Преди да увиснат на въжето

Големият изравнител

Проклета мъгла. Влиза ти в очите и виждаш само на крачка-две пред себе си. Така се набива в ушите ти, че не чуваш и звук, а ако все пак чуеш нещо, не можеш да кажеш откъде идва. И в носа ти влиза, не надушваш нищо освен влагата. Проклета мъгла. Напаст за съгледвача.

Преди няколко дни бяха прекосили Уайтфлоу и бяха навлезли в Англанд и през целия път Кучето беше на нокти. Все беше отпред като съгледвач, в непознати земи, във война, в която хич не им трябваше да се забъркват. Момчетата бяха изнервени. Никой от тях не беше напускал Севера преди, само Три дървета. А може би и Мрачния, който изобщо не разказваше къде е ходил.

Вече бяха подминали няколко изгорели ферми, едно-две обезлюдели села. Също и постройки на Съюза, големи и правоъгълни. Натъкнаха се на следи от хора и коне. Много отпечатъци в пръстта, но нито следа от жива душа наоколо. Въпреки това Кучето знаеше, че Бетод не е далеч, че армията му е пръсната в търсене на градове за изпепеляване, храна за крадене, хора за убиване и куп други пакости за вършене. Знаеше, че неговите съгледвачи са навсякъде. Хванеха ли него или който и да било от групата, чакаше ги само едно — обратно при пръстта, и то бавно. Не им мърдаха кървавият кръст и побиване главите им на копия.

Ако ги хванеха войниците на Съюза, пак щяха да са мъртви, почти сигурно. Война е все пак, по време на война никой не разсъждава трезво. Надали щяха си правят труда да му мислят много кой северняк е враг и кой е на тяхна страна. Животът е пълен с опасности, това е положението. Достатъчно много, за да те държат непрекъснато на нокти, а Кучето по природа си беше нервак.

Нищо чудно, че тази мъгла му действаше като сол в рана.

От дългото пълзене в сумрака на дърветата Кучето ожадня. Предпазливо тръгна през влажния шубрак, като се ориентираше по шума на клокочещата река. Приклекна до самия край на водата. Брегът беше кален, хлъзгав от гниещите листа, но за Кучето малко мръсотия не беше проблем, той самият беше достатъчно мръсен. Загреба вода в шепите си и пи. Тук, в ниското, без дървета наоколо, подухваше. Разнасяни от вятъра, талазите на мъглата прииждаха и се отдръпваха. В този момент Кучето го видя.

Мъжът лежеше по корем, тялото му на брега, а краката му във водата. Двамата останаха известно време втренчени един в друг, с очи, пълни с изненада и недоумение. От гърба на онзи стърчеше дълъг прът. Счупената дръжка на копие. Едва сега Кучето осъзна, че човекът е мъртъв.

Изплю водата и бавно запълзя обратно нагоре. Огледа се предпазливо, за да е сигурен, че никой не го причаква, та да прониже и него в гърба. Трупът беше на млад мъж, може би двайсетинагодишен. Имаше руса коса и засъхнала кафеникава кръв около посивелите устни. Беше облечен с подплатена куртка, такава, която обикновено се носи под ризница, цялата подгизнала и натежала от водата. Войник. Сигурно бе изостанал от частта си, настигнат и убит. Без съмнение беше от Съюза, но така, мъртъв, не изглеждаше по-различен нито от Кучето, нито от когото и да било другиго. Труповете си приличат.

— Големият изравнител — прошепна Кучето.

В последно време го избиваше на размисли. Така я наричаха планинците. Смъртта. Заличава всички различия. Именит войн или просто боец, от Севера или от Юга. Няма значение, накрая тя те застига и пред нея всички са равни.

Войникът на брега, изглежда, бе тук само от няколко дни, което значеше, че който го беше убил, е много вероятно все още да е наоколо. Това допълнително разтревожи Кучето. Започнаха да му се причуват всякакви звуци в мъглата. Не можеше да прецени дали чуваше стотина пешаци, които го причакваха, или беше просто шумът от реката.

Кучето се отдалечи от мъртвия и навлезе между дърветата. Приклекна ниско и започна да се прокрадва напред, като се придържаше към дебелите дънери, които един по един изплуваха пред очите му от сивата пелена.

Почти се спъна в нов труп. Лежеше по гръб, с разперени ръце, затрупан наполовина от купчина сухи листа. После подмина друг, беше на колене, с лице в пръстта и задник във въздуха, а от ребрата му стърчаха няколко стрели. Няма достойнство в смъртта, всеки го знае. Кучето ускори ход, нетърпелив да се върне при останалите, да им разкаже за това, което беше открил. Нетърпелив да се отдалечи от труповете.

Естествено, беше се нагледал на мъртъвци предостатъчно, но все още се чувстваше неудобно в присъствието им. Лесно е да превърнеш човек в труп. Той самият знаеше поне хиляда начина за това. Но веднъж направиш ли го, няма връщане назад. В един момент пред теб стои човек с надежди, мисли, мечти. Човек с приятели, семейство, родно място. А в следващия момент човекът е обратно при пръстта. Кучето се замисли за всички мелета, в които бе попадал, за всички битки и сражения, в които бе участвал. Истински късмет, че все още дишаше. Глупав късмет. Този късмет може би няма да продължи вечно.

Сега почти тичаше. Забравил бе за всякаква предпазливост. Търчеше в мъглата като някакъв новобранец. Не спираше, не душеше въздуха, не се ослушваше. Именит войн, съгледвач, обиколил целия Север, от Кучето се очакваше да има повече мозък в главата, но пък човек не може вечно да е на нокти. Въобще не разбра откъде му дойде.

Нещо го халоса здраво отстрани и го просна по очи. Скочи, но нечий ритник го свали отново на земята. Опита да се бори, но който и да бе негодникът, който го изненада, беше страшно силен. Преди да разбере какво става, Кучето беше по гръб на земята и вината за това си беше само негова. Негова, на мъглата и на всичките онези трупове. Една ръка го сграбчи за гърлото и започна да стиска гръкляна му.

— Грр — изграчи Кучето и задраска по пръстите на нападателя.

Помисли си как всичките му надежди потъват в калта. Големият изравнител най-после идва за него…

Но пръстите отслабиха леко хватката си.

— Куче — прошепна някой в ухото му, — ти ли си?

— Грр.

Ръката пусна гърлото му и той жадно пое въздух. Усети как го вдига за яката.

— Мамка му, Куче! За малко да те пречукам!

Сега Кучето позна гласа, добре познаваше този глас. Дау Черния, копеле такова. Кучето изпита смесица от гняв, че насмалко не бе удушен, и почти детска радост, че е още жив. Чу как Дау се засмя. Силният гърлен смях прозвуча като крясък на гарван.

— Добре ли си? — попита го.

— И по-топло са ме посрещали — изграчи на свой ред Кучето, все още не можеше да си възвърне нормалното дишане.

— Смятай се за късметлия, можеше и по-зле да те наредя. Много по-зле. Взех те за съгледвач на Бетод, дошъл да души наоколо из долината.

— Е, както виждаш — прошепна Кучето, — сбъркал си. Къде са другите?

— Горе на хълма, над проклетата мъгла. Оглеждат околността.

— Там има трупове. Много — Кучето кимна в посоката, от която идваше.

— Много, викаш? — каза Дау, все едно се съмняваше, че Кучето знае какво са много трупове. — Ха!

— Аха, доста са. Войници на Съюза. Май е имало битка.

Дау отново се разсмя:

— Битка? Мислиш ли?

Кучето не разбра какво искаше да каже Черния.

— Мамка му!

Петимата стояха на билото. Мъглата се беше разнесла, но на Кучето почти му се прииска това да не бе ставало. Сега разбра какво имаше предвид Черния, стана му пределно ясно. Цялата долина беше осеяна с мъртъвци. Склоновете бяха засипани с черните им точици чак до върха. Имаше тела, натикани между скалите, проснати насред храсталаците. Лежаха безразборно по тревата в ниското, по калния път, отгоре приличаха на разпилени пирони, изкривени и усукани. Покрай брега на реката бяха най-много, лежаха струпани на камари. Останките от мъглата се отдръпнаха и разкриха стърчащите ръце, крака и изпочупени оръжия. Докъдето стигаше погледът, се виждаха само трупове. Пронизани със стрели, намушкани от мечове, посечени от секири. Гарваните прескачаха от едно ястие на друго и грачеха пронизително. Днес беше добър ден за тях. Кучето отдавна не бе виждал толкова голямо бойно поле и сега гледката извика куп горчиви спомени. Ужасни спомени.

— Мамка му! — не можа да измисли какво друго да каже.

— Както изглежда, тези от Съюза са напредвали по пътя — каза Три дървета и огледа смръщено долината. — И, като гледам, доста са бързали. Искали са да изненадат Бетод.

— Май съгледвачите им не са си дали много зор — избоботи Тъл Дуру. — Май Бетод тях е изненадал.

— Може да е имало мъгла — каза Кучето, — също като тази днес.

— Възможно е — сви рамене Три дървета. — Има ги по това време на годината. Без значение, вървели са в колона по пътя, били са изморени от дългия марш. Бетод е нападнал от билото, оттам и оттам. Първо е пуснал стрелците, разбил е строя им, после пешаците са се спуснали отгоре им с крясъци и извадени оръжия. Бързо са ги пречупили.

— Много бързо — добави Дау.

— И накрая е започнало клането. Пръснали са ги по пътя, притиснали са ги към реката. Нямало е къде да отстъпват. В паниката едни са опитвали да свалят броните си, други са скачали направо с тях във водата. Скупчили са се един връз друг, докато онези са ги засипвали със стрели отгоре. Някои може и да са успели да се доберат до дърветата там, но доколкото познавам Бетод, заделил е настрана малко конница, която да довърши удара.

— Мамка му. — Кучето усети, че му прилошава.

Спомни си как самият той се бе оказвал на губещата страна в подобен погром и спомените му оттогава далеч не бяха хубави.

— Чиста работа — каза Три дървета. — Трябва да му го признаем на това копеле Бетод. Разбира си от работата, няма равен.

— Това ли е краят, главатар — попита Кучето, — значи Бетод е победител?

Три дървета поклати бавно глава.

— Има още много южняци. Страшно много. Повечето живеят отвъд морето. Казват, че са повече, отколкото човек може да преброи. Повече от дърветата в Севера. Може и да се забавят, но накрая ще дойдат. Това е само началото.

Кучето огледа влажната долина и всичките трупове по земята: свити на кълбо, проснати с разперени крайници, усукани — сега те бяха просто храна за птиците.

— Страхотно начало за тях — промърмори.

Дау изплези език и се изплю колкото можеше по-шумно.

— Приклещени и изклани като овце! Така ли искаш да умреш, Три дървета? А? С тия ли искаш да се съюзиш? Шибаняците от Съюза? Нищо не разбират от война!

Три дървета кимна:

— Ами тогава май ще трябва да ги научим.

Пред портата напираше тълпа. Жени, кльощави и изнемощели от глад. Имаше и деца, мърляви и опърпани. Мъжете, стари и млади, превиваха гръб под тежки вързопи или стискаха в ръце вещите си. Някои имаха мулета или бутаха пред себе си каруци, натоварени с безполезна покъщнина — дървени столове, метални тенджери и земеделски сечива. Мнозина носеха със себе си единствено собствената си нищета и страдание. За Кучето не беше тайна, че предимно те се ширеха наоколо.

Целият път беше задръстен с хора и безполезните им вещи. Умолителните им погледи и страхът в очите нагнетяваха въздуха. Кучето надушваше страха им, ноздрите му се изпълваха с него — беше гъст като супа. Всички тези хора бягаха от Бетод.

И се блъскаха здраво, едни напираха напред, други биваха изтиквани назад, тук-там някой падаше в калта, но до един бяха устремени към портите, отчаяни да се доберат до тях като дете до майчината гръд. Независимо от напъните на тълпата обаче никой не помръдваше напред. Кучето видя върхове на копия над главите им и дочу виковете на войниците. Не пускаха никого в града.

Надвеси се към Три дървета и прошепна:

— Като гледам, не искат да пуснат своите вътре, мислиш ли, че ще пуснат нас, главатар?

— Те имат нужда от нас, това е. Ще говорим с тях, пък после ще видим, освен ако нямаш друга идея.

— Да си вървим у дома и да не се бъркаме в това — промърмори под носа си Кучето, но все пак последва Три дървета в тълпата.

Двамата тръгнаха напред, а южняците ги зяпнаха с широко отворена уста. Малко момиченце стискаше някакъв стар парцал пред себе си и изгледа Кучето с ококорени от ужас очи. Той се опита да му се усмихне, докато минаваше покрай него, но нещо в усмивката му не се получи — твърде дълго време бе живял само в компанията на корави мъже и хладна стомана. Момичето изпищя и побягна, а то далеч не бе единственото ужасено от вида им. В момента, в който забелязваха приближаването на Три дървета и Кучето, хората мълчаливо и предпазливо се отдръпваха от пътя им, макар и двамата да бяха оставили оръжията си при останалите.

Стигнаха безпроблемно до портите, само на няколко пъти им се наложи да помогнат с леко побутване на хора, които бездруго понечваха да се отдръпнат встрани от тях. Сега Кучето видя ясно войниците, бяха дузина, стояха в редица пред портите на града и бяха облечени еднакво. Рядко бе виждал такива брони преди — масивни метални пластини, които те покриват целия, а на главата — лъснат до блясък шлем. Войниците стояха мирно, безмълвни като метални колони. Кучето се замисли: как се биеш с такъв войник, ако се наложи? Стрелата няма да свърши кой знае каква работа, нито пък мечът, освен ако по някаква случайност не попаднат точно между пластините.

— За това ще ти трябва кирка или нещо подобно.

— Какво? — изсъска Три дървета.

— Нищо.

Повече от очевидно бе, че тези от Съюза имат странни представи как се води война. Ако битките се печелеха от по-излъсканата армия, Съюзът щеше здраво да отупа Бетод. Жалко, че не това ставаше.

Кучето видя „главатаря“ на войниците, седеше насред редицата зад малка маса с някакви хартийки на нея и изглеждаше още по-странно от хората си. Беше облечен с яркочервена връхна дреха. Странно облекло за водач, помисли си Кучето. Няма по-лесна мишена за стрелците. Освен това беше доста млад за такава работа, почти нямаше брада, но въпреки това изглеждаше доста горд със себе си.

Пред масата му стоеше едър мъж в мръсно палто и спореше с него. Кучето се напрегна да чуе разговора и да разбере какво си говореха двамата на официалния език на Съюза: „Имам пет деца, каза фермерът, и нищо, с което да ги храня. Какво предлагате да направя?“ Намеси се възрастен мъж: „Аз съм личен приятел на лорд-губернатора, настоявам да ме пуснете в…“

Младежът с червената дреха прекъсна и двамата:

— Не ме интересува чий приятел си, нито пък ме е грижа ти колко деца имаш да храниш! Остенхорм е пълен. Имам заповед за ограничение от лорд-маршал Бър, само двеста бежанци дневно, днес не можем да пуснем никого повече. Предлагам ви да дойдете пак утре. Рано.

Двамата мъже го изгледаха.

— Ограничение? — изкрещя фермерът.

— Но лорд-губернаторът…

— Проклети да сте и двамата! — кресна младежът и яростно удари с юмрук по масата. — Още една дума и хубаво ще ви наредя! Ще заповядам да ви отведат и обесят като предатели!

Това свърши работа и двамата мъже бързо се отдръпнаха от масата. Кучето се замисли дали и той да не стори същото, но Три дървета вече се бе насочил натам. Момчето зад масата смръщи нос при вида им, все едно воняха като лайна. Кучето не би го приел на сериозно, ако не се беше измил специално за случая. От месеци не беше се чувствал толкова чист.

— Какво, мамка му, искате пък вие? Не ни трябват повече шпиони или просяци!

— Хубаво — отвърна спокойно Три дървета, — защото ние не сме нито едното, нито другото. Казвам се Руд Три дървета. Този тук е Кучето. Идваме да поговорим с който командва тук. Искаме да услужим на вашия крал.

— Да ни предложите услугите си? — по лицето на младежа пробягна усмивка. Не съвсем дружелюбна усмивка. — Кучето, казваш? Умът не ми го побира откъде ли го е измислил това име? — той се изхили самодоволно на собствената си духовитост и Кучето чу още няколко подхилквания от войниците.

Истински негодници, помисли си той, стегнати в хубавичките си дрешки и лъскави брони. Истински негодници, но ако им го кажеше, нищо хубаво нямаше да последва. Добре че не взеха Черния с тях. Сигурно досега да е изкормил хлапето и войниците да са ги убили.

Момчето се наведе напред през масата и заговори бавно, сякаш обясняваше на невръстни деца:

— В града не се допускат никакви северняци, освен ако не носят специално разрешение.

Явно това, че Бетод бе минал границата, избиваше армията им и сееше разруха в земята им, не беше достатъчно специален повод. Три дървета не се отказа, въпреки че според Кучето вече бе ясно, че са ударили на камък.

— Не искаме много, само храна и място за спане. Ние сме петима, именити воини сме, ветерани.

— Армията на Негово величество има предостатъчно войници, ала не ни достигат мулетата. Може би ще се съгласите да носите провизии?

Три дървета се славеше с търпението си, но дори и то си имаше граници и според Кучето младежът беше на път да ги прекрачи. Не знаеше с кого се захваща този сополанко. Руд Три дървета не е човек, с когото да се будалкаш така. Името му беше известно там, откъдето идваха. Това име всяваше ужас или вдъхваше смелост, зависи от коя страна си в битката. Търпението му имаше граници, но се оказа, че онзи още не ги е прекрачил, за късмет на всички присъстващи.

— Мулета, казваш? — изръмжа Три дървета. — Мулетата ритат. Гледай някое да не те срита в главата, момче.

При тези думи той се обърна и тръгна обратно по пътя, откъдето бяха дошли. Тълпата се отдръпна от пътя му и се затвори зад гърба му, а хората продължиха да крещят и да увещават войниците да пуснат тъкмо тях в града.

— Не точно такова посрещане очаквахме — промърмори Кучето. Три дървета не отговори, продължи да крачи отпред с наведена глава. — Сега какво правим, главатар?

Възрастният войн го изгледа сурово през рамо.

— Познаваш ме — каза. — Мислиш ли, че ще приема такъв отговор?

Кучето знаеше, че това няма как да стане.

Добре обмислен план

В тронната зала на лорд-губернатора на Англанд беше хладно. По високите стени нямаше облицовка, широкият под беше застлан със студен камък, а в зейналата камина имаше само изстинала пепел. Единствената украса се състоеше от голям гоблен със златно слънце — гербът на Съюза, и кръстосани в средата му чукове — гербът на Англанд.

Лорд-губернатор Мид седеше свлечен на обикновен дървен стол. Отпуснатата му дясната ръка лежеше на огромната гола маса пред него и държеше столчето на винена чаша. Погледът му беше зареян в празното пространство. Лицето му бе пребледняло и хлътнало, представителната му мантия бе измачкана и изцапана, а изтънялата му бяла коса беше в пълен безпорядък. Майор Уест беше роден и израснал в Англанд. Могъщ водач с величествена осанка, неуморен защитник на провинцията и жителите й, така бе чувал той да говорят хората за Мид. Сега виждаше само обвивката на този човек, смачкана от тежестта на тежката огърлица, символ на поста му. Празна и изстинала като камината в тронната зала обвивка.

Но колкото и студено да беше в залата, настроението в нея беше още по-хладно. Лорд-маршал Бър стоеше в средата на помещението разкрачен, със захванати на гърба ръце. Едрите му длани бяха стиснати в юмруци с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели. Майор Уест стоеше до него с наведена глава. Беше скован и изтръпнал, щеше му се да не си бе свалял шинела. В залата се оказа по-студено, отколкото навън. Въпреки че беше още есен, времето беше доста мразовито.

— Ще пийнете ли малко вино, маршале? — попита Мид, без дори да го погледне.

Гласът му прозвуча немощно и пискливо в просторната зала. Уест беше почти сигурен, че забеляза парата от дъха на възрастния мъж.

— Не, благодаря, Ваша Светлост. — Лицето на Бър беше намръщено.

Според Уест маршалът никога не преставаше да гледа така свъсено, поне не и през последните месец-два. Този човек май нямаше друго изражение на лицето. Понякога мръщенето му беше израз на надежда, друг път на задоволство, дори на изненада. Сегашното му изражение обаче показваше неистов гняв. Уест престъпи сковано на място в опит да раздвижи кръвта в изтръпналите си ходила. Предпочиташе да е където и да било другаде, само не тук, в тази зала.

— А вие, майор Уест? — прошепна лорд-губернаторът. — Ще пийнете ли вино?

Уест понечи да отклони поканата, но Бър го изпревари.

— Какво стана? — изръмжа той и укорителните му думи се понесоха в хладния въздух, отекнаха в студените стени и плъзнаха нагоре към гредите на тавана.

— Какво стана ли? — лорд-губернаторът потрепери и хлътналите му очи се вдигнаха. Погледна Бър така, сякаш го виждаше за пръв път. — Изгубих синовете си. — Мид сграбчи чашата си с трепереща ръка и я пресуши на един дъх.

Уест забеляза как юмруците на Бър се свиват още по-силно зад гърба му.

— Съжалявам за загубата ви, Ваша Светлост, но имах предвид какво се случи в по-общ план. Говоря за Черен кладенец.

При споменаване на името Мид сякаш потрепери.

— Имаше битка.

— Не, имаше клане! — кресна Бър. — Какво е вашето обяснение за това? Не получихте ли кралските заповеди? Да вдигнете на крак всеки наличен войник, да организирате защита и да чакате подкрепление? И в никакъв случай да не рискувате и да влизате сам в сражение с армията на Бетод.

— Кралските заповеди ли? — устните на лорд-губернатора се извиха в презрителна гримаса. — Да нямате предвид заповедите на Висшия съвет? Получих ги. Прочетох ги. Обмислих ги.

— И?

— Накъсах ги на парченца.

Уест чу как Бър започва да диша тежко през носа.

— Накъсали сте ги… на парченца?

— Аз и моят род управляваме Англанд от сто години. Когато дойдохме тук, на това място нямаше нищо. — Мид гордо вдигна глава и изпъчи гърди. — Ние покорихме тази пустош. Изсякохме горите и разчистихме земята. Построихме пътищата, фермите, мините и градовете, от които Съюзът спечели много! — очите на възрастния мъж се проясниха и блеснаха. Сега той изглеждаше значително по-висок, силен и дързък. — Преди да отправят поглед през морето, хората по тези земи очакват закрила първо от мен. Нима трябваше да оставя тези северняци, тези варвари, животни, да вилнеят безнаказано в земите ми? Да гледам отстрани, докато унищожават всичко сътворено от прадедите ми? Да позволя да грабят, опожаряват, изнасилват и убиват както им падне? Нима трябваше да стоя зад стените си и да чакам безучастно, докато Англанд е подложена на сеч? Не, маршал Бър! Не и аз! Събрах мъжете, въоръжих ги и ги изпратих срещу тези диваци, а тримата ми синове ги предвождаха в битката. Какво друго можех да направя?

— Да изпълните шибаните заповеди! — изкрещя Бър с пълно гърло и Уест подскочи от изненада, гръмотевичното ехо зазвъня в ушите му.

Лицето на Мид се сгърчи, устата му зяпна, после устните му се изкривиха и затрепериха. Очите му се наляха със сълзи и той отново се свлече на стола.

— Изгубих синовете си — промълви лорд-губернаторът и заби поглед в каменния под. — Изгубих синовете си.

— Съжалявам за синовете ви и за всички онези, чийто живот бе жертван напразно, но към вас не изпитвам никаква жал. Вие сам си причинихте това. — Бър примижа, преглътна и разтри с ръка корема си. Отиде бавно до прозореца и погледна към сивия студен град отвън. — Жертвахте цялата си армия и сега съм принуден да отделя от моите хора, за да осигуря защитата на вашите градове и крепости. Колкото са оцелели от битката при Черен кладенец, както и всички останали, годни да държат оръжие, преминават под мое командване. Ще имам нужда от всеки човек.

— Ами аз? — промълви Мид. — Предполагам, онези псета във Висшия съвет вече вият за главата ми.

— Нека си вият. Трябвате ми тук. Насам прииждат бежанци от север, бягат от Бетод или просто от страха от него. Да сте поглеждали наскоро през прозореца си? Остенхорм е препълнен с тях. Стичат се с хиляди пред градските стени и това е само началото. Искам да се погрижите за тези хора и да им осигурите извозване до Мидърланд. През последните трийсет години тези хора са разчитали на вашата закрила. Те още имат нужда от вас. — Бър се обърна с гръб към прозореца. — Ще предоставите на майор Уест списък с всичките ви годни за служба военни части. Колкото до бежанците, нуждаят се от храна, облекло и подслон. Подготовката за евакуирането им от града трябва да започне незабавно.

— Незабавно — измънка Мид. — Незабавно, разбира се.

Бър стрелна Уест с поглед изпод гъстите си вежди и се запъти към вратата. На излизане Уест погледна през рамо. Лорд-губернаторът на Англанд остана в празната си мразовита тронна зала, седеше прегърбен на стола, заровил лице в дланите си.

— Това е Англанд — каза Уест и посочи огромната карта.

Обърна се и огледа събраните зад гърба му офицери. Малцина от тях показаха някакъв интерес към думите му, което не го изненада, но все пак го подразни.

Генерал Крой седеше, изпънал гръб, вдървен и неподвижен, отдясно на дългата маса. Носеше черна униформа, обикновена, но безупречна. Беше висок, изпит и строг, с подстригана почти до ръбестия череп посивяла коса. Офицерите от огромния му щаб имаха подобни къси прически и униформи, бяха гладко избръснати и с безупречно лъснати ботуши. Седяха със сериозни, мрачни изражения и приличаха на опечалените на нечие погребение. Срещу тях, отляво на масата, се бе разположил с щаба си генерал Паулдър. Той имаше кръгло червендалесто лице, доминирано от огромни мустаци. Гигантската му яка беше пищно извезана със златен конец и стигаше почти до големите му зачервени уши. Офицерите от неговата свита се бяха настанили, прекрачили столовете си като седла, те носеха пурпурни униформи, богато обкантени със златен шнур. Най-горните копчета на куртките им бяха небрежно разкопчани, а гърдите им бяха опръскани с кал от пътуването.

От страната на Крой воденето на война се съпровождаше от чистота и спретнатост, себеотрицание и стриктно придържане към устава. От страната на Паулдър — от бляскава превзетост и помпозни прически. Всеки от щабовете гледаше презрително и с нескрита ненавист другия, все едно само те разбираха от военно дело, а отсрещните независимо от старанието им бяха и щяха да си останат препятствие по пътя към победата.

Според Уест и двата щаба представляваха еднакво сериозна пречка за спечелването на тази война, но те пък отстъпваха убедително в това отношение пред третия щаб, чиито офицери сега седяха скупчени в далечния край на масата. Той се предвождаше от самия наследник на трона, принц Ладисла, който беше облечен както винаги подобаващо. Вместо униформа Негово височество носеше лилава мантия, но с еполети, и само дантелата на ръкавелите му беше достатъчна за направа на покривка за маса с прилични размери. Неговите офицери почти не му отстъпваха по бляскава натруфеност. Днес около принца, небрежно отпуснати на столовете си, седяха някои от най-богатите, най-красиви, най-елегантни и най-безполезни младежи в целия Съюз. Пък ако за значимостта на човек можеше да се съди по размера на шапката му, в онзи край на масата се бяха събрали най-великите мъже на света.

Уест се обърна към картата. Гърлото му беше неприятно пресъхнало. Знаеше какво трябва да каже, просто трябваше да го изрече и да седне на стола си. Няма значение, че някои от най-висшите офицери в армията са зад гърба му, още по-малко самият бъдещ крал. Уест знаеше, че тези мъже го презират, че го мразят заради високия му пост и неблагородния произход. За това, че бе заслужил това повишение.

— Това е Англанд — повтори той, надявайки се тонът му да издава само спокойствие и авторитет. — Река Кумнур — офицерската му палка проследи криволичещата синя линия на картата — разделя провинцията на две. В южната част, макар и значително по-малка като територия, живее по-голямата част от населението и в нея са разположени повечето от големите градове, включително столицата Остенхорм. Пътищата в нея са относително добри, а теренът е открит и проходим. Доколкото ни е известно, северняците още не са преминали Кумнур.

Той чу зад гърба си звучна прозявка, достатъчно силна, въпреки че идваше от далечния край на масата. Обзет от внезапен прилив на ярост, Уест рязко се извърна. Принц Ладисла, ако не друго, поне даваше вид, че слуша внимателно. Виновникът се оказа един от офицерите в щаба му, младият лорд Смънд, неимоверно богат и с безупречно потекло. Младежът беше малко над двайсетте, но се отличаваше с цялата интелигентност на преждевременно развит десетгодишен хлапак. Беше се изтегнал на стола си и зяпаше в празното пространство с широко отворена уста.

Уест едва се сдържа да не скочи отгоре му и да го пребие с палката си.

— Отегчавам ли ви? — изсъска той.

Смънд остана истински изненадан, че майорът се обръща към него. Огледа се, сякаш искаше да провери дали Уест не говори на някого другиго.

— Кого, мен? Не, не, майор Уест, ни най-малко. Отегчен? Не! Река Кумнур разделя провинцията на две и така нататък. Много вълнуващо, много! Все пак, моля да ме извините, вчера малко осъмнах, нали разбирате?

На Уест не му бе трудно да си представи. Със сигурност момчето беше прекарало цялата нощ в пиене и перчене заедно с останалите хрантутници от антуража на Ладисла и сега просто губеше времето на всички. Хората на Крой може и да бяха педантични, тези на Паулдър — арогантни, но поне бяха войници. А офицерите от щаба на принца не притежаваха никакви умения освен, естествено, способността да изкарват човек от кожата му. В това бяха ненадминати. Уест изскърца със зъби от яд, докато се обръщаше към картата.

— Северната половина от провинцията — изръмжа той — е съвсем различна. Неприветлива земя, обрасла с гъсти гори. Пресечен хълмист терен и непроходими тресавища. Почти ненаселена е, като изключим мините, лагерите на дървосекачите, няколкото села и наказателните колонии на Инквизицията, които обаче са разпръснати нарядко. Има само два пътя, които едва позволят придвижването на многобройна войска и продоволствие, особено като се има предвид, че зимата наближава. — Палката му проследи две пунктирани линии, които пресичаха горите в посока север-юг. — Западният път минава в близост до планините и свързва минните селища. Източният следва бреговата ивица. Двата пътя се събират при Дънбрек, на река Уайтфлоу — северната граница на Англанд. Както всички знаем, крепостта е вече в ръцете на врага.

Той се обърна и седна. Опита се да успокои дишането си, да потисне гнева и да се отърве от главоболието.

— Благодаря, майор Уест — каза маршал Бър и се изправи. Едва сега събраните офицери се раздвижиха, сякаш се събуждаха от сън, и в помещението се разнесе шумолене. Лорд-маршалът закрачи напред-назад пред картата, докато събере мислите си. Накрая спря и заби върха на офицерската си палка в точка, разположена далеч на север от река Кумнур. — Тук се намира Черен кладенец. Незначително селище на десетина мили от крайбрежния път. Малко по-голямо от махала. Дори не е отбелязано на тази карта и вече е напълно обезлюдено. Място, което не заслужава вниманието ни. Освен, разбира се, заради това, че се превърна в сцена на скорошното клане на войските ни.

— Проклетите глупаци от Англанд — промърмори някой.

— Трябваше да ни изчакат — заяви Паулдър със самодоволна усмивка.

— Така е, трябваше — прекъсна го Бър. — Но те са били достатъчно уверени в себе си и защо не? Няколко хиляди добре въоръжени мъже, разполагали са и с кавалерия. Мнозина от тях са били професионални войници, не от класата на Кралската гвардия може би, но добре обучени и мотивирани. Няма място за сравнение, бихте си казали, с онези диваци.

— Ама все пак не са се дали лесно — прекъсна го Ладисла. — Добра битка са им спретнали, нали, маршал Бър?

Бър навъси вежди и сведе поглед към масата.

— Добра е онази битка, която си спечелил, Ваше Височество. Те са били изклани. Само неколцина са се спасили, които са били с бързи коне и с голям късмет. А в допълнение към загубата на хора изгубихме оборудване и провизии. Солидни количества и от двете са в ръцете на врага. Но може би най-важното: тази загуба предизвика паника у цивилното население. Пътищата, на които ще разчита армията ни, са задръстени от колони бежанци. Хората са убедени, че Бетод се е насочил към техните ферми, села, вярват, че всеки момент ще се появи в домовете им. Истинско бедствие. Може би най-лошото в скорошната история на Съюза. Подобни бедствия обаче носят със себе си поуки. — Лорд-маршалът подпря на масата едрите си длани. — Сега знаем, че кралят на северняците е предпазлив, умен и безмилостен. Знаем, че армията му е добре въоръжена. Бетод разполага с кавалерия, пехота и стрелци и е наясно как да ги използва в битка. Съгледвачите му са отлични, а частите му — бързоподвижни, може би по-мобилни от нашите, особено на труден терен, пред какъвто се очаква да се изправим в северната част на провинцията. Бетод заложи капан на армията на Англанд и те паднаха в него. Не трябва да допускаме това да се случи отново.

Генерал Крой се изсмя презрително.

— Значи сега трябва да се боим от тези диваци, така ли, маршале? Това ли е вашият съвет?

— Какво казва Столикус, генерале? „Не се бой от врага, уважавай го.“ Ако трябва да давам някакви съвети, приемете този. — Бър го изгледа намръщен през масата. — Но аз не давам съвети, генерале. Аз издавам заповеди.

Порицанието накара Крой да примигне от възмущение, но също и да замълчи. За момента; Уест знаеше, че той няма да мълчи вечно. Не беше в негов стил.

— Трябва да сме предпазливи — продължи Бър, този път обръщайки се към всички присъстващи, — въпреки че предимството е на наша страна. Разполагаме с дванайсет полка от Кралската гвардия, още поне толкова от наборната войска, а също и остатъците от армията на Англанд, които оцеляха след касапницата при Черен кладенец. От тези данни става ясно, че превъзхождаме врага по численост в съотношение пет към едно, а може би и повече. Имаме предимство и по отношение на оборудване, тактика и организация. И северняците очевидно са наясно с това. Въпреки победата си продължават да стоят на север от Кумнур и предприемат само спорадични набези. Изглежда, не желаят да преминат реката и да влязат в открито сражение с нас.

— Не можем да ги виним за това, жалки страхливци такива — изкиска се Паулдър и неговият щаб посрещна думите му с одобрителен шепот. — Със сигурност вече съжаляват, че въобще са преминали границата!

— Възможно е — каза Бър. — При всички положения те не идват при нас, следователно ние ще трябва да форсираме реката и да ги подгоним. За целта основните сили на армията ни ще се разделят на две части. Лявото крило ще командва генерал Крой, а дясното — генерал Паулдър.

Двамата генерали се спогледаха през масата с неприкрита враждебност.

— Потегляме от Остенхорм, напредваме по източния път, след което се разгръщаме отвъд реката, като така се надяваме да попаднем на Бетод и да сразим армията му в решителна битка.

— При цялото ми уважение — намеси се генерал Крой, като в тона му не се долавяше и капка такова, — няма ли да е по-добре да изпратим част от армията по западния път?

— Западът не предлага почти нищо, като изключим желязо, а това е нещото, с което северняците разполагат в изобилие. Крайбрежният път предлага повече изкушения за тях, а и е по-близо до собствения им маршрут за снабдяване и отстъпление. Освен това не бих искал да разпръсквам силите си прекалено. Все още не сме установили с точност с каква численост разполага Бетод. В случай на битка бих искал да мога бързо да концентрирам частите си и така да си осигуря преимущество.

— Но, лорд-маршале! — в тона на Крой се долавяше онази нотка, с която човек говори на изкуфелия си баща, който незнайно защо си е въобразил, че все още може да взима решения. — Съгласете се, че западният път не бива да остава неохраняван.

— Ще стигна и дотам — изръмжа Бър и се обърна към картата. — Трето подразделение под командването на Негово височество принц Ладисла ще заеме защитна позиция зад Кумнур и ще охранява западния път. Тяхна задача ще бъде да предотвратят нападение в тила ни, в случай че северняците се измъкнат и прекосят реката на запад. Те ще държат позиция на юг от реката, докато основните подразделения напредват от изток.

— Разбира се, лорд-маршал. — Крой се облегна на стола си с мрачно лице, все едно въпреки всичките си усилия не бе и очаквал нищо повече.

Офицерите от неговия щаб подкрепиха неудовлетворението му от така съставения план с цъкане на език и клатене на глава.

— Аз намирам това за отличен план — отбеляза ентусиазирано Паулдър и се усмихна презрително на Крой. — Напълно подкрепям решението ви, маршале. Изцяло съм на ваше разположение. Хората ми ще са готови за марш до десет дни.

Щабът на Паулдър закима одобрително.

— Предпочитам да е до пет дни — каза Бър.

По червендалестото лице на генерала премина тръпка на раздразнение, но той бързо се овладя.

— Разбрано, маршале, пет дни.

Сега самодоволната усмивка беше на лицето на Крой.

Междувременно принц Ладисла се взря в картата с присвити очи и на обилно напудреното му лице се изписа недоумение.

— Лорд-маршал Бър — поде бавно той, — значи моето подразделение трябва да напредне по западния път към реката, така ли?

— Точно така, Ваше Височество.

— Но няма да минаваме реката?

— Не, няма, Ваше Височество.

— Тогава нашата роля — той погледна маршала с присвити очи, явно засегнат — ще бъде чисто отбранителна, така ли?

— Точно така. Чисто отбранителна.

Ладисла се намръщи.

— Доста мижава задача.

Смехотворният му щаб се раздвижи и даде воля на недоволството си от това подценяване на възможностите им.

— Мижава задача? Моля за извинение, Ваше Височество, но въобще не съм съгласен! Англанд е доста обширна провинция с тежък терен. Северняците може да ни се измъкнат и ако това стане, всичките ни надежди ще бъдат във вас. Вашата задача е да не допуснете те да минат реката и да ударят снабдителните ни маршрути, или още по-лошото, да нападнат Остенхорм. — Бър се надвеси над масата. — Вие сте нашата последна крепост, Ваше Височество, нашата опора, цялата тежест ще падне върху вас! Вие сте портите в защитната ни стена, портите, които ще се затръшнат пред носовете на нашествениците и ще ги изметат от Англанд!

Уест беше впечатлен. Задачата беше повече от незначителна, но маршал Бър явно умееше да превърне и чистенето на тоалетните в достойна дейност.

— Отлично! — възкликна Ладисла и перата на шапката му се развяха енергично. — Точно така, портите! Столицата!

— Господа, ако няма повече въпроси, да се захващаме за работа. — Бър огледа полукръга от навъсени лица. Всички мълчаха. — Свободни сте.

Щабовете на Крой и Паулдър си размениха студени погледи, докато напираха да излязат първи. Двамата генерали се сбутаха на вратата, която беше достатъчно широка, за да могат да излязат едновременно, но нито един от тях не искаше нито да обърне гръб на другия, нито да го последва втори в коридора. След като някак успяха да излязат, двамата се извърнаха наежени един към друг.

— Генерал Крой — усмихна се презрително Паулдър и вирна надменно глава.

— Генерал Паулдър — изсъска в отговор Крой, приглаждайки безупречната си униформа.

След това двамата тръгнаха с широка крачка в противоположни посоки.

След като и последните от щаба на Ладисла напуснаха с небрежна походка, като не спираха да се перчат кой има най-скъпата броня, Уест понечи на свой ред да излезе. Чакаха го още хиляди задачи. Преди да стигне до врата, Бър заговори.

— Как ти се струва армията ни, Уест? Да ти призная, понякога се чувствам като баща на вечно препиращи се синове и без майка до мен, която да ме подкрепи. Крой, Паулдър и Ладисла. — Маршалът поклати глава. — Тримата ми командири! Явно си мислят, че целта на цялото това начинание е само личното им израстване. Няма други по-дебели глави в целия Съюз. Цяло чудо е как успяват да се поберат в една стая едновременно. — Той се оригна звучно. — Проклет стомах!

Уест затърси някакъв положителен коментар.

— Генерал Паулдър поне изглежда покорен.

— Изглежда, да — изсумтя Бър, — но на него имам по-малко вяра, отколкото на Крой, ако въобще е възможно. Крой поне е предсказуем. Винаги мога да разчитам на него да ми противоречи за всяко решение. С Паулдър никога не знам какво да очаквам. Подсмихва се мазно, угодничи, съгласява се с всичко, но до момента, в който не му се отвори подходяща възможност, тогава ще се нахвърли върху мен. Да угодя и на двамата е невъзможно. — Маршалът примижа, преглътна и разтри корема си. — Докато са еднакво недоволни, все пак имам шанс. Най-хубавото е, че се мразят помежду си повече, отколкото мразят мен. — Намръщеното лице на Бър придоби още по-сериозен вид. — И двамата бяха по-напред от мен в класирането за поста. Паулдър е стар приятел на архилектор Сълт. Крой е братовчед на върховния правозащитник Маровия. Когато се освободи мястото на лорд-маршал, във Висшия съвет не можаха да се споразумеят кого от двамата да издигнат. Накрая неохотно стигнаха до компромис и избраха мен. Дръвник от провинцията. Кадърен, но все пак дръвник. Смея да твърдя, че ако утре единият от тях загине, още на следващия ден ще бъда заменен от другия. Няма по-абсурдно положение от това за лорд-маршала дори и преди намесата на Негово височество.

Уест почти примижа при тази мисъл. Какво можеше да каже сега, как да открие нещо положително в този кошмар?

— Мисля, че Негово височество е… пълен с ентусиазъм.

— Ех, този вечен оптимизъм. — Бър се усмихна горчиво. — Пълен с ентусиазъм, казваш? Та той живее в друг свят! Цял живот е бил обгрижван, ухажван и глезен донемайкъде! Това момче не знае на кой свят е!

— Господине, нужно ли е да му поверявате командването на собствено подразделение?

Лорд-маршалът разтри с пръсти очите си.

— Боя се, че да. Във Висшия съвет бяха пределно ясни по този въпрос. Загрижени са, че кралят е с влошено здраве, а в очите на обществеността наследникът на трона е пълен глупак и непрокопсаник. Надяват се да постигнем грандиозна победа, за да могат да струпат заслугите върху принца. После, окъпан в бойна слава, ще го качат на кораб за Адуа, за да стане кралят, който селячеството винаги е искало. — Бър замълча за момент, загледан в пода. — Направих всичко по силите си да го държа настрана от проблемите. Поставих го там, където смятам, че за момента няма северняци, а с малко късмет няма да има и в бъдеще. Само че войната е всичко друго, но не и предсказуема. Може да се окаже, че Ладисла наистина ще трябва да влезе в битка. Затова имам нужда от някой, който да не се отделя от него. Някой, който е толкова корав и старателен, колкото онези от смехотворния щаб на принца са мекушави и мързеливи. Човек, който да бди Негово височество да не се забърква в неприятности. — Той вдигна поглед и изгледа Уест изпод гъстите си вежди.

Уест долови неприятно свиване в стомаха си.

— Аз?

— За съжаление да. На драго сърце бих те задържал при мен, но принцът лично поиска теб.

— Мен ли? Но аз не ставам за придворен! Дори не съм благородник!

Бър изсумтя.

— С изключение на мен Ладисла е може би единственият човек в тази армия, който не го е грижа чий син си. Той е наследникът на трона! Просяк или благородник, всички са еднакво ниско под неговото потекло.

— Но защо аз?

— Защото си доказал се боец. Бил си пръв в пробива при Улриок. Участвал си в не една битка. Имаш репутацията на истински войник, Уест, и сега принцът иска и той да има такава. Ето затова. — Бър измъкна от джоба на куртката си писмо и го подаде на Уест. — Може би това ще ти помогне да преглътнеш горчивия хап.

Уест разчупи печата, разгърна дебелата хартия и прочете няколкото грижливо изписани реда. После ги прочете отново за всеки случай.

— Това е повишение. — Уест вдигна поглед от писмото.

— Знам какво е. Аз го поръчах. Може би ще те приемат по-сериозно с една звезда повече на униформата, а може би не. При всички положения си го заслужил.

— Благодаря, господине — смотолеви Уест.

— За какво? За най-неприятната работа в армията? — засмя се Бър и го потупа бащински по рамото. — Ще ни липсваш тук, да знаеш. Отивам да инспектирам първи полк. Смятам, че главнокомандващият е длъжен да се появява сред войската. Бихте ли желали да се присъедините към мен, полковник?

В момента, в който двамата излязоха през градските порти, вече беше завалял сняг. Белите снежинки се носеха по вятъра и се топяха при допира с пътя, дърветата, покривалото на коня на Уест и броните на войниците от охраната им, които ги следваха.

— Сняг — негодуваше Бър, обърнат през рамо. — Вече вали. Не е ли малко рано за това време на годината?

— Прав сте, господине, но е достатъчно студено за сняг. — Уест пусна юздите с една ръка, за да притвори реверите на шинела си. — По-студено е от обичайното за късна есен.

— Сигурен съм, че оттатък Кумнур ще бъде още по-студено.

— Така е, господине, и скоро няма да се стопли отново.

— Май ни чака сурова зима, полковник?

— Много вероятно е, господине.

Полковник? Полковник Уест? Двете думи продължаваха да звучат странно една до друга дори в собствените му уши. Кой би си помислил, че човек от простолюдието може да се издигне толкова? Не и той самият.

— Дълга мразовита зима — разсъждаваше на глас Бър. — Трябва бързо да открием Бетод. Да го докопаме и да приключим завинаги с него, преди да сме замръзнали тук. — Той изгледа смръщено дърветата покрай тях, вихрушките от снежинки и яздещия до него Уест. — Лоши пътища, лош терен, лошо време. В неприятно положение сме, полковник?

— Така е, господине — отвърна мрачно Уест, притеснен по-скоро за положението, в което самият той се намираше.

— Горе главата, може и по-лошо да е. Ти поне ще си на топло и сигурно от южната страна на реката. Сигурно ще изкарате спокойна зима без помен от северняци. И както чувам, храната за принца и щаба му си я бива. Много по-добре ще ти е, отколкото да се скиташ из студа в компанията на Крой и Паулдър.

— Разбира се, господине — съгласи се Уест, въпреки че не беше никак убеден в това.

Бър погледна през рамо към войниците от охраната, които яздеха на почтително разстояние отзад.

— Знаеш ли, някога, когато бях млад, преди да ми окажат съмнителната чест да командвам цялата кралска армия, много обичах да яздя. Препусках в галоп с мили. Така се усещах… жив. Днес нямам много време за това. Инструктажи, документи, дълго седене зад бюро, друго не правя. А понякога на човек просто му се приисква да поязди, нали, Уест?

— Разбира се, господине, но сега…

— Ха! — лорд-маршалът заби рязко шпори в хълбоците на коня си, който полетя напред по пътя и обсипа с буци кал останалите отзад.

Уест остана за момент със зяпнала уста.

— Проклятие — промърмори.

Проклетият твърдоглав старец ей сега ще падне от коня и ще си счупи врата. И тогава какво? Принц Ладисла ще поеме командването. Уест потръпна при тази мисъл и пришпори коня си в галоп — имаше ли друг избор?

Дърветата профучаваха от двете му страни, пътят летеше под него. Ушите му се изпълниха с ударите на конските копита и дрънченето на сбруята. Въздушната струя нахлу в устата му и напълни със сълзи очите му. Вихрушката от снежинки го връхлетя с пълна сила. Уест погледна през рамо. Войниците се бяха скупчили, конете им бяха сбутани един в друг доста далече назад.

Уест едва успяваше да се държи на седлото, без същевременно да изостава от маршала. За последно беше препускал така преди години. Тогава летя през една суха долина с гуркулската конница по петите му. Беше обзет от истински ужас. Ръцете му стиснаха до болка юздите, докато сърцето му блъскаше в гърдите. Изпълниха го вълнение и страх. Усети, че се усмихва. Бър се оказа прав, наистина се чувстваш жив.

Лорд-маршалът забави ход и Уест се изравни с него. Чу как Бър се смее и на свой ред се засмя. От месеци не се беше смял така. Може би дори години, не помнеше откога. Внезапно забеляза нещо с периферното си зрение.

Усети рязък, силен удар, после смазваща болка в гърдите. Главата му се лашна напред и юздите се изплъзнаха от ръцете му. Всичко се обърна с главата надолу. Конят му изчезна и той се затъркаля по земята.

Опита да се изправи и светът се залюля пред очите му. Дървета, сняг, ритащи във въздуха конски копита и летящи буци пръст. Препъна се и се просна на земята, устата му се напълни с кал. Някой му помогна да се изправи с грубо дръпване за шинела, после го завлече към дърветата.

— Не — прошепна задъхано Уест.

Болката в гърдите правеше дишането почти невъзможно. Нямаше причина да отива натам.

Видя черната линия през пътя. Препъваше се напред, превит одве, залиташе и се оплиташе в дългия шинел, докато минаваше през храсталака. Въже, опънато между две дървета през пътя. Някой го влачеше напред, почти го носеше във въздуха. Виеше му се свят и беше загубил всякакво чувство за ориентация. Капан. Понечи да извади сабята си. Отне му известно време да осъзнае, че ножницата е празна.

Северняците. Пристъпът на ужас го прониза в стомаха. Северняците ги бяха пленили, него и Бър. Убийци, изпратени от Бетод. Някъде откъм дърветата дочу шум. Уест едва разпозна звука. Войниците от охраната им препускаха по пътя. Само ако можеше да им даде знак…

— Насам — успя да изграчи жално, преди мръсна ръка да затисне устата му и да го повали на земята.

Опита да се бори, но не му бяха останали сили. Видя профучаващите войници по пътя, бяха само на метри от него, но той не можеше да направи нищо.

Захапа ръката на устата си, стисна колкото сила имаше, но това само накара онзи да натисне още по-здраво. Ръката изкриви челюстта и сплеска устните му. Усети вкус на кръв. Неговата или на онзи, чиято ръка ухапа. Тропотът на конски копита отшумя и се стопи в гората, а страхът се върна и го връхлетя отново. Ръката отпусна хватката и го отблъсна назад. Уест падна по гръб.

В полезрението му бавно се появи надвесено отгоре лице. Беше изпито, а изражението му — сурово и жестоко. Косата — черна, грубо подкастрена. Зъбите му — оголени в животинска гримаса. Две пълни с омраза очи го изгледаха студено. Човекът се обърна и се изплю настрани. Едното му ухо липсваше. На мястото му беше останала дупка, обкръжена от розов белег.

Уест никога през живота си не беше виждал човек с толкова зловещ вид. Дори в позата му имаше насилие. Изглеждаше достатъчно силен, за да разкъса Уест на парчета, и достатъчно склонен да го направи. Ухапването беше оставило рана на едната му ръка и сега от нея течеше кръв. Стичаше се по пръстите му и капеше на земята. В другата си ръка държеше дълго гладко парче дърво. Ужасѐн, Уест го проследи с очи. В края му видя тежко, извито, лъснато до блясък острие. Секира.

Така, значи, изглеждат северняците. Не онези, които се търкаляха пияни в канавките в Адуа. Нито онези, които някога идваха да искат работа във фермата на баща му. Третият вид северняци. Онези, с историите за които майка му го плашеше като дете. Хора, чието съществувание се състоеше в едно: да убиват. Погледът на Уест премина от тежкото острие на секирата към непоколебимия поглед на мъжа, после се върна обратно. Изтръпна от ужас. С него беше свършено. Щеше да умре в тази студена гора, проснат в калта като куче.

Надигна се на лакът, внезапно обзет от желание да побегне. Погледна през рамо, но натам нямаше път за бягство. Към него между дърветата се приближаваше огромен мъж с гъста брада и препасан през рамо меч. Носеше в ръцете си дете. Уест запримига, нещо не беше наред с пропорциите. Това просто беше най-големият човек, когото някога беше виждал, а „детето“ в ръцете му се оказа лорд-маршал Бър. Гигантът изръси товара си на земята, сякаш беше наръч съчки. Бър извърна поглед нагоре и се оригна.

Уест изскърца със зъби. Да препуска така, къде му беше умът на стария глупак? Сега и двамата са мъртви заради това негово „понякога на човек просто му се приисква да поязди“. Кара те да се почувстваш жив, няма що. Съвсем скоро и двамата ще са мъртви.

Трябва да се бие. Сега или никога. Нищо, че няма с какво, по-добре да умре в бой, отколкото на колене в калта. Опита се да пробуди яростта. Когато не ти трябва, изригва, а сега нито помен от нея. Усещаше единствено как отчаяние и безпомощност сковават крайниците му.

Ама че герой. Ама че войник. Едва устискваше да не се изпусне в панталона. Но иначе нямаше проблем да удари жена. Почти удуши сестра си. Въпреки че смъртта надзърташе в очите му, само споменът за това успя за пореден път да го задави със срам и погнуса. Беше взел решение по-късно да оправи нещата с Арди. Но ето че вече няма „по-късно“. Настоящето е всичко, след него нищо. Очите му се насълзиха.

— Съжалявам — промълви Уест. — Съжалявам.

Затвори очи и зачака края.

— Няма какво да съжаляваш, приятел. И по-здраво са го хапали.

Трети северняк изплува между дърветата и приклекна до Уест. Сплъстената му кестенява коса висеше покрай издълженото лице. Тъмните му очи шареха нервно. Умни очи. В зловещата усмивка нямаше нищо успокоително — два реда пожълтели остри зъби.

— Сядай — каза той с толкова силен акцент, че Уест едва го разбра. — Сядай и най-добре не шавай много.

Над двамата с Бър застана четвърти мъж. Висок и широкоплещест, с китки колкото глезените на Уест. Брадата и сплетената му коса бяха прошарени. От това как другите се отместиха от пътя му стана ясно, че той е водачът им. Погледна отгоре към Уест, бавно и съсредоточено, като човек, който зяпа мравка и се чуди да я смачка ли с подметката си.

— Кой от двамата според вас е Бър? — избоботи той на езика на северняците.

— Аз съм Бър — каза Уест. Трябваше да предпази лорд-маршала. Трябваше. Без много да му мисли, той се изправи, но беше още замаян от падането и се наложи да се хване за клон, за да не падне. — Аз съм Бър.

Възрастният северняк го изгледа бавно и изпитателно от глава до пети.

— Ти? — севернякът избухна в гърлен смях, дълбок и заплашителен като приближаваща от далечината буря. — Това ми хареса! Страхотно! — той се обърна към онзи със зловещия вид. — Виждаш ли? А ти казваш, че не им стискало на южняците.

— Казвам, че нямат мозък в главите. — Едноухият изгледа свирепо Уест като гладна котка, която дебне птица. — И още не съм видял причина да не го мисля.

— Аз смятам, че е този — главатарят погледна към маршала. — Ти ли си Бър? — попита той на официалния език на Съюза.

Лорд-маршалът погледна към Уест, после към надвесения отгоре му северняк, накрая бавно се изправи и приглади униформата си като човек, готов да умре с достойнство.

— Аз съм Бър, но не смятам да ви оставя да се забавлявате. Ако ще ни убивате, направете го веднага.

Уест не помръдна от мястото си. Достойнството не си заслужаваше усилията. Почти усещаше вече как секирата се забива в главата му.

Севернякът с прошарените брада и коса се усмихна.

— Разбирам откъде идва объркването ви. Съжалявам, че ви стреснахме така, но не сме дошли да ви убиваме. Идваме да ви помогнем.

Уест се слиса какво чуват ушите му. Бър беше също толкова озадачен.

— Да ни помогнете ли? — попита той.

— Много хора в Севера не харесват Бетод. Мнозина не коленичиха пред него на драго сърце и мнозина не коленичиха въобще. Това сме ние. Нашата вражда с това копеле тлее от години и сега сме решили или да си уредим сметките с него, или да умрем, но да опитаме. Сами не можем да се справим, ала чухме, че вие се биете с него, та решихме да се присъединим към вас.

— Искате да се присъедините към нас?

— Много път извървяхме, за да дойдем тук, а от това, което видяхме по пътя, разбрахме, че ще ви е нужна помощ. Само дето вашите хора не искаха да ни чуят.

— Държаха се някак грубо — добави слабият, който беше клекнал до Уест.

— Така си беше, Куче, така си беше. Ама ние не сме хора, дето ще се стреснат от малко грубост. Така ми хрумна да поговоря с теб като главатар с главатар.

Бър погледна Уест.

— Те искат да се бият с нас.

Уест запримига, все още не можеше да свикне с мисълта, че ще оцелее и този ден. Онзи, който бе наречен Куче, държеше сабя в ръка с дръжката напред и сега му я подаде с широка усмивка. Уест дори не се досети отначало, че това е неговото оръжие.

— Благодаря — смотолеви и хвана неуверено дръжката.

— Нямаш грижа.

— Петима сме — каза главатарят на северняците. — Всички сме именити воини, ветерани. Били сме се срещу Бетод, били сме се и за него из целия Север. Малцина познават тактиките му по-добре от нас. Бива ни като съгледвачи, разбираме от битки и както сами се убедихте, знаем как се правят засади. Не пестим усилия, щом си заслужава, а всяко усилие срещу Бетод е добре дошло за нас. Е, какво ще кажеш?

— Ами… ъ… — смънка Бър и потри замислено брадата си с палец. — Определено сте доста… — огледа едно по едно мръсните и белязани строги лица на северняците — … полезни хора. Как бих могъл да откажа на така изискано поднесено предложение?

— Тогава да ти представя хората. Това тук е Кучето.

— Аз съм — изръмжа слабият с острите зъби и страховитата усмивка пак разтегли лицето му. — Радвам се да ви видя. — Той сграбчи ръката на Уест и я стисна толкова здраво, че костите на полковника изпукаха.

Три дървета посочи встрани с палец към зловещия със секирата и липсващото ухо.

— Този приветлив приятел е Дау Черния. Ще ми се да можех да кажа, че като го поопознае човек, не е толкова лош, ама не мога.

Дау извърна глава и се изплю в тревата.

— Онзи дангалак е Тъл Дуру. Викат му Буреносния. И накрая Хардинг Мрачния. Той остана по-нататък в гората да държи конете ви встрани от пътя. Нищо не изпускате от това, че не е тук, той бездруго нямаше нищо да каже.

— Ами ти?

— Руд Три дървета. Главатар на малката ни група, откакто старият ни главатар се върна обратно при пръстта.

— Обратно при пръстта, разбирам. — Бър пое дълбоко въздух. — Добре тогава. Ще докладвате на полковник Уест. Той ще се погрижи да имате храна, подслон и работа, естествено.

— Аз ли? — попита Уест; сабята продължаваше да се поклаща несигурно в ръката му.

— Естествено. — Крайчецът на устата на лорд-маршала се повдигна в загадъчна, едва забележима усмивка. — Новите ни съюзници ще се впишат идеално в антуража на принц Ладисла.

Уест не знаеше да се смее ли, или да плаче. Точно когато си каза, че ситуацията няма накъде повече да се усложни, ето че ще трябва да се оправя и с петима диваци.

Три дървета изглеждаше доволен от положението.

— Хубаво — каза той и бавно закима. — Уредено е значи.

— Уредено — повтори Кучето и зловещата му усмивка се разтегли още повече.

Онзи, когото наричаха Дау Черния, изгледа втренчено и хладно Уест.

— Шибан Съюз — изръмжа.

Въпроси

Глокта внимателно сгъна писмото и го пъхна в джоба си, при това се увери, че кралската заповед за назначението му е на сигурно място до него. Проклятие. От момента, в който го получи от архилектора, документът тежеше в джоба на палтото му. Извади го отново и златното листо в големия червен печат улови яркото слънце и заблестя. Едничък лист хартия, а струва повече от злато. Безценен е. С него в джоба аз говоря от името на краля. Сега съм най-влиятелният човек в Дагоска, по-могъщ и от самия лорд-губернатор. Думата ми е закон, а заповедите ми ще се изпълняват от всички. Е, поне докато съм жив.

Пътуването не беше приятно. Корабът бе малък, а Кръгло море бурно. Каютата на Глокта беше малка, тясна и гореща като пещ. Като пещ, която не спира да се люлее ден и нощ. Докато не се опитваше да яде овесена каша от лашкащата се насам-натам паница, повръщаше малкото, което бе успял вече да погълне. Поне под палубата нямаше вероятност безполезният му крак да се огъне и той да полети през борда. Да, това се оказа крайно неприятно пътуване.

Но вече е към края си. Сега корабът се плъзгаше бавно в отреденото му за акостиране място в претъпканите докове. Моряците се бореха с котвата и хвърляха въжета към кея. Подвижният мост се плъзна от борда и допря прашния кей.

— Така — каза Северард, — а сега отивам да пийна нещо.

— Гледай да е силно, но после те искам обратно при мен. Имаме работа за вършене. Много работа.

Северард кимна и дългата коса се люшна покрай лицето му.

— О, разбира се, живея, за да служа.

Не съм сигурен точно за какво живееш, но се съмнявам, че е за това. Практикът тръгна с небрежна походка по клатещия се подвижен мост, като си подсвиркваше фалшиво с уста. Слезе на кея и изчезна между сиво-кафеникавите постройки на брега.

Глокта огледа тясното мостче с притеснение. Намести ръка около дръжката на бастуна си, прокара език по празните си венци и се настрои за първата крачка. Това е, което аз наричам истински подвиг. За момент му се дощя да пропълзи по корем. Това би намалило значително вероятността от смърт във водата, но пък би било крайно неуместно, нали? Вдъхващият страхопочитание началник на Инквизицията пълзи по корем към новия си пост, как не!

— Нужда от помощ?

Облегната на перилото на борда, практик Витари го гледаше с периферното си зрение. Червената й коса стърчеше като шиповете на магарешки бодил. Тя беше прекарала цялото пътуване на палубата, припичаше се на слънце като гущер. Не обръщаше никакво внимание на люлеенето и се наслаждаваше на убийствената жега точно толкова, колкото Глокта я ненавиждаше. Беше трудно да се определи какво изражение имаше лицето й под маската. Ако кажа, че се усмихва, няма да съм далеч от истината. Сигурно вече обмисля първото си писмо до Сълт: „Сакатият прекара цялото пътуване под палубата, не спря да повръща. Когато пристигнахме в Дагоска, се наложи да го свалят с въжета на сушата като товар. Вече успя да стане за посмешище…“

— Не, разбира се! — троснато й отвърна Глокта и уверено закуца към дървените дъски, все едно и тази сутрин като всяка друга имаше пълен контрол над живота си.

Мостът се разклати заплашително още в момента, в който постави десния си крак на него, и безпокойството от сиво-зелената вода, която плискаше в лигавите камъни на кея, го връхлетя с пълна сила. Тялото е открито при доковете…

Въпреки всичко Глокта успя безпроблемно да извлачи съсухрения си крак по дъските и когато най-накрая стъпи върху прашните камъни, бе обзет от някакъв абсурден пристъп на гордост. Смехотворно. Човек ще рече, че не просто съм направил три крачки по една дъска над водата, а сам съм сразил гуркулската армия и съм спасил града. И като капак на всичко, след като най-после бе привикнал към постоянното клатене на кораба, сега неподвижността на сушата му докара световъртеж и гадене. Миризмата на застояла солена вода под напечените докове допълнително влоши положението. Насили се да преглътне горчивата слюнка, изпълнила устата му, притвори очи и вдигна лице към безоблачното небе.

Каква жега само. Беше забравил колко горещо можеше да бъде в Юга. Наближаваше краят на годината, а слънцето печеше все така безмилостно и той се потеше обилно под дългото си черно палто. Облеклото на инквизитор може и да всява ужас у заподозрените, но в никакъв случай не е предвидено за горещ климат.

Практик Фрост беше още по-зле. Гигантът албинос беше покрил всеки инч от млечнобялата си кожа, като освен обичайните черни ръкавици носеше широкопола шапка. Той погледна към яркосиньото небе и присвитите му розови очи се изпълниха с подозрение и страдание. Капки пот бяха избили по бледото му лице около черната маска.

Витари изгледа небрежно двамата мъже.

— Трябва повечко време да прекарвате навън вие двамата — подхвърли тя.

В другия край на кея ги чакаше мъж, облечен в черните дрехи на инквизитор. Стоеше в сянката на порутена постройка, но въпреки това беше плувнал в пот. Беше висок и кокалест, с изпъкнали очи и крив, зачервен и белещ се от слънцето нос. Комитетът по посрещането? Така погледнато, май хич не съм добре дошъл.

— Казвам се Харкър, старши инквизитор в града.

— До момента на моето пристигане — отсече Глокта. — С колко хора разполагате?

— Четирима инквизитори и двайсетина практици — смръщи чело мъжът.

— Прекалено са малко, за да се държи такъв голям град чист от предатели.

Физиономията на инквизитора се свъси още повече.

— Справяме се добре.

Ама разбира се. Естествено, като изключим факта, че ви се губи един началник на Инквизицията.

— За пръв път ли идвате в Дагоска?

— Прекарал съм известно време в Юга. Най-хубавият период от живота ми, същевременно най-лошият. Бях в Гуркул по време на войната. Видях Улриок. В руини, след като го опожарихме. Прекарах две години в Шафа. Ако пребиваването в императорски затвор се брои за прекарване. Две години в изпепеляваща жега и смазваща тъмнина. Две години в ада. Но, да, за пръв път идвам в Дагоска.

— Хм. — Харкър не беше много впечатлен. — Жилището ви е в Цитаделата. — Той кимна към извисяващата се над града огромна скала.

Ама разбира се, че е там. Несъмнено в най-високата сграда в най-високата част на града.

— Ще ви заведа. Лорд-губернатор Вурмс и управителният съвет чакат с нетърпение да се запознаят с новия началник на Инквизицията в града. — Той се обърна и в погледа му пролича известно недоволство.

Мислиш, че постът се е полагал на теб, така ли? Колко се радвам да те разочаровам.

Харкър пое с бърза крачка през града. Прегърбен и с наведен дебел врат между едрите рамене, Фрост го последва, като неизменно се придържаше към всяка оскъдна сянка, все едно слънчевите лъчи се забиваха като игли в кожата му. Витари крачеше на зигзаг с танцувалната си походка по прашната улица и надничаше в прозорците и тесните странични алеи между сградите. Глокта се влачеше упорито най-отзад. Левият му крак вече започваше да изгаря от напрежението, което полагаше да не изостава.

Сакатият успя да направи едва три крачки на сушата, преди да се строполи по очи. През останалия път трябваше да го носим на носилка, докато той пищеше като недоклано прасе и молеше за глътка вода. И всичко това пред смаяните погледи на хората от града, у които се предполага, че идва да всее ужас и страхопочитание.

Глокта изкриви устни от напрежение, притисна силно остатъка от зъбите си в празните венци срещу тях и напрегна сили да поддържа темпото на останалите. Дръжката на бастуна се вкопа в дланта му, а гърбът му изпукваше при всяка крачка.

— Това са покрайнините на града — отбеляза с недоволство Харкър, обръщайки глава през рамо. — Тук живеят местните.

Огромно, врящо, потънало в прахоляк и пропито от воня гето. Постройките бяха сиромашки и зле поддържани: порутени и разкривени едноетажни колиби от недопечени кирпичени тухли. Обитателите им до един бяха тъмнокожи, опърпани и недохранени. От една входна врата ги наблюдаваше кльощава жена. Еднокрак старец с изкривени патерици мина с куцане покрай тях. В една от тесните задни улички между камари боклук се стрелкаха мърляви дечурлига. Въздухът беше натежал от миризмата на гнило и лоша канализация. Или по-скоро липсваща канализация. Навсякъде бръмчаха тлъсти нагли мухи. Единствените създания, които живеят добре на това място.

— Да съм знаел, че това е такова чудно местенце, да бях дошъл по-скоро. Май на хората от Дагоска добре им се отразява присъединяването към Съюза?

— Така е. — Харкър явно не долови иронията. — По време на краткотрайното управление на Гуркул много от видните жители на града бяха взети в робство. А сега, при управлението на Съюза, хората са истински свободни да работят и живеят както намерят за най-добре.

— Истински свободни, а?

Така, значи, изглежда свободата. Глокта погледна към свъсените лица на групичка местни край обгърната от рояк мухи оскъдна сергия с долнокачествена риба и полугнили зеленчуци.

— Е, до голяма степен, да — намръщи се Харкър. — Когато дойдохме, в началото се наложи да отстраним няколко проблемни индивида. После, преди три години, неблагодарните свине се вдигнаха на бунт.

Шокиран съм. И това, след като великодушно им позволихме да живеят като животни в собствения им град?

— Смазахме го, естествено, но причиниха куп неприятности. Оттогава им е забранено да носят оръжие, както и да влизат в централната част на града, където живеят повечето бели. Това ги укроти и е още едно доказателство, че за справяне с примитивни диваци няма по-добро от твърдата ръка.

— Виждам, че като за примитивни диваци добре се справят със строителството на защитни съоръжения.

Огромната стена прорязваше града и хвърляше дълга сянка върху окаяните постройки на гетото. Пред нея се простираше широк ров, прясно изкопан и опасан с побити в земята заострени колове. Между две високи кули имаше порта с тесен мост над рова. Високите масивни врати бяха отворени, но пред тях стояха дузина мъже: облечените в кожени нагръдници с метални шипове по тях войници от Съюза се потяха под жаркото слънце. Металните шлемове, сабите и върховете на копията им блестяха заплашително.

— Добре охранявана порта — отбеляза замислено Витари. — Особено като се има предвид, че е във вътрешността на града.

— След бунта местните могат да влизат в централната част само ако имат пропуск — строго каза Харкър.

— И кой има пропуск? — попита Глокта.

— Някои занаятчии, хора с професия и така нататък, които все още имат работа в Гилдията на търговците на подправки, но предимно прислужници, които са наети в домовете на белите или в Цитаделата. Много от поданиците на Съюза в града имат слуги от местните, някои по повече от един.

— Местните не са ли и те поданици на Съюза?

— Щом казвате, началник. — Устните на Харкър се извиха в презрителна гримаса. — Но не може да им се има доверие и това е факт. Те просто не мислят като нас.

— Нима? Самият факт, че мислят, ги прави по-малко диваци.

— Всичките мургави са отрепки. Гуркули, дагосканци, няма разлика. До един убийци и крадци. Най-добре ги дръж здраво натиснати и да не надигат много глава. — Харкър изгледа намръщено изпепеленото от слънцето гето. — Щом нещо мирише на лайно, има цвят на лайно, най-вероятно е лайно. — Инквизиторът се обърна и тръгна енергично по моста.

— Какъв мил и проницателен човек — промърмори Витари.

Взе ми думите от устата.

От другата страна на портата се простираше напълно различен свят. Величествените куполи, великолепните кули, цветните стъклописи и белите мраморни колони блестяха, окъпани в слънчева светлина. Улиците бяха широки и чисти, а сградите — в добро състояние. По спретнатите площади имаше дори няколко зажаднели за поливане палми. Хората тук бяха добре облечени, със здрав вид и светлокожи. Като оставим настрана солидния слънчев загар, разбира се. Няколкото мургави лица, които се забелязваха между тях, бяха наведени към земята и собствениците им полагаха усилия да стоят достатъчно встрани. Това ще да са щастливците с позволение да служат в централната част. Сигурно са истински доволни, че Съюзът не толерира робството.

Над общия шум на града Глокта долови силна глъч, напомни му звука на битка в далечината. Колкото повече напредваше с болния си крак през централната част, толкова повече се усилваше звукът. Накрая, когато излязоха на просторен площад, шумът достигна непоносима височина. Площадът беше претъпкан, цареше неописуема бъркотия. Имаше всякакви хора, от Мидърланд, гуркули и стириянци, мнозина с дръпнати очи — жители на Сулджук, русокоси представители на Старата империя, дори брадати северняци, озовали се толкова далеч от дома си.

— Търговци — изсумтя Харкър.

Всичките търговци на света по-вероятно. Тълпяха се около отрупани със стока сергии, около големи везни и черни дъски, изписани с неща за продан и цени. Всичко живо вземаше и разменяше, крещеше на различни езици или вдигаше ръце в непонятни жестове. Блъскаха се, дърпаха се, сочеха с пръсти. Едни душеха кутии с подправки и благоухания, други опипваха топове плат и дъски от екзотично дърво, трети стискаха плодове, пробваха със зъби монети или се взираха в скъпоценни камъни през увеличителни стъкла. Тук-там някой носач от местните минаваше през тълпата, превит под тежкия товар.

— Гилдията на търговците на подправки прибира дял от всичко това — изсумтя Харкър и започна да се провира енергично през шумното множество.

— Сериозни приходи — промърмори под носа си Витари.

Твърде сериозни приходи, ако питаш мен. Достатъчно, за да се опълчиш на Гуркул. Предостатъчно, за да държиш в плен цял град. Хората са готови да убиват за доста по-малко.

Глокта се намръщи и навлезе в тълпата. С всяка следваща мъчителна крачка биваше ръган, блъскан и дърпан. Чак след като излязоха от другата страна на площада, забеляза, че стоят в сянката на огромна величествена сграда, чиито многобройни арки и куполи се извисяваха над претъпкания площад. В четирите й ъгъла се издигаше високо по една изящна тънка кула.

— Великолепна е — промърмори Глокта и изпъна гръб да погледне нагоре. Белият камък блестеше болезнено ослепително на силното следобедно слънце. — Пред подобна гледка човек почти би повярвал в бог. В случай че няма кой знае колко мозък в главата.

— Ха — възмутено възкликна Харкър. — Местните идваха с хиляди да се молят тук, възмущаваха всички с проклетото си напяване и глупавите си суеверия. До момента, в който потушихме въстанието, разбира се.

— А сега?

— Началник Давуст им забрани достъпа до сградата, а също и до всичко останало в централната част на града. Сега Гилдията я използва като продължение на пазара, продават, купуват вътре и така нататък.

— Хм. Колко оригинално, храм на парите. Нашата малка религия.

— Доколкото знам, някаква банка също използва част от сградата.

— Банка ли? Коя банка?

— Не знам, това си е работа на Гилдията — троснато отвърна Харкър. — Валинт и нещо си.

— Балк. „Валинт и Балк“. Гледай ти, някои стари познайници са тук отпреди мен. Трябваше да се досетя. Тези копелета са навсякъде. Навсякъде, където има пари.

Глокта погледна към оживения пазар. А тук има много пари.

С напредване към Цитаделата улиците ставаха по-стръмни. Бяха построени на скатове, изсечени в самата скала. Глокта куцаше с мъка в жегата, прегърбен над бастуна и прехапал устна от болка. Беше плувнал в пот и умираше от жажда. Харкър не си даваше никакъв зор да забави темпото независимо от изоставащия Глокта. Проклет да съм, ако го помоля да го направи.

— Цитаделата е над нас. — Инквизиторът махна с ръка към широките стени, куполи и кули, кацнали на самия ръб на кафявата скала, издигаща се над града. — Някога беше седалище на местния крал, сега в нея се помещава управлението на Дагоска, както и жилищата на някои от най-видните граждани. Седалището на Гилдията на търговците на подправки е там, а също и градската Палата на въпросите.

— Бива си я гледката — прошепна Витари.

Глокта се обърна и засенчи очите си с длан. Дагоска се простираше под тях и приличаше почти на остров. Централната част на града се спускаше надолу като мрежа от старателно подравнени спретнати къщи. Правите и широки улици лежаха между тях, осеяни с пожълтели дървета и прекъсвани от широки площади. От другата страна на виещата се стена започваше прашната плетеница на гетата. Надвиснала над нея в далечината, обвита в мараня, беше масивната защитна стена напряко на тясната ивица скалиста земя, която свързваше полуострова с континента. От едната й страна се простираше синьото море, а от другата беше пристанището. Най-добрата защита в света, поне така казват. Дали съвсем скоро няма да ни се наложи да проверим това твърдение?

— Началник Глокта — покашля се Харкър. — Лорд-губернаторът и градският съвет ви очакват.

— Значи могат да почакат още малко. Любопитен съм да разбера докъде сте стигнали с разследването на изчезването на началник Давуст. Все пак би било крайно неприятно същата съдба да сполети новия началник.

— Ами имаме… някакъв напредък — намръщено отвърна Харкър. — Няма съмнение, че това е работа на местните. Не спират да заговорничат. Независимо от строгите мерки на началник Давуст след бунта много от тях отказват да научат къде им е мястото.

— Направо съм изумен.

— Това е истината, повярвайте ми. В жилището на началник Давуст имаше прислуга от местните в нощта на изчезването му. Оттогава ги разпитвам.

— И какво открихте?

— За съжаление нищо досега. Оказаха се много упорити.

— Тогава нека ги разпитаме заедно.

— Заедно ли? — Харкър нервно облиза устни. — Не знаех, че ще искате лично да ги разпитвате, началник.

— Е, сега знаеш.

Човек би си казал, че толкова дълбоко под скалата ще е по-хладно. Оказа се точно толкова горещо, колкото и вън, на изпепелените от слънцето улици, само че без милостивия бриз. В коридора беше тихо и задушно като в гробница. Факлата в ръката на Витари хвърляше напред отблясъци по ъглите, но после мракът бързо се затваряше зад тях.

Харкър спря пред обкована с желязо врата и избърса едрите капки пот от лицето си.

— Да ви предупредя, началник, наложи се да се пипаме доста… здраво. Твърда ръка им трябва, разбирате, нали?

— О, аз самият пипам здраво, когато ситуацията го налага. Не се стряскам лесно.

— Хубаво, хубаво.

Ключът се превъртя в ключалката, вратата се отвори и отвътре лъхна противна воня. Запушена тоалетна и гниещи боклуци в едно. Килията беше малка, без прозорци и с таван, под който едва заставаш изправен. Жегата вътре беше непоносима, а вонята — отвратителна. Напомниха на Глокта за друга килия. Доста по̀ на юг, в Шафа, дълбоко под императорския дворец. В онази килия издъхвах бавно в продължение на цели две години. Пищях в тъмнината, дращех с нокти по стените и се валях в собствените си нечистотии. Едното око на Глокта затрепери и той внимателно го избърса с пръст.

Затворникът беше проснат на пода с лице към стената. Кожата му беше почерняла от многото синини, и двата му крака бяха счупени. Друг висеше от тавана за китките си. Коленете му допираха земята, главата му беше клюмнала напред, а по гърба му личаха пресни следи от камшик. Витари се наведе и смушка първия с пръст.

— Мъртъв — обяви тя. Повтори същото с втория. — Този също, при това отдавна.

Трептящата светлина падна върху трети затворник. Този поне беше жив. Почти. Ръцете и краката й бяха оковани, лицето й беше хлътнало от глад, а устните — напукани от жажда. Притискаше към себе си мръсни окървавени парцали. Тя задрапа с пети по пода в опит да се отблъсне по-назад към ъгъла и запелтечи неразбираемо на кантикски. Вдигна ръка пред лицето си, за да се предпази от светлината. Това го помня. Единственото по-лошо от тъмнината беше светлината. След нея винаги следваха въпросите.

Глокта смръщи чело, потрепващите му очи запрескачаха между двата трупа и изплашеното момиче. Зави му се свят от умора, от жегата и от вонята.

— Уютно е тук. И какво научихте от тях?

Харкър запуши с ръка носа и устата си и неохотно пристъпи в килията. Фрост застана зад гърба му.

— Засега нищо, но аз…

— Едно е сигурно, и да искате, от тези двамата не можете да изкопчите повече. Вярвам, че поне са подписали самопризнания.

— Ами… не точно. Началник Давуст не се интересуваше много от самопризнанията на мургавите, ние просто, нали разбирате…

— Не можахте да ги оставите живи достатъчно дълго, за да направят самопризнания?

Харкър посърна. Прилича на несправедливо наказан ученик.

— Девойката е още жива — тросна се той.

Глокта я погледна и прокара език по венците на мястото, където някога бяха предните му зъби.

Никаква вещина. Никаква цел. Жестокост заради самата жестокост. Ако бях ял нещо днес, сигурно щеше да ми прилошее.

— На колко е години?

— Четиринайсет може би. Началник, не разбирам какво общо има това?

— Искам да кажа, инквизитор Харкър, че заговорите рядко са дело на четиринайсетгодишни момичета.

— Сметнах, че ще е добре да вложа старание.

— Старание? Зададохте ли въобще някакви въпроси?

— Ами аз…

Бастунът фрасна Харкър през лицето. Рязкото движение преряза през ребрата Глокта, той залитна на болния си крак и се наложи да се хване за ръката на Фрост. Инквизиторът изпищя от болка и изненада, залитна назад и се свлече по стената в мръсотията на пода.

— Никакъв инквизитор не си ти! — изсъска Глокта — Ти си обикновен шибан касапин! Погледни на какво прилича това място! Убил си двама свидетели! Каква полза сега от тях, глупако? — Глокта се наведе напред. — Освен ако точно това не е била целта, а? Може би Давуст е бил убит от завистлив подчинен, който после е запушил устите на свидетелите, а, Харкър? Дали не трябва да започна разследването си от самата Инквизиция!

Харкър се опита да стане от земята, но практик Фрост се надвеси над него и това му беше достатъчно да се откаже и да се свие до стената. От носа му течеше кръв.

— Не! Не, моля ви! Стана неволно! Не съм искал да ги убивам! Просто исках да разбера какво се е случило!

— Неволно, казваш? Значи си или предател, или напълно некадърен инквизитор, а аз нямам нужда нито от едното, нито от другото! — Глокта пренебрегна пронизващата болка в гърба и се надвеси още по-ниско. Устните му се разтеглиха в беззъба усмивка. — Твърдата ръка върши най-много работа, когато си имаш работа с примитивни диваци, нали така, инквизиторе? Ще се убедиш, че от моята ръка няма по-твърда на този свят. Никъде. Разкарайте това нищожество от очите ми!

Фрост сграбчи Харкър за палтото и го повлече по мръсния под към вратата.

— Чакайте! — извика жално инквизиторът и се вкопчи в касата на вратата. — Моля ви! Не бива да постъпвате така с мен!

Виковете му заглъхнаха в коридора.

В очите на Витари се четеше бегла усмивка, сякаш сцената й бе доставила истинско удоволствие.

— Какво правим с тази бъркотия тук? — попита тя.

— Почистете. — Глокта се облегна на стената и изтри с трепереща ръка потта от лицето си. Болката все още пулсираше в ребрата му. — Изчистете всичко и погребете телата.

— Ами тя? — Витари кимна към девойката.

— Изкъпете я, дайте й дрехи. Нахранете я и я пуснете да си върви.

— Струва ли си да я къпем, след като ще се връща в гетото?

Права е.

— Добре тогава! Била е прислужница на Давуст, значи може да бъде и моя. Върнете я на работа! — провикна се през рамо Глокта, куцайки към вратата.

Трябваше да се махне оттук. Едва дишаше.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но стените далеч не са толкова непробиваеми, не и в сегашното им състояние… — говорещият замлъкна при влизането на Глокта в заседателната зала на градския управителен съвет на Дагоска.

Залата представляваше възможно най-пълната противоположност на килията в подземието. Всъщност това е най-красивата стая, която някога съм виждал. Всеки инч от стените и тавана беше украсен със съвършени гравюри, изпипани до последна подробност: геометричните форми се виеха с невероятна перфектност около сцени от кантикски легенди, изрисувани в реални размери, покрити със сребро, с позлата и подчертани с яркочервена и синя боя. Подът беше застлан с изумително сложна мозайка. Дългата маса беше инкрустирана със завъртулки от тъмно дърво и светла слонова кост и беше полирана до блясък. От високите прозорци се разкриваше величествената гледка на прашния град и блестящия залив.

Жената, която се изправи да посрещне Глокта, изглеждаше съвсем на място в това величествено обкръжение. Повече няма накъде.

— Аз съм Карлот дан Айдър — усмихна се тя и протегна към него ръце, сякаш посрещаше стар приятел, — магистър на Гилдията на търговците на подправки.

Глокта не би могъл да отрече, че бе впечатлен. Най-малкото от куража й. Нито следа от страх. Посреща ме, все едно не съм уродлива трепереща развалина. Посреща ме, сякаш изглеждам така изискано, както и тя самата. Магистър Айдър носеше дълга роба, типична за народите от Юга: синята коприна, избродирана със сребро, лъщеше, развявана от нежния бриз, идващ от високите прозорци. По пръстите, китките и около шията й блещукаха бижута, всяващи страхопочитание с цената си. Когато се приближи, Глокта долови странен аромат. Омайна. Също като подправките, с които е натрупала състоянието си. Ефектът му не го подмина. Все пак още съм мъж. Просто не толкова, колкото преди.

— Моля да извините облеклото ми, но кантикските дрехи са много по-удобни за горещините. Свикнах с тях през годините, прекарани тук.

Тя да се извинява за външния си вид е като някой гений да се извинява за глупостта си.

— Моля ви, няма причина. — Глокта се поклони, доколкото успя предвид проблемния си крак и острите бодежи в гърба. — Началник Глокта на вашите услуги.

— Много се радваме, че най-после сте тук. Изчезването на вашия предшественик силно ни разтревожи.

Някои от вас са били по-леко разтревожени, предполагам.

— Надявам се, ще успея да хвърля малко светлина върху случилото се тук.

— Всички се надяваме да успеете — тя непринудено хвана Глокта под ръка. — Позволете да ви представя.

— Благодаря ви, магистър Айдър, вярвам, че ще се справя и сам. — И отиде с куцане до масата. — Вие трябва да сте генерал Висбрук, натоварен със защитата на града.

Генералът беше малко над четирийсетте и леко оплешивяващ. Въпреки непоносимата жега носеше пищна униформа и се потеше обилно заради закопчаните чак догоре копчета. Помня те. Беше в Гуркул по време на войната. Тогава беше още майор в Кралската гвардия и голям негодник. Виждам, както често става с големите негодници, напреднал си в кариерата.

— За мен е удоволствие — каза генералът, почти без да откъсва поглед от документите пред себе си.

— А за мен винаги е удоволствие да подновя старо познанство.

— Познаваме ли се?

— Бихме се заедно в Гуркул.

— Така ли? — на потното лице на Висбрук се изписа шок. — Вие сте… онзи Глокта.

— Точно така, аз съм, както казахте, онзи Глокта.

Генералът примигна смутено.

— Ъ… е, ъ… как сте?

— Изпитвам непоносими болки, благодаря, че попитахте, но както виждам, вие поне сте се издигнали в обществото, а това ми носи огромно облекчение.

Висбрук примигна отново, но Глокта не му даде възможност да каже каквото и да било.

— А това трябва да е лорд-губернаторът Вурмс. За мен е истинска чест, Ваша Светлост.

Възрастният мъж беше олицетворение на старческата немощ. Грохнал и потънал в гънките на представителната си роба, той приличаше на спаружена сушена слива, увита в кожена яка с дълъг животински косъм. Въпреки жегата ръцете му като че ли трепереха от студ. Беше напълно плешив с изключение на няколкото бели кичура, пръснати по лъщящото му теме. Вурмс присви зачервените си очи и напрегна отслабналото си зрение да види Глокта.

— Какво казва той? — лорд-губернаторът се огледа объркано. — Кой е този човек?

Генерал Висбрук се наведе към него толкова близко, че устните му почти докоснаха ухото на стареца.

— Началник Глокта, Ваша Светлост! Наследява поста на Давуст!

— Глокта? Глокта? А къде е онзи Давуст?

Никой не си направи труда да отговори.

— Казвам се Корстен дан Вурмс. — Синът на лорд-губернатора изрече името си с такава тържественост, сякаш казваше магическо заклинание, и подаде на Глокта ръката си така, все едно му поднасяше безценен дар.

Беше рус и красив, пращящ от здраве млад мъж. Бе се излегнал небрежно на стола си и осанката му издаваше толкова енергичност и атлетизъм, колкото позата на баща му — старческа немощ и безсилие. Вече те ненавиждам.

— Доколкото разбирам, някога сте били ненадминат фехтовач. — Вурмс огледа Глокта с подигравателна усмивка. — Аз самият се дуелирам, но тук не намирам достоен противник. Може някой ден да направим един дуел, а?

С най-голямо удоволствие, нищожно копеленце такова. Само да ми беше наред кракът, щях да ти дам такъв дуел, че дълго да ме помниш.

— Някога се дуелирах, да, но за съжаление се наложи да прекъсна. Здравословни проблеми — отвърна Глокта със злобна беззъба усмивка. — Обаче съм склонен да споделя едно-друго, щом наистина желаете да вдигнете малко класата си.

Вурмс се намръщи, но Глокта вече бе пренасочил вниманието си.

— А вие трябва да сте хадиш Кадия.

Хадишът беше висок слаб мъж с дълга шия и уморени очи. Беше облечен в обикновена бяла роба, а на главата си носеше бял тюрбан. Не изглежда по-заможен от останалите местни в гетата и все пак определено излъчва достойнство.

— Да, аз съм Кадия и, да, бях избран от хората на Дагоска да ги представлявам. Но вече не наричам себе си хадиш, свещеник без храм не е свещеник.

— О, трябва ли пак да слушаме за този храм? — изропта Вурмс.

— Боя се, че трябва, поне докато съм част от този съвет. — Кадия обърна поглед към Глокта. — Значи имаме нов началник в града? Нов дявол. Сеете смърт, един идва, друг си отива. Не ме интересуваш, мъчителю.

Глокта се усмихна. Признава си, че мрази Инквизицията, без дори да е видял инструментите ми. От друга страна, не можем да очакваме от хората му кой знае какви топли чувства към Съюза — живеят почти като роби, при това в собствения си град. Дали пък това не е нашият предател?

Или този? Генерал Висбрук изглеждаше като типичния военен — предан докрай, човек с прекалено силно чувство за дълг и прекалено малко въображение, за да върти интриги. От друга страна, никой не става генерал просто ей така, без никаква мисъл за лична облага, без малко допълнително смазване на колелата, без покриване на някоя и друга тайна.

А може би е онзи? Корстен дан Вурмс наблюдаваше Глокта с такова презрение, с което човек поглежда мръсна тоалетна, преди да я използва. Знам ги тези арогантни хлапетии, виждал съм ги с хиляди. Нищо че е син на лорд-губернатора, повече от ясно е, че не е способен на лоялност към нищо и никого освен към себе си.

А защо не тя? Магистър Айдър беше самата любезност и гостоприемство, но погледът й бе по-твърд от диамант. Гледа ме и ме преценява, както умел търговец наивен купувач. Има нещо повече в нея от изисканите маниери и пристрастието към чуждестранното облекло. Много повече.

Възможно ли е да е той? Дори самият лорд-губернатор изглеждаше подозрително. Дали наистина зрението и слухът му са така отслабнали, колкото изглежда? Как мижи с очи и се оглежда объркано, дали не е само добре изиграна роля? Възможно ли е старецът да знае повече от всички останали в тази зала?

Глокта се обърна и отиде до прозореца. Облегна се на красиво гравираната колона до него и надзърна навън. Гледката наистина беше зашеметяваща. Усети вечерното, но все още горещо слънце върху лицето си. Долови нервното раздвижване сред членовете на съвета зад гърба си, явно нямаха търпение да се освободят от присъствието му. Чудя се колко ли ще им отнеме, докато най-накрая заповядат сакатият да бъде изхвърлен от прекрасната им зала? Нямам им никакво доверие на тези. Нито на един. Глокта се усмихна лукаво под мустак. И точно така трябва.

Корстен дан Вурмс се оказа онзи, чието търпение първо не издържа.

— Началник Глокта, оценяваме вашето старание в представянето ви пред този съвет, но съм сигурен, че има други неотложни дела, които изискват вниманието ви. С нас поне е така.

— Да, разбира се. — Глокта закуца обратно към масата с умишлена мудност. Той сякаш се канеше да излезе от залата. Обаче издърпа стол и прижумя, докато сядаше. — Ще се постарая да огранича коментарите си до минимум поне като за начало.

— Моля? — каза Висбрук.

— Кой е този? — настоятелно попита лорд-губернаторът, присви очи и изпъна напред шия да види по-добре. — Какво става тук?

Синът му беше доста по-директен в реакцията си.

— Какво си мислите, че правите? Да не сте побъркан? — изрази недоумението си той.

Хадиш Кадия се позасмя, не стана ясно дали на Глокта, или на възмущението на останалите.

— Моля ви, господа, моля — заговори кротко и търпеливо магистър Айдър. — Началникът току-що пристига, сигурно не е наясно как стават нещата тук, в Дагоска. Надявам се, разбирате, че вашият предшественик не присъстваше на събранията на градския управителен съвет. Ние съвсем успешно управляваме града от години и…

— И Висшият съвет е на друго мнение. — Глокта измъкна с два пръста кралското си назначение.

Изчака, докато всички огледат добре тежкия златен печат, след което подхвърли заповедта на масата.

Всички впериха с подозрение очи в хартията, когато Карлот дан Айдър я взе и я разгъна. Тя смръщи чело и повдигна едната си перфектно оформена вежда.

— Явно ние сме тези, които не са наясно — каза тя.

— Дай да видя това! — Корстен дан Вурмс сграбчи листа от ръцете й и зачете. — Не е възможно — промърмори. — Това не е възможно!

— Боя се, че е. — Глокта дари присъстващите с най-чаровната си беззъба усмивка. — Архилектор Сълт е силно обезпокоен. Натовари ме с разследването на изчезването на началник Давуст, а също и с инспекцията на защитата на града. Поиска от мен да проявя изключително внимание, както и да направя нужното гуркулите да останат извън града. Инструкциите ми са да предприема всички необходими мерки, които преценя за уместни. — Помълча доста дълго, после добави: — Които аз… преценя.

— Какво е това? — възмути се лорд-губернаторът. — Настоявам да разбера какво става тук!

Висбрук взе на свой ред документа.

— Кралски декрет — въздъхна той и попи с ръкава на униформата потното си чело, — подписан от всичките дванайсет членове на Висшия съвет. Предоставя върховни правомощия! — той остави внимателно листа на масата, сякаш се безпокоеше, че може всеки момент да избухне в пламъци. — Това е…

— Всички знаем какво е това. — Магистър Айдър се взираше замислено в Глокта и поглаждаше с пръст безупречната кожа на бузата си.

Като умел търговец, изведнъж осъзнал, че е бил изигран от привидно невеж купувач.

— Както изглежда, началник Глокта поема града в свои ръце.

— Не бих казал изцяло в свои ръце, но смятам занапред да присъствам на тези събрания. Приемете това като първа от многото съществени промени, които предстоят. — Глокта се облегна с въздишка на красивия стол, отпусна скования си от болка гръб и изпъна напред болния си крак.

Почти удобно. Обходи с очи сериозните лица на градската управа. Или по-скоро щеше да е, ако го нямаше чувството, че моят тайнствен предател ще се окаже един от милите хорица в тази зала. Предател, който вече е уредил изчезването на един началник на Инквизицията и сигурно започва да обмисля как да повтори упражнението с новия…

— И така — прокашля се Глокта, — за какво говорехте при влизането ми, генерал Висбрук? А, да, нещо за градските стени, нали така?

Рани от миналото

— Грешките от миналото — нареждаше надменно Баяз — не бива да се повтарят. Ето защо си заслужава само онова познание, което се основава на опита от миналото и ясния анализ на историята.

Джизал въздъхна дълбоко. Не можеше да разбере кое точно бе накарало стария глупак да му чете лекции по история. Сигурно гигантското самолюбие или това, че започва да изкуфява. Без значение, Джизал бе твърдо решен да не приеме никакви нравоучения.

— … Да, историята — продължи замислено магусът, — а Калкис изобилства от история.

Джизал се огледа с безкрайно равнодушие. Ако историята се състоеше просто в остаряване, тогава да, Калкис, древният пристанищен град на Старата империя, наистина изобилстваше от нея. Ако обаче историята означаваше нещо повече — великолепие, слава или вълнуващи събития, тогава тя очевидно отсъстваше в Калкис.

Безспорно градът изглеждаше строен с вещина. Улиците бяха широки и прави, проектирани с мисълта за невероятните гледки за очите на минувачите. Но това, което преди време може и да е било величествен градски пейзаж, дългите векове бяха докарали до панорама на разрухата и разложението. Навсякъде се виждаха изоставени къщи, чиито празни прозорци и врати зееха равнодушно към площади с изронени настилки. Страничните улички отдавна бяха превзети от бурени, натрошена мазилка и гниещи парчета първо. Половината мостове над мудната река бяха паднали и никой не си бе направил труда да ги възстанови, а дърветата по широките булеварди бяха или изсъхнали, или на път да изчезнат напълно под задушаващия ги бръшлян. Тук нямаше и помен от жизнеността в Адуа: от доковете и крайните квартали, та чак до самия Агрионт. Адуа може и да бе прекалено шумен, да се пръскаше по шевовете от хора, може и да приличаше на гъмжащ мравуняк, но като гледаше как няколко от окаяните жители на Калкис се влачат безцелно по жалките останки на улици, Джизал и за секунда не се замисли чия атмосфера предпочиташе.

— … По време на това наше пътуване ще имаш много възможности да обогатиш знанията си, млади приятелю, и аз горещо ти препоръчвам да са възползваш от всяка. Господарят Деветопръстия например си заслужава да се опознае. Смятам, че можеш да научиш страшно много от него…

Джизал почти ахна.

— Моля? От този примитивен дивак?

— Този примитивен дивак, както го нарече, е известен в целия Север. Там го наричат Кървавия девет. Името му всява ужас или вдъхва кураж у хората, зависи на чия страна са. Той е ненадминат боец и изкусен тактик, има огромен опит в сраженията. Но най-вече е усвоил е невероятното умение да казва по-малко, отколкото знае. — Баяз погледна Джизал. — Точно обратното на това, което правят някои други мои познати.

Джизал се намуси и наведе глава. Не виждаше какво толкова може да научи от Деветопръстия освен може би как да яде с ръце и с дни да не се мие.

— Великият форум — промърмори Баяз, когато излязоха на просторен площад. — Туптящото сърце на града. — Сега вече и в неговия глас се долови разочарование. — Тук жителите на Калкис се събираха да търгуват, да гледат представления, тук се провеждаха съдебните процеси и се обсъждаше философия и политика. В Старите времена това място беше претъпкано с хора чак до късна вечер.

Сега имаше повече от достатъчно място за всички. Обширната застлана с камък площ можеше с лекота да побере петдесет пъти повече от жалката група хора, събрани на площада. Статуите околовръст бяха изпочупени и зацапани, а мръсните им пиедестали бяха наклонени под всевъзможни ъгли. В средата имаше няколко безразборно наблъскани сергии, които отдалеч приличаха на скупчени по време на буря овце.

— Това е само сянката на някогашното величие. Обаче — Баяз посочи към разкривените статуи — ето единствените присъстващи, които заслужават вниманието ни днес.

— Нима, защото те са?

— Императорите от далечното минало, момчето ми, всеки със своето присъствие в историята.

Джизал безмълвно изропта. Интересът му към историята на собствената страна беше, меко казано, незначителен, а какво оставаше за тази затънтена провинция на другия край на света.

— Доста са — подхвърли той.

— Но далеч не са всичките. Историята на Старата империя се простира векове назад във времето.

— Сигурно затова я наричат Старата империя.

— Недей да остроумничиш пред мен, капитан Лутар, наясно съм, че не разполагаш с необходимия багаж за целта. Именно тук моят господар Ювенс направляваше раждането на една могъща нация, на една цивилизация, която и до днес остава ненадмината нито по просперитет и богатства, нито по знания и величие. И то докато твоите предци в Съюза още са ходели голи, общували са с жестове и са боготворели калта. Адуа, Талинс и Шафа са бегли подобия на великите градове, които някога просперираха в долината на река Аос. Тук, млади приятелю, е люлката на цивилизацията.

Джизал се загледа в измъчения вид на статуите, в изгнилите дървета и мръсните, запуснати и обезлюдени улици.

— Как тогава е станало всичко това?

— Падението на нещо велико никога не предполага просто обяснение, но да кажем, че където има просперитет и слава, няма как да не откриеш и провал и позор. И когато се съберат накуп, кипва ревността. Завистта и гордостта стъпка по стъпка водят до дребни препирни, те пораждат вражди, а те от своя страна — войни. Две мащабни войни, коя от коя по-ужасяващо бедствие. — Баяз пристъпи към най-близката от статуите. — Но и в бедствията има поука, момчето ми.

Джизал направи кисела физиономия. По-скоро би се примирил да му окапе оная работа, отколкото да изслуша поредната лекция, още по-малко бе готов да мисли за себе си като за нечие „момче“, но възрастният магьосник не изглеждаше никак разколебан от явната му незаинтересованост от историята.

— Великият владетел трябва да е безмилостен — нареждаше Баяз. — При най-малка опасност за властта или личността му той трябва да действа незабавно и без да проявява и капка милост. Да вземем например император Шила. — Баяз вдигна поглед към мраморната статуя пред тях. Чертите на лицето бяха напълно заличени от времето. — Когато заподозрял, че дворцовият му шамбелан може би имал претенции към престола му, заповядал незабавно да бъде убит, съпругата и всичките му деца да бъдат удушени, а огромното му имение в Олкъс — изравнено със земята. — Баяз сви рамене. — И всичко това, без да има и едничко доказателство за вина на шамбелана. Безспорно пресилено и крайно брутално решение, но по-добре да пресилиш нещата, отколкото да ги оставиш недовършени. По-добре да се боят от теб, отколкото да те презират. Шила е бил наясно с това. Няма място за сантименталност в политиката, нали разбираш?

„Разбирам, че накъдето се обърна, виждам по един дърт кретен, надъхан да ми чете лекции“ — това си мислеше Джизал, но не беше склонен да го изкаже на глас. Образът на разкъсания на парчета практик бе все още здраво запечатан в паметта му. Също звукът като от шляпане в кал, с който тялото на онзи се разпадна, както и усещането от кървавите пръски по лицето. Джизал преглътна и заби поглед надолу.

— Разбирам — отвърна той и монотонния глас на Баяз продължи да нарежда.

— Не искам да кажа, естествено, че кралят трябва да е тиранин! За всеки владетел на първо място трябва да е спечелването на обичта на простолюдието. Печели се лесно, с дребни жестове, но трае вечно.

Това вече Джизал не бе склонен да отмине ей така, независимо колко опасен беше старецът. Повече от ясно бе, че Баяз няма никакъв практически опит в политиката.

— Че каква полза от обичта на простолюдието? Аристокрацията държи парите, а силата е в армията.

Баяз извъртя надменно очи.

— Както и очаквах, думи на малко дете, което лесно можеш да излъжеш с малко врели-некипели и номера с бързина на ръцете. А откъде идват парите, ако не от данъците на селяните по полето? И кои са войниците в армията, ако не синовете и съпрузите на жените от простолюдието? Кое дава власт на господаря? Подчинението на селяните му и нищо друго. Когато селяните са истински недоволни, властта се изпарява с невероятна бързина. Да вземем историята на император Дантус — Баяз посочи поредната статуя.

Едната ръка на въпросния император беше счупена, а в другата се беше насъбрало солидно количество мръсотия, хванала буйна туфа мъх. Липсващият нос с големия кратер, останал на неговото място, придаваше на император Дантус изражение на дълбок срам и крайно недоумение, както се случва с човек, изненадан от друг в тоалетната.

— Няма друг владетел, когото обикновените хора да са обичали повече — продължи Баяз. — Посрещал всеки като равен, заделял половината от приходите си за бедните. Но благородниците организирали заговор срещу него. Избрали един от тях, когото да възкачат на престола, и хвърлили императора в затвора.

— Наистина ли? — изсумтя Джизал, загледан в полупразния площад.

— Да, ала простолюдието не изоставило обичния си монарх. Излезли от домовете си и тръгнали на бунт, отказали да се подчинят. Някои от конспираторите били извлечени от къщите им и обесени на улицата, останалите се изплашили и върнали Дантус на престола. Сега виждаш ли, младежо, как любовта на народа е най-сигурният щит на владетеля срещу всяка опасност.

— Аз все пак бих предпочел подкрепата на лордовете — въздъхна Джизал.

— Ха. Тяхната подкрепа струва скъпо и е непостоянна като посоката на вятъра. Нима не си стоял на пост в Камарата на лордовете по време на заседание, капитан Лутар?

Джизал се замисли. Може би наистина имаше частица истина в бръщолевенето на дъртака.

— Ха. Такава е тя, любовта на благородниците. Най-доброто, което човек може да направи, е да ги раздели и да използва завистта им, да ги накара да се борят за дребни придобивки, като през това време си присвоява заслугите за техните успехи, и най-важното, не допуска никой да стане толкова могъщ, че дори да си помисли да предявява претенции към престола.

— А това кой е?

Една от статуите се извисяваше значително над останалите. Беше на мъж на средна възраст с впечатляваща външност, гъста брада и къдрава коса. Лицето му беше красиво, но устните му загатваха мрачна усмивка, а сбръчканото му чело — надменност и гняв. Имаше вид на човек, с когото по-добре да нямаш нищо общо.

— Това е моят господар Ювенс. Не е бил император, но е бил пръв и последен съветник на мнозина от тях. Той съгради тази империя и пак той изигра главна роля в унищожението й. Велик човек във всяко отношение, но дори и великите мъже си имат недостатъци, огромни колкото и величието им. — Баяз огледа замислено протрития жезъл в ръцете си. — Човек трябва да научи уроците на историята. Грешките на миналото не бива да се повтарят… освен ако няма никакъв друг изход.

Джизал разтри очи и се загледа в площада. Може би подобна лекция би била от полза за принц Ладисла, въпреки че Джизал се съмняваше. Затова ли беше откъснат от приятелите си и от напълно заслужения шанс за слава и повишение? За да слуша прашасалите разсъждения на някакъв чудат плешив странник?

Джизал свъси вежди при вида на трима войници, които вървяха към тях през площада. Първоначално ги понаблюдава без интерес, докато не установи, че и тримата гледаха право в него и Баяз и определено се бяха насочили към тях. Тогава видя още трима и още грима, които ги приближаваха от различни страни.

Гърлото му се сви. Оръжията и броните им бяха направо антични, но изглеждаха достатъчно ефективни и имаха вид на често употребявани. Фехтовката е едно, а истинската битка с вероятност от сериозно нараняване или смърт — съвсем друго. Със сигурност това, че изпитва такова безпокойство, не е причина да се смята за страхливец, не и когато деветима въоръжени мъже вървят право към теб, а път за отстъпление няма.

Баяз също ги забеляза.

— Явно ще има посрещане — каза той.

Деветимата приближаваха бързо, със здраво стиснати в ръце оръжия и непоколебимост в погледите. Джизал изду гърди, надявайки се така да изглежда по-страховит, но същевременно се постара да не поглежда никого в очите, както и да си държи ръцете достатъчно далеч от дръжките на оръжията — никак не му се искаше да бъде пронизан за едното нищо от някой нервак.

— Баяз — каза водачът на войниците.

Беше набит мъж с мърляв пискюл от червени косми на върха на шлема.

— Съобщавате ми или питате?

— Не. Нашият господар, императорски легат Саламо Нарба, губернатор на Калкис, ви кани на аудиенция.

— О, нима? — Баяз огледа войниците, после повдигна въпросително вежди към Джизал. — Предполагам, би било крайно невъзпитано да откажем, още повече щом губернаторът си е направил целия този труд да ни осигури почетна стража. Водете ни.

Логън Деветопръстия направо умираше от болка. Влачеше се едва-едва по изровения паваж на улицата и стискаше очи при всяко стъпване заради наранения си глезен — беше останал без дъх, куцаше силно и размахваше ръце, за да пази равновесие.

Брат Лонгфут се обърна през рамо и се усмихна широко на жалкия му вид.

— Как са раните, приятелю?

— Болят — изръмжа Логън през зъби.

— При все това подозирам, че си видял и по-лошо.

— Хм.

Раните от миналото бяха много. Беше прекарал по-голямата част от живота си в болки, вечно беше в процес на излекуване от една битка до следващата. Припомни си първата си сериозна рана. Порязване през лицето, подарък от шанка. Беше едва на петнайсет, слаб и строен, с гладка кожа, тогава момичетата в селото все още го заглеждаха. Логън докосна стария белег на лицето си. Спомни си как баща му притискаше превръзката към бузата му в задимената тронна зала, припомни си колко много щипеше и как трябваше да прехапе устна, за да не закрещи. Мъжете не викат от болка.

Ако могат да издържат. Спомни си как лежа по очи във вмирисаната шатра, а студеният дъжд барабанеше по платнището. Беше захапал парче кожа, за да не крещи, но после, задавен от кашлица, го изплю и пищя с пълно гърло, докато онези се бореха да извадят от гърба му върха на стрела, който беше останал вътре след издърпването на дървения ствол. Отне им цял ден да измъкнат проклетата гад. Споменът го накара да разкърши настръхналите си рамене. Толкова дълго крещя тогава, че после не можеше да говори в продължение на седмица.

А след дуела с Три дървета не говори повече от седмица. Нито пък можеше да ходи, да яде или да вижда нормално. Счупена челюст, скула и ребра — дори не помнеше колко точно. Беше така потрошен, че се бе превърнал в смазана от болка и самосъжаление ревяща пихтия, хранена с лъжица от една възрастна жена. Само скимтеше като куче при всяко помръдване на носилката, в която лежеше.

Спомените заваляха, скупчиха се от всички страни и се забиха болезнено в него. Чуканчето на загубения пръст в битката за Карлеон пареше, щипеше, направо го побъркваше. Събуждането подир цял ден в безсъзнание след удар по главата някъде из хълмовете. Как пикаеше кръв, след като Хардинг Мрачния го наръга с копие в корема. Логън усети всичките си спомени, всичките тези белези наведнъж по накълцаната си кожа и това го накара да обгърне с ръце изстрадалото си тяло.

Да, раните от миналото бяха не една и две, но това не помагаше болката от настоящите да изчезне. Раната на рамото му не спираше да го тормози, изгаряше го като нажежен въглен. Беше виждал човек да губи ръката си от нищо и никаква драскотина. Първо се наложи да я отрежат до китката, после до лакътя, накрая до рамото. След това силите го напуснаха, взе да бръщолеви несвързано и накрая спря да диша. Логън не искаше да се връща при пръстта по този начин.

Закуца до една полуразрушена стена и се облегна на нея. Изхлузи се мъчително от палтото и започна да разкопчава ризата си с трепереща ръка. Внимателно извади иглата от превръзката и я повдигна от раната.

— Как изглежда? — попита.

— Като най-великата от всички рани — промърмори Лонгфут, надзърнал към рамото му.

— Мирише ли както трябва?

— Искаш да те помириша?

— Просто ми кажи дали смърди.

Навигаторът се надвеси и деликатно помириса рамото на Логън.

— Ясно изразен мирис на пот, но това може да е от подмишницата ти. Боя се, че невероятните ми таланти не включват медицина. Всички рани ми миришат еднакво.

Логън захвана отново превръзката с иглата.

— Повярвай ми, ако беше започнала да гние, щеше да разбереш — каза той, докато закопчаваше ризата си. — Смърди на стар гроб, а веднъж докопа ли те този гнилоч, няма отърване, само нож помага. Гаден начин да си отидеш от този свят. — Потрепери и постави внимателно ръка на рамото си.

— Е, ами — Лонгфут вече се отдалечаваше по почти безлюдната улица — извади късмет, че тази жена Малджин е с нас. Може и да няма дарба за водене на разговори, но става ли дума за рани, как да ти кажа, видях я как работи. Вярвай ми, тази жена шие рани така гладко, както кожар не може да съшива кожите си. Наистина я бива! Върти иглата чевръсто и умело, същински придворен шивач. Много полезна дарба по тези места. Никак няма да се изненадам, ако пак ни се наложи да прибегнем до нейните умения.

— Опасно пътуване ни чака, а?

— Ха. В Севера открай време царят дивотия и беззаконие. Пълен е с кървави вражди и безмилостни разбойници. Всеки ходи въоръжен до зъби и е готов да убива при първа възможност. В Гуркул пък свободата на чужденците е въпрос на каприз от страна на местния управник, всеки момент рискуват да бъдат взети като роби. А в градовете на Стирия те дебнат главорези и джебчии на всеки ъгъл, стига да не са те обрали властите още преди самото ти пристигане на градските порти. Водите около Хилядата острова гъмжат от пирати, сигурно има по един за всеки търговец. А в далечен Сулджук хората ненавиждат чужденците. Там най-вероятно ще свършиш провесен с главата надолу и с прерязано гърло, така правят местните, ако щеш вярвай, веднага след като те упътят за посоката. Кръгът на света е изпълнен с опасности, мой Деветопръсти приятелю, но ако това не ти е достатъчно, ако копнееш за по-сериозно предизвикателство, тогава ти препоръчвам разходка из Старата империя.

— Толкова ли е зле? — Логън имаше чувството, че брат Лонгфут се наслаждава на разказа си.

— По-зле от зле, о, да! Особено ако не просто си дошъл на посещение, ами възнамеряваш да прекосиш страната открай докрай.

— А нашият план е такъв, а? — Логън примижа недоверчиво.

— Именно, както сам каза, такъв е нашият план. От незапомнени времена Старата империя е разпокъсана от граждански войни. Някога е била обединена нация с император, чиято власт е била поддържана от могъща армия и лоялни управници, но с годините могъществото на тази империя се стопи и сега по тези земи е бъркотия от дребни княжества, шантави републики, градове държави и мънички феодални владения. Тук малцина признават друг господар освен онзи, който в момента държи ножа опрян в гърлото им. Границите между събиране на данъци и пладнешки обир, между война и хладнокръвно убийство, законни претенции и обикновен каприз се размиха и изчезнаха напълно. Всяка година някой нов зажаднял за власт разбойник се обявява за крал на света. Чувал съм за време, може би преди петдесетина години, когато е имало цели шестнайсет императори едновременно.

— Хм, само с петнайсет повече от необходимото.

— Или шестнайсет повече според някои. Но нито един от тях не е бил благосклонно настроен към чужденците в страната. Стигне ли се до убийство, Старата империя предоставя на жертвата безкраен избор от възможности, като не е задължително да бъдеш убит от човек.

— Не е ли?

— О, не, съвсем не! Природата се е погрижила за множество смъртоносни препятствия по пътя ни, особено с наближаването на зимата. В западна посока от Калкис се простира обширна равнина, открита затревена площ на стотици мили разстояние. През Старите времена, предполагам, по-голямата й част е била заселена и обработвана. Пресичали са я множество каменни пътища във всички посоки. Днес градовете в нея са потънали в руини, земята е просто брулена от дъждовете и бурите пустош, а от пътищата са останали само следи от натрошен камък, които, ако си по-невнимателен, като нищо ще те подмамят в някое тресавище.

— Тресавища — бавно поклати глава Логън.

— И най-лошото. Река Аос, най-великата река в Кръга на света, просича с дълбоката си криволичеща долина тази необятна пустош точно през средата. И ние трябва да я преминем. За съжаление са оцелели само два моста, единият — в Дармиум, който е и предпочитаната възможност за нас, и вторият — на стотина мили западно от него, в Аостум. Има и бродове, но водите на Аос са бързи, а долината й е дълбока и опасна. — Лонгфут цъкна с език. — И това преди още да стигнем до Назъбените планини.

— Високи ли са?

— О, да, невероятно високи. Изключително високи са и много опасни. Наричат ги Назъбените планини заради високите зъбери, дълбоките клисури и отвесните скални масиви. Говори се, че имало проходи, но всичките карти на планините, ако въобще някога е имало такива, са отдавна изгубени. След като се преборим с планините, ще ни трябва кораб…

— Смяташ да прекараш кораб през планините?

— Моят работодател ме увери, че ще може да се сдобие с такъв от другата страна, но как точно ще стане, нямам представа, защото земите тъдява са почти неизследвани. Оттам поемаме по море на запад до остров Шамбулян, за който се говори, че се издига от водата в самия край на света.

— Говори се?

— Дори в знаменития Орден на навигаторите за това място се носят само слухове. Не познавам човек, който поне да е споменал, че кракът му е стъпвал там, а братята от моя орден са известни с… да кажем, склонност към преувеличаване.

Логън почеса бавно лицето си и му се прииска да беше попитал предварително Баяз за плановете му.

— Звучи като много дълг път — каза той.

— Всъщност надали съществува по-отдалечено място от това.

— И какво има там?

— Ще трябва да попиташ моя работодател — вдигна рамене Лонгфут. — Аз избирам маршрути, не търся причини. Последвай ме, ако обичаш, Деветопръсти господарю, приканвам те да побързаш, защото ни чака ужасно много работа, ако ще се представяме за търговци.

— Търговци ли?

— Такъв е планът на Баяз. Търговците често рискуват и пътуват на запад от Калкис до Дармиум, че дори и до Аостум. И двата са относително големи градове и са откъснати от света. Който успее да закара там чуждестранни екзотични стоки — подправки от Гуркул, коприна от Сулджук, дървесна гъба за пушене от Севера, — го очакват астрономически печалби. Ами да, ако оцелее, човек може да утрои вложеното само за месец! Подобни кервани на търговци са обичайна гледка в пустошта, добре въоръжени, разбира се.

— Ами всичките разбойници и обирджии из равнината, нали те точно това дебнат?

— Естествено, но явно има друга заплаха, от която се очаква да ни избави прикритието ни като търговци. Заплаха, насочена към нас, не към търговците като такива.

— Към нас? Друга заплаха? Да не би досегашните да са ни малко? — изненада се Логън, но брат Лонгфут вече се беше отдалечил достатъчно, за да не го чуе.

Поне на едно място в Калкис величието на миналото не беше избледняло напълно. Залата, в която ги отведоха войниците от стражата, или може би похитителите им, беше повече от великолепна. От двете страни по дължина на просторното помещение имаше две редици колони. Бяха високи като вековни дървета и изсечени от зелен полиран камък, прорязан с блестящи сребърни нишки. Високият таван беше боядисан в наситен тъмносин цвят, по който блестяха галактики от звезди, а отделните съзвездия бяха очертани със златни линии. Пространството пред вратата бе заето от голям басейн с тъмна вода, толкова неподвижна, че всичко се оглеждаше в нея като в огледало — още една тъмна зала отдолу с още една нощно небе вместо таван.

В дъното на залата върху поставен на подиум диван се изтягаше императорският легат. Пред дивана имаше ниска масичка, отрупана с всякакви деликатеси. Губернаторът на Калкис беше огромен пълен мъж с топчесто лице. Окичената му със златни пръстени ръка не спираше да тъпче едри хапки храна в широко отворената уста. Очите му бяха приковани в двамата гости или затворници, засега не беше ясно кое от двете.

— Аз съм Саламо Нарба, императорски легат и губернатор на Калкис. — Той предъвка и изплю костилка от маслина, която издрънча в една от чиниите на масичката. — Ти ли си този, когото наричат Първия магус?

Възрастният магьосник кимна. Нарба вдигна бокала си, като държеше деликатно столчето му между дебелите си палец и показалец, отпи глътка вино, бавно го завъртя в устата си и преглътна.

— Ти си Баяз, нали?

— Същият.

— Хм. Не се обиждай — легатът взе малка виличка и измъкна с нея стрида от черупката й, — но присъствието ти в този град е обезпокоително. Политическата ситуация в Старата империя е… нажежена. — Той вдигна отново бокала си. — Повече от обичайното. — Последва нова глътка вино, жабуркане и накрая преглъщане. — Само това ми липсва сега, някой, който да… наруши равновесието.

— По-нажежена от обичайното, нима? — попита Баяз. — Дочух, че Сабарбус най-после е укротил ситуацията.

— За кратко, да. Укроти я под ботуша си. — Нарба отскубна шепа зърна червено грозде, отпусна се на възглавничките на дивана и започна да тъпче гроздето в устата си. — Но Сабарбус е… мъртъв. Отрова, така се говори. Синовете му Скарио… и Голтъс… се скараха за наследството му… после си обявиха война. Изключително кървава война дори по стандартите на тази изстрадала земя. — Изплю няколко червени люспи и ги остави на масичката. — Голтъс се укрепи в Дармиум насред равнината. Скарио успя да си осигури услугите на най-видния генерал на баща си, Кабриън, и заповяда обсада на града. Наскоро, след пет месеца обсада, останал без провизии и без никаква надежда да пробие обкръжението… градът се предаде. — Губернаторът захапа сочна слива и по брадичката му потече сок.

— Значи все пак Скарио е близо до победата.

— Ха. — Нарба изтри сока от брадичката си с върха на малкия пръст и захвърли небрежно недоядения плод на масичката. — В момента, в който Кабриън влезе в града, обра всичко ценно, остави войниците си да безчинстват на воля и накрая се настани в древния дворец и се самопровъзгласи за император.

— А, разбирам. Приемате го доста равнодушно.

— Сърцето ми се къса, но нищо ново под слънцето. Скарио, Голтъс, а сега и Кабриън. Тримата самопровъзгласили се императори са се вкопчили един в друг в битка на живот и смърт, войниците им опустошават земята, а през това време няколкото града, които са успели някак да запазят независимост, гледат с ужас отстрани и правят всичко възможно да се измъкнат невредими от целия кошмар.

Баяз смръщи чело.

— Възнамерявам да тръгна на запад. Трябва да прекося Аос, а най-близкият мост е в Дармиум.

Легатът поклати глава.

— Говори се, че Кабриън, който винаги си е бил леко чудат, вече съвсем се е побъркал. Казват, че убил жена си и се оженил за трите си дъщери. После се обявил за жив бог. Затворил портите на града и сега го прочиства отвътре — впуснал се в лов на вещици, дяволи и предатели. Вдигнал бесилки на всеки ъгъл в града и всеки ден на тях увисвали нови хора. Никой не влиза и никой не излиза от града. Такива са новините от Дармиум.

За най-голям свой ужас Джизал чу Баяз да казва:

— Тогава ще е Аостум.

— Повече никой няма да прекосява реката при Аостум. Докато бягаше от войските на брат си, Скарио премина моста и го разруши след себе си.

— Съборил е моста?

— Точно така. Истинско архитектурно чудо от Старите времена, стоеше непокътнат в продължение на две хиляди години. Нищо не е останало от него. На всичкото отгоре валя много и реката е придошла, течението е силно и бродовете са неизползваеми. Боя се, че тази година няма да успеете да прекосите Аос.

— Налага се.

— Но няма как да стане. Ако искате съвет — оставете Старата империя в собствената й нищета и се връщайте там, откъдето сте дошли. В Калкис винаги сме се старали да държим средата, да поддържаме неутралитет и да стоим настрана от всичките бедствия, сполетели тези земи. Тук спазваме порядките на прадедите ни — и той посочи към себе си, — както виждате, градът се управлява от императорски легат, както е било в Старите времена, не от някой разбойник, дребен феодал или измислен император. — Нарба описа ленива дъга с отпуснатата си ръка. — Та както виждате, противно на всички очаквания успяваме да съхраним частица от миналото величие. Няма да рискувам всичко това. Приятелят ти Закаръс беше тук само преди месец.

— Идвал е тук?

— Каза ми, че Голтъс бил законният император, и поиска да го подкрепя. Пратих го да си върви по пътя със същия отговор, който сега ще дам и на теб. Тук, в Калкис, сме доволни от положението, такова каквото е. Не желаем да участваме в твоите машинации. Затова, магьоснико, спри да се бъркаш в нашите дела и си върви по пътя. Имате три дни да напуснете града.

След като ехото от последните думи на Нарба заглъхна, в залата настъпи тишина. Моментът се проточи до безкрай, само бръчките по челото на Баяз се очертаваха все по-дълбоко. Но в надвисналата тишина имаше и още нещо, бавно надигащ се страх.

— Сигурно ме бъркаш с някой друг — изръмжа Баяз и на Джизал му се прииска да се отдръпне и да се скрие зад някоя от красивите колони. — Аз съм Първия магус! Първият чирак на великия Ювенс!

Гневът в гласа му притисна гърдите на Джизал, изкара въздуха от дробовете му и изстиска и последната сила от тялото му. Магьосникът вдигна едрия си юмрук.

— Това е ръката, повалила Канедиас! Ръката, която короняса Харод! Ти смееш да ме заплашваш! Това ли наричаш славата на миналото? Градът се е сгърчил зад порутените си стени като някой престарял войн в станалата му вече голяма броня на отминалата младост!

Нарба се сви зад натрупаните съдове на масичката и Джизал изтръпна при мисълта, че легатът всеки момент ще избухне и ще се пръсне на парчета из цялата зала.

— Мислиш ли, че ме е грижа за скапания ти град? — прогърмя гласът на Баяз. — Как смееш да ми нареждаш кога да си тръгна? Три дни! Ще съм си тръгнал до ден! — при тези думи Баяз се обърна и тръгна с бърза крачка към вратата.

Ехото от виковете му остана дълго да кънти под блещукащия таван.

За момент Джизал не успя да помръдне от място, безпомощен и разтреперан. Накрая боязливо последва Баяз, мина покрай смаяните стражи на вратата и излезе.

Защитата на града

Слънцето напичаше силно изронените бойници на защитната стена. Проникваше през шапката на Глокта и пареше главата му. Промъкваше се и през палтото му и напичаше изкривените му рамене. Заплашваше сериозно да изпари всичката вода в тялото му, да смаже и малкото му останал живот и да го повали на колене. Прохладно есенно утро в очарователна Дагоска.

И докато слънцето нападаше отгоре, фронтално дойде атаката на соления вятър. Той връхлиташе откъм морето, горещ и прашен, блъскаше безмилостно стените на града и посипваше навред фин солен прах. Щипеше върху потната кожа на Глокта, пресушаваше влагата в устата му и насълзяваше зачервените му очи. Дори природата иска да се отърве от мен.

Практик Витари балансираше с разперени ръце като въжеиграч от цирка и ходеше по бойниците на парапета. Глокта изгледа мрачно дългунестата й, черна на фона на яркосиньото небе фигура. Защо просто не върви като нормален човек долу по пътеката и не спре да се прави на глупачка? Нищо, така поне има вероятност да падне.

Стените бяха поне двайсет крачки високи и Глокта си позволи лека усмивка при мисълта как любимият практик на Сълт се подхлъзва, полита надолу и се премята във въздуха. Дано да има и пронизителен писък, докато лети към смъртта си.

Но тя не падна. Кучка. Сигурно вече обмисляш следващото си писмо до архилектора. „Сакатият продължава да се мята като риба на сухо. Разпита половината град, но още не е открил и най-малка следа от Давуст, а единственият му арестант е служител на Инквизицията…“

Глокта засенчи с ръка очи от ослепителното слънце и отправи поглед в далечината. Точно отпред, оградена от двете страни с вода, беше скалистата ивица земя, която свързваше Дагоска с континента. Широчината й бе едва няколкостотин крачки в най-тясната част. Беше обрасла с пожълтял храсталак, прорязан от кафявата лента на пътя, който излизаше от градските порти и тръгваше на юг към хълмистото крайбрежие. Единствената живинка бяха няколко нещастни на вид морски птици, които се рееха и кряскаха небето.

— Ще ми услужите ли с далекогледа си, генерале?

Висбрук разпъна с рязко движение далекогледа си и с мрачен вид го плесна в отворената длан на Глокта. Явно има по-приятни неща за правене от това да ме разхожда по отбранителната стена на града. Задъхан и с плувнало в пот червендалесто лице, генералът сковано се изпъна в безупречната си униформа и застина мирно отстрани. Всячески се старае да поддържа професионално поведение. За съжаление поведението е единственото у този идиот, което говори за някакъв професионализъм, но както казва архилекторът, трябва да се задоволим с каквото разполагаме. Глокта вдигна месинговата тръба и погледна през нея.

Гуркулите бяха построили палисада. Високата ограда от дървени колове опасваше околните хълмове и отрязваше Дагоска от континента. От другата й страна се виждаха разпръснати шатри и тънки струйки дим, които се издигаха към небето. Глокта успя да различи няколко движещи се фигурки, забеляза отблясъците на слънцето в метална повърхност. Оръжия и брони, предостатъчно и от двете.

— Преди по сушата идваха кервани — промърмори Висбрук. — Миналата година пристигаха по сто дневно. После императорските войници започнаха да прииждат и търговците намаляха. Завършиха палисадата преди няколко месеца. Оттогава и едно магаре със стока не е дошло по суша, всичко се доставя по море.

Глокта обходи с далекогледа лагера на гуркулите от единия бряг до другия. Дали това не е просто демонстрация на сила, или са се заели сериозно с тази работа? Гуркулите си падат по пъченето, но не биха отказали и истинска битка — в общи линии с тази тактика са успели да покорят целия Юг. Свали далекогледа.

— Колко са според вас?

— Невъзможно е да се каже със сигурност — вдигна рамене Висбрук. — Предполагам, минимум пет хиляди, но зад онези хълмове може да има и други. Няма как да разберем.

Пет хиляди. Минимум. Ако е демонстрация на сила, бива си я.

— А с колко хора разполагаме ние?

Висбрук помълча.

— Под мое командване са около шестстотин войници.

Около шестстотин? Около? Ах, ти, празноглав кретен такъв! Когато аз бях в армията, знаех по име всеки от мъжете в полка си, както и кой в какво го бива най-много.

— Шестстотин. Само толкова?

— В града има и наемници, но на тях не може да се разчита, често самите те създават проблеми. По мое мнение са напълно безполезни.

Поисках сведение за численост, не мнението ти.

— Колко наемници имаме?

— Към хиляда, може и повече.

— Кой ги предвожда?

— Някакъв стириянец. Казва се Коска.

— Никомо Коска? — Витари ги изгледа от парапета с повдигната рижа вежда.

— Познаваш ли го?

— Може да се каже. Мислех, че е умрял, но явно няма справедливост на този свят.

Тук си права.

— Този Коска на ваше подчинение ли е? — обърна се Глокта към Висбрук.

— Не точно. Гилдията му плаща, така че той е на служба при магистър Айдър. На теория би трябвало да изпълнява заповедите ми, но…

— Но на практика изпълнява само своите.

От изражението на генерала стана ясно, че Глокта беше прав. Наемници. Нож с две остриета. Вършат работа само докато не спираш да плащаш и при положение че не държиш много на надеждност от тяхна страна.

— Доколкото разбирам, хората на Коска превъзхождат вашите по численост в съотношение две към едно. Както изглежда, по отношение на сигурността на града досега съм си губил времето с грешния човек. Но може би има шанс да науча нещо по друг въпрос.

— Имате ли представа какво се е случило с предшественика ми, началник Давуст?

Висбрук сякаш се подразни.

— Нямам. Този човек въобще не ме интересува.

— Хм — замисли се Глокта и нахлупи шапката си при поредния прашен порив на вятъра. — Нима изчезването на началника на Инквизицията в града не ви вълнува? Никак?

— Никак — тросна се генералът. — Почти не ми се налагаше да общувам с него, а и Давуст беше всеизвестен с опакия си нрав. Ако питате мен, Инквизицията си има своите задължения, а аз моите.

Докачливи сме, а? Е, откакто съм в града, май с всички е така. Започвам да си мисля, че не ме искат много тук.

— Имате си вашите задължения, така ли? — Глокта се приближи до парапета и натисна с върха на бастуна си зида почти до крака на Витари. Парче камък се откърти от бойницата и полетя надолу. След малко се чу и звукът от падането му в рова под стената. Глокта се извърна към генерала. — Като командир на гарнизона в града не считате ли поддръжката на защитната стена за свое задължение?

— Направих, каквото можах! — наежи се Висбрук.

— Защитната стена се руши — започна да отброява на пръсти Глокта, — не разполагате с достатъчно хора за отбраната й, ровът е толкова запълнен с боклуци, че все едно го няма, портите не са подменяни от години и вече се разпадат от собствената си тежест. Ако утре бъдем нападнати от Гуркул, ще се окажем в доста незавидно положение.

— Уверявам ви, нищо от изброеното не е поради недоглеждане от моя страна! При тази жега, при този вятър и солта от морето и дървото, и металът изгниват бързо, камъкът също не издържа кой знае колко! Имате ли представа за какво начинание става дума? — генералът посочи към насипа на стената. По горната част на стената можеше да мине волска кола, а в основата си тя беше значително по-широка. — Разполагам само с няколко способни зидари и нямам почти никакви материали! Средствата, които ми отпуска Висшият съвет, едва стигат за поддръжката на Цитаделата! С парите от Гилдията едва успявам да държа в добро състояние вътрешната стена около централната част на града…

Глупак! Май дори не си обмислил сериозно защитата на града.

— Цитаделата не може да бъде снабдявана по море, в случай че останалата част от Дагоска падне в ръцете на гуркулите, прав ли съм?

— Ами, да, но… — запримига Висбрук.

— Вътрешните стени може и да успяват да държат местните навън, но са прекалено дълги, твърде ниски и недостатъчно дебели, за да издържат на масирано нападение за продължително време, не сте ли съгласен?

— Да, предполагам, но…

— Следователно всеки план, в който Цитаделата или централната част на града стават основна отбранителна линия, е просто план за печелене на време. Време, през което да пристигне помощ отвън. Помощ, която при настоящето местоположение на армията ни, на стотици левги оттук, в Англанд, може значително да се забави. По-скоро въобще няма да дойде. В момента, в който падне външната стена, градът е обречен. — Глокта почука с бастуна си по прашните каменни плочи под краката си. — Тук трябва да се бием с гуркулите и тук трябва да ги спрем. Всичко останало не е от значение.

— Не е от значение — промърмори под носа си Витари, докато прескачаше от бойница на бойница.

— Правя това, което ми наредят лорд-губернаторът и градският съвет — отвърна начумерен генералът. — Всичко извън централната част на града се смята за приемлива жертва. Аз не отговарям за цялостната политика на града…

— Но аз — да. — Глокта изгледа продължително генерала в очите. — От този момент всички средства и усилия ще отиват за укрепване на външната стена. Не искам да виждам в нея пукнатина, достатъчна за мравка да се промъкне, да не говорим за гуркулски войник.

— И кой ще свърши цялата тази работа?

— Проклетото нещо е било построено от местните, нали така? Все трябва да има кадърни хора сред тях. Открийте ги и ги наемете на работа. Колкото до рова, искам го изкопан до под морското ниво. При нападение можем да го наводним и да превърнем Дагоска в остров.

— Но това ще отнеме месеци!

— Имате две седмици. Може би по-малко. Всеки безделник да се хваща на работа. Жените и децата, ако могат да държат лопата, също.

— А вашите хора от Инквизицията? — Висбрук хвърли мрачен поглед към Витари.

— О, те са достатъчно заети да задават въпроси и да търсят информация как е възможно да изчезне предишният началник на Инквизицията на града. А също така с денонощна охрана на жилището ми, портите на Цитаделата и мен самия, за да не се повтори същото с новия началник в града. Ще бъде жалко, нали, генерале, ако и аз изчезна, преди да съм завършил укрепването на стените?

— Разбира се, началник — смотолеви Висбрук.

Ааа, не долавям ентусиазъм в отговора.

— Всички останали, включително войниците ви, да се хващат на работа.

— Но… не можете да очаквате хората ми да…

— Очаквам всеки да си върши работата. На който не му изнася, да се връща в Адуа. И да обясни на архилектор Сълт какво точно не му е харесало в службата тук. — Глокта се ухили на генерала. — Няма незаменими хора, генерале. Няма.

По лицето на Висбрук се стичаше пот, а високата яка на униформата му беше потъмняла от влага.

— Разбира се, всеки да си върши работата! Изкопаването на рова ще започне незабавно! — той направи неумел опит да се усмихне. — Ще мобилизирам всички, до последния човек, но ще са необходими пари, началник. Щом ще работят, трябва да им се плаща, дори на местните. И ще ни трябват материали, всичко трябва да дойде по море…

— Взимай назаем каквото ти трябва. Работниците да работят на кредит. Засега обещавай всичко, но не плащай нищо. Негово високопреосвещенство ще осигури средствата. Много се надявам. Всяка сутрин ще очаквам доклад за напредъка ви.

— Разбрано, всяка сутрин.

— Чака ви много работа, генерале. Ако бях на ваше място, бих започнал веднага.

Висбрук остана за момент на място, объркан дали трябва да отдаде чест, после просто се врътна и се оттегли. Какво долавям, накърнено честолюбие на военния, принуден да изпълнява заповедите на цивилен, или нещо повече? Дали не му провалих добре замислените планове? Планове да предаде града на гуркулите може би?

Витари скочи на пътеката.

— Негово високопреосвещенство ще осигури средствата ли? Смятайте се за късметлия, ако това стане.

Глокта изгледа намръщен гърба й, докато тя се отдалечаваше с небрежна походка, после извърна очи към хълмовете на сушата, накрая към Цитаделата. Накъдето погледна, само опасности. Като в капан съм между архилектора, гуркулите и незнайния предател. Цяло щастие ще е, ако изкарам и ден повече.

Непоправимият оптимист би нарекъл мястото бордей. Определено не заслужава такова бляскаво име. Беше вмирисана на пикня барака с оскъдни мебели, целите на петна от стара влага и по-прясно разлети напитки. Същинска боклукчийска яма, леко позачистена от мръсотиите.

Не можеше да се каже кой е посетител и кой работи вътре: всички бяха еднакво пияни. Накацани от мухи местни се търкаляха наоколо. Насред тази сцена на оргия беше заспал дълбоко славният наемник Никомо Коска.

Седеше на грубо скован стол, килнат на задните крака и облегнат на мръсната стена зад гърба му. Единият му крак беше опрян в масата пред него. Беше обут в ботуш, който навремето със сигурност е бил върховно произведение на обущарския занаят — черна стириянска кожа, златиста тока и шпора. Само че навремето. Сега горната част висеше, прашасала и протрита от дългата употреба. От шпората липсваше отчупено парче, а позлатата на катарамата се беше олющила и отдолу се подаваше нацвъкан от ръжда метал. Изранената кожа на крака на Коска надничаше към Глокта от кръгла дупка насред подметката.

Надали има друг ботуш на този свят, който по-добре да подхожда на собственика си. Дългите мустаци на Коска явно бяха оформени така, че да бъдат мазани с помада, за да стърчат гордо встрани, каквато беше модата сред стириянските контета, но сега висяха безжизнени около полуотворената уста на собственика си. Бузите и шията на наемника бяха обрасли с едноседмична брада, а над яката му се подаваха люпещите се корички на силен обрив. Мазната му коса стърчеше във всички посоки, но без да закрива голямото яркочервено плешиво петно на върха на темето, силно изгоряло от слънцето. Една муха пълзеше лениво по подпухналото му лице, лъщящо от избилата по провисналата му кожа пот. На масата пред него се търкаляше празна бутилка, а втора, наполовина пълна, се мъдреше в скута му.

Витари застана над това олицетворение на пиянско саморазрушение и лицето й се изкриви от презрение, достатъчно изразително, та дори маската да не успее да го скрие.

— Вярно е, значи. Още си жив.

Жив? Добре, да кажем, жив.

Коска отвори едно зачервено око, примигна и се взря в нея. После бавно се усмихна.

— И това ако не е Шило Витари. Явно има още с какво да ме изненада този свят. — Размърда долната си челюст, направи кисела физиономия и очите му се спряха на бутилката в скута му. Вдигна я и отпи няколко големи глътки. Преглъщаше ненаситно, все едно че в бутилката имаше вода. Изпечен пияница, не че всичко останало не говори достатъчно ясно за това. Последният човек, на когото да довериш защитата на града. — Не съм очаквал, че ще те видя отново. Защо не свалиш тази маска? Лишаваш ме от красотата си.

— Тия ги пази за курвите, Коска. Не горя от нетърпение да си лепна някоя от болестите ти.

Коска се задави в нещо като смях или кашлица.

— Виждам, че все още имаш обноските на принцеса — изхриптя той.

— А тази дупка ще да е дворецът, така ли?

— Когато съм достатъчно пиян, всичко ми изглежда еднакво — вдигна рамене наемникът.

— Мислиш ли, че някога ще успееш да се докараш до „достатъчно пиян“?

— Не. Но си струва да продължавам да опитвам. — И сякаш за да подкрепи казаното, той надигна отново бутилката.

Витари се подпря на ръба на масата.

— Е, какво те води насам? Мислех, че си твърде зает да разпространяваш срамни болести из Стирия.

— Популярността ми у дома нещо взе да намалява.

— Все по-често се оказваш едновременно от двете страни на барикадата, а?

— Нещо такова.

— Но в Дагоска те приемат с разтворени обятия, така ли?

— Бих предпочел ти да ме приемеш с разтворени крака, но не може да се иска всичко от живота. Кой е приятелят ти?

Глокта издърпа разнебитен стол и седна, като се надяваше, че ще издържи тежестта му. Ако се просна на пода сред натрошено дърво, почти сигурно ще оставя грешно впечатление за себе си, нали така?

— Казвам се Глокта. — Той развъртя бавно врат. — Началник Глокта.

Коска го изгледа продължително. Очите му бяха кървясали, хлътнали, с натежали клепачи.

Обаче наблюдава доста преценяващо. Не е и наполовина толкова пиян, колкото иска да изглежда.

— Онзи, който се би във войната с Гуркул? Полковникът от кавалерията?

Глокта усети как единият му клепач потрепери. Съвсем различен от онзи Глокта, който, изненадващо, явно все още добре се помни.

— Напуснах армията много отдавна. Изненадан съм, че знаете кой съм.

— Всеки войник трябва да познава врага си, а войникът наемник никога не знае кой ще е следващият му враг. Добре е да се интересуваш кой кой е във военните среди. Преди време дочух да ви споменават като човек с качества. Дързък и умен, но както чух, малко безразсъден. Това чух, това знам. А ето сега се виждаме, макар и по друг повод. Сега задавате въпроси.

— Безразсъдството не ми се отрази добре — сви рамене Глокта. — А човек има нужда да си запълва времето с нещо.

— Разбира се. Никога не подлагай на съмнение чуждия избор, така знам аз. Не знаеш какви са причините му. Ако сте дошли да пийнете нещо, началник — Коска размаха бутилката пред лицето си, — боя се, че не се предлага нищо освен тази пикня. Или може би сте подготвили въпроси към мен?

Не се съмнявай, подготвил съм. И то много.

— Имате ли опит в обсадите?

— Опит ли? — прихна Коска. — Опит, а? Ха! Тъкмо опит имам в огромно изобилие…

— За разлика от дисциплина и лоялност — подхвърли през рамо Витари.

— Е, да. — Коска я изгледа навъсено. — Зависи кого питате. Бях при Етрина и Мюрис. Сериозни обсади. Аз самият обсаждах Висерин в продължение на няколко месеца и за малко да го превзема, ако Муркато, този дявол в женски образ, не ме беше изненадала така. Връхлетя ни с кавалерия на зазоряване, със слънцето зад гърба си, както си му е редът, ама че удар под пояса ми нанесе тази кучка…

— Чух, че си бил мъртвопиян по време на атаката — подхвърли пак Витари.

— Е, хубаво де… но после удържах Борлета в продължение на шест месеца срещу върховния княз Орсо…

— Докато накрая той не ти плати да отвориш портите — изсумтя презрително Витари.

— Не, плати ми ужасно много пари — ухили се глуповато Коска. — Но не влезе в града с бой! Трябва да ми признаеш това, Шило.

— Никой няма нужда да се бие с теб, при условие че си носи кесията.

— Такъв съм, какъвто съм — усмихна се наемникът. — И никога не съм твърдял друго.

— Значи сте известен със склонност да предавате работодателя си, така ли? — попита Глокта.

Стириянецът застина с надигната към устата си бутилка.

— Дълбоко съм наскърбен, началник. Никомо Коска може да е наемник, но и той си има правила. Обръщам гръб на работодател само при едно условие.

— А то е?

— Ако някой друг ми предложи повече пари — ухили се Коска.

Ех, уставът на наемника. Някои хора са готови на всичко за пари, а повечето хора са готови на всичко за много пари. Дори да направят така, че началник на Инквизицията да изчезне безследно.

— Да знаете нещо по въпроса за предшественика ми, началник Давуст?

— А, загадката с невидимия мъчител! — Коска се почеса замислено по изпотената брадичка, поразчопли обрива на шията си и разгледа внимателно набилите се под ноктите му люспи. — Кой знае, пък и кого го е грижа? Човекът беше свиня. Познавах го бегло, но достатъчно, за да не го харесвам. Имаше предостатъчно врагове, а в случай че не сте забелязали, тук е истински змиярник. Ако ме питате коя точно змия го е ухапала… е, сам си я търсете, това ви е работата, нали? Аз съм доста зает тук. С пиене.

Никак не ми е трудно да го повярвам.

— А какво ви е мнението за общия ни приятел генерал Висбрук?

Коска се свлече още по-ниско на стола си.

— Момченце. Играе си на войник. Човърка нещо по замъчето си и малките оградки около него, при положение че външната стена е единственото, което е от значение. Падне ли тя, край на играта, така мисля аз.

— И аз си мислех абсолютно същото. Май все пак защитата на града може да е в по-лоши ръце. Работата по външните стени и рова вече започна. Надявам се да успея да го наводня.

Коска повдигна вежди.

— Чудесно. Наводнете го. Гуркулите не си падат много по водата. Не ги бива в плуването. Наводнете го. Много добре. — Той отметна назад глава, пресуши до последна капка бутилката и я хвърли на пода. После избърса уста с мръсната си ръка и накрая изтри ръката си в ризата, цялата на лекета от пот. — Хубаво, че поне някой знае какво прави. Като нападнат гуркулите, може да устискаме повече от няколко дни, а?

Само ако не бъдем предадени отвътре.

— Кой знае, може гуркулите въобще да не нападнат.

— О, много се надявам да го сторят. — Коска се пресегна под стола си и измъкна отнякъде нова бутилка. Очите му грейнаха, докато издърпваше със зъби тапата, след което я изплю на пода. — Плащат ми двойно по време на битка.

Беше вечер и в стаята за аудиенции подухваше милостив ветрец. Глокта се облегна на стената до прозореца и загледа удължаващите се сенки в града долу.

Лорд-губернаторът го караше да чака. Опитва се да ми покаже, че все още той командва тук, независимо какво казват във Висшия съвет. Но Глокта нямаше нищо против да постои малко сам. Денят му беше изтощителен — бъхтене нагоре-надолу из града в жегата, от една инспекция на стените през втора на портите, до трета на войската. И цял ден в задаване на въпроси. Въпроси, за които май никой няма задоволителни отговори. Кракът му тръпнеше от болка, през гърба му преминаваха бодежи, а ръката му беше прежулена и зачервена от дългото стискане на бастуна. Но нищо по-различно от всеки друг път. Все още стоя на краката си. Добър ден в крайна сметка.

Залязващото слънце беше обвито в пелени от оранжеви облаци, а под него морето сребрееше с последната светлина на деня. Външните стени вече бяха захлупили под огромната си сянка половината от порутените колиби в гетата, а сенките на високите кули на храма лежаха върху покривите на къщите от централната част и бавно пълзяха нагоре по склона към Цитаделата. Хълмовете на континента бяха едва загатнати в далечината форми, потънали в сенки. И пълни с гуркулски войници. Със сигурност и те ни наблюдават, не само ние тях. Гледат ни как копаем рова, как ремонтираме стените и укрепваме портите. Ама колко ли още ще се задоволяват само с гледане? Колко време имаме, преди слънцето да залезе завинаги за нас?

Вратата се отвори и Глокта извърна глава. Примижа от болка при поредното изпукване във врата. Влезлият се оказа Корстен дан Вурмс, синът на лорд-губернатора. Той затвори вратата зад себе си и прекоси стаята с енергично почукване на металните капачки на токовете си по мозайката на пода. О, цветът на младата аристокрация на Съюза. Какво долавям в момента, мириса на благородството? Или някой е пръднал?

— Началник Глокта! Надявам се, не съм ви накарал да чакате?

— Напротив — отвърна Глокта и се запъти към масата. — Точно така става, когато някой закъснява за среща.

Вурмс леко се намръщи.

— В такъв случай моля да ме извините — каза той, но в тона му нямаше и помен от съжаление. — Как намирате града ни?

— Горещ и пълен със стъпала. — Глокта се стовари тежко на един от луксозните столове. — Къде е лорд-губернаторът?

Недоволството на лицето на Вурмс се засили.

— Боя се, че баща ми не се чувства добре и не може да присъства. Надявам се, разбирате, че той е доста възрастен и се нуждае от почивка. Но аз говоря от негово име.

— Сериозно? И какво имате да споделите вие двамата?

— Баща ми е силно загрижен за работата, която предприемате по защитните съоръжения на града. Доколкото разбирам, войниците от кралската армия са изпратени да копаят дупки, вместо да охраняват стените и портата на централната част от града. Надявам се, осъзнавате, че така ни излагате на милостта на местните!

— Местните — изсумтя презрително Глокта — са също поданици на Съюза, макар и с неохота от тяхна страна. И са далеч по-склонни от гуркулите да проявят милост, уверявам ви. Знам от личен опит докъде стига тази на гуркулите.

— Те са диваци! — изсъска Вурмс. — При това опасни! Не сте тук достатъчно дълго време, за да оцените опасността, която представляват за нас! Трябва да поговорите с Харкър. Той има представа как трябва да се действа с местните.

— Поговорих с Харкър и не харесах методите му. Подозирам, че той в момента е в процес на преосмисляне на идеите си долу, в тъмното. По принуда, разбира се. Сигурно в същия този момент мислите му препускат с колкото бързина позволява миниатюрният му мозък. А колкото до загрижеността на баща ви за защитата на града, може да му предадете, че повече не е нужно да се тревожи за това. Тъй като е възрастен и се нуждае от почивка, сигурен съм, че на драго сърце ще прехвърли тази отговорност на мен.

Красивото лице на Вурмс потръпна в гневен спазъм. Отвори уста да избълва някоя ругатня, но очевидно се въздържа. И по-добре. Облегна се на стола и замислено потри пръсти. Когато заговори, тонът му бе благ, а думите — придружени от дружелюбна усмивка. А, време е да започне придумването.

— Началник Глокта, мисля, че подходих към вас… да кажем, с грешния крак…

— При мен това е невъзможно, само единият ми го бива.

Усмивката на Вурмс леко посърна, но той продължи:

— За никого не е тайна, че в момента вие държите по-силната ръка карти, но не забравяйте, баща ми има много приятели в Мидърланд. Аз може да се окажа сериозна спънка за вас, ако реша да ви се опълча, разбира се. Но пък бих могъл да съм ви от огромна помощ…

— Толкова се радвам, че избрахте да ми съдействате. И започнете още отсега, като ми разкажете какво се случи с началник Давуст.

Усмивката изчезна от лицето на Вурмс.

— Откъде да знам аз?

— Всеки знае нещо. А някой знае повече от другите. Ти ли си това, Вурмс?

Синът на губернатора се умълча, потънал в мисли.

Вина или загриженост? Как да ми помогне ли се чуди, или как да прикрие следите си?

— Знам само, че местните го мразеха. Те вечно заговорничеха против нас, а Давуст беше неуморен в преследването на предателите. Сигурен съм, че е станал жертва на някой от техните заговори. Ако бях на ваше място, щях да задавам въпросите си в гетата.

— Аз пък съм напълно убеден, че отговорите са тук някъде, в Цитаделата.

— Не ги очаквайте от мен — ядно отвърна Вурмс. — Уверявам ви, щях да съм много по-доволен, ако Давуст беше още сред нас.

Може би е така, а може би не. При всички положения днес няма да има повече отговори.

— Чудесно. Разкажете ми сега за градските складове.

— За складовете ли?

— Продоволствието, Вурмс, хранителните запаси. Разбрах, че след като гуркулите са затворили маршрутите за доставка по суша, сега всичко се доставя по море. Със сигурност изхранването на населението е приоритет за лорд-губернатора.

— Баща ми е в състояние да се погрижи за всички нужди на хората си във всякакви ситуации! — отсече Вурмс. — Разполагаме със запаси за шест месеца!

— Шест месеца? За всички жители на града?

— Естествено.

Повече, отколкото очаквах. Поне тази грижа отпада.

— Без да броим местните — добави Вурмс, все едно ставаше дума за незначителна подробност.

— А какво ще ядат те в случай на обсада на града? — попита Глокта след кратко мълчание.

Вурмс помръдна рамене.

— Честно казано, не съм мислил по въпроса.

— Сериозно? И какво според вас ще стане, когато започнат да гладуват?

— Ами…

— Хаос, ето това ще настане! Не можем да удържим града, когато четири пети от населението е против нас! — Глокта засмука гневно разранените си венци. — Сега искам да отидете при търговците и да осигурите провизии за шест месеца! За всички! Искам запаси от храна за шест месеца и за плъховете в каналите!

— За какъв ме вземате? — подхвърли саркастично Вурмс. — За момче за доставки?

— Отсега нататък си това, което аз кажа, че си.

В този момент и последната следа от добронамереност изчезна от лицето на Вурмс.

— Аз съм синът на лорд-губернатора! Не можете да си позволявате такова отношение към мен! — краката на стола му изскърцаха страховито, когато той скочи да си върви.

— Чудесно — рече Глокта. — Всеки ден има кораб за Адуа. Бърз кораб, който носи товари директно до Палатата на въпросите. Там, уверявам те, ще се отнасят с теб по друг начин. Да ти запазя ли каюта?

Вурмс застина на място.

— Няма да посмееш!

Глокта се усмихна. Вложи всичко от себе си в злобна и възможно най-отблъскваща беззъба усмивка.

— Иска се истинска дързост да разчиташ на това какво бих или не бих посмял да направя. Колко дързък си ти, Вурмс?

Младият мъж облиза нервно устни и бързо отмести поглед от очите на Глокта. Така си и мислех. Напомняш ми на моя приятел капитан Лутар. Отвън само блясък и надменност, а отвътре нищо здраво, на което да ги окачиш. Боднеш го с карфица и гледаш как се свива като празен мех за вино.

— Шестмесечни запаси храна. За всички. И по-добре да стане бързо. Момче за доставки.

— Разбира се — изръмжа Вурмс, но продължи да зяпа мрачно в пода.

— И сега идва ред на водата. Кладенците, резервоарите, помпите. Хората ще искат да се измият след тежката работа, нали? Ще ми докладваш всяка сутрин.

Дланите на Вурмс се свиваха в юмруци и се отпускаха, мускулите на челюстта му се напрегнаха от яростно стискане на зъби.

— Разбира се — успя да изстреля накрая.

— Разбира се. Сега си свободен.

Глокта го проследи с поглед, докато излизаше. С това разговорите ми стават два от четири. Говорих с двама и се сдобих с двама нови врагове. Ако искам да успея, ще ми трябват и съюзници. Без тях няма да оцелея, каквито и документи да имам в джоба си. Без тях няма да удържа гуркулите, ако решат да влязат в града. Но най-лошото е, че все още нямам нищо за Давуст — началника на Инквизицията, изпарил се като дим. Да се надяваме, че архилекторът ще прояви търпение.

Надежда. Архилекторът. Търпение. Глокта смръщи вежди. Има ли други три думи, които така малко да си подхождат?

Трудна работа е доверието

Колелото на каруцата се завъртя бавно и изскърца. Завъртя се пак и пак изскърца. Феро го изгледа навъсена. Проклето колело. Проклета каруца. После насочи гнева си към кочияша.

Проклет чирак. Нямаше му никакво доверие на този. Очите му все прескачаха към нея, задържаха се обидно дълго време, после рязко се извръщаха. Гледаше я, все едно че знае за нея нещо, което тя самата не знае. Това я дразнеше. Феро насочи вниманието си към първия ездач в колоната им.

Проклетникът от Съюза. Седи изпъчен на седлото като крал на трон. Все едно да се родиш с хубаво лице е истинско постижение и цял живот трябва да се гордееш с него. Той наистина е красив, нагласен и изтънчен като принцеса. Феро се усмихна вътрешно. Принцесата на Съюза, да, това е той. Тя ненавиждаше красивите хора, мразеше ги повече и от грозните. На красотата не можеш да вярваш.

Колкото до красотата, нашир и надлъж да търсиш постоянно и продължително, пак няма да откриеш по-грозно копеле от този с деветте пръста. Ето го, седи свлечен на седлото като чувал с картофи. Муден, чеше се, подсмърча и преживя като крава. Опитва се да изглежда, сякаш убиването не му е в кръвта, сякаш не е изпълнен с беса на лудостта и не е обсебен от дяволи. Но Феро знаеше. Онзи й кимна и тя му отвърна с кръвнишки поглед. Не можеш излъга лесно Феро. Тя знае, че той е дявол в кравешка кожа.

От друга страна, по-добре е от проклетия навигатор. Този пък не спира да дърдори, все е усмихнат и само се смее. Феро мразеше приказките, мразеше усмивките, смеха, всяко повече от предходното. Глупав дребосък с глупави разкази. Покрай всичките си лъжи той крои планове, наблюдава, усещаше го.

И накрая Първия магус, а на него Феро вярваше най-малко. Гледаше как очите му прескачат към чувала в каруцата, в който беше сложил кутията. Квадратната сива матова кутия. Мислеше си, че никой не го видя, докато я слага. Пълен с тайни, ето това е той. Плешиво копеле с дебел врат и дървен кол в ръка. Държи се, сякаш е изтъкан само от добри намерения, сякаш не знае как да те разпердушини.

— Шибани бели — промърмори Феро под носа си.

Наведе се и се изплю на пътя, после изгледа гърбовете на петимата отпред. Защо се остави да я подлъже този Юлвей? Какво прави насред студения Запад, където няма работа, вместо да си остане в Юга и да се бие с гуркулите?

И да ги кара да си плащат за онова, което й бяха причинили.

Проклинайки отново Юлвей, Феро последва останалите към моста. Изглеждаше древен — с мъшасала каменна настилка, издълбана на коловози от множеството колела на каруци, преминавали по моста сигурно в продължение на хилядолетия. Под единствената му арка препускаше и клокочеше бързият студен поток. Отстрани на моста, почти сляла се с пейзажа, стоеше разкривена от времето ниска къщурка. Острият вятър грабваше дима от комина й и го носеше през долината.

Пред нея стоеше на пост самотен войник. Явно беше изтеглил късата сламка. Беше се подпрял на стената, увит в дебело наметало, зарязал копието си отстрани. Конските косми на върха на шлема му се подмятаха насам-натам от поривите на вятъра. Баяз спря коня си пред моста и кимна на войника.

— Тръгнали сме през равнината. Отиваме в Дармиум.

— Не ви съветвам. Опасно е.

— Опасността означава печалба — усмихна се Баяз.

— Печалбата не спира стрелите, приятелю. — Войникът огледа един по един групата и подсмръкна. — Разнообразна дружина сте, а?

— Събирам опитни бойци около себе си, независимо откъде са.

— Ясно. — Той погледна към Феро и тя му отвърна с обичайния си навъсен поглед. — Корава група сте, виждам, но равнината е по-опасна от всякога. Търговците все още тръгват натам, но досега никой не се е върнал. Онзи ненормалник Кабриън разпраща отряди, грабят и плячкосват. Скарио и Голтъс не остават по-назад. От тази страна на потока се спазват някакви закони, но минете ли по моста, разчитате само на себе си. Никой няма да ви се притече на помощ, ако закъсате някъде из равнината. — Подсмръкна отново. — Не чакайте помощ.

— Не ни е нужна. — Баяз кимна отново на войника и подкара коня си.

Копитата зачаткаха по каменния мост. Другите го последваха, първо Лонгфут, след него Лутар, накрая Деветопръстия. Кай плесна с юздите и каруцата затрополи по камъните. Феро тръгна последна.

— Никаква помощ! — провикна се след нея войникът, преди да се сгуши обратно в наметалото, подпрян на грубата стена на къщурката.

Великата равнина.

Би била подходяща за езда и вдъхваща сигурност земя. Щеше да забележи приближаващи врагове от мили разстояние, но такива Феро не видя. Само безкраен килим от висока, развята от вятъра трева. Докъдето й стигаше погледът, във всички посоки, чак до хоризонта. Еднообразието се нарушаваше единствено от пътеката — права като стрела линия от по-ниска пожълтяла трева с тук-там оголена черна пръст.

На Феро това не й харесваше. Не й допадаше тази необятна монотонност. Тя непрекъснато се оглеждаше, мяташе мрачни погледи вляво и вдясно. В Лошите земи на Канта безплодната земя беше разнообразна — натрошени канари, сухи долини, изсъхнали дървета с острите им тънки сенки, гънките на земята, тъмнеещи в далечината, и окъпани в светлина била на хълмовете. В Лошите земи на Канта небето беше празно и неподвижно като огромна купа, в която денем е само ослепителното слънце, а нощем то се пълни с ярки звезди.

Тук всичко беше наопаки.

Земята беше празна на форми, а небето — пълно с движение и хаос. Огромните кълба на облаците надвисваха над равнината, и тъмни, и светли, въртяха се в гигантски спирали, препускаха с вятъра над полето, променяха се, превръщаха се от едно в друго, разкъсваха се и пак се събираха накуп. Хвърляха гигантските си подвижни сенки и заплашваха да смажат и да удавят шестимата мънички ездачи и малката им каруца в колосален потоп. Надвиснали над прегърбените рамене на Феро, те сякаш въплъщаваха божия гняв.

Странна земя беше тази и не беше за нея. Феро искаше обяснения, и то убедителни.

— Ей, ти, Баяз! — провикна се тя и се изравни с магьосника. — Къде отиваме?

— Хм — изсумтя Баяз и зарея поглед в разлюляната трева. — Отиваме на запад през равнината, ще прекосим Аос и след това Назъбените планини.

— После?

Феро забеляза фините бръчки около очите и над носа му да се задълбочават, а устните му се изпънаха. Ядосан е, реши тя, не му допадат въпросите ми.

— После продължаваме напред.

— Колко дълго?

— Цяла зима и малко от пролетта — грубо отвърна Баяз. — После се връщаме. — Смушка коня си и настигна първите в колоната.

Феро не се отказваше лесно. Лукав стар негодник като този бял не можеше да я спре. Тя на свой ред смушка коня си и отново се изравни с Баяз.

— Какво е Първият закон?

Баяз се извърна рязко към нея.

— Какво знаеш за него?

— Недостатъчно. Чух ви, докато си говорехте за него с Юлвей.

— Подслушвала си ни, а?

— Говорите силно, а аз имам силен слух — Феро сви рамене. — Няма да си нахлупвам кофа на главата заради вашите тайни, я. Какво е Първият закон?

Челото на Баяз се смръщи и устните му се извиха надолу. Отново гняв.

— Това е ограничение, което Еуз наложи на синовете си. Първото правило, създадено след хаоса в древността. Забранено е да се докосваш до Другата страна. Забранено е да общуваш с долния свят, да призоваваш демони и да отваряш портите на ада. Това е Първият закон, основополагащ принцип на цялата магия.

— Хм — изсумтя Феро. Нищо не разбра от думите му. — Кой е Калул?

Веждите на Баяз се сключиха, той се намръщи още повече и присви очи.

— Никога ли не спираш да задаваш въпроси, жено?

Въпросите го вбесяват. Хубаво. Значи са правилните въпроси.

— Ще разбереш, като спра да питам. Кой е Калул?

— Калул е магус — ядосано отвърна Баяз. — Един от моя орден. Втори от дванайсетте чираци на Ювенс. Открай време ми завижда, защото съм Първи. Жаден е за власт. Наруши Втория закон в опит да ме измести. Яде човешка плът и накара други да сторят същото. Провъзгласи се за пророк и подлъга гуркулите да му служат. Това е Калул. Мой враг и твой също.

— Какво е Семето?

Лицето на магьосника внезапно потръпна. Бяс, може би дори страх. След това чертите му омекнаха.

— Какво е? — повтори Феро.

Той се усмихна и усмивката му разтревожи Феро повече от гнева. Наведе се към нея, така че останалите да не чуят.

— Това е инструментът на твоето отмъщение. На нашето отмъщение. Но е много опасно. Дори само да говориш за него е опасно. Онези непрекъснато слухтят. Затова сега по-добре сложи край на въпросите си, преди отговорите да погубят всички ни. — Баяз препусна пред групата.

Този път Феро не го последва. Сега знаеше достатъчно. Знаеше достатъчно, за да вярва още по-малко на Първия магус.

Плитка падина в земята, едва четири разкрача широка. Просто слегнат участък, заобиколен от ниска купчина черна влажна пръст със стърчащи от нея корени. Това беше най-доброто, с което разполагаха като място за пренощуване. Направо чудо, че го намериха, за цял ден път тази падинка беше единственият по-различен терен, който Феро бе забелязала.

Огънят, който запали Лонгфут, вече се разгаряше и пламъците му облизваха жадно дървото, пращяха и полягаха под всеки порив на вятъра. Петимата бели седяха скупчени един до друг, свити на топло край него, с ярко огрени изнурени лица.

Говореше само навигаторът. Говореше за великите си постижения. Как ходил на това и онова място. Как знаел това и онова. За невероятния си талант за едно или друго. На Феро й беше писнало от него и го беше предупредила два пъти. Първия път беше решила, че е пределно ясна. Втория път се увери в това. Сега той не смееше да й говори повече за идиотските си пътувания, но останалите страдаха мълчаливо.

Имаше място и за нея при огъня, но тя не го искаше. Предпочиташе да бъде сама, седнала с кръстосани крака над останалите, на самия ръб на падинката. Тук горе духаше и беше студено, затова тя придърпа по-здраво одеялото около треперещите си рамене. Странно и плашещо нещо е студът. Мразеше го.

Обаче го предпочиташе за компания пред останалите.

Феро продължи да седи сама отстрани, мрачна и мълчалива, наблюдаваше как светлината постепенно изтича от свъсеното небе и мракът бавно плъзва по земята. Накрая и последната светлина на хоризонта се превърна само в светло ръбче по краищата на надвисналите облаци.

Големият бял се изправи и я погледна.

— Стъмва се — каза той.

— Хъ.

— Така става, като се скрие слънцето, нали?

— Хъ.

Онзи се почеса отстрани по дебелия врат.

— Трябва да имаме стража за през нощта. Може да е опасно тук по тъмно. Ще стоим на смени. Аз съм пръв, после е Лутар…

— Аз ще стоя на стража — изръмжа Феро.

— Няма проблем. Легни поспи, ще те събудя по-късно.

— Аз не спя.

— Какво, никога ли? — зяпна я онзи.

— Рядко.

— Това обяснява лошото й настроение — промърмори под носа си Лонгфут.

Със сигурност навигаторът не целеше забележката му да бъде чута, но за Феро това не беше проблем.

— Настроението ми си е моя работа, глупако.

Навигаторът не отговори, уви се в одеялото си и се опъна край огъня.

— Добре, щом искаш да пазиш първа — каза Деветопръстия, — но ме събуди след няколко часа. Ще се редуваме.

Бавно, тихо, присвила очи от напрежение да не издаде и звук, Феро се промъкна до каруцата. Сушено месо. Сухари. Бутилка с вода. Достатъчно да изкара дни наред. Напъха всичко в платнена торба.

Един от конете се подплаши и изпръхтя. Феро го стрелна с гневен поглед. Тя можеше да язди. Яздеше добре, но не искаше да се занимава с коне. Проклети глупави големи добичета. И миришат лошо. Може и да се движат бързо, но искат много храна и вода. Чуват се и се виждат от мили. А и оставят големи ясни следи. Язденето те прави слаб. Разчиташ на коня, а после, като се наложи да тичаш, разбираш, че вече не можеш.

Феро разчиташе само на себе си. Преметна торбата през едното си рамо, а лъка и колчана със стрелите през другото. Хвърли последен поглед към заспалите фигури на останалите. Приличаха на тъмни могили, струпани около огъня. Лутар се беше завил до брадичката и спеше. Беше обърнал красивото си лице към тлеещите въглени. Баяз лежеше с гръб към нея, но тя забеляза бледото отражение на светлината от жарта по голото му теме и дочу равномерното му дишане. Лонгфут се беше завил презглава, но голите му крака стърчаха от другата страна. Бяха слаби и кокалести, с изпъкнали сухожилия, като корени на дърво, надигащи пръстта. Очите на Кай бяха станали на две тънки цепки, в отворите им се отразяваше ярко светлината от огъня. Изглеждаше като буден и все едно че гледаше право във Феро, но гърдите му се повдигаха равномерно и устата му зееше. Спеше дълбоко и със сигурност сънуваше.

Феро се намръщи. Само четирима? Къде е големият бял? Видя одеялото му в далечния край на падината, куп тъмни и светли гънки, но нито следа от човек. И чу гласа му.

— Тръгваш ли си вече?

Зад нея е. Феро не можа да повярва. Как бе успял да се промъкне зад гърба й, докато крадеше храната? Имаше вид на прекалено едър, прекалено бавен и твърде шумен, за да се промъква така. Тя тихо изруга. Трябваше да прояви повече ум и да не приема нещата такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

Феро се извърна бавно и отстъпи назад към конете. Той пристъпи напред и разстоянието между двамата остана непроменено. Светлината от огъня се отразяваше в крайчеца на окото му и очертаваше едната му челюст, изкривена и брадясала. Загатваше очертанието на кривия му нос и два кичура мазна коса, развети от вятъра.

— Не искам да се бия с теб, бял. Виждала съм те как се биеш.

Спомни си как за секунди беше убил петима и как това изненада дори нея. Споменът беше още ярък в паметта й — кънтящият му смях, разкривеното му от жажда за кръв лице, наполовина усмихнато, наполовина разтегнато в злобна гримаса, цялото в кръв и слюнка. Спомни си го как стоеше като обезумял насред всичките онези обезобразени трупове, пръснати подобно на стари парцали по каменния под. Не че тя се изплаши тогава, Феро Малджин не се страхува от нищо.

Но знае кога да прояви предпазливост.

— Аз също не искам да се бия с теб — каза Деветопръстия, — но когато сутринта Баяз разбере, че те няма, ще ме прати да те върна. Аз пък съм те виждал как тичаш, затова ще предпочета да се бия с теб, отколкото да те гоня. В това поне ще имам някакъв шанс.

Той беше по-силен и тя го знаеше. Почти се беше възстановил и се движеше нормално. Феро съжали, че му бе помогнала. Да помагаш на хората винаги води до проблеми. Боят с него носеше много рискове. Да, тя беше достатъчно корава, но не искаше лицето й да се превърне в кървава каша, както стана с онзи грамаден северняк Каменотрошача. Нито пък гореше от желание да бъде пронизана от меч, да й смаже капачките на коленете или да й отсече главата с един замах.

Нищо подобно не й допадаше.

Прекалено близо е, за да използва лъка, но ако тя побегнеше, той щеше да вдигне останалите, а те имаха коне. Боят така или иначе щеше да ги събуди, ала успееше ли да удари първа и бързо, може би имаше шанс да се измъкне. Неприятно, но какъв друг избор имаше? Феро бавно свали торбата с храна от рамото си и я пусна на земята, след това направи същото с лъка и стрелите. Сложи ръка на дръжката на сабята си и забеляза, че той направи същото.

— Добре тогава, бял. Да свършваме с това.

— Може би има друг начин.

— Какъв? — попита Феро, без да откъсва очи от него, очакваше някакъв номер.

— Остани с нас. Само още няколко дни. Ако след това не си размислила, аз лично ще ти помогна да си стегнеш багажа. Имай ми доверие.

Доверие е дума за глупаци. Точно нея използват хората, когато възнамеряват да те предадат. Само да помръдне този бял и Феро ще измъкне сабята и ще му отнесе главата. Готова е.

Само че той не помръдна нито напред, нито назад. Стоеше спокойно, голямо тъмно очертание в мрака. Тя се намръщи, пръстите и докоснаха дръжката на сабята.

— И защо да ти вярвам?

— А защо не? — големият бял сви яките си рамене. — Докато бяхме в града, аз ти помогнах, а ти помогна на мен. Ако не го бяхме направили, сега и двамата щяхме да сме мъртви.

Вярно е, замисли се Феро, беше й помогнал. Е, не колкото тя на него, но все пак.

— Идва време, когато човек просто трябва да гласува доверие на някого, нали така? Това е то, доверието, рано или късно просто трябва да го гласуваш някому ей така, без причина.

— Защо?

— В противен случай ще свършиш като нас, а на кого му е притрябвало това?

— Хъ.

— Да сключим сделка. Пази ми гърба и аз ще пазя твоя. — Той ръгна палец в гърдите си: — Аз върша моята работа — и посочи към нея, — ти вършиш твоята. Какво ще кажеш?

Феро се замисли. Вечното бягане й беше донесло свобода, но нищо повече. Дари я с години на нещастие и я отведе чак до края на пустинята, където я обкръжиха врагове. После избяга от Юлвей и ядачите насмалко не я довършиха. Накъде да бяга сега? Ще успее ли да прекоси морето, за да се върне в Канта? Може би големият бял беше прав. Може би е дошло време да спре да бяга.

Поне докато успее да се измъкне незабелязана.

Феро отмести пръстите си от дръжката на сабята и скръсти ръце на гърдите си. Той направи същото. Останаха така за известно време, вперили поглед един в друг, без да продумат.

— Добре, бял — изръмжа Феро. — Аз върша своята част, пък да видим. Но нищо не обещавам, ясно?

— Не съм ти искал обещания. Мой ред е да стоя на стража. Ти върви да почиваш.

— Казах ти вече, нямам нужда от почивка.

— Както искаш, но сега аз съм на пост.

— Хубаво.

Големият бял бавно приседна на земята и Феро направи същото. Седнаха един срещу друг с кръстосани крака. Тлеещата жар от огъня хвърляше бледа светлина върху четиримата заспали, огряваше едната половина от ръбатото лице на големия бял и дори успяваше да стопли леко Феро.

Двамата останаха един срещу друг, без да се изпускат от очи.

Съюзници

— Това е мястото — каза Глокта.

— Хъ — отвърна Фрост.

Стояха пред грозна едноетажна къща, нескопосано иззидана от кирпичени тухли. Беше малко по-голяма от градинска барака за инструменти. През лошо скованата врата и капаците на единствения прозорец се процеждаха снопове светлина. Къщата изглеждаше досущ като останалите на улицата, ако това въобще можеше да се нарече улица. По нищо не личеше, че в нея живее член на градската управа. Не е чудно, Кадия е изключение във всяко едно отношение — водач на местните, свещеник без храм. Най-вероятно той е човекът, който има най-малко какво да губи.

Вратата се отвори още преди Глокта да почука. На прага застана Кадия, висок и слаб, облечен в бялата си роба.

— Ще влезете ли? — хадишът отиде до единствения стол в стаята и седна.

— Чакай тук — каза Глокта.

— Хъ.

Отвътре бараката се оказа дори по-неприветлива. Чисто и подредено, но каква нищета само. Височината на тавана едва позволяваше да стоиш изправен, а подът беше просто добре отъпкана земя. В единия край на стаята върху празни дървени сандъци имаше сламена постелка, а до нея — столче. Под прозореца имаше широк шкаф с няколко книги върху него и почти догоряла свещ. В това и в една очукана кофа за естествени нужди се състоеше цялото несметно богатство на Кадия. Няма следа от скрито тяло на началник от Инквизицията, но човек никога не знае. Човешкото тяло може да се скрие на невероятни места, ако е нарязано на малки парчета…

— Трябва да се изнесете от гетото. — Глокта затвори вратата и тя изскърца на разнебитените си панти.

Отиде до сламеното легло и седна тежко.

— На местните е забранено да влизат в централната част на града, не знаете ли?

— Убеден съм, че във вашия случай може да се направи изключение. Имате право на жилище в Цитаделата. Тогава няма да ми се налага да бия целия този път винаги когато реша да поговорим.

— Жилище в Цитаделата ли? Докато хората ми гният в тази мръсотия? Най-малкото, което може да направи водачът, е да споделя товара с народа си. Аз друго и не мога да им предложа повече. — В гетото беше горещо като в пещ, но това, изглежда, не притесняваше Кадия. Погледът му беше спокоен, той се взираше в Глокта с тъмните си и студени като дълбок вир очи. — Не сте ли съгласен?

Глокта разтри скования си врат.

— О, абсолютно. Мъченичеството ви подхожда, но ще трябва да ме извините, че няма да се присъединя към вас. — Глокта прокара език по голите си венци. — Пожертвах достатъчно вече.

— Сигурно има още какво да пожертвате. Хайде, задавайте въпросите си.

Нямаме търпение да минем по същество, значи. Нищо за криене или нищо за губене?

— Знаете ли какво се е случило с предшественика ми, началник Давуст?

— Много се надявам да е умрял в нечовешки болки.

Глокта усети как веждите му се вдигат от изненада. Последното, което очаквах да чуя — искрен отговор. Може би това е първият подобен отговор, който получавам на този въпрос, което пък съвсем не означава, че подозренията ми са намалели.

— Нечовешки болки, така ли?

— Точно така, непосилни болки. Надявам се също и вие да го последвате.

Глокта се усмихна.

— Не се сещам за някого, който да не споделя надеждите ви, но да се върнем на Давуст. Замесени ли са ваши хора в изчезването му?

— Възможно е. Давуст ни предостави достатъчно причини. Много семейства загубиха съпрузи, бащи, дъщери вследствие на неговите чистки, изпитване на лоялността и примери за назидание. Хората ми наброяват хиляди, не мога да ги държа до един под око, но ще ви кажа едно: аз не знам нищо за изчезването му. Когато един дявол падне, веднага изпращат друг на негово място и ето ви и вас. Хората ми не печелят нищо от това.

— Освен например мълчанието на Давуст. Може би е разбрал, че сте сключили сделка с гуркулите. Сигурно присъединяването към Съюза не се е оказало точно каквото сте очаквали.

— Нищо не разбирате — изсумтя презрително Кадия. — Дагосканец никога няма да сключи сделка с гуркул.

— За чужденците вие доста си приличате.

— За някой неук чужденец да. Имаме тъмна кожа и се молим на бог, но тук приликите свършват. Ние, дагосканците, никога не сме били войнствен народ. Ние си бяхме на нашия полуостров, на сигурно място зад стените ни, докато през това време гуркулската империя се разпростираше като чума из Кантика. Смятахме, че завоеванията им не ни засягат. Глупави бяхме да мислим така. Пред портите ни пристигнаха пратеници и поискаха от нас да коленичим пред гуркулския император и да признаем, че само пророкът Калул говори с божиите думи. Отказахме да направим и двете. Тогава Калул се закле, че ще ни унищожи. И сега, както изглежда, най-после е на път да го стори. Целият Юг ще падне под властта му.

А архилектор Сълт няма да остане никак доволен.

— Кой знае? Може пък бог да ви се притече на помощ?

— Бог помага на онези, които сами си помагат.

— Тогава може да опитаме да оправим някои от проблемите между нас.

— Нямам никакво намерение да ви помагам.

— Дори ако така ще помогнете на себе си? Смятам да издам заповед. Централната част на града ще бъде отворена и хората ви ще могат да ходят където и когато поискат. Гилдията на търговците на подправки ще бъде изгонена от Великия храм и така той отново ще стане ваше свято място. На дагосканците ще бъде разрешено да носят оръжие, всъщност ще ги въоръжим от собствените ни оръжейни. Всички местни ще бъдат третирани като пълноправни поданици на Съюза. Най-малко това заслужават.

— Гледай ти, гледай ти. — Кадия сключи пръсти и се облегна на скърцащия си стол. — Сега, когато гуркулите чукат на портата, вие се появявате в Дагоска, размахвате гордо малкия си свитък, все едно че съдържа божието слово, и просто решавате да постъпите правилно, така ли? Вие не сте като другите, а? Вие сте добър човек, честен и справедлив, така ли? Това ли очаквате да повярвам?

— Искрено ли? Хич не ме е грижа на какво вярвате, още по-малко ме е грижа дали постъпвам правилно — това винаги зависи от гледната точка. Колкото до това дали съм добър човек — устните на Глокта се изкривиха, — с тази надежда се простих отдавна, толкова бързо стана, че дори нямах време да й помахам за сбогом. Интересува ме само да удържа града. Нищо друго.

— И знаете, че не можете да удържите Дагоска без наша помощ.

— И двамата не сме глупаци, Кадия. Не ме обиждайте, като се правите на такъв. Сега можем или да продължим с дребните си свади, докато гуркулите нахлуват, или да започнем да си сътрудничим. Кой знае, може би заедно можем дори да ги победим. Вашите хора ще ни помогнат за изкопаването на рова, поправките на стените и портата. Ще осигурите и хиляда доброволци, които ще се бият на стените, като за начало, после ще трябват още.

— Така ли? Това ли ще направя? И какво, ако с наша помощ удържите града? Ще спазвате ли сделката и занапред?

Когато градът устои, аз ще съм си заминал. Със сигурност Вурмс и останалите ще си върнат властта и сделката ни ще се разпадне на пух и прах.

— Ако удържим града, имате думата ми, че ще направя всичко по силите си сделката да остане в сила.

— Всичко по силите ви, тоест никаква гаранция.

Схващаш, значи?

— Нуждая се от помощта ви и в замяна предлагам каквото мога. Ако разполагах с повече, щях да предложа повече. Ако искате, останете си тук, в гетата, цупете се в компанията на мухите и чакайте, докато императорът влезе в града. Кой знае, може пък великият Утман-ул-Дощ да ви предложи по-добра сделка. — Глокта погледна за момент Кадия в очите. — Но и двамата знаем, че това няма да стане.

Свещеникът стисна устни, поглади брадата си и въздъхна дълбоко.

— Когато си се изгубил насред пустинята, приемаш вода от всеки, който ти предложи и колкото ти дава, такава е поговорката. Приемам сделката. Когато изпразните храма, ние ще копаем, ще носим камъни и оръжието ви. По-добре малко, отколкото нищо. А както казахте, може би заедно ще успеем дори да победим Гуркул. Стават чудеса.

— И аз така съм чувал. — Глокта се подпря на бастуна си и изръмжа от болка, докато се изправяше. Ризата беше залепнала на гърба му от пот. — И аз така съм чувал. Само дето още не съм го виждал с очите си.

Глокта се излегна на възглавничките, отпусна глава и въздъхна от облекчение. Жилището на знаменития ми предшественик началник Давуст. Сигурно навремето, преди местните да бъдат прогонени от Цитаделата и заточени в прахоляка на гетата, тези помещения са принадлежали на някой дагоскански принц или на кроящ планове везир, или дори на някоя мургава наложница. Много по-добре, отколкото мизерната дупка в Агрионт, която обитавах, освен, естествено, че тази спалня вече има славата на място, откъдето изчезват началници на Инквизицията.

Половината прозорци гледаха на север, към морето, откъм най-високата част на скалата, а другата — към напечения от слънцето град. Бяха затворени с тежки капаци, а подир тях следваше стена чак до назъбените канари и яростния прибой на солената вода. Вратата беше дебела шест пръста, беше обкована с желязо и имаше масивна брава с четири здрави резета. Давуст е бил предпазлив човек и, по всичко личи, не без причина. Как тогава са влезли убийците, но по-интересното, след като са влезли, как са изнесли тялото?

Устните на Глокта се разтеглиха в усмивка. А как ли ще изнесат моето? Враговете ми се трупат от ден на ден — презиращият Вурмс, педантът Висбрук, търговците, чиито печалби са заплашени от присъствието ми тук, практиците, служили при Давуст, после при Харкър, местните с хилядите си причини да ненавиждат всеки облечен в черно, да не забравяме и старите ми врагове гуркулите, разбира се, и това, без да броим Негово високопреосвещенство, който, изнервен от липсата на резултати, всеки момент може да загуби търпение и да реши да ме махне от поста. Дали изобщо ще дойде някой да търси моя сакат труп?

— Началник.

Отварянето на очите и надигането на главата се оказаха истинско предизвикателство. От усилията през последните два дни сега усещаше болките в цялото тяло. При всяко движение вратът му пукаше като пречупена съчка, а гърбът му беше скован и крехък като стъкло. В болния крак чувстваше ту постоянна натрапчива болка, ту пълно изтръпване.

Шикел стоеше на прага с наведена глава. Раните и синините по мургавото й лице вече бяха изчезнали и по него нямаше следа от премеждията в подземието. Обаче тя никога не поглеждаше към Глокта, винаги беше с наведена глава. Някои рани зарастват по-бавно, други никога. От опит го знам.

— Какво има, Шикел?

— Магистър Айдър ви кани на вечеря.

— Така ли?

Момичето кимна.

— Изпрати й отговор, че за мен ще бъде чест да отида.

Глокта проследи излизането на момичето и отпусна отново глава на възглавницата. Ако изчезна утре, поне ще съм спасил едно човешко същество. Може би това ще означава, че животът ми не е бил пропилян напразно. Санд дан Глокта, защитник на слабите. Твърде късно ли е да стана… добър човек?

— Моля ви! — изписка Харкър. — Моля ви! Не знам нищо!

Беше здраво завързан за стола и почти не можеше да мърда тяло. Но компенсира с очи. Погледът му прескачаше трескаво от един на друг от блестящите на ярката светлина инструменти, които бяха подредени на изподрания плот на масата. О, да, ти разбираш по-добре от други как точно стават нещата тук. Често знанието е противоотрова за страха. Но не и тук. Не и сега.

— Нищо не знам!

— Нека аз преценя какво знаеш и какво не. — Глокта избърса потта от лицето си. В стаята беше горещо като в ковачница и горящите въглени в мангала допълнително влошаваха положението. — Ако някой мирише на лъжец и има цвят на лъжец, той най-вероятно е лъжец, нали така, Харкър?

— Моля ви! Тук всички сме на една страна!

На една страна ли сме? Наистина ли?

— Казах ви истината!

— Сигурно, но недостатъчно от нея.

— Моля ви! Ние сме колеги, приятели сме!

— Приятели, казваш. За мен приятелят е просто познат, който все още не те е предал. Ти такъв ли си, Харкър?

— Не!

— Е, щом не си приятел, значи си враг, нали? — намръщи се Глокта.

— Какво? Не! Аз просто… аз просто… аз само исках да разбера какво се е случило! Това е всичко! Не съм искал да… моля ви!

Моля, моля и пак моля, писна ми да слушам все това.

— Трябва да ми повярвате!

— Единственото, което трябва сега, е да получа отговори.

— Питайте, началник, моля ви! Дайте ми шанс да сътруднича!

Така значи, твърдата ръка вече не изглежда чак толкова добра идея, а?

— Просто задайте въпросите и аз ще направя всичко по силите си да ви отговоря!

— Добре тогава. — Глокта застана до здраво вързания си затворник и се подпря на ръба на масата. Надвеси се над него. — Отлично. — Ръцете от китките надолу и лицето на Харкър бяха наситенокафяви, силно почернели от слънцето, но останалата част от тялото му беше млечнобяла, почти прозрачна като глист и цялата в гъсти дебели черни косми. Крайно непривлекателна гледка, но можеше и по-зле да е. — Тогава ми отговори на този въпрос. Защо мъжете имат зърна на гърдите?

Харкър примигна, после преглътна смутено. Вдигна очи към Фрост, но не откри отговор там. Албиносът го наблюдаваше, без да мигне, очите му блестяха студено като два розови диаманта, а по бялата кожа около маската му бяха избили едри капки пот.

— Аз… не съм сигурен, че разбирам въпроса, началник.

— Кое толкова те затруднява? Зърна, Харкър, на мъжете. За какво са им? Не си ли се замислял по въпроса?

— Аз… аз…

Глокта въздъхна.

— От мокрото се разраняват и болят. От жегата изсъхват и пак болят. Някои жени по непонятни за мен причини много държат да си играят с тях в леглото, сигурно защото си мислят, че на нас това ни харесва, и не подозират, че всъщност е точно обратното. — Глокта посегна бавно към масата и пръстите му хванаха дръжките на клещи. Харкър проследи движението му с разширени от ужас очи. Глокта ги вдигна пред очите си и огледа добре наточените им, блеснали на ярката светлина челюсти. — Зърната на мъжа — промърмори — са голяма досада, само му пречат. Знаеш ли, като изключим грозните белези, аз въобще не съжалявам, че се разделих с моите. — При тези думи той хвана с пръсти едното зърно на Харкър и го издърпа силно напред.

— Ааа! — изпищя бившият инквизитор и столът заскърца при отчаяните му опити да се извърти настрани. — Не!

— Какво, заболя ли те? В такъв случай съмнявам се, че ще ти хареса каквото следва. — Глокта прокара отворените челюсти на клещите около опънатата плът на Харкър и стисна.

— Ау! Ау! Моля ви! Началник, умолявам ви!

— От молбите ти няма полза. От теб искам само отговори. Какво стана с Давуст?

— Кълна се в живота си, не знам!

— Това не ми върши работа. — Глокта стисна по-силно клещите и металът се заби в кожата на Харкър, който отчаяно изписка.

— Чакайте! Взех пари! Признавам! Аз взех пари!

— Пари ли? — Глокта отпусна леко клещите, от челюстите им се отрони капка кръв и падна върху бледия крак на Харкър. — Какви пари?

— Които Давуст взе от местните! След бунта! Накара ме да набележа всички, които бяха по-богати, прибрахме ги и Давуст заповяда да ги обесят заедно с останалите! После реквизирахме цялата им собственост и двамата с Давуст си поделихме парите! Той държеше своя дял в едно сандъче в спалнята си и когато изчезна… аз го взех!

— Къде са сега парите?

— Няма ги! Изхарчих ги! За жени… вино и, и, и каквото се сетите още!

— Тц, тц, тц. Алчност и конспирация, несправедливост и предателство, обир и убийство. Точните съставки на пиперливите истории, които хората толкова много обичат. Пикантно, но няма връзка със задачата ми. — Глокта намести пръсти около дръжките на клещите. — Началникът, не парите му ме интересуват в момента. Започва да ми омръзва да задавам все един и същ въпрос, повярвай ми. Какво стана с Давуст?

— Аз… аз… не знам!

Сигурно е така. Но не този отговор искам да чуя.

— Продължавам да не съм доволен. — Глокта стисна рязко и челюстите се сключиха с тихо изщракване.

Харкър изкрещя, започна да се мята и да реве от болка. От червения квадрат, където допреди беше зърното му, бликна кръв и потече на тъмни струи по белия му корем. Глокта усети остър бодеж във врата си и примижа. Изпъна силно шия, докато не чу познатото изпукване. Странно, след време дори най-ужасните страдания на друг започват да ти носят само… отегчение.

— Практик Фрост, инквизиторът кърви! Ако обичаш!

— Ишфинете. — Нагорещеният до оранжево ръжен глухо иззвъня, когато Фрост го издърпа от мангала.

Дори отдалеч Глокта долови горещината на метала. Ех, нажеженото желязо. След него не остават скрити тайни и истината винаги лъсва.

— Не! Не! Аз… — думите на Харкър преминаха в крясък, когато Фрост заби нагорещеното желязо дълбоко в раната на гърдите му.

Стаята се изпълни с мириса на печено месо и за най-голямо свое отвращение Глокта чу как празният му стомах закъркори. От колко време не съм ял сочно печено месо? Избърса новата пот, избила по лицето му, и раздвижи схванатите си рамене. Грозна работа е това. Защо продължавам?

Единственият отговор беше изстъргването на ръжена обратно в мангала, съпроводено от облак ярки искри над въглените. Харкър се извиваше на стола, скимтеше и се тресеше от болка. Изпулените му очи бяха насълзени, а от почернялата плът на гърдите му се издигаше тънка струйка дим. Естествено, че е грозна работа това моето. Той несъмнено си го е заслужил, но променя ли се нещо от това? Сигурно наистина няма представа какво е станало с Давуст, но и от това нищо не се променя. Въпросите трябва да бъдат зададени, и то по точно този начин, с очакване, че той знае отговорите.

— Защо продължаваш да упорстваш, Харкър? Да не би… да мислиш, че… след като приключа със зърната ти, ще ми свършат идеите? Това ли си мислиш? Че след зърната ще спра?

Харкър се взираше в него, от устата му бликаха лиги и образуваха балончета при всяко отваряне на устните.

— О, не, не, не. Това е само началото. Това даже е прелюдия към началото. Всичкото време на света е пред нас. Дни, седмици, ако трябва, месеци. Сериозно ли си мислиш, че ще опазиш тайните си толкова дълго? Сега ти ми принадлежиш. На мен и на тази стая. Това няма да свърши, преди да науча каквото искам. — Глокта се пресегна и хвана с два пръста другото зърно на Харкър. Вдигна отново клещите и отвори кървавите им челюсти. — Толкова ли трудно е да го разбереш?

Трапезарията на магистър Айдър беше истинска радост за окото. Нежният бриз от тесните прозорци нагъваше на вълни ефирните завеси в сребристо и пурпурно, в златисто и виолетово, зелено, синьо и яркожълто. Мраморните стени бяха украсени с пана от фина дърворезба, а в ъглите на стаята стояха глинени делви с човешки ръст. По пода бяха нахвърлени небрежно декоративни възглавнички, които сякаш подканяха човек да се излегне върху тях и да потъне в забравата на удобството. Във високи стъкленици горяха цветни свещи и изпълваха стаята с топла светлина и сладък аромат. В единия край на стаята имаше малък басейн със звездовидна форма, в който тихо шумолеше вода. В аранжировката прозираше определена театралност. Прилича на будоар на някоя кралица от кантикските легенди. Но централното място в тази прелестна експозиция се заемаше от самата магистър Айдър. Самата кралица на търговците. Тя седеше начело на масата, облечена в семпла снежнобяла роба с една вълнуваща подробност — блестящата коприна беше съвсем леко прозрачна. Всеки инч от загорялата от слънцето й кожа беше украсен с малко състояние във вид на бижута. Косата й беше прибрана на кок с малки гребенчета от слонова кост, а няколко кичура бяха оставени да падат ефектно покрай лицето. Изглеждаше така, сякаш беше прекарала целия ден в подготовка за вечерта. И нито секунда не е пропиляна напразно.

Глокта седеше прегърбен над купичка гореща супа срещу домакинята си и се чувстваше като попаднал в измисления свят на някоя приказка. Завладяващ романс в екзотичния Юг с главна героиня магистър Айдър, а аз — отвратителният сакат злодей, чието сърце е пълно с чернилка. Как ли свършва тази приказка?

— Кажете ми, магистър Айдър, на какво дължа честта?

— Разбрах, че сте разговаряли с останалите от градския съвет, и останах изненадана, а и донякъде разочарована, че все още не сте поискали да говорите с мен.

— Съжалявам, ако сте се почувствали пренебрегната. Просто реших, че ще е уместно да оставя най-влиятелния член на градската управа за накрая.

Тя вдигна очи и погледът й беше изпълнен с невинност. Майсторски изиграно, безупречно.

— Най-влиятелна ли? Аз? Вурмс управлява бюджета на града, той издава наредбите, Висбрук командва армията и отговаря за отбраната, а Кадия представлява мнозинството в населението. Аз просто участвам в управлението.

— О, моля ви. Очарователно убедителна сте, но аз не се лъжа лесно. Бюджетът на Вурмс е жалко подаяние в сравнение с приходите на Гилдията. Хората на Кадия са докарани до пълна безпомощност, а чрез спиртосания си приятел Коска вие командвате два пъти повече войници от Висбрук. Единствената причина Съюзът да се интересува от този къс скала в морето е търговията, която е под контрола на вашата Гилдия.

— Е, не обичам да парадирам с това — Айдър сви непринудено рамене, — но може да се каже, че имам известно влияние в града. Виждам, че сте поразпитали.

— Това ми е работата. — Глокта поднесе пълна лъжица супа към устата си и се постара да не сърба през малкото останали му зъби. — Между другото супата е много вкусна. И, да се надяваме, безвредна.

— Реших, че ще ви допадне. Както виждате, и аз поразпитах.

Водата ромолеше в басейна, фините материи на завесите шумоляха приятно покрай стените и приборите деликатно звънтяха в изящния порцелан. Да приемем резултата от първия рунд за равен. Карлот дан Айдър първа наруши тишината.

— Разбирам, че имате мисия, възложена ви от архилектор Сълт. Мисия от изключителна важност. Виждам също, че сте човек, който говори без заобикалки, но ако приемете един съвет, може би ще е добра идея да пристъпвате малко по-внимателно към работата си тук.

— Признавам, пристъпвам трудно и походката ми е малко особена. Рана от войната, допълнително влошена от две години изтезания. Цяло чудо е, че не загубих крака си.

Усмивката на Айдър разкри два реда безупречни зъби.

— Аз ви намирам за истински забавен, но колегите ми не споделят моето мнение. Вурмс и Висбрук твърдо не ви харесват. Своеволен, това беше една от думите, с които ви нарекоха, наред с други, разбира се, които не бих си позволила да повторя.

— Не съм тук, за да завързвам приятелства — нехайно рече Глокта и пресуши чашата си.

Както и очакваше, виното бе превъзходно.

— Но приятелите може да са ви от полза. Ако не друго, приятелят е един враг по-малко. Давуст тормозеше хората наред и резултатът се оказа доста неприятен.

— Давуст не се е радвал на подкрепата на Висшия съвет.

— Вярно, но никой документ не може да спре нож.

— Това заплаха ли е?

Карлот дан Айдър се разсмя. Смехът й беше непринуден, напълно откровен. Глокта трудно можеше да си представи, че човек, който се смее така, би могъл да е предател, заплаха или каквото и да било друго освен приятен домакин. И все пак не съм напълно убеден в противното.

— Това е съвет, който се основава на горчив опит. Бих предпочела да не ви застига съдбата на предшественика ви.

— Сериозно? Не съм и предполагал, че може да съм така търсена компания за вечеря.

— Вие сте директен, конфликтен, леко плашещ и налагате сериозни ограничения в менюто, но истината е, че определено предпочитам да сте тук, отколкото… където и да е в момента Давуст. Да ви предложа още вино?

— Разбира се.

Тя се изправи и се доближи до него с изящната походка на танцьорка. Ходи боса по кантикски обичай. Докато напълваше чашата му, лекият ветрец развя робата й и понесе към лицето му уханието й. Точно за такава жена майка ми искаше да се оженя — красива, умна и приказно богата. Всъщност такава жена търсех и аз самият, докато бях млад. Преди да стана друг човек.

Трептящата светлина от свещите проблесна в косата й, в бижутата около дългата й шия и в искрящото вино, което се изливаше от гърлото на бутилката. Дали не се опитва да ме очарова просто заради заповедта на Висшия съвет в джоба ми? Професията го изисква, винаги трябва да си в добри отношения с властта, нали така? А възможно ли е да ме мотае и разсейва, за да ме отклони от разкриване на някоя неприятна истина? Очите й за кратко срещнаха очите на Глокта и тя се усмихна многозначително. Какво цели сега, да ме превърне в хлапе, залепило мърлявото си лице на витрината на някоя сладкарница, с потекли слюнки при вида на съдържанието й, но без никакъв шанс да се добере до него? Не мисля, че ще стане.

— Какво се случи с Давуст?

Магистър Айдър се замисли за момент, после остави внимателно бутилката на масата. Приседна на близкия стол, постави лакти на масата, подпря брадичка на дланите си и изгледа продължително Глокта в очите.

— Предполагам, бил е убит от предател в града. Много вероятно агент на Гуркул. С риска да повторя нещо, което вече знаете, Давуст подозираше, че е в ход заговор в градската управа. Поне така сподели с мен малко преди да изчезне.

— Споделил, значи? Заговор в градската управа ли? — Глокта поклати глава в престорен ужас. — Как е възможно подобно нещо?

— Нека бъдем откровени един с друг, началник. Аз искам същото, което и вие. Гилдията на търговците на подправки е вложила прекалено много време и средства в този град, така че не може да си позволи той да падне в ръцете на гуркулите, и вие имате много повече шанс да предотвратите това, отколкото онези идиоти Вурмс и Висбрук. Ако в града действа предател, аз го искам заловен.

— Него… или нея.

Магистър Айдър повдигна едната си тънка вежда.

— Няма как да ви е убягнал фактът, че аз съм единствената жена в управителния съвет на Дагоска.

— Точно така, не е. — Глокта сръбна шумно от супата. — Но моля да ме извините, че не мога да ви изключа от заподозрените засега. Нужно е повече от вкусна супа и приятен разговор, за да бъда убеден в нечия невинност. Въпреки че гледката си я бива повече от всяка друга досега.

Магистър Айдър се усмихна и вдигна чаша.

— Добре тогава, как да ви убедя?

— Ами щом питате, нуждая се от пари.

— А, пари. Накрая всичко се свежда до тях. Измъкването на пари от Гилдията винаги е било като копаенето на кладенци в пустинята — изтощителна, мръсна работа и резултатът почти винаги се оказва загуба на време.

Горе-долу като да задаваш въпроси на инквизитор Харкър.

— Каква сума имате предвид?

— Като за начало, да кажем, сто хиляди марки.

Айдър не се задави с виното си. Дочу се обаче леко хриптене. Тя остави внимателно чашата си, прокашля се тихичко, после попи ъгълчетата на устните си със салфетка и погледна с удивление Глокта.

— Със сигурност разбирате, че няма как да ви осигуря подобна сума.

— Ще се задоволя с каквото можете да заделите на първо време.

— Ще видя какво мога да направя. Има ли друго, с което да съм ви полезна, или амбициите ви свършват с тези сто хиляди?

— Всъщност има. Искам търговците да напуснат храма.

Айдър разтри леко слепоочията си, все едно исканията на Глокта й бяха докарали главоболие.

— Той иска търговците вън от храма — промърмори тихо тя.

— Необходимо ми е, за да осигуря подкрепата на Кадия. Ако той е срещу нас, няма да удържим града кой знае колко дълго.

— От години повтарям същото на онези идиоти, но мачкането на местните се е превърнало в хоби. Добре, кога искате да стане това?

— Най-късно утре.

— После се чудите защо ви смятат за своеволен — поклати глава Айдър. — Така да бъде, до утре вечер ще напуснат храма. Ще бъда най-непопулярният магистър в историята на Гилдията, ако въобще успея да задържа поста, но ще се опитам да убедя търговците, че няма друг вариант.

— Напълно съм убеден, че можете да убедите всеки във всичко — усмихна се Глокта.

— Умеете да преговаряте, началник. Ако някога ви дотегне задаването на въпроси, можете да се пробвате като търговец, сигурна ъм, че ви чака бляскаво бъдеще в тази област.

— Търговец, аз? О, не мисля, не съм чак толкова безмилостен. — Глокта остави лъжицата си в празната купичка и облиза дупките във венците си. — Не се обиждайте, но може ли да попитам как жена е стигнала до върха в най-могъщата гилдия в целия Съюз?

Айдър се замисли, сякаш се колебаеше дали да отговори. И ако да, колко от истината да спести. Загледа се в чашата си и започна бавно да върти столчето й.

— Съпругът ми беше магистър. Когато се ожених за него, бях на двайсет и две, а той — почти на шейсет. Баща ми му дължеше страшно много пари и като не можа да се издължи по друг начин, му предложи ръката ми.

Ех, всеки с личната си трагедия.

Устните й леко се извиха, тя свъси вежди.

— Съпругът ми имаше нюх за търговия. Малко след като се оженихме, здравето му се влоши и аз трябваше да поемам все повече от задълженията му в управлението на личните му дела, както и на Гилдията. Още преди да умре, на практика бях действащ магистър и след смъртта му неговите колеги проявиха достатъчно разум да узаконят статута ми. Търговците на подправки винаги са държали повече на високите печалби, отколкото на общоприетите норми. — Тя вдигна поглед към Глокта. — Не се обиждайте, но може ли и аз да попитам как герой от войната стана мъчител?

Сега беше ред на Глокта да се замисли. Хм, добър въпрос. Как стана така?

— За сакат човек възможностите за кариера не са много.

Айдър бавно закима, без да откъсва поглед от него.

— Сигурно ви е било доста тежко. Да се върнете след толкова време в тъмницата и да откриете, че приятелите са ви забравили. Да видите в очите им само вина, съжаление и отвращение. Да се окажете съвсем сам.

Единият клепач на Глокта потрепери и той внимателно го разтри. Не беше обсъждал с никого тази част от живота си. А ето как сега я обсъждам с напълно непозната жена.

— Не е тайна за никого, че съм трагична фигура. Преди не бях човек, а същински задник, сега пък съм само човешка обвивка. Изберете което ви устройва.

— Сигурно ви е писнало да ви третират по този начин. Това сигурно ви побърква.

И представа си нямаш колко.

— Но все пак е странно измъчваният да се превърне в мъчител.

— Напротив, няма нищо по-естествено от това. Хората постъпват с другите така, както останалите са постъпвали с тях. Вие сте били продадена от баща си и купена от съпруга си, а сега на свой ред купувате и продавате.

Айдър се намръщи. Ето ти мисъл, над която да поразсъждаваш.

— Аз бих очаквала страданията да ви направят по-съпричастен.

— Съпричастност? Това пък какво беше? — Глокта примижа от болка и разтри болния си крак. — Тъжната истина е, че болката те кара да съжаляваш най-вече себе си.

Субординация край лагерния огън

Логън се намести на седлото и примижа към няколкото птици, които се рееха високо над великата равнина. Ама как само го болеше задникът. Вътрешните страни на бедрата му бяха протрити и зачервени, а носът му не долавяше друго освен миризмата на коня. Не можеше да си намери място на седлото, нямаше къде да си дене топките. Все бяха смачкани, независимо колко често бъркаше в панталона да ги намества. Проклетото пътуване ставаше все по-тежко.

В Севера беше свикнал да разговаря по време на пътуване. Като момче говореше с баща си. Като младеж говореше с приятелите. Докато следваше Бетод, говореше с него, по цял ден разговаряха. Тогава бяха доста близки, почти като братя. Разговорите откъсваха мислите му от пришките по краката и от глада в стомаха. А също от вечния студ и от това кой беше умрял предишния ден.

Логън беше свикнал да се смее на историите на Кучето, докато газеха в снега, или да бистри тактики с Три дървета, докато яздеха през калта. С Дау Черния спореха непрекъснато, докато джапаха през тресавищата, и никоя тема не беше недостойна за една добра препирня. Дори с Мрачния бе успял да размени някоя и друга шега, а това беше постижение, с което малцина можеха да се похвалят.

Логън въздъхна и дългата болезнена въздишка заседна на гърлото му. Хубави времена бяха, но сега всичко е зад гърба му, останало е в слънчевите долини от миналото. Всичките момчета са обратно при пръстта. Замълчаха завинаги. Но най-лошото беше, че оставиха Логън сам на другия край на света в компанията на тези тук.

Великият Джизал дан Лутар не се интересуваше да чуе ничия история освен своята. Яздеше встрани, седнал сковано на седлото, надменен, с гордо вдигната брадичка. Показва на всички колко ги превъзхожда и ненавижда. Гледа отвисоко на света и се перчи като момче с новия си меч, без да разбира, че в това няма нищо, с което да се гордееш.

Баяз пък не се интересуваше от тактики. Ако въобще проговореше, само излайваше някой и друга дума и на въпросите отговаряше с „да“ и „не“. Мръщеше се и се оглеждаше, все едно е направил голяма грешка и вече не вижда начин да се измъкне от положението. Дори чиракът му изглеждаше променен. Откакто бяха напуснали Адуа, все беше мълчалив, неприветлив и подозрителен. Брат Лонгфут винаги яздеше пред тях и избираше нови маршрути, но така беше по-добре. Колкото останалите не говореха, толкова той не млъкваше.

Феро яздеше встрани от веселата дружина, прегърбена и с толкова свъсено чело и намусена физиономия, че чак белегът на бузата й се сгърчваше. В сравнение с нея останалите изглеждаха направо веселяци. Тя се наведе напред и заби глава срещу вятъра, все едно се надяваше, че от това ще го заболи. По-забавно ще е да се шегуваш с чумата, отколкото с нея, реши Логън.

Весела дружина, няма що. Раменете му се отпуснаха вяло.

— Колко още остава до края на света? — попита той Баяз без особена надежда за отговор.

— Има още — изръмжа магьосникът през стиснати зъби.

И Логън продължи да язди, изморен, изранен и отегчен. Отново погледна реещите се в небето птици. Хубави, тлъсти птици. Облиза устни.

— Малко месце ще ни дойде добре — измърмори. Не бяха яли прясно месо от доста време. Откакто напуснаха Калкис. Потърка корема си. Мекотата от времето, прекарано в града, вече беше изчезнала. — Хубаво парче месо.

Феро го изгледа мрачно, после вдигна поглед към птиците. Свали лъка от рамото си.

— Ха! — изхили се Логън. — Късмет с този изстрел.

Той проследи как Феро ловко изтегля стрела от колчана. Безсмислено е. Дори Хардинг Мрачния нямаше да се справи с такъв изстрел, а той беше най-добрият стрелец, когото Логън някога бе срещал.

Феро натъкми стрелата, опъна лъка, изви гръб и прикова жълтите си очи в реещите се твари в небето.

— Никога няма да свалиш и една, ако ще хиляда години да опитваш.

Тя пусна тетивата.

— Хабиш си стрелите! — провикна се Логън. — Човек трябва да е реалист за тези неща!

Сега стрелата ще падне и ще се забие в лицето му, помисли си той. Или ще прониже коня му във врата, той ще се строполи мъртъв на земята, ще го смаже под тежестта си и това ще сложи подобаващ край на кошмарното пътуване. Миг по-късно една от птиците тупна в тревата, пронизана от стрелата на Феро.

— Не — прошепна Логън и зяпна от изумление, докато тя опъваше нова стрела в лъка. Втората стрела полетя в сивото небе и още една птица падна почти до първата. Той не можеше да повярва на очите си. — Не!

— Не ми казвай — Баяз се приближи до него, — че ти, човек, който говори с духовете, пътува с магьосник и е най-страховитият мъж в Севера, не си виждал и по-странни неща.

Логън спря коня си и се смъкна от седлото. Нагази във високата трева, наведе се вдървено и вдигна една от птиците. Стрелата стърчеше право в средата на гърдите й. Той нямаше да улучи така точно дори и от фут разстояние.

— Не е нормално това — измънка.

Баяз се усмихна широко и скръсти ръце на седлото.

— Легендите разказват, че в древни времена, преди началото на времето, нашият свят и Другата страна са били свързани. Били са един свят. Тогава демоните бродели свободно навред. Царял неописуем хаос. Започнали да се чифтосват с хората и да раждат смесеното си потомство. Наполовина хора, наполовина демони. Хора с дяволска кръв. Чудовища. Един от тях приел името Еуз. Той освободил човечеството от тиранията на демоните и в хаоса на битката му с тях се оформила Земята. После разделил горния свят от Другата страна и запечатал портите между тях. И за да не се повтаря същият този ужас, изрекъл Първия закон. Забранено е да се докосваш до Другата страна и да говориш с дяволите.

Логън огледа останалите, които сега наблюдаваха Феро.

Лутар и Кай бяха стъписани от нейната демонстрация на свръхестествени умения в стрелбата с лък. Тя се дръпна назад на седлото, опъна тетивата докрай, а върхът на стрелата й дори не потрепваше. И през цялото това време успяваше да направлява коня само с петите си. Логън едва успяваше да управлява своя с юздите в ръце. И все пак не разбираше какво общо има шантавата история на Баяз с това, което се случваше пред очите му.

— Хубаво, дяволи и така нататък. Първият закон — махна с ръка той. — И какво?

— В началото Първият закон е бил пълен с противоречия. Всичката магия идва от Другата страна, спуска се над света като светлината на слънцето. Самият Еуз е имал дяволска кръв, също синовете му — Ювенс, Канедиас, Глъстрод, а и много други. Тази кръв носела дарби, но и проклятия. Могъщество и дълголетие, сила, зрение, каквото никой обикновен човек нямал. Кръвта им преминавала в техните деца, оттам в децата на децата им и така векове напред, като постепенно се разреждала. Дарбите започнали да прескачат поколения и все по-рядко да се проявяват. Дяволската кръв се стопила и накрая съвсем изчезнала. А днес, когато двата свята са толкова отдалечени, да видиш живо въплъщение на някоя от тези дарби е истинска рядкост. Ние сме привилегировани да станем свидетели на проявлението на тези дарби.

— Тя е наполовина демон? — Логън погледна учудено магьосника.

— Много по-малко от наполовина — подсмихна се Баяз. — Не забравяй, че Еуз е бил наполовина дявол, а силата му е била такава, че е вдигнал планините и прокопал басейните на моретата. Наполовина дяволската кръв всява ужас и копнеж, от които ти спира сърцето. Ослепяваш само като гледаш мощта й. Няма вече наполовина дяволска кръв. Тук-там са останали частици. У нея обаче има част от Другата страна.

— Другата страна, а? — Логън погледна мъртвата птица в ръката си. — И ако докосна тази жена, ще наруша Първия закон, така ли?

— Ето това е много уместен въпрос — изхили се Баяз. — Продължаваш да ме удивяваш, Деветопръсти господарю. Чудя се как ли би отговорил Еуз на този въпрос. — Първия магус придоби отново сериозен вид. — Ако го направиш, аз лично ще намеря сили да ти простя нарушението. Но тя — той кимна към Феро — най-вероятно ще ти отсече ръката.

Логън лежеше по корем и се взираше през високата трева към малката долчинка на плиткия поток. Откъм тяхната страна имаше струпани няколко постройки, по-скоро руините им. Не бяха останали покриви, само порутени стени, повечето от които стигаха на височина едва до кръста. Склоновете на долчинката бяха осеяни с останки от тези стени: камъни, разпръснати наоколо сред разлюляната от вятъра трева. Приличаше на гледка от Севера — след войните там имаше много изоставени села. Много хора бяха принудени да напуснат домовете си, други бяха измъкнати насила или изгорени в тях. Логън неведнъж бе виждал това с очите си. Не се гордееше с тези постъпки, всъщност не се гордееше с почти нищо от онова време. А като се замислеше, и с което и да било друго.

— Не е останало много, за да живееш тук — прошепна Лутар.

— Но предостатъчно да се скриеш — изгледа го навъсено Феро.

Наближаваше вечерта, слънцето беше слязло ниско на хоризонта и останките от селото започваха да потъват в сенки. Долу не се забелязваше никой. Не се чуваше и звук, различен от ромона на потока и свистенето на вятъра през тревата. Нямаше следа от жива душа, но Феро беше права. Това, че няма видима опасност, не означава, че изобщо няма.

— По-добре слезте и огледайте долу — рече Лонгфут.

— Аз да сляза, така ли? — погледна го Логън. — А ти ще чакаш тук, нали?

— Нямам дарба за битки, много добре го знаеш.

— Хъ. Нямаш дарба за битки, ама имаш такава да се набъркваш в тях.

— Аз откривам неща, навигатор съм. Не съм дошъл да се бия.

— Тогава сигурно можеш да ми намериш прилично ядене и легло за през нощта — сряза го Лутар със скимтящия си южняшки акцент.

Феро изфуча от раздразнение.

— Някой трябва да отиде — гракна тя и запълзя надолу по корем. — Тръгвам отляво.

Никой друг не помръдна.

— Тръгваме и ние — изръмжа Логън.

— Кой, аз? — попита Лутар.

— А кой мислиш? Три е добро число. Тръгвай и гледай да не вдигаш шум.

Лутар се загледа в долчинката, облиза нервно устни и потри длани. Притеснен е, помисли си Логън, притеснен и едновременно доволен от себе си като новобранец преди битка, който си вири носа и се преструва, че не го е страх. Но на Логън това не можеше да му убегне, виждал го бе стотици пъти.

— Какво чакаш, изгрева ли? — изръмжа той.

— Гледай си твоята работа, северняко — изсъска Лутар и пропълзя напред към ръба на долчинката. — Имаш си достатъчно недостатъци, за които да мислиш!

Големите му лъскави шпори иззвънтяха силно, докато прехвърляше ръба и се спускаше надолу по корем. Направи го по възможно най-нескопосания начин и задникът му се вирна над тревата.

Логън го сграбчи за дрехата, преди да успее да се отдалечи и на крачка.

— Ще ги свалиш, нали?

— Моля?

— Шибаните шпори! Казах без шум! Що направо не си окачиш звънче на оная работа?

Лутар се намръщи, седна и понечи да разкопчае едната.

— Лягай долу! — изсъска му Логън и го натисна по гръб на земята. — Искаш да ни избият ли?

— Разкарай се от мен!

Логън го притисна отново и заби пръст под носа му.

— Не смятам да умирам заради шибаните ти шпори, ясно ли е? Ако не можеш да пазиш тишина, оставаш тук с навигатора. Може би с негова помощ ще успееш да намериш пътя надолу, след като се уверим, че е безопасно. — Той изгледа свъсено Лонгфут, поклати глава и започна да пълзи надолу.

Феро вече беше преполовила пътя до потока и сега се прехвърляше през останките от стените. Притичваше, снишена към земята, с ръка на дръжката на сабята си, и се промъкваше през пролуките помежду им. Безшумна и бърза като вятър.

Впечатляваща гледка, помисли си Логън, но станеше ли дума за промъкване, той самият нямаше равен. Като млад беше известен с това. Отдавна беше спрял да брои зад колко хора и шанка беше успял да се промъкне незабелязан. Първото, което чуваш от Кървавия девет, е шуртенето на личната ти кръв от прерязаното ти гърло, такива слухове се носеха за него. Едно се знае за Логън Деветопръстия — че е безшумен като сянка.

Той достигна първата стена и много предпазливо преметна единия си крак отгоре й. Долепи се до ръба и плавно се прехвърли от задната страна. Докато премяташе другия си крак, закачи няколко разхлабени камъка от зида и ги повлече със стържене надолу. Понечи да ги хване, преди да паднат на земята, но успя единствено да ги подметне непохватно. Това допълнително усложни нещата, защото лакътят му събори нови камъни по пътя си, които изтропаха долу. Като капак на всичко залитна, стъпи накриво на болния си глезен, извика от болка и се изтърколи в голям магарешки бодил.

— Мамка му — изруга Логън и задърпа оплелата се в палтото му дръжка на меча, същевременно се опитваше и да стане.

Хубаво поне, че не беше извадил оръжието си преди това, сега сигурно щеше да се е наръгал на собствения си меч. Нещо подобно се случи с негов приятел. Толкова се беше улисал в крещене по време на битката, че се спъна в стърчащ от земята корен и при падането си разцепи главата на собствената си секира — бегом марш обратно при пръстта.

Логън приклекна насред съборените камъни и зачака някой да го връхлети отнякъде. Никой не се появи. Чуваше само стоновете на вятъра през дупките в стените и тихия ромон на потока. Пропълзя покрай камара натрошен камънак, промъкна се през някогашен вход на къща, после се прехвърли през друга срутена стена. Отново куцаше и пъшкаше при всяко стъпване с болния глезен, но вече дори не си правеше труда да не вдига шум. Наоколо нямаше никой. Разбра го още щом падна. Ако имаше някой, в никакъв случай нямаше да пропусне да се възползва от жалкото му изпълнение. Ако Кучето беше жив, сега сигурно вече щеше да се е просълзил от смях. Логън размаха ръка към върха на склона и след малко видя Лонгфут да се изправя и да маха в отговор.

— Няма никой — рече Логън под носа си.

— И по-добре, че е така — изсъска Феро само на крачка-две зад гърба му. — Някаква нова съгледваческа тактика ли е това, бял? Вместо да търсиш врага, вдигаш колкото шум можеш и чакаш той да дойде при теб.

— Просто съм отвикнал — сопна се Логън. — Нищо не е станало. Тук няма никой.

— Но е имало неотдавна. — Феро стоеше в очертанията на някогашна къща с прикован в земята поглед.

Пред нея имаше обгорен кръг трева, ограден от наредени камъни. Лагерен огън.

— Преди не повече от ден-два — промърмори Логън, докато разравяше пепелта с пръст.

— Все пак няма никой, а? — Лутар се появи зад гърба му със самодоволен вид, все едно се беше оказал прав за нещо, но Логън не можа да се сети за кое по-точно.

— Радвай се, че е така, иначе сега щяхме да ви кърпим задниците!

— Ще ви закърпя аз вас двамата, мамка му! — изсъска Феро. — И по-добре да ви зашия празните бели глави една за друга! Безполезни сте като торба пясък насред пустинята! Наоколо е пълно със следи. Коне и поне една каруца.

— Може да са търговци — каза Логън обнадежден. После с Феро се спогледаха. — Но по-добре занапред да се придържаме встрани от пътеката.

— Много ще се забавим. — Баяз се появи сред останките от селото. Лонгфут и Кай го следваха отзад с конете и каруцата. — Прекалено много. Оставаме на пътеката. Ако някой дойде, ще го видим отдалеч. Ще имаме достатъчно време.

Лутар не беше съгласен.

— Щом ние ще можем да ги видим, значи и те ще могат да видят нас. Тогава какво?

— Тогава ли? — Баяз повдигна вежда. — Тогава ще разчитаме на знаменития капитан Лутар, който ще ни пази. — Той огледа наоколо. — Вода и що-годе някакъв подслон — изглежда ми като подходящо място за лагеруване.

— Става — рече Логън и затършува из каруцата за дърва, с които да запали огън. — Гладен съм. Какво стана с тези птици?

Логън гледаше над ръба на тенджерата си как останалите ядат. Феро седеше на самия край на осветения от пламъците на огъня кръг. Беше се прегърбила над купата си и почти беше завряла лице в нея. От време на време се оглеждаше подозрително, без да спира да тъпче храна в устата си, сякаш очакваше всеки момент да й я измъкнат изпод носа. Лутар демонстрираше значително по-малък ентусиазъм към яденето. Държеше изискано едно крилце и отхапваше от него само с предните зъби, сякаш ако го докоснеше с устни, щеше да се отрови. До чинията му лежаха старателно подредени остатъци от храната. Баяз дъвчеше с видимо удоволствие, с лъснала от мазнина брада.

— Вкусно е — избърбори между две хапки. — Можеш да се ориентираш към готварството, Деветопръсти господарю, в случай че някога ти дотегне… — той махна замислено с лъжицата си — с каквото там се занимаваш.

— Хм — замисли се Логън.

В Севера всички се редуваха край котлето на огъня и това се смяташе за голяма чест. Умелият готвач беше толкова тачен, колкото и умелият войн. Не и тук. Тази компания беше жалка картинка над тенджерата. Баяз успяваше да си свари чая, но възможностите му стигаха дотам. В по-късметлийски ден Кай може би щеше да успее да си извади сам сухар от кутията. Колкото до Лутар, Логън се съмняваше, че знае коя страна на тенджерата да сложи откъм огъня. А Феро, изглежда, презираше цялата идея на готвенето. Логън реши, че сигурно е свикнала да яде храната си сурова. Вероятно дори докато още мърда.

В Севера след цял ден поход мъжете се настаняваха да ядат и около огньовете имаше строго установен ред кой къде сяда. Главатарят на клана седеше начело, заобиколен от синовете си и именитите воини. По-нататък се нареждаха войниците му по ред на славата им, а събраните от полето селяни, които по време на война сформираха леката пехота, бяха доволни, ако бъдеха допуснати около своите малки огньове отстрани. Всеки си знаеше мястото и то не се променяше, освен ако главатарят изрично не поканеше някого в знак на уважение за всеотдайна служба или изключителен кураж в боя. Седнеш ли където не ти е мястото, рискуваш да те наритат, че дори и да те убият. С две думи, мястото около огъня показваше къде стоиш в живота.

Тук, в равнината, беше различно, но въпреки това Логън забеляза някаква закономерност. Той и Баяз винаги бяха близо до огъня, а останалите сядаха отстрани, по-далеч, отколкото би им се искало. Студът, вятърът и влагата на нощта ги дърпаха към огъня, а присъствието на другите ги отблъскваше по-назад. Логън погледна към Лутар, той надничаше в купата с храна с такова презрение, все едно му бяха сипали пикня — никакво уважение. Погледна и към Феро, стрелкаше го с яростни погледи на жълтите си очи — никакво доверие. Логън тъжно поклати глава. Без доверие и уважение групата им щеше да се разпадне още при първата битка. Доверието и уважението за групата са като хоросана за зида — без него всичко се срива.

Но Логън се беше справял и с по-тежки случаи. Три дървета, Тъл Дуру, Дау Черния и Хардинг Мрачния — би се с тях поотделно и ги победи. Пощади живота им и така те бяха длъжни да го следват. Всеки от тях се бе опитал да го убие, не без причина, разбира се, но накрая той беше спечелил доверието им, уважението им, дори приятелството им. С малки жестове и с много търпение с течение на времето, така беше успял. „Търпението е велика сила, казваше баща му. Не можеш да прекосиш планината за един ден.“ Времето не беше на негова страна, но с бързане нищо нямаше да постигне. Човек трябва да е реалист за тези неща.

Логън изпъна изтръпналите си крака, взе меха с вода и се изправи, после бавно се запъти към Феро. Тя проследи с поглед всяко негово движение. Странна беше тази жена и не само на външен вид, въпреки че и външността й не беше от най-обикновените. Характерът й беше твърд, езикът — режещ, а погледът — остър, все качества на нов меч. Беше по-безмилостна от всеки мъж, когото Логън някога беше познавал. Ще речеш, че няма да си мръдне пръста да хвърли клон на давещия се, но за него тя направи много повече и го спаси неведнъж. От всички в групата на нея Логън имаше най-много доверие. Затова той клекна до нея и й подаде меха. За момент остана с протегната напред ръка, загледан в облата сянка на меха, която подскачаше по неравната стена зад гърба й.

Тя изгледа намръщено водата, после Логън, след това грабна меха и пак се прегърби над паницата си. Обърна едното си кльощаво рамо към Логън. Ни дума, ни жест на благодарност, но на него му бе все едно. Все пак не можеш да прекосиш планината за един ден.

Върна се на мястото си и седна тежко до огъня. Загледа се в танцуващите пламъци и отблясъците, които хвърляха по мрачните лица на останалите.

— Някой да знае някакви истории — попита с надежда.

Кай въздъхна шумно, а Лутар го изгледа през огъня и устните му се изкривиха в презрителна гримаса. Феро дори не показа, че го е чула. Обезкуражаващо начало.

— Никой?

Не последва отговор.

— Ами тогава аз знам една-две песни, само да си спомня думите. — Логън се покашля.

— Добре, добре! — намеси се Баяз. — Ако това ще ни спести пеенето ти, аз знам стотици истории. Какво точно ти се слуша? Романтична история, забавна, история за храброст?

— Това място — прекъсна го Лутар, — Старата империя, щом е била толкова велика и могъща, как се е превърнала в подобно нещо? — той кимна към порутените стени и онова, което се простираше зад тях — стотиците мили пуста равнина. — Как се е стигнало до тази пустош?

— Мога да разкажа тази история — въздъхна Баяз, — но за наш късмет в малкото ни пътуване с нас е жител на Старата империя, който също е и любител на историята. Господарю Кай?

Чиракът лениво вдигна поглед от огъня.

— Ще бъдете ли така добър да ни просветите по въпроса? Как Старата империя, люлката на цивилизацията, е изпаднала до това жалко положение?

— Историята е доста дълга — измърмори Кай. — От началото ли да започна?

— Че откъде другаде да почне човек историята си?

Кай сви кльощави рамене и подхвана.

— Всемогъщият Еуз, покорителят на демони, пазителят на портите, създателят на целия свят, имал четирима синове. На всеки от тях дал дар. На най-големия, Ювенс, дал Върховното изкуство, умението да променя света с магия, укротена посредством познание. На втория син, Канедиас, дал дарбата да претворява камък и желязо и с тях да създава и твори каквото си пожелае. На третия, Бедеш, Еуз дал дарбата да говори и заповядва на духовете. — Кай се прозя широко, примлясна и се загледа в огъня. — Така се зародили трите основни дисциплини в магията.

— Мислех, че имал четирима синове — обади се Лутар.

Кай го погледна с крайчеца на окото.

— Така е и точно тук се крие коренът на унищожението на Старата империя. Глъстрод бил най-малкият син. За него била предопределена дарбата да общува с Другата страна, способността да призовава дяволите от долния свят и да ги подчинява на волята си. Но това вече било забранено от Първия закон, затова Еуз не дал нищо на своя най-малък син освен благословията си, а както можем да се досетим, тя не струвала кой знае какво. След това Еуз посветил другите трима синове в тайните си и се оттеглил, като ги оставил да използват силите си и да сложат света в ред.

— В ред, а? — Лутар захвърли небрежно чинията на тревата до себе си и огледа надменно потъналите в мрак руини. — Както виждам, не са стигнали далеч с тази задача.

— В началото успели. Ювенс се заел сериозно със задачата и вложил всичките си сили и мъдрост. По поречието на Аос той открил народ, който му допаднал. Дарил на тези хора закони и познания, научил ги на самоуправление и им дал наука. Дал им умения, с които да покорят съседите си, и направил от техния водач император. Година след година императорите идвали и си отивали, синът сменял бащата и народът се развивал и просперирал. Империята се разпростирала от Испарда на юг до Анконъс на север, а на изток достигала бреговете на Кръгло море, че и отвъд него. Императорите се сменяли на престола, но Ювенс винаги бил до тях — напътствал ги, съветвал ги, направлявал историята съобразно грандиозния си план. Всички били доволни, живеели цивилизовано, царял мир.

— Почти всички — избъбри мрачно Баяз и разрови с пръчка угасващия огън.

Кай се подсмихна лукаво.

— Точно така, забравихме Глъстрод, точно както направил и баща му. Пренебрегнатият син. Зарязаният син. Измаменият син. Той умолявал братята си да споделят с него макар и частица от тайните си, но те ревниво пазели бащините дарове, отказали му и тримата. Глъстрод видял постигнатото от Ювенс и душата му се изпълнила с горчилка. Избягал в тъмните кътчета на света и там тайно изучил изкуството, забранено от Първия закон. Скрил се в тъмните далечни краища на света и там докоснал Другата страна. Проговорил с езика на дяволите и чул гласовете им, те му отговорили. — Гласът на Кай се сниши до шепот. — Казали на Глъстрод къде да копае…

— Чудесно, господарю Кай — рязко го прекъсна Баяз. — Познанията ти по история са се повишили неимоверно. Но предлагам да не задълбаваме излишно в подробности. Да оставим копането на Глъстрод за друг път.

— Разбира се — промълви Кай. Тъмните му очи проблеснаха със светлината на огъня и изпитото му лице придоби още по-нерадостен вид. — Както кажете, господарю. Глъстрод имал план. Наблюдавал отстрани, скрит в сенките. Трупал знания и тайни. Ласкаел, заплашвал и лъжел. Не след дълго успял да подчини слабите и безволевите, а онези със силен дух — да обърне един срещу друг. Той бил лукав и обаятелен, умеел да привлича хората. Вече чувал непрекъснато гласовете от долния свят. Те го съветвали да сее хаос и раздори и той ги слушал. Подшушнали му да яде човешка плът и така да отнеме силите на хората и той го сторил. Заповядали му да издири хората с дяволска кръв, които били останали в този свят, мразени, презрени, низвергнати от другите. И той се подчинил, събрал армия от тях.

Нещо докосна рамото на Логън и той почти подскочи. Феро се беше надвесила над него с меха за вода в протегнатата ръка.

— Благодаря — дрезгаво изграчи Логън, докато го взимаше.

Опита се да не проличи, че сърцето му е на път да изскочи от гърдите. Отпи малка глътка вода и затвори меха с рязък удар с длан по тапата. Остави го до себе си. Когато вдигна очи, видя, че Феро продължава да стои редом с него. Не помръдваше и гледаше пламъците. Логън се отмести и й направи място до себе си. Тя свъси чело, пое шумно въздух през стиснати зъби и бавно приклекна, като внимаваше да не е прекалено близо до него. Протегна длани към огъня и блестящите й зъби се оголиха.

— Там е студено.

Логън кимна.

— Тези стени не спират много вятъра — каза.

— Не. — Очите й обходиха лицата на останалите и погледнаха Кай. — Какво? Не спирай заради мен — сопна се Феро.

Чиракът се усмихна и продължи.

— Странна и зловеща била войската, събрана от Глъстрод. Той издебнал, докато Ювенс бил извън империята, и се промъкнал в Олкъс. Още щом влязъл в столицата, задействал коварните си планове. Сякаш всеобща лудост обхванала хората. Син нападал баща си, съпруга налитала на мъжа си, съсед се биел със съседа. Императорът бил посечен на стълбите на двореца от синовете си, които веднага след това, обезумели от ярост и завист, се вкопчили един в друг. Тогава зловещата армия на Глъстрод излязла изпод земята, където чакала скрита в каналите, и превърнала улиците в гробници, а площадите в кланици. Някои от тях можели да приемат чужди форми, да приемат лицата на други хора.

— Приемане на чужди форми — поклати глава Баяз. — Коварен и страховит номер.

Логън си спомни жената в хладния мрак на нощта, която му бе проговорила с гласа на мъртвата му жена. Намръщи се и сгуши глава между раменете си.

— Наистина коварен номер — продължи Кай с тъжна усмивка. — На кого да вярваш, ако не можеш да имаш доверие на очите и ушите си, как да разбереш кой е свой и кой е враг? Но най-лошото тепърва предстояло. Глъстрод призовал демони от Другата страна, подчинил ги на волята си и ги изпратил да унищожат онези, които продължавали да му се опълчват.

— Призоваване и изпращане на демони — изсъска Баяз. — Прокълната магия. Крие ужасни рискове. Грубо нарушение на Първия закон.

— Но Глъстрод не признавал никакви закони. Скоро той се възкачил на императорския престол и седнал на трон, поставен върху камара от човешки черепи. Поглъщал човешка плът, както бебето поглъща майчиното мляко, наслаждавал се на победата си. Империята потънала в хаос, несравним с онзи от древните времена преди появата на Еуз, когато нашият свят и този отдолу са били свързани в едно.

През останките от стени премина остър порив на вятъра и Логън потрепери и се уви в одеялото си. Проклетата история започваше да го плаши. Придобиване на чужди лица, призоваване на демони и ядене на човешка плът. Но Кай не беше приключил.

— Когато разбрал за стореното от брат му, Ювенс изпаднал в дива ярост. Потърсил помощта на братята си. Канедиас не се отзовал, затворил се в кулата си, където се занимавал със своите машини и не давал пет пари какво става по света. Ювенс и Бедеш събрали армия без него и тръгнали на война с по-малкия брат.

— Ужасяваща война — промърмори Баяз. — С ужасяващи оръжия и безброй жертви.

— Войната се разпростряла из целия континент, въвлякла всяка дребна свада и породила хиляди нови вражди и отмъщения, последствията от които и до ден-днешен тегнат над тези земи. Но накрая Ювенс победил. Глъстрод бил обсаден в Олкъс, крадящите чужди лица — разобличени, а войската му — разпръсната. Отчаянието му било дълбоко, но гласовете от долния свят му подшушнали нов план. „Отвори порта към Другата страна, казали му те, надвий ключалката, разбий печатите, отвори широко портата, която баща ти затвори. За последно наруши Първия закон, пусни ни в твоя свят и никога повече няма да бъдеш пренебрегнат, зарязан или измамен.“

— Но точно измамен се оказал Глъстрод за пореден път — каза Баяз и замислено поклати глава.

— Жалък глупак! Създанията от Другата страна са изтъкани от лъжи. Всеки, който се захване с тях, го грозят най-страшни опасности. Глъстрод подготвил ритуала, но в бързината допуснал малка грешка. Сигурно съвсем нищожна, просто песъчинка по-встрани, отколкото трябва, но резултатите били ужасяващи. Огромната мощ на Глъстрод, достатъчна да отвори дупка в материята на света, се събрала накуп и се отприщила безразборно. Глъстрод се самоунищожил. Олкъс, великата столица на империята, този приказно красив град, бил опустошен, а земята наоколо — завинаги отровена. Днес никой не припарва на мили от това място. Целият град е едно огромно порутено гробище. Срината със земята руина. Подобаващ паметник на глупостта и горделивостта на Глъстрод и братята му. — Чиракът погледна към Баяз. — Прав ли съм, господарю?

— Напълно — промърмори Баяз. — Видях го. Бях там. Тогава бях още млад глупак с буйна коса. — Той прокара длан по голото си теме. — Млад глупак, който нищо не разбираше от магия, от познание, неспособен да владее силата си. Точно като теб, господарю Кай.

— Тук съм само да се уча — склони покорно глава чиракът.

— И както пролича, напредъкът ти е значителен. Как ти се понрави историята, Деветопръсти господарю?

Логън изду бузи и издиша шумно.

— Право да си кажа, надявах се на нещо по-забавно, но каквото — такова.

— Куп врели-некипели, ако питате мен — обади се Лутар.

— За най-голям наш късмет никой не те пита — сряза го Баяз. — Става късно, капитане, може би е време вече да идеш на потока да измиеш съдовете преди лягане.

— Аз ли?

— Един от нас набави храната, друг я сготви, а трети ни забавлява с интересна история след ядене. Само ти от цялата група все още не си направил нищо за другите.

— Само аз ли? А ти?

— О, аз съм прекалено възрастен да шляпам из водата по това време. — Челото на Баяз се свъси. — Всеки велик човек първо трябва да се научи на смирение. Съдовете те чакат.

Лутар отвори уста да отвърне, но веднага се отказа. Изправи се ядно и захвърли одеялото си настрана.

— Проклети паници — изруга под носа си, докато събираше съдовете около огъня, след което се запъти към потока.

Феро го проследи с поглед да се отдалечава и на лицето й се изписа особен израз, сигурно това беше нейният начин да се усмихва. После отново впери поглед в огъня и облиза устни. Логън измъкна тапата от меха с вода и й го подаде.

— Хъ — изръмжа Феро, сграбчи го и отпи. Избърса уста с ръкава си и погледна настрани към Логън. — Какво?

— Нищо — отговори припряно той и отмести поглед. — Няма нищо.

Вътрешно Логън се усмихваше. С малки жестове и време. Точно така ще го направи.

Дребни престъпления

— Студено е, а, полковник Уест?

— Да, Ваше Височество, вече е почти зима.

През нощта беше валяло нещо подобно на сняг — студена лепкава суграшица — и сега всичко беше хванало ледена коричка. Утрото сивееше и сякаш целият свят беше полузамръзнал: копитата на конете им първо изскърцваха в кишата, после джапваха в меката кал отдолу, от премръзналите дървета капеше вода. Уест също мръзнеше. Дъхът му излизаше на пара от потеклия нос, а върховете на ушите му бяха напълно изтръпнали от студа.

Принц Ладисла, изглежда, не усещаше мразовитото утро може би защото се беше увил в огромно палто и бе нахлузил ръкавици от черна лъскава кожа с дълъг косъм, които със сигурност струваха поне няколкостотин марки.

— Въпреки всичко хората изглеждат добре и готови за бой — ухили се широко принцът.

Уест не можа да повярва на ушите си. Вярно, полкът от Кралската гвардия под командването на Ладисла беше в що-годе добро състояние. Големите им палатки бяха опънати насред лагера в правилни редици, пред всяка гореше огън, а край тях бяха вързани конете.

Положението на наборната войска обаче, на онези над две трети от хората, не беше никак завидно. Мнозинството бяха, меко казано, неподготвени — необучени или невъоръжени, някои дори прекалено болни или твърде стари даже да тръгнат на поход, за влизане в битка и дума не можеше да става. Някои имаха единствено дрехите на гърба си, а и те бяха в плачевно състояние. Уест беше забелязал скупчени един до друг мъже, завити по двама-трима наведнъж с половин одеяло и нищо над главите, което да ги пази от дъжда. Истински срам за армията.

— Полкът от Кралската гвардия е добре снабден, Ваше Височество, но ме притеснява положението на хората от наборната войска, които са…

— Да — продължи принцът своя ред на мисли, все едно че Уест въобще не си беше отварял устата. — Готови и под строй. Наточени да влязат в битка! Сигурно ентусиазмът ги сгрява, а, Уест? Нямат търпение да докопат врага! Ех, колко жалко, че трябва само да стоим и да чакаме зад проклетата река!

Уест прехапа устна. Невероятната способност на принца да се самозаблуждава с всеки изминал ден го изнервяше все повече. Негово височество си бе втълпил идеята, че под командването му се намира несравнима по сила войска, а той самият е най-великият и известен навред пълководец. Сигурно по цял ден бленуваше за бляскава победа и завръщане в Адуа, където да го приветстват като герой от войната. И вместо да положи и най-малко усилие това да се случи, той неизменно се държеше така, сякаш победата му е вече факт. Беше в тотално неведение за обкръжаващата го действителност. Сякаш нищо неприятно, отблъскващо или най-малкото несъвместимо с изкривените му представи не попадаше в неговото полезрение. А междувременно контетата от щаба му, които надали, взети заедно, имаха и месец военен опит, се скъсваха да го хвалят за всяко брилянтно решение, съгласяваха се с всяко негово изказване, независимо колко абсурдно беше то, и не спираха да се потупват взаимно по гърбовете.

Явно възможността никога да не се бориш за нищо в живота, да не ти се налага да се потрудиш за каквото и да било, както и да не притежаваш и капка самодисциплина се отразява в изграждането на абсурдна представа за света около теб. Така си мислеше Уест, докато гледаше как живият пример за това яздеше до него, нахилен до уши, все едно грижата за десет хиляди души беше нищо работа. Както отбеляза лорд-маршал Бър, принц Ладисла и действителността сякаш никога досега не бяха се срещали.

— Студено — рече принцът. — Не е като в пустините на Гуркул, а, полковник Уест?

— Не, Ваше Височество.

— Ама някои неща са си същите, нали? Войната имам предвид, Уест! Войната като цяло! Войната си е война навсякъде! Смелостта! Честта! Славата! Бил си се под командването на полковник Глокта, нали?

— Да, Ваше Височество, точно така.

— Обичах да слушам историите за подвизите му! Беше ми като идол, когато бях дете. Как обхождал врага по фланговете, как нападал обоза му и така нататък. — При всяка дума камшикът за езда на принца обхождаше по фланга и нападаше въображаемия обоз на врага във въздуха. — Превъзходно! Предполагам, видял си всичко това с очите си?

— Е, не всичко, Ваше Височество. — Уест си припомни, че се бе нагледал предимно на протрити от седлото задници, слънчеви изгаряния, плячкосване, пиянство, нахалство и хлапашко перчене.

— Полковник Глокта! Кълна се, никак няма да ни е излишен малко от неговия устрем, а, Уест? От тази негова енергичност! И сила! Колко жалко, че е мъртъв.

— Но той не е мъртъв, Ваше Височество.

— Не е ли?

— Беше пленен от гуркулите, но след края на войната бе върнат в Съюза. Той… ъ… сега служи в Инквизицията.

— Инквизицията ли? — принцът изглеждаше направо ужасѐн. — За какво му е притрябвало на войник да напуска армията, за да се занимава с това?

Уест затърси подходящите думи, после се отказа.

— Нямам никаква представа, Ваше Височество.

— В Инквизицията! Не си го представям!

Продължиха да яздят мълчаливо. След малко усмивката бавно се върна на лицето на принца.

— Но ние говорехме за благородството на войната, нали?

— Точно така, Ваше Височество — съгласи Уест с кисела физиономия.

— Бил си пръв в пробива при Улриок, пръв в пробива, така съм чувал! Ето ти чест, нали така? И слава, а? Обзалагам се, че е било страхотно преживяване, нали, полковник? Страхотно преживяване!

Уест помнеше как се бе изкатерил с усилие по камара натрошени камъни, дърво и обезобразени трупове. Как, почти сляп от дима и задушен от прахоляка, се озова насред какофония от викове, писъци и звън на метал. Как не можеше да си поеме въздух от сковаващия го страх. Отвсякъде напират хора, стенат, блъскат се, падат и крещят, облени в кръв и пот. Пред очите му изплуват части от лица, почернели от мръсотия и изкривени до неузнаваемост от болка или ярост — същински дяволи от ада.

Уест крещи „Напред!“ отново и отново, докато гърлото му не пресипва от викане, но дори няма представа накъде точно е напред. После промушва някого със сабята си, но и до ден-днешен не знае свой или враг. След това пада и разцепва главата си на един остър камък, а куртката му е разпрана на стърчащо дърво.

Отделни моменти и фрагменти като от история, разказана от друг, това помнеше оттогава.

Уест вдигна яката на шинела от премръзналите си рамене и в този момент му се прииска да бе облечен с нещо по-дебело.

— Да, Ваше Височество, страхотно преживяване.

— Ах, колко жалко, че проклетият Бетод няма да дойде насам! — принц Ладисла замахна и разсече въздуха пред себе си с камшика за езда. — И тази задача, само стоим на пост като някакви проклети часови! Бър за идиот ли ме взема, Уест, а, за идиот ли?

Уест пое дълбоко въздух.

— Не бих могъл да кажа, Ваше Височество — отговори той, но принцът вече беше сменил темата.

— Ами тези твоите подопечни? Северняците? Сещаш се, със смешните имена. Как се казваше мърлявият? Вълка ли беше?

— Кучето.

— Кучето, точно така! Превъзходно! — принцът се изкиска развеселен. — И онзи другият, най-големият човек, който някога съм виждал! Превъзходно! Какво правят в момента?

— Изпратих ги като съгледвачи на север от реката, Ваше Височество. — На Уест му се прииска да беше отишъл с тях. — Врагът почти сигурно е далеч, но в случай че не е, добре е да знаем това.

— Разбира се, че трябва. Отлична идея. Така ще сме готови да атакуваме!

Идеята на Уест беше по-скоро за вестоносец до маршал Бър и после своевременно отстъпление, но не видя смисъл да я споменава. Идеята на Ладисла за водене на война включваше само заповед за атака и после връщане в леглото да си доспи. Думи като стратегия и отстъпление не присъстваха в речника му.

— Да — продължи да си мърмори под носа Ладисла. — Атакуваме ги и ги помитаме обратно през границата…

Въпросната граница се намираше на около сто левги оттук. Уест се възползва от момента.

— Ваше Височество, ако позволите, чакат ме много неща за вършене.

Това си беше самата истина. Лагерът им беше организиран, или по-точно дезорганизиран, без всякаква мисъл за практичност или отбрана. Представляваше хаотичен лабиринт от провиснали брезентови палатки, опънати на широко поле край реката, където земята беше прекалено мека — каруците и фургоните, доставящи продоволствие, почти веднага я бяха превърнали в мочурище. Първоначално нямаха тоалетни, след което същите бяха изкопани твърде плитки и прекалено близо до лагера, недалеч от мястото за складиране на хранителните провизии. Те пък от своя страна се оказаха зле опаковани, лошо подбрани и вече започваха да се развалят, така че привличаха всички плъхове в Англанд. Уест беше сигурен, че ако не беше студът, болестите вече щяха да са плъзнали.

— Разбира се — махна с ръка Ладисла, — чака те много работа. Утре може да ми разкажеш още някоя от историите си, нали, Уест? За полковник Глокта и така нататък. Ех, колко жалко, че е мъртъв! — провикна се принцът през рамо и препусна в лек галоп към огромната си лилава шатра, опъната на върха на един хълм високо над смрадта и бъркотията на лагера.

Уест с облекчение обърна коня си и тръгна надолу по склона към лагера. Мина покрай група мъже, които залитаха през полузамръзналата кал и трепереха от студ. Дъхът им излизаше на пара от устите, докато духаха в увитите си в мръсни парцали ръце. Видя други, с окаяни физиономии, насядали пред кърпените палатки. Нямаше двама еднакво облечени. Бяха се скупчили около малки огньове, толкова близко, колкото можеха да си позволят, без да се подпалят. Някои се суетяха около готварски тенджери, други играеха с подгизнали от влагата карти, трети просто пиеха и гледаха в една точка пред себе си.

По-добре обучените от наборната войска бяха заминали с Крой и Паулдър, а за Ладисла бяха отредени жалките останки: прекалено болните, за да тръгнат на поход, и твърде зле въоръжените, за да влязат в бой — толкова изстрадали хора, че от тях не можеше да се очаква да свършат нищо както трябва. Мъже, които сигурно през целия си живот не бяха напускали родните домове, а сега бяха отведени насила през морето до земя, за която не знаеха нищо, за да се бият с хора, с които нямаха вражда, поради причини, които не разбираха.

Сигурно на тръгване у някои от тях е имало искрица патриотичен плам, може би са били изпълнени с мъжка гордост, но сега тежкият марш, лошата храна и студът бяха прогонили и малкото им останал ентусиазъм. А принц Ладисла със сигурност не беше вдъхновяващият водач, който да им го върне, дори и да си беше направил труда да опита.

Уест се вгледа в мрачните им изнурени лица и те отвръщаха на погледа му, докато минаваше покрай тях — имаха вид на вече победени. Искаха само да си вървят у дома и Уест не можеше да ги вини за това. Той самият искаше същото.

— Полковник Уест!

Едър офицер с гъста брада и униформа на Кралската гвардия се усмихна насреща му. Позна го на мига — Яленхорм. Уест скочи от седлото и стисна с две ръце едрата му лапа. Радваше се да го види — солиден честен човек, на когото можеш да се опреш. Присъствието му тук напомни на Уест за един минал живот, в който той не се движеше сред най-великите мъже на света и всичко беше значително по-просто.

— Как си, Яленхорм?

— Добре, благодаря, господине. Просто обикалям лагера, докато чакаме. — Едрият младеж духна в шепите си и ги разтри енергично. — Като ходя, се стоплям.

— Това е войната. Дълго чакане в неприятни условия. Дълго очакване и кратки моменти на неописуем ужас.

— Е, пак има нещо, което да очакваш — усмихна се Яленхорм. — Как е положението в щаба на принца?

— Непрестанно съревнование кой е най-арогантен, а също най-голям невежа и прахосник — поклати глава Уест. — Ами ти? Как е животът в лагера?

— При нас не е толкова зле. Но ми е жал за тези хора. Не стават за битка. Чух, че през нощта някои от по-възрастните са умрели от студ.

— Случват се такива неща. Да се надяваме, че ще ги погребат достатъчно надълбоко и далеч от хората. — Уест прочете мислите на лейтенанта в погледа му — сметна го за коравосърдечен. Но това е положението, малка част от жертвите във войната с Гуркул бяха загинали в битка. Повечето си бяха отишли заради злополуки, болести и възпаления на привидно нищожни рани. Човек се научава да очаква подобни неща на война. А при това снабдяване на наборната войска нищо чудно всеки ден да погребват поне по неколцина. — Ти да имаш нужда от нещо, Яленхорм?

— Ами да. На коня ми му падна едната подкова и търсих някой, който да му сложи нова. — Едрият лейтенант разпери ръце. — Може и да бъркам, но май в целия лагер няма нито един ковач.

Уест го зяпна учудено.

— Нито един ли?

— Аз поне не открих. Имаме огнищата, наковалните, чуковете и всичко останало, но… нямаме човек, който да знае как се работи с тях. После говорих с един от старшините, които отговарят за снабдяването, и той каза, че генерал Паулдър отказал да остави някои от своите ковачи, генерал Крой също, така че — Яленхорм вдигна рамене — нямаме ковач в лагера.

— Как така никой не е проверил това по-рано?

— Кой да провери?

Уест усети познатото главоболие да се завръща. Стрелите искат метални върхове, остриетата искат наточване, броните — поправка, седлата също, талигите за продоволствие се чупят. Войска без ковачи е все едно войска без оръжия. Но откъде ковачи тук, насред замръзналата пустош, на мили от най-близкото селище. Освен…

— На идване подминахме наказателна колония.

Яленхорм примижа и се замисли.

— А, да, леярна, ако не се лъжа. Видях дима над дърветата…

— Значи ще имат хора, които разбират от работа с метали.

— Престъпници, които разбират от работа с метали — повдигна вежди лейтенантът.

— Ще се примирим с каквото намерим. Днес твоят кон се нуждае от нова подкова, а утре може да се окаже, че няма с какво да се бием на бойното поле! Събери дузина мъже и намери талига. Тръгваме веднага.

Затворническият лагер изплува пред тях от студения дъжд и околните дървета. Беше ограден с палисада от цели дървени стволове с метални шипове на върха на всеки. Зловещо място със зловещо предназначение. Уест слезе от коня, а Яленхорм и хората му спряха зад него. Прецапа калните коловози на пътя и потропа с дръжката на рапирата си по старото дърво на портата.

Наложи се доста да почака, но накрая в средата на портата се отвори малко прозорче. В него се появиха чифт сиви очи и черна маска под тях. Практик от Инквизицията.

— Аз съм полковник Уест.

— Е, и? — очите го наблюдаваха с хладна резервираност.

— Служа в щаба на Негово височество принц Ладисла. Искам да говоря с коменданта на този лагер.

— За какво?

Уест се намръщи. Опита се да изглежда авторитетно въпреки прилепналата на главата му коса и стичащия се по лицето му дъжд.

— Във война сме, нямам време да си бъбря с теб! Трябва спешно да говоря с коменданта!

Очите го изгледаха продължително през присвити клепачи, после се плъзнаха към мократа дузина зад гърба му.

— Добре — каза практикът. — Влезте, но сам. Останалите да изчакат отвън.

Главната алея в лагера представляваше кална река между две редици схлупени бараки. От стрехите им се стичаше вода и капеше в калта. Насред алеята стояха двама мъже и една жена. Бяха подгизнали до кости и се опитваха да измъкнат пълна с камъни каруца, заседнала до осите в калта. И тримата имаха тежки окови на краката. Облечени в дрипи, те бяха кльощави като скелети, а хлътналите им лица бяха толкова лишени от надежда, колкото телата им от храна.

— Разкарайте най-после шибаната каруца — изкрещя им практикът и те превиха гърбове да изпълнят невъзможната си задача.

Уест пое към каменната постройка в дъното на лагера, като безуспешно се опитваше да намери що-годе по-сухите места за стъпване. На вратата стоеше друг мрачен на вид практик. Дъждът се стичаше на струйки по мръсната мушама, която беше надянал. Той изгледа Уест със смесица от подозрение и безразличие. Уест и водещият го практик минаха мълчаливо покрай него и влязоха в мрачно преддверие, огласено от барабаненето на дъжда.

— Заповядайте.

Уест се озова в малка студена стая със сиви стени. Вътре миришеше на влага. В камината мъждукаше слаб огън. Имаше рафт, натежал от книги, а от стената кралят на Съюза гледаше величествено от портрета си. Слаб мъж, облечен в черно палто, седеше зад евтино бюро и пишеше нещо. Вдигна поглед към Уест, после бавно остави писалката пред себе си и разтри гърбицата на носа си с изцапани от мастило палец и показалец.

— Имаме посетител — избоботи практикът.

— Забелязах. Аз съм инквизитор Лорсен, комендант на този малък лагер.

— Полковник Уест. Тук съм с частта на Негово височество принц Ладисла. — Уест стисна кокалестата ръка на коменданта с формална небрежност. — Лагерът ни е на дванайсетина мили северно.

— Разбира се. С какво можем да сме от полза на Негово височество?

— Нужни са ни работници, които разбират от работа с метали. Вие ръководите леярна, прав ли съм?

— Мина, леярна и ковачница за производство на земеделски сечива, но не разбирам с какво…

— Отлично. Ще взема дванайсет от хората ви с мен, най-кадърните, с които разполагате.

— Невъзможно — намръщи се Лорсен. — Това са затворници, извършили изключително тежки престъпления. Освобождаването им е възможно единствено с писмена заповед от самия архилектор.

— В такъв случай май имаме проблем, инквизитор Лорсен. Отговарям за десет хиляди мъже, чиито оръжия се нуждаят от наточване, броните им — от поправки, а конете — от нови подкови. Всеки момент може да влезем в сражение. Нямам време да чакам писмени заповеди от архилектора или от когото и да било. Още днес ще взема оттук ковачи, това е положението.

— Разберете ме, не мога да позволя…

— Вие не разбирате сериозността на положението! — кресна ядосано Уест. — Щом искате, пращайте писмо до архилектора! Аз пък ще изпратя човек, който ще се върне с рота войници! Да видим кой пръв ще бъде подкрепен!

Комендантът се замисли за момент.

— Добре тогава, последвайте ме.

Двамата излязоха навън под нестихващия дъжд. Изпод навеса пред една от бараките ги наблюдаваха две мърляви деца.

— В лагера има деца?

— Взимаме цели семейства, щом са били преценени като заплаха за властта. — Лорсен го изгледа, полуизвърнал глава. — Срамота е, но поддържането на реда в Съюза изисква крути мерки. По мълчанието ви съдя, че не сте на същото мнение.

Уест проследи с поглед как едно от дрипавите деца тръгна, накуцвайки, през калта. Обречено е, помисли си, да прекара целия си живот на това място.

— Смятам, че това, което вършите, е престъпление — отвърна накрая.

Комендантът сви рамене.

— Не се заблуждавайте. Всеки е виновен за нещо, дори невинният може да представлява заплаха. А може би, за да предотвратиш сериозни престъпления, ти самият трябва да извършиш някои по-дребни. Но, полковник Уест, това е работа на големите началници, те решават, аз просто гледам хората да работят здраво, да не се избиват помежду си и да не избягат.

— Просто си вършите работата, а? Добре отъпканата пътека, по която поемаш, когато искаш да заобиколиш отговорностите.

— Нека ви попитам: кой от нас двамата живее тук, на това диво място? Кой от нас двамата има отговорността да ги облича, храни, къпе и води нескончаемата и непосилна битка срещу проклетите им въшки? Ваша работа ли е да следите да не се изпотрепят, изнасилят и избият? Вие сте офицер от Кралската гвардия, нали така, полковник? Живеете в Адуа, прав ли съм? В прилично жилище, в Агрионт, заобиколен от богатите и изисканите?

Уест се намръщи, а Лорсен тихо се изкикоти.

— Кой от нас двамата е поел по пътеката, която заобикаля отговорностите, както сам са изразихте? Съвестта ми никога не е била по-чиста. Мразете ни, щом така искате, свикнали сме. Естествено, никой не иска да стисне ръката на онзи, който изрива септичните ями в нужниците, но все някой трябва да върши и това, нали? В противен случай целият свят ще се удави в лайна. Ще получите дванайсетимата си ковачи, но не се опитвайте да ме поучавате. Няма да успеете.

Уест не остана никак доволен, но нямаше как да отрече, че комендантът имаше известно право. Затова той просто замълча, наведе глава и продължи да върви. Двамата шляпаха в калта по посока на дълга каменна постройка без прозорци. В единия й край се издигаше висок комин, от който се виеха кълба гъст дим. Един практик изтегли резето на тежката врата и Уест последва него и коменданта в тъмнината на постройката.

След мразовития въздух отвън жегата вътре го зашемети. Парливият дим залютя на очите му и го задави. Шумът в тясното помещение беше умопомрачителен. Огромните мехове скърцаха и свистяха, чуковете блъскаха по наковалните и хвърляха снопове ярки искри, нажеженото до червено желязо съскаше яростно в бъчви с вода. Беше пълно с хора. Бяха сбутани нагъсто един до друг, плувнали в пот, пъшкаха и кашляха. Жарта от огнищата пръскаше оранжеви отблясъци по изпитите им лица. Същински дяволи от ада.

— Прекратете работа! — изрева Лорсен. — Всички да спрат и да се строят!

Хората бавно оставиха сечивата и се затътриха с дрънчене на метал под зорките погледи на четиримата практици по ъглите на работилницата. Подредиха се в редица, дрипави, изнемощели, прегърбени — жалка картинка. Всички имаха окови на краката, а някои и на ръцете си. Жалкият им строй не изглеждаше като решението на проблемите на Уест, но той нямаше избор. На друго не можеше да се надява.

— Имаме външен посетител. Давайте, полковник, казвайте каквото имате да казвате.

— Аз съм полковник Уест. — Гласът му прозвуча дрезгаво, задавен от острия дим. — На дванайсет мили по-нататък по пътя има военен лагер с десет хиляди войници под командването на Негово височество принц Ладисла. Трябват ни ковачи. — Уест се покашля и опита да говори по-силно, без при това да си изкашля дробовете навън. — Кои от вас разбират от работа с метали?

Никой не отговори. Всички сведоха очи към овехтелите си обувки или боси крака, тук-там някой извърна очи настрани към страховитите практици.

— Няма от какво да се притеснявате. Кой разбира от работа с метали?

— Аз, господине.

Един мъж пристъпи напред с дрънчене на окови. Беше кльощав, жилав и леко прегърбен. Светлината от лампата падна върху главата му и Уест осъзна, че изкривява уста от отвращение. Лицето на мъжа беше обезобразено от страховити изгаряния. Едната му половина беше голям сивосинкав белег. Нямаше вежда, а скалпът му беше целият на плешиви петна. Другата половина беше в по-добро състояние, но всъщност човекът направо нямаше лице.

— Бива ме в коването, а и съм бил войник, в Гуркул.

— Добре — тихо рече Уест и с усилие потисна ужаса си от лицето на мъжа. — Име?

— Пайк.

— Някой от другите бива ли го с металите, Пайк?

Обезобразеният затътри крака по редицата и под все по-навъсения поглед на коменданта започна да избутва един по един хора напред.

Уест облиза пресъхналите си устни. Не можеше да повярва как за толкова кратко време след премръзването сега умираше от жега, но ето, оказа се възможно. Стоеше в работилницата и горещината направо го довършваше.

— Ще ми трябва ключ за оковите им, инквизиторе.

— Няма ключ. Оковите са запоени. Не са предназначени за сваляне и аз категорично ви препоръчвам да не го правите. Много от тези хора са изключително опасни. Също така имайте предвид, че ги искам обратно веднага щом намерите някакво друго решение. Инквизицията не толерира преждевременното освобождаване на затворници. — След тези думи той се оттегли и отиде да разговаря с един от практиците.

Пайк издърпа напред още един от редицата и се приближи плахо до Уест.

— Извинете, господине — прошепна дрезгаво. — Дали ще имате място и за дъщеря ми?

Уест сконфузено сви рамене. Искаше му се да вземе всички до един и да запали това проклето място, да го изравни със земята, но бездруго вече беше изискал прекалено много от коменданта.

— Не е разумно: жена сред толкова много мъже. Не е добра идеята.

— По-добра е, отколкото да остане тук, господине. Не бива да я оставя сама. Може да ми помага в ковачницата, ако се наложи, може дори да върти чука — силна е.

Тя не изглеждаше силна. Беше кльощава и изпита, със слабо скулесто лице, тъмно от мръсотия. Уест спокойно би я сбъркал с момче.

— Съжалявам, Пайк, но там, където отиваме, няма да е леко.

Докато се обръщаше да си върви, момичето дръпна ръкава на униформата му.

— И тук не е леко. — Гласът й бе изненадващо мек, а речта гладка. Говореше като образован човек. — Казвам се Кадил. Мога да работя.

Уест я изгледа отгоре, готов да отърси ръкава си, но погледът й му напомни нещо. В очите й нямаше болка, нито страх. Бяха празни и безизразни като на труп.

Арди. Стои пред него с размазана по бузата кръв.

Лицето на Уест се изкриви в болезнена гримаса. Споменът за нея беше като рана, която нямаше да зарасне. Жегата беше непоносима, всяка част от тялото започваше да го сърби, усещаше плата на дрехите като шкурка по потната си кожа. Трябваше да се махне от това ужасно място.

Уест извърна очи от момичето.

— Ще взема и нея — викна той на коменданта.

— Шегувате се, нали, полковник? — изсумтя Лорсен.

— Не съм в настроение за шеги, повярвайте ми.

— Кадърни мъже, да, мога да предположа, че ви трябват. Но просто да си вземете който затворник ви хване окото…

Уест се обърна и се озъби, търпението му съвсем се изчерпа.

— Казах, ще взема и нея!

Ако комендантът беше впечатлен от яростната физиономия на Уест, не го показа.

— Добре. Вземете я. Не мога да ви спра — той се приближи до Уест, — но архилекторът ще научи за това. Той е далеч и ще отнеме време, докато получи новините, но ще научи за това, не се съмнявайте. — Наведе се още по-близо и почти зашепна в ухото му. — Може би някой ден ще ни посетите отново, но тогава ще останете за по-дълго. Може би през това време ще можете да си подготвите лекциите правилно ли е, или не да има наказателни колонии. Ще имате предостатъчно време. — Лорсен се извърна и се отдалечи. — А сега взимайте затворниците и си вървете. Имам да пиша писмо.

Дъжд

Джизал обичаше бурите, бяха му интересни. Харесваше му да гледа как едрите капки дъжд бичуват улиците, покривите и стените на Агрионт, как водата препуска шумно в канавките. Силната буря предизвикваше усмивка у човек, седнал удобно на топло зад мокрото стъкло на прозореца на всекидневната си. Тя изненадваше младите дами в парка, караше ги да пищят, а роклите им прилепваха вълнуващо по влажната кожа. През бурята препускаш със смях на уста, когато притичваш с приятелите от една таверна в друга, където после сядаш с халба греяно вино в ръка и чакаш да изсъхнат дрехите ти пред бушуващия огън в камината. Джизал обичаше дъжда толкова, колкото и слънцето.

Но това беше преди.

Тук, в равнината, бурите бяха съвсем други. Не приличаха на гневния изблик на капризно дете, който просто трябва да изчакаш да отмине. Тук бурите бяха студени, убийствени, безмилостни и зли. Бушуваха сърдити и неуморни и фактът, че най-близкият покрив, за топла таверна и дума не можеше да става, беше на стотици мили зад гърба ти, някак придобиваше огромно значение. Дъждът падаше на талази и обливаше като студен душ безкрайната равнина и всичко в нея. Едрите капки се забиваха в черепа на Джизал като камъни, изстреляни от прашка, и щипеха непокритите части на ръцете, ушите и врата му. Водата се процеждаше през косата, през веждите му, стичаше се на струйки по лицето му и попиваше във вече подгизналата яка на дрехата му. Сивата пелена на дъжда заличаваше всичко на повече от стотина крачки напред, не че в тази равнина имаше нещо по-различно от това, което е пред очите ти, нито отпред, нито където и да било. Джизал трепереше от студ и държеше с една ръка реверите на палтото си затворени. Безсмислен жест — отдавна беше мокър до кости. Проклетият продавач в Адуа го беше уверил, че това палто е водоустойчиво. Плати за него солидна сума, хареса му как изглежда в него, докато се оглеждаше в огледалото на магазина готов за живот на открито. Само дето шевовете започнаха да пропускат още при първите капки дъжд, а от няколко часа вече беше толкова мокър, все едно беше влязъл с дрехите във вана, пълна с ледена вода.

Ботушите му също бяха пълни с ледена вода, а бедрата му бяха протрити от търкането в мокрия панталон. Дори седлото му беше подгизнало, скърцаше и жвакаше при всяко движение на клетия кон. Носът на Джизал течеше, а ноздрите и устните му бяха зачервени, дори юздите му причиняваха болки в дланите. Но най-ужасното бяха зърната на гърдите му — два острова на агония насред море от страдание. Това пътуване ставаше направо непоносимо.

— Кога най-после ще свърши всичко — рече недоволно Джизал и умолително вдигна очи към мрачното небе. Дъждът го плесна през лицето, влезе в устата и очите му. В този момент щастието за него се изразяваше просто в суха риза. — Не можеш ли да направиш нещо? — каза жално на Баяз.

— Какво например? — кисело отвърна магьосникът. Цялото му лице беше в струйки от дъжда, водата капеше от сплъстената му брада. — Да не мислиш, че ми е много приятно? Да се скитам из тази равнина на моята възраст? Небесата не правят разлика дали си магус, или не, момче, пикаят отгоре и не ги е грижа върху кого. Затова ти предлагам да започнеш да свикваш и да ми спестиш мрънкането си. Великият водач споделя трудностите с последователите си, с войниците и поданиците си. Така печели уважението им. Великият водач не се оплаква. Никога.

— Майната им — избърбори Джизал под носа си. — Майната му и на дъжда!

— Ти на това дъжд ли му викаш? — Деветопръстия мина покрай него.

На грозната му буца вместо лице грееше широка усмивка. За най-голяма изненада на Джизал още при първите капки онзи си беше свалил окъсаното палто, после и ризата и ги беше увил старателно в мушамата. Продължи да язди гол до кръста, сякаш напълно безчувствен към струите вода, които течаха по мощния му гръб, просечен от белези. Имаше доволния вид на гигантско прасе, въргалящо се в калта.

Първоначално Джизал възприе тази му постъпка като поредна непростима проява на диващина. Беше благодарен, че примитивният прояви известно благоприличие и остана с панталон. Но веднага след като дъждът и студът започнаха да се промъкват под палтото му, се появиха първите съмнения. Вече нямаше как да е по-мокър и да му е по-студено, със или без дрехи, но него поне не го тормозеше непрестанното отвратително търкане на мокрия плат. Сякаш прочел мислите му, Деветопръстия се ухили.

— Просто дъждец. Слънцето не може да грее вечно. Трябва да си реалист за тези неща!

Джизал изскърца със зъби. Ако още веднъж му каже, че трябва да е реалист, ще го прониже с кинжала си. Проклет полугол дивак. Не стига че е принуден да язди, да яде и да спи на по-малко от сто крачки от такова примитивно същество, ами сега трябва да слуша и съветите му. Това вече беше обида, която Джизал не можеше да понесе просто ей така.

— Проклет безполезен дивак — промърмори под носа си.

— Но ако се стигне до битка, ще си доволен, че е с нас. — Кай го погледна от седалката на скърцащата каруца.

Поклащаше се напред-назад, дългата му коса беше залепнала за бузите на изпитото лице. Водата по бледата кожа му придаваше още по-болнав вид.

— Някой да ти е искал мнението?

— Човек, който не търси чуждото мнение, трябва да си затваря устата. — Чиракът кимна към широкия гръб на Деветопръстия. — Това е Кървавия девет, най-страховитият мъж в целия Север. Погубил е повече хора от чумата.

Джизал изгледа смръщено превития гръб на северняка, замисли се, после се усмихна надменно.

— Въобще не ме плаши — заяви гордо той, но достатъчно тихо, за да не го чуе Деветопръстия.

— Обзалагам се, че никога не си вадил оръжие, обзет от истински гняв — изсумтя презрително Кай.

— Може сега да опитам — изръмжа Джизал и си придаде възможно най-заплашителен вид.

— Тръпки ме побиват — изхили се чиракът разочароващо равнодушно, — ако питаш мен кой е безполезният тук, ами нямам колебания кого бих оставил в Адуа.

— Ах, ти…

Джизал подскочи на седлото — ярка светкавица освети небето, веднага последвана от нова съвсем наблизо. Жилите от светлина пробягаха по сивите кълба над главите им и пронизаха мрака над равнината. Гръмотевицата се изтърколи и раздра с грохота си шума на вятъра. Когато заглъхна напълно, каруцата вече беше отминала, лишавайки Джизал от възможността да отвърне подобаващо.

— Проклет малоумен чирак — изгледа той ядосано болнавия младеж на капрата.

При първите светкавици Джизал се опита да разведри настроението си с мисълта как падаща мълния удря спътниците му. Колко уместно би било например Баяз да свърши на въглен, поразен от небесата. Скоро обаче се отказа от подобни надежди. Вероятността всички да бъдат ударени от една мълния беше минимална, по-скоро щеше да си отиде само един и Джизал постепенно започна да се надява да бъде той самият. Това щеше да е най-милостивият завършек на този кошмар.

По гърба му се стичаше струйка вода и гъделичкаше бездруго раздразнената му кожа. Неистово му се искаше да се почеше, но знаеше, че така само ще породи нови десет, които ще потекат от врата му между плешките по места, които не може да достигне с ръка. Затвори очи и главата му бавно клюмна от тежестта на отчаянието. Остана така, подпрял брадичка в мокрите си гърди.

Последния път, когато я видя, също валеше. Споменът беше болезнено ясен и чист в съзнанието му. Синината на лицето й, цветът на очите й, извивката на устните й — едното крайче леко повдигнато нагоре. Гърлото му се стегна само от мисълта за нея. Сега това му се случваше по десет пъти на ден. Беше първото, което усещаше, когато се будеше сутрин, и последното, което изпитваше, преди да заспи върху твърдата земя. Арди, сигурността и топлината й, вече дори не мечтаеше за друго.

Колко ли дълго щеше да го чака? Седмиците се нижат, а тя не получава никаква вест от него. Дали в момента не му пише всеки ден? Писмата й заминават за Англанд, но той никога няма да ги получи. Писма, в които тя изказва най-нежни чувства или отчаяно моли за някаква вест от него. Писма, настояващи за отговор. Сега най-страшните й очаквания ще се потвърдят. Тя ще се увери, че той е идиотът, за какъвто го смята, на когото не може да разчита — долен лъжец, който отдавна я е забравил. Нищо от това не беше истина. Мисълта го накара да изскърца със зъби от яд и отчаяние. Но какво можеше да направи? Дори писането в пороя да беше възможно, изпращането на писма от тази пуста, наквасена от дъжда и обрулена от вятъра равнина щеше да е проблем. Джизал проклинаше мислено и Баяз, и Деветопръстия, и Лонгфут, и Кай. Прокле цялата Стара империя и най-вече безкрайната равнина. Прокле цялото гнусно пътуване. И не спря да проклина в продължение на часове.

Постепенно го споходи прозрение — животът му преди е бил повече от лесен и направо прекрасен. Сега непрекъснатото оплакване от ранното ставане и от фехтовката му изглеждаше странно. Не можеше да повярва, че беше мрънкал толкова, задето се налагаше да пада така ниско, че да играе карти с хора като лейтенант Бринт, или как са прегорени наденичките за закуска. Трябвало е да гледа на тези неща с ведра усмивка и да скача от радост само заради факта, че е бил на сухо и топло, а не под проклетия проливен дъжд. Разкашля се и заподсмърча. Изтри зачервения си нос. В този потоп поне никой нямаше да го види как хлипа.

Само Феро изглеждаше по-нещастна от него. Хвърляше навъсени погледи към изливащите се отгоре й небеса с изкривено от злоба и ужас лице. Щръкналта й във всички посоки коса сега беше залепнала за главата, а подгизналите дрехи висяха унило от кльощавите й рамене. По цялото й белязано лице се стичаха струйки и капеха от острия й нос и от брадичката. Имаше стъписания вид на дива котка, топната във вода — с наполовина по-малко тяло, лишено от цялата заплашителност на наежената козина. Сигурно женски глас ще приповдигне малко настроението му, рече си Джизал, ще го измъкне от тягостните мисли. Феро беше единственото що-годе близко до жена същество на стотици мили околовръст, затова той изравни коня си с нейния. Вложи целия си чар в усмивката, на която тя отвърна с обичайния си навъсен поглед. Джизал с ужас откри, че отблизо голяма част от нейната заплашителност бе все така силно осезаема. Беше забравил за очите. Тези жълти, подобни на остриета очи с малките като глави на топлийки зеници, така особени и смущаващи. Вече предпочиташе изобщо да не я бе приближавал, но сега не можеше просто да се отдалечи безмълвно.

— Обзалагам се, че откъдето идваш, не вали много, прав ли съм?

— Сам ли ще си затвориш шибания плювалник, или трябва да те нараня?

Джизал се покашля и бавно изостана зад нея.

— Ненормална кучка — подхвърли тихо.

Майната й, тогава да си страда сама. Той няма да се остави на самосъжалението. Това не е присъщо на Джизал дан Лутар.

Когато стигнаха до мястото, дъждът най-после беше спрял, но въздухът тежеше от влага, а небето беше пълно с причудливи цветове. Вечерното слънце прорязваше въртеливите кълба облаци, оцветяваше ги в розово и оранжево и хвърляше тайнствени проблясъци по сивата равнина.

Две каруци лежаха преобърнати, а третата беше полегнала на една страна. Едното й колело беше счупено, а впрегнатият кон лежеше мъртъв пред нея. Розовият му език беше изплезен, от ребрата му стърчаха две пречупени стрели. По отъпканата трева лежаха трупове, пръснати безразборно като кукли, захвърлени от сърдито дете. Едни имаха дълбоки рани по телата си, други бяха със счупени крайници или надупчени със стрели. Ръката на един беше отсечена до рамото, откъдето стърчеше част от костта — приличаше на парче месо в касапница.

Навсякъде наоколо бяха пръснати вещи, изпочупени оръжия и натрошено дърво. Няколко сандъка зееха разбити, топове плат се стелеха по тревата, изхвърлени и раздърпани. Имаше разбити бъчви и счупени ковчежета, изтърбушени и ограбени.

— Търговци — изръмжа Деветопръстия, надвесен от коня. — На каквито се правим и ние. Тук животът май не струва пукнат грош.

— Като навсякъде другаде — изви презрително устни Феро.

Студеният вятър връхлетя отново равнината и прониза мокрите дрехи на Джизал. По-рано не беше виждал труп, а сега пред очите му лежаха… колко ли са? Поне дузина. Обзе го странно чувство още преди да ги бе преброил.

Никой от останалите не изглеждаше кой знае колко впечатлен, нищо чудно, най-малкото, което можеш да очакваш от подобни типове, е да са привикнали на насилие. Феро вървеше бавно между телата, оглеждаше ги и ги побутваше с безразличието на погребален агент. Деветопръстия имаше вид на човек, видял къде по-страшни гледки, и Джизал не се съмняваше в това, нещо повече, сигурен бе, че той самият е вършил и по-отвратителни неща. Баяз и Кай имаха леко притеснен вид, но не повече, отколкото ако бяха се натъкнали на непознати следи от конски копита. Кай дори не изглеждаше заинтригуван.

Малко от тяхното безразличие щеше да му е от полза в този момент, реши Джизал. Не искаше да си го признае, но с всяка минута му призляваше все повече. Кожата на телата: отпусната и неподвижна, напръскана с капки от скорошния дъжд. Дрехите им: разпокъсани от претършувалите ги пръсти. Някои бяха останали без обувки, връхни дрехи, дори ризи. И тези рани. Назъбени червени линии, синини от удари, станали вече черни, разкъсана плът и кървави дупки в телата.

Джизал рязко се извърна и се озърна, но навсякъде гледката беше една и съща. Нямаше къде да избяга, къде да се скрие, дори да бе наясно накъде е най-близкото селище. Беше в група от шестима и въпреки това се почувства напълно сам. Намираше се насред широко отворено пространство и въпреки това се почувства като в капан.

Един от труповете сякаш гледаше право в него, изнервящо и обезкуражаващо. Беше младеж, не по-възрастен от него самия, с пепеляворуса коса и щръкнали уши. Едно бръснене щеше да е от полза за външния му вид, но това вече нямаше кой знае какво значение. Ръцете му бяха отпуснати от двете страни на дълга дълбока рана на корема, сякаш до последно се бяха опитвали да я затворят. Във вътрешността на раната блестяха червата му, червено-виолетови и влажни. Джизал усети как стомахът му се обръща. От нищожната закуска бездруго се чувстваше прималял. Беше му втръснало от сухарите, а така и не се насили да яде от буламачите, които готвеха останалите. Извърна очи от отвратителната гледка и се взря в тревата, сякаш оглеждаше за важни следи, докато стомахът му не спираше да се бунтува.

Стисна с всичка сила юздите и се опита да потисне обратно надигналия се в устата му стомашен сок. Мамка му, той е горд син на Съюза. Нещо повече, той е благородник от знатно семейство. Но най-вече е бляскав офицер от Кралската гвардия и победител в Турнира. Да повърне при вида на малко съсирена кръв означаваше да посрами себе си пред очите на тези идиоти и примитивни диваци. В никакъв случай не биваше да си го позволи. Честта на Съюза сега зависеше от него. Затова Джизал стисна здраво зъби, вторачи се в мократа земя и заповяда на стомаха си да се успокои. Постепенно усети подобрение. Започна да диша дълбоко през носа. Въздухът беше влажен, студен и успокояващ. Успя да се овладее. Обърна се отново към останалите.

Феро клечеше до труповете, заровила ръка почти до китката в една от зеещите рани.

— Студена е — подвикна тя на Деветопръстия, — мъртъв е поне от сутринта. — Тя извади ръката си, цялата омазана в съсиреци.

Джизал избълва мижавата закуска върху предницата на палтото си, без дори да успее да се смъкне от седлото. Слезе, олюля се и пак повърна. Наведе се напред с подпрени на коленете длани и остана така за момент — главата му се маеше, той плюеше стомашен сок в тревата.

— Добре ли си?

Джизал вдигна поглед и направи огромно усилие да си придаде безгрижен вид въпреки провисналата лига от устата.

— Сигурно е от нещо, което съм ял — изломоти той и изтри с разтреперана ръка устата и носа си.

Жалък опит, не можеше да се отрече, но Деветопръстия кимна.

— Сигурно е от месото на закуска. И на мен ми се повръщаше. — Той дари Джизал с една от противните си усмивки, докато му подаваше меха с вода. — Пий повечко, че да го изкараш по-лесно.

Джизал напълни устата си с вода, изжабурка се и я изплю в тревата, като наблюдаваше отдалечаващия се северняк. Странно, помисли си, ако беше дошъл от друг, а не от този варварин, щеше да е почти благороден жест. Отпи отново и се почувства по-добре. Тръгна с несигурна походка към коня си и се качи на седлото.

— Които и да са го направили, били са много и добре въоръжени — каза Феро.

— Трябва да внимаваме — включи се Джизал в опит да си възвърне самочувствието.

— Естествено, че трябва! — Баяз рязко се извърна към него. — Ясно е и без думи! Колко остава до Дармиум?

Лонгфут примижа към небето, после се загледа в далечината. Облиза пръст и го вдигна, за да провери посоката на вятъра.

— Дори човек с моите таланти не би могъл да каже със сигурност, не и без помощта на звездите. Петдесетина мили горе-долу.

— Значи скоро ще трябва да се отклоним от пътеката.

— Няма ли да преминем реката при Дармиум?

— В града цари хаос. Кабриън се е затворил вътре и не пуска никого да влиза. Не можем да рискуваме оттам.

— Добре. Значи ще е при Аостум. Ще обиколим отдалеч Дармиум и после тръгваме на запад. Малко по-дълъг маршрут, но…

— Не.

— Не?

— Мостът на Аостум е разрушен.

— Няма го значи? — смръщи чело Лонгфут. — Господ си знае работата, обича да изпитва вярата ни. Тогава ще прекосим Аос през брод…

— Не. Вали отдавна и реката е придошла. Бродовете са непроходими.

Навигаторът остана озадачен.

— Естествено, вие сте мой работодател и като горд член на моя орден аз ще направя всичко по силите си да се подчиня, но, уви, не виждам друг начин да минем Аос. Щом не можем да използваме мостовете, а бродовете са непроходими…

— Има още един мост.

— Друг мост ли? — за момент лицето на Лонгфут не изразяваше нищо друго освен недоумение, но после очите му рязко се ококориха. — Не искате да кажете…

— Мостът на Олкъс е непокътнат.

Всички се спогледаха мрачно.

— Мислех, че цялото място е руина — каза Деветопръстия.

— Аз чух, че било огромно порутено гробище — рече Феро.

— Нали каза, че никой не припарвал и на мили от това място?

— Ако имах друг избор, никога нямаше да предложа да минем оттам, но нямам. Ще следваме северния бряг на реката до Олкъс.

Никой не се помръдна. По лицето Лонгфут се изписа истински ужас.

— Тръгваме! — кресна Баяз. — Повече от ясно е, че тук не сме на сигурно място. — При тези думи той обърна коня си и се отдалечи от труповете.

Кай сви рамене, плесна с юздите и каруцата затрополи през тревата. Деветопръстия и Лонгфут я последваха с изписани на лицата мрачни предчувствия.

Джизал остана, загледан в труповете. Очите им гледаха укорно сивото небе.

— Не трябва ли да ги погребем?

— Давай, щом искаш — каза Феро и се метна пъргаво на седлото. — Може да повръщаш отгоре им, докато ги зариеш напълно.

Гадна сбирщина

Яздеха. От дни не правеха нищо друго, освен да яздят. Яздеха и търсеха Бетод, а зимата наближаваше. Бродеха из мочурища и гори, катереха хълмове и се спускаха в долини. В дъжд, киша, мъгла и сняг. Търсеха следа от настъпващия враг и през цялото време знаеха, че няма да открият такава. Пълна загуба на време според Кучето, но веднъж като си бил достатъчно глупав сам да си поискаш работа, сега по-добре да я свършиш, каквато и да е тя.

— Глупава, скапана задача е това — ядосваше се Дау, докато пъшкаше, пуфтеше и се бореше с юздите. Не го биваше за ездач. Обичаше краката му да са здраво стъпили на земята и обърнати към врага, естествено. — Само си губим времето тук, мамка му. Ти как издържаш бе, Куче, все да си отпред като съгледвач? Тъпа работа е това!

— Е, все някой трябва да я върши, нали? Сега поне имам кон.

— Браво, така се радвам за теб! — изгледа го презрително Дау. — Имаш си кон!

— Ми по-добре е от ходенето — сви рамене Кучето.

— По-добре е от ходенето — присмя се Дау. — Ми, разбира се, това обяснява всичко.

— Имам и нов панталон и така нататък. Да не споменавам вълнените гащи отдолу. Вече не ми мръзнат толкова топките.

Последната забележка накара Тъл да се изхили, но Дау явно не беше в настроение за смях.

— Не ти духа на топките, викаш? Мътните го взели, момче, за това ли дойдохме? Забравяш ли кой си? Ти си най-близкият другар на Деветопръстия! Слезе с него от планините още в началото! Ти си до него във всичките песни! Бил си съгледвач на цели армии. Хиляда мъже са слушали твоята дума!

— И от това не излезе нищо добро за никого — избъбри Кучето, но Дау вече беше насочил гнева си към Тъл.

— Ами ти бе, дангалак? Тъл Дуру Буреносния, най-якото копеле в Севера. Хората говорят, че си се борил с мечки и с голи ръце си ги побеждавал. Че си удържал сам проход в планината, докато се измъкне целият ти клан. Великан те наричат, роден в буря, с търбух, пълен с гръмотевици. Помниш ли това, великане? В последно време от теб чувам гръмотевици само докато сереш!

— И к’во? — сопна се Тъл. — Ти да не си по-различен? Хората преди шепнеха името ти, страх ги беше да го кажат на глас. Само да кажеше някой, че си приближил на десет левги от къщите им, грабваха оръжията и се скупчваха разтреперани около огъня! Дау Черния, шепнеха те, безшумен и бърз като вълк и също толкова безмилостен. Избил е повече хора от зимата и е по-безпощаден от нея! Ама това беше преди, сега на кого му дреме? Времената се промениха и ти си се търколил надолу по хълма на славата също като нас!

— Точно това ми е мисълта, дангалак, точно това казвам и аз — ухили се Дау. — Едно време бяхме нещо, всеки от нас. Именити воини. Известни мъже. Страховити. Помня как брат ми казваше, че в целия Север нямало по-добър боец от Хардинг Мрачния, ни с лък, ни с меч. Нямало друга толкова стабилна ръка като неговата в целия Кръг на света даже! К’во ще кажеш за това, Мрачен?

— Хм.

— Нали, точно както и аз казвам — поклати глава Дау. — А я ни виж сега. Не само сме се търколили по шибания хълм на славата, ами направо сме се метнали в пропастта! Ходим напред-назад, където ни пратят южняците, това правим, а? Тия женчовци в панталони, тия ни нареждат! Шибаните префърцунени женчовци, големи на думи и с тънки ножлета вместо мечове!

Кучето се размърда сконфузено на седлото.

— Този Уест си разбира от работата.

— Този Уест! — изгледа го презрително Дау. — Знае само кое му е задникът и кое устата. С това може и да е с пъти повече от останалата пасмина, но пак си е мекушав, знаеш го, Куче! Не му стиска и това е! На никого от тях не им стиска! Обзалагам се, че повечето и отдалече не са виждали сражение. Мислиш ли, че имат някакъв шанс срещу войниците на Бетод? — Черния прихна в бурен смях. — Е на това му викам шега!

— То няма съмнение, че са жалки лигльовци — промърмори Тъл и Кучето не можа да не се съгласи с него. — Половината са умрели от глад, нямат сила да вдигнат оръжие, камо ли да го въртят като хората, ако въобще знаят как, естествено. Всичките, които ставаха за нещо, тръгнаха на север да търсят Бетод, обраха каймака, а на нас оставиха да остъргваме дъното на тенджерата.

— Остъргваме тенджерата с лайна, ако питаш мен. Ами ти, Три дървета? — провикна се Дау. — Скалата от Уфрит, а? Шест месеца, шест месеца беше като трън в задника на Бетод! Беше герой за всеки нормален човек в Севера! Руд Три дървета! Не човек, а скала! Човек, който никога не отстъпва! Чест ли да искаш, достойнство ли? Чудиш се какво значи истински мъж? Не търси другаде! Руд Три дървета, той е всичко това! А къде е сега той? Ей го, тича по задачи! Гази из мочурищата да търси Бетод вместо южняците, хем много добре знае, че няма да го открие там! Хванали сме се с работа за малки момченца! И трябва да сме доволни, че и това имаме, така ли?

Три дървета спря коня си и бавно го извърна към Дау. Отпусна се на седлото и прегърби рамене. Имаше изморен вид. Изгледа Дау право в очите и не отмести погледа си в продължение на цяла минута.

— Сега си отпуши ушите и поне веднъж слушай какво ще ти кажа — започна той, — защото няма да спирам да ти го повтарям на всяка миля от пътя. Светът не е какъвто ми се иска да е, много неща не са както ги искам. Деветопръстия е обратно при пръстта. Бетод се самоиздигна за крал на северняците. Шанка се готвят да слязат на тумби от планините. Много път съм извървял, много битки съм водил и съм ти се наслушал на простотиите за цял живот. И всичко това на възраст, когато трябва вече да седя с вдигнати крака и да съм заобиколен от синове, които да се грижат за мен. Както виждаш, имам по-големи проблеми от това, че ти си вечно недоволен от всичко. Ако щеш, продължавай да опяваш за миналото, Дау, щом искаш да приличаш на стара жена, недоволна, че циците й вече не сочат напред. Ако ли не, тогава просто си затваряй плювалника и си върши работата. — Три дървета огледа внимателно лицата на всеки поотделно и Кучето леко се засрами, че се беше усъмнил в главатаря си. — А колкото до това, че търсим Бетод където не е, всички знаете, че той не е човек, дето се появява там, където го очакват. Щом ни е дадена задачата да вървим напред като съгледвачи, това ще вършим, съгледвачи ще сме. — Наведе се напред на седлото. — Отсега нататък устите да са затворени, а очите — отворени. Как ви се струва това? — обърна коня и продължи напред между дърветата.

— Дадено, главатар, така да бъде — въздъхна дълбоко Дау. — Казвам, че е жалко. Само това казвам. Жалко.

— Трима са — каза Кучето. — Със сигурност са северняци, но не мога да кажа от кой клан са. И щом са тук, значи най-вероятно са хора на Бетод.

— Почти сигурно е — каза Тъл. — Напоследък са все такива.

— Само трима ли са? — попита Три дървета. — Няма причина Бетод да изпрати само трима насам. Наблизо трябва да има и други.

— Да оправим тия тримата — изръмжа Дау, — пък другите по-нататък. За това съм дошъл, да се бия.

— Дошъл си, защото аз те домъкнах насам — сряза го Три дървета. — Само преди час искаше да се връщаш.

— Хм — каза Мрачния.

— Ако трябва, можем да ги заобиколим — Кучето посочи напред. — Те са на склона, при онези дървета. Никакъв проблем да ги заобиколим.

Три дървета вдигна поглед към небето, прозиращо между клоните — започваше да порозовява. Поклати бавно глава.

— Не. Скоро ще се стъмни. Не искам да ги оставям зад нас в тъмното. Щом така и така сме тук, а те там, по-добре да ги оправим сега. Оръжия, значи. — Той приклекна и сниши глас. — Ето как ще стане. Куче, заобикаляш ги отгоре по склона и като чуеш сигнала, взимаш този отляво. Разбрано? Този отляво. И гледай да не пропуснеш.

— Аха, този отляво. — Това да гледа да не пропусне и сам си го знаеше.

— Дау, промъкваш се безшумно и поемаш този в средата.

— Средния — изръмжа Дау. — Смятай го за пътник.

— Мрачен, за теб остава последният.

Хардинг кимна, без да вдига поглед от парцала, с който вече беше започнал да лъска дървото на лъка си.

— Искам чиста работа, момчета. Не ми се ще някой да се връща при пръстта за нещо такова. Хайде, по местата.

Кучето си избра място на склона, над тримата съгледвачи на Бетод, и зачака, скрит зад едно дърво. Беше го правил сигурно стотици пъти, но от това задачата му не ставаше по-лека, винаги беше изнервен. Но така може би е по-добре. Когато всичко започне да ти изглежда прекалено лесно, тогава стават грешките.

Кучето мерна бегло Черния, видя го единствено защото знаеше, че трябва да мине оттам. Промъкваше се в храсталака под все по-оскъдната светлина, без да откъсва очи от своя човек. Вече беше близо, много близо. Кучето опъна стрела на лъка, прицели се в онзи отляво и притаи дъх, нуждаеше се от стабилна ръка. И тогава мисълта му дойде като гръм от ясно небе. Сега, когато е от другата страна, този, дето преди беше отляво, е вече отдясно. В кого да се цели?

Изруга мислено и се напъна да си спомни какво точно беше казал Три дървета. Заобикаляш и взимаш този отляво. Кучето това и направи, по-добре така, отколкото да седи и да се чуди. Прицели се в този отляво, като се надяваше да е избрал правилния човек.

Чу сигнала на Три дървета, идваше някъде отдолу — имитация на горска птица. Видя как Дау се надигна, всеки момент щеше да връхлети своя човек. Кучето пусна стрелата. Улучи онзи отляво точно в средата на гърба. Стрелата му се заби с глух звук в същия момент, в който стрелата на Мрачния се заби в гърдите му, а Дау заби ножа си в гърба на своя човек. Така третият остана непокрит и силно изненадан.

— Мамка му — прошепна Кучето.

— Помощ! — изкрещя третият съгледвач миг преди Дау да скочи отгоре му.

Двамата се изтърколиха на земята, ръмжаха и ритаха яростно в изпопадалата шума. Накрая ръката на Дау се вдигна и спусна рязко надолу — веднъж, два пъти, три пъти, след това Черния се изправи и се заоглежда с изкривено от гняв лице. Кучето тъкмо повдигаше унило рамене, когато чу глас зад себе си.

— Какво?

Кучето замръзна на място, по гърба му полазиха тръпки. Още един, в храстите зад гърба му, на десетина крачки от него. Посегна за стрела, запъна я в тетивата много внимателно и без да издава и звук, и рязко се извърна. Видя двама и те също го видяха. Устата му се изпълни с вкуса на вкиснала бира. За момент останаха неподвижни. Кучето се прицели в по-едрия и опъна тетивата докрай.

— Не! — извика онзи миг преди стрелата да се забие в гърдите му.

После залитна и падна на колене. Кучето пусна лъка на земята и посегна към ножа си, но не успя да го извади, преди последният съгледвач да скочи отгоре му. Двамата се стовариха тежко в храсталака и се затъркаляха надолу по склона.

Светло, тъмно, светло, тъмно. Светът се въртеше пред очите на Кучето, докато риташе, дърпаше и удряше другия с юмруци, а онзи му отвръщаше със същото. В един момент главата на Кучето се блъсна в нещо и той се озова по гръб, а копелето го натисна отгоре. Започнаха да ръмжат, нямаше думи, по-скоро се джавкаха като кучета. Другият успя да освободи едната си ръка и измъкна отнякъде нож. Кучето сграбчи китката му точно преди онзи да го наръга.

Но онзи сложи и другата си ръка на дръжката и започна да натиска ножа с всичка сила надолу към лицето на Кучето. Той кръстоса поглед към зловещото лъскаво острие, беше само на фут от носа му.

— Мри, гадино! — изръмжа онзи и ножът му слезе с инч по-ниско.

Раменете, ръцете и китките на Кучето изгаряха от болка, докато силата изтичаше от тях. Вгледа се в лицето зад ножа. Брадясало, жълти зъби, белези от шарка по кривия нос и висяща отстрани коса. Острието хлътна още по-надолу. Краят на Кучето наближаваше и той не можеше да направи нищо, за да го спре.

Дум.

Изведнъж главата на онзи изчезна и по лицето на Кучето плисна кръв — гореща, лепкава и миризлива. Тялото отгоре му се отпусна и той го избута настрана. Изправи се, олюля се и започна да плюе и да кашля, задавен от кръвта — беше навсякъде, в очите му, в носа, в устата.

— Готово, Куче. Добре ли си?

Тъл. Беше ги видял, докато се бореха, и се беше изкатерил по склона.

— Жив съм — прошепна Кучето точно както правеше Логън след края на битка. — Още съм жив. — Проклинаше наум, беше се разминал на косъм този път.

— Не носят кой знае какво. — Дау вече беше започнал да ровичка из вещите около огъня.

Имаше тенджера, оръжия, това-онова, но прекалено малко храна. Недостатъчно, за да са били сами насред гората.

— Ще да са били съгледвачи — каза Три дървета, — преден отряд на някоя по-голяма група.

— И аз така мисля — каза Дау.

— Добре ли си? — Три дървета плесна Кучето по рамото.

— Ъхъ, така мисля — отвърна Кучето, зает да бърше кръвта от лицето си. Още трепереше, но това щеше да отмине. — Тук-там някоя драскотина. Нищо смъртоносно.

— Хубаво, защото си ми необходим. Защо не се изкачиш ей там, до онези дървета, и да огледаш наоколо, докато ние през това време разчистим тук? Искам да знам чии съгледвачи са били тия.

— Дадено, главатар. — Кучето пусна тежка въздишка. — Както кажеш.

— Скапана задача било това, а, Дау? — прошепна Три дървета. — Хванали сме се били с работа за малки момченца. И трябвало да сме доволни, че и това имаме, така ли? Какво ще кажеш сега, а?

— Може и да съм сбъркал.

— Ама много си сбъркал — обади се Кучето.

По тъмните склонове долу горяха стотици огньове. Естествено, имаше и хора. Предимно лека пехота от наборна войска, лековъоръжени, но имаше и тежковъоръжени войници. Последната светлина на деня проблясваше във върховете на копията им, в металния обков на щитовете им, в ризниците — излъскани и готови за битка. Бяха се струпали около разветите знамена на главатарите на отделните кланове. И от тях имаше доста. На пръв поглед двайсетина, а може би и трийсет души. Досега Кучето не беше виждал повече от десет, събрани на едно място.

— Най-голямата армия, която някога е имало в Севера — прошепна той.

— Ъхъ — каза Три дървета. — До един се бият за Бетод и са само на пет дни езда от южняците. — Посочи към едно от знамената. Това там Кокала ли е?

— Ъхъ — изръмжа Кучето. — Това е неговият знак. Имам сметки за уреждане с това копеле.

— Цяла камара сметки за уреждане са се събрали там долу — каза Три дървета. — Ето го и знамето на Бледоликия, ето на Белобрадия, а Крендъл Горинг е там, при онези скали. Гадна сбирщина. Тръгнаха с Бетод още отначало. Сигурно бая са се ояли вече покрай него.

— Ами онези там? — Кучето посочи няколко непознати знамена. Имаха доста зловещ вид — опъната кожа и кости. Заприличаха му на отличителните знаци на планинците. — Това да не е знамето на Крамок-и-Файл?

— Да бе! Той никога не би коленичил пред Бетод, нито пред който и да било друг. Това ненормално копеле си е горе, по Височините, продължава да призовава луната и кой го знае какво още.

— Освен ако Бетод не му е видял вече сметката — изръмжа Дау.

— Съмнявам се — поклати глава Три дървета. — Лукаво копеле е този Крамок. От години удържа Бетод по Височините. Казват, че познавал всяка педя земя там.

— Чии знамена са тогава? — попита Кучето.

— Не знам. Може да са на ония момчета от Изтока, отвъд Крина. Странен народ живеел там. Да ти е познато някое от тези знамена, Мрачен?

— Хм.

От него не можеше да се очаква повече като отговор.

— Няма значение чии са — промърмори Дау. — Гледай само колко са. Половината шибан Север се е събрал долу.

— При това по-лошата половина — каза Кучето, загледан в знамето на Бетод, което се издигаше в средата на лагера — огромно червено слънце, грубо намазано върху черна кожа. Изглеждаше цял акър широко, голямо като нива, окачена на окастрен боров ствол. Огромното чудо се вееше зловещо на вятъра. — Да не ти се налага да го носиш това грамадно нещо — рече той.

Дау пропълзя напред.

— Може пък да успеем да се промъкнем в тъмното — прошепна той. — Да се промъкнем, да намерим Бетод и да му теглим ножа.

Спогледаха се. Рискът беше огромен, но според Кучето си заслужаваше напълно. Всеки от тях мечтаеше да му падне възможност лично да прати Бетод при пръстта.

— Да му резнем гърлото на копелето — подхвърли Тъл и се ухили.

— Хм — изръмжа Мрачния.

— Тая задача си струва — изсъска Дау. — На това му викам истинска работа!

— Съгласен съм — кимна Кучето, загледан в огньовете.

Достойна работа. За именити воини като тях, или поне каквито бяха навремето. За това със сигурност щяха да се пеят песни. Кръвта на Кучето кипна, кожата му настръхна. Но Три дървета не пожела и да чуе.

— Не. Не можем да рискуваме толкова. Трябва да се върнем и да предупредим Съюза. Да им кажем, че идват гости. Лоши гости. Многобройни при това. — Подръпна брадата си и Кучето видя в погледа му, че това решение никак не му се нравеше.

На никого от тях не му се искаше да се отказват, но всички знаеха, че главатарят им е прав, дори Дау. Най-вероятно нямаше да успеят да докопат Бетод, а и да успееха, нямаха никакъв шанс да се измъкнат невредими.

— Трябва да се върнем — каза Кучето.

— Така да бъде — съгласи се Дау. — Връщаме се. Жалко обаче.

— Да, жалко — каза Три дървета.

Дългите сенки

— Мътните го взели.

Феро не отговори, но за пръв път откакто Логън срещна тази жена, я видя без обичайното навъсено изражение. Лицето й беше застинало, а ченето даже леко провиснало. Лутар, от друга страна, се беше нахилил като малоумен.

— Виждали ли сте друг път подобно нещо? — надвика той шума и посочи напред с трепереща от вълнение ръка.

— Друго подобно нещо не съществува — отбеляза Баяз.

Честно казано, Логън дълго се чуди какво толкова ги притеснява Баяз и Лонгфут преминаването през река. Някои от най-големите в Севера наистина бяха проблем, особено в неподходящ сезон и ако носиш много неща със себе си. Но ако не намериш мост, просто търсиш брод, вдигаш оръжията над главата и прецапваш. След това ботушите ти дълго време остават мокри, а трябва да внимаваш и за засади, но като се изключи това, няма от какво толкова да се притесняваш. Реката е просто добра възможност да напълниш меха с вода.

Но да напълниш меха си с вода от Аос щеше да е доста рисковано начинание, особено ако не носиш въже, при това дълго поне сто разкрача.

Веднъж Логън бе стоял на скалистия бряг при Уфрит и бе гледал как вълните се разбиват ниско долу в скалите. Морето сивееше разпенено и се простираше докъдето му стигаше погледът. Отвесният бряг там е смущаващо място, тревожиш се само като погледнеш надолу. Веднага започва да ти се вие свят. Чувството, което изпита Логън сега, застанал на брега на тази могъща река, се оказа абсолютно същото. Единственото различно беше наличието на друг висок бряг. Отсрещният бряг, ако въобще можеш да наречеш отвесната скала бряг, беше на около четвърт миля от другата страна на водата.

Логън пристъпи предпазливо до самия ръб на скалата, като опипваше напред с върха на ботуша си меката пръст. Погледна надолу. Лоша идея. Червеникавата почва образуваше тясна козирка с увиснали отдолу бели корени на тревата над почти отвесната назъбена скала. Дълбоко долу водата се блъскаше в подножието й и вдигаше огромни вихри от ситни водни капчици, които Логън почти усети върху лицето си. Тесните скални первази и пукнатините бяха обрасли с туфи дълга трева. Около тях прелитаха хиляди малки бели птици. Крясъците им бяха почти напълно заглушени от рева на реката.

Логън си представи какво би било усещането да полетиш от ръба и да паднеш в тези бучащи талази от черна вода — да бъдеш всмукан надълбоко, после понесен от течението и въртян и подмятан като листо на дърво, откъснато от буря. Преглътна и боязливо отстъпи от ръба, оглеждайки се отчаяно за нещо, за което да се хване. Почувства се нищожно дребен и лек като перце, което всеки момент може да бъде отнесено от някой силен порив на вятъра. Почти усещаше неуморното течение на водата под краката си, долавяше огромната мощ на препускащите въртопи, които караха земята да трепери.

— Сега сигурно разбираш защо мостът е добра идея! — извика в ухото му Баяз.

— Как въобще е възможно да се построи мост над такова нещо?

— При Аостум реката се разделя на три и там каньонът е значително по-плитък. Архитектите на императора изградиха изкуствени острови и така успяха да направят мостовете с повече, но по-малки арки. И пак бяха нужни дванайсет години за строежа. Мостът при Дармиум е творение на самия Канедиас като подарък за брат му Ювенс. Строен е по времето, когато двамата още са се разбирали. Той прехвърля реката с една-единствена арка. Как е успял Канедиас да направи това, никой не знае. — Баяз тръгна към конете. — Извикай останалите, нямаме време да стоим тук!

Феро вече беше тръгнала обратно.

— Толкова много дъжд. — Тя хвърли последен поглед през рамо, намръщи се и поклати глава.

— Нямате такива реки там, откъдето идваш, а?

— В Лошите земи водата е най-скъпоценната придобивка. Хората се избиват за една пълна манерка.

— Там ли си родена? В Лошите земи? — странно име за място, помисли си Логън, но на нея й подхождаше.

— В Лошите земи не се ражда нищо, бял, там има само смърт.

— Сурова земя, а? Тогава къде си родена?

— Теб какво те е грижа? — изгледа го сурово Феро.

— Просто искам да сме приятели.

— Приятели! — тя го изгледа презрително, докато минаваше покрай него на път към конете.

— Че какво? Да не би да имаш толкова много други, че да не ти е нужен някой нов?

Тя спря, наполовина извърната към Логън, и го погледна с присвити очи.

— Моите приятели не живеят дълго, бял.

— Моите също, но аз съм готов да рискувам, ако и ти си съгласна.

— Добре тогава — отвърна тя, но на лицето й нямаше и помен от добронамереност. — Гуркулите завладяха родната ми земя, когато бях още дете. Отведоха ме като робиня. Взеха всички деца.

— Робиня ли?

— Да, глупако, робиня! Купуват те и те продават като парче месо! Някой те притежава и може да прави с теб каквото си поиска, точно както с коза, с куче или дори с пръстта в градината си! Това ли искаше да знаеш за мен, приятелю?

Логън сбърчи чело.

— Нямаме такъв обичай в Севера.

— Хх — изсъска му презрително Феро. — Браво на вас!

Руините се издигаха високо над тях. Гора от изпотрошени колони и лабиринт от останки от стени, а земята около тях беше осеяна с изпопадали каменни блокове с човешки ръст. Изронените отвори на прозорци и врати зееха като рани. Останките на селището се очертаваха на фона на препускащите в небето облаци като огромен черен низ изпочупени зъби.

— Кой е този град? — попита Лутар.

— Това не е град — отвърна Баяз. — В най-успешните години от Старите времена, когато империята беше в най-голям подем, това място беше зимният дворец на императора.

— Всичкото това — Логън обходи с поглед огромната площ на останките — е било къщата на един човек?

— При това временната къща, дори не е живееше тук целогодишно. През повечето време императорският двор се помещаваше в Олкъс. През зимата, когато студът и снегът се спускаха от планините, императорът и свитата му идваха тук. Цяла армия от стража, прислужници, готвачи, придворни, принцеси, деца и съпруги поемаше през великата равнина, подгонена от студения вятър. Настаняваха се за три месеца в огромните зали, красивите градини и богато украсените спални на този дворец. — Баяз поклати плешивата си глава. — В отдавна отминали времена това място блестеше като море от злато под лъчите на изгряващото слънце.

— И този Глъстрод го е разрушил, така ли? — изсумтя Лутар.

— Не. Не беше по време на тази война, а в друга, години по-късно. Във войната, която моят орден поведе след смъртта на Ювенс срещу неговия брат.

— Канедиас — промърмори Кай. — Господарят Създател.

— Тази война беше също толкова ожесточена, брутална и безмилостна, както и предишната. Загубите в нея бяха дори повече. Накрая и двамата, Ювенс и Канедиас, се простиха с животите си.

— Злощастно семейство — промърмори Логън.

— Така е — Баяз вдигна поглед към величествените останки. — Със смъртта на Създателя, последният от четиримата синове на Еуз, настъпи краят на Старите времена. След тях останаха само руините, гробниците и легендите. И дребни, незначителни хора, коленичили в дългите сенки на миналото.

— Ездачи! — Феро се изправи на стремената, загледана към хоризонта. — Най-малко четирийсет души.

— Къде? — сепна се Баяз и засенчи очи с длан. — Не виждам нищо.

Логън също не виждаше нищо повече от полюшващата се трева и огромните облаци в небето.

Лонгфут сбърчи чело, загледан в хоризонта.

— Не виждам нищо, а съм благословен със съвършено зрение. Ами да, казвали са ми дори, че…

— Искаш да стоиш тук, докато не ги видиш, или искаш да се махнеш от пътя, преди те да те видят? — изсъска му Феро.

— Ще влезем сред руините — отсече Баяз през рамо. — Ще изчакаме да отминат. Малакус! Обръщай каруцата!

Останките от зимния дворец на императора бяха потънали в сенки и сред тях цареше гробна тишина. От всичко лъхаше на разруха. Огромните надвиснали над главите им останки бяха превзети от пълзящи растения и обилно нашарени от изпражненията на птици и прилепи. В хилядите гнезда високо горе в древната зидария чуруликаха птици. Огромните паяжини, опънати по разнебитените каси на вратите, блестяха, натежали от едри капки роса. По каменните блокове на земята в слънчевите петна се изтягаха и припичаха малки гущерчета, които веднага се разбягаха при приближаването на групата. Мястото се изпълни с ехото от стъпките им, с тропота на конски копита и с тракането на каруцата. Навсякъде се стичаха тънки струйки вода, която се събираше капка по капка в скрити от погледите им локви.

— Дръж това, бял. — Феро стовари сабята си в дланта на Логън.

— Къде отиваш?

— Стойте тук и гледайте да не се показвате. — Тя посочи с глава нагоре: — Аз ще ги наблюдавам оттам.

Цялото детство на Логън бе преминало сред дърветата около селото му. Като младеж прекарваше цели дни по Височините, предизвиквайки силата на планината. При Хионан посред зима планинците удържаха успешно прохода. Дори Бетод мислеше, че няма друг път нагоре, обаче Логън успя да се изкатери по замръзналата скала и така благодарение на него бяха успели да се разправят с планинците. Но сега той не виждаше никакъв път нагоре. Не и ако не си готов да прекараш поне час-два в опити. Отвесните каменни блокове бяха гъсто оплетени с полужива пълзяща растителност, а ръбестите зидове бяха хлъзгави от прораслия мъх. Колкото повече гледаше към препускащите в небето облаци, толкова повече му се струваше, че високите останки на двореца се накланят и надвисват над главата му.

— И как точно смяташ да…

Феро вече бе на половината път до върха на една от колоните. Не се катереше като човек, а по-скоро пълзеше нагоре като насекомо. Стигна до върха и спря за момент, намести стъпала и скочи във въздуха. Прелетя точно над главата на Логън, приземи се на зида зад него и се изправи, посипвайки лицето му с мазилка. После приклекна и го измери с поглед отгоре.

— И гледайте да не вдигате много шум — изсъска Феро и изчезна от поглед.

— Видяхте ли… — рече Логън, но останалите бяха продължили напред между сенките и влажните ъгли и той побърза да ги настигне — не искаше да остава сам насред това обрасло гробище.

Кай беше вкарал каруцата навътре между останките и сега стоеше подпрян на нея до неспокойните коне. Първия магус беше приклекнал отстрани в бурените и триеше с ръка обраслата с лишеи стена.

— Погледни тук — викна Баяз, докато Логън се промушваше покрай него. — Виж тези надписи. Истинско произведение на изкуството от Старите времена! Предания, уроци и предупреждения от историята! — дебелите му пръсти внимателно събаряха прахоляка от издяланите в камъка думи. — Сигурно сме първите, които виждат това, от векове насам!

— Мм — изду бузи Логън и издиша шумно.

— Гледай тук! — посочи стената Баяз. — Еуз дава на тримата си синове техните дарби, а Глъстрод гледа от сенките отстрани. Раждането на трите основни дисциплини в магията. Каква майсторска изработка, а?

— Хубаво.

— Ами тук. — Баяз избута бурените и пристъпи настрани към следващия стенопис. — Глъстрод крои планове да унищожи творенията на брат си. — Наложи се да отскубне част от изсъхналия бръшлян, за да стигне до следващата част. — Тук той нарушава Първия закон. Виждаш ли, чува гласовете от долния свят. Призовава дяволите и ги изпраща срещу враговете си. А на тази — пошепна магьосникът, докато отместваше настрани сноп кафяв бръшлян, — чакай да видя…

— Глъстрод копае — прекъсна го Кай. — Кой знае, на следващата част може да е показано и какво е търсил.

— Хм — намръщи се Баяз и пусна кафявата завеса от бръшлян обратно пред стената. Изгледа сърдито чирака си, докато се изправяше. — Може би понякога е по-добре миналото да остане забулено в тайна.

Логън се покашля и се отдалечи. Шмугна се приведен по една наклонена арка. От другата страна имаше широко пространство, пълно с ниски чепати дървета. Бяха засадени в прави, но отдавна обрасли в бурени редици. Покрай мъшасалите стени се издигаше гъст шубрак от плевели и коприва, потъмнял и загнил от дъждовете, който стигаше почти до кръста му.

— Може би не е редно лично да го изтъквам — долетя отнякъде ведрият глас на Лонгфут, — но просто е редно да се отбележи. Невероятните ми способности в ориентирането нямат равни! Извисяват се над уменията на останалите навигатори, както планината се издига над дълбока долина!

Логън направи кисела физиономия — ако не е раздразнението на Баяз, ще е перченето на Лонгфут, няма средно положение.

— Преведох ви през огромната равнина на Аос без миля отклонение! — навигаторът се ухили на Логън и Лутар, все едно очакваше бурни аплодисменти. — При това, без да се натъкнем на нито една опасност, в земи, считани за едни от най-рискованите за пътуване на този свят! — намръщи се. — Може би една четвърт от нашето епично пътуване е вече зад гърба ни. Не съм сигурен, че оценявате колко невероятно е това постижение. Вървяхме през равнина без всякакви отличителни черти на терена в условията на настъпващата зима и без помощта на звездите за ориентир! — брат Лонгфут поклати глава. — Ха. Безсъмнено човек е сам на върха на успеха. — Обърна се и тръгна с небрежна походка между дърветата. — Мястото не предлага кой знае какво откъм условия за настаняване, но поне овошките си ги бива. — Откъсна зелена ябълка от един от по-ниските клони и я тръкна в ръкава си. — Нищо не може да се мери с ябълка от овощната градина на самия император. — Ухили се. — Странно как растенията надживяват всички човешки творения, а?

Лутар седна върху паднала статуя, извади от ножницата дългото острие и го постави напряко на коленете си. Стоманата блестеше като огледало при всяко завъртане в ръцете му. Той огледа критично оръжието, наплюнчи пръст и старателно изтри някакво невидимо петно. После измъкна камък за точене, наплюнчи го и се зае с работа по острието. Металът отговаряше с тих звън при всяко движение на камъка. Този звук, този ритуал винаги действаха успокояващо на Логън, напомняха му за толкова много лагерни огньове в миналото.

— Наистина ли е необходимо? — попита Лонгфут. — Точене, лъскане, точене, лъскане и така ден и нощ. Главата ме заболява. И да кажеш, че досега поне веднъж си ги използвал тези остриета. А когато най-накрая наистина ти потрябват, ще се окаже, че си ги изтъркал от точене. — Той се изхили на собствената си шега. — И какво ще правиш тогава?

Лутар дори не си направи труда да вдигне поглед.

— Защо не се съсредоточиш как да ни преведеш през равнината, а да оставиш оръжията на онези, които разбират от тях, а? — Логън се подсмихна под мустак.

Струваше си според него човек да проследи спора между двама от най-високомерните мъже на света.

— Хм — изсумтя Лонгфут, — покажи ми някой такъв и ще гледам пред него да не споменавам за оръжия. — Той поднесе ябълката към устата си, но преди да успее да отхапе от нея, ръката му остана празна. Лутар се оказа бърз като светкавица и сега ябълката беше нанизана на върха на рапирата му. — Хей, я да ми я върнеш!

— Разбира се. — Лутар се изправи и с отработено движение на китката метна ябълката нагоре.

Брат Лонгфут протегна ръце да я хване във въздуха, но Лутар го изпревари. Острието на кинжала му описа сребриста дъга и Лонгфут изведнъж зажонглира с две равни половини от ябълката. За момент почти успя да ги улови, но все пак ги изпусна на земята.

— Ама че фукльо! — тросна се той.

— Е, не може всички да са скромни като теб — рече Лутар и Логън отново се подсмихна.

Брат Лонгфут се върна при дървото за друга ябълка.

— Хубав номер — дрезгаво отбеляза Логън, прегази бурените и се приближи до Лутар. — Доста си бърз с тези тънки остриета.

— И преди са ми го казвали. — Младежът скромно сви рамене.

— Хм.

Да пронижеш ябълка е едно, а да пронижеш човек е съвсем друга работа, помисли си Логън, но бързината е от полза. Погледна сабята на Феро в ръцете си. Огледа я от всички страни и я изтегли от дървената кания. Странно беше това оръжие — и дръжката, и острието бяха леко извити. Острието се разширяваше към почти тъпия връх и беше наточено само от едната страна. Замахна няколко пъти във въздуха. Особено разпределение на тежестта — усещаше го повече като секира, отколкото като меч.

— Странно нещо — каза Лутар.

Логън пробва острието с палец — неравният ръб добре придърпваше кожата му.

— Ама е остро — отвърна.

— Ти никога ли не точиш твоя?

Логън сключи вежди. Сигурно досега му се събираха цели седмици, прекарани в точене на оръжия. Всяка вечер по време на поход мъжете сядаха край огъня и след ядене се заемаха с оръжията. Отвсякъде проблясваше и звънтеше метал. Точене, почистване, лъскане, потягане. Косата му може и да беше сплъстена от кал и мръсотия, кожата — хванала коричка от стара пот, а дрехите — пълни с бълхи, но оръжията му винаги блестяха като нова луна.

Хвана хладната дръжка на меча, който Баяз му беше дал, и го изтегли от зацапаната ножница. В сравнение с остриетата на Лутар, че дори и в сравнение с оръжието на Феро неговото изглеждаше непривлекателно и грозно. Тежкото сиво острие нямаше почти никакъв блясък. Огледа го. Единствено сребристата буква до дръжката проблясваше на светлината. Знакът на Канедиас.

— Не знам защо, но този меч не се нуждае от точене. Първоначално опитах, ала само изтърках камъка.

Лонгфут се беше покатерил на едно от дърветата и пълзеше бавно настрани по дебел клон, протегнал ръка към далечна ябълка.

— Ако питате мен — изръмжа от усилие навигаторът, — оръжията са отражение на собствениците им. Тези на капитан Лутар — бързи като светкавица, изящни, но още неизпробвани в истинска битка. На жената Малджин — остро, зловещо, побиват те тръпки само като го погледнеш. На Деветопръстия северняк — тежко, солидно, но мудно и простовато. — Изхили се и започна да се изтегля обратно към ствола на дървото. — Перфектна метафора! Открай време жонглирането с думи е само още един от невероятните ми…

Логън изръмжа и замахна с меча над главата си. Острието се вкопа в клона под краката на навигатора точно там, където израстваше от ствола на дървото. Премина през почти цялата му дебелина, не докрай, но достатъчно, та тежестта на Лонгфут да свърши останалото. Клонът и навигаторът се стовариха едновременно в шубрака отдолу.

— Това достатъчно мудно и простовато ли беше?

Лутар прихна да се смее и Логън също се засмя. Смехът е стъпка напред. Първо идва той, след него уважението. А накрая и доверието.

— Мили боже! — извика брат Лонгфут, докато се измъкваше изпод клона. — Човек вече не може и да хапне на спокойствие.

— Достатъчно остър е — продължи да се киска Лутар, — няма две мнения по въпроса.

— Да — Логън претегли в ръка меча, — този Канедиас явно разбира от направата на оръжия.

— Изработването на оръжия беше тъкмо умението на Канедиас. — Баяз се провря под ронещата се арка и влезе в обраслата овощна градина. — Все пак той е Господарят Създател. Мечът в ръцете ти е може би най-простото оръжие, което е създал. Изкован е специално за войната срещу братята му.

— Братя — изсумтя Лутар, — напълно го разбирам. Винаги има за какво да се сдърпат. По мое мнение обикновено става дума за жена. — Прокара за последно камъка по кинжала си. — Но става ли дума за жени, аз винаги получавам своето.

— Нима? — изсумтя на свой ред Баяз. — Всъщност наистина има замесена жена, но ролята й не беше такава, каквато си мислиш.

— Че каква друга роля може да има жената? — гадно се ухили Лутар. — Ако питате мен… ау! — голяма буца изсъхнали птичи изпражнения се стовари върху рамото му и обсипа косата му, лицето и току-що излъсканите остриета със сиво-черен прахоляк. — Какво, мамка му!… — той скочи и погледна нагоре към стената зад гърба си. Феро беше клекнала горе и бършеше ръка в листата на бръшляна. Светлината идваше откъм гърба й и лицето й бе в сянка, но Логън се зачуди дали по него няма лека следа от усмивка. Каквато със сигурност нямаше на лицето на Лутар. — Шибана ненормална кучка! — изкрещя той и започна да остъргва курешките от палтото си и да ги мята по стената. — Тумба диваци сте вие! — той се оттегли с гневен вид и се шмугна под арката.

Смехът си е смях, реши Логън, но уважението май ще се позабави малко.

— В случай че ви е грижа — провикна се Феро от стената, — ездачите отминаха.

— Накъде тръгнаха? — попита Баяз.

— Изток, откъдето дойдохме ние, бързаха.

— Нас ли търсят?

— Кой знае? Не им го пишеше на челата. Но ако търсят, почти сигурно е, че ще открият следите ни.

— Тогава по-добре слизай оттам — намръщи се Баяз. — Потегляме веднага. — Замисли се за момент. — И гледай да не хвърляш повече лайна!

И накрая… моето злато

— Работите вървят с огромна скорост, ако позволите да отбележа, началник. Откакто централната част на града е отворена за местните, работната ръка се утрои! По цялата ширина на полуострова защитният ров е под морското ниво и с всеки изминал ден дълбочината му се увеличава! В момента морето се удържа само от малки шлюзове в двата края на рова и всеки момент сме готови да го наводним по ваша заповед! — Висбрук се облегна назад с доволна усмивка на месестото лице.

Все едно всичко това е било негова идея.

В централната част на града се разнесе сутрешният призив за молитва. Странното протяжно напяване от високите кули на Великия храм се понесе над Дагоска и проникна във всяка сграда, дори тук, в стаята за аудиенции на Цитаделата. Кадия зове своите за молитва.

— Пак ли стана време? — горната устна на Вурмс се изкриви от отвращение. — Проклети да са местните и противните им суеверия! Не трябваше да ги пускаме обратно в храма! От проклетото виене ме заболява главата!

И дори само заради това си заслужаваше. Глокта се усмихна.

— Ще преживея вашето главоболие, ако то е условието Кадия да е доволен. Имаме нужда от местните, независимо дали на вас ви харесва, или не. А те обичат да пеят, така че свиквайте, това мога да ви посъветвам. Ако ли не, увийте си главата с одеяло.

Висбрук се заслуша, докато Вурмс продължи да се жалва.

— Да си призная, на мен пеенето ми действа успокоително — каза той. — Освен това не можем да отречем положителния ефект от отстъпките на началник Глокта за местните. Благодарение на тях външните стени са ремонтирани, портите — подменени, дори скелетата са вече почти разглобени. Набавен е и камък за нови бойници, но тук идва проблемът, зидарите отказват да работят и ден повече, без да им бъде платено. Войниците ми са на четвърт надница и моралът е нисък. Средствата са големият ни проблем, началник.

— Напълно съм съгласен — рече ядосано Вурмс. — Силозите за зърно са почти пълни, бяха изкопани два нови кладенеца в гетата на огромна цена, но възможностите ми да продължавам да работя на кредит са почти изчерпани. Търговците на зърно са ме стиснали за гушата!

Смея да твърдя, че твоята не е чак толкова здраво стисната като моята, при това от всички търговци в града, не само на зърно.

— Не мога да си покажа лицето навън, без да ме погнат с викове. Репутацията ми е на път да се срине, началник!

Все едно си нямам по-сериозни грижи от репутацията на един идиот.

— Какво дължим досега?

Вурмс свъси вежди.

— За храна, вода и оборудване не по-малко от сто хиляди.

Сто хиляди? Търговците на подправки обичат да печелят, но мразят да харчат. Айдър няма да ми осигури и половината от тази сума, дори да предположим, че се постарае сериозно.

— А при вас, генерале?

— За наемниците, изкопаването на рова, поправките на стените, допълнително оръжие, брони и муниции… — Висбрук изду бузи. — Всичко на всичко почти четиристотин хиляди марки.

Глокта насмалко не се задави със собствения си език. Половин милион? Кралски откуп, че и отгоре. Сълт не би могъл да осигури толкова, и да искаше, а той очевидно не желае. Хора умират за частица от такава сума.

— Продължавайте в същия дух, доколкото можете. Обещавайте каквото трябва. Парите са на път, уверявам ви.

— Правя всичко по силите си — генералът вече бе започнал да си събира книжата, — но хората започват да се съмняват, че въобще някога ще им бъде платено.

Вурмс беше още по-директен.

— Вече никой не ни вярва. Без пари не можем да направим нищо.

— Нищо — изръмжа Северард.

Фрост бавно поклати глава.

— Началникът на Инквизицията изчезва безследно — Глокта разтри зачервените си очи. — Оттегля се в спалнята си за през нощта и заключва вратата. На сутринта не отваря. Разбиват вратата и намират… Нищо. Леглото е използвано за спане, но не откриват тяло. Няма следи от борба.

— Нищо — подхвърли Северард.

— Да видим какво знаем. Давуст е подозирал заговор в града, изменник, който се готви да предаде Дагоска на гуркулите. Смятал е, че е замесен член на управата на града. По всичко личи, успял е да разкрие самоличността на предателя и устата му е била запушена.

— Но кой?

— Май ще трябва да действаме отзад напред. Щом не можем да открием нашия предател, ще се наложи да го накараме той да дойде. Ако стремежът му е да пусне гуркулите в града, ние само трябва да направим всичко възможно да ги задържим отвън. Така рано или късно той самият ще дойде при нас.

— Ришковъну — смотолеви Фрост.

Рисковано наистина, особено за настоящия началник на Инквизицията на Дагоска, но нямам друг избор.

— Значи чакаме, така ли? — попита Северард.

— Чакаме и стягаме защитата на града. Освен това търсим пари. Да ти се намират някакви, Северард?

— Имах, началник, ама ги дадох на едно момиче в гетото.

— А, жалко.

— Никак даже, истински звяр е в леглото. Горещо я препоръчвам, ако се интересувате.

Глокта примижа при поредното изпукване на коляното му.

— Сгряваш ми душата, Северард, не съм подозирал, че си такъв романтик. Ако не бях толкова закъсал за пари, щях да поръчам да ти вдигнат паметник.

— Мога да се поразтърся наоколо. Колко ни трябват?

— О, не много. Да кажем, половин милион марки.

Едната вежда на практика подскочи рязко нагоре. Той затършува из джоба си, извади ръка и я разтвори пред Глокта. В дланта му се мъдреха няколко медни монети.

— Дванайсет, толкова мога да предложа — каза Северард.

— Дванайсет хиляди е всичко, което мога да ви предложа — каза магистър Айдър.

Капка в морето.

— Колегите ми в Гилдията са притеснени, търговията напоследък не върви и повечето им средства са вложени в разни начинания. Аз самата разполагам със съвсем малко свободни пари.

Смея да твърдя, че имаш много повече от дванайсет хиляди, но какво от това? Съмнявам се да имаш половин милион марки, скътани за черни дни. Сигурно в целия град няма толкова пари.

— Ще рече човек, че просто не ме харесват.

— Изгонихте ги от храма. Въоръжихте местните, а сега искате пари. Редно е да се отбележи, че при това положение няма как да сте сред любимците им.

— А редно ли е да се отбележи, че са готови да ме стиснат за гушата? И то здраво.

— Може да се каже, но поне за момента май успях да ги убедя, че присъствието ви е от полза за града. — Тя го погледна в очите. — От полза сте за града, нали, началник?

— Ако приемем, че основен приоритет е да не допуснем гуркулите да влязат. Това е основният ни приоритет, нали, магистър Айдър? И все пак малко повече пари ще са ми добре дошли.

— Малко повече пари винаги са добре дошли, но точно това е проблемът с търговците. Винаги са предпочитали да ги печелят, а не да ги харчат, дори когато е изцяло в техен интерес. — Тя въздъхна дълбоко и забарабани с пръсти по масата, приковала поглед в ръката си.

Замисли се. В следващия момент започна да сваля пръстените си. След като свали и последния, събра ги в шепа и ги пусна в кутията с монетите.

— Прекрасен жест, магистър Айдър, но не бих могъл…

— Настоявам — каза тя, после разкопча тежкото колие от шията си и го пусна в кутията. — След като спасите града, винаги мога да си купя нови. Така или иначе, няма да имам кой знае каква полза от тях, когато гуркулите ги свалят от мъртвото ми тяло, нали? — тя изхлузи от китките си тежките златни гривни, обсипани със зелени камъни. Миг по-късно и те издрънчаха при останалите й бижута. — Вземете ги, преди да съм си променила решението. Когато си се изгубил насред пустинята, приемаш вода…

— От който ти предложи и колкото ти дава. Кадия ми отговори по същия начин.

— Кадия е умен човек.

— Така е. Благодаря ви за щедростта, магистър Айдър. — Глокта затвори с рязко движение капака на кутията.

— Това е най-малкото, което мога да направя. — Тя се изправи и тръгна към вратата. Подметките на сандалите й тихо зашумоляха по килима. — Доскоро.

— Казва, че иска да говори с вас.

— И как се казва той, Шикел?

— Мотис. Каза, че бил банкер.

Поредният кредитор, дошъл да опява за парите си. Скоро нима да имам друг избор, освен да ги арестувам всичките. Това ще сложи край на безгрижното харчене, но ще си заслужава, ако ще и само за да видя изражението на лицата им.

— Покани го да влезе.

Беше към петдесетте, висок и кльощав. Хлътналите очи и изпъкналите скули му придаваха болнав вид. Движенията му издаваха прецизност, а погледът — строга пресметливост. Сякаш измерва стойността на всичко в сребърни марки, включително и мен самия.

— Казвам се Мотис.

— Съобщиха ми, но се боя, че в момента не разполагам с никакви средства. Като изключим дванайсетте монети на Северард. Какъвто дълг има градът към вашата банка, ще трябва да изчакате. Уверявам ви, няма да е дълго. Само докато не пресъхне морето, докато небето не се стовари отгоре ни и дяволите не тръгнат свободно по земята.

Мотис се усмихна. Всъщност това за усмивка ли минава? Премерено, без капка задоволство извиване на устните.

— Мисля, че сте разбрали погрешно, началник Глокта. Не съм дошъл да събирам дългове. От седем години имам честта да представлявам банкова къща „Валинт и Балк“ в Дагоска.

Глокта се замисли за момент, после се опита да прозвучи съвсем непринудено.

— „Валинт и Балк“ ли казвате? Доколкото знам, вашата банка финансираше Гилдията на търговците на платове, прав ли съм?

— Имахме търговски взаимоотношения с въпросната гилдия допреди злощастното й разформироване.

Обзалагам се, че сте имали. Притежавали сте ги все пак.

— Но освен тях ние работим с много гилдии и компании, както и с други банки и с отделни личности, кои по-влиятелни и знатни, кои по-малко. Днес имаме работа с вас.

— И от какво естество е тази работа?

Мотис се извърна и щракна с пръсти. Двама едри мъже от местното население влязоха, превити от тежестта на огромен сандък. Бяха се изпотили и задъхали от носенето на огромната кутия от полирано черно дърво. Опасваше я лъскава стоманена лента, заключена с масивна ключалка. Носачите внимателно поставиха сандъка върху красивия килим, изтриха потта от челата си и излязоха, изпроводени от погледа на Глокта. Какво е това? Мотис извади от джоба си ключ, втъкна го в ключалката и го превъртя. После посегна и отвори капака. Отмести се встрани, за да може Глокта да разгледа съдържанието на сандъка.

— Сто и петдесет хиляди сребърни марки.

Глокта примигна недоверчиво. Няма грешка. Монетите блестяха на бледата светлина на отиващия си ден. Плоски кръгли сребърни монети по пет марки всяка. Не бяха изсипани на купчина, никакъв хаос, лежаха на равни купчинки, старателно подредени в дървени улеи. Стегнати и подредени като самия Мотис.

В този момент двамата носачи отново се появиха в стаята, но сега задъхани от тежестта на малко по-малък сандък. Оставиха го на земята и излязоха, без дори да погледнат към огромното състояние, което блестеше под носа им.

Със същия ключ Мотис отключи и втория сандък, отвори капака му и се отмести встрани.

— Триста и петдесет хиляди златни марки.

Глокта осъзна, че устата му е широко отворена, но не намери сили да я затвори. Златото блестеше с яркожълто сияние. Това малко състояние сякаш излъчваше и топлина, сгряваше го като огромна клада. Притегляше го, дърпаше го към себе си, влачеше го напред. Глокта направи несигурна крачка, преди да успее да се овладее. Едри златни монети по петдесет марки всяка. И отново подредени старателно в дървени улеи. Повечето хора живеят целия си живот, без да са виждали дори една такава монета, а малцина са виждали толкова много от тях.

Мотис бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади кожен калъф. Подпря го внимателно на масата и го разгъна: веднъж, два пъти, три пъти.

— Половин милион марки в обработени скъпоценни камъни.

Върху твърдия кафяв плот на масата лежеше меката черна кожа, а върху нея камъните горяха с всички цветове на дъгата. Две пълни шепи разноцветни полирани камъчета. Глокта не можеше да откъсне очи от тях, беше като вцепенен. Изведнъж бижутата на магистър Айдър изгубиха блясъка си.

— И така, както ми бе наредено от моите началници, предавам на вас, Санд дан Глокта, началник на Инквизицията на Дагоска, точната сума от един милион марки. — Той разгъна дебел свитък. — Подпишете тук.

Глокта огледа един по един сандъците на пода. Лявото му око направо щеше да изскочи от трептене.

— Защо?

— За да удостоверите, че сте получили сумата.

Глокта за малко да избухне в смях.

— Не това! Защо са тези пари? — размаха ръка към сандъците. — Защо е всичко това?

— Изглежда, моите началници споделят загрижеността ви Дагоска да не попадне в ръцете на Гуркул. Повече от това не мога да ви кажа.

— Не можете или не искате?

— Не мога. И не искам.

Глокта отново изгледа със сериозно лице среброто, златото и камъните. Кракът му тръпнеше от притъпена болка. Всичко, от което се нуждая, че и още толкова отгоре. Но банките не са станали това, което са, с раздаване на пари.

— След като това е заем, каква е лихвата?

Мотис го дари с нова хладна усмивка.

— Моите началници предпочитат да гледат на това като на принос в усилията за запазване на града. Но все пак има едно условие.

— И то е?

— Може да се окаже, че в бъдеще представител на „Валинт и Балк“ ще се свърже с вас с молба за някои… услуги. Надеждата на моите началници е, че ако или когато се случи това, вие няма да ги разочаровате.

Услуги за един милион марки. Освен това се оставям доброволно да попадна под властта на доста подозрителна организация. Организация, чиито мотиви дори не разбирам. Организация, която бях на път да разследвам за държавна измяна. Какви са ми възможностите обаче? Без пари градът е загубен и с мен е свършено. Трябваше ми чудо и ето го, блести пред очите ми. Когато си се загубил в пустинята…

Мотис плъзна по масата към него дебелия лист хартия. Няколко грижливо изписани параграфа и най-отдолу място за име. За моето име. Почти като самопризнание, а както знам, затворниците винаги подписват накрая. Тази възможност им се предлага, когато не им е останал никакъв друг избор.

Глокта се пресегна за писалката, топна перото в мастилото и написа името си на хартията.

— С това работата ми тук приключва. — Мотис грижливо нави свитъка и го прибра внимателно в джоба си. — Довечера с колегите ми напускаме Дагоска. Огромна сума в подкрепа на каузата, но никакво доверие в нея. „Валинт и Балк“ затварят клона си тук, ала може някой ден, след като се реши проблемът с гуркулите, отново да се срещнем, в Адуа например.

Усмихна се механично:

— Харчете ги разумно, началник. — Обърна се и излезе, оставяйки Глокта насаме с огромното и неочаквано състояние.

Задъхан, Глокта се дотътри до сандъците и надникна в тях. Имаше нещо противно във всичките тези пари. Нещо отблъскващо, плашещо дори. Затръшна капаците и ги заключи с трепереща ръка. После пусна ключа във вътрешния си джоб. Пръстите му погалиха стоманените ленти, които опасваха сандъците. Дланите му бяха влажни от пот. Богат съм.

Глокта взе с два пръста прозрачен камък с размерите на жълъд и обърнат към прозореца, го вдигна пред очите си. Бледата светлина мина през камъка и фасетите му заискриха с безброй ярки огньове — синьо, зелено, червено, бяло. Той не разбираше много от скъпоценни камъни, но беше почти сигурен, че това в ръката му е диамант. Аз съм много, много богат.

Погледна към останалите искрящи камъни върху черната кожа. Повечето бяха малки, но имаше и големи, някои дори по-големи от този в ръката му. Аз съм приказно богат. Представям си какво може да направи човек с толкова много пари. Представям си какво може да постигне… сигурно с толкова много пари ще мога да спася града. Още стени, допълнително припаси, повече оборудване за войската, нови наемници. Гуркулите — обърнати в паническо бягство от Дагоска. Императорът на Гуркул — унижен. Кой би повярвал? И Санд дан Глокта отново е герой. Потънал в мисли, Глокта започне бавно да търкаля едно по едно камъчетата с върха на пръста си. Но такива сериозни разходи за толкова кратко време може да породят въпроси. Вярната ми служителка практик Витари ще полюбопитства, а това ще разпали любопитството и на благородния ми господар архилектор Сълт. Днес просиш пари от мен, а на следващия ден ги хвърляш наоколо, все едно парят в ръцете ти, как така? Бях принуден да взема назаем, Ваше Високопреосвещенство. Така ли? И колко взе? О, само един милион марки. Нима? И кой е склонен на такива щедри заеми? Е как кой, нашите приятели от „Валинт и Балк“, Ваше Високопреосвещенство, срещу услуги от моя страна, когато и каквито поискат. Естествено, лоялността ми не е под въпрос. Разбирате, нали? Искам да кажа, какво толкова им дължа, просто едно баснословно състояние. Тялото е открито при доковете…

Глокта разсеяно зарови длан в студените твърди камъчета и те погъделичкаха приятно кожата между пръстите му. Приятно, но рисковано. Ще трябва да действам много предпазливо. По-предпазливо от всякога…

Страх

Пътят до края на света се оказа повече от дълъг. Също така изпълнен с тревоги и самота. Гледката на труповете беше обезпокоителна. Ездачите допълнително утежниха ситуацията. Несгодите на това пътуване непрестанно нарастваха. Джизал бе постоянно гладен, почти непрекъснато му бе студено и често беше вир-вода. На моменти му се струваше, че протритият му от седлото задник няма да се оправи до края на живота му. Всяка нощ той лягаше на твърдата и неравна земя, заспиваше и сънуваше дома си. И всяка сутрин се събуждаше в ранни зори, по-изморен, отколкото си беше легнал. Сърбеше го навсякъде, кожата му бе зачервена, непривикнала към постоянната мръсотия, щипеше ужасно. Установи, че вече мирише отвратително, точно като останалите. И сякаш всичко дотук не бе достатъчно да докара всеки цивилизован човек до умопомрачение, ами и опасностите му бяха вече постоянен спътник.

Дори теренът не беше на страната на Джизал. С надеждата, че така ще се отърват от евентуално преследване, преди няколко дни Баяз беше наредил да се оттеглят от течението на реката. Сега следваха древната пътека край дълбоките урви в равнината — по скалисти дерета, мрачни клисури, покрай ромолящи потоци и в дълбоки долини.

Замисли се почти с носталгия за безкрайната монотонност на равнината. Там поне не трябваше да гледа мнително към всяка скала, шубрак или могила, очаквайки да изскочи шайка кръвожадни убийци. Беше си изгризал ноктите почти до кръв от притеснение. Всеки шум го караше да подскача от нерви. Прехапал език и стиснал дръжките на остриетата, Джизал се въртеше на седлото, търсеше предполагаемия враг, но накрая виждаше само някоя птица в храстите. Естествено, не ставаше и дума за страх, Джизал дан Лутар не се бои от нищо — той се смее в лицето на опасността. Засада ли ще е, битка или гонитба през равнината — с тях щеше да се справи с лекота. Това, което не можеше повече да понася, бяха непрекъснатата неизвестност, ужасното напрежение и безмилостно бавният ход на времето.

Щеше да е добре да имаше с кого да сподели тревогата си, но с компанията нещата си бяха съвсем постарому. Каруцата все така тракаше по напукания древен път с Кай, мълчалив и мрачен, на капрата. Баяз не говореше с изключение на някоя и друга лекция за качествата на великия водач, качества, които той самият повече от очевидно не притежаваше. Лонгфут вървеше напред като съгледвач, набелязваше маршрута им и се вясваше през ден-два само колкото да ги информира колко умело се справя със задачата си. Феро се мръщеше на всичко и всеки и ръцете й все бяха в близост до оръжията. На моменти на Джизал му се струваше, че гневът й е насочен най-вече към него. Рядко проговаряше и все на Деветопръстия, но най-често просто се зъбеше, напомняйки му да внимава за засади, да прикрива по-добре следите им или за възможността някой да ги следи.

Деветопръстия, от друга страна, беше истинска загадка. Когато го видя за пръв път пред портите на Агрионт как зяпаше с отворена уста, Джизал беше решил, че севернякът е просто животно. Но тук, сред пустошта, правилата бяха други. Тук не можеш да обърнеш гръб на някого, когото не харесваш. Не можеш да го избягваш, да говориш и да се присмиваш зад гърба му. Тук си като вързан за спътниците си и може би точно поради тази причина Джизал бавно започваше да стига до прозрението, че Деветопръстия май все пак е човек. Глупав главорез и ужасно грозен, но все пак човек. Откъм умствен багаж и култура той се нареждаше доста по-назад от най-долния селяк в Съюза, но въпреки това от цялата група именно него Джизал мразеше най-малко. У него нямаше от помпозността на Баяз, от потайността на Кай, от самохвалството на Лонгфут, нито от проклетията на Феро. Не е срамно, реши Джизал, да потърсиш съвет от някой фермер как се отглеждат растения или от някой ковач как се правят брони, независимо колко са мърляви, грозни или колко долен е произходът им. Затова какво толкова, ако поискаш съвет от закоравял убиец по въпросите за насилието и битките?

— Разбирам, че си водил мъже в битка — поде темата Джизал.

Севернякът бавно извърна тъмните си очи към него.

— Неведнъж.

— Също така си се бил на дуели.

— Ъхъ. — Почеса бузата си, нашарена от разкривени белези и набола брада. — Тези не са ми от трепереща ръка при бръснене.

— Предполагам, ако чак толкова ти трепери ръката, може би ще е по-разумно да си пуснеш брада.

Деветопръстия се разхили. Джизал беше почти свикнал вече с вида му. Все повече откриваше у него простодушната маймуна вместо побъркания убиец.

— Прав си, може — отвърна севернякът.

Джизал се замисли за момент. В никакъв случай не искаше да изглежда слаб, но, от друга страна, реши че с откровеност по-лесно ще спечели доверието на простия човек. Щом върши работа при кучетата, защо да не стане и за северняците?

— А аз никога не съм участвал в истинска битка — замислено каза той.

— Сериозно, не може да бъде!

— Истина е. В момента приятелите ми са в Англанд, бият се с Бетод и неговите диваци.

Очите на Деветопръстия се извърнаха към него.

— Имам предвид… така де… бият се с Бетод. И аз щях сега да съм там, ако Баяз не ме бе помолил да се присъединя към това… начинание.

— Тяхната загуба е добре дошла за нас.

Джизал впери поглед напред. От някой по-остроумен източник това би прозвучало като сарказъм.

— Естествено, тази война бе започната от Бетод. Подла и напълно непредизвикана агресия от негова страна.

— За това си абсолютно прав. Бетод открай време го бива в започването на войни, но това, в което е още по-добър, е печеленето им.

— Нямаш предвид, че ще победи Съюза, нали? — засмя се Джизал.

— Виждал съм го да побеждава и с по-малки шансове за успех, но ти си знаеш най-добре. Не всички имаме твоя огромен опит.

Смехът на Джизал секна. Този път беше почти сигурен, че това е ирония. Замисли се. Дали Деветопръстия не го гледа иззад белязаната си вяла и очукана маска вместо лице, мислейки „леле, какъв глупак“? Възможно ли е Баяз да се окаже прав? Има ли наистина нещо, което може да се научи от този северняк? Реши, че само един е начинът да разбере.

— Как изглежда битката?

— Битките са като хората. Няма две абсолютно еднакви.

— Какво имаш предвид?

— Представи си, че се събуждаш посред нощ от трясък и викове. Изскачаш навън от палатката и нагазваш в снега, а панталонът ти се свлича до коленете. Навсякъде около теб се избиват хора. Единствената светлина идва от луната и нямаш представа кой е свой и кой е враг. Нямаш и оръжие, с което да се биеш.

— Объркващо — каза Джизал.

— Точно така. А сега си представи, че пълзиш по корем в калта. Навсякъде около теб виждаш само тъпчещи крака. Опитваш се да се измъкнеш, но няма къде да се денеш. От гърба ти стърчи стрела, а задникът ти е посечен от меч. Пищиш като заклано прасе и знаеш, че всеки момент ще те наръгат с копие в гърба, но не знаеш нито откъде, нито кога ще дойде последният удар.

— Болезнено — каза Джизал.

— И то много. Сега пък си представи, че стоиш насред кръг от щитове, не повече от десет разкрача широк. Зад щитовете мъжете реват колкото им глас държи. Освен теб в кръга стои още един, за когото знаеш, че е най-коравото копеле в целия Север. Знаеш също, че само единият ще остане жив.

— Хм.

— Точно така. Тези три варианта харесват ли ти?

Нямаше нужда Джизал да отговаря, затова Деветопръстия продължи.

— Така си и мислех. Да ти кажа честно, на мен също. Бил съм във всякакви битки, сражения и мелета. Повечето започваха с пълна бъркотия и завършиха така, както започваха. Нямаше случай, в който да не съм бил на крачка от опасността да се насера в гащите.

— Моля, ти ли?

— Безстрашието е за глупаци — изсмя се севернякът. — Единствените, които не изпитват никакъв страх, са мъртвите или онези, които всеки момент ще са мъртви. Страхът ти дава предпазливост, учи те да уважаваш врага и да стоиш настрана от размахани остри предмети. Все полезни уроци, ако питаш мен. Страхът може да те измъкне жив, а това е най-доброто, на което да се надяваш във всяка битка. Всеки, който не е пълен идиот, се страхува. И как използваш страха си е единственото, което има значение.

— Да се страхувам значи? Това ли е съветът ти?

— Съветът ми е да си намериш някоя свястна жена и да страниш от всякакви битки и оръжия. Жалко, че нямаше на мен кой да ми каже това преди двайсет години. — Той извъртя очи към Джизал, без да обръща глава. — Но да кажем, че си насред някоя широка равнина, насред пустошта и няма накъде да бягаш. Тогава има три правила, които аз винаги спазвам. Първо, правиш всичко възможно да изглеждаш като страхливец, слабак или идиот. Хората казват, че мълчанието е най-добрата броня на войника. Досега не съм виждал битка да се печели с тежки думи и страховити погледи, но съм виждал не една загубена заради тях.

— Правиш се на глупак, така ли? Ясно.

През целия си живот Джизал се бе мъчил да изглежда най-умният, най-силният и най-благородният. Идеята да се правиш на по-малко от това, което си, му се стори интересна.

— Второ, никога не гледай отвисоко на врага, без значение какъв тъпак е. Приеми, че онзи отсреща е два пъти по-умен, два пъти по-силен и по-бърз от теб, така те чакат само приятни изненади. Уважението не струва нищо, а няма по-бърз убиец от собствената самоувереност.

— Никога не подценявай врага. Мъдър съвет. — Джизал започваше да осъзнава колко много беше подценил този северняк: той не бе наполовина такъв идиот, за какъвто го смяташе.

— И трето, дръж врага под око. Приемай съвети, ако ти ги дават, но готов ли си с плана си, придържай се към него и не оставяй нищо да те отклони. Когато дойде моментът да действаш, удряй, без да се замисляш. Колебанието ражда поражение, така казваше баща ми, а повярвай, нагледал съм се на всякакви поражения.

— Не поглеждай назад — рече Джизал и кимна. — Разбира се.

Деветопръстия изду бузи и въздъхна.

— Най-добре е да видиш как се прави и после да опиташ, но научиш ли тези три правила, си наполовина готов да победиш всеки противник.

— Наполовина ли? А втората половина?

— Късмет — сви рамене Деветопръстия.

— Това не ми харесва — изръмжа Феро и изгледа свъсено стръмните склонове на клисурата.

Джизал се замисли дали има нещо на този свят, което тя да харесва.

— Да не ни следи някой? — попита Баяз. — Виждаш ли нещо?

— Как да видя, като сме тук, в ниското? Точно това имах предвид!

— Подходящо място за засада — обади се Деветопръстия.

Джизал нервно се огледа. Скали, храсталаци, ниски, гъсти дървета — пълно с места за криене.

— Е, този маршрут е избрал Лонгфут — каза сърдито Баяз. — Какъв смисъл да наемаш някой да ти чисти, ако смяташ лично да ровиш в нужника? Между другото къде е проклетият навигатор? Никога не е тук, когато ти трябва, идва само да яде и да се перчи с часове! Ако знаете само колко ми струва този негодник…

— Мамка му. — Деветопръстия спря коня си и слезе тромаво от седлото.

През средата на пътя лежеше дърво. Сиво и напукано, стволът му препречваше цялата клисура.

— Не ми харесва тая работа — каза отново Феро и изхлузи лъка от рамото си.

— На мен също. — Деветопръстия пристъпи към падналото дърво. — Но човек трябва да е реа…

— Спри там! — гласът отекна в клисурата, уверен и настоятелен.

Кай дръпна рязко юздите и спря каруцата на място. Със свито гърло Джизал обходи с очи склоновете на клисурата. Тогава видя мъжа. Беше едър и носеше античен кожен нагръдник. Седеше небрежно на върха на единия склон, преметнал крак през ръба ни скалата. Дългата му коса се развяваше на вятъра. От това разстояние Джизал можеше да го определи само като приветлив, дружелюбен и усмихнат.

— Казвам се Финиъс и съм скромен слуга на император Кабриън!

— Кабриън ли? — провикна се Баяз. — Чух, че напълно е превъртял!

— Има някои по-странни идеи — вдигна рамене Финиъс, — но с нас винаги се отнася добре. Нека ви обясня положението — обградени сте!

Иззад дървото излезе с решителна походка мъж с щит и къс меч. След него се появиха още двама, после още трима — изскочиха иззад скали и храсти със сериозни лица и още по-сериозни оръжия. Джизал облиза устни. Естествено, Джизал дан Лутар се смее в лицето на опасността, но в този момент той не виждаше нищо забавно, на което да се смее. Погледна през рамо. Иззад скалите, покрай които бяха минали само преди миг, бяха наизлезли още мъже и препречваха пътя назад.

Деветопръстия скръсти ръце на гърдите си.

— Не може ли поне веднъж да не съм аз изненаданият? — рече той.

— Има още няколко от моите момчета — извика Финиъс — тук горе, при мен! Бива ги с лъка и са си приготвили стрелите.

Джизал видя силуетите с извитите оръжия на фона на светлото небе.

— Та както виждате, дотук сте!

Баяз разпери ръце.

— Може да намерим някакъв изход, който да устройва всички ни! Кажете си само цената и…

— Не ти щем парите, старче, обиждаш ме с това предложение! Ние сме войници, не крадци! Имаме заповед да издирим определена група хора, сами в пустошта, далеч от пътническите маршрути! Търсим едно дърто плешиво копеле, един кльощав болнав младеж, някакво наперено конте от Съюза, една белязана курва и накрая един маймуноподобен северняк! Да сте срещали по пътя насам подобна група?

— Ако аз съм белязаната курва — провикна се Деветопръстия, — кой тогава е севернякът?

Джизал примижа. Не шеги, само не шеги, помисли си той, но за негова най-голяма изненада Финиъс се засмя.

— Ха, не ме предупредиха, че ще сте такива веселяци. Това ни е като допълнителна награда — ще ни повеселите поне докато не ви убием. Къде е другият, онзи навигатор?

— За съжаление нямам представа — отвърна ядосано Баяз. — Ако някой трябва да умира, това е той.

— Не си го слагай на сърцето. Ще се оправим с него по-късно. — Финиъс се засмя непринудено и хората му се усмихнаха и наместиха пръсти на оръжията си. — И така, ако обичате, сега предайте оръжията си на момчетата отпред. После ще ви вържем и потегляме към Дармиум преди залез-слънце!

— А какво ще стане, като стигнем там?

Финиъс вдигна рамене.

— Не е моя работа. Аз не задавам въпроси на императора, вие не задавате въпроси на мен, ясно ли е? Така никой няма да бъде одран жив. Разбираш ли накъде бия, старче?

— И още как. Боя се обаче, че Дармиум не ни е по път, така че ще пропуснем.

— Ей, ти — извика Финиъс, — да не си малоумен?

Най-близкият войник пристъпи напред и хвана оглавника на коня на Баяз.

— Край на глупостите — изръмжа заплашително той.

Джизал усети как стомахът му се обръща. Въздухът над раменете на магьосника затрептя като мараня над огнище. Войникът отпред отвори уста, но не можа да каже и дума. Лицето му се изопна и главата му се разцепи. В следващия миг излетя като изстрелян от нечий гигантски невидим лък. Дори не успя да извика.

Не успяха и четиримата, застанали зад гърба му. Усуканите им тела, дънерът, както и голямо количество от околните камъни и пръст полетяха и се забиха в скалистия склон на клисурата със звука на срутваща се къща.

Устата на Джизал увисна. Беше скован от ужас. Всичко стана за по-малко от секунда. В един момент пред него стояха петима здрави мъже, а в следващия лежаха разпарчосани под камара от отломки. Разнесе се крясък и едно тяло полетя към дъното на клисурата. Отскочи като парцалена кукла от скалите и се просна по очи в потока.

— Тръгвайте! — изрева Баяз, но Джизал не можа да помръдне от място.

Остана неподвижен на седлото, с отворена уста. Въздухът около раменете на магьосника продължаваше да трепти. Скалите зад гърба му се изкривиха и завъртяха зад маранята. Заприличаха на камъните на дъното на бърз поток. Възрастният магус се намръщи и погледна ръцете си.

— Не… — прошепна той, докато ги обръщаше пред очите си.

Сякаш подети от вятъра, изсъхналите листа се вдигнаха от земята и се извиха във вихрушка.

— Не — повтори Баяз и очите му се ококориха.

Тялото му се разтресе. Джизал с ужас и недоумение забеляза как камъните около него започнаха да се вдигат във въздуха. Полетяха пръти, откършени от храстите, цели туфи трева се отскубваха от само себе си от скалните склонове. Палтото му заплющя, повдигано от някаква свръхестествена сила.

— Не! — изкрещя Баяз, преди да се сгърчи във внезапен спазъм.

Едно от околните дървета се пръсна с оглушителен трясък и се разлетя на дребни трески. Някой крещеше, но Джизал почти не можеше да чуе какво. Конят му се вдигна на задните си крака и той не съумя да се задържи на седлото. В момента, в който се стовари по гръб на земята, вече всичко около него трептеше, сякаш обгърнато от мараня. Земята се разтресе и завибрира.

Главата на Баяз се отметна рязко назад, едната му ръка се стрелна право нагоре и пръстите й се сгърчиха. Покрай лицето на Джизал прелетя камък с размерите на човешка глава и се пръсна в една канара. Въздухът беше изпълнен с вихрушка прахоляк, парчета дърво, камъни, пръст и изпочупени вещи. Ушите му звънтяха от ужасяващо силния шум и воя на вятъра. Превъртя се рязко по корем, захлупи главата си с ръце и стисна здраво очи.

В мислите му се появиха приятелите. Уест, Яленхорм и Каспа, дори Бринт. После видя семейството и дома си, баща си и братята си. Видя и Арди. Ако оживее, ще бъде по-добър, обеща си с разтреперани устни, докато свръхестественият вятър опустошаваше клисурата над главата му. Никога повече няма да бъде егоист, край на суетата, край на мързела. Вече ще е по-добър приятел, по-добър син и по-добър любим за Арди, само да оживее. Дано оживее. Дано…

Джизал осъзна, че чува своето учестено дишане и усеща как кръвта нахлува в главата му.

Шумът беше изчезнал.

Отвори очи. Повдигна ръце от главата си и от тях се посипа дъжд от пръст и трески. Клисурата беше забулена от прахоляк. Сухите листа бавно се спускаха обратно на земята. Видя Деветопръстия, който стоеше наблизо. Имаше рана на челото, от която по мръсното му лице се стичаше яркочервена кръв. Пристъпваше бавно настрани, с изваден меч, отпуснат надолу покрай крака му. Срещу него стоеше мъж. Беше висок, с рунтава червена коса. Беше един от войниците, които бяха препречили пътя зад гърба им. Сега двамата с Деветопръстия един срещу друг бавно обикаляха в кръг. Джизал се изправи на колене и ги загледа със зяпнала уста. Нещо му подсказваше, че трябва да се намеси, но нямаше и най-малка представа как точно да го направи. Червенокосият внезапно скочи напред и замахна отгоре с меча си. Движението му беше светкавично, но Деветопръстия се оказа по-бърз. Той отстъпи встрани, пропусна свистящото острие само на инч от лицето си и докато се разминаваше с войника, го посече през корема. Онзи изпъшка, направи една-две ситни крачки напред и в следващия момент тежкият меч на Деветопръстия се вкопа с тъп звук в темето му. Червенокосият падна като подкосен по очи и от зейналата рана в главата му бликна кръв. Джизал не можеше да откъсне очи от разрастващата се локва около трупа му. Голямо тъмно петно, което бавно попива в прахта и пръстта.

Няма втори рунд. Няма две от три победи.

Внезапно осъзна, че чува шум от влачене на крака и нечие тежко пъшкане. Вдигна очи и видя Деветопръстия, който се беше вкопчил в огромен здравеняк. Двамата ръмжаха, залитаха, дърпаха се и се блъскаха, бореха се за един нож. Джизал ги зяпна. Това пък кога стана?

— Наръгай го! — извика Деветопръстия, без да спира да се бори с войника. — Мамка му, наръгай го!

Джизал не помръдна, остана коленичил, зяпнал двамата борещи се. Едната му ръка стискаше дръжката на рапирата, сякаш висеше от ръба на пропаст и това беше последната туфа трева, за която може да се хване, а другата просто висеше безжизнена до тялото му.

Чу се приглушено „туп“ и едрият войник изпъшка. От ребрата му щръкна стрела. Туп. Втора стрела. Третата стрела се заби почти до първите две. Онзи бавно се изплъзна от хватката на Деветопръстия, свлече се на едно коляно, задави се и изстена. Пропълзя към Джизал, после седна на земята с изкривено от болка лице. Изстена жално и легна по гръб, а трите стрели щръкнаха във въздуха като тръстики над някое езеро. Не помръдна повече.

— Какво стана с онова копеле Финиъс?

— Избяга.

— Ще доведе други!

— Трябваше да се оправям или с него, или с този.

— Аз щях да се оправя тук!

— Да бе. Какво точно смяташе да правиш, да го подържиш така още година-две, докато Лутар най-после реши да извади оръжие?

Странни гласове, сякаш нямаха нищо общо с него. Джизал се изправи с мъка. Устата му беше пресъхнала, коленете му се огъваха, а ушите му бяха заглъхнали. Няколко крачки встрани Баяз лежеше по гръб на пътя, а Кай беше коленичил до него. Едното око на магьосника беше затворено, а другото — полуотворено. Клепачът му трепереше и откриваше бялото на очната ябълка.

— Вече можеш да я пуснеш.

Джизал погледна. Ръката му продължаваше да стиска дръжката на рапирата и кокалчетата й бяха побелели. Успя да подчини пръстите си и те бавно се отпуснаха. Дланта го болеше от натиска върху дръжката. Нечия тежка ръка се отпусна на рамото му.

— Добре ли си? — Беше гласът на Деветопръстия.

— Ъ?

— Ранен ли си?

Джизал заоглежда тялото си и заобръща длани пред очите си. Бяха мръсни, но нямаше кръв.

— Не мисля — отвърна той.

— Хубаво. Конете избягаха. Но можем ли да ги виним за това? Аз да имах четири крака, сега сигурно щях да съм на половината път до морето.

— Какво?

— Защо не отидеш да ги върнеш?

— На теб кой ти каза, че трябва да даваш заповеди?

Гъстите вежди на северняка леко се свъсиха. Джизал осъзна, че двамата са прекалено близо един до друг, а също и че ръката на Деветопръстия е все още на рамото му. Наистина беше просто отпусната, но той долови силата, която се таеше в нея. Усещаше я дори през палтото си и знаеше, че в тази ръка има достатъчно сила да откъсне неговата. Проклетата му уста, във всякакви неприятности го забъркваше. Чакаше го най-малко удар в лицето, по-вероятно някоя сериозна рана в главата, но вместо това Деветопръстия изпъна устни и се замисли.

— Двамата с теб сме много различни — поде той. — Откъдето и да го погледнеш. Разбирам, че не уважаваш моя народ, по-специално мен самия, но не те виня. Имам доста недостатъци и повечето си ги знам. Мислиш си, че ти си умен, а аз — глупав, и смея да твърдя, че тук си прав. Със сигурност има страшно много неща, които знаеш, а аз не. Но когато става дума за битки и сражения, съжалявам, че ще го кажа, но малцина са тези, които разбират повече от мен. И не се обиждай, ама и двамата знаем, че ти не си от тях. Никой не ми е казал да давам заповеди, но сега някой трябва да го стори. — Той пристъпи още по-близо и тежката му лапа стисна бащински рамото на Джизал — окуражително и същевременно заплашително. — Това притеснява ли те?

Джизал се замисли. Осъзнаваше, че не е в свои води, и събитията от последните няколко минути потвърждаваха същото. Погледна войника, когото Деветопръстия току-що беше убил, и раната на главата му сякаш се вторачи в него. Може би за момента ще е по-добре, ако просто направи каквото му се казва.

— Никак — каза Джизал.

— Хубаво! — усмихна се Деветопръстия и потупа Джизал по рамото. — Конете ни трябват и ти ми се струваш точният човек, който да ги върне обратно.

Джизал кимна и тръгна с несигурна походка.

Стоте думи

Предстоеше да става нещо особено, беше повече от ясно. Полковник Глокта понечи да раздвижи ръце и крака, но не успя да помръдне. Слънцето го заслепяваше.

— Победихме ли гуркулите? — попита той.

— Със сигурност. — Лицето на хадиш Кадия изникна в полезрението на Глокта. — Изклахме ги с божията помощ. Като животни.

Възрастният мъж продължи да дъвче отрязаната ръка, която държеше. Вече беше погълнал няколко пръста.

Глокта вдигна ръка, но на мястото й нямаше нищо, от китката му стърчаха оглозгани кости.

— Готов съм да се обзаложа, че в момента ядеш моята ръка — промърмори той.

— Така е — усмихна се Кадия. — И е невероятно вкусна. Поздравления за което.

— Превъзходна е — намеси се Висбрук, пое ръката от Кадия и откъсна със зъби парче месо.

Усмихваше се, а пълното му лице беше омазано с кръв.

— Заради фехтовката, предполагам — каза Глокта. Въпреки странната ситуация не изглеждаше никак притеснен. — Радвам се, че ви харесва.

— О, харесва ни и още как! — извика Вурмс. Той държеше остатъците от едното стъпало на Глокта, все едно беше резен диня, и с много финес гризваше малки хапчици. — И четиримата сме направо очаровани! Имате вкус на печено прасенце!

— И качествено сирене! — добави Висбрук.

— И най-сладък мед! — каза Кадия и поръси малко сол по корема на Глокта.

— И пари — изгука магистър Айдър: гласът й дойде някъде отдолу.

Глокта се надигна на лакти.

— Хей, какво правиш там?

Тя вдигна поглед и му се усмихна.

— Взе ми всички бижута, най-малкото, което можеш да направиш за мен, е да ми дадеш нещо в замяна.

Острите й като кинжали зъби се впиха в бедрото му и отхапаха едро парче плът. После тя жадно засмука образувалата се дупка, и езикът й се стрелкаше около нея да оближе изтеклата кръв.

— Права си — повдигна вежди полковник Глокта. — Напълно си права.

Болеше го много по-малко, отколкото би трябвало, всъщност само подпирането на лакти го изтощаваше. Той се отпусна отново по гръб на пясъка и се загледа в яркосиньото небе.

— И четиримата сте напълно прави.

Езикът на Айдър тръгна нагоре по бедрото му.

— Ау — засмя се Глокта, — гъделичкаш ме! — Какво удоволствие, помисли си, да бъдеш изяден от такава красавица. — Малко по-наляво — измърмори и притвори очи, — още малко наляво…

Глокта подскочи и седна в леглото. Гърбът му беше стегнат като опънат лък. Под влажния чаршаф болният му крак силно трепереше. Остатъците от мускула му бяха станали на камък и изгаряха от болка. Захапа долната си устна, за да не изкрещи, изхърка няколко пъти през носа и лицето му се изкриви от напрежение.

Точно когато изглеждаше, че кракът му ще се пръсне, мускулът изведнъж се отпусна. Глокта се тръшна отново по гръб във влажното легло и остана да лежи задъхан. Проклети сънища. Разтрепери се, болеше го цялото тяло. Беше отпаднал и плувнал в студена пот. Намръщи се — в стаята се разнесе странен шум. Свистене, съскане като нахлул вятър. Какво е това? Бавно и много внимателно се претърколи настрана и се надигна от леглото. Закуцука до прозореца и погледна навън.

Сякаш целият град беше изчезнал. Пред прозореца на стаята му се бе спуснала сива пелена, откъсваше го напълно от околния свят. Дъжд. Едрите капки се пръскаха в перваза и се превръщаха в облак от ситни капчици, които нахлуваха в стаята и мокреха завесите и килима под прозореца. Студената пара полепна приятно по потната кожа на Глокта. Дъжд. Изобщо беше забравил за съществуването му.

В далечината проблесна светкавица. Силуетите на високите кули на Великия храм се очертаха за секунда на фона на сивата пелена на дъжда, после тъмнината ги погълна обратно под съпровода на гръмотевицата. Глокта протегна ръка навън и усети хладните капки по кожата си. Странно, непознато усещане.

— Гледай ти — рече тихо.

— Да, първият дъжд.

Глокта почти си глътна езика, докато рязко се извръщаше. Залитна и се вкопчи в мокрите камъни на перваза на прозореца. В стаята беше тъмно като в рог, не можа да определи откъде беше дошъл гласът. Въобразявам ли си? Буден ли съм, или още сънувам?

— Величествен момент. Сякаш светът се възвръща към живот.

Сърцето на Глокта спря. Гласът беше на мъж, плътен и дълбок.

Така ли звучи гласът на онзи, който е отвлякъл Давуст? Онзи, който сега е дошъл за мен?

Нова ярка светкавица освети стаята. На пода, седнал с кръстосани крака на килима, седеше мъж. Възрастен чернокож мъж с дълга коса. Между мен и вратата е. Няма как да го заобиколя, дори и да можех да тичам. Светлината изчезна така бързо, както се и появи, но образът на мъжа остана запечатан, сякаш прогорен в очите на Глокта. Небето се разцепи от грохота на гръмотевицата. Никой няма да чуе отчаяните ми викове за помощ, даже ако някого го е грижа за мен.

— Кой си ти? — гласът на Глокта беше изтънял от ужас.

— Казвам се Юлвей. Няма от какво да се безпокоиш.

— Да не се безпокоя? Мамка му, сигурно се шегуваш?

— Ако исках, щях да те убия в съня ти. Е, но щях да оставя труп.

— Каква утеха. — Мислите на Глокта препускаха. Оглеждаше се трескаво за нещо, което да му свърши работа. Може и да успея да стигна до някой от декоративните буркани за чай на масата. Едва се сдържа да не се разсмее. И какво? Ще му предложа чаша чай, така ли? Не разполагам с нищо, с което да се бия, дори и да имах силите да го направя. — Как влезе тук?

— Имам си начини. С тяхна помощ успях да измина целия път от Шафа дотук, минах през войската на гуркулите и влязох в града, без никой да ме забележи.

— Ами можеше и просто да почукаш.

— Чукането на врати не ти гарантира, че ще влезеш.

Глокта напрягаше очи в тъмнината, но виждаше само неясните сиви очертания на мебелите и светлите арки на другите прозорци. Отвън дъждът продължаваше да плющи по перваза и да съска по покривите на околните сгради. Тъкмо когато се чудеше дали това вече не е краят на съня му, пак чу същия глас.

— Наблюдавах гуркулите. Правя го от дълги години. Такава е отредената ми задача. Моето покаяние за ролята ми в разкола, който доведе до разцеплението на моя орден.

— Орден ли?

— Орденът на магусите. Аз съм четвъртият от дванайсетте чираци на Ювенс.

Магус. Можеше да се досетя. Точно като онзи плешив Баяз, който си вре носа навсякъде и от когото не успях да измъкна нито един отговор, само стигнах до нови въпроси. Сякаш си нямам достатъчно грижи с политиката и предателството, ами сега и тези митове и суеверия. Е, ако не друго, поне ще избутам и тази нощ може би.

— Магус, казваш? Извини ме, че не скачам от радост, но последната ми работа с твоя орден се оказа просто загуба на време.

— Може би аз ще успея да поправя репутацията ни. Нося ти информация.

— Безплатна ли е?

— Този път да. Гуркулите тръгнаха. Тази вечер под прикритието на бурята на полуострова навлязоха пет от златните им знамена. Двайсет хиляди копия и огромни обсадни машини. Зад хълмовете чакат още пет знамена и това не е всичко. Пътищата от Шафа до Ул-Катиф, от Ул-Катиф до Далепа и от Далепа до морето са задръстени от войска. Императорът хвърля насам всичките си сили. Целият Юг се е вдигнал. Приижда наборна войска от Кадир и Дауа, идват конници от Ящавит и свирепи диваци от джунглите на Шамир, където жените се бият редом с мъжете. Всички са тръгнали на север. Идват насам да се бият за своя император.

— Толкова много войска само за Дагоска?

— О, това не е всичко. Императорът си е построил флот. Преброих сто големи платна.

— Но гуркулите не са моряци. Съюзът владее моретата.

— Светът се променя и човек или се променя с него, или бива пометен. Тази война няма да е като предишната. Калул най-после е готов да изпрати собствените си воини. Тази армия той гради с години. Високо горе в безплодните планини вратите на Саркант, огромния храм крепост, се отварят. Видях го с очите си. Предвожда ги Мамун, първият чирак на Калул, трижди благословен и трижди проклет, плодът на пустинята. Заедно със своя господар той наруши Втория закон, заедно с него яде човешка плът. Води след себе си Стоте думи, ядачи, ученици на Пророка, отгледани и хранени за битка, обучени да се бият с оръжия и посветени във Върховното изкуство. По-голяма заплаха не е надвисвала над този свят от Старите времена, когато Ювенс се би с брат си Канедиас, че и от по-отдавна, когато Глъстрод докосна Другата страна и опита да отвори портите към подземния свят.

Дрън-дрън, дъра-бъра. Жалко. Досега звучеше страшно смислено за магус.

— Каза, че ми носиш информация, затова спести си приказките за лека нощ и ми кажи какво е станало с Давуст.

— Има ядач наблизо. Надушвам го. Създание от сенките, чиято едничка цел е да унищожи онези, които се противопоставят на Пророка.

И сигурно аз съм на първо място в списъка му?

— Твоят предшественик не е напускал тази стая. Ядачът го е докопал, за да предпази предателя, който работи в града.

— Да. Сега вече говорим на един език. Кой е предателят? — Глокта осъзна, че гласът му е изтънял и писклив от нетърпение.

— Не съм гадател, сакати човече, но дори и да можех да ти отговоря, щеше ли да ми повярваш? Човек трябва да учи със собствено темпо.

— Пфу! Сега вече звучиш като Баяз. Говориш ли, говориш, а накрая не казваш нищо. Ядачи, така ли? Врели-некипели и куп вехти измислици!

— Измислици? Нима Баяз не те взе със себе си в Кулата на Създателя?

Глокта преглътна мъчително. Ръката му трепереше от стискане на мокрия перваз на прозореца.

— Как може след това да продължаваш да се съмняваш в думите ми? Бавно учиш, сакати човече. Нима не видях с очите си робите, които отвеждат в Саркант, роби от всички кътчета на новопокорените от императора земи? Нима не видях безбройните колони, които отиват към планината? Храна за Пророка и неговите ученици, за да трупат все повече мощ. Престъпление срещу бог! Нарушение на Втория закон, написан с огън от самия Еуз! Ти се съмняваш в думите ми, може и да имаш право да се съмняваш, но на изгрев-слънце ще се убедиш, че гуркулите са вече тук. Ще преброиш петте знамена и тогава ще знаеш, че казвам истината.

— Кой е предателят? — изсъска Глокта. — Казвай, дърто потайно копеле такова!

Тишината бе нарушавана единствено от шума на дъжда, течащата вода и вятъра в завесите край прозореца.

Нова светкавица освети всяко ъгълче на стаята.

На пода нямаше никого. Юлвей беше изчезнал.

Гуркулската армия заемаше цялата площ на тясното гърло на полуострова, напредваше бавно в пет огромни блока, два отпред и три отзад. Движеха се в идеален синхрон под ритъма на глухите удари на барабани. Напредваха колона по колона и тропотът на краката им наподобяваше далечна гръмотевица. Слънцето вече беше изсушило и последните следи от дъжда и се оглеждаше в хилядите лъснати шлемове, щитове, мечове, върхове на стрели и брони. Гората от копия с блестящи върхове прииждаше неуморно. Безмилостна, непреклонна и неустоима човешка вълна.

Войниците на Съюза бяха пръснати нарядко по стената, приклекнали зад бойниците, те нервно наместваха длани по арбалетите си и надничаха към прииждащата насреща им войска. Глокта усещаше страха им. И кой може да ги вини? Превъзхождат ни десет към едно. Горе на стената нямаше барабани, само свистенето на вятъра. Нямаше изкрещени заповеди, нито трескава подготовка. Цареше тишина.

— Ето ги и тях, идват — отбеляза замислено Никомо Коска и се ухили до уши.

Единствен той изглеждаше недокоснат от страха. Този има или железни нерви, или бедно въображение. Все тая му е дали лежи пиян в някой бардак, или очаква собствената си смърт. Беше качил крак на една от бойниците и подпрял лакти на коляното си. В едната му ръка се поклащаше лениво полупразна бутилка. Бойното облекло на наемника не се отличаваше много от онова за въргаляне в бардаците. Същите оръфани ботуши и същите протрити панталони. Единственото, което си беше позволил да добави във връзка с присъствието си на защитната стена, беше черен кожен нагръдник с втъкани отпред и отзад златни завъртулки. Подобно на ботушите му и той беше видял по-добри дни, инкрустацията беше поочупена на места, а металните нитове бяха хванали ръжда.

Някога ще да е бил истинско произведение на изкуството.

— Имате прекрасна броня.

— Какво, това ли? — Коска погледна нагръдника си. — Навремето може и да е била, но дългите години са си казали думата. Неведнъж съм я забравял навън в дъжда. Подарък ми е от Върховната дукеса Сифелайн от Осприя за победата ми над армията на Сипани в петмесечната война. В комплект с нея вървеше и обещание за вечно приятелство.

— Добре е да имаш приятели.

— Не бих казал. Същата вечер тя се опита да ме убие. Победите ми ме бяха направили прекалено популярен сред нейните поданици. Изплаши се, че може да я сваля от престола. Отрова във виното ми. — Коска отпи голяма глътка от бутилката. — Любимата ми метреса умря. Бях принуден да избягам с празни ръце, като изключим този нагръдник, и да потърся работа при принца на Сипани. Дъртото копеле плащаше много по-малко, но поне можах да поведа армията му срещу дукесата и с огромно удовлетворение да я гледам как накрая тя самата умира от отрова. — Намръщи се. — Лицето й посиня. Стана яркосиньо, наистина. Та моят съвет е: никога не ставай прекалено популярен.

— Да избягвам прекалената популярност в момента не ми е никакъв проблем — изсумтя Глокта.

Висбрук се прокашля силно, очевидно недоволен, че присъствието му остава незабелязано. Посочи към напредващите през провлака безкрайни редици на гуркулите.

— Началник, гуркулската армия напредва.

Сериозно? Не бях забелязал.

— Ще наредите ли да наводним рова?

О, бях забравил малкия ти момент на слава.

— Давайте.

Висбрук позьорски притича до парапета от бойници. Вдигна бавно ръка и още по-позьорски я спусна. Някъде отдолу, извън полезрението им, се чу плющене на камшици и мулетата започнаха да теглят въжетата. Миг по-късно до бойниците достигна жалното скърцане на дърво, подложено на огромния напор на морето. Последваха го трясъкът на трошащо се дърво в момента на поддаването на бентовете и яростният грохот на шуртяща вода. Огромната разпенена солена маса се втурна от двете страни на рова. Едната водна стена срещна другата точно пред мястото, на което стоеше Глокта. Образуваният облак от ситни водни капчици при сблъсъка се издигна чак до бойниците, че и над тях. Малко по-късно новородената ивица море беше спокойна и гладка. Ровът се бе превърна и в канал, а градът — в остров.

— Ровът е наводнен! — доложи генерал Висбрук.

— Очевидно — каза Глокта. — Поздравления. А сега да се надяваме, че в редиците на гуркулите няма добри плувци. От друга страна, имат доста хора, измежду които да потърсят.

Над трамбоващата маса от войници се извисяваха пет високи стълба, а на тях блестяха гербове на Гуркул, отлети от чисто злато. Символите на водени и спечелени битки. Под безмилостното слънце се развяваха лъскавите знамена на пет легиона. Пет легиона. Точно както каза онзи старец. Да очакваме ли и кораби? Глокта се извърна и погледна към гетата в покрайнините на града. Дългите кейове, кипящи от движение и пълни с кораби на пристан, стърчаха в залива като бодли на таралеж. Корабите, които пристигат, пълни с припаси, и отплават с последните изплашени търговци. Там нямаше защитни стени. Почти никакви отбранителни съоръжения не пазеха града откъм залива. Не сме си и мислели, че може да ни потрябват. Съюзът владее моретата. Ако се появят кораби…

— Разполагаме ли с още запаси от камък и дърво?

Генералът кимна енергично. Очевидно най-после започна да свиква с новия ред на командване.

— Имаме запаси в изобилие, началник, точно както заповядахте.

— Искам да построите стена зад доковете и покрай брега. Колкото може по-висока, по-здрава и във възможно най-кратки срокове. Рано или късно гуркулите може да опитат да влязат оттам.

Генералът изгледа рояка от войници, който прииждаше по суша, след това извърна поглед към спокойствието, което цареше на доковете, после пак погледна към провлака.

— Но не смятате ли, че заплахата откъм сушата е малко по-… сериозна? Гуркулите не разбират от мореплаване и при всички положения нямат нищо, което дори да се нарече флот…

— Времената се менят, генерале. Светът се мени.

— Разбира се. — Генералът се обърна да говори със заместниците си.

Глокта докуца до парапета и застана до Коска.

— Каква е числеността им според вас?

Стириянецът почеса лющещия се обрив на шията си.

— Пет знамена. Пет имперски легиона и още много зад тях. Съгледвачи, работници, нередовна войска от целия Юг. Колко точно… — примижа към слънцето и устните му се размърдаха, сякаш пресмяташе наум някаква сложна сметка. — Мамка му, много са. — Надигна бутилката и изсмука последните капки от съдържанието й. Замахна и я запрати към напредващата войска. За момент стъклото проблесна във въздуха и после се пръсна в сухата земя оттатък канала. — Виждате ли онези каруци?

Глокта погледна през далекогледа. Наистина зад войниците имаше нещо като размазана в далечината тъмна ивица от големи талиги. Не се виждаше добре от трептящата мараня и облаците прах от хилядите маршируващи крака. Естествено, войската се нуждае от провизии, но, от друга страна… Той забеляза няколко стърчащи дървени греди, приличаха на крака на паяк.

— Обсадни машини — избърбори под носа си Глокта. Точно както каза Юлвей. — Вземат на сериозно нещата.

— Е, вие също. — Коска скочи на една от бойниците и започна да разкопчава колана си. Миг по-късно до ушите на Глокта достигна шуртенето на пикнята му в основата на стената. Наемникът се извърна през рамо и се ухили. Соленият вятър развя изтънялата му коса. — Всички са се заели на сериозно с нещата. Трябва да говоря с магистър Айдър. Бих казал, че съвсем скоро ще започна да получавам онези допълнителни пари, които ми се полагат в случай на битка.

— И аз така мисля. — Глокта свали далекогледа. — И със сигурност ще си ги заслужите.

Слепец води слепеца

Първия магус лежеше по гръб, сгърчен между балата със сено за конете и бурето с вода, с подпъхнато под главата му навито въже вместо възглавница. Логън никога досега не го бе виждал така стар, изпит и изнемощял. Дишаше на пресекулки и едва доловимо. Кожата му беше пребледняла и на петна, изопната върху костите на лицето и покрита с едри капки пот. От време на време потреперваше, сгърчваше се и промърморваше неразбираемо, а клепачите му подскачаха, все едно сънуваше кошмар.

— Какво стана?

— Всеки път, когато използваш Изкуството, заемаш от Другата страна — отвърна Кай, без да вдига очи от господаря си, — а каквото си заел, трябва да се върне. Винаги има рискове дори за истинския майстор. Какво високомерие — да се опитваш да промениш света със силата на мисълта си. — Устните му се извиха в усмивка. — Сигурно е заемал прекалено често. Веднъж докоснеш ли долния свят, завинаги губиш частица от себе си…

— Губиш я? — попита Логън и надникна към треперещия старец в каруцата.

Не му харесаха думите на Кай. Положението им беше тежко, намираха се насред необятна пустош и нямаха никаква представа накъде да поемат.

— Помисли си само — прошепна чиракът. — Първия магус лежи безпомощен като пеленаче. — Положи внимателно ръка върху гърдите на господаря си. — Животът му виси на косъм. Сега дори аз мога с немощна ръка… да го убия.

— Че защо ти е да го правиш? — намръщи се Логън.

Кай вдигна очи и тъжно се усмихна.

— Че защо му е въобще на някой да го прави? Просто казвам. — Той отдръпна ръката си от Баяз.

— Колко дълго ще остане така?

Чиракът се облегна назад и се загледа в небето.

— Няма как да се каже. Може часове, може и завинаги.

— Завинаги ли? — изскърца със зъби Логън. — Какво ще стане с нас тогава? Ти знаеш ли къде отиваме? Защо отиваме там? Или какво ще правим, като стигнем там? Да се връщаме ли сега?

— Не. — По лицето на Кай се изписа непреклонна решимост. Логън никога не го бе виждал такъв. — Враговете ни са зад нас. По-опасно ще е да се върнем. Продължаваме.

Логън замижа и разтърка очи. Беше изморен, насинен, гадеше му се. Прииска му се да бе попитал Баяз за плановете му, когато имаше тази възможност. Прииска му се изобщо да не бе напускал Севера. Можеше вече да е потърсил разплата от Бетод и да е мъртъв, но поне щеше да е на място, което познава, и от ръката на хора, които разбира.

Логън не искаше повече да води. Навремето жадуваше за слава, известност и уважение, но спечелването им се оказа скъпо, а впоследствие разбра, че наградата не струваше. Много мъже го бяха последвали и той ги бе повел по болезнен и кървав път, който водеше право в пръстта. Отдавна го бе напуснала всякаква амбиция. Беше прокълнат във взимането на решения.

Свали ръце от лицето си и се огледа. Баяз дърдореше трескаво в съня си. Кай зяпаше в облаците. Лутар стоеше с гръб към останалите и се взираше напред в клисурата. Феро седеше начумерена на една скала и лъскаше с парче плат дървото на лъка си. Лонгфут се беше появил отново, както се и очакваше, едва след края на опасността и стоеше отстрани със самодоволен вид. Логън направи кисела физиономия и въздъхна дълбоко. Нямаше друг начин. Нямаше кой друг.

— Добре тогава, тръгваме към този мост в Олкъс, пък после ще видим.

— Не е добра идея — поклати неодобрително глава Лонгфут и закрачи с небрежна походка към каруцата. Надникна вътре. — Никак, никак не е добра. Предупредих за това нашия работодател преди… неприятностите, които го сполетяха. Градът е обезлюден, унищожен, сринат в руини. Това е изпаднало в безнадеждност, разруха и пълно с опасности място. Мостът може и да е още здрав, но ако вярвам на слуховете…

— Планът беше Олкъс и аз мисля, че трябва да се придържаме към него.

Лонгфут продължи, сякаш Логън въобще не си бе отварял устата.

— Мисля, че ще е по-добре да се върнем в Калкис. Засега сме на по-малко от половината път до крайната ни цел и имаме достатъчно храна и вода за обратния път. С малко късмет…

— Не ти ли е платено за пътуване до крайната точка?

— Ами, ъ, така е, но…

— Олкъс.

— Ами да, добре — примигна навигаторът, — виждам, че си твърдо решен. Решителност, дързост и сила може и да са сред твоите невероятни таланти, но предпазливост, мъдрост и опит, ако смея да отбележа, са сред моите. Въобще не се съмнявам, че…

— Олкъс — изръмжа Логън.

Брат Лонгфут замръзна с отворена уста, после рязко я затвори.

— Добре тогава. Тръгваме по пътя обратно в равнината и оттам на запад към трите езера. Олкъс се намира на далечния им край. Но ви предупреждавам, че пътуването ще е дълго и още по-опасно, особено с настъпването на зимата. Ще трябва…

— Хубаво. — Логън обърна гръб на навигатора, преди да продължи с приказките си. Лесната част мина. Пое дълбоко въздух през стиснати заби и тръгна към Феро. — Баяз е… — Логън затърси подходящата дума. — Извън строя. Не се знае още колко дълго ще е така.

Тя кимна.

— Продължаваме ли?

— Ъ… така мисля… такъв е планът.

— Добре. — Феро се изправи и преметна лъка през рамо. — Тогава по-добре да тръгваме.

Стана по-лесно, отколкото бе предполагал. Може би прекалено лесно. Замисли се дали Феро не се готви отново да се измъкне. Да си признае честно, той самият си го бе помислил.

— Дори не знам накъде отиваме — каза той.

— Аз никога не съм знаела накъде ще тръгна утре — изсумтя Феро и се насочи към конете. — Ако питаш мен, по-добре е, че ти ще водиш. Въобще му нямам вяра на това плешиво копеле.

Сега оставаше Лутар. Той продължаваше да стои с гръб към останалите, с увиснали рамене и помръкнало лице. Беше забил поглед в земята и Логън видя как мускулите на челюстта му играят.

— Добре ли си?

Лутар сякаш не го чу.

— Исках да се бия. Исках, знам как, ръката ми стискаше дръжката на оръжието. — Той ядосано плесна едно от остриетата си. — Но стоях безпомощен като бебе! Защо не можах да помръдна?

— Ама това ли било? Абе, момче, че това се случва с много хора, когато им е за пръв път!

— Така ли?

— Няма да повярваш колко често. Ти поне не се насра в гащите.

— И така ли става? — Лутар повдигна озадачено вежда.

— Няма да повярваш колко често.

— Ти замръзна ли така, когато ти беше за пръв път?

— Не — свъси вежди Логън. — На мен убиването ми се удава. Открай време. Вярвай ми, от нас двамата ти си късметлията.

— Освен ако не ме убият заради този ми късмет.

— Е — трябваше да се съгласи Логън, — има такава вероятност.

Лутар отново увеси нос, но Логън го потупа по рамото.

— Ама не те убиха! Горе главата, момче, ти си късметлия! Още си жив, нали така?

Лутар кимна унило. Логън го прегърна през рамо и го поведе към конете.

— Следващия път ще е много по-добре.

— Следващия път?

— Естествено. Следващия път винаги е по-добре. Такъв е животът.

Качи се сковано на седлото. Беше схванат от дългата езда и насинен от боя в клисурата. Беше отнесъл голямо парче скала в гърба, а и доста здрав юмрук в главата. Можеше да е далеч по-зле.

Погледна към останалите. Всички бяха по седлата и го гледаха очаквателно. Четири лица, по-различни едно от друго не можеше и да бъдат, но с почти едно и също изражение. Чакаха неговата дума. Защо хората непрекъснато си мислеха, че той знае отговора? Преглътна мъчително и заби пети в хълбоците на коня.

— Тръгваме.

Военната хитрост на принц Ладисла

— Наистина, полковник Уест, трябва да опитате да прекарвате по-малко време тук. — Пайк остави чука. Светлината от жаравата хвърли оранжеви проблясъци в очите му и те светнаха ярко на обезобразеното му лице. — Хората ще започнат да говорят.

Уест се усмихна нервно.

— Това е единственото топло място в целия лагер.

Което беше самата истина, но далеч от причината за визитите му. Единствено тук от целия проклет лагер никой не го търсеше за нещо. Нямаше гладуващи и премръзнали, нямаше хора, останали без капка вода за пиене или оръжие, с което да се бият, нямаше такива, които дори не разбираха защо са дошли. Тук нямаше умрели от студ или болест, които трябва да се погребат. Вече дори мъртвите не можеха да минат без намесата на Уест. Всеки него търсеше, ден и нощ. Всички с изключение на Пайк, дъщеря му и другите затворници. Те единствени се оправяха и без него и затова тяхната ковачница беше станала негово убежище. Да, шумно, претъпкано с хора и задимено убежище, но въпреки всичко това твърде желано. Уест предпочиташе ковачницата в пъти пред щаба на Негово височество. Тук, насред престъпниците, всичко беше по-истинско и… по-просто.

— Пречите ми, полковник. Отново. — Кадил се промуши покрай него.

В клещите в едната й ръка грееше нажеженото острие на нож. Тя го потопи в кофа с вода и обгърната в пара, го завъртя насам-натам. Уест наблюдаваше движенията й — сръчни и отработени. Кожата по тънката й жилеста ръка беше обсипана с едри капки пот. Загледа шията й и станалата на фитили от потта тъмна коса. Беше му трудно да си представи как въобще я беше взел за момче. Наистина, справяше се с металите не по-зле от мъжете, но овалът на лицето й, талията й, извивката на задника, за гърдите и дума не можеше да става, всичко красноречиво говореше за женственост…

Тя погледна през рамо и забеляза, че я гледа.

— Нямате ли армия за командване, полковник?

— Ще оцелеят още десет минути без мен.

Кадил извади охладеното черно острие и го хвърли настрани. То издрънча в купчината от метал до точилото.

— Убеден ли сте? — попита тя.

Май имаше право. Уест въздъхна и неохотно се обърна да си върви. Излезе от бараката и тръгна през лагера. След жегата в ковачницата зимният въздух защипа силно бузите му и го накара да вдигне яката на шинела си. Добре увит, тръгна по главната алея между палатките. Посред нощ в лагера цареше гробна тишина, особено след трополенето в ковачницата. Чуваше как смръзнатата кал цвъка, засмуквайки ботушите му, чуваше и как дъхът хрипти в гърлото му. Отнякъде отекна приглушена ругатня на войник, който също като него вървеше в мрака. Уест спря и се загледа в небето. Беше чисто, звездите ярко искряха като поръсен върху черно платно блестящ прах.

— Красиво е — прошепна на себе си.

— Свиквай.

Между палатките към него вървяха Три дървета и Кучето. Лицата им бяха обгърнати в сянка, приличаха на дялани камъни на лунна светлина — тъмни хлътнатини и побелели от светлината ръбове. Уест разбра, че новините не бяха добри. Никой не би описал възрастния северняк като веселяк, но сега лицето му беше по-мрачно и сериозно от всякога.

— Добра среща — поздрави Уест на северняшки.

— Мислиш ли? Бетод е на пет дни езда от лагера ти.

Внезапно студът проникна под шинела на Уест и той потрепери.

— Пет дни?

— Ако откакто го видяхме, не е мърдал от място, а това не много вероятно. Бетод никога не е бил човек, който стои на едно място. Тръгнал ли е на юг, ще е тук до три дни. Може би по-скоро.

— Каква им е числеността?

Кучето нервно облиза устни. Слабото му лице беше обвито в парата от дъха му.

— Предполагам, десет хиляди, но може да е имало и други по-назад.

На Уест му стана още по-студено.

— Десет хиляди? Толкова много?

— Да, около десет. Предимно лека пехота.

— Лека пехота, имаш предвид наборна войска, така ли?

— Наборна, ама не като боклука, който имате вие. — Три дървета огледа навъсено окаяните палатки и нескопосано стъкнатите огньове, повечето от които бяха на път да угаснат. — Селяните в наборната войска на Бетод са стегнати и калени в битки, корави са като дърво от дългите маршове. Онези копелета могат да тичат цял ден, а вечерта, ако се налага, да се бият. Копиеносци и стрелци с лък, до един обучени.

— А и истинските войници не са малко — промърмори Кучето.

— Така е, всичките са тежковъоръжени и със здрави ризници, освен това имат и коне. Със сигурност участват именити воини. А също и някакви странници от Изтока — диваци отвъд Крина. Сигурно е оставил тук-там няколко момчета в Севера, които вашите да преследват, а най-доброто е довел тук. А срещу него вие ще извадите най-лошото. — Възрастният войн пак огледа изпод вежди некадърно вдигнатия лагер. — Не се обиждай, ама стигне ли се до битка, нямате никакъв шанс.

Битка, най-лошата възможност. Уест преглътна.

— Колко бързо се придвижва подобна армия?

— Бързо. Съгледвачите им ще са тук вдругиден. Останалите — ден по-късно. Това, ако са тръгнали право насам, но не мога да кажа, че точно така ще стане. Няма да се учудя, ако минат реката по-надолу и заобиколят в гръб.

— В гръб?

Армията им беше неподготвена за нападение от предсказуем враг, а за непредсказуем и дума не можеше да става.

— Откъде може да знае Бетод, че сме точно тук?

— Той винаги успява да предвиди стъпките на врага. Има усет. Обича и да рискува. Освен това вади голям късмет копелето. А във войната няма по-хубаво нещо от добрия късмет.

Уест запримигва и се огледа. Десет хиляди калени в битка северняци щяха да връхлетят жалкия лагер. Десет хиляди непредсказуеми северняци с голям късмет. Представи си как се мъчи да направлява зле обучените и потънали до глезените в кал селяни от наборната войска. Чакаше ги истинска касапница. Поредният Черен кладенец. Но сега поне бяха предупредени. Имаха три дни, в които да подготвят отбрана, а още по-добре да започнат отстъпление.

— Трябва незабавно да съобщя на принца.

Когато Уест отметна покривалото на входа на шатрата, отвътре бликна мека светлина и до ушите му достигна нежна музика. Неохотно се приведе и влезе, последван от двамата северняци.

— Мътните го взели… — промърмори Три дървета и зяпна от изненада.

Уест беше забравил колко странна беше обстановката в покоите на принца, особено за човек, непривикнал към лукса. Помещението не приличаше на палатка, а по-скоро на огромна зала, декорирана с пурпурно платно. Беше висока поне десет разкрача, стените бяха обкичени със стириянски гоблени, а подът — застлан с кантикски килими. Мебелите подхождаха повече на вътрешността на палат, отколкото на военен лагер. Огромните гардероби, украсени с дърворезба, и позлатените скринове вместваха богатия гардероб на принца, достатъчен за обличането на цяла армия от контета. Принцът спеше в гигантско легло с балдахин, окачен на четири високи колони. Беше по-голямо от повечето палатки на войниците в лагера. В единия ъгъл на помещението стоеше полирана маса, натежала от блещукащите на светлината на свещите сребърни и златни подноси, а те от своя страна — препълнени с всякакви деликатеси. Човек трудно можеше да си представи, че само на крачки от това място хората спяха натрупани един върху друг, мръзнеха от студ и изнемогваха от глад.

Негово височество принц Ладисла седеше удобно разположен на масивен стол, по-скоро трон от тъмно дърво с червена копринена тапицерия. В едната му ръка се поклащаше празна чаша, а другата тактуваше в ритъма на квартет музиканти, които неуморно дърпаха струни и надуваха лъскави инструменти в далечния ъгъл на шатрата. Около Негово височество се бяха събрали четирима от неговия щаб, безупречно облечени по последната мода. Сред тях беше младият лорд Смънд, когото в последно време Уест ненавиждаше повече от всеки друг.

— Колко благородно от ваша страна — направо се дереше от въодушевление Смънд — да споделяте несгодите на военния лагер наравно с обикновения войник. Колко изтънчен начин да спечелите уважението му…

— А, полковник Уест! — изчурулика Ладисла. — И двама от неговите северняци! Каква приятна изненада! Вземете си нещо за ядене! — той размаха с пиянски жест ръка към масата с храната.

— Благодаря, Ваше Височество, вече ядох. Нося ви новини от изключителна…

— Налейте си вино тогава! Трябва да го опитате, отлична реколта! Къде се дяна бутилката? — принцът заопипва под стола си.

Кучето вече беше застанал наведен до масата и душеше храната като… като куче. После грабна парче телешко от един поднос, прегъна го внимателно с мръсните си пръсти и го натъпка цяло в устата си. Лорд Смънд го наблюдаваше с изкривена от погнуса уста. При други обстоятелства Уест може би щеше да се почувства неловко, но в момента имаше по-сериозни грижи.

— Бетод е на пет дни път от нас — почти изкрещя той — с най-добрата част от войската си!

Един от музикантите изпусна лъка си и той изскрибуца фалшиво по струните. Главата на Ладисла се вдигна толкова рязко, че той насмалко да се свлече от стола. Дори Смънд и компанията му бяха изтръгнати от състоянието им на безгрижно неведение.

— Пет дни? — попита принцът с пресипнал от вълнение глас. — Сигурен ли си?

— Най-вероятно не повече от три.

— Колко са?

— Около десет хиляди, всичките ветерани…

— Отлично! — Ладисла шамароса подлакътника на стола си, все едно беше физиономията на някой северняк. — Значи сме наравно с тях!

— Може би по численост, Ваше Височество — преглътна Уест, — но не и по качество.

— О, я стига, полковник Уест — намеси се провлачено Смънд. — Свестен съюзнически войник се равнява на десет от техните. — Той изгледа надменно Три дървета.

— Събитията от Черен кладенец доказаха, че това съвсем не е вярно дори ако войниците ни са добре нахранени, обучени и екипирани, а като изключим Кралската гвардия, те не са! Най-разумно ще е да се подготвим за отбрана, а при нужда и за отстъпление.

Смънд изсумтя презрително.

— Няма нищо по-опасно във война — подхвърли небрежно той — от прекомерната предпазливост.

— Освен липсата на каквато и да било! — изръмжа Уест, усетил как гневът започва да пулсира в главата му.

Принц Ладисла го прекъсна, преди да си е изпуснал нервите.

— Достатъчно, господа! — скочи той с размътен от изпития алкохол поглед. — Вече съм готов със стратегията си! Ще прекосим реката и ще посрещнем диваците! Мислят си, че могат да ни изненадат, а? Ха! — принцът замахна във въздуха с празната си чаша. — Ние тях ще изненадаме, така че дълго ще ни помнят! Ще ги изметем през границата! Точно както възнамеряваше и маршал Бър!

— Но, Ваше Височество — заекна Уест и усети как стомахът му се свива, — лорд-маршал Бър съвсем ясно нареди да не преминаваме реката…

Ладисла врътна глава, сякаш да пропъди някоя нахална муха.

— Не се хващайте за буквата, полковник, духът на заповедта му беше именно този! Няма причина да се възпротиви, че сме потърсили битката с врага!

— Малоумни кретени — избоботи Три дървета.

За щастие го каза на северняшки.

— Какво казва той? — попита Ладисла.

— Ъ… и той е съгласен с мен, Ваше Височество, че трябва да останем тук и да изпратим вестоносец до маршал Бър с искане за подкрепления.

— Така ли? Аз пък си мислех, че тези северняци са само огън и жупел! Е, полковник, можете да го информирате, че съм твърдо решен да атакуваме и решението ми не подлежи на обсъждане! Ще покажем на този така наречен крал на северняците, че не само той може да печели битки!

— Точно така! — викна Смънд и тропна с крак по дебелия килим. — Отлично!

Останалата част от щаба на принца изрази шумно одобрението си.

— Ще ги изритаме чак до границата и оттатък!

— Ще им дадем урок!

— Отлично! Превъзходно! Има ли още вино?

Уест стисна юмруци от гняв и безсилие. Трябваше да направи последен опит независимо колко безсмислен и колко унизителен. Падна на едно коляно, събра длани като за молитва и погледна настоятелно принца в очите. Заговори с най-убедителния тон, на който беше способен.

— Ваше Височество, моля ви от сърце и душа, умолявам ви да размислите. Животът на всеки човек в този лагер зависи от това решение.

— Такава е тежестта на командването, приятелю! — ухили се до уши принцът. — Разбирам, че го правите за добро, но няма как да не се съглася с лорд Смънд. Дързостта е най-добрият съветник във войната, затова дръзка ще е и моята стратегия! Именно с дързост Харод Велики създаде Съюза, именно с дързост крал Касамир покори Англанд! Ще победим тези северняци, ще видите. Разпратете заповедта ми, полковник! Потегляме по изгрев!

Уест беше изучавал в подробности кампанията на Касамир. Дързостта беше само една десета от успеха му, останалото се дължеше на старателно планиране, грижа за войската и внимание към всеки детайл. Само дързостта без останалите девет десети можеше единствено да е смъртоносна, но Уест не видя смисъл да го споменава пред принца. Така само щеше да го ядоса и да изгуби и малкото влияние, което имаше върху него. Почувства се като човек, който гледа отстрани как къщата му гори. Изтръпнал, замаян и напълно безпомощен. Не му оставаше друго, освен да разгласи заповедта и да се погрижи всичко да стане по възможно най-добрия начин.

— Разбира се, Ваше Височество — успя да промълви Уест.

— Разбира се! — ухили се насреща му Ладисла. — Разбрахме се значи! Превъзходно! Спрете тази музика! — провикна се към музикантите. — Трябва ни нещо по-живо! Нещо по-така, като за кървава битка!

Квартетът моментално превключи на бодър военен марш. Уест се обърна и затътри натежалите си от отчаяние крака. Излезе в мразовитата нощ.

Три дървета го последва по петите.

— Мътните го взели, не мога да ви разбера бе, хора! По моите земи човек трябва да си спечели правото да води! Хората му го следват, защото знаят какво може, уважават го, защото дели с тях трудностите! Дори Бетод си е извоювал мястото на водач! — той закрачи напред-назад пред шатрата, размахвайки големите си ръце. — А вие избирате за водач този, дето най-малко знае как да ръководи, избирате най-големия глупак и му давате да командва!

Уест не намери думи, с които да отговори. Не можеше да отрече, че севернякът беше прав.

— Тоя кретен до един ще ви закопае! Всички ви ще закара обратно при пръстта! Проклет да съм, ако аз и моите момчета тръгнем с вас. Писнало ми е да плащам за грешките на другите, достатъчно вече загубих от това копеле Бетод! Тръгваме, Куче. Тая лодка с глупаци нека си потъне без нас! — обърна се и се отдалечи в тъмнината.

Кучето вдигна рамене.

— Не беше чак толкова зле. — Приближи се до Уест и се наведе заговорнически към него. Бръкна под палтото си и извади нещо. Погледът на Уест се прикова в цяла печена сьомга, несъмнено отмъкната от масата на принца. Севернякът се усмихна. — Взех си рибка! — при тези думи той последва главатаря си и остави Уест сам на билото на хълма.

От шатрата на Ладисла продължаваше да се носи маршовата музика.

До залез-слънце

Нечия ръка грубо разтърси спящия Глокта. Стиснал зъби от болка, той внимателно извърна глава, докато не чу изпукването във врата си. Да не би смъртта да е подранила тази сутрин? Отвори съвсем леко очи. А, както изглежда, не е. Сигурно ще е по обед. Витари се беше надвесила над него. Прозорецът беше откъм гърба й и щръкналите кичури на косата й бяха само черни очертания на ярката светлина на сутрешното слънце.

— Добре тогава, практик Витари, щом чак толкова не можеш да ми устоиш. Дано нямаш нищо против, ти ще трябва да си отгоре.

— Ха-ха. Пристигна пратеник на гуркулите.

— Кой?

— Пратеник. Идва от името на императора, така чух.

Глокта почувства как паниката го обгръща.

— Къде е?

— Тук, в Цитаделата. Говори с управителния съвет.

— Мамка му! — кресна Глокта и почти скочи от леглото. Прониза го болка, когато преметна сакатия си крак на пода, но той не й обърна внимание. — Защо не са ме извикали?

Витари го изгледа навъсено.

— Сигурно са предпочели да говорят с него насаме. Дали е заради това, как мислите?

— Как се е озовал тук?

— Дошъл с лодка, под бяло знаме. Висбрук каза, че военният дълг повелявал да го приеме.

— Военният му дълг! — кресна Глокта, докато се бореше да надене крачола върху изтръпналия си треперещ крак. — Тлъста свиня такава! От колко време е тук?

— Достатъчно отдавна, за да сътвори куп пакости заедно с управителния съвет, ако това са намеренията им, естествено.

— Мамка му! — Глокта примижа от болка, докато се бореше с ризата си.

Безспорно гуркулският емисар представляваше величествена гледка.

Имаше дълъг гърбав нос и интелигентен поглед. Дългата му тънка брада беше старателно сресана. Златната нишка, с която бяха извезани бялата му роба и лентата за глава, блестеше ярко на утринното слънце. Стойката му беше съвършено изправена, дългата шия — изпъната, а брадичката — вирната високо, така че всичко, към което благоволеше да насочи погледа си, биваше изгледано отвисоко. Беше толкова висок и слаб, че от присъствието му величествената огромна зала изглеждаше невзрачна и схлупена. Ако реши, самият той може да мине за император.

Глокта осъзна колко прегърбен и не на място изглежда в момента, докато се влачеше, потънал в пот и с изкривено от болка лице, в залата за аудиенции. Окаяната гарга се изправя пред величествения паун. За мое най-голямо щастие битките невинаги се печелят от воините с най-лъскави брони.

Дългата маса беше изненадващо празна. Зад нея седяха само Висбрук, Айдър и Корстен дан Вурмс и никой от тях не изглеждаше доволен, че го вижда. И с право, копелета такива.

— Няма го днес лорд-губернатора, а? — викна Глокта.

— Баща ми не се чувства добре — подхвърли Вурмс.

— Колко жалко, че се налага да лишите болния човек от утешителното си присъствие до леглото му. Ами Кадия?

Не последва отговор.

— Не е ли редно и той да се срещне с тях? — Глокта кимна грубо към емисаря. — Какво щастие, че поне вие тримата имате силата и смелостта да отвърнете на повика на дълга. Аз съм началник Глокта и каквото и да сте чули досега, тук командвам аз. Ще трябва да ме извините за закъснението, но никой не си беше направил труда да ме уведоми за пристигането ви. — Острият му като кинжал поглед се насочи към Висбрук, но той не посмя да го погледне в очите.

Точно така, глупако. Няма да забравя това.

— Казвам се Шабед ал Ислик Бурай. — Пратеникът говореше перфектно официалния език на Съюза, а гласът му беше толкова силен и властен, колкото поведението му бе надменно и високомерно. — Аз съм емисар на законния владетел на Юга, великия император на могъщия Гуркул и цяла Кантика Утман-ул-Дощ, обичан, почитан и тачен повече от всеки друг в Кръга на света, помазан от божията десница на пророк Калул.

— Браво на вас. Бих се поклонил, но си изметнах гърба, докато ставах от леглото.

— Сериозна бойна травма — усмихна се подигравателно Ислик. — Дошъл съм да приема капитулацията ви.

— Нима? — Глокта издърпа най-близкия стол и седна. Проклет да съм, ако остана и секунда повече прав заради този дългурест идиот. — Винаги съм смятал, че подобни предложения се отправят след края на сраженията.

— Ако се стигне до сражение, то няма да трае дълго. — Емисарят отиде с изискана походка до прозореца. — Пред очите си виждам пет легиона, които настъпват в боен ред. Двайсет хиляди копия, а това е само частица от войската, която идва насам. Войниците на императора са по-многобройни от песъчинките в пустинята. Да се опълчите на такава армия ще е толкова безсмислено, колкото да се опълчите на прилива. Всички тук разбирате това. — Погледът му мина по виновните лица на членовете на управителния съвет и накрая, пълен с изпепеляваща ненавист, се спря на Глокта.

Поглед на човек, който е убеден, че вече е победил. Но никой не може да го вини за това. Може би наистина е така.

— Само глупак или побъркан човек би избрал битката при толкова нищожни шансове като вашите. Мястото ви, на вас, белите, никога не е било тук. Сега императорът ви предоставя шанса да си тръгнете доброволно от Юга живи и здрави. Можете да се качите на малките си корабчета и да отплавате до малкото си островче. Нека някой каже, че Утман-ул-Дощ не е способен на великодушие. Бог е на наша страна. Каузата ви е обречена.

— О, не съм сигурен, в последната война добре се представихме. Със сигурност си спомняте пробива при Улриок. Аз го помня. Градът горя така ярко. Най-вече храмовете. — Глокта сви рамене. — Кои знае, тогава бог може да е бил другаде.

— В онзи ден — да. Но имаше и други битки. Аз пък съм сигурен, че вие добре помните сражението на един мост, където млад офицер попадна в плен. — Емисарят се усмихна. — Бог е навсякъде.

Глокта усети как клепачът му притреперва. Знае, не няма как да забравя. Спомни си колко изненадан беше, когато гуркулското копие се заби в тялото му. Спомни си смесицата от шок, разочарование и ужасна болка. Ха, явно не съм неуязвим. Спомни си как конят му се вдигна на задните си крака и го хвърли от седлото. Болката се бе усилила, а изненадата се бе превърнала в страх. После пълзеше между труповете и краката на биещите се. Задъхан, едва успяваше да си поеме въздух, усещаше киселия вкус на прахоляка и соления на кръвта, с които беше пълна устата му. Спомни си и агонията на забиващите се в крака му остриета. Страхът се бе превърнал и ужас. Спомни си как го влачеха по моста, докато той крещеше и виеше от болка. Още същата вечер започнаха с въпросите.

— Ние победихме — каза Глокта с пресъхнала уста и леко разтреперан глас. — Доказахме, че сме по-силните.

— Това беше тогава. Светът се променя. Ситуацията, в която се е забъркал народът ви в мразовития Север, ви поставя в доста тежко положение. Успяхте да нарушите първото правило на войната. Никога не се бий с двама от враговете си наведнъж.

— Логиката му е неоспорима. Стените на Дагоска и преди са ви изкарвали от кожата — каза Глокта, но думите му не прозвучаха убедително дори за самия него.

Това съвсем не са думи на победител. Погледите на Висбрук, Айдър и Вурмс пробиваха дупка в гърба му. Опитват се да предвидят кой ще вземе надмощие. Знам аз кого бих избрал на тяхно място.

— Вероятно някои от вас имат повече увереност в стените ви, отколкото останалите в този съвет. Ще се върна за отговора по залез-слънце. Предложението на императора важи само днес и повече няма да ви бъде отправяно. Той е милостив човек, но милостта му си има граници. Разполагате с времето до залез-слънце. — При тези думи емисарят излезе.

Глокта изчака, докато бравата щракна зад гърба му, после се обърна към останалите.

— Какво е това, мамка му? — кресна той на Висбрук.

— Ъ… — генералът задърпа потната яка на униформата си. — Като войник мой дълг е да приема невъоръжен пратеник на врага, за да изслушам условията им…

— Без да ми кажете?

— Знаехме, че няма да искате да чуете дори! — прекъсна го Вурмс. — Но той е прав! Въпреки усилията ни те ни превъзхождат многократно. Също така, преди да свърши войната в Англанд, не можем да разчитаме на никаква подкрепа. В момента сме просто малко трънче в огромната пета на един враждебен народ. Може би ще е от полза за нас да преговаряме, докато все още имаме някаква позиция. Бъдете сигурен, че след като падне градът, ни чака единствено и само клане!

Вярно, но архилекторът няма да е на същото мнение. Последното, за което съм изпратен тук, е да преговарям за условията на капитулацията ни.

— Днес сте необичайно мълчалива, магистър Айдър.

— Аз съм последният човек, който да се изказва по военните въпроси, касаещи такова решение, но както изглежда, предложението е повече от приемливо. И едно е сигурно. Откажем ли сега, а гуркулите успеят да превземат със сила града, ще настане истинска касапница. — Тя вдигна поглед към Глокта. — Тогава няма да имат никаква милост.

Абсолютно вярно. Познавам добре милостта на гуркулите.

— Значи и тримата сте за капитулация, така ли?

Тримата се спогледаха, но никой не отговори на въпроса.

— А не ви ли хрумна, че след като се предадем, те може и да не спазят обещанието си?

— Хрумна ни — каза Висбрук, — но преди винаги са ги спазвали, а и малкото надежда… — той сведе поглед към масата — е по-добре от никаква.

Очевидно има повече вяра във врага, отколкото в мен. Никак не съм изненадан. И моята вяра в мен самия не пращи от сила.

Глокта изтри влагата под едното си око.

— Разбирам. Тогава, предполагам, редно е да обмисля предложението му. Ще се съберем отново при завръщането на гуркулския ни приятел. По залез-слънце. — Дръпна назад тяло, примижа и рязко се изправи.

— Ще обмисляте предложението, така ли? — изсъска в ухото му Витари, докато вървяха по коридора, извън залата за аудиенции.

— Как така, мамка му?

— Точно така — сряза я Глокта. — Аз взимам решенията тук.

— Или оставяте онези червеи да ги взимат вместо вас!

— И двамата имаме своите задължения. Аз не ти казвам как да пишеш писмата до архилектора, а как се справям с онези червеи не е твоя работа.

— Не е моя работа ли? — Витари дръпна ръката му и той залитна на болния си крак. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. Много по-силна. — Ако загубим града без бой, главите и на двама ни ще хвръкнат! А моята глава е моя работа, недъгав червей!

— Не е време да изпадаме в паника — изръмжа Глокта. — И аз не искам да свърша във водата при доковете, но трябва да действам внимателно. Нека ги оставим да мислят, че ще получат своето, така никой няма да се изкуши да направи нещо прибързано. Искам първо да съм подготвен. Също така искам да поясня нещо, практик Витари, това е първият и последният път, когато ти давам обяснения. Сега си разкарай шибаната ръка от мен.

Ръката й не го пусна, напротив, пръстите й стиснаха още по-силно, впиха се в Глокта със силата на менгеме. Очите й се присвиха и луничавото й лице се сбърчи яростно. Дали не съм я преценил погрешно? Дали е способна да ми пререже гърлото? Мисълта почти го накара да се усмихне. Нямаше да разбере, защото Северард избра точно този момент, за да се появи в другия край на мрачния коридор.

— Само се вижте — промърмори той, докато вървеше към тях. — Винаги ме е учудвало как любовта процъфтява на най-невероятни места и как пламва между хора, за които най-малко очакваш. Като роза, която пробива каменистата земя. — Притисна длани към гърдите си. — Сгрявате ми душата.

— Хванахме ли го?

— Разбира се. В момента, в който излезе от залата за аудиенции.

Ръката на Витари се беше отпуснала и Глокта се отърси от нея. Тръгна към килиите.

— Защо не дойдеш с нас? — обърна се през рамо Глокта, като едва се сдържаше да не разтрие натъртената си ръка. — Ще натрупаш малко материал за следващото си писмо до Сълт.

В седнало положение голяма част от величествеността на Шабед ал Ислик Бурай се губеше. За това допринасяше и издраният мръсен стол в една от задушните килии под Цитаделата.

— Така, не е ли сега по-добре да можем да поговорим на равни начала? Доста е неудобно, като те гледат отвисоко.

Ислик се усмихна ехидно и извърна поглед, сякаш да говори с Глокта беше под достойнството му. Точно като богаташ, тормозен от просяците на улицата. Нищо, съвсем скоро ще излекуваме тези му заблуди.

— Знаем, че в града има предател. Знаем, че предателят е в самия управителен съвет на града. Най-вероятно е един от онези важни поде, на които току-що предложи малкия си ултиматум. Сега ще ми кажеш кой е.

Не последва отговор.

— Аз съм милостив — възкликна Глокта и отправи театрален жест към пратеника, точно както той беше направил минути по-рано, — но милостта ми си има граници. Говори.

— Дойдох под бяло знаме и съм изпратен с мисия от самия император! Нападението над невъоръжен пратеник е в пряко нарушение на военните правила!

— Бяло знаме? Правила на войната? — изхили се Глокта. — Има ли ги още тези неща? Запази си глупостите за младоци като Висбрук, ние, възрастните, играем по други правила. Кой е предателят?

— Съжалявам те, сакати човече. Когато падне градът…

Спести си съжаленията, запази ги за себе си. Юмрукът на Фрост не издаде почти никакъв звук, когато се заби в корема на пратеника. Очите на онзи изскочиха, устата му се отвори широко, той се задави, изглеждаше така, все едно щеше да повърне. Опита да си поеме дъх, после се закашля.

— Странно, а — поде замислено Глокта, докато Ислик се бореше за глътка въздух, — едри или дребни, слаби или дебели, умни или глупави, всички хора реагират еднакво на удар в корема. В един момент се мислиш за най-великия човек на света, а в следващия не можеш да дишаш. Величието и властта понякога са само номера, които ни играе собственият ни мозък. Това го научих от вашите хора в килията под двореца на императора ви. Повярвай ми, там нямаше никакви правила на войната. Щом знаеш за определена битка при един мост и за пленен млад офицер, значи знаеш, че съм бил в твоето положение. Има една разлика обаче. Аз бях напълно безпомощен, а ти можеш всеки момент да сложиш край на тази неприятна ситуация. Трябва само да ми кажеш кой е предателят и ще бъдеш пощаден.

Ислик най-после успя да си поеме въздух. Но голяма част от високомерието му я няма и предполагаемо няма да си я върне повече.

— Не знам нищо за никакъв предател!

— Сериозно? Твоят господар императорът те е изпратил тук да преговаряш, без да разполагаш с всички факти? Не ми се вярва. Но ако все пак е вярно, значи не можеш да ми бъдеш от никаква полза, нали така?

— Не знам нищо за никакъв предател — преглътна мъчително Ислик.

— Ще видим.

Големият бял юмрук на Фрост се стовари в лицето на пратеника. Щеше да го свали на земята, ако другата ръка на албиноса не го подпря отзад, той смаза носа му и го прехвърли през облегалката на стола. Северард и Фрост хванаха под мишниците задъхания пратеник, вдигнаха го от пода и го стовариха отново на стола. Витари наблюдаваше отстрани със скръстени на гърдите ръце.

— Доста болезнено — каза Глокта, — но човек може да се абстрахира от болката, ако знае, че тя няма да трае дълго. Да кажем, до залез-слънце. За да пречупиш някого бързо, трябва го заплашиш с лишение от нещо. Трябва да го нараниш така, че раната никога да ме зарасне. Знам го от опит.

— Ах! — изпищя пратеникът и започна да се мята на стола.

Северард избърса ножа си в бялата му роба, след което подхвърли на масата току-що отрязаното му ухо. То остана на дървения плот: жалко на вид окървавено парче плът. Глокта се загледа в него. В подобна килия, задушна като пещ, в продължение на няколко месеца слугите на императора ме превръщаха в такова жалко, отвратително подобие на човек. Все си мислех, че възможността да направя същото с един от тях, възможността да го режа парче по парче ще ми донесе някакво, макар и бегло, усещане за мъст. Но не чувствам нищо. Нищо освен собствената ми болка.

Примижал, Глокта изпъна крака си под масата, докато не чу изпукването в коляното. Издиша дълбоко през венците си. Защо тогава продължавам да го правя?

— Сега идва ред на пръст на крака — въздъхна той. — После пръст на ръката, око, цялата ръка до китката, нос и така нататък, и така нататък. Ще мине поне час, докато някой разбере, че си изчезнал, а ние работим бързичко. — Кимна към ухото на масата: — Дотогава ще сме натрупали цяла купчина от плътта ти. Ако трябва, ще те режа, докато от теб не останат само език и торба вътрешности, но накрая ще науча кой е предателят. Имай ми доверие. Е? Започваш ли вече да си спомняш?

Пратеникът го гледаше. Задъхваше се. От прекрасния му нос течеше тъмна кръв, стичаше се надолу и капеше от лицето му. Глътнал си е езика от страх или обмисля следващия си ход? Няма никакво значение.

— Започвам да се отегчавам. Започни с ръцете, Фрост.

Албиносът моментално сграбчи китките му.

— Чакай! — изхлипа пратеникът. — Бог да ми е на помощ, почакай! Вурмс. Корстен дан Вурмс, самият син на губернатора!

Вурмс. Прекалено очевидно е. Но, от друга страна, най-очевидните отговори обикновено са верните отговори. Това нищожно копеле би продало собствения си баща, дори да не е сигурен, че ще има купувач…

— Жената също, Айдър!

— Айдър? — намръщи се Глокта. — Сигурен ли си?

— Тя го организира! Всичко е нейна идея!

Глокта бавно пое въздух през дупките между зъбите си. Усети кисел вкус в устата. Отвратителното чувство на разочарование или отвратителното чувство, че през цялото време подозирах нещо такова? Тя е единствената с достатъчно мозък, кураж и ресурси, за да организира измяна. Жалко. Все пак имам повече мозък в главата, за да се надявам на щастлив край.

— Айдър и Вурмс — промърмори Глокта. — Вурмс и Айдър. Гнусната ни малка мистерийка най-после е разбулена. — Вдигна поглед към Фрост. — Знаеш какво да правиш.

Нищожни шансове

Хълмът се издигаше от тревата с кръгла основа и почти конусовидна форма, сякаш придадена от човешка ръка. Странно възвишение, една-единствена могила насред необятната равнина. Феро нямаше доверие на подобни неща.

Изтърканите, загладени от вятъра камъни стояха в разкривени кръгове на билото на хълма и разпръснати по склоновете отдолу. Някои все още бяха изправени, други — полегнали на една страна. Най-малките стигаха на височина едва до коляно, а най-високите бяха два пъти колкото човешки ръст. Черни голи камъни, опълчващи се на напорите на вятъра. Древни, студени и сърдити. Феро ги изгледа свъсено.

Усещането й бе, че камъните сякаш отвръщат на гневния й поглед.

— Какво е това място? — попита Деветопръстия.

— Старо е — вдигна рамене Кай. — Ужасно старо. По-старо е от самата Стара империя. Сигурно е строено още преди времето на Еуз, когато дяволите са бродели по земята. — Усмивката му се разтегна. — Ако питаш мен, строено от дяволи. Кой знае? Може да е било храм на отдавна забравени богове или гробница.

— Или нашата гробница — промърмори Феро.

— Какво?

— Добро място за почивка — каза тя на висок глас. — Ще можем да огледаме равнината.

Деветопръстия погледна нагоре към билото.

— Хубаво. Спираме.

Феро се изправи с ръце на кръста на един от камъните и присвила очи, се загледа в далечината. Вятърът се понесе из равнината и разлюля тревата на вълни. Гонеше облаците, разкъсваше ги, въртеше ги, влачеше ги по небето. Блъскаше Феро в лицето и насълзяваше очите й, но тя не му обърна никакво внимание.

Проклет вятър, вятър като всеки друг, нищо повече.

Деветопръстия застана до нея и примижа към студеното зимно слънце.

— Виждаш ли нещо?

— Следят ни.

Бяха далеч, но Феро ги видя. Ситни точки в далечината. Ездачи насред морето от трева.

— Сигурна ли си? — Деветопръстия изкриви лице, напрягайки очи към хоризонта.

— Да. Изненадан ли си?

— Не. — Той се отказа от взирането и разтри очи. — Лошите новини никога не ме изненадват. Просто малшанс.

— Преброих тринайсет ездачи.

— Преброила си ги? Аз дори не мога да ги видя. За нас ли идват?

— Да виждаш нещо друго наоколо — разпери ръце Феро. — Може би онова нахилено копеле Финиъс си е намерил нови приятелчета.

— Мамка му. — Деветопръстия погледна към каруцата в подножието на хълма. — Не можем да им избягаме.

— Не. — Устните на Феро се извиха. — Можеш да поискаш съвет от твоите духове.

— И за какво? За да ми кажат, че ни е спукана работата ли? — помълча. — Ще ги изчакаме. По-добре да се бием тук. Ще качим каруцата най-отгоре, на билото. Поне ще имаме хълма и камъните, зад които да се скрием.

— Аз си мислех същото. Имаме и време да подготвим терена.

— Хубаво. Да се залавяме за работа.

Острата лопата захапа парче от земята с характерния звук на стържещ в камениста почва метал. Така познат звук. Копаене на ями и копаене на гробове, има ли разлика?

Феро беше копала гробове на всякакви хора. Близки, или поне дотолкова, доколкото беше склонна да се сближава. Приятели, отново доколкото беше склонна да се сприятелява. Един-двама любовници, ако можеше да се нарекат така. Разбойници, убийци, роби, без значение, щом мразят Гуркул. Всякакви хора, които по една или друга причина се бяха озовали в Лошите земи.

Забиваш лопатата, хвърляш пръстта.

След края на битката, ако си още жив, копаеш. Подреждаш гробовете в редица. Копаеш за мъртвите другари. Посечени, наръгани, изкормени и изпотрошени другари. Копаеш колкото решиш надълбоко, хвърляш ги в дупката, заравяш ги, после те изгниват и биват забравени. Така е открай време.

Но тук, на този странен хълм, в тази непозната земя Феро имаше достатъчно време. Другарите й имаха шанса да оцелеят. Това беше разликата и при всичкото й презрение, при всичките й навъсени погледи и стаен гняв тя отчаяно се вкопчи в тази надежда със силата, с която ръцете й стискаха лопатата.

Странно как досега не се бе отказала да се надява.

— Добре копаеш — каза Деветопръстия, застанал на ръба на ямата.

Тя го изгледа изотдолу с присвити очи.

— Имам много опит.

Заби лопатата в купчината пръст отстрани, опря длани на ръба на ямата и изскочи навън. Седна на края с провесени надолу крака. Ризата й беше подгизнала от пот, а по лицето й се стичаха струйки. Избърса чело с мръсната си ръка. Деветопръстия й подаде меха с вода, тя го взе и издърпа със зъби тапата.

— Колко време имаме?

Феро напълни уста, изжабурка се и изплю водата.

— Зависи колко бързо яздят — отвърна. Напълни отново уста и преглътна. — Одеве бързаха. Ако продължават със същото темпо, ще бъдат тук късно през нощта или на зазоряване. — Тя му върна меха.

— На зазоряване. — Деветопръстия бавно постави обратно тапата. — Тринайсет са, казваш?

— Тринайсет.

— А ние сме четирима.

— Петима, ако навигаторът се върне да помага.

— Няма голяма вероятност — Деветопръстия се почеса по брадата.

— Чиракът ще бъде ли от някаква полза?

— Не мисля — примижа с очи Деветопръстия.

— Ами Лутар?

— Ще се изненадам, ако някога е размахвал юмрук, да не говорим за меч.

Феро кимна.

— Значи тринайсет на двама.

— Нищожни шансове.

— Определено.

Той пое дълбоко въздух и заби поглед в дъното на изкопа.

— Ако смяташ пак да бягаш, няма да те виня.

— Хъ — изсумтя Феро. Странно, това въобще не й бе хрумнало.

— Оставам. Пък да видим как ще се развият нещата.

— Хубаво. Добре. В никакъв случай няма да си излишна.

Вятърът зашумоля в тревата и стоновете му отекнаха в камъните. В такива моменти се казва нещо, досещаше се Феро, но не знаеше какво точно. Не я биваше в приказките.

— Още нещо. Ако умра, ти ще ме погребеш. — Тя протегна ръка към Деветопръстия. — Съгласен?

Той изгледа ръката й озадачен.

— Дадено.

От много време Феро не бе докосвала никого без явното намерение да го нарани. Усещането беше странно, ръката му хвана нейната, пръстите му стиснаха нейните, дланите им се притиснаха една в друга. Топло е. Той й кимна и тя кимна на него. Пуснаха ръцете си.

— Ами ако и двамата умрем? — попита Деветопръстия.

— Тогава птиците ще ни оглозгат — вдигна рамене Феро. — Какво значение има?

— Няма — промърмори той и зарея поглед надолу по склона, — няма значение.

Пътят към победата

Брулеше пронизващ вятър. Уест стоеше край няколкото ниски дървета на възвишението над река Кумнур и наблюдаваше как напредва колоната. По-точно наблюдаваше как не напредва колоната.

Стегнатият строй на Кралската гвардия предвождаше армията на Ладисла. Лесно се различаваха по лъскавите брони, в които от време на време проблясваше по някой лъч на бледото зимно слънце, успял да пробие гъстите облаци. Познаваха се и по ярките униформи на офицерите и разветите пред всяка рота знамена — златни слънца на червен фон. Маршируваха добре, бяха преминали вече реката и се прегрупираха в идеална формация на отсрещния бряг — пълна противоположност на хаоса, който цареше от другата страна на моста.

Рано сутринта наборната войска беше потеглила с известен ентусиазъм. Със сигурност хората нямаха търпение да се измъкнат от мизерията на военния лагер. Само час по-късно обаче по-слабите започнаха да изостават — някои от по-възрастните или по-зле обутите — и колоната се разпокъса. Хората се хлъзгаха и препъваха в полузамръзналата кал, ругаеха и се блъскаха в онези отстрани или настъпваха изотзад човека пред тях. Стегнатите формации на батальоните постепенно се удължиха, изкривиха се и се превърнаха в безформени петна. Накрая се смесиха с подобните на тях петна отпред и отзад. В резултат колоната се придвижваше на вълни — една част напираше напред, докато друга оставаше неподвижна точно като сегментите на гигантски земен червей, който се вие в калта.

В момента, в който бяха достигнали моста, вече нямаше и помен от ред. Ротите се сбутаха в тясното пространство на моста, а опърпаните, изморени и ядосани войници не спираха да се ръгат и да се ругаят помежду си. Онези отзад напираха все по-силно към моста, нетърпеливи да минат на другия бряг, където ги очакваше почивка, и така допълнително забавяха движението. След това една каруца, на която така или иначе не й беше мястото там, счупи колело точно в средата на моста. Така бездруго мудният поток от хора се превърна в едва процеждаща се струйка. Изглежда, никой не знаеше какво да направи, за да махне оттам каруцата, нито пък кого да извика, за да я поправи, затова хората просто започнаха да се катерят през нея или да се промушват отстрани и така задържаха хилядите, идващи след тях.

Сега в калта на близкия бряг на бързо течащата река се бе събрала огромна тълпа. Хората се поклащаха, опрели рамо в рамо, роптаеха недоволно, а копията им стърчаха във всички посоки. Отстрани обикаляха и крещяха офицери. Навсякъде около тях се трупаха все повече парчета от изхвърлени или изгубени части от екипировката. През това време огромната колона, влачеща се на приливи и отливи, не спираше да налива все повече хора в царящия пред моста хаос. По нищо не личеше някой дори да бе направил опит да накара хората да спрат, камо ли да бе успял.

И всичко това, при положение че колоната напредва, без да е обезпокоявана от наближаващ враг и по що-годе приличен път. Уест не смееше да мисли как се управлява подобен строй в условията на бойно поле, сред дървета или в пресечен терен. Той стисна изморените си очи и разтри клепачи, но когато ги отвори отново, ужасяващата и същевременно жалка и смехотворна картина беше все същата. Не знаеше да се смее ли, или да плаче.

Откъм склона зад гърба му долетя конски тропот. На седлото беше едрият здравеняк лейтенант Яленхорм. Той не пращеше от интелект, но беше надежден и добър ездач. Подходящ избор за задачата, която смяташе да му възложи Уест.

— Лейтенант Яленхорм на вашите заповеди, господине. — Едрият младеж се завъртя на седлото и погледна към реката. — Май имат проблем на моста.

— Определено. И, боя се, това е само началото на неприятностите.

— Доколкото чух, превъзхождаме ги по численост, а и моментът на изненадата е на наша страна — усмихна се широко лейтенантът.

— Колкото до численост, може би да. Но изненада? — Уест посочи точещата се върволица през моста. До тях достигнаха далечните отчаяни викове на офицерите. — От тази измет? И слепец ще разбере, че идваме, от десет мили ще ни чуе. А пък ако е сляп и глух едновременно, ще ни надуши, преди още да сме сформирали боен ред. Цял ден ще мине, докато преминем реката. И това е най-малкият ни проблем. Откъм командване разликата между нас и врага е огромна. Принцът живее в измисления си свят, а ролята на щаба му е само да го държи в него на всяка цена.

— Но разбира се…

— И цената за това може да се окаже животът на всички ни.

— О, стига, Уест. Не искам да влизам в битка с подобни мисли в главата.

— Няма да ти се наложи.

— Няма ли?

— Искам да подбереш шестима от твоята рота, също и резервни коне. Ще яздите с всички сили към Остенхорм, а оттам на север до лагера на маршал Бър. — Уест бръкна в джоба на шинела си и извади писмо. — Ще му предадеш това. Ще му кажеш, че Бетод е вече зад него с основните сили от армията си. Ще му кажеш, че принц Ладисла, противно на заповедта му и възможно най-лекомислено, е прекосил Кумнур, за да предизвика северняците на битка. — Стисна зъби. — Бетод ще ни забележи от мили разстояние. Предоставяме на врага избора на бойно поле, само и само принцът да изглежда дързък и безстрашен командир. Явно дързостта е най-добрият съветник по време на война.

— Уест, положението не е чак толкова зле, нали?

— Когато стигнеш в лагера на Бър, ще му кажеш, че най-вероятно принцът е загубил сражението, че почти сигурно армията му е разгромена и пътят към Остенхорм е отворен. Той ще знае какво да направи.

Яленхорм се вгледа в писмото. Посегна да го вземе, но спря.

— Полковник, предпочитам да отиде някой друг. Аз по-добре да остана да се бия…

— Това, че ще останеш да се биеш, няма да промени нещата, лейтенант, но ако успееш да отнесеш навреме писмото, това може да се окаже от огромно значение. Не влагам никакви лични чувства, повярвай ми. В момента не мога да си представя по-отговорна задача от тази и ти си човекът, на когото имам доверие, че ще я изпълни. Ясна ли е заповедта?

Едрият лейтенант преглътна, взе писмото, разкопча шинела си и внимателно го пъхна във вътрешния джоб.

— Разбира се, господине. За мен ще е чест да изпълня задачата. — Той понечи да извърне коня си.

— Има и още нещо. — Уест пое дълбоко въздух. — Ако аз… ако ме убият. Когато всичко това свърши, ще отнесеш ли съобщение на сестра ми?

— О, стига, Уест. Няма нужда от…

— Повярвай ми, искам да оцелея, но това е война. Не всички ще се върнат у дома. Ако не се върна, кажи на Арди… — Уест се замисли за момент. — Кажи й само, че съжалявам. Само това.

— Разбира се, но се надявам лично да й го кажеш.

— Аз също. Успех. — Уест протегна ръка.

— И на теб. — Яленхорм стисна ръката му, след което препусна надолу по склона, далеч от реката.

Уест го наблюдава известно време, после въздъхна дълбоко и тръгна в обратна посока. Някой трябваше да накара проклетата колона да тръгне отново.

Необходимото зло

Блестящият диск на слънцето се подаваше наполовина над защитните стени и оцветяваше в оранжево коридора, по който куцаше Глокта, следван неотлъчно от практик Фрост. През прозорците, покрай които го водеше болезнената му походка, Глокта видя дългите сенки на сградите върху високата скала под Цитаделата. Можеше да се закълне, че с всеки следващ прозорец сенките ставаха все по-дълги, а контурите им — все по-размазани. Светлината на слънцето отслабваше. Всеки момент щеше да изчезне напълно. Скоро ще падне нощта.

Глокта спря за момент пред залата за аудиенции, за да си поеме дъх и да даде възможност на болката в крака да поутихне. Облиза празните си венци.

— Дай ми чувала.

Фрост му подаде платнения чувал и подпря бяла длан на вратата.

— Отоф?

— По-готов от това няма накъде. Да приключваме.

Генерал Висбрук седеше сковано в колосаната си униформа, с леко провиснали над високата яка бузи. Беше изнервен, не можеше да намери място на ръцете си. Корстен дан Вурмс полагаше усилия да изглежда равнодушен, но стрелкащият се език издаваше неспокойствието му. Магистър Айдър седеше с изпънат гръб, със скръстени пръсти на масата и сурово изражение на лицето. Самата сериозност. Рубините на шията й блестяха с последните лъчи на отиващото си слънце. Очевидно не й е отнело много време да се сдобие с нови бижута.

Последният присъстващ не проявяваше никаква тревога или притеснение. На отсрещната стена, точно зад работодателя си, Никомо Коска се беше облегнал със скръстени на черния кожен нагръдник ръце. Глокта забеляза, че беше препасал меч от едната страна на кръста си, а от другата — дълъг кинжал.

— Какво прави той тук?

— Това решение касае целия град — отвърна спокойно Айдър. — Прекалено важно е, за да го вземете сам.

— Значи той е тук като гаранция, че думата ви ще бъде взета под внимание, така ли?

Коска вдигна рамене и се зае да изучава черното съдържание под ноктите си.

— Ами декретът с подписите на всичките дванайсет членове на Върховния съвет?

— Ако гуркулите превземат града, вашият документ няма да ни спаси от отмъщението на императора.

— Разбирам. Значи смятате да ми се противопоставите? Да се опълчите на архилектора, на краля?

— Смятам да изслушам гуркулския емисар и да преценя фактите.

— Добре тогава. — Глокта пристъпи напред и обърна чувала. — Надайте по едно ухо.

Главата на Ислик тупна с глух удар на масата. Лицето му нямаше никакво изражение, само увиснала кожа, ококорени и вперени в различни посоки очи и изплезен език. Главата се изтърколи по красивия плот на масата и остави неравна кървава следа по идеално полираното дърво. След като описа дъга от кървави петна, тя спря с лицето нагоре точно пред генерал Висбрук.

Може и да преигравам малко, но трябва да ми се признае, ефектът е доста драматичен. Повече никой няма да се усъмни докъде се простира решимостта ми. Висбрук зяпна онемял към окървавената глава на масата и ченето му увисна. Скочи и залитна назад, а краката на стола му изскърцаха по плочите на пода. Генералът посочи с разтреперан пръст към Глокта.

— Вие сте луд! Вие сте луд! Сега няма да има милост за никого! За мъж, жена или дете в Дагоска! Няма надежда за никого, ако градът падне!

Глокта отвърна с беззъба усмивка.

— В такъв случай предлагам всеки от вас да направи всичко възможно да не допуснем градът да падне. — Погледна към Вурмс. — Освен ако вече не е твърде късно за това, а? Освен ако вече не сте продали града на гуркулите и знаете, че няма връщане назад!

Очите на Вурмс се стрелнаха към Коска, после към вратата, след това към ужасения генерал Висбрук, към Фрост, чиято зловеща фигура се извисяваше в ъгъла зад Глокта, и накрая към магистър Айдър, която продължаваше да седи невъзмутима, с желязно спокойствие. И така, малката конспирацийка излиза от сенките.

— Той знае! — изкрещя Вурмс.

Изправи се, избута назад стола си и залитна към прозореца.

— Очевидно е, че знае.

— Тогава направи нещо, мамка му!

— Вече го направих — каза Айдър. — В този момент хората на Коска вече са заели местата си по външната стена, спуснали са моста над канала и са отворили портите. Доковете, Великият храм, дори Цитаделата са също в техни ръце. — Зад вратата се разнесе приглушен тропот. — Мисля, че това, което чуваме отвън, са тъкмо те. Съжалявам, началник Глокта, наистина съжалявам. Направихте всичко, което се очакваше от вас, че и повече, но в този момент гуркулите нахлуват в града. Съпротивата ви е безсмислена.

Глокта погледна към Коска.

— Ще позволите ли да отвърна?

Стириянецът отговори с лукава усмивка и лек поклон.

— Много благодаря. Съжалявам, че ще ви разочаровам, но портите са в ръцете на Кадия и най-верните му свещеници. Според думите им те ще ги отворят за гуркулите, когато — как точно го казаха — „бог слезе на земята и лично им заповяда да го сторят“. Да сте планирали божие посещение за днес?

От изражението на Айдър стана ясно, че не беше.

— Колкото до Цитаделата, тя е в ръцете на Инквизицията — естествено, единствено с цел обезпечаване сигурността на верните поданици на Негово величество. Това, което чухте отвън, бяха моите практици. А колкото до наемниците на господин Коска…

— До един са на постовете си на стената, точно както заповядахте, началник! — стириянецът удари токове и отдаде чест. — Готови са да отблъснат всяка атака на гуркулите. — Усмихна се на Айдър. — Моля да ме извините, че напускам службата при вас в такъв важен момент, магистър, но ми бе направено по-примамливо предложение, надявам се, разбирате.

Настана гробна тишина. Висбрук нямаше да изглежда по-шашнат дори да го бе ударил гръм. Вурмс се заоглежда като обезумял. Отстъпи още крачка назад, а Фрост пристъпи към него. Лицето на магистър Айдър беше бяло като платно. Край на гонитбата, лисиците са в капана.

— Не виждам причина за изненадата ви. — Глокта се отпусна удобно на един от столовете. — Липсата на лоялност от страна на Никомо Коска е легендарна в целия Кръг на света. Няма място под слънцето, където вече да не е предавал работодател.

Стириянецът отвърна с нова усмивка и поклон.

— Богатството ви — смънка Айдър, — не неговата нелоялност ме изненадва. Откъде се сдобихте с пари?

— Светът е пълен с изненади — усмихна се Глокта.

— Ах, ти, шибана кучка! — изкрещя Вурмс.

Оръжието му не беше и наполовина извадено, когато юмрукът на Фрост го фрасна в челюстта и го запрати в безсъзнание към стената. Почти в същия момент вратата се отвори с трясък и в залата нахлу Витари. Следваха я половин дузина практици с извадени и готови за действие оръжия.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Всъщност тъкмо приключвахме. Фрост, ако обичаш, изнеси боклука.

Албиносът хвана единия глезен на Вурмс и влачейки го по пода зад себе си, излезе от залата. Айдър проследи с поглед как безжизненото му лице се тътреше по плочите и се обърна към Глокта.

— А сега какво?

— Сега в килиите.

— И после?

— После ще видим. — Той щракна с пръсти на практиците и посочи с палец вратата.

Двама от тях поеха с тежка стъпка покрай масата, сграбчиха лактите на кралицата на търговците и невъзмутимо я изведоха от залата.

— Е — обърна се Глокта към генерал Висбрук, — някой друг да иска да приеме предложението на гуркулите?

Генералът, който през цялото време не бе помръднал от мястото си, щракна челюсти, пое дълбоко въздух и застана мирно.

— Аз съм просто войник. Естествено, ще се подчиня на заповедите на Негово величество или на онзи, когото Негово величество е избрал да го представлява. Ако заповедта е да се бием докрай, ще се сражавам до последна капка кръв, за да не падне градът. Уверявам ви, че не знаех нищо за този заговор. Може на моменти да съм действал прибързано, но винаги честно и единствено в интерес на…

— Да, да, убеден съм в това. И леко отегчен, но убеден. Току-що изгубих половината управителен съвет. Човек ще рече, че съм зажаднял за власт, ако сега взема, та изгубя и другата половина. Повече от сигурно е, че гуркулите ще нападнат по изгрев-слънце. Погрижете се за отбраната, генерале.

Висбрук притвори очи, преглътна с облекчение и изтри потта от челото си.

— Няма да съжалявате за доверието си в мен, началник.

— Вярвам, че няма. Свободен сте.

Генералът излетя от залата, сякаш притеснен, че Глокта може да си промени решението, а останалите практици го последваха. Витари се наведе, вдигна от пода стола на Вурмс и внимателно го плъзна под масата.

— Чиста работа — кимна тя. — Изпипана работа. Радвам се, че се оказах права за вас.

— Хм — изсумтя Глокта. — Одобрението ти означава много по-малко за мен, отколкото можеш да си представиш.

Очите й се усмихнаха над маската.

— Не съм казала, че одобрявам. Казах само, че работата беше добре изпипана. — Тя се завъртя и излезе с небрежна походка.

Сега в залата остана само Коска. Стириянецът продължаваше да стои облегнат на стената с небрежно скръстени на гърдите ръце. Наблюдаваше Глокта с лукава усмивка. През цялото време не бе помръднал.

— Мисля, че добре ще се справяте в Стирия. Доста сте… безскрупулен? Това ли беше думата? Няма значение — повдигна рамене той с театрална превзетост, — чакам с нетърпение да започна службата си при вас.

Поне докато не ти предложат повече пари, а, Коска?

— Искате ли да се погрижа за това? — наемникът посочи към отрязаната глава на масата.

— Побийте я на кол на външната стена, някъде, където да се вижда добре. Нека гуркулите знаят докъде стига решителността ни.

— Побитата на копие глава — зацъка с език Коска и издърпа главата от масата, като я държеше за дългата брада — никога не излиза от мода.

Бравата щракна зад гърба му и Глокта остана сам в залата за аудиенции. Разтри изтръпналия си врат и изпъна крак под окървавената маса. Добра работа свършихме днес, но денят е към края си. Зад високите прозорци слънцето най-после беше залязло над Дагоска.

Небето потъмня.

Сред камъните

Първите лъчи на изгрева запълзяха по равнината. Бледата светлина на деня замъждука по долните части на облаците и по ъглите на древните камъни. Хоризонтът на изток лумна със замъглени огньове. Гледка, която хората, или поне Джизал, рядко виждаха. У дома по това време на деня той все още щеше да е дълбоко заспал в топлото легло. Никой от групата не спа през нощта. Прекараха дългите студени часове в пълно мълчание. Седяха, брулени от вятъра, и се взираха в тъмнината, чакаха. Чакаха зората.

Деветопръстия погледна намръщен към изгряващото слънце.

— Време е. Скоро ще са тук.

— Добре — кимна Джизал.

— Слушай сега. Оставаш тук и пазиш каруцата. Много са, почти сигурно някой ще успее да се промъкне покрай нас. Затова те искам тук. Разбрано?

Джизал преглътна. В гърлото му беше заседнала буца. Мислеше само колко несправедливо беше всичко. Колко несправедливо, че трябва да умре така млад.

— Добре. Ние с нея ще сме отпред сред камъните. Повечето от тях ще дойдат оттам, предполагам. Стане ли напечено, викаш, но ако не дойдем, е… ще трябва да се справяш сам, както успееш. Ние ще сме или заети, или мъртви.

— Страх ме е. — Думите се изплъзнаха неволно, но той все пак ги изрече.

Деветопръстия просто кимна.

— Мен също — каза. — Всички ни е страх.

Феро пристягаше ремъците на колчана със стрелите, а на лицето й беше изписана свирепа усмивка. Стегна колана на меча си, придърпа кожения гард на ръката си и раздвижи пръсти. Накрая дръпна леко тетивата на лъка. Всичко беше на място, подръка и готово да сее насилие. Тя се приготвяше за битката, която най-вероятно щеше да свърши със смъртта на всички от групата, по същия начин, по който Джизал някога се приготвяше за поредната нощ в обикаляне на таверните на Адуа. Жълтите й очи блестяха от вълнение, сякаш нямаше търпение да започне. Джизал за пръв път я виждаше толкова щастлива.

— Тя не изглежда много изплашена — каза той.

Деветопръстия я измери с поглед.

— Е, може би нея не я е страх, но тя не е примерът, който бих искал да следвам. — Той наблюдава още известно време Феро. — Понякога, когато живееш прекалено дълго сред опасности, започваш да се чувстваш истински жив само когато смъртта диша във врата ти.

— Добре — пак кимна Джизал.

Започна да му призлява само при вида на катарамата на колана и дръжките на така гордо излъсканите остриета. Пак преглътна. Мамка му, устата му никога допреди не се бе пълнила така бързо със слюнка.

— Опитай да мислиш за друго.

— Какво например?

— Каквото и да е, нещо, което да ти е от полза. Имаш ли семейство?

— Баща, двама братя. Не съм сигурен, че ме харесват много.

— Майната им, тогава. Деца?

— Не.

— Жена?

— Не. — Лицето на Джизал се изкриви в мъчителна гримаса.

Не беше направил нищо с живота си. Прекарваше цялото си време в игра на карти и създаване на нови врагове. На никого няма да липсва.

— Любима тогава? Не ми казвай, че никое момиче не те чака.

— Ами, може би… — вътрешно Джизал не се съмняваше, че Арди вече е намерила друг. Тя не беше от най-сантименталните. Може би трябваше да й предложи да се оженят, когато имаше възможност. Така поне някой щеше да тъжи за него, когато не се върне. — Ами ти? — смотолеви едва.

— Какво? Семейство ли? — Деветопръстия свъси вежди и започна да разтрива чуканчето на отрязания си пръст. — Имах някога. А сега имам друго. Не избираш семейството си, просто взимаш каквото ти се предлага и продължаваш напред както можеш. — Посочи Феро, после Кай. — Тя, той и ти. — Ръката му стисна рамото на Джизал. — Това сега е моето семейство и днес не искам да губя брат, ясно?

Джизал кимна. Не избираш семейството си. Взимаш каквото ти се дава. Грозни, глупави, вонящи и чудати, вече нямаше значение. Деветопръстия му подаде ръка и Джизал я стисна колкото сила имаше.

— Успех, Джизал — ухили се севернякът.

— И на теб.

Феро коленичи до един от грапавите камъни. Лъкът беше готов в ръката й със запъната в тетивата стрела. Вятърът рисуваше по дългата трева на равнината, брулеше обраслия с ниска трева склон на хълма и разрошваше перата на седемте стрели, забити в редица в пръстта пред нея. Седем стрели, само толкова й бяха останали.

Много по-малко, отколкото й трябваха.

Наблюдава ги, докато яздеха към хълма. Слязоха от конете и вдигнаха погледи нагоре към склона. Започнаха да потягат ремъците на изтритите кожени нагръдници и да приготвят оръжията си. Копия, щитове, мечове и един-два лъка. Феро ги преброи. Тринайсет. Беше се оказала права.

Но от това не й стана по-леко.

Разпозна Финиъс, смееше се и сочеше към камъните. Копеле. Първо на него ще пусне една стрела, ако й падне възможност, но от това разстояние нямаше смисъл да рискува. Скоро щяха да дойдат по-близо. Ще прекосят разстоянието до подножието и ще тръгнат нагоре по склона.

Тогава ще стреля.

Войниците се разпръснаха и започнаха да надничат предпазливо към камъните иззад щитовете си. Ботушите им зашумоляха в дългата трева. Все още никой не я беше забелязал. Отпред вървеше един без щит, пристъпваше тежко нагоре по склона със свирепо лице и по един меч във всяка ръка.

Феро бавно изтегли тетивата назад, не бързаше, усети успокояващото впиване на връвта в брадичката й. Стрелата й улучи онзи точно в гърдите и проби кожения му нагръдник. Той падна на едно коляно, лицето му се изкриви, задиша тежко. Подпря се на единия от мечовете си и рязко се изправи отново. Втората стрела се заби над първата и той отново падна на колене. От устата му потекоха кървави лиги, след това той падна по гръб в тревата.

Но имаше още много и всички вече вървяха нагоре. Най-близкият се беше привел зад голям щит, напредваше бавно и внимаваше да не оставя незащитена част от тялото си. Стрелата на Феро се заби в ръба на дебелото дърво на щита.

— Хх — изсъска ядосано тя и сграбчи нова стрела.

Опъна лъка и се прицели внимателно.

— Ау! — изкрещя онзи, когато стрелата прониза открития глезен на крака му.

Щитът се разклати, после се наклони на една страна.

Следващата стрела на Феро описа дъга във въздуха и се заби в шията на войника над ръба на щита. От раната рукна кръв, очите му изхвръкнаха и той се строполи по гръб. Щитът му се изпързаля надолу по склона с все още стърчащата в него опропастена стрела.

Този отне твърде много време и прекалено много стрели. Останалите вече бяха напреднали значително, притичваха на зигзаг, преполовили разстоянието до първите камъни. Феро грабна последните две стрели и хукна нагоре по склона. За момента повече не можеше да направи. Оттук нататък Деветопръстия оставаше сам.

Опрял гръб в камъка, Логън чакаше с притаен дъх. Видя как Феро побягна нагоре по склона.

— Мамка му — промърмори под носа си.

За пореден път в беда, отново сам срещу многоброен враг. От момента, в който започна да води групата, знаеше, че рано или късно ще се стигне дотук. Винаги така ставаше. Какво пък. Досега се беше измъквал с битки от подобни положения, ще се измъкне и сега. Едно се знае за Логън Деветопръстия, той е боец.

Чу нечии забързани стъпки в тревата и тежко дишане. Един се катереше с мъка по склона вляво от камъка. Логън изнесе меча надясно, намести удобно пръсти около твърдия метал на дръжката и стисна зъби. Покрай него мина люшкащ се връх на копие, след него щит.

Изскочи с мощен рев иззад камъка и замахна. Острието се заби дълбоко в рамото на войника и посече гърдите му по цялата ширина. Ударът на Логън вдигна онзи от земята и го запрати, премятащ се в пръски кръв, надолу по склона.

— Още съм жив! — задъхано промърмори Логън и се втурна нагоре.

Докато се шмугваше зад следващия камък, едно копие профуча покрай него и се заби в пръстта. Лошо хвърляне, но на тях тепърва им предстояха възможностите да опитват отново. Логън надникна и видя няколко бързо притичващи от камък на камък фигури. Облиза устни и претегли в ръка меча на Създателя. Матовото острие и сребърната буква над гарда бяха изцапани с кръв. Не й обърна внимание, тепърва предстоеше работа.

Един изкачваше склона към нея и надничаше предпазливо над ръба на щита си. Беше готов да блокира всяка нейна стрела. Нямаше как да го простреля, онзи внимаваше прекалено много.

Феро приклекна до камъка и се вмъкна в плитката траншея, която беше изкопала. Започна да пълзи. Излезе в другия й край, зад друг огромен камък. Надникна внимателно иззад него. Видя го. Пълзеше бавно нагоре, към камъка, зад който допреди малко се беше крила. Бе обърнат с рамо към нея. Явно днес бог беше милостиво настроен.

Ако не към онзи, то поне към Феро.

Стрелата й се заби между ребрата му, малко над кръста. Онзи залитна и я изгледа объркан. Феро опъна последната стрела. Войникът още се бореше да извади първата, когато втората го прониза в гърдите. Право в сърцето, досети се Феро по това как онзи падна.

Край на стрелите. Тя хвърли лъка в тревата и извади гуркулската сабя.

Време е за близък бой.

Логън излезе иззад камъка и се озова лице в лице с един от тях. Гледаше право в очите на един младеж. Беше достатъчно близо, за да усети дъха му. Онзи имаше хубаво лице — чиста кожа, прав остър нос и големи кафяви очи. Логън заби чело в него. Главата на младежа се изметна назад и той залитна. Това даде на Логън време да извади нож с лявата си ръка. Пусна меча, сграбчи с дясната щита на младежа и го дръпна настрана. Момчето налетя обратно. От счупения му нос шуртеше кръв, а лицето му беше изкривено от злоба. Изнесе назад меча си, готов да го промуши.

Логън изръмжа и заби ножа в тялото на момчето. Втори път, трети път. Тежките бързи удари отдолу почти отлепяха от земята краката на момчето. От раните бликна кръв и потече по ръцете на Логън. Онзи изстена, изпусна меча си, краката му омекнаха и той се свлече по камъка. Изборът между да убиеш или да умреш не е никакъв избор, каза си мислено Логън, докато гледаше как момчето си отива. Трябва да си реалист за тези неща.

Младежът седеше на тревата, стиснал с ръце окървавения си корем. Вдигна очи към Логън.

— Гхъ — изпъшка, — гхърр.

— Какво?

Онзи не отговори. Очите му се изцъклиха.

— Хайде! — изкрещя Феро. — Какво чакаш, гнусно копеле? — тя приклекна в тревата, готова за скок.

Онзи не говореше нейния език, но явно схвана подканата й. Копието му профуча във въздуха. Добро хвърляне. Феро се наклони настрани и копието изтропа в камъните зад гърба й.

Тя се изсмя, а онзи — плешив, едър като вол — се спусна напред. Петнайсет крачки — Феро вече виждаше шарките на дървото на дръжката на секирата му. Дванайсет крачки — сега виждаше бръчките на изкривеното му от злоба лице, ситните гънки в крайчетата на очите и гърбицата на носа. Осем крачки — видя драскотините по кожения му нагръдник. Пет крачки — онзи вдигна секирата над главата си.

— Ааа! — изпищя едрият войник, когато тревата под краката му внезапно пропадна, той изчезна в ямата, а секирата излетя от ръцете му.

Да си беше гледал в краката.

Феро скочи напред и замахна със сабята, без дори да си напра ви труда да насочи удара, толкова огромно беше нетърпението й. Тежкото острие се заби в рамото на мъжа и той изпищя и запелтечи. Опита да се изкатери по ронещата се отгоре му пръст. Сабята на Феро разцепи главата му. Онзи изхърка и се строполи на дъното на ямата. На дъното на ямата, която вече беше негов гроб.

Не заслужава такъв, помисли си Феро, но няма значение. Реши, че по-късно ще го издърпа оттам и ще го остави да изгние на склона на хълма.

Едро копеле беше този. Огромен гигант. С половин глава по-висок от Логън. Държеше масивен боздуган, дебел на половината на ствола на дърво, но го размахваше с лекота. И крещеше като обезумял. Малки очички се кокореха яростно от тлъстото му лице. Логън се мяташе встрани между камъните, залиташе. Не беше лесно хем да гледа през рамо къде стъпва, хем да държи под око летящата във въздуха цепеница. Трудна работа. Нещо беше на път да се обърка.

Спъна се. Оказа се, в ботуша на младежа, когото беше убил преди малко. Ето ти справедливост. Изправи се съвсем навреме, за да види как юмрукът на гиганта се забива в устата му. Олюля се, залитна и изплю кръв. Видя как боздуганът полита към него и отскочи назад. Недостатъчно. Върхът на дървото закачи бедрото му и почти отлепи крака му от земята. Той направи няколко несигурни крачки заднешком и опря гръб в един от камъните. Изкрещя от болка, от изкривената му уста покапа кървава слюнка. Засуети се с меча и насмалко не се поряза. Успя да го вдигне тъкмо преди боздуганът да отнесе голямо парче от камъка точно до главата му. Метна се встрани и падна по гръб на тревата.

Гигантът вдигна цепеницата и изрева като животно. Страховито решение може би, но не от най-умните. Логън рязко се надигна и от седнало положение заби меча си в корема на мъжа. Матовото острие влезе чак до дръжката и излезе откъм гърба му. Боздуганът се изплъзна и тупна тежко на тревата до Логън. В последен отчаян опит гигантът се наведе напред, сграбчи Логън за ризата и го придърпа към себе си. Оголи зъби и изрева в лицето му, а през това време вдигаше подобен на свински бут юмрук.

Логън измъкна ножа от ботуша си, замахна отстрани и заби острието в дебелата шия на мъжа. Онзи го погледна учудено и в този момент от устата му бликна кръв. Пусна ризата на Логън, залитна назад, завъртя се леко настрани, блъсна се и отскочи от един от камъните. После се строполи по очи на земята. Прав беше бащата на Логън. Един нож повече никога не е излишен.

Феро чу избръмчаването на тетивата, но беше късно. Усети как стрелата я пронизва в плешката и когато сведе поглед, видя върха да стърчи от ризата й. Ръката й изтръпна. От дупката потече тъмна кръв и попи в мръсния плат. Тя изсъска от яд и се шмугна зад един от камъните.

Все още имаше сабята и здрава ръка, с която да я използва. Опряла гръб в грапавия камък, Феро се плъзна около него и се ослуша. Чу стъпките на приближаващия стрелец, чу и тихия звън, с който онзи извади някакво острие от ножницата. После го видя, стоеше с гръб към нея и се оглеждаше.

Феро скочи към него и замахна със сабята, но онзи се извърна навреме и блокира удара с меча си. Двамата паднаха едновременно в тревата и вкопчени един в друг, се затъркаляха по склона. В следващия момент онзи скочи и притиснал длани в окървавеното си лице, взе да се мята и да крещи. Докато се бяха търкаляли в тревата, стрелата, стърчаща от рамото на Феро, го бе пронизала в окото.

Чист късмет, помисли си тя.

Скочи напред и острието на гуркулската сабя подсече единия крак на войника. Той изкрещя и падна настрани с подмятащ се във въздуха осакатен крак. Тъкмо се надигаше на лакти, когато сабята на Феро се стовари и преряза наполовина шията му.

Тя побягна през тревата. Лявата й ръка висеше безпомощно до тялото, но дясната стискаше здраво дръжката на сабята.

Готова беше за още работа.

Финиъс подскачаше насам-натам, краката му танцуваха с лекота по късата трева. В едната си ръка държеше дебел квадратен щит, а в другата стискаше къс меч с широко острие. Усмихваше се весело, въртеше го в ръка и бледото слънце проблясваше в лъскавото острие. Дългата му коса се развяваше от вятъра.

Логън беше прекалено изморен, за да се движи кой знае колко. Той стоеше, неподвижен и задъхан, с отпуснат покрай крака меч.

— Какво стана с магьосника ви? — захили се насреща му Финиъс. — Този път май няма да има номера, а?

— Няма.

— Е, признавам, добре ни разиграхте, но ето че все пак стигнахме дотук.

— Стигнахте докъде? — Логън погледна към трупа на младежа с кафявите очи, проснат с гръб към камъка. — Ако това сте искали, да се бяхте избили помежду си, а не мен да ме занимавате.

— Сега ще разбереш, че аз не съм замесен от същото тесто като тези глупаци, северняко — намръщи се Финиъс.

— Всички сме еднакви отвътре. Няма нужда да разпарям още един от вас, за да се убеждавам в това. — Логън разкърши врат и претегли в ръка меча на Създателя. — Но щом си твърдо решен да ми покажеш вътрешностите си, не бих те разочаровал.

— Добре де! — Финиъс пристъпи напред. — Щом толкова си се забързал към ада!

Нападна здраво и енергично с вдигнат щит и резки удари с късия меч. Започна да изтиква назад между камъните препъващия се, останал без дъх северняк. Логън отчаяно търсеше, но не откриваше пролука в атаката му.

Щитът на Финиъс го тресна в гърдите и изкара въздуха му. Опита да избяга настрана, но стъпи на болния глезен. Миг по-късно късият меч се стрелна иззад щита и поряза дясната му ръка.

— Ах! — викна Логън, направи няколко несигурни стъпки назад и се блъсна в камъка.

От раната пръснаха капки кръв и покапаха по тревата.

— Точка за мен! — изкиска се Финиъс и заподскача вляво и вдясно, като не спираше да върти меча.

Логън го наблюдаваше задъхан. Щитът беше доста голям и копелето го използваше добре. Даваше му сериозно преимущество. Освен това беше бърз. По-бърз от Логън в това му състояние, с изкълчен глезен, порязана ръка и натежала от юмрука в устата глава. Къде е Кървавия девет, когато ти трябва? Явно тази битка ще трябва да спечели сам.

Заотстъпва бавно назад, прегърби се и задиша още по-тежко. Отпусна порязаната си ръка и я остави да виси съвсем обездвижена, със стичаща се по пръстите кръв. Направи болезнена физиономия и примига. Продължи да отстъпва покрай камъните, към откритото пространство зад тях. Хубаво широко пространство, където можеш добре да замахнеш. Финиъс го последва с вдигнат пред себе си щит.

— Това ли беше? — ухили се той. — Отмаляваме вече, а? Не крия, че съм леко разочарован, надявах се на повече…

Логън изрева и скочи напред. Вдигна с две ръце над главата си меча на Създателя. Финиъс отскочи назад, но недостатъчно далеч. Сивото острие отсече парче от ъгъла на щита му и се заби с мощен звън в един от камъните отстрани. Наоколо се понесоха парченца камък. Логън едва успя да задържи меча в ръце, но залитна силно от замаха.

Финиъс изпъшка. От раната на рамото му потече кръв. Явно върхът на острието на Логън беше преминало през кожения нагръдник, преди да се забие в камъка. За съжаление не бе навлязло дълбоко в плътта отдолу, но все пак достатъчно, за да послужи за пример.

Сега беше ред на Логън да се ухили.

— Това ли беше?

Двамата атакуваха едновременно. Остриетата на мечовете се сблъскаха, но хватката на Логън се оказа по-здрава. Късият меч на Финиъс излетя с дрънчене от ръката му и се запремята надолу по склона. Той зяпна от изненада и посегна към кинжала на колана си. Логън връхлетя с ръмжене, преди онзи да успее да го издърпа. Размахваше меча на Създателя като обезумял. Навсякъде полетяха трески. Сивото острие оставяше дълбоки резки по дървото на щита и постепенно започна да изтиква Финиъс назад. Един последен удар се стовари с трясък върху дървото и Финиъс полетя назад. Спъна се в щръкнал от тревата ръб на камък и падна по гръб. Логън изскърца със зъби и замахна отгоре с меча на Създателя.

Острието премина с лекота през кожения протектор на единия крак на Финиъс и го отсече малко над глезена. Онзи се надигна на лакти и започна да се изправя заднешком. Опита да стъпи на липсващото си вече стъпало и изпищя пронизително. Пак се просна по гръб, закашля се и изпъшка.

— Кракът ми! — простена жално.

— Можеш да го забравиш вече — изръмжа Логън, срита настрана мъртвото парче месо и пристъпи напред.

— Чакай! — викна с пресипнал глас Финиъс и запълзя заднешком към един от големите камъни; буташе със здравия си крак и оставяше кървава следа по тревата след себе си.

— За какво?

— Чакай! — той се издърпа нагоре по камъка и изкривил от болка лице, заподскача на здравия си крак. — Чакай! — извика отново.

Мечът на Логън се стовари от вътрешната страна на щита и изтръгна кожените ремъци от изтръпналата му ръка. Щитът се запремята надолу по склона, отскачайки на очуканите си ръбове. Финиъс изписка отчаяно и извади кинжала си. Намести тежестта на здравия си крак, готов да скочи напред. Логън го посече през гърдите. От зейналата рана пръсна кръв и потече на струи по кожения нагръдник. Очите на Финиъс се ококориха, устата му се отвори, но от нея се изтръгна само тих стон.

Кинжалът се изплъзна от пръстите му и падна безшумно в тревата. Той се свлече настрани и се изтърколи по очи.

Обратно при пръстта.

Логън остана на място задъхан, мигаше учестено. Порезната рана на ръката му започваше да пари от болка, глезенът също го болеше, той дишаше тежко и на пресекулки.

— Още съм жив — рече тихо, — още съм жив. — Затвори очи и остана за момент така. — Мамка му — въздъхна тежко.

Другите. Закуца нагоре по склона.

Стрелата в рамото я забавяше. Ризата й беше подгизнала от кръв. Беше жадна, схваната и със забавени движения. Онзи изскочи иззад камъка и преди Феро да разбере какво става, беше вече върху нея.

Нямаше достатъчно пространство за сабята и тя я пусна в тревата. Посегна към камата, но онзи дръпна китката й. Беше силен. Блъсна я назад и главата й се фрасна здраво в камъка. За момент съзнанието й се замъгли. Видя мускулчето, което потрепваше под окото му, черните пори на носа му, настръхналите косъмчета по шията му.

Започна да се извива и да се бори да го отблъсне, но тежестта му я притискаше.

Феро се озъби и го заплю, натисна с всичка сила, но дори силата на Феро Малджин имаше предел. Ръцете й се разтрепериха и лактите поддадоха. Едната ръка на онзи докопа гърлото й и пръстите му се стегнаха около него. Той промърмори нещо през зъби и започна да стиска с всичка сила. Феро вече не можеше да диша, силите постепенно я напускаха.

Тогава през полузатворени клепачи тя видя ръката, която се промъкна отзад и се плъзна пред лицето на онзи. Беше едра, бледа, цялата в засъхнала кръв и само с четири пръста. Последва я дебела предмишница, после втора от другата страна. Двете стиснаха здраво главата на мъжа. Той започна да се дърпа, но не можеше да се измъкне. Жилите на ръцете се изопнаха, белите пръсти се забиха в лицето му. Постепенно главата на онзи беше изтеглена назад и настрани. Той пусна Феро и тя, поемайки си жадно въздух, се свлече до камъка. Онзи започна за дере безрезултатно по белите ръце. После, докато главата му се извиваше настрани, издаде странно продължително съскане.

Последва изпукване.

Ръцете на мъжа се отпуснаха и тялото му се свлече на земята. Отзад стоеше Деветопръстия. Имаше засъхнала кръв по лицето, по ръцете, дори дрехите му бяха в кръв. Лицето му беше пребледняло, мръсно и потно.

— Добре ли си?

— Колкото и ти — изграчи Феро. — Има ли още?

Той се подпря на камъка зад гърба й, наведе се и изплю малко кръв на тревата.

— Не знам. Може би неколцина.

— Горе? — Феро присви очи към билото на хълма.

— Възможно е.

Тя се пресегна, взе сабята си от земята и закуца нагоре, като се подпираше на нея като на бастун. Чу зад себе си запъхтяното дишане на Деветопръстия.

От няколко минути Джизал чуваше викове, крясъци и от време на време звън на метал в метал. Звуците достигаха до него слаби и далечни, пресети през фученето на вятъра на билото. Нямаше представа какво се случва зад кръга от камъни около него и не беше сигурен, че държи да разбере. През цялото време крачеше напред-назад, свиваше и отпускаше юмруци, докато Кай седеше в каруцата, надвесен над Баяз, мълчалив и вбесяващо спокоен.

Внезапно я видя. От билото на хълма между два камъка се подаде човешка глава. Последваха я рамене, после тяло. Малко по-встрани се появи друга. Втори човек. Не един, а двама убийци идваха за него.

Единият имаше малки свински очички и масивна челюст. Другият беше по-слаб, със сплъстена светла коса. Двамата предпазливо изкачиха билото на хълма и влязоха в кръга от камъни. Огледаха спокойно Джизал, Кай и каруцата, не бързаха за никъде.

Досега Джизал не се беше сражавал с двама наведнъж. Нито пък някога преди се беше сражавал на живот и смърт. Опита да не мисли за това. Точно така, това е просто дуел, просто фехтовка. Нищо ново за него. Преглътна и бавно изтегли остриетата си. Звънът на стоманата му подейства окуражително, а познатата тежест в ръцете внесе спокойствие в движенията му. Двамата мъже го изгледаха продължително и той отвърна на погледите им, докато си припомняше думите на Деветопръстия.

Опитай да изглеждаш слаб. Това поне му се удаде с лекота. Освен това не се съмняваше, че отстрани имаше достатъчно изплашен вид. Едва се удържаше да не побегне. Отстъпи бавно към каруцата и очевидно, но в никакъв случай не престорено притеснен, облиза устни.

Никога не подценявай врага. Джизал огледа двамата мъже. Бяха силни, здрави и с добри оръжия. И двамата носеха нагръдници от дебела, твърда кожа и държаха по един квадратен щит. Единият имаше къс меч, а другият — секира с масивно острие. Смъртоносни и както изглеждаше, често употребявани оръжия. Да не подцени тези двамата не му представляваше никакъв проблем. Видя ги как тръгват да го заобикалят от двете страни.

Когато настъпи моментът да действаш, удряш, без да се замисляш. Онзи отляво нападна пръв. Джизал го видя как се озъби насреща му, видя го как извива гръб назад, проследи мудния му замах отгоре. Сега трябваше просто да се отдръпне леко встрани и да пропусне меча покрай себе си. Направи го с невероятна лекота. Докато мечът на онзи се забиваше в тревата, кинжалът на Джизал инстинктивно се стрелна напред. Острието попадна между предната и задната част на нагръдника на войника и се заби до дръжката точно под последното ребро. Преди да е успял да извади кинжала от тялото на първия, Джизал вече приклякаше под секирата на втория, а дясната му ръка нанасяше пронизващ удар с рапирата на нивото на шията. Умело се промъкна между двете тела, завъртя се и зае позиция с остриетата, сякаш очакваше сигнала на рефера.

Намушканият в ребрата направи с олюляване една-две крачки напред, изпъшка и посегна към раната си. Онзи със свинските очички стоеше неподвижно, поклащаше се напред-назад и стискаше ококорен гърлото си с ръка. Между пръстите му бликна кръв и в следващия момент двамата паднаха почти едновременно в тревата. Строполиха се по очи един до друг.

Джизал изгледа смръщено кръвта по острието на рапирата, после — двата трупа, които току-що беше оставил след себе си. Беше убил двама души, без дори да се замисли. Знаеше, че трябваше да почувства вина, но не изпитваше нищо, беше като вцепенен. Не. Почувства се горд. Почувства се като прероден! Погледна към Кай, който кротко наблюдаваше от каруцата.

— Успях — прошепна Джизал и чиракът му отвърна с кимване. — Убих ги! — изкрещя той и размаха окървавения кинжал над главата си.

Веждите на Кай се сключиха, очите му се опулиха.

— Зад теб! — извика той, почти скачайки от мястото си.

Джизал се извърна и вдигна кинжала. Долови някакво движение с периферното зрение.

Чу силно хрущене и главата му избухна в ярка светлина.

След това настана пълен мрак.

Плодовете на дързостта

Тънката черна линия от фигури на северняците се очертаваше на фона на побелялото небе зад билото на хълма. Беше рано и слънцето представляваше само бледо петно насред гъстите облаци. По склоновете на долината белееха петна мръсен сняг, задържал се в хлътналите участъци на терена, а на дъното й продължаваше да се стеле тънък слой мъгла.

Уест наблюдаваше с мрачно изражение черната редица на северняците. Не му харесваше това, което виждаше. Твърде много за съгледвачи или разузнавателна група, но прекалено малко за ударна част. Обаче те стояха невъзмутими на билото и наблюдаваха безкрайния процес на разгръщането на армията на Ладисла в ниското.

Щабът на принца и малкото подразделение от охранителната рота бяха разположили командния си пункт на затревено възвишение точно срещу хълма на северняците. Съгледвачите бяха избрали мястото по-рано същата сутрин — по-ниско от позицията на врага, но все пак достатъчно високо, за да имат поглед върху цялата долина. В началото горе беше сухо, но после хиляди хлъзгащи се в тревата крака, мачкащи конски копита и колела на каруци бяха превърнали земята в огромно черно петно от лепкава кал. Сега ботушите на Уест и останалите мъже бяха изцапани, а униформите им — изпръскани с нея. Дори снежнобелите одежди на принц Ладисла се бяха изцапали с няколко петна.

Средата на бойния ред на Съюза се намираше долу в ниското, на няколкостотин крачки отпред. Гръбнакът на армията се състоеше от четирите пехотни батальона на Кралската гвардия, чиито квадратни формирования се отличаваха лесно от останалите части по пурпурночервените униформи на офицерите и блестящата стомана на броните на войниците. От високото изглеждаха като подравнени с гигантска линия. Пред тях в няколко единични редици бяха строени арбалетчиците — облечени в черни кожени елеци и с метални шлемове на главите. Най-отзад беше строена кавалерията. За момента ездачите бяха слезли от седлата и стояха до конете. Изглеждаха неочаквано тромави и непохватни в тежките си брони. От двете страни на тази подредба бяха разгърнати батальоните на наборната войска. Нямаше две формирования с еднакъв строй. Пълна какофония от различни оръжия и екипировка и никакъв ред при подредбата им. Офицерите им обикаляха около строевете, ръкомахаха и крещяха като побъркани. Опитваха се да стеснят зейналите между формированията дупки, да изправят разкривените редици. Приличаха на овчарски кучета, които трябваше да се справят с непокорно стадо овце.

Десет хиляди мъже стояха долу в долината. И всеки от тях, предполагаше Уест, гледа към тънката редица от северняци със същата смесица от вълнение, страх, любопитство и гняв, която той самият изпита при появата на врага на отсрещния хълм.

През далекогледа му те не изглеждаха кой знае колко страховити. Чорлави мъже, облечени в раздърпани дрехи от щавена кожа, някои наметнати отгоре с животински кожи с дълъг косъм, а в ръцете си стискаха най-обикновени примитивни оръжия. Отговаряха напълно на представите на онези с най-малко въображение от щаба на принца. По нищо не приличаха на армията, за която му бе говорил Три дървета, и точно това притесняваше най-много Уест. Нямаше как да знае какво има от другата страна на този хълм. Не виждаше друга причина тази малка група от северняци да стои на билото освен за заблуда или примамка. Но, изглежда, никой друг не споделяше неговото безпокойство.

— Присмиват ни се! — сопнато отбеляза Смънд, докато гледаше през далекогледа си. — Да им дадем да опитат от копията ни! Една бърза атака и кавалерията ще помете тази паплач и ще завземе хълма!

Говореше така, сякаш завземането на хълма щеше да сложи бърз и окончателен край на цялата война в Англанд, особено при положение че единственият интерес, който имаха от завземането на тази височина, беше, че в момента на нея стояха северняците.

Уест просто стисна зъби и поклати глава — сигурно за стотен път тази сутрин, но друго не можеше да направи.

— Тяхната позиция е по-благоприятна, държат височината — опита да обясни той бавно и търпеливо. — Теренът не е подходящ за атака, освен това вероятно имат подкрепления. Като нищо може да се окаже, че цялата армия на Бетод е точно зад възвишението.

— Изглеждат просто като разузнавателен отряд — подхвърли Ладисла.

— Привидното лъже, Ваше Височество, а и този хълм няма никаква стратегическа стойност. Времето е на наша страна. Маршал Бър ще тръгне насам с подкрепления, а Бетод няма на какво да разчита. Не е нужно ние самите да търсим битката.

— Не е — изсумтя презрително Смънд, — освен дето това е война и врагът стои под носа ни на наша земя! Нали все мрънкахте за ниския морал на войската, полковник! — показалецът му рязко се вдигна към хълма. — Има ли по-пагубно за духа на войника от това да стои със скръстени ръце, докато врагът го гледа отгоре?

— Какво ще кажете за светкавичен и напълно безсмислен погром? — изръмжа в отговор Уест.

За беда точно този момент избра един от северняците, за да пусне стрела към предните редици. Малка, черна като треска, тя полетя във въздуха. Беше изстреляна от къс лък и въпреки предимството на височината успя да стигне едва на стотина крачки пред първите редици на армията на Съюза, където безобидно се заби в тревата. Абсолютно безсмислен жест, но с незабавен ефект върху принца.

Той рязко скочи от сгъваемия си стол.

— Проклети да са! Подиграват ни се! Издайте заповед, полковник! — закрачи напред-назад и размаха юмрук. — Кавалерията незабавно да се строи за атака!

— Ваше Височество, най-настоятелно ви моля да размислите…

— Проклет да си, Уест! — наследникът на трона захвърли шапката си в калта. — Противопоставяш се на всяко мое решение! Твоят приятел полковник Глокта дали би се колебал да атакува, ако врагът е точно пред носа му?

Уест преглътна мъчително.

— Полковник Глокта беше пленен от гуркулите и това коства живота на всеки мъж от неговата част. — Бавно се наведе, вдигна шапката от земята и смирено я подаде на принца.

Замисли се дали току-що не беше сложил край на кариерата си в армията.

Ладисла стисна зъби и задиша тежко през носа, после грабна шапката от ръката на Уест.

— Взех решение! Тежестта на командването лежи на моите плещи и на ничии други! — обърна се към долината: — Свирете атака!

Изведнъж Уест се почувства като смазан. Едва се държеше на краката си, когато бодрият сигнал на тръбата се понесе в мразовития въздух. Ездачите се качиха на седлата и с вдигнати копия препуснаха в тръс между формациите на пехотните батальони, за да се прегрупират отпред. Продължиха в тръс надолу по склона и когато стигнаха до дъното на долината, преминаха в галоп. Навлязоха и наполовина изчезнаха в неподвижното море на мъглата, а тропотът на конските копита отекна из цялата долина. Отгоре им се изсипаха няколко стрели, но всички отскочиха безвредно от дебелите брони. Когато достигнаха отсрещния склон, започнаха да губят инерция. После линиите им се разкъсаха, щом започнаха да заобикалят обраслите в прещип участъци и гънките на терена. Но самата гледка на тази напираща нагоре по склона маса от стомана и конска плът явно имаше ефект върху северняците. Тънката им редица първо се изви, после се разкъса, а накрая всички побягнаха, захвърляйки оръжия по земята, и изчезнаха отвъд хребета на хълма.

— Ето така се прави! — извика лорд Смънд. — Подгонете ги, мамка му! Смачкайте ги!

— Прегазете ги до един! — изсмя се Ладисла и размаха шапка над главата си.

През тропота на копитата до ушите им достигнаха разпокъсаните окуражителни викове на наборната войска.

— Изтласкайте ги — смънка под носа си Уест и стисна юмруци. — Моля ви, само ги изтласкайте.

Ездачите достигнаха хребета, постепенно се смъкнаха от другата страна и изчезнаха от поглед. Долината потъна в тишина. Дълга, неловка, неочаквана тишина. Високо в небето кръжаха с крясъци няколко гарвана. Уест реши, че би дал всичко за един техен поглед към бойното поле. Напрежението стана непоносимо. Започна да крачи напред-назад, докато минутите се точеха, а от кавалерията нямаше и следа.

— Явно не са се разбързали много.

Отстрани стоеше Пайк, а дъщеря му беше на крачка зад него. Уест примижа и отмести поглед. Все още му беше трудно да гледа това изгорено лице, особено когато изникваше така внезапно и неочаквано.

— Какво правите тук? — попита ги той.

Престъпникът вдигна рамене.

— Преди битка има много работа за ковачите. След нея — още повече. Но по време на боя няма почти нищо за вършене. — Той се усмихна широко и изгорялата плът от едната страна на лицето му се нагъна като кожа на ботуш. — Та реших да погледам армията на Съюза в действие. Пък и в момента надали има по-сигурно място в целия лагер от командния пункт на принца, нали?

— Не ни обръщайте внимание, полковник — каза Кадил с лека усмивка, — ще гледаме да не ви се пречкаме в краката.

Уест се намръщи. Ако това беше намек за неговото непрестанно пречкане в техните крака, сега не беше в настроение да оцени хумора. Кавалерията все още я нямаше.

— Мамка му, къде се губят? — ядоса се Смънд.

Принцът спря да гризе ноктите си.

— Търпение, лорд Смънд, дайте им време.

— Защо не се разнася мъглата? — почуди се Уест. Слънчевите лъчи вече проникваха през облаците, но мъглата сякаш се сгъстяваше и бавно пълзеше към редиците на арбалетчиците. — Проклета мъгла, не е в наша полза.

— Ето ги! — извика с писклив от вълнение глас един от щаба на принца и посочи с треперещ пръст към билото на отсрещния хълм.

Затаил дъх, Уест вдигна далекогледа си и бързо обходи зелената линия на хребета. Видя стегнатата редица от върхове на копия, която бавно изникваше над тревата. Обля го вълна на облекчение. Никога досега не се бе чувствал по-щастлив от това, че очакванията му не са се изпълнили.

— Те са! — извика Смънд с щастлива усмивка. — Връщат се! Какво ви казах? Те са…

Под върховете на копията изникнаха шлемове, а след тях — облечени в ризници рамене. Уест усети как обзелото го облекчение се изпарява и ужасът отново плъзва към гърлото му. Появи се стегнат боен ред от войници. Носеха дървени щитове с изрисувани на тях лица, животни, дървета и стотици други символи — нямаше два еднакви. От двете им страни застанаха още хора. Всичките със здрави ризници.

Войниците на Бетод.

Спряха на крачка след хребета. Измежду тях излязоха неколцина, подредиха се в права редица и коленичиха отпред.

— Това не са ли?… — свали далекогледа си Ладисла.

— Арбалети — промърмори Уест.

Първият залп полетя във въздуха. Сивият плътен облак от стрели се понесе плавно като птиче ято. Първоначално нямаше никакъв звук, после яростен тропот достигна до ушите на Уест. Стрелите започнаха да падат върху редиците на Съюза. Стовариха се върху строя на Кралската гвардия и затракаха по тежките им щитове и дебели брони. Разнесоха се викове и в редиците зейнаха дупки.

За броени секунди настроението в командния пункт се промени. От нагла самоувереност през безгласна изненада до пълно втрещяване.

— Имат арбалети — изпелтечи някой.

Уест наблюдаваше през далекогледа как стрелците на хълма бавно запъваха тетивите, вадеха стрели от колчаните и ги зареждаха в арбалетите си. Разстоянието беше умело преценено. Не само имаха арбалети, но и знаеха как да ги използват. Уест хукна към Ладисла, който гледаше със зяпнала уста как носят един от пострадалите между редиците на Кралската гвардия. Главата на войника се люшкаше, провесена от безжизненото му тяло.

— Ваше Височество, незабавно трябва или да скъсим дистанцията, за да могат нашите стрелци да отвърнат на огъня, или да се оттеглим до по-висока позиция!

Ладисла го зяпна, сякаш въобще не беше чул, още по-малко разбрал думите му. Последва втори залп от хребета и втора вълна от стрели се стовари върху редиците на пехотата. Този път попадна сред наборната войска. Те нямаха нито брони, нито щитове. По цялата разтегната формация хлътнаха дупки, които бързо бяха запълнени от мъглата. Сякаш целият батальон се разлюля и изстена едновременно. Разнесоха се безкрайни пронизителни животински писъци.

— Ваше Височество, напредваме ли, или се оттегляме?

— Аз… ние… — Ладисла зяпна към Смънд, но като никога младият лорд си беше глътнал езика. Изглеждаше още по-стъписан от принца, ако това въобще беше възможно. Долната му устна се разтрепери. — Как… аз… полковник Уест, какво е вашето становище?

Изкушението да напомни на Негово височество, че тежестта на командването лежи на неговите плещи и на ничии други, беше огромно, но Уест си замълча. Ако сега не се предприеме нещо смислено, бездруго окаяната им армия ще бъде скоропостижно избита. По-добре погрешно решение, отколкото никакво — Уест се обърна към най-близкия тръбач.

— Свирете отстъпление! — изрева той.

Тръбите засвириха: мощно, но фалшиво. Не беше за вярване, че това са същите тръби, които само преди минути изсвириха така наперено сигнала за атака. Батальоните започнаха бавно да се отдръпват. Последва нов залп. Подир него — следващ. Формациите на батальоните започнаха да се разкъсват, хората побягнаха назад, далеч от смъртоносните облаци стрели. Започнаха да се блъскат, редиците им се превърнаха в хаотична тълпа. Разнесоха се писъци. Настана пълно безредие. Уест не видя къде попадна следващият залп, толкова се беше вдигнала вече мъглата. От батальонните формации бяха останали само поклащащи се копия и тук-там някой връх на шлем, всичко останало беше скрито от сивия облак на дъното на долината. Дори тук, на възвишението, бялата пелена започваше да пълзи около глезените на Уест.

На отсрещния хълм настана раздвижване. Войниците вдигнаха оръжия и ги стовариха върху боядисаните си щитове. След това извикаха като един. Това не беше мощният рев, който очакваше Уест. Вместо с него долината се изпълни с пронизителен, смразяващ кръвта вик. Беше писклив и протяжен като воя на оплаквачи. Той се извиси над общия шум от стържене и дрънчене на метал и прониза ушите на войниците отдолу — неестествен, зъл и примитивен звук. Сякаш излизаше от гърлата на животни, а не на хора.

Принцът и неговият щаб се спогледаха със зяпнали уста, когато северняците започнаха да слизат по склона. Редица след редица трамбоващите им крака започнаха да се спускат към гъстата мъгла, покрила дъното на долината, където частите на Съюза все още отстъпваха слепешката. Уест си проправи с лакти път между струпаните офицери от щаба и изтича до тръбача.

— Боен ред!

Момчето спря да зяпа настъпващите редици на северняците и зяпна Уест. Тръбата остана да виси в изтръпналите му пръсти.

— Боен ред! — изрева някой зад Уест. — Постройте редиците!

Крещеше Пайк с глас, на който можеше да завиди всеки строеви сержант. Тръбачът подскочи, изстреля тръбата към устата си и засвири с всички сили. Навсякъде от мъглата приглушено отговориха други тръби. Дочуха се викове.

— Стой, стройте се!

— Готови!

— Дръжте се!

От сивия облак се надигна тропот и шумът на движещи се в брони тела, навеждане на копия, вадене на остриета от ножниците. Чуха се викове от човек на човек, от една част на друга. И над всичко това се извиси непрекъснато усилващият се нечовешки вой на вече тичащите по склона северняци. Кръвта на Уест замръзна във вените му въпреки стотиците крачки и хилядите войници между него и врага. Можеше само да си представи ужаса, който щяха да изпитат войниците от предните линии, когато първите фигури на северняците изплуват от мъглата, размахвайки оръжия и надавайки нечовешкия си боен вик.

Нямаше отделен звук, който да оповести сблъсъка на двете армии. Просто тропотът и тракането се усилиха, а пронизителният вой на северняците се примеси с все по-зачестяващите остри писъци, гърлено ръмжене и викове от болка и ярост. Вече никой в командния пункт не говореше. Всички напрягаха очи, взираха се в мъглата и търсеха макар и най-беглата следа от това, което ставаше на дъното на долината.

— Там! — извика някой. В мъглата се появи тъмно петно. Всички приковаха очи в очертанието, което приближаваше към тях и постепенно се превърна в млад задъхан лейтенант, изпръскан от глава до пети с кал. Беше тотално объркан.

— Къде е проклетият команден пункт? — крещеше той, докато се изкачваше с мъка по склона.

— Това е.

Младежът отдаде енергично чест на Уест.

— Ваше Височество… — поде той.

— Аз съм Ладисла — тросна се истинският принц.

Младият лейтенант извърна към него обезумелия си поглед и отново отдаде чест.

— Говори, човече, предай съобщението си!

— Разбира се, господине, Ваше Височество. Майор Бодзин ме изпраща да ви кажа, че батальонът му е подложен на свирепи атаки и… — едва дишаше младежът — се нуждае от подкрепления.

Ладисла зяпна лейтенанта, все едно онзи говореше чужд език.

— Кой е майор Бодзин? — обърна се той към Уест.

— Командир на първи наборен батальон от Старикса, Ваше Височество. Позицията му е на левия ви фланг.

— Левият фланг, ясно… ъ…

Ярко облеченият щаб на Ладисла се събра в полукръг около задъхания лейтенант.

— Кажете на майора да продължава да удържа позицията си! — викна един.

— Да — каза Ладисла. — Майорът да продължава да удържа позицията си и да, ъ, да отблъсне атаката на врага. Точно така! — принцът започваше да влиза в роля. — Да отблъсне атаката на врага и да се бие до последния човек! Кажете на майор Клодзин, че подкрепленията са на път. Абсолютно сигурно… идват! — принцът се оттегли с мъжествена походка.

Лейтенантът се обърна и зяпна мъглата.

— Накъде е частта ми? — тихо попита той.

От сивото море започнаха да изплуват повече фигури. Тичаха, препъваха се в калта, задъхваха се. Селяни от наборната войска, разпозна ги Уест на мига. Бяха се откъснали от задните редици на частта си още при първия контакт с врага. Не че ако бяха останали, щяха да имат кой знае какъв шанс да издържат дълго в строя.

— Страхливи псета! — извика Смънд. — Връщайте се обратно!

Заповедта му щеше да има повече успех, ако бе изкомандвал на мъглата. Вече сякаш всички тичаха назад. Дезертьори, адютанти, вестоносци с молба за подкрепления или с въпрос за посока. Появиха се и първите ранени. Някои куцаха със собствени сили с помощта на импровизирани патерици от счупени копия. Други бяха подкрепяни отстрани от по-здрави другари. Пайк се спусна да помогне на един пребледнял войник със стърчаща от рамото стрела от арбалет. Зададе се носилка. Войникът на нея мърмореше неразбираемо под носа си. Едната му ръка беше отрязана точно под лакътя и от опънатото мръсно платно на носилката капеше кръв.

Ладисла беше смъртно пребледнял.

— Имам главоболие. Трябва да седна. Къде ми е сгъваемият стол?

Уест прехапа устна. Нямаше представа какво да направи. Маршал Бър го бе изпратил с Ладисла заради опита му, но в момента той беше също толкова стъписан и объркан, колкото и принцът. Всеки план за действие изискваше ако не възможността да вижда врага, поне възможността да вижда своите позиции. Вместо това той стоеше скован, безпомощен и безполезен като слепец, попаднал в юмручна схватка.

— Какво става, мамка му! — изписка сприхаво принцът, надвиквайки глъчта на битката. — Откъде се взе тази проклета мъгла? Настоявам да разбера какво става! Полковник Уест! Къде е полковникът? Какво става там долу?

Как само му се искаше на Уест да може да отговори на този въпрос. Все повече хора прииждаха безразборно към командния пункт, притичваха забързано отнякъде, профучаваха и отминаваха. От мъглата изплуваха лица и веднага изчезваха обратно, сурови лица с изписани на тях объркване и страх. Вестоносци с неясни съобщения и такива с още по-неясни заповеди, окървавени войници, войници, останали без оръжие. Из студения въздух се понесоха безплътни гласове, надвикваха се, тревожни, припрени, обзети от паника или ужасяваща болка.

— … полкът ни влезе в схватка с врага, но в момента отстъпва, или отстъпваше, така мисля…

— Коляното ми! Мамка му, коляното ми!

— … Негово височество принцът? Нося важно съобщение от…

— Изпратете, ъ… някого. Който и да е… има ли подкрепления?

— … Кралската гвардия понася сериозни поражения! Искат разрешение да отстъпят…

— Какво стана с кавалерията? Къде е кавалерията?

— … дяволи, не хора! Капитанът е мъртъв и…

— Отстъпваме!

— … тежки боеве по десния фланг, отчаяно се нуждаем от подкрепления! Изпратете подкрепления на десния фланг…

— Помощ! Моля ви, помощ!

— … и веднага контраатака! Атакуваме по целия фронт…

— Тишина! — Уест чу приближаващ звук в сивата пелена.

Дрънчене на конски сбруи. Мъглата се беше сгъстила дотолкова, че успяваше да види само на трийсетина крачки пред себе си, но не би сбъркал звука на приближаващи конски копита. Сложи ръка на дръжката на оръжието си.

— Кавалерията, връщат се! — лорд Смънд се втурна нетърпеливо напред.

— Стой! — изсъска му Уест, но напразно. Напрегна очи в сивата мътилка. Различи очертанията на ездачи. Приближаваха. Броните, седлата, шлемовете им определено бяха на Кралската гвардия, но нещо в начина им на езда не се връзваше — свлечени, отпуснати. Уест извади сабята си. — Защитете принца — промърмори и пристъпи към Ладисла.

— Хей, ти! — извика лорд Смънд на първия ездач. — Приготви незабавно хората си за нова…

Мечът на конника се стовари върху черепа му с глух удар. Струята кръв пръсна право нагоре — чисто черна на фона на бялата мъгла. Ездачите се понесоха в атака и закрещяха с пълно гърло. Ужасяващ, злокобен, нечовешки вик. Безжизненото тяло на Смънд бе подметнато встрани от първия кон и моментално стъпкано от копитата на следващия. Северняците, вече нямаше съмнение кои бяха конниците, изплуваха от мъглата и разликите с кавалеристите на Съюза станаха повече от очевидни. Предвождащият атаката им беше здравеняк с гъста брада, развяваща се изпод тесния за главата му съюзнически шлем. Уест видя оголените му пожълтели зъби, очите, еднакво облещени като тези на коня. Тежкият му меч посече между плешките един от охранителната рота на принца в момента, в който онзи хвърли копието си на земята и се обърна да побегне.

— Защитете принца! — изкрещя Уест.

После настана хаос. Ездачите долетяха с крясъци и тропот на копита и започнаха да секат около себе си с мечове и секири. Хората се разбягаха във всички посоки, подхлъзваха се, падаха. Други бяха посечени на място и после стъпкани от конете. Мястото се изпълни с профучаващи напред-назад конници, хвърчаща пръст от копитата, писъците, паниката и ужаса на онези на земята.

Уест се хвърли встрани от копитата на един връхлитащ кон, просна се по корем в калта, после се изправи и замахна отчаяно и напълно безрезултатно към преминаващия покрай него кон. Превъртя се през рамо, извърна се рязко, заоглежда се в мъглата. Нямаше представа дори в коя посока е обърнат — всичко изглеждаше еднакво, звучеше еднакво.

— Защитете принца! — изкрещя отново с пресипнало гърло.

Викът му бе удавен във всеобщата глъч. Обърна се, пак викна, отново и отново.

— Отляво! — изпищя някой. — Образувайте строй!

Нямаше строй, нямаше дори ляво. Уест се спъна в нечие тяло. Нечия ръка го сграбчи за глезена и той замахна към нея със сабята си.

— Ааа.

Лежи по очи. Главата му се пръска от болка. Къде е? Сигурно на тренировка по фехтовка. Лутар пак ли го повали? Този момък става прекалено добър за него. Протяга ръка към сабята си, която лежи полузаровена в калта. Ръката му се плъзга напред, още малко, пръстите се опъват. Чува собственото си дишане, болезнено силно е, направо кънти в главата му. Всичко се размазва пред очите му, трепти. Мъгла, завира се в очите му. Късно е. Не може да достигне сабята. Главата му се пръска от болка. В устата си има кал. Превърта се бавно по гръб, диша тежко, надига се на лакти. Към него върви човек. Северняк, ако може да се съди по очертанието на раздърпаната му фигура. Разбира се. Битката. Онзи върви бавно към него. В ръката му има нещо дълго и черно. Оръжие. Меч, секира, боздуган, копие, всъщност какво значение има? Онзи прави последна стъпка и слага крак на гърдите му. Натиска го обратно към земята.

Никой от двамата не продумва. Няма последни думи. Няма мъдри слова за поколенията. Няма думи, изречени в пристъп на ярост, на съжаление, нито победоносни, нито пораженчески. Севернякът вдига оръжието си.

Тялото му се разтърсва. Онзи пристъпва рязко напред. После бавно, сякаш не разбира какво става, понечва да се извърне. Главата му пак се разтърсва.

— Имам нещо на… — казва онзи, после устните му се размърдват, докато търсят подходящата дума. — Къде ми е?… — след това се усуква и пада настрани с единия крак щръкнал във въздуха. Някой застава до него. Приближава се. Надвесва се над Уест. Женско лице. Познато му е отнякъде.

— Жив ли си?

Изведнъж съзнанието на Уест сякаш прещрака. Той си пое въздух и се разкашля. Претърколи се и сграбчи дръжката на сабята си. Северняците. Северняците бяха пробили фронта им! Скочи и започна да трие кръвта от очите си. Бяха измамени! Главата му се пръскаше, виеше му се свят. Конниците на Бетод се бяха престорили на кавалеристи на Съюза, командният пункт на Ладисла е прегазен! С обезумял поглед се извърна наляво, надясно, подметките му се пързаляха по тревата, огледа се за врага, но не видя никого в мъглата. Бяха само двамата, той и Кадил. Тропотът на копита беше отшумял, конниците си бяха отишли, поне засега.

Погледна към сабята си. Острието беше счупено няколко инча под дръжката. Безполезно парче стомана. Главата му продължаваше да тръпне от болка. Пусна го на земята, разтвори пръстите на мъртвия северняк и отскубна неговия меч от ръката му. Тежко оръжие с широко нащърбено острие — ще свърши работа.

Вгледа се в трупа до себе си. Човекът, който щеше да го убие. В черепа му зееше голяма дупка, пълна с кървава пихтия и стърчащи бели парчета кост. Забеляза тежкия ковашки чук в ръката на Кадил. Главата на северняка беше почерняла и мокра от кръв, с полепнали по лицето кичури коса.

— Убила си го. — И за двамата беше ясно, че тя му бе спасила живота, така че дори нямаше смисъл да го споменава.

— Какво правим сега?

Обратно на предните линии. Това поне правеше славният млад войник от историите, които Уест беше чел като малък. Тръгва уверено към шума на битката. Събира оцелелите, повежда ги и в най-критичния момент обръща хода на сражението. После се прибира навреме за вечеря и следват медали, естествено.

При вида на изпотрошените вещи, които се търкаляха навсякъде, и труповете, които конницата на северняците беше оставила след себе си, идеята му се стори направо смехотворна. Вече беше прекалено късно за героизъм, знаеше го. Времето за проява на храброст беше отдавна отминало.

Съдбата на хората на дъното на долината беше предопределена много отдавна. Когато Ладисла реши да мине реката. Когато Бър начерта плановете. Когато Висшият съвет реши да изпрати наследника на трона в Севера, за да извоюва бойна слава. Когато знатните благородници на Съюза изпратиха просяци вместо войници да се бият за своя крал. Стотиците дребни събития отпреди дни, седмици и месеци се бяха навързали накуп тук, на това безполезно кално парче земя. С последствия, които нито Бър, нито Ладисла, нито Уест можеха да предвидят или предотвратят.

Уест не можеше да направи нищо повече, вече никой не можеше. Всичко беше загубено.

— Защитете принца — измънка той.

— Какво?

Уест започна да оглежда земята наоколо, преобръщаше разхвърлените предмети, обръщаше един по един труповете. Очите на един вестоносец се взираха в него от разцепеното на две лице. От раната висяха кървави парчета месо. Уест щеше да повърне, затисна устата си с ръка и се свлече на колене до друг труп. Беше на човек от щаба на принца. Лицето му беше застинало с изненадан вид. Беше посечен с меч през гърдите. Златните ширити на униформата му бяха разпрани чак до корема.

— Какво правиш, мамка му? — долетя отнякъде дрезгавият глас на Пайк. — Няма време за това!

Престъпникът се беше сдобил с оръжие. Тежка северняшка секира с изцапано с кръв острие. Неприемливо е, помисли си Уест, престъпник да разполага с подобно оръжие, но после реши, че в момента има достатъчно други грижи, та да се тревожи и за това.

— Трябва да намерим принц Ладисла!

— Майната му на принца! — изсъска Кадил. — Да вървим!

Уест се отскубна от ръката й и тръгна с неуверена стъпка към камара изпочупени сандъци. Избърса още малко кръв от едното си око. Тук някъде. Тук някъде последно стоеше принцът…

— Не, умолявам ви, не! — изпищя някой. Наследникът на трона лежеше по гръб в малка падинка, наполовина скрит от трупа на войник от охраната му. Очите му бяха здраво стиснати, а ръцете — кръстосани пред лицето му. Бялата му униформа беше опръскана с кръв и омазана с кал. — Ще ви платят откуп! — изхленчи принцът. — Откуп! Повече, отколкото можете да си представите. — Отвори едно око и надзърна между разперените си пръсти. Сграбчи ръката на Уест. — Полковник Уест! Ти ли си? Ти си жив!

Нямаше време за размяна на любезности.

— Ваше Височество, трябва да вървим!

— Да вървим? — смотолеви Ладисла. По лицето му личаха следите от потекли сълзи. — Но как… не искаш да кажеш… победихме ли?

Уест насмалко да падне по гръб от изненада. Странно, каква ирония на съдбата — точно той да спасява принца. Суетното безполезно леке не го заслужаваше, но това не променяше нещата. Уест трябваше да го направи не толкова заради принца, колкото заради самия себе си. Като поданик негов дълг беше да спаси бъдещия си крал, като войник — да спаси своя главнокомандващ, като човек — да спаси друго човешко същество. Повече от това в момента не можеше да направи.

— Вие сте наследникът на трона, не можем да си позволим да ви загубим. — Той подхвана принца за лакътя и понечи да го вдигне.

Ладисла заопипва колана си.

— Някъде съм си загубил сабята…

— Няма време! — Уест го дръпна и го изправи.

Беше готов да го носи на гръб, ако се наложеше. Втурна се през мъглата, последван от двамата престъпници.

— Сигурен ли си за посоката? — изръмжа Пайк.

— Сигурен съм. — Уест беше всичко друго, но не и сигурен.

Мъглата беше изключително гъста. С главоболието и кръвта, която се стичаше в окото му, не можеше да се концентрира. Звуците на битката сякаш идваха от всички посоки: сблъсъци и стържене на метал, викове, стонове и яростни крясъци — кънтяха в мъглата и в един момент сякаш идваха от много далеч, а в следващия се чуваха ужасяващо близо. От сивата пелена изскачаха тъмни силуети, местеха се и изчезваха, страховити фигури, плаващи тъмни сенки. На Уест му се стори, че от мъглата изплува фигурата на ездач. Стисна меча, вдигна го. Сивите кълба се разместиха. Просто каруца с впрегнато отпред муле и натоварена с бъчви. Кочияшът лежеше, проснат до нея, със стърчащо от гърба пречупено копие.

— Насам — изсъска Уест и приведен ниско към калта, хукна към нея.

Каруцата беше добър знак. Каруците означават обоз, продоволствие, храна, санитари. Каруците означаваха, че се изкачват, излизат от долината, далеч от предните линии, ако въобще все още съществуваха такива. Не, замисли се Уест. Каруците са лош знак. Каруците означават плячкосване. Северняците ще ги търсят и жадни за плячка, ще им се нахвърлят като мухи на мед. Посочи встрани от празните фургони, разбитите бъчви и преобърнатите сандъци. И другите го последваха. Не издаваха никакъв звук, само жвакане на крака в калта и запъхтяно дишане.

Заизкачваха с мъка широка поляна, осеяна с мръсни мокри туфи по-дълга трева. Уест забави темпото, пропусна останалите покрай себе си и им махна да продължават нагоре. Знаеше, че единственият им шанс бе да не спират да вървят, но всяка следваща стъпка беше по-трудна от предишната. Кръвта от раната на главата се процеждаше през косата му и се стичаше по лицето му. Главоболието не намаляваше, напротив, засилваше се с всяка изминала минута. Беше отпаднал, повръщаше му се и ужасно му се виеше свят. Превит одве, стисна здраво дръжката на тежкия меч, сякаш само тя го държеше на крака.

— Добре ли си? — попита Кадил.

— Продължавай напред! — едва успя да изръмжи Уест.

Чу шум от копита, или му се стори, че го чува. Единствено страхът му даваше сили да продължава. Погледна към останалите, които се изкачваха тежко нагоре. Най-отпред беше Ладисла, след него Пайк и накрая Кадил, тя току извръщаше глава и поглеждаше през рамо към Уест. Мъглата започна да изтънява. Отпред имаше малка горичка. Приковал поглед в призрачните сенки на дърветата, Уест се насочи право натам. Дъхът му излизаше на пресекулки, докато се бореше с наклона.

— О, не — каза Кадил.

Уест се обърна назад със свит от ужас стомах. Недалеч от тях забеляза неясните очертания на ездач.

— Към дърветата! — задъхано подвикна той.

Тя не помръдна. Уест я сграбчи за ръката и я блъсна напред, при това залитна и падна по корем. Претърколи се, изправи се с мъка от земята и се запрепъва настрани по склона. Далеч от нея, далеч от дърветата, далеч от безопасността. Видя фигурата на конника да изплува от мъглата и постепенно да се очертава — северняк. Беше забелязал Уест и се носеше в тръс право към него. Копието му беше прицелено и готово за действие.

Уест продължи да пълзи странично по склона. Краката му горяха, дробовете също, напрегна последните си сили да отклони ездача настрана от другите. Ладисла вече беше сред дърветата, Пайк навлизаше в храстите, Кадил хвърли последен поглед през рамо, после сподири останалите. Уест нямаше сили за повече. Спря и приклекна. Беше прекалено изморен да стои прав, камо ли да се бие със северняка. Слънцето проби облаците и проблесна във върха на приближаващото копие. Уест нямаше представа какво да направи, когато онзи стигнеше до него. Освен да умре, разбира се.

Изведнъж ездачът залитна назад и се хвана за гърдите. От ребрата му стърчаха пера. Сиви, разрошвани от вятъра пера. Онзи извика, после викът му секна и той зяпна Уест. От гърлото му щръкна връх на стрела. Севернякът изпусна копието и бавно се свлече заднешком от седлото. Конят му продължи напред, описа плавна дъга, забави ход и накрая спря.

Уест остана приклекнал на влажния склон. Недоумяваше как се беше отървал. Олюлявайки се, тръгна отново към дърветата. Сега всяка крачка беше истински подвиг. Ставите му се бяха схванали и ръцете и краката му се подмятаха като на кукла. Усети как коленете му се огъват, после се свлече в храстите. Почувства нечии силни ръце на главата си, пръсти, които опипваха раната му. Чу как някой мърмори на северняшки.

— Ааа — изстена Уест и повдигна с мъка клепачи.

— Спри да мрънкаш. — Кучето се беше надвесил над него. — Просто драскотина. Извади късмет. Е, оня идваше право към мен, но пак си късметлия, аз често пропускам.

— Късметлия — пошепна Уест.

Надигна се сред мократа папрат и погледна през стволовете на дърветата към долината. Мъглата най-после беше започнала да се отдръпва. Разкриваше бавно след себе си черна следа от преобърнати каруци и фургони, изпочупено оборудване и пръснати по земята трупове, изкривени във всевъзможни пози. Картина на пълно поражение. Или на решителна победа, погледнато от страната на Бетод. На няколкостотин крачки от тях един човек бягаше отчаяно към друга малка горичка. Готвач може би, реши Уест, ако можеше да се съди по дрехите му. Преследваше го конник с копие в ръка, Севернякът пропусна при първия си набег, но на връщане беше безпогрешен. Свали нещастника на земята и го прониза с копието си. Уест знаеше, че тази гледка трябваше да предизвика ужас в него, но той изпита само виновно задоволство. Радваше се, че не е на мястото на онзи нещастник.

По склоновете на долината се виждаха други малки фигурки, други конници препускаха напред-назад. Други единични кървави драми. Уест не можеше да гледа повече. Извърна поглед и потъна в приканващите го със своята сигурност храсти.

Кучето се кискаше тихичко.

— Три дървета направо ще се надриска, като види какво си хванах тук. — Посочи един по един останалите без сили и опръскани с кал членове на странната групичка. — Полумъртъв полковник, момиче с омазан в кръв ковашки чук, мъж с лице като дъното на тенджера и ако не ме лъжат очите, младокът командир, дето ви докара всичкото това на главите. Мътните го взели, ама и съдбата си знае работата, какви номера върти само. — Поклати глава и се усмихна на Уест, който продължаваше да лежи по гръб на земята и да диша като риба на сухо.

— Три дървета… направо… ще се насере… като види.

Гост за вечеря

Магистър Карлот дан Айдър, главата на Гилдията на търговците на подправки, седеше на стола, събрала ръце в скута си, и полагаше всички усилия да запази малкото останало й достойнство. Беше пребледняла, кожата й изглеждаше мазна и имаше големи черни кръгове под очите. Белите й одежди бяха изцапани с прахоляка на килията, а косата й беше изгубила блясъка си и висеше мръсна и сплъстена покрай лицето й. Без грима и бижутата изглеждаше по-възрастна, но все така хубава. В някои отношения дори повече отпреди. Сега има красотата на угасващия пламък на свещ.

— Изглеждате изморен — отбеляза тя.

— Последните дни бяха изтощителни — вдигна вежди Глокта. — Първо разпитът на съучастника ви Вурмс, после малката неприятност с нападението на гуркулите. Вие също изглеждате някак отпаднала.

— Подът на килията ми не е от най-удобните, пък и си имам своите тревоги. — Тя погледна към Северард и Витари, които стояха от двете й страни, облегнати на стените, със скръстени ръце на гърдите и неумолими изражения на маскираните лица. — В тази стая ли ще умра?

— Несъмнено. Това тепърва ще се види. Вурмс вече ни каза почти всичко, което ни интересува. Вие сте отишли при него, предложили сте му пари, за да фалшифицира подписа на баща си върху някои документи, да издаде заповеди от името на губернатора на определени стражи, с две думи, да участва в измяната и предаването на Дагоска на враговете на Съюза. Каза ни имената на всички замесени. Подписа самопризнание. В случай че се интересувате, в момента главата му краси портите на града редом с тази на приятеля ви Ислик, императорския пратеник.

— На портите, един до друг — повтори напевно Северард.

— Само три неща не можах да получа от него. Вашите мотиви, вашия подпис върху самопризнанието ви и името на шпионина, убил началник Давуст. Тях ще ги изслушам от вас. Сега.

Магистър Айдър приглади внимателно предницата на робата си и изправи гръб с максималното възможно достойнство.

— Не мисля, че ще ме измъчвате. Вие не сте Давуст. Имате съвест.

Крайчецът на устните на Глокта потрепна. Смел опит. Заслужаваш аплодисменти. Колко далеч от истината си обаче.

— Така е, имам съвест, но вече е съвсем олекнала и изтъняла до дебелината на косъм. Боя се, че няма да може да предпази вас, пък и когото и да било другиго, дори от лек повей на вятъра. — Глокта въздъхна дълбоко. В стаята беше прекалено горещо и прекалено светло. Очите му смъдяха и сълзяха и той бавно започна да ги разтрива. — Дори не можете да си представите какви неща съм вършил. Ужасни неща, зловещи, отвратителни, ще повърнете, ако ви разкажа за тях. — Вдигна рамене. — Е, от време на време ме преследват в мислите ми, но аз си казвам, че зад тях винаги са стояли основателни причини. Годините минават, немислимото става ежедневие, грозното става досада, а непоносимото — рутина. Изтиквам тези мисли на заден план в съзнанието си, а там колко място има… невероятно е с какво може да се примири човек. — Глокта вдигна поглед към очите на Витари и Северард, безмилостно блестящи над черните маски. — Но да предположим, че сте права за мен. Сериозно ли се надявате обаче, че практиците ми ще изпитат някакви угризения? Северард?

— Някакви какво?

— Виждате ли — усмихна се горчиво Глокта, — той дори не знае думата. — Отпусна се на стола. Уморих се. Ужасно съм уморен. Сякаш нямаше сила дори да повдигне ръцете си. — Вече направих достатъчно изключения за вас. По принцип не пипаме така леко, когато става дума за държавна измяна. Трябваше да видите какъв бой отнесе приятелят ви Вурмс от практик Фрост, хем и за двама ни не е тайна, че той е само съучастник в заговора. В последните часове от живота си не спря да дриска кръв. А вас и с пръст не са ви пипнали. Засега. Позволих ви да задържите дрехите си, а с тях достойнството и човешкия си облик. Сега имате само една възможност: да подпишете самопризнанието си и да отговорите на въпросите ми. Само една възможност: да се подчините напълно и безпрекословно. Само дотук се простират силите на съвестта ми. — Глокта се наведе напред и заби пръст в масата. — Една възможност. След това сваляме дрехите и започваме да режем.

Магистър Айдър сякаш потъна в себе си. Раменете й увиснаха, главата й клюмна и устните й се разтрепериха.

— Задавайте въпросите си — каза тя с пресипнал глас.

Съкрушена жена. Поздравления, началник Глокта. Но въпросите чакат отговорите си.

— Вурмс ни каза на кого е било платено и колко. Няколко лица от стражата. Няколко чиновници от администрацията на баща му. Не е забравил и себе си, естествено. Солидна сума. Едно име обаче съвсем нелогично отсъства от списъка. Вашето име. Единствено вие не сте поискали нищо за себе си. Възможно ли е самата кралица на търговците да пропусне такава добра сделка? Умът ми не го побира. Какво ли са предложили на вас? Срещу какво предадохте краля и страната си?

— Срещу какво? — повтори като ехо Северард.

— Отговаряй, кучко! — кресна Витари.

Айдър се сви и потрепери.

— Поначало Съюзът няма място тук! — избълва тя. — Алчност и нищо повече! Само заради това дойдохме, от чиста алчност! Гилдията е тук отпреди войната, още когато Дагоска беше свободен град. Всички търговци печелеха богато, но трябваше да плащат данъци на местните, а как само ги вбесяваше това! Колко по-хубаво би било, мислеха си те, да притежаваме града, сами да управляваме и сами да определяме правилата. Колко по-богати можем да бъдем. И когато им се отвори възможност, скочиха на мига, а съпругът ми беше пръв на опашката от управници.

— Така Гилдията на търговците на подправки поема управлението на града, но това не обяснява мотивите ви, магистър Айдър.

— Оплескаха всичко! Търговците никога не са имали интерес да управляват града, нямаха и уменията. Управниците на Съюза, хората като Вурмс, се оказаха най-долни издънки на обществото, хора, чиито интереси стигат само дотам да натъпчат собствените си джобове. Можехме да работим с местните, но вместо това избрахме да ги експлоатираме. И когато се вдигнаха срещу нас, извикахме Инквизицията, а вие започнахте да ги пребивате, измъчвате и да бесите водачите им по площадите на централната част на града. Не след дълго те вече ни презираха толкова силно, колкото и гуркулите. Седем години сме тук и всичките тези седем години вършим само злини. Възцарихме истинска вакханалия от корупция, насилие и прахосничество!

За това си напълно права. Видях го с очите си.

— А страшната ирония е, че вече и не печелим от града! Дори печелехме по-малко, отколкото преди войната! Поддръжката на стените, наемниците, при това без сътрудничеството на местните, направо ни съсипаха! — Айдър се изсмя. Смехът й беше отчаян и примесен с хлипане. — Гилдията е пред фалит, който търговците сами си докараха! Идиоти! От чиста алчност!

— И тогава гуркулите ви потърсиха.

Айдър кимна и провисналата й коса се люшна покрай лицето й.

— Аз имам много контакти в Гуркул. Търговци, с които съм работила през годините. Казаха ми, че първата работа на Утман като император е била да се закълне тържествено, че ще си върне Дагоска. Че ще изтрие петното, което баща му лепна на лицето на неговия народ, и няма да има покой, докато не изпълни клетвата си. Казаха ми, че в града вече има шпиони на Гуркул, които знаят слабостите ни. Казаха, че можем да предотвратим касапницата, ако предадем града без бой.

— Защо тогава се забавихте толкова? Вие командвахте Коска и хората му, преди местните на Кадия да бъдат въоръжени, преди да стегнем отбраната, преди аз да пристигна в Дагоска. Можехте да завземете града, ако това е било намерението ви. За какво ви беше този червей Вурмс?

Айдър заби поглед в пода.

— Докато Цитаделата и портите на града бяха в ръцете на войниците от Съюза, нямаше как да избегнем кръвопролитието. Вурмс щеше да ми го осигури без бой. Ако щете, вярвайте, но през цялото време намеренията ми, които вие така умело осуетихте, бяха да избегна насилието.

— Това го вярвам. Но вече няма значение. Продължавайте.

— Знаех, че Вурмс може да бъде купен. На баща му не му оставаше много живот, а постът му не се наследява. Синът имаше последна възможност да се възползва от статута на баща си. Уговорихме цена. Започнахме приготовления. Но тогава Давуст разбра.

— И искаше да съобщи на архилектора, така ли?

Айдър избухна в смях.

— О, той нямаше вашата преданост към каузата. Искаше онова, което искат всички. Пари, и то повече, отколкото можех да осигуря. Казах на гуркулите, че планът отпада. Казах им защо. И на следващия ден Давуст… изчезна. — Тя пое дълбоко въздух. — И вече нямаше връщане назад. Малко след като пристигнахте вие, бяхме готови за действие. Всичко беше уговорено. Но тогава…

— Тогава?

— Вие започнахте да укрепвате защитата и Вурмс стана алчен. Реши, че шансовете ни рязко са се покачили. Поиска повече. Заплаши, че ще ви каже за плановете ми. Така че трябваше да се свържа отново с гуркулите и да искам повече пари. Това отне време. Накрая пак бяхме готови за действие, но вече беше прекалено късно. Бяхме изпуснали шанса си. — Тя вдигна поглед към Глокта. — Чиста алчност. Ако не беше алчността на съпруга ми, никога нямаше да дойда в Дагоска. Ако не беше алчността на търговците от Гилдията, можехме да просперираме в този град. Ако не беше алчността на Вурмс, можехме да сме предали града без капка кръв, пролята за някакво безполезно парче скала в морето. — Подсмръкна и сведе отново поглед към пода. Гласът й се сниши до шепот. — Но алчността е навсякъде.

— Значи признавате, че сте се съгласили да предадете града? Да предадете всички ни?

— Кого да предам? Никой нямаше да загуби от това! Търговците щяха да отстъпят доброволно града! Местните нямаше да живеят по-зле под тиранията на Гуркул, отколкото под тази на Съюза! Съюзът щеше да се лиши от прашинка от гордостта си, а какво е тя пред цената на хилядите изгубени животи? — Айдър се наведе през масата. Гласът й отново се втвърди, а очите й се наляха със сълзи. — А какво ще стане сега? Кажете де? Ще настане клане! Касапница! Дори и да успеете да задържите града, каква ще бъде цената? Но вие нямате шанс да го сторите. Императорът се е заклел да си върне Дагоска и няма да се спре пред нищо. А цената ще е животът на всеки мъж, жена или дете в Дагоска. И за какво? За да могат архилектор Сълт и подобните нему да посочват тази или онази точка на картата и да заявяват гордо, че това е наша земя. Колко смърт ще е нужна, за да задоволи това им желание? Какви са мотивите ми ли? А какви са вашите? Вие защо правите това? Защо?

Лявото око на Глокта започна да трепери и той го затисна с ръка. С другото продължи да гледа настоятелно жената срещу себе си. По бузата й се търколи сълза и капна на плота на масата.

Защо го правя?

— А какво друго остава? — вдигна рамене той.

Северард се пресегна и плъзна към нея листа със самопризнанието й.

— Подпиши! — кресна й той.

— Подписвай — изсъска Витари, — подписвай, кучко!

Ръката на Карлот дан Айдър трепереше, когато посегна за писалката. Перото изтропа по гърлото на стъкленицата, от върха му покапаха едри капки мастило по масата, но накрая задраска по хартията. Лицето на Глокта не изрази триумф. Сега остава още един въпрос за решаване.

— Кой е гуркулският шпионин? — гласът на Глокта беше остър като сатър.

— Не знам. Никога не съм знаела. Но който и да е, ще дойде и за вас също както дойде за Давуст. Може би още тази вечер…

— Защо чак сега? Защо чакаха толкова дълго гуркулите?

— Убедих ги, че не сте заплаха. Казах им, че няма смисъл, че Сълт просто ще изпрати друг… казах им, че ще се справя с вас. И предполагам, щях, ако не беше неочакваната проява на щедрост от страна на господата от „Валинт и Балк“.

— Кой е гуркулският шпионин? — наведе се през масата Глокта.

Долната устна на Айдър трепереше така силно, че зъбите й започнаха да тракат.

— Не знам — прошепна тя.

Витари блъсна с ръка по масата.

— Кой? Кой? Казвай, кучко! Кой?

— Не знам!

— Лъжкиня!

Веригата се преметна с дрънчене през главата на Айдър и се стегна около шията й. Бившата кралица на търговците полетя назад от стола с размахани във въздуха крака и вкопчени във веригата пръсти. Витари я просна по очи на пода.

— Лъжкиня!

Носът й бе сгърчен от злоба, рижавите й вежди — събрани от усилието, а очите — присвити от ярост. Ботушът й натисна тила на Айдър, гърбът й се изпъна назад и кокалчетата на ръцете й побеляха от опъването на веригата. Северард наблюдаваше бруталната сцена отстрани. По очите му се четеше усмивка, а фалшивото му свирукане беше почти заглушено от хъркането и съскането на последния дъх на Айдър.

Глокта прокара език по дупките във венците си, докато гледаше как магистърът се мята по пода на килията. Тя трябва да умре. Няма друг вариант. Негово високопреосвещенство настоява за сурови наказания. Негово високопреосвещенство иска примери за назидание. Негово високопреосвещенство настоява за безмилостно отношение.

Клепачите му потрепериха и по лицето му премина спазъм. В килията беше задушно и горещо като в пещ. Беше плувнал в пот и умираше от жажда. Едва си поемаше въздух. За момент се почувства така, сякаш него душеха в момента.

Цялата ирония е там, че тя е права. Моята победа ще означава загуба за Дагоска по един или друг начин. Първите плодове на усилията ми вече берат душа пред портите на града. Клането започна и няма връщане назад. Гуркули, дагосканци, поданици на Съюза, труповете ще се вдигат на камари, които накрая ще ни затрупат. И всичко това е мое дело. Щеше да е далеч по-добре, ако планът й беше успял. За всички щеше да е по-добре, ако бях умрял в килията под императорския дворец. За Гилдията на търговците на подправки, за хората от Дагоска, за Корстен дан Вурмс, за Карлот дан Айдър. Дори за мен щеше да е по-добре.

Краката на Айдър почти спряха да ритат. Поредният спомен, който ще избутам на заден план в мислите си. Още нещо, което ще ме гложди отвътре, когато съм сам. Тя трябва да умре, без значение от всичките за и против. Тя трябва да умре. Дъхът й беше съпроводен от приглушен тропот по пода. После се превърна в тих стон. Вече си отива. Почти е свършила.

— Спри! — извика Глокта.

Какво?

Витари сякаш не го чу, веригата остана все така опъната.

— Казах, спри!

— Защо? — изсъска практикът.

Наистина, защо?

— Аз давам заповеди — кресна Глокта, — не давам обяснения!

Витари отпусна веригата, но не спести презрението и отвращението в погледа си. Свали крака си от тила на магистъра. Айдър не помръдна. Дишането й беше станало едва доловимо, просто тихо шумолене в гърлото й. Но диша. Сега архилекторът ще очаква обяснение, при това задоволително. Какво ли ще е то?

— Върнете я в килията — каза Глокта, докато, подпрян на бастуна си, се надигаше с усилие от стола. — Все още може да имаме полза от нея.

Глокта стоеше навъсен пред прозореца и наблюдаваше как в настъпващата вечер божият гняв се сипе над Дагоска. Трите огромни катапулта работеха неуморно. Бяха позиционирани пред стените, далеч извън обсега на арбалетите, и от следобед не бяха спрели да обстрелват града. Зареждането на всеки отнемаше сигурно около час. Глокта беше проследил процедурата през далекогледа си.

Всичко започваше с насочване на машината и изчисление на разстоянието. После цяла група от брадати техници в бели роби започваха да спорят един с друг, да гледат през далекогледите си, да провесват отвеси. Въртяха пергели, подаваха си парчета хартия, пресмятаха на сметалата си и накрая нанасяха корекции чрез огромните болтове, с които беше застопорена машината.

Удовлетворени от стореното, преминаваха към запъване на гигантското рамо на катапулта. Това вършеха с помощта на двайсет коня, чиято задача беше вдигането на чудовищната противотежест — черен метален блок, отлят във вид на смръщено гуркулско лице. За целта запенените животни отнасяха солидна доза камшици.

След това зареждаха снаряда — огромно буре, поне един разкрач широко. Посредством система от макари група гръмогласни ръкомахащи работници го докарваха и поставяха в очакващата го „шепа“ в края на рамото на катапулта. Веднага след това всички се отдръпваха боязливо на почтително разстояние, а напред изпращаха един-единствен роб с дълг прът, на върха на който гореше навито на дебел слой парче плат. Той го поднасяше към бурето и то лумваше в пламъци. В този момент някой дръпваше лост, чудовищната противотежест падаше, дългото като ствол на бор рамо се изстрелваше нагоре и горящото буре политаше в небето. И така от няколко часа — снарядите политаха нагоре, после се стоварваха с рев върху града. Слънцето бавно потъваше на запад и тъмнината постепенно обгръщаше света. Хълмовете на континента станаха само тъмни очертания в далечината.

Глокта проследи с поглед издигането на поредното горящо буре и описаната от него ярка дъга в потъмнялото небе заслепи очите му. Снарядът сякаш увисна нереално дълго над града, високо почти колкото Цитаделата, преди да връхлети с трясък земята. Приличаше на метеор с дълга оранжева опашка. Стовари се насред покрайнините на града. Бурето избълва съдържанието си от течни огньове, които лакомо се нахвърлиха върху тъмните силуети на схлупените къщурки на гетото. Секунди по-късно трясъкът на експлозията достигна до прозореца на Глокта и го накара да замижи и потрепери. Гърмящият прах. Кой би предположил, че от този прашец, който видях да съска по тезгяха в лабораторията на професора химик, ще излезе такова невероятно оръжие?

Видя, по-скоро си представи как миниатюрните човешки фигурки тичат насам-натам, опитват се да извадят ранените от останките на срутените постройки и да спасят каквото е останало от унищожените си жилища. В същото време други почернели от сажди местни се нареждат в редици, подават напред кофи с вода в напразен опит да ограничат разрастващия се ад от пламъци. При война губят най-много онези, които имат най-малко. Навсякъде из гетото горяха пожари. Блестящите, танцуващи на вятъра откъм морето пламъци хвърляха жълти, оранжеви и червени проблясъци в черната повърхност на водата в залива. Дори тук, високо над града, въздухът беше натежал от мазния задушлив пушек. Сигурно долу е същински ад. Още веднъж моите поздравления, началник Глокта.

Нечие присъствие на вратата го накара да се извърне. Видя на слабата светлина на лампата тъмния силует на Шикел.

— Всичко е наред — подхвърли той и отново се обърна към величествения зловещ и ужасен спектакъл, който се разкриваше от прозореца. Все пак не всеки ден можеш да наблюдаваш как гори цял град. Но слугинята не си тръгна. Вместо това пристъпи в стаята.

— По-добре си върви, Шикел. Очаквам посетител, или нещо подобно, чиято визита може да се окаже леко неприятна.

— Посетител, а?

Глокта вдигна поглед. Гласът й беше променен. По-дълбок, по-настоятелен. Лицето й също беше променено. Едната половина беше потънала в сянка, другата — осветена в оранжево от светлината на огньовете, идваща от прозореца. Имаше странно изражение — леко озъбена, с вперени в Глокта блестящи очи. Пристъпяше бавно напред с пълен с напрежение и очакване поглед. Почти страховито лице. Ако предположим, че съм от хората, които се поддават на страх…

Изведнъж всичко си дойде на мястото.

— Ти? — прошепна Глокта.

— Аз.

Ти? Глокта не се сдържа и избухна в кикот.

— Харкър те беше хванал! Този идиот те беше хванал по чиста случайност, а аз те освободих! Аз си мислех, че аз съм героят! — не можеше да потисне смеха. — Ето на това казвам аз урок. Никога не прави добро!

— Не ти ща уроците, сакати човече! — Шикел пристъпи още крачка напред.

Сега от нея го деляха не повече от три крачки.

— Чакай! — вдигна ръка Глокта. — Кажи ми едно!

Тя спря и го погледна въпросително. Само стой където си.

— Какво се случи с Давуст?

Шикел се усмихна. Имаше остри лъскави зъби.

— Той въобще не е напускал тази стая — тя поглади леко корема си. — Тук е.

Глокта си наложи да не поглежда нагоре, когато веригата започна да се спуска бавно от тавана.

— А сега и ти ще отидеш при него.

Шикел не успя да направи цяла крачка. Веригата се пъхна под брадичката й и я дръпна силно нагоре. Краката й се отлепиха от пода и тя започна да съска, да плюе, да рита и да се мята във въздуха.

Северард изскочи изпод масата и се опита да хване ритащите крака на момичето. Изстена, когато едно от босите й стъпала го улучи в лицето и го запрати по гръб на килима.

— Мамка му — изпъшка Витари сред гредите на тавана.

Шикел беше успяла да промуши ръка под веригата и сега я теглеше надолу.

— Мамка му!

Двете паднаха едновременно на пода, за момент останаха вкопчени една в друга, но в следващия Витари излетя във въздуха. Прелетя през стаята с размахани крайници като черна сянка. Стовари се с пъшкане върху масата в далечния край на стаята, след което се пльосна безжизнена на земята. Северард все още се въргаляше и стенеше зашеметен на пода, с ръце върху черната маска на лицето. Сега сме само аз и моят ядач. Колко неприятно.

Глокта отстъпи с гръб към стената. Шикел скочи към него, но успя да направи само крачка, преди Фрост да я връхлети с пълна сила и да я прикове към пода с могъщото си тяло. За момент двамата останаха неподвижни на килима, но после Шикел бавно се извъртя и застана на колене. Независимо от цялата тежест на огромния практик, която я дърпаше надолу, тя бавно се изправи и дори успя да повлече крак към Глокта.

Ръцете на албиноса бяха здраво стегнати около нея, всяко мускулче в тях се напрягаше да я свали на земята, обаче Шикел някак успяваше да продължи да се влачи напред. Скърцаше със зъби. Едната й тънка ръка беше прикована към тялото от стегнатата прегръдка на Фрост, но другата беше протегната напред и извитите като нокти на граблива птица пръсти драскаха въздуха пред гърлото на Глокта.

— Тфф! — изпуфтя Фрост и мускулите на дебелите му предмишници се напрегнаха до пръсване, цялото му лице се изкриви от напрежение и розовите му очи изхвръкнаха.

Но усилията му не бяха достатъчни. Притиснат с гръб към стената, Глокта наблюдаваше с интерес протегнатата към него ръка, която приближаваше все по-близо и по-близо. Беше само на няколко инча от гърлото му. Колко неприятно.

— Майната ти! — изкрещя Северард.

Палката му изсвистя във въздуха и халоса ръката на Шикел. Счупи я с лекота. Глокта видя как костите изскочиха от разкъсаната кожа, ала пръстите продължиха да дращят във въздуха. Палката удари девойката през лицето и главата й отхвръкна назад. От носа и разцепената й скула пръсна кръв. И въпреки това тя продължи да се дърпа напред. Фрост едва успяваше да удържа другата й ръка прикована към тялото, докато тя опъваше ли, опъваше с изкривени от злоба устни, озъбена, готова да прегризе гърлото на Глокта.

Северард захвърли палката и я сграбчи отзад през шията. Ръмжащ от напрежение и с издути, пулсиращи по челото вени, той задърпа главата й назад. Представляваха изумителна гледка — двама мъже, единият от които едър и здрав като бик, се бореха с всички сили да озаптят хилавото момиченце. Постепенно двамата практици започнаха да надделяват. Северард успя да отлепи единия крак на Шикел от пода. Фрост изрева мощно, вдигна я във въздуха и я запрати към стената.

Тя се сгромоляса на пода, но веднага започна да се изправя. Счупената й ръка се подмяташе като изкуствена във въздуха. Витари се появи от сенките отстрани, изръмжа и завъртя над главата си един от тежките столове на началник Давуст. Дървото се строши в главата на Шикел и в следващия момент тримата практици й налетяха като хрътки на лисица. Заритаха, заблъскаха с юмруци и през цялото време ръмжаха яростно и пъшкаха.

— Достатъчно! — кресна Глокта. — Имаме въпроси за задаване! — Докуца до тримата задъхани практици и надзърна към тялото на Шикел, което лежеше безжизнено като труп.

Приличаше на купчина парцали, при това не много голяма. Почти както я открих в онази килия. Как е възможно това момиче за малко да надделее над тези тримата? Счупената й ръка лежеше на килима със сгърчени окървавени пръсти. Смело мога да заявя, че вече не е заплаха за никого.

Изведнъж ръката се размърда. Костите потънаха обратно в плътта и с отвратително хрущене се наместиха от само себе си. Пръстите й потрепнаха, подскочиха и задраскаха по пода към глезена на Глокта.

— Какво е това? — зяпна като зашеметен Северард.

— Донесете веригите — каза Глокта и отстъпи предпазливо назад. — Бързо!

Фрост с усилие извади от един чувал два чифта тежки дрънчащи окови. Бяха предвидени за най-яките и опасни престъпници. Черни железни скоби, дебели като стъбло на фиданка и тежки като наковални. Стегна единия чифт около глезените, а другия — около китките на Шикел. Зъбчатите механизми на ключалките изщракаха успокоително.

Междувременно Витари беше извадила дълга верига от чувала и докато Северард я държеше изправена, започна да омотава безжизненото тяло на момичето. Обиколи я с веригата няколко пъти, стегна я, после направи още няколко намотки. Два огромни катинара сложиха край на работата й.

Успя да ги затвори точно навреме. Изведнъж Шикел се съживи и започна да се гърчи на пода. Озъби се на Глокта и заопъва веригата. Носът й се беше наместил, от разцепената скула нямаше и следа. Сякаш никога не е била наранявана. Явно Юлвей е казвал истината. Веригата изтропа, когато момичето се изметна към Глокта в опит да го ухапе и той отново трябваше да отстъпи назад.

— Не се отказва лесно — промърмори Витари и я натисна към стената с ботуша си. — Трябва да й го признаем.

— Глупаци! — изсъска Шикел. — Не можете да се противопоставите на това, което предстои! Божията десница се спуска над града и нищо не може да я спре! Смъртта на всички ви е предопределена!

Някъде отвън прелетя огромно огнено кълбо и освети в оранжево маскираните лица на практиците. Миг по-късно тътенът на експлозията отекна в стаята. Шикел започна да се смее — зловещ, дрезгав кикот.

— Стоте думи идват! Няма вериги, които да ги удържат, нито порти, които да ги спрат! Те идват!

— Може и да е така — вдигна рамене Глокта. — Но ще пристигнат твърде късно, за да те спасят.

— Аз вече съм мъртва! Тялото ми е само прах! То принадлежи на Пророка! Опитвай колкото си искаш, нищо няма да научиш от мен!

Глокта се усмихна. Почти долавяше топлината на пожарите отвън върху лицето си.

— Това звучи като предизвикателство.

Един от тях

Арди му се усмихна и Джизал отвърна на усмивката й. Осъзнаваше, че се е нахилил като пълен глупак, но не можеше да се сдържи. Толкова се радваше най-после да е обратно в света, който познава и където нещата имаха смисъл. Вече нямаше да се разделят. Единственото, което искаше сега, бе да й каже колко я обича. Колко много му беше липсвала. Отвори уста, но тя сложи пръст на устните му.

— Шш.

Целуна го. Първо нежно, после малко по-силно.

— Ъ — каза Джизал.

Зъбите й захапаха устната му. Отначало игриво.

— Аа.

Зъбите усилиха натиска.

— Ау!

Тя засмука лицето му. Зъбите й разкъсаха плътта му, застъргаха по костта отдолу. Джизал опита да извика, но от гърлото му не излезе и звук. Наоколо беше тъмно и главата му се маеше. Нещо здраво опъваше устата му, дърпаше с ужасна сила.

— Готово — каза някой.

Непоносимият натиск отслабна.

— Колко е зле?

— Не колкото изглежда.

— Изглежда достатъчно лошо.

— Млъквай и дръж факлата по-високо.

— Какво е това?

— Кое?

— Онова, дето стърчи там.

— Челюстта му, глупако, ти какво си мислеше, че е?

— Мисля, че ще повърна. Медицината не е сред невероятните ми…

— Затваряй си шибания плювалник и дръж високо факлата! Сега трябва да я избутаме обратно!

Джизал усети силен натиск върху лицето си. Последва изпукване, непоносимата болка прониза челюстта му и слезе чак във врата. Никога преди не беше изпитвал подобна болка. Отнесе се.

— Аз ще го държа, ти махни това.

— Кое това?

— Не му вади зъбите, глупако!

— Не съм, той сам си падна!

— Проклет бял глупак!

— Какво става? — попита Джизал, но от гърлото му излезе само хриптене.

Главата му пулсираше, тръпнеше, щеше да се пръсне от болка.

— Той се събужда!

— Ми ший тогава. Аз ще го държа.

Джизал усети как нещо обгръща раменете му, стяга го през гърдите и го притиска силно надолу. Болеше го едната ръка. Ужасно болеше. Опита да рита с крака, но единият от краката му отказа да помръдне и също избухна в болка.

— Държиш ли го?

— Да, държа го! Почвай да шиеш!

Нещо се заби в лицето му. Мислеше си, че болката няма накъде повече да се усилва. Колко жестоко се лъжеше.

— Разкарайте се от мен! — изкрещя Джизал, но чу само „ххъъ“.

Опита да се бори, да се измъкне от хватката, но от това само го заболя още повече. Болката в лицето също се усили. Болеше го горната устна, долната, брадичката, бузата. Крещеше колкото сила имаше, но не чуваше нищо. Само тихо хриптене. И накрая, тъкмо когато си мислеше, че главата му вече със сигурност ще се пръсне, болката внезапно отслабна.

— Готово.

Хватката около гърдите му се отпусна и той остана да лежи по гръб, отмалял и безпомощен. Някой завъртя главата му на една страна.

— Хубави шевове. Много добра работа. Ще ми се да беше наблизо, когато се сдобих с тези. Можеше да спасиш нещо от външния ми вид.

— Какъв външен вид бе, бял?

— Хм. По-добре да се захващаме с ръката. После е ред на крака и така нататък.

— Къде остави оня щит?

— Не — простена Джизал, — моля ви…

Този път дори хриптене не излезе от гърлото му. За сметка на това успя да повдигне клепачи. Видя размазани фигури в полумрака. Към него се надвеси лице, грозно лице. Чупен, изкривен нос и набраздена от белези кожа. Точно зад него имаше друго, по-тъмно лице, с дълга, ясно очертана линия, която се спускаше от едната вежда до брадичката. Джизал затвори очи. Дори светлината му причиняваше болка.

— Хубави шевове. — Нечия ръка го потупа по бузата. — Сега си един от нас, момче.

Легнал по гръб, с кълбо от болка вместо лице, Джизал усети как ужасът бавно сковава крайниците му.

— Един от нас.