Последен патрул

ПРОЛОГ

Лера гледаше Виктор и се усмихваше. Във всеки мъж, дори и най-възрастния, живее едно момче. Виктор беше на двайсет и пет, и той, естествено, беше възрастен. Валерия беше готова да отстоява това с цялата убеденост на влюбена деветнайсетгодишна жена.

— Подземия. — каза тя на ухото на Виктор. — Подземия и дракони. У-у-у!

Витя изсумтя. Те седяха в стая, която би била мръсна, ако не беше толкова тъмна. Наоколо се бутаха възбудени деца и смутено се усмихваха възрастни. На изрисуваната с мистични символи сцена се кривеше младеж с гримирано бяло лице и развяващ се черен плащ. Отдолу го осветяваха няколко тъмночервени лампички.

— Сега ще се срещнете с ужаса! — провлачено викаше младежа. — А! А-а-а! Дори мен ме е страх от това, което ще видите!

Произношението му беше толкова ясно и артикулирано, каквото може да е само при студентите от театралните училища. Дори Лера, която не знаеше много добре английски, разбираше всяка дума.

— Харесаха ми подземията в Будапеща. — прошепна й Виктор. — Там има истински стари подземия… много е интересно.

— А това тук е само голяма стая на страха.

Виктор кимна виновно. Каза:

— Затова пък е прохладно.

Септември в Единбург беше горещо. Витя и Лера прекараха сутринта в кралския замък, центъра на туристическото поклонничество. Хапнаха и изпиха по халба бира в един от многобройните пъбове1. И ето — намериха къде да се скрият от обедното слънце…

— Още ли не сте размислили? — извика младежът в черният плащ.

Зад гърба на Лера се чу тих плач. Тя се обърна и с учудване разбра, че плаче вече голямо, шестнайсетгодишно момиче, стоящо до майка си и малкият си брат. Отнякъде от тъмнината се появиха служители и бързо изведоха цялото семейство.

— Ето и обратната страна на европейското благополучие. — наставнически каза Витя. — Нима голямо момиче в Русия ще се изплаши от стая на страха? Твърде спокойният им живот ги кара да се боят от всякакви глупости…

Лера се намръщи. Бащата на Виктор беше политик. Не много известен, но много патриотичен, винаги и навсякъде доказващ недостатъците на западната цивилизация. Впрочем, това не му попречи да изпрати сина си да учи в Единбургския университет.

И Виктор, който прекарваше десет месеца в годината извън родината си, упорито повтаряше татковите си речи. Такъв патриот в Русия трудно ще намериш. Понякога това разсмиваше Лера, понякога — малко я ядосваше.

За щастие, заключителната част свърши и започна бавна обиколка из „Шотландските подземия“. Под моста, близо до железопътната гара, в някакви унили бетонни помещения предприемчиви хора са оградили малки стаички. Поставили са слаби крушки, окачили са парцали и изкуствена паяжина. На стената са закачили портретите на маниаци и убийци, безчинствали в Единбург през дългата му история. И започнали да забавляват децата.

— Това е испански ботуш! — съобщаваше парцаливо момиче, техният гид в поредната стая. — Страшен уред за изтезания!

Децата виеха от възторг. Възрастните се споглеждаха сконфузено, сякаш са ги заварили да пускат сапунени мехури или да си играят с кукли. За да не скучаят, Лера и Виктор останаха най-отзад и се целуваха, докато екскурзоводите говореха. Те бяха заедно вече половин година. И двамата имаха необичайното усещане, че тази връзка ще се превърне в нещо по-особено.

— Сега ще минем през огледалният лабиринт! — съобщи екскурзоводът.

Колкото и да е странно, това се оказа наистина интересно. Лера винаги мислеше, че описанието на огледалните лабиринти, в които можеш да се загубиш и да се блъснеш в стъклото, са преувеличение. Как е възможно да не видиш къде има огледало и къде — проход?

Оказа се, че може. Оказа се, че дори е много лесно. Смеейки се, те се блъскаха в огледалните стени, размахваха ръце, разминаваха се с другите хора, които изведнъж станаха цяла тълпа. В един момент Виктор махна на някого с ръка, а когато все пак излязоха от лабиринта (вратата също бе коварно замаскирана като огледало), дълго се оглеждаше.

— Кого търсиш? — попита Лера.

— А, нищо. — Виктор се усмихна. — Глупости.

После имаше още няколко зали с мрачните атрибути на средновековните затвори, после — „Кървавата река“. Притихналите деца се настаниха в дълга метална лодка и тя бавно заплува по тъмната вода „към замъка с вампирите“. В тъмнината се чуваше зловещ смях и заплашителни гласове. Над главите им пляскаха невидими криле, шуртеше вода. Впечатлението се разваляше от това, че лодката преплува най-много пет метра — по-нататък илюзията за движение се създаваше от духащите в лицето вентилатори.

И все пак на Лера й стана тягостно. Беше я срам заради този страх, но й беше тягостно. Те седяха на последната скамейка, до тях нямаше никой, пред тях стенеха и хихикаха преструващите се на вампири актьори, зад тях…

Зад тях нямаше никой.

Но на нея непрекъснато й се струваше, че там има някой.

— Витя, страх ме е. — каза Лера и го хвана за ръката.

— Глупачето ми… — прошепна на ухото й Виктор. — Само не плачи, става ли?

— Добре. — съгласи се Лера.

— Ха-ха-ха! Наоколо са злите вампири! — подражавайки на интонацията на актьорите, каза Виктор. — Усещам как се прокрадват към мен!

Лера затвори очи и се вкопчи още по-силно в ръката му. Момчета! Всички те са момчета, дори да побелеят от старост! Защо му трябва да я плаши така?

— Ох! — съвсем спонтанно възкликна Виктор. И каза: — Някой… някой ме хапе по шията…

— Глупак! — сопна се Лера, без да отваря очи.

— Лерка, някой ми пие кръвта… — тъжно и обречено каза Виктор. — А мен дори не ме е страх… сякаш сънувам…

Вентилаторите духаха студен въздух, водата се плискаше зад борда, виеха диви гласове. Даже замириса на нещо, приличащо на кръв. Виктор безволно отпусна ръка. Лера се ядоса и болезнено го ощипа по ръката, но Виктор дори не трепна.

— Страх ме е, гадняр такъв! — почти изкрещя Лера.

Виктор не отвърна нищо, само леко се облегна на нея. Страхът й намаля.

— Аз лично ще ти прегриза гърлото! — закани се Лера. Виктор сигурно се смути. Мълчеше. Неочаквано за себе си Лера добави: — И ще ти изпия кръвта. Разбра ли? Веднага… след сватбата.

Тя за пръв път произнасяше тази дума в негово присъствие. И замря, очаквайки реакцията на Виктор. Не може един ерген да не реагира на думата „сватба“! Или ще се изплаши, или ще се зарадва.

Виктор явно беше задрямал на рамото й.

— Изплаших ли те? — попита Лера. Нервно се изсмя. Отвори очи. Но наоколо все още беше тъмно, макар че воят вече утихваше. — Добре… няма да хапя. И сватба няма да има!

Виктор мълчеше.

Заскърца механизъм, желязната лодка преплува още пет метра по тясната бетонна канавка. Светна приглушена светлина. Бърборещите деца се изсипаха на брега. Едно три-четири годишно момиченце се държеше с едната ръка за майка си, палецът на другата ръка беше в устата й, и непрекъснато се обръщаше, без да откъсва поглед от Лера. Какво ли й е толкова интересно? Девойка, говореща на непознат език? Не, не може да бъде, та те са в Европа…

Лера въздъхна и погледна към Виктор.

Той наистина спеше! Очите му бяха затворени, а на устните му беше застинала усмивка.

— Ти какво? — Лера побутна лекичко Виктор и той започна бавно да пада, направо с главата към железният борд. Лера извика и успя да хване Виктор (какво става, защо прави така, защо е толкова вял и безволев?) и да го положи на дървената скамейка. Заради вика й мигновено се появи още един служител — с черен плащ, изкуствени вампирски зъби, боядисани в черно и червено бузи — и ловко скочи в лодката.

— Случило ли се е нещо с приятеля ви, мис? — Момчето беше съвсем младо, може би връстник на Лера.

— Да… не… не знам! — тя погледна служителя в очите, но и той беше разстроен. — Помогнете ми! Трябва да го извадим от лодката!

— Може би сърцето? — младежът се наведе, опита се да хване Виктор за раменете — и отдръпна ръцете си, сякаш се опари. — Какво е това? Що за глупави шеги? Светлина! Трябва ми светлина!

Той непрекъснато тръскаше ръцете си, от които падаха тежки тъмни капки. А Лера, вцепенена, гледаше неподвижното тяло на Виктор. Появи се светлина — ярка, бяла, изяждаща сенките, превръщаща страшният атракцион в декори на жалък фарс.

Впрочем, фарсът свърши заедно с атракциона. На шията на Виктор зееха две отворени рани с раздрани краища. От раните слабо, точно като последните капки кетчуп от преобърната бутилка, течеше кръв. Редките, излизащи на тласъци капки, изглеждаха още по-страшни заради дълбочината на раните. Точно над артерията… сякаш две остриета… или два остри зъба…

И тогава Лера закрещя. Тънко и страшно, затваряйки очи, махайки с ръце във въздуха пред себе си, сякаш бе малко момиченце, пред очите на което самосвал е размазал по асфалта любимото й котенце.

В края на краищата във всяка жена, дори и най-възрастната, живее едно малко изплашено момиченце.

ПЪРВА ГЛАВА

— Как успях да направя това? — попита Хесер. — И защо ти не успя да го направиш?

Ние стояхме сред безкрайна сива равнина. Погледът не фиксираше ярки цветове в общата картина, но само да се вгледаш в някоя песъчинка, тя блясваше: златно, червено, синьо, зелено. Небето над главите ни беше бяло с розово, сякаш реката от мляко я бяха смесили с бреговете от конфитюр, а на всичкото отгоре са я плиснали в небето.

Освен това духаше вятър и беше студено. Винаги ми е студено на четвъртия слой на Сумрака, но това е индивидуална реакция. На Хесер, обратно, му беше горещо: лицето му се зачерви, а по челото му се стичаха капчици пот.

— Не ми достига Сила. — казах аз.

Лицето на Хесер съвсем почервеня.

— Неправилен отговор! Ти си Висш маг. Това стана случайно, но ти си Висш. Защо Висшите магове още ги наричат и магове извън категориите?

— Защото разликата в Силата им е толкова незначителна, че не може да бъде изчислена и е невъзможно да се определи кой е по-силен и по-слаб… — промърморих аз. — Борис Игнатиевич, разбирам това. Но не ми достига Сила. Не мога да премина в петия слой.

Хесер погледна под краката си. Подритна с върха на обувката си малко пясък във въздуха. Направи крачка напред — и изчезна.

Това какво, съвет ли беше?

Метнах малко пясък пред себе си. Прекрачих напред, опитвайки се уловя сянката си.

Сянка нямаше.

Нищо не се промени.

Продължавах да стоя на четвъртият слой. И ставаше все по-студено — парата от устата ми вече не се отдалечаваше като бяло облаче, а се сипеше по земята като остри игли. Обърнах се — това винаги е по-просто от психологичен аспект, да търсиш изхода зад себе си, — направих крачка и излязох на трето ниво на Сумрака. В безцветния лабиринт на изронените от времето каменни плочи, над които сивееше ниското застинало небе.

Още една крачка. Вторият слой на Сумрака. Каменният лабиринт се покри от преплетени клони…

И още една. Първият слой. Вече няма камък. Вече има стени и прозорци. Познатите стени на московският офис на Нощният Патрул — в сумрачният им облик.

С последно усилие се измъкнах от Сумрака в реалният свят. Направо в кабинета на Хесер.

Естествено, шефът вече седеше зад бюрото си. А аз, олюлявайки се, стоях пред него.

Ама как, как би могъл да ме изпревари? Нали той отиде в петия слой, а аз започнах да излизам от Сумрака!

— Когато видях, че няма да успееш, — каза Хесер, без дори да ме поглежда, — излязох директно от Сумрака.

— От петият слой — в истинският свят? — Не можах да скрия удивлението си.

— Да. Какво те учудва?

Свих рамене. Нищо не ме учудва. Ако Хесер иска да ме изненада, има огромни възможности за това. Аз не зная твърде много неща. И това е…

— Обидно. — каза Хесер. — Сядай, Городецки.

Седнах срещу Хесер. Сложих ръце на коленете, даже наведох глава, сякаш се чувствам виновен в нещо.

— Антоне, добрият маг винаги достига своето могъщество в нужното време. — каза шефът. — Докато не станеш по-мъдър, няма да станеш по-силен. Докато не станеш по-силен, няма да овладееш висшата магия. Докато не овладееш висшата магия, няма да посещаваш опасни места. Твоята ситуация е уникална. Ти попадна под… — той се намръщи, — заклинанието „Фуаран“. Ти стана Висш маг без да си готов за това. Да, сега имаш Сила. Да, ти умееш да я управляваш… и това, което някога беше трудно за теб, сега не представлява проблем. Колко време престоя на четвъртия слой на Сумрака? А седиш, сякаш нищо не е станало! Но това, което някога не можеше да правиш…

Той замълча.

— Ще се науча, Борис Игнатиевич. — казах аз. — В края на краищата, всички признават, че напредвам значително. Олга, Светлана…

— Напредваш. — призна Хесер. — Не си пълен идиот, че да не се развиваш. Но сега ми напомняш за неопитен шофьор, който е карал половин година „Жигули“ и изведнъж е седнал зад волана на спортно „Ферари“! Не, по-лошо — зад волана на товарен самосвал, двестатонен „БелАЗ“, който се катери по стръмното, излизайки от мината… а до него има стометрова пропаст! А там, долу, вървят други камиони. Една твоя грешка, рязко завъртане на волана или трепнал на педала крак — и ще стане лошо за всички.

— Разбирам. — кимнах аз. — Но не съм се натискал за Висш, Борис Игнатиевич. Вие ме изпратихте да гоня Костя…

— Не те упреквам в нищо и се опитвам да те науча на много неща. — каза Хесер. И доста непоследователно добави: — Макар че веднъж ти се отказа да ми бъдеш ученик!

Премълчах.

— Направо не знам какво да правя… — Хесер потропваше с пръсти по лежащата пред него папка. — Да те пращам на обикновени задания? „Ученичка видяла клошар-върколак“, „В Бутово се е появил вампир“, „Магьосница омагьосва наистина“, „От мазето ми се чува странно потропване“? Безсмислено. С такива дреболии ще се справиш за сметка на Силата си. И няма да се научиш на нищо. Да те оставя на кабинетна работа? И ти самия не искаш това. Е?…

— Сам знаете, Борис Игнатиевич. — отвърнах аз. — Дайте ми истинско задание. Такова, че да съм принуден да се развивам.

В очите на Хесер проблесна ирония.

— Да, веднага. Ще организирам нападение над спец-хранилището на Инквизицията. Или ще те изпратя да щурмуваш офиса на Дневния Патрул.

Той бутна папката към мен:

— Чети.

Хесер отвори абсолютно същата папка и потъна в изучаване на изписаните на ръка листчета от ученическа тетрадка.

И откъде в офиса ни има от тези стари картонени папки с разнищени връвчици? Закупени са няколко тона през миналия век? Получени са наскоро от съдружието на надомно работещите инвалиди с хуманитарни цели? Произвеждат се в древния завод в град Мухосранск, собственост на мухосранския Нощен Патрул?

Но фактът си е факт — във века на компютрите, копирните апарати, прозрачните пластмасови „джобчета“ и красивите здрави папки с удобни фиксатори нашият Патрул използва опърпан картон и връвчици… Позор, срам пред чуждестранните колеги!

— Върху папките с органичен произход по-лесно се поставят защитни заклинания, които пречат на дистанционното проучване. — каза Хесер. — По същата причина за обучаване в магия се използват само книги. Текстът, набран на компютъра, не запазва магията.

Аз погледнах Хесер в очите.

— Дори не възнамерявах да ти чета мислите. — каза шефът. — Докато не се научиш да контролираш лицето си, това е излишно.

Сега и аз почувствах магията, обвиваща папката. Леко защитно-охранително заклинание, което за Светлите не представлява никакъв проблем. Впрочем, и Тъмните ще го махнат без особен труд, но ще вдигнат доста шум.

Отваряйки папката — Великият Хесер връзваше връвчиците на панделка — аз открих четири нови, още миришещи на печатарско мастило, изрезки от вестници, факс и три снимки. Три от изрезките бяха на английски и аз се съсредоточих първо над тях.

Първата изрезка беше кратка бележка за произшествие в туристическата атракция „Шотландски подземия“. Доколкото разбрах, в това заведение, което явно бе доста банален вариант на стая на страха, „поради технически проблеми“ е загинал руски турист. „Подземията“ били затворени, полицията провежда разследване и проверява дали трагедията не е по вина на персонала…

Втората изрезка беше далеч по-подробна. За „технически проблеми“ вече не се споменаваше. Текстът беше малко сух, дори педантичен. С нарастващо вълнение прочетох, че загиналият, двайсет и пет годишният Виктор Прохоров, учил в Единбургския университет, син на „руски политик“, е отишъл в „Подземията“ с годеницата си Валерия Хомко, долетяла от Русия, в чийто ръце е починал от загуба на кръв. В тъмнината на атракциона някой му е прерязал гърлото. Или нещо го е прерязало. Жертвата е седяла заедно с годеницата си в лодка, която бавно е плувала по „Кървавата река“, плитка канавка около „Замъка на вампирите“. Може би от стената е стърчало някакво остро желязо, което е ударило Виктор по шията?

Стигайки до това място аз въздъхнах и погледнах към Хесер.

— Ти винаги добре си се справял… ъ-ъ-ъ… с вампирите. — каза шефът, откъсвайки се за секунда от книжата си.

Третата изрезка беше от някакъв „жълт“ шотландски вестник. И ето тук, разбира се, авторът беше разказал страшна история за съвременните вампири, които в мрака на атракциона пият кръвта на жертвите си. Единствения оригинален детайл беше твърдението на журналиста, че вампирите обикновено не изсмукват до смърт жертвите си. Но руският студент, както подобава на руснак, е бил толкова пиян, че бедният шотландски вампир също се напил и затова се увлякъл.

Независимо от цялата трагичност на историята, аз се засмях.

— „Жълтата“ преса е еднаква по целия свят. — каза Хесер без да вдига поглед.

— Най-ужасното е, че всичко е било точно така. — казах аз. — Освен пиянството, естествено.

— Чаша бира на обяд. — съгласи се Хесер.

Четвъртата изрезка беше от някой от нашите вестници. Некролог. Съболезнования към Леонид Прохоров, депутат от Държавната Дума, чийто син трагично загинал…

Взех факса.

Това, както и предполагах, беше рапорт от Нощният Патрул в Единбург, Шотландия, Великобритания.

Необикновен беше само получателя — самият Хесер, а не оперативният дежурен или ръководителя на международният отдел. И тонът на писмото беше малко по-личен, отколкото е прието в официалните документи.

Съдържанието му не ме учуди.

Вторият лист на факса липсваше. Явно текстът там беше изцяло личен. Затова не видях и подписа.

— Фома Лермонт. — каза Хесер. — Ръководителят на шотландския Патрул. Стар приятел.

— Аха… — замислено проточих аз. — Значи…

Погледите ни пак се срещнаха.

— А, не, дали е роднина на Михаил Юриевич2 — сам ще го попиташ. — каза Хесер.

— Друго искам да питам. „Ко“ — това „командир“ ли е?

— „Ко“ — това е… — Хесер се запъна и с явно недоволство погледна към листчето. — „Ко“ — това си е „ко“. Не те засяга.

Погледнах снимките. Млад човек — това е бедният Виктор. Момиче — съвсем младо. Годеницата му, какво да се чудя. И по-възрастен мъж. Бащата на Виктор?

— Косвените данни говорят за вампирско нападение. Но защо ситуацията изисква нашата намеса? — попитах аз. — Сънародниците ни често загиват в чужбина. Дори от вампири. Не се ли доверявате на Фома и подчинените му?

— Доверявам им се. Но те нямат опит. Шотландия е мирна, уютна и спокойна страна. Може и да не успеят да се справят. А ти често си се занимавал с вампири.

— Когато се налага… И все пак? Да не би защото баща му е политик?

Хесер се намръщи:

— Какъв политик е той? Бизнесмен, напъхал се за депутат, на гласуванията само натиска копчетата.

— Колко кратко и ясно… Но не вярвам, че няма и друга причина.

Хесер въздъхна.

— Преди двайсет години бащата на момчето беше определен като потенциален Светъл Различен. Доста силен. Той се отказа от инициацията, реши че иска да остане човек. Тъмните директно ги изгони. Но с нас поддържаше известни контакти. Понякога ни помагаше.

Кимнах. Да, рядък случай. Много рядко хората се отказват от възможностите, които се откриват пред Различните.

— Може да се каже, че се чувствам виновен пред Прохоров-старши. — каза Хесер. — И ако не мога да помогна на сина… поне няма да позволя убиецът му да се измъкне безнаказано. Ти ще отидеш в Единбург, ще намериш този побъркан кръвопиец и ще го стриеш на прах.

Това беше заповед. Но аз и без това не смятах да споря.

— Ко… — неволно се запънах. — Кога тръгвам?

— Иди в международния отдел. Вече трябва да са подготвили документи, билети, пари. И легенда.

— Кого? За мен ли?

— Да. Ще работиш неофициално.

— Контакти?

Неизвестно защо Хесер се намръщи и ме погледна с подозрение:

— Само с Фома… Антоне, стига си се гаврил!

Погледнах го с недоумение.

— „Ко“ — това е началото на думата „кобел“3 — изръмжа Хесер. — Младост… свободните нрави на ренесансовата епоха… Край, изчезвай! И се постарай да тръгнеш с първият полет. — Той се поколеба за момент, но все пак добави: — Ако Светлана няма нищо против. А ако има, обади ми се, ще се опитам да я убедя.

— Тя ще е против. — уверено заявих аз.

И все пак, защо се обиди Хесер? И защо ми обясни за „кобел“-а?

Светлана постави пред мен чиния, пълна с печени картофи с гъби. След това на масата се появиха вилица и нож, солница, кисели краставички, чаша и малка стограмова гарафа с водка. Гарафата беше току-що извадена от хладилника и моментално се запоти от топлината.

Идилия!

Мечтата на мъжа, завърнал се от работа. Съпругата шета около печката и сервира вкусни и вредни неща. Иска да ме помоли за нещо ли? Дъщерята тихо си играе с конструктора — на пет години престана да се интересува от кукли. Впрочем, строи не автомобили и самолети, а малки къщички, може би ще стане архитект?

— Свете, командироват ме в Единбург. — за всеки случай повторих аз.

— Да, чух. — спокойно отвърна Светлана.

Гарафата се издигна над масата. Протритата тапа се измъкна от гърлото. Тънка прозрачна струя студена водка потече в чашата.

— Трябва да летя тази нощ. — казах аз. — Няма полет до Единбург, затова ще летя до Лондон, а там ще се прехвърля…

— Тогава не пий много. — обезпокои се Светлана.

Гарафата описа вираж и се понесе обратно към хладилника.

— Мислех, че ще се разстроиш. — обидено казах аз.

— Какъв е смисълът? — Светлана си напълни и нейната чиния. Седна до мен. — Няма да тръгнеш ли?

— Ще тръгна…

— Именно. Остава само Хесер да започне да звъни и да обяснява колко е важна командировката ти. — Светлана се намръщи.

— Тя наистина е важна.

— Знам. — кимна Светлана. — Сутринта почувствах, че ще те изпратят някъде надалеч. Обадих се на Олга, попитах какво се е случило през последните дни. И… тя ми разказа за онова момче в Шотландия.

Кимнах с облекчение. Светлана е запозната — прекрасно. Няма нужда от лъжи и недомлъвки.

— Някак е странна тази история. — каза Светлана.

Свих рамене и изпих отпуснатите ми четирийсет грама. С удоволствие захрупах кисела краставичка и измърморих с пълна уста:

— Какво странно има? Или е див вампир, или се е побъркал от глад… при тях това е нормално. Е, и чувството му за хумор е специфично. Да убиеш човек в атракциона „Замъка на вампирите“!

— По-тихо. — намръщи се Светлана и посочи с поглед към Надечка.

Аз се заех да дъвча енергично. Обичам печени картофи — с хрупкава коричка, изпечени в гъша мазнина, с шепа бели гъби, ако им е сезона — пресни, ако не — сушени. Всичко е наред, всичко е добре, тате и мама говорят за всякакви глупости, за кино, за книжки, всъщност вампири няма…

За съжаление не можем да излъжем дъщеря си, че уж няма вампири. Тя ги вижда прекрасно. Едва я отучихме да коментира на висок глас в метрото или тролейбуса: „Мамо, тате, вижте, ето чичко-вампир!“ Другите пътници — добре, ще го припишат на детските глупости, но пред вампирите е някак неудобно. Някои от тях никога не са нападали хора, честно пият донорска кръв и водят напълно благопристоен живот. И изведнъж насред тълпата някаква петгодишна пикла те сочи с пръст и се смее: „Чичкото не е жив, пък ходи!“. Нищо не можем да направим, тя все пак чува какво си говорим и си прави изводи.

Но този път Надя не се заинтересува от разговора ни. Строеше червен покрив на къщичката от жълти пластмасови тухлички.

— Струва ми се, че работата не е в нечие чувство за хумор. — каза Светлана. — Хесер не би те пращал в другия край на Европа. Шотландските Патрули не са глупаци, рано или късно ще намерят кръвопиеца.

— Тогава защо? Разбрах всичко за момчето. Добро момче, но не е светец. И явно не е Различен. Тъмните нямат никаква полза да го убиват нарочно. Бащата на момчето някога е отказал да стане Различен, но неофициално е сътрудничил с Нощния Патрул. Рядък случай, но не е уникален. Проверих всичко, Тъмните просто няма за какво да му отмъщават.

Светлана въздъхна. Погледна към хладилника — и гарафата полетя обратно.

И изведнъж разбрах — тя е разтревожена от нещо.

— Свете, погледна ли в бъдещето?

— Гледах.

Да видиш бъдещето в този смисъл, който влагат предсказателите-шарлатани, е невъзможно. Дори да си Велик Различен. Но можеш да изчислиш вероятността на едно или друго събитие: ще попаднеш ли в задръстване по този път, ще се разбие ли самолета, с който летиш, ще успееш ли да завършиш някоя работа, ще загинеш ли или ще оцелееш в предстоящия конфликт… Ако трябва да опростим, то колкото по-точен е въпросът, толкова по-точен ще бъде отговора. Не можеш да попиташ „какво ме очаква утре?“.

— Е, и?

— Животът ти не е застрашен в това разследване.

— Супер. — искрено казах аз. Взех гарафата, налях още по чашка на Светлана и мен. — Благодаря ти. Успокои ме.

Ние отпихме — и мрачно се спогледахме.

После погледнахме към Надечка — дъщеря ни седеше на пода и играеше с конструктора. Почувствала погледа ни, тя тихо затананика: „Ля-ля-ля, ля-ля-ля“.

С такива песни възрастните представят момиченцата във вицовете. Много вредните момиченца. Които смятат да взривят нещо, да го счупят, или да кажат нещо гадно.

— Надежда! — с леден глас каза Светлана.

— Ля-ля-ля… — малко по-силно каза Надя. — Аз какво? Ти сама каза, че тати не трябва да пие преди полет. Вредно е да се пие водка, ти сама го каза. Машиният татко пи, пи и избяга от къщи…

В гласът й се усещаше тънка плачлива нотка.

— Надежда Антоновна! — съвсем сурово каза Светлана. — Възрастните хора имат право… понякога… да изпият чаша водка. Някога да си видяла татко си пиян?

— На рождения ден на чичо Толя. — моментално отвърна Надя.

Светлана ме погледна много изразително. Аз виновно разперих ръце.

— Все едно. — каза Светлана. — Ти не трябва да прилагаш вълшебство към мама и татко. Аз никога не съм си позволявала това!

— А татко?

— И татко също. И се обърни веднага! Няма да говоря с гърба ти!

Надя се обърна. Упорито сви устни. Замисли се, опряла пръст към челото. Аз едва сдържах усмивката си. Малките деца обожават да копират такива жестове. И тях изобщо не ги притеснява, че само героите от анимационните филми размишляват, опрели пръст в челото, а не живите хора.

— Добре. — каза Надя. — Моля да ме извините, мамо и татко. Повече няма да правя така. Ще поправя всичко!

— Няма нужда да поправяш! — възкликна Светлана.

Но вече беше късно. Водата, която беше в чашите вместо водка, внезапно се превърна обратно във водка. А може би във спирт.

Директно в стомасите ни.

Почувствах се, сякаш в корема ми се е взривила малка бомба. Изсумтях и започнах да се тъпча с почти изстиналите картофи.

— Антоне, поне ти кажи нещо! — възкликна Светлана.

— Надя, ако беше момче, сега щеше да получиш каиш по задника! — казах аз.

— Колко ми провървя, че съм момиче. — без изобщо да се изплаши, отвърна Надя. — Тате, а какво не е наред? Вие искахте да пиете водка. Ето, че я изпихте. Тя вече е вътре във вас. Ти сам казваше, че водката не е вкусна, тогава защо да я пиеш с уста?

Ние със Светлана се спогледахме.

