Подземен свят

1.

Скрит зад каруците на търговците, асасинът Итън Фрай се таеше в сенките на пазара в Ковънт Гардън — седнал върху щайга със скръстени ръце, подпрял брадичка в длан под меката, надиплена качулка на робата си. Следобедът отстъпи място на вечерния сумрак, но той не помръдваше. Наблюдаваше мълчаливо. И чакаше.

Рядко се случваше асасин да застане така, обронил глава в дланта си. Особено ако носи скритото си острие. Върхът на тайното оръжие на Итън се намираше на по-малко от два пръста от уязвимата плът на гърлото му. По-близо до лакътя му имаше лек, но експлозивен пружинен механизъм, който изстрелваше нагоре острата като бръснач стомана и се активираше с едно-единствено ловко движение на китката. Итън буквално държеше себе си на върха на ножа.

Но защо? Все пак дори асасините не са застраховани от инциденти и неизправности на снаряжението. Като предпазна мярка мъжете и жените от Братството се стараеха да не доближават до лицата си ръката със скритото острие. По-добре, отколкото да станат за посмешище или нещо по-лошо.

Итън обаче имаше различни съображения. Той не само владееше до съвършенство изкуството на разузнаването — а облегнатата върху силната му ръка брадичка би заблудила евентуален враг — но и изпитваше мрачно задоволство да предизвиква опасността.

И така, асасинът седеше, обвил брадичка с длан, наблюдаваше и чакаше.

Нещо привлече погледа му, той се изправи, отърси леността от мускулите си и надникна между каруците. Търговците прибираха стоката. Но имаше и друго. Играта започваше.

2.

В тясна уличка недалеч от Итън се бе спотаил мъж на име Бут. Носеше дрипав жакет и прокъсана шапка и оглеждаше джобен часовник, откраднат преди секунди от разсеян джентълмен.

Бут обаче нямаше представа, че бившият собственик на новата му придобивка е възнамерявал днес да я занесе в часовникарска работилница по причини, които не след дълго щяха да окажат дълбоко въздействие върху живота на Итън Фрай, на Бут, на млад мъж с прозвище Призрака и на други замесени във вечната битка между Тамплиерския орден и Братството на асасините. Бут не знаеше, че джобният часовник изостава с почти час.

В пълно неведение той захлопна капака му и поизпъчи гърди като истинско конте. Излезе от уличката, огледа се наляво и надясно и тръгна към опустяващия пазар. Докато вървеше, привел рамене и пъхнал ръцете си в джобовете, надничаше през рамо да провери дали не го следят. Доволен, прекоси Ковънт Гардън и навлезе в бедняшкия квартал Сейнт Гайлс, по-известен като Стария Никъл. Усети промяната почти веднага. Токчетата на обувките му, отеквали преди по плочника, сега затъваха в мръсотия и надигаха зловоние на изгнили зеленчуци и човешки изпражнения. Улиците наподобяваха клоаки, въздухът вонеше. Бут закри устата и носа си с шала, за да се предпази донякъде от миризмата.

Куче с вълча муцуна и изпъкнали ребра над хлътнал корем се помая зад него. Погледна го с гладни, зачервени очи, но той го срита и животното се присви и побягна. Недалеч, пред прага на съборетина, седеше жена в остатъци от дрехи, завързани с канап, и кърмеше бебе. Проследи го със стъклените си мъртви очи. Може би беше майка на уличница и чакаше дъщеря ѝ да се върне вкъщи с припечеленото. Горко на момичето, ако се прибере с празни ръце. Или пък бе тартор на шайка крадци и просяци, които скоро щяха да се върнат с плячката. Или нощем приемаше квартиранти. Тук, в гетото, някогашните внушителни къщи бяха разделени на стаи и нощем осигуряваха убежище на нуждаещите се: бегълци и семейства, блудници, търговци и работници — всеки, който има с какво да плати за покрив над главата си, за място на пода или легло, ако му провърви и разполага с достатъчно пари. Повечето търсачи на подслон бяха принудени да се задоволят със сламеник или с „дюшек“ от талаш. Не че щяха да спят спокойно — всеки сантиметър от пода бе зает и плач на бебета огласяше нощта.

Мнозина от обитателите на гетото бяха негодни или не желаеха да работят. Някои обаче имаха занятие — дресьори на кучета, продавачи на птици, на кресон, лук, хамсия, херинга, кафе; амбулантни търговци, улични метачи, разносвачи на афиши и брошури. Стоката им ги придружаваше в пансионите и даваше принос за теснотията и вонята. По тъмно затваряха къщите и запушваха дупките на счупените прозорци с вестници или парцали, за да не пропускат отровния нощен въздух, когато градът бълваше стълбове пушек. Нощният въздух неведнъж бе убивал цели семейства. Или поне така говореха. А в гетата най-бързо се разнасят слуховете и болестите. Здравните съвети на Флорънс Найтингейл не засягаха обитателите им — те спяха зад запечатани прозорци и точка.

И кой ли би ги упрекнал, помисли си Бут. В гетото смъртта те дебне отвсякъде. Болести, насилие. Възрастни погубваха деца, обръщайки се насън. Причина за смъртта — задушаване. По-често се случваше през почивните дни, когато и последната капка джин е пресушена, кръчмите се изпразнят, а майката и бащата тръгнат опипом към къщи сред воднистата мъгла, изкачат хлъзгавите каменни стъпала, минат през вратата и влязат в топлата, смрадлива стая, където най-сетне отпускат морни тела…

И на сутринта, когато слънцето изгрее, но мъглата още се стеле на парцали, жаловити писъци събуждат гетото.

Бут навлезе по-навътре в квартала, където високите сгради засенчваха дори оскъдната лунна светлина и обвитите в мъгла фенери сияеха злокобно в мрака. Гръмко пеене долиташе от кръчма през няколко преки. От време на време дрезгавият хор се чуваше още по-силно, когато вратата се отвореше да изплюе порция пияници на улицата.

На тази улица обаче нямаше кръчми. Само врати и прозорци, затъкнати с вестници. От просторите на горните етажи висеше пране и чаршафите се полюшваха като корабни платна. Като изключим далечната песен, той долавяше само звука на струяща вода и собствения си дъх. Беше сам.

Или поне така мислеше.

После дори песента стихна. Остана само капещата вода.

Тихо шумолене го сепна.

— Кой е? — подвикна той, но веднага разбра, че е плъх.

Колко приятно, наистина, да подскачаш от страх, рече си, от нищо и никакъв плъх. Много приятно.

Шумоленето обаче се повтори. Бут се извърна рязко и гъстият въздух се люшна и затанцува около него. Сякаш се раздели завеса и в миг му се стори, че зърва привидение. Силует в мъглата.

Сетне чу дишане. Той самият пъхтеше на пресекулки, но другият звук бе отчетлив и отмерен. Откъде ли идваше? Местеше се ту отпред, ту отзад. Пак шумолене. Стресна го трясък, но той проехтя в някоя от стаите горе. Мъж и жена се запрепираха на висок глас — той пак се бе прибрал пиян. Не, тя се бе прибрала пияна. Бут се подсмихна и се поуспокои. Какво го прихваща? Откога се страхува от призраци, плъхове и вкиснати старчета?

Обърна се, готов да продължи напред. В същия момент мъглата пред него се завихри и от нея излезе мъж в роба, който го сграбчи и вдигна юмрук, сякаш да го удари, но всъщност изви китка и с тихо щракване от ръкава му изскочи острие.

Бут стисна очи. Отвори ги след миг и видя как върхът на оръжието се плъзва към очната му ябълка. Подмокри се.

3.

Итън Фрай се възнагради с кратък миг на задоволство от точността на острието си, после подсече краката на Бут и го просна върху мръсните павета. Клекна, прикова го с колене и притисна ножа в гърлото му.

— Е, приятелю — усмихна се, — като за начало няма да е зле да ми кажеш името си.

— Бут, сър. — Той се сгърчи като червей и ножът се заби болезнено в плътта му.

— Добро момче — похвали го Итън. — Истината винаги е най-добрата стратегия. А сега ще си поговорим, нали?

Бут потрепери под него. Итън го прие за „да“.

— Тръгнал си да вземеш пратка, прав ли съм? Фотографска плака?

Бут потрепери отново. Итън го прие за второ „да“. Засега се движеше по план. Разполагаше със солидна информация — Бут бе брънка от канал за продажба на еротични снимки в лондонските кръчми.

— Джак Симънс ще ти предаде плаката, нали? — продължи асасинът.

Бут кимна.

— И как се казва човекът, с когото трябва да се срещнеш?

— Не… не знам, сър.

Итън се усмихна и се приведе още по-ниско към него.

— Скъпо момче, ти си по-лош лъжец, отколкото куриер. — Понатисна малко повече с острието. — Усещаш ли къде е ножът? — попита.

Бут примигна трескаво с очи — „да“.

— Това е артерия. Сънната ти артерия. Разкъсам ли я, ще нашариш града в червено, приятелю. Е, поне улицата. Но и двамата не искаме премеждия. Защо да пропиляваме такава прекрасна вечер? Хайде, кажи ми с кого ще се срещнеш?

Бут примигна.

— Ще ме убие, ако ти кажа.

— Може би, но аз ще те убия, ако не ми кажеш, а само единият от нас е тук и ножът му притиска гърлото ти. Това не е той, нали? — Итън увеличи натиска. — Избирай, приятелю. Умираш сега или по-късно.

При тези думи Итън чу шум. Идваше отляво. След половин секунда револверът му „Колт“ се озова в свободната му ръка и се насочи към новата мишена, докато другата продължаваше да притиска острието към гърлото на Бут.

Беше момиченце. Връщаше се от кладенеца. Стоеше, ококорило очи, и държеше ведро, пълно догоре с мръсна вода.

— Съжалявам, млада госпожице, не исках да те уплаша — усмихна се Итън. Револверът му се върна под робата и празната му ръка се вдигна, за да окуражи детето. — Опасен съм само за главорези и крадци като този тук. Върви си спокойно вкъщи…

Махна ѝ, но тя не помръдна, вкаменена от страх. Гледаше ги и бялото на очите ѝ се открояваше върху мърлявото ѝ лице.

Итън изруга мислено. Последното, което искаше, бе публика. Особено момиченце, което го зяпа как притиска нож в нечие гърло.

— Добре, господин Бут — рече той по-тихо от преди. — Ситуацията се промени. Настоявам да ми кажеш с кого имаше среща, иначе…

Бут отвори уста. Може би да отговори на въпроса на Итън или да му обясни къде да си завре заплахите. Или най-вероятно да изхленчи, че не знае.

Итън не разбра, защото лицето на Бут се разпадна, преди да отрони и дума.

Случи се миг преди Итън да чуе изстрела. Изтърколи се от тялото му и извади револвера си секунда преди да отекне вторият гърмеж. Спомни си за момиченцето и извърна рязко глава — точно навреме да я види как полита назад, от гърдите ѝ руква кръв и ръката ѝ изпуска ведрото; убита, преди да се строполи върху паважа, от куршум, предназначен за него.

Итън не посмя да отвърне на огъня от страх да не улучи друг невинен в мъглата. Сниши се в очакване на нов изстрел, трета атака в мрака.

Не дочака. Чу някой да се отдалечава на бегом и избърса костиците и парчетата мозък от лицето си, прибра колта в кобура и скритото острие — в канията. Остави Бут да изстива върху влажната земя и с един скок се озова до съседната стена. Улови се за улука и пъргаво се изкатери върху покрива, откъдето в приглушеното сияние на нощта по-лесно щеше да долавя тичащите стъпки на побягналия стрелец. Така бе стигнал дотук и явно така щеше да си тръгне. Подскачайки от покрив на покрив, той следваше неотстъпно и безпощадно плячката си, запечатал в паметта си лицето на момиченцето, а в ноздрите си — металическия мирис на мозъка на Бут.

Сега имаше значение само едно. Убиецът щеше да почувства острието му, преди да се зазори.

Долу ботушите на стрелеца трополяха по паважа и разплискваха локви. Итън го сподиряше като сянка. Не го виждаше, но разбра, че го е изпреварил. Стигна до ръба на покрив и доволен от преднината си, се заспуска бързо по первазите на прозорците. Скочи на улицата и се притисна към стената. Зачака.

След секунди хлопотът наближи. След още миг мъглата се раздвижи на кълбета, сякаш да оповести появата на новодошлия. После завесата се отдръпна и костюмиран мъж с гъст мустак и рошави бакенбарди се втурна на сцената.

Държеше пистолет. Цевта не пушеше. Но вероятно беше топла.

И макар по-късно Итън да обясни на Джордж Уестхаус, че е нападнал при самозащита, това не беше съвсем вярно. Разполагаше с предимството на изненадата. Можеше и трябваше да разоръжи мъжа и да го разпита, преди да го убие. Той обаче освободи острието, заби го с отмъстително просъскване в сърцето на убиеца и не без задоволство видя как животът угасва в очите му.

И така асасинът Итън Фрай допусна грешка. Прояви нехайство.

— Исках да изтръгна необходимата информация от Бут, преди да заема мястото му — обясни Итън на асасина Джордж Уестхаус на другия ден, след като му разказа цялата история. — Не предполагах обаче, че е закъснял за уречената среща, защото откраднатият джобен часовник изостава.

Седяха в дневната в дома на Джордж в Кройдън.

— Ясно — кимна Джордж. — Кога разбра?

— Ммм… Твърде късно, да речем.

Джордж кимна отново.

— Какво беше оръжието?

— Колт „Пал Мал“. Подобен на моя.

— И ти уби мъжа?

Огънят пропука и вдигна фонтан от искри в последвалата тишина. Откакто се върна при децата си Джейкъб и Иви, Итън изглеждаше по-сдържан и умислен.

— Да, Джордж, и той го заслужаваше.

Джордж се намръщи.

— Заслугите нямат нищо общо. Знаеш го.

— А момиченцето, Джордж? Да го беше видял! Дребничко като вейка. Два пъти по-малко от Иви.

— Въпреки това…

— Нямах избор. Беше с изваден пистолет.

Джордж погледна стария си приятел със загриженост и привързаност.

— Кое от двете, Итън? Уби, го, защото заслужава, или защото си нямал избор?

Поне десет пъти Итън си беше мил лицето и си духал носа, но имаше чувството, че миризмата на мозъка на Бут е попила в него.

— Едното изключва ли другото? На трийсет и седем съм и съм виждал достатъчно убийства. Знам, че справедливата кауза и възмездието са далеч по-маловажни от уменията, а уменията зависят от късмета. Когато Фортуна те погледне благосклонно… Когато куршумът на убиеца се отклони… Когато свали гарда, трябва да се възползваш от случая, преди щастливата съдба да отклони очи от теб.

Уестхаус се почуди кого се опитва да заблуди приятелят му, но реши да продължи без уточнения.

— Жалко тогава, че се е наложило да проливаш кръв. Не беше ли редно да научиш повече за него?

Итън се усмихна и се престори, че избърсва несъществуваща пот от челото си.

— Провървя ми. Върху фотографската плака, която носеше, бе написано името на фотографа. Уверих се, че мъртвецът и фотографът са един и същи човек — Робърт Уо, тамплиерски лакей. Еротичните му снимки са поемали в две посоки — към тамплиерите, но и към гетата и кръчмите с посредничеството на Бут.

Джордж подсвирна тихо.

— Опасна игра е играел господин Уо…

— И да, и не…

— Е, рано или късно го е чакал злощастен край.

— Несъмнено.

— И ти успя да разбереш всичко след смъртта му?

— Не ме гледай така, Джордж. Наясно съм, че извадих късмет, и всеки друг ден прибързаното убийство на Уо можеше да навлече неприятни последствия. Слава богу, не и през този ден.

Джордж се приведе да стъкне огъня.

— Каза „и да, и не“, когато отбелязах, че Уо е играел опасна игра. Какво имаше предвид?

— Имах предвид, че в много отношения рискът да лавира между двата свята и да се надява, че няма да се срещнат, не е бил голям. Днес пак видях с очите си гетата, Джордж. Спомних си как живеят бедните. Този свят е съвсем различен от тамплиерския. Не е за вярване, че делят една страна, камо ли един и същи град. Мен ако питаш, господин Уо е имал основания да смята, че пътеките на двете му делови начинания никога няма да се пресекат. Двата свята, в които е действал, са полюсни противоположности. Тамплиерите не познават бедняшките квартали. Живеят нагоре по реката, далеч от фабричната мръсотия, която замърсява водата на бедните, и от зловонните изпарения, тровещи въздуха им.

— Като нас, Итън — въздъхна тъжно Джордж. — Независимо дали ни харесва, или не, живеем в свят на изискани клубове и гостни, на катедрали и съвещателни зали.

Итън се втренчи в огъня.

— Не всички.

Уестхаус се усмихна и кимна.

— Мислиш за твоя човек, Призрака? Няма да ми кажеш, предполагам, кой е и какво прави?

— Това трябва да остане моя тайна.

— И все пак се замисли за него?

— Да, скроих план, включващ покойния господин Уо и Призрака. Ако всичко се развие добре и Призрака свърши работата си, нищо чудно да сложим ръка върху артефакта, който тамплиерите търсят.

4.

Джон Фаулър се чувстваше изморен. И му беше студено. А съдейки по скупчващите се облаци, скоро щеше да бъде и мокър.

Първите капки, разбира се, забарабаниха по шапката му и инженерът притисна кожения свитък с чертежи по-близо до гърдите си, ругаейки времето, шума, всичко. До него, закотвен в калта, стоеше лондонският арбитър Чарлс Пиърсън, както и съпругата му Мери. Присвити под дъжда, тримата се взираха със смесица от съмнение и благоговение в грамадната рана в земята — новата линия на метрото.

На петдесетина метра пред тях зееше огромен прорез в пръстта — „окопът“ — двайсет и осем стъпки широк и двеста метра дълъг. По-нататък ровът се превръщаше в тунел, под чийто тухлен свод се намираше първата подземна железопътна линия на света.

Нещо повече — първият действащ релсов път на света. Денем и нощем по него се движеха локомотиви, теглещи вагони с чакъл, глина и пясък от недовършените трасета. Машините пуфтяха напред-назад, пълнейки със задушлив пушек дробовете на ордата земекопачи до входа на тунела, които трупаха пръст в кожени кофи, плъзгащи се по конвейер към земната повърхност.

Цялата операция бе рожба на Чарлс Пиърсън. Почти две десетилетия лондонският арбитър отстояваше идеята за нова линия, която да облекчи задръстването по улиците в града и покрайнините. Строежът пък бе рожба на изобретателния ум на Джон Фаулър. Освен собственик на пищни бакенбарди, той бе най-опитният железопътен инженер на света и следователно — очевидният кандидат за главен инженер на подземната железница. Както бе обяснил на Чарлс Пиърсън обаче в деня, когато го назначиха, в случая опитът му вероятно не чинеше нищо. Все пак се залавяха с нещо, което никой не бе правил досега — железопътна линия под земята. Трудно — не, колосално — начинание. Някои дори твърдяха, че това е най-амбициозният строителен проект след пирамидите. Дръзко сравнение, разбира се, но понякога Фаулър бе склонен да се съгласи с тях.

Инженерът бе решил да прокопае по-голямата част от линията по метода „дълбаеш и покриваш“. Изкопаваха ров, широк двайсет и осем и дълбок петнайсет стъпки. После изграждаха поддържащи стени с по три пласта тухли. На места поставяха метални трегери над стените. Другаде изграждаха сводовете от тухли. Накрая покриваха изкопа и заглаждаха земята над тунела.

За целта унищожаваха пътища и къщи, а в някои случаи проправяха временни шосета. Преместваха тонове пръст и стотици тръби за газ и вода. Създаваха безкраен кошмар от шумотевица и разруха, сякаш бомба е взривила Флийт Вели. Не, сякаш от две години всеки ден бомбардират квартала.

Работеха денем и нощем, когато запалваха факли и мангали. Земекопачите се редуваха на две основни смени, които приключваха и започваха с три удара на камбана по пладне и в полунощ. Имаше и по-дребни размествания, когато жените и мъжете изоставяха една трудоемка и монотонна задача и подхващаха друга.

Основният виновник за шума бяха седемте конвейера, единият от които бе издигнат тук — високо дървено скеле в шахтата, извисяващо се на двайсет и пет стъпки над тях. Десетки работници обслужваха и в момента въпросния източник на прахоляк и оглушителен тътнеж. Някои бяха в изкопа, други — горе на земята, трети висяха като маймуни върху гредите, за да подсигуряват плавното му движение, докато гигантските кофи с пръст се плъзгаха, клатейки се, над рова.

На земята мъже с лопати изтребваха планина от изкопана пръст и я товареха в конски каруци. Над четирите чакащи впряга се виеха чайки и се снишаваха за плячка, необезпокоявани от дъжда.

Фаулър се обърна към Чарлс, който изглеждаше болен — държеше носна кърпичка пред устните си — но иначе в добро настроение. Има нещо неукротимо у него, помисли си той. Не беше сигурен дали е воля, или лудост. От две десетилетия търпеше подигравки — всъщност откакто предложи идеята за подземната линия. „Влакове в канавки“, присмяха му се тогава. Смяха се и когато разкри плановете си за вагони, тласкани от сгъстен въздух. През тунели. Нищо чудно, че десет поредни години Пиърсън присъстваше на страниците на списание „Пънч“. Безброй читатели се веселяха за негова сметка.

После се роди планът — отново рожба на Пиърсън и отново повод за присмех — да пуснат подземна железница между Падингтън и Фарингдън. Щяха да съборят гетото Флийт Вели и да преместят обитателите му в покрайнините на града, а хората да се придвижват до работните си места и обратно с новата железница.

Благодарение на внезапен приток на средства, предоставени от Западната железница, Северната железница и Лондонската градска корпорация, планът се осъществи. Назначиха него, многоуважаемия Джон Фаулър, за главен инженер на подземната железница и преди две години в Юстън започна работата по първия изкоп.

Смееха ли се още лондончани?

Да. Само че сега смехът им звучеше горчиво. Защото намеренията на Пиърсън да се разчисти гетото се развиха зле, меко казано. В покрайнините нямаше жилища и никой не проявяваше желание да построи нови. А никъде не съществува непретъпкано гето. Всички бедняци трябваше да отидат някъде и те се преместиха в други гета.

После, разбира се, настъпи разрухата от самата работа — непроходими улици, разкопани шосета, затворени магазини и занаятчийници. Търговците и предприемачите искаха обезщетения. Обитателите на къщите в съседство с трасето живееха в непрестанен хаос от кал, боботене на машини, грохот от конвейери, хлопот на кирки и викове на земекопачи. И в страх, че основите на домовете им ще се сринат.

Нямаше отдих; по тъмно запалваха огньове и нощната смяна запретваше ръкави, а дневната се залавяше с обичайните увеселения — пиене и пиянски побоища до зори. Лондон сякаш бе превзет от земекопачи; от нашествениците бяха доволни само уличниците и кръчмарите.

Не липсваха и инциденти. Първо, пиян машинист излезе от релсите на Кингс Крос и се вклини в тунела. Никой не пострада. „Пънч“ пожъна богат урожай. Година по-късно изкопът на Юстън Роуд рухна, повличайки градини, тротоари, телеграфни жици, газови тръби и водопроводи. Проби дупка в града. Като по чудо никой не пострада. Господин Пънч остана очарован и от този епизод.

— Надявах се днес да чуя добри новини, Джон — изкрещя Пиърсън, сваляйки кърпичката от устата си.

Дребен човечец, на шейсет и осем, но изглеждаше на два пъти повече от Фаулъровите четирийсет и четири. Двайсетте усилни години го бяха състарили. Винаги готов да се усмихне, но с изморени очи и с бузи, сбръчкани като восък, разтопен върху свещ.

— Какво да ви кажа, господин Пиърсън? — изкрещя в отговор Фаулър. — Какво бихте искали да чуете освен…? — посочи строежа.

Пиърсън се засмя.

— Боботенето на машините е окуражително, вярно. Но вероятно бих искал да чуя, че сме наваксали изоставането и се движим по график. Или че мълния е поразила всички лондонски адвокати, които водят дела за обезщетения. Че Нейно Величество кралицата е демонстрирала доверие в проекта и възнамерява да използва подземната железница при първа възможност.

Фаулър погледна приятеля си, отново удивен от духа му.

— Тогава се опасявам, господин Пиърсън, че имам само лоши новини. Изоставаме от графика. И времето ще ни забави още повече. Дъждът ще угаси двигателя и мъжете на конвейера ще се насладят на непредвидена почивка.

— Е, значи има и добра новина — подсмихна се Пиърсън.

— И каква е тя? — изкрещя Фаулър.

— Ще се порадваме — като по даден знак двигателят загъргори и умря — на тишина.

За миг наистина настъпи стъписано затишие, докато светът се приспособяваше към липсата на шумотевица. Само капките дъжд пльокаха в калта.

После откъм скелето долетя вик:

— Скелето поднася.

Вдигнаха глави и видяха как конвейерът се залюлява и един мъж се заклатушква над бездната още по-опасно отпреди.

— Ще издържи — каза Фаулър, забелязал безпокойството на Пиърсън. — Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

Суеверен човек би скръстил пръсти. Земекопачите решиха да не рискуват и ордите по скелето се заспускаха към земята като моряци от рейки на платна. Стотици заслизаха едновременно и Фаулър затаи дъх, молейки се гредите да издържат допълнителната тежест. Би трябвало. Щяха да издържат. И те издържаха. Мъжете стъпиха на твърда земя, крещейки и кашляйки, понесли лопати и кирки, скъпоценни за тях както ръцете и краката им. Окаляни от главата до петите, се скупчиха земляк при земляка.

Фаулър и Пиърсън наблюдаваха как се сформират очакваните групи — лондончани, ирландци, шотландци, от провинцията, от другаде. Пъхнали длани в джобовете или скръстили ръце пред гърдите, за да се топлят, всички стояха с превити рамене и шапки, нахлупени ниско, за да ги пазят от дъжда.

Нов вик наруши тишината и Фаулър се обърна към изкопа, където бе настъпила суматоха. Един земекопач, надникнал в ямата, бе вдигнал тревога. Мигом край него се бяха стълпили мнозина, втренчени в нещо долу.

— Сър! — извика началникът на смяната Марчънт и му махна с ръка да приближи. Събра длани пред устата си и изкрещя: — Сър. Елате да видите!

Фаулър и Пиърсън тръгнаха през калта. Мъжете се разделяха да им направят път. Не след дълго застанаха над изкопа и погледнаха надолу — през подпорите и кофите на утихналия конвейер към разкаляното езеро в дъното, което ставаше все по-дълбоко.

В него се поклащаше тяло.

5.

Дъждът поспря, слава богу, и нивото на водата в изкопа спадна, но машините мълчаха. С ръка върху шапката, Марчънт се втурна да информира прекия си шеф — Кавана, директор на строежа, докато друг изтича да намери полицай. Пръв пристигна полицай Абърлайн — младеж с рунтави бакенбарди. Представи се, прочисти гърло и свали униформената си каска, за да се заеме с огледа на тялото.

— Слизал ли е някой долу, сър? — обърна се към Пиърсън, сочейки изкопа.

— Разчистихме мястото веднага след като открихме тялото, полицай. Доста врява се вдигна.

— Никой не обича да вижда мъртъвци, преди да е похапнал и пийнал чай в единайсет, сър.

Абърлайн надникна предпазливо в ямата и махна с ръка на работника до него.

— Ще подържиш ли, драги?

Подаде му каската, после разкопча и свали колана, палката и белезниците и заслиза по въжената стълба.

Под погледите на, всички, надвесени над ръба на изкопа, той заобиколи тялото, повдигна едната ръка на мъртвеца, после другата. Най-сетне клекна и публиката затаи дъх в очакване служителят на реда да обърне тялото.

Абърлайн преглътна, несвикнал да изнася спектакъл и изпълнен с разкаяние, че не е наредил на мъжете да се отдръпнат назад. Те опасваха и двете страни на изкопа; дори Фаулър и господин и госпожа Пиърсън бяха там. Взираха се в него от петнайсет стъпки височина.

Добре. Той насочи поглед към тялото, загърбвайки смущението, за да се съсредоточи върху належащата задача.

Мъртвецът в костюм от туид лежеше с лице в калта, вдигнал една ръка, все едно да извика кабриолет. Кафявите му обувки бяха грижливо изработени и макар окаляни, изглеждаха в прилично състояние. Не е облечен като бездомник, помисли си Абърлайн. Приведе се, без да обръща внимание на тинята, мокреща дрехите му, и си пое дълбоко дъх. Улови мъжа за раменете и пуфтейки усилно, го преобърна.

Зрителите горе ахнаха дружно, но Абърлайн замижа, за да отложи момента, когато ще види лицето на мъртвеца. Отвори плахо очи и се втренчи в оцъклените зеници на мъжа. Беше на около трийсет и имаше гъсти посребрели мустаци и бакенбарди в стил принц Албърт, явно добре поддържани. Съдейки по външния вид, не бе богаташ, но не беше и работник. Като самия Абърлайн принадлежеше към новата средна класа.

Иначе казано, бе човек, чиито роднини щяха да настояват за обяснение как е свършил в изкоп на Ню Роуд.

Несъмнено предстоеше разследване и Абърлайн неволно изпита дребно, сконфузено въодушевление при тази мисъл.

Откъсна поглед от невиждащите отворени очи на мъжа и огледа жакета и ризата му. Сред калните лекета ясно различи кърваво петно с един-единствен отвор по средата. Ако не се лъжеше — рана от острие.

Абърлайн беше виждал и преди жертви на порезни рани, разбира се, и знаеше, че въоръжените с ножове мушкат, режат и пробиват едновременно. Бързо и напосоки.

Тук обаче имаше само една рана, право в сърцето. Чисто убийство, така да се каже.

Абърлайн вече трептеше от вълнение. По-късно съвестта щеше да му напомни, че все пак става дума за убит човек и е редно да изпитва единствено съчувствие — към него и семейството му — и никакво въодушевление. Но въпреки това…

Претърси тялото и веднага го откри — револвер. Господи, помисли си, нападател с нож е надвил мъж с пистолет. Върна оръжието в джоба на жакета.

— Трябва да извадим тялото оттук — подвикна към шефовете. — Ще ми помогнете ли да го покрия и да го натоваря в каруца, за да го откарам в полицейската морга?

Заизкачва се по стълбата, докато началниците даваха нареждания и неколцина работници се запускаха надолу, къде с ентусиазъм, къде с уплах. Горе Абърлайн избърса калните си длани в седалището на панталоните си и огледа множеството, питайки се дали убиецът е тук и дали се наслаждава на творението си. Тълпата край изкопа проследи как изнасят тялото и го качват в каруца. Разстлаха брезентово платнище и го проснаха върху мъртвеца, скривайки отново лицето му под импровизирания погребален покров.

Дъждът се усили, но вниманието на Абърлайн привлече мъж в изискани дрехи, който прекосяваше дъсчената пътека през калната поляна. Недалеч зад него подтичваше лакей, понесъл тежък кожен бележник, чиито върви танцуваха в ритъм с тромавите му подскоци.

— Господин Фаулър! Господин Пиърсън! — поздрави мъжът и размаха бастун, приковавайки тутакси погледите им.

Всички притихнаха, но не както досега. Мъжете запристъпваха смутено от крак на крак и ненадейно се втренчиха в обувките си.

„Виж ти! Важна клечка!“ — помисли си Абърлайн.

Новодошлият носеше елегантен костюм като Фаулър и Пиърсън, но изглеждаше по-контешки, сякаш е свикнал да улавя погледите на дамите. Нямаше шкембенце и раменете му бяха прави и широки, а не прегърбени от напрежение и безпокойство като на колегите му. Под шапката му се стелеше гъста, дълга до раменете коса. Измамно сърдечният поздрав обаче бе придружен от машинална усмивка, която угасна, преди да стигне до очите. Дамите, впечатлени от стила и самоувереността му, биха се разколебали при вида на студените му пронизващи очи.

Абърлайн погледна първо към Пиърсън, после към Фаулър и забеляза колко са смутени и с какво неудобство Чарлс Пиърсън представи мъжа:

— Това е сътрудникът ни господин Кавана, изпълнителен директор на подземната железница. Той ръководи ежедневната работа по изкопа.

Абърлайн докосна чело, мислейки си: „Каква ли точно е историята ти?“.

— Чух, че са открили труп — каза Кавана.

Над дясната му скула имаше белег, сякаш навремето някой се е опитал да очертае окото му с нож.

— Да, сър — въздъхна Пиърсън.

— Искам да го видя — настоя Кавана и Абърлайн вдигна брезента. След секунда Кавана поклати глава. — Не го познавам, слава богу. Не е от нашите. Пияница е, несъмнено, като клетата душа, която ни изнася серенада оттам — посочи и застана с гръб към каруцата. — Марчънт! Дай заповед на хората да се връщат в изкопа. Загубихме достатъчно време.

— Не — възрази тихо госпожа Пиърсън и пристъпи пред съпруга си. — В знак на уважение към мъртвия е редно работата да спре до сутринта.

Кавана включи автоматичната си усмивка. Раболепно размекнат, смъкна високата си шапка и се поклони ниско.

— Госпожо Пиърсън, простете ми, задето най-безразсъдно забравих, че присъстват и по-деликатни, чувствителни особи. Както съпругът ви отлично знае обаче, тук често ставаме свидетели на произшествия и се опасявам, че присъствието на мъртвец е недостатъчна причина да прекратим неотложната си работа.

— Чарлс? — Госпожа Пиърсън се обърна към съпруга си, който в отговор сведе очи и пръстите му в ръкавици заопипваха смутено дръжката на бастуна.

— Господин Кавана има право, скъпа. Извадихме тялото на клетника. Работата трябва да продължи.

Тя се взря изпитателно в лицето му. Той отвърна глава и след миг госпожа Пиърсън вдигна поли и се отдалечи.

Абърлайн я изпрати с поглед, забелязал коварното самодоволство на Кавана, който започна да дава разпореждания на Марчънт и земекопачите. Чарлс Пиърсън, от своя страна, тръгна бавно след съпругата си с тъжно изражение.

Сега Абърлайн трябваше да закара трупа в Бел Айл. Сърцето му се сви при тази мисъл. Едва ли на Божията зелена земя имаше по-лошо място от гетото Бел Айл.

Сред мъжете, на които началникът на строежа крещеше на висок глас да се връщат в изкопа и да се залавят за работа, беше млад индиец, който в служебните папки се водеше Бхарат и ако някой от мъжете, превиващи гръб до него, проявеше любопитство, би се представил с това име. Мислено обаче се наричаше другояче.

Призрака.

Външно Призрака не се отличаваше от побратимите си. Носеше същите дрехи — риза, кърпа на врата, кепе, жилетка и работна куртка — но нямаше обувки; ходеше бос. Сръчен и съвестен работник, нито по-добър, нито по-непохватен от другите; заприказваха ли го, се държеше приветливо, нито особено словоохотлив, нито склонен да завързва разговори, ала не и твърде сдържан.

Призрака обаче наблюдаваше зорко. Постоянно. По силата на щастливата случайност се бе оказал достатъчно близо до тялото, за да го огледа добре, преди да им заповядат да напуснат изкопа. Бе зърнал и пияния до ямата и в последвалата суматоха улови погледа му. В същия момент, сякаш да уталожи сърбеж, потърка гърдите си — дребен незначителен жест, невидим за останалите.

Видя и как Абърлайн и Кавана пристигат един след друг и изключително внимателно проследи как повдигат брезента, как Кавана погледна лицето на мъртвеца и колко ловко прикри факта, че го познава.

Беше добър, несъмнено. Умееше не по-зле от него да заблуждава, но в очите му проблеснаха мимолетни искрици, когато се взря в убития. Позна го.

Сега Призрака проследи с поглед как Абърлайн потегля с каруцата — към Бел Айл, разбира се.

Не след дълго си тръгна и пияницата.

6.

Принц Албърт се бе споминал преди година и макар увлечението му по растителността, красяща лицето, да го надживя, благоприличието и добрите му обноски очевидно не бяха заразили обществеността. Точно обратното — над Лондон сякаш се бе спуснала тъмна и зловеща сянка. Някои го отдаваха на отсъствието на кралицата, която продължаваше да скърби за Албърт, усамотена в шотландските планини. Други виняха пренаселеността — ужасната миризма, бедността и престъпленията — включително безумците, според които най-доброто решение бе да построят подземна железница. Трети възразяваха, че не пренаселеността, а именно строителството на подземната железница е всяло хаос в града. Последните подчертаваха, че то е задълбочило проблема, прогонвайки хиляди от домовете им във Флийт Вели — най-обширното лондонско гето. И това беше вярно.

Е, поне се отървахме от най-голямото гето, казваха първите.

Не точно, изсумтяваха вторите. Просто го преместихте.

Имайте търпение, умоляваха първите.

Не, нямаме търпение, негодуваха вторите.

Седнал в каруцата, Абърлайн стискаше юздите и размишляваше как в клубове и игрални зали висшестоящите вземат решения, които засягат всички. И с каква цел? В името на общото благо? Или за своя изгода? Стих от лорд Тенисън за атаката на Леката бригада изплува в ума му: „Отредено им е не да мислят, а да действат или да умрат“.

Каруцата изтрополи през релсите към високите сгради със заострени покриви на Бел Айл, издигащи се като мръсно петно над хоризонта. Вече усещаше вонята на конските касапници, на казаните, където варяха кости, претопяваха мас и забъркваха химически препарати; на фабриките за фойерверки и кибритени клечки.

Вляво незнаен идиот се бе опитал да посади градинка под прозореца на кухнята си, но тя бе обрасла в хищни бурени, които пълзяха по железните огради наоколо. Мръсни деца в дрипи тичаха из пущинаците от двете му страни и се замеряха с ръждясали консервени кутии. Във всяка къща имаше стаи и перални помещения и нощем собствениците и квартирантите им се натъпкваха вътре както в Стария Никъл.

Каруцата пое край конските касапници. През портите минаваха живи коне, чието обоняние и инстинкт ги предупреждаваха какво ги очаква — щяха да ги умъртвят и да сварят месото им в медни казани за храна на котките.

В дворовете голи до кръста мъже раздробяваха кости с тежки чукове под погледите на групички парцаливи деца, чиито окаяни дрехи жълтееха от сярата във въздуха.

Абърлайн забеляза неколцина, които явно се бяха отегчили — все пак зрелището не предлагаше кой знае какво разнообразие — и играеха на крикет. Не разполагаха с необходимите приспособления и импровизираха с дъска от старо легло вместо бухалка и топка… Абърлайн потрепери. Божичко. Използваха отрязана котешка глава.

Понечи да им изкрещи, да им каже да намерят нещо друго, но забеляза, че пред каруцата е застанало дете, и дръпна юздите.

— Махай се от пътя ми! — извика раздразнено той. — Имам важна полицейска работа!

Гаврошчето обаче не помръдна.

— Къде отивате, сър? — попита то, обгърна главата на коня с две ръце и го погали.

Сърцето на Абърлайн се поразмекна и той забрави яда, наблюдавайки как детето прокарва пръсти над ушите на животното. Докато се наслаждаваше на трогателната им близост, момчето повтори:

— Къде отивате, сър? Не го водите при касапина, нали? Кажете ми, че няма да го убият.

С периферното си зрение Абърлайн долови движение и се обърна. Още улични хлапета се провряха под оградата и се струпаха на пътя край него. Все едно, помисли си той, не нося нищо ценно. Ако не броим подгизналия труп и брезентовото платнище.

— Не бой се, синко, откарвам мъртвец в моргата.

— Мъртвец ли, сър? — надигна глас един от новодошлите.

Още две деца се присъединиха към зяпачите. Тълпата зад него нарастваше.

— Офейквайте! Тук няма нищо интересно — предупреди ги той.

— Може ли да погледнем, сър?

— Не може, мътните го взели! — извика през рамо Абърлайн. — Махайте се, преди да съм размахал бухалката!

Първото момче продължаваше да гали коня.

— Маслото ли са му светили на онзи отзад? — попита то. — Затова ли полицията се занимава с него?

— Нещо такова — кимна Абърлайн, изгубил търпение. — Освободи ми пътя, момче!

Каруцата подскочи и се килна. Той понечи да се обърне и да нахока дрипавите сополанковци, които явно се опитваха да надникнат под брезента, но дъсчената платформа се лашна отново. Ядосан и обзет от ненадейно желание да се махне по-бързо от Бел Айл, Абърлайн изплющя решително с поводите.

— Дий!

Ако момчето не се отмести, негов проблем.

Конят тръгна напред и принуди детето да отстъпи встрани. Когато се разминаха, Абърлайн го погледна и забеляза как по лицето му се разлива загадъчна усмивка.

— Късмет с мъртвеца, сър — пожела му присмехулно момчето, но в отговор Абърлайн просто изсумтя и раздруса поводите.

Подмина редицата къщи до моргата и там се наложи да се разкашля силно, за да събуди работника, задрямал на дървен стол през портата. Той се сепна, докосна си шапката за поздрав и го пусна в двора.

— Какво ни носиш? — Друг работник се появи от страничен вход.

Абърлайн скочи от каруцата. Сънливецът пред портата я затвори, оставяйки Бел Айл отвън като мръсен отпечатък върху прозорец.

— Мъртвец. Трябва да стои на студено, докато дойде следователят — отговори Абърлайн и задържа юздите, докато мъжът заобиколи каруцата, повдигна брезента, надникна под него и го пусна.

— Върви в касапницата — отсече той.

— Моля? — повдигна вежди Абърлайн.

Работникът въздъхна и избърса длани в престилката си.

— Освен ако това не е проклета шега, трябва да отидеш в касапницата.

Абърлайн пребледня, спомнил си срещата с гаврошчетата от гетото. Потръпна при мисълта колко хитроумно бе отвлякло вниманието му момчето, което галеше коня му.

Заобиколи бързо каруцата и отметна брезента. Тялото от изкопа беше изчезнало, заменено с мъртво пони.

7.

Всяка нощ Призрака се прибираше вкъщи по един и същи път — по Ню Роуд и край църквата Мерилбоун. Сред изронените и хаотично разпръснати из двора ѝ надгробни плочи имаше една, към която той винаги поглеждаше.

Ако камъкът стоеше прав, както през повечето вечери, значи нямаше послание. Ако бе наклонен надясно, сигнализираше опасност. Просто опасност. От Призрака зависеше да разбере каква точно.

Наклонена наляво, плочата му съобщаваше, че опекунът му иска да го види — в обичайното време на обичайното място.

След въпросната проверка Призрака изминаваше петте мили до Уопинг, където се намираше домът му — тунелът под Темза.

Наричали го едно от великите чудеса на света и дори над земята той изглеждаше внушително сред другите сгради — заострена осмоъгълна постройка от мрамор, служеща като преддверие. Влизайки през вратите, които никога не се затваряха, той прекосяваше мозаечния мраморен под към наблюдателницата. През деня пешеходците плащаха по пени, за да минат през нея и да се спуснат по стълбите към тунела. Не и нощем. Въртящата се месингова бариера бе затворена, но Призрака я прескочи, както правеха всички други.

Всички призрачни среднощни обитатели на тунела.

Мраморните стъпала, виещи се през прохода, бяха заледени и той заслиза по-внимателно от обикновено към първата площадка, после към следващата и най-накрая стигна дъното — голямата ротонда на повече от сто и петдесет стъпки под земята. Навремето тя била обширна и пищно украсена; сега беше само обширна. Стените бяха мръсни, статуите — почернели. Годините си бяха казали думата.

Въпреки това гледката впечатляваше — ниши, издялани в грапавите хоросанови стени. В тях, свити до кожени торби, спяха хората на ротондата — фокусници, ясновидци, жонгльори, които през деня натрапваха уменията си на посетителите на прочутия тунел.

Първи по рода си на света, тунелът под Темза се простираше от Уопинг до Ротърхайт. Строежът му, продължил седемнайсет години, изправил пред множество изпитания инженера Марк Брюнел, а синът му Изамбард едва не се удавил при поредното наводнение, препънало усилията им. И двамата се надявали конски впрягове да минават по подземния път, но цената се оказала твърде висока и той станал туристическа атракция. Посетителите плащаха по пени, за да изминат хилядата стъпки под Темза, и цяла подземна индустрия бе възникнала, за да ги обслужва — индустрия, изискваща контрол.

Призрака се придвижи от преддверието до черната паст на тунела, чиито две арки зееха срещу него като дула на пистолет. Проходът бе широк и с висок таван, ала тухлените стени сякаш го притискаха и всяка крачка се превръщаше в ехо. Не след дълго атмосферата се промени рязко. През деня стотици газови лампи прогонваха мрака, но нощем единственото осветление бяха мъждукащите свещи на обитателите на тунели — улични търговци, оракули, танцьори, дресьори, певци, клоуни. Казваха, че всяка година по два милиона души слизат в тунела. Намереха ли си място тук, бездомниците го пазеха ревниво, да не би друг да им го отнеме в тяхно отсъствие.

Вървейки с отекващи по каменния под стъпки, Призрака оглеждаше отпуснатите тела на уличните търговци и артисти. Надничаше в нишите и огряваше с фенера си спящите под сводовете по цялото протежение на тунела.

Вътре съблюдаваха стриктна йерархия. Търговците заемаха нишите до входа на тунела. По-навътре се настаняваха скитниците, просяците, клошарите; още по-навътре — крадците, престъпниците и бегълците.

На сутринта търговците, за чието занятие бе от полза в тунела да не се подвизават мръсни бездомници, помагаха ентусиазирано на полицаите да го разчистят. Престъпниците и бегълците така или иначе изчезваха от тъмно. Останалите — клошарите, просяците и уличниците — разтриваха очи и мърморейки, събираха оскъдните си притежания и се подготвяха за поредния ден на оцеляване.

Фенерът на Призрака се задържа над спяща фигура в тъмна ниша. Следващата бе празна. Фенерът описа дъга да освети сводовете по средата на тунела. Те също пустееха, поглъщайки светлината, която танцуваше немощно по тухлите.

От мрака долетя шумолене и Призрака вдигна фенера над свит до стената силует.

— Привет, господин Бхарат — прошепна му малко момче.

Призрака приближи до него и извади изпод куртката си дебел комат хляб.

— Привет, Чарли — поздрави той и подаде хляба на детето.

То трепна леко, свикнало да получава плесници и пестници от възрастните, после взе хляба, втренчено в Призрака с благодарни очи. Захапа го предпазливо след миг колебание.

Повтаряше се всяка нощ. Трепване, предпазливост, признателност. И всяка нощ Призрака, който не знаеше нищо за момчето, освен че живее сред насилие и грубост, му се усмихваше и казваше:

— До утре вечер, Чарли. Пази се.

Със свито сърце и тази нощ Призрака остави детето в нишата му и продължи напред.

Не след дълго спря отново. В друга ниша лежеше мъж със счупен крак, паднал по заледените стъпала на ротондата. Призрака бе наместил костта и сега, затаил дъх да не вдишва вонята на изпражнения и пикоч, клекна да провери дали шината е на място и дали кракът се възстановява.

— Добро момче си ти, Бхарат — изръмжа пациентът му.

— Ял ли си? — попита Призрака, опипвайки крака; не се отличаваше с деликатно обоняние, но Джейк наистина смърдеше.

— Маги ми донесе хляб и плодове — отговори той.

— Какво щяхме да правим без нея? — почуди се гласно Призрака.

— Щяхме да измрем, момче, това щеше да стане.

Призрака се изправи и се престори, че поглежда назад към входа на тунела, за да поеме глътка чист въздух — сравнително чист.

— Кракът ти е по-добре, Джейк — отбеляза той. — Още два дни и ще можеш да се изкъпеш.

Джейк се ухили.

— Толкова ли е зле?

— Да, Джейк. — Призрака го потупа по рамото. — Толкова.

Продължи напред към вътрешността на тунела, докато стигна до последната ниша, използвана за нощувка. Тя принадлежеше на него и на Маги. На шейсет и две Маги можеше да му бъде баба, но двамата се грижеха един за друг. Призрака носеше храна и пари и всяка нощ запалваше свещ и учеше Маги да чете.

Тя пък беше майката на тунела — гръмогласен застъпник на Призрака в случай на нужда, достолепна, вдъхваща страхопочитание персона. Никой не би посмял да ѝ се опълчи.

Малцина се осмеляваха да пристъпят отвъд този предел. Зад него се простираше мрак и неслучайно Призрака се бе установил тук. Домът му служеше като аванпост, откъдето той бдеше над спящите и ги пазеше от злодеи и злодеяния, от хората извън закона и от бегълците, търсещи подслон в по-тъмните дебри на тунела.

Преди да дойде, разбойниците нападаха обитателите на тунела. Мина време и се проля кръв, но в крайна сметка Призрака сложи край на това.

8.

През нощта, когато срещна Маги, Призрака се прибираше вкъщи — ако нишата в тунела може да се нарече „дом“ — по обичайния маршрут. Понякога, докато вървеше, си позволяваше мислено да се върне в истинския си дом — Амритсар в Индия, където бе отраснал.

Помнеше как като дете и юноша се разхождаше в двора на родната си къща, а после из кварталите на родния си град. Паметта често се заиграва с нас, като представя преживяното в по-добра или по-лоша светлина, и Призрака съзнаваше отлично коварството ѝ. Разбираше колко е опасно да идеализира детството си. Все пак лесно би могъл да забрави, че Амритсар, за разлика от Лондон, още няма канализация и всъщност рядко ухае на жасмин и билки както в ярките му спомени. Лесно би забравил, че улиците, обрамчени от високи огради, приютяваха съмнителни персони, както навсякъде в Индия. Вероятно слънцето не къпеше града в златна светлина денем и нощем, стопляйки камъните, озарявайки фонтаните и рисувайки усмивки по лицата на хората.

Вероятно не. Но това помнеше и честно казано, такава картина предпочиташе да си представя. Спомените го сгряваха нощем в тунела.

Рожденото му име бе Джаядип Мир. Както всички момчета издигаше в култ баща си Арбаз Мир. Майка му казваше, че баща му ухае като пустинята и Призрака си го спомняше точно така. От най-крехка възраст Арбаз повтаряше на Джаядип, че го очаква бляскаво бъдеще и някой ден ще стане прославен асасин. Описваше му едни дни, които звучаха и вълнуващи, и неизбежни. В уютния дом на любящите си родители Джаядип отрасна, изпълнен с увереност.

Арбаз обичаше да разказва истории толкова, колкото Джаядип обичаше да ги слуша, а най-любима му бе историята как се срещнали майка му и баща му. Арбаз и немият му прислужник Раза Сура търсели диаманта Кохинор, Сияйната планина. Докато се опитвали да го изнесат от двореца на раджата, Арбаз се запознал с Пяра Каур, внучка на Ранджит Сингх — основателя на сикхското царство.

Кохинор бил сред артефактите, наречени „райски късчета“ — останки от предходна цивилизация, разпръснати из цялото земно кълбо.

Джаядип знаеше каква сила притежават, защото родителите му я бяха видели със собствените си очи. Арбаз, Пяра и Раза наблюдавали как диамантът оживял и станали свидетели на небесния му светлинен спектакъл. Когато му разказваха за чудото, случило се през онази нощ, родителите му признаваха откровено и какво дълбоко въздействие им е оказало. Видяното затвърдило убеждението им, че подобна могъща сила никога не бива да попада в ръцете на враговете им — тамплиерите. И двамата внушаваха ревностната си вяра на момчето.

По онова време, докато растеше в позлатения от слънцето Амритсар под напътствията на баща, когото боготвореше, Джаядип не би могъл да си представи, че ще настъпи ден, когато ще го наричат Призрака и ще зъзне в тъмен тунел, сам на света и отритнат от всички.

Обучението му започна, когато навърши четири или пет години. Макар и физически изтощителни, за него уроците не бяха непосилна тегоба. Никога не се оплакваше, никога не търсеше поводи да се измъкне и за това имаше една-единствена причина — справяше се отлично с всяка задача.

Не. Нещо повече. Справяше се блестящо. Природната му дарба пролича от първия ден, когато му дадоха дървената сабя, издялана във формата на кукри. Джаядип притежаваше талант на боец, рядко срещан в индийското Братство. Бе изключително, почти свръхестествено бърз при нападение и с необичайни рефлекси при защита; отличаваше се със забележителна наблюдателност и способност да предвижда ходовете на противника. Беше всъщност толкова добър, че баща му се почувства длъжен да го повери на друг учител.

В живота на момчето се появи Итън Фрай.

Срещата с Итън Фрай — меланхоличен мъж с изморено лице, чиято западняшка роба сякаш го притискаше под тежестта си — се нареждаше сред най-ранните спомени на Призрака.

Съвсем малък, той не поиска, а и не би дръзнал да поиска обяснение откъде се е появил асасинът. Възрастният мъж сякаш падна от небето като посърнал ангел, решен да помрачи иначе идиличното му съществуване.

— Това ли е момчето? — поинтересува се Итън Фрай.

Седяха в сенчестия двор. Високата стена не успяваше да заглуши напълно уличната гълчава и тя се смесваше с птичите песни и тихото ромолене на фонтана.

— Да — кимна гордо Арбаз. — Това е Джаядип.

— Велик воин, казваш.

— Бъдещ велик воин. Поне аз мисля така. Обучавам го лично и съм удивен, Итън, наистина удивен от заложбите му.

Арбаз се изправи и в къщата зад него Джаядип зърна Пяра. За пръв път, навярно заради присъствието на неприветливия непознат, осъзна красотата и благородството на майка си и баща си. Видя ги двамата заедно — като личности, а не само като свои родители.

Без да откъсва очи от момчето, Итън Фрай сплете пръсти върху корема си и заговори през рамо на Арбаз:

— Свръхестествени способности, казваш…

— Така изглежда, Итън, да.

— Свръхестествени, а? — повтори гостенинът, впил поглед в Джаядип.

— Винаги предвижда два-три хода — отвърна Арбаз.

— Както се полага.

— На шест години?

Итън пак обърна глава към Джаядип.

— Да, изпреварва може би връстниците си, но…

— Знам какво ще кажеш — че досега е тренирал само с мен, а като баща и син двамата имаме естествена връзка. Вероятно несъзнателно издавам намеренията си и му предоставям предимство. Нали?

— Мина ми през ума.

— Е, затова си тук. Бих искал ти да обучаваш Джаядип.

Заинтригуван от момчето, Итън Фрай прие предложението на Арбаз. Настани се в дома му и започна да обучава Джаядип как да се сражава със сабя.

Отначало грубите обноски и троснатият тон на новия учител объркваха момчето, което нямаше представа какви са подбудите на възрастния асасин. Джаядип не бе свикнал да му налагат сурова дисциплина и едва след няколко месеца отношенията между ментора и ученика се поразведриха — тоест значително намаляха хапливите забележки (Итън), строгите упреци (Итън) и сълзите (Джаядип).

Известно време всъщност Джаядип вярваше, че Итън Фрай просто не го харесва. И преживяваше неодобрението му като истински шок. Красиво и очарователно дете, той не знаеше почти нищо за света на възрастните и макар абстрактните понятия „обаяние“ и „умение да предразполагаш“ да не му говореха нищо, инстинктивно ги използваше и с лекота въртеше цялото домакинство около малкото си пръстче. Беше от момченцата, които големите обичат да докосват. Умилени, мъжете току разрошваха косата му, а мине се не мине половин час, жените в къщата се размекваха при вида на усмивката му и го целуваха по бузата, за да вдишат чистото му детско ухание и да се насладят на меката му кожа.

Джаядип сякаш бе опиум, към който всеки срещнат се пристрастява.

Всеки с изключение на Итън, чието лице постоянно изглеждаше умислено и отнесено. Е, в редки случаи го озаряваше светлина и тогава Джаядип решаваше, че „някогашният“ или „истинският“ Итън наднича иззад пелената на унинието. Най-често обаче способността на Джаядип да омайва другите възрастни не въздействаше на учителя му.

Такива бяха нестабилните основи, върху които се крепяха уроците им — сивият кабинет, мрачният Итън и Джаядип, объркан от пришълеца, който не го отрупва с ласки и хвалебствия. Строгият учител, разбира се, промърморваше неохотно по някоя одобрителна дума. Кой не би поощрил подобно воинско дарование? Джаядип се справяше бляскаво с всеки аспект от асасинското изкуство и в крайна сметка тъкмо това разведри отношенията им. Защото няма как шлифован асасин да не се възхити и да не оцени — и дори да не започне да харесва — многообещаващ новопосветен. А Джаядип бе точно такъв.

И така, година след година, учител и ученик кръстосваха саби под сянката на дърветата в двора, обсъждаха идеи край фонтана и прилагаха теорията на практика по градските улици. Постепенно сърцето на Итън сякаш се стопли и когато обяви, че момчето е готово да получи истинска сабя, в гласа му прозвуча нескрита гордост.

От своя страна, Джаядип започна да научава повече за умисления си ментор. Достатъчно всъщност, за да осъзнае, че „мрачен“ е неточно определение, и да го замени с по-уместното „угрижен“. Дори на онази възраст Джаядип се отличаваше със забележителна интуиция.

После настъпи денят, когато подслуша жените да си говорят в кухнята. С Итън упражняваха изкуството да се прокрадва като сянка и учителят му възложи задача да се върне с информация, събрана тихомълком и потайно.

Хвърляйки поглед назад, Призрака размишляваше, че да изпратиш малчуган да събира тайно сведения, крие опасности, включително детето да научи нещо, неподходящо за невръстни уши.

Точно това се случи всъщност.

Едва по-късно разбра, че привидно уравновесеният асасин в действителност е склонен да взема прибързани решения и да замисля лудории. Мисията за събиране на тайна информация навярно за пръв път му бе разкрила тази страна от характера на Итън.

Джаядип изпълни инструкциите му и два часа по-късно се яви на уречената среща край фонтана. Седна на камъните до ментора си, който както винаги изглеждаше унесен в размисли и сякаш не го забеляза. Както с всичко друго, Джаядип не свикна веднага с привидното пренебрежение. След първоначалната обида и последвалото объркване най-сетне прие липсата на топъл поздрав като част от особената близост, която споделяха — двама мъже, разделени от възрастта и културата, единият от които бе опитен боец, а другият вървеше по стъпките му.

— Кажи какво научи, момчето ми? — попита го Итън.

Обръщението „момчето ми“ беше скорошно нововъведение.

И то всъщност доставяше задоволство на Джаядип.

— Научих нещо за вас, учителю.

Може би в онзи момент Итън бе съжалил, задето е възложил на повереника си подобна задача. Едва ли бе планирал грижливо резултата, но пък кой би съумял да си представи какво се върти в ума на Итън Фрай? Неспособен да прочете мислите му, ала старателен до дън душа и добре обучен да наблюдава внимателно, Джаядип следеше съсредоточено ментора си за издайнически знаци, че го е оскърбил или е престъпил границата.

— Дочул си някакви брътвежи, нали?

— Брътвежи?

— Клюки — обясни Итън. — И както неведнъж съм ти повтарял, клюките често са могъщо оръжие. Прав си бил да наостриш слух.

— Не сте ми сърдит?

По лицето на Итън се четеше единствено спокойствие, сякаш някаква вътрешна борба най-сетне е стихнала.

— Не, Джаядип, не ти се сърдя. Кажи ми какво чу.

— Може би няма да останете доволен.

— Не се съмнявам. Но ми разкажи.

— Жените говореха, че съпругата ви в Англия починала при раждането на двете ви деца.

В ненадейно притихналия двор момчето зачака отговора на учителя си.

— Вярно е, Джаядип — кимна Итън след малко и въздъхна дълбоко. — И когато се опитах да погледна децата си, Иви и Джейкъб, разбрах, че не мога. Получих покана да се върна в Индия и избягах… Това навярно е най-точната дума, Джаядип. Избягах от дома си в Кроли и от децата си, за да дойда тук и да се приличам на слънцето с теб.

Джаядип се замисли за своите родители, за обичта, с която го обсипваха, и сърцето му се сви от болка за тези две деца. Грижеха се за тях несъмнено, но бащината любов сигурно им липсваше.

— Скоро обаче — продължи Итън, сякаш прочел мислите му — ще се върна в Англия при Джейкъб и Иви. След като се уверя, че си готов за сражение с истинско оръжие, разбира се. Тогава ще се върна у дома, Джаядип, и ще направя това, което трябваше да направя от самото начало — ще бъда баща на децата си.

Думите на Итън бяха натоварени с подтекст, който Джаядип не долови въпреки необикновената си интуиция. По свой начин асасинът признаваше, че приятелството му с него е събудило у него непознат досега родителски инстинкт. По свой начин Итън благодареше на момчето, че е пробудило бащинските му чувства, угаснали след смъртта на съпругата му.

Джаядип обаче чу думата „сражение“.

А не след дълго — всъщност когато му дадоха истинска сабя вместо дървеното кукри — асасинът откри слабостта на момчето. Сериозна слабост.

9.

В нощта, когато срещна Маги, Призрака се прибираше в подземния си дом. Както винаги мина край църквата Мерилбоун и погледна към надгробния камък, но вниманието му привлече шумотевица в двора.

Беше тъмно, разбира се — оттогава бе изтекла почти цяла година и дните бяха къси както сега — и студено. Нощ, неподходяща да се помайваш в тъмни църковни дворове без сериозно основание.

А в подобна нощ никой няма работа в тъмни църковни дворове. Поне никой с добри намерения.

И разбира се, долитащите звуци подсказваха злонамереност.

Призрака спря на алеята до ниската църковна ограда. Ослуша се. И реши, че по скалата на прегрешенията със сравнително безобидните простъпки в единия край (тайна оргия например — доброволна сделка между уличница и клиент) чува нещо от другия край. Долови мъжки гласове и веднага разбра, че злосторниците са петима — смееха се и се поощряваха взаимно. Ботуши думкаха глухо и причиняваха болка — предназначение, каквото майсторът им не си беше представял. Но най-силно отекваха женските стенания. Измъчваха жена.

Имаше и други минувачи, разбира се, които сигурно също чуваха кънтящите удари, женските писъци и молбите за милост, но само Призрака спря. Не биваше. Задачата му бе да се слива с обстановката на всяка цена. Той спря обаче, защото бе асасин — все още асасин — обучен от Арбаз Мир и Итън Фрай да отстоява ценностите на Братството.

И нямаше как да остане безучастен при вида на петима мъже, биещи жена. Прескочи ниската каменна ограда и навлезе в мрака. Шумотевицата не стихваше. Разюздано бръщолевене на пияни мъже. Съдейки по произношението, двамина бяха джентълмени, другите трима — от неопределима социална прослойка.

Зърна сияние на фенери и в сянката на внушителната църковна стена различи двама добре облечени мъже и тяло на земята.

— Какво ще кажете за това? — единият я прекрачи и я зашлеви по лицето; вторият се засмя и отпи от плоско шише.

С гръб към джентълмените и жената стояха трима по-едри мъже с бомбета. Телохранители. Изопнаха рамене, забелязали Призрака да приближава към тях, заобикаляйки гробовете. Арбаз и Итън биха препоръчали да се прокрадне безшумно — така би убил двама, преди да успеят да реагират. Видяното обаче събуди у него първичен гняв и желание да въздаде справедливост и той предпочете открития сблъсък. Искаше да отмъсти и отмъщението да е показно.

— Върви си по пътя, момче — каза единият телохранител, скръстил ръце. — Тук няма нищо за гледане.

Другарите му се размърдаха. Дланите на първия потънаха дълбоко в джобовете на палтото му, а на другия изчезнаха зад гърба.

— Пуснете жената — каза Призрака.

Джентълмените прекратиха играта и се изправиха над безпомощното, разранено тяло на жената. Тя простена и от болка, и от облекчение и се претърколи настрани. Полите ѝ бяха усукани около краката, кръв покриваше лицето ѝ под сплъстената коса. Нещастно, окаяно създание на около шейсет.

— Махнете се от нея — заповяда Призрака.

Единият франт се изкикоти и подаде шишето на другия, който засмука гърлото и загълта с разискрени от удоволствие очи. И двамата изглеждаха така, сякаш очакват началото на забавен спектакъл. Сам срещу петима, Призрака се надяваше да не ги разочарова.

Надяваше се, че благородният му стремеж да въдвори справедливост не го е подвел да отхапе по-голям залък, отколкото може да сдъвче.

Първият телохранител вирна брадичка и заговори отново. Думите му падаха като камъни в притихналия двор:

— Върви си, момче, преди ние да те подкараме!

Призрака го погледна изпитателно. Обходи с поглед и другарите му.

— Ще си тръгна, когато оставите жената на мира.

— Е, това…

— И след като накажа двамата побойници.

Телохранителите му избухнаха в смях, но водачът им вдига ръка и ги смълча.

— Няма начин, момче, защото виждаш ли тези джентълмени? Те ни плащат щедро, за да не падне и косъм от главата им, когато се разхождат из по-съмнителните места във великата ни столица, ако ме разбираш. За да ги пипнеш, трябва да се разправиш с нас. Как ти се струва? Не става, нали?

Зад него изтупаните гуляйджии се разкикотиха пак, подавайки си шишето. Наслаждаваха се на аперитива преди основното ястие. Бяха слаби и пияни и Призрака знаеше, че ще ги надвие с ръка, завързана зад гърба, но…

Първо телохранителите. Палтото на номер три бе разкопчано, дланите му продължаваха да се крият зад гърба. Носеше или револвер, или къса сабя, препасана над хълбока му. Изглеждаше опасен, но и прекалено спокоен и самоуверен.

Същото важеше за номер две. Палтото му до глезените бе закопчано и макар лявата му ръка да помръдваше в джоба, дясната стоеше неподвижна, стиснала вероятно палка или нож.

Добре. Палтото щеше да му пречи при близък бой и несъзнателно издаваше откъде ще се появи оръжието му. По тези две причини Призрака реши да нападне първо него — най-лесната плячка, а и му трябваше оръжие. Надяваше се да е нож.

Номер едно беше по-умен. Не мислеше, че самотен боец би се изправил срещу петима без сериозно основание. Ръцете му останаха скръстени пред гърдите — носеше кобур през рамото вероятно? — ала очите му обходиха далечината зад Призрака, търсейки невидими подкрепления.

Не видя нищо и погледна към Призрака още по-заинтригувано и подозрително. За разлика от нехайните си другари явно се досети, че индийското момче разчита на някакво предимство и видът му несъмнено подвежда. Номер едно имаше остър ум. С него щеше да се затрудни.

Призрака приключи с огледа. Прииска му се да държи кукри в едната си ръка, а на китката на другата да е закопчано скритото му острие. Тогава изходът от битката щеше да е ясен. Нещо повече — тя вече щеше да е приключила. Все пак той беше сигурен, че и така ще излезе победител. Няколко фактора бяха на негова страна — враговете му го подценяваха; погнусата и гневът го мотивираха; бе добре обучен, пъргав и бърз и бе преценил отлично разстоянието, обстановката и противниците си.

Накрая дойде моментът за последното предимство. Номер едно подхвана:

— Давам ти последен шанс, момко…

В същия миг Призрака се възнагради с предимството на изненадата.

И нападна.

Номер две още бърникаше из джобовете си, когато челото на Призрака го халоса по носа. Ударът — „мръсен номер“, неодобряван от Арбаз, но любим на Итън — причиняваше силна болка, незабавна и значителна загуба на кръв, плюс временна слепота и дезориентация. Номер две нямаше да вземе участие в първите критични моменти от схватката. Бе извън строя и не реагира, когато Призрака се завъртя, заби лакът в корема му и бръкна в джоба му, където напипа… проклятие… палка.

Поне тежеше достатъчно. Измъкна черната кожена палка изпод палтото на обезвредения телохранител, замахна в другата посока и я стовари с всички сили — тоест адски силно — върху слепоочието на номер две, като едва не му отнесе темето.

Преди да излезе от играта, номер две бе пъхнал длан под палтото си, но така и не смогна да я извади оттам и да покаже на Призрака какво крие вътре. Залитна настрани със зейнала уста като риба на сухо. Металните топчета в палката бяха отворили процеп над ухото му и от него вече течеше кръв. Вероятно щеше да оцелее, но с увреден мозък, и да прекара остатъка от живота си в инвалиден стол, хранейки се с каши и лишен от способността да размишлява как нищо и никакво момче го е надвило толкова лесно. Призрака пристъпи напред, нанесе два удара по гърлото му и докато номер две се сгъваше одве и падаше, се завъртя рязко към номер едно.

Целият епизод приключи за време, необходимо да се извади сабя — точно каквото бе направил номер едно. Между тях се клатушкаше номер две, зашеметен, но на крака. За да не прахосва набраната инерция, Призрака замахна отново с палката и го перна по челюстта — не с всичка сила, но достатъчно да я натроши. Без да губи нито миг, кракът му се стрелна напред, прекърши коленете на замаяния телохранител и го просна на земята. Този едва ли щеше да проходи и малцина щяха да разбират какво говори, след като счупената му челюст зарасне.

Със същото движение Призрака вдигна другия си крак и ритна фенер в лицето на номер едно, който се надяваше да използва паузата в своя полза. Телохранителят отблъсна фенера с вик на изненада и яд, че ходът му е провален, и даде на Призрака ценна възможност да се съвземе.

Той приклекна леко да възстанови равновесието си, отдръпна се от близката надгробна плоча, за да не му препречва пътя, и премести палката от едната си ръка в другата. Докато я прехвърли обратно, телохранителят се опомни, вдигна сабя и застана между Призрака и богаташите, които му плащаха да ги защитава.

— Бягайте, господа — подвикна им през рамо.

Без да чакат втора подкана, гуляйджиите си плюха на петите и се запрепъваха през гробището. Блъскайки се в надгробните плочи, изчезнаха шумно в мрака. На плочника зад тях остана да лежи шишето с пиячка.

Призрака сви устни. Не биваше да ги оставя да се измъкнат.

— Не е нужно да умираш за такива като тях — каза на телохранителя, който се изкикоти тихо.

— Грешиш, приятелю — отвърна той. — По целия свят такива като мен правят точно това — умират за такива като тях.

Макар и млад, Призрака знаеше как работи системата. Богатите си купуваха чинове, за да се издигат бързо в редиците на британската армия и съответно да не участват в най-кървавите сражения и да се радват на възможно повече удобства.

— Не е необходимо да е така — каза той.

— Напротив, момче. Ще разбереш, когато помъдрееш и натрупаш опит в светските дела, а не само в боя… където, бога ми, наистина те бива…

Призрака поклати глава. Губеха време.

— Както и да е, сър. Така или иначе нямам зъб на теб, а на онези, на които служиш.

— Не мога, момче — отвърна тъжно телохранителят. — Не мога да те пусна.

Вдигнал сабята, той бе насочил върха ѝ право към противника. Изглеждаше непоклатим, но Призрака съзря позната искрица в очите му. Изражение на мъж, разбрал, че е победен, и от надвисналата гибел го дели „кога“, а не „дали“.

— Нямаш избор — каза Призрака, вече хвърлил се в атака.

Телохранителят видя единствено мъгляв трептеж, сякаш нощта се раздвижва, за да вмести светкавичната бързина на асасина.

Призрака не бе допуснал, разбира се, грешката да подцени врага. Предвиди какъв ще е ответният удар, а също и какво нападение очаква телохранителят. Заблуди го с лъжлив скок на една страна, после мигом смени посоката, усещайки как тялото му се подчинява, податливо като вода. Оттласквайки се от надгробен камък, налетя срещу противника от ненадейна височина и ъгъл.

Твърде ловко, твърде бързо и твърде изкусно за телохранителя. Обучен несъмнено в английската армия, по природа жилав като стар ботуш и доукрепнал в десетки битки отвъд океана, той все пак не можеше да се равнява с Призрака. Никак. Палката, лепкава от кръвта на последната жертва на асасина, се стовари върху темето му. С увиснала челюст и подбелени очи той се строполи в несвяст на земята.

След близо час щеше да се събуди с набъбнала глава, но иначе невредим, за да може да отговори на въпросите как той и тримата му обветрени в битки другари са се оставили да ги победи едно нищо и никакво момче.

Сега обаче бе извън играта, в блажено безсъзнание.

Междувременно Призрака прескочи надгробен камък и приближи до жената, която се повдигна на лакти и се взря в него със смесица от страх, благоговение и признателност.

— Мътните го взели, синко, демон ли си, що ли?

— Върви — каза ѝ той. — Махай се оттук, преди приятелят ни да се свести.

Обърна се, взе сабята на телохранителя и хукна след двамата търсачи на удоволствия. Насиненото, окървавено и подуто лице на жената се мержелееше пред очите му и го тласкаше напред, разпалвайки гнева му.

Лесно ги настигна. Те бяха пияни, шумни и бавни. След мимолетния уплах навярно си вдъхваха увереност, че телохранителите им ще се разправят с младия натрапник. Бяха самонадеяни, защото на хора като тях тревогите са им чужди. Наемат други да вършат мръсната им работа; имат слуги и лакеи да се тревожат вместо тях.

И да, Призрака ги настигна бързо и налетя върху онзи, който се влачеше по-назад. Събори го, обърна го по гръб и го възседна. Вдигна сабята да нанесе смъртоносния удар и впрегна целия си гняв, за да си спомни, че този мъж — същият този мъж — неотдавна се смееше, ритайки беззащитна жена.

10.

Денят да напусне Амритсар наближаваше, но нещо тревожеше Итън и той помоли за среща, резултатът от която щеше да разтърси дълбоко семейство Мир.

На тази среща Арбаз очакваше Итън да обяви, че е изпълнил обещанието си, а именно — да развие очевидния талант на сина му и да го извая в асасинска цялост, за да започне следващият етап от обучението му, който нямаше график и предначертан край и щеше да определи какво наследство ще оставят делата му в живия живот.

Но…

— Не мисля, че е готов — заяви безцеремонно и без предупреждение Итън.

Арбаз разчупи хляба и се усмихна.

— Значи не може да си тръгнеш, Итън. Така се споразумяхме.

Двамата бяха участвали заедно в големи приключения. Често говореха за диаманта Кохинор и как Арбаз го е открил. Понякога се включваше и майката на Джаядип и тримата се отдаваха на спомени. Имена като Александър Бърнс и Уилям Слиймън не значеха нищо за Джаядип, но за родителите му те бяха врата към друг свят на вълнуващи преживелици.

— Вече известих семейството си. Очакват ме да се върна у дома и възнамерявам да спазя дадената дума. Ще се върна, Арбаз, бъди сигурен.

— Тогава не разбирам… Споразумяхме се да обучаваш Джаядип, докато е готов за истински дела.

Момчето седеше до майка си с чувството, че е невидимо, докато го обсъждаха, пренебрегвайки присъствието му. Не че не беше свикнало — колкото по-важна бе темата, толкова по-невероятно беше да вземе думата. Никога не се допитваха до него, когато чертаеха бъдещето му, а и той не очакваше да вземат под внимание мнението му. Подразбираше се, че до второ нареждане няма избор по въпроси, засягащи съдбата му.

— Очаквам обяснение, стари приятелю — продължи Арбаз. — През годините ме уверяваше, че Джаядип е един от най-талантливите млади асасини, които си виждал. А това значи, както знаем всички, че не си виждал по-талантлив млад асасин от Джаядип. Аз самият мога да свидетелствам, че не му липсват умения, и ако досега не си ми хвърлял прах в очите, ти споделяш мнението ми. Ненадейно обаче в навечерието на отпътуването си ми съобщаваш новината, че момчето не е готово. Извини недоумението ми, но в какво отношение това отлично обучено и забележително способно момче, чийто ментор се връща у дома, не е готово? И най-вече защо?

В отривистия тон на Арбаз се долавяше нотка на гневно раздразнение. Дори трохата, залепнала упорито върху долната му устна, не смекчаваше страховития му изглед. Джаядип потъна в стола. Дори майка му изглеждаше угрижена.

Само Итън запази хладнокръвие и срещна втренчения поглед на Арбаз с неразгадаемо изражение.

— Вярно е, че момчето притежава удивителна природна дарба. Вярно е, че от нея успях да извая асасинско майсторство от необичайна класа. Аз самият научих много от Джаядип. На него отчасти се дължи решението ми да се върна вкъщи и не смятам да го преразглеждам, колкото и трохи да избълваш срещу мен, стари ми приятелю.

Сконфузен, Арбаз избърса уста и когато се отдръпна, дланта му разкри начало на усмивка.

— Защо тогава? — попита той; не, настоя за обяснение. — Защо ни напускаш в критичен момент, щом има на какво още да научиш момчето?

Усмивката, заиграла по устните и в очите на Итън, изразяваше не толкова радост, колкото добросърдечие и загриженост. Изражение, което той предаде първо на родителите, а после и на момчето.

— Липсва му инстинктът на убиец. Може да убива и несъмнено ще го направи, ако се наложи, но му липсва нещо, което ние с теб имаме. Или има нещо, което ние двамата не притежаваме.

Арбаз вирна брадичка. Лицето му поаленя.

— Казваш, че синът ми е страхливец?

— За бога, Арбаз — изсумтя раздразнено Итън, — не казвам нищо подобно, разбира се! Въпрос на характер е. Ако пуснеш момчето на бойното поле, то или ще се провали, или…

— Няма! — възкликна Джаядип, изненадвайки дори себе си.

Озърна се в очакване на упрек или дори по-болезнено наказание за ненадейното си и неканено избухване.

Баща му обаче го погледна гордо и го потупа по рамото — жест, който изпълни сърцето му с възторг.

Итън сякаш не го чу. Обърна се към Пяра.

— Това не е срамно — увери я и забеляза как в очите ѝ проблясва тайна надежда, че семейството ѝ може би най-сетне, най-после ще се освободи от сянката на кръвопролитието. — Джаядип може да служи на Братството по друг начин. Какъв учител би излязъл от него! Или прозорлив стратег! Дипломат! Велик водач. Някой трябва да се натовари с тези задачи. Джаядип е готов да поеме товара. Просто не е създаден за… воин.

Арбаз изгуби самообладание. Пяра, спокойна и невъзмутима, свикнала да вижда как съпругът ѝ включва на пълна пара, не трепна от гневния му изблик.

— Синът ми Джаядип ще стане велик воин, Фрай! Майстор асасин, начело на индийското Братство!

— Може да…

— Не и преди да се докаже в битка. Като боец. Като асасин.

Итън поклати глава.

— Не е готов, Арбаз. И съжалявам, ако те разочаровам, но според мен никога няма да бъде.

— А! — Арбаз стана и поведе момчето след себе си. Пяра тайно избърса сълза, стекла се от окото ѝ, и също се изправи, предана, макар и разкъсвана от противоречиви чувства. — Именно,

Итън! Това е само твоето мнение. Какво ще кажеш, Джай, ще опровергаем ли английския ни приятел?

Джаядип, момчето, което по-късно щеше да стане Призрака, още не бе навършило десет години, ала отчаяно искаше да зарадва баща си, защото той беше неговият крал.

— Да, татко — каза то.

11.

12.

13.

14.

Вратата се затвори зад тях. Факли, забити в стените, осветяваха каменните стъпала към долния етаж.

Пред Итън вървеше пазачът на съвещателната зала Аджай. Главите и на двамата бяха покрити с качулки, сякаш в чест на мрачното занятие, довело ги на това тъмно, студено и безмилостно място. Аджай носеше закривена сабя, препасана на колана, и Итън зърна скритото му острие, когато отваряше вратата. Да, Аджай щеше да изпълни дълга си, ако се наложи. Със съжаление, разбира се, но нямаше да се поколебае.

Наричаха мястото Мрака — редица тесни стаички под главната съвещателна зала на амритсарското Братство. На думи стаите се водеха хранилища за документи или оръжейници, но злачното им излъчване на затворнически килии подхранваше упорити слухове за някогашното им предназначение: укрития за тъмни кроежи и за разпити на врагове. Говореше се дори, че в Мрака се е родило бебе, ала мнозина смятаха историята за неправдоподобна.

Днес обаче Мрака щеше да оправдае зловещата си слава. Днес Мрака имаше гост.

Аджай преведе Итън през втори укрепен портал в сумрачен каменен коридор, по чиито стени се редяха врати. Отключи вратата в дъното, чиято единствена декорация бе миниатюрна шпионка, отстъпи встрани и се поклони леко да подкани посетителя да влезе. Итън прекрачи прага на стаичката, която понастоящем — каквото и да е било предишното ѝ предназначение — наистина служеше за килия, оборудвана с дървен нар.

От уважение към Итън Аджай остави фенера си до краката му, преди да се оттегли и да затвори вратата зад себе си. Сиянието на пламъка заигра по безжалостните каменни стени на килията и освети обитателя ѝ. За пръв път от шест години Итън видя бившия си ученик и сърцето му се сви.

Джаядип бе печална гледка — седеше със скръстени крака в ъгъла сред мръсната слама, покриваща пода на килията. Беше тук от седмици, докато Итън прекосяваше безбродните морета от Англия до Индия. В резултат новото му жилище не изглеждаше особено спретнато, а и той самият явно не бе в добро здраве. Въпреки това обаче красотата на момчето смая Итън. През изминалите години то се бе превърнало в привлекателен млад мъж с дълбоки, проницателни очи, тъмна коса, която отмяташе над челото си, и безупречна кожа с цвят на кестен. Ще разбива женските сърца, помисли си Итън, обхождайки го с поглед от прага.

Но всичко по реда си.

Асасинът вдигна юмрук пред носа и устата си, както да замени миризмата на спарения въздух с познатия лъх на кожата си, така и да покаже покрусата си от злочестината на Джаядип. Угризенията, че би могъл да направи повече, за да предотврати случилото се, засилваха съжалението му, а очите на затворника, които се отлепиха бавно от пода и се взряха в него — трогателен поглед, изпълнен с благодарност, облекчение, скръб и срам — го засилиха още повече.

— Здравей, учителю — поздрави простичко Джаядип.

Итън седна до него. Двамата отново бяха заедно, този път при съвсем различни обстоятелства — тук уханието на жасмин беше спомен от отдавна изтляло и невъзвратимо минало.

Итън протегна ръка и подръпна дрипите, в които Джаядип бе облечен.

— Взели са ти робата?

Джаядип го погледна тъжно.

— Не е само това.

— В такъв случай защо първо не ми разкажеш какво се случи?

Момчето въздъхна кратко, примирено.

— Нима не знаеш вече?

В Амритсар Итън бе заварил Братството в известен безпорядък. Присъствието на асасините се набиваше в очи повече от обикновено, защото всички работеха дейно да неутрализират последствията от произшествието. И да, бяха му разказали какво се е случило, но все пак…

— Бих искал да чуя историята от първоизточника.

— Трудно ми е да говоря за това.

— Опитай, моля те.

Джаядип въздъхна.

— Уроците ти моделираха ума и тялото ми. Създадоха у мен рефлекси за атака и самозащита, научиха ме да преценявам обстоятелствата, да планирам и да предвиждам резултата. Бях готов за действие във всяко отношение с изключение на едно. Беше прав, учителю, липсва ми хладнокръвие. Кажи ми как разбра?

— Ще ми повярваш ли, че всичко се свежда до разликата между тренировъчното дървено кукри и истинското оръжие?

— Донякъде. Но това е само част от истината.

— Така е, Джаядип. Истината е, че зърнах в очите ти нещо, което бях виждал в очите на сразените си противници. Разпознах колебанието, което използвам, за да ги пронижа с острието си.

— И го откри у мен?

— Да. И бях прав, нали?

— Мислехме, че грешиш. Татко вярваше, че може да ме кали, за да убивам хладнокръвно. Обучаваше ме. Упражнявахме се с живи същества.

— Да убиеш животно е различно от…

— Вече го знам. — Думите прозвучаха остро и Джаядип сведе извинително очи, върнал се към някогашната връзка учител-ученик. — Разбрах, учителю, и наистина съжалявам.

— Нос Арбаз повярвахте, че си готов да отнемеш живота на човек, да му отнемеш всичко, което е и което ще бъде, да потопиш в скръб семейството му, да вдигнеш вълна от печал и желание за мъст, което може да не стихне десетилетия? С баща ти решихте, че си готов за това?

— Моля те, учителю, не ми причинявай повече страдания. Да, имаш право, думите ти изтъкват колко недостатъчна е била подготовката ни, но пък кой асасин получава по-добра закалка? Всичко е на теория, докато не го приложиш на практика. Дойде моят ред да приложа теорията на практика. Трябваше да убия индийски тамплиер на име Джиндер Дани. Смятахме, че възнамерява да създаде тамплиерски аванпост в града.

— И как щеше да го екзекутираш?

— С гарота.

Итън изруга мислено. Гарота. Защо? Гаротата не изисква специални умения, но изисква решимост, а Джаядип притежаваше много умения и по-малко решимост. Какво изобщо си бе въобразявал Арбаз?

Джаядип продължи:

— Под прикритието на мрака с татко препуснахме към улицата, където живееше Дани. Наш агент бе подкупил нощен стражар да му даде ключ. Взехме ключа, платихме и благодарихме на мъжа.

Свидетел, помисли си Итън. Става все по-добре.

— Знам какво си мислиш. Бих могъл да разбия ключалката.

— Не би те затруднило.

— Агентът ни докладва, че тамплиерът Дани очаква нападение и през деня винаги го придружават телохранители. Враговете ни разчитаха, че опит да го убием денем би предизвикал твърде шумен сблъсък. На всяка цена трябваше да избегнем публична улична схватка между асасини и тамплиери. Затова избрахме да ударим по тъмно и събрахме възможно повече информация за нощните навици на жертвата.

— Ти я събра, нали?

— Да. Научих, че Дани залоства вратата и поставя капани. Нахлуване през главния вход или през прозореца щеше да вдигне тревога. Ключът, който ни дадоха, не беше за вратата на Дани, нито за сградата, където живееше. С него се отключваше съседният склад, където успях да се вмъкна незабелязано. На улицата имаше трима постови, които уж пазеха склада, но знаех, че са тамплиерски телохранители и следят да не би асасин да се изкатери по стените на двете постройки. Умно. Бяха подсигурили подстъпите отвън, а вътре Дани бе барикадиран в стаята си. Само изключително хитър и ловък противник би се добрал до него. Аз притежавам и двете. Притаих се в сенките, черпейки кураж от факта, че недалеч татко чака с конете, готов за бързо бягство. Проследих движението на пазачите, които кръстосваха улицата. Бях идвал тук и преди, разбира се. Знаех, че обхождат сградите непрекъснато, за да предотвратят взлом през стените. Под палтата си носеха арбалети и ножове и вървяха на безопасно разстояние един от друг, за да не предоставят възможност за бързо двойно убийство. Паднеше ли един, другите щяха да разберат. Нямах причини да подозирам, че са неспособни бойци. Затова взех ключа, Итън.

— Ключът за склада?

— Да. Лично бях смазал ключалката същата сутрин и сега броях, отмервах и предприех хода си в точния момент. Прокраднах се към задната врата и пъхнах ключа в ключалката. Тя изщрака приглушено. Звукът ми прозвуча като изстрел, но всъщност бе почти недоловим. След миг влязох вътре. Заключих вратата, но взех ключа. От същото място щях да избягам. Или поне така си мислех тогава. Грешах, разбира се.

Момчето оброни глава и закърши ръце, измъчено от болезнения спомен.

— Складът беше празен. Имаше само дълга каменна маса и столове. Тамплиерите вероятно смятаха да ги използват за нещо. Във всеки случай да сложат постови бе смеховита идея. Не бяха си направили труда, разбира се, да пазят отвътре, но въпреки това изкачих съвсем безшумно стълбите към покрива на сградата. Щом излязох, се сниших в сенките и си свалих кърпата от врата. Попита ме за асасинската мантия, но всъщност не я носех. Ако стражите ме откриеха, трябваше да ме помислят за безобидно улично хлапе и да ме отпратят с един-два плесника. Претърсеха ли ме по-грижливо, щяха да разберат, че се отличавам от бездомните деца само в едно отношение — в джоба ми имаше монета.

Итън кимна. Знаеше какво оръжие е смятал да използва Джаядип. Монетата се увива в кърпата и тя се използва като лумал — вид гарота. Монетата притиска трахеята на жертвата и смазва ларинкса, като ускорява смъртта и предотвратява виковете — семпло, но ефективно асасинско оръжие. Итън най-сетне разбра защо Арбаз го е избрал. Дори започна да разбира защо е възложил задачата именно на Джаядип.

— Продължавай — каза той.

— Прескочих лесно на съседния покрив. После, следейки зорко стражите на улицата, пропълзях като сянка към капандурата в тавана на стаята на Дани. Зад ухото си бях мацнал мас и я използвах за пантата. Отворих я предпазливо и се спуснах в тъмнината под мен, затаил дъх и с разтуптяно сърце. Но както винаги си ме поучавал, малко страх е полезен. Страхът заостря вниманието ни. Помага ни да оцелеем. Досега мисията ми вървеше гладко и нямах основания за тревога. Всичко се развиваше по план. Бях проникнал в стаята на Дани. Виждах капаните, поставени до вратата и прозореца. Система с макари и въжета, вързани за камбана, увиснала от капандурата, през която току-що бях минал. В леглото бе жертвата ми — мъж, за когото бях научил много през предишните седмици. Запъхтях се. Слепоочията ми затуптяха, сякаш вените пулсират в ритъм с бумтящото ми сърце. Нервите ми се изопнаха…

— Докато си разузнавал Дани, си започнал да го виждаш като човешко същество, нали? — прекъсна го Итън. — Започнал си да мислиш за него като за личност, а не за мишена?

— Имаш право. Хвърляйки поглед назад, осъзнавам, че се е случило точно това.

— Кой би могъл да се досети? — повдигна вежди Итън и веднага съжали за неуместния сарказъм.

— Може би щеше да е твърде късно, дори да го бях предвидил. Твърде късно за двоумене, имам предвид. Нямаше връщане назад. Бях асасин в стаята на спящ мъж. Моята жертва. Длъжен бях да изпълня мисията. Нямах избор. Въпросът дали съм готов или не, вече не значеше нищо. Не ставаше дума за готовност, а за действеност. Да убия или да се проваля.

— И оглеждайки се наоколо, всички разбираме какво всъщност се е случило. — Итън отново се разкая за лекомислената забележка, спомнил си, че след като разговорът им приключи, той ще стане, ще изтупа сламата от седалището си, ще извика надзорника и ще остави момчето само на това тъмно и влажно място.

Не, моментът не бе подходящ за хитроумни констатации. Опита се да си представи тъмната стая и спящия мъж — има ли по-невинно изражение от лицето на заспал човек? — и Джаядип, който усуква монетата в кърпата и затаил дъх, се опитва да събере кураж, за да нанесе удара. И… монетата се изплъзва и иззвънтява върху дъсчения под.

— Гаротата ти… — каза Итън на Джаядип. — Монетата ли падна?

— Как разбра? Не съм го казвал на никого.

— Визуализация, момчето ми. Не съм ли те учил на това?

По лицето на Джаядип премина първата отсянка от усмивка, откакто Итън бе влязъл в стаята.

— Учил си ме, разбира се. Постоянно използвам техниката.

— Но не и в този случай?

Тъжен облак затъмни плахото начало на усмивка.

— Не и в този случай. Тогава чух само как кръвта нахлува в главата ми. Чух гласа на татко да ме подтиква да изпълня задачата си. Монетата изтрополи върху пода и ме стресна. Събуди Дани и той реагира по-бързо от мен.

— Трябваше да нанесеш удара още с влизането в стаята — упрекна го Итън и момчето пое гнева му, който всъщност не бе насочен към него. — Трябваше да удариш в първата секунда, когато ти се е открила възможност. Колебанието те е провалило. Какво ти повтарях непрекъснато? Какво те съветваше винаги баща ти? Да не се колебаеш, защото ще умреш — просто е. Убийството не е мисловен акт. Изисква мислене, но при планирането, подготовката и предварителната визуализация. Това е моментът за грижливо премисляне — веднъж, два, три пъти — преди действието. Защото застанеш ли пред мишената, няма време за колебание и двоумене.

С просълзени очи Джаядип погледна стария си приятел.

— Вече го разбрах.

Итън сложи утешително длан върху ръката му.

— Знам. Съжалявам. Кажи ми какво стана после.

— Беше бърз, признавам. И не само. Беше и силен и скочи от леглото с изненадваща пъргавина за мъж на неговата възраст и с неговите размери. Хвана ме, вече разоръжен, и ме тласна към прозореца. И двамата полетяхме през кепенците. Строполихме се на плочника долу. За щастие навесът под прозореца омекоти падането. Хвърляйки поглед назад, вероятно съм се надявал наученото да се върне при мен, нещо като инстинкт, да речем. Уви. Претърколих се настрани, натъртен и зашеметен. Докато отчаяно се опитвах да се опомня, видях лица да надничат през прозорците на къщите от другата страна на улицата. Чух тропот на ботуши — стражите тичаха към нас. Усещах заслепяваща болка в главата и в хълбока. Преди да се съвзема, Дани се нахвърли върху мен с оголени зъби, с облещени от омраза очи. Пръстите му се сключиха около врата ми. Не чу коня. И аз не го чух. Бяхме увили копитата с парчета от чаршаф и татко долетя при нас, тих като привидение. Зърнах силует в роба, възседнал жребец, да връхлита над Дани — с едната си ръка стискаше поводите, другата се сви в лакътя и скритото острие изскочи и улови лунното сияние. Татко дръпна юздата и вдигна коня на два крака. В миг го видях като страховития воин асасин от легендата. Видях гибелния пламък в очите му, силен и истински като оръжието, с което замахваше. Видях мъж, какъвто не можех да се надявам да бъда. Може би тогава разбрах, че съм изгубен. А Дани, моята жертва, навярно разбра, че смъртта го е издебнала гърбом. Беше твърде късно обаче и острието на татко се заби в главата му и прониза мозъка. Уби го мигновено — миг, през който очите му се ококориха и се подбелиха, а устата му зяпна от изненада и още половин секунда жестока болка, преди животът му да угасне. През тази секунда зърнах окървавеното острие в устата му. Татко изтегли острието и капки кръв плиснаха от него, когато замахна отново, този път да пререже гърлото на налитащия страж, който се строполи мъртъв, преди да успее да извади сабята си. Ръката на татко описа дъга в другата посока. Чу се звън на стомана, остър и пронизителен като сигналната камбана на Дани. Скритото острие отблъсна сабята на втория страж и той залитна назад. Татко скочи светкавично от коня да се възползва от предимството, измъкна сабята си от ножницата и веднага нападна врага. Всичко приключи в миг. Робата и сабята му се завъртяха вихрено и той налетя срещу стража с двете оръжия едновременно. Противникът му инстинктивно вдигна лакът да парира сабята, но се оголи за удар от другата страна и татко заби скритото острие под мишницата му. Мъжът падна с почервеняла туника и оплиска с кръв плочника. Щеше да умре за секунди или от кръвоизлива, или задушен от собствената си кръв, ако…

— Острието бе пронизало белите му дробове. Да, аз ти го обяснявах навремето.

— Не знам дали подкрепленията се забавиха, или видели татко в действие, решиха, че дискретността е признак за доблест. Както и да е. Той безмълвно възседна отново коня, подаде ми ръка и ме качи на седлото. Препуснахме, загърбвайки хаоса зад нас.

Настъпи дълго мълчание. Итън не продумваше, усещайки страданието на момчето с всяка фибра на тялото си. Това е, значи, помисли си той. Джаядип бе нарушил правилата на Братството — бяха го принудили да се предаде пред очите на всички и бе опетнил Ордена.

— Знам какво си мислиш — каза Джаядип най-сетне. — Мислиш, че съм страхливец.

— Значи не знаеш какво мисля. Неизброден свят разделя мислите от действията, а в едно съм сигурен, Джаядип — че не си страхливец.

— Защо тогава не успях да нанесе смъртоносния удар?

Итън подбели очи. Никой ли не чуваше какво говори?

— Защото не си убиец.

Отново настъпи тишина. Момчето изглеждаше потънало в непреодолима скръб и Изтън си помисли: „В какъв свят живеем! Натъжава ни неспособността да убиваш“.

— Какво ти каза баща ти по пътя към дома?

— Нищо, учителю. Нито дума. Мълчанието му, разбира се, говореше красноречиво. Говори и досега. Не е идвал да ме види. Мама също.

Итън кипна от гняв. Проклетият тиранин бе оставил сина си да гние в тази дупка!

— Асасините сигурно са забранили на майка ти да те посещава.

— Да.

Итън си представяше добре как се е чувствал Арбаз. Представяше си как баща и син пристигат вкъщи, Джаядип се смъква от седлото и се оттегля опозорен в покоите си, а Арбаз препуска да се срещне с ментора Хамид. Момчето допълни картината — разказа му как го събудили, мятайки черна качулка върху главата му. Овързали го и го откарали в Мрака. Итън се почуди дали Арбаз е бил сред мъжете, хвърлили Джаядип в килията. Собственият му баща ли бе предвождал тъмничарите?

Асасинът се изправи.

— Ще се постарая да те измъкна оттук, Джаядип.

Ала докато викаше Аджай — на английски и на хинди — пред очите му се мержелееше израза в очите на момчето, клатещо тъжно и безнадеждно глава.

Итън и Аджай прекосиха късия проход и изкачиха каменните стъпала до съвещателната зала. Там бдеше втори страж — ослепителна жена, стиснала дръжката на голяма сабя, чийто връх се подпираше върху плочника до стъпалата ѝ. Очите ѝ измериха сурово Итън изпод качулката.

— Това е Кулприйт — представи я Аджай и наклони брадичка към нея. — Най-добрият боец със сабя в Братството ни.

Сабята ѝ обаче изглеждаше въздълга, с твърде плоско острие.

— Кога? — попита я Итън.

— Утре сутринта — отвърна тя.

В очите ѝ Итън прочете, че разговаря с екзекутора на Джаядип.

15.

— Благодаря, че ме прие.

Итън имаше достатъчно основания да се опасява, че Арбаз може просто да откаже да разговаря с него. Итън не носеше отговорност за случилото се — никак даже — но Арбаз вероятно го винеше поне отчасти за провала. И разбира се, разменените писма не му помагаха.

Не че би приел „не“ за отговор. Беше дошъл да спаси живота на Джаядип Мир и нямаше да си тръгне, докато не постигне целта си.

Старият му приятел го погледна проницателно, разбира се, с очи, изморени от тревога и безсъние, с набраздено от бръчки и изпито лице. Какво ли преживяваше? Какви ли терзания го измъчваха на кого да остане предан? Как ли се разкъсваше между родителската обич и дълга към Братството?

Угрижен, вероятно бе забравил изискванията на гостоприемството. Не предложи на Итън хляб, маслини и вино и определено спести топлите приветствия. За съжаление от Пяра нямаше и помен, макар асасинът да се надяваше да намери съюзник в нейно лице. Арбаз го поведе през хладните мраморни коридори на семейния дом и го настани в кабинета в задното крило, където преди години бе обучавал Джаядип. По онова време бе избрал стаята заради спартанското ѝ обзавеждане. Нямаше украса, нямаше какво да ги разсейва. Днес нямаше дори горещ чай. Само стени, покрити със семпло платно, два стола с прави облегалки, нелакирана маса между тях и красноречива атмосфера.

— Не тълкувай погрешно причината да те приема, Итън. Искам да те питам нещо.

Предпазливо, надявайки се Арбаз да го изслуша, Итън разпери ръце.

— Да?

— Искам да ми кажеш, Итън, как смяташ да го направиш?

— Да направя какво?

— Да освободиш Джаядип, разбира се. Да го измъкнеш от килията ли планираш, или да го отвлечеш по време на самата екзекуция? Живота на колко асасини си готов да отнемеш междувременно?

Страховитите очи на Арбаз не се отлепяха от неговите.

— Надявах се първо да говоря с теб, стари ми приятелю.

Арбаз поклати глава.

— Не. Няма да обсъждаме нищо. Предупреждавам те също, че ще те следим по време на целия ти — надявам се кратък — престой в Амритсар. Ще те следим, за да ти попречим да освободиш Джаядип.

— Защо да го освобождавам, Арбаз? — попита тихо и спокойно Итън.

Приятелят му зачопли с нокът грапавина върху плота на масата, съсредоточен в дървото, сякаш очаква да направи нещо.

— Защото животът на Запад те е размекнал, Итън. Затова Братството в Лондон е почти заличено от лицето на земята и затова ти и Джордж сте нищожни метежници в сравнение с тамплиерската армия. Слаб си, Итън. Позволи Братството отвъд океана да залинее и сега искаш да докараш тук своите уж прогресивни идеи. Няма да ти разреша.

Итън се приведе напред.

— Арбаз, тук залогът не е битката между тамплиерите и асасините. Залогът е Джаядип.

Арбаз отмести очи и по лицето му пробяга мимолетна сянка.

— Който трябва да плати цената за своята…

— Какво?

— Простъпка.

— Не бива да го екзекутирате.

— Виждаш ли? Наистина си дошъл да ме молиш да го пощадим.

Итън сви рамене.

— Не възразявам. Дойдох да моля за живота му, но грешиш, ако мислиш, че съм слаб или не одобрявам твърдата ти линия. Точно обратното, възхищавам се на вътрешната ти сила и решимост. Все пак говорим за сина ти. Не познавам асасин, попаднал в толкова трудно положение, в каквото се намираш ти сега, принуден да поставиш дълга пред семейството.

Арбаз го стрелна с остър поглед, сякаш несигурен как да тълкува думите му. Увери се, че приятелят му е искрен, и лицето му се отпусна.

— Ще изгубя и син, и съпруга — отрони тихо той. — Пяра няма да ме погледне повече. Уведоми ме пределно ясно.

— Не е необходимо да правиш такава жертва.

— Как така?

— Изпрати го в изгнание. Повери го на мен. Ще му възложа важна задача и ако успее, ще ми помогне да възстановя Братството в Лондон. Замислил съм тайна мисия, Арбаз, за която талантът на Джаядип подхожда идеално. Не е необходимо да умира. Разбираш ли? Ще се върне в Англия с мен и честта ти ще остане непокътната. Ще бъде надлежно порицан, но ще живее, Арбаз. Не в удобство, както е свикнал, обещавам ти. Планът ми ще го постави в изключително тежки условия. Но вероятно ще приемеш това като част от наказанието му. Не го казвай обаче на Пяра. Обясни ѝ просто, че е с мен. Аз ще му стана попечител.

Молейки се за утвърдителен отговор, Итън видя как по лицето на приятеля му пробягва съмнение.

— Трябва да говоря с Хамид — каза замислено Арбаз.

— Непременно! — кимна Итън, потискайки завладялото го облекчение. Арбаз не искаше да види как посичат Джаядип; Итън му предлагаше изход — при това без да се посрами — от ситуация, която би разбила семейството му. — Нещо повече, мисля, че разговорът ще протече по-гладко, отколкото предполагаш — продължи той. — Днес видях Аджай и Кулприйт и настроението им отразява нагласата на цялото Братство. Никой не иска Джаядип да умре. Нека наказанието бъде изгнание. Мнозина го смятат за по-лошо от смъртта.

— Не — поклати глава Арбаз.

Итън се стъписа.

— Моля?

— Наказанието трябва да бъде смърт.

— Не разбирам…

— Щом мисията му ще бъде толкова тайна, колкото твърдиш, няма ли да е от полза, ако изпълнителят не съществува? Кой би го свързал с Джаядип Мир, ако Джаядип Мир е мъртъв?

Итън плесна с ръце.

— Призрак? — възкликна доволно. — Гениална идея, Арбаз, достойна за великия асасин, когото познавам.

Арбаз стана, заобиколи масата и най-сетне прегърна стария си приятел.

— Благодаря, Итън — каза, докато асасинът се изправяше тромаво. — Благодаря ти за помощта.

Итън си тръгна с чувството, че в крайна сметка е свършил добра работа. Не се наложи да използва документа, който носеше в джоба си — писмото, в което Арбаз категорично отхвърляше съвета му и доказваше, че в неразсъдливост и неспособност е редно да обвиняват не сина, а бащата. Нещо повече — бе спасил живота на момче, скъпо на сърцето му колкото собствените му деца, а нищо чудно да бе спасил и брака на Арбаз и Пяра.

Освен това имаше агент, и то не какъв да е. Най-обещаващият асасин, когото бе имал късмета да обучава.

16.

Две години по-късно Джаядип, понастоящем Призрака по име и дела, възседна аристократа, отдал се на мерзки забавления в двора на църквата Мерилбуон, и вдигна късата сабя, готов да нанесе смъртоносен удар.

И застина точно както в нощта на бойното си кръщене.

Спомни си Дани и мътния проблясък на окървавеното скрито острие на Арбаз в устата на умиращия. Видя отново как светлината в очите на обречения помръква и разбра, че е зърнал смъртта — бърза, жестока и безмилостно причинена. И не събра сили да го направи.

Гуляйджията забеляза своя шанс. Той никога не бе участвал в честна схватка. Военните си назначения бе прекарал, вдигайки наздравици за добрия си късмет в офицерската столова, докато по-ниско стоящите войници бяха умирали в името на неговата кралица. Като всяко живо същество обаче притежаваше инстинкт за оцеляване и той му подшушна, че моментното колебание на нападателя му е неговата възможност да остане жив.

Той изпружи хълбоци с внезапна, неочаквана сила, която за миг върна Призрака у дома, където обяздваше понита. После младежът отлетя настрани, объркан от поредната загуба на самообладание. Късата сабя се изплъзна от пръстите му и богаташът се спусна към нея с триумфален възглас.

— Аха!

Изправи се тутакси, готов да прониже Призрака и удивен от споходилия го ненадеен късмет, който не смяташе да изпуска.

— Кучи син — процеди през зъби той и се спусна напред, насочил върха на острието към гърлото на Призрака.

То не стигна дотам. Отляво долетя вик и нощта се отдръпна, разкривайки жена с дълга посребрена коса. Изскочила от мрака, тя връхлетя върху богаташа с всичката си сила.

Нападението, както често се случва, не изглеждаше елегантно. Не беше дори съвсем сполучливо. Но се оказа достатъчно ефикасно и с вик на изненада, болка и гняв аристократът се строполи върху надгробните плочи. Понечи да вдигне отново сабята, но жената го изпревари, скочи върху ръката, с която държеше оръжието, и я счупи с отчетливо изхрущяване. После с другия си крак стъпка лицето му и за секунда изглеждаше, сякаш танцува върху жив килим.

Озъбен, с окървавено лице, мъжът се отскубна, посегна към острието със здравата си ръка и същевременно се надигна. Жената изгуби равновесие и падна. Везните внезапно се разместиха отново и сабята аха да каже тежката си дума, ала Призрака вече се бе опомнил. Със саблен удар по рамото на мъжа — по ранената му ръка — го накара да се превие и да изпищи от болка.

Писъкът секна веднага, защото Призрака нанесе втория си удар — гибелния — още по-силно и по мястото точно под носа. Раздроби го и изпрати костици в мозъка, причинявайки мигновена смърт.

Главата на злополучния аристократ тупна глухо върху надгробния камък и после се отпусна безжизнено върху треволяка. Тъмни потоци кръв и слуз рукнаха от ноздрите му. Клепките му изпърхаха и той умря.

Запъхтян, Призрака стоеше над него. Просната до съседната надгробна плоча, старицата наблюдаваше младежа. Двамата се измерваха с погледи дълго и предпазливо — странната сивокоса старица с обветрено, дребно лице, окървавено от побоя, и странният млад индиец, покрит с кал от работата в изкопа. И двамата носеха прокъсани, мръсни дрехи. И двамата бяха изтощени и изранени от битката.

— Спаси ми живота — рече той най-сетне.

Тихите му думи се разнесоха като пара в смълчаното мрачно гробище и жената, успокоена, че пред нея не стои мъж, завладян от желание да убива, и тя няма да стане поредната жертва на среднощната му оргия, се надигна с мъка и се подпря на лакът.

— Успях да ти спася живота, защото ти спаси моя — проломоти тя през счупените си зъби и подутите окървавени устни.

Личеше си, че е лошо наранена. Държеше се с длан за ребрата — явно няколко бяха счупени и при всяко погрешно движение заплашваха да пробият белите ѝ дробове.

— Можеш ли да дишаш нормално? — Той прескочи тялото на убития насилник и приближи до надгробната плоча, където лежеше старицата.

Протегна ръка да опипа ребрата ѝ.

— Ей! — възнегодува тя, решила, че прибързано се е успокоила. — Какво си мислиш, че правиш?

— Опитвам се да ти помогна — обясни разсеяно той, търсейки счупена кост, после добави: — Трябва да дойдеш с мен.

— Виж какво, не ми пробутвай идеите си…

— Какво предлагаш? Тук има мъртвец, а там — трима тежко ранени мъже. Някъде има още един мъж, който ще доведе полицаи, подкрепления или и двете. И ти си ранена. Остани, ако желаеш, но бих предпочел да размислиш.

Тя го погледна предпазливо.

— Къде ще ме заведеш? Стая ли имаш някъде? Не изглеждаш особено преуспял.

— Не съм — съгласи се той. — И не е точно стая.

Усмихна се сухо и жената, която се казваше Маги, се възхити на тази усмивка — все едно слънце надникна през облаците в мрачен ден. Беше на шейсет, ала навярно защото той бе спасил живота ѝ или заради сияйната му усмивка, тя се поддаде на очарованието му и му позволи да я заведе в тунела. Разбра, че името му е Бхарат и работи в изкопа за подземната железница край Риджънт Парк.

Животът в тунела ѝ хареса. Нощем с Призрака спяха в нишата, опрели гърбове, за да се топлят, и тя не помисляше за мъжете, с които се бяха сблъскали през онази нощ. Двамина бяха в болница, където ги хранеха небрежни санитари, разбира се. Другите двама обаче все още бяха някъде, незнайно къде. Последният телохранител. И оцелелият богаташ. Те също бяха видели Призрака в действие. Те също знаеха, че той е крайно необикновен младеж.

17.

По обратния път към Бел Айл в ушите на Абърлайн продължаваха да отекват присмехулните остроти на колегите му.

До неотдавна го наричаха Сърцатия Фреди заради ентусиазма му и неуморния плам да отстоява справедливостта. И с право — той нямаше съпруга и деца, посвещаваше всичките си усилия на работата и негласно обвиняваше колегите си, че са склонни да избират пътя на най-малкото съпротивление.

Но как го наричаха сега? Безтелесния Фреди или Фантето без труп. Нито остроумно, нито забавно. Но това не му помагаше. Не облекчаваше горчилката от присмеха. А и в крайна сметка колегите му имаха известно право. Той наистина беше изгубил тяло. А без въпросната улика все едно няма убийство. Което значеше…

Че на всяка цена трябва да открие тялото.

Затова се върна в Бел Айл, този път без кон и каруца, но по-мъдрял, по-предпазлив и подготвен за изненадите, които гетото може да му поднесе. През рамо носеше кожена торба. В нея имаше тайно оръжие.

Навлезе по-навътре в квартала, където вонята от фабриката и касапницата едва се търпеше. Днес гъста мъгла скриваше обитателите на гетото. Бялата пелена се диплеше и кълбеше заплашително, а из нея танцуваха сажди и по-плътни облаци от задушлив пушек. Диханието на Дявола.

От време на време Абърлайн различаваше силуети в мъглата и не след дълго го загложди чувство, че след него се събират хора и го сподирят, докато навлиза в дълбините на тази забравена от бога земя.

Добре. Точно така го беше планирал. За следващия ход му бе необходима публика.

Стигна до мястото, където децата бяха спрели каруцата му и вероятно бяха сменили трупа със също толкова безжизнено пони.

Спря и подвикна:

— Ахой! — сепна се, учуден как му е щукнало да говори като моряк, но продължи: — Помните ме, нали? Аз съм баламата, чийто труп откраднахте.

Вероятно си въобразяваше, но все пак… кикот ли долетя от дебрите на сивотата?

— Искам да говоря с момчето, което галеше коня ми онзи ден. Хрумна ми, че някой те е подучил на тази дяволия и трябва да разбера кой!

Мъглата не продума. Пазеше ревниво тайните си.

— Плати ли ти? — настоя Абърлайн. — Е, аз също ще ти платя…

Разтърси монетите в дланта си и те иззвънтяха мелодично в задушаващата тишина.

Абърлайн понечи да прибегне до тайното си оръжие, но най-сетне млад безплътен глас наруши мълчанието:

— Страхуваме се какво ще ни направи.

— Разбирам — отвърна Абърлайн, присвивайки очи в посоката, която му се струваше правилна. — Заплашил те е, естествено. Но се опасявам, че в момента сте между чука и наковалнята, защото тръгна ли си оттук без необходимата информация, ще се върна скоро, но няма да съм сам. Ще се върна с фургон… сещате се какъв. От онези, които минават през порталите на изправителните домове… — Замълча за драматичен ефект. — От друга страна, ако получа информацията, за която съм дошъл, ще забравя за фургона, ще оставя парите и нещо повече…

Смъкна торбата от рамото си, пусна я на земята и извади бухалка за крикет и топка. Вдигна ги и каза:

— Ето какво ще ви оставя. Няма да играете крикет с котешки тави, а с тези красавици. Солено ми излязоха, да знаете, но си ги бива.

Отговорът не закъсня, принуждавайки Абърлайн да завърти глава наляво и надясно, чувствайки се в неизгодно положение, задето не вижда източника на звука.

— Страхуваме се какво ще ни направи — повтори младият глас. — Той е като демон.

Абърлайн усети как сърцето му затуптява по-бързо. Предположенията му, че в убийството има нещо необичайно, явно се потвърждаваха.

— Чухте предложението ми — извика на невидимия посредник. — От една страна, нося подаръци. От друга, обещавам ви тежки последствия. Не само ще ви отведа в изправителния дом, но и ще се погрижа да получа информацията. И в двата случая рискувате така нареченият демон, който всъщност е мъж като мен, да ви докопа.

Зачака мъглата да вземе решение.

Най-сетне тя се раздвижи, раздели се и от нея излезе същото момче, което онзи ден бе препречило пътя му. Мръсно лице. Дрипи. Изпито лице, гладно изражение. Дете с единия крак в гроба. Сърцето на Абърлайн се сви при мисълта как момчета като него стават жертва на по-силните. Жегна го чувство за вина, че заплашва с изправителен дом деца, които така или иначе не познават друго освен заплахи, студ и глад.

— Няма да ти причиня нищо лошо. Имаш думата ми — каза той.

Остави бухалката и топката на земята между тях.

Момчето ги погледна, после пак вдигна очи към полицая. Абърлайн долови как силуетите, забулени в мъглата, затаяват очаквателно дъх.

— Сигурно си ядосан, задето взехме трупа ти — предположи момчето с въздържанието и предпазливостта на болезнения опит.

— Не съм доволен, че ми взехте трупа, прав си — съгласи се Абърлайн. — Но разбирам защо го направихте. На ваше място и аз щях да го направя. Не съм дошъл да ви съдя. Искам само да разбера истината.

Момчето пристъпи напред, по-скоро да покаже доверие към Абърлайн, отколкото поради друга причина.

— Не знаем кой знае какво, сър. Човекът ни плати да те разсеем и да сменим тялото с пони. Не ни каза защо, а и не попитахме. Даде ни шепа монети, когато занесохме тялото.

— А пистолетът?

— Не видях пистолет, сър.

— Беше в джоба на мъртвеца.

— Значи е останал там, сър.

— И къде занесохте тялото?

Момчето сведе глава. Вместо да отговори, вдигна ръка в посоката, където се намираше касапницата, невидима сега зад гъстата мъгла.

— Видяхме как мъжът влиза там с него и не след дълго излезе без него.

— Как изглеждаше мъжът? — попита Абърлайн, стараейки се безуспешно да прикрие нетърпението в гласа си.

Не след дълго полицаят си пое дълбоко, благодарно дъх. Най-после загърби задушливата мъгла на Бел Айл и пое към по-чистия въздух на своя квартал. Беше олекнал с няколко монети, бухалка и топка за крикет, но съвестта му, слава богу, беше чиста и му бяха описали „демона“, чиито подбуди оставаха загадка. Описанието му се стори познато. Беше чувал да говорят, че мъж, облечен по този начин — особен, ексцентричен начин — преди около седмица е участвал в схватка в Стария Никъл.

Абърлайн неволно ускори ход, спомнил си ясно всичко. В друг район имаше полицай, с когото бе добре да поговори. Той сигурно знаеше нещо за странната, лесно забележима персона — чудата фигура в роба с качулка.

18.

Итън не разказваше на Призрака за семейството си. Той знаеше, разбира се, имената — Сесили, Джейкъб, Иви — но нищо конкретно, освен че близнаците са му кажи-речи връстници.

— Някой ден се надявам да ви запозная — каза му Итън веднъж със странно, неразгадаемо изражение. — Но едва когато се уверя, че са готови да се включат в борбата.

Призрака не знаеше повече. От друга страна, не любопитстваше, а и той не разказваше на Итън за живота си извън изкопа. Итън не знаеше нищо за Маги или за другите обитатели на тунела. Призрака не споделяше с опекуна си колко често лежи буден и зъзне от студ с очи, овлажнели при спомена за родителите си и за ухаещия на жасмин Амритсар. Или че лицето на умиращия Дани продължава да го преследва в кошмарите му. Оголени, окървавени зъби; уста, пълна със стомана и пурпур.

Той просто продължаваше да съществува, да работи на изкопа, да заравя лопатата си в тайника ѝ след края на смяната, да се връща у дома в тунела и да се грижи за хората там.

Преди четири нощи — четири нощи, преди да открият тялото в изкопа — Призрака се прибираше „вкъщи“ и както обикновено погледна към църковния двор. Този път обаче видя, че надгробната плоча е наклонена наляво.

Вместо да продължи към тунела, той свърна в противоположната посока към Падингтън. Чакаше го дълъг път, но беше свикнал. Това беше част от ежедневното наказание, което изтърпяваше за своето…

Малодушие, мислеше си понякога, вледенен в часовете на непрогледния мрак преди зазоряване.

Но не бе проявил малодушие в нощта, когато спаси Маги, нали? Пребори се за правдата.

Може би все пак не беше малодушие. Поне не това. Бездействието му се дължеше вероятно на колебание или на неохота — на нещо, което бе спряло ръката му в нощта на бойното кръщене и бе посрамило и него, и семейството му.

Редно бе да плати с живота си и щеше да плати, ако Итън Фрай не се беше намесил. Понякога Призрака се питаше дали всъщност не е проявил най-жалко малодушие, приемайки предложението на асасина.

Глух за уличната шумотевица — какофония от тропот на конски копита, викове на амбулантни търговци, стържеща цигулка на уличен музикант — той вървеше, потънал в спомени за Мрака. Когато сутринта вратата се отвори, Призрака очакваше екзекуторът му да застане на прага. Появи се обаче Итън Фрай, усмихнат от ухо до ухо. Изражението му се промени тутакси при вида на Джаядип, по чието лице се четеше ясно, че предвкусва смъртта. Както предишния ден, седна на сламата до него и обясни, че му е необходим за важна мисия в Лондон и Арбаз е дал благословията си.

