Преди да увиснат на въжето

Обратно на север

Кучето лежеше по корем между дърветата и наблюдаваше долината. Беше мокър до кости. Опитваше се да остане неподвижен, без при това да замръзне от студ. И гледаше маршируващата армия на Бетод. От мястото си не виждаше много, само участък от калния път, но достатъчно, за да проследи войниците. Маршируваха с привързани за гърбовете боядисани в ярки цветове щитове, с ризници, лъщящи от стопилия се по тях сняг, и вдигнати нагоре копия. Нижеха се редица след редица.

Кучето беше достатъчно далеч, но и така беше поел сериозен риск. Този път Бетод внимаваше повече от всякога. Беше разпратил хора по всички околни била и височини, за да е сигурен, че никой не го наблюдава. Беше разпратил съгледвачи и на юг, и на изток в опит да заблуди евентуалния наблюдател за истинските си планове. Но не успя да излъже Кучето. Не и този път. Бетод се връщаше обратно, откъдето беше дошъл. Връщаше се на север.

Кучето пое дълбоко въздух и издиша тежко. Мътните да го вземат, колко беше уморен само. Продължи да следи с поглед между боровите клони мъничките фигури, които минаваха по пътя. През всичките тези години като съгледвач на Бетод беше държал под око не една подобна армия. Помогна му да спечели не една битка. Помогна му да стане крал на северняците, въпреки че по онова време той дори и не мечтаеше за подобно нещо. В някои отношения всичко беше напълно различно, а в други — нищо не се бе променило. Ето го отново, легнал по корем в калта, със схванат от продължителното взиране напред врат. Десет години по-стар и нищо повече. Едва си спомняше някогашните си амбиции, но беше сигурен в едно — това не беше една от тях. Колко вода беше изтекла, колко сняг извалял и колко вятър издухал. И всичките битки, и целият този дълъг път — всичко нахалост. Логън вече го няма, Форли го няма, а и за останалите свещта бързо догаря.

Мрачния се промъкна през замръзналия шубрак до него, надигна се на лакти и погледна към войниците на Бетод.

— Хм — изръмжа той.

— Бетод е тръгнал на север — прошепна Кучето.

Мрачния кимна.

— Разпратил е съгледвачи във всички посоки, но той тръгва на север, няма съмнение. По-добре да кажем на Три дървета.

Ново кимване.

Кучето остана на място.

— Уморен съм вече.

Мрачния повдигна озадачено вежда.

— Всичкото това бъхтене за какво? Нищо не се е променило. На чия страна сме сега? — Кучето посочи към върволицата от хора по пътя. — И какво, с всичко това ли ще трябва да се бием? Кога най-после ще намерим спокойствие?

Мрачния вдигна рамене и стисна устни, сякаш мислеше за нещо.

— Като умрем може би.

И не беше ли това горчивата истина?

На Кучето му отне доста време да открие останалите. Не бяха стигнали докъдето трябваше. По-точно бяха почти където ги бе оставил. Първо забеляза Дау. Седеше на един камък с обичайния си навъсен вид и гледаше мрачно в дерето. Кучето застана до него и проследи погледа му. Четиримата южняци се тътреха нагоре по скалите с ловкостта на новородено теле. Тъл и Три дървета чакаха отдолу с все по-нарастващо нетърпение.

— Бетод е тръгнал на север — каза Кучето.

— Браво на него.

— Не си ли изненадан?

Дау прокара език по зъбите си и се изплю на земята.

— Победи всеки клан, дръзнал да му се противопостави, сам се обяви за крал в земя, където такъв преди не е имало, после тръгна на война със Съюза и здраво им срита задниците. Това копеле обърна света нагоре с краката. Вече с нищо не може да ме изненада.

— Ъхм. — Кучето реши, че тук Дау имаше право. — Не сте стигнали далеч, а?

— Не сме. Тежък камък ни върза на шиите, Куче, няма спор. — Той погледна отново към четиримата, които се суетяха по скалистия склон, и поклати глава, все едно че не беше виждал по-безполезни същества от тях. — Шибан тежък камък.

— Ако искаш да ми кажеш, че трябва да се срамувам от това, че спасих няколко човешки живота, няма смисъл, аз не съжалявам. Какво трябваше да направя? Да ги оставя да умрат ли?

— Разумна идея. Без тях щяхме да се движим два пъти по-бързо и да ядем къде по-добре. — Устните му се разтегнаха в гадна усмивка. — Само в един от тях виждам някакъв смисъл.

Кучето нямаше нужда да пита за кого става дума. Момичето беше най-отзад. Женското във фигурата й се губеше напълно под дрехите, с които се беше увила, но все пак го имаше някъде там, отдолу, и това беше напълно достатъчно, за да изнерви Кучето. Странно беше да водят жена със себе си. Женското присъствие се беше превърнало в истинска рядкост, откакто преди всичките тези месеци бяха тръгнали на север през планините. Дори гледката на жена го караше да се чувства гузен. Кучето я изгледа, докато се катереше нагоре по скалите. Кораво момиче, помисли си. Изглежда така, сякаш е понесла своя дял от ударите на живота.

— Като я гледам, мисля, че ще се бори — промърмори под носа си Дау. — Ще се опъва и ще рита.

— Достатъчно, Дау — сряза го Кучето. — Кротни се малко, любовнико. Знаеш какво мисли за това Три дървета. Помниш какво стана с дъщеря му. Ще ти отреже шибаните топки, ако те чуе какви ги плямпаш.

— Какво? — Дау беше самата невинност. — Само си говоря, да не е забранено? Не можеш да ме виниш за това. Пък и кога за последно някой от нас е бил с жена?

Кучето се намръщи. Знаеше на него кога му беше за последно. Беше горе-долу по същото време, когато за последно беше на топло и приятно място. Спомни са как лежеше свит до Шари пред огнището, а усмивката му — по-широка от морето. Беше точно преди Бетод да им щракне оковите, на него, на Логън и на останалите, и да ги изрита в изгнание.

Все още си спомняше какво изражение придоби лицето й — гледаше го с отворена от уплаха и изненада уста, — когато хората на Бетод го измъкнаха гол и полуспящ изпод завивката. Помнеше, че беше крещял като петел, който знае, че отива на дръвника. Болеше го да бъде откъснат от нея. Е, не колкото ритниците на Скейл в топките, но все пак. Като цяло онази нощ беше изпълнена с болка. Нощ, която не мислеше, че ще преживее. Синините от ритниците бяха изчезнали с времето, но болката от загубата на Шари и до момента не го беше напуснала.

Кучето още помнеше мириса на косата й, смеха й, усещането и топлината на гладката й кожа, докато спеше, притиснала гръб в гърдите му. Износени спомени, кътани и изтънели като любима риза. Помнеше онази нощ, сякаш беше вчера. Трябваше да спре да мисли за това.

— Не знам дали си спомням чак толкова назад в миналото — изръмжа Кучето.

— Нито пък аз — отвърна Дау. — Не ти ли писна да чукаш собствената си ръка? — той надникна надолу по склона и примлясна. Имаше нещо в погледа му, което никак не допадна на Кучето. — Странно как, докато не ти се изпречи пред очите, не ти липсва толкова много. А сега все едно умираш от глад, пък някой ти размята под носа парче месо, достатъчно близо, че да го помиришеш, ама само толкова. Не ми казвай, че и ти не си мислиш същото.

— Не съм сигурен, че мисля и за малка част от това, което ти е на теб в главата — намръщи се Кучето. — Ако трябва, си заври оная работа в снега. Това ще те поохлади.

— О, скоро ще се наложи да го завра някъде, бъди сигурен в това.

— Аа! — долетя вик от дерето.

Кучето посегна към лъка си и се заоглежда за съгледвачи на Бетод. Оказа се, че принцът си е паднал на задника. С изкривена от презрение физиономия Дау го изгледа как се въргаля по гръб.

— Тоя е някаква нова порода безполезна твар. Толкова ни забавя, че не успяваме да изминем и половината от това, което трябва, квичи по-силно от свиня, която ражда, яде повече, отколкото му се полага, и сере по пет пъти на ден. За друго не го търси.

Уест помагаше на принца да стане и изтръскваше калта от шинела му. Е, не точно неговия шинел, а шинела, който Уест му даде. Кучето все още не можеше да си обясни защо му е на умен човек да прави подобно нещо. Не и на този студ, не и посред зима.

— Защо му е на някой да следва подобен задник? — попита Дау и поклати глава.

— Казват, че баща му е крал на Съюза.

— Че к’во значение има кой е баща ти, като ти си най-обикновено лайно? Ако му пламнат дрехите на това копеле, не бих се мръднал дори да го препикая.

Кучето нямаше как да не кимне утвърдително. Беше напълно съгласен с Дау.

Седяха в кръг около мястото, където щеше да бъде огънят им, ако Три дървета им беше разрешил да напалят. Той, естествено, отказа въпреки всичките молби на южняците. Без значение колко студено щеше да стане през нощта, огън нямаше да има. Не и с всичките съгледвачи на Бетод наоколо. Да запалят огън сега щеше да е все едно да закрещят с пълно гърло. От едната страна седяха Кучето и останалите: Три дървета, Дау, Тъл и Мрачния, полегнал на една страна и подпрян на лакът, все едно нищо от случващото се наоколо не го засяга. Срещу тях седяха южняците.

Пайк и момичето понасяха доста стоически студа, глада и умората. Нещо в лицата им подсказа на Кучето, че те са постоянни спътници в живота им. Уест имаше вид на човек, стигнал предела на силите си. Духаше в шепи, все едно всеки момент щяха да почернеят и да паднат от китките му. Според Кучето той не трябваше да отстъпва шинела си на онзи от тяхната група.

Принцът седеше в средата. Вирнал гордо брадичка, той всячески се опитваше да не му проличи, че е смазан от ходене, че е опръскан от глава до пети с кал и че мирише точно толкова зле, колкото и северняците. Държеше се, все още е човекът, който може да заповядва на другите, и не само: а и че те ще са склонни да изпълняват. И тук според Кучето той много се лъжеше. Неговата група избираше водача си според заслугите, а не заради баща му. И този водач трябваше да има кураж и решителност. В това отношение северняците по-скоро биха изпълнили заповед на момичето, отколкото на този мухльо.

— Крайно време е — измрънка Ладисла — да обсъдим плановете. Някои от нас са като с вързани очи.

Кучето видя как лицето на Три дървета се смръщва. Не му се нрави, че трябва да мъкне със себе си този идиот, още по-малко пък беше готов да се съобразява с мнението му.

Това, че не се разбираха, също допринасяше за проблема. От южняците само Уест говореше северняшки. От северняците само Кучето и Три дървета говореха официалния език на Съюза. Тъл може би успяваше да схване същността на разговора, но за Дау дори това беше проблем. Колкото до Мрачния, е, мълчанието е горе-долу едно и също на всички езици.

— К’во вика тоя сега? — изръмжа Дау.

— За някакви планове, мисля — отговори му Тъл.

— Нищо не разбира тоя задник — изсумтя Дау.

Кучето забеляза как Уест преглъща мъчително. Той разбираше за какво става дума и виждаше, че някои започват да губят търпение.

Принцът обаче беше в пълно неведение.

— Добре би било например да знам колко дни път смятате, че остават до Остенхорм…

— Не отиваме на юг — прекъсна го Три дървета на северняшки.

Уест спря да духа в шепите си и вдигна поглед.

— Така ли?

— Не сме си го и помисляли, още отначало.

— Защо?

— Защото Бетод върви на север.

— Вярно е — намеси се Кучето. — Днес го видях с очите си.

— Но защо се връща? — попита Уест. — Остенхорм е незащитен.

— Не останах дълго, че да го питам — въздъхна Кучето. — Бетод не се интересува от вашия град. Поне засега.

— В момента го интересува само как да ви разкъса на парчета, достатъчно малки, че да ги сдъвче едно по едно — каза Тъл.

Кучето кимна.

— Като армията ви, на която току-що изплю оглозганите кости.

— Извинете — намеси се настоятелно Ладисла. — Може би ще с по-добре да говорите на официалния език…

Три дървета не му обърна никакво внимание и продължи на северняшки.

— Бетод ще разпокъса армията ви на части, а после ще ги размаже една по една. Вие си мислите, че Бетод напредва на юг и той се надява вашият маршал Бър да изпрати войска натам. После смята да ги излови по бели гащи и ако се окажат достатъчно слаб противник, ще ги накълца на парчета точно както направи с вашата част.

— Тогава — избоботи Тъл, — докато онези красавци, които наричате войници, още са затънали в кал и вода някъде на север…

— Бетод ще размаже градовете ви, както се разтрошават зимно време черупките на орехите. Бавно, няма закъде да бърза, а войниците му вършат каквото си поискат с всичко в тях. — Дау пое шумно въздух през стиснати зъби и се загледа в девойката.

Гледаше я като изгладнял пес свински бут. Тя отвърна на погледа му и Кучето нямаше как да не признае, че това й правеше огромна чест. На нейно място той самият надали щеше да има същата смелост.

— Бетод отива на север. Ние също — каза Три дървета с тон, от който ставаше ясно, че решението му не подлежи на обсъждане. — Ще го държим под око. Надявам се да можем да се движим достатъчно бързо, за да сме винаги пред него. Та ако се случи твоят приятел Бър да се появи насам, ще можем да го предупредим, преди да е налетял и паднал в капана на Бетод като слепец в кладенец.

Принцът удари ядосано по земята.

— Настоявам да знам за какво се говори тук!

— Бетод тръгва на север с армията си — изсъска Уест през зъби. — И северняците смятат да го последват.

— Това е недопустимо! — заяви малоумният принц и подръпна мърлявите си ръкавели. — Този план излага всички ни на опасност! Моля, информирайте ги, че потегляме на юг незабавно!

— Уговорено, значи.

Всички се обърнаха да видят говорещия. Мрачния говореше толкова гладко официалния език на Съюза, колкото и самият принц.

— Вие отивате на юг. Ние тръгваме на север. А аз сега отивам да се изпикая. — Той се изправи и се отдалечи в тъмнината.

Кучето го изгледа със зяпнала от изненада уста. За какво му е на някой да учи чужд език, при положение че и на майчиния си никога не казва повече от две думи на кръст?

— Добре! — кресна Ладисла с изтънял от паника глас. — Друго не съм и очаквал!

— Ваше Височество! — изсъска му отново Уест. — Нуждаем се от тях! Без тяхна помощ няма да стигнем нито до Остенхорм, нито докъдето и да било другаде!

Очите на момичето се извърнаха към Ладисла.

— Ти знаеш ли въобще накъде е юг?

Кучето потисна усмивката си, но принцът остана сериозен.

— Всички тръгваме на юг! — озъби се принцът и мръсното му лице потръпна от яд.

Три дървета изсумтя презрително.

— Багажът няма право на глас, момче, дори и това да беше група, в която решенията подлежат на гласуване. — Той най-после беше заговорил на официалния език на Съюза, но Кучето се съмняваше, че принцът ще остане доволен от чутото. — Ти имаше възможността да даваш заповеди и виж докъде се докара. За глупаците, които те слушаха, въобще не ми се говори. Ако си мислиш, че ние ще се присъединим към тях, много се лъжеш. Ако ще ни следваш, по-добре се научи да не изоставаш. Ако искаш ти да даваш заповеди, е…

— Юг е натам — каза Кучето и посочи с палец. — Успех.

Никаква милост

Край водата беше тихо. Тихо, тъмно и спокойно. Леките вълни плискаха в подпорите на кея, дъските на лодките поскърцваха, а откъм залива подухваше ветрец. Тъмното море блестеше на лунната светлина под обсипаното със звезди небе.

Не е за вярване, че само на половин миля оттук само допреди няколко часа умираха хора, при това със стотици. Не е за вярване, че въздухът се раздираше от викове на ярост и болка, че под стените на Дагоска лежат овъглени останките на две обсадни кули с пръснати като есенни листа около тях трупове…

„Пфъ“ — Глокта чу пукането във врата си, докато се обръщаше да погледне назад в мрака.

От сенките между две сгради изникна фигурата на практик Фрост. Той се огледа и избута пред себе си затворника — значително по-дребна фигура, наметната с пелерина, с качулка на главата и вързани зад гърба ръце. Двете фигури прекосиха прашната улица и краката им затупкаха приглушено по дъските на кея.

— Добре, Фрост — каза Глокта в момента, в който албиносът избута затворника пред него. — Мисля, че вече няма нужда от това. — Голямата бяла ръка свали качулката.

На бледата лунна светлина лицето на магистър Айдър изглеждаше още по-изпито и изнурено. Костите опъваха бледата кожа, а на едната буза имаше няколко тъмни драскотини. Главата й беше обръсната — знакът на осъдените за държавна измяна. Без коса черепът й изглеждаше направо малък, почти детски, а шията й — абсурдно издължена и тънка. За това допринасяха и чертите от тъмни синини — зловещи отпечатъци от брънките на веригата на Витари. От властната добре поддържана жена, която сякаш преди цяла вечност го беше въвела под ръка в залата за аудиенции на лорд-губернатора, не беше останал и помен. Няколко седмици в тъмнината, в непоносимата жега, на мръсния под на килията, без да знаеш дали след час ще си още жив — това направо ти скапва външния вид. От опит го знам.

Тя вирна брадичка и погледна Глокта с блестящи в тъмното очи. Тази смесица от страх и открито неподчинение, случва се при някои хора, когато вече са наясно, че е ударил сетният им час.

— Началник Глокта, не смеех и да си помисля, че ще ви видя отново. — Непринуденият, дори жизнерадостен тон, с който изрече думите, не успя да прикрие нотката страх в гласа й. — Сега какво? Вързан за краката камък и в залива, така ли? Не смятате ли, че ще е прекалено мелодраматично?

— Със сигурност, но не такова е намерението ми. — Той погледна Фрост и му кимна с едва забележимо движение.

Айдър трепна, стисна очи и прехапа долната си устна. Прегърби рамене, когато усети как огромният практик застава зад гърба й. В очакване на довършващ удар в тила? На нож между плешките? Метална струна приз шията? Ах, тази ужасна неизвестност. Кое ли ще е? Фрост вдигна ръка. Нещо метално проблесна в тъмнината. После се чу тихо изщракване, когато ключът влезе в ключалката и отключи оковите на китките на Айдър.

Тя бавно отвори очи, премести отпред ръце и замига, все едно ги виждаше за пръв път.

— Какво е това сега? — попита.

— Точно това, което изглежда — Глокта кимна към края на кея. — Този кораб тръгва за Уестпорт със следващия отлив. Имате ли контакти в Уестпорт?

Жилите в тънкия й врат потрепериха, докато преглъщаше.

— Имам контакти навсякъде.

— Хубаво. Тогава ви освобождавам.

Последва продължителна пауза.

— Свободна ли съм? — Айдър вдигна ръка и замислено поглади наболата коса по главата си, докато изучаваше продължително лицето на Глокта. Не знаеш дали да вярваш на ушите си и с право. Аз самият не знам дали да си вярвам. — Негово високопреосвещенство се е размекнал до безобразие.

— Не бих казал — изсумтя Глокта. — Сълт не знае нищо. Смея да твърдя, че ако не беше така, сега и двамата щяхме да плуваме в залива с камъни на краката.

Очите й се присвиха. Кралицата на търговците обмисля сделката.

— Каква е цената тогава?

— Цената е, че оттук нататък вие сте мъртва. И напълно забравена. Избийте си Дагоска от главата. С града е свършено. Намерете други хора, които да спасявате. Цената е да напуснете Съюза и никога повече да не се връщате. Никога.

— Само това?

— Само това.

— Защо?

А, любимият ми въпрос. Защо го правя? Глокта вдигна рамене.

— Какво значение има? Човек, загубил се в пустинята…

— Приема вода от който му предложи и колкото му дава. Не се тревожете. Няма да откажа предложението. — Тя рязко протегна ръка и Глокта почти се дръпна назад. Айдър докосна нежно бузата му. Останаха така за момент. Усети гъдел по кожата си, очите му потреперваха, вратът го болеше. — Може би — прошепна тя — при други обстоятелства…

— Ако аз не бях сакат, а вие не бяхте предателка, такива обстоятелства ли? Нещата са такива, каквито са.

Айдър свали ръката си и се усмихна леко.

— Разбира се. Тогава до следващия път…

— По-добре да няма такъв.

Тя закима бавно.

— Сбогом тогава.

Айдър вдигна качулката си и лицето й потъна в сянка. След това заобиколи Глокта и тръгна с бърза крачка по кея. Отпуснал тежестта си на бастуна, с ръка на бузата, където допреди малко бяха пръстите й, той проследи отдалечаващата се фигура. Така значи. За да накараш жена да те докосне, се иска само първо да й спасиш живота. Трябва по-често да го правя.

Обърна се, направи няколко болезнени крачки по прашния кей и зарея поглед в тъмните сгради отпред. Дали практик Витари не наблюдава някъде оттам? Дали тази малка сценка няма да намери място в следващия й доклад до архилектора? Усети как по потния му гръб премина болезнена тръпка. Знам, че аз няма да я включа в моя, но какво значение има? Вятърът промени посоката си и сега той долови миризмата. Същата миризма, която някак успяваше да се промъкне до всяко кътче в града. Острата миризма на изгоряло. На дим. На сажди. На смърт. Ако не стане чудо, никой от нас няма да напусне жив това място. Погледна през рамо. Карлот дан Айдър вървеше по подвижния мост на кораба. Е, поне един ще успее.

— Нещата вървят добре — отбеляза напевно Коска със силния си стириянски акцент и се надвеси ухилен през парапета от бойници. Огледа последствията от касапницата под стените. — Като цяло вчера беше доста ползотворен ден.

Ползотворен ден. Голата земя от другата страна на рова беше разровена и обгоряла на места, настръхнала със стотиците стрели от арбалетите, които стърчаха като набола брада. Навсякъде се въргаляше изпотрошено обсадно оборудване. Счупени стълби, преобърнати колички и разсипани около тях камъни, обгорени и разпокъсани тръстикови паравани лежаха стъпкани в пръстта. Останките от едната гигантска обсадна кула все още стояха — тлеещ изкривен дървен скелет, щръкнал от купчина пепел, и веещи се на вятъра парчета почерняла кожа.

— Добър урок им дадохме на тия шибани копелета гуркулите, дълго ще го помнят. Нали, началник?

— Какъв урок? — промърмори Северард.

Наистина, какъв урок? Мъртвите не научават нищо. Широкото поле пред предните линии на гуркулите — на двестатина крачки пред стените на Дагоска — беше осеяно с трупове. Лежаха пръснати по тази „ничия“ земя, потънали в море от изпотрошени и захвърлени оръжия и брони. Точно пред рова бяха паднали толкова много войници, че ако човек тръгнеше по телата им, спокойно можеше да мине по цялата ширина на полуострова, без кракът му да стъпи на пръстта. На няколко места се забелязваха цели камари от сбутани едно в друго тела, сякаш сгушени в последна прегръдка. Там, където ранените са допълзели, за да се скрият зад труповете, и където са останали да лежат, докато кръвта им изтече.

Глокта никога не беше виждал подобна касапница. Нищо общо дори с обсадата на Улриок, където пробивът в стените беше направо задръстен от мъртви тела на съюзнически войници и където гуркулските пленници бяха избивани наред, а храмът на града изгоря заедно със стотиците скрити в него цивилни. Толкова много трупове. Сгърчени, усукани, обгорени, проснати във всевъзможни пози. Някои на колене като за последна молитва, други паднали, а главите им смазани от камъните, хвърлени от високите стени. Дрехите на някои бяха разкъсани. Сами са ги раздрали, за да огледат раните си с надеждата, че не са сериозни. До един са останали разочаровани.

Около телата бръмчаха хиляди мухи. Подскачаха стотици видове птици, прехвърчаха от труп на труп и кълвяха, наслаждаваха се на неочаквания пир. Дори високо горе на стената въпреки брулещия вятър вонята беше започнала да се усеща. Материал за кошмарите ми. За достатъчно кошмари да запълнят следващите няколко месеца. Ако доживея дотогава.

Очите на Глокта потрепнаха. Той въздъхна дълбоко и разкърши врат. Това е положението. Продължаваме да се бием. Вече е малко късно да размислям. Хванат здраво със свободната си ръка за грапавия камък на една от бойниците, надникна предпазливо към рова.

— Лошо. Почти са успели да запълнят рова тук и пред портите.

— Вярно — отбеляза жизнерадостно Коска. — Мъкнат сандъци с камъни и ги изсипват във водата. Едва смогваме да ги избием.

— Този ров е най-надеждната ни защита.

— И това е вярно. Беше добра идея. Но нищо не е вечно на този свят.

— Без него няма какво да спре гуркулите да започнат да се катерят по стълби, да блъскат портите с тарани, дори да подкопаят стените. Може да се наложи да организираме някаква група, която да излиза и да копае рова.

Коска го погледна.

— Да ги спускаме с въже от стената, за да копаят в тъмното само на двеста крачки от предните линии на гуркулите, това ли имате предвид?

— Нещо такова.

— Желая ви късмет с подобно начинание.

— Бих отишъл лично — изсумтя Глокта и потупа крака си с бастуна, — но се боя, че дните за героични постъпки са отдавна зад гърба ми.

— За ваш късмет.

— Не бих казал точно късмет. Трябва да направим барикада зад портите. Там е най-слабото място в отбраната ни. Полукръг например, стотина крачки широк. Ще свърши идеална работа — ако пробият, ще ги удържи достатъчно дълго, за да ги отблъснем. Може би…

— А, да ги отблъснем. — Коска почеса обрива на врата си. — Обзалагам се, че като дойде време за това, доброволците ще се избиват на тълпи да застанат зад барикадата. Но ми изглежда възможно.

— Заслужават възхищение. — Генерал Висбрук пристъпи към парапета от бойници със захванати на гърба на безупречно изгладената си униформа ръце.

Учудвам се, че при настоящето ни положение той все пак намира сили и време за външния си вид. Но пък човек се хваща за каквото може.

Поклати глава, загледан в труповете пред стените.

— Каква смелост да продължават да атакуват срещу такава отбрана отново и отново. Рядко можеш да видиш хора да умират с такава готовност.

— Дължи се на онова така чудато и така опасно качество — каза Коска. — Убедени са, че правото е на тяхна страна.

Висбрук го изгледа изпод вежди.

— Правото е на наша страна.

— Щом казвате. — Коска се усмихна широко на Глокта. — Но мисля, че някои от нас отдавна са се отказали от идеята, че такова нещо дори съществува. Смелите гуркули прииждат с колички, пълни с камъни… а моята работа е да ги засипвам отгоре със стрели, това е! — изсмя се наемникът.

— Не виждам нищо смешно! — сопна се Висбрук. — Падналият в битка враг заслужава уважение.

— Че защо?

— Защото всеки от нас може да е на негово място — труп, който гние под слънцето. Скоро това наистина може да се случи.

Коска се изсмя още по-силно и плесна генерала по рамото.

— Ето, вече схващате! Едно съм научил от двайсетте си години като наемник — най-добре гледай на нещата откъм веселата им страна!

Глокта изгледа наемника, който се хилеше доволно при вида на бойното поле. Преценяваш кога ще е най-подходящият момент да минеш на другата страна, така ли? Чудиш се колко отпор да дадеш на гуркулите, за да склонят да ти платят повече, нали? Има нещо повече от крилати фрази в тази пъпчива глава, но за момента не можем да минем без нея. Погледна към генерал Висбрук, който се беше отдалечил да се възмущава насаме. Това пухкаво приятелче няма достатъчно мозък, нито кураж да удържи града повече от седмица. Усети нечия ръка на рамото си и се извърна рязко. Стоеше очи в очи с Коска.

— Какво? — троснато попита Глокта.

— Ъъ — смотолеви наемникът и посочи към небето.

Глокта проследи посоката на пръста му. Видя малка черна точка недалеч от тях, която се издигаше нагоре. Какво е това сега? Птица? Нещото достигна зенита си и започна да пада обратно към земята. В този момент Глокта схвана какво е. Скала. Изстреляна от катапулт.

С приближаването й точката започна да се уголемява, въртеше се във въздуха нереално бавно и безшумно, сякаш потъваше във вода. Глокта я зяпна. Всички наоколо също. Настъпи ужасяващ момент на неизвестност. Беше невъзможно да се каже къде точно ще падне скалата. Хората започнаха да тичат напред-назад по стената. Задъхани, пищящи, сбутваха се един в друг с дрънчене на брони и изпускаха оръжията си.

— Мамка му — прошепна Северард и се хвърли по очи на земята.

Глокта не помръдна от мястото си. Очите му останаха приковани в черното петно на фона на яркосиньото небе. За мен ли идваш? Няколко тона скала, които ще пръснат останките ми из целия град, това ли си ти? Колко нелеп и банален край. Усети как устните му се разтягат в усмивка.

Недалеч от Глокта голям участък от парапета с бойници беше отнесен от стената с оглушителен трясък в облак от прахоляк и летящи парчета камък. Отломките полетяха навсякъде. Глокта видя как един от войниците буквално бе обезглавен от летящ каменен блок. Загубило главата си, тялото му остана за момент право, олюля се, коленете се подгънаха и накрая то се срина заднешком от стената.

Канарата падна някъде отзад, в гетото, смаза няколко къщурки, подскочи и се затъркаля. Подмяташе и кършеше дървените колони на колибите като кибритени клечки. После спря в края на дългия си разрушителен път. Глокта примигна и преглътна, не можеше да повярва. Въпреки все още заглъхналите си уши дочу нечии викове. Странен глас. Стириянски акцент. Коска.

— Само това ли можете, шибани копелета? Аз още съм тук!

— Гуркулите ни обстрелват! — пищеше безсмислено Висбрук. Беше приклекнал зад една бойница с ръце на главата и изцапана с прах униформа. — Изстрелват скали с катапултите си!

— Не думай — промърмори Глокта.

Последва нов оглушителен трясък и втора скала се заби в стената малко по-нататък. Пръсна се в облак от отломки с размерите на човешка глава, които започнаха да падат в рова. Земята под краката на Глокта се разтърси от сблъсъка.

— Идват! — изкрещя Коска с пълно гърло. — Всички обратно на стената! Всички по местата!

Хората се стекоха към бойниците: местни, наемници, съюзнически войници, застанаха един до друг, започнаха да зареждат арбалетите, подаваха си стрели и си подвикваха на смесица от езици. Коска тръгна между тях, потупваше рамене, размахваше юмрук, зъбеше се и се хилеше, в поведението му нямаше и най-малка следа от страх. Вдъхновяващ хората си водач, особено пък побъркан пияница като него.

— Майната му! — изсъска Северард. — Аз не съм войник!

— Аз също вече, но едно добро представление като това все още ме влече. — Глокта докуцука до парапета и надникна иззад една от бойниците.

Този път видя сред омарата в далечината как огромното рамо на един от катапултите отскача нагоре. Изстрелът не беше добре премерен и канарата прелетя високо над главата му. Глокта примижа при острата болка във врата, когато се обърна да я проследи. Тя се стовари с глух тътен и пръсна облак прахоляк и парчета натрошен камък някъде близо до стената на централната част на града.

Зад редиците на гуркулите изсвири рог: треперлив нисък резонанс. Последваха го барабани — задумкаха в такт като тежките стъпки на великан.

— Идват! — изрева Коска. — Приготви арбалетите!

Глокта чу заповедта да се предава като ехо по стената и миг по-късно видя как от всички бойници щръкнаха заредени арбалети. Върховете на стрелите проблеснаха на силното слънце.

Големите тръстикови паравани, които маркираха първата редица на гуркулите, тръгнаха бавно напред през опустошената „ничия“ земя. А отзад пъплят пълчищата гуркулски войници. Глокта стисна до болка камъка на бойницата, докато наблюдаваше подхода на вражеската армия. Сърцето му заби по-силно и от барабаните на гуркулите. Страх или вълнение? Има ли разлика? Кога за последно изпитах тази смесена тръпка? Когато говорих пред Камарата на лордовете? Когато водих атаката на кавалерийската си част? Когато се бих в Турнира пред погледите на ревящата тълпа?

Параваните наближаваха в стегната редица по цялата ширина на полуострова. Сто крачки, деветдесет, сега осемдесет. Погледна към Коска, който продължаваше да се хили като побъркан. Кога ще даде заповедта? Шейсет, петдесет…

— Сега! — изрева стириянецът. — Огън!

От стената се понесе мощно тракане на тетиви и залпът от стрели поръси параваните, земята около тях, труповете и всеки гуркул, проявил неблагоразумието да остави открита част от тялото си. Защитниците приклекнаха зад бойниците и започнаха да въртят ръчките за опъване на тетивите и да зареждат нови стрели в арбалетите. Ритъмът на барабаните се ускори и параваните безцеремонно прекрачиха труповете на падналите. Доста тягостна картина се разкрива пред очите на хората зад тях в момента. Взират се в телата под краката си, чудят кога ли и те самите ще се присъединят към тях.

— Масло! — изкрещя Коска.

От стената полетя бутилка със стърчащ от гърлото фитил. Превъртя се във въздуха и се пръсна в един от параваните. По жълтата тръстика плъзнаха жадни огнени езици и я оцветиха първо в кафяво, после в черно. Параванът се разклати, взе да се гъне и постепенно да се накланя напред. Зад него изскочи с писъци войник, чиито ръце бяха обгърнати в ярки пламъци.

Горящият параван падна на земята и разкри колоната от войници отзад. Едни бутаха колички, пълни с камъни, други носеха стълби, трети — лъкове и друго оръжие. Нададоха боен вик и се впуснаха напред с вдигнати щитове. Затичаха на зигзаг между труповете на земята, а стрелците им отвърнаха на огъня от стената. Някои паднаха по очи, надупчени от късите стрели на арбалетите. Други крещяха, затиснали раните по телата си, или пълзяха, стенеха и проклинаха. Някои ревяха предизвикателно, но други побягваха назад и биваха пронизани от стрелите в гръб.

Горе на стената арбалетите продължиха да тракат с тетиви. Полетяха още бутилки със запалени фитили. Защитниците ревяха, съскаха злобно и сипеха ругатни по адрес на летящите отдолу стрели. Някои се криеха страхливо и трепереха, докато стрелите чаткаха по каменните бойници или прелитаха отгоре и уцелваха човешка плът. Коска стоеше, качил един крак на бойницата пред себе си, наведен опасно ниско напред, сякаш не даваше пет пари за опасността, размахваше нащърбената си сабя и крещеше нещо, което Глокта не чуваше от шума. Всички крещяха — и защитници, и нападатели. Битка. Хаос. Сега си спомням. Как въобще ми е харесвало подобно нещо преди?

Под стената гореше друг параван и бълваше задушлив черен дим. Гуркулите се изсипаха иззад него като рояк пчели от счупен кошер. Струпаха се пред рова и затърсиха удобно място, където да вдигнат стълба. Защитниците започнаха да ги замерят с камъни от стената. Нова скала от катапулт се стовари прекалено близо и попадна в редиците на гуркулите. Остави дълга празнина в колоната им и пръсна във въздуха цели тела и множество крайници и парчета човешка плът.

Покрай Глокта мина войник, който влачеше друг, от чието око стърчеше стрела.

— Зле ли съм? — пищеше онзи. — Колко зле съм ударен?

Секунда по-късно войникът до Глокта изврещя, пронизан от стрела в гърдите. Залитна настрана, натисна неволно спусъка на арбалета си и стрелата се заби чак до перата в шията на съседа му. Двамата се строполиха едновременно точно пред краката на Глокта и кръвта им се смеси в обща локва.

Долу под стената друга бутилка избухна сред група от гуркулски войници, които тъкмо се готвеха да вдигнат стълбата си. Миризмата на труповете и опожарените паравани се смеси с мириса на изгоряло месо. Горящите войници се разбягаха, мятаха се наоколо, крещяха и скачаха в рова, без да свалят и част от броните си. Смърт от изгаряне или смърт от удавяне. Ама че избор.

— Видяхте ли достатъчно от представлението? — изсъска Северард в ухото на Глокта.

— Да. Предостатъчно. — Той остави дерящия се на стириянски Коска и се запромъква през наемниците към стълбите. Последва надолу носилката с ранения в окото войник. Присвиваше очи на всяко стъпало, докато върволица от мъже притичваха покрай него в обратната посока. Не съм и предполагал, че някога ще изпитам отново такова удовлетворение от слизането по стълби. Радостта му беше краткотрайна. Когато най-после стигна подножието на стълбите, левият му крак вече трепереше от така познатата смесица от болка и изтръпване. — Проклятие! — изсумтя под носа си и докуцука до стената. — Тук има ранени, които са по-подвижни от мен! — насочи поглед към влачещите се покрай него пострадали защитници — превързани, окървавени.

— Това не е нормално — изсъска отново Северард. — Ние си свършихме работата. Открихме предателите. Какво търсим още тук, мамка му?

— Да се биеш за своя крал е под достойнството ти, така ли, Северард?

— Не, но да умра за него е.

Глокта изсумтя презрително.

— Да не мислиш, че в този скапан град има човек, на когото му харесва? — стори му се, че чу над шума на битката как Коска продължава да крещи горе на стената. — Освен онзи побъркан стириянец, естествено. Ще го държиш под око, нали, Северард? Предаде Айдър, ще предаде и нас, особено ако нещата се влошат.

Практикът се вторачи в него. Като никога в очите му нямаше следа от усмивка.

— А нещата влошават ли се?

— Беше горе. — Лицето на Глокта се изкриви, докато изпъваше изтръпналия си крак. — Видя, че положението не е цветущо.

Дългата мрачна зала някога беше храм. После, след нападението на гуркулите, в нея бяха събрани леко ранените, за да могат свещениците и жените от града да се погрижат за раните им. Мястото беше подходящо за целта: намираше се в покрайнините и близо до стената. Освен това тази част от града в момента бездруго беше необитаема. Рискът от бушуващи пожари и падащи от небето канари се отразява пагубно на популярността на който и да било квартал. С напредване на боевете леко ранените бяха върнати на стените, а в храма останаха само тежките случаи. Хората с отрязани крайници, дълбоки рани, тежки изгаряния и стрели в тялото лежаха върху окървавените си носилки, наслагани безразборно под арките. Ден след ден броят им нарастваше и накрая подът беше задръстен. Сега всеки, който можеше да ходи, получаваше помощ пред храма. Вътрешността му беше запазена за най-силно пострадалите, за осакатените. За умиращите.

Всеки от ранените изразяваше болката си на свой език. При едни беше безкраен порой от крясъци и вой. При други — молби за помощ, милост, вода или викове към майката. Някои само кашляха, хъркаха и плюеха кръв. Имаше и такива, от чиито гърла не излизаше друго освен хриптенето на последните глътки въздух. Само мъртвите не издават звук. А ги имаше доста. От време на време ги изнасяха навън с провиснали безжизнени крайници, после ги увиваха в евтини плащаници и ги натрупваха на камара до задната стена на храма.

Глокта знаеше, че мрачна група местни по цял ден копае гробове за своите. Както повелява вярата им. Копаят в руините на гетото — големи ями, всяка за по дванайсет трупа. После по цяла нощ същата група изгаряше на клади съюзническите войници. Както повелява липсата на вяра в каквото и да било. Изгарят ги на скалите, откъдето мазният дим ще бъде отнесен през залива, да се надяваме, право в очите на гуркулите от другата страна на водата. Последно оскърбление от наша страна.

Глокта тръгна бавно между ранените в кънтящата от ехото на стоновете им зала. Бършеше потта от лицето си и се взираше в лицата на хората по пода — тъмнокожи дагосканци, стириянски наемници и бледи съюзнически войници. Хора от различни народи, с различен цвят на кожата, с различен произход — обединени срещу гуркулите. И сега умират заедно, рамо до рамо, като равни. Сърцето ми би потрепнало от тази гледка, стига да имах такова. С периферното си зрение забеляза спотайващия се в сенките на близката стена практик Фрост. Очите му внимателно обхождаха просторната зала. Моята сянка, дошъл е да се увери, че усилията, които полагам от името на архилектора, няма да бъдат възнаградени с удар в главата. В задната част на храма имаше малко пространство, оградено от завеси — масата за операции. Или най-близкото подобие на такава, което можеха да си позволят тук. Кълцат, режат с ножове и триони. Падат ампутирани ръце и крака — до коляно, до рамо. Най-силните писъци идваха именно иззад тези мръсни завеси. Отчаяни, жалки писъци. Същата бруталност, която се шири и от другата страна на защитните стени. През цепка в мръсния плат Глокта видя работещият отзад Кадия. Бялата му роба беше изпръскана, омазана, кафява от кръв. Беше се навел над лъскаво парче месо и присвил очи, режеше с нож. Ампутация на крак може би? Писъците рязко секнаха.

— Мъртъв е — отбеляза равнодушно хадишът и изтри ръцете си в парцал. — Дайте следващия. — Отмести завесата и излезе навън. Тогава видя Глокта. — А, източникът на малките ни неприятности! Дошли сте да подхраните угризенията си може би?

— Не, дойдох да видя имам ли такива.

— И?

Хубав въпрос. Имам ли угризения? Погледът му попадна на младеж до стената. Лежеше на мръсна сламена постеля, сбутан между двама други. Лицето му беше бяло като платно, очите — изцъклени, мънкаше трескаво и неразбираемо под носа си. Кракът му беше отрязан до коляното, раната — превързана с мръсно парче плат, а около бедрото му беше стегнат колан. Какви ли са шансовете му за оцеляване? Нищожни, клонящи към нула. Остават му още няколко часа агония насред мизерията и стоновете на другарите му. Млад живот, отнет така преждевременно… дрън-дрън. Глокта вдигна очи от момчето. Не изпитваше нищо по-различно от леко отвращение, същото, което би изпитал и ако младежът беше просто куп боклук.

— Не — отвърна той.

Кадия погледна окървавените си ръце.

— В такъв случай господ наистина ви е благословил — промърмори той. — Не всеки може да се похвали като вас с безразличие и здрав стомах.

— Не знам. Вашите хора добре се бият на стената.

— Искате да кажете, умират добре.

Смехът на Глокта прокънтя в застоялия въздух.

— О, я стига. Няма такова нещо като да умираш добре. — Погледът му обходи ранените тела по пода. — Мисля, че вие най-добре разбирате това.

Кадия остана сериозен.

— Колко според вас можем да понесем?

— Губим вяра, а, хадиш? Както с много други неща в живота, героичното удържане на града изглежда много по-добре на теория, отколкото на практика.

Точно това би ви казал младият смел полковник Глокта, докато го влачат по моста, а останките от крака му се държат само на парче месо. Неговите представи как стават нещата в истинския живот се промениха коренно в онзи ден.

— Загрижеността ви е трогателна, началник, ала съм свикнал с разочарованията на живота. Вярвайте ми, ще преживея и това. Но въпросът остава. Колко още ще издържим?

— Ако морските маршрути останат отворени и получаваме редовни доставки по вода, ако гуркулите не открият начин да заобиколят защитните стени, ако сме единни и мислим трезво — седмици.

— И за какво?

Глокта се замисли. Наистина за какво?

— Може пък гуркулите да се откажат.

— Ха! Гуркулите никога не се отказват! Не с половинчати мерки успяха да покорят цяла Кантика. Не. Императорът се е заклел да превземе Дагоска и няма да се спре пред нищо.

— Тогава да се надяваме, че войната в Севера ще приключи бързо и войските на Съюза ще ни се притекат на помощ.

Напълно безпочвени надежди. Ще минат месеци, докато се решат нещата в Англанд. Но дори след като това стане, армията няма да е в състояние да се впусне в нови сражения. Съвсем сами сме.

— И кога можем да очакваме тази помощ?

— Знам ли? Когато угаснат звездите. Когато падне небето. Когато успея с усмивка на лице да пробягам една миля. Ако знаех всички отговори, надали щях да се присъединя към Инквизицията! — троснато отвърна Глокта. — Може би вие трябва да се помолите за божия намеса. Огромна приливна вълна, която да помете гуркулите, ще свърши превъзходна работа. Кой ми каза наскоро, че ставали чудеса?

Кадия кимна.

— Може би трябва и двамата да се помолим. Но май имаме повече шанс за помощ от моя бог, отколкото от вашите господари.

В този момент покрай тях мина нова носилка с пищящ стириянец, от чийто корем стърчеше стрела.

— Трябва да вървя. — Кадия се отдалечи и завесите се затвориха зад гърба му.

Глокта остана загледан в зацапания плат. Ето, започват първите съмнения. Гуркулите затягат бавно примката около града. Краят ни наближава и това не е тайна за никого. Странно нещо е смъртта. Отдалече лесно можеш да й се присмееш, но приближи ли те, става все по-грозна и страшна. А стигне ли на ръка разстояние от теб — край на смеха. Дагоска се изпълва със страх и съмненията тепърва ще растат. Рано или късно някой ще се изкуши да предаде града на гуркулите, за да спаси или собствения си живот, или на близките си. И като нищо ще реши, че е най-добре първо да се отърве от досадния началник на Инквизицията, който сложи началото на тази лудост…

Глокта усети нечия ръка на рамото си. Затаил дъх, рязко се извърна. Кракът му се огъна, той залитна към една от колоните зад гърба си и насмалко да стъпи върху бинтованото лице на един от местните на пода. Пред него се появи намръщената физиономия на Витари.

— Проклятие! — Глокта успя да потисне надигащата се болка в крака, като прехапа устна с остатъка от зъбите си. — Никой ли не те е учил да не се прокрадваш така зад гърбовете на хората?

— Точно на обратното ме научиха. Искам да говорим.

— Говори тогава. Само не ме докосвай отново.

Очите на практика се насочиха към ранените по пода.

— Не тук. Насаме.

— О, я стига. Какво толкова имаш да ми казваш, което да не можеш да споделиш пред зала, пълна с умиращи герои?

— Ще разберете, когато излезем навън.

Хубаво стегната около шията ми верига, може би поздрав от Негово високопреосвещенство? А може би просто искаш да си побъбрим за времето, така ли? Глокта усети, че се усмихва. Нямам търпение да узная кое от двете ще бъде. Вдигна ръка към Фрост и албиносът се оттегли в сенките. После закуцука внимателно между стенещите по пода и последва Витари навън. Излязоха зад храма. Острата миризма на пот моментално се смени с мирис на изгоряло и още нещо…

До стената имаше куп почти колкото човешки бой от продълговати вързопи, увити в груб сив плат, по който на места се виждаха кафеникави петна от засъхнала кръв. Огромна купчина. Трупове, които търпеливо чакаха реда си за погребение. Тазсутрешната реколта. Какъв зловещ фон за малкия ни разговор. Аз самият не бих направил такъв удачен избор.

— Е, практик Витари, как намирате обсадата ни? Малко е шумничка, ако питате мен, но приятелят ви Коска истински се забавлява…

— Къде е Айдър?

— Моля? — обърна се рязко Глокта в опит да спечели малко време, за да обмисли отговора си.

Не очаквах да разбереш така скоро.

— Айдър. Не помните ли? Облечена като евтина курва? Бижуто на управителния съвет? Опита се да ни предаде на гуркулите? Килията й е празна. Защо?

— О, тя ли? В морето е. Самата истина. Заедно с петдесетина крачки дълга и здрава верига. Това не е истина. Щом питаш, в момента тя краси морското дъно.

Оранжевите вежди на Витари се сключиха и погледът й се изпълни с подозрение.

— А защо аз не знам за това?

— Имам по-важни неща за вършене, отколкото да те държа в течение за всичко, случващо се наоколо. Ако не си забелязала, доста съм зает с губенето на война например.

Глокта се извърна да си върви, но ръката на практика се стрелна напред. Дланта плесна силно в стената и дългата ръка препречи пътя му.

— Когато държите мен в течение, държите в течение Сълт. Ако започнем да му разказваме различни версии…

— Ти май си била някъде другаде през последните седмици, а? — Глокта се изхили и посочи сивите вързопи до стената. — Странна работа. Колкото повече приближават гуркулите до пробив в стените и избиване на всичко живо зад тях, толкова по-малко ме интересува какво мисли по въпроса Негово шибано високопреосвещенство! Кажи му каквото искаш и не ме занимавай повече. Започвам да се отегчавам. — Той опита да избута ръката й, но установи, че тя не помръдва.

— Ами ако му кажа каквото вие искате? — прошепна Витари.

Глокта се намръщи. Това вече не ме отегчава. Любимият практик на Сълт, чиято едничка задача е да следи да не се отклоня от правия път, ми предлага сделка? Номер ли е? Капан? Лицата им бяха само на фут едно от друго. Глокта се вгледа в очите й. Опита да отгатне мислите й. Забелязвам ли искрица на отчаяние в този поглед? Възможно ли е единственият й мотив да е просто чувство за самосъхранение? Лесно е да забравиш колко силен е този инстинкт у другите, когато ти самият си го изгубил. Глокта усети наченката на усмивка по устните си. О, да, сега го виждам.

— Мислила си, че след като разкрием предателите, ще бъдеш отзована, така ли? Надявала си се, че Сълт ще ти осигури хубаво корабче за дома! Но сега, когато няма вече кораби за никого, започваш да се тревожиш, че добрият чичо те е забравил! Че си била подхвърлена на гуркулите като остатъците от трапезата, които хвърляш на кучетата, точно както всички останали тук!

— Ще ти издам една тайна. — Очите на Витари се присвиха насреща му. — Също както и ти, аз не съм тук по свое желание, но преди много време разбрах, че когато Сълт иска нещо от теб, по-добре е да се погрижиш да изглежда така, все едно го вършиш. Единственото, което ме интересува, е да се измъкна оттук жива. — Тя застана още по-близо до него. — Ще можем ли да си помогнем взаимно?

— Хм, ще можем ли? Чудя се. Е, добре. Мисля, че ще успея да те вмъкна като приятел в бурния ми човеколюбив живот. Ще видя какво мога да направя за теб.

— Ще видиш какво можеш да направиш за мен, само това ли?

— Повече от това не мога да предложа. Проблемът е там, че не ме бива много в помагането на други хора. Позагубил съм навика, така да се каже. — Глокта отмести отпуснатата вече ръка с бастуна си и закуца обратно към вратата на храма.

— Какво да кажа на Сълт за Айдър?

— Кажи му истината — каза през рамо Глокта. — Кажи му, че е мъртва.

Кажи му, не всички сме мъртви.

Това е значи болката

— Къде съм? — попита Джизал, но челюстите му отказаха да помръднат.

Колелата на каруцата изскърцваха при всяко завъртане. Виждаше ярка размазана светлина. Звукът и светлината се забиха болезнено в черепа му.

Опита да преглътне. Безуспешно. Надигна глава. Болката прониза врата му и стомахът му се преобърна.

— Помощ!

От гърлото му излезе само бълбукане. Какво се е случило? Небето е надвиснало болезнено отгоре. Дъските на каруцата го подпират болезнено отдолу. Той лежи, усеща как врата му дере чувал под главата и подскача от друсането на пътя.

Имаше битка, това си го спомня. Битката при камъните. Някой извика. Хрущене и ярка светлина. После нищо, само болка. Дори мисленето му причиняваше болка. Вдигна ръка да докосне лицето си, но установи, че не може. Опита да раздвижи крака, за да се надигне, но и това не се получи. Размърда уста, изръмжа, после изпъшка.

Не можеше да разпознае собствения си език — беше три пъти по-голям от нормалното. Усещането беше като за набутано между челюстите му кърваво парче месо, което изпълваше устата му до такава степен, че едва успяваше да диша. Дясната половина от лицето му беше скована от изпепеляваща болка. Всяко тръсване на каруцата сякаш забиваше нажежени игли в зъбите му, в очите, чак до последния корен на космите по главата му. През дясната част на устата му минаваха някакви парчета плат и той трябваше да диша само през лявата страна, но дори въздухът, преминаващ през гърлото, му причиняваше болка.

Усети, че го обзема паника. Всяка част от тялото му закрещя. Едната му ръка беше пристегната към гърдите, но с помощта на другата успя да се вкопчи в ръба на каруцата. Трябваше да опита някакво движение, каквото и да било. Очите му изхвръкнаха, сърцето му заби лудо и дъхът му излезе шумно през носа.

— Гхър! Гърр!

Колкото повече се опитваше да говори, толкова повече се усилваше болката. Все по-силна и по-силна. Лицето му щеше да се пръсне. Черепът му щеше да се разлети на късчета…

— Кротко. — Белязано лице изплува отнякъде и се надвеси отгоре му. Деветопръстия. Джизал посегна към него рязко, отчаяно. Севернякът хвана ръката му в лапата си и я стисна здраво. — Кротко, момче. Слушай ме сега. Боли, знам. Мислиш си, че не можеш да издържаш повече, но не е така. Мислиш си, че ще умреш, но няма. Вярвай ми, бил съм на твоето място, знам какво е. С всяка минута, с всеки час и всеки ден ще става само по-добре.

Джизал усети как другата ръка на Деветопръстия се отпуска на рамото му и внимателно го натиска надолу.

— Ще се оправиш, само трябва да лежиш мирно. Разбираш ли? Леко се отърва, късметлия.

Ръцете и краката му отмаляха. Трябва само да лежи. Той стисна ръката на Деветопръстия и севернякът отвърна със същото. Болката като че ли намаля. Все още беше ужасно силна, но май сега можеше да се справя с нея. Дишането му се успокои. Очите му се затвориха.

Вятърът режеше студената равнина, поваляше късата трева и разпъваше опърпаното палто на Джизал, развяваше сплъстената му коса и мръсните превръзки на лицето му, но той не му обръщаше никакво внимание. Какво можеше да направи срещу вятъра? Можеше ли въобще да направи каквото и да било за което и да било?

Седеше облегнат на колелото на каруцата и гледаше с обезумял поглед крака си. От двете му страни имаше по едно парче от дръжка на копие, които бяха болезнено силно пристегнати с многократно омотани около тях парчета плат. Ръката му не беше в по-завидно положение. Беше приплескана между две плоски парчета от дървен щит и вързана към гърдите. От предната част на дървото висеше бледата му китка с изтръпнали и подути като наденички пръсти.

Импровизиран жалък опит за лечение. Джизал изобщо не очакваше, че ще може да върши някаква работа. Ако той самият не беше злощастният пациент, сигурно щеше да се засмее. Никога няма да се възстанови от подобни наранявания. Потрошен е, пребит и обезобразен. Щеше ли да стане един от недъгавите просяци, които така старателно беше отбягвал по улиците на Адуа? Ще се присъедини ли към ветераните от някоя война, които, мръсни и опърпани, завират ампутираните си крайници в лицата на минувачите и протягат мърляви шепи за дребни монети — неудобни руини, напомнящи за тъмната страна на войнишкия живот, за която хората предпочитат да не мислят?

Ще остане ли завинаги сакат като… полази го ужасна ледена тръпка… Санд дан Глокта? Опита да размърда крака си и изстена от болка. Ще ходи ли до края на дните си с бастун? Пълзяща твар, отритвана и отбягвана? Ще служи ли за урок? Ще бъде ли сочен с пръст? Вижте, идва Джизал дан Лутар! Едно време беше многообещаващ младеж, красавец, спечели Турнира и тълпите крещяха във възторг името му! Каква загуба, колко жалко, ето го, идва, дайте да се дръпнем настрана…

И всичко това, без дори да се замисля на какво прилича лицето му. Размърда езика си и острият спазъм изкриви лицето му в гримаса, но въпреки това с ужас успя да усети непознатата форма на небцето си. Беше наклонено, изкривено — нищо не си беше на мястото като преди. Празнината в зъбите му изглеждаше широка цяла миля. Устните му бяха неприятно изтръпнали под превръзката. Сцепени, смазани, разкъсани. Той е чудовище.

Върху лицето му падна сянка и той примижа нагоре към слънцето. Деветопръстия стоеше пред него с меха за вода в огромния юмрук.

— Вода — изръмжа той. Джизал поклати глава, но севернякът сякаш не го чу. Клекна до него и измъкна запушалката. — Трябва да пиеш. Да промиваш раната.

Джизал сърдито грабна меха от ръката му и внимателно го поднесе към здравата страна на устата си. Опита да го надигне, но кожата провисна и се килна на една страна. За момент продължи с опитите, докато накрая не разбра, че няма да успее само с една здрава ръка. Облегна се назад, затвори очи и издиша тежко през носа. Почти изскърца със зъби от безсилие и раздразнение, но после се отказа и спря.

— Чакай. — Усети как една ръка се подпъхва под главата му и я вдига нагоре.

— Гхър! — изръмжа яростно Джизал.

Беше почти готов да се бори, но накрая се отпусна и се примири с унижението да бъде третиран като бебе. Какъв смисъл, помисли си, да продължава да се преструва, че не е напълно безпомощен? Киселата хладка вода се стече в устата му и той понечи да я преглътне. Стори му се, че гълта натрошено стъкло. Разкашля се и изплю остатъка. По-скоро се опита да я изплюе, но установи, че болката става прекалено силна. Наложи се да се наклони настрани, да я остави да изтече от устата и да попие в мръсната яка на ризата му. Изпъшка и се облегна тежко на колелото, като избута настрана меха с вода.

— Хубаво — вдигна рамене Деветопръстия, — но по-късно ще трябва да опиташ пак. Трябва да пиеш. Помниш ли какво стана?

Джизал поклати глава.

— Имаше битка. Аз и онова слънчице — той кимна към Феро и тя го изгледа свирепо — успяхме да оправим почти всички, но се оказа, че трима са се промъкнали покрай нас. Ти се справи с двама, при това много добре, но третия го пропусна и оня те фрасна с боздуган в устата. — Ръката му посочи лицето на Джизал. — Здравата те е треснал и ето го резултата. После, предполагам, докато си бил на земята, те е ударил още няколко пъти, а оттам счупените ръка и крак. Можеше да е къде по-зле. Да знаеш, трябва да си много благодарен, че Кай е бил там.

Джизал примигна неразбиращо към чирака. Той пък какво общо можеше да има? Деветопръстия го изпревари с отговора.

— Засилил се и фраснал оня с тиган по главата. И като казвам фраснал, имам предвид смазал му черепа, нали така, Кай? — и се ухили на чирака, който седеше отстрани, загледан в равнината. — Здраво удря момчето за такъв слабак, а? Жалко за хубавия тиган.

Кай вдигна рамене, сякаш повечето му дни започваха с чупене на човешки глави. Джизал си каза, че сигурно е редно да благодари на болнавия глупак, че му е спасил живота, само дето не се чувстваше никак спасен. Вместо това съсредоточи цялата си воля да произведе, доколкото можеше, по-разбираем звук, без при това да си причини допълнително болка.

— Олго е жле? — успя да прошепне едва.

— Аз съм бил и по-зле.

Страхотна утеха, помисли си Джизал, няма що.

— Ще се оправиш. Млад си. Ръката и кракът бързо ще зараснат.

Което ще рече, предположи Джизал, че същото не се отнася за лицето му.

— Винаги е зле, като те ранят, но първия път е най-страшно. При всеки от тези — Деветопръстия посочи очуканото си лице — ревах като бебе. Ако ще ти стане по-леко, почти всеки реве. Истина е.

Това не помогна и Джизал повтори:

— Олго жле?

— Челюстта ти е счупена. Имаш няколко избити зъба и устата ти е разпрана, но мисля, че добре те зашихме.

Джизал преглътна. Не искаше и да си го помисли даже. Най-лошите му страхове се бяха потвърдили.

— Лоша рана и на гадно място. В устата — ни можеш да ядеш, ни да пиеш. Не можеш дори да говориш, без да те боли. Не можеш и да целуваш, естествено, ама тук това май няма да ти е проблем, а? — севернякът се усмихна широко, но Джизал не намери сили да се присъедини. — Доста лоша рана. Там, откъдето идвам аз, на това му казват кръщаваща рана.

— Агво? — промърмори Джизал и моментално съжали, когато болката плъпна по челюстта му.

— Кръщаваща рана — повтори Деветопръстия, вдигна ръка и размърда чуканчето на липсващия си пръст. — Рана, която ти дава име. Теб сигурно щяха да те кръстят Счупеното чене, Кривата мутра или Беззъбия, нещо такова. — Усмихна се отново и Джизал установи, че чувството му за хумор е останало на онзи хълм, при избитите зъби.

Усети как очите му се наливат със сълзи. Идеше му да плаче, но това изискваше отваряне на устата, а шевовете бездруго се бяха впили в подутите му устни под превръзката.

Деветопръстия продължи да го успокоява.

— Гледай откъм добрата страна. Вече е малко вероятно да умреш от това. Мисля, че ако раната щеше да гние, отдавна да е започнала.

Джизал го зяпна смаян. Ужасените му очи се ококорваха все повече с всяка следваща секунда, в която осмисляше последните думи на северняка. Знаеше, че сега щеше да зяпа с увиснало чене, ако челюстта му не бе натрошена и здраво стегната към главата. Малко е вероятно да умре? Мисълта за възпаление на раната въобще не му бе минала през главата. Да изгние? Устата му?

— Май не ти помагам много, а? — промърмори Логън.

Джизал покри очите си със здравата си ръка и зарида, като се стараеше да не си причинява много допълнителна болка. Тихите вопли разтърсиха раменете му.

Бяха спрели на брега на голямо езеро. Сива, набраздена от вятър вода под свъсено, тъмно от облаци небе. Мрачна вода и мрачно небе, мистериозни и заплашителни. Враждебните вълни плискаха в студения чакъл на брега. Няколко враждебни на вид птици кряскаха сърдито в небето над водата. Още по-враждебно настроена, болката пулсираше навсякъде в тялото на Джизал и не личеше, че някога може да мине.

Феро клекна пред него, намръщена както обикновено, и се зае с разрязване на превръзката му. Баяз се надвеси през рамото й. Очевидно Първия магус се беше събудил от вцепенението си. Той не даде никакво обяснение нито за това, което го беше предизвикало, нито за това как така изведнъж се бе съвзел. Изглеждаше зле. По-остарял от всякога и още по-изпит отпреди. Очите му бяха дълбоко хлътнали, а кожата му — пребледняла, сякаш беше изтъняла и станала почти прозрачна. Но на Джизал не му беше останала съпричастност, още по-малко за човека, отговорен за всички сполетели ги беди.

— Къде сме? — смънка той, кривейки лице от болка.

Говоренето вече беше по-лесно, но трябваше да шепне и да движи много внимателно устни, което заваляше думите и те звучаха като на някой малоумен селяк.

— Това е първото от трите езера — Баяз кимна през рамо към водата зад гърба си. — Приближаваме Олкъс. Вече може да се каже, че повече от половината път е зад нас.

Джизал преглътна. Повече от половината не беше кой знае какво успокоение.

— Колко дълго беше…

— Не мога да работя, като непрекъснато мърдаш устни, глупако — изсъска Феро. — Ще млъкнеш ли най-после, или да те оставя така?

Джизал млъкна. Тя внимателно отлепи парчето плат от лицето му, огледа кафявото петно засъхнала кръв, помириса го, сбърчи нос и хвърли превръзката. После изгледа намръщено устата му. Джизал преглътна отново и вторачи поглед в тъмното й лице в очакване на някакво изражение, което да му подскаже мислите й. В момента би дал всичко за едно огледало, би дал всичките си зъби, дори и да бяха непокътнати в устата му.

— Колко е зле? — промърмори той и усети вкуса на кръв по езика си.

Тя го изгледа свирепо.

— Май ме бъркаш с някого, когото го е грижа.

Джизал изхлипа и гърлото му се сви на топка. Очите му се напълниха със сълзи и той трябваше да извърне поглед и да примигне, за да потисне плача. Жалко създание, това е той. Смел син на Съюза, горд офицер от Кралската гвардия, победител в Турнира, а в момента едва сдържа сълзите.

— Дръж това — каза рязко Феро.

— Ъх — прошепна с разтреперан глас Джизал, все още борещ се да заглуши надигналото се в гърдите му ридание.

Притисна новото парче плат към лицето си, докато тя се зае да го върже около челото и под брадичката му. Омота здраво превръзката и стегна челюстта му така, че почти да не може да отвори уста.

— Поне си жив — каза Феро.

— И това е голямо успокоение, така ли? — смотолеви той.

— Мнозина и това нямат — вдигна рамене Феро и се отдалечи.

Джизал почти завидя на тези мнозина, докато гледаше гърба на крачещата през разлюляната трева Феро. Как само му се искаше Арди да беше тук. Спомни си последната им среща. Спомни си как го беше погледнала отдолу с онази нейна усмивка. Тя никога не би го зарязала така, не и когато е напълно безпомощен и съсипан от ужасни болки. Тя щеше да му говори нежно, да гали лицето му, да го гледа мило с тъмните си очи и да го целува… глупости, сантиментални глупости. Сигурно вече е намерила някой друг идиот, с когото да си играе и когото да побърква и измъчва. Забравила го е в часа, в който замина. Джизал продължи да се самоизмъчва с мисълта как тя се смее на нечии други шеги, усмихва се на друг, целува устните на друг. Едно е сигурно, сега вече тя няма да го иска. Никой повече няма да го иска. Усети как устните му потрепериха и очите му пак се насълзиха.

— Всички легендарни герои — великите крале, генерали, — всички те в някакъв момент са изпадали в тежки ситуации.

Джизал вдигна поглед. Почти беше забравил за Баяз.

— Страданията каляват човек, момчето ми, точно както и стоманата, колкото повече я ковеш, толкова по-здрава става. — Възрастният магьосник примижа от болка, докато приклякаше до него. — Лесно е, когато не срещаш трудности и успяваш във всичко. Това как посрещаме страданието и несгодите ни определя като хора. Самосъжалението означава себелюбие и егоизъм — най-лошите черти, които може да притежава който и да било водач. Егоизмът е присъщ на децата и на глупците. Великият водач винаги поставя другите пред себе си. Ще се изненадаш колко помага за справяне със собствените ти проблеми. За да бъдеш истински крал, просто трябва да третираш всички останали като крале — Баяз сложи длан на рамото му.

Може би, помисли си Джизал, този жест беше замислен като бащински и насърчителен, но през ризата си той долови само треперенето на ръката. Останаха така известно време, все едно магьосникът нямаше сили да помръдне, но накрая той се изправи бавно, раздвижи схванатите си крака и се отдалечи.

Джизал го изгледа объркан. Само преди няколко седмици такава лекция щеше да го изкара от кожата му, а днес седя като вцепенен и покорно попи всяка дума. Вече не знае кой е. Трудно е да се държиш високомерно, когато си напълно зависим от другите. От хора, за които доскоро бе имал такова ниско мнение. Джизал не се заблуждаваше повече. Без допотопното лечение на Феро и нескопосните грижи на Деветопръстия сега най-вероятно щеше да е мъртъв.

Видя, че севернякът вървеше към него със скърцащи в чакъла ботуши. Време беше да се връща в каруцата. Време беше за още друсане и скрибуцане на колела. Джизал въздъхна — продължително, дрезгаво, но бързо спря въздишката. Самосъжалението е за децата и глупците.

— Хайде, знаеш процедурата — каза Деветопръстия.

Джизал се наведе напред, севернякът пъхна едната си ръка под коленете му, а другата зад гърба му. Вдигна го с лекота и без дори да се задъха, го прехвърли през ръба на каруцата. Намести го безцеремонно между багажа. Докато се отдръпваше, Джизал хвана голямата му мръсна четирипръста ръка. Севернякът се обърна с озадачено повдигната вежда. Джизал преглътна.

— Благодаря ти — пошепна.

— За какво, за това ли?

— За всичко.

Деветопръстия го изгледа.

— За нищо. Дръж се с другите така, както искаш те да се държат с теб, и няма къде да сбъркаш. Така казваше баща ми. Бях забравил този съвет и дълго време върших неща, дето никога няма да мога да изкупя — той въздъхна дълбоко, — но не пречи да опитам. Каквото повикало — такова се обадило, така знам аз.

Джизал примигна, загледан в широкия гръб на северняка, докато той вървеше към коня си. Дръж се с другите така, както искаш те да се държат с теб. С ръка на сърцето можеше ли Джизал да каже за себе си, че някога дори се бе замислял за подобна идея? Замисли се сега, докато каруцата потегляше със скърцане на колелата, и тревогите му постепенно се задълбочиха.

Досега той беше тормозил онези под него и угодничил пред онези отгоре. Често сядаше да играе карти с приятели и макар да знаеше, че не могат да си го позволят, измъкваше парите им. Възползваше се от момичета, които после захвърляше. Нито веднъж не благодари на приятеля си Уест за помощта му и беше готов на драго сърце да вкара сестра му в леглото си. С нарастващ ужас Джизал осъзна, че досега в живота си не беше извършил нито едно безкористно дело.

Намести се върху чувалите с храната на конете. Накрая получаваш каквото си заслужил, добрите обноски нямат никакво значение. Отсега нататък ще мисли първо за другите. Ще се отнася с всички като с равни. После, естествено. Първо да може да яде отново, пък после ще има достатъчно време да бъде по-добър човек. Вдигна ръка на превръзката на лицето си и я потърка замислено. Спря, когато видя Баяз, който яздеше зад каруцата и гледаше в далечината над водата на езерото.

— Видя ли го? — изломоти Джизал.

— Кое да съм видял?

— Това. — Той посочи с пръст главата си.

— А, това ли? Да, видях го.

— Колко е зле?

Баяз килна замислено глава на една страна.

— Да ти кажа, мисля, че дори ми харесва.

— Харесва ти?

— Е, не в момента може би, но когато шевовете бъдат извадени, отокът ще спадне, синините ще изчезнат, а раните ще зараснат и коричките ще паднат. Със сигурност челюстта ти няма да е като преди, зъбите, естествено, няма да пораснат отново, но съм абсолютно убеден, че губейки момчешкия си чар, ще придобиеш нещо ново — лицето ти ще крие опасност, ще излъчва непреклонност, загадъчност. Хората уважават мъж, видял битка, а и в никакъв случай няма да си погрознял. Смея да твърдя, че момичетата все така ще се захласват по теб, ако решиш да ги омайваш, естествено. — Баяз кимна замислено. — Да, като цяло вярвам, че това ще свърши добра работа.

— Добра работа ли? — промърмори Джизал с ръка върху превръзката. — За какво?

Но мислите на Баяз вече бяха потеглили в друга посока.

— Харод Велики имаше белег през цялата си буза, но той по никакъв начин не му навреди. Разбира се, няма да го видиш на никоя от статуите, но в живота заради него хората го уважаваха дори повече. Велик човек беше Харод. Имаше репутацията на справедлив и надежден владетел и всъщност често беше точно такъв. Но той също знаеше, когато ситуацията го изисква, как да не бъде такъв. — Първия магус леко се подсмихна. — Казвал ли съм ти за случая, когато покани двамата си най-върли врагове, за да преговарят? За един ден успя така да ги скара, че после двамата взаимно унищожиха армиите си, а той си извоюва победа и над двамата, без дори да извади оръжие. Слушай сега, той знаеше, че Ардлик има красива жена и…

Джизал се намести удобно в каруцата. Беше чувал вече тази история, но реши, че няма смисъл да го споменава. Всъщност реши, че ще е хубаво да я чуе отново, така или иначе нямаше какво друго да прави. Имаше нещо успокояващо в монотонното бърборене и плътния глас на възрастния магьосник, а и слънцето вече пробиваше облаците. Ако не мърдаше много, устата почти не го болеше.

И Джизал се облегна на чувалите със сено, отпуснатата му глава леко се поклащаше с друсането на каруцата, той се загледа в нижещите се покрай него гледки. Гледаше как вятърът люлее тревата. Гледаше слънцето, отразено във водата на езерото.

Стъпка по стъпка

Със стиснати зъби Уест се катереше по замръзналия склон. Пръстите му бяха изтръпнали, отмалели и трепереха от дращенето по студената пръст, вкопчването в замръзналите корени и ровенето в снега. Устните му бяха напукани, носът му не спираше да тече, а ноздрите му бяха зачервени и ужасно разранени. Въздухът режеше гърлото му и бодеше в дробовете му, преди да излезе с хриптене във вид на облак пара и да подразни отново гърлото му. Замисли се дали това, че отстъпи шинела си на Ладисла, няма да се окаже най-грубата грешка в живота му. Реши, че най-вероятно е точно така. Най-глупавото му решение досега, естествено след това да спаси себичното копеле.

Дори докато тренираше за Турнира по пет часа дневно, не си беше представял, че може да е толкова изморен. В сравнение с Три дървета маршал Варуз беше размекнат детски учител. Сега всяка сутрин преди изгрев-слънце Уест биваше вдиган безцеремонно на крак и никога не лягаше, преди да се е стъмнило напълно. Тези северняци бяха като машини до един. Хора, издялани от дърво, които никога не се уморяват и никога не изпитват болка. А в неговото тяло всяко мускулче крещеше от безмилостното темпо. Беше на рани и синини от безбройните падания. Стъпалата му бяха протрити и разранени от мокрите ботуши. И накрая познатото пулсиране в главата, което тръпнеше в такт с учестените удари на сърцето му и се смесваше с противното парене на раната на главата.

Студът, болката и умората му бяха предостатъчни, но те не можеха да се сравняват с налегналото го чувство за срам и вина. Именно то го смазваше все повече с всяка следваща крачка. Той беше изпратен с Ладисла, за да не допусне да се случи нещо лошо. Резултатът — катастрофа от неизмерима величина. Беше избита цяла дивизия. Колко деца останаха без бащи? Колко жени загубиха мъжете си? Да можеше да направи нещо повече, за стотен път си повтаряше наум Уест и свиваше изтръпнали ръце в юмруци. Да беше убедил принца да не минава реката, сега всички тези хора можеше да са още живи. Толкова много мъртви. Не знаеше да ги жали ли, или да им завижда.

— Стъпка по стъпка — промърмори под носа си, докато драпаше нагоре по склона.

Това е начинът. Стискаш здраво зъби, правиш колкото крачки трябва и можеш да стигнеш където и да било. Болезнена, изтощителна, смръзната и изпълнена с вина стъпка, а след нея нова. Какво друго да направиш?

В момента, в който изкачиха билото на хълма, принц Ладисла направи онова, което правеше горе-долу на всеки кръгъл час. Просна се на земята, облегнат в коренището на едно дърво.

— Полковник Уест, моля ви! — задъхано каза той и парата от дъха му обгърна пълното му лице. Над горната му устна лъщяха две струи сополи — приличаше на малко момченце. — Не мога повече! Кажете им… кажете им да спрат! Нямат милост!

Уест изруга под носа си. И без това северняците бяха достатъчно ядосани — вече почти не полагаха усилия да го скрият, но, от друга страна, Ладисла все още беше негов командир. Нещо повече, наследникът на трона. Уест не беше в позиция да му заповяда да стане.

— Три дървета! — прошепна той задъхан.

Възрастният войн го изгледа намръщено през рамо.

— Надявам се няма да искаш пак да спираме, момче.

— Налага се.

— Мътните да го вземат! Пак ли? Мекушави женчовци сте вие, южняците! Нищо чудно, че Бетод така яко ви срита задниците. Едно ще ти кажа, ако не се научите как се върви по време на марш, скоро пак ще ядете ритници!

— Моля те. Съвсем за малко.

Три дървета изгледа кръвнишки проснатия на земята принц и поклати глава с отвращение.

— Хубаво. Ще спрем за малко, ако това ще ви накара да се разбързате после. Но гледай да не свиквате много така, ясно? Не сме изминали и половината от пътя за днес, ако искаме да изпреварим Бетод. — Той тръгна напред, за да каже на Кучето.

Уест приклекна, размърда вкочанените пръсти на краката си и започна да духа в шепи. Искаше му се да легне също като Ладисла, но от горчив опит знаеше, че веднъж спреш ли, после тръгването е много по-тежко. Пайк и дъщеря му застанаха наблизо. Почти не се бяха задъхали от изкачването. Поредното доказателство, ако от подобно имаше нужда, че коването на желязо в наказателна колония, а не лекият живот, те подготвя най-успешно за изморителния път във враждебната пустош.

Ладисла като че ли прочете мислите му.

— Нямате представа колко трудно е това за мен! — натърти той.

— Не, разбира се — троснато отвърна Уест. Търпението му беше почти изчерпано. — Вие все пак мъкнете цялата тежест на шинела ми!

Принцът примигна озадачен, после заби очи в мократа земя и стисна заби.

— Прав сте. Съжалявам. Разбира се, напълно осъзнавам, че ви дължа живота си. Просто не съм свикнал с подобни неща. Въобще не съм свикнал. — Той подръпна протритите и омърляни ревери на шинела и се засмя горчиво. — Майка ми ме учеше, че човек винаги трябва да изглежда представително независимо от обстоятелствата. Чудя се какво ли щеше да каже, ако ме видеше сега.

Уест отбеляза наум, че все пак принцът не предложи да му върне шинела.

Ладисла сгуши глава между раменете си.

— Предполагам, трябва да поема част от вината за всичко това.

Част? Уест беше готов да му забие част от ботуша си.

— Трябваше да ви послушам, полковник. През цялото време го знаех. Предпазливостта е най-добрата политика по време на война, нали? Винаги съм вярвал в това. Оставих се онзи глупак Смънд да ме подведе. Какъв идиот само!

— Лорд Смънд плати с живота си — рече Уест.

— И жалко, че не го направи ден по-рано. Сега нямаше да сме в това положение! — устните на Ладисла се изкривиха. — Какво ще кажат за това у дома, как мислите, Уест? Какво ще кажат за мен хората сега?

— Нямам представа, Ваше Височество.

Надали ще е кой знае колко по-лошо от това, което и преди говореха, помисли си Уест. Опита да потисне гнева си и да се постави на мястото на принца. Той беше напълно неподготвен за трудностите на подобно пътуване. Вечно зависим от другите, нямаше никакви умения, които да му послужат сега. Човек, чието доскоро най-важно решение беше коя шапка да сложи, трябваше да се справи с мисълта, че животът на хиляди е негова отговорност. Нищо чудно, че нямаше понятие как да го направи.

— Само ако не бяха побягнали. — Ладисла стисна юмрук и ядосано удари един от корените до себе си. — Защо не останаха да се бият тези страхливи копелета? Защо не се биха?

Уест затвори очи и насочи всичките си сили да не обръща внимание на студа, глада, болката, да потисне напиращия в гърдите му гняв. Винаги така ставаше. Тъкмо когато започваше да изпитва някаква симпатия към Ладисла, онзи неизбежно изтърсваше някоя тъпа реплика и омразата на Уест към него се завръщаше с пълна сила.

— Не бих могъл да отговоря, Ваше Височество — успя да процеди през зъби Уест.

— Така — избоботи Три дървета, — стига ви толкова! Ставайте и без повече оправдания!

— Трябва ли пак да тръгваме, полковник? Толкова бързо?

— Уви, да.

Принцът въздъхна и изкривил в гримаса лице, се надигна мъчително.

— Нямам никаква представа как успяват да вървят толкова много, Уест.

— Стъпка по стъпка, Ваше Височество.

— Разбира се — промърмори Ладисла и тръгна, препъвайки се, след двамата затворници. — Стъпка по стъпка.

Уест раздвижи глезени и понечи да последва принца, когато върху него падна нечия сянка. Вдигна поглед и видя Дау Черния, който препречи с едро рамо пътя. Озъбената му физиономия беше само на фут от лицето на Уест. Кимна към бавно отдалечаващия се гръб на Ладисла.

— Искаш ли да го убия? — изръмжа той на северняшки.

— Само посмей да пипнеш с пръст някого от тях! — Уест избълва думите, преди да помисли как да завърши изречението си. — Аз…

— Ти какво?

— Ще те убия. — Какво друго трябваше да каже.

Почувства се като малко момче, което отправя смехотворни заплахи в двора на училището. В много студен и опасен двор, при това към два пъти по-огромно от него момче.

Дау се ухили.

— Я гледай ти какъв характер в кльощав слабак като теб. Изведнъж заговорихме за убиване, а? Сигурен ли си, че ти стиска?

Уест се опита да изглежда колкото може по-внушителен и силен, което не беше никак лесно, докато стоеше по-ниско от северняка на склона, още повече прегърбен от изтощение. Изпаднеш ли в тежка ситуация, независимо какво ти е отвътре, не трябва да показваш страх, това знаеше той.

— Пробвай и ще разбереш. — Гласът му прозвуча немощно дори в собствените му уши.

— Може пък да пробвам — отвърна севернякът.

— Кажи ми, като си готов. Ще се изям от мъка, ако пропусна момента.

— О, за това не бери грижа — прошепна Дау, извърна глава и се изплю на земята. — Ще разбереш, че е време, като се събудиш с прерязано гърло.

При тези думи той тръгна нагоре по склона достатъчно бавно, за да покаже, че не го е страх. Уест искаше да може да каже същото за себе си. Когато тръгна между дърветата след останалите, сърцето му блъскаше като лудо в гърдите. Подмина Ладисла, настигна Кадил и влезе в крачка зад гърба й.

— Добре ли си? — попита я.

— И по-зле съм била. — Тя го изгледа от глава до пети: — Ами ти?

Уест изведнъж осъзна, че погледнат отстрани, може би представляваше интересна гледка. Върху униформата си беше надянал стар чувал с пробити дупки за ръцете. Отгоре беше препасал колана си, а в него беше пъхнал тежкия северняшки меч, който се блъскаше в крака му на всяка крачка. Брадата му беше набола и напомняше за себе си с непрестанен сърбеж по тракащите челюсти. Предполагаше също, че лицето му е странна смесица от яркочервено и мъртвешки бяло. Уест пъхна ръце под мишниците си и се усмихна вяло.

— Студено ми е — отвърна.

— Така и изглеждаш. Май трябваше да си запазиш шинела.

Уест нямаше как да не се съгласи и кимна. Погледна през клоните на боровете към гърба на Черния и се покашля:

— Никой от тях не те е… притеснявал, нали?

— Да ме притесняват ли?

— Ами, знаеш — каза той смутено, — сама жена сред всичките тези мъже. Те не са свикнали с това. А и как те зяпаше Дау. Не знам…

— Много благородно от твоя страна, полковник, но на твое място не бих се притеснявала за тях. Съмнявам се, че ще си позволят нещо повече от зяпането, а преди съм се справяла с къде по-страшни неща.

— По-страшни от него?

— В първия лагер, в който попаднах, комендантът ме беше харесал. Предполагам, тогава кожата ми все още не е била изгубила блясъка на свободния живот. Онзи ме държа гладна, докато не получи каквото искаше. Пет дни без храна.

Уест примижа като от болка.

— И само толкова ли му трябваше, за да се откаже?

— О, те не се отказват. Толкова успях да издържа аз. Човек прави каквото трябва.

— Имаш предвид…

— Каквото трябва — сви рамене тя. — Не се гордея, но не се и срамувам. Гордост и срам, нито едното, нито другото ще те нахрани. Единственото, за което съжалявам, са онези пет дни глад, пет дни, в които можех да се храня. Правиш каквото трябва. Без значение кой си. Когато умираш от глад… — тя отново сви рамене.

— Ами баща ти?

— Кой, Пайк ли? — тя погледна към затворника с изгореното лице, който вървеше отпред. — Той е добър човек, но изобщо не ми е роднина. Не знам какво е станало с истинското ми семейство. Ако още са живи, сигурно са пръснати из цяла Англанд.

— Значи той не е…

— Понякога, ако се преструваш, че имаш семейство, хората се държат различно. Помагаме си взаимно. Ако не беше Пайк, сега още щях да блъскам желязо в лагера.

— А вместо това се наслаждаваш на този приятен излет.

— Ъъ. Човек трябва да се задоволява с каквото има. — Тя наведе глава и избърза напред между дърветата.

Уест я гледа, докато се отдалечаваше. Кораво момиче, както биха казали северняците. Ладисла може да научи едно-друго от нейния стоицизъм. Погледна през рамо към принца, който се влачеше отзад с елегантна походка и кисело лице. Уест пусна дълга, обвита в пара въздишка. Изглежда, беше прекалено късно за Ладисла да научи каквото и да било.

Жалко ядене, състоящо се от парче стар хляб и канче студена супа. Въпреки всичките молби на Ладисла Три дървета не позволяваше да се пали огън. Рискът да бъдат забелязани беше прекалено висок. Затова на здрачаване те просто седяха малко встрани от северняците и разговаряха тихо помежду си. Говоренето помагаше ако не за друго, поне да отвлича мислите от студа, болката и страданието. А също така спираше тракането на зъбите.

— Каза, че си се бил в Канта, нали, Пайк? Във войната, така ли?

— Точно така. Тогава бях сержант. — Той кимна бавно и очите му проблеснаха в розовата пихтия на лицето. — Не е за вярване, че тогава през цялото време умирахме от жега, нали, полковник?

Уест изхърка жално — най-близкото до смях, на което беше способен в момента.

— В коя част беше?

— Първи кавалерийски полк на Кралската гвардия под командването на полковник Глокта.

— Но това беше моят полк!

— Знам.

— Не те помня.

Изгорялата кожа по лицето на Пайк се изкриви в нещо, което според Уест представляваше усмивка.

— Тогава изглеждах различно. Но аз те помня. Лейтенант Уест. Хората те обичаха. Точния човек, при който да идеш, ако имаш проблем.

Уест преглътна. В момента май не ставаше много за решаване на ничии проблеми, само за създаването им.

— А как стигна до колонията?

Пайк и Кадил се спогледаха.

— По правило в лагера не задаваме такива въпроси.

— О — Уест сведе поглед и разтри длани, — съжалявам. Не исках да те обидя.

— Няма нищо. — Пайк подсмръкна и потри отстрани изкривения си нос. — Да кажем просто, че допуснах някои грешки. Имаш ли семейство, полковник?

Уест присви скръбно очи и скръсти ръце на гърдите си.

— Имам сестра, у дома, в Адуа. Тя е… особено момиче. — Реши, че по-добре да спре дотук. — А ти?

— Имах жена. Когато ме изпратиха в колонията, тя реши да остане вкъщи. В началото я мразех за това. Но знаеш ли? Не съм сигурен дали и аз не бих постъпил като нея.

Ладисла се появи откъм дърветата. Бършеше ръце в пешовете на шинела на Уест.

— Сега съм по-добре! Сигурно е било от проклетото месо, което ядохме сутринта. — Той се намести между Уест и Кадил и девойката го изгледа с такова отвращение, все едно някой току-що изсипа до нея лопата лайна. Двамата, меко казано, не се разбираха. — За какво си говорим?

— Пайк тъкмо разправяше за жена си… — примижа Уест.

— А? Предполагам вече знаете, аз съм сгоден за принцеса Терез от Талинс, дъщерята на Върховния дук Орсо. Тя е всеизвестна красавица… — Ладисла се отнесе в мисли. Озърна се намръщен, сякаш започваше да осъзнава колко абсурдна е темата насред дивата пустош на Англанд. — Но напоследък започвам да подозирам, че тя не е много доволна от предстоящата ни сватба.

— Да се чуди човек защо — промърмори Кадил.

Това сигурно беше десетото й злобно подмятане за тази вечер.

— Аз съм престолонаследникът — сопна се Ладисла — и един ден ще бъда твой крал! Няма да е зле да започнеш да се отнасяш с малко повече уважение към мен!

Кадил се изсмя в лицето му.

— Аз нямам страна, нямам крал, още по-малко — уважение към теб.

Ладисла зяпна от възмущение.

— Няма да позволя да ми се говори по този…

Дау Черния изникна като от нищото и се надвеси отгоре им.

— Затвори му шибаната уста! — озъби се той на северняшки и насочи дебел пръст към Ладисла. — Бетод може да има уши навсякъде! Накарай го да си държи езика зад зъбите или ще му го отрежа! — севернякът изчезна в тъмнината пак така внезапно, както се беше появил.

— Той иска да сме по-тихи, Ваше Височество — преведе шепнешком Уест.

Принцът преглътна.

— И аз така си помислих.

Двамата с Кадил сгушиха глави между раменете си и размениха по още един гневен поглед.

Уест лежеше по гръб на твърдата земя. Брезентът поскърцваше точно над лицето му. Лежеше и гледаше над тъмните издутини на ботушите си как се сипе тихо снегът. От едната му страна Кадил се беше сгушила в него, а от другата — Кучето. Останалите от групата също бяха тук, притиснати един до друг под голяма вмирисана завивка. Всички освен Дау, който стоеше на пост. Студът правеше чудеса за сближаването с другите.

От далечния край на групата се носеше мощно хъркане. Три дървета или най-вероятно Тъл. Кучето много мърдаше насън — подскачаше, стряскаше се, опъваше крайници и мънкаше неразбираемо. Някъде отдясно се чуваше тежкото дишане на Ладисла, придружено от леки хрипове в гърдите. Всички заспиваха почти в момента, в който главите им докосваха земята.

Но Уест не можеше да заспи. Мислеше за всичките им неприятности, за поражението и опасностите, които ги дебнеха. И не само за тях. Маршал Бър сигурно е някъде из горите на Англанд, бърза на юг да се притече на помощ, без да осъзнава, че така ще попадне в капан. Без да знае, че Бетод го чака.

Положението им беше повече от сериозно, но противно на всякаква логика Уест усещаше лекота в душата си. Цялата истина бе, че тук, насред дивата пустош, всичко беше просто. Нямаше ги ежедневните битки, предразсъдъците, които да превъзмогваш, нямаше нужда да мислиш за повече от час напред. За пръв път от месеци се чувстваше свободен.

Примижа и опъна схванатите си крака. Усети как до него Кадил се размърда в съня си. Главата й се отпусна на рамото му и бузата й се опря в мръсната му униформа. Усети топлия й дъх по бузата си, долови топлината й през дрехите. Приятна топлина. Усещането се разваляше само от силната миризма на пот, влажна земя и хриптенето на Кучето в другото му ухо. Уест притвори очи с едва доловима усмивка на устните. Може би нещата все още може да се оправят. Може би все още има шанс да блесне като герой. Само да успее да заведе принца жив до маршал Бър.

Всичко останало са само празни приказки

Феро яздеше и наблюдаваше земята. Продължаваха да следват брега на тъмната вода, студеният вятър пронизваше дрехите й, надвисналото небе все така беше изпълнено с хаос, но земята се беше променила. Ако преди беше плоска като тепсия, сега беше нагъната на ниски могили и ненадейно изникващи скрити падини. Земя, в която лесно можеш да се скриеш и точно тази мисъл тревожеше Феро. Не че я беше страх, естествено, защото Феро Малджин не се бои от никого и от нищо. Просто сега трябваше да внимава два пъти повече, да се ослушва и да гледа за следи, за възможни засади.

Просто предпазливост.

Тревата също беше променена. Феро беше свикнала вече с високата, разлюляна от вятъра трева, но тази тук беше различна — ниска, изсъхнала и пожълтяла като сено. И колкото повече напреднаха, все по-ниска ставаше. Днес вече се появяваха и първите голи петна. Гола земя, по която не растеше нищо. Безплодна земя като прахоляка на Лошите земи.

Мъртва земя.

Мъртва, но Феро не виждаше причина за това. Погледна намръщена през нагънатата равнина към неясното очертание на хълмовете в далечината — тъмна начупена линия на хоризонта. В цялото необятно пространство не помръдваше нищо. Нищо освен тях и непрестанно движещите се облаци. И една птица. Рееше се високо в небето, почти неподвижна във висините, само дългите пера на върховете на крилете й леко потрепваха.

— Първата птица от два дни насам — изръмжа Деветопръстия и проследи мнително полета й.

— Хъ — изръмжа Феро. — Май птиците имат повече мозък от нас. Какво търсим на това място?

— Няма къде другаде да отидем може би.

Феро имаше къде другаде да отиде. Където и да е, където има гуркули за убиване.

— Говори за себе си — каза тя.

— Какво? Ти да не би да имаш тълпи от приятели в Лошите земи, които те чакат с нетърпение да се върнеш? Сигурно по цял ден се питат: „Къде изчезна Феро? Страшна скука настана, откакто я няма.“ — Той изсумтя, развеселен от думите си.

Феро не откри нищо смешно в тях.

— Е, не може всички да сме така обичани от другите като теб, бял. — Сега тя изсумтя подигравателно. — Сигурно те чака пиршество по случай завръщането ти в Севера, а?

— О, да, със сигурност ще има пиршество. Веднага след като ме обесят.

Тя се замисли. Изгледа го с крайчеца на окото, без да извръща глава към него. Така, ако той се обърнеше, тя щеше да извърне бързо очи, все едно въобще не е поглеждала към него. Трябваше да признае, че сега, като започваше да го опознава, този бял не беше чак толкова лош. Бяха се били неведнъж рамо до рамо и той винаги си беше вършил добре работата. Бяха се разбрали да се погребат взаимно, ако се наложеше, и Феро вярваше, че той ще изпълни и това си обещание. Странен на вид, странно говорещ, но досега каквото беше казал, го беше изпълнил, а това го правеше един от най-свестните хора, които Феро някога беше срещала. Разбира се, най-добре да не му го казва, а също и да внимава да не издаде с нищо, че го мисли.

Разбере ли за мислите й, ще я разочарова.

— Значи нямаш никого, така ли? — попита тя.

— Само врагове.

— Защо тогава не си там да се биеш с тях?

— Да се бия ли? На битките дължа всичко, което ми е останало. — Той вдигна големите си празни длани и й ги показа. — Не ми е останало друго освен лошата слава и ужасно много хора, които горят от нетърпение да ме убият. Да се бия? Ха! Колкото си по-добър в това, толкова по-зле свършваш. Уредил съм не една сметка и усещането беше страхотно, но не трая дълго. Отмъщението не те топли нощем, това е. Надценяваш го. Само с него не може. Трябва ти още нещо.

— Прекалено много очакваш от живота, бял — поклати глава Феро.

— Аз пък си мисля, че ти очакваш прекалено малко — усмихна се широко севернякът.

— Като не очакваш нищо, не се разочароваш.

— Като не очакваш нищо, не получаваш нищо.

Феро го изгледа навъсено. Това е проблемът на приказките. Незнайно как, но говоренето всеки път я отвеждаше до нещо, което тя не искаше да чува. Сигурно е заради липсата на опит. Феро подръпна юздите и смушка с пети коня си настрана, далеч от Деветопръстия, далеч от другите, встрани, където ще е сама.

Мълчание. Мълчанието е скучно, но в него поне няма измама.

Погледна към седящия в каруцата Лутар и онзи й се ухили глупашки — широко, колкото му позволяваше превръзката през половината лице. И той изглеждаше някак променен. Това също не й харесваше. Последния път, когато му сменяше превръзката, й беше благодарил — странно. Феро не обичаше благодарностите. Те обикновено криеха нещо. Дразнеше я, че се хвана да направи нещо, за което да й се благодари. Да помагаш на другите води до приятелства. А те от своя страна — в най-добрия случай до разочарование.

В най-лошия — до предателство.

Сега Лутар казваше нещо на Деветопръстия. Севернякът отметна назад глава и неговият гръмогласен идиотски смях подплаши коня му, та той за малко да го хвърли на земята. Баяз се поклащаше доволен на седлото, а около очите му се образуваха ситни бръчици, докато наблюдаваше усмихнат как севернякът се бори с юздите. Феро отмести навъсения си поглед към равнината.

Предпочиташе времето, когато никой не харесваше никого. Това беше познато, успокояващо чувство. Това тя разбираше. Доверие, другарство и весело настроение — бяха толкова далеч в миналото, че все едно й бяха напълно непознати.

А кой обича непознатото?

Феро беше виждала много трупове. Самата тя имаше голям дял в създаването им. Също така със собствените си ръце беше погребала немалко мъртъвци. Смъртта й беше едновременно професия и занимание за свободното време. Обаче не беше виждала толкова много трупове накуп. Хилавата трева беше затрупана с тях. Тя се смъкна от седлото и тръгна между телата. Нямаше как да определи кой с кого се беше бил, по нищо не личеше къде свършва едната противникова страна и къде започва другата.

Мъртвите изглеждаха еднакво.

Особено след като са били претършувани — броните, оръжията им, дори половината от дрехите им бяха свалени. Лежаха един връз друг със сплетени крайници, на голяма купчина в дългата сянка на паднала колона. Древно на вид творение, а сега просто нацепен, натрошен камък, обрасъл с къса жълтеникава трева и лишеи. И на него беше кацнала голяма черна птица. Стоеше си кротко с прибрани криле и гледаше приближаващата Феро със стъклени немигащи очи.

Отдолу, полуоблегнат на очукания камък, лежеше трупът на огромен мъж. Безжизнените му ръце продължаваха да стискат счупен дървен прът. Под ноктите му имаше черна мръсотия и засъхнала кръв. Най-вероятно счупеното дърво е било дръжката на знаме, помисли си Феро. Тя така и не можеше да го разбере. Със знамето не можеш да убиеш врага. Със знамето не можеш да се предпазиш от врага. И въпреки това хората умираха заради него.

— От глупост — прошепна тя, докато гледаше намръщено птицата на колоната.

— Клане — каза Деветопръстия.

Баяз изсумтя и потри брадата си.

— Въпросът е за кого и от кого е било извършено? — каза той.

Феро забеляза подпухналото лице на Лутар да наднича тревожно над ръба на каруцата. Очите му шареха като обезумели. Пред него на капрата седеше Кай. Юздите висяха в ръцете му, а безизразното му лице обхождаше труповете по земята.

Феро претърколи едно от телата и го помириса. Бледа кожа, посинели устни, никаква миризма все още.

— Било е неотдавна. Преди два дни може би.

— Защо няма мухи? — Деветопръстия гледаше делово телата. По някои от тях бяха накацали птици. — Само птици. И не кълват. Странно.

— Ни най-малко, приятелю!

Феро вдигна рязко глава. С бърза походка между телата към тях вървеше висок бял мъж с окъсано палто и чепат прът в ръка. Беше с чорлава мазна коса и дълга сплъстена брада. От силно сбръчканото му лице изпъкваха светли очи, които пламтяха с див блясък. Феро не откъсваше очи от него, като не спираше да се чуди как се беше приближил толкова, без тя да го забележи.

При звука на гласа му птиците се вдигнаха от телата, но не се разбягаха, уплашени от приближаващия. Полетяха право към него. Някои накацаха по раменете му, а останалите запляскаха с криле и започнаха да обикалят в широки кръгове около главата му. Феро се пресегна за лъка си и едновременно с това извади стрела от колчана, но Баяз я спря с вдигане на ръка.

— Не — каза той.

— Виждаш ли това? — високият бял протегна ръка и посочи падналата колона. Черната птица на нея изпляска с криле, прелетя и кацна на ръката му. — Крайпътна колона! Сто мили до Олкъс! — той свали ръка и птицата подскочи нагоре по нея. Намести се на рамото му и се спря неподвижна до останалите. — Стоите на самата граница на мъртвата земя! Никое животно не идва тук по собствена воля!

— Да вярвам ли на очите си, братко? — провикна се Баяз и Феро с разочарование прибра стрелата.

Още един магус. Трябваше да се досети. Съберат ли се двама от тези дърти глупаци, чакай много плямпане и куп изприказвани думи.

А това означаваше още куп лъжи.

— Великият Баяз! — викна новодошлият и се приближи. — Първия магус! Чух за идването ти от птиците в небето, от рибата във водата, от зверовете по земята, сега те виждам с очите си, но пак се чудя да вярвам или не. Възможно ли е? Истина ли е, че благословените ти стъпала докосват тази окървавена земя?

Той подпря жезъла си на земята и черната птица подскочи от рамото му и кацна на върха му. Вкопчи нокти в дървото и плесна няколко пъти с криле, докато се намести. Феро предпазливо отстъпи крачка назад с ръка на дръжката на камата си. Не смяташе да остави някоя от проклетите твари да се изцвъка отгоре й.

— Закаръс — каза Баяз и слезе сковано от седлото. На Феро й се стори, че нямаше много радост в гласа му, когато изрече името. — Изглеждаш в добро здраве, братко.

— Изглеждам уморен. Уморен, мръсен и побъркан, защото съм си такъв. Труден си за откриване, Баяз. Претърсвах надлъж и нашир великата равнина.

— Стараехме се да не се набиваме на очи. Съюзниците на Калул също ни търсят. — Очите на Баяз потрепнаха, извърнати към касапницата на земята. — Това твое дело ли е?

— На моя подопечен младия Голтъс. Да знаеш, момчето е свирепо като лъв и от него става чудесен император, точно като онези от Старите времена! Успя да плени най-върлия си враг, собствения си брат Скарио, и не прояви капка милост към него. — Закаръс подсмръкна. — Не такъв беше моят съвет, но младите правят каквото си поискат. Това са последните от хората на Скарио. Онези, които отказаха да се предадат. — Той махна небрежно към труповете и птиците по раменете му изпляскаха с криле.

— Дотук с милостта — отбеляза Баяз.

— Те не посмяха да навлязат в мъртвата земя и решиха да дадат последен отпор тук, в сенките на крайпътните колони. И тук умряха. Голтъс плени знамето на Трети легион. Същото знаме, под което яздеше в битка самият Столикус. Реликва от Старите времена! Като нас двамата с теб, братко.

Баяз не беше много впечатлен.

— Парче стар плат. Не им е донесло кой знае каква полза. Да носиш в битка парче храна за молците не те прави Столикус.

— Сигурно си прав. Това нещо наистина беше доста избеляло. Скъпоценните му камъни отдавна бяха откъснати и продадени, за да се набавят още оръжия.

— В днешно време скъпоценностите са лукс, а от оръжие всеки има нужда. И къде е сега младият ти император?

— Вече е на път. Нямаше време дори да изгори мъртвите. Отива на изток, иска да обсади Дармиум и да обеси ненормалника Кабриън на градската стена. После може би най-после ще имаме мир.

Баяз изсумтя тъжно.

— Помниш ли въобще какво е да има мир?

— Ще се учудиш какви неща помня. — Изпъкналите очи на Закаръс се вторачиха в Баяз. — Но кажи как са нещата по широкия свят? Как е Юлвей?

— Наблюдава както винаги.

— Ами другият ни брат, черната овца в семейството, великият пророк Калул, как е той?

Лицето на Баяз се смръщи.

— Силата му расте. Готви се за действие. Усеща, че е ударил неговият час.

— И ти, разбира се, смяташ да го спреш, така ли?

— А какво да направя?

— Хм. Калул е в Юга, така последно чух, а ти си тръгнал на запад. Да не си се загубил, братко? Тук няма нищо освен останки и руини от миналото.

— В миналото има скрита мощ.

— Мощ? Ха! Не си се променил. И в странна компания се движиш, братко Баяз. Разбира се, познавам младия Малакус Кай. Как е, разказвачо на истории? — провикна се той към чирака. — Как са нещата, приказливецо? Добре ли се отнася с теб моят брат?

— Достатъчно добре. — Кай дори не помръдна, седеше прегърбен на капрата.

— Достатъчно добре? Само това ли? Явно поне си се научил да си държиш езика зад зъбите. Как успяваш да го накараш да мълчи, Баяз? Аз така и не сполучих.

— На мен почти не ми се налага да го карам. — Баяз погледна намръщено към Кай.

— Така значи. Какво казваше Ювенс? Най-важните уроци човек научава сам. — Закаръс извърна изпъкналите си очи към Феро и птиците като една направиха същото. — Странен екземпляр е това.

— Тя има кръвта.

— Остава ти някой, който може да говори с духовете обаче.

— Той може — Баяз кимна към Деветопръстия.

До момента големият бял просто си чоплеше нещо по седлото, но сега вдигна озадачен поглед.

— Той ли? — Закаръс се намръщи.

Много гняв в този поглед, помисли си Феро, но също тъга, че и донякъде страх. Птиците, накацали по раменете, главата и върха на жезъла му, се надигнаха, запляскаха с криле и нададоха вик.

— Чуй ме, братко, преди да е станало прекалено късно. Откажи се от тази глупост. Аз ще застана до теб срещу Калул. Ще се изправя редом с теб и Юлвей. Тримата заедно като едно време, както в Старите времена, когато се изправихме срещу Създателя. Магус отново ще бъдат обединени. Аз ще ти помогна.

Настъпи протяжно мълчание и бръчките по лицето на Баяз се вдълбаха още повече.

— Ще ми помогнеш значи? Да беше предоставил тази си помощ навремето след падането на Създателя, когато те молех за нея. Тогава можехме да изкореним лудостта на Калул, преди да е пуснала корените си толкова надълбоко. Сега целият Юг гъмжи от ядачи. Разиграват си коня както поискат, потъпкват с открито презрение думата на нашия господар! Мисля, че ние тримата няма да сме достатъчни. И тогава какво? Ти ли ще подлъжеш Коунийл да остави книгите си и да дойде с нас? Ти ли ще откриеш под кой камък насред огромния Кръг на света се е сврял Леру? Ще върнеш ли Карно от другата страна на необятния океан? Ще върнеш ли Анселми и Счупения зъб от земята на мъртвите? Магус пак ще бъдат обединени, а? — устните на Баяз се извиха в презрителна гримаса. — Това време отмина, братко. Много отдавна то отплава като кораб, който никога няма да се завърне и на който ние не се качихме!

— Разбирам! — изсъска Закаръс и кървясалите му очи изхвръкнаха още повече. — А когато откриеш онова, което търсиш, тогава какво? Сериозно ли мислиш, че ще можеш да го контролираш? Дръзваш ли дори да мислиш, че ще постигнеш онова, което Глъстрод, Канедиас, и самият Ювенс не успяха?

— Техните грешки ме правят по-мъдър.

— Не мисля така! Ще накажеш едно зло с още по-голяма злина!

Тънките устни и изпъкналите скули на Баяз бяха неподвижни. В застиналото му изражение нямаше тъга, нямаше страх, само гняв.

— Не аз започнах тази война, братко! Аз ли наруших Втория закон? Аз ли поробих половината Юг от суета и себичност?

— Не, но ние всички имаме пръст в тази работа, а ти най-вече. Странно как аз си спомням неща, които на теб ти убягват. Като това например как се карахте двамата с Калул. Като това, което накара Ювенс да ви раздели. И как ти отиде при Създателя да го убеждаваш да сподели тайните си с теб. — Закаръс се изсмя и птиците се присъединиха с крякане към гръмкия му дрезгав кикот. — Смея да твърдя обаче, че той въобще не смяташе да споделя дъщеря си с теб, а, Баяз? Дъщерята на Създателя? Толомей? Има ли за нея място в спомените ти?

Очите на Баяз проблеснаха с ледена студенина.

— Предполагам, че вината за нея е моя — прошепна той. — Но стореното ще поправя…

— Мислиш ли, че Първият закон на Ювенс е просто каприз от негова страна? Мислиш ли, че той ще крие нещо на края на света, ако то е безопасно? Това нещо е… то е зло!

— Зло, казваш? — изсумтя презрително Баяз. — Дума, с която плашат малките деца. Дума, с която невежите наричат онези, които мислят различно от тях. Мислех, че сме надраснали тези глупости още преди векове.

— Ами рисковете…

— Решението ми е окончателно. — Гласът на Баяз прозвуча остро като добре наточена стомана. — Обмислях го дълги години. Каза каквото имаше да казваш, Закаръс, но все още нямам друг избор. Ако искаш, опитай да ме спреш. Ако ли не, отдръпни се от пътя ми.

— Явно нищо не се е променило. — Възрастният извърна потрепващите си очи към Феро и птиците му сториха същото. — Ами ти, жено с дяволска кръв? Знаеш ли какво ще те накара той да докоснеш? Осъзнаваш ли какво ще иска от теб да носиш? Имаш ли и най-бегла представа за опасностите, които те чакат?

Малка птичка хвръкна от рамото му и започна да кръжи и писука над главата на Феро.

— Най-добре бягай и не поглеждай назад! За всички ви се отнася!

Устните на Феро се извиха в презрителна усмивка. Тя замахна рязко и шляпна птичката във въздуха. Пернатото падна на земята и заподскача с писукане между труповете. Останалите птици отвърнаха с гневни крясъци и врякане, но Феро не им обърна внимание.

— Не ме познаваш, глупаво старче с мазна брада. Не се преструвай, че ме разбираш, че знаеш какво знам аз и какво ми е обещано. Защо да приемам думата на един лъжец пред тази на друг? Взимай си птиците и си гледай твоята работа, така няма да си имаш неприятности с мен. Всичко останало са празни приказки.

Закаръс и птиците му примигнаха. Той се намръщи, отвори уста и понечи да каже нещо, но се отказа, когато Феро се метна на седлото и смушка коня си напред. Тя чу тропота на копита зад гърба си, когато останалите я последваха. Чу пляскането на юздите на Кай и гласа на Баяз:

— Вслушвай се в гласа на птиците в небето, рибата във водата и зверовете по земята и ще чуеш, че с Калул е свършено. Че ядачите му са станали на прах, а грешките от миналото са погребани точно както трябваше да стане преди много години.

— Надявам се, но се опасявам, че новините няма да са добри. — Феро погледна през рамо и видя двамата магуси да разменят последен поглед. — Грешките от миналото не се погребват така лесно. Много се надявам да се провалиш, Баяз.

— Огледай се наоколо, стари приятелю. — Първия магус се усмихна, докато се качваше на коня си. — Никоя от надеждите ти не се е изпълнила.

Групата потегли мълчаливо между труповете, покрай падналата колона и навлезе в мъртвата земя. Запъти се към останките от миналото. Към Олкъс.

Под смраченото небе.

Въпрос на време

Със затаен дъх и прокарвайки език по дупките във венците си, Глокта наблюдаваше през далекогледа си облака прахоляк, който се стелеше над покривите на гетото. Последните звуци от сгромолясващите се камъни заглъхнаха и над Дагоска се спусна гробна тишина. Светът е затаил дъх.

В следващия момент до терасата високо горе на фасадата на Цитаделата достигнаха отдалечени писъци. Глокта добре помнеше този звук от отдавнашни и не толкова отдавнашни сражения. Доста неприятни спомени. Бойният вик на гуркулите. Врагът идва. Глокта знаеше, че сега те щурмуват през откритата „ничия“ земя пред стената по същия начин, както бяха правили през последните няколко седмици. Само че този път имат пробив.

Видя ситните фигурки на войниците, които се движеха по обвитите в прахоляк стена и кули от двете страни на пробива. Наведе леко далекогледа и обходи широката дъга на барикадата под стената. Тройната редица от приклекнали войници очакваше идването на гуркулите. Глокта се намръщи и размърда в ботуша изтръпналото стъпало на левия си крак. Доста мижава отбрана, няма спор, но единствената, с която разполагаме.

Пробивът в стената избълва гуркулските войници като рояк черни мравки; от кафявите облаци прахоляк изплува тълпа от блъскащи се мъже, проблясваща стомана и развети знамена. Спусна се по огромната купчина от останките на срутената стена и попадна право под безмилостния залп на арбалетчиците зад барикадата. Пръв в пробива. Доста незавидна позиция. Първата вълна падна като покосена. Малките фигурки се изтърколиха и запремятаха надолу по камарата от камъни зад стената. Паднаха много, но напиращите зад тях бяха повече. Втурнаха се през телата на падналите си другари, запрепъваха се по купчината от камъни, мазилка и дърво.

Разнесе се нов вик и Глокта видя как защитниците изскачат зад барикадата и се втурват в атака. Съюзнически войници, наемници и дагосканци се понесоха към пробива в стената. От това разстояние всичко се развиваше неестествено бавно. Струя масло и струя вода, които бавно текат една към друга. Когато двете войски се срещнаха, вече не можеше да се различат защитници от нападатели. Смесиха се в обща маса, която започна да се мести и да се огъва като вълна, прободена тук-там от проблясване на метал и няколко застинали неподвижно шарени знамена.

Понесени от вятъра, виковете и крясъците отекнаха из града. Викове на болка, викове на ярост, тропот и дрънчене се извисиха в далечно кресчендо. На моменти шумът напомняше грохота на приближаваща буря, в други до ушите на Глокта достигаха с изненадваща яснота отделни викове или думи. Този звук му напомни за шума на тълпата, събрала се да гледа дуелите в Турнира. Само дето тези остриета не са притъпени. И двете страни взимат съвсем на сериозно нещата. Чудя се колко ли са мъртвите само тази сутрин? Той се обърна към потящия се в безупречната си униформа генерал Висбрук.

— Някога участвали ли сте се в такава схватка, генерале? В директен близък бой, лице в лице с противника, както се казва?

Висбрук, който в този момент, замижал с едно око, наблюдаваше сражението през далекогледа си, отговори без секунда колебание.

— Не, не съм.

— Не ви го препоръчвам. Аз съм го правил само веднъж и не горя от нетърпение да повторя преживяването. — Глокта намести потната си длан около дръжката на бастуна. Не че има кой знае каква вероятност да ми се наложи. — Бил съм се предимно на кон. Атакувахме малки пехотни подразделения, разпръсвахме ги и ги преследвахме, докато ги унищожим. Благородно занимание, посичаш бягащите в гръб. Заслужил съм много похвали за това. Скоро обаче открих, че битката изглежда много по-различно от земята. Тълпата те смазва отвсякъде, притиска те така, че едва успяваш дишаш, а за героизъм и дума не може да става. Герой е всеки, извадил късмет и оцелял след подобно преживяване. — Той се изсмя горчиво. — Помня, че бях притиснат в един гуркулски офицер. Бяхме прегърнати почти като любовници. Нито аз, нито той можехме да замахнем с оръжие или да направим каквото и да било повече от това да се зъбим един на друг. А навсякъде около теб остриетата на копия мушкат наслука. Много от хората се наръгваха на оръжията на своите другари, дори биваха стъпкани от краката им. Повече умираха от погрешно насочено острие, отколкото от премерен удар на противник. Всичко това е огромна грешка.

— Грозна работа — промърмори Висбрук, — но трябва да се свърши.

— Така е, така е.

Глокта погледна едно от веещите се над гъстата маса от гуркулски войници знамена. Поразкъсаната му зацапана коприна плющеше на вятъра. От двете страни на срутения участък в стената полетяха камъни и започнаха да падат сред безпомощните, скупчени един до друг гуркули. Отгоре се появи огромен казан с вряла вода и съдържанието му се изля в напиращата войска. С навлизане в пробива гуркулските редици бяха изгубили всякакво подобие на ред и сега безформената маса от войници започна да се поклаща колебливо. Защитниците я притиснаха от всички страни. Започнаха да ръгат неуморно с копията и да блъскат назад с щитовете, да секат със саби и секири, да мачкат падналите с ботушите си.

— Отблъскваме ги! — дочу Глокта гласа на Висбрук.

— Да — подхвърли той, без да откъсва очи от отчаяната битка, — така изглежда. И радостта ми край няма.

Гуркулската част беше обградена и войниците й започнаха да падат и да се препъват, докато отстъпваха нагоре към пробива по купчината от срутената стена. Постепенно оцелелите бяха изтикани обратно зад стената. Арбалетчиците продължиха да засипват отгоре бягащите със стрели и да сеят паника и смърт в редовете им, а приглушеният победен вик на защитниците на барикадата се понесе от стената и достигна до терасата на Цитаделата.

Още една атака е отблъсната. Стотици гуркули са мъртви, но след тях идват много. Ако успеят да съборят барикадата и да нахлуят в покрайнините, с нас е свършено. Те могат да щурмуват до безкрай, а ние имаме право само на една грешка, после край на всичко.

— Изглежда, победата е наша. Поне днес. — Глокта докуца до края на балкона и погледна през далекогледа си на юг към залива и южното море. Видя само гладката блестяща повърхност на водата чак до хоризонта. — И все още никаква следа от гуркулски кораби.

Висбрук се покашля.

— При цялото ми уважение…

Предполагам, искаш да кажеш: без капка уважение.

— Гуркулите не са мореплаватели. Имаме ли причина да смятаме, че вече разполагат с кораби?

— Не, освен че един стар магьосник се появи посред нощ в стаята ми и ме предупреди да се оглеждам за флота им. Това, че не виждаме нещо, не означава, че то не съществува. Императорът така и така ни върти на бавен огън. Вероятно държи корабите си в резерва, не иска да показва без нужда всичките си карти и чака подходящия момент.

— Но ако имаше кораби, лесно щеше да ни постави под блокада, да ни умори от глад, да заобиколи отбраната ни! Нямаше да жертва всичките тези войници…

— Генерале, ако императорът разполага с нещо в изобилие, това са войници. И те успяха да осъществят ефективен пробив в отбраната ни. — Глокта проследи с далекогледа си стената и откри второто слабо място в нея. Дългите пукнатини в зида от вътрешната страна бяха ясно забележими. Мястото беше укрепено с дебели подпори и купчини чакъл, но въпреки това с всеки следващ ден стената поддаваше все повече. — А скоро ще направят втори. Успяха да запълнят рова на четири места. А междувременно числеността ни намалява и моралът пада. Засега на гуркулите не им трябват кораби.

— Но ние ги имаме.

Глокта с изненада откри, че генералът се е приближил до него и тонът му е мек, но настоятелен, а очите му гледат право в неговите. Все едно се готви да ми направи предложение за женитба. Или предателство. Кое ли ще е?

— Все още имаме време — прошепна Висбрук и очите му прескочиха крадешком към вратата. — Ние контролираме залива. Докато държим покрайнините, държим и доковете. Можем да изтеглим всички съюзнически войници. Или поне цивилните. В Цитаделата са останали доста от семействата на офицерите, а в централната част на града има още търговци и занаятчии, които не бяха склонни да напуснат по-рано. Може да се организира за нула време.

Глокта смръщи чело и не отговори. Вероятно е така, но заповедите на архилектора са други. Ако искат, цивилните сами да си организират заминаването, но съюзническата войска не тръгва никъде. Освен може би към погребалните клади. Ала Висбрук изтълкува мълчанието му погрешно.

— Ако дадете заповед, всичко ще бъде организирано още тази вечер и изпълнено преди…

— А какво според вас, генерале, ни очаква на слизане от кораба? Сърцераздирателно посрещане от началниците ни в Агрионт, така ли? Е, обзалагам се, че ще има сълзи, но кой ли ще плаче? Или може би предлагате да отплаваме за далечен Сулджук, където да заживеем в охолство и безгрижие до края на дните си? — Глокта поклати бавно глава. — Не, генерале, това е очарователна идея, но ще си остане само това — идея. Заповедите ни са да държим града. Ще се бием до последно. Никакви кораби към къщи.

— Никакви кораби — мрачно повтори Висбрук. — А междувременно гуркулите ни притискат все по-здраво, трупаме загуби и вече и най-долният просяк в града вижда, че нямаме шанс да издържим още дълго. Собствените ми хора са на крачка от бунт, а на наемниците и толкова не можем да разчитаме. Какво предлагате да им кажа? Че заповедите на Висшия съвет не включват отстъпление, така ли?

— Кажете им, че всеки момент чакаме подкрепления.

— Повтарям им го от седмици!

— Значи още няколко дни няма да са проблем — каза Глокта.

Висбрук примигна насреща му.

— А може ли да попитам кога точно очакваме тези подкрепления?

— Всеки момент — Глокта присви очи. — Дотогава продължаваме да се бием.

— Но защо? — гласът на Висбрук беше изтънял като на момиче. — С каква цел? Задачата ни е непосилна! Напълно безсмислена! Защо, мамка му?

— Защо. Винаги това защо. Започва да ми омръзва този въпрос. Ако си мислите, че знам какво става в главата на архилектора, значи сте по-голям глупак, отколкото предполагах. — Замислен, Глокта прокара език по венците си. — За едно сте прав обаче. Външната стена може да падне всеки момент. Трябва да подготвим оттеглянето си зад стените на централната част на града.

— Но… ако се откажем от покрайнините, губим доковете! Край на доставките на продоволствие! Дори да пристигнат, подкрепленията няма да могат да дойдат до нас! Какво стана с прекрасната ви реч, началник? Стените на централната част са прекалено дълги и твърде слаби, нали така казахте? Ако падне външната стена, сме загубени, нали? Или трябва да сразим Гуркул на външната стена, или няма да има никакъв смисъл да продължаваме, така казахте! Загубим ли доковете… няма измъкване оттук!

Ех, мили мой пухкав генерале, нима не си разбрал? Измъкването от Дагоска никога не е съществувало като възможност.

Глокта се усмихна и разкри пред Висбрук дупките във венците си.

— Когато се провали един план, пробваме друг. Както вие самият така добре го обрисувахте, положението ни е отчайващо. Повярвайте ми, предпочитам императорът просто да се откаже и да си замине, но не мисля, че можем да разчитаме на подобен развой на събитията, не смятате ли? Предайте заповедта ми на Коска и Кадия — довечера всички цивилни да бъдат евакуирани в централната част на града. Може да ни се наложи светкавично отстъпление. Така поне няма да куцам дълго до предните линии на отбраната.

— Централната част на Дагоска не може да побере толкова много народ! Хората ще трябва да лежат по улиците!

По-добре, отколкото да лежат в гробовете си, мисля аз.

— Ще спят по площадите, в коридорите!

И пак е за предпочитане, отколкото в земята.

— В гетото живеят хиляди!

— Значи колкото по-бързо започнете евакуацията, толкова по-добре.

Глокта почти залитна назад, докато прекрачваше прага. Жегата вътре беше непоносима, а вонята на пот и изгорено месо заседна в гърлото му.

Изтри с опакото на треперещата си ръка потеклите сълзи от очите си и примижа в мрака. Постепенно различи трите тъмни очертания на практиците. Стояха един до друг, а маскираните им лица грееха с идващата отдолу светлина, чийто източник бяха нажежените до оранжево въглища в мангала. Блеснали скули и чела и дълбоки сенки около тях. Същински дяволи от ада.

Ризата на Витари беше подгизнала от пот и залепнала за раменете й. Сбърченото й от злоба лице имаше зловещ вид. Северард беше гол до кръста, задъхваше се зад маската, а дългата му коса висеше на фитили покрай лицето му. Фрост беше толкова мокър, все едно беше стоял с часове на дъжд. По бледата му кожа се стичаха едри капки пот, а мускулите на челюстите му бяха силно напрегнати. Единственият присъстващ в стаята, който сякаш не забелязваше горещината, беше Шикел. Витари допря нажеженото желязо до гърдите й и то потъна със съскане в плътта на девойката, но това не можа да помрачи огромното задоволство, изписано на усмихнатото й лице. Сякаш това е най-щастливият ден в живота й.

Връхлетян от спомена за собственото си жигосване, Глокта преглътна мъчително. Спомни си как ги умоляваше да спрат, как бръщолевеше несвързано, когато му показаха желязото. Спомни си усещането от допира на метала до кожата. Толкова нажежено, че го чувстваш студено. Ушите му се бяха проглушили от собствените му писъци. Споменът за вонята на изгорялата му плът беше като жив. Сякаш носът му все още беше пълен с нея. Първо го изпитваш върху себе си, после го прилагаш на други, а накрая просто заповядваш да бъде направено. Така става в живота. Повдигна схванатите си рамене и провлачи крак към тримата практици.

— Резултати? — изграчи дрезгаво.

Северард се изправи и пъшкайки, изпъна гръб. Изтри потта от челото си и изтръска ръка върху мърлявия под.

— Не знам за нея, но аз определено съм на път да се пречупя — отвърна той.

— Доникъде не стигаме така! — кресна Витари и захвърли черното желязо в мангала. Върхът му се заби във въглените с облак от искри. — Опитахме с остриета, опитахме с чукове, опитахме вода, огън. И дума не обелва. Шибаната кучка е като камък.

— По-мека е от камък — изсъска Северард, — но не е като нас. — Той взе нож от масата и поднесе обагреното в оранжев блясък острие към тънката ръка на Шикел. Наведе се и остави дълбока резка в предмишницата на девойката. Лицето й дори не потрепна. Блестящата червена вътрешност на раната зейна широко. Северард пъхна пръст в нея и го завъртя. Шикел с нищо не показа, че изпитва болка. Той извади пръста си от раната, вдигна го пред очите си и го потърка в палеца си. — Дори не е мокро — отбеляза практикът, — все едно режеш едноседмичен труп.

Глокта усети как кракът му започва да трепери. Примижал от болката, седна на свободния стол срещу Шикел.

— Повече от очевидно е, че това не е нормално — каза той.

— Обежкурашително — избоботи Фрост.

— Но вече не се възстановява като преди.

Нито една от раните й не се беше затворила. Зеят. Мъртво нарязано месо в касапски магазин. Изгарянията също не бяха изчезнали. Черни, овъглени черти по кожата като свалена от скарата пържола.

— И просто си седи и ни гледа — каза Северард. — Не е обелила и дума досега.

Глокта се намръщи. Затова ли съм в Инквизицията? Да изтезавам малки момичета? Изтри влагата под насълзените си очи. От друга страна, това нещо е едновременно много повече и много по-малко от просто момиче. В спомените му изникнаха протегнатата към гърлото му ръка и тримата практици, които трябваше да напрегнат всички сили, за да я озаптят. Много повече и много по-малко от просто човек. Не бива да правя същата грешка, която допуснах с Първия магус.

— Трябва да сме с отворени съзнания — промърмори Глокта.

— Знаеш ли какво би казал за това моят баща? — гласът й беше плътен и дрезгав, дращещ като на възрастен мъж — напълно несъвместим с младото гладко момичешко лице.

Очите на Глокта потръпнаха, усети как потта се стича на струйки под палтото му.

— Твоят баща?

Шикел му се усмихна и очите й проблеснаха в мрака. На Глокта му се стори, че раните й се усмихват заедно с нея.

— Да, моят баща. Пророкът. Великият Калул. Той би казал, че отвореното съзнание е като отворена рана. Уязвима за отровата. Готова да загнои и да причини болка.

— Виждам, че вече си готова да говориш, така ли?

— Избирам да говоря.

— Защо?

— Защо не? След като знаеш, че го правя по собствено желание, а не по твое. Задавай въпросите си, сакати човече. Човек трябва да се възползва от всяка възможност да се учи. Бог ми е свидетел, че ти имаш нужда от малко познание. Когато си се изгубил в пустинята…

— Знам останалото — прекъсна я Глокта и замълча. Толкова много въпроси, но какво да попиташ подобно създание? — Ти си ядач, нали?

— Ние имаме друго име за нас, но да. — Тя наклони леко глава, без да откъсва очи от очите на Глокта. — Когато ме откриха, свещениците ме накараха да ям първо от тялото на майка ми. Трябваше или да го направя, или да умра, а тогава желанието ми за живот бе силно. После плаках, но оттогава мина много време, вече не са ми останали сълзи. Разбира се, отвращавам се от себе си. Понякога изпитвам нужда да убивам, понякога ми се иска аз да умра. Заслужавам го. Нямам никакви колебания. Само в това съм сигурна на този свят.

Защо ли се заблуждавах, че ще получа директен отговор? Направо ще ми домъчнее за Гилдията на търговците на платове. Техните престъпления поне ми бяха понятни. И все пак по-добре някакви отговори, отколкото никакви.

— Защо ядеш хора?

— Защото птицата изяжда червея. Защото паякът изяжда мухата. Защото това е желанието на Калул, а ние сме деца на Пророка. Ювенс беше предаден и Калул се закле да отмъсти, но беше сам срещу мнозина. Тогава той се реши на огромна саможертва — наруши Втория закон. И праведните го последваха, с всяка година стават все повече и повече. Някои тръгнаха доброволно. Други не. Но никой не може да се противопостави на волята му. Сега братята и сестрите ми са много и всички правим своята саможертва.

— Не изпитваш болка, нали? — Глокта посочи към мангала.

— Не, само дълбоко покаяние.

— Странно, при мен е точно обратното.

— Голям късметлия си, ако питаш мен.

— Лесно е да се каже — изсумтя пренебрежително Глокта, — не ти крещиш от болка всеки път, когато пикаеш.

— Вече почти не помня какво означава да изпитваш болка. Мина много време оттогава. Дарбите ни са различни. Свръхчовешка сила, бързина и издръжливост. Някои от нас могат да приемат форми, да мамят окото, дори да използват Изкуството така, както Ювенс го предаде на чираците си. Даровете ни са различни, но проклятието ни е едно. — Тя продължи да гледа настоятелно Глокта с килната настрани глава.

— Нека да позная. Не можеш да спреш да ядеш.

— Никога. Затова гуркулският апетит за роби е толкова ненаситен. Нищо не може да устои на Пророка. Знам го. Великият ни баща Калул. — Очите на момичето се вдигнаха с благоговение към тавана. — Върховен жрец в храма в Саркант. Най-свят от всички светци, чиито крака са докосвали земята. Онзи, който смирява гордите, онзи, който вкарва грешниците в правия път, онзи, който изрича истини. Светлината струи от него така, както струи от звездите на небето. Когато говори, чуваш божия глас. Когато…

— Ясно, когато сере, сипе златни лайна. Ти сериозно ли вярваш на тези глупости?

— Какво значение има на какво вярвам аз? Изборът никога не е мой. Когато господарят ти възложи задача, правиш всичко възможно. Дори ако е мрачна, зловеща задача.

— Това поне го разбирам. Някои от нас стават само за подобни задачи. Веднъж избрал своя господар…

Грачещият сух смях на Шикел се изтърколи по масата.

— Малцина имат право на избор. Всички правим каквото ни наредят. Живеем и умираме редом с родените до нас, с онези, които изглеждат като нас, които говорят със същите думи като нас. А причините за това са ни известни толкова, колкото и на праха, при който се връщаме накрая. — Главата й клюмна силно на една страна и раната на рамото й зейна като уста. — Мислиш ли, че ми харесва в какво съм се превърнала? Мислиш ли, че не мечтая да съм като другите? Но веднъж настъпила, промяната е необратима. Разбираш ли?

— О, разбирам и още как. Защо си изпратена тук?

— Работата на праведния никога няма край. Дойдох да се погрижа Дагоска да се върне там, където принадлежи. Дойдох да видя как хората му отново почитат бог според учението на Пророка. Дойдох да се погрижа за изхранването на братята и сестрите си.

— Но както изглежда, се провали.

— След мен ще дойдат други. Никой не може да устои на волята на Пророка. Обречени сте.

— Това ми е ясно. Да опитаме друго. Какво знаеш… за Баяз?

— А, Баяз. Той беше брат на Пророка. Той е началото на всичко това и пак той ще бъде краят му. — Гласът й се сниши до шепот. — Лъжец и предател. Той уби господаря си. Уби Ювенс.

— Не така съм чувал аз историята — намръщи се Глокта.

— Всеки разказва историите по свой начин, сакати човече. Не си ли го научил вече? — Устните й се извиха презрително. — Ти нямаш представа в каква война се биете. Нямаш понятие от оръжията, използвани в нея, от жертвите, от победите и погромите в нея. Не знаеш кой с кого се бие, не разбираш каузите им, мотивите им. Всичко е голямо бойно поле. Съжалявам те. Ти си куче, което се опитва да прозре аргументите на учени хора, но чува само лай. Праведните идват. Калул ще прочисти земята от лъжи и ще съгради нов свят. Ювенс ще бъде отмъстен. Предсказано е. Предопределено е да се случи. Обещано е.

— Съмнявам се, че ти ще доживееш да го видиш.

— Аз пък се съмнявам, че ти ще го видиш — усмихна се Шикел. — Моят баща предпочиташе да превземе града без бой, но щом трябва, ще се бием за него. Безмилостно и с божия гняв на наша страна. Това е първата стъпка по пътя, който той избра. По пътя, който той определи за всички ни.

— Коя е следващата стъпка?

— Мислиш ли, че моят господар ми казва какви са плановете му? Твоят прави ли го? Аз съм просто червей. Аз съм нищо. Но въпреки това съм много повече от теб.

— Какво следва? — изсъска Глокта.

Мълчание.

— Отговаряй! — настоя Витари.

Фрост измъкна желязото от мангала и заби нажежения му връх в голото рамо на Шикел. Замириса гадно, около оранжевия връх зацвърча и покапа мазнина, ала девойката не проговори повече. Погледът й лениво се премести към горящата плът, но лицето й остана безизразно. Няма да има повече отговори. Само нови въпроси. Винаги нови въпроси.

— Достатъчно — озъби се Глокта.

Хвана дръжката на бастуна и с мъка се изправи. Направи болезнен опит да извие гръб, за да се отлепи ризата му, но безуспешно.

Витари посочи към Шикел, чиито очи продължаваха да наблюдават Глокта под натежали клепачи, а усмивката все още не беше слязла от лицето й.

— Какво да правим с това? — попита.

Инструмент в ръцете на безмилостен господар, изпратен в далечна земя да се бие и убива за кауза, която не разбира. Откъде ли ми е познато?

— Изгорете го.

Глокта стоеше на терасата и гледаше намръщен към потъналите във вечерния мрак покрайнини на града.

Високо горе на скалата беше ветровито. Откъм тъмното море духаше хладен вятър. Шибаше лицето и дланите му, опрени на каменния парапет, развяваше пешовете на палтото и ги блъскаше в краката му. Най-близкото до зима усещане в тази проклета пещ. От двете страни на вратата горяха факли. Пламъците им подскачаха и плющяха в железните си клетки — две самотни светлинки в сгъстяващия се мрак. Навън имаше други светлини, много светлини. В такелажите на съюзническите кораби в пристанището горяха лампи и хвърляха разкъсани отражения във водата. Други светлини горяха в прозорците на сградите под Цитаделата и по върховете на величествените кули на храма. В гетото горяха хиляди факли. По улиците към портите на централната част на града течаха реки от малки светлинки. Бежанците напускат жалките си подобия на домове. Поемат към жалкото подобие на убежище, което предоставят стените на централен Дагоска. Чудя се колко ли дълго ще ги опазим там, след като падне външната стена? Вече знаеше отговора. Не много дълго.

— Началник!

— А, господарю Коска. Радвам се, че успяхте да дойдете.

— Разбира се, началник! Няма нищо по-хубаво от вечерна разходка след края на битката! — наемникът пристъпи важно напред.

Дори в тъмното Глокта забеляза промяната в него. В походката му имаше живот, а в очите — блясък. Косата му беше прилежно сресана, мустаците му стърчаха гордо встрани, обилно намазани с помада. Я виж ти, все едно е с един-два инча по-висок и подмладен с десетина години. Той притича енергично към парапета, притвори очи и пое дълбоко въздух през тънкия си нос.

— Изглеждате учудващо добре за човек, който доскоро е участвал в сражение.

Стириянецът се усмихна.

— Не беше точно като да съм бил в самата битка, по-скоро бях зад нея. Винаги съм смятал, че предните редици са лош избор на място за водене на сражение. Никой не чува заповедите ти в тази шумотевица. Освен това там вероятността да те убият е много по-голяма.

— Абсолютно прав сте. Как се справихме?

— Гуркулите са все още извън града, така че от тази гледна точка — добре. Съмнявам се, че мъртвите ще се съгласят с мен, но пък на кого му пука за тяхното мнение, нали така? — той доволно почеса врата си. — Днес се справихме добре. Но утре, вдругиден, кой знае? Още ли няма никакъв шанс за подкрепления?

Глокта поклати глава и стириянецът пое дълбоко въздух.

— За мен е все едно, естествено, но може би е добра идея да обмислите отстъпление, докато все още държим залива.

Явно всички вече искат отстъпление. Дори и аз самият. Глокта изсумтя.

— Висшият съвет дърпа конците ми, а те казват не на отстъплението. Както ми бе съобщено, честта на краля не позволява отказ от Дагоска. По всичко личи, че неговото достойнство е по-ценно от живота ни.

— Достойнство? — Коска повдигна вежда. — Това пък какво беше? Всеки го вижда различно. Не става за пиене, не става за чукане. Колкото повече имаш от него, толкова по-зле за теб, а ако нямаш никакво, хич не ти липсва. — Той поклати глава. — И при все това за някои хора е всичко на този свят.

— Хм — промърмори Глокта, докато прокарваше език по остатъка от зъбите си. Честта и достойнството не струват колкото краката или зъбите. Прескъпо платих за този урок. Надникна към тъмното очертание на външната стена, на върха на която горяха огромни огньове. Далечният шум на битката все още долиташе откъм нея и тук-там към потъналото в руини гето политаше някоя стрела с горящ връх. Дори в момента кръвопролитието не спира. — Какви са шансовете ни да удържим още седмица? — пое дълбоко въздух Глокта.

— Седмица? — стисна устни Коска. — Разумни.

— Две седмици?

— Две? — Коска цъкна с език. — Не толкова добри.

— Което значи, че да се надяваме на месец е немислимо.

— Немислимо е точната дума.

— Изглежда, ситуацията ни тук истински ви радва.

— Кой, мен ли? Безнадеждните каузи са ми специалитет — ухили се стириянецът. — В последно време само за такива ме търсят.

— Знам какво е усещането. Ще удържаме външната стена до последно, после се оттегляме. Следващата ни отбранителна линия стават стените на централната чест на Дагоска.

Усмивката на Коска беше едва доловима в тъмнината.

— Държа до последно, после се оттеглям! Нямам търпение!

— Също така може би ще е добре да подготвим малко изненади за гуркулските ни приятели. За момента, в който най-после успеят да нахлуят в града. Знаете какво имам предвид — Глокта махна разсеяно с ръка. — Опънати въжета, вълчи капани, заострени колове, намазани с екскременти, и така нататък. Смея да твърдя, че имате опит в подобен начин на водене на война.

— Имам опит във всички възможни начини за водене на война. — Коска удари токове и отдаде чест. — Заострени колове и екскременти! Достойно занимание за всеки войник.

— Война е. Единствено в победата има достойнство. И като заговорихме за достойнство, по-добре отсега да предупредите нашия приятел Висбрук за местата на изненадите за гуркулите. Ще бъде жалко, ако вземе да се наниже по погрешка на някой от коловете ви.

— Разбира се, началник. Ще е ужасно жалко.

Глокта усети как дланите му се свиват в юмруци върху парапета.

— Искам гуркулите да платят за всяка крачка на наша земя. Искам да си платят за безполезния ми крак. За всеки инч от тази прашна скала. За липсващите ми зъби. За всяка жалка къщурка, за всяка порутена колиба и за всяко безполезно парче земя между тях. За вечно сълзящото ми око, за изкривения ми гръбнак, за мижавото, гнусно подобие на живот, което водя. — Той прокара език по дупките във венците си. — Искам да си платят.

— Отлично! Единственият добър гуркул е мъртвият гуркул! — наемникът се изпъна и изчезна с подрънкване на шпори във вътрешността на Цитаделата.

Глокта остана сам пред парапета.

Една седмица? Да. Две седмици? Възможно. Повече? Безнадеждно. Може и все още да няма следа от кораби, но онзи стар магьосник Юлвей се оказа прав. Айдър — също. Още от самото начало нямаме никакъв шанс. Въпреки всичките ни усилия и жертви Дагоска е обречен. Сега е само въпрос на време.

Впери поглед в тъмния град. Вече не можеше да различи сушата от водата, светлините на корабите от осветлението в сградите, лампите в такелажите от факлите в гетото. Многобройните светли точици заплуваха хаотично в безтегловността на черната бездна на нощта. Само едно в този хаос беше ясно и неизбежно.

С нас е свършено. Не тази нощ, но скоро. Обкръжени сме и примката се стяга около шиите ни. Всичко е само въпрос на време.

Белези

Жълтите очи на Феро бяха присвити от напрежение, докато работеше по шевовете — блестящият връх на ножа й клъцваше прецизно един по един конците. С бързи и сигурни движения кафявите й пръсти ги издърпваха внимателно от кожата на Лутар. Логън гледаше отстрани и учуден поклащаше глава. Много пъти беше гледал как се вадят шевове, но такива майсторски умения виждаше за пръв път. Лутар, изглежда, почти не изпитваше болка — нещо необичайно за състоянието му в последно време.

— Ще трябва ли нова превръзка?

— Не. Нека диша. — Последният конец излезе и Феро го хвърли настрана при останалите кървави парченца.

Отдръпна се назад и огледа резултата.

— Добра работа — прошепна Логън.

Не беше очаквал, че ще се получи и наполовина толкова добре. На светлината от огъня челюстта на Лутар изглеждаше леко изкривена, все едно дъвчеше на една страна. Кривата линия на белега тръгваше от долната му устна и се раздвояваше при върха на брадичката. От двете й страни се виждаха ясно розовите точици, където допреди малко бяха конците. Кожата около тях беше изопната и леко изкривена. Беше останал само малък оток, който скоро щеше да изчезне напълно.

— На това му казвам добър шев. Никога не съм виждал по-добра работа. Къде си се научила да го правиш?

— Научи ме човек на име Аруф.

— Много добре те е научил. Рядко срещано умение. Голям късмет имаме, че ти го е разкрил.

— Е, първо трябваше да го изчукам.

— Ааа. — Това придаваше различен оттенък на обяснението й.

— Нямах нищо против — сви рамене Феро, — беше добър човек, а ме научи и как да убивам. Налагало ми се е да чукам къде по-гадни от него за много по-малко в замяна. — Тя изгледа навъсено челюстта на Лутар и натисна леко с пръсти да провери кожата около раната. — Много по-малко.

— Хубаво — промърмори Логън и двамата с Лутар си размениха тревожни погледи.

Разговорът беше тръгнал в съвсем неочаквана посока. Може би трябваше да очаква подобна реакция от Феро. През по-голямата част от времето се мъчеше да изкопчи от нея по някоя и друга дума, а после, когато това станеше, нямаше представа какво да прави оттам нататък.

— Зараснало е — обяви намусено Феро след кратко оглеждане на лицето на Лутар.

— Благодаря. — Той хвана ръката й, преди да е успяла да я отдръпне. — Много ти благодаря. Не знам какво щях да правя, ако…

Лицето й се изкриви, все едно онзи току-що я беше зашлевил.

— Хубаво! — измъкна пръсти от ръката му. — Но ако пак ти размажат физиономията, сам ще си я шиеш. — Феро се изправи и се отдалечи.

Седна в подскачащите сенки в ъгъла на руините — възможно най-далеч от останалите, без да излиза навън. Очевидно мразеше благодарностите точно толкова, колкото и всеки друг разговор, но Лутар не обърна много внимание на това — беше толкова щастлив, че най-после се е отървал от превръзката на лицето.

— Как изглежда? — попита той, докато, кръстосал поглед, се опитваше да види брадичката си, после я натисна внимателно с пръст.

— Добре е — отвърна Логън. — Късметлия си. Е, може и да не си толкова хубав като преди, но пак си много по-красив от мен.

— Естествено — усмихна се Лутар и облиза устната си. — Нали не са ми отрязали главата.

Логън на свой ред се усмихна и приклекна до тенджерата на огъня. Разбърка я. Вече се разбираше добре с Лутар. Тежък урок — да ти размажат така физиономията, — но с огромен ефект върху момчето. Научи го на уважение, при това много по-бързо от всякакви разговори. Научи го да бъде реалист, а това беше добре. Малки жестове, един по един. Тази тактика рядко се проваляше. Тогава забеляза навъсения поглед на Феро и усмивката му посърна. При някои хора ставаше за повече време, а при други просто не се получаваше. С Дау Черния беше така. Роден е да върви сам, както би казал бащата на Логън.

Погледна отново съдържанието на тенджерата и не остана въодушевен. Овесена каша с няколко парченца бекон и накълцани корени. Наоколо нямаше никакъв дивеч. Мъртва земя — името говореше само за себе си. Зеленината на равнината се беше сменила с тук-там по някоя кафява туфа трева по сивата пръст. Огледа останките от външните стени на къщата, в която бяха устроили лагера си. Огънят хвърляше отблясъци по разкъртените зидове, по напуканата мазилка и нацепеното на трески дърво. В пукнатините нямаше прорасла папрат, нямаше и едно стръкче, покарало в пръстения под, нито петънце мъх между камъните. Логън реши, че сигурно от векове никой не е стъпвал на това място.

Никой освен тях.

Също така беше тихо. Тази вечер нямаше вятър. Чуваше се само тихото пукане на огъня и тихото мърморене на Баяз, който в този момент поучаваше чирака си. Логън беше повече от доволен, че Първия магус се беше съвзел, независимо че изглеждаше още по-стар и в още по-мрачно настроение. Най-малкото вече нямаше нужда той да взима решенията. Досега това никога не беше свършвало добре за никого.

— Най-после ясно звездно небе! — напевно отбеляза брат Лонгфут, докато влизаше наведен под трегера на вратата, и с огромно задоволство посочи нагоре. — Идеално небе за навигация! За пръв път от десет дни насам звездите греят ярко и сега с гордост мога да заявя, че не сме се отклонили и с крачка от набелязания маршрут! Нито крачка! Водил съм ви в правилната посока, приятели. Да! Обратното не е присъщо на брат Лонгфут! Точно както ви казах, остават ни четирийсет мили до Олкъс!

Не последваха бурни овации. Баяз и Кай бяха потънали в разгорещения си спор и продължиха да разменят шепнешком сърдити реплики. Лутар въртеше в ръце кинжала си и се опитваше да намери точния ъгъл, под който да се огледа в острието. Феро седеше намръщена в ъгъла. Лонгфут въздъхна и клекна до огъня.

— Пак ли овесена каша? — измърмори той, надникна в тенджерата и сбърчи нос.

— Боя се, че да.

— Е, какво пък. Несгодите на пътуването, а, приятелю? Няма слава в път без премеждия и трудности.

— Хм — изсумтя Логън.

Той лично беше склонен към не толкова много слава, но да има прилична храна. Разбърка унило бълбукащата каша.

Лонгфут се наведе към него и прошепна в ухото му:

— Май нашият славен работодател има неприятности с ученика си.

Гласът на Баяз се повишаваше с всяка секунда и раздразнението му ставаше все по-доловимо.

— … хубаво, че можеш да въртиш умело тигана, но въпреки това основното ти занимание си остава изучаването на магия. Напоследък забелязвам голяма промяна в отношението ти. Станал си прекалено мнителен и непокорен. Започвам да подозирам, че се очертаваш като разочароващ ученик.

— А вие винаги ли сте били съвестен ученик? — устните на Кай загатнаха присмехулна усмивка. — Вашият учител никога ли не е бил разочарован от вас?

— Беше и последствията бяха ужасяващи. Всички правим грешки. Но работата на учителя е да спре учениците си, преди са повторили неговите грешки.

— Тогава може би трябва да ми разкажете за грешките си. Така ще мога да се поуча от тях.

Учител и ученик размениха гневни погледи над огъня. Логън не хареса изражението на Баяз. И преди беше виждал това лице така намръщено и последиците не бяха никак приятни. Той не разбираше как само за седмици държанието на Кай се беше променило от смирено подчинение във враждебно противопоставяне, но виждаше, че от тази промяна животът на никого в групата не ставаше по-лек. Престори се, че е погълнат от бъркането на кашата, и притихна в очакване на мощния рев на огнената експлозия. Вместо това до ушите му достигна само тихият глас на Баяз.

— Добре, господарю Кай, като никога в предложението ти има известен смисъл. Да поговорим за моите грешки. Доста обширна тема. Откъде да започна?

— Да кажем, от началото — каза замислено чиракът. — Откъде другаде може да се започне история?

Първия магус се подсмихна горчиво.

— Хм. Така да бъде. Много отдавна, в Старите времена — помълча и се загледа в огъня, а пламъците се отразиха в изпитото му лице, — бях първият чирак на Ювенс. Но скоро след като започна обучението ми, моят господар взе още един чирак. Момче от Юга. Казваше се Калул. — Сред сенките в ъгъла Феро рязко вдигна очи и го изгледа намръщено. — Още от самото начало не се разбирахме. И двамата бяхме твърде горделиви и прекалено завистливи към уменията на другия. Ревнувахме се за най-малката похвала от нашия господар. Съперничеството ни не отслабна с годините, въпреки че Ювенс взе още чираци — общо дванайсет. В началото това съперничество ни правеше само по-добри ученици: по-старателни, по-отдадени на учението. Но след ужасите на войната с Глъстрод много неща се промениха.

Логън извади паниците и започна да сипва с лъжица горещата каша, като надаваше ухо на историята на Баяз.

— Съперничеството ни се превърна във вражда, а враждата доведе до омраза. Биехме се с думи, с ръце, накрая и с магия. Сигурно, ако бяхме оставени без надзор, щяхме да се избием. И сигурно сега светът щеше да е по-добро място, но Ювенс се намеси и ни спря навреме. Мен изпрати в далечния север, а Калул — на юг. Заминахме за двете велики библиотеки, които нашият господар беше построил преди години. Бяхме изпратени там да учим отделно един от друг, сами, докато страстите ни се охладят. Ювенс се надяваше, че високите планини, огромното море и необятната шир на Кръга на света помежду ни ще сложат край на враждата, но ни беше подценил. Изгаряхме от гняв всеки в своето собствено изгнание, обвиняхме другия за неволите си и планирахме малките си отмъщения.

Логън насипа всичката каша по паниците, докато Баяз гледаше изпод вежди чирака си.

— Ех, де да имах достатъчно мозък в главата си тогава, да бях послушал господаря си, но не, бях млад, твърдоглав и горделив. Изгарях от желание да съм по-могъщ от Калул. Та с цялата си глупост реших, че щом Ювенс не иска да ми даде повече знания… трябва да намеря друг учител.

— Пак ли тоя бъркоч, бял? — изръмжа Феро и дръпна паницата от ръката на Логън.

— Няма нужда да ми благодариш. — Той й подхвърли лъжица и тя я улови във въздуха, после отнесе паница на Баяз.

— Друг учител ли? Че кой друг би могъл да те научи на повече?

— Само един. Канедиас. Господарят Създател. — Баяз завъртя замислено лъжицата в ръка. — Отидох в Кулата, паднах на колене в краката му, умолявах го да ме вземе като ученик. Естествено, точно както беше отказвал на много други преди мен, той отказа… в началото. Но аз бях упорит, не отстъпих и накрая той се предаде, съгласи се да ме вземе.

— И тогава заживяхте в Кулата на Създателя — рече Кай.

Прегърбен над паницата си, Логън потрепери. Краткото посещение на онова място още го преследваше в сънищата му.

— Точно така — каза Баяз. — И започнах да се уча от него. Моите умения във Върховното изкуство бяха от полза за новия ми господар. Но той се оказа още по-ревнив към тайните си и от Ювенс. Скъсвах се от работа над пещите му, изстискваше ме като роб, а в замяна ми подхвърляше трохи от уменията си, само колкото трябваше да знам, за да мога да му служа. Недоволството ми растеше. Един ден, когато Създателят напусна Кулата, за да набави нови материали за работата си, любопитството, амбицията и жаждата за знания ме подмамиха към онези части от Кулата, в които ми бе забранено да стъпвам. И там открих най-ревниво пазената тайна на Канедиас. — Баяз замълча.

— Каква беше тя? — подкани го Лонгфут със застинала пред устата лъжица.

— Неговата дъщеря.

— Толомей — прошепна едва доловимо Кай.

Баяз кимна и крайчецът на устата му се повдигна, сякаш в мислите му нахлуха приятни спомени.

— Нямаше друга като нея. Никога не беше напускала дома на баща си, дори не беше разговаряла с друг човек освен него. Както научих, тя му помагаше за някои неща. Работеше… с материали… които само човек с кръвта на Създателя можеше да докосва. Това според мен беше и единствената причина, поради която той се беше съгласил на потомство. Красотата й нямаше равна. — Лицето на Баяз потръпна, той сведе поглед към земята и се усмихна горчиво. — Или поне такава е останала в спомените ми.

— Това беше вкусно — каза Лутар, облиза пръсти и остави настрана празната паница. В последно време не беше никак придирчив към храната. Логън реши, че няколко седмици, без да можеш да дъвчеш, вършат чудеса. — Има ли още? — попита той с надежда.

— Вземи моята — изсъска Кай и бутна към него паницата си. Лицето му беше смъртно пребледняло, очите му блестяха като ярки точки в мрака, докато гледаше навъсено учителя си. — После?

Баяз вдигна поглед от земята.

— Аз бях запленен от Толомей, а тя — от мен. Сигурно ви се струва странно, но тогава бях млад. Бях пълен с енергия и имах красива коса — като на капитан Лутар. — Той прокара длан по голото си теме и вдигна рамене. — Влюбихме се. — Баяз изгледа всеки от групата, сякаш ги предизвикваше да се засмеят, но Логън беше прекалено зает да осмуква остатъците от солената каша между зъбите си, а останалите не си позволиха дори усмивка.

— Тя ми разказа за задачите, които й дава баща й, и аз започнах горе-долу да разбирам работата й. Канедиас беше събрал от близо и далеч парченца от долния свят, останали от времето, когато демоните бродели свободно по земята. Опитваше се да овладее силата на тези остатъци, за да ги използва в машините си. Играеше си със сили, забранени от Първия закон, и вече беше постигнал известен успех.

Логън се размърда смутено. Спомни си онова нещо върху мокрия бял каменен блок в Кулата на Създателя — странно и интересно. Разделителят, така го нарече Баяз. Две остриета — едното в този, другото в долния свят. Вече и той загуби апетит. Остави недоядената си паница до огъня.

— Бях ужасѐн — продължи разказа си Баяз. — Помнех разрушенията, които Глъстрод стовари върху света. Реших, че трябва да отида при Ювенс и да му разкажа всичко, но се страхувах да оставя Толомей, а тя не искаше да напуска единствения свят, който познаваше. И аз отлагах тръгването си, докато един ден Канедиас не се завърна неочаквано и не ни откри двамата с Толомей. Яростта му… — Баяз замижа, сякаш споменът му причиняваше болка — … беше неописуема. Цялата Кула се разтресе от нея, прокънтя от нея, избухна в пламъци от нея. Извадих късмет, че се отървах жив. Побягнах и потърсих убежище при предишния си учител.

— Явно е бил голям добряк, щом ти е простил — изсумтя Феро.

— За мое щастие, да. Въпреки предателството ми Ювенс не ме отпрати. Особено след като му разказах за опитите на брат му да наруши Първия закон. Създателят се появи, беше побеснял от ярост. Настояваше за възмездие за опорочената си дъщеря и за откраднатите си тайни. Ювенс отказа. Вместо това го попита за експериментите му. Братята се сбиха, а аз отново побягнах. Небето се озари от яростта на битката им. Когато се върнах, заварих Ювенс мъртъв, а брат му беше изчезнал. Заклех се да отмъстя за господаря си. Събрах магусите от всички краища на света и тръгнахме на война със Създателя. Всички заедно. Освен Калул.

— Защо без него? — изръмжа Феро.

— Той каза, че не може да ми се вярва. Че моята глупост е предизвикала войната.

— Бил е напълно прав май? — промърмори Кай.

— Донякъде може би. Но той ме обвини в ужасни неща. Той и проклетият му чирак Мамун. Лъжи — изсъска Баяз, — долни лъжи. Ала останалите магуси не се подведоха. Затова Калул напусна ордена. Върна се в Юга да търси и трупа мощ другаде. И я намери. Направи онова, което беше направил Глъстрод преди него, навлече си проклятие. Наруши Втория закон и яде човешка плът. Само единайсет души тръгнахме на война с Канедиас, но само деветима се върнахме живи. — Баяз пое дълбоко въздух и издиша тежко. — Е, господарю Кай. Това е историята на моите грешки, разкрита пред теб, както поиска. Сигурно ще кажеш, че те са причината за смъртта на господаря ми, за разкола в нашия орден. Че заради тях сега отиваме на запад и навлизаме в останките на миналото. Че те са причината за счупената челюст на капитан Лутар.

— Семената на миналото дават плод в настоящето — рече Логън.

— Така е — каза Баяз, — точно така е. При това кисели плодове. Сега готов ли си да се поучиш от моите грешки, както това направих аз, господарю Кай, готов ли си да слушаш малко по-внимателно какво казва учителят ти?

— Разбира се — отвърна чиракът, но на Логън му се стори, че долавя известна ирония в тона му. — Ще се подчиня безпрекословно.

— Мъдро решение. Ако аз се бях подчинил на Ювенс, сега може би нямаше да имам това. — Баяз разкопча най-горните копчета на ризата си и дръпна яката на една страна. Подскачащите отблясъци на огъня осветиха стар белег, който тръгваше от долната част на шията на магьосника и стигаше до рамото му. — Това ми остави самият Създател. Само инч встрани и щях да съм мъртъв. — Баяз с мрачно лице потърка белега. — Беше толкова отдавна, а още боли от време на време. Колко болка ми причини през всичките тези години… та, както виждаш, господарю Лутар, белезите не означават, че е дошъл краят на света.

— Сериозна рана, разбира се — покашля се Лонгфут, — но вярвам, че мога да се похваля с нещо по-сериозно.

Той хвана мръсния крачол на панталона си и го вдигна чак до чатала. Извъртя кльощавия си крак към светлината на огъня. Сивата сбръчкана кожа на белега опасваше бедрото му. Дори Логън остана впечатлен.

— Какво е това, мамка му? — попита Лутар с вид все едно всеки момент ще повърне.

Лонгфут се усмихна.

— Преди много години, бях още младеж тогава, претърпях корабокрушение. Бурята ме изхвърли на един бряг в Сулджук. Общо девет пъти съм бил захвърлян в студените води на океана по божията воля. За щастие съм благословен да съм добър плувец. За нещастие огромна риба ме обърка със закуската си.

— Риба ли? — попита Феро.

— Точно така. Огромна свирепа риба с голяма като врата паст и остри като кинжали зъби. За мой късмет удар в носа — той замахна с юмрук във въздуха — я убеди да ме пусне. По щастлива случайност течението ме отнесе до брега. Двойно по-благословен бях, че попаднах на състрадателна жена, която ме приюти в дома си, докато се възстановя, защото хората в Сулджук като цяло подхождат с огромно недоверие към чужденците. — Той въздъхна с усмивка на уста. — Така научих езика им. Истински одухотворени и възвишени хора. Бог ме е благословил. Наистина.

Настъпи мълчание.

— Обзалагам се, че можеш да го биеш. — Лутар се ухили на Логън.

— Ами веднъж ме ухапа една злобна овца, ама нямам белег.

— А пръстът?

— Това ли? — Логън погледна чуканчето на ръката си и го размърда напред-назад. — Какво за него?

— Как го загуби?

Логън смръщи чело. Не му харесваше накъде отива този разговор. Да слуша за грешките на Баяз беше едно, но далеч не бе склонен да се задълбава в своите. Нямаше спор, беше правил немалко такива. И сега всички го гледаха очаквателно. Трябваше да каже нещо.

— Загубих го в битка. Пред замък, наречен Карлеон. Тогава и аз бях млад, имах буйна кръв. Всичко стана заради глупавия ми навик да скачам право в най-гъстото меле на битката. И този път, когато излязох оттам, пръста го нямаше.

— Скачаш в битката, без да мислиш, а? — попита Баяз.

— Нещо такова. — Логън се намръщи и леко потърка върха на чуканчето. — Странна работа. Дълго след като вече го нямаше, продължавах да го чувствам, сърбеше ме точно на върха. Направо ме побъркваше. Как да почешеш пръст, дето го няма?

— Болеше ли? — попита Лутар.

— В началото ужасно, но пак не беше нищо в сравнение с други рани.

— Какви например?

Отговорът на този въпрос изискваше дълго обмисляне. Логън се почеса по лицето и запрехвърля назад спомените си за всички часове, дни и седмици, които беше прекарал ранен, потънал в кръв и крещящ от болка. Когато куцаше или му идеше да разкъса с голи ръце месата си, но не можеше, защото ръцете му бяха превързани.

— Веднъж здраво ме посякоха с меч през лицето — каза той и докосна с пръст дълбоката бразда на ухото си, която му бе оставил Тъл Дуру. — Кървеше зверски. После насмалко да ми изкарат окото със стрела — докосна белега с формата на полумесец на скулата си. — С часове ми вадиха треските. След това, по време на обсадата на Уфрит, ми стовариха на главата огромно парче скала. Още първия ден. — Потърка тила си и напипа изпъкналото очертание на белега под косата. — Счупиха ми черепа, рамото също.

— Гадно — каза Баяз.

— Аз съм си виновен. Така става, когато се опитваш да разбиеш градските стени с голи ръце.

Лутар го зяпна и Логън вдигна рамене.

— Не става. Но както вече казах, лесно се палех на младини.

— Изненадан съм само, че не си опитал със зъби.

— О, сигурно това щеше да е следващият ми ход, но тогава ми стовариха оная скала на главата. Поне зъбите ми са си още на мястото. Два месеца изкарах в жалко хленчене по гръб, докато другите обсаждаха града. Оправих се тъкмо навреме за дуела с Три дървета. Само за да ме потрошат отново, този път дори повече. — Споменът го накара да замижи. Сгъна пръстите на дясната си ръка и пак ги изпъна, спомни си болката в премазаната си ръка. — Това болеше здраво. Но не колкото това. — Логън измъкна ризата си от колана и я вдигна нагоре. Всички напрегнаха очи в мрака. На вдлъбнатия му корем точно под най-долното ребро имаше малък белег.

— Не изглежда кой знае какво — отбеляза Лутар.

Логън се извъртя, за да видят гърба му.

— Останалото е тук. — Той посочи с палец към мястото отстрани на гръбнака, където знаеше, че е по-големият белег.

Останалите огледаха мълчаливо мястото.

— През цялото тяло? — промърмори Лонгфут.

— През цялото тяло, с копие. Стана в дуел с човек на име Хардинг Мрачния. Щур късмет, че оживях тогава.

— След като е било в дуел — рече Баяз, — как така си се отървал след подобна рана?

Логън облиза нервно устни.

— Победих го.

— С копие в тялото си?

— Разбрах за копието чак накрая.

Лутар и Лонгфут се спогледаха.

— Доста важна подробност, че да не й обърнеш внимание — каза навигаторът.

— Така е. — Логън се поколеба как най-добре да обясни, но осъзна, че в обяснението му нямаше да има нищо приемливо. — Понякога… да кажем… не знам какво правя.

Последва дълго мълчание.

— Какво имаш предвид? — попита Баяз.

Логън присви мъчително очи. Всичкото така крехко доверие, което беше градил през последните седмици, беше на път да се сгромоляса пред очите му, но той не видя друг избор. Не го биваше в лъжите.

— Когато бях на четиринайсет, мисля, се скарах с приятел. Дори не помня за какво беше. Помня само, че бях ядосан. Той ме удари. Следващият ми спомен е как гледам ръцете си. — Логън ги погледна сега. Две бледи в тъмното ръце. — Бях го удушил. Беше мъртъв. Не помня как съм го направил, но бяхме само двамата и кръвта му беше под ноктите ми. Издърпах го до едни скали, хвърлих го долу, за да му счупя главата. После казах, че е паднал от дърво, и всички ми повярваха. Майка му плака, но какво можех да направя? Тогава ми се случи за пръв път. — Логън усети погледите на всички върху себе си. — Няколко години по-късно насмалко не убих баща си. Наръгах го, докато ядяхме. Не знам защо. Нямах представа защо. Той бързо се оправи. — Забеляза, че Лонгфут се отдръпва леко назад. Не можеше да го вини. — Тогава шанка започнаха да идват по-често. Баща ми ме изпрати на юг, през планините, да търся помощ. Така открих Бетод. Той ми предложи помощта си, ако се бия за него. И какъвто бях глупак, съгласих се. Хареса ми, но битките никога не свършваха. Нещата, които направих в тези войни… нещата, които ми казаха, че съм направил… — Логън пое дълбоко въздух. — Убивал съм приятели. А трябваше да видите какво правех с враговете. И ми харесваше. Харесваше ми да съм винаги начело при огъня, да виждам страха в очите на хората, когато срещнат моите, да знам, че никой не смее да ме погледне в очите. После стана по-зле. И още по-зле. Една зима почти през цялото време не знаех ни кой съм, ни какво правя. Понякога усещах, че става, но не можех да го спра. Никой не знаеше кого ще убия в следващия момент. Насираха се от шубе, всички, дори Бетод. Но никой не се страхуваше от мен така, както аз самият.

За момент настана пълно мълчание. Всички го зяпаха с отворени усти. След гледката на труповете при колоната останките на тази къща им се бяха сторили като достатъчно уютно и сигурно място за през нощта. Вече не. Празните отвори на прозорците зееха като рани. Празните врати зееха като гробове. Мълчанието се проточи сякаш до безкрай. Накрая Лонгфут се покашля:

— Значи, да кажем, просто ей така, мислиш ли, че е възможно, без да искаш, да убиеш някой от нас?

— Не. По-вероятно е да ви избия всичките.

— Извинявай, че ще го кажа, но не съм много убеден.

— А на мен ми се ще да я беше разказал по-рано тази история! — ядно заяви Лонгфут. — Подобна информация човек трябва да споделя със спътниците си! Не мисля, че…

— Остави го на мира — изръмжа Феро.

— Но ние имаме право да знаем…

— Затваряй си плювалника, глупав звездоброецо. Никой тук не е съвършен. — Тя изгледа навъсено навигатора. — Някои само плямпат, а когато дойдат неприятностите, никакви ги няма. — Изгледа свирепо Лутар. — Някои са много по-безполезни, отколкото се мислят. — Озъби се на Баяз. — Някои крият куп тайни, а после заспиват в най-неподходящия момент и зарязват другите насред нищото. Той е убиец. И к’во толкова? Изнасяше ви, когато някой трябваше да убива.

— Исках само да…

— Затваряй си плювалника, казах!

Лонгфут примигна и замълча.

Логън погледна към Феро. Последният човек, от когото беше очаквал добра дума. А от всички около огъня само тя беше виждала с очите си за какво наистина ставаше дума. И въпреки това се застъпи за него. Тя забеляза, че я гледа, намръщи се и се сви в ъгъла, но това не промени нещата. Вътрешно Логън се усмихна.

— Ами ти? — Баяз погледна към Феро, сложил замислено пръст на устните си.

— Какво аз?

— Казваш, че не обичаш тайните. Всички разказахме за белезите от миналото си. Аз отегчих групата с моята древна история, Кървавия девет я ужаси със своята. — Баяз потупа с пръст потъналото си в сянка лице. — Ти как получи твоя белег?

След кратко мълчание Лутар пръв се обади:

— Обзалагам се, че който и да ти е причинил това, накарала си го да страда, нали? — тонът му определено беше развеселен.

Лонгфут се изкикоти.

— О, със сигурност! Смея да твърдя, че нещастникът направо е ударил на камък! Не смея да мисля какво…

— Аз го направих — каза Феро.

Смехът моментално утихна и усмивките изчезнаха.

— Ъ? — промърмори Логън.

— Какво бе, бял? Да не оглушаваш? Сама си го направих.

— Защо?

— Ха! — кресна Феро и го изгледа кръвнишки от ъгъла. — Нямаш представа какво е да бъдеш нечия собственост! Когато бях на дванайсет, бях продадена на човек на име Сусман. — Тя се изплю на земята и избълва нещо на нейния език. Логън реши, че със сигурност не беше нещо приятно. — Той държеше място, където обучаваха момичета, а после ги продаваха.

— Обучаваха? За какво? — попита Лутар.

— Ти за какво мислиш, глупако? Да се чукат.

— Ъ — изхълца онзи и сведе поглед към земята.

— Две години прекарах на това място. Две години, преди да успея да открадна нож. Тогава не знаех как да убивам, затова нараних собственика си по единствения начин, по който можах. Срязах си лицето до кокал. Докато успеят да ми вземат ножа, си бях свалила цената до една четвърт. — Устните на Феро се разтеглиха в зловеща усмивка, все едно разказваше за най-щастливия ден от живота си. — Трябваше да го чуете как пищеше копелето!

Логън я зяпна. Ченето на Лонгфут увисна. Дори Първия магус изглеждаше шокиран.

— Наранила си се сама?

— И какво, ако съм?

Отново настана мълчание. Подухна вятър и нахлу в руините на къщата. Засвири в дупките на стените и накара пламъците на огъня да затанцуват. Вече никой нямаше желание да продължи разговора.

Бесния

Снегът се сипеше тихо. Белите точици на снежинките се въртяха във въздуха под ръба на скалата и придаваха сив, призрачен вид на зелените борове, черните скали и кафявата река долу.

Уест не можеше да повярва, че като дете всяка година беше чакал първия сняг с такова голямо нетърпение. Че така се радваше, когато се събуждаше сутрин и откриваше целия свят побелял. Не можеше да си представи, че някога снегът за него беше нещо загадъчно, чудато и приятно. Сега снежинките по косата на Кадил, по шинела на Ладисла и мръсния крачол на панталона му го изпълваха с истински ужас. Те означаваха още сковаващ студ, още прежулящи кожата мокри дрехи и още по-непосилни мъки при движение. Разтърка пребледнелите си длани, подсмръкна и вдигна намръщено лице към небето. Призоваваше всички сили, за да не се поддаде на налегналото го отчаяние.

— Трябва да оцелея — прошепна Уест. Премръзналото му гърло изграчи думите в гъст облак пара. — Трябва.

Мислите му се отнесоха към топлите лета в Агрионт. Към цъфналите дървета по площадите. Към чуруликащите птички, накацали по раменете на усмихнатите статуи. Към слънчевите лъчи, които се процеждаха през клоните на дърветата в парка. Не помогна. Уест смръкна потеклите от носа му сополи и опита да скрие ръце в ръкавите на униформата си, но те като че ли никога не бяха достатъчно дълги. Побелелите му пръсти стиснаха протритите маншети на куртката. Ще бъде ли някога отново на топло?

Усети ръката на Пайк на рамото си.

— Става нещо — промърмори затворникът и посочи към северняците, които бяха приклекнали един до друг и шепнеха припряно.

Уест се вторачи в тях с изморени очи. Тъкмо се беше наместил що-годе удобно и нямаше сили за нищо повече освен за собствената си болка. Бавно разгъна скованите си крака и чу как премръзналите му колене изпукаха, докато се изправяше. Разкърши се в опит да прогони умората от тялото си. Тръгна с провлачена стъпка към северняците, прегърбен като старец, обгърнал тяло с ръце. Преди да стигне при тях, разговорът им явно приключи. Поредното решение, взето без неговото мнение.

Три дървета тръгна към него с енергична походка. Очевидно снегът по никакъв начин не го притесняваше.

— Кучето е попаднал на съгледвачи на Бетод — изръмжа севернякът и посочи през дърветата. — В подножието на склона са, точно до потока, близо до водопада. Голям късмет, че той ги откри пръв. Като нищо можеше те да ни изненадат. Ако беше станало така, сега щяхме да сме мъртви.

— Колко?

— Кучето каза дузина. Може да е рисковано просто да ги заобиколим.

Уест се намръщи. Запристъпя от крак на крак, за да раздвижи кръвта в стъпалата си.

— Със сигурност ще е по-рисковано да се бием с тях, не мислиш ли?

— Може, но може и да не е. Ако им скочим изненадващо, шансовете ни не са лоши. Онези имат храна, оръжия — той огледа Уест от горе до долу, — дрехи. Все неща, дето ще са ни от полза. Зимата тепърва започва да преваля. А като вървим на север, няма да става по-топло. Решено е. Ще се бием. Дузина са сериозна бройка, така че ще ни трябва всеки човек. Твоето приятелче Пайк е с вид на човек, който няма проблем да върти секирата, без много да мисли за последствията. Най-добре му кажи да се стяга. — Кимна към Ладисла, който седеше прегърбен на земята. — Момичето естествено остава, но…

— Не и принцът. Прекалено опасно е.

Три дървета присви очи.

— Много си прав, че е опасно. Точно затова всеки трябва да понесе своя дял от опасността.

Уест се наведе към него и опита да звучи колкото можеше по-убедително. Не беше лесно с напукани, подути и твърди като прегорени наденици устни.

— С него рискът за всички става само по-голям. И двамата го знаем.

Принцът им хвърли мнителен поглед, сякаш се опитваше да отгатне за какво говорят.

— В битката от него ще имаме толкова полза, колкото от чувал на главите.

— Тук май си прав — изсумтя севернякът. Намръщи се и се замисли. — Е, добре. Не е нормално, но добре. Остават той и момичето. Останалите се бием, това значи, че ти също.

Уест кимна. Всеки трябва да понесе своя дял от опасността, без значение колко неохотно.

— Така да бъде. Останалите ще се бием — отвърна той и отиде да каже на другите.

Така, легнал на земята в слънчевите градини на Агрионт, принц Ладисла никога нямаше да бъде разпознат. Контетата от свитата му, ласкателите, които иначе припадаха при всяка негова дума, просто щяха да го прекрачат със запушени, сбърчени от погнуса носове. Шинелът на Уест вече се разпадаше по шевовете, беше се протрил на лактите и целият беше омазан с кал. Под него снежнобялата униформа на принца беше придобила тъмнокафяв цвят. Остатъци от златния ширит висяха като посърнали цветя. Косата му беше сплетена и сплъстена, рижата брада беше поникнала на петна по бузите, а между веждите му бяха избуяли снопчета косми, което подсказваше, че в по-добри дни беше прекарвал часове в скубането им. Единственият човек с по-окаян вид на мили околовръст беше може би самият Уест.

— Какво правим сега? — попита Ладисла, докато Уест сядаше до него.

— Долу при реката има съгледвачи на Бетод, Ваше Височество. Ще се наложи да се бием.

Принцът кимна.

— Ще ми трябва някакво оръжие…

— Бих искал да ви помоля да останете тук.

— Полковник Уест, смятам, че е редно…

— Безспорно ще сте от огромна полза, Ваше Височество, но се боя, че и дума не може да става да дойдете с нас. Вие сте наследникът на трона. Не можем да си позволим да ви излагаме на такава опасност.

Ладисла положи усилия да изглежда разочарован, но Уест ясно долови облекчението му.

— Добре тогава, щом така смятате.

— Твърдо съм убеден, Ваше Височество. — Уест погледна Кадил. — Двамата с нея оставате тук. Ще се върнем бързо. С малко късмет. — Почти примижа от болка, докато го казваше. Напоследък късметът почти не го спохождаше. — Скрийте се и не вдигайте шум.

Девойката му се усмихна.

— Не се тревожи, ще го наглеждам да не се пребие.

Ладисла я изгледа свирепо със стиснати от безсилие юмруци. Очевидно не успяваше да свикне с непрестанните й заядливи подмятания. Явно е доста трудно да понесеш нечий присмех, когато цял живот си бил единствено ласкан и всичките ти желания са били изпълнявани. За момент Уест се замисли дали не допуска грешка, като ги оставя двамата сами, но не видя друг избор. Ще бъдат достатъчно далеч. Ще бъдат в безопасност. Поне в сравнение с него.

Наклякаха в кръг. Кръг от белязани мръсни лица, сурови погледи и чорлави коси. Грубите черти на лицето на Три дървета бяха прорязани от дълбоки бръчки. Дау Черния с липсващото ухо и зловещата усмивка. Тъл Дуру със сключените гъсти вежди. Мрачния с безизразното като камък лице. Кучето с присвитите светли очи и излизащи от тънкия му нос кълба пара. Пайк със строгото намръщено изражение на онези части от лицето му, които позволяваха движение. Шестима от най-коравите мъже в Севера. И Уест.

Преглътна мъчително. Всеки трябва да понесе своя дял от опасността.

Три дървета започна да рисува с клечка по твърдата земя.

— Така, момчета, те са тук долу, при реката. Дузина, може и повече. Ето как ще стане. Мрачен, ти си отляво. Куче, ти отдясно, знаете си работата.

— Разбрано, главатар — каза Кучето, Мрачния кимна.

— Аз, Тъл и Пайк идваме оттук и ги нападаме. Надявам се да ги изненадаме. Ще гледате да не ни уцелите, нали?

— Вие гледайте да не се навирате в стрелите и няма да имате проблем — ухили се Кучето.

— Ще гледам да не го забравя. Дау и Уест, вие ще минете реката и ще чакате при водопада. Ще им излезете в гръб. — Клечката издълба бразда в пръстта и в гърлото на Уест заседна буца. — Няма да ви чуят от шума на водопада. Тръгвате, когато хвърля камък във водата, ясно ли е? Ще хвърля камък отгоре. Това е сигналът.

— Разбира се, главатар — изръмжа Дау.

Уест изведнъж осъзна, че Три дървета го гледа намръщено.

— Ти разбра ли, момче?

— Ъ, да, разбира се — смотолеви Уест с вкочанен от студ и страх език. — Когато падне камъкът, тръгваме… главатар.

— Хубаво. Отваряйте си очите. Наоколо може да има и други. Бетод е разпратил съгледвачи навсякъде. Някой още да не знае какво трябва да прави?

Всички поклатиха глави.

— Хубаво. После, ако ви убият, да не кажете, че аз съм виновен.

Три дървета се изправи и останалите го последваха. Започнаха последни приготовления, разхлабваха остриета в ножниците, опъваха тетивите на лъковете, притягаха ремъци и колани. За Уест нямаше кой знае колко работа. Тежък откраднат меч, вмъкнат в протрит колан, само толкова имаше той. Почувства се като истински идиот сред тези хора. Замисли се колко ли народ бяха избили заедно и поотделно. Нямаше да се учуди, ако бройката беше достатъчна за цял град, та и с едно-две околни села. Дори Пайк не даваше вид на притеснен от предстоящите хладнокръвни убийства. Уест си спомни, че всъщност така и не бе разбрал за какво е бил изпратен в наказателната колония. Сега, като го гледаше как замислено прокарва палец по масивното острие на секирата с пълни с решимост очи на това изгорено лице, вече започваше да се досеща.

Погледна ръцете си. Трепереха, но не само от студа. Сграбчи едната с другата и стисна силно. Вдигна очи и видя, че Кучето му се усмихва.

— Трябва да те е страх, за да проявиш кураж — каза той и тръгна след Три дървета и останалите.

Дрезгавият глас на Дау го прониза като нож в гърба.

— Ти идваш с мен, убиецо. Гледай да не изоставаш. — Изплю се на замръзналата земя и тръгна към реката.

Уест хвърли последен поглед на оставащите. Кадил му кимна, той също й кимна, после се обърна и тръгна след Дау. Запромъква се безшумно под искрящите от скреж дървета. Шумът на водопада се усили.

Изведнъж планът на Три дървета му се стори доста пестелив откъм подробности.

— Като минем потока и като дойде сигналът, какво правим после?

— Убиваме — изръмжа през рамо Дау.

Отговорът, макар и безсмислен, предизвика болезнен спазъм стомаха му.

— Аз отляво или отдясно да мина?

— Все тая, стига да не ми се пречкаш в краката.

— А ти накъде ще тръгнеш?

— Накъдето има хора за убиване.

На Уест му се прииска въобще да не си беше правил труда да пита. Когато пристъпи предпазливо към брега на потока, видя водопада нагоре по течението. Стена от черна скала и шуртяща по нея разпенена вода. Между черните стволове на дърветата се носеха ледени кълба ситни водни капчици.

Реката беше не повече от четири разкрача широка, но течението беше бързо. Тъмната вода се пенеше в мокрите черни камъни покрай брега. Дау вдигна меча и секирата си над глава и нагази в реката. В средата водата му стигна до кръста. После изпълзя на отсрещния бряг и се притисна към скалите. От дрехите му закапа вода. Обърна се и лицето му се смръщи, когато видя Уест толкова назад. Кимна му гневно да го последва.

Уест извади меча от колана и го вдигна над главата си. Пое дълбоко въздух и нагази в потока. Кракът му потъна до коляно и водата напълни ботуша му. Направи втора крачка и другият му крак потъна до средата на бедрото. Очите му изхвръкнаха и дъхът му излетя с рязко сумтене от носа. Вече нямаше връщане назад. Направи още една крачка и ботушът му се подхлъзна на обраслите с мъх камъни по дъното. Той залитна безпомощно и затъна до подмишниците. Ако леденостудената вода не беше изкарала всичкия въздух от дробовете му, сигурно щеше да изкрещи. Продължи напред с полуходене-полуплуване. Стисна панически зъби и изпълзя на отсрещния бряг. Въздухът засъска в гърлото му при отчаяните опити да си поеме дъх. Изкатери се, залитна и се подпря на скалата до Дау. Кожата му беше замръзнала.

— Май ти е студено, момче? — ухили му се подигравателно севернякът.

— Добре съм — изпелтечи през тракането на зъбите си Уест. Никога през живота си не беше изпитвал такъв студ. — Ще си свърша р… р… работата.

— Какво ще направиш? Няма да я бъде тая да те оставя да се биеш умрял от студ. Така и двама ни ще довършиш.

— Не се безпокой за…

Отворената длан на Дау го шамароса през лицето. Шокът, който изпита, беше почти по-силен от болката. Уест зяпна с отворена уста и изпусна меча си в калта. Едната му ръка се вдигна инстинктивно към ударената буза.

— Какво, мамка му…

— Използвай го! — изсъска севернякът. — Действай!

Уест тъкмо зина да каже нещо, когато Дау го плесна през устните и го запрати назад към скалата. От устата му потече кръв и покапа по мократа земя. Ушите му писнаха.

— Действай. Използвай го!

— Шибано… — думите на Уест преминаха в ръмжене, когато ръцете му се вкопчиха в гърлото на Дау.

Започна да стиска, да дращи и да се зъби като животно. Кръвта му кипна и гладът, болката и безсилието на безкрайното бъхтене в студа изчезнаха безследно.

Но независимо от обзелата го ярост Дау беше два пъти по-силен.

— А така, използвай го! — изръмжа той, докато отскубваше пръстите на Уест от гърлото си. Притисна го към скалата. — Сгря ли се вече?

Нещо прелетя над главите им и цопна във водата. Дау се отблъсна от него, хукна нагоре по брега и изрева с пълно гърло. Уест сграбчи тежкия меч от земята и препусна след него. Вдигна острието над главата си и закрещя колкото глас имаше, не чуваше какво точно, просто крещеше като побъркан.

Калната земя фучеше под краката му. Прелетя през някакъв храсталак и куп изгнили съчки и излезе на открито. Видя как Дау посича със секирата си един стъписан северняк. Струята кръв полетя право нагоре, черна на фона на светлото небе между преплетените клони на дърветата. Пред очите му шеметно се завъртяха дървета, скали и чорлави опърпани мъже. Дъхът бучеше като буря в ушите му. Пред него изникна някой и Уест замахна с меча. Усети как острието захапа плът. В лицето му плисна кръв. Той залитна настрани, изплю се и примигна. Хлъзна се, но веднага скочи и се изправи. В ушите му кънтяха писъци и викове, звън на стомана и удари на метал в човешки кости.

Замах. Удар. Озъбена физиономия.

Към него залитна някакъв, вкопчил ръце в стрела в гърдите си. Уест замахна и мечът му разцепи черепа на човека чак до устата. Препъна се в калта и за малко да падне. Замахна с юмрук към нечие тяло. Нещо го удари в гърдите и го залепи с гръб към ствола на едно дърво. Изкара му въздуха. Някой го стисна здраво, прикова и двете му ръце, опитваше се да го смачка.

Уест се наведе и впи зъби в устните на противника. Усети как зъбите му се стягат. Онзи изпищя и го заудря с юмруци, но Уест почти не усещаше ударите. Изплю отхапаното парче месо и фрасна човека с глава в лицето. Мъжът изквича, от устата му шурна кръв. Уест впи зъби в носа му и заръмжа като куче.

Хапи. Хапи. Хапи.

Устата му се напълни с кръв. Чуваше виковете на онзи, но единственото, което го интересуваше, беше да продължава да стиска още по-силно. Изви рязко глава и мъжът залитна назад. Хвана в шепи лицето си. Отнякъде долетя стрела и се заби в ребрата му. Онзи падна на колене. Уест се спусна към него, сграбчи сплъстената му коса и заби лицето му в земята, и отново, и отново, и отново.

— Свърши се.

Уест дръпна рязко ръце, пръстите му се бяха изкривили като на граблива птица. Под ноктите си видя кръв и косми от главата на северняка.

Всичко беше притихнало. Образите престанаха да се люлеят пред очите му. Снежинките се спускаха бавно над полянката и падаха по мократа земя, пръснатите оръжия, телата на убитите и на тези, които още стояха на краката си. Тъл стоеше наблизо и го гледаше втренчено. Три дървета беше зад гърба му с меч в ръка. Розовата пихтия, която представляваше лицето на Пайк, беше изкривена в нещо като гримаса. Той стискаше в окървавен юмрук дръжката на оръжието си. Всички гледаха. Всички гледаха него. Дау вдигна ръка и посочи към Уест. Главата му се килна назад и той избухна в смях.

— Ухапа го! Отхапа му шибания нос! Знаех си, че си ненормално копеле!

Уест се вторачи неразбиращо в тях. Туптенето в главата му беше започнало да отслабва.

— Какво? — промърмори.

Беше целият в кръв. Изтри устата си. Солено. Погледна към най-близкия труп до себе си — лежеше по очи в калта. От главата му течеше кръв, стичаше се по склона и се събираше на локва около единия ботуш на Уест. Помнеше… нещо. Изведнъж стомахът му се преобърна и той се преви одве и изплю нещо розово на земята. Празният му стомах продължи да се надига, но в него нямаше нищо за повръщане.

— Бесен! — извика Дау. — Това си ти!

Мрачния, който само преди миг беше излязъл от храстите с лък през рамо, вече беше клекнал до едно от телата и сваляше от него окървавено палто от животинска кожа с дълъг косъм.

— Хубава дреха — промърмори той под носа си.

Все още превит и изтощен до краен предел, Уест наблюдаваше северняците, които се заеха да тършуват в лагера на съгледвачите. Чу отново смеха на Черния.

— Бесния! — кискаше се дрезгаво той. — Така ще ти викам вече!

— Тия имат стрели тука — каза Кучето. Измъкна нещо от един вързоп и се ухили до уши. — И сирене. Малко се е поизцапало — остърга с мръсен нокът няколко петънца мухъл от жълтото парче, отхапа и пак се ухили. — Ама иначе нищо му няма.

— Доста полезни неща имат — каза Три дървета и на свой ред се усмихна. — А и всички сме живи и здрави. Добра работа, момчета. — Той шляпна Тъл по гърба. — По-добре да тръгваме отново на север, преди някой да се е усетил, че с тия се е случило нещо. Събирайте бързо тука и да вървим да вземем другите двама.

Мислите на Уест тъкмо бяха започнали да си идват на мястото.

— Другите!

— Добре… Бесен — каза Три дървета. — Върви с Дау да проверите как са. — Възрастният войн се извърна с лека усмивка на лице.

Уест се втурна между дърветата към потока, откъдето бяха дошли с Дау. В бързината се хлъзгаше и залиташе. Пулсирането в главата му пак се усили.

— Защитете принца — мърмореше под носа си, докато тичаше.

Прегази потока и почти без да усети студа, се закатери по отсрещния бряг и нагоре по склона на хълма. Бързаше към скалите, където бяха оставили Ладисла и Кадил.

До ушите му долетя приглушен женски писък, а след него ръмжене на мъжки глас. Почти се скова от ужас. Хората на Бетод са ги открили. Може би вече е късно. Напъна всички сили. Краката му пламнаха от болка, докато се хлъзгаха и препъваха в калта нагоре по склона. Трябва да предпази принца. Гърлото му изгаряше, но той си наложи да продължи. Пръстите му се вкопчваха отчаяно в дънерите на дърветата, драпаха нагоре в изпопадалите под тях борови иглички и изсъхнали клони.

Уест излетя между дърветата и се озова на поляната до скалите. Дишаше тежко, ръката му стискаше окървавения северняшки меч.

Две фигури се търкаляха на земята. Тази отдолу беше Кадил, тя се гърчеше, риташе и дращеше мъжа отгоре й. Той беше успял да смъкне панталона й до коленете и сега се бореше с една ръка да откопчае своя, докато с другата я притискаше към земята и запушваше устата й. Уест пристъпи напред и вдигна меча над главата си. В този момент мъжът върху Кадил рязко се извърна. Уест не повярва на очите си. Изнасилвачът беше самият принц Ладисла.

Щом видя Уест, той се надигна неуверено и отстъпи назад. На лицето му се изписа глуповата, почти невинна усмивка, като на малко момченце, хванато да краде бисквити от кухнята.

— Ъ, съжалявам — каза той. — Мислех, че ще се забавите повече.

Уест го гледаше втренчено и не разбираше какво става.

— Повече ли?

— Шибано копеле такова! — изкрещя Кадил и запълзя заднешком, вдигайки панталона си. — Ще те убия, мамка му!

— Тя ме ухапа! — Ладисла докосна устните си. — Ето! — той протегна кървавите си пръсти към Уест, сякаш с това доказателство вече ставаше ясно кой е жертвата в ужасното злодеяние. Усет осъзна, че пристъпва бавно напред. Ладисла най-вероятно забеляза нещо в изражението на лицето му, защото отстъпи с протегната напред ръка, докато с другата се опитваше да вдигне панталона си. — Чакай малко, Уест, само…

Този път не усети надигнал се отвътре гняв. Не му причерня пред очите, ръцете и краката му не се движеха от само себе си, нямаше и помен от главоболие. Нямаше гняв, нямаше ярост. Уест никога не беше се чувствал така спокоен, така уравновесен и уверен в себе си. Всичко беше изцяло под негов контрол.

Дясната му ръка се изстреля напред и блъсна с отворена длан принца в гърдите. Ладисла зяпна и залитна силно назад. Левият му крак стъпи накриво в калта. Подпря десния зад него, но той стъпи в празното пространство. Принцът повдигна озадачено вежди, устата му се отвори в мълчалив ужас, очите му се ококориха. Престолонаследникът полетя назад, ръцете му напразно затърсиха нещо, за което да се хванат, тялото му се извъртя леко настрани… и изчезна в пропастта.

Отдолу се чу вик, после глух удар, след него още един и накрая продължително трополене на камъни.

Последва тишина.

Уест стоеше неподвижно, примигваше.

Извърна поглед към Кадил.

Тя беше застинала на място на няколко крачки от него и го зяпаше с широко отворени очи.

— Ти… ти…

— Да. — Уест не можа да познае собствения си глас.

Застана на самия ръб на скалата и надникна. Трупът на Ладисла лежеше по очи на скалите. Опърпаният шинел на Уест беше проснат отгоре му, панталонът му бе смъкнат до коленете, а единият му крак беше огънат наопаки в коляното. Под разбитата му главата се ширеше голяма черна локва кръв. Изглеждаше от мъртъв по-мъртъв.

Уест преглътна мъчително. Това беше негово дело. Негово. Той уби наследника на трона. Уби го хладнокръвно. Той е престъпник. Предател. Чудовище.

Мисълта почти го разсмя. Слънчев Агрионт, където лоялност и почит се отдаваха едва ли не по задължение, светът, в който простолюдието правеше каквото му заповядат господарите аристократи и където убиването на хора просто не беше прието… всичко това беше останало далеч назад зад гърба му. Там може и да беше чудовище, но тук, в мразовитата дива Англанд, правилата бяха други. Тук чудовищата бяха мнозинство.

Нечия тежка длан се стовари на рамото му. Извърна се към голямата безуха глава на Дау Черния, който надничаше в пропастта. Севернякът тихо подсвирна.

— Е, край с този, ако питаш мен. Знаеш ли, Бесен? — той се усмихна на Уест. — Започвам да те харесвам, момче.

До последния човек

Генерал Висбрук бавно свали писмото и челюстите му се стегнаха.

— Да разбирам ли, че ни напускате, началник? — гласът му леко потрепери.

Панически може би? От страх? От яд? Как бих могъл ли да го виня за която и да било подобна причина?

Беше същата зала, както в деня, в който Глокта пристигна в Дагоска. Превъзходната мозайка, майсторски изработените гравюри, полираната маса, всичко беше окъпано в ярката светлина на настъпващия ден, която нахлуваше през високите прозорци. Управителният съвет обаче сериозно се е свил. Висбрук, с провиснали бузи над колосаната яка на извезаната с ширити куртка, и хадиш Кадия, свлечен на стола си, бяха единствените останали от управата на града. Никомо Коска стоеше отстрани, облегнат на стената до прозорците, и чоплеше ноктите си.

Глокта въздъхна дълбоко.

— Архилекторът ме вика… да давам обяснения.

Висбрук прихна в писклив смях.

— Незнайно защо, но в главата ми изниква само представа за плъхове, които напускат горяща къща.

Уместна метафора, но само при условие че плъховете бягат от пламъците единствено за да се хвърлят после сами в касапницата.

— Е, стига, генерале — Коска облегна глава на стената. — Началникът нямаше нужда да ни показва това писмо. Можеше просто да се изниже посред нощ, както би постъпил всеки разумен човек. Аз бих направил точно така.

— Позволете ми да нехая напълно за онова, което вие бихте направили — изгледа го подигравателно Висбрук. — Положението ни е критично. Външните стени са разбити, а с тях и шансовете ни да издържим още дълго на обсадата. Гетото гъмжи от гуркулски войници. Всяка нощ правим изненадващи рейдове от портите на централната част на града. Изгаряме по някой и друг таран. Избиваме часовите им, докато спят. И всяка сутрин те докарват още оборудване. Съвсем скоро ще разчистят колибите и ще сглобят катапултите си в града. А скоро след това ще бъдем подложени на обстрел със запалителни снаряди! — той посочи с пръст през прозореца. — Оттам могат да улучат дори Цитаделата! Утре тази зала може да се сдобие с нова мебел — скала с размерите на градинска барака за инструменти!

— Съвсем наясно съм с положението — троснато заяви Глокта. През последните няколко дни миризмата на страх и паника стана толкова осезаема, че и мъртвите я надушват. — Но заповедта на архилектора е пределно ясна. Градът да се защитава до последния човек. Никаква капитулация.

Висбрук увеси рамене.

— Капитулацията не е изход. — Изправи се, направи вял опит да приглади униформата си и прибра стола под масата.

Глокта почти го съжали. Той може би заслужава съжаление, но за жалост изразходвах целия си последен резерв за човек, който не го заслужаваше — Карлот дан Айдър.

— Позволете да ви дам съвет като запознат с обстановката в гуркулския затвор. Ако градът падне, горещо ви препоръчвам да предпочетете сам да сложите край на живота си пред възможността да бъдете пленен.

Очите на генерал Висбрук се разшириха за момент, но той веднага сведе поглед към прекрасната мозайка на пода и преглътна мъчително. Глокта се изненада да види горчива усмивка на устните му, когато вдигна глава.

— Не това си представях, когато постъпвах в армията.

Глокта потупа крака си с бастуна и устните му се разтеглиха в злобна усмивка.

— Аз бих могъл да кажа същото. Какво пише Столикус? „Вербуващият сержант продава мечти, но доставя кошмари.“

— Съвсем уместно казано.

— Ако от това ще ви стане по-леко, генерале, съмнявам се, че моята съдба ще е по-приятна от вашата.

— Слаба утеха. — Висбрук удари лъснатите токове на ботушите си и отдаде чест.

Остана за момент така, после се обърна и без да каже и дума повече, тръгна към вратата. Скърцането на подметките му заглъхна в коридора.

Глокта се обърна към Кадия.

— Противно на това, което току-що казах на генерала, съветвам ви да предадете града при първа възможност.

— След всичко това? — уморените очи на Кадия се извъртяха към тавана. — Чак сега?

— Точно сега. Може пък императорът да реши да прояви милост. При всички положения не виждам никаква полза за вас да продължавате да се биете. При сегашното положение все още имате основа да преговаряте. Може да успеете да договорите някакви условия.

— Това е, значи, моята утеха? Милостта на императора, така ли?

— Само това мога да предложа. Не ми ли казахте тъкмо вие: когато си се изгубил в пустинята…

Кадия кимна.

— Независимо как ще се развият нещата, искам да ви благодаря.

— Да ми благодариш ли, глупако, на мен? Защо? За това, че разруших града ви, а сега ви оставям на милостта на императора?

— За това, че проявихте известно уважение към нас.

— Уважение? — прихна Глокта. — Според мен просто ви казах това, което искахте да чуете, за да получа онова, което исках.

— И така да е. Благодарността не струва нищо. Бог да е с вас.

— Там, където отивам, бог няма да дойде — подхвърли тихо Глокта, докато Кадия излизаше с бавна, провлачена походка от залата.

— Обратно в Адуа, а, началник? — усмихна се широко Коска.

— Обратно, както казахте, в Адуа. Обратно в Палатата на въпросите. Обратно при архилектор Сълт. — Мисълта никак не го радваше.

— Може би там ще се срещнем отново.

— Дали? По-вероятно е да те заколят наред с останалите защитници на града. Това ще сложи край на надеждите ти за нова среща.

— Едно съм научил досега, че винаги има надежда. — Той се отблъсна от стената и небрежно сложил ръка на дръжката на сабята си, тръгна с енергична походка към вратата. — Мразя да губя добър работодател.

— И аз мразя да ме губят. Но за всеки случай се подгответе за разочароване. Животът е пълен с разочарования. А краят му обикновено е най-неприятното от всички.

— Добре тогава. Щом един от двама ни трябва да е разочарован. — Застанал на прага, Коска се поклони позьорски и олющената позлата на някога великолепния му кожен нагръдник проблесна под сноп слънчеви лъчи от прозореца. — За мен беше чест.

Глокта седеше на леглото, прокарваше език по дупките във венците си и масажираше болния си крак. Огледа спалнята си. По-точно спалнята на Давуст. Ето оттам старият магьосник ми изкара акъла посред нощ. Там стоях и гледах как градът гори. А тук едва не бях изяден от четиринайсетгодишно момиче. Ех, спомени…

Изправи се с изкривено от болка лице и отиде до единствения сандък с лични вещи, който беше донесъл в Дагоска. А ето тук подписах разписката за един милион марки, предоставени от банкова къща „Валинт и Балк“. Извади от джоба си кожения калъф, който му беше дал Мотис. Половин милион в скъпоценни камъни, почти недокоснат. Изпита отново онова силно изкушение да го отвори, да зарови ръка в него и да почувства как хладното, твърдо, потракващо нежно богатство се процежда през пръстите му. Устоя с известно усилие, с още по-голямо се наведе, повдигна част от дрехите си и мушна отдолу кожения калъф. Черно, черно и пак черно. Наистина трябва да си поразнообразя гардероба…

— Тръгваш си, без да се сбогуваш, а?

Глокта подскочи, изправи се рязко и от пронизалия гръбнака му спазъм почти щеше да повърне. Посегна да затръшне капака на сандъка, точно навреме, за да успее да се свлече отгоре му, преди кракът му да се подгъне. На прага стоеше Витари и гледаше намръщено.

— Мамка му! — изсъска задъхан той и от дупките в зъбите му полетяха слюнки.

Левият му крак беше изтръпнал и безчувствен като дърво, а десният щеше да се пръсне от пронизваща болка.

Тя пристъпи напред и присвитите й очи се плъзнаха вляво и вдясно. Проверява дали има някой друг в стаята. Явно пак ще си говорим насаме. Витари бавно затвори вратата и сърцето на Глокта ускори ритъм не само от болките в крака. Ключът изтрака в ключалката. Само двамата. Леле, колко вълнуващо.

Тя мина мълчаливо по килима и дългата й черна сянка се плъзна към Глокта.

— Мисля, че имахме уговорка — изсъска изпод маската си.

— Аз също — сопна се Глокта, докато се опитваше да заеме малко по-достойна поза. — Но получих бележчица от Сълт. Иска ме обратно. Мисля, че и двамата знаем защо.

— Не е заради нещо, което съм му написала.

— Щом казваш.

Очите й се присвиха още повече, докато пристъпваше напред.

— Имахме сделка. Аз спазих моята част.

— Браво на теб! Нека тази мисъл те топли, докато аз плувам по корем във водата при доковете на Адуа, а ти си тук и чакаш гуркулите да пробият… уф!

Витари се нахвърли отгоре му, гръбнакът му се изви назад под тежестта й и дъхът излезе на хриптящи пресекулки от дробовете му. Проблесна метал, чу се дрънчене на верига и пръстите й се плъзнаха около врата му.

— Ах, ти, сакат червей! Заслужаваш веднага да ти прережа шибаното гърло!

Коляното на Витари се заби болезнено в корема му, студеният метал погъделичка леко кожата на врата му, сините й очи се впиха в неговите. Блестяха, студени и твърди като камъните в кожения калъф. Смъртта чука на вратата. Спомни си я как душеше Айдър. Без да й мигне окото. И с лекотата, с която аз бих смачкал мравка, аз, сакатият и напълно безпомощен човек. Може би в този момент Глокта трябваше да бръщолеви несвързано, да е обезумял от страх, но вместо това единственото, което му мина през ума, беше: Кога за последно бях с жена върху себе си?

Глокта прихна развеселен.

— Ти въобще познаваш ли ме? — ревна той. Очите му се напълниха със сълзи едновременно от болка и от вълнение. — Началник Глокта, приятно ми е да се запознаем! Хич не ми дреме какво смяташ да правиш и ти много добре го знаеш. Заплахи, така ли? Ще трябва да се постараеш малко повече, рижа курво!

Очите й изскочиха от злоба. Рамото й се изнесе напред, а лакътят назад — тя беше готова да приложи цялата си сила. Достатъчна да вкара веригата във врата ми чак до изкривения гръбнак.

Глокта усети как влажните му устни се разтеглят в злобна усмивка. Давай.

Чу запъхтяното дишане на Витари зад маската. Действай.

Усети допира на острие в гърлото си. Студен допир. Беше толкова остро, че почти не го чувстваше. Готов съм.

Тя изсъска, вдигна металното острие и го заби в капака на сандъка до главата на Глокта. Изправи се и се обърна на другата страна. Глокта притвори очи и пое дълбоко въздух. Още съм жив. Усети странно чувство. Облекчение или разочарование? Не бих могъл да преценя.

— Моля те.

Каза го толкова тихо, та Глокта реши, че си въобразява. Витари стоеше с гръб към него, с клюмнала глава и стиснати треперещи юмруци.

— Какво?

— Моля те.

Наистина го каза. И я заболя, пролича си.

— Моля те, а? Мислиш ли, че молбите ще помогнат в този момент? Защо да те спасявам, наистина, защо? Дойде тук само да шпионираш за Сълт. Откакто си дошла, единствено и само ми се пречкаш! Изобщо не се сещам за някого, на когото да имам по-малко доверие, а аз не вярвам на никого!

Витари се обърна с лице към него, развърза връзките на маската си и я свали. На лицето й имаше ясно очертана разлика: кафяво около очите, челото и шията, бяло около устата, а през гърбицата на носа й минаваше розова следа от притискането на маската. Лицето на Витари се оказа с по-меки черти, много по-младо и доста по-обикновено, отколкото беше очаквал. Тя вече не изглеждаше никак страховито. Изглеждаше изплашена и отчаяна. Изведнъж незнайно защо Глокта се почувства неловко, сякаш беше нахълтал в нечия спалня, докато човекът вътре е гол. И когато тя коленичи пред него и лицата им се изравниха на едно ниво, той едва се сдържа да не извърне поглед.

— Моля те. — Очите й бяха насълзени, горната й устна трепереше, всеки момент щеше да се разплаче. Надниквам в скритите надежди зад коварната обвивка, това ли се случва в момента? Или е просто добре изиграна роля? Глокта усети как единият му клепач заигра. — Не го искам за себе си — почти проплака Витари. — Моля те. Умолявам те.

Глокта замислено разтри шията си и когато отдръпна ръка, по върховете на пръстите му имаше кръв. Съвсем малко кафеникаво петънце. Леко клъцване. Просто драскотина. Само милиметър по-дълбоко — и сега щях да пръскам кръв по прекрасния килим на пода. Само на косъм по-дълбоко. На такива тънки нишки се крепи животът. Защо да я спасявам?

Но той вече знаеше отговора. Защото толкова рядко го правя.

Завъртя се с усилие на капака на сандъка и седна с гръб към нея. Заразтрива мъртвата плът на крака си. Въздъхна дълбоко.

— Добре — каза рязко.

— Няма да съжаляваш.

— Вече съжалявам. Проклет да съм, как само се размеквам при вида на плачеща жена! Освен това сама ще си носиш багажа!

Извърна се с вдигнат пръст, но Витари вече беше сложила отново маската си. Очите й пак бяха сухи злобни цепки. Изглеждат като очи, които никога не проливат сълзи.

— Не се безпокой. — Дръпна рязко веригата, кръстатото острие в края й се отскубна от капака на сандъка и се лепна за протегнатата й длан. — Пътувам с малко багаж.

Глокта гледаше размазаните отражения на пламъците в неподвижната повърхност на водата. Мъждукащи петна по черния фон — червено, жълто, искрящо бяло. Фрост опъваше греблата гладко и равномерно, бледото му лице, осветеното от пламъците, не издаваше никаква емоция. Северард седеше зад него прегърбен, зареял сърдит поглед във водата. Витари беше най-отпред, на носа на лодката. Щръкналите кичури на косата й смътно се очертаваха на тъмния фон зад гърба й. Греблата се топваха и пореха почти безшумно повърхността. Лодката сякаш беше неподвижна, единственото усещане за движение идваше от това, че тъмното очертание на полуострова бавно се отдалечаваше и потъваше в мрака.

Какво направих? Обрекох цял град на смърт или робство. И за какво? За едната чест на краля? За честта на малоумник с потекли лиги, който вече не може да контролира отделителните си функции, да не говорим за цяло кралство? От гордост ли го направих? Да бе. Нея загубих отдавна заедно със зъбите си. Заради одобрението на Сълт тогава? Най-вероятно сега ме чака за награда въжена яка и дълъг полет надолу.

Тъмният контур на скалата и кацналата отгоре й Цитадела вече почти се сливаха с нощното небе. Изчезваха и тънките кули на храма. Отплаваха към миналото.

Можех ли да постъпя иначе? Можех да се присъединя към Айдър и другите и да предадем града без бой. Щеше ли нещо да се промени? Глокта прокара език по венците си. Императорът бездруго щеше да започне с чистка на града. Сълт така или иначе щеше да ме отзове. Никаква разлика, не си струва да го мисля. Какво ми каза Шикел? Малцина са тези, които имат някакъв избор.

Подухна хладен ветрец и Глокта се уви в палтото си. Скръсти ръце на гърдите си и с болезнена физиономия взе да раздвижва изтръпналото си стъпало в ботуша. Дагоска се беше стопил до една-единствена светла точица в далечината.

Точно както го каза Айдър — за да могат архилекторът и подобните нему да посочват на картата и с гордост да заявяват, че ето тази точка е наша земя. Устните му се извиха в усмивка. Но ето че след всички усилия, жертви, кроежи, планове и убийства пак не успяхме да задържим града. И цялата тази болка за какво?

Естествено, нямаше отговор на мислите му. Чуваше единствено пляскането на леките вълни в бордовете на лодката, скърцането на дървените гребла в халките, тихото успокояващо шляпане на греблата по повърхността на водата. Искаше му се да изпита отвращение от себе си. Вина за стореното. Да му дожалее за всичките онези хора, оставени на милостта на гуркулите. Като на другите хора. Като на мен самия, но преди много време. Но смазващата умора и непрестанната болка, която тръгваше нагоре от крака, минаваше през гръбнака и стигаше чак до врата, не допускаха други усещания. Примижа, докато се наместваше на дървената седалка в търсене на най-безболезненото положение на тялото. В края на краищата не виждам смисъл да се самонаказвам.

Наказанието скоро само ще дойде.

Перлата на градовете

Сега поне можеше пак да язди. Тази сутрин бяха свалили шините и в момента кракът му се блъскаше болезнено при всяка крачка на коня. Пръстите му стискаха немощно юздата. Ръката му нямаше сила, болеше го без превръзката през гърдите. Всеки удар на копитата в потрошената каменна настилка тръпнеше в зъбите му. Но поне вече не беше в каруцата, това бе най-важното. В последно време малките неща го правеха истински щастлив.

Останалите яздеха в мрачна мълчалива група, посърнали като погребална процесия, но Джизал ги разбираше. Всичко наоколо беше посърнало и мрачно. Прашна равнина. Тук-там гола скала. Пясък и камъни, напълно лишени от живот. Небето беше все така бледосиво, натежало като олово, дъждовно, но дъжд така и не се изливаше на земята. Яздеха скупчени около каруцата, сякаш да се топлят взаимно. Бяха единствените топли същества насред стотици мили студена пустиня. Единствените движещи се същества в застинало във времето място. Единствено те живи в тази мъртва земя.

Пътят беше широк, но камъните по настилката бяха напукани и разкривени. На места цели участъци бяха оголени, а на други камъкът тънеше в калта. От двете страни на пътя стърчаха пъновете на отсечени дървета. Баяз явно забеляза погледа му.

— Някога този булевард минаваше под шпалир на величествени дъбове в продължение на двайсет мили от градските порти. Лятото листата им шумоляха от вятъра. Садени са в Старите времена собственоръчно от Ювенс. В самата зора на Старата империя, много преди да съм бил роден.

Обезобразените пънове бяха изсъхнали и посивели. Стърчащите трески по ръбовете им още носеха белезите на триона.

— Изглеждат като отрязани само преди месеци.

— Но са минали дълги години, момчето ми. Когато Глъстрод обсади града, заповяда да ги отрежат, за да захранят пещите му.

— Защо тогава не са изгнили?

— Дори гниенето е вид живот. А тук няма живот.

Джизал преглътна и прегърби рамене. Загледа се в крайпътните пънове. Приличаха на бавно нижещи се надгробни камъни.

— Не ми харесва това — промърмори тихо.

— Мислиш ли, че на мен ми харесва? — изгледа го намръщено Баяз. — Да не мислиш, че на някого от другите им допада? Понякога, ако човек иска да бъде запомнен, трябва да прави неща, които не му харесват. Чест и слава се печелят с борба, не с безгрижие. Богатство и власт се печелят в битки, не в мир. Нима подобни неща не те вълнуват вече?

— Вълнуват ме — промърмори Джизал, — сигурно…

Но вътрешно никак не беше сигурен. Погледна към необятното море от безжизнен прахоляк. В него нищо не загатваше за чест, за богатство и дума не можеше да става, а и не разбираше откъде можеше да дойде славата. Вече така или иначе беше добре познат на единствените петима души на стотици мили околовръст. Освен това започваше да се замисля дали дълъг скромен живот в нищета и тотална неизвестност би бил чак толкова лошо нещо.

Може пък, като се върне у дома, да попита Арди дали не иска да се оженят. Представи си усмивката, с която щеше да посрещне предложението му. Със сигурност първо щеше да го накара да тръпне в неизвестност, да чака за отговор. Със сигурност щеше го накара да се мъчи. Но после навярно щеше каже „да“. В края на краищата какво толкова можеше да стане? Баща му щеше се ядоса? Ще са принудени да живеят само на офицерската му заплата? Приятелите му идиоти и братята му ще се кискат зад гърба му, че е паднал така ниско? Почти се изсмя при мисълта, че това може да бъдат основателни причини.

Живот, изпълнен с тежка работа, но с любяща жена. Къща под наем в по-беден квартал в града, с евтини мебели, но уютно огнище. Без слава, без власт, без богатство, но с топло легло, в което ще го очаква Арди… След като беше погледнал смъртта в очите, след едната купичка овесена каша дневно, която вече приемаше с най-голяма благодарност, след дългите самотни студени нощи под дъжда това му изглеждаше доста приемлива съдба.

Усмивката му се разтегли широко и опъването на белега на брадичката му беше почти приятно усещане. Това определено не е никак лоша идея.

Високите стени се издигаха с нащърбени изпотрошени бойници и разбити кули. Мокри и белязани от черни пукнатини. Отвесен черен скален масив, който извиваше встрани и изчезваше в сивата пелена на ръмящия дъжд. Голата земя отпред беше подгизнала в кафяви локви и засипана с изпопадали от зида каменни блокове, които приличаха на огромни ковчези.

— Олкъс — изръмжа Баяз през стиснати зъби. — Перлата на градовете.

— Не виждам да блести — изсумтя Феро.

Логън също не видя блясък. Хлъзгавият път минаваше под зейнала порутена арка. На мястото на отдавна изчезналите порти имаше само дълбока сянка. Обзе го мрачно чувство, когато погледна в мрака. Стомахът му се сви на топка. Точно както когато погледна вратите на Кулата на Създателя. Сякаш надзърташе в гроб, най-вероятно своя собствен. Искаше му се само да се обърне назад и никога повече да не се връща тук. Конят му тихо изцвили и от устата му излезе пара, после отстъпи крачка назад. Изведнъж стотиците мили обратен път до морето му се сториха по-лесни за изминаване от няколкото крачки до градските порти.

— Сигурен ли си? — промърмори той на Баяз.

— Дали съм сигурен ли? Ама разбира се, че не съм! Пропътувах всичките тези мили през голата равнина просто защото ей така ми е хрумнало в момента! Прекарах дълги години в планиране на това пътуване и събрах тази група от всевъзможни места в Кръга на света само да се позабавлявам! Няма проблем, сега лека-полека се връщаме в Калкис. Дали съм сигурен? — поклати глава и смушка коня си към зеещата арка.

— Само попитах — сви рамене Логън.

Арката стана по-голяма и още по-голяма, та накрая ги погълна във вътрешността си. Сумракът на дългия тунел се изпълни с ехото на конски тропот. С тежестта на всичкия този камък, надвиснал отгоре и сякаш притиснал гърдите му, Логън едва успяваше да си поеме дъх. Наведе глава и се вторачи намръщено в кръга от светлина в другия край на тунела, който започна да се разширява с всяка следваща крачка. Извъртя очи и улови погледа на Лутар. Косата му беше залепнала за лицето от дъжда, той облизваше нервно устни.

Най-сетне излязоха от другата страна.

— Леле, майко — промълви брат Лонгфут, — мили боже…

От всички страни на огромния площад се издигаха гигантски сгради. От сивата пелена на дъжда изникнаха призрачните останки на високи колони, покриви, стълбове и огромни стени, сякаш строени за великани. Логън зяпна. Всички зяпнаха. Групичката стоеше насред това необятно пространство като малко стадо уплашени овце в очакване да дойдат вълците.

Високо над главите им дъждът съскаше по камъка, водата плющеше по лъскавите павета, стичаше се по ронещите се стени, църцореше в пукнатините на пътя. Ехото от копитата на конете заглъхна. Колелата на каруцата изскърцаха и изстенаха глухо. Никакъв друг шум. Нищо друго не помръдваше. Черни сгради, докъдето ти поглед стига, и разкъсани облаци, плуващи по сиво небе.

Групата продължи да язди покрай останките на огромен храм — камара от мокри каменни блокове и плочи, високи колони, срутени върху натрошената настилка на пътя, и цели участъци от покрива, останали там, където са паднали. С изключение на розовия белег на брадичката мокрото лице на Лутар стана сивкаво, докато гледаше огромната руина.

— Мамка му — прошепна той.

— Именно — прошепна Лонгфут, — впечатляваща гледка.

— Дворците на мъртви богаташи — каза Баяз. — Храмове, в които се молеха на гневни богове. Тържища, където купуваха и продаваха стоки, животни и хора. Където се купуваха и продаваха помежду си. Театрите, баните и бордеите, в които се отдаваха на страстите си. Преди идването на Глъстрод. — Посочи през площада надолу към хлътналата между подгизнали черни сгради каменна долина. — Това е булевард „Калайн“. Най-широкият булевард в града, място, където живееха най-знатните му обитатели. Пресича Олкъс в почти права линия от северната до южната порта. Сега всички ме чуйте внимателно — обърна се той и мокрото му седло изскърца. — На три мили южно от града има висок хълм, а на върха му — храм. Скалата Сатурнлайн, както го наричаха в Старите времена. В случай че се разделим, ще се чакаме там.

— Че защо ще се делим? — опули очи Лутар.

— Земята под града е… неспокойна, често се тресе. Сградите са древни и нестабилни. Надявам се да минем безпроблемно, но… ще е глупаво от моя страна да се осланям само на надежди. Ако стане нещо, тръгвате на юг. Към Сатурнлайн. Дотогава не се разделяйте.

Последното нямаше нужда от споменаване. Когато тръгнаха напред, Логън погледна към Феро. Черната й коса стърчеше на фитили, а кожата на тъмното й лице лъщеше от дъжда. Тя гледаше недоверчиво към извисилите се от двете им страни сгради.

— Ако стане нещо — прошепна й той, — ще ми помогнеш, нали?

Тя се поколеба за момент, после кимна.

— Стига да мога, бял.

— Това ми е достатъчно.

Единственото по-ужасно нещо от претъпкан с хора град беше град без жива душа в него.

Феро яздеше с лък в едната ръка и юзда в другата. Взираше се ту наляво, ту надясно. Надничаше в тесните задни улички, в празните прозорци и врати, напрягаше се да погледне от другата страна на този или онзи изронен ъгъл, над тази или онази порутена стена. Не знаеше какво търси.

Но държеше да е готова.

И другите се чувстваха като нея, виждаше го. Мускулите на челюстта на Деветопръстия не спираха да играят, докато оглеждаше руините. Ръката му не се отделяше от дръжката на меча — студена стомана, опръскана с капки вода.

Лутар подскачаше при всеки шум — хрущене на камък под колелата на каруцата, плясък на дъжда в локва, пръхтенето на конете. Главата му се стрелкаше ту насам, ту натам и езикът му нервно близваше стиснатите устни.

Кай седеше прегърбен на капрата и мократа коса се люшкаше покрай изпитото му лице. Устните му бяха съвсем побелели и здраво стиснати. Така дърпаше юздите, че сухожилията отвътре на кльощавите му ръце бяха изскочили. Лонгфут се оглеждаше сред безкрайните руини с ококорени очи и зяпнала уста. От време на време през наболата по кривия му череп коса се стичаха струйки вода. Като никога направо си беше глътнал езика — поне едно положително нещо в този забравен от бога град.

Баяз се опитваше да си придаде уверен вид, но Феро не се лъжеше лесно. Видя как ръката му се разтрепери, когато пусна юздата, за да избърше водата от гъстите си вежди. Видя как устните му се размърдваха безмълвно на всеки кръстопът, на който спираха, и как очите му се напрягат в дъжда, търсейки вярната посока. Тревога и съмнения се четяха във всяко негово движение. Той много добре знаеше онова, за което мислеше Феро. Мястото беше опасно.

Динг-донг.

Звукът като от удар на чук по далечна наковалня долетя приглушен от дъжда. Звукът на подготовка на оръжия за битка. Феро се изправи на стремената и се ослуша.

— Чу ли това? — рязко се обърна тя към Деветопръстия.

Той спря, заслуша се с присвити очи. Динг-донг.

— Чувам го — кимна и извади меча си от ножницата.

— Какво? — Лутар се заозърта с обезумял поглед и заопипва дръжките на остриетата си.

— Там няма нищо — сърдито каза Баяз.

Тя им даде знак с ръка да спрат и скочи от седлото. Тръгна бавно към ъгъла на следващата сграда. Опря гръб в грубия камък и зареди в движение стрела в лъка. Динг-донг. Усети, че Деветопръстия я следва, и присъствието му й вдъхна допълнителна увереност.

Плъзна се покрай ъгъла и застана на едно коляно. Пред очите й се разкри празен площад, целият в локви и пръснати камъни и мазилка. В далечния му край имаше висока кула. Стоеше наклонена на една страна. Точно под зеленясалия й купол зееха широки прозорци, чиито крила висяха отворени. Нещо мърдаше вътре. Нещо тъмно, поклащаше се напред-назад. Феро почти се усмихна при мисълта, че има цел за стрелата й.

Хубаво усещане: врагът да е пред очите ти.

В следващия момент чу тропот на копита. Баяз мина покрай нея и навлезе в празния площад.

— Сс! — изсъска му тя, но той не й обърна никакво внимание.

— Можеш да прибереш оръжието — провикна се магьосникът през рамо. — Това е стара камбана, която вятърът люлее. Градът е пълен с камбани. Трябваше да ги чуете как биеха навремето, когато се раждаше нов император, в деня на коронацията му, когато се женеше или се завръщаше от победоносен поход. — Вдигна ръце и повиши глас. — Градът кънтеше от радостния им звън, от всеки покрив и площад се вдигаха птици и политаха в небето! — вече направо крещеше. — Хората излизаха по улиците! Надвесваха се от прозорците! Обсипваха обичния си император с цветни листенца! Ликуваха до пресипване! — той се разсмя и свали ръце. Високо горе на кулата камбаната продължаваше да звънти под напорите на вятъра. — Много отдавна беше. Хайде, тръгваме.

Кай плесна с юздите и каруцата се изтърколи след Баяз. Деветопръстия сви рамене и прибра меча в ножницата. Феро не помръдна. Взираше се подозрително в черното очертание на наклонената кула и препускащите по небето над нея облаци.

Динг-донг.

След това тръгна подир другите.

Статуите изплуваха от пелената на проливния дъжд две по две, застинали във времето гиганти. Дългите години бяха изтрили чергите на лицата им и сега всичките бяха еднакво неразпознаваеми. Водата се стичаше по гладкия мрамор, капеше от бради и брони, от протегнати в заплаха или благословия ръце, отдавна ампутирани от времето до китката, до лакътя, до рамото. Някои от статуите имаха бронзов обков: огромни шлемове, мечове, скиптри, корони или лаврови венци — те бяха позеленели и от тях сега се стичаха мръсни струйки по лъскавия камък. По същия начин, по който изплуваха от дъжда двама по двама, потъваха обратно в него, отминаваха назад и се стопяваха в мъглата на забравата.

— Императорите — каза Баяз. — Стотици години, измерени в исторически фигури.

Извърнал нагоре глава, с изложено на дъжда лице, Джизал гледаше как владетелите от древността се нижеха покрай тях и надвисваха заплашително над изронения път, докато накрая вратът не го заболя от продължителното огъване назад. Тези статуи бяха два пъти по-високи и много повече от онези в Агрионт, но приликата помежду им предизвика у него внезапна носталгия.

— Точно като Кралския булевард в Адуа.

— Хм — изсумтя Баяз. — Ти откъде, мислиш, съм взел идеята?

Джизал тъкмо започваше да осмисля странните думи на магьосника, когато забеляза, че се приближават към последната двойка статуи. Едната беше силно наклонена настрани.

— Спри каруцата! — извика Баяз, вдигна мокра длан нагоре, а с другата дръпна юздата на коня си.

Пред тях не само нямаше повече императори от двете страни на пътя, нямаше го самия път. В земята зееше дълбока пропаст, огромна пукнатина в каменната плът на града. Напрегнал очи в далечината, Джизал едва успя да различи отсрещната страна — отвесна назъбена скала и ронеща се пръст. Смътните очертания на стени и колони ту се появяваха, ту изчезваха от поглед през талазите на проливния дъжд.

Лонгфут се покашля.

— Мисля, че няма да продължим оттук.

Джизал много внимателно се наведе от седлото и надникна в бездната. На дъното й препускаше тъмна река. Кипеше, пенеше се, дълбаеше измъчената земя под основите на града. Насред това подземно море стърчаха срутени стени, разбити кули и разпукани като черупка на орех чудовищно огромни сгради. На върха на една килната колона все още стоеше статуята на отдавна загинал герой. Някога ръката му сигурно е била вдигната триумфално, но сега изглеждаше така, все едно я протяга отчаяно, за да бъде измъкнат от водния кошмар.

Почувствал внезапен световъртеж, Джизал се дръпна отново назад на седлото.

— Не, не мисля, че ще минем оттук — дрезгаво рече той.

Баяз изгледа мрачно кипящата водна маса.

— Тогава трябва да намерим друг път, и то бързо. Градът е пълен с подобни пукнатини. Дори по права линия все още ни чакат мили път, а накрая имаме и мост за прекосяване.

— Стига още да е здрав — намръщи се Лонгфут.

— Здрав е! Канедиас строеше така, че творенията му да са вечни. — Първия магус вдигна поглед нагоре. Вече започваше да се смрачава, сивото небе сякаш се беше прихлупило още по-ниско над главите им. — Не можем да си позволим да се мотаем. Така няма да успеем да излезем от града, преди да се е стъмнило.

Джизал му хвърли ужасѐн поглед.

— Ще прекараме нощта тук?

— Очевидно — кисело отвърна Баяз и извърна коня си.

След като напуснаха булевард „Калайн“ и тръгнаха по по-тесните улици, руините сякаш започнаха да ги притискат от всички страни. Джизал се взираше напрегнато в заплашителните им сенки, които изникваха една по една от сумрака. Единственото по-страшно нещо от това да бъде обкръжен от тези останки денем беше да остане сред тях по тъмно. Предпочиташе да прекара нощ в ада вместо в този град. Всъщност щеше ли да е по-различно?

Реката препускаше отдолу в този сътворен от човешка ръка каньон — високи гладки каменни откоси. Впримчена в ограниченото пространство, великата Аос се пенеше и бушуваше с невероятна мощ. Захапваше свирепо гладкия мокър камък и гневно пръскаше мъгла от ситни водни капчици, която се издигаше високо нагоре. Феро не можеше да си представи как нещо би устояло толкова дълго над този потоп, но Баяз се оказа прав.

Мостът на Създателя беше здрав.

— При всичките ми пътувания в никой град или страна под милостивото слънце не съм виждал такова чудо. — Лонгфут поклати озадачен бръснатата си глава. — Как е възможно да се направи мост от метал?

Но той наистина беше направен от метал. Тъмен, гладък, матов и по него проблясваха водните капчици. Прехвърляше дълбокия каньон с една-единствена арка — неочаквано деликатна паяжина от тънки метални пръти, преплетени в празното пространство отдолу; а отгоре се ширеше път от скачени метални плочи, идеално подравнени, приканващи да минеш по тях. Здрави ръбове, прецизни линии и чисти повърхности. Единственото непокътнато човешко творение насред цял град, обхванат от бавно разложение във времето.

— Сякаш е бил завършен вчера — подхвърли Кай.

— А всъщност е може би най-старото нещо в града. — Баяз кимна към руините зад гърба им. — Всички творения на Ювенс са погубени. Сринати, натрошени, потънали в забвение, сякаш никога не са били изработени. А тези на Създателя не са помръднали. Ако е останало нещо да блести в този свят, това са те и блестят, защото светът около тях е избелял. — Изсумтя и от ноздрите му излезе пара. — Кой знае? Може да останат цели и непокътнати до края на дните, дълго след като всички ние легнем в гроба.

Лутар надзърна плахо в бушуващите води, явно се чудеше дали неговият гроб няма да се окаже в тях.

— Сигурен ли си, че ще ни издържи?

— В Старите времена този мост носеше тежестта на хиляди дневно. На десетки хиляди. Коне, каруци и безкрайни върволици от граждани и роби минаваха по него в двете посоки ден и нощ. Ще пи издържи. — Копитата на коня му зачаткаха по металните плочи.

— Явно този Създател е бил човек със… забележителен талант — промърмори навигаторът и последва Баяз по моста.

— Да, наистина — Кай плесна юздите. — Но вече е изгубен за света.

Следващ по моста тръгна Деветопръстия, а след него, макар и с неохота, Лутар. Феро остана на място под тежките капки на дъжда, гледаше начумерено каруцата и четиримата конници. Не й харесваше това. И реката, и мостът, и градът. Досега с всяка следваща крачка имаше чувството, че влизат в капан, но сега вече беше сигурна в това. Въобще не трябваше да слуша Юлвей. Не трябваше да напуска Юга. Тя нямаше работа тук, насред студената мокра пустош, в компанията на тези безбожници белите.

— Аз не минавам оттук — каза Феро.

Баяз се извърна към нея.

— Защо? Смяташ да прелетиш ли? Или просто ще си останеш от другата страна?

Тя се облегна назад и скръсти длани върху предния рог на седлото.

— Може и така да направя.

— А може би ще е добра идея да обсъждате това, след като излезем от града — промърмори Лонгфут, като поглеждаше нервно назад към празните улици.

— Прав е — каза Лутар. — Това място има зловеща атмосфера…

— Майната й на атмосферата — изръмжа Феро. — Майната ти и на теб. Защо да минавам от другата страна? Какво толкова има за мен от другата страна на тази река? Обеща ми отмъщение, дърт бял мошенико, а какво получавам — лъжи, дъжд и лоша храна. Защо да продължавам да те следвам и крачка по-нататък? Кажи де!

— Моят брат Юлвей ти помогна в пустинята. Ако не беше той, щеше да умреш там. Дала си му дума…

— Дума, а? Ха! Думата е верига, която лесно се къса, старче. — Тя тръсна рязко ръце пред себе си, все едно късаше нещо във въздуха. — Ето. Сега съм свободна. Не съм обещавала да ставам ничий роб!

Баяз изпусна дълга въздишка и се прегърби уморено на седлото.

— Животът е достатъчно труден и без твоята намеса, Феро. Защо? Защо винаги избираш трудния път пред лесния?

— Може би бог е имал нещо предвид, за да ме създаде такава, въпреки че не знам какво точно. Какво е Семето?

Право в целта. Когато изрече думата, през лицето на стария бял премина внезапен спазъм.

— Семе? — промърмори озадачен Лутар.

— Може би е по-добре да не знаете. — Баяз изгледа начумерено учудените лица на другите.

— Не става. Ако пак заспиш за седмица, искам да знам с какво се захващаме и защо.

— Вече съм напълно възстановен — сопна се Баяз, но Феро знаеше, че това е лъжа: той изглеждаше още по-сбръчкан, по-остарял и по-изнемощял. Може и да беше буден, да беше в състояние да язди и да говори, но не беше възстановен. Нея не можеше да я излъже с подобни твърдения. — Това повече няма да се повтори, можеш да разчиташ на…

— Ще те попитам пак и този път искам кратък отговор. Какво е Семето?

Баяз я погледна изпитателно в очите и тя устоя на погледа му.

— Добре тогава. Ще поседим под дъжда да обсъдим нещата от живота. — Той обърна коня си и спря на крачка от началото на моста. — Семето е едно от имената за онова, за което Глъстрод копа дълбоко в земята. За онова, което после използва, за да направи всичко това.

— Това? — избоботи Деветопръстия.

— Всичко това. — Първия магус описа дъга около себе си. — Семето унищожи най-великия град на света и опустоши земята около него за вечни времена.

— Значи е оръжие — предположи Феро.

— То е камък — обади се неочаквано Кай. Седеше прегърбен на капрата на каруцата със зареян в нищото поглед. — Скала от подземния свят. Останала тук заровена от времето, когато Еуз прогонил дяволите от земята. Семето е плът от Другата страна. Парченце от материята на самата магия.

— Точно така — прошепна Баяз. — Поздравления, господарю Кай. Явно има поне една област, в която вече не си пълен невежа. Е? Достатъчно отговори ли получи, Феро?

— Един камък е направил всичко това? — Деветопръстия не изглеждаше доволен. — И за какво ни е такова нещо, мамка му?

— Мисля, че някои от нас вече се досещат. — Баяз погледна Феро право в очите и се усмихна зловещо, сякаш четеше мислите й.

А може би наистина успяваше. Не бяха тайна за никого.

Истории за дяволи, копаене и древни мокри руини, нищо подобно не интересуваше Феро. Тя мислеше как цялата огромна империя на Гуркул се превръща в безплодна мъртва земя. Как хората изчезват и императорът им потъва в забвение. Градовете й стават на прах. Мощта й остава само спомен. В главата на Феро бушуваше жажда за смърт и отмъщение. Тя се усмихна.

— Добре — каза. — Но защо съм ти притрябвала аз?

— Кой е казал, че чак толкова си ми притрябвала?

— Хм — изсумтя Феро. — Ако не беше така, нямаше да ме търпиш толкова време.

— Вярно.

— Тогава защо?

— Семето не може да бъде докоснато. Дори да гледаш в него е болезнено. След падането на Глъстрод влязохме с императорската армия в опустошения град да търсим оцелели. Не открихме нито един. Само ужас, руини и трупове. Неизброимо много трупове. Погребахме стотици хиляди в огромни ями, по сто тела във всяка. Работата се проточи дълго. Веднъж една от ротите попадна на нещо странно в руините. Капитанът й го донесе на Ювенс, увито в наметалото си. Още преди залез-слънце човекът се съсухри и умря. И цялата му рота също. Косата им опада, телата им се сбръчкаха. За по-малко от седмица всичките сто мъже бяха трупове. Но Ювенс остана незасегнат. — Баяз кимна към каруцата: — За тази цел Канедиас е направил кутията и затова сега тя е с нас. За да ни предпазва. Никой от нас не е в безопасност. Никой освен теб.

— Защо аз?

— Никога ли не си се питала защо не си като другите? Защо не виждаш цветове? Защо не изпитваш болка? Ти си това, което бяха Ювенс и Канедиас. И Глъстрод. Дори самият Еуз.

— Човек с дяволска кръв — рече Кай. — Благословен и проклет.

— Какво значи това? — изгледа го навъсено Феро.

— Ти си потомка на демони — крайчецът на устните на чирака се повдигна в многозначителна усмивка. — Естествено, много малко от Старите времена е останало в теб, но въпреки това не си изцяло човек. Ти си реликва. Последната едва доловима следа от Другата страна.

Феро понечи да отвърне с някоя хаплива забележка, но Баяз я сряза.

— Няма смисъл да отричаш, Феро. Нямаше да си тук, ако имах и най-малко съмнение. Не извръщай гръб на произхода си. Приеми го. Той е дар. Ти можеш да докоснеш Семето. Може би си единствената в целия Кръг на света, която може. Само ти можеш да го докоснеш и само ти можеш да го носиш в битка. — Той се наведе към нея и прошепна: — Но само аз мога да запаля пламъците му. Достатъчно горещи, за да изпепелят Гуркул и да го превърнат в пустиня. Достатъчно горещи, за да превърнат в пепел Калул и слугите му. Достатъчно горещи, за да заситят, че дори и да преситят жаждата ти за отмъщение. Сега готова ли си да вървиш? — цъкна с език, обърна коня си и тръгна пак по моста.

Феро се вторачи намръщена в гърба на стария бял, докато яздеше след него. Прехапа устна. Облиза се и усети вкуса на кръв. Кръв, но без болка. Никак не й се искаше да вярва на думите на стария магус, но не можеше да отрече, че не е като другите. Спомни си как веднъж ухапа Аруф и той й каза, че майка й със сигурност е била змия. А защо не демон тогава? Загледа се в цепките между металните плочи на моста и видя бушуващата отдолу вода. Намръщена, продължи да мисли за своето отмъщение.

— Няма никакво значение каква е кръвта ти. — Деветопръстия яздеше до нея. Яздеше зле както обикновено. Гледаше право в нея. — Един мъж сам взима решенията си, така ми казваше баща ми. Май същото се отнася и за жените.

Феро не отговори. Дръпна юздите и изостана назад от другите. Жена, демон или змия, нямаше никакво значение. Искаше единствено да накара гуркулите да си платят. Омразата й беше силна и с дълбоки корени. Топло и познато чувство. Най-старият й другар.

На нищо друго не можеше да вярва.

Феро последна слезе от моста. Хвърли още един поглед през рамо, преди да поеме отново през разрушения град. Погледна към руините, от които бяха дошли, едва забележими в далечината, обвити в булото на дъжда.

— Сс! — тя дръпна рязко юздата и впери мрачен поглед над буйната река.

Очите й зашариха по стотиците празни прозорци и врати, по стотиците зейнали пукнатини и дупки в разрушените стени.

— Какво видя? — чу до себе си разтревожения глас на Деветопръстия.

— Нещо. — Но вече не го виждаше. По протежението на реката останките на сградите лежаха празни и безжизнени.

— На това място не е останала жива душа — каза Баяз. — Тъмнината скоро ще ни застигне. Не знам за вас, но аз предпочитам да имам покрив над старите си кости за през нощта. Очите ми погаждат номера.

Феро навъси вежди. Дяволски или не, очите никога не й погаждаха номера. Имаше нещо в града. Усети го.

Наблюдаваше ги.

Късмет

— Ставай, Лутар.

Клепачите на Джизал потрепнаха и се открехнаха. Светлината беше толкова ярка, че той не виждаше нищо наоколо. Изпъшка, примигна и засенчи очи с ръка. Някой разтърсваше рамото му. Деветопръстия.

— Трябва да тръгваме.

Джизал се надигна и седна. В тясната стая нахлуваше ярка слънчева светлина. Лъчите падаха право върху лицето му и осветяваха сноп от ситни прашинки във въздуха.

— Къде са останалите? — изграчи с набъбнал от съня език.

Рошавата глава на северняка посочи към високия прозорец. Джизал едва различи, примижал, силуета на брат Лонгфут. Той стоеше до прозореца със захванати на гърба ръце и гледаше навън.

— Навигаторът ни се наслаждава на гледката, а другите са отпред, подготвят конете за път и обмислят маршрута. Реших, че още няколко минути под одеялото ще ти дойдат добре.

— Благодаря.

Няколко часа щяха да му дойдат още по-добре. Раздвижи внимателно челюсти. Имаше кисел вкус в устата. Притисна леко език в болезнените дупки във венците си и в цепката на устната. С всеки ден отокът намаляваше. Вече почти беше свикнал с него.

— Дръж.

Джизал вдигна очи и видя, че Деветопръстия му подхвърля сухар. Понечи да го хване, но болната му ръка не се справи със задачата и сухарът падна в праха на пода. Севернякът вдигна рамене.

— Малко мръсотия няма да те убие.

— Напълно си прав.

Джизал вдигна парчето от земята, изтупа го с опакото на ръката си и отхапа, като внимаваше да дъвче откъм здравата страна на устата. Отметна одеялото, претърколи се и се изправи сковано. После направи няколко крачки, като пазеше равновесие с разперени настрани ръце.

— Как е кракът? — попита го Деветопръстия.

— И по-зле е бил.

Но е бил и доста по-добре. Куцаше тежко, почти не можеше да го прегъва. Щом отпуснеше тежестта си на него, усещаше болка в коляното и глезена. Поне можеше вече да ходи, а и всяка сутрин се справяше все по-добре. Стигна до грубата стена, затвори очи и пое дълбоко въздух. Идеше му едновременно да се смее и да плаче от облекчение, толкова доволен беше, че отново стои на краката си.

— Отсега нататък ще съм благодарен за всяко движение и всяка стъпка.

— Това ще мине след ден-два — ухили се Деветопръстия, — после пак ще почнеш да мрънкаш за храната.

— Няма — заяви твърдо Джизал.

— Е, хубаво. Седмица да е. — Отиде до прозореца в далечния край на стаята и сянката му се разтегли по прашния под. — Междувременно ела виж това.

— Кое? — Джизал заподскача до прозореца, застана до брат Лонгфут и се облегна на грапавата колона отстрани.

Задъха се, тръсна болния си крак. Погледна навън и челюстта му увисна.

Бяха някъде нависоко, на върха на склон или хълм над града. Току-що изгрялото бледожълто слънце беше на нивото на очите му. Над него небето беше изсветляло и ясно, тук-там с почти неподвижни бели облачета.

Гледката на Олкъс беше зашеметяваща, независимо че градът беше огромна руина и бяха минали стотици години от рухването му.

Под прозореца се разкриваше килим от разрушени покриви и порутени стени, ярко огрени от слънцето или потънали в дълбока сянка. Над него се издигаха величествени куполи, високи кули, гордо изправени колони и превъзходни арки. Джизал видя огромните площади и широките булеварди. Отдясно в тази каменна гора реката отваряше дълбока просека. Слънцето блестеше в накъдрената й повърхност. Докъдето стигаше погледът му, Джизал виждаше само мокър камък, в който се оглеждаше утринното слънце.

— Ето затова обичам да пътувам — пошепна Лонгфут. — В един-единствен миг всичко се промени и идването ни тук придоби смисъл. Има ли друга такава гледка? Колко хора могат да се похвалят, че очите им са зървали подобна прелест? Тримата сега стоим пред прозорец към историята, пред портал към отдавна забравеното минало. Не ще мечтая вече аз за прекрасния Талинс, облян в червения изгрев на слънцето. Нито за Ул-Наб, сияещ под синия лазур на небесата по пладне, нито за Осприя, гордо кацнал на планинските склонове, чиито светлини в сумрака на спускащата се нощ греят като ясни звезди в небето. От този ден нататък сърцето ми принадлежи на Олкъс. Истинска перла в короната на градовете. Така съвършен в смъртта си, че не дръзвам да си представя как ли е изглеждал приживе. Възможно ли е някой да не остане смаян при вида на това великолепие? Възможно ли е някой да не онемее при гледката на…

— Куп стари сгради — изръмжа Феро зад гърба му. — И е крайно време да се махаме оттук. Събирайте си нещата — каза тя и тръгна към изхода.

Джизал погледна през рамо към грейналите руини в далечината. Нямаше спор, че гледката беше великолепна, но в нея имаше и нещо плашещо. Великолепните сгради на Адуа, величествените стени и кули на Агрионт, всичко, което досега беше смятал за прекрасно и величествено, вече му изглеждаше като непретенциозна, скромна имитация. Почувства се нищожно малко и неуко момченце, което идваше от варварска страна и живееше в мрачни прозаични времена. С радост се отдалечи от прозореца и остави перлата на градовете в миналото, където й беше мястото. Олкъс нямаше да спохожда неговите сънища.

Кошмарите — може би.

Утрото преваляше, когато стигнаха до единствения все още оживен площад. Огромно пространство, претъпкано открай докрай. С неподвижна безмълвна тълпа. Тълпа, издялана от камък.

Имаше всякакви статуи във всевъзможни размери и материали. Имаше черен базалт и бял мрамор, зелен алабастър и червен порфир, и още стотици видове камък, чиито имена Джизал дори не знаеше. Разнообразието беше само по себе си тревожно, но приликата между тях беше онова, което го обезпокои повече. Нито една от статуите нямаше лице.

Чертите на огромните лица бяха одялани и вместо тях бяха останали безформени петна. По-малките бяха изсечени изцяло и на мястото им зееха нащърбени дупки. По гърдите, ръцете, шиите и челата им бяха изсечени грозни надписи на език, който Джизал не разпозна. Като всичко в Олкъс дори вандалското обезобразяване на статуите беше в грандиозни мащаби.

През средата на зловещото сборище имаше пролука, достатъчно широка, за да мине каруца. Джизал яздеше начело на групата. Чувстваше се като на парад, само че сред тълпа от обезличени зрители.

— Какво се е случило тук? — почуди се той.

Баяз вдигна поглед към една от главите, която сигурно беше поне десет разкрача висока. Очите и носът й бяха изсечени, но устните бяха строго стиснати. По едната буза беше дълбоко издялан груб надпис.

— Когато Глъстрод влезе в града, даде на прокълнатата си войска един ден, за да се отърват от жителите. Да дадат воля на яростта си, да заситят жаждата си за грабежи, изнасилвания и убийства. Сякаш такава жажда може да има насита. — Деветопръстия се покашля и се размърда неловко на седлото. — После им заповяда да свалят всички статуи на Ювенс в града. От всеки покрив, от всяка зала, пиедестал или храм. В Олкъс имаше много статуи на моя господар, все пак градът бе негово творение. Но Глъстрод прояви огромно старание. Издири ги до една и ги събра на този площад. Обезобрази ги и ги изписа с отвратителните надписи.

— Не са били много щастливо семейство. — Джизал никога не се беше разбирал кой знае колко с братята си, но това беше повече от прекалено. Отмести глава от протегнатите пръсти на гигантска ръка, отрязана до китката и изправена нагоре. По нея имаше грубо издялани символи.

— Какво пише?

— Повярвай ми, по-добре да не знаеш — намръщи се Баяз.

От едната страна на тази армия от статуи се издигаше колосална сграда, огромна дори в сравнение със заобикалящото я гробище на гиганти. Стълбите към входа й бяха високи като градска стена, а колоните на фасадата й бяха дебели като кули. Фронтоните им бяха украсени с протрити от времето надписи. Баяз спря коня си отпред и погледна нагоре. Джизал спря до него и погледна нервно останалите.

— Да вървим. — Деветопръстия се почеса по брадата и тревожно се озърна. — Искам да се махна оттук колкото може по-бързо и никога повече да не се връщам.

— Кървавия девет се бои от сенките, а? — изхили се Баяз. — Да ми бяха казали, нямаше да повярвам.

— Всяка сянка е хвърлена от нещо — изръмжа севернякът, но Първия магус беше непоколебим.

— Имаме време да поспрем — каза той, докато се смъкваше от седлото. — Вече сме близо до края на града. Най-много час и сме вън. Може би ще намерите това място за интересно, капитан Лутар. Също както и всеки друг, който реши да ме придружи вътре.

Деветопръстия изруга на своя език.

— Хубаво. По-добре да вървя, отколкото да чакам отвън — добави.

— Успяхте да събудите любопитството ми — каза Лонгфут и скочи от седлото. — Трябва да призная, че за разлика от вчера — в дъжда, днес — на светло — градът не изглежда никак страшен. Наистина не виждам откъде е тази лоша слава, която му се носи. Никъде в Кръга на света няма подобна колекция вълнуващи реликви от миналото, а аз съм любопитен човек и не се срамувам да си го призная. Точно така, никога досега не съм…

— Знаем какъв си — изсъска Феро. — Аз оставам да чакам тук.

— Прави каквото искаш. — Баяз свали жезъла си от седлото. — Както обикновено. Сигурен съм, че докато чакате, двамата с господаря Кай ще се развличате взаимно с куп забавни истории. Почти съжалявам, че ще пропусна такова веселие.

Феро и чиракът си размениха навъсени погледи, а останалите тръгнаха между статуите към широкото стълбище. Най-отзад с изкривена от усилие физиономия куцаше Джизал. Минаха през големия колкото къща портал и влязоха в хладната сумрачна и притихнала сграда.

Помещението напомняше на Джизал за Камарата на лордовете в Адуа, само че беше много по-голямо. Просторна кръгла зала като гигантска купа, в чиито стени са изсечени банки за сядане. Бяха издялани от многоцветен камък, от който сега цели парчета бяха разбити и пръснати по пода. Дъното на огромната купа беше заринато с натрошен камък и мазилка — останки от сринатия покрив.

— Аа. Великият купол е паднал. — Баяз примижа към яркосиньото небе през зейналата на тавана дупка. — Уместна метафора — промълви той, докато заобикаляше внимателно по извитата пътека към мраморните банки.

Джизал изгледа намръщен огромната площ на останалия таван и си помисли какво ли ще стане, ако от него се изрони парче и се стовари на главата му. Съмняваше се, че този път Феро ще успее да го зашие. Нямаше никаква представа защо Баяз го доведе в тази зала, но същото можеше да каже и за цялото пътуване. И наистина често си го казваше. Пое дълбоко въздух и закуца след Първия магус. Деветопръстия го последва по петите. Ехото от стъпките им изпълни огромното празно пространство.

Лонгфут запристъпва внимателно покрай камъните по пода и се загледа в тавана с интерес.

— Какво е това място? — извика той и гласът му отскочи многократно от извитите стени. — Някакъв театър ли?

— В известен смисъл, да — отвърна Баяз. — Това е заседателната зала на Имперския сенат. Тук сядаше императорът и изслушваше дебатите на най-мъдрите граждани в Олкъс. Тук се взимаха решения, които промениха хода на историята. — Гласът му стана писклив от вълнение. Изкачи едно стъпало по-нагоре по пътеката и развълнувано посочи с пръст към пода. — Доколкото си спомням, точно тук стоеше Калика, докато правеше обръщението си към сената, в което настоя за повече предпазливост при разрастването на империята на изток. А ето там, отдолу, му опонираше Ювенс с дръзки, силни аргументи и накрая го срази, бляскава победа беше. Наблюдавах ги като омагьосан. Не можех да си поема дъх от вълнение, само двайсетгодишен бях тогава. Помня този дебат така, сякаш беше вчера. Думите, приятели мои. Всичката стомана в Кръга на света не може да се мери по сила с тях.

— И все пак острие в ухото боли повече от дума — прошепна Логън.

Джизал прихна, но Баяз, изглежда, не забеляза. Беше прекалено зает да притичва от една каменна банка до друга.

— Оттук Скарпиус се обърна към сената, предупреждаваше за опасностите от упадъка, говори за истинското значение на думата гражданство. Целият сенат слушаше смаян. Гласът му звънеше като… като… — Баяз започна да стиска юмрук във въздуха, сякаш искаше да извади оттам търсената дума. — Ха. Няма значение. Нищо вече не е както трябва на този свят. Тогава бяха времена на велики мъже, които постъпваха както е редно. — Смръщи се към боклука по пода на огромната зала. — А сега са настанали времена на дребни хорица, които постъпват както се наложи. Малки хора с малки мечти, тръгнали по стъпките на гигантите. Както и да е, виждате, че навремето това беше величествена сграда!

— Ъ, да… — обади се колебливо Джизал и се отдалечи от другите, за да разгледа каменния фриз най-отзад зад банките.

Полуголи воини, заели всякакви пози, се нападаха помежду си с копията си. Великолепна изработка наистина, но на това място се усещаше странна неприятна миризма. На нещо гнило, спарено — като на запотени животни. Миризма на мръсни конюшни. Той сбърчи нос.

— Каква е тази миризма?

Деветопръстия подуши въздуха и лицето му моментално се изпъна. На него се изписа истински ужас.

— Мамка му… — измъкна рязко меча си и пристъпи напред.

Внезапно, обзет от паника, Джизал се обърна и посегна към дръжките на остриетата си.

Първоначално го помисли за просяк: тъмна фигура, увита в дрипи. Клечеше в сянката само на няколко крачки от него. И забеляза ръцете. Пръстите, криви като животински нокти, върху каменния под. Видя сивото лице, ако това въобще можеше да се нарече лице. Широки изпъкнали надочни дъги, но без нито косъм по тях, масивни челюсти, от които стърчаха несъразмерно големи зъби, сплескан като свинска зурла нос и малки черни очички, които святкаха свирепо към него. Беше нещо средно между човек и животно, но доста по-противно от всяко поотделно. Джизал зяпна от изумление и застина на място. Надали имаше смисъл да казва на Деветопръстия, че вече му вярва.

Повече от очевидно бе, че има такова нещо като шанка на този свят.

— Дръж го! — изкрещя севернякът и затича нагоре по стълбите с изваден меч. — Убий го!

Джизал тръгна неуверено към създанието, но с този крак нямаше никакъв шанс, а и то се оказа пъргаво като лисица. Преди да успее да направи и две олюляващи се крачки, съществото се обърна и се втурна към една пукнатина в стената. Промуши се и изчезна в нея като котка между дъските на ограда.

— Изчезна!

Баяз вече вървеше към изхода. Ехото от ударите на дървения му жезъл по мраморния под отекна между облите стени.

— Виждаме, капитан Лутар. Виждаме!

— Ще дойдат още — изсъска Деветопръстия, — винаги идват още! Да се махаме оттук!

Лош късмет, помисли си Джизал, докато, изкривил от болка лице, куцаше надолу по разбитите стълби. Лош късмет, че Баяз реши да спрат точно тук точно сега. Лош късмет, че кракът му беше счупен и не можа да настигне отвратителната твар. Лош късмет, че не успяха да прекосят реката другаде и се наложи да дойдат в Олкъс.

— Какво правят те тук? — извика Логън на Баяз.

— Мога само да гадая — изръмжа задъхан магусът. — След смъртта на Създателя ги преследвахме. Изтикахме ги до най-тъмните кътчета на света.

— Няма много други по-тъмни кътчета на света от това тук. — Лонгфут притича покрай тях и се втурна по стълбите на входа, като прескачаше по две наведнъж.

Джизал го последва с подскоци надолу.

— Какво става? — извика Феро и свали лъка от рамото си.

— Плоскоглави! — изрева Деветопръстия.

Тя го изгледа с недоумение, но той й махна с ръка.

— Просто тръгвай, мамка му!

Лош късмет, продължаваше да мисли Джизал. Че победи Бремър дан Горст в Турнира и Баяз избра него да дойде на това пътуване. Лош късмет, че въобще се хвана с тази работа с фехтовката. Лош късмет, че баща му избра него да постъпи в армията, вместо да седи и да не прави нищо по цял ден като братята си. Странно как навремето всичко това му изглеждаше като добър късмет. Понякога е трудно да направиш разлика.

Джизал се дотътри до коня си, хвана рога на седлото и с мъка го възседна. Лонгфут и Деветопръстия вече бяха на конете. Баяз мушкаше с разтреперани ръце жезъла на мястото му отстрани на седлото. Някъде зад тях в града заби камбана.

— Мили боже — каза Лонгфут, загледан с ококорени очи през множеството от статуи. — Мили боже.

— Лош късмет — промърмори Джизал.

— Какво? — Феро го погледна изпитателно.

— Нищо. — Джизал стисна зъби и заби шпори в хълбоците на коня.

Няма такова нещо като късмет. С тази дума идиотите обясняват последствията от собственото си безразсъдство, себелюбие и глупост. Най-често лош късмет означава лоши планове.

Ето го и доказателството.

Тя предупреди Баяз, че в града има нещо, нещо друго освен нея и петимата бели глупаци. Предупреди го, но той не искаше да чуе. Хората чуват онова, което искат да чуят. Идиоти.

Погледна към другите. Кай на капрата на подскачащата каруца, стиснал здраво юздите, приковал присвити очи в пътя. Лутар, озъбен, седнал стабилно на седлото с маниера на опитен ездач. Баяз, стиснал зъби, изпит и пребледнял, вкопчен в юздите с мрачно изражение на лицето. Лонгфут, непрекъснато надзъртащ през рамо с облещени от страх и безпокойство очи. Деветопръстия, подскачащ на седлото, запъхтян, загледан повече в юздата в ръцете си вместо в пътя отпред. Петима идиоти и тя.

Чу ръмжене и видя създанието, приклекнало на един от ниските покриви. Не беше виждала подобна твар — изгърбена маймуна с дълги криви крайници. Само дето маймуните не хвърлят копия. Проследи с поглед полета на дългия прът. Заби се с глух удар в ръба на каруцата. Остана там да се поклаща, докато групата отмина с тропот по разбитата улица.

Това копие може и да пропусна целта, но сред руините отпред имаше още от тези твари. Феро ги виждаше как се движат в сенките на порутените сгради. Притичваха по покриви, надничаха от изронените прозорци и зеещите врати. Изкуши се да пробва лъка си срещу тях, но после се отказа. Какъв смисъл? Бяха много. Сигурно стотици. Каква полза да убие някоя от тях, като така и така профучаваха и ги оставяха зад гърба си? Само ще си похаби стрелата.

Изведнъж до нея се стовари камък. Тя усети как парче от него прелетя и я одраска по ръката. На мястото се надигна едра капка тъмна кръв. Феро се намръщи, приведе глава и се сниши над гърба на коня. Няма такова нещо като късмет.

Но няма и смисъл да предоставяш на врага по-удобна мишена.

Логън си мислеше, че отдавна е оставил шанка зад гърба си, но след първоначалния шок, който изживя при срещата с онзи в голямата зала, вече не беше толкова учуден от ставащото. Трябваше да се досети, че така ще се случи. Само приятелите остават в миналото. Враговете винаги те следват по петите.

Сега камбаните биеха отвсякъде, руините кънтяха от звъненето им. То се забиваше в главата му, надмогваше тропота на копита, писъка на колелата на каруцата и вятъра в лицето му. Ек на камбани, далечен, близък, отпред и отзад. Сградите летяха покрай него, пълни с опасност сиви очертания.

Нещо профуча, отскочи от паветата и се завъртя във въздуха. Копие. Чу как друго изсвистя зад гърба му. Видя трето, което се плъзна и изтрака по пътя отпред. Преглътна мъчително, присви очи и се опита да не мисли как следващото се забива в гърба му. Но се оказа прекалено трудно. Всичките му сили отиваха да се държи на гърба на коня.

Феро се обърна и му изкрещя нещо през рамо, но думите й потънаха в шума. Той поклати глава и тя посочи рязко напред. Тогава разбра. Приближаваха в стремителен галоп към широка пукнатина в пътя. Устата на Логън зина почти колкото този процеп. Той изхълца от ужас.

Опъна силно юздата и копитата на коня му се хлъзнаха и занесоха настрани по древните павета, докато животното се опитваше да завие рязко вдясно. Седлото се лашна на една страна, но Логън успя да се задържи. Павета се сляха в сива мъгла пред очите му. Ръбът на бездната остана вляво, само на няколко крачки от препускащия кон. От него напряко на пътя тръгваха тесни пукнатини. Логън усещаше, че останалите са наблизо, чуваше виковете им, но не различаваше думите. Беше прекалено зает да се люшка и мята върху коня си, вкопчен с всички сили в юздата. Не спираше да шепне:

— Още съм жив, жив съм, още съм жив…

Отпред изникна храм. Препречваше пътя с гигантски, още непокътнати колони. Върху тях имаше чудовищна скална маса във вид на триъгълник. Каруцата изчезна с трясък между две от колоните, а конят на Логън някак намери пролука между други две. За миг влетяха в мрак, но веднага след това изскочиха отново на светло. Намираха се в просторна зала. Пукнатината беше погълнала стената отляво, а ако навремето беше имало покрив отгоре, сега той беше изчезнал. Останал без дъх, Логън препускаше напред. Погледът му беше прикован в широка аркада точно отпред. Големият светъл квадрат в тъмния камък подскачаше пред очите му от друсането на коня. Там ще са в безопасност, каза си, само да успеят да минат оттам — и ще се измъкнат. Само да успеят да минат…

Не видя летящото към него копие, но дори и да беше, нямаше да може да направи нищо. Извади късмет, че то не уцели крака му, а се заби пред него дълбоко в тялото на коня. Но с това късметът му се изчерпа. Животното изпръхтя, после предните му крака се подкосиха. Логън излетя от седлото с отворена уста, но от нея не се изтръгна нито звук. Подът на залата се надигна светкавично да го посрещне. Твърдият камък го блъсна в гърдите и му изкара въздуха. Удари се и в главата му блесна ярка светлина. Светът се завъртя шеметно пред очите му, пълен със странни звуци и заслепяващо ярко небе. Изтегли се на една страна и спря.

Остана да лежи зашеметен. Изпъшка тихо. Виеше му се свят, ушите му бучаха, не знаеше нито къде е, нито кой е. Изведнъж съзнанието му се върна.

Логън рязко вдигна глава. Бездната беше само на крачки от него и той чуваше бученето на водата в дъното й. Претърколи се встрани от коня и от струите тъмна кръв, които бавно си проправяха път по фугите между каменните плочи на пода. Видя Феро. Беше се снишила на едно коляно, вадеше стрели от колчана си и стреляше към колоните, през които само преди миг бяха влетели.

Шанка, много при това.

— Мамка му — изръмжа Логън и се отблъсна назад с крака, токовете на ботушите му изстъргаха по прашния камък.

— Хайде! — кресна Лутар, смъкна се от седлото, скочи на прашния под. — Хайде де!

Един плоскоглав се затича към тях. Пищеше и размахваше голяма секира. Скочи във въздуха, но както летеше напред, внезапно се превъртя и падна на земята. От лицето му стърчеше една от стрелите на Феро, след него обаче идваха други. Бяха много. Прокрадваха се иззад колоните с готови за хвърляне копия.

— Прекалено много са! — извика Баяз.

Възрастният магьосник вдигна навъсен поглед към върха на колоните и огромната каменна тежест отгоре им. Мускулите на челюстите му се стегнаха и въздухът около раменете му затрептя.

— Мамка му. — Логън тръгна към Феро.

Залиташе като пиян, едва успяваше да пази равновесие, цялата зала се люлееше пред очите му. Ударите на сърцето му щяха да го проглушат. Чу силен, остър пукот и една от колоните се разцепи по дължина. От пукнатината излетя облак прах. Със стържещ грохот камъкът над нея се размести. Няколко шанка вдигнаха глави към завалелите отломки, започнаха да сочат нагоре и да бърборят нечленоразделно.

Логън сграбчи Феро за китката.

— Скапанящина! — изсъска му тя, когато залитна и почти я повлече със себе си на пода.

Той скочи и я дръпна пак. Покрай главите им профуча копие, изтрака на пода и изчезна през ръба на пукнатината. Логън чу как шанка се раздвижиха. Ръмжаха и грухтяха помежду си, докато излизаха иззад колоните.

— Хайде де! — изкрещя отново Лутар и направи още една-две залитащи стъпки напред, без да спира да маха подканващо с ръце като обезумял.

Логън погледна към Баяз. Той стоеше, обвит в мараня от треперещ, извиващ се на вълни въздух, с изкривени от напрежение устни и изскочили очи. Прахолякът около ботушите му бавно започна да се надига във вихрушка. Над главата на Логън се разнесе мощен гръм и той видя през рамо как огромен каменен блок полита надолу. Стовари се с грохот и разтърси земята. Един шанка беше смазан под тежестта му, преди дори да успее да изквичи. От него остана само размазано петно кръв и премятащ се по пода нащърбен меч. Но другите идваха, Логън виждаше през сивите кълба прахоляк тъмните сенки, които препускаха напред с вдигнати над главата оръжия.

Още една от колоните се разцепи на две. Пречупи се и се срина абсурдно бавно пред смаяния поглед на Логън. Огромната каменна маса горе започна да се напуква и в следващия миг полетя на големи колкото къща късове. Логън се обърна, хвърли се по очи на земята и повлече Феро със себе си. Претърколи се, затвори очи и покри глава с ръце.

Въздухът се разцепи от оглушителен тътен, какъвто Логън не беше чувал досега. Земята забуча и изстена, сякаш целият свят се сриваше отгоре й. А може би наистина това ставаше. Подът подскочи и се разтресе. Последва нов мощен тътен, след него грохот и стържене на камък, накрая тихо почукване и после всичко замря в нещо подобно на тишина.

Логън отпусна стиснатите си до болка зъби и отвори очи. Въздухът беше пълен с гъст, парещ очите му прахоляк, но той все пак установи, че лежи на нещо като склон. Изкашля се и опита да се размърда. Отдолу се разнесе остро стържене, подът под него се размести и склонът сякаш стана по-стръмен. Логън ахна от изненада, залепи се обратно към пода и се хвана за него с върховете на пръстите си. С едната ръка още стискаше ръката на Феро и той усети как пръстите й са се вкопчили здраво в китката му. Надигна бавно глава, за да се огледа, и се вцепени.

Колоните бяха изчезнали. Цялата зала беше изчезнала. Пода го нямаше. Огромната пукнатина в земята го беше погълнала и сега зееше под Логън. Той не можа да повярва на очите си. Лежеше на една страна върху голяма каменна плоча, която само допреди секунда беше част от пода на залата, а сега висеше килната на самия ръб на бездънната пропаст.

Тъмните пръсти на Феро стискаха здраво китката му, скъсаният и ръкав се беше вдигнал до лакътя и разкриваше изпъкналите от напрежение сухожилия на предмишницата й. По-надолу видя рамото й, а след него навъсеното й лице. Останалото липсваше — не го виждаше, защото тя висеше над бездната под края на каменната плоча.

— Сс — изсъска Феро с разширени от уплаха жълти очи и отчаяно задраска по гладкия камък с пръстите на другата си ръка в търсене на нещо, за което да се хване.

От назъбения ръб се отрони камък и полетя в пропастта. Логън го чу да чатка в стените на разцепената земя.

— Мамка му — прошепна той.

Не смееше дори да диша. Какви бяха шансовете му да се измъкне оттук? Едно се знае за Логън Деветопръстия, че няма никакъв късмет.

Внимателно протегна свободната си ръка нагоре, напипа тесен ръб в гладкия камък и впи пръсти в него. Започна да се издърпва нагоре инч по инч. Напрегна мускули и взе да тегли Феро към себе си.

Отдолу се разнесе ново ужасяващо скърцане и горният ръб на плочата бавно се надигна. Логън изскимтя и се залепи за камъка, молейки се той да спре да се движи. Усети как плочата подскочи страховито нагоре и по лицето му се посипа фин прах от ръба. Накрая камъкът изстена и плочата бавно се върна в предишното си положение. Останал без дъх, Логън замря неподвижно. Нямаше път ни нагоре, ни надолу.

— Сс! — очите на Феро се стрелнаха към ръцете им с вкопчени в китките един на друг пръсти. После тя кимна рязко първо към ръба на плочата, после към пропастта под себе си. — Човек трябва да е реалист — прошепна тихо, разтвори пръсти и пусна ръката му.

Логън си спомни как висеше от покрива на сграда високо над кръг от пожълтяла трева. Спомни си как бавно се свличаше все по-надолу и викаше шепнешком за помощ. Спомни си как ръката на Феро сграбчи неговата и как го издърпа нагоре. Той поклати бавно глава и стисна още по-здраво ръката й.

Феро извъртя към него жълтите си очи.

— Шибан бял глупак!

Джизал се разкашля, претърколи се и взе да плюе прахоляка от устата си. Огледа се, примигвайки. Нещо не беше като преди. Много по-светло е, а ръбът на пукнатината е доста по-близо. Всъщност съвсем близо до него.

— Ъ — изпъшка той, неспособен да изговори цяла дума.

Половината сграда отпред се беше срутила. Беше останала само задната стена и една от далечните колони, сцепена на две. Всичко останало беше изчезнало, погълнато от зейналата бездна. Изправи се с олюляване и изкриви от болка лице, когато тежестта му падна на счупения крак. Видя Баяз, който лежеше недалеч, облегнат на стената.

Съсухреното лице на магуса беше цялото в струйки пот, а очите му блестяха от големи черни хлътнатини. Скулите му стърчаха под изопнатата прозрачна кожа на лицето. Приличаше на едноседмичен труп. Не даваше вид, че отново ще помръдне, но Джизал с изненада го видя да се изправя и да сочи с трепереща ръка към ръба на пропастта.

— Помогни им — изграчи той.

Другите.

— Насам! — гласът на Деветопръстия идваше изпод ръба на пропастта и звучеше задавено, сякаш някой го душеше.

Значи, ако не друго, поне е жив. На самия ръб голяма каменна плоча висеше под ъгъл надолу. Джизал пристъпи предпазливо към нея, очаквайки всеки момент подът под краката му да пропадне. Надникна в бездната.

Севернякът лежеше по корем с протегната нагоре, към ръба на каменната плоча, лява ръка, а дясната беше опънал в противоположната посока, към долния ръб. В десния си юмрук стискаше китката на Феро. Джизал не виждаше нищо повече от нея освен част от белязаното й лице. И двамата с Деветопръстия изглеждаха силно изплашени. Лежаха върху неколкотонен камък, който се поклащаше на ръба над бездънна пропаст и се държеше на косъм. Повече от очевидно бе, че всеки момент може да се откъсне от ръба и да полети надолу.

— Направи нещо… — прошепна Феро, не смееше дори да повиши глас.

Джизал отбеляза, че в думите й нямаше никакви подробности какво точно да направи.

Джизал облиза устната си. Може би, ако стъпи с цялата си тежест в горния край на плочата, тя ще се изравни с пода и двамата ще изпълзят обратно. Можеше ли да се окаже така просто? Пристъпи предпазливо, потривайки нервно пръсти. Изведнъж му прималя, обля го студена пот. Подпря ръце на грапавия ръб пред вторачените погледи на Феро и Деветопръстия.

Натисна внимателно и плочата леко се наклони надолу. Натисна по-силно. Чу се силно стържене и целият каменен блок рязко подскочи.

— Не бутай, мамка му! — извика Деветопръстия и се вкопчи още по-здраво в ръба.

— Какво да направя? — изписка ужасен Джизал.

— Дай нещо!

— Донеси каквото и да е! — изсъска Феро.

Джизал се огледа с обезумял поглед, но не видя нищо, което да му е от полза. От Лонгфут и Кай нямаше следа. Или бяха мъртви на дъното на пропастта, или се бяха отървали навреме. Нито една от двете възможности нямаше да го учуди. Ако щеше да спасява когото и да било, трябваше да го направи сам.

Свали палтото си и започна да го усуква в импровизирано въже. Претегли го в ръка и поклати глава. Това нямаше начин да свърши работа, но какъв друг избор имаше? Опъна палтото и подхвърли единия му край над ръба. Ръкавът падна на няколко инча от сгърчените пръсти на Деветопръстия и вдигна облак прах.

— Хубаво, добре, опитай пак! — каза севернякът.

Джизал издърпа палтото, вдигна го, наведе се колкото можеше по-ниско над плочата и отново метна края му. Този път ръкавът падна достатъчно близо до ръката на Деветопръстия, за да може той да го сграбчи.

— Да!

Уви другия край около китката си и платът се опъна силно през ръба.

— Да! Тегли сега!

Джизал стисна зъби и задърпа. Подметките му се плъзгаха по прашния каменен под, а счупените му ръка и крак пламнаха от болка. Палтото започна да се издърпва, бавно да се плъзга по камъка.

— Да! — изръмжа Деветопръстия и започна да се набира нагоре по плочата.

— Дърпай! — извика Феро, докато гърчеше нагоре тяло над долния ръб.

Джизал опъваше с всичка сила палтото. Беше затворил очи от напрежение и дъхът му свистеше през стиснатите зъби. До него изтрака копие. Вдигна поглед и видя, че на отсрещната страна на пукнатината се бяха събрали още плоскоглави и размахваха допотопни оръжия над главите си. Преглътна и отмести очи. Не можеше да си позволи да мисли за опасността сега. Трябваше само да продължава да дърпа палтото. Само това имаше значение, да дърпа и да не се отказва, независимо колко го болеше. А това вършеше работа. Бавно, много бавно, Деветопръстия и Феро се измъкваха от бездната. Най-после Джизал дан Лутар е герой. Най-после ще си заслужи мястото в тази проклета експедиция.

Изведнъж отекна рязко пращене.

— Мамка му! — изписка Логън. — Мамка му!

Единият ръкав започна бавно да се отпаря по шевовете. Конците се бяха опънали и малко по малко се късаха. Джизал изскимтя от ужас. Ръцете му изгаряха от болка. Да продължи ли да дърпа? Още един шев се отпра. Колко силно да дърпа? Нов шев.

— Какво да правя? — изкрещя той.

— Дърпай, мамка му!

И Джизал задърпа с всичка сила. Мускулите му щяха да се пръснат. Феро беше вече на плочата, ноктите й дращеха по гладкия камък. Ръката на Деветопръстия беше почти до ръба на плочата, почти го достигаше, трите му пръста се протягаха отчаяно да го хванат. Джизал дръпна с всичка сила…

И полетя назад, а в ръката му остана само парче от дрехата. Плочата се разтресе, изскърца и се килна отново. Логън изкрещя и се свлече. Ръката му продължаваше да стиска безполезната отпрана част от палтото. Нямаше писъци. Само тропот на търкалящи се камъни и след това нищо. И двамата с Феро полетяха надолу. Огромната плоча се люшна и се върна на мястото си, гладка и празна на ръба на пропастта. Джизал стоеше и я гледаше втрещен, с широко отворена уста. Остатъкът от палтото се полюшваше в изтръпналата му ръка.

— Не — пошепна той.

Не така ставаше в историите, които беше слушал.

Под руините

— Жив ли си, бял?

Логън изпъшка и се размърда. Обзе го ужас, когато усети как подът под него помръдва. Тогава осъзна, че лежеше върху купчина натрошен камък и мазилка, а в гърба му се забива болезнено острият ръб на голям плосък камък. Пред размазания му поглед изникна голяма каменна стена с рязко очертана граница между тъмната и светлата й част. Примигна, примижа от болка, бавно надигна ръка да почисти от прахоляка очите си.

Феро беше коленичила до него. По лицето й се стичаха вади кръв от раната на челото, а косата й беше пълна с кафяв прах. Голямото просторно помещение зад нея чезнеше в мрак. Точно над главата й таванът беше пропаднал и между назъбените краища на дупката се виждаше бледо синьо небе. Логън се огледа объркано.

На по-малко от крачка от него каменните плочи на пода сякаш бяха отсечени и свършваха, издадени над празно пространство. Далеч отпред видя отсрещната страна на пукнатината — отвесна стена от пръст и камък, а на върха й — надвиснали останки от сгради.

Сега му стана ясно. Намираха се под пода на храма. При отварянето на пукнатината това място се беше открило, а от него над бездната стърчеше тясна козирка, достатъчно широка обаче да паднат на нея. Той, Феро и куп натрошен камънак. Явно не бяха паднали от много високо. Усети как вътрешно се усмихва. Още е жив.

— Ами…

Ръката на Феро запуши устата му. Носът й се надвеси току над неговия.

— Сс — изсъска му тихо тя, извъртя жълтите си очи към облия таван и посочи нагоре с пръст.

Логън усети как по гърба му преминава тръпка. Сега ги чу. Шанка. Боричкаха се, тропаха, дърдореха и пищяха. Той кимна и Феро отмести мръсната си ръка от лицето му.

Логън започна да се надига от купчината камънак с бавни, предпазливи движения. Беше притворил очи и внимаваше да не шуми. Изправи се и от палтото му се посипа прахоляк. Размърда крайници в очакване на остра болка, която щеше да му подскаже за нещо счупено, рамо, крак, или за пукната глава.

Палтото му беше скъсано и единият лакът — ожулен. Тръпнеше в тъпа болка и по цялата му ръка чак до върховете на пръстите се беше стекла кръв. Вдигна ръка към главата си и усети с пръсти кръв и там, а също и под брадичката, където се удари при падането от коня. Усещаше силен солен вкус в устата си. Сигурно си беше прехапал езика за пореден път. Цяло чудо бе, че проклетията е още цяла в устата му. Тормозеше го едното коляно, вратът му беше като вдървен, ребрата го боляха, но поне още се движеше. С доста усилия, разбира се.

Около едната му длан беше увито нещо. Скъсаният ръкав от палтото на Лутар. Изтърси го и той падна на купчината камъни. Нямаше вече полза от него. Нямаше много полза и преди. Феро беше отишла до далечния край на помещението и надничаше към тръгващия оттам коридор. Присвил от болка очи, Логън се дотътри до нея, внимаваше да не вдига шум.

— Ами другите? — прошепна той. Феро вдигна рамене. — Може да са успели да се измъкнат, а? — добави обнадежден.

Феро бавно извърна глава и го изгледа продължително с повдигната вежда. Логън стисна очи и разтри ръката си. Права беше. Засега бяха живи те двамата. На повече късмет не можеха да разчитат нито в момента, нито занапред може би.

— Насам — прошепна тя и посочи напред в мрака.

Логън погледна към чернилката в коридора и гърлото му се сви. Мразеше да бъде под земята. Всичкият този камък и пръстта отгоре му, надвиснали и заплашващи всеки момент да се срутят. Нямаха и факла. Щяха да вървят в непрогледна тъмнина в това задушно пространство, където не знаеш нито накъде, нито още колко ще се движиш. Погледна към сводестия каменен таван и преглътна мъчително. Такива тунели са места за шанка или за мъртвите. Той не беше нито едно, нито другото и със сигурност не държеше да се среща с никого от тях в мрака.

— Сигурна ли си?

— Какво, да не те е страх от тъмното?

— Ако зависи от мен, предпочитам да виждам накъде вървя.

— Предлагаш ли друг изход? — изгледа го подигравателно Феро. — Ако искаш, остани да чакаш пред тунела. Може пък след стотина години оттук да мине някоя група от идиоти. Ще си паснеш идеално с тях!

Логън кимна и облиза кръвта от венците си. Сякаш беше така отдавна, когато за последен път бяха в подобно положение. Когато препускаха по покривите на Агрионт, преследвани от мъже с черни маски. Доста време беше минало, тежко време, но ето че нищо не се беше променило. След язденето заедно, яденето заедно, битките, в които рамо до рамо се бяха изправяли срещу смъртта, Феро беше все така намусена, гневна и свирепа, все така трън в задника, каквато беше и при първата им среща. Беше опитал с търпение, наистина се бе постарал, но нямаше повече сили.

— Нужно ли е наистина? — рече той, приковал очи в нейните.

— Какво дали е нужно?

— Вечно да си такава шибана кучка. Нужно ли е?

Тя помълча за момент, понечи да каже нещо, после само вдигна рамене.

— Трябваше да ме оставиш да падна.

— Ъ?

Логън очакваше гадна обида от нейна страна. Очакваше да забие яростно в лицето му пръст, а защо не и нож. Но това, това прозвуча почти като съжаление. Е, дори и да беше, не трая дълго.

— Трябваше да ме оставиш да падна. Сега щях да съм сама и ти нямаше да ми се пречкаш в краката!

Логън изсумтя презрително. С някои хора просто няма оправия.

— Да те оставя да паднеш, така ли? Не се тревожи! Следващия път точно това ще направя!

— Хубаво! — сопна се Феро.

Тръгна по тъмния коридор и мракът бързо я погълна.

Логън изпита внезапна паника при мисълта, че ще остане сам на това място.

— Чакай! — изсъска той и забърза след нея.

Коридорът се спускаше надолу. Стъпките на Феро не издаваха никакъв шум. Логън влачеше крака в праха, докато последните отблясъци светлина по мокрия камък изчезваха зад гърба му. Беше протегнал пръстите на лявата си ръка, за да следва стената, и се опитваше да не пъшка при всяка стъпка от болката в ребрата, лакътя и разцепената брадичка.

Ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Подът и стените почти не се виждаха, а накрая съвсем изчезнаха. Мръсната риза на Феро се носеше като сив призрак в неподвижния въздух отпред. Още няколко изтощителни стъпки и тя също изчезна. Логън вдигна ръка пред лицето си и я размърда — нищо повече от едва забележимо бледо петно. Тъмно като в рог.

Погребан е. Погребан в тъмнината сам.

— Феро, чакай!

— Какво?

Логън се блъсна в нея. Нещо го фрасна в гърдите и той залитна назад. Задържа се да не падне, като се облегна на мократа стена.

— Какво правиш бе…

— Нищо не виждам! — изсъска Логън и долови паниката в гласа си. — Не мога… къде си? — размаха пред себе си ръце.

Беше изгубил всякакво чувство за ориентация. Сърцето му заби лудо, стомахът му се преобърна. Ами ако ненормалната кучка го зареже тук долу? Ами ако…

— Тук съм.

Логън усети как ръката й хваща неговата. Хладен, вдъхващ увереност допир. Гласът й идваше някъде близо до ухото му.

— Ще можеш ли да ме следваш, без да си паднеш на лицето, глупако?

— Аз… мисля, че да.

— Гледай да не вдигаш шум!

Усети как тя тръгва и го дърпа нетърпеливо след себе си.

Да можеха да го видят сега момчетата от старата му група. Логън Деветопръстия, най-страховитият мъж в Севера — намокрил гащите от страх в тъмното. Воден за ръка от жена, която го мрази, вкопчил се е в нея като дете за полата на майка си. Ако не се страхуваше, че шанка щяха да го чуят, сигурно щеше да се изсмее с глас.

Голямата лапа на Деветопръстия беше гореща и мокра от пот. Неприятно усещане, лепкавата му от страх кожа се притиска в нейната. Отвратително, но Феро си наложи да продължи. Чуваше учестеното му дишане и безпомощното влачене на крака зад себе си.

Сякаш беше вчера, когато двамата за последно бяха в подобно положение. Когато ги преследваха из улиците и тъмните сгради на Агрионт. Имаше чувството, че беше станало вчера, но ето че всичко се бе променило.

Тогава го виждаше само като заплаха. Още един бял, когото трябва да държи под око. Грозен, чудат, глупав и опасен. Тогава той щеше да е последният човек на този свят, на когото да разчита. Сега сигурно беше единственият. Не я остави да падне, предпочете да падне с нея, вместо да пусне ръката й. Докато яздеха в равнината, той каза, че ще й пази гърба, ако и тя прави същото.

И ето, направи го.

Погледна през рамо и видя бледото му лице. Беше със зяпнала уста, очите му шареха, ококорени, но невиждащи, а свободната му ръка следваше стената. Може би трябваше да му благодари, че не я остави да падне, но така щеше да признае, че има нужда от нечия помощ. От помощ имат нужда слабите, а слабите умират или стават роби. Никога не разчитай на ничия помощ, така никога няма да се разочароваш, когато не я получиш. А Феро беше понесла не едно разочарование.

Вместо благодарност сега Феро го влачеше след себе си.

В далечината отпред изплува бледа студена светлина — едва доловим блясък по ръбовете на мокрите каменни блокове на грубата стена.

— Сега виждаш ли? — изсъска тя през рамо.

— Да.

Феро долови облекчението в гласа му.

— Значи вече можеш да ме пуснеш — троснато каза тя, отскубна ръката си и я изтри в предницата на ризата.

Тръгна напред и погледна смръщено пръстите си, докато бавно ги раздвижваше. Странно усещане.

Сега, когато ръката му вече не държеше нейната, тя сякаш й липсваше.

Светлината се усилваше, процеждаше се в тунела от тесния изход. Стъпвайки на пръсти, Феро се приближи до ъгъла и надникна. Отпред се отваряше просторна кухина, чиито стени бяха отчасти гладък каменен зид, отчасти естествена скала. Издигаха се високо нагоре, където се издуваха в причудливи форми като от разтопен камък, а таванът чезнеше в мрака. Високо отгоре падаше сноп светлина и осветяваше продълговато петно на прашния под. Трима плоскоглави се бяха скупчили под светлината, надвесени над нещо на пода, и тихо мърмореха. Навсякъде около тях имаше купища кости, високи колкото човешки ръст, а покрай стените дори повече. Сигурно в тази пещера имаше хиляди, стотици хиляди кости.

— Мамка му — изстена Логън зад гърба й.

От единия ъгъл на изхода на тунела насреща им се хилеше череп. Човешки кости, вече нямаха съмнения по въпроса.

— Ядат мъртвите — прошепна Феро.

— Какво? Но…

— Тук нищо не гние.

Баяз им беше казал, че градът е пълен с гробове. Стотици хиляди трупове, нахвърляни в ями по сто. И тук те бяха лежали с години, на купчини, преплели крайници и тела в студена прегръдка.

До идването на шанка.

— Ще трябва да ги заобиколим — прошепна Деветопръстия.

Феро се вгледа в сенките и затърси подходящ маршрут през пещерата. Нямаше как да се спуснат по камарата кости, без да предизвикат шум. Тя бавно свали лъка от рамо.

— Сигурна ли си? — попита я Деветопръстия и докосна лакътя й.

— Дай ми малко пространство, бял — сръчка го тя.

Ще трябва да действа бързо. Избърса кръвта от веждите си. Извади три стрели от колчана и ги нареди между пръстите на дясната си ръка, където да ги достигне бързо. Взе четвърта с лявата и опъна лъка. Прицели се в най-отдалечения плоскоглав. Когато стрелата се забиваше в тялото му, Феро вече беше опънала лъка и се целеше във втория. Стрелата го улучи в рамото. Онзи изписка и падна на земята, преди още последният шанка да успее да извърне назад глава. Едва успял да се обърне, той със стрела в шията падна по очи. Феро зареди последната стрела и зачака. Вторият плоскоглав се надигна и опита да побегне, но преди да направи и крачка, стрелата го прониза в гърба и го повали на пода.

Феро свали лъка и погледна към тримата шанка. Вече никой от тях не помръдваше.

— Мамка му — прошепна Логън. — Баяз е прав. Ти си демон.

— Беше прав — изръмжа Феро.

Вероятността тези създания да са го докопали беше доста голяма, а както вече стана ясно, те ядяха хора. Същото се отнася и за Лутар, Кай и Лонгфут, помисли си Феро. Жалко.

Е, чак пък толкова.

Тя преметна лъка през рамо и пропълзя внимателно надолу. Приведена, започна бавно да се спуска към пода на пещерата. Олюляваше се с широко разперени ръце, на места затъваше до колене в човешките кости. Стигна до пода, коленичи и облиза нервно устни, докато оглеждаше пещерата.

Нищо не помръдваше. Тримата плоскоглави лежаха неподвижно в тъмни локви от собствената си кръв.

— Ах! — Деветопръстия беше паднал, докато слизаше, и сега се премяташе надолу. Костите се разлетяха с тракане около него. Пльосна се по очи насред лавина от кокали, но веднага скочи прав.

— Мамка му! Уф! — той изтръска от ръката си половин прашасал гръден кош и го хвърли настрана.

— Тихо, глупако! — изсъска Феро, сграбчи го и го смъкна на колене до себе си.

Впери поглед към коридора в далечния край на пещерата в очакване на тълпи от гнусните твари, нетърпеливи да оставят костите си при останалите. Нищо не излезе изпод грубата арка на коридора. Изгледа сърдито Деветопръстия, но той беше прекалено зает с оглеждане на синините си, така че тя го остави на мира и отиде до трите трупа в средата.

Бяха се скупчили около крак. По липсата на косми Феро се досети, че е женски. От сухата сбръчкана плът там, където беше отрязан, стърчеше костта на бедрото. Една от гадините явно беше кълцала с нож, защото сега острието му блестеше на пода под лъчите светлина, падащи от тавана. Деветопръстия спря и го вдигна.

— Един нож повече никога не е излишен.

— Не е ли? Ами ако паднеш в някоя река и не можеш да изплуваш от всичкото това желязо по теб?

Той я погледна озадачен, сви рамене и го остави обратно на земята.

— Имаш право.

— Един нож — Феро измъкна камата от колана си — върши предостатъчно работа. Особено ако знаеш къде да го забиеш. — Тя заби острието в гърба на едно от съществата и започна да изрязва стрелата си. Успя да извади върха и преобърна тялото с ботуша си. — Какви са тия създания?

Мъртвите топчести очи на съществото се вторачиха невиждащо в нея изпод ниското плоско чело. Устните му бяха извити назад и разкриваха пълна с окървавени зъби паст. — По-грозни са дори от теб, бял.

— Много смешно. Това са шанка. Плоскоглави. Канедиас ги е създал.

— Направил ги е?

Стрелата се счупи, докато я вадеше.

— Така каза Баяз, направил ги, за да ги използва като оръжие във войната.

— Мислех, че той е умрял.

— Но явно оръжията му са оцелели.

Онзи, когото Феро беше улучила в шията, беше паднал по лице и стрелата стърчеше пречупена под тялото му. Вече беше безполезна.

— Как е възможно човек да направи такива твари?

— Мислиш ли, че знам? Всяко лято, когато снегът се стопеше, те идваха през морето. И винаги се отваряше работа. Много работа.

Феро измъкна последната стрела, окървавена, но здрава.

— Когато бях млад, идванията им зачестиха. Баща ми ме изпрати на юг през планините да търся помощ в битките с тях… — отнесе се в спомени Логън. — Е, това е дълга история. Сега Височините направо гъмжат от плоскоглави.

— Няма никакво значение — каза Феро, докато се изправяше и внимателно прибираше двете оцелели стрели в колчана, — щом като умират.

— О, умират и още как. Проблемът е, че винаги се връщат повече. — Той стоеше над трите трупа и ги гледаше със студен поглед. — На север от планините вече не е останало нищо. Нищо и никой.

Феро не я беше грижа за това.

— Да тръгваме.

— Обратно при пръстта — изръмжа Деветопръстия, все едно не я беше чул; лицето му ставаше все по-навъсено.

— Ти чуваш ли ме? — Феро се изпречи пред него. — Казах да тръгваме.

— Ъ? — той примигна неразбиращо, после пак се намръщи. Мускулите на челюстите му се стегнаха и белезите по бузите му се размърдаха. Лицето му клюмна и потъна в сянка. — Хубаво. Тръгваме.

Феро се вгледа намръщена в лицето му и видя как от косата му се процежда струйка кръв и потича по мазната му брадясала буза. Вече не изглеждаше като човек, на когото да разчита.

— Не смяташ да ми излизаш с ненормалните си номера, нали, бял? Искам те с акъла си.

— Аз съм с акъла си — прошепна той.

На Логън му беше горещо. Кожата му щипеше под мръсните дрехи. Чувстваше се странно, виеше му се свят и сякаш цялата му глава беше пълна с миризмата на шанка. Направо не можеше да диша от нея. Подът на коридора сякаш се движеше под краката му, а образите плуваха размазани пред очите му. Стисна очи и се преви одве. От лицето му се отрониха едри капки пот и покапаха по грубия камък на пода.

Феро му прошепна нещо, но той не разбра думите й. Те отекнаха в стените, минаха покрай лицето му, но така и не влязоха в главата му. Кимна и й махна с ръка да продължава напред, после тръгна мъчително след нея. С всяка следваща стъпка коридорът ставаше все по-горещ, а размазаните образи на камъните по стените придобиха оранжев оттенък. Логън се блъсна в гърба на Феро и залитна настрани. Пропълзя останалото разстояние на колене, беше се запъхтял.

Отпред се отваряше нова пещерна галерия. В средата й се издигаха четири тънки колони и изчезваха високо горе в тъмнината. Горяха огньове. Много огньове. Ярката им светлина остави бели отпечатъци в замъглените му очи. Пращяха въглища и бълваха дим. Хвърчаха снопове искри, издигаха се облаци съскаща пара. От огнищата на шахтите падаха едри капки разтопен метал и при удара в земята се пръскаха на множество блестящи въгленчета. Разтопеният метал течеше в канали на пода — прави яркочервени, оранжеви, жълти и изпепеляващо бели черти по черния камък.

И цялото това огромно пространство беше пълно с шанка. Мрачната пещера вреше от движението на опърпаните им тела. Работеха като хора при огнищата, при меховете, при пещите. Пещерата кънтеше от ужасната глъч. Блъскаха чукове, звънтяха наковални, дрънчеше метал, плоскоглавите пищяха и крякаха. На отсрещната стена имаше стелажи с рафтове. Тъмни рафтове, препълнени с лъскави стоманени оръжия, които гневно блестяха с всички цветове на огньовете.

Логън примига учестено и зина. Главата му кънтеше от болка, ръката му тръпнеше, горещината блъскаше лицето му, не знаеше дали да вярва на очите си. Може би бяха попаднали в някоя от леярните на ада. Може би този Глъстрод все пак е успял да отвори портал под града — порта към Другата страна, която двамата с Феро бяха преминали, без дори да подозират.

Дишаше тежко, учестено и гърлено и колкото и да се опитваше, не можеше да успокои дробовете си. Всеки следващ дъх нахлуваше в тях пълен с дим и вонята на шанка. Очите му щяха да изскочат, гърлото му изгаряше, не можеше да преглътне. Не беше сигурен кога точно бе извадил меча на Създателя, но сега матовото острие отразяваше оранжевата светлина на пещерата, а десният му юмрук стискаше до болка дръжката. Не можа да накара пръстите си да се разтворят. Погледна ръката си, по нея танцуваха оранжеви проблясъци, сякаш самата тя гореше. Вените и сухожилията му изпъкваха през изопнатата кожа, кокалчетата му бяха побелели от яростното стискане.

Това не е неговата ръка.

— Ще трябва да се върнем — каза някъде отстрани Феро и дръпна ръката му. — Ще намерим друг път.

— Не. — Гласът, излязъл от гърлото му, беше тежък като стоварващ се чук, грапав като камък на точиларско колело и остър като изваден от ножницата меч. Не беше неговият глас. — Стой зад мен — едва успя да прошепне, хвана за рамото Феро и я дръпна зад гърба си.

Вече нямаше връщане назад…

… Надуши ги. Вирна глава и пое дълбоко горещия въздух. Ноздрите му се изпълниха с вонята им и от това се почувства добре. Омразата е могъщо оръжие в правилните ръце. А Кървавия девет мрази всичко и всички. Но най-отдавнашна, най-дълбоко вкоренена и най-изпепеляваща омраза питаеше към шанка.

Плъзна се в пещерата като сянка сред огньовете и чу звука на свирепата стомана. Красива позната песен за ушите му. Носеше се в нея, опияняваше се от нея, изпиваше я докрай. Усети тежестта на острието в ръката си — силата се просмукваше от хладната стомана в горещата му плът и от горещата плът обратно в хладната стомана. Разрастваше се, натрупваше се, люлееше се на вълни и се носеше по дъха му.

Плоскоглавите все още не го бяха усетили. Работеха. Бяха заети с безсмислените си дейности. Нямаше как да очакват, че отмъщението ще ги достигне тук, в бърлогата им, където живееха, дишаха и бъхтеха до припадък, но ей сега щяха да се научат веднъж завинаги.

Кървавия девет изникна зад един и вдигна високо меча. Усмихна се при вида на надвисващата над плоския череп сянка — обещание, което всеки момент ще се изпълни. Дългото острие прошепна тайната си и шанка се разцепи на две. Разтвори се като цвете точно през средата. Плисна кръв, топла и успокояваща. Опръска наковалнята, пода и лицето на Кървавия девет — мокър сладък дар.

Друг го забеляза и се втурна към него, бърз и яростен като свистяща пара. Вдигна ръка, изви гръб и замахна. Недостатъчно. Мечът на Създателя мина гладко през лакътя и ръката му се запремята във въздуха. Преди да падне на земята, обратният замах на Кървавия девет отнесе и главата му. Кръвта зацвърча по разтопената стомана и грейна оранжева по матовия метал на меча, по бледата кожа на ръцете му, по твърдия камък под краката му. Той махна подканващо към останалите.

— Елате — прошепна им.

Всичките бяха добре дошли.

Те се спуснаха към рафтовете и сграбчиха ошипените мечове и острите секири, а Кървавия девет се засмя. Въоръжени или не, смъртта им беше вече предначертана. Беше изписана в тази пещера със знаци от огън и сянка. А сега той щеше да добави нови, с кръв. Шанка са животни, дори не са и животни. Оръжията им замахваха към него, но Кървавия девет беше направен от огън и мрак. Носеше се, промъкваше се покрай дивашките им замахвания, танцуваше около немощните им копия, прескачаше, гмуркаше се под безсилното им яростно свистене.

По-лесно е да пронижеш танцуващите пламъци на огъня. По-лесно е да посечеш движеща се сянка. Безсилието им беше истинска обида за мощта му.

— Мрете! — ревеше Кървавия девет и въртеше меча в диви прекрасни кръгове.

Символът върху острието грееше и оставяше червени светещи дъги. А откъдето минеха описаните от меча кръгове, всичко си идваше на мястото. Шанка квичаха и скимтяха, а парчетата от телата им се разпиляваха по пода. Разчленяваше ги като месо на касапски дръвник, кълцаше ги като тесто на тезгяха на пекаря, посичаше ги като косач стеблата на царевица. Всичко се нареждаше идеално.

Кървавия девет се зъбеше, усмихваше се, наслаждаваше се на свободата си и как добре се получаваше работата му. Видя проблясъка на острие и се дръпна встрани. Усети допира му, лек като целувка. Изби меча от ръката на плоскоглавия, сграбчи го за врата, завря лицето му в яркожълтия поток от разтопена стомана на пода и то зацвърча, изпращя и избълва зловонна пара.

— Гори! — засмя се Кървавия девет и всички обезобразени трупове, зейналите им рани, изпопадалите оръжия и врящата стомана в каналите се разсмяха с него.

Само шанка не се смееха. Те знаеха, че е ударил сетният им час.

Кървавия девет видя един да скача над наковалнята с високо вдигнат боздуган, готов да разбие черепа му. Преди да успее да замахне, отнякъде долетя стрела, заби се в отворената уста на шанка и го преметна презглава — мъртъв като калта. Кървавия девет се намръщи. Сега видя и други стрели сред труповете. Някой разваляше хубавата му работа. Нищо, ще го накара да си плати за това, но после, сега нещо се приближаваше към него откъм четирите колони.

Нещото беше цялото в лъскава броня, скрепена с нитове, а на главата си носеше кръгъл шлем. В тесния му визьор блестяха свирепи очи. Нещото пръхтеше и грухтеше мощно като бик. Обвитите му в желязо крака думкаха по пода, докато то препускаше с грохот напред, а железните му ръкавици стискаха дръжката на огромна секира. Беше истински гигант сред шанка. Някаква нова твар, сглобена от плът и желязо в тъмнината на тези подземия.

Секирата описа мощна бляскава дъга и Кървавия девет се претърколи настрани. Тежкото острие се заби в земята и пръсна облак от каменни отломки. Нещото изрева и от широко зейналата му паст полетяха лиги. Кървавия девет потъна назад в мрака, затанцува като сянка, заизвива се като огнен език.

Отстъпваше отново и отново. Остави мощните удари да го подминат отляво, отдясно, да прелетят над главата му, да профучат под краката му. Остави ги да звънтят в метал, да стържат в камък, да кънтят и пълнят въздуха с бяс и летящи отломки. Отстъпва, докато онова не се измори от тежестта на всичкия метал по себе си.

Видя го как се препъва и разбра, че неговият момент е дошъл. Втурна се напред, вдигна високо меча и изрева. Викът завибрира в ръката му, в дланта, в острието, в самите стени на пещерата. Огромният шанка вдигна с две ръце дръжката на секирата, за да блокира удара му. Красива, добра стомана, родена в горещината на огъня, толкова твърда, силна и здрава, колкото са успели да я изковат плоскоглавите.

Но творенията на Създателя нямаха равни.

С пронизителен писък матовото острие премина през блестящата стомана на дръжката и остави дълбока една педя бразда в тежката броня на шанка. Разцепи я от шията до чатала. По светлия метал и тъмния камък плисна кръв. Кървавия девет се засмя и преди онзи да падне назад, вкара юмрук в раната и изтръгна цяла шепа от вътрешностите му. Шанка се сгромоляса с грохот на пода, двете парчета от секирата му изхвърчаха от потръпващите му ръце и издрънчаха в камъка.

Кървавия девет се усмихна на останалите. Криеха се, трима, държаха оръжия в ръце, но не искаха да дойдат. Криеха се в сенките, но не знаеха, че мракът не е техен приятел. Тъмнината принадлежеше на него и единствено на него. Кървавия девет пристъпи бавно напред. В едната му ръка се поклащаше леко мечът на Създателя, а от другата висяха червата на големия шанка и се точеха до мъртвото му тяло. Гадините отстъпваха пред него, скимтяха и квичаха, а Кървавия девет се смееше в лицата им.

Шанка бяха диви и свирепи, но дори те трябваше да се боят от него. Защото всичко на този свят се страхува от него. Дори мъртвите, които не изпитват болка. Дори камъкът, който не сънува. Дори разтопеният метал се боеше от Кървавия девет. Дори тъмнината се страхуваше от него.

Той изрева, захвърли настрани червата и скочи напред. Върхът на меча му разпори гърдите на един шанка и го завъртя пищящ във въздуха. В следващия миг острието се заби в рамото му и го разсече през гръдния кош.

Последните двама се обърнаха и побягнаха. Бягат или се бият, има ли разлика? Нова стрела изсвистя във въздуха, заби се в гърба на единия и го повали по лице на земята. Не беше направил и три крачки. Кървавия девет се спусна напред, ръката му сграбчи глезена на последния и го стисна като в менгеме. Придърпа го назад, докато онзи дереше с нокти по мръсния камък.

Сега юмрукът му беше чук, подът — наковалня, а главата на шанка — желязото за коване. Първият удар сцепи носа на плоскоглавия и от устата му изпопадаха зъби. Вторият вкара едната му скула в черепа. Три — челюстта се пръсна под кокалчетата на юмрука на Кървавия девет. Този юмрук е от камък, от стомана, не, по-твърд е от диамант. Тежък е като планина. Удар след удар превръщаха главата на шанка в кървава пихтия.

— Плоско… глав — изсъска Кървавия девет и избухна в смях.

Вдигна мъртвото тяло над главата си и го запрати към рафтовете на стената. Обърна се и тръгна на зигзаг из пещерата. Мечът ма Създателя висеше в ръката му, острието му се влачеше по пода, стържеше по камъка и хвърляше искри в мрака. Кървавия девет се оглеждаше кръвнишки, но нищо освен пламъците, а с тях и сенките, не помръдваше. Пещерата беше празна.

— Не! — озъби се той. — Къде сте? — краката му омекваха, вече едва го държаха. — Къде сте, шибани плоскоглави… — залитна и падна на коляно, пак дишаше тежко.

Трябваше да има още работа. Работата за Кървавия девет никога не свършва. Но силата му не е постоянна и сега започваше да изтича от тялото му.

Забеляза движение. Примигна. Тъмно петно бавно се промъква между огньовете и телата. Не е шанка. Друг враг. По-лукав и по-опасен. Тъмна като катран кожа в сумрака на сянката, тихи стъпки около кървавите петна — резултат от добрата му работа. В ръката си държи лък с наполовина изтеглена назад тетива. Острието на стрелата блести ярко срещу него. Жълтите й очи светят като разтопен метал, като течно злато, присмиват му се.

— Безопасен ли си вече, бял?

Шепотът й прокънтя в главата му.

— Не искам да те убивам, но ще го направя, ако трябва.

Заплахи?

— Шибана кучка — изсъска й той, но устните му не се подчиниха и от устата му потекоха лиги.

Тялото му омекна и той залитна напред. Подпря се на меча и се напъна да стане. Яростта го изгаряше отвътре, по-пламенна от всякога. Сега ще й даде да разбере. Кървавия девет ще й даде такъв урок, че от втори няма да има нужда. Ще я накълца на парчета, а парчетата ще стъпче с подметките си. Само да успее да се изправи…

Олюляваше се, мигаше и дъхът му хриптеше в гърлото, бавно, по-бавно. Пламъците отслабнаха и угаснаха, сенките се удължиха, обгърнаха го и го натиснаха надолу.

Още един, само още един. Винаги оставаше още един…

Но времето му изтече…

… Логън се разкашля и се разтрепери от изтощение. От тъмното изплуваха белите му ръце, свити в юмруци върху мръсния под. Бяха окървавени като ръцете на несръчен касапин. Досети се какво беше станало. Простена и очите му се напълниха с парливи сълзи. От горещия мрак изплува белязаното лице на Феро. Значи все пак не я е убил.

— Ранен ли си?

Той не можеше да отговори. Не знаеше отговора. Усещаше нещо като рана от едната страна на гърдите си, но по тялото му имаше толкова много кръв, че не можеше да каже със сигурност. Опита да стане, но залитна към една от наковалните и почти пъхна ръка в една от нажежените пещи. Примигна и се изплю на пода. Коленете му трепереха. Ярките светлини на пещите заплуваха пред очите му. Навсякъде имаше трупове, проснати във всевъзможни пози по пода. Заоглежда се объркано за нещо, в което да избърше ръцете си, но всичко беше опръскано с кръв и съсиреци. Стомахът му се надигна, докато вървеше с омекнали колене между пещите. Притиснал с окървавена ръка устата си, тръгна към арката на изхода от пещерата.

Когато стигна там, се облегна на топлия камък на стената и от устата му потекоха кръв и слюнка. Усещаше болка в ребрата, по лицето си, по кокалчетата на ръцете. Но ако се беше надявал на съжаление, беше сбъркал човека.

— Да вървим — отсече Феро. — Хайде, бял, тръгвай.

Логън не можеше да прецени колко дълго се беше влачил по петите на Феро. Задъхваше се. Шумът от дишането му кънтеше в главата. Двамата пълзяха в земните недра. Минаваха през древни зали, покрай напукани стени. През коридори и виещи се тунели, чиито пръстени тавани бяха укрепени с паянтови дървени подпори. В един момент се спряха на кръстопът и Феро го блъсна назад. Притисна го в сянката покрай стената. Останаха там и притаиха дъх, докато няколко опърпани силуета минаха, влачейки крака по коридора, който пресичаше техния. Продължиха напред — по нови коридори, през пещерни камери — бърлоги в земята. Логън нямаше сили за повече от това да се влачи след Феро до момента, в който и тези му сили щяха да свършат и той щеше да се просне от изтощение на земята. До момента, в който щеше да стане ясно, че никога повече няма да види слънчева светлина…

— Чакай — изсъска Феро и го спря с ръка в гърдите, от което Логън щеше да падне назад, толкова бяха отмалели краката му. В коридора течеше бавен поток. Мудните му черни води плискаха тихо в тъмното и изчезваха в стената. Феро клекна до водата и погледна към тунела, от където излизаше. — Ако се влива в реката, значи идва вън от града.

Логън не беше убеден.

— Ами ако… извира… изпод земята?

— Тогава ще намерим друг начин. Или ще се удавим. — Феро преметна лъка през рамо, стисна устни и нагази до гърди във водата. Тръгна напред с вдигнати над главата си ръце. Никога ли не се уморява тази жена? Логън беше така пребит и изтощен, че му идеше само да легне някъде и никога повече да не стане. Феро се обърна и го видя клекнал до водата. — Тръгвай, бял! — изсъска тя.

Логън въздъхна тежко. Тя никога не се отказваше. Преметна с неохота единия си треперещ крак и стъпи в потока.

— Идвам — прошепна, — зад теб съм.

Не стават един за друг

Феро газеше срещу засилилото се течение. Черната вода стигаше до кръста й. Стискаше тракащи от студа зъби. Деветопръстия джапаше запъхтян след нея. Успя да различи арката в края на тунела отпред. По повърхността на водата се появиха бледи отблясъци. Тунелът беше препречен от желязна решетка, но когато приближи повече, Феро видя, че беше тънка, ръждясала и силно разядена. Натисна я. Видя течението на потока от другата й страна, видя кални брегове и голи скали. А над тях тъкмо изгряваха звездите.

Свобода.

Феро задърпа железните пръти. Дъхът й свистеше между стиснатите зъби, пръстите й бяха вдървени от студа. Деветопръстия застана до нея и хвана решетката — четири ръце една до друга, две тъмни и две бледи, стиснаха здраво прътите и напрегнаха мускули. Двамата бяха притиснати близо един до друг в тясното пространство на тунела. Феро чу ръмженето му, докато натискаше, чу свистенето на собствения си дъх. Древният метал изскимтя и започна бавно да се огъва.

Достатъчно широко, за да успее да се промъкне.

Промуши първо лъка, колчана със стрелите и сабята си. Вмъкна глава между прътите и се извъртя настрани. Глътна корема, задържа дъха си и промуши едното рамо, след него гърдите, после ханша. Грапавият метал одра кожата й през мокрите дрехи.

Изхлузи се от другата страна и метна оръжията си на брега. Запъна рамо в стената на тунела, опря крак в следващия железен прът и натисна. Напрегна всяко мускулче в тялото си, докато Деветопръстия дърпаше от другата страна. Желязото поддаде ненадейно, счупи се и поръси ръждив прах в потока, а Феро полетя назад и се пльосна по гръб в студената вода.

Деветопръстия започна да се провира. Лицето му се изкриви от усилието. Задъхана от студа, Феро пристъпи към него, хвана го под мишниците и започна да дърпа. Усети как ръцете му се сключиха зад гърба й. Тя изръмжа, напъна се и го изтегли навън. Проснаха се на калния бряг и легнаха един до друг на земята. Феро погледна към ронещите се градски стени, които се издигаха над главата й в спускащия се здрач. Дишаше тежко, а до нея Деветопръстия също. Не беше очаквала, че ще излезе жива от това място.

Всъщност все още не бяха спасени.

Претърколи се и се изправи. От дрехите й се стичаше вода. Опита се да спре треперенето. Не се сещаше някога преди й е било по-студено.

— Това е — чу зад гърба си Деветопръстия. — Гръм да ме удари, ако мръдна и крачка повече. Дотук бях аз.

Феро поклати глава.

— Трябва да се отдалечим още, докато все пак има някаква светлина.

— Ти на това светлина ли му викаш? Луда ли си ма, жено?

— Много добре знаеш, че съм. Ставай, бял. — Феро го мушна с върха на ботуша си в ребрата.

— Добре, мамка му! Добре!

Докато тръгваше нагоре по течението на потока, Феро го видя да се изправя неохотно и да се олюлява.

— Какво направих? — Феро се обърна и го погледна. Стоеше с провиснала покрай лицето мокра коса. — Какво направих там долу?

— Измъкна ни живи.

— Не, имах предвид…

— Измъкна ни живи. Това е.

Феро се обърна и тръгна покрай потока. След малко чу стъпките на Деветопръстия зад гърба си.

Беше толкова тъмно и Логън беше така изморен, че забеляза останките на къщата буквално преди да влязат вътре. Реши, че някога това е била мелница — беше построена до самия поток, но колелото й липсваше от поне няколкостотин години.

— Ще спрем тук — изсъска Феро и се вмъкна през разпадащата се врата.

Логън успя само да кимне и се помъкна след нея. Празната черупка на къщата беше обляна в лунна светлина, която блестеше по камъните на стените, по очертанията на отворите на прозорците и по здраво отъпканата пръст на пода. Логън се дотътри до най-близката стена, облегна се на нея и се свлече бавно надолу.

— Още съм жив — промълви почти беззвучно и се усмихна.

Синините, раните и драскотините по тялото му, които напомняха болезнено за себе си, бяха сигурно над сто, но все пак беше жив. Седеше неподвижно, подгизнал, пребит и смазан от умора. Притвори очи и се наслади на момента — не трябваше да се движи повече.

Намръщи се. През ромона на потока долови някакъв странен шум. Нещо тропаше, почукваше. Отне му известно време да разбере откъде идваше този шум. Зъбите на Феро. Започна да сваля палтото си, замижа от болка, докато измъкваше одрания си лакът от ръкава, после й го подаде.

— Какво е това?

— Палто.

— Виждам, че е палто. За какво ми е?

Проклетата й упоритост. Логън едва се сдържа да не избухне в смях.

— Може и да нямам твоите очи, но все пак чувам как ти тракат зъбите. — Протегна палтото към нея. — Ще ми се да можех да ти предложа повече, но само това имам, а на теб ти трябва повече, отколкото на мен, та затова. Няма нищо срамно. Вземи го.

Последва кратко мълчание, после той усети как нещо дръпва палтото от ръката му. Чу шумоленето, докато тя се увиваше в него.

— Благодаря — изсумтя Феро.

Логън повдигна вежди от изненада. Не беше сигурен дали не му се бе причуло, но явно за всичко си има първи път.

— За нищо. И на теб.

— Ъ?

— За помощта ти. Под града, на хълма с камъните, по покривите и така нататък. — Замисли се. — Това си е доста помощ. Повече, отколкото заслужавам май, но, е, все пак съм ти благодарен за нея. — Логън я изчака да каже нещо, но не чу отговор. Нито звук, само ромона на потока отвън, шума на вятъра в празните прозорци и собственото си дрезгаво дишане. — Само рекох, че всичко е наред. Каквото и да казваш или правиш, няма проблем.

Отново мълчание. Видя на бледата лунна светлина тъмния й силует до стената. Седеше, увита в палтото му, с щръкнали мокри кичури коса на главата. Стори му се дори, че забеляза слабия проблясък на жълто око, което го гледаше. Изруга под носа си. Не го биваше в приказките открай време. Сигурно всичко това, което изприказва, не означаваше нищо за нея. Но поне опита.

— Искаш ли да се чукаме?

Логън вдигна поглед и зяпна. Не беше сигурен, че е чул правилно.

— Ъ?

— Какво, бял, да не оглушаваш?

— Какво да не?

— Хубаво! Забрави! — обърна му гръб Феро и сърдито придърпа палтото около прегърбените си рамене.

— Чакай малко. — Логън започваше да схваща. — Исках само да кажа… не очаквах да попиташ, само това казвам. Не казвам не… мисля… щом питаш. — Устата му пресъхна и той едва успя да преглътне. — Питаш, нали?

Видя как главата й се обръща.

— Не казваш не или казваш да, кое от двете?

— Е, ами… — Логън изду бузи, докато трескаво обмисляше. Не беше очаквал да чуе този въпрос до края на дните си, още по-малко от нея. Но сега, когато въпросът бе зададен, той се страхуваше да отговори. Не можеше да отрече, че самата идея го плашеше до смърт, но реши, че беше по-добре да го направи, отколкото да живее в страх. Доста по-добре. — Хубаво. Мисля. Искам да кажа, естествено, че искам. Че защо да не искам? Казвам да.

— Ха.

Логън видя бледото очертание на лицето й да се навежда към земята. Тънките й устни бяха стиснати сърдито, сякаш беше очаквала друг отговор и сега не беше сигурна какво да прави по-нататък. Логън също не беше сигурен.

— Как предлагаш да стане?

Типично за нея, помисли си Логън, все едно говореше за някаква досадна работа, която я чакаше. Все едно щяха да секат дърво или да копаят дупка.

— Ъъ… ами на първо време ще трябва да се приближиш малко. Искам да кажа, не че оная ми работа ще те разочарова, ама чак дотам няма да стигне. — Логън почти се ухили, после се прокле мислено, когато тя остана сериозна.

Хем знаеше, че тя не си пада много по шегите.

— Хубаво. — Феро се приближи така бързо и така целенасочено, че той се дръпна назад и тя залитна към него.

— Извинявай — каза той. — Много отдавна, откакто не съм…

— Така ли? — Феро коленичи пред него, вдигна ръка и застина, сякаш не знаеше какво да прави сега с нея. — Аз също.

Логън усети допира на пръстите й по опакото на ръката си — нежни, внимателни. Гъделичкаше, толкова лек беше допирът й. Наведе очи и видя палецът й да потърква чуканчето на отрязания му пръст. Бяха два сиви силуета в мрака с неловки, сконфузени движения, сякаш никога досега не бяха докосвали друго човешко същество. Странно усещане, жена толкова близо до него. Върна куп далечни спомени.

Посегна бавно, сякаш поставяше ръката си в огъня, и докосна лицето на Феро. Не се опари. Кожата й беше гладка и хладна като на всеки друг човек. Зарови пръсти в косата й и усети гъделичкането на щръкналите кичури между пръстите си. Напипа с върха на палеца си белега на челото й и го проследи надолу по бузата до ъгълчето на устата. Подръпна леко устните й. Грубата му кожа дращеше нейната.

По лицето й се беше изписало странно изражение, дори мракът не беше пречка за Логън да го долови. Не беше от онези, които беше свикнал да вижда, но нямаше съмнение, че беше именно такова. Долавяше напрежението на мускулчетата под кожата й, виждаше лунната светлина по настръхналите косъмчета на кльощавия й врат. Беше изплашена. Тази жена се смееше, докато риташе човек в лицето, раните я караха да се усмихва, можеше да извади стрела от тялото си, без окото й да трепне, но явно нежното докосване я плашеше. Щеше да е доста странно, ако и самият Логън не беше настръхнал от страх. Изплашен и развълнуван едновременно.

Като по сигнал за нападение двамата започнаха настървено да свалят дрехите на другия. Прехапал устна и с разтреперани ръце, Логън взе да се бори с копчетата на ризата й в тъмното. Ръцете му пипаха грубо и тромаво, сякаш носеше тежки железни ръкавици. Тя разкопча цялата му риза, преди той да успее да се справи и с първото копче.

— Мамка му! — изсъска той.

Феро избута ръцете му, разкопча си копчетата, свали ризата и я пусна на земята до себе си. На лунната светлина Логън не видя много, само тъмния силует на слабите й рамене, на талията, тук-там някое светло петно по ребрата, долната извивка на едната й гърда и може би малко груба кожа около едното зърно.

Той усети как Феро разкопчава колана му, как студените й пръсти се пъхват в панталона и как…

— Ау! Мамка му! Не е нужно да ме вдигаш за него!

— Хубаво…

— Аа.

— Така?

— Аа. — Логън сграбчи колана й и го разкопча.

Пъхна ръка в панталона й. Доста грубо и недодялано, помисли си, но пък за никого не беше тайна, че той не е от най-изисканите мъже на света. Върховете на пръстите му достигнаха до малко косми, преди китката му да се заклещи окончателно в колана. Колкото и да натискаше, не успя да я помръдне.

— Мамка му — прошепна Логън.

Чу Феро да си поема дълбоко въздух през стиснати зъби, после усети как се размърдва, докато дърпа надолу панталона със свободната си ръка. Така беше по-добре. Той плъзна ръка нагоре по голото й бедро. Добре че поне един от средните пръсти на ръцете му си беше още на мястото. И те си имат приложения.

Останаха така, коленичили един срещу друг в калта. Неподвижни с изключение на ръцете им, които не спираха да се движат нагоре-надолу, навътре-навън, първоначално бавно и пестеливо, после все по-бързо. Беше тихо, чуваше се само съскането на дъха на Феро в зъбите й, дрезгавото дишане на Логън и тихото жвакане на влажна плът.

Тя се притисна в него, прикова го към стената и започна да се извива и усуква, за да се отърве от панталона си. Логън се покашля дрезгаво.

— Искаш ли да…

— Сс. — Тя застана на едно коляно и го прекрачи с другия си крак, изплю се в шепа и сграбчи с нея члена му. Измърмори нещо, докато се наместваше, после бавно се спусна отгоре му. — Ъър.

— Аа. — Логън я придърпа към себе си и сграбчи едното й бедро.

Усети как мускулите в него се напрягат от движенията й. Зарови другата си ръка в мръсната й коса и придърпа лицето й към своето. Панталонът му се бе събрал на топка около глезените и той се опита да го събуе с ритане, но само се оплете още повече. Проклет да е, ако я накара да спре заради проклетия панталон.

— Ъър — изстена Феро с отворена уста и плъзна горещите си меки устни по бузата му.

Логън усети по устата си топлия й кисел дъх. Кожата й се търкаше в неговата, залепваше за нея, после се отлепяше.

— Аа — изръмжа Логън и Феро започна да притиска към него ханша си, напред, назад, напред, назад, напред, назад.

— Ъър. — Едната й ръка го сграбчи за брадата и един пръст се пъхна в устата му.

Другата ръка беше между краката й и започна да се плъзга нагоре-надолу. Логън усети влажни пръсти, които стиснаха топките му. Доста болезнено. Доста приятно.

— Аа.

— Ъър.

— Аа.

— Ъър.

— Ааа…

— Какво?

— Ъ…

— Шегуваш се!

— Ами…

— Тъкмо започвах!

— Нали ти казах, че мина много време…

— Явно са били години! — тя се изхлузи от омекналия му член, избърса се между краката и ядосано изтри ръка в стената.

После легна на една страна, обърна му гръб, сграбчи палтото и се зави с него.

Голям срам, няма що, помисли си Логън.

Изруга тихо. Толкова чакане и накрая не успя да задържи. Почеса натъжено лице и зачопли наболата си брада. Едно се знае за Логън Деветопръстия, голям любовник е.

Погледна към тъмния силует на Феро. Щръкнала коса, дълъг врат, остро рамо и тънка ръка, притиснала палтото към тялото й. Дори през грубия плат успяваше да различи извивката на ханша й, досещаше се за линиите на тялото й отдолу. Погледна кожата й. Знаеше какво е усещането й — гладка, лъскава, хладна. Заслуша се в дишането й. Тихо, бавно, топло…

Чакай малко.

Нещо там долу се раздвижваше отново. Болезнено, но със сигурност се втвърдяваше. Единственото преимущество на многото време — скоро после си отново готов. Щеше да е жалко да пропусне възможността само защото го е било страх да опита. Плъзна се надолу по стената, приближи се до нея и се покашля.

— Какво?

Гласът й беше рязък и сърдит, но недостатъчно, за да го откаже.

— Ами дай ми още минутка, пък после може би…

Той повдигна палтото и прокара ръка по тялото й. Чу тихото съскане на кожата й по дланта си. Бавно, много бавно, за да има тя достатъчно време да отблъсне ръката му. Всъщност не би се учудил много и ако се обърнеше и забиеше коляно в топките му. Но тя не го направи.

Феро се дръпна назад към него и голият й задник се притисна в корема му. Едното й коляно бавно се вдигна нагоре.

— И защо да ти давам друг шанс?

— Не знам… — промърмори Логън и се усмихна. Плъзна ръка през корема й, после я спусна между краката й. — По същата причина, по която ми даде и първия.

Феро подскочи в съня си и се събуди. Обзе я паника, не знаеше къде е, само усещаше, че е в капан. Озъби се, изръмжа и се замята на пода. Замахна назад с лакът и успя да се освободи. Скочи. Скърцаше със зъби и стискаше юмруци, готова да се бие. Но наоколо нямаше врагове. Само гола пръст, тъмен камък и бледата светлина на сивото утро.

И големият бял.

Деветопръстия се надигна тромаво, изсумтя, изплю се и се заоглежда с обезумял поглед. Когато не видя никакви плоскоглави, готови да го убият, бавно извъртя поглед към Феро и примигна с подутите си от съня очи.

— Ау. — Пръстите му докоснаха окървавената му уста и лицето му се изкриви от болка.

Двамата стояха един срещу друг и се гледаха навъсено. Бяха чисто голи, сами насред останките от разрушената мелница. Палтото, под което бяха спали, лежеше на топка на земята между тях.

В този момент Феро разбра, че беше допуснала три сериозни грешки.

Беше се оставила да заспи, а от това никога не беше излизало нищо добро. Беше ударила с лакът Деветопръстия в устата. Но най-лошото и толкова глупаво и необмислено, че лицето й се изкриви от отвращение при мисълта: беше се чукала с него. И като го гледаше сега, на силната дневна светлина, със залепнала коса за едната страна на изцапаното му с кръв белязано лице, с огромното петно от калта на пода отстрани на тялото му, тя не знаеше защо. Може би защото беше изморена, защото й беше студено и защото просто беше искала да докосне някого и поне малко да се стопли. Да не е лошо, това си беше позволила да мисли вчера.

Лудост.

Сега и за двама им щеше да е по-лошо, сигурна беше. Всичко, което досега беше просто и ясно, вече щеше да е сложно и объркано. Преди помежду им имаше разбиране, сега щеше да има само объркване. Той вече беше объркан. Изглеждаше засегнат, ядосан. Нищо чудно. Кой обича да се буди от лакът в лицето? Феро понечи да каже „извинявай“ и тогава осъзна: тя дори не знаеше думата. Можеше да го каже само на кантикски, но беше така ядосана на себе си, че когато го направи, устата й изръмжа думата като обида.

И той определено я прие като такава. Очите му се присвиха и той кресна нещо на неговия език. После грабна панталона си и започна да го обува, като продължи сърдито да си мърмори под носа.

— Шибан бял — изсъска му Феро и стисна гневно юмруци.

Сграбчи скъсаната си риза и му обърна гръб. Явно предишната нощ я беше оставила на мокро петно на пода, защото, когато я намъкна, измачканият плат залепна като студена кал върху настръхналата й кожа.

Проклета риза. Проклет бял.

Изскърца гневно със зъби, докато закопчаваше колана си. Проклет колан. Само да го беше държала закопчан вчера. Все старата история. По принцип не е лесно с хората, но как така ставаше, че тя винаги успяваше да влоши допълнително нещата. Спря за момент с наведена глава, после понечи да се обърне към него.

Щеше да се опита да обясни, че не беше искала да го удари в устата, че никога нищо добро не излизаше от това, че се е оставила да заспи. Щеше да му каже, че е сбъркала, че е искала само да се стопли. Щеше да му каже да почака.

Но той вече се промъкваше през паянтовата врата със събрани на топка дрехи в ръка.

— Да ти го начукам — изсъска Феро и седна да си обуе ботушите.

И точно там беше проблемът, именно това беше направила.

Увесил нос, Джизал седеше на изпотрошените стълби на храма и чоплеше протритите шевове на скъсания ръкав на палтото си. Гледаше към необятното море от кал и останките на Олкъс. Погледът му не търсеше нищо.

Баяз седеше облегнат в каруцата. Изпитото му лице беше мъртвешки бледо. Вените около хлътналите му очи бяха набъбнали, а бледите му устни бяха сърдито извити.

— Колко още ще чакаме? — попита за пореден път Джизал.

— Колкото трябва — отсече ядосано магусът, без дори да го погледне. — Налага се.

Джизал погледна към брат Лонгфут, който стоеше, скръстил ръце, по-нагоре на стълбите и гледаше тревожно Първия магус.

— Естествено, вие сте моят работодател и ни най-малко не смятам да ви противореча, но…

— Тогава недей — изръмжа Баяз.

— Но Деветопръстия и жената Малджин със сигурност са мъртви — не се отказа навигаторът. — Господарят Лутар съвсем ясно ги е видял да падат в бездната. В бездънна пропаст. Скръбта ми е неизмерима, освен това аз съм търпелив човек, няма по-търпелив от мен, това е само още едно от великолепните ми качества, но… е… ако ще чакаме тук до края на дните си, боя се, че от това няма да има…

— Ще чакаме… — озъби се Баяз — колкото трябва.

Джизал въздъхна дълбоко, обърна намръщено лице срещу вятъра и се загледа в града под хълма. Обходи с очи необятната гладка пустош, прорязана тук-там от коритата на потоци, изронената сива линия на пътя, която тръгваше от стените на града и пълзеше нагоре по хълма към тях, неравномерното очертание на руините: странноприемници, ферми, села.

— Ето ги там долу — долетя отнякъде равнодушният глас на Кай.

Джизал се изправи и, прехвърлил тежестта си на здравия крак, засенчи с ръка очи и се загледа накъдето сочеше чиракът. И ги видя, две малки тъмни фигурки на фона на кафявата пустош вървяха в подножието на хълма.

— Какво ви казах, а? — изграчи Баяз.

— За бога, как са оцелели? — поклати недоумяващо глава Лонгфут.

— Изобретателна двойка са тези двамата. — Джизал усети как по лицето му се разтегля широка усмивка.

Само допреди месец не би си и помислил, че някога ще се радва да види Логън, за Феро и дума не можеше да става, а ето го сега ухилен до уши да ги види живи и здрави. Незнайно как насред тази пустош, изправени заедно пред смърт и опасности, между тях се беше завързало другарство. Странна връзка, която бързо укрепна независимо от огромните различия помежду им. В сравнение с нея старите му приятелства изглеждаха немощни, безцветни и прозаични.

Джизал наблюдаваше двете фигури, които изкачваха тромаво стръмния изронен път към храма. Крачеха отдалечени един от друг, все едно че не се познаваха и не вървяха заедно. Когато приближиха достатъчно, Джизал видя, че приличаха на затворници, избягали от ада. Дрехите им бяха мръсни, разкъсани и висяха на парцали. Изражението на мръсните им лица беше по-кораво и от остър камък. На челото на Феро личеше голяма рана, хванала коричка. Челюстта на Логън беше цялата издрана, а около очите имаше синини.

Джизал закуца да ги посрещне.

— Какво стана? Как успяхте да…

— Нищо не е станало — сряза го Феро.

— Абсолютно нищо — изръмжа Деветопръстия и двамата с нея си размениха гневни погледи.

Повече от очевидно бе, че бяха преминали през ужасни изпитания, за които не желаеха да говорят. Без да каже и дума повече, Феро се запъти към каруцата и започна да рови из вещите отзад. Логън спря с ръце на кръста и я изгледа навъсено.

— Е… — смотолеви неловко Джизал. — Добре ли си?

Очите на Деветопръстия се извъртяха към него.

— О, върхът съм — отвърна подигравателно той. — По-добре не съм бил никога. Как, мамка му, успяхте да измъкнете каруцата?

— Конете сами я издърпаха навън — вдигна рамене чиракът.

— Господарят Кай обича да омаловажава нещата — нервно се изкикоти Лонгфут. — Това препускане към южната порта на града беше истинско приключение…

— Измъкнали сте се с битка, така ли?

— О, не и аз, разбира се, битките не са сред моите…

— Така си и мислех. — Логън се наведе и се изплю сърдито на земята.

— Можем поне да опитаме да проявим малко признателност — изграчи Баяз. Въздухът свистеше и хриптеше в гърлото му при всяко издишване. — Все пак има толкова много, за което да сме благодарни. Всички сме още живи.

— Сигурен ли си? — ядно подметна Феро. — Ти нямаш много вид на жив.

Джизал осъзна, че е напълно съгласен с нея. Ако Първия магус беше умрял в Олкъс, пак нямаше да изглежда толкова зле сега, дори и да беше започнал вече да се разлага.

Феро свали разпраната си риза и гневно я захвърли на земята. По слабия й гръб заиграха мускули и жили.

— К’во зяпаш бе, мамка му? — озъби се на Джизал.

— Нищо — отвърна той и заби поглед в земята.

Когато се осмели да вдигне отново очи, Феро вече закопчаваше чистата риза. Е, не точно чиста. Същата риза Джизал беше носил преди няколко дни.

— Тази е една от моите…

Феро му хвърли такъв кръвнишки поглед, че той отстъпи крачка назад.

— Но няма никакъв проблем да я вземеш… естествено…

— Сс — отвърна Феро и взе да загащва ризата в панталона си.

Мушкаше яростно дрехата надолу и гледаше така свирепо, все едно ръгаше някого с камата си. Най-вероятно мен самия, помисли си Джизал. Като цяло не се получи сърцераздирателната другарска среща, на която се беше надявал, въпреки че в неговите очи поне напираха сълзи.

— Ще ми се никога повече да не видя това място — подхвърли тъжно.

— Съгласен — каза Логън. — Не е толкова безлюдно, колкото го мислехме, а? Дали ще можеш да измислиш някакъв друг път за на връщане?

Баяз се намръщи.

— Би било благоразумно от наша страна. Ще се спуснем по реката до Калкис. От тази страна по-надолу по течението има гори. Няколко здрави дънера, привързани заедно, и могъщата Аос ще ни отнесе право до морето.

— Или в гроба. — Споменът за препускащите води в каменния каньон беше все още жив в мислите на Джизал.

— Моите надежди са в полза на положителния резултат. Както и да е, преди да мислим за връщане, ни чакат още доста мили път на запад.

— Така е — кимна Лонгфут, — включително преход през страховитите планини.

— Чудно — каза Логън, — нямам търпение да ги видя.

— Аз също. За беда не всички коне оцеляха — навигаторът вдигна вежди. — Имаме два за каруцата и два за яздене… което ще рече, че двама остават без кон.

— Аз бездруго мразя проклетите твари — каза Логън, отиде до каруцата, качи се отзад и се намести срещу Баяз.

Настъпи дълго мълчание. Всички обмисляха положението. Два коня, трима ездачи. Нямаше изход от ситуацията. Лонгфут пръв наруши мълчанието.

— Аз, разбира се, ще се нуждая от кон, за да определям маршрута ни. Работата на съгледвача е от първостепенна важност за всяко пътуване, но за беда изисква кон…

— Аз май по-добре да яздя — промърмори Джизал, — с този крак…

Феро погледна към каруцата. Джизал видя как за миг очите й се срещнаха с очите на Деветопръстия и в този поглед имаше забележима враждебност.

— Аз ще вървя — каза сърдито тя.

Посрещане за герои

Валеше, когато началник Глокта влизаше с куцукане в Адуа. Гаден ситен дъждец и силен вятър откъм морето, от които подвижният мост на кораба, скърцащото дърво на кея и каменната настилка бяха станали хлъзгави като рибешки люспи. Глокта прокара език по изранените си венци, разтри бедрото на сакатия си крак и смръщено огледа сивата крайбрежна улица. На десетина крачки от него двама начумерени стражи стояха облегнати на порутената стена на един склад. Малко по-нататък група докери водеха разгорещен спор за камара сандъци. Един треперещ просяк тръгна към него, но веднага се отказа и изчезна нанякъде.

Аа, няма ли ги тълпите от ликуващи поданици на Съюза? Къде ли е килимът от цветя? И къде ли са се покрили припадащите от вълнение девици? Всъщност не беше ни най-малко изненадан от подобно посрещане. И предишния път, когато се връщаше от юг, беше абсолютно същото. Тълпите рядко си дават зор с овации за победения независимо колко смело се е бил, какви саможертви е направил или колко нищожни са били шансовете му за успех. Девиците се подмокрят от победи, без значение колко са незначителни и напълно безсмислени, но при едно „направих всичко възможно“ най-много да се изчервят. Боя се, че същото се отнася и за архилектор Сълт.

Една особено свирепа вълна се разби във вълнолома и запрати в гърба му душ от противни пръски морска вода. Подгизнал от студена вода, Глокта залитна напред, подхлъзна се и за малко да падне. Прекоси задъхан кея и се вкопчи в лигавата от вода стена на порутената барака отсреща. Вдигна очи и видя, че стражите го зяпат втренчено.

— Нещо интересно? — озъби им се Глокта и двамата моментално вдигнаха яките и се обърнаха на другата страна.

Глокта се уви в палтото си, чиито пешове бяха неприятно залепнали към мокрите му крачоли. Няколко месеца под слънцето и спираш да мислиш, че някога пак ще ти е студено. Колко бързо забравя човек. Огледа намръщен празните докове. Колко бързо забравяме всички.

— Отнофо у домъ. — Фрост имаше доволен вид, докато слизаше по подвижния мост със сандъка на Глокта в ръце.

— Не си падаш много по горещините, а?

Практикът поклати масивната си глава с щръкнала на мокри фъндъци бяла коса и почти се усмихна на ситния зимен ръмеж. Северард слезе след него и вдигна глава към сивите облаци. Спря за момент в края на подвижния мост, после стъпи на каменния пристан.

— Хубаво е да си отново у дома — каза той.

— Ще ми се да можех да споделя ентусиазма ви, но нещо не ми се получава да мисля така. Негово високопреосвещенство ме повика обратно и съдейки по това, в какво положение оставихме Дагоска, май срещата… няма да мине добре. Ей на това му викам аз омаловажаване на фактите. Вие по-добре се покрийте някъде за няколко дни.

— Да се покрия ли? Не смятам да излизам от бардака в продължение на седмица.

— Мъдро решение, Северард. В случай че не се видим отново, успех.

— Винаги, началник. — Очите на практика блеснаха.

Глокта проследи с поглед отдалечаващия се към по-съмнителната част на града практик. Просто още един ден от живота на практик Северард. Никога да не се замисляш за повече от час напред. Каква благодат.

— Проклета страна с проклето гнусно време — изропта Витари с напевния си акцент. — Трябва да вървя да говоря със Сълт.

— Ха! Аз също! — извика с престорено въодушевление Глокта. — Какво невероятно съвпадение! — прегъна ръка и й предложи лакътя си. — Да отидем да видим Негово високопреосвещенство заедно, като двойка!

Тя го изгледа.

— Добре.

— Но двамата ще трябва да почакате още малко за главата ми. Само че първо се налага да се отбия за малко на едно място.

Върхът на бастуна изтропа по вратата. Никой не отвори. Проклятие. Гърбът го болеше ужасно, трябваше да седне. Отново почука с бастуна, този път по-силно. Пантите изскърцаха и вратата се отвори. Отключено е. Глокта се намръщи и бутна вратата. Касата беше разцепена отвътре, а бравата — счупена. Разбивана е. Прекрачи прага и влезе в антрето. Къщата беше празна и лед студена. Никъде не се виждаше и една-единствена мебел. Все едно се е изнесла. Но защо? Единият му клепач потрепери. През цялото време в Дагоска почти не се бе сещал за Арди. Други дела изглеждаха много по-наложителни за момента. Единственият ми приятел ми възложи това. Ако е станало нещо с нея…

Глокта посочи стълбището, Витари кимна и тръгна. Докато се изкачваше безшумно нагоре, се наведе и извади в движение нож от единия си ботуш. Глокта посочи напред и Фрост тръгна във вътрешността на къщата, като се придържаше до стените. Вратата на всекидневната беше открехната. Глокта провлачи крак до нея и я отвори.

До прозореца с гръб към него седеше Арди: бяла рокля, тъмна коса, точно както я помнеше. Когато пантите изскърцаха, видя главата й да се извръща леко към вратата. Жива е. Но стаята изглеждаше доста променена. Беше абсолютно празна с изключение на стола, на който седеше тя. Празни варосани стени, голи дъски на пода и прозорци без завеси.

— Вече нищо не е останало — ядосано каза Арди с треперещ дрезгав глас.

Очевидно. Глокта се намръщи и пристъпи в стаята.

— Казах ви, нищо не е останало! — тя се изправи, все още с гръб към вратата. — Или все пак решихте, че ще вземете и стола, а? — обърна се рязко, сграбчи облегалката, вдигна стола над главата си и с писък го запрати към вратата.

Столът се блъсна в стената до вратата и в стаята се разлетяха парчета дърво и мазилка. Един от дървените крака профуча покрай лицето на Глокта и падна в ъгъла, останалото се сгромоляса на пода във вид на прашни парчета натрошено дърво.

— Много мило от твоя страна — промърмори Глокта, — но предпочитам да остана прав.

— Ти!

Глокта видя през рошавата й коса как опулва очи от изненада. Лицето на Арди беше изпито и бледо, не каквото го помнеше. Роклята й беше измачкана и прекалено тънка за студа в стаята. Тя безуспешно се опита да я поприглади с разтреперани ръце, после взе да оправя кичурите на немитата си коса. В следващия момент избухна в гърлен смях.

— Страхувам се, че не съм подготвена да приемам посетители.

Глокта чу тежките стъпки на Фрост в антрето и миг по-късно го видя да изниква на прага със стиснати юмруци.

— Всичко е наред — вдигна пръст Глокта, — чакай отвън.

Албиносът изчезна в мрака на антрето, а Глокта прекоси с куцане скърцащия под на всекидневната.

— Какво е станало тук?

— Оказа се, че баща ми съвсем не е бил в такова добро финансово състояние, както смятаха всички. — Устните й се изкривиха. — Имал е дългове. Малко след като брат ми замина за Англанд, дойдоха да си вземат дължимото.

— Кой?

— Човек на име Фалоу. Взе всички пари, които имах, но се оказаха недостатъчно. После взеха сребърните прибори и малкото бижута, останали от майка ми. Дадоха ми шест седмици да набавя останалата сума. Освободих прислужницата си, продадох всичко, което успях, но искаха още. И пак дойдоха. Преди три дни. Изнесоха всичко. Фалоу ми каза да съм се благодаряла, че ми оставя роклята на гърба.

— Ясно.

Арди пое дълбоко въздух и потрепери, докато го издишваше.

— Оттогава седя пред този прозорец и мисля откъде момиче без приятели и роднини може да изкара някакви пари. — Погледна го в очите. — Сетих се само за един начин. И смея да твърдя, че ако имах кураж, досега да съм го направила.

Глокта издиша шумно през стиснати зъби.

— Значи имаме късмет, че си такава страхливка.

Той измъкна единия ръкав на палтото си и с мъка се заизвива, за да го отърси от гърба си. След като най-после успя, се засуети с бастуна, докато го прехвърляше в другата ръка, за да се отърве окончателно от палтото. Мамка му. Дори жест не мога да направя с малко повече финес в движенията. Най-накрая протегна ръка и залитайки леко, й подаде палтото.

— Сигурен ли си, че нямаш повече нужда от него?

— Вземи го. Така ще ми спестиш обличането на проклетото нещо.

Това предизвика нещо като усмивка на лицето й.

— Благодаря ти — рече Арди и се наметна. — Опитах да те намеря, обаче… не знаех къде си…

— Съжалявам, но сега съм тук. Вече няма нужда да се тревожиш за нищо. Тази вечер ще пренощуваш при мен. Жилището ми не е голямо, но все ще измислим нещо за една нощ. Когато заплувам по корем във водата при доковете, ще се освободи достатъчно място.

— А после?

— Утре ще се върнеш тук. И ще завариш къщата каквато беше.

— Но как? — вторачи се в него Арди.

— О, аз ще имам грижата. Но сега първо да те заведа на топло. Началник Глокта. Приятел на самотните.

Докато той говореше, Арди притвори очи и задиша тежко през носа. Започна леко да се олюлява, сякаш повече нямаше сила да стои. Странно как трудностите ни държат на крака и докато ни натискат отгоре, успяваме да им устоим. Но изчезнат ли, силите моментално ни напускат. Глокта протегна ръка да я подхване да не падне и почти докосна рамото й, но в последния момент очите й се отвориха, тя се изпъна отново и той дръпна ръката си.

Началник Глокта, спасител на млади дами в беда. Поведе Арди през антрето до разбитата врата.

— Дай ми само минутка с моите практици.

— Разбира се. — Арди вдигна глава и го погледна с големите си зачервени от плач черни очи. — Благодаря ти. Кой каквото ще да казва, ти си добър човек.

Глокта едва потисна напушилия го смях. Добър човек? Съмнявам се, че Салем Рюз ще се съгласи с теб. Или пък Гофред Хорнлак, или магистър Коулт, или Корстен дан Вурмс, генерал Висбрук, инквизитор Харкър, или който и да било от стотиците други, пръснати из наказателните колонии в Англанд или обкръжени и чакащи смъртта си в Дагоска. При все това Арди Уест мисли, че аз съм добър човек. Странно и не съвсем неприятно усещане. Почти като усещането да си отново човек. Жалко, че вече е толкова късно.

Когато Арди излезе навън, наметната с палтото му, той кимна на Фрост да се приближи.

— Имам задача за теб, стари приятелю. Една последна задача. — Глокта стовари ръка на огромното рамо на албиноса и го стисна. — Познаваш ли лихвар на име Фалоу?

Фрост кимна.

— Искам да го намериш, да си поговорите и да се постараеш да боли. Доведи го тук и му обясни кого е обидил. Всичко тук да се възстанови, да стане по-добре, откакто е било преди, така ще му кажеш. Дай му един ден. Ако не стане, го намери отново, където и да се е покрил, и започни да го режеш. Ясно? Ще ми направиш тази услуга, нали?

Фрост кимна отново и розовите му очи проблеснаха в мрака на антрето.

— Сълт ни чака — подхвърли Витари.

Стоеше на стълбите, опряла лакти и провесила ръце от парапета.

— Естествено. — Глокта примижа от болка, докато куцаше към вратата.

А ние не искаме да караме Негово високопреосвещенство да чака.

„Так“, „туп“, болка, това беше ритъмът на походката му. Първо увереното „так“ от тока на десния му ботуш, после отекващото по коридора „туп“ от бастуна и накрая безкрайното провлачване на левия крак, придружено от познатата пробождаща болка в коляното, задника и гърба. „Так“, „туп“, болка.

Беше извървял цялото разстояние от доковете до къщата на Арди, а оттам до Агрионт, а после чак дотук, високо горе в Палатата на въпросите. Докуцах. Сам. Без чужда помощ. Сега всяка стъпка беше равна на агония. Всяко движение кривеше лицето му от болка. Сумтеше, потеше се, проклинаше. Но проклет да съм, ако забавя крачка.

— Обичаш нещата да стават по трудния начин, а? — промърмори Витари.

— Че защо пък да е по лесния? — сопна се Глокта. — За твое успокоение този ни разговор най-вероятно ще се окаже последният, който водим.

— Защо тогава си правиш труда? Защо просто не избягаш?

Глокта прихна.

— В случай че не си забелязала, аз съм изключително слаб бегач. Освен това съм любопитен. Любопитен да разбера защо Негово високопреосвещенство не ме остави да гния в Дагоска задно с останалите.

— Любопитството ти може да се окаже смъртоносно.

— Ако архилекторът иска смъртта ми, куцането в обратна на него посока няма да ми помогне много. По-добре да я посрещна изправен пред него. — Внезапен спазъм в крака го накара да примижи. — Или седнал. Но при всички положения лице в лице и с отворени очи.

— Ти решаваш.

— Точно така. Може би е последният избор, който правя.

Двамата влязоха в преддверието на кабинета на Сълт. Глокта наистина остана безкрайно изненадан, че беше успял да стигне чак до мястото. През целия път нагоре очакваше да бъде хванат от всеки маскиран практик, с когото се разминаваха по коридорите, и всеки облечен в черно инквизитор да изкрещи заповед за незабавното му арестуване. Но ето ме сега тук. Всичко си беше постарому, масивното бюро, тежките столове, двамата едри практици от двете страни на огромната врата.

— Аз съм…

— Началник Глокта, разбира се — секретарят на Сълт сведе почтително глава. — Можете да влезете веднага. Негово високопреосвещенство ви очаква.

От отворената врата на кабинета на архилектора се процеждаше светлина в мрачното преддверие.

— Аз ще изчакам тук. — Витари се стовари на един от столовете и преметна крак върху крак.

— Няма да се наложи да чакаш дълго. Това ли са последните ми думи? — Глокта изруга наум, докато пристъпваше към вратата.

Трябваше повечко да се постарая, да измисля нещо по-възвишено. Поколеба се, когато застана на прага, пое дълбоко въздух и влезе.

Същата просторна овална стая. Същите тъмни мебели, същите мрачни картини по светлите стени, същият огромен прозорец със същата гледка към университета и Кулата на Създателя. Няма скрити под масата убийци, няма притаил се зад вратата палач със секира в ръце. Само Сълт, седнал на бюрото си с писалка в ръка, чието перо се плъзгаше плавно по лист хартия пред него.

— Началник Глокта! — архилекторът скочи и се понесе по лъснатия под към него с елегантна походка и развяна зад гърба бяла дреха. — Така се радвам на благополучното ви завръщане!

Лицето на Сълт изглеждаше съвсем искрено и това накара Глокта да смръщи чело. Беше подготвен за почти всичко друго, но не и за такъв прием.

Сълт му поднесе ръката си и камъкът на пръстена му заискри с виолетови пламъци. С изкривено от гримасата лице Глокта се наведе да го целуне.

— Служа и се подчинявам, Ваше Високопреосвещенство.

Изправи се с мъка. Ха, няма нож в гърба? Междувременно Сълт вече се носеше с елегантната си походка към бюфета и се усмихваше ведро.

— Заповядай, седни, ако обичаш! Не е нужно да чакаш покана.

Откога? Глокта се намести с пъшкане на един от столовете, без много да се задълбочава в търсене на стърчащи от седалката отровни шипове. Сълт беше отворил една от вратичките и ровеше и бюфета. А така, сега ще извади зареден арбалет и ще ме простреля в шията. Но вместо това в ръката му се появиха две чаши.

— Предполагам, готов си да приемеш поздравления? — подхвърли през рамо Сълт.

— Моля? — примигна озадачен Глокта.

— Поздравления! Отлична работа! — усмихна му се Сълт и сложи чашите на кръглата маса.

После свали запушалката от гарафата. Какво да кажа? Какво да кажа?

— Ваше Високопреосвещенство… Дагоска… искам да бъда напълно откровен с вас. Когато напусках Дагоска, градът беше на път да падне. Предполагам, съвсем скоро ще бъде превзет…

— Разбира се, че ще бъде. — Сълт махна пренебрежително с облечена в бяла ръкавица ръка. — Градът беше обречен още от самото начало. Единственото, на което се надявах, беше да дадеш добър урок на гуркулите! И как само го направи, Глокта, а? Наистина, как само ги накара да си платят!

— Значи… всъщност… сте доволен? — Глокта едва се престраши да използва думата.

— Не, аз съм направо очарован! Лично да бях нагласил нещата, пак нямаше така добре да се получат! Некомпетентността на лорд-губернатора, предателството на сина му, перфектна демонстрация на степента на неадекватност на местните самоуправления в кризисни моменти. А предателството на Айдър изложи на показ двуличието на търговските гилдии, съмнителните им контакти и липсата на всякакъв морал! Гилдията на търговците на подправки последва съдбата на текстилната и търговските им права са вече в наши ръце. Двете гилдии си отредиха място на сметището на историята и сложиха край на влиянието на търговската класа! Сега на всички е ясно, че единствено Инквизицията на Негово величество демонстрира безпримерна лоялност пред заплахата на най-върлите врагове на Съюза. Трябваше да видиш лицето на Маровия, когато представих самопризнанията пред Висшия съвет! — Сълт напълни чашата на Глокта догоре.

— Много мило от ваша страна, Ваше Високопреосвещенство — смънка Глокта и отпи.

Както винаги отлично вино.

— И тогава той се изправи пред Висшия съвет и, забележи, пред самия крал и най-отговорно заяви, че ти няма да удържиш града и седмица след началото на атаките на гуркулите! — архилекторът избухна в смях. — О, трябваше да си там и да чуеш с ушите си. Убеден съм, че ще се справи доста по-добре, казах аз. Напълно съм убеден, че ще се справи много добре.

На това му казвам аз сериозна подкрепа.

— Два месеца, Глокта! — облечената в бяла ръкавица ръка на Сълт плесна по масата. — Два месеца! С всеки изминал ден онзи все повече заприличваше на пълен идиот, а аз на герой… така де, ние — поправи се Сълт, — ние сме героите. Аз само трябваше да седя там и да се усмихвам! О, трябваше да ги видиш, с всеки следващ ден отдръпваха по малко столовете си по-далеч от Маровия, по-близо до мен! И миналата седмица гласуваха за повече правомощия на Инквизицията. Девет срещу три гласа. Девет срещу три! Следващата седмица ще стигнем още по-напред, ще видиш! Как успя да постигнеш това, Глокта? — архилекторът го погледна очаквателно.

Първо, продадох се на банката, която финансираше текстилната гилдия, и използвах финансовите постъпления, за да подкупя възможно най-ненадеждния наемник в целия свят. След това убих невъоръжен пратеник, дошъл да преговаря под бяло знаме, и накрая изтезавах, не, смлях на кайма малко момиче от прислугата. О, също така пуснах най-големия ни предател на свобода. Безспорно героична постъпка. Как наистина успях?

— С много работа — рече Глокта.

Очите на Сълт трепнаха и това не убягна на Глокта. Раздразнение ли беше това? Или недоверие? Но каквото и да беше, изчезна ма мига.

— С работливост, разбира се. — Сълт вдигна чаша. — Второто по важност качество. Нарежда се непосредствено след безпощадността. Харесва ми стилът ти, Глокта, винаги съм го подчертавал.

О, нима? Но вместо отговор Глокта наведе признателно глава.

— Докладите на практик Витари бяха изпълнени с възхищение. Особено ми допадна как си се справил с гуркулския емисар. Това със сигурност е изтрило, макар и за кратко, усмивката от лицето на онова арогантно прасе императора.

Ха, явно наистина е спазила своята част от уговорката. Интересно.

— Да, всичко върви по план. Освен пакостите на селячеството и Англанд, естествено. Жалко за Ладисла.

— Какво се е случило с Ладисла? — попита учудено Глокта.

— Не си ли чул? — лицето на Сълт придоби огорчен вид. — Поредната бляскава идея на Маровия. Беше си наумил да вдигне малко репутацията на принца, като му повери командването на собствена част в Севера. По-встрани от събитията, където да е на сигурно място, а при завръщането си да се окичи с бойна слава. Признавам, хубав замисъл, само дето встрани от събитията се оказало точно в центъра им, за което принцът платил с главата си.

— И цялата му армия също, така ли?

— Няколко хиляди, предимно сганта, която благородниците изпратиха като наборници. Нищо съществено. Остенхорм е още в наши ръце, пък и идеята не беше моя, така че никакъв проблем. Между нас да си остане, може би така е дори по-добре. Този Ладисла беше направо непоносим. От колко скандали съм го отървавал. Така и не се научи да си държи панталона закопчан този малоумник. Рейнолт изглежда съвсем различен. Прагматичен, разсъдлив. Прави каквото му се каже. Да, определено така е по-добре. Естествено, ако не вземе и той да тръгне нанякъде и не умре там, тогава вече сериозно ще загазим. — Сълт отпи глътка вино и го завъртя в устата си с огромно задоволство.

Глокта се покашля. Сега, докато си в добро настроение…

— Има един друг въпрос, който бих искал да обсъдя с вас, Ваше Високопреосвещенство. Става дума за гуркулския шпионин, който действаше в града. Тя се оказа… Как да обясня това, без в същото време да прозвуча като ненормален?

Но Сълт отново се оказа напред с информацията.

— Знам. Ядач.

Знаеш? Дори това?

Архилекторът се облегна назад и поклати глава.

— Езическа отврат. Направо като излязла от приказките. Ядене на човешка плът. Но в дивия Юг явно се ширят подобни практики. Ти не се тревожи, вече направих запитване по въпроса.

— И кой би могъл да внесе яснота по такъв въпрос?

Архилекторът не отговори, но устните му се извиха в зловеща усмивка.

— Сигурно си изморен. Там е крайно изтощително. Жега и прахоляк дори през зимата. Почини си. Заслужил си. Ако изникне нещо, ще пратя да те повикат. — При тези думи Сълт взе писалката в ръка и се надвеси над листовете хартия на бюрото си, така че не остави друго на Глокта, освен да закуца към вратата с изписано на лицето недоумение.

— Изглеждаш почти все едно си още жив — подхвърли Витари, когато той излезе в преддверието.

— Вярно. Или поне дотолкова, доколкото по принцип ми е възможно. Сълт беше… доволен. — Глокта все още не можеше да повярва на случващото се.

Сълт и доволен: дори думите не звучаха реално една до друга.

— Много ясно, че ще е доволен, след всичките хвалби по твой адрес, които му написах.

— Хм. — Глокта се намръщи. — По всичко личи, че ти дължа извинение.

— Задръж си го. Не ми дреме за извиненията ти. Просто следващия път ми имай доверие.

— Звучи ми приемливо.

Глокта погледна крадешком към нея. Шегуваш се, нали?

Стаята беше пълна с красиви мебели. Дори леко препълнена. Дебела мека тапицерия на столовете, антична маса, полиран бюфет, истински разкош за такава малка всекидневна. Една от стените беше почти изцяло заета от огромна картина, на която бяха представени лордовете на Съюза, които полагаха клетва и отдаваха почит на Харод Велики. Върху дъските на пода беше постлан плътен, прекалено широк за размерите на помещението кантикски килим. В камината, между две антични вази, гореше буен огън. Стаята беше уютна, топла и приятна. Каква огромна разлика, и то само за ден. Стават чудеса, с подходящото поощрение, разбира се.

— Добре — каза Глокта, като огледа стаята. — Много добре.

— Разбира се — отвърна Фалоу. Стоеше с почтително наведена глава, на път да смачка напълно шапката в ръцете си. — Разбира се, началник. Направих всичко по силите си. Повечето от мебелите, които… вече ги бях продал, но ги замених с други, по-качествени, най-доброто, което успях да намеря. И останалите стаи в къщата също са изрядни. Надявам се… да сте доволен.

— Аз също. Доволни ли сме?

Арди гледаше навъсено Фалоу.

— Става — каза тя.

— Чудесно — каза лихварят, хвърли притеснен поглед към Фрост, после отново забоде очи във върховете на обувките си. — Чудесно! Моля, приемете най-искрените ми извинения! Нямах никаква представа, разбира се, никаква представа, че това ви касае, началник. Аз никога не бих си позволил… ужасно съжалявам, наистина.

— Не на мен трябва да се извиняваш, не мислиш ли?

— Да, да, разбира се. — Той бавно се извърна към Арди. — Милейди, приемете най-искрените ми извинения.

Арди го изгледа намръщено, устните й се изкривиха, но тя не отговори.

— Може би трябва да опиташ да измолиш прошка — предложи Глокта, — на колене например. Това може и да свърши работа.

Без капка колебание Фалоу падна на колене и закърши ръце.

— Милейди, моля ви…

— По-ниско — каза Глокта.

— Разбира се. — Фалоу падна на четири крака. — Моля за извинение. Най-смирено ви моля. Моля ви да намерите милост в сърцето си и да ми простите. Умолявам ви… — той протегна неуверено ръка, хвана ръба на роклята й и понечи да го целуне, но Арди се дръпна назад и го срита силно в лицето.

— Ау! — изписка лихварят и се изтърколи настрани.

От носа му бликна тъмна кръв и покапа по новия килим. Глокта усети как на лицето му се изписва изненада. Това не го очаквах.

— На ти, шибано копеле! — следващият ритник го улучи в устата и отметна назад главата му. По отсрещната стена пръснаха капки кръв. Накрая обувката на Арди се вряза с глух удар в корема му и той се преви на пода. — Ти… — озъби се тя — ти… — ритна го отново, и отново, и отново.

Свит на кълбо, Фалоу се тресеше, пъшкаше и стенеше. Фрост пристъпи напред, но Глокта вдигна пръст и го спря.

— Спокойно — промърмори. — Тя се справя доста добре и без помощ.

Постепенно ритниците започнаха да се сипят все по-нарядко Арди се задъха тежко. Петата й се заби в ребрата на лихваря, после върхът на обувката й пак улучи носа му. Ако някога й доскучае да си седи вкъщи, може да направи бляскава кариера като практик. Арди се наведе и се изплю в лицето на Фалоу. После пак го ритна, залитна назад и се подпря на полираното дърво на бюфета. Остана там, задъхана и превита.

— Доволна ли си? — попита Глокта.

Тя вдигна глава и го погледна през разбърканата си коса.

— Не още.

— Ако го пориташ още малко, по-добре ли ще ти стане?

Тя погледна към запъхтяния на килима Фалоу и челото й се сбърчи. Засили се и го срита здраво в ребрата, олюля се, изтри носа си с ръка и отметна кичурите коса от лицето си.

— Готова съм.

— Чудесно. Изчезвай оттук — изсъска Глокта. — Вън, червей такъв.

— Разбира се — смотолеви Фалоу и от устата му потекоха кървави лиги по килима, докато пълзеше на четири крака към вратата. През целия път Фрост вървеше надвесен над него. — Разбира се, началник! Благодаря ви! Много благодаря на всички ви!

Входната врата се затръшна.

Арди се стовари тежко на един от столовете, подпря лакти на коленете си и зарови в шепи лице. Глокта видя, че ръцете й леко трепереха. Изморително е да нараняваш някого. От опит го знам. Особено ако ти липсва практика.

— На твое място не бих се чувствал зле заради това. Той си го заслужаваше.

Арди вдигна глава и в погледа й се четеше решителност.

— Заслужаваше повече. И, не, не се чувствам никак зле.

— И това не бях очаквал. Искаш ли да му се случи нещо повече?

Арди преглътна и се облегна назад.

— Не.

— Ти решаваш. Хубаво е да имаш избор. Може би ще искаш да се преоблечеш.

— О. — Арди погледна надолу. Пръските от кръвта на Фалоу по роклята й стигаха чак до коленете. — Нямам какво друго да облека…

— Имаш цяла стая с дрехи на горния етаж. Специално се погрижих. Също така ще ти набавя и свястна прислуга.

— Нямам нужда от прислуга.

— Имаш. И дума да не става да живееш сама.

— Нямам с какво да им плащам — вдигна безпомощно рамене Арди.

— Не се безпокой. Аз ще имам грижата. Благодарение на безкрайната щедрост на приятелите ми от „Валинт и Балк“. Няма нужда да се безпокоиш за нищо. Дадох дума на брат ти и смятам да изпълня обещанието си. Съжалявам, че се стигна дотук. Бях много зает… в Юга. Между другото, имаш ли новини от него?

Арди вдигна рязко глава и го погледна с отворена уста.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

Тя преглътна и отново наведе глава.

— Колем е бил до Ладисла в онова сражение, за което всички говорят. Били са взети пленници, които по-късно са откупени, но той не бил между тях. Предполага се, че… — Арди замълча и се вторачи в кръвта по роклята си. — Предполага се, че е бил убит.

— Убит? — прошепна Глокта.

Тя кимна и зарови лице в шепите си.

Слаба утеха

Уест надзърна от шубрака и погледна през танцуващите във въздуха снежинки към подножието на хълма, където беше предният пост на съюзническата армия. На отсрещната страна на потока часовите седяха прегърбени в кръг около слаб огън, на който вдигаше пара тенджера. Бяха облечени с дебели шинели и дъхът им излизаше на пара от устите им. Оръжията им лежаха небрежно захвърлени в снега. Уест знаеше какво им е в главите. Бетод може да се появи тази седмица или следващата, но битката със студа никога не свършваше, нея трябваше да водят ежедневно, ежечасно.

— Така — каза Три дървета. — По-добре да идеш сам. Може да не им хареса, ако вземем да се изсипем с момчетата.

— Може да решат да пострелят по нас — ухили се Кучето.

— А ще е жалко — изсъска Дау — след целия зор, дето си дадохме да дойдем дотук.

— Когато са готови за гледката на тумба северняци, които излизат с небрежна походка от гората, ще ни викнеш, нали?

— Дадено — каза Уест. Издърпа тежкия меч от колана си и го подаде на Три дървета. — По-добре ти го вземи засега.

— Успех — каза Кучето.

— Успех — каза Дау и го дари с отровна усмивка, — Бесен.

Уест излезе от гората и тръгна бавно по полегатия склон към потока. Откраднатите ботуши на краката му заскърцаха в снега. Вдигна ръце над главата си, за да покаже, че не е въоръжен, но въпреки това беше готов да извини часовите, в случай че решаха да го застрелят на място. Пределно ясно му беше, че изглеждаше като опасен дивак. Последните парцаливи останки от униформата му бяха скрити под привързани с връв парчета животински кожи и лекьосано палто, откраднато от един от мъртвите северняци. Изподраното му лице беше обрасло с остра няколкоседмична брада, очите му бяха зачервени и насълзени, хлътнали от глад и изтощение. Имаше вид на истински отчаян човек, което, сам знаеше, беше самата истина. Убиец. Човекът, убил принц Ладисла. Най-долният предател на Съюза.

Един от часовите вдигна поглед и го видя, скочи като опарен и в припряността си обърна тенджерата върху огъня. Сграбчи копието си.

— Стой! — изкрещя на завален северняшки.

Другарите му наскачаха и също грабнаха оръжията си. Един се засуети с тетивата на арбалета си, но не успя да го зареди с дебелите ръкавици на ръцете.

Уест спря и снежинките бавно започнаха да засипват сплъстена му коса и раменете.

— Спокойно — извика им той на общия език на Съюза. — Свой съм.

Войниците го изгледаха продължително.

— Ще видим тази работа! — викна един. — Ела насам, но бавно!

Уест тръгна през скърцащия сняг и нагази в потока. Стисна зъби, когато ледената вода го заля до бедрата. Изкачи с мъка отсрещния бряг, четиримата часови пристъпиха предпазливо напред и го наобиколиха в полукръг с насочени напред оръжия.

— Дръж го под око!

— Може да е номер!

— Няма номера — каза бавно Уест, като се стараеше да запази спокойствие и да не изпуска от очи различните остриета, насочени към него. От изключителна важност беше да остане спокоен. — Аз съм един от вас.

— Откъде идваш тогава, мамка му?

— Бях с дивизията на принц Ладисла.

— С Ладисла ли? И си вървял чак дотук?

— Вървях — кимна Уест.

Телата на войниците се поотпуснаха, а върховете на копията им бавно се смъкнаха, после се насочиха другаде. Всеки момент щяха да му повярват. В края на краищата говореше езика като местен, а и със сигурност изглеждаше като човек, извървял стотина левги.

— Как се казваш? — попита онзи с арбалета.

— Полковник Уест — рече той и гласът му потрепери.

Почувства се като лъжец, въпреки че казваше истината. Вече не беше онзи Уест, който тръгна на война в Англанд.

Часовите си размениха тревожни погледи.

— Мислех, че той е мъртъв — изломоти един.

— Не съвсем, приятелю — отвърна Уест. — Не още.

Уест отметна брезентовото покривало на входа на шатрата и завари лорд-маршал Бър надвесен над маса с куп изпомачкани карти. На светлината на лампата стана ясно, че тежестта на командването си беше казала думата. Бър изглеждаше състарен, блед и немощен, а косата и брадата му скоро не бяха виждали гребен. Беше силно отслабнал и униформата му висеше, но при вида на Уест скочи с присъщата си енергичност.

— Жив да не бях, полковник Уест! Не очаквах, че ще те видя отново! — хвана ръката на Уест и силно я стисна. — Радвам се, че си се отървал. Толкова се радвам! Няма нужда да ти казвам колко ми липсваха твоите хладнокръвие и прагматичност в щаба. — Вгледа се изпитателно в очите му. — Но изглеждаш изморен, приятелю.

И това не беше тайна за никого. Уест не беше най-големият красавец в Агрионт, никога не се беше заблуждавал по въпроса, но поне можеше да се похвали със спретнат и приятен външен вид. Когато взе първата си баня от седмици, навлече взета назаем униформа и се избръсна, не можа да познае лицето, което го погледна от огледалото. Беше изцяло променено, чертите му се бяха изострили, а цветът сякаш беше изтекъл от кожата му. Някога изпъкналите скули сега стърчаха като назъбени камъни, оредяващата коса и веждите бяха придобили сивкавия оттенък на стомана, а костите на челюстта му придаваха вълчи вид. Бледата му кожа се беше набраздила от дълбоки бръчки по бузите, около гърбицата на тънкия нос и около очите. Очите, там разликата беше най-осезаема. Стеснени. Гладни. Бяха придобили сивата прозрачност на леда, сякаш студът беше проял мозъка му и въпреки че вече беше на топло, надничаше от главата му през тях. Беше се опитал да си припомни старите времена, да се усмихне, да се засмее, да използва фразите, с които беше свикнал, но при това подобно на каменна стена лице всички те вече звучаха глуповато и неуместно. От стъклото го беше погледнал корав, изстрадал човек и той знаеше, че няма да се отърве от този образ.

— Беше доста тежко пътуване, господине.

— Разбира се, разбира се — кимна Бър. — Гадно пътуване в най-неподходящия сезон от годината. Както излиза, добре че изпратих тези северняци с теб, а?

— Наистина, господине. Смели и изобретателни момчета. Неведнъж ми спасиха живота. — Уест погледна към Пайк, който се спотайваше в сянката на почтително разстояние зад гърба му. — Спасиха живота на всички ни.

Бър хвърли поглед към обгорялото лице на престъпника.

— А това кой е?

— Пайк, господине, сержант от наборната войска на Старикса, беше откъснат от своята част по време на битката. — Лъжите се сипеха от устата на Уест с изненадваща лекота. — Той и едно момиче, доколкото знам, дъщеря на един от готвачите ни, се присъединиха към нас, когато тръгнахме на север. Той много помогна, господине, точният човек, който ти трябва, когато стане напечено. Нямаше да успеем без него.

— Отлично! — каза Бър, отиде до престъпника и стисна ръката му. — Браво. Твоя полк го няма вече, Пайк. Съжалявам, но почти няма оцелели от него, съвсем малко са се измъкнали. Обаче аз винаги имам нужда от надеждни момчета тук, в щаба. Особено такива, на които може да се разчита в тежка ситуация. — Той въздъхна дълбоко. — Не разполагам с кой знае колко такива хора. Надявам се да се съгласиш да останеш с нас.

— Разбира се, лорд-маршале, за мен ще е чест — каза Пайк и преглътна смутено.

— Какво стана с принц Ладисла? — попита Бър.

Уест въздъхна и сведе поглед.

— Принц Ладисла… — той се отнесе в мисли и поклати бавно глава. — Появиха се конници, изненадаха ни и нахлуха в щаба… после го търсих, но…

— Разбирам. Е, това е положението. Изобщо не биваше да му се възлага командване на собствена част, но какво можех да направя? Аз съм просто командир на тази проклета армия! — и положи бащински ръка на рамото на Уест. — Не се самообвинявай. Знам, че си направил каквото си могъл.

Уест не посмя да вдигне очи. Кой знае какво ли би казал Бър, ако знаеше какво наистина се беше случило в дивата пустош.

— Има ли други оцелели? — попита той.

— Шепа, не повече от шепа, при това в жалко състояние.

Бър се оригна, примижа и разтри корема си.

— Моля да ме извините. Проклетият стомах ме тормози. С тази храна тук… уф. — Пак се оригна.

— Извинете, господине, но какво е положението ни в момента?

— Право на въпроса, а, Уест? Винаги съм харесвал това у теб. Веднага по същество. Ами ще бъда откровен. След като получих писмото ти, реших да се върна на юг, за да покрия подстъпите към Остенхорм, но времето беше ужасно и не можахме да изминем почти никакво разстояние. Северняците като че ли са навсякъде! Бетод може и да е повел основните си сили към Кумнур, но е оставил достатъчно много от хората си тук, за да ни отровят живота. Снабдителните ни линии бяха подложени на непрестанни набези, влизахме в куп безсмислени кървави сражения и нощни нападения, които почти успяха да хвърлят в паника цялата дивизия на Крой.

Паулдър и Крой. Неприятните спомени нахлуха в главата на Уест и изведнъж несгодите на прехода на север започнаха да му изглеждат като почти приятни преживявания.

— Как са генералите? — попита.

Бър свъси гъстите си вежди.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че сега положението е по-зле и отпреди? Събереш ли ги заедно, няма начин да не почнат с дрязгите си. Сега ми се налага да провеждам срещите си с тях в различни дни, само и само да избегна юмручни схватки в щабната шатра. Смехотворна работа! — хвана ръце на гърба си и закрачи из шатрата. — Но неприятностите ми с тях са нищо в сравнение със студа. Имам хора с измръзвания, с треска, скорбут, полевите лечебници преливат. На всеки, паднал в битка, се падат по двайсет жертви на зимата, а онези, които още са на крак, почти нямат сили за битки. А за разузнавателни мисии, ха! Дори не ми се говори! — стовари длан върху масата с картите. — Тези карти са плод на нечие въображение. Напълно безполезни са, а нямаме никакви кадърни съгледвачи. Всеки ден мъгла, сняг, не виждаш другия край на лагера! Честно казано, Уест, нямаме никаква представа къде са основните сили на Бетод в момента…

— Той е на юг, господине, на два дни път след нас.

Веждите на маршала подскочиха.

— Така ли?

— Да, господине. Три дървета и момчетата му го държаха под око през целия преход, дори оставиха няколко неприятни изненади за съгледвачите му.

— Като тези, с които спипаха нас, а, Уест? Опънато през пътя въже и така нататък, такива ли? — той се засмя тихо. — Два дни път, казваш. Полезна информация. Много полезна информация! — примижа отново и с ръка на корема отиде до масата. Взе линия и започна да измерва разстоянието на една от картите. — Два дни поход. Това ще рече, че е някъде тук. Сигурен ли си?

— Сигурен съм, маршале.

— Ако се е насочил към Дънбрек, ще мине в близост до позицията на Паулдър. Може да успеем да го въвлечем в битка, преди да ни е заобиколил, та дори и да му спретнем някоя изненада, с която добре да ни запомни. Браво, Уест, браво! — Бър хвърли линията на масата. — Но сега трябва да си починеш.

— По-добре веднага да се захващам, господине…

— Знам и ще си ми от голяма полза, но все пак почини си ден-два, с това светът няма да се свърши. Минал си през какво ли не.

Уест преглътна. Изведнъж се почувства страшно изморен.

— Добре, маршале. Трябва да напиша писмо… на сестра ми.

— Обзе го странно усещане, докато го казваше. От седмици не се беше сещал за нея. — Трябва да й кажа, че… че съм жив.

— Добра идея, полковник. Ще те повикам, когато ми потрябваш.

— Бър се обърна и се наведе над картите.

— Няма да забравя това — прошепна Пайк в ухото на Уест, докато излизаха от шатрата.

— Нищо особено. И двамата няма да липсвате на никого в наказателната колония. Сега отново си сержант Пайк, това е. Можеш да загърбиш миналото.

— Няма да го забравя. Отсега нататък съм ви верен до гроб, полковник Уест, каквото и да става. Верен до гроб!

Уест кимна и тръгна намръщен през снега. Войната отнема не малко човешки животи. Но очевидно на някои тя дава втори шанс.

Уест спря пред входа. Чу гласове и смях отвътре. Познати гласове. Те трябваше да му вдъхнат усещането за безопасност, топлота, да се почувства добре дошъл, но нищо такова не се случи. Напротив, разтревожиха го. Изплашиха го дори. Те знаят. Ще го сочат с пръст и ще изкрещят: „Убиец! Предател! Звяр!“ Обърна се назад към студа. Снегът се сипеше кротко върху лагера. Близките палатки чернееха на белия сняг, по-далечните изглеждаха сивкави, а от онези в далечината бяха останали само призрачни очертания, загатнати силуети в снежната пелена. Нищо не помръдваше. Всичко беше притихнало. Пое дълбоко въздух и отметна покривалото на входа.

Тримата офицери седяха около разнебитена сгъваема маса, сложена близо до нажежена желязна печка за дърва. Брадата на Яленхорм беше пораснала и висеше като металната част на права лопата под брадичката му. Каспа беше увил червен шал около главата си. Бринт беше навлечен с огромен сив шинел и раздаваше карти на двамата си приятели.

— Мамка му, спускай по-бързо това покривало, че измръзнахме… — челюстта на Яленхорм увисна. — Не може да бъде! Полковник Уест!

Бринт скочи като опарен.

— Мамка му!

— Казах ви! — викна Каспа, захвърли картите и се ухили до уши. — Казах ви, че ще се върне!

Тримата наобиколиха Уест, стискаха ръката му, шляпаха го по гърба и го дърпаха да влезе в палатката. Нямаше окови за ръцете, нямаше извадени саби, нямаше обвинения в измяна. Яленхорм го отведе до най-хубавия стол, в смисъл този, чието разпадане беше най-малко вероятно в непосредствено бъдеще, докато Каспа се зае да духа в една чаша и да търка стъклото с пръст. Бринт издърпа тапата от бутилка.

— Кога пристигна?

— Как дойде дотук?

— Беше ли с Ладисла?

— Участва ли в битката?

— Чакайте малко — извика Яленхорм, — дайте на човека да си поеме въздух!

— Няма нищо — махна му с ръка Уест. — Дойдох тази сутрин и веднага щях да ви потърся, ако не ми се налагаше първо да проведа две изключително належащи срещи, едната с вана и бръснач, а другата с маршал Бър. Бях с Ладисла по време на битката. Дойдох дотук, като изминах целия път пеша, прекосих половината страна с петима северняци, едно момиче и човек без лице. — Вдигна чашата и я пресуши на един дъх. Примижа и пое шумно въздух през стиснати зъби, докато парливата течност прогаряше стомаха му. Вече не съжаляваше, че реши да влезе. — Не се стискай — каза на Бринт и протегна към него празната чаша.

— Извървял си пеша целия този път — прошепна Бринт и поклати глава, докато пълнеше чашата му — с петима северняци. И момиче, казваш?

— Точно така. — Уест се почуди къде ли е сега Кадил. Дали има нужда от помощ… глупости, тя може да се грижи за себе си. — Значи си успял с писмото, а, лейтенант? — обърна се той към Яленхорм.

— Изкарах няколко неспокойни и студени нощи на път — ухили се здравенякът, — но успях, да.

— Само че вече е капитан Яленхорм — каза Каспа и седна.

— Всъщност благодарение на теб — скромно сви рамене Яленхорм. — Когато пристигнах, лорд-маршалът ме зачисли към щаба си.

— Но капитан Яленхорм, жив и здрав да е, все още намира време за нас, малките хора — Бринт наплюнчи палец и раздаде четири ръце.

— Боя се, че нямам с какво да залагам — смотолеви Уест.

— Не се безпокой, полковник — ухили се Каспа, — вече не играем на пари. Без Лутар, който да ни обира до шушка, не си струва залагането.

— Той така и не се появи, а?

— Просто дойдоха и го свалиха от кораба. Хоф изпрати да го повикат. Оттогава не сме чували за него.

— Приятели нагоре по йерархията — отбеляза горчиво Бринт. — Сигурно се подвизава сега в Адуа на някое леко назначение и се олива от пиене и жени, докато на нас тука ни мръзнат задниците.

— Ако трябва да бъдем честни — подметна Яленхорм, — той и преди си се оливаше от пиене и жени.

— Както и да е — Каспа взе картите си от масата. — Сега играем за чест и слава.

— Не че ги има много — подметна саркастично Бринт.

Останалите избухнаха в смях. Каспа чак изплю глътката алкохол от устата си и той потече по брадата му. Уест вдигна вежди. Явно всички вече бяха пияни и колкото по-бързо се присъедини към тях, реши той, толкова по-добре. Обърна на екс и втората чаша и посегна за бутилката.

— Ще ти кажа едно — каза Яленхорм, докато пренареждаше картите в ръката си с вдървени от студа пръсти. — Нямаш представа как се радвам, че не се налага да казвам на сестра ти за теб. От седмици не спя и мисля как точно да го направя, но все нищо не мога да измисля.

— Това е, защото по принцип в главата ти мисъл не влиза — каза Бринт и всички отново прихнаха да се смеят.

Този път дори Уест успя криво-ляво да се усмихне, но за кратко.

— Как беше в битката? — попита го Яленхорм.

Уест се загледа в чашата си.

— Зле беше. Северняците ни заложиха капан и Ладисла влетя право в него. Пожертва напразно кавалерията. Изневиделица падна мъгла, толкова гъста, че не виждаш по-далече от носа си. Преди да усетим какво става, конницата им ни връхлетя. Отнесох удар в главата, така поне мисля. Следващият ми спомен е, че лежа по гръб в калта, а срещу мен се носи северняк. С ето това в ръцете — Уест изтегли меча от колана си и го сложи на масата.

Тримата офицери го зяпнаха смаяно.

— Майко мила — промълви Каспа.

— И как успя да го победиш? — ококори се Бринт.

— Не съм. Помните ли девойката, за която ви споменах…

— Да, е?

— Тя му разби главата с чук. Спаси ми живота.

— Майко мила — обади се отново Каспа.

— Ама че жена! — Бринт подсвирна с уста и се тръшна на стола си.

Уест продължаваше да гледа втренчено чашата в ръката си.

— Да, би могло да се каже. — Спомни си усещането за спящата до него Кадил и топлината на дъха й върху бузата си. Ама че жена. — Да, определено може да се каже. — Пресуши чашата си, изправи се и пъхна северняшкия меч в колана си.

— Тръгваш ли вече? — попита Бринт.

— Има нещо, за което трябва да се погрижа.

Яленхорм се изправи до него.

— Трябва да ти благодаря, полковник. За това, че ме изпрати като вестоносец. Оказа се прав. Нямаше да мога да направя нищо кой знае какво там.

— Така е — Уест пое дълбоко въздух и издиша шумно. — Нищо нямаше да можеш да направиш.

Вечерта беше тиха и мразовита. Ботушите на Уест се хлъзгаха и жвакаха в полузамръзналата кал. Тук-там горяха огньове, около тях седяха скупчени мъже. Бяха се увили във всички дрехи, с които разполагаха. Измъчените им лица бяха оцветени в жълто от пламъците и обвити в пара от дъха им. На склона над лагера един от огньовете гореше по-силно и Уест се насочи към него с омекнали от алкохола крака. Приближи се и видя до огъня две седящи фигури.

Дау пушеше лула. Димът на дървесната гъба се виеше между устните му, изкривени в обичайната отровна усмивка. Между кръстосаните му крака стърчеше отворена бутилка, а на земята около него се търкаляха няколко празни. Някъде отдясно, в тъмното, Уест чу някой да пее на северняшки фалшиво, с мощен дебел глас: „Посече го до коокаал. Не. До коокаал. До… как беше бе?“

— Наред ли е всичко? — попита Уест и протегна облечените си в ръкавици ръце към пращящите пламъци на огъня.

Три дървета му се усмихна широко, поклащаше се леко напред-назад. Уест се зачуди дали не вижда за първи път възрастния войн да се усмихва.

— Тъл отиде да пикае — той посочи с палец надолу по склона. — И пее. А аз съм пиян като свиня. — Отпусна се бавно назад и легна по гръб с разперени ръце и крака в снега. — И пуших гъба. И съм вир-вода. Подгизнал съм, все едно съм преплувал шибаната Крина. Къде сме бе, Дау?

Черния притвори очи се загледа над огъня, сякаш се взираше и нещо в далечината.

— На нищото в средата сме, мамка му — каза той и размаха лулата. Изкиска се, сграбчи единия ботуш на Три дървета и го раздруса. — Къде другаде да сме ние? Искаш ли да пробваш, Бесен? — той тикна лулата в лицето на Уест.

— Дай. — Уест дръпна през мундщука и усети как димът захапва дробовете му.

Издиша облак кафеникав пушек и дръпна отново.

— Я ми дай това. — Три дървета се изправи и грабна лулата от ръцете му.

От тъмнината долетя отново мощното боботене на Тъл, пееше още по-фалшиво отпреди: „Замахна със секирата като… к’во беше бе? Замахна със секирата като… мамка му. Не. Чакай…“

— Знаете ли къде е Кадил? — попита Уест.

— О, тук някъде е — ухили се дяволито Дау и махна с ръка към няколко палатки по-нагоре по склона. — Там някъде е, мисля.

— Тук някъде е — повтори Три дървета и тихо се изкиска. — Тук някъде.

— Той беше… Кървавия… дееевет! — долетя ръмженето на Тъл откъм дърветата.

Уест тръгна нагоре по следите от стъпки в снега. Лулата започна да го хваща. Главата му се замая, а краката му се понесоха с лекота по хълма. Носът му вече не беше измръзнал, усещаше само лек гъдел. Чу тих женски смях. Усмихна се и направи още няколко скърцащи в снега крачки към палатките. През тесния процеп на входа на една от тях се процеждаше мека светлина. Смехът се усили.

— Хъ… хъ… хъ…

Уест се намръщи. Това не звучеше много като смях. Приближи се, като внимаваше да не вдига шум. Сега замъгленото му съзнание долови друг шум. Ръмжене, примесено с женския глас, почти животинско ръмжене. Затаил дъх, Уест се приближи още малко и се наведе да погледне през процепа на платнището на входа.

— Хъ… хъ… хъ…

Видя гол женски гръб, който се местеше нагоре-надолу. Жената беше слаба, тънките мускулчета и прешлените на гръбнака й изпъкваха при всяко нейно движение. Уест приближи още крачка-две и тогава видя косата й — кафява, сплетена и щръкнала. Кадил. Право към Уест стърчаха два тънки крака. Бяха толкова близо, че можеше да се протегне и да докосне един от сгърчените палци.

— Хъ… хъ… хъ…

Една ръка се мушна под мишницата на Кадил, а другата се промъкна под едното й коляно. Последва гърлено ръмжене и любовниците, ако тези двамата можеше да се нарекат така, се претърколиха настрани и сега Кадил беше отдолу. Уест вече можеше да види профила на мъжа и той го зяпна като втрещен. Нямаше как да сбърка тази заострена брадясала челюст. Кучето. Задникът му щръкна нагоре към Уест и започна да се издига и спуска. Едната ръка на Кадил хвана косматата му половина и започна да го стиска в такт с движенията.

— Хъ… хъ… хъ…

Уест се ококори и запуши уста с ръка. Беше едновременно ужасѐн и възбуден. Разкъсваше се дали да остане да гледа, или да побегне надолу по хълма. Без да знае как, избра второто. Отстъпи назад и кракът му се закачи в едно от колчетата на палатката. Извика тихо и се просна по гръб.

— Какво става там, мамка му? — долетя глас откъм палатката.

Уест скочи и побягна, препъвайки се в снега. Чу как покривалото на палатката се отметна.

— Кой от вас, копелдаци, беше това? — изкрещя Кучето на северняшки. — Ти ли си бе, Дау? Ще те пречукам, да знаеш!

Планините

— Назъбените планини — прошепна брат Лонгфут с изпълнен с възхищение глас. — Истински величествена гледка.

— Щяха да ми харесат повече, ако не се налагаше да ги изкачвам — изропта Логън.

Джизал беше напълно съгласен с него. През последните няколко дни теренът, през който яздеха, се променяше ежедневно. От плоски затревени полета, през леко нагъната равнина, до хълмист терен, с тук-там стърчащи скали и горички от ниски дървета. И през цялото време в далечината се простираше, едва загатната на хоризонта, сивата линия на планински върхове. С всяка следваща сутрин тя нарастваше и се открояваше все по-ясно, докато най-накрая не стана толкова висока, че все едно скалните масиви пробиваха сивите облаци и върховете им изчезваха над тях.

А сега групата стоеше в самото им подножие. Дългата долина, която бяха следвали, с нейните високи дървета и виещи се потоци беше свършила в лабиринт от каменни стени. Зад тях започваха стръмни скалисти възвишения, а после идваше първият скален масив от планинската верига. Гордо извисена, ярко очертана на фона на небето назъбена скала. Върхът й беше заснежен точно както в детските представи как трябва да изглежда планината.

Зелените очи на Баяз обходиха каменните останки.

— Някога тук имаше крепост. Тук беше западната граница на империята, преди първите заселници да минат проходите и да се установят в долините от другата страна на планините.

Днес мястото беше обрасло с груби бурени и трънливи храсти. Първия магус слезе от каруцата, примижа, разкърши гръб и раздвижи крака. Все още имаше състарен и болнав вид, но сега поне лицето му изглеждаше по-свежо.

— И тук свършва моята почивка — въздъхна той. — Тази каруца ни служи добре, животните също, но проходите са прекалено стръмни за коне.

Сега Джизал видя пътеката. Едва забележима линия, която се виеше на зигзаг нагоре между високи туфи трева и отвесни канари и чезнеше зад билото на високия масив.

— Доста дълъг път — каза той.

— Хм, това е само първото възвишение, което ни чака днес — отвърна Баяз. — А след него има много други. Дори ако всичко върви по план, ще прекараме най-малко седмица в тези планини, момчето ми.

Джизал не посмя да попита какво да очаква, ако нещата не се развиеха по план.

— Ще носим малко багаж. Чака ни дълъг стръмен път нагоре. Вода и всичката останала ни храна. Също топли дрехи, защото нагоре ще е ужасно студено.

— Ранната пролет може би не е най-подходящото време за прекосяване на планини — измърмори едва чуто Лонгфут.

Баяз рязко извърна поглед към него.

— Бих казал, че най-подходящият момент да преминеш което и да било препятствие е винаги когато се окажеш от неподходящата му страна! Или може би предпочиташ да останем тук да чакаме лятото?

Навигаторът постъпи умно, прецени Джизал, като предпочете да не отговаря на въпроса.

— В по-голямата си част проходът е закътан, така че времето няма да е основният ни проблем. Ще имаме нужда от въжета обаче. Макар и тесен, в Старите времена пътят беше добър, но оттогава е минало много време. Може на места да е отнесен от пороите или да се е свлякъл в клисурата, кой знае? Може да се окаже, че ни чака доста катерене.

— Нямам търпение — промърмори Джизал.

— И сега иде ред на това. — Магьосникът отвори една от почти празните вече торби и разбута настрани сеното.

На дъното й лежеше кутията, която бяха взели от Кулата на Създателя — тъмен предмет върху белезникавата изсушена трева.

— И на кого се пада късметът да мъкне тая гад? — Логън извъртя нагоре очи изпод гъстите си вежди. — Искате ли да теглим чоп? Не, така ли?

Никой не му отговори и той изсумтя, докато подпъхваше ръце под кутията. Издърпа я през ръба на каруцата и единият й край изскърца пронизително, провлачвайки се по дървото.

— Е, май ще съм аз тогава. — Вените се издуха на врата му, докато слагаше кутията върху едно одеяло.

Гледката на кутията никак не допадна на Джизал — твърде много спомени. За потискащите коридори в Кулата на Създателя. За мрачните истории на Баяз за магия, демони и Другата страна. За факта, че това пътуване имаше цел, която той не разбираше, но само мисълта за нея му беше достатъчно неприятна. Зарадва се, когато най-накрая Логън уви кутията в одеялото и я сложи в раницата си — далеч от очите, ако не далеч от мислите му.

Всички имаха доста неща за носене. Джизал взе остриетата си, естествено, препасани в колана му. Дрехите на гърба си: тези с най-малко петна по тях, най-малко скъсани и вмирисани и съдраното, останало без един ръкав палто. Взе си резервна риза, намотано въже и половината от останалата им храна. За нея нямаше нищо против да беше малко по-тежка. Бяха останали само с последната кутия сухари, половин торба овес за каша и пакет сушена риба, от която на всички им се повдигаше с изключение на Кай. Нави на руло две одеяла и ги върза в горната част на раницата си. Закачи на колана си пълна манерка с вода и беше готов за тръгване. Доколкото можеше да е готов в дадените обстоятелства, естествено.

Кай разпрегна конете от каруцата, докато Джизал сваляше седлата и юздите от другите два. Не беше никак справедливо да ги изоставят, особено след като ги бяха докарали от Калкис дотук. Сякаш от тръгването им бяха минали години, замисли се Джизал. Сега той беше напълно различен човек от онзи, който потегли от града през необятната равнина. От спомена за собствените му надменност, невежество и егоизъм сгърчи недоволно лице.

— Ха! — извика той.

Конят го погледна тъжно, без дори да помръдне от място, после наведе глава и започна да пасе тревата в краката му. Джизал го погали по гърба.

— Е, предполагам, с времето ще намерят пътя си към равнините.

— Или пък не — изръмжа Феро и извади сабята си.

— Какво пра…

Извитото острие разсече наполовина шията на коня на Джизал и плисна топли пръски в лицето му. Предните крака на животното се подкосиха, то се строполи на една страна в тревата и от шията му потече обилно кръв.

Феро хвана едното му копито, издърпа го назад и започна да сече крака на коня със сабята си. Нанасяше резки точни удари пред смаяния поглед на Джизал. Тя вдигна глава и го изгледа навъсено.

— Няма да оставя всичкото това месо на птиците я. Не може да изтрае дълго, но поне довечера ще се наядем царски. Дай оня чувал.

Логън й хвърли един от празните чували от храна и сви рамене.

— Не бива да се привързваш към каквото и да било, Джизал. Не и тук, в дивото.

Когато потеглиха нагоре, никой не говореше. Всички бяха забили поглед в земята, съсредоточени в изронената пътека. А тя се изкачваше и завиваше, изкачваше и завиваше, отново и отново, докато краката на Джизал не го заболяха от ходене, раменете му не се протриха от раницата и лицето му не плувна в пот. Крачка по крачка. Това му казваше Уест, когато започваше да изнемогва от дългото тичане около стените на Агрионт. Крачка по крачка. И се беше оказал прав. Ляв крак, десен, докато неусетно се катериш нагоре.

След многократното монотонно повторение на едно и също усилие Джизал спря и погледна надолу. Невероятно колко високо беше стигнал за толкова кратко време. Забеляза останките от основите на крепостта — тънки сиви очертания по зелената трева в подножието на прохода. По-нататък неравният кален път тръгваше между хълмовете към Олкъс. Джизал потръпна и се обърна към планината. По-добре да остави всичко това зад гърба си.

Логън се влачеше нагоре по стръмната пътека. Протритите му ботуши дращеха и стържеха по камъните и пръстта, а кутията в раницата му го дърпаше назад като камък на шията и сякаш с всяка крачка ставаше по-тежка. Въпреки че я беше увил в одеялата, ръбовете й се забиваха в гърба му, все едно носеше торба с пирони.

Но Логън не мислеше много за нея. Беше прекалено зает да зяпа задника на Феро, която вървеше пред него — стегнати мускули, които се свиваха при всяка стъпка.

Странна работа. Преди чукането въобще не мислеше за нея по този начин. Тогава пък беше прекалено зает да гледа тя да не избяга, да не го простреля с лъка си или да не наръга някой от другите. Толкова зает беше да гледа смръщената й физиономия, че не беше забелязал лицето й. Толкова съсредоточен да я гледа в ръцете, че не беше видял останалото от нея. А сега не можеше да мисли за друго.

Всяко нейно движение го интригуваше. Улавяше се, че непрекъснато я гледа. Докато вървяха, докато седяха. Докато тя ядеше, пиеше вода, говореше или плюеше на земята. Докато си обуваше ботушите сутрин и когато ги събуваше вечер. И като капак на всичко от цялото това зяпане и от всички мисли за голото й тяло оная му работа беше непрестанно в полуготовност. Започваше да става доста срамно.

— Какво гледаш?

Логън спря и примижа нагоре към слънцето. Феро стоеше и го гледаше сърдито отгоре. Той намести раницата си, разтри натъртените си рамене и изтри потта от челото си. Можеше с лекота да скалъпи някаква лъжа. Че е гледал величествените планински върхове. Че просто си е гледал в краката. Че е гледал дали раницата не се е развързала на гърба й. Но какъв смисъл? И двамата добре знаеха какво точно гледаше той, а пък и другите бяха достатъчно далеч, че да не ги чуят.

— Гледам ти задника — отвърна Логън и вдигна рамене. — Извинявай, ама си го бива. Нищо лошо, само гледам, нали?

Ядосана, Феро отвори уста, но преди да успее да каже нещо, той наведе глава, пъхна палци в презрамките на раницата и продължи нагоре по пътеката. Когато се отдалечи на десетина крачки, погледна през рамо. Тя не беше помръднала от място, стоеше с ръце на кръста и го гледаше навъсено. Логън се усмихна широко.

— Какво гледаш? — попита.

Спряха за вода в едно мразовито утро на скална козирка над дълбока клисура. Джизал надзърна към шуртящата в тесния каньон вода през разлистените, натежали от дребни плодчета дървета, които растяха странично от голата скала. От отсрещната страна се издигаха до шеметна височина почти отвесни гладки скали. На горе сивата гладка стена продължаваше в назъбени канари, около които прелитаха и крещяха черни птици, а над тях в бледото небе препускаха и се въртяха бели облаци. Впечатляваща гледка, но леко обезпокоителна.

— Красиво е — подхвърли Джизал, като внимаваше да не се доближава много до ръба.

— Напомня ми за дома — кимна Логън. — Когато бях момче, прекарвах седмици до Височините, пробвах силите си срещу мощта на планината. — Отпи от манерката си и я подаде на Джизал. Присвил очи, се загледа в тъмните върхове. — Но планините винаги печелят. Тази империя се е родила, живяла и си е отишла, а те още са тук и гледат отвисоко на всичко. И дълго след като всички ние се върнем при пръстта, те още ще са тук. Едно време гледаха отгоре над дома ми. — Изхрачи тежка плюнка в клисурата под скалния ръб. — И сега гледат надолу, но там вече няма нищо.

Джизал отпи от водата.

— Ще се върнеш ли в Севера, след като всичко това свърши?

— Може би. Имам сметки за уреждане. Стари, тежки за уреждане сметки. — Севернякът вдигна рамене. — Но ако ги оставя неуредени, може за всички да е по-добре. Ще ме мислят за мъртъв и сигурно за всички това ще е голямо облекчение.

— Нямаш нищо, към което да се върнеш, така ли?

Логън примижа.

— Само още кръв. Всички от семейството ми са отдавна мъртви, изгнили в земята, а онези от приятелите, които не убих със собствените си ръце, убих с горделивостта и глупостта си. Толкова за моите постижения. Но за теб има още време, а, Джизал? Имаш шанса да заживееш мирен и спокоен живот. Ти какво смяташ да правиш?

— Ами… мислех си по въпроса… — той се покашля, притеснен, че като заговори сега за плановете си, това всъщност ги приближава към реалността. — Има едно момиче… така де, жена, имам предвид. Всъщност тя е сестра на мой приятел… казва се Арди. Мисля си, че може би… я обичам… — странно му се видя да обсъжда най-съкровените си чувства с човек, когото доскоро беше смятал за пълен дивак. С човек, който никога нямаше да вникне в правилата на живота в Съюза и никога нямаше да разбере каква жертва щеше да е това от страна на Джизал. Обаче му беше изключително леко да споделя с него. — Мислех си… ако тя поиска, разбира се… че можем да се оженим.

— Звучи ми като добър план — усмихна се широко Логън. — Ожени се за нея и почвай да сееш семената.

Джизал го погледна озадачен.

— Аз не разбирам много от земеделие.

Севернякът избухна в смях.

— Не такива семена бе, момче! — той го шляпна по гърба. — И един съвет, ако си склонен да приемаш съвети от типове като мен, гледай да измислиш да правиш нещо, което да не изисква убиване. — Наведе се и метна раницата на гърба си. — Убиването го остави за такива с по-малко мозък в главата. — Обърна се и тръгна нагоре по пътеката.

Джизал кимна замислено. Докосна белега на брадичката си и опипа с език дупката в зъбите си. Логън беше прав. Битките не са за него. Вече имаше един белег в повече.

Беше хубав ден. За пръв път от толкова много време насам на Феро не й беше студено. Приятно й бе да усеща слънцето върху себе си, горещо, прежурящо по лицето и голите й ръце. Сенките на скали и клони се очертаваха ясно по каменистата земя. Пръските от падащата вода край древната пътека блестяха, литнали във въздуха.

Другите бяха изостанали назад. Лонгфут не си даваше много зор, хилеше се на всичко и всички и плямпаше за красотата на гледките. Кай вървеше прегърбен и едва тътреше крака под тежестта на раницата си. Баяз пуфтеше, стискаше очи и се потеше, все едно всеки момент щеше да падне и да умре. Лутар се жалваше на всеки, готов да слуша, а такъв нямаше, за пришките по краката си, а тя и Деветопръстия крачеха отпред в пълно мълчание.

Точно както й харесваше да бъде.

Феро изкатери ронещия се ръб на една скала и се озова пред малък вир с тъмна вода, обграден от полумесец плоски камъни. От няколко легнали една върху друга и обрасли с висящ мъх скали течеше вода и падаше във вира. Отгоре надвесваха клони двойка тънки чепати дървета, чиито свежи листа блестяха и шумоляха от лекия ветрец. Слънцето искреше в накъдрената повърхност на водата. Прелитаха и лениво жужаха насекоми.

Красиво място, ако си от хората, които обръщат внимание на такива неща.

Не и Феро.

— Има риба — рече тя и се облиза.

Рибата ставаше много добре, набучена на пръчка и изпечена над огъня. Конското месо, което бяха взели със себе си, отдавна беше свършило и тя беше гладна. Когато клекна до водата да напълни манерката си, видя бледите сенки, които мърдаха под блестящата повърхност. Много риба. Деветопръстия тръшна тежката си раница на земята, седна на камъните до нея и започна да събува ботушите си. Нави крачолите на панталона си над коленете.

— Какво правиш, бял?

— Ще хвана малко рибка във вира — ухили й се той.

— С ръце? Дали си достатъчно сръчен с пръстите за целта?

— Мисля, че знаеш какво умея с пръстите.

Тя го изгледа намръщено, но усмивката му се разтегли още повече и около очите му се образуваха ситни бръчки.

— Гледай и се учи, жено. — Той нагази във водата, приведе се над повърхността и стиснал устни, заопипва внимателно около себе си.

— Какви ги върши? — Лутар остави раницата си до тази на Феро и изтри лъсналото си от пот лице с опакото на ръката.

— Глупакът си мисли, че може да хване риба.

— Хайде бе, с голи ръце?

— Гледай и се учи, момче — рече Деветопръстия. — Аа…

На лицето му се изписа усмивка и мускулите на предмишниците му заиграха, докато пръстите му ровеха по дъното.

— Ето я и нея. Хванах я! — той издърпа рязко ръка от водата и хвърли във въздуха облак от пръски.

Нещо проблесна на слънцето и той го метна на брега. Нещото остави мокри тъмни следи върху сухия камък — риба, тя пляскаше и подскачаше върху скалата.

— Ха-ха! — викна брат Лонгфут и застана до останалите. — Ловене на риба с голи ръце. Впечатляващо, забележително умение. Веднъж из Хилядата острова срещнах мъж, за когото се смяташе, че е най-великият рибар в целия Кръг на света. Най-отговорно заявявам, че този човек само трябваше да седне до вода, да запее и рибата сама изскачаше и се хвърляше в скута му. Така си беше, наистина! — и се намръщи, когато никой не показа какъвто и да било интерес към историята му.

В този момент над скалния ръб се появи Баяз, почти пълзеше на четири крака, докато се прехвърляше над него. Зад него изникна безизразното лице на чирака му.

Първия магус се дотътри тежко, като се облягаше на жезъла си, и се свлече до скалата. Дишаше запъхтяно, а изпитото му лице беше плувнало в пот.

— Няма да ми повярвате, ако ви кажа, че навремето буквално тичах през този проход. Взимах разстоянието за два дни. — Разтрепераните му пръсти пуснаха жезъла и той изтропа сред изсъхналите съчки покрай брега. — Много отдавна беше…

— Мислех си… — подхвърли Лутар.

Уморените очи на Баяз се извъртяха към него, сякаш обръщането на цялата глава беше непосилно за магьосника.

— Мислил си и си ходил едновременно? Дано не си се изтощил напълно, капитан Лутар.

— Защо отиваме на края на света?

— Уверявам те, не е заради самата разходка — намръщи се Баяз. — Онова, което търсим, е там.

— Да, ясно, но защо там?

— Хъ — изсумтя Феро.

Уместен въпрос.

Баяз пое дълбоко въздух и изду бузи.

— Няма мира за мен, а? След падането на Олкъс и смъртта на Глъстрод другите трима синове на Еуз се срещнаха. Ювенс, Бедеш и Канедиас. Обсъждаха какво да направят… със Семето.

— Дръжте! — викна Деветопръстия и метна втора риба върху камъните.

Баяз я изгледа с празен поглед, докато подскачаше и се мяташе, и отчаяно отваряше уста и хриле, поемайки задушаващия я въздух.

— Канедиас искаше да го изучи. Твърдеше, че може да го използва за добри цели. Ювенс се боеше от камъка, но не знаеше как да го унищожи, затова го остави под опеката на брат си. Но с течение на времето, след като дълги години раните на империята така и не заздравяха, той започна да съжалява за решението си. Тревожеше се, че Канедиас, жаден за власт, може да наруши Първия закон, както го наруши Глъстрод. Поиска от него камъкът да бъде оставен другаде. Първоначално Създателят отказа и доверието между двамата братя силно се разклати. Знам това, защото аз носех съобщенията между тях. Още тогава, както разбрах по-късно, двамата са подготвяли оръжията, които някой ден щяха да използват един срещу друг. Ювенс умоляваше, настояваше, накрая заплашваше и в крайна сметка Канедиас отстъпи. Така тримата синове на Еуз тръгнаха на път за Шамбулян.

— Няма по-далечно място от него в целия Кръг на света — промърмори Лонгфут.

— И точно затова беше избрано. Предадоха Семето на духа на острова, за да го пази за вечни времена.

— Заповядали са на духа да не го дава никому никога — промърмори Кай.

— И моят чирак за пореден път демонстрира невежеството си — изгледа го изпод вежди Баяз. — Не никога, господарю Кай. Ювенс беше достатъчно умен, за да знае, че не може да предвиди всичко. Той осъзна, че в бъдеще може да настъпят тежки времена, в които отново да има нужда от мощта на… това нещо. Затова Бедеш заповяда на духа да предаде Семето единствено на онзи, който носи жезъла на Ювенс.

— И къде е този жезъл? — сключи вежди Лонгфут.

Баяз посочи към дървената тояга, която използваше да се подпира на нея. Грубото невзрачно парче дърво лежеше на земята до него.

— Това ли е? — попита Лутар с доста голямо разочарование в гласа.

— А ти какво очакваше, капитане? — усмихна се Баяз. — Десетфутов лъскав боздуган от масивно злато, изписан с руни и инкрустиран с кристали, а на върха — диамант с размера на главата ти, така ли? — Първия магус изсумтя презрително. — Дори аз не съм виждал чак толкова голям камък. Най-обикновената тояга вършеше същата работа на господаря ми. От повече никога не се е нуждал. Едното парче дърво не прави от човека мъдрец, благородник или велик войн, същото се отнася и за парчето стомана. Не, момчето ми, силата идва от плътта, от сърцето и от главата. Най-вече от главата.

— Харесва ми този вир! — изкикоти се Деветопръстия и метна още една риба на брега.

— Ювенс — прошепна тихо Лонгфут — и братята му, хора с неизмерима мощ, хора богове. Но дори те са се бояли от това нещо. Положили са неимоверни усилия да го скрият на края на света. Не е ли редно и ние да се страхуваме от него?

Баяз се навъси към Феро и тя му отвърна със същото. По сбръчканата кожа на лицето му избиха капки пот, космите на брадата му потъмняха от нея, но изражението му остана каменно.

— Оръжията са опасни за онези, които не умеят да си служат с тях. С лъка на Феро Малджин аз бих могъл единствено да прострелям собствения си крак, ако не знам как да го използвам. С остриетата на капитан Лутар бих пронизал приятел, а не враг, ако нямам нужните умения да боравя с тях. Колкото по-голямо е оръжието, толкова по-голяма е опасността от него. Имам достатъчно респект от това нещо, можете да ми вярвате, като го казвам, но за битката с враговете ни имаме нужда от наистина могъщо оръжие.

Феро се намръщи. Не беше напълно убедена, че нейните и неговите врагове са едни и същи, но реши засега да не обръща внимание. Беше стигнала чак дотук и вече беше прекалено близо, за да остави нещата недовършени. Погледна към Деветопръстия и видя, че пак я гледаше. Това я накара да се намръщи още повече. Напоследък непрекъснато го хващаше да я гледа. Зяпаше, хилеше се и пускаше гадни шегички. А сега установи, че самата тя поглежда към него по-често от необходимото. Отблясъците на слънцето във водата пробягаха по лицето му. Той вдигна отново очи, погледите им се срещнаха. И пак й се усмихна.

Физиономията й се смръщи още повече. Измъкна камата си, грабна една от рибите от скалата и отряза главата й. Разпори я, измъкна лигавите й вътрешности и ги хвърли във водата до крака на Деветопръстия. Естествено, беше грешка, че се чука с него, но в крайна сметка нещата не се бяха влошили чак толкова.

— Ха! — Деветопръстия измъкна ръка от водата и хвърли нов облак пръски нагоре. Залитна и размаха ръце. — Ха! — рибата се замята в ръката му — блестяща, сребриста, пърхаща светкавица — и той се пльосна по лице във водата. После се изправи и взе да плюе и тръска глава. — Избяга гадината!

— Някъде по света за всеки човек съществува противник, по-хитър и находчив от него. — Баяз опъна крака пред себе си. — Може да се окаже, че ти най-после откри своя, Деветопръсти господарю.

Джизал се сепна и се събуди. Беше посред нощ. Беше сънувал Агрионт, слънчеви дни и благоуханни вечери и сега лежеше замаян и се опитваше да си спомни къде е. В съня му бе и Арди или някоя като нея, която му се усмихваше закачливо в уютната му всекидневна. Звездите светеха ярко на черното небе и хладният планински въздух щипеше устните, ноздрите и върховете на ушите на Джизал.

Беше в Назъбените планини, на половин свят разстояние от Адуа, и от тази мисъл усети празнота. Поне стомахът му беше пълен. Риба и сухари — първото свястно ядене, откакто свърши конското месо. С едната половина на лицето още долавяше топлината на огъня, та се обърна към него. Усмихна се на тлеещите въглени и придърпа одеялото под брадичката си. Щастието сега се наричаше прясна риба и тлеещ лагерен огън.

Намръщи се. Одеялото до него, под което спеше Логън, мърдаше. Първоначално реши, че севернякът се върти в съня си, но после осъзна, че завивката продължава да мърда. Бавни, ритмични движения, придружени от тихо пъшкане. В началото го беше взел за хъркането на Баяз, но сега знаеше, че не е това. Напрегна очи в тъмното и съзря бледите ръка и рамо на северняка с изпъкнали по тях мускули. Под неговата ръка се подаваше друга, тъмна ръка, която мачкаше гърба му.

Устата на Джизал увисна. Логън и Феро. От звуците ставаше повече от ясно какво правеха. И това на по-малко от крачка от главата на Джизал! Той зяпна повдигащата се завивка, осветена от бледата светлина от жаравата. Кога бяха… Защо са… И как… Ама че наглост от тяхна страна! Старата ненавист към двамата се върна за секунди и наранените му устни се изкривиха от омраза. Двамата диваци се яхаха като разгонени животни пред очите на всички! Идеше му да скочи и да ги срита, както би постъпил с кучета, които за всеобщ ужас са решили да се съвкупят насред градинско увеселение.

— Мамка му — прошепна нечий глас.

Джизал замръзна, реши, че са го видели.

— Чакай. — Последва кратка пауза. — А… аа, така е по-добре.

Ритмичното движение беше подновено и завивката отново взе да се надига и спуска, първоначално бавно, после все по-бързо. Как можеше Джизал да спи, докато се случваше това? Погледна навъсено, обърна се на другата страна и се зави презглава. Сега лежеше в пълен мрак и слушаше как гърленото пъшкане на Деветопръстия и рязкото съскане на Феро постепенно се усилват. Стисна очи и усети паренето на сълзи под клепачите си.

Почувства се ужасно самотен.

Попълнения

Пътят извиваше от запад и тръгваше през побелялата долина между две продълговати възвишения, обрасли с тъмни борови гори. Свършваше в брода на Уайтфлоу. Реката беше придошла от топящия се сняг и течеше бясно през скалите. Водата се пенеше и хвърляше във въздуха яростни пръски — не напразно северняците я наричаха Бялата река.

— Значи това е тя — промърмори Тъл, легнал по корем и надничащ от храстите.

— Това е — каза Кучето. — Освен ако някъде другаде на реката няма друга огромна крепост.

От билото се виждаше ясно. Високи дебели стени от гладък тъмен камък, образуващи правилен шестостен. Бяха високи поне дванайсет разкрача и на всеки ъгъл имаха по една масивна кръгла кула. Зад тях се виждаха каменните покриви на сгради, обграждащи вътрешен двор. Пред огромните стени имаше други, по-ниски, отново във вид на шестостен, наполовина на височината на вътрешните, но все пак достатъчно високи. Те също имаха защитни кули, по-тънки и по-ниски от вътрешните. Една от стените опираше в реката, а останалите пет бяха обградени от широк ров, което превръщаше крепостта в огромен остров от остър здрав камък. И до него водеше един-единствен мост, който свършваше в гигантска, с размерите на хълм, постройка над портите.

— Мамка му — каза Дау. — Виждали ли сте други такива стени? Как е успял Бетод да се намърда вътре?

— Няма значение как — поклати глава Кучето, — не може да побере цялата си армия вътре.

— Няма и да иска да го направи — каза Три дървета. — Не и Бетод. Той не действа така. Ще предпочете да е отвън, където да може да се движи и да причаква, откъдето ще може да ги излови по долни гащи.

— Хм — изсумтя Мрачния и кимна.

— Шибаният Съюз! — изруга Дау. — Никога няма да се научат да си отварят очите. През целия път дотук държахме Бетод под око, а те, мамка му, да го изпуснат да мине покрай тях без бой! Сега си седи на сигурно място зад стените, има храна и вода колкото му душа иска и доволно чака да му дойдем на крака!

— Е — цъкна с език Три дървета, — има ли смисъл да се вайкаме? Доколкото си спомням, Бетод и преди е успявал да ти се измъкне, Дау?

— Хм. Копелето има нюх за тия работи, умее да изниква там, дето никой не го чака.

Кучето погледна към крепостта, реката, дългата долина и гористите възвишения от другата страна.

— Със сигурност е оставил хора на онова било отсреща, а също и в гората около рова, напълно съм сигурен.

— Е, всичко си разгадал, нали, Куче? — погледна го с крайчеца на окото Дау. — Само едно още не ми е ясно. Тя лапа ли ти патката вече?

— К’во? — не разбра Кучето.

Тъл избухна в смях. Три дървета се изкиска под мустак. Дори Мрачния издаде подобен на смях звук, почти като въздишка, но по-силен.

— Най-обикновен въпрос бе, Куче — каза Дау. — Лапа ли го вече, или още не е?

Кучето го изгледа сърдито и прегърби рамене.

— Да ти сера…

— К’во? К’во викаш направила? — Тъл не можа да сдържи напушилия го кикот. — Срала отгоре му, така ли? Прав беше, Дау, тия долу в Съюза не ги правят като нас нещата.

Сега вече всички се смееха. С изключение на Кучето.

— Да ви пикая в устите — изръмжа той. — Що не вземете да си лапате помежду си патките? Така поне ще млъкнете.

— Не съм много сигурен, че ще свърши работа — плесна го по рамото Дау. — Знаеш го Тъл, вечно говори с пълна уста!

Тъл запуши уста с ръка и така се разхили, че от носа му изскочиха сополи. Кучето го изгледа кръвнишки, но със същия успех можеше да се надява да спре с гневен поглед падаща отгоре му скала. Естествено, не свърши работа.

— Хайде стига вече, тихо сега — промърмори Три дървета, още преди усмивката да бе слязла от лицето му. — Някой по-добре да иде да огледа по-отблизо. По-добре да знаем къде е оставил Бетод момчетата си, преди тълпата от глупаци от Съюза да се довлече по пътя.

В гърлото на Кучето заседна буца.

— Някой да иде, а? И кой от вас, копелдаци, ще е този някой?

Дау се ухили и пак го плесна по рамото.

— Аз викам, който вчера е пъхал пръчка в огъня, той да пълзи в студа днес, нали така, момчета?

Кучето се промъкваше между дърветата с лък в ръка и със стрела в него, но с отпусната тетива. Не искаше да се спъне някъде и да простреля собствения си крак или да направи някоя друга глупост. Знаеше, че стават такива неща, и не гореше от желание да се връща с куцукане в лагера, където да трябва да обяснява как така една от неговите стрели стърчи забита в крака му. До края на дните си нямаше да се отърве от подигравки.

Коленичи и се вгледа между дърветата. Огледа земята — гола кафява пръст, засипана с мокри борови иглички, тук-там с бяло петно неразтопен сняг и… дъхът му секна. Наблизо видя отпечатък от стъпало. Наполовина в пръстта, наполовина в снега. Снегът се топеше и се свличаше, топеше се и попиваше в земята. Нямаше начин подобен отпечатък да издържи дълго, а това означаваше, че е бил оставен съвсем наскоро. Кучето подуши въздуха. Не долови нищо, ала в този студ не беше лесно да душиш — носът ти е замръзнал, вкочанен, задръстен от сополи. Тръгна предпазливо в посоката, накъдето сочеше отпечатъкът, и започна да се оглежда. Видя още един и още един. Някой беше минал оттук съвсем наскоро.

— Ти си Кучето, нали?

Замръзна на място. Сърцето му заблъска. Обърна се да види откъде идва гласът. На няколко крачки от него върху дънера на паднало дърво се изтягаше небрежно мъж. Беше се облегнал на един от стърчащите клони, скръстил ръце на тила си. Имаше вид на човек, полегнал да дремне. Дълга черна коса падаше пред лицето му, от нея надничаше едно око и следеше зорко Кучето. Онзи бавно се надигна.

— Слушай сега, тези ще ги оставя тук — каза той и посочи към тежка секира, забита в прогнилия дънер, и кръгъл щит, опрян на него, — за да знаеш, че като тръгна към теб, искам само да поговорим. Как ти се струва?

Кучето вдигна вежди и опъна тетивата на лъка.

— Ела, щом искаш, но ако опиташ нещо повече от говорене, ще ти пусна стрела в гръкляна.

— Бива. — Дългокосият се смъкна от дънера и оставил оръжията си, тръгна между дърветата. Вървеше с наведена глава, но дори така си личеше, че е едро копеле. Вдигна ръце с празни извърнати нагоре длани. Имаше съвсем миролюбив вид, но Кучето не беше готов да рискува. Добре знаеше, че миролюбив и миролюбив вид не са едно и също нещо. — Ако може само да кажа — рече, докато приближаваше, — като допълнение към това, че можеш да ми имаш доверие: ти така и не ме видя. Ако имах лък, можех да те убия на място.

Беше самата истина, но тя не допадна много на Кучето.

— А имаш ли лък?

— По всичко личи, че нямам.

— Твой проблем — троснато отвърна Кучето. — Спри вече.

— Става — отвърна дългокосият и спря на няколко крачки от Кучето.

— И така, аз съм Кучето, както вече знаеш. А ти кой си?

— Помниш Гърмящия, нали?

— Естествено, но ти не си той.

— Не. Аз съм синът му.

Кучето сключи вежди и опъна още по-силно лъка.

— Сега много внимавай какво ще кажеш. Деветопръстия уби сина на Гърмящия.

— Вярно. Аз съм другият му син.

— Но другият му син беше още момче… — Кучето млъкна, докато броеше наум всичките зими оттогава. — Мамка му. Толкова много време ли е минало?

— Точно толкова.

— Бая си пораснал.

— Така става с момчетата.

— Имаш ли си име?

— Викат ми Тръпката.

— Това пък откъде?

Онзи се ухили.

— Защото предизвиквам тръпки по гърбовете на враговете си.

— А, такава ли била работата.

— Е, не съвсем — въздъхна той. — Май по-добре от мен да го чуеш. Първия път, когато тръгнах на поход, така се напих, че докато пикаех, паднах в реката. Течението беше много силно, толкова, че успя да ми смъкне панталона, преди да ме изхвърли гол една миля по-надолу. Като се върнах в лагера, треперех като никога дотогава, а топките ми така се бяха свили, че направо се бяха качили в корема ми. — Почеса се замислено по лицето. — Голям срам беше. Но после, в битките, успях да оправя нещата.

— Сериозно?

— С годините умих в кръв ръцете си, е, не колкото тебе, но достатъчно, че да ме следват момчетата.

— Не думай? И колко те следват?

— Към четирийсет са. Наблизо са, ти не бери грижа. Има сред тях някои от старите момчета на баща ми, но и доста нови. Все достойни мъже са.

— Радвам се, че имаш група. И се биете за Бетод, така ли?

— Мъжът има нужда от работа. Не казвам, че не бихме се хванали с нещо по-добро де. Може ли вече да си сваля ръцете?

— Не, така са си добре. И какво правиш тук сам насред гората?

Тръпката стисна устни, умисли се за момент.

— Не ме смятай за побъркан, но се носят слухове, че Три дървета е наоколо.

— И това е самата истина.

— Така ли?

— Също Тъл Дуру Буреносния, Мрачния Хардинг и Дау Черния.

Тръпката повдигна озадачен вежди и се облегна на едно дърво, като продължаваше да държи ръцете си вдигнати, така че Кучето да ги вижда.

— Е, какво да ти кажа, сериозна група сте. По ръцете на вас петимата има повече кръв, отколкото по ръцете на всичките ми момчета накуп. Няма спор, големи имена водиш след себе си. Имена на хора, които всеки мъж ще е готов да следва.

— А ти търсиш ли да следваш някого?

— Може пък да търся.

— А момчетата ти?

— Те също.

Кучето трябваше да си признае, че идеята е доста изкушаваща. Четирийсет мъже, които знаят къде е Бетод, а може би и какви са плановете му. Това щеше да му спести немалко пълзене в студа, а в последно време беше започнало здравата да му омръзва вечното клечане в мокрия храсталак. Но и не беше съвсем готов да гласува пълно доверие на високото дългокосо копеле. Реши, че ще го заведе в лагера им, пък Три дървета да му мисли какво да става с него.

— Хубаво — каза Кучето. — Ще видим какво да правим. А сега защо не тръгнеш бавно нагоре по този хълм, докато аз те следвам на няколко крачки отзад?

— Бива — каза Тръпката, обърна се и затътри крака нагоре с все още вдигнати ръце. — Но ще внимаваш какви ги вършиш с лъка, нали? Не искам да ми се забиват стрели отзад само защото не си гледаш в краката.

— Ти не се безпокой за мен, дангалак, Кучето не пропуска… уф!

Кракът му се закачи в щръкнал корен, той залитна напред и изпусна тетивата. Стрелата профуча покрай главата на Тръпката, заби се в дънера на едно дърво пред него и остана да потреперва в кората. Кучето се озова на четири крака, стиснал в ръка празния лък. Когато вдигна поглед, Тръпката беше надвиснал над него. Кучето не се съмняваше, че ако сега онзи решеше, можеше с лекота да замахне и с огромния си юмрук да му отнесе главата.

— Късмет, че не ме уцели — каза Тръпката. — Сега вече може ли да си сваля ръцете?

Естествено, в момента, в който се появиха в лагера, Дау скочи като ужилен.

— Кой е тоя, мамка му? — озъби се той и тръгна право към Тръпката, втренчил поглед в него.

Застана пред новодошлия наежен, със секирата в ръка.

Погледнато отстрани, можеше да мине и за смешно — Дау беше половин глава по-нисък от новодошлия, но Тръпката нямаше вид на развеселен. И с право.

— Това е… — отвори уста Кучето, но не успя да продължи.

— Това е някакъв дългуч, ясно. Но аз не говоря с такива, дето ме зяпат отгоре. Сядай, дългуч! — Дау го фрасна с ръка в гърдите и го събори по дупе на земята.

Кучето реши, че онзи го прие доста добре — при дадените обстоятелства, разбира се. Естествено, изпъшка, когато си удари дирника, после примигна изненадан, но накрая се излегна, подпрян на лакът, и им се ухили.

— Аз по-добре да си остана тук, долу — каза. — Но да знаете, че не е моя вината. Не съм избирал да съм висок, също както тоя не е избирал да е пълен задник.

Кучето замижа в очакване на ботуш в топките на Тръпката, но вместо това Дау се усмихна.

— Не съм бил избирал да съм задник, а? Това ми хареса. Харесвам го тоя. Кой е?

— Казва се Тръпката и е син на Гърмящия.

Дау се намръщи:

— Ама нали Деветопръстия…

— Той е другият му син.

— Е онзи беше само…

— Мисли, Дау, мисли.

Дау отново се намръщи и поклати глава.

— Мамка му. Толкова време ли мина?

— Прилича на Гърмящия — чу се от някъде гласът на Тъл и огромната му сянка падна на земята.

— Майко мила! — каза Тръпката. — Мислех, че не сте любители на дангалаците. Чакай да позная, вие всъщност сте двама един върху друг, нали?

— Само един. — Тъл се наведе и го вдигна за ръката, все едно беше малко дете. — Съжалявам за посрещането, приятел. В последно време имаме само такива гости, дето после ги убиваме.

— Надявам се аз да съм изключение — каза Тръпката и продължи да зяпа Буреносния. — А това там трябва да е Мрачния Хардинг.

— Хм — отвърна Мрачния почти без да вдига поглед от стрелите си.

— А ти си Три дървета, нали?

— Аз съм — отвърна възрастният войн и сложи ръце на кръста си.

— Уау — промърмори Тръпката и се почеса по тила. — В дълбоки води съм нагазил, няма спор. Дълбоки води. Тъл Дуру, Дау Черния и… мамка му, ти наистина си Три дървета, а?

— Същият.

— Гледай ти. Баща ми винаги казваше, че ти си най-свестният мъж в целия Север. Че ако някога трябва да избира кого да следва, това ще си ти. Е, докато не загуби дуела с Деветопръстия, естествено, но някои неща са неизбежни. Руд Три дървета от плът и кръв…

— Защо си дошъл, момче?

Тръпката като че ли си глътна езика, затова Кучето отговори вместо него.

— Каза, че водел четирийсет момчета и искали да се присъединят към нас.

Три дървета се вгледа в очите на Тръпката.

— Истина ли е това, момче?

Тръпката кимна.

— Познаваше баща ми. С него мислите еднакво, а аз съм негова издънка. Да служа при Бетод ми е като трън в задника.

— Ами ако кажа, че човек трябва да е верен на главатаря, когото е избрал да следва?

— И аз така мислех — отвърна Тръпката, — но този нож е с две остриета, нали? Главатарят трябва да се грижи за момчетата си, прав ли съм?

Кучето кимна. Беше напълно съгласен.

— Бетод вече не дава пет пари за никого от нас, ако приемем, че преди е давал. Вече не чува никого освен онези вещица.

— Вещица ли? — каза Тъл.

— Ъхъ, магьосницата Кориб или както там й беше името. Вещица. Тя е тази, която прави мъглата. С неприятна компания се е сдушил Бетод. А и тази война, няма никакъв смисъл от нея. Англанд? На кого му е притрябвала, имаме предостатъчно земя. Всички ни ще отведе право при пръстта. Останахме с него, докато нямаше кого друг да следваме, но сега, като разбрахме, че Руд Три дървета може да е още жив и е на страната на Съюза, ами…

— Решихте да се убедите с очите си, така ли?

— До гуша ни дойде от Бетод. Довел е едни странни момчета. Далече от изтока, отвъд Крина. Знаете ги, кости, опънати животински кожи и така нататък, почти не приличат на хора. Не съществуват никакви правила при тях, нямат милост към нищо и езикът им дори не е като нашия. Шибани диваци. Бетод вкара неколцина от тях в крепостта на Съюза и онези окачиха всички трупове по стените, с кървави кръстове на коремите, с провесени навън черва. Не е нормална тая работа. И най-накрая, Калдер и Скейл ходят насам-натам и раздават заповеди, все едно са хора, дето могат да различат овесена каша от лайна. Все едно имат собствени имена, а не се крият зад името на баща си.

— Шибаният Калдер — озъби се Тъл и поклати глава.

— Шибаният Скейл — изсъска Дау и се изплю на земята.

— Няма по-големи копелдаци от тези двамата в целия Север — каза Тръпката. — А сега се чува, че Бетод е сключил сделка.

— Каква сделка? — попита Три дървета.

Тръпката извъртя глава и се изплю през рамо.

— С шибаните шанка, ето каква.

Кучето го зяпна като втрещен. Всички го зяпнаха. Това беше най-шантавият слух, който бяха чували.

— С плоскоглавите? Но как?

— Кой го знае? Може би онази вещица е намерила начин да говори с тях. Всичко се променя, бързо при това, и нищо не е като хората. Много от момчетата не са доволни. И това без дори да споменавам Страховития.

— Страховития ли? — намръщи се Дау. — Не съм го чувал.

— Къде сте били досега бе, момчета? Заровени под снега ли?

Те се спогледаха.

— Може да се каже — отговори Кучето. — Може да се каже.

Евтино

— Имате посетител, господине — промълви Барнам.

По незнайни причини лицето му беше мъртвешки бледо.

— Очевидно — сърдито отвърна Глокта. — Почука се на вратата — хвърли лъжицата си в почти недокоснатата супа и мрачно прокара език по венците си.

Противно подобие на вечеря. Може би това, че се опита да ме убие, не чак толкова, но готвенето на Шикел определено ми липсва.

— Е, кой е на вратата? Казвай, човече.

— Ъ… той е… ъ…

Архилектор Сълт се промуши през вратата, сякаш внимаваше безупречно чистото му бяло палто да не докосне случайно дървената каса. А, сега разбирам. Сърдитият му поглед обходи невзрачната всекидневна и устните му се извиха от отвращение, все едно беше стъпил в кална канавка на улицата.

— Не ставай — каза мрачно на Глокта.

Не съм си и помислял.

Барнам преглътна мъчително.

— Ще желае ли Негово високопреосвещенство нещо…

— Изчезвай! — скастри го Сълт и възрастният прислужник почти се спъна, докато бързаше да излезе.

Доброто настроение от предишната ни среща се е изпарило напълно.

— Проклети селяндури — изсъска Сълт и седна зад тясната маса на Глокта. — Избухнало е ново въстание в Келн и онзи проклетник Щавача отново е бил в центъра на събитията. Най-обикновено отчуждаване на имот е прераснало в кървави безредици. Лорд Финстър, този малоумник, недооценил настроението на тълпата, което довело до смъртта на трима от стражите му, а той самият бил обсаден в имението си от обезумялата тълпа. За късмет не успели да влязат, затова се задоволили да изгорят половината село. Собственото им село, Глокта! — изсумтя презрително той. — Ето това прави идиотът, когато се ядоса. Унищожава първото, което му се изпречи пред очите, ако ще да е дори неговата си къща! И Камарата на лордовете крещи с пълно гърло за кръв. Селска кръв и много при това. Сега Инквизицията ще трябва да отиде там и да прибере подстрекателите, тоест няколко идиоти, които да минат за такива. Глупакът Финстър е този, когото трябва да обесим, но май това няма как да се получи.

Глокта се покашля.

— Събирам си багажа и заминавам за Келн незабавно. Бавачка на селячеството — само това липсваше, но…

— Не. Трябваш ми за друго. Дагоска е паднал.

Глокта погледна учудено. Всъщност не е кой знае каква изненада. Не и такава, че да накара човек с положението на архилектора да се навре в тясната ми всекидневна.

— Изглежда, гуркулите са били пуснати в града. Имало е измяна, естествено, но във времена като тези… не се учудвам. Малкото налични войници на Съюза са били изклани, но повечето от наемниците просто са били взети в робство. А местните като цяло са били пощадени.

Милост от Гуркул, кой би помислил? Значи стават чудеса.

Сълт почисти невидима прашинка от безупречната си ръкавица.

— Както чух, когато гуркулите нахлули в Цитаделата, заварили генерал Висбрук мъртъв. Предпочел сам да сложи край на живота си, но не и да бъде пленен.

Я виж ти, я виж ти. Не мислех, че му стиска.

— Дал заповед тялото му да бъде изгорено, за да не може врагът да се гаври с него, после си прерязал гърлото. Смело решение на достоен мъж. Утре ще бъден почетен в Камарата на лордовете.

Какъв късмет извади генералът. Естествено, че ужасна смърт, но с държавни почести, е за предпочитане пред дълъг живот в забрава.

— Разбира се — отвърна тихо Глокта. — Достоен мъж.

— Това не е всичко. Вестта за падането на града беше последвана от вест за пристигането на емисар. Пратеник на императора на Гуркул.

— Емисар?

— Точно така. И както стана ясно, идва да преговаря за… мир. — Последната дума Сълт изрече с нескрита неприязън.

— Мир?

— Тази стая е прекалено малка, за да има в нея ехо, какво ще кажеш?

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство, но защо…

— А защо не? Получиха това, което искаха. Върнаха си Дагоска и вече няма накъде повече да разширяват империята си.

— Но разбира се, архилектор. Освен може би през морето…

— Мир. Не ми е приятно да отстъпваме нищо, но Дагоска така или иначе не струваше кой знае колко. Наливахме там повече пари, отколкото печелехме. Беше просто трофей в колекцията на краля. Убеден съм, че ще сме по-добре без тази безполезна скала.

— Напълно сте прав, Ваше Високопреосвещенство — склони почтително глава Глокта.

Интересно защо ли тогава се бихме толкова за нещо безполезно.

— За жалост загубата на града означава, че вече не си началник на Инквизицията там. — На лицето на Сълт се изписа почти задоволство.

Тоест обратно към обикновен инквизитор, така ли? Предполагам, това ще означава и че вече няма да присъствам на срещите на високо ниво…

— Обаче реших да ти запазя званието. Като началник на Адуа.

Глокта не отговори. Значително повишение, но…

— Но това е постът на началник Гойл, Ваше Високопреосвещенство.

— Така е. И ще продължи да бъде.

— Тогава…

— Ще делите поста и отговорностите. Гойл е по-опитният от двама ви, затова той ще има старшинство и ще продължи да ръководи делата в Адуа. А на теб ще възлагам специални задачи, по-подходящи за човек с твоите умения. Надявам се, че малко конкуренция между двама ви ще се отрази благотворно на резултатите ви.

Но по-вероятно ще завърши със смъртта на единия, а за никого не е тайна кой е фаворитът на началството.

Сълт се усмихна лукаво, сякаш четеше мислите му.

— Или ще покаже ясно кой от двама ви е началникът с по-главно „н“. — Сълт прихна на шегата си и Глокта се принуди да пусне насилена беззъба усмивка.

— На първо време обаче искам да се справиш с този емисар. Явно имаш усет към кантиките. Но ако мога да предложа нещо, този път гледай да избягваш обезглавяванията поне като за начало. — Архилекторът си позволи едва доловима усмивка. — Ако цели нещо друго освен мир, искам да разбереш какво. Ако можем да изкопчим нещо повече от мир, също искам да разбереш какво. Няма да е зле все пак да не изглеждаме като пълни пораженци.

Сълт се надигна неуверено и внимателно се измъкна иззад масата с намръщена гримаса, все едно размерът на всекидневната беше преднамерено оскърбление към достойнството му.

— И ако обичаш, Глокта, намери си свястно жилище. Началникът на Инквизицията на Адуа да живее по този начин? Срамота е!

Глокта отново сведе смирено глава, което му докара неприятни иглички по целия гръбнак.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство.

Императорският пратеник беше нисък набит мъж с гъста черна брада и малка бяла шапчица, плътно прилепнала към главата му. Носеше бяла роба, извезана със златен конец. Изправи се и скромно се поклони, когато Глокта влезе с куцукане в стаята. Толкова земен и смирен, колкото последният емисар беше превъзнесен и самодоволен. Различен човек за различна работа.

— А, началник Глокта, трябваше да се досетя. — Гласът му беше плътен и звучен, а владеенето му на общия език на Съюза — отлично. — Много хора отвъд морето останаха разочаровани, когато трупът ви не беше открит сред телата в Цитаделата на Дагоска.

— Надявам се, мога да разчитам на вас да им предадете най-искрените ми извинения.

— Разбира се. Казвам се Тулкис и съм съветник на Утман-ул-Дощ, императора на Гуркул. — Емисарят се усмихна широко и в черната му брада се откроиха два реда здрави бели зъби. — Надявам се да съм по-добре тук, при вас, отколкото последният емисар, когото изпратихме.

Чувство за хумор? Не очаквах.

— Предполагам, че това ще зависи от отношението ви.

— Разбира се. Шабед ал Ислик Бурай беше… конфликтна личност. Освен това имаше проблем с… лоялността. — Усмивката на Тулкис се разтегна още повече. — Той беше много религиозен човек, с дълбока вяра и убеждения. Човек, който стоеше по-близо до църквата, отколкото до държавата. Аз почитам бог, разбира се — той докосна чело с върховете на пръстите си, — почитам и славя светия пророк Калул — пръстите му отново докоснаха челото, — но служа… — погледна Глокта в очите — единствено на императора.

— Интересно. Мислех, че във вашата страна църквата и държавата са единодушни.

— Често е точно така, но сред нас има много хора, които вярват, че свещениците трябва да се съсредоточат в молитвите си, а управлението на държавата да оставят в ръцете на императора и съветниците му.

— Разбирам. И какво точно желае да ни предаде императорът?

— Трудностите по превземането на Дагоска шокираха хората. Свещениците ги бяха убеждавали, че това ще е лека кампания, защото бог е на наша страна и защото каузата ни е праведна, и така нататък, и така нататък. Разбира се, бог е велик — той извърна очи към тавана, — но той не може да замени доброто планиране и стратегия. Императорът желае мир.

Глокта се умълча за момент.

— Великият Утман-ул-Дощ, нали за него говорим? За всемогъщия? Безмилостния? И сега иска мир?

Емисарят не изглеждаше засегнат.

— Вярвам, че разбирате колко важна е репутацията на безмилостен управник. Всеки владетел, още повече на такава огромна и разнородна империя като Гуркул, трябва преди всичко да вдъхва страх. Естествено, той би желал да бъде и обичан, но това е лукс, а страхът е основна необходимост. Каквото и да сте чули, Утман не е човек нито на мира, нито на войната. Той е човек на… коя е точната дума? На целта. Човек, който ползва подходящия за обстоятелствата инструмент в подходящия момент.

— Разумно — подхвърли Глокта.

— Сега мир, милост и компромис. Това са инструментите, които подхождат на целите му, независимо че не съответстват на целите на… други — Тулкис докосна с пръсти челото си. — Затова той ме изпрати, за да разбера дали те подхождат на вашите цели.

— Гледай ти, гледай ти. Могъщият Утман-ул-Дощ проявява милост и идва с мир. В странни времена живеем, Тулкис. Дали гуркулите са се научили да почитат враговете си, или просто да се боят от тях?

— Не е нужно да почиташ, нито да се страхуваш от врага си, за да желаеш мир. Нужно е само да обичаш себе си.

— Нима?

— Точно така. Загубих двама синове във войните между нашите два народа. Един при Улриок. Беше свещеник там и изгоря в храма. Другият умря съвсем наскоро, в обсадата на Дагоска. Водеше атаката, когато беше направен първият пробив.

Глокта се намръщи и разкърши врат. Залп от арбалетите. Дребни фигурки, които падат надолу по камарата от срутената стена.

— Беше смело нападение.

— Войната е по-жестока към смелите.

— Вярно. Съжалявам за загубите ви. Въпреки че не изпитвам съжаление за нищо конкретно.

— Благодаря ви за искрените съболезнования. Бог е преценил да ме дари с още трима синове, но празнините, оставени от тези две деца, никога няма да бъдат запълнени. Усещането е почти като да загубиш част от тялото си. Затова си мисля, че донякъде разбирам вашите загуби в тези войни. Аз съжалявам за вашите загуби.

— Много мило от ваша страна.

— Ние сме водачи. Войната е резултат от нашите провали. Или от необмислените ни постъпки и глупостта ни, които ни тикат към провали. Победата е за предпочитане пред загубата… но не е решение. Затова императорът предлага мир. С надеждата, че така ще сложим край на враждебността между нашите два велики народа. Ние нямаме интерес да прекосяваме морето за военни действия, а вие нямате интерес от завземане на дребни територии в Кантика. Ето защо ние предлагаме мир.

— И това е всичко, което предлагате, така ли?

— Малко ли е?

— Какво ще си кажат нашите поданици, ако ви предадем Дагоска, така скъпо отвоюван в предишната война?

— Нека бъдем реалисти. Неприятностите в Севера ви поставят в доста неизгодна позиция. Дагоска е изгубен, на ваше място бих забравил за него. — Тулкис спря и се замисли. — От друга страна, мога да уредя да бъдат изпратени дванайсет сандъка като репарации от моя император за вашия крал. Позлатени сандъци от ароматно абаносово дърво ще ви бъдат донесени от роби с преклонени глави и предшествани от смирени императорски пратеници.

— И какво ще има в тези сандъци?

— Нищо.

Двамата се вгледаха изпитателно един в друг.

— Само гордост. Можете да кажете, че са пълни с каквото си поискате. С цяло състояние от гуркулско злато, със скъпоценни камъни от Кантика, с благоухания отвъд пустинята. Повече от стойността на цял Дагоска. Това би могло да утоли гнева на поданиците ви.

Глокта пое дълбоко въздух и издиша.

— Мир. И празни сандъци. — Левият му крак беше изтръпнал под масата и той зажумя от болка, докато го раздвижваше. Изпъшка тежко и стана. — Ще предам предложението ви на началниците си.

Почти се беше обърнал да си върви, когато видя протегнатата към него ръка на Тулкис. Поколеба се за момент. Е какво толкова? Подаде ръка.

— Надявам се да успеете да ги убедите — каза императорският пратеник.

Аз също.

На края на света

На деветия ден, откакто бяха тръгнали през планината, Логън видя морето. Изкатери поредния мъчителен склон и то се разкри пред очите му. Пътеката се спускаше стръмно надолу, продължаваше през равен участък, а нататък към хоризонта беше искрящата водна повърхност. Почти долавяше соления му мирис. Ако не му напомняше така силно за дома, сигурно щеше да се усмихне.

— Морето — прошепна той.

— Океанът — поправи го Баяз.

— Прекосихме целия западен континент от край до край — каза Лонгфут и се ухили до уши. — Вече сме близо.

Когато мина обед, бяха още по-близо. Пътеката се беше разширила до кален черен път, който минаваше през поделени от разкривени синори ниви. Повечето бяха просто кафяви квадрати разорана земя, но някои бяха обрасли със свежа зелена трева, поникнали зеленчуци или сиви, неядивни на вид зимни посеви. Логън не разбираше много от земеделие, но беше повече от очевидно, че някой отглеждаше нещо на тази земя.

— Що за хора живеят чак тук — подхвърли Лутар, загледан в зле поддържаните ниви.

— Потомци на първите заселници от Старите времена. Когато империята се срина, те бяха оставени на произвола на съдбата. Но въпреки това успяха някак да просъществуват.

— Чухте ли това? — изсъска Феро, присви очи и извади стрела от колчана.

Логън надигна глава и се заслуша. Чу глухи удари, идващи много отдалеч, а после и глас, едва доловим сред шума на вятъра. Постави ръка на дръжката на меча си и приклекна. Пропълзя до рошавите храсталаци на един от синорите и надзърна. Феро застана до него.

Двама мъже се занимаваха със стърчащ насред изорана нива пън. Единият сечеше с брадва, а другият гледаше отстрани с ръце на кръста. Логън преглътна. Тези двамата не изглеждаха като сериозна заплаха, но той знаеше, че външният вид лъже. От много време насам не бяха срещали никого, който да не възнамерява да ги убие.

— Кротко — прошепна Баяз. — Няма нищо опасно тук.

— И преди си го казвал — изгледа го мрачно Феро.

— Не убивайте никого, докато не ви кажа! — изсъска им Баяз, след което се провикна на непознат език и размаха за поздрав ръка.

Двамата мъже се обърнаха рязко към него и го зяпнаха с увиснали ченета. Баяз отново им извика нещо. Фермерите се спогледаха, оставиха сечивата си и тръгнаха към тях.

Спряха на няколко крачки разстояние. Грозна двойка бяха тези двамата дори и според критериите на Логън — ниски, набити, с груби черти и облечени в избелели работни дрехи, целите в петна и кръпки. Те зяпнаха тревожно шестимата чужденци и по-точно оръжията им, все едно че за пръв път виждаха такива хора и такива предмети.

Баяз ги заговори дружелюбно, усмихваше се и ръкомахаше, после посочи към океана. Единият кимна, сви рамене и посочи надолу по пътя. Излезе от нивата и отиде на пътя. Или поне смени меката кал с по-твърда. Кимна им да го последват, докато приятелят му остана оттатък храсталака.

— Ще ни заведе при Коунийл — каза Баяз.

— При кого? — попита Логън, но магусът не отговори.

Вече беше тръгнал по пътя, следвайки фермера.

Смрачаваше се над празния град, докато групата вървеше след начумерения си водач. Силно пренебрегнат откъм природни дадености човек, реши Джизал, но там, откъдето идваше, селяните рядко се радваха на особена красота, затова предположи, че същото важи и за останалите места по света. Улиците бяха прашни и безлюдни, обрасли с бурени и зарити с боклуци. Много от къщите бяха изоставени, мъшасали и погълнати от пълзящи растения, а онези, които още имаха обитаем вид, в по-голямата си част изглеждаха доста невзрачни.

— Очевидно славното минало и тук е забравено — каза с разочарование в гласа Лонгфут, — ако предположим, че някога го е имало.

— Славата е голяма рядкост в наши дни — кимна Баяз.

Между занемарените къщи се отвори широк площад. В тревните площи по краищата му някой отдавна забравен градинар беше засадил цветни лехи, но сега тревата беше олисяла, цветните лехи бяха обрасли с диви розови храсти, а дърветата бяха изсъхнали и оголели. Над това поле на разложението се издигаше огромна удивителна сграда, по-точно казано, смесица от множество различни по стил и вид по-малки постройки. От тях се извисяваха три кръгли кули с обща основа и върхове, които се разделяха и стесняваха нагоре. Една от тях беше пречупена точно под върха и от отдавна падналия й покрив бяха останали само голи греди.

— Библиотека… — рече под носа си Логън.

— Така ли? — сградата определено нямаше вид на такава според Джизал.

— Великата западна библиотека — каза Баяз, докато прекосяваха запуснатия площад под сенките на трите порутени кули. — Тук направих първите си колебливи стъпки по пътя на овладяване на Изкуството. Тук моят господар ме научи на Първия закон. Повтаряше ми го отново и отново, докато накрая бях в състояние да го рецитирам гладко на всички възможни езици. Това е място, изпълнено с познание, чудеса и неземна красота.

— Времето не е било благосклонно към него — въздъхна брат Лонгфут.

— Времето никога не е благосклонно.

Водачът им каза нещо и посочи висока врата с излющена зелена боя. После се отдалечи, но ги поглеждаше все така мнително.

— Става все по-трудно да разчиташ на някаква помощ — отбеляза Първия магус, докато изпращаше с поглед отдалечаващия се фермер.

Вдигна жезъла си и потропа силно на вратата. Последва продължително мълчаливо очакване.

— Библиотека? — чу Джизал гласа на Феро, очевидно тя не разбираше значението на думата.

— За книги — отвърна й гласът на Логън.

— Книги — изсумтя тя. — Пълна загуба на време.

Отвътре долетя приглушен шум — някой влачеше крака и мърмореше сърдито. Изщрака ключалка, нещо изстърга и голямата врата се отвори с пронизително скърцане. Появи се силно прегърбен мъж в изключително напреднала възраст. Зяпна ги с огромно учудване, а на устата му беше застинала някаква неразбираема ругатня. Едната половина на лицето му беше слабо осветена от свещта, която носеше в ръка.

— Аз съм Баяз, Първия магус, и идвам по работа при Коунийл.

Прислужникът продължи да зяпа с широко отворена беззъба уста. Джизал очакваше всеки момент от нея да се проточи лига. Явно нямаха много посетители на това място.

Единствената свещ полагаше жалки и безсмислени усилия да хвърли някаква светлина в просторното помещение зад гърба му. Имаше солидни маси, огъващи се от тежестта на килнатите във всички посоки купчини книги. Всяка от стените беше заета с рафтове, които се издигаха високо нагоре и изчезваха в спарения мрак на тавана. Сенките танцуваха по кожените гърбове на книги с всякакъв размер и цвят, по купчини дебели пергаменти и навити свитъци, небрежно нахвърлени на големи камари. Светлината проблясваше по посребрени и позлатени орнаменти и матови скъпоценни камъни, красящи кориците на томове с плашещи размери. Към центъра на това събирано от векове познание се спускаше плавно извито стълбище. Стъпалата му бяха протрити в средата от безброй стъпки, минали по него, а парапетът му беше излъскан от безброй докосвания. По всяка повърхност имаше дебел слой прах. Гигантска паяжина се оплете в лицето на Джизал, докато влизаше, и той с изкривено от отвращение лице започна да ръкомаха и да я маха от себе си.

— Господарката вече се оттегли на канапето си — изхриптя прислужникът със странен акцент.

— Тогава я събуди — сряза го Баяз. — Мръква се, а бързам. Нямаме време за…

— Я виж ти, я виж ти. — На върха на стълбището стоеше жена. — Наистина се мръква, щом старата ми любов чука на вратата.

Имаше дълбок плътен глас. Сложи ръката си с дълги нокти на извития парапет и заслиза по стълбите с умишлено бавене. Изглеждаше на средна възраст, беше висока и слаба, с грациозни движения; дългата й права черна коса падаше свободно покрай лицето й.

— Сестро. Имаме да обсъждаме спешни дела.

— А, нима? — едното й око, което Джизал виждаше, беше голямо и тъмно, а тежкият му клепач беше зачервен по ръба, сякаш беше плакала. Окото тегаво, сякаш силно опиянено обходи групата. — Колко неприятно занимание.

— Изморен съм, Коунийл, нямам сили за твоите игрички.

— Всички сме изморени, Баяз. Всички сме ужасно изтощени. — Тя въздъхна с театрална пресиленост, когато най-после слезе от последното стъпало и тръгна с грациозна походка по неравния под. — Едно време нямаше нищо против да играеш игричките ми. Играеше с дни, доколкото си спомням.

— Оттогава мина много време. Светът се променя.

Лицето й изведнъж придоби гневно изражение.

— Имаш предвид, че светът гние! Но все пак — гласът й отново омекна и притихна до шепот — ние, последните останки от великия Орден на магусите, трябва поне да опитаме да останем цивилизовани. Хайде, братко, приятелю, мили мой, няма нужда от припряност. Денят си отива и е време да измиете праха от пътя, да се отървете от тези вмирисани дрипи и да се преоблечете за вечеря. Тогава можем да седнем и да поговорим по време на вечерята, както подобава на цивилизовани хора като нас. Толкова рядко имам гости. — Тя мина покрай Логън и го изгледа с нескрито удивление. — А си ми довел такива едри и яки гости. — Очите й се спряха на Феро. — Такива екзотични гости. — Вдигна ръка и единият й дълъг пръст проследи нежно извивката на бузата на Джизал. — Такива красиви гости!

Джизал стоеше като истукан, потънал в земята от срам и без никаква представа как да реагира на подобна волност. Отблизо сивите корени на косата й не оставяха съмнения за употреба на много черна боя. Гладката й кожа имаше бръчки и лек жълтеникав оттенък, безспорно резултат от голямо количество пудра. Ръбът на бялата й роба беше зацапан, а на единия ръкав имаше петно. Тя, изглежда, беше на възрастта на Баяз, ако не и по-стара от него.

Хвърли поглед към ъгъла, където стоеше Кай, и се намръщи.

— А що за гост е това, не съм сигурна… но всички сте добре дошли във Великата западна библиотека. Добре дошли всички…

Джизал примигваше озадачен пред огледалото с бръснач в изтръпналата си ръка.

Само преди час, докато размишляваше за пътуването, което най-после наближаваше своя край, той бе почувствал гордост колко много бе научил през това време. Толерантност и съпричастност, кураж и себеотрицание. Беше се поздравил за голямата си промяна. Как беше възмъжал и израснал като човек. Поздравленията вече не изглеждаха уместни. Огледалото може и да бе древна антика, отражението му в него — размазано и изкривено, но сега нямаше съмнения, че лицето му е истинска съсипия.

Приятната симетрия беше изчезнала. Някога перфектната му челюст беше силно изместена наляво, по-изпъкнала от едната страна, а благородната му брадичка беше изкривена под ужасяващ ъгъл. Белегът започваше от горната му устна и в началото беше просто лека драскотина, но после се раздвояваше, врязваше се брутално в долната, разтягаше я надолу и устата му изглеждаше извита в гадна и злобна усмивка.

Нищо не помагаше. Опитите да се усмихне допълнително влошаваха положението, разкривайки грозните дупки между зъбите му: уста на уличен побойник или бандит, а не на офицер от Кралската гвардия. Единствената му утеха бе, че най-вероятно щеше да умре по време на обратния път и никой от старите познати няма да го види така обезобразен. Жалка утеха.

От лицето му се отрони сълза и падна в легена с вода пред него.

Преглътна и потръпна, въздъхна. Изтри влажната си буза с опакото на ръката. Стисна зъби и намести бръснача в ръката си. Станалото станало, няма връщане назад. Може и да беше по-грозен отпреди, но пък сега беше по-добър човек и не на последно място, както казваше Логън, беше още жив. Поднесе умело бръснача към лицето си и започна да остъргва избуялата по него растителност, по бузите пред ушите и по шията. Остави космите около устата, над горната устна и по брадичката. Тази брада му стои добре, помисли си, докато бършеше бръснача в кърпата. Поне донякъде прикрива обезобразяващия белег.

Навлече дрехите, които му бяха оставени. Вмирисани на мухъл риза и бричове, древни, старовремски, направо смехотворни. Почти се засмя на кривия си силует в тях. Безгрижните жители на Агрионт никога нямаше да го познаят в този вид. Той самият едва се разпозна.

Подобаващата храна не беше единственото, на което Джизал се надяваше на трапезата на важна историческа личност. Сребърните прибори бяха почернели до неузнаваемост, чиниите бяха напукани и захабени, а самата маса беше така наклонена, че той очакваше всеки момент яденето да се хлъзне по нея и да падне на мръсния под. Вечерята беше сервирана от същия прислужник и със същата мудност, с която беше отворил вратата. Всяко следващо ястие идваше все по-студено и твърдо от предишното. За първо имаше гъста, изненадващо безвкусна супа. След това дойде ред на риба, която беше така препечена, че беше станала на трески, а след нея се появи голямо парче месо, което пък беше достатъчно сурово, за да мине за още живо.

Баяз и Коунийл се хранеха в пълно мълчание и си хвърляха през дългата маса погледи, които сякаш имаха за цел да накарат всички присъстващи да се почувстват неловко. Кай само ровеше в храната, докато тъмните му очи прескачаха нервно между двамата магуси. Лонгфут поглъщаше всяко ястие с наслада и се усмихваше на всички, все едно споделяха ведрото му настроение. Логън държеше вилицата в юмрук и свъсил вежди, бодеше настървено храната, като да беше шанка. Широките ръкави на жакета, който изобщо не му беше по мярка, висяха и от време на време се топваха в чинията му. Джизал се съмняваше, че Феро би проявила повече сръчност при боравенето с приборите, ако беше решила да опита. Но тя ядеше с ръце и се вторачваше гневно във всеки, който я погледнеше, сякаш го предизвикваше да й каже, че така не се прави. Беше облечена със същите мръсни дрехи, които беше носила през последната седмица, та Джизал си помисли, че може би й бяха приготвили някоя рокля, която да носи по време на вечерята. И само дето не се задави при мисълта за Феро, облечена в рокля.

Нито яденето, нито компанията, нито обкръжението бяха по вкуса на Джизал, но истината бе, че още преди дни бяха свършили храната. След това дажбите им се бяха свели до сухи корени, които Логън изравяше от пръстта, шест малки яйца, които Феро беше успяла да отмъкне от едно гнездо, и няколко неописуемо горчиви диви плодове, които Лонгфут беше набрал от дърветата очевидно напълно безразборно. Затова сега Джизал би изял като нищо дори чинията си. Намръщи се, докато режеше жилавото месо, и си каза, че може пък чинията да се окажеше по-добрият избор.

— Корабът годен ли е за плаване? — изръмжа Баяз и всички вдигнаха глави от чиниите.

Първите думи, изречени от началото на вечерята.

Тъмните очи на Коунийл го погледнаха студено.

— Имаш предвид кораба, с който Ювенс и братята му плаваха до Шамбулян ли?

— Че кой друг?

— В такъв случай не. Не е годен за плаване. Изгни и се разпадна в стария док. Но няма страшно. След него беше построен друг. И когато и той изгни — нов. Последният се поклаща на пристана, целият е обрасъл с водорасли и полепнал с миди, но е с постоянен екипаж и винаги зареден с провизии за път. Не съм забравила обещанието, което дадох на господаря си. Изпълнявах съвестно задължението си.

Баяз се намръщи.

— И това е намек, че същото не важи за мен, така ли?

— Не съм казала такова нещо. Ако долавяш упрек в думите ми, това е гласът на твоите си угризения, не на обвинения от моя страна. Аз не вземам страна, знаеш много добре. Никога не съм го правила.

— Говориш така, сякаш леността е най-голямата човешка добродетел — подхвърли Първия магус.

— Понякога е точно така, особено когато действието е равносилно на вземане на страна в кавгите ти. Забравяш, Баяз, че не за пръв път ставам свидетел. Събитията тревожно се повтарят. Брат се бие с брата. Ювенс се би с Глъстрод, после с Канедиас, а сега Баяз е тръгнал срещу Калул. По-малки хора в по-голям свят, но със същата омраза и безмилостност. Дали и това безчестно съперничество ще свърши като другите преди него? Или ще е още по-зле от преди?

— Хайде да не се преструваме, че те е грижа — изсумтя Баяз, — нито че си склонна да се отделиш на повече от десет крачки от любимото ти канапе.

— Не ме е грижа. И съвсем спокойно си го признавам. Аз никога не съм била като теб и Калул, че дори и като Закаръс и Юлвей. Аз нямам вашите безкрайни амбиции и безпримерна арогантност.

— Абсолютно вярно, нямаш ги. — Баяз с гаден звук изсмука нещо между зъбите си, хвърли вилицата и тя изтрака в чинията. — Само безкрайна суета и безподобен мързел.

— Аз съм човек с малки пороци и малки добродетели. Никога не съм искала да видя света прекроен според моя грандиозен замисъл. Винаги съм била доволна от света такъв, какъвто е. И какво, аз съм джудже в свят на великани. — Подпухналите й очи обходиха един по един гостите. — Но джуджетата не стъпкват никого с подметките си.

Джизал се покашля и се съсредоточи върху месото си, когато улови върху себе си търсещия й поглед.

— А списъкът на онези, които ти прегази в преследване на амбициите си, е безкраен, нали, мили мой?

Раздразнението на Баяз надвисна над Джизал като огромна каменна стена.

— Не е нужно да говориш с подмятания, сестро — изръмжа магьосникът, — добре схващам смисъла на думите ти.

— О, забравих. Ти винаги говориш направо и не понасяш измамата. Сам ми го каза малко след като обеща никога да не ме напускаш и точно преди да ме оставиш заради друга.

— Нямах избор, Коунийл. Обиждаш ме.

— Аз обиждам теб? — изсъска тя и гневът й захлупи Джизал от другата му страна. — Как така, братко? Нима ти не ме напусна? Нима не намери друга? Нима не открадна от Създателя първо тайните му, а после и дъщеря му?

Джизал се сви, прегърби рамене, почувства се като стиснат в менгеме.

— Толомей, помниш ли я?

Погледът на Баяз беше станал направо леден.

— Допуснах грешки, за които плащам до днес. Не минава и ден, без да мисля за нея.

— Колко благородно от твоя страна! — изгледа го подигравателно Коунийл. — Ако можеше да те чуе, сигурно щеше да припадне от благодарност. Аз също си спомням от време на време за онзи ден. Деня, в който свършиха Старите времена. Как стояхме пред Кулата на Създателя, жадни за отмъщение. Как хвърлихме върху нея всичките способности в Изкуството и всичкия си гняв, но не оставихме и драскотина по вратите. И в онази нощ ти зашепна на Толомей, умоляваше я да те пусне вътре. — Тя притисна сбръчкани ръце към гърдите си. — Какви нежни думи използва тогава. Думи, които и насън не съм вярвала, че можеш да таиш у себе си. Дори аз, старият циник, се трогнах от тях. И как би могла невинната млада Толомей да ти устои и да не отвори за теб било вратите на бащиния си дом, било краката си? А какво получи тя в замяна, братко, за жертвата, която направи? За това, че ти помогна, че ти повярва, че те обичаше? Сигурно е била страшно драматична сцена! Тримата на покрива. Глупавата млада девойка, ревнивият й баща и тайният любовник на дъщеря му. — Изсмя се горчиво. — Комбинацията поначало не е много сполучлива, но краят се оказа по-лош от всякакви очаквания. И бащата, и дъщерята. След дълъг полет свършиха на моста пред кулата!

— Канедиас нямаше милост — изръмжа Баяз — дори към собствената си дъщеря. Пред очите ми я хвърли от покрива. После се бихме и той полетя след нея, лумнал в пламъци. Така господарят ни беше отмъстен.

— О, браво! — Коунийл плесна с ръце в престорена радост. — Кой не обича историите с щастлив край! Но кажи. Кое те накара да тъжиш толкова дълго за Толомей, при положение че за мен не пророни и една сълза? Да не би да реши, че предпочиташ жените си невинни, а, братко? — тя запърха иронично с клепачи. Странна и притеснителна гледка на това древно лице. — Невинност, така ли? Най-мимолетната и безсмислена добродетел. Нещо, на което никога не съм държала.

— Сигурно защото не си мъж, сестро.

— О, браво, любов моя, така умело извъртя думите. Винаги остроумието ти най-много съм обичала у теб. Калул беше по-умелият любовник, естествено, но му липсваше твоята страст, а също и твоята дързост. — Тя яростно разкъса парче месо в чинията си. — Да пътуваш до края на света на твоята възраст? Истински смело от твоя страна.

— Какво знаеш ти за смелостта? — изсумтя презрително Баяз. — Ти, дето през всичките тези години не обикна никого освен себе си. Ти, дето не рискува нищо, не даде нищо от себе си и не постигна нищо. Ти, дето пропиля даровете, които ти остави нашият господар, и ги остави да гният в забвение! Дръж си старите истории в прахоляка, сестро. Никой не дава пет пари за тях, най-малко аз самият.

Двамата магуси се изгледаха в пълно мълчание. Атмосферата започна да се нажежава от кипналия им гняв. Краката на стола на Деветопръстия тихо изскърцаха по пода, когато той леко се дръпна от масата. Феро седеше отсреща с недоверчив поглед. Малакус Кай се беше озъбил и гледаше свирепо господаря си. Джизал нямаше друг избор, освен да седи със затаен дъх и да се надява неразбираемият спор между двамата магуси да не завърши с нечие избухване в пламъци. Разбира се, най-много се притесняваше този някой да не се окаже той самият.

Лонгфут се покашля.

— Аз бих искал да благодаря на нашата домакиня за прекрасната вечеря…

Двамата магьосници едновременно го стрелнаха с безмилостни погледи.

— И сега, когато сме близо… до крайната цел на… пътуването ни… ъ… — навигаторът преглътна мъчително и заби поглед в чинията си. — Няма значение.

Феро седеше гола и притиснала коляно към гърдите си, чоплеше коричката на една от раните си и гледаше намръщено. Гледаше намръщено в масивните стени на стаята и си представяше огромната тежест на древния камък около нея. Спомни си как седеше и пак така гледаше навъсено стените на килията си в двореца на Утман, как се набираше на решетките на прозорчето, за да почувства отново слънцето по лицето си, и как мечтаеше да е отново свободна. Спомни си жулещото кожата на глезените й желязо на оковите и дългата тънка верига, така измамно крехка. Помнеше как се беше борила с нея, как я захапваше със зъби и опъваше стъпалото си, докато от разранената кожа не шурна кръв. Феро мразеше стените. За нея те винаги бяха като челюстите на вълчи капан.

Погледна намръщено леглото. Тя мразеше леглата и диваните и малките възглавнички по тях. Меките неща правят човека мекушав и тя не искаше да има нищо общо с тях. Помнеше как лежеше в тъмното на мекото легло, когато за пръв път я взеха в робство. Когато беше още малко и слабо дете. Лежеше в тъмното и плачеше от самота. Заби яростно нокти в коричката и усети как потича кръвта. Тя мразеше онова слабо и глупаво дете, което се остави да бъде хванато в капан. Ненавиждаше дори спомена за него.

Но най-много Феро се мръщеше при вида на Деветопръстия който сега лежеше по гръб сред нагънатата смачкана завивка. Главата му беше килната назад и устата му зееше отворена. Дишаше тихо, а едната му бледа ръка беше изметната настрани под почти невъзможен ъгъл. Спеше като дете. Защо се чука с него в онази нощ? И защо продължаваше да го прави? Въобще не трябваше да го докосва. Не трябваше дори да говори с него. Тя нямаше нужда от грозния голям бял глупак.

Тя нямаше нужда от никого.

Повтаряше си, че мрази тези неща и че тази омраза никога няма да угасне. Но колкото и да кривеше устни, колкото и навъсено да гледаше, колкото и да забиваше нокти в коричката на раната, все по-трудно долавяше старата омраза. Погледна към леглото, към тъмното дърво, огряно от бледата светлина на жарта в камината, към сенките по гънките на чаршафа. Какво толкова дали ще легне на това легло, или на студения широк дюшек в нейната стая? Леглото не е неин враг. Тя стана от стола, отиде до леглото и легна с гръб към Деветопръстия, като внимаваше да не го събуди. Не от грижовност, естествено.

Просто не искаше да дава обяснения.

Придърпа се назад към него, където беше по-топло. Чу го как изпъшка насън и усети, че се обръща. Притаи дъх и се стегна, готова да скочи от леглото. Ръката му се плъзна бавно през нея и той промърмори насън в ухото й. Феро усети топлия му дъх по врата си.

Едрото му топло тяло, което се притискаше в гърба й, вече не я караше да се чувства като в капан. Тежестта на бялата му ръка върху нея й създаваше почти… приятно чувство. При тази мисъл се намръщи.

Нищо хубаво не трае дълго.

И тя плъзна ръка под неговата и усети пръстите му и чуканчето на липсващия да се притискат между нейните. Престори се, че е на сигурно място, че отново е цяла. Какво толкова? Хвана ръката му и я притисна към гърдите си.

Знаеше, че няма да трае дълго.

Преди бурята

— Добре дошли, господа. Генерал Паулдър. Генерал Крой. Бетод се е оттеглил до Уайтфлоу и както става ясно, не би могъл да намери по-благоприятна позиция, от която да се изправи срещу нас. — Бър пое дълбоко въздух и огледа мрачно лицата на присъстващите. — Смятам, че е много вероятно утре да има битка.

— Най-после! — извика генерал Паулдър и се плесна по бедрото.

— Хората ми са готови — рече Крой и вирна брадичка.

Двамата генерали и многобройните представители на щабовете им се изгледаха злобно през широката шатра на Бър. Всеки искаше да покаже на другия колко много го превъзхожда в огромния си ентусиазъм за влизане в битката. Уест усети как устните му се извиват от гняв при гледката на двата щаба. Две банди от момчетии щяха да проявят повече зрялост на тяхно място.

Бър вдигна вежди и се обърна към картите.

— За наш късмет архитектите, които са строили крепостта Дънбрек, са описали надлежно и околния терен. Имаме невероятното преимущество да разполагаме с точните им чертежи. Също така група северняци наскоро мина на наша страна и ни предостави подробни описания на силите на Бетод, позицията и намеренията му.

— И защо да вярваме на тези северняшки псета — попита с иронична усмивка генерал Крой, — които не са способни на лоялност дори към своя крал?

— Ако принц Ладисла беше проявил малко повече разум да ги послуша — подхвърли невъзмутимо Уест, — сега щеше да е тук с нас, както и цялата му дивизия.

Генерал Паулдър се разсмя от сърце и офицерите от щаба му го последваха. Както можеше да се очаква, генерал Крой не сподели радостта им. Хвърли на Уест кръвнишки поглед, но в отговор получи само ледено безразличие.

Бър се покашля и продължи.

— Бетод държи Дънбрек. — Върхът на офицерската му палка удари по черния шестостен на картата. — Позицията на крепостта е избрана така, че да покрива единствения съществен път, излизащ от Англанд, там, където достига до брода на Уайтфлоу — нашата граница със Севера. Пътят върви в посока изток-запад и минава през широка долина между две продълговати гористи възвишения. Основните сили на Бетод са разположили лагера си близо до крепостта, но той е готов да ги хвърли в атака на запад, по посока на пътя, в мига, в който се появим — палката изшумоля по твърдия картон, проследявайки тъмната линия на картата. — Долината, през която върви пътят, е равна тревиста област, обрасла на места с ниски храсти, което дава достатъчно място за маневри — маршалът се обърна към офицерите и стиснал здраво палката си в ръка, опря юмруци на масата. — Моята идея е да паднем в капана му. Или… да го оставим да си мисли, че е така. Генерал Крой?

Крой най-после спря да гледа навъсено Уест и отговори кисело:

— Да, лорд-маршале?

— Вашата дивизия ще се разгърне перпендикулярно на пътя и ще напредва на изток в посока към крепостта. Бавно и равномерно, без геройства, целта е да подлъжем Бетод да атакува. Междувременно дивизията на генерал Паулдър ще се е промъкнала през гората на северното било, ето тук — палката почука по зелените квадрати на картата, изобразяващи горите на билото, — и ще е заела позиция малко по-напред от тази на генерал Крой.

— Малко по-напред от тази на Крой — ухили се до уши Паулдър, сякаш беше станал обект на специално благоразположение от страна на Бър.

Крой го измери с поглед, пълен с отвращение.

— Да, малко по-напред — продължи Бър. — Когато силите на Бетод са изцяло въвлечени в битката в долината, вашата задача ще е да атакувате отгоре и да ги ударите по фланга. От изключителна важност е да атакувате едва след като северняците са напълно въвлечени в сражението, генерале, само така ще можем да ги обкръжим, да надделеем над тях, а с малко късмет и да ги унищожим в това единствено сражение. Ако успеят да се оттеглят към бродовете, крепостта ще прикрива отстъплението им и ние няма да можем да ги преследваме. А битката за Дънбрек може да отнеме месеци.

— Разбрано, лорд-маршале — възкликна Паулдър. — Дивизията ми ще чака до последно, можете да разчитате на това!

— Не би трябвало да ви представлява трудност — изсумтя презрително Крой. — Както разбирам, късното пристигане е ваш специалитет. Тази битка нямаше да я има, ако бяхте пресрещнали навреме северняците миналата седмица, вместо да ги оставите да се измъкнат покрай вас!

Паулдър се наежи.

— Лесно е да го кажеш, когато си седял в пълно бездействие на десния фланг! Истински късмет, че не минаха посред нощ! Можехте да вземете отстъплението им за нападение и да побегнете с цялата си дивизия!

— Господа, моля ви! — изрева Бър и стовари палката си върху масата. — Ще има достатъчно битки за всеки мъж в тази армия, това ви го обещавам, а ако всеки си върши както трябва работата, ще има и предостатъчно слава за всички! Но ако искаме планът ни да се увенчае с успех, трябва да работим заедно. — Оригна се, лицето му се изкриви в гримаса, после облиза устни, докато двамата генерали и щабовете им продължаваха да се гледат намръщено. Ако не бяха заложени човешки животи, Уест сигурно щеше да се разсмее с глас. — Генерал Крой — каза Бър с тон на баща, който говори на своенравния си син. — Искам да се уверя, че разбирате заповедите ми.

— Ще разгърна дивизията си перпендикулярно на пътя — изсъска той — и ще напредвам бавно, в стегнат боен ред, на изток през долината по посока към Дънбрек с цел да въвлека диваците в сражение.

— Точно така. Генерал Паулдър?

— Ще прекарам тайно дивизията си през гората и ще заема позиция малко по-напред от тази на генерал Крой, за да мога в последния момент да връхлетя северняшката измет и да ги ударя по фланга.

Бър почти се усмихна.

— Точно така.

— Отличен план, маршале, ако позволите да отбележа! — Паулдър засука наперено мустаци. — Можете да разчитате, че кавалерията ми ще ги разкъса на парчета. На парчета!

— Боя се, че няма да разполагате с такава, генерале — намеси се Уест с хладен тон. — Гората е гъста и конете няма да са ви от никаква полза там. Нещо повече, може да издадат позицията ви. Риск, който не бива да си позволим да поемем.

— Но… кавалерията ми — обади се Паулдър с посърнал вид. — Това са най-победоносните ми полкове!

— Те ще останат тук, господине, като резерв — продължи монотонно Уест, — в близост до щаба на маршал Бър и под негово директно командване. Ще бъдат приведени в действие, ако се наложи.

Сега беше ред каменното му безразличие да предизвика гнева на Паулдър. По лицата на Крой и обкръжението му грейнаха широки радостни усмивки.

— Абсолютно не съм съгласен… — изсъска Паулдър, но Бър го прекъсна.

— Това е мое решение. Има още нещо, което трябва да знаете. Постъпиха сведения, че Бетод е извикал подкрепления. Някакъв особен вид диваци от другата страна на планините. Така че си дръжте очите отворени и покривайте добре фланговете си. Очаквайте сигнала за тръгване, най-вероятно ще бъде утре преди изгрев-слънце. Това е.

— Можем ли да разчитаме, че ще направят каквото им се казва — попита Уест, докато двете начумерени групи излизаха от шатрата.

— Имаме ли друг избор? — маршалът примижа и се стовари на стола си. Скръсти ръце на корема си и се загледа в голямата карта. — Аз не се притеснявам много. Крой няма друг избор, освен да напредва през долината и да се бие.

— Ами Паулдър? Не бих се учудил, ако намери някое удобно оправдание и не излезе от гората.

Лорд-маршал Бър се усмихна и поклати глава.

— И да остави цялата битка на Крой? Ами ако разбие сам северняците и така си присвои цялата слава? Не. Паулдър никога няма да рискува това да се случи. Планът е така замислен, че да нямат избор и да действат заедно. — Той помълча, погледна Уест. — А ти може да започнеш да се държиш малко по-внимателно.

— Мислите ли, че го заслужават, господине?

— Не, естествено. Но да кажем, че загубим битката утре. Почти сигурно е, че един от тях ще заеме моето място. Къде отиваш ти тогава?

— С мен ще е свършено, господине — усмихна се Уест. — Но учтивото ми държание няма с нищо да помогне. Те ме мразят заради това, което съм, не заради това, което казвам. Така че по-добре да говоря каквото искам, докато мога.

— Май си прав. Голяма досада са тези двамата, но поне глупостта им е предсказуема. Бетод е този, който ме притеснява повече. Ще действа ли така, както очакваме? — Бър се оригна, преглътна, после пак се оригна. — Проклет стомах!

Кучето и Три дървета се бяха проснали на пейка пред шатрата. Представляваха странна гледка сред безупречно изгладените и колосани униформи на офицери и часови.

— Май замирисва на битка — каза Три дървета, когато Уест се насочи към тях.

— Позна. — Уест показа облечения в черно щаб на Крой. — Утре сутрин половината армия тръгва през долината с надеждата да предизвикат Бетод да ги нападне. — Показа пурпурния антураж на Паулдър. — А другата половина ще чака сред дърветата, за да ги изненада по фланга, преди да могат да отстъпят.

— Звучи ми като разумен план — кимна замислено Три дървета.

— Ясен и прост — добави Кучето.

Уест примижа и извърна очи. Трудно му беше дори да гледа този човек.

— Нямаше да имаме никакъв план, ако не ни бяхте донесли вашата информация — успя да процеди през стиснати зъби. — Сигурни ли сте, че можем да й вярваме?

— По-сигурни от това няма накъде — отвърна Три дървета.

Кучето се ухили.

— На Тръпката може да се вярва, а от това, което аз разузнах, е ясно, че е точно така, както каза. Нищо не гарантирам, естествено.

— Разбира се. Заслужихте си почивката.

— Не бихме отказали.

— Уредих ви позиция на билото, в края на левия фланг в гората, с дивизията на генерал Паулдър. Там ще сте далеч от основните действия. Там ще е най-сигурното място утре. Покрийте се, запалете си огън и ако всичко мине добре, утре ще се видим над трупа на Бетод. — Уест протегна ръка.

Три дървета се усмихна, докато я стискаше.

— Ето, че вече говорим на един език, Бесен. Да се пазиш утре.

Двамата с Кучето тръгнаха нагоре по склона към първите дървета в гората.

— Полковник Уест?

Знаеше кой го вика, без да е необходимо да се обръща. Нямаше много жени в лагера, които да има за какво да говорят с него. Кадил стоеше в кишата, увита във взет назаем шинел. Гледаше към него крадешком, сякаш засрамена, но видът й предизвика пристъп на гняв и срам у Уест.

Не беше справедливо, знаеше го. Той нямаше никакви права върху нея. Не беше честно, но това допълнително влошаваше ситуацията. Не можеше да пропъди от мислите си лицето на Кучето и нейното пъшкане — хъ… хъ… хъ… Такъв шок. Такова разочарование.

— По-добре върви с тях — каза й Уест с леден тон, едва намираше думите. — Най-безопасното място. — Обърна се да си върви, но тя го спря.

— Ти беше, нали? Пред палатката… онази вечер?

— Да. Боя се, че бях аз. Идвах само да видя дали нямаш нужда от нещо — излъга той. — Нямах никаква представа… с кого си в момента.

— Не исках да стане така, че да видиш…

— Кучето? — попита той и лицето му изненадващо се изкриви от недоумение. — С него? Искам да кажа… защо?

Защо той, а не аз, това всъщност искаше да попита, но се въздържа.

— Знам… знам какво сигурно си мислиш…

— Не ми дължиш обяснения! — изсъска й Уест, макар да осъзнаваше, че току-що беше поискал от нея точно това. — На кого му пука какво мисля аз? — последните думи излетяха от устата му с малко повече неприязън, отколкото му се искаше, но тази загуба на контрол подхрани допълнително гнева му. — Не ми пука с кого избираш да се чукаш!

Кадил извърна поглед и наведе глава.

— Не исках да… Много съм ти задължена, не съм забравила. Но просто ти си… прекалено гневен за мен. Това е.

Уест я зяпна, докато вървеше нагоре по склона след северняците. Не можеше да повярва на ушите си. Тя нямаше нищо против да вкара в леглото си вонящ дивак, но той е прекалено гневен за нея? Беше толкова несправедливо, че почти се задави от ярост.

Въпроси

Полковник Глокта влетя почти на бегом в столовата, докато ожесточено се бореше с колана на сабята си.

— Мамка му! — беснееше той. Проклетите му нескопосани ръце. Не можеха да закопчаят проклетата катарама. — Мамка му! Мамка му!

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Шикел.

Тя седеше на масата, а по раменете й още личаха следите от нажежения ръжен. През отворените й рани се виждаше сухо, като в месарски магазин, месо.

— Не, нямам нужда от скапаната ти помощ! — кресна той и хвърли колана на пода. — Това, от което имам нужда, е някой да ми обясни какво става тук! Това е срамота! Няма да търпя хора от моя полк да се мотаят наоколо голи! Особено с такива гадни рани! Къде е униформата ти, момиче?

— Мислех, че повече те тревожи пророкът.

— Забрави за него! — сряза я Глокта и се намести на пейката срещу нея. — Ами Баяз? Кажи за Първия магус. Кой е той? Какво наистина иска дъртото копеле?

— О, това ли? — Шикел се усмихна миловидно. — Мислех, че всеки знае. Отговорът е…

— Да? — рече полковник Глокта с пресъхнала уста, нетърпелив като малко момченце. — Отговорът е?

Тя се засмя и заудря по пейката до себе си. Туп, туп, туп.

— Отговорът е…

Отговорът е…

Туп, туп, туп. Глокта отвори рязко очи. Навън още не се бе съмнало напълно и през завесите влизаше бледа светлина. Кой блъска така по хорските врати по това време? Добрите новини идват по светло.

Туп, туп, туп.

— Да. Да — провикна се пискливо Глокта. — Сакат съм, не съм глух! Чувам, че чукаш, мамка му!

— Тогава отвори проклетата врата! — долетя глас от коридора отвън.

Беше приглушен от вратата, но Глокта нямаше как да пропусне стириянския акцент. Тази кучка Витари. Точно каквото му трябва на човек посред нощ.

Наложи си да потисне пъшкането, докато внимателно измъкна изтръпналите си крайници изпод влажната от пот завивка. Завъртя глава наляво-надясно в опит да вдъхне малко живот в скования си врат и не успя.

Туп, туп. Кога ли за последно жена е тропала така настоятелно на вратата на спалнята ми? Грабна бастуна си, който стоеше подпрян на дюшека, после притисна един от малкото зъби в устата си, докато се изхлузваше от леглото. Успя да спусне един крак на пода. Надигна се, стисна очи от изпепеляващата болка в гръбнака, но най-после успя да заеме седнало положение. Задъха се, все едно беше пробягал десет мили. Тръпнете от страх, тръпнете от страх пред мен, всички умират от страх пред мен! Стига да успея да стана от леглото, разбира се.

Туп.

— Идвам, мамка му!

Опря бастуна в пода, залюля се напред и стана. Внимателно, внимателно. Мускулите на обезобразения му крак силно се разтрепериха и безпръстото му стъпало заподскача и се сгърчи на пода като умираща риба. Проклет израстък! Ако не болеше толкова много, щях да се обзаложа, че не е част от мен. Но сега кротко, кротко, по-внимателно.

— Шш — прошепна той като любящ родител, който успокоява разплакано дете, и започна да масажира съсипаната плът на крака си. Опита да успокои дишането си. — Шш.

Конвулсиите бавно преминаха в поносимо треперене. Боя се, че на повече не можем да разчитаме. Придърпа надолу нощницата си и затътри крака към вратата. Завъртя ядосано ключа и отвори. Витари стоеше, облегната на стената, просто тъмен силует в сумрака на коридора.

— Ти — изсумтя сърдито Глокта, докато куцаше обратно към стола — никога няма да ме оставиш на мира, а? Какъв е този твой интерес към спалнята ми?

Тя влезе и огледа пренебрежително невзрачната спалня.

— Може би просто обичам да те гледам как страдаш.

Глокта изсумтя и започна да разтрива внимателно пронизаното си от болка коляно.

— Значи в момента направо си се подмокрила между краката.

— Учудващо, но не. Имаш вид на умрял.

— Че кога не съм го имал? Дошла си да се подиграваш с вида ми или имаме работа?

Витари скръсти дългите си ръце на гърдите и се облегна на стената.

— Трябва да се облечеш.

— Поредният ти претекст да ме видиш гол може би?

— Сълт те вика.

— Сега?

Тя извъртя очи.

— Не, когато си готов, тогава. Знаеш го какъв е добряк.

— Къде отиваме?

— Като стигнем, ще видиш. — Витари ускори крачка, а Глокта ускори дишане, докато примижал от болка, се влачеше през тъмните аркади, мрачни улички и сивите вътрешни дворове на Агрионт, безцветни на бледата светлина на наближаващото утро.

Подметките му скърцаха в чакъла по алеите на парка. Тревата беше натежала от роса, а въздухът — от бледа мъгла. Дърветата издигаха клони в сумрака, голи и черни като ноктите на звяр. Появи се висока гладка стена. Витари го поведе към порта, пред която стояха на пост двама часови. Тежките им брони и масивните алебарди имаха златни инкрустации, а на гърбовете на плащовете им бяха извезани златните слънца на Съюза. Рицари от Дворцовата стража. Личната охрана на краля.

— Дворецът? — промърмори Глокта.

— Не, гений такъв, бордеите при доковете.

— Стой. — Един от рицарите протегна напред ръка в тежка метална ръкавица. Гласът се чуваше от решетката пред устата му, придружен от леко ехо, отекващо във високия шлем. — Кажете си имената и по каква работа идвате.

— Началник Глокта. — Той докуца до стената и се облегна на мокрия камък. Притисна език към венеца си, за да потисне болката в крака. — А по каква работа, питайте нея. Идеята за идването ми не беше моя, можете да сте напълно сигурни.

— Практик Витари. Архилекторът ни очаква. Много добре го знаеш, глупако, казах ти го на излизане.

Ако беше възможно мъж в тежка броня да изглежда засегнат, този беше.

— Протоколът задължава да питам всекиго…

— Хайде, отваряй вече! — сряза го Глокта и натисна с юмрук треперещото си бедро. — Докато съм в състояние да вляза без чужда помощ!

Мъжът потропа на портата и в нея се отвори малка врата. Витари се мушна вътре и Глокта я последва по тясна пътека от прецизно издялани камъни, която се виеше през усойна градина. От клоните и статуите пръскаха едри студени капки вода. Някъде изграчи врана и крясъкът й прозвуча неестествено силно в застиналото спокойствие на утрото. Отпред изникна тъмният силует на двореца — безреда от покриви, кули, скулптури и каменни орнаменти.

— Защо идваме тук? — изсъска Глокта.

— Ще видиш.

Изкачиха едно стъпало и минаха между друга двойка рицари от Дворцовата стража, толкова неподвижни, че спокойно можеше да минат за празни декоративни брони. Почукването на бастуна му по мраморния под отекна в мрачния коридор, слабо осветен от свещи и със стени, изцяло покрити с каменни фрески. Представляваха сцени от отдавна забравени битки и бляскави победи, върволица от крале, които сочеха с пръст, размахваха оръжие, четяха прокламации или просто пъчеха гордо гърди. Заизкачва стълбище, по чиито каменни стени и таван бяха издялани и позлатени множество цветя. Позлатата им блестеше на светлината на свещите. Витари спря горе и го изчака да я настигне. Може и да са безценни, но това не ги прави по-лесни за изкачване, мамка му.

— Насам — прошепна му тя.

На двайсетина крачки от тях пред една врата видя малка групичка с разтревожени лица. Рицар от Дворцовата стража седеше на стол, превит одве, хванал глава в ръце, със заровени в къдравата коса пръсти. Останалите трима мъже стояха скупчени и настоятелният им шепот отскачаше от стените и се носеше по коридора към Глокта.

— Ти няма ли да дойдеш?

Витари поклати глава:

— Мен не ме е викал.

Тримата вдигнаха погледи и впериха очи в куцащия към тях Глокта. И каква група само, последните, които очакваш да завариш да си шепнат в коридор на двореца преди изгрев-слънце. Лорд-шамбелан Хоф беше облечен с набързо намъкнат халат. Пълното му лице беше сковано от ужас, сякаш току-що се събуждаше след кошмар. Едната яка на измачканата риза на лорд-маршал Варуз стърчеше нагоре, а сивата му коса беше в пълен безпорядък. Бузите на върховния правозащитник Маровия бяха дълбоко хлътнали, а очите му — зачервени. Прежълтялата му ръка леко потрепери, когато посочи вратата.

— Вътре — прошепна той. — Ужасна работа. Ужасна. Направете каквото можете.

Със смръщено лице Глокта подмина хлипащия рицар и прекрачи прага.

Озова се в спалня. Великолепна при това. Но да не забравяме, че сме в двореца все пак. Стените бяха облепени с ярка коприна и окичени с тъмни маслени платна в антични позлатени рамки. Имаше огромна камина, издялана от червен камък като кантикски храм. Огромното легло имаше четири високи колони, чийто балдахин сигурно покриваше повече площ от цялата спалня на Глокта. Завивките бяха отметнати, смачкани на топка, но от обитателя на леглото нямаше и следа. Един от високите прозорци беше открехнат и от сивия свят навън в спалнята нахлуваше хладен ветрец, от който пламъците на свещите танцуваха.

Почти в средата на стаята стоеше архилектор Сълт и гледаше мрачно към пода от другата страна на леглото. Ако Глокта бе очаквал да го види раздърпан като колегите му отвън, щеше да остане силно разочарован. Бялата му роба беше безупречно чиста, бялата коса — прилежно сресана, а облечените в бели ръкавици ръце бяха внимателно скръстени пред него.

— Ваше Високопреосвещенство… — започна Глокта, докато пристъпваше към него.

И тогава забеляза нещо на пода. Тъмна лъскава течност на пода, черна на слабата светлина на свещите. Кръв. Защо ли не съм никак изненадан.

Пристъпи още малко напред. На далечния край на леглото лежеше по гръб трупът. Белите чаршафи и стената отзад бяха опръскани с кръв, а тъмното дърво — омазано с нея. Кантовете на полупрозрачните завеси на прозореца бяха пропити с кръв, а разкъсаната нощница на трупа беше направо подгизнала. Едната ръка на тялото беше свита, а другата — изпъната настрани. Точно над палеца на ръката беше разкъсана. По-нагоре в нея зееше дупка от липсващо парче плът. Сякаш е било отхапано. Единият крак беше счупен и извит навътре, а от разкъсаната плът стърчеше бяла кост. Шията беше така прерязана, че главата почти бе откъсната от него. Но лицето нямаше как да се сбърка. Беше обърнато към фината мазилка на тавана и сякаш се хилеше, озъбено и с изхвръкнали ококорени очи.

— Принц Рейнолт е убит — прошепна Глокта.

Архилекторът вдигна ръце и започна бавно да пляска с два пръста по отворената длан на другата си ръка.

— Невероятно. Именно заради тази ти прозорливост изпратих да те повикат. Да, принц Рейнолт е убит. Трагедия. Кощунство. Това е удар в сърцето на цялата нация, на всеки поданик. Но не това е най-лошото — Сълт въздъхна дълбоко. — Кралят няма братя и сестри, Глокта, разбираш ли какво означава това? А сега вече няма и наследници. И откъде, мислиш, ще дойде следващият ни бляскав владетел?

Глокта преглътна. Разбирам. Ама че неприятност.

— От Камарата на лордовете — отвърна.

— Избори — усмихна се презрително Сълт. — Камарата на лордовете ще избира следващия крал. Няколкостотин алчни малоумници, които без чужда помощ не могат да изберат обедното си меню.

Глокта преглътна отново.

Бих се присъединил към тревогите на Негово високопреосвещенство, ако и собственият ми врат не беше на дръвника редом с неговия.

— Не сме много популярни в Камарата на лордовете.

— Те ни хулят, Глокта, повече от всеки друг. Заради действията ни срещу гилдиите, срещу губернатор Вурмс и стотиците други. Никой от благородниците няма доверие в нас.

Значи, ако кралят умре…

— Как е напоследък здравето на краля?

— Не е добре — Сълт погледна намръщено към окървавените останки. — Всичките ни усилия може да отидат на вятъра в един-единствен миг. Освен ако не спечелим приятели в Камарата на лордовете, докато кралят е още жив. Освен ако не се подмажем на достатъчно много народ, за да изберем ние следващия монарх или поне да повлияем за избора му. — Той се извърна към Глокта и го погледна с блестящите си сини очи. — Ще се купуват гласове, ще има изнудване, придумване и ласкателство, заплахи. И се обзалагам, че онези трима дъртофелници отвън в момента си мислят абсолютно същото. Как да се задържа на власт? С кого от кандидатите да се съюзя? Чии гласове контролирам? Когато обявяваме официално убийството, трябва да убедим Камарата на лордовете, че убиецът е вече в наши ръце. Тогава идва ред на бързо, безмилостно и показно раздаване на правосъдие. Кой знае как може да свършат нещата, ако изборите не минат според плановете ни? Кой ще седне на трона, Брок, Ишър, Хюгън? — Сълт потрепери. — В най-добрия случай ще загубим работата си. В най-лошия…

Няколко тела са били открити във водата при доковете…

— Затова искам да ми намериш убиеца на принца. Веднага.

Глокта погледна към тялото. Тоест към каквото бе останало от него. Разръчка дупката в ръката на Рейнолт с върха на бастуна си. И преди сме виждали подобни рани: по трупа, открит преди месеци в парка. Дело на ядач, или поне така трябваше да мислим. Внезапен порив на вятъра блъсна крилото на открехнатия прозорец в рамката. Ядач, който се е покатерил през прозореца? И за разлика от шпионина в Дагоска е оставил толкова улики след себе си. Защо просто не е разчистил, както с Давуст? Внезапна загуба на апетит, това ли се очаква да повярваме сега?

— Разговаряхте ли с часовия?

Сълт махна пренебрежително с ръка.

— Каза, че стоял пред вратата цяла нощ както обикновено. Чул шум, влязъл и намерил принца, както го виждаш, потънал в кръв, а прозореца — отворен. Веднага извикал Хоф. Той повика мен, а аз изпратих да повикат теб.

— Все пак часовият трябва да бъде разпитан както си му е редът… — Глокта надникна в шепата на Рейнолт.

Там имаше нещо. Бастунът му се разтрепери, докато се навеждаше с мъка над тялото. Измъкна нещото с два пръста. Интересно. Парче плат. Явно бял плат, въпреки че вече беше предимно тъмночервен. Разгъна го и го вдигна пред очите си. На слабата светлина от свещите проблесна златен конец. Виждал съм подобна материя.

— Какво е това? — попита рязко Сълт. — Намери ли нещо?

Глокта не отговори. Може би, но беше прекалено лесно. Твърде лесно.

Глокта кимна, Фрост протегна ръка и свали чувала от главата на императорския емисар. Тулкис примигна от ярката светлина, пое дълбоко въздух и заоглежда стаята с присвити очи. Мръсна бяла кутийка, прекалено ярко осветена. Забеляза надвисналия над рамото му Фрост. Забеляза седящия срещу него Глокта. Забеляза разнебитените столове, лекьосаната маса и полираното сандъче на нея. Явно не забеляза малката черна дупка на стената в противоположния ъгъл зад главата на Глокта. Не беше предвидена да се забелязва. През нея архилектор Сълт щеше да наблюдава разпита. През нея щеше да чуе всяка изречена дума.

Глокта се вгледа изпитателно в емисаря. Обикновено в тези първи моменти човек издава вината си. Чудя се какви ли ще са първите му думи? По правило невинният пита в какво престъпление е обвинен…

— В какво престъпление съм обвинен? — попита Тулкис.

Глокта усети как единият му клепач се разтреперва. Естествено, виновен, но малко по-умен човек би задал същия въпрос.

— В убийството на принц Рейнолт.

Емисарят примигна неразбиращо и се облегна на стола.

— Моля да приемете най-искрените ми съболезнования към кралското семейство и всички поданици на Съюза в този тъжен ден. Но нужно ли е това? — той кимна към дългата верига, с която беше увито голото му тяло.

— Нужно е. Ако сте това, което подозираме, че може да сте.

— Разбирам. Ако позволите да попитам, ще има ли някакво значение, ако кажа, че нямам нищо общо с това ужасно престъпление?

Съмнявам се. Дори и наистина да е така. Глокта хвърли на масата изцапаното с кръв парче плат.

— Това беше открито в юмрука на принца.

Тулкис го изгледа учудено. Точно като човек, който го вижда за пръв път.

— Съвпада напълно с дупката в дреха, открита във вашата спалня. Дреха, която също е изцапана с кръв.

Тулкис погледна към Глокта с облещени очи. Точно като човек, който няма идея как може да е станало това.

— Как ще го обясните?

Емисарят се наведе през масата, доколкото му позволяваха окованите на гърба ръце, и заговори бързо и тихо.

— Моля да ме изслушате внимателно, началник. Ако шпионите на пророка са разбрали за мисията ми — а те рано или късно откриват всичко, — няма да се спрат пред нищо, за да я провалят. А вие знаете на какво са способни те. Ако накажете мен за това престъпление, това ще бъде прието като обида към императора. Ще отблъснете приятелски протегната му ръка, нещо повече, ще ударите плесница в лицето му. Той ще се закълне да си отмъсти, а когато Утман-ул-Дощ се закълне да направи нещо… моят живот не означава нищо, но мисията ми не трябва да се проваля. Последствията… и за двата ни народа… моля ви, началник, умолявам ви… знам, че сте здравомислещ човек с отворено съзнание…

— Отвореното съзнание е като отворена рана — изръмжа Глокта. — Уязвима за отровата. Готова да загнои и да причини болка. — Кимна на Фрост и албиносът сложи внимателно лист хартия на масата и го плъзна с един пръст към Тулкис. Постави до него мастилница и отвори месинговият й капак. Накрая остави отстрани писалка. Прилежен и изпълнителен като войник, мечтата на всеки старшина на рота. — Това е самопризнанието ви — посочи листа Глокта, — в случай че се чудите какво е.

— Аз съм невинен — почти прошепна Тулкис.

Глокта направи кисела физиономия.

— Били ли сте изтезаван някога?

— Не.

— Били ли сте свидетел на нечие изтезание?

Емисарят преглътна мъчително.

— Да.

— Значи имате представа какво да очаквате.

Фрост повдигна капака на сандъчето на Глокта. Рафтовете в него се вдигнаха и се разпериха настрани като криле на голяма красива пеперуда, току-що измъкнала се от пашкула си. Инструментите блеснаха в цялата си хипнотична и ужасяваща прелест. Очите на Тулкис се изпълниха с трепет и страх.

— Аз съм най-добрият в тази област — Глокта въздъхна дълбоко и сплете пръсти на корема си. — Не става дума за честолюбие. Това е просто факт. Ако не беше така, сега нямаше да седим един срещу друг. Казвам ви го, за да не останете с някакви съмнения. За да пропъдя всякакви заблуди, преди да започна да задавам въпросите си. Погледнете ме — той изчака тъмните очи на Тулкис да срещнат неговите. — Ще си признаете ли?

Последва мълчание.

— Но аз съм невинен — промълви емисарят.

— Не това беше въпросът ми. Ще попитам отново. Ще си признаете ли?

— Не мога.

Двамата вторачиха очи един в друг и се гледаха продължително, докато у Глокта не останаха никакви съмнения. Невинен е. Човекът, прехвърлил се незабелязано през стените на двореца и влязъл в спалнята на принца през прозореца, със сигурност би успял и да се измъкне незабелязано от Агрионт много преди да се усетим какво става, нали така? Защо да се връща в спалнята си и да оставя окървавени дрехи в гардероба си, където да ги открием? Защо ще оставя толкова очевидна улика, че и слепец да може да я открие? Будалкат ни, и то не много умело. Да накажа невинен е едно, но да се оставя да ме правят на глупак? Това е съвсем друго.

— Един момент — рече Глокта, изправи се с усилие от стола и тръгна към вратата.

Затвори я внимателно зад гърба си и присвил от болка очи, влезе в съседната стая.

— Какви ги вършиш там според теб? — озъби се архилекторът.

Глокта сведе почтително глава.

— Опитвам се да разбера истината, Ваше Високопреосвещенство…

— Какво се опитваш да разбереш? Камарата на лордовете очаква самопризнания, а ти ми дрънкаш врели-некипели за кое?

Глокта погледна в изпълнените с гняв очи на Сълт.

— Ами ако казва истината? Ами ако императорът наистина иска мир? Ами ако е невинен?

Сълт го зяпна смаян, с разширени от недоумение сини очи.

— Ти какво загуби в Гуркул, зъбите си или шибания си ум? На кого му дреме дали е невинен? Това, което ни интересува в момента, е единствено какво трябва да се направи! Това, което ни интересува в момента, е само от какво имаме нужда! Това, което ни интересува, е само мастило по хартията, ти… ти… — Сълт беше стиснал юмруци и от устата му почти излизаше пяна. — Ти, жалък сакат червей! Накарай го да подпише, за да приключим с това и да започнем да целуваме задници в Камарата на лордовете!

Глокта сведе отново глава.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство.

— А сега ще продължи ли твоята перверзна обсебеност от истината да ми създава проблеми? Ако трябва, със зъби и нокти ще изтръгна признания от копелето! Трябва ли да повикам Гойл?

— Не, разбира се, Ваше Високопреосвещенство.

— Тогава влизай там, мамка му, и го… накарай… да подпише!

Глокта излезе от стаята. Проклинаше под носа си, разкърши врат и разтри изтръпналите си длани. После размърда рамене, докато не чу изпукването на прешлените. Тежък разпит. Северард седеше на пода с кръстосани крака, облегнал глава на мръсната стена.

— Подписа ли? — попита той.

— Естествено.

— Чудесно. Поредната разкрита загадка, а, началник?

— Съмнявам се. Той не е ядач. Поне не такъв като Шикел. Вярвай ми, изпитва болка.

— Тя каза, че дарбите им били различни — вдигна рамене Северард.

— Вярно, така каза. Но все пак. — Глокта изтри насълзеното си око и се замисли. Някой е убил принца. Някой печели нещо от това. И дори никого да не го е грижа, аз искам да знам кой. — Има още няколко въпроса, които искам да задам. Часовият пред спалнята на принца. Искам да говоря с него.

— Защо? — вдигна учудено вежди практикът. — Имаме самопризнание, нали?

— Просто го доведи.

Северард опъна крака и се изправи.

— Както кажете, вие сте началникът. — Отблъсна се от мръсната стена и тръгна с небрежна походка по коридора. — Рицар от Дворцовата стража, точно както го поръчахте.

На позицията

— Успя ли да поспиш? — попита Пайк и почеса по-малко изгорялата половина на лицето си.

— Не. Ти?

Бившият престъпник поклати глава.

— От дни не мога да спя — промърмори замислено Яленхорм. Засенчи с ръка очи и погледна към назъбения контур на дърветата по северното било, черен на фона на бледото небе. — Дивизията на Паулдър тръгна ли вече към гората?

— Още преди изгрев-слънце — отвърна Уест. — Всеки момент чакаме вест, че са на позиция. А както изглежда, и Крой е готов. Поне за точността си заслужава похвала.

В долината под командния пост на Бър дивизията на генерал Крой се готвеше да се разгърне в боен ред. В центъра на формацията й бяха три пехотни полка на Кралската гвардия, на двата фланга в подножието на склоновете — по един от наборна войска. Кавалерията беше най-отзад. Коренно различна картина от разгръщането на скалъпената дивизия на Ладисла. Колоните на отделните батальони се носеха плавно и стегнато напред: ботушите на войниците трамбоваха в такт в калта, високата трева и задържалия се в малките котловини сняг. Колоните спряха на определените им места и започнаха да се разпъват в стегнати редици, докато не покриха цялата ширина на долината. В мразовития въздух отекваха тежки стъпки, удари на барабани и резките команди на офицерите. Всичко беше изпълнено като по устав.

Лорд-маршал Бър отметна платнището на входа на шатрата си и излезе навън. Вървешком отвърна отривисто на отдаващите му чест часови и офицери в командния пост.

— Полковник — изръмжа той, вдигайки поглед към небето. — Още е сухо, а?

Слънцето беше бледожълто размазано петно на хоризонта, а небето — бледо, тук-там прорязано от разстлани сиви облаци, сгъстяващи се над северното било.

— За момента, господине — отвърна Уест.

— Новини от Паулдър?

— Още не. Но може да се забави. Пътеките в гората са объркани.

„Не колкото мислите в главата му“, помисли си Уест, но би било съвсем непрофесионално да го каже на глас.

— Закуси ли вече?

— Да, господине, благодаря. — Не беше ял от предишната вечер, но и тогава хапна съвсем малко; от самата мисъл за храна му се повдигаше.

— Е, поне един от нас е хапнал — Бър сложи ръка на корема си и се намръщи. — Проклет стомах, нищо не поема. — Изкриви лице и се оригна продължително. — Извинете ме. А, тръгват вече.

Явно най-после генерал Крой беше решил, че е напълно удовлетворен от местоположението на всеки от дивизията му, защото цялата формация тръгна напред през долината. Подухна леден вятър и развя знамената на полкове, батальони и роти. Бледото слънце заблестя в наточени оръжия, излъскани брони, по златни ширити, полирано дърво и металните халки на конски сбруи. Формацията — перфектна демонстрация на военна мощ — напредваше гладко през долината. В далечината на изток над дърветата се издигаше черна колона — най-близката защитна кула на крепостта Дънбрек.

— Впечатляваща гледка — рече Бър. — Петнайсет хиляди мъже плюс още толкова на билото. — Кимна към двата резервни кавалерийски полка под командния пост. Ездачите бяха слезли от конете си и чакаха нетърпеливо. — И още две хиляди тук, готови за действие. — Погледна назад към лагера: цял палатков град, камари сандъци и бурета с продоволствие, каруци и фургони и щъкащи между тях човешки фигурки. — И всичко това, без да броим хилядите в тила: готвачи, коняри, ковачи, кочияши, прислужници и лекари. — Поклати глава. — Сериозна отговорност, а? Кой ли би искал да е глупакът, отговорен за всички тях?

— Никой, господине — усмихна се вяло Уест.

— Изглежда, че… — прошепна Яленхорм, засенчи очи с ръка и впери поглед напред. — Това не са ли?…

— Далекоглед! — викна Бър и най-близко стоящият до него офицер му подаде. Маршалът го разпъна и погледна. — Гледай ти, гледай ти. Кой ли се задава насам?

Безспорно реторичен въпрос. Нямаше кой друг да е.

— Северняците на Бетод — съобщи Яленхорм както винаги очевидното.

Уест погледна през своя далекоглед. Излизаха иззад дърветата в далечния край на долината, при реката, струпваха се в широкото отворено пространство отпред — разрастващо се черно петно като локва кръв от прерязани вени. Мръсносиво-кафявите маси се струпаха по двата фланга. Лековъоръжена пехота, сформирана от селяни. В средата се оформиха по-подредени редици, в които проблясваше металът на остриета и ризници. Войниците на Бетод.

— Не се вижда конница.

Това най-много разтревожи Уест. Беше се запознал вече с конницата на северняците — преживяване, почти завършило с фатален край — и нямаше никакво желание да се срещат отново.

— Всъщност усещането да виждаш отново врага пред себе си не е чак толкова лошо — каза Бър. Явно изпитваше съвсем различни от емоциите на Уест. — Няма спор, добре се движат. — На лицето му се изписа неочаквана усмивка. — И вървят точно накъдето искаме. Капанът е зареден и готов да щракне, нали така, капитане? — той подаде далекогледа на Яленхорм, който погледна през него и на свой ред се усмихна.

— Точно накъдето искаме — повтори той.

Уест не споделяше ентусиазма им. Гледката на редицата от северняци на билото, точно където Ладисла смяташе да ги разположи, беше все още пред очите му.

Хората на Крой спряха и отделните подразделения се наместиха в перфектен строй, спокойно, без всякаква припряност, все едно че бяха на парад: четири редици в блок, резервните роти зад тях, а най-отпред по една редица арбалетчици. От това разстояние Уест едва чу командата за стрелба. Първият залп полетя откъм хората на Крой и се изсипа към врага. Усети как ноктите се впиват в дланите му. Стискаше юмруци, искаше да види всички северняци да падат и да умират. Те обаче отвърнаха с добре групиран залп и се впуснаха в атака.

Бойният им вик, този нечовешки вой, се понесе в мразовития въздух и достигна до офицерите в командния пост. Уест прехапа устна, връхлетян от спомена за последния път, когато чу същия вик да се носи в гъстата мъгла. Не можеше да повярва, че беше станало само преди няколко седмици. И също както тогава, изпита онова виновно чувство на облекчение, че е далеч от предните редици, но тръпката, която пълзеше по гърба му, напомняше, че от това не беше имало много полза тогава.

— Майко мила — каза Яленхорм.

Всички останали мълчаха. Уест стискаше зъби и сърцето му щеше да изскочи от гърдите, докато отчаяно се бореше да укроти далекогледа в ръцете си. Наблюдаваше стремителното нападение на северняците. Арбалетчиците на Крой изстреляха още един залп, после се оттеглиха през приготвените за тях пролуки в редиците и се строиха отново зад четворната предна линия от пехотинци. Копията се наведоха напред, щитовете се вдигнаха и предните линии на Съюза се приготвиха да посрещнат пищящите северняци. Настана пълна тишина.

— Удариха — изръмжа Бър.

Предните линии като че ли се огънаха и се разместиха. Бледото слънце проблесна многократно сред масата от мъже и във въздуха се понесе приглушен трясък. В командния пост всички мълчаха. Всички бяха затаили дъх и наблюдаваха през далекогледите си, взираха се през светлината на бледото слънце, надигаха глави да видят по-добре какво става в долината.

След един сякаш проточил се до безкрай момент Бър свали далекогледа си.

— Добре. Момчетата удържат позицията си. Изглежда, твоите приятели северняците се оказаха прави. Превъзхождаме ги по численост дори и без Паулдър. А когато и той се включи, чака ги истински погром…

— Там горе — промърмори Уест, — на южния хребет. — Нещо проблесна между дърветата, после пак. Метал. — Конница, господине, залагам си главата, че е конница. Бетод е направил същото като нас, но на отсрещния хребет.

— Мамка му! — изсъска Бър. — Известете генерал Крой, че врагът е разположил конницата си на южния хребет. Кажете му да подготви фланга си и да очаква нападение отдясно!

Един от адютантите се метна на седлото и препусна в галоп към щаба на Крой. От копитата на коня му полетяха едри буци студена кал.

— Поредният номер на Бетод, а може да се окаже, че ни е подготвил и още. — Бър ядосано сви далекогледа си и го удари в дланта си. — Не можем да си позволим да загубим днес, полковник Уест. Нищо не бива да се изпречва на пътя ни. Нито високомерието на Паулдър, нито честолюбието на Крой, нито хитростта на врага, нищо. Победата трябва да е наша. Не можем да си позволим да загубим!

— Разбира се, господине — отвърна Уест, но вътрешно не беше сигурен, че може да направи нещо по въпроса.

Войниците на Съюза полагаха усилия да пазят тишина, в резултат на което вдигаха повече шум от огромно стадо овце, вкарвано в кошара. Пъшкаха, сумтяха, хлъзгаха се по влажната земя, дрънчаха с брони, закачаха с оръжията си ниските клони на дърветата. Кучето ги гледаше и клатеше глава.

— Добре че наблизо няма никого, иначе отдавна да са ни чули — изсъска Дау. — Тия глупаци и зад гърба на мъртвец не могат да се промъкнат незабелязано.

— Това не значи, че и ти трябва да вдигаш шум — изсъска му Три дървета и им махна да го последват.

Странно усещане беше отново да се движат в такава голяма група. След тях вървяха четирийсетимата на Тръпката. Странна сбирщина. Имаше високи и ниски, млади и стари, с всякакви оръжия и брони, но до един бяха ветерани, това Кучето забеляза още отначало.

— Стой!

Дългата колона от войници на Съюза спря с тракане на брони и започна да оправя реда в най-високата точка на билото. Дълга колона, помисли си Кучето, ако се съдеше по броя на мъжете, които бяха тръгнали през гората. И те бяха на самия й край. Погледна към празното пространство между дърветата отляво и се намръщи. Самотно място е краят на редицата.

— Но е най-безопасното — рече под носа си.

— Какво казваш? — попита Кадил и седна на дънера на едно паднало дърво.

— Тук сме в безопасност — повтори той на нейния език и дори успя да се усмихне.

Все още не знаеше как да се държи с нея. Денем ги делеше огромна пропаст, широка зейнала бездна, издълбана от раса, възраст, език, и той не беше сигурен дали построяването на мост през нея щеше да е възможно. Но странно как нощем пропастта се стесняваше и изчезваше съвсем. В тъмното се разбираха прекрасно. Може пък с времето да се научат как да бъдат заедно. А може и да не успеят и това да бъде краят. Засега обаче Кучето се радваше, че тя е с него. Караше го да се чувства отново нормален човек, а не животно, пълзящо в горите от една неприятност към друга.

Видя един от офицерите на Съюза да се откъсва от своята част и да тръгва към тях. Онзи се запъти наперено към Три дървета, стиснал някаква странна лъскава дървена пръчка под мишница.

— Генерал Паулдър иска да останете тук и да подсигурявате левия ни фланг. — Офицерът говореше бавно и много високо, почти викаше, явно се надяваше, че така ще го разберат, в случай че не говореха езика му.

— Хубаво — отвърна Три дървета.

— Дивизията ще се разгърне по билото отдясно на вас! — той замахна с лъскавото си нещо към дърветата, където хората му се подготвяха мудно, но за сметка на това шумно. — Ще чакаме, докато войската на Бетод бъде напълно въвлечена в битката с дивизията на генерал Крой, после ще нападнем и ще ги пометем!

Три дървета кимна:

— Ние ще ви трябваме ли за целта?

— Честно казано, съмнявам се, но ако ситуацията се промени, ще ви известим. — Той се отдалечи със същата наперена стъпка, но само след няколко крачки се подхлъзна и насмалко да си падне на задника.

— Уверено е момчето — каза Кучето.

Три дървета сбърчи чело.

— Малко повечко, отколкото трябва, ако питаш мен, но ако при това ни оставят на мира, ще го преживея. Така! — провикна се той към войниците на Тръпката. — Хващайте този дънер и го носете горе на билото!

— Защо? — попита един, който седеше и търкаше намръщено едното си коляно.

— За да има зад какво да се криеш, ако се появи Бетод — кресна му Дау. — Хващай се на работа, глупако!

Войниците оставиха оръжията и се хванаха за дървото. Изглежда, присъединяването към легендарния Руд Три дървета не беше чак такова забавление, каквото бяха очаквали. Кучето не сдържа усмивката си. Да бяха се сетили. Легендарните водачи не са станали такива, раздавайки леки задачи. Възрастният войн стоеше и наблюдаваше отстрани, загледан мрачно в дърветата. Кучето отиде до него.

— Притесняваш ли се, главатар?

— Тук мястото е добро да се скриеш с няколко момчета. Добро място да изчакаш да се разпали битката, а после да се спуснеш надолу.

— Така е — ухили се Кучето. — Затова сме тук.

— И какво? Мислиш ли, че Бетод не се е сетил за същото?

Усмивката на Кучето се стопи.

— Ако може да си позволи да задели малко от хората си, като нищо ще ги прати да чакат тук, точно както правим ние. Ще ги прати сред дърветата нагоре по хълма, точно към нас. И какво, мислиш, ще стане тогава?

— Ще започнем да се избиваме, бих казал, но Бетод не може да си позволи да заделя от хората си, не и според Тръпката и момчетата му. И без това има два пъти по-малко мъже от Съюза.

— Може и така да е, но той обича изненадите.

— Хубаво — каза Кучето, загледан във войниците, които вече вдигаха дънера да го носят на билото. — Хубаво. Качваме там онзи дънер и се надяваме на късмет.

— Да се надяваме на късмет ли? — избоботи сърдито Три дървета. — Че кога е излизало нещо свястно от това?

Той се отдалечи и зашепна нещо на Мрачния, а Кучето сви рамене. Ако изведнъж се появяха сто от момчетата на Бетод, щеше да стане доста напечено, но какво можеше да направи той сега. Приклекна до раницата си, извади кремък и няколко сухи съчки, подреди ги внимателно и започна да удря с камъка и да хвърля искри.

Тръпката клекна до него и се подпря на дръжката на голямата си секира.

— Какви ги вършиш?

— На какво ти прилича? — Кучето подухна в подпалките и от тях изникна пламъче. — Паля си огън.

— Не чакаме ли да започне битката?

Кучето седна на земята, прибута съчките и те се разпалиха.

— Чакаме и ако питаш мен, това е най-доброто време за палене на огън. Войната, момче, е все чакане. Седмици от живота ти отиват в чакане, ако си се хванал с тая работа. И можеш да ги прекараш или премръзнал, или на топло.

Кучето извади тенджерата си от раницата, нова хубава тенджера, която беше взел от южняците, и я сложи на огъня. Измъкна от нея малък вързоп. Разгъна го, в него имаше пет яйца, все още цели. Едри кафяви яйца на ситни точици. Счупи едното в ръба на тенджерата и се ухили, когато то зацвърча на дъното. Животът изглеждаше прекрасен. Отдавна не беше ял яйца. В момента, в който чупеше последното, надуши нещо. Вятърът се беше обърнал и в него имаше нещо различно от миризмата на яйца. Кучето вирна рязко глава и се намръщи.

— Какво? — попита Кадил.

— Най-вероятно нищо. — И все пак беше по-добре да не рискува. — Ти стой тук и гледай яйцата.

— Добре.

Кучето прескочи дънера, притича до най-близкото дърво, клекна зад него и погледна надолу по склона. Не надушваше нищо. Не виждаше нищо — само влажна земя, петна от задържал се сняг, натежали от вода борови клони и неподвижни сенки. Нищо. Три дървета го изнерви с приказките си за изненадите на Бетод, това беше.

Обръщаше се назад, когато го лъхна отново. Направи още няколко крачки надолу, далеч от огъня и падналото дърво, и отново се вторачи между дърветата. Три дървета застана до него с щит в едната ръка и изваден меч в другата.

— Какво има, Куче, надушваш ли нещо?

— Може би. — Той пое въздух през носа, бавно, дълбоко, сякаш го прецеждаше. — Най-вероятно е нищо.

— Не ми ги разправяй на мен тия, Куче, носът ти неведнъж ни е измъквал от всякакви каши. Кажи какво надуши.

Вятърът се обърна отново и този път миризмата не беше само полъх. От много време не беше надушвал тази миризма, но нямаше как да я сбърка.

— Мамка му — прошепна, — шанка.

— Ей!

Кучето се обърна назад с отворена уста. Кадил тъкмо прескачаше дънера с тенджерата в ръка.

— Яйцата са готови — усмихна им се тя.

Три дървета й махна и изкрещя:

— Всички обратно зад…

Някъде отдолу в храстите избръмча тетива на лък. Кучето чу стрелата, усети я как профучава покрай главата му. Общо взето, плоскоглавите не бяха добри стрелци. Нищо чудно, че стрелата мина на цели две крачки от него, чудното беше, че по някаква невероятна случайност намери друга мишена.

— А… — Кадил примигна объркано към стрелата, която стърчеше от гърдите й. — А… — тя се строполи на земята и изпусна тенджерата в снега.

Кучето се втурна нагоре към нея. Студеният въздух задра гърлото му. Сграбчи ръцете й в момента, в който Три дървета хващаше краката й. Хубаво, че не беше тежка. Никак не беше тежка. Още една-две стрели профучаха покрай тях, едната се заби в дънера, докато я прехвърляха от другата страна. После двамата скочиха зад дървото и се скриха.

— Шанка са долу! — викаше Три дървета на останалите. — Улучиха момичето!

— Най-сигурното място в битката — изръмжа Дау и завъртя дръжката на секирата в ръцете си. — Шибани копелета!

— Шанка? Толкова на юг? — каза някой.

Кучето хвана Кадил под мишниците и я издърпа към малката падинка, където беше огънят му, докато тя помагаше, като риташе с пети по земята.

— Улучиха ме — промърмори тя, загледана в стрелата и разрастващото се от нея петно по ризата й.

Закашля се и вдигна ококорени очи към Кучето.

— Идват! — извика Тръпката. — Готови, момчета!

Мъжете започнаха да вадят оръжия, да пристягат колани и ремъци на щитове, стискаха зъби и се тупаха един друг по гърбовете. Мрачния беше застанал изправен зад едно дърво и стреляше надолу по склона, спокоен както винаги.

— Аз трябва да вървя — каза Кучето и стисна ръката й. — Но ще се върна, разбра ли? Ти само стой тук, чу ли? Ще се върна.

— Какво? Не!

Трябваше насила да отскубне ръката си от нейната. Не му хареса, че го направи, но имаше ли друг избор?

— Не — извика тя дрезгаво след него.

Кучето се втурна към дънера и войниците зад него. Някои бяха коленичили и стреляха с лъковете си надолу. Оттам долетя едно зловещо на вид копие и се заби в земята до него. Кучето го зяпна за момент, после тръгна на четири крака и се спря недалеч от Мрачния. Погледна надолу.

— Мамка му!

Гората беше пълна с плоскоглави навсякъде отпред, отляво, отдясно. Тъмните сенки се местеха, стрелкаха се насам-натам, пъплеха нагоре по хълма. Сигурно бяха стотици. Отдясно сред редиците на Съюза цареше пълна какофония от викове и тракане на брони, докато обърканите войници приготвяха копията си. От гората отдолу летяха стрели и се сипеха върху тях.

— Мамка му!

— Да беше почнал да стреляш, а? — Мрачния пусна една стрела и извади нова от колчана си.

Кучето също извади стрела, но пред очите му имаше толкова много мишени, че не можеше да избере по коя да стреля. Накрая стреля прекалено високо и се прокле наум. Плоскоглавите се приближаваха, бяха достатъчно близо, за да види лицата им, ако въобще можеше да се нарекат лица. Провиснала челюст, озъбена паст и малки, пълни с омраза очички. Примитивни оръжия — дървени сопи със стърчащи от тях гвоздеи, секири с остри дялани камъни и ръждясали мечове, взети от мъртви врагове. Препускаха нагоре между дърветата, бързи като глутница вълци.

Кучето улучи един в гърдите и онзи падна. Улучи друг в крака, но останалите не спираха.

— Готови! — изрева Три дървета.

Мъжете се надигнаха иззад дънера, вдигнаха остриета, копия и щитове, приготвиха се да посрещнат нападението. Кучето се зачуди как се подготвя човек да посрещне подобно нещо.

Иззад едно дърво изскочи плоскоглав и се хвърли във въздуха с озъбена паст. Кучето го гледаше, без да може да помръдне. Внезапно чу мощен рев в едното си ухо, после мечът на Тъл го пресрещна и го запрати обратно надолу по склона. От тялото му пръсна кръв като от разпран мех за вода.

Друг се хвърли напред и Три дървета отсече ръката му с меча и го блъсна надолу с щита си. Но след него идваха нови, а след тях нови и нови, връхлитаха на рояци дънера. Кучето простреля един в лицето на не повече от крачка от себе си, после извади ножа си и го заби в корема му, като крещеше с всичка сила. По ръцете му плисна топла кръв. Измъкна от ръката му боздуган и замахна с него към друг плоскоглав, но пропусна и залитна силно настрани. Навсякъде наоколо крещяха мъже, замахваха и ръгаха с оръжията си.

Видя как Тръпката затисна главата на един шанка с ботуша си към дънера, после вдигна високо щита си и заби металния ръб в лицето му. Посече втори със секирата си и го просна на земята. От удара му в очите на Кучето пръсна кръв. Иззад дънера скочи трети, Тръпката го сграбчи и двамата се изтъркаляха назад по земята. Когато спряха, шанка се оказа отгоре и Кучето го фрасна в гърба с боздугана, после пак и пак, и пак. Накрая Тръпката го блъсна от себе си, скочи и стовари ботуша си върху главата му. След това се втурна покрай Кучето и посече друг плоскоглав, докато онзи промушваше в ребрата един пищящ войник.

Кучето замига и опита да изтрие с ръкав кръвта от очите си. Видя как Мрачния заби ножа си в черепа на един шанка, острието му се показа през устата и го прикова към дънера на дървото. Видя как Тъл удряше с огромния си юмрук един плоскоглав в лицето, докато от него не остана само кървава пихтия. Друг плоскоглав скочи на дървото зад него, вдигна копие, но преди да успее да замахне с него, Дау връхлетя, отсече и двата му крака и го запрати премятащ се във въздуха.

Забеляза един от войниците на Тръпката, който се мяташе по гръб на земята. В едната му ръката беше впил зъби шанка и той отчаяно го блъскаше с другата. Кучето понечи да му помогне, но в този момент към него се насочи друг шанка с копие в ръка. Забеляза го навреме, за да се метне встрани, и като го пропусна покрай себе си, го посече с ножа през лицето. После се извъртя и го фрасна с боздугана в тила. Усети как главата му изхрущя като черупка на яйце. Обърна се и се озова очи в очи с друг. Огромен при това и с тежка секира в ръка. Онзи отвори уста, озъби се насреща му и пусна лиги.

— Давай! — изкрещя Кучето и вдигна ножа и боздугана.

Но преди онзи да успее да помръдне, зад него се появи Три дървета и го разцепи на две с меча от рамото до средата на гърдите. Плисна кръв и шанка се строполи на земята. После незнайно как се надигна. Успя само да извърти лицето си така, че на Кучето да му е още по-удобно да забие в него ножа си.

Сега шанка отстъпваха, а войниците на Тръпката крещяха и ги посичаха в гръб. Последният останал плоскоглав изписка, побягна към едно дърво и започна да се катери. Мечът на Дау сцепи дълбоко гърба му — червено месо и бели парчета натрошена кост. Онзи избърбори нещо неразбираемо, провисна от клона, потръпна и замря. Краката му се полюшнаха надолу.

— Довършихме ги! — изрева Тръпката. Лицето му беше изпръскано с кръв. — Оправихме ги!

Войниците вдигнаха оръжия и закрещяха. Поне повечето от тях. Но някои лежаха неподвижно, други бяха паднали ранени, стенеха, хъркаха през стиснати зъби. На тези не им е до ликуване, реши Кучето. Не ликуваше и Три дървета.

— Млъквайте бе, глупаци! Махнаха се засега, но ще дойдат нови. Това им е лошото на плоскоглавите, винаги се връщат повече! Разкарайте тези тела оттук! Съберете колкото можете стрели! Ще ни трябват, преди да е свършил денят!

Кучето вече тичаше към тлеещия огън. Кадил лежеше, където я беше оставил, дишаше тежко на пресекулки и стискаше стрелата в гърдите си. Погледна го с големи влажни очи, но не каза нищо. Той също не каза нищо. Какво можеше да каже? Извади ножа си, разряза ризата й и я дръпна настрани, за да види раната. Стрелата се беше забила между две ребра отдясно, точно под гърдата й. Неприятно място да те прострелят, помисли си, не че имаше приятно де.

— Добре ли е? — изговори тя с тракащи зъби.

— Добре е — каза Кучето и изтри с палец малко мръсотия от влажната й буза. — Ти не го мисли. Ние ще те оправим — каза той, като през цялото време си мислеше: „Куче, шибан лъжец такъв, жалък страхливец. Тя е със стрела в гърдите.“

Три дървета клекна до тях.

— Трябва да излезе — каза той и погледна намръщено раната. — Аз ще я държа, ти дърпай.

— Какво да правя?

— Какво каза той? — простена Кадил през окървавени зъби. — Какво… — Кучето хвана стрелата с две ръце, а Три дървета сграбчи китките й. — Какво правите…

Кучето дръпна, но стрелата не излезе. Пак дръпна и от раната бликна кръв. Стече се покрай стрелата на две тъмни струйки по бледата й кожа. Той дръпна отново и Кадил се замята по земята и зарита с крака. Закрещя, все едно я убиваха. Той продължи да дърпа, но стрелата не излезе, не помръдна дори.

— Дърпай! — изсъска Три дървета.

— Не излиза, мамка му! — озъби му се Кучето. — Добре! Добре! — той пусна стрелата и Кадил се разкашля.

Изхърка, разтресе се и потрепери, а от устата й се проточи кървава слюнка.

Три дървета се почеса по бузата и на лицето му остана размазано кърваво петно.

— Щом не иска да излезе, ще трябва да я натиснеш, за да я изкараш от другата страна.

— Какво?

— Какво… казва той? — изхриптя Кадил и зъбите й пак затракаха.

Кучето преглътна.

— Ще трябва да избутаме стрелата от другата страна.

— Не — промълви тя и очите й се разшириха от ужас. — Не.

— Трябва.

Тя изпъшка, когато Кучето пречупи стрелата и я хвана.

— Не — проплака тя.

— Дръж се, момиче — каза Три дървета на общия език на Съюза и сграбчи отново ръцете й. — Само се дръж. Давай, Куче…

— Не…

Кучето стисна зъби и натисна силно счупения край на стрелата. Кадил подскочи, изпъшка, подбели очи и загуби съзнание. Кучето преобърна безжизненото й тяло и видя стрелата да стърчи откъм гърба.

— Готово — промърмори, — готово, излезе. — Хвана я над острието и с плавно въртене я издърпа.

От дупката бликна кръв, но не много.

— Това е добре — каза Три дървета. — Значи не е уцелила дроба.

Кучето прехапа устна.

— Добре е. — Грабна приготвеното за превръзка навито на ролка парче плат, нагласи края му на дупката на гърба и започна да увива стегнато през гърдите. Три дървета я повдигаше всеки път, за да може той да го прекара отдолу. — Добре е, добре е — повтаряше Кучето и омотаваше превръзката.

Бързаше колкото можеше с премръзналите си изтръпнали пръсти, докато не намота цялото парче плат. По-добре не може, каза си. Ръцете му бяха окървавени. Превръзката беше окървавена, коремът и гърбът й бяха на кървави отпечатъци от пръстите му, с петна кал и струйки кръв. Докосна лицето й — топло, със затворени очи. Гърдите й се повдигаха равномерно и дъхът й излизаше на пара от устата.

— Трябва да вземем одеяло. — Кучето стана и затършува в раницата си. Издърпа одеялото навън, пръсвайки всякакви вещи около огъня. Занесе го до нея, разпъна го и го уви около тялото й. — Да ти пази топло, нали? Меко и топло. — Подпъхна го под нея, опъна го над краката й. — Ще ти пази топло.

— Куче. — Три дървета се беше навел и слушаше дишането й. Изправи се и бавно поклати глава. — Мъртва е.

— Какво?

Наоколо полетяха бели петънца. Отново заваля сняг.

— Къде е проклетият Паулдър? — изръмжа маршал Бър, загледан в долината. Стискаше юмруци от безсилие. — Казах му да чака, докато ги въвлечем в битката, не докато ни прегазят!

Уест не знаеше какво да отговори. Наистина, къде е Паулдър? Снегът се усилваше. Носеше се на талази и вихрушки, покриваше бойното поле със сивата си пелена и придаваше призрачен вид на цялата долина. Звукът на битката сякаш идваше от мили разстояние, заглушен и пречупен. Вестоносците яздеха напред-назад, малки черни точки по белия килим, препускаха с искане за подкрепления. Ранените се трупаха с всяка минута, домъквани пъшкащи на носилки, останали без дъх в каруците или куцащи мълчаливо по пътя под щаба.

Дори през снежната пелена се виждаше ясно, че хората на Крой са здраво притиснати. Старателно подредените редици сега се извиваха опасно в средата, отделните части, редуцирани до объркани маси от мъже, се смесваха във всеобщата бъркотия на битката. Уест отдавна беше спрял да брои офицерите, които Крой беше изпратил до командния пост с искане за подкрепление или разрешение за отстъпление. И всички те се връщаха с едно и също съобщение. Дръжте позицията си и чакайте. А междувременно от Паулдър нямаше вест, само зловещо неочаквано мълчание.

— Къде се губи Паулдър? — Бър се насочи с тежка стъпка към шатрата си, оставяйки черни следи по прясно натрупания сняг. — Ти! — извика на един адютант и му махна с ръка да го последва.

Уест тръгна на почтително разстояние след маршала, следван по петите от Яленхорм. Отметна покривалото на входа и влезе.

Маршал Бър се наведе, грабна писалка от мастилницата, поръсвайки масата с едри капки мастило.

— Иди в гората и намери генерал Паулдър! Разбери какво става там и веднага се връщай!

— Разбрано, господине! — кресна офицерът и се изпъна като струна.

Писалката на Бър задраска по хартията.

— Предай му, че заповядвам да нападне незабавно! — подписа с яростно движение на китката и тикна листа в ръцете на адютанта.

— Тъй вярно, господине. — Младият офицер излезе с решителна крачка.

Бър се обърна към картите, примижа, сложи длан на корема си и се вгледа ядосано в тях, докато с другата ръка подръпваше нервно брадата си.

— Къде се губи този Паулдър?

— Възможно е, господине, той самият да е бил нападнат…

Бър се оригна, изкриви лице, после пак се оригна. Стовари юмрук на масата и мастилницата подскочи и изтрака по плота.

— Мамка му, проклет да е този мой стомах! — той заби дебел пръст в картата. — Ако Паулдър не се появи скоро, ще трябва да пуснем резервите, Уест, чуваш ли? Ще трябва да пуснем кавалерията.

— Да, господине, разбира се.

— Не можем да си позволим да загубим. — Маршалът сключи вежди, преглътна. Изведнъж на Уест му се стори, че беше силно пребледнял. — Не… можем… — Бър леко се олюля и замига начесто.

— Господине, добре ли…

— Буааа! — маршал Бър рязко се наведе и избълва черна кръв върху масата.

Повърнатото плисна върху картите и ги обагри в червено. Уест замръзна на място. Усети как устата му бавно увисва. Бър изхърка и стисна ръба на масата. Тялото му се разтрепери, после се преви и той отново повърна.

— Гаррр! — залитна настрани и от устата му се проточи кървава лига.

Очите му се изцъклиха на бледото лице. Той изпъшка сподавено и политна назад, повличайки със себе си един опръскан с кръв стол.

Уест най-после се усети точно навреме, за да се хвърли напред и да хване отмалялото тяло на маршала, преди да се е стоварило на пода. Наклони се и се олюля, докато се мъчеше да го задържи.

— Мамка му! — зяпна Яленхорм.

— Какво чакаш, помогни ми! — кресна му Уест.

Едрият офицер се спусна напред, подхвана Бър под едната мишница, после заедно с Уест го довлякоха до леглото. Уест разкопча най-горното копче на яката му.

— Стомашни проблеми — промърмори той през стиснати зъби, — от седмици се оплакваше…

— Ще доведа лекар! — извика Яленхорм.

Понечи да изскочи навън, но Уест го хвана за ръката.

— Не.

Едрият капитан го изгледа учуден.

— Моля?

— Ако се разчуе, че е болен, ще настане паника. Паулдър и Крой ще правят каквото си искат. Цялата армия ще се разпадне. Никой не бива да научи преди края на битката…

— Но…

Уест се изправи, сложи длан на рамото на Яленхорм и го погледна право в очите. Вече знаеше какво трябва да се направи. Този път нямаше да стои и да гледа отстрани как поредното бедствие се стоварва отгоре им.

— Слушай ме внимателно. Трябва да се придържаме към плана. Трябва.

— Кой трябва? — Яленхорм зашари като обезумял с очи из шатрата. — Аз и ти, сами?

— Щом така се налага.

— Става дума за човешки живот!

— Става дума за хиляди човешки животи — изсъска Уест. — Чу какво каза маршалът, не можем да си позволим да загубим тази битка.

Яленхорм беше пребледнял почти колкото Бър.

— Не мисля, че имаше предвид точно това…

— Не забравяй, че си ми длъжник. — Уест се приближи към него. — Ако не бях аз, сега щеше да си труп и да гниеш на север от Кумнур. — Не му харесваше, че прибягна до това, но нямаше друг избор, нямаше време за деликатност. — Разбрахме ли се, капитане?

Яленхорм преглътна мъчително.

— Да, господине, мисля, че да.

— Добре. Ти оставаш тук да наблюдаваш маршала, а аз ще се погрижа за положението отвън. — Уест тръгна към изхода.

— Ами ако…

— Импровизирай! — сряза го Уест.

Сега имаше много повече грижи от тревогите тук. Наведе се и излезе. В командния пост имаше поне двайсетина офицери и часови, пръснати пред шатрата, те гледаха през далекогледи, взираха се в побелялата долина и шепнеха припряно помежду си.

— Сержант Пайк! — Уест му махна да се приближи и той веднага дотича. — Искам да застанеш на пост пред тази шатра, разбираш ли?

— Тъй вярно, господине.

— Искам да стоиш отпред и да не допускаш никого вътре освен мен и капитан Яленхорм. Никого. — Уест понижи глас: — При никакви обстоятелства.

Пайк кимна и тъмните му очи проблеснаха в розовата пихтия на лицето.

— Разбрано. — Той отиде до входа и застана отпред почти небрежно, с пъхнати в колана палци.

Миг по-късно по склона над командния пост се спусна ездач и спря пред шатрата на Бър. Конят изпръхтя и от ноздрите му изскочиха облаци пара. Ездачът скочи от седлото и се закандилка напред, но Уест застана на пътя му.

— Спешно съобщение за маршал Бър от генерал Паулдър! — изпелтечи в бързината вестоносецът.

После опита да продължи напред, ала Уест не помръдна от място.

— Маршалът е зает. Можеш да предадеш съобщението си на мен.

— Но заповедта ми изрично…

— На мен, капитане!

Мъжът примигна.

— Дивизията на генерал Паулдър е нападната, господине, в гората.

— Нападната?

— И то тежко. Бяхме подложени на няколко свирепи атаки по левия фланг и не можем да удържаме дълго така. Генерал Паулдър иска разрешение да отстъпи и да се прегрупира, господине, изтикани сме от позицията ни!

Уест преглътна. Планът вече започваше да се разнищва и всеки момент можеше да се разпадне напълно.

— Отстъпление ли? Не! Невъзможно. Ако той отстъпи, дивизията на Крой остава непокрита. Кажете на генерала да продължи да удържа позицията си и ако може, да предприеме атаката по фланга. Кажете му в никакъв случай да не отстъпва! Всеки от хората му да държи до последно!

— Но, господине…

— Тръгвай! — изкрещя Уест. — Веднага!

Мъжът отдаде чест и се качи на коня. Но преди още да се бе отдалечил по склона, пред шатрата спря нов вестоносец. Уест изруга под носа си.

Беше полковник Фелниг, началник-щаб на Крой. Него нямаше да може да отпрати така лесно.

— Полковник Уест — викна той, докато скачаше от седлото. — Дивизията ни е подложена на тежки атаки по цялата дължина на фронта, а сега на десния ни фланг се появи конница. Кавалерийска атака срещу наборници! — той се насочи към шатрата и започна да сваля ръкавиците си. — Без подкрепления няма да издържат дълго, а огънат ли се, целият ни фланг отива! Това ще е краят! Къде се бави този Паулдър?

Уест безуспешно опита да го забави.

— Генерал Паулдър също е подложен на атака. Но аз ще заповядам за незабавни подкрепления от резервите…

— Не е достатъчно — изръмжа Фелниг, промуши се покрай него и понечи да влезе в шатрата. — Трябва веднага да говоря с маршал…

Пайк пристъпи към него с ръка на дръжката на сабята си.

— Маршалът… е зает — прошепна той, очите му изхвръкнаха и обезобразеното му лице придоби толкова заплашителен вид, че дори Уест изпита леко притеснение.

Фелниг отстъпи колебливо, примигна и нервно облиза устни.

— Зает. Разбирам. Ами добре. — Той отстъпи още крачка назад. — Резервите ще бъдат пуснати, казвате, полковник?

— Незабавно.

— Добре тогава. Добре… ще предам на генерал Крой да очаква подкрепления. — Фелниг сложи крак в стремето. — Но това е крайно необичайно. — Изгледа намръщено шатрата, после Пайк, накрая Уест. — Крайно необичайно. — Пришпори коня си и препусна надолу в долината.

Уест го проследи с поглед, мислейки си колко малко подозираше Фелниг за необичайността на ситуацията.

Обърна са към един от адютантите.

— Маршал Бър заповяда всички резерви да атакуват по десния фланг. Трябва да нападнат конницата на Бетод и да я отблъснат. Ако флангът поддаде, ще настане истинско бедствие. Разбрахте ли заповедта?

— Нужна е писмена заповед от маршал…

— Няма време за писмени заповеди! — изрева Уест. — Слизай долу и си върши работата, човече!

Адютантът послушно изтича надолу по склона към двата резервни полка, които търпеливо изчакваха в снега. Уест го изгледа как се отдалечава, мърдаше нетърпеливо пръсти. Ездачите започнаха да се качват на конете и да се понасят в тръс към началната си позиция за атака. Прехапал устна, Уест се обърна. Офицери и часови го наблюдаваха и на лицата им личеше от леко любопитство до пълно недоверие.

Тръгна към тях и кимна на двама-трима, сякаш всичко беше под контрол. Замисли се колко ли време щеше да издържи така, преди някой просто да откажеше да изпълни заповедта му, преди някой да нахлуеше в шатрата, преди някой да разбереше, че лорд-маршал Бър е с единия крак в гроба и е в това състояние от доста време. Замисли се дали щеше да стане, преди северняците да разкъсат редиците в долината и да превземат командния пост, или след това. Ако е след това, нямаше да има никакво значение.

Пайк го погледна с нещо като усмивка. Уест искаше да отвърне на усмивката му, но не намери сили.

Кучето седеше и дишаше тежко. Беше облегнал гръб на поваления дънер, а лъкът висеше отпуснат в ръката му. В мократа земя до него стърчеше забит меч. Беше го взел от един мъртъв войник и го беше вкарал в употреба. А както изглеждаше, щеше да му се отвори още работа, преди да е свършил денят. Имаше кръв по себе си — по ръцете, по дрехите, навсякъде. На Кадил, на плоскоглавите, неговата собствена. Не си струваше да я бърше — съвсем скоро щеше да се опръска с нова.

Три пъти шанка тръгваха нагоре по хълма и три пъти биваха отблъсвани. Всеки следващ път беше по-тежък от предишния. Кучето се замисли дали щяха да успеят да ги отблъснат, когато дойдеха отново. А че щяха да дойдат, нямаше съмнение. Въпросът беше само кога ще дойдат и колко ще бъдат този път.

Чуваше писъците и стоновете на ранените войници на Съюза. Много ранени. При последната атака един от младежите на Тръпката беше изгубил ръката си от китката надолу. „Изгубил“ май не беше точната дума, защото му я бяха отсекли със секира. В началото и той пищеше, но сега седеше мълчаливо и дишаше на пресекулки. Бяха му увили ръката с парцал, стегнат с колан, и сега той седеше и я гледаше с онова изражение, което ранените понякога придобиваха. Пребледнели и ококорени, сякаш не разбираха какво виждат очите им. Сякаш при всеки следващ поглед гледката все така ги изненадваше.

Кучето се надигна леко и надзърна през дънера. Видя плоскоглавите долу в гората, спотайваха се в сенките. Чакаха. Не му допадаше тази гледка на спотайващи се плоскоглави. Шанка или нападаха докрай, или бягаха.

— Какво чакат сега? — изсъска той. — Кога шибаните плоскоглави се научиха да чакат?

— Кога се научиха да се бият за Бетод — изръмжа Тъл, докато бършеше меча си. — Много неща се променят, но никое към по-добро.

— Че кога пък нещо се е променяло към по-добро? — озъби се Дау малко по-нататък.

Кучето се намръщи. Нова миризма долови носът му. На влага. Нещо се белееше между дърветата в ниското и ставаше все по-бяло и по-бяло.

— Какво е това? Да не е мъгла?

— Мъгла? Тук горе? — Дау се изкиска дрезгаво, звучеше точно като грачещ гарван. — И по това време на деня? Ха! Ей, я чакай…

Сега всички я видяха — тънка бяла ивица, залепнала за мокрия склон. Кучето преглътна и устата му пресъхна. Изведнъж го обзе тревога не само заради чакащите в ниското шанка. От нещо друго. Мъглата започна да се вдига нагоре, да се вие покрай стволовете на дърветата. Плоскоглавите се раздвижиха. Тъмните им сенки се размърдаха в сивия сумрак.

— Не ми харесва тая работа — чу се гласът на Дау. — Не е нормално това.

— Дръжте се, момчета! — дойде отнякъде дебелият глас на Три дървета. — Дръжте се!

Думите му окуражиха донякъде Кучето, но той знаеше, че куражът не се задържа много при него. Олюля се. Призляваше му.

— Не, не — прошепна Тръпката и започна да се оглежда, сякаш търсеше път за бягство.

Кучето усети как космите по ръцете му се изправят и кожата му настръхва. В гърлото му заседна буца. Обземаше го непознат страх — пълзеше заедно с мъглата нагоре по хълма, пъплеше през гората, виеше се около дърветата, процеждаше се под дънера, зад който се криеха.

— Той е — прошепна Тръпката. Очите му се ококориха и той се сниши до дървото, сякаш се боеше да не го чуе някой. — Той е!

— Кой? — изграчи Кучето.

Тръпката само поклати глава и се притисна към студената земя. Кучето беше обзет от непреодолимо желание да направи същото, но си наложи да надигне глава и да погледне над дънера. Именит войн, а се плаши като дете от тъмното, при това без дори да знае от какво. Реши, че ще е по-добре да го види. Груба грешка.

В мъглата имаше сянка — прекалено висока и изправена, за да е шанка. Огромен човек, висок колкото Тъл. Не, по-висок. Гигант. Кучето разтърка очи, за да е сигурен, че това не е просто трик на светлината в мрака, но не беше. Сянката се приближи и започна да придобива по-ясен вид. И колкото по-ясно се виждаше, толкова по-осезаем ставаше страхът в мъглата.

Кучето беше обиколил целия Север надлъж и нашир, но никога досега не беше виждал по-странно и неестествено нещо от този гигант. Едната половина на тялото му беше с броня — хванати с нитове големи плочи от черен метал, целите очукани, нащърбени и изкривени, сякаш са били блъскани с тежък чук. Другата половина от тялото му беше гола с изключение на ремъците и катарамите, с които беше пристегната бронята му. Бос крак, една гола ръка, целите в страховито издути мускули. На лицето си носеше маска от същия надран черен метал.

Приближи се още и изникна от мъглата. Тогава Кучето видя, че кожата му е изрисувана. Цялата изписана със ситни сини букви. Разкривените редове покриваха всеки инч от тялото му. Не носеше никакво оръжие, но това не го правеше по-малко ужасен. Напротив. Сякаш беше под достойнството му да носи оръжие, пък било и на бойното поле.

— Майко мила — прошепна Кучето и устата му се изкриви от ужас.

— Дръжте се, момчета — изръмжа Три дървета. — Дръжте се.

Единствено гласът му удържаше Кучето да не побегне, без дори да погледне назад.

— Той е! — изписка един от войниците на Тръпката с изтънял като на момиче глас. — Това е Страховития!

— Затваряй си плювалника! — кресна му Тръпката. — Знаем кой е!

— Стрели! — извика Три дървета.

Ръцете на Кучето трепереха, докато се прицелваше в гиганта. Беше му ужасно трудно да го направи дори и от това разстояние. Не издържа и пусна бързо тетивата. Стрелата му отскочи със звън от бронята на гиганта и отлетя встрани. Изстрелът на Мрачния беше по-точен. Неговата стрела го улучи в гърдите и се заби дълбоко в изрисуваната плът. Онзи сякаш дори не я забеляза. Полетяха още стрели. Една го прониза в рамото, друга прониза прасеца му, но той продължи да върви бавно като мъглата, а страхът и шанка се движеха с него.

— Мамка му — изломоти Мрачния.

— Той е дявол! — изписка един от войниците. — Дявол от ада!

Кучето започваше да мисли абсолютно същото. Усети как страхът го притиска, усети как редицата им започва да се огъва. Осъзна, че отстъпва назад, без дори да знае как е станало това.

— Готови! — извиси се плътният глас на Три дървета, спокоен и равнодушен, сякаш той не изпитваше никакъв страх. — На три! Скачаме на три!

Кучето го погледна, все едно възрастният войн внезапно си беше загубил ума. Тук поне имаха дървото, зад което да се крият. Чу мърморенето на някои от войниците и се досети, че вероятно си мислеха същото. Май никой не беше очарован от идеята да се втурнат в атака срещу тълпа от шанка и свръхестествен гигант.

— Сигурен ли си? — изсъска му Кучето.

Три дървета дори не го погледна.

— Най-правилното, когато човек го е страх, е да нападне! Кръвта му да кипне, да обърне страха в ярост. Теренът е наше предимство и няма да ги чакаме тук горе!

— Сигурен ли си? — повтори Кучето.

— Тръгваме — каза Три дървета и се извърна настрани.

— Тръгваме — изръмжа Дау и се озъби на войниците, предизвиквайки ги да решат дали ще отстъпят.

— На три! — избоботи Буреносния.

— Хм — добави Мрачния.

Кучето още не беше сигурен дали щеше да тръгне. Стиснал устни, Три дървета надзърна над дънера и погледна към дребните фигури в мъглата и към огромната в средата. Посочи с длан към земята, което значеше да чакат. Да чакат подходящата дистанция. Да чакат подходящия момент.

— На три ли тръгваме — прошепна Тръпката, — или след три?

Кучето поклати глава.

— Няма значение, стига да тръгнеш — отвърна уверено той, въпреки че вече усещаше краката си като два тежки каменни блока.

— Едно!

Едно? Вече? Кучето погледна през рамо към тялото на Кадил, увито в одеялото му до угасналия огън. Предполагаше, че гледката ще го разгневи, но тя само го изплаши още повече. Истината беше, че не искаше да свърши като нея. Преглътна и извърна поглед към дръжката на ножа в едната си ръка, после погледна взетия назаем от един убит меч в другата. Желязото не изпитваше страх. Това бяха добри оръжия, готови да свършат кървавата си работа. Прииска му се да беше поне наполовина толкова готов и той, но не му беше за първи път и добре знаеше, че никой никога не е напълно готов. Всъщност не е нужно да си готов. Трябва само да тръгнеш.

— Две!

Време е. Усети как очите му се отварят широко, как носът му поглъща студения въздух и кожата му настръхва. Подуши мъжете, усети острата и силна миризма на боровете, вонята на шанка, влагата на мъглата. Чу учестено дишане зад дънера и бързи стъпки долу по склона, чу откъслечните викове по дължина на редицата, шума от кръвта, която препускаше във вените му. Видя всяка най-малка подробност около себе си. Времето се проточи, бавно като мед. Мъжете се раздвижиха, корави мъже с корави лица, прехвърляха тежестта си от крак на крак, напираха срещу мъглата и собствения си страх, подготвяха се. Щяха да тръгнат, вече нямаше съмнение. Всички щяха да тръгнат. Усети как мускулите на краката му се стягат и започват да го изтласкват.

— Три!

Три дървета беше пръв през дънера. Кучето скочи веднага след него. Мъжете се надигнаха и скочиха напред и въздухът се изпълни с бойните им викове, с гнева и страха им. Кучето тичаше надолу, краката му удряха тежко земята, цялото му тяло се тресеше. Въздухът свистеше покрай лицето му, черните дървета и бялото небе се сблъскаха и се завъртяха. Мъглата се надигна и го връхлетя, а с нея и тъмните сенки, които чакаха в бялата й пелена.

Кучето изрева и замахна с меча си към една, докато профучаваше покрай нея. Острието я захапа дълбоко и я хвърли назад. От удара Кучето се завъртя настрани, после заудря пак и пак. Не спираше да крещи. Острието му подсече крака на един шанка и го вдигна във въздуха. След това Кучето падна и започна да се пързаля надолу по склона. Влачеше се в кишата и се опитваше да стане. Шумът на битката го заобиколи отвсякъде, странни, приглушени от мъглата звуци. Изкрещени от мъжете ругатни, ръмженето на шанка, тракане и сблъсък на стомана в стомана, на стомана в плът.

Озърна се, продължи да се носи надолу, не знаеше откъде щеше да изскочи следващият плоскоглав, не знаеше дали в следващия миг няма да го прониже копие в гърба. Видя сянка и скочи към нея с мощен рев. Мъглата като че ли се вдигаше отпред и Кучето закова на място. Викът замря в гърлото му, той насмалко да падне възнак в бързината да се махне оттам.

Страховития беше на не повече от пет крачки от него и отблизо беше още по-голям и отвратителен. От цялото му татуирано тяло стърчаха пречупени стрели, а това, че беше стиснал в юмрук гърлото на един от войниците, само подсили ужаса на Кучето. Държеше го с опъната пред себе си ръка, а онзи размахваше ръце и риташе с крака. Сините мускули и сухожилия играеха по ръката, с която стискаше гърлото на войника. Очите на жертвата щяха да изскочат, устата й се отваряше, но не издаваше никакъв звук. Чу се силно изпукване и гигантът метна настрани трупа на войника, който се запремята надолу по склона. Главата му се подмяташе, сякаш нищо не я държеше повече към тялото, тялото накрая спря и остана да лежи неподвижно в калта.

Сега Страховития стоеше изправен в мъглата и гледаше през черната си маска право в Кучето. Кучето просто щеше да се напикае.

Но някои неща просто трябва да се свършат. И по-добре веднъж завинаги да приключиш с тях, отколкото цял живот да живееш със страха. Това щеше да каже Логън, ако беше тук. Затова Кучето отвори уста, изкрещя с пълно гърло и се понесе напред с вдигнат над главата меч.

Гигантът протегна нагоре защитената си с броня ръка и пое острието. Стоманата удари в стомана и зъбите на Кучето изтракаха. Мечът излетя от ръката му и се завъртя във въздуха, но той вече замахваше с ножа. Успя да го промуши под огромната ръка на гиганта и го заби до дръжката между татуираните ребра.

— Ха! — викна Кучето, но радостта му бе краткотрайна.

Тежката ръка на Страховития изфуча в мъглата, удари го с опакото си в гърдите и го хвърли назад. Цялата гора се завъртя, едно дърво изскочи сякаш от нищото и го фрасна здраво в гърба. Кучето се строполи под него, опита да си поеме въздух и не успя. Опита да се претърколи и също не успя. Болката смазваше ребрата му като огромна скала върху гърдите.

Вдигна поглед и зарови пръсти в калта, но нямаше въздух дори да простене. Страховития вървеше към него и не бързаше за никъде. Посегна и извади ножа от гърдите си. Острието изглеждаше като детска играчка, стиснато между огромните му пръсти, с които го издърпа навън. Приличаше на тънка клечка за зъби. Метна го настрани сред дърветата и от него се проточи дълга струя кръв. Вдигна огромния си крак, защитен от броня, за да го стовари върху главата на Кучето и да я разцепи като орех. Гигантската сянка падна върху лицето му, но Кучето не можеше да помръдне, лежеше, скован от болка и ужас.

— Гнусно копеле! — от дърветата излетя Три дървета, блъсна с щита си бронираната половина на гиганта и го измести, така че металният му ботуш се заби до лицето на Кучето и го опръска с кал.

Възрастният войн налетя на Страховития и озъбен, крещящ, започна да сече бясно с меча си незащитената част от тялото му, докато онзи още залиташе от сблъсъка. Кучето отваряше уста като риба на сухо, гърчеше се, опитваше се да стане, но успя само да се надигне и да опре гръб в дървото.

Гигантът замахна с бронирания си юмрук достатъчно силно, че да събори цяла къща, но Три дървета се извъртя настрани и го пресрещна с щита си, после замахна отстрани с меча и остави голяма вдлъбнатина в маската на Страховития. Ударът беше достатъчно силен, за да изметне назад главата на гиганта и да го накара да се олюлее. От отвора за устата му потече кръв. Три дървета нападна отново и го посече през гърдите. Острието хвърли искри при сблъсъка си с металната броня и разцепи дълбоко синята гола плът. Безсъмнено смъртоносен удар, но от острието полетяха едва няколко капчици кръв, а когато се отдръпна, на гърдите на гиганта не беше останала рана.

Страховития си възвърна равновесието и нададе мощен рев, от който Кучето се разтрепери. Изнесе назад крак, вдигна тежката си ръка и замахна силно напред. Юмрукът му се стовари право в щита на Три дървета, отчупи парче от ръба, разцепи дървото, мина през него, заби се с глух тътен в гърдите на възрастния войн и го събори по гръб на земята. Страховития се надвеси отгоре му и вдигна отново синия си юмрук. Озъбен, Три дървета изръмжа и заби до дръжка меча в бедрото на гиганта. Острието прониза татуираната плът и излезе окървавено от другата страна, но това дори не го забави. Тежката ръка се стовари отгоре и блъсна гърдите на Три дървета. Звукът от сблъсъка беше като пращене на сухи съчки.

Кучето изпъшка и задра с нокти по пръстта, но дробовете му изгаряха, не можеше да се изправи, не можеше да направи нищо, освен да седи и да гледа. Страховития вдигна другия си юмрук, обкован в черно желязо. Вдигна го бавно и внимателно, задържа го горе, после го засили и го стовари в ребрата на Три дървета. Другата му ръка се вдигна отново. Кокалчетата на синия юмрук бяха омазани с червена кръв.

От мъглата излетя тънка черна черта, заби се в подмишницата на Страховития и го избута настрани. Копие в ръката на Тръпката. Той ръгаше гиганта, крещеше и бавно го изтикваше настрани по склона. Страховития се претърколи и се изправи, направи измамна стъпка назад, после изстреля напред бърза като змия ръка. Дланта му плесна Тръпката, както човек прогонва досадна муха, и го хвърли настрани, скимтящ и ритащ във въздуха.

Но преди Страховития да успее да го достигне отново, проехтя мощен като гръмотевица рев, тежкият меч на Тъл се стовари върху бронираното му рамо и го свали на едно коляно. Сега от мъглата излетя и Дау. Той замахна с меча си и откъсна голямо парче месо от крака на Страховития. Тръпката скочи прав и озъбен ръгаше с копието. Тримата като че ли най-после успяха да хванат гиганта натясно.

Той трябваше да е отдавна мъртъв, макар и толкова едър. С ударите, които му нанесоха Три дървета, Тръпката и Дау, отдавна трябваше да е обратно при пръстта. Но не, той пак се изправи. От тялото му още стърчаха шест стрели и мечът на Три дървета. Отново нададе мощен рев и Кучето пак се разтрепери от глава до пети. Тръпката залитна назад и падна по задник на земята, беше пребледнял като платно. Тъл примигна и трепна, мечът в ръката му се отпусна. Дори Дау Черния направи крачка назад.

Страховития се наведе, сграбчи дръжката на меча на Три дървета, издърпа го от крака си и го пусна окървавен върху пръстта. След като острието излезе, в плътта му не остана рана. Внезапно гигантът се обърна и хукна. Мъглата се затвори зад гърба му и Кучето чу тежките му стъпки надолу по хълма. Никога преди не беше се чувствал така щастлив да види нещо да си отива.

— Връщай се обратно! — изкрещя Дау и понечи да хукне след него, но Тъл му препречи пътя с изпъната огромна ръка.

— Никъде няма да мърдаш. Не знаеш колко шанка има долу. Ще убием това чудовище друг път.

— Разкарай се от пътя ми, дангалак!

— Няма.

Кучето се претърколи напред, стисна зъби да потисне болката в гърдите и запълзя нагоре по склона. Мъглата вече се отдръпваше и оставяше след себе си чист мразовит въздух. От другата страна се зададе Мрачния с опънат лък, готов за стрелба. В снега и калта лежаха много трупове, предимно шанка, но и няколко от момчетата на Тръпката.

На Кучето сякаш му отне цяла вечност да допълзи до Три дървета. Възрастният войн лежеше по гръб с все още привързан към едната му ръка щит. Дъхът му излизаше с хъркане през носа и влизаше на пресекулки през окървавената му уста. Очите му се извърнаха към Кучето, ръката му се надигна и го сграбчи за ризата. Той го придърпа към себе си и изсъска през стиснати зъби в ухото му:

— Чуй ме сега, Куче! Слушай!

— Кажи, главатар — изграчи Кучето, едва имаше сили да проговори.

Зачака, заслуша се, но не чу нищо. Очите на Три дървета бяха широко отворени и се взираха невиждащи в клоните на дърветата. От един от тях се отрони капка, падна на бузата му и се търкулна по окървавената му брада. Нищо повече.

— Обратно при пръстта — каза Мрачния с увиснало като стара паяжина лице.

Уест гризеше нокти и наблюдаваше приближаващата група от облечени в черно ездачи, възседнали черни коне. Генерал Крой и щабът му изглеждаха мрачни като погребални агенти. Снегът беше спрял, но небето все още беше тъмно и навъсено, а светлината — толкова оскъдна, сякаш беше вечер. При командния пост духаше свиреп студен вятър и платнището на шатрата плющеше. Спечеленото от Уест време изтичаше.

Внезапно го обзе почти неудържимо желание да се обърне и да побегне. Толкова абсурдно желание, че моментално се смени с друго, също толкова неуместно, да избухне в истеричен смях. За късмет успя да се пребори и с двете. Или поне с второто. Нямаше нищо смешно в това, което ставаше в тази долина. С приближаване на чаткащите копита се зачуди дали все пак идеята да избяга беше чак толкова смехотворна.

Крой дръпна рязко юздите на черния си боен кон, слезе от седлото и бързо изпъна униформата си. Оправи колана на сабята си, извърна се и тръгна енергично към шатрата.

— Генерал Крой, поздравления, господине, дивизията ви се би смело и решително днес!

— Естествено, полковник Уест. — Той изрече името му с такова презрение, сякаш беше кръвна обида.

Офицерите от неговия щаб се събраха в заплашителен полукръг зад гърба му.

— А може ли да попитам какво е положението ни на бойното поле?

— Положението ни? — озъби се Крой. — Положението ни е такова, че северняците са отблъснати, но не и победени. Накрая успяхме да им хвърлим здрав пердах, но хората ми бяха смазани от умора. Прекалено изтощени, за да ги преследват и доунищожат. Благодарение на страхливостта на Паулдър врагът успя да се оттегли през бродовете! Ще се погрижа той да бъде разжалван и опозорен! Ще се погрижа да увисне на въжето за държавна измяна! Кълна се в честта си, ще го направя! — огледа навъсено командния пост, а офицерите му сърдито замърмориха. — Къде е маршал Бър? Настоявам веднага да видя лорд-маршала!

— Разбира се, ако ми дадете само… — думите на Уест заглъхнаха в усилващия се тропот на копита и иззад шатрата на Бър се появи друга група ездачи.

Не кой да е, а самият генерал Паулдър, придружен от огромния си щаб. Заедно с тях пристигна и каруца, така че малкото пространство пред шатрата се пренасели с мъже и коне. Паулдър скочи от седлото и се запъти с бърза крачка към Уест. Косата му беше разчорлена, устните — стиснати здраво, а на бузата му имаше дълга драскотина. Пурпурният антураж го последва по петите с дрънчене на метал, развети златни шнурове и зачервени лица.

— Паулдър — изсъска Крой, — сега имаш наглостта да се изправяш пред очите ми! След като цял ден не намери смелост да го направиш на бойното поле!

— Как смееш? — изврещя Паулдър. — Настоявам за извинение! Незабавно!

— Извинение ли? От мен? Ха! Ти си този, който ще се извинява, ще се погрижа за това! Според плана ти трябваше да атакуваш по левия фланг! Бях подложен на свирепи атаки в продължение на повече от два часа!

— Почти три, господине — наля масло в огъня един от офицерите му.

— Три часа, мамка му! Нямам други думи за това освен страх и малодушие!

— Страх? — изврещя отново Паулдър и няколко от хората му поставиха ръце на дръжките на оръжията си. — Настоявам незабавно да ми се извиниш! Цялата ми дивизия беше подложена на свирепи нестихващи нападения по левия фланг! Трябваше лично да предвождам една от контраатаките ни! Пеша, не на кон! — извъртя напред бузата си и посочи драскотината. — Ние изнесохме цялото сражение днес! Ние извоювахме победата!

— Проклет да си, Паулдър, не направихте нищо! Победата извоюваха моите хора, съвсем сами! Нападнат бил? От кого? От горските животни?

— Аха! Именно! Животни! Покажете му!

Един от офицерите на Паулдър отметна платнището върху каруцата и отдолу се показа нещо, което в началото всички взеха за купчина окървавени дрипи. Той сбърчи нос и го изблъска от каруцата. Нещото падна на земята, претърколи се по гръб и черните му, лъскави като черни бръмбари, очи се впериха в небето. Голямата му уродлива паст беше зинала и от нея във всички посоки стърчаха остри зъби. Кожата му беше сиво-кафеникава, груба, сякаш цялата в мазоли, а вместо нос имаше размазана крива зурла. Главата му беше сплескана отгоре и без косми, със силно изпъкнали надочни дъги и тясно полегато чело. Едната му ръка беше къса и мускулеста, а другата дълга и тънка, но и двете завършваха с извити като нокти тънки пръсти. Изглеждаше тромаво, сгърчено и примитивно създание. Уест го зяпна с отворена уста.

Повече от очевидно бе, че това не е човек.

— Ето! — изписка победоносно Паулдър. — Хайде сега кажи пак, че дивизията ми е седяла със скръстени ръце! Имаше стотици от тези… от тези създания! Хиляди! Нападаха и се биеха като обезумели! Едва удържахме позицията си и ти извади страхотен късмет, че все пак успяхме! И сега настоявам! — прогърмя гласът му. — Настоявам! — писна с почервеняло от яд лице — За извинение!

Крой примигна неразбиращо, после ядосано, накрая от безсилие. Устните му се извиха в презрителна гримаса, челюстите му се размърдаха, ръцете му се свиха в юмруци. Очевидно в устава не беше предвидена подобна ситуация и той отново се обърна към Уест.

— Настоявам да видя маршал Бър!

— Аз също! — изписка пронизително Паулдър, готов на всичко, само и само да не остане по-назад от Крой.

— Лорд-маршалът е… — думите убягваха на Уест. Не му бяха останали повече идеи. Нито стратегии, нито хитрини, нито интриги. — Той е… — за него нямаше отстъпление през бродовете. Виждаше края си. Най-вероятно щеше да свърши в наказателна колония. — Той е…

— Ето ме.

За най-голяма изненада на Уест пред входа на шатрата стоеше маршал Бър. Сумракът не успяваше да прикрие болния му вид. Лицето му беше бледо като платно и лъснало от пот. Очите му бяха хлътнали в големи черни ями. Устните му потрепнаха, краката му като че ли се подкосиха и той се хвана за единия от коловете на шатрата. Уест забеляза тъмно петно на гърдите на униформата му, което поразително приличаше на кръв.

— Боя се, че по време на битката… се почувствах зле — изграчи той. — Сигурно съм ял нещо развалено. — Ръката му се разтрепери върху кола на шатрата и Яленхорм се появи зад гърба му, готов да го подхване.

Не се наложи, с нечовешко усилие Бър успя да се задържи прав. Уест огледа притеснено лицата на присъстващите, опитвайки да отгатне какво мислят те за този ходещ труп, но двамата генерали се оказаха прекалено заети със съперничеството си, за да обърнат кой знае какво внимание на лорд-маршала.

— Лорд-маршале, протестирам срещу действията на генерал Паулдър…

— Господине, настоявам за извинение от генерал Крой…

Най-добрата защита е нападението, реши Уест.

— Традицията повелява! — извика той с всичка сила — Ние първи да поздравим главнокомандващия за днешната победа! — и започна да пляска бавно и силно.

Пайк и Яленхорм го последваха без колебание. Паулдър и Крой си размениха последни смразяващи погледи и се включиха в аплодисментите.

— Ако позволите, искам първи да…

— Не, ако позволите аз първи да поднеса поздравленията си, лорд-маршале!

Двата щаба се присъединиха, след тях и останалите около шатрата и накрая околността заехтя от овации.

— Да живее лорд-маршал Бър!

— Да живее лорд-маршалът!

— Победа!

Самият Бър потреперваше пред шатрата, притиснал корема си с ръка и с изкривено от болка лице. Уест се изниза заднешком от какофонията, от вниманието, от славата. Те ни най-малко не го интересуваха. Беше се отървал на косъм. Ръцете му трепереха, в устата си усети остър металически вкус, гледката се размаза пред очите му. Чу как Паулдър и Крой започнаха отново да се карат, крякаха като два яростни гъсока.

— Трябва незабавно да напреднем към Дънбрек. Светкавично нападение, докато още не са се окопитили…

— Ба! Глупости! Защитата на крепостта е прекалено силна. Трябва да ги обсадим и да се подготвим за продължителна…

— Глупости! Моята дивизия може още утре да ги измете оттам!

— Ха! Това са пълни глупости! Трябва да се окопаем! Обсадните тактики са по моята част!

И така нататък, и така нататък. Уест затисна ушите си с ръце, опита да прогони гласовете им, докато залиташе през калта. Няколко крачки по-нататък от земята стърчеше скала. Той я заобиколи, притисна гръб в нея и бавно се свлече. Продължи надолу, докато не се озова седнал в снега, прегърнал колене, както правеше някога като дете, когато баща му побесняваше.

Долу в долината, под спускащия се мрак, по бойното поле щъкаха хора. Бяха започнали вече да копаят гробове.

Подобаващо наказание

Наскоро беше валяло, но дъждът вече беше спрял. Каменната настилка на Площада на маршалите започваше да изсъхва, отделните плочи бяха изсветлели по краищата, но в средата бяха още тъмни от влагата. Най-после първите лъчи на воднистото слънце бяха успели да пробият облаците и сега блестяха по лъскавия метал на веригите, провесени от дървената рамка, по остриетата, куките и щипците на подредените на рафта инструменти. Чудесно време за събитието. Очертава се грандиозен спектакъл. Освен ако не се казваш Тулкис, тогава би предпочел да пропуснеш.

Тълпата определено тръпнеше от нетърпение. Широкият площад кънтеше от глъч — неудържим порой от вълнение и гняв, от радост и омраза. Публичният сектор беше вече препълнен, но към него продължаваше да се стича народ. В отредения за властта обаче имаше предостатъчно място. Беше ограден отвсякъде и добре охраняван, точно пред издигнатия подиум. Все пак великите мъже заслужават най-добрата гледка. Над раменете на редицата от хора пред себе си Глокта виждаше креслата, на които седяха членовете на Висшия съвет. Ако се надигнеше на пръсти, което обикновено избягваше, можеше да види развяната от лекия ветрец бяла коса на архилектор Сълт.

Погледна към Арди до себе си. Тя гледаше мрачно подиума и хапеше замислено долната си устна. Като си помисля само. Едно време водех младите красиви момичета на най-изисканите места в града, в прекрасните градини на хълма, на концерти в Палатата на въздишките или направо в спалнята си, ако преценях, че се очертава възможност. А сега, сега ги водя на публични екзекуции. Усети как крайчецът на устните му се повдига в лека усмивка. Какво пък, времената се менят.

— Как ще го направят? — попита Арди.

— Ще бъде провесен и изтърбушен.

— Моля?

— Ще го вдигнат с онези вериги, закрепени на китките, глезените и шията, но не прекалено стегнато, за да не се задуши. След това ще бъде разпран и вътрешностите му постепенно ще се изсипят от корема. Червата му ще провиснат пред очите на хората.

Арди преглътна.

— Докато е още жив?

— Възможно е. Не се знае. Зависи дали екзекуторите ще си свършат добре работата. Както и да е, няма да остане дълго жив. Не и без вътрешности.

— Изглежда ми… прекалено.

— Такъв е замисълът. Това е най-дивашкото наказание, което са успели да измислят жестоките ни прадеди. Специално за дръзналите да посегнат на кралска особа. Доколкото знам, не е било изпълнявано от близо осемдесет години.

— Това обяснява тълпата.

Глокта сви рамене.

— Любопитството определено е стимул, но пък екзекуциите винаги са се радвали на голяма посещаемост. Хората обичат да гледат смърт. Това им напомня, че независимо колко отвратителен, долен и ужасен може да бъде животът… те поне все още го имат.

Някой го потупа по рамото и той се извърна болезнено. Точно зад главата си видя маскираното лице на Северард.

— Свърших онази работа. Витари имам предвид.

— Хм. И?

Очите на Северард се плъзнаха подозрително към Арди, после той се надвеси и зашепна в ухото на Глокта.

— Проследих я до една къща при парка Галт, онзи до пазара.

— Знам го. И?

— Надзърнах през прозореца.

Глокта вдигна многозначително вежда.

— Забавно ти е, нали, Северард? Какво видя?

— Деца.

— Деца ли? — смотолеви Глокта.

— Три малки деца. Две момичета и едно момче. И какъв цвят, предполагате, бяха косите им?

— Не може да бъде. Огненочервени, а?

— Точно като на майка им.

— Тя има деца? — Глокта прокара замислено език по венците си. — Кой би помислил?

— Знам. Аз лично винаги съм смятал, че кучката има ледена топка между краката си.

Това обяснява защо толкова искаше да се върне от Юга. През цялото време са я чакали три малки деца. Майчин инстинкт. Колко трогателно. Той избърса влагата под трепкащия ляв клепач.

— Добра работа, Северард, това може да ни е от полза. А другата задача? За часовия пред спалнята на принца?

Северард повдигна леко маската си и се почеса по лицето под нея, като непрекъснато хвърляше нервни погледи наоколо.

— Странно нещо. Опитах, но… изглежда, той е изчезнал.

— Изчезнал?

— Говорих със семейството му, те не са го виждали от деня преди убийството на принца.

Глокта се намръщи.

— От предишния ден? Но той беше там… с очите си го видях. Вземи Фрост, Витари също. Искам списък на хората, които са били в двореца онази нощ. Всеки благородник, прислужник или войник. Ще стигна до дъното на тази работа. По един или друг начин.

— Сълт ли нареди така?

Глокта се извърна рязко назад.

— Не ми е казвал да не го правя. Сега действай.

Северард промърмори нещо, но думите му бяха заглушени от шума на тълпата, който изведнъж премина в порой от гневни крясъци. Извеждаха Тулкис на подиума. Той стъпваше бавно, веригите на глезените му дрънчаха. Не плачеше, не виеше, нито крещеше предизвикателно към тълпата. Беше с много уморен и натъжен вид и явно изпитваше болка. По лицето му имаше бледи синини, а по краката, ръцете и гърдите му личаха яркочервени петна. Е, няма как да използваш нажежени игли, без да остане следа. Но иначе добре изглежда предвид това, което изживя. Беше гол, само с препаска на кръста. Милост към чувствителните, нежни души на присъстващите дами. Да видят провиснали човешки черва е първокачествено забавление, но не и мъжките му атрибути, това е недопустимо.

Пред подиума излезе чиновник и започна да чете — името на затворника, обвинението срещу него, самопризнанието му и наложената присъда, но дори от това разстояние Глокта почти не успя да чуе нищо заради сърдития тътен на тълпата, нарушаван от откъслечни викове. Примижа и взе да раздвижва схванатите мускули на бедрото си.

Маскираните екзекутори пристъпиха напред и хванаха затворника. С премерени и умели движения нахлузиха черна торба на главата му и щракнаха металните рингове около врата, китките и глезените. Глокта видя черното зебло да се повдига и спуска пред устата на емисаря. Последните отчаяни глътки въздух. Дали се моли в момента? Или яростно проклина? Кой знае, пък и какво значение има?

Вдигнаха го във въздуха с разперени ръце и крака в дървената рамка. По-голямата част от тежестта му падна на ръцете. Имаше достатъчно и за металния обръч около врата, достатъчно да го задушава, но не чак толкова, че да го убие. Естествено, Тулкис започна да се бори. Напълно естествено е. Животинският инстинкт да дращиш, да се гърчиш и извиваш, за да дишаш отново свободно. Непобедим инстинкт. Един от екзекуторите отиде до рафта, измъкна широко острие, показа го на тълпата с театрален жест и бледото слънце проблесна по острия му ръб. После се обърна с гръб към публиката и започна да реже.

Тълпата притихна. Ако не беше спорадичният приглушен шепот, щеше да настане гробна тишина. Това наказание не търпеше викове. Това наказание изискваше благоговейна тишина. Наказание, чиято цел беше да извиква у хората единствено ужасени, но втренчени с вълнение погледи. Такъв е целият му замисъл. Гробна тишина и може би само приглушеното хъркане на затворника. Просто защото металният обръч на шията не позволява крещене.

— Подобаващо наказание — прошепна Арди, когато вътрешностите на Тулкис се изсипаха — за убиеца на принца.

Глокта наведе глава към нейната.

— Имам достатъчно основания да смятам, че той не е убил никого — прошепна в ухото й. — Подозирам, че единственото, в което може да бъде обвинен, е, че е смел човек, който дойде с протегната за приятелство ръка и който казваше истината.

Очите на Арди се разшириха.

— Защо тогава го провесиха?

— Защото принцът беше убит. Все някой трябваше да висне пред тълпата.

— Но… кой е истинският убиец на Рейнолт?

— Някой, който не желае мир между Съюза и Гуркул. Някой, който желае войната да се разпали още повече и никога да не стихне.

— Кой би могъл да иска подобно нещо?

Глокта не отговори. Наистина, кой?

Не е нужно да се прехласваш пред този тип Фалоу, но определено го бива в подбора на фотьойли. Глокта се намести на меката тапицерия и въздъхна с облекчение. Протегна крака към камината и започна да върти в кръг стъпалата си, заслушан в тихото щракане.

Арди не изглеждаше толкова спокойна. Но пък тазсутрешното представление не беше от най-успокояващите. Тя стоеше пред прозореца, въртеше на пръста си кичур коса и гледаше замислено навън.

— Имам нужда от питие. — Отиде до бюфета, отвори вратичката и извади бутилка и чаша. Спря и се обърна. — Няма ли да ми кажеш, че е малко рано?

Глокта сви рамене.

— Ти много добре знаеш колко е часът.

— Имам нужда да пийна след това…

— Тогава пий. Не ми дължиш обяснения. Аз не съм брат ти.

Тя врътна глава към него и го погледна сърдито, отвори уста, сякаш щеше да каже нещо, прибра обратно бутилката и чашата и тръшна гневно вратичката.

— Доволен ли си?

Той отново сви рамене.

— Не повече от обичайното, но благодаря, че попита.

Арди се свлече на стола срещу него и се загледа тъжно в обувката си.

— И сега какво?

— Сега ли? В следващия един час ще си седим и ще се развличаме със забавни истории, а после ще излезем на разходка из града. — Примижа от болка. — Бавна, разбира се. А после си мислех за късен обяд, например в…

— Имах предвид наследяването на трона.

— О — рече Глокта, — това. — Намести една от малките възглавнички зад гърба си и се опъна с доволна въздишка. Така, седнал в тази топла и уютна всекидневна, в такава приятна компания, човек почти би могъл да се заблуди, че отново води някакъв нормален човешки живот. Почти се усмихна, преди да продължи. — Ще има гласуване в Камарата на лордовете. Но преди това, бъди сигурна, ще настане истинска вакханалия от изнудване, подкупи, корупция и измени. Пълен цирк със сключване на сделки, разбиване на съюзи, интриги и убийства. Безкраен танц на измами, шмекерии, заплахи и празни обещания. И всичко това ще продължи до смъртта на краля. Чак тогава ще има гласуване в Камарата на лордовете.

Арди го дари с крива усмивка.

— Дори за жените от простолюдието не е тайна, че на краля не му остава много.

— Я виж ти — погледна я учудено Глокта. — Щом жените от простолюдието заговорят за нещо, неминуемо е истина.

— Кои са фаворитите?

— Ти ми кажи.

— Добре, ще ти кажа. — Тя се облегна назад и докосна замислено брадичката си. — Брок, разбира се.

— Разбира се.

— Също Барезин, предполагам, Хюгън и Ишър.

Глокта кимна. Не е глупава.

— Това е голямата четворка. Кой друг?

— Вероятно Мид опропасти всичките си шансове, като загуби от северняците. А какво ще кажеш за Скалд, лорд-губернатора на Старикланд?

— Много добре. Залозите за него не са високи, но ще бъде в списъка на кандидатите…

— А ако кандидатите от Мидърланд си поделят поравно гласовете…

— Кой знае накъде ще отидат нещата тогава.

Двамата се спогледаха с усмивка.

— В този момент всеки ще има шанс — каза Глокта. — Ще се вземат под внимание и незаконородените деца на краля…

— Копелета? Той има ли такива?

Глокта вдигна вежди.

— Почти съм сигурен, че мога да посоча един-двама.

Тя се засмя и Глокта остана доволен от себе си.

— Носят се слухове, те никога не изчезват, разбира се. Чувала ли си за Кармий дан Рот? Придворна дама, считана за изключителна красавица. Преди години се ползваше с огромна благосклонност от страна на краля. После изчезна и се говореше, че е умряла при раждане, но кой знае. Хората обичат клюките, а красивите млади жени също умират от време на време, без задължително да са носили незаконно дете от краля.

— О, вярно е, вярно е! — Арди запърха с мигли и се престори, че припада. — Ние, красавиците, сме болнави по рождение.

— Да, мила, такива сте. Красотата е проклятие. И ден не минава, без да благодаря на съдбата, че ме отърва от подобно бреме. — Глокта я дари с беззъбата си усмивка. — Лордовете от цялата страна се стичат на тълпи в града, а мога да се обзаложа, че повечето от тях досега не са стъпвали в Камарата на лордовете. Но сега надушват власт и искат да са част от нея. Искат да извлекат нещо от нея, докато все още има какво. Може би за пръв път от десет поколения насам аристокрацията ще може да вземе истинско решение.

— И какво решение само — подхвърли Арди и поклати глава.

— Точно така. Надпреварата ще е дълга, а борбата за предните постове ще е свирепа. Да не кажа смъртоносна. Не бих отхвърлил и възможността да се появи външен кандидат в последния момент. Някой без врагове. Компромисен кандидат.

— Ами Висшият съвет?

— Те не могат да се кандидатират, за да се гарантира безпристрастието им. — Глокта изсумтя: — Безпристрастие! Това, което най-много искат, е да вкарат някой точно такъв, някой външен никаквец, когото да управляват и манипулират, за да могат да продължават необезпокоявани с интригите и враждите помежду си.

— А има ли такъв кандидат?

— Всеки, който получи поне един глас, е потенциален кандидат, така че на теория има стотици, но Висшият съвет никога няма да се обедини зад един човек. Вместо това ще разпилеят гласовете си безславно и ще подкрепят силните кандидати, при това ще сменят обекта на подкрепата си едва ли не ежедневно, само и само да се задържат на постовете си и да подсигурят бъдещето си. Властта ще им се изплъзне и ще отиде у аристокрацията така внезапно, че свят ще им се завие. А някои глави може и да се търкулнат, помни ми думата.

— Дали и твоята ще се търкулне, как мислиш? — попита Арди и го погледна изпод тъмните си вежди.

Глокта бавно прокара език по венците си.

— Ако на Сълт се търкулне, предполагам, че моята ще я последва.

— Надявам се да не стане така. Ти си добър към мен. По-добър от всеки друг досега. По-добър, отколкото заслужавам.

Глокта и преди я беше виждал да прилага същия номер с безкрайната й прямота, но въпреки това се почувства обезоръжен.

— Глупости — смотолеви той и се размърда във фотьойла.

Изведнъж престана да го усеща чак толкова удобен. Доброта, откровеност, уютни всекидневни… полковник Глокта щеше да знае как да отговори, но не и аз. Глокта още търсеше подходящите думи, когато от антрето се чу отривисто чукане на вратата.

— Очакваш ли някого? — попита той.

— Че кого да очаквам? Всичките ми приятели са в тази стая.

Глокта напрегна слух, когато входната врата се отвори, но чу само отдалечен тих говор. Топката на вратата се завъртя и прислужницата надникна в стаята.

— Моля за извинение, но има посетител за началник Глокта.

— Моля? — извърна се рязко Глокта.

Северард се връща с новини за часовия пред спалнята на Рейнолт? Витари със съобщение от Сълт? Някой нов проблем, който трябва да реша? Нови въпроси, които да задавам?

— Той каза, че името му е Мотис.

Глокта усети как цялата лява половина на лицето му започва да трепери. Мотис? Не се беше сещал скоро за него, но сега споменът за посърналия банкер изплува веднага. Спомни си как стоеше срещу него с квитанция в ръка, която Глокта трябваше да подпише. Квитанция за един милион марки. „Може да се окаже, че в бъдеще представител на «Валинт и Балк» ще се свърже с вас с молба за някои… услуги.“

— Нещо не е наред ли? — погледна го съсредоточено Арди.

— Не, нищо — измънка той, като се постара да не звучи така, сякаш се задушава. — Стар познат. Ще ме оставиш ли насаме за момент? Трябва да поговоря с господина.

— Разбира се. — Тя стана и тръгна към вратата. Роклята й изшумоля по килима. Спря на половината път и се обърна. Прехапа устна. Отиде до бюфета и извади бутилката и чаша, сви рамене. — Имам нужда.

— Всички сме така — пошепна Глокта, докато тя излизаше от стаята.

Миг по-късно влезе Мотис. Същите изпъкнали кости на лицето и същите студени хлътнали очи. Но нещо в поведението му не беше като преди. Някакво безпокойство? Тревога може би?

— А, господарю Мотис, каква непосилна за крехките ми плещи чест…

— Можете да си спестите любезностите, началник. — Гласът на Мотис изскърца пронизително като ръждясала панта. — Нямам его, което да пострада. Предпочитам да ми се говори направо.

— Чудесно. С какво бих могъл…

— Моите началници в банкова къща „Валинт и Балк“ са недоволни от насоката на разследването ви.

Мисълта на Глокта запрепуска.

— Кое разследване?

— На убийството на принц Рейнолт.

— Това разследване приключи. Уверявам ви, че нямам…

— Без увъртане, началник, те знаят. За собствено улеснение приемете, че те знаят всичко. Обикновено това е самата истина. Случаят беше разкрит с впечатляващи бързина и вещина, ако смея да отбележа. Моите началници са доволни от резултата. Виновният получи заслуженото. За никого няма да е от полза, ако продължите да ровите в това злощастно събитие.

Няма спор, човекът обича да говори направо. Но какво толкова имат във „Валинт и Балк“ срещу моите въпроси? Първо ми дадоха пари, за да вгорча живота на гуркулите, а сега възразяват срещу разследването на възможен гуркулски заговор? Няма никаква логика… освен ако убиецът не идва от Юга. Освен ако убийците на принц Рейнолт са доста по-близо до дома…

— Има още няколко незначителни неясноти, които е редно да изясня — промърмори Глокта. — Началниците ви няма защо да се ядосват…

Мотис пристъпи напред. Челото му блестеше от пот, въпреки че в стаята не беше горещо.

— Те не са ядосани, началник. Вие нямаше как да знаете, че са недоволни. Но сега знаете. И ако продължите разследването си в същата насока, при положение че вече знаете за недоволството… тогава вече ще бъдат ядосани. — Той се приведе към Глокта и почти зашепна. — Нека ви препоръчам нещо, началник, като една пионка от игралната дъска на друга. И двамата не искаме те да са ядосани.

В тона му имаше нещо особено. Той не ме заплашва. Моли ме.

— Намеквате — каза Глокта почти без да движи устни, — че те ще информират архилектора за малкия си подарък за защитата на Дагоска, така ли?

— Това е най-малкото, което ще направят.

Лицето на Мотис изрази съвсем ясно чувство: страх. Страх на иначе безизразното му като маска лице. Глокта усети горчив вкус в устата, буца в гърлото, студена тръпка по гърба. Познато чувство от отдавна минали времена. Това беше най-близкото до страх усещане, което бе изпитал от толкова много време насам. Спипаха ме. И то здраво. Разбрах го още щом подписах. Това беше цената и нямаше как да не я платя.

Глокта преглътна.

— Можете да уведомите началниците си, че няма да има повече разследвания.

Мотис притвори за момент очи и издиша с явно облекчение.

— Ще се радвам да отнеса това съобщение. Приятен ден. — Той излезе и остави Глокта сам във всекидневната на Арди, загледан във вратата без най-малка представа какво се беше случило току-що.

Обитанието на камъните

Килът на лодката се вряза в каменистия бряг и камъните изстъргаха по дъното. Двама от гребците нагазиха във водата и я издърпаха още няколко крачки напред. В момента, в който лодката беше здраво застопорена, двамата скочиха обратно в нея, сякаш водата им причиняваше болка. Джизал ги разбираше напълно. Островът на края на света, крайната точка на дългото им пътуване, мястото, наречено Шамбулян, беше доста страховито на вид.

Огромна могила от остри голи скали, назъбени носове, стиснати в свирепата хватка на студените води, и голи плажове, раздирани от неуморния прибой. Над тях стърчаха назъбени канари и тръгваха стръмни коварни сипеи, които водеха към огромна планина, чийто черен силует се издигаше високо в мрачното небе.

— Ще желаете ли да слезете на брега? — попита Баяз моряците.

Четиримата гребци не помръднаха, а капитанът им поклати глава.

— Чували сме лоши неща за този остров — изсумтя той на общия език, но с толкова силен акцент, че едва му се разбираше. — Казват, че е прокълнат. Ще ви чакаме тук.

— Може да се забавим.

— Ние ще чакаме.

— Чакайте тогава — сви рамене Баяз, скочи от лодката и нагази до колене във водата.

Бавно и неохотно групата го последва в студената вода и излезе на брега.

Плажът беше пуст и гол, брулен от силния вятър, място само за камъни и студена вода. Вълните поглъщаха лакомо с пяната си брега, жадно облизваха чакъла на плажа. Безмилостният вятър бичуваше тази пуста земя и плющеше в мокрите крачоли на Джизал, шибаше го със собствената му коса през лицето и го пронизваше до мозъка на костите. Той сякаш отнесе докрай вълнението му от факта, че пътуването им беше към своя край. Намираше пукнатините и дупките в скалите и ги караше да пеят, да стенат и да вият в тягостен хор.

Нямаше почти никаква растителност. Проскубана безцветна трева, задушена от солта, и рехави трънливи храсти, по-скоро мъртви, отколкото живи. Малко по-високо и далеч от морето над неподатливия камък стърчаха на няколко групи обрулени и съсухрени дървета. Стволовете им бяха изкривени и превити според посоката на вятъра и изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да се предадат и да се оставят да бъдат отскубнати. Джизал разбираше болката им.

— Очарователно местенце! — извика той и вятърът отнесе думите веднага щом излязоха от устата му. — Ако си падаш по скали!

— Къде умен човек би скрил камък? — извика Баяз. — Сред хиляди камъни! Милиони!

А този остров определено не страдаше от недостиг на такива. Едри обли камъни, остри канари; ситните камъчета и по-едрият чакъл също бяха в изобилие. Почти пълната липса на каквото и да било друго придаваше на мястото този неприятен облик. Джизал рязко се обърна, внезапно обзет от паника при мисълта как четиримата гребци отплават с лодката и ги оставят захвърлени завинаги на този остров.

Но те си бяха там, точно където ги бяха оставили, в леко поклащащата се лодка. Зад тях сред разпенения океан стоеше на котва и се поклащаше напред-назад от нестихващите вълни зле стъкменото корито, което Коунийл беше нарекла кораб. Платната му бяха свалени и мачтата стърчеше като самотна черна клечка срещу навъсеното небе.

— Трябва да намерим някое по-закътано от вятъра място! — извика Логън.

— Има ли такова на този проклет остров? — изкрещя в отговор Джизал.

— Трябва да има! Нужен ни е огън!

Лонгфут посочи към отвесните скали отпред.

— Може би там ще открием пещера или поне заслон. Ще ви водя!

Изкатериха се по брега, първо с хлъзгане назад по сипеите, после с подскоци от скала на скала. Краят на света се оказа огромно разочарование от гледна точка на това, че все пак беше крайна точка на пътуването им. Можеше да се наслаждават на студени камъни и вода и без да бяха напускали Севера. Логън имаше лошо предчувствие за това мъртво място, но реши, че няма смисъл да го споделя. През последните десет години непрекъснато имаше подобни лоши предчувствия. Ще извикат този дух, ще намерят Семето и после дим да ги няма. Ами след това какво? Обратно в Севера? Обратно при Бетод и синовете му? При всички сметки за уреждане и кървави вражди. Логън замижа. Това не му харесваше като идея. Но по-добре да приключи веднъж завинаги, отколкото цял живот да живее в страх. Така казваше баща му. От друга страна, той казваше куп други неща, от които не бе имало кой знае каква полза.

Погледна към Феро и тя отвърна на погледа му. Не се намръщи, не се усмихна. Естествено, никак не го биваше да разбира жените, всъщност хората като цяло, но Феро беше някаква нова загадка за него. Денем се държеше все така студено и враждебно, но нощем намираше начин да се мушне под одеялото му. Логън не разбираше тази работа, но не смееше и да пита. Тъжната истина беше, че тя се оказа най-доброто нещо, което му се беше случвало от много време насам. Изду бузи, изпъшка и се почеса по главата. Като се замислеше, това хич не говореше добре за живота му.

В подножието на скалите намериха нещо като пещера. Всъщност беше просто кухина между две гигантски канари, в която вятърът не брулеше така силно. Не беше най-доброто място за разговори, но пък островът беше огромна пустош и Логън не се надяваше да открият нещо по-добро. Човек трябва да е реалист за тези неща.

Феро извади меч на едно ниско съсухрено дърво наблизо и скоро след това имаха достатъчно съчки, за да се опитат да запалят огън. Логън клекна, прегърби се над кутийката с прахан и зарови вътре с вкочанени пръсти. Между скалите ставаше течение, дървото беше мокро, но най-накрая, след дълго драскане с кремъка и куп ругатни, успя да стъкми приличен огън. Всички се скупчиха около него.

— Дай кутията — каза Баяз.

Логън извади тежкия каменен блок от раницата си и с пъшкане го остави на земята до Феро. Баяз опипа единия ръб и явно натисна някакъв скрит механизъм, защото капакът безшумно се отвори. От всяка стена стърчаха към центъра на кутията метални пружини, оставяйки в средата разстояние колкото юмрука на Логън.

— Тези за какво са? — попита той.

— За да крепят съдържанието неподвижно и добре уплътнено, та да не се блъска в стените.

— Значи не трябва да се блъска, така ли?

— Така смяташе Канедиас.

Този отговор никак не допадна на Логън.

— Сложи го вътре колкото можеш по-бързо — каза Първия магус на Феро. — Няма нужда да се излагаме на действието му повече, отколкото е нужно. И най-добре всички да стоят настрана. — Той ги подкани с ръце да се отдръпнат по-назад.

Лутар и Лонгфут почти се качиха един върху друг в бързината да се отдалечат, но погледът на Кай беше прикован в подготвителната дейност и той почти не помръдна.

Логън седна с кръстосани крака пред подскачащите пламъци на огъня. Стомахът му се беше свил на топка и продължаваше да се свива. Започваше да съжалява, че въобще се беше замесил в тази работа, но вече беше малко късно за размисъл.

— Ще помогне, ако им дадем нещо в замяна — каза Логън, озърна се наоколо и видя, че Баяз вече беше извадил малка метална бутилка и му я подаваше. Логън отвинти капачката и подуши гърлото. Мирисът на силния алкохол приветства ноздрите му като стар и дълго чакан приятел. — Носил си това през цялото време?

Баяз кимна:

— Единствено и само за тази цел.

— Ще ми се да бях разбрал по-рано. Щях да му намеря добро приложение.

— Можеш да му намериш добро приложение сега.

— Не е същото. — Той надигна бутилката и отпи.

Потисна силния порив да преглътне и избълва алкохола на голям облак ситни капчици. Те докоснаха пламъците и се превърнаха в огромно огнено кълбо.

— А сега? — попита Баяз.

— Сега чакаме. Чакаме, докато…

— Тук съм, Деветопръсти.

Гласът беше смесица от свистенето на вятър в скалите, тропота на камъните по сипеите и процеждащите се през чакъла вълни. Духът се появи в празното пространство между двете скали над главите им — висока два пъти колкото човешки ръст каменна колона без сянка.

Логън повдигна озадачено вежди. Ако въобще го направеха, духовете никога не се отзоваваха така бързо.

— Бързо действаш.

— Чаках.

— От доста време май.

Духът кимна.

— Ами, ъ, ние сме дошли за…

— За онова, което ми повериха синовете на Еуз. Отчаяни времена са надвиснали над света на хората, щом сте дошли за него.

Логън преглътна.

— Че кога не са били.

— Виждаш ли нещо? — прошепна зад гърба му Джизал.

— Нищо — отвърна Лонгфут. — Това е наистина забележително…

— Млъквайте вие двамата! — скастри ги през рамо Баяз.

Духът се надвеси над него.

— Това Първия магус ли е?

— Той е — отвърна Логън.

— По-нисък е от Ювенс. Не ми харесва видът му.

— Какво казва? — попита нетърпеливо Баяз, загледан в празното пространство доста по-вляво от духа.

Логън се почеса по лицето.

— Казва, че Ювенс бил висок.

— Висок ли? И какво от това? Взимай това, за което сме дошли, и да се махаме оттук!

— Хм, нетърпелив е — избоботи духът.

— Идваме от много далеч. Той носи жезъла на Ювенс.

Духът кимна.

— Познавам този мъртъв клон. Радвам се. Пазя това нещо от много зими, а бремето му е непосилно. Сега ще мога да заспя.

— Добра идея. Ако можеш…

— Ще го дам на жената.

Духът зарови ръка в каменния си стомах и Логън се дръпна предпазливо назад. Ръката се появи и юмрукът стискаше нещо. Логън потрепери при вида му.

— Протегни ръце — рече на Феро.

Джизал ахна от изненада и скочи настрана, когато нещото падна в протегнатите длани на Феро. Вдигна ръка пред лицето си. Устата му увисна отворена. Баяз гледаше втренчено с широко отворени очи. Кай опъваше нетърпеливо врат, за да види по-добре. Логън се дръпна назад с изкривено в гримаса лице. Лонгфут почти изскочи навън. После и шестимата впериха погледи в тъмния предмет в шепите на Феро. Никой не помръдваше и не издаваше нито звук, чуваше се само воят на вятъра. Най-после нещото беше пред тях. Нещото, заради което пропътуваха целия този път и заради което преминаха през толкова много премеждия. Нещото, което преди толкова много години Глъстрод беше изкопал от земята. Нещото, което беше унищожило напълно и оставило в руини най-красивия град на света.

Семето. Плът от Другата страна. Самата материя на магията.

Лицето на Феро бавно се смръщи.

— Това ли е? — попита тя колебливо. — Това нещо ли ще срине Шафа на прах?

Преодолял първоначалния шок от появата му, Джизал наистина не виждаше в него нищо повече от обикновен камък. Парче най-обикновена скала с размерите на голям юмрук. От него не струеше грандиозна заплаха. Не показваше с нищо скрита смъртоносна мощ. От него не изскачаха светкавици. Наистина приличаше на най-обикновен камък.

Баяз примигна срещу него. Допълзя на четири крака и надникна към предмета, който държеше Феро. Облиза нервно устни, вдигна бавно ръка и посегна към него. Джизал гледаше отстрани, а сърцето му направо щеше да изхвърчи. Баяз докосна камъка с върха на малкия си пръст и веднага го отдръпна. Не се съсухри и не издъхна на мига. Пак го докосна с пръст. Нямаше оглушителен тътен. Сложи дланта си отгоре му. Дебелите му пръсти го обгърнаха. Вдигна го. Нещото продължи да изглежда като най-обикновено парче скала.

Първия магус впери поглед в нещото в ръката си и очите му се разшириха.

— Не е това — прошепна той с треперещи устни. — Това е просто камък!

Настъпи пълна тишина. Джизал погледна Логън и севернякът отвърна на погледа му. Белязаното му лице беше застинало от объркване. Джизал погледна Феро и видя как лицето й започна да се смръщва все повече.

— Просто камък — промълви тя.

— Не ли това? — изсъска Кай.

— Значи… — Джизал бавно започна да осъзнава смисъла в думите на Баяз. — Съм изминал целия този път… напразно?

Внезапен порив на вятъра нахлу в кухината, угаси ниските пламъци на огъня и издуха облак песъчинки в лицето му.

— Може да е станала грешка — разсъждаваше Лонгфут. — Може би има друг дух, може да има друг…

— Няма грешка — каза Логън и поклати уверено глава.

— Но… — очите на Кай се ококориха пребледнялото му лице. — Но… как?

Баяз сякаш не го чу, гледаше замислено настрани и мускулите на челюстта му мърдаха.

— Канедиас. Това е негова работа. Намерил е начин да измами братята си. Подменил е Семето с обикновен камък, а него е взел за себе си. Дори в смъртта си Създателя ми се опълчва отново!

— Просто камък, а? — изръмжа Феро.

— Пожертвах шанса да се бия за страната си — промърмори Джизал. В гърдите му започна да се надига негодувание. — Влачих се стотици мили в пустошта, бях пребит, потрошен и белязан… напразно?

— Семето. — Бледите устни на Кай се извиха и оголиха зъбите му. Дишаше тежко през носа. — Къде е то? Къде е?

— Ако знаех — кресна господарят му, — мислиш ли, че щях да си губя времето на този проклет остров на края на света, да си играя с духове и да си подмятаме безполезни парчета скала? — замахна и запрати яростно камъка на земята.

Той се разцепи и парчетата му се разлетяха, изтракаха и заподскачаха наоколо, преди да се смесят със стотиците, хилядите, милионите подобни на тях по земята.

— Не е тук — поклати натъжено глава Логън. — Едно се знае за…

— Просто камък? — озъби се Феро. Очите й се извъртяха от парчетата камък на земята към лицето на Баяз. — Ах, ти, шибан дърт лъжецо! — тя скочи и стисна юмруци. — Обеща ми отмъщение!

Баяз се втурна към нея с изкривено от гняв лице.

— Мислиш си, че нямам по-сериозни притеснения от твоето отмъщение? — изрева той и от устата му полетяха пръски слюнка. — Или твоето разочарование? — изкрещя в лицето на Кай и вените на шията му изскочиха. — Или скапания ти външен вид?

Джизал се дръпна и се опита да изглежда колкото се можеше по-малък и незабележим. Надигналият се гняв на Баяз беше потушил неговия така внезапно, както поривът на вятъра стори с огъня само преди секунди.

— Измамен съм! — изкрещя Първия магус, стискайки юмруци от обзелата го неописуема ярост. — С какво ще се изправя сега срещу Калул?

Джизал примижа и се свря още по-назад в кухината. Сигурен бе, че ей сега някой от групата щеше да се пръсне на парчета, да излети във въздуха и да се размаже в скалите или пък да избухне в ярки пламъци. Но най-много го тревожеше да не се окаже това самият той. Брат Лонгфут избра най-подходящия момент, за да се опита да успокои страстите.

— Да не се отчайваме, приятели! Пътуването е само по себе си награда…

— Кажи го още веднъж, остриган кретен такъв! — изсъска Баяз. — Само веднъж и ще станеш на пепел!

Навигаторът се отдръпна разтреперан. Баяз сграбчи жезъла си и излезе. Тръгна надолу към плажа с развяно зад гърба палто. След този изблик на ярост, макар и за кратко, идеята да остане на острова, вместо да се върне на лодката с него, се стори доста приемлива за Джизал.

И с този негов изблик на ярост, помисли си той, пътуването им окончателно се увенча с провал.

— Е — промърмори след известно време Логън. — Май това беше. — Затвори капака на кутията на Създателя. — Няма смисъл да се жалваме за станалото. Човек трябва да е…

— Затваряй си плювалника, глупако! — кресна му Феро. — Не смей да ми казваш каква трябва да бъда! — тя излезе от кухината и тръгна надолу към съскащото море.

Логън пъхна кутията в раницата си и я метна на рамо.

— Реалист за тия неща — рече и тръгна след нея.

Лонгфут и Кай потеглиха след него с изписани на лицата гняв и мълчаливо разочарование. Най-отзад вървеше Джизал, прескачаше от скала на скала с почти затворени очи срещу вятъра и прехвърляше наум всичко станало дотук. Всеобщото настроение беше от мрачно по-мрачно, но докато пристъпваше внимателно към брега, установи, че едва сдържа усмивката на лицето си. В крайна сметка успехът или провалът на това смахнато приключение не означаваше нищо за него. От значение беше само това, че сега си отиваше вкъщи.

Вълните се разбиваха в носа и хвърляха нагоре ледени пръски. Платното се издуваше и плющеше, мачтите и такелажът скърцаха. Вятърът шибаше лицето на Феро, но тя стискаше очи и не му обръщаше никакво внимание. Побеснял, Баяз беше слязъл под палубата, а останалите постепенно го бяха последвали, на завет от вятъра и студа. На палубата бяха останали само тя и Деветопръстия и гледаха през борда в морето.

— Какво ще правиш сега? — попита я той.

— Отивам там, където има гуркули за убиване — отвърна тя, без дори да се замисли. — Ще намеря други оръжия и ще продължа да се бия.

Но вътрешно тя не беше съвсем убедена. Вече не беше така лесно да почувства омразата, както преди. Сега спокойно можеше да понесе гуркулите да продължат да си живеят живота, а тя нейния, но съмненията и разочарованието й я подтикваха към старите отговори.

— Нищо не се е променило. Още искам отмъщение.

Мълчание.

Погледна настрани и видя Деветопръстия да гледа смръщено пяната по тъмната вода, сякаш беше очаквал друг отговор. Лесно можеше да го промени. „Ще отида където отиваш и ти“, да беше отговорила, и за кого щеше да е по-зле така? За никого. Със сигурност не и за нея. Но Феро не можеше да се остави да попадне под неговата власт. Моментът на изпитанието беше настъпил и между двамата бе изникнала невидима стена. Тя не можеше да я премине.

Винаги я бе усещала.

Единственото, което успя да каже, беше:

— Ами ти?

Той се замисли, свъсил вежди, прехапал устна.

— Трябва да се върна в Севера. — Нямаше радост в гласа му и дори не погледна към нея. — Имам работа там, която въобще не трябваше да зарязвам. Тъмна работа, но трябва да се свърши. Там отивам. Обратно в Севера, за да си уредя сметките.

Феро се намръщи. Сметки? Кой й беше казал, че само с отмъщение не се живее? А сега просто уреждане на стари сметки, така ли? Лъжливо копеле.

— Сметки, а? — изсъска тя. — Хубаво.

Думите издраха езика й като пясък.

Той се загледа в очите й. Отвори уста и понечи да каже нещо, но остана така, с отворена уста и наполовина протегната към нея ръка.

После сякаш изведнъж размисли, раменете му увиснаха, той стисна зъби и се извърна към водата. Облегна се на борда.

— Хубаво.

С това всичко между двамата приключи.

Тя се намръщи и се обърна на другата страна. Стисна юмруци и усети как ноктите й се забиват в дланите. Прокле се наум. Защо не можа да каже други думи? Просто издишваш, отваряш устата иначе и всичко се променя. Нищо трудно.

Но Феро вече нямаше нужните сили в себе си и знаеше, че те никога нямаше да се върнат. Гуркулите бяха убили тази част от нея много далеч оттук и много, много отдавна. Сега беше мъртва отвътре. Беше същинска глупачка да се надява на друго и вътрешно през цялото време го знаеше.

Надеждата е за слабите.

Обратно при пръстта

Кучето и Дау, Тъл и Мрачния, Пайк и Уест — шестимата стояха в кръг около двете купчини студена земя. Отдолу в долината войниците на Съюза бяха заети да погребват своите. Кучето ги беше видял по-рано, бяха стотици в големи ями с по дванайсет тела всяка. Лош ден за хората и добър за земята. Все така ставаше след битка. Винаги земята печелеше.

Тръпката и момчетата му бяха малко по-нататък в гората, стояха с наведени глави и погребваха своите. Дванайсет души вече бяха в пръстта, имаха трима ранени, дето най-много до седмица щяха и те да са там, а онзи, който беше загубил ръката си, с малко късмет можеше и да прескочи трапа. Почти половината от тях бяха мъртви след само ден битка. Смели момчета бяха, щом все пак решиха да останат. Кучето чуваше думите им. Тъжни и горди. За падналите. Колко способни са били, как сърцато са се били и колко много щяха да липсват на живите. Все така ставаше след битка. Думи за мъртвите.

Кучето преглътна и погледна прясно изкопаната земя в краката си. Тежко се копае в студа, земята е замръзнала. Но пак по-добре да копаеш, отколкото да те слагат в земята, щеше да каже Логън и Кучето реши, че е прав. Двама души беше погребал току-що, а с тях и две частици от себе си. Кадил лежеше дълбоко в пръстта, бледа и студена, и никога повече нямаше да се стопли. До нея Три дървета, с щит върху коленете и меч в ръката. Две надежди остави Кучето в пръстта — една за бъдещето и една за миналото. Нямаше ги вече, свърши се с тях. Оставиха болезнена празнина в него. Все така ставаше след битка. Надежди в пръстта.

— Погребани където паднаха — каза тихо Тъл. — Така трябва. Това е добре.

— Добре? — сопна се Дау и изгледа кръвнишки Уест. — Добре, а? Най-сигурното място в цялата битка? Най-сигурното, нали така им каза?

Уест наведе виновно глава.

— Стига, Дау — каза Тъл. — Знаеш, че не е виновен нито той, нито някой друг. Битка е. Умират хора. Три дървета добре го знаеше.

— Можеше да сме другаде — изръмжа Дау.

— Можеше — каза Кучето, — но не бяхме. В състояние ли си да промениш нещо? Три дървета е мъртъв, момичето е мъртво, достатъчно тежко е и без да правиш нещата по-трудни.

Дау стисна юмруци и пое дълбоко въздух, готов да изкрещи. После се отказа, отпусна рамене и главата му клюмна.

— Прав си — каза, — станалото станало.

Кучето докосна рамото на Пайк.

— Искаш ли да кажеш нещо за нея?

Обгореният го погледна и поклати глава. Не е много по приказките, реши Кучето. Очевидно и Уест не смяташе да каже нещо, затова той се покашля, примижа от болката в ребрата и реши да опита. Все някой трябваше да изговори думите.

— Девойката, която погребваме тук, Кадил се казваше. Не я познавах отдавна, нито добре, но това, което видях… харесах го. Не беше много май. Не беше много. Стискаше му на това момиче, имаше кураж, мисля, че всички го видяхте по пътя на север. Понасяше глада, студа и всичко останало и не се жалваше. Ще ми се да я познавах повече. Надявах се, но, е, човек невинаги постига онова, на което се надява. Тя не беше една от нас, но умря редом с нас, затова сме горди да я сложим в пръстта до един от нашите.

— Ъхъ — каза Дау. — Горди сме да е с нас.

— Така е — добави Тъл. — Пръстта прибира еднакво всички.

Кучето кимна, пое дълбоко въздух и издиша дрезгаво.

— Кой ще говори за Три дървета?

Дау потръпна, наведе глава и запристъпва от крак на крак. Тъл мигаше, загледан в небето, и май имаше влага в очите. Кучето беше на крачка да заридае. Знаеше, че ако отвори уста, ще ревне като малко дете. Три дървета щеше да знае какво да каже, но точно тук беше проблемът, него вече го нямаше. Мрачния пристъпи напред.

— Руд Три дървета — каза той и ги погледна един по един в очите. — Наричаха го Скалата от Уфрит. Няма по-голямо име в Севера. Велик боец. Велик водач. Голям приятел. Цял живот, минал в битки. Застана лице в лице с Кървавия девет, после застана рамо до рамо с него. Никога не избираше лесния път, ако знаеше, че не е правилният. Никога не избягваше битка, ако знаеше, че трябва да влезе в нея. Стоях до него, вървях с него, бих се редом с него десет години из целия Север. — Устните му се разтегнаха в усмивка: — Нямам забележки.

— Хубави думи, Мрачен — каза Дау, без да вдига поглед от студената земя. — Хубави думи.

— Няма да има друг като Три дървета — каза Тъл и зачопли око, сякаш му беше влязла прашинка.

— Ъхъ — каза Кучето.

Само толкова успя.

Уест се обърна и без да каже и дума, тръгна между дърветата с превити рамене. Кучето забеляза как беше стиснал зъби. Обвиняваше себе си най-вероятно. Според Кучето често се случваше, когато някой умреше, а Уест изглеждаше точно такъв тип човек. Пайк тръгна след него и двамата се разминаха с Тръпката, който идваше насам.

Той спря при гробовете и наведе глава. Дългата му коса провисна покрай лицето.

— Не искам да показвам неуважение. В никакъв случай. Но ни трябва нов главатар.

— Пръстта още не е слегнала отгоре му — изсъска Дау и го изгледа накриво.

Тръпката вдигна извинително ръце.

— Значи сега е най-подходящото време да го обсъдим, мисля аз. За да не остане нещо недоразбрано. Честно казано, момчетата ми са изнервени. Загубиха другари, загубиха и Три дървета. Истината е, че им трябва някой, когото да следват. Е, кой ще е той?

Кучето разтърка лице. Още не се беше замислял за това, но ето че сега не знаеше какво да каже. Тъл Дуру Буреносния и Дау Черния, две големи имена. И двамата бяха водили мъже преди, и то успешно. Кучето погледна към тях, застанали един срещу друг с намръщени физиономии.

— На мен ми е все едно кой от двамата ще е — каза той, — аз ще го следвам. Едно е ясно, ще е един от вас.

Тъл погледна навъсено Дау и онзи му върна погледа.

— Аз не мога да го следвам — каза — и той не може да следва мен.

— Истина е — изсъска Дау. — Говорили сме го вече. Няма да стане.

Тъл поклати глава.

— Затова не може да е един от нас.

— Не — каза Дау. — Не може да е един от нас. — Той всмука нещо от зъбите си, подсмръкна и се изхрачи на земята. — Затова ще си ти, Куче.

— Затова ще е какво? — опули се Кучето.

Тъл кимна.

— Ти си главатар. Всички сме съгласни.

— Хм — каза Мрачния, без дори да го погледне.

— Деветопръстия го няма — каза Дау, — Три дървета го няма, оставаш ти.

Кучето замижа. Очакваше Тръпката да каже: „Какви ги говориш? Той? Главатар?“, очакваше всички да се разсмеят и да му кажат, че е било шега. Дау Черния, Тъл Дуру Буреносния и Мрачния Хардинг, да не споменаваме дванайсетте войници на Тръпката, всички да слушат неговата дума. Най-глупавата идея, която беше чувал. Но Тръпката не се засмя.

— Добър избор, бих казал. От мое име и от името на момчетата точно това щях да предложа. Отивам да им кажа. — И той се обърна, тръгна между дърветата и остави Кучето с отворена уста.

— Ами те? — изсъска той в момента, в който Тръпката се беше отдалечил достатъчно. — Дванайсет войници, мамка му, изнервени! На тях им трябва име, за да го следват!

— Че ти го имаш — каза Тъл. — Ти дойде през планините заедно с Деветопръстия, бил си се толкова години за Бетод. Няма по-голямо име от твоето. Видял си повече битки от всички ни.

— Видял съм ги, ама…

— Ти си главатар — каза Дау. — Точка. И какво, не си най-кръвожадният убиец от времето на Скарлинг насам, голяма работа. Имаш достатъчно кръв по ръцете, за да те следвам, а и не знам да има по-успешен съгледвач от теб. Знаеш как да водиш. Учил си се от най-добрите. Деветопръстия, Бетод, Три дървета, бил си с тях.

— Но аз не мога… в смисъл… не мога като Три дървета да накарам някого да скочи в атака…

— Никой не може — каза Тъл, — но Три дървета го няма, съжалявам, че го казвам. Сега ти си главатар и ние ще застанем зад теб. Ако на някого не му харесва каквото казваш, да дойде да си поговори с нас.

— Кратък разговор ще бъде — изръмжа Дау.

— Ти си главатар. — Тъл се обърна и тръгна между дърветата.

— Решено е. — Дау Черния тръгна след него.

— Хм — каза Мрачния, сви рамене и последва двамата.

— Ама… — изломоти Кучето. — Чакайте…

Тримата изчезнаха в гората. Значи сега той е главатар.

Остана на място, примигна объркан, не знаеше какво да мисли. Никога досега не бе водил мъже. Не се чувстваше по-различен. Не му бяха хрумнали изневиделица нови идеи. Нямаше представа какво да иска от хората си. Почувства се пълен глупак. Повече от всеки друг път досега.

Кучето коленичи между двата гроба и зарови ръка в пръстта. Беше студена и влажна по пръстите му.

— Съжалявам, момиче — прошепна, — не беше заслужила това. — Стисна силно пръстта в шепата си. — Сбогом, Три дървета. Ще се опитам да правя каквото ти би направил. Връщай се при пръстта, старче.

Изправи се, изтри ръка в ризата си и се отдалечи. Остави двамата в пръстта и тръгна към живите.