— Няма какво да отговориш. — резюмира Светлана. — Отивам да ти събера багажа. Да викна ли такси?

Поклатих глава:

— Няма нужда. Семьон ще ме закара.

Дори късно вечерта околовръстният път беше натоварен. Впрочем, Семьон като че ли не забелязваше това. И дори не знаех дали преглежда линиите на вероятностите, или просто управляваше колата с инстинктите си на шофьор със стогодишен стаж.

— Наду се ти, Антоне. — мърмореше той, без да откъсва поглед от пътя. — Вместо да кажеш на Хесер — никъде не тръгвам сам, трябва ми партньор, командировай и Семьон с мен…

— А аз откъде да знам, че толкова обичаш Шотландия?

— Как откъде? — възмути се Семьон. — Нали ти разказвах как през войната в Севастопол се бихме с шотландците?

— А не с немците? — неуверено го поправих аз.

— Не, с немците беше после. Ех, какви хора имаше онова време… куршуми свистят над главите ни, летят снаряди, при Шести бастион започна ръкопашен бой… а ние като последните глупаци се налагаме с магия. Двама Светли Различни, само че той пристигна с английската армия… Как ме уцели в рамото с Копието на Страданието… А аз по него с Фриз — замразих го от глава до пети!

Той доволно изръмжа.

— И кой победи? — попитах го аз.

— Ти какво, не знаеш ли история? — възмути се Семьон. — Ние, разбира се. А Кевин го плених. После му отидох на гости. Е, вече в двайсети век… хиляда деветстотин и седма… или и осма?

Той завъртя волана, изпреварвайки спортен „Ягуар“ и викна през отворения прозорец:

— От такъв го чувам! Ще ме псува…

— Неудобно му е пред момичето. — обясних аз, гледайки изчезващият зад нас „Ягуар“. — Някаква стара „Волга“, а така да го отнесе…

— Пред момиче трябва да се хвалиш не в колата, — мъдро каза Семьон, — а в леглото. Там последствията от грешките са по-обидни, но по-малко трагични… Ех. Ти такова… ако стане напечено, позвъни на Хесер, помоли го да ме изпрати на помощ. Ще идем у Кевин, ще поседим, ще пийнем уиски. От неговата винарна, между другото!

— Добре. — обещах аз. — При първият проблем веднага ще помоля да те изпратят.

Извън околовръстното беше по-спокойно. Семьон увеличи скоростта (никога не бих повярвал, че под капака на очуканата „Волга“ има стандартен двигател ЗМЗ-406), и след петнайсет минути влязохме в Домодедово.

— Ех, какъв забележителен сън сънувах снощи! — каза Семьон, докато приближаваше към паркинга. — Карам си из Москва, неизвестно защо — на някакъв раздрънкан фургон, с мен пътуваше още някой от нашите… И изведнъж виждам — на пътя стои Завулон. Неизвестно защо — облечен като клошар. Аз давам газ и се опитвам да го сгазя. А той — тряс! И поставя щит! Подхвърля ни във въздуха, правим салто и прескачаме Завулон. И продължаваме нататък.4

— И защо не обърна? — заядох го аз.

— Бързахме нанякъде. — въздъхна Семьон.

— Трябва да пиеш по-малко, за да не те притесняват такива сънища.

— Те изобщо не ме притесняват. — обиди се Семьон. — Напротив, хареса ми. Сякаш беше сцена от някаква паралелна реалност… дявол!

Той рязко наби спирачки.

— По-скоро — неговият пълномощен представител… — казах аз, гледайки шефа на Дневният Патрул. Завулон стоеше на паркинга, точно там, където смяташе да спре Семьон. И подканящо ни махаше с ръка. Казах: — Може би сънят е пророчески? Ще се пробваш ли?

Но Семьон не беше в настроение за експерименти. Бавно тръгна напред, Завулон се отдръпна, изчака да паркираме между мръсна „Жигули“ и стар „Нисан“, след което отвори вратата и се настани на задната седалка.

Нямаше защо да се учудвам, че блокировката на вратата не сработи.

— Добър вечер, патрулни. — тихо каза Висшият Тъмен.

Спогледахме се със Семьон. И отново погледнахме към задната седалка.

— По-скоро вече е нощ. — казах аз. Нищо, че Семьон е хиляда пъти по-опитен от мен, преговорите трябва да водя аз. Като по-старши по Сила.

— Нощ. — съгласи се Завулон. — Вашето време. В Единбург ли?

— В Лондон.

— А оттам — в Единбург. Да разследвате случая с Виктор Прохоров.

Нямаше смисъл да лъжем. Да лъжеш винаги е неизгодно.

— Да, разбира се. — казах аз. — Против ли сте, Тъмен?

— Аз съм „за“. — отвърна Завулон. — Аз почти винаги съм „за“, колкото и странно да е това.

Той беше с костюм и вратовръзка — само че възелът беше разхлабен и най-горното копче на ризата беше разкопчано. Веднага си личи: човекът или е бизнесмен, или е на държавна служба… Впрочем, тук грешката ще е още при думата „човек“.

— Тогава какво искате? — поинтересувах се аз.

— Искам да ви пожелая приятно пътуване. — невъзмутимо каза Завулон. — И успех при разследването на убийството.

— А вас какво ви засяга? — попитах аз след неловка пауза.

— Леонид Прохоров, бащата на загиналия, преди двайсет години беше определен като потенциален Различен. Силен Тъмен Различен. За съжаление, — Завулон въздъхна, — той не пожела да премине инициация. Остана човек. Но продължаваше да поддържа добри взаимоотношения с нас, дори понякога ни помагаше. Не е хубаво, когато синът на приятеля ти е убит от някакъв мижав побъркан кръвопиец. Намери го, Антоне, и го изпечи на бавен огън.

Семьон не присъстваше на разговора ми с Хесер. Но явно знаеше нещо за Леонид Прохоров — съдейки по това как объркано почесваше лошо избръсната си брадичка.

— Точно това смятах да направя. — предпазливо казах аз. — Няма за какво да се притеснявате, Велики Тъмен.

— Ами ако ти потрябва помощ? — неочаквано предположи Завулон. — Ти не знаеш с какво ще се сблъскаш. Вземи…

В ръката на Завулон се появи амулет — фигурка, издялана от кост, изобразяваща озъбен вълк. От фигурката лъхаше Сила.

— Това е връзка, помощ, съвет. Всичко заедно. — Завулон се наведе напред и прошепна в ухото ми: — Вземи… патрулен. Ще ми благодариш.

— Няма.

— Все едно, вземи го.

Аз поклатих глава.

Завулон въздъхна:

— Е добре, добре, нека да има и глупави театрални ефекти… Аз, Завулон, се кълна в Тъмнината, че връчвам своя амулет на Антон Городецки, Светъл маг, без да тая никаква зла умисъл, без да възнамерявам да навредя на неговото здраве, душа и съзнание, и без да искам нищо в замяна. Ако Антон Городецки приеме моята помощ, това не налага никакви задължения на него, силите на Светлината и Нощния Патрул. Като благодарност за приемането на помощта, аз разрешавам на Московският Нощен Патрул три пъти да приложи светло магическо вмешателство до трето ниво включително, като не изисквам никаква ответна благодарност. Нека Тъмнината ми е свидетел!

До фигурката на вълка се завъртя тъмна топка, миниатюрна черна дупка, директно потвърждение на клетвата от Първичната Сила.

— Аз все пак не бих… — предупредително започна Семьон.

И в този момент телефона в джоба ми иззвъня и сам се включи в режим „високоговорител“. Никога не използвах многобройните му функции: високоговорител, органайзер, игри, вграден фотоапарат, калкулатор, радио. Използвах само вградения плейър. Но ето — и конферентната връзка свърши работа.

— Вземи го. — каза Хесер. — За това не лъже. А за какво — ще разберем.

Връзката се прекъсна.

Завулон се усмихна, продължавайки да ми подава фигурката. Аз мълчаливо я взех от дланта на Тъмният маг и я пъхнах в джоба си. Нямаше нужда да се кълна в нещо.

— И така, желая ви късмет. — продължи Завулон. — А, да! Ако не те затруднява, донеси ми като подарък от Единбург някакво магнитче за хладилника.

— Защо? — попитах аз.

— Колекционирам ги. — усмихна се Завулон.

И изчезна — пропадна през Сумрака в някой от дълбоките слоеве. Естествено, не хукнахме да го преследваме.

— Позьор. — казах аз.

— За хладилника… — измърмори Семьон. — Мога да си представя какво има в хладилника си… Магнитче… кутия стрихнин му донеси! Смеси го с шотландски хагис и го донеси.

— „Хагис“ — това са марка пелени. — казах аз. — Добри бяха, купувахме за щерката.

— Хагис е и храна. — Семьон поклати глава. — Макар че… ако съдя по вкуса… сигурно си приличат.

ВТОРА ГЛАВА

В наши дни е трудно да се насладиш на удоволствието от полета със самолет. Авариите с износените „Боинг-737“ и „Ту-154“, разсеяните швейцарски диспечери и точните украински ракетчици, арабските терористи — всичко това не предразполага към спокойно прекарване в удобното кресло. И нищо, че конякът в безмитния магазин е евтин, стюардесата е грижлива, а храната и виното са много добри — на човек му е трудно да се отпусне.

За щастие, аз не съм човек. Линията на вероятностите е прегледана от Хесер и Светлана. И аз самият съм способен да прегледам бъдещето в близките няколко часа. Ще долетим, ще долетим спокойно, ще кацнем меко в Хитроу и ще успея да се прехвърля на самолета за Единбург…

Така че можех спокойно да си седя на мястото в бизнес-класата (предполагам, не заради неочакваната щедрост на шефа, а просто поради липса на други билети), да пийвам прилично чилийско винце и съчувствено да поглеждам към жената от другата страна на пътеката. Беше я страх. Непрекъснато се кръстеше и беззвучно шепнеше молитви.

В края на краищата не издържах, протегнах се към нея през Сумрака и леко я погалих по главата. Не с ръката — с мисълта си. Докоснах многократно боядисваната коса с онази ласка, която при хората е присъща само на майките и която мигновено развява всички тревоги.

Жената се отпусна и след минута спокойно заспа.

Мъжът до мен беше далеч по-спокоен, при това — доста развеселен. Той деловито отпуши двете бутилчици джин, донесени от стюардесата, смеси ги с тоник в пропорция едно към едно и ги изпи — след което задряма. Изглеждаше като типичен представител на бохемите — с дънки и плетен пуловер, с къса брада. Писател? Музикант? Режисьор? Какви ли не хора привлича Лондон — от бизнесмени и политици до бохеми и лентяи…

Можеше и аз да се отпусна, да погледам през прозорчето тъмните простори на Полша и добре да помисля.

Преди появяването на Завулон всичко изглеждаше доста просто. Момчето Витя се е сблъскал с гладен или глупав (или и едното, и другото) вампир. Загинал. Вампирът, след като утолил глада си, е съобразил какво е направил и се е скрил. Рано или късно, действайки по старите проверени полицейски методи, Нощният Патрул на Единбург ще провери всички местни и външни кръвопийци, ще изясни наличието или отсъствието на алиби, ще установи наблюдение — и ще хване убиеца. Хесер, изпитващ някакъв комплекс на вина пред бащата на Виктор, който отказал да стане Светъл Различен, но помагащ на Нощният Патрул, е решил да ускори това благородно дело. Едновременно с това ми дава възможност да натрупам опит.

Логично?

Абсолютно. Нищо странно.

После се появява Завулон.

И нашият благороден Леонид Прохоров, несбъднатия Светъл Различен, бива обрисуван в нова светлина! Оказва се, че той още е и несбъднат Тъмен! Помагал е на Дневният Патрул, затова и Завулон гори от желание да накаже убиеца на сина му?

Възможно ли е?

Явно е възможно. Значи човекът е решил да играе едновременно и за двете страни. За нас, Различните, е невъзможно да служим едновременно на Светлината и Тъмнината. За хората е по-просто. Повечето от тях живеят именно така.

Тогава… тогава убийството на Виктор може и да не е случайно. Може би Завулон е узнал, че Прохоров помага и на нас — и му е отмъстил, убивайки сина му. Чрез някой друг, разбира се.

Или обратното. Колкото и да е тъжно, но и Хесер може да даде заповед за ликвидирането на Виктор. Не за отмъщение, разбира се! Но Великият винаги ще намери морално приемлива форма, за да оправдае желанието си.

Стоп, но защо тогава Хесер ще ме изпраща в Единбург? Ако е виновен, то със сигурност знае, че няма да прикривам вината му!

А ако е виновен Завулон, тогава е още по-безсмислено той да ми помага. Със Завулон, независимо от всичките му жестове, бих се разправил с голямо удоволствие!

Значи не са Великите…

Отпих малка глътка. Оставих чашата.

Великите не са замесени, но се подозират един другиго. И двамата разчитат на мен. Хесер знае, че няма да изпусна възможността да натрия носа на Завулон. Завулон разбира, че съм способен да тръгна дори срещу Хесер.

Прекрасно. По-добра ситуация не може и да се желае. Велик Светъл и Велик Тъмен, при това едни от големите имена в световната борба между Светлината и Тъмнината, са на моя страна. Аз мога да получа помощ от тях. Ще ми помогне и Фома Лермонт, шотландец с фамилия, която звучи много приятно за руското сърце. Значи вампирът няма да избяга.

И това ме радва. Твърде често злото остава ненаказано.

Станах и внимателно минах покрай съседа си. Погледнах таблото. Тоалетната в предната част на самолета беше заета. Естествено, най-лесно беше да почакам, но ми се прииска да се поразтъпча. Отдръпнах завесата, разделяща бизнес-класата от икономичната, и тръгнах към задната част.

Както се казва в известната иронична поговорка, „пътниците от икономичната класа пристигат едновременно с пътниците от първа класа, само че доста по-евтино“. Е, в нашия самолет нямаше първа класа, но и бизнес-класата не беше лоша — хубави, широки седалки, големи разстояния между редовете. И пак — стюардесите са внимателни, храната е вкусна, пиенето е в изобилие.

Впрочем, и пътниците в икономичната класа не униваха. Някои спяха, мнозина четяха вестници, книги, пътеводители. Няколко души работеха с лаптопи, други играеха. Един, явно — голям чешит, пилотираше самолет. Доколкото разбрах, това беше доста реалистичен симулатор на полет, а играча водеше точно нашия „Боинг-767“ от Москва към Лондон. Може би по този странен начин се бореше с аерофобията си?

И естествено, много от пътниците пиеха. Колкото и да се повтаря, че спиртните напитки са много вредни при полет, винаги ще се намерят желаещи да разнообразят своя път над облаците.

Стигнах до опашката. И тук тоалетните бяха заети и ми се наложи да постоя няколко минути, разглеждайки теметата на пътниците. Пищни прически, миши опашки, къси „таралежови“ подстрижки, блестящи плешивини, забавни детски перчеми. Стотина глави, обмислящи своите лондонски дела…

Вратата на тоалетната се отвори, от кабинката се измъкна младеж и мина покрай мен. Аз тръгнах към тоалетната.

Спрях.

Обърнах се.

Младежът беше около двайсетгодишен. С широки рамене, малко по-висок от мен. Някои момчета започват рязко да растат и да наддават в раменете като навършат осемнайсет. Преди това се приписваше на благотворното влияние на армията, която „направила мъж от момчето“. А всъщност — просто хормони, които са повлияли на организма именно по този начин.

Банална физиономия.

— Егор? — въпросително казах аз.

И бързо погледнах през Сумрака.

Ами да, разбира се. Той може и желязна маска да сложи и пак ще го позная. Егор, марионетката на Завулон, разкрит и ловко използван от Хесер. Някога той беше уникално момче с неопределена аура5.

Сега той е пораснал и е станал млад мъж. Със същата неопределена аура. Прозрачно сияние, обикновено безцветно, но оцветяващо се понякога в червено, синьо, зелено и жълто. Точно като пясъка на четвъртият слой на Сумрака… ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш всички цветове на света. Потенциален Различен, който дори в зряла възраст може да стане всякакъв. И Светъл, и Тъмен.

Та аз не съм го виждал от шест години!

Това се казва съвпадение!

— Антоне? — Той също беше стъписан.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

— Летя. — глупаво отговори той.

Но аз не сбърках и зададох още по-идиотски въпрос:

— Къде?

— В Лондон. — каза Егор.

И изведнъж, сякаш осъзнавайки целият хумор на нашият диалог, се разсмяхме. Толкова леко и безгрижно, сякаш той никога не се е сърдил на Нощният Патрул, на Хесер, на мен, на всички Различни по света…

След секунда дружно се тупахме по раменете и мърморехме всякакви глупости като „Виж ти!“, „Скоро си спомних…“, „Не очаквах…“. Общо взето, точно както се полага при хора, преживяли заедно нещо значимо и не много приятно, скарали се, а после, от висотата на изминалите години, намиращи в спомените повече интересни моменти.

Но все пак не дотолкова близки, че да се прегърнат и да се просълзят от умиление при срещата.

Най-близките пътници ни оглеждаха, но с явна доброжелателност. Случайната среща на стари приятели в такова неочаквано място като самолет винаги предизвиква благоразположението на зрителите.

— Ти какво, нарочно ли дойде тук? — попита все пак Егор с нотка от бившата подозрителност.

— Какви ги дрънкаш? — възмутих се аз. — В командировка съм!

— Брей. — Той присви очи. — Още там ли работиш?

— Разбира се.

Вече никой не ни обръщаше внимание. А ние пристъпвахме смутено от крак на крак, не знаейки за какво още да говорим.

— Ти, виждам… не си преминал инициация? — неловко попитах аз.

Егор се напрегна за секунда, но отвърна с усмивка:

— Абе вървете всички…! Защо да я минавам? Сам знаеш… едва седмо ниво. Нищо добро не ме чака. Нито светло, нито тъмно. Затова ги отпратих всичките.

Сърцето ми трепна тревожно.

Виж, такива съвпадения са невъзможни.

Също като Леонид Прохоров, Егор е останал човек, не е станал Различен.

Да ме изгори Светлината, такива съвпадения няма!

— За къде летиш? — отново попитах аз, предизвиквайки у Егор нов взрив от смях. Сигурно е душата на компанията — смее се леко и заразително. — Не, ясно че в Лондон. Учиш ли там? Или на почивка?

— Да почиваш през лятото в Лондон? — Егор изсумтя. — Тогава защо не в Москва? Дали едните каменни джунгли, или другите — все едно… Отивам на фестивала.

— Единбургския ли? — попитах аз, знаейки отговора.

— Да. Нали завърших цирково училище.

— Какво? — Беше мой ред да опуля очи.

— Илюзионист съм. — усмихна се Егор.

Ето това е номер!

Между впрочем, отлична маскировка за Различен. Дори за неиницииран — все пак той има малки способности, превишаващи човешките. От фокусниците очакват чудеса. Те са лицензираните от човечеството магове и вълшебници.

— Супер! — искрено казах аз.

— Жалко, че си за Лондон. — въздъхна Егор. — Бих те поканил на представление.

И тук направих глупост. Казах:

— Не съм за Лондон, Егор. И аз отивам в Единбург.

Рядко можеш да видиш как радостта бързо напуска лицето, за да се смени с неприязън и дори с презрение.

— Ясно. За какво съм ви потрябвал пак?

— Егор, ти… — аз се запънах.

Ще ми стигне ли смелостта да кажа, че той няма нищо общо?

Не.

Защото аз самият не вярвам в това.

— Ясно. — повтори Егор. Обърна се отиде в средата на салона. Не ми оставаше нищо друго, освен да вляза в кабинката и да затворя вратата след себе си.

Миришеше на цигари. Независимо от всички забрани, пушачите винаги одимяват тоалетните кабинки. Погледнах в огледалото — посмачкано лице на недоспал човек. Нищо, че съм много повече и много по-малко от човек… Прииска ми се да тресна чело в огледалото, което и направих, шепнейки само с устни: „Идиот, идиот, идиот…“.

Разпуснах се. Повярвах, че ми предстои банална командировка.

Нима това е възможно, когато те изпраща лично Хесер?

Наплисках си лицето със студена вода и поседях, гледайки злобно към отражението си. После все пак използвах тоалетната, натиснах педала, пускайки в металната чиния синя дезинфекцираща течност, измих си ръцете и още веднъж си наплисках лицето.

Чия е тази операция? На Хесер или на Завулон?

Кой ме изпрати в едно и също направление с Егор, момчето, което не стана Различен. Защо?

Чия е играта, какви са правилата, и — най-важното — колко фигури ще има на дъската?

Извадих от джоба подаръка на Завулон. Костта беше матовожълта, но някак знаех, че фигурката изобразява черен вълк. Масивен черен вълк, вдигнал глава в тъжен призивен вой.

Връзка, помощ, съвет…

Статуетката изглеждаше съвсем обикновена, в сувенирните магазини такива има с хиляди, само че от пластмаса, не от кост. Но аз чувствах магията, която пронизваше фигурата. Трябва само да я стисна в ръка… и да поискам. Само това.

Трябва ли ми помощ от Тъмните?

Подтискайки изкушението да пусна фигурката в тоалетната, аз я прибрах в джоба.

Няма зрители, които да оценят патетичния жест.

Порових се из джобовете и намерих пакет цигари. Не пуша толкова често, че да страдам по време на четиричасов полет, но сега ми се искаше да се отдам на простите човешки слабости. Това е присъщо на всички Различни — колкото по-възрастни ставаме, толкова повече придобиваме малки глупави навици. Сякаш се вкопчваме и в най-дребните проявления на своята природа — а няма по-надеждна котва от пороците.

Впрочем, откривайки че запалката е останала в джоба на сакото, аз без никакво колебание създадох между палеца и показалеца си високотемпературна дъга — и запалих от магическият огън.

Начинаещите Различни се опитват да правят всичко с магия.

Те се бръснат с Кристалното Острие, докато не си отрежат половината буза или ухото. Затоплят си обяда с огнени файърболи, разплисквайки супа по стените и изстъргват котлетите от тавана. Проверяват линията на вероятностите преди да седнат в мудния тролейбус.

На тях им харесва самият процес на прилагането на магия. Ако можеха, биха си бърсали задника с магия.

После Различните порастват, поумняват и алчността им се разгаря. Те разбират, че енергията винаги си остава енергия и е по-правилно да станеш от креслото и да отидеш до ключа, вместо да се протягаш с чист поток Сила, че електричеството ще затопли бифтека много по-добре от магическия огън, а драскотината е по-добре да бъде залепена с лейкопласт, пазейки Авицена за по-сериозни наранявания.

А после, разбира се, ако Различният не е обречен да остане на най-ниските нива на Силата, идват истинските умения. И ти вече не обръщаш внимание как палиш цигарата си — със запалка или с магия.

Пуснах струйка дим.

Хесер?

Завулон?

Добре, няма смисъл да гадая. Трябва много добре да запомня, че всичко ще бъде доста по-сложно, отколкото ми се струваше отначало. И да се връщам на мястото си — скоро ще кацнем.

Над Ламанша, както си трябваше, малко ни разтърси. Но кацнахме меко, а обикновеният паспортен контрол мина бързо. Останалите пътници тръгнаха за багажа си (освен неинициирания Егор, в самолета нямаше нито един Различен) и аз, изоставайки малко от тълпата, намерих сянката си на пода. Вгледах се в сивия силует, принуждавайки го да придобие обем и да се вдигне срещу мен. Прекрачих в сянката си — и влязох в Сумрака.

Тук всичко беше почти същото. Стени, прозорци, врати. Само че всичко е сиво, безцветно. Обикновените хора от реалния свят плуваха като бавни сенки. Сами не знаейки защо, те старателно заобикаляха с нищо неотличимия участък от коридора, като при това ускоряваха ход.

Най-добре е да се приближаваш към митническия пункт на Различните в Сумрака, за да не нервираш хората. На него е поставено просто заклинание, Кръгът на Невнимание, и хората много се стараят да не го виждат. Но мен, разговарящият с празно място, могат и да забележат.

Затова се приближих в Сумрака, а едва тогава, вече под защитата на заклинанието, излязох в реалния свят.

Митничарите бяха двама — Светъл и Тъмен. Точно както трябва.

Според мен, контролът над Различните при преминаване на границата не е много смислена дейност. Вампирите и върколаците са длъжни да се регистрират в местното отделение на Патрула, ако ще остават през нощта в града. Това се мотивира с факта, че нисшите Тъмни твърде често се поддават на животинската си страна. Това си е така, но всеки маг, без значение Тъмен или Светъл, може да натвори такива неща, че вампирът ще се скрие в ковчега си от ужас. Е добре, все едно, да предположим, че има такава традиция и никой не иска да я отменя… независимо от протестите на вампирите и върколаците. Но какъв е смисъла да контролираш движението на Различните от една държава в друга? Това има смисъл при хората — незаконна емиграция, контрабанда, наркотици… шпиони, в края на краищата. Макар че вече половин век шпионите не минават граничните полоси, привързвайки към краката си еленови копита, и не скачат през нощта с парашут на вражеска територия. Уважаващият себе си шпионин долита със самолета и се настанява в хубав хотел. А що се отнася до Различните — няма никакви ограничения за емиграцията, а дори и слабият маг без проблем ще си осигури гражданство във всяка държава. Тогава защо е нужен този нелеп пункт?

Сигурно заради Инквизицията. Формално погледнато, митническите пунктове са на местните Патрули, Нощния и Дневния. Но всеки ден едно допълнително копие на доклада отива в Инквизицията. И там може би го изучават по-внимателно.

Правят изводи.

— Добра нощ. Казвам се Антон Городецки. — казах аз, спирайки пред пункта. Не използваме документи, поне това е добре. Непрекъснато пълзят слухове, че или ще ни поставят магически знак, както сега на вампирите, или в обикновените паспорти ще слагат невидим за хората печат.

Но засега минаваме и без бюрокрация.

— Светъл. — утвърдително каза Тъмният маг. Слаб маг, не повече от шесто ниво. И много слаб физически: тесни рамене, кльощав, нисък, блед, с редки светли коси.

— Светъл. — казах аз.

Моят събрат от лондонския Нощен Патрул се оказа жизнерадостен тлъст негър. Единствената прилика с партньора му — също млад и също не много силен, седмо-шесто ниво.

— Привет, братко! — радостно каза той. — Антон Городецки? Служиш ли?

— Нощен Патрул, Русия, Москва.

— Ниво?

Аз изведнъж съобразих, че те не могат да прочетат аурата ми. Ако бях до четвърто или пето ниво, биха я прочели. Но нагоре всичко за тях се слива в непрекъснато светене.

— Висше.

Тъмният леко се изпъна. Те, разбира се, са егоисти и индивидуалисти. Но затова пък се прекланят пред висшестоящите.

Светлият опули очи и каза:

— О! Висш! За дълго ли?

— Само минавам. За Единбург. Отлитам след три часа.

— На почивка? Или по работа?

— Командировка. — отговорих аз, без да уточнявам.

Светлите, разбира се, са либерални и демократични. Но затова пък уважават Висшите.

— Там ли влязохте в Сумрака? — Тъмният кимна към човешката митница.

— Да. Ще се появя ли на охранителните камери?

Тъмният поклати глава:

— Не, контролираме всичко тук. Но в града трябва да бъдете по-внимателен. Камерите са много. Твърде много. Периодично хората забелязват как изчезваме и се налага да заличаваме следите.

— Дори от аерогарата няма да изляза.

— В Единбург също има камери. — намеси се Светлият. — По-малко, но все пак… имате ли адреса на единбургския Патрул?

Той не уточни, че става дума за Нощния Патрул. И така е ясно.

— Имам го. — казах аз.

— Един мой добър приятел има малък семеен хотел в Единбург. — пак се намеси Тъмния. — Вече повече от двеста години. Точно до замъка, на „Кралска миля“. Ако не ви притеснява това, че е вампир…

Ама какво става, само вампири наоколо!

— …то ето ви визитка. Много хубав хотел. Дружелюбен към Различните.

— Нямам никакви предубеждения към вампирите. — уверих го аз, вземайки картонения правоъгълник. — Сред приятелите ми има вампири.

И един приятел-вампир изпратих на смърт…

— В сектор „В“ има хубав ресторант. — пак се намеси Светлия.

Те толкова искрено се стараеха да ми помогнат, че не знаех как да премина през този кордон от дружелюбие и доброжелателност. За щастие се приземи някакъв самолет и зад мен се появиха още няколко Различни. Усмихвайки се непрекъснато, за което мимическата мускулатура на руснаците е лошо пригодена, аз тръгнах да си търся куфара.

Не отидох в ресторанта, изобщо не ми се ядеше. Пообиколих из аерогарата, изпих чаша двойно еспресо, подремнах на стол в чакалнята — и прозявайки се, влязох в самолета. Както можеше да се очаква, Егор летеше със същият рейс. Но сега ние демонстративно не се забелязвахме. Или по-точно — той демонстративно не ме забелязваше, а аз не му досаждах с опити за общуване.

След още един час се приземихме на аерогарата в Единбург.

Наближаваше обяд, когато седнах в таксито — изключително удобно английско такси, което започва да ти липсва, когато напускаш Великобритания. Поздравих шофьора и, подчинявайки се на внезапен импулс, му подадох визитката на „дружелюбният хотел“. Имах запазена стая в обикновен човешки хотел. Но възможността да поговоря с един от най-старите шотландски вампири (двеста години — това не е малко, дори за тях) в неформална обстановка, беше твърде съблазнителна.

