Втора историяСуета на суетите

Първа глава

Между героите на разказа изпъкват един-два главни героя, всички други се разглеждат като второстепенни.


„Методика на преподаване на литературата“


Около два часа след пладне, когато в „Алдан“ отного изгоря бушонът на включващата инсталация, иззвъня телефонът. Обаждаше се заместник-директорът по админнстративно-стопанската част Модест Матвеевич Камноедов.

— Привалов — сурово каза той, — защо пак не сте на мястото си?

— Как да не съм на мястото си? — обадих се аз. Днешният ден беше изпълнен с грижи и аз бях изпозабравил всичко.

— Стига с тези неща — каза Модест Матвеевич. — Още преди пет минути трябваше да се явите при мен на инструктаж.

— Дрън-дрън — казах аз и оставих слушалката. Изключих машината, свалих престилката и казах на момчетата да не забравят да изключат тока. В големия коридор беше пусто, зад полузамръзналите прозорци бушуваше виелица. Облякох якето си и хукнах към стопанския отдел.

Модест Матвеевич с лъскавия си костюм внушително ме чакаше в собствената си приемна. Зад гърба му мъничкият гном с косматите уши унило и старателно шареше с пръсти по огромната ведомост.

— Вие, Привалов, като някакъв си… Хам-мункулус — каза Модест. — Никога не сте на мястото си.

Всички се стараеха да поддържат с Модест Матвеевич добри отношения, защото той беше силен човек, непреклонен и фантастично прост. Затова аз изкрещях: „Слушам!“ — и тракнах токове.

— Всички трябва да бъдат по местата си — продължаваше Модест Матвеевич. — Винаги. Вие например имате висше образование и очила, и брада сте си пуснали, а не можете да разберете една такава проста теорема.

— Няма вече да се повтори! — казах аз и опулих очи.

— Стига с тези неща — каза Модест Матвеевич, като поомекна. Той извади от джоба си един лист и известно време го гледа. — Та така, Припалов — каза той най-после, — днес застъпвате дежурен. Дежурството по учреждение в празнични дни е отговорна работа. Не е като да натискате копчетата. Първо — противопожарната безопасност. Това е първото. Да не допускате самозапалване. Да следите да няма ток в поверените ви производствени площи. И да следите лично, без тези ваши фокуси с раздвояванията и разтрояванията. Без тези ваши дубли. При откриване на фактора горене незабавно да се обадите на телефон 01 и да пристъпите към поемане на мерки. За тази цел ето ви сигналната свирка за извикване на аварийната команда… — Той ми даде една платинена свирка с инвентарен номер. — А така също и никого да не пускате. Ето ви списъка на лицата, на които е разрешено да използуват лабораториите през нощния период, но и тях също така няма да ги пускате, защото е празник. В целия институт да няма жива душа. Омагьосайте демоните на входа и изхода. Разбирате ли обстановката? Живите души не трябва да влизат, а всички други не трябва да излизат. Защото вече имахме такъв прецедент: избяга един дявол и открадна луната. Този прецедент е широко известен, дори беше отразен във филм. — Той многозначително погледна и изведнъж ми поиска документите.

Подчиних се. Той внимателно проучи моя пропуск, върна ми го и каза:

— Всичко е вярно. Подозирах все пак, че сте дубъл. Така. Значи в петнайсет нула, нула, съгласно трудовото законодателство, работният ден завършва и всички ще ви предадат ключовете от своите производствени помещения, след което направете лично оглед на територията. След това на всеки три часа правете обход на обекта на самозапалването. Не по-малко от два пъти през дежурството си ще посетите вивариума. Ако надзирателят пие чай, забранете му. Имаше сигнали, че той не пие чай. Та в такъв аксепт. Постът ви е в приемната на директора. Можете да почивате на дивана. Утре в шестнайсет нула, пула ще ви смени Владимир Почкин от лабораторията на другаря Ойра-Ойра. Ясно ли ви е?

— Напълно — казах аз.

— Ще ви се обадя по телефона нощес и утре през деня. Лично. Възможно е да има контрол и от страна на другаря кадровик.

— Разбрах ви — казах аз и погледнах списъка. Пръв в списъка беше директорът на института Янус Полуектович-Невструев, след него с молив беше отбелязано „два екз“. Втори беше лично Модест Матвеевич, трети другарят кадровик, гражданинът Цербср Псоевич Дьомин. А след това се редяха имена, които никога и никъде не бях срещал.

— Нещо неясно ли има? — попита Модест Матвеевич, който придирчиво ме наблюдаваше.

— Ето тук — казах аз важно и посочих с пръст в списъка, — налице са другари на брой … м-м-м … двадесет и един екземпляр, които не са ми лично познати. Бих искал лично с вас да вентилирам тези имена. — Погледнах го прапо в очите и добавих твърдо: — За да няма неприятности.

Модест Матвеевич взе списъка и го разгледа на разстояние една ръка.

— Всичко е вярно — каза той снизходително. — Чисто и просто вие, Привалов, не сте в течение. Лицата, изброени от номер четвърти до номер двадесет и пети и последният включително, са включени в списъка на лицата, на които е позволено да работят нощем, посмъртно. Като признание за техните заслуги в миналото. Сега всичко ли ви е ясно?

Малко се шашарднсах, защото все пак ми беше много трудно да свикна с всичките тези неща.

— Поемайте поста си — патетично каза Модест Матвеевич. — От свое име и от името на администрацията аз ви поздравявам, другарю Привалов, с Новата година и ви желая през новата година съответни успехи както в работата, така и в личния живот.

Аз също му пожелах съответни успехи и излязох в коридора. Когато вчера научих, че са ме назначили за дежурен, се зарадвах: имах намерение да завърша едно изчисление за Роман Ойра-Ойра. Обаче сега чувствувах, че работата не е толкова проста. Перспективата да прекарам нощта в института сега се яви пред мен изведнъж в съвсем нова светлина. И по-рано бях оставал на работа до късно, когато дежурните от домакинството вече гасяха четири от петте лампи във всеки коридор и се налагаше да се промъквам към изхода покрай някакви бягащи космати сенки. Отначало това ми правеше страшно впечатление, после свикнах, а после отново отвикнах, когато веднаж на връщане по големия коридор чух зад себе си равномерно чаткане на нокти по паркета и като се обърнах, открих някакво фосфоресциращо животно, което явно тичаше по следите ми. Наистина, когато ме свалиха от корниза, се разбра, че това е било най-обикновено живо кученце на един от сътрудниците. Сътрудникът идва да ми се извини, а Ойра-Ойра ми прочете саркастична лекция за вредата от суеверията. Но в душата ми все пак остана някаква утайка. Най-напред ще омагьосам демоните — помислих си аз.

Пред вратата на приемната на директора ме срещна мрачният Витка Корнеев. Той навъсено ми кимна и искаше да ме отмине, но аз го хванах за ръкава.

Грубият Корнеев спря и каза:

— Какво?

— Днес съм дежурен — съобщих му аз.

— Глупак — каза Корнеев.

— Грубиян си ти и това си е, Витка — казах аз. — Няма вече да дружа с теб.

Витка дръпна с пръст яката на пуловера си и ме погледна с интерес.

— Ама какво ще правиш? — попита той.

— Ще намеря какво — казах малко смутен.

Витка изведнъж се оживи.

— Я чакай — каза той. — За пръв път ли дежуриш?

— Да.

— Аха — каза Витка. — И как смяташ да действуваш?

— Според инструкцията — отвърнах аз. — Ще омагьосам демоните и ще легна да спя. Върху обекта на самозапалването. А ти къде ще ходиш?

— Абе събира се една компания — неопределено каза Витка. — При Верочка… А какво държиш? — Той ми взе списъка. — А, мъртвите души.

— Никого няма да пусна — казах аз. — Нито живите, нито мъртвите.

— Правилно решение — каза Витка. — Архивярно. Но понаглеждай моята лаборатория. Там ще работи един дубъл.

— Чий дубъл?

— Моят дубъл естествено. Кой ще ми даде своя? Затворил съм го сега, ето вземи ключа, щом си дежурен.

Взех ключа.

— Слушай, Витка, нека поработи до десет, но след това ще спра тока. Съгласно закона.

— Добре де, ще видим. Не си ли срещал Едик?

— Не съм го срещал — казах аз. — И не ми прави номера… В десет часа ще спра тока навсякъде.

— Да не би да съм против? Спирай го, ако щеш. Дори в целия град.

В този момент вратата на приемната се отвори и в коридора излезе Янус Полуектович.

— Да — каза той, като ни видя.

Поклоних се почтително. По лицето на Янус Полуектович личеше, че е забравил как се казвам.

— Заповядайте — каза той и ми подаде ключовете. — Нали вие сте дежурният, ако не се лъжа… Тъкмо… — той се поколеба. — Не разговарях ли с вас вчера?

— Да — казах аз, — отбивахте се в електронната зала.

Той кимна с глава.

— Да-да, наистина… Говорихме за практикантите…

— Не — възразих почтително, — не е точно така. Говорихме за нашето писмо до Центракадемснаб. За електронната приставка.

— Ах, така значи — каза той. — Добре тогава, желая ви спокойно дежурство… Виктор Павлович, може ли за един момент?


Той хвана Витка под ръка и го поведе по коридора, а аз влязох в приемната. В приемната вторият Янус Полуектович заключваше шкафовете. Като ме видя, каза „Да“ — и отново започна да дрънка с ключовете. Беше А-Янус, бях свикнал по малко да ги различавам. А-Янус изглеждаше някак си по-млад, беше неприветлив, винаги коректен и мълчалив. Приказваше се, че той много работи, и хора, които го познаваха отдавна, твърдяха, че този посредствен администратор бавно, но сигурно се превръщал в забележителен учен. У-Янус, напротив, беше винаги дружелюбен, много внимателен и притежаваше странния навик да пита: „Не разговарях ли с вас вчера?“ Подмяташе се, че напоследък доста бил се понзносил, макар да продължаваше да си бъде учен със световно име. И все пак А-Янус и У-Янус бяха един и същи човек. Точно това никак не можеше да се побере в главата ми. В него имаше някаква условност.

А-Янус заключи последната ключалка, предаде ми част от ключовете, сбогува се хладно и излезе. Аз седнах на бюрото на референта, сложих пред себе си списъка и се обадих по телефона в електронната зала. Никой не ми отговори — изглежда, момичетата вече се бяха разотишли. Беше четиринадесет часа и трийсет минути.

В четиринадесет часа и тридесет и една минута, като пухтеше шумно и тракаше по паркета, нахълта знаменитият Фьодор Симеонович Киврин, великият маг и вълшебник, завеждащ отдел „Линейно щастие“. Фьодор Симеонович се славеше с непоправимия си оптимизъм и вяра в прекрасното бъдеще. Той имаше много бурно минало. При цар Иван Василиевич Грозни по донос на един съсед дякон опричниците на Малюта Скуратов с шеги и майтапи бяха го изгорили в селската баня като магьосник; при цар Алексей Михайлович — Тихият, го били безпощадно с тояги и изгорили върху голия му гръб пълното ръкописно събрание на неговите съчинения; при цар Петър Алексеевич — Велики, отначало той се издигнал като специалист по химия и минно дело, но нещо не се харесал на княз-кесаря Ромадановски, озовал се на каторга в Тулския оръжеен завод, избягал оттам в Индия, дълго пътешествувал, хапан бил от отровни змии и крокодили, надминал малко йогата, върнал се отново в Русия в разгара на Пугачовския бунт, бил обвинен като лечител на бунтовниците, носът му бил отрязан и го заточили в Соловец навеки. В Соловец отново имал маса най-различни неприятности, докато не се закрепил здраво в НИИЧАВО, където бързо заел поста завеждащ отдел.

— П-поздравявам ви — пробоботи той и сложи пред мене ключовете от своята лаборатория. — Г-горкия, как така стана? В т-такава нощ т-трябва да се веселите. Ще се обадя на Модест, к-какви са тези глупости? Аз ще остана да д-дежуря…

Явно беше, че тази мисъл току-що му е хрумнала и той страшно се запали от нея.

— Я, к-къде е т-тук телефонът му? П-проклятие, н-никога не помня телефони. Едно п-петдесет или п-пет единадесет беше…

— Моля ви се, Фьодор Семьонович, благодаря! — извиках аз. — Няма нищо! Аз тъкмо се канех да поработя малко!

— Ах, да си п-поработите! Това е друго нещо. Много хубаво, идеално, браво!… А аз, д-дявол да го вземе, от електроника б-бъкел не разбирам… Трябва да се уча, че ц-ця-лата тази магия на словото е вехтория, фокуси-покуси с психоп-полета, примитивно… Б-бабини деветини…


Той моментално, без да мърда от мястото си, направи две големи ябълки, даде ми едната, а от другата веднага отхапа половината и започна лакомо да хрупка.

— П-проклятие, пак я направих червива… А в-вашата хубава ли е? Добре… Ще се отбия, Саша, при вас по-късно, че съвсем н-не разбирам системата от команди… Ще си пийна само малко водка и ще се отбия. Двайдесет и д-деве-тата команда там във вашата машина… или машината лъже, или аз не разбирам… Ще ви донеса к-кримннално романче… от Г-гарднер. Нали четете по англицки? Неговият П-пери Мейсън е звяр-адвокат, знаете ли? А после ще ви дам още нещо, сайнс-фикшън. И някоя… от Азимов ще ви дам или от Б-бредбъри…

Отиде до прозореца и каза възторжено:

— Д-дявол да го вземе, обичам виелицата!…

Сгушен в поровата си шуба, влезе финият и изящен Кристобал Хозевич Хунта. Фодьор Симьонович се обърна:

— А, К-кристо! — възкликна той. — Виж, моля ти се, т-този г-глупак Камноядов насадил младежа да д-дежури на Нова година. Хайде да го п-пуснем, ще останем двамата, ще си с-спомним старото време, ще си п-пийнем, а?… Какво ще се мъчи тук?… Той т-трябва да т-танцува с момичетата…

Хунта остави на масата ключовете и каза небрежно:

— Общуването с момичетата доставя удоволствие само когато се постигне чрез преодоляване на препятствие…

— Има си х-хас! — забоботи Фьодор Симеонович. — Много кръв и много песни за прекрасните ще дам… К-как го бяхте казали?… Само този ще достигне свийта цел, който не познава думата „страх“…

— Именно — каза Хунта. — После аз не мога да понасям благотворителността.

— Не понасял б-благотворитслността! Ами кой изпроси от мене Одихмантиев? П-подмами ми такъв лаборант… Дай сега бутилка шампанско, д-друго не… С-слушай, не шампанско! Амонтилядо! Останаха ли ти още от т-толедските запаси?

— Чакат ни, Теодор — напомни му Хунта.

— Д-да, вярно… Трябва да си намеря и връзката… и валенките, а т-такси няма ли да повикаш?… Тръгваме, Саша, приятно прекарване.

— През новогодишната нощ дежурните в института не скучаят — тихо каза Хунта. — Особено новаците.

Те тръгнаха към вратата. Хунта остави Фьодор Симеонович да мине отпред и преди да излезе, ме погледна под вежди и стремително начерта с пръст на стената Соломоновата звезда. Звездата пламна и започна бавно да потъмнява като снопче електрон на екрана на осцилографа. Плюнах три пъти през лявото си рамо.


Кристобал Хозевич Хунта, завеждащ отдел „Смисъл на живота“, беше знаменит човек, но очевидно напълно безсърдечен. Някога, на младини, той дълго време бил велик инквизитор и досега беше запазил старите си навици. Почти всички свои трудно разбираеми експерименти извършваше или върху себе си, или върху своите сътрудници и за това нещо, когато вече бях в института, с възмущение се говореше на профсъюзно събрание. Той се занимаваше с изучаване смисъла на живота, но засега не беше напреднал много, макар че беше получил интересни резултати; например беше доказал теоретически, че смъртта съвсем не е неизбежен атрибут на живота. По повод на това негово последно откритие също се бяха възмущавали на философския семинар. В своя кабинет той почти никого не пущаше и из института се носеха мъгляви слухове, че там имало маса интересни неща. Разказваше се, че в един ъгъл в кабинета стояло великолепно изработено чучело на един стар познат на Кристобал Хозевич, щандартен фюрер от СС с пълна парадна униформа, с монокъл, къса сабя, железен кръст, дъбови листа и др. такива. Хунта беше великолепен таксидермист. Щандартен фюрерът, според Кристобал Хозевич — също. Но Кристобал Хозевич го изпреварил. Той обичаше да изпреварва — винаги и във всичко. Не му беше чужд и известен скептицизъм. В една от неговите лаборатории висеше огромен плакат: „Потребни ли сме на себе си?“ Твърде необикновен човек.

Точно в три часа, съгласно трудовото законодателство, ми донесе ключовете си д-р Амвросий Амбруазович Вибегало. Беше с валенки, подплатени с кожа, с миризлив файтонджийски кожух, над вдигнатата яка стърчеше прошарена мръсна брада. Той подстригваше косите си под формата на гърне, така че никой никога не беше виждал ушите му.

— Значи… — каза той, като се приближи — в моята лаборатория може би днес някой ще се излюпи. В лабораторията значи. Ще трябва, такова, да се наглежда. Оставил съм там запаси хлебец, значи пет-шест самуна, попарени трици и две кофи суроватка. Пък като изяде всичко това, ще започне да се мята, значи. Тогава, мон шер, дрънни ми, драги.

Той отавн пред мене връзка хамбарски ключове и затруднен от нещо, ме зяпна и се вторачи в мене. Очите му бяха прозрачни, по брадата му имаше просо.

— Къде да дрънна? — попитах аз.

Никак не го обичах. Той беше циник и глупак. Работата, която вършеше за триста и петдесет рубли на месец, съвсем спокойно можеше да се нарече евгеника, но никой не я наричаше така — страхуваха се да се заловят с него. Този Вибегало твърдеше, че всички беди произтичали от неудоволствието и ако, значи, дадеш на човека всичко, хлебец, значи, попарени трици, тогава ще стане не човек, а ангел. Той прокарваше тази идея навсякъде, като размахваше томовете на класиците, от които с неописуемо простодушие изтръгваше цитати, отминаваше и зачертаваше всичко, което но му уйдисваше. На времето научният съвет беше се огънал под натиска на тази бурна, донякъде дори първобитна демагогия и темата на Внбегало беше включена в плана. Вибегало действуваше строго по този план, грижливо измерваше своите постижения в проценти и никога не забравяше за режима на икономии, за увеличаване на обръщаемостта на оборотните средства, а така също за връзката с живота. И беше заложил три експериментални модела: модел на човек напълно неудовлетворен, модел на човек неудовлетворен стомашно, модел на човек напълно удовлетворен. Напълно неудовлетвореният антропоид беше втасал пръв — беше се извъдил преди две седмици. Това жалко същество, покрито с рани като Йов, полуизгнило, мъчено от всички известни и неизвестни болести, страдащо от студ и жега едновременно, беше се измъкнало в коридора, огласило института със серия нечленоразделни жалби и издъхнало. Вибегало тържествуваше. Сега можеше да се смята за доказано, че ако човекът не се храни, не се пои и не се лекува, той значи ще бъде нещастен и дори може да умре. Както например умря този. Научният съвет изпадна в ужас. Начинанието на Вибегало вземаше някаква ужасна насока.

