Последният довод на кралете

Началото

Склоновете на долината бяха покрити с бял сняг. Черният път я прорязваше като стар белег, опираше в моста, преминаваше над реката и свършваше в портите на Карлеон. От бялото одеяло стърчаха черни туфи острица, почерняла трева и черни камъни. Черните клони на дърветата изпъкваха ясно под собствените си бели покривала. Градът лежеше сгушен в лоното на хълма — побелели покриви и черни стени, сбити в естуара на черната река, под надвисналите сиви облаци.

Логън се замисли дали така виждаше света Феро Малджин. Черно, бяло и нищо повече. Никакви цветове. Замисли се къде ли беше сега и какво правеше. Дали мислеше за него.

Най-вероятно, не.

— Обратно у дома.

— Ъхъ — каза Тръпката. — Върнахме се. — През целия път от Уфрит не беше говорил много. Може и да си бяха спасили живота един на друг, но разговорите бяха друга работа. Логън знаеше, че все още не му е любимец. Съмняваше се и че някога ще бъде.

Колоната от начумерени ездачи се движеше успоредно на черния поток, сега смалил се до тънка ледена вада. Мъже и коне дишаха облаци пара, сбруите подрънкваха остро в мразовития въздух. Преминаха с глухи удари на копита по моста и се насочиха към портите, където преди време Логън говори с Бетод. Под стената, от която го хвърли. Безсъмнено тревата беше израснала и от кръга, в който уби Страховития, не беше останала следа, а и снегът беше навалял отгоре. Същото ставаше и с човешките дела. Биваха затрупани и забравени.

Никой не чакаше да го приветства с овации, но в това нямаше нищо чудно. Пристигането на Кървавия девет никога не предполагаше празнуване, още по-малко в Карлеон. Първия път когато дойде, нещата за всички свършиха зле. А също и следващите пъти. Сигурно хората се бяха изпокрили зад залостени врати от страх, че може да са първите изгорени живи.

Скочи от коня и го остави на Червената шапка и останалите момчета. Следван от Тръпката, тръгна по павираните улички и се заизкачва по стръмнината към портата на вътрешната стена. Двама от войниците на Дау го наблюдаваха от двете й страни, докато приближаваше. Корави, навъсени копелета. Единият му се ухили с беззъбата си уста.

— Кралят! — извика той и размаха меч над главата си.

— Кървавия девет! — викна другият и раздруса щит. — Кралят на северняците!

Подметките му заскърцаха в снега, докато вървеше през вътрешния двор към високите врати на тронната зала на Бетод. Вдигна ръце, бутна ги навътре и те се отвориха със скърцане. В залата не беше по-топло отколкото навън. Високите прозорци на отсрещната стена зееха отворени и ревът на студената река под тях нахлуваше в залата. Тронът на Скарлинг си стоеше на високия подиум на върха на няколкото стъпала и хвърляше дълга сянка по грубите дъски на пода.

Когато очите му привикнаха с мрака, забеляза, че някой седеше на него. Дау Черния. Секирата и мечът му бяха облегнати отстрани на трона и остриетата им проблясваха в мрака. Типично като за него. Винаги държеше оръжията подръка.

— Удобно ли ти е там, Дау? — ухили му се Логън.

— Малко ми ръби на задника, ако трябва да бъда честен, но пак е по-добре, отколкото да седиш на земята.

— Намери ли Калдер и Скейл?

— Ъхъ. Намерих ги.

— Мъртви са значи, а?

— Още не. Реших да пробвам нещо различно този път. Поговорихме си.

— Поговорили сте си, а? С тези копелета?

— Сещам се за по-лоши от тях? Къде е Кучето?

— Остана там, да говори със Съюза, да прави уговорки.

— Мрачния?

Логън поклати глава.

— Обратно при пръстта.

— Хъ. Гледай ти. Нищо, така става още по-лесно. — Погледът на Дау се стрелна настрани.

— Кое? — Логън проследи погледа му. Зад рамото му стоеше Тръпката, навъсен, като да е замислил да тегли ножа на някого. Логън нямаше нужда да се замисля и на кого. В сянката до него блестеше стомана. Острие, извадено, готово за работа. Можеше да го наръга в гърба за нула време. Не го беше направил досега, не го направи под погледа на Дау. Продължиха да стоят така, незнайно колко дълго, замръзнали като студената долина пред Карлеон.

