Подземен свят

58.

Зъзнещ, мокър и посърнал, асасинът Джордж Уестхаус се помайваше край страничните коловози на Кройдънската гара. Над цяла Англия ли бе надвиснал морен облак? Или само над него? Назрява буря, помисли си той. И в буквален, и в преносен смисъл.

Беше февруари 1868 — пет години след злокобните събития в тунела на подземната железница. След онзи ден Итън Фрай и Призрака се оттеглиха безславно — Призрака в убежището си в прохода под Темза — доброволно изгнание, изпълнено с разкаяние и самообвинения; Итън — да отглежда следващото поколение асасини — необременени от разочарованието и провалите на предшествениците си. Ново поколение с непомръкнала амбиция и въодушевление. Нов път.

Колко жалко, помисли си Джордж, че Итън няма да ги види в действие.

Преди няколко седмици Итън бе починал едва на четирийсет и три. Плевритът го отнесе в гроба. През дългите часове, прекарани до леглото му, Джордж виждаше как старият му приятел вехне като плод, попарен от слана.

— Намери артефакта, Джордж — настоя веднъж той. — Изпрати Иви и Джейкъб да го търсят. Бъдещето на Лондон е в техните ръце. Близнаците, ти и Хенри — няма други.

— Мълчи, Итън — скастри го Джордж и се облегна назад в стола, за да скрие сълзите, парещи в очите му. — Ти ще ни поведеш. Непобедим си, Итън. Неуморим като влаковете, които пуфтят през Кройдън денем и нощем.

— Надявам се, Джордж, надявам се…

— А и засега Съветът отказва да одобри операция в града. Смятат ни за твърде слаби.

— Знаем кога сме готови по-добре от Съвета. И сме готови! Хенри ще помага с информация. Иви и Джейкъб ще действат.

— Е, тогава побързай да оздравееш, за да придумаш Съвета.

— Опитвам се, Джордж, опитвам се…

Разкашля се обаче толкова силно, че ленената кърпа, която притискаше в устата си, се оцвети в яркочервена кръв.

— Бяхме толкова близо, Джордж — каза му след време, когато вече слабееше от ден на ден. — Бях на няколко крачки от артефакта. На колкото съм от теб сега. Без малко да го стигна…

— Направи всичко по силите си.

— Значи силите ми не са били достатъчно, запило операцията не успя, Джордж. Провалих се.

— Попречиха ти неподвластни на волята ти обстоятелства.

— Предадох Призрака.

— Той самият допусна грешки. Не знам дали го съзнава. Не знам и дали грешките му са били сред причините за неуспеха на мисията. Факт е обаче, че не ни провървя. Сега трябва да се съсредоточим върху бъдещето и да се прегрупираме.

Итън обърна глава към него и сърцето на Джордж се сви. Вярно беше, че постиженията на Итън като асасин не можеха да съперничат на подвизите на Алтаир, Ецио или Едуард Кенуей, но той също бе неоценим за Братството. Дори обезсърчен, приятелят му излъчваше жажда за живот. У него се долавяше неспирна вътрешна борба, случваше се да се залута без посока, но винаги намираше воля да продължи напред.

Сега обаче сияйната му някога кожа бе пожълтяла и отпусната; очите, пламтели с жар — помътнели и обрамчени с тъмни кръгове. Итън вече нямаше сили да търси пътя си в живота — бе поел по дългия път към смъртта.

Първо го повали треска. После, когато треската сякаш отмина, го налегнаха болки в гърдите. Започна да кашля кръв, извикаха лекаря и той постави диагноза плеврит. Бенджамин Франклин починал от плеврит, отбеляза флегматично докторът. И Уилям Уърдсуърт.

Увери обаче семейството, че плевритът е белодробна инфекция, и ако пациентът си почива, съществува вероятност да се излекува. Много пациенти оздравявали.

Но не и Бенджамин Франклин и Уилям Уърдсуърт.

Не и асасинът Итън Фрай, оказа се. Защото с всеки изминал ден болестта оставяше все по-дълбок отпечатък върху лицето му, а кашлицата раздираше дълбините на гърдите му с ужасяващо гъргорене. Ехото ѝ отекваше из цялата къща. Итън бе пожелал да го преместят в стая на тавана — за да не тормози близнаците с болестта си — но кашлицата му слизаше надолу по стълбите, където Иви и Джейкъб споделяха тревогата си с прехапани устни, сведени очи и погледи, черпещи сила един от друг. В много отношения реакциите на децата бяха мерило за страшното упорство на болестта на бащата — подбелени очи отначало, сякаш преувеличава болежките си, за да го поглезят; все по-тревожно мълчаливо споглеждане, щом стана отчайващо ясно, че няма да оздравее за дни или дори за седмици; после настъпи период, когато кашлицата му ги караше да потръпват и очите им се напълваха със сълзи; напоследък, изглежда, им се приискваше всичко да приключи, та баща им да не страда повече.

Итън ограничи посещенията им в стаята му. Иначе биха стояли до леглото му денонощно, както навремето той не се отделяше от обичната си съпруга Сесили. Навярно преживяното тогава го бе убедило, че леглото на любим болник не е подходящо място да се застояваш дълго.

Понякога обаче, ако се чувстваше достатъчно добре, ги извикваше, казваше им да изтрият безпокойството от лицата си (защото още не е умрял, за бога) и ги напътстваше как да организират наново съпротивата срещу тамплиерите. Информира ги, че в писмо до Съвета е изискал одобрение близнаците да се включат в борбата.

Итън разбираше, че не му остава много. Знаеше, че напуска този свят. Като шахматист разполагаше фигурите си върху дъската за последна атака, в която няма да вземе участие. Но искаше да подготви фронта.

Навярно това беше неговият начин да изкупи грешките си.

Ядосваше се, че Съветът отказва да му даде благословията си; всъщност членовете му отлагаха решението за каквито и да било действия в Лондон, докато не ги информират за ситуация, заслужаваща да се предприемат действия. Патово положение.

Една вечер Джордж го посети отново. Както винаги, поговориха и после, както винаги, Джордж задряма в уютната, топла стая под покрива. Отвори рязко очи, сякаш разбуден от шесто чувство. Погледна към Итън и видя, че лежи на една страна, скръстил ръце пред гърдите си, със затворени очи и отворена уста, от която към подгизналите от пот чаршафи се стичаше тънка нишка кръв.

С натежало сърце Джордж пристъпи към него, обърна го по гръб, дръпна завивката до брадичката му и избърса кръвта.

— Съжалявам, Итън — повтаряше на приятеля си. — Съжалявам, че заспах, когато трябваше да ти помогна да тръгнеш към другия свят.

Слезе тихо долу и свари близнаците в кухнята. Напоследък Иви и Джейкъб не се разделяха с асасинското си облекло, сякаш да демонстрират, че отсега нататък те ще носят факлата. През онази нощ и двамата седяха един срещу друг, вдигнали качулките на робите си. Втренчени в свещта върху голата маса, водеха същия безмълвен разговор на скръбта, продължаващ вече седмици наред.

Забеляза, че се държат за ръка, навярно разбрали и почувствали същата сила, разбудила Джордж. Защото когато се обърнаха към него и го погледнаха, в очите им прочете ужасното прозрение, че баща им е мъртъв.

Не продумаха. Джордж просто седна до тях и после, когато се зазори, тръгна към дома си, за да изпрати вест на Съвета, че един от братята ги е напуснал.

В къщата на покойника пристигнаха съболезнователни писма, но в съответствие с асасинската традиция погребението бе съкровена, тиха церемония, на която присъстваха само Джордж, Иви и Джейкъб — трима опечалени и свещеник за прощалната молитва. Прах при праха, пепел при пепелта.

После ги обгърна тежко безвремие. Докато Джордж разбра, че артефактът от подземната железница е близо. Нямаше време да иска одобрение от Съвета. Щяха да настояват за по-подробна информация, а операцията не търпеше отлагане. Джордж знаеше точно какво иска Итън. Иви и Джейкъб бяха готови. Трябваше да действат.

59.

И така, на Кройдънската гара, принадлежаща на „Ферис Айрънуъркс“ — синкав свят на бълващи пушек локомотиви, трополящи вагони и стенещи спирачки — Джордж се срещна с близнаците за пръв път след погребението на Итън.

Както винаги се стъписа при вида им — Джейкъб притежаваше чара на баща си, същите очи, в които танцуваха палави и упорити искри; Иви, от друга страна, бе огледален образ на майка си. Дори по-красива, ако изобщо беше възможно. Имаше вирната, властна брадичка, луничави скули, пленителни, будни очи и плътни устни, които рядко се усмихваха широко.

Джейкъб носеше цилиндър. Дрехите им бяха свободни и пригодени съобразно случая — дълги палта с колани над дискретни защитни жилетки и ботуши с безшумни подметки и едва различими стоманени върхове. На китките им бяха закопчани скритите остриета, с които и двамата боравеха майсторски (Иви дори по-майсторски от Джордж според Итън), пръстите им бяха покрити с метални протектори, служещи и като боксове.

Снишен зад товарен вагон, Джордж ги наблюдаваше как прекосява гарата — две забележителни фигури в забележително облекло, но баща им ги бе обучил добре. Децата му владееха не по-зле от него изкуството да остават невидими пред погледите на всички.

Под натежалото буреносно небе те се поздравиха, спомняйки си безгласно за Итън. Джордж ги бе уведомил с писмо каква задача ще им възложи и ги бе предупредил да не я подценяват. Преди да умре, Итън бе разказал на близнаците много малко за райската частица, средоточие на провалената му мисия през 1862 година. Все пак това не беше величав епизод от историята на Братството. Знаеха обаче, че става дума за изключително могъщ предмет. Другото щяха да научат, когато започне операцията.

Бойното им кръщене.

Клекнаха до него. Джейкъб, килнал предизвикателно цилиндъра си, бе по-дръзкият от двамата. По-безцеремонен, по-нетърпелив, попил грубоватия акцент на улицата. Иви беше по-разсъдлива и по-деликатна. Кадифената обвивка обаче криеше стоманена сърцевина.

— Оттук откарват желязото до пристанището — Джордж посочи релсите. — Тамплиерът, който движи нещата, се казва Рупърт Ферис. Той е мишена номер едно. Мишена номер две е сър Дейвид Брустър, у когото е дрънкулката. Ясно?

Близнаците бяха млади, целеустремени и безстрашни, а може би, помисли си Джордж, проследявайки ги с поглед как се изкатерват върху вагона, и находчиви.

— Дами и господа — каза той с усмивка, — представям ви неудържимите близнаци Фрай. Всяка нощ се подвизават в Ковънт Гардън.

Иви го погледна утешително.

— Не бой се, Джордж. Проучих грижливо плана на лабораторията и всички маршрути.

Той се отдръпна, чул да изсвирва локомотив.

— Джейкъб… — подхвана.

— Ще предам поздравите ти на Ферис — прекъсна го младежът.

Двамата с Иви наблюдаваха как влакът трака по коловоза към тях. Снишиха се върху покрива на вагона, готови за скок.

— Иви… — каза предупредително Джордж.

— По-късно ще си побъбрим, Джордж — усмихна му се тя и близнаците скочиха, приземявайки се грациозно върху минаващия влак. Махнаха на Джордж и операцията започна.

— Нека Кредото да бди над вас — извика им Джордж, но едва ли го чуха.

Изпрати ги с поглед, изпълнен със странна смесица от чувства — завист, че са толкова млади, гъвкави и пъргави. И загриженост, че Итън може би греши и още не са готови за битка. Не и за битка в такъв мащаб.

Но най-вече надежда — надежда двамата невероятни млади асасини да наклонят везните в своя полза.

60.

— Горкият, страхува се повече от всякога. Времето е безмилостно — каза Иви на брат си, надвиквайки рева на локомотива.

Джордж им пожелаваше Кредото да бди над тях, но шумът заглушаваше гласа му.

— Иви Фрай, откъде си го наследила? — укори я Джейкъб.

— От същото място като теб, Джейкъб.

Погледите им се срещнаха — мълчалива среща в памет на майка им и баща им и признание, че сега се уповават само един на друг.

— Забавлявай се — пожела ѝ Джейкъб.

Наближаваха железодобивната фабрика по релси, виещи се между тъмни индустриални сгради и комини, бълващи задушлив дим.

Джейкъб смъкна цилиндъра, сви го и го пъхна под робата с обиграно движение. Нахлупи си качулката и Иви сложи своята. Бяха готови.

— Не умирай — каза му тя и проследи с поглед — и със свито сърце, макар и неволно — как брат ѝ прикляква върху покрива на вагона и се подпира върху него с длани с разперени пръсти. Когато влакът се изравни с фабриката и тъмната тухлена стена се устреми към тях, Джейкъб скочи — още един съвършено изпълнен скок — до перваза на прозорец на първия етаж. След секунда щеше да е в сградата. Фигурата му се смали и изчезна от погледа ѝ. Следващата ѝ вест от него щеше да бъде под формата на експлозия — когато побегне от фабриката, опръскан с кръвта на Рупърт Ферис. Дотогава обаче имаше още време. Сега тя се подпираше на коляно върху покрива на вагона, вятърът развяваше робата ѝ, а влакът прекосяваше покрайнините на Кройдън на път за пристанището по-нататък по линията. Там според плана, изпратен им от Джордж, се намираше лабораторията, където бяха скрили артефакта; там, ако информацията на Джордж беше вярна, сър Дейвид Брустър го изследваше. Какво знаеше за него? Каквото бе прочела в древните ръкописи, разбира се, но те бяха малко двусмислени. Баща ѝ обаче го беше видял в действие — как сияе, как сякаш се храни от вътрешната енергия на притежателя си и превръща нещо тъмно и първично в разрушителна сила.

— Изтрий това изражение от лицето си, Иви — бе добавил троснато той. — Артефактът не е нещо, на което да се възхищаваш. Той изисква извънредна предпазливост, а понеже е гибелно оръжие, не бива да остава в ръцете на врага.

— Да, татко — бе отвърнала послушно тя, но честно казано, примамливостта на предмета засенчваше вероятната му пагубност. Да, артефактът бе страховит и към него трябваше да се отнасят с уважение, но въпреки това…

Пристанището, накъдето се бе насочил влакът, изникна по-ясно на хоризонта. Иви се обърна и пропълзя по покрива на вагона, докато стигна до люк. Отвори го и се спусна долу. Отметна качулката, издуха кичур коса от лицето си и се огледа.

Заобикаляха я сандъци с надпис: „Старик Индъстрис“.

Крофърд Старик. Дори самото споменаване на името му пробуждаше у баща ѝ болезнени спомени. Старик бе тамплиерският Велик майстор, мъжът, когото с Джейкъб бяха дали обет да отстранят. Независимо какво мислеше Джордж. Независимо дали Съветът би одобрил, или не, близнаците бяха решили, че ще изпълнят най-добре завета на баща си, ако свалят Крофърд Старик от поста му; да му отнемат артефакта, лакеите и бизнеса — все стъпки по пътя, водещ до гибелта и опозоряването на Старик.

В същия момент вратата на вагона се отвори и Иви се скри. Влезе мъж — неясен клатушкащ се силует в мрака, застанал в очертанията на рамката. Едър мъж, помисли си тя, и впечатлението ѝ се потвърди, когато блесна огниво и той вдигна лампа, за да освети мрака.

— Къде е? — обърна се през рамо към невидими придружители. — Къде е доставката за Брустър?

Познато име. Брустър. Свита в сенките, Иви зачака. Този мъж щеше да е първата ѝ жертва. Бойното ѝ кръщене. Сгъна китка, за да усети окуражителната тежест на скритото острие, което се плъзна леко и тихо по кожата ѝ. Напомни си, че е готова. Но си спомни и друго — как баща ѝ винаги повтаряше, че обучението не може да те подготви да отнемеш човешки живот.

— Да му отнемеш всичко, което е и което ще бъде, да хвърлиш в скръб семейството му, да надигнеш вълна от мъка и жажда за отмъщение, чийто грохот навярно ще отеква векове наред.

Баща ѝ знаеше, че да си подготвен и да си наистина готов, са две различни неща.

Иви беше подготвена, но наистина ли беше готова?

Трябваше да бъде. Нямаше избор.

Мъжът наруга другаря си. Скастри го, че е глупак. Зад сандъка Иви вдигна качулката си с две ръце, извличайки сила и успокоение от символичния ѝ смисъл, и активира острието.

Подсвирна тихо.

— Кой е там? — попита мъжът, вдигна лампата и пристъпи две крачки по-навътре.

Стигна до укритието на Иви и тя затаи дъх, чакайки момента. Очите ѝ се плъзнаха по острието и се насочиха към мястото точно зад ухото на мъжа, където щеше да проникне, пронизвайки мозъка. Бърза безболезнена смърт.

Но все пак смърт. Тя се надигна на пръсти, отлепила пети от дъските на пода. С едната си ръка се подпираше, с другата вдигна оръжието. Напомни си, че той е враг. Съучастник на хората, решени да преследват и тиранизират всеки, който не споделя стремежите им.

Вероятно той не заслужаваше да умре. Но щеше да умре в името на кауза, по-велика и от двама им.

С тази мисъл тя изскочи иззад сандъка, острието ѝ се заби право в целта и жертвата ѝ издаде тихо, почти недоловимо гърлено стенание. Тя подхвана безжизненото тяло, отпусна го безшумно върху мръсния под на вагона и в знак на уважение затвори очите му.

— Никога не е лично — така казваше баща ѝ. И после се поправяше: — Рядко е лично.

Иви се отдалечи от мъртвия. Не беше лично.

Помисли си, че сега трябва да им отвлече вниманието. Ако успееше да раздели вагоните…

Отвън стоеше другарят на първия охранител. Дремеше и тя го обезвреди бързо. Баща ѝ с право казваше, че става по-лесно. Почти не се замисли за втората си жертва. Не затвори очите на мъжа — остави го там, където падна, и продължи напред към локомотива. Притисна се към стената на следващия вагон, за да не я забележат двамина бъбриви стражи.

— Как се спогаждат сър Дейвид и госпожица Торн? — попита единият.

— Намръщила се е като черен облак — отвърна другият. — Залагам пет шилинга, че нещо не ѝ е по вкуса.

— Старият сър Дейвид ще си изпати тогава.

Люси Торн. Иви беше чувала името, разбира се. С Брустър ли щеше да я види?

Изчака стражите да отминат и прекоси първия вагон до мястото, където бе свързан с локомотива. Нямаше много време; не след дълго щяха да открият телата на мъжете, които беше убила. Благодари мислено, че носи ръкавици, и улови металната скоба. Под напора на вятъра и без да поглежда към бягащите под краката ѝ релси, освободи стягата.

Подскочи пъргаво към локомотива и проследи с очи как вагоните се отдалечават. Около нея се надигнаха викове. Учудени защо вагоните са се отделили, група мъже се втурнаха към тях. Иви се покатери върху покрива на локомотива и огледа мястото, преди машината да спре до дока със скърцащи спирачки и недоволно стържене на метал. От едната ѝ страна водата на Темза проблясваше мътно, от другата имаше коловози, складове, служебни сгради и…

Нещо много интересно. Залегнала върху покрива на вагона и почти невидима, Иви видя първо две познати фигури — доктор Дейвид Брустър и Люси Торн. Двамата обърнаха глави към внезапната суматоха, после продължиха към карета и кочияш близо до портала.

Иви скочи от локомотива, доволна от сполучливия си план за отвличане на вниманието, а и от пушека, стелещ се като постоянен покров над нея. Има полза от индустриализацията, помисли си тя, прокрадвайки се зад Брустър и Люси Торн.

Жената носеше черно. Черна шапка, дълги черни ръкавици, черен кринолин и турнюр, надиплен чак до врата. Беше млада и с привлекателни черти, които контрастираха на мрачното изражение в тон е дрехите ѝ. Вървеше като сянка, раздипляйки димната пелена в притъмнелия двор. Сякаш бе мрак, отблъскващ светлината.

До нея ситнеше сър Дейвид Брустър — наглед три пъти по-възрастен, с посърнало лице и дълги бакенбарди. По-възрастен от Люси Торн, но очевидно сплашен от мрака у нея. На него приписваха изобретяването на калейдоскопа и на лентикулярния стереоскоп, каквото и да представляваше това. Нервен мъж или поне изнервен в момента от присъствието на Люси Торн, той се задъхваше да върви редом с нея и обясняваше с хленчещ шотландски акцент:

— Трябват ми още две седмици.

Ядосана, Люси Торн отсече:

— Съмнителните ви експерименти с устройството започват да привличат нежелано внимание. Дадохме ви повече от достатъчно време да постигнете резултати, сър Дейвид.

— Не знаех, че очаквате от мен да играя ролята на кокер шпаньол.

— Позволете ми да ви напомня задълженията ви към Ордена.

Брустър изсумтя раздразнено.

— Госпожице Торн, пришпорвате ме като състезателен кон.

Стигнаха до каретата и кочияшът свали тривърхата си шапка, поклони се ниско и отвори вратата на Люси Торн, която му кимна властно, седна и приглади полите си. Приведе се през отворената врата и каза на Брустър:

— Сър Дейвид, ще се върна утре. Ако не сте разкрили тайната на устройството, забравете за кучетата и конете. Ще ви хвърля на вълците. Довиждане.

При тези думи окултистката на тамплиерите даде знак на кочияша, който затвори вратата, намигна нагло на Брустър и зае мястото си на капрата, готов да откара Люси Торн далеч от суматохата край релсите.

Когато каретата потегли, Иви чу как Брустър изпуфтя, отърсвайки се от изнервящата среща. Обърна се към група мъже наблизо. Иви проследи погледа му и видя неколцина пазачи да водят мъж в крещящо облекло, който протестираше на висок глас:

— Обещаха ми просто да ме разведат из района, уважаеми господа.

— Кой те изпрати? — попита един от тамплиерите.

— Сигурно е шпионин на Грийн — додаде друг.

Брустър им подвикна:

— Разпитайте го вътре. После ми го доведете в лабораторията!

Иви вдигна поглед към небето, почерняло от събралите се облаци. Въздухът трептеше от напрежение. Бурята несъмнено наближаваше. Явно и Брустър споделяше мислите ѝ — обърна се кръгом и тръгна към нещо, което не бе забелязала досега. Метална тръба, забита в земята. Нещо като гръмоотвод? Брустър хвърли последен поглед към надвисналите облаци, затича пъргаво и изчезна през врата в сградата, загърбвайки шумотевицата отвън. Първите капки дъжд закапаха; група мъже все още се опитваха да свържат локомотива и вагоните, продължавайки да се питат гласно как са се разделили.

Иви, първопричината за бъркотията, се усмихна и се шмугна през вратата след Брустър. В същия момент проехтя гръмотевица и ослепителна бяла светлина озари небето.

Иви се притисна до стената, далеч от ореолите на лампите, и извади острието си. Както я бяха учили, очите ѝ обходиха част по част пространството, откривайки опасните и уязвимите места. Вече мислеше като истински асасин.

Огледът обаче не оправда очакванията ѝ.

61.

Очакваше да види лаборатория. Според плановете на Джордж Уестхаус — същите, с които грижливо се бе запознала у дома в Кроли — точно тук трябваше да се намира лабораторията.

Нищо подобно. Помещението наподобяваше преддверие и нямаше и помен от лабораторно оборудване. Нямаше врагове, нямаше уязвими точки. Нямаше нищо.

Е, не съвсем. Зад отсрещната врата се чу вик. Иви хвърли бърз поглед назад към двора, където дъждът вече се лееше като из ведро, а мъжете продължаваха да крещят и да се ругаят един друг, затвори входната врата и тръгна към открехнатата врата срещу нея.

Налагайки си да диша равномерно, надникна през пролуката. Сцената, която видя, отговаряше точно на заповедта на Брустър — разпит. Тамплиерите бяха завързали наконтения си пленник за стол и му задаваха въпроси.

Мъжът вероятно бе предполагал, че ще се изправи срещу събеседник с високо социално положение, който ще му се извини за грубото отношение на стражите и ще го почерпи с пури и уиски в кабинета си. Е, не му беше провървяло. Бяха го овързали за стол и му крещяха.

— Но, моля ви, господа, не може ли един джентълмен просто да се поразходи край релсите?

— Как влезе в лабораторията? Входът е скрит — изръмжа един от мъжете.

Стоеше с гръб към Иви, но тя видя как надява черни кожени ръкавици. Пленникът се втренчи в ръкавиците, после вдигна очи към лицето на инквизитора си, но ако търсеше милосърдие или съчувствие, беше сбъркал мястото.

— Какво искате да ви съобщя, любезни господине?

Въпросът прозвуча умолително с отчетлива нотка на мрачно предчувствие.

— Кой те изпрати? — повтори инквизиторът и сви пръсти, вече облечени в ръкавица.

Иви чу друг невидим мъж да се изкикотва, предвкусвайки предстоящото зрелище.

— Никой, драги господине. Дойдох сам.

Вторият главорез се появи в полезрението и двамата мъже скриха пленника от погледа ѝ.

— Дай да му стисна пръстите с Менгемето…

— Не още. — Първият възпря другаря си и се обърна към затворника: — Кой е Грийн?

— Не познавам ни зелен, ни черен, ни кафяв — каза дендито в стола.

— Хенри Грийн — уточни вторият тамплиер.

— А… Хенри Грийн. Кой е той?

— Животът ти виси на косъм — изръмжа му заплашително в отговор първият. — Признай или приятелят ми ще получи своето.

Иви чу как нож излиза от канията си.

И разбира се, не можеше да позволи да влезе в употреба. Сви юмрук, острието ѝ изскочи от укритието си и тя се втурна в стаята.

Бяха трима. Мисията се превръщаше в истинско изпитание за уменията ѝ. Този път срещу многоброен противник.

Иви претегли възможностите, прецени ходовете си и нападна. Стрелна се към ухиления главорез вдясно, но в последната секунда неочаквано се сниши, острието ѝ описа дъга и се заби в мъжа по средата. После се завъртя и с един замах проби нагръдника на тамплиера вдясно. Третият инквизитор — най-бавният — едва смогна да извади сабята си, но Иви вдигна крак и му нанесе висок ритник с подсиления връх на ботуша си.

Проклятие, помисли си, когато противникът ѝ залитна назад. Палтото ѝ бе попречило да го ритне достатъчно високо и вместо да го довърши, просто го беше отблъснала. Той запази достатъчно самообладание да вдигне сабята си и тя приклекна, готова да посрещне атаката му — изненадващо ловка и бърза за нейно учудване.

Глупава аматьорска грешка, упрекна се тя наум. Извърна глава да избегне стоманата, сниши се под протегнатата ръка на тамплиера — движение, напомнящо танцова стъпка, но всъщност се оказа смъртоносна прегръдка, защото завърши с удар по лицето и острие, забито в окото му.

Кръв, мозък и слуз от окото рукнаха по скулата му и той се строполи на пода. Иви отърси кръвта от оръжието си, прибра го в ножницата и се обърна към мъжа на стола, който я наблюдаваше смаяно, но като цяло добронамерено.

— О, благодаря ви най-сърдечно — каза той. — Никога не съм попадал в подобна безизходица. Но щастието ми се усмихна и ето… спасен съм!

— Къде е скритата лаборатория? — прекъсна словоизлиянията му тя.

Мъжете, с които се беше сражавала, не умираха бързо. Гъргорене, предсмъртни хрипове и стържене на ботуши по тухлите — признак за сетни искрици живец — съпровождаха разговора им.

— Развържете ме, милейди, и ще ви разкажа всичко — опита да се спазари наконтеният пленник.

Иви вдигна юмрук и отметна ръка, готова за удар. Лицето му се разкриви в смесица от страх и нерешителност. Беше видял как работи острието ѝ. Беше видял как действа притежателката му. Нямаше желание да е мишена и на двамата. Неведнъж красиво лице му бе вдъхвало измамно чувство за сигурност. Не искаше горчивият опит да се повтаря.

— Нямам време — каза тя, в случай че намеренията ѝ не са достатъчно ясни. — Говори!

— Под земята е — преглътна тежко той и наклони глава към нещо като панел в стената на преддверието. — Необходим е ключ. За проклетия единият главорез взе моя.

— Благодаря — каза тя и се отдръпна.

— Развържи ме — помоли я той.

Иви поклати глава.

— Сам си паднал в капана. Надявам се, че можеш сам да се измъкнеш.

— Не бойте се, милейди — подвикна ѝ той, преди да излезе от стаята, — помня някой и друг трик от карнавалните си дни.

Късмет тогава, помисли си тя и излезе през вратата, оглеждайки се за страж, у когото да намери ключ.

Тамплиерските пазачи, слава богу, не умееха да си държат езика зад зъбите. Тя се притаи в сенките на коридор, дочула двама да обсъждат точно това, което я интересуваше.

— Какво правиш? Прибери ключа в джоба си, че иначе госпожица Торн ще си ушие жартиери от червата ти.

— Да надникнем долу. Искам да видя прословутия артефакт.

Аз също, помисли си Иви Фрай, обезвреди поредната си жертва и взе ключа.

Върна се в преддверието, решила да освободи затворника, ако и когато ключът отвори панела. Твърде късно — него го нямаше; в стаята видя само преобърнат стол и въжета, валящи се по пода. Напрегна се, да не би да ѝ е устроил засада, но нападение не последва. Мъжът наистина беше изчезнал. Тя отключи панела и най-сетне успя да влезе в светая светих.

Вътре стените бяха тъмни и влажни. Заглушаваха грохота на бурята и все пак някак си имаше чувството, че тук стихиите са най-яростни.

Как беше възможно? Спомни си гръмоотвода и се запита дали не насочва събраната енергия насам. Енергия, необходима вероятно за подземната лаборатория?

После я видя и разбра, че е права — наистина стоеше в епицентъра на канализираната енергия на бурята.

И артефактът се намираше наблизо.

62.

Каменният под се простираше надалече от мястото до вратата, където беше застанала, и стигаше до обширно сводесто помещение, пълно с изследователска апаратура върху маси, разположени между бобини на Тесла и гръмоотводи, пулсиращи от силния заряд.

От тавана на лабораторията висяха ремъци и платформи. Около тях прехвърчаха искри, пращяха и оцветяваха помещението във фосфоресцираща белота.

В другия му край се виждаше обемиста цилиндрична стъкленица, в която лежеше артефактът. Наблизо стоеше сър Дейвид Брустър и двамата с помощника му се взираха в предмета в другия край на дебелото стъкло — облата златна ябълка. Дори отдалеч Иви усети как предметът я хипнотизира. Години наред беше чела за райските частици и ето, сега виждаше една с очите си.

Не се отдръпна от вратата, ала макар внезапните мълнии да я осветяваха, мъжете не я забелязваха, погълнати от работата си. Пристъпи напред, все още омагьосана от златната ябълка, но вече достатъчно близо да чува какво си говорят Брустър и помощникът му.

— Боже мили, под синя светлина става абсолютно прозрачна! — възкликна ученият.

Брустър не приличаше никак на мъжа, когото беше видяла неотдавна — слаб и жалък в сянката на Люси Торн. Сега той бе в свои води и владееше положението дотолкова, че да дръзне да я вземе на подбив.

— Ама че усойница! — извика той, та ритмичното пуфтене на автоматичните духала, съскането на бобините и бръмченето на гръмоотводите да не заглушат гласа му. — Чудя се дали да не занеса проклетия артефакт в Единбург.

— Ще ме извиняваш, но идеята е много лоша — възрази помощникът му.

— Защо? Това е Божия ябълка, не нейна. Ще я изложа на обществено място. Дарвин ще позеленее от яд. Посрамен, ще побегне на Галапагос да развъжда любимите си сипки.

— Госпожица Торн ще те обезглави, а господин Старик ще оглозга останалото — предупреди го колегата му.

— Може би си струва риска, Рейнолдс! — не отстъпи Брустър.

— Шегуваш се!

— Добре де, шегувам се. Разбудим ли тайната на артефакта, тамплиерите ще завладеят окончателно Лондон, асасините ще бъдат сразени, а Дарвин ще остане брадат спомен и нищо повече.

Иви приближи до мъжете и видя как сияе Ябълката. По-ярко. Осветена от все по-обилните фонтани от искри.

Време беше да стане нейна.

Извади острието си и нападна. Помощникът се плъзна безжизнен от окървавеното ѝ острие, преди Брустър дори да усети присъствието ѝ. Очите му се втренчиха в мъртвия му колега и после се обърнаха ококорени към Иви Фрай.

Докато се опитваше да осъзнае необяснимата ѝ поява, Иви скочи и го прониза.

— Време да си починеш, сър Дейвид Брустър — каза му тя, полагайки го върху пода.

— Чакат ме още открития…

Клепките му запърхаха. Задиша на пресекулки.

— Не се страхувай — успокои го тя.

— Не се страхувам. Бог ще ме защити.

— Аз ще продължа експериментите ти — обеща му Иви и видя ясно пътя, ширнал се пред нея.

Ще продължи да трупа знания в библиотеката на баща си в Кроли. Ще открие всички артефакти и ще ги впрегне в услуга на човечеството. За добро, не за зло.

— Не можеш да спреш Старик — каза Брустър, обронил глава върху коленете ѝ. — Госпожица Торн вече намери още една райска частица, по-могъща от предишната.

— Ще взема и нея — заяви Иви, по-сигурна от когато и да било.

— Борим се да се сдобием с онова, което не можем да отнесем със себе си — отрони Брустър. — Такава е природата ни.

И склопи очи. Иви извади кърпичката си и изпълни ритуала в памет на церемонията с перото на Алтаир, за която баща ѝ разказваше — натопи кърпичката в кръвта на Брустър, сгъна я и я прибра във вътрешния джоб на жакета си.

В същия момент всичко се случи отведнъж — трима стражи нахълтаха в лабораторията, видяха телата и разбраха тутакси, че е влязъл неканен гост.

Иви се изправи, острието ѝ изскочи от ножницата и тя приклекна, готова за битка. Зарядът в помещението сякаш се нагнети, артефактът се изду от ненадейния приток на енергия и избухна.

Иви се хвърли под плота, върху който стоеше лабораторната стъкленица, който ѝ послужи като щит. Стражите обаче не извадиха такъв късмет. Летящите отломки ги обсипаха и те изчезнаха сред кървава мъгла, срутени греди и етажерки. Иви излезе от укритието си и хукна към вратата точно когато започна верижната реакция. Гръмоотводите се възпламениха, машините експлодираха с глух пукот.

Навън тя си пое облекчено дъх, доволна, че е сред хората, бягащи от взривовете, разтърсили фабриката.

63.

— Каква беше тази експлозия?

Както се бяха договорили, Джейкъб я чакаше на товарната гара. Той, изглежда, също не беше стоял със скръстени ръце. Бойното кръщене и на двамата бе преминало успешно.

— Райската частица се взриви и отнесе лабораторията — обясни Иви.

Джейкъб сви устни.

— Магическата буца хиперболизиран метал? Шокиран съм!

Тя подбели очи. Нощ след нощ му четеше от старите ръкописи! Опитваше се да го просвети! Напразни усилия наистина.

— Това, че не цениш артефактите, не значи…

Старият спор аха да избухне наново, ако не се беше появил Джордж Уестхаус.

— Всичко се разви по план? — попита сардонично той.

— Имаше известни… усложнения — отвърна сконфузено Иви.

— Лабораторията експлодирала — докладва Джейкъб, повдигайки вежда към сестра си. — Ако си търсиш изкупителна жертва, обвинявай нея.

— Ти извади влака от релсите — напомни му Джордж.

— Така ли? — възкликна Иви.

Джейкъб сви рамене.

— Е, влакът дерайлира, а аз по случайност бях на местопроизшествието. Убих жертвата си.

Значи Рупърт Ферис от „Ферис Айрънуъркс“ — тамплиерска компания, експлоатираща деца — беше мъртъв.

— Брустър също е покойник — додаде Иви.

— Накратко, мисията е успешна въпреки усилията ви — заключи Джордж.

— А Лондон? — разпери ръце Джейкъб.

Иви погледна към брат си. За нея събитията през тази нощ бяха като откровение, сочещо ѝ пътя напред. Същото прозрение ли бе споходило и Джейкъб?

— Какво за Лондон? — попита предпазливо Джордж.

— Губим си времето тук. — Джейкъб посочи коловозите и околността.

Лондон бе наблизо и все пак недостижим.

— Знаеш не по-зле от мен, че през последните сто години в Лондон властват тамплиерите. Все още са твърде силни. Имай търпение.

Итън мислеше другояче, спомни си Джордж, видял вярата на приятеля, оживяла в близнаците.

— Но тамплиерите са открили нова райска частица — каза Иви.

Джордж сви рамене.

— Сър Дейвид е мъртъв. Не знаят как да я използват. Съветът ще ни напътства. Разумен подход, който баща ви би одобрил. Ще се видим отново в Кроли.

Посърнали и недоволни, близнаците изпратиха Джордж с поглед. Позовавайки се на Съвета, възрастният асасин бе потушил пламъка, лумнал в сърцата им. И двамата знаеха, разбира се, че баща им не би споделил мнението на далечните асасински старейшини. И двамата знаеха също, че не възнамеряват да се съобразяват нито с Джордж Уестхаус, нито със Съвета.

Край тях изтрака бавен влак и наду свирка.

— Какво ни спира? — кимна Джейкъб към него. — Лондон очаква да го освободят. Забрави за Кроли.

— Татко би искал да се вслушаме…

— О, татко! В Лондон ще продължим делото му! Ще изпълним заръката му!

— Да освободим бъдещите поколения от властта на тамплиерите! Знаеш ли, Джейкъб Фрай, възможно е да си прав…

— Тръгваме ли?

— Да.

Двамата затичаха и се метнаха във влака за Лондон.

Там щяха да се срещнат с Хенри Грийн — мъж, за когото не знаеха нищо.

„Асасинът, който бди над Лондон“, само това им бяха казали. Нямаха представа каква е истинската му история.

64.

След злокобните събития в подземната железница Призрака остана в тунела под Темза цяла година.

Продължи да помага на другите му обитатели, макар че всъщност изпълняваше по-скоро ролята на фигурант — седеше или лежеше в нишата, скърбейки за Маги и за всички невинни жертви, изгубили живота си в безплодното преследване на райската частица. Проклинаше историческия лов на дрънкулки, изпълнен с дълбоко презрение към манията на асасините и тамплиерите по лъскави находки без никаква стойност.

Итън го посети в тунела, но той го отпрати. Не искаше да го вижда.

Джордж също дойде и му обясни, че Братството се нуждае от човек в сърцето на Лондон.

— Нова мисия под прикритие, Джаядип. В съзвучие със заложбите ти.

Призрака му се присмя. Нали Итън Фрай му беше казал същото преди години в Амритсар? Нещо по-подходящо за вродените ти заложби. И ето докъде беше стигнал.

— Изисква се просто да заживееш под чужда самоличност. Нищо повече — продължи Джордж. — Няма да проникваш в противникови кръгове. Напротив. Искаме прикритието ти да е достатъчно непроницаемо, та да не те забелязват, но не чак толкова, че да не можеш да започнеш да създаваш мрежа от шпиони и информатори. Това е, Джаядип, просто ще събираш сведения. Умееш да предразполагаш хората — посочи тунела. — Доверяват ти се. Вярват ти.

Призрака вдигна ръка.

— Не съм лидер, господин Уестхаус.

Разкривил лице от болката, стегнала старите му кости, Джордж седна до него — спомен от времето, когато Итън бе направил същото в килията му в Мрака.

— Няма да бъдеш лидер, не и в традиционния смисъл на думата — каза Джордж. — Ще вдъхновяваш хората, както знаем, че умееш. Братството се нуждае от теб, Джаядип. Нуждаехме се от теб преди, необходим си ни и сега.

— Но аз не оправдах очакванията на Братството.

Джордж изсумтя нетърпеливо.

— О, стига си се вайкал! Не си по-виновен от Итън, от мен или от членовете на Съвета, които сякаш са решили да позволят на врага да се шири свободно. Направи ми, моля те, тази услуга. Поне обмисли предложението ми.

Призрака поклати глава.

— Тук в тунела съм по-необходим, отколкото във всяка война.

— Тунелът скоро няма да съществува — възрази Джордж. — Поне в този вид. Купи го железопътната компания „Ийст Лондон“. Огледай се, тук няма никого. Няма пешеходци, няма търговци. Само най-отчаяните идват да нощуват в нишите. Само ти и неколцина пияници, дошли да изтрезнеят, преди да се приберат вкъщи при съпругите си и да ги излъжат, че са ги нападнали и са им откраднали заплатите. Прав си, че някога хората тук се нуждаеха от теб. Но вече няма на кого да помагаш. Ако искаш да служиш на събратята си, посвети се на Кредото.

Призрака отклони предложението. Продължи да тъне в униние, докато след месеци го посетиха отново.

Странно, но Призрака бе прекарал толкова много нощи в тунела, сънувайки тях и родния дом, че когато майка му и баща му се появиха наяве, той ги помисли за сън или за мираж.

Бяха минали пет години, но Арбаз и Пяра изглеждаха ослепителни както в спомените му, а светлината, която излъчваха, сякаш разпръскваше душния мрак в тунела. Носеха копринените роби на индийското Братство; верижката, която започваше от мънистото в носа на майка му и стигаше до ухото ѝ, блещукаше в меката оранжева светлина на фенера. Нищо чудно, че се заблуди и ги помисли за сън, за неземни видения. Ала те бяха спомен от плът и кръв.

Призрака зърна и други фигури в тъмнината зад тях и позна Джордж и Итън. Не, значи не бе сън. Изправи се несигурно, подпирайки се с ръце на влажната стена. Зави му се свят, коленете му, залинели от дългото отшелничество, се подгънаха. Залитна, неспособен да овладее вълнението, че вижда родителите си. Баща му пристъпи напред да го подхване. Итън го последва и четиримата асасини изведоха Джаядип от тунела. От мрака.

65.

Майка му и баща му се бяха настанили временно в апартамент на Бъркли Скуеър. Там Призрака спа на легло сякаш за пръв път, откакто се помнеше; хранеше се добре и получаваше майчини целувки — всяка като благословия.

Отношенията му с Арбаз обаче го гнетяха. Тровеха го съмнения дали баща му е бил сред хората, които го арестуваха и хвърлиха в килията в Мрака? Докъде се простираха действията и бездействията на Арбаз, когато бяха произнесли смъртната присъда над сина му?

Премълчани въпроси. Преглътнати отговори. Подозренията оставаха. И Призрака, естествено, гравитираше около майка си, която се превърна в посредник между възрастния асасин и неотстъпчивия му наследник. Тя му съобщи, че няма да се върне в Амритсар. Не сега. Може би никога. Появата му би повдигнала много въпроси, а и Братството имаше нужда от него тук, в Лондон.

Призрака усещаше намесата на Итън Фрай и Джордж Уестхаус зад тези решения, но знаеше, че според майка му присъствието им в Лондон е сериозен риск, а връщането на Джаядип у дома би го увеличил многократно.

Двоумеше се, разбира се, дали да не си тръгне. Но все още беше асасин, а не можеш да обърнеш гръб на вярата. Беше видял ужасяващото могъщество на артефакта и разбираше, че не бива да остава в ръцете на тамплиерите. Фактът, че се е провалил веднъж, не променяше нищо.

Един ден през идиличния период на Бъркли Скуеър майка му го покани на разходка — само тя и той. Поеха по улиците, пълни с лондончани, които се взираха втрещени в Пяра, сякаш не идва просто от друга страна, а е потомка на непознат вид. Робата ѝ беше копринена, но без орнаменти и в ярък контраст с воланите, корсетите от китова кост, възтвърдите шапки и префърцунените слънчобрани на местните дами. И при цялото си старание, всички ѝ отстъпваха по красота. Той никога не се бе гордял повече с нея, отколкото в момента.

— Наясно си, мисля, какво препоръчват господин Уестхаус и господин Фрай? — подхвана тя, докато вървяха.

Ръцете ѝ се движеха свободно до тялото, раменете ѝ бяха изправени, брадичката — гордо вдигната, а очите ѝ срещаха всеки поглед с достойнство.

— Искат да бъда нещо, което не съм, мамо — отвърна той.

— Искат да бъдеш нещо, което определено си — настоя тя. — Безценна придобивка за Братството.

Той забрави за момент гордостта си и сведе поглед.

— Никога не съм бил достоен член на Братството и никога няма да бъда.

— О, стига! — скастри го тя. — Глупости! Нима сме те възпитали да приемаш поражението с отворени обятия? Нищо ли не свети в очите ти, освен покруса? Боя се, че ще изчерпиш търпението ми, ако продължиш да се самосъжаляваш.

— Самосъжалявам ли се? Наистина ли?

Тя наклони глава и се усмихна.

— Може би малко, скъпи. Да, съвсем малко.

Той се замисли.

— Разбирам — кимна рязко.

Продължиха да се разхождат, отклонявайки се от отъпкания маршрут към по-неугледните квартали на града.

— Обидих те — отбеляза тя.

— Никой не обича да изглежда като намусено дете — призна той.

— Никога не си бил такъв, а при това пътуване разбрах, че детето ми е станало мъж.

Той изсумтя презрително.

— Мъж и половина! Изгубил хладнокръвие при бойното си кръщение.

— Ето пак…

— Съжалявам, мамо.

По виещи се странични улички стигнаха до Уайтчапъл и спряха пред магазин. Майка му се обърна и обви с длани лицето на сина си.

— Вече си много по-висок от мен.

— Да, мамо.

— Виждаш ли? Вече си мъж. Готов си да се отърсиш от детинските самообвинения, срам и каквито други отровни чувства те измъчват, за да се впуснеш по следващия етап от пътя, който съдбата ти е отредила.

— Това ли е желанието ти?

Тя отпусна длани и се подсмихна.

— Е, сети се да попиташ, Джаядип. Скъпото ми момче, израсло в мен и отраснало под грижите ми. Коя майка мечтае синът ѝ да стане убиец?

— Асасин, мамо, велик асасин, а не убиец.

— Можеш да бъдеш велик асасин, без да си убиец, Джаядип. Такива надежди тая. Затова сме тук. Вече си готов за новия си живот. Добре дошъл в него.

Посочи магазина, пред който стояха. Той погледна към витрината, отрупана с прашни дрънкулки, украшения и сувенири.

— Антикварен магазин? — повдигна вежди.

— Точно за любознателен ум като твоя.

— Ще бъда антиквар — констатира безизразно той.

— Да влезем вътре — подкани го майка му.

Извади ключ изпод робата си и след секунда двамата влязоха в пълното с вещи, но някак успокояващо помещение. Погледнато от прага, то сякаш се простираше към призрачни, загадъчни дълбини и когато затвориха вратата, шумът от улицата ненадейно секна. Прашинки танцуваха в сноповете светлина, процеждаща се през мръсните прозорци, закрити от купищата дреболии. Етажерките се огъваха под тежестта на неразличими предмети със смътни контури. Хареса му веднага.

Но все пак… магазин.

— Наполеон, мисля, беше казал, че англичаните са народ от магазинери — усмихна се майка му, доловила, че е заинтригуван от мястото и сърце не му дава да отхвърли тутакси предложението ѝ. — Уместно е тогава да станеш магазинер, нали?

Тръгнаха по тясната просека между рафтовете, отрупани с красиви предмети — прашни книги, порцеланови сервизи, хербаризирани цветя в стъклени рамки, чиито имена все още помнеше от Амритсар благодарение на майка си. Погледите им се срещнаха и той се почуди колко ли грижливо са били подбрани и подредени предметите. Все пак Пяра очевидно беше идвала тук по-рано. Продължиха напред. Тя му сочеше вещи, които предполагаше, че ще го заинтригуват — поднос с разглобени часовници, който също го върна в детството, когато часове наред се занимаваше със счупени часовници и играчки с часовников механизъм; бюро, огънато под тежестта на кристални топки, сякаш в магазина са гостували ясновидци — друга тема, очаровала го в детските години.

Майка му го поведе към дъното на магазина и дръпна дебела завеса, спускаща се от тавана до пода. Зад нея се намираше работният кабинет. Въведе го вътре и му подаде албум за хербарии:

— Ето ти едно типично британско развлечение.

Той го разтвори и видя, че е празен.

— Ти ще го попълниш — каза му тя.

— Помня как у дома събирахме цветя, мамо.

— Всички имат символично значение, знаеш.

— Често ми го повтаряше.

Пяра се засмя и ръката ѝ описа дъга, обхващайки мястото.

— Е, как ти се струва? — попита.

Той я погледна с чувството, че сърцето му ще се разтопи от обич.

— Харесва ми — отговори.

Върху масата в кабинета лежаха сгънати дрехи и свитък. Тя го вдигна и му го подаде.

— Това са документите за магазина. Твой е.

— Хенри Грийн — прочете той. — Това ли е новото ми име?

— Винаги си харесвал името Хенри и все пак носиш зелена шапка — усмихна се Пяра. — Английско име за английски антиквар. Добре дошъл в новия си живот, Хенри. Оттук ще направляваш асасинската съпротива в града и мрежата си от информатори. Кой знае? Нищо чудно и да продадеш нещичко. А сега… — Тя взе купчината дрехи. — Облекло, с което най-сетне можеш да се гордееш.

Обърна се, докато той се преоблече, и после го огледа възхитена — стройна фигура в свободна копринена роба, обточена със златен ширит, кожен пояс и меки чехли.

— Край с босите крака, Джаядип, или по-скоро… Хенри. Дойде ред и на финалния щрих, завършващ картината.

Посочи кутията, която също лежеше върху масата. Хенри я беше виждал преди и знаеше какво точно съдържа. Взе я със смесица от благодарност и вълнение, отвори я и разбира се, в нея беше старото му асасинско острие. Закопча го на китката си, наслаждавайки се на познатото, ала отдавна неизпитвано усещане.

Вече не беше Призрака. Сега беше Хенри Грийн.

66.

Така се представи и на близнаците, когато се срещнаха на покрива с изглед към града.

— Двама асасини — констатира той. — Еднакъв ръст. Мъж и жена. Двайсетгодишни. Дяволски усмивки. Сигурно сте близнаците Фрай.

Прецени ги от пръв поглед. Да, усмивките бяха съвсем а ла Итън. Разликата обаче веднага се набиваше в очи. Джейкъб изглеждаше самонадеян, нетърпелив, грубоват — несъмнено противоречива личност. Иви, от друга страна…

— А ти си? — попита тя.

Той се поклони леко и вятърът развя широката му роба.

— Хенри Грийн на вашите услуги, госпожице. Разбрах, че баща ви е починал, и ви поднасям съболезнованията си.

— Благодаря. — Тя сведе тъжно глава, но след миг вдигна отново поглед и той се потопи за момент в него, преди с неохота да изплува на повърхността.

— Какво знаеш за Крофърд Старик? — изтръгна го от унеса Джейкъб и с леко раздразнение, че магията се е разсеяла, Хенри насочи вниманието си към брата.

— Съветът ли иска информация? — предположи той.

— Трябва да освободим Лондон. Да осигурим по-добро бъдеще за гражданите му.

Убеждението озари лицето и очите на Иви и — невероятно! — то стана още по-красиво.

— Съветът, слава богу, се вразуми и те изпрати да ни помогнеш.

— Да, слава богу — додаде Джейкъб с тон, познат на Хенри.

Млади ентусиасти, които го смятаха за безполезен индийски магазинер…

Все пак продължи:

— Опасявам се, че новините не са приятни. Днес Старик оглавява най-непробиваемата тамплиерска мрежа в Западния свят. Обхваща целия град. Всяка класа, всеки квартал, всяка индустрия, бандите…

Джейкъб изпъчи гърди.

— Винаги съм смятал, че от мен ще излезе чудесен главатар на банда. Строг, но справедлив. Изрядна униформа. Обединение на обезправени аутсайдери под едно име. Това е разковничето, Иви! Ще ги спечелим на наша страна.

Иви му хвърли добре отрепетиран укоризнен поглед.

— Нима? Както убеди картоиграчите в кръчмата „Оукбрук“ да се изкъпят в Темза?

— Това е друго. Те ме победиха на вист. — Той се взря в далечината. — Сетих се! Ще се наречем „Топовете“.

— Обикновено губиш и на шах — напомни му Иви и повдигна извинително вежди към Хенри.

— Имаш ли по-добър план? — попита Джейкъб.

Тя не откъсна очи от Хенри с чувството, че е открила сродна душа.

— Да намерим райската частица.

Джейкъб изсумтя отвратено.

— Е — прочисти гърло Хенри. — Ако сте приключили…

67.

Заведе ги в магазина си, където нищо не се бе променило от онзи ден, когато майка му го бе довела тук. Антикварният бизнес не беше на гребена на вълната, но все едно. Така или иначе, да продава джунджурии не беше главната му цел, а другото му начинание — да събира информация за артефактите, да наблюдава дейността на тамплиерите чрез нарастваща мрежа от шпиони — процъфтяваше. Джордж Уестхаус се оказа прав — с помощта на вродените си заложби, спечелили доверието на обитателите на тунела, Хенри бе привлякъл на своя страна бедняците от Уайчапъл. Получи се почти неволно — малко закрила, два-три урока на лихвари, сводник, разбрал грешката си, свиреп баща, спомнил си отговорностите си. Успяваше посредством политиката на моркова и пръчката. Устройваше го, че не използва бойните си умения — не беше воин по сърце. Бандата му не приличаше на другите, подвизаващи се в Ийст Енд. Тяхната йерархия — за каквато се застъпваше Джейкъб — се основаваше на грубата сила. Задругата на Хенри съблюдаваше по-благотворни принципи. Водачът им бе спечелил уважението и предаността им.

— През годините създадох връзки в града — обясни лаконично той.

— Чудесно! — възкликна Иви. — Необходимо ни е съдействие…

— Съдействие? — изпуфтя Джейкъб. — Не, трябва да смажем бандите на Старик и да му отнемем властта.

— Не се целиш достатъчно високо — възрази раздразнено Иви.

— Старик има влияние във всички обществени прослойки. Важното е да сме му достойни противници.

— Разбирам, Иви. Трябват ни „Топовете“.

Тя поклати глава и за кой ли път повтори:

— Няма да основаваш банда. Първо трябва да открием райската частица.

— Не. Трябва да отвоюваме Лондон от Старик. Само ми посочи мишените…

— Не.

— Какво?

— Още не е време за това.

— Не искам да ходя на лов за дрънкулки.

— Първо научаваш танца, после ставаш танцьор. — Иви цитира максима, повтаряна им нееднократно в детството.

— Значи ще вървиш по стъпките на татко?

— Редно е някой да го направи.

68.

— Радвам се да те видя, Фреди.

Абърлайн седна в дневната на семейство Обри в Степни и си спомни колко топло го бяха посрещнали госпожа Шоу и двете ѝ деца навремето, когато от сърце му се искаше да носи по-добри новини.

Сега пак беше скъп гост, но този път…

— Искаш ли чаша чай, Фреди?

Без да дочака отговор, госпожа Шоу излезе и остави двамата мъже сами.

— Е, радвам се да те видя, Фреди — повтори Обри. — Сержант Абърлайн, представете си! Сърцатия Фреди най-сетне се издигна. Винаги съм знаел какво блестящо бъдеще те очаква, друже. От всички нас ти беше най-достоен да преуспееш.

Сега Обри беше собственик на месарница на Степни Грийн. Абърлайн бързо откри колко е полезно да имаш приятел месар. Особено при завързването на контакти, защото бе вярно — Абърлайн се беше издигнал в кариерата. Мъж на име Итън Фрай го бе представил на друг мъж — Хенри Грийн, когото Фреди познаваше под името Бхарат Сингх от строежа на метрото. Помолиха го да не разгласява истината за нищо на света и той с радост спазваше дадената дума. Все пак Итън Фрай му беше спасил живота. Двамата с Хенри се бяха изправили срещу Кавана и компания, а това според Абърлайн ги включваше в неговия отбор.

Странно, но Абърлайн така и не стигна до дъното на произшествието в тунела на подземната железница. Итън му спомена уклончиво за някакъв „могъщ предмет“ и полицаят си го представяше като оръжие, предизвикало експлозията. Защо? Нямаше представа. Кавана и тримата му лейтенанти обаче бяха мъртви. Колкото до другия, чиновника… Е, той работел за трето лице и тук положението се усложняваше. Итън го описваше като стара вражда — воюващи лагери, които кроят планове да контролират съдбата на човечеството. На Абърлайн това му стигаше. Убеди го да не задава повече въпроси, защото някак си твърдото му убеждение, че съществуват недостижими задкулисни сили, се бе съчетало с твърдото убеждение на Обри, че понякога няма отговори.

И така, Фредерик Абърлайн се примири, че има неща, които не може да промени, но се зарече да се бори за нещата, които може да промени, и се чувстваше благодарен, задето е способен да различи едното от другото. Междувременно Хенри Грийн бе изградил общност от предани информатори в Уайтчапъл. Абърлайн се присъедини към мрежата му — понякога получаваше, друг път предаваше сведения.

С други думи, ситуацията беше взаимноизгодна. И за пръв път след бъркотията с подземната железница новоизлюпеният сержант Абърлайн смяташе, че отбелязва напредък и прави нещо добро за света.

Дори срещна жена — Марта — влюби се и се ожени. Ала тук, за жалост, добрата сполука му изневери.

— Какво има, Фреди? — попита Обри, чиято усмивка помръкна при вида на покрусеното лице на приятеля му. — Не идваш просто да ни навестиш, нали? Искаш да споделиш нещо? За теб и Марта? Да не би да сте се разделили?

Фреди пъхна длани между коленете си. Беше станал майстор на дегизировката. В Уайтчапъл често се налагаше да се прокрадва по улиците незабележим и неузнаваем. Уменията му се бяха оказали неоценими за мрежата на Хенри. Прииска му се и сега да има маска, та да не се чувства толкова безпомощен.

— Не, Обс, и не мога да ти опиша как мечтая просто да се бяхме разделили, защото обичната ми Марта щеше да е жива…

— О, Фреди… — отрони госпожа Шоу от прага. Влезе бързо, остави подноса с чая върху масата, коленичи до Абърлайн и го улови за ръката. — Толкова съжаляваме…

Обри се изправи със скръбно лице.

— Ужасно е наистина. Оженихте се едва преди няколко месеца…

Абърлайн прочисти гърло.

— Разболя се от туберкулоза.

— Съчувствам ти от цялото си сърце, Фреди. С Обри все си повтаряхме, че сте родени един за друг…

— Да, госпожо Шоу, бяхме родени един за друг.

Поседяха мълчаливо и след малко, чудейки се какво да прави, госпожа Шоу сервира чая. После отново се възцари печално мълчание.

— А сега, Фреди? — попита най-сетне Обри.

Абърлайн остави чашата и чинийката върху масата. Само чаените листенца знаеха какво му е подготвило бъдещето.

— Времето ще покаже, Обри. Времето ще покаже — отговори той.

69.

Минаха седмици. Близнаците оставиха своя отпечатък в Лондон. Въпреки възраженията на Иви Джейкъб основа банда — „Топовете“ — и я наложи като значима сила в града. Освободиха бездомните хлапета и убиха Рексфорд Кейлък — известен главатар на шайка. Създадоха тайна щабквартира и спечелиха доверието на Фредерик Абърлайн, който им обеща да не забелязва дейността им.

И докато Джейкъб затвърждаваше репутацията на бандата си, Иви насочи усилията си към откриването на райската частица.

— А! Поредната вълнуваща нощ у дома! — подхвърли брат ѝ една вечер, сварил я над купчина писма, карти и други документи. Вероятно не обърна внимание, че и тя закопчава тайното си острие.

— Всъщност излизам. Открих райската частица — заяви гордо Иви.

Както винаги Джейкъб не се впечатли.

— Какво може тази? — подбели очи той. — Да изцелява болни? Да отблъсква куршуми? Да контролира населението?

— Артефактите са опасни, Джейкъб. Особено в ръцете на тамплиерите.

— Говориш като татко.

— Ще ми се да беше така…

Посочи снимка на Люси Торн върху масата. Напоследък все по-често се взираше в нея, спомняйки си страховитата жена, която бе видяла на товарното пристанище.

— Тази нощ Люси Торн очаква пратка. Тя е експертът по окултизъм на Старик. Почти сигурна съм, че ще ѝ доставят райската частица, за която спомена сър Дейвид Брустър.

— Звучи забавно. Да дойда ли с теб? — въодушеви се Джейкъб, надушил екшън.

— Обещаваш ли да се придържаш към плана?

— Кълна се.

Не след дълго от покрива на пристанищен склад наблюдаваха как разтоварват сандъци на главния док под тях. Ето я, помисли си развълнувана Иви. Люси Торн. Окултистката бе облечена в обичайното черно. Иви се запита дали е в траур за изгубената райска частица на Брустър.

Гласът ѝ стигна до тях. Сочеше сандък и със заповеднически глас наставляваше един от подопечните си:

— Съдържанието му струва повече от твоя живот и от живота на цялото ти семейство. Разбираш ли?

Мъжът кимна. Удвои охраната и се обърна към нея:

— Има няколко документа за господин Старик, госпожице Торн. Елате с мен, ако обичате.

Тя го последва неохотно. От наблюдателницата си Иви и Джейкъб прецениха ситуацията.

— Пратката ѝ е в сандъка — каза Иви.

Обходиха с поглед дока и забелязаха тамплиерски стрелци по покривите. Междувременно натовариха ценния сандък в открит конски впряг. Страж стискаше поводите. Други двама мърмореха мрачно колко безцеремонна е Люси Торн и се чудеха какво ли съкровище има в сандъка.

Джейкъб свали цилиндъра и си нахлупи качулката — личният му ритуал преди битка — намигна на Иви и тръгна да се разправи със стрелците върху покривите.

Тя го изпрати с поглед, прокрадна се безшумно до стряхата и скочи долу. Сниши се зад висок варел под улука. Следейки с крайчеца на окото си мъжете, охраняващи сандъка, проследи как горе Джейкъб се промъква към нищо неподозиращия страж. Острието му се вдигна и спусна. Мъжът падна без звук — съвършено убийство. Иви поздрави шепнешком брат си.

И… застина. Вторият страж видя как другарят му пада и опря пушката си в рамото.

Джейкъб се втурна към него, преди да успее да се прицели и да натисне спусъка. В същия момент Иви изскочи от укритието си зад варела и нападна двамата мъже зад впряга — и двамата с гръб към нея. Завъртя се и ритна първия по врата. Умница! Този път не бе забравила да си разкопчае палтото и нещастникът залитна напред. Носът и устата му се удариха в сандъка и той остави кървава диря върху дъските, плъзвайки се бездиханен на земята.

Иви тутакси отскочи наляво и нанесе саблен удар над ухото втория страж. През последната си половин секунда живот той се олюля зашеметен, преди Иви да извади острието си и да го забие в слепоочието му. Третият страж побягна, а стрелецът върху покрива се строполи мъртъв. Но беше твърде късно. Вдигнаха тревога и точно когато тя се качи в каруцата и с помощта на острието отвори капака на закования сандък, брат ѝ се спусна от покрива на склада отсреща и затича към нея.

— Да тръгваме! — извика ѝ и никой не бе произнасял по-уместни думи.

Докът приличаше на разбунен кошер. От вратите на складовете изскачаха озъбени мъже с бомбета и туидени костюми, въоръжени с пистолети и саби. Откакто дейността на Иви и Джейкъб в града бе привлякла вниманието на тамплиерите, те наемаха най-безмилостните и кръвожадни главорези, до които успяваха да се докопат.

Люси Торн също бе прекратила деловата си среща. Вдигнала поли, излетя от съвещателната зала, установи, че безценният ѝ товар се отдалечава в галоп, и с лице, разкривено от праведен гняв, започна да раздава заповеди на войнството си.

— След тях! Бързо! — крещеше с пламнали страни.

Иви срещна за миг очите ѝ — два яростни погледа се вкопчиха един в друг и гонитбата започна.

Джейкъб пришпори конете и каруцата свърна от дока и загромоли по пущинака около него. С вееща се под напора на вятъра роба, Иви едва се крепеше отзад. Понечи да му извика да забави ход, но откъм пристанището се появи втора каруца с наежени тамплиери.

Сред тях бе и Люси Торн като гарван с кринолинени криле. Черното самообладание не я бе напуснало съвсем, но определено изглеждаше разклатено при мисълта, че е допуснала да ѝ отнемат съкровището. Тя сочеше и крещеше; вятърът отнасяше думите ѝ, но смисълът им беше ясен — хванете близнаците.

Бегълците и преследвачите свърнаха наляво по Ратклиф Хайуей. Високи жилищни сгради и магазини се редяха от двете страни на улицата и прозорците им се взираха равнодушно към оживеното шосе и кея зад него. Ратклиф Хайуей, прочула се с насилието, което се вихреше на нея, сега ставаше свидетел на поредната необуздана сцена.

Двете каруци загромолиха почти оглушително върху паветата. Уплашена, че колелата ще се разглобят, Иви отчаяно се опитваше да проумее какво означава съдържанието на сандъка — свитък с документи и книга с асасински герб. Проехтя изстрел и куршумът изсвистя край бузата ѝ. Очите ѝ автоматично се насочиха към Джейкъб да провери дали е невредим.

Да, всичко беше наред. Качулката му се вееше, разперените му ръце стискаха поводите, крещеше обиди през рамо към преследвачите им и пришпорваше конете.

Хората пред тях се разбягваха, търговци се просваха върху сергиите си, за да не се разлети стоката им, кочияши дърпаха юзди и размахваха гневно юмруци.

Още един изстрел. Иви трепна, но видя как куршумът откъртва парче от близката тухлена стена. Сред грохота на колелата, писъците на ужасените пешеходци и цвиленето на подплашените коне се чуваха напористите, паникьосани викове на Люси Торн. Иви обърна глава и погледите на двете жени се срещнаха отново. Очите на Люси Торн пламтяха от ярост. Каквото и да имаше в сандъка, то явно беше изключително важно за нея, за тамплиерите, а следователно важно и за Иви.

Ако успееше да го задържи.

Което никак не беше сигурно. Джейкъб изцеждаше до последно силите на конете, но преследвачите ги настигаха. Почти се бяха изравнили с тях. Иви видя как мъжете насочват пистолетите си и си спомни, че благодарение на Хенри Грийн тя също има револвер. Подпряна с една ръка на сандъка, извади колта изпод палтото си, прицели се в най-близкия тамплиер и стреля.

С пистолет не беше толкова добра, колкото с острието, но все пак изстрелът се оказа точен и куршумът ѝ щеше да отвори дупка в челото на мъжа. За негово щастие в същия момент каруцата му се лашна настрани, пропаднала в яма. Той стисна с длан рамото си и изкрещя, изпускайки пистолета. Залитна и едва не падна на паважа долу.

Тамплиерският впряг се бе отклонил опасно от пътя си и кочияшът с мъка го удържаше да не се прекатури. Дори Люси Тори беше спряла да вика, вкопчена с всички сили в дъските. Вятърът отдавна бе отвял шапката ѝ и косата ѝ се вееше около лицето.

Не след дълго пистолетите на тамплиерите затрещяха отново. Опитваха се да се вклинят в каруцата им и да скочат в нея. Люси Торн си възвърна самообладанието и заповедите ѝ зазвучаха още по-заплашително.

— Виж! — Джейкъб посочи и Иви забеляза как по Блекуолската железопътна линия минава влакът, който използваха като укритие. Свърнеха ли рязко по Роузмари Лейн, щяха да успеят да скочат в него, ако преценят вярно момента. Налагаше се да оставят сандъка, но благодарение на сякаш свръхестествената връзка, характерна за близнаците, двамата взеха решение, без да продумат.

Стигнаха пресечката на Ратклиф Хайуей и Роузмари Лейн и Джейкъб насочи конете надясно, готов за скок.

Изравниха се с влака. Иви нямаше избор. С отчаян вик грабна книгата, украсена с асасинския герб — единствено нея можеше да вземе — пъхна я под робата си и миг след брат си се приземи в открития товарен вагон.

Двамата тупнаха тежко върху дъските; Джейкъб — възторжен, Иви — точно обратното. Толкова усилия, пропилени за оръфан дневник. Крайно недостатъчно според нея.

70.

Иви и Джейкъб продължиха маневрите си в Лондон, като постепенно извоюваха за асасините силна позиция, невиждана от цял век. Започнаха дори да раздават лекарства на болните в Уайчапъл, печелейки като Хенри сърцата и умовете на хората.

И разбира се, тамплиерите не бяха очаровани. Великият им майстор Крофърд Старик редовно получаваше сведения за дейността на асасините, седнал зад махагоновото писалище в кабинета си.

— Джейкъб Фрай възнамерява да остави целия Лондон на произвола на тълпата — оплака се лейтенантът му Джеймс Бруднъл.

— Или не възнамерява каквото и да е, а просто си играе с живота ни — предположи Филип Тюпъни, докато Старик добавяше кубче захар в чая си.

Вдигна чашата и вдиша аромата ѝ. Извитите му мустаци потрепериха.

— Джентълмени — подхвана той, — този чай пристигна с кораб от Индия. После го опаковаха в завода и го изпратиха с карета до дома ми. Накрая ми го донесоха тук. Той е плод на труда на мъже и жени, които работят за мен. Дължат ми работата си, времето си, живота си. Ще продължават да работят във фабриките ми — и те, и децата им. А вие ми бръщолевите за някакъв си Джейкъб Фрай? Нищожество, нарекло се асасин. Проявявате неуважение към целия град, работил денем и нощем, за да пием това чудо. Този чай.

Люси Торн влезе в кабинета. Седна до господаря си. Нямаше и помен от ужасяващото видение върху каруцата. Шапката си беше на главата ѝ, хладнокръвието ѝ — възстановено.

— Наближава краят на проучването ми — каза тя. — Досадният глупак вече няма да измъчва обичния ни Лондон.

— А сестрата? Госпожица Фрай? — поинтересува се Старик. Люси Торн сви устни.

— Госпожица Фрай ще бъде обезвредена в най-скоро време.

71.

В неведение какви сили заговорничат срещу тях, Иви и Хенри проучваха находката ѝ в магазина и в убежището им.

— Може да не си намерила райска частица, но тази книга е безценна — каза ѝ утешително той.

Тя го погледна благодарно и двамата се взираха дълго един в друг. После Иви прочисти смутено гърло и откъсна очи от неговите. Сведоха отново глави над дневника от сандъка.

— Гледай! — посочи Хенри. — Пише, че лондонските асасини са открили плащ.

Плащ.

Иви се приведе до него — по-близо, отколкото беше необходимо. И двамата го разбираха. Раменете им се докоснаха и те се насладиха на вълнуващия допир.

— Пише, че лекува дори най-тежките рани — прочете Иви. — Ако асасините бяха открили подобно нещо, татко сигурно щеше да знае.

Не, той беше обсебен от артефакта в тунела за подземната железница, помисли си Хенри.

— Навярно пропускаме нещо — предположи.

И сякаш по сценарий Иви забеляза как документите, пъхнати в дневника, се събират в карта. Огледа я, грабна я и тръгна към вратата.

— Няма ли да дойдеш? — подхвърли през рамо.

Хенри сви смутено рамене.

— Работата на терен не ми е специалност.

— Намерихме пътеводител към предмет на предците. Не искаш ли да се впуснеш в откривателска експедиция?

Искаше, разбира се. И искаше да остане с Иви.

— Невъзможно е да откажа, след като го представяш така.

Двамата поеха по маршрута, описан в картата, развълнувани от откритието си и доволни, че са заедно. Стигнаха до спокоен градски квартал, чиито обитатели явно бяха по-заможни, а къщите им — по-внушителни. Нещо хрумна на Хенри. Към Куин Скуеър ли отиваха?

— Струва ми се, че картата ни води към имението на Кенуей — каза той.

— На Кенуей ли? Пирата?

— Асасин и пират. Да.

— Странно как досега не са претърсили дома му, щом е бил асасин.

— Синът му Хайтам станал тамплиер. Сега къщата е тяхна.

— Значи тамплиерите притежават къща с асасински съкровища в нея? И не са ги открили?

Хенри се усмихна.

— Сигурно умеем по-добре от тях да крием неща.

Стигнаха площада и дори Хенри разбра, че годините са го променили. Навремето се наричал Куин Ан Скуеър и от двете му страни се редели имения — сред тях и домът на семейство Кенуей — но макар статуята да си стоеше на мястото, а пивницата „Куинс Лардър“ да привличаше клиентела от незапомнени времена, в повечето сгради сега се помещаваха болници и благотворителни институции, както и книжарници и печатници.

Къщата на семейство Кенуей обаче не беше променила предназначението си. Тук Едуард Кенуей бе живял след завръщането си на родния бряг. Синът му Хайтам бил приет в Ордена на тамплиерите — дълга и страховита история, изправила баща срещу син.

Дженифър Скот, дъщеря на Едуард и доведена сестра на Хайтам, също живяла тук, проклинайки и асасините, и тамплиерите, макар да продължавала да се възползва от облагите, които ѝ носела връзката с двете организации — включително охолния дом на вече преименувания Куин Скуеър.

Застъпвайки се от време на време за идеята асасините и тамплиерите да тръгнат по пътя на разбирателството, Дженифър Скот останала тук до края на дните си и когато най-сетне починала на достолепна възраст, лондонските тамплиери — а вероятно и асасините — си поели облекчено дъх.

Сега Иви и Хенри прекосиха площада, подминавайки католическия приют за бедни старци и централата на Обществото на Сен Венсан дьо Пол. На няколко крачки от нея Иви спря внезапно и дръпна Хенри към железния парапет, опасващ площада — единственото възможно укритие.

— Гледай! — прошепна му, сочейки карета пред дома на семейство Кенуей.

В същия момент от нея излезе жена, която никой не би пропуснал да познае — Люси Торн.

— Ще бъда в кабинета! — чуха я да казва. — Не искам да ме безпокоят, освен с новини за изгубения бележник.

При тези думи двамата тамплиери влязоха в къщата, а Иви и Хенри се спогледаха тревожно. Първото предизвикателство бе да успеят да влязат. Второто — да не се сблъскат с Люси Торн.

Но вече бяха стигнали твърде далеч.

72.

Над тях имаше отворени прозорци. Никакъв проблем за асасин. Двамата се покатериха бързо по стената и се прехвърлиха в помещение, което се оказа музикална зала с голямо пиано и портрет на Едуард Кенуей и младия Хайтам. Други картини обрисуваха морската история на някогашния притежател на имението.

Хенри доближи устни до качулката на Иви и тя я отметна леко с показалец.

— Какво търсим? — прошепна той.

Тя се озърна.

— Не съм сигурна.

Двамата обиколиха стаята и откриха, че навсякъде са разпилени музикални ноти.

— Какво не виждат тамплиерите? — прошушна Хенри, сякаш на себе си.

— Нещо, което само ние можем да видим.

— Едуард Кенуей е бил пират. Къде пират би скрил съкровище?

— Аз бих скрила моето в библиотека — отвърна Иви и Хенри се подсмихна.

— Моето ще бъде библиотека — каза той и очите им отново се срещнаха — сродни души.

— Пианото е красиво.

— Свириш ли?

— Не. Де да можех! Обичам музиката. А ти?

— Малко. Колкото да мина за благородна млада дама, ако се наложи.

— Бих искал да ми посвириш — каза той и забеляза как страните ѝ поруменяват.

Приближи до пианото.

— Някои клавиши са повдигнати — отбеляза и ги огледа внимателно, опитвайки се да открие логична причина за едва забележимата разлика.

Натисна един от по-гордите клавиши в строя — дзън — и Иви се сепна. Погледна го и отвори уста да го упрекне, задето вдига шум, но внезапно пианото засвири само. Забравиха паниката, когато в същия момент скрита врата в пода се отвори и разкри стълбище към невидимо подземие.

Това, значи, беше скривалището на Кенуей.

— Не особено дискретно, а? — констатира Хенри.

Иви подбели очи.

— Явно Кенуей си е падал по спектаклите.

Слязоха долу и затаили дъх, обходиха с очи вещите, свидетелстващи за бурния живот на собственика си.

— Невероятно! Това сигурно е „Гарванът“ — предположи Хенри, сочейки модел на легендарния пиратски бриг на Едуард Кенуей. — Не е за вярване, че е останал скрит цял век!

Иви обаче пристъпи към висока маса в средата на подземното скривалище, където лежаха документ и гравиран диск. Огледа документа.

— Историята на лондонските асасини… Убежища, тайници, загадъчен ключ… — Развълнувана, добави: — Това е!

Хенри застана до нея и двамата отново се насладиха на внезапната близост, преди гласът на Люси Торн да помрачи мига.

— Казвате, че сте чули музика? — попита невидими стражи в музикалната стая. После забеляза: — Тук нямаше врата преди.

Иви и Хенри се спогледаха. Опа… Хенри видя резе и го дръпна, предизвиквайки смаяно ахване горе.

— Помогнете ми да я блокирам! — извика Люси Торн, досетила се, че новооткритата врата е критично важна за напредъка на проучването им.

Под нея Иви и Хенри се чудеха какво да предприемат.

Изход. Трябваше да намерят изход. Заедно опипаха стената с длани, докато с тържествуващ възглас Хенри го откри — панел в стената, откъдето надолу се виеха каменни стълби и изчезваха в непрогледна тъмнина. Спуснаха се по тях и продължиха по проход под голямата къща, благодарни, че са се измъкнали от лапите на Люси Торн, но и разочаровани.

— Цяла съкровищница с асасинска история, която за пореден път сме принудени да изоставим — промърмори Иви.

— Ще открием нова с още по-безценни находки или ще се върнем в тази по-късно — успокои я Хенри.

Тя изсумтя.

— Ние? Не предпочиташе ли да страниш от работата на терен?

— Имах… имах предвид по-скоро теб и брат ти. Аз ще помагам при планирането. От убежището във влака.

— Джейкъб вилнее из града — каза тя. — Има свободен пост, ако решиш да разшириш хоризонта си.

— Ще помисля.

— Непременно — усмихна се шеговито тя. — Хайде! Да излезем на чист въздух!

73.

— Е? Дотук ли водят ориентирите, които си открила в къщата на Кенуей?

Джейкъб махна някак обезсърчено с ръка към високата колона, възправила се пред тях. Намираха се на възвишение с изглед към нея и въпреки това изглеждаха нищожни в подножието ѝ. Монументът в памет на Големия пожар, построен близо до мястото на Падинг Лейн, където на втори септември 1666 година започнал опустошителният пожар в Лондон — епохално събитие, увековечено с величествен паметник.

Няколко секунди близнаците просто се взираха в него. Очите им се плъзнаха по постамента в основата и обходиха колоната чак до върха, където беше монтирана клетка, за да попречи на самоубийците да скачат. Сградите около най-високата кула в света изглеждаха като джуджета, а в ясен ден тя се виждаше от другия край на града. Отблизо гледката спираше дъха.

На Иви ѝ се прииска Хенри да е тук. Упрекна се за предателската мисъл. Все пак Джейкъб ѝ беше брат близнак, с когото споделяха почти свръхестествена връзка. Какво би спасила от лумнал пожар? Първо, острието си; второ, брат си. А в добър ден, ако Джейкъб се е държал особено мило, е… би могла да го постави на първо място.

Днес обаче не беше такъв ден. Джейкъб не се държеше мило. Използваше всяка възможност да ѝ се подиграва — особено за привързаността ѝ към Хенри.

Него, разбира се, го нямаше да се защити. Преглеждаше документите в магазина и Джейкъб се възползваше от отсъствието му.

— О, да, господин Грийн — подхвана той, имитирайки сестра си. — Каква прекрасна идея! Ела да видиш тази книга, Хенри, и застани близо до мен, моля те…

Тя се разгневи.

— Не говоря така. И престани да… — После се овладя. — Е, вероятно нямаш по-интересно занимание. Аз обаче защитавам асасините.

— Нима? Какво казваше татко?

— Не позволявай на личните чувства да провалят мисията? — подбели очи Иви.

— Именно — кимна назидателно брат ѝ. — Но мен ме отпиши. Ще те информирам, ако открия нови ветрове, които да гониш.

За да покаже презрението си, той смъкна качулката, извади цилиндъра изпод дрехите си, разтегна го и го нахлупи на тавата си.

И си тръгна.

Тя го изпрати с поглед, доволна да му види гърба почти толкова, колкото я натъжаваше разривът помежду им. После се запъти към монумента. В основата му забеляза малка вдлъбнатина с позната форма. Дискът от имението на Кенуей пасна идеално в отвора, разбира се. В отговор камъкът се разпука, колкото да я пропусне. Тя се шмугна през пролуката и се заизкачва по спирално стълбище в колоната. Не бяха обичайните стълби за туристите, самоубийците и Джеймс Босуел, който получил панически пристъп по средата на пътя, но се съвзел, стигнал до върха и заявил, че гледката е отвратителна. Не, тези стълби бяха специално за притежателя на диска.

Щом стигна горе — на двеста стъпки над земята — я посрещнаха две неща. Първо, гледката. Залитайки под напора на силния вятър, тя ахна, очарована от панорамата, изпъстрена с комини и кули — пейзаж, побрал ведно индустрията и богопочитанието. Второ, откри втори диск — по-голям и с отверстие. Сравни двата диска и реши да вмести първия в кухината на втория. Прилегна. Съвършено. Брулена от вятъра, тя се втренчи удивена в картината, която се очерта пред очите ѝ. В момента се намираше на върха на най-известната лондонска забележителност, а дискът ѝ сочеше втората, също изградена от сър Кристофър Рен — катедралата „Свети Павел“.

Не след дълго стигна там. Помисли си колко добре би било да я придружава Джейкъб или Хенри — за предпочитане. Знаеше обаче, че те може да са къде ли не, а нямаше време да ги търси. Изкачи се на покрива на внушителната катедрала. Никакъв проблем за жена с нейните умения.

Там, до статуята на свети Павел, пъхна двата диска във вдлъбнатина в камъка. После — интуитивно ли го почувства, или наистина го усети? — дълбоко под нея се отвори врата. Слезе бързо долу и влезе в тайник в параклиса — просторно помещение с маса по средата. Върху едната стена бе изобразен асасински символ. Значи скривалището наистина беше асасинско. В дъното на залата имаше прозорец с цветно стъкло, а в ниша бе окачено нещо, което на пръв поглед ѝ заприлича на скъпоценен накит. Пристъпи по-близо и огледа верижката, украсена с брънки и дребни сфери с размера на перли, но гравирани с ъгловати йероглифи. Имаше и медальон — ювелирно изработен, сякаш от неземен бижутер от друга ера. Иви го обгърна с длан и потрепери, развълнувана, че вероятно държи предмет от Първата цивилизация. Някакъв ключ несъмнено. Латински надпис върху него гласеше: „Лекът е по-лош от болестта“. Не си спомняше да го е срещала в книгите, които бе прочела. Не разбираше смисъла му. По-късно, когато книгите са пред очите ѝ, навярно щеше да го проумее.

Сложи огърлицата на врата си. В същия момент вратата се отвори и влезе Люси Торн.

— Добър ден, госпожице Фрай — поздрави иронично тя — отново в черно, оголила хищнически зъби. Прекоси помещението и протегна ръка. — Дай ми го! — нареди властно.

Идваше сама, по-уверена от всякога в могъществото си.

Иви пусна медальона и той се плъзна в пазвата ѝ. Тя си вдигна качулката и отпусна ръце — спокойна, но нащрек.

— Искаш Плащът да циментира властта ти, но ако не можеш да я контролираш? — попита.

Люси сви устни.

— А ти защо я искаш? За да не попадне в ръцете на тамплиерите? Колко типично за асасин — да притежава силата на вечния живот, но да се страхува да я използва.

Люси спря на няколко крачки от Иви — точно колкото острието ѝ да не я достигне. Двете жени се измериха с поглед. Иви не видя оръжие, но кой знае какво се криеше под пищните дипли на траурното облекло на съперницата ѝ.

— Вечен живот — повтори тя, напрегнала всеки мускул на тялото си. — Това ли мислиш, че предлага Плащът?

— Не е твоя грижа какво мисля — отсече Люси и очите ѝ издадоха намеренията ѝ секунда преди действието.

Със светкавично движение се наведе, измъкна кама от ботуша си и скочи напред, вдигнала острието. Без малко да изненада Иви.

„Без малко“ бе съществената дума. Иви се отдръпна назад, скритото ѝ острие изскочи от ножницата и изражението на Люси Торн тутакси се промени. Ако се бе подготвила за лесна плячка, беше допуснала сериозна грешка, защото тамплиер и кама не можеха да надвият Иви Фрай. Нападението бе сърцато, но залагаше на изненадата, а без нея Люси Торн не разполагаше с нищо, освен с желание за победа и инстинкт за оцеляване. И двете не бяха достатъчни да срази Иви.

Остриетата им се сблъскаха. Звънтенето отекна в каменните стени. Разкривила яростно лице, Люси Торн пробва нова атака, но Иви я парира с лекота, подготвяйки се хладнокръвно за смъртоносния удар.

Люси Торн обаче не възнамеряваше да се предава. Когато Иви пристъпи към нея, в юмрука ѝ проблесна нещо кръгло и за момент — абсурден и безумен — Иви си помисли, че я напада с райска частица. После обаче разбра какво е — пушечна бомба.

Заслепена и временно дезориентирана, Иви залитна назад и вдигна острието си в отбранителна позиция. Атаката, разбира се, не закъсня. Люси Торн беше по-неумел боец от нея, но не ѝ липсваха целеустременост и смелост. Божичко, помисли си Иви, наистина е дръзка! През дима от бомбата Люси Торн се хвърли напред, размахвайки камата по-скоро с надежда, отколкото с точност и увереност. Благодарение на мъглата и свирепата си бързина обаче без малко да успее.

„Без малко“ бе съществената дума.

Иви отскочи ловко настрани, острието ѝ се стрелна надолу и изби камата от ръката на Люси Торн. После дясното рамо на Иви нанесе върху челюстта на Люси силен и съвсем не женствен, ала много ивифрайски удар. Зъбите на обезоръжената тамплиерка изтракаха и очите ѝ се завъртяха в орбитите. Иви прибра острието си в ножницата, решила, че е спечелила битката. Но навярно у нея имаше малко в повече от баща ѝ и брат ѝ. Вероятно беше твърде самоуверена. Защото крошето се оказа прекалено силно и вместо да събори Люси Торн, я запрати назад към прозореца с цветно стъкло.

Иви разбра какво ще последва и осъзна грешката си. Твърде късно. Скочи напред и в бързината се препъна. Протегнатите ѝ пръсти не успяха да се вкопчат в Люси Торн и за частица от секундата двете жени простряха ръце една към друг, опитвайки се да предотвратят неизбежното.

Невъзможно. Стъклото се счупи с трясък и Люси Торн се устреми към сигурната смърт. В последния момент обаче отчаяната ѝ длан докопа ключа около врата на Иви. Медальонът ѝ послужи като спасително въже, а Иви внезапно се озова в клопка. Верижката се заби в плътта ѝ и тя изкрещя от болка.

— С мен ли идваш? — просъска Люси Торн и Иви отново се възхити по принуда от нея. Не ѝ липсваше кураж.

Но…

— Имам други планове — каза Иви, извади острието и сряза верижката.

С писък тамплиерката падна, стиснала ключа, а Иви се строполи назад в стаята. Изправи се, кашляйки, и се заклатушка към прозореца. Надвеси се и погледна към каменния двор долу.

Люси Торн я нямаше.

— Проклятие — изруга Иви.

74.

Иви тънеше в мрачни мисли. Вярно, радваше се, че Джейкъб напредва. Беше отстранил банкера Тюпъни, отваряйки пробойна във финансовата мрежа на тамплиерите. Също толкова успешно протичаха и по-дребните му набези.

Тя обаче не можеше да се похвали с подобни постижения.

От една страна, имаше възможност да прекарва повече време с Хенри и дори язвителните забележки на Джейкъб не успяваха да помрачат задоволството ѝ. От ден на ден връзката ѝ с Хенри ставаше все по-крепка.

От друга страна обаче, проучването им не даваше резултати. Четяха и препрочитаха стари книги и документите, открити от Иви, но сякаш не научаваха нищо.

Тя размишляваше над думите на Люси Торн. Как Плащът дарява вечен живот. Вече знаеха, че „лекува и най-жестоките рани“, но вечен живот?

А сега ключът на Иви беше у Люси Торн.

— Какъв е смисълът да имаш ключ, ако не знаеш каква врата отваря? — попита тя един късен следобед, когато с Хенри пропиляваха поредните часове в компанията на свещи и объркващи писания.

— Госпожица Торн, предполагам, е изправена пред същото затруднение — отбеляза сухо Хенри, без дори да вдига глава от дневника, в който се бе задълбочил.

Уместна констатация. Иви кимна с натежало сърце и отново се съсредоточи в четивото си. И в същия момент го видя.

— Хенри! — възкликна тя и докосна дланта му; усетила познатия трепет, отдръпна бързо ръка и смутено прочисти гърло. — Гледай!

Под показалеца ѝ Хенри видя изображение на ключа. Аха! Развълнуван, умът му веднага свърза точките и той посегна към друга книга.

— Напомня сбирката на кралицата — каза, разлиствайки страниците; откри каквото търсеше и я погледна със светнали очи. — Съхраняват я в Лондонската кула.

75.

Часове по-късно, когато градът потъна под саван от мрак и мъгла, Иви Фрай се бе притаила в ниша в стената с изглед към вътрешния двор на Кулата. Вляво виждаше потъмнелите прозорци на Лантърн Тауър, пострадала в пожара през 1774 и недочакала ремонт. Ето защо и досега това крило на Кулата пустееше, неосветено и неохранявано.

Иви насочи поглед към централния комплекс, където се издигаше Бялата кула — постови, бдящ над по-ниските сгради наоколо. Различи познатите фигури на кралските стражи, които пазеха Кулата денем и нощем. Сред тях имаше съюзник на Хенри. Следващата ѝ задача беше да го открие.

Размърда мускули. Дебнеше от четири часа — достатъчно, за да разучи движението на стражите. Очевидно бяха две различни групи. Несъмнено се мътеше нещо. И Иви предположи какво.

После вниманието ѝ привлече появата на Люси Торн.

Иви се спотаи още по-надълбоко в сенките, докато съперницата ѝ слизаше от каретата и прекосяваше двора към стъпалата пред Бялата кула. Очите на тамплиерката обходиха стените наоколо, но подминаха укритието на Иви. После Люси Торн изкачи стъпалата и влезе в кулата.

Иви реши да почака още малко. Под нея изпълняваха Церемонията на ключовете, но тя се загледа в друга посока — към двама стражи, влачещи полицай. Мъжът протестираше, но сякаш никой не чуваше ругатните му.

Е, не точно никой. Трети кралски гвардеец наблюдаваше с безпокойство как теглят полицая към казармите „Ватерло“ в западния край на комплекса.

Изражението му ѝ подсказва, че е нейният човек.

Решила, че моментът за действие е настъпил, тя се изправи, спусна се от наблюдателницата си и скочи в двора, недалеч от мястото, където той стоеше, явно разколебан какво да предприеме. Снишена в сенките, привлече вниманието му с тихо изсвирване, обясни му, че е приятелка на Хенри, и видя как по лицето му тутакси се изписва облекчение и доверие.

— Слава богу, че дойде — въздъхна той и ѝ обрисува накратко положението — как тамплиерите са пуснали пипала в йерархията на кралската стража; мнозина гвардейци, разбира се, не били тамплиерски шпиони, а предани войници на кралицата, но слуховете и подозренията не им давали мира и равновесието на силите било нарушено.

— Онази жена… Торн… отиде в параклиса на свети Йоан — посочи с палец към кулата, където се виждаше сводът на църквата.

— Ще ти помогна да влезеш.

Иви кимна.

— Трябва обаче да се престорим, че съм те арестувал — продължи той.

Улови ѝ ръцете, подкара я към казармите и я въведе в главното преддверие.

Тя веднага забеляза колко много тамплиери са внедрени в кралската стража. Обсипаха я с подигравки, докато прекосяваха казармите.

— Мед ми капе на душата да видя окован асасин!

— Тамплиерите владеят Лондон! Не го забравяй!

Съюзникът ѝ я въведе в коридора към килиите и затвори вратата към външните казарми, заглушавайки гласовете им.

Двама стражи стояха на пост пред портал в далечния край. Те също заподхвърляха пиперливи забележки, но Иви Фрай ги накара да си глътнат думите. Престори се, че се отскубва от ръцете на съюзника си, измъкна острието си и го заби през туниката на първия гвардеец. Вторият така и не успя да се опомни. Приклекнала, Иви замахна нагоре, прониза го в бедрото и когато той се преви одве от болка, заби острието между ключицата и врата му. Той изгъргори и се строполи на каменния под. Мъртъв.

Съюзникът ѝ вдигна палци, прошепна, че ще организира подкрепление, и се отдалечи бързо. След секунди Иви чу отвън да долита шум от битка.

Кратката схватка протичаше в съпровода на настойчиви приглушени викове от вътрешността на килията до нея. Доловил суматоха в коридора, полицаят се опитваше да привлече вниманието към себе си.

— Ехо! Има ли някой там? — повтаряше иззад дебелата дървена врата.

Иви приближи устни до нея.

— Да, приятел.

— Добре! Ще ме освободиш ли, приятелю?

Иви умееше да разбива ключалки. Баща ѝ се бе погрижил да я обучи и не след дълго тя застана пред признателния полицай с почервеняло лице.

— Благодаря — заекна той. — Станах жертва на предателство. Оскверняват параклиса! Госпожица Торн ми каза да съм благодарен, че не ме убиват веднага. Каква дързост!

— Търси предмет с огромна сила — обясни му Иви. — Не бива да ѝ позволяваме да го открадне.

Лицето на полицая посърна.

— Кралските накити ли смята да отмъкне?

Иви поклати глава.

— Нещо по-важно.

Приятелят на Хенри се бе погрижил да обезвреди враговете в казармата. Западното крило беше тяхно. Отвън полицаят се обърна към хората си:

— Е, джентълмени, изправени сме срещу неочакван враг — предатели в редиците ни.

После очерта план за действие и им демонстрира при какъв сигнал ще ударят подставените лица на тамплиерите.

Мъжете се разпръснаха и после, когато Иви им даде знак, атакуваха. Тамплиерите оказаха съпротива, но тя бързо разбра, че битката ще е кратка и лесно спечелена. Дори не се наложи да изважда скритото си острие по пътя към входа на Бялата кула.

Влезе вътре, изкачи пъргаво стълбите и почука на вратата, молейки се хората вътре да не са чули шумотевицата от метежа долу.

Напрегна се, готова да се разправи с клетника, който ще ѝ отвори. Никой обаче не се появи. Тя натисна тежката брава и я завъртя с лекота. Вмъкна се вътре.

Да му се не види…

Веднага усети острие на пика да опира във врата ѝ и разбра, че е попаднала в капан. В същия момент остър като бръснач ръб на сабя притисна китката ѝ, възпирайки всякакво движение. Иви почувства как топла капка кръв се стича под яката на жакета ѝ, но болката беше нищо в сравнение с огорчението, че се е оставила толкова лесно да я заловят.

— Изглежда пипнахме асасин. Този път наистина — озъби ѝ се един от тримата мъже. — Няма как да се измъкнеш. Ще те заведем при госпожица Торн. Да видим какво ще реши да те прави.

Ще ме убие, помисли си Иви. Но както казват, зад облака се крие слънце, и тя съзря своя светъл лъч. Люси Торн се намираше в параклиса. Търсеше Плаща. Е, рече си Иви. Заведете ме при нея! Тъкмо ще съм по-близо до артефакта.

Не направи опит за бягство. Отпусна се, позволявайки на пиката и сабята да останат там, където са. Не смяташе да привлича внимание към скритото си острие.

Тамплиерите направиха точно това, което искаше. Заведоха я в параклиса.

Почукаха, влязоха и Люси Торн се обърна към тях, очевидно изненадана от появата им и смръщила недоволно вежди. Явно не бе намерила Плаща. С почервеняло лице изгледа Иви между двамата стражи, застанали пред прага на тъмната зала.

— Добре дошла, госпожице Фрай — просъска. — Ще ми кажеш ли къде е Плащът?

Иви не продума. Нямаше какво да каже.

— Твоя воля — отсече Люси Торн. — Ще го намеря и без помощта ти. И после ще те удуша с него.

Обиколи помещението, като почукваше по дървената ламперия и опираше ухо до стената да чуе издайническо кухо ехо от тайник зад нея.

Междувременно Иви се готвеше за битка, преценявайки противника. Враговете ѝ бяха четирима, но Люси Торн вече се бе сражавала веднъж с нея и бе претърпяла поражение. Зависеше от стражите, които пък бяха свалили гарда. Мислеха, че са свършили работата си, след като са довели Иви при Люси Торн.

Иви отпусна едва забележимо ръка, отдръпвайки я от непосредствената заплаха на сабята, и ненадейно коленичи, извади острието си и го заби в слабините на мъжа, застанал най-близо до нея.

Грозен удар, но предизвика много шум и плисна много кръв, • а както често ѝ бяха повтаряли, при атака шумът и кръвта са предимство, равносилно на изненадата.

Стражът падна, крещейки; другарите му се развикаха. Пиката вече не я държеше на мушка и подпряна с длан на пода, тя се завъртя към втория мъж. Получи се като юмрук в корема, само че с острие и ръкавица и той залитна назад, стиснал раната, която щеше да го обезкърви за секунди.

По отношение на третия противник обаче не ѝ провървя толкова. Той не успя да насочи върха на пиката към нея, но я удари по слепоочието с дръжката ѝ. Иви се олюля, разбрала какво значи липсата на болка — отложена агония — и замахна диво с острието.

То се заплете в дрехите му, отвори рана, но недостатъчна да го довърши. Той отскочи настрани, по-пъргав, отколкото изглеждаше, и се опита да я удари пак с дръжката на пиката, целейки се отново в слепоочието ѝ.

Този път пропусна. За разлика от нея. Острието ѝ се заби в сърцето му и той падна — мъртъв, преди да се просне на пода. Двамата му другари се гърчеха и пищяха в предсмъртна агония. Иви обаче се стрелна към Люси Торн и светкавично отблъсна камата ѝ. Наслади се на изумлението и страха в очите на съперницата си, разбрала с мрачно задоволство, че битката е спечелена. Острието ѝ намери целта и най-сетне настъпи сетният час на Люси Торн.

— Търсеше целебен артефакт, за да затвърдиш могъществото си — каза ѝ Иви.

— Не моето, нашето. Толкова сте недалновидни! Не бихте използвали древните сили дори за доброто на човечеството. Надявам се никога да не намериш Плаща. Нямаш представа на какво е способен.

— Кажи ми! — настоя Иви, обзета от любопитство.

В последния момент Люси Торн сякаш размисли и реши да отнесе тайната си в гроба.

— Не — усмихна се тя и склопи очи.

Иви извади кърпичката си, натопи я в кръвта на Люси Торн, сгъна я и я пъхна отново под жакета си. Взе ключа и се огледа равнодушно. Стражите лежаха в локви от собствената си кръв; застиналото лице на Люси Торн изглеждаше почти умиротворено. Иви излезе от параклиса и по коридорите на кулата, осветени от мъждукащи лампи, стигна до главния портал. Застана на най-горното стъпало и обходи с очи двора, където полицаят и съюзникът на Хенри Грийн от кралската стража приветстваха хората си, вече извоювали победа.

Плащът не е тук, помисли си Иви. Но Короната отново владееше Лондонската кула и това поне беше добре свършена работа.

Докато вървеше към базата, мислите ѝ се върнаха към последните думи на Люси Торн. Вярно, наистина си представяше артефакта като целебно средство. Наивна представа вероятно, ако се съди по интереса на тамплиерите. Е, вече бе разбрала, че Плащът дарява вечен живот. Възможно ли беше обаче Люси Торн да е знаела и друга тайна? Размишлявайки, Иви си спомни нещо, което бе прочела отдавна. И не след дълго взе перо и лист и изпрати писмо на Джордж Уестхаус.

76.

Крофърд Старик не помнеше откога не се е наслаждавал на спокойствие на любимия си чай. В обикновено подредения му живот лека-полека се възцаряваше хаос. Напрежението започваше да си казва думата.

Иви Фрай пречеше на Люси Торн да открие Плаща, а на всичкото отгоре брат ѝ Джейкъб — Старик потръпваше дори при самата мисъл за него — непрекъснато създаваше неприятности. Под острието му падаха тамплиерски агенти; проваляше планове на Ордена, подготвяни грижливо години наред. Старик вече подскачаше, когато почукат на вратата му, защото всеки път някой му носеше лоши новини. Поредният мъртъв тамплиер. Поредният опропастен заговор.

Сега той вдигна глава от дланите си и погледна към нервния писар, който седеше от другата страна на разхвърляното му писалище и търпеливо го чакаше да продължи да му диктува. Старик си пое дълбоко дъх или въздъхна — трудно можеше да се каже — и заповяда:

— Занеси го долу и го запечатай до второ нареждане.

Затвори очи, съсредоточи се и започна да диктува:

— Госпожице Торн, снабдихте ме със средството, с чиято помощ ще осигуря бъдещето на Лондон. Градът ви благодари. Орденът ви благодари. Аз ви благодаря. Плащът обаче е предназначен само за един. Ето защо се отказвам от съдружието ни. Обещавам да ви предоставя издръжка, достатъчна, за да живеете охолно до старини, но повече не съм в състояние да направя. Нека Бащата на разума ви води.

Готово. Старик се облегна назад, вслушан в дращенето на перото на секретаря, който надлежно записваше думите му. Да, каза си, само един може да носи Плаща. Усети как изопнатите му нерви се отпускат при мисълта, че тази чест е отредена на него.

Почукване на вратата го сепна. Веднага почувства как челюстта му се стяга. Действителността отново нахълтваше с обещание за поредната порция лоши новини, които несъмнено дължаха на развилнелия се клуб на младежите Фрай.

В това отношение поне не остана разочарован.

— Какво има? — попита рязко той.

Секретарят, прекрачил прага, го погледна нервно. Едната му ръка несъзнателно разхлаби яката му.

— Госпожица Торн, сър…

— Какво за нея?

— Съжалявам, сър. Мъртва е.

От горчив опит, разбира се, помощниците му бяха разбрали едно — че никога не знаеш какво ще ти сервира Старик. Двамата секретари затаиха дъх.

Раменете на Старик се разтресоха и той скри лицето си в длани. Внезапно надникна измежду пръстите си.

— Къде е ключът? — попита.

— Не откриха ключ, сър.

Старик отново скри лице, за да обмисли новата, още по-неприятна вест. После вдигна глава и вниманието му привлече купа, оставена върху писалището. Взе я и я завъртя в длани. Бузите му почервеняха. Хората му разбраха какво ще последва. Избухване. И разбира се, от гърлото му се изтръгна вик, косата му, обикновено пригладена спретнато с помада, щръкна гневно, ръката му вдигна купата, готова да я запокити, но…

Крясъкът замря. С подчертано внимание Старик остави купата върху писалището.

— Плащът ще бъде мой — каза той по-скоро на себе си, отколкото на лакеите си. — Дори ако се наложи да отприщя ада…

77.

— Кажи ми пак къде отиваме — настоя Иви, когато с Хенри минаха през желязна порта и тръгнаха към пейки в отсрещния край на площад, засенчен от дървета.

Всъщност се наслаждаваше на разходката. Времето с Хенри беше блажена противоотрова срещу убийствата, превърнали се в ежедневие. Баща ѝ я предупреждаваше в никакъв случай да не позволява сърцето ѝ да загрубее.

— Машината за убийства е машина, а ние, асасините, не сме машини — повтаряше ѝ той и я караше да му обещае да не губи състрадателността и човечността си.

Тогава тя се чудеше как е възможно това да се случи. Все пак я бяха възпитали да уважава живота. Как не би се трогнала, ако го отнема? Но разбира се, неизбежното я бе сполетяло и бе открила, че един от начините да се справиш е да се изолираш, да не позволяваш на мислите ти да се съсредоточават върху смъртта. Всъщност ѝ ставаше все по-лесно да го прави. Понякога дори се питаше дали механизмът ѝ за оцеляване няма да погълне истинското ѝ „аз“.

С Хенри успяваше да се отдръпне от всичко това. Чувствата ѝ към него ѝ помагаха да се върне при себе си, а отказът му да използва оръжие ѝ припомняше, че има и друг начин. Той ѝ беше разказал за живота си, преди да се срещнат. Знаеше, че е бил там, където е тя сега, и се е върнал. Душата му бе изтерзана, ала непокътната. Той беше пример за нов път.

Навлизаха обаче в следващия етап от битката за отвоюването на Лондон и каквито и да бяха, чувствата ѝ към Хенри трябваше да почакат. Да възроди Братството беше главната ѝ цел.

Бяха близо, съвсем близо. След събитията в Кулата близнаците не спряха да нанасят удари в сърцето на тамплиерската организация. Целеха се там, където болеше най-много — в портфейла. След като неутрализира Тюпъни, Джейкъб елиминира шайка фалшификатори и сложи край на дейността на Бруднъл, който освобождаваше от ръцете на правосъдието престъпни членове на Ордена.

С всяка успешна операция репутацията на асасините в Ийст Енд и отвъд пределите му нарастваше. Мрежата на Хенри се разрастваше с бързи темпове. Тамплиерите бяха превзели Лондон, внедрявайки се в средната класа, но асасините си го възвръщаха, започвайки от дъното. Децата на улицата ги смятаха за закрилници и им помагаха охотно; възрастните бяха по-предпазливи и по-наплашени, но им предлагаха мълчаливото си одобрение. Хенри често се връщаше в магазина и намираше подаръци пред прага.

Всичко това бе похвално, разбира се. Но според Иви (макар и не според Джейкъб) то заемаше второ място. На първо беше въпросът за Плаща. Ключът отново беше у тях, ала нямаха представа къде е скривалището. Знаеха къде не е — в Лондонската кула. И толкова.

— Къде отиваме? — попита отново Иви.

— Сред документите на Люси Торн открих писмо от съпруга на кралицата. От 1847 година — каза ѝ той.

Принц Албърт, за когото кралица Виктория продължаваше да скърби.

— 1847? — повдигна вежди Иви.

— Тогава започнало обновлението на Бъкингамския дворец — обясни Хенри.

— Мислиш, че принц Албърт е построил скривалище за Плаща? — развълнува се Иви.

Хенри кимна и се усмихна, наслаждавайки се на одобрението ѝ.

— И понеже в картите на двореца няма отбелязан тайник…

Преди да довърши, стигнаха до пейките, където седеше твърде забележителен мъж — индийски господин с кръгло, бузесто лице, което му придаваше момчешки вид. Въпреки това изглеждаше очарователен и достолепен. Носеше копринени дрехи. От скъпа коприна.

Той сгъна вестника си, остави го и стана да ги поздрави.

— Ваше Височество — Хенри се поклони леко — и малко неохотно, отбеляза си наум Иви. — Представям ви госпожица Иви Фрай. Госпожице Иви Фрай, махараджа Дулийп Сингх.

След кратка размяна на любезности индиецът бързо се обърна към Хенри със сериозно лице.

— Приятелю, чертежите, за които ме помоли, са преместени.

— Преместени? От кого?

— От хората на Крофърд Старик.

Сингх забеляза как посърнаха лицата на Иви и Хенри.

— Да, предположих, че името ще ви се стори познато. Знам къде са документите, но ги пазят като зеницата на очите си.

Иви изопна рамене.

— Това не е проблем.

Сингх я изгледа от главата до петите.

— Така си и мислех.

Не след дълго Иви и Хенри стояха върху покрив (след като си организираха състезание по катерене с победител Иви) с изглед към строго охранявано тамплиерско убежище.

Вътре бяха документите, отнесени от Крофърд Старик, който очевидно беше стигнал до същото заключение като тях.

Той обаче нямаше ключ. Те имаха. И сега искаха документите.

Първият проблем бяха стражите. Хенри обходи с поглед сградата, наподобяваща малка крепост. Имаше постови до прозорците и пред портата.

— Трябва ни план — констатира лаконично Иви.

— Ще отвлека вниманието на охранителите, а ти ще намериш начин да влезеш вътре — каза Хенри.

— Наистина ли? — погледна го тя със смесица от загриженост и изненада, несигурна дали е готов, а после — въображението ли я подвеждаше, или той се изчерви?

— За теб, Иви, съм готов на всичко.

— Е, щом вляза, ще намеря някой, който знае къде държат документите.

— И ще се срещнем по-късно — довърши той и се прокрадна към ръба на покрива.

— Внимавай — прошепна му тя.

Хенри успя да отвлече вниманието на стражите. Шумът разпръсна най-близката група и тя използва възможността да се изкатери по стената и да влезе през прозореца на първия етаж. Намираше се в централния архив, където, ако не се лъжеше, би трябвало да съхраняват чертежите.

Явно се лъжеше. Огледа бързо помещението и не видя нищо. Е, помисли си, време е за план Б. Да открия някого и да го разпитам.

Приближи до вратата и се ослуша. Чу стъпки в коридора и зачака доволна самотния страж да мине край нея. Отвори рязко вратата, нанесе му саблен удар по гърлото, улови го през врата с дясната си ръка и го вкара в кабинета. Затвори вратата и го пусна да се свлече на пода. Борейки се да си поеме дъх, той я погледна втрещен.

— Кълна се, госпожице, не знам къде го откараха — заекна.

Тя го стисна за яката и вдигна юмрук, готова да го сплаши с още един болезнен удар, но се спря. Него?

— Кош са откарали? — попита рязко.

— Мъжът, облечен като вас. Стражите го…

Проклятие. Хенри…

Тя се овладя.

— Къде са откраднатите чертежи?

Той поклати енергично глава.

— Не знам нищо.

Иви му повярва и го приспа със светкавичен удар с ръкавицата. Сега трябваше да вземе решение. Да продължи ли да търси чертежите? Или да спаси Хенри?

Всъщност нямаше дилема.

78.

На улицата ѝ провървя. Натъкна се на един от невръстните информатори на Хенри.

— Хванаха го, госпожице — каза ѝ детето. — Отведоха господин Хенри. Не можахме да ги спрем. Откараха го с червена карета. Няма да стигнат далеч обаче. Едното колело ще падне всеки момент. Вижте как криволичи дирята!

Иви му благодари. Благодари и на щастливата си звезда, че асасините разчитат на подкрепата на хората. Нека тамплиерите опитат да проследят карета в Лондон без очите и ушите на местните!

И така, тя проследи каретата, прекосявайки бързо оживените улици — още едно незабележимо лице в тълпата. Стигна до Ковънт Гардън, където откри изоставения впряг.

Втурна се през площада с надеждата да зърне Хенри или похитителите му, но от тях нямаше и помен. Амбулантен търговец я погледна с възхищение и тя тръгна към него — време беше да пусне в ход чара си.

— Видя ли някой да излиза от каретата? — посочи с най-сладката усмивка, която успя да си лепне.

— Да, издърпаха някого. Май беше мъртвопиян. Отнесоха го в църковния двор. Да изтрезнее на спокойствие сигурно.

Търговецът на масла до него додаде, смъквайки любезно шапка:

— Да. Колелото падна и тогава го смъкнаха. Казаха, че си ударил главата. Не знам защо го отведоха в църквата, но отидоха натам.

И двамата ѝ сочеха познатия портал с колони на църквата „Свети Павел“, възправена внушително в отсрещния край на площада. Всеки друг ден Иви би се впечатлила от достолепното ѝ присъствие сред другите високи сгради. Не и днес. Днес тя виждаше гробница. Заплаха.

Благодари на обожателите си, прекоси площада и влезе в задния двор на църквата. Тръгна в сенките — първо бързо, после по-предпазливо, доловила гласове наблизо.

Прокрадна се в дъното на двора, където бурените се ширеха необезпокоявани, и там се натъкна на импровизиран тамплиерски лагер. По средата седеше Хенри, завързан за стол. Около него стояха стражи. За миг тя си помисли ужасена, че са го убили. Главата му бе отпусната безжизнено върху гърдите. От друга страна, нищо в думите на похитителите му не подсказваше, че е мъртъв.

— Защо го доведохте тук? — попита единият.

— Асасин е — отвърна друг. — Не искахме да се измъкне, преди да го разпитате.

Първият страж явно беше на тръни.

— Преди църквата беше по-сигурно място. Казах ви да не идвате тук.

— Стореното — сторено. Хайде! Събуди го.

Докато вторият страж раздрусваше Хенри, за да го свести, Иви изскочи от сенките с извадено острие. Обезвреди светкавично противниците си. Не искаше да удължава схватката. Не я интересуваше нито достойнството на врага, нито собствената ѝ гордост. Просто приключи — бързо и безмилостно.

Колко различна беше сега от неопитния асасин, впуснал се в първата си мисия!

Щом тамплиерите паднаха покосени, тя се втурна към Хенри.

— Раниха ли те? — попита, докато го развързваше.

Той поклати глава.

— Добре съм. Слушай! Изпратиха човек да премести чертежите. Намери ли ги?

Сега беше неин ред да поклати глава.

— Залавянето ми провали плановете ти. Съжалявам — каза той, докато се отдалечаваха тичешком от църквата.

Върнаха се посърнали в базата.

79.

Крофърд Старик се подготвяше за празненство. Много важно празненство, за което имаше големи планове.

Прислужникът се суетеше около него. Изпъваше сакото и жакета му, изтупваше прашинки от раменете му, нагласяше вратовръзката му.

Старик се възхищаваше на отражението си в огледалото и се опияняваше от гласа си:

— От реда произтече хаос. Морето се надигна да наводни пивниците и да угаси уличните лампи. Градът ни загива. Тюпъни се провали, Люси се провали… Бруднъл, Елиътсън, Пърл… Десетки изчезнаха в нощта. Сега всичко зависи от мен. Асасините пуснаха природния гняв в домовете ни. Хората станаха зверове, преследващи ни с оголени зъби. Цивилизацията ни обаче трябва да оцелее. — Прислужникът изпълни задачата си. Крофърд Старик тръгна към вратата, подмятайки в заключение. — Ще започна начисто, за да предотвратя завръщането в Тъмните векове. Лондон ще се прероди.

80.

Двамата пак спореха — Иви и Джейкъб. Хенри ги наблюдаваше с противоречиви чувства. От една страна, му беше неприятно да вижда близнаците, хванали се за гушите. От друга, усещаше, че се влюбва в Иви Фрай и я искаше само за себе си. Егоистично, да. Но факт. Не можеше да го отрече. Искаше Иви Фрай само за себе си и ако тя се счепка с брат си… е, този ден щеше да настъпи по-бързо.

Междувременно сблъсъкът продължаваше.

— Старик подготвя своя ход — каза Иви. — Райската частица е някъде в Бъкингамския дворец.

— Нека си я вземе — отвърна Джейкъб.

Младият Фрай все още е самонадеян до краен предел, отбеляза мислено Хенри. В много отношения имаше право да бъде — плановете му обикновено се увенчаваха с успех. Последното му успешно начинание беше убийството на Максуел Рог. Хенри си спомни деня, когато Итън му бе дал папка с документи, пълни с имена на тамплиери. Благодарение на Джейкъб почти всички бяха обезвредени. Сериозно постижение.

И все пак Иви, обсебена от стремежа да открие Плаща, виждаше единствено разрухата, която брат ѝ сееше в града.

— Ще си патиш, задето забравяш да бързаш бавно — предупреди го тя.

— Не ми цитирай татко — разгневи се той.

— Татко не одобряваше методите ти — напомни му тя.

— Иви, татко е мъртъв…

Хенри реши, че е крайно време да се намеси.

— Стига! Току-що получих вест от шпионите си. Старик възнамерява да открадне Плаща на дворцовия бал довечера. После планира да убие държавния и църковния глава.

Това променяше коренно положението.

Иви и Джейкъб се спогледаха, осъзнали, че последният отчаян опит на Старик да отвоюва отново онова, което близнаците му бяха отнели, неволно е синхронизирал нейната мания по Плаща и неговата амбиция да упражнява власт посредством по-традиционни методи.

В погледите им се четеше неохотно примирение с действителността.

— Още веднъж в името на добрите стари времена? — повдигна вежди Джейкъб и за миг тя си спомни колко дълбоко са свързани и се натъжи, че разрушават тази връзка. Кой би предположил, че стремежът да изпълнят бащината воля ще ги раздели?

— И после приключваме — кимна му тя с натежало сърце.

— Съгласен! — каза той и добави: — Е? Какъв е планът?

Планът изискваше да използват съюзниците си Бенджамин и Мери Ан Дизраели, за да откраднат покани за бала — не какви да е, а поканите на семейство Гладстон.

Иви се залови да организира нова среща със Сингх, а на Джейкъб възложиха кражбата на поканите — задача тъкмо по вкуса и способностите му. Освен че открадна поканите от Катрин Гладстон, той отмъкна и каретата на семейство Гладстон. Предупреждаваха изрично гостите, че трябва да оставят сабите и пистолетите си пред входа на двореца, но с това затруднение щеше да се справи Фредерик Абърлайн, който обеща да внесе тайно оръжията им. Междувременно Иви се срещна с Дулийп Сингх и той ѝ съобщи, че чертежите са преместени в личния архив на кралицата в Бялата зала.

Вече знаеха къде са документите, а благодарение на Джейкъб имаха карета. Абърлайн щеше да внесе оръжията им двореца. Имаха покани.

Играта започваше.

81.

Преди да потеглят, Иви разгледа наличните планове на двореца — източния вход, откъдето щяха да влязат; западното крило, където щеше да се проведе балът, и петте етажа с над седемстотин стаи.

Тя обаче се интересуваше само от една. От Бялата зала. Натам щеше да тръгне при първа възможност. Щеше да влезе, да открадне чертежите, да открие тайника и да намери Плаща.

С Джейкъб се настаниха в каретата на Гладстонови и поеха след върволицата карети, насочили се към двореца. Иви усещаше как във въздуха витае вълнение. Все пак след смъртта на принц Албърт кралицата отбягваше публичните изяви с риск дори да привлече вниманието на сатириците. Тази вечер обаче тя щеше да присъства на бала.

Когато наближиха главния вход, Иви веднага разбра, че появата на кралицата няма да е единственото вълнуващо събитие. Каретата им подмина господин и госпожа Глад стон, които спореха с дворцовите стражари, наконтени с шапки от меча кожа и въоръжени с пушки с байонети. Развихрени, господин и госпожа Гладстон не бяха за подценяване. Кралските гвардейци обаче не им отстъпваха и двата лагера бяха в патово положение. Иви се смъкна в седалката и слава богу, Гладстонови не я забелязаха, заети ту да заплашват, ту да молят гвардейците.

Каретата с близнаците изтрополи по паважа пред главния портал, мина между колоните и влезе в предния двор на двореца. Безупречно облечени лакеи крещяха гневно на кочияшите или отваряха вратите на каляските, та важните персони да слязат и да се изкачат по внушителното стълбище към балната зала и терасата. Увеселението вече се вихреше с пълна сила.

Докато седяха в каретата и чакаха да им дойде редът да се присъединят към висшето общество, Иви и Джейкъб се спогледаха — безмълвно признание за обзелото ги напрежение. Успех! Пази се! Погледите им говореха повече от всякакви думи.

— Ще отида да намеря Плаща — каза тя.

— Както искаш. Аз ще се срещна с Фреди — сви устни Джейкъб.

После вратата на каретата се отвори, озоваха се пред кланящи се лакеи с безучастни лица и се насочиха към стълбите пред входа на двореца, където се виеше върволицата от изискани гости.

Изглеждаха съвсем на място. Джейкъб носеше официален костюм, Иви — копринени пантофки и надиплена сатенена рокля, обточена с дантела. Чувстваше се като пълнена пуйка, готова за коледната вечеря. Е, поне се сливаше с тълпата. С едно изключение — повечето дами носеха огърлици с диаманти, докато на верижка около нейния врат висеше ключът за тайника. Струваше ѝ неистови усилия да се сдобие с него. Не смяташе да го изпуска от поглед.

На няколко крачки от впряга ги застигна вик:

— Това е моята карета!

За щастие никой не обърна внимание на възмутения бъдещ премиер Гладстон.

Джейкъб и Иви се разделиха. Джейкъб тръгна да вземе оръжията от Абърлайн и някак си да предотврати покушението срещу височайшите особи, замислено от Старик, а Иви — да намери Бялата зала. Тя тръгна след множеството, стремейки се да не се набива в очи сред потока от коприна, смокинги, учтиви разговори и клюкарско шушукане. Усмихваше се и кимаше, ако я поздравят, играейки съвършено ролята си на млада дебютантка.

Отдели се от човешкото море и свърна в коридор наляво, когато добронамерен глас я възпря:

— Скъпа, балната зала е насам.

Престори се, че не чува, и се отдалечи безшумно по пищния килим, разстлан към дебрите на двореца. Вървеше тихо като привидение, наострила слух да долови присъствието на стражите, преди те да я забележат. Не след дълго, разбира се, чу стъпки и гласове. Вмъкна се в кабинет — оскъдно мебелиран и тъмен. Прилепи се към открехнатата врата и зачака стражите да отдалечат.

Когато отминаха, надникна през процепа и ги огледа внимателно. Носеха униформи на кралски гвардейци, но имаше нещо гнило. Изглеждаха някак развлечени, не толкова спретнати.

Самозванци.

Разбира се. Старик беше внедрил свои хора в двореца, разположени и отвън, и вътре. Как иначе би осъществил гибелния си замисъл? Иви преглътна, надявайки се в същия момент Абърлайн да информира Джейкъб какво е скроил врагът.

Излезе от кабинета и пак тръгна бързо по мекия килим. Откри Бялата зала и влезе вътре. Намери чертежите и прехапа устни, въодушевена от находката. За разлика от плановете на двореца, които вече беше разглеждала, тези включваха всичко. Всяко помещение, всеки коридор и проход. Това бяха личните чертежи на принца.

И…

Тя затаи дъх.

Видя тайника.

Прииска ѝ се Хенри да е тук при нея. Представи си как му показва откритието си. Всъщност си представи как ще прекарва много повече време с него, след като постигне целта си.

Сега обаче трябваше да се съсредоточи върху настоящето. Можеше само да се надява, че Джейкъб ще неутрализира хората на Старик, за да ѝ даде възможност да стигне до тайника. На излизане от залата зърна отражението си в голямо огледало, приглади полите си и пъхна чертежите в пазвата си. В коридора спря още веднъж да избегне стражите, изпречили се на пътя ѝ, и после се смеси бързо с тълпата от гости — невидима и неразпознаваема.

Е, не съвсем.

— Ето те и теб! — подвикна ѝ женски глас.

Да му се не види. Беше Мери Ан Дизраели — приятел и съюзник, когото нямаше как да подмине.

— Искам непременно да те запозная с някого! — възкликна госпожа Дизраели и предотвратявайки всякакви възражения, я улови под ръка. Поведе я през множеството към терасата. Там стоеше жена, която Иви Фрай веднага позна. Толкова известна жена всъщност, че за момент дори не повярва на очите си.

— Ваше Величество — поклони се Мери Ан Дизраели, стисвайки дискретно ръката на Иви, за да ѝ напомни да направи реверанс. — Представям ви госпожица Иви Фрай.

Нейно Величество, както обикновено облечена в тъмна рокля и с изражение в тон, погледна Иви със смесица от равнодушие и неодобрение и най-неочаквано каза:

— Ти ли си виновницата за инцидента с господин Гладстон?

Иви пребледня. Играта приключваше. Бяха ги разкрили.

— В-ваше Величество, простете ми — заекна тя.

Кралицата обаче се усмихна. „Инцидентът“ с господин Гладстон очевидно я беше развеселил.

— Тортата е изключително вкусна — каза тя на Иви. — Забавлявай се.

Обърна се и се отдалечи, сподиряна от забързан лакей. Зашеметена, Иви я проследи с поглед, осъзнала твърде късно, че е център на вниманието. Пред очите на всички и видима.

Понечи да се отдалечи бързо, но злото бе сторено и нечия ръка я улови за лакътя. Този път обаче не бе дружелюбната длан на Мери Ан Дизраели, отплавала при други събеседници. Не, беше попаднала в неумолимата хватка на Крофърд Старик.

— Ще танцувате ли с мен… госпожице Фрай? — попита той.

Гостите около тях ахнаха, възмутени от грубото нарушение на етикецията, но Крофърд Старик не им обърна никакво внимание. Поведе Иви към средата на терасата точно когато оркестърът засвири мазурка.

— Господин Старик, позабавлявахте се, но играта свърши — каза Иви с надеждата гласът ѝ да прозвучи по-уверено, отколкото се чувства.

Старик обаче не я чу. Притворил очи, той сякаш се носеше по вълните на музиката. Иви се възползва от възможността да огледа лицето му. Със задоволство забеляза умората и тревогата, изписани в тъмните кръгове и бръчките около очите му. Дейността на асасините наистина се бе отразила зле на тамплиерския Велик майстор. Всеки друг би решил да капитулира, но не и Крофърд Старик.

Иви се усъмни в здравомислието му. Обсебен от победата, Старик бе неспособен да признае поражението.

— Един, двама, трима — каза той и едва след миг тя осъзна, че сочи покривите над пълната с гости тераса. Да. Видя ги и тя. Мъже в униформи на кралски гвардейци, но очевидно тамплиерски стрелци — поне половин дузина. Насочиха оръжията си към терасата в очакване на сигнал.

Кръвопролитието щеше да започне всеки момент.

— Времето е чудно нещо, госпожице Фрай — каза Старик. — Лекува всички рани. Дори да сгрешим стъпките на танца, мазурката ще свърши и ще започнем наново. Проблемът е, че всички забравят. Допускат едни и същи грешки отново и отново.

Иви обходи с очи мъжете върху покривите, очаквайки всеки момент да проехти стрелба. Какво чакаше Старик?

Той ѝ каза.

— Танцът ще приключи скоро. Скоро хората ще забравят поколението на тази тераса и разрухата, която едва не причинихте на Лондон. Секне ли музиката, госпожице Фрай, времето ти изтича, а моето започва отново.

Това, значи, беше сигналът, който стрелците очакваха.

Оркестърът продължаваше да свири.

82.

Замреше ли музиката…

Очите на Иви пак се насочиха нагоре към покривите. Обнадеждена, зърна позната фигура — Джейкъб, вече в асасински дрехи, се прокрадна до един от стрелците и му преряза гърлото.

Познаваше брат си. Знаеше, че може да разчита на едно — да свърши работата си.

И той го направи. Щом оркестърът спря да свири, покривите бяха разчистени и Старик внезапно излезе от унеса си. Гневно, после трескаво, очите му се насочиха към покривите, видяха, че пустеят, и сетне се втренчиха в усмихнатото лице на Иви.

— Имам чувството, че е време за смяна на партньорите…

— Сбогом тогава.

Беше бърз. Ръката му изтръгна ключа от врата ѝ, преди тя да успее да го спре. После се обърна и се отдалечи, оставяйки я смаяна и стиснала гърлото си с длан. Около нея се надигнаха възмутени викове:

— Видяхте ли го? Видяхте ли какво направи?

Иви тръгна бързо след Старик, но го изгуби в тълпата. Зад нея гостите негодуваха, но тя продължи към края на терасата, благодарна, че вижда Джейкъб, който беше използвал ненадейната суматоха, за да се появи.

Тя извади документите от деколтето си и ги пъхна в ръцете му.

— Ето — каза запъхтяна. — Отбелязано е мястото на тайника. Върви.

Той погледна чертежите, сбърчил чело.

— Просто така? Без план?

— Няма време за планове. Ще те настигна, щом се отърва от това… — посочи омразната рокля, взе от Джейкъб скритото си острие и вързопа с асасинските си дрехи и тръгна да потърси подходящо място за преображението си.

Джейкъб хукна. Тайникът се намираше близо до винарската изба и вероятно бе изграден по същото време. После явно го бяха изтрили от чертежите и беше изчезнал. Вратата му беше скрита сред резбованата ламперия на стената. Джейкъб обаче видя, че е отворена, несъмнено с ключа, който Крофърд Старик бе откраднал от Иви.

В далечната бална зала жените сигурно продължаваха да стискат перлите си след произшествието. Тази част от двореца обаче бе притихнала, пуста.

Всъщност не съвсем тиха. Докато прекосяваше тесния тунел към тайника, Джейкъб чу глух взрив. Старик беше разпечатал подземието.

Джейкъб се напрегна. Кокалчетата на пръстите му изпукаха. Острието му безшумно изскочи от ножницата.

Още по-предпазливо той пристъпи към срутената врата на тайника. Мина през нея и се озова в стая със средновековна архитектура. Значи беше по-стара от винарската изба, построена при обновлението на двореца през 1760 година. Всъщност на Джейкъб му се стори, че целият дворец е издигнат върху подземието.

Неволно по лицето му се разля усмивка. Колко ли щеше да се въодушеви Иви от подобно откритие!

В средата на тайника стоеше тамплиерският Велик майстор. Държеше отворена кутия — тъмносив футуристичен правоъгълник със странни ъгловати вдлъбнатини, надписи и халки за носене. За миг той не успя да откъсне поглед от причудливия предмет, омагьосан от него. От пръв поглед личеше, че в него има нещо неземно и неведомо. Навярно Иви имаше право да възлага толкова надежди на артефактите.

Крофърд Старик все още бе облечен в костюм, но над него беше наметнал лъскав плащ, който излъчваше заплашителна сила подобно на кутията. Пред погледа на Джейкъб фигурите по златната тъкан се раздвижиха и очертаха нови контури, сияещи в различни цветове. Орнаментираните сфери в кутията зажужаха. Джейкъб продължаваше да се взира като хипнотизиран, усетил неустоимия призив на артефактите. С усилие на волята си наложи да се освободи от омаята, тръсна глава, усмихна се и пристъпи да поздрави Великия майстор.

— Не си ли малко стар да вярваш в магии? — попита той.

Старик го погледна със странно изражение, което Иви Фрай би разпознала, защото го бе видяла по време на танца. Само че сега то беше толкова отнесено, че изглеждаше почти блажено.

— Е, дори старците се поддават на изкушения — каза той с усмивка.

Слисан, Джейкъб пристъпи напред.

Старик не понечи да се защити. Продължи да се усмихва снизходително. Усмивката на мъдростта.

— Младите си мислят, че ще оставят незаличима диря в свят, създаден всъщност да ги употреби.

Джейкъб тръсна глава и изпъчи гърди като същински водач на банда.

— Аз не мисля, че ще оставя следа, старче. Знам го със сигурност!

Лицето на Старик се вкамени. Той се върна в настоящето, извличайки древна сила от находката си.

В същия момент Джейкъб нападна.

83.

Хенри взе решение. Реши да напусне този живот. Да напусне асасините и Иви, за които беше бреме. Цял живот се опитваше да избяга от истината, че е негоден за асасин. Като затворник в църквата „Свети Павел“ Хенри бе разбрал от ясно по-ясно, че бере горчивите плодове на заблудата.

Отнесен в спомени, той затвори магазина и изключи лампите, оттегляйки се в работния си кабинет отзад. Заслуша се в тиктакането на часовниците и се замисли какво ли прави сега Иви. С Джейкъб сигурно бяха пристигнали в двореца на кралицата. Когато се върнеха, мисията щеше да е приключила. Независимо от резултата — победа или загуба — битката щеше да е свършила. Щеше да започне възходът на асасините и залезът на тамплиерите в Лондон или асасините щяха пак да се оттеглят, да се прегрупират, да тънат в размишления.

А Хенри? Седна зад писалището, отрупано с документите, ръкописите, картите и чертежите, които с Иви бяха разглеждали отново и отново. Скри лице в длани и си спомни детството и годините, когато се наричаше Призрака. Живот, пълен със заблуди, рухнали мечти и неуспехи.

И преди беше обмислял да напусне Братството. Не може да загърбиш вярата си — така си каза тогава.

Да, реши сега. Може.

Придърпа празен лист към себе си и взе перото и мастилницата.

„Скъпа Иви“, написа.

В същия момент чу звук откъм външната врата. Звукът се повтори. Някой чукаше.

Хенри се изправи, пресегна се към острието си и го закопча върху китката си, вървейки към завесата. Босите му крака прекосиха безшумно магазина. Тръсна ръкав да скрие оръжието и надникна през стъклото. Видя фигура и веднага я позна.

Отвори вратата, подаде глава, огледа оживената уайтчапълска улица и се отдръпна, подканвайки госта си да влезе.

— Въоръжен си — отбеляза вместо поздрав Джордж Уестхаус. Опитни очи.

— Притиснали сме тамплиерите в ъгъла. Нали знаеш какво правят плъховете, когато ги притиснеш в ъгъла?

— Нападат магазинери? — предположи Джордж.

Хенри се опита да се усмихне, но усмивките не му бяха стихията и разбира се, мускулите на лицето му отказаха да се подчинят. Той пусна резетата, обърна се и поведе Джордж между отрупаните с вещи етажерки. Щом влязоха в кабинета, отмести писмото настрани и посочи на Джордж стола, където неотдавна бе седяла Иви Фрай.

Джордж остави върху писалището кожената торбичка, която носеше.

— Ще ме информираш ли как вървят нещата в града? — попита.

Хенри му разказа как с помощта на шпионската му мрежа Джейкъб е организирал бандите в Ийст Енд и после е осъществил серия от операции срещу тамплиерите, отслабвайки значително позициите им; как двамата с Иви са открили вероятното скривалище на Плаща; как Иви и Джейкъб в момента са на дворцовия бал и търсят тайника, където е артефактът.

При споменаването на артефакта Джордж повдигна вежди.

Да, помисли си Хенри, още проклети дрънкулки. Още смърт в името на джунджурии.

— Открил си ентусиазиран сътрудник в лицето на Иви Фрай, нали?

— Търсехме райската частица по различни причини — уточни Хенри. — Тя искаше да види силата ѝ. Да стане свидетел на могъществото на Първата цивилизация. Аз вече го бях виждал. Исках да се уверя, че тази сила никога няма да попадне в ръцете на тамплиерите.

— Търсехме… — повтори Джордж.

— Моля?

— Използваш минало време. Защо?

— Защото вярвам на близнаците. Дори Иви да не успее да открие Плаща, Джейкъб със сигурност ще обезвреди Крофърд Старик. И в двата случая райската частица ще остане в безопасност.

— И това е всичко, така ли? — Джордж посочи писмото до Иви. — Няма друго?

Хенри го погледна.

— Да. Друго няма.

Джордж кимна мъдро.

— Добре тогава. Много добре. Защото както ти казваше Итън и както казваше майка ти, асасините се нуждаят от аналитични умове не по-малко, отколкото от воини.

Хенри сведе глава.

— Истинският асасин трябва да притежава и находчив ум, и воинска смелост.

— Не, не — поклати глава Джордж. — Не описваш човек, а машина. Нашата организация — всяка организация — се нуждае от съвест, Хенри. Понякога не го осъзнаваме навреме, но тя е жизненоважна. Каквото и да правиш, Хенри, искам да не го забравяш.

Хенри кимна.

— Е, след като разяснихме този въпрос, да преминем на следващия…

Джордж отвори кесията, извади книга с кожена подвързия и я плъзна към Хенри.

— Иви ми писа за нея. Смътно си спомняла, че я е виждала в библиотеката на баща си. Възможно е да съдържа информация за артефакта, който търсите.

Хенри смръщи вежди и Джордж сви рамене.

— Да, знаех за Плаща. Исках просто да чуя всичко от първоизточника. Така де… от още един първоизточник.

— Търсехме… — повтори Джордж.

— Моля?

— Използваш минало време. Защо?

— Защото вярвам на близнаците. Дори Иви да не успее да открие Плаща, Джейкъб със сигурност ще обезвреди Крофърд Старик. И в двата случая райската частица ще остане в безопасност.

— И това е всичко, така ли? — Джордж посочи писмото до Иви. — Няма друго?

Хенри го погледна.

— Да. Друго няма.

Джордж кимна мъдро.

— Добре тогава. Много добре. Защото както ти казваше Итън и както казваше майка ти, асасините се нуждаят от аналитични умове не по-малко, отколкото от воини.

Хенри сведе глава.

— Истинският асасин трябва да притежава и находчив ум, и воинска смелост.

— Не, не — поклати глава Джордж. — Не описваш човек, а машина. Нашата организация — всяка организация — се нуждае от съвест, Хенри. Понякога не го осъзнаваме навреме, но тя е жизненоважна. Каквото и да правиш, Хенри, искам да не го забравяш.

Хенри кимна.

— Е, след като разяснихме този въпрос, да преминем на следващия…

Джордж отвори кесията, извади книга с кожена подвързия и я плъзна към Хенри.

— Иви ми писа за нея. Смътно си спомняла, че я е виждала в библиотеката на баща си. Възможно е да съдържа информация за артефакта, който търсите.

Хенри смръщи вежди и Джордж сви рамене.

— Да, знаех за Плаща. Исках просто да чуя всичко от първоизточника. Така де… от още един първоизточник.

Заинтригуван, Хенри придърпа книгата, отвори я и веднага усети как го обзема познато въодушевление. Книгата съдържаше разкази на очевидци — подробности за битки и убийства, за съкровища, изгубвани и намирани през ранните години на английското Братство.

Дали Иви бе попаднала на сведения за Плаща? Нещо, което навремето не ѝ е проговорило, но сега е добило смисъл?

Джордж наблюдаваше Хенри с усмивка.

— Доста порових, докато намеря книгата — каза той. — Надявам се да е полезна. — Изправи се да си върви. — Оставям те да я прочетеш на спокойствие. Справи се чудесно, Хенри. Майка ти и баща ти ще се гордеят с теб. Итън би се гордял.

Хенри заключи след Джордж и се върна при книгата. Знаеха, че Плащът може би обещава вечен живот, а Иви предполагаше, че притежава целебна сила.

Тя обаче бе убедена, че артефактът има и по-могъща, вероятно по-тъмна сила. Любопитството ѝ бе пробудило спомен; споменът я беше довел до тази книга.

Хенри я прелисти бързо, предчувствайки какво ще открие. Най-сетне стигна до разказ за плащ — мъгляво написан, но все пак потвърждаващ факта, че той наистина дарява вечен живот на онзи, който го носи.

Споменаваше се обаче и друго. Обратната страна на монетата — недостатък или може би предимство за някои. Плащът черпеше енергия от всеки, който го докосне.

В заключение пишеше, че за Плаща не се знае нищо друго, а информацията, описана в книгата, може би е слух или измислица. Въпреки това Хенри се замисли за Иви — как влиза в тайника, без да знае каква е истинската сила на Плаща.

84.

Най-после Иви облече обичайните си дрехи. Захвърли омразната рокля, намести ремъците на скритото острие и тръсна рамене под робата. Отново зърна отражението си в прозореца на тясното антре, което бе избрала за бързото си преобразяване, ала този път остана напълно доволна от резултата.

Това беше истинското ѝ аз. Дъщерята на Итън Фрай.

А сега към тайника. И тя като Джейкъб загърби шумотевицата на увеселението и се втурна към подземието. И тя като него откри вратата отворена. Спусна се в тунела и спря до разбития вход към скривалището.

Отвътре долиташе шум от борба. Джейкъб стенеше от болка. С извадено острие Иви се втурна вътре и видя как Старик, надянал Плаща, държи брат ѝ с една ръка.

Тя се втрещи. Невъзможно! Мъж на възрастта на Старик и с неговото телосложение не би могъл да удържи Джейкъб. Очите обаче не я лъжеха. Старик сякаш черпеше сили от Плаща и от брат ѝ.

— Не ме чуваш… — чу го да казва и погледът ѝ се насочи към пищно украсена кутия.

В нея имаше нещо като скъпоценни камъни и те се надигнаха като живи и засияха зловещо в сумрака. Зажужаха като пчели и оформиха защитен пашкул около Великия майстор и жертвата му.

Иви пристъпи към тях и без малко да разбере колко са силни. Спря я обаче шум откъм гърба ѝ. В тайника влетя страж и задъхан заговори на Старик:

— Сър, има…

Така и не довърши. Внезапното движение откъм прага явно разбуни зловещия рояк и от него се стрелна мълния, порази стража и го тласна назад — мъртъв, преди да се строполи на пода.

Втренчена в опърленото му, почерняло лице, Иви осъзна, че движението е предизвикало гнева на рояка. Замръзна на място, следейки с крайчеца на окото си зловещите насекоми, но без да изпуска от поглед средата на стаята, където Старик изсмукваше живота на брат ѝ.

Положението изглеждаше отчаяно. Джейкъб едва се крепеше.

— Лондон скоро ще се освободи от хаоса ти! — изкрещя Старик с ококорени, диви очи; по устните му блестеше слюнка. — Градът беше светлик за човечеството. Ти обаче реши да унищожиш вътъка на обществото. Каква алтернатива предлагаш? Анархия?

Свобода, помисли си Иви, но не продума. Съсредоточи се върху брат си и усети остро болката му.

— Съпротивлявай се, Джейкъб! — извика му и долови колко безпомощно и отчаяно прозвуча гласът ѝ. Очите на брат ѝ се облещиха, жилите по врата му запулсираха толкова силно, сякаш всеки момент ще се пръснат.

— Иви, бягай! — отрони той.

— Не знаеш как да използваш артефакта — изкрещя тя на Старик. — Плащът не е предназначен за теб.

Старик обаче не ѝ обърна внимание. Свирепо озъбен, сключи още по-здраво пръсти около врата на Джейкъб, готов да сложи край на мъките му.

В същия момент, сякаш усетили, че настъпва сетният миг, зловещите насекоми се оттеглиха с помътняло сияние. Иви се възползва от възможността да се стрелне напред с боен вик. Острието ѝ се вдигна и спусна, но с помощта на артефакта Старик отбягна с лекота удара. Все пак залитна и пусна Джейкъб, който се просна върху каменния под, задъхан и обвил врата си с длани.

Попаднала ненадейно в ореола на Плаща, кутията и насекомите, Иви се дезориентира и в следващия момент Старик я стисна за гърлото — същата мъртва хватка, в която допреди малко държеше брат ѝ.

— Още един Фрай, с когото да се нахраня — изкрещя триумфално той. Безумните му очи се впиха в Иви. Докато танцуваха, се чудеше дали е с всичкия си. Сега съмненията ѝ се изпариха. Частица от Старик навярно живееше у него, ала дълбоко погребана. Той самият се намираше на друго, неведомо място.

— Дързостта ти е възхитителна — каза той, впръсквайки я със слюнка. — Но вече си безсилна. Безсмъртен съм като Иисус. Такова е могъществото на Плаща.

— Не богохулствай — успя да отрони тя, но Старик не даде признаци, че я чува.

— Ще започна начисто — продължи да бръщолеви той. — Новият Лондон ще бъде още по-великолепен. Първо ще умреш ти, после кралицата.

Роякът от насекоми закръжи по-настойчиво край нея. Сякаш реагираха на неудържимите чувства, бушуващи у Старик. Или — по-вероятно — бяха неделимо свързани с импулсите, излъчвани от Плаща.

Джейкъб успя да се вдигне на крака, но странните насекоми му попречиха да приближи, излъчвайки страховити мълнии. Сега той насърчаваше сестра си да събере сили и да устои на гибелната хватка на Великия майстор на тамплиерите.

— Никаква стратегия и никаква мощ не може да ме победи! — продължаваше да се пеняви Старик. — Историята е на моя страна. Лондон заслужава бдителен властник, който няма да позволи на хаоса да го завладее.

— Хаос, който ти ще посееш! — извика Джейкъб и се хвърли срещу Старик с надеждата да заблуди насекомите и да му нанесе унищожителен удар.

Беше твърде бавен. Към него се стрелна мълния и го блъсна в стената.

Старик се възползва от замайването му и е почти невероятен изблик на енергия скочи към него и го стисна за врата.

Сега тамплиерът държеше в мъртва хватка и Иви, и Джейкъб. Силата на Плаща сякаш се оттичаше през тъканта и преминаваше през дланите му, сключени като хищнически лапи около вратовете им. Той ги вдигна като трофеи. Сключи пръсти. Те увиснаха безпомощни, неспособни дори да изкрещят от болка.

Иви усети как жизнените ѝ сили се топят. Остана без дъх, с помътени очи и мускули, отказващи да откликнат на немощните сигнали за съпротива, които мозъкът ѝ изпращаше. Старик я стискаше с голи ръце за гърлото, но сякаш го пробиваше с върха на копие.

— Махайте се от града ми! — изръмжа той и тя разбра, че това са последните думи, които ще чуе, защото се спускаше в бездната на безсъзнанието. Сетни мисли пробягаха през умиращия ѝ ум — съжаление, че никога няма да разкрие пред Хенри какви чувства изпитва към него. Няма да посети Амритсар с него. Няма да се сдобри с Джейкъб. Няма да каже на брат си колко го обича.

85.

Отначало помисли, че халюцинира. Фигурата пред прага несъмнено бе творение на агонизиращото ѝ съзнание или мъглява картина, нарисувана със сетните капки надежда. Реши да я отнесе със себе си на другия свят. По-добре от ухиленото, потно и безумно лице на Старик.

По-добре Хенри да я изпрати в отвъдното.

Видя как ръката му се вдига и спуска. Светлина се отрази по сребро. Нещо полетя към тях, въртейки се във въздуха.

После Старик изкрещя от болка, пръстите му се отпуснаха, а върху гърдите му цъфна алено кърваво цвете.

Познат глас. Хенри. Наистина беше дошъл. Наистина беше той. Идваше към тях, развял пищна роба и вдигнал скритото си острие.

Насекомите, помисли си Иви, но от устата ѝ не излезе нито звук. Хенри, пази се от насекомите, предупреди го мълком.

Видя как роякът потрепери от ярост и излъчи мълния, която облиза рамото на Хенри и го събори в несвяст на земята. Близнаците обаче успяха да се отскубнат от Старик. Паднаха върху плочника, борейки се да си поемат дъх, но готови да се защитят с вдигнати остриета.

Не беше необходимо. Старик изглеждаше сразен. Неземните насекоми вероятно продължаваха да откликват на желанията му. Не задълго.

— Губиш сили — възкликна тържествуващо Джейкъб, отбягвайки електрическото жило, стрелнало се да го порази. — Не можеш да ги контролираш!

Имаше право. Кървавото петно върху гърдите на Старик растеше, лицето му бе мъртвешки бледо. Насекомите мъждукаха едва-едва и вече не изписваха ярки дъги във въздуха.

— Плащът няма да те защити — извика Иви.

Старик оголи окървавени зъби.

— Грешите — каза той. — Хората от този град, от моя град, ще го заредят с енергия.

Ала силата, с която Плащът го зареждаше, наистина гаснеше.

— Този град е по-голям от теб. Неизмеримо по-велик — жегна го Иви.

Двамата с Джейкъб го нападнаха едновременно. Той се отдръпна и Плащът се смъкна от раменете му и се свлече на пода.

В същия момент енергията на рояка помръкна, сякаш и насекомите разбраха, че битката е изгубена. Върнаха се в пищно украсеното ковчеже от Първата цивилизация — театрални зрители, наслаждаващи се на спектакъла от удобната си ложа.

Старик падна на колене — с провиснали рамене, свел глава над поаленялата си риза.

Джейкъб остана до него, а Иви се втурна към Хенри. Приседна до него и прислони главата му в скута си. Потърси пулс. Сърцето му биеше. Беше жив. Миглите му затрепкаха.

— Хенри… — прошепна тя и го целуна. Обеща си още много целувки. И да види родния му град — Амритсар.

Преди това обаче…

Изправи се, прекоси стаята и застана до Джейкъб, който наблюдаваше как кръвта бавно изтича от вените на тамплиерския Велик майстор.

Близнаците се спогледаха мрачно. Да убиеш смъртно ранен враг не е похвално, но още по-недостойно е да го оставиш да агонизира мъчително.

Пристъпиха напред.

— Заедно — каза Иви и двамата го пронизаха едновременно.

— Лондон ще загине без мен — каза Старик.

— Ласкаеш се — поклати глава Джейкъб.

— Щях да го превърна в рай.

— Градът принадлежи на хората. Ти си само един — възрази Иви.

— На върха на стълбата — отрони Старик и това беше сетният му дъх.

— Време е онези на върха да барикадират вратите си — отсече Джейкъб. — Ние сме асасините.

Да, помисли си Иви и обходи с очи тайника, превърнал се в бойно поле. Разбра, че засега поне убийствата са приключили. Не след дълго наследниците на Итън Фрай и Хенри щяха да излязат оттук и осъзнали истинската сила на Плаща, да го оставят на сигурно място, охраняван от Короната. Утре Лондон щеше да се събуди обновен, а тримата асасини да продължат да му носят надежда. Иви знаеше, че предстоят още битки. Ала сега…

Ние сме асасините.