Хотелът наистина беше в историческата част на града, на хълма, близо до кралският замък. Свалих стъклото и се оглеждах с любопитството на човек, който посещава нова и интересна страна.

Единбург впечатляваше. Може, разбира се, да се каже, че така впечатлява всеки старинен град, по който преди шейсет години не е минал огнения вал на световната война, стривайки на прах древните събори, замъци и къщи. Но тук имаше нещо особено. Може би самият кралски замък, стоящ толкова удачно на върха и увенчаващ града с каменна корона. Може би изобилието на хора по улиците — мотаещи се без работа, окичени с камери, оглеждащи ту витрините, ту туристическите обекти. Нали кралят го прави свитата му. А може би улиците със старинни къщи и павирани мостове, разпръснати около замъка.

На краля, дори и да има най-красивата корона на главата, са му нужни одежди. Проблясващите на главата му брилянти не спасиха голия крал от приказката на Андерсън.

Таксито спря пред четириетажна каменна сграда, чиято фасада беше притисната между два магазина, пълни с посетители. По витрините висяха разноцветни килтове6 и шарфове, имаше и неизбежните бутилки уиски. Е, а какво друго да изнесеш оттук? От Русия — водка и матрьошки, от Гърция — узо и бродирани покривки, от Шотландия — уиски и шарфове.

Измъкнах се от таксито, взех куфара си от ръцете на шофьора и му платих. Погледнах сградата. Надписът над входа на хотела гласеше: „Highlander Blood“7.

Да. Нагъл вампир.

Примижавайки от яркото слънце, аз тръгнах към входа. Ставаше горещо. Легендата, че вампирите не понасят слънчевата светлина, е само легенда. Понасят, слънцето просто им е неприятно. А в такива горещи дни дори разбирам какво им е.

Вратата пред мен не бързаше да се отвори, явно тук не обичаха автоматиката. Затова я бутнах с ръка и влязох.

Е, поне имаше климатик. Едва ли тази прохлада е останала от нощта, независимо от дебелите каменни стени.

Малкият вестибюл беше полутъмен и, може би именно затова, много уютен. На регистрацията стоеше възрастен, много представителен господин. Хубав костюм, вратовръзка с игла, риза със сребърни копчета на ръкавелите. Пълно лице, с мустаци, червендалесто — кръв и мляко… Впрочем, аурата не оставяше никакво съмнение — човек.

— Добър ден. — Приближих се към него. — Препоръчаха ми вашият хотел… бих искал да наема стая за един.

— За един човек? — с мила усмивка попита господинът.

— За един. — повторих аз.

— Стаите са запълнени, фестивала… — Господинът въздъхна. — Нямате резервация, нали?

— Не.

Той отново въздъхна тъжно и започна да прелиства някакви книжа — сякаш в този малък семеен хотел имаше толкова стаи, че не може да запомни има ли свободни. Без да вдига очи, попита:

— А кой ни препоръча?

— Тъмният на пункта в Хитроу.

— Предполагам, че ще успеем да ви помогнем. — без никакво учудване отговори мъжът. — Каква стая предпочитате? Светла, тъмна? Ако сте… ъ… с куче — има много удобна стая, от която дори най-големият пес може сам да излиза… и да влиза обратно… без да обезпокои никого.

— Трябва ми светла стая. — казах аз.

— Дай му „лукс“-а на четвъртия етаж, Андрю. — се чу зад гърба ми. — Това е висок гост. Много висок.

Взех от портиера възникналият като с вълшебство ключ (не, никакво вълшебство, само ловкост на ръцете), аз се обърнах.

— Аз ще ви придружа. — каза светлокос юноша, стоящ пред автомата за цигари до вратата, водеща към малко хотелско ресторантче. В такива заведения често минават и без ресторант, качват ти храната в стаята, но тукашните посетители имат твърде екзотични вкусове.

— Антон. — представих се аз, разглеждайки собственика на хотела. — Антон Городецки, Москва. Нощен Патрул.

— Брус. — каза младежът. — Брус Рамзи, Единбург. Собственик на това заведение.

Външността му беше такава, че трябваше да играе Дориан Грей в екранизация на Уайлд. Млад, грациозен и до неприличие свеж красавец, на който би му отивала значка с надпис „Готов за разврат!“.

Само че очите му бяха стари. Сиви, обезцветени, с равномерна розовина в бялото — очи на двестагодишен вампир.

Вземайки куфара ми — аз не протестирах — юношата се заизкачва по тясната дървена стълба, говорейки в движение:

— За съжаление, нямаме асансьор. Сградата е стара и е твърде малка, за да пробиваме шахта в нея. Освен това не съм свикнал с асансьорите. Струва ми се, че механичните чудовища ще обезобразят тази чудесна къща. Ненавиждам реконструираните къщи, старите фасади, зад които се крият скучни типови квартири. А и рядко имаме посетители, които трудно се изкачват по стълбите… само върколаците не обичат стръмните стъпала, но тях ги настаняваме на първият етаж — там има специална стая — или на втория… какъв вятър ви довя в нашият тих град, Висши Светъл?

И той не беше обикновен. Вампир с първо ниво на Силата — не точно магическа, не като моята, а вампирска. Но все пак смело можеше да го наречеш Различен първо ниво.

— Произшествието в „Подземията“. — казах аз.

— Така си и мислех. — Младежът вървеше напред, прескачайки през две стъпала. — Много неприятно произшествие. Да, оцених хумора на ситуацията. Но това не е хубаво. Вече не са онези времена, когато можеше да се приближиш до някой симпатяга и да го изпиеш до край. Изобщо не са!

— Тъгувате по миналото? — не издържах аз.

— Понякога. — каза младежът. Засмя се: — Но всяка възраст и всяко време си имат своите преимущества, нали така? Хората се цивилизоват, не ходят на лов на вещици и не вярват във вампири. И ние се цивилизоваме. Не може да се отнасяш с човека като с безправен добитък. Хората имат право на малко уважение, дори и като наши предци. А предците трябва да се почитат, нали?

За съжаление, тук не намерих нищо за оспорване.

— Стаята е хубава, ще ви хареса. — Продължаваше вампирът, стъпвайки на четвъртият етаж. Тук имаше само две врати. Стълбата продължаваше нагоре, към мансардата. — Отдясно е луксът за Тъмните, също много симпатичен, декорирал съм го по мой вкус и се гордея с дизайна. А това е вашата стая.

Не му трябваше ключ — потупа леко с длан по ключалката и вратата се отвори. Дребно позьорство, даже странно за толкова древен вампир.

— Имаме много добър самоук дизайнер, Светъл Различен. Той е само шесто ниво, но за тази работа не трябва магия. — продължи Брус. — Помолих го и той декорира три стаи по вкуса на Светлите. В останалите, разбира се, интериорът е по-своеобразен, нали разбирате…

Влязох. И застинах от изумление.

Никога не съм си мислел, че имам такива вкусове.

Всичко наоколо беше бяло, бежово, розово. Паркет от светло дърво, стените са покрити с бежови тапети с бледорозови цветчета, мебелите са старомодни, но също от светло дърво и снежнобял атлаз. До стената — голям диван, кожен. Да уточнявам ли цвета? Бял, разбира се. Кристален полюлей виси от тавана. На прозорците — прозрачен тюл и щори от светлорозов плат.

Как ще пече тук слънцето сутрин…

Едната врата водеше към малка спална. Уютна, с двойно легло. Чаршафите и завивките — копринени, розови. На тоалетната масичка — ваза със свежа червена роза, единственият ярък щрих в цялата стая. Зад другата врата имаше санитарен възел — малък, но оборудван с някакъв високотехнологичен хибрид между джакузи и душ-кабина.

— Пошличко и не съответства на стила. — въздъхна Брус зад гърба ми. — Но на много им харесва.

Лицето му, отразено в огледалото, беше леко огорчено. Явно изобщо не му е харесала идеята да се инсталира това техническо чудо.

Кимнах му, без да се обръщам. Това, че кръвопийците не се отразяват в огледалата, е също такава лъжа като непоносимостта им към слънчева светлина, чесън, сребро и трепетлика. Напротив, отразяват се в огледалата дори когато отклоняват погледа на човек.

Но виж, ако при разговор с тях не ги гледаш, а още повече — безстрашно им обръщаш гръб, това много ги изнервя. Вампирите имат много прийоми, за които е нужно да гледаш противника в очите.

— С удоволствие ще се изкъпя. — казах аз. — Но по-късно. Брус, ще ми отделите ли десет минутки?

— На официална визита ли сте тук, Светли?

— Не.

— Тогава, разбира се, ще ви отделя. — усмихна се вампирът. Седна на едно от креслата.

Аз седнах срещу него. Усмихнах му се в отговор, гледайки към брадичката му.

— Е, какво ще кажете за стаята? — поинтересува се Брус.

— Струва ми се, че би се харесала на невинно седемнайсетгодишно момиче. — честно отвърнах аз. — Липсва само бяло котенце.

— Ако пожелаете, ще осигурим и едното, и другото. — любезно предложи вампирът.

Какво пък, можем да считаме, че сме приключили със светската част на разговора.

— Тук съм неофициално. — повторих аз. — Но едновременно с това — по молба на ръководствата на Нощният… и Дневният Патрул в Москва.

— Колко необичайно… — тихо каза младежът. — Уважаемият Хесер и достопочтенният Завулон изпращат един и същ пратеник… при това — Висш маг… при това — по такъв дребен повод. Какво пък, ще се радвам да помогна.

— Лично вас притеснява ли ви произшествието? — директно попитах аз.

— Естествено. Нали вече ви казах мнението си. — Брус се намръщи. — Все пак, не живеем във средновековието. Ние сме граждани на Европа, вече сме двайсет и първи век. Трябва да разчупваме старите модели на поведение… — Той въздъхна и хвърли поглед към вратата на банята. — Не може да се миеш от тасче и да ходиш в дървена тоалетна, ако има водопровод и канализация. Дори ако с тасчето ти е по-удобно… Знаете ли, напоследък тук нараства движението за хуманно отношение към хората. Никой не пие кръв без лиценз. Дори и с лиценз се опитват да не източват до смърт… децата до дванайсет години почти не ги закачат, дори ако жребият падне върху тях.

— А защо до дванайсет?

Брус сви рамене.

— Така се е получило в исторически план. В Германия, например, знаете ли какво е най-страшното престъпление? Убийство на дете под дванайсет години. Ако вече е навършило дванайсет, ако ще и предишният ден, вече в сила са съвсем други правила и присъди. Та така, сега при нас не е прието да се закачат децата. Опитваме се да прокараме закон изцяло да извадим децата от лотарията.

— Много трогателно. — промърморих аз. — А защо младежът е пострадал без лиценз?

Брус се замисли.

— Нали знаете, мога само да предполагам…

— Точно това ме интересува.

Брус се поколеба, после се усмихна широко:

— Какво има да му мислим? Някой от младоците се е побъркал. Най-вероятно младо момиче, скоро е станало вампир, младежът й е харесал… а и обстановката е такава вълнуваща, в духа на старите предания… не се е сдържала.

— Смятате, че е жена?

— Може и мъж. Ако е гей. Връзката не е чак толкова директна. — Брус смутено наведе поглед. — Но винаги е по-приятно… някак физиологично е по-естествено…

— А вторият вариант? — едва удържайки се от коментар, попитах аз.

— Гастрольор. Някой турист. Знаете ли, след Втората световна война всичко така се обърка, всички обикалят насам-натам… — Той неодобрително поклати глава. — Някои безотговорни личности започнаха да се възползват от това.

— Брус, не искам да притеснявам вашите Патрули. — казах аз. — Току-виж решили, че московските им колеги се съмняват в професионализма им. Може би ще ми подскажете кой е главният вампир в града? Старшия, Великия… как го наричате?

— Аз — никак. — усмихна се широко Брус. И демонстративно трепна със зъби — извади от горната челюст два дълги остри зъба, след което ги прибра обратно. — А мен ме наричат Господаря. На мен не ми харесва думата, тя е от глупавите книги и филми. Но щом искат — да ме наричат.

— Все пак сте млад за Господар. — казах аз с леко учудване. — Само двеста години.

— Двеста двайсет и осем години, три месеца и единайсет дни. — уточни Брус. — Да, млад съм. Но тук е Шотландия. Ако знаехте какъв подозрителен, упорит и затънал в своите суеверията народ са тези планинци! Когато бях млад, не минаваше и година без да забият трепетликов кол в някой от нас.

Може би ми се стори, но в гласа на Брус се промъкна нотка на гордост от своите сънародници.

— Ще ми помогнете ли, Господарю? — попитах аз.

Брус поклати глава:

— Не. Разбира се, че не! Ако разберем кой е убил руският младеж, ще го накажем. Сами. Няма да го упокоим, но ще го накажем много строго. Но никой няма да го предаде на Патрулите.

Естествено. Не си струваше да разчитам на друго.

— Безполезно ли е да питам: „Ами ако вече сте го намерили и наказали“? — попитах аз.

— Безполезно е. — с въздишка отвърна Брус.

— И сега какво, да обикалям, да търся престъпника? — с нарочно жалостив тон казах аз. — Или просто да си почина във вашия чудесен град?

В гласът на Брус се промъкна ирония:

— Като Тъмен не мога да ви посъветвам друго, освен: „почивайте“. Отпуснете се, обиколете музеите, разходете се. На кого е притрябвал този умрял студент?

В този момент почувствах, че повече не искам да се сдържам. Погледнах Брус в очите. В черните дупки на очите, радостно оцветили се в червено. Попитах:

— Ами ако те пречупя, умрял кръвопиецо? Ако те пречупя и заставя да отговаряш на въпросите ми?

— Давай. — с нежен, почти ласкав глас отвърна Брус. — Опитай, Висши. Мислиш, че не знаем за теб? Мислиш, че не знаем откъде е Силата ти?

Очи в очи.

Зеници в зеници.

Черен пулсиращ тунел, увличащ ме в пустотата. Водовъртеж от червени искрици на чужд, отнет живот. Примамващ шепот в ушите. Одухотворено, възвишено, неземно красиво лице на младежът-вампир.

Да падна в краката му…

Да плача от възторг и възхищение — към тази красота, мъдрост, воля…

Да моля за прошка…

Той беше много силен. Все пак, това са двеста години опит, умножени по първо ниво вампирска Сила.

И аз почувствах силата му в пълната й мощ. Станах на огъващи се, чужди крака. Направих неуверена крачка напред.

Брус се усмихна.

Точно така се усмихваха преди осем години вампирите в московското дворче, където тичах след безпомощния, поддал се на зова Егор…

Вложих толкова Сила в менталната атака, че ако я бях използвал за файърбол, той щеше да прониже трийсетина къщи и да удари крепостната стена на древният шотландски замък.

Очите на Брус побеляха и се обезцветиха. Черният тунел беше изгорен от бяло сияние. Пред мен, поклащайки се напред-назад, седеше съсухрен старец с младо лице. Впрочем, кожата на лицето му започна да се напуква, покри се с дребни люспички, като пърхот.

— Кой уби Виктор? — попитах аз. Силата продължаваше да тече през мен като тънко ручейче, виеше се като тънка въдица, уловила очите на вампира.

Той мълчеше, само продължаваше да се поклаща в креслото. Да не съм му изгорил мозъка… или каквото има там вместо мозък? Добро начало на неофициално разследване!

— Знаеш ли кой уби Виктор? — преформулирах въпроса си аз.

— Не. — тихо отговори Брус.

— Имаш ли някакви предположения по този въпрос?

— Да… две. Млад… млада… не се е сдържала… Гастрольор… вампир…

— Какво още знаеш за това убийство?

Мълчание. Сякаш си подрежда мислите преди да започне дълга реч.

— Знаеш ли нещо, което не знаят сътрудниците на градските Патрули?

— Не…

Спрях потока Сила. Отпуснах се в креслото.

Какво да правя сега? Ами ако подаде жалба в Дневният Патрул? Непровокирано нападение, разпит…

Брус продължи да се поклаща в креслото още минута. После трепна и погледът му стана по-осмислен.

Осмислен и жалък.

— Моля за извинение, Светъл. — тихо каза той. — Поднасям своите извинения.

Трябваха ми няколко секунди, за да разбера.

Господарят на вампирите — това не е просто най-силният, най-ловкият и най-умният кръвопиец. Това е и този, който никога не е търпял поражение.

За мен жалбата на Брус би предизвикала големи неприятности. Но за него — загуба на статуса.

А този вежлив древен юноша е много честолюбив.

— Приемам извиненията, Господарю. — отговорих аз. — Нека случилото се остане между нас.

Брус облиза устните си. Лицето му порозовяваше, придобивайки предишната миловидност. Гласът му укрепна — той също разбра, че нямам интерес да разгласявам случилото се.

— Но бих помолил, — в последната дума имаше и подчертаване, и отровна ненавист, — да не повтаряте повече тази атака, Светъл. Агресията не беше провокирана.

— Ти ме предизвика на дуел.

— Де-юре — не. — бързо отвърна Брус. — Ритуалът на предизвикателството не беше спазен.

— Де-факто — да. Ще притесняваме ли Инквизицията?

Той примигна. И отново се превърна в предишният гостоприемен домакин.

— Добре, Светъл. Кой помни старото…

Брус се надигна — и леко се олюля. Отиде до вратата. Като излезе, се обърна и с видимо неудоволствие каза:

— Моят дом е твой дом. Тази стая е твое жилище и аз няма да вляза без покана.

А тази древна легенда, колкото и да е странно, е истина. Вампирите не могат да влязат в чужд дом без покана. Никой не знае защо е така.

Вратата се затвори. Аз пуснах креслото — на белия атлаз останаха мокри отпечатъци от длани. Тъмни отпечатъци.

Лошо, когато не спиш нощем. Нервите започват да се изопват.

Но затова пък със сигурност знам, че Господарят на вампирите в Единбург няма никаква информация за убиеца.

Разопаковах си багажа. Вдигнах един светъл ленен костюм, две чисти ризи. Погледнах през прозореца. Поклатих глава. Извадих шорти и тениска с надпис „Нощен Патрул“. Хулиганство, разбира се, но малко ли странни надписи има по тениските?

После вниманието ми беше привлечен от калиграфски текст в рамка на стената. Вече забелязах една такава рамка долу и една на стълбите — да не би из целия хотел да ги има? Приближих се и с удивление прочетох:

— Ама че кучи син! — казах аз. Почти с възхищение. Дори хората, отсядащи в хотела, не биха заподозрели нищо!

Без съмнение, Брус имаше същото чувство за хумор като вампира, изсмукал жертвата си в атракциона „Замъка на вампирите“. Прекрасен кандидат за ролята на убиец.

Само че има един проблем — след такъв удар, какъвто получи, Брус просто не можеше да лъже.

ТРЕТА ГЛАВА

Туристите са най-ужасната порода хора. Понякога имам смътното подозрение, че всеки народ изпраща зад граница най-неприятните си представители — най-шумните, най-невъзпитаните, най-небрежните. Но сигурно нещата са по-прости. Сигурно в главата на всеки човек сработва таен превключвател „работа-почивка“ и изключва осемдесет процента от мозъка.

Впрочем, и останалите двайсет са повече от достатъчни за почивка.

Аз вървях сред тълпата, която бавно се придвижваше към замъка на хълма. Не, не възнамерявах да изучавам суровата обител на гордите шотландски крале. Просто исках да почувствам атмосферата на града.

Атмосферата ми хареса. Както във всяко туристическо място, веселието беше отчасти изкуствено, понякога — предизвикано от алкохола. И все пак хората наоколо се радваха на живота, усмихваха се и за кратко забравяха тегобите си.

Автомобили почти нямаше, повечето бяха таксита. Хората се придвижваха пеша — потоците, вървящи към замъка и обратно, се смесваха, завъртаха се около играещите посред улицата артисти, тънки ручейчета се вливаха в пъбовете, изтичаха през вратите на магазините. Безкрайна човешка река.

Прекрасно място за Светъл Различен. Макар и уморително.

Свивайки в пресечката, аз бавно се спуснах надолу, към оврага, разделящ града на нова и стара част. Тук също имаше и пъбове, и лавки за сувенири. Но туристите бяха по-малко, ритъмът на карнавала затихна. Проверих картата — това беше по-лесно, отколкото да използвам магия — и тръгнах към моста над широкия овраг, който някога е бил езерото Лох-Нор. Сега езерото-овраг беше достигнало последния етап от еволюцията и се бе превърнало в парк, място за разходка на гражданите и онези туристи, на които са им омръзнали шума и суетата.

На моста отново беше пълно с туристи. Окупирали двуетажните екскурзионни автобуси, наблюдаваха уличните артисти, ядяха сладолед, замислено разглеждайки стария замък на хълма.

А на полянката играеха, размахвайки саби, казаци.

Покорявайки се на срамежливото любопитство, с което мотаещият се турист гледа работещите в чужбина сънародници, аз се приближих към тях.

Яркочервени ризи. Широки шалвари. Саби от титанова сплав — за да проблясват красиво при фехтовката и за да се размахват по-лесно. Застинали усмивки.

Четирима мъже танцуваха и приклякваха.

И разговаряха — макар и с украински акцент, но на чист руски език. Може даже да се каже — на таен език. В по-цензуриран вариант това би звучало така:

— Твойта мама! — процеждаше през зъби бодро подскачащият фалшив казак. — Мърдай, мършо! Дръж ритъма, капут спукан!

— Я върви на…! — без да престава да се усмихва, му отвръщаше втория — Не се мотай, махай с ръце, кинтите бягат!

— Таня, кучко! — подхващаше третия. — Излизай!

Момиче с рокля на цветя започна да танцува, давайки малка почивка на „казаците“. Но все пак успя да отвърне достойно:

— Козли такива, цялата подгизнах, а вие си чешете яйцата!

Започнах да се измъквам от жужащата с камери и щракащата с фотоапарати тълпа. До мен някакво момче отчетливо попита на руски своя спътник:

— Направо ужас… винаги ли псуват така, как мислиш?

Да, интересен въпрос. Винаги ли? Или само в чужбина? Всички? Или само нашите? С тази наивна и странна вяра, че никой извън Русия не знае руски?

По-добре да си мисля, че така си общуват всички улични артисти.

Автобуси.

Туристи.

Пъбове.

Магазини.

Обикаля мим, опипвайки несъществуващите стени — тъжен човек в невидим лабиринт.

Невъзмутим негър в килт свири на саксофон.

Разбирах защо не бързам към „Шотландските подземия“. Трябва да попия този град. Да го почувствам — с кожата, с тялото си… с кръвта във вените си.

Ще пообиколя с тълпата още малко. А после ще си купя билет и ще отида в стаята на страха.

Атракциона не работеше. На каменните опори на моста имаше огромна рекламна табела. Стилизираната като „вход в древно подземие“ двукрила врата беше отворена, но на нивото на гърдите беше опъната връвчица. На нея висеше табелка, която вежливо уведомяваше, че атракциона е закрит по технически причини.

Честно казано, бях учуден. Виктор е бил убит преди пет дена. Достатъчен срок за всяко полицейско разследване. А Нощният Патрул на Единбург би огледал всичко необходимо дори без да уведомява хората.

Но — затворено…

Свивайки рамене, аз повдигнах връвта, гмурнах се под нея и започнах да се спускам по тясна и тъмна стълба. Металните решетъчни стъпала кънтяха глухо под краката ми. След два „етажа“ се появиха тоалетни, после — тесен коридор със затворени каси. Нарядко светеха лампи, но сигурно не бяха онези, които създават мрачна атмосфера за посетителите. Обикновени бледи енергоспестяващи лампи.

— Има ли някой жив? — извиках аз на английски и сам се поразих от двусмислеността на думите си. — Хей… има ли някой… Различен?

Тишина.

Минах през няколко стаи. На стените висяха портрети на хора със зверски мутри. Текстовете в рамки разказваха за престъпници, маниаци, човекоядци, чернокнижници. В шкафовете — груби фалшификати на отрязани ръце и крака, колби с тъмни течности, инструменти за изтезания. От любопитство ги погледнах през Сумрака. Фалшификат — с тях не са измъчвали никого, нямаше ни най-малки остатъчни следи от страдание.

Прозях се.

Над главата ми бяха опънати въжета, които трябваше да изобразяват паяжина. Върху тях — окачени дрипи, още по-нагоре се виждаше метален таван с нитове колкото чинии. Атракционът беше приспособен от чисто утилитарно, техническо помещение.

Нещо ме тревожеше…

— Има ли някой? Живи или мъртви, обадете се! — отново повиках аз. Отново не дочаках отговор. Не, все пак какво ме притесни? Току-що… някаква неправилност… когато гледах през Сумрака…

Аз отново се огледах, използвайки сумрачното си зрение.

Точно така! Ето го несъответствието!

Наоколо нямаше син мъх — безобидния, но неприятен паразит. Той расте на първия слой на Сумрака, единственият постоянен обитател на тази сива, скрита част на мирозданието. Тук, където хората постоянно изпитваха страх, дори и несериозен, панаирен, синият мъх трябва да е плъзнал навсякъде. Да виси от тавана като мъхест сталактит, да застила пода с отвратително мърдащ килим, да украсява стените.

Но мъх нямаше.

Някой редовно чисти помещението? Изгаря го — ако е Светъл, или го замразява — ако е Тъмен?

Какво пък, ако сред сътрудниците има Различен, това ще ми помогне.

Сякаш в отговор на мислите ми се чуха стъпки. Бързи — сякаш някой беше чул виковете ми и бързаше отдалеч, през лабиринта от гипсокартонени прегради. Минаха още няколко секунди и оцветената в черно врата, водеща от това помещение към следващото, се отвори.

И влезе вампир.

Не истински, разбира се. Обикновена човешка аура.

Маскиран.

Черен плащ, гумени зъби в устата, блед грим на лицето. Много качествен грим. Само рижите къдрави коси не пасваха в картинката. Сигурно му е писнало да слага черната перука по време на работа. Не съответстваше и пластмасовата бутилка с минерална вода, от която гостът тъкмо смяташе да отпие.

Момчето ме видя и се намръщи. Добродушното лице стана ако не зло, то строго, назидателно. Той вдигна ръка към устата си и се извърна за секунда. Когато отново ме погледна, вампирските зъби бяха изчезнали.

— Господине?

— Тук ли работите? — попитах аз. Не ми се искаше да използвам магия и да пречупвам волята му. Винаги можеш да се разбереш просто така. По човешки.

— Да, но атракциона е затворен. Временно.

— Заради убийството ли? — попитах аз.

Момчето се намръщи. Сега вече със сигурност не беше дружелюбен.

— Господине, не знам кой сте… Това е частна собственост. В момента е затворена за посетители. Моля ви, да тръгваме към изхода.

Той направи крачка към мен и дори протегна ръка, с целия си вид изразявайки готовност да ме изгони със сила.

— Бяхте ли тук, когато убиха Виктор Прохоров? — попитах аз.

— Кой сте вие, всъщност? — Момчето се напрегна.

— Негов приятел. Днес долетях от Русия.

Лицето на момчето се промени. Започна да отстъпва, докато не опря гръб във вратата, от която дойде. Бутна я, но вратата не се отвори. Признавам, вината за това беше моя.

Сега вече момчето се паникьоса.

— Господине… не съм виновен! Всички тъгуваме за смъртта на Виктор! Господине… товарищ!

Последната дума я каза на руски. От кой ли стар екшън я е запомнил?

— Ама какво ви е? — Вече се разстроих и аз. Приближих се към него. Нима ми провървя и случайно се натъкнах на човека, който знае нещо, който е замесен в убийството? Иначе защо е тази паника?

— Не ме убивайте, не съм виновен! — изтърси момчето. Сега кожата му беше по-бяла и от грима. — Товарищ! Спутник, водка, перестройка! Горбачов!

— Виж, за последната дума в Русия направо могат да те убият. — промърморих аз и бръкнах в джоба за цигарите.

Фразата се оказа много неподходяща. И движението не беше по-добро. Очите на момчето се подбелиха и той рухна на земята. Бутилката с минерална вода падна до него.

От чист инат все пак се справих и без магия. Помогнаха потупванията по бузите и глътка вода. А после — грижливо предложената цигара.

— Лесно ти е да се смееш. — мрачно каза момчето, когато двамата се разположихме на фалшивите кресла за измъчване. На седалката имаше дупка, в която заплашително се спотайваше кол на храпово колело. — Смешно ти е на теб…

— Не се смея. — казах аз.

— Смееш се, но наум. — Момчето дръпна жадно от цигарата. Протегна ми ръка: — Жан.

— Антон. А пък аз си помислих, че си шотландец.

Жан тръсна къдриците си с лека гордост.

— Не… французин. От Нант съм.

— Учиш ли тук?

— Заработвам малко.

— Слушай, а защо си облякъл този идиотски костюм? — попитах аз. — Нали няма посетители.

Жан се изчерви — бързо, както могат само рижите и албиносите.

— Шефът ме остави да дежуря днес, докато не отворят атракциона. Чакам… ако полицията поиска да провери още нещо. Но сам ми е неуютно. В костюма… ми е по-спокойно.

— Едва не се насрах. — оплаках се аз. Няма нищо по-хубаво за снемане на стрес от такива долнопробни приказки. — А ти от какво се изплаши?

Жан ме погледна накриво. Вдигна рамене:

— А откъде да знам? Тук убиха момчето. Сякаш ние сме виновни за нещо… но за какво? А той е руснак! Малко ли… всички знаят как свършва това… Започнахме да обсъждаме, първо на шега… После някак по-сериозно. Ами ако дойде бащата, брата или някой приятел… и започне да трепе всички.

