Част 2 По опасни пътища

Всеки от нас има свой собствен път в живота. Истина на пръв поглед очевидна и съвсем проста, ала в този свят на безброй познанства и връзки, където мнозина потискат същинските си чувства и желания, за да угодят на другите, твърде често се случва да се отклоним от този път.

Но ако искаме някога да познаем истинското щастие, трябва да следваме сърцето си и да открием собствения си път. Разбрах го, когато си тръгнах от Мензоберанзан, а Долината на мразовития вятър и прекрасните приятели, които открих в нея, само затвърдиха увереността ми. След последната жестока битка в Митрил Хол, когато сякаш половин Мензоберанзан се надигна срещу нас, осъзнах, че пътят ми е другаде, че трябва да си отида, в търсене на нови хоризонти, на които да спра взора си. Кати-Бри също го почувства и тъй като знаех, че го иска не заради мен, а защото така й нашепва сърцето, с радост я приветствах до себе си.

Всеки от нас има път, който да следва, и в онази паметна утрин в планината с болка разбрах, че пътят на Уолфгар се отделя от моя. Как ми се искаше да го спра! Да го умолявам, да споря с него, а ако нищо не помогне — да го завлека насила в лагера. Когато го видях да си тръгва, в гърдите ми зейна празнина почти толкова всепоглъщаща, колкото и когато за първи път научих за мнимата му смърт от ръката на йоклолата.

А после, докато се връщах при останалите, сам и тъжен, усетих как към болката се прибавя и чувство на вина. Дали не го бях оставил да си отиде така лесно заради онова, което съществуваше между тях с Кати-Бри? Нима имаше частица от мен, която гледаше на завръщането му като на пречка за връзката, която бях започнал да изграждам с нея откакто заедно си тръгнахме от Митрил Хол?

Угризенията ми не продължиха дълго — докато стигна лагера, вече ги нямаше. Също както и аз, и Уолфгар бяхме намерили пътя си, така и Кати-Бри някога щеше да открие своя. С мен? С него? Кой знае? Ала какъвто и да бе той, никога нямаше да я откажа от него. Не заради собствена облага оставих Уолфгар да си тръгне. Ни най-малко — сърцето ми се късаше, когато той си отиде. Не, оставих го да си върви, без да се опитвам да го разубеждавам, защото знаех, че никой от нас не в състояние да изцели раните му. Нищо, излязло от моите уста, нямаше да му донесе утеха, а и малкото напредък, който Кати-Бри може би беше постигнала, несъмнено се бе пръснал на хиляди парченца, когато юмрукът на варварина се стовари в лицето й.

Уолфгар си тръгна донякъде от страх. Вярваше, че не е способен да контролира демоните в себе си и че, впримчен в мрежите на болезнените спомени, някой ден може наистина да ни нарани. Преди всичко обаче, Уолфгар си тръгна от срам. Как щеше да погледне Бруенор в очите, след като бе ударил осиновената му дъщеря? Как щеше да погледне нея самата? Как да се извини, когато и сам разбираше, че случилото се спокойно можеше да се повтори? А дори да оставеше станалото с Кати-Бри настрани, Уолфгар смяташе, че е слаб, заради мъчителната власт, която споменът за преживяното в Бездната имаше над него. В крайна сметка, това бяха просто образи от миналото, а не нещо осезаемо, което да е в състояние да го нарани. Според прагматичния му мироглед, да се остави да бъде победен от подобни безплътни призраци бе непростима слабост. За варварите не е срамно да изгубиш битка, но няма по-голям позор от този да избягаш от нея. По същата логика, да бъдеш надвит от страховито чудовище е допустимо, но да станеш жертва на нещо толкова неуловимо, колкото са спомените, е непростимо малодушие.

Вярвам, че рано ши късно Уолфгар ще осъзнае, че греши. Някой ден ще разбере, че не бива да се срамува, задето не е могъл да се справи с безчислените ужаси и изкушения на Ерту и Бездната. Едва когато се отърси от бремето на срама, най-сетне ще съумее да се освободи от ужасите на миналото и да пропъди угризенията заради надвилите го изкушения. Едва тогава ще може да се върне в Долината на мразовития вятър при тези, които го обичат и които ще го приемат с отворени обятия.

Едва тогава.

На това се надявам. Уолфгар избяга в пустошта, към Гръбнака на света, където върлуват снежни човеци, великани и гоблинови племена и където вълците нападат всяко живо същество, изпречило се на пътя им. Не знам дали възнамерява да отиде в тундрата, която познава така добре, дали ще се отправи на юг, или пък смята да кръстосва опасните планински пътеки, предизвиквайки смъртта, в опит да си възвърне смелостта, която вярва, че е изгубил. А може би един ден ще изкуши смъртта прекалено безразсъдно и тя ще го надвие, слагайки най-сетне край на мъките му.

От това се боя.

Всеки от нас има свой собствен път и когато Уолфгар откри своя, се оказа, че той не е достатъчно широк за двамина.

Дризт До’Урден

Глава 8 Неволни сигнали

Продължиха по пътя си натъжени, нямаше я вече прежната тръпка и радостта, че отново са заедно — бяха си отишли с Уолфгар, богато се бърна в лагера и разказа на приятелите си какво се беше случило, Дризт бе искрено изненадан от реакцията им. В първия момент, както и очакваше, Кати-Бри и Риджис се развикаха, че трябвало да тръгнат след варварина и да го върнат обратно, Бруенор пък измърмори нещо за „глупавите човеци“. И Кати-Бри, и полуръстът бързо се успокоиха, а младата жена дори заяви, че Уолфгар има правото сам да избира накъде да поеме. Тя не таеше горчивина, задето варваринът я беше ударил, и — за своя чест — с нищо не показа да му е сърдита.

Младата жена просто знаеше. Също както Дризт, и тя разбираше, че демоните, които измъчваха Уолфгар, не могат да бъдат пропъдени с утешителни думи, даже пречистващата ярост на битката не бе в състояние да го спаси от тях. Тя бе опитала, дори бе повярвала, че постига напредък, но в крайна сметка с болка бе установила, че не е в състояние да му помогне, че единственият, който можеше да стори нещо за Уолфгар, е той самият.

И така, те продължиха напред, четиримата приятели и Гуенивар, удържайки на думата си, че ще помогнат на Камлейн да стигне Лускан.

Същата нощ Дризт откри младата жена в източния край на лагера, вперила поглед в гъстия мрак. На елфа не му бе никак трудно да се досети кого се надява да види тя.

— Няма да се върне скоро — тихо отбеляза той и се приближи.

Кати-Бри му хвърли бърз поглед, после отново обърна очи към черните очертания на планината.

Там обаче нямаше нищо.

— Уолфгар сбърка — рече тя след няколко продължителни мига мълчание. — Знам, че единствено той е в състояние да си помогне, но можеше да го стори и сред приятели, а не сам в пустошта.

— Не искаше да ставаме свидетели на вътрешната му битка — обясни Дризт.

— Гордостта открай време е най-големият му недостатък — начаса отвърна Кати-Бри.

— Така е било винаги сред неговите събратя. Така е било сред бащите им, така е било и сред дедите им. За варварите от тундрата слабостта е неприемлива — както у другите, така и у тях самите. А Уолфгар е убеден, че невъзможността да се справи със спомените от Бездната е проява на слабост.

Кати-Бри поклати глава. Нямаше нужда да казва каквото и да било — и двамата отлично знаеха, че приятелят им греши, че твърде често най-страшните врагове са тези, които се крият в нас самите.

Дризт вдигна ръка и нежно докосна лицето на младата жена — там, където юмрукът на варварина бе оставил болезнена подутина. Кати-Бри трепна — не защото я бе заболяло, а защото не беше очаквала допира му.

— Не е чак толкова зле — рече тя.

— Бруенор надали ще се съгласи с теб.

Думите на елфа извикаха усмивка на устните й — така си беше. Ако Уолфгар се бе завърнал при тях, след като я бе ударил, щеше да им се наложи да впрегнат цялата си сила, за да озаптят разяреното джудже. Ала дори това се бе променило. Бруенор от години гледаше на варварина като на свой син и когато повярваха, че йоклолата го е убила, никой не бе по-съкрушен от него. Сега, когато вътрешните терзания на младия мъж отново им го бяха отнели, на джуджето му беше трудно да се помири с липсата му и на драго сърце би му простило дори станалото с Кати-Бри… стига, разбира се, Уолфгар да покажеше искрено разкаяние. Те до един бяха готови да му простят — безрезервно и искрено — и да му помогнат да надмогне болката, която го раздираше. И точно в това бе истинската трагедия — нямаше абсолютно нищо, с което биха могли да му помогнат.

Дризт и Кати-Бри останаха дълго така — младата жена, облегнала глава на силното рамо на елфа — загледани в пустата нощна тундра.

През следващите два дни не се случи нищо тревожно, ако не се брои това, че Дризт на няколко пъти се натъкна на дирите на Юнгер, който очевидно ги следваше. Но тъй като великанът така и не се приближи до лагера им, елфът не се разтревожи кой знае колко. Около пладне на третия ден след като Уолфгар си бе тръгнал, най-сетне видяха Лускан да изплува на хоризонта.

— Ето я твоята цел, Камлейн — рече Дризт, когато каруцарят се провикна, че вече различава характерните очертания на големия град, включително и подобната на дърво постройка, където се помещаваше магьосническата гилдия. — За нас бе удоволствие да пътуваме заедно.

— И да си хапваме от вкусните ви гозби — подхвърли Риджис, разсмивайки всички.

— Кой знае, ако все още сте по тези земи, когато се върнем, и се каните да отидете в Долината, може отново да ви придружим — довърши елфът.

— Нищо не би ни зарадвало повече! — отвърна търговецът и топло стисна ръката му. — Лек път, където и да води той, макар да знам, че пожеланието ми е просто учтивост, пък била тя и искрена — не се и съмнявам, че пътят ви ще бъде лек! Нека всички чудовища чуят, че идвате и хукнат да се скрият!

С тези думи търговците поеха по сравнително гладкия път към Лускан. Четиримата приятели дълго гледаха след отдалечаващата се каруца.

— Трябваше да идем с тях — обади се Риджис. — Сигурен съм, че те познават добре — обърна се той към елфа. — Расата ти надали ще ни създаде каквито и да било проблеми…

Дризт поклати глава, без да го остави да довърши:

— Наистина мога да се движа свободно из Лускан — потвърди той. — Само че сега отивам — отиваме! — на югоизток. Чака ни дълъг път.

— Но в Лускан… — започна полуръстът.

— Къркорещия корем смята, че момчето може да е там — прекъсна го Бруенор, а от тона му ясно личеше, че и на него му се ще да бяха последвали търговците.

— Възможно е — съгласи се Дризт. — Дори се надявам да е така — Лускан далеч не е толкова опасен, колкото дивите планини.

Бруенор и Риджис го изгледаха недоумяващо — след като и той бе на същото мнение, защо не тръгваха след Камлейн?

— Ако Уолфгар наистина е в Лускан — обясни Кати-Бри вместо елфа, — ще сторим много по-добре още сега да се махнем оттук. Точно в този момент не бива да го срещаме.

— Какви ги дрънкаш? — сопна се обърканото джудже.

— Уолфгар сам реши да си отиде — напомни му Дризт. — Нима смяташ, че някакви си три дни са променили нещо?

— Няма как да разберем, ако не проверим — отвърна Бруенор, ала тонът му вече не бе така войнствен — постепенно започваше да осъзнава жестоката истина.

Да, те всички искаха да намерят младия мъж и да го разубедят от решението му да ги напусне. Само че това беше невъзможно.

— Открием ли го сега, единственото, което ще постигнем, е да го тласнем още по-надалеч от себе си — рече Кати-Бри.

— В началото ще ни се ядоса, защото ще сметне, че се опитваме да му се месим — добави Дризт. — А после, когато гневът му отшуми, ако това изобщо стане, ще го обземе още по-голям срам.

Бруенор изсумтя и отчаяно вдигна ръце.

С един последен поглед към далечните сгради и с надеждата, че Уолфгар е някъде там, приятелите се насочиха на югоизток. Заобиколиха Лускан и поеха по южния път, който след около седмица трябваше да ги отведе до Града на бездънните води. Там се надяваха да намерят някой търговски кораб, с който да стигнат до Портата на Балдур, а после, следвайки реката, да се спуснат до Ириаебор, откъдето отново да тръгнат по суша, за да прекосят няколкостотинте мили, разделящи. Искрящите равнини от Карадун и Възвисяване на вярата. Риджис бе планирал всичко още в Брин Шандер с помощта на един куп карти и търговски източници. Именно полуръстът бе предпочел Града на бездънните води пред по-близкия Лускан, тъй като корабите там потегляха ежедневно, много от тях — към Портата на Балдур. В действителност обаче, нито той, нито останалите бяха сигурни, че това е най-добрият курс. Картите, които можеха да се открият в Долината на мразовития вятър, не бяха особено пълни, още по-малко пък — нови. От тях петимата единствено Кати-Бри и Дризт бяха ходили във Възвисяване на вярата, но тъй като го бяха сторили с магия, изобщо не познаваха земите наоколо.

Ала въпреки грижливата подготовка на Риджис, още докато заобикаляха Лускан, и четиримата започнаха да се съмняват в успеха на доста амбициозния си план. В крайна сметка, бяха го съставили по този начин от любов към пътя и приключенията, от желание да попият колкото се може повече от гледките на широкия свят и с твърдата увереност, че могат да се справят. Сега обаче, след като Уолфгар ги бе напуснал, и любовта, и самоувереността им бяха сериозно разколебани. Дали не беше по-добре да отидат в Лускан и да наемат някого от бележитата им магьосническа гилдия да използва уменията си, за да доведе могъщия монах при тях, та веднъж завинаги на цялата работа да се сложи край? А защо и да не дадат Креншинибон на управниците на Града на бездънните води, известни надлъж и шир със своята сила и с любовта си към правдата — те можеха да вземат кристалния отломък и, както Кадърли се бе зарекъл, да открият начин да го унищожат.

Ако тогава някой от четиримата бе изрекъл на глас все по-силните си съмнения, пътешествието им можеше да приключи още преди да е започнало истински. Ала объркването от постъпката на Уолфгар, както и нежеланието да си признаят, че не са в състояние да се съсредоточат върху нищо друго, когато скъпият им приятел е в опасност, ги караха да си мълчат, макар че всички мислеха за едно и също. Когато слънцето най-сетне потъна в безбрежните води на запад, Лускан отдавна бе останал зад гърба им, а с него — и надеждата да открият Уолфгар.

За сметка на това, великанът, с когото полуръстът се бе „сприятелил“, продължаваше да ги следва. Бруенор, Кати-Бри и Риджис все още подготвяха мястото за лагера, когато Дризт и Гуенивар се натъкнаха на огромни дири, отвеждащи към малка горичка само на триста метра от скалата, където възнамеряваха да нощуват. Вече бе съвсем очевидно, че действията на Юнгер не са случайност — Гръбнакът на света бе останал далеч зад тях, а великаните рядко слизаха в цивилизованите земи, където жителите на близките градове неминуемо изпращаха хайки по петите им.

Когато Дризт се върна в лагера, Риджис вече бе потънал в сън, а край него се търкаляха няколко празни чинии.

— Време е да се изправим срещу гигантската си сянка — обясни елфът на другите двама, като в същото време здравата сръчка спящия полуръст.

— Значи тоз’ път реши да ни посветиш в плановете си за битката, а? — заяде се джуджето.

— Надявам се да не се стигне до битка — отвърна Дризт. — Доколкото знаем, точно този великан не представлява заплаха за търговците, пътуващи към Долината, затова не виждам причина да вадим оръжие срещу него. Нека първо опитаме с добро.

Риджис се понадигна с натежали от сън очи, огледа се наоколо и тъкмо се шмугваше обратно под топлите завивки, когато бързият елф го сграбчи и го изправи на крака.

— Не е мой ред да дежуря! — възнегодува полуръстът.

— Ти доведе великана, затова и ти ще го убедиш да си върви — обясни Дризт.

— Великана? — Риджис все още не можеше да разбере за какво става дума.

— Голямото ти приятелче — намеси се Бруенор. — Отдавна е по петите ни, та смятаме, че е крайно време да си ходи у дома. Тъй че взимай проклетия медальон и го накарай да си тръгне, ако не искаш да го посечем на място.

Гримасата на полуръста красноречиво говореше, че подобна възможност никак не му се нрави. Великанът му бе помогнал в битката, пък и не можеше да отрече, че изпитва известна привързаност към чудовището. Тръсвайки глава, за да прогони и последните остатъци от съня, Риджис се поглади по претъпкания търбух и се зае да си обува обувките. Въпреки че гледаше да е колкото се може по-бърз, докато се приготви напълно, останалите вече бяха напуснали лагера.