Беше създадена комисия да се провери работата на Вибегало. Но той не се смути, представи две справки, от които се виждаше, че, първо, трима лаборанти от неговата лаборатория всяка година отиват да работят в подшефния совхоз и второ, че той, Вибегало, на времето е бил затворник при царизма, а сега редовно изнася популярни лекции в градската лектория и по селата. И докато смаяната комисия се мъчеше да се ориентира каква е логиката на станалото, той спокойно изкара от подшефния рибозавод (във връзка с производството) четири камиона глави от сельодка за развиващия се неудовлетворен стомашно антропоид. Комисията пишеше отчет, а институтът със страх очакваше развитието на събитията. Съседите на Вилегало от етажа си вземаха безплатен отпуск.

— Къде да дрънна? — попитах аз.

— Да дръннете? Ами в къщи, къде другаде на Нова година? Морал трябва да има, драги. Нова година трябва да се посреща в къщи. Така излиза, според нас, неспа1?

— Зная, че в къщи. На кой телефон?

— Ами ти погледни в указателя. Грамотен ли си? Тогава погледни значи в указателя. Ние тайни нямаме, не сме като някои други. Ан мас2!

— Добре — казах аз. — Ще дрънна.

— Дрънни, мон шер, дрънни. А пък започне ли да хапе, удряй по муцуната, не бой се. Се ла ви3.

Събрах смелост и изтърсих:

— Ами ние с вас не сме пили брудершафт?

— Пардон!

— Нищо. Аз само така — казах аз.

Известно време той ме гледа с прозрачните си очи, които абсолютно нищо не изразяваха, после продума:

— Нищо ли! Тогава добре, че е нищо. Честит празник. Довиждане. Аривоар4 значи.

Той нахлупи ушанката и си отиде. Бързо отворих отдушника. Влезе тичешком Роман Ойра-Ойра със зелен балтон с яка от овча кожа, помръдна гърбавия си нос и попита:

— Вибегало добегало?

— Добегало — казах аз.

— М-да — каза той. — Това е сельодка. Дръж ключовете. Знаеш ли къде е стоварил единия камион? Под прозореца на Жан Жакомо. Точно под кабинета. Новогодишен подарък. Я да си изпуша една цигара при тебе.

Той потъна в огромното кожено кресло, разкопча балтона си и запали.

— Я сега започни — каза той. — Дадено: миризма от солена сельодка, интензивност шестнадесет микротопора, кубатура… — Той огледа стаята. — Сам ще я изчислиш, годината е към своя край. Сатурн е в съзвездието Везни. Махай миризмата.

Почесах се зад ухото.

— Сатурн… Какво ми приказваш за Сатурн. Ами вектор-магистатумът какъв е?

— Е, брат — каза Ойра-Ойра, — това ти сам трябва…

Почесах се зад другото ухо, пресметнах на ум вектора и извърших, запъвайки се, акустично въздействие (изрекох заклинание). Ойра-Ойра си запуши носа. Аз отскубнах от веждите си две косъмчета (ужасно болезнено и глупаво) и поляризирах вектора. Миризмата пак се засили.

— Лошо — упрекна ме Ойра-Ойра. — Какво правиш, магьосническн ученико? Не виждаш ли, че прозорчето е отворено?

— А — казах аз, — вярно. — Пресметнах дивергенцията и ротора, опитах се да реша уравнението на Стокс наум, обърках се, отскубнах, дишайки през устата, още две косъмчета, подуших, изрекох заклинанието на Ауерс и се канех да отскубна още едно косъмче, но стана ясно, че приемната се е проветрила по естествен начин. И Ромак ме посъветва да си пестя веждите и да затворя прозорчето.

— Посредствено — каза той. — Да се заловим с материализацията.

Известно време се занимаваме с матернализация. Аз правех круши, а Роман настояваше да ги ям. Аз отказвах да ги ям и тогава той ме караше да ги правя отново. „Ще работиш, докато излезе нещо, което може да се яде — говореше той. — А тези ще ги дадеш на Модест, той се казва Камноядов“. Най-после направих истинска круша — голяма, жълта, мека като масло и горчива като хинин. Изядох я и Роман ми позволи да си почина.


В този момент донесе ключовете бакалавърът Магнус Фьодорович Редкин, дебел, както винаги загрижен и обиден. Бакалавърската титла беше получил преди триста години за изобретяването на гащета невидимки. Оттогава той продължаваше постоянно да усъвършенствува тези гащета. Гащетата невидимки отначало бяха се превърнали в кюлоти невидимки, след това в панталони невидимки и най-после съвсем отскоро за тях бяха започнали да говорят като за бричове невидимки. И той все не можеше да ги доизмайстори. На последното заседание на семинара по черна магия, когато изнасяше новия си доклад „За някои нови свойства на бричовете невидимки на Редкин“, той отново претърпя несполука. Когато демонстрираше модернизирания модел, нещо там засече и бричовете, вместо да направят невидим своя изобретател, изведнъж със звънко щракане сами станаха невидими. Стана много неудобно. Обаче Магнус Фьодорович работеше главно над дисертацията си, чиято тема звучеше така: „Материализация и линейна натурализация на Белия тезис като аргумент на доста произволната функция «сигма» на не съвсем ясното човешко щастие“.

В тази област той беше постигнал доста важни резултати, от които следваше, че човечеството буквално би се къпало в ненапълно ясното щастие, ако можеше да се намери самият Бял тезис, а най-важното — какво представлява той и къде да се търси.

За Белия тезис се споменаваше само в дневниците на Бен Бецалел. Бен Бецалел уж бил отделил Белия тезис като страничен продукт от някаква алхимична реакция и понеже нямал време да се занимава с такава дреболия, монтирал го като помощен елемент в някакъв свой уред. В един от последните си мемоари, писани вече в затвора, Бен Бецалел съобщаваше: „И можете ли да си представите? Онзи Бял тезис не оправда все пак моите надежди, не ги оправда. И когато аз се сетих каква полза можеше да има от него — говоря за щастието на всички хора, колкото ги има, — бях вече забравил къде съм го монтирал.“ В института се водеха седем уреда, които принадлежали на времето на Бен Бецалел. Шест от тях Редкин беше разглобил до винтче и нищо особено не беше намерил. Седмият уред беше диванът транслатор. Но на дивана беше сложил ръка Витка Корнеев и в простата душа на Редкин се бяха промъкнали най-черни подозрения. Той започна да следи Витка. Витка веднага се озвери. Скараха се и станаха заклети врагове, каквито продължаваха да си бъдат и до ден днешен. Към мен, като представител на точните науки, Мангус Фьодорович се отнасяше благосклонно, макар че осъждаше дружбата ми с този „плагиатор“. Общо взето, Редкин не беше лош човек, много трудолюбив, много упорит, без никакво користолюбие. Той беше извършил огромна работа и събрал гигантска колекция от най-разнообразни определения на щастието. Там имаше съвсем определени негативни определения („Щастието не е в парите“), съвсем прости позитивни определения („Висше удовлетворение, пълно задоволство, успех, сполука“), казуистични определения („Щастието е липса на нещастие“) и парадоксални („Най-щастливи са шутовете, глупаците, неразумните и немарливите, защото не познават угризение на съвестта, не се боят от призраци и други духове, не ги терзае страх от бъдещи бедствия, не се блазнят от надеждата за бъдещи блага“).

Магнус Фьодорович сложи на масата кутийка с ключ и като ни гледаше недоверчиво изпод вежди, каза:

— Намерих още едно определение.

— Какво? — попитах аз.

— Нещо като стихове. Само че няма рими. Искате ли да го чуете?

— Разбира се, искаме — каза Роман.

Магнус Фьодорович извади бележника си и като се запъваше, прочете:

Вие питате:

Кое смятам

за най-висше щастие на земята?

Две неща:

да променям състоянието на своя дух,

както пени бих сменил за шилинг,

и

да чуя песен

на девойка млада,

вън от моя път,

но след като тя

ме е попитала за пътя.

— Нищо не разбрах — каза Роман. — Дайте да го прочета сам.

Редкин му даде бележника си и му поясни:

— Това е Кристофер Лог. От английски.

— Чудесни стихове — каза Роман.

Магнус Фьодорович въздъхна.

— Едни казват едно, други друго.

— Тежко — казах аз със съчувствие.

— Нали? Как да ги свърже човек тези неща? Да чуеш песен на девойка, и то не каква да е песен, а девойката да бъде млада, да се намира извън неговия път, отгоре пък на това, след като го е питала за пътя… Нима може така? Нима такива неща се алгоритмизират?

— Едва ли — казах аз. — Аз не бих се заел.

— Виждате ли! — подхвана Магнус Фьодорович. — А вие при нас завеждате изчислителния център! Кой тогава ще го направи?

— А може би то изобщо не съществува? — каза Роман с глас на кинопровокатор.

— Кое?

— Щастието.

Магнус Фьодорович вединага се засегна.

— Как да го няма — с достойнство каза той, — когато аз самият много пъти съм го изпитвал?

— Като сменяте пени с шилинг? — попита Роман.

Магнус Фьодорович се засегна още повече и дръпна от него бележника.

— Още сте млад… — започна той.

Но в този момент се чу трясък, пукот, блесна пламък и замириса на сяра. По средата на приемната се появи Мерлин.

Магнус Фьодорович побягна от изненада към прозореца, каза: „Тфу да ви!“ — и избяга навън.

— Good God! — каза Ойра-Ойра, като разтъркваше напрашените си очи. — Canst thou not come in by usual way decent people do? Sir.5 — добави той.

— Beg thy pardon6 — каза Мерлин самодоволно и с удовлетворение ме погледна. Сигурно съм бил бледен, защото много се уплаших от самозапалване.

Мерлин оправи проядената си от молци мантия, метна на масата връзката с ключовете и каза:

— Забелязахте ли, сърове, какво е времето?

— Според прогнозата — каза Роман.

— Именно, сър Ойра-Ойра! Именно според прогнозата!

— Полезно нещо е радиото — каза Роман.

— Аз радио не слушам — каза Мерлин. — Имам си свои методи.

Той разтърси полите на мантията си и се вдигна на метър от пода.

— Полилеят — казах аз, — по-внимателно.

Мерлин погледна полилея и ни в клин, ни в ръкав започна:

— Не мога да не си спомня, драги сърове, как миналата година ние с председателя на райсъвета другаря Переяславски…

Опра-Ойра сърцераздирателно се прозя, на мен също ми стана досадно. Мерлин вероятно би бил още по-лош от Вибегало, ако не беше толкова архаичен и самонадеян. Поради недоглеждането на някого той беше успял да се издигне до завеждащ отдел „Предсказания и пророчества“, защото във всички свои автобиографии пишеше за непримиримата си борба против империализма на янките още в ранното Средновековие, като прилагаше към тях нотариално заверени машинописни преписи на съответните страници на Марк Твен. По-късно беше отново върнат като завеждащ бюро „Предсказване на времето“ и сега, както и преди хиляда години, той се занимаваше с предсказване на атмосферните явления и с помощта на магически средства, и въз основа на поведението на тарантулите, засилването на ревматичните болки и стремежа на соловецките свини да се търкалят в калта или да излязат от къщата. Впрочем основен доставчик за неговите прогнози беше най-вулгариата радиокражба, която той извършваше с един детекторен приемател, според слуховете, задигнат още през двайсетте години от соловецката изложба на младите техници. Той беше голям приятел с Наина Киевна Горянина и заедно с нея се занимаваше с колекциониране и разпространяване на слухове за появяването в горите на гигантска космата жена и отвличането на една студентка от снежния човек на Елбрус. Говореше се също така, че от време на време той вземал участие в нощните бдения на Лисата планина заедно с Х. М. Вий, Хома Брут и други хулигани.

Ние с Роман мълчахме и чакахме кога той ще изчезне. Но той се уви в мантията си, разположи се удобно под полилея и започна своя, отдавна вече омръзнал на всички разказ, как той, Мерлин, и председателят на соловецкия райсъвет, другарят Переяславски, направили инспекторска обиколка из района. Цялата тази история беше чиста лъжа, бездарно и конюктурно преразказване на Марк Твен. За себе си той говореше в трето лице, а понякога се объркваше и наричаше председателя крал Артур.

— Значи председателят на райсъвета и Мерлин потеглиха на път и пристигнаха при пчеларя, героя на труда сър Отшелниченко, който беше добър рицар и знатен медосъбирач. И сър Отшелниченко докладва за своите трудови успехи и полекува малко сър Артур от радикулит с пчелна отрова. И сър председателят престоя там три дни и радикулитът му се успокои и те потеглиха на път и по пътя сър Ар… председателят каза: „Няма ми меча“. — „Не е беда — каза му Мерлин, — ще ти намеря меч“… И те стигнаха до едно голямо езеро, и видя Артур как от езерото се вдигна ръка…

В този момент иззвъня телефонът и аз радостно грабнах слушалката.

— Ало — казах аз. — Ало, слушам ви.

В слушалката нещо бърбореха и Мерлин продължаваше да гъгне: „И при Лежнев те срещнаха сър Пелинор, обаче Мерлин направи така, че Пелинор не забеляза председателя…“

— Сър гражданино Мерлин — казах аз. — Не може ли малко по-тихо? Нищо не чувам.

Мерлин млъкна с вид на човек, готов да продължи всеки момент.

— Ало — отново казах в слушалката.

— Кой на телефона?

— А вие кого търсите? — казах аз по стар навик.

— Стига с тези неща. Не се намирате на цирк, Привалов.

— Виноват, Модест Матвеевич. Дежурният Привалов слуша.

— Така трябва. Докладвайте.

— Какво да докладвам?

— Слушайте, Привалов. Вие пак се държите като не знам какъв. С кого разговаряте там? Защо на поста има външни лица? Защо в института се намират хора след завършване на работния ден?

— Това е Мерлин — казах аз.

— Изхвърлете го!

— С удоволствие — казах аз.

Мерлин, който без съмнение подслушваше, целият почервеня, каза: „Гр-рубиян!“ — и се стопи във въздуха.

— С удоволствие или без удоволствие не ме засяга. Но тук постъпи сигнал, че вие трупате върху масата поверените ви ключове, вместо да ги заключите в чекмеджето.

Вибегало му е донесъл, помислих си аз.

— Защо мълчите?

— Ще бъде изпълнено.

— В такъв аксепт — каза Модест Матвеевич. — Бдителността трябва да бъде на висота. Ясно ли е?

— Ясно.

Модест Матвеевич каза: „Друго няма“ — и затвори.

— Добре — каза Ойра-Ойра, като закопчаваше зеления си балтон. — Ще вървя да отварям консерви и бутилки. Довиждане, Саша, пак ще се отбия за малко по-късно.

Втора глава

Аз слизах по тъмните коридори и после пак се изкачвах нагоре. Бях сам; крещях, по никой не ми отговаряше; бях сам в тази просторна и заплетена като лабиринт къща.


Ги дьо Мопасан

Натъпках ключовете в джобовете на сакото и тръгнах да направя първата обиколка. По парадното стълбище, което, доколкото си спомням, беше използувано само веднъж, когато институтът беше посетен от една царствена особа от Африка, слязох в просторното фоайе, украсено с многовековни наслоения от архитектурни излишсства, и надникнах през прозорчето на портиерската стая. Там във фосфоресциращата мъгла се мяркаха двата макродемона на Максуел. Те играеха на най-елементарната от всички игри — на „ези-тура“. През цялото си свободно време те се занимаваха само с това — огромни, тромави, неописуемо грозни; облечени в извехтели ливреи, те най-миого приличаха на колония от полимелиолитен вирус под електронен микроскоп. Както се полагаше на демони на Максуел, те цял живот се занимаваха с отваряне и затваряне на врати. Бяха опитни, добре дресирани екземпляри, но единият от тях, онзи, който управляваше изхода, беше вече достигнал възраст за пенсия, която се равняваше на възрастта на галактиката, и от време на време се вдетиняваше и започваше да върши щуротии. Тогава някой от отдел „Техническо обслужване“ навличаше скафандъра, вмъкваше се в портиерската, напълнена със сгъстен аргон, и вразумяваше стареца.

Следвайки инструкцията, аз омагьосах и двамата, тоест затворих каналите за информация и заключих въвеждащо-извеждащите инсталации. Демоните не реагираха, в момента това не ги интересуваше. Единият печелеше, а другият съответно губеше и това ги тревожеше, защото нарушаваше статистическото равновесие. Затворих прозорчето с капака и обиколих фоайето. Във фоайето беше влажно, полутъмно и шумно. Зданието на института беше изобщо доста старо, но изграждането му е започнато изглежда от фоайето. По плесенясалите кьошета се белееха мъждиво кости на приковани скелети, някъде равномерно капеше вода, в нишите между колоните в неестествени пози стърчаха статуи с ръждясали ризници, вдясно от входа до стената се издигаше грамада парчета от древни идоли, на върха на тази купчина стърчаха гипсови крака с ботуши. От почернелите портрети под тавана строго гледаха мастити старци, в чиито лица можеха да се открият познатите черти на Фьодор Симеонович, на другаря Жан Жакомо и другите майстори. Много отдавна всичките тези архаични вехтории трябваше да се изхвърлят, да се пробият прозорци в стените и да се създадат отвори за слънчевата светлина, но всичко беше заприходено, инвентаризирано и лично Модест Матвеевич беше забранил да се разхищава.


По капителите на колоните и в лабиринтите на исполинския полилей, който висеше от тавана, шумоляха прилепи и летящи кучета. С тях водеше борба Модест Матвеевич. Поливаше ги с терпентин и креозот, посипваше ги с ДДТ, пръскаше ги с хексалрона и те загиваха с хиляди, но се възраждаха с десетки хиляди. Те мутираха, появяваха се пеещи и разговарящи издънки, потомците на най-древните родове се хранеха сега изключително с пиретрум, смесен с хлорофос, а институтският кинооператор Саня Дрозд се кълнеше, че с очите си е видял веднъж тук прилеп, който като две капки вода си приличал с другаря кадровик.

В една дълбока ниша, от която лъхаше студ и смрад, някой запъшка и раздрънка вериги. „Стига с тези работи — строго казах аз. — Каква е тази мистика! Как не ви е срам!…“ Шумът в нишата стихна. Оправих грижливо изкривения килим и се изкачих по стълбището.

Както е известно, отвън институтът изглеждаше двуетажен. Всъщност той имаше най-малко дванадесет етажа. По-нагоре от дванадесетия чисто и просто никога не бях се качвал, защото постоянно поправяха асансьора, а пък още не умеех да летя. Фасадата с десет прозореца, както повечето фасади, също беше зрителна измама. Вдясно и вляво от фоайето институтът се простираше най-малко на километър и въпреки това абсолютно всички прозорци гледаха към същата малко крива улица и към същото здание-хамбар. Това страшно много ме учудваше. Отначало непрекъснато тормозех Ойра-Ойра да ми обясни как е съвместимо това с класическите или поне с релативистичните представи за свойствата на пространството. От обясненията нищо не разбрах, но постепенно свикнах и престанах да се учудвам. Бях абсолютно убеден, че след десет-петнадесет години всеки ученик по-добре ще се ориентира в общата теория на относителността, отколкото съвременният специалист. Няма да има нужда да разбира как става изкривяването на пространството и времето, трябва само тази представа още от детинство да влезе в бита и да стане нещо обичайно.