— Ето какво било. — съобразих аз. — Е… мога да те уверя, че в Русия кръвното отмъщение не е много разпространено. Между другото, при шотландците също го има.

— Ами аз какво казвам? — непоследователно се съгласи Жан. — Истинско варварство. Диващина! Двайсет и първи век, цивилизован свят…

— И прерязано гърло. — продължих аз. — Какво все пак стана с Виктор?

Момчето отново ме погледна накриво. Дръпна от цигарата си и поклати глава:

— Струва ми се, че лъжеш. Не си приятел на Виктор. Ти си от руското КГБ. Изпратили са те да разследваш убийството. Нали?

Този май наистина е прекалил с гледането на екшъни. Досмеша ме.

— Нали разбираш, Жан, — полугласно казах аз, — че нямам право да отговоря на въпроса ти.

Французина закима сериозно. После грижливо изгаси цигарата на пода.

— Да тръгваме, руснако. Ще ти покажа мястото. Само че повече не пуши, че наоколо всичко е от парцали и картон — ще пламне като барут!

Той бутна вратата и тя, разбира се, се отвори леко. Жан я огледа замислено и сви рамене. Минахме през още няколко стаи.

— Ето го проклетият вампирски замък. — мрачно каза Жан. Опипа стената, щракна ключа — и светлината стана доста по-силна.

Да, тук тъмнината е по-подходяща. Без нея атракциона изглеждаше просто нелепо. „Кървавата река“, по която трябваше да се плува към вампирите, представляваше дълъг метален жлеб, широк около три метра. Жлебът беше запълнен с вода.

Плитко.

Горе-долу до коленете.

Металната баржа, разбира се, не плаваше по водата. Бутнах я с крак и разбрах, че лодката стои на дъното на някакви колела. Под водата се виждаше и металното въже, което дърпаше лодката от единия „пристан“ до другия. Общата дължина на жлеба не беше повече от петнайсет метра. В средата на пътя желязното корито се скриваше в стая, оградена с тежки завеси (сега отдръпнати). Под тавана на стаята се виждаше внушително голям вентилатор. На едната стена беше грубо нарисуван мрачен замък, стоящ на скала.

Минах по носа на баржата и надникнах в тъмната стая. Да, много идиотско място за да се простиш с живота си. Така… след пет дни следите може да са изчезнали, но все пак ще опитам.

Погледът през Сумрака не помогна. Открих слаби следи на Различни — Светли и Тъмни, но това бяха експертите на Патрулите, разследващи мястото. Нямаше никакви признаци за „вампирска пътечка“. Но еманациите на смъртта се усещаха. И доста явно — сякаш не бяха минали пет дни, а най-много час-два. Ох, лошо е умирало момчето…

— А кой озвучава? — попитах аз. — Сигурно се чуват разни „ох“ и „ах“, страшен вой? Не може да возите туристите в тишина?

— Запис. — тъжно каза Жан. — Ето там има високоговорители, там също…

— И никой не наглежда туристите? — попитах аз. — Ами ако на някой му стане лошо?

— Наглеждаме ги. — неохотно призна Жан. — Виждате ли там, отляво, дупката в стената? Там задължително има някой и наблюдава.

— В тъмното?

— С прибор за нощно виждане… — Жан се смути. — Обикновена камера с режим за нощни снимки. Стоиш и гледаш екрана…

— Аха… — кимнах аз. — И какво видя, когато убиваха Виктор?

Дали се беше поуспокоил, или беше се примирил, но не отрече нищо. Само попита:

— Защо решихте, че съм бил аз?

— Защото си в костюм на вампир. Ами ако някой от посетителите също снима с камера с нощен режим? За това е и гримът, нали? Мисля че всеки от вас си има някаква роля, значи по време на представлението си носил този костюм и си бил наблизо.

Жан кимна:

— Да, така е. Бях там. Само че нищо не видях, вярвайте ми. Всички седяха спокойно. Никой не нападаше, никой не се приближаваше.

Не му обясних, че гладният вампир (а той трябва да бъде много гладен, за да ловува толкова нагло) не може да бъде заснет на нощен режим — такива снимки се правят с инфрачервени лъчи. А гладният вампир не е по-топъл от околната среда. Може би ще има леки следи по лентата…

— Записвахте ли?

— Не, разбира се. Защо да хабим лентата?

Клекнах и потопих ръка във водата. Водата беше хладна и застояла. Явно никой не си беше направил труда да я смени… впрочем, ако разследването не е приключило, тогава ясно…

— Видяхте ли нещо? — с любопитство попита Жан.

Не отговорих. Гледах към водата през спуснатите си клепачи. Гледах със сумрачния поглед, който прониква през реалността в същината на нещата.

Жлебът беше пълен с мътни кристали. По кристалите имаше кървавочервени жилки. На дъното на жлеба се въртеше оранжева утайка.

Във водата имаше човешка кръв.

Много кръв.

Около четири литра.

Ето значи откъде са тези силни еманации на смъртта. Кръвта помни най-много от всичко на света.

Ако в полицията са се сетили да направят добър анализ на водата, са разбрали, че цялата кръв на Виктор е изсипана в канавката. Че никакви вампири не са замесени в престъплението.

Впрочем, полицията не е търсила вампири. Сигурно и анализ са направили. А ако не са, то просто защото не са се съмнявали в резултата. По гърлото — храс, кръвта зад борда — бълбук… Само на Различен може да хрумне идиотската мисъл да търси вампир в атракциона!

— Кутийката просто се отваряла. — измърморих аз докато се надигах. — Мамка му…

Да, жестоко убийство. И на убиеца е присъщ доста черен хумор. Само че това вече не е наша работа. Нека полицията в Единбург да води своето разследване.

Тогава защо са убили момчето? Уви, глупав въпрос. За смъртта съществуват доста повече причини, отколкото за живота. Момчето е младо, горещи се. Бащата — бизнесмен и политик. Може да е пострадал по собствена вина, заради делата на баща си и изобщо без причина.

Да, Хесер и Завулон се изложиха едновременно. Видяха опасност там, където я няма и никога не я е имало.

— Благодаря за помощта. — казах аз на Жан. — Аз ще тръгвам.

— Все пак си руски полицай. — с удовлетворение каза Жан. — Забеляза ли нещо?

Усмихвайки се многозначително, аз поклатих глава.

Жан въздъхна:

— Ще те изпратя, Антоне.

Близо до „Подземията“ имаше симпатичен пъб с името „Дърдавец9 и флагче“. Три малки залички с общи части, тъмни стени и таван, стари лампи, бирени халби, картини. Бар-стойка с десетина крана и цяла батарея бутилки — само уискито беше поне петдесет вида. Тук имаше всичко, което може да ти хрумне при думата „шотландски пъб“, за радост на многоезичните туристи.

Спомних си думите на Семьон и си поръчах хагис и супата на деня. Взех от барманката — масивна, с ръце, напомпани от непрекъснатата работа с бирените кранове, — халба „Гинес“. Отидох в далечната зала — най-малката, където имаше свободна маса. До мен обядваха група японци. През още една маса, до прозореца, пиеше бира мустакат, пълен, възрастен господин, явно местен. Видът му беше унил, като на московчанин, който по погрешка се е озовал на Червения площад. Отнякъде се дочуваше музика, за щастие — тиха и мелодична.

Супата се оказа обикновен бульон с яйце и сухари, хагиса — просто шотландския вариант на телешки салам. Но аз изядох и супата, и хагиса, и полагащите се към него пържени картофки, след което счетох туристическата програма за изпълнена.

Най-много ми хареса бирата. Допих си халбата и позвъних в къщи. Поговорих малко със Светлана и й съобщих, че няма да се задържам много — всичко се разреши много бързо.

Преди да позвъня на началника на единбургския Нощен Патрул, си взех още една халба бира. Намерих в телефонния списък номера на Фома Лермонт и го набрах.

— Слушам ви. — вежливо ми отговориха след две позвънявания. И интересно — отговориха ми на руски.

— Добър ден, Томас. — казах аз, решавайки все пак да не използвам руското име Фома. — Казвам се Антон Городецки и съм ваш колега от Москва. Хесер ме помоли да ви предам много поздрави.

Всичко това ужасно приличаше на лоша шпионска история. Дори се намръщих.

— Здравейте, Антоне. — непринудено ми отвърнаха. — Тъкмо очаквах вашето позвъняване. Как мина пътуването?

— Прекрасно. Настаних се в симпатично хотелче, малко тъмничко, но затова пък е в центъра. Разходих се из града и малко под града. — Вече бях набрал инерция. Оказа се доста забавно да говориш с езопов език. — Може ли да се срещнем?

— Разбира се, Антоне. Сега ще дойда при вас. — обеща събеседникът ми. — Макар че… може би вие ще се преместите при мен? Мястото ми е доста уютно.

Вдигнах глава и погледнах възрастния господин, седящ до прозореца. Високо чело, гъсти вежди, остра брадичка, умни иронични очи. Господинът прибра мобилния телефон в джоба си и с жест посочи към свободният стол.

Да, имаха много общо с Хесер. Не във външния вид, разбира се, а в маниера на общуване. Сигурно Томас Лермонт се справя със самозабравилите се подчинени не по-зле от Борис Игнатиевич.

Взех си халбата и се преместих на масата на ръководителя на единбургския Нощен Патрул.

— Наричай ме Фома. — първи заговори той. — Ще ми е приятно да си спомня за Хесер.

— Отдавна ли се познавате?

— Отдавна. Хесер има и по-стари приятели, аз — не… Много съм чувал за тебе, Антоне.

Замълчах. Нямаше какво да отговоря, до вчера не бях чувал за ръководителя на единбургския Нощен Патрул.

— Говорил си с Брус. Как ти се стори нашия Господар на вампирите?

Позабавих се с отговора, формулирайки своите впечатления:

— Зъл, нещастен, ироничен. Но те всички са зли, нещастни и иронични. Разбира се, не е убивал Виктор.

— Ти си го притиснал. — не попита, а констатира Фома.

— Да. Така се получи. Той не знае нищо.

— Не се оправдавай. — Лермонт отпи от бирата си. — Получи се много удачно. Самолюбието ще го накара да мълчи, а ние получихме информация… Добре, какво видя в „Шотландските подземия“?

— Страшилка за деца. Атракциона е затворен, но успях да поговоря с един от актьорите. И да огледам местопроизшествието.

— Е? — оживи се Лермонт. — И какво разбра, Антоне?

Годините общуване с Хесер не бяха минали напразно. Сега моментално усещах кога властната началническа ръка възнамерява да бутне в калта самодоволният млад маг.

— Тази „Кървава ръка“, където са заклали Виктор… — Погледнах към невъзмутимия Лермонт. Коригирах се: — Където са убили Виктор. Във водата има кръв. Много човешка кръв. Изглежда, че не вампир е източил кръвта на момчето. Срязали са му артерията и са го държали, докато кръвта се е изливала в канавката. Но трябва да се направи анализ на водата. Може да привлечем и полицията, да направят ДНК-анализ…

— Ох, тази ваша вяра в технологиите. — Фома се намръщи. — В канавката е кръвта на Виктор. Проверихме още първият ден. Най-елементарна магия за подобие, достатъчно е пето ниво на Силата.

Но аз не възнамерявах да се предавам. Общуването с Хесер ме е научило и на изкуството да се измъквам.

— За нас не е интересно, но трябва да подскажем тази идея на полицията. Нека и те да разберат, че кръвта е изсипана в канавката. Това ще им помогне в разследването, а едновременно с това ще пресече всички слухове за вампири.

— Нашата полиция е много добра. — спокойно каза Фома. — Те също са проверили всичко и водят разследване. А пресичането на глупави слухове не е в тяхната компетенция. Кого го интересуват глупавите „жълти“ вестници…

Аз се ободрих. Каквото и да говорим, аз бързо и точно проведох правилното разследване.

— Предполагам, че нашето вмешателство вече не е необходимо. — казах аз. — Убийството е зло, но нека хората сами се борят със своето зло. Наистина, жалко за момчето…

Фома кимна и отпи още бира. После каза:

— Жалко за момчето, да… Антоне, а какво да правим с ухапването?

— Какво ухапване?

Фома леко се наведе през масата и каза шепнешком:

— На шията на Виктор няма рана, Антоне. Това са следи от вампирски зъби, без никакво съмнение. Лошо, нали?

Почувствах как ушите ми пламнаха. Попитах глупаво:

— Сигурно ли е?

— Напълно. Е, откъде убиецът ще знае устройството и функциите на вампирският зъб с такава точност? Латералните жлебове, каналите на Дракула, винтовото усукване при проникване…

Вече гореше цялото ми лице. Сякаш наяве видях класната стая, в която някога се учих, Полина Василевна с показалката и големият гумен макет на масата: нещо остро, усукано, завито като тирбушон, с бяла пластмасова табелка, на която с черни букви пишеше: „Десен очен (работен) зъб на вампир. Макет. Мащаб 25:1“. Някога макетът се движеше, при натискане на бутон се удължаваше и започваше да се върти. Но моторчето бе изгоряло отдавна, никой не си направи труда да го поправи и зъбът бе застинал завинаги между маскировъчно и работно положение.

— Прибързах с изводите. — признах аз. — Вината е моя, господин Лермонт.

— Не си виновен, просто ти се е искало да не замесени Различни. — великодушно каза Фома. — Ако беше прегледал резултатите от аутопсията, щеше да разбереш, че версията ти е неправилна. Е, какво ще кажеш?

— Ако вампирът е бил много гладен и е изсмукал човека докрай, — аз се намръщих, — то би могъл и да повърне. Но не всичката кръв… Във водата имаше ли следи от анестезиращ разтвор?

— Нямаше. — Фома кимна одобрително. — Впрочем, това няма значение, вампирът може да е бързал и да е минал без обезболяване.

— Могъл е. — съгласих се аз. — Значи или му е прилошало, или го е ухапал и го е държал, докато му изтече кръвта. Но защо?

— За да заблуди всички и да обърка разследването.

— В това няма никакъв смисъл. — аз поклатих глава. — Защо да обърква? Защо едновременно оставя следи от вампирско ухапване и излива кръвта? Те се отнасят много грижливо към нея, не я изливат напразно. Нашите вампири даже имат поговорка, за новаците: „Пролял си кръв на земята — все едно си ударил майка си“.

— Винаги може да се намери смисъл. — наставнически каза Фома. — Например — убиецът-вампир е трябвало да насочи подозренията към млад и гладен вампир. Затова е ухапал момчето, но не е пил, а е излял кръвта, надявайки се, че няма да я открият. Или вампирът е бил гладен, ухапал го е, но веднага се е опомнил и е предпочел да излее кръвта, за да създаде видимост за фалшификация на данните…

Напълно увлечен, аз замахах с ръце, чувствайки се сякаш разговарям с Хесер:

— Стига, Бо… Фома! Могат да се измислят много версии, но още не съм срещал гладен вампир, който би се отказал от кръвта, след като е забил зъбите си. Това е безполезен спор. Много по-важно е защо са убили момчето. Случайна жертва? Тогава наистина трябва да търсим гастролиращ вампир. Или някой е искал да убие именно Виктор?

— Вампирът може да убие човек с един удар. — каза Фома. — Дори без да го докосва. Защо да оставя следи? Виктор можеше да умре от сърдечен удар и никой нямаше да заподозре нищо.

— Съгласен съм. — кимнах аз. — Тогава… тогава вашият Господар е прав. Това е някакъв гастролиращ вампир, а момчето му е попаднало случайно. Ухапал го е, изпил го е, изплашил се е, повърнал е кръвта…

— Така изглежда. — съгласи се Фома. — Но нещо ме тревожи, Антоне.

Мълчаливо допихме бирата си.

— Опитвахте ли да снемете следи от тялото? — попитах аз.

Нямаше нужда да уточнявам, че имах предвид отпечатък от аурата.

— На мъртвец — от мъртвец? — Фома скептично поклати глава. — Никога не сме успявали. Но опитвахме, да. Нямаше следи… Кажи ми патрулен, а какво друго необичайно видя в „Подземията“?

— Там работят Различни. — казах аз. — Никъде няма син мъх, а мястото е пълно с емоции. Някой почиства редовно.

— Там не работят Различни. — измърмори Фома. — Там не расте син мъх.

Погледнах недоверчиво към Фома.

— Опитахме се да внесем отвън. Изсъхва и се разпада до един час. Такава природна аномалия…

— Ами… случва се, сигурно. — казах аз, отбелязвайки си мислено, че трябва да се поровя в архивите.

— Случва се. — призна Фома. — Антоне, искам да те помоля да не спираш разследването си. Нещо ме тревожи. Опитай да поговориш с приятелката на Виктор.

— Момичето още ли е тук?

— Разбира се. Полицията я помоли да не напуска града. Хотел „Апекс-Сити“, тук наблизо. Предполагам, че за теб ще е по-лесно да установиш контакт с нея.

— Подозирате ли я в нещо?

Фома поклати глава:

— Обикновен човек… Не, работата е друга. Тя преживява тежко смъртта на любовника си, охотно сътрудничи с полицията. Мой сътрудник също разговаря с нея… под прикритието на следовател. Но може би някой сънародник по-лесно би установил контакт с нея. Ами ако тя си спомни още нещо? Жест, поглед, дума — някаква дреболия. Изобщо не искам да прекратявам това разследване и да оставя всичко на полицията.

— Добре би било да се срещна и със собственика на „Шотландските подземия“. — казах аз.

— Това няма да помогне с нищо. — отхвърли предложението ми Фома.

— Защо?

— Защото тези глупави „Подземия“ са мои! — с отвращение каза Фома.

— А… — Аз се запънах. — Е… но тогава…

— Какво тогава? Имам малък холдинг, „Scottish colours“, занимава се с туризъм. Нашият Нощен Патрул е акционер на холдинга, печалбите финансират оперативната ни дейност. Организираме музикални и циркови изпълнения, притежаваме части от няколко ресторанта, четири пъба, „Шотландските Подземия“, три екскурзионни автобуса и агентство, което вози туристи до езерото. А от какво друго да правим пари? — Той се усмихна. — Цял Единбург живее за сметка на туристите. Ако се окажеш в Глазгоу, в покрайнините — не се плаши. Ще видиш рушащи се сгради, затворени ресторанти, бездействащи заводи. Промишлеността умира. В Европа е неизгодно да се произвеждат стоки, в Европа е изгодно да предлагаш услуги. Какво му остава на стария бард, освен да организира концерти и атракциони?

— Разбирам, просто се изненадах…

— Там не работят Различни. — повтори Фома. — Странно място е това… не расте син мъх… затова някога купих тази земя. Но нищо необичайно не открих.

— Тогава може би това убийство е удар срещу вас? — попитах аз. — Срещу вас лично и срещу Нощният Патрул на Единбург. Някой иска да компрометира Светлите?

Фома се усмихна и се надигна от стола.

— Точно за това ми трябваш, Антоне. За да участва в разследването силен маг отвън. Поговори с Валерия, става ли? И не отлагай.

Но се наложи да отложа срещата с Валерия.

Вече приближавайки се към хотела, аз видях поредната тълпа туристи, събрала се около поредния артист. Над главите на хората излитаха като дъга малки разноцветни топчета — и неизвестно защо веднага разбрах кого ще видя. Въпреки, че Егор се нарече илюзионист, а не жонгльор.

Всъщност артистите там бяха петима. Трима младежи в ярки „циркови“ дрехи в момента почиваха. Младо момиче с развяваща се полупрозрачна рокля обхождаше зрителите с поднос, който доста охотно се пълнеше с монети и банкноти.

В момента „играеше“ само Егор. Той беше с черен костюм, бяла риза, папийонка — елегантен и подчертано разграничен от ярката, лятно облечена тълпа.

Егор жонглираше с цветни топчета. Не, не просто жонглираше… Дясната му ръка сякаш изстрелваше във въздуха червени, сини и зелени топчета, не по-големи от вишна. Отворената му длан се обръщаше преднамерено бавно, демонстрирайки, че в нея няма нищо. После пръстите се свиваха, ръката рязко се вдигаше нагоре — и във въздуха се издигаше поредното топче. Лявата ръка ловеше падащите топчета, скриваше ги в юмрук, прекъсваше дъгата и моментално се отваряше — празна.

Топчетата се появяваха от нищото и изчезваха в нищото. Те ставаха все повече — сякаш Егор не успяваше да извади от въздуха всичко, което подхвърляше. Цветната парабола ставаше все по-ярка и по-плътна, превръщаше се в цветен шнур. Движенията на пръстите му се ускориха дотолкова, че вече излязоха извън пределите и на най-ловкия жонгльор. Зрителите затаиха дъх. Уличният шум приближаваше към замрялата тълпа — и затихваше като прибой от далечно море. Цветният шнур проблясваше в ръцете на Егор.

Напрежението нарастваше. Момичето спря да събира пари — и без това вече никой не я гледаше, — обърна се към Егор и го загледа с влюбени възторжени очи.

Егор рязко тръсна ръце — и в тях се появи трептяща разноцветна лента.

Зрителите започнаха да аплодираха, сякаш събудени от сън.

Спомних си старият анекдот за фокусника, който кандидатствал за работа в цирка: „Излизам на сцената и жонглирам с разноцветни рибки, представяте ли си? После те излитат до самия купол — и изчезват. Само че още не съм измислил как да направя това…“

Бедният глупав фокусник. За да направиш това, трябва да си Различен. Дори и неиницииран.

Всъщност, дори без инициация, без първо влизане в Сумрака, Различният е способен на повече неща от обикновения човек. А при Егор всичко е по-сложно. В детството си той влезе в Сумрака. Дори достигна второ ниво, макар и с помощта на чужда Сила; неговите способности са минимални.

Но той избягна окончателната инициализация. И остана такъв, какъвто е — неопределил се Различен, не умеещ съзнателно да контролира възможностите си, непривързан нито към Светлината, нито към Тъмнината. Неговата Книга на Съдбата беше пренаписана, върнаха го в изходното състояние, дадоха му възможност отново да избира — но той се отказа от избора.

И реши, че е обикновен човек.

Дори самият Егор не разбира как прави своя номер. Той смята, че много ловко жонглира с топчетата, прехвърляйки ги незабележимо от ръка в ръка, преди отново да ги хвърли нагоре. А после много ловко подменя топчетата с някаква специална лента, утежнена на няколко места за удобство.

Всъщност такъв фокус е невъзможен.

Но Егор е сигурен, че прави номера без всякаква магия. Като обикновен ловък човек.

Зрителите ръкопляскаха. На лицата им имаше жив, неподправен възторг, какъвто можеш да видиш в цирка само у децата. За миг светът за тях стана вълшебен и удивителен.

Те не знаят, че той наистина е такъв — нашият свят…

Егор се поклони и бързо мина по кръга — не събираше пари, макар че му подаваха банкноти, а просто се вглеждаше в лицата на зрителите.

Та той се зарежда! Без да разбира, се зарежда от емоциите на зрителите!

Започнах припряно да се измъквам от тълпата. Но отзад пречеха зрители, в краката ми се мотаеха деца, в ухото ми дишаше полуголо девойче с обеци на устната. Не успях — Егор ме забеляза. И спря.

Не ми оставаше нищо друго, освен да разперя ръце.

Егор се поколеба, после прошепна нещо на вървящото след него момиче с подноса. И се вряза в тълпата. Хората му правеха път, но одобрително го потупваха по рамото, говорейки нещо възхитено на различни езици.

— Извинявай, тук съм случайно. — виновно казах аз. — Изобщо не очаквах да те видя.

Той ме погледна изпитателно, после кимна:

— Вярвам ти.

Е, да, той сега е на върха на Силата си. Интуитивно чувства лъжата.

— Ще тръгвам. — казах аз. — Добро представление направи, загледах се.

— Чакай, трябва да си разквася гърлото. — Егор тръгна до мен. — Пет пъти се препотих.

Някакво любопитно момченце настоятелно го хвана за ръкава. Егор вежливо спря, разкопча маншетите на ризата си и демонстрира, че там няма нищо. После извади от въздуха сребристо топче и го връчи на недоверчивият зрител. Хлапето изписка от възторг и хукна към стоящите наблизо родители.

— Супер. — похвалих го аз. — Даваш ли представления в Москва? Бих завел дъщеря си на цирк.

— В Москва — не. — Егор се намръщи. — Знаеш ли колко е трудно да пробият у нас младите в цирка?

— Досещам се.

— Ако не си от цирково семейство, ако не си скачал на манежа от петгодишен и нямаш връзки… А ако ти предлагат работа в чужбина… — Егор се намръщи. — Да вървят по дяволите! Догодина започвам във френски цирк, сега обсъждаме договора, нека после се пукнат от яд…

Седнахме на масичка пред близкото кафе. Егор поръча чаша сок, аз — двойно еспресо. Отново ми се доспиваше.

— В крайна сметка заради мен ли си тук, или не? — рязко попита Егор.

— Та аз дори не предполагах, че летиш за Единбург! В командировка съм съвсем по друг повод!

Егор ме гледаше подозрително. После въздъхна и каза:

— Тогава извинявай. Нещо избухнах в самолета. Не харесвам твоята фирма… няма за какво да я харесвам.

— Всичко е наред. — аз протестиращо вдигнах длани. — Не се обиждам. Няма нужда да харесваш фирмата ни, тя не заслужава това.

— Ъхъ. — Егор замислено гледаше в чашата с портокалов сок. — Как е там? Още ли Хесер е начело?

— Разбира се. Бил е, е, и ще бъде.

— А как са Тигърчето и Мечока? — Егор се усмихна, сякаш си спомняше нещо хубаво. — Ожениха ли се?

— Тигърчето загина, Егор10. — Аз трепнах, съобразявайки че той не знае за това. — Много неприятна история беше… всички пострадахме.

— Загинала. — замислено каза Егор. — Жалко. Тя много ми харесваше. Беше толкова силна, върколак…

— Трансформиращ се маг. — поправих го аз. — Да, силна, но много емоционална. Нахвърли се на Огледалото.

— На огледало?

— Ами… това е вид маг. Много необичаен. Понякога, ако единият Патрул започне да побеждава, на помощ на другия идва маг-Огледало. Казват, че го поражда самият Сумрак, но никой не знае със сигурност. Огледалният маг не може да бъде победен в обикновен бой, той приема Силата на противника си и отразява всеки удар. Тогава пострадахме… и Тигърчето загина.

— А Огледалото? Убихте ли го?

— Виталий Рогоза, така се казваше… Той се развъплъти. От само себе си, това е тяхната съдба. Огледало става слаб неопределил се маг, който губи паметта си, пристига на мястото, където една Сила придобива рязко преимущество над другата и застава на страната на губещата Сила. После Огледалото изчезва, разтваря се в Сумрака.

Вече говорих напълно автоматично. Мислейки за друго.

В гърдите ми растеше болезнена студена буца.

Значи, слаб и неопределен маг?

— Така му се пада. — отмъстително каза Егор. — Жалко за Тигърчето… Често се сещах за нея. И за теб, понякога.

— Наистина? — попитах аз. — Надявам се, не с лошо?

Честно казано, в момента ми беше безразлично кого и как си спомня Егор.

Слаб неопределен маг.

Пристига на мястото, където…

Разтваря се в Сумрака…

— Сърдих ти се. — призна Егор. — Но не много. Общо взето, не си виновен. Работата ти е такава… гнусна. Но се обидих, разбира се. Дори веднъж сънувах, че ти всъщност си ми баща. И че напук на теб ставам Тъмен маг и работя в Дневния Патрул11.

Но нали той не е загубил паметта си! Не може така еднозначно да сравнявам Рогоза и Егор.

— Смешен сън. — казах аз. — Казват, че някои сънища — това са други реалности, които се промъкват в нашето съзнание. Може би някъде и някога е било точно така. Жалко, разбира се, че си отишъл при Тъмните…

Егор помълча, после изсумтя:

— А, не. Вървете всички на… Не обичам Тъмните, не обичам Светлите. А ти идвай, Антоне! Аз съм отседнал наблизо. В „Апекс-Сити“. Ще те запозная с колегите, страхотни момчета са!

Той остави няколко монети на масата и стана.

— Отивам да работя. Моят номер е гвоздеят на програмата, без мен почти нищо няма да спечелят.

Той едва беше опитал сока си.

— Егор! — повиках го аз. — А как пристигна в Единбург? Сам ли?

Младежът ме погледна учудено.

— Не, не сам. Една фирма ме покани, „Scottish colours“. Шотландски колорит. Е, ние й викаме „Скотски цветове“. Защо питаш?

— Мислех, да ти помогна, ако трябва. — без колебание излъгах аз. — Да ви намеря антрепренер12.

— Благодаря ти. — каза Егор с такава топлота в гласа, че бях готов да потъна вдън земя от срам. — Няма нужда, но все пак благодаря, Антоне.

Аз седях и гледах утайката на дъното на чашката. Не ми ли стигат тези съвпадения? Да погледаме на кафе?

— Скотски цветове. — измърморих аз.

В гърдите ми беше толкова студено, че вече не болеше.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Няма нищо по-нелепо от това, като пристигнеш в непознат град, да си стоиш в хотелската стая. Е, може — в жегата на испанската сиеста. Или при новобрачните на сватбено пътешествие, когато размерът на леглото е по-вълнуващ от гледката през прозореца…

Впрочем, Валерия беше в безизходно положение. Полицията не й разрешаваше да напусне града. А да излезе — сред веселящата се тълпа, във водовъртежа на туристите — изобщо не й се искаше.

Тя веднага отвори вратата, сякаш чакаше на прага. Макар че, естествено, никой не би могъл да я предупреди — минах покрай портиера в Кръг от Невнимание.

Момичето беше само по шорти и сутиен. Да… горещо е, разбира се. Тук климатици няма дори в хубавите хотели, климатът не позволява. Горещо е — особено като си пийнеш.

— Да? — с пиянско предизвикателство каза Лера.

Черните й коси бяха вързани отзад, симпатична, слабичка, доста висока.

С едната ръка държеше вратата към банята. Посещението ми я бе заварило на път към тоалетната.

— Здравейте, Лера. — вежливо казах аз. Видът ми не беше много представителен, шорти и тениска, но все пак избрах тон на „представител на органите“. — Ще разрешите ли да вляза?

— Защо не? — учуди се Лера. — Вли… — тя хлъцна. — Влизайте. Аз само… ей сега.

Тя влезе в банята, без дори да си направи труда да затвори вратата. Поклатих глава, минах покрай неоправеното легло и седнах на креслото до прозореца. Стаята беше малка, но уютна. На масичката за списания имаше бутилка уиски „Гленливет“ — изпразнена наполовина. Погледнах към банята и изпратих към Лера едно просто заклинание.

От банята се дочуха кашлящи звуци.

— Да ви помогна ли, Лера? — попитах аз, наливайки си два пръста уиски.

Лера не отговаряше. Тя повръщаше.

В мини-бара намерих студена минерална вода. Разклатих чашата на Лера — от нея лъхаше на уиски. Налях малко вода и я изсипах направо на килима. Налях още вода.

— Извинете… — момичето излезе от банята присвито, но забележително по-жива. — Аз… Извинявайте.

— Пийнете вода, Лера. — подадох й чашата аз.

Симпатично момиче. Съвсем млада. И с много нещастни очи.

— Кой сте вие? — Тя жадно пресуши чашата. — Мамка му… ще ми се пръсне главата.

Тя седна в свободното кресло и притисна ръце към главата си.

Да, така никакъв разговор няма да се получи…

— Да ви помогна ли?

— Имате ли аспирин? Нещо за главоболие…

— Древен китайски масаж. — казах аз, докато ставах и отивах зад нея. — Сега болката ще мине.

— О, не вярвам в масажи, мъжете само разправят, че могат да масажират, само и само да… — започна Лера. И млъкна веднага щом докосването на ръцете ми започна да премахва болката.

Разбира се, не мога да масажирам. Затова пък с масажа мога да маскирам лечебната магия.

— Колко е хубаво… вие сте вълшебник. — измърмори Лера.

— Вълшебник съм. — съгласих се аз. — Дипломиран Светъл маг.

Така… Премахваме свиването на съдовете… вадим алкохола от кръвта… къде да го… добре, ще го пуснем през бъбреците… неутрализираме метаболитите… серотонина и адреналина са нормални… киселинния баланс на кръвта… добре, тъкмо ще намалим изработката на солна киселина в корема…

Разбира се, не мога да се меря със Светлана. Тя би направила всичко това само с едно докосване. Аз честно се трудих около три минути — Сила има, а майсторство не достига.

— Такива чудеса няма. — нервно каза Валерия. Обърна се и ме погледна.

— Има, има. — казах аз. — Сега ще ви се приходи до тоалетната. Не се притеснявайте и не се стискайте, ще пикаете през петнайсет минути. Докато не изкарате всичката гадост от организма… Стоп. Почакайте малко.

Вгледах се внимателно. Да, наистина.

— Повече не пийте. — наредих аз. — Изобщо.

И влязох в банята — да си измия ръцете. Течащата вода отнесе от пръстите ми умората и отпечатъка на изкривената от страдание аура. Можеше да се почистя и със Сила, но народните средства са най-надеждни.

— Какво ми нареждате? — мрачно каза Лера, когато се върнах. — Благодаря, масажът ви е хубав… аз ей сега!

Почаках докато се върне от тоалетната, явно зашеметена от бързината и резултатността на започналото прочистване на организма. И когато тя седна, поясних:

— Бременна сте. Не трябва повече да пиете.

— Утре трябва да ми започне цикъла! — изтърси Лера толкова яростно, че разбрах — тя е чувствала. С женската си интуиция, без никакви задръжки, е разбрала, че е бременна. Разбрала е, отхвърлила е самата мисъл — и се напила.

— Няма да започне.

Тя не започна да спори. Дори не се поинтересува откъде съм разбрал. Сигурно го е приписала на чудесата на източната медицина. Попита:

— Защо ми е дете без мъж?

— Това вие трябва да решите. — казах аз. — Не възнамерявам да ви убеждавам в нищо.

— Кой сте вие? — попита най-накрая Лера.

— Городецки. Антон Городецки. От Москва. Аз… възложено ми е да изясня обстоятелствата около смъртта на Виктор.

Лера въздъхна. Горчиво каза:

— Виткиния татко е пуснал връзките си… А смисъл… вече…

— Да узнаем истината.

— Истината… — Момичето си наля вода и пресуши чашата. В момента организмът й с бясно темпо изпомпваше кръвта й през бъбреците, отделяйки алкохола. — Виктор го уби вампир.

— Вампири няма, Лера.

— Знам. Но ако момчето казва: „Някой ми пие кръвта“, а после го намират с прехапана шия и без кръв?

В гласът й зазвъняха тънки истерични нотки.

— Канавката, в която е плувала лодката, беше проверена. — казах аз. — В нея има кръв. Много кръв. Успокойте се, Лера. Никакви вампири не съществуват. Някой е убил приятеля ви. Източил му е кръвта. Това е страшно, това е жестоко, но вампири няма.

Тя помълча около минута. После попита:

— Защо полицията не ми каза за това?

— Имат си причини. Страхуват се от изтичане на информация. Може би дори ви подозират в нещо.

Това изобщо не я изплаши, по-скоро я ядоса.

— Мръсници. Не мога да спя, наливам се с уиски по цял ден, вчера едва не вкарах в леглото някакво момче… Страх ме е сама, разбирате ли? Страх ме е. А те мълчат… Извинете, аз за минутка.

Почаках, докато се върне от тоалетната. Казах:

— Сигурно малко съм прекалил с масажа. Но аз не съм професионалист, просто… назубрил съм някои неща.

— Какво ли не ви учат вече. — каза Лера, и аз разбрах че тя ме мисли за човек от КГБ, точно както младият французин от „Подземията“. Всички ние сме деца на масовата култура. Всички вярваме в нейните щампи. Дори не ти трябват документи, стига да се държиш като таен агент от някой екшън.

— Лера, ще ви помоля да помислите и да си спомните всички обстоятелства около смъртта на Виктор. — казах аз. — Разбирам, че сте разказвали това вече много пъти. Но все пак се опитайте.

— Седнахме в тази глупава лодка. — започна Лера. — Едва не паднах, там слизането е много неудобно, дъното е дълбоко и в тъмното нищо не се вижда.

— Започнете от самото начало. След като станахте сутринта — разказвайте оттогава. И подробно.

В очите на Лера се появи хулиганско пламъче.

— Ами… събудихме се в десет, вече бяхме закъснели за закуската. Затова правихме секс. После отидохме в банята. И полудувахме малко под душа…

Кимах с доброжелателна усмивка, слушайки разказа й — наистина подробен. И когато момичето се разплака, мълчаливо чаках няколко минути. Сълзите стихнаха, Лера тръсна глава. Погледна ме в очите:

— Влязохме в един пъб… „Дъб и лента“… хапнахме. Изпихме по халба бира. Беше горещо и изведнъж видяхме рекламата на този проклет атракцион. Виктор реши, че е интересно. Е… във всеки случай поне ще е прохладно. И влязохме.

Нищо. Никакви следи. Разбирах, че Лера са я разпитвали професионалисти, изцеждали са я, карали са я да си спомни, повтаряли са въпросите по десет пъти. Какво още може да си спомни тя?

Тя отново започна да описва лодката и неудобното спускане към нея, когато вдигнах ръка.

— Стоп, Лера. В този огледален лабиринт… казахте, че това е било най-интересното. И в него ли не стана нищо интересно?

Не знам защо попитах това. Може би защото си мислех за Егор. Или отново си спомних старата лъжлива легенда за вампирите, които не се отразяват в огледалата.

— В огледалната зала… — Лера се намръщи. — А! Имаше. Витя махаше с ръка на някой. Сякаш е видял познат. После каза, че му се е сторило.

— А вие, Лера? Видяхте ли някой познат?

Тя поклати глава.

— Не. Там всичко е огледално. Направо можеш да се загубиш сред толкова лица… хора. Това ме дразнеше… опитвах се да не се заглеждам.

— Поне да предположите… кого е видял?

— Това важно ли е? — сериозно попита Лера.

— Да. — без колебание отвърнах аз.

Това беше много важно. Това беше ясна следа. Ако в „Подземията“ е имало вампир, който е отклонявал погледите на околните, в огледалната стая можеше да бъде видян. И Виктор не само го е видял, а и го е познал.

Какво е било толкова опасно в това разпознаване? Е, влязъл е човека в „Подземията“, и какво от това? Защо вампирът се е паникьосал и е убил нищо не подозиращият студент?

Не знам. Все още не знам.

— Според мен на Виктор му се стори, че е видял познат… и не тукашен. — каза Лера, след като помисли. — Защото доста се учуди. Ако беше видял някой от университета, би му махнал и би му извикал „Здравей“. А той махаше с ръка, но не викаше. Нали знаете, когато не си сигурен дали си срещнал някой познат, или си се припознал. И после, когато не намери никой, той дори се разстрои. И каза, че това са глупости. Е… сякаш убеждаваше себе си, че това не може да бъде. Антоне, Виктор убиеца ли е видял?

— Боя се, че да. — кимнах аз. — Може би именно затова са го убили. Благодаря ви. Много ми помогнахте.

— Да разкажа ли това на полицията? — попита Лера.

Аз помислих и свих рамене:

— Защо не? Но ако може, не споменавайте за мен, става ли? Но това, което си спомнихте, може да разкажете.

— Ще ми кажете ли, ако намерите убиеца?

— Непременно.

— Лъжете. — Лера поклати глава. — Лъжете… нищо няма да кажете.

— Ще ви изпратя картичка. — казах аз след кратка пауза. — С изглед към Единбург. Ако получите картичката, значи Виктор е отмъстен.

Тя кимна. И въпросът й ме завари вече на вратата:

— Антоне, ако аз… какво да правя с детето?

— Това вие ще решите. Разберете, че никой никога нищо не решава вместо вас. Нито президента, нито началника, нито добрият вълшебник.

— Аз съм на деветнайсет. — тихо каза Лера. — Обичах Виктор. Но него вече го няма. На двайсет години с дете и без мъж…

— Вие решавате. Но все пак не пийте повече. — помолих я аз.

И затворих вратата след себе си.

Настъпи вечер, а зад гърба си вече имах безсънна нощ, поделена между аерогарите и самолетите. Отново пих кафе, поглеждайки със съжаление към бирените кранове; в момента ми стигаше четвъртинка, за да падна под масата. Обадих се на Хесер и накратко му разказах всичко, което разбрах през деня.

— Да търсим вампир сред московското обкръжение на Виктор. — замислено каза Хесер. — Благодаря ти, Антоне, но московските му контакти вече са проверени… Добре, ще потърсим по-внимателно. Ще се разровим чак до детската градина. Какво смяташ да правиш?

— Да се наспя. — казах аз.

— Някакви предварителни изводи?

— Тук се заформя нещо, Хесер. Не знам какво точно, но нещо голямо.

— Трябва ли ти помощ?

Тъкмо възнамерявах да откажа — и си спомних за Семьон.

— Борис Игнатиевич, ако Семьон не е твърде зает…

— Домъчняло му е за Шотландия? — изсумтя Хесер. — Добре, ще го изпратя. Ако не се мотае, на сутринта ще се срещнете. Почивай.

Не му казах нищо за Егор. Прибрах телефона, поглеждайки мимоходомом към индикатора на батерията. Виж ти, батерията е съвсем пълна. В Москва телефонът ми капва за ден, дори и да не говоря много. В чужбина работи по цяла седмица. Клетките ли са по-нагъсто или какво?

А сега още една работа. Неприятна.

Извадих фигурата на вълка и я поставих на масата.

Връзка, съвет, защита?

Притворих очи, стискайки фигурата в ръката. Мислено повиках: „Завулон!“.

Тишина. Никакъв отговор. Може би не работи по този начин?

„Завулон!“.

Стори ли ми се, или почувствах върху себе си нечий поглед?

Доколкото си спомням, Завулон никога не отговаряше веднага. Дори когато го викаше любовницата му.

„Завулон!“

„Какво крещиш, Городецки?“

Отворих очи. До мен, разбира се, нямаше никой.

„Трябва ми съвет, Тъмен“.

„Питай“.

Добре, че при такъв разговор почти не се предават емоции. Завулон сигурно се хили. Светъл е потърсил помощ от него!

„Завулон, когато огледалният маг пристигна при вас — вие викахте ли го?“

„Огледалото? Виталий Рогоза?“

„Да“.

Пауза. Не, той знае какво да отговори. Просто решава дали да каже истината или да излъже.

„Огледалото не може да се призове, Светъл. Тях ги поражда Сумрака“.

„Тогава какво трябва да стане, за да се появи огледален маг?“

„Значителен превес на едната Сила над другата. И при това — рязък превес, получен твърде бързо. Огледалото дойде, защото Хесер твърде бързо вдигаше нивото на Светлана, отново вкара в игра Олга и… и пренаписа съдбата на бъдещата ти дъщеря, правейки я Най-Великата от Великите“.

„Може ли да се предвиди кой ще стане следващият огледален маг?“

„Може. Това е Различен, чийто изначална Сила е минимална. Той не трябва да бъде иницииран. Той трябва да не харесва както Светлината, така и Тъмнината. Или обратно, да обича и Светлината, и Тъмнината. И човек, и Различен, стоящ по средата, не правещ разлика между силите на Светлината и Тъмнината. Такива има, макар и рядко. В Москва са двама — бащата на Виктор и… твоят малък приятел Егор. Впрочем, той вече порасна, нали?“

„Защо Рогоза пристигна от Украйна?“

„Защото не ние решаваме кой да стане Огледало. Имах надежди за неговото пристигане, но никой не знае нищо предварително. Огледалният маг може да пристигне, а може и да не пристигне. Той може да се появи веднага, а може и да пътува към мястото, където се е нарушило равновесието, с дни, или дори с месеци. Удовлетворих ли любопитството ти?“

„Да“.

„Тогава очаквам ответна любезност. Кой е убил Виктор? И какво общо имат огледалните магове?“

„Информацията няма да ви хареса, Завулон. Смятам, че Виктор е убит с цел да се дискредитира шотландския Нощен Патрул. Атракциона е техен. А що се отнася до Огледалото… боя се, че ситуацията тук може да се дестабилизира. Дотолкова, че да пристигне огледален маг. В Единбург има ли кандидати за тази роля?“

Той повярва. Струва ми се, че повярва. Отговори замислено:

„Не знам. Никога не съм се интересувал“.

„Тогава това е всичко. Ако разберете нещо, бъдете така добри да ме информирате“.

Не изчаках ответната насмешка — отворих длан и прекъснах връзката. Фигурката блестеше от пот и така изглеждаше почти жива.

Край, време е за хотела. В уютния лукс за Светли, в царството на бяло-розово-бежовото, към дантелените завески и копринени чаршафи.

Призивно зазвъня телефона.

— Да? — аз притиснах слушалката към ухото, улових погледа на келнера и прекарах пръст по отворената си длан — сякаш пишех нещо. Келнерът измъчено се усмихна, гледайки единствената чашка пред мен и надраска на хартията „2“.

— Ентъни, приятелю. — каза Лермонт. И това „Ентъни“ веднага ми подсказа — до него има някой, който не трябва да знае, че съм руснак. — Когато напускаше „Подземията“, как се чувстваше моят сътрудник?

— Нормално.

— Той е убит, Ентъни. Можеш ли да дойдеш?

Аз изсъсках нещо нецензурно, изгребвайки дребни пари от джоба си. Така… замъкът е там, оврагът и мостът са там…

— Ако хвана веднага такси, ще пристигна до пет минути.

— Побързай. — нареди Лермонт.

Веднага намерих свободно такси — не се наложи да прибягвам до магия, за да освобождавам някое. Всъщност в Единбург беше много добре с такситата. Седнах, извадих цигара и запуших. Шофьорът ме погледна с леко неодобрение, но нищо не каза. Аз отворих докрай прозореца от моята страна. Наистина, ако седнат след мен непушачи…

Но ми се пушеше.

Идиот. Какъв съм идиот! Разтревожих се за Егор, погрижих се за Валерия… А да помисля с главата си, която е предназначена именно за това — не можах. Посещението ми в „Подземията“ е било забелязано и някой се е разтревожил. А горкият Жан, нервният френски студент, вече никога няма да се върне в своя Нант…

Аз съм виновен.

Ама и Лермонт си го бива! Затворил атракциона и оставил един човек да дежури. Не Различен, не боен маг, способен да даде отпор на вампир, — а изплашено хлапе с грим и карнавален костюм.

Представих си рижото момче с бледо, но вече не от грим, а от загуба на кръв лице, лежащо сред инструментите за мъчения. „Сам ми е неуютно“. И започнах отчаяно, макар и полугласно, да псувам.

Глупак съм, глупак…

Лермонт ме чакаше пред входа на „Подземията“. Беше толкова мрачен и зъл, колкото може да бъде един Светъл.

— Да тръгваме. — Без да се оглежда, той тръгна напред. Бързо минахме през празните стаи и излязохме до „Кървавата река“. Пак ли тук?

Но Фома мълчаливо влезе в лодката. Аз — след него. Фома махна с ръка, механизъма заскърца и лодката тръгна напред.

— Не сте ли повикали полиция? — попитах аз.

— Още не. Само своите… и наблюдател от Тъмните.

— Къде са?

— Помолих ги да почакат няколко стаи по-нататък. Казах им, че искам да поканя независим експерт за огледа на трупа. Обикновен човек. Няма защо да се разкриваш…

Лодката пропълзя през затъмнения участък и спря на втория пристан.

— Ето. — мрачно каза Фома.

Измъкнах се от лодката и тръгнах след Фома към следващата стая. Тук бяха изложени инструменти за смъртни наказания. От тавана висеше обесен манекен, а на гилотината… на гилотината не беше манекен. Убиецът отново беше демонстрирал чувството си за хумор.

Да отрежеш главата на човек с тъпият изкуствен нож на макет на гилотина — за това трябва да имаш нечовешка сила. Например — да си вампир.

Бялата пластмасова кофа под гилотината беше наполовина пълна с кръв. Отсечената глава лежеше до нея.

Клекнах и внимателно вдигнах главата. И ми се прииска да крещя — от безсилие и осъзнаване на собствената си глупост.

— Ако знаех кой мръсник… — каза Фома. — Човекът работеше при мен седемнайсет години…

— Мръсникът е младо момче с рижа коса. — казах аз. — Представя се за французин, говори с лек акцент. На външен вид е около двайсетгодишен. Има склонност към театрални ефекти. Много находчив. Забележителен актьор.

Аз внимателно оставих отсечената глава на пода. Погледнах стъписаният Лермонт и поясних:

— Прекараха ме като дете. Разговарял съм с убиеца, намирайки се на две крачки от трупа. И нищо не заподозрях. Нищичко!

Главата на убития пазач — чернокоса, леко посивяла, както е присъщо на хората над петдесетте, — ни гледаше сляпо от пода.

— Можеш да замаскираш същността си само от по-слаб. — Лермонт ме пронизваше с недоверчив поглед. — Това е аксиома. Опитай се да определиш моята аура.

Странен разговор над тялото на човек с отрязана глава. Странно място, странни престъпления, странни разговори…

Аурата на Лермонт — проблясващи жълтозелени разряди, бодлив таралеж от Сила — помътня. Иглите на разрядите се прибраха и потъмняха. Няколко секунди — и Лермонт беше обкръжен от гладка многослойна аура, характерна за човек.

Отличителният признак за Различен е разпокъсаната, незатворена аура. Тя може да е като бодли и шипове, да има дупки, празни места. Това са признаци на отворен енергетичен контур, способността не само да отдаваш енергия, като хората, но и да я приемаш. Да я приемаш, преработваш — и да твориш чудеса.

Човешката аура е гладка, многослойна, цялостна. Хората само отдават Сила, не я приемат. И гладката аура е техният опит да се защитят, да спрат бавното и неумолимо изтичане на жизнените сили.

Да, сега Лермонт изглеждаше като човек.

Почти човек…

Аз се вгледах по-внимателно — и видях бледите игли на аурата. Фома се беше маскирал много добре. Но аз пробих защитата…

— Виждам. — казах аз. — Но не съм се вглеждал толкова внимателно в момчето. Може и да се е маскирал.

— Значи, твоят риж събеседник е Висш вампир. Или Висш маг, преструващ се на вампир. — Фома кимна удовлетворено. — При това той не може да си наложи маска и едновременно с това да маскира аурата си. Вече е по-добре, Антоне. Знаем физическият му облик: млад, риж… в света има малко Висши Различни.

— Сигурно е взел наметалото оттук. — казах аз. — И фалшивите зъби. Чул е, че идвам, и вместо да избяга, спокойно ме е посрещнал… моментално съчинявайки правдоподобна легенда.

— Даже се досещам защо му е бил плаща. — мрачно каза Фома, гледайки опръскания с кръв под. — Не може да не се е изцапал… Дай ми образа му, Антоне.

Притворих очи и се опитах колкото се може по-точно да си припомня французина. После мислено хвърлих картината към Лермонт.

— Аха. — каза шотландеца. — Прекрасно. Ще проверя в картотеките ни.

— Може би трябва да съобщим в Инквизицията? — попитах аз.

Лермонт поклати глава.

— Не. Не трябва. Събитията не излизат извън рамките на обикновено престъпление от Тъмен. Дневният Патрул на Единбург не заявява протест. Ще минем и без Инквизиторите, Антоне. Докато можем.

Не спорих. Не е голямо удоволствие да викаш Инквизиторите на помощ.

— Трябвам ли ви още?

— Не. Иди се наспи. — нареди Лермонт. — Няма да уведомяваме полицията, това вече е изцяло наше разследване. Моите момчета ще потърсят следи, а аз ще се заема с проверката на Висшите.

Той с пъшкане се наведе над отрязаната глава, сякаш се надяваше да намери някакви улики, оставени от невнимателния престъпник. Да, трябва да понамали шкембето…

— Фома. — тихо го повиках аз. — Фома, какво има в „Шотландските подземия“?

— А? — той даже не се обърна.

— Какво търсят Тъмните тук?

— Това е атракцион, господин Городецки. — сухо каза Фома. — Атракцион и нищо повече.

— Да бе, да. — казах аз и си тръгнах.

Убиецът нямаше никаква причина да се връща. Ако беше оставил улики, вече щяха да са ги намерили — и обикновените, и магическите.

Но той се върнал и убил отново. За да подразни Нощният Патрул? Глупости. За да подстави Лермонт? Още по-голяма глупост.

Значи първият път не е могъл, не е успял да направи нещо. И е трябвало да дойде пак.

Какво ли крие Лермонт? Мястото не е толкова обикновено. Тук, например, не расте син мъх. А това вече е сериозна аномалия. Структурата на Сумрака не е еднородна. Има места, например, където е по-трудно да се влезе, има и такива, в които е по-лесно. Чувал съм и за зони, в които изобщо е невъзможно да влезеш в Сумрака. Но синият мъх се среща навсякъде…

Отдалечих се на стотина метра от моста и погледах през Сумрака.

Аха.

Там, където стоях, мъхът растеше необезпокояван. Край пъбовете и кафенетата — на цели гирлянди. Край жилищните домове беше повече, край офисите и магазините — по-малко. На кръстовищата, където шофьорите нервничат, също имаше много мъх.

Напълно обичайно.

А към моста, към входа в „Подземията“, синия мъх ставаше все повече и повече! Той се стремеше натам, и нищо чудно. Мъхът ставаше все повече, повече… и изведнъж на десет метра от вратата той започваше да изсъхва, сякаш се натъкваше на невидима граница.

Странно. Ако там имаше нещо вредно за мъха, тогава количеството му ще намалява постепенно. Работата най-вероятно е друга…

Аз протегнах ръка към най-близката колония мъх — пухкаво синьо петно на асфалта. И заповядах:

— Гори!

Силата протече през мен, но аз сдържах напора й. И мъхът не изгоря веднага. Надигна се, уголеми се, опитвайки се да преработи безплатната енергия. Но Силата нарастваше и мъхът не се справяше. Започна да посивява, да изсъхва… и накрая се запали.

Сега вече видях. Когато знаеш какво да търсиш, всичко става напълно ясно.

Разсеяната в пространството Сила, излъчваната от хората жизнена енергия, отиваше в Сумрака неравномерно. Да, тя непрекъснато се просмукваше през тъканта на мирозданието: на първия слой, на втория, на третия… Но някъде в района на „Подземията“ зееше дупка — и там шуртеше непрекъснат поток от сила. Сякаш в плата, през който бавно тече и се филтрира водата, са пробили дупка…

Твърде много храна за безмозъчния паразит. Мъхът пълзеше към атракциона, привлечен и от потока Сила, и от емоциите, които пораждаха изплашените посетители. Допълзяваше — и изсъхваше.

Струва ми се, че разбрах защо Фома Лермонт е отворил атракциона именно тук. Изтичащата на едно място енергия трябва да се замаскира от редовите Различни. А тук излишъкът на Сила се приписваше на подпийналите туристи, на изплашените деца, на безкрайния единбургски карнавал…

Няма да се учудя, ако Фома е положил огромни усилия за популяризацията на Единбург с една-единствена цел: да замаскира това място.

Какво да се прави. Дори Светлите понякога действат подмолно.

Бавно се качвах нагоре, по една от улиците, водещи към „Кралска миля“. Улицата не беше за туристи — тъмна, осветява се само от прозорците, всички магазини и лавки са затворени, — но трябваше да ме изведе право при хотела. Ужасно ми се спеше. Може би все пак да си хвана такси? Но оставаха десетина минути пеша…

Свих в една пресечка и се озовах на нещо средно между малък площад и голям двор. Приближих се до малък монумент. На каменният блок, откъдето извираше малка струя — или все пак е уличен малогабаритен фонтан, или е декоративна чешма — седеше бронзов папагал. Под него се виждаше табелка. Светнах със запалката и разбрах, че този фонтан е направен от жителите на града в памет на любимия им папагал, починал на преклонна възраст от пневмония…

Нещо щракна зад гърба ми и силно ме бутна в рамото. Толкова силно, че направих няколко крачки, за да не падна по лице във фонтана.

По гърба ми потече гореща струйка.

Това… какво е това?

Отново щракна. Звънко рикошира от бронзовата птица. За да ме убеди окончателно, че едва не загинах до паметника на папагала, горещият куршум със съскане падна във фонтана.

По мен стрелят!

По мен, Различният!

Висшият маг!

Способен с едно махване на ръка да руши дворци и да издига градове!

Е добре де, за градовете излъгах… винаги е по-лесно да рушиш, отколкото да строиш.

Свих се зад фонтана и се вгледах в тъмнината. Нямаше никого. Така… а през Сумрака?

Резултатът ме шашардиса.

Явно стреляха от пресечката, успоредна на тази, по която излязох на площада. Но аз не видях никого! Нито Различен, нито човек!

Добре поне, че раната беше лека. Куршумът е пронизал меките тъкани и е излязъл. Спрях кръвта рефлекторно, още първата секунда. Сега ще си припомня няколко добри лечебни заклинания, за да зарасне разкъсаната тъкан…

Още един изстрел — куршумът мина над главата ми, горещата вълна дори разроши косата ми. Съдейки по тихия звук — оръжие със заглушител. Съдейки по това, че още не са ме убили — стрелят или с пистолет, и стрелят добре, или със снайперска пушка — отвратително лошо.

Но защо не виждам стрелеца?

Махнах с ръка и покрих цялата улица с петминутен Морфей. После, след кратко колебание, минах и по прозорците, покривите и съседните улички. На хората няма да им навреди малко сън. Морфей е меко заклинание, човекът има около пет секунди, преди окончателно да рухне, правите успяват да седнат, майките, държащи бебета — да ги оставят, шофьорите — да намалят скоростта. Жертви няма да има. Най-вероятно.

Тишина.

Улучих ли?

Надигнах се и отново погледнах през Сумрака. Хайде де, хайде… който и да си, ако си заспал — маскировката ти ще изчезне…

Изщракване. Едва забележим проблясък в пресечката. И в нещастното ми дясно рамо влезе втори куршум! На същото място!

Е, можеше да се утеша с мисълта, че там и без това имаше рана. Но колко боли! Защо боли толкова, нали там вече имаше дупка!

Клекнах така, че фонтанчето да ме прикрива от стрелеца. Сега вече нямаше съмнения, наистина стрелят от пресечката.

Какво да правя? Да пращам напосоки файърболи, надявайки се да улуча маскирания стрелец? Да изгоря всичко наоколо с Бялата Мъгла? Да си окача Щита на Мага и да вляза в открит бой… но ако не виждам врага, това означава, че срещу мен е маг, превъзхождащ ме по Сила!

Или да викам за помощ, да звъня в полицията, да призова Хесер и Фома?

Стоп.

Може би не Хесер и Фома.