— Майната му. — Тръпката хвърли ножа и той изтропа на дъските. — По-добър съм от теб, Кървави девет. По-добър съм и от двама ви. Сам си върши работата, Дау Черния. Приключих с това. — Обърна се и тръгна с широка крачка към вратата. Промуши се през двамата войници, които тъкмо влизаха. Единият намести щита си и погледна навъсено към Логън. Другият затвори вратите и тежката греда изхлопа злокобно, докато ги залостваше.

Логън извади меча на Създателя от ножницата, извърна глава и се изплю на дъските.

— Така значи, а?

— Естествено — отвърна Дау. Продължаваше да седи на трона на Скарлинг. — И ако беше погледнал по-далече от върха на носа си, щеше да знаеш накъде отиват нещата.

— А какво стана с това, нещата да стават както едно време, а? Какво стана с думата ти?

— Старите времена ги няма вече. Ти ги уби. Ти и Бетод. Думата не струва пукната пара в последно време. Е? — провикна се през рамо. — Сега ти е паднало, нали?

Логън забеляза движението. Късмет, но той открай време имаше много от него — и добър и лош. Хвърли се настрани и в същия момент чу тракането на арбалета. Претърколи се през глава по пода в момента, в който късата стрела се блъсна в стената. Сега видя и приклекналата в отсрещния край на залата фигура. Калдер. Чу го да ругае и да вади нова стрела от колчана.

— Кървавия девет, гнусно псе такова! — Скейл излезе от сянката и тръгна към него. Ботушите му направо тресяха дъските на пода. В огромните си юмруци стискаше дръжката на секира, с голямо колкото колело на каруца острие. — Свършено е с теб!

Логън остана на място, приклекнал, готов да скочи. Усмихна се. Шансовете не бяха на негова страна, но и това не беше нищо ново. Почти изпита облекчение от факта, че не се налагаше да мисли. Префинени думи и политика — не означаваха нищо за него. Но това? Това го разбираше.

Острието се стовари върху дъските и треските се разлетяха, но Логън вече се беше претърколил настрани. Отстъпи, наблюдаваше, движеше се и оставяше Скейл да сече въздуха покрай него. Въздуха не го боли и бързо заздравява. Следващият удар дойде отстрани и той се изви от кръста назад, за да го пропусне пред себе си. Острието се вкопа в стената и откърти голямо парче мазилка. Скейл се озъби и малките му очички изскочиха бясно, докато се готвеше да замахне наобратно и да разсече целия свят. Тогава Логън пристъпи напред.

Топката на дръжката на меча на Създателя изхрущя в устата му, преди да беше направил каквото и да било. Главата му се метна назад и от лицето му пръснаха черни капки кръв и едно бяло парче от зъб. Запрепъва се заднишком и Логън го последва. Очите на Скейл се извъртяха надолу, докато секирата отиваше нагоре. Отвори уста и понечи да изкрещи. Ботушът на Логън се вряза в крака му. Коляното се огъна назад с остро пукане и той се просна на пода. Секирата излетя от ръцете му и викът му премина в писклив крясък.

— Коляното ми! Аа! Мамка му! Коляното ми! — Замята се по пода, с окървавена уста, опитваше да се пълзи заднишком с помощта на здравия си крак.

— Тлъста свиньо — изсмя му се Логън. — Предупредих те, нали?

— Мамка му! — кресна Дау. Грабна секирата и меча си и скочи от трона на Скарлинг. — Ако искаш нещо да стане както трябва, сам си го свърши!

Логън искаше да наръга Скейл в дебелата глава, но вече имаше прекалено много мъже, които да държи под око. Калдер зареждаше нова стрела в арбалета. Логън пристъпи встрани и застана така, че да наблюдава всички едновременно, най-вече Дау.

— Хайде, продажно копеле! — извика му. — Дай да те видим!