Целият първи етаж беше зает от отдел „Линейно щастие“. Тук беше царството на Фьодор Симеонович, тук ухаеше на ябълки и иглолистни гори, тук работеха най-красивите момичета и най-славните момчета. Тук нямаше мрачни фанатици, познавачи и адепти на черната магия, тук никой не скубеше с пъшкане и с болезнени гримаси косми от себе си, никой не изричаше заклинания, подобни на неприлични скоропоговорки, не вареше живи жаби и врани в полунощ, при пълнолуние, на Еньовден или на нещастни дати. Тук се работеше за оптимизма. Тук се правеше всичко възможно в рамките на бялата, субмолекулярна и инфраневронова магия да се повиши жизненият тонус на всеки отделен човек и на цели човешки колективи. Тук се кондензираше и разпространяваше по целия свят весел и беззлобен смях; разработваха се, изпробваха се и се внедряваха модели на поведение и отношения, укрепващи приятелството и разрушаващи враждите; отделяха се чрез изпарявало и се сублимираха екстракти от мъкоутолители, които не съдържаха нито една молекула алкохол или други наркотици. Сега тук се подготвяше за практическо изработване портативна универсална злоботрошачка и се разработваха нови марки най-редки сплави от ум и доброта.

Отключих вратата на централната зала и застанал на прага, се полюбувах как работи гигатският дестилатор на „Детски смях“, които приличаше донякъде на генератора на Ван де Грааф. Но за разлика от генератора той работеше напълно безшумно и около него се носеше приятна миризма. Според инструкцията, трябваше да завъртя два големи бели ключа па пулта, за да угасне златното сияние в залата, за да стане тъмно, студено и неподвижно — накъсо казано, инструкцията изискваше да изолирам тока в даденото производствено помещение. Но аз дори не се поколебах, дръпнах се в коридора и заключих подире си вратата. Струваше ми се просто кощунство да спирам тока където и да било в лабораториите на Фьодор Симеонович.

Тръгнах бавно по коридора, разглеждах забавните картинки по вратите на лабораториите и на ъгъла срещнах домашния дух Тихон, който рисуваше и всяка нощ сменяше тези картинки. Ръкувахме се. Тихон беше славен домашен дух от Рязанска област, заточен от Вий в Соловец заради някакво провинение: не бил се поздравил с някого или пък отказал да яде варена усойница… Фьодор Снмеонович го беше прикоткал, беше го излекувал от застарял алкохолизъм и по този начин той си беше останал тук, на първия етаж. Рисуваше отлично, в стила на Бидструп, и сред местните домашни духове се славеше като разумен и трезвен.

Канех се вече да се кача на втория етаж, но си спомних за вивариума и тръгнах към мазето. Надзирателят на вивариума, възрастният освободен върколак Алфред, пиеше чай. Като ме видя, той се опита да скрие чайника под масата, счупи чашата, изчерви се и наведе очи. Стана ми жал за него.

— Честит празник — казах аз, като се престорих, че нищо не съм забелязал.

Той се изкашля, закри уста с ръка и прегракнало ми отвърна:

— Благодаря. И на вас също.

— Всичко ли е наред? — попитах аз, оглеждайки клетките и боксовете.

— Бриарей си счупи един пръст — каза Алфред.

— Как така?

— Ами че така. На осемнадесетата дясна ръка. Чоплеше си носа, завъртя се несръчно — страшно тромави са тези хекатонхейри — и го счупи.

— Тогава трябва ветеринар — казах аз.

— Ще мине и без него! Да не му е за пръв път…

— Не, не бива така — казах аз. — Я да видим.

Навлязохме навътре във вивариума покрай кафези с харпии, които ни съпровождаха с мътни сънени очи, покрай клетката на Лернейската хидра, мрачна и неразговорчива през това време на годината… Хекатонхейрите, сторъките и петдесетглави братя-близнаци, първородни рожби на Небето и Земята, се намираха в обширна бетонирана пещера, запречена с дебели железни прътове. Хиес и Кот спяха, оплетени на възли, от които стърчаха сини бръснати глави със затворени очи и космати отпуснати ръце. Бриарей се мъчеше. Клекнал, притиснат до решетката и пъхнал между прътовете ръката с болния пръст, той я придържаше със седем други ръце. С останалите деветдесет и две ръце се държеше за прътовете и подпираше главата си. Някои от главите спяха.

— Как е? — попитах жалостиво. — Боли ли?

Будните глави заломотиха на елински и събудиха една глача, която знаеше руски.

— Страшно боли — каза тя. Останалите глави притихнаха и се вторачиха в мене със зяпнали уста.

Прегледах пръста. Пръстът беше мръсен и подут, но съвсем не беше счупен. Беше просто изкълчен. В нашата спортна зала такива травми се лекуваха без всякакъв лекар. Вкопчих се в пръста и го дръпнах към себе си с всичка сила. Бриарей изрева и с петдесетте си гърла и се просна по гръб.

— Няма, няма — казах аз, изтривайки ръката си с носната си кърпичка — Готово, готово…

Подсмърчайки с носовете си, Бриарен започна да разглежда пръста. Задните глави любопитно протягаха шии и нетърпеливо хапеха за ушите предните да не им пречат. Алфред се усмихваше.

— Полезно е кръв да му се пусне — каза той с отдавна забравен израз на лицето, после въздъхна и добави: — Но каква ли кръв има, само името й кръв. С една дума — дух.

Бриарей стана. Петдесетте глави блажено се усмихнаха. Помахах му с ръка и си тръгнах обратно. Позастоях се малко при Кошчей Безсмъртния. Великият негодник обитаваше комфортна самостоятелна клетка с килими, с климатична инсталация, рафтове за книги. По стените на клетката бяха окачени портретите на Чингисхан, Химлер, Екатерина Медичи, на един от Боржиите и може би на Голдуотър или на Маккарти. Кошчей с лъскав халат, кръстосал крака, седеше пред огромен пюпитър и четеше офсетовото издание на „Чукът на вещиците“. При четенето правеше с дългите си пръсти неприятни движения — сякаш нещо завинтваше или мушкаше, или дереше. Тон лежеше в безкраен предварителен затвор, докато се водеше безкрайно предварително следствие за безкрайните му престъпления. В института много го ценяха, защото между другото, го използуваха за някои уникални експерименти и като преводач при разговорите със Змей Горянин. (Самият Змей Горянин беше затворен в старото машинно отделение, откъдето се чуваше металическото му хъркане и мучене насън.) Стоях и си мислех, че дори ако в една безкрайно отдалечена от нас точка във времето Кошчей бъде осъден, съдиите, които и да са те, ще изпаднат в твърде странно положение: невъзможно е да се изпълни смъртна присъда над безсмъртен престъпник, а пък ако се вземе предварителният затвор, той ще е излежал вечната си присъда…

В този момент някой ме хвана за крачола и един пиянски глас каза:

— Ей, я ела, търсим четвърти!

Успях да се отскубна. Трима върколаци в съседния кафез лакомо ме гледаха, притиснали сивите си муцуни до металната решетка, през която течеше ток от двеста волта.

— Ръката ми смаза, очилат дангалак! — каза единият.

— Ами ти не пипай — казах аз. — Тояга ли искаш?

Дотича Алфред, който плющеше с камшика, и върколаците се завряха в тъмното кьоше, където веднага захванаха да се псуват мръсно и да шибат саморъчно направени карти.

Казах на Алфред:

— Добре. Според мене, всичко е наред. Ще продължа обхода.

— Добър път — отвърна Алфред зарадван.

Когато се изкачвах по стълбите, чух дрънченето и бълбукането на чайника.

Надникнах в машинната зала и погледах как работи енергогенераторът. Институтът не зависеше от градските източници на енергия. Вместо това след уточняване принципа на детерминизма беше решено като източник на безплатна механична енергия да се използува добре известното Колело на Фортуна. Над циментовия под се издигаше съвсем мъничък сектор от блестящо полираната шина на гигантското колело, чиято ос на въртенето се намираше някъде в безкрайността, поради което шината приличаше на най-обикновена лента от конвейер, който излизаше от едната степа и влизаше в другата. По едно време беше станало мода да се защищават дисертации за уточняване радиуса на кривата на Колелото на Фортуна, но тъй като всички тези дисертации даваха резултат с крайно малка точност, средно десет мегапарсека, Научният съвет на института взе решение да се прекрати разглеждането на дисертационни трудове на тази тема дотогава, докато създаването на трансгалактически съобщителни средства не позволи да се разчита на съществено увеличаване на точността.

Няколко беса от обслужващия персонал си играеха с колелото — скачаха на шината, возеха се до стената, слизаха от нея и хукваха обратно. „Стига с тези неща — казах аз, — да не се намирате в цирк.“ Те се скриха зад кожусите на трансформаторите и взеха да ме замерват оттам със сдъвкани топки хартия. Реших да не се захващам със сукалчета, минах покрай пултовете и като се убедих, че всичко е наред, качих се на втория етаж.

Тук беше тихо, тъмно и прашно. Пред ниската открехната врата, опрян на дълга кремъклийка, дремеше стар и грохнал войник с мундир от Преображенския полк и триъгълна шапка. Тук се помещаваше отдел „Отбранителна магия“, сред сътрудниците на който отдавна вече нямаше нито една жива душа. Всички наши старци, с изключение може би на Фьодор Симеонович, на времето си бяха платили данък на увлечението по този раздел от магията. Бен Бецалел успешно беше използувал Голем при дворцовите преврати — равнодушното към подкупи и неуязвимо за отровните, глиненото чудовище охранявало лабораториите и наред с това и императорската съкровищница. Джузепе Балзамо беше създал първия в историята самолетен ескадрон от метли, който се беше проявил много добре по бойните полета през Стогодишната война. Но ескадронът се беше разпаднал много бързо: част от вещиците се бяха изпоженили, а другите се бяха повлекли след тежките кавалерийски полкове като търговки. Цар Соломон хванал и омагьосал няколко десетки ифрита и скалъпил от тях самостоятелен изтребително-противослонов огнехвъргачен батальон. Младият Кристобал Хунта довел в дружината на Карл Велики един китайски дракон, дресиран за лов на маври, но като научил, че императорът се стяга да воюва не с маврите, а със сродните баски, изпаднал в ярост и дезертирал. През цялата история на войните разни магьосници предлагали да се използуват в боя вампири (за нощно бойно разузнаване), василиски (за поразяваме на противника до пълно вцепеняване), летящи килими (за хвърляне на нечистотии над неприятелските градове), вълшебни мечове с различни качества (за компенсация на малобройността) и много други неща. Обаче след Първата световна война, след появата на Дебелата Берта, на танковете, иприта и хлора, отбранителната магия беше започнала да запада. От отдела беше започнало масово бягство на сътрудници. Най-много се беше задържал там някой си Питирим Шварц, бивш монах и изобретател на подпорката за мушкета, конто всеотдайно работел над един проект за джин-бомбардировки. Същността на проекта била да се хвърлят над противниковите градове бутилки с джинове, държани затворени най-малко три хиляди години. Много добре се знае, че джинът в свободно състояние може само или да разрушава градове, или да строи дворци. Добре дресираният джин (разсъждавал Питирим Шварц), след като се освободи от бутилката, няма да вземе да строи дворци и на противника ще му стане горещо. Известна пречка за осъществяването на този замисъл бил недостатъчният брой бутилки с джинове, но Шварц се надявал да попълни резервите си чрез дълбоко прочесване на Червено и Средиземно море. Говори се, че след като научил за водородната бомба и бактериологическата война, старецът Питирим се побъркал, раздал джиновете, които имал, по отделите и се оттеглил да изследва смисъла на живота при Крнстобал Хунта. Оттогава никой никога не го беше виждал.

Когато спрях на вратата, войникът ме погледна с едното око и избоботи: „Забранено е, движение, моля!…“ — и отново задряма. Огледах празната стая, отрупана с парчета чудновати модели и късове неграмотни чертежи, бутнах с върха на обувката търкалящата се до входа папка с размазан щемпел „Абсолютно секретно. Преди прочитане да се изгори.“ и отминах. Тук нямаше нищо за изолиране от ток, а що се отнася до самозапалването, всичко, което можеше да се самозапали, беше се самозапалило преди много години.

На същия етаж се помещаваше и книгохранилището. То беше малко, мрачно, прашно помещение, подобно на фоайето, но доста по-широко. По повод неговите размери се говореше, че навътре, на около половин километър от входа, покрай рафтовете водело доста хубаво шосе, маркирано с километражни стълбове, Ойра-Ойра беше стигнал до знак „19“ а нахаканият Витка Корнеев, търсейки техническата документация на дивана-транслатор, беше намерил бързоходни ботуши и стигнал до знак „124“. Можел да отиде и по-нататък, но една бригада данаиди с ватенки и каменарски чукове му преградила пътя. Под надзора на дебеломуцунестия Каин те разбивали асфалта и нареждали някави тръби. Научният съвет много пъти беше повдигал въпроса покрай шосето да се построи линия с високо напрежение, та абонатите на книгохранилището да се пренасят по жици, обаче всички позитивни предложения се сблъскваха с липсата на средства.

Книгохранилището беше натъпкано с изключително интересни книги на всички езици в света и в историята, от езика на атлантите до пиджин-инглиш. Но мене там най-много ме заинтересува многотомното издание на „Книгата на съдбите“. „Книгата на съдбите“ се печаташе с петит на най-фина оризова хартия и съдържаше в хронологичен ред горе-долу пълни данни за 73’619’024’511 разумни хора. Първият том започваше с питекантропа Аъуъхх (Род. 2 авг. 965, 543 г. пр.н.е., ум. 13 ян. 965, 522 г. пр.н.е. Родители рамапитеци. Жена рамапитек. Деца: самецът Ад-Амм, самката Е-Уа. Скитал с трима рамапитеци по Драратск. долин. Ял, пил и спал славно. Провъртял първата дупка в камък. Изяден от пещерн. мечк, по време на лов). Последен в последния том на редовното издание, излязло миналата година, се водеше Франсиско-Кетано-Августин-Лусия-и-Мануел-и-Хосефа-и-Мигел-Лука-Карлос-Педро-Тринидад. (Род. 16 юли 1491 г. от н.е., ум. 17 юли 1491 г. от н.е. Родители: Пердо-Карлос-Лука-Мигел-и-Хосефа-и-Мануел-и-Лусия-Августин-Каетано-Франснско-Тринядад и Мария Тринидад (вж.) Португалец. Анацефал. Кавалер на ордена на Светия дух, гвардейски полковник.)

От карето накрая личеше, че „Книгата на съдбите“ излиза в тираж 1 (един) екземпляр и този последен том е бил подписан за печат още по време на полетите на братя Монголфие. Очевидно с цел да удовлетвори някак си нуждите на съвременниците издателството беше започнало издаването на срочни извънредни издания, в които се отбелязваха само годините на раждането и годините на смъртта. В едно от тези издания намерих и своето име. Обаче поради бързането в тези издания бяха направени маса печатни грешки и аз с изненада научих, че ще умра в 1611 година. В осемте тома със забелязани печатни грешки до моето име още не бяха стигнали.

Издаването на „Книгата на съдбите“ беше под редакцията на специална група от отдел „Предсказания и пророчества“. Отделът беше западнал, занемарен и все не можеше да се оправи след краткотрайното владичество на сър гражданина Мерлин и институтът много пъти беше обявявал конкурс за попълване на вакантната длъжност завеждащ отдел и всеки път за конкурса подаваше молба един-единствен човек — самият Мерлии.

Научният съвет добросъвестно разглеждаше молбата и благополучно го проваляше — с четиридесет и три гласа „против“ и един „за“. (Мерлин по традиция също беше член на Научния съвет.)

Отдел „Предсказания и пророчества“ заемаше целия трети етаж. Минах покрай вратите с табелки „Група гледане на кафе“, „Група авгури“, „Група питии“, „Синоптична група“, „Група пасианси“, „Соловецки оракул“. Не ми се наложи никъде да изключвам ток, тъй като в отдела се работеше на свещи. На вратата на синоптичната група вече се беше появил пресен надпис с тебешир: „Темна вода в облацех“. Всяка сутрин Мерлин, проклинайки интригите на завистниците, изтриваше надписа с мокър парцал и всяка нощ той се появяваше отново. Изобщо никак не ми беше ясно на какво се крепеше авторитетът на отдела. От време на време сътрудниците изнасяха доклади на теми, като „Относно израза на очите на авгура“ или „Предсказвателните свойства на кафето «мока», реколта 1926 година“. Понякога групата на питиите успяваше да предскаже нещо правилно, но всеки път питиите изглеждаха толкова изненадани и уплашени от успеха си, че целият ефект отиваше на вятъра. У-Янус е крайно деликатен човек, но както много пъти беше отбелязвано, всеки път, когато присъствуваше на заседанията на семинара на питиите и автурите, не можеше да сдържи неопределената си усмивка.

На четвъртия етаж най-после се намери работа за мене: угасих светлината в килиите на отдел „Вечна младост“. Младежи в отдела нямаше и тези старци, страдащи от хилядолетна склероза, постоянно забравяха да угасят лампите. когато си отиваха. Впрочем подозирам, че работата тук не е само в склерозата. Мнозина от тях и досега се страхуваха да не ги удари ток. Те все още наричаха електрическите влакове тренове.

В лабораторията по сублимация между дългите маси бродеше, прозявайки се с ръце в джобовете, унил модел на вечно млад юноша. Неговата двуметрова побеляла брада се влачеше по пода и се закачаше за краката на столовете. За всеки случай прибрах в шкафа оставената на столче бутилка с царска водка и тръгнах към своята електронна зала.

Тук се намираше моят „Алдан“. Порадвах му се мъничко: какъв е строен, красив и как тайнствено проблясва! В института хората имаха най-различно отношение към нас. Счетоводството например ме посрещна с отворени обятия и главният счетоводител със сдържана усмивка веднага ме обсипа с уморителни изчисления на работната заплата и рентабилността. Жан Жакомо, завеждащ отдел „Универсални метаморфози“, отначало също се зарадва, но след като се убеди, че „Алдан“ не може да изчисли дори елементарната трансформация на кубик олово в кубик злато, изстина към моята електроника и ни удостояваше само с редки и случайни задачи. Затова пък от неговия подчинен и любим ученик Витка Корнеев нямаше отърваване. И Ойра-Ойра постоянно стоеше на главата ми със своите костеливи задачи из областта на ирационалната математика. Кристобал Хунта, конто обичаше във всичко да бъде пръв, започна редовно нощем да включва машината към своята централана нервна система, та на другия ден в главата му нещо непрекъснато бръмчеше и щракаше, а обърканият „Алдан“, вместо да пресмята по двоичната система, по неразбираем за мене начин преминаваше на древната шестдесетерична система, отгоре на това променяше логиката и напълно отричаше принципа на изключеното трето. А пък Фьодор Симеонович се забавляваше с машината като дете с играчка. Той можеше с часове да си играе с нея на чифт-тек, учеше я на японски шахмат, а за да стане по-интересно, вкара в машината нечия безсмъртна душа — впрочем доста жизнерадостна и работлива. Янус Полуектович (вече не помня дали А или У) се възползува от машината само веднъж. Донесе мъничка полупрозрачна кутийка и я свърза с „Алдан“. Само десетина секунди след включването на тази приставка всички бушони в машината изгоряха, след което Янус Полуектович се извини, прибра си кутийката и си отиде.

Но въпреки всички дребни пречки и неприятности, въпреки че одушевеният сега „Алдан“ понякога изкарваше отпред надпис: „Мисля. Моля да не ми се пречи“, въпреки липсата на запасни блокове и на чувството за безпомощност, което ме обземаше, когато се искаше да направя логичен анализ на „неконгруентната трансгресия в пси-полето при инкуб-преобразование“ — въпреки всичко това, тук беше необикновено интересно да се работи и аз се гордеех, че съвсем очевидно съм потребен. Аз направих всички изчисления в труда на Ойра-Ойра за механизма на наследствеността при биполярните хомункулуси. Аз съставих за Витка Корнеев таблици за напрежението в М-полето на дивана транслатор в деветомерното магопространство. Правех калкулациите на най-икономичното транспортиране на еликсира „Детски смях“. Изчислих дори вероятното решение на пасиансите „Големият слон“, „Държавната дума“ и „Гробът на Наполеон“ за шегобийците от групата пасианси и направих всички квадратури на числения метод на Кристобал Хунта, заради което той ме научи да изпадам в нирвана. Бях доволен, времето не ми стигаше и животът ми беше изпълнен със смисъл.