Прикриван по фланга от Гуенивар, Дризт пръв влезе в горичката. Съвършено безшумен, той много внимаваше да избягва нападалите по земята листа и сухите съчки, търкалящи се между тях. Пантерата, с обичайната си мека стъпка, също се промъкваше по тревата, но понякога прескачаше и от клон на клон. Великанът не само че не опитваше да се скрие, но дори бе напалил буен огън, чиято светлина служеше за ориентир както на елфа и на котката, така и на останалите трима.

Когато се озова на около дванайсетина метра от чудовището, Дризт чу ритмично похъркване, ала не бе направил и две крачки, когато внезапен тропот му подсказа, че великанът се е събудил и е скочил на крака. Елфът се закова на място и се огледа, търсейки спотаени стражи, които биха могли да предупредят Юнгер за неговото приближаване, но наоколо нямаше никой, а единственият звук, който нарушаваше тишината, бе вятърът, шумолящ в свежия пролетен листак.

Уверил се, че чудовището е само, Дризт продължи напред и няколко мига по-късно достигна една просека, от другата страна, на която ясно видя великана и напаления от него огън. Когато елфът се показа измежду дърветата, Юнгер изобщо не се учуди.

— Каква изненада да се срещнем отново — проговори Дризт и кръстоса ръце върху ножниците на двата си ятагана, заемайки миролюбива позиция. — Мислех, че си се върнал у дома.

— Той ми повели друго — отвърна великанът и Дризт за пореден път се учуди на изискания му говор.

— Той?

— Понякога до теб достига зоб, на който не можеш да не се подчиниш — обясни Юнгер.

— Риджис! — леко повиши глас елфът и миг по-късно чу тримата си приятели да се приближават. Колкото и тихо да се движеха те, острият му слух веднага ги усети.

Обръщайки едва-едва глава, тъй като не искаше Юнгер да разбере точно колко съюзници води със себе си, Дризт забеляза Гуенивар в короната на едно дърво вляво от великана, достатъчно близо, за да се озове отгоре му само с един скок.

— Полуръстът ще го донесе — рече елфът. — Може би тогава по-добре ще разбереш зова.

Юнгер изкриви лице в явно недоумение:

— Полуръстът?

В този миг от близките храсти изскочи Бруенор и застана до Дризт, след него дойде Кати-Бри, а накрая, мърморейки, че някакъв клон го бил одраскал по лицето, се появи и Риджис.

— Накарал е Юнгер да ни последва — обясни им елфът и посочи рубинения медальон. — Покажи му някой по-добър път.

Усмихнат до уши, Риджис пристъпи напред, извади вълшебния камък и го залюля.

— Махни се, жалък плъх! — изрева великанът и извърна очи. — Този път нямам намерение да търпя подлите ти номера!

— Но той те вика! — настоя полуръстът и още по-настойчиво разлюля рубина, така че многобройните му страни уловиха светлика от пламъците и хвърлиха безброй омайващи отблясъци.

— Така е — съгласи се Юнгер. — Именно затова нямам никаква работа с теб.

— Но нали медальонът е у мен!

— Медальон? Какво ме интересуват подобни дрънкулки! Всички те бледнеят пред величието на Креншинибон!

При тези думи приятелите, с изключение на Риджис, който бе толкова погълнат от собствения си магически рубин, че дори не го чу, ахнаха от изумление.

— Виж само как се върти! — щастливо изцвърча полуръстът. — Вика те, скъпи друже, и ти казва да… Хей!

Риджис така и не можа да довърши изречението си, тъй като Бруенор го дръпна толкова силно, че той политна назад, размахал ръце в обречен опит да запази равновесие, и падна в близкия храсталак.

Юнгер посегна с намерението да запрати джуджето настрани, но в този миг покрай ухото му пропищя сребропера стрела и той рязко се изправи.

— Следващата ще се забие право в лицето ти — предупреди го Кати-Бри, а Бруенор отскочи назад.

— Постъпил си неразумно, като си последвал някаква химера — спокойно каза Дризт, полагайки огромно усилие да не позволи нещата да излязат извън контрол и макар по принцип да не хранеше особена любов към великаните, усети как го обзема нещо доста подобно на съчувствие към окаяното, заблудено създание. — Креншинибон? Какво е Креншинибон?

— О, ти отлично знаеш — отвърна Юнгер. — Точно пък ти, мрачни елфе, знаеш много добре. Макар да е у теб, Креншинибон те отхвърля и даже ти избра заместник — мен.

— Единственото, което знам за теб, великане, е името ти — меко каза Дризт. — Твоята раса винаги е носила зло на по-слабите от нея, ала въпреки това ще ти дам възможност да си тръгнеш оттук и да се прибереш у дома си, в Гръбнака на света.

— Това и ще сторя — засмя се Юнгер и като се облегна на дървото зад себе си, кръстоса крака. — В мига, в който получа Креншинибон.

Едва довършил думите си, великанът сякаш изригна — откърши тежък клон от дървото и го запрати срещу приятелите, най-вече за да накара Кати-Бри да свали опасния си лък. След това пристъпи напред… точно когато Дризт се хвърли между краката му с извадени ятагани. Обърна се, за да залови мълниеносния елф и Бруенор не пропусна да се възползва от отличната възможност да забие брадвата си дълбоко в глезена му. В същото време Гуенивар изскочи от прикритието си и се стовари върху главата му. Юнгер се олюля, но сигурно щеше да успее да се задържи на крака, ако в този миг стрелата на младата жена не го бе улучила в гърба. С вик на болка той се строполи на земята, а Дризт, Бруенор и Кати-Бри побързаха да отскочат встрани.

— Върви си у дома! — извика елфът, докато великанът се мъчеше да се изправи. Той обаче изрева предизвикателно и се нахвърли отгоре му с разперени ръце.

Почти веднага ги отдръпна, обаче, виждайки шурналата кръв там, където остриетата на Дризт се бяха забили в тях. Поредната стрела на Кати-Бри го улучи в бедрото и той потрепери от глава до пети.

Дризт поиска да каже още нещо, да го убеди с добро, но Бруенор, чул повече от достатъчно, се покатери върху проснатото чудовище и хукна по гърба му, подскачайки пъргаво всеки път, щом то се опиташе да го събори. Прекрачи рамото му, тъкмо когато звярът се обърна по гръб, и се приземи върху ключицата му. Джуджешката секира се спусна надолу, изпревари протегнатите ръце на великана и потъна дълбоко в лицето му.

Огромни пръсти се сключиха около Бруенор, ала в тях вече не бе останала почти никаква сила. Гуенивар се хвърли да помага на джуджето и затисна едната ръка на великана под двестакилограмовото си тяло, Кати-Бри пък запрати другата настрани със съвършено премерен изстрел.

Бруенор не охлаби натиска си и дори се облегна на здраво забитата секира, докато най-сетне великанът не притихна.

В този момент Риджис изскочи от гъсталака, където беше паднал, и ядовито изрита клона, който Юнгер бе запратил по тях.

— Хиляди червиви ябълки! — възнегодува той. — Защо ви трябваше да го убивате!

— Че имахме ли друг избор? — изуми се джуджето, докато измъкваше брадвата си от разцепената глава на чудовището. — Не си падам особено по преговорите с двутонни противници!

— Тази победа не ме радва — призна Дризт и като изтри ятаганите си в туниката на падналия великан, ги прибра в ножниците им. — Много по-добре щеше да е за всички ни, ако просто си бе отишъл.

— А аз можех да го убедя да го стори — настоя Риджис.

— Не — отвърна елфът. — Медальонът ти притежава голяма сила, не го отричам, но няма никаква власт над обсебените от Креншинибон.

При тези думи той отвори кесийката, която висеше на кръста му, и извади кристалния отломък.

— Много разумно, няма що — размахвай го наляво-надясно, та зовът му да се чуе още по-надалеч! — мрачно рече Бруенор. — Чини ми се, че ни чака тежък път.

— Нека доведе всички чудовища наоколо! — заяви Кати-Бри. — Така ще ни е още по-лесно да ги довършим.

Леденият й тон изненада всички, ала само за миг, докато израненото й лице не им припомни причината за лошото й настроение.

— Нали виждате, че не действа на никого от нас — добави младата жена. — По всичко личи, че онези, които падат в клопката му, напълно заслужават смъртта, която срещат от ръцете ни.

— Наистина изглежда, че мрачната сила на Креншинибон застига единствено онези, чиято природа по принцип е склонна към поквара — съгласи се Дризт.

— Значи пътуването ни ще бъде по-вълнуващо, отколкото очаквахме — рече Кати-Бри, без да си дава труда да добави, че сега повече отвсякога й се иска Уолфгар да не си бе заминавал — сигурна бе, че приятелите й мислят същото.

След като претърсиха лагера на Юнгер, четиримата се отправиха обратно към огъня. В светлината на откритието, че в опит да се освободи, Креншинибон може би работи срещу тях, като примамва всички чудовища, бродещи наоколо, те решиха да удвоят стражите и да бдят по двойки.

За огромно неудоволствие на Риджис.

Глава 9 В търсене на одобрение

Скрит в сенките, той гледаше как магьосникът бавно прекрачва прага, сподирен от няколко гласа. Без да им обръща внимание, Ла затвори вратата зад себе си и се насочи към шкафа с напитки, като запали една-единствена свещ.

Ентрери сви ръце в юмруци, разкъсван между желанието да се нахвърли върху магьосника с думи и просто да го убие на място, задето не го бе предупредил за нападението на Дог Пери.

С чаша в едната ръка и горяща свещ в другата, Ла Вал пристъпи към масивния канделабър и много скоро стаята бе обляна от светлина. Зад гърба му палачът направи крачка напред.

Миг по-късно нещо неосезаемо го накара да застане нащрек. Нещо — но какво ли? — не беше наред. Може би прекалено спокойното държане на магьосника или пък някакъв едва доловим звук.

В този момент Ла Вал се обърна и при вида на застаналия в средата на стаята Ентрери отстъпи назад. И този път изострените докрай инстинкти на убиеца му нашепнаха, че нещо не е наред. Магьосникът просто не изглеждаше достатъчно уплашен.

— Нима си помисли, че Дог Пери ще ме надвие? — подигравателно попита палачът.

— Дог Пери? — повтори Ла Вал въпросително. — Не съм го виждал…

— Не ме лъжи — спокойно го прекъсна Ентрери. — Познавам те твърде отдавна, за да повярвам, че наистина си бил в неведение. Несъмнено си го наблюдавал, както наблюдаваш действията на всички играчи в уличната джунгла.

— Очевидно не всички — сухо отвърна магьосникът.

Ентрери не бе съвсем сигурен доколко са верни думите на Ла Вал, но не каза нищо.

— Обеща да ме предупредиш, ако Дог Пери реши да опита нещо срещу мен — рече вместо това на висок глас — ако наблизо имаше стражи, нека чуеха за двуличието на магьосника. — А ето че се обърнах и го видях зад себе си с кама в ръка, без нито дума от приятеля ми Ла Вал.

Магьосникът въздъхна дълбоко и се отпусна в близкия стол.

— Наистина знаех — призна той. — Но не можех да сторя нищо — добави, когато видя палача да присвива заплашително очи. — Трябва да ме разбереш — всеки контакт с теб беше напълно забранен.

— Недосегаем — отбеляза Ентрери и Ла Вал безпомощно вдигна ръце. — Знам, обаче, че Ла Вал рядко се подчинява на подобни заповеди.

— Тази беше по-различна — разнесе се непознат глас и откъм кабинета на магьосника се появи строен, добре облечен мъж.

Тялото на Ентрери се изопна — току-що бе проверил както кабинета, така и останалите две стаи в покоите на Ла Вал и там нямаше никой. Сега вече знаеше извън всякакво съмнение, че са го очаквали.

— Господарят на гилдията — обясни Ла Вал. — Куентин Боду.

Ентрери дори не мигна — и сам можеше да се досети.

— Заповедта дойде не от някой паша, а от трите най-могъщи гилдии — поясни Боду. — Да й се противопоставим, би било равносилно на самоубийство.

— Всеки магически опит да се свържа с теб, щеше да бъде засечен начаса — каза Ла Вал и се засмя, опитвайки се да разсее напрежението. — Пък и какъв смисъл да те предупреждавам — убеден бях, че Дог Пери изобщо не ти е достоен противник.

— Ако наистина е така, защо му позволи да тръгне след мен? — обърна се убиецът към Боду, който само сви рамене:

— Никога не съм имал кой знае какво влияние над Пери.

— Е, вече няма защо да се безпокоиш за него — мрачно отвърна Ентрери.

Боду успя да извика бледо подобие на усмивка върху устните си.

— Сигурен съм, разбираш в какво положение се… — започна той, ала палачът не го остави да довърши.

— Нима очакваш да повярвам на човека, който нареди да ме убият? — невярващо попита той.

— Не съм… — опита се да обясни Боду, но бе прекъснат от друг глас, долетял от кабинета на Ла Вал.

Женски глас.

— Ако вярвахме, че Куентин Боду или някой друг високопоставен член на гилдията му е одобрил намерението на Пери, досега да сме избили всички тук.

На прага се показа висока чернокоса жена. От едната й страна стоеше едър здравеняк със засукани, черни мустаци, а от другата — слаб мъж, чието лице почти не се виждаше под ниско спуснатата качулка на тъмния му плащ. Зад тях пристъпваха двамина стражи в доспехи и макар да затвориха вратата зад себе си, Ентрери бе сигурен, че в кабинета има поне още един човек, най-вероятно магьосник. Просто нямаше начин толкова много хора да успеят да се скрият без магическа помощ. Освен това, новодошлите бяха прекалено невъзмутими. Дори да бяха опитни воини, пак не можеха да са сигурни, че ще съумеят да се справят с Артемис Ентрери сами.

— Аз съм Шарлота Веспърс — представи се жената, а ледените й очи проблеснаха. — Това са Кадран Гордиън и Ханд, мои съдружници в гилдията на Басадони паша. Да, той е жив и се радва да види, че си добре.

Безсрамна лъжа, помисли си Ентрери — ако Басадони наистина бе жив, гилдията щеше да се свърже с него много по-рано и то, по доста по-безопасен начин.

— Свързан ли си с някого? — попита Шарлота.

— Не бях, когато си тръгнах от Калимпорт, а се върнах едва преди няколко дни — отвърна палачът.

— Е, сега вече си — измърка Шарлота и Ентрери разбра, че не може да откаже.

* * *

Нямаше да го убият… поне засега. Вече нямаше да се налага да прекарва нощите си, поглеждайки през рамо за жадни за слава убийци, нито пък да си губи времето с безочливите нападения на глупци като Дог Пери. Гилдията на Басадони паша беше заявила, че той им принадлежи и въпреки че имаше правото да приема поръчки, от когото си реши, стига да не бяха насочени срещу „работодателите му“, основните му контакти щяха да бъдат Кадран Гордиън, комуто Ентрери нямаше никакво доверие, и Ханд.

Късно същата вечер, палачът седеше на покрива на „Медната миза“ и си мислеше, че би трябвало да е щастлив, задето всичко се бе наредило така добре. Не би могъл и да се надява на по-благоприятен развой на събитията.

При все това, поради причина, която и сам не разбираше, Ентрери изобщо не беше доволен. Стига да поискаше, още утре можеше да се върне към някогашния си живот, а с ненакърнените си умения много скоро щеше да си възвърне и старата слава. Само че ограниченията на тази слава му бяха до болка познати и макар да бе сигурен, че с лекота може да се изкачи до върха на мрачната си професия, разбираше, че това изобщо няма да запълни празнотата в гърдите му.

Нямаше ни най-малко желание отново да започне да убива за пари. Не ставаше въпрос за някакви скрупули — ни най-малко! — просто при мисълта за съществуване като онова, което бе водил някога, нищо у него не трепваше.

Прагматичен, както винаги, Ентрери реши засега да не избързва и да живее ден за ден. Със сигурна и безшумна стъпка отиде до края на покрива, спусна се на улицата и влезе през входната врата.

Всички очи се насочиха към него, ала той прекоси общата стая, без да им обръща никакво внимание, и се насочи към вратата в дъното й. Някакъв полуръст се доближи до него, сякаш искаше да го спре, но леденият поглед на палача набързо го отказа от намеренията му и Ентрери нахлу в малката стаичка.

И този път гледката на огромния Дондон му подейства като шамар.

— Артемис! — щастливо възкликна полуръстът, макар че убиецът не пропусна да забележи нотките на притеснение, промъкнали се в гласа му — обичайна реакция, колчем се появеше без предизвестие на нечий праг. — Заповядай, приятелю. Седни и хапни. Порадвай се на приятна компания.

Ентрери хвърли бърз поглед към купчините недоизядени сладкиши, както и към двете дебело гримирани полуръстки от двете страни на отвратителното, подпухнало същество, след което седна на безопасно разстояние, като нито посегна към някоя от чиниите, нито се опита да прикрие неприязънта си, когато една от жените понечи да се доближи до него.

— Трябва да се научиш да се отпускаш и да се наслаждаваш на плодовете от труда си — заяви Дондон. — Говори се, че си се върнал при Басадони, значи си свободен.

Ентрери не пропусна да забележи, че полуръстът и сам не усети иронията в думите си.

— Каква полза от усилията и опасностите, на които се излагаш, ако не знаеш как да се отпуснеш и да се порадваш на всичко онова, което те могат да ти купят? — продължи Дондон.

— Как се случи? — попита палачът без заобикалки и полуръстът го изгледа, а по увисналото му лице се изписа явно недоумение.

В отговор Ентрери се огледа наоколо и посочи първо препълнените чинии, после двете уличници, а накрая огромния му търбух.

Лицето на Дондон помрачня:

— Знаеш защо съм тук — тихо каза той, без предишното веселие в гласа.

— Знам защо си дошъл — за да се скриеш. И напълно те разбирам — отвърна Ентрери. — Но защо?

И този път погледът му обходи излишествата наоколо — чиния по чиния, уличница по уличница.

— Защо е това?

— Предпочетох да се насладя… — започна Дондон, но палачът не искаше ида чуе.

— Ако ти предложа стария ти живот, ще го приемеш ли? — попита той.

Полуръстът го зяпна изумено.

— Ако променя заповедта на улицата, така че Дондон да може да напусне „Медната миза“, ще бъде ли той доволен? — настоя Ентрери. — Или извинението, с което разполага сега, напълно го задоволява?

— Говориш с гатанки.

— Говоря истината — отсече палачът, опитвайки се да гледа някогашния си приятел в очите, макар видът на подпухналите, натежали клепачи да го отвращаваше до дъното на душата му.

И сам не можеше да повярва с каква ярост го изпълва гледката на Дондон. Част от него едва се сдържаше да не измъкне изумрудената кама и да изтръгне сърцето на окаяното създание.

Само че Артемис Ентрери не убиваше, тласкан от подобни пориви, и бързо се успокои.

— Би ли се върнал назад? — бавно попита той, натъртвайки всяка дума.

Дондон не каза нищо, дори не мигна, но в мълчанието му се съдържаше точно този отговор, от който палачът се страхуваше най-много.

Внезапно вратата се отвори и в стаята влезе Дуавел.

— Има ли някакъв проблем, почитаеми Ентрери? — попита тя с благ гласец.

Убиецът стана и се насочи към вратата.

— Не и за мен — заяви, докато минаваше покрай Дуавел.

Полуръстката го улови за ръката… без дори да осъзнава на каква опасност се излага! За щастие, Ентрери бе прекалено погълнат от мислите си, за да се засегне.

— Що се отнася до сделката ни… — подхвърли Дуавел. — Струва ми се, че ще имам нужда от услугите ти.

Палачът се замисли над думите й, чудейки се защо ли го бяха подразнили толкова. Вярно, че и без нелепите прищевки на Дуавел си имаше предостатъчно свои грижи, но все пак…

— А какво си ми дала ти в замяна на услугите ми, които очевидно желаеш така силно?

— Информация — отвърна Дуавел. — Както се бяхме споразумели.

— Просто ми каза, че съм обявен за недосегаем, нищо, което и сам да не съм в състояние да открия — заяви Ентрери. — Като изключим това, не съм видял кой знае каква полза от Дуавел… а за това с лекота бих могъл да й се отплатя.

Полуръстката отвори уста, за да каже нещо, ала палачът просто се завъртя и излезе в общата стая.

— Следващия път може да намериш вратата ми затворена — провикна се Дуавел след него.

В действителност, Ентрери изобщо не го бе грижа — силно се съмняваше, че някога би пожелал отново да види окаяния Дондон. Въпреки това, повече за ефект, отколкото заради някаква лична изгода, се обърна и впери застрашителен поглед в Дуавел:

— Не би било особено разумно — ледено заяви той и след като излезе на улицата, отново се качи на покрива.

Там горе, в тишината на нощта, палачът най-сетне разбра защо мрази Дондон толкова много. Защото в него виждаше себе си. Е, да, той никога не би заприличал на лоената топка, в която се бе превърнал полуръстът (лакомията не бе сред недостатъците му), но онова, което бе видял в „Медната миза“, беше създание, смазано от тежестта на живота… създание, предало се на отчаянието. Дондон бе прекършен от най-обикновен страх, затворен между четири стени, загробен в похот и лакомия.

Щеше ли апатията да прекърши и Артемис Ентрери?

Палачът остана на покрива, докато не се развидели, но така и не откри отговорите, които търсеше.

* * *

По почукването — две потропвания, после три и накрая нови две — Ентрери разбра, още докато се измъкваше от леглото, че посетителят му е изпратен от гилдията на Басадони. Обикновено това не би го задоволило и той би взел необходимите предпазни мерки, преди да отвори, но обикновено не би проспал половината ден. Не и този път — без дори да вземе камата си, той отиде до вратата и я отвори, като не си даде труда да попита кой е.

От другата страна стоеше мъж, когото никога не бе виждал — очевидно притеснен младок с късо подстригана, къдрава черна коса и тъмни очи, които неспокойно се стрелкаха насам-натам.

— От Кадран Гордиън — обясни непознатият и му подаде някакъв свитък.

— Почакай! — рече Ентрери, когато видимо нервният пратеник се обърна и се накани да си върви.

Младият мъж хвърли поглед назад, а ръката му, както палачът не пропусна да забележи, се шмугна в гънките на светлата му одежда, където без съмнение беше скрито оръжие.

— Къде е Гордиън? — попита Ентрери. — И защо не дойде лично?

— Моля ви, господине — каза непознатият с плътен глас с калимшански акцент, кланяйки се на всяка дума. — Беше ми наредено единствено да ви предам свитъка!

— От Кадран Гордиън ли?

— Да — потвърди пратеникът, кимайки угоднически.

Ентрери затвори вратата и чу как облекченият младеж хуква надолу по стълбите, колкото го държат краката.

Палачът остана на мястото си, стиснал пергамента в ръка. Никак не му бе трудно да се досети защо Гордиън не си бе направил труда да му го даде лично. Да го стори, щеше да е недвусмислена проява на уважение. Шарлота и останалите се бояха от него — не да не ги убие, а да не ги задмине в йерархията на гилдията. И сега, използвайки този незначителен пратеник, Гордиън се опитваше да покаже на Ентрери, че мястото му е в дъното на стълбицата.

Поклащайки примирено глава — безпомощно приемане на цялата нелепост на ситуацията, — палачът махна лентата от свитъка и го разви. Нарежданията бяха пределно ясни — името и последният известен адрес на някакъв човек, когото трябваше да убие възможно най-скоро. Още същата вечер. Най-късно — до утре.

В края на поръчението беше отбелязано, че мъжът не принадлежи към никоя гилдия, че няма връзки в градската стража, нито пък влиятелни приятели и роднини.

Ентрери се замисли над тази забележка. Или го изпращаха срещу някой наистина опасен противник или, което бе по-вероятно, Гордиън му възлагаше такова смешно лесно поръчение, за да го унижи и да омаловажи славата му. Някога уменията на Ентрери бяха запазени за убийствата на водачи на гилдии и опитни магьосници, благородници и капитани от градската стража. Но, разбира се, ако Гордиън и другите двама го натовареха с подобна трудна задача и той се справеше с нея, това несъмнено щеше да се отрази благоприятно на положението му в йерархията на калимпортските улици, изпълвайки тримата със страх да не би той да се издигне над тях.

Няма значение, каза си палачът и с един последен поглед към адреса (който се намираше в добре позната му част на града), отиде да вземе оръжията си.

* * *

Някъде съвсем наблизо се разнасяха детски гласове, в което нямаше нищо странно — сиромашката колиба имаше само две стаи, разделени единствено от парче плат. Скрит от другата страна на завесата, Ентрери наблюдаваше невзрачната млада жена, която се грижеше за децата, и тъкмо в този миг ги умоляваше да не вдигаш толкова шум, като ги заплашваше, че баща им скоро ще се прибере.

Миг по-късно тя влезе в стаята, без да забелязва убиеца, приклекнал зад пердето на един от прозорците. Младата жена се захвана за работа, а Ентрери, който бе изрязал малка дупчица в плата, не я изпускаше от очи. Очевидно бе разтревожена — личеше си по резките й движения.

Не след дълго на вратата — просто още една завеса — се показа хилав, млад мъж, с хлътнали очи и изпито лице, покрито с неколкодневна брада.

— Събра ли ги? — остро попита жената.

Мъжът поклати глава и на Ентрери му се стори, че клепачите му сякаш натежаха още малко.

— Колко те молих да не работиш с тях! — скара му се жената. — Знаех си, че нищо добро…

Внезапно тя млъкна, виждайки очите му да се разширяват от ужас. Зърнал над рамото й как убиецът се показва иззад пердето, мъжът се накани да побегне, ала жена му се обърна и изпищя при вида на непознатия.

Мъжът се закова на място — за нищо на света нямаше да я изостави.

Ентрери безстрастно наблюдаваше случващото се пред очите му. Ако мъжът се бе опитал да изскочи навън, щеше да го прониже с едно-единствено хвърляне на камата си.

— Не и семейството ми! — примоли се беднякът и пристъпи към палача, разперил широко ръце. — И не тук!

— Значи знаеш защо съм дошъл? — попита Ентрери.

Жената избухна в сълзи и го замоли за пощада, но мъжът й я улови през кръста и нежно, но твърдо я дръпна назад, към стаята с децата.

— Не бях. Виновен аз — тихо каза той, когато се увери, че жена му е в другата стая. — Толкова се молих на Кадран Гордиън. Казах му, че ще намеря начин да му върна парите.

Някогашният Артемис Ентрери не би проявил и капчица разбиране. Някогашният Артемис Ентрери не би чул и дума от обясненията на човека. Някогашният Артемис Ентрери щеше просто да си свърши работата и да си тръгне. Сега обаче палачът усети, че е заинтригуван — наистина едва-едва, но пък нямаше никаква друга работа и изобщо не бързаше.

— Няма да ти създавам никакви неприятности, ако обещаеш да не нараняваш семейството ми — рече беднякът.

— Нима вярваш, че би могъл да ми създадеш каквито и да било неприятности? — попита Ентрери.

Беззащитният клетник поклати глава:

— Имай милост. Единственото, което исках, бе да им дам по-добър живот. Съгласих се, дори се зарадвах, да пренасям пари от крайбрежната улица до скривалището, само защото с тези лесни задачи изкарвах повече пари, отколкото с цял месец честен труд.

Разбира се, Ентрери и преди бе чувал същата история. Толкова пъти изпаднали в неволя глупци — наричаха ги „камили“ — се наемаха да пренасят пари за някоя гилдия, срещу суми, които за обикновени хора като тях, изглеждаха баснословни. Гилдиите използваха „камили“ с едничката цел да попречат на съперниците си да разберат кой точно носи парите им. В действителност, другите гилдии рано или късно разкриваха както „камилите“, така и техните маршрути и ги обираха. В подобни случаи злощастниците, оцелели след вражеската засада, неизменно биваха елиминирани от онзи, който ги беше наел.

— Знаел си, че се забъркваш с опасни хора, нали? — попита Ентрери.

Мъжът кимна:

— Само няколко доставки. Само няколко и след това щях да напусна.

Палачът поклати глава и се разсмя — пълна нелепица! Това не бе работа, която можеш да напуснеш просто така. Всеки, наел се като „камила“, начаса научаваше твърде много, за да го оставят да си тръгне, когато реши. Имаше само две възможности — или „камилата“ да се справи достатъчно добре и с повечко късмет да се издигне в йерархията и да получи по-висока и постоянна длъжност, или да бъде убит (или убита — нерядко за подобни задачи се използваха жени) във вражеска засада или от ръцете на наелата го гилдия.

— Умолявам те, не го прави тук — рече най-сетне беднякът. — Нека не е тук, където жена ми ще чуе последните ми викове, а синовете ми ще видят мъртвото ми тяло.

Ентрери усети как в гърлото му се надига горчива жлъч. Никога досега не бе изпитвал подобно отвращение, никога не бе виждал по-жалко човешко същество. Погледът му обходи сиромашката колиба с окъсаните завеси вместо врати и стени. Върху единствената вехта пейка в стаята имаше само една чиния, от която сигурно се хранеше цялото семейство.

— Колко дължиш? — попита палачът и, макар сам да се изненада от думите си, почувства, че няма да събере сили да довърши злощастника пред себе си.

Мъжът учудено вдигна очи:

— Кралско съкровище — отвърна. — Почти трийсет жълтици.

Ентрери кимна и откачи скритата под тъмния си плащ кесия. По теглото й позна, че вътре трябва да имаше поне петдесет златни монети, но въпреки това я подхвърли на мъжа.

Слисаният клетник я улови и се вторачи в нея толкова настойчиво, че очите му замалко да изскочат от орбитите. После вдигна поглед към убиеца, ала чувствата му бяха толкова объркани, че по лицето му се изписа единствено нямо недоумение.

— Закълни ми се, че след като си платиш дълга, повече няма да си имаш вземане-даване с никоя гилдия — рече Ентрери. — Жена ти и децата ти заслужават нещо по-добро.

Мъжът понечи да отговори, после падна на колене и започна да се кланя на своя избавител. Ентрери се обърна и гневно изскочи навън, сподирен от благословиите на мъжа.

В действителност, в постъпката му нямаше и следа от милост. Мъжът изобщо не го интересуваше, не го бе грижа и за грозната му жена, нито за несъмнено грозните му деца. И въпреки това, не беше в състояние да убие жалкия окаяник, макар да подозираше, че може би ще му направи по-голяма услуга, ако просто го избави от мъките му. Не, той просто нямаше намерение да достави на Кадран Гордиън удоволствието да го види как извършва толкова позорно убийство. Поръчки като тази се възлагаха на онези, които едва прохождаха в гилдията, дванайсетинагодишни хлапаци, които тепърва започваха да се издигат в йерархията — да изпрати някого като Ентрери на подобна задача бе огромна обида от страна на Гордиън.

Палачът обаче не възнамеряваше да играе по неговата свирка.

Без да губи нито миг, той се върна в странноприемницата, където бе отседнал, качи се в стаята си, събра си вещите и отново излезе. Спря чак когато стигна до „Медната миза“. Първоначалното му намерение бе да нахълта вътре насила, ако не за друго, то за да покаже на Дуавел колко е нелепа заплахата й да затвори вратите си за него. После обаче размисли и си тръгна. Не беше в настроение да се разправя с нея. Всъщност не беше в настроение да се разправя с когото и да било.

Хареса си малка, невзрачна странноприемница в другия край на града и си взе стая. Най-вероятно се намираше на територията на някоя гилдия и ако те откриеха кой е и с кого е свързан, сигурно щеше да си има неприятности.

Ала Ентрери изобщо не го беше грижа.

* * *

Следващият ден отмина, без да се случи нищо особено, но това ни най-малко не го успокои — затишието беше само привидно. Беше сигурен, че в сенките кипи трескава дейност. Ентрери ги познаваше достатъчно добре, за да разбере какво се крои в тях, само че нямаше никакво желание да си дава труда и да ги проучи. Да става каквото ще.

На втората вечер слезе в общата стая на малката странноприемница и седна да похапне в един ъгъл, без дори да чува разговорите около себе си. Все пак не пропусна да забележи появата на един нов посетител — полуръст, което си беше необичайна гледка в тази част на града. Много скоро новодошлият го откри и приседна на дългата пейка срещу него.

— Добра вечер, почитаеми господине — поздрави полуръстът. — Бива ли я храната?

Палачът го изгледа изпитателно, досетил се, че неканеният гостенин съвсем не се интересува от вечерята му. Не забеляза полуръстът да носи оръжие, макар да бе сигурен, че Дуавел надали ще се осмели да предприеме нещо толкова дръзко срещу него.

— Може ли да опитам? — нарочно повиши глас дребното създание и се приближи още малко.

Ентрери се досети какво се очаква от него, загреба от кашата и вдигна лъжицата, без обаче да я подаде на полуръста, така че той имаше съвсем правдоподобен предлог да дойде още по-близо.

— Изпраща ме Дуавел — прошепна, докато се навеждаше през масата. — В гилдията на Басадони са побеснели — търсиха те под дърво и камък, но вече знаят къде си, а и получиха разрешение от Рейкърс да дойдат да те приберат. Ще се появят още тази нощ.

При тези думи полуръстът лапна предложената му от Ентрери хапка и се изправи, гладейки се по корема.

— Предай на Дуавел, че сега наистина съм й задължен — подхвърли палачът и дребното създание кимна, след което се отдалечи и си поръча купа каша, която изяде на бара, бъбрейки с ханджията.

Оставен сам с мислите си, убиецът се поколеба какво да стори. Можеше, разбира се, да избяга, но цялото му същество беше против подобен план. Не, нека дойдат, та веднъж завинаги да се свърши с това. Бездруго не вярваше, че възнамеряват да го убият. Довърши вечерята си и се прибра в стаята, обмисляйки възможностите. Първото, което стори, бе да откърти една дъска от вътрешната стена и там, в тясното пространство между нея и външната стена, което стигаше доста под пода на неговата стая, постави прословутата си изумрудена кама и повечето от парите си. След това окачи на колана си друго оръжие, което доста приличаше на вълшебната кама, но не притежаваше магическите й умения. Накрая, повече за заблуда, отколкото с цел наистина да се предпази, заложи пред вратата съвсем елементарна клопка и като се настани на единствения стол, извади два зара и се заигра, за да убие времето.

Късно през нощта най-сетне чу някой да се изкачва по стълбите… някой, който очевидно се стараеше да не вдига шум, макар че Ентрери се движеше по-тихо, дори когато си вървеше, без да се стреми да остане незабелязан. Палачът се заслуша още по-внимателно, когато шумът от стъпките стихна и на негово място се разнесе стържене, сякаш някой бе пъхнал тънко парче метал между вратата и касата. Всеки сравнително опитен крадец би се справил с импровизирания капан за няколко минути, затова убиецът подпря глава на ръцете си и се облегна на стената.

Изведнъж всичко утихна и настана дълга, тягостна тишина.

Ентрери подуши въздуха — нещо гореше. За миг си помисли, че са подпалили сградата, за да го изгорят жив, но после различи мириса на опърлена кожа и когато сведе поглед към колана си, усети как нещо го парва — верижката, която носеше около врата си и на която бе окачил няколко шперца, хитро прикрити като невинни украшения, се бе изместила и се бе допряла до кожата му.

Едва тогава палачът разбра, че всички метални предмети, които имаше по себе си, са нагрети до червено.

Без да губи и миг, той скочи на крака и дръпна верижката от врата си, а после, с едно-единствено движение на китката, свали колана и нагорещената кама и ги пусна на пода.

Вратата поддаде и в стаята нахлуха двама от войниците на Басадони, както и мъж с арбалет в ръка. Той обаче не стреля, а и войниците не го нападнаха.

Миг по-късно на прага застана Кадран Гордиън.

— Можеше просто да почукаш — сухо отбеляза Ентрери, хвърляйки поглед към нажежените си вещи, над които се издигаше струйка черен дим.

В отговор Гордиън хвърли в краката му сребърна монета… необичайна монета, върху която бе изсечена глава на еднорог.

Палачът само сви рамене.

— „Камилата“ трябваше да бъде убита — рече Гордиън.

— Не си струваше усилието.

— Кой си ти, та да решаваш това! — възкликна командирът на Басадони.

— Не беше кой знае какво решение, в сравнение с онези, които някога… — започна убиецът, ала не можа да довърши.

— Аха! — прекъсна го драматично Гордиън. — Точно там е разликата, уважаеми Ентрери. Защото, видиш ли, всичко, което някога си знаел и правил, или ти е било нареждано да правиш, вече е без значение. Сега не си нито главатар на гилдия, нито командир, нито дори обикновен войник… и се съмнявам, че някога изобщо ще станеш. Изгубил си форма… както и очаквах. Сега трябва да се бориш за одобрение и ако оцелееш, може би — само може би — отново ще бъдеш приет в гилдията.

— Одобрение? — изсмя се убиецът. — Чие одобрение? Твоето?

— Хванете го! — нареди Гордиън на двамата войници, след което додаде: — Окаяникът, когото се опита да спасиш, беше екзекутиран заедно с цялото си семейство.

Ентрери не се впечатли особено, макар да знаеше, че Гордиън е наредил семейството на длъжника да бъде избито до крак единствено, за да го засегне. Не, сега палачът имаше по-важен проблем — дали да се остави да го отведат обратно в дома на гилдията, където най-вероятно щяха да го накажат с бой, а след това да го пуснат.

Не, реши веднага, нямаше никакво намерение да търпи подобно отношение — нито от Гордиън, нито от когото и да било. Щом двамата войници тръгнаха към него, съвършено тренираните мускули на краката му се напрегнаха, макар отстрани да изглеждаше така, сякаш няма никакви грижи и дори разпери ръце встрани, за да покаже, че не носи оръжие.

С мечове в ръка, стражите на Гордиън се приближиха от двете страни на Ентрери и замахнаха, докато мъжът с арбалета се целеше в сърцето му.

Внезапно убиецът скочи право нагоре, прибрал крака плътно под тялото си, а след това, преди слисаните войници да успеят да реагират, ритна настрани. Улучи ги право в лицето и те политнаха назад, той обаче улови единия и го придърпа пред себе си… тъкмо навреме, за да спре стрелата на третия нападател с тялото му, после запрати стенещия от болка мъж на земята.

— Първата ти грешка — заяви Ентрери на Гордиън, който тъкмо изваждаше великолепната си сабя.

В това време другият войник, когото палачът бе изритал, се изправи на крака, ала онзи, който лежеше със стрела в гърба, не помръдваше. Мъжът с арбалета трескаво зареждаше оръжието си, но това, което най-много притесняваше палача, бе очевидното присъствие на магьосник нейде съвсем наблизо.

— Дръпни се! — нареди Гордиън на станалия войник. — Аз лично ще го довърша.

— За да си спечелиш слава? — изсмя се Ентрери. — Само че аз не съм въоръжен. Какво ще си кажат според теб хората, щом разберат?

— Ще сложим оръжие в ръката ти, след като те убия — отвърна Гордиън с ехидна усмивка.

— Втората ти грешка — едва чуто прошепна палачът.

И наистина — двубоят бе далеч по-честен, отколкото самонадеяният лейтенант на Басадони изобщо предполагаше. Той се хвърли с протегнато напред оръжие и Ентрери вдигна ръка, като едновременно с това отскочи назад. Гордиън тръгна в кръг, същото стори и палачът и сам се хвърли в атака. Противникът му, твърдо решен да не допуска никакви пролуки в защитата си, го принуди да отстъпи с едно замахване на сабята.

Само че Ентрери въобще нямаше намерение да довършва мнимото си нападение. Беше го започнал единствено, за да промени посоката, в която се движеше, и така да подготви почвата за следващия си ход.

Гордиън отново му се нахвърли и той пак отскочи назад. Лейтенантът на Басадони продължи да настъпва, а палачът бе принуден да прибегне до сложна и опасна маневра, за да избегне острието му. И този път не доведе докрай започнатото движение — вместо това, в мига, в който достигна мястото, което си бе набелязал мислено, тропна с крак по пода, за огромна изненада на всички в стаята.

— Какво? — неразбиращо възкликна Гордиън и се огледа наоколо, клатейки глава.

Така и не погледна към пода обаче, затова и не видя как силата на ритника повдигна все още нажежената верижка с шперцовете, така че Ентрери да я надене около пръста на крака си.

Гордиън се впусна в нова атака, очевидно с намерението най-после да довърши противника си. Едно рязко движение и верижката полетя към лицето на връхлитащия мъж. За своя чест, Гордиън реагира мълниеносно и ловко я улови — точно както беше очаквал Ентрери — после обаче нададе страховит рев, усетил как нагорещеният метал се впива в голата му ръка и оставя кървавочервена диря след себе си.

Преди неприятелят му да успее да направи каквото и да било, палачът се озова до него, отблъсна дланта му настрани и стовари юмруци в слепоочията му. Зашеметен, с внезапно помътнели очи, Гордиън отпусна ръце и Ентрери заби чело в лицето му, после улови омекналото тяло, докато то политаше назад и като го завъртя, провря ръка между краката му и го стисна за китката. След това го обърна към мъжа с арбалета и дръпна с все сила, запращайки го към слисания стрелец. Гордиън се сгромоляса върху своя съюзник и изби стрелата от оръжието му.

Последният войник се нахвърли върху Ентрери, ала бойните му умения не бяха кой знае какви, дори по стандартите на Гордиън. Убиецът направи крачка назад и с лекота избегна тромавата, недомислена атака, после, преди нападателят му да успее да се отдръпне и да се приготви за нов удар, пристъпи напред, хвана го за китката и рязко я изви.

Войникът замахна с другата ръка, борейки се вече за живота си, ала Ентрери го удари по опакото на десницата толкова бързо, че той дори не можа да реагира, после я изви още по-жестоко, отнемайки му и последната капчица сила. След това на убиеца не му беше особено трудно да измъкне меча от безчувствените пръсти на противника си и да го вдигне за удар.

Острието потъна дълбоко в корема на злощастния войник, после продължи нагоре и прониза дробовете му.

Без да си дава труда да издърпа оръжието, Ентрери придърпа тялото на мъжа към себе си, с намерението да го запрати към упорития стрелец, който отново се бе прицелил в него. В този миг обаче, се появи нов, далеч по-опасен неприятел — скритият досега магьосник нахлу в стаята с развени от бързане одежди. Палачът го видя да вдига някакъв тъничък предмет (най-вероятно магическа пръчка), но точно тогава отгоре му се стовари тялото на пронизания войник и двамата се строполиха на земята.

— Спечелих ли си одобрението ти? — изкрещя Ентрери на все още замаяния Гордиън, макар че се насочи към прозореца, още докато говореше, тъй като мъжът с арбалета пак се канеше да стреля, а и магьосникът бързо се съвземаше.

Докато тичаше, усети как в хълбока му се забива стрела, а по тялото му плъзва свирепа болка. Той обаче само изръмжа и стисна зъби. Покрил лицето си с ръце и с крака, прибрани плътно под тялото, мина през дървената решетка на прозореца и прелетя няколкото метра, които го деляха от улицата. Докато се приземяваше, подви крака и се преметна два пъти, за да омекоти удара, след това се изправи и хукна. Изобщо не се учуди, когато няколко секунди по-късно една стрела — очевидно дошла от съвършено различно оръжие — се заби в стената досами него.

Изведнъж мястото загъмжа от войници на Басадони, наизскочили само за миг от всички възможни скривалища.

Ентрери се завтече по улицата, прескочи изпречилия се пред него мъж, който се опитваше да го улови през кръста и да го събори, после сви зад някаква постройка. С котешка пъргавина се изкатери на покрива, изтича до ръба му, прескочи тясната уличка и се приземи на покрива на отсрещната сграда.

Като се придвижваше по този начин, много скоро стигна до главната улица — знаеше, че това е последното, което преследвачите му очакват от него. Слезе от покрива и се покатери на една стена, разперил ръце и крака, в опит да намери някаква опора и да се слее възможно най-добре с очертанията на сградата.

Неведнъж до ушите му достигаха крясъците на търсещите го войници, които често минаваха точно под него, но постепенно всичко утихна… за щастие на Ентрери, тъй като нощта вече просветляваше, а раната му, макар и да не кървеше кой знае колко, бе сериозна, може би дори смъртоносна. Когато най-сетне се спусна на земята, беше толкова омаломощен, че едва успя да се задържи на крака. Докосна мястото, където стрелата се бе забила почти докрай в тялото му, и почувства топлата кръв, напоила гънките на плаща му.

Вече му бе трудно да диша, а за опитен боец като него не бе никак трудно да се досети какво означава това.

Късметът обаче бе на негова страна — върна се до странноприемницата, преди да е съмнало и въпреки че вътре несъмнено имаше поне няколко от войниците на Басадони, навън като че ли нямаше никой. С лекота откри прозореца на стаята си (парчетата от натрошената решетка още се търкаляха на земята под него) и мислено прецени къде точно се пада тайното му скривалище. Трябваше да бъде съвсем тих — от стаята му се носеха гласове, включително и този на Гордиън. Когато се закатери нагоре, му се наложи да впрегне цялата си воля, за да не изстене, макар че му идеше да крещи от болка.

Залови се със старото, очукано от времето дърво, бавно и безшумно, докато най-сетне достигна камата и малката кесийка.

— Трябва да е имал някаква магия у себе си! — чу Гордиън да крещи над него. — Опитай отново!

— Няма никаква магия, господарю — разнесе се друг глас, който несъмнено принадлежеше на вълшебника. — И да е имал нещо подобно у себе си, сигурно го е продал или подарил някому, преди да дойде тук.

Въпреки че агонизираше, Ентрери не можа да сдържи усмивката си при звука от ритника и яростното ръмжене, с които Гордиън посрещна тези думи. Нямаше магия, разбира се… защото бяха претърсили само стаята му, но не и стената на стаята отдолу.

Стиснал камата си в ръка, палачът тръгна по все още тихите улици. Надяваше се да срещне някой. Войник на Басадони, някой, който си заслужаваше гнева му, но всъщност подозираше, че надали би се справил и с начинаещ боец. Вместо това се натъкна на двама пияници, облегнати на една стена — единият спеше, другият си приказваше сам.

Тих като смъртта, убиецът се запрокрадва към тях. Изумрудената му кама притежаваше особено полезна магия — можеше да открадне жизнената сила на жертвата си и да я предаде на своя господар.

Ентрери се разправи първо с будния пияница, след това, значително укрепнал, впи зъби в плаща си и издърпа стрелата от тялото си, при което едва не припадна от болка.

Все пак успя да се задържи на крака и се нахвърли върху спящия мъж.

Не след дълго вече се отдалечаваше оттам, сякаш нищо не се бе случило и изобщо не го бяха ранявали. Отново се чувстваше силен и почти се надяваше Кадран Гордиън все още да е наоколо.

Само че битката едва сега започваше и въпреки забележителните си умения, Ентрери, който добре знаеше колко бе влиятелна гилдията на Басадони, отлично разбираше, че положението му никак не е розово.

* * *

Видяха как враговете му нахлуват в странноприемницата с намерението да го убият. Видяха го как скача през прозореца и потъва в сенките. С острия си взор, който далеч превъзхождаше очите на преследващите го войници, го видяха как се прилепя до стената и мълчаливо се възхитиха на хитрия му ход. А сега, с облекчение и безмълвно съгласие с избора на своя господар, го наблюдаваха как се отдалечава по улицата. И дори той, Артемис Ентрери, ненадминатият убиец, нямаше никаква представа, че те са тук.

Глава 10 Неочаквана и неудовлетворителна разплата

Уолфгар кръстосваше подножието на планината с бърза и уверена стъпка, с надеждата някое чудовище да го открие и нападне, давайки му по този начин възможност да отприщи яростта, която клокочеше в гърдите му. На няколко пъти се натъкна на дири и се опита да ги проследи, ала не беше пазител и макар да се справяше отлично с тежкия живот в тундрата, търсаческите му способности не можеха да се мерят с тези на мрачния елф.

Същото се отнасяше и до умението му да се ориентира. Когато на следващия ден се изкачи до върха на поредния хълм, установи, че е оставил планината зад гърба си — в краката му се простираха равните, южни земи. Погледна назад, към Гръбнака на света, където несъмнено щеше да му е много по-лесно да намери битката, която търсеше. Ала полята, които се бяха ширнали пред него, го мамеха и той непрестанно обръщаше очи към тях, към горите, които тъмнееха на много места, и към неизвестните пътища, които ги прорязваха. Нещо в сърцето му трепна, копнеж по далечни земи и открити пространства, желание да се отскубне от примката на сковаващия живот, който водеше в Долината на мразовития вятър. Може би някъде там щеше да открие нови изживявания, които да му помогнат да се отърси от бъркотията от образи, бушуваща в съзнанието му. Може би, ако се откъснеше от познатото ежедневие, щеше да успее да се отдалечи и от ужаса на спомените от Бездната.

Кимвайки, за да си вдъхне увереност, Уолфгар пое надолу по стръмния южен склон. Няколко часа по-късно се натъкна на нови следи (най-вероятно оркски), но ги отмина. Докато слънцето достигне западния хоризонт, той вече бе оставил планината зад гърба си. Поспря, за да погледа залеза — огромни оранжеви и червени пламъци багреха тъмните облаци и изпъстряха небето с великолепни, искрящи шарки. Тук-таме, където облаците изтъняваха, прозираше по някоя блещукаща звездичка, ярка точица на фона на тъмното небе. Варваринът остана загледан в него, докато и последният цвят не избледня, а над полето и по небосклона се спусна мрак. Над главата му се надбягваха облаци, звездите ту припламваха, ту отново угасваха. Това, изведнъж си помисли Уолфгар, бе миг на обновление. Това бе мигът на неговото прераждане, ново начало за човек, който бе сам на света, човек, решен да се съсредоточи единствено върху настоящето и да загърби миналото, оставяйки бъдещето само да се подреди.

Най-сетне се раздвижи и тръгна да си потърси място за нощуване. Разположи се под надвисналите клони на висока ела, където, напук на твърдата му решимост, кошмарите отново го откриха.

Въпреки това, когато на другия ден отново пое на път, километрите сякаш се топяха под твърдата му крачка, докато уверено следваше вятъра, птиците и лъкатушещите, пролетни потоци.

Плодове и дивеч имаше в изобилие и с всеки изминал ден му се струваше, че миналото все по-малко спъва крачките му, докато примката на ужасяващите кошмари като че ли става мъничко по-хлабава.

Ала ето че един ден се натъкна на необичаен тотем — невисок, забит в земята прът, с връх във формата на пегас — и изведнъж усети как се връща назад във времето, към една случка, запечатала се съвсем ясно в съзнанието му и станала преди много години, когато заедно с Дризт, Риджис и Бруенор бяха тръгнали да търсят древните. Сребърни зали. Част от него му нашепваше да се обърне и да побегне възможно най-далеч от тотема и това място, но един спомен, една отдавна дадена клетва за мъст, не му даваше мира. Без да мисли, Уолфгар се огледа наоколо и като откри скорошни следи, тръгна подире им. Не след дълго достигна ниско възвишение, от чийто връх ясно видя лагер с палатки от еленова кожа, между които се разхождаха високи, тъмнокоси хора.

— Небесните жребци — прошепна младият мъж, припомняйки си варварското племе, присъединило се към тяхната битка с един оркски отряд.

След като орките бяха разгромени, новодошлите плениха Уолфгар, Риджис и Бруенор. Наистина, варварите се отнесоха към тях сравнително добре, а на Уолфгар дори дадоха възможност да си премери силите със сина на вожда — двубой, който той с лекота спечели. След това, по стара варварска традиция, му предложиха да се присъедини към племето. За съжаление, като изпитание за верността му, му наредиха да убие Риджис, нещо, което Уолфгар никога не би сторил. С помощта на Дризт приятелите успяха да избягат, но шаманът на небесните жребци, Валрик Пронизващото око, използва зла магия, за да превърне Торлин, сина на вожда, в ужасяващо чудовище.

Приятелите се бяха справили с него и там, над обезобразеното, прекършено тяло на доблестния Торлин, Уолфгар, син на Беорнегар, се закле да отмъсти за смъртта му.

Младият мъж усети как ръцете му се навлажняват ръце, които инстинктивно бяха стиснали дръжката на могъщия Щитозъб. Присви очи и се взря в далечния лагер. Не след дълго различи слабовата, очевидно развълнувана фигура, която изтича покрай една от палатките.

Нищо чудно Валрик вече да не беше между живите, напомни си Уолфгар — в крайна сметка, шаманът още тогава си беше възстар. И този път част от него му нашепна да си върви, да се спусне по другия склон на възвишението и да побегне — далеч от тази среща и от всичко, което би му напомнило за някогашния му живот.

Ала образът на сломеното, осакатено тяло на Торлин, наполовина човек, наполовина крилат кон, се бе запечатал в съзнанието му и не му даваше покой.

Не след дълго вече наблюдаваше лагера толкова отблизо, че без проблем различаваше отделните фигури.

Толкова отблизо, че ясно видя — небесните жребци преживяваха тежки времена. А и тежки битки, както личеше от немалкото ранени, налягали навсякъде из бивака. Броят на палатките и на хората (предимно жени, деца и старци) също бе по-малък, отколкото Уолфгар го помнеше. Загадката като че ли се изясняваше от дългата редица (поне четиридесет) прътове, които се издигаха в южната част на лагера и върху които бяха набучени оркски глави. От време на време отгоре им се спускаше по някоя граблива птица, настаняваше се сред рошавите коси и лакомо започваше да кълве очите и ноздрите на гнусните създания.

Гледката на очевидно западналото племе истински нарани Уолфгар — макар да се бе зарекъл да отмъсти на шамана им, той знаеше, че небесните жребци са доблестен народ, който по обичаи доста приличаше на неговите събратя. Поколеба се дали да не се откаже и тъкмо се накани да си тръгне, когато с крайчеца на окото си зърна от една палатка да изскача кльощав мъж, стар, но кипящ от енергия, облечен в бели одежди, които се разстилаха като крила зад гърба му, колчем разпереше ръце. Още по-издайническа бе украсената с голям изумруд превръзка, която покриваше едното му око. Откъдето и да минеше старецът, събратята му почтително свеждаха поглед, едно детенце дори изтича да му целуне ръка.

— Валрик — прошепна Уолфгар — нямаше как да го сбърка.

После се изправи и уверено се насочи към бивака, стиснал великолепния си боен чук в ръка. Самият факт, че влезе в лагера без никакви проблеми, говореше какъв хаос цари сред небесните жребци — никое варварско племе в що-годе добро състояние не би допуснало да бъде изненадано по този начин.

А ето че Уолфгар бе оставил първите палатки зад себе си и се бе приближил до Валрик достатъчно, за да може шаманът да го види и да зяпне от изумление, преди някой — висок, възрастен воин, силен, но по измършавял — да се опита да го спре.

Боецът се нахвърли отгоре му, без дори да го попита кой е, вдигнал тежка сопа за страничен удар. Уолфгар обаче, по-бърз, отколкото нападателят му очакваше, пристъпи напред, улови със свободната си ръка тоягата, преди да е набрала твърде много инерция, и със сила, каквато възрастният варварин не си беше и представял, изви китката му, издърпа оръжието и го захвърли надалеч. Воинът изрева и отново се опита да го удари, но Уолфгар го отблъсна назад.

Дотогава вече всички бойци в лагера — далеч по-малко, отколкото при предишната им среща — бяха наскачали и образували полукръг около своя шаман. Уолфгар отклони очи от омразния Валрик достатъчно дълго, за да ги огледа и да види, че това далеч не са мъже в разцвета на силите си. Бяха или прекалено млади, или твърде стари. Очевидно бе, че небесните жребци наскоро са водили жестока битка, в която никак не им беше провървяло.

— Кой си ти, който идваш неканен? — проговори един мъж, висок и силен, ала доста стар.

Уолфгар се вгледа в обадилия се, в проницателните очи и разрошената, прошарена коса, още гъста за човек на неговата възраст, в решителната, сурова извивка на челюстта. И друг път беше виждал тези черти, в лицето на един небесен жребец, когото бе срещнал преди много години, доблестен и храбър боец. Това, както и фактът, че непознатият се бе обадил пръв, преди всички и дори преди Валрик, окончателно затвърди предположението му.

— Бащата на Торлин — рече той на глас и се поклони.

Очите на възрастния варварин се разшириха от изненада. Очевидно бе, че иска да каже нещо, ала не намираше думи.

— Йерек Вълкоубиеца — провикна се вместо него шаманът. — Вожд на небесните жребци. А кой си ти, неканен гостенино? Кой си ти, та си позволяваш да споменаваш отдавна изгубения син на Йерек?

— Изгубен? — скептично повтори Уолфгар.

— Боговете ни го отнеха — отвърна Валрик и размаха украсените си с пера ръкави. — Пое на ловен поход, който го отведе по дирите на едно видение.

Невесела усмивка изкриви устните на Уолфгар. Най-сетне разбра огромната, поддържана вече цяло десетилетие, лъжа. Превърнат в чудовищно, безплътно създание, Торлин бе изпратен от Валрик по дирите на Уолфгар и останалите и бе срещнал ужасната си смърт от ръцете им. Само че шаманът, който вероятно не изгаряше от желание да съобщи страшната новина на вожда, някак си бе успял да изопачи истината, измисляйки история, с която да приспи подозренията на Йерек. Поел на боговдъхновен ловен поход или по дирите на видение, изпратено му от някое божество, Торлин можеше да не се върне с години, дори с десетилетия.

Уолфгар осъзна, че трябва да действа много внимателно — всяка прибързана постъпка или дума можеше да му навлече гнева на Йерек.

— Ловният му поход не продължи дълго — рече той. — Боговете — нашите богове — много скоро съзряха неговата несправедливост.

При тези думи по лицето на Валрик също се изписа смайване и той като че ли най-сетне започна да се досеща кой стои пред него.

— Кой си ти? — попита с леко потреперващ глас.

— Не си ли спомняш, Валрик Пронизващото око? — попита младият мъж и се приближи към него, при което най-близките до шамана воини също направиха крачка напред. — Нима небесните жребци толкова бързо забравиха Уолфгар, сина на Беорнегар?

Жрецът наклони глава на една страна — думите на непознатия събудиха далечен, смътен спомен.

— Нима небесните жребци вече не помнят северняка, комуто предложиха да се присъедини към техните редици и който пътуваше заедно с едно джудже, един полуръст и — тук варваринът направи пауза, сигурен, че довърши ли изречението си, самоличността му ще стане ясна като бял ден — с един елф на мрака?

Очите на Валрик замалко да изскочат от орбитите си.

— Ти! — изкрещя той и размаха разтреперан пръст във въздуха.

При споменаването на мрачния елф, може би единствения от тази раса, когото всички те бяха виждали някога, нещо се размърда в съзнанието на доста от небесните жребци. Разнесе се оживен шепот, повечето мъже стиснаха още по-здраво оръжията си, готови само при една дума на своя вожд да се нахвърлят върху нашественика и да се разправят с него.

Младият варварин дори не трепна.

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар — твърдо повтори той и прикова поглед в лицето на Йерек. — Не съм враг на небесните жребци. Тъкмо напротив — свързваш ни далечно родство и еднакви обичаи. Върнах се, както се зарекох над мъртвото тяло на Торлин.

— Торлин е мъртъв? — ахнаха мнозина от воините и възклицанието им бе подето от скупчилите се зад тях жени и деца.

— Аз и моите приятели не дойдохме като врагове — продължи Уолфгар, като очакваше на приказките всеки миг да бъде сложен край. — Бихме се рамо до рамо срещу общ противник и победихме.

— Ти ни отказа! — ревна Валрик. — Обиди народа ни!

— Какво знаеш за сина ми? — намеси се Йерек и като избута шамана настрани, пристъпи напред.

— Знам, че Валрик се опита да всели духа на небесния жребец в него и го изпрати да ни унищожи — отвърна Уолфгар.

— И се осмеляваш да дойдеш тук с подобно признание?

— Знам, че не божество се беше вселило в Торлин тогава, защото с приятелите ми погубихме онова, в което той се бе превърнал.

— Убийте го! — изкрещя Валрик. — Както унищожихме орките, които се промъкнаха сред нас под прикритието на нощта, така ще сразим и врага, който дръзва да дойде в лагера ни посред бял ден!

— Стойте! — нареди Йерек и разпери ръце.

Никой от воините не помръдна, макар да бе очевидно, че едва се сдържат да не се нахвърлят върху Уолфгар, като глутница ловджийски кучета на прекалено къса каишка.

Йерек пристъпи напред и застана пред младия варварин.

Уолфгар срещна погледа му, но не преди да забележи, че Валрик посяга към кожената кесийка на кръста си — свещен амулет, пълен със загадъчни магически съставки.

— Значи синът ми е мъртъв? — попита вождът, доближавайки се на сантиметри от Уолфгар.

— Вашият бог не беше с него — отвърна исполинът, — защото мисията, възложена му от Валрик, не беше справедлива.

Още преди да довърши, разбра, че уклончивите му думи изобщо не бяха успокоили Йерек, че жестоката вест бе прекалено страшна и болезнена за каквото и да било обяснение или оправдание. С яростен рев на уста вождът се нахвърли върху него, той обаче го очакваше и спря юмрука му, а после натисна ръката му, докато възрастният мъж не изгуби равновесие. След това пусна Щитозъб на земята и го блъсна в гърдите, запращайки го назад, към слисаните му воини.

Миг по-късно Уолфгар вече бе вдигнал оръжието си и се бе впуснал в атака, само че и небесните жребци сториха същото… за негово огромно раздразнение, тъй като сега нямаше как да се добере до Валрик. Можеше единствено да се надява в редиците на нападателите му да се открие пролука, та да успее да покоси омразния шаман, преди и той самият да рухне убит. Жрецът обаче изненада както него, така и своите събратя, когато се втурна напред и със заклинателен напев хвърли шепа билки и прахове по посока на исполина.

Уолфгар веднага усети магическото нахлуване. Въпреки че Йерек и останалите отстъпиха назад, връхлетя го усещането, че около него се затварят високи, черни стени, изпиват силата му и го приковават на място.

Вълна след вълна се стоварваше върху Уолфгар магията на Валрик, докато жрецът подскачаше край него и сипеше пъкления си прах.

Стори му се, че потъва, земята сякаш се надигна да го погълне.

Само че младият варварин не за първи път се изправяше срещу такава магия. Съвсем не. През годините, прекарани в Бездната, неведнъж бе ставал жертва на подобни заклинания. Слугите на Ерту — и най-вече скверните сукуби — нерядко ги бяха използвали, за да го подчинят на волята си и да правят с него каквото си поискат. Колко пъти бе усещал съвсем същото нахлуване в глъбините на съществото си! Достатъчно, за да знае как да се пребори с него.

Младият варварин стисна зъби и издигна около себе си стена от леден гняв, отбивайки всяко магическо внушение за покорство и капитулация с десет яростни вика, десет спомена за Ерту и сукубите. При все това, отстрани Уолфгар изглеждаше победен — нарочно остана на мястото си като вцепенен, позволявайки на чука да се изплъзне измежду уж безчувствените му пръсти. До ушите му достигаха напевите на жреца, с крайчеца на окото си видя как неколцина от небесните жребци подхващат ритуален танц в благодарност към своя бог и към Валрик, човешкото въплъщение на този бог.

— За какво говори? — обърна се Йерек към жреца. — С какво се зае Торлин?

— Както ти казах — отвърна шаманът и без да прекъсва ритуалния си танц, се доближи до Уолфгар. — Елф на мрака! Този мъж, на пръв поглед толкова достоен, пътуваше заедно с един елф на мрака! Кой, освен Торлин, можеше да се нагърби с тежката магия и да погуби подобен страшен враг?

— Но ти каза, че е поел по дирите на видение! — възрази Йерек.

— Защото мислех, че е така — излъга Валрик. — И кой знае дали наистина не е. Недей да вярваш на измислиците на този северняк! Нима не виждаш колко лесно го прекърши силата на Утгар и го направи съвършено безпомощен? Не е ли много по-вероятно да се е върнал, защото и тримата му приятели са паднали от ръката на Торлин и това е единственият начин да получи удовлетворение за смъртта им, след като не е могъл да се справи с него дори с помощта на мрачния елф?

— Но нали синът на Беорнегар надви Торлин, когато си мериха силите — напомни му Йерек.

— Това бе преди да разгневи Утгар! — провикна се Валрик. — Виж го сега, безпомощен и победен…

Още преди жрецът да успее да довърши, Уолфгар сякаш изригна — хвърли се напред, захлупи тежка длан върху лицето на шамана и го вдигна във въздуха, после го стовари на земята, само за да го вдигне отново и отново да го блъсне в земята.

— Кой бог, Валрик? — изрева Уолфгар, като го раздруса с все сила. — С какво ти и Утгар сте по-добри от мен, воина на Темпос?

За да подсили думите си и все така с една ръка, младият варварин напрегна мускули, вдигна жреца във въздуха и го задържа така, без да обръща внимание на отчаяните му опити да се отскубне.

— Ако Торлин бе убил приятелите ми в честна битка, никога не бих се върнал да диря разплата — искрено заяви Уолфгар на вожда. — Не съм тук, за да си отмъщавам за смъртта им, защото те и тримата са добре. Дойдох, за да отмъстя за Торлин, могъщ и доблестен воин, използван най-безсрамно от тази отрепка.

— Валрик е нашият шаман! — провикнаха се мнозина от небесните жребци.

Уолфгар върна жреца на земята с гневно ръмжене и го принуди да коленичи, извивайки главата му назад. Валрик го сграбчи за ръката и кресна:

— Убийте го!

Миг по-късно думите му преминаха в гъргорещ стон, задушени от желязната хватка на исполина.

Уолфгар огледа заобиколилите го бойци. С нападението над Валрик си бе спечелил малко време, но приключеше ли с шамана, небесните жребци несъмнено щяха да го убият. Ала не това го спря — какво го интересуваше дали е жив, или мъртъв! Не, онова, което го укроти, бе изражението на Йерек, изражение на напълно прекършен човек. Младият варварин бе дошъл с новини, които можеха да съсипят гордия вожд, а ако сега той убиеше Валрик и мнозина от небесните жребци, преди сам да рухне мъртъв, Йерек навярно никога нямаше да се съвземе. Нито пък племето.

Уолфгар сведе поглед към жалкия шаман. Докато обмисляше следващия си ход, неволно бе засилил натиска си и сега мършавият жрец се бе превил одве и изглеждаше така, сякаш няма да издържи още дълго. Колко лесно би било на исполина да свали ръката си още по-надолу и така да прекърши гръбнака му.

Колко лесно и колко безсмислено. Със сърдито ръмжене, което нямаше нищо общо със състраданието, Уолфгар го дръпна, за да се изправи и като го улови през слабините, го вдигна над главата си и го запрати на няколко метра, право в собствената му палатка, където шаманът се стовари с гръм и трясък, насред кожи и рухнали прътове.

Неколцина воини начаса се нахвърлиха върху Уолфгар, той обаче ги отблъсна с един мощен замах на Щитозъб, при което изби оръжието на едного, а другиму едва не откъсна ръката.

— Спрете! — разнесе се гласът на Йерек. — Ти също, Валрик! — натърти той, виждайки жреца да се изправя на крака и да насъсква воините.

След това мина покрай бойците си и се изправи пред Уолфгар с убийствен пламък в очите.

— Ще ме заболи, ако се наложи да погубя бащата на Торлин — спокойно каза младият варварин.

Думите улучиха право в целта. Изражението на стария вожд омекна и без да каже нищо повече, Уолфгар се обърна и си тръгна. Никой от близкостоящите воини не си и помисли да го спира.

— Убийте го! — ревна Валрик, но едва-що бе довършил, когато Щитозъб полетя към него.

Само за няколко секунди магическото оръжие стопи десетината метра, които го деляха от коленичилия жрец, стовари се в гърдите му и го остави проснат насред рухналата палатка, мъртъв.

Всички очи се насочиха към Уолфгар, мнозина направиха крачка-две към него.

Ала ето че Щитозъб неочаквано и драматично се озова отново в ръката му и небесните жребци се дръпнаха назад.

— Неговият бог Темпос го подкрепя! — провикна се някой.

Уолфгар отново се обърна и си тръгна, мислейки си, че нищо не би могло да е по-далеч от истината. Очакваше Йерек да хукне след него или да нареди на воините си да го убият, ала зад гърба му цареше странна тишина. Не се разнесоха нито заповеди, нито гневни възгласи, сякаш нищо не помръдваше. Абсолютно нищо. Той така бе слисал бездруго съкрушеното племе, зашеметил бе Йерек с истината за съдбата на сина му, а след това и съплеменниците му с неочакваната си свирепа разплата с Валрик, че те просто не знаеха как да реагират.

Докато се отдалечаваше от лагера, последното, което Уолфгар изпитваше, бе облекчение. Изпълнен с гняв, той крачеше по пътеката, бесен на проклетия Валрик, на проклетите небесни жребци, на целия прокълнат свят. Изрита изпречилия се на пътя му камък, после вдигна друг и го запрати надалеч с предизвикателен, яростен рев. Вървеше, без и сам да знае къде отива, без цел и посока. Не след дълго се натъкна на следите на група орки, най-вероятно същите, които предишната нощ бяха нападнали небесните жребци — ясно различима диря от кръв, смачкана трева и прекършени клонки, която се отклоняваше от пътеката и навлизаше в близката горичка.

Без дори да се замисли, Уолфгар я последва, като все така блъскаше дърветата, покрай които минаваше, и сипеше проклятия. Постепенно се успокои и спря да ръмжи, заменил безцелното бродене с набързо съставен план. Сега вече вървеше много по-предпазливо, обръщаше внимание на всяка пътека, където би могло да има вражески съгледвачи, отделени от основния отряд. Не след дълго забеляза подобно място, както и диря, оставена от четири крака, която потвърждаваше предположението му. Безшумно я проследи, оглеждайки се за сенки и други местенца, предлагащи добро прикритие.

Денят вече преваляше, сенките бързо се удължаваха, ала Уолфгар знаеше, че няма да му бъде никак лесно да открие съгледвачите, преди те да го забележат, не и ако вече бяха нащрек, което бе повече от сигурно след скорошната тежка битка с небесните жребци.

Младият Варварин се бе разправял с гнусната раса на орките години наред, рамо до рамо с Дризт До’Урден, научавайки от опитния пазител. Всичко за навиците и подбудите им. Целта му сега бе да се погрижи отделилите се съгледвачи да не успеят да предупредят основния отряд. И знаеше точно как да го стори.

Приклекнал зад един храсталак край пътеката, той събра шепа гъвкави клонки и ги уви около бойния си чук, за да го прикрие, след това размаза малко кал по лицето и дръпна плаща си назад, уж, че е скъсан. Мръсен и привидно немощен, той излезе иззад храстите и пое по пътеката, като куцаше, стенеше и час по час проплакваше „Момичето ми!“.

Не след дълго усети, че го наблюдават и закуцука още по-мъчително, дори се препъна, използвайки падането, за да се огледа по-добре.

И наистина, между близките клони зърна тъмен силует — орк с копие в ръка, вдигнато за удар. Още няколко стъпки и оръжието щеше да полети към него.

Другото противно създание несъмнено също беше наблизо, макар и да не се забелязваше. Най-вероятно се бе спотаило на земята и видеше ли го да пада с копие в гърдите, щеше да се нахвърли отгоре му и да го довърши. Двамината съгледвачи би трябвало да предупредят събратята си, те обаче явно предпочитаха да запазят привидно лесната жертва за себе си, та да ограбят мъртвото тяло, преди да съобщят на главатаря си.

Уолфгар знаеше, че трябва да се разправи с тях възможно най-бързо, само че не смееше да се приближи твърде много до онзи с копието. Изправи се на крака и, залитайки, направи още една крачка по пътеката, после спря и като вдигна ръце към небето, заплака за изчезналото си дете. След това се олюля, обърна се с мъка и бавно се запъти натам, откъдето бе дошъл, а раменете му се тресяха от престорено ридание.

Сигурен бе, че оркът няма да устои на подобна прекрасна мишена, колкото и голямо да бе разстоянието между него и целта му. Напрегна мускули и едва-едва завъртя глава, опитвайки се да долови и най-слабия шум, долитащ от мястото, където се криеше противникът му.

Миг по-късно му се наложи да отскочи, за да избегне свистящото копие. С ловкост, каквато малцина биха очаквали от исполин като него, Уолфгар улови оръжието и го притисна към тялото си със силен стон, след което политна назад, като с другата си ръка още по-здраво стисна Щитозъб.

Почти веднага някъде над дясното му рамо нещо прошумоля, той обаче остана да лежи в прахта и да чака търпеливо.

Само след секунда-две вторият орк изскочи от прикритието си и се заклатушка към падналия мъж. Уолфгар изчака подходящия момент и се преметна презглава, пускайки копието на земята. Изправи се и се обърна, размахал бойния си чук, оркът обаче спря по-рано и Щитозъб изсвистя, без дори да го докосне. Без да се впечатли особено, варваринът продължи започнатото движение. Докато се завърташе, забеляза копиеносеца в короната на едно дърво и запрати оръжието си към него. Не можеше да спре, за да види дали е улучил, ала ясно чу звука на трошащи се кости и стона, с който гнусното същество тупна на земята.

Другият орк изскимтя, метна сопата си срещу него и хукна да бяга.

Тоягата се удари в широките гърди на Уолфгар, той обаче дори не я усети, пресегна се, улови дребното създание и го принуди да коленичи, точно както и Валрик, с глава извита назад и изкривен гръбнак. Пред очите му изплува образът на омразния шаман и той натисна с всичка сила, ръмжейки, без да обръща внимание на размаханите ръце на орка. Миг по-късно се разнесе звучно пращене и дребното същество спря да се съпротивлява, а ръцете му увиснаха, треперейки неудържимо.

Уолфгар го пусна и то се свлече мъртво в прахта.

В този момент Щитозъб се завърна в ръката му и младият варварин се обърна да провери какво става с другия му противник. Видя го да лежи в корените на дървото, мъртъв като свря събрат.

Вместо да му донесе удовлетворение, тази победа само още повече разпали жаждата му за кръв и той се втурна да бяга, докато не достигна мястото, където двамата съгледвачи се бяха отделили от основния отряд. Пое по дирите му и по мръкване зърна в далечината лагера на гнусните създания. Трябва да наброяваха поне двадесетина, а наоколо несъмнено се навъртаха още, някои — за да охраняват бивака, други — излезли на лов. Уолфгар би трябвало да изчака докато се спусне нощта и всичко утихне, докато всички се приберат и мнозина заспят. Би трябвало да почака, докато придобие по-добра представа за противника срещу себе си, да проучи силите и слабостите му.

Би трябвало да изчака, ала не можеше.

Свистейки зловещо, Щитозъб профуча между двама дребновати орки и се стовари върху един по-едър техен събрат, като събори не само него, но и събеседника му.

Със страховит рев на уста, Уолфгар се хвърли в атака. Измъкна копието от ръката на най-близкото чудовище и прониза другаря му, след което го издърпа и като се завъртя, цапардоса първия орк по главата. Оръжието се строши и той заби двете парчета в слепоочията на противника си. Злото създание се опита да ги извади, ала Уолфгар го вдигна във въздуха и го запрати надалеч. Мощен юмрук повали следващия орк, още преди той да успее да откачи меча си, други двама рухнаха под тежестта на разярения варварин. Миг по-късно Уолфгар отново беше на крака, без да спира да раздава юмруци и ритници, където свари, в опит да сломи всяка съпротива. И наистина, хванати неподготвени, орките като че ли искаха единствено да избягат колкото се може по-надалеч от страховития исполин, вместо да се изправят срещу него.

Уолфгар улови едного, завъртя го и го удари с глава, а когато гнусното същество политна назад, го сграбчи за косата и с все сила стовари юмрука си в грозната му мутра.

После скочи, готов да се заеме със следващия си противник. Първоначалният му устрем като че ли започваше да отслабва, ала в този миг Щитозъб се завърна в десницата му и той начаса го запрати към поредната си жертва, която се строполи на земята с разбит череп.

Неколцина орки се нахвърлиха върху него, размахали ножове и тежки сопи, и дори успяха да го ранят един-два пъти. Но и за най-малката драскотина исполинът се отплащаше с безжизнени тела, довършени от него с голи ръце. Много скоро Щитозъб отново бе в десницата му и орките бяха принудени да отстъпят. Целият покрит с кръв, размахал тежкия чук със зверска сила и диви крясъци на уста, Уолфгар бе прекалено страшен за малодушните създания. Онези, които успяха да се откопчат, побягнаха в гората, онези, които не можаха, паднаха от ръката му.

Няколко минути по-късно Уолфгар си тръгна от пометения бивак, като ръмжеше яростно и стоварваше чука си върху изпречилите се на пътя му дървета. Знаеше, че гнусните създания го наблюдават, знаеше също така, че никое от тях няма да посмее да го нападне.

Не след дълго излезе от гората и се озова пред невисок хълм, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към угасващия залез, същите пъстроцветни пламъци, които бе видял и от северните покрайнини на Гръбнака на света преди няколко вечери.

Този път обаче, нищо у него не трепна при вида на великолепните багри. Сега вече осъзнаваше — надеждата, че може да избяга от миналото си, е била напразна знаеше, че спомените ще го следват, където и да отиде, каквото и да стори. Не изпитваше никакво удовлетворение, задето си бе отмъстил на Валрик, никаква радост от това, че бе разгромил злите орки.

Нищо.

Младият мъж крачеше в нощта, без дори да си даде труда да измие кръвта от себе си, нито да превърже многобройните драскотини, с които бе покрито тялото му. Просто вървеше напред, към залеза, докато луната се издигаше зад гърба му и поемаше своя път по небосвода.

Три дни по-късно достигна източната порта на Лускан.

Глава 11 Бойният магьосник

— Спри да идваш! — извика Ла Вал, после добави с доста по-мек тон: — Моля те!

Ентрери не каза нищо, само продължи да се взира в магьосника с непроницаемо изражение.

— Ти рани Кадран Гордиън — продължи Ла Вал. — Вярно, гордостта му пострада повече от тялото, но това, уверявам те, е много по-опасно.

— Гордиън е глупак — отсече Ентрери.

— Глупак с армия — уточни магьосникът. — Никоя гилдия не се е укрепила така здраво на улицата, както тази на Басадони. Никой не разполага с повече възможности и всички те, в това можеш да бъдеш сигурен, сега са впрегнати срещу Артемис Ентрери.

— И срещу Ла Вал, предполагам — насмешливо допълни палачът. — Задето си позволява да говори с преследвания.

Магьосникът не си даде труд да отговори, само впери още по-настоятелен поглед в Ентрери, човека, чието присъствие в стаята му тази нощ може би го обричаше на сигурна смърт.

— Кажи им всичко, което искат да знаят — рече палачът. — Съвсем честно. Не се опитвай да ги лъжеш заради мен. Кажи им, че съм дошъл неканен, за да говоря с теб и че въпреки всичките им усилия, изобщо не съм изглеждал ранен.

— Ще им се подиграеш по този начин?

Ентрери сви рамене:

— Какво значение има?

И като видя, че Ла Вал няма какво да отвърне, поклони се и отиде до прозореца. С бързо движение на китката обезвреди един от капаните, след което много предпазливо се провря между другите, спусна се по стената и потъна в мрака.

По-късно същата вечер се отби до „Медната миза“, макар и съвсем набързо и без никакво намерение да влиза. Все пак се представи на стражите пред вратата и за свое учудване видя Дуавел Тигъруилис да излиза от една тайна врата и да се приближава към него.

— Боен магьосник — предупреди го тя. — Мърл Паризо. В цял Калимпорт няма по-добър от него. Бой се от него, Артемис Ентрери. Бягай. Върви си и не се връщай в Калимшан.

С тези думи полуръстката се шмугна през друг, едва забележим процеп в стената и изчезна. Сериозността на посланието й и тонът, с който го бе изрекла, не убягнаха от вниманието на палача. Това, че Дуавел бе излязла за подобен разговор, от който не можеше да извлече никаква изгода, (с какво би могъл да й бъде полезен Ентрери, ако последваше съвета й и си тръгнеше от Калимшан?), но заради който можеше да се прости с живота си, го навеждаше на мисълта, че някой й е наредил да го „предупреди“ или най-малкото, че мисията на бойния магьосник не бе тайна за никого.

Е, какво пък, този Мърл Паризо очевидно не бе от най-скромните, което не беше кой знае какво успокоение. Истински боен магьосник! Вълшебник, специално обучен да води магически битки. Имаше пълно основание да е самонадеян. Ентрери бе срещал и бе побеждавал мнозина магьосници, ала положението му този път беше различно и много по-тежко. За опитен боец като него не бе толкова трудно да се справи с един магьосник… стига да имаше възможност да избере бойно поле по свой вкус. Това също бе сравнително лесно, тъй като магьосниците нерядко бяха разсеяни и неподготвени. Обикновено им трябваше доста време (поне един ден), за да се приготвят за битка и да подберат подходящите заклинания. А с многобройните си занимания и опити, те рядко разполагаха с толкова време. Съвсем другояче стояха нещата, обаче, когато магьосникът бе ловец, а не жертва. В подобни двубои липсваше елементът на изненада и Ентрери добре разбираше, че сериозно е загазил. Дотолкова, че дори се запита дали да не последва съвета на Дуавел.

За първи път, откакто се бе завърнал в Калимпорт, осъзна колко опасен бе градът, когато нямаш съюзници зад гърба си. Замисли се за преживяното в Мензоберанзан, където единаците не оцеляваха дълго.

Калимпорт като че ли не бе кой знае колко по-различен.

Накани се да се прибере в новото си обиталище (празна колиба, сбутана в края на една затънтена уличка), ала после размисли. Не беше твърде вероятно бойният магьосник да го бива особено в гадаенето, но това нямаше никакво значение. Всичко се свеждаше до връзки, а Мърл Паризо бе нает от гилдията на Басадони. Поискаше ли да използва магия, за да разбере къде се намира жертвата му, гилдията без съмнение щеше да му предостави най-опитните си гадатели.

Къде да отиде тогава? Не му се щеше да остане навън, защото противникът му би могъл да го нападне отдалеч и дори да се издигне във въздуха с помощта на левитация и да го обсипе с порой от разрушителни магии. Без нито за миг да забравя, че най-вероятно всяко негово движение се следи от магически очи, Ентрери се зае да претърсва сградите, опитвайки се да намери място, където да се скрие.

Не бе особено изненадан, когато с влизането си в една уж празна стая в някакъв тъмен склад, видя в облак от оранжев пушек да се появява облечена в магьоснически одежди фигура. Вратата зад гърба му се захлопна.

Палачът се огледа наоколо и мислено изруга — друг изход нямаше. И този път, каза си той, всичко се свеждаше до липсата на съюзници и до това, че вече не познаваше Калимпорт така добре, както някога. Те го чакаха, където и да решеше да иде. Те бяха една стъпка напред, следяха и най-малкото му движение и накъдето и да се обърнеше, имаха подходящо бойно поле. Внезапно Ентрери се почувства като пълен глупак, задето изобщо се бе завърнал в този негостоприемен град, без преди това да провери как стоят нещата и да научи всичко, от което се нуждаеше, за да оцелее.

Достатъчно със съмненията и закъснялото съжаление, скара се той сам на себе си и като извади камата си, приклекна и насочи цялото си внимание към настоящия момент. За миг се поколеба дали да не се опита да излезе, но се отказа — вратата със сигурност вече бе заключена с могъщо заклинание.

— Виж Мърл! — изсмя се самоуверено магьосникът и размаха ръце, при което от огромните му, развети ръкави се извиха безброй разноцветни дъги.

Още едно замахване — и от пръстите му изскочиха ярки мълнии и политнаха към палача. Само че Ентрери вече се бе претърколил презглава, встрани от магическия снаряд. Хвърли поглед назад, с надеждата някоя от мълниите да бе избила вратата, но тя си стоеше непокътната.

— Отлична реакция! — поздрави го Мърл. — Но кажи ми, жалки убиецо, наистина ли искаш да удължиш агонията си? Защо не спреш там, където си, та всичко да свърши бързо и милостиво?

Миг по-късно на магьосника му се наложи да престане с подигравките и да подхване ново заклинание, тъй като Ентрери се бе втурнал в атака, размахал изумрудената си кама. Мърл не направи опит да се предпази от нападението и най-спокойно продължи заклинанието си, дори когато палачът посегна към лицето му.

Камата спря така рязко, сякаш се бе ударила в каменна стена. Ентрери не се изненада особено — всеки що-годе разумен магьосник би се погрижил да се обгради с подобна защита. Онова, което наистина го смая, докато политаше назад, отблъснат от взрив от вълшебни снаряди, бе концентрацията на Паризо. Против волята си се възхити на хладнокръвието, с което магьосникът бе продължил магията си, без дори да трепне, когато камата полетя към лицето му, без дори да мигне, когато страховитото оръжие проблесна току пред очите му.

Залитайки леко, убиецът отскочи настрани и отново се претърколи, готов за следващата атака. Ала Паризо, напълно уверен в превъзходството си, само се изсмя:

— Къде ще се денеш? — подразни го той. — Докога мислиш, че ще можеш да се измъкваш на косъм?

И наистина, вслушаше ли се в подигравките на магьосника, Ентрери бързо щеше да рухне мнозина на негово място биха последвали съвета на Паризо и биха приели привидно неизбежната си гибел.

Но не и Артемис Ентрери. Апатията му се изпари само за миг. Сега, когато животът му висеше на косъм, всички съмнения за мястото му в света и смисъла на съществуването му се изпариха като дим. Единственото, което имаше значение, бе настоящият момент, във вените му пулсираше адреналин. Първото, което трябваше да стори, бе да обезвреди „каменната кожа“, магическата защита, която бе в състояние да отбие всяко нападение… но само до един момент. Бърз като котка, палачът грабна близкия стол, отчупи един от краката му и го запрати срещу противника си.

Разбира се, не улучи и трябваше светкавично да отскочи, за да избегне поредния порой от магически снаряди. Те обаче го застигнаха и здравата го ужилиха. Без да обръща внимание, Ентрери се изправи и хвърли още един от краката на стола, после още един.

Четвъртият крак полетя миг по-късно, последван от седалката. Разбира се, подобна импровизирана канонада не би ранила Паризо, дори ако вълшебната му защита я нямаше, ала всеки удар отнемаше по още един слой от „каменната кожа“.

Ентрери си плати за атаката почти веднага — следващата мълния на магьосника здравата го разтърси и го запрати далеч встрани. Рамото му беше обгорено, косата му настръхна, сърцето му заби учестено.

Ранен и почти отчаян, палачът се нахвърли върху Паризо с удвоена ярост.

— Колко още можеш да понесеш? — изрева той, докато отново и отново забиваше камата си в невидимата стена.

Вместо отговор, магьосникът се обви с покров от танцуващи пламъци. Ентрери, който вече бе вдигнал ръка за пореден удар, не можа да спре навреме и камата проряза огъня и отскочи, спряна от „каменната кожа“. Паризо и този път остана невредим, същото обаче не можеше да се каже за убиеца. Огненият щит насочи удара му срещу самия него и върху бездруго омаломощеното му тяло зейна грозна рана.

Той изрева и се дръпна назад, като нарочно застана пред вратата, а когато магьосникът запрати поредната си мълния по него, ловко се отмести.

Докато се приземяваше, хвърли поглед през рамо и за своя радост видя, че планът му е подействал — на мястото на дървената врата имаше само трески. Ентрери сграбчи един стол и го метна срещу Паризо, след което се втурна към изхода.

Стонът, откъснал се от устните на магьосника, го накара да спре и да се обърне — дали най-сетне не беше сломил невидимата му защита?

После обаче бе негов ред да изохка.

— Хитро! — поздрави той противника си, когато видя, че стенанието е било уловка, целяща да му спечели малко време за следващата магия.

Ентрери отново се насочи към вратата, но не бе направил и една крачка, когато пред него се издигна стена от пламъци и го принуди да отстъпи назад.

— Добре се би, палачо. — Одобрението в гласа на магьосника бе искрено. — Не че очаквах нещо друго от Артемис Ентрери. Ала сега, уви, удари сетният ти час.

При тези думи Паризо извади магическата си пръчка, насочи я към краката му и изстреля струя огнени семена.

Ентрери се хвърли по очи на пода и покри глава с плаща си в същия миг, в който семената се превърнаха в огромно кълбо, което изригна и изпълни цялата стая с пламъци и дим, опърли косата на палача и му отне въздуха. Паризо обаче остана невредим, защитен от огнения си щит.

Убиецът се изправи, замаян и заслепен от горещината и дима. Докато пламъците бързо обхващаха сградата, магьосникът избухна в див смях.

Трябваше да се махне на всяка цена. Не можеше да надвие Паризо, а нямаше да издържи още дълго. Обърна се към вратата, с намерението да мине през пламъците, ала внезапно сякаш от нищото отпред изникна искрящ меч и се стрелна към него толкова яростно, че той едва успя да отскочи и да го отбие с камата си. Невидимият му противник (волята на Паризо, който управляваше оръжието с помощта на сложна магия) се впусна в напориста атака, която го принуди да отстъпи назад, като през цялото време оставаше между него и изхода.

Щом си възвърна равновесието, Ентрери побърза да отвърне на нападението — с лекота избягваше противниковото оръжие и на свой ред нанасяше свирепи удари по самия меч, тъй като нямаше ръка, която да го държи. Това не бе никакъв проблем за опитния убиец, докато изведнъж не се появи още един меч. Никога досега Ентрери не бе чувал, още по-малко пък виждал някой да е в състояние да управлява едновременно две такива оръжия.

Той се преметна през глава и мечовете го последваха. Опита се да изтича покрай тях и да се добере до вратата, но те бяха прекалено бързи. Хвърли поглед назад към Паризо и през сгъстяващия се пушек го видя, все така обгърнат от защитни пламъци, да допира магическа пръчка до бузата си.

Ентрери вече едва издържаше непоносимата жега. Пламъците бяха навсякъде — по стените, по пода, по тавана. Разнесе се пращене на дърво и гредите започнаха да се трошат.

— Няма да мръдна оттук — чу се гласът на магьосника. — Ще остана, докато и последната искрица живот не напусне тялото ти, Артемис Ентрери.

Искрящите мечове се впуснаха в атака в съвършена хармония един с друг и палачът почувства, че Паризо наистина е на крачка от успеха. Едва избягвайки остриетата, той се хвърли под тях и щом се изправи на крака, се втурна към изхода. Закрил лицето си с ръце, скочи право в огнената преграда, с намерението да си пробие път през изкъртената врата.

Спря го солидна бариера, без съмнение — невидима магическа стена. Когато отново премина през огнената преграда, видя, че от другата страна го очакват двата меча, както и Мърл Паризо с насочена към гърдите му магическа пръчка.

В този миг досами вълшебника изникна ръка, обвита в зелена ръкавица и стиснала нещо, което приличаше на голямо яйце.

Очите на Паризо се разшириха от ужас.

— К-к-кой? — заекна той. — К-к-как…

Ръката хвърли яйцето на пода и то избухна, посипвайки облак от ситен прашец, който се издигна във въздуха и засия в хиляди цветове. Изведнъж, въпреки пращенето на пламъците и звука на трошащо се дърво, Ентрери чу музика, безброй ноти, които ставаха все по-високи, само за да се спуснат отново надолу и да завършат с дълго, монотонно жужене.

Двата меча изчезнаха, стопи се и огнената преграда, запречваща вратата, макар че обикновените пламъци, които вече бяха обхванали стената, продължиха да горят ярко. Не изчезна и щитът, с който Паризо се беше обградил.

Изведнъж магьосникът изпищя и размаха ръце като обезумял, мъчейки се да направи друго заклинание… заклинание, което да го измъкне, досети се Ентрери, осъзнавайки, че противникът му неочаквано бе започнал да усеща изпепеляващата горещина така силно, както и той самият.

Невидимата бариера, която блокираше изхода, навярно също се бе изпарила, ала вместо да се обърне и да избяга, Ентрери остана на мястото си, неспособен да откъсне поглед от Паризо, който отчаяно отстъпваше назад, без да може да прикрие ужаса си. За изумление и на двамата мъже, пламъците около магьосника неочаквано заприличаха на дребни, човекоподобни създания, които го наобиколиха от всички страни и подеха странен танц.

Паризо залитна, спъна се в някаква дъска и падна по гръб. Досущ освирепяла хайка вълци, малките огнени същества се нахвърлиха отгоре му, подпалвайки дрехите и изгаряйки кожата му. Магьосникът отвори уста, за да извика и едно от създанията скочи в гърлото му и му отне гласа, изпепелявайки го отвътре.

Обвитата в зелена ръкавица ръка повика Ентрери.

Стената зад палача се срути, навсякъде се разлетяха искри и сажди, а изходът изведнъж се оказа затворен.

Като се движеше предпазливо, но бързо, убиецът заобиколи отдалеч призрачната ръка и установи, че тя не бе отрязана, просто се подаваше от нещо, което несъмнено бе междупространствен портал.

При тази гледка Ентрери усети как коленете му омекват и тъкмо се канеше да хукне към обгърнатата от пламъци врата, когато разнеслият се над главата му звук го предупреди, че таванът всеки миг ще рухне. Воден единствено от инстинкта за оцеляване — макар че, ако бе помислил дори миг повече, навярно би предпочел смъртта, Ентрери скочи през магическия портал.

Право в ръцете на своите спасители.

Глава 12 Място под слънцето

Познаваше града, макар и съвсем бегло. Преди много години беше минал оттук — в едно различно време, изпълнено с надежда и меч за бъдещето, в търсене на Митрил Хол. Малко неща му се виждаха познати, докато крачеше из улиците и попиваше глъчката от многобройните тържища на северния град, зажужал след дългия зимен сън.

Мнозина се обръщаха след него с неприкрит интерес — висок два метра, широкоплещест и як, преметнал великолепен боен чук през рамо, младият мъж представляваше доста необичайна гледка. В Лускан по принцип нямаше кой знае колко варвари, но Уолфгар винаги изпъкваше дори сред собствената си силна раса.

Без да обръща внимание на шепота и любопитните погледи, исполинът бродеше из града, макар и сам да не знаеше къде отива. След известно време забеляза. Домовата кула на мистиците, обиталището на прословутата магьосническа гилдия на Лускан — с необичайната си, подобна на дърво форма, сградата се различаваше лесно. Но и това познато островче насред морето на града, не му беше от особена полза. Толкова много време бе минало, откакто бе идвал тук, че му се струваше като друг живот.

Вървеше ли, вървеше, минутите постепенно се превърнаха в час, после в два, а той обръщаше все по-малко внимание на града около себе си, потънал в мисли за случилото се през последните няколко дни и особено за разплатата с Валрик, която не му бе донесла никакво удовлетворение. Образът на шамана, рухнал насред прътове и кожи, се бе запечатал в съзнанието му.

Младият мъж прокара пръсти през неподдържаната си коса и залитайки, продължи напред. Беше изтощен — от три дни насам (всъщност, от срещата си с небесните жребци) надали бе спал повече от няколко часа. Беше се скитал по пътищата, водещи на запад, докато не зърна в далечината очертанията на града. Когато стражите пред източната порта заплашиха да не го пуснат, той просто се обърна и понечи да си тръгне. Те обаче извикаха след него и му разрешиха да влезе, при условие че не сваля оръжието от гърба си.

Уолфгар не смяташе да се бие, но също така нямаше никакво намерение да им се подчини и просто да си стои, ако някоя битка сама го откриеше. Кимвайки безмълвно, той влезе в града и закрачи из улиците и тържищата му.

Когато сенките започнаха да се удължават, а слънцето вече клонеше на запад, Уолфгар видя пред себе си знак, на който пишеше „Улица на полумесеца“ — място, където беше идвал и преди. Недалеч оттам съзря и табелата на „Кривата сабя“, кръчма, която познаваше от предишното си посещение в града и където се бе забъркал в (би могло да се каже дори, че бе започнал) грандиозно сбиване. Сега, когато разнебитената улица и долнопробната пивница отново бяха пред него, варваринът неволно се запита как изобщо е могъл да очаква нещо различно от подобно място.

Тук се събираха най-низшите слоеве на обществото — крадци и главорези, скитници и бегълци. Младият мъж бръкна в почти празната си кесия и опипа няколкото дребни монети, които се търкаляха на дъното й. Всъщност, съвсем ясно осъзна той, това бе мястото, на което принадлежеше и той самият.

Когато прекрачи прага на „Кривата сабя“, донякъде се притесняваше да не си го спомнят и да не се окаже въвлечен в нова свада, още преди вратата да се е затворила зад гърба му.

Разбира се, никой не го разпозна, а и той не видя лица, които да му се сторят дори най-бегло познати. Иначе мястото си бе съвсем същото. Докато оглеждаше помещението, погледът му инстинктивно се спря върху стената до бара, същата, която преди много години един по-млад Уолфгар бе строшил с главата на един кръчмарски побойник, поставяйки го на мястото му.

Колко преизпълнен с гордост бе тогава, вечно готов за бой. Вярно, и сега не му трябваше много, за да свали оръжието от гърба си или да размаха юмруци, ала подбудите му се бяха променили. Сега Уолфгар се биеше от гняв, от заслепяваща ярост, независимо дали тя имаше нещо общо с противника насреща му или не. Биеше се, защото да се бие или да не се бие му се струваше еднакво безсмислено. А може би го правеше с тайната надежда, че ще загуби, че някой. Враг най-сетне ще надделее и ще сложи край на мъките му.

Докато си проправяше път през пивницата, младият мъж не мислеше за това, не мислеше изобщо за нищо и не гледаше откъде минава и дали не се блъска в многобройните посетители, претъпкали заведението, а когато видя едно свободно място, се настани на него, без дори да попита мъжете, седнали от двете му страни, дали не очакват някого.

После просто зачака, попивайки гледките и звуците, които го заобикаляха — прошепнати откъслеци от чужди разговори, неприлични подмятания към момичетата, които разнасяха питиетата и които винаги имаха не по-малко хаплив отговор на върха на езика си — докато всички те не се превърнаха в успокояващо, монотонно жужене.

Постепенно започна да се унася и накрая главата му клюмна, а рязкото движение го събуди. Понамести се на стола и видя пред себе си кръчмаря, възрастен мъж, с по младежки изправена, широкоплещеста фигура, да бърше някаква чаша.

— Арумн Гардпек — представи се кръчмарят и му протегна ръка.

Уолфгар я погледна, но не я пое.

Без ни най-малко да се смути, възрастният мъж продължи да бърше чашата.

— Нещо за пиене?

Уолфгар поклати глава и извърна очи — не искаше нищо от него, най-малкото безсмислени разговори.

Само че Арумн се наведе през бара, за да привлече вниманието му и рече:

— Не искам неприятности в кръчмата си — спокойно заяви той и хвърли поглед към яките мускулести ръце на варварина.

Уолфгар само махна.

Минутите течаха и макар че мястото се препълваше все повече и повече, никой не обръщаше внимание на Уолфгар и той постепенно си позволи да се поотпусне. Главата му отново започна да клюма и варваринът потъна в сън, заровил лице в ръцете си, положени върху чистия бар на Арумн.

— Ей, ти! — разнесе се изведнъж глас, дошъл сякаш от много, много далеч, след което младият мъж усети как някой го потупва по рамото.

Когато с мъка отвори натежали очи и повдигна глава, видя пред себе си усмихнатото лице на кръчмаря.

— Време е да си вървиш.

Уолфгар го изгледа неразбиращо.

— Къде си отседнал? — попита Арумн. — Ако искаш, мога да изпратя някой да те придружи.

Все още замаян, Уолфгар спря сънен поглед върху кръчмаря, опитвайки да си спомни къде се намира.

— А дори не пи! — гръмко се обади някой до варварина и той се обърна.

Няколко едри мъже, несъмнено охраната на заведението, бяха образували полукръг зад него.

— Къде си отседнал? — повтори Арумн, когато Уолфгар отново го погледна. — А ти си затваряй устата, Йоси Локвата — добави, този път към здравеняка, който се беше обадил.

Варваринът сви рамене:

— Никъде.

— Е, тука не можеш да останеш! — изръмжа друг от стражите и го смушка в рамото.

Уолфгар спокойно се извърна и го премери с поглед.

— Дръж си езика зад зъбите! — побърза да скастри служителя си Арумн, а после отново привлече погледа на Уолфгар. — Мога да ши предложа стая само срещу няколко сребърника.

— Нямам много пари — призна си варваринът.

— Тогаз’ ми продай чука си! — обади се някой зад гърба му.

Уолфгар се обърна за трети път и видя Щитозъб в ръцете на един от пазачите. Напълно разбуден, младият мъж се изправи и с повелително изражение протегна ръка.

— Да не би да искаш да ти го върна? — подсмихна се другият, когато варваринът направи крачка към него, и едва-едва премести оръжието, по-скоро за удар, отколкото, за да го даде на собственика му.

Уолфгар спря и заплашителният му поглед обходи лицата на обградилите го здравеняци. По устните му заигра самоуверена, зловеща усмивка.

— Значи искаш да го купиш? — подхвърли той на нахалника. — Тогава трябва да знаеш истинското му име.

С тези думи исполинът изрече името на магическото оръжие и то начаса изчезна от ръцете на арогантния пазач и се появи в десницата на Уолфгар, който междувременно се бе приближил до мъжа, дръзнал да го докосне. Един-единствен удар с опакото на дланта и лусканецът политна във въздуха и с гръм и трясък се стовари върху една маса.

Без да чакат подкана, останалите се нахвърлиха върху непознатия, но миг по-късно се заковаха на място, видели го да размахва огромното оръжие с лекота, която красноречиво говореше, че пред себе си имат човек, когото не бива да подценяват и който не може да бъде надвит, без самите те да понесат значителни загуби.

— Стой! Стой! — провикна се Арумн и изскочи иззад бара, махайки с ръце, за да накара хората си да спрат.

Двамина от стражите отидоха при падналия си другар, за да му помогнат да стане. Той обаче бе толкова замаян, че им се наложи да го вдигнат и да го прихванат от двете страни.

С едно рязко движение кръчмарят накара всички да се отдръпнат, после пристъпи към Уолфгар и застана толкова близо, че варваринът спокойно можеше да го удари. Въпреки това, Арумн не се страхуваше, или поне с нищо не го показваше.

— Добре би ми дошъл някой с твоята сила — отбеляза той. — Току-що повали Рийф само с един удар, а той е от най-добрите ми бойци.

Уолфгар хвърли поглед към другия край на стаята, където все още зашеметеният мъж седеше сред самонадеяните си приятелчета, и изсумтя презрително.

Арумн го отведе до бара и му даде знак да седне, после извади една бутилка, постави я пред него и му кимна насърчително.

Без да чака втора покана, варваринът отпи голяма глътка, която сякаш изгори всичките му вътрешности.

— Подслон и храна — рече ханджията. — Колкото можеш да изядеш. В замяна ще искам единствено да се грижиш в заведението ми да няма побоища или ако все пак избухнат, да ги потушаваш още в самото начало.

Уолфгар погледна през рамо към групичката здравеняци в другия край на стаята.

— Ами те? — попита и отново отпи, при което се закашля и изтри устни с опакото на ръката си — силното питие и този път здравата го опари.

— Помагаш ми, когато ги помоля, на мен и на повечето кръчмари наоколо — обясни Арумн. — Отдавна се каня да си наема свой собствен пазач и ми се струва, че ти си тъкмо този, от когото имам нужда.

— Та ти дори не ме познаваш! — възрази Уолфгар и с третата си глътка преполови бутилката.

Този път топлината плъзна по цялото му тяло и го сгря до върха на пръстите, оставяйки ги леко изтръпнали.

— Не знаеш нищо за миналото ми.

— Нито искам да знам — отвърна кръчмарят. — По тези земи няма много от твоите хора… северняци, имам предвид. Носи ви се славата на отлични бойци, а от онова, което стори с Рийф, ясно личи, че е напълно заслужена.

— Подслон и храна? — попита варваринът.

— И пиене — посочи бутилката Арумн и младият мъж я пресуши с една последна голяма глътка, после понечи да я върне на кръчмаря, тя обаче сякаш оживя и отскочи от ръката му, та той едва успя да я побутне още малко, за да може Арумн да я измъкне от внезапно омекналите му пръсти.

Варваринът се изправи на стола (или поне се опита) и стисна очи, опитвайки се да си възвърне равновесието. Когато най-сетне ги отвори, видя пред себе си нова бутилка и без да губи повече време, я отвори и я поднесе към устните си.

Един час по-късно Арумн, който също се бе почерпил щедро, му помогна да се изкачи по стълбите, които водеха до неголяма стая с късо легло, прекалено малко за едрия варварин. Ханджията се опита да му помогне да си легне, но вместо това и двамата се сгромолясаха на пода, при което леглото се строши с шум и трясък.

Те се разсмяха на глас, първият искрен смях на Уолфгар от битката с Ерту в ледената пещера.

— Започват да пристигат малко след пладне — обясни Арумн, пръскайки слюнки във всички посоки. — Ама няма да ми трябваш преди залез-слънце. Ще те повикам, че тъй като те гледам, надали ще се събудиш сам!

Двамата отново избухнаха в смях, после ханджията си излезе, клатушкайки се, като се облегна на вратата с цялата си тежест, за да я затвори. Уолфгар остана сам в непрогледния мрак.

Сам. Напълно сам.

Тази мисъл го разтърси. Както си седеше там, пиян, младият мъж осъзна, че Ерту не го бе последвал — всички спомени, били те добри или лоши, се бяха смесили в съзнанието му и се бяха превърнали в безобидна бъркотия. На дъното на бутилката, в омаята на силния алкохол Уолфгар най-сетне бе открил забвение.

Храна, подслон и пиене, това му бе обещал Арумн.

За Уолфгар последното бе най-важно.

* * *

От една уличка недалеч от мястото на почти фаталния двубой с Мърл Паризо, Ентрери гледаше обхванатата от пламъци сграда. Със зловещо съскане огромните огнени езици ближеха покривите на съседните постройки. Палачът не беше сам — край него имаше още три силуета, не особено високи и като че ли по-слаби от него, ала железните им мускули очевидно бяха калени в не една и две битки.

Най-необичайното у тях обаче, беше абанособо-черната им кожа. Единият носеше висока пурпурна шапка, украсена с огромно перо.

— Вече два пъти те спасявам от сигурна смърт — проговори фигурата с шапката.

Ентрери спря леден поглед върху обадилия се и усети как го обзема желание да забие изумрудената си кама дълбоко в гърдите му. Разбира се, отлично знаеше, че подобна постъпка би била крайно неразумна — Джарлаксъл бе защитен повече от добре срещу такива очевидни нападения.

— Доста имаме да обсъждаме — рече мрачният елф и кимна на един от събратята си.

Само с мисъл, елфът отвори друг междупространствен портал, отвеждащ в стая, където се бяха събрали още неколцина от расата му.

— Кимуриел Облодра — обясни Джарлаксъл.

Ентрери и преди бе чувал това име, или поне презимето. Някога домът Облодра бе трети по влияние в Мензоберанзан и бе един от най-страшните заради практиката си да използва псионисти, любопитна и недобре позната магия. През Смутното време Облодра, чиито умения не пострадаха — за разлика от силите на останалите домове, употребяващи доста по-традиционни методи, — използваха неочакваното си предимство, за да се издигнат в йерархията, като стигнаха дотам да заплашат самата матрона Баенре от управляващия дом. Когато нестабилността, белязала онези времена, отново се прояви и вятърът смени посоката си, възвръщайки мощта на традиционната магия и правейки телепатичните похвати напълно безполезни, домът Облодра бе сравнен със земята, а огромната им кула, заедно с всичките й обитатели, бе засмукана в хищния процеп от яростта на матрона Баенре.

Е, каза си Ентрери, докато измерваше с поглед елфа пред себе си, очевидно не всичките.

Палачът последва Джарлаксъл през магическата врата (сякаш имаше друг избор!) и след един дълъг миг на главозамайващо объркване, се подчини на жеста му и седна. Всички, с изключение на Джарлаксъл и Кимуриел, излязоха от стаята в съвършен строй, за да обезопасят мястото на срещата.

— Тук е достатъчно сигурно — обърна се Джарлаксъл към Ентрери.

— Следяха ме с магия — отвърна палачът. — Именно така Мърл Паризо успя да ме изненада.

— Ние също те наблюдаваме от доста време — заяви Джарлаксъл с широка усмивка. — И мога да те уверя, че вече не те следят.

— Значи дойдохте за мен? Не е ли това прекалено усилие, за да си върнете един прост „риввил“? — попита Ентрери, използвайки елфическата и съвсем не ласкателна дума за човек.

Джарлаксъл се разсмя с глас. Наистина, „риввил“ означаваше човек, но също така се използваше и за много други низши раси или, с една дума, за всички раси, освен тази на мрачните.

— Да си те върнем? — невярващо повтори наемникът. — Нима искаш да се върнеш в Мензоберанзан?

— Ще те убия или ще умра, преди отново да стъпя в града на мрачните — ледено отвърна Ентрери.

— Разбира се — съгласи се Джарлаксъл, без изобщо да се засегне. — Мястото ти не е там, нито пък нашето — в Калимпорт.

— Тогава защо сте тук?

— Защото твоето място е в Калимпорт, а моето — в Мензоберанзан — усмихна се елфът, сякаш простичките му думи обясняваха всичко.

Вместо да продължи да го разпитва, Ентрери се облегна назад и се замисли. Най-забележителното умение на Джарлаксъл бе способността му да извлича изгода от всяка ситуация. Заедно с Бреган Д’аерте, могъщия си боен отряд, той като че ли бе в състояние да намери изход и от най-тежкото положение. Дори в управлявания само от жени Мензоберанзан, Джарлаксъл и другарите му, а те почти до един бяха мъже, съвсем не се намираха в дъното на йерархията. Какво ли тогава го бе накарало да потърси Ентрери в един град, където — и сам го бе казал — изобщо не му беше мястото?

— Искаш да ти бъда авангард — рече палачът.

— Не знам за какво говориш.

Този път бе ред на Ентрери да се засмее — лъжата на Джарлаксъл бе повече от очевидна.

— Искаш да разпростреш влиянието на Бреган Д’аерте и на повърхността, над Калимпорт, но знаеш, че никога няма да бъдете приети дори сред най-изпадналите прослойки на града — заяви направо убиецът.

— Бихме могли да използваме магия, за да скрием расата си — подхвърли Джарлаксъл.

— Но защо да си даваш този труд, когато имаш Артемис Ентрери.

— А така ли е наистина? — попита елфът.

Ентрери се замисли за миг, после сви рамене.

— Предлагам ти защита срещу враговете ти — заяви Джарлаксъл. — Не, нещо повече от това — предлагам ти власт над враговете ти. С твоята репутация и познанията ти за града, както и с тайната подкрепа на Бреган Д’аерте, много скоро ще бъдеш господар на калимпортските улици.

— И марионетка в ръцете на Джарлаксъл — подметна палачът.

— И равностоен партньор на Джарлаксъл — поправи го елфът. — Нямам нужда от марионетки. Всъщност, смятам ги за пречка. Партньорът, който има изгода от съвместните дела, винаги работи по-упорито и се стреми към по-високи цели. Пък и нали сме приятели, Артемис Ентрери?

Убиецът се изсмя с глас. Думите „Джарлаксъл“ и „приятел“ в едно и също изречение бяха смехотворно несъвместими и му напомняха за стария уличен израз, че най-опасното, което може да се чуе от устата на някой калимшански амбулантен търговец, са думите „вярвай ми“.

А Джарлаксъл току-що бе казал точно това.

— Не след дълго враговете ти в гилдията на Басадони ще те наричат паша — добави елфът.

Безучастното изражение на Ентрери изобщо не се промени.

— Дори управниците на града — на всички градове в Калимшан! — ще трябва да ти засвидетелстват своето уважение.

И този път Ентрери остана напълно равнодушен.

— Трябва да знам още сега, преди да си напуснал стаята, дали предложението ми ти допада — в гласа на Джарлаксъл се прокрадна едва доловима заплаха, която не убягна от вниманието на убиеца.

Вече знаеше за присъствието на Бреган Д’аерте в града, а това означаваше само едно — не се ли присъединеше към тях, чакаше го сигурна смърт, тук и сега.

— Партньори — заяви той и заби палец в гърдите си. — Но аз ще насочвам меча на Бреган Д’аерте в Калимпорт. Аз ще решавам къде и кога да нанасяте своите удари.

Джарлаксъл кимна в знак на съгласие, после щракна с пръсти и начаса един елф влезе в стаята и се приближи до Ентрери, очевидно с намерението да го съпроводи навън.

— Наспи се добре — рече Джарлаксъл на палача. — Защото от утре започва изкачването ти към върха.

Без да си даде труда да му отговори, Ентрери излезе от стаята.

След като палачът си тръгна, иззад близката завеса се показа още един елф.

— Не те излъга — увери той Джарлаксъл, използвайки езика на своята раса.

Лукавият наемник кимна и се усмихна, доволен, че има на своя страна толкова могъщ съюзник, какъвто беше Рай’ги Бондалек от Чед Насад, някога главен жрец в елфическия град, свален при един преврат и спасен от дръзките Бреган Д’аерте. Джарлаксъл отдавна му бе хвърлил око — Рай’ги бе вещ не само в жреческите ритуали, но си го биваше и като магьосник. Бреган Д’аерте наистина бяха извадили късмет, че някой като него изведнъж се беше превърнал в изгнаник.

Разбира се, Рай’ги дори не подозираше, че именно Джарлаксъл бе подклал преврата, за да го свали от власт.

— Този твой Ентрери не изглеждаше ни най-малко впечатлен от богатствата, с които се опита да го изкушиш — осмели се да добави Рай’ги. — Предполагам, че ще удържи на обещанието си, но без никакво желание.

Джарлаксъл кимна — реакцията на палача изобщо не го изненадваше. През месеците, които Ентрери бе прекарал сред Бреган Д’аерте, наемникът го бе опознал наистина добре и сега бе сигурен, че разбира желанията и подбудите му може би по-добре и от самия него.

— Има нещо, което не му предложих — обясни той. — Нещо, за което дори той все още не осъзнава, че копнее.

И като бръкна в гънките на дрехата си, извади оттам амулет, закачен на сребърна верижка:

— Взех го от Кати-Бри. Приятелка на Дризт До’Урден. Преди много години лейди Алустриел от Града на сребърната луна го даде на осиновителя й, Бруенор Бойния чук, като средство да проследят Дризт.

— Доста неща знаеш — отбеляза Рай’ги.

— Само така мога да оцелея — отвърна Джарлаксъл.

— Но след като го е изгубила, Кати-Бри и приятелите й несъмнено са се погрижили да предотвратят по-нататъшната му употреба — предположи жрецът.

Джарлаксъл поклати глава:

— Медальонът на Кати-Бри бе мушнат обратно в плаща й, още преди тя да напусне Мензоберанзан. Този тук е копие — по форма и по магия — изработено от един магьосник, когото познавам. По всяка вероятност жената отдавна е върнала оригинала на баща си, а той — на лейди Алустриел. Подозирам, че тя държи предмета да си е у нея, или поне да не е у Кати-Бри — струва ми се, че между двете се заражда нещо като съперничество за сърцето на изменника До’Урден.

Останалите двама в стаята сбърчиха лица при мисълта, че красив елф като Дризт До’Урден би могъл да се влюби в жена от друга раса, създание, за което от само себе си се разбираше, че е „иблит“, с нищо по-добро от купчина тор.

Джарлаксъл, комуто привлекателната Кати-Бри искрено се нравеше, не си даде труда да обори расистките им предразсъдъци.

— Но ако е само копие, сигурен ли си, че магията му е достатъчно силна? — попита Кимуриел, наблягайки на думата „магия“, с надеждата Джарлаксъл да им каже каква полза могат да извлекат от вълшебния предмет.

— Магическите предмети оставят дири от енергия — обясни вместо него Рай’ги. — Дири, които знам как да възпроизведа наново и да усиля.

— Рай’ги е прекарал дълги години в усъвършенстване на точно тази техника — добави Джарлаксъл. — Способността му да пробуди магията, заключена в древните реликви на Чед Насад, изигра жизненоважна роля в издигането му до върха. Сега той не само ще съживи вълшебството на медальона, но и ще го усили.

— За да открием Дризт До’Урден — рече Кимуриел.

Джарлаксъл кимна:

— Подобаващ трофей за Артемис Ентрери.

Загрузка...