Прелестен хаос

12.XII Кишавият бал

Когато Линк спря пред къщата ни, Савана вече седеше на предната седалка на Бричката. Той излезе и ме пресрещна на тротоара, като че ли искаше да ми каже нещо, без тя да чуе. Беше облечен с пищна риза с жабо отпред, каквито се носеха със смокинги, с официални панталони, и с високите си черни кецове „Ванс“. Приличаше на карикатура на мариачи певец.

— Готино си се издокарал.

— Мислех, че Савана няма да ме хареса. Мислех, че ще откаже да влезе в колата. Кълна се, опитах всичко.

Обикновено би се наслаждавал на такава ситуация. Сега звучеше нещастно.

Рид наистина му е влязла под кожата, Лена.

Просто го докарай до нас. Имам план.

— Нали щяхте да се срещнете със Савана направо на танците? Не трябва ли да е там и да организира нещо си с останалите от Организационния комитет? — понижих аз глас, но май не се налагаше. Чувах как от колата дъни демозаписът на „Холи Ролерс“, сякаш Линк се опитваше по всякакъв начин да прогони Савана.

— Пробвах и с това. Но тя искаше да си направим снимки — сви рамене Линк. — С нейната майка и с моята. Беше истински кошмар. — Опита се да наподоби типичното изражение на майка си. — „Усмивка! Уесли, косата ти стърчи. Изпъни се. Готови за снимка.“

Представих си го. Мисис Линкълн си падаше по снимките и нямаше начин да наблюдава как синът й води Савана Сноу на зимния бал, без да документира всичко за бъдещите поколения. Представата за мисис Линкълн и мисис Сноу в една стая беше повече, отколкото можех да понеса. Особено ако това бе дневната на Линк, където нямаше място, където да седнеш, погледнеш или да протегнеш ръка, без да се натъкнеш на нещо, увито в найлон.

— Залагам пет долара, че Савана няма да пожелае да стъпи в „Рейвънуд“.

Линк се усмихна широко.

Савана се премести на задната седалка и изглеждаше така, сякаш седеше върху голям облак от розова сметана. Опита се да ме заговори няколко пъти, но не чувах нищо от гърмящата музика. Когато стигнахме до разклонението, водещо към „Рейвънуд“, тя започна леко да скимти.

Линк спря звука.

— Сигурна ли си, че си нямаш нищо против? Знаеш какво казват хората — че имението „Рейвънуд“ е обитавано от духове, още от войната.

Каза й го, сякаш разказваше история на ужасите. Савана обаче повдигна гордо брадичка.

— Не се страхувам. Хората казват много неща. Това не означава, че са верни.

— Така ли?

— Трябва да чуеш какво говорят за теб и приятелчетата ти. — Обърна се към мен. — Не се обиждай, моля те.

Линк наду отново звука, за да я накара да замълчи, докато портите на „Рейвънуд“ се отваряха пред нас. „Този църковен пикник не е никакъв пикник. Ти си моето пържено пиленце. Толкова вкусна, че си облизвам пръстите…“ Савана се опита да надвика музиката.

— „Пържено пиле“ ли ме нарече?

— Не, не теб, Кралице на Кишавия бал. Абсурд — отвърна Линк и затвори очи, докато барабанеше с пръсти по таблото на Бричката.

Излязох от колата. Никога досега не ми е било толкова жал за Линк.

Той отвори вратата от своята страна, но Савана не помръдна. Явно все пак идеята да стъпи в прокълната земя на „Рейвънуд“ не й се нравеше особено.

Вратата на имението се открехна, още преди да потропам. Видях вихър от зелено със златни нишки в него, така че платът изглеждаше изтъкан едновременно в двата цвята. Лена разтвори широко вратата и роклята на раменете й се разлюля красиво — две парчета се вееха свободно надолу, прикрепени към китките й, и така приличаха на криле.

Помниш ли?

Помня. Много си красива.

Наистина помнех. Тази вечер Лена бе пеперуда, като луната в нощта на седемнайсетия й рожден ден. И тогава, и сега все така ми приличаше на магия.

Очите й искряха.

Едното — зелено, другото — златно. Единият, който е две неща.

През тялото ми премина студена тръпка, абсолютно не на място през топлия декември. Лена не забеляза и аз се насилих да я пренебрегна.

— Изглеждаш направо… уау!

Тя се завъртя с танцова стъпка, усмихвайки се.

— Харесва ли ти? Исках да направя нещо различно. Да изляза от пашкула си.

Никога не си била в пашкул, Лена.

Усмивката й стана още по-широка и аз го казах отново, просто не можех да се въздържа.

— Изглеждаш като… себе си. Съвършено.

Тя отметна една къдрица назад, за да ми покаже ухото си — имаше обици — малка златна пеперуда с едно златно и едно зелено крило.

— Чичо Макон ги направи. И това.

Показа ми малката пеперуда, висяща на верижка на шията й.

Искаше ми се да носи и своя гердан. Единствения път, когато я бях виждал без него, нещата не се бяха развили добре. А и не желаех нищо в Лена да се променя. Никога вече.

Тя се усмихна.

Знам. Ще я сложа на гердана си при другите амулети още тази вечер, когато се приберем.

Наведох се и я целунах. После й подадох малката бяла кутийка, която държах. Ама бе направила корсажа й за китката сама, както миналата година.

Лена я отвори.

— Идеален е. Не знаех, че все още има наблизо някакви цветя, които да цъфтят.

Но явно имаше. Едно-едничко златисто цвете, искрящо сред свежите зелени листа. Ако човек ги погледнеше от точния ъгъл, те самите приличаха на криле, сякаш Ама бе знаела какъв ще е тоалетът на Лена.

Може би все още имаше неща, които можеше да предвиди.

Поставих корсажа на китката на Лена, но той се запъна. Когато го придърпах, за да го наместя, забелязах, че носеше тънката сребърна гривна от кутията на Сарафина, но не й казах нищо. Не исках да съсипвам вечерта, още преди да е започнала.

Линк наду клаксона и увеличи още по-силно музиката.

— По-добре да тръгваме. Линк полудява там. Или поне му се иска вече да е полудял.

Лена си пое дълбоко дъх.

— Почакай — каза тя и ме докосна по ръката. — Има още нещо.

— Какво?

— Не се ядосвай.

Няма момче на света, което да не знае какво означават тези думи. Щеше да ми даде причина да се ядосвам.

— Добре, няма — казах аз, но стомахът ми се преобърна и в него се образува топка.

— Трябва да ми обещаеш.

О, ставаше още по-зле.

— Обещавам.

Стомахът ми се стегна още повече, а топката стана на възел.

— Казах им, че могат да дойдат — изрече тя бързо, сякаш така щеше да ми бъде по-лесно да го приема.

— Казала си какво на кого?

Не бях сигурен, че исках да знам. Имаше толкова много погрешни отговори на този въпрос.

Лена отвори вратата към стария кабинет на Макон. През процепа видях Джон и Лив седнали пред камината.

— Вече постоянно са заедно — снижи глас тя. — Бях убедена, че нещо става. После Рийс ги видя да поправят счупения часовник на дядото на Макон и забеляза лицата им.

Часовник. Като селенометър или като мотор. Неща, които работеха така, както умът на Лив. Отхвърлих тази мисъл. Не и Джон Брийд. Не и с Лив.

— Да поправят часовник? — погледнах неразбиращо към Лена. — Това ли е голямата тайна?

— Казах ти, Рийс ги видя. И погледна в тях. Не е нужно да си Сибила, за да проумееш какво става.

Лив беше облечена в старомодно изглеждаща рокля, която приличаше на намерена на тавана на Мариан. Беше с ниско падащи рамене и с някаква много фина дантела, само на талията прекъсвана от изтъркания колан със скорпиона. Имаше вид на героиня от филм, който биха ни показали в часа по литература, след като сме прочели книгата за обсъждане. Русата й коса бе пусната свободно, вместо да е сплетена на плитки.

Изглеждаше различно. Изглеждаше… щастлива. Не исках да мисля за това.

Лена? Какво става?

Само гледай.

Джон стоеше зад нея, облечен вероятно в един от костюмите на Макон. И много приличаше на предишния Макон — мрачен и опасен. В момента се опитваше да закрепи корсаж към дантелената ивица на рамото на Лив. Тя се закачаше с него и аз разпознах тона. Лена беше права. Всеки, който ги видеше заедно, щеше да разбере какво става между тях.

Лив го хвана за ръката, която непохватно се опитваше да прикрепи цветето.

— Ще оценя, ако не ми пуснеш кръв, докато правиш това.

Той опита отново.

— Тогава не шавай.

Ръката му обаче продължаваше да потрепва.

Закашлях се и те вдигнаха глави към нас. Лив се изчерви още повече, когато ме видя. Джон изпъна предизвикателно рамене.

— Здравей! — обади се Лив с все още румени бузи.

— Здрасти! — казах аз, защото не можах да се сетя какво да измисля.

— Малко е неловко, нали? — усмихна се Джон, сякаш бяхме приятели.

Обърнах се към Лена, без да му отговоря, защото не бяхме приятели. Никога нямаше да бъдем.

— Дори да приемем, че това не е най-странната ти идея — не казвам, че не е — как според теб ще стане това? Никой от тях не учи в „Джаксън“.

Лена вдигна в ръка два допълнителни билета за Кишавия бал.

— Ти си купил два, аз купих още два. — Кимна към Джон. — Запознай се с моя кавалер.

Моля?!

Погледна към Лив.

— И твоята дама.

Защо правиш това?

— Можем да заведем когото искаме като свой партньор на бала. Само докато влезем.

Да не си полудяла, Лена?

Не. Просто правя услуга на приятел.

Погледнах към Джон и Лив.

И кой внезапно ти стана приятел?

Тя се протегна, постави ръце на раменете ми и ме целуна по бузата.

Ти.

Не разбирам.

Продължаваме напред. Нека приемем, че нещата са такива, каквито са.

Погледнах пак към Джон и Лив.

Това ли е твоята представа за „продължаваме напред“?

Лена кимна.

— Ехо! Ако двамата искате да си говорите на глас, можем да отидем в другата стая — погледна ни Джон нетърпеливо.

— Съжалявам. Всичко е наред — погледна ме Лена многозначително. — Нали така?

Може би беше така, но знаех някого, който хич нямаше да е доволен.

— Имаш ли представа какво ще каже Линк за това? Той ни чака отвън в колата със Савана.

Лена кимна към Джон. В този момент чухме и ръмжащ звук, идващ отвън. Музиката от Бричката внезапно спря.

— Линк вече тръгна натам. Така че, предполагам, можем да потегляме и ние — отбеляза Джон и хвана Лив за ръката.

— Ти телепортира Линк? С колата? — възкликнах аз. Не можех да повярвам. — Но дори не го докосна!

Джон сви рамене.

— Казах ти, не следвам много правилата. Мога да правя различни неща. През повечето време дори не знам как точно става.

— Да бе, това ме накара да се чувствам по-добре!

— Успокой се. Идеята беше на гаджето ти.

— Какво ли ще си помисли Савана?

Направо си представих какво щеше да разкаже на майка си. Само това ни липсваше в момента!

— Тя няма да помни нищо — увери ме Лена и ме хвана за ръката. — Хайде, ще отидем с катафалката — каза тя и взе ключовете.

Поклатих глава.

— Да отиде на танците само със Савана, е последното нещо, което Линк искаше.

— Вярвам ти.

Още две думи, които никое момче не иска да чуе от приятелката си.

Какво си намислила? Обясни ми, моля те.

— Групата трябва да е там по-рано — повлече ме тя след себе си.

— Групата?! Искаш да кажеш „Холи Ролерс“?

Е, сега вече бях напълно объркан. Директор Харпър не би позволил „Холи Ролерс“ да свирят на бала, не повече, отколкото… всъщност нямаше никакво подходящо сравнение за това. Никога не би се случило.

Косата на Лена се накъдри от несъществуващия бриз и тя ми метна ключовете на колата.