Беше още рано, едва седем часа. Включих „Алдан“ и поработих малко. В девет вечерта се сепнах, изключих със съжаление тока в електронната зала и се отправих към петия етаж. Виелицата още не стихваше. Беше истинска новогодишна виелица. Тя виеше и пищеше в старите изоставени комини, навяваше преспи под прозорците, бясно дърпаше и разклащаше редките улични лампи.


Минах през територията на администратнвно-стопанския отдел. Вратата на приемната на Модест Матвеевич беше залостена с кръстосани железни релси, а отстрани с голи саби стояха двама едри ифрита с тюрбани, с пълно бойно снаряжение. На червените и подпухнали от хрема носове на ифритите висяха масивни златни халки с тенекиено инвентарно номерче. Наоколо миришеше на сяра, на горена вълна и стрептоцидов мехлем. Постоях малко и погледах ифритите, защото по нашите географски ширини те са редки същества. Но ифритът, който стоеше отдясно, небръснат и с черна превръзка на окото, започна да ме гледа с другото око. За него се носеше слух, че бил бивш човекоядец и побързах да се отдалеча. Чувах, че подсмърча с нос и мляска зад гърба ми.

В помещенията на отдел „Абсолютно знание“ бяха отворени всички прозорчета отдушници, защото тук се промъкваше миризмата от главите на сельодките на професор Вибегало. По первазите на прозорците навяваше сняг, под радиаторите на парното отопление се тъмнееха локви. На масите се мъдреха нови мастилници, които не бяха виждали мастило, от мастилниците стърчаха угарки. Странен беше този отдел. Техният лозунг беше „Опознаването на безкрайността изисква безкрайно време“. Аз не оспорвах това нещо, но те правеха от него един неочакван извод: „И затова работиш, не работиш, все едно“. И за да не се увеличава ентропията във вселената, те не работеха. Поне повечето от тях. „Ан мас“, както би казал Вибегало. По същество тяхната задача се свеждаше до анализ на кривата на относителното познание в областта на нейното асимптотично приближаване до абсолютната истина. Затова едни от сътрудниците непрекъснато се занимаваха да делят нулата на нула на настолните сметачни машини, а други молеха да ги изпратят командировка в безкрайността. От командировката те се връщаха бодри, охранени и веднага вземаха отпуска по здравословни причини. Между командировките те ходеха от отдел в отдел, сядаха със запалени цигари по работните бюра и разказваха вицове за разкриване на неопределеността по метода на Лопитал. Другите лесно ги познаваха по безизразния поглед и по издрасканите от непрекъснато бръснене уши. За половин година, откакто бях в института, те бяха дали на „Алдан“ само една задача, която се отнасяше пак до същото деление на нулата на нула и не съдържащи никаква абсолютна истина. Може би някой от тях наистина се занимаваше със сериозна работа, но аз не знаех това.

В десет и половина се качих на етажа на Амвросий Амбруазович Вибегало. Закрил лице с носната си кърпичка и мъчейки се да дишам през устата, аз се насочих право към лабораторията, известна между сътрудниците като „родилен дом“. Според твърдението на професор Вибегало тук и колбите се раждаха моделите на идеалния човек. Излюпваха се значи, компрене ву?

В лабораторията беше задушно и тъмно. Запалих лампата. Светлината озари сиви гладки стени, украсени с портрети на Ескулап, Парацелс и на самия Амвросий Амбруазович. Амвросий Амбруазович беше нарисуван с черна шапчица върху благородните си къдри и на гърдите му неясно блещукаше някакъв медал.

В центъра на лабораторията имаше парен котел, в ъгъла друг, по-голям. Около централния котел върху пода бяха отрупани самуни хляб, имаше поцинковани кофи със синкава суроватка и огромна каца с попарени трици. Ако се съди по миризмата, някъде наблизо се намираха и главите на сельодки, но аз все пак не можах да разбера къде са. В лабораторията цареше тишина. От първия котел се чуваха ритмични тракащи звуци.


Не знам защо, но аз се приближих до централния котел на пръсти и надникнах през контролния илюминатор. И без това ми се повдигаше от миризмата, но сега съвсем ми призля, макар че не видях нищо особено: в зеленикавия полумрак бавно се люшкаше нещо бяло и безформено. Угасих лампите, излязох и старателно залостих вратата. „През зъбите!“ — спомних си аз. Тревожеха ме смътни предчувствия. Едва сега забелязах, че около прага е начертана дебела магическа черта, украсена с разкривени кабалистични знаци. Когато се повзрях, разбрах, че това беше заклинанието против хаки — гладния демон на ада. Напуснах с известно облекчение владенията на Вибегало и започнах да се изкачвам на шестия етаж, където Жан Жакомо и неговите сътрудници се занимаваха с теорията и практиката на „Универсалните метаморфози“. На площадката на стълбището висеше цветист стихотворен плакат, който призоваваше да се създаде обществена библиотека. Идеята беше па профкомитета, а стиховете мои:

Прерови си ти мазето,

шкафовете претърси,

разни книги и книжлета,

ако имаш, донеси.

Изчервих се и отминах. Когато влязох на шестия етаж, веднага видях, че вратата на лабораторията на Витка е открехната и чух прегракнало пеене. Промъкнах се крадешком до вратата.

Трета глава

Искам да те прославя тебе, който в зимната вечер през виелицата вървиш.

Твоето силно дихание и равномерния ритъм на твоето сърце…


У. Уитман

Одеве Витка беше казал, че отива с една компания, а в лабораторията остава да работи неговият дубъл. Дубълът е много интересно нещо. Обикновено той е доста точно копие на твореца си. Да речем, на човека не му стига работна ръка и той сн създава един тъп и покорен дубъл, който не умее нищо друго, освен да свързва контактите или да мъкне тежести или да пише под диктовка, но който умее да върши добре тези неща. Или на човека му трябва модел антропоид за някакъв експеримент, тъп и покорен, който не може да прави нищо друго, освен да ходи по тавана или да приема телепатеми, но затова пък умее да го върши добре. Или най-обикновения случай. Трябва, да речем, човекът да иде да си получи заплатата, а не иска да си губи времето и вместо себе си изпраща своя дубъл, който не умее нищо друго, освен да не пуска никого без ред, да се разписва във ведомостта и да преброи парите на касата. Разбира се, не всички умеят да създават дубли. Аз например още не мога. Онова, което правех, засега нищо не можеше — дори да ходи. Стоиш си понякога на опашката и уж тук са и Витка, и Роман, и Володя Почкнн, а няма с кого дума да си кажеш. Стоят като каменни, не мигат, не дишат, не тъпчат от крак на крак. Няма от кого да си поискаш цигара.

Истинските майстори могат да създават твърде сложни, многопрограмни, самообучаващн се дубли. Такъв именно супер Роман изпрати през лятото вместо мене с колата. И никой от моите момчета не беше се досетил, че не съм аз. Дубълът великолепно беше карал моя москвич, псувал, когато го хапели комари, и с удоволствие пеел с компанията. Когато се върнал в Ленинград, той разкарал всички по домовете, самостоятелно предал наетия автомобил, платил и моментално изчезнал пред очите на смаяния директор на бюрото за наемане на автомобили.

Едно време си мислех, че А-Янус и У-Янус са дубъл и оригинал. Обаче съвсем не беше така. Преди всичко и двамата директори имаха паспорти, дипломи, пропуски и други необходими документи. А дори най-сложните дубли не можеха да имат никакви удостоверения за самоличност. Когато видеха печата върху своята фотография, те изпадаха в ярост и веднага разкъсваха документите па парченца. С това загадъчно свойство на дублите дълго време се беше занимавал Магнус Редкин. Но не му стигаха сили за тая задача.

Освен това Янусовците бяха белтъчни същества. По въпроса за дублите и досега още не беше прекратен спорът между философите и кибернетиците дали да бъдат смятани за живи същества или не. Повечето от дублите представлявала силициево-органични структури, имаше дубли и на германиева основа. А напоследък бяха излезли на мода алумино-полимерните дубли.

И най-после, най-важното — никой никога не беше създавал изкуствено нито А-Янус, нито У-Янус. Те не бяха копие и оригинал, не бяха и братя близнаци, те бяха един и същи човек — Янус Полуектович Невструев. Никой в института не разбираше това, но всички го знаеха толкова сигурно, че дори не се опитваха да го разберат.


Дубълът на Витка стоеше, опрял длани на лабораторната маса, и с втренчен поглед наблюдаваше работата на малкия хомеостат Ешби. И си тананикаше песничка, една популярна на времето мелодия:

Не сме Декарти, Нютони не сме,

за нас науката е тъмен лес

от чудеса.

А сме нормални астрономи — да!

Ловим звезди по тъмни небеса…

Никога дотогава не бях чувал дублнте да пеят. Но от Виткиния дубъл можеше да се очаква всичко. Помня, Витка беше направил един дубъл, който се осмеляваше да спори за прекаления разход на психоенергия със самия Модест Матвеевич. А от Модест Матвеевич се плашеха до разтреперване, очевидно инстинктивно, дори сътворените от мен чучела, без ръце и без крака.

Вдясно от дубъла, в ъгъла, стоеше завит с брезентов калъф двуходовият транслатор ДХТ-80Е, нерентабилно изделие на китежградския завод за маготехника. До лабораторната маса, осветена от три рефлектора, блестеше кърпената кожа на моя стар познат — дивана. Върху дивана беше поставено детско корито с вода, в коритото плуваше с корема нагоре един умрял костур. В лабораторията имаше рафтове, натъпкани с уреди, а до самата врата стоеше голяма квадратна бутилка от зелено стъкло, покрита с прах. В бутилката се намираше запечатан един джин и можеше да се види как тон шаваше вътре и святкаше с очички.

Дубълът на Витка престана да разглежда хомеостата, седна на дивана до ваната и втренчил все същия изцъклен поглед в умрялата риба, изпя следния куплет:

И природата да обуздаем,

и да разсеем невежество

и мрак

да вземем карта на безкрая — да!

и всеки гледа я като тъпак…

Костурът си оставаше без промени. Тогава дубълът пъхна ръка дълбоко в дивана и пъхтейки, с мъка започна да превърта там нещо.

Диванът беше транслатор. Тон създаваше около себе си М-поле, което, просто казано, преобразуваше реалната действителност в приказна. Бях го изпитал на гърба си през оная паметна нощ, която прекарах при Наина Киевна. И тогава беше ме спасило само това, че диванът е работел с четвърт сила. Иначе щях да се събудя като палечко с ботуши.

За Магнус Редкин диванът беше възможно скривалище за търсения Бял тезис. За Модест Матвеевич — музеен експонат, инвентарен номер 1123, който не биваше да се разхищава. За Витка той беше инструмент номер едно. Затова Витка всяка нощ крадеше дивана, Магнус Фьодорович от завист донасяше на кадровика другаря Дьомин, а дейността на Модест Матвеевич се свеждаше до простата задача да прекрати тези неща. Витка крадеше дивана дотогава, докато не се намеси Янус Полуектович, който в тясно взаимодействие с Фьодор Симеонович и на активната подкрепа на Жан Жакомо, опирайки се на официалното писмо на Президиума на Академията на науките, подписано лично от четирима академици, успя все пак напълно да неутрализира Редкии и да измести Модест Матвеевич от заеманите от него позиции. Модест Матвеевич заяви, че той като материално отговорно лице не желае да чува нищо и желае диванът, инвентарен номер 1123, да си стои в специално определеното за него помещение. А ако това не стане, каза Модест Матвеевич заплашително, нека всички, включително академиците, се сърдят на себе си. Янус Полуектович се съгласи да се сърди на себе си, Фьодор Симеонович също и Витка бързо-бързо довлече дивана в своята лаборатория.

Витка беше сериозен работник, не приличаше на хайманите от отдел „Абсолютно знание“ и възнамеряваше да превърне цялата морска и океанска вода на нашата планета в жива вода. Наистина засега той още се намираше в стадия на експеримента.

Костурът в коритото се размърда и се обърна с корема надолу. Дубълът извади ръката си от дивана. Костурът апатично помръдна плавници, отвори уста, повали се на хълбок и отново се преобърна по гръб.

— Г-г-говедо — каза дубълът ядосан.

Веднага наострих уши. Това беше казано емоционално. Никой лабораторен дубъл не можеше да го каже така. Дубълът пъхна ръка в джобовете, бавно се изправи и ме видя. Няколко секунди ние се гледахме. После аз ехидно попитах:

— Работим ли?

Дубълът му гледаше тъпо.

— Хайде стига, стига — казах аз. — Всичко е ясно.

Дубълът мълчеше. Той стоеше като каменна статуя и не мигаше.

— Я слушай — казах аз. — Сега е десет и половина. Давам ти десет минути. Прибери всичко, изхвърли тази мърша и бягай да танцуваш. А пък аз сам ще спра тока.

Дубълът сви устни и започна да отстъпва назад. Отстъпваше твърде предпазливо, заобиколи дивана и застана така, че между нас остана лабораторната маса. Аз демонстративно погледнах часовника си. Дубълът промърмори заклинание, на масата се появи пишеща машина, автоматична писалка и топче чиста хартия. Дубълът подви колена, увисна във въздуха и започна да пише нещо, като от време на време страхливо ме поглеждаше. Това беше твърде правдоподобно и аз дори взех да се съмнявам. Впрочем имах сигурно средство да разбера истината. Дублите обикновено бяха напълно нечувствителни към болка. Потърсих в джобовете си и извадих мънички остри клещи и тракайки многозначително с тях, започнах да се приближавам към дубъла. Дубълът спря писането. Втренчил поглед в очите му, аз откъснах с клещите главичката на гвоздея, който стърчеше от масата, и казах:

— Е-е?

— Какво си се лепнал за мене? — попита Витка. — Нали виждаш, че работя.

— Нали си дубъл — казах аз. — Не разговаряш с мене.

— Махни клещите — каза той.

— А ти не се прави на глупак — казах аз. — Ама че дубъл.

Витка седна на ръба на масата и уморено потърка очи.

— Нищо не излиза днес — заяви той. — Глупак съм днес. Направих дубъл, а излезе един такъв напълно тъп. Всичко изпускаше, седна на умклайдста, говедото му… пернах го по шията, пребих си ръката… И костурът умира систематично.

Отидох при дивана и надникнах в коритото.

— А какво му е?

— Откъде да зная?

— Откъде си го взел?

— От пазара.

Хванах костура за опашката и го вдигнах.

— Ами какво искаш? Обикновена умряла рибка.

— Дръвник — каза Витка. — Нали водата е жива…

— А-а-а — казах аз и започнах да мисля какво да го посъветвам. Аз си представях крайно смътно механизма на действие на живата вода. Главно по приказката за Иван Царевич и Сивия вълк.

Джинът в бутилката се движеше и от време на време започваше да трие с длан замърсеното отвън стъкло. Нищо не измислих и казах:

— Избърши поне бутилката.

— Какво?

— Прахта от бутилката избърши. Скучно му е там.

— Майната му, нека скучае — разсеяно каза Битка. Той отново пъхна ръката в дивана и отново завъртя там нещо. Костурът оживя.

— Видя ли? — Каза Витка. — Когато дам максимално напрежение, всичко е наред.

— Екземплярът е… несполучлив — казах аз напосоки.

Витка извади ръка от дивана и ме загледа втренчено.

— Екземплярът… — каза той. — Несполучлив… — Очите му станаха като на дубъл. — Екземпляр за екземпляра лупус ест…7

— Освен това сигурно е замразен — казах аз по-смело.

Витка не ме слушаше.

— Откъде ли да взема риба? — каза той, като се озърташе и се тупаше по джобовете. — Една рибка, да…

— Защо? — попитах аз.

— Вярно — каза Витка. — Защо? Щом няма друга риба — умно — каза той, — защо да не вземем друга вода? Нали?

— А, не — възразих аз. — Нищо няма да стане така.

— Ами как? — разпалено попита Витка.

— Измитай се оттук — казах аз. — Напусни помещението.

— Къде да ида?

— Където щеш.

Той прескочи дивана и ме сграбчи за реверите.

— Ти мене слушай, разбра ли? — каза той заплашително. — На света няма нищо еднакво. Всичко се разпределя по хаусианата. От вода до вода има разлика… Този стар глупак не се сети, че има дисперсия на свойствата…

— Ей, драги — викнах му аз. — Скоро ще настъпи Нова година! Не се увличай толкова.

Той ме пусна и взе да търси нещо:

— Къде ли го дянах?… Ама че съм галош!… Къде ли го пъхнах?… А, ето го…

Той се спусна към масата, на която стоеше изправен умклайдетът, онзи същият. Отскочих към вратата и казах умолително:

— Опомни се! Дванадесет е вече! Чакат те! Верочка те чака!

— Не! — отвърна той. — Изпратих им там дубъл. Хубав дубъл, отракано момче. Пълен глупак. Вицове разказва, стойки прави, танцува като вол…

Той въртеше в ръце умклайдета, пресмяташе нещо, преценяваше, присвил едното око.

— Измитай се, ти казвам! — развиках се аз отчаян.

Витка ми хвърли такъв поглед, че аз седнах. Край на шегите. Витка беше в такова състояние, когато увлечените в работа магове превръщат околните в паяци, мокрици, гущери и други прости животни. Клекнах до джина и започнах да гледам.

Витка замръзна в класическата поза за материално заклинание (позиция „мартихор“), над масата се вдигна розова пара, заподскачаха сенки, подобни на прилепи, изчезна пишещата машина, изчезна хартията и изведнъж цялата повърхност на масата се покри със съдове с прозрачни течности. Витка остави, без да гледа, умклайдета на стола, грабна единия от съдовете и започна внимателно да го разглежда. Ясно беше, че сега вече той никога и никъде нямаше да мръдне. Енергично махна коритото от дивана, с енергичен скок подскочи към рафтовете и домъкна на масата обемист меден аквавитометър. Наместих се по-удобно и избърсах на джина едно прозорче за наблюдение. Но в този момент от коридора се чуха гласове, топуркане на крака и хлопане на врати. Скочих и изхвръкнах от лабораторията. Усещането за нощна пустота и тъмният покой в огромното здание бяха изчезнали безследно. В коридора лампите ярко светеха. Някой стремглаво тичаше по стълбата, някой викаше: „Валка! Напрежението е паднало. Тичай в акумулаторното!“ Някой изтърсваше на площадката на стълбите шубата си и по всички посоки летеше мокър сняг. Насреща ми със замислено лице бързо крачеше изящно превитият Жан Жакомо, след него с огромна чанта под мишница и стиснал бастуна му със зъби ситнеше един гном. Поклонихме се. От великия престижитатор лъхаше на хубаво вино и френски парфюм. Не посмях да го спра и той влезе през затворената врата в кабинета си. Гномът пъхна подире му чантата и бастуна, а той се шмугна в радиатора на парното отопление.

— Какво търсите тук? — извиках аз и изтичах към стълбището.

Институтът беше препълнен със сътрудници. Струваше ме се дори, че бяха повече, отколкото в делничен ден. В кабинетите и лабораториите всички лампи светеха, вратите бяха широко отворени. В института се носеше обичайната всекидневна глъчка: трещяха електрически изпразвания. Монотонни гласове диктуваха цифри и произнасяха заклинания. Чуваше се ситно тракане на мерцедеси и райнметали. И над цялата тази глъчка ехтеше гръмогласният и победен рев на Фьодор Симеонович: „Много, много добре, идеално! Юнак сте, драги! Но кой глупак е изключил г-генератора?“ Блъснаха ме в гърба с нещо твърдо и аз се хванах за перилата. Кипнах. Бяха Володя Почкин и Едик Амперян, те влачеха към своя етаж една координатно-измерителна машина, тежка около половин тон.

— А, Саша? — приветливо каза Едик. — Здрасти, Саша.

— Сашка, дръпни се от пътя — викна Володя Почкин, вървейки заднешком. — Завивай, завивай!…

Сграбчих го за яката:

— Защо си в Института? Как си влязъл тук?

— През вратата, през вратата… — каза Володя. — Едка, по-надясно! Нали виждаш, че не минава?

Пуснах го и затичах към фоайето. Беше ме обзело административно негодувание. Ще ви дам да се разберете, мърморех аз и прескачах по четири стъпъла. Ще ви покажа как се безделничи. Ще ви покажа как пускате всички безразборно. Макродемоните Вход и Изход, вместо да си гледат работата, треперейки от възбуда и трескаво фосфоресцирайки, играеха на рулетка. С очите си видях как забравилият своите задължения Вход прибра банка от около 70 милиарда молекули от забравилия своите задължения Изход. Веднага познах рулетката. Беше моята рулетка. Бях я направил за една вечеринка и я държах зад един шкаф в електронната зала и за нея знаеше само Витка Корнеев. Заговор, рекох си аз. Ще им дам да се разберат на всички. А през фоайето непрекъснато минаваха покрити със сняг червенобузи, весели сътрудници.

— Ама че вее! Напълни ми ушите…

— А ти също ли си отиде?

— Разбира се, страшна скука… Всички се наляха. Хайде, мисля си, по-добре да вървя да поработя. Оставих им дубъл и излязох.

— Знаеш ли, танцувам с нея и усещам, че се покривам с косми. Пийнах водка — не помага…

— Ами ако вземе снопче електрони? Масата ли е голяма? Ами тогава фотьойли…

— Алексей, имаш ли свободен лазер? Дай ми поне един газов…

— Галка, как така остави мъжа си?

— Ако искаш да знаеш, аз излязох преди един час. Нали разбираш, затънах в една пряспа, замалко не ме затрупа…

Разбрах, че не оправдах доверието. Вече нямаше смисъл да вземам ролетката от демоните. Оставаше ми само да отида и да се скарам здравата с провокатора Витка, пък каквото ще да става. Заплаших демоните с юмрук и се повлякох нагоре по стълбището, като се опитвах да си представя какво ли ще стане, ако сега в Института надникне Модест Матвеевич.

По пътя към приемната на директора спрях в изпитателната зала. Тук усмиряваха един пуснат от бутилката джин. Джинът, огромен и посинял от злоба, се мяташе в кафеза, ограден с щитовете на Джан бен Джан и покрит отгоре с мощно магнитно поле. Изпитателите шибаха джина с високоволтни електрически изпразвания, той виеше, псуваше на няколко мъртви езика, скачаше, бълваше огнени езици, в своя гняв започваше да строи дворци и веднага ги разрушаваше, след това най-после се предаде и треперейки от тока, жално зави:

— Хайде стига, спрете, няма вече… Ох, ох, ох… Нали виждате, вече съм съвсем кротък…

Пред пулта за електрическо изпразване стояха спокойни немигащи младежи, всички до един дубли. А оригиналите се бяха струпали около вибростанока, поглеждаха си часовниците и отваряха бутилки.

Отидох при тях.

— А, Сашка!

— Сашенция, казват, че си бил дежурен днес… Ще се отбия за малко при теб в залата.

— Ей, я някой да му направи чаша, че ръцете ми са заети.

Бях шашарднсаи и не забелязах кога в ръката ми се появи чаша. Тапите изгърмяха в щитовете на Джан бен Джан и със съскане се разля студено шампанско. Мълниите стихнаха, джинът престана да скимти и започна да души. В същата секунда Кремълският часовник започна да бие дванадесет.

— Момчета! Да живее понеделник!

Чашите се вдигнаха. После някой, разглеждайки бутилката, каза:

— Кой прави виното?

— Аз!

— Не забравяй утре да го платиш.

— Какво? Още една бутилчица ли?

— Стига, ще се простудим.

— Хубав джин хванахме… Малко е нервен.

— На харизан кон…

— Нищо, ще лети и хоро ще играе. Ще направи 40 кръга, пък после да върви където ще със своите нерви.

— Момчета — плахо казах аз. — Вън е нощ… и празник. Да бяхте се разотишли.

Погледнаха ме, потупаха ме по рамото и ми казаха: „Нищо, всичко ще мине“ — и на тълпа тръгнаха към кафеза… Дублите дръпнаха единия от щитовете, а оригиналите заобиколиха сериозни джина, хванаха го здраво за ръцете и за краката и го повлякоха към вибростанока. Джинът страхливо нареждаше и неуверено им предлагаше съкровищата на земните царе. Стоях самичък настрани и наблюдавах как го стягат с ремъци и прикрепват към разни части от тялото му микропредавачи. След това аз побутнах щита. Беше огромен и тежък, надупчен от ударите на кълбовидните мълнии и на места обгорял. Щитовете на Джан бен Джан бяха направени от седем драконови кожи, слепени с жлъчка на отцеубийци и пригодени за пряко попадение на мълния. На всеки щит с тапицерски гвоздейчета бяха заковани тенекиени инвентарни номера. Теоретически на лицевата страна на щитовете трябваше да бъдат изобразени всички знаменити битки от миналото, а на опаката всички велики битки от бъдещето. Но практически на лицевата страна на щита, пред които стоях, се виждаше нещо като реактивен самолет, щурмуващ автоколона. А опаката страна беше покрита с чудновати шарки и напомняше абстрактна картина.

Започнаха да разтърсват джина на вибростанока. Той се кискаше и пискаше: „Ох, гъдел ме е!… Ох, умирам…“ Върнах се в коридора. Коридорът миришеше на бенгалски огньове. Под тавана се въртяха фойерверки, удряха се в стените и оставаха подире си опашки от цветен дим, стрелкаха се ракети. Срещнах дубъла на Володя Почкин, който влачеше гигантска инкунабула с медни закопчалки, два дубъла на Роман Ойра-Ойра, които пъшкаха под грамадна тръбообразна стомана, след това самия Роман с купчина яркосини папки от архива на отдел „Недостъпни проблеми“, а след това свирепия лаборант от отдел „Смисъл на живота“, който водеше на разпит при Хунта стадо псуващи призраци с плащове на кръстоносци… Всички бяха забавни и сериозни.

Трудовото законодателство се нарушаваше недобросъвестно и аз почувствувах, че у мене е изчезнало всякакво желание да се боря с тези нарушения, защото в дванадесет часа на Новогодишната нощ, пробили си път през виелицата, тук бяха дошли хора, на които им беше по-интересно да доведат докрай или да започнат отначало някаква полезна работа, вместо да затъпяват от водка, безсмислено да си клатят краката, да играят на томбола и да се занимават с най-различни по лекота флиртове. Тук бяха дошли хора, на които им беше по-приятно да бъдат заедно, отколкото разделени, които не можеха да понасят разните му недели, защото в неделя им беше скучно. Магове, Хора с главна буква и техният девиз беше „Понеделник започва в събота“. Да, те знаеха разни заклинания, умееха да превръщат водата във вино и никой от тях не би се затруднил да нахрани с пет хляба хиляда души. Но те бяха магове не за това. То беше черупката, външното. Те бяха магове, защото твърде много знаеха, толкова много, че количеството у тях най-после беше преминало в качество. И те бяха влезли със света в други отношения, различни от тези на обикновените хора. Те работеха в Институт, който се занимаваше преди всичко с проблемите на човешкото щастие и смисъла на човешкия живот, но дори между тях никой не знаеше точно какво е щастие и къде именно е смисълът на живота. И те бяха възприели работната хипотеза, че щастието е в непрекъснатото опознаване на непознатото и смисълът на живота е пак в същото. Всеки човек в душата си е маг, но той става маг едва тогава, когато започне да мисли по-малко за себе си и повече за другите. Когато му става по-интересно да работи, отколкото да се забавлява в старинния смисъл на думата. И сигурно тяхната работна хипотеза беше близка до истината, защото така както трудът е превърнал маймуната в човек, точно така липсата на труд в много по-кратки срокове превръща човека в маймуна. Дори в нещо по-лошо от маймуната.

В живота ние не винаги го забелязваме. Безделникът и паразитът, развратникът и кариеристът продължават да ходят на задните си крайници, говорят си напълно членоразделно (макар че техните теми се стесняват до крайност). Що се отнася до тесните панталони и увлечението по джаза, по които едно време някои се опитваха да определят степента на маймуноподобието, доста бързо стана ясно, че те са присъщи на най-добрите магове.

В института беше невъзможно да се скрие регресът. Институтът даваше неограничени възможности за превръщане на човека в маг. Но той беше безнощаден към отстъпниците и ги заклеймяваше безпогрешно. Достатъчно беше сътрудникът да се отдаде поне за час на егоистични инстинктивни действия (а понякога дори само мисли) и той изведнъж уплашен забелязваше, че мъхът на ушите му става по-гъст. Това беше предупреждение. Така милиционерската свирка предупреждаваше за възможната глоба, така болката предупреждава за възможната травма. След предупреждението всичко зависеше от сътрудника. Човекът не може винаги и навсякъде да се бори със своите кисели мисли, затова именно е човек — преходна степен от неандерталеца към мага. Но той може да преодолява тези мисли и тогава запазва шансовете си. А може и да отстъпи, да махне ръка на всичко („Живеем само веднаж“, „Трябва да вземем от живота всичко“, „Нищо човешко не ни е чуждо“) и тогава му остава само един изход: колкото може по-скоро да се махне от института. Вън от института той може да си остане поне порядъчен еснаф, който честно, но без желание си изкарва хляба. Но хората трудно се решават да напуснат. В института е топло, приятно, работата е чиста, уважавана, добре платена, хората са прекрасни, а от срам никой не е умрял. И те се шляят, следени от състрадателни неодобрителни погледи по коридорите и лабораториите, ушите им покрити с твърде сива четина, тъпи, пелтечещи, явно оглупяващи. Но такива хора все още могат да бъдат съжалени, може да се направи опит да им се помогне. Има още надежда да им се върне човешкият лик.

Но има и други. Дебелооки, които много добре знаят къде зимуват раците. По свой начин дори твърде умни. По свой начин добри познавачи на човешката природа. Пресметливи и безпринципни, познали цялата сила на човешките слабости, те умеят от всяко зло да извлекат полза и в това отношение са неуморни. Те грижливо бръснат ушите си и много често изобретяват удивителни средства за унищожаване на окосмяването. И много често достигат значителни висоти и големи успехи в основната си задача — да изградят светло бъдеще само в едно отделно жилище и в една отделна градина, заградена от останалото човечество с бодлива тел…

Върнах се на поста си в приемната на директора, нахвърлях ненужните ключове в чекмеджето и прочетох няколко страници от класическото произведение на Я. П. Невструев „Уравнения по математическа магия“. Книгата се четеше като приключенски роман, защото беше изпълнена с поставени и неразрешени проблеми. Страшно ми се прииска да работя. И тъкмо най-сетне бях решил да плюя на дежурството и да отида при своя „Алдан“, когато по телефона се обади Модест Матвеевич.

Дъвчейки шумно, той сърдито попита:

— Къде ходите, Привалов? Трети път се обаждам, безобразие!

— Честита Нова година, Модест Матвеевич! — казах аз.

Известно време той дъвчеше мълчаливо, след това отвърна с по-нисък тон:

— Подобно. Как е дежурството?

— Току-що обиколих помещенията — казах аз. — Всичко е нормално.

— Самозапалвалия нямаше ли?

— Съвсем.

— Навсякъде ли е спрян токът?

— Бриарей си счупи пръста — казах аз.

Той се разтревожи.

— Бриарей ли?… Чакайте… Аха, инвентарен номер 1489… Как?

Обясних му.

— Какви мерки взехте?

Разказах му.

— Правилно — каза Модест Матвеевич. — Продължавайте да дежурите. Друго няма.

След Модест се обади Едик Амперян от отдел „Линейно щастие“ и учтиво ме помоли да пресметна оптималните коефициенти на безгрижието за отговорни работници. Съгласих се и се уговорихме да се срещнем в електронната зала след два часа. След това влезе дубълът на Ойра-Ойра и с безизразен глас поиска ключовете от шкафа на Янус Полуектович. Отказах му. Той взе да настоява. Изгоних го вън.

След минута дотича самият Роман.

— Дай ключовете!

Поклатих глава отрицателно.

— Няма да ги дам.

— Дай ключовете!

— Гледай си работата. Аз съм материално отговорно лице.

— Сашка, шкафа ще отвлека!

Усмихнах се и казах:

— Заповядай.

Роман вторачи очи в шкафа и целият се напрегна, но шкафът, или беше омагьосан, или завинтен за пода.

— А какво търсиш там? — попитах аз.

— Документацията на РУ-16. Хайде, дай ключовете.

Засмях се и протегнах ръка към чекмеджето с ключовете. И в същия миг някъде отгоре долетя пронизителен писък. Аз скочих.

Четвърта глава

Леле! Малък съм и слаб;

Таласъмът ще ме изяде.


А. С. Пушкин

— Излюпил се е — спокойно каза Роман, загледан към тавана.

— Кой? — Бях смутен: викът беше женски.

— Вампирът на Вибегало — каза Роман. — По-точно кадавърът.

— Ами защо крещеше жена?

— Сега ще видиш — каза Роман.


Той ме хвана за ръка, подскочи и полетяхме през етажите. Пробивайки таваните, ние се забивахме в преградните стени като нож в замръзнало месо, след това със звук на мляскане изскачахме във въздуха и отново се забивахме в стените. Между преградите беше тъмно и мънички гномове и мишки с уплашени писъци бягаха от нас. А в лабораториите и кабинетите, през конто прелитахме, сътрудниците с озадачени лица гледаха нагоре.

В „Родилния дом“ се промъкнахме през тълпата любознателни и видяхме до лабораторната маса да седи абсолютно гол професор Вибегало. Синкавобялата му влажна кожа лъщеше, мократа му брада висеше като клин, мокрите му коси бяха залепнали на ниското чело, на което се червенееше действуващ вулканичен цирей. Безизразните му прозрачни очи примигваха от време на време и тъпо шареха по стаята.

Професор Вибегало ядеше. На стола пред него вдигаше пара голяма фотографска вана, напълнена догоре с попарени трици. Той не обръщаше на никого специално внимание, гребеше триците с шепи, мачкаше ги с пръстите като пилаф и направената топка буташе в устния отвор, като посипваше изобилно брадата си с трохи. Той хрускаше, мляскаше, грухтеше, хъркаше, навеждаше глава настрани и примижваше като от огромно наслаждение. От време на време, без да спира да гълта и да се задавя, той започваше да се вълнува, хващаше кацата с триците за ръба и кофата със суроватка, които се намираха до него на пода, и ги приближаваше все повече и повече до себе си. На другия край на масата младата вещица практикантка Стела с чисти розови ушенца, бледа и разплакана, с разтреперени устни режеше самуните хляб на огромни филии и като извръщаше глава, ги поднасяше върху протегнатите ръце на Вибегало. Централният котел беше отпушен, преобърнат и около него се беше разляла широка зеленикава локва.

Вибегало изведнъж смутолеви:

— Ей, моме… Такова… Дай мляко! Сипвай значи направо тук, в триците… Сил ву пле, значи …

Стела бързо вдигна кофата и плисна в тавата суроватката.

— Ех! — възкликна професор Вибегало. — Съдината е малка, значи! Моме, как ти викаха, такова, наливай право в кацата. Ще ядем значи от кацата…

Стела изсипваше кофа след кофа в кацата с трици, а професорът, хванал тавата като лъжица, започна да гребе триците и да ги изсипва в устата си, която изведнъж се разтвори невероятно широко.

— Ами обадете му се де! — жално завика Стела. — Той сега ще изяде всичко!

— Обаждахме му се вече — каза някой от тълпата. — Ти по-добре се дръпни от него. Я ела тук.

— Ами ще дойде ли той? Ще дойде ли?

— Каза, че излиза. Галошите значи си навлича и излиза. Каза да стоите по-настрани от него.

Аз най-после разбрах какво става. Това не беше професор Вибегало, беше новороденият кадавър, моделът на човек неудовлетворен стомашно. И слава богу, защото вече бях си помислил, че вследствие на напрегнатия труд професорът го е ударила дамла.

Стела предпазливо се дръпна. Хванаха я за рамене и я вмъкнаха в тълпата. Тя се скри зад гърба ми, вкопчи се за лакътя ми и аз незабавно изправих рамене, макар че още не разбирах какво става и от какво толкова се страхува. Кадавърът лапаше. В пълната с народ лаборатория цареше покъртителна тишина, чуваше се само как кадавърът сумти и хруска като кон и стърже с тавата по стените на кацата. Наблюдавахме го. Той стана от стола и пъхна глава в кацата. Жените извиха глави. На Лилечка Новосмехова й прилоша и я изведоха в коридора. След това ясният глас на Едик Амперян каза:

— Добре. Нека бъдем логични. Сега той ще довърши триците, след това ще изяде хляба. А след това?

Предните редици се размърдаха. Тълпата се дръпна към вратите. Започнах да разбирам какво става. Стела каза с тъничко гласче.

— Има и глави от сельодки…

— Много ли?

— Два тона.

— М-да — каза Едик. — Ами къде са?

— Трябваше да идват по конвейра — каза Стела. — Но конвейра е счупен.

— Между впрочем — каза Роман виско — от две минути се опитвам да го пасивизирам, но няма никакъв резултат.

— Аз също — каза Едик.

— Затова — каза Роман — много добре ще стане, ако някой от най-гнусливите се заеме с поправянето на конвейера. Като полумярка. Има ли тук още някой магист? Едик го виждам. Има ли друг. Корнеев! Виктор Павлович? Тук ли си?

— Няма го. Може би трябва да изтичаме за Фьодор Симеонович?

— Смятам, че засега не бива да го безпокоим. Все ще се справим. Едик, хайде заедно, съсредоточени.

— На какъв режим?

— На затормозване. Включително до тетанус. Момчета, който умее, да помага.

— Един момент — каза Едик. — Ами ако го повредим?

— Да, да — казах аз. — По-добре недейте. По-добре нека мене ме изяде.

— Бъди спокоен, бъди спокоен. Ще бъдем внимателни. Едик, хайде чрез докосване, с едно докосване.

— Започваме — каза Едик.

Стана още по-тихо. Кадаварът се въртеше в кацата, а навън приказваха и чукаха доброволците, които се занимаваха с конвейера. Мина една минута. Кадавърът излезе от кацата, избърса брадата си, погледна ни сънливо и изведнъж с ловко движение протегна ръката си невероятно далече и сграбчи последния самун хляб. След това шумно се оригна и се отпусна на облегалката на стола, скръстил ръце на огромния си подут корем. По лицето му се разля блаженство. Той пъшкаше и глупаво се усмихваше. Без съмнение беше щастлив така, както бива щастлив крайно умореният човек, когато най-после се довлече до жадуваното легло.

— Подействува му, струва ми се — с въздишка на облекчение каза някой сред тълпата.

Роман със съмнение сви устни.

— Нямам такова впечатление — учтиво каза Еднк.

— Може би му се е свършило самонавиването? — казах аз с надежда.

Стела жално заяви:

— Това е само временно отпускане… Пристъп на доволство. Скоро пак ще се събуди.

— Слабаци сте, магистри — каза един мъжествен глас. — Я ме пуснете да ида за Фьодор Симеонович.

Всички се спогледаха и неуверено се усмихнаха. Роман замислено си играеше с умклайдета, търкаляйки го на дланта си. Стела трепереше и шепнеше: „Какво ще стане? Саша, страх ме е!“ А пък аз ту излъчвах гърди, ту мръщех вежди и се борех със страшното си желание да се обадя на Модест Матвеевич. Страшно ми се искаше да сваля от себе си отговорността. Това беше слабост и аз бях безсилен пред нея. Сега виждах Модест Матвеевич в съвсем нова светлина. Бях убеден, че стига Модест Матвеевич да се появи тук и да ревне на таласъма: „Стига с тези работи, другарю Вибегало!“ — и таласъмът незабавно ще спре.

— Роман — казах небрежно, — смятам, че в краси случай си способен да го дематериализираш.

Роман се засмя и ме потупа но рамото.

— Не се плаши — каза той. — Това са дреболии. Само че не ми се ще да се залавям с Вибегало… От този не се страхувам, страхувам се от онзи! — той посочи втория котел, който кротко тракаше в ъгъла.

През това време кадавърът изведнъж неспокойно се размърда. Стела тихичко изписка и се притисна до мене. Очите на кадавъра се отвориха. Най-напред той се наведе и надникна в кацата. След това раздрънка празните кофи. После притихна и известно време стоя неподвижен. Изръзът на доволство върху лицето му се смени с израз на горчива обида. Той се надигна бързо, подуши, като мърдаше ноздри, масата и изплезил дълъг червен език, облиза трохите.

— Дръжте се сега, момчета — прошепна някои сред тълпата.

Кадавърът пъхна ръка в кацата, измъкна тавата, огледа я от всички страни и предпазливо отхапа единия край. Веждите мустрадалческисе вдигнаха. Той отхапа още едно парче и захруска. Лицето му посиня като от силно раздразнение, очите му станаха влажни, но той късаше парче по парче, докато не сдъвка цялата тава. Около минута седя замислен, проверявайки с пръсти зъбите си, после бавно огледа замръзналата тълпа. Погледът му беше лош — нещо преценяваше, нещо избираше. Володя Почкнн неволно каза: „Тихо де…“ И в този момент безизразните прозрачни очи се вторачиха в Стела и тя нададе вик, същия сърцераздирателен вик, превръщащ се в ултразвук, който бяхме вече чули с Роман в приемната на директора четири стажа по-надолу. Изтръпнах. Това нещо смути и кадавърът, той наведе очи и нервно забарабани с пръсти но масата.

Пред вратата се чу шум. Всички се размърдаха и през тълпата, разблъсквайки зазяпалите се и късайки ледунките от брадата си, се вмъкна Амвросий Амбруазовнч Вибегало. Истинският. От него миришеше на водка, на дрехи и студ.

— Драги! — развика се той. — Какво е това, а? Кел-сетуасион! Стела, какво, такова гледаш!… Къде е сельодката? Ами той има потребности!… И те растат!… Трябва да четеш моите трудове!

Той отиде при кадавъра и кадавърът веднага започна лакомо да го души. Вибегало му даде дрехата си.

— Потребностите трябва да се удовлетворяват! — говореше той и бързо щракаше ключовете върху пулта на конвейера. — Защо веднага не си му дала? Ох, тези ле фам, ле фам!… Кой каза, че е счупен? Изобщо не е счупен, а омагьосан, за да не може значи никой да го използува, защото, такова, всички имат потребност, а седьодкага е за модела…

На стената се отвори прозорче, конвейерът затрака и върху пода потече поток ароматни глави от сельодка. Очите на кадавъра светнаха. Той падна на четири крака, със ситен тръс препусна към прозорчето и започна да яде. Застанал до него Вибегало пляскаше с ръце, радостно подвикваше и от време на време в изблик на чувства започваше да чеше кадавъра зад ухото.

Тълпата с облекчение въздъхна и се размърда. Вибегало бе довел двама кореспонденти от областния вестник. Кореспондентите бяха познати — Г. Проницателни и Б. Питомник. Те също миришеха на водка. Засвяткаха светкавици и кореспондентите започнаха да фотографират и записват в бележниците си. Г. Проницателни и Б. Питомник бяха се специализирали по науката. Г. Проницателни беше се прочул с фразата: „Орд пръв погледна към звездното небе и забеляза, че галактиката се върти“. Той беше направил литературна обработка на разказа на Мерлин за пътешествието с председателя на райсъвета и интервюто, взето (поради неграмотността му) от дубъла на Ойра-Ойра. Интервюто имаше заглавие „Човек с главна буква“ и започваше с думите: „Като всеки истински учен той не приказваше много…“ Б. Питомник използуваше Вибегало. Неговите бойки очерци за самообуващата се обувка, за самоскубещо-самотоварещите се в камиони моркови и за други проекти на Вибегало бяха известни в цялата област. А статията „Вълшебникът от Соловец“ беше се появила дори в едно от столичните списания.

Когато у кадавъра настъпи следващият пристъп на доволство и той задряма, дотичалите лаборанти на Вибегало, изтръгнати с корен от новогодишните трапези и поради това твърде недружелюбни, бързо го облякоха с черен кюстюм и му сложиха стол да седне. Кореспондентите изправиха Вибегало до него, сложиха ръцете му върху раменете на кадавъра и насочили обективи, го помолиха да продължи.

— Кое е главното? — с готовност заяви Вибегало. — Главното е човекът да бъде щастлив. Отбелязвам в скоби: щастието е човешко понятие. А какво представлява човекът, философски казано? Човекът, другари, е хомо сапиенс, който може да иска. Може, такова, всичко, което иска, а иска всичко, което може. Неспа, другари? Ако той, тоест човекът, може всичко, което иска, а иска всичко, което може, следователно той е щастлив. Така именно ще го определим. Какво виждаме тук пред себе си? Виждаме модел. Но този модел, другари, иска и това вече е добре. Така да се каже, екселан, ексви, шарман. И още нещо, другари, сами виждате, че той може. И това е още по-добре, защото щом е така, той… значи е щастлив. Налице е метафизически преход от нещастие към щастие. И това не може да ни учудва, защото хората не се раждат щастливи, а, такова, стават щастливи. Ето той сега се събужда… Той иска. И затова засега е нещастен. Но той може и посредством това „може“ се извършва диалектическият скок. Ето, ето!… Гледайте! Видяхте ли как може? Ах, мили мой, ах, радост моя… Ето, ето, гледайте как може! Десетина-петнадесет минути може… Вие, другарю Питомник, оставете фотоапаратчето, пък вземете киноапаратче, тъй като тук имаме процес… тук всичко е в движение! При нас покоят, както би трябвало да бъде, е относителен, движението е абсолютно. Точно така. Сега той може и диалектически преминава към щастието, към доволството тоест. Виждате ли, затвори очи. Наслаждава се. Добре му е. Твърдя ви научно, че съм готов да се разменим с него. В дадения, естествено, момент… вие, другарю Проницателни, записвайте всичко, което говоря, а после ми го дайте. Аз ще го поизгладя и ще вмъкна научен апарат… Ето сега той дреме. Но това не е всичко. При нас потребностите трябва да се развиват както в дълбочина, така и в ширина. Това значи ще бъде единствено правилен процес. Он ди ке8 Вибегало бил против духовния мир. Това, другари, е етикет. Отдавна, другари, е дошло време да забравим тези маниери в научната дискусия. Всички знаем, че материалното върви отпред, а духовното след него. Сатур вентур, както е известно, нон студит либентур9. Което, приложено към дадения случай, ще преведем така: гладна кокошка просо сънува…

— Точно обратното — каза Ойра-Ойра.

Известно време Вибегало го гледа тъпо, после каза:

— Тази реплика от залата, другари, сега я отхвърляме с негодувание. Като неорганизирана. Няма да се отклоняваме от главното — от практиката. Продължавам и преминавам на следващия етап от експеримента. Пояснявам за пресата. Като изхождаме от материалистическата идея, че временното удовлетворяване на матпотребностите е станало, можем да преминем към удовлетворяване на духпотребностите. Тоест да погледаме кино, телевизия, да послушаме народна музика или сами да попеем и дори да прочетем някоя книга, да речем „Крокодил“, или някой вестник. Ние, другари, не забравяме, че за всичко това трябва да има способности, докато за удовлетворяването на матпотребностите особени способности не се изискват, те винаги си съществуват, понеже природата следва материализма. Засега нищо не можем да кажем за духовните способности на дадения модел, защото неговото рационално зърно е стомашната неудовлетвореност. Но ние ще артикулираме у него тези духоспособности.

Мрачните лаборанти наслагаха по масите магнетофон, радиоприемник, кинопрожекционен апарат и малка портативна библиотека. Кадавърът огледа културните инструменти с равнодушен поглед и опита на вкус магнетофонната лента. Стана ясно, че духспособностнте на модела не се проявяват спонтанно. Тогава Вибегало запавяда да се започне, както той се изрази, насилствено внедряване на културни навици. Магнетофонът сладникаво запя: „На раздяла с моя мил клехме се във любовта…“ Радиоприемникът записука и задюдюка. Киноапаратът започна да прожектира на стената мултфилма „Вълкът и седемте козлета“. Двамата лаборанти се изправиха със списания в ръце от двете страни на кадавъра и започнаха в надпревара да четат на глас.

Както трябваше и да се очаква, стомашният модел се отнесе към цялата тази врява с пълно безразличие. Докато имаше желание да лапа, той пет пари не даваше за своя духовен мир, защото искаше да лапа и лапаше. А след като се наядеше, пренебрегваше своя духовен мир, защото се омърлушваше и временно нищо друго не желаеше. Бдителният Вибегало все пак издяволува и отбеляза безспорната връзка между звука на барабана (от радиоприемника) и рефлекторното потрепвапе на долните крайници на модела. Това потрепване го накара да изпадне във възторг.

— Крака! — завика той и хвана Б. Питомник за ръкава. — Снимайте крака! В едър план. Ла вибрасион са моле гош етюн гранд синь10! Този крак ще провали всички машинации и ще скъса всички етикети, които ми се лепят! Уи, сан дут11, човекът, които не е специалист, може би дори ще се учуди на моето отношение към този крак. Но нали, другари, всичко велико се проявява в дребното, аз съм длъжен да напомня, че даденият модел е модел с ограничени потребности, конкретно казано, само с една потребност и ако наричаме нещата със собствените им имена, откровено, по нашему, без разните му воали — моделът има само стомашна потребност. Затова той е толкова ограничен и в духпотребностите. А ние твърдим, че само разнообразните матпотребности могат да осигурят разнообразие от духпотребности. Пояснявам за пресата с един разбираем за нея пример. Ако, да речем, той имаше ярко изразена потребност от дадения магнетофон, „Астра-7“ за 140 рубли, която потребност трябва да се разбира от нас като материална и ако той добиеше този магнетофон, щеше да пуска дадения магнетофон, защото, сами разбирате, какво друго да прави с магнетофон? А щом го пусне, ще има музика, а щом има музика, трябва да я слуша или пък да танцува… А какво представлява, другари, слушането на музика, с танци или без тях? Това с удовлетворяване на духпотребностите. Компрене ву?

Отдавна вече забелязах, че поведението на кадавъра съществено се промени. Може би в него нещо беше се развалило. Може би и така трябваше да бъде, но времето на релаксацията у него непрекъснато намаляваше, така че към края на речта на Вибегало той вече не се отделяше от конвейера. Впрочем може пък да му беше станало трудно да се движи.

— Може ли един въпрос? — учтиво каза Едик. — Как си обяснявате спирането на пристъпите на доволство?

Вибегало млъкна и погледна кадавъра. Кадавърът лапаше. Вибегало погледна Едик.

— Отговарям — самодоволно каза той. — Въпросът, другари, е правилен. Дори бих казал, умен въпрос, другари. Пред нас е един конкретен модел, с непрекъснато растящи матнотребности. И само на повърхностния наблюдател може да му се стори, че пристъпите на доволство са спрели. Всъщност те диалектически са преминали в ново качество. Те, другари, са се разпространили върху самия процес на удовлетворяване на потребностите. Сега не му е достатъчно да бъде сит. Сега потребностите му нараснаха, сега той трябва непрекъснато да яде, сега той се е самообучил и знае, че и да дъвчеш е прекрасно. Ясно ли е, другарю Амперян?

Погледнах Едик. Едик вежливо се усмихваше. До него, хванати за ръце, стояха дублите на Фьодор Симеонович и Кристобал Хозевич. Главите им, с широко щръкнали уши, бавно се въртяха около оста си, като радиолокатори на летище.

— Може ли още един въпрос? — каза Роман.

— Моля — каза Вибегало с уморено снизходителен вид.

— Амвросий Амбруазович — каза Роман. — А какво ще стане, когато той изконсумира всичко?

Погледът на Вибегало стана гневен.

— Моля всички присъствуващи да обърнат внимание на този провокационен въпрос, от който на цял километър смърди на малтуснанство, неомалтусианство, прагматизъм, екзистенцио… оа… нализъм и неверие, другари, в неизчерпаемата мощ на човечеството. И какво искате да кажете с този въпрос, другарю Ойра-Ойра? Че в дейността на нашите научни учреждения може да настъпи момент, кризис, регрес, когато вече няма да стигат продукти за нашите потребители? Лошо, другарю Ойра-Ойра! Не сте помислили, а ние не можем да позволим върху нашата работа да се лепят етикети и да се хвърля сянка. Няма, другари, да го позволим…

Той извади носна кърпичка и избърса брадата си. Г. Проницателни, сгърчен от умствено напрежение, зададе следния въпрос:

— Аз, разбира се, не съм специалист, но какво бъдеще има настоящият модел? Разбирам, че експериментът върви успешно. Но струва ми се, че той твърде активно консумира.

Вибегало тъжно се усмихна.

— Виждате ли, другарю Ойра-Ойра — каза той. — Точно така се появяват вредните сензации. Без да си помислите, вие зададохте въпрос. И веднага редовият другар неправилно се ориентира. Не вижда истинския идеал. Не виждате истинския идеал, другарю Проницателни! — обърна се той към кореспондента. — Даденият модел е вече изминат етап! Ето го идеала, който трябва да гледате. — Той отиде при втория котел и сложи покритата си с червеникави косми ръка върху полираната му облицовка. Брадата му се вдигна нагоре. — Ето го нашия идеал! — заяви той. — Или по-точно казано, ето го модела на нашия общ идеал. Тук се намира универсален потребител, който всичко иска и съответно всичко може. Всички потребности, които съществуват на света, са вложени в него. И той може да удовлетвори всичките тези потребности. С помощта на нашата наука, разбира се. Пояснявам за пресата. Моделът на универсален консуматор, затворен в този котел, или, казано по нашему, автозатвор, иска неограничено. Всички ние, другари, въпреки цялото ни уважение към себе си сме най-обикновени нули в сравнение с него. И той няма да чака милост от природата. Ще си вземе от природата всичко, което му е потребно за пълното щастие, тоест за удовлетворението. Материално магическите сили сами ще вземат от околната природа всичко, което им е необходимо. Щастието на дадения модел ще бъде неописуемо. Той няма да познава нито глад, нито жажда, нито зъбобол, нито лични неприятности. Всичките му потребности ще се удовлетворяват мигновено, веднага щом се появят.

— Извинявайте — учтиво каза Едик — и всичките му потребности ли ще бъдат материални?

— Ами, разбира се! — възкликна Вибегало. — Духовните потребности ще се развият съответно! Аз вече отбелязах, че колкото повече са материалните потребности, толкова по-разнообразни ще бъдат духовните потребности. Той ще бъде исполин на духа и корифей.

Огледах присъствуващите. Мнозина бяха слисани. Кореспондентите отчаяно пишеха. Някои, както забелязах, със странен израз гледаха ту котела, ту непрекъснато гълтащия кадавър и обратно. Стела, похлупила глава на рамото ми, хълцаше и шепнеше: „Ще се махна оттук, не мога, ще се махна…“ Струва ми се, че също бях започнал да разбирам от какво се опасяваше Ойра-Ойра. Представих си грамадния отвор на устата, в която, хвърлени от магическа сила, се сипят животни, хора, градове, континенти, планети и слънца…

Б. Питомник отново се обърна към Вибегало:

— А кога и къде ще стане демонстрирането на универсалния модел, Амвросий Амбруазович?

— Отговор — каза Вибегало. — Демонстрацията ще стане тук, в моята лаборатория. За точния момент пресата ще бъде уведомена допълнително.

— Но нали ще бъде в най-близки дни?

— На мнение съм, че ще бъде в най-близките часове, така че другарите от пресата най-добре е да останат и да почакат.

В този момент дублите на Фьодор Симеонович и Кристобал Хозевич се обърнаха като по команда и излязоха. Ойра-Ойра каза:

— Не ви ли се струва, Амвросий Амбруазович, че е опасно такава демонстрация да се провежда в помещение, плюс това в центъра на града?

— Ние нямаме от какво да се опасяваме — тежко каза Вибегало. — Нека се опасяват, такова, нашите врагове.

— Помните ли, бях ви казал, че е възможна…

— Вие, другарю Ойра-Ойра, сте значи недостатъчно подкован. Трябва да различавате, другарю Ойра-Ойра, възможност от действителност, случайност от необходимост, теория от практика и изобщо…

— Все пак може би на полигона…

— Аз не изпробвам бомба — високомерно каза Внбегало — Изпробвам модел на идеален човек. Има ли други въпроси?

Някъкъв умник от отдел „Абсолютно знание“ взе да разпитва при какъв режим работи котелът. Вибегало на драго сърце се залови да обяснява. Мрачните лаборанти събираха своята техника за удовлетворяване на духпотребностите. Кадавърът лапаше. Черният костюм пращеше и се цепеше по шевовете си. Ойра-Ойра изпитателно го гледаше. След това изведнъж каза високо:

— Имам предложение. Всички, които не са лично заинтересувани, незабавно да напуснат помещението.

Всички се обърнаха към него.

— Сега тук ще стане страшно мръсно — поясни той. — До невъзможност мръсно.

— Това е провокация — с достойнство каза Вибегало.

Роман ме хвана за ръкава и ме повлече към вратата. Аз повлякох Стела. След нас тръгнаха останалите зрители. Хората в института вярваха на Роман, на Вибегало не.

От външните лица в лабораторията останаха само кореспондентите, а ние се струпахме в коридора.

— Какво има? — питаха Роман. — Какво ще стане? Защо мръсно?

— Сега ще се спука — отвърна Роман, без да сваля очи от вратата.

— Кой ще се спука? Вибегало?

— Жалко за кореспондентите — каза Едик. — Слушай, Саша. Работи ли днес нашият душ?

Вратата на лабораторията се отвори и оттам излязоха двамата лаборантн, влачейки кацата с празните кофи. Третият лаборант боязливо се увърташе, мотаеше се около тях и мърмореше: „Хайде, момчета, хайде, ще ви помогна, тежко е…“

— Затворете вратата — посъветва ги Роман.

Мотаещият се лаборант бързо хлопна вратата и дойде при нас, вадейки цигари. Очите му бяха кръгли и шареха насам-натам.

— Ей сега ще стане… — каза той. — Проницателни е глупак, аз му намигах… Ама как лапа!… Да полудее човек, като го гледа…

— Сега е два и трийсет и пет минути… — започна Роман.

И в този момент екна грохот. Звъннаха счупени стъкла. Вратата на лабораторията изтрещя и се откъсна от пантите. В отворилата се дупка изхвръкна фотоапарат и нечия вратовръзка. Ние побягнахме. Стела отново изписка.

— Спокойно — каза Роман. — Край. Един консуматор на земята по-малко.

Лаборантът, бял като престилката, непрекъснато смучеше цигарата. От лабораторията се чуваше шляпане, кашлица, неразбираеми проклятия. Разнесе се отвратителна миризма. Аз нерешително промънках:

— Трябва да погледнем.

Никой не се обади. Всички ме гледаха със съчувствие. Стела тихо плачеше и ме държеше за якето. Някой обясняваше на някого шепнешком: „Дежурен е днес, разбра ли?… Нали трябва някой да върви да изгребва…“

Направих няколко неуверени крачки към вратата, но тогава от лабораторията, хванати един за друг, се измъкнаха кореспондентите и Вибегало.

Господи, какъв вид имаха!…

Аз се опомних, измъкнах от джоба платиновата свирка и изсвирих. Разбутвайки сътрудниците, към мен се спусна аварийната команда от домашни духове чистачи.

Пета глава

Вярвайте ми, това беше най-ужасното зрелище на света.


Ф. Рабле

Най-много ме изненада, че Вибегало ни най-малко не беше обезкуражен от станалото. Докато духовете го чистеха, заливаха с абсорбенти и мажеха с благоухания, той говореше с фалцет:

— Вие, другари Ойра-Ойра и Амперян, също все се страхувахте какво щяло да стане, как щели сме да го спрем… Има у вас, другари, един такъв вреден значи скептицизъм. Бих казал, едно такова недоверие към силите на природата, към човешките възможности. Ами къде е сега вашето недоверие, пръсна се! Пръсна се, другари, пред очите на широката общественост и опръска мене и другарите от пресата…

Пресата смутено мълчеше и покорно подлагаше хълбоците си под съскащите струи на абсорбентите. Г. Проницателни целият се тресеше. Б. Питомник клатеше глава и неволно се облизваше.

Когато духовете почистиха лабораторията на бърза ръка, надникнах вътре. Аварийната команда енергично поставяше стъклата и изгаряше в огнеупорната печка остатъците от стомашния модел. Остатъците бяха малко: купчинка копчета с надпис „Фор джентълмен“, един ръкав от сакото, невероятно разтеглените презрамки и изкуствената челюст, която напомняше изкопаема челюст на гигантопитек. Останалото очевидно беше станало на пух и прах. Вибегало прегледа втория котел, автозатвора и заяви, че всичко е наред. „Моля, пресата да дойде при мен — каза той. — Предлагам останалите да се заемат с преките си задължения“. Пресата измъкна бележници, тримата седнаха около масата и започнаха да уточняват подробностите от очерка „Раждането на откритието“ и информационната бележка „Професор Вибегало разказва“.

Зрителите се разотидоха. Ойра-Ойра взе от мене ключовете от шкафа на Янус Полуектович и си отиде. Отиде си отчаяна Стела, която Вибегало отказа да пусне в друг отдел. Отидоха си явно развеселените лаборантн. Отиде си Едик, заобиколен от тълпа теоретици, пресмятайки минималното възможно налягане в стомаха на експлодиралия кадавър. Аз също тръгнах към поста си, след като предварително се уверих, че изпробването на втория кадавър ще стане не по-рано от осем сутринта. Експериментът ми направи тягостно впечатление и след като се разположих в огромното кресло в приемната, известно време се опитвах да разбера дали Вибегало е глупак или хитър демагог немарливец. Научната ценност на всичките му кадаври беше очевидно равна на нула. Всеки сътрудник, защитил магистерска дисертация и завършил двегодишния курс по нелинейна трансгресия, можеше да създава модели на базата на собствените си дубли. Също така нищо не струваше на тези модели да се придават магически свойства, защото съществуваха справочници, таблици и учебници за магове аспиранти. Тези модели сами по себе си никога нищо не доказваха и от гледна точка на науката не представляваха по-голяма ценност, отколкото фокусите с карти или гълтането на саби. Разбира се, човек можеше да разбере всичките тези пишманкореспонденти, които се лепяха по Вибегало като мухи на помия. Защото от гледна точка на неспециалиста всички тези неща бяха необикновено ефектни, предизвикваха трепетно уважение и смътно предчувствие за някакви необикновени възможности. По-трудно беше да се разбере Вибегало с неговата болезнена амбиция да прави циркови представления и публични взривове за задоволяване на любопитните и лишени от възможност (пък и от желание) да разберат същността на въпроса. Ако не се броят двама-трима, изтощени от командировки абсолютници, които умираха от желание да дават интервюта за положението в безкрайността, никой в института не злоупотребяваше, меко казано, с контактите си с пресата: това се смяташе за лош вкус и си имаше дълбоко вътрешно обоснование. Там е работата, че най-интересните и най-изисканите научни резултати винаги и навсякъде притежават свойството да изглеждат на непосветените свръхинтелектуални и страшно неразбираеми. В наше време хората, които се намират далеч от науката, очакват от нея само чудеса и практически не са в състояние да различат истинското научно чудо от фокуса или от някое интелектуално салтомортале. Науката по чародейство и магия не прави изключение. Мнозина могат да организират по телевизията конференция на знаменити призраци или да пробият с поглед дупка в бетонна стена, дебела половин метър, макар че това на никого не е необходимо, но то кара уважаемата публика, която трудно може да си представи до каква степен науката е преплела приказката и действителността, да изпада във възторг. Но я се опитайте да намерите дълбоката вътрешна връзка между пробиващото свойство на погледа и филологическите характеристики на думата „бетон“, опитайте се да решите тази мъничка частна проблемка, известна под името Великата проблема на Ауерс! Ойра-Ойра беше я решил, създавайки теорията на фантастичната общност и слагайки началото на съвсем нов раздел от математическата магия. Но почти никой не беше чувал за Ойра-Ойра, но за сметка на това всички прекрасно познаваха професор Вибегало. („Как? Вие работите в НИИЧАВО? Ами какво прави Вибегало, какво ново е сътворил?“) Това става, защото на цялото земно кълбо само 200–300 души са способни да проумеят идеите на Ойра-Ойра и между тези двеста-триста души има доста много членове кореспонденти и — уви! — няма нито един кореспондент. А класическият труд па Вибегало „Технологически принципи на производството на самообуващата се обувка“, натъпкан с демагогоски брътвежи, благодарение на грижите на Б. Питомник на времето беше предизвикал голям шум. (По-късно се разбра, че самообуващите се обувки струват по-скъпо от мотоциклет и се развалят от прах и влага.)

Беше късно. Бях здравата уморен и неусетно бях заспал. Присъниха ми се някакви духове: многокраки гигантски комари, брадати като Вибегало, говорещи кофи със суроватка, каца с къси крачета, която тичаше по стълбището. Понякога в моя сън се мяркаше някой нескромен домашен дух, но като видеше такива страхотии, уплашено побягваше. Събудих се от болка и видях до себе си един мрачен и брадат комар, който се опитваше да забие дебелия си като писалка хобот в прасеца на крака ми.

„Пшт!“ — извиках аз и го пернах с юмрук по изпъкналото око.

Комарът сърдито избръмча и избяга настрани. Беше голям колкото куче, червеникав, с ръждиви петна. Вероятно в съня си несъзнателно бях произнесъл формулата за материализация и ненадейно бях изкарал от небитието това мрачно животно. Не успях да го изпратя обратно в небитието. Тогава се въоръжих с книгата „Уравнения по математическа магия“, отворих прозорчето отдушник и изгоних комара на студа. Виелицата веднага го завъртя и той изчезна в тъмнината. Ето така възникват вредните сензации, помислих си аз.

Беше шест часа сутринта. Ослушах се. В Института беше тихо. Може би всички старателно работеха, може би бяха се разотишли. Трябваше да направя още една обиколка, но не ми се отиваше никъде, а ми се щеше да си похапна нещо, защото за последен път бях ял преди осемнадесет часа. И аз реших да изпратя на свое място дубъл.

Изобщо засега още бях твърде слаб маг. Неопитен. Ако имаше при мене някого, никога не бих се осмелил да демонстрирам невежеството си. Но бях сам и реших да опитам, а същевременно малко да се поупражня. В „Уравненията по матмагия“ намерих общата формула, вложих в нея своите параметри, извърших всички необходими манипулации и изрекох всички необходими фрази на древнохалдейски. Все чак учението и трудът ще надмогнат всичко. За пръв път в живота си направих сносен дубъл. Всичко си му беше на мястото. И дори мъничко приличаше на мен, само че лявото му око, кой знае защо, не се отваряше, на ръцете си имаше по шест пръста. Разясних му задачата, той кимна, повлече крак и се отдалечи, клатушкайки се. С него вече не се срещнахме. Може би случайно е попаднал в бункера при З. Горянин, а може би е заминал на безкрайно пътешествие с шината на Колелото на Фортуната — не зная, не зная. Там е работата, че аз твърде скоро забравих за него, защото бях решил да си приготвя закуска.

Аз съм непридирчив човек. Не ми трябваше нищо друго освен един сандвич с докторски салам и чашка шварц кафе. Не разбирам как стана работата, но на масата най-напред се образува докторска престилка, дебело намазана с масло. Когато първият изблик на естествена изненада мина, внимателно огледах престилката. Маслото не беше краве, дори не беше растително. Трябваше веднага да унищожа престилката и да започна всичко от началото. Но аз с отвратителна самонадеяност си въобразих, че съм бог-творец и започнах последователни трансформации. До престилката се появи бутилка с черна течност, а самата престилка с малко закъснение започна да се овъглява по краищата. Аз бързо уточних представите си, като особено наблегнах на образите на чашата и говеждото. Бутилката се превърна в чаша, течността не се промени, единият ръкав на престилката се сви, източи се, почервеня и започна да се размахва. Изпотен от страх, аз се убедих, че е кравешка опашка. Измъкнах се от креслото и отидох в ъгъла. Работата свърши само с опашката, но зрелището и без това беше малко страшничко. Опитах се още веднъж и опашката изкласи. Овладях се, замижах и започнах с цялата възможна яснота да си представям филия обикновен ръжен хляб, как я режат от самуна, намазват я с масло — краве от кристално бурканче и слагат върху него филийка салам. Да върви по дяволите докторският. Нека бъде обикновен полтавски полушпеков. Засега реших да не бързам с кафето. Когато предпазливо отворих очи, върху докторската престилка лежеше голямо парче планински кристал, вътре в което се чернееше нещо. Вдигнах кристала и след кристала се повлече престилката, която кой знае как беше сраснала с него, а вътре в кристала различих жадувания сандвич, който много приличаше на истински. Запъшках и се опитах мислено да разчупя кристала. Той се покри с гъста мрежа от пукнатинки, така че сандвичът почти престана да се вижда. „Тъпак — казах си аз, — изял си хиляди сандвичи, а не си способен що-годе ясно да си ги представиш. Не се тревожи, никого няма, никой няма да те види. Това не е колоквиум, не е контролна работа и не е изпит. Опитай още веднъж.“ И аз опитах. А по-добре беше да не опитвам. Въображението ми, кой знае защо, се разигра, в мозъка ми пламваха и гаснеха най-неочаквани асоциации и колкото повече се опитвах, приемната се изпълваше със странни предмети. Много от тях очевидно бяха излезли от подсъзнанието ми, от непроходимите джунгли на наследствената памет, от отдавна подтиснати от висшето образование първобитни страхове. Те имаха крайници и непрекъснато се движеха, издаваха отвратителни звуци, бяха неприлични, бяха агресивни и непрекъснато се биеха. Озъртах се като подгонен заек. Тези неща страшно ми напомняха старинните гравюри, изобразяващи сцени от изкушенията на Св. Антоний. Особено неприятна беше една кръгла чиния с крака на паяк, покрита по краищата с рядка жилава козина. Не зная какво искаше от мен, но тя отиваше в най-далечния ъгъл на стаята, затичваше се и с всичка сила ме удряше под коляното, докато не я притиснах с креслото до стената. В края на краищата успях да унищожа една част от предметите, другите се пръснаха по кьошетата и се изпокриха. Останаха чнията, престилката с кристала и чашата с черна течност, пораснала колкото гърне. Хванах я с две ръце и я помирисах. Според мен, това беше черно мастило за автоматична писалка. Чинията зад креслото мърдаше, драскаше с крака цветния линолеум и отвратително съскаше. Беше ми много неудобно.

В коридора се чуха стъпки и гласове, вратата се разтвори, на прага се показа Янус Полуектович и както винаги рече: „Да“. Обърках се. Янус Полуектовяч влезе в кабинета си и между другото, небрежно, с едно универсално движение на веждите ликвидира цялата сътворена от мен колекция. След него влязоха Фьодор Симеоновнч, Кристобал Хунта с дебела черна пура в ъгъла на устата, нацупеният Вибегало и решителният Роман Ойра-Ойра. Те бяха угрижени, много бързаха и не ми обърнаха никакво внимание. Вратата на кабинета остана отворена. С въздишка на облекчение седнах на предишното си място и веднага открих, че ме чака голяма порцеланова чаша димящо кафе и чиния със сандвичи. Не зная кой, но някои от титаните все пак се беше погрижил за мене. Започнах да закусвам, заслушан в гласовете, които идваха от кабинета.

— Да започнем оттам — студено и презрително говореше Кристобал Хозевич, — че вашият, с извинение, „родилен дом“ се намира точно под моята лаборатория. Вие вече направихте една експлозия и аз цели десет минути бях принуден да чакам, докато в кабинета ми сложат счупените стъкла. Подозирам, че вие няма да вземете под внимание аргументите от по-общ характер и затова изхождам от чисто егоистични подбуди…

— Моя работа си е, драги, с какво се занимавам в кабинета си — отвърна Вибегало с фалцет. — Аз на вашия етаж не се бъркам, макар че там напоследък непрекъснато тече жива вода. Тя ми намокри целия таван и от нея се завъждат дървеници. Но аз не се бъркам във вашия етаж, а вие не се бъркайте в моя.

— Д-драги — пробоботи Фьодор Симеоновнч — Амвросий Амбруазович! Ами т-трябва да се вземат п-под внимание възможните усложнения… Ами че никой не се занимава, д-да речем, с д-дракон в зданието, макар че има огнеупори и…

— Аз не се занимавам с дракон, занимавам сее щастливия човек! Исполин на духа! Малко странно разсъждавате, другарю Киврин, вашите аналогия са странни, чужди! Моделът на идеалния човек и някакъв си извънкласов огнедишащ дракон!…

— Д-драги, работата не е там, че той е извънкласов, а че може п-пожар да направи…

— Ето пак! Идеалният човек можел да направи пожар. Не сте помислили, другарю Фьодор Симеонович.

— Г-говоря за д-дракона…

— Аз говоря за вашето неправилно становище! Вие замъглявате, Фьодор Снмеонович! Замазвате! Ние, разбира се, замазваме противоречията… между умствения и физическия… между града и селото… между мъжа и жената, най-после… Но няма да ви позволим да замазвате пропастта!

— Каква пропаст? Каква е тая щуротия, Роман, най-сетне?… Нали в мое присъствие му об-обяснихте? Аз, Амвросий Амбруазович, г-говоря, че вашият експеримент е опасен, разбирате ли… Можете да развалите г-града, разбирате ли.

— Аз всичко разбирам. Аз няма да позволя идеалният човек да се излюпи сред голо поле на вятър!

— Амвросий Амбруазович — каза Роман, — мога още веднъж да повторя своята аргументация. Експериментът е опасен, защото…

— Аз, Роман Петровнч, отдавна ви наблюдавам и не мога да разбера как можете да употребявате такива изрази за човека-идеал. Я го вижте, идеалният човек бил опасен за него.

Тогава Роман, вероятно поради младостта си, изгуби търпение.

— Не Идеалният човек! — викна той. — А вашият гений консуматор!

Настъпи зловещо мълчание.

— Как го казахте? — със страшен глас попита Вибегало. — Повторете. Как нарекохте идеалния човек?

— Янус Полуектович — каза Фьодор Симеонович. — Така, приятелю, не бива все пак.

— Не бива! — възкликна Вибегало. — Правилно, другарю Киврин! Правим експеримент от международно научно значение! Тук в нашия институт трябва да се появи исполинът на духа! Това е символично! Другарят Ойра-Ойра с неговия прагматически уклон, другари, се отнася безпринципно към проблема! И другарят Хунта също гледа тесногръдо! Не ме гледайте, другарю Хунта; мене царските жандарми не ме уплашиха и вие няма да ме уплашите! Нима е в наш дух, другари, да се страхуваме от експеримент? Разбира се, на другаря Хунта, като бивш чужденец и църковен работник, му е позволено понякога да се заблуждава, но вие, другарю Ойра-Ойра, и вие, Фьодор Симеоновнч, сте прости руски хора!

— Стига д-демагогия — избухна най-после и Фьодор Симеонович. — Как не ви е срам да дърдорите т-такива г-глупости? Какъв п-прост човек съм ви аз? И к-каква е тази дума п-прост? Нашите дубли са прости!…

— Мога да кажа само едно — равнодушно заяви Кристобал Хозевич. — Аз съм прост бивш Велик инквизитор и ще затворя достъпа до нашия котел дотогава, докато не получа гаранции, че експериментът ще се извършва на полигона.

— На не по-малко от пет километра от града — добави Фьодор Симеонович. — Или дори на десет.

Вибегало явно нямаше никакво желание да влачи апаратурата си и самият той да се влачи на полигона, където имаше виелица и нямаше достатъчно осветление за кинохрониката.

— Така — каза той. — Ясно. Изолирате нашата наука от народа. Тогава може би не на десет километра, а на цели десет хиляди километра, Фьодор Симеонович? Някъде от другата страна на Земята? Някъде на Аляска, Кристобал Хозевич, или там, откъдето сте вие? Кажете си го направо. А ние ще си го запишем.

Отново настъпи мълчание и се чуваше как страшно пухти загубилият дар слово Фьодор Сименович.

— Преди триста години — студено рече Хунта — за такива думи бих ви поканил на разходка извън града, където бих ви отупал праха от ушите и бих ви пронизал с шпагата.

— Добре, добре — каза Вибегало. — Това не ви е Португалия. Не обичате критиката. Преди триста години и аз нямаше много да се церемоня с тебе, кяфурин недоклан.

Сгърчих се от омраза. Защо мълчи Янус? Докога ще мълчи! В тишината отекнаха стъпки, в приемната влезе бледият усмихнат Роман, щракна с пръсти и създаде дубъл на Вибегало. След това с удоволствие хвана дубъла за реверите, разтърси го бързо, хвана го за брадата, с удоволствие го дръпна няколко пъти, успокои се, унищожи дубъла и се върна в кабинета.

— А вие трябва да бъдете изгонен, Вибегало — с неочаквано спокоен глас рече Фьодор Симеонович. — Вие сте били неприятна личност.

— Критиката, критиката не обичате — отвърна, пъхтейки, Вибегало.

И тогава най-после заговори Янус Полуектович. Гласът му беше мощен, равен като на Джек Лондоновски капитан.

— Експериментът, съгласно молбата на Амвросий Амбруазович, ще бъде извършен днес точно в десет. Поради това, че експериментът ще бъде съпроводен с доста разрушения, които могат и да доведат до човешки жертви, определям за място на експеримента далечния сектор на полигона, на петнадесет километра от чертата на града. Използувам случая предварително да благодаря на Роман Петрович за неговата находчивост и смелост.

Известно време изглежда всички асимилираха това решение. Поне аз го асимилирах. Янус Полуектович все пак без съмнение имаше странен маниер да изразява мислите си. Впрочем всички на драго сърце вярваха, че той е по-прозорлив. Имаше вече такива прецеденти.

— Ще отида да извикам колата — каза изведнъж Роман и вероятно мина през стената, защото в приемната не се показа.

Фьодор Симеонович и Хунта вероятно кимаха с глави в знак на съгласие, а окопитилият се Вибегало извика:

— Правилно решихте, Янус Полусктович. Навреме ни напомнихте за изгубената бдителност. По-далеч от чужди очи. Само че ще ми трябват хамали. Котелът ми е тежък значи пет тона все пак…

— Разбира се — каза Янус. — Дайте нареждане.

В кабинета размърдаха креслата и аз бързо допих кафето си.

Цял час след това стърчах с онези, които бяха останали в института пред портата, и наблюдавах как товарят котела, стереотръбите, бронеприкритията и зипуни за всеки случай. Бурята беше стихнала, утрото беше студено и ясно.


Роман докара гъсеничен камион. Върколакът Алфред доведе хамалите хекатонхейри. Кот и Хиес вървяха с желание, оживено вдигаха врява със сто гърла и запретваха многобройните си ръкави, а Бриарей вървеше подире им, вдигнал напред изкълчения пръст, и пискаше, че го боляло, че на няколко от главите му се виело свят, че цяла нощ не бил спал. Кот взе котела, Хиес целия останал багаж. Тогава Бриарей, като видя, че за него нищо не е останало, взе да се рзпорежда, да дава заповеди и да помага със съвети. Той тичаше напред, отваряше и държеше вратите, непрекъснато приклякваше, надничаше отдолу и викаше: „Давай, давай!“ или „Дай по-надясно. Закачаш!“ В края на краищата го настъпиха по ръката и го притиснаха между котела и стената и Алфред го отведе обратно във вивариума.

Камионът се натъпка здравата с хора. Вибегало се качи в кабината на шофьора. Той беше много недоволен и питаше всички колко е часът. Камионът уж замина, но след пет минути се върна, защото се разбрало, че са забравили кореспондентите. Докато ги търсеха, Кот и Хиес започнаха да се бият със снежни топки, за да се сгреят и счупиха две стъкла. След това Хиес се счепка с някакъв подранил пияница, който викаше: „Всичките ли срещу един, а?“ Дръпнаха Хиес и отново го наблъскаха в камиона. Той пулеше очи и здравата псуваше на елински. Появиха се разтрепераните след сън Г. Проницателни и Б. Питомник и камионът най-после замина.

Институтът опустя. Беше осем и половина. Целият град спеше. Много ми се искаше да отида с другите на полигона, но нямаше как, въздъхнах и започнах втората обиколка.

Вървях по коридорите, прозявах се и гасях лампите навсякъде, докато не стигнах до лабораториите на Витка Корнеев. Витка не се интересуваше от експериментите на Вибегало. Той казваше, че такива като Внбегало трябва без пощада да се предават на Хунта като опитни животни, за да се проучи дали не са летателни мутанти. Затова Витка не мръдна от мястото си, а си седеше на дивана транслатор, пушеше цигара и лениво разговаряше с Едик Амперян. Еднк лежеше до него, замислено гледаше към тавана и смучеше бонбон. На масата в коритото с вода бодро плуваше костурът.

— Честита Нова година — казах аз.

— Честита — приветливо ми отвърна Едик.

— Ето, нека Сашка каже — предложи Корнеев. — Саша, съществува ли небелтъчен живот?

— Не зная — казах аз. — Не съм виждал. Защо?

— Какво значи не съм виждал? М-поле ти също никога не си виждал, а изчисляваш напрежението му.

— Какво от това — казах аз. Гледах костура в коритото. Костурът плуваше, рязко се обръщаше на завоите и тогава се виждаше, че той е изкормен. — Витка — казах аз, — стана все пак, а?

— Саша не иска да говори за небелтъчен живот. — каза Едик. — И той е прав.

— Без белтък животът е невъзможен — казах аз. — Ами как костурът живее без вътрешности?

— А другарят Амперян казва, че без белтък нямало живот — каза Витка, като караше струята тютюнев дим да се върти на вихрушка и да се движи из стаята, заобикаляйки предметите.

— Аз казвам, че животът е белтък — възрази Едик.

— Не виждам разликата — каза Витка. — Ти казваш, че ако няма белтък, няма и живот.

— Да.

— Ами това какво е? — попита Витка. Той леко махна с ръка.

На масата до коритото се появи отвратително същество, което едновременно приличаше на таралеж и на паяк. Еднк се надигна и погледна към масата.

— Ах — каза той и отново легна. — Това не е живот. Това е дух. Нима Кошчей Безсмъртния е небелтъчно същество?

— А ти какво искаш? — попита Корнеев. — Движи ли се? Движи се. Храни ли се? Храни се. И може да се размножава. Искаш ли сега да се размножн?

Едик повторно се надигна и погледна. Таралежът паяк тромаво тъпчеше на място. Като че ли искаше да тръгне едновременно и на четирите страни.

— Духовете не са живот — каза Едик. — Духовете съществуват само дотолкова, доколкото съществува разумен живот. Дори може да се каже по-точно, доколкото съществуват маговете. Духовете са продукт от дейността на маговете.

— Добре — каза Витка.

Таралежът паяк изчезна. Вместо него на масата се появи един мъничък Витка Корнеев, точно копие на истинския, но голям колкото ръка. Той щракна с мъничките си пръстчета и си създаде още по-малък микродубъл. Новият дубъл също щракна с пръсти. Появи се дубъл, голям колкото автоматична писалка. След това колкото кибритена кутийка. След това колкото напръстник.

— Стига ли? — попита Витка. — Всеки от тях е маг. Нито в един няма дори една молекула белтък.

— Несполучлив пример — каза Едик със съжаление. — Първо, принципиално те по нищо не се различават от машина с програмно управление. Второ, те не са продукт на развитието, а продукт на твоето белтъчно майсторство. Едва ли си заслужава да се спори дали еволюцията е способна да даде саморазмножаващи се машини с програмно управление.

— Много знаеш ти за еволюцията — каза грубият Корнеев. — Ама че Дарвин! Каква разлика има дали е химически процес или съзнателна дейност. И твоите прадеди също не всички са били белтъчни. Твоята прапрапрамайка е била, готов съм да призная, доста сложна, но съвсем не белтъчна молекула. И може би така наречената наша съзнателна дейност е също някаква разновидност на еволюцията. Откъде да знаем, че целта на природата е била да създаде другаря Амперян. Може би целта на природата е била да създава духове чрез другаря Амперян. Може би.

— Ясно, ясно. Най-напред протовирус, след това белтък, след това другаря Амперян, а след това цялата планета се изпълва с духове.

— Именно — каза Витка.

— А чие всички измираме като непотребни.

— А защо пък не? — каза Витка.

— Имам един познат — каза Едик, — който твърди, че човекът бил само междинно звено, необходимо на природата, за да създаде венеца на творчеството: чаша коняк с резен лимон.

— В края на краищата защо пък не?

— Ами защото на мен не ми се ще — каза Едик. — Природата си има свои цели, а аз свои.

— Антропроцентрист — каза Витка с отвращение.

— Да — гордо каза Едик.

— Не желая да дискутирам с атропроцентристи — каза грубият Корцеев.

— Тогава хайде да си разказваме вицове — спокойно предложи Едик и пъхна в устата си още един бонбон.


Дублите на Витка върху масата продължаваха да работят. Най-мъничкият дубъл беше вече колкото мравка. Докато слушах спора на антропоцентриста с космоцентриста, ми хрумна една мисъл.

— Момченца — казах с изкуствено оживление, — защо не отидете на полигона?

— Защо да отидем? — попита Едик.

— Ами интересно е…

— Аз никога не ходя на цирк — каза Едик. — Освен това: уби нил валес иби нил велис12.

— За себе си ли говориш? — попита Витка.

— Не. За Вибегало.

— Момченца — казах. — Аз страшно обичам цирк. На вас не ви ли е все едно къде ще си разказвате вицове?

— Тоест? — каза Витка.

— Подежурете заради мене, а аз ще изтичам до полигона.

— Студено е — напомни ми Витка. — Мраз. Вибегало.

— Много искам — казах аз. — Много е тайнствено.

— Да пуснем ли детето? — обърна се Витка към Едик.

Едик кимна с глава.

— Вървете, Привалов — каза Витка. — Това ще ви струва четири часа машинно време.

— Два — казах аз бързо. Очаквах нещо подобно.

— Пет — нахално каза Витка.

— Хайде три — казах аз. — И без това все за тебе работя.

— Шест — хладнокръвно каза Витка.

— Витя — каза Едик, — на ушите ти ще поникне козина.

— Червеникава — казах аз злорадо. — Може би дори със зеленикав оттенък.

— Добре де — каза Витка. — Върви безплатно. Два часа ми стигат.

Преместихме се заедно в приемната. По пътя магнаурите подеха неразбираем спор за някаква си циклотация и трябваше да ги прекъсна, за да ме трансгресират на полигона. Бях им омръзнал вече и за да се отърват по-скоро от мене, те извършиха трансгресията с такава енергия, че аз не успях да се облека и се втурнах сред тълпата от зрители с гърба напред.

На полигона всичко вече беше готово. Публиката се криеше зад бронеприкритията. Вибегало стърчеше от току-що изкопана траншея и бабаитски гледаше с голяма стереотръба. Фьодор Симеонович и Кристобал Хунта, с четиридесеткратни биноктари в ръце тихо си приказваха на латински. Янус Полуеткович, облечен с голям кожух, равнодушно стоеше настрана и ровеше снега с бастуна си. Б. Питомник беше клекнал до траншеята с отворен бележник и писалка в ръка. А Г. Проницателни, окичен с фото– и киноапарати, търкаше замръзналите си бузи, пухтеше и тупаше крака зад гърба ми.

Небето беше ясно, пълната луна клонеше на запад. Мътните стрели на полярното сияние, трептейки, се появяваха между звездите и отново изчезваха. Снегът в равнината блестеше и големият тумбест цилиндър на котела ясно се виждаше на стотина метра от нас.

Вибегало вдигна глава от стереотръбата, изкашля се и каза:

— Другари! Дру-га-ри! Какво наблюдаваме през тази стереотръба? През тази стереотръба, другари, ние, вълнувани от сложни чувства, примрели от очакване, наблюдаваме как защитният капак започва автоматично да се отвинтва… Пишете, пишете — каза той на Б. Питомник. — И пишете по-точно… Значи? Автоматично да се отвинтва. След няколко минути сред нас ще се появи идеалният човек — шевалие, значи, сан пьор е сан репрош…13

Аз и с просто око видях как капакът на котела се отвинти и безшумно падна в снега. От котела избухна дълга до звездите струя пара.

— Пояснявам за пресата… — започна Вибегало, но в този момент екна страшен рев.

Земята се люшна и се разтресе. Изви се огромен снежен облак. Всички се строполиха един върху друг, аз също паднах и се затъркалях. Ревът се усилваше и когато аз, вкопчен за веригите на камиона, с мъка се изправих на крака, видях как страшно като гигантска чаша под мъртвешката лунна светлина краищата на хоризонта пълзят и се завиват навътре. Как застрашително се клатушкат бронеприкритията, как, пръснати, тичат, падат и отново скачат оваляните със сняг зрители. Видях, че Фьодор Симеонович и Кристобал Хунта, наметнати с дъгообразни шапки от защитно поле, отстъпват назад под натиска на урагана и вдигнали ръце, се мъчат да разпрострат защитата и над всички други, но вихърът разкъсва защитата на парчета и тези парчета се носят над равнината като огромни сапунени мехури и се пукат в звездното небе. Видях вдигналия яка Янус Полуектович, който стоеше гърбом към вятъра, подпираше се здраво с бастуна по оголената земя и гледаше часовника си. А там, където беше котелът, се въртеше, осветен отвътре с червено, гъст облак пара и хоризонтът стремително се свиваше все по-тясно и по-тясно и като че ли всички ние се намирахме на дъното на колосална делва. А след това съвсем близо до епицентъра на тази космическа грозотия изведнъж се появи Роман със зеления си балтон, който се смъкваше от гърба му. Той замахна широко и запрати в ревящата пара нещо голямо, което блесна като бутилка, и веднага падна по очи и закри главата си с ръце. От облака изскочи грозна, обезобразена от бяс физиономия на джин, чийто очи се блещеха от ярост. Той разтвори уста в беззвучен смях, размаха огромните си космати уши, замириса на изгоряло, над виелицата изскочиха призрачните стени на великолепен дворец, разтърсиха се и рухнаха, а джинът, превърнал се в дълъг език от оранжев пламък, изчезна в небето. Няколко секунди беше тихо. След това хоризонтът с тежък грохот се слегна. Бях подхвърлен високо нагоре и когато дойдох на себе си, открих, че седя, опрял ръце на земята, близо до камиона. Снегът беше изчезнал. Цялото поле наоколо беше черно. Там, където преди една минута стоеше котелът, зееше голяма яма. От нея се вдигаше бяло облаче дим и миришеше на опърлено.

Зрителите започнаха да се изправят на крака. Лицата на всички бяха изцапани и изкривени. Мнозина бяха изгубили гласа си, кашляха, плюеха и тихичко пъшкаха. Те започнаха да се чистят и веднага се разбра, че някои са съблечени по долни дрехи. Чу се ропот, след това викове: „Къде са ми панталоните? Защо съм без панталони? Нали бях с панталони!“, „Другари! Никой ли не е виждал часовника ми?“, „И моя!“, „И моят е изчезнал!“, „Няма ми зъба, платиновия! Това лято го слагах…“, „Леле, а на мен пръстенът ми изчезнал и гривната“, „Къде е Вибегало? Какво е това безобразие?“, „Какво значи това?“, „Да вървят по дяволите часовниците и зъбите!“, „Хората здрави ли са?“, „Някакъв взрив… джин… ами къде е исполинът на духа?“, „Къде е консуматорът?“, „Къде е Вибегало най-сетне?“, „Ами хоризонта видя ли? Знаеш ли на какво прилича това?“, „На свиване на пространството, зная ги тия работи…“, „Студено ми е по потник… дайте ми нещо…“, „Ами къде е този Вибегало? Къде е този глупак?“

Земята се размърда и от траншеята изпълзя Вибегало. Той беше без валенки.

— Пояснявам за пресата — пресипнало каза той.

Но не му позволиха да поясни. Магнус Фьодорович Редкин, дошъл специално, за да разбере най-после какво представлява истинското щастие, се спусна към него, замаха стиснати юмруци и записка:

— Това е шарлатанство! Вие ще отговаряте! Панаир! Къде ми с шапката? Къде ми е шубата? Ще се оплача от вас! Къде ми е шапката, питам?

— Напълно според програмата… — мърмореше Вибегало и се озърташе — нашият скъп исполин…

Към него бавно се приближи Фьодор Симеонович.

— Вие, д-драги мой, з-закопавате таланта си в земята. Т-трябва да ви изпратят д-да подсилите отдел „Отбранителна магия“. Вашите идеални хора трябва да се хвърлят върху неприятелските бази. Д-да плашат агресора.

Вибегало взе да отстъпва назад, като се пазеше с ръкава на зипуна си. При него отиде Кристобал Хозевич, измери го мълчаливо с поглед, рязко хвърли в краката му изцапаните си ръкавици и се отдалечи. Жан Жакомо, който набързо си направи привидно елегантен костюм, завика отдалече:

— Това е феноменално, сеньори. Винаги съм изпитвал към него известна антипатия, но не можех да си представя подобно нещо…

Сега най-после Г. Проницателни и Б. Питомник се ориентираха какво е положението. Досега те неуверено се усмихваха и гледаха всекиго в устата, надявайки се да разберат нещо. След това проумяха, че не всичко върви напълно според програмата. Г. Проницателни с твърда крачка отиде при Вибегало, бутна го по рамото и каза с железен глас:

— Другарю професор, къде мога да си получа обратно апаратите? Три фотоапарата и един кнноапарат.

— И венчалния ми пръстен — добави Б. Питомник.

— Пардон — каза Вибсгало с достойнство. — Он вудемандера канд он ора безоан де ву14. Почакайте за обяснение.

Кореспондентите се смутиха. Вибегало се обърна и тръгна към ямата. Над ямата вече стоеше Роман.

Исполинът консуматор не се намери в ямата. Но пък там бяха останалите много други неща. Там бяха фото– и киноапаратите, бележниците, шубите, пръстените, огърлиците, панталоните и платиненият зъб. Там бяха валенкнте на Вибегало и шапката на Магнус Фьодорович. Там се намери и моята платинова свирка за повикване на аварийната команда. Освен това там открихме два москвича, три волги, желязната каса с печатите на местната спестовна каса, голямо парче печено месо, две каси водка, една каса жигульовска бира и един железен креват с никелирани топки. Вибегало си навлече валенките и снизходително усмихнат, заяви, че сега може да се започне дискусия. „Задавайте въпроси“ — каза той. Но дискусия не стана. Ядосаният Магнус Фьодорович извика милицията. Долетя с една „газка“ младият сержант Ковальов. Наложи се всички да се запишем свидетели. Сержант Ковальов ходеше около ямата и се мъчеше да открие следите на престъпника. Той намери огромна изкуствена челюст и дълбоко се замисли над нея. Кореспондентите, получили апаратурата си и видели всичко в нова светлина, внимателно слушаха Вибегало, който отново вдигна демагогска патардия за неограничените и разнообразни потребности. Ставаше скучно, аз замръзвах.

— Да си вървим в къщи — каза Роман.

— Да си вървим — казах аз. — Откъде взе джина?

— Изписах го вчера от склада. За съвсем други цели.

— И все пак какво стана? Пак ли преяде!

— Не, чисто и просто Вибегало е глупак — каза Роман.

— Това се разбира — казах аз. — Но каква е причината за катаклизма?

— Все същата — каза Роман. — Хиляди пъти му казвах: „Вие програмирате стандартен суперегоцентрист. Той ще заграби всички материални ценности, до които се докопа, а след това ще свие пространството, ще се омотае като какавида и ще спре времето.“ А Вибегало изобщо не може да проумее, че истинският исполин на духа не толкова консумира, колкото мисли и чувствува.

— Всичко това е дреболия — продължи той, когато стигнахме близо до института. — То за всички е ясно. Ти по-добре ми кажи откъде У-Янус е разбрал, че всичко ще стане точно така, а не иначе? Та той всичко беше предвидил. И огромните разрушения, и че аз ще се досетя как да ликвидирам исполина в зародиш.

— Наистина — казах аз. — Той дори ти изказа благодарност. В аванс.

— Странно, нали? — каза Роман. — Би трябвало всичко грижливо да обмислим.

И ние започнахме грижливо да обмисляме. Това ни отне много време. Но едва през пролетта, и то случайно, успяхме да разберем всичко.

Но това е вече съвсем друга история.



Загрузка...