Падение

— Изгубихме — каза крал Фин, забил поглед в чашата с ейл.

Обхождайки с поглед празната тронна зала, Скара осъзна, че не можеше да отрече думите му.

Миналото лято събралите се в нея герои щяха да съборят покрива с кръвожадното си перчене, песни за слава и закани за победа над паплачта, която Върховния крал наричаше своя армия.

Но така типично за мъжете, те се оказаха по-силни на думи, отколкото на дела. След няколко месеца на бездействие и пълна липса на слава и печалба, героите се изнизаха един по един и оставиха след себе си една шепа злочестници, които в момента се спотайваха в сенките около огромното огнище, чиито пламъци, подобно на надеждите на Тровенланд, бяха на път да угаснат. „Гората“, тронната зала на Тровенланд, наречена така заради множеството си колони, някога гъмжаща от воини, сега бе населена единствено от сенки. И изпълнена с разочарование. Изгубиха. Без дори да влязат в битка.

Майка Кайър, естествено, виждаше нещата иначе.

— Поставиха ни условия и ние ги приехме, кралю мой, нищо повече — поправи го тя, отхапа мъничко от месото и задъвка педантично, като кобила пред бала сено.

— Условия? — Скара заръчка гневно недокоснатата храна в чинията си. — Баща ми умря, удържайки Бейлова крепост, а ти просто предаде ключа на баба Вексен без един изваден меч. Ти обеща на Върховния крал да пропуснем войските му през земята ни! Интересно на какво ти казваш „изгубихме“?

Майка Кайър извърна очи към Скара с обичайното, вбесяващо спокойствие:

— Дядо ти мъртъв в погребалната си могила, жените на Йейлтофт ридаещи над труповете на синовете си, тази тронна зала изгорена до въглен и пепел, а ти, принцесо, с робски нашийник на врата и окована за трона на Върховния крал. На това казвам аз „изгубихме“. И затова, вместо изгубихме, казвам приехме условията им.

Лишен от всичкото си достойнство, крал Фин се свлече на стола си като провиснало на мачтата платно в безветрие. За Скара дядо ѝ беше несломим като баща Земя. Или пък просто не можеше да понесе мисълта за това колко детински заблудена бе в представите си за него.

Той преглътна наведнъж остатъка от ейла, оригна се и хвърли настрана позлатената чаша, за да бъде напълнена отново.

— Ти какво казваш, Сини Дженър? — попита кралят.

— В такава благородна компания, кралю мой, колкото може по-малко.

Синия Дженър беше дърт и опърпан хитрец, по-скоро разбойник и мошеник, отколкото търговец за какъвто минаваше. Лицето му беше грубо издялано, обветрено и съсухрено като стара статуя на носа на кораб. Ако зависеше от Скара, нямаше да бъде допуснат до доковете, камо ли на масата в тронната ѝ зала.

Майка Кайър, естествено, виждаше нещата иначе.

— Капитанът е крал, пък било то на кораб, вместо на държава. Опитът ти може да е от полза на принцеса Скара.

„Ама че наглост“, помисли си Скара.

— Уроци по политика от пират — смотолеви тя под нос, — при това неуспял.

— Не си мърмори под носа. Колко време прекарах в това да те уча как говори една принцеса? Една кралица? — Майка Кайър вдигна гордо брадичка и извиси глас. — Ако смяташ, че мислите ти заслужават да бъдат чути, изговаряй думите гордо, изтикай ги до всяко ъгълче на стаята, изпълни тронната зала с надеждите и желанията си, за да бъдат приети от всеки, който ги чуе! Ако се срамуваш от тях, по-добре си замълчи и просто се усмихни. Усмивката не струва нищо. Какво казваше, Дженър?

— Ами… — Дженър се почеса по оцвъканото с петънца теме и приглади оскъдните сиви кичури, очевидно невиждали гребен. — Баба Вексен смаза бунта в Ниските земи.

— С помощта на това нейно псе, Яркия Йълинг, който не почита друг бог освен Смърт. — Дядо ѝ сграбчи отново чашата преди робът да я е напълнил догоре и ейлът се разля по масата.

— И сега Върховния крал извръща поглед на север — продължи Дженър. — Иска да вкара в крак Удил и Гром-гил-Горм и Тровенланд…

— Е на пътя му — довърши вместо него майка Кайър. — Не се прегърбвай, Скара, не подхожда на една принцеса да седи така.

Скара се намуси, но въпреки това се изправи леко, доближавайки скованата, схващаща врата и напълно неестествена поза, която срещаше одобрението на пастора на Тровенланд. „Една принцеса седи така, все едно има опрян на шията нож“, все казваше тя, „Титлата не означава удобство“.

— Аз съм човек, привикнал да живее свободно, недолюбвам баба Вексен, нито нейния Единствен бог, ни данъците ѝ, ни законите ѝ. — Синия Дженър се почеса по изкривената челюст. — Но когато майка Море забърка буря, капитанът на кораба спасява каквото може. Свободата не е от полза на мъртвия. А от гордост и живите имат малко полза.

— Мъдри думи. — Майка Кайър размаха пръст на Скара. — Победеният днес, може да победи утре. Мъртвият е победен завинаги.

— Мъдрост и малодушие са понякога трудни за различаване — сопна се Скара.

Пасторът стисна зъби:

— Кълна се, научила съм те на достатъчно обноски, за да знаеш кога обиждаш гост. — Благородството се познава не по това колко уважение показваш на най-високопоставения, а по това, което показваш на най-низшия. Думите са оръжия. С тях трябва да се борави много внимателно.

— Смелост и дълголетие рядко вървят ръка за ръка — каза кралят и пресуши поредната чаша.

— Кралят и ейлът още по-малко — отвърна Скара.

— Не ми остана друго, освен този ейл, внучке. Воините ми ме изоставиха. Съюзниците ми ме забравиха. Дадоха клетви, корави като камък под топлите лъчи на майка Слънце клетви, но когато се струпаха облаци, станаха на прах.

Това беше самата истина. Ден подир ден Скара гледа към доковете, тръпнеше от нетърпение да види колко кораби ще пристигнат с Железния крал Удил от Гетланд, колко воини ще доведе със себе си славният Гром-гил-Горм. Ден подир ден. Дърветата се разлистиха, хвърлиха шарени сенки, после листата им пожълтяха и накрая окапаха. Но те така и не пристигнаха.

— Верността е присъща на кучетата, но е рядкост сред хората — отбеляза майка Кайър. — План, който се уповава на вярност, е по-лош от никакъв план.

— Какво тогава? — попита Скара. — План, уповаващ се на малодушие?

Колко стар ѝ се видя дядо ѝ, когато извърна към нея уморени очи и я лъхна с алкохолен дъх. Стар и сломен.

— Ти си смела, Скара. По-смела си от мен. Няма съмнение, че в жилите ти тече кръвта на Бейл.

— И в твоите също, кралю мой! Винаги си ми казвал, че само половината война се води с мечове. А другата ето тук. — Скара притисна показалец в слепоочието си, така силно, че я заболя.

— Умна си, Скара. По-умна от мен. Боговете са ми свидетели, само да поискаш и можеш с приказки да свалиш птиците от небето. Ти води тази половина тогава. Покажи този остър ум и обърни армията на Върховния крал, избави земята и народа ни от меча на Яркия Йълинг. Така ще ме спасиш от унижението, че приех условията на баба Вексен.

Скара сведе пламнало лице към застлания със слама под:

— Де да можех.

Но тя беше просто момиче, седемнайсетгодишно момиче. Със или без кръвта на Бейл в жилите ѝ, в главата ѝ нямаше геройство, нито отговори.

— Съжалявам, дядо.

— Аз също, дете мое. — Крал Фин се свлече на стола и повика с ръка роба да напълни отново чашата му. — Аз също.

— Скара.

Гласът я изтръгна от тревожния сън. Светлината на свещта придаваше призрачен вид на бледото лице на майка Кайър.

— Скара, ставай.

Тя избута кожената завивка с омаломощени от съня ръце. Странни шумове долитаха отвън. Викове и смях.

Скара разтърка очи:

— Какво има?

— Тръгваш със Синия Дженър.

Сега тя видя тъмната, чорлава фигура на търговеца, стоеше на прага на спалнята ѝ, навел сконфузено очи към пода.

— Какво?

Майка Кайър я дръпна за ръката:

— Тръгвай веднага.

Скара беше готова да спори. Както винаги. Но тогава видя изражението на лицето на пастора и то я накара да се подчини безпрекословно. Никога досега не беше виждала майка Кайър изплашена.

А и вече не звучеше като смях шумът, долитащ отвън. Плач по-скоро. Нечовешки гласове.

— Какво става? — простена дрезгаво Скара.

— Допуснах ужасна грешка. — Очите на майка Кайър се стрелнаха към вратата, после обратно към нея. — Доверих се на баба Вексен. — Тя усука и свали от ръката на Скара златната ѝ гривна. Същата, която Бейл Строителят някога беше носил в битки, чийто рубин лъщеше като прясна рана на светлината на свещта. — Това е за теб. — Тя я подаде на Синия Дженър. — Ако се закълнеш да я отведеш жива и здрава до Торлби.

Очите на разбойника проблеснаха алчно, докато я взимаше:

— Кълна се. Давам слънчева и лунна клетва.

Майка Кайър стисна до болка двете ръце на Скара:

— Ти трябва да живееш, на всяка цена, каквото и да стане. Това е дългът ти сега. Трябва да живееш и да водиш хората. Да се бориш за Тровенланд. Да защитиш народа, ако… ако не е останал друг да го направи.

Гърлото на Скара се беше свило на топка, толкова стегнато, че едва успяваше да говори:

— Да се боря? Но…

— Научила съм те как. Опитах. Думите са оръжия. — Пасторът изтри потеклите по бузите на Скара сълзи. Дори не беше осъзнала, че плаче. — Дядо ти е прав. Ти си смела и умна. Но сега трябва да си и силна. Вече не си дете. Не забравяй, кръвта на Бейл тече в жилите ти. Сега върви.

Босите крака на Скара зашляпаха по пода, когато последва Синия Дженър. Трепереше от студ по тази тънка нощница. Уроците на майка Кайър бяха пуснали толкова дълбоки корени, че въпреки че умираше от страх, първата ѝ мисъл бе, че не е облечена подобаващо. Светлината на огъня отвън хвърляше остри сенки по застлания със слама под. Чу панически викове. Кучешки лай, който секна отведнъж. Тежки удари, като от повалено дърво.

Като от секири по портата.

Промъкнаха се на пръсти в стаята за гости, където само допреди месеци воините спяха на пода, сбутани рамо до рамо. Сега на пода се мъдреше само протритото одеяло на Синия Дженър.

— Какво става? — прошепна Скара. Не можа да разпознае собствения си глас, беше толкова немощен и треперещ.

— Яркия Йълинг пристигна с дружината си, със Съратниците — отвърна Дженър. — Дошли са да уредят сметките на баба Вексен. Йейлтофт гори. Съжалявам, принцесо.

Скара се стресна, когато той постави нещо на шията ѝ. Беше нашийник от оплетена сребърна тел и фина верига, която подрънкваше леко. Точно като на инглингското момиче, което идваше сутрин да сплита косата ѝ.

— Робиня ли съм? — прошепна тя, докато Дженър закопчаваше другия край на веригата за китката си.

— Трябва да изглежда сякаш си.

Отвън долетя трясък, сблъсък на метал в дърво и Скара се сви уплашено. Дженър я притисна към стената, духна пламъка на свещта и двамата изчезнаха в тъмнината. Скара го видя да изважда нож, баща Луна проблесна едва доловимо по острието.

Сега от другата страна на вратата някой виеше, пронизителен, отвратителен вой. Не бяха хора, а зверове, онези, които крещяха. Скара затвори очи и по стиснатите ѝ клепачи избиха сълзи. Започна да се моли — смотолевени, изпелтечени и безсмислени молитви. Към всеки бог и към никой конкретно.

Лесно е да си смел, когато Последната врата е съвсем мъничка в далечината, дребно, незначително нещо, нечий друг проблем. Но сега леденият дъх на Смърт по врата ѝ попари всякакъв кураж. Как лековато говори за смелост и кураж само допреди няколко часа. Сега разбираше какво означава малодушие.

Чу се пронизителен писък и после стана тихо, но тишината се оказа по-страшна от шума. Скара усети Дженър да я придърпва към себе си и долови миризливия му дъх по бузата си.

— Трябва да вървим.

— Страх ме е — прошепна тя.

— Мен също. Но ако просто си вървим невъзмутимо, имаме шанс да се измъкнем с приказки. Хванат ли ни да се крием обаче…

„Ще покориш страховете си само ако ги посрещнеш лице в лице“, казваше дядо ѝ. „Криеш ли се от тях, те ще покорят теб.“ Дженър открехна леко вратата, тя изскърца тихо и Скара се промуши навън. Краката ѝ трепереха така силно, че коленете ѝ почти се удряха едно в друго.

Едното ѝ босо стъпало се хлъзна в нещо мокро на пода. До вратата седеше мъртвец, а сламата на пода около него беше потъмняла от кръв.

Името му беше Борид. Един от воините, който някога беше служил при баща ѝ. Когато беше малка, я слагаше на раменете си, за да си откъсне праскова от овощната градина пред стените на Бейлова крепост.

Скара извърна бавно плувнали в сълзи очи по посока на гласовете. Погледът ѝ пробяга по пода, по натрошени оръжия и разцепени щитове. По още трупове, свити на кълбо, проснати по корем, по гръб с разперени ръце и крака, навсякъде между дървените колони, дали името „Гората“ на тронната зала на дядо ѝ.

В светлината край догарящото огнище в средата се бяха събрали хора. Прославени воини, с брони, оръжия и гривни по ръцете, обагрени в цветовете на пламъците и дълги сенки, разтеглени по пода към нея.

Майка Кайър стоеше сред тях, а също дядо ѝ, намъкнал набързо отесняла ризница и с вееща се в пълен безпорядък посивяла коса. Един висок, слаб воин се усмихваше приветливо на двамата си пленници. Имаше красиво, гладко и безгрижно като на дете лице. И въпреки това около него се беше оформило празно пространство сякаш останалите главорези не смееха да го доближат.

Яркия Йълинг, който не почиташе друг бог освен Смърт.

Звънкият му глас отекна в празната тронна зала:

— Така се надявах най-после да имам честта да се запозная с принцеса Скара.

— Тя е при братовчедка си, Лейтлин — отвърна майка Кайър. Същият глас, който ежедневно и неуморно бе поучавал, поправял и гълчал Скара, но сега леко разтреперан и с непозната нотка на ужас в него. — Където никога няма да я откриеш.

— О, ще я открием, дори там — каза един от воините на Йълинг, огромен мъж с дебел като на бик врат.

— И съвсем скоро, майко Кайър, съвсем скоро — добави друг, висок, с копие в ръка и рог на колана.

— Крал Удил ще дойде — каза майка Кайър. — Ще запали корабите ви, ще ви изтика обратно в морето.

— И как точно ще запали корабите ми, когато са на сигурно място в пристанището на Бейлова крепост? — попита Йълинг. — На сигурно място, зад веригите, чийто ключ ти сама ми даде.

— Гром-гил-Горм ще дойде — каза тя, но гласът ѝ се сниши почти до шепот.

— Надявам се. — Йълинг протегна ръце и много внимателно отметна косите на майка Кайър зад раменете ѝ. — Но ще е прекалено късно за теб. — Той извади меча си. Топката на дръжката му беше огромен диамант в златен обков, а стоманата на острието му беше излъскана до огледален блясък и почти заслепи Скара.

— Смърт чака всички ни. — Крал Фин пое дълбоко дъх през носа, изпъна се и вдигна гордо глава. В този момент Скара зърна проблясък от миналото, мъжът, който някога беше дядо ѝ. Той огледа залата и когато погледът му срещна нейния, по устните му пробяга бегла усмивка. После се свлече на колене. — Днес убиваш крал.

Йълинг сви невъзмутимо рамене:

— Крале, селяни. В очите на Смърт сме еднакви.

Той постави върха на меча в ямката между шията и ключицата на краля. Острието потъна до гарда на дръжката и излезе обратно с мълниеносна бързина. Крал Фин можа единствено да изпъшка тихо преди да умре и тялото му да се просне по очи в огнището. Скара замръзна като закована, дъхът ѝ спря, дори мислите ѝ сякаш спряха.

Майка Кайър се вторачи с широко отворени очи в трупа на господаря си.

— Баба Вексен ми даде обещание — запелтечи тя.

Кап, кап, кап. Кръвта закапа по пода от върха на меча на Йълинг.

— Само слабият се уповава на обещания.

И той се извъртя, грациозно като танцьор, а стоманата в ръката му описа светла дъга в сумрака на тронната зала. Шурнаха черни пръски кръв, главата на майка Кайър изтрополи и се изтъркаля по пода, а тялото ѝ се свлече, омекнало, сякаш без едничка кост в него.

Скара се разтресе и дъхът ѝ секна. Това е просто кошмар. Трескав кошмар. Имаше нужда да легне. Клепачите ѝ запърхаха, коленете ѝ омекнаха и тя започна да се свлича, но Синия Дженър я сграбчи за ръката и я стисна здраво.

— Ти си просто робиня — изсъска ѝ той. — Не си отваряш устата. Не знаеш нищо.

Скара опита да укроти излизащия ѝ със скимтене, учестен дъх, когато чу да приближават тихи стъпки по пода. Някъде отвън някой започна да крещи.

— Я гледай ти — чу тя мелодичния глас на Йълинг. — Странна двойка имаме тук.

— Така е, господарю. Казвам се Синия Дженър. — Скара не можеше да повярва колко спокойно, невъзмутимо и дружелюбно говореше. Ако тя отвореше уста в момента, от там нямаше да излезе нищо освен хлипове. — Аз съм търговец, плаващ с лиценза на Върховния крал и току-що се връщам от пътуване по Божествена. На път съм за Скекенхаус, но се изви буря и ни отклони от курса.

— Явно си доста близък с крал Фин, щом си гост в тронната му зала.

— Умният търговец е близък с всички, господарю.

— Потиш се, Сини Дженър.

— Ами, честно казано, умирам от страх.

— Явно си умен търговец. — Скара усети лек допир под брадичката си и в следващия момент главата ѝ бе повдигната нагоре. Озова се очи в очи с човека, който току-що уби двамата ѝ най-близки хора, онези, които я бяха отгледали от дете. Приветливата му усмивка все още беше опръскана с кръвта им и бе така близо, че Скара можеше да преброи луничките по носа му.

Йълинг нацупи устни и подсвирна пронизително:

— При това търговец с много добра стока. — Той зарови длан в косата на Скара, нави на дългите си пръсти един кичур, после избута внимателно косата от лицето ѝ и я погали нежно с върха на палеца си по бузата.

„Трябва да живееш.“ „Трябва да водиш хората.“ Скара потуши страха си. Удави гнева. Лицето ѝ стана безизразно като на мъртвец. Робското лице не издава емоции.

— Ще изтъргуваш ли тази стока с мен, търговецо? — попита Йълинг. — Срещу живота си например?

— На драго сърце, господарю — отвърна Дженър. Знаеше си Скара, че майка Кайър постъпи като истинска глупачка като се довери на този мошеник. Тъкмо си пое дъх да го прокълне, когато усети пръстите му да се впиват още по-силно в ръката ѝ. — Но не мога.

— От опит знам, от дълъг и много кървав опит… — Йълинг вдигна окървавения си меч и опря острието в бузата си, като момиченце, прегръщащо любима кукла. Диамантът на дръжката искреше облян в жълти, оранжеви и червени отблясъци. — … че добре наточеното острие разсича с лекота дебело въже, оплетено от „не мога“.

Буцата на сбръчканата шия на Дженър подскочи, когато той преглътна.

— Не е моя, че да я продавам. Тя е дар. От принц Варослаф от Калийв за Върховния крал.

— Аа. — Йълинг остави меча си да се свлече бавно надолу и острието остави кърваво петно на бузата му. — Чувал съм, че Варослаф е човек, от когото всеки със здрав разум се страхува.

— Няма почти никакво чувство за хумор, така си е.

— Колкото повече расте властта на човек, толкова повече се стопява чувството му за хумор. — Йълинг смръщи вежди и обходи с поглед кървавата следа от стъпките си между колоните. И труповете на пода. — Върховния крал е същият. Не би било разумно да се забърквам в размяната на подаръци между тези двамата.

— Същото си мислех и аз през целия път насам от Калийв — отвърна Дженър.

Йълинг щракна с пръсти така силно, че прозвуча като удар на камшик и очите му грейнаха пълни с момчешки ентусиазъм:

— Ето какво ще направим! Ще хвърлим монета. Ези — можеш да си продължиш по пътя с това красиво създание, завеждаш я в Скекенхаус да мие краката на Върховния крал. Тура — аз те убивам и ѝ намирам по-удачно приложение. — Той плесна дружески рамото на Дженър. — Как ти се струва това, приятелю?

— Мисля, че баба Вексен ще погледне с лошо око на това — отвърна Дженър.

— Тя на всичко гледа с лошо око. — Йълинг се усмихна широко и гладката кожа в крайчетата на очите му се надипли на ситни бръчици. — Но аз коленича само пред една жена. Не пред баба Вексен, не пред майка Море, не пред майка Слънце, дори не пред майка Война. — Той хвърли монетата високо нагоре и златните ѝ страни заблестяха в тъмнината на Гора. — Само пред Смърт.

Той улови с рязко движение на ръката монетата във въздуха.

— Крал или простосмъртен, благородник или селяк, силен или слаб, мъдър или глупак. Смърт чака всички ни. — Разтвори пръсти и разкри лъскавата монета на дланта си.

— Хм. — Синия Дженър се вторачи за момент в лъскавото злато, после повдигна учудено вежди. — Явно ще ѝ се наложи да почака още малко за мен.

Вървяха бързо през опустошения Йейлтофт. Топлият вятър носеше горящи сламки. Нощта беше огласена от писъци и ридание. Скара беше навела глава и не откъсваше очи от земята, както подобава на един роб. Вече нямаше кой да ѝ казва да не се прегърбва. Страхът ѝ бавно се топеше и се превръщаше във вина.

Скочиха на борда на кораба на Дженър и потеглиха от пристана. Екипажът мълвеше благодарствени молитви към баща Мир, че ги отърва от касапницата. Греблата заскърцаха, корабът се промуши плавно покрай останалите в пристанището и излезе в открито море. Скара се сгуши между товара на палубата. Вината започна да се прелива в тъга, докато гледаше как огънят поглъща красивата тронна зала на дядо ѝ, а с нея и целия ѝ живот. За момент красиво резбованият фронтон се открои черен на яркия фон на пламъците и после са срина сред облак искри.

Обгърнатият в пламъци Йейлтофт — целият ѝ живот — постепенно се смали и накрая стана на светла прашинка в далечината. Платното на кораба изплющя, Дженър изкрещя заповеди и корабът обърна на север към Гетланд.

— Един ден Тровенланд ще бъде отново свободна — прошепна Скара и стисна юмруци. — Тронната зала на дядо ми ще бъде построена отново, а трупът на Яркия Йълинг ще стане храна за враните.

— Засега нека се придържаме към това да те опазим жива, принцесо. — Дженър свали робския нашийник от врата ѝ и загърна треперещите ѝ рамене с наметалото си.

Тя вдигна очи към него и разтри леко шията си, където сребърните нишки на нашийника бяха оставили следите си:

— Подцених те, Сини Дженър.

— Преценката ти е всъщност много проницателна. Правил съм къде по-лоши неща от това, което очакваше, че ще направя.

— Защо тогава рискува живота си за мен?

Той се почеса замислено по брадата.

После сви рамене:

— Защото не можеш да промениш вчера. Можеш да промениш само утре. — Той постави нещо в дланта ѝ. Гривната на Бейл, чийто рубин блестеше кървавочервен под лъчите на баща Луна. — Мисля, че това е твое.

Няма да има мир

— Кога ще пристигнат?

Отец Ярви седеше кръстосал крака на земята, облегнал гръб на дървото и надвесен над разтворената на коленете си древна на вид книга. Ако очите му не прескачаха по изписаните редове, можеше да мине за заспал.

— Аз съм пастор, Кол — промърмори той, — не пророк.

Кол огледа провесените на върви над поляната приношения. Обезглавени птици, празни глинени делви за ейл и вързани на снопове кости. Куче, крава и четири овце се полюшваха, провесени надолу с главите от изписаните с руни клони на дървото в средата на поляната, а около прерязаните им гърла жужаха рояци мухи.

Имаше и човек. Роб, ако се съдеше по белезите от нашийник на врата му, пръстите му почти докосваха окървавената земя, а на гърба му бяха изписани нескопосано в кръг руни. Щедро приношение за Той-който-посява-семето от някоя богата жена, копнееща да зачене.

Кол не обичаше светите места като това. Имаше чувството, че някой го наблюдава там. Смяташе се за честен човек, който няма какво да крие, но все пак всеки си има тайни. И съмнения.

— Коя книга четеш?

— Трактат върху елфическите руини, написана преди двеста години от сестра Слод от Риърскофт.

— Пак забранено познание, а?

— От времето, когато Съборът се занимаваше предимно със събиране на познание, а не с подтискането му.

— Можеш да контролираш само онова, което познаваш — промърмори Кол.

— А познанието, също като властта, е опасно в грешни ръце. От значение е само това как го използваш. — Отец Ярви облиза кривия показалец на сакатата си ръка и прелисти книгата.

Кол впери поглед в неподвижната гора:

— Трябваше ли да идваме толкова рано?

— Битката обикновено се печели от страната, пристигнала първа на бойното поле.

— Мислех, че дойдохме да преговаряме за мир.

— Мирните преговори са бойното поле на пастора.

Кол пое дълбоко дъх и изпръхтя с устни. Седна на един пън почти на края на поляната, далеч от приношенията, извади нож и парче грубо издялано ясеново дърво. Щеше да бъде Тя-която-удря-наковалнята, вдигнала чук над главата си. Подарък за Рин, когато се върнеше в Торлби. Ако се върнеше в Торлби, а не свършеше провесен надолу с главата на полянката. Изпръхтя отново и се зае с дялкане.

— Боговете са те надарили богато, Кол — промърмори отец Ярви, без да вдига глава от книгата. — Със сръчни ръце и остър ум. Гъста, пепеляворуса коса. Малко неуместно чувство за хумор. Но искаш ли един ден да бъдеш велик пастор, Кол, да стоиш до крале?

Кол преглътна тежко:

— Знаеш, че искам, отец Ярви. Повече от всичко на света.

— Тогава имаш да учиш още много и първото, което трябва да научиш, е търпение. Концентрирай нищожно малкия си мозък и един ден ще направляваш пътя на историята, точно както искаше майка ти.

Кол повдигна леко кожената връв на шията си и чу теглилките на майка му да тракват една в друга на гърдите му под ризата. Бяха същите, които Сафрит бе носила на шията си докато беше отговорник за склада, жена, на която е поверено да претегля вярно и справедливо. „Бъди смел, Кол. Бъди най-добрият човек, стани най-доброто, на което си способен.“

— Богове, още ми липсва — прошепна той.

— На мен също. А сега си събери ума и прави каквото правя аз.

Кол пусна кожената връв на теглилките:

— Очите ми са приковани в теб, отец Ярви.

— Затвори ги. — Пасторът затвори книгата и се изправи. Изтупа сухите листа от панталоните си. — И слушай.

Чуха се стъпки, някой вървеше през гората и приближаваше. Кол прибра дървената статуетка, но ножа — не. Плъзна го с острието нагоре в ръкава си. Добре подбраната дума решаваше повечето проблеми, но за останалите, Кол знаеше това от опит, добре наточеното острие вършеше същата работа.

От гората излезе жена, облечена в пасторска роба. Огненочервената ѝ коса беше обръсната от двете страни на главата и над ушите ѝ бяха татуирани руни, а останалата беше обилно намазана с масло и вдигната на гребен. Лицето ѝ имаше остри черти, допълнително подсилени от стегнатите и силно изпъкнали мускули на челюстите, докато дъвчеше кора от „дървото на мечтите“. Устните ѝ бяха подпухнали и полилавели по краищата от кората.

— Подранила си, майко Адуин.

— Не колкото ти, отец Ярви.

— Майка Гундринг ме е учила, че е проява на лоши маниери да дойдеш втори на среща.

— Надявам се тогава да ми простиш грубостта.

— Това ще зависи от вестите, които носиш от баба Вексен.

Майка Адуин вирна гордо брадичка:

— Господарят ти, крал Удил, и съюзникът му, Гром-гил-Горм, нарушиха клетвите си, дадени пред Върховния крал. Те отблъснаха протегнатата му за помощ приятелска ръка и извадиха меч срещу него.

— Протегнатата му приятелска ръка започна да тежи много върху нас — отвърна отец Ярви. — Отблъснахме я преди две години и оттогава дишаме по-леко. Две години, а Върховния крал не е завзел един град, не е спечелил една битка…

— А в какви битки влязоха Удил и Горм? Или може би броиш тези, които водят ежедневно един срещу друг? — Адуин изплю струйка лилав сок от кората и Кол зачопли смутено един разпридан конец на ръкава си. Този коментар попадна право в целта. — Досега се радва на късмет, отец Ярви, докато погледът на Върховния крал беше насочен към бунта в Ниските земи. Бунт, във вдигането на който се говори, че имаш пръст.

Ярви замига на парцали — самото олицетворение на невинността:

— Мога ли да накарам хора на стотици мили разстояние да се вдигнат на бунт? Да не съм магьосник?

— Според някои си, но дали с магия, дали с късмет или лукавост, оттук насетне няма да промениш нищо. Бунтът е смазан. Яркия Йълинг излезе на дуел с тримата синове на Хокон и един по един ги срази. Уменията му с меча нямат равни.

Отец Ярви се загледа в един от ноктите на сакатата си ръка, сякаш силно заинтригуван от това как изглежда:

— Крал Удил не би се съгласил с това. Той щеше да победи тримата братя наведнъж.

Майка Адуин не обърна внимание на перченето.

— Яркия Йълинг е нов тип човек, прави нещата поновому. Той изкла клетвоотстъпниците, а Съратниците му изгориха тронните им зали заедно с целите им семейства вътре.

— Изгорени семейства. — Кол преглътна мъчително. — Това е то прогресът.

— Може би не си чул какво направи след това Яркия Йълинг?

— Не, но съм чувал, че е голям танцьор — отвърна Кол. — Танцувал ли е някъде?

— О, да. През проливите и до Йейлтофт. Отби се на посещение при крал Фин.

На поляната се възцари тишина. Вятърът подухна, накара листата на дърветата да зашумят, клоните с провесените приношения да заскърцат, вратът на Кол да настръхне. Майка Адуин премлясна доволно сдъвканата кора и се усмихна широко.

— А! Това шутът ти не можа да обърне на шега. Йейлтофт е в руини, тронната зала на крал Фин е на пепел, а воините му пръснати по земята, както вятърът носи есенни листа.

Ярви смръщи леко вежди:

— Ами кралят?

— От другата страна на Последната врата. Заедно с пастора си. Смъртта им бе предрешена в мига, в който ги подлъга да влязат в твоето съзаклятие на обречените.

— На бойното поле — промърмори отец Ярви, — няма правила. Очевидно живеем в нови времена.

— Яркия Йълинг вече сее огън из земите на Тровенланд. Проправя пътя за армията на Върховния крал. Армия по-многобройна от песъчинките на плажа. Най-огромната армия събирана някога от времето, когато елфите обявиха война на Бог. Преди разгара на лятото ще е пред портите на Торлби.

— Бъдещето е земя, обвита в мъгла, майко Адуин. Крие изненади за всички ни.

— Не е нужно да си пророк, за да видиш какво предстои. — Тя извади свитък, разви го и зачете изписаните на гъсто редове. — Баба Вексен назовава теб и кралица Лейтлин магьосници и предатели. Съборът обявява тези нейни хартиени пари за елфическа магия. Всеки, който ги използва, ще бъде изпратен в изгнание и считан за престъпник.

Някъде в храстите изпука съчка и Кол се сепна.

— Ти ще бъдеш отритнат от света, крал Удил и Горм също, а с тях и всеки, който застане зад тях.

В този момент се появиха мъжете. Мъже от Ютмарк, ако се съдеше по квадратните катарами на наметалата им и дългите им щитове. Кол преброи шестима, чуваше поне още двама зад гърба си, но устоя на порива да се обърне и провери.

— Извадени мечове? — попита отец Ярви. — На светата земя на баща Мир?

— Ние се молим на Единствен бог — изръмжа предводителят им, воин с позлатени кантове на шлема. — За нас това е просто кал.

Кол обходи с поглед сериозните лица и остри оръжия, насочени към него, и усети дланта си да се изпотява под дръжката на ножа.

— Сериозна бъркотия — каза той с изтънял от тревога глас.

Майка Адуин свали свитъка:

— Но въпреки това, въпреки заговора и предателството ви, баба Вексен е склонна да предложи мир. — Шарената сянка на дърветата плъзна по лицето ѝ, когато тя извърна глава към небето. — Единствен бог е всеопрощаващ бог.

Отец Ярви прихна развеселен. Кол не можеше да повярва колко спокойно и безстрашно приемаше положението им.

— Нека да позная, прошката ѝ си има цена?

— Статуите на върховните богове ще бъдат съборени и Единствен бог ще бъде почитан навред по земите около Разбито море — каза Адуин. — Всеки гетландец и ванстерландец ще плаща годишен десятък на Събора. Крал Удил и крал Горм ще дойдат в Скекенхаус, където ще положат мечове в нозете на Върховния крал, ще коленичат, ще помолят за милост и прошка и ще положат нови клетви за вярност.

— Старите не ги удържаха.

— Именно затова ти, майка Скаер и младият принц Друин ще останете там като заложници.

— Ммм. — Отец Ярви потупа замислено брадичка с кривия показалец на сакатата си ръка. — Примамливо предложение, но летата в Скекенхаус са потни и задушни.

Покрай бузата на Кол прелетя стрела, толкова близо, че той долови полъха от перата ѝ. Заби се безшумно в рамото на предводителя на воините, точно над ръба на щита му.

От гората полетяха още стрели. Един от воините изкрещя. Друг сграбчи с две ръце щръкналата от лицето му стрела. Кол се хвърли към отец Ярви и го завлече зад дебелия дънер на святото дърво в средата на поляната. С периферното си зрение зърна връхлитащ към двама им воин с вдигнат над главата меч. Отнякъде изникна Досдувой, огромен като къща, и с един мощен замах на голямата си секира отнесе мъжа и го запрати да се търкаля в храсталака сред облак сухи листа.

Настана хаос от стрелкащи се във всички посоки тела, святкащи остриета, клатещи и въртящи се на вървите си приношения. Миг-два по-късно всичките воини на майка Адуин се бяха присъединили към крал Фин от другата страна на Последната врата. Предводителят им беше на колене, запъхтян, с шест стрели щръкнали от ризницата му. Той опита да се изправи като се подпираше на меча си, но червената сила изтичаше обилно от тялото му.

Фрор изникна безшумно измежду дърветата около поляната. В едната си ръка стискаше тежка секира. С другата разкопча внимателно катарамата на обкантения със злато шлем на предводителя. Беше добра изработка и щеше да донесе прилична печалба.

— Ще съжалявате за това — изпъшка мъжът през почервенели от кръв устни. Посивялата му коса беше залепнала по потното му чело.

Фрор кимна бавно, разбиращо:

— Аз вече съжалявам. — Секирата му се стовари върху темето на предводителя и той се строполи на земята с разперени ръце.

— Вече можеш да ме пуснеш да стана — каза отец Ярви и потупа Кол по гърба. Осъзна, че беше покрил пастора с тялото си като майка, закриляща детето си от бурен вятър.

— Не можа да ми разкриеш плана си? — попита го Кол, докато се изправяше на крака.

— Човек не може да издаде онова, което не знае.

— Нямаш ми доверие?

— Доверието е като стъклото — каза Рълф, преметна през рамо големия си костен лък и подаде ръка на Ярви да му помогне да стане. — Красиво на вид, но само глупак би поставил голяма тежест отгоре му.

Калени в битките воини от Гетланд и Ванстерланд оформиха кръг на поляната, в чийто център остана самотната фигура на майка Адуин. На Кол почти му дожаля за нея, но знаеше, че от съжалението му нямаше да има полза и за двама им.

— Изглежда моята подмолност се оказа по-добре замислена от твоята — каза ѝ Ярви. — Два пъти вече господарката ти се опитва да ме затрие от този свят, но ето, че съм още жив.

— Подмолност, с това си известен, паяк такъв. — Майка Адуин изплю лилава от кората на дървото плюнка в краката му. — Не е ли това святата земя на твоя баща Мир?

Ярви сви рамене:

— О, той е всеопрощаващ бог. Но може би ще е добра идея да ти прережем гърлото и да те провесим от клоните на дървото като жертвоприношение, за всеки случай.

— Направи го тогава — изсъска тя.

— Проявата на милост е по-изразителен признак на власт, отколкото убийството. Връщай се при баба Вексен. Благодари ѝ от мое име за информацията, която ми предостави, ще ми е от голяма полза. — Той посочи към воините, които в този момент биваха връзвани за краката, за да бъдат провесени от клоните на святото дървото. — Благодари ѝ и за щедрото жертвоприношение към върховните богове, те безсъмнено ще го оценят.

Отец Ярви се надвеси рязко над нея, оголил свирепо зъби и в този момент маската падна от лицето ѝ и под нея Кол видя страх.

— Но също така кажи на първия пастор, че пикая на предложението ѝ! Дадох клетва да отмъстя на убийците на баща ми. Слънчева и лунна клетва. Кажи на баба Вексен, че докато и двамата с нея сме живи, между нас няма да има мир.

Достатъчно свиреп

— Ще те убия, недостригана кучко! — озъби се Рейт и се нахвърли върху нея. Ракки сграбчи лявата му ръка, Сориорн дясната и двамата с общи сили успяха да го удържат. Имаха огромен опит в това, в края на краищата.

Трън Бату не помръдна от място, само едното ѝ слепоочие заигра, когато стисна зъби.

— Хайде просто да се успокоим — каза мъжът ѝ, Бранд, и разпери широко длани на протегнатите си напред ръце, като пастир, опитващ да успокои подплашено стадо овце. — Сега сме съюзници, нали така? — Беше едър и як като бик, но от него не лъхаше заплаха. — Нека просто… нека застанем в светлината.

Рейт показа на всички какво мисли за идеята му като се усука в ръцете на брат си и успя да се извърти достатъчно, че да плесне една плюнка на лицето на Бранд. За беда пропусна целта, но иначе се изрази добре.

Трън изви презрително устни:

— Мисля, че някой трябва да тегли ножа на това побесняло псе.

Всеки имаше слабо място и думите ѝ жегнаха Рейт право в целта.

Той спря да се дърпа, килна небрежно глава на една страна и пусна една широка, вълча усмивка. Погледът му плъзна бавно към Бранд.

— А може пък аз да тегля ножа на страхливата ти женичка?

Открай време го биваше в започването на боеве, не беше и никак зле в приключването им, но нищо на този свят не можеше да го подготви за това с каква бързина се нахвърли към него Трън.

— Мъртъв си, белокосо копеле!

Рейт се дръпна рязко назад, с такава сила, че почти събори брат си, Сориорн и себе си в неловко кълбо от ръце и крака на доковете. Трима гетландци бяха необходими, за да удържат нея — навъсеният оръжейник, Хъннан, плешивият кормчия, Рълф и Бранд, преметнал една дебела, покрита с дълъг белег ръка през шията ѝ.

— Спокойно! — изкрещя Бранд като не спираше да се бори с мятащата се в ръцете му Трън. — Богове, спокойно!

Но явно никой не беше в настроение да го слуша. Разнесоха се гърлени ругатни, както откъм гетландци, така и откъм ванстерландци. Рейт видя побелели от напрежение кокалчета по дръжките на мечове, чу съскането на стомана, когато Сориорн разхлаби ножа си в канията на кръста му. Долавяше миризмата на насилие, много повече насилие, отколкото го беше мислил. Но така става то с насилието. Рядко пониква само в лехата, която си му отредил. Иначе просто нямаше да е каквото е.

Рейт оголи зъби — наполовина предизвикателна гримаса, наполовина усмивка — и усети огънят да изпълва гърдите му, дъхът му да свисти горещ в гърлото му, всяко мускулче по тялото му да се напряга до скъсване.

От това щеше да излезе достойна за песните битка, ако в този момент, в тълпата на мокрите от дъжда докове на Торлби, не се вряза като разярен бик Гром-гил-Горм.

— Достатъчно! — изрева кралят на Ванстерланд. — Какво е това жалко кълване между врабци?

Шумотевицата утихна. Рейт се отърси от брат си и Сориорн, но все така с вълча усмивка на уста. Трън се отърси от мъжа си, но без да спира да ругае под нос. Безсъмнено Бранд го чакаше тежка нощ вкъщи, но иначе, като цяло, нещата се бяха наредили добре. Все пак Рейт беше дошъл да се бие, с кого точно не го беше грижа.

Навъсените гетландци се разместиха да пропуснат напред крал Удил, прегърнал до гърдите си извадения си от ножницата меч. Истинският ванстерландец трябва да мрази краля на Гетланд. Но това настрана, той се оказа самото олицетворение на достоен за възхищение воин. Корав и сив като желязо и също като желязото — неподлежащ на огъване. Известен навред с множеството победи и малко думи. Имаше някакъв налудничав, трескав блясък в дълбоко хлътналите му очи, който говореше за това, че на мястото в човешката душа, където боговете поставяха милостта, при него имаше само празна, хладна празнина.

— Разочарован съм, Трън Бату. — Гласът му наподобяваше глухото стържене на мелничарско колело. — Очаквах повече от теб.

— Самото съжаление съм, кралю мой — изграчи на свой ред тя и стрелна с остър като кинжал поглед Рейт, а после Бранд, който примижа така, че за никой не остана съмнение в това, че подобни погледи не му се случваха за пръв път.

— И аз не очаквах нещо повече. — Гром-гил-Горм повдигна една черна вежда към Рейт. — Но поне се надявах.

— Да ги оставим да ни обиждат ли, кралю мой? — сопна се Рейт.

— Един съюз се поддържа с преглъщане на малки обиди — отвърна сухо майка Скаер.

— А нашият съюз е кораб в бурно море — додаде отец Ярви с тази негова сладникава усмивка, която просто си просеше да го фраснеш с глава в лицето. — Потопим ли го с дребни свади, ще се издавим до един.

Рейт изръмжа. Не понасяше пасторите и раздвоените им езици, с които не спираха да бръщолевят за баща Мир и всеобщото благо. Според него нямаше проблем, за който най-доброто разрешение не е юмрук в лицето.

— Един ванстерландец никога не забравя нанесената обида. — Горм пъхна палци между щръкналите от колана му дръжки на ножове. — Но ме е налегнала жажда и след като сме гости тук… — Той изпъна гръб и веригата от топките на дръжките от мечовете на победени противници се повдигна, когато пое дълбоко дъх и изпълни мощни гърди. — Аз, Гром-гил-Горм, Трошача на мечове и Правяч на сираци, крал на Ванстерланд и любим син на майка Война… ще вляза втори в града.