Какво каза Завулон? Връзка, съвет, помощ?

Малко помощ няма да ми навреди.

Извадих фигурката от джоба си и я поставих на земята. Леко я докоснах със Сила. И извиках:

— Трябва! Ми! Помощ!

Всичко стана за части от секундата. Въздухът ме удари в лицето толкова силно, че в първия момент си помислих, че неизвестният стрелец е минал на гранати. Но това беше от трансформацията на фигурката — раздуваше се, омекваше, превръщайки се в черна космата сянка. В тъмното блеснаха бели зъби, светнаха жълти вълчи очи — и върколакът прескочи фонтана. Веднага след това скочи надясно. Изщрака изстрел, но явно не уцели. Скачайки ту наляво, ту надясно, така ловко, както може да бяга само същество, вече пострадало от ловджии, звярът се втурна в пресечката. Чух ръмжене, после нещо изтрещя и издрънка на метал. Щраканията на изстрелите продължаваха, равномерно, през секунда-две, но нещо подсказваше — куршумите излитат напразно, стрелецът вече не е опасен.

Аз скочих и побягнах след вълка, прикривайки се за всеки случай с Щит. И най-накрая се досетих да направя онова, което можеше да направя още в началото: създадох светлина. Най-простото заклинание, достъпно за всеки Светъл маг. Призив към изначалната Сила — и над мен се появи ярко бяло огънче.

И веднага видях този, който едва не ме уби. Този, който не се виждаше в Сумрака.

Тънък метален триножник, приличащ на професионален статив за камера. На триножника, на въртящ се диск, блестеше с лещите си цилиндър. На цилиндъра, в амортизираща пружинна стяга, беше закрепена къса винтовка с кръгъл барабан, като на стар съветски ППШ, и дълъг заглушител на дулото. Брониран кабел водеше до спусъковия механизъм и свършваше със скоба, обхващаща спусъка.

Роботът още функционираше. Цилиндърът потрепваше с тихо жужене на моторчетата, скобата натискаше спусъка — и вдигнатата нагоре винтовка стреляше в небето. Аз се наведох, чувствайки как се стича кръвта по рамото ми. Натиснах цилиндъра със здравата си ръка. Отстрани видях капаче, на което с китайски йероглифи беше гравирано: „Стрелец И“. После имаше номер: „285590607“. Под йероглифите с няколко линии беше нарисувано усмихващо се пълнобузесто детско лице.

Хумористи…

Закачих капачето с нокти, отворих го и превключих тумблера на положение „изключено“.

„Стрелец И“ тихо зажужа със сервомоторите си и затихна.

— Привет от небесата. — казах аз и седнах до робота. Погледнах късата антена, стърчаща от цилиндъра. Да, истинският стрелец може да бъде навсякъде. Воювал съм с робот.

И много ми провървя, че мерникът му е бил неточен.

— Само това оставаше. — разглеждайки робота, казах аз. — Е, какво ще правим сега? Да измисляме заклинания срещу техника ли?

От тъмнината излезе вълк. Седна срещу мен и започна да облизва лапата си. Не видях рана, явно върколакът се е опарил на горещото дуло, когато е бутнал триножника на земята.

— Ако марсианските триножници имаха бълхи, те биха изглеждали точно така. — казах аз на вълка. — Чел ли си „Войната на световете“?

Първо ми се стори, че няма да отговори. А и не всички върколаци могат да говорят, когато са се превърнали в звяр. Но вълкът ме погледна тежко и излая:

— Са-мо ки-но.

— Е, тогава ме разбра. — казах аз. — Благодаря.

— Ра-на-та об-ли-жи.

— Да не съм трансформиращ се маг, че да зализвам рани… — Притиснах длан към лявото рамо и се съсредоточих. Повдигаше ми се, ръката пулсираше от болка. Неприятна работа е раната от огнестрелно оръжие. Дори за маг. Виж, Светлана би ме изцерила за две минути…

— Кого си настъ-пил по опаш-ката? — Сега върколакът говореше по-добре. — Айфе-лова-та ку-ла?

Не разбрах веднага, че се шегува. Поклатих глава:

— Ти, както гледам, си остроумен като Петросян. Благодаря за помощта. Ранен ли си?

— Лапата. — неясно промърмори вълка и отново се зае да я облизва. — Афтомата пари.

— Преобразявай се в човек, ще те излекувам. — Аз се надигнах. Кръвта вече не течеше. Метнах върху изключеният триножник маскировъчно заклинание (сега всеки ще види вместо него нещо банално, според вкуса си), и го вдигнах под лявата мишница. Тежко. Силно мирише на горещ метал, кисели барутни сажди и нещо като грес. Но трябва да го мъкна, няма да оставя оръжие насред града, я.

— После. — уклончиво каза вълкът. — На безо-пас-но мяс-то. Къде жи-вееш?

— В хотел. Да тръгваме, ще ти хареса. Само че върви до крака ми и се опитай да изглеждаш като добро кученце.

Вълкът заръмжа, но веднага скри зъбите си. Общо взето, не беше голям, в тъмното можеше да мине за овчарка.

Честно казано, не смятах, че днешните неприятности ще приключат с това. Но пристигнахме благополучно в хотела. Долу скучаеше нов портиер, но не зададе никакви въпроси, явно беше получил указания за мен. Погледна любопитно върколака, но пак не каза нищо. Приближих се и помолих:

— Ключът от тъмния лукс горе.

Портиерът не започна да спори. Даде ключа, но се поинтересува:

— Не можехте ли да се настаните в една стая?

— Имам алергия към козина. — отвърнах аз.

От ресторанта се чуваха гласове и звън на чаши. Гостите почиваха. Но нямах никакво желание да се присъединявам към веселбата, където коктейла „Кървавата Мери“ е най-разпространен, а названието му се възприема буквално.

ПЕТА ГЛАВА

Първо отключих вратата на вълка, после и моята. Вълкът се втурна в тъмнината на стаята, обърна се и хлопна вратата с муцуна. Веднага се чу влажен разкъсващ звук — сякаш късаха мокър плат. Върколакът се преобразяваше отново в човек.

Влязох в стаята си, запалих лампата и затворих вратата. Оставих в ъгъла „Стрелец И“, който още миришеше на барут. Свалих окървавената тениска и я изхвърлих в кофата. Погледнах се в огледалото.

Красавец. Цялото ми рамо беше в засъхнала кръв, имаше страшен червен белег там, където бяха влезли куршумите.

Е, нищо. Най-важното беше да затворя раната. Сега ще наложа Авицена и до сутринта няма да остане и следа. Какво е за нас, вълшебниците, рана от куршум? Пфу! Нищо работа. Но все пак спуснах щорите на прозорците и изгасих основното осветление. Ако получа куршум в главата, никаква магия няма да ме спаси.

Стоейки под душа, измивайки от себе си потта и кръвта, се опитвах да съвместя несъвместимото.

„Шотландските подземия“ са аномална зона, през която Силата се излива от нашия свят… къде? Очевидно, на по-ниските слоеве на Сумрака. Това е ясно.

Виктор е убит от вампир. Защо? Защото Виктор го е видял в огледалния лабиринт и го е познал. За вампира е било много важно да запази инкогнитото си. И това е ясно.

Егор е поканен в Единбург като потенциален огледален маг. При това — маг, който ще застане на страната на Нощния Патрул; няма Фома да работи срещу себе си, я! Значи, Фома се бои от сериозна схватка, в която Тъмните ще вземат превес. Бои се дотолкова, че се подсигурява по всички възможни начини. Сигурно и мен са ме изпратили в Шотландия по негова молба. Това също е достатъчно ясно.

А нататък става напълно непонятно!

Виктор беше обезкръвен — само вампир, с неговото гърло като вакуумна помпа, може да пресуши човек за три-четири минути. Но вампирът веднага е повърнал кръвта във водата. Защо? Бил е сит? Но вампирите никога не се засищат дотолкова, че да пренебрегнат още една порция. Кръвта за тях не е толкова храна, колкото енергия в единствената подходяща за вампир форма. Вампирът може да преработи изпитата кръв за четвърт час. Защо да я излива? За да не се сетят за вампирите? Но хората и така не вярват във вампири, а Патрулът ще разбере всичко по формата на раната.

Защо са убили пазача? При това толкова жестоко? Попречил е на някой в „Подземията“? Но има много начини да извадиш от строя човек, без да му причиниш вреда. Същият този Морфей. Зовът на вампирите. В края на краищата — тояга по главата, жестоко, но не смъртоносно! Непонятно, ненужно убийство…

А с робота-стрелец всичко съвсем се обърква! Понякога и ние, и Тъмните използваме огнестрелно оръжие. Това е много характерно за младите Различни — дълбоката вяра в тежките пистолети, заредените със сребърни куршуми автомати, мощните гранати… Но да домъкнеш в мирния Единбург дистанционно управляем робот-стрелец! Дори не знаех, че тези неща са излезли от етапа на прототипите и са поставени на конвейер в Китай. Нищо сложно, разбира се — въртяща се основа, камера с прибор за нощно виждане, стойка за произволно ръчно оръжие и спусъков механизъм. Този, който е поставил устройството на пътя ми, се е криел някъде далеч, гледал е екрана на радиопулта, въртял е джойстика и е натискал бутона „огън“. Достъпно и за маг, и за вампир. И за човек, в края на краищата.

Какво става? Защо е тази агресия срещу мен? Да нападнеш Висш Светъл, сътрудник на Нощния Патрул — това е много сериозна постъпка. Който го е направил, е нямало какво да губи…

Изтрих се, облякох белия копринен халат и излязох от банята. Така, ще трябва да хапна нещо. Дори да е шоколад от мини-бара. И да глътна сто грама уиски. Или чаша вино. А после може да падна върху копринените чаршафи и да заспя: дълбоко, без сънища.

Сякаш прочели мислите ми, на вратата се почука. Аз застенах, оправих си халата и отидох да отворя.

На прага стоеше момиче. Е, или млада девойка — тя беше на петнайсет, а тази възраст може да тълкува по разному. Момичето беше босо, късите черни коси влажно блестяха, а облеклото й явно се състоеше само от черно-червен копринен халат.

— Може ли? — с глас на примерна ученичка попита момичето.

— Трябваше веднага да се досетя. — казах аз. — Влизай.

— И как трябваше да се досетите? — свеждайки очи, попита момичето. — Да огледате по-добре статуетката?

— Не си носех микроскоп. Но вълкът-самец непременно би опикал пушката.

— Пфу, какъв сте груб, а сте Светъл! — намръщи се момичето. Отиде до креслото и седна, кръстосвайки крака. — Не „опикал“, а „маркирал“! Нали не е проблем, че дойдох? Не ви компрометирам?

— За съжаление, не, дечко, няма да ме компрометираш. — Вече отварях мини-бара. — Да ти сипя ли нещо?

— Топло мляко с мед.

Кимнах:

— Добре, сега ще позвъня в ресторанта.

— Тук няма рум-сървис.

— За мен ще направят изключение. — уверено казах аз.

— Добре де, налейте ми вино. Червено.

На себе си сипах уиски с лед. После, забелязвайки петдесетграмова бутилчица ликьор „Драмбуи“, я излях в уискито. Това, което ми е нужно за здрав сън, е здрава порция „ръждив пирон“. Ако момичето се отказва от млякото с мед, това не е причина да се отказвам от уиски с мед…

— А кого сте настъпили по опашката? — попита момичето. — За пръв път виждам да стрелят с автоматична пушка…

— Това не е пушка.

— Каква значение има? — изсумтя гостенката ми. — Аз съм момиче, разрешено ми е да греша.

— Ти не си момиче, ти си върколак. — Аз внимателно се вгледах в лицето й. — И аз те помня.

— Нима? — Цялото й позьорство изведнъж изчезна. — Помните ли ме?

— Разбира се. Ти се казваш Галя. Ти забеляза вещицата Арина, когато тя отвлече дъщеря ми13.

— Помните ме. — Момичето се усмихна. — А аз си мислех, че отдавна сте ме забравили…

— Не. — Подадох й чашата с вино. — Благодаря ти. Много ни помогна тогава.

— Имате хубава дъщеря. — Тя смело отпи от виното и леко се намръщи. — И жена ви е много красива.

Аз кимнах и попитах:

— И какво смяташ да правиш сега?

— Не знам. — сви рамене тя. — Завулон ми каза, че това е много отговорна задача. Че трябва да ви помагам, нищо че сте Светъл. Да ви защитавам от всичко.

— А защо именно ти? — попитах аз. — Ти все пак, извинявай, но си много млада. И си едва пето ниво.

— Защото аз… — Галя се сепна. — Нали помогнах? Макар и с пето ниво?

— Помогна ми. — Аз изпих коктейла си на екс. — Извинявай, но ужасно ми се спи.

— И на мен. Но там е много страшно. Всичко е в червено и черно. Може ли да остана при вас? — Тя ме погледна и смутено сведе очи.

Оставих чашата и кимнах:

— Разбира се. Диванът устройва ли те? Ще ти дам възглавница и одеяло.

— Светъл… — с обида и разочарование измърмори момичето. — Добре, ще се преместя от този райски кът в моя филиал на ада. Там поне ще е по-весело!

С чаша в ръка, тя гордо излезе от стаята. А надзърнах през вратата — наистина, стаята й беше цялата в черно-червени тонове. На пода се виждаше черна козина — момичето се е преобразило толкова бързо, че не е трансформирало изцяло козината.

Галя ми се изплези и затвори вратата си.

А аз, след като заключих моята, започнах тихо да се смея.

Акселерация, еманципация и сексуална революция! Не, няма да лъжа. Все пак ми е приятно, че преди четири години това момиче си е паднало по мен. Е, или не четири. Може би после се в влюбила. Със задна дата, така да се каже. Когато хормоналната вълна е донесла времето на романтичните преживявания и смътните желания.

Не, ама как само ме съблазняваше! Кръстоса крака, остави халата да се изплъзне, кокетно ме стрелкаше с очи.

Но най-смешното е друго. Ако на мое място беше някой друг, тя пак щеше да дойде. След трансформацията при върколаците се повишава либидото. Някои специално използват това, за да спечелят репутация на страстни и неуморими любовници.

Да, понякога е много обидно, че съм Светъл…

Впрочем, толкова ми се спеше, че нямах никакво желание да се отдавам да вълнуващи фантазии с младо момиче-върколак. Поставих напълно автоматично няколко охранителни и защитни заклинания; това беше такъв ритуал, като миенето на зъбите вечер. После се мушнах в леглото, вслушах се в шума зад прозорците — градът още се веселеше, градът не бързаше да заспива. Взех телефона, включих плейъра му и затворих очи. Времето на касетните плейъри си отиде след плочите, времето на мини-дисковете така и не дойде, а сега си отива и времето на компактдисковете. Остават само студените цифри на MP3. Но нас това не ни притеснява.

Заспах. И в съня ми никой не стреляше по мен. Никой никому не режеше главата с тъп нож. Никой нищо не преследваше.

Момичета с копринени халати също нямаше, но и за Светлана не се намери място. И само нечий поглед, любопитен и злонамерен, продължаваше да ме следи.

Винаги е неприятно да се събуждаш от звъна на телефона. Дори ако ти звъни любимата жена или стар приятел.

Зад прозорците вече беше светло. Вдигнах глава от възглавницата, огледах спалнята — всичко е наред, само съм бутнал одеялото насън. Посегнах към телефона и погледнах номера.

Вместо номер телефонът скромно беше изписал „Завулон“, макар че номерът на Тъмния, естествено, не беше в адресната ми книга.

— Слушам те, Тъмен.

— Как е здравето, Антоне? — загрижено попита Завулон. — Оздравя ли рамото?

— Благодаря, всичко е наред. — Аз неволно опипах мястото, където беше раната. Кожата там беше розова и сърбеше.

— Радвам се, че подаръкът ми ти е свършил работа. — със същия любезен тон продължаваше Завулон. — Исках да споделя с теб информация. Във Великобритания няма кандидати за Огледало. Има един във Франция, един в Полша, двама в Италия… не мога да си представя защо Томас е решил да замъкне в Единбург именно Егор.

Ясно. Наивната ми хитрост не успя. Завулон все пак се докопа до истината.

— Надявам се, че няма да потрябва. — казах аз.

— Разбира се, разбира се. — подкрепи ме Завулон. — Това вече направо е свинщина, пак да експлоатират бедното момче за интересите на Светлината… Антоне, скъпи, а какво става там все пак? Чух, че вчера имало второ убийство? Още един човек ли е обезкръвен?

— Да. — казах аз, докато сядах в леглото. — Още един. Отрязали са му главата с макет на гилотина.

— А какво са направили с кръвта? — поинтересува се Завулон.

— Излели са я в кофа за миене на пода.

— Ясно.

— Радвам се, че на вас нещо ви е ясно. — казах аз.

— Е, не бъди толкова скромен, Антоне… — Завулон се поколеба. — Попитай Фома, посещавал ли е скоро съседа си по гроб.

— Какво? — Стори ми се, че не съм чул добре. — Гробът на съседа?

— Посещавал ли е скоро съседа си по гроб. — насмешливо повтори Завулон. И прекъсна връзката.

Ругаейки полугласно, аз станах и се отправих към банята. Приведох се в приличен вид, взех студен душ. Облякох риза с къси ръкави и дънки; неизвестно защо лекомислените шорти и тениска вече не ме привличаха, ако позволяваше времето — щях да изляза с пуловер или сако.

Телефонът отново иззвъня.

— Слушам, Хесер. — поглеждайки към дисплея, казах аз.

— Как си?

— Рамото заздравя. — отвърнах аз, без изобщо да се съмнявам, че Хесер вече знае.

— Какво рамо?

— Снощи стреляха по мен. — Аз накратко му преразказах случилото се. В телефона надвисна такова гробовно мълчание, че аз духнах в микрофона, сякаш беше стар жичен телефон.

— Мисля. — сухо каза Хесер. — Мисля…

— Тогава първо да отида да закуся?

— Иди. — позволи шефът. — А после намери Фома. Кажи му, че вече няма време за недомлъвки и преструвки. Нека провери Руната.

— Коя именно? — попитах аз с тона на човек, който всеки ден проверява Руни.

— Руната на Мерлин.

— А… — казах аз, започвайки бавно да съобразявам. — Мерлин… Нима тя не е в гроба?

Това го изтърсих напосоки, но по мълчанието на Хесер разбрах, че съм уцелил десятката.

— Антоне, ти откъде… — Той кратко изруга. — Намери Фома и поговорете сериозно! Аз също ще му се обадя.

— Слушам! — рапортувах аз. Прибрах телефона в джоба.

Значи така, а?

Има Руна. Руна в гроб. Гробът на Мерлин.

Но нали Мерлин е митологична личност? Крал Артур, рицарите на Кръглата маса, Мерлин… Нищо такова не е съществувало!

Да. Също така не съществуват Великият Хесер и Томас Римуващия. Също и побъркани вампири, момичета-върколаци, Светли целителки и непокорни млади магове, получили по недоглеждане Висше ниво на Сила…

Колкото и да е странно, настроението ми бързо се подобряваше. Може би защото делото излезе от мъртвата точка? Изтичах надолу по стълбите, поздравих предишния портиер и отворих вратата на ресторантчето.

Там нямаше нито един човек.

Само двама млади вампира и момичето-върколак.

Вампирите ядяха карпачо15. Галя — омлет. Чудно, обикновено след две трансформации подред върколаците лапаха месо с килограми.

— Добро утро. — поздравих аз.

Вампирите се усмихнаха криво и кимнаха. Галя започна да чопли омлета си с вилицата. Ясно: хормоналната вълна е стихнала и сега й е неудобно. Тя беше успяла да намери отнякъде дрехи — черни панталони, бяла блузка, сако с къси ръкави. Нещо подобно носят ученичките в японските анимационни филмчета.

— Привет. — казах аз, сядайки до нея. — Почина ли си?

— Ъхъ.

— Не те ли мъчеха кошмари? Стаята ти е доста подтискаща, нищо чудно, че се страхуваше да спиш там. Дизайнерът се е престарал, нали?

Галя ме погледна замислено. Лапна парче от омлета, сдъвка го и каза:

— Благодаря, Светъл. Но ти ми харесваш, наистина. Искаш ли да ти донеса нещо за ядене? Да те поглезя?

— Донеси. — съгласих се аз.

Момичето отиде до шведската маса — омлет и пържени яйца в нагряващи се съдове, хляб, салам, сирене, месо, малко зеленчуци. В ъгъла, до вратата към кухнята стоеше малък хладилник. Интересно, дали там държат кръвта за вампирите? Или барманът я сервира вечер? Сега барът беше празен, дори бирените кранове бяха покрити с разноцветни калъфки.

Телефонът ми зазвъня отново.

— Оставете ме да похапна. — помолих се аз, вадейки слушалката.

— Антон?

— Слушам ви, Фома.

— Станахте ли вече, Антоне?

— Да. Закусвам.

— Ще ви изпратя кола. Ще можете ли да излезете от хотела след пет минути?

— Ъ… — Аз погледнах към Семьон, който се беше появил на вратата. Семьон сияеше и радостно ми махаше с ръка. — Може ли да дойда с приятел?

— С тази, Тъмната? Момичето-върколак? Не си струва.

— Не, пристигна приятел от Москва. Светъл маг.

Фома въздъхна.

— Добре, Городецки. Пристигайте и двамата. Шофьора знае къде да ви откара.

— Трябва да ви питам нещо. — предупредих го аз.

Лермонт въздъхна отново.

— Боя се, че и аз трябва… да ви разкажа нещо. Побързайте, чакам ви.

Прибрах телефона и се усмихнах на натоварената с чинии Галя. Едновременно с нея се приближи и Семьон.

— Взех ви кафе, реших, че ще искате кафе, а не чай. — гордо каза момичето. Погледна подозрително към Семьон.

— О! Галочка Добронравова! — Семьон се усмихна широко. — Помня, помня… Как е в училище? Как е Марина Петровна?

По лицето на момичето избиха червени петна. Тя остави чиниите на масата.

— Представяш ли си, — доверително ми каза Семьон, — Галочка намразила учителката си по химия. И започнала да я плаши. Причаквала я вечер край дома й, предварително трансформирана, ръмжала и се зъбела. Представяш ли си? А мъжът на скромната учителка по химия се оказа скромен милиционер от патрулно-постовата служба. И на третата вечер, както се случва в приказките, излязъл той, леко притеснен от нашествието на агресивни кучета, да посрещне жена си от работа. Видял нашата Галочка, зъбеща се от храстите, разбрал, че това не е куче, а вълк, извадил пистолета и изстрелял целия пълнител. Впрочем, два от куршумите попаднали в дупето на Галя, докато е бягала от разярения пазител на реда. Завъртяха се нещата, изяснихме каква е работата, отидохме в дома на Галя, побеседвахме… Е, размина се без Инквизицията. Приключиха делото.

Момичето се обърна и избяга от столовата. Вампирите я изпратиха със замислени погледи.

— Не трябваше така. — казах аз. — Вчера тя се хвърли пред куршумите, за да ме спаси.

Семьон взе от чинията парче салам и го сдъвка. Въздъхна:

— Чиста соя… Че се е хвърлила пред куршумите — това е хубаво. А че е тормозила учителката?

— Това е лошо. — мрачно казах аз.

Натоварихме се в чакащото ни такси заедно със завития в халат робот-стрелец. Металния триножник стърчеше навън, но това не ни притесняваше.

Шофьорът беше човек. Явно единбургския Патрул използваше доста повече хора, отколкото е прието при нас. Бързо се измъкнахме от туристическия център и завихме някъде към залива.

— Благодаря, че ме извика. — каза Семьон, гледайки през прозореца с видимо удоволствие. — Доста се застоях в Москва… Разказвай, какво става тук?

Започнах да разказвам. Отначало Семьон ме слушаше със снизходителния интерес на стар опитен боец, на който новобранеца му разказва някакви ужасии. После стана по-сериозен.

— Антошка, сигурен ли си? За това, че Силата се стича там?

— Да помоля ли шофьора да обърне и да мине покрай „Подземията“?

Семьон въздъхна. Поклати глава. И каза кратко:

— Хранилище.

— Тоест?

— Тайник. Там е скрито нещо много важно.

— Семьон, все пак не мога…

— Антоне, представи си, че си много-много силен маг. И можеш, например, да ходиш до пето ниво на Сумрака.

— Не мога.

— Да си представиш?

— Не мога да ходя. Да си представя — да.

— Ами тогава си представи. Можеш да ходиш толкова дълбоко, колкото никой от известните ти Различни. Изведнъж ти се налага да скриеш нещо много ценно. Магически артефакт, мощно заклинание… или торба злато. Какво ще направиш? Ще го закопаеш в земята? Ще го намерят. Особено, ако това е магическа вещ — колкото и да я маскираш, тя създава около себе си смущения в Силата. Затова взимаш това нещо и влизаш дълбоко в Сумрака…

— И я оставяш там. Да предположим, на петия слой. — Аз кимнах. — Но предмет от нашия свят ще бъде изтласкан обратно…

— Точно затова ти трябва постоянен приток на Сила. Ами… както ако си поставил плаващ предмет на дъното на ваната. Ако го оставиш, ще изплува. Но ако отгоре го притиска поток вода…

— Разбрах.

— Имаш ли представа кой и какво е скрил там?

— Имам. — признах аз. — Само че първо ще попитам Фома.

В джоба ми телефона отново иззвъня. Ама що за наказание…

— Да? — без да гледам екрана, казах аз.

— Антоне, Хесер е.

Гласът на шефа беше някак странен. Сякаш беше притеснен.

— Слушам.

— Поговорих с Фома… той обеща да бъде откровен с теб. И със Семьон, щом сме почнали…

— Благодаря, Борис Игнатиевич.

— Антоне… — Хесер помълча. — Тук има още нещо… Поровихме се в миналото на Виктор Прохоров. И намерихме нещо.

— Е? — Вече разбирах, че не ме чака нищо хубаво.

— Снимката му не ти ли се стори позната?

— Обикновен младеж. Московска мутра, средностатистическа. — Усетих се, че ставам груб, както винаги, когато се вълнувам. — Във всеки институт такива младежи като него… са всеки втори.

— Опитай се да си представиш Виктор по-млад. Момче.

Честно опитах. И отвърнах:

— Получава се московски средностатистически ученик. Във всяко училище такива като него…

— Най-вероятно си го виждал, Антоне. И то не веднъж. Той е учил в един клас заедно със съседа ти, Костя Саушкин. Бил му е много добър приятел. Сигурно често му е ходил на гости. Мисля, че понякога се е срещал и с теб, размахвайки ученическата си чанта и смеейки се без причина.

— Не може да бъде. — прошепнах аз. Думите на Хесер ме стъписаха дотолкова, че дори не се учудих на цветистото му описание. Размахвайки чантата си и смеейки се? Като нищо. Ако във входа ти живеят деца, ти със сигурност ще се спъваш в чантите им, ще чуваш смеха им и ще настъпваш захвърлените дъвки. Но кой ще ти помни лицата…

— Антоне, това е истина. Единственият познат на Виктор вампир е бил Костя Саушкин.

— Хесер, но Костя загина16!

— Да, знам. — каза Хесер. — Или по-точно, ние смятахме така.

— Не е възможно да се е спасил. — казах аз. — По никакъв начин. На триста километра от Земята. Там няма Сила. Той изгоря в атмосферата. Той изгоря, разбираш ли, Хесер? Изгоря!

— Не крещи. — спокойно помоли Хесер. — Да, изгоря. Следихме скафандъра с радар до самият край. Но Антоне, ние не знаем дали Костя Саушкин е бил в този скафандър. Височината вече беше съвсем друга. Трябва да го обмислим. Трябва да го пресметнем.

Той прекъсна връзката. Погледнах към Семьон — той печално поклати глава:

— Антоне, чух всичко.

— Е?

— Ако не си видял труп, не бързай да погребваш.

Фома Лермонт живееше в предградията. В тих и скъп район с уютни къщички и поддържани градинки. Именно в градината ни посрещна. Шефът на единбургския Нощен Патрул седеше в дървена беседка, обградена с пълзящи растения, и редеше пасианс на малка издраскана масичка. В смачканите си сиви панталони и трикотажната риза той изглеждаше като мирен гражданин в предпенсионна възраст. Ако имаше и една камара внуци и внучки наоколо, щеше да изглежда като възрастен глава на голямо семейство. При появяването ни Лермонт вежливо се надигна, поздрави мен и Семьон, след което събра картите и промърмори:

— Не излиза…

— Фома, струва ми се, че е време да поговорим сериозно. — Погледнах към Семьон. — Нали не възразявате да присъства и колегата ми?

— Не възразявам. Хесер гарантира за него.

— Фома, днес говорих със Завулон от московския Дневен Патрул.

— Знам кой е Завулон.

— Той каза… помоли ме да ви попитам… посещавали ли сте скоро съседа си по гроб.

— Снощи… — тихо отвърна Лермонт.

— И Хесер… той питаше за Руната. Руната на Мерлин.

— Руната не е в гроба. — отвърна Лермонт. Погледна към Семьон. Попита: — Какво знаеш за Мерлин?

— Имало е такъв маг. — Семьон се почеса по темето. — Велик Светъл маг. Много отдавна.

Лермонт погледна към мен. Попита:

— А ти?

— Аз си мислех, че Мерлин е митичен персонаж. — честно отвърнах аз.

— И двамата сте прави по малко. — Лермонт се усмихна. — Великият Светъл маг Мерлин наистина е митичен персонаж. Истинският Мерлин е бил… доста по-неприятен. Да, разбира се, той е помогнал на малкия Артур да извади меча от камъка и да стане крал. Макар че Артур е нямал никакво право да претендира за престола… между нас казано. Мерлин не е бил завършен злодей. Той просто е постигал целите си с всички средства. Трябва да короноваме крал, който ще го слуша? Ще го короноваме. Кралят трябва да внушава на поданиците си уважение и любов? Разбира се, трябва, защо са ни излишни проблеми! Ще възпитаме краля като благороден и възвишен човек. Нека краля има свои, кралски играчки… красива кръгла маса и смели рицари. А знаете ли, че смъртта на Артур от ръката на дете, родено в определен ден, е била предсказана още преди раждането на Мордред? И знаете ли какво е направил благородния Артур?

— Страхувам се да предполагам.

Лермонт се усмихна. И цитира:

— „И тогава повели крал Артур да доведат при него всички младенци, родени в първия ден на май от знатни дами от знатни лордове; щото Мерлин разкри на крал Артур, че онзи, който ще погуби него и всичките му земи, ще се появи на света в първият ден на май. Затова повели той, да му бъдат изпратени всички, и много синове на лордове и рицари били изпратени при краля. Беше и Мордред изпратен при него от жената на крал Лот. Качили ги всички на кораб и тръгнали по море, някои били на четири седмици, а други и по-малки. И по волята на случая корабът стигнал до брега, където бил замъка, и се разбил, и тогава почти всички загинали, само Мордред бил изхвърлен от вълните, него го взел един добър човек и го отгледал, докато не навършил четиринайсет години, тогава го довел в двореца, както се разказва по-нататък, в края на книгата «Смъртта на Артур».

А много лордове и барони от Артуровото кралство негодували от това, че са им отнели и погубили децата, но вината за това хвърляли повече върху Мерлин, отколкото върху Артур. И от страх ли, от любов ли, но пазели мира“17.

— Достоен продължител на делото на цар Ирод. — измърмори Семьон.

Аз мълчах. Спомнях си анимационното филмче, което Надечка толкова харесваше. За малкият крал Артур. За смешният разсеян вълшебник Мерлин. Представях си продължението на това филмче — как възрастният Артур, нахъсван от Мерлин, заповядва да се натоварят на стар, ненужен кораб ревящите, плачещи, нищо не разбиращи бебета…

И това е символ за чистота и благородство? Възпяваният от легендите крал Артур?

— Не прилича много на славното момче от доброто филмче на „Дисни“, нали? — попита Лермонт, сякаш прочел мислите ми. — И на чудака-маг, който го е взел под своя закрила? Но не трябва да обвинявате Артур. Такава е била съдбата му. Такъв учител му се е паднал.

— Как е оживял Мордред? — попитах аз.

В очите на Лермонт проблесна ирония.

— Трудно е да се каже. А как малкия Артур е станал наследник на трона? Може би Мордред не е оживял. Но са се намерили хора, които разказали на момчето, че е син на Артур, и че баща му се е опитвал да го убие като малък. Важно ли е, какъв е бил по кръв? Главното е за какъв се е смятал.

— Той жив ли е?

— Мордред? Не, разбира се. Той е бил само човек. И Артур е бил човек. Те отдавна са напуснали този свят.

— А Мерлин?

— И той отиде завинаги в Сумрака… — кимна Лермонт. — Но Мерлин наистина беше велик маг. Аз мисля, че е бил най-великият маг на всички времена. Мисля, — той погледна накриво към Семьон, — че Мерлин е бил нулев.

Аз кимнах. Ясно. Нулева магическа „температура“. Мерлин не е внасял и капка в потока Сила, която обгръща света, той изцяло е бил лишен от нея. И именно затова е бил велик маг. Той е поглъщал чуждата Сила, разлята в пространството — и с нейна помощ е творил чудеса.

Никога повече в света не са се раждали толкова силни магове.

Но една вълшебница се роди. Моята дъщеря. Надя.

— От Мерлин са останали доста артефакти. — продължи Лермонт. — Той ги е създавал като на шега, сякаш не му е коствало никакво усилие. Ескалибур, разбира се. Плащът на Мерлин. Чашата на Мерлин. Кристалът на Мерлин. Жезълът на Мерлин.

— Не се затормозявал много в търсене на имена, а? — Семьон се засмя и моментално се сепна.

— Руната на Мерлин? — попитах аз.

Лермонт поклати глава.

— Руната на Мерлин е само ключ. Тя се пазеше в гроба на Мерлин, на двайсет и две мили от… от мястото, което се смята за гроба на Томас Римуващия. Разбира се, самият Мерлин не е в гроба, но някои неща от великия маг се пазеха там. Може да ме смятате за сантиментален, но често посещавах гроба си. Но на гроба на Мерлин не обичах да ходя. Разчитах на защитните заклинания. И напразно. Гробът е ограбен.

— Мислех, че гробът на Мерлин е в Бретани. — каза Семьон.

— Не. Той е на юг от Единбург. До градчето Пибълс. Не е далеч оттук.

— И какво представлява Руната? — попитах аз.

— Камък. Зареден до дупка с магия и надраскан с неясни знаци. Руната на Мерлин… — Лермонт ни погледна, поколеба се, но все пак продължи: — …е ключ, или по-точно — главната част на ключ, служещ за достъп до тайник, създаден някога от Мерлин на дъното на езерото. Езерото отдавна го няма, но тайника, естествено, се запазил.

— Тайник в Сумрака? — попитах аз.

— Да.

— На петия слой?

Лермонт въздъхна.

— До петия слой бих стигнал сам, мой млади приятелю. Или бих повикал Хесер. Или Ендрю. Ще се намерят Висши, способни да стигнат до петия слой. Но тайникът е правен от Мерлин. Той е на самото дъно. Значи — на седмия слой.

— Олеле майчице! — възхитено възкликна Семьон. — На седмия? Значи съществува? Не са приказки?

— Съществува. Само че не знам кой от живеещите на Земята е способен да стигне там… — Лермонт разпери ръце.

— А ключа? Руната?

— Какво Руната… Прочетох надписа — тя позволява да преминеш стража на петия слой. Но след това трябва да продължиш нататък. Аз не мога.

— Поне опитвали ли сте? — попитах аз.

— А защо? — Лермонт замаха с ръце. — Да се пъхам в Сумрака за наследството на Мерлин? Антоне, вече трябва да имаш представа какъв е бил… смяташ ли, че там има нещо хубаво?

Аз свих рамене.

— Смята се, че в тайника е скрит Венеца на Всичко. — каза Лермонт. — Звучи примамливо, нали? Но аз си мисля, че Венецът на Всичко всъщност е Края на Всичко.

Семьон отвори уста, но размисли и премълча.

— А какви са другите части на ключа? — попитах аз. — Кристалният Боздуган на Мерлин? Или някой Стар Ботуш на Мерлин?

Лермонт поклати глава.

— Това е най-неприятната част от историята. Нали разбрахте, че в района на тайника Силата се излива от нашия свят в долните нива на Сумрака?

— Да.

— Та така, ако се опиташ да влезеш в Сумрака от района на „Подземията“, ще стигнете само до третия слой. После има бариера, вихър на Силата. Това едновременно е товара, удържащ тайника на дъното на мирозданието, и защита от любопитните.

— Едва ли има много любопитни, способни да стигнат до третия слой… — измърмори Семьон. Почеса се по темето. — Извинете, мълча, мълча!

— Така че Руната на Мерлин няма да ти помогне да минеш третия слой. — продължи Фома. — Бях сигурен, че никой освен мен не знае тайната, а и аз я научих случайно, когато в началото на двайсети век на моста стана нещастен случай… едно момиче падна върху железен прът и си разпори артерията…

— Кръв. — разбрах аз.

— Да. Ако човек умира от загуба на кръв, Сумракът се пренасища с енергия за известно време. Вихърът на третия слой затихва и може да се слезе по-надолу.

— Човекът задължително ли трябва да умре? — попитах аз.

— Не знам. Както се досещаш, не съм проверявал. Консервираната кръв не върши работа, това е сигурно. Ето защо се разтревожих от убийството в „Подземията“. Но защитните заклинания на гроба на Мерлин си оставаха непокътнати. Нито един човек не се е доближавал до гроба и не го е отварял. И аз се отпуснах, реших, че е просто съвпадение. Едва снощи реших да отида до гроба.

— И сте го намерили отворен чрез дистанционно управляемо устройство. — казах аз. — Нали? Нещо като роботите, които използват в ядрените станции?

— Откъде знаеш? — попита Лермонт.

— Вчера стреляха по мен с това. — Аз кимнах към триножника с винтовката, които Семьон беше оставил до беседката. — Автоматична стрелкова установка с радио управление.

Лермонт погледна оръжието без всякакъв интерес. Горчиво се усмихна.

— Остарели сме, Антоне. Надуваме се, но сме остарели… Хесер, Ал-Ашаф, Рустам, Джовани, аз… всички древни, които помним света без електричество, локомотиви, барут. Най-старите магове, най-знаещите… почти най-силните. Недооценихме новото поколение. Ракети, роботи, телефони… — той подъвка устната си. Погледна към спретнатата си къща — със същата мъка, каквато понякога виждах в очите на Хесер.

Сигурно точно тази мъка ме кара да прощавам на Хесер всичко, което върши като ръководител на Нощния Патрул.

— Някой от младите. — продължи Фома. — Някой от младите, който умее и не се бои да използва технологиите.

— Струва ми се, че зная кой е. — прошепнах аз. — Костя Саушкин.

— Висшият вампир, който открадна „Фуаран“? — Лермонт се намръщи. — Знам тази история. Но той загина!

— Никой не е виждал тялото му. — отвърнах аз. — Във всеки случай… той не би се поколебал да тръгне за наследството на Мерлин. И без колебание би използвал техника. И още — той сигурно ме ненавижда. Достатъчно силно, за да се опита да ме убие. Аз съм виновен! Изпратих го на смърт. Той е оживял — и е решил да си отмъсти.

— Антоне, не бързай. — вразумително каза Семьон. И виновно обясни на Фома: — Не се сърдете, господин Лермонт! Антон е младо момче, горещи се. До вчера смяташе, че Костя е загинал. А сега изведнъж реши, че не е. А сега трябва да се безпокоим за друго. Как смятате, дали зложелателя вече е намерил тайника на Мерлин?

— Мерлин е бил маг от старата школа. — отговори Лермонт, след като помисли малко. — Ключът трябва да има три елемента. Три — това е числото на магията, числото на Силата. Три, седем и единайсет.

— Е, да, прости числа. — съгласи се Семьон. — Какво чудно има. А третата част на ключа?

— За втората разбрах по случайност. — каза Лермонт. — За третата не знам нищо. Само предполагам, че трябва да съществува. Дори не зная какво е — предмет, заклинание, жертвоприношение, време от денонощието… Може би трябва да влезеш в Сумрака гол, в пълнолунна нощ, държейки в зъби цвят от магарешки бодил. Мерлин е бил голям шегаджия.

Помълчахме. После Лермонт се усмихна напрегнато.

— Е, добре, приятели. Разкрих ви всички тайни, които знам. Мисля, че не трябва да се паникьосваме предварително. Тайникът на Мерлин ще се покори на Висш Различен с небивала сила, който пролее нечия кръв в подземията и намери третата част на ключа. А каква е тази част — никой не знае. Хайде да се успокоим, да влезем в къщи и да пийнем чай.

— Традиционно английско пиене на чай! — с уважение каза Семьон.

Фома насмешливо го погледна и го поправи:

— Не английско. Не забравяйте, че сте в Шотландия. Бъдете гости в дома ми…

— Имам още един въпрос. — прекъснах аз Лермонт. — Защо поканихте Егор в Единбург?

— За младежа-илюзионист ли говориш? — Лермонт въздъхна. — Реших да се застраховам. Ако стане сериозна бъркотия, първо ще пострада нашия Нощен Патрул. Нямам толкова много бойни магове. Огледалото е най-доброто, което мога да противопоставя…

— На кого? — попитах аз, когато Лермонт спря на средата на думата.

Далечният предтеча на Лермонтов ме погледна с такова раздразнение, че веднага почувствах семейната избухливост, прекъснала преждевременно живота на руския поет.

— На Мерлин? Доволен ли си?

— Смятате, че той…

— Най-ценното за Мерлин винаги е било самият той. И може да е нарекъл Венецът на Всичко начина да се измъкне от небитието. Шега, напълно в негов стил.

— Това никога не се е случвало. — Семьон поклати глава.

— Не се е случвало. Но и магове, подобни на Мерлин, не е имало. Неговата същност… душата му, ако искате, може да дреме някъде там, на седмия слой… докато там не се спусне някой достатъчно силен маг. Грубо казано — докато някое глупаво тяло не закара на черната душица на Мерлин ново вместилище! Ще ви хареса ли, ако Великият Мерлин се върне в реалния свят? На мен — изобщо! И затова ми трябваше потенциален огледален маг. Може би това ще помогне. Може би ще се превърне в Огледало и ще унищожи Мерлин! От какво си недоволен, Городецки?

— Не бива така! — възкликнах аз с неочаквана дори за мен болка. Всичко в главата ми се обърка — Костя, когото убих, и който може би още е жив; жадуващият за възкресение Тъмен маг Мерлин, нищо не подозиращият Егор… — Още от детството му го използваме за операциите си. А сега — да го хвърлим в ада, да се скрием от Мерлин зад момчето? Той още е хлапе!

— Добре! — Лермонт също повиши глас. — Даде убедителен довод! Сега ще ти предоставя всички досиета на потенциалните огледални магове. Ще посочиш ли някой? Ще избереш ли друг кандидат? Там има деветгодишно момиче, петнайсетгодишно момче, млад мъж и баща, бременна жена… те никога не достигат старостта в неопределено състояние, рано или късно избират Светлината или Тъмнината! Те всички са млади, почти всички са деца! Ще поемеш ли отговорност за избора? Ще ме избавиш ли от тази подлост?

— Да! — закрещях аз, скачайки. — Да, ще поема! Ще те избавя. Носи досиетата си, господин Фома Лермонт!

— Сега ще ги донеса! — той също се надигна. — Избирах, избирай!

Ние стояхме и се гледахме злобно. И не разбрахме веднага, че и на двамата ни текат сълзи по лицата.

ШЕСТА ГЛАВА

Не знам дали Лермонт би донесъл досиетата, или не. И изобщо не мога да си представя какво би направил. Сигурно все пак би избрал нов кандидат за ролята на огледален маг.

Но не ни позволиха да направим това.

Първо забелязах как се промени лицето на Лермонт. Той гледаше някъде встрани, към пътя.

После чух шум на двигател и се обърнах.

Малкият бял фургон, който се носеше по пътя, внезапно зави и с лекота събори символичната дървена ограда около къщата на Лермонт. Със силен вой на спирачки, хвърляйки изпод колелата пръст и чимове, фургонът спря.

Задните му врати бяха предварително свалени. Оттам изскочиха двама души, а третия, оставайки вътре, откри огън от закрепената на подставка картечница.

Първи реагира Фома. Той постави щит още щом колата влетя в градината му. А може би не е поставял? Може би това е защитно заклинание, инсталирано много отдавна за случаи като този?

Картечницата тракаше, звукът резонираше в купето и достигаше до нас, сякаш усилен от огромен ламаринен рупор. Заедно със звука вървеше и поток от олово. Но куршумите не достигаха до нас — спираха меко, за секунда висяха неподвижно във въздуха, като оживял специален ефект от кино-екшън, след което падаха на земята.

Двамата изскочили, и двамата с тъмни маски-качулки, залегнаха до фургона и откриха огън от автомати. От кабината засега не се показваше никой.

Те какво, да не са идиоти?

Семьон махна няколко пъти с ръка. Успях да забележа и безобидния Морфей, който дава на нападащите десетина секунди да продължат играта си на война, и мигновено действащият Опиум. Но заклинанията не сработиха, огънят продължаваше, куршумите продължаваха да засядат във въздуха пред нас. Аз се вгледах — не, не са Различни. Обикновени хора. Но на гърдите на всеки тлееше искрата на защитен амулет.

— Само не убивай! — извика Лермонт, когато вдигнах ръка.

За незабавно действие имах окачени само две Тройни остриета, изобщо не разчитах да попадна в такава битка. Метнах и двете, целейки се в картечницата. Първият заряд мина покрай нея, вторият улучи — и превърна оръжието в купчина накълцан метал. Грохота леко намаля, сега стреляха само автоматчиците, но някак неуверено, сякаш бяха открили невидимата бариера. Това е добре. Всяка защита има свой предел на насищане, картечният огън бързо би я извадил от строя.

Нападнаха ни хора! Обикновени хора, но снабдени със защитни амулети. Постъпка, не просто нечувана, но и глупава. Едно е да разстреляш маг от засада, при това — с дистанционно управляемо оръжие. А така, лице в лице, трима стрелци срещу трима магове… на какво разчитаха?

Само на това, да ни отвлекат вниманието!

Обърнах се точно навреме, за да видя бялата димна следа, носеща се към нас. Ракетата беше изстреляна от покрива на многоетажно здание, намиращо се на повече от километър оттук. Но ракетата явно беше управляема и идваше точно към беседката.

— Фома! — изкрещях аз, хвърляйки напосоки Фриз към ракетата. Но или темпоралното замразяване не уцели, или ракетата също беше защитена от магии — нищо не се случи.

— В Сумрака! — извика Лермонт.

Понякога е по-добре да се подчиниш, отколкото да измисляш свои, оригинални ходове. Аз прекрачих в Сумрака, потапяйки се почти веднага на втория слой. До мен се появи Лермонт — той също е сметнал първият слой за недостатъчна защита. Но за мое учудване, Фома не остана на втория слой — махна с ръка и се потопи по-дълбоко. Недоумявайки, аз все пак слязох след него на третия слой. Защо е всичко това? Силният взрив в реалният свят може да се отрази на първия слой, но до втория няма да достигне… а ако Фома е заподозрял най-ужасното, немислимото, то все едно — ядрения заряд изгаря материята по всички слоеве на мирозданието…

Сивата мъгла се освети от бял пламък. Земята под краката ни слабо се разтресе. Слабо, но се разтресе!

— Къде е Семьон? — извиках аз.

Лермонт само разпери ръце. Изчакахме още няколко секунди, докато в обикновения свят падаха шрапнелите, затихваха пламъците и се събаряха димящите остатъци от беседката.

А после излязохме обратно.

Спретнатата къщичка на Лермонт се бе лишила от всички стъкла. От прозореца на втория етаж стърчеше дебел клон, откъснат от взрива от близкото дърво.

Фургонът лежеше, обърнат настрани. До него лежаха две неподвижни тела. Третият, или картечаря, или благоразумно скрилия се шофьор, бавно пълзеше към оградата, влачейки неподвижните си крака.

Не изпитвах жалост към него. Това беше обикновен бандит, когото бяха използвали — за да ни отвлече вниманието от ракетата. Той е знаел какво го чака.

На мястото на беседката имаше малък кратер, покрит с бели стърготини. Над главите ни се въртяха и падаха картите за игра — по случайност не бяха изгорени, а просто хвърлени във въздуха.

Семьон беше до фургона. Той беше затворен в блестяща прозрачна топка, сякаш изработена от кристал. Топката бавно се търкаляше, а Семьон, разперил ръце и крака, се въртеше вътре. Позата му толкова смешно пародираше известната картина „златното сечение“, че глупаво се изхилих. Набитият късокрак Семьон изобщо не приличаше на мускулестия атлет, нарисуван от Леонардо да Винчи.

— Много неудобно заклинание. — с облекчение каза Лермонт. — Но надеждно.

Кристалната топка се покри с пукнатини и се разпадна на облачета пара. Семьон, който в този момент беше с главата надолу, ловко се извъртя и се приземи на краката си. Повъртя пръст в ухото си и попита:

— При вас това нещо обичайно за съботите ли е, господин Лермонт? Или е само по случай нашето пристигане?

Лермонт не реагира на беззлобното ехидство. Наклони глава настрани, сякаш се вслушваше в нечий глас. И се мръщеше — все повече и повече.

А после с две движения създаде пред себе си светещата рамка на портал. Каза:

— След мен, господа. Боя се, че всичко това е отвличащ маньовър.

Не успях да попитам какво смята да прави с преобърнатия фургон, взривената беседка, пълзящия бандит, появилите се на улицата съседи. До нас се отвори втори портал и от него започнаха да изскачат Различни.

Не просто Светли от Нощния Патрул — те бяха облечени в полицейска униформа, с бронирани жилетки и шлемове, с готови за стрелба автомати!

Да, Томас Римуващия, можеш да кокетничиш! Недооценявал технологиите! Виждам как ги недооценяваш…

Лермонт стъпи в портала. Аз се забавих, изчаквайки Семьон. А той изведнъж спря и впери поглед в слабичък риж мъж. Извика:

— Кевин! Дърт козел!

— Симон! Тъпа кратуно! — възторжено закрещя рижия. — Накъде? Почакай!

Те се прегърнаха и започнаха да се тупат по гърбовете с ентусиазма на побърканите зайчета от рекламата за батерии.

— После, после ще поприказваме. — измъквайки се от обятията на Кевин, измърмори Семьон. — Виж, порталът изстива… Донесох ти вино от Севастопол, помниш ли? Мускат!

Изплюх се и поклатих глава. Ама що за приказки — „после, после…“. В киното, героят, който казва такива думи на стар приятел, е обречен на скорошна смърт.

Остава само да се порадваме, че не сме герои от екшън.

Прекрачих в рамката на портала.

Млечно сияние около мен. Лекота, сравнима само с това, което изпитват космонавтите. Тайни пътеки, недостъпни за хората.

Какво ли ще правят там Различните в полицейски униформи? Ще изтриват паметта на случайните свидетели, ще премахват всички следи от взрива, ще разпитват нападателите, ако оживеят. Черна работа, от която всъщност се състои ежедневието на Патрулите.

Но кой е посмял? Да нападнеш сътрудник на Патрула си е доста безумна постъпка. Да нападнеш шефа на Патрула, плюс двама чуждестранни мага — това е съвсем нечувано. А да използваш за целта хора…

Изведнъж ясно осъзнах, че срещнатият в „Подземията“ французин също е човек. Не, не Висш маг, скрил същността си от мен. Обикновен човек. Но потресаващо ловък, хладнокръвен, артистичен. Не такава пешка, като изпратените на смърт бандити. Дали той не е изстрелял ракетата по нас?

Освен това има и вампир. Нима е Костя? Нима все пак е оживял?

И като капак на всичко — защитните амулети у бандитите, позволяващи им да спечелят време. Вампирите не са способни да създадат амулет. Това е работа на маг, чародей или вещица!

Тогава с какво сме се сблъскали? Кой се мъчи да проникне в Сумрака за наследството на Мерлин?

И способен ли е да се потопи до седмия слой…

Порталът свърши, както винаги, неочаквано. Бялото светене се сви в рамка, аз прекрачих през нея — и веднага ме хванаха за рамото, рязко ме дръпнаха наляво и надолу и ме скриха зад импровизираната барикада — няколко съборени стола.

Тъкмо навреме. Над главата ми изсвистя куршум

Бях в „Шотландските подземия“. В една от първите стаи.

До мен зад барикадата се криеше Лермонт, а на пода ме беше бутнал чернокож Различен от първо ниво. Съдейки по количеството заклинания, „окачени“ на пръстите му, това беше боен маг.

Отново изгърмя изстрел. Стреляха през отворената врата, водеща към следващата стая.

— Фома, какво става? — Аз го погледнах неразбиращо. — Защо лежим? Трябва да поставим Щит…

Лермонт дори не трепна, но пред вратата, затваряйки я напълно, се появи преграда. Не успях дори да се учудя от глупостта на шотландския маг и да се порадвам на своята проницателност, когато отново изгърмя изстрел и куршума изсвистя над нас. Бариерата не го удържа.

— Извинете, прибързах… — измърморих аз. — А през Сумрака?

— Същият проблем, като с ракетата. — поясни Лермонт. — Куршумите са омагьосани до втория слой.

— Ами да минем през третия!

— На третия има бариера! — напомни ми Лермонт. Аз засрамено млъкнах.

Тъмнокожият маг се надигна и метна в коридора няколко заклинания. Успях да забележа Опиум, Фриз и Чудовище. В отговор отново стреляха. Със същият точен, механичен ритъм…

— Лермонт, това е автомат! — бързо казах аз. — Лермонт, това е същият тип автомат, с който стреляха по мен!

— И какво от това? Защитен е от леки заклинания. Предлагаш да го ударим с файърболи, да направим пожар и да съборим моста върху нас?

Не, Томас Римуващия не се паникьосваше, не беше отчаян. Той явно се опитваше да измисли нещо. И сигурно имаше някакъв план. Само че аз не исках да чакам…

От портала, който продължаваше да виси във въздуха, излезе Семьон. Моментално клекна и бързо се скри зад барикадата. Да… понякога опитът е по-важен от Силата…

Някъде далеч, зад стените и вратите, се дочу вик. Сърцераздирателен човешки вик, прекъснат по средата.

…А понякога яростта е по-важна от опита.

Аз се плъзнах в Сумрака.

Първи слой. Декорациите сякаш станаха по-реални. Стените от гипсокартон и пластмаса станаха каменни, под краката ми запращяха някакви сухи стебла. Сигурно помещенията в Сумрака бяха изградени от човешката фантазия — оттук бяха минали твърде много хора, искрено приемайки правилата на играта, заставяйки се да повярват в подземията.

В подземия и дракони.

Малко драконче с червени люспи стоеше в каменна арка, преграждайки ми пътя. Дракончето ми стигаше до рамото, опираше се на две лапи и дълга, извита като тирбушон опашка. Ципестите криле нервно пляскаха по гърба му. Блестящите фасетъчни очи се втренчиха в мен, устата му се отвори — и изплю към мен топка пламък.

Ето какъв си бил в Сумрака, „Стрелец И“18…

Аз отскочих към стената и метнах файърбол към дракончето. Съвсем малък, за да не предизвикам никакви сътресения в реалния свят.

А самият аз влязох във втория слой.

Подземието не се промени. Затова пък дракончето тук беше черно и малко по-високо. Очите му се закръглиха и потъмняха, появиха се и разперени уши. Люспите се превърнаха или в твърда козина, или в притиснати към тялото хитонови игли. Муцуната му се източи напред. Крилете се превърнаха в малки потрепващи лапи. Помислих си, че така би изглеждал хибрид между Чебурашка и крокодила Гена.

Муцуната се отвори и към мен полетя сноп сини искри.

Избягнах удара и се приближих няколко крачки. И, отново забравяйки за бариерата, тръгнах към третия слой на Сумрака.

Първо ми се стори, че съм се натъкнал на стена — гъвкава, еластична, но непроницаема стена. Но това беше само моментно усещане.

Миг — и се оказах на третия слой.

И веднага разбрах как се съчетава това с предсмъртния човешки вик.

Някой отново беше вдигнал бариерата. С нечия жива кръв.

Но затова пък тук нямаше драконче…

Затичах се по коридора, без да си правя труда да унищожавам робота-стрелец. Лермонт ще се справи и сам. Къде ще ходи. За мен е по-важно да хвана убиеца. Който и да е той — вампир, маг, чародей. Непознат — или бивш приятел…

Явно това беше централната част на „Подземията“. Съсредоточие на Сила, център на вихъра, дупка на ключалка. Същата „Кървава река“ — само че тук тя изглеждаше като канавка, пълна с бълбукаща, гъста като смола черна каша. Блестяща черна маса. А на нея — неподвижно тяло в бял халат, изцапан с кръв.

Явно този път се е разделил с живота си някой от наетите хора, работещи за Нощния Патрул на Единбург. Един от патолозите или друг експерт, работещ за Лермонт.

Нима Лермонт не е оставил в „Подземията“ надеждна охрана? Не е устроил засада на нападателите? Хвърлил е доверилите му се хора на произвола на съдбата?

Един поглед към реалния свят ми обясни всичко.

Оставил е. Устроил е.

Но е подценил силите на врага.

Преброих шест трупа в стаята. От тях трима бяха чужди — в полувоенно облекло, не принадлежащи към ничия армия, с автомати — а пълнителите леко проблясваха с омагьосаните си куршуми. Един беше Светъл маг от първо ниво. Мъртъв, разкъсан почти наполовина от изстреляният в упор автоматен откос. Неизразходваната сила бавно изтичаше от мага като мъглива бяла светлина. Другите двама от разстреляните бяха хора — наемни сътрудници на Нощния Патрул. Амулетите, които не ги бяха опазили, светеха на гърдите им. Те също бяха умрели с оръжие в ръка — мъртвите ръце още стискаха пистолетите.

Колко са били нападателите? И колко от тях вече са под третия слой?

Не успях да помисля — през Сумрака пробяга бърза сива сянка, потапяйки се от първия слой при мен, на третия. И пред мен се оказа Брус.

Господарят на вампирите не изглеждаше добре. Гърдите му бяха разкъсани от куршуми. Той дишаше тежко, зъбите му бяха удължени.

— Аха! — възкликнах аз с такъв възторг, че Брус веднага разбра всичко.

— Стой, Светъл! — закрещя той. — Аз съм на ваша страна! Дойдох по молба на Лермонт!

— А кой е стрелял по теб?

— Роботът в коридора!

Аз притворих очи, проследявайки „вампирската пътека“. Да, отпечатъците от краката на неживия минаваха през коридора, към входа на „Подземията“. Не той беше устроил кървавата баня.

Ето на кого е разчитал Лермонт, за да преодолее автоматичния стрелец. Мъртвият е трудно да се убие дори с омагьосани куршуми.

— Къде е той? — Аз не уточних въпроса си, но Брус разбра.

— Не знам! Не е от нашите! Чужденец! С него имаше двайсет човека, но вече всички са мъртви. И пазачите на Лермонт са мъртви!

— Да вървим след тях! — наредих аз.

Брус се поколеба. Погледна към кървящото тяло — за разлика от останалите, този беше мъртъв отскоро и трупът му присъстваше във всички слоеве на Сумрака едновременно. Смъртта е много силна магия…

— Дори не го помисляй! — предупредих го аз.

— На него вече му е все едно. — измърмори Брус. — На него му е все едно, а аз тепърва ще трябва да се бия!

Това беше гнусно, и това беше истина. Но да дам мъртъв сътрудник за храна на вампир…

— Ако пиеш кръв, бариерата ще се появи отново. — намерих аз аргумент в своя полза. — Да тръгваме. Ще потърпиш малко.

Брус изкриви лице, но не започна да спори. Наведе глава, сякаш смяташе да атакува препятствие, и слезе на четвъртия слой.

Аз се плъзнах след него.

Брус стоеше и се държеше за гърдите. Тресеше го. В очите му имаше неподправен страх. Освен Брус, тук нямаше никого. Никого и нищо — подземията изчезнаха. Само пясък, сив и цветен едновременно, само разпръснатите тук-там черни камъни… И розово-бялото небе без слънце.

— Антоне… не мога по-надолу.

— Бил ли си на петия?

— Не!

— Аз също. Да тръгваме!

— Няма да мога! — закрещя вампира. — Твойта мамка, не виждаш ли, че умирам!

— Ти отдавна вече си мъртъв!

Брус завъртя така яростно глава, сякаш искаше да я отвинти от шията си.

Ако имах поне капка съмнение, че се преструва, бих го принудил. Принудил, или упокоил завинаги.

Но слизането на четвъртия слой явно му бе отнело последните сили.

— Върви при Лермонт! — наредих аз.

С явно облекчение Брус се втурна обратно. Така се втурва от смъртоносните дълбини останалият без дъх гмуркач.

А аз започнах да търся сянката си върху пясъка.

Тя съществува. Не може да не хвърлям сянка. Непременно ще я намеря.

Иначе ще се случи нещо страшно.

Например — Мерлин ще възкръсне от мъртвите. И на помощ на Нощния Патрул на Единбург, вече понесъл тежки загуби, ще дойде огледален маг. Онзи, който въпреки всичко ще запази равновесието.

Фокусникът Егор.

И това ще бъде ослепителният миг на славата му — преди да загине, да се разтвори в сумрака, да бъде захвърлен в нищото от безжалостната воля на изначалните Сили.

Като че ли не сме използвали хора досега!

Аз заръмжах и направих крачка напред. Тази сянка не трябва да се търси по пясъка. Тази сянка е в самия мен.

Блъсна ме леден вятър — и аз пропаднах на петия слой на Сумрака.

С лице в зелената трева.

Духаше силен студен вятър. Слънчевата светлина се процеждаше през плаващите по небето виолетови облаци — тежки, сякаш от сняг. Хълмистата равнина, обрасла с висока бодлива трева, се простираше до хоризонта. Някъде далеч гърмяха гръмотевици и удряха мълнии — удряха обратно, от земята в небето, във виолетовите облаци.

Надигнах се и преглътнах — ушите ми бяха заглъхнали. Обичайното подтискащо усещане на Сумрака, настъпващата слабост, желанието по-бързо да излезеш в реалния свят, изчезнаха. Петият слой се оказа енергийно балансиран. Когато очите ми привикнаха и се вгледах, стана ясно че цветовете наоколо не са съвсем живи. Тревата е зелена — но бледа. Облаците са по-скоро сиво-сини, отколкото виолетови. Дори мълниите бяха някак приглушени и не дразнеха очите.

Но все пак… Тук определено може да се живее.

Огледах се. И в изпомачканата трева видях Стража.

Това беше голем — същество, сътворено от глина и оживено с магия. Нещо рядко срещано; отдавна никой не беше правил такова. Средновековен робот, който понякога са създавали за труд, но по често — за охрана.

Само че класическият голем приличаше на глинен човек и се оживяваше чрез руни, поставени в специален отвор (тук чувството за хумор на маговете падаше до умопомрачителни нива).

А този голем беше змия. Нещо като глинена анаконда с дължина десет метра, дебела колкото тялото на възрастен човек, а хищно озъбените глави се намираха и от двете страни на змията. Кожата — червено-сива, като лошо изпечена тухла. Очите на голема бяха отворени… и точно очите ме изплашиха повече от всичко. Те бяха съвсем като човешките.

Впрочем, защо „съвсем като“? Ако Мерлин е правил голема…

Точно в средата туловището изтъняваше и там имаше малка, колкото длан, вдлъбнатина. И в нея имаше сив квадратен камък с полуизтрити келтски надписи.

Да, странен голем. Руната не го оживяваше, а го убиваше.

Или по-скоро — обездвижваше, съдейки по злобният блясък в очите.

Аз се огледах още веднъж. Освен мен и неподвижния голем нямаше никого. Крадецът на гробове беше слязъл по-надолу.

Я сега!

Припомняйки си бойните заклинания, всичко най-мощно, което успях да науча и за които ми стигаха силите, аз ги „окачих“ за бързо използване. Трябва да бъда готов за бой във всеки момент. Естествено, ако успея да вляза по-надълбоко…

— Почакай, Антоне!

От въздуха се появиха трима — Лермонт, Семьон и непознатият негър. При това и негъра, и Семьон бяха буквално измъкнати от Лермонт, който ги държеше за ръцете. Силен е, ох, колко е силен…

— Красота! — Семьон се огледа възторжено. — Уф… значи ето къде…

Той видя голема и млъкна. Приближи се и предпазливо го подритна. Поклати глава.

— Брей… какъв звяр… Ти ли го уби, Антоне?

— Страхувам се, че не може толкова лесно да се убие. — Аз му показах Руната. Обърнах се към Фома: — Продължаваме ли, господин Лермонт?

— Ще можеш ли?

— Ще опитам.

Лермонт съмнително поклати глава. Погледна към подчинения си и каза:

— Ти няма да успееш. Домъкнах ви заради… тази твар. Но по-нататък няма да успеете. Чакайте колкото можете и излезте.

Той въздъхна дълбоко — и се разтвори във въздуха.

Аз направих крачка напред.

Нищо.

Още една крачка. Още и още.

— Не става ли? — съчувствено попита Семьон.

Какво става, слязох на петия слой, тук е съвсем спокойно, а аз не мога да се потопя надолу!

Крачка. Още една. Къде ми е сянката?

— Антоне… — Семьон ме хвана за рамото и ме разтърси. — Антоне, спри. Напразно хабиш сили.

— Ще мина. — прошепнах аз. — Трябва…

— Нищо не трябва. Лермонт е по-опитен. Той сам ще се справи.

Аз поклатих глава. Опитах се да се отпусна. Тук влязох с яростта… може би надолу ще сляза чрез спокойствието? Пред мен е само вододела. Тънката ципа повърхностно напрежение между световете, граница, след която, както се оказва, жизнената Сила започва да нараства. Първият слой на практика е мъртъв, изсушен, безплоден. Втория е малко по-жив. Третият и четвъртият започват да приличат на нашия свят. Петият… петият е почти годен за живот. Тук вече има цветове, тук е хладно, но не дотолкова, че да замръзнеш, тук расте трева, валят дъждове, бушуват странни бури. Какво ли ще има на шестия? Трябва да разбера накъде се стремя. В свят, покрит с лед, умиращ и гаснещ? Където е трудно да се диша, тежко е да се ходи и не може да се разговаря?

Не. Шестият слой ще е различен. Още по-ярък от петия. Още по-жив. Още по-близък до истинския свят.

Аз кимнах на мислите си.

И прекрачих от петия слой в шестия.

Тук беше нощ. Може би не лятна, но топла. В небето над главата ми нямаше нито една звезда, но имаше луна. Не пояс от сив прах в небето, както на първия слой. Не трите малки цветни луни, които светят на втория. Най-обикновена, привична за човешкият поглед луна.

Но нито една звезда. Звездите не са за Различните.

Под белия прожектор на Луната светът изглеждаше съвсем реално. Дървета — истински, живи, с шумящи от вятъра листа. Мирише на трева и нещо изгоряло… изведнъж разбрах, че за пръв път усещам миризма в Сумрака. Сигурно ако сдъвча тревичка, ще усетя и горчивия й сок…

Изгоряло?

Аз се обърнах — и видях Лермонт. Но вече не в облика на пълничкия възрастен господин, а в сумрачното му превъплъщение.

Томас Римуващия се беше превърнал в белокос великан с ръст над три метра. Кожата му излъчваше приглушена млечна светлина. Той вадеше от въздуха парчета син и бял огън, смесваше ги в исполинските си длани, сякаш правеше снежна топка, и ги хвърляше някъде надалеч. Аз проследих траекторията — съскащите топки пламък се носеха над равнината, унищожавайки дребните дървета по пътя си, и гаснеха в тъмния, отдалечаващ се облак. Горящите дървета отбелязваха неточните изстрели.

— Фома! — извиках аз. — Тук съм!

Великанът смеси огромна топка и я хвърли по тъмния облак. Обърна се.

Лицето му беше удивително. Едновременно древно и свежо, добро и жестоко, красиво и плашещо.

— Младия маг е преминал бариерите. — изтътна Томас. — Младият маг е бързал да помогне…

В момента той не беше напълно нормален — както всички Различни, които в разгара на боя приемат сумрачното си въплъщение.

С няколко крачки Томас преодоля разделящото ни пространство. Стори ми се, че земята потрепери от стъпките му.

— Те не успяха, приятелю… — Древният бард положи на рамото ми длан, огромна като лопата. — Те стигнаха само до шестия слой. Томас ги прогони, да. Томас ги прогони като страхливи псета.

Лермонт се наведе към лицето ми и доверително прошепна:

— Но само защото враговете не приеха боя. Те са останали тук достатъчно дълго, за да разберат, че не могат да влязат в седмия слой на Сумрака.

— Колко бяха, Томас?

— Трима, приятелю. Трима. Правилно число.

— Успя ли да ги разгледаш?

— Едва-едва. — Томас поклати глава. — Тук не можеш да прочетеш аурата, но Томас успя малко. Тъмен Различен — нежив-вампир. Светъл Различен — чародей-целител. Инквизитор-Различен — боен маг. Трима са се събрали за наследството на Мерлин. Тримата почти успяха. Трима Висши. Но дори и Висшите не могат да стигнат до седмия слой на Сумрака.

— Тъмен, Светъл и Инквизитор? — изумих се аз. — Заедно?

— Наследството на Мерлин примамва всички. Дори Светлите. Как мислиш, млади магьоснико, защо Томас искаше да запази пристигането ти в тайна от своя Патрул?

— Всички мъже ли бяха? — попитах аз.

— Всички мъже. Всички жени. Откъде да знае Томас? Томас не ги е проверявал. Томас едва успя да погледне аурата…

— Томас, трябва да излизаме. — Аз погледнах в очите на великана. — Томас, време е да се връщаме. Време е да се прибираме.

— Защо? — учуди се великана. — Тук е хубаво, млади магьоснико. Тук може да се живее. Вълшебна земя, царство на феи и вълшебници… Томас може да се засели тук, Томас може да намери своя дом…

— Томас Лермонт, ти си шеф на Нощния Патрул! Цяла Шотландия е под твоя охрана! Вещици, вампири, върколаци… нали няма да ги оставиш да безчинстват?

Томас мълчеше и за момент ми се стори, че ще се откаже. Че той все пак е намерил своето царство на феите където, според преданията, е отишъл още преди четиристотин години.

Разбира се, Тъмните няма да започнат да безчинстват. Ще пристигне помощ — от Англия, от Ирландия, от Уелс. И в Европа, и в Америка ще се намерят Светли, които ще помогнат на осиротелия шотландски Патрул.

Но няма ли изчезването на Лермонт да е онази капка, която ще превърне Егор в огледален маг?

— Да тръгваме, мой млади приятелю. — каза Лермонт. — Прав си… прав си, а аз прибързвам… още не е дошло времето… Но вслушай се, млади магьоснико! Слушай как звъни тишината, как пеят щурчетата в тревата, как нощните птици пляскат с криле във въздуха…

Или той ме накара да ги чуя, или всичко беше истина, но освен шумното дишане на великана аз чух и тишината, и звуците.

— Виж как жарко свети огъня, как сребристите листа ловят лунната светлина, как тъмната трева под краката… — шептеше Лермонт. — Тук може да се живее…

Аз видях.

— Много малко от Различните са били тук приживе… — Лермонт въздъхна. — Ние идваме тук след смъртта си, разбираш ли? Идваме завинаги…

По гърба ми пробяга тръпка. Спомних си загиналите от нашия Патрул. Игор, Тигърчето, Андрей…

— Ти знаеше ли? Знаеше това преди?

— Всички Висши, които могат да слязат до петия слой, знаят това. — Гласът на Томас беше печален. — Но това е твърде опасно знание, млади магьоснико.

— Защо?

— Не трябва да знаеш какво те чака след смъртта. Томас знае — и му е тежко. Томас иска да дойде тук. Надалеч от хората, жестоки и алчни. Надалеч от човешкото зло и човешкото добро. Толкова е сладко… да живееш в света на Различните…

— Да живееш?

— Да живееш, млади магьоснико. Тук дори вампирите не се нуждаят от кръв. Тук всичко е друго, всичко е различно. Всичко е така, както трябва да бъде. Тук е истинския свят — на петия, шестия и най-великия — седмия слой. Тук се издигат в небесата кулите на мъдреците, изучаващи мирозданието; кипят от живот градовете, пълни със Светлина и Тъмнина; бродят в девствените гори еднорози, дракони охраняват своите пещери. Тук ще дойдем… аз — по-рано, ти — по-късно… и приятелите ни ще ни посрещнат. И аз ще се радвам да те посрещна, млади магьоснико…

Великанската ръка ме прегърна през рамо сякаш бях дете. Фома въздъхна тежко. И продължи:

— Но е рано. Все още е рано. Ако можех да стигна седмия слой… не бих се върнал. Но тук Силата ми не стига. И твоята няма да стигне, млади магьоснико.

— Не бързам. — измърморих аз. — Имам…

Какво имам? Жена и дъщеря? Те са Различни. Висши Различни. Можем да дойдем заедно тук. В градовете от Светлина и Тъмнина… където Алиса и Игор са щастливи заедно, където никой не си спомня за глупавите хорица…

Аз трепнах. Стори ли ми се, или и аз станах по-висок? Или Лермонт се смалява?

— Фома, да тръгваме!

— Почакай. Погледни това!

Над главите ни затанцува бяло огънче. Фома протегна ръка, сочейки плоча от прозрачен червен камък, криещ се в тревата пред краката ни. Какво ли е това, рубин с размерите на голям поднос?

Аз клекнах. Прокарах ръка по гладката повърхност. Погледнах чертичките, образуващи келтски букви.

— Какво пише тук, Фома?

— Това е писано от Мерлин. — Гласът на Лермонт стана замислен. — Писано е от Мерлин, това е едновременно и ключалка, и последния ключ. Тук е написано на коелбрен19… — Той помълча. — Ако се каже с висок напев, то…

— С какъвто и да е! — възкликнах аз, почти физически усещайки как изтича времето.

с някакъв чужд, по-тънък и напевен глас произнесе Фома. И при първите звуци на гласа му изрязаните в камъка букви започнаха да светят, сякаш под камъка беше запалена мощна лампа. Една след друга буквите се превръщаха в тънки стълбове светлина, биещи в небето.

Последната буква светна едновременно с последните думи на Лермонт.

— Мразя караокето. — казах аз. — Какво означава всичко това?

— Томас не знае повече от теб, млади магьоснико. — Великанът ме грабна. — А сега — изчезваме!

Предполагах, че Лермонт иска да излезе направо в реалността. Но не, първо излезе на петия слой и махна с ръка към Семьон и негъра:

— Излизайте!

Не се наложи да ги уговаряме дълго. А Лермонт ми намигна, наведе се над голема и измъкна от тялото на змията Руната на Мерлин.

Очите на звяра светнаха яростно. Туловището се издигна във въздуха, двете усти се отваряха синхронно.

Но вече бяхме извън обсега на Стража. В обикновения, човешки свят. В стаята, пълна с мъртви тела.

Възрастният пълничък Лермонт ме пусна и рухна на земята. Лицето му беше покрито с пот, капки висяха дори по стърчащите му мустаци.

Около нас беше обичайната суетня — Светлите Различни сваляха следите от аурите, изучаваха телата, вземаха парчета плът и капки кръв за анализ. Към мен и появилия се Семьон веднага се насочиха разтревожени погледи, по тялото ми плъзнаха проучващи заклинания. Като видяха че сме Светли, при това — от висок ранг, патрулните сконфузено отдръпнаха заклинанията.

Малко по-надалеч видях и Брус. Господарят на вампирите вече не изглеждаше като ходещ труп, дори бузите му се бяха позачервили. Той беше клекнал в ъгъла и пиеше нещо от чаша. Не се загледах какво по-точно.

— Ама че работа! — каза Семьон, въртейки глава. Видът му беше напълно щастлив. — Не съм и предполагал, че ще бъда на петия слой, сякаш съм Великия Хесер или Томас Римуващия. Ох… Сега и от смъртта не ме е страх…

Той ми намигна.

— Ще ти зашия устата. — с много познати интонации каза Лермонт. — Петото ниво на Сумрака не е тема за сплетни.

— Аха. — бързо се съгласи Семьон. — Аз само така, дрънкам от глупост…

— Фома… — Аз протегнах ръка и помогнах на мага да се изправи. — Благодаря… че се върнахме. И за това, което ми показахте — благодаря.

— Да тръгваме. — Фома бързо влезе в съседната стая, при „пристана“, където желязната лодка се полюшваше над тъмната вода. Аз — след него. Лермонт постави над нас „Чадър от Тишина“ — шумът веднага затихна. — Искаш да питаш нещо ли?

— Да. Кои са те?

— Не знам. — Фома извади носна кърпичка и изтри потта от лицето си. — Вече има няколко опита да се докопат до наследството на Мерлин. Но не съм сигурен, че са точно тези Различни… Последният опит беше преди повече от век. И освен това, никой преди не е въвличал толкова много хора… Това е много сериозно, Антоне. Но ни провървя — Мерлин озадачи всички с третия си ключ.

— Какво означава онзи стих?

— Загадка. По онова време много обичаха загадките, Антоне. Смяташе се за добър тон да дадеш възможност на противника да победи себе си. Призрачна, но все пак — възможност.

— Едно е ясно — освен да се влезе директно на седмия слой, има и заобиколен път. — казах аз.

— Така изглежда. Но не знам какво да ти кажа. А и да знаех — нямаше да ти кажа.

— Ще пазиш тайника на Мерлин до края на времето?

— Докато мога. — Лермонт повъртя в ръката си Руната на Мерлин. Въздъхна: — Поне Стражът отново пази петия слой. И този път врагът отново ще трябва да я вземе.

— Унищожи я, Фома!

Той поклати глава:

— Няма прости решения, Антоне. Ако се унищожи Руната, Стражът също ще изчезне. Ще я скрия по-добре. Няма нужда да знаеш как. И… благодаря за помощта…

— Това да не означава „изчезвай оттук“? — усмихнах се аз.

— Това означава „благодаря за помощта“. Колкото повече странични лица има, толкова повече шум ще се вдигне около станалото. Благодарен съм и на теб, и на Семьон. Ще ви изпратя билетите в хотела.

— Ясно. Благодаря и на вас, Фома. — Аз се поклоних. — Светлината да е с вас!

— Почакай. — меко каза Томас. Приближи се и неочаквано ме прегърна. — Казвам ти „благодаря!“. Не се обиждай. Сега ще имаме много проблеми и много гости от Инквизицията. Нима искаш да останеш тук още месец?

— Пази Венеца, Фома. — казах аз след кратка пауза.

— Мисли над това, което видя, Антоне. Сигурен съм, че са замесени твои сънародници. Върви към тайната от своята страна — и ще се срещнем пак.

— Ще намеря кой от нашите е замесен и ще му дам да се разбере. — обещах аз. — Довиждане, Томас Римуващия!

И, вече стигнал до вратата, добавих:

— А, да — свикнали сме да летим първа класа!

— Кажете благодаря, че няма да ви изпратя като багаж. — със същия тон отвърна Фома. После се обърна и тръгна назад, при сътрудниците си.

ЕПИЛОГ

— Наистина, лоша поличба е да кажеш на приятел в боя, че пак ще се срещнете. — мрачно каза Семьон. — Дори минутка не му остана да се видим. А ние, като последните глупаци, се връщаме обратно. Поне седмица да бяхме останали… ще идем на езерото, ще половим рибка…

— Семьон, като се появи Инквизицията, ще заседнем тук за цял месец.

— А какво му е лошото?

— Аз съм семеен човек.

— Ох, вярно… — Семьон въздъхна. — Малка дъщеричка… ходи ли вече?

— Семьон, стига си се правил на глупак.

Спряхме пред входа на хотела. Семьон се ухили и се почеса по врата.

— Ех… колко време имаме?

— Пет-шест часа. Ако има билети за вечерния полет.

— Ще ида до лавката да купя сувенири. За теб да взема ли?

— Какво по-точно?

— Как какво? Уиски и шарфове. На мъжете — уиски, на жените — шарфове. Обикновено вземам по пет и от двете.

— Добре. — Аз махнах с ръка. — Само че ми вземи и детски шарф, ако видиш. Някой по-весел.

— Непременно.

Влязох в хотела. Портиерът го нямаше на регистрацията, но имаше плик с голям надпис „Anton Gorodetsky“. В плика лежаха три билета първа класа — за мен, Семьон и Галя Добронравова. Фома не само че работеше с невероятна оперативност, но и не беше забравил за момичето-върколак.

Качих се на четвъртия етаж и почуках на вратата на тъмния лукс. Никакъв отговор. Заслушах се — някъде зад вратата шуртеше вода. Извадих билета на Галя от плика и го пъхнах под вратата.

Изрових ключа от джобовете и влязох в стаята си.

— Бавнобавноидидокреслотоиседни. — каза рижият младеж, който в „Подземията“ ми се представи като Жан.

Позицията му беше великолепна. До прозореца, през който бликаше ослепителна слънчева светлина. Сянката ми беше някъде зад мен — не можеш да влезеш.

— Бавноивнимателноидикъмкреслото. — избърбори младежа.

Той беше ускорен, обгръщаше го зелено сияние, идващо от амулета в ръката му: на пръв поглед — обикновено герданче от мъниста, каквито плетат хипитата. Сега рефлексите му превъзхождаха човешките. А като се вземе предвид автомата „Узи“, чийто пълнител грееше в червено от омагьосаните куршуми, беше глупаво да се възразява.

— Говори по-ясно. — помолих го аз, докато сядах в креслото. — След като не ме уби веднага, значи има за какво да говорим.

— Грешишвълшебнико. — каза младежа и аз обърнах внимание на това смешно, детско „вълшебнико“. — Наредихамидатеубия. Ноазискамдатепитамнещо.

— Питай.

Трябва ми сянка. Трябва да завъртя глава, да видя сянката си и да се гмурна в Сумрака. Там ще съм по-бръз от него.

— Невъртиглава! Акопогледнешкъмсянкатасищестрелямведнага. Колкосте?

— Какво?

— Колкотакивакатотебимапоземята?

— Ами… — Аз се замислих. — Имаш предвид Светли или Тъмни?

— Всеедно!

— При-и-ибли-и-изи-и-ите-е-елно-о все-е-еки де-е-есе-е-ето-о-охи-и-иляде-е-н. — проточих аз. Не да се заяждам, а да убедя младежа, че твърде много се е ускорил. Впрочем, дали той може да регулира действието на амулета?

— Мамкавимразяви. — каза младежа. — Трябвадатипредамчесипредалприятелизаслужавашсмърт…

На вратата се почука. Погледът на младежа се метна към вратата. Отново се върна към мен. С едно движение свали покривката от масата и я метна върху автомата, който продължаваше да сочи към мен. Нареди:

— Отговори!

— Кой е? Отворено е! — извиках аз.

Ако е Семьон — имаме някакви шансове.

Вратата се отвори и влезе Галя. Но в такъв вид, че направо ми секна дъха. Къса черна поличка, почти прозрачна розова блузка — Лолита нервно пуши в ъгъла.

И Жан замръзна.

— Привет. — момичето дъвчеше нещо. Съсредоточи се — и наду огромен балон. Балонът се пукна и Жан трепна. Уплаших се, че ще започне да стреля, но се размина. — А ти кой си?

Тя хвърли на Жан такъв поглед, че убиецът се изчерви. И успя да избърбори и измърмори едновременно:

— Дойдохнагости.

— Е, за приятелите на Ентъни — с отстъпка. — Галя намигна на младежа. Приближи се до мен, поклащайки бедра. Каза: — Забравих си гащичките при тебе, да си ги виждал?

Успях само да поклатя глава.

— А, майната им. — реши Галя. И започна бавно да се навежда, протягайки устните си към моите, предоставяйки на Жан възможност да се загледа… дори не искам да си помисля в какво!

Но той се загледа.

— Приготви се. — прошепна Галя. Очите й бяха сериозни и разтревожени. Но тя все пак докосна устните ми — и в очите й блеснаха палави искрици…

Само миг преди да се преобрази във вълчица. Грубо, страшно, пръскайки капки кръв и парчета кожа, без да губи време за пълноценен морфинг. Преобрази се — и черната рошава сянка скочи към убиеца.

Той започна да стреля в момента, в който пратих към него две Тройни Остриета.

Първото му отсече ръката с автомата и откъсна парче от торса му. Не разбрах веднага къде попадна второто. Надигнах се и скочих към гърчещата се на пода вълчица. Тялото й пое всички куршуми, предназначени за мен. Не толкова много — пет или шест куршума. Ако не бяха омагьосани…

Жан стоеше и се олюляваше. Гледаше ме с безумни очи.

— Кой те изпрати? — изкрещях аз, удряйки го с Доминантата, заклинание за абсолютно подчинение.

Жан трепна, опита се да отвори уста — и главата му се разлетя на три части. Вторият ми заряд попадна в главата му.

Тялото се олюля и рухна на пода до момичето-вълк. От артериите, пулсирайки, бликаше кръв.

Ако беше вампир, а не върколак…

Аз се наведох над нея — и видях, че момичето се преобразява обратно в човек.

— Недей! Ще умреш!

— Така или иначе ще умра. — отчетливо каза тя. — Не искам… като звяр…

— Ти не…

В гласът й се промъкна ирония:

— Глупав… Светъл…

Станах. Ръцете ми бяха целите в кръв. Под краката ми жвакаше кръв. Обезглавеното тяло на убиеца потръпваше.

— Тук какво… — Семьон застина на прага. Потърка лицето си с длан. Изруга.

В другата ръка носеше два плика. Единият — с бутилки. Другият, сигурно, с шарфове.

— Тук? Вече нищо. — Гледайки мъртвото момиче, казах аз. — Вече всичко.

Купих магнитче за Завулон на аерогарата в Единбург, докато Лермонт и Семьон преоформяха билетите. Сега ни трябваха само две места за пътници и билет за извънреден товар — дълга дървена кутия с наложени върху нея заклинания. Едното заклинание предпазваше съдържанието от разлагане. Второто убеждаваше митничарите, че няма никаква нужда да проверяват този сандък — в него се превозват безобидни ски.

Магнитчето беше банално, но красиво: фигура на шотландец в килт и с гайда. Прибрах го в джоба, после постоях пред стелажа с картички. Избрах една, с кралският замък, и я прибрах в пътеводителя по Великобритания. Още нямах никакво основание да я изпращам на Лера. Но много се надявах, че рано или късно ще успея да изпълня даденото обещание.

Семьон беше непривично тих. Не си припомняше как са изглеждали самолетите в зората на авиостроенето, не се превземаше. Минахме през граничния и митнически контрол и заехме местата си в самолета. Семьон извади плоска бутилчица уиски и ме погледна въпросително. Ударихме по глътка директно от гърлото, заработвайки неодобрителния поглед на стюардесата. Тя незабавно се скри в ъгъла, върна се с чаши и няколко бутилчици и мълчаливо ги връчи на Семьон.

— Не тъгувай. — тихо каза Семьон. — Тъмните винаги си остават Тъмни. Тя щеше да порасне и да стане чудовище. Най-вероятно.

Аз кимнах. Той е прав, естествено. И това е длъжен да разбере дори такъв глупав Светъл като мен…

Облегнах се назад и затворих очи. Помислих си, че забравих да проверя вероятностите — дали самолетът няма да катастрофира. Е… какво значение има. Хората летят, без да мислят за лошото. Ще опитам и аз така…

— Прегледах реалностите. — каза Семьон. — Излитаме с десет минути закъснение, но ще пристигнем навреме. Попътен вятър — провървя ни, а?

Аз надянах слушалките за еднократна употреба от пластмасовото пликче и мушнах накрайника в куплунга, скрит в подлакътника. Защраках с бутоните, избирайки си канал. Спрях, когато чух позната песен: