусовете — дори матракът бе останал. Книжки с рисунки, играчки и плюшени животни се носеха из въздуха. Нещо привлече вниманието на Иаред и той протегна ръка.

Бабар и Слончето. Феникс бе колонизирана, преди Колониалният съюз да преустанови приемането на колонисти от богати страни, и имаше голяма френска популация, от която бе произлязъл и Ботин. Бабар бе популярен детски герой на Феникс, заедно с Астерикс, Тинтин и Глупчо — спомени от детски свят на една планета, толкова отдалечена от Феникс, че никой вече не се сещаше за нея. Зоя никога не бе виждала слон на живо — космическите пътешествия все още бяха голяма рядкост, — но се влюби в Бабар малко след като Черил й подари книжката за четвъртия й рожден ден. След смъртта на Черил Зоя обяви Бабар за свой любимец и си го носеше навсякъде.

Спомни си как Зоя избухна в неудържим плач, когато я остави в апартамента на Хелън Грийн, докато се готвеше да отпътува за Феникс, където го очакваха няколко седмици напрегнати изпитания в завършващия етап на работата. Вече бе изпуснал совалката, но все пак успя да я успокои накрая, като й обеща Селесте за нейния Бабар. Тя го целуна за сбогом и отиде в стаята на Кей Грийн, за да си играят. А той забрави за Бабар и Селесте до деня, в който трябваше да се върне на Омага и Ковел. Още се чудеше какво обяснение да измисли за това, че се прибира с празни ръце, когато някой го дръпна настрани и му съобщи, че станция Ковел е атакувана, че всички на базата и в колонията са избити и че дъщеря му, неговото любимо момиченце, е напуснала този свят изплашена и сама, далече от единствения човек, който някога я е обичал.

Иаред продължи да стиска Бабар… и бариерите между неговото съзнание и спомените на Ботин рухнаха и го заляха вълни от мъка и гняв, сякаш бяха негови собствени. Ето това беше. Това бе събитието, което го бе накарало да поеме пътя на предателството — смъртта на дъщеря му, неговата Зоя-сладост-моя, неговата единствена радост. Безпомощен да се изолира, Иаред бе подложен на стихията от бушуващи чувства, която бликаше от душата на Ботин — от болезнения ужас да бъдеш спохождан отново и отново от видения за последните мигове на твоето мъртво дете, от неутешимата болка да стоиш на мястото, където е стояла тя, от безумното и безсилно желание да направиш нещо повече, отколкото само да скърбиш.

Потокът спомени продължи да го залива и той изстена. Спомените се преследваха из съзнанието му, твърде бързо, за да ги види в тяхната цялост и завършеност, за да може да ги разбере, едва докосваха мислите му, докато очертаваха пътя, по който бе поел Ботин. Иаред нямаше спомен за първия контакт с обините, само усещането за освобождаване, сякаш вземането на това решение го бе отървало от непрестанното присъствие на болката и гнева — но видя как Ботин сключва сделка с чуждоземците, как обещава срещу безопасно убежище своите познания за МозКом и изследванията в областта на съзнанието.

Все още му убягваха подробностите от научните разработки на Ботин, за да ги разбере, необходимо бе да разполага със знания и подготовка, каквато нямаше. Това, което ги заместваше, бе споменът от емоционалния опит, удоволствието да планира своята мнима смърт и да подготвя бягството си, болката от раздялата със Зоя, желанието да напусне човешкия свят и да започне работата си на друго място, да подготви отмъщението си.

На места в този котел от усещания и емоции, подобно на скъпоценни камъни, проблясваха и солидни спомени — информация, която се повтаряше в необятното поле на паметта, неща, които си припомняше от повече от една случка. Дори тогава някои факти оставаха да се мержелеят отвъд познаваемата част на съзнанието — увереността, че Зоя е ключът към предателството на Ботин, без да знае точно защо се е завъртял този ключ; усещането, че отговорът му се изплъзва всеки път, когато се опита да посегне към него, примамлив и недосегаем.

Опита да се съсредоточи върху онези спомени, които стърчаха непоклатимо, масивни и достижими. Съзнанието му описа кръг около един от тях — непознато място, обитавано от създания, които не говореха човешки езици.

Иаред вече знаеше къде се намира Ботин.

Вратата на апартамента се отмести и влезе Мартин.

::Дирак, трябва да тръгваме. Варли съобщи, че обините идват насам. Вероятно са поставили в станцията сигнални устройства. Глупаво от моя страна да ги пропусна.::

::Дай ми само минутка:: — помоли Иаред.

::Не разполагаме с минута:: — възрази Мартин.

::Добре:: — въздъхна Иаред и тръгна. Взе Бабар обаче.

::Моментът не е най-подходящият да прибираш сувенири:: — укори го Мартин.

::Млъквай. Да побързаме.:: — Той се стрелна по коридора, без да се обръща, за да провери дали Мартин го следва.

Уптал Чатърджи бе там, където го бяха оставили. Новото бе само корпусът на чуждоземния кораб, който бе запречил отвора в стената.

::Има и други изходи:: — подхвърли Иаред на Мартин, докато двамата се спотайваха зад трупа. Корабът продължаваше да стои отвън, но не предприемаше нищо; изглежда, все още не ги бяха забелязали.

::Знам, че има:: — тросна се Мартин. — ::Въпросът е ще можем ли да се доберем до някой от тях, преди да пристигнат още от тези типове. С един от тях бихме могли да се справим. Станат ли повече, ще си имаме ядове.::

::Къде е твоят отряд?::

::Идват насам:: — информира го Мартин. — ::Стараем се да напускаме пръстените колкото се може по-рядко.::

::Чудесна идея, само моментът да беше друг.::

::Този кораб не ми е познат. Прилича на нов тип патрулен катер. Дори не зная дали има оръжия. Ако няма, вероятно бихме могли да го разрушим дори с нашите пушки.::

Иаред обмисли предложението. Изведнъж сграбчи трупа на Чатърджи и го тласна през пробойната в стената.

::Дотук добре:: — рече Мартин, втренчил поглед в отдалечаващия се труп.

Изведнъж корпусът на кораба изригна в огньове и трупът бе разкъсан от няколко откоса. Крайниците му се завъртяха в различни посоки. Проектилите продължаваха да удрят в стената около отвора. Някои проникваха вътре и рикошираха в отсрещния коридор.

Иаред бе споходен от странно усещане, сякаш някой ровичка в ума му. Патрулният кораб промени едва забележимо позицията си.

::Наведи се!:: — извика Иаред на Мартин, но кой знае защо, посланието му не стигна до адресата. Иаред заби пети в пода, сграбчи туловището на Мартин и го тласна настрани в мига, когато от кораба долетя нов залп, който профуча в опасна близост до мястото, където се намираха.

Отвън блесна яркооранжево сияние и изведнъж патрулният кораб се наклони рязко на една страна. Втора ракета озари мрака на космоса, заби се в търбуха на кораба и го разцепи на две. Кой знае защо, Иаред си помисли, че гамеранците наистина бълват огън.

::… настана голяма веселба:: — говореше Мартин. — ::Сега ще трябва да се крием поне седмица или две, докато обините тършуват наоколо за онзи, който им е разрушил кораба. Направи живота ми интересен, редник. Хайде да изчезваме. Момчетата изстреляха насам ново въже. Да се махаме, преди да са цъфнали нови приятелчета.:: — Мартин доближи отвора. Промуши се през него и се насочи към буксирното въже, което се рееше на пет метра от тях. Иаред го последва и се вкопчи във въжето, сякаш от него му зависеше животът. С другата ръка стискаше Бабар…

Минаха три дни, преди обините да се откажат да ги търсят.

— Добре дошъл — посрещна го Уилсън. — Това Бабар ли е?

— Същият — каза Иаред, настанен в седалката на колесницата и притиснал Бабар към себе си.

— Ще ми кажеш ли защо си го взел.

— Разбира се.

— Има ли нещо общо с Ботин?

— Има всичко общо с Ботин — рече Иаред. — Хари, зная защо е станал предател. Зная всичко.

10.

Ден преди Иаред да се върне на станция Феникс, гушнал в прегръдките си Бабар, корабът на Специалните части „Орел“ пристигна в системата Нагано, за да разследва сигнал за помощ, пратен по мигнокуриер от мините в Кобе. „Орел“ изчезна безследно.

Иаред трябваше да докладва на полковник Робинс. Вместо това подмина с решителна крачка кабинета на Робинс и нахлу в канцеларията на генерал Матсън, преди секретарят да успее да го спре. Матсън вдигна глава.

— Вземи — рече Иаред и тикна Бабар в ръцете на изненадания генерал. — Сега вече зная защо те фраснах, кучи сине.

Матсън сведе поглед към плюшеното животинче.

— Нека позная — отвърна той. — Това е на Зоя Ботин. А ти си възвърна паметта.

— Поне достатъчно от нея — рече Иаред. — Толкова, колкото да си обясня кой е виновен за смъртта й.

— Странно. — Матсън поклати глава и сложи Бабар на бюрото. — Все си мислех, че рреите или обините са виновни за смъртта й.

— Не се правете на глупак, генерале — заяви Иаред. Матсън повдигна вежди. — Вие сте наредили на Ботин да дойде тук. Той е помолил да вземе дъщеря си. Вие сте му отказали. Ботин оставя дъщеря си на станцията и тя загива. Той смята, че вие сте виновен.

— Също както и ти, очевидно — рече Матсън.

Иаред пренебрегна думите му.

— Защо не му позволихте да я вземе?

— Редник, аз не съм директор на детска градина — ядоса се Матсън. — Исках Ботин да се съсредоточи върху работата си. Жена му вече беше умряла. Кой щеше да се грижи за момичето? На Ковел имаше хора, които можеха да го правят, казах му да я остави там. Не съм предполагал, че ще изгубим станцията и колонията и че дъщеря му ще умре.

— На тази станция също има семейства на учени и работници — посочи Иаред. — Все щеше да се намери някой да я гледа. Молбата му е била напълно резонна, и вие го знаете. Така че искам да ми кажете — защо всъщност не му позволихте?

Повикан от секретаря, Робинс също се появи в кабинета. Матсън изглеждаше сконфузен.

— Чуй ме — заговори той. — Ботин притежаваше първокласен ум, но беше в депресия, откакто почина жена му. Особено след като я изгуби. Черил беше като попивателна за ексцентричните му изцепки, кил в неспокойното море. След като си отиде, той стана непредсказуем, най-вече когато се касаеше за дъщеря му. — Иаред отвори уста, но Матсън го спря с жест. — Не го виня за това, редник. Жена му умря, остави му малко момиче, за което да се грижи. И аз съм бил родител. Помня какво ми беше. Но всичко това му пречеше в работата, нарушаваше организацията му. Той бе стълб на проекта, с който се занимаваше. Тъкмо по тази причина го повиках тук за периода на изпитания. Исках да работи, без да се разсейва със странични неща. И се получи. Приключихме изпитанията по план и всичко вървеше толкова добре, че дадох предложение да го направят директор на неговата секция.

Беше поел обратно към Ковел, когато атакуваха станцията.

— Той смята, че сте му отказали, защото сте безсърдечен тиранин — заяви Иаред.

— Естествено е да си го мисли — съгласи се Матсън. — Съвсем типично за Ботин. Виж, двамата с него не се погаждахме особено. Такива са ни характерите. Той имаше огромно самочувствие и ако не беше такъв проклет гений, нямаше да го търпя. Дразнеше го фактът, че аз или хората ми непрестанно му надничахме през рамото. Дразнеше го, че все трябва да ни обяснява работата си. Най-вече го дразнеше това, че не ми пукаше за нищо, което го дразни. Не се учудвам, че ме е смятал за дребнав.

— А вие не сте, така ли?

— Не съм, разбира се — отвърна генералът и вдигна ръце, когато видя насмешливия поглед на Иаред. — Добре де. Виж сега. Сигурно и несходството в характерите ни е изиграло своята роля. Може би е трябвало да съм по-отстъпчив с него от време на време. Хубаво. Но от мен се искаше да го накарам да работи. В края на краищата аз го предложих за повишение тоя кучи син.

— Но той не ви е простил заради онова, което се случи със Зоя.

— Редник, да не мислиш, че съм искал смъртта на неговото момиченце? — озъби се Матсън. — Или че не си давам сметка, че ако се бях съгласил с молбата му, сега тя щеше да е жива? За Бога! Не мога да го виня, че ме мрази след всичко това. Не съм искал Зоя Ботин да умре и приемам, че нося поне известна доза отговорност за трагичната й гибел. Казах го на Ботин. Провери дали го имаш в спомените си.

Имаше го. Иаред видя как Матсън се приближава към него в лабораторията, как неловко поднася съболезнованията си и изразява съчувствие. Иаред си припомни колко го бяха подразнили купешките израз и, които сами крещяха, че Матсън е виновен за смъртта на неговата Зоя. Усети как в него се надига вледеняващ гняв и трябваше да си припомни, че спомените, които се пробуждат, принадлежат на друг човек и че детето, за което става дума, не е негово.

— Той не прие извиненията ви.

— Зная го, редник. — Матсън го изгледа навъсено и седна. — Е, кой си ти сега? Ясно е, че имаш спомените на Ботин. Но с кого разговарям? Дълбоко в себе си — кой си?

— Аз съм си аз — отвърна Иаред. — Иаред Дирак. Но чувствам това, което е чувствал Ботин. И разбирам защо е постъпил така.

— Разбираш защо го е направил — заговори Робинс. — Означава ли, че го одобряваш?

— Предателството ли? — попита Иаред. Робинс кимна. — Не. Изпитвам неговите чувства. Зная колко е бил разгневен от всичко, което се е случило. Зная колко е скърбял за дъщеря си. Но не мога да разбера как това го е накарало да се обърне срещу нас.

— Не можеш да разбереш или не си спомняш?

— И двете — призна Иаред. След преживяното на Ковел непрестанно се връщаха нови спомени, отделни случки, информация за различни моменти от живота на Ботин. Но празнините си оставаха и не му даваха покой. — Може би ще изплуват още спомени, колкото повече мисля за това. Но в момента не разполагам с нищо повече.

— И все пак знаеш къде се намира. — Матсън върна разговора към най-важната му част. — Говоря за Ботин. Каза, че знаеш къде е.

— Зная къде е бил — обясни Иаред. — Или по-скоро накъде е поел, когато е избягал. — Името сияеше като неонов надпис в съзнанието му, Ботин го бе спотайвал дълбоко в ума си, сякаш е пътеводна звезда или скъп талисман. — Отишъл е на Арист.

Кратка пауза, докато Матсън и Робинс проверят в своите МозКоми данните за Арист.

— Хъм, мамка му — бе коментарът на Матсън.

Родната система на обините се състоеше от четири газови гиганта, един от които — Ча — се намираше в най-подходящата зона за възникване на животински форми на въглеродна основа и притежаваше три луни с размери на планети, както и няколко по-малки спътници. Най-малката от големите луни, Саруф, лежеше отвъд границата на Рош3 и бе постоянно разтърсвана от гигантски приливни сили, които я бяха превърнали в необитаема топка лава. Втората, Обинур, бе наполовина колкото Земята, но с по-малка маса, заради бедната си на метали сърцевина. Това бе родният свят на обините. Третата, със земни размери и маса, се наричаше Арист.

Арист бе плътно заселена с местни форми на живот, но като цяло не представляваше особен интерес за обините и те бяха поставили там само няколко наблюдателни поста. Въпреки това близкото й разположение до Обинур я правеше непривлекателна цел за атака. Корабите на Колониалните сили не биха могли да се доберат дотам незабелязано, тъй като Арист бе само на светлинни секунди от Обинур. Веднага след появата им в региона те щяха да се превърнат в цел на вражеския флот. Нищо по-малобройно от добре въоръжена армада не би имало шанса да измъкне Ботин от Арист. Самият факт на появата там щеше да е равносилен на обявяване на война — война, която Колониалният съюз не бе готов да започне дори ако противник щяха да са само обините.

— Ще се наложи да обсъдим въпроса с генерал Сцилард — каза Робинс на Матсън.

— Тука си прав. И това ако не е работа за Специалните части… Като стана дума за това… — Матсън погледна Иаред, — веднага щом те върнем в прегръдките на Сцилард, той ще те тикне обратно в строя. Което означава, че и този проблем ще стане негов проблем.

— Ще ми липсвате, генерале — подсмихна се Иаред.

Матсън изсумтя.

— Понякога говориш съвсем като Ботин. А това хич не ми се нрави. Между другото, преди да съм те изгубил от погледа си, искам да слезеш долу при онова насекомо и лейтенант Уилсън, за да могат още веднъж да ти надникнат в мозъка. Когато те взех от генерал Сцилард, обещах да не те повредя. Искам да съм сигурен, че съм си удържал думата. На мен поне ми изглеждаш здрав.

— Слушам, сър.

— Добре. Свободен си. — Матсън взе Бабар и го хвърли на Иаред. — Прибери си това нещо.

Иаред улови играчката, но после я нагласи отново върху бюрото, с лице към генерала.

— Защо не я задържите, генерале? За спомен… — И излезе, преди Матсън да успее да възрази, като кимна пътьом на Робинс.

Матсън изгледа мрачно плюшения слон, после и Робинс, който сякаш се готвеше да каже нещо, и изръмжа:

— Полковник, да не съм чул и думичка за тоя проклет слон.

Робинс побърза да смени темата.

— Как мислите, Сцилард ще се съгласи ли да си го прибере? Сам казахте, че с всеки ден все повече заприличва на Ботин.

— На мен ли го казваш? — Матсън се намръщи и махна с ръка към вратата. — Тъкмо ти и генералът измислихте да сглобите този тип от резервни части, ако случайно си забравил. Сега вие мислете какво да правите с него. Или по-точно Сци да му мисли. Божичко!

— И все пак сте обезпокоен — отбеляза Робинс.

— От този човек винаги са ме побивали тръпки. Още когато служеше при мен, ми се щеше да направи някоя глупост, която да ми развърже ръцете, за да мога да го застрелям. Ужасявам се при мисълта, че сами си отгледахме нов предател, при това надарен с тяло и ум на спецвойник. Ако зависеше от мен, щях да натикам редник Дирак в някоя просторна стая с тоалетна и процеп за храна и да го оставя да гние там.

— Юридически той все още е под ваше командване.

— Сци даде недвусмислено да се разбере, че си го иска обратно, по каквито и тъпашки причини да е това. Мога само да се надявам, че знае с какво се захваща.

— Но ако в края на краищата Дирак се окаже различен от Ботин?

Матсън изсумтя презрително и хвърли Бабар по Робинс.

— Виждаш ли този слон? Само не си мисли, че е някакъв проклет сувенир. Той е послание — право от Чарлз Ботин. Не, полковник. Дирак прилича точно толкова на Ботин, колкото смятам.

— В това няма съмнение — заяви Кайнен на Иаред. — Ти си станал Чарлз Ботин.

— Не съм, мътните ме взели! — ядоса се Иаред.

— О, че са те взели, е сигурно — повтори Кайнен и посочи монитора. — Моделът на съзнанието ти сега е почти идентичен с този на Ботин, преди да ни напусне. Има известни отклонения, разбира се, но те са незначителни. Що се отнася до намеренията и целите, ти имаш същия ум като на Чарлз Ботин.

— Но аз не се чувствам различен!

— Така ли? — Хари Уилсън го погледна от другия край на лабораторията.

Иаред понечи да отговори, но се отказа. Уилсън се захили.

— Чувстваш се, нали? Познавам по лицето ти. Дори Кайнен го усеща. По-агресивен си. Отговаряш по-бързо и невъздържано. Иаред Дирак бе кротък, дори потиснат човек. Някак простодушен, ако мога да се изразя така. Ти не си нито кротък, нито потиснат. И със сигурност не си простодушен. Помня добре Чарлз Ботин. Много повече приличаш на него, отколкото на Иаред Дирак.

— Но аз въобще не смятам, че се превръщам в предател — възрази Иаред.

— Естествено, че не смяташ — рече Кайнен. — Делиш с него едно съзнание, дори някои от спомените му. Но имаш собствен опит и въз основа на него гледаш на света. Същото е като при едноличните близнаци. Може генетичната им структура да е сходна, но животът, който водят, е различен. Чарлз Ботин е близнакът в ума ти. Но опитът си е само твой.

— Значи и вие вярвате, че ще стана лош. — Иаред поклати глава.

Кайнен повдигна рамене — по ррейския еквивалент. Иаред погледна Уилсън, който бе направил същото.

— Ти каза, че Чарли е започнал да става лош след смъртта на дъщеря си. Спомняш си я, помниш и мига, когато научи за смъртта й, но въпреки това не изпитваш усещането, че това ще те накара да измениш на човечеството, нали? Възнамеряваме да им предложим да те възстановят на неговата служба. Не знаем дали ще се съгласят, защото човекът, който е ръководил проекта, близо година е заговорничил против човечеството. Но не смятаме, че това е твой проблем.

— Разбира се, че е мой проблем — възрази Иаред. — Защото аз искам да открия Ботин. Не само за да помогна този въпрос да бъде приключен, а и защото държа да го върна.

— Защо? — попита Кайнен.

— Защото искам да го разбера. Искам да узная какво кара някой да постъпи по този начин. Какво ги кара да станат предатели — допълни Иаред.

— Ще останеш изненадан, когато узнаеш колко малко е необходимо — рече Кайнен. — Понякога дори нещо толкова дребно като проява на доброта от страна на врага. — Кайнен извърна глава и Иаред си напомни, че и той е в сходно положение. — Лейтенант Уилсън — каза Кайнен, все още извърнал лице. — Ще ни оставите ли за минутка насаме с редник Дирак? — Уилсън повдигна вежди, но не каза нищо и напусна лабораторията. Кайнен отново погледна Иаред и каза: — Искам да ти се извиня, Иаред. И да те предупредя.

Иаред се усмихна неуверено.

— Кайнен, не е необходимо да ми се извиняваш за нищо.

— Не е така. Моят страх бе причината да се появиш на бял свят. Ако бях достатъчно силен да издържа на мъченията, на които ме подложи лейтенант Сейгън, сега щях да съм мъртъв, човечеството нямаше да знае за готвещата се срещу него война, нито че Чарлз Ботин е още жив. Ако бях по-силен, нямаше да има причина да бъдеш създаден и роден, нито да ти натресат съзнание, което изцяло превзе ума ти, за добро или лошо. Но аз съм слаб и исках да живея, дори ако последното означаваше да съм затворник и предател. Както казват вашите колонисти: „такава е моята карма, трябва сам да си нося кръста“. Но освен това, редник, съвсем непреднамерено, аз съгреших спрямо теб — продължи Кайнен. — Може да се каже, че съм съпричастен за ужасното зло, което ти сториха. Непростимо е да се раждат войници с изкуствени мозъци както правите вие в Специалните части. Но дваж по-отвратително е да създадат някой като теб, който да носи съзнанието на друг човек. Това е нарушение на изконното право да бъдеш самият себе си.

— Не е толкова лошо, колкото си мислиш — подхвърли замислено Иаред.

— О, напротив, много по-лошо е дори. Ние, рреите, сме духовни и принципни същества. Реагираме на света съобразно всичко, в което вярваме. Сред нещата, които поставяме на най-висок пиедестал, е свещеното право за самоопределение на личността — вярата, че на всеки трябва да бъде позволено да взема сам решенията в живота. Във всеки случай — той поклати глава — всеки ррей има право на това. И ние, като останалите раси, не се интересуваме от нуждите и правата на чуждоземците, особено когато са наши врагове. Въпреки това правото на избор има огромно значение. Също както и независимостта. Когато за пръв път дойде при мен и Уилсън, ние ти дадохме право да решиш дали искаш да продължиш нататък. Спомняш ли си? — Иаред кимна. — Трябва да ти призная, че тогава го направих не само заради теб, но и заради себе си. Тъй като аз бях причината да бъдеш роден без право на избор, мое морално задължение бе да ти го осигуря. И когато избра как да продължиш — тогава за пръв път почувствах, че греховете ми са опростени. Не всичките, разбира се. Все още трябва да нося бремето на моята карма. Но някои. И за това искам да ти благодаря, редник.

— Няма защо — рече Иаред.

— А сега, относно моето предупреждение. Лейтенант Сейгън ме подложи на изтезания малко след като й попаднах в ръцете и накрая аз се пречупих и й разказах почти всичко, което искаше да узнае за плановете за нападение срещу човечеството. Но за едно нещо я излъгах. Казах й, че никога не съм се срещал с Чарлз Ботин.

— Срещал ли си го?

— Да — потвърди Кайнен. — Веднъж, когато дойде да разговаря с мен и с други ррейски учени за строежа на МозКома и за това как може да го адаптираме към ррейските мозъци. Невероятен човек. Страстен във всичко, а ние, рреите, сме чувствителни към страстта. Всеотдаен, целеустремен. И ужасно сърдит. — Кайнен се наведе към него. — Редник, зная, че го обясняваш със смъртта на дъщеря му, и донякъде е така. Но има и други причини, които го карат да се държи така. Гибелта на малката може би е катализаторът, който е накарал една отдавна залегнала идея да изкристализира в съзнанието му, а после да подхранва чувствата му. Ето така е станал предател.

— И коя е тази идея? — попита Иаред.

— Не зная — призна Кайнен. — Най-лесно е да предположим, че става въпрос за отмъщение. Но аз съм се срещал с този човек. Жаждата за мъст не е в негов стил. И ти трябва да го знаеш по-добре от мен. Нали притежаваш неговия ум.

— Нямам представа — призна Иаред.

— Какво пък, с времето може би всичко ще излезе наяве. Искам само да те предупредя — каквато и да е причината, той й се е отдал всецяло, напълно и докрай. Твърде късно е да бъде разубеден. Опасността за теб е, че ако се срещнеш с него, можеш да му повярваш и да започнеш да му симпатизираш. В края на краищата ти си конструиран, за да го разбираш. И Ботин ще те използва както може.

— Какво трябва да направя? — попита Иаред.

— Помни кой си — отвърна Кайнен. — Помни, че си различен от него. Помни, че винаги имаш право на избор.

— Ще го запомня — обеща Иаред.

— Надявам се да е така — рече Кайнен. — Редник, желая ти късмет. Можеш да си вървиш. Когато излезеш, помоли Уилсън да се върне. — Кайнен му обърна гръб и тръбна към другия край на лабораторията.

Иаред излезе и каза на чакащия отвън Уилсън:

— Ако искаш, влизай.

— Добре — каза Уилсън. — Надявам се разговорът ви да е бил ползотворен.

— Беше — потвърди Иаред. — Той е интересен екземпляр.

— Може и така да се каже — съгласи се Уилсън. — Знаеш ли, Дирак, той изпитва своего рода бащински чувства към теб.

— Подразбрах нещо такова. И това ми харесва. Макар че не прилича на бащата, който бих очаквал.

Уилсън се засмя.

— Животът е пълен с изненади, Дирак. Къде отиваш сега?

— Мисля, че ще ида да се срещна с внучката на Кайнен — отвърна Иаред.

„Буревестник“ задейства мигнодвига си шест часа преди Иаред да се прибере на станция Феникс и се премести в системата на едно мътнооранжево слънце, което, гледано от Земята, но само с много мощен телескоп, щеше да се намира в съзвездието Пергел. Корабът пътуваше натам, за да прибере останките на колониалния влекач „Хенди“, чиято черна кутия, пратена на Феникс с аварийна мигносонда, подсказваше, че някой съзнателно е повредил двигателите.

Но от „Буревестник“ не остана нито черна кутия, нито нищо.

Лейтенант Клауд вдигна глава от пръснатата на масичката колода карти и се засмя.

— Брей, пак ли ти бе?

— Здрасти, лейтенант — отвърна Иаред. — Отдавна не сме се виждали.

— Не е по моя вина. Кисна тук през цялото време. Ти къде се изгуби?

— Ходих да спасявам човечеството. Знаеш как е.

— Мръсна работа, но все някой трябва да я върши — съгласи се Клауд. — Радвам се, че си ти, а не аз. — Пресегна се с крак и придърпа един празен стол. — Що не поседнеш? След петнайсет минути ще ме викат за предстартова подготовка за поредния снабдителен курс, но дотогава има достатъчно време да те бия на карти.

— Винаги печеля — отвърна Иаред.

— Пак почна с твоите шегички, а?

— Всъщност идвам при теб тъкмо заради полета — каза Иаред. — Надявах се да ме вземеш с теб.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Клауд, докато размесваше картите. — Прехвърли ми разрешителното за пътуване и ще продължим играта на борда. И без това през повечето време ще фучим на автопилот. Държат ме на кораба просто да могат да докладват, че има жертви, ако катастрофирам.

— Нямам разрешително за пътуване — призна Иаред. — Но трябва на всяка цена да сляза на Феникс.

— От какъв зор? — учуди се Клауд.

— За да навестя един мъртъв роднина — обясни Иаред. — Скоро ще отпътувам.

Клауд се изкиска.

— Бас държа, че мъртвият роднина ще си е на мястото, когато се върнеш.

— Не се безпокоя за него. — Иаред посегна към колодата. — Ще позволиш ли? — Клауд я побутна към него и Иаред почна да размесва картите. — Лейтенант, виждам, че обичаш хазарта. — Спря да размесва картите и постави кол одата пред Клауд. — Сечи. — Клауд пресече кол одата на една трета от върха. — Вземаме по една карта. Ако моята е по-голяма, ме откарваш на Феникс, виждам когото трябва да видя и се прибирам, преди да си отлетял.

— А ако е моята, ще опитаме пак до три пъти — засмя се Клауд.

Иаред също се ухили.

— Няма да е справедливо, нали? Е, готов ли си? — Клауд кимна. — Тегли! — рече Иаред.

Клауд изтегли осмица купа, Иаред — шестица спатия.

— По дяволите! — изруга и побутна картите на Клауд.

— И кой е този мъртъв роднина? — поинтересува се лейтенантът.

— Малко е сложно…

— Вече наистина ме заинтригува.

— Клонинг на човека, чието съзнание съм създаден да приема.

— Прав си, че е сложно. Въобще не разбрах какво ми каза.

— Някой, който ми е като роден брат — обясни Иаред. — Но когото не познавам.

— Интересен живот водиш за човек, който няма и годинка.

— Зная — потвърди Иаред. — Но не съм виновен за това. — Той се надигна. — Довиждане, лейтенант.

— О, я стига! Дай ми минутка да си изпразня мехура и потегляме. Искам обаче да си затваряш устата, когато се качим на борда — остави на мен да приказвам. И помни: ако закъсаме, ти си носиш последствията.

— То си е ясно — въздъхна Иаред.

Да преминат през обслужващия персонал в хангара се оказа фасулена работа. Иаред вървеше до Клауд, който направи предстартова проверка и се консултира с неколцина техници от персонала по различни въпроси. Никой не обърна внимание на Иаред, възприеха го като безинтересна част от антуража на пилота. Само след трийсет минути совалката се отдалечаваше от хангара, а Иаред демонстрираше на Клауд, че всъщност може да е доста добър в губенето.

Когато кацнаха, Клауд слезе да разговаря с персонала на станцията.

— Ще им трябват три часа, за да я заредят и натоварят — каза, след като се върна. — Стига ли ти да отидеш, закъдето си се запътил, и да се прибереш навреме?

— Гробището е веднага след края на града.

— Значи би трябвало да се справиш. Как ще стигнеш там?

— Нямам представа — рече Иаред.

— Какво? — Клауд се опули.

Иаред сви рамене и призна:

— Въобще не вярвах, че ще ме вземеш. Не бях стигнал толкова надалече в планирането.

— Господ пази глупаците — разсмя се Клауд. — Хайде, тръгвай с мен. Да идем да навестим братчето ти.

Католическо гробище „Метари“ бе разположено в сърцето на един от най-старите квартали на Феникс-град още от времето, когато Феникс се бе наричал Нова Вирджиния, а Фениксград бил само Клинтън — преди атаките, разрушили първата колония и принудили хората да се прегрупират и да завладеят планетата отново. Най-старите гробове в гробището датираха още от онези ранни дни, когато Метари се състоял от два реда метални потънали в калта бараки, а гордите луизианци, които се заселили тук, претендирали, че са нещо като краен квартал на Клинтън.

Гробовете, към които се отправи Иаред, бяха в далечния край на гробището. Скромни надгробни плочи, три на брой, с по едно име и дата отдолу: Чарлз, Черил и Зоя Ботин.

— Божичко! — възкликна Клауд. — Цяло семейство.

— Не — отвърна Иаред и приклекна до първия гроб. — Не съвсем. Черил наистина лежи тук. Зоя е умряла много далече и тялото й е изгубено. А Чарлз въобще не е мъртъв. Тук е погребан някой друг. Клонинг, който е създал, за да изглежда, че се е самоубил. — Иаред докосна плочата. — Няма никакво семейство тук.

— Май ще взема да се поразходя — подметна Клауд.

— Недей. — Иаред вдигна глава. — Моля те, остани. След минутка привършвам и ще можем да си вървим. — Клауд кимна, но зарея поглед към хоризонта. Иаред насочи вниманието си към камъка.

Беше излъгал Клауд — този, когото би искал да види, не беше тук. Но кой знае защо му стана мъчно за безименния клонинг, който Ботин бе убил, за да изфабрикува собствената си смърт. В спомените му, или по-точно в спомените, които изплуваха от съзнанието на Ботин, нямаше почти нищо за клонинга — за него той бе само средство за постигане на целта, същество без личност. Цел, която, колкото и да се опитваше, Иаред не успяваше да си припомни. Освен това сега не беше време да се отдава на състрадание. Бе тук заради други. Можеше само да се надява, че клонингът така и не е дошъл в съзнание, когато това се е случило.

Съсредоточи се върху името Черил Ботин и почувства как го залива мътна, объркана вълна от емоции, отекваха далеч навътре в спомените му. Ботин несъмнено бе изпитвал силна привързаност към жена си, та дори думата „обич“ да бе малко пресилена в случая. Живели бяха заедно, защото и двамата бяха искали деца, бяха се разбирали и им беше било приятно да са съпрузи, въпреки че емоционалната връзка помежду им към края бе започнала да се изчерпва. На раздялата бе попречила взаимната обич към дъщеря им, опасенията, че разводът може да предизвика тежки сътресения в душата й.

От някакво тайно ъгълче в ума на Иаред внезапно и неочаквано изплува споменът за смъртта на Черил, за онова последно изкачване в планините — тя не беше отишла там сама, а с човек, когото Ботин бе подозирал за неин любовник. Но нямаше ревност, или поне Иаред не бе в състояние да я долови. И защо Ботин да ревнува, след като също бе имал връзка? И все пак Иаред почувства гнева, който бе изпитал Ботин на погребението — когато предполагаемият любовник се бе задържал прекалено дълго над гроба. Бе отнел от времето, което Ботин би искал да прекара с жена си. И Зоя с майка си.

Зоя.

Иаред докосна името й, изписано върху плочата. Зоя, която не беше тук. Спомените на Ботин отново изпълниха съзнанието му и той заплака.

На рамото му легна нечия ръка. Той вдигна глава и видя, че Клауд е застанал до него.

— Няма нищо — рече Клауд. — Всички губим хората, които обичаме.

Иаред кимна.

— Зная. И аз изгубих човека, когото обичах. Сара. Усещах всичко, което усещаше тя, и след това в душата ми остана празнина. Но тук е различно.

— Различно, защото става дума за дете.

— Дете, което никога не съм срещал — допълни Иаред. — Умряла е, преди аз да се родя. Не я познавам. Няма как да я познавам. И въпреки това тя е в мен. — Той опря пръсти в слепоочията си. — Тук имам всичко за нея. Помня, когато се роди. Помня първите й стъпки, първите й думи. Помня как я държах за ръка тук, докато погребвахме майка й. Помня последния път, когато я видях. Помня, когато ми съобщиха, че е мъртва. Всичко е тук, вътре.

— Никой не може да притежава чужди спомени — възрази Клауд. Личеше си, че го казва, за да успокои Иаред. — Просто не сме устроени така.

Иаред се разсмя горчиво.

— Аз обаче съм. При мен е различно. Нали ти казах. Роден съм, за да прехвърлят в мен спомените на друг човек. И сега неговите спомени са мои. Животът му е моят живот. Дъщеря му…

Иаред млъкна, неспособен да продължи. Клауд клекна до него и отново сложи ръка на рамото му.

— Не е честно — промълви. — Не е честно да скърбиш за неговото дете.

Иаред се усмихна натъжено.

— Не и във вселената, в която се намираме.

— Прав си, братче — съгласи се Клауд.

— Аз искам да скърбя за нея — продължи Иаред. — Усещам я. Усещам обичта, която съм изпитвал към нея. Която той е изпитвал към нея. Не мога да не скърбя за нея. Не е кой знае какво за човек, който носи спомена за дъщерята на друг. Нали?

— Може би си прав.

— Благодаря ти. Благодаря ти, че дойде тук с мен. Благодаря ти, че ми помогна.

— Нали затова са приятелите.

::Дирак:: — отекна в главата му гласът на Джейн Сейгън. Тя стоеше зад тях. — :: Активирам реинтегриране сега.::

Заедно с гласа й дойде усещането за присъствието й в съзнанието му. Пробудиха се мисли, усещания и спомени, които напоследък като че ли бяха изтикани в дъното на ума му. Някаква част от съзнанието му отбеляза, че интегрирането не е само споделяне на информация и превръщане в част от по-обширно съзнание. Че е и начин на контрол, способ за управление на индивидите в по-голяма група. А също и причина спецвойниците да напускат по-рядко от частите си — уволнението би означавало да изгубиш интеграцията. А да си лишен от интеграция значеше да си сам.

Спецвойниците почти никога не бяха сами. Дори когато наоколо нямаше други хора.

::Дирак:: — повика го отново Сейгън.

— Говори нормално — рече Иаред, все още обърнат с гръб към нея. — Не е възпитано.

Последва продължителна пауза. Накрая Сейгън каза:

— Добре. Редник Дирак, време е да тръгваме. Чакат ни на станция Феникс.

— Защо? — попита Иаред.

— Не мога да ти кажа пред странични лица. Без да се обиждате, лейтенант.

— Не съм и помислял — рече Клауд.

— Дирак, това е заповед.

— Натикай си я в задника тая заповед — тросна се Иаред. — Нещо взе да ми писва да служа в тези ваши Специални части. Ще остана тук, докато не ми кажете къде искате да отида и с каква цел.

Сейгън въздъхна и каза на Клауд:

— Запомнете ми думите — ако се раздрънкате за това, което ще кажа сега, ще ви застрелям лично. От упор.

— Мадам — засмя се Клауд. — Винаги съм вярвал на всяка ваша думичка.

— Преди три часа „Червен ястреб“ бе унищожен от обини — продължи Сейгън. — Успял е да изстреля мигносонда, преди да го разрушат. Изгубихме още два кораба за последните няколко дни, просто изчезнаха. Обините са се опитали да сторят същото и с „Червен ястреб“, но по някаква причина са се провалили. Или сме извадили късмет — ако това може да се нарече късмет. Като се вземат предвид и другите четири кораба, изчезнали през миналия месец, става ясно, че обините се целят именно в Специалните части.

— Но защо? — попита Иаред.

— Нямаме представа. Генерал Сцилард реши, че не можем да чакаме и да губим повече кораби. Дирак, отиваме да си приберем Ботин. Потегляме след дванайсет часа.

— Това е безумие! — възкликна Иаред. — Единственото, което знаем, е, че е на Арист. А Арист е доста голяма луна. Освен това става въпрос за родната система на обините.

— Знаем къде е на Арист — каза Сейгън. — Имаме и план как да се промъкнем до него.

— И как?

— Виж, това не мога да ти кажа тук и сега. Край на дискусията, Дирак. Или идваш с мен, или си извън играта. До началото на операцията остават дванайсет часа. Изгубих доста време, докато те открия. Не ми губи още.

11.

„По дяволите, генерале — изруга мислено Джейн Сейгън, докато крачеше по коридора на «Хвърчило» към контролната зала на хангара. — Престани да се криеш от мен, нафукан нещастнико“. Беше се постарала да не праща мислите си в общия комуникационен канал на Специалните части. Заради близостта между мисленето и говоренето при спецвойниците нерядко се случваха ситуации от типа на „мисля на глас“. Но мисли от този род бе най-добре да запазиш за себе си.

Сейгън преследваше генерал Сцилард от момента, когато бе получила заповед да издири и върне самоотлъчилия се на Феникс Иаред Дирак. Заповедта бе придружена от уточнение, че Дирак отново е под нейно командване, и класифицирана информация, касаеща последните събития в живота на Дирак: пътуването му до Ковел, внезапно изплувалите спомени и факта, че матрицата на съзнанието му напоследък определено прилича на тази на Чарлз Ботин. Беше добавена освен това бележка от генерал Матсън до Сцилард, в която Матсън съветваше Сцилард да не връща Дирак на активна служба и предлагаше да остане под наблюдение поне докато не се уреди назряващата криза с обините.

Макар Сейгън да смяташе генерал Матсън за глупак, не можеше да не се съгласи, че този път е съвсем прав. Присъствието на Дирак във взвода от самото начало й действаше на нервите. Той беше отличен войник, но самата идея, че носи в себе си второ съзнание, което във всеки момент заплашва — подобно на недобре съхранявано ядрено гориво — да премине през някоя цепнатина и да зарази основното, с което да изложи на опасност операцията, я караше да е на тръни. Подобен провал можеше да доведе не само до неговата смърт. Сейгън дори бе изпитала облекчение, когато Дирак наистина превъртя — докато се разхождаше на станция Феникс. И едва когато Матсън ги отърва, като го взе отново под крилото си, си позволи да изпита към него нещо като съжаление и да признае, че той така и не бе успял да оправдае напълно подозренията й.

„Но това беше тогава“ — припомни си Сейгън. Сега Дирак отново бе с нея, при това показваше сериозни отклонения в душевното си равновесие. Беше използвала цялото си самообладание, за да не прибегне до сила, когато бе отказал да й се подчини в гробището на Феникс — още малко и щеше да го застреля със зашеметяващ заряд, както първия път, когато бе излязъл от релси. Ала вместо това се опита да е любезна и добронамерена, докато пътуваха със совалката към „Хвърчило“. Сцилард вече беше на борда и разговаряше с майор Крак, командира на полета. Генералът бе игнорирал предишните й опити да се свърже с него, но сега, когато и двамата бяха на един и същи кораб, тя бе твърдо решена да му се изпречва на пътя, докато не се съгласи да я изслуша. Стигна до металната стълба, преодоля я с няколко скока и отвори вратата на залата.

::Вие, разбира се, знаете, че идвам:: — каза. — ::Нали сте главнокомандващ Специалните части. Получавате сведения за местонахождението на всеки от нас.::

::Дори не ми се наложи да прибягвам до справочния регистър:: — отвърна Сцилард. — ::Достатъчно добре те познавам. Изобщо не се съмнявах, че ще цъфнеш тук веднага щом разбереш, че съм върнал Дирак под твое командване.:: — Сцилард завъртя креслото към нея и изпружи крака. — ::Доказателство за моята предвидливост е фактът, че помолих всички останали да напуснат помещението, за да разговаряме на четири очи. Така че можеш да започваш.::

::Разрешете да говоря свободно, сър:: — рече Сейгън.

::Разбира се.::

::Сър, с цялото ми уважение, вие сте побъркан.::

Сцилард се разсмя на глас.

::Лейтенант, не очаквах да говорите чак толкова свободно.::

::Видели сте същите доклади, които прегледах и аз. Не може да не знаете колко много от Ботин вече се е пробудило в Дирак. И въпреки това го пращате на мисия, чиято цел е откриването на Ботин.::

::Да:: — отвърна лаконично Сцилард.

— За Бога! — възкликна Сейгън на глас. Речта, която ползваха Специалните части, беше бърза и ефикасна, но не бе подходяща за възклицания. Въпреки това Сейгън подкрепи изблика си с вълна на недоволство и яд: прати я на Сцилард и той я прие безмълвно. — ::Не желая на плещите ми да тежи подобна отговорност.:: — добави Сейгън.

::Не помня да съм ви искал мнението по въпроса:: — отвърна Сцилард.

::Този човек представлява опасност за останалите войници от взвода ми. И е опасен за цялата операция. Нямаме нужда от допълнителни рискове.::

::Не съм съгласен.::

::За Бога:: — повтори Сейгън. — ::Защо?::

::Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо:: — цитира Сцилард.

::Какво?:: — Сейгън изведнъж си припомни разговора с Кайнен преди месец: той бе казал същото.

Сцилард повтори казаното и добави:

::По-близко от това не можем да държим врага. Той е в редиците ни и дори не знае, че ни е враг. Дирак смята, че е един от нас, дори е дълбоко убеден в това. Но сега вече мисли и действа така, както би го правил, ако е наш враг, и ние ще знаем всичко, което знае той. Това е невероятно полезно и си заслужава риска.::

::Докато не се обърне срещу нас:: — подметна Сейгън.

::И ти ще си първата, която ще го разбере. Нали е интегриран с твоя взвод. В мига, когато започне да действа срещу вашите интереси, това ще ви стане известно.::

::Интегрирането не е телепатия:: — възрази Сейгън. — ::Ще узнаем чак когато предприеме нещо. А това означава, че може да убие някой от войниците ми, да издаде позицията ни или нещо от тоя род. Дори интегриран, той пак ще е реална заплаха.::

::За едно си права, лейтенант:: — потвърди Сцилард. — ::Интеграцията не е телепатия. Освен ако не разполагаш с подходящия софтуер.::

Сейгън долови приходящ сигнал в персоналния си комуникационен канал: ъпгрейд на нейния МозКом. Програмата започна да се разархивира още преди да е дала съгласие. Можеше само да следи безпомощно процеса, който за кратко предизвика известен хаос в електрическите импулси на мозъка й.

::Какво е това, по дяволите?:: — попита тя.

::Телепатичен ъпгрейд:: — обясни Сцилард. — ::Обикновено се предоставя само на генерали и високоспециализирани военни следователи, но в твоя случай смятам, че е оправдано. Само за тази мисия. Веднага щом се върнеш, ще бъде изтрит и ако посмееш да се разбъбриш, че подобна програма съществува, ще те пратим много-много далеч.::

::Не знаех, че е възможно подобно нещо.::

Сцилард направи кисела физиономия.

::Помисли малко, лейтенант. Помисли върху това как общуваме. Ние мислим, а МозКомът интерпретира мислите, които избираме да споделим с някой друг. Извън волевото изказване няма съществена разлика между нашите обществени и интимни мисли. Щеше да е по-странно, ако не можехме да четем мисли. Нали точно това прави МозКомът?::

::Но го криете от хората:: — посочи Сейгън.

Сцилард повдигна рамене.

::Никой не би искал да разбере, че не разполага с място за уединение дори в главата си.::

::Което означава, че сте чели и моите интимни мисли.::

::Като например да ме наричаш „нафукан нещастник“ ли?:: — попита Сцилард.

::Имаше причина.::

::Винаги има:: — потвърди Сцилард. — ::Успокойте се, лейтенант. Да, аз мога да чета мислите ви. Мога да чета мислите на всеки мой подчинен. Но обикновено не го правя. Не е необходимо, а и в повечето случаи е напълно безполезно.::

::И въпреки това имате достъп до мислите на хората:: — упорстваше Сейгън.

::Да, но знаеш ли, повечето хора са доста досадни. Когато за първи път ми беше предоставена тази възможност — след като ме издигнаха за главнокомандващ Специалните части, — прекарах цял ден да подслушвам мислите на другите. И знаеш ли какво си мислят повечето хора през по-голямата част от времето? Мислят си: аз съм гладен. Трябва да ида до кенефа. Искам да чукам този, или тази. И после: пак съм гладен. Все в тоя род, докато не умрат. Повярвай ми, лейтенант. Само един ден подобно занимание е достатъчен да ти разбие илюзиите за сложността и необятността на човешкия ум и да ти докара депресия.::

Сейгън се усмихна.

::Е, вие знаете по-добре.::

::Да, зная:: — потвърди Сцилард. — ::Но в твоя случай тази възможност ще е от истинска полза, защото ще можеш да чуваш мислите на Дирак и да долавяш най-съкровените му чувства, без той да подозира, че е наблюдаван. Ако замисля измяна, ще го разбереш още преди да го осъзнае. И ще можеш да предприемеш мерки, преди Дирак да убие някой от войниците ти или да провали операцията. Струва ми се, това значително ще намали риска, че го вземаш с теб.::

::И какво трябва да направя, ако премине на страната на противника?:: — попита Сейгън. — ::Ако стане предател?::

::Да го убиеш, естествено. Не се колебай дори за миг. Но гледай да си сигурна. Защото аз също мога да надничам в главата ти и ще знам, ако си му теглила куршума само защото ти ходи по нервите.::

::Слушам, генерале.:: — потвърди Сейгън.

::Хубаво. Къде е Дирак в момента?::

::Подготвя се с взвода. Долу, в хангара.::

::Защо не го провериш?::

::С новата програма?::

::Ами да. Научи се да я използваш още преди да започне операцията. После може да нямаш време за това.::

Сейгън отвори програмата, откри Дирак и започна да слуша.

::Абсолютни глупости…:: — мислеше си Дирак.

::Не знаеш колко си прав, братче:: — отвърна Стивън Сиборг. Беше се преместил във Втори взвод, докато Дирак отсъстваше.

::Това на глас ли го казах?::

::Не, глупако, аз чета мисли:: — рече Сиборг и му прати шеговит импулс. Всички дрязги между двамата бяха изчезнали след смъртта на Сара Поулинг: ревността, която Стивън изпитваше към Иаред, бе потушена от мъката от загубата й. Иаред би се подвоумил да го нарече приятел, но връзката между двамата се приближаваше доста бързо до подобно определение, още повече че се подсилваше от взаимната им интеграция.

Иаред огледа хангара, в който на равни разстояния бяха разположени двайсетина мигноколесници — почти всички колесници, произведени до този момент. Сиборг тъкмо се качваше в своята, за да я огледа.

::Това значи ще използваме за атаката срещу цяла една планета:: — промърмори той. — ::Спецвойници, яхнали звездолетящи тротинетки.::

::Ти някога виждал ли си тротинетка?:: — попита Иаред.

::Разбира се, че не съм. Но съм виждал картинки и знам как изглежда. Кой идиот би пътувал с подобно нещо?::

::Аз вече пробвах:: — призна Иаред.

::Аха, ето го и отговора. И как беше?::

::Чувствах се незащитен.::

::Страхотно.:: — изсумтя Стивън.

Иаред можеше да го разбере, но същевременно виждаше смисъла на подобна атака. Почти всички космически раси използваха кораби, за да стигнат от едно място до друго в реалния космос, и планетните отбранителни и радиолокационни системи съвсем естествено бяха настроени да засичат големи обекти. Отбранителната система на обините около Арист не правеше изключение. Кораб на Специалните части би бил засечен на минутата, но не и малък обект с крехка структура, побиращ само един човек.

Специалните части го знаеха, защото вече бяха пращали колесници при шест различни случая — бяха прехвърляли войници отвъд защитната мрежа, за да подслушват комуникационните съобщения, идващи от луната. Тъкмо при една от тези операции бяха прихванали разговор на Чарлз Ботин с някого на Обинур относно часа на пристигане на снабдителния кораб. Войникът, засякъл сигнала, го бе проследил до източника му на повърхността — неголяма научноизследователска станция на брега на един от множеството острови на Арист. Беше изчакал второ обаждане от страна на Ботин, за да потвърди местонахождението му.

Щом узна за това, Иаред изиска файла, за да прослуша гласа на човека, в когото би трябвало да се превърне. Беше чувал гласа на Ботин на записи, които му бяха пускали Уилсън и Кайнен, и не откри някаква съществена разлика. Е, само мъничка: може би човекът бе остарял или стресът оказваше своето влияние, но нямаше съмнение, че става въпрос за Ботин. Малко го объркваше фактът, че гласовете им си приличат, но това бе съвсем естествено и напълно обяснимо.

„Ама че странен живот водя“ — помисли си и се огледа, сякаш за да провери дали не е изпуснал и тази мисъл. Сиборг продължаваше да ровичка в контролното табло и не му обръщаше внимание.

Иаред мина през площадката с колесниците и се приближи до сферичния апарат в центъра на помещението. Беше малко по-голям от колесниците и беше поредната приумица на учените от Отдела за разработки, наречена „пленническа капсула“. Използваше се от спецвойниците за евакуацията на някой или нещо, което не може да се придвижва на собствен ход. Вътрешността на сферата бе достатъчно просторна, за да побере същество със средни размери.

Щом го напъхваха вътре, войниците затваряха люка, отстъпваха назад, задействаха дистанционно ракетния двигател и капсулата се възнасяше в небето. Успоредно с включването на двигателите вътре се активираше антигравитационно устройство — в противен случай пътникът можеше да бъде размазан на пихтия. Щом излезеше на орбита, капсулата се прибираше от намиращия се там кораб.

Тази пленническа капсула бе предназначена за Ботин. Планът бе съвсем прост: нападение срещу изследователската станция и прекъсване на комуникациите. Пленяване на Ботин и поставянето му в капсулата, която после ще се отдалечи на мигнодвигателна дистанция — там изниква „Хвърчило“, задържа се само колкото да прибере капсулата и изчезва, преди обините да организират преследване. Междувременно изследователската станция трябваше да бъде унищожена по вече изпитан и доказал предимствата си метод — с метеор, достатъчно масивен, за да разруши напълно и постройката, и околностите, но попаднал на известно разстояние от станцията, за да не пробуди подозрения. В този случай метеорът трябваше да падне на няколко мили навътре в океана, така че станцията да бъде пометена от вдигналото се цунами. Специалните части използваха метеори от десетилетия и знаеха как да нагласят нещата. Ако всичко минеше според плана, обините дори нямаше да разберат, че са били атакувани.

Според Иаред обаче планът имаше два сериозни недостатъка — и то свързани. Първият бе, че мигнодвигателните колесници не можеха да се приземяват — не биха издържали при навлизане в атмосферата на Арист, а дори и да устояха на напора на ветровете, щяха да станат напълно неуправляеми. От Втори взвод се очакваше да извършат мигнопреход в непосредствена близост до външния слой на планетната обвивка и после да се спуснат на повърхността с парашути. Бяха го правили и преди — Сейгън имаше подобен опит от Битката за Корал, — но според Иаред рисковете бяха повече от предимствата.

Начинът на пристигане пораждаше втория основен недостиг на плана: нямаше никаква възможност за евакуиране на отряда след края на операцията. Приключеха ли с първата фаза, те ставаха излишни — нареждането бе да се отдалечат максимално от станцията, за да не пострадат от прииждащата вълна (разполагаха с подробна карта на района, на която бе обозначена най-високата точка на местността), а после да навлязат в незаселените територии на острова, да се скрият и да изчакат няколко дни, докато Специалните части пратят няколко капсули, за да ги приберат. Това означаваше, че всяка капсула трябва да извърши по няколко спускания, за да бъдат евакуирани всичките двайсет и четири члена на отряда, и Сейгън вече бе информирала Иаред, че те двамата ще са последните, които ще напуснат повърхността на планетата.

Иаред знаеше какво се крие зад всичко това. Сейгън никога не го бе харесвала, нещо повече, тя знаеше, че е бил създаден, за да приеме в главата си съзнанието на предател. Всъщност знаеше за него повече, отколкото той за себе си. Сбогуването им, когато го прехвърляха при Матсън, изглеждаше напълно чистосърдечно, но от срещата им на гробището отношението й към него се бе променило, сякаш тя наистина вярваше, че вътре в него се спотайва Ботин. До известна степен Иаред й съчувстваше — в края на краищата, както бе казал Кайнен, сега той бе много повече Ботин, отколкото преди — но от друга страна, се възмущаваше, че го третират като предател. Дори се питаше дали причината да останат сами на планетата не е в желанието й да се разправи с него без свидетели.

Прогони тази мисъл от главата си. Сейгън несъмнено бе способна да го убие. Но не би го направила без основателна причина. „Най-добре да не й давам поводи“ — помисли си.

Както и да е, сега не трябваше да се опасява от Сейгън, а от Ботин. Планът предвиждаше известна съпротива от персонала на станцията, който включваше малочислен гарнизон, но никаква от учените и Ботин. Според Иаред това бе погрешно. Той познаваше избухливия нрав на Ботин, имаше представа и за интелектуалните му възможности, макар подробностите от работата му да не му бяха известни. Съмняваше се обаче, че Ботин би се предал без бой. Това не означаваше, че Ботин е готов да грабне оръжието — той по природа не беше войник, — но пък неговото оръжие бе умът му. Тъкмо замисълът на Ботин да предаде Колониалния съюз бе докарал всички тях до тази ситуация. Глупаво бе да се предполага, че ще се остави да го отведат доброволно. Със сигурност криеше някоя и друга изненада в ръкава си.

Каква щеше да е тази изненада обаче оставаше загадка.

::Гладен ли си?:: — попита Сиборг. — ::Защото като си мисля за безумието на тази операция, направо пощурявам от глад.::

Иаред се ухили.

::Мога да си представя как ти разпалва апетита.::

::Едно от предимствата да си спецвойник е, че можеш да се тъпчеш на воля. Това, и че пропускаш юношеските години.::

::Да не си чел нещо за проблемите на юношеството?:: — попита Иаред.

::Ами да. Нали някой ден и аз ще стигна до пубертета.::

::Мислех, че ще го пропуснем.::

::Кой знае какво ни очаква? Ела да идем да се натъпчем. За вечеря ще има лазаня.::

Тръгнаха към столовата.

Сейгън отвори очи.

::И как беше?:: — попита Сцилард, който я бе наблюдавал, докато подслушваше Иаред.

::Дирак е обезпокоен, че подценяваме Ботин. Смята, че Ботин ще опита да се защитава или да предприеме нещо неочаквано.::

::Това е добре. Защото аз имам същите подозрения. Точно затова искам Дирак да участва в тази мисия.::

Зелена и забулена в облаци, Арист изпълваше полезрението на Иаред и го караше да благоговее пред мащабите й. Да изникнеш насред космоса, почти в периферията на планетната атмосфера, без нищо освен карбоново скеле около теб, бе най-малкото обезпокоително — Иаред имаше усещането, че ще започне да пропада. Което, разбира се, напълно отговаряше на действителността.

„Я се стегни“ рече си той и почна да разкачва системите и коланите, които го придържаха към колесницата. Между него и планетата вече се снижаваха петима други членове на отряда, скочили малко по-рано: Сейгън, Сиборг, Даниъл Харви, Анита Манли и Върнън Уигнър. Забеляза и пленническата капсула и въздъхна облекчено. Капсулата беше малко под петтонната граница и имаше известни притеснения дали не е твърде тежка за минимигнодвига. Другите спецвойници вече се бяха отделили от колесниците и се рееха свободно в небето.

Шестима бяха щурмовата група — задачата им бе да свалят капсулата на повърхността и да подсигурят район за приземяване на останалите от Втори взвод. Островът, на който бе Ботин, бе обрасъл с гъста тропическа растителност и това допълнително щеше да затрудни приземяването. Затова Сейгън бе избрала неголяма поляна на петнайсетина километра от научноизследователската станция.

::Поддържайте дистанция:: — предупреди ги тя. — ::Ще се прегрупираме, когато подминем района на височинните ветрове. Радиомълчание, докато не чуете друго нареждане от мен.::

Иаред се обърна така, че да гледа към планетата и да се любува на красотата й. МозКомът му, доловил нарастващото триене с атмосферата, го обгърна в защитен слой от наноботи, които се изнизаха от раницата и образуваха специална сферична обвивка, за да го опазят от покачващата се температура. В сферата не проникваше никаква светлина. Иаред бе увиснал насред малка тъмна лична вселена.

Оставен на собствените си мисли, той се върна към обините, тази изумителна и непреклонна раса, която Ботин бе избрал за своя. Един от първите записи за обините в архивите на Колониалния съюз бе от някакъв далечен момент, свързан със спора за планета, наречена от човешките заселници Казабланка. Обините ги бяха прокудили от повърхността най-безцеремонно, което бе наложило намесата на Колониалните отбранителни сили. Обините отказваха да се предадат, нито вземаха пленници. И спазваха докрай и неотменно всяко свое решение.

Вземеш ли много да им се пречкаш на пътя, решаваха, че е в техен интерес да те премахнат напълно. Алаите, конструирали диамантения купол в генералската столова на станция Феникс, не бяха първата раса, изтребена методично и до крак от обините, нито щяха да са последната.

За щастие, самите обини не бяха от най-напористите космически завоеватели. За времето, за което Колониалният съюз основаваше десет колонии, те успяваха да създадат една и въпреки че не се колебаеха да завладеят някоя колония, ако решаха, че ще им е от полза, рядко намираха изгода в новите колонии. Омага бе първата планета след Казабланка, която отнемаха от хората, и дори този случай не бе напълно показателен, тъй като в действителност я бяха получили от рреите, които я бяха взели от хората. Нежеланието на обините да разширяват излишно територията си караше Колониалния съюз да подозира, че зад всички тези атаки стои някой друг. Изглежда, след първоначалната еуфория рреите си бяха дали сметка, че не биха могли да задържат колонията срещу офанзивата на Съюза. Лукави и хитри, рреите знаеха кога да се откажат.

Другият интересен факт за обините, който караше Иаред да недоумява за техния странен съюз с рреите и енешанците, бе, че освен в случаите, когато им заставаш на пътя или се опитваш да им привлечеш вниманието, обините не изпитваха почти никакъв интерес към останалите разумни раси. Те не пращаха мисии и посланици, нито поддържаха официални връзки — доколкото бе известно на Колониалния съюз, обините никога не бяха обявявали война и не бяха подписвали мирни споразумения с друга раса. Разбираш, че си във война с тях, по това, че те стрелят по теб. Ако не си, просто не ти обръщат внимание. Обините не бяха ксенофоби, защото това би означавало, че мразят останалите разумни същества. В действителност тях просто не ги беше грижа. Толкова по-странно бе, че са в съюз, при това не с една, а с две раси, в общ фронт срещу Колониалните отбранителни сили.

Извън официалната информация — или по-точно липсата на такава — за връзките на обините с други раси имаше естествено и слухове, на които Колониалните сили не бяха склонни да се предоверяват, но не ги и пренебрегваха, заради широкото им разпространение сред останалите раси: според тези слухове обините не се били сдобили с разум по еволюционен път, а го получили наготово от друга раса. Колониалните сили отхвърлиха тези слухове, защото самата идея, че в една галактика на свирепа конкуренция някой би си направил труда и би похабил усилия, за да вдъхне искрица разум в главите на дялкащи камъни нискочели тъпанари, бе колкото нелепа, толкова и невъобразима. По-скоро на Колониалните сили бяха известни обратни случаи, при които полуразумни същества, на прага да прекрачат в границата на интелигентната вселена, са били изтребвани до крак само за да може да им бъде отнета изконната територия.

Ако обаче слуховете бяха верни, най-вероятният вдъхновител на обините трябваше да са консу, единствените същества в тази част на галактиката, които притежаваха достатъчно познания и технологични средства, за да се захванат с „вразумяване“ на цяла една раса, а също и философски мотив, тъй като, както бе добре известно, консу смятаха за своя мисия да извисяват всички останали разумни същества до състояние на съвършенство (тоест да ги изравнят със самите себе си). Проблемът с тази теория бе, че консуанските методи за сближаване със съвършенството обикновено включваха предизвикването на някоя нещастна раса да се бие с тях или насъскването на две раси една срещу друга, както бяха сторили например с хората и рреите при Битката за Корал. А дори и да създадяха разумна раса по изкуствен път, не беше изключено по-късно да я унищожат просто защото не отговаря не собствените им „възвишени“ представи за съвършенство. Всъщност тъкмо последното бе един от основните аргументи срещу идеята, че консу са създали разумни обини, тъй като обините не притежаваха почти никаква собствена култура, което само по себе си ги правеше уникални. Малкото ксенографски изследвания на тази раса, проведени от човешки и чуждоземни изследователи, стигаха до единното заключение, че ако се изключи техният беден и утилитарен език и определена степен на технически умения, обините не демонстрират какъвто и да било творчески заряд: никакви сведения за изкуство, достъпно за повечето разпространени в галактиката сетива, нито литература, религия или философия, поне такива, които да бъдат разпознати от ксенографите. Политическият живот бе в съвсем примитивен стадий, а липсата на обществена култура поставяше под съмнение твърдението, че са способни на общуване — нещо повече, дали въобще са способни на това? Иаред не беше специалист по консуанска култура, но все пак му се струваше малко вероятно същества, посветили се на търсене на съвършенството, да създадат раса, неспособна да прозре подобна идея. Ако обините бяха наистина изкуствено вразумени, това само потвърждаваше колко всемогъща е майката-природа, когато се захване с подобна задача.

Сферата от наноботи, която го заобикаляше, внезапно се разтвори. Той премигна, заслепен от ярката светлина, и се огледа да провери какво става с останалите членове на отряда. Почти веднага ги забеляза, маркирани върху зрителното му поле. Насочи се към капсулата. Сейгън вече го бе изпреварила. Иаред и останалите се групираха около нея, но не твърде близо, за да не си пречат, когато разтворят парашутите.

Иаред се ориентира към изследователската станция, която бе на няколко километра в южна посока, и настрои прозрачната лицева част на качулката на максимално увеличение, за да провери за подозрително раздвижване, което би могло да говори, че са ги засекли. Не забеляза нищо.

След броени секунди вече бяха на земята и с пъшкане и сумтене избутаха тежката капсула под дърветата и я покриха с клони и листа.

::Само да не забравим къде сме паркирали:: — пошегува се Сиборг.

::Тихо!:: — скастри го Сейгън: изглежда, бе съсредоточена върху някаква вътрешна информация. — ::Рентген се обади. Останалите се готвят да разпънат парашутите.:: — Преметна пушката през рамо. — ::Да вървим, преди да ни е сполетяла някоя неприятна изненада.::

Иаред изпита странно усещане — сякаш някой му ровичка в мозъка.

::О, по дяволите!:: — изруга той.

Сейгън се извърна и втренчи очи в него.

::Какво има?::

::Мисля, че загазихме — почна той и по средата на думата усети, че интеграцията с останалите членове на отряда е прекъсната внезапно и грубо. Изстена и се улови за главата, смазан от усещането, че неочаквано са го лишили от едно от най-важните му сетива. Останалите спецвойници бяха рухнали на тревата. Чуваха се вопли, мъчителни стенания, някои дори повръщаха. Иаред падна на колене, дишаше на пресекулки. Опита се да се изправи и се препъна в Сейгън, която също се бе свлякла на колене и изтриваше устата си от повърнатото. Улови я за ръката и се помъчи да я дръпне.

— Ставай — подкани я. — Трябва да се махнем оттук. Да се скрием някъде.

— Какво… — Сейгън се задави, плю и вдигна глава към него. — Какво става?

— Отрязаха ни — обясни Иаред. — Случвало ми се е и преди, когато бях на Ковел. Обините заглушават достъпа до МозКом.

— Но как? — попита Сейгън.

— Де да знаех.

Сейгън успя да се изправи и рече завалено:

— Това е Ботин. Той им е казал как. Само той.

— Възможно е — съгласи се Иаред. Сейгън се олюля и той я улови за ръката. — Трябва да изчезваме, лейтенант. Щом обините ни заглушават, това означава, че знаят за нас. И ще дойдат да ни потърсят. Да съберем хората и да тръгваме.

— Чакаме още от нашите — припомни му Сейгън. — Трябва да… — И изведнъж възкликна: — О, Божичко! — Гледаше към небето.

— Какво има? — попита Иаред и също вдигна очи, търсеше почти невидимите точки на маскировъчните парашути. Не му трябваше повече от секунда, за да осъзнае, че не вижда нито една. За още толкова време намери обяснението и също викна:

— О, Божичко!

Първата мисъл на Алекс Рентген бе, че по някакъв начин е изгубил интеграционната връзка с останалите членове на отряда.

„Мамка му“ — изруга наум и се опита да промени позицията си, та дано това спомогне за възстановяване на връзката. Фокусираният лъч на приемника търсеше и локализираше други войници, след което оставяше на неговия МозКом да екстраполира позициите им спрямо това къде са се намирали при последната емисия. Дори не беше необходимо да ги открие всичките, достатъчно бе да засече един от тях и интеграцията щеше да се възстанови автоматически.

Само дето не се получаваше.

Рентген се опита да овладее нарастващата си тревога. И друг път му се бе случвало да губи връзка — всъщност само веднъж, но бе достатъчно, за да го запомни за цял живот. Тогава се бе свързал веднага след приземяването си, сега сигурно щеше да стане същото. Не беше време да мисли за това, тъй като наближаваше моментът за разпъване на парашута — заповедта бе да разтворят парашутите на минимална височина и моментът трябваше да бъде избран точно. Рентген поиска от своя МозКом да определи височината и осъзна, че от около минута няма връзка с него.

Необходими му бяха цели десет секунди, за да обработи тази мисъл — тя просто не подлежеше на обработка. Опита отново и този път умът му не само отказа да функционира, но изтика мисълта обратно, по-скоро я прогони насилствено, сякаш по някаква причина се боеше от нея. Рентген продължаваше да упорства в опитите си да установи контакт с МозКома и след всеки провал паниката му нарастваше все повече. Беззвучният му вик отекна в главата му. Никой не отговори. Нямаше кой да го чуе. Беше сам.

Това беше мигът, в който Алекс Рентген изгуби разсъдък и през останалата част от падането си се мяташе и риташе в небето, и пищеше с цяло гърло, докато някаква малка, спотаена част от съзнанието му се чудеше какви са тези ужасяващи звуци. Парашутът му не се разтвори — и той като всички останали технически средства и умствени процеси, които използваше Рентген, се контролираше и задействаше от неговия МозКом — част от снаряжението на всеки войник, на която се разчиташе от толкова много време, че в Колониалните отбранителни сили бяха престанали да гледат на нея като на устройство, а я смятаха за даденост, също като мозъка на войника или неговото тяло. Рентген подмина височината за разтваряне на парашута, без дори да го узнае и без да го е грижа за онова, което неизбежно щеше да последва.

Всъщност не мисълта, че ще умре, го бе накарала да изгуби разсъдък, а това, че е останал сам, напълно отделен от останалите, неинтегриран за първи и последен път през шестте години, откакто бе на този свят.

Години, през които бе съпричастен с живота на всеки от своите другари във взвода до най-малката подробност — когато се бият, когато правят любов и дори когато умират. Бе намирал утеха в това, че е присъствал на последните мигове от живота им и че други ще присъстват на неговите. Но нямаше да е тъй сега и ужасът от тази раздяла се подклаждаше допълнително от мъчителното осъзнаване, че няма да е способен да окуражава другарите си, докато се носят към същата зловеща кончина, която очакваше и него.

Алекс Рентген се извъртя отново, обърна лице към земята, която щеше да го убие, и отново изпищя отчаяно.

Иаред ужасено наблюдаваше как малката сива точка в небето набира скорост и в последните няколко секунди се превръща в издаващ неистови писъци човек, който се строполи на ливадата с отвратителен глух тътен, последван от ужасяващ подскок. Именно тази сцена го изкара от вцепенението. Той блъсна Сейгън, кресна й да се размърда и хукна към останалите, дърпаше ги и им викаше да бягат към гората, да се отдалечат от мястото, където щяха да падат още тела.

Сиборг и Харви се бяха посъвзели, но все още гледаха към небето, където умираха другарите им. Иаред блъсна Харви и зашлеви Сиборг, заблъска ги да бягат. Уигнър отказа да върви и легна, сякаш се бе парализирал. Иаред го вдигна, метна го на рамото на Сиборг и му нареди да го отнесе в гората. После се наведе към Манли, но тя го отблъсна и запълзя към средата на поляната. Малко след това се изправи и се затича, а около нея западаха тела. На шейсетина метра по-нататък спря, обърна се и нададе рев, който сякаш оповестяваше, че окончателно е изгубила връзка с реалния свят. Иаред й обърна гръб и така и не видя ужасяващия миг, в който от небето върху нея се стовари нечие тяло, счупи й врата, разкъса артерии и кости и заби ребрата й в белия дроб и сърцето. Викът на Манли секна.

Бяха изминали едва две минути от първото до последното паднало на земята тяло. Иаред и останалите оцелели бяха само безпомощни свидетели на ставащото.

Когато ужасът най-сетне приключи, Иаред огледа останалите четирима, опитваше се да прецени състоянието им. Всички се намираха в различни стадии на шок. Сейгън показваше най-явни белези на възстановяване, а Уигнър бе най-зле, макар че май поне вече разбираше какво става. Иаред беше изтощен, но се владееше — беше прекарал достатъчно време извън интегриране и можеше да се справя и без него. Поне засега очевидно той беше единственият, който можеше да поеме командването.

— Трябва да вървим — каза той на Сейгън. — Да се скрием в гората. Далече оттук.

— Операцията… — почна Сейгън.

— Операцията е провалена — прекъсна я Иаред. — Те знаят, че сме тук. Ако се забавим, ние също ще умрем.

Думите му като че ли й помогнаха да се посъвземе.

— Някой трябва да се върне. Може да вземе капсулата. Трябва да съобщим на Колониалните сили какво е станало. — Тя го изгледа. — Не ти.

— Не аз — съгласи се Иаред. Знаеше, че го казва, защото храни подозрения към него, но сега не му беше до това. Не можеше да се върне, тъй като бе единственият, който все още функционираше. — Ти ще се върнеш.

— Не — отсече Сейгън. Безизразно и окончателно.

— Сиборг тогава — предложи Иаред. След Сейгън Сиборг бе следващият, който проявяваше някакви белези на възстановяване — той би могъл да съобщи на командването какво е станало, за да могат да се подготвят за назряващата опасност.

— Да. Сиборг — потвърди Сейгън.

— Разбрано — рече Иаред и се обърна към Сиборг. — Хайде, Стиви. Да те напъхаме в онова нещо.

Сиборг закуцука до него, опря се на стената на капсулата и започна да разхвърля натрупаните клони, за да се добере до вратата. После изведнъж спря.

— Какво има? — попита го Иаред.

— Как да отворя това? — попита Сиборг с пресипнал от рядка употреба глас.

— Като използваш твоя… по дяволите!

Пленническата капсула се отваряше с МозКом.

— Сега вече я втасахме! — извика отчаяно Сиборг и се тръшна на тревата.

Иаред пристъпи до него, но спря и завъртя глава.

Нещо се приближаваше към тях и каквото и да бе, не си правеше труда да се промъква безшумно.

— Какво е това? — попита Сейгън.

— Някой идва — отвърна Иаред. — Много са. Обините. Открили са ни.

12.

Успяха да се изплъзват на обините за около половин час, след което ги притиснаха.

Щеше да е по-добре, ако се бяха разделили, за да накарат преследващия ги противник да поеме в няколко различни посоки, което щеше да открие възможност за някои от тях да пробият кордона. Но те останаха заедно: компенсираха липсата на интеграция с пряка видимост помежду си. В началото Иаред водеше групата, а Сейгън бе най-отзад, влачеше Уигнър. По някое време обаче двамата си смениха ролите и Сейгън ги поведе на север, встрани от преследващите ги обини.

В далечината се чу слабо бръмчене, бързо се усилваше. Иаред погледна нагоре и видя над дърветата непознат летателен апарат, който ги подмина и продължи на север. Сейгън смени рязко посоката и поведе на изток. След няколко минути се появи и втори летателен апарат, който също подмина отряда и се снижи на десетина метра над короните на дърветата. Изведнъж гората се разтърси от трясък и върху тях се посипаха натрошени клони — обините бяха открили огън. Сейгън се закова на място, после го поведе на север. Летателният апарат описа кръг и ги последва, като откриваше спорадична стрелба, когато се опитваха да се отклонят на изток или на запад. Въздушният кораб не ги преследваше, само ги насочваше в правилната посока, където обаче със сигурност ги дебнеше неизвестна заплаха.

Заплахата стана известна само след десетина минути, когато излязоха на друга поляна, където ги очакваха обините от първия летателен апарат. Зад тях вторият вече се готвеше за кацане, а от посоката, от която идваха, се чуваха гласовете на още преследвачи.

Уигнър, който още не се бе съвзел от психотравмата на дезинтегрирането, вдигна оръжието си — очевидно не искаше да се предаде без бой — и дръпна спусъка. Нищо не последва. За да не може пушката да се използва от противника срещу войниците от КОС, оръжието се управляваше само чрез МозКом. А в момента връзката с него бе преустановена. Уигнър изръмжа. В следващия миг горната част на главата му изчезна, отнесена от един-единствен изстрел, и той рухна на земята.

Иаред, Сейгън, Харви и Сиборг опряха гърбове и извадиха бойните си ножове. Ножовете не бяха нищо повече от безполезен жест — обините спокойно можеха да ги застрелят отдалече; мисълта обаче, че поне ще загинат близо един до друг, бе утешителна. Бяха лишени от интеграция, а това бе най-близкото до нея, на което можеха да се надяват.

Междувременно кацна и вторият летателен апарат и от него слязоха шестима обини — трима с оръжия, двама с някаква апаратура и един с празни ръце. Последният се приближи към тях с типичната клатушкаща се походка на обините и спря. Множеството му премигващи очички се втренчиха в Сейгън, която бе най-близо до него.

— Предайте се — каза той на съскащ, но разбираем английски.

Сейгън се ококори от изненада.

— Моля? — Доколкото й бе известно, обините не вземаха пленници.

— Предайте се — повтори съществото. — Иначе ще умрете.

— Ако се предадем, ще ни оставите да живеем, така ли? — попита Сейгън.

— Да — отвърна обинът.

Иаред погледна Сейгън. Тя очевидно обмисляше предложението. Иаред смяташе, че ще е най-разумно да се съгласи — обините може би щяха да ги убият, ако се предадат, но със сигурност щяха да го направят, ако откажат. Не смееше обаче да я посъветва, защото знаеше, че Сейгън не му вярва.

— Хвърлете оръжията — нареди най-сетне тя. Иаред пусна ножа, свали пушката от ремъка и я остави на земята. Останалите последваха примера му. Обините ги накараха да смъкнат раниците и останалото си снаряжение, без унитардовите костюми.

След като ги обезоръжиха, ги накараха да се подредят на известно разстояние един от друг и после двамата с непознатата апаратура ги сканираха за скрити оръжия. Когато дойде ред на Иаред, неочаквано спряха и заговориха нещо на своя език. Онзи, който ги бе заговорил в началото, отново се приближи, следван от охраната, и нареди:

— Ти идваш с нас.

Иаред погледна Сейгън с надеждата да му подскаже какво трябва да прави, но тя мълчеше.

— Къде ще ме водите? — попита той.

Водачът на обините се обърна и каза нещо на единия от охраната. Той вдигна оръжието си и простреля Стивън Сиборг в крака. Стив падна на земята и закрещя от болка.

Водачът отново се обърна към Иаред и повтори безизразно:

— Ти идваш с нас.

— За Бога, Дирак! — изкрещя Сиборг. — Тръгвай с тоя шибан обин!

Сейгън не сваляше очи от Иаред и за миг дори се изкуши да му строши врата и да лиши обините и Ботин от тяхната плячка и самия Дирак от възможността да направи някоя глупост. Но подходящият момент отмина, а и вероятно нищо нямаше да се получи. И без това скоро всички щяха да са мъртви.

Водачът на обините отново се изправи пред нея — изглежда, се досещаше за ранга й.

— Ти оставаш — каза и се отдалечи, преди Сейгън да успее да каже нещо. Тя понечи да го последва, да го заговори, но тримата охранители вдигнаха рязко оръжията си. Сейгън разпери ръце и понечи да се върне в редицата, но обините й показаха с жестове, че трябва да ги последват.

Сейгън се наведе над Сиборг.

— Как ти е кракът?

— Унитардът пое по-голямата част от удара — отвърна той; говореше за способността на униформата да се втвърдява и да абсорбира донякъде ударната сила на куршума. — Не е чак толкова страшно. Ще оживея.

— Можеш ли да вървиш?

— Стига да не очакват да е с маршова стъпка.

— Ставай тогава. — Тя му протегна ръка. — Харви, вземи Уигнър.

Даниъл Харви се наведе, подхвана мъртвия войник и го метна на рамо.

Подкараха ги към една долчинка встрани от поляната, където невисоки шубраци подсказваха наличието на скрито поточе. Докато се спускаха надолу, Сейгън чу боботенето на първия летателен апарат, който се издигна в небето. Скоро след това се чу бумтежът на друг, който обаче се спускаше. Беше по-голям. Кацна близо до долчинката и от търбуха му заслизаха някакви машини.

— Какви са пък тия, за Бога? — възкликна Харви и пусна трупа на Уигнър на земята. Сейгън не отговори: не сваляше очи от машините, които се разположиха на равни разстояния около долчинката. Бяха осем. Обините отидоха до тях, вдигнаха горните им капаци и отвътре се показаха дула, които веднага започнаха да се въртят насам-натам.

— Пазачите ни — каза Сейгън. Пристъпи пробно към една от машините и оръдието й мигом се извъртя към нея. Сейгън направи още една крачка и машината издаде висок пронизителен звук, който вероятно служеше за предупреждение. Сейгън реши да не експериментира. Докато отстъпваше, сирената поутихна, но дулото продължи да я следи.

— Много мило посрещане, няма що — рече Харви. — Как мислите, какви са ни шансовете срещу тези машинки?

— Почти никакви — отвърна Сейгън.

— Какво искаш да кажеш?

— Наблизо има само научна станция. А там такива неща не са нужни. Значи са ги докарали тук предварително. Специално за нас. Използвали са ги и преди, за да охраняват хора.

— Възможно е да си права. Но кога? И срещу кого?

— Нали не си забравил, че досега изчезнаха цели шест кораба на Специалните части — припомни му Сейгън. — Екипажите им все трябва да са прибрани някъде. Може да са ги докарали тук.

— Въпросът е защо?

Сейгън сви рамене. Нямаше отговор на този въпрос.

Корабът излетя. Шумът от двигателите му бързо утихна в далечината и скоро се чуваха само звуците на гората.

— Страхотно — изпъшка Харви и хвърли камъче по една от машините. Тя го проследи, но не стреля. — Нямаме нито вода, нито храна, нито подслон. Как мислиш, дали обините ще се върнат?

— Защо иначе ни оставиха живи?

— Значи ти си моето второ аз — бяха думите, с които Чарлз Ботин посрещна Иаред. — Странно, нали? Мислех, че съм по-висок.

Иаред не отговори. Веднага след като го докараха в станцията, го поставиха в кувьоз, завързаха го вътре и после го откараха по коридор с високи стени и сводест таван в нещо, което вероятно изпълняваше ролята на лаборатория, ако се съдеше по непознатата му апаратура. Оставиха го сам няколко часа, а накрая се появи и самият Ботин и го огледа внимателно, сякаш Иаред бе някакво рядко насекомо. Иаред се молеше Ботин да се наведе достатъчно, за да може да го прасне с глава. Но тази възможност така и не му се удаде.

— Това беше шега — подметна Ботин.

— Зная — отвърна Иаред. — Само че не ми е смешно.

— Е, сигурно защото съм изгубил тренинг — оплака се Ботин. — Не зная дали си забелязал, но обините не са много приказливи.

— Забелязах. — През цялото пътуване обините бяха мълчали. Единствените думи, които чу от тях, бяха „излизай“, когато пристигнаха, и „лягай“, след като го отведоха при кувьоза.

— Ако ще виниш някого за това, пиши го на сметката на консу — обясни Ботин. — Предполагам, че когато са ги замесвали, са забравили да капнат в разтвора капчица чувство за хумор. Много други неща, изглежда, също са забравили.

— Значи е вярно? — попита Иаред. — Че консу са вразумили обините?

— Наречи го така, щом искаш. Въпреки че думата „вразумявам“ предполага добри намерения от страна на „вразумяващия“, какъвто едва ли е случаят тук. Доколкото успях да разбера от обините, един ден консу се зачудили какво ли би се случило, ако се опитат да вдъхнат разум на някой вид. И значи дошли на Обинур, избрали едно всеядно по средата на хранителната верига и го дарили с разум. Разбираш ли, само за да видят какво ще последва.

— И какво е последвало?

— Продължителна и стремително нарастваща серия от непреднамерени последствия, ето какво, приятелю — рече Ботин. — Които, след доста време, днес довеждат до нашата малка среща в тази лаборатория. Понеже тя също е в пряка последователност от онзи момент.

— Не разбирам — рече Иаред.

— Естествено е да не разбираш. Не разполагаш с необходимата информация. Аз също не разполагах, преди да пристигна тук, тъй че ти знаеш само това, което ми е било известно тогава. Всъщност каква част от моето съзнание се е пробудила?

Иаред мълчеше.

— Достатъчно, предполагам — засмя се Ботин. — Виждам, че имаш същите интереси като моите. Забелязах как настръхна, когато заговорих за консу. Но може би е редно да започнем с по-простички неща. Като например: как се казваш? Малко е объркващо да разговарям с клонинг, към когото не зная как да се обърна.

— Иаред Дирак.

— Ах — въздъхна Ботин. — Колко типично за Специалните части. Случайно избрано малко име и фамилия на известен учен. Навремето правех някои научни разработки по поръчка на Специалните части — косвено, разбира се, защото твоите хора не обичат да работят с така наречените „живородени“. Нали така ги наричате?

— Да.

— Тъй. Та значи никак не обичате да се мешате с живородените. Този обичай с имената винаги ми се е струвал ужасно забавен. Списъкът с фамилиите всъщност е доста ограничен: няколкостотин имена, повечето на европейски класически учени. Да не говорим за малките имена! Иаред. Брад. Синтия. Джон. Джейн. — Той се изсмя презрително. — Все западноевропейски имена и нищо чудно, като се има предвид откъде се набират войниците в КОС и съответно и в Специалните части. И какво значение, питам? Защо да не се казваш например Юсуф ал Бируни — нали пак ще си ти? Не, списъкът с имена подсказва какви са били възгледите и представите за света на онези нещастници, които някога са го съставяли. Същите, които после са създали и теб. Не смяташ ли?

— Харесвам името си, Чарлз — каза Иаред.

— Туш — засмя се Ботин. — Само че моето име идва от семейна традиция, докато твоето е извадено от торбата с късметчетата. Не че има нещо лошо в това да се казваш „Дирак“. Кръстен, без никакво съмнение, на Пол Дирак. Някога чувал ли си за Океан на Дирак?

— Не — призна Иаред.

— Дирак предположил, че вакуумът всъщност представлява огромен океан от негативна енергия — продължи Ботин. — Невероятно красива идея. Всъщност някои от колегите му я оспорили, смятали я за нещо като поетична хипотеза. Може да е поетична, но едва ли са схванали смисъла й. Но такива са физиците. За тях поезията е тера инкогнита. Обините са отлични физици, но разбират от поезия колкото бройлерите. Със сигурност не биха възприели идеята на Дирак за океан от енергия. Как се чувстваш?

— Завързан — рече Иаред. — Пикае ми се.

— Ами пикай — отвърна Ботин. — Не се притеснявай. Кувьозът е снабден със система за почистване. Сигурен съм, че унитардовият ти костюм пропуска урина.

— Не и без да получи команда от моя МозКом — отвърна Иаред. Лишени от връзка с притежателя на костюма, осъществявана чрез МозКома, наноботите поддържаха само базови функции, като защита от удар, в случай че притежателят е изгубил съзнание или е в тежко състояние. Вторични способности, като тази да се изхвърля урина или пот, не се смятаха за толкова съществени.

— Уф — сети се Ботин, — ясно. Чакай, ще ти помогна. — Приближи се до някакъв непознат апарат върху една от лабораторните масички и натисна едно копче. И изведнъж непрогледната мъгла в главата на Иаред изчезна — неговият МозКом отново функционираше. Иаред забрави желанието си да се облекчи и направи отчаян опит да се свърже с Джейн Сейгън.

— Няма да се получи — подхвърли Ботин насмешливо. — Тук има излъчвател с достатъчно мощен сигнал, за да заглушава всичко на десет метра наоколо. Стига за пределите на лабораторията. Твоите приятели все още са с блокирани МозКоми. Не можеш да се свържеш с тях. С никого не можеш да се свържеш.

— МозКомът не може да се блокира — възрази Иаред. МозКомът предаваше чрез серия от множествени, повтарящи се и закодирани емисионни потоци, всеки от които действаше на постоянно меняща се честота, като следваше предварително създадена схема, уникална за връзката с останалите МозКоми. Практически невъзможно бе да се заглуши дори един от тези потоци, да се заглушат всичките пък бе направо нечувано.

Ботин се върна при антената и отново натисна копчето — и мъглата в ума на Иаред се върна.

— Та какво казваше? — попита Ботин. Иаред едва потисна желанието си да закрещи. Ботин изчака минута, после отново изключи антената и каза: — По принцип си прав. Зная го, защото съм отлично запознат с последните промени в комуникационната система на МозКома. Всъщност аз участвах в създаването им. Така е, не можеш да блокираш комуникационните потоци, освен ако не използваш достатъчно мощен източник, който обаче ще заглуши всички възможни емисии, включително и твоята. Но аз не заглушавам МозКома по този начин. Познат ли ти е идиомът „задна вратичка“? Това е възможност за лесен достъп, която всеки програмист или конструктор си оставя в сложна програма или конструкция, за да може лесно да прониква във вътрешността на онова, върху което работи, без да се налага да преминава по дългия път. Аз имах задна вратичка за МозКом, която се отваряше само по мой специален сигнал. Целта й бе да ми осигури възможност за проследяване на различни функции на МозКома във връзка с последните подобрения. Една от възможностите бе да изключвам комуникационната схема. Няма го в плановете и никой друг не знае, че може да бъде направено.

Ботин спря да говори и се наведе над него.

— Но ти трябваше да знаеш, че има задна вратичка. Може би нямаше да се сетиш, че би могла да се използва като оръжие — аз се сетих едва когато пристигнах тук. Ако обаче съзнанието ми наистина надделява над твоето, рано или късно щеше да ти хрумне подобна идея. Какво всъщност знаеш за мен?

— А ти откъде разбра за мен? — отвърна с въпрос Иаред, решил да премине в атака. — Откъде знаеше, че спомените ти ще изплуват в съзнанието ми?

— А, това е една доста интересна история. — Ботин поклати глава, май захапваше примамката. — Когато решихме да превърнем задната вратичка в средство за атака, направих така, че кодът за употребата на оръжие да е същият като този за задната врата, защото това бе най-простото решение. По такъв начин получихме възможност да извършваме функционална проверка на всеки засечен МозКом.

Изключително полезно нещо по най-различни причини и не на последно място, тъй като можехме да определим с какъв брой войници си имаме работа в даден определен момент. Освен това получавахме нещо като моментна снимка на съзнанието на всеки отделен войник. Което също имаше своите предимства. Ето ти например. Наскоро си бил на станция Ковел, нали? — Иаред не отговори. — О, я стига! — Ботин го погледна раздразнено. — Зная, че си бил там. Престани да се държиш, сякаш ти измъквам държавни тайни.

— Да — отвърна Иаред. — Бях на Ковел.

— Благодаря — засмя се Ботин. — Ние знаем, че на Омага има колониални войници, които от време на време се промъкват на станцията — монтирали сме специални устройства, които сканират за задната вратичка. Но те никога не се задействат. Каквото и да представляват тези ваши пратеници там, МозКомите им притежават различна конструкция от обичайната. — Ботин го наблюдаваше внимателно, за да проследи реакцията му, но Иаред запази спокойствие. Ботин продължи: — Ти обаче задейства алармата, защото МозКомът ти е от вида, над който съм работил. По-късно поисках да ми пратят моментната снимка на съзнанието ти и както можеш да предположиш, бях удивен. Разглеждал съм доста подобни снимки на своето съзнание, често съм го използвал за различни експерименти. Казах на обините, че се интересувам от теб. И без това от известно време събираме войници от Специалните части, така че не беше никак трудно да те открият. Всъщност трябваше да те приберат още на Ковел.

— Те се опитаха да ме убият там.

— Съжалявам. Дори обините понякога се поддават на емоциите си. След онзи случай ги предупредих първо да сканират, а след това да стрелят.

— Благодаря — рече Иаред. — Голямо успокоение за моя боен другар, когото застреляха днес в главата.

— Сарказъм! — Ботин повдигна вежди. — Ето нещо, което си наследил от мен. Както ти казах, понякога се поддават на вълнението. Бях ги предупредил да са нащрек, особено след като един от войниците носи моето съзнание. Въпрос на време бе да се ориентираш по-бързо от останалите в обстановката. Мога да си представя на какви неща са те учили в Специалните части. И тъй, очаквахме, че ще се появите на повърхността и то по възможно най-незабележим начин. Ние също имаме свои способи за проследяване. Веднага щом първата група, заедно с теб, се приземи, ви изключихме МозКомите.

Иаред си спомни за онези, които нямаха късмет и изпопадаха на земята.

— Можеше да оставиш поне да се приземят всички, мръснико! А не да ги оставиш абсолютно беззащитни, след като си им блокирал мозъците!

— Не чак толкова беззащитни — възрази Ботин. — Вярно, че не можеха да използват оръжията си, но имаха ножове и бойни умения. Блокирането на МозКома кара повечето от вас да изпаднат в шок, но малка част все пак са способни да действат. Ти например, макар че по очевидни причини си по-подготвен от останалите. Щом притежаваш спомените ми, значи знаеш какво е да не си свързан с останалите непрекъснато. Както и да е, шестима на повърхността ми бяха напълно достатъчни. Всъщност се интересувах единствено от теб.

— И защо?

— Всяко нещо с времето си — успокои го Чарлз Ботин.

— Щом съм ти нужен само аз, какво смяташ да правиш с останалите?

— Бих могъл да ти кажа, но ще си помислиш, че си успял да отвлечеш разговора встрани от главния въпрос. — Ботин му се усмихна. — Искам да знам какво знаеш за мен, за моето аз и за моите планове.

— След като съм тук, вече знаеш, че ние знаем за теб — отвърна Иаред. — Тайната ти е разкрита.

— И нека само добавя, че съм ужасно впечатлен от постиженията ви. Смятах, че съм успял да прикрия следите си. Яд ме е само, че не форматирах онова запаметяващо устройство, където съхраних копието от съзнанието. Но разбираш ли, тогава бързах да изчезна. Което не е достатъчно извинение. Глупаво от моя страна.

— Не и от моята гледна точка.

— О, сигурен съм в това. Защото в противен случай сега нямаше да си тук. Удивен съм, че са успели да прехвърлят съзнанието обратно в мозък-носител. Дори аз не бях готов за подобно нещо, преди да замина. Кой се справи накрая?

— Хари Уилсън.

— Хари! — възкликна Ботин. — Чудесно момче. Не знаех, че е толкова умен. Разбира се, тогава аз вършех по-голямата част от работата. Но да се върнем на това, че Колониалните сили знаят за присъствието ми тук. Да, признавам, за мен е нежелан обрат. Освен това и интересна възможност, от която бих могъл да се възползвам, по един или друг начин. Но да не се отклоняваме от темата. Нека само ти припомня, че от отговорите ти ще зависи дали твоите другари от отряда ще живеят, или ще умрат. Ясен ли съм?

— Напълно — потвърди Иаред.

— Идеално. Сега да чуем какво знаеш за мен. Какво ти е известно например за моята работа?

— Запознат съм само в най-общи черти — отвърна Иаред. — Подробностите са ми смътни. Нямам достатъчно опит и познания, за да могат тези спомени да се разгърнат.

— Да, опитът и познанията са важни — потвърди Ботин. — Интересно. Това обяснява защо не си се сетил за задната вратичка. А как стои въпросът с политическите ми възгледи? Какво е мнението ми за Колониалния съюз и КОС?

— Предполагам, че не са ти особено мили.

— Да, доста точно предположение. Само че не говориш като някой, който ме познава от първа ръка, нито който е надзъртал в мислите ми.

— Така е — призна Иаред.

— Защото нямаш достатъчно опит и познания, нали? В края на краищата ти си само спецвойник. Учат ви да не подлагате на съмнение по-старшите. А как стои въпросът с моите лични преживявания?

— Помня някои неща — отвърна уклончиво Иаред.

— За това имам достатъчно опит.

— Значи знаеш за Зоя.

Сърцето на Иаред се сви.

— Да, зная за нея — рече пресипнало.

Ботин не пропусна да регистрира реакцията му.

— И ти скърбиш за нея, нали? — Наведе се над Иаред.

— Нали? Помниш какво почувствах, когато ми съобщиха за смъртта й.

— Помня.

— О, нещастни човече — прошепна Ботин. — Да изпитваш подобни чувства към дете, което дори не си познавал.

— Познавах я — възрази Иаред. — Чрез теб.

— Да, сигурно. — Ботин се върна при масичката. — Разочарован съм, Иаред. Приличаш достатъчно на мен, за да изгубя интерес към теб.

— Това означава ли, че ще пощадиш другарите ми?

— Поне засега — отвърна Ботин. — Ти се съгласи да ми сътрудничиш, а другарите ти са заобиколени от машини, които ще ги накълцат на котлети, ако посмеят да се доближат на три метра до тях. Така че не виждам причина да ги убием.

— А с мен какво ще стане?

— На теб, приятелю, ти предстои пълно и обстойно мозъчно сканиране. — Ботин шареше с очи по пулта пред себе си. — Нещо повече, възнамерявам да направя запис на съзнанието ти. Искам да го огледам възможно най-добре. Да видя до каква степен приличаш на мен. Изглежда, ти липсват доста подробности, а и да не забравяме, че в Специалните части са ти промили мозъка. Но за най-важните неща сме на едно и също мнение.

— Сещам се за едно нещо, по което се различаваме.

— Така ли? Да чуем.

— Аз не бих предал човешката раса само защото дъщеря ми е загинала.

Ботин го изгледа замислено.

— Наистина ли мислиш, че съм тук само защото Зоя е загинала на Ковел?

— Така мисля. И не смятам, че това е достоен начин да почетеш паметта й.

— Не смяташ значи. — Ботин се обърна и натисна някакво копче. Кувьозът започна лекичко да бръмчи и Иаред почувства нещо като удар в мозъка.

— В момента записвам съзнанието ти — обясни Ботин. — Отпусни се. — Излезе и затвори вратата. Иаред усети, че натискът в главата му нараства. Въобще не можеше да се отпусне. Затвори очи.

След няколко минути чу вратата да се отваря и затваря и отвори очи. Ботин се бе върнал, но стоеше до вратата.

— Как се чувстваш? — попита го.

— Ужасно ме боли главата.

— Това е неприятен страничен ефект. Не зная какво го причинява. Ще трябва да поработя над този проблем.

— Много съм ти благодарен — рече Иаред през стиснати зъби.

Ботин се усмихна.

— Пак този сарказъм. Нося ти обаче нещо за облекчаване на болката.

— Каквото и да е, искам двойна доза.

— Мисля, че една ще е достатъчна — рече Ботин, отвори вратата… и влезе Зоя.

13.

Ботин се оказа прав. Болката на Иаред премина.

— Миличко — рече Ботин на Зоя. — Искам да те запозная с един мой приятел. Това е Иаред. Кажи му здравей.

— Здравейте, господин Иаред — каза Зоя с тънък неуверен гласец.

— Здрасти — отвърна Иаред, но не посмя да каже нищо повече, защото имаше чувството, че ще се разплаче. Опита да се стегне. — Здравей, Зоя. Радвам се да те видя.

— Зоя, едва ли помниш Иаред — заговори Ботин. — Но той те помни добре. Още от времето, когато бяхме на Феникс.

— А познава ли мама?

— Струва ми се, че я познава. Както и всички останали.

— Защо е в тази кутия?

— Защото помага на татко в едни изследвания.

— Когато свършите, ще може ли да дойде да си играем?

— Ще видим — отвърна Ботин. — А сега му кажи довиждане, миличко. Татко и господин Иаред имат работа.

— Довиждане, господин Иаред — каза Зоя и излезе от лабораторията. Иаред я изпрати с поглед, заслушан в отдалечаващите се стъпки. Ботин затвори вратата и каза:

— Нали си даваш сметка, че няма да можеш да си играеш с нея? Зоя е толкова самотна тук. Накарах обините да изведат един малък ретранслатор на орбита и й записвам развлекателни програми и образователни предавания от Колониалния съюз. Проблемът е, че няма с кого да си играе. Взех й един обин за детегледачка, но задачата му в повечето случаи е да я пази да не се удари. Само двамата сме тук.

— Но… — почна Иаред. — Как е възможно да е жива? Нали обините са избили всички на Ковел.

— Обините я спасиха — рече Ботин. — Рреите нападнаха Ковел и Омага, не обините. Направиха го, за да отмъстят на Колониалния съюз за поражението на Корал. Въобще нямат претенции към Омага. Просто избраха най-лесната цел. Обините научили за плановете им и се появили там непосредствено след първата атака. Прогонили рреите, претършували станцията и открили цивилни служители в едно от помещенията. Рреите ги били затворили там, след като избили военния персонал и учените, защото телата им са модифицирани и не стават за ядене. Ако обините не се бяха появили навреме, нещастниците са щели да бъдат излапани до един.

— Къде са останалите цивилни?

— Е, обините естествено ги избили. Нали знаеш, че не вземат пленници.

— Но защо са оставили Зоя?

Ботин се усмихна.

— Докато тършували из станцията, проверили и изследователските лаборатории да видят дали няма нещо ценно. Те са добри учени, но не са много изобретателни. Умеят да прилагат идеи и открития, които са взели от други, но не ги бива да създават сами разни неща. Научната станция била една от главните причини да проявят интерес към Омага. Натъкнали се на моите разработки върху природата на съзнанието и те, изглежда, ги заинтригували. Разбрали, че не съм на станцията, но че Зоя е още там. И тъй, решили да я задържат и да ме потърсят.

— Използвали са я, за да те шантажират.

— Не — поклати глава Ботин. — По-скоро като жест на добра воля. Аз бях този, който поиска да направят разни неща.

— Държали са Зоя, а ти си искал разни неща от тях?

— Именно — потвърди Ботин.

— Като какво например?

— Като тази война — заяви Ботин.

Джейн Сейгън внимателно пристъпи към осмата и последна оръдейна машина. Подобно на останалите, тя първо я проследи с дулото, после издаде предупредителен сигнал. На три метра оръдието откри огън. Сейгън вдигна един камък и го запрати по машината. Камъкът се удари в металната обшивка и се пръсна на парчета. Машината дори не му обърна внимание. Очевидно правеше разлика между камък и човек. „Доста добре са я настроили“ — помисли си мрачно Сейгън.

Взе по-голям камък, пристъпи до ръба на безопасната зона и го метна вдясно от оръдието. Дулото се извъртя и проследи траекторията му, а машината отдясно веднага я пое със своето оръдие. Несъмнено машините обменяха помежду си информация за целите, тоест нямаше никакъв начин да прекоси охраняемия периметър, като се опита да им отвлече вниманието.

Долчинката, в която ги бяха натикали, не беше особено дълбока и докъдето им стигаше погледът, не се виждаше и следа от обини. Или се бяха скрили, или смятаха, че машините могат да си вършат работата и сами.

— Джейн!

Сейгън се обърна и видя Даниъл Харви. В ръцете му се гърчеше нещо.

— Виж какво имаме за вечеря — подвикна той.

— Какво е това?

— Проклет да съм, ако знам. Подаде се от една дупка и аз го сграбчих, преди да се скрие. Наложи се да го стисна за вратлето, защото се опитваше да ме ухапе. Предполагам, че става за ядене.

Сиборг докуцука до тях и заяви:

— Няма да ям това нещо.

— Ами хубаво. — Харви сви рамене. — Пукни от глад. Двамата с лейтенанта ще си хапнем.

— Не можем да го ядем — каза Сейгън. — Тукашните животни не отговарят на изискванията на човешкия организъм. Със същия успех можеш да ядеш камъни.

Харви я погледна така, сякаш го бе халосала с бухалка по главата.

— Ами добре — рече и понечи да пусне животинчето.

— Почакай — спря го тя. — Искам да го хвърлиш.

— Какво?!

— Хвърли го към оръдието — поясни Сейгън. — Искам да видя какво могат да направят на живо същество.

— Не е ли малко жестоко?

— Преди минута бе готов да го изядеш — обади се Сиборг. — А сега се безпокоиш да не проявяваме жестокост към животните?

— Я млъквай — сряза го Харви и вдигна животинчето да го хвърли.

— Стой! — викна Сейгън. — Не го хвърляй право по оръдието.

Харви си даде сметка, че траекторията на изстрелите води право към неговото тяло.

— Уф! Не прецених.

— Метни го нагоре — каза Сейгън.

Харви кимна и запокити животинчето високо нагоре и надалеч. То се запремята във въздуха. Оръдието го проследи дотам, докъдето можеше да се повдигне — приблизително на петдесет градуса. После, докато животинчето падаше, го простреля с дъжд от малки игли. За секунда във въздуха не остана нищо освен мъгла и малки късчета, които нападаха по земята.

— Страхотно — рече Харви. — Сега поне знаем, че с тия машини шега не бива. Аз продължавам да съм гладен обаче.

— Много интересно — рече замислено Сейгън.

— Кое? Че съм гладен?

— Не, Харви — отвърна раздразнено Сейгън. — В момента не давам пукната пара за стомашните ти неволи. Интересното е, че оръдието може да се извърта нагоре само до определен ъгъл. Значи те са за наземна охрана.

— И какво? — попита Харви. — Ние сме на земята.

— Сиборг, ти какво смяташ? — попита Сейгън.

— По време на едно учение с Дирак успяхме да надвием противника, като се промъкнахме по клоните на дърветата — отвърна той. — А те очакваха да ги нападнем долу. Въобще не им хрумна да погледнат нагоре, докато не се озовахме съвсем близо до тях. Забелязаха ни едва когато за малко да падна от дървото. Но номерът щеше да свърши работа.

Тримата вдигнаха глави към дърветата във вътрешността на охраняемия периметър. Всъщност не бяха истински дървета, по-скоро техният артисиански еквивалент — високи вретеновидни растения.

— Кажете ми, че всички имаме една и съща налудна идея — рече Харви. — Не ми се ще да смятам, че само аз съм се побъркал.

— Не си — успокои го Сейгън. — Да видим какво можем да направим по въпроса.

— Това е безумие — рече Иаред. — Обините няма да започнат война само защото си ги помолил.

— Така ли? — Ботин се засмя ехидно. — И го казваш, уповавайки се на огромните си познания от общуването с тях? Дългите години, през които си ги изучавал? Може би дори си написал докторат за тях?

— Нито една раса не би подхванала война само защото ти си я помолил — заяви Иаред. — А и обините не биха направили нищо за никого.

— Но не и в този случай. Защото войната е с определена цел. Те имат нужда от това, което мога да им предложа.

— И какво е то? — попита Иаред.

— Мога да ги даря с души.

— Не разбирам.

— Така е, защото не познаваш обините. Те са изкуствено създадена раса — консу са ги направили само за да видят какво ще се случи. Но въпреки твърденията в обратна посока консу също не са съвършени. Те допускат грешки. А със създаването на обините са допуснали огромна грешка. Дарили са ги с разум, но това, което не са могли да направят — за което не са имали възможности, — е да им дадат съзнание.

— Обините имат съзнание — възрази Иаред. — Те имат свое общество. Общуват помежду си. Могат да помнят. Да мислят.

— Е, и какво? Термитите също имат свое общество. Всички видове общуват помежду си. Не е необходимо да си разумен, за да помниш — просто имаш компютър в главата и той помни всичко, което си правил, макар по същество да не е по-разумен от камък. А що се отнася до мисленето, защо смяташ, че е толкова необходимо? За да се осъзнаваш като индивид? Едва ли. Можеш да създадеш космическа раса от самоосъзнати протозои и обините са живо доказателство за това. Обините имат колективното съзнание, че съществуват. Но нито един индивид от тях не притежава нещо, което дори отдалеч да наподобява личност. Нито его. Или собствено аз.

— В това няма никакъв смисъл — рече Иаред.

— И защо да няма? — попита Ботин. — Кое му е предимството на собственото аз? Кажи ми! Притежават ли го обините? Не. Те нямат изкуство, Дирак. Нямат музика, нито литература, живопис. Те схващат идеята за изкуство интелектуално, но няма никакъв начин да го възприемат. Единственият способ да общуват е като си съобщават факти: къде отиват, какво има отвъд хълма, колко души трябва да убият. Те дори не могат да лъжат. Нямат морални задръжки срещу това, всъщност нямат никакви морални задръжки. За тях да формулират лъжа е равносилно за нас да левитираме или да придвижим обект с помощта на телекинеза. Нашите мозъци не са устроени за това, техните пък — за друго. Всеки лъже. Всеки, който притежава съзнание, който има представа за собствено аз. Но не и те. Те са съвършени.

— Съвършени? Разумни животни, които дори не съзнават, че съществуват?

— Те наистина са съвършени — упорстваше Ботин. — Те не лъжат. Сътрудничат си перфектно, в йерархията на своето общество. Справят се с еднаква лекота с всякакви предизвикателства, нямат разногласия. Може дори да се каже, че са морални, тъй като представата им за морал е абсолютна и непоклатима. Не са суетни, нито амбициозни. Те всички са хермафродити и обменят генетична информация помежду си така, както ние се здрависваме. Освен това не познават страха.

— Няма същество, което да не се страхува — възрази Иаред. — Дори лишените от съзнание.

— Не — рече Ботин. — Всяко същество притежава инстинкт за самосъхранение. Прилича на страх, но не е същото. Страхът не е желание да се избегне смъртта или болката. Страхът се корени в знанието, че съществува опасност да изчезне това, което познаваш като собствено аз. Страхът е екзистенциален. А обините си нямат и представа от екзистенциалност. Точно затова никога не се предават. Затова не вземат пленници. И затова Колониалният съюз се бои от тях. Защото никой не може да ги накара да се страхуват. Какво невероятно преимущество! Ако някога ми поставят за задача да създам нов тип човешки воини, ще предложа да бъдат лишени от съзнание.

Иаред потрепери. Ботин не пропусна да го забележи.

— Стегни се, Дирак. Нима ще вземеш да твърдиш, че съзнанието ти е донесло щастие? Още повече като се има предвид с каква цел си бил създаден. Да приемеш спомени от един чужд живот. Да стреляш по хора и чуждоземни същества, които Колониалният съюз определи за цели. Ти не си нищо повече от оръжие с его. Ще си по-добър без егото.

— Глупости — ядоса се Иаред.

Ботин се усмихна.

— Какво пък, напълно те разбирам. Честно казано, аз също не бих се лишил доброволно от собственото си аз. И тъй като двамата с теб имаме много сходни черти, нищо чудно, че мислим по един и същи начин.

— Щом обините са съвършени, не разбирам защо имат нужда от теб.

— Защото естествено те не се смятат за съвършени. Те знаят, че са лишени от съзнание, и докато в индивидуален план не го намират за особено важно, като за вид за тях това е от огромно значение. Те са се запознали с разработките ми върху съзнанието — и най-вече с изследванията за прехвърляне на съзнание, но също и с ранните ми проучвания за неговия запис и съхраняване. И искат от мен това, което смятат, че мога да им дам. Много го искат.

— И ти дари ли ги със съзнание?

— Още не. — Ботин поклати глава. — Но съм близо до успеха. Достатъчно близо, за да го искат още повече.

— „Да го искат“ — повтори Иаред. — Силно чувство за същества, които са лишени от разум.

— Знаеш ли какво означава думата „обин“? На езика на обините, когато не става въпрос за тях, като същества?

— Не.

— Означава „лишени“ — каза Ботин и наклони глава. — Не го ли намираш за интересно? При повечето разумни раси, ако се разровиш достатъчно назад в произхода на собственото им название, ще откриеш, че означава „хора“. Защото всяка разумна раса, която започва съществуванието си на своя малък свят, е дълбоко убедена, че е в центъра на вселената. Не и обините обаче. Те са знаели от самото начало какво представляват и думата, която са избрали, за да ги описва, подсказва, че са разбирали, че им липсва нещо, което останалите разумни същества притежават. Те са били лишени от съзнание. Това е може би единственото описателно съществително, което имат. Освен може би Обинур, което се превежда като „домът на лишените“. Всичко останало е само суха фактология. Като Арист, което пък значи „трета луна“. Но да се върнем на „обин“. Представи си същества, които са се нарекли на своя най-голям недостатък. Все едно ние да се кръстим „арогантност“.

— Но защо отдават такова голямо значение на липсата на съзнание?

— Защо Ева е отдавала такова голямо значение на забраната да яде от дървото? — отвърна с въпрос Ботин. — Не би трябвало да има, но е имало, нали? Забраната е изкушение, нещо, което — ако вярваме във всемогъществото на Господ Бог — означава, че е било заложено от самия Него в душата й. Доста гаден номер, ако питаш мен. Няма никаква причина обините да заслужават разума, с който са били дарени. Той не им е донесъл нищо добро. Но въпреки това те копнеят за съзнание. Може би, подобно на Всевишния, консу са ги създали по този начин, а сетне са заложили това желание в тях. Копнеж по единственото нещо, което нямат.

— Но защо?

— Защо консу постъпват по един или друг начин? Когато си най-развитата раса в региона, не е необходимо да обясняваш подобни неща на примитивни същества като нас. От наша гледна точка те почти се равняват на божества. А обините са нещастните безразсъдни Адам и Ева.

— А ти си змията.

Ботин се засмя на тази забележка.

— Може би. Може би като им дам онова, което толкова много искат, ще ги прокудя от тяхната лишена от собствено аз райска градина. Мисля, че ще се справят с това. А междувременно ще получа от тях това, което искам. В замяна ще получа моята война и края на Колониалния съюз.

„Дървото“, което оглеждаха, бе с диаметър около метър и височина десет. Стъблото бе покрито с пукнатини, които при дъжд вероятно насочваха стичащите се струйки във вътрешността. На всеки три метра от по-големи цепнатини се подаваха клони, които нагоре ставаха все по-тънки и крехки. Сейгън, Сиборг и Харви ги гледаха как се поклащат на вятъра.

— Ами ако е кухо? — попита Сиборг. — Като дърветата на Феникс? Когато с Дирак се катерехме, трябваше да внимаваме кои дървета избираме. Някои от по-малките не можеха да издържат тежестта ни.

Сейгън кимна, пристъпи към дървото и натисна с пръсти долния край на една цепнатина. Ръбът издържа известно време, после се откърши. Тя отново замислено огледа дървото.

— Ще се качваме ли, лейтенант? — попита Харви.

Без да отговори, Сейгън се улови за следващата цепнатина и бавно запълзя нагоре, стараеше се да разпределя тежестта си равномерно. Когато стигна на две трети от височината, усети, че дървото започва да се накланя. Тежестта й караше стеблото да се огъва. На три четвърти от височината дървото вече бе доста наведено. Сейгън се ослушваше за пукот от основата, но не чуваше нищо освен свистенето на вятъра в клонките. Дървото беше необичайно гъвкаво, може би заради силните ветрове тук: огромният океан на Арист сигурно пораждаше мощни урагани.

— Харви — извика тя, след като се спусна малко по-надолу. — Кажи ми, ако ти се стори, че има опасност дървото да се счупи.

— Долната част изглежда съвсем здрава — отвърна той.

Сейгън извърна очи към най-близката машина.

— Какво е разстоянието до оръдието?

— Не е достатъчно далече, за да направиш каквото си намислила, лейтенант.

Сейгън вече не беше толкова сигурна в успеха на начинанието.

— Харви — провикна се. — Донеси Уигнър.

— Какво? — Харви се ококори.

— Донеси Уигнър — повтори Сейгън. — Искам да опитам нещо.

Харви я изгледа объркано, но все пак тръгна към трупа на Уигнър. Сейгън погледна Сиборг и го попита:

— Как си?

— Кракът ме боли — отвърна Сиборг. — И главата. Все ми се струва, че ми липсва нещо.

— Да — интеграцията. Трудно е да се съсредоточиш без нея.

— Нямам проблеми със съсредоточаването — възрази Сиборг. — Само дето непрестанно се съсредоточавам върху това, че ми липсва нещо.

— Ще го преодолееш — успокои го Сейгън.

Сиборг изсумтя.

Харви се върна с Уигнър на рамо.

— Нека позная — рече задъхано той. — Искаш да ти го подам горе.

— Да, ако обичаш — отвърна Сейгън.

— Разбира се, защо не? — отвърна Харви. — Няма нищо по-лесно от това да се катериш по дърво с труп на рамо.

— Ще се справиш — изсумтя Сиборг.

— Стига да не ми пречите — изръмжа Харви, намести Уигнър и започна да се катери. Този път стъблото се наклони така, че Харви едва не падна. Когато стигна Сейгън, дървото се бе наклонило почти на деветдесет градуса.

— Сега какво? — попита той.

— Можеш ли да го нагласиш между двама ни? — попита Сейгън.

Харви внимателно повдигна тялото на Уигнър и го подпря на стъблото.

— Държа само да отбележа, че не разбирам защо не оставим на мира този нещастник.

— Той ни помага — обясни Сейгън. — Сега скачаме долу. На три. И когато произнесе „три“, и двамата скочиха от височина около пет метра.

Освободено от тежестта им, дървото се изправи рязко и хвърли трупа на Уигнър право към машините. Не се получи достатъчно добре — трупът описа къса дъга и тупна пред най-близкото оръдие, което веднага откри огън. На земята остана само купчина окървавено месо и вътрешности.

— Божичко! — рече Сиборг.

Сейгън се обърна към него.

— Ще можеш ли да се покатериш с ранения крак?

— Мога — отвърна той. — Но нямам желание да ме постигне същото.

— Не се безпокой. Аз ще скоча.

— Нали видя какво стана с Уигнър? — каза Харви.

— Видях — потвърди Сейгън. — Но той беше труп и не можеше да контролира полета си. Аз съм по-лека, а и вие двамата имате по-голяма маса. Май ще успея да прескоча оръдието.

— Ако грешиш, ще станеш на пихтия — рече Харви.

— Поне ще е бързо.

— Да де — съгласи се Харви. — Помисли си все пак.

— Виж, ще имаш достатъчно време да ме критикуваш, след като умра — заяви Сейгън. — За момента всичко, което искам от вас двамата, е да се покатерите на дървото.

Само след няколко минути Сиборг и Харви се бяха закрепили от двете страни на Сейгън, която бе приклекнала върху извитото стебло.

— Някакви прощални слова? — попита Харви.

— Харви, винаги съм те смятала за голям досадник — отвърна Сейгън.

Харви се усмихна.

— И аз те обичам, лейтенант. — После кимна на Сиборг. — Сега! — Двамата скочиха.

Дървото се люшна нагоре и Сейгън изхвърча на невероятна височина, или поне така й се струваше, и с лекота прехвърли обсега на оръдията, които я проследиха, но не откриха огън. Докато прелиташе над тях и падаше към поляната отвъд, Сейгън успя да си помисли: „Сега ще ме заболи“. Унитардът й се втвърди и погълна част от удара, но май все пак имаше поне едно пукнато ребро от сблъсъка със земята. Изтърколи се по-далече, отколкото предполагаше.

Сейгън и Харви викаха нещо, но тя не можеше да ги чуе заради ниското бръмчене от противоположната посока, което постепенно се усилваше. Сейгън се сви във високата трева и погледна нагоре.

И видя малък брониран глайдер, яхнат от двама обини. Носеше се право към нея.

— Първото, което трябва да разбереш, е, че Колониалният съюз е зъл — каза Ботин.

Иаред усети, че главоболието му се усилва. Освен това ужасно искаше да види отново Зоя.

— Не разбирам защо — рече той.

— Какво пък, не съм изненадан — подметна Ботин. — Ти си още бебе. През целия си живот си правил само каквото ти наредят.

— Тази лекция вече съм я чувал. — Иаред си спомни за Кайнен.

— От някой от Специалните части? — попита изненадано Ботин.

— От един ррейски пленник. Кайнен. Каза, че сте се срещали.

Ботин смръщи вежди.

— Не си спомням. Но в последно време се срещах с доста рреи и енешанци. Не е лесно да ги запомниш всичките. И все пак не съм изненадан, че един ррей ще каже подобно нещо. За тях самото съществуване на Специалните части е абсолютно аморално.

— Да, зная. Той ми каза, че съм роб.

— Ти наистина си роб! — Ботин развълнувано размаха ръце. — По-точно безволев слуга, обвързан да служи, без право на глас и мнение. Да, карат те да се успокояваш с мисълта, че си роден специално за да спасяваш човечеството и те обвързват чрез интегриране с бойните ти другари. Което съвсем не означава, че това са само начини да те контролират изцяло. Ти си на година, най-много на две. Какво всъщност знаеш за вселената? Не повече от това, което са ти казали — че е враждебно място, където непрестанно ни нападат. Но какво би отговорил, ако ти кажа, че всичко, на което те учи Колониалният съюз, не отговаря на истината?

— Защо да не отговаря? Вселената наистина е враждебна. Участвал съм в достатъчно сражения, за да го зная от личен опит.

— Да, виждал си само сражения. Никога не си бил на места, където Колониалният съюз да не ти нарежда да убиваш. И е самата истина, че вселената е враждебна към Колониалния съюз. Причината за това е, че Колониалният съюз е враждебен към вселената. През цялото време, откакто човечеството кръстосва вселената, то непрестанно е във война с едни или други разумни раси. Воювало е с почти всички, с които се е срещало. Единици са онези, които Колониалният съюз предпочита да приеме за съюзници или търговски партньори — толкова са малко, че броят им е пренебрежим. Дирак, познаваме общо шестстотин и три разумни раси, които се намират в пределите на нашия Мигнодвигателен хоризонт. Имаш ли представа колко от тях Съюзът класифицира като заплаха, което означава, че Колониалните сили могат да започнат изпреварваща атака по всяко време? Петстотин седемдесет и седем. Когато имаш активно враждебно отношение към деветдесет и шест процента от разумните раси, които познаваш, това не е глупост. Това е расово самоубийство.

— Други раси също воюват помежду си — посочи Иаред. — Не само Колониалният съюз води войни.

— Така е. Всяка раса има свои съперници, с които мери сили. Но останалите раси не се опитват да водят война с всеки срещнат. Рреите и енешанците са отколешни противници, отпреди да се съюзим с тях, и кой знае, може би ще се счепкат отново. Но нито една от тези раси не смята другата за постоянна заплаха. Никой не го прави — само Колониалният съюз. Чувал ли си за Конклава, Дирак?

— Не.

— Конклавът е събрание на стотици раси от тази част на галактиката — продължи Ботин. — Последната сбирка е била преди двайсетина години, в опит да се създаде действащ ръководен орган за целия регион. Крайната цел била да се прекрати боричкането за незавладяни територии и да се въведе принцип за разпределянето им, който да измести досегашната луда надпревара. Това включвало създаване на междурасови военни сили и командване, които ще нападат всеки, опитал се да завземе колония по насилствен начин. Не всички раси одобряват Конклава, но само две са отказали да пратят свои представители. Едната е консу, защото не им е нужно. Другата сме ние.

— И смяташ, че ще ти повярвам просто ей така?

— Нищо не смятам. Логично е да не си чувал за това. Подобни сведения не са за обикновените войници. Нито за колонистите. Колониалният съюз държи под контрол всички космически кораби, мигнокапсули и комуникационни сателити. В негови ръце е търговията и дипломацията. Колониалният съюз е стеснението, през което преминава целият информационен поток, и той решава какво да достига до колониите и какво не. И не само до колониите, но и до Земята. По дяволите, Земята е в най-незавидно положение.

— Защо?

— Защото вече двеста години се държи в пълна социална изолация. Дирак, Колониалният съюз отглежда хора там. Използва богатите страни за добив на новобранци. Използва бедните за разплод на колониите. Дори си позволява да се меси в естественото развитие на обществото. Те не искат никаква промяна. Това ще попречи на производството на колонисти и войници. Ето защо са изолирали Земята от останалото човечество — за да попречат на нещастниците там да осъзнаят, че ги държат в застой. Дори създадоха болест — нарекоха я Яловата болест и разпространиха мълвата, че е чуждоземна зараза. Използваха я като оправдание, за да наложат карантина на планетата. Заразиха цяло поколение, та всичко да изглежда достоверно.

— Срещал съм се с хора от Земята — каза Иаред, спомнил си за лейтенант Клауд. — Те не са глупави. Би трябвало да се досетят, ако някой наистина ги държи в изолация и застой.

— О, Колониалният съюз им подхвърля от време на време по някое нововъведение, колкото да поддържа илюзията, че се развиват, но никога нещо полезно. Нов тип компютър. Музикална система. Техника за трансплантация на органи. Понякога разбунват малки локални войни, за да направят живота интересен. Никой не забелязва, че вече двеста години на Земята има едни и същи политически и социални структури. И да му обръщат внимание, смятат, че е защото са достигнали точка на абсолютно равновесие. И продължават да умират от старост на седемдесет и пет! Това е направо нелепо. Колониалният съюз манипулира Земята толкова добре, че никой там не се досеща за това. Всички колонии се държат в невежество. Никой не знае нищо.

— Никой освен теб — поправи го Иаред.

— Аз конструирах войници, Дирак. Трябваше да знам какво става. Разполагах с достъп до строго поверителна информация до последния момент, преди да застрелям моя клонинг. Ето откъде знаех за Конклава. Както и че ако Колониалният съюз не бъде унищожен, същата участ ще сполети цялото човечество.

— Изглежда досега сме се справяли доста добре обаче.

— Да, защото Колониалният съюз се възползваше от хаоса. Когато Конклавът ратифицира съглашението — а това ще стане до една-две години, — Колониалният съюз няма да може да открива нови колонии. Силите на Конклава ще го отблъскват от всяка планета, която се опитва да превземе. Няма да може да отнема и чужди колонии. Човечеството ще бъде изолирано и кой ще попречи на другите раси, ако решат да вземат наши светове? Конклавът няма да защитава раси, които не участват в съглашението. Бавно и неумолимо ще бъдем изтикани обратно до едничката планета, с която сме започнали. Ако ни оставят и нея.

— Освен ако не започнем война — каза Иаред, без изобщо да прави опит да прикрива скептицизма си.

— Точно така. Проблемът не е в човечеството. Проблемът е в Колониалния съюз. Трябва да се отървем от Съюза, да го заменим с управление, което наистина се грижи за хората, вместо да ги отглежда и да ги държи в невежество, за да осъществява гнусните си планове, и да се присъединим към Конклава, за да можем да получим своя дял от новите колонизирани светове.

— И вероятно ти ще ръководиш всичко това.

— Да, докато нещата не се организират.

— И ще загубим световете, които твоите съюзници в това начинание — енешанците и рреите — ще вземат за себе си.

— Не си очаквал да ми помагат безкористно, нали?

— А обините ще вземат Земята.

— Това е заради мен. Моя лична молба.

— Колко мило — подметна Иаред.

— Все още не разбираш колко силно желаят да имат съзнание.

— Повече ми харесваше, когато смятах, че искаш да си отмъстиш заради Зоя.

Ботин се отдръпна рязко, сякаш го бяха зашлевили. После отново се наведе.

— Ти знаеш колко тежко ми беше, когато изгубих Зоя. Ти най-добре го знаеш. Но нека ти кажа нещо, което очевидно не ти е известно. След като си върнахме Корал от рреите, Военното разузнаване на КОС излезе с доклад, че рреите ще предприемат контраатака, и добави списък на петте най-вероятни цели. Омага и станция Ковел бяха начело на списъка. И знаеш ли какво направиха Колониалните сили?

— Не — отвърна Иаред.

— Абсолютно нищо — каза с отвращение Ботин. — Причината за това бе, че след Корал Колониалните сили бяха разхвърляни на огромна площ. Някой от генералите решил, че ще е по-добре, ако нападнат един колониален свят, Робу. С други думи, сметнали са за по-важно да завладяват нови светове, вместо да защитават това, което вече имаме. Те са знаели, че предстои атака, и не са предприели нищо. Преди обините да ме потърсят, не подозирах, че причината за смъртта на Зоя е нежеланието на КОС да направят онова, заради което са били създадени: да защитават живота на хората. Да пазят дъщеря ми. Повярвай ми, Дирак. Всичко това има съвсем конкретно отношение към Зоя.

— Ами ако войната не се развие по начина, по който очакваш? — попита тихо Иаред. — Обините ще продължават да искат от теб да ги дариш със съзнание, но няма да има какво да ти предложат в замяна.

Ботин се засмя.

— Имаш предвид, че вече сме изгубили рреите и енешанците като съюзници ли? — Иаред се опита да скрие изненадата си, но не успя. — Да, разбира се, че знам. И трябва да призная, че този въпрос ме безпокои силно. Но сега, струва ми се, разполагам с нещо, което ни връща шансовете за успех и би позволило на обините сами да се справят с Колониалния съюз.

— Предполагам, че няма да искаш да го споделиш с мен, нали?

— Напротив, ще ти го съобщя с радост. Това си ти.

Сейгън заопипва земята, търсеше нещо, което да използва за оръжие. Пръстите й стиснаха само някаква буца пръст.

„По дяволите“ — изруга Сейгън и скочи тъкмо когато глайдерът преминаваше покрай нея. Хвърли буцата и тя удари обина, който седеше отзад, по главата. Той се килна на една страна, падна от седалката и се затъркаля по земята.

Сейгън скочи към него. Той се опита да вдигне оръжието си, но тя го изтръгна от ръцете му и го удари с него по главата. Обинът изпищя и притихна.

Глайдерът вече завиваше и се връщаше. Сейгън погледна оръжието. Не знаеше как функционира. Реши, че няма време да мисли за това, и го захвърли. Наведе се над падналия обин и го удари в шията, после го запретърсва за по-примитивни оръжия. На колана му имаше нещо, което наподобяваше нож, но с различна форма и баланс, очевидно пригодено за обинска ръка. Взе го, защото нямаше нищо друго, на което да разчита.

Глайдерът вече се приближаваше. Стърчащото дуло я търсеше сред треволяците. Сейгън се наведе, вдигна възтежкото тяло на обина и го нагласи на пътя на приближаващия се глайдер миг преди дулото да изригне смъртоносен огън. Съществото в ръцете й заподскача под ударите на куршумите. Прикрита от трупа, Сейгън изчака глайдерът да се приближи максимално, после вдигна ръка и извъртя ножа на пътя на приближаващия се водач. Последва рязък удар, ножът изхвърча от ръката й, а тя полетя на земята.

Изправи се и се огледа. Глайдерът бе спрял на стотина метра от нея. Водачът все още бе на седалката, но главата му бе увиснала на една страна, задържана само от тънка ивица кожа. Сейгън изтича до глайдера, смъкна убития обин на земята и го претърси за оръжия и снаряжение. След това избърса кръвта от седалката и набързо се запозна с управлението. Накрая се намести на седалката, обърна машината и я насочи към охраняемия периметър. Глайдерът с лекота прескочи обсега на оръдията и Сейгън го приземи непосредствено до Харви и Сиборг.

— Изглеждаш ужасно — каза Харви.

— Чувствам се ужасно — отвърна Сейгън. — Ще си приказваме ли, или ще се качвате?

— Зависи — подсмихна се Харви. — Къде отиваме?

— Имаме бойна задача — отвърна Сейгън. — Отиваме да я изпълним.

— Да бе — рече Харви. — Трима души без оръжия срещу куп въоръжени обини и цяла станция.

Сейгън извади оръжието на убития водач и му го подаде.

— Вече имаш оръжие. Достатъчно е да се научиш да го използваш.

— Отврат! — изруга Харви, докато оглеждаше оръжието.

— След колко време обините ще забележат, че глайдерът липсва? — попита Сиборг.

— Няма да е много — отвърна Сейгън. — Хайде. Време е да потегляме.

— Изглежда, записът е готов — каза Ботин.

Иаред вече го знаеше, защото светлинните сигнали върху дисплея бяха замръзнали.

— Какво искаше да кажеш с думите, че аз съм онова нещо, което ще позволи да бъде победен Колониалният съюз? — попита той. — Защото нямам никакво намерение да ти помагам.

— Защо? Не искаш ли да спасиш човешката раса от бавно задушаване?

— Да кажем, че твоята малка лекция не ме е убедила напълно.

Ботин сви рамене.

— Така значи. Надявах се, че след като в теб има немалка част и от мен, ще ти е по-лесно да приемеш моята гледна точка. Но в края на краищата, независимо от спомените, които са ти натъпкали в главата, ти си оставаш друг човек, нали? Поне засега.

— Какво значи това?

— Ще стигнем и до този момент — успокои го Ботин. — Нека първо да ти разкажа една история. Тя ще помогне да ти се изяснят нещата. Преди много години обините и една друга раса, алаите, се сбили за една планета. На пръв поглед силите им били равни, но армията на алаите се състояла от клонинги. Това означавало, че те са податливи на определен тип генетично оръжие, вирус, който обините създали и който останал латентен за известен период — достатъчно дълго, за да се разпространи, — след което буквално разял плътта на нещастните алаи. Армията им била напълно унищожена — и заедно с нея и алайската раса.

— Много интересна история.

— Почакай, защото нататък става още по-интересно. Преди известно време ми хрумна да направя нещо подобно с Колониалните отбранителни сили. Но задачата се оказа много по-сложна, отколкото си мислех. Първо, защото телата, които притежават войниците от КОС, са имунни към почти всички познати болести — тяхната УмнаКръв е в състояние да унищожи всякакви патогенни организми. И второ, телата на войниците в КОС и Специалните части не са клонирани, така че дори да ги заразим, няма да реагират по този начин. И тогава се досетих, че има едно нещо, което е същото при всички войници. Нещо, което при това познавам отлично.

— МозКомът — сети се Иаред.

— МозКомът — потвърди Ботин. — За него мога да създам специален, задействащ се след време вирус — такъв, който ще се настани в МозКома, ще се копира всеки път, когато един войник комуникира с друг, но ще остане в латентно състояние, до ден и час, които ще избера аз. След което ще предизвика хаос във всички системи, командвани и регулирани от МозКома. Войниците, които притежават МозКом, ще са неутрализирани в миг и човечеството ще остане беззащитно пред всеки, който пожелае да го завладее. Бързо, лесно и безболезнено. Но имаше един проблем. Не знаех как да заложа вируса. Моята задна вратичка бе предназначена само за диагностика. Бих могъл да прониквам и да изключвам някои системи, но не и да прехвърлям кодове. За качването на вируса ми трябваше някой, който да го приеме и да послужи за преносител. И тогава поисках от обините да ми потърсят доброволци.

— Изчезналите кораби на Специалните части — досети се Иаред.

— Предположихме, че спецвойниците ще са по-уязвими към изключването на техния МозКом. В началото естествено ги помолихме да ни услужат, но те отказаха. После ги помолихме по-настойчиво. Никой не се пречупи. Това се нарича дисциплина.

— Къде са те сега?

— Мъртви са — отвърна Ботин. — Обините могат да са доста настойчиви, когато е наложително. Някои от тях все пак оцеляха и сега ги използвам в разработките си над съзнанието. Живи са, доколкото може да се нарече жив мозък в стъкленица.

— Чудовище! — Иаред почувства, че му призлява.

— Трябваше да се съгласят — отвърна Ботин.

— Радвам се, че ще те разочаровам — рече Иаред. — Но и аз смятам да постъпя като тях.

— Позволи ми да се усъмня. Разликата при теб, Дирак, е, че ти притежаваш моя мозък и моето съзнание.

— Но не съм Чарлз Ботин. Ти сам го каза.

— Казах, че за момента си някой друг. Не съм очаквал да предположиш, че това може да се промени веднага щом прехвърля съзнанието, което е тук — Ботин се чукна по слепоочието, — в твоята глава.

Иаред си спомни разговора с Кайнен и Хари Уилсън, когато бяха предложили да насложат записаното съзнание на Ботин върху неговото, и изведнъж по гърба му пробягаха тръпки.

— Това ще изтрие съзнанието, което вече е там.

— Да.

— Тоест ще ме убиеш.

— Ами да — рече Ботин. — Но току-що записах твоето съзнание, което ще ми е нужно за фина настройка при прехвърлянето. Това си ти, допреди пет минути. Така че няма да си съвсем мъртъв.

— Негодник!

— И когато прехвърля съзнанието си в твоето тяло, ще стана желаният преносител на вируса. На мен естествено той няма да ми стори нищо. Но всички останали ще го изпитат в цялата му сила. После ще накарам да разстрелят оцелелите от твоя отряд и двамата със Зоя ще се приберем в пределите на Колониалния съюз с пленническата капсула, която бяхте така любезни да осигурите. Ще им кажа, че Чарлз Ботин е мъртъв, а обините ще чакат, докато вирусът се активира. Тогава удрят с пълна сила и Колониалният съюз се предава. Ние с теб ставаме спасители на човечеството — като детска игра, нали?

— Не ме забърквай в това — изръмжа Иаред. — Аз нямам нищо общо.

— Нямаш ли? — засмя се Ботин. — Слушай, Дирак. Не аз ще съм палачът на Колониалния съюз, защото официално вече ще съм мъртъв. Ти ще си. Така че, искаш или не, приятелю, ти ще си част от това. Нямаш никакъв избор.

14.

— Колкото повече мисля за плана, толкова по-малко ми харесва — оплака се Харви.

Бяха се притаили в гората близо до научната станция.

— Ами тогава не мисли за него — каза Сейгън.

— Което няма да е никак трудно за теб, Харви — засмя се Сиборг. Опитваше се да разведри обстановката, но безуспешно.

Сейгън му огледа крака и попита:

— Ще можеш ли да издържиш? Куцаш все по-силно.

— Ще се справя — успокои я Сиборг. — Няма да лежа тук като търтей, докато вие двамата приключвате операцията.

— Не съм предлагала подобно нещо. Идеята ми беше двамата с Харви да си смените ролите.

— Нищо ми няма — повтори Сиборг. — Пък и Харви ще ме убие, ако посмея да му отнема номера.

— Дяволски си прав — озъби се Харви. — Знаеш колко си падам по разни такива неща.

— Кракът ме боли, но мога да вървя и да тичам. Няма за какво да се притеснявате. Хайде, стига сме дърдорили празни приказки. Иначе коляното съвсем ще ме стегне.

Сейгън кимна и погледна научната станция — няколко скупчени една до друга постройки. В северния край бяха разположени казармените помещения, които имаха изненадващо аскетичен вид. Очевидно обините не изпитваха никакъв стремеж към естетичност и уют. Подобно на хората, те също се хранеха заедно и мнозина от тях сега бяха в столовата, непосредствено до казарменото помещение. Задачата на Харви бе да вдигне шум и да привлече вниманието към себе си, като накара и обините от другите части на станцията да се насочат към него.

В южния край на станцията, в една просторна наподобяваща хангар постройка, се намираше енергийният генератор-регулатор. Обините използваха свой еквивалент на огромни акумулатори, които се зареждаха от вятърни електрогенератори, монтирани на известно разстояние от станцията. На Сиборг се падаше по някакъв начин да прекъсне електрозахранването. За целта трябваше да действа с подръчни средства.

Научноизследователската част бе разположена в средата на станцията. След изключването на електроенергията Сейгън трябваше да влезе вътре, да открие Ботин и да го изведе, та дори ако се наложи да приложи сила, и да го откара при пленническата капсула. Ако се натъкнеше на Дирак, трябваше да прецени на място дали може да й бъде полезен, или е станал предател като своя създател. Във втория случай щеше да го премахне — бързо и безпощадно.

Сейгън предполагаше, че и в двата случая ще й се наложи да неутрализира Дирак — съмняваше се, че ще разполага с достатъчно време, за да извършва подобна преценка, още повече че беше лишена от достъп до своя МозКом и телепатичната програма — „предимството“, на което толкова много бе разчитала и което се бе оказало недостъпно точно тогава, когато най-много й трябваше. Не й се искаше да убива Дирак, но колкото и да размишляваше, не виждаше никаква друга възможност. „Може би вече е мъртъв — помисли си тя с надежда. — Това би ми спестило една неприятност“.

Тръсна глава. Сега не беше време да се безпокои за съдбата на Дирак. Щеше да решава тогава, когато го открие — ако въобще го намереше. Междувременно тримата имаха предостатъчно грижи. В края на краищата най-важното бе по някакъв начин да натикат Ботин в капсулата.

„Всъщност имаме едно предимство — помисли тя. — Никой не е очаквал, че ще оцелеем. Никой не знае, че сме тук“.

— Готови? — попита тя.

— Готови — отвърна Сиборг.

— И още как — присъедини се Харви.

— Значи почваме — рече Сейгън. — Харви, удари твоят час.

Иаред бе задрямал. Когато отвори очи, видя, че Зоя го гледа. Усмихна й се.

— Здравей, Зоя.

— Здравей — отвърна тя и се намръщи. — Забравих как се казваш.

— Аз съм Иаред.

— Ох, да. Здравейте, господин Иаред.

— Здравей, сладурче — рече Иаред и забеляза, че гласът му леко трепери. Сведе поглед към плюшената играчка в ръцете на Зоя. — Това Селесте ли е?

Зоя кимна и вдигна слончето, за да му го покаже.

— Имах и Бабар, но го изгубих. Чувал ли си за него?

— Разбира се. Даже мисля, че съм виждал твоя Бабар.

— Много ми е мъчно за него. Добре че тате ми донесе Селесте, когато се върна.

— Колко дълго го нямаше?

Зоя сви раменца.

— Много дълго. Каза, че имал много важна работа. Прати обините да ме пазят, докато го няма.

— И те как се справиха? — попита Иаред.

— Мисля, че доста добре. Знаеш ли, не ги харесвам никак — добави тя шепнешком. — Ужасно са скучни.

— Вярно е, скучни са — съгласи се Иаред. — Зоя, съжалявам, че двамата с баща ти сте били разделени. Зная, че той много те обича.

— И аз го зная. Аз също го обичам много. Обичам татко, мама, бабите и дядовците и приятелите от Ковел. Липсват ми. Как мислиш, на тях мъчно ли им е за мен?

— Със сигурност — рече Иаред, но се опита да не мисли за това, което вероятно ги бе сполетяло. Когато отново погледна Зоя, забеляза, че е нацупена. — Какво има, сладурче?

— Татко каза, че трябва да се върна на Феникс с теб. Щял си да останеш с мен там известно време, докато той си свърши работата тук.

— Да, с баща ти вече говорихме за това — почна той предпазливо. — Ти не искаш ли да се връщаш?

— Искам да се върна с татко. Не искам да се разделяме.

— Той няма да се бави много. Само че корабът, с който пристигнах тук, е малък и побира само двама души.

— Ами тогава защо ти не останеш?

Иаред се засмя.

— Бих искал, мъничкото ми. Но няма как. Обещавам ти, че с теб ще си прекараме чудесно, докато чакаме татко ти да си дойде. Има ли нещо, което би искала да направиш, когато се върнем на станция Феникс?

— Първо ще си купя бонбони — рече Зоя. — Тук няма никакви. Татко каза, че обините не знаели да правят бонбони. Веднъж се опита да ми направи.

— И как беше?

— Отвратително. — Тя се нацупи. — Исках дъвчащи, карамел и желирани. Обичам желирани, от черните.

— Помня — кимна Иаред. — Първия път, когато те видях, ядеше точно от тях.

— Кога е било това?

— О, много отдавна, сладурче. Но го помня, като да беше вчера. Когато се върнем, ще ти купя точно такива, обещавам.

— Но не много. Защото ще ме заболи коремчето.

— Няма — обеща той. — Само едно пликче.

Зоя се усмихна и Иаред почувства, че сърцето му се свива.

— Ама че си глупчо, господин Иаред.

— Какво пък — засмя се и той. — Старая се.

— Време е да си вървя. Татко отиде да подремне. Не знае, че съм тук. Ще го събудя, защото огладнях.

— Върви, Зоя. Благодаря ти, че дойде да ме видиш. Много се радвам, че си поприказвахме.

— Ами, хубаво. Довиждане, господин Иаред! — Тя му помаха с ръка и си тръгна.

— Довиждане — отвърна Иаред, макар да знаеше, че никога вече няма да я види.

— Обичам те! — Зоя му прати въздушна целувка.

— И аз, миличко — прошепна той, като разчувстван баща. Изчака вратата да се затвори и едва тогава изпусна сподавеното ридание, което бе сдържал.

Огледа лабораторията, пулта, който Ботин бе донесъл, за да контролира процеса на прехвърляне, и втория кувьоз, в който щеше да се намести, преди да прати съзнанието си в тялото на Иаред и да изтрие неговото, сякаш той не бе нищо повече от временен носител — нещо, предназначено да отчита времето, докато не се върне истинският притежател.

„Но всъщност — помисли си — това е самата истина“. Та нали тялото му поначало бе предназначено за Ботин. Бе създадено с тази цел. Иаред бе получил възможността да съществува само защото при първия опит съзнанието на Ботин не бе успяло да се загнезди в новия мозък. Наложило се бе да го примамят и да го накарат да дели пространството с Иаред. И сега, като връх на иронията, Ботин искаше да си върне всичко, да прогони Иаред завинаги. „Проклятие — помисли Иаред. — Тъкмо започвах да свиквам“. Разсмя се, но звукът, който излезе от гърлото му, бе странен и чужд. Опита се да диша бавно и равномерно, да се успокои и овладее.

Кой знае защо, в главата му прозвуча гласът на Ботин — описваше му всички лоши страни на Колониалния съюз, а след него и на Кайнен, на когото бе склонен да се довери повече. Не можеше да отрече, че и двамата имат право. Достатъчно бе да погледне назад, към миналото си в Специалните части, и да си припомни всичко, което бе правил из различни кътчета на вселената в името на „безопасността на човечеството“. Колониалният съюз наистина контролираше всички средства за комуникации, определяше начините на действие, следеше и направляваше развитието на човечеството във всички негови аспекти и се намираше в състояние на безмилостна война с повечето разумни раси, с които то бе установило контакт.

Ако вселената наистина бе толкова враждебно място, както твърдеше Съюзът, това би оправдало подобен начин на действие, начин, целящ да наложи доминирането на човешката раса и завладяването на нови територии. Но ако не беше така — ако двигател за постоянното войнолюбие на Колониалния съюз бе не конкуренцията отвън, а параноята и ксенофобията отвътре — в такъв случай с всяко свое действие Иаред и всички негови другари от Специалните части и извън тях по един или друг начин ускоряваха бавната и неизбежна гибел на цялото човечество. Точно както го уверяваше Ботин. В такъв случай би било най-добре да се откаже от борбата.

Само дето на Ботин не можеше да се вярва. Ботин твърдеше, че Колониалният съюз е лош, ала той самият не вършеше добрини. Беше накарал три различни раси — две от които отколешни противници — да се съберат срещу Колониалния съюз и да тръгнат срещу милиарди невинни хора, излагаше на опасност и безброй чуждоземни разумни същества. Беше експериментирал и убивал войници от Специалните части. Сега възнамеряваше да избие всички спецвойници и всички войници от КОС с помощта на създаден от него вирус за МозКом, което бе равносилно на геноцид, като се имаше предвид числеността на човешката армия. И с нейното унищожаване Ботин щеше да направи беззащитни колониите и Земята. Обините едва ли щяха да спрат завземането на територии от други раси — може би дори нямаше да си направят труда. Защото наградата за тях нямаше да са територии, а жадуваното съзнание.

Незащитените колонии щяха да са обречени. Колонистите щяха да бъдат избити безпощадно. Нито една раса в тази част на галактиката нямаше обичая да дели територията си с други разумни видове. Земята със своите милиарди население може би щеше да оцелее, защото нямаше да е никак лесно да се прокуди такава огромна маса без бой. Но рехаво заселените и все още непострадали от екологична агресия колонизирани планети щяха да са апетитна хапка. Всъщност дори Земята не би издържала на сериозна офанзива, ако Колониалният съюз бе забавял развитието й наистина преднамерено. И да оцелееше, това щеше да е за сметка на огромни загуби и непоправими щети.

„Нима Ботин е сляп за всичко това?“ — запита се Иаред. И да не беше, сигурно предпочиташе да го вижда по свой начин. Или не се замисляше за последствията от действията си. Вероятно беше запленен от възможността да дари цяла една раса с онова, за което тя копнее. И искаше в замяна луната, без дори да се замисля какво ще прави с нея, когато му я поднесат на тепсия. А може би не беше вярвал, че обините ще започнат войната, към която ги е подтикнал?

Мислите му постепенно се насочиха към Зоя: какво щеше да стане с нея, ако Ботин се провалеше, или умреше; какво щеше да й се случи, ако успееше? За миг изпита угризения, че се безпокои за съдбата на едно момиченце, когато на карта е заложен животът на милиарди. Но това бе по-силно от него. Умът му неусетно търсеше начин да й помогне да оцелее при всякакви катаклизми.

От всичко най-много го потискаше собствената му безпомощност — сега, когато виждаше цялата картина. Затвори очи и направи отчаян опит да се успокои, да прецени всички възможности.

След час в лабораторията влезе Ботин, следван от един обин.

— Виждам, че си буден — подхвърли Ботин.

— Буден съм, разбира се — изсумтя Иаред.

— Време е да се приготвим за прехвърлянето. Въведох програмата и направих няколко симулации. Изглежда, всичко ще мине като по вода. Няма смисъл да го отлагаме повече.

— И без това не мога да ти попреча да ме убиеш — отвърна почти нехайно Иаред.

Ботин спря и го погледна — думите му го бяха засегнали. „Добре“ — помисли Иаред.

— Като повдигна този въпрос… — почна Ботин. — Преди да направим прехвърлянето, ако искаш, мога да те приспя. Нищо няма да почувстваш. Предлагам ти, но оставям на теб да решиш.

— Обаче май не го искаш.

— Това ще затрудни трансфера, признавам, доколкото мога да съдя от симулациите. По-добре ще е, ако си в съзнание.

— Е, щом е така, предпочитам да съм буден. Не бих искал да ти създавам затруднения.

— Чуй ме, Дирак. В това няма нищо лично. Трябва да разбереш, че ти си просто възможност да приключим с тази история бързо и без затруднения, с най-малко кръвопролития за всички страни. Съжалявам, че трябва да умреш, но алтернативата е да умрат много други.

— Ако наричаш унищожаването на всички войници от Колониалните отбранителни сили „малко кръвопролитие“ — рече Иаред.

Ботин не отговори, а нареди на обина да започне подготовката.

— Кажи ми нещо — продължи Иаред. — След като унищожиш Колониалните сили, кой ще защитава човешките колонии? Обричаш ги на сигурна смърт.

— В началото ще ги пазят обините — каза Ботин. — Докато не създадем нова армия.

— Сигурен ли си? Защо смяташ, че ще ти се подчиняват, след като ги дариш със съзнание? Или се надяваш да го направиш чак след като изпълнят всичките ти условия?

Ботин погледна крадешком обина и отново се обърна към Иаред.

— Защо смятам ли? Защото те сами се съгласиха на това.

— И си готов да заложиш на карта дори живота на Зоя? Защото правиш точно това.

— Не ме учи какво да правя с моята дъщеря — изсъска Ботин и му обърна гръб. Иаред поклати натъжено глава и отново се зае да обмисля възможностите.

Обинът даде знак на Ботин — време беше. Ботин погледна Иаред и попита:

— Да имаш да кажеш още нещо, преди да започнем?

— Предпочитам да го оставя за по-късно — отвърна Иаред.

Ботин понечи да попита какво значи това, но преди да отвори уста, отвън се чу нещо… нещо като гърмежи. Приличаше на тежко оръдие, което води честа стрелба.

Харви намираше смисъла на живота си именно в подобни моменти.

Основното му притеснение, докато се приближаваха към научната станция, бе, че лейтенант Сейгън ще поиска да го направят по нейния бавен, методичен и предпазлив начин, да се прокрадват безшумно и незабелязано, сякаш са някакви боязливи съгледвачи или нещо от тоя род. Харви ненавиждаше тези лигавщини. Знаеше от какво е изтъкан и за какво го бива най-много — той бе един шумен кучи син и обичаше да се придвижва сред трясък и разруха. В редките мигове, когато се отдаваше на размишления, Харви се чудеше дали неговият прогенитор, сиреч човекът, от когото е бил създаден, не е бил някой крайно асоциален елемент, пироманиак или професионален борец, а може би дори бе лежал в затвора за тежки престъпления. Който и да е бил, Харви бе готов да го потупа по рамото. Едничката причина за това бе, че се чувстваше напълно комфортно в кожата си и бе удовлетворен от вътрешния си мир до степен, за която дори дзенбудист би могъл само да мечтае. Ето защо когато Сейгън му съобщи, че задачата му ще е да привлече вниманието върху себе си, за да могат тя и Сиборг да свършат своята част, Харви едва не затанцува от радост. Да вдига шум и врява означаваше да е във вихъра си.

Въпросът беше как.

Харви не беше кой знае колко интелигентен, което съвсем не означаваше, че е глупав. Той дори имаше определени нравствени принципи, пречупени, естествено, през собствения му мироглед, освен това разбираше смисъла на финеса, макар самият той да не си падаше по него, и една от причините да е шумен и праволинеен в действията си бе, че тактиката и логистиката не бяха сред силните му страни. Възложи му работа и той ще я свърши, обикновено по най-стимулиращ ентропията начин, но въпреки това крайната цел ще бъде постигната. Една от пътеводните светлини на Харви, когато ставаше въпрос за стратегия и тактика, бе простотата — когато имаше възможност да избира, Харви винаги предпочиташе онзи начин на действие, който ще го отведе в центъра на събитията и ще му позволи да вършее на воля. Ако го бяха попитали, вероятно би обяснил, че има своя собствена бойна теория, основаваща се на принципа, известен днес като Скалпела на Окам — най-простият начин да изриташ някого по задника обикновено е и най-правилният.

Тъкмо вдъхновяван от подобни принципи Харви взе глайдера, който Сейгън бе отмъкнала, настани се на седалката и след като отдели минималното възможно време, за да вникне в принципите на управлението му, го подкара с бясна скорост право към вратата на столовата на обините. Докато се приближаваше, вратата се отвори отвътре — някакъв нещастен обин бе приключил с вечерята и бе тръгнал да изпълнява своя дълг. Лицето на Харви засия в налудничава усмивка, той изтръгна и последните капчици мощ от глайдера и удари спирачки тъкмо в мига (поне се надяваше да го е улучил), преди да се блъсне в постройката.

Планът сработи чудесно. Обинът имаше време само да изквичи, преди дулото на оръдието да го блъсне в гърдите и да го отхвърли назад, чак до дъното на помещението. Войниците в столовата втренчиха множеството си очи в смазаното тяло до стената, после ги извърнаха към вратата, откъдето иззад дебелото дуло на оръдието ги гледаше Харви.

— Привет, момчета! — викна той. — Поздрави от Втори взвод! — И натисна спусъка на оръдието.

След броени секунди столовата заприлича на кървава баня. Харви не можеше да се нарадва на гледката.

Това бе един от онези мигове, в които боготвореше професията си.

В другия край на станцията Сиборг чу шумотевицата, предизвикана от малкото празненство на Харви, но имаше време само колкото неволно да потрепери. Не че не обичаше Харви, напротив, но след няколко съвместни операции човек неминуемо започва да си задава въпроса необходимо ли е всичко около теб непрестанно и ненужно да експлодира, когато едничкото спасение е просто да си колкото се може по-далеч от Даниъл Харви.

Думкането и трещенето предизвикаха точно това, което се очакваше — обините при генератора зарязаха постовете си и се втурнаха да помагат на своите другари, които така весело гинеха в столовата. Сиборг хукна към генераторите, като се присвиваше от болка в крака, и изненада някакъв екземпляр, вероятно обински учен, който тъкмо се бе показал на вратата. Сиборг го простреля, на освободеното от него място се появи друг и той му прекърши врата с един удар. Съприкосновението с чуждоземната плът не се оказа никак приятно, нито усещането за хрущящи кости под дланта му. За разлика от Харви, Сиборг не одобряваше насилието, нито го смяташе за най-добрия начин за действие. Една особеност на характера, която бе забелязал още в самото начало, но се бе постарал да прикрие, с което само си бе навлякъл подозрителността на другарите си. С времето се бе научил да я преодолява — като човек, който е съгласен на всичко, когато алтернативата е да го бутнат от ръба на скалата — ала тъкмо в моменти като този си даваше съвсем ясна сметка, че Специалните части не са точно за него.

Сиборг влезе в следващото помещение, което заемаше по-голямата част от постройката, и видя две големи машини — вероятно бяха акумулаторите, които трябваше да унищожи.

Отвличащата маневра на Харви щеше да действа само дотогава, докато той е жив, и понеже го познаваше добре, Сиборг се съмняваше в нейната продължителност. Той се огледа за някакво контролно табло или нещо като шалтер, с други думи, бърза и лесна възможност да прекрати електроподаването. Не видя нищо, всички табла и прибори бяха в стаята, където бе убил двамата обини. Зачуди се дали не бе трябвало да остави един от тях жив, за да го накара да изключи електростанцията, но това едва ли щеше да е лесноосъществимо.

— Мамка му! — изруга той и тъй като не му хрумваше нищо друго, вдигна обинското оръжие и пусна един откос по акумулаторите. Куршумите се забиха в металната обшивка на горния, разхвърчаха се искри и се чу пронизително свистене, като от въздух, излизащ през тясно отвърстие. От една дупка бликна зеленикав газ.

„Какво пък, дявол го взел — помисли Сиборг и се прицели в нея. — Да видим дали тази гадост може да гори“.

Оказа се, че може.

Експлозията събори Джейн Сейгън по задник и тя запремигва заслепено няколко секунди — възстанови зрението си тъкмо навреме, за да зърне фучащите към нея в небето отломки от взривеното помещение. Побягна и инстинктивно провери в интеграционната мрежа дали по някакво чудо Сиборг е оцелял. Нямаше нищо, разбира се. Човек не може да оцелее след подобен взрив. В замяна на това усещаше присъствието на Харви, той все още бе леко опиянен след преживяната оргия от необуздано насилие. Тя насочи вниманието си към научната станция — прозорците бяха разбити и от някои се подаваха огнени езици. Трябваше да изминат още няколко секунди, преди да осъзнае, че отново разполага с интеграционна мрежа. Изключването на генератора по някакъв начин бе възстановило достъпа до нейния МозКом.

Сейгън отдели цели две секунди, за да се наслаждава на възстановената интеграция, и едва тогава се сети да провери дали е свързана с някой друг.

Взривът събори Ботин и обина на пода, а кувьозът се разтресе заплашително. Все пак не се прекатури, както и вторият кувьоз. Светлините угаснаха, но след секунда светна зеленикавото сияние на аварийното осветление. Обинът се надигна от пода и отиде до стената, за да включи резервния генератор. Ботин също скочи, извика: „Зоя!“ и се втурна към вратата. Иаред го изпрати с поглед; и той бе обезпокоен за момичето.

::Дирак:: — отекна в главата му гласът на Джейн Сейгън. — ::Отговори ми.::

Съзнанието му бе залято от усещането, че е напълно интегриран. Беше като топла слънчева светлина.

::Чувам те:: — отвърна той.

::Ботин жив ли е?:: — попита Сейгън.

::Да:: — рече Иаред. — ::Но той вече не е цел на операцията.::

::Не те разбирам.::

::Джейн:: — каза той. Наричаше я по име за първи път, откакто се познаваха. — ::Зоя е жива. И е тук. Дъщеря му. Трябва да я откриеш. Да я изведеш от станцията час по-скоро.::

Долови колебанието на Сейгън.

::Първо искам да ми кажеш всичко:: — отвърна тя. — ::И то бързо.::

Иаред се опита да стовари в ума й всичко, което бе научил от Ботин, включително записите на разговорите, които бе подготвил веднага щом неговият МозКом се бе пробудил. Сейгън едва ли имаше време да прослушва разговорите, но те бяха в архива, заедно с всичко останало.

::Въпреки това трябва да върнем Ботин:: — заяви тя, когато Иаред приключи.

::НЕ:: — Иаред се опита да придаде максимална сила на несъгласието си. — ::Докато той е жив, обините ще се опитват да си го върнат. Смятат го за ключ към онова, което жадуват най-много. Щом са се съгласили да започнат война само защото ги е помолил, със сигурност ще я продължат, за да го получат отново.::

::Тогава ще го убия:: — каза Сейгън.

::Намери Зоя:: — повтори Иаред. — ::Аз ще се погрижа за Ботин.::

::Как?::

::Довери ми се.::

::Дирак…::

::Зная, че не ми вярваш:: — прекъсна я той. — ::И зная защо не ми вярваш. Но освен това помня какво ми каза веднъж, лейтенант. Каза ми — независимо от всичко — да не забравям, че съм Иаред Дирак. Послушай ме сега. Зная кой съм. Аз съм Иаред Дирак от Специалните части на Колониалния съюз и задачата ми е да спася човечеството. Всичко, което искам от теб, е да ми се довериш и да ми позволиш да си свърша работата.::

Мъчително дълга пауза. Откъм коридора Иаред чу стъпките на Ботин, който се връщаше в лабораторията.

::Свърши си работата, редник:: — рече неочаквано Сейгън.

::Обещавам. Благодаря ти.::

::А аз ще намеря Зоя.::

::Кажи й, че си приятел на господин Иаред и че той и татко са й разрешили да тръгне с теб. И не забравяй плюшеното й слонче.:: — Иаред прибави информация за най-вероятното местоположение на Зоя, в другия край на коридора.

::Няма да го забравя:: — обеща Сейгън.

::Сега трябва да прекъсна интеграционната мрежа:: — каза Иаред. — ::Сбогом, лейтенант. Благодаря ти. Благодаря ти за всичко.::

::Сбогом, Иаред:: — отвърна Сейгън и преди връзката да прекъсне, успя да му прати импулс, който наподобяваше окуражаване. След това изчезна.

Иаред остана сам.

Ботин влезе в лабораторията, изкрещя нещо на обина и той натисна някакви копчета. Светлините отново блеснаха с пълна сила.

— Да започваме — каза Ботин. — Станцията е подложена на атака. Трябва да бързаме. — Погледна за миг към Иаред. Дирак бе затворил очи, с унесена усмивка, заслушан в тракането на клавишите от пулта. Ботин вдигна капака на втория кувьоз и се настани вътре. Апаратът в кувьоза на Иаред започна тихо да бръмчи.

Единственото, за което Иаред съжаляваше в края на своя живот, бе, че е бил толкова кратък. Само една година. Но дори през тази година се бе срещнал с много хора и бе преживял безброй интересни неща. Иаред направи кратка разходка в спомените си и извика образите им за последен път: Джейн Сейгън, Хари Уилсън, Кайнен. Генерал Матсън и полковник Робинс. Втори взвод, интимната близост, която предлагаше интеграцията. Странният капитан Мартин и гамеранците. Шегите, които си разменяха с лейтенант Клауд. Сара Поулинг, която обичаше. И Зоя. Зоя, която щеше да оцелее, ако Сейгън я откриеше. Сигурен бе, че ще се справи.

„Не — помисли си Иаред. — За нищо не съжалявам. За нищо и за никого“.

Чу тихо почукване — обинът задействаше началото на трансфера. Опита се да се вкопчи в съзнанието си и да го задържи — колкото се може повече. Накрая се пусна.

Стаята се разтресе от оглушителна експлозия, телевизорът падна от поличката и Зоя извика уплашено. Надникна гледачката, за да провери дали всичко е наред, но Зоя й махна да си върви. Не искаше нея, а татко — и ето, че той се появи на прага след миг и я стисна в обятията си, шепнеше й, че скоро всичко ще свърши. След това я пусна на пода и й каза, че само след няколко минути господин Иаред ще дойде да я вземе. Припомни й да го слуша и да изпълнява онова, което й казва, но дотогава да остане в стаята си.

Зоя поплака още малко, заклеваше баща си да не си тръгва, а той й обеща, че никога няма да я изостави. В края на краищата тя се успокои. Татко даде някакви нареждания на гледачката и излезе. Гледачката отскочи до съседната стая и се върна с едно от онези оръжия, които носеха обините. Това беше доста странно, защото Зоя знаеше, че гледачката никога досега не бе използвала оръжие. Последваха нови експлозии, сетне безпорядъчна стрелба откъм столовата. Зоя се сгуши в леглото, прегърна Селесте и зачака господин Иаред.

Гледачката неочаквано изписука и понечи да вдигне оръжието, втренчила поглед към вратата, но от леглото Зоя не виждаше какво има там. Тя извика уплашено и се мушна под леглото — много добре помнеше какво се бе случило на Ковел. Най-много я беше страх да не се появят отново онези същества, които приличаха на огромни зловещи пилета. Чу тропот, после остър писък. Запуши уши и стисна очи.

Когато погледна отново, зърна два съвсем нормални крака, вървяха към леглото. Зоя затисна устата си с ръка, но въпреки това не можа да сдържи напиращия в гърлото й жалостив хленч. После краката се превърнаха в колене и ръце, след което под леглото надзърна непознато лице. Зоя започна да рита и крещи и трябваше да мине известно време, преди да осъзнае, че жената повтаря името й отново и отново.

— Няма страшно, Зоя — казваше жената. — Шшшът. Успокой се.

Зоя най-сетне спря да се дърпа и попита:

— Къде е татко? Къде е господин Иаред?

— И двамата са заети. Пратиха ме да видя как си. Аз съм госпожица Джейн.

— Татко каза да чакам господин Иаред.

— Зная — каза госпожица Джейн. — Но в момента и двамата имат друга работа. Случиха се цял куп неочаквани неща. Затова ме пратиха да те пазя.

— Гледачката ме пази — рече Зоя.

— Повикаха я на друго място — отвърна госпожица Джейн. — Нали ти казах, че се случиха много неща.

— Чух някакъв ужасно силен шум — оплака се Зоя.

— Тъкмо от него възникнаха проблемите — обясни спокойно госпожица Джейн.

— Ами добре — предаде се Зоя.

— Слушай сега. Искам да ме прегърнеш с ръце и крака и да се стискаш с всички сили. Освен това няма да отваряш очи, докато не ти кажа. Можеш ли?

— Хъм. — Зоя повдигна раменце. — А как ще държа Селесте?

— Ще я притиснеш между нас.

— Но тя ще се смачка.

— Зная — рече госпожица Джейн. — Не се тревожи, после ще се оправи. Готова ли си?

— Готова — каза Зоя и направи каквото й бяха казали.

— Хайде сега затвори очи и се дръж здраво.

И госпожица Джейн я понесе навън. Въпреки че й бяха казали да не гледа, Зоя погледна, докато пресичаха другата стая, и видя, че гледачката спи на пода. След това пак затвори очи и зачака госпожица Джейн да й каже да ги отвори отново.

Обините, които Сейгън срещаше в изследователската част на станцията, по правило я избягваха, сякаш за да й внушат, че са учени, а не войници, но от време на време някой се опитваше да я нападне било с оръжие, било с голи ръце. Дългите им пушки не бяха никак удобни за действие в тесните коридори, така че Сейгън мушкаше рязко с ножа и с това единоборството приключваше. За съжаление този подход се оказа неуспешен спрямо обина, който пазеше Зоя. Ненадейният изстрел едва не й отнесе главата, тя метна ножа, колкото да му отвлече вниманието, и се хвърли напред в ръкопашна схватка. Сейгън си даде сметка, че е извадила късмет, докато се въргаляха на пода, когато противникът й се заклещи под една от масите и тя успя да го притисне и да го удуши. След това усмири Зоя, прегърна я и тръгна към изхода.

::Харви.::

::Малко съм зает в момента:: — отвърна той. С помощта на интеграционната мрежа Сейгън можеше да види, че си пробива с бой път към друг глайдер — предишния бе разбил, като таранира един летателен съд, който се бе опитал да се издигне, за да го атакува от въздуха.

::Приключих задачата и ми трябва огнева поддръжка. И транспорт.::

::След пет минути ще ти осигуря и двете:: — обеща Харви. — ::Само не ме пришпорвай.::

::Нямам избор:: — отвърна Сейгън и прекъсна връзката. Коридорът, който започваше от апартамента на Ботин, водеше на север покрай лабораторията и завиваше на изток, към други части на сградата. Ако минеше през лабораторията, щеше лесно да излезе на открито, където Харви би могъл да ги вземе, но Сейгън не искаше да рискува да покаже на Зоя баща й и Иаред. Въздъхна, върна се в апартамента и взе оръжието на бавачката. То беше с две дръжки, но непригодни за човешки ръце. Можеше само да се надява, че всички са излезли да гонят Харви и че няма да й се наложи да го използва.

Всъщност й се наложи три пъти, като третия път удари с него един обин по главата, тъй като мунициите бяха свършили. Обинът изкрещя. Също и Зоя, както всеки път, когато Джейн използваше оръжието. Но все пак не отвори очи, нали бе обещала.

Сейгън най-сетне стигна мястото, откъдето бе проникнала в сградата — избит прозорец на първия етаж на стълбището.

::Къде си?:: — извика Харви.

::Ако щеш ми вярвай, но тези обини упорито отказват да ми преотстъпят снаряжението си:: — отвърна Харви. — ::Стига си ме разсейвала. След малко съм при теб.::

— Вече в безопасност ли сме? — попита Зоя приглушено, бе заровила лице в шията й.

— Още не. След съвсем мъничко, Зоя.

— Искам при тате.

— Знам, Зоя — рече Сейгън. — Тихо сега.

Чу трополене на горния етаж.

„Побързай, Харви — помисли Сейгън. — Побързай“.

Харви трябваше да признае, че обините започват да му лазят по нервите. Избиването на чуждоземната пасмина в столовата бе невероятно удовлетворително, истински катарзис, особено в светлината на това, което тези копелдаци бяха направили с Втори взвод. Таранирането на кораба с малкия, но мощен глайдер също имаше освежаващ ефект. Но щом се лиши от превозното си средство, Харви започна да си дава сметка колко много от тези проклети гадини продължават да щъкат наоколо и колко трудно е да се справя с тях. На всичко отгоре след интегрирането със Сейгън непрестанно долавяше настойчивото й желание да й се притече на помощ. Да й осигури транспорт. Не виждаше ли колко е зает точно сега?

„Тя е шефът“ — припомни си Харви. Беше видял и други глайдери, паркирани пред една от сградите, но щеше да е трудно да се добере до тях. Имаше обаче два, възседнати от обини, които кръжаха наоколо и го търсеха.

„Ха! — помисли си, притаен до стената. — Единият идва насам“. Изправи се и размаха ръце.

— Ехей! — провикна се. — Тъпако! Ела ме хвани, уродлив шибаняк!

Дали го чу, или видя размаханите ръце, но обинът обърна глайдера право към него. „Чудесно — помисли Харви. — И сега какво да правя, мамка му?“

Не му остана време да мисли по въпроса, защото се наложи да отскочи от пороя куршуми. Претърколи се, изправи се и завъртя своето оръжие, за да се прицели в подминалия го обин. Първият куршум мина далеч от целта, вторият обаче пръсна черепа на нещастника.

— Това ще те научи да караш с каска, глупако — промърмори Харви и хукна да си прибере наградата. Докато приближаваше глайдера, неколцина обини се опитаха да направят с него това, което той бе направил на техния мъртъв събрат. Харви гореше от желание да извърти тежката машина и да ги изпомачка с пълна газ, но нямаше време.

::Таксито пристига:: — обяви той на Сейгън. Секунди след това я приближи и остана леко изненадан от това, което носеше. — ::Ама това е дете!::

::Зная:: — тросна се Сейгън и настани момичето на седалката между двамата. — ::Давай към капсулата!::

Харви ускори до максимална мощност и се понесе по права линия. Поне засега не се виждаха никакви преследвачи.

::Не трябваше ли да вземем Ботин?:: — попита той.

::Промяна на плана:: — отвърна Сейгън.

::Къде е той?::

::Дирак ще се погрижи за него.::

::Дирак?:: — повтори изненадано Харви. — ::Мислех, че е мъртъв.::

::Вече със сигурност е.::

::В такъв случай как ще се погрижи за Ботин?::

::Нямам представа:: — рече Сейгън. — ::Но зная, че ще го направи.::

Ботин отвори очи в своето съвсем новичко тяло.

„Е, не съвсем новичко — поправи се той. — Малко употребявано“.

Обинът повдигна капака на кувьоза и му помогна да излезе. Ботин направи няколко пробни стъпки и остана доволен от координацията. Огледа лабораторията и се изненада колко ярко и красиво е всичко — сякаш през целия живот досега сетивата му са били поддържани на минимална чувствителност и сега някой е завъртял усилвателя докрай. Дори изследователска лаборатория можеше да е живописна значи.

След това погледна старото си тяло, чийто мозък вече бе мъртъв, въпреки че то продължаваше да диша — щеше да спре постепенно, до няколко часа. Ботин възнамеряваше да използва възможностите на новото си тяло, за да запише и съхрани смъртта на старото и да отнесе записа като доказателство в капсулата, заедно с дъщеря си. „Ако капсулата още е тук“ — каза си, тъй като вече се досещаше, че специалният отряд, който бяха пленили, по някакъв начин се е освободил. Нищо чудно някой от тях да бе заминал с капсулата. „Какво пък — рече си Ботин. — И с това ще се справим“. В главата му вече се оформяше разказът за това как той — Дирак — е убил Ботин. Лишени от обещаното съзнание, обините прекратяват войната и позволяват на Дирак да си замине с трупа на Ботин и със Зоя.

„Хъм, не съм сигурен, че ще ми повярват“ — помисли си. Трябваше да поработи върху детайлите. Но каквато и история да разкажеше…

Изведнъж осъзна, че от известно време в долната част на полезрението му се е появила някаква малка рисунка. Приличаше на плик за писмо.

[Имате съобщение от Иаред Дирак] — се изписа непосредствено до плика. [За да го отворите, кажете „отвори“.]

— Отвори — произнесе на глас Ботин. Стана му любопитно.

Пликът се отвори и изчезна. Съобщението не беше текстово, а гласово.

— Здравей, Ботин — произнесе симулиран глас, който приличаше на гласа на Иаред Дирак. „Всъщност прилича на моя глас“ — поправи се Ботин. — Виждам, че вече си се прехвърлил в това тяло. Но преди да си тръгна, исках да споделя с теб някои последни мисли. Веднъж едно доста интелигентно извънземно ми каза, че е много важно да имаш право на избор. За съжаление през краткия си живот не получих кой знае какви подобни възможности, или поне нямаше такива, които да са от съществено значение. Но сега, в края на своя живот, най-сетне получих право да решавам. Не мога да избирам дали да живея, или да умра — това решение ти го вземаш вместо мен. Но когато ми каза, че нямам друг избор, освен да помогна за осъществяването на твоите планове, ти допусна грешка. Имам избор и го направих. Изборът ми е да не ти помагам. Не мога да преценя дали Колониалният съюз е най-доброто управление за човечеството, защото нямах достатъчно време да науча всичко, което би ми помогнало да направя подобна преценка. Но въпреки това избрах да не излагам на риск живота на милиони, дори милиарди човешки същества, като ти помагам да осъществиш своя малък преврат. Може би в края на краищата решението ми ще се окаже погрешно. Но то е мое решение — решение, което ми позволява да изпълня онова, заради което съм роден. А по-точно — да пазя човечеството. Сигурно ще ти се стори странно, че двамата с теб споделяме едни и същи мисли, дори общо съзнание, а може би и обща цел да правим добро за хората — и въпреки всички тези общи неща ние стигнахме до напълно противоположни заключения относно начина на действие. Жалко, че не разполагахме с повече време, през което да разговаряме като приятели, дори като братя, вместо да гледаш на мен като на съд, в който да преточиш своето съзнание. Но е твърдо късно за мен, а също и за теб — макар още да не го осъзнаваш. И въпреки всичко бих искал да ти благодаря. За добро или за лошо, аз се появих на този свят благодарение на теб и за известно време имах възможността да вкуся от радостта и мъката, която този живот поднася на всички. Освен това имах щастието да се срещна със Зоя и да я обикна и сега се моля тя вече да е в безопасност. Чарлз, дължа ти живота си, също както ти ще ми дължиш смъртта си. А сега, позволи ми едно кратко отклонение, което, обещавам, ще ни отведе точно там, накъдето сме се запътили. Вероятно не ти е известно за едно странно свойство на УмнаКръв, а именно способността да се окислява внезапно — или, по-точно, да се възпламенява. Все си мисля, че онзи, който е заложил тази способност, е бил невероятен шегаджия, защото как иначе да си обясним подобно свойство. Както и да е, имах възможност да се запозная случайно с тази способност, когато ме нападна някакво кръвосмучещо насекомо. По-късно прибягнах до нея при доста по-сериозни обстоятелства и това ми спаси живота. Чарлз, ти си създал вирус, с чиято помощ възнамеряваш да покориш Колониалния съюз. След като си запознат с вирусите и начините на тяхното проникване, със сигурност ти е познат и терминът „Троянски кон“. Това съобщение, приятелю и братко мой, е тъкмо такъв Троянски кон. Веднага щом го отвориш, ще се изпълни една малка програма, заложена от мен. Програмата ще инструктира всеки нанобот в моята УмнаКръв да се възпламени мигновено по моя команда. Предполагам, че е отнело точно толкова време, за да може програмата да се разпространи в кръвта. Остава ни само да разберем.

Докато настаняваше Зоя в пленническата капсула, Сейгън получи съобщение. Съобщението беше от Иаред Дирак.

::Ако четеш това, значи Чарлз Ботин е мъртъв:: — се казваше в него. — ::Настроих това съобщение да бъде пратено веднага след като бившият ми МозКом изпълни програма за възпламеняване на моята УмнаКръв. В случай, че възпламеняването не го убие — а няма начин това да не стане, — той ще умре от задушаване до няколко минути. Което и да стане, той ще е мъртъв, а заедно с него и аз. Надявам се, когато получиш съобщението, вече да си в безопасност. Сбогом, лейтенант Сейгън. Радвам се, че имах възможността да те познавам. И ако видиш Кайнен, предай му, че го послушах и направих своя избор.::

Сейгън сподели съобщението с Харви.

::Много мило:: — бе коментарът на Харви. — ::Този човек бе истински спецвойник и остана такъв до края.::

::Да, така е:: — съгласи се Сейгън и посочи на Харви капсулата. — ::Качвай се.::

::Шегуваш се.::

::Някой трябва да пътува със Зоя:: — рече Сейгън. — ::Аз съм командващ офицер. Ще остана последна.::

::Лейтенант — каза Харви. — ::Хлапето не ме познава. Ти си го отървала и значи ти ще пътуваш с него. Освен това още не искам да се връщам. Тук е страхотен купон! Ще ми се да поостана, за да поразчистя още малко. Когато приключа, ще се поогледам, за да проверя има ли нещо, което да ни е от полза. Така че ти се качи, Сейгън. Предай им да ми пратят капсула след няколко дена. Ще ме завари или ухилен до уши, или мъртъв. И в двата случая ще съм се позабавлявал чудесно.::

::Добре:: — въздъхна Сейгън. — ::Опитай да се върнеш в лагера и да измъкнеш запаметяващото устройство от трансферния модул в лабораторията на Ботин. Това е заповед.::

::Какво има на него?::

::Не какво:: — поправи го Сейгън. — ::Кой.::

В далечината се чу слабо бучене.

::Надушили са ни:: — възкликна Харви. — ::Качвай се, лейтенант.::

— Вече в безопасност ли сме? — попита Зоя няколко минути след старта.

— Да, Зоя — отвърна Сейгън. — Мисля, че да.

— Татко кога ще дойде да ме види?

— Не зная, Зоя. — Сейгън я погали по косата. — Нямам представа.

В тясното пространство на капсулата Зоя протегна ръце, за да я прегърнат. И Сейгън я прегърна.

15.

— Е, Сци, ти беше прав — каза генерал Матсън. — В края на краищата Иаред Дирак се оказа полезен.

Матсън, генерал Сцилард и полковник Робинс обядваха в генералската столова. Този път и тримата — генерал Матсън бе нарушил традицията да не се позволява на по-низши чинове да се хранят тук и бе поръчал на Робинс огромна порция спагети болонезе. Дори се бе опълчил на забележката на един разгневен генерал с думите: „Я млък, говно смачкано. Този човек си е заслужил шибаната паста“. След този случай и останалите генерали бяха почнали да водят подчинените си тук.

— Благодаря — каза Сцилард. — Ако нямаш нищо против, бих искал да ми кажеш как смятате да оправите проблемите с нашите МозКоми. Изгубих няколко кораба заради прословутите ви специалисти, които са си позволили да оставят „задна вратичка“.

— Робинс е запознат с подробностите — отвърна Матсън.

И двамата се обърнаха към Робинс, който дъвчеше с издути бузи. Полковникът побърза да преглътне и очите му се насълзиха.

— Първото, което направихме, естествено бе да премахнем тази задна вратичка — докладва той. — Така че проблемът е решен. Което не означава, че ще спрем дотук. Възнамеряваме да прегледаме всички програми в търсене на скрити кодове, „задни вратички“ и всякакви други нерегламентирани възможности за достъп, които биха могли да ни създадат проблеми. Въведохме и проверка за вируси за всички съобщения и информационни пакети, изпращани чрез МозКом. С други думи — вирусът на Ботин вече е безсилен.

— Въобще не трябваше да е заплаха — намръщи се Сцилард. — Още от зората на компютърната ера съществуват антивирусни програми, а вие дори не сте си направили труда да разработите нещо подобно за МозКом. Всички щяхме да измрем само защото не сте спазвали елементарна програмна хигиена.

— Не сме поставяли антивирусни програми, защото не се е налагало — намеси се Матсън. — МозКом е затворена система, напълно обезопасена срещу външни атаки. Дори атаката на Ботин в края на краищата се провали.

— Но беше на косъм — не се предаде Сцилард.

— И защо? Защото един от хората, седящи на тази маса, искаше да създаде тяло, в което да напъха съзнанието на Чарлз Ботин. Но хайде да не назоваваме виновника.

Сцилард само изсумтя.

— И без това настоящата серия на МозКом се спира от производство — каза Робинс. — Следващото поколение изкуствени мозъци вече премина успешни изпитания при гамеранците, готови сме за въвеждане в масово производство. Строежът им е коренно различен, напълно органичен, с оптимизирани кодове и без възможностите за достъп на предишния МозКом. Вратата за подобен род атаки е захлопната, генерале.

— Да, за онзи, който е работил над предишната серия — не се предаваше Сцилард. — Но какво ще кажете за тези, които познават новия модел? Как можем да разберем дали на някого от тях не му е изхвръкнала чивията?

— Като внимаваме — отвърна Робинс.

— Постарайте се да внимавате много — предупреди го Сцилард.

— Като стана дума за това — заговори Матсън, — какво смяташ да правиш с лейтенант Сейгън?

— Какво искаш да кажеш? — попита Сцилард.

— Без да правим от мухата слон, тя знае твърде много. От Ботин и Дирак е узнала за Конклава и че пресяваме стриктно всякаква информация, преди да я подхвърлим на обществеността. Сци, тя е в течение на неща, до които не би трябвало да има достъп. Това е опасна информация.

— Не виждам нищо опасно — възрази Сцилард. — В края на краищата това е самата истина. Конклавът наистина съществува. И ако някога заработи така, както възнамерява, ще се озовем срещу течението на реката без гребла.

— Опасно е, защото не е цялата истина, и ти го знаеш, Сци — настоя Матсън. — Ботин не беше чувал нищичко за Контраконклава и за това колко дълбоко сме въвлечени в него, как се опитваме да настроим едната страна срещу другата. Събитията се развиват главоломно. Назрял е моментът да се сключват съюзи и да се вземат важни решения. Повече няма да можем да запазваме неутралитет. Точно сега не ни трябва някоя като Сейгън, та да разпространява слухове и да всява смут.

— Ами тогава й кажи цялата истина — рече Сци. — Тя е офицер от разузнаването, за Бога! Ще я преглътне.

— Не аз решавам тези неща — възрази Матсън. Сцилард отвори уста да възрази, но той го спря. — Не аз решавам тези неща, Сци. Знаеш какво ще стане, ако Контраконклавът реши да скъса с Конклава. Цялата шибана галактика ще пламне във война. Повече няма да можем да разчитаме на наборници от Земята.

Не е изключено да прибегнем до набирането на колонисти. Можеш да си представиш до какво ще доведе това. Колониите ще се разбунтуват. Ще имаме късмет, ако избегнем гражданска война. Крием тази информация от колониите не защото искаме да ги държим в невежество, а тъй като не желаем Съюзът да се разпадне.

— Колкото повече отлагаме, толкова по-зле ще стане. — Сцилард поклати глава. — Не мога да си представя как един ден ще поднесем всичко това на колониите. Когато разберат, ще се запитат защо Колониалният съюз го е крил от тях толкова дълго.

— Това не зависи от мен — упорстваше Матсън.

— Да, знам — промърмори с досада Сцилард. — Но за твой късмет има един начин. Сейгън е близо до края на службата си. Ако не се лъжа, остават й само няколко месеца. Може би година. Достатъчно малко, за да можем да я освободим. Доколкото ми е известно, тя възнамерява да напусне службата, когато срокът й изтече. Ще я настаним в някоя от новите колонии и ако толкова държи да разправя на съседите си за Конклава, нейна работа. Кой го е грижа, след като ще си имат много по-сериозни проблеми, като отглеждането на реколтата например.

— И смяташ, че ще се съгласи? — попита Матсън.

— Дори няма да е необходимо да я молим. Преди няколко години тя се запозна с един войник от Колониалните сили, Джон Пери. На Пери му остават няколко години до уволнение, но ако е необходимо, можем да го пуснем по-рано. И както изглежда, тя е доста привързана към Зоя Ботин, сирачето на нашия човек, което има нужда от приемно семейство. Сещаш се накъде бия.

— Сещам се — потвърди Матсън. — Какво пък, остава да го организираш.

— Ще видя какво може да се направи. Като стана дума за секретна информация, как вървят преговорите с обините?

Матсън и Робинс се втренчиха едновременно в Сцилард.

— Няма никакви преговори с тях — каза Робинс.

— Разбира се, че няма — засмя се Сцилард. — Вие не преговаряте с обините за продължаване на разработките на Ботин върху тяхното съзнание. И обините не преговарят с нас да видят сметката на рреите или енешанците в зависимост от това коя от тези две раси ще оцелее след назряващата между тях малка война. Никой не преговаря с никого за нищо. Та как вървят тези несъществуващи преговори?

Робинс погледна Матсън и Матсън кимна.

— Не вървят особено добре — въздъхна Робинс. — Вероятно няма да стигнем до споразумение поне до няколко дни.

— Колко нечудесно — засмя се Сцилард.

— Но да се върнем на въпроса със Сейгън — намеси се Матсън. — Кога смяташ, че ще получиш отговор от нея?

— Ще й поставя въпроса още днес. Ще й кажа, че очаквам да ми отговори до края на седмицата. Така ще й остане време да свърши някои неотложни неща.

— Като например? — попита Матсън.

— Като например да се сбогува с когото трябва. И още някои дребни въпроси, които трябва да решим двамата с нея.

Джейн Сейгън втренчи поглед в миниатюрното светлинно шоу и попита:

— Какво е това?

— Душата на Иаред Дирак — обясни Кайнен.

Сейгън вдигна очи към него.

— Веднъж каза, че спецвойниците нямат души.

— Това беше в друго време и на друго място. Сега вече не съм толкова глупав. Но добре, нека бъде неговото съзнание — поправи се Кайнен. — Записано от Чарлз Ботин и открито и донесено от един от твоите войници. Както разбрах, на теб са оставили да решиш какво да се направи с него.

Сейгън кимна. Сцилард се бе срещнал с нея и й беше предложил да се уволни, да освободят и Джон Пери и двамата да станат попечители на Зоя Ботин, при условие че не продума и думичка за Конклава и вземе решение за това какво да се направи със съзнанието на Иаред Дирак.

::За Конклава разбирам:: — отвърна тя. — ::Но защо точно аз да решавам за Дирак?::

::Да речем, че ми е интересно какво смяташ да направиш:: — отвърна само Сцилард.

— Е, какво ще правиш с него? — настоя Кайнен.

— Според теб какво трябва да направя? — попита тя.

— Зная отлично какво трябва да направиш. Но аз не се казвам Джейн Сейгън и не мога да ти кажа, докато не чуя твоето мнение.

Сейгън погледна Хари Уилсън, който следеше разговора с видим интерес.

— Хари, ти какво би направил?

— Съжалявам, Джейн — отвърна Уилсън и се засмя. — Топката е у теб.

— Можеш ли да го върнеш? — обърна се Сейгън към Кайнен.

— Възможно е — потвърди Кайнен. — Вече знаем много повече по въпроса. Бихме могли да подготвим по-добре мозъка, отколкото когато прехвърляха Ботин в тялото на Дирак. Има известен риск да се провалим при самия трансфер и тогава ще се получи точно както стана с Дирак, тоест да имаме едно активно съзнание и второ, което дебне някъде отзад. Но според мен рискът да се случи това сега е много по-малък. Така че, на въпроса ти — да, мога да го върна, ако кажеш.

— Но Иаред не го каза, нали? — възрази Сейгън. — Той знаеше, че съзнанието му е записано. Можеше да ме помоли да се опитам да го спася. Но не го направи.

— Да, не го направи — съгласи се Кайнен.

— Значи такъв е бил неговият избор — заключи Сейгън. — Само негов и ничий друг. Кайнен, изтрий записа.

— Сега вече разбираш защо смятам, че имаш душа — рече Кайнен. — Моля те да приемеш извиненията ми, че се усъмних в това по-рано.

— Приемам ги. — Сейгън се подсмихна. — Макар да не са нужни.

— Благодаря. Лейтенант Сейгън — заговори официално Кайнен, — мога ли да ви помоля за една услуга? Всъщност не точно услуга, по-скоро малък дълг, който трябва да уредим.

— За какво говориш? — попита Сейгън.

Кайнен надзърна над рамото й към Уилсън, който изведнъж като че ли се притесни.

— Не е необходимо да присъстваш на това, приятелю — каза Кайнен.

— Разбира се, че ще остана — възрази Уилсън. — Но ще ти кажа едно: ти си проклет глупак!

— Съгласен — потвърди Кайнен. — Разбирам защо го казваш.

Уилсън скръсти ръце и се намръщи.

— Да чуем — каза Сейгън.

— Лейтенант, аз искам да умра — каза Кайнен. — През последните няколко седмици ефектът на вашия антидот започна да отслабва. Болките ми стават все по-силни.

— Можем да увеличим дозата — предложи Сейгън.

— Да. И вероятно ще има ефект — съгласи се Кайнен. — Но болката ми не е само физическа. Намирам се далеч от моите сънародници и от родния ми дом, далеч от всички неща, които ми носят радост. Ценя приятелството ми с Хари Уилсън и с вас — колкото и да е странно! — но с всеки ден чувствам, че онази част от мен, която е ррейска, моето истинско аз, изстива и се смалява. Не след дълго от него няма да остане нищо и тогава ще съм сам — съвсем сам. Тялото ми ще живее, но не и онова, което е вътре.

— Мога да помоля генерал Сцилард да те пусне — каза Сейгън. Наистина й беше мъчно за него.

— Същото му казах и аз — обади се Уилсън.

— И двамата знаете, че никога няма да ме пуснат. Работих твърде дълго за вас. Главата ми е пълна с тайни. А дори да ме освободят, смятате ли, че рреите ще ме приемат? Не, лейтенант. Аз съм далече от дома и зная, че никога няма да мога да се върна.

— Кайнен, съжалявам, че стана така — прошепна Сейгън. — Ако можех да променя нещата, щях да го направя.

— И защо? — Кайнен я погледна. — Лейтенант, вие спасихте сънародниците си от война. Аз съм само част от цената за това.

— И въпреки това съжалявам — повтори Сейгън.

— В такъв случай върнете ми дълга — рече Кайнен, все така официално. — Помогнете ми да умра.

— Как?

— Докато изучавах човешката история и култура, се натъкнах на един ритуал, наречен сепуку — обясни Кайнен. — Познат ли ви е? — Сейгън поклати глава. — Това е ритуално самоубийство, извършвано от японците. В него участва и така нареченият „кайшакунин“, или секундант — някой, който облекчава страданията на извършващия сепуку, като го доубива в мига на най-голяма агония. Бих предпочел да умра от болестта, която ми причинихте, но се боя, че агонията ми ще е твърде силна и ще помоля за милост, както направих първия път, с което ще се опозоря и ще се върна отново на пътя, който ме доведе дотук.

Ето защо ми е нужен секундант. И избрах вас, лейтенант Сейгън.

— Съмнявам се, че Колониалните отбранителни сили ще ми позволят да те убия. Освен ако не е в бой.

— Да, и в това има невероятна ирония — съгласи се Кайнен. — Но в този случай мисля, че ще склонят. Вече помолих генерал Матсън за разрешение и той го даде. Поисках и от генерал Сцилард да ви позволи да сте мой секундант. Той също се съгласи.

— И какво ще направиш, ако откажа? — попита Сейгън.

— Знаете какво ще направя. Когато се срещнахме за първи път, вие ми казахте, че според вас аз искам да живея, и бяхте права. Но както казах одеве, това беше в друго време и на друго място. На това място и в този момент аз искам да съм свободен. И ако това означава да го направя сам, ще го направя. Надявам се обаче да не се наложи.

— Няма да се наложи. — Сейгън въздъхна. — Приемам, Кайнен. Ще съм твой секундант.

— Лейтенант Сейгън, позволете да ви поднеса най-искрените си благодарности. — Кайнен погледна Уилсън. Уилсън плачеше. — А ти, Хари? Веднъж вече те помолих да ми помогнеш и ти отказа. Сега те моля пак.

Уилсън закима и промълви:

— Да. Ще го направя, нещастни кучи сине. Ще съм до теб, когато умираш.

— Благодаря ти, Хари. — Кайнен отново се обърна към Сейгън. — Необходими са ми два дни, за да приключа с работата си тук. Ще ме посетите ли вечерта на третия ден?

— Ще съм тук — обеща Сейгън.

— Бойният ви нож, струва ми се, ще е напълно достатъчен.

— Щом така предпочиташ. Има ли нещо друго, което мога да направя за теб?

— Само още едно — отвърна Кайнен. — И няма да ви се сърдя, ако откажете.

— Слушам те.

— Родил съм се на колонията Фала — каза Кайнен. — Израснах там. Когато умра, искам да ме върнат на нея. Зная, че ще е доста трудно да се уреди, но…

— Мисля, че ще се справя — каза Сейгън. — Дори ако се наложи да го направя съвсем сама. Имаш думата ми, Кайнен. Обещавам да те върна у дома.

Месец след като Зоя и Сейгън се върнаха на станция Феникс, Сейгън взе Зоя на совалката, за да я заведе на гробовете на родителите й.

Пилот на совалката беше лейтенант Клауд — попита за Иаред. Сейгън му каза, че той вече не е между живите. Клауд помълча, после почна да й разказва вицовете, които бе научил от Иаред. Сейгън се смя от сърце.

Сейгън не доближи надгробните камъни. Остави Зоя да отиде сама. Момичето мълчаливо прочете изписаните върху камъните имена. През последния месец Сейгън бе наблюдавала у детето постепенна промяна — в началото Зоя бе потисната, смълчана и непрестанно питаше за баща си, но напоследък изглеждаше жизнерадостна и енергична, което вероятно бе съвсем типично за възрастта й. Доколкото Сейгън можеше да определи — все пак нямаше опит в тези неща.

— Тук е написано моето име — каза Зоя, докато прокарваше пръст по гравираните върху камъка букви.

— В началото след атаката на станцията баща ти е смятал, че си загинала — обясни Сейгън, беше дошла зад нея.

— Но нали не съм умряла?

— Не си — засмя се Сейгън. — Няма съмнение.

Зоя премести ръка върху камъка на баща си.

— Той не е тук, нали? Долу, под мен.

— Не — отвърна Сейгън. — Татко ти загина на Арист. Планетата, на която бяхте, преди да те доведа тук.

— Зная. — Зоя я погледна. — Господин Иаред също умря там, нали?

— Да.

— Той каза, че ме познавал, но аз въобще не го помнех.

— Наистина те е познавал, макар че ще ми е трудно да ти обясня. Нека го оставим за времето, когато пораснеш.

Зоя пак се обърна към гробовете.

— Всички, които са ме познавали, вече ги няма. Няма го моето семейство.

Сейгън коленичи до нея и я прегърна.

— Съжалявам, Зоя.

— Зная. И аз съжалявам. Мъчно ми е за мама и тате, дори ми е малко мъчно за господин Иаред, макар че почти не го познавах.

— Зная, че ти е мъчно. — Сейгън я обърна така, че да я погледне в лицето. — Чуй ме, Зоя, скоро ще замина на една колония, където ще остана да живея. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен.

— Само с теб ли?

— С мен и с още един човек, когото много обичам.

— Аз ще го харесам ли?

— Мисля, че да. Аз го харесвам и харесвам теб, така че мисля, че ще го харесаш. Ти, аз и той.

— Като семейство — прошепна Зоя.

— Да, като семейство. Като истинско семейство.

— Но нали си имам мои татко и мама?

— Зная, Зоя. И никога няма да искам от теб да ги забравиш. Просто двамата с Джон ще сме хората, с които ще живееш, ако искаш.

— Джон — каза Зоя. — Джон и Джейн. Джон, Джейн и Зоя.

— Джон. Джейн и Зоя — повтори Сейгън.

— Джон. Джейн и Зоя — запя Зоя и заподскача. — Джон, Джейн и Зоя. Джон, Джейн и Зоя! Като песничка е!

— Да, много хубава песничка.

— Ами добре. — Зоя сви раменца. — Гладна съм.

Сейгън се разсмя.

— Да идем да хапнем, а?

— Да. Само да кажа „чао-чао“ на мама и тате. — Изтича при камъните и ги целуна. — Обичам ви — каза, после се върна при Сейгън и я улови за ръка. — Готова съм. Да вървим да ядем.

— Да вървим — каза Сейгън. — Какво ти се яде?

— Какво има?

— Най-различни неща. Ти избираш.

— Идеално — рече Зоя. — Страшно ме бива да избирам, ако не знаеш.

— Не знаех — засмя се Сейгън и я прегърна, — но страшно се радвам да го чуя.