Воините му изроптаха под нос. Изгубиха цял час в препиране кой да влезе пръв в града и сега битката беше изгубена. Техният крал щеше да заеме мястото с по-малко чест и слава, това означаваше по-малко чест и слава и за тях, а, о, богове, колко много държаха те на чест и слава.

— Мъдър избор — каза крал Удил и присви очи. — Но не очаквай дарове в замяна.

— Вълкът не чака дар от овцете — изгледа го свирепо Горм.

Приближените на Удил воини се изпъчиха и тръгнаха след него, изложили гордо на показ позлатени катарами на наметалата, дръжки на мечове на коланите и гривни по ръцете, надъхани от незаслужена чест и Рейт се озъби и се изплю гневно на земята.

— Псе — изгледа го подигравателно Хъннан и ако Ракки не го беше стиснал здраво в преградките си, шепнейки „кротко, братко, кротко“ в ухото му, сигурно щеше да се нахвърли отгоре му и да му избие зъбите.

— Синия Дженър! Каква изненада!

Рейт извърна навъсен поглед през рамо и видя отец Ярви да се отбива встрани до един стар моряк с лице, което сякаш цял живот беше киснало в солена вода.

— Приятна, надявам се — отвърна Дженър и двамата с Рълф плеснаха длани и стиснаха ръце като стари приятели.

— Зависи — каза пасторът. — За златото на кралица Лейтлин ли си дошъл?

— Приемам каквото злато има за взимане. — Дженър се огледа, сякаш се готвеше да им покаже някакво тайно и несметно богатство. — Но имам по-добра причина да съм тук.

— По-добра от злато? — попита Рълф, нахилен до уши. — Променил си се.

— Много по-добра. — Дженър се обърна и изтика пред себе си някой, който до момента беше стоял зад гърба му. Появата му подейства на Рейт като кинжал в черепа, изведнъж в него не беше останала и едничка мисъл за бой.

Беше дребничка и слаба, почти се губеше увита в голямо, лекьосано наметало. Косата ѝ беше чорлава и сплъстена, гневен облак от черни къдрици, подухвани леко от соления бриз. Кожата ѝ беше бледа, ноздрите ѝ леко напукани и порозовели, а скулите ѝ така фини и крехки, че можеш да ги счупиш с по-сурова дума.

Тя извърна поглед към Рейт и прикова за момент очи в него — големи и тъмнозелени като водите на майка Море при буря. Не се усмихна. Не проговори. Просто стоеше там, натъжена, сериозна и загадъчна и всяко косъмче по врата на Рейт настръхна. Никой удар със секира по главата нямаше да го докара до такова стъписване, както този бегъл поглед на това момиче.

За момент лицето на отец Ярви придоби глуповато изражение и устата му зяпна. После той се опомни, затвори уста.

— Рълф, отведи Синия Дженър и гостенката му при кралица Лейтлин. Веднага.

— Допреди малко беше готов да убиваш за това кой ще влезе пръв в града, а сега не искаш да влезеш и втори, така ли? — Ракки го зяпаше очаквателно и Рейт осъзна, че воините на Горм се бяха отдалечили напред, изпъчили гърди, надъхани да засенчат гетландци, пък макар и след тях през портите на града.

— Кое е това момиче? — изграчи Рейт, замаян като току-що пробудил се от пиянски сън.

— Откога се интересуваш от момичета?

— Откакто видях тази. — Рейт замига на парцали и затърси с очи в тълпата, надяваше се, че не си беше въобразил, но нея вече я нямаше.

— Ще да е била ненадмината красавица, щом успя да откъсне мислите ти от кавга.

— Никога не съм виждал друга като нея.

— Ще прощаваш, братко, но става ли дума за момичета, не си видял много. От двама ни ти си боецът, забрави ли? — Ракки се нахили до уши и нарами огромния, черен щит на Горм. — Аз съм любовникът.

— Както не спираш да повтаряш. — Рейт на свой ред нарами тежкия меч на господаря си и понечи да последва брат си към портите на Торлби, когато усети нечия масивна и тежка длан на рамото си.

— Разочарова ме, Рейт. — Трошача на мечове го придърпа към себе си. — Тук ще намериш много врагове, лоши врагове, но се боя, че в лицето на избрания щит на кралица Лейтлин се сдоби с най-лошия.

Рейт го изгледа с насмешка:

— Не ме е страх от нея, кралю мой.

Горм го зашлеви рязко през лицето. Шамар от Горм. На Рейт плесницата подейства като удар с гребло. Той залитна силно настрани и щеше да падне, но кралят го подхвана с ръка и го придърпа отново към себе си.

— Ядоса ме не това, че се опита да я нараниш, а това, че се провали. — Горм зашлеви с опакото на ръката си Рейт и той усети устата му да се пълни със солен вкус. — Не ми е притрябвало кутре, което джавка. Имам нужда от свирепо куче, което знае как да използва зъбите си. Трябва ми кръвожадна хрътка. — Той зашлеви отново Рейт и го пусна, замаян и объркан. — Боя се, че в теб е останало зрънце милост, Рейт. Смачкай го, преди то да смачка теб с тежестта си.

Горм почеса главата на Рейт преди да се насочи към града. Почти по бащински. Или по-скоро като ловец любима хрътка.

— Никога няма да си прекалено свиреп за вкуса ми, момче. Знаеш го.

В безопасност

Шък, шък, шък. Гребенът от полирана китова кост съскаше в косата на Скара.

Чак, чик, чак. Дървеният меч играчка на принц Друин чаткаше по сандъка в ъгъла. Дрън, дрън, дрън, носеше се гласът на кралица Лейтлин. Сякаш мислеше, че ако спре да говори, Скара ще започне да крещи и никога няма да спре.

— Погледнеш ли през този прозорец, над южната стена на града ще видиш лагера на войската на мъжа ми.

„Защо те не ни помогнаха?“ искаше да изкрещи Скара извръщайки сковано поглед към шатрите на лагера, но устата ѝ изрече каквото се очакваше от нея, както винаги:

— Ще да са толкова много.

— Две хиляди и петстотин верни гетландци, призовани от всички краища на страната.

Скара усети пръстите на кралицата да обръщат главата ѝ на другата страна, внимателно, нежно, но нетърпящо възражение движение. Принц Друин нададе писклив боен вик и нападна с меча си висящия на стената гоблен. Гребенът засъска отново, сякаш единственото решение на всеки проблем беше добре сресаната коса.

— Погледнеш ли през този прозорец, над северната стена на града ще видиш лагера на войската на Гром-гил-Горм. — Светлините на огньовете блещукаха в сгъстяващия се сумрак по тъмните склонове на хълмовете като звезди по небосклона. — Две хиляди ванстерландци пред стените на Торлби. Не съм си и представяла, че някога ще зърна подобна гледка.

— Не и с прибрани в ножниците мечове — подхвърли от другия край на стаята Трън Бату, както воин хвърля бойна секира.

— Имаше кавга на доковете… — смотолеви Скара.

— Боя се, че няма да е последната. — Кралица Лейтлин зацъка с език, докато разресваше един упорит възел. Косата на Скара не беше от най-податливите за гребена, но кралицата на Гетланд не беше от жените, които се отказват при първата по-упорита къдрица. — Утре ще има съвещание. Разбирай, пет часа неспирни кавги. Ако се размине без никой убит, ще е достойна за песните победа. Готово.

Лейтлин извърна главата на Скара към огледалото.

Мълчаливите роби на кралицата я бяха изкъпали, отнесли мръсните ѝ дрехи и донесли рокля от зелена коприна, вероятно пропътувала дългия път дотук от Първия сред градовете и умело прекроена, за да ѝ става. Беше съшита по кантовете със златист конец и беше най-изящната дреха, която някога беше обличала, а Скара беше свикнала да носи изящни неща. Толкова много и така внимателно подбрани и съчетани от майка Кайър, че понякога ѝ се струваше, че не тя носеше тях, а дрехите ѝ носеха нея.

Сега беше заобиколена от здрави стени, силни воини и всички удобства. Трябваше да е главозамаяна от облекчение. Но също като бегачът на дълги разстояния, който спира за миг да си поеме дъх и установява, че повече не може да стане, от всичките тези удобства ѝ се завиваше свят, беше прималяла и изтръпнала, болеше я навсякъде, отвътре и отвън, сякаш беше една огромна рана. Почти ѝ се прииска да беше обратно на борда на „Черно куче“, корабът на Синия Дженър, трепереща от студ, зареяла поглед в дъжда, пълзяща до борда да повръща по три пъти на час.

— Това принадлежеше на майка ми, сестрата на крал Фин. — Лейтлин постави внимателно обецата на ухото на Скара и фините като паяжина златни верижки разсипаха червени скъпоценни камъни почти до рамото ѝ.

— Красива е — изграка Скара, едва удържаща стомаха си да не избълва съдържанието му върху огледалото. Едва разпозна момичето, което я гледаше оттам — призрачно бледа, крехка, със зачервени очи. Приличаше на привидение. Може би не беше избягала от Йейлтофт. Може би все още беше там, робиня на Яркия Йълинг завинаги.

В другия край на стаята Трън Бату клекна до принц Друин, намести малките му ръчички върху дръжката на дървения меч и зашепна в ухото му инструкции как да замахва правилно. Той я фрасна по бедрото и тя се усмихна, а звездовидният белег на бузата ѝ се сгърчи. После разроши светлорусата му коса и го похвали: „Добро момче“!

В мислите на Скара остана само едно — мечът на Яркия Йълинг с този огромен диамант на дръжката, искрящ в сумрака на Гората. Гърдите на бледото момиче в огледалото започнаха да се повдигат учестено и ръцете ѝ се разтрепериха…

— Скара, — кралица Лейтлин я стисна за раменете, прикова в нея хладните си, проницателни сиви очи и я изтръгна от мислите ѝ. — Ще ми разкажеш ли какво стана?

— Дядо ми чакаше помощ от съюзниците си. — Думите полетяха навън от устата ѝ, монотонни като жуженето на пчела. — Чакахме воините на Удил и Горм. Те не дойдоха.

— Продължавай!

— Той изгуби дух. Майка Кайър го убеди да преговаря за мир. Изпрати гълъб на баба Вексен и тя ѝ изпрати орел в отговор. Тя ще прости, ако предадем ключа за Бейлова крепост, ако разпратим воините по домовете им и ако обещаем безпрепятствено преминаване на войската на Върховния крал през земята ни.

— Но баба Вексен никога не прощава — каза Лейтлин.

— Тя изпрати Яркия Йълинг в Йейлтофт да уреди сметките ѝ. — Скара преглътна горчивата слюнка, насъбрала се в устата ѝ и кльощавата шия на момичето в огледалото потрепна. Личицето на принц Друин беше изкривено във войнствена гримаса, докато удряше Трън с дървения си меч, а тя блокираше острието с пръсти. Бойните му викове долитаха като гневен, болезнен вой от сумрака в другия край на стаята, все по-близо, все по-близо.

— Яркия Йълинг отряза главата на майка Кайър. Прониза с меча си дядо ми и той се строполи в огнището.

Очите на кралица Лейтлин се ококориха насреща ѝ:

— Ти… си видяла всичко това?

Облаците искри от огнището, червените отблясъци на жаравата по усмивките на воините около него, гъстата кръв, капеща от меча на Йълинг. Скара потрепери, докато поемаше дълбоко дъх, после кимна.

— Измъкнах се предрешена като робиня на Синия Дженър. Яркия Йълинг хвърли монета да реши дали да не убие и него… но монетата…

Все още я виждаше как се премята във въздуха, виждаше отблясъците от огнището по лъскавите ѝ страни.

— Боговете са били с теб в онази нощ — прошепна Лейтлин.

„Защо тогава убиха семейството ми?“, искаше да попита тя, но момичето в огледалото се усмихна миловидно и промълви благодарствена молитва към Той-който-обръща-зара.

— Изпратиха те при мен, братовчедке. — Кралицата стисна отново раменете ѝ. — Тук си в безопасност.

Гората, в която беше минал целият ѝ живот, непоклатима като планина, сега беше въглен и пепел. Фронтонът ѝ, стоял над портите в продължение на двеста години, лежеше, натрошен на парчета. Тровенланд чезнеше, като разнесен от вятъра дим. Никъде повече нямаше да е в безопасност.

Скара осъзна, че чешеше бузата си. Все още усещаше допира на хладните пръсти на Йълинг.

— Винаги си била така мила с мен — изграчи Скара и потуши надигналия ѝ се стомах. Винаги бе имала слаб стомах, но откакто слезе, залитайки от „Черно куче“, имаше чувството, че червата ѝ бяха по-оплетени и от мислите ѝ.

— Ти си от семейството ми, а семейството е всичко на този свят. — Лейтлин стисна за последно раменете на Скара. — Трябва да поговоря със съпруга и сина ми… с отец Ярви, имам предвид.

— Ако позволиш да попитам… Синия Дженър още ли е тук?

Неодобрението на кралицата беше повече от очевидно:

— Човекът е малко повече от обикновен пират…

— Би ли го изпратила при мен? Моля?

Лейтлин може и да беше корава като кремък, но явно долови отчаянието в гласа на Скара:

— Ще го изпратя. Трън, принцесата е преминала през ужасни препятствия. Не я оставяй сама. Ела, Друин.

Мъничкият принц дари Скара с тържествен поглед, махна ѝ с ръка за довиждане, хвърли меча на земята и хукна след майка си.

Скара се озова сама в стаята, вперила поглед в Трън. Гледаше почти право нагоре, защото избраният щит на кралицата стърчеше над нея с две глави. Очевидно, тя самата не използваше гребен, половината ѝ глава беше остригана до кожа, а другата представляваше смесица от тънки плитки, възли и масури, пристегнати на малко разстояние под формата на сребърни и златни рингове.

Това беше жена, била се сама срещу седем мъже наведнъж и победила. Наградата ѝ, елфическата гривна, блестеше в ярко жълто на китката ѝ. Жена, която носеше остриета, вместо коприна и белези, вместо бижута. Жена, която смазваше благоприличието под тока на ботуша си и не дължеше извинение никому за това. Тя по-скоро би разбила врата с главата си, вместо да почука.

— Затворник ли съм? — Скара възнамеряваше това да прозвучи като предизвикателство, но гласът ѝ беше изтънял като цвърченето на мишка.

Изражението на лицето на Трън не беше от лесните за разгадаване:

— Ти си принцеса, принцесо.

— Според мен няма много разлика между двете.

— Явно никога не си била затворник.

Презрение, това видя на лицето ѝ Скара, но можеше ли да я вини за това? Гърлото ѝ се беше стегнало така, че едва успяваше да говори.

— Сигурно си мислиш за това каква мекушава, слаба и разглезена глупачка съм.

Трън пое дълбоко дъх:

— Всъщност, мислех си за това… какво изпитах, когато видях баща си мъртъв. — Лицето ѝ можеше и да не издава мекота, но в гласа ѝ имаше такава. — А също, какво ли би било усещането да видиш с очите си как бива убит. Да гледаш как някой го убива и да не можеш да направиш нищо, за да спреш убиеца.

Скара отвори уста, но от нея не излезе и дума. Не, не беше презрение, беше съжаление и тя почти се задави от вълнение.

— Знам какво е да носиш смело изражение на лицето си като маска — продължи Трън. — Малцина знаят това по-добре от мен.

Скара имаше чувството, че сърцето ѝ ще се пръсне.

— Мислех също, че… ако бях на твое място… щях да си изплача очите.

От гърлото на Скара се откъсна вопъл. Очите ѝ се стиснаха, напълниха със сълзи и преляха. Ребрата ѝ се разтресоха. Започна да хълца, да хърка. В следващия момент стоеше провесила безпомощно ръце, с изкривено до болка лице и ридаеше с пълно гърло. Едно малко гласче нареждаше в главата ѝ, че така не подобава на една принцеса, но тя не можа да спре сълзите.

Чу бързи стъпки по пода и изведнъж се озова в нечии силни ръце, в здрава прегръдка, точно като тази на дядо ѝ, докато гледаха баща ѝ да гори на погребалната си клада. И тя се вкопчи в Трън и захлипа задавено, заровила лице в ризата ѝ, започна да вие, сама не разбираше какво точно.

Трън не помръдна, не проговори, просто продължи да я стиска в прегръдките си. Докато не спря да се тресе. Докато хлипането ѝ не утихна до тихо скимтене, а после то до просто учестено дишане. После, много внимателно, извади отнякъде бяло парче плат и въпреки че ризата ѝ беше подгизнала от сълзи, изтри с него една капчица на роклята на Скара и ѝ го подаде.

— Лъскам оръжията си с това, но мисля, че лицето ти е много по-важно и ценно от тях. А може би и по-опасно.

— Съжалявам — прошепна Скара.

— Няма защо. — Трън чукна с нокът златния ключ на врата си. — Плача повече всяка сутрин, когато се събудя и си спомня за кого се омъжих.

Скара прихна така силно, плач и смях ведно, че от едната ѝ ноздра сополите излязоха на балони. За пръв път от онази нощ насам се почувства макар и частица от онова, което беше била преди. Вероятно все пак се беше измъкнала от Йейлтофт. Докато бършеше лицето си, някой почука колебливо на вратата.

— Синия Дженър е.

Той влезе в стаята и нещо в прегърбената му, опърпана осанка вдъхна нов кураж на Скара. На корабния мостик или в спалнята на принцеса, той беше един и същ човек. Самото му присъствие в стаята ѝ даваше сила. От такъв мъж имаше нужда в момента.

— Помниш ли ме? — попита Трън.

— Трудна си за забравяне. — Дженър хвърли поглед към ключа на врата ѝ. — Поздравления за сватбата ти.

Тя изсумтя презрително:

— Гледай само да не поздравиш съпруга ми. Още е в траур от случката.

— Викала си ме, принцесо.

— Да. — Скара подсмръкна за последно и пресуши сълзите. После изправи гордо рамене. — Какви са плановете ти?

— Не бих казал, че съм от онези, които много планират. Кралица Лейтлин ми предложи добра цена да се бия на страната на Гетланд, но, е, войната е за младите. Мисля да сляза надолу по „Божествена“… — Той вдигна поглед към Скара и примижа сконфузено. — Обещах на майка Кайър да те доведа жива и здрава при братовчедка ти…

— И удържа на обещанието си, въпреки опасностите. Нямам правото да искам повече от теб.

Физиономията му се изкриви в още по-болезнена гримаса:

— Но ще го направиш, нали?

— Надявах се, че може да останеш при мен.

— Принцесо… аз съм стар търговец. Прехвърлил съм отдавна златните си години, пък и те не бяха кой знае колко златни.

— Безсъмнено. Когато те видях за пръв път, си помислих, че си овехтял като статуята на носа на стар кораб.

Дженър се почеса по брадата:

— Добра преценка.

— Глупава преценка. — Гласът на Скара потрепери, но тя се покашля, пое дълбоко дъх и продължи. — Сега разбирам това. Вехтата статуя на носа е тази, която е видяла много лошо време и въпреки това е отвела кораба си невредим до дома. Не ми е притрябвала красота и младост. Имам нужда от лоялност.

Дженър отново изкриви физиономия:

— Цял живот съм бил свободен, принцесо. Погледът ми не е бил отправян с очакване към никого, само към хоризонта, не съм прекланял глава пред никого, освен вятъра…

— Хоризонтът някога благодарил ли ти е за това? Вятърът някога да е възнаграждавал за това?

— Не и щедро, признавам.

— Аз ще го направя. — Тя взе мазолестите му ръце в своите. — За да е истински свободен човек, се нуждае от кауза.

Той се вторачи в ръцете ѝ, после вдигна глава към Трън.

— Воин, който се бие единствено за себе си, е нищо повече от разбойник — сви рамене тя.

— Видях те да преминаваш през множество изпитания и знам, че мога да ти се доверя — каза Скара и прикова очи в тези на Дженър. — Остани с мен. Моля.

— О, богове. — Дженър се усмихна широко и лицето му се сбърчи като стара кожа. — Как да откажа на такава молба?

— Недей да отказваш. Кажи, че ще останеш и ще ми помогнеш.

— Твой съм, принцесо. Кълна се. Давам слънчева и лунна клетва. — Той се замисли за момент. — Да ти помогна за какво обаче?

Скара пое дъх и потрепери:

— Зарекох се един ден да видя Тровенланд свободна, тронната зала на дядо ми построена отново и трупът на Яркия Йълинг захвърлен за храна на враните, не помниш ли?

Синия Дженър повдигна рунтави вежди:

— Яркия Йълинг има цялата краска армия зад гърба си. Петдесет хиляди меча, казват хората.

— Само половината от една война се води с мечове. — Тя натисна силно с показалец слепоочието си. — Другата половина се води тук.

— Значи… имаш план?

— Ще измисля нещо. — Тя пусна ръцете на Дженър и извърна поглед към Трън. — Ти си плавала с отец Ярви до Първия сред градовете.

Трън сбърчи чело, събра вежди над няколкократно чупения си нос и изгледа озадачено Скара, явно неразбираща какво точно се криеше зад този въпрос.

— Ъхъ, плавала съм с отец Ярви.

— Била си се в дуел с Гром-гил-Горм.

— И това е така.

— Ти си избраният щит на кралица Лейтлин.

— Знаеш, че съм.

— И стоейки неизменно до нея, прекарваш доста време в присъствието на крал Удил.

— Повече от доста.

Скара изтри и последните следи от влага под очите си. Не можеше да си позволи да плаче повече. Сега трябваше да е смела, умна и силна, нищо, че отвътре се чувстваше слаба и умираше от страх. Сега нямаше кой да се бие за Тровенланд освен нея. Думите ще бъдат нейните оръжия.

— Разкажи ми за тях.

— Какво искаш да знаеш?

„Знанието е власт“, казваше майка Кайър, когато Скара се оплакваше от безкрайните ѝ уроци.

— Искам да знам всичко.

И за двамата

Рейт се събуди внезапно и подскочи като ужилен — някой го докосваше.

Сграбчи копелето за врата и го залепи за стената, после, оголил зъби в свирепа гримаса, извади ножа си.

— Богове, Рейт! Аз съм! Аз съм!

Едва в този момент подскачащата светлина на факлата в дъното на коридора освети лицето на Ракки и той осъзна, че беше залепил брат си за стената и се готвеше да пререже гърлото му.

Дъхът му бумтеше. Отне му известно време да осъзнае, че се намираше в Цитаделата на Торлби. Омотан в одеялото си, пред вратата на покоите на Горм. Където му беше мястото.

— Не ме стряскай така, докато спя — отсече той и разтвори бавно пръстите на лявата си ръка. Винаги болеше повече след сън.

— Аз ли те събудих? — прошепна Ракки. — Щеше да събудиш цял Торлби с виковете си. Пак ли сънува?

— Не — изръмжа сърдито Рейт, седна обратно с гръб към стената и зарови нокти в косата си. — Може би.

Сънища пълни с огън. Дим на кълба и мирис на разруха. Очите на воините и кучетата блестят яростно с червената светлина на огньовете. Умопомрачителната, червена светлина по лицето на жената. И гласът ѝ, когато пищеше за децата си.

Ракки му подаде манерката си и Рейт я грабна от ръката му. Напълни уста и изжабурка водата — устата му беше порязана и нацепена отвътре и отвън от шамарите на Горм, но това не беше нищо ново. Лисна малко в шепа и намокри лицето си. Беше облян в студена пот.

— Не ми харесва тая работа, Рейт. Тревожа се за теб.

— Ти? Се тревожиш за мен? — Мечът на Горм ще да беше паднал в боричкането, защото сега лежеше на земята. Рейт го вдигна и прегърна до гърдите си. Ако кралят видеше, че го е оставил да лежи на студения под, щеше да отнесе още шамари, ако не и по-лошо. — Това е нещо ново.

— Не, не е. Отдавна се тревожа за теб. — Ракки хвърли тревожен поглед към вратата на покоите на краля и понижи глас. — Може просто да си тръгнем — прошепна той настоятелно. — Да намерим кораб и отплаваме надолу по „Божествена“ и „Непристъпна“, както непрекъснато говориш. Както говореше преди, имам предвид.

Рейт кимна към вратата:

— Мислиш, че той ще ни пусне просто ей така? Мислиш, че майка Скаер ще дойде да ни помаха за сбогом усмихната от пристана? — Изсумтя присмехулно. — Мислех, че от двама ни ти си умният. Хубави мечти са това, но вече няма връщане назад. Забрави ли какво беше преди? Вечно гладни, премръзнали и умиращи от страх през цялото време?

— Теб не те е страх през цялото време? — Гласът на Ракки прозвуча така умолително, че успя да прогони напълно ужаса от кошмара и накара кръвта на Рейт да кипне. Всъщност гневните изблици му бяха готовият отговор за всеки проблем.

— Не, не ме е страх! — озъби му се Рейт, разтресе меча на Горм пред лицето му и той примижа уплашено и извърна глава настрани. — Аз съм воин. Ще си спечеля име в тази война и толкова гривни, че никога повече няма да заспивам гладен. Това място ми се полага. Извоювах си го, нали?

— Ъхъ, бори се за него.

— Служим на крал! — каза Рейт и му се прииска да го беше казал със същата гордост в гласа както преди. — На най-великия боец в земите около Разбито море. Непобеден в битка или дуел. Ти обичаш да се молиш. Благодари на майка Война, че се бием на страната на победителите!

Ракки го погледна от отсрещната стена на коридора, облегнат на белязания от множество битки черен щит на Горм, гледаше го с широко отворени очи, в които блещукаше светлината на факлата. Странно, как лицето му беше така еднакво като неговото, а изражението му толкова различно. Понякога му се струваше, че двамата бяха статуите на носа и кърмата на кораб, издялани еднакви, обречени да са завинаги заедно на кораба, но винаги гледащи в противоположни посоки.

— Ще падне убиване — промърмори Ракки. — Повече от всякога.

— Предполагам — отвърна Рейт, легна, обърна гръб на брат си, прегърна меча на Горм и се зави с одеялото. — Война е, нали?

— Аз просто не обичам да убивам.

Рейт се опита да прозвучи все едно не беше кой знае какво, но не можа да го докара съвсем:

— Аз ще убивам и за двамата.

Ракки не отговори веднага.

— Точно това ме плаши — каза след известно мълчание.

Сръчни ръце

Кол издялка последната руна, усмихна се и издуха прахта и стърготините. Ножницата на меча беше завършена и той се гордееше с резултата.

Обичаше да работи с дърво, то не криеше тайни, не лъжеше и веднъж издялано, не можеше да се върне в предишната си форма. Нищо общо с работата на пастора — само мъгла и догадки. Думите бяха по-трудни за усвояване инструменти от длетата, а хората така непостоянни, както водите на майка Море.

Гърбът му настръхна, когато Рин се пресегна през рамото му и прокара пръст по един от изписаните с руни редове.

— Какво означава? — попита го тя.

— Петте имена на майка Война.

— Богове, прекрасна изработка. — Ръката ѝ се спусна надолу по тъмното дърво и пръстите ѝ пробягаха по издяланите фигури, цветя и дървета, преливащи се едни в други. — Имаш сръчни ръце, Кол. Най-сръчните ръце.

Тя нахлузи готовия връх на края на ножницата — изкована по формата на змийска глава лъскава стомана — и той пасна идеално, като ключ в ключалка.

— Виж какви красиви неща можем да направим заедно. — Почернелите ѝ от желязо пръсти се преплетоха с неговите, покафенели от дървото. — Създадени са едно за друго, не мислиш ли? — Моят меч. Твоята ножница. — Той усети другата ѝ ръка да се плъзга надолу по бедрото му и потрепери. — И обратното…

— Рин…

— Е, хубаво де, по-скоро кинжал отколкото меч. — Кол долови насмешката в тона ѝ и усети смехът да гъделичка гърлото му. Харесваше му, когато се смееха заедно.

— Рин, не мога. Бранд ми е като брат…

— Не лягай с Бранд, тогава. Готово, проблемът ти е решен.

— Аз съм чирак на отец Ярви.

— Не лягай с отец Ярви. — Той усети устните ѝ да допират едва врата му и по потния му гръб пробяга тръпка.

— Той спаси живота на майка ми. Спаси моя живот. Избави ни от робство.

Сега устните ѝ бяха на ухото му и шепотът им така силен, че го накара да вдигне рязко рамене, което от своя страна накара теглилките, провесени на връв на гърдите му, да издрънкат.

— И как те е освободил от робство, като не си свободен да правиш избор за себе си?

— Дължа му всичко, Рин. — Кол усещаше гърдите ѝ да опират в гърба му при всяко вдишване. Пръстите ѝ бяха обвили и стискаха дясната му ръка. Беше силна колкото него. Може би дори по-силна. Наложи се да стисне здраво очи, за да изчисти мислите си. — Когато тази война свърши, аз ще положа изпита на Събора, ще дам клетва, ще бъда брат Кол, ще се откажа от семейство, от жена и… ау.

Той усети ръката ѝ да се плъзга между краката му.

— А дотогава какво те спира?

— Нищо. — Кол се обърна, зарови пръстите на свободната си ръка в късата ѝ коса и я придърпа към себе си. Засмяха се и се целунаха, жадно, ненаситно, залитнаха, блъснаха се в тезгяха, събориха една купчина инструменти, които издрънчаха на пода.

Всяко негово идване в ковачницата ѝ свършваше така. Затова продължаваше да идва.

Хлъзгава като риба, тя се отскубна чевръсто от ръцете му, изтича обратно до стягата, сграбчи камъка за точене и се вторачи в острието, сякаш нищо не беше станало.

Кол замига на парцали:

— Какво…

Вратата тропна и Бранд влезе в ковачницата. Кол осъзна, че стои в средата на стаята, с голяма издутина на панталоните.

— Хей, Кол — каза Бранд. — Какво правиш тук?

— Дойдох да довърша ножницата — изграка Кол с пламнало от срам лице, обърна се рязко към тезгяха и изтръска на пода няколко стърготини.

— Дай да видя. — Бранд постави ръка на рамото му. Богове, това беше една много тежка ръка, с изпъкнали мускули и виещ се като змия около китката белег от въжето. Кол си спомни как Бранд удържа цял кораб на раменете си, кораб, който щеше да го смаже, ако не беше Бранд. Замисли се какво ли щеше да е усещането от това тази същата ръка да го фрасне в лицето, когато Бранд разбереше какви ги върши със сестра му. Преглъщането се оказа трудна работа след тази мисъл.

Но Бранд просто отстрани няколко паднали пред лицето му кичури коса и се усмихна широко:

— Прекрасна работа. Благословен си, Кол. От същите богове, благословили сестра ми.

— Тя е… богоязливо момиче. — Кол се извърна сконфузено, намествайки панталоните си, а Рин нацупи устни и му изпрати целувка зад гърба на брат си.

Богове, Бранд дори не подозираше. Силен, лоялен и добросърдечен като товарен кон, но в пълно неведение за това какво става под носа му. Очевидно не може да си женен за Трън Бату без способността да пропускаш много неща покрай ушите и очите си.

— Как е Трън? — попита Кол.

Бранд се замисли сякаш отговорът на въпроса изискваше особено съсредоточение:

— Трън си е Трън. Но аз знаех това, когато се ожених за нея. — Той дари Кол с дежурната дружелюбна усмивка. — Друга не съм искал.

— Не ще да е от най-лесните за съжителстване хора.

— Ще ти кажа като почна да съжителствам с нея. Половината от времето си прекарва с кралицата, половината от другата половина в тренировки, а за мен остава времето, когато спи или е готова да се караме за нещо. — Той се почеса уморено по врата. — Но и това знаех, когато се жених за нея.

— Не ще да е и от най-трудните за съжителстване хора, значи.

— Хм. — Бранд се вторачи в празното пространство, като ветеран от войни и битки, който още се бори с преживения ужас. — Определено е от хората, способни да забъркат неприятности и от най-миролюбивите съставки. Но хубавите неща стават трудно. Обичам я въпреки кусурите ѝ. Обичам я точно заради тях. Обичам я. — И лицето му се разтегли в огромна усмивка. — Всеки ден с нея е приключение, в това съмнение няма.

На вратата се почука силно, Бранд се отърси от мислите си и отиде да отвори. Рин изпрати на Кол въздушна целувка, той се престори, че я хваща и притиска до сърцето си, а тя на свой ред, че повръща върху работния тезгях. Харесваше му, когато тя правеше това.

— Радвам се да те видя, Бранд. — Кол вдигна очи, изненадан да види учителя си в ковачницата на Рин.

— И аз теб, отец Ярви.

Особен вид дружба се завързва с човек, с когото си пропътувал дълъг път, и колкото и различни да бяха като хора Ярви и Бранд, те се прегърнаха като братя. Пасторът потупа широкия гръб на Бранд със сакатата си ръка.

— Как вървят нещата в ковашкия занаят? — обърна се той към Рин.

— Хората винаги се нуждаят от остриета — отвърна му тя. — А как са нещата в занаята с думите?

— Хората се нуждаят също и от добра дума. — Усмивката на пастора изчезна, когато погледът му попадна на Кол и лицето му придоби обичайното сурово изражение. — Нещо ми подсказваше, че ще те открия тук. Минава пладне.

— Вече? — Кол понечи да свали престилката, оплете се в презрамките, но успя бързо да се освободи, захвърли я на тезгяха и изтупа прахта от ръцете си.

— Обикновено чиракът отива при учителя си. — Върхът на пасторския жезъл от елфически метал звънна в пода, когато той пристъпи към Кол. — Ти си мой чирак, прав ли съм?

— Разбира се, отец Ярви — каза Кол и пристъпи виновно настрани, по-далеч от Рин.

Отец Ярви го изгледа изпитателно иззад притворени клепачи, после Рин, после пак него, очевидно на него нищо не му убягваше. Малцина бяха хората в по-малко неведение от него.

— Кажи ми, че не си забравил да нахраниш гълъбите.

— Освен това изчистих клетките, подредих новите билки, прочетох двайсет страници от „История на Гетланд“ от баба Гундринг и научих петдесет нови думи на езика на Калийв. — Някога непрестанните въпроси на Кол бяха на път да докарат майка му до побъркване, а сега, подготвяйки се за изпита на Събора, имаше толкова отговори, че главата му щеше да се пръсне.

— Невежеството е храна за страха, Кол. А познанието е смърт за него. Ами движението на звездите? Прерисува ли диаграмите, които ти дадох?

Кол се хвана за главата:

— Богове, съжалявам, отец Ярви. После ще ги прерисувам.

— Не и днес. Съвещанието започва след час, а преди това те чака малко разтоварване.

Кол извърна обнадежден поглед към Бранд:

— Аз не съм много по носенето на сандъци…

— Делви. И изискват много внимание при пренасянето им. Подарък от императрица Виалайн, пропътували целия път по „Божествена“ и „Непристъпна“.

— Подарък от Сюмаел, имаш предвид — каза Бранд.

— Подарък от Сюмаел. — Името накара отец Ярви да се усмихне замечтано. — Оръжие срещу войските на Върховния крал… — Той пристъпи между Рин и Кол, постави жезъла в сгъвката на ръката си, вдигна ножницата от тезгяха и я вдигна към светлината да огледа изписаните по нея руни.

— Майка Война — промърмори той. — Майка на враните. Тя, чиито пера са мечове. Тя, която прибира мъртъвци. Тя, която свива разтворената ръка в юмрук. Ти ли направи това, Кол?

— Кой друг е достатъчно сръчен? — отвърна вместо него Рин. — Ножницата е толкова важна, колкото и острието. Добрият меч се вади рядко. Ножницата е тази, която хората виждат.

— Когато най-после положиш клетва, светът ще изгуби един талантлив дърводелец. — Той въздъхна тежко. — Но светът с длето не можеш да промениш.

— Може, малко. — Рин скръсти ръце на гърдите си и измери с поглед отец Ярви. — При това към по-добро.

— Майка му поиска от мен да направя от него най-доброто, на което е способен.

Кол въртеше трескаво глава зад гърба на учителя си, но Рин не беше от онези, които се отказват лесно:

— Някои го харесват какъвто си е.

— Това ли искаш ти, Кол? — Отец Ярви хвърли ножницата на тезгяха и постави сакатата си ръка на рамото му. — Или искаш да стоиш до крале и направляваш курса на историята?

Кол замига на парцали, първо към учителя си, после към Рин. Богове, не искаше да разочарова нито единия, нито другия, но какво можеше да направи? Отец Ярви му върна свободата. А и кой робски син не иска да стои до крале, да е в безопасност, да го уважават? Да има власт?

— Историята… — смотолеви той и сведе сконфузено поглед към пода. — Предполагам…

С приятели като тези

Рейт беше отегчен до смърт.

Предполагаше се, че войната се състои предимно от битки. А войната срещу Върховния крал със сигурност трябваше да е най-великата битка, на която може да се надява човек. Но ето как сега осъзнаваше, че колкото по-голяма е войната, толкова повече приказки изискваше тя. Приказки, чакане и седене на едно място.

Големците бяха седнали на три големи маси, подредени под формата на конска подкова, изложили гордо на показ статута им под формата на скъпоценни чаши. Ванстерландци седяха от едната страна, гетландци на срещуположната, а средата — дузина столове — беше отредена на Тровенланд. Дузина празни столове, защото тровенландци не присъстваха на съвещанието и на Рейт му се искаше да можеше да е като тях.

— Преди седем дни се срещнах с представител на баба Вексен — нареждаше монотонно отец Ярви.

— Трябваше да присъствам на срещата! — отсече майка Скаер.

— Ще ми се да беше, но нямаше време за това. — Отец Ярви разпери насреща ѝ дланта на здравата си ръка сякаш на света нямаше по-честен човек от него. — Но не пропусна много. Майка Адуин се опита да ме убие.

— Не съм я срещал, но ето, че вече я харесвам — прошепна Рейт на брат си и Ракки се разхили.

Рейт по-скоро би легнал със скорпион, отколкото да размени десет думи с това едноръко копеле. Ракки го наричаше Паякът и определено той отговаряше на името — слаб, потаен и отровен. Но освен ако не си муха, паяците не те закачат. А мрежите, които плетеше отец Ярви, бяха предназначени за хора и никой не знаеше кой ще е следващият, хванал се в тях.

Чиракът му не падаше по-долу. Кльощаво хлапе с чорлава глава като тази на плашило, направена от слама. С набола на петна брада без определен цвят, мигащ на парцали нервак, който не стоеше на едно място и не спираше да чопли нещо. И нахилен до уши, вечно нахилен, все едно ти е най-добрият приятел, но Рейт не се връзваше на такива. Изпълнен с ярост поглед, пълен с болка или омраза, на такива можеш да имаш вяра. Усмивката крие кой знае какво.

Рейт отпусна назад глава и пропусна покрай ушите си нестихващото плямпане в Залата на боговете. Загледа се в купола на тавана. Забележителна сграда, но освен от паленето им, Рейт не се интересуваше много от постройки. Статуите на върховните богове гледаха укорително от високо и той им се ухили подигравателно. От време на време казваше по някоя скалъпена надве-натри молитва към майка Война, иначе боговете не го интересуваха.

— Баба Вексен ни е обявила за предатели и магьосници. Издала е декрет, с който ни прокужда от този свят. — Отец Ярви хвърли на масата пред себе си някакъв свитък и Рейт изпъшка уморено. От свитъци с думи имаше по-малка полза и от постройки и богове. — Зарекла се е да ни унищожи.

— Нямаше предложение за мир, значи? — попита кралица Лейтлин.

Отец Ярви хвърли поглед настрани към чирака си и поклати глава:

— Не.

Кралицата изпусна една пълна с огорчение въздишка:

— Надявах се, че ще ни даде нещо, с което да се пазарим. В кръвопролитията няма почти никаква печалба.

— Зависи чия кръв е пролята и как. — Горм извърна глава и измери с мрачен поглед празните столове. — Кога крал Фин ще сметне за благоразумно да ни удостои с присъствието си?

— Не и след хиляда години — отвърна Ярви. — Фин е мъртъв.

Ехото затихна в купола на Залата на боговете и наоколо се възцари неловка тишина. Дори Рейт наостри уши.

— Майка Кайър предала ключа на Бейлова крепост в замяна на мир, но баба Вексен не удържала на думата си. Изпратила Яркия Йълинг в Йейлтофт да уреди сметките ѝ и той убил крал Фин и изпепелил града.

— Значи не можем да разчитаме на помощ от Тровенланд. — Сестра Ауд, пухкавият, червендалест чирак на майка Скаер, изглеждаше така сякаш ще избухне в сълзи при тази новина, но Рейт се нахили до уши. Може би сега най-после щяха да се заемат с нещо полезно.

— Има оцелял в клането. — Кралица Лейтлин щракна с пръсти и вратите на Залата на боговете се отвориха. — Внучката на крал Фин. Принцеса Скара.

В светлия отвор на вратите се появиха две фигури, чиито сенки се разтеглиха по цялата дължина на излъскания каменен под, когато тръгнаха към масите. Едната се оказа на Синия Дженър, все така опърпан и обрулен от ветровете в морето, както и на доковете. Но другият новодошъл определено бе положил усилия за външния си вид.

Беше облечена в рокля от фино, зелено платно, което сякаш сияеше на светлината на факлите. Вървеше изпънала гордо рамене, а острите ѝ скули хвърляха сенки по бузите ѝ. От едната страна на дългата ѝ шия обеца беше разпиляла ситни скъпоценни камъни. Носеше гривна над лакътя на тънката си ръка — кървавочервен камък в средата на дебел златен обръч. Къдравата ѝ тъмна коса, която на доковете наподобяваше буреносен облак, сега бе намазана с масло, сплетена на плитка и навита на висок, лъскав кок.

Богове, беше така променена, но Рейт я позна на мига.

— Това е тя — прошепна на Ракки. — Момичето, което видях на доковете.

Брат му се наведе и прошепна в ухото му:

— Обичам те братко, но този път май се целиш прекалено нависоко.

— Благодарна съм — заговори тя. Беше бледа и крехка като черупката на яйце, но гласът ѝ полетя силен и звънлив, когато извърна огромните си, зелени очи към купола на тавана, откъдето гледаха статуите на върховните богове. — На боговете, че ме избавиха от ръцете на Яркия Йълинг. На домакините ми, които ми дадоха убежище, когато останах сама. На братовчедка ми, кралица Лейтлин, чийто остър ум е добре известен на всеки, но чиято състрадателност, която съвсем наскоро открих, го превъзхожда. На Железния крал Удил, за чиито желязна решимост и желязно правосъдие се шепне със страхопочитание навред из земите около Разбито море.

Крал Удил повдигна едва една посивяла вежда. Подобаващ израз на признателност за комплимента от това подобно на мечи капан лице:

— Тук си добре дошла, принцесо.

Скара се извърна към ванстерландци и ги дари с грациозен и дълбок поклон.

— Гром-гил-Горм, крал на Ванстерланд, Трошача на мечове. За мен е чест да застана в дългата ти сянка. Бих ти разказала една от многото истории, които се разказват в Йейлтофт за ненадминатите ти сила и слава в битките, но веригата на гърдите ти говори много по-изразително от мен.

— И аз я намирах за красноречива. — Горм докосна с върха на пръстите си една от топките на преметната четири пъти около дебелия му като дънер врат верига, направена от топките, откъснати от дръжките на мечовете на победени врагове. — Докато не те чух да говориш, принцесо. Сега започвам да се съмнявам.

Всичко беше просто на думи, естествено. Но дори Рейт, чиито ласкателни умения бяха колкото тези на куче, видя колко добре подбрани бяха комплиментите и как добре насочени бяха към суетата на получателя, че да паснат като ключ в ключалка. Изведнъж настроението в Залата на боговете стана по-ведро. Доста оцет бе изсипан в този съюз. И сега Скара отвори делвата с мед и те бяха готови да лапат с охота.

— Велики крале — продължи Скара. — Мъдри кралици, прославени воини и изкусни пастори са се събрали тук днес. — Тя притисна една крехка длан към стомаха си и на Рейт му се стори, че трепереше, но тя бързо постави другата върху нея и продължи. — Аз съм млада и нямам правото да седя сред вас, но няма кой друг да говори от името на Тровенланд. Не заради себе си, а от името на моя народ, който е безпомощен пред мощта на Върховния крал, аз ви умолявам да ми позволите да заема мястото на дядо ми.

Може би защото не стоеше на ничия страна. Може би защото беше млада, смирена и останала без приятели. Или просто заради музиката, която струеше от гласа ѝ, думите ѝ имаха ефекта на магия. Допреди малко и с върха на копие не можеше да вземеш думата, а сега всичките наперени герои в залата мълчаха умислени.

Когато крал Удил заговори след нея, все едно гарван прекъсна славейска песен:

— Би било невъзпитано да откажа така изящно отправена молба.

Двамата крале явно най-после бяха открили нещо, за което да са на едно мнение:

— Ние трябва да молим за позволение да седим в присъствието ти, принцесо Скара — каза Горм.

Тя се отправи към стола, полагащ се на крал Фин. Вървеше така плавно сякаш се носеше във въздуха, можеше да поставиш кана с ейл на главата ѝ и нито капка нямаше да се разлее. Синия Дженър успя да развали грациозната ѝ поява на масата като се стовари на стола до нея все едно сядаше на сандъка с вещите си зад греблото на кораб.

Горм изгледа възрастния моряк, свъсил вежди:

— Не е редно принцесата да не разполага с подобаваща свита.

— Не споря — отвърна Дженър и го дари с широка, оредяла откъм зъби усмивка. — Вярвайте ми, нищо от това не е моя идея.

— Всеки владетел трябва да има пастор до себе си — каза майка Скаер. — Пастор, който да му помага в избора на по-малкото зло.

— И всеобщото благо — изгледа я сурово от отсрещната страна отец Ярви.

— Естествено. Чиракът ми, сестра Ауд, е опитна в областта на езиците и законите на земите около Разбито море. Освен това е умел лечител.

Рейт почти избухна в смях. Седналата до нея сестра Ауд мигаше глуповато и неразбиращо и изглеждаше не по-умела в каквото и да било от ряпа.

— Това е така — намеси се Горм. — Но освен добре съветвана, принцесата трябва да бъде и добре пазена.

— Братовчедка ми разполага с всички воини на Гетланд, които ще я пазят. — Тонът на Лейтлин беше студен като лед.

— А кой ще я пази от тях? Аз ѝ предлагам личния си оръженосец. — Ръката на Горм се стовари тежко на рамото на Рейт и ефектът ѝ беше като този на гръм от ясно небе, а напушилият го смях умря скоропостижно. — Прислужникът, който пълни чашата ми. Доверявам му живота си всеки път, когато пия, а аз пия често. Рейт ще спи пред вратата ти, принцесо, и ще те пази като вярна хрътка.

— Аз по-скоро бих оставила змийско гнездо пред вратата ѝ — кресна свирепо Трън Бату и Рейт се съгласи напълно с нея. Нямаше проблем да зяпа Скара по цял ден, но не беше готов да загуби мястото, за което се беше бил със зъби и нокти, за да се превърне в неин роб.

— Кралю мой… — изсъска той. В залата се надигна ропот. От години с брат му служеха при Горм. Мисълта, че кралят му е готов да го захвърли с лека ръка, му подейства като нож в корема. Пък и кой ще се грижи за Ракки? От двама им Рейт беше силният, всички го знаеха.

Ръката на Горм стисна рамото му:

— Тя е братовчедка на Лейтлин — промърмори под нос Горм. — Почти гетландка. Стой близо до нея.

— Мястото ми е да се бия до теб, не да съм бавачка на някаква си…

Огромните пръсти стиснаха рамото му така, че гласът му секна в гърлото.

— Никога не ме карай да повтарям.

— Приятели! Моля! — провикна се Скара. — Имаме предостатъчно врагове, за да се караме помежду си! С огромна благодарност ще приема съветите ти, сестра Ауд. И закрилата ти, Рейт.

Рейт се огледа, всички в залата бяха насочили хладни погледи в него. Но неговият крал беше казал думата си, а той имаше право на глас толкова, колкото кучето, изведено на лов от господаря си.

Краката на стола му изскърцаха по пода, когато се изправи и ловко свали колана с меча на Горм от рамото си. Мечът, който точи, лъска, пази на топло в постелята си нощем и носи навсякъде в продължение на три години. Толкова дълго, че сега без тежестта му имаше чувството, че едното му рамо е по-високо от другото. Искаше му се да го захвърли демонстративно на пода, но не намери сили да го направи. Вместо това кротко го облегна на стола, потупа рамото на смаяния си брат и за миг се превърна от кралски оръженосец в галено кутре на принцеса. Ехото от стъпките му заглъхна насред всеобщото мълчаливо неодобрение и той се свлече безчувствено на стола до новата си господарка. Беше разгромен без дори да има шанса да отвърне на удара.

— А сега да се върнем на войната — обяви дрезгаво крал Удил и съвещанието поде отново.

Скара дори не си направи труда да извърне очи към новото си кутре. Че защо ѝ е? Двамата с Рейт все едно идваха от два различни свята. В неговите очи тя беше изящна и съвършена като сътворена от елфически ръце реликва. Спокойна и уравновесена въпреки кралското присъствие в залата, величествена като планина под звездите.

Момиче — или по-скоро жена — без капка страх в душата.

Кръвта на Бейл

Скара не бе изпитала такъв страх дори когато застана лице в лице с Яркия Йълинг.

Не беше мигнала от тревоги и притеснения за това какво да каже и как да го каже, от прехвърляне наум на всички уроци на майка Кайър и съветите на дядо си, от шептене на молитви към Тя-която-изговаря-първата-дума.

Не беше хапнала и троха заради непрестанното бунтуване на стомаха ѝ и въпреки това имаше чувството, че задникът ѝ е на път да се стовари на пода. Зачуди се какво ли щеше да стане, ако изпуснеше една гръмка пръдня в тази високопоставена компания.

Стискаше до побеляване на кокалчетата подлакътниците на стола все едно се носеше по вълните на бурно море. Цялата Зала на боговете сякаш бе забулена в мъгла и тук-там изникваше по някое гневно лице, но Скара се затрудняваше да чете по него, както я беше учила майка Кайър. Не успяваше да разкрие скритите зад тях несигурност, надежди и тайни, за да ги използва в своя полза.

Тя затвори очи и заповтаря наум думите на дядо си: „Ти си смела, Скара. Винаги си била. Смела си. Смела си.“

Младият ванстерландец до нея, Рейт, определено не ѝ вдъхваше увереност с присъствието си. Беше поразително красив, хубаво. Но красотата му беше като тази на острието на секирата, опряно в гърлото ти. Лицето му беше бледо, с остри черти, сякаш изсечено с длето от сребърен блок. Имаше дълбока цепка на едното ухо, а челото му беше вечно сбърчено и гневно. Късо остриганата му коса, веждите, че дори и миглите му бяха бели като сняг, сякаш всякакво чувство и емоция бяха изстискани от тях и в него не беше останало друго освен хладно презрение.

Двамата с него все едно идваха от два различни свята. В нейните очи той беше див и зъл като обучено за битки куче, спокоен и уравновесен, надменен в тази компания от убийци и главорези, като водач на глутница вълк. Щеше да изглежда съвсем на място сред нахилените Спътници на Яркия Йълинг. При тази мисъл устата на Скара се напълни с горчива слюнка и тя я преглътна тежко и се опита да се престори, че не беше до нея.

— Смърт чака всички ни — долетя сякаш отдалеч дрезгавият глас на крал Удил. Все едно той стоеше високо горе над отвора на кладенец, в който тя се давеше. — Мъдрият воин избира меча. Той удря право в сърцето, обърква и изненадва врага. Стоманата е отговорът, винаги. Трябва да нападнем.

Думите му бяха посрещнати с очакваните шумно одобрение откъм неговата страна в залата и също толкова шумно възмущение откъм страната на Горм.

— Мъдрият воин не се хвърля слепешката в ръцете на Смърт. Той избира щита. — Горм постави нежно длан върху огромния, черен щит, който братът близнак на Рейт носеше. — Той подмамва врага на свой терен и там, когато настъпи верният момент, го смазва.

Крал Удил прихна подигравателно:

— На теб какво ти донесе предпочитанието към щита? В тази зала аз те предизвиках на двубой и в същата тази зала ти подви опашка и избяга като ритнато куче.

Сестра Ауд се наведе напред. Лицето ѝ напомняше на Скара за прасковите, които някога береше от дърветата в подножието на стените на Бейлова крепост — меко, кръгло, на розови и червени петна и покрито с мек мъх.

— Крале мои, това не е от помощ никому… — поде тя.

— Последният път, когато ванстерландци и гетландци се изправихме едни срещу други, за да решим съдбата на битката с дуел, твоят меч не се появи в квадрата, Железни кралю. — Гласът на Горм прогърмя като гръмотевица и заглуши сестра Ауд. — Тогава ти изпрати жена да се бие вместо теб и аз я победих, но въпреки това избрах да я оставя жива…

— Можем да повторим, когато си готов, огромно говно такова — кресна в лицето му Трън Бату.

Скара видя ръката на Рейт да стиска подлакътника на стола. Беше голяма, бяла, нашарена от белези по масивните кокалчета ръка. Ръка, чиято естествена форма беше юмрук. И тя я сграбчи за китката и скочи на крака преди Рейт да успее да се изправи.

— Трябва да намерим компромис! — извика Скара. По-скоро отчаян писък, отколкото вик, в интерес на истината. Тя преглътна тежко, когато всички очи се насочиха към нея като гора от вражески копия. — Със сигурност истински мъдрият воин използва както щит, така и меч. Във верния момент.

Не беше лесно да намериш кусур на подобен аргумент, но събралото се множество успя да го постигне.

— Онзи, който води кораби и воини има право на глас в определянето на стратегии — отсече крал Удил, безцеремонно като удар с тояга в лицето.

— Ти водиш само един екипаж в съюза, принцесо — каза крал Горм, въртейки една от топките на веригата си.

— Добър екипаж — намеси се Дженър. — Но не мога да споря, само един е.

Сестра Ауд направи втори опит:

— Правилата на всяко военно съвещание, ясно изложени от Ашенлир, от най-древни времена гласят, че всяка страна от съюза има равен глас, независимо от… независимо… — Тя забеляза погледа на доскорошната си учителка, майка Скаер, най-смразяващият поглед на света, думите ѝ угаснаха бавно и в залата се възцари тишина.

Скара успя да успокои треперещия си глас:

— Ако дядо ми беше още жив, щях да доведа повече кораби.

— Но той е мъртъв — заяви невъзмутимо крал Удил, без да си прави труда да щади чувствата ѝ.

Горм изгледа сърдито противника си от срещуположната страна на масата:

— Освен това ни предаде на баба Вексен.

— А вие какъв избор му оставихте? — изкрещя Скара. Гневът ѝ свари всички неподготвени, най-вече нея самата. — Съюзниците му вместо да се притекат на помощ, се караха кой къде да седне, докато той умираше, сам, изоставен!

Ако думите бяха оръжия, тези се оказаха смъртоносни и попаднаха право в целта. Скара се възползва от настъпилата тишина и колкото и малки и крехки да бяха, постави юмруци на масата, както правеше дядо ѝ, и се наведе напред.

— Яркия Йълинг сее огън и смърт из земите на Тровенланд. Смазва каквато съпротива е останала. Проправя пътя на огромната войска на Върховния крал. Мисли се за недосегаем! — Тя остави надменността на Йълинг да погъделичка крехката, така леко ранима гордост на събралите се в залата, преди да добави — Но е оставил корабите си.

Сивите очи на Удил се присвиха многозначително:

— Корабът на един пълководец е най-сигурното му оръжие, склад и източник на провизии, път за отстъпление.

— Негов дом, сърцето му. — Горм прокара замислено пръсти през брадата си. — И къде са тези кораби на Яркия Йълинг?

Скара прокара език по устните си:

— В пристанището на Бейлова крепост.

— Ха! — Елфическите гривни по татуираните китки на майка Скаер издрънчаха, когато тя махна ядосано с ръце. — На сигурно място зад тежките вериги.

— Крепостта е строена от елфи — каза отец Ярви. — Непробиваема е.

— Не! — Ехото от гласа на Скара отекна в купола на тавана като плесница. — Родена съм и съм израснала там. Познавам слабостите ѝ.

Удил потрепери от възмущение, но преди да отвори уста, Лейтлин постави нежно ръка върху свития му гневно юмрук:

— Изслушай я — прошепна тя в ухото му. Когато кралят извърна глава към кралицата си, Скара видя навъсената му физиономия да омеква за момент и се замисли дали наистина беше изкован от желязо, както говореха хората, или беше от плът и кръв като всички останали, просто затворник в желязната клетка на репутацията си.

— Говори, принцесо — каза той, разтвори юмрук и обърна длан, преплитайки пръсти с тези на Лейтлин.

Скара се надвеси още по-силно напред и заговори, произнасяйки всяка дума гордо, изтиквайки я до всяко ъгълче, изпълвайки тронната зала с надеждите и желанията си, за да бъдат приети и споделени от всеки, който ги чуваше. Точно, както я учеше майка Кайър.

— Елфическите стени са непробиваеми, но една част е била разрушена при Разкъсването на бог и пролуката е запълнена с човешко творение. Майка Море дъвче неуморно основите на тази стена. За да я подсили, дядо ми заповяда да иззидат две огромни подпори при скалите на югозападния край. Толкова масивни, че почти опират една в друга. Умел катерач може да се изкатери в пролуката между тях и да отвори път за другарите си към крепостта.

— Ще трябва да е и луд освен умел, този катерач — промърмори Горм.

— Дори и да успеем да вкараме неколцина в крепостта, Яркия Йълинг е изпитан пълководец. Не е глупак да остави портите на крепостта без охрана…

— Има друг вход към крепостта, таен вход, тясна порта. Широка колкото за един, но въпреки това през нея могат да влязат всичките ви воини. — Гласът на Скара потрепери от вълнение, но Синия Дженър се намеси и се оказа по-добър дипломат отколкото изглеждаше.

— Не съм кой знае какво — поде той, — но познавам Разбито море и знам, че Бейлова крепост е и ключът, и ключалката към него. Крепостта контролира протоците към Скекенхаус. Именно затова баба Вексен е била така нетърпелива да сложи ръка на нея. Докато Яркия Йълинг държи крепостта, може да нападне където си поиска, но отнемем ли я от него… — Той извърна глава към Скара и ѝ смигна.

— Ще извоюваме достойна за песните победа — каза Скара. — Ще поставим под заплаха самия трон на Върховния крал.

Разнесе се мърморене, когато мъжете започнаха да обсъждат шансовете на подобен план. Очевидно Скара беше привлякла вниманието им, но двамата крале бяха като два разярени бивола, не можеш ги впрегна лесно в един хомот.

— Ами ако корабите са били преместени? — изръмжа Удил. — Ами ако не си спомняш добре слабите места на Бейлова крепост? Ами ако и Йълинг ги е открил и ги пази добре?

— Тогава Смърт чака всички ни, кралю Удил. — Скара знаеше, че няма да спечели битки с покорство, не и срещу тези двама противника. — Не те ли чух само преди малко да казваш, че трябва да ударим право в сърцето? Сърцето на Йълинг е гордостта му. Корабите му.

— Поемаме риск — промърмори Горм. — Толкова много неща може да се объркат…

— За да спечелиш срещу силен противник, трябва да рискуваш. — Скара удари с юмрук по масата. — Не чух ли теб да казваш, че трябва да подмамим врага на свой терен? Има ли по-добър терен от най-силната крепост в земите около Разбито море?

— Това не е моят терен — избоботи възмутено Горм.

— Не, това е моята земя! — Гласът на Скара потрепери отново, но тя намери сили да продължи. — Забравяте май! В жилите ми тече кръвта на Бейл!

Скара знаеше, че сега са на ръба. Теглени от взаимната им омраза, от страха от Върховния крал, от нуждата да изглеждат безстрашни и жаждата им за слава. Почти ѝ бяха в ръцете, но също като гълъбите, свикнали да се връщат в добре познатите им клетки, двамата всеки момент можеха да полетят към добре познатата вражда и взаимна омраза и всичко щеше да е загубено.

„Където разумът се проваля“, беше ѝ казала някога майка Кайър, „лудостта успява.“

— Може би трябва да я видите с очите си! — Скара протегна ръка и измъкна кинжала на Рейт от колана му.

Той посегна да го хване, но закъсня. Тя натисна светлия връх на острието в основата на палеца и сряза дланта си до кутрето.

Очакванията ѝ бяха за няколко деликатни пурпурни капчици, но очевидно Рейт държеше ножовете си добре наточени. Кръвта шурна по дланта ѝ. Няколко капки плеснаха на масата. Няколко пръснаха по гърдите на Синия Дженър и кръглото личице на сестра Ауд. Последва всеобщо възклицание на изненада, но най-шокирана от всички беше самата Скара. Сега нямаше връщане назад, оставаше ѝ само да продължи стремглаво напред.

— Е? — Тя стисна юмрук, вдигна ръка към Върховните богове под купола и кръвта ѝ потече по ръката надолу и закапа на едри капки от лакътя. — Ще извадите ли мечове, горди воини, ще пролеете ли кръв заедно с мен? Ще се оставите ли в ръцете на майка Война? Ще изпитате ли късмета си в битката? Или ще се спотайвате тук в сенките и ще се перчите на думи?

Столът на Гром-гил-Горм се катурна назад, когато той се изправи в целия си гигантски ръст. Лицето му се изкриви в гротескна гримаса, мускулите на челюстите му изпъкнаха зловещо и Скара изтръпна в очакване на гнева му. Тогава осъзна, че той просто беше прехапал езика си, защото следващото, което направи, бе да изплюе една кървава струя на масата.

— Мъжете от Ванстерланд ще отплават до пет дни — изръмжа Трошача на мечове и по брадата около устата му потече кръв.

Крал Удил се изправи, мечът му, който винаги носеше притиснат до гърдите си, се плъзна в свивката на лакътя му и върхът му опря в масата. Пръстите му обвиха острието под гарда на дръжката и кокалчетата му побеляха, когато го стисна. Кръвта му потече в жлеба на острието, стигна до върха и се разля в тъмна, лъскава локвичка около сивата стомана.

— Мъжете от Гетланд ще отплават до четири — обяви той.

Мъжете от двете страни на залата заудряха с юмруци по масата, разтресоха оръжия във въздуха и изкрещяха с пълно гърло при вида на най-после пролята кръв, пък било то не в битка и повечето от която, пролята от седемнайсетгодишно момиче.

Скара седна обратно в стола си. Главата ѝ се маеше. Усети някой да измъква кинжала от ръката ѝ. Сестра Ауд сряза шева на ръкава си, отпра парче плат, взе китката на Скара в ръка и се зае да превързва дланта ѝ с бързи, сигурни движения.

— Това ще свърши работа, докато те зашия. — Тя изгледа Скара изпод вежди. — Моля те, принцесо, никога повече не прави това.

— Не се тревожи… ау! — Богове, започваше да боли ужасно. — Мисля, че си научих урока.

— Малко е рано да празнуваме победа! — провикна се отец Ярви и въдвори тишина. — Първо трябва да решим кой ще се катери.

— Що се отнася до сила и умения, знаменосецът ми, Сориорн, е ненадминат. — Горм постави ръка в украсения с гранати робски нашийник на високия шенд до себе си. — По пътя насам от Вулсгард пробяга три пъти по греблата, при това в бурно море.

— Няма да намерите по-бърз и ловък младеж от чирака ми, Кол — каза отец Ярви. — Всеки, който го е виждал да се катери по скалите за яйца, ще потвърди думите ми. — Гетландци закимаха утвърдително, всички до един. Всички, с изключение на самия чирак, чието лице беше пребледняло повече от това на Скара.

— Приятелско съревнование, може би? — предложи кралица Лейтлин. — За да установим кой е най-добър?

Скара се досети какво целеше кралицата с този хитър план. Отвличане на вниманието, опит да предотврати двамата упорити като овни крале да не счупят една в друга главите си преди да са влезли в битка с врага.

Сестра Ауд постави внимателно превързаната ръка на Скара на масата:

— Като равен партньор в съюза — провикна се тя, — съгласно древния закон и вековна практика, Тровенланд също трябва да бъде представлявана в това съревнование. — Този път тя избегна успешно ледения поглед на майка Скаер и седна обратно на стола си с доволно изражение на лицето.

Скара не споделяше задоволството ѝ. Тя нямаше силни или ловки мъже в свитата си, само Синия Дженър.

Той повдигна рунтави вежди, когато погледите им се срещнаха и промърмори:

— За мен и стъпалата са предизвикателство.

— Аз ще се катеря за теб — каза Рейт. До този момент Скара не го беше виждала да се усмивка. Усмивката сякаш разпалваше това негово леденостудено лице. В очите му грееха игриви пламъчета и го правеха още по-красив. — По-добре от това да седим и чешем езици, нали?

Шансове

— Досега нямахме възможността да поговорим — каза Синия Дженър.

— Не съм много по приказките — изръмжа Рейт.

— А, боец, значи?

Рейт не отговори. Ако трябваше да отговаря пред някого, щеше да отговаря с юмруци.

— Работата ми е да се погрижа за безопасността на принцесата.

Рейт кимна към вратата:

— Нали затова съм тук.

— Ъхъ. — Дженър присви очи насреща му. — Но откъде да знам, че е в безопасност от теб?

— И какво, ако не е? — Рейт пристъпи към стария пират и оголил зъби, се вторачи в очите му, аха да го фрасне с глава в лицето. Да им е ясно на всички кой е най-коравото копеле наоколо. Покажеш ли им слабо място, свършено е с теб. — Как ще ме спреш, старче?

Синия Дженър не отстъпи, просто вдигна умирително прорязани от дълбоки линии длани:

— Ще кажа „хей, момче, спокойно, дърт глупак като мен да се бие с млад наперен герой като теб, не мисля!“. После ще се изнижа тихомълком, подвил опашка.

— И добре ще направиш — изръмжа Рейт.

— После ще драсна право при екипажа ми и ще подбера шест едри момчета. Средни гребла, знаеш, свикнали на тежко гребане, но пъргави в краката. И като се стъмни, двама от тях ще те увият хубавичко в одеялото ти. — Той изтръска с опакото на ръката си няколко прашинки от одеялото на рамото на Рейт. — Другите четирима ще донесат няколко яки сопи и ще започнат да тупат одеялото, докато в него не остане твърдо място. После ще изпратя пихтията обратно на Гром-гил-Горм, вероятно с все одеялото, защото не искаме да омърляме пода на принцеса Скара, нали така? И ще кажа на Трошача на мечове, че за беда, момчето, което ни зае, се оказа прекалено докачливо и между нас не се получи. — Дженър се усмихна широко и лицето му се сбръчка като кожата на стар ботуш. — Но предпочитам да не те добавям към поводите си за съжаление. Боговете са ми свидетели, че имам цяла камара от проклетите копелета. По-скоро бих ти дал шанс да се докажеш, да ми покажеш, че мога да ти имам доверие.

Отговорът си го биваше, Рейт трябваше да му го признае. Хитър отговор и с достатъчно желязо в него. Изкара го нескопосан дръвник, а Рейт не искаше да изглежда такъв. Умел дръвник беше за предпочитане. Той се дръпна назад и даде на Дженър малко пространство. И полагащото му се уважение.

— И какво, ако се окаже, че не можеш да ми имаш доверие?

— Дай шанс на човек да се поправи и ще видиш, че повечето хора са готови да го приемат.

Не това беше видял от живота Рейт.

— Сигурен ли си, старче?

— Времето ще покаже, момчето ми. Искаш ли още едно одеяло? Става студено тук нощем.

— Свикнал съм на по-студено. — Рейт на драго сърце би приел още едно одеяло, но просто трябваше да изглежда така сякаш нищо не беше в състояние да го нарани. Затова се зави с одеялото, седна и се заслуша в отдалечаващите се стъпки на стареца. Липсваше му мечът на Горм. Липсваше му и брат му. Иначе леденият камък, студеното течение и потискащата тишина си бяха съвсем същите.

Зачуди се дали и сънищата ще са същите.

Как да победиш

— Когато ударя камбаната, започвате да се катерите.

— Да, кралице моя. — Малцина бяха хората на този свят, които всяваха повече страхопочитание у Кол от кралица Лейтлин и почти всички сега бяха тук, за да гледат. Имаше чувството, че половината народ от земите около Разбито море се беше събрал под сянката на вековния кедър във вътрешния двор на Цитаделата, накацал по прозорците, покривите и бойниците на стената.

Крал Удил стоеше на стълбите на Залата на боговете, до него беше отец Ярви, подпрян на жезъла си, а до него Рълф се почесваше по посивялата коса над ушите си и се усмихваше окуражително на Кол. Отсреща, на платформа, чиято височина беше внимателно преценена, че да отговаря на стълбите на залата, стоеше Гром-гил-Горм и златните нишки в ризницата му блестяха под лъчите на утринното слънце. От едната му страна беше коленичил белокосият му щитоносец, а майка Скаер стоеше от другата, присвила както винаги сини очи.

Както винаги Рин беше успяла да се вмъкне и стоеше на един от високите покриви отляво на Кол. Когато погледна нагоре, тя започна да му маха като луда, въртеше над главата си в кръг широко разперена длан за късмет. Богове, как му се искаше да е на покрива при нея. Или по-добре, в ковачницата ѝ. Или още по-добре, в леглото ѝ. Кол прогони мисълта от главата си. В края на краищата Бранд стоеше до нея на покрива и неведението му със сигурност нямаше да продължи вечно.

Кралица Лейтлин вдигна една дълга бяла ръка и посочи към един от най-високите клони, на който блещукаше нещо златно.

— Победителят е онзи, който върне гривната на принцеса Скара.

Кол потрепери от глава до пети. Опита да се отърси от напрежението, сковало цялото му тяло. Загледа се в корабната мачта, побита в двора на Цитаделата, до която стоеше Трън. Беше покрита с дърворезба от край до край, издялана от собствената му ръка, по дългия път до Първия сред градовете и обратно.

Богове, как се гордееше с тази мачта. От дърворезбата и от ролята, която беше изиграл в историята, която разказваше тя. Беше станал свидетел на много смели постъпки по време на това пътешествие и сега беше негов ред да бъде смел. Беше сигурен, че може да победи в съревнованието. Не беше сигурен обаче дали искаше да победи. За човек, който минаваше за умен, определено се забъркваше в много глупави ситуации.

Изпусна една от типичните за него въздишки, придружени от пръхтене с устни.

— Боговете имат шантаво чувство за хумор.

— Определено имат. — Бившият оръженосец и прислужник на Горм, Рейт, огледа тълпата, свъсил вежди. — Когато се качих на кораба във Вулсгард, не си и представях, че ще трябва да се катеря по дървета. — Той се наведе към него сякаш имаше тайна за споделяне и Кол не се сдържа да не направи същото. — Нито пък, че ще бъда бавачка на някакво кльощаво момиче.

Принцеса Скара стоеше между ококорената сестра Ауд и опърпания Дженър и изглеждаше така съвършена и крехка, като онези статуетки, на които Кол се дивеше в Първия сред градовете, много отдавна, чудейки се как ли са били направени.

— За красавците животът е лесен — отвърна той. — Имат един куп преимущества.

— Уверявам те, и на красавците като мен животът не е лек — каза Рейт.

Кол го изгледа озадачен:

— Да ти призная, ти не си чак такова копеле за каквото те мислех.

— О, още не ме познаваш добре. Тоя се взима на сериозно, а?

Шендът, знаменосец на Гром-гил-Горм, се беше съблякъл до кръста, изложил на показ белезите от изгорено по гърба си, наподобяващи разклонено дърво. Представляваше забележителна гледка — мускулите му изпъкваха при всяко движение, докато се разтягаше, усукваше и навеждаше да докосне пръстите на краката си.

Рейт просто стоеше и чоплеше цепката на ухото си.

— Мислех, че ще се катерим, не че ще танцуваме.

— Аз също — усмихна се Кол. — Май са ни заблудили.

— Казвам се Рейт. — Рейт протегна приятелски ръка.

Хлапето на пастора отвърна на усмивката му.

— Кол.

И той пое протегнатата ръка. Точно както очакваше от него Рейт — слабият винаги търси приятелството на силния. Но когато осъзна, че не може да отскубне ръката си, усмивката му бързо посърна.

— Ей, какво…

Кралица Лейтлин удари камбаната.

Рейт дръпна хлапето за ръката и го фрасна с глава в лицето.

Можеше да се катери, естествено, но не се съмняваше, че другите двама са по-добри от него в това. Ако искаш да победиш, а това важеше за Рейт винаги, просто обръщаш съревнованието в това, в което те бива повече. В смазването на физиономии с глава Рейт беше ненадминат, както Кол тъкмо се убеди от опит.

Удари го с юмрук в корема, после в ребрата и пак в корема и когато той се преви на две, задавен от бликналата от разбитата му уста кръв, го хвана за ризата, преметна го през глава и го стовари по гръб на масата, зад която седяха част от гетландците.

Чу шума зад гърба си, ругатните, които крещеше тълпата по негов адрес, но в този момент кръвта бучеше в ушите му и мислите му бяха насочени другаде — към дървото. Сориорн вече се набираше и премяташе дългото си тяло през един от долните клони и Рейт знаеше, че оставеше ли го да набере преднина, никога нямаше да успее да го настигне.

С няколко дълги скока стигна до дървото, скочи и се хвана за един от долните клони, набра се и се качи на него, скочи оттам на друг, по-висок, сред шибащите иглички и вейки по огъващите се под тежестта му клони. Със следващия си скок, изпънал колкото можеше нагоре ръце, докопа единия глезен на Сориорн и го дръпна надолу с всичка сила, така че един пречупен клон го издра по цялата дължина на белязания гръб.

Сориорн ритна с другия крак и уцели Рейт в устата, но той не беше от хората, които се отказват лесно, пък и беше свикнал с вкуса на собствената си кръв. Изръмжа и продължи нагоре, без да обръща внимание на дерящите го клони и болката в лявата ръка. Докопа отново глезена на Сориорн, после колана му и най-накрая, украсения му с гранати робски нашийник.

— Какви ги вършиш? — кресна знаменосецът на Горм и се опита да го фрасне с лакът в лицето.

— Побеждавам — изсъска Рейт и се набра още малко нагоре.

— Горм иска аз да победя!

— Аз служа при Скара, забрави ли?

Рейт стовари юмрук между краката на Сориорн и той облещи очи. После го фрасна в устата и главата му се лашна назад. Захапа ръката му, с която се държеше за клона и с пресипнал вик Сориорн изпусна клона и полетя надолу. Запремята се през клоните, удари глава в един, друг го преви на две, трети го преметна настрани, после дойде земята.

Жалко, но за да победи един, друг трябва да падне.

Клоните се разредиха и Рейт продължи нагоре, прегърнал ствола на дървото. Оттук виждаше над сетните на крепостта. Блещукащите води на майка Море, гората от мачти в гъмжащото от кораби пристанище на Торлби, усети солената целувка на бриза по потното си чело.

Свали гривната от най-високия клон и понечи да я сложи, но тя беше правена за тънката като съчка ръка на Скара, нямаше начин да успее да я наниже на китката си, затова я пъхна в една от кесиите на колана си и започна да се спуска надолу по ствола.

Вятърът се усили, разклати цялото дърво, клоните заскърцаха, а игличките зашибаха цялото му тяло, но Рейт се държеше здраво. Нещо проблесна за миг в бяло, но когато погледна надолу не видя нищо, само Сориорн, който се опитваше да се покатери отново по ниските клони, но не успяваше. От пасторското хлапе нямаше и следа. Най-вероятно се беше покрил някъде да мрънка заради разбитата си мутра. Може и да беше добър катерач, но не му стискаше, а за да се изкатери човек по стените на Бейлова крепост се иска смелост.

Залюля се на един от долните клони и скочи на земята.

— Малко копеле такова! — озъби му се Сориорн. Явно беше наранил единия си крак при падането, защото се държеше за един от ниските клони и не смееше да стъпи на него.

Рейт се изсмя, докато вървеше към него. После скочи, връхлетя го с рамо в ребрата и го залепи за дънера с такава сила, че чу как дъхът му изсвистя от гърдите.

— Голямо копеле такова — подхвърли през рамо към стенещия на земята Сориорн. Знаменосецът му беше приятел през всичките тези години.

Значи трябваше да внимава повече на кого обръща гръб.

— Принцесо Скара.

Тя дари Рейт с поглед, който се надяваше да мине за укорителен:

— Не бих нарекла това честно съревнование.

Той вдигна рамене и я погледна право в очите.

— Да не мислиш, че Яркия Йълинг сън не го лови от мисли кое е честно и кое не?

Скара усети, че се изчервява. Той имаше маниерите на пън и се обръщаше към нея без следа от почит и уважение. Майка Кайър щеше да е възмутена от подобно поведение. Може би затова Скара не изпитваше и следа от възмущение. Не беше свикнала с такава невъзмутима прямота и я намираше за интригуваща. За привлекателна дори.

— Значи за да хвана куче, ми трябва куче, така ли?

Рейт се изкиска:

— За куче не знам, но ако ще убиваш убиец, ти трябва убиец. — Той посегна към кесията на колана си и усмивката му повехна.

В този момент Кол се появи с небрежна походка иззад ствола на кедровото дърво и спря, за да помогне на Сориорн да стане от земята. Устните му бяха сцепени, носът подут и окървавен, но на лицето му грееше усмивка.

— Да не си загубил нещо, приятелю? — попита той озадачения Рейт, който тупаше кесията на колана си. После тънките му и чевръсти, като крака на паяк, пръсти извадиха сякаш от нищото гривната, носена някога от Бейл Строителя в битка. Поклони се подобаващо. — Мисля, че това ти принадлежи, принцесо.

— Ах ти крадливо… — зяпна неразбиращо Рейт.

Сцепените устни на Кол се разтеглиха в още по-широка усмивка, разкриваща окървавените му зъби:

— Да не мислиш, че Яркия Йълинг сън не го лови от мисли, че някой си откраднал нещо?

Рейт стрелна ръка да сграбчи гривната, но Кол се оказа много по-бърз, подхвърли я високо нагоре и тя се запремята във въздуха.

— Изгуби играта. — Той я грабна току над протегнатата отново ръка на Рейт, после я подхвърли наляво, надясно и пак наляво, докато Рейт драпаше безуспешно във въздуха. — Недей сега да губиш и чувство за хумор!

Скара видя Рейт да стиска юмруци при поредното подхвърляне на гривната.

— Стига! — Тя застана между двама им преди да е станало по-лошо и улови гривната във въздуха. — Победител е Гетланд! — провикна се, докато я нахлузваше над лакътя си.

Гетландци избухнаха в овации. Ванстерландци приеха доста по-сдържано думите ѝ, докато гледаха как Сориорн се отдалечаваше, подкрепян от едната страна от майка Скаер. Колкото до скромния антураж на Скара, Рейт изглеждаше така, сякаш беше глътнал секира, а лицето на Синия Дженър беше плувнало в сълзи. Беше на път да се пръсне от смях.

Трън Бату събра шепи пред устата си и надвика шума на тълпата:

— Май всичкото време на върха на мачтата не е отишло напразно!

— На върха на мачта можеш да научиш повече, отколкото от пасторски уроци! — отвърна ѝ Кол. Беше видимо доволен от овациите на тълпата, обръщаше се насам-натам и раздаваше въздушни целувки на познати и приятели.

Скара се доближи до него и прошепна в ухото му:

— Осъзнаваш, че току-що спечели възможността да се покатериш по стената на непристъпна крепост, пълна с врагове?

Видя усмивката на лицето му да повяхва, когато го хвана за китката и вдигна високо ръката му.

Пръв през стената

Поредната светкавица освети Бейлова крепост и бойниците на стената ѝ застинаха за миг като черни зъби на фона на светлото небе. Богове, толкова са високо.

— Прекалено късно ли е да кажа, че този план не ми харесва — изкрещя Кол, за да надвика воя на вятъра, съскането на дъжда и трясъците на майка Море по бордовете на малката лодка.

— Казвай го колкото си искаш — извика насреща му Рълф. Голото му теме лъщеше мокро. — Стига после да се изкатериш по стената!

Вятърът се обърна и запрати пръски морска вода в лицата на борещия се с греблата екипаж. Изтрещя гръмотевица, така близо, че почти разтресе лодката, но Кол и без друго се тресеше от страх при вида на приближаващите бързо скали.

— Това небе не е добра поличба! — викна той.

— Нито това море! — изрева Досдувой. Бореше се с греблото така сякаш беше необязден кон. — Лош късмет накъдето погледнеш!

— Всеки има и добър, и лош късмет! — Трън претегли в ръка тежката стоманена кука. — Важно е само как посрещаш каквото се изпречи на пътя ти.

— Права е — обади се Фрор и като извърна глава, съсипаното му око се бялна ококорено на почерненото му лице. — Той-който-изговаря-гръмотевицата е на наша страна. Дъждът му ще ги държи вътре, на сухо. Грохотът му пък ще заглуши шума от краката ни.

— Дано само светкавиците му не те направят на въглен.

Трън шляпна дружески Кол по рамото и почти го събори през борда.

Основата на стената беше от древен елфически камък, но прекършен на места, с подаващи се в пукнатините ръждясали железни пръти, обрасли с водорасли и покрити с миди и полипи. Рълф се наведе ниско и оголил от напрежение зъби, натисна здраво руля и ги обърна с борда към стената.

— Бавно! Бавно! — Една вълна ги подхвана, вдигна лодката и Кол усети стомаха си в гърлото, после ги плесна в стената. Чу се стържене и пукане на дърво. Кол се вкопчи в борда, убеден, че лодката ще пречупи гръбнак и майка Море ще нахлуе вътре — жадна за топли човешки тела, които да отнесе в ледените си прегръдки — но калените в плаване греди и дъски устояха и той отправи наум благодарностите си към дървото, от което бяха излезли.

Трън хвърли куката и тя захапа древните железни пръти в елфическия камък от първия път. Тя запъна крака в едно от напречните на кила ребра и зъбите ѝ заскърцаха, докато теглеше лодката към стената.

Кол видя двете подпори, за които им каза принцеса Скара. Бяха иззидани от грубо издялани каменни блокове, а хоросанът им се беше изронил, изяден с годините от майка Море. Между тях имаше дълбока ниша и камъкът лъщеше от вода.

— Просто си представи, че е мачта! — изрева Рълф.

— Под мачтите обикновено има гневно море — каза Трън, докато се бореше с въжето.

— Но рядко гневни врагове на върха — промърмори Кол, вторачен в бойниците на стената.

— Сигурен ли си, че не искаш да се намажеш? — Фрор му подаде буркана с катран. — Ако те забележат да се катериш…

— Не съм боец. Хванат ли ме там горе, имам повече шансове да се измъкна с приказки, отколкото с бой.

— Готов ли си? — викна Рълф.

— Не!

— Тръгвай без да си готов тогава, че вълните ще направят лодката на трески!

Кол се покатери на борда, хвана се с една ръка за носа, а с другата отмота малко повече въжето, което беше вързано през гърдите му и лежеше намотано между сандъците на палубата. Беше подгизнало от дъжда и тежеше порядъчно, а колкото по-нагоре се катереше, толкова повече щеше да тежи. Лодката се отклони, остърга в основите на подпорите. Разпенената вода между борд и камък плесна здраво и се вдигна право нагоре като фонтан. Ако Кол не беше вече вир-вода от дъжда и пръските на вълните, сега определено щеше да е мокър до кости.

— Дръж я здраво! — викна Рълф.

— На драго сърце — отвърна Досдувой — ама майка Море не е съгласна!

„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент“, казваше отец Ярви, „но никога не го пропуска.“

Поредната вълна повдигна лодката, Кол помоли шепнешком баща Мир да го пощади, за да може да види Рин отново и скочи.

Беше убеден, че ще свърши пищящ и драпащ по скалите, докато пада през Последната врата, но нишата между подпорите се оказа по-дълбока от човешки бой и точно толкова широка, колкото му трябваше. Хвана се с такава лекота, че почти се разочарова.

— Ха! — извика през рамо Кол, на върха на щастието, че беше отървал кожата.

— Спри да се хилиш! — кресна му Трън, която продължаваше да се бори с въжето. — И почвай да се катериш!

Изроненият хоросан беше отворил дълбоки и предостатъчно пролуки за ръцете и краката му, така че напредна бързо. Дори си тананикаше под носа, представяйки си как щяха да пеят странстващите певци за тази нощ, песента за Кол Умника, който изкатерил непробиваемите стени на Бейлова крепост, по-ловко и от катерица. Приветствията на тълпата в двора на Цитаделата само изостриха апетита му за още. Да бъде обичан, обект на възхищение и почит, не беше никак зле. Никак даже.

Само дето боговете обичат да се присмиват на щастливия. Също като добра мачта, подпорите изтъняваха към върха. Нишата между тях вече не беше така дълбока, вятърът и дъждът нахлуха вътре и хвърлиха такъв леден пердах на Кол, че той вече не чуваше тананикането си. За още по-голямо нещастие, стените на нишата се раздалечаваха все повече и той трябваше да се пресяга все по-нагоре в търсене на добра пролука за ръка или крак. Накрая се отдалечиха толкова, че трябваше да избере едната подпора и да продължи нагоре по ъгъла между нея и стената. Камъкът беше леденостуден и обрасъл с мъх, трябваше да спира често, за да отлепя мократа коса от лицето си, да трие изранените си длани и да духа в шепи, с надеждата, че ще вдъхне малко живот в безчувствените си пръсти.

Последните няколко крачки от стената отнеха повече време, отколкото цялото катерене до тях. Сега от рамото му висеше огромна дължина подгизнало от вода въже, което го теглеше надолу, тежеше повече от броня, мяташе се насам-натам, пляскаше в камъка при всеки порив на вятъра. На по-тежко изпитание не се беше подлагал, ръцете и краката му трепереха, мускулите се схващаха, болката стана непоносима. Чак зъбите го заболяха от стискане, но да се върне сега, щеше да е по-опасно, отколкото да продължи нагоре.

Кол подбираше къде да се хване или стъпи по-внимателно от корабостроителя — дърво за кил. Най-малката грешка и щеше да се размаже на пихтия в скалите отдолу. Мижеше нагоре към бялата лунна светлина, мижеше при всяка светкавица, триеше мъха и ронещия се като изсъхнало сирене хоросан в пролуките между каменните блокове преди да се хване. Опита да не мисли за зеещата под краката му бездна, нито за мъжете, които можеше да го чакат горе, нито за…

Изведнъж камъкът се пръсна под изтръпналите му пръсти и той изгуби опора. Изскимтя от болка, когато сухожилията на другата му ръка се опънаха до скъсване и задрапа отчаяно по зида, докато най-после не успя да се хване.

Притисна се към стената и погледна надолу, където парчетата камък се премятаха покрай въжето, падаха по острите канари от елфически камък в основата на стената и подмятаната в разпененото море лодка.

Кол усети теглилките, висящи на шията си, да се притискат в гърдите му. Спомни си как сърдито го гледаше майка му, когато се катереше по мачтата, как клатеше заканително пръст: „Кол, слизай веднага оттам, преди да паднеш и си разбиеш главата!“

— Не мога цял живот да седя увит на топло в одеялото, нали? — прошепна той, почти оглушал от ударите на сърцето си.

Облекчението му нямаше граници, когато най-после надникна над ръба на стената в една от бойниците и видя, че на широката като път, бичувана от дъжда пътека нямаше жива душа. Изкатери се с пъшкане от другата страна, изтегли въжето след себе си, претърколи се по гръб и остана да лежи запъхтян на земята, разкършвайки вкочанени пръсти.

— Това беше интересно преживяване — прошепна, докато се надигаше на четири крака. Извърна глава към вътрешността на крепостта. — Богове…

Трябваше му един поглед, за да повярва, че това място бе най-непристъпната крепост в целия свят, ключът към Разбито море.

Имаше седем могъщи кули с високи, масивни стени между тях. Елфическият камък на шест от тях, гладък и съвършен, блестеше мокър от дъжда. Седмата, човешко творение, запълващо пролуката, оставена от Разкъсването на бог, беше схлупена и грозна. Пет от кулите издигаха могъщи снаги от баща Земя отляво на Кол. Отдясно, отвъд скалистия нос, две кули бяха нагазили в майка Море. Между тях бяха опънати тежки, масивни вериги, които спираха вълните и преграждаха пристанището на крепостта.

— Богове — прошепна отново Кол.

Пристанището гъмжеше от кораби, точно както каза принцеса Скара. Най-малко петдесет, някои малки, други огромни. Флотът на Яркия Йълинг, на сигурно място, в пълна безопасност в майчината прегръдка на могъщите елфически стени. Мачтите им едва се поклащаха, въпреки бесовете на майка Море отвъд скалния нос. От кейовете тръгваше дълга рампа, водеща нагоре по скалите към вътрешния двор на крепостта. А там, струпани нагъсто една до друга, десетки постройки, разнообразни по вид и възраст, и мешавица от покриви — обрасла с мъх слама, лъснал камък и пробити улуци, леещи вода по огромните каменни плочи, с които беше застлан дворът. Цял град, сгушен между стените на крепостта. От пролуките на капаците на стотиците прозорци струеше светлина.

Проклинайки наум скованите си от студа пръсти, Кол се измъкна от омотаното през гърдите му въже, преметна го през една от бойниците и дръпна, за да се увери, че мокрият възел е добре стегнат и едва тогава си позволи, пък макар и унила, усмивка:

— Това ще свърши работа.

Но боговете обичат да се присмиват на щастливия. Усмивката му посърна на мига, когато се обърна.

По пътеката на стената пристъпяше бавно воин с плющящо под напорите на вятъра и подгизнало от дъжда наметало. Вървеше право към него, с копие в една ръка и примигащ газен фенер.

Инстинктът подсказваше на Кол да хукне през глава, но той го овладя и вместо това се обърна спокойно към стената, постави небрежно крак в една от бойниците, облегна лакът на коляно и се загледа замислено в далечината, все едно си беше у дома. Отправи молитва към Тя-която-плете-лъжите и зачака. От всички богове тя май най-често се радваше на вниманието на Кол.

Когато чу скърцащите стъпки да спират зад гърба му, се обърна с дружелюбна усмивка на уста:

— Хей-хей! Прекрасна вечер за разходка по стената.

— Как не. — Мъжът вдигна фенера и напрегна очи в мрака. — Познавам ли те?

По говора му Кол предположи, че беше от Ютмарк, затова реши да рискува.

— О, не, не, аз съм от инглингците.

Подхвърли на човек една добра лъжа и той сам ще ти сервира цялата истина на тепсия.

— От момчетата на Луфта?

— Точно така. Луфта ме изпрати да нагледам стените.

— Така ли?

А когато добрата лъжа ти убягва, истината също върши работа.

— Ъхъ, заради тия две подпори тук, виждаш ли ги, тревожи се, че някой може да се изкатери в нишата между тях.

— В тъмното, в това време?

Кол се разсмя:

— Знам, знам, шантава работа, ама знаеш го Луфта какъв е, като си науми нещо…

— Какво е това тука? — Мъжът свъси вежди, присвил очи към въжето.

— Кое какво е? — Кол пристъпи и застана пред него, прикривайки въжето зад гърба си. Дотук с лъжите, че и с истините. — Какво?

— Абе това… — Очите му се облещиха, когато една черна длан му запуши устата. В следващия миг черното острие на нож потъна във врата му. Отстрани, просто сянка в тъмнината, изплува намазаното с катран лице на Трън.

Тя подпря внимателно омекналото тяло на мъжа на парапета от бойници.

— Какво ще правим с тялото? — промърмори Кол, измъквайки халката на фенера от пръстите на мъжа, преди да са го изпуснали. — Не можем просто да…

Трън се наведе, хвана ботушите му и го преметна заднешком през стената. Кол надникна над парапета с отворена от изненада уста. Тялото се стовари върху скалите в основата на стената, преметна се и изчезна в разпенените вълни.

— Ето това — отвърна вместо Трън Фрор, прехвърляйки се през стената зад нея, свали от гърба си секира и отмота навитото около намазаното с катран острие парче плат. Беше го омотал, за да заглуши допира на стомана в камъка при катеренето — Да вървим.

Кол преглътна тежко и ги последва по пътеката. Обичаше Трън, но се ужасяваше от това с каква лекота убиваше човек.

Стъпалата към вътрешния двор бяха точно там, където каза принцеса Скара. Бяха издълбани от годините в средата и сега вдлъбнатините бяха пълни с вода локвички. Кол тъкмо се впускаше в мечти за славата, която го чакаше, ако отчаяният им план проработеше, когато ехото от нечии гласове в подножието на стената не го накара да се закове на място и се залепи за камъка.

— Да се прибираме вече, Луфта. Гледай какъв вятър е навън!

Един по-плътен глас отговори:

— Дунверк каза да пазим вратата. Това правим, спри вече с това твое мрънкане.

— Тази тайна врата май не е толкова тайна, колкото си мислехме — прошепна в ухото на Кол Трън.

— Също като червеят в ябълката, тайните намират начин да изпълзят навън.

— Да ги нападнем? — прошепна Трън. Естествено, първата ѝ мисъл бе за бой.

Като добър пастор, Кол реши да опита да проправи пътя на баща Мир:

— Може да вдигнем на крак цялата крепост.

— Аз не слизам обратно в проклетата ниша на стената — каза Фрор. — Имай ми доверие.

— Дай ми наметалото си — каза му Кол. — Имам идея.

— Сигурен ли си, че сега му е времето за идеите ти? — изсъска Трън.

Кол сви рамене, вдигна качулката и разтърси все още скованите си от катеренето ръце и крака:

— Идеи, идват когато си поискат.

Обърна се и заслиза небрежно по стъпалата, покрай една порутена конюшня с протекъл, изгнил сламен покрив.

Когато стигна долу, видя мъжете. Бяха седем, скупчени около запален огън под един брезентов навес до стената. Вятърът брулеше заслона и дърпаше пламъците на огъня. При един от поривите му, пламъците осветиха врата в ниша на стената зад тях. Беше масивна, залостена с дебела греда, в която беше издялано дълбоко името на Тя-която-пази-ключалките. Кол въздъхна дълбоко, събра кураж и тръгна към заслона. Когато наближи, махна дружески на мъжете:

— Ама какво проклето време, а! — Мушна се под капчуците от ръба на брезента, свали качулка и зарови пръсти в мократа си коса. — Да бях скочил в морето, нямаше да съм толкова мокър!

Мъжете го изгледаха изпод вежди и той се усмихна.

— От друга страна, нищо по-различно от лятото в Ингълфолд, прав ли съм, а? — Той шляпна един от мъжете по рамото и си проправи път към вътрешността на нишата и вратата. Неколцина от насядалите се подсмихнаха.

— Познавам ли те? — попита един здравеняк, седнал до огъня. По сребърните гривни на ръцете му и наперено поведение, Кол разбра, че беше водачът на групата.

— Не, не, аз съм от ютмарките. Дунверк ме праща. Имам съобщение за теб, Луфта.

Здравенякът се изплю настрани и Кол изпита задоволство от правилната си преценка.

— Казвай, тогава, преди да съм оглушал от старост. Глухотата се предава в семейството ми.

Време бе за хвърляне на залозите.

— Дунверк чул, че се готви нападение. Гетландци и ванстерландци, заедно. Ще се опитат да превземат крепостта и изгорят корабите ни.

— Ще нападнат това място? — прихна един от мъжете. — Тия са пълни глупаци.

Кол закима отегчено:

— И аз това си казах първо, като чух, и продължавам да го мисля.

— Откъде го е чул, от шпионина ли? — попита Луфта.

Кол замига на парцали. Това не беше очаквал.

— Ъхъ, от шпионина. Как му беше името…

— Само Яркия Йълинг знае това. Що не идеш да го питаш как му е името?

— Изпитвам такова огромно уважение към човека, не бих си и помислил да го занимавам с такива глупости. Ще нападнат крепостните порти.

— Глупаци ли? Луди са! — Луфта прокара език по зъбите си, очевидно ядосан. — Вие четиримата, идвате с мен, ще проверим портите. Вие двамата оставате тук.

Четиримата и Луфта излязоха изпод заслона. Един от мъжете вдигна щита си над глава, да го пази от дъжда.

— Аз ще остана да пазя тук, не се тревожете! — провикна се след тях Кол. — Гетландец покрай мен няма да мине!

Двамата останали пред вратата бяха жалка гледка. Единият беше млад, но вече оплешивял на места. Другият имаше голямо, червено като разлято вино, петно на лицето. Имаше хубав кинжал обаче. Сребърният гард на дръжката блестеше ярко, беше го изложил гордо на показ в колана си сякаш е голяма работа с кинжал като този, но Кол се досещаше, че най-вероятно го бе откраднал от трупа на някой злощастен тровенландец.

В момента, в който се увери, че Луфта е достатъчно далеч, за да го чуе, този същият взе да се оплаква:

— Повечето от хората на Йълинг сега плячкосват из Тровенланд, а ние висим тук.

— Така е, голяма несправедливост. От друга страна — Кол свали наметалото на Фрор и взе да го тръска отривисто от водата. — Няма по-сигурно място от тази крепост из всички земи около Разбито море.

— Внимавай, бе! — изръмжа Петното. Беше прекалено зает да се пази от пръските вода и плющящото наметало, за да усети как Кол измъкна с лекота кинжала от колана му. Невероятно, какво пропуска човек, когато го разсееш.

— Оу, ще прощаваш, кралю мой! — Кол се дръпна назад и смушка с лакът Плешивия в ребрата. — На сериозно се взима дружката ти, а? — Изтръска още веднъж наметалото и мушна незабелязано кинжала в колана му. — Гледай сега какво ще ти покажа! — Вдигна ръка и преди някой от двамата да успее да каже и дума, запремята през кокалчетата на пръстите си една голяма, медна монета. Мърдаше чевръсто пръсти, монетата се премяташе от кокалче на кокалче, а очите на мъжете се приковаха опулени в нея.

— Мед, мед, мед — промърмори Кол — и, опа… сребро!

Метна рязко ръка на една страна и изведнъж на мястото на медната монета, между палец и показалец, заблещука изсеченото в сребро лице на кралица Лейтлин.

Плешивият сбърчи чело и се наведе напред:

— Как го направи?

— Ха, нищо работа. Сега ще ти покажа. Ще ми заемеш ли кинжала си за момент?

— Какъв кинжал?

— Твоят кинжал. — Кол посочи към колана му. — Ей този.

Петното скочи на крака като ужилен:

— Какви ги вършиш с проклетия ми нож?

— Какво? — Плешивия зяпна към колана си. — Как…

— Единствен бог не гледа с добро око на кражбата. — Кол вдигна ръце, самото олицетворение на смиреност и богоязливост. — Всеизвестна истина е.

Черната длан на Трън запуши устата на Петното, а ножът ѝ се заби във врата му. Почти в същия момент главата на Плешивия трепна рязко. Острието на секирата на Фрор стърчеше забито в тила му. Плешивия кръстоса очи, смотолеви нещо и падна настрани.

— Да тръгваме — изсъска Трън, полагайки внимателно тялото на Петното на земята. — Преди останалите да се върнат и също като мен да видят каква подла невестулка с двоен език си.

— Разбира се, о, мой Избран щите — отвърна Кол, повдигна изписаната с руни греда и отвори рязко вратата.

Убиец

Едва дочакал бледото просветляване на хоризонта, Рейт полетя напред като скъсала въжето кръвожадна хрътка. Препускаше през мократа трева с щит в едната ръка, стиснал дръжката на секирата под острието с такава сила, че пръстите го заболяха.

Безсъмнено мечовете са по-красиви, но красивите оръжия, също като красивите хора, са склонни на своенравност. Мечовете изискват точна ръка, а обхванеше ли го Рейт опиянението от битката, ставаше меко казано нехаен. Веднъж блъска главата на един с плоската страна на острието, докато и главата и стоманата не ставаха за нищо. Секирата не е толкова чувствителна душа.

Поредната светкавица разтвори небето, открои мрачния, надвиснал над морето, черен масив на Бейлова крепост, сякаш закова във въздуха падащите косо под напора на вятър дъждовни капки и миг по-късно нощта се спусна отново. Той-който-изговаря-гръмотевицата изрева гръмогласното си възмущение от света така близо, че Рейт подскочи от изненада.

Още долавяше соления вкус на последния комат в устата си — отхапа голяма хапка от омесения с кръв хляб. Ванстерландци вярваха, че това е на добър късмет в битката, но според Рейт ярост и бяс вършеха повече работа, отколкото добрият късмет. Захапа здраво старото дървено трупче в устата си. Веднъж така си прехапа езика, че почти го прекъсна на две и оттогава не влизаше в битка без дърво между зъбите.

Няма друго такова усещане като това от влизането в битка. Заложил всичко на находчивост, воля и сила. Танц на прага на Последната врата. Плюнка в лицето на Смърт.

Беше така надъхан, че успя да остави назад Гром-гил-Горм, Сориорн, дори брат си, Ракки. Лъсналият от дъжда елфически камък на стената и малката светлинка в основата ѝ се тресяха пред очите му, все по-близо, все по-близо.

— Насам!

Момчето на отец Ярви държеше газения фенер над главата си и сочеше към скритата в чупка между стената и кулата врата. Лицето му беше изпънато от напрежение.

Рейт влетя в тесния коридор, блъска се в стените, взимаше стъпалата по три наведнъж, дъхът му излизаше с гърлено ръмжене. Краката му горяха, гърдите му изгаряха, мислите му бяха погълнати от пламъци, от звън на метал и ругатни, главата му щеше да се пръсне, когато най-накрая изскочи във вътрешния двор на крепостта.

Зърна за миг биещи се човешки фигури. Блясък на оръжия, пръски слюнка и летящи във въздуха трески, озъбената физиономия на Трън Бату и Рейт профуча покрай нея и се вряза в мелето от тела.

Щитът му се вряза в нечие лице и човекът се просна по гръб и изпусна меча си. Този до него залитна заднешком и насочи копието си към Трън. Рейт посече някого със секирата и го чу да крещи — животински, пресипнал врясък, стържещ писък на метал. Натисна напред с щита си и той застърга в нечий друг. Продължи да натиска, да съска, лигите му потекоха покрай дървеното трупче между зъбите. Беше обезумял, диво животно, звяр. Изтика човека от другата страна на щита, усети кървавите пръски слюнка от устата му по лицето си, беше толкова близо, че можеше да го целуне. Продължи да го изтиква назад, заби коляно в чатала му и онзи залитна назад. Глух тътен и мечът на Трън потъна дълбоко във врата му. Мъжът падна, острието остана заклещено в тялото му и Трън го пусна и ритна мъжа настрани.

Някой се търкаляше, омотан в брезентово платнище. Някой изкрещя в ухото на Рейт. Нещо звънна в шлема му и изведнъж всичко стана ярко и светло, толкова светло, че не виждаше нищо. Той изръмжа и замахна слепешката над щита си.

Нечия ръка се вкопчи в него и Рейт стовари тъпия край на секирата си в главата на човека. Удари го отново, докато падаше, стовари ботуш върху протегнатата му ръка, подхлъзна се и насмалко не падна — паветата в двора бяха хлъзгави от вода и кръв.

Изведнъж нямаше представа накъде е обърнат. Целият двор се клатеше и подскачаше пред очите му като палубата на кораб в бурно море. Видя Ракки, бялата му коса беше омазана с кръв, ръгаше с меча си. Гневът избухна с пълна сила в гърдите му и Рейт се вклини до брат си. Скопча щит с неговия и започна да блъска напред, да тика, да сече със секирата. Нещо го фрасна здраво в ребрата и той полетя настрани, прегази някакъв огън, пръснаха искри.

Проблесна стомана и Рейт дръпна рязко глава назад. Лицето му пламна от болка, нещо изстърга в шлема му и го килна на една страна. Успя да се промуши покрай копие, опита да фрасне с ръба на щита си нечия озъбена физиономия, но щитът се закачи в нещо. Погледна го и видя, че е напълно потрошен, две от дъските висяха от огънатия метален обръч.

— Мри, копеле! — изрева Рейт, но вместо думи, чу просто завалено мучене покрай дървеното трупче в устата си. Замахна широко и стовари секирата си в нечий шлем и той се вдлъбна. Продължи да млати. Изведнъж осъзна, че удряше стена, браздеше дълбоки, сиви резки в камъка, а ръката му беше напълно изтръпнала.

Някой го теглеше назад. Почерненото лице на Трън изникна отстрани, беше опръскано с вода и кръв. Сочеше нанякъде с почервеняло острие на нож, окървавената ѝ уста се отваряше, но Рейт не чуваше нищо.

Острието на огромен меч разсече въздуха, разцепи на две щит и запрати мъжа от другата му страна към стената в облак от пръски кръв. Рейт познаваше този меч. Беше го носил в продължение на три години. Беше го държал нощем в обятията си като любовница. Познаваше гласа му, песента, която пееше под ласките на камъка за точене.

Гром-гил-Горм пристъпи напред, огромен като планина, с блеснали на гърдите му дузини позлатени, посребрени и украсени със скъпоценни камъни топки от дръжките на мечове, с щит, черен като нощта, и ярка като баща Луна стомана в ръка.

— Смъртта ви идва! — изрева той с такава сила, че почти разтърси основите на Бейлова крепост.

Куражът е крехко създание. Сграбчи ли паниката в ноктите си един, плъзва навред като чума, поглъща всичко като пожар. Хората на Върховния крал се бяха радвали на топлина и подслон в Бейлова крепост, неочаквали нещо по-страшно от нощта, освен остър вятър. А сега, в целия си воински блясък, пред тях се беше изправил Трошача на мечове. Побягнаха като един.

Трън посече един със секирата си. Горм сграбчи втори за яката и заби физиономията му в стената. Рейт извади ножа си, скочи на гърба на първия, изпречил се на пътя му бягащ, и започна да ръга. Когато онзи падна, скочи върху втори, но стъпи накриво, залитна, опита да го догони, но се блъсна в стената и падна.

Всичко беше размазано пред очите му. Опита да стане, но коленете му бяха омекнали и той просто се стовари по задник на земята. Трупчето беше изпаднало от зъбите му и устата го болеше, имаше вкус на дърво и метал. Видя притичващи покрай него крака. Някой лежеше на земята и се хилеше насреща му. Нечий ботуш профуча, фрасна го в главата и го преобърна на другата страна. Мъртвец, хилещ се в нищото. Хилещ се на целия свят.

Рейт стисна очи и ги отвори отново.

Сориорн вървеше и довършваше ранените с копието си, крачеше и ръгаше, спокойно и невъзмутимо, сякаш сееше на нивата. През малката врата продължаваха да влизат хора, вадеха оръжия, прескачаха труповете на земята.

— Просто трябва да си винаги пръв в битката, а братко? — Ракки. Той разкопча катарамата и свали шлема от главата на Рейт. Обърна главата му на една страна, за да огледа прясната рана на бузата му. — Правиш всичко възможно аз да остана красивият от двама ни, нали?

Думите се изтърколиха тромаво по изранения език на Рейт:

— Имаш нужда от всичката помощ на света. — Избута ръката на Ракки настрани, изправи се с мъка на крака, опита да изтръска от ръката си потрошения щит, да се отърси от замайването.

Бейлова крепост представляваше какофония от сламени и каменни покриви, изникнали като гъби между елфическите стени. Отвсякъде се чуваха трясъци и викове — гетландци и ванстерландци върлуваха из крепостта като белки в зайчарник, измъкваха от скривалищата им изпокрили се воини на Върховния крал, стичаха се по дългата рампа към пристанището, събираха се в полукръг около масивни, украсени с дърворезба порти зад застаналите пред тях крал Горм и крал Удил.

— Ако трябва, ще ви изкараме навън с дим и огън! — викаше към вратите отец Ярви. Също като враните, пасторите бяха първи след края на битката, настървени да забият клюнове в резултата. — Пропуснахте си шанса, битката свърши!

От другата страна на портите долетя приглушен отговор:

— Забавих се с бронята. Проклети катарами.

— Малки са за големите пръсти — призна Горм.

— Но сега съм готов! — чу се отново гласът зад портите. — Има ли прославени воини измежду вас?

Отец Ярви въздъхна отегчено:

— Трън Бату е тук, а също Железния крал, Удил и крал Горм, Трошача на мечове.

Мъжът от другата страна на портите изръмжа одобрително:

— Става ми по-леко да понеса загубата, чувайки тези славни имена. Някой от тях склони ли да излезе на двубой срещу мен?

Трън седна на стълбите отстрани и изкриви от болка лице, когато майка Скаер стисна раната на рамото ѝ, преди да започне да я шие:

— Толкова бой ми е достатъчно за една вечер — каза тя.

— На мен също. — Горм подаде черния щит на Ракки. — Нека огънят се погрижи за туткавия глупак и бронята му с малки катарами.

Рейт усети как краката му пристъпят напред от само себе си. Ръката му се вдигна. Устата му заговори:

— Аз ще се бия…

Ракки свали ръката му:

— Не, не мисля, братко.

— Смъртта е единственото сигурно нещо на този свят. — Крал Удил сви рамене. — Аз ще се бия с теб!

Отец Ярви изглеждаше ужасѐн:

— Но, кралю мой…

Удил го сряза с един-единствен поглед на святкащите си очи.

— По-бързите в краката обраха цялата слава в битката, настоявам да получа своя дял.

— Добре — каза онзи от другата страна на портите. — Излизам!

Чу се тропане, портите се отвориха широко и воините скопчаха щитове, готови да посрещнат нападението, но в двора на крепостта излезе един-единствен мъж.

Беше огромен, с татуирана от едната страна на шията си спирала. Имаше тежка броня, гравирана по раменете и множество златни гривни по мускулестите предмишници. Рейт изръмжа одобрително при вида му — достоен противник. Онзи пъхна палци от двете страни на позлатената катарама на колана си и огледа присмехулно кръга от воини насреща му, с подобаващото за всеки герой презрение.

— Ти си крал Удил? — Той изсумтя през масивния си, сплескан нос. — По-стар си, отколкото те изкарват песните.

— Съчинявани са отдавна — изграчи Удил. — Тогава бях по-млад.

Думите предизвикаха смях, но не и у мъж като този.

— Аз съм Дунверк — избоботи той. — Онзи, когото наричат Бика, отдаден на Единствен бог, предан на Върховния крал, Спътник на Яркия Йълинг.

— Това доказва единствено, че не те бива в избора както на приятели, така и на богове и крале — каза отец Ярви.

Този път смехът беше по-силен и Рейт нямаше как да отрече, че закачката си я биваше.

Но както можеше да се очаква, поражението попарва всяко чувство за хумор и изражението на Дунверк остана каменно.

— Ще видим, когато Йълинг се върне и доведе Смърт със себе си, клетвоотстъпници.

— Ние ще видим — подхвърли Трън, нахилена до уши въпреки иглата забита в рамото ѝ. — Ти ще си мъртъв и няма да видиш нищо.

Дунверк извади бавно меча си — жлебът на острието беше изписан с руни, а гардът на дръжката му бе позлатен и изработен под формата на глава на елен с могъщи, разклонени рога.

— Ако победя, ще пощадите ли останалите от хората ми?

Удил приличаше на проскубано пиле пред могъщата му осанка, но в очите му нямаше и следа от страх:

— Няма да победиш.

— Прекалено самоуверен си.

— Ако можеха да говорят, стотиците ми мъртви противници щяха да ти кажат, че съм самоуверен точно толкова, колкото заслужавам.

— Длъжен съм да те предупредя, старче, бил съм се навред из Ниските земи и там нямаше никой, който да устои насреща ми.

По белязаното лице на Удил пробяга бегла усмивка:

— Трябваше да си останеш в Ниските земи.

Дунверк нападна. Замахна здраво отгоре, но Удил избегна ловко меча му, без дори да свали своя от прегръдките си. Дунверк последва с могъщ пронизващ удар, но кралят на Гетланд просто отстъпи встрани с презрително изражение на лицето и едва сега разтвори ръце и остави меча си да се свлече бавно покрай крака му.

— Бика? — прихна развеселено Трън. — По-скоро тромава крава.

Дунверк изрева и нанесе два последователни посичащи удара, отдясно и отляво. На челото му изби пот — острието му явно тежеше. Воините пристъпиха назад и се снишиха зад щитовете си, явно не искаха да минат през Последната врата заради отплеснало се острие. Но Железния крал отново не бе впечатлен, просто пропусна първия замах покрай себе си и приклекна под свистящата стомана на втория, после пристъпи назад и зачака.

— Бий се! — изрева Дунверк.

— Правя го — отвърна спокойно Удил, хвана края на наметалото си, изтри ръба на острието на меча си и отново го прегърна до гърдите си.

Дунверк оголи зъби и тръгна напред, но кракът му поддаде и той се стовари на едно коляно. Над ръба на ботуша му бликна кръв и потече по каменните плочи около него. Едва в този момент Рейт осъзна, че Удил беше прерязал вената от вътрешната страна на бедрото на Дунверк.

— Славата на Железния крал е напълно заслужена — промърмори Ракки.

— Надявам се уменията на Яркия Йълинг да надминават твоите, Дунверк Бика — каза Удил. — Не можа да накараш един старец да се изпоти дори.

Дунверк се усмихна и зарея изцъклени очи в нищото:

— Ще видите на какво е способен Яркия Йълинг — прошепна той. Лицето му пребледня. — Всички ще видите. — Той падна настрани в огромната вече локва кръв около краката му.

Преобладаващото мнение бе, че това бе повече от подобаваща смърт.

Моята земя

Майка Слънце излезе като бледо петно на източния хоризонт и скри децата си, звездите, зад стоманеносивата завеса на зората. Крепостта се издигаше отпред, тъмна и помрачена като погребална могила на фона на безцветното небе в което кръжаха врани.

— Поне дъждът спря — промърмори Скара и избута назад качулката на наметалото си.

— Той-който-изговаря-гръмотевицата отнесе гневните си изблици навътре в земята — отвърна кралица Лейтлин. — Като всички момчета, вдига много шум, но бързо му минава. — Тя протегна ръка и вирна леко брадичката на принц Друин. — Да го поема ли?

— Не. — Скара го стисна в прегръдките си. — Мога да го нося. — Малките ръчички около врата ѝ ѝ даваха сила. Боговете ѝ бяха свидетели, в момента се нуждаеше от всичката сила на света.

Бейлова крепост, гордостта на Тровенланд, не беше както я помнеше. Селото, сгушено в сянката на крепостта, където онова лято танцува по време на летния фестивал, сега лежеше в руини, къщите му изгорени или изоставени. Овощната градина по протежението на строената от неловка, човешка ръка стена, беше удавена в бурени. Необраната реколта гниеше на земята между плевелите. Над огромните порти на крепостта, между две от гигантските елфически кули, някога се вееха разноцветни знамена. Сега над тях висеше тялото на обесен, а въжето му поскърцваше тихо, краката му се полюшваха вяло.

Златните гривни бяха свалени от ръцете му, лъскавата броня и оръжия също, но Скара го позна веднага.

— От Спътниците е. — Потрепери въпреки тежката кожена наметка на раменете си. — Един от онези, които запалиха Йейлтофт.

— И ето го сега, виси обесен над портите — каза Лейтлин. — Очевидно молитвите към Смърт не отлагат срещата с нея.

— Нищо не отлага тази среща — прошепна Скара. Предполагаше, че трябва да се радва при вида на тази гледка, да заплюе трупа му и отправи благодарствена молитва към майка Война, благодарение на нея тази земя, пък макар и частичка от Тровенланд, е отново свободна. Вместо радост обаче изпита само ехото от страха, който я обзе при първата ѝ среща с този човек, а също спомена за ужаса при мисълта, че никога няма да се освободи от този страх.

Бяха отсекли вековния бук, който растеше във вътрешния двор на крепостта и сега скупчените между хилядолетните елфически стени постройки изглеждаха голи и грозни без сянката му. По облите павета около пъна му бяха налягали воини, повечето пияни, но продължаващи да пият, хвалеха се с новопридобити рани и плячка, чистеха оръжията си, разказваха истории.

Някакъв набеден бард съчиняваше куплет — крещеше една и съща фраза, отново и отново, а мъжете се надпреварваха да му подхвърлят идеи за следващата рима и се заливаха в гръмогласен смях. Молитвоплетец нареждаше монотонно благодарствия към боговете, донесли победата. Някъде някой виеше от болка.

Скара сбърчи нос:

— Каква е тази миризма?

— Всичкото съдържание на човешкото тяло — промърмори сестра Ауд и изпроводи с поглед двама роби, които влачеха нещо тежко.

Скара с ужас осъзна, че беше труп, а после с още по-голям ужас, че го мъкнеха към цяла камара от мъртви тела. Плетеница от бледи ръце и крака, омърляни, опръскани с нещо, зяпнали усти и изцъклени очи. Купчина месо, която допреди вчера е била хора. Мъже, родени, отгледани от майки, научени да ходят, да говорят, да се бият — години труд. Тя притисна Друин към гърдите си и извърна главата му настрана.

— Трябва ли да вижда това? — промърмори и ѝ се прииска тя самата да не го бе видяла.

— Той ще бъде крал на Гетланд. Това е съдбата му. — Лейтлин хвърли безразличен поглед на купчината трупове и Скара се зачуди дали някога бе виждала друга, по-всяваща страхопочитание жена. — Трябва да се научи да ликува от гледки като тази. Ти също. Все пак, това е твоята победа.

Скара преглътна тежко:

— Моя?

— Мъжете ще се препират кой има по-космати гърди и реве по-гръмогласно. Странстващите певци ще пеят за святкаща стомана и пролята кръв. Но това беше твоят план. И волята за изпълнението му беше твоя. Твоите думи дадоха на мъжете цел и посока.

„Думите са оръжия“, беше казала майка Кайър. Скара се вторачи в мъртвите тела в двора на Бейлова крепост, спомни си и тези в тронната зала на дядо ѝ и вместо една отмъстена злина видя просто две отделни злини, чиято тежест легна на раменете ѝ.

— Това тук не ми изглежда като победа — прошепна тя.

— Видяла си поражение. Кое от двете предпочиташ?

Скара си спомни гледката от палубата на „Черно куче“, как изящният фронтон над вратите на тронната зала на дядо ѝ изчезна в пламъци и не намери сили да спори.

— Бях силно впечатлена от поведението ти по време на съвещанието — продължи Лейтлин.

— Нима? Мислех… мислех, че ще си ми ядосана.

— Затова че устоя позицията си, че се застъпи за народа си? Все едно да се ядосваш на снега, че пада. На осемнайсет зими си, нали така?

— Ще стана, тази година…

Лейтлин поклати бавно глава:

— Седемнайсет. Имаш дарба.

— Майка Кайър и дядо ми… през целия ми живот се опитваха да ме научат как да водя хората. Как да говоря и какво да казвам. Как да излагам доводите си, да чета по лицата, да печеля сърца… винаги съм мислила, че не бях добра ученичка.

— Много се съмнявам в това, но дори и така да е, войната успява да извади на показ сила, която дори не сме подозирали, че притежаваме. Крал Фин и пасторът му са те подготвили добре, но това, което притежаваш ти, не се учи. Докосната си от Тя-която-изговорила-първата-дума. От теб струи светлина, която кара останалите да те слушат. — Кралицата извърна мрачен поглед към Друин, който наблюдаваше опустошението в двора на крепостта с ококорени очи. — Боя се, че бъдещето на сина ми може да зависи от тази ти дарба.

Скара замига на парцали:

— Но, каквато и дарба да имам аз, тя е като свещ пред майка Слънце. Ти си Златната кралица…

— На Гетланд. — Ярките, проницателни очи на Лейтлин се стрелнаха към Скара. — Боговете са ми свидетели, опитах всичко, за да направлявам този съюз в правилната посока. Първо, към търсенето на мир, после към предприемане на действия, но за крал Удил аз съм съпруга, а за крал Горм — враг. — Тя се пресегна и отстрани един паднал на челото на Скара кичур коса. — Ти не си нито едното, нито другото. Съдбата те постави между двама им. Ти си иглата, на чийто връх балансират двете блюда на везните и се крепи целият съюз.

Скара я зяпна озадачено:

— Нямам силата за това.

— Трябва да я намериш тогава. — Кралицата се доближи и пое принц Друин от ръцете ѝ. — Властта е тежест. Млада си, братовчедке, знам това, но трябва да се научиш да я носиш, иначе тя ще те смаже.

Сестра Ауд изду бузи и изпъшка и без друго кръглото ѝ лице стана още по-кръгло:

— Кралица Лейтлин е същински извор на шеги и добро настроение — каза тя, изпровождайки с поглед отдалечаващата се кралица и свитата ѝ от роби, слуги и стражи.

— Липсата на шеги и добро настроение мога да преживея, сестра Ауд. Това, без което не мога в момента, е добрият съвет.

Скара се изненада колко се зарадва да види, че Рейт е жив и здрав. От друга страна, той представляваше една трета от домакинството ѝ и при всички положения — най-добре изглеждащата трета. Двамата с брат му се смееха край огъня и Скара изпита неочакван пристъп на завист. Изглеждаха така непринудени в компанията един на друг. За двама души, излезли едновременно от една и съща утроба, не беше никак трудно да ги различиш. Рейт беше този със закачливата усмивка на уста и прясна рана на лицето. Този, с предизвикателство в погледа дори когато очите му срещаха тези на Скара, този, от когото Скара просто не можеше да откъсне очи. Ракки беше онзи, който дори не смееше да срещне погледа ѝ и който скочи на крака и сведе подобаващо глава, когато тя приближи.

— Заслужили сте почивка — каза Скара и му махна с ръка да седне отново. — Аз не заслужавам да застана в присъствието на воини, пролели кръв в такава битка.

— Ти също проля малко по време на съвета — каза Рейт и стрелна с поглед превързаната ѝ ръка.

Скара я покри смутено с другата:

— Моята собствена.

— Точно проливането на собствена кръв иска най-много кураж. — Рейт примижа и изкриви лице от болка, докосвайки прясната, дълга резка през наболата му с бяла брада челюст. Белегът не го загрозяваше. Напротив, изглеждаше още по-добре с него.

— Чух, че си се бил добре.

— Винаги го прави, принцесо. — Ракки се усмихна широко и удари леко с юмрук брат си по рамото. — Пръв през портата! Без него сигурно щяхме да сме още отвън.

Рейт сви рамене:

— Боят не е проблем, ако обичаш да се биеш.

— Независимо от това, дядо ми казваше, че този, който се бие добре, заслужава награда от онзи, за когото се бие. — Скара свали от ръката си една от сребърните гривни, подарена ѝ от Лейтлин, и му я подаде.

Ракки и Рейт се вторачиха в нея. Гривната носеше множество следи от човъркане с нож, неведнъж проверявана, че е от чисто сребро, но Скара беше научена да познава истинската стойност на нещата. Освен това виждаше, че никой от братята не носеше гривни и знаеше какво означава за тях подобна награда. Рейт посегна и я хвана, но Скара не разтвори пръсти:

— Биеш се за мен, нали?

Скара усети приятното гъделичкане в стомаха си, когато очите им се срещнаха. Пръстите им почти се докосваха. Тогава той кимна:

— Бия се за теб.

Беше груб, недодялан, но тя се улови, че мисли какво ли ще е усещането, ако го целуне. Тогава чу сестра Ауд да се покашля, усети как бузите ѝ пламват и дръпна рязко ръка.

Рейт сложи гривната на китката си и я стегна, но тя беше толкова дебела, че двата края на гривната не се допряха. Награда за добра служба. Но и нещо повече, знак, че служи някому и знак за това на кого точно служи.

— Трябваше да дойда да те потърся след битката, но…

— Нужен си ми да се биеш. — Скара прогони мислите за целувки от главата си и наля желязо в тона си. — Но сега си ми нужен за друго, ела с мен.

Рейт прегърна брат си за довиждане и тръгна след нея, изложил гордо на показ лъскавото сребро на китката си. Може и да не беше наистина неин човек, но сега Скара разбираше защо кралиците имаха избран щит. Нищо не вдъхва повече увереност от доказан убиец зад гърба ти.

Когато като дете играеше в тронната зала на Бейлова крепост, тя ѝ се струваше величествена и необятна. Сега беше тясна, мрачна и миришеше на гнило. Покривът ѝ течеше, а по стените имаше следи от влага. От гледащите към майка Море прозорци падаха на пода три пълни с танцуващи прашинки снопа светлина. Огромната картина на Ашенлир, кралицата воин, която заемаше цяла стена, се белеше на места, на други боята ѝ се беше надигнала на пъпки. По бронята на Ашенлир беше избила на петна плесен, а лицата на стотиците прекланящи се пред нея поданици и стражи бяха избелели до светли петна. Подобаваща метафора за окаяното състояние на Тровенланд.

Но ако не друго, тронът на Бейл все още стоеше на подиума в единия край на залата. Беше направен от бледо буково дърво, отрязано от корабен кил, чиито усукани жили бяха изгладени и лъщяха от годините. На този трон бяха седели крале. До момента, в който прадядото на дядото на Скара не решил, че е прекалено малък за огромния му задник, а залата прекалено тясна за славата му и не поръчал да му направят нов в Йейлтофт, около който да съгради нова тронна зала, на която да се диви цял свят. Но построяването на Гората отнело двайсет и осем години, през което време той умрял, а синът му остарял.

После Яркия Йълинг я изпепели за една нощ.

— Явно битката не е приключила — изръмжа Рейт.

Горм и Удил, придружени от пасторите си и заобиколени от воините си, се гледаха гневно от двете страни на трона. Явно братската дружба помежду им, зародила се в битката за крепостта, беше умряла с последния паднал враг.

— Можем да теглим чоп… — изграчи крал Удил.

— На теб се падна честта да убиеш Дунверк — каза Горм. — На мен се полага тронът.

Отец Ярви разтри с кокалчетата на сакатата си ръка слепоочието си:

— В името на боговете, та това е просто стол. Чиракът ми може да издяла по един на всеки…

— Това не е просто стол. — Скара преглътна нервите си и стъпи уверено на подиума. — На този трон е седял някога Бейл Строителя. — Крал Удил и пасторът му я изгледаха навъсено от ляво. Горм и неговият — отдясно. На нея се крепеше балансът между двамата крале. Трябваше да го запази. — Колко кораба пленихме?

— Шейсет и шест — отвърна майка Скаер. — Измежду които позлатен звяр с трийсет гребла на всеки борд, за когото се говори, че е личният кораб на Яркия Йълинг.

Отец Ярви кимна одобрително на Скара:

— Това беше един много хитро замислен план, принцесо.

— Аз просто посях семената — отвърна Скара и се поклони дълбоко на двамата крале. — Вашата смелост ожъна реколтата.

— Майка Война беше на наша страна и късметът ни в битката удържа. — Горм въртеше замислен една от топките във веригата си. — Но крепостта далеч не е в безопасност. Баба Вексен знае стойността ѝ, както като стратегическа позиция, така и като символ.

— Тази крепост е треска в петата ѝ — добави крал Удил. — И тя няма да се забави да опита да я измъкне. Трябва да се върнеш в Торлби с жена ми, принцесо. Там ще си далеч от опасността.

— Уважавам дързостта ти, кралю, но се боя, че бъркаш. Баща ми също знаеше добре важността на тази крепост. Дотолкова, че даде живота си за нея. Погребан е отвъд стените ѝ, до майка ми. — Скара седна бавно на трона, на който бяха седели прадедите ѝ, и изпъна до болка гръб, точно както я беше учила майка Кайър. Стомахът ѝ се беше свил на топка, но сега трябваше да покаже сила. Сега трябваше да води народа си. Нямаше кой друг да го стори. — Това е Тровенланд. Това е моята земя. Мястото ми е тук.

Отец Ярви се усмихна уморено:

— Принцесо…

— Всъщност, сега съм кралица.

Настъпи тишина. Сестра Ауд изкачи бавно подиума.

— Кралица Скара е права. Тя седи на трона на Бейл като единствения жив наследник на крал Фин. Не за пръв път в историята неомъжена жена заема престола. — Убийственият поглед на майка Скаер накара гласът ѝ да потрепери, но тя продължи и кимна към картината на стената. — Все пак самата кралица Ашенлир е била неомъжена, когато извоювала славната си победа над инглингците.

— Да не би днес между нас да стои втора Ашенлир? — усмихна се подигравателно майка Скаер.

Сестра Ауд застана отляво на Скара, както подобава на един добър пастор и скръсти решително ръце на гърдите си:

— Тепърва предстои да видим това.

— Принцеса или кралица, това няма да е от никакво значение за Яркия Йълинг — избоботи Горм и Скара усети познатия пристъп на ужас при споменаването на името. — Единствената жена, пред която коленичи той, е Смърт.

— Вече се е запътил насам — додаде Удил, — надъхан за мъст.

„Ще покориш страховете си само ако ги посрещнеш лице в лице. Криеш ли се от тях, те ще покорят теб.“ Скара замълча, накара ги да чакат, успокои напиращото да изскочи от гърдите ѝ сърце и чак тогава отговори:

— О, точно на това разчитам.