— Продажен, аз? — изсумтя Дау, докато слизаше бавно по стъпалата на подиума. — Гадно копеле, да, знам се що за човек съм. Но на теб не съм ти никакъв. Правя разлика между враговете и приятелите ми. Никога не избивам своите. Бетод беше прав за едно, Кървави девет. Ти си изтъкан от смърт. И да ти кажа, ако сега те пречукам, това ще е най-доброто, което съм правил в целия си живот.

— Така значи, а?

Дау се озъби.

— Така, а също ми дойде до гуша да те следвам и да правя каквото кажеш.

Връхлетя бърз като змия. Секирата замахна отгоре, а мечът изсвистя отстрани, на нивото на корема. Логън избягна секирата и спря меча със своя. Двете остриета иззвънтяха силно. Дау го ритна с коляно в болните ребра и той залитна към стената. Налетя отново. Остриетата му описаха блестящи дъги в мрака. Логън успя да скочи настрани и да се претърколи през глава по пода. Скочи на крака и бавно и спокойно отиде до средата на залата.

— Това ли беше? — усмихна се, надвивайки болката в ребрата.

— Само се разкършвам, да раздвижа кръвта.

Дау скочи напред, престори се, че тръгва надясно, но вместо това нападна отляво — замахна отгоре с меча и секирата едновременно. Логън видя рано посоката, пропусна секирата покрай себе си и отклони меча с острието си. Дау се дръпна рязко назад, когато върхът на меча на Създателя изсвистя пред лицето му, и направи крачка-две. Окото му потрепна и от една резка под него потече кръв.

Логън се ухили и превъртя дръжката на меча в юмрука си.

— Гледам, раздвижи ти се кръвта, а?

— Ъхъ — на свой ред се ухили Дау. — Точно като едно време.

— Трябваше да те убия тогава.

— Трябваше и още как. — Дау не спираше да се движи, обикаляше около Логън с блеснали на студената светлина от прозорците остриета. — Но ти много си падаш да се правиш на добряк, а? Знаеш ли кое е по-лошо от злодея? Злодеят, който се мисли за герой. Такъв човек не се спира пред нищо и винаги си намира извинение. Веднъж вече имахме едно безмилостно копеле, дето се обяви за крал, проклет да съм, ако оставя някой още по-зъл копелдак да направи същото. — Престори се, че напада, и Логън се дръпна назад.

Арбалетът изтрака отново и стрелата профуча между двамата. Дау изгледа кръвнишки Калдер.

— Ти да ме убиеш ли се опитваш бе? Пуснеш ли още една стрела, ще те накълцам, ясно?

— Ти спри да се занасяш и го убий най-после! — тросна му се Калдер и продължи да върти ръчката на арбалета.

— Убий го! — изрева някъде от тъмнината Скейл.

— Работя по въпроса, свиньо. — Дау кимна на двамата войници при вратите. — Вие ще се включите ли, или к’во? — Двамата се спогледаха. Не бяха много ентусиазирани от идеята. Накрая тръгнаха през залата, с приковани в Логън очи, с вдигнати щитове. Започнаха да го изтикват към ъгъла.

— Така значи ще свършиш работата, а? — озъби се Логън, докато отстъпваше.

— Предпочитам да те убия честно, един срещу един. Но с малко измама? — Дау сви рамене. — Ще свърши същата работа. Не си падам по това, да давам шансове и да улеснявам противника. Хайде де! Скачайте му!

Двамата пристъпиха предпазливо напред и Дау се дръпна настрани. Логън заотстъпва, опита да си придаде изплашен вид и зачака подходяща възможност. И тя не се забави. Един от войниците пристъпи малко по-близо, отколкото трябваше, дори свали щита си една идея по-ниско. Избра най-неподходящия момент да замахне със секирата си и го направи по най-нескопосания начин. Цък. Мечът на Създателя отсече ръката му под лакътя и тя остана да се полюшва на парче от ризницата. Онзи залитна напред, пое с хриптене въздух, готов да изкрещи. От ръката му изпръска кръв и плисна на дъските. Логън отвори дълбока резка в шлема му и войникът се свлече на колене. Измърмори нещо неразбираемо и по лицето му потече кръв. Очите му се извъртяха към тавана и той падна на една страна.