Уточни, че се налага да действа под прикритие. „Дълбоко прикритие“, така се изрази Итън. Предупреди го да не си въобразява, че от съжаление е скроил какъв да е план, само и само да спаси младежа от асасинското острие. Бил поискал Джаядип да му служи, защото той бил най-талантливият му ученик.

— Помниш сигурно, че не одобрявах възложената ти мисия — каза Итън и Джаядип кимна тъжно. — Причината е, че виждам у теб хуманност, от която според мен Братството може да извлече полза. Новата ти задача обаче няма да е приятна. Ще станеш друг човек, Джаядип, ще скриеш предишното си съществование зад неузнаваема маска. Вече няма да бъдеш Джаядип Мир, разбираш ли?

Младежът кимна и Итън излезе от килията. Ала този път вратата остана отворена.

След кратък размисъл Джаядип също се изправи и най-сетне напусна Мрака.

— Мисията започва сега — каза му Итън Фрай призори на другия ден.

Топлотата, която Джаядип беше свикнал да вижда в очите на учителя си, бе изчезнала. Облекчението на Итън, че е освободил младежа, не трая дълго. Време беше за следващата стъпка, следващия етап от операцията.

Стояха сами на вълнолома. Корпусите на корабите трополяха, поклащайки се върху заоблените вълни. Чайките се рееха над тях и надаваха пискливите си крясъци.

— Време е да се сбогуваме. — Итън огледа момчето от главата до петите и кимна доволно, че носи бедняшки дрехи, както се бяха договорили. — Сам ще стигнеш до Лондон. Намери си жилище, подходящо за бедняк. Ето… — Даде му малка кесия с монети. — С това ще се препитаваш. Няма да ти стигне задълго, затова харчи умно. Помни, че от този момент нататък вече не си Джаядип Мир, син на Арбаз и Пяра Каур от Амритсар, свикнал да се радва на удобства, богатство и почтително отношение. В Лондон ще пристигнеш като калта на земята, смугъл бездомник без пукнат грош на име Бхарат Сингх. Аз обаче ще те наричам с прозвището Призрака.

У Джаядип веднага се надигна омраза към името Бхарат Сингх. Призрака му отиваше повече.

— След като се настаниш, ще си намериш работа — продължи Итън, — но на конкретно място, чиято значимост ще ти стане ясна след няколко месеца. Искам да станеш копач на тунела за подземната железница в северозападния район на града.

Джаядип поклати объркано глава. Затрудняваше се да осмисли всичко. Нов живот? Нова работа? В непозната земя, където рожденото име няма да го облагодетелства, без бащините напътствия и без съветите на Итън. Струваше му се невъзможно да искат това от него. А сега и друго. Копач на тунел за железница?

— Не се безпокой отсега — успокои го Итън, прочел мислите му. — Всичко ще ти се изясни, когато пристигнеш в Лондон. — Започна да свива пръсти един по един. — Първо си намираш убежище, подходящо за човек от най-ниската социална прослойка. После опознаваш обстановката и си намираш работа на изкопа за градската железница. Ясно ли е?

Младежът кимна машинално с надеждата с течение на времето загадките да се разбулят от само себе си.

— Добре. Имаш три месеца от днес нататък да изпълниш задачите. Междувременно прочети внимателно това…

По-възрастният асасин измъкна изпод робата си кожена папка, овързана с канап.

Джаядип я взе и я огледа от двете страни, чудейки се какво има вътре.

— Съветвам те да прочетеш документите по време на плаването и да ги хвърлиш в океана. Непременно запомни съдържанието им. След три месеца ще се срещнем в полунощ в градината на сиропиталището на Грей Ин Роуд. И последно, но най-важно — при никакви обстоятелства не бива да показваш, че притежаваш способности, надхвърлящи обичайните за седемнайсетгодишно бедно индийче. Бъди по-нисък от тревата. Не си асасин и няма да се държиш като асасин. Заплашат ли те, страхувай се. Не се старай да си по-трудолюбив и по-способен от другарите си на изкопа. Главното е във всяко отношение да се сливаш с тълпата. Разбираш ли?

Призрака кимна отново, заслушан в плисъка на водата, над която слънцето проправяше път на новия ден.

19.

Унесен в спомена за последната си сутрин в родната Индия, Призрака едва не подмина къщата, където се срещаше с опекуна си.

Номера̀ 23 и 24 на Лайнстър Гардънс, Падингтън, на пръв поглед бяха като всички други къщи на улицата, но малцина знаеха — съседите, строителите и най-вече Призрака и Итън Фрай — че двете сгради всъщност са само фасада, криеща яма в земята.

Идеята хрумна на Чарлс Пиърсън. Проектирайки железницата, той се бе сблъскал с належащ проблем, а именно — да намери двигател, подходящ за употреба под земята. Обикновеният парен двигател с обичайните му изпарения би задушил пътниците и машинистите. Понеже не беше приемливо железниците да избиват пътниците си, Пиърсън започна да търси изход. Първо обмисли идеята вагоните да се придвижват през тунелите по кабели, но тя се оказа непрактична. После реши да използва атмосферно налягане. И този план се оказа неприложим, макар, разбира се, да предложи достатъчно материал на градските сатирици.

За кой ли път при строежа на железницата Джон Фаулър се притече на помощ на Пиърсън. Под негово ръководство бяха конструирали двигател, при който пушекът и парата се отвеждаха в резервоар зад него. Единственият проблем беше, че резервоарът трябваше да се изпразва през известно време и ето за какво служеха номера 23 и 24 на Лайнстър Гардънс — там машините буквално „изпускаха пара“.

До откриването на градската подземна железница обаче оставаше цяла година и Призрака и Итън Фрай използваха мястото за тайни срещи.

— Как си? — попита Итън през онази нощ.

Седеше на ръба на ямата, взрян в гредите, кръстосани точно под увисналите му над празнотата ботуши.

Призрака кимна, но не продума — затворена книга. Седна до Итън. Босите му крака се строиха до ботушите на учителя му — четири стъпала над непрогледна тъмнина.

— Ще се зарадваш, предполагам, че преминаваме към следващия етап от операцията — каза Итън. — Обръчът се затяга. Ще те наблюдават под лупа. Няма никакво съмнение, че нашите приятели тамплиери ще те следят и преценяват зорко. Убеден ли си, че прикритието ти е абсолютно сигурно?

Призрака размисли дали не е назрял моментът да разкаже на Итън за Маги и за ролята си на неофициален пазител в тунела. Многократно бе провеждал наум този разговор. Даваше въображаеми обяснения на Итън как събитията са се развили едно след друго и не е възнамерявал да се изтъква, но не се е стърпял и да наблюдава безучастно как несправедливостта надделява. И Итън, естествено, щеше… Е, дори да изразеше неодобрение, щеше да го разбере, нали? Все пак Призрака не беше станал популярен обществен герой, изтипосан на първа страница на „Илюстровани лондонски новини“.

Но не. Реши да държи езика си зад зъбите. Не каза нищо и прескочи охотно към следващия етап на плана.

— Който е? — попита той.

Лукави искрици озариха очите на учителя му. Като дете, в сигурния Амритсар, Призрака харесваше този поглед. Сега, втренчен в бездната и несигурността, стелеща се пред него, не беше толкова убеден.

— Ще напишеш писмо на нашия приятел господин Кавана. Ще използваш наученото за него, за да спечелиш благоволението му. Оставям подробностите на теб. Важното е да съобщиш на Кавана, че в редиците му има предател и се надяваш да му услужиш, като го разкриеш.

Призрака кимна, без да откъсва очи от мрака под тях.

— Разбирам. А после какво?

— Ще чакаш да открият тяло в изкопа.

— Кога?

— Трудно е да се каже. През следващите няколко дни, предполагам. Зависи от дъжда.

— Ясно. А позволено ли ми е да узная чие тяло ще открият?

— Помниш ли тамплиерския ни приятел господин Робърт Уо?

Призрака го помнеше.

— Порнографът?

— Същият. Само че господин Уо не е бил съвсем искрен със съдружниците си. Използвал е еротичните снимки, за да припечелва допълнително — странично начинание, което разкрих снощи.

— Когато го уби?

— О, не, не го убих аз. — Итън плесна игриво Призрака по рамото. — Ти го уби.

20.

На връщане след срещата с Итън Призрака си спомни как за пръв път разбра за съществуването на мъжа, когото сега виждаше всеки ден на изкопа — мъжа, когото наричаха Кавана. На кораба, отвеждащ го от Амритсар към Лондон, той изпълни инструкциите на Итън и отвори папката, връчена му на пристанището.

Вътре откри бележка от Итън с обяснение, че документите са препис на дешифрирана тамплиерска кореспонденция. Върнали оригиналите непокътнати и доколкото знаели, тамплиерите не подозирали, че асасините притежават подобна информация.

Докладните представляваха архивни сведения от първа ръка, събрани от тамплиерски хроникьори, и започваха съвсем безобидно с разказ за оттеглянето на англичаните от Кабул през 1842 година.

Призрака знаеше, разбира се, какво се беше случило. Всички знаеха. Това бе едно от най-катастрофалните събития в английската военна история и повратен момент в обречената война в Афганистан. През януари 1842 година шестнайсет хиляди войници и семейства се бяха отправили по пътя, дълъг деветдесет мили, от Кабул до Джалалабад.

Имали храна само за пет дни, а водачът им — генерал-майор Уилям Елфинстоун — познат като Елфи Бей — се отличавал с ум, по-размекнат и от излинялото му тяло. Бил лековерен глупак и вярвал на лъжите на афганския командир Акбар Хан.

А Акбар Хан го лъжел безогледно. Обещал на британците безопасно придвижване, ако му предадат повечето си мускети. Предложил им дори ескорт през проходите. Уверил ги, че болните и ранените, оставени в Кабул, няма да пострадат.

В рамките на не повече от час Хан нарушил дадената дума. Щом керванът напуснал военната база, хората му нахлули вътре, плячкосали палатките и избили ранените. Атакували и ариергарда. Изклали носачи, цивилни и индийски войници и започнали да организират набези срещу обоза, които не срещали почти никаква съпротива. Още в самото начало на пътя от Кабул зад колоната се простряла диря от отломки и трупове.

Британците носели малко палатки — за жените, децата и офицерите. През първата нощ легнали да спят в снега и на другата сутрин земята била осеяна с вкочанените тела на измръзналите. Зъзнещи и гладни, оцелелите продължили напред с надеждата да изпреварят най-мразовитото време и да издържат на постоянните афгански атаки.

По причини, известни само на него, в два часа следобед Елфи Бей заповядал да спрат за почивка, вместо да се вслуша в съвета на офицерите си да прекосят възможно най-бързо опасния проход Кхорд-Кабул. Навярно старото момче било полудяло напълно, защото решението му улеснило афганските стрелци да заемат позиция по високите хребети, а кавалерията им да се подготви за нови подвизи.

Когато на другата сутрин колоната навлязла в прохода, куршумите, разбира се, засвистели. Спрели да преговарят с нападателите. Акбар Хан се съгласил да пусне британците напред, ако му оставят заложници. Коварството му обаче нямало граници, защото след като предали заложниците, стрелбата започнала отново, а ездачите се вклинили в колоната. Посичали цивилни и войници и дори похищавали деца.

Три хиляди изгубили живота си в прохода. Останали без провизии. Същата нощ оредялата колона лагерувала само с четири малки палатки, без дърва за огрев и без храна. Стотици загинали от измръзване.

Убийствата продължили и през следващите дни. За да избегнат клането, някои се самоубивали, а други дезертирали. Афганците обаче не им позволили да избягат. Пощадили единствено онези, за които по-късно щели да поискат откуп — офицерите, съпругите и децата им. Избивали безмилостно войниците и прислугата.

На петия ден колоната наброявала едва три хиляди — петстотин от тях били войници. Елфи Бей се предал и по-късно загинал в пленничество. Жените и семействата също се предали. Дръзналите да продължат били нападнати на Джугдюлюкското било и редиците им оредели значително. Набезите се провеждали нощем, в дълбокия сняг, и до Гандамак се добрали по-малко от четиристотин бегълци.

Заели позиция на възвишение, но се оказали обкръжени от афганци. Наредили им да се предадат.

— Иска ви се, пущини! — възкликнал презрително сержант и отговорът му останал като крилата фраза в английската история.

Той удържал на думата си и на афганските стрелци им се наложило да се потрудят доста. Сражението на Джугдюлюкското било не било битка, а касапница. Само един — Уилям Брайдън — останал жив. Афганска сабя отнесла част от черепа му, но от смърт го спасило списанието „Блекудс“, натъпкано под шапката му.

— Не съм подозирал каква полза може да има от клюките — отбелязал Брайдън.

От шестнайсетте хиляди, поели от Кабул преди шест дни, единствен той стигнал крайната цел.

Е… не съвсем. Историята за добрия стар Уилям Брайдън, добрал се сам до Джалалабад, звучала похвално — толкова похвално всъщност, че дълго се задържала в общественото съзнание. За жалост тя не отговаряла на истината, защото имало и други оцелели. Просто начините и средствата им за оцеляване не били толкова благородни и стоически като на доктор Уилям Брайдън. Човекът е готов на всичко, за да оцелее, да дочака още един изгрев, да усети милувката на съпругата и децата си, да се посмее с питие в ръка. И да, имало и други оцелели, но никой не аплодирал, не възславял и не обезсмъртил подвизите им. Те дори не били „подвизи“ в смисъла на думата, подсказващ приключенски дух и храброст. Били чисто и просто инстинкт за самосъхранение. Подли и безмилостни деяния, осъществени за сметка на другите и с ужасяващи последствия за мнозина.

В похода участвал командир на име Уолтър Лавел. Полковникът принадлежал към Ордена на рицарите тамплиери. Не бил особено високопоставен в организацията и не представлявал интерес за Братството, но все пак бил известен на асасините.

Малко преди колоната да напусне Кабул, някой си ефрейтор Кавана заговорил полковника.

— Ще ми отделите ли минута, сър — настоял Кавана на сутринта, когато се подготвяли да поемат към Джалалабад.

Забелязал известна сериозност, а и честно казано, опасни искри в очите му, Лавел кимнал, макар мъжът да бил само ефрейтор. Двамата се усамотили под кипарисово дърво, далеч от прислужниците и носачите, които товарели каруците, и от конете, чиито гърбове се огъвали под тежестта на кошовете и кожените торби, овързани за седлата. Край тях наистина се вихрела трескава деятелност. Над ругатните, заповедите и хлипането и вайкането на жените се издигал властният глас на лейди Флоренша Сейл, съпругата на генерал-майор Робърт Хенри Сейл — дама, в чиято чест вероятно е изкован изразът „вдъхващ страхопочитание“. Лейди Сейл не оставяла у никого съмнение, че смята похода за следобедна екскурзия — дреболия, която не засяга могъществото на английската армия, и да се мисли другояче е равносилно на предателство и крайно неанглийско.

— О, престани да хленчиш, Емили, и свърши нещо полезно! — командвала тя. — Ей, ти, внимавай! Това е най-доброто ми вино от Мадейра. А ти пази порцелана, защото разчитам на него да придаде изтънченост на джалалабадските ми соарета. Планирам първото след два дни. Какво удоволствие ще бъде да се запозная с изисканите джалалабадски дами!

Под кипариса ефрейтор Кавана се обърнал към Лавел и отбелязал, без да му мигне окото:

— Глупачка!

Били далеч и генералшата нямало как да ги чуе, но полковникът все пак просъскал гневно:

— Полудя ли, човече? Знаеш ли с кого говориш? Знаеш ли за кого говориш? Това е…

— Знам отлично с кого и за кого говоря, сър — отвърнал невъзмутимо Кавана (ефрейторът определено не си поплювал) — и съм откровен точно защото знам с кого говоря. Простете ми, ако съм преценил погрешно. В такъв случай ще се оттегля при отряда си.

Понечил да си тръгне, но Лавел го спрял, любопитен да чуе какво е замислил безочливият ефрейтор.

— Ще те изслушам, човече, но си мери приказките.

Кавана обаче не направил нищо подобно. Възнамерявал да си каже тежката дума и точка.

— Знаете ли колко е пътят до Джалалабад? Деветдесет мили. Четиринайсет хиляди сме, но по-малко от четвърт са войници. Останалите са баластра — носачи, слуги, жени и деца. Безполезни при битка. Знаете ли какви са условията, сър? Ще вървим в студ и мраз през две педи сняг из най-тежкия терен на земята. А Акбар Хан? Обикаля из планините от главатар на главатар и събира подкрепления за набезите си. Няма да спази обещанието си. Излезем ли през тези порти, ще ни нападне. Лейди Сейл си мисли, че след два дни ще организира първото си соаре в Джалалабад. Според мен ще извадим късмет, ако стигнем за две седмици. Нямаме снаряжение, муниции, достатъчно храна и провизии. Обречени сме, сър, ако не се обединим и не предприемем нещо.

Обяснил на полковника, че има доверен отряд от пущуни, и предложил да му стане ординарец. Лавел обаче се разпенил и отпратил Кавана с предупреждение да не бъде толкова нагъл и да запази за себе си предателските кроежи за дезертьорство.

— Надявал си се да спечелиш благоволението ми, проклет блюдолизец! — изревал той. — Нямам представа защо, но ти заявявам, че ще остана верен на генерал Елфинстоун до последната си капка кръв.

Още през първата нощ станало ясно, че Акбар Хан наистина няма да спази дадената дума. Лъснала и глупостта на Елфи Бей. Писъците на ранените огласяли колоната, афганските набези не спирали, а злочестите побратими на полковника гинели замръзнали върху снега. Ужасен, Лавел пропълзял в палатката на Кавана да го моли да му стане ординарец.

— Аз, блюдолизецът? — подсмихнал се Кавана с мрачно задоволство при вида на страха, изписан по лицето на полковника.

Отказвал и се преструвал на обиден, докато не изтръгнал извинение от разтреперания мъж.

На другата сутрин британските копиеносци препуснали с конете си срещу афганците в безуспешен опит да предотвратят бъдещи атаки. Възползвайки се от суматохата, Кавана, Лавел и предан сепой, чието име не бе документирано, напуснали завинаги съратниците си.

Пътят им през планината и проходите бил опасен. Не смеели да доближат колоната от страх да не ги забележат — и британските войници, и афганските им врагове. Не искали обаче и да се отдалечават много от познатия маршрут. Афганската земя се славела като една от най-враждебните на света, още повече през безмилостния мразовит януари. Страхували се също и да не попаднат в ръцете на варварски племена.

Имали зоб за конете, но не след дълго им станало ясно, че не са преценили правилно колко храна ще им е необходима на тях самите, за да си проправят път през падините и върховете на прохода. И така, в късния следобед на третия ден, когато студеният вятър довял миризма на печено месо, стомасите им закъркорили и всичките им сетива застанали нащрек.

Скоро, разбира се, се натъкнали на петима афгански планинци. Над огъня им се печала коза. От едната им страна се издигала гола скала, от другата зеела дълбока пропаст.

Тримата дезертьори веднага се скрили. Както всички английски войници, те също изпитвали благоразумно уважение към афганските бойци. Противниците им били способни и страховити потомци на войнствен народ, а жените им се славели с ужасяващи методи на екзекуция — одирането и убиването с „хилядократно посичане“ били сред най-милостивите.

Ето защо триото се снишило зад голяма скала — хладнокръвният сепой, олицетворение на желязна решимост, макар да знаел как афганците наказват сикхските си пленници; Лавел, безмълвно излъчващ авторитет към Кавана, който благодарил Богу, че планинците не са сложили постови, и с няколко бързи погледа преценил ситуацията.

Нямало как да заобиколят просеката. За да продължат напред, трябвало да влязат в бой — или да се върнат в колоната, да обяснят отсъствието си и най-вероятно да ги застрелят за дезертьорство.

Тоест битката била неизбежна.

Петимата планинци носели кепета или тюрбани и дълги палта. Наблизо били завързани конете им, натоварени с провизии, включително втора одрана коза. Афганските им пушки — джезайли — били облегнати връх о връх недалеч от лагерния огън.

Кавана познавал добре оръжието. Ръчно изработено, с дълга, далекобойна цев, която им предоставяла предимство пред британските мускети „Браун Бес“ на хората на Елфинстоун. Афганските бойци нанасяли с джезайлите си сериозни поражения на злощастните бегълци от Кабул; кацнали на осемстотин стъпки над тях, отличните им стрелци ги обсипвали със смъртоносни порои от куршуми, гвоздеи и дори камъни.

Планинците, препречили пътя на тримата дезертьори, носели пищна украса съобразно местните обичаи — от врата на единия дори висяла огърлица от човешки зъби.

Кавана обаче отбелязал с облекчение, че джезайлът се зарежда през цевта, а по всичко личало, че пушките, натрупани на камара до огъня, не са заредени. Афганците обаче несъмнено щели да извадят ножовете, препасани на кръстовете им. Отлични оръжия за близък бой.

Кавана погледнал към двамата си другари. Сепоят бил приличен стрелец. Не бил сигурен за Лавел, но той самият бил учил в академията на майстора по фехтовка Доменико Анджело Тремамондо и умеел да се сражава отлично със сабя.

(Тук Призрака откри бележка, написана вероятно от асасинския архивар, подготвил досието. Авторът се питаше как прост ефрейтор е попаднал в академията за бойни изкуства на великия Анджело в Сохо, Лондон, където обучаваха аристократите да се бият с хладно оръжие. Или навярно въпросът би следвало да се зададе наопаки: как възпитаник на въпросната школа се е оказал прост ефрейтор. Към бележката бе прикрепена нота от Итън — една-единствена дума. Призрака знаеше какво значи благодарение на омразните уроци по латински, които му преподаваше асасинът. „Cave“ — „Внимавай!“.)

Кавана разбрал каква чудесна възможност му се предоставя да покаже на Лавел, че е повече от обикновен дезертьор. Предишния ден полковникът го попитал защо се домогва до благоволението му, ала не получил отговор. Всъщност Кавана бил наясно какво положение заема Лавел в Ордена на тамплиерите и искал да се възползва от него. И така, ефрейторът извадил безшумно сабята си, връчил пистолета си на сепоя и дал знак на Лавел да подготви своя.

Когато двамата заели позиция, той им посочил да повалят двамата планинци отляво.

После приклекнал и раздвижил прасците си. Не искал краката му да се схванат в момента на нападението.

Точно това направил — изскочил иззад скалата, готов за бой. Приел, че Лавел и сепоят ще стрелят точно, и се доверил на елемента на изненадата и на безспорните си умения да се сражава със сабя.

Афганецът вляво се обърнал и извикал и в същия миг иззад гърба му изгърмял пистолет. Последвал втори изстрел, не толкова точен, но достатъчен да вдигне втория планинец над земята и да го просне ничком, превит одве. Третият планинец уловил дръжката на ножа, затъкнат в колана му, но Кавана го изпреварил. С един замах на сабята прерязал сънната му артерия и отскочил ловко да избегне фонтана от кръв.

Англичанинът избрал преднамерено как да нанесе първия си удар. Афганците били неумолими и храбри, но дори те изтръпнали при вида на ярката червена дъга, плиснала под гаснещите лъчи на следобедното слънце. Двамата оцелели се стъписали. Докато посягал към закривения си нож, единият вдигнал другата си длан да избърше кръвта на другаря си от лицето си.

Ножът изскочил от колана и нищо повече. Сабята на Кавана описала арка във въздуха и с обратен удар прерязала гърлото на обречения му собственик. Кепето на мъжа излетяло от главата му и той се строполил на земята с облени в кръв гърди, поемайки си сетен гъргорещ дъх. Кавана обаче не успял да налети със сабята си срещу последния афганец. Изотзад проехтял изстрел и куршумът процепил въздуха до него, ала не улучил. Твърде късно с крайчеца на окото си зърнал да блесва острие и макар болката да не го прерязала веднага, усетил лицето му да се облива в гореща кръв.

(Бележка от архиваря: „Важно! Кавана има белег и до ден-днешен“)

Ако планинецът се бил възползвал незабавно от предимството си, вероятно щял да избяга жив и възнаграден за усилията си с кръвта на британски ефрейтор. Той обаче хукнал към конете. Навярно за да предупреди другарите си или защото в някоя от торбите, окачени на седлата, е имало пистолет. За жалост при вида на ужасения мъж, втурнал се към тях, обикновено спокойните афгански жребци се вдигнали на задни крака, скъсали въжетата си и препуснали напосоки.

Проклятие, изругал Кавана, проследявайки с поглед как конете, провизиите и втората коза изчезват по вледенената пътека.

Междувременно афганецът се обърнал — оголил зъби и размахал нож. Кавана обаче заел защитна поза — с вдигната дясна ръка насочил върха на сабята към небето — и със задоволство забелязал как очите на планинеца се стрелват за секунда нагоре и наляво, преди да забие острието си в лицето му.

След битката се възцарила тишина. Простреляният в корема афганец се гърчел и стенел и Кавана го отървал от мъките му с един саблен удар. Избърсал острието в робата му, подгизнала от кръв и следователно безполезна.

— Бързо, вземете дрехите на другите, преди кръвта да ги съсипе! — извикал той на Давел и на сепоя, подали се иззад скалата.

Сепоят оправдал очакванията му и Кавана го похвалил за точния изстрел. Давел поздравил Кавана. Никой не похвалил Давел.

Тримата се нахранили до насита с козата, която била попрегоряла в суматохата, но на изгладнелите британци им било все едно. Яли до пръсване, после се навлекли с робите и тюрбаните на мъртвите, по които не личали петна от кръв. Накрая скрили телата възможно най-добре и продължили по своя път.

Яздили цял ден, изпреварвайки колоната с около миля. Макар и отдалеч, леденият вятър довявал до тях бумтеж на пушки и болезнени писъци. Кавана станал по-уверен. Отклонили се от обичайния маршрут и открили нова пътека по високите плата на прохода. Тогава, след пладне на петия ден, се натъкнали на лагер. И се изправили пред най-трудното си изпитание.

21.

Хвърляйки поглед назад, Кавана стигнал до заключението, че са се сблъскали с откъснат отряд на някой от командирите на Акбар. От подобни бази афганците вероятно изпращали стрелци да заемат позиция по хребетите пред колоната, откъдето джезайлите им да сеят смърт сред злочестите бегълци; изпращали вероятно и ездачи по тайни пътеки до дъното на прохода, където да нанасят ужасяващи поражения на по-слабо охранявания ариергард, да посичат безмилостно слуги, жени и деца и да плячкосват бездруго оскъдните припаси.

В този случай Кавана се възползвал от познанията си по пущу. Всъщност те спасили живота им. Прехвърлили поредното било и конете им се заспускали, хлъзгайки се, по вледенения склон, когато им извикал постови.

Слава богу. Мъжът видял облеклото им и ги помислил за афганци. Поздравил ги, вместо да вдигне тревога. Находчивостта на Кавана отново ги спасила, защото без да показва изненада и да се впуска в бягство, той запазил спокойствие и отвърнал подобаващо на поздрава.

Дал знак на другарите си да спрат. На двестатина метра пред тях лостовият пристъпил пред купчина камъни, препасал джезайла си през рамо. Не различавали чертите му. Видели само как свива длани около устата си и отново им извиква на пущу.

Умът на Кавана работел трескаво. Не бивало да приближават — щели да ги разпознаят. Побегнели ли обаче, афганците — отлични ездачи — щели вероятно да ги настигнат за нула време.

— Какво ще правиш, човече? — попитал го Лавел, облещил нервно очи.

— Шшт! — просъскал му Кавана. — Мисля. Каквото и да се случи, не продумвай и следвай напътствията ми.

Междувременно постовият, отново свил длани на фуния пред устата си, извикал невидимите си другари и зад него започнали да се подават лица. Шест или седем. Без малко да се врежат в лагера им! Афганците се взирали в тях, заслонили длани срещу гаснещото слънце, и несъмнено се чудели защо тримата им посетители не помръдват от местата си.

Кавана трескаво търсел изход. Не можели да избягат. Не можели да продължат напред. И всякакъв опит да отговарят на нови въпроси несъмнено щял да разкрие колко слабо владее пущу.

Един афганец свалил пушката си от рамото, но Кавана предотвратил логичното следствие, като му извикал, преди да ги вземе на прицел с оръжието:

— Приятелю, връщаме се от набег срещу британските страхливци! Водим пленен сикх! Предрешил се като нас и се опитал да дезертира!

Афганците отвърнали с гръмък смях. Сепоят, който не разбирал пущу, не подозирал какво го очаква. Стоял до Кавана — предан, непоколебим.

— Какви ги говориш, човече? — не се стърпял Лавел.

— Тихо! — изшъткал му отново Кавана и надигнал глас: — Ето. Оставяме ви трофея си като дар за жените ви. Позволете ни да си отидем в мир.

Извадил ножа, откраднат от планинците, и с бързо движение се престорил, че прерязва въжета, стегнали китките на сепоя. Объркан, индийският войник се обърнал в седлото към Кавана.

— Сър?

Кавана обаче се пресегнал, уловил крака му, дръпнал го рязко нагоре и го съборил от коня, като същевременно с един решителен и безпощаден замах на ножа прерязал ахилесовото му сухожилие.

Докато афганците надавали възторжени възгласи и се смеели, Кавана им махнал за сбогом и двамата с Лавел дръпнали юздите на конете си, готови да препуснат назад. Сепоят се помъчил да се изправи, но раненото му стъпало се сгънало под него, бълвайки кръв.

— Сър? Сър? — стенел умолително войникът, проснат на земята.

Но те го оставили там — на участта му в ръцете на афганските жени. Да го одерат жив или да го убият с хилядократно посичане. Обрекли безименния сепой на невъобразима смърт, за да се спасят.

— Жестоко хладнокръвие, човече! — възкликнал Лавел по-късно, когато спрели да нощуват над прохода.

— Или той, или ние. Нямаше друг изход — казал Кавана.

Същата нощ чули изстрели и им се сторило, че долавят виковете на сепоя, попаднал в ръцете на афганките.

22.

Призрака кипна от гняв към Кавана. Месец по-късно, когато се сблъска с мъжете в гробището, разбра колко е силен инстинктът за оцеляване. Чувството за самосъхранение бе обяснимо. Не проумяваше обаче (и навярно затова не бе създаден да пролива кръв) как е възможно да жертваш живота на другиго, за да запазиш своя. И не просто нечий живот, а на човек, показал ти единствено преданост.

Питаше се дали лицето на сепоя преследва Кавана в сънищата му. Способен ли бе изобщо да изпитва чувства?

Досието продължаваше. Кавана и Лавел пристигнали в Джалалабад ден след историческата поява на Уилям Брайдън. Не приветствали с тромпети оцеляването им, забулено в мълви и подозрения.

Макар упорито да се придържали към предварително подготвената и подробна история как са се откъснали от кавалерийски отряд и са се изгубили, в джалалабадския гарнизон се понесли слухове, че са дезертирали. Нищо у Лавел не ги опровергавало, но когато на седми април 1842 година гарнизонът нападнал войската на Акбар Хан, Кавана се отличил в битката и си спечелил слава на несломим боец.

Няколко години по-късно се върнал в Англия, вече като член на Тамплиерския орден. Не след дълго полковник Уолтър Лавел станал жертва на фатален инцидент. Асасините смятаха, че Кавана не само е препоръчал, но и е изпълнил екзекуцията му.

До този момент Призрака се питаше къде е неговото място? Защо му бяха дали да прочете досието на Кавана?

После му стана ясно. Следващият ход на Кавана, привлякъл интереса на асасините, бе назначаването му — изневиделица — в компанията, строяща първата подземна железница на света. Кавана си бе издействал поста на изпълнителен директор, пряко наблюдаващ изкопната работа. „Човекът на предна линия“, така да се каже.

Сега Призрака започна да разбира.

Когато пристигна в Англия, изпълни заръката на Итън. Настани се в тунела и си намери работа на изкопа, макар и на далеч по-скромен пост от този на мишената си. И видя с очите си как земята потъва, как се появяват дървени постройки на колела, как пристигат каруци, натоварени с купища дъски и греди, как мъже, въоръжени с кирки и лопати, маршируват до тях като нашественическа армия.

Купи си лопата от пияница в долнопробна кръчма, издълба името „Бхарат Сингх“ на дръжката и се присъедини към тях. Помогна да преградят стотици метри път, когато от част от лондонската история Ню Роуд се превърна в значима част от неговото бъдеще. Коне, дърводелци и земекопачи запретнаха ръкави, затропаха лопати, кирки и чукове, закипя трескава работа и се вдигна шум до бога, който рядко стихваше денем и нощем.

Огромни дървени конструкции изникнаха на интервали по средата на шосето, маркираха местата за прокопаване на тунели. Донесоха железни кофи, които с неохотно дрънчене се спускаха от повърхността на земята към зейналата пропаст — още един шум, добавен към тътнежа, който отсега нататък щеше да властва над града.

Призрака стана свидетел на всички проблеми, възникнали по време на строежа. На хартия изглеждаше лесна — е, сравнително лесна — операция: от Падингтън до Юстън Роуд и от Флийт Вели до центъра на града. Но газови тръби, водопроводи и клоаки препречваха пътя. Край Юстън Роуд се оказа, че земята е пясък и чакъл и трябва да я отводняват; на Маунт Плезънт смениха обичайния метод „прокопаване и покриване“ с прокарване на тунел.

През цялото време светът се променяше пред очите на Призрака. Сринаха съборетините във Флийт Вели и дванайсетте им хиляди обитатели (унищожителна статистика сама по себе си) се преселиха в други гета.

Някои дойдоха в тунела под Темза и сега навярно се радваха на закрилата, осигурена от Призрака. Той оценяваше кръговрата на събитията.

На изкопа босите му крака често привличаха вниманието на колегите му и разбира се, цветът на кожата му го открояваше, но иначе той не изпъкваше по никакъв начин. Не показа какъв майстор е на дългия скок. Нито веднъж не вдигна тежест, каквато би могъл да помести с лекота. Пошегуваше ли се някой, той се засмиваше. Не твърде гръмко, нито твърде сдържано. Не издаваше прикритието си, та по-късно, когато му възложат да проникне по-дълбоко в организацията, дори най-грижливото проучване да не разкрие истинското му „аз“. Трябваше да остане Бхарат, беден, но съвестен индийски работник, незаслужаващ презрение, а следователно и подозрение. В никакъв случай не биваше да компрометира прикритието си.

Да играе ролята си, значеше да оцелява.

Когато видя Кавана за пръв път, влачеше метална кофа през отвора на изкопа, за да я изпразни в каруца. По пътя забеляза вратата на подвижния кабинет на колела да се открехва и да се подава познато лице. Не Кавана, а Марчънт, който отговаряше за документацията, отмяташе имена и раздаваше работни листове на чиновниците, които плащаха надниците всеки петък — разпъваха сгъваема маса и подаваха монети със страдалчески изражения, сякаш ги вадят от собствения си джоб. О, да, Призрака познаваше Марчънт. Невестулка с хриплив носов глас.

После се появи Кавана.

Точно както го описваха, имаше хоризонтален белег под дясното око, дълъг почти пет сантиметра. Очите бяха сурови. Брадичката — волева. Лицето — каменно. Никой не би успял да прочете мислите му.

— Искам да разбера какво кроят — каза му Итън.

Срещнаха се в двора на сиропиталището, както се бяха уговорили на вълнолома в Индия. Итън отведе Призрака в най-затънтения му край, където растителността ги скриваше от чужди погледи. Там го огледа грижливо от главата до петите.

— Добре — кимна доволен. — Много добре. Играеш си ролята отлично.

— Работя на изкопа, както ми заръча — каза Призрака.

Итън се усмихна.

— Знам. Наглеждах те.

— Разумно ли е?

— Защо не?

В отговор Призрака сви рамене и разпери ръце.

— Всичко, увеличаващо вероятността да разкрият измамата, е рисковано.

— Е, виждам, че съм те обучил добре — усмихна се отново Итън.

— Редно е да прилагаш на практика уроците си.

— Ще ме извиниш, но не приемам съвети от кутрета като твоя милост — изви приветливо устни Итън, но очите му останаха безизразни.

— Знаеш, че не бива да си подпираш брадичката с длан — продължи Призрака.

— О? — Итън повдигна изненадано вежди. — Ученикът се е превърнал в учител, а? Подготвил ли си ми други уроци по асасинско майсторство?

— Рискуваш да се прободеш с острието.

— Заблуждавам евентуалните врагове.

— Тук няма такива.

— Кой сега е небрежен?

— Не казах, че си небрежен. Но на всекиго се случва да сгреши. Инцидентите не подминават дори най-добрите.

Не предвиждаше думите му да прозвучат многозначително, както се получи, и се помоли мислено Итън да не долови скрития им смисъл, но разбира се, асасинът компенсираше разсеяността си с интуиция и възприемчивост.

— Смяташ ме за небрежен?

— Не казах това.

— Не е необходимо.

Призрака отвърна очи. Беше очаквал с нетърпение тази среща. Дълбоко в себе си се надяваше учителят да го похвали. В някой момент обаче — не беше сигурен дори как — разговорът бе поел в погрешна посока.

Когато се обърна отново към своя приятел и наставник, забеляза, че той го наблюдава със суров, строг поглед. Все пак реши да поиска услуга.

— Може ли да пробвам скритото ти острие, учителю? — попита.

Изражението на Итън поомекна.

— И защо? Да провериш, вероятно, дали го поддържам добре?

— Бих искал да си припомня усещането, да си спомня какъв съм.

— Да си спомниш, че си асасин? Или да си спомниш дома?

Призрака се усмихна, несигурен как да отговори.

— Може би и двете.

Итън сбърчи чело.

— Е, предпочитам да не го пробваш. Пригодил съм го за своята ръка.

Момчето кимна одобрително, но тъжно.

— О, стига си се въсил! — избухна Итън. — Ще ти дам да го пробваш, разбира се.

Вдигна ръкава на робата си и откопча катарамите.

По-късно двамата мъже, разрешили неизразимите си различия, потънаха в мълчание. Призрака виждаше сиянието на лампите в сиропиталището и мислеше какъв покой цари тук и колко трудно е да си представи, че на няколкостотин метра се вихри безпорядъкът на изкопа. Новият подземен път бе като извита ръка и в момента се намираха близо до лакътя: Грейс Ин Роуд, Новото шосе — селение на хаоса.

Седнал до него, Итън напасваше острието. Тръсна китка и то изскочи с познатото щракване. Възрастният асасин се оказа прав — усетил оръжието върху ръката си, Призрака закопня за живота си като асасин; закопня и за дома.

Итън сви длан да провери дали острието остава безопасно в канията си. Тупна се с длан по бедрото, доволен от резултата.

— Дали не е време да ми кажеш каква е целта на мисията ми? — предположи Призрака.

— Досетил си се навярно, че е свързана с нашия приятел Кавана?

Призрака кимна.

— Досието му беше любопитно четиво.

— Постът му в подземната железница онагледява могъществото на тамплиерите в Лондон. В момента орденът им е във възход. Улеснява ги фактът, че знаят колко сме слаби, макар да подозирам, че не осъзнават колко слаби сме в действителност. Под „ние“ имам предвид себе си и още един член на Братството, който живее недалеч оттук. А сега и теб.

— Няма ли други?

— Няма, момчето ми. Единствената ни възможност да подкопаем превъзходството им е да стреляме напосоки с надеждата да ограничим поне страничните им начинания. Е, можем и друго. Да се опитаме да разберем каква е играта им.

— И по-точно?

— Мислим, че тамплиерите проявяват особен интерес към северозападния район на Лондон. Копаят за нещо. Вероятно артефакт.

— Артефакт? Като диаманта Кохинор?

— Нещо такова може би. Кой знае? Нещо, свързано с Първата цивилизация, с Онези-преди-нас. Въпросът е, че не сме сигурни и нямаме необходимите ресурси да разнищим загадката на по-високо ниво. Това, разбира се, има предимства. Щом не се замесваме, тамплиерите няма да заподозрат, че дейността им е привлякла вