Призоваването (Кели Армстронг) читать бесплатно онлайн полную версию книги (ч. 3)

Заизкачвах се в мрака по стълбите, като с едната ръка се държах за парапета, а с другата се

подпирах на отсрещната стена.

Парапетът свърши и аз продължих напред в непрогледната тъма. Изкачих се. Лунната

светлина се процеждаше през малкото таванско прозорче, но щом спрях, за да дам

възможност на очите ми да свикнат с мрачината, успях да различа само бледите очертания на

предметите.

Вървях с протегнати напред ръце, за да не се блъсна в нещо. Препънах се и наоколо се

вдигна облак прах. Ръцете ми се стрелнаха към носа ми, за да заглуша кихавицата си.

- Момиче.

Замръзнах на място. Духът от мазето, онзи, който настояваше да отворя заключената

врата. Поех си дълбоко въздух. Който и да бе той, не можеше да ме нарани. Дори пазачът,

колкото и да се опитваше, само ме плашеше и нищо повече.

Тук аз имах думата. Аз бях некромантката.

- Кой си ти? - попитах.

- ...контакт. да мина през.

- Не мога да те разбера.

- …блокиран.

Нещо му пречеше да установи контакт? Остатъкът от хапчетата в организма ми?

- .мазето. опитай.

- Да опитам вратата ли? Забрави. Никакви мазета повече. Никакви тавани. Ако искаш да

ми кажеш нещо, направи го в стаите на долните етажи. Разбра ли?

- .не мога. блок.

- Да, блокиран си. Мисля, че ти пречи нещо, което приемам, но утре положението ще е

по-добро. Говори ми, когато съм в стаята си. Сама. Ясно?

Мълчание. Повторих изречението си, но отговор не последва. Стоях и треперех поне пет

минути, а после опитах за последен път. Когато той отново не отговори,

обърнах се към

стълбите.

- Клоуи?

Извърнах се с такава скорост, че се ударих в нещо, което стигаше до коляното ми, босите

ми крака остъргаха дървения под, разперените ми ръце шумно се удариха в покрива и

прашен облак ме обгърна. Кихнах.

- Наздраве - кикот. - Знаеш ли защо го казваме?

Кръвта зашумя в ушите ми, щом разпознах гласа. На метри пред себе си различих фигурата

на Лиз, облечена в нощницата си с Мини Маус отпред.

- Защото, когато кихнем, душата ни излиза през ноздрите и ако никой не каже „Наздраве",

дяволът може да я улови. - Отново кикот. - Поне така казваше бавачката ми. Интересно, а?

Отворих уста, но от нея не излезе и звук.

Тя се огледа и сбърчи нос.

- Това ли е таванът? Какво правим тук?

- Аз - аз - аз.

- Поеми си дълбоко въздух. Това винаги е помагало на брат ми. - Тя отново се огледа. -

Как се озовахме тук? А, да. Сеансът. Щяхме да правим сеанс.

- Сеанс ли? - учудих се аз. - Не си ли спомняш?

- Да си спомням ли? Какво? - намръщи се тя. - Добре ли си, Клоуи?

Не, със сигурност не бях добре.

- Ти. няма значение. Тъкмо разговарях с един мъж. Можеш ли да го видиш? Още ли е

тук?

- Хм, не. Само двете сме.

Тя опули очи.

- Духове ли виждаш?

- Д-духове ли?

- Клоуи?

Гласът прозвуча рязко и като се обърнах, видях, че госпожа Талбът си проправя път към

мен. Обърнах се към Лиз. Но от нея нямаше и следа.

- Клоуи, какво правиш горе?

- Аз-аз-аз. стори ми се, че тук има. мишка. Или плъх. Нещо се движеше и вдигаше шум.

- И ти разговаряше с това нещо? - на вратата се появи Тори.

- Н-не. Аз-аз.

- О, недей, съвсем сигурна съм, че те чух да казваш „дух". Определено

разговаряше с

някого. Изглежда състоянието ти не се е подобрило толкова, колкото твърдиш.

Госпожа Талбът ми донесе приспивателно и почака, докато го изпия. През цялото време

мълчеше, ала щом чух стъпките .. надолу по стълбите, казах си, че имах какво да разкаже на

д-р Джил и д-р Давидоф.

Бях провалила всичко.

Сълзи нахлуха в очите ми. Избърсах ги.

- Ти наистина можеш да виждаш духове, нали? - прошепна Рей.

Не казах нищо.

- Чух всичко. Дори не е нужно да си признаваш пред мен, нали?

- Искам да се махна от тук.

- Каква новина! Всички го искаме. - В гласа . се появи странна нотка. - Добре е да ги

лъжем. Но аз винаги съм била сигурна, че виждаш духове. Кой те посъветва да провериш

дали мъжът, който ти се е привидял в училище, е съществувал в действителност? И ти

провери, нали? Просто не си направи труда да ми кажеш.

- Това не е.

Тя се търкулна на една страна и ми обърна гръб. Знаех, че трябва да кажа нещо, но нямах

представа какво.

Щом затворих очи, отново видях Лиз и стомахът ми се сви.

Наистина ли я бях видяла? Наистина ли бях разговаряла с нея? Помъчих се да намеря и

друго обяснение. Тя не би могла да е призрак, защото я бях видяла и чула съвсем ясно, а не

като онзи дух, който ме бе повикал горе. А не може да е мъртва. Сестрите бяха обещали да се

обадим.

Кога ще се обадим?

Внезапно почувствах нужда веднага да изясня въпроса и се помъчих да се вдигна от

леглото. Ала бях толкова уморена, че не можех да мисля - поразмърдах се, надигнах се на

лакти, но приспивателното взе превес.

Нещо относно Лиз. Исках да проверя.

Главата ми падна върху възглавницата.

На следващата сутрин, когато ме повикаха да се явя пред лекарите, дадох най-доброто от

себе си. Заявих, че наистина съм преживяла момента „Аз виждам мъртъвци" и вече съм

приела състоянието си, но съм се събудила от някакъв глас в нощта, който ме е повикал горе

на тавана. Била съм объркана, все още спяща, сънувала съм, че виждам призраци, а всъщност не

е било така.

Д-р Джил и д-р Давидоф не можеха да направят ясно разграничение между двете .

После пристигна леля Лорън. Спомних си, че когато бях осемгодишна, ме заловиха да

надничам в резултатите от теста, подтиквана от новите си съученици, на които исках да

направя впечатление. Заведоха ме в директорския кабинет, което ми се отрази зле.

Но разочарованието, изписано на лицето на леля Лорън ме нарани повече от наказанието.

Сега зърнах на лицето . същото разочарование и усетих в душата си същата болка.

Накрая успях да ги убедя, че съм имала леко влошаване, но съвсем незначително. Другия

път обаче, когато заявя, че имам подобрение, нямаше толкова лесно да ми повярват. Пътят

към скорошното ми освобождение бе прекъснат.

- Идната седмица ще трябва да дадеш урина за изследване - каза д-р Джил.

- Но това е смешно - заяви леля Лорън. - Откъде знаете, че не е вървяла, докато е спяла?

Нима може да контролира сънищата си?

- Сънищата са прозорци към душата - забеляза д-р Джил.

- Това се отнася за очите - озъби се леля ми.

- Всеки, който е компетентен в областта на психиатрията, ще ви каже същото и за

сънищата. - Д-р Джил говореше с равен тон, ала изражението . казваше, че . е омръзнало от

родители и настойници, които поставят под съмнение диагнозите . и защитават децата си. -

Дори фактът, че сънува, че вижда духове означава, че на подсъзнателно равнище Клоуи не е

приела положението си. Ще трябва да я наблюдаваме, като изследваме урината ..

- Аз-аз не разбирам - казах. - Защо трябва да давам проба от урина?

- За да се уверим, че лекарствата ти са правилно дозирани според теглото ти, активността

ти, храната, която поемаш и други фактори. Трябва да има баланс.

- Нали не мислите. - захвана леля Лорън.

Д-р Давидоф се прокашля. Леля Лорън стисна устни и се зае да обира мъхчетата от

вълнената си пола. Тя рядко се отказваше от спор, но сега нямаше как - лекарите държаха

ключа към моето бъдеще.

Знаех какво щеше да каже. Изследванията нямаха за цел да уточнят дозировката на

лекарствата ми. Те целяха да проверят дали ги вземам редовно.

Тъй като пропуснах сутрешните часове, сложиха ме дежурна по обяда. Подреждах масата,

погълната в мислите си, когато чух глас:

- Зад теб съм.

Обърнах се и видях Дерек.

- Все не успявам и не успявам - каза той. - Плашлива си като малко коте.

- Ако ми се обадиш, когато се промъкваш към мен, ще се стресна по-малко, отколкото ако

ме тупнеш по рамото, така ли?

- Не съм се промъквал.

Той поклати глава, грабна две кифли от панерчето за хляб и пренареди останалите, за да прикрие

липсата им.

- Само исках да кажа, че ако двамата със Саймън искате да поговорите, не е нужно да го

правите зад гърба ми. Освен ако не го правите нарочно.

- Ние просто.

- Знам какво сте правили. Саймън ми каза. Ти искаш отговори. През цялото време аз се

опитвах да ти ги дам. Трябваше само да попиташ.

- Но ти каза.

- Довечера. В осем. В нашата стая. Кажи на госпожа Талбът, че ще дойдеш при мен за

математиката.

- Забранено е да влизам във вашето крило. Ще ми разреши ли да се кача и да остана

насаме с момче?

- Просто . кажи, че е за математиката. Тя няма да се усъмни.

Защото той има проблеми с математиката, предположих аз.

- Всичко ще е. наред, нали? Ти и аз не бива да.

- Кажи ., че и Саймън ще бъде с нас. И говори с Талбът, а не с Ван Доп.

През деня двете с Рей не си говорихме много. Не че се държеше неприятно, не беше

такава. В часа седеше до мен и ми задаваше въпроси, но не си бъбрехме, не се кикотехме,

нито се мъкнехме заедно. Днес ние бяхме съученички, а не приятелки.

Преди вечеря, когато обикновено се шляехме навън или си пишехме заедно домашните, тя

взе учебниците си, оттегли се в трапезарията и затвори вратата.

След като се навечеряхме, аз я последвах в кухнята с мръсните чинии.

- Мой ред е за прането - казах. - Имаш ли минутка да ми покажеш как се пуска

машината? - Снижих глас. - Искам да поговорим.

- Разбира се - сви рамене тя.

***

- Извинявай, че не ти казах - започнах аз, докато тя ми показваше кой бутон за какво е.

- Аз. Много ми е трудно.

- Защо? Можеш да разговаряш с мъртвите. Не е ли страхотно?

Въобще не беше страхотно - беше ужасяващо. Но не исках да се оплаквам. Не ми се щеше да

цивря.

Пъхнах първото количество в машината и добавих прах за пране.

- Олеле! Подът ще се покрие със сапунена вода.

Тя грабна кутията с перилния препарат от ръцете ми, изгреба част от праха и го върна обратно.

- Щом имаш доказателства, че виждаш духове, защо просто не им го кажеш? Напълно логичен

въпрос, но само като си го помислих, някъде дълбоко в мен инстинктът ми започна да крещи: „Не им казвай! Никога!".

- Аз. не искам да знаят истината. Още не. Не и докато съм тук.

Тя кимна с глава и остави кутията настрана.

- Джил няма никакво въображение. Ще те държи заключена тук, докато спреш с тези

„глупости с духовете". По-добре задръж историите си за призраци за след

като излезеш от

дома.

Двете мълчаливо сортирахме единия кош с прането и аз казах:

- Причината, поради която те доведох тук да разговаряме, е, че наоколо броди един дух.

Тя бавно се извъртя да огледа, като навиваше една фланелка около ръката си, сякаш беше

боксьор, който се готви за схватка.

- Не в момента. Искам да кажа, че тук имаше един дух. Същият, когото чух снощи.

Преди да се появи Лиз. Цял ден се мъчех да не мисля за нея. Щом ми се появяваше, това не

означаваше ли, че.

Защо ли не попитах госпожа Талбът кога ще мога да говоря с Лиз? Нима се боях от отговора .?

- .каза той?

Разтърсих глава и се обърнах към Рей.

- Хм?

- Какво ти каза духът?

- Не можах да разбера. Непрекъснато изчезва. Мисля, че е поради лекарствата, които вземам. Но

настоя да отворя тази врата.

Посочих натам. Тя извъртя глава с такава бързина, че потрепери и започна

да разтрива врата си.

- Коя врата? - светнаха очите .. - Заключената врата в мазето ли?

- Да, знам, че звучи като клише. Ууу, не влизай в заключената стая, момиченце!

Рей вече се бе отправила към нея.

- Мислех си, че може би бихме могли, нали знаеш, да проверим какво има

там - казах аз. -

Да отворим вратата.

- Ами, разбира се. Ако бях аз, досега да съм я отворила. - Тя разклати дръжката .. - Как

можеш да живееш в такова напрежение?

- Като начало мога да ти заявя: сигурна съм, че вътре няма нищо.

- Тогава защо стои заключена?

- Защото там складират неща, с които не желаят да имаме нищо общо.

Градински столове.

Зимни завивки и постелки. Коледни украси.

- Трупове на деца от Лайл Хаус, които не са се завърнали по домовете си. Тя се захили, но като

си помислих за Лиз, замръзнах на място.

- Божичко! Шегувам се. Такова дете си.

- Не, просто съм гледала твърде много филми.

- Това също - тя се върна при рафтовете за пране и се разрови в една

кутия. - Още една

брава, която дори шестгодишно момиченце може да отвори с кредитната си карта.

- Колко са шестгодишните момиченца, които разполагат с кредитни карти?

- Обзалагам се, че Тори е била една от тях. - Тя повдигна някаква гъба, поклати глава и я

пусна обратно в кутията. - Богаташки деца, които използват кредитните си карти, за да си

купят нов чифт „Тимбс". Поставят на вратите евтини заключалки, защото знаят, че който и

да е, ще натисне бравата, ще възкликне „Ха, заключено е" и ще отмине.

- Това е.

Тя ме спря с поглед.

- Нечестно? О, точно така си постъпвала и ти, момичето ми. - Размаха във въздуха

някакво картонче, етикет от нова риза.

- Няма да е идеално - мърмореше тя, докато го вкарваше между вратата и рамката. - Но

ще. - разклати картончето и изруга. - А може би. - рязко го прекара до долу и то шумно

се скъса на две половинки - .няма да стане.

Последваха още ругатни, някои от които чувах за първи път.

- Остана едно парченце. Ето, дай на мен.

Улових единия му край с нокти, което щеше да стане много по-лесно, ако бяха по-дълги.

Но когато дойдох на себе си в болницата, видях, че са изрязали ноктите ми до кожата, сякаш

се притесняваха да не би да се самоубия чрез издиране. Успях да подхвана картончето,

дръпнах го. и откъснах още едно парченце, като оставих останалото вклинено вътре,

където никакви нокти, колкото и да са дълги, не можеха да го достигнат.

- Имам усещането, че някой не желае да влизаме там - забеляза Рей.

Помъчих се да се засмея, но откакто бе изрекла думата „трупове", настроението ми се бе

скапало.

- Ще ни трябва ключ - каза тя и се изправи. - Може да виси на връзката заедно с ключа за

кухненския килер.

- Ще я донеса.

Когато влязох в кухнята, заварих Дерек да бърника в кошницата с плодовете. Вратата се

отвори безшумно, а той беше с гръб към мен. Идеална възможност да му го върна.

Пристъпих бавно и безшумно към него, не смеех да си поема дъх.

- Ключът, който търсиш, не е на тази връзка - изрече той, без да си

обърне главата.

Замръзнах на място. Той изрови една ябълка, отхапа я и тръгна към

хладилника, мушна

ръката си зад него и измъкна магнетизираната връзка ключове.

- Опитай с тези - той ги пусна в ръката ми и се запъти към кухненската врата. - Нямам

представа каква ви е работата тук, но другия път, когато искате да отворите някоя заключена

врата, не я дърпайте толкова силно, сякаш искате да съборите къщата. Отнесох ключовете долу,

но не казах на Рей, че Дерек знае какво се каним да правим.

Страхувах се да не би да се откаже от плана ни. Пък и не беше в стила на Дерек да бърбори

много. Поне така се надявах.

Докато Рей опитваше ключовете, аз си масажирах задната част на врата, изкривила лице

от тъпата пулсираща болка, която застрашаваше да обхване цялата ми глава. Нима дотолкова

се бях развълнувала от възможността да видя какво се крие зад заключената врата?

Разкърших рамене и се опитах да се отърся от болката.

- Ето го - прошепна Рей.

Тя отвори вратата и от другата страна се разкри.

Празния килер. Рей прекрачи прага и влезе. Последвах я. Килерът бе толкова тесен, че

едва побираше и двете ни.

- Аха! - рече Рей. - Много странно. Кой прави килер, без да слага нищо в него и го държи

заключен? Тук има някаква уловка. - Тя почука по стената. - Олеле! Бетон. Боядисана

бетонна стена. Смаза ми кокалчетата на пръстите. - Заопипва и другите стени. - Не

разбирам. Къде е останалата част от мазето?

Потърках слепоочията си, които бяха започнали да ме болят.

- Това е полу-мазе. Леля ми живееше в стара викторианска къща, преди да . писне от

ремонти и да се премести в жилищен блок. Разказваше, че когато построили къщата, изобщо

нямало мазе, само ниско пространство под основите. После някой изкопал перално

помещение. Имала сериозни проблеми с течовете от водопроводните тръби и други такива.

Може би затова това тук е празно и заключено. За да не може никой да го използва.

- Добре, де, тогава защо твоят дух настоява да го отвориш? Какво ще видиш?

Неизползваемо складово пространство ли?

- Казах ти, че вероятно не е нещо важно.

Думите ми прозвучаха по-рязко, отколкото ми се искаше. Отново разкърших рамене и

разтрих врата си.

- Какво има? - Рей постави длан върху ръката ми. - Божичко, момиче, кожата ти е настръхнала

като на пиле.

- Хладно е.

- Може да те тресе.

Кимнах с глава, ала не усещах студ. Бях просто. нащрек. Като котка, която усеща заплаха и

козината . настръхва.

- Тук има нечий дух, нали? - попита тя и се огледа. - Опитай да се свържеш с него.

- Как?

Тя ми хвърли бърз поглед.

- Като начало го поздрави.

Казах „Здравей!"

- Продължавай - насърчи ме Рей. - Захвани разговор.

- Здрасти! Има ли някой тук?

Тя обели очи. Не . обърнах внимание. И без това се чувствах доста глупаво.

- Ако има някой, бих искала да разговаряме.

- Затвори си очите - наставляваше ме Рей. - Съсредоточи се.

Нещо ми говореше, че трябва да е по-сложно от това да затворя очи и да се съсредоточа, за

да започна да разговарям с призрака. Но нищо по-добро не ми идваше на ум. Затова

направих един опит.

- Нищо - обадих се след миг.

Когато отворих очи, някаква фигура се стрелна покрай мен, но бързо като мъгла. Извъртях

се и се опитах да я проследя с поглед, ала тя изчезна.

- Какво? - попита Рей. - Какво видя?

Затворих очи и се помъчих да изровя видяното от паметта си. Само след миг то се появи.

Видях мъж, облечен в сив костюм, гладко избръснат, с мека шапка и с рогови рамки на

очилата. Сякаш бе излязъл от петдесетте години на миналия век.

Казах, какво съм видяла.

- Но само за миг. От лекарствата е. Днес трябваше да ги взема, но те като че ли. ми

пречат да приема цялата картина. Получавам само кратки проблясъци.

Бавно се обърнах и присвих очи, силно се съсредоточих, като внимавах да не пропусна и

най-слабото трептене на въздуха. Докато се въртях около оста си, ударих с рамо вратата, тя

се блъсна в стената със странен метален звук.

Махнах с ръка на Рей да се отстрани, дръпнах вратата и надникнах отзад. Тя се промуши, за да погледне.

- Май пропуснахме нещо, а? - ухили се тя.

Килерът беше толкова тесен, че когато вратата се отвори, покри цялата лява стена. Като

погледнах зад нея, видях, че на стената е закрепена метална стълба. Тя стигаше малко под

тавана на помещението, където малката сива врата едва се забелязваше, тъй като циментът .

се сливаше с този на бетонната стена. Качих се на стълбата. На вратата имаше само резе.

Като я блъснах малко по-силно, тя се отвори и разкри друго тъмно помещение.

Лъхна ни воня на застояло.

Миризмата на разкапващ се мъртвец.

Точно така. Сякаш знаех как миришат мъртъвците. Единственият труп, който бях виждала,

бе на майка ми. Но тя не миришеше на мъртвец. Миришеше на мама. Отърсих се от

спомените си.

- Мисля, че вътре може само да се пропълзи - казах. - Като в старата къща на леля. Чакай

да погледна.

- Хей - дръпна ме отзад за блузата тя. - Не бързай толкова. Вътре е ужасно тъмно.

твърде тъмно за човек, който спи с вдигнати транспаранти.

Прокарах ръка по пода. Влажно, един пръст мръсотия. Опипах стената.

- Мръсно тясно място - забелязах аз. - Няма електрически ключ. Ще ни трябва

електрическо фенерче. Видях едно.

- Знам. Трябва да изляза и да го донеса.

Рей се върна, разпери ръце встрани и каза:

- Познай къде го скрих.

Дори се завъртя, но аз тъй и не забелязах по-голяма издутина, където може да е

фенерчето. Тя се ухили, насочи ръце към долната предна част на блузата си и като фокусник

го измъкна измежду чашките на сутиена си.

Засмях се.

- Цепката ми е страхотна - каза тя. - Като таен джоб е.

Пъхна го в ръката ми. Насочих лъча му към тъмния отвор. Мръсния под се простираше

навътре, докъдето стигаше светлината. Разклатих фенерчето. Лъчът се блъсна в нещо от

лявата ми страна. Метална кутия.

- Виждам някаква кутия - казах. - Но оттук не мога да я достигна.

Изкачих и останалите две стъпала и пропълзях вътре. Вонеше на мръсотия и вкиснато,

сякаш години наред никой не бе влизал тук.

Таванът бе много нисък и аз трябваше да се придвижвам в клекнало положение. Завих към

кутията. Беше от тъмносив метал с капак, който изцяло се махаше - като на кутия за

подаръци.

- Заключена ли е? - прошепна Рей. Беше се качила по стълбата и надничаше вътре.

Преместих светлината така, че да виждам капака. Нямаше и следа от ключалка.

- Хайде, отвори я - каза тя.

Застанала на колене, аз закрепих фенерчето между краката си. Забих пръсти под капака.

- Хайде, хайде - бързаше Рей.

Не обърнах внимание. Желанието на призрака беше да вляза тъкмо в тази стая. Не се

съмнявах в това. А кутията бе единственото, което видях на пустото и тъмно място.

Бях виждала подобни кутии във филмите, а онова, което те съдържаха, не беше никак

приятно. Обикновено ставаше въпрос за части от човешко тяло.

Но аз на всяка цена трябваше да разбера. Капакът се поразмърда и спря. Разклатих го.

Повдигна се от едната страна, ала от другата заяде. Опипах ръба с пръсти, като се мъчех да

разбера какво го спира. Беше листче хартия.

Дръпнах го и то се скъса, а в ръката ми остана само едно ъгълче. Върху него бе написано

нещо, но бяха останали само части от думите. Открих останалата част от листа, заклещена

между капака и кутията и я дръпнах, докато с другата ръка повдигах капака. Още едно рязко

движение - и листът се освободи. както и капакът, който излетя във въздуха и падна в

скута ми. Преди да реша дали искам да надникна вътре, аз вече я оглеждах с ококорени очи.

- Документи ли? - попита Рей.

- Приличат на. досиета.

Взех една папка, на която пишеше „2002" и измъкнах пачка листа. Зачетох първия.

„Данъци за недвижими имоти". Разлистих и останалите страници.

- Документи, които не трябва да се изхвърлят. Поставили са ги в огнеупорна кутия и са я

пъхнали на това място. Вратата вероятно е заключена, за да не си пъхаме носа където не ни е

работа.

- Или пък призракът не е имал точно това предвид. - Което означава, че трябва да има и

нещо друго.

В продължение на десет минути двете пълзяхме из помещението, ала намерихме само

един умрял плъх, който вонеше толкова гадно, че за малко да се издрайфам.

- Да тръгваме - предложих аз. - Тук няма нищо, при това е студено.

Рей насочи светлинния лъч в лицето ми. Ударих я по ръката, за да го отмести.

- Няма нужда да се държиш толкова надуто - рече Рей. - Исках само да кажа, че не е

студено.

Взех дланта и я поставих върху ръката си.

- Виждаш ли колко ми е студено? Усещаш ли колко е настръхнала кожата ми? Усещаш

ли?

- Не казвам, че не.

- Аз тръгвам. Щом искаш, остани.

Запълзях към изхода. Когато Рей ме сграбчи за крака, аз рязко се дръпнах и тя за малко да

се прекатури отгоре ми.

- Какво ти става? - попита.

Разтърках ръцете си. Напрежението бе опънало нервите ми до краен предел. Челюстите

ме боляха и аз осъзнах, че стискам зъби, колкото ми държат силите.

- Аз просто. нищо ми нямаше, но сега. Искам само да изляза навън.

Рей допълзя до мен.

- Изпотила си се. Хем се потиш, хем трепериш. А очите ти блестят, сякаш те тресе.

- Може и да ме втриса. Хайде да.

- Тук има нещо, нали?

- Не, аз. - млъкнах и се огледах. - Може би. Не знам. Просто, трябва да тръгвам.

- Добре - тя ми подаде електрическото фенерче. - Ти водиш.

В мига, в който пръстите ми се сключиха около фенерчето, то започна да

премигва. Само след няколко секунди то вече излъчваше слаба жълтеникава светлина.

- Кажи ми, че батериите сдават багажа - прошепна тя.

Побързах да . го върна. Светлината се засили, но само за миг. После изгасна и ние

потънахме в мрак. Рей изруга. Чу се драскане на клечка. Припламна светлина. Лицето на Рей

грейна зад пламъка на кибритената клечка.

- Знаех си, че някога ще ми потрябва - забеляза тя. - Сега.

Тя млъкна с вторачен в пламъка поглед. Взираше се в него като дете, хипнотизирано от лагерния

огън.

- Рей - повиках я аз.

- О, да, извинявай.

Тя буйно разтърси глава. Вече до изхода чух вратата на мазето да се отваря.

- Клечката! - прошепнах аз.

- Да.

Изгаси я. Не я размаха, нито я духна, а похлупи пламъка с длан. После хвърли мъртвата

клечка и кибритената пачка през рамото си.

- Момичета? - повика ни госпожа Талбът от най-горното стъпало. - Написахте ли си

домашните?

Домашните. Саймън и Дерек. Погледнах часовника си. 19:58.

Бързо изпълзях навън.

Знаех, че Рей бе разочарована от онова, което намерихме - или което не успяхме да

намерим. Чувствах се странно виновна, като актьор, който не е успял да забавлява

публиката. Но тя не се усъмни, че съм видяла призрак, нито че той ми е казал да отворя

вратата и аз . бях благодарна за това.

Върнах ключа, измих се, после намерих госпожа Талбът и . казах, че се качвам горе да се

занимаваме по математика с Дерек и че Саймън ще бъде с нас. Тя се поколеба, но само за миг и

ме отпрати.

Взех новопристигналия текст по математика от стаята си и отидох в крилото на

момчетата. Вратата беше отворена. Саймън се бе проснал на леглото и четеше комикс.

Дерек се бе навел над твърде малкото писалище и си пишеше домашните.

Стаята представляваше огледален образ на нашата и се намираше в задната част на

къщата, а не в предната. Стените на Саймън бяха покрити с нещо, което ми се стори

страници, откъснати от книга с комикси, но когато се загледах, видях, че са нарисувани на

ръка. Някои бяха черно-бели, но повечето бяха цветни, направени в стил, който не беше чист

„манга", нито истински комикс. Съймън непрекъснато попадаше в неприятни ситуации

поради навика да си драска в час. Чак сега разбрах какво е правил.

Стените около леглото на Дерек бяха голи. Върху скрина си бе натрупал книги, а по

леглото му се въргаляха отворени списания. В задния ъгъл на бюрото си бе натикал някакъв

уред, от който стърчаха жици и шайби. Училищен проект, помислих си аз, но ако трябваше

да изработя нещо подобно идната година, с мен щеше да бъде свършено. Похлопах върху

рамката на вратата.

- Здрасти! - Саймън захвърли комикса и седна в леглото. - Тъкмо щях да кажа на Дерек,

че трябва да слезем и да разберем дали сестрите не са ти вдигнали

скандал. Нали не са?

Поклатих глава.

Дерек остави текста си по математика върху нощното шкафче, а върху него сложи

папката.

- Ще бъда под душа. Започвайте без мен.

- Сестрите няма ли да чуят шума от течаща вода?

Той сви рамене и прибра косата си назад, която сега бе спаружена и мазна и издаваше

матов отблясък на светлината.

- Кажете им, че съм тук. Ще ми отнеме само няколко минути.

Той тръгна към вратата, като ме заобиколи отдалеч, което пък ме накара да се запитам

толкова ли много се нуждаеше от този душ. Аз нямах намерение да душа наоколо.

Щом взема душ през нощта, значи има проблем. Кери ми бе казала, че винаги се къпела

вечер, но трябвало да промени навика си и да започне да взема душ сутрин, защото докато

дойде време за вечеря, косата . ставала мазна. Не посмях да предложа и на Дерек да направи

същото, но докато ме отминаваше, не устоях и невинно попитах:

- Защо просто не се къпеш сутрин?

- Къпя се - измърмори той и излезе.

Саймън захвърли комикса си настрана.

- Влизай. Не хапя.

Излегна се отново в средата на матрака, пружините изскърцаха, а той потупа с длан едно

местенце на ръба на леглото.

- Бих казал, че за първи път имам момиче в леглото си, ако няма да прозвуча като пълен

неудачник.

Протегнах се и поставих учебниците си на нощното шкафче, за да прикрия факта, че се бях

изчервила. Когато отварях текста, за да изглежда така, сякаш работимфвърху него, неволно

съборих папката, скриваща текста на Дерек. Погледнах заглавието и онемях. „Алгебра и

тригонометрия за колежите".

Разлистих страниците.

- Ако разбереш нещо от това, значи си много по-напред от мен в материала

- забеляза Саймън.

- Мислех, че Дерек е в десети клас.

- Така е, но не и по алгебра. Нито по геометрия. Нито по химия, физика или биология,

въпреки че по тези предмети е едва в дванайсети клас.

- Едва в дванайсети.

Когато каза, че никой няма да се усъмни, ако помоля да работим заедно по математика,

Дерек е нямал предвид, че той се нуждае от помощ. Страхотно. Нещо по-лошо - Дерек си е

помислил, че съм вятърничава блондинка, която се стряска и от най – малкия шум. Очевидно не

ме смята за много умна.

Върнах папката на мястото ..

- Тори. не ти е казала нищо, нали? - попита той. - За вчера.

Поклатих глава.

Той въздъхна и кръстоса ръце под главата си.

- Добре. Не . знам проблема. Ясно . показах, че не ме интересува. В началото се опитах

да не съм груб и просто не . обръщах внимание. Но тя не разбра намека ми и трябваше да .

кажа, че не ме интересува. Сега се държа отвратително и грубо с нея, но тя пак не се

отдръпва.

Обърнах се към него, за да го виждам по-добре.

- Мисля, че е доста трудно - някой да те харесва, а ти да не се интересуваш от него.

Той се засмя.

- Единствената личност, която Тори харесва е. самата Тори. Аз съм само временна

прищявка, докато се върне при своите капитани на футболни отбори. Момичетата като Тори

трябва винаги да имат някого до себе си - който и да е, - а тук аз съм единствената .

възможност. Питър бе твърде млад, а Дерек - Дерек не е неин тип. Повярвай ми, ако тук

пристигне друго момче, тя тутакси ще забрави за съществуването ми.

- Не съм сигурна. Струва ми се, че може наистина да.

- Глупости! Нима ти приличам на стръв за примадони? - Той се обърна на една страна и

опря глава на ръката си. - Да, така е. Когато двамата с Дерек отидем в ново училище, радвам

се на вниманието на кокетките. Ще ми подвикнат: „Хей, Саймън, тъкмо се

питах, е, чудех се, дали не би могъл, нали се сещаш, да ми помогнеш с домашните след часовете?

Щото имахме математика, пък ти, нали се сещаш, си китаец, нали тъй? И си мнооого добър по задачите."

Той обели очи.

- Първо, баща ми е кореец, а майка ми беше шведка. Второ, по математика съм пълна

скръб. Не харесвам часовници с кукувички, нито ски, нито пък шоколадови лакомства.

Направих опит да се засмея.

- Според мен те са швейцарски.

- Ха! И кое е шведско?

- Хм, не знам. Кюфтенцата?

- Е, като че ли те ми харесват. Но вероятно не и шведски кюфтенца.

- И какво обичаш най-много?

- От предметите ли? История. Не се смей. Не съм зле и по английски език. Съчинявам

лоши хайку, които между прочем са японски стихчета.

- Знам. - Погледнах към рисунките, окачени върху неговите стени. - Трябва да си страшен

по изкуство. Тези рисунки са удивителни.

Очите му светнаха, в тъмнокафявите му ириси проблесна кехлибарено жълто.

- Не съм сигурен дали думата „удивителни" е употребена на място, но благодаря.

Всъщност не съм страшен по изкуство. Миналата година едва изкарах. Вбесих учителката,

защото през цялата година . предлагах комиксите си. Изпълнявах си задачите, но само

използвах техниките, като ги прилагах в моите работи. Тя ме взе за всезнайко.

- Но това не е честно.

- Е, когато въпреки двукратните предупреждения от нейна страна, аз продължих да .

давам нещата си, вероятно съм се държал като всезнайко. Или съм бил голям инат. Общо

взето, не съм чак толкова добър в училище - средна работа. Дерек е геният вкъщи. А аз съм

най-добър по физическо. Падам си по бягане през пресечена местност, бягане с препятствия,

баскетбол, футбол.

- О, и аз играех футбол - казах и тутакси млъкнах. - Е, преди време. Преди много време.

Тогава всички се втурвахме да гоним топката като рой пчели.

- Помня онези дни. Ще трябва да ти давам опреснителни уроци, за да си направим отбор.

Футболен клуб „Лайл Хаус".

- Много малък клуб.

- Малък, но първокласен.

Изтегнах се на леглото и се подпрях на лактите си. За последен път бях говорила насаме с

момче. ами, много отдавна, когато вече бях престанала да мисля за тях като за „другите

деца" и бях започнала да ги наричам в ума си „момчетата".

- Като стана дума за първокласни клубове - казах аз, - надявам се, че ме повика тук с цел

да отговориш на някои въпроси.

- Не ти ли е достатъчна компанията ми? - Той вдигна вежди в престорен гняв, което не се

получи поради блясъка в очите му. - Добре. Твърде дълго чакахме. Какво искаш да знаеш?

- Всичко.

Ухилихме се един на друг.

- Така. Ти си некромантка, а аз съм магьосник. Ти разговаряш с мъртвите, а аз правя

магии.

- И затова ли си тук? Направил си нещо?

- Не - отвърна той и по лицето му премина сянка. - Е, направих нещо, но не беше магия.

Нещо се случи. С Дер.

Той млъкна. От досието на Дерек вече знаех защо той е тук, макар че не можех да си призная.

- Както и да е, случи се нещо и баща ми изчезна, стана една - мътна и кървава. С една

дума - затвориха ни тук, докато измислят какво да ни правят.

И докато „излекуват" Дерек, предположих аз. Затова Саймън няма досие, нито ходи на

терапия. Беше тук, не защото има проблем. Когато баща им е заминал, властите сигурно са

довели Дерек в този дом и са решили да оставят и Саймън с него.

- Какво друго? Какъв друг вид. - затърсих да намеря правилната дума.

- Хора със свръхестествени способности. Различните видове се наричат раси. Те не са

толкова много. Най-често се срещат некромантите, магьосниците, вещиците, както наричат

момичетата, владеещи магията. Те са подобни на магьосниците, но са различна раса и не са

толкова силни като тях, поне така говорят. Какво още? Полудемоните, но не ме разпитвай за

тях, защото знам съвсем малко. Дерек знае повече. О, и шаманите. Те са добри лечители и

могат да правят астрални пътешествия.

- Астрални.?

- Да излизат от телата си. Да ходят навсякъде, подобно на призраци.

Страхотно е, когато

искаш да измамиш на изпит, или да проникнеш в момичешката съблекалня.

имам предвид

онези, които обичат тези неща.

- Аха. Каза, че Дерек знае повече за полудемоните. И той ли е полудемон?

Саймън погледна към коридора и изви главата си така, че да чуе, ако душът все още е

пуснат.

- Измъкнала си го насила от мен, разбра ли?

- Хм?

Той се обърна на една страна и бе толкова близо до мен, че можеше да докосне крака ми.

Понижи глас.

- За Дерек. Какъв е той. Ако те попита, ще кажеш, че насила си го

измъкнала от мен.

Изправих се, усетих гняв в душата си.

- Значи Дерек не желае да знам какъв е? Той, който ме нарече в лицето „некромантка" и

настоя да приема този факт? Ако не желае.

- Желае. Ще го направи. Само че е. малко сложно. Ако не го попиташ, няма да ти каже.

Но ако го попиташ.

Той вдигна очи и ме погледна с молба да не правя нещата по-трудни, отколкото са.

- Добре - въздъхнах аз. - Ето, питам. Какъв е Дерек? Полудемон?

- Не. Всъщност няма наименование за него. Мисля, че можеш да го наречеш „притежател

на гена на супермен", но би било пошло.

- Аха!

- И затова не го наричат никак. Хората като Дерек имат. много бързо физическо

развитие, би могло и така да се каже. Те са изключително силни, както сама се убеди. А и

сетивата им са по-чувствителни. Такива неща.

Хвърлих поглед към текста по математика.

- И са по-умни?

- Не, просто Дерек си е такъв. Поне така говореше баща ми.

- Баща ти е. също магьосник, предполагам. Значи познава и други. като нас?

- Да. Хората със свръхестествени способности членуват в нещо като общност. Може би

„мрежа" е по-подходящата дума. Познаваш и други, така че можеш да разговаряш с тях, да

получаваш неща, които иначе вземаш от нормалния свят. Навремето баща ми общуваше със

себеподобните си. Но вече не контактува толкова много с тях. Случиха се. някои неща.

Той замълча за миг, измъкна стърчащия от одеялото конец, после го пусна на леглото и

отново се обърна по гръб.

- Ще се върнем на това по-късно. Дълга история. Краткият отговор е: да, навремето татко

бе част от мрежата на хора със свръхестествени способности. Работеше за изследователската

компания, в която лекари и учени със свръхестествени способности се опитваха да улеснят

живота на себеподобните си. Татко е адвокат, но те се нуждаеха и от такива хора.

Всъщност така открихме Дерек.

- Открихте Дерек ли?

Саймън направи гримаса.

- Не се изразих съвсем правилно. Прозвуча така, сякаш татко е докарал вкъщи изгубено

кученце. Но тъкмо така и стана. Нали виждаш какъв е Дерек? Рядко срещан екземпляр. Та

хората, за които работеше татко - те го гледаха. Беше сирак, или пък бе изоставен от

родителите си като бебе, а те не искаха да го оставят в дом за изоставени деца, което щеше

да е много лошо, ако на дванайсет започнеше да проявява свръхсилата си. Само че в

компанията нямаше добри условия за отглеждане на деца. Дерек не говори много за живота си при тях, но аз мисля, че се е чувствал така, сякаш расте в болница. На баща ми това никак не му хареса, така че му разрешиха да отведе Дерек и да се грижи за него в дома си. Беше.

странно. Сякаш никога не бе излизал извън компанията. Неща като училище или търговски

център, дори автомагистрала го плашеха до смърт. Не беше свикнал с много хора, нито с

шума.

Той остана неподвижен, обърнал глава към коридора. Тръбите изсвистяха, когато водата спря да

шурти.

- После - изрече той.

- В момента излиза. Не може да чуе.

- О, може и още как.

Спомних си какво каза Саймън за „чувствителните сетива" на Дерек. Сега

разбрах защо

Дерек винаги знаеше за какво си говорят хората. Казах си, че трябва да

бъда по-внимателна.

Прокашлях се и заговорих с нормален тон:

- Добре, значи имаме магьосници, вещици, полудемони, некроманти, шамани и други

рядко срещани видове, като например Дерек. Права ли съм? Нямам намерение да се

разпростирам върху разните там върколаци и вампири.

Той се засмя.

- Би било страхотно.

Страхотно, да, но аз с радост оставих върколаците и вампирите за Холивуд. Бих могла да

повярвам в магии, духове и дори в астралните пътешествия, но превръщането в животни или

пиенето на кръв ми идваше малко в повече.

На устата ми напираха поне още десет въпроса. Къде беше баща им? Какво е станало с

хората, за които е работил баща му? Защо ги е изоставил? Ами майката на Саймън? Но нали

Саймън каза, че „ще се върне на това по-късно"? Да настоявам да ми разкаже всичко на мига

би било неприлично любопитство.

- Ето ни и тримата. Събрани на едно място. Това сигурно означава нещо.

- Според Дерек това е така, защото някои свръхестествени способности -като твоите и

неговите - не могат да се обяснят и хората ги причисляват към психическите заболявания.

Някои деца в домовете сигурно имат такива способности. Но повечето нямат. Трябва да

разговаряш с него по въпроса. Той ще ти го обясни по-добре.

- Добре, тогава да се върнем към моя случай. Какво искат тези духове?

Той сви рамене.

- Помощ, предполагам.

- За какво? И защо точно от мен?

- Защото можеш да ги чуеш - отговори Дерек, който тъкмо влизаше и бършеше с кърпа

косата си.

- Така значи.

- Нямах намерение да го казвам.

Вторачих се в него, ала той се обърна с гръб към мен, грижливо сгъна кърпата и я постави на

стола до бюрото.

После продължи:

- Колко некроманти, мислиш, се разхождат наоколо?

- Откъде да знам?

- Е, ако отговорът беше „доста", нямаше ли да чуеш за тях?

- По-полека, брат ми - измърмори Саймън.

- Говорим за тези в страната. - Дерек прокара гребена през косата си. -Виждала ли си

албинос?

- Не.

- Статистиката сочи, че възможността да срещнеш албинос е три пъти по-голяма от тази

да попаднеш на некромант. Представи си, че си дух. Да срещнеш некромант е като да си

изхвърлен на пуст остров и внезапно да видиш, че над теб лети самолет. Ще се опиташ ли да

привлечеш вниманието на летците? Разбира се. А дали те ще искат? - Той обърна стола до

писалището с облегалката напред и го възседна. - Кой знае? Ако си дух и бе попаднала на

единственото живо същество, което може да те чуе, сигурен съм, че щеше да поискаш нещо

от него. За да разбереш какво искат, ще трябва да ги попиташ.

- Лесно е да се каже - промърморих аз.

Разказах им за призрака в мазето.

- Там може и да има още нещо. Нещо, което не си видяла и което е важно за духа. - Той

разсеяно се почеса по бузата, потрепери и отдръпна ръката си. - Може би някакъв документ

или предмет, който иска да предадеш на семейството му.

- Или улики за убиеца му - додаде Саймън. - Или пък заровено съкровище. Дерек го прониза с

поглед и поклати глава.

- Като правим подобни предположения. може да е и нещо глупаво, като например

писмо, което е забравил да предаде на жена си. Нещо безсмислено.

Това не ми звучеше глупаво. Нито пък безсмислено.Всъщност бе доста романтично. Духът

с години не намира покой и се мъчи да предаде забравеното писмо на жена си, която е вече

болна старица в старчески дом. Не е от филмите, които ценя, но не бих го нарекла глупав.

- Каквото и да е - заявих аз, - съмнявам се, че ще мога да го разбера, защото докато пия

лекарствата, не мога да установя контакт с тях, за да ги попитам.

Дерек изтри капчицата кръв от бузата си, където бе разчесал някаква пъпчица.

Раздразнено се намръщи и раздразнението му прозвуча и в тона му, когато изрече:

- Тогава спри да вземаш лекарства.

- Бих искала. Ако можех. Но след случилото се снощи изследват урината ми.

- Уф! Много лошо.

Саймън замълча, после щракна с пръсти.

- Хей, хрумна ми нещо. Малко е гадничко, но какво ще кажеш да строшиш хапчетата си и

да ги смесиш с... нали се сещаш, с урината си?

Дерек се опули насреща му.

- Какво?

- Нали миналата година държа изпити по химия?

Саймън насочи показалеца си към него.

- Е, генийче, как мислиш?

- Ще си помисля. Ще спрем лекарствата .. Не ми пука какво иска онзи дух, но може да се

окаже полезен за нас. Щом имаме възможност, Клоуи трябва да се възползва от нея и да

разбере. Не че се е запътила за някъде другаде. освен ако не я преместят. Саймън го стрелна с

поглед.

- Не е смешно, брат ми.

Дерек прокара пръсти през влажната си коса.

- Не се опитвам да ви разсмея. Но не можеш лесно да скриеш факта, че

виждаш призраци.

Не е като да правиш магии. Тази сутрин долових нещичко от разговора между д-р Давидоф и

д-р Джил... - и Дерек погледна към мен. - Вървях си и чух.

- Тя знае, че чуваш разговорите на другите, брат ми. - Дерек му хвърли начумерен поглед,

но Саймън сви рамене и каза:

- Досети се. Не е глупачка. Както и да е, чул си.

Той млъкна и наостри уши.

- Момчета? Клоуи? - викаше госпожа Талбът от стълбите. - Време за вечерна закуска.

Слезте долу.

Саймън се провикна, че слизаме.

- Само една секунда - казах. - Чул си лекарите да говорят. За какво?

- За теб. Дали Лайл Хаус е най-подходящото място за теб.

Дали Дерек не се опитваше да ме уплаши? Няколко дни по-рано отговорът ми би бил

положителен, без ни най-малко колебание от моя страна. Но сега бях сигурна, че той говори

честно. Наистина го е чул и ми го предава, без да се старае да омекоти удара, тъй като не бе

способен на подобно нещо - тази мисъл изобщо не му хрумваше.

Това ме накара да настоявам за отговор поне на един въпрос, ала в същия миг сестрата

вмъкна глава през процепа на вратата и обяви, че е време да загасим осветлението.

- Госпожо Талбът?

- Да, мила? - отвърна тя и отново надникна през вратата.

- Вече можем ли да се обадим на Лиз? Много искам да говоря с нея. Да . обясня за снощи.

- Няма нищо за обясняване, мила. Лиз е тази, която се чувства ужасно заради станалото,

заради това, че те изплаши и прочее. Убедена съм, че в събота или неделя ще можеш да . се

обадиш.

- Този уикенд?

Тя влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

- Лекарите ми казаха, че Лиз среща затруднения в приспособяването.

Рей скочи от леглото.

- Какво е?

- Нарича се пост-травматичен стрес. Снощната случка . се е отразила много зле .

Лекарите в новата . болница настояват да не . напомняме за нея.

- Ами ако изобщо не я спомена?

- Самият разговор с теб ще бъде едно напомняне, мила. Но до неделя щяла да се оправи.

Най-късно идната седмица.

Пръстите на ужаса се стегнаха около сърцето ми.

„Не сега, мила."

„Може би следващия уикенд."

„Може би идната седмица."

„Може би никога."

Погледнах към Рей, но сякаш видях Лиз, седнала на ръба на леглото да шава с пръстите на

краката си, а пурпурните и оранжевите жирафчета по чорапите . подскачаха ли, подскачаха.

Мъртвата Лиз.

Духът на Лиз.

Беше доста странно, разбира се. Да речем, че измисля причина, поради която в Лайл Хаус

убиват деца. А семействата им? Децата тук не бяха нито бездомници, нито бегълци. Имаха

си родители, които биха били тревога, ако децата им изчезнат. Нямаше да оставят нещата

така.

Сигурна ли си? Ами родителите на Рей? Нима са се загрижили за нея? Нима често идват

да я наглжедат? Ами бащата на Саймън и Дерек? Невидимия?

Търкулнах се на една страна и запуших ушите си с възглавницата, сякаш така щях да

заглуша вътрешния си глас.

После си спомних думите на Саймън. За астралните пътешествия. Сред хората със

свръхестествени способности съществуваше отделна раса - хора, които могат да излизат от

телесните си обвивки и да се телепортират. Дали некромантите могат да виждат и

телепортираните духове? Обзалагам се, че могат - това е духът, който излиза от тялото при

смърт или при астрално пътуване.

Така че, Лиз бе тъкмо това. как го нарече той? Шаман ли? Тя бе направила астрално

пътешествие до тук и аз я бях видяла. Това обясняваше защо можех да виждам и чувам Лиз,

но не и духовете. Би могло да обясни и наличието на полтъргайст. Лиз пътуваше по този

начин, без да го осъзнава, и хвърляше разни неща наоколо.

Сигурно това бе отговорът. Трябваше да е това.

- Ето - прошепна Дерек и напъха празното стъклено бурканче в ръката ми. След часовете той ме

бе дръпнал настрана и сега стояхме пред стълбите за към

момчешките спални.

- Отнеси го в стаята си и го скрий.

- Но това е. бурканче.

Той изсумтя с раздразнение, задето бях толкова задръстена, че не виждах колко е важно да

скрия празното стъклено бурканче в стаята си.

- За урината ти е.

- За какво?

Той обели очи, издаде през зъби подобен на ръмжене звук и се наведе към ухото ми.

- За урина. Пикоч. Както щеш го наречи. За изследванията.

Повдигнах бурканчето до очите си.

- Мисля, че ще ми дадат нещо по-малко.

Този път той определено изръмжа. Бързо огледа наоколо. Протегна се за ръката ми, но се

спря и вече от стълбите ми помаха с ръка. Вземаше ги по две наведнъж и за миг се изкачи до

горната площадка, метна ми сърдит поглед, с който ме предупреждаваше да не се туткам

прекалено дълго.

- Днес изпи лекарствата си, нали? - прошепна той.

Кимнах с глава.

- Тогава я пази в бурканчето.

- Да я пазя.?

- Урината си. Ако утре им дадеш от днешната, ще помислят, че продължаваш да си пиеш

хапчетата.

- Искаш да. да я разпределя на части ли? В отделни бурканчета?

- Имаш ли по-добра идея?

- Хм, не, но. - повдигнах бурканчето във въздуха и се вторачих в него

- О, за бога! Ако щеш я запази, ако не искаш - недей. Все ми е едно. Саймън надникна иззад

ъгъла и повдигна вежди.

- Тъкмо се канех да ви попитам какво правите, но като чух това, за малко да припадна.

Дерек ме отпъди с ръка. Пъхнах бурканчето в торбата си. Едва ли щях да го използвам, но

ако покажех, че се смущавам при мисълта да събирам урината си, ще докажа, че съм

лекомисленото кокетно момиче, за каквото и без друго ме вземаше.

Бурканчето ми влезе в работа, макар да бе големичко. Вече бях предала „пробата" за деня,

така че отидох в банята на горния етаж и приготвих следващата в бурканчето, което скрих

зад почистващите препарати, зад умивалника. Едно от задълженията ни бе да си почистваме

баните и затова си казах, че сестрите нямат какво да търсят в тях.

Нямахме много работа по време на часа. Опитахме се да се занимаваме, но госпожица

Уенг не откликна на нашето желание. Беше петък, тя очакваше почивните дни, така че

набързо ни определи задачите и се залови да играе на лаптопа си.

Рей прекара по-голямата част от сутринта в терапия, най-напред с д-р Джил, след това

имаше специална беседа с д-р Давидоф, докато в същото време Тори бе в кабинета с д-р

Джил. Което означаваше, че тъй като госпожица Уенг ни пусна по-рано от обикновено,

трябваше да изчакам времето за обяда заедно със Саймън и Дерек, което бе просто прелест.

Имаше още толкова много неща, които исках да узная! Не ми бе никак лесно да им задавам

въпроси, особено такива, за които не можехме да говорим в стаята с телевизора.

Предпочитахме да разговаряме навън, но госпожица Ван Доп работеше в градината. Ето

защо Саймън предложи да ми помогне с прането. Дерек заяви, че по-късно и той ще се появи в

мазето.

- Значи тук някъде се шляе нашият дух - рече Саймън и започна да обикаля из пералното

помещение.

- Така мисля, но.

Той вдигна ръка, после се наведе и започна да сортира дрехите в последния кош.

- Няма смисъл да отричаш, че тук има дух, защото нямам никакво намерение да те карам

да установиш контакт с него. Когато Дерек слезе, може и да те накара. Не му разрешавай да те

притиска.

- Аз не я притискам - чу се гласът на Дерек откъм ъгъла.

- Ако кажа на някого да направи нещо и той го направи? - продължаваше Дерек, докато

завиваше и се приближаваше към нас. - Проблемът не е мой. Тя само трябва да каже „не".

Има си уста, нали така?

Страхотно. Той успяваше да ме накара да се чувствам глупаво, дори когато ми казва, че не

съм задължена да му позволявам да се държи по подобен начин с мен.

- Какво ще направиш, ако решат да те преместят?

Саймън смачка ризата, която държеше в ръцете си.

- За Бога, Дерек, те не.

- Обмислят го. Тя трябва да има план.

- Така ли? - Саймън метна ризата в купа с цветно пране. - Ами ти, брат ми? Ако се

разчуе, че следващият си ти, имаш ли си план, намислил ли си какво ще правиш?

Двамата си размениха погледи. Не виждах лицето на Саймън, но Дерек увеси нос.

Аз събирах дрехите за пералнята.

- Ако го направят, нямам много възможности. Не мога просто да откажа.

- Значи ще се предадеш? Ще тръгнеш като едно добро момиче?

- По-полека, брат ми.

Дерек не му обърна внимание, събра дрехите, които бях пропуснала, пъхна ги в пералнята

и застана до мен. - Не ти разрешават да говориш с Лиз, нали?

- Хм. какво?

- Тори попита и аз чух. Талбът отказа и заяви, че и на теб ти е отказала, когато си я

попитала снощи. - Той грабна праха за пране от ръцете ми, взе мерителната чашка от рафта

и я размаха. - Това ще помогне.

- Казаха ми, че през уикенда ще мога да се обадя на Лиз.

- И все пак, изглежда малко странно. Ти едва я познаваше, а искаш първа да говориш с

нея.

- Положението е деликатно. Може би си чул?

Той отмести ръката ми от бутоните.

- Тъмни дрехи. Студена вода. Иначе ще избелеят. - Отново ме погледна. -

Виждаш ли колко съм деликатен?

- Прав си, особено когато повечето дрехи тук са твои.

Зад нас Саймън прихна да се смее.

- Колкото до Лиз - продължих аз, - просто искам да се уверя, че е добре.

- Защо да не е добре?

Той се присмиваше на глупостта ми, защото си мислеше, че Лиз е мъртва, че са я убили.

Странно, но тъкмо от това имах нужда. Да се уверя, че главата ми е натъпкана с филмови

сценарии.

Стигнах дотам, че му заразказвах как се бях събудила и бях видяла Лиз на леглото да бърбори.

- Значи. - прекъсна ме Дерек. - Лиз се върна от отвъдното, за да ти покаже страхотните

си чорапки?

Разказах им за нейния „сън" и за появата на тавана.

Щом свърших, видях, че Саймън се взира с широко отворени очи в мен, а в ръцете си

стиска някаква риза.

- Това ми прилича на история с призрак.

- Фактът, че е дух, не означава, че е била убита - забеляза Дерек. - Може да . се е случило

нещо по пътя за другата болница, което няма никаква връзка с този дом. Ако е станало така,

те не биха желали да ни съобщят веднага.

- А може изобщо да не е мъртва - казах аз. - Може да е направила астрално пътуване.

Характерно за шаманите, нали така? Това би могло да обясни как предметите се разлетяват

покрай нея. Не е бил никакъв полтъргайст, а нейният дух или каквото се нарича там. Нали

казваш, че нашите способности се развихрят някъде около пубертетната възраст? Ако не сме

наясно какво точно ни се случва, откарват ни на място като това тук. Дом за деца със странни

проблеми.

Той сви рамене. Но не започна да спори с мен.

- Шаманството обяснява ли ставащото с нея? Движещите се предмети? Не би ли могла да

излезе от телесната си обвивка, без да го съзнава?

- Аз. не знам. - Признанието се изтръгна от устните му бавно и неохотно.

- Нека помисля.

Бяхме на десерта, когато госпожа Талбът се появи отново.

- Знам, деца, че след обяда имате свободно време и аз не обичам да ви преча, но се налага

да ви помоля да се съберете в този край на къщата, за да оставите Виктория и майка .

насаме. Моля ви да не влизате в класната стая, докато не стане време за часовете, и да не

играете в стаята с телевизора. Можете да излезете навън или да останете във всекидневната

стая.

Ако миналата седмица някой ми бе казал да оставя някого насаме, със сигурност щях да се

махна. Вежливостта го изисква. Но след няколкото дни, прекарани в Лайл Хаус, щом някой

кажеше: „Не отивай там!", аз не отвръщах: „Добре", а питах: „Защо?" и решавах да разбера

причината. В този дом информираността означаваше власт, а аз се информирах бързо.

Въпросът беше: как да се приближа до кабинета на д-р Джил, за да мога да чуя какво си

говорят Тори и майка, за да разбера защо трябва да ги оставим да общуват на спокойствие,

като майка и дъщеря. Бих могла да попитам момчето със свръхразвития слух, но не желаех

да ползвам услугите на Дерек.

Госпожа Талбът заяви, че момичетата могат да се качат в спалните си, но не и момчетата,

тъй като пътят им минаваше покрай кабинета на д-р Джил. Това ме подсети за нещо. Качих

се горе, промъкнах се в стаята на госпожа Талбът, минах през свързващата врата в стаята на

госпожица Ван Доп, после излязох в коридора и отидох до стълбите за момчешките спални.

Още щом седнах на стъпалата и наострих уши, дръзката ми постъпка бе възнаградена.

- Не мога да повярвам, че ми го причини, Тори. Имаш ли представа колко ме смути?

Миналата неделя си подслушала разговора ми със сестрите относно Клоуи Сондърс и си

разказала всичко на другите деца.

Трябваше ми малко време, за да разбера за какво говори майката на Тори. Толкова много

неща се бяха случили през седмицата. И внезапно ме озари истината - Тори бе разказала на

останалите, че виждам духове. Рей ми бе казала, че майката на Тори е служебно свързана с

Лайл Хаус и когато миналата неделя намина да донесе новата блуза на дъщеря си, сестрите

сигурно бяха споменали, че са приели ново момиче, което има „халюцинации". А Тори бе

разпространила новината.

- И сякаш това не е достатъчно, ами си се мусела, задето преместиха онова момиче.

- Лиз - прошепна Тори. - Името . е Лиз.

- Името . ми е известно. Онова, което не знам, е защо трябва да се потапяш в дълбока

скръб.

- В дълбока скръб ли?

- Да седиш и да плачеш в стаята си. Да се заяждаш с Рейчъл. Да злорадстваш, когато вчера

новото момиче е изпаднало в криза. Дали пък лечението ти не е сгрешено, Виктория?

Предупредих те да ми кажеш, ако новото ти лекарство не е ефикасно.

- Ефикасно е, мамо - Тори говореше с хрипкав и глух глас, сякаш плачеше.

- Продължаваш ли да ги вземаш?

- Не пропускам и ден. Знаеш го.

- Онова, което знам, е, че ако ги вземаше редовно, състоянието ти щеше да се подобрява, а

през седмицата ти доказа, че не е така.

- Но това няма нищо общо с моя проблем. Който е. той е в новодошлото момиче.

Изкарва ме извън кожата. Малката госпожичка с кристалните пантофки. Непрекъснато се

опитва да ме изобличава, да доказва, че тя е по-добрата. - Гласът . се превърна в горък

фалцет. - О, Клоуи е толкова добро момиче! О, Клоуи ще излезе от тук съвсем скоро! О,

Клоуи толкова се старае! - Отново заговори с нормален глас. - Аз се старая. Много повече от

нея. Но д-р Давидоф вече дойде на посещение.

- Марсел само иска да мотивира децата.

- Но аз съм мотивирана. Мислиш ли, че ми е много хубаво тук, затворена с разни

неудачници и откачалки? Но целта ми не е само да изляза от тук, а и да съм добре. На Клоуи

не пука. Лъже, че не вижда духове. Клоуи Сондърс е двулична малка куч…

- Тя преглътна края на думата и изрече: - .вещица.

Никога не ме бяха наричали така, дори зад гърба ми.

Но аз наистина бях излъгала. Бях казала нещо, а си мислех съвсем друго. Това е

определението за двуличен, нали така?

- Разбирам, че не се интересуваш от това момиче.

- Мразя я. Пристига тук, прави така, че да изхвърлят най-добрата ми приятелка, излага ме

пред сестрите и лекарите, отмъква момчето. - Тя млъкна, после изломоти: -Както и да е,

заслужава си го.

- Какво беше това за момчето? - строго я попита майка ..

- Нищо.

- Да нямаш нещо с някое от тукашните момчета, Тори?

- Не, мамо, нямам нищо с никого.

- Не ми говори с такъв тон. И си издухай носа. Едва разбирам какво ми бръщолевиш през

цивренето си. - Мълчание. - Ще те попитам само още веднъж. Какво каза за онова момче?

- Ами, просто. - Тори си пое въздух толкова шумно, че и аз я чух. -Харесвам едно от

момчетата и Клоуи го знае, но започна да го преследва, за да ме изложи.

Да го преследвам?

- Кое е момчето? - Майка . говореше толкова тихо, че трябваше да напрегна уши.

- О, мамо, няма значение! Просто.

- Не ми възклицавай толкова. Мисля, че имам право да. - Гласът . стана още по-тих. -

Не ми казвай, че е Саймън, Тори. Да не си посмяла да ми кажеш, че е Саймън. Предупредих

те да стоиш далеч от това момче.

- Защо? Той е добре. Дори не взема лекарства. Харесвам го и. Ох! Мамо! Какво правиш?

- Привличам вниманието ти. Предупредих те да стоиш настрана от него и очаквам да ми

се подчиниш. Вече си имаш приятел. Доколкото си спомням, не само един. Много добри

момчета, които само чакат да излезеш от тук.

- Да, сякаш това ще стане скоро.

- Ще стане тогава, когато ти направиш така, че да стане. Имаш ли представа колко е

неудобно за член на борда да има дъщеря, която са изпратили на това място? Е, тогава нека

ти кажа, госпожице Виктория, че е нищо в сравнение с факта, че изминаха близо два месеца, а тя

все още е тук.

- Вече ми го каза. Непрекъснато ми го повтаряш.

- Не достатъчно, иначе щеше да направиш нещо. Щеше да се опиташ да подобриш

състоянието си.

- Опитвам се - Тори повиши глас в знак на безсилие.

- Баща ти е виновен, той те разглези така. Нищо не си постигала сама в живота си. Не

знаеш какво е да желаеш нещо.

- Мамо, старая се.

- Не знаеш какво е да се стараеш. - Язвителността в майчинския . тон ме накара да

настръхна цялата. - Ти си разглезена и мързелива, егоистка си и не те интересува колко ме

нараняваш. Караш ме да се чувствам отвратително и като майка, и като професионалист.

Тори отвърна с хлипане, което се изтръгна от дъното на душата ..

Обгърнах коленете си с ръце и се свих още повече на мястото си.

- Не се тревожи за Клоуи Сондърс - сега гласът на майка . излизаше като съскане от

устата .. - Няма да излезе толкова скоро, колкото се надява. Тревожи се

за Виктория Енрайт и за мен. Направи така, че да се гордея с теб, Тори. Само за това те моля.

- Ще се о. - тя млъкна. - Ще го направя.

- Не обръщай внимание на Клоуи Сондърс, нито на Саймън Бей. Те не те заслужават.

- Но Саймън.

- Чу ли какво казах? Не искам да те виждам с това момче. Той носи беди -той и брат му.

Ако чуя, че се виждате насаме - край. Ще го преместя на мига.

Житейски опит. Колкото и да го възхвалявах, каквито и тържествени обещания да давах да

разширя хоризонтите си на познание, аз все още бях ограничена в рамките на собствения си

жизнен опит.

Как бих могла да разбера преживяване, което е изцяло извън мен? Можех да го видя, да го

почувствам, да си представя какво би станало, ако се бе случило с мен -все едно, че го

гледам на киноекрана и възкликвам: „Слава богу, че не се случва с мен!".

Като чух майката на Тори, аз дадох тържествено обещание да не споря с леля Лорън. Имах

късмет, че за мен се грижеше „родител", чиято единствена грешка беше, че твърде много го е

грижа за мен. Дори когато се разочароваше в мен, леля ми пак беше на моя страна. Да ме

обвини, че я карам да се чувства неудобно? Никога не би . хрумнало.

Да ме нарече мързелива, задето не полагам достатъчно усилия? Да ме заплаши, че ще

изгони момчето, което харесвам?

Потръпнах.

Тори наистина се стараеше да се оправи. Рей я бе нарекла „Кралица на лекарствата". Сега

разбирам защо. Мъчех се да си представя колко е труден животът за Тори, но дори моето

въображение не бе достатъчно развинтено, за да отиде толкова далеч.

Как може родител да укорява детето си, че не е преодоляло психическото си страдание ?

Все едно насила да караш студент да се яви на нежелан изпит. Все едно да се караш на

човек, който страда от разстройство в паметта, задето не е взел научна степен. Каквото и да

беше „състоянието" на Тори, то бе също като това да страдаш от шизофрения - грешката не

беше нейна, болестта бе изцяло извън нейната власт.

Следобед Тори не влезе в час и това не ни учуди. Правилото, че не бива да се крием в

стаите си очевидно не се отнасяше за нея, вероятно заради състоянието ., а може би и

поради поста, който заемаше майка .. В междучасието се промъкнах горе, за да я видя. Тя

беше в спалнята си, а хлипането . се чуваше из целия коридор. Стоях в коридора, слушах плача

и се чудех какво да сторя.

Ако това се случваше в някой филм, щях да вляза вътре, да я утеша и дори можехме да се

сприятелим. Гледала съм много такива филми. Но ще повторя - не бе същото като да го

изпиташ в реалния живот, не можех истински да преценя нещата отвън, пред вратата ..

Тори ме мразеше.

Мисълта за това дълбоко ме нараняваше. Никой не ме беше мразил досега. Бях такова

дете, че ако някой попиташе за мен, хората щяха да кажат: „Клоуи ли?

Мислим, че е готина!". Нито ме обичаха, нито ме мразеха.

С какво бях заслужила омразата на Тори бе друг въпрос. Тя си мислеше, че бях нахълтала

в дома и бях заела нейното място. Бях станала „добрата пациентка", каквато тя отчаяно искаше

да бъде.

Ако сега влезех в стаята ., тя щеше да види съчувствието, изписано на лицето ми. Щеше

да види в мое лице победителката, дошла да позлорадства на неин гръб, и щеше още повече

да ме намрази. Така че я оставих да плаче сама в стаята си.

Когато следобедното междучасие свърши, госпожа Талбът обяви края на часовете за деня.

Щяхме да излезем на едно от редките си пътувания във външния свят. Нямаше да ходим кой

знае къде - само до близкия общински басейн, който се намираше на следващата пряка.

Страхотна идея. Ала нямах бански костюм.

Госпожа Талбът предложи да се обади на леля Лорън, но аз не исках да досаждам на леля

ми за такова нещо, особено след като предишния ден си бе изпатила заради лошото ми оведение.

Не бях единствената, която остана в дома. Дерек бе на беседа с д-р Джил в кабинета .. Не

беше честно и аз го споменах пред Саймън, но той ми обясни, че на Дерек не му е разрешено

да излиза на разходка. Мисля, че в това имаше логика, като знаем за какво е въдворен на това

място. В деня, в който пристигнах, останалите обядваха, а на него сигурно не му бяха

разрешили да надниква от стаята си навън, докато не се настаня.

След като всички излязоха, възползвах се от отсъствието на сестрите и се качих в стаята

си да слушам музика. Бяха изминали само няколко минути, когато ми се стори, че някой

чука на вратата. Извадих слушалката от едното си ухо. Още едно почукване. Бях напълно

сигурна, че призраците не могат да чукат, така че поканих който е да влезе .

Вратата широко се отвори. На прага стоеше Тори с вид, който. не бе характерен за нея.

Тъмната . коса беше на клечки, сякаш я бе разчесвала с пръсти. Блузата . беше измачкана, а

отзад се бе измъкнала от джинсите.

Седнах в леглото.

- Мислех, че си на плуване.

- Получавам крампи. Стига ли ти това обяснение?

Думите . излизаха отсечено, чувстваха се нотки от обичайната грубост, но някак

неохотно.

- Както и да е. Не съм дошла да ти искам гримовете. Не че имаш такива. Дойдох да ти

кажа, че можеш да вземеш Саймън. Реших. - отмести поглед от мен. - Не ме интересува.

Всъщност не е мой тип. Той е твърде. млад. - Изкриви устни. - Не е зрял. Както и да е.

Вземи го. Целият е твой.

Съблазнявах се да . отвърна с: „Божичко, благодаря!", но забелязах, че го изживява много

болезнено. Саймън грешеше. Тори наистина го харесваше.

- Както и да е. - тя се прокашля - дойдох да сключим примирие.

- Примирие ли?

Тори направи нетърпелив жест с ръка, влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

- Край на глупавата вражда помежду ни. Ти не си достойна за моята. -отдръпна се

бавно, раменете . увиснаха. - Край на кавгите. Искаш Саймън? Вземи го. Мислиш, че

виждаш духове? Проблемът си е твой. От теб искам само да кажеш на д-р Джил, че съм ти се

извинила, задето разказах на всички, че виждаш призраци още през първия ден. Щяха да ме

пуснат в понеделник, но при това положение няма да изляза. Заради теб.

- Но аз не.

- Това не е край за мен. - В думите . прозвуча нещо от предишната Тори. -Ще кажеш на

д-р Джил, че съм ти се извинила и че може би си преувеличила случилото се. Аз съм

мислела, че да виждаш духове е страхотно, а ти си го приела по различен начин и че оттогава

насам съм била много мила с теб.

- Колкото до това, че ми „даваш" Саймън. аз не.

- Това е първата част от споразумението ни. Коя е втората ли? Ще ти покажа нещо, което

искаш да видиш.

- Какво?

- В онова. - тя махна с ръка - мръсно тясно помещение. Слязох да видя кога най-после

ще изперете джинсите ми и чух как двете с Рей търсите нещо.

Загледах безизразно.

- Не знам какво.

- О, остави това. Нека отгатна. Брейди е казал на Рей, че там има нещо, нали?

Нямах представа за какво говори, но кимнах с глава.

- Това е кутия за бижута, натъпкана с вехтории - устните се изкривиха в израз на

отвращение. - Брейди ми показа. Мислеше, че може би ще ме заинтригува. Нещо като

антики, каза ми той. Отвратително. - Тя потръпна. - Когато не възкликнах: „Леле, колко

сладко, колко романтично! Толкова харесвам разкапващи се огърлици и мръсни мазета", той

сигурно е казал на Рей. Ако искаш, ще ти ги покажа.

- Да, предполагам. Може би довечера.

- Нима си мислиш, че ще рискувам да попадна в нови неприятности? Ще ти ги покажа

сега, за да имам време да взема душ след това. И не си мисли, че сама ще ги намериш, защото

няма да стане.

Колебаех се.

Тя сви устни.

- Добре. Значи не искаш да ми помогнеш? Прекрасно.

Отправи се към вратата.

Провесих крака от леглото.

- Почакай. Идвам.

Качих се на стълбата, бутнах вратата и надникнах вътре - беше тъмно като в рог .

Отдръпнах се и погледнах надолу към Тори.

- Рей имаше електрическо фенерче. Трябва да го вземем.

Нервна въздишка.

- Къде е то?

- Не знам. Мислех, че ти.

- Защо трябва да знам къде си държат електрическите фенерчета? Да не мислиш, че

обикалям по нощите? Че чета мръснишки книги под завивките? Просто отиди.

- тя млъкна, устните . се изкривиха в насмешлива усмивка. - О, правилно. Страх те е от тъмното,

нали така?

- Кой ти каза.

Тя ме хвана за крака.

- Слизай, момиченце. Аз ще водя. и ще пропъждам всеки гаден призрак.

- Не, видях го. Само ми дай секунда, за да свикнат очите ми.

Къде остана Рей с нейните кибритени клечки, точно когато имам нужда от тях? Задръж.

Кибритени клечки. Беше ги захвърлила някъде тук. Опипах наоколо, но те се бяха слели с

покрития с тъмна пръст под.

- Ало? - каза Тори. - Да не си се вцепенила от страх? Мърдай, или се отстрани от пътя ми.

Тръгнах напред.

- Главата наляво - изкомандва Тори, която пълзеше след мен. – На половината път до

стената е.

Бяхме изминали пет-шест метра, когато тя отново се обади:

- Завий надясно. Виждаш ли колоната?

Примижах с очи и успях да различа подпорната греда.

- Намира се точно зад нея.

Изпълзях до колоната и заопипвах в основата ..

- Зад, не до. Не можеш ли да я намериш? Хайде, дай на мен.

Тя се протегна, хвана ме за дясната ръка,дръпна ме и аз изгубих равновесие.

- Хей! - викнах. - Това.

- Заболя ли те? - Тя заби пръсти в ръката ми. Опитах се да се извия назад, но тя ме удари с

коляно в корема и аз се свих на две. - Знаеш ли какви беди ми довлече, Клоуи? Пристигаш,

правиш така, че да преместят Лиз, открадваш ми Саймън, унищожаваш шансовете ми да

изляза от тук. Е, самата ти се каниш да излезеш. Еднопосочен билет за умопобърканата. Да

видим сега колко се боиш от тъмнината.

В ръката . зърнах назъбен правоъгълник. Счупена тухла? Замахна. Отзад в главата ми

болката избухна като бомба и аз се килнах напред, в устата си усетих вкус на мръсотия,

после всичко стана черно.

На няколко пъти идвах на себе си, но бях замаяна, някаква част дълбоко в мен изкрещя:

„Трябва да станеш!", а после зашеметената и объркана половинка от съзнанието ми

смотолеви: „Отново тези хапчета" и аз отново потънах в несвяст.

Накрая си спомних, че не пия хапчетата и се събудих. От ускорено дишане. Лежах в

мръсотията, в главата ми всичко бе съвсем объркано, сърцето ми препускаше, аз се мъчех да

извикам: „Кой е тук?", ала устните ми така и не помръдваха.

Лудо се разтърсих, ала не можех да стана, не можех да си помръдна ръцете, едва си

поемах дъх. И докато се мъчех да напълня дробовете си с кислород, осъзнах откъде идва

учестеното дишане. От самата мен.

Насилих се да остана неподвижна, да се успокоя. Усетих нещо здраво закрепено върху

страните ми, при движение дърпаше кожата ми. Лента. Бяха залепили устата ми с лента.

Ръцете ми бяха завързани отзад на гърба, а краката ми. примижах в тъмнината, като се

мъчех да зърна краката си, но вратата беше затворена, вътре нямаше светлина и аз не виждах

нищо. Когато раздвижих краката си, усетих, че нещо ги придържа около глезените. Бяха

завързани.

Откачената кучка!

До този миг не ми беше хрумвало да нарека някого така, но никоя друга дума не би

прилегнала на Тори в този миг.

Тя не само ме бе подмамила в мазето и ме бе ударила. Беше ме завързала и ми бе запушила

устата.

Беше луда. Просто луда.

Е, нали затова са я докарали на това място? Психично разстроена. Прочети етикета,

Клоуи. Ти си идиотката, която забрави за диагнозата ..

Сега бях затворена в мазето, устата ми бе запушена, краката и ръцете ми бяха завързани, а

аз лежах и чаках някой да ме открие.

Дали ще те намерят?

Разбира се. Няма да ме оставят да изгния тук, я!

Вероятно си била в безсъзнание от часове. Може да са престанали да те търсят. Може

би са помислили, че си избягала.

Няма значение. Щом Тори се наиграе - и се наслади на отмъщението си, - ще намери

начин да уведоми някого къде съм.

Дали ще го направи? Не забравяй, че е луда. Иска само да се отърве от теб. Може и да

реши, че ще е най-добре никога да не те открият. Няколко дни без вода. Престани.

Ще помислят, че някой е влязъл с взлом. Завързал е горкичката Клоуи и я е оставил в

ниското мазе. От това става интересна история. Последната история на Клоуи.

Но това е смешно. Ще ме намерят. Накрая. Но аз нямаше да си лежа и да чакам спасение отвън.

Обърнах се по гръб и се помъчих да седна, като се подпирах с ръце. Не успях и се

търкулнах на една страна, гърчех се и се извивах като червей, докато накрая се вдигнах на

колене.

Готово. Най-после успях да се преместя с няколко сантиметра напред. Ако стигна до

другия край на помещението, ще хлопам на вратата и все ще привлека нечие внимание.

Ще стане бавно, но.

- Клоуи?

Мъжки глас. Д-р Давидоф? Помъчих се да отговоря, но от устата ми излезе само глух звук.

- .името ти. Клоуи.

Гласът се чу по-отблизо и аз го разпознах, космите по ръцете ми настръхнаха. Духът от

мазето.

Стреснах се и се огледах, макар добре да знаех, че няма да видя нищо в тъмнината.

В непрогледната тъмнина.

- .отпусни се. идвам за теб.

Преместих се малко по-напред и забих нос в някакъв стълб. От очите ми изскочиха звезди

и аз заплаках. Наведох глава, потреперих, блъснах глава в стълба и се катурнах на една

страна.

Ставай.

Има ли смисъл? Едва се движа. Не виждам накъде отивам. Толкова е тъмно.

Вдигнах глава, но пак не видях нищо. Наоколо ми можеше да е пълно с призраци,

навсякъде.

О, престани вече! Те са само духове. Не могат да ти сторят нищо. Не могат „да дойдат за теб".

- .призови ги. длъжна си.

Затворих очи и се съсредоточих върху дишането си. Не долавях друг шум освен дъха си, не

чувах и гласа.

- .да ти помогна. слушай. тази къща.

Макар да бях ужасена, в мига, в който чух израза „тази къща", изречен толкова настоятелно, се

заслушах.

- .добре. отпусни се. съсредоточи се.

Борех се да разкъсам оковите си и да се изправя.

- Не, отпусни се. идвам за теб. използвай времето. установи контакт. аз не мога.

трябва да вземеш. тяхната история. наложително.

Напрегнах се да чуя още нещо, да разбера.

Да се отпусна и да се съсредоточа ли? Това ми бе предложила и Рей. Когато бяхме само

двете, се получи, поне за малко, колкото да го зърна за миг.

Затворих очи.

- .добре. отпусни се. призови.

Стиснах очи и си представих, че установявам контакт с него. Нарисувах образа му в

съзнанието си. Мислено измъквах духа от мрака. Напрегнах се, докато слепоочията ми

запулсираха.

- .дете. не така.

Гласът му стана по-силен. Стиснах ръце в юмруци и пожелах да премина през бариерата,

да контактувам с мъртвите.

- Не! - каза духът. - Недей.!

Сърцето ми подскочи, аз отворих очи и се взрях в непрогледния мрак.

„Тук ли си?" Най-напред измислих думите, после се опитах да ги изрека, но изпод лентата

на устата ми излезе нещо като „Хъхм".

Изминаха две минути в пълна тишина. Дотук с измъкването на духа. Трябваше да го

запокитя още по-далеч, там, откъдето нямаше да го чувам.

Паузата ми даде възможност да се успокоя. Сърцето ми престана да препуска и дори

мракът не изглеждаше вече толкова страшен. Стори ми се, че бих могла да отида до вратата и да

захлопам по нея.

А накъде се намира вратата?

Само трябваше да разбера.

Отправих се към лъча светлина, който вероятно се процеждаше през вратата. Земята се

разтресе и аз се килнах напред.

Когато се стегнах, връзките около ръцете ми се разхлабиха. Размърдах ръце и раздалечих

китките си една от друга. Тори бе завързала възела не както трябва и въжето се изхлузи.

„Богаташчета", рекох си аз. Същото щеше да каже и Рей.

Освободих ръцете си. Протегнах се да достигна краката си и отново се разтресох, този път

още по-силно, трябваше да се подпра, за да не падна.

Земетресение ли имаше?

С моя късмет, нищо чудно. Почаках да отмине, после се заех да развързвам въжето около

глезените си. То бе извито и завързано на няколко места, сякаш по него имаше стари възли.

Да открия възела, който ми трябваше в този мрак беше.

Някакво хрущене прекъсна мислите ми. Сякаш някой стъпваше върху мръсния под. Но

нали призраците се движат безшумно? Заслушах се. Той долетя отново -променящ се,

пращящ звук, сякаш някой пуска дребни камъчета на пода.

Преглътнах и продължих да се занимавам с възела.

Ами ако тук има някой жив човек? Някой, който би могъл да ме нарани?

Зад мен се чу дращене. Скочих и се дръпнах на една страна. Лентата на устата заглуши

писъка ми, а сърцето ми препускаше като полудяло и биеше толкова силно, че можех да го чуя.

Бум-бум-бум.

Това не е моят пулс.

Звукът идваше откъм лявата ми страна и бе твърде тих - не бяха стъпки. Сякаш нечии ръце

се удряха в мръсния под. Сякаш някой пълзеше към мен.

- Престани вече!

Само си го помислих, но чух как думите се откъсват от възпаленото ми гърло и излизат

навън, заглушени от лентата. Бумтенето спря. Появи се друг звук - гърлен, като ръмжене.

Господи, това не е човек, а нещо друго, някакво животно.

Плъх. Вчера двете с Рей видяхме мъртъв плъх.

Плъх ли? Който ръмжи? Който стъпва толкова шумно, че се чува из цялото помещение?

Да остана неподвижна. Ако не се движа, няма да може да ме открие.

Това се отнасяше за акулите! Идиотка! Акулите и динозаврите няма да те открият, ако

не се движиш. Това тук не ти е „Джурасик парк"!

В гърлото ми назряваше истеричен смях. Преглътнах го и превърнах звука в хленч.

Бумтенето се чу по-силно, по-отблизо, сега изпъкваше на фона на друг звук. Цъкане.

„Цък-цък-цък-цък."

Това пък какво е?

Искаш ли да останеш и да разбереш?

Пресегнах се към устата си, ала не успях да хвана лентата и се отказах. Продължих да се

занимавам с въжето, пристегнато около глезените ми - толкова силно търках пръстите си в

него, че то продра кожата ми. Опипвах всеки възел, за да го развържа и, като не можех да

намеря свободния му край, продължавах, докато.

Ето го. Свободният край на възела.

Поработих върху него, опъвах натам, дърпах отсам в стремежа си да го развържа.

Съсредоточих се изцяло върху него и не чувах никакви шумове.

Тъкмо се мъчех да провра пръсти под едната част на възела, когато нещо издрънча точно

до мен. Шумолене, после едно „цък-цък".

Тежка миризма на плесен изпълни ноздрите ми. Върху голата си ръка усетих допира на

леденостудени пръсти.

Нещо от мен просто. излетя. По крака ми се стече тънка струйка влага, но аз едва я

усетих. Седях замръзнала на място и до такава степен стисках зъби, като се стараех да не

шавам, че чак челюстта ме заболя.

Проследих бумкащото, шумолящото, цъкащото същество, докато ме заобикаляше. Появи се

и друг звук. Тихо и продължително скимтене. Моят собствен хленч. Опитах се да го спра, ала

не можех, успях само да се сгуша на мястото си, а обзелият ме ужас бе толкова голям, че

главата ми се изпразни до дъно.

То отново ме докосна. Дълги, сухи, студени, подобни на пръсти неща ме гъделичкаха зад

врата. От неописуемия звук, подобен на шляпане, пукане, шумолене, косата ми се изправи.

Той се повтаряше и повтаряше, докато накрая се превърна в една-единствена дума. Ужасна,

изкривена дума, непроизносима от човешко същество, дума, повтаряна до безкрай.

- Помощ. Помощ. Помощ.

Хвърлих се напред, далеч от това нещо. Глезените ми бяха все още завързани и аз се

строполих по лице на пода, после се надигнах и на четири крака се втурнах към далечната

врата с най-голямата бързина, на която бях способна.

От другата ми страна се чуваше съскане, тропане, цъкане.

Още едно нещо.

О, Господи, къде са те? Колко са на брой?

Няма значение . Продължавай!

Влачех се и най-после стигнах до вратата. Пръстите ми докоснаха дъсчената повърхност.

Бутнах я. Тя не помръдна.

Беше заключена.

Задумках с юмруци, крещях, удрях, виках за помощ.

Около голия ми глезен се увиха студени пръсти.

Ръката ми повлече нещо на пода. Кибрита.

Грабнах го и дръпнах да го отворя. Измъкнах една клечка, обърнах кибрита наопаки и

затърсих къде да драсна, за да я запаля. Ето.

- Помощ. Помогни ми.

Дръпнах се назад и размърдах краката си, за да се освободя от въжето, и клечката падна.

Спрях и с ръка опипах мръсотията около мен, за да я намеря.

Извади друга!

Извадих. Отново намерих мястото, където трябваше да я драсна, за да я запаля. Стиснах

клечката между пръстите си и. разбрах, че нямам представа как става това. И откъде да имам?

В лагера само възпитателите ни палеха огъня. Никога не бях палила цигара. Не

споделях лудостта на другите момичета по свещите.

Сигурно ти се е налагало да го правиш и друг път.

Вероятно, но не си спомням.

Голяма работа! Нали си виждала как го правят във филмите? Не ще да е толкова

трудно!

Отново стиснах клечката, драснах я. и тя се счупи. Извадих друга. Дали щяха да са

достатъчно? Не бяха много - беше същият кибрит, който Рей бе използвала първия ден,

когато я бях хванала да пали кибритени клечки.

Този път държах клечката по-долу, близо до главичката. Драснах я. Нищо. Драснах още

веднъж и главичката . се възпламени, като опари пръстите ми, но аз не я пуснах. Пламъкът

беше ярък, но не осветяваше голямо пространство наоколо. Виждах ръката си, ала зад нея

цареше непрогледен мрак.

Не, от дясната ми страна имаше нещо, което се движеше върху мръсния под. Различавах

само тъмния силует, който се влачеше към мен. Нещо голямо и продълговато. Приличаше на

ръка, изцапана, дланта бе почти бяла, а дългите . пръсти светеха на фона на мръсния под.

Ръцете се протегнаха напред, забиха нокти в мръсотията и издърпаха тялото. Зърнах

дрехите - бяха парцаливи. В ноздрите ми нахлу миризма на мръсно и влажно.

Вдигнах запалената клечка по-високо. Нещото повдигна глава. В мен се вторачи гол

череп, по който висяха ивици почерняла плът, а от тях се спускаше сплъстена коса. Очните

кухини се обърнаха към мен. Челюстите се отвориха, зъбите защракаха при всеки опит да

изпусне онзи единствен ужасен гърлен стон:

- Помощ. Помогни ми.

Толкова силно се напънах да изкрещя през запушената си с тиксова лента уста, че главата

ми щеше да се пръсне. Всичко, съдържащо се в пикочния ми мехур, потече навън. Изпуснах

кибритената клечка. Тя изпращя на пода и угасна, но не преди да зърна костеливата ръка,

протегнала се за крака ми, и още един труп, който се плъзна по земята и застана до първия.

Аз седях и не мърдах, свила се от ужас, а виковете ми се чуваха не по-силно от дращене.

После ръката се уви около крака ми, в плътта ми се впиха студени кости и дрипите от

разпокъсаните дрехи докоснаха голата ми кожа. Не го виждах, но можех да си го представя и

тази картина бе достатъчна, за да спре писъците в гърлото ми и да ме тласне обратно към

живота.

Рязко се отдръпнах и се освободих, като силно заритах и се разтресох и щом стъпалото ми

се докосна до скелета, долових скърцащ звук. Когато се отдръпнах, чух, че някой ме вика по

име, казва ми да престана.

Опитах се да отлепя лентата от устата си, ала треперещите ми пръсти пак не успяха да я

подхванат от края. Отказах се и запълзях колкото е възможно по-бързо, докато бумтенето,

цъкането и гневното съскане останаха далеч зад мен.

- Клоуи! Престани! - Тъмна сянка се надвеси над мен, осветена от мъждива светлина. -

Тук е.

Сритах го с всичка сила. Последва охкане от болка и ругатня.

- Клоуи!

Нечии пръсти се обвиха около ръката ми. Замахнах. Една ръка сграбчи моята, дръпна ме и аз

изгубих равновесие.

- Клоуи, това съм аз, Дерек.

Не помня какво направих в следващия миг. Може и да съм припаднала в ръцете му, но ако

бе станало така, не исках да си го припомням по този начин. Но си спомням, че някой

отлепи лентата от устата ми, после чух онова ужасно „бум-бум" и шум от боричкане.

- Им-м-ма.

- Мъртъвци, знам. Сигурно са били погребани тук. И ти случайно си ги вдигнала.

- В-вд-дигнала.

Бумтенето се чу отново и аз ги видях - в мислите си - да влачат кльощавите си тела по

пода. Чувах шумоленето от дрехите и сухата им плът. Тракането и дрънченето на костите им.

Духовете им, уловени вътре в техните трупове.

- Клоуи, съсредоточи се!

Дерек хвана ръцете ми над лактите, за да не мърдам и ме придърпа близо до себе си, така

че, докато ми говореше, аз виждах блясъка на белите му зъби. Иззад него проникваше

слабата светлина, която бях зърнала преди малко. Вратата бе отворена и през нея влизаше

само толкова светлина, колкото да различавам силуетите.

- Няма да те наранят. Не са като кръвожадните зомбита във филмите, ясно? Това са само

два трупа, чиито духове са се върнали отново в тях.

Само два трупа ли? Чиито духове са се върнали в тях? И аз съм изпратила хората -

духовете - обратно в телата им? Попитах се какво ли ще да е да се напъхаш в разложеното си

тяло и да не можеш да излезеш от там.

- Аз-аз-аз трябва да ги освободя.

- Да, това е целта.

Напрежението изсмука сарказма от думите му; когато престанах да се треса, усетих как

напрежението преминава през него, как вибрира в дланите му, с които държеше ръцете ми,

осъзнах, че той полага неистови усилия да се пребори със силното напрежение, за да

изглежда спокоен пред мен. Разтърках с длани лицето си и ноздрите ми се изпълниха с

вонята на мръсотия.

- Д-добр-ре, как да ги измъкна на свобода?

Мълчание. Вдигнах поглед.

- Дерек?

- Аз. не знам - той се отърси от напрежението, изправи рамене и отново заговори с груб

глас. - Ти си ги призовала, Клоуи. Каквото и да си направила, сега трябва да го оправиш.

Върни ги обратно.

- Но аз не съм.

- Просто опитай.

Затворих очи и си засъчинявах филм с главна героиня - глупава млада некромантка, която

трябва да изпрати духовете обратно в отвъдния свят. Извиках труповете в съзнанието си.

Видях себе си, как викам духовете им и ги освобождавам от земните им връзки. Представих

си как душите им се вдигат.

- Помощ. Помощ.

Гърлото ми пресъхна. Гласът се чуваше точно зад мен. Отворих очи.

От устата на Дерек се изтръгна ругатня и той ме стисна още по-здраво.

- Затвори очи, Клоуи. И помни - няма да ти направят нищо лошо.

Костелив пръст докосна лакътя ми. Подскочих.

- Всичко е наред, Клоуи. Аз съм тук. Продължавай.

Останах неподвижна, пръстите опипаха ръката ми, после слязоха надолу по нея, като ме

потупваха и опипваха като в разказа за слепците и слона. Костите проскърцваха по кожата

ми. Когато трупът се приближи до мен, долових шумолене и тракане. Миризмата.

Извикай образа в съзнанието си.

Правя го!

Не така!

Затворих очи - безсмислено, при положение че не виждах нищо и с отворени очи, но така

се почувствах по-добре. Пръстите пълзяха и ме ръгаха в гърба, дърпаха блузата ми, а

скелетите издаваха звуци, подобни на „Га-га-га", сякаш се мъчеха да кажат нещо.

Стиснах зъби и блокирах образите. Не беше лесно, защото знаех какво се докосва до мен,

какво ме мушка отстрани.

Стига, достатъчно!

Съсредоточих се върху дишането на Дерек. Бавни и дълбоки вдишвания и издишвания през

устата - мъчеше се да запази спокойствие.

Дишай дълбоко. Дишай дълбоко. Опитай се да откриеш спокойно място. Място, където

можеш да помислиш.

Постепенно звуците и докосванията, както и миризмите наоколо отслабнаха. Стиснах очи

и си представих, че падам в пространството. Съсредоточих се върху труповете и си

представих как издърпвам духовете им отвътре, как ги освобождавам като гълъби от кафеза

им и те литват към слънцето.

Отново извиках в съзнанието си същите образи - освобождавах духовете, пожелавах им

„на добър път" и им се извинявах. Някъде отдалече дочух гласа на Дерек, който ми казваше,

че постъпвам добре, но и той сякаш се носеше на ръба на реалността, като в сън. Истинският

свят беше тук, където аз поправях грешката си, връщайки.

- Отидоха си, Клоуи - прошепна той.

Спрях. Все още усещах костеливите пръсти, сега вече върху крака ми, нечие тяло се

подпираше в моето, ала стоеше неподвижно. Когато се дръпнах встрани, трупът падна и като

куха черупка се свлече в краката ми.

Дерек издаде дълга и дълбока въздишка и прокара пръсти през косата си. След миг ме

попита, сякаш току-що му бе хрумнало, дали съм добре.

- Ще оживея.

Още една дълбока въздишка, която излезе на пресекулки. После хвърли поглед към трупа.

- Мисля, че имаме малко работа.

Като каза „работа", той имаше предвид да почистим. Да погребем отново труповете. Що

се отнася до мен, мога да кажа, че бях щастлива: макар вратата да беше отворена, вътре

влизаше толкова малко светлина, че не виждах труповете съвсем ясно.

Гробовете бяха плитки, покрихме телата с не повече от десетина сантиметра от

мръсотията, натрупана по пода - достатъчно, за да се измъкнат навън, щом духовете им се

завърнат. Но не ми се мислеше за това.

Според мен труповете бяха погребани отдавна, вероятно са тук още отпреди Лайл Хаус да

стане дом за групово пребиваване. При това принадлежаха на възрастни хора. Засега бях

доволна и от тази информация.

Докато работехме, попитах Дерек как ме бе открил. Отговори ми, че щом разбрал, че Тори

е останала в дома, се досетил, че е намислила нещо и отишъл да види как съм. Не каза как

точно ме е намерил, само сви рамене и изломоти нещо в смисъл, че когато не ме открил в

стаята ми, проверил „най - вероятните места".

Следваше въпросът: какво да правим с Тори?

- Нищо - рекох аз, подравних и втория гроб и избърсах треперещите си ръце.

- Хм?

Приятно ми бе да чуя, че този път той реагира така.

- Ще се държа, сякаш нищо не се е случило.

Дерек помисли малко, после кимна с глава.

- Да. Ако я обвиниш, положението ще се влоши още повече. По-добре не, обръщай

внимание. Да се надяваме, че ще се предаде.

- Да се молим

да се предаде - измърморих аз и запълзях към вратата.

- Тук има ли още чисти дрехи? - попита Дерек.

- В сушилнята са. Това е. Защо.? О, да. Добре е да не се появявам пред другите окаляна и

мръсна. - Заслизах по стълбата. - Повечето дрехи бяха твои, така че.

- Клоуи? Дерек? - В пералното помещение стоеше госпожа Талбът. - Какво правите тук

вие двамата? Дерек, нали знаеш, че не бива да. - Погледът . се спря върху мръсните ми

дрехи. - Боже мой, какво е станало с теб?

Нямаше смисъл да отричам, че сме влизали в ниското мазе, тъй като тя и без друго ни

видя да слизаме по стълбата, а аз бях цялата омацана с мръсотия. Придвижвах се с прибрани

един до друг крака, за да не се види мокрото петно. Удареното отзад на главата ми

пулсираше и аз говорех с мъка, докато молех Дерек да скочи долу. Той не искаше. Вероятно

нормата му за деня беше не повече от едно спасяване.

- Занимавах се с прането и Дерек слезе да търси.

Д-р Джил влезе в помещението. Отправих поглед към нея.

- Продължавай, Клоуи.

- Т-търсеше си ризата. Аз. нужен ми беше препарат за почистване на петна и тъй като не

намерих, отворих килера да погледна вътре, а Дерек рече, че обикновено е з-заключен.

Видяхме с-стълбата и ниското т-таванче, любопитството ни се разпали.

- О, обзалагам се, че сте били много любопитни - каза д-р Джил и скръсти ръце на

гърдите си. - Децата на вашата възраст изгарят от любопитство, нали така?

- П-предполагам. Тъкмо проучвахме.

- Сигурно сте проучвали - прекъсна ме д-р Джил.

Тутакси осъзнах какво си мислеше д-р Джил за нас двамата.

Макар да отричах, осъзнах, че тя ни предоставя идеалния изход от положението. Ако сведа

поглед и кажа: „Да, хванахте ни", те ще си обяснят нещата по техния начин и няма да има

смисъл да влизат в ниското таванче, където ще видят погребаните набързо в мръсотията

трупове.

Ако до мен стоеше Саймън, нямаше да се замисля нито за миг. Но Дерек? Не бях чак

толкова добра лъжкиня.

Ала нямаше никакъв смисъл. Колкото повече отричах, толкова по-уверени ставаха в

предположенията си. Д-р Джил вече беше решила. Ако видите момиче и момче на нашата

възраст в закътано и тъмно място, нима дълго ще се питате какво правят двамата там?

Дори госпожа Талбът изглеждаше убедена и неодобрително свиваше устни, докато се

оправдавах.

А Дерек? Той не каза и дума.

Щом ни пуснаха, аз бързо изтичах горе, за да си сменя джинсите, докато още никой не е

видял, че се бях напишкала. Опипах главата си - имах две подутини, големи колкото гъши

яйца: едното беше от Тори, а другото от стълба, в който се бях блъснала.

Върнах се долу и показах по-малкия оток на д-р Джил с надеждата, че ще я накарам да

повярва в историята ми - ето, виждате ли, дори се блъснах в някаква подпорна греда. Тя

дори не ме погледна, подаде ми тиленол и ми каза да си легна в стаята с телевизора.

Леля Лорън идвала насам.

- Не знам какво да кажа, Клоуи.

Леля Лорън почти шепнеше. Това бяха първите думи, които ми каза, откакто бе

пристигнала в Лайл Хаус. Бях я чула да се разправя с д-р Джил и сестрите и да ги пита как

така са допуснали Дерек близо до мен, въпреки че са обещали да внимават.

Но сега - гневът се бе изпарил.

Бяхме сами в кабинета на д-р Джил. Също като Тори и майка . предишния ден. Макар да

бях сигурна, че нашата среща нямаше да приключи със заплахи и обиди, знаех, че няма да се

почувствам по-добре, отколкото се бе почувствала Тори.

Леля Лорън седеше, изправила гръб, с ръце в скута, и въртеше пръстена си със смарагда.

- Знам, че си на петнайсет години. Дори досега да не си ходила на истинска среща с

момче, да, несъмнено проявяваш любопитство. В място като това тук, изолирана от

приятелите и семейството си, живееща заедно с момчета, съблазните да експериментираш.

- Не беше така. Изобщо

не беше така - обърнах се и я погледнах. - Открихме ниското мазе и Дерек искаше да го огледа,

така че и двамата си казахме: би било

страхотно!

- Значи си го последвала вътре? А после той какво ти направи? - Тя седеше неподвижно, а

разочарованието в очите . отстъпи място на ужас. - О, Клоуи, не мога да повярвам. Нима

си помисли, че обидите и насилието предишния ден означават, че те харесва?

- Какво? Не, разбира се. Дерек не е. Има грешка. Не ме е наранявал, нито е имал

подобно намерение. Станало е недоразумение.

Тя се пресегна и ме хвана за ръката.

- О, Клоуи, миличка, не. Не бива да се хващаш. Не бива да търсиш извинения за поведението му.

- Извинения ли?

- Може би това е първото момче, което ти е казало „Харесваш ми", и аз знам, че ти е

станало приятно, но той няма да е единственият, който те харесва, Клоуи. Просто е първият,

имал куража да ти го каже. По-голям е от теб. Възползвал се е от ситуацията. Мисля, че в

училище момичетата не се заглеждат по него и ето го сега с едно хубаво момиче, младо,

впечатляващо, затворен в.

- Лельо Лорън! - отдръпнах ръката си. - Господи, не е.

- Очаквах повече от теб, Клоуи. Много повече.

По лицето . разбрах, че тя нямаше предвид държането на Дерек към мен. Усетих странен

прилив на гняв. Разбира се, не можех да си позволя да се преструвам, че съм се шляла с него

на места, където никой не може да ни види. Чувствах се зле.

Как е изглеждал Дерек - това не беше моя работа. Очевидно разбираше всичко, но със

сигурност не правеше нищо, за да го отрече. Като по-голям той би трябвало да знае по-добре.

Леля Лорън ми четеше конско в смисъл, че за стоката не се съди по опаковката.

И най-малката мисъл да призная истината на леля ми Лорън се изпари. Щом погледнеше

към Дерек, тя виждаше нещастника, който бе нападнал нейната племенница. Не можех да я

убедя в противното, защото той наистина имаше вид на нещастник. Пък и нищо не можеше

да я убеди, че наистина виждам духове, защото аз имах вид на шизофреничка.

- Няма ли да кажеш нещо, Клоуи?

- Защо? - усетих студенината в тона си. - Опитах се. Но ти вече си решила. - Тя се

размърда на стола си, премести се в самия му край и съкрати до минимум разстоянието

между двете ни.

- Искам да чуя и твоето обяснение.

- Само защото съм в този дом, само защото съм „болна" не означава, че съм различна от

момичето преди седмица. Преди седмица ти щеше да си сигурна, че тук нещо не е наред.

Щеше да поискаш обяснение, преди да ме обвиниш в каквото и да е. Но сега?

- Изправих се. - Сега гледаш на мен като на умопобъркана.

- Клоуи, не мисля.

- Прекрасно знам какво си мислиш - отвърнах аз и излязох от стаята.

***

Леля Лорън ме последва навън, но аз не я слушах. Бях много ядосана. Дълбоко наранена.

Да си мисли, че се шляя в мазетата с първото момче, проявило интерес към мен? Наистина ме

жегна.

Един бог знае какво си е мислила, че правим. Бях сигурна, че въображението я бе

отнесло далеч след времето на първата целувка. Да си мисли, че след като „никога не съм

ходила на среща с момче", ще се „въргалям в мръсотията с непознат"? Беше обидно. Не,

повече от обидно. Това ме вбесяваше.

Нима леля Лорън не знаеше най-важното за мен? А ако не тя, кой тогава ще го знае?

Щом стана ясно, че нямаше да „се успокоя" и да разговарям с леля ми, дойде време за

следващата фаза. Процеса. Повикаха ме обратно в кабинета заедно с Дерек, другия

обвиняем, а д-р Джил и д-р Давидоф бяха съдията и съдебните заседатели. Делото се водеше

при закрити врати. В залата не допуснаха дори леля Лорън.

Не си направих труда да оспорвам причината, поради която сме влезли в ниското мазе.

Измъкнах се успешно с фразата: „О, Господи, не искам някой да си мисли, че съм такова

момиче!" Ако мислеха, че двамата с Дерек сме се въргаляли в мръсотията, тогава поне

нямаше да отидат на проверка и да видят обезпокоителните следи. или ако отидат, ще си

помислят, че знаят какво ги е причинило.

Независимо от мнението на леля Лорън, бях сигурна, че Дерек е също толкова ужасен от

предположението, колкото и аз. Когато д-р Джил се опита да изтръгне признание от него,

той само вдигна рамене и измърмори „както и да е", скръстил ръце и привел едрата си

фигура на стола, вирнал предизвикателно брадичка. И той като мен бе осъзнал, че няма

смисъл да спори, но пък и нямаше намерение да признава.

- Не за първи път вие двамата. се оплитате в разни истории - заяви накрая д-р Джил. - А

аз имам усещането, че няма да е за последен. Трябва да унищожим това още в зародиш и

единственият начин за това е да ви разделим. Един от двамата ще трябва да си тръгне от тук.

- Аз - изрекох и като чух отговора си, трябваше да помисля малко, за да осъзная, че е

излязъл от моята уста.

Луда ли бях? Да искам да ме преместят? Та нали вътрешно изпитвах дълбоки съмнения

относно едно подобно преместване?

Ала не се отказах. Ако един от двамата трябваше да си отиде, това трябваше да съм аз.

Колкото и да се страхувах да отида на друго място, не бих разделила Саймън и Дерек.

И все пак, очаквах Дерек да се противопостави. Не знаех поради каква причина - но със

сигурност не от кавалерско чувство. Би било справедливо, поне да започнеше да протестира.

Вежливостта го изискваше. което, предполагах, бе причината да не каже и дума.

- Никой никъде няма да ходи - тихо изрече д-р Давидоф. - Засега отправям забележка и

към двама ви. Но не правете така, че да ревизирам решението си. Ясно ли е?

На мен ми беше ясно.

Щом лекарите ни пуснаха, двамата с Дерек тръгнахме заедно към коридора. Опитах се да

се позабавя и вдигнах шум около въображаемото леке на блузата ми, за да не излезем заедно

и да избегнем неудобното положение. Той се паркира пред мен, кръстоса ръце на гърдите си

и нетърпеливо забарабани с пръсти по бицепсите си.

Припомних си как ме бе спасил. Би трябвало да съм му благодарна. И аз бях благодарна.

Въпреки че точно в този момент. не знам. Болеше ме главата и аз все още умувах над

отношението на леля ми към него, спомних си как той не оспори предложението ми да

изхвърлят мен, а не него от дома и как това ме бе жегнало. Засегнах се, без да го искам.

Но се засегнах.

- Какво толкова бършеш? - шепнешком попита най-после той.

- Едно леке.

- Нямаш никакво леке.

Изправих гръб, дръпнах блузата си надолу и я оправих.

- Защото го изтрих.

Помъчих се да го отмина. Той не помръдна.

- Трябва да поговорим - прошепна.

- Наистина ли мислиш, че идеята е добра?

- И Саймън ще присъства - отвърна той. - Само пет минути. Отзад на двора. Наистина мислех, че

няма да е никак уместно да се шляя с Дерек из двора, независимо от

присъствието на Саймън. Така че пет минути по-късно вече бях в стаята с телевизора;

излегнала се на дивана със слушалки в ушите, слушах любимата си музика от айпода и се

опитвах да не мисля за нищо.

Над главата ми премина нечия сянка и аз скочих. Пред мен, протегнала ръце, стоеше Рей.

- Спокойно, момиче. Това съм аз.

Измъкнах слушалките от ушите си.

Тя просна блузката си на един стол.

- Какво стана?

- Не е това, което си мислят всички.

- Добре де.

Рей се настани в другия край на дивана с подгънати крака, взе една възглавница в скута

си, за да . е по-удобно и зачака да чуе истината от устата ми. Познаваше ме по-малко от

седмица, а беше сигурна, че не съм се въргаляла с Дерек по мазетата.

- После ще ти разкажа - измърморих аз, - когато се качим в стаята.

- Няма да забравиш, нали?

Кимнах с глава.

- Добре. Е, как мина разговорът?

Разказах . за срещата си с лекарите и за леля Лорън.

- Едно е, когато непознати хора мислят, че си направила нещо, което всъщност не си

сторила. Те не те познават. Съвсем друго е, когато това става с хора, които би трябвало да те

познават. С човек, за когото си мислиш, че те познава - поклатих глава аз.

- Да, изпитвала съм го. В училище. Ако сгрешах, веднага ме закарваха при директора,

който ми четеше конско за изкушенията, на които сме подложени по улиците, и за това,

колко е важно да стоим в училище. Но, моля ви? Да сте прочели някъде в досието ми, че съм

се шляла с някоя банда? Или че не смятам училището за важно? Оценките ми са винаги повисоки

от средните и никога не бягам от час, така че отидете да четете конско на някой друг.

Тя гушна възглавницата и подпря брадичка в нея.

- Казвам си - те не те познават! Но после чувам същото и от устата на мама. И всеки път

тя ми напомня за приятелката ми Трина, която избяга на четиринайсет, влезе в някаква

банда и бе убита в случайна престрелка на улицата. Ало? Какво общо имам аз с това? Нали

тъкмо поради тази причина двете с Трина прекъснахме приятелството си? Аз не съм като нея.

- Предполагам, че го правят за наше добро, но все пак наранява.

- И най-лошото е. - Погледът . се стрелна над главата ми. - Какво искаш? Дерек се завъртя пред

мен и чукна с нокът по стъклото на часовника си.

- Нали казах пет минути?

- Да, каза. А пък аз ти отвърнах, че идеята не ми харесва.

- Трябва да поговорим.

Рей понечи да стане.

- Да повикам ли сестрите?

Махнах . с ръка да седне обратно и се обърнах към Дерек.

- Не.

Той мушна ръцете в джобовете на джинсите си, залюля се на пети и каза:

- Саймън иска да говори с теб.

- Саймън няма ли си крака? - попита Рей. - Или уста? Ти какъв си? Верният му свети

Бернард, който тича да донесе посланията на своя господар?

Той се извъртя с гръб към Рей.

- Клоуи?

В гласа му се четеше молба, която разколеба решимостта ми.

- Клоуи, мо... - Той задържа звука „л" и удължи промеждутъка от време между звуците; за

миг си помислих, че иска да каже „моля", и ако го бе направил, щях да се предам въпреки

нежеланието ми да ни виждат заедно. Ала само след миг Той отряза следващата съгласна

и тръгна да излиза.

- Довиждане! - викна след него Рей. - Винаги ми е приятно да си бъбря с теб! - Обърна се

към мен. - Нали ще ми кажеш за какво е всичко това?

- Обещавам. Как беше на басейна?

- Мисля, че мина добре. Беше хубаво, че излязохме, но не се забавлявахме кой знае колко.

Саймън преплува няколко дължини, а аз плясках във водата, като се опитвах да плувам

„кучешката", така че се разделихме. Нищо ново. Но имат страхотна пързалка и.

Тя отново се взря зад гърба ми и кимна предпазливо с глава.

- Здрасти! - поздрави Саймън.

Той се настани върху страничната облегалка на дивана. Отместих се, за да му направя

място, но Рей бе седнала в другия край и не можах да се отдалеча много, така че бедрото му се

опираше в рамото ми.

- Аз. - захванах.

- Не ти се излиза навън - продължи вместо мен той. - Страхотно. Можем да се скрием от

Дерек тук вътре и да видим колко време ще му отнеме да ни открие.

- Ще ви оставя. - започна Рей и стана от дивана.

- Не, остани - каза Саймън. - Не исках да ви прекъсна.

- Не ни прекъсна. Делата ме зоват, така че ще тръгвам.

Когато тя излезе, аз се преместих на нейното място. Саймън седна до мен.

Бях му оставила

достатъчно място, но той седна близо до мен - не се допирахме, но разстоянието бе съвсем

малко и аз се взрях в сантиметрите незаето пространство от дивана, защото, така де, не

знаех какво друго да направя или да кажа.

Ужасът, който преживях в мазето, все още витаеше над мен, позатихнал след шока и объркването, след напрежението, породено от разговора ми с лекарите и леля Лорън, ала

сега, когато мина малко време, спомените ми се съживиха.

- Чувствам се ужасно - каза той. - Заради Тори. Знаех, че като ни види заедно, полудява, и

се опитах да . го кажа направо, но това влоши нещата още повече.

- Ти не си виновен. Тя си има проблеми.

Кратък, отсечен смях.

- Да, би могло и така да се каже. - След минута той ме погледна. - Добре ли си?

Кимнах с глава.

Наведе се напред, раменете ни се докоснаха и аз усетих топлия му дъх до ухото си.

- Ако бях на твое място, нямаше да съм добре. Щях да съм изплашен до смърт.

Наведох глава и на челото ми падна кичур коса. Той протегна свободната си ръка, за да го

вдигне, но се спря. Прокашля се, ала не каза нищо.

- Беше доста интересно - обадих се след миг аз.

- Сигурно. Също като на кино, но в реалния живот. - очите ни се срещнаха

- не е чак толкова, нали?

Кимнах.

- Така е.

Той се изви назад и опря гръб в ъгъла на дивана.

- Кой е любимият ти филм за зомбита?

Прихнах и щом смехът ми проехтя в стаята, напрежението се освободи. Мислите ми поеха

в друга посока и вече намирах някакъв смисъл в тях. Опитвах се да забравя какво се бе

случило, да го отмина, да съм силна и корава, да съм като Дерек. Вдигам мъртвите ли?

Голяма работа. После ги връщам, погребвам телата, следващият, моля!

Ала не успявах. Продължавах да ги виждам пред себе си, да усещам миризмата и допира

им. Стомахът ми се свиваше, колчем си помислех за преживения ужас, за онова, което бях

направила с тях, за ужаса, който те

бяха изпитали. Най-добрият начин да се справя с това бе

да се поотдалеча от преживяното. Не да го забравя, а само да се поотдръпна, като си

представям безопасни образи от филмите.

Така че двамата се разпростряхме върху филмите за зомбита, като спорехме и обсъждахме

достойнствата на ленти, които според данните от рейтингите, нито той, нито аз би трябвало да

сме гледали.

- Той е с най-добри специални ефекти - заяви Саймън, - не го съди.

- Ами да, колкото повече експлозии, толкова по-завоалирани са дупките в сценария,

които иначе са толкова големи, че биха погълнали цял камион.

- Сценарий ли? Че това е филм за зомбита.

Беше се проснал на пода, където ми демонстрираше „сцената на смъртта" на едно страшно

осакатено зомби. Аз лежах на дивана и го гледах.

- Нека отгатна - предложи той. - Имаш намерение да напишеш сценарий за първия

некомерсиален филм за зомбита, чиято премиера ще бъде на Съндаун.

- Сънданс. Не. Нима съм споменавала, че ще режисирам некомерсиален филм? -

потръпнах. - Застреляй ме веднага.

Той се ухили и седна на пода.

- Ще си го отбележа. Без некомерсиални филми. Не че се каня да напиша или да

режисирам какъвто и да е филм. А ти какво искаш да правиш? Да пишеш сценарии, или да

режисираш?

- И двете, ако е възможно. Да напишеш сценарий означава да съчиниш историята, но ако

искаш разказът ти да оживее, ще трябва да го режисираш, защото в Холивуд режисьорът е

< Назад Далее >

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска и скачивания книг

Книжный Бот

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика