Правдата на Торен

17.

За мой късмет совалката ми беше напуснала порталното пространство в покрайнините на една затънтена не-радчайска система, сбор от жилищни и минни станции, населявани от силно модифицирани хора - не-хора според радчайските стандарти, с по шест или осем крайника (без гаранция че сред въпросните крайници има крака), адаптирани към вакуума кожа и бели дробове и мозъци така наблъскани с импланти, че не беше ясно дали иде реч за модифицирани живи същества, или за интелигентни машини с биологичен интерфейс.

За тези същества беше истинска загадка защо някоя би предпочела примитивната форма, с която се раждат повечето хора, които познавах аз. Но те ценяха високо изолацията си и искрено вярваха, че - с няколко изключения, за повечето от които не биха си признали доброволно - човек е свободен сам да решава за себе си. Гледаха на мен със смесица от учудване и кротко презрение и ме третираха като дете, което се е озовало при тях по случайност и което трябва да държат под око, докато не пристигнат родителите му, но без да си вменяват каквато и да било отговорност за добруването му. И да се беше досетила някоя от тях откъде идвам - а това не беше трудно, предвид совалката, - не споменаха нищо по въпроса, не ми задаваха неудобни въпроси, защото противното би било, според собствените им правила, непростима грубост и липса на възпитание. Бяха мълчаливи, затворени в клановете си, самостоятелни, но и на моменти неочаквано щедри. Ако не беше това им качество, още щях да съм там или нещо още по-лошо.

Шест месеца се опитвах да разбера как стават нещата - не само как да пратя съобщението си до лор- дата на Радч, а и как да ходя. да дишам, да спя и да се храня като себе си. Като себе си, което е само фрагмент от предишното ми аз, без друго бъдеще освен безконечния копнеж към нещо, което вече го няма. После един ден се появи човешки кораб и капитаната се съгласи да ме вземе на борда в замяна на малкото пари, които ми бяха останали от продажбата на совалката - трябваше да се отърва от нея, за да се спася от пристанищните такси, които трупаше ежедневно с престоя си на станцията. По-късно открих, че една четириметрова особа с тяло на змиорка и крайници във вид на пипала е доплатила дискретно билета ми, защото, както обяснила на капитаната, не ми било мястото в тяхната система и другаде би ми било по-добре. Странни хора, както вече казах, на които дължа много, макар че те биха се почувствали силно притеснени и обидени от мисълта, че някоя им дължи нещо.

За деветнайсетте години оттогава научих единайсет езика и седемстотин и тринайсет песни. Научих се да крия какво съм, скрих се дори от самата лорда на Радч. Работих като готвача, като портиера, като пилота. Съставих план за действие. Присъединих се към религиозен орден и спечелих много пари. За цялото това време убих само десетина човека.

Когато се събудих на следващата сутрин, импулсът да разкажа каквото и да било на Сейварден се беше притъпил, а и тя сякаш бе забравила за въпросите си. Освен за един.

- И сега какво? - Зададе го небрежно, седнала на пейката до леглото ми, облегнала гръб на стената, сякаш питаше просто от любопитство.

Когато чуеше отговора, току-виж решила, че ще й е по-добре без мен.

- Палата Омоу.

Тя свъси леко вежди.

- Това някоя нова ли е?

- Не точно. - Палатата съществуваше вече седемстотин години. - Но я построиха след Гарседд, така че - да. - Усещах гъдел и сърбеж по десния си глезен, сигурен знак, че корективът е свършил работата си. - Напуснала си радчайския космос незаконно. И си си продала бронята, за да финансираш бягството.

- Изключителни обстоятелства - каза тя, все така облегнала гръб на стената. - Ще обжалвам на това основание.

- Е, това при всички случаи ще ти спечели известно време. - Всяка граждана, която искаше да се види с лордата на Радч, можеше да подаде молба в този смисъл, макар че колкото по-далеч се намираше въпросната особа от някоя от провинциалните палати, толкова по-сложно, скъпо и времеемко се оказваше начинанието. Част от молбите биваха отхвърляни, ако разстоянието беше твърде голямо, а предметът на молбата - безнадежден или твърде незначителен; или ако мо- лителата не е в състояние да си плати пътя. Но Ана- андер Мианаай беше последната „съдебна“ инстанция по почти всички въпроси, нещо като висш апелативен съд, а случаят на Сейварден категорично не можеше да мине за рутинен. Колкото да разстоянието, то щеше да е минимално. - Ще минат месеци, докато получиш аудиенция.

Сейварден махна небрежно с ръка, в знак че слабо я интересува.

- Ти какво ще правиш там?

„Ще се опитам да убия Анаандер Мианаай“. Но това не можех да го кажа.

- Ще разгледам забележителностите. Ще си купя сувенири. А може и аз да си пробвам късмета с лордата на Радч.

Сейварден вдигна вежда. После погледна към раницата ми. Знаеше за пистолета и несъмнено си даваше сметка колко е опасен. Все още вярваше, че съм агент на Радч.

- Под прикритие до самия край? И когато предадеш това - кимна към раницата ми - на Анаандер Мианаай, тогава какво?

- Не знам. - Затворих очи. Не виждах нищо отвъд пристигането си на станция Омоу, нямах ни най-малка представа какво ще правя след това, как бих могла да се приближа достатъчно, за да използвам пистолета срещу Анаандер Мианаай.

Не. Това не беше съвсем вярно. Всъщност току-що ми беше хрумнало нещо като план, но той изглеждаше неизползваем, защото се основаваше върху дискретността и съдействието на Сейварден.

Тя си бе създала своя собствена представа какво правя и защо планирам да се върна в Радч като чужда туриста. И защо бих се явила да докладвам пред самата лорда на Радч вместо на някоя офицера от специални мисии. Можех да използвам това.

- Идвам с теб - каза тя и после добави, сякаш се е досетила за посоката на мислите ми: - Можеш да дойдеш на обжалването ми и да се изкажеш в моя полза.

Не вярвах, че ще успея да прикрия докрай чувствата си, затова не отговорих. Иглички пълзяха нагоре по десния ми крак, лазеха от пръстите през китките към раменете, по левия крак също. В десния си хълбок усещах слаба болка. Нещо там не беше заздравяло съвсем добре.

- Не е като да не знам какво става - каза Сейварден.

- Значи, като откраднеш от мен, вече няма да е достатъчно да ти счупя краката. Ще трябва да те убия. - Очите ми още бяха затворени, затова не видях реакцията й. Току-виж приела думите ми за шега.

- Няма - отвърна тя. - Ще видиш.

Останах още няколко дни в Терод, докато лекарата се съгласи да ме изпише. През цялото това време, как- то и после, по пътя до панделката на Нилт, Сейварден се държа учтиво и загрижено.

Това ме притесняваше. Бях скатала пари и вещи при върха на панделката и трябваше да си ги прибера, преди да потеглим. Всичко беше опаковано, така че нямаше нужда Сейварден да вижда какво има в багажа, но изобщо не се съмнявах, че спътницата ми ще се опита да го отвори при първа възможност.

Поне най-сетне отново имах пари. И може би това щеше да реши проблема ми.

Наех стая на началната станция, заръчах на Сейварден да ме чака там и отидох да си прибера нещата. Когато се върнах, я заварих да седи на единичното легло - без одеяла и чаршафи, за тях се плащаше отделно, - и да нервничи. Едното й коляно подскачаше, тя търкаше с длани ръцете си над лактите - бях продала връхните ни якета и ръкавиците в основата на панделката. Сейварден застина, като влязох, погледна ме с очакване, но не каза нищо. <-

Метнах един плик към нея и той падна със звън в скута й.

Сейварден го изгледа намръщено, после вдигна отново глава към мен, без да посегне към плика.

- Какво е това?

- Десет хиляди шени - отвърнах. Шените бяха най- широко използваната валута в този район, под формата на лесни за транспортиране (и харчене) чипове. С десет хиляди човек можеше да си купи доста неща. Можеше да си купи билет до друга система и да му останат достатъчно за няколкоседмичен гуляй.

- Това много ли е?

- Да.

Очите й се разшириха едва доловимо, изражението й се вглъби за миг - несъмнено си правеше някакви сметки наум.

Време беше да говоря направо.

- Стаята е предплатена за десет дни. След това... - Посочих плика в скута й. - Би трябвало да ти стигнат за известно време. За доста време, ако наистина си решила да се откажеш от дрогата. - Но промяната в изражението й. когато си бе дала сметка, че има пари на свое разположение, ми говореше друго. Нямаше да се откаже.

Шест секунди Сейварден гледа плика в скута си.

- Не. - Взе предпазливо плика с два пръста, все едно е мъртъв плъх, и го пусна на пода. - Идвам с теб.

Не отговорих, само я погледнах. Мълчанието се проточи.

Накрая тя отклони поглед и скръсти ръце на гърдите си.

- Няма ли чай?

- От онзи, с който си свикнала, няма.

- Не ми пука.

Добре де. Предпочитах да не я оставям сама с парите и нещата си.

- Хайде. Тръгвай.

Излязохме от стаята, открихме в централния коридор магазин, който предлагаше различни продукти за овкусяване на гореща вода. Сейварден подуши една от предлаганите смеси и сбърчи нос.

- И това е чай!

Собственицата на магазина ни наблюдаваше скришом.

- Казах ти, че няма от онзи, с който си свикнала. Ти каза, че не ти пука.

Тя се замисли, после, за моя изненада, вместо да спори или да се оплаква от незадоволителното естество на предлаганите продукти, каза кротко:

- Какво ще ми препоръчаш?

- Не знам. Не обичам чай.

- В Ра... - Сейварден ме зяпна. - О! На Герентат не пиете ли чай?

- Не колкото вас. - А и чаят, разбира се, беше за офицерите. За хората. Второстепенните пиеха вода. Чаят беше неоправдан лукс. Така и не свикнах да пия чай. Обърнах се към собственицата, местна от Нилт, ниска, бледа, дебела и по риза въпреки постоянната температура от четири градуса по Целзий, която се поддържаше на станцията. Двете със Сейварден бяхме с тънките си якета.

- Имате ли смеси с кофеин?

Тя ми отговори що-годе любезно и стана още по- любезна, когато купих не само по двеста и петдесет грама от двете посочени смеси, но също термос с две чаши, две бутилки и вода, с която да ги напълня.

Сейварден взе покупките и тръгнахме обратно към хотелската стая, мълчаливо. Сейварден остави всичко на леглото в стаята, седна отстрани, взе термоса и започна да го оглежда, озадачена от непознатия дизайн.

Можех да й покажа как работи, но се въздържах. Вместо това отворих багажа, който бях прибрала от станцията, извадих златно цилиндърче, по-голямо от онова, което бях носила преди, и малка плитка купичка от ковано злато с диаметър осем сантиметра. Затворих куфара, сложих купичката върху него и включих образа на иконата.

Сейварден вдигна очи точно когато образът се разгърна в широко плоско цвете с перленобяла окраска. В центъра му стоеше жена. Носеше рокля до коляното в същия искрящо бял цвят и с шевици в сребърно и златно. В едната си ръка държеше човешки череп, инкрустиран със скъпоценни камъни в червено, синьо и жълто, в другата стискаше нож.

- Като другата е - каза Сейварден заинтригувано. - Но тази не прилича толкова много на теб.

- Така е - казах и седнах с кръстосани крака пред куфара.

- Това някоя герентатска богиня ли е?

- Срещнах я на път.

Сейварден изсумтя тихо, после попита:

- Как й е името?

Изрекох дълга поредица срички, от които Сейварден не разбра нищо.

- Означава ,,Онази, която се роди от лилията". Тя е създателката на вселената. - Което, според радчайските стандарти, я правеше Амаат.

- А - измънка Сейварден с тон, който вече познавах и който означаваше, че е стигнала до същия извод и удобно е наместила непознатата богиня в собствения си светоглед. - А другата?

- Светица.

- Чудна работа. Че толкова прилича на теб.

- Да. Само че не тя е светицата. Главата, която държи, е светицата.

Сейварден примигна, свъсила вежди. Това вече трудно би наместила в радчайската космология.

- Да де, но пак е странно, че прилича на теб.

За радчаите нищо не е просто съвпадение. Подобни чудатости нерядко пращат радчаи на поклонение, привличат ги към определен бог, карат ги да променят отколешни свои навици. За тях те са преки послания от Амаат.

- Смятам да се помоля.

Сейварден ми махна да действам. Разгънах малка ножка, убодох палеца си и изцедих малко кръв в златната купичка. Не вдигнах поглед да видя реакцията на Сейварден - радчайските богове не изискват кръвни приношения, а аз не си бях измила предварително ръцете. Горната комбинация гарантирано би стъписала средностатистическия радчаи като нещо чуждо и дори примитивно.

Но Сейварден не каза нищо. Седя мълчаливо в продължение на трийсет и една секунди, докато аз изреждах напевно първите от триста двайсет и двете имена от Стотната на Бялата лилия, после насочи вниманието си към термоса и приготвяне^ на чай.

Сейварден ми беше признала, че при предишния си опит да откаже наркотика е издържала шест месеца. Минаха седем, докато стигнем до станция с радчайско консулство. Когато запазвах места за първия етап на пътуването, казах на служителата - достатъчно високо, за да ме чуе Сейварден, - че искам билет за себе си и за своята слугиня. Не забелязах никаква реакция от страна на Сейварден. Сигурно не беше разбрала. Все пак очаквах по-бурно негодувание, когато останем насаме и тя си даде сметка за новия си статут, но и тогава Сейварден не повдигна въпроса. След онзи ден всяка сутрин ме чакаше запарен горещ чай.

Опита се да изпере ризите ми освен това, съсипа две и трябваше цял месец да карам само с една, докато пристигнем на следващата станция. Капитаната на кораба - висока и покрита с ритуални белези - даде тактично да се разбере, че според нея,-а и според целия екипаж, съм взела Сейварден на служба само от милосърдие. Което не беше далеч от истината. Не го отрекох. Но Сейварден понатрупа опит и три месеца по-късно, на следващия кораб, една от пътниците се опита да ми я отмъкне.

Което още не значеше, че изведнъж е станала нов човек, любезен и почтителен. Имаше дни, когато ми говореше с раздразнение без видима причина или с часове лежеше свита на койката си с лице към стената и се надигаше само колкото да изпълни някое от само- наложените си задължения. Отначало се опитвах да я заговарям, изпаднеше ли в такова настроение, но тя ми отвръщаше с мълчание, затова се научих да я оставям на мира.

Служителите на радчайското консулство бяха подбрани от средите на преводаческата служба, а безупречната бяла униформа на консулската агента в комплект със снежнобели ръкавици говореше, че или си има слугиня, или полага неистови усилия да създава това впечатление. Красивите и вероятно доста скъпи ширити със скъпоценни камъчета, вплетени в косата й, и имената върху мемориалните игли, с които бялата й куртка беше набодена щедро, както и едва доловимото презрение в гласа й говореха в полза на предположението, че наистина има слугиня. Само една обаче - станцията беше доста встрани от сърцето на империята.

- Като пристигаща не-граждана правата ви са ограничени. - Очевидно беше заучена реч, която изнасяше често. - Трябва да депозирате най-малко еквивалента на... - Пръстите й потрепнаха, докато проверяваше валутния курс. - Петстотин шени седмично за времето на престоя си, на човек. Ако настаняването ви, храната и всички допълнителни покупки, глоби или обезщетения за повредено имущество надхвърлят депозираната сума и не сте в състояние да доплатите, законът ви задължава да приемете назначение, докато не си изплатите дълга. Като не-граждана правото ви да обжалвате присъди и назначения е ограничено. Все още ли искате да влезете на радчайска територия?

- Да - отвърнах аз и оставих на бюрото два чипа, всеки от по един милион шени.

Презрението й изчезна. Атентата поизправи гръб, предложи ми чай, махна леко с ръка, пръстите й потрепнаха отново - явно комуникираше с някого. Със слугинята си, оказа се, която дотича да ни сервира чай в красив термос и красиви чаши от същия сервиз.

Докато слугинята наливаше чай, аз извадих подправените си герентатски документи и ги сложих на бюрото.

- Трябва да представите идентификация и на слугинята си, почитаема - каза консулската служитела от любезно по-любезно.

- Слугинята ми е граждана на Радч - отвърнах с мила усмивка. Надявах се така да отнема жилото на следващите си думи. - Но е загубила документите си за самоличност и пътните разрешителни.

Консулската служитела застина в потрес.

- Почитаемата Брек- каза Сейварден, която стоеше зад мен, на изящен, пък макар и архаичен радчайски, - бе така щедра да ми даде работа и да плати пътя ми до дома.

Това не облекчи паралитичното изумление на служителата, или поне не в степента, на която Сейварден вероятно се надяваше. Акцент като нейния не се чуваше от устата на слугини, още по-малко от устата на слугини, които работят за не-граждани. А консулската служитела не й беше предложила нито да седне, нито да пийне чай, сметнала я бе за твърде незначителна.

- Можете да вземете генетична информация, разбира се - подсказах й аз.

- Да, естествено - каза служителата със слънчева усмивка. - Макар че отговорът на молбата ви за издаване на виза най-вероятно ще пристигне преди граждана...

- Сейварден - отзовах се аз.

- ... преди на граждана Сейварден да бъдат издадени новите пътни разрешителни. Колко ще се забавят зависи от това откъде е напуснала територията на Радч и в кои архиви се пази информацията за нея.

- Разбира се - казах и отпих от чая си. - Така е редно.

Тръгнахме си и Сейварден ми прошепна:

- Ама че снобка! Истински чай ли беше?

- Да. - Зачаках да се размрънка, че не е успяла да го опита, но тя не каза нищо повече. - Много беше хубав. Какво ще правиш, ако вместо пътни разрешителни пристигне заповед за задържане?

Тя размаха ръце.

- Защо? Така или иначе искам да се върна, значи могат да ме арестуват и на радчайска територия. И ще обжалвам. Как мислиш, дали онази от консулството си поръчва чая с доставка, или го продават тук, на станцията?

- Поразпитай, ако искаш - казах аз. - Връщам се в стаята да медитирам.

Слугинята на консулската служитела с готовност дала на Сейварден половин килограм чай, вероятно благодарна за възможността да се реваншира за неволната обида, нанесена й от консулската агента по- рано през деня. Моята виза и пътните разрешителни на Сейварден пристигнаха едновременно, заповед за задържане не се появи, не възникнаха и никакви допълнителни въпроси или коментари.

Това ме притесни донякъде. Но може би Сейварден беше права - защо да си правят труда? Слезеше ли от кораба, щеше да е на тяхно разположение и във всеки момент можеха да й потърсят сметка за проблемите й със закона.

И все пак... Не беше изключено радчайските власти да са разбрали, че всъщност не съм граждана на Герентат. Беше малко вероятно обаче - Герентат беше много далече от моята дестинация, освен това, въпреки че отношенията между Герентат и Радч бяха сравнително приятелски, или най-малкото не открито враждебни, Герентат стриктно следваше отдавнашната си политика да не разкрива никаква информация за своите граждани, особено когато става въпрос за Радч. Ако от Радч попитаха - а те нямаше да го направят, - от Герентат нямаше нито да потвърдят, нито да отрекат, че съм от техните. Ако потеглях от Герентат към Радч, щяха многократно да ме предупредят, че пътувам на свой риск и няма да получа съдействие, ако изпадна в затруднение от какъвто и да било характер. Но радчай- ските служители, които работеха с нерадчайски пътници, знаеха това и едва ли щяха да разглеждат документите ми под лупа.

Тринайсетте палати на Анаандер Мианаай бяха столиците на съответните провинции. Станции с мащаба на метрополиси, наполовина големи радчайски станции от нормалния вид (с вграден ИИ, разбира се) и наполовина истински палати. Всяка палата беше резиденция на Анаандер Мианаай и седалище на местната провинциална администрация. Палата Омоу определено не беше затънтено и тихо място. Дузина портали водеха в системата й, стотици кораби пристигаха и заминаваха ежедневно. Сейварден щеше да е една от хилядите граждани, чакащи за аудиенция или обжалване по един или друг съдебен иск. Е, щеше да изпъква, разбира се - щеше да е единствената, завърнала се след хиляда години сън.

Дълго мислих, през месеците на пътуването ни, как да използвам това. Как да го превърна от пречка в предимство. Размишлявах и над друго - какво точно се надявам да постигна.

Трудно ми е да преценя колко от себе си помня. Какво е възможно да съм знаела и да съм скрила от себе си. Да вземем например онази последна заповед, инструкцията, която аз („Правдата на Торен“) бях дала на себе си (Едно Еск Деветнайсет). „Отиди на Палата Ирей, намери Анаандер Мианаай и й кажи какво е станало“. Какво се крие зад това указание? Извън очевидното, че съобщението трябва да стигне до лордата на Радч?

Защо е било толкова важно? А определено е било важно. Не някаква хрумка в последния момент, а спешна необходимост. По онова време ми се струваше съвсем ясно. Естествено, че трябва да отнеса съобщението, естествено, че трябва да предупредя правилната Мианаай.

Щях да изпълня дадената ми заповед. Но докато се възстановявах от собствената си смърт и се придвижвах към радчайския космос, бях решила, че ще направя и още нещо. Ще се опълча срещу лордата на Радч. Бунтът ми най-вероятно нямаше да доведе до нищо, щеше да е слабоват жест, който Мианаай да подмине с минимално внимание.

За жалост Стриган беше права. Желанието ми да премахна Анаандер Мианаай беше неразумно. Всеки опит да я убия би бил проява на лудост. Дори с пистолет, който да внеса при лордата на Радч незабелязано, актът ми би бил само жалък жест на предизвикателство, жалък и мимолетен. Жест без значение.

Но. Всички онези тайни маневри на Мианаай срещу самата себе си. Предназначени, без съмнение, да избегнат открит конфликт и прекомерни щети за Радч. Да избегнат, може би, непоправимия разпад на убеждението й, че е единна личност. Защото заявеше ли се открито дилемата, Мианаай не би могла повече да поддържа самозаблудата си, че разцепление не съществува.

А и щом имаше две Анаандер Мианаай, възможно ли беше да има и повече? Някаква част, да речем, която наистина е в неведение за враждуващите части? Или се прави, че е в неведение? Какво щеше да стане, ако кажех на глас, в прав текст онова, което лордата на Радч така упорито криеше от себе си? Нещо страшно щеше да се случи, иначе Мианаай не би правила и невъзможното да скрие себе си от себе си. Излезеше ли истината на бял свят, нямаше ли това да ускори неимоверно процеса на разцепление?

Но как бих могла да кажа каквото и да било в пран текст на Анаандер Мианаай? Да, стигна ли до Палати Омоу, сляза ли от кораба, стъпя ли на станцията, нищо не би ми попречило да се изтъпаня по средата на главния коридор и да разкажа на висок глас историята си. така че всички да ме чуят.

Бих могла да започна разказа си, но не бих могла да го довърша. Службата за сигурност щеше да ме задържи моментално, можеше и воини да пратят, а в новините щяха да съобщят за туриста от Герентат, която е изпаднала в умопомрачение в централния коридор на станцията, но службата за сигурност бързо е овладяла положението. Гражданите щяха да клатят глави, да мърморят за нецивилизованите чужденци и после бързо да забравят за мен. А която и част от Анаандер Мианаай да ме забележеше първа, лесно можеше да ме отпише като повредена и луда - или поне да убеди различните други свои части в това.

Не, трябваше ми пълното внимание на Анаандер Мианаай, задължително беше тя да чуе разказа ми отначало докрай. Близо двайсет години си блъсках главата върху този проблем - как да го постигна. Давах си сметка, че е по-трудно да игнорираш някого, чието изчезване ще се забележи. Бих могла да пообиколя станцията, да поостана там, да завържа контакти, хората да свикнат с лицето ми, така че Анаандер да се замисли, преди да ме отстрани без коментар. Но не мислех, че това ще е достатъчно да принуди лордата на Радч - всичките лорди на Радч - да ме изслушат.

Но Сейварден. Капитан Сейварден Вендаай, изгубена преди хиляда години, открита като по чудо и изгубена отново. И появила се сега на Палата Омоу. История, достойна за легенда, история с почти религиозен заряд в умовете на всички радчаи. А Анаандер Мианаай беше радчаи. Може би най-истинската радчаи от всички радчаи. Без съмнение би се замислила над факта, че се връщам заедно със Сейварден. Като всички други граждани и тя би се запитала, пък било то и в кулисите на съзнанието си, какво означава това. А понеже беше лордата на Радч, кулисите на нейното съзнание бяха важно и голямо нещо.

Сейварден щеше да помоли за аудиенция. И молбата й рано или късно щеше да бъде одобрена. А въпросната аудиенция щеше да ангажира пълното внимание на Анаандер, никоя от частите й не би пропуснала подобно събитие.

А Сейварден несъмнено би привлякла вниманието й още щом слезем от кораба. А покрай Сейварден - и аз. Което беше свързано с огромни рискове. Направила бях и невъзможното да прикрия природата си, но винаги имаше риск някоя да познае в мен истинското ми естество. Ала трябваше да опитам.

Седях на койката и чаках разрешение да слезем от кораба на Палата Омоу, раницата лежеше в краката ми, Сейварден седеше облегната на стената срещу мен и скучаеше.

- Нещо те тормози - отбеляза небрежно. Не отговорих и тя добави: - Когато си притеснена, винаги си тананикаш тази мелодия.

„Сърцето ми е рибка, крие се във водната трева“. Размишлявах върху всички варианти нещата да се объркат - като се започне от този момент или от мига, в който сляза от кораба и се изправя пред пристанищните инспектори. Или пред службата за сигурност на станцията. Или пред нещо по-лошо. Мислех си как всичко ще е било напразно, ако ме арестуват още преди да съм напуснала доковете.

Мислех си и за лейтенанта Оун.

- Толкова ли съм прозрачна? - Усмихнах се, уж ми е забавно.

- Не че си прозрачна. Не точно. Просто... - Сейвар- ден се поколеба. Навъси чело, сякаш вече съжаляваше, че е повдигнала темата. - Просто имаш някои навици, които правят впечатление. - Въздъхна. - Пристанищните инспектори чая ли си пият? Или просто чакат да остареем? - Не можехме да слезем от кораба без разрешение от инспекторската служба. Документите ни бяха получени в службата още щом корабът бе поискал разрешение да се скачи, тоест инспекторите бяха имали достатъчно време да ги прегледат и да решат какво да правят с нас.

Все така облегната на стената на каютата, Сейварден затвори очи и започна да си тананика. Пееше фалшиво, но все пак познах мелодията. „Сърцето ми е рибка".

- На Аатр циците - изруга тя след куплет и половина, без да отваря очи. - Ето че зарази и мен.

На вратата се звънна.

- Влез - казах аз. Сейварден отвори очи и изправи гръб, внезапно напрегната. „Отегчението й май е било фалшиво“, помислих.

Вратата се отвори с плъзгане пред особа с тъмносинята униформа - сако, ръкавици и панталон - на пристанищна инспектора. Беше дребна и млада, на двайсет и три, двайсет и четири. Изглеждаше ми някак позната, но не се сещах на кого ми прилича. Необичайно оскъдните бижута и мемориални игли биха могли да ме насочат, ако се вгледах достатъчно, за да разчета имената, но това би било твърде грубо. Видях как Сейварден прибра зад гърба си голите си ръце.

- Почитаема Брек - каза младшата инспектора с лек поклон. Не изглеждаше потресена от голите ми ръце. Явно бе свикнала да си има работа с чужденци. -Граж- дана Сейварден. Бихте ли ме придружили до офиса на главната инспектора?

Не би трябвало да ни викат при самата старша инспектора. Младшата й колега имаше достатъчно правомощия да ни пусне на станцията. Или да издаде заповед за задържането ни.

Последвахме я през шлюза към товарния док, после през друг шлюз към коридор, пълен с хора - пристанищни инспектори в тъмносиньо, служители от охраната в светлокафяво, тук-там по-тъмнокафявото на воини и петна в по-ярки цветове на цивилни граждани. Коридорът ни отведе в голямо помещение, десетина богове наблюдаваха пътниците и търговците от стените, в единия край имаше вход към станцията, в другия - към инспекторската служба.

Младшата инспектора ни преведе през приемната на службата, където още девет по-младши инспектори със синя униформа приемаха оплакванията на корабни капитани. Оттатък приемната бяха офисите на десетина по-старши служители и техните екипи. Най в дъното се намираше вътрешният офис с четири стола и малка маса, а зад тях - затворена врата.

- Моля да ме извините, гра... почитаема и гражда- на- каза младшата инспектора, която ни беше довела. Пръстите й потрепваха, явно комуникираше с някого - с ИИ на станцията или със самата старша инспектора. - Старшата инспектора беше на разположение, но изглежда е изникнало нещо. Сигурна съм, че скоро ще дойде. Седнете, моля. Да ви предложа чай?

Значи щяхме доста да почакаме. А поканата да ни черпят чай беше знак, че едва ли ще ни арестуват. Че фалшивите ми документи са минали за истински. Че всички тук, включително ИИ на станцията, ме смятат за онова, което твърдях, че съм - чуждоземна пътни- ца. А току-виж изскочил шанс да открия на кого ми прилича тази млада инспектора. Дадох си сметка, че говори с лек акцент. Откъде беше все пак?

- Да, благодаря - отвърнах.

Сейварден не откликна веднага на поканата за чай Скръстила бе ръце на гърдите си, навряла голите си длани под лактите. Предполагах, че иска чай, но сч срамува, че е без ръкавици, а няма как да си скриеш ръцете, ако държиш чаша. Или така поне си мислех, докато Сейварден не каза:

- Нищо не й разбирам на тази, нито дума.

Акцентът на Сейварден и начинът й на изразяване беше разбираем и дори познат за повечето радчаи, най-вече от стари забавни програми и покрай стреме жа на престижни - или уж престижни - семейства да наподобяват речта на Анаандер Мианаай. Не си бях давала сметка, че промените в произношението и реч никовия състав са толкова драстични. Но за мен тези промени бяха настъпили постепенно, а за Сейварден - изведнъж, а и тя по принцип нямаше усет за езиците.

- Предлага ни чай.

- О. - Сейварден сведе да миг поглед към скръстените си ръце. - Не.

Взех чашата чай, който младшата инспектора наля от един термос, благодарих й и седнах. Офисът беше боядисан в бледозелено, плочките на пода имитираха дърво, твърде неуспешно, навярно защото дизайнерата им не беше виждала истинския материал, а само имитации на имитациите. В ниша на стената имаше икона на Амаат и малка купичка с яркооранжеви рошави цветя. А до тях - миниатюрен калаен макет на скалата в храма на Иккт. Такива сувенири се продаваха на площада пред храмовото езеро в сезона на поклоненията.

Загледах се отново в младшата инспектора. Коя беше тя? Познавах ли я? Роднина на моя позната?

- Пак си тананикаш - каза под нос Сейварден.

- Простете - отвърнах и отпих от чая. - Имам такъв навик. Моля за извинение.

- Няма защо - каза младшата инспектора и също седна до масата. Явно се чувстваше у дома си, значи офисът най-вероятно беше неин, което означаваше, че е асистента на старшата инспектора - необичаен пост за толкова млад човек. - Не бях чувала тази песен от дете.

Сейварден примигна. Не разбираше какво си говорим. Ако разбираше, сигурно би се усмихнала. Радчаите живееха почти двеста години. Тази младша инспектора, навършила законово пълнолетие преди не повече от десет години, все още беше невъзможно млада.

- Познавах друг, който пееше непрекъснато - продължи инспектората.

Познавала я бях. Може да бях купувала песни от нея. Била е на четири или пет години, когато напуснах Орс. Или малко по-голяма, щом ме помнеше толкова ясно.

Старшата инспектора зад вратата отсреща сигурно също е била на Шис’урна, може би в самия Орс. Какво знаех за лейтенантата, заместила лейтенанта Оун като администратора там? Възможно ли бе да е напуснала флота и да е приела назначение като пристанищна инспектора? Е, нямаше да е прецедент.

Която и да беше, очевидно имаше достатъчно пари и влияние да доведе това момиче от Орс. Искаше ми се да попитам младата жена за името на началницата й, но това би било изключително грубо.

- Чувала съм - казах с надеждата, че звуча като любопитна туриста, подсилих малко и герентатския си акцент, - че бижутата, които вие, радчаите, носите, имат някакво допълнително значение освен чисто естетическото.

Сейварден ми хвърли озадачен поглед. Младшата инспектора само се усмихна.

- Някои от тях - да. - Орсианският й акцент, сега, когато знаех, че момичето идва оттам, беше съвсем очевиден. - Ето това например. - Плъзна пръст по позлатена висулка, закачена близо до лявото й рамо. - Това е мемориално бижу.

- Мога ли да го видя? - попитах и като получих разрешение, придърпах стола си към нея. Наведох се да прочета името, гравирано на радчайски върху металната плочка. Не ми беше познато. Едва ли беше мемориално бижу за орсиана - не можех да си представя, че някоя в Долния град толкова скоро ще възприеме радчайските погребални обичаи. Обикновено минаваха няколко поколения, преди това да се случи, а аз бях напуснала Орс само преди двайсет години.

Близо до мемориалното бижу. на яката, имаше игла с малко цвете: всяко венчелистче символизираше една от Еманациите. В центъра на цветето беше гравирана дата. Тази самоуверена млада жена беше малката уплашена помощница, донесла цветята за церемонията, когато Анаандер Мианаай отслужи молитвата в къщата на лейтенанта Оун преди двайсет години.

За радчаите съвпадения не съществуват. Вече бях почти сигурна, че когато влезем в кабинета на старшата инспектора, ще заваря там офицерата, поела задълженията на лейтенанта Оун в Орс. Младшата инспектора вероятно беше нейна клиента.

- Правят ги за погребения - казваше инспектората, която още говореше за мемориалните игли. - Носят ги членовете на семейството и близките приятели. - А стилът и стойността на иглата бяха белег за социалния статут на покойника, оттам и на човека, който носи бижуто. Но младшата инспектора - името й беше Даос Цейт - не спомена за това.

Зачудих се как ли приема Сейварден промените в модата след Гарседд, новото съдържание на тази символика. Хората още носеха наследени бижута, свидетелство за социалните контакти и значимост на своите предци от старите поколения. Това не се беше променило по своята същност, само дето „старите поколения“ вече се свързваха с Гарседд. Някои символи, които бяха незначителни тогава, сега се ценяха високо, други, смятани за безценни, сега бяха изпразнени от съдържание. А цветовете и скъпоценните камъни, наложени от модата през последните стотина години, със сигурност не говореха нищо на Сейварден.

Младша инспектора Цейт имаше три близки приятели, всичките с доход и позиция сходни с нейните, ако се съдеше по подаръците, които си бяха разменили. Две интимни приятели, с които да си размени бижута, но без признак за сериозна връзка. По куртката й нямаше нанизи от бижута, на ръцете й нямаше гривни - макар че ако в задълженията й влизаше лична инспекция на товари и корабни системи, подобни дрънкулки биха я затруднявали, - нямаше и пръстени върху ръкавиците.

И ето го, на другото й рамо, право пред погледа ми - символа, който търсех. Бях го подминала в началото, сбъркала бях платината със сребро, перлата с обикновено стъкло, а символа със знака за подарък от брат или сестра. Подвела се бях от последната мода. Не, това бижу не беше нито евтино, нито достъпно. Но не беше и знак за клиентство, макар платината и перлата да говореха за семейна връзка. Връзка с къща толкова стара, че Сейварден би я разпознала на мига. И сигурно точно така беше станало.

Младша инспектора Цейт се изправи.

- Старшата инспектора вече е на разположение - каза тя. - Съжалявам, че се наложи да изчакате. - Отвори вратата и ни покани да влезем.

В офиса, станала да ни посрещне, двайсет години по-стара и понатежала от последната ни среща, стоеше особата, дала платиненото бижу на младата Цейт - лейтенанта... не, старша инспектора Скааиат Оуер.