Другият изрева с пълно гърло и прескочи тялото на другаря си. Логън спря меча му със своя и двете остриета изстъргаха звучно. Блъсна с рамо щита му и го свали по задник на земята. Онзи простена и вдигна крак, за да се предпази. Логън замахна и острието на меча на Създателя разцепи стъпалото му до глезена.

Писъкът на войника не беше заглъхнал, когато чу забързани стъпки. Извърна се рязко и видя връхлитащия с изкривено от ярост лице Дау.

— Мри! — изсъска той. Логън се дръпна назад и остриетата на меча и секирата прелетяха на косъм от двете страни на тялото му. Опита да замахне с меча на Създателя, но Дау беше прекалено бърз и прекалено хитър — опря крак в корема му и го запрати, залитащ, назад.

— Мри, Кървави девет! — Дау налетя отново. Логън се измъкна няколко пъти от ударите му, парира с острието, залитна насам-натам, но Черния не спираше за секунда с безмилостните атаки. Стоманата блестеше в мрака, остриетата летяха, всеки удар — смъртоносен.

— Умирай, зло копеле такова! — Мечът на Дау се стовари отгоре и Логън успя в последния момент да спре острието му със своето. Секирата излетя изневиделица, острието й изсвистя от долу на горе, попадна в гарда на меча на Създателя и дръжката му се отскубна от изтръпналите пръсти на Логън. Мечът излетя и се превъртя няколко пъти във въздуха, докато Логън залиташе назад, задъхан и плувнал в пот.

Сега вече беше сериозно загазил. Не му беше за пръв път, естествено, и преди беше оцелявал, за да чуе песните, но сега не виждаше накъде по-зле можеха да отидат нещата. Кимна към меча на Създателя, който лежеше на пода до единия ботуш на Дау.

— Дали няма да си склонен да дадеш на човек шанс за честен двубой, а?

Дау се ухили.

— Аз как се казвам? Дау Белия?

Естествено, Логън имаше нож подръка. Винаги имаше, при това не един. Погледът му прескочи от острието на секирата в едната ръка на Дау към това на меча в другата. Нямаше толкова ножове, които да се опрат на тези две остриета, не и в ръцете на Дау Черния. Не на последно място, някъде в мрака на залата се чуваше тракането на арбалета, докато Калдер продължаваше да се мъчи да го зареди. И сигурно нямаше да пропуска вечно целта. Войникът с разцепеното стъпало се влачеше по пода към вратите, за да пусне още мъже в залата и да довършат започнатото. Ако Логън продължеше да се бие — беше мъртвец, със или без Кървавия девет. Така остана изборът между смъртта и шанса за живот, а това не е никакъв избор.

Когато знаеш какво трябва да се направи, по-добре приключвай бързо, вместо да живееш в страх от предстоящото. Така щеше да каже баща му. Логън се обърна към прозорците. Високите, отворени прозорци, през които нахлуваха ярката светлина и студеният вятър. Затича се.

Чу виковете зад гърба си, но не им обърна внимание. Продължи да тича. Дъхът свистеше в гърлото му. Дългите ивици светлина подскачаха пред очите му и приближаваха. С няколко скока изкачи стълбите на подиума и прелетя покрай трона на Скарлинг. Засили се. Дясното му стъпало хлопна върху дъските. Лявото плесна върху каменния перваз на прозореца. Излетя навън с всичката останала му сила и за момент увисна неподвижно във въздуха, свободен.

Тогава започна падането. Бързо. Грубата стена, а след нея и отвесната скала профучаха покрай него — сива скала, зелен мъх, тук-там задържал се сняг, всичко се завъртя. Логън бавно се усука във въздуха. Размаха безпомощно ръце и крака. Беше прекалено изплашен, за да вика. Въздушната струя го блъсна в очите, изопна дрехите му и изкара въздуха от устата му. Това ли избра? Сега, докато летеше към реката, не му изглеждаше никак умно решение. Но едно се знае за Логън Деветопръстия, че…

Водата се надигна да го посрещне. Блъсна го със силата на връхлитащ бик, изкара въздуха от гърдите му и мислите от главата му. Всмука го и го погълна в студената си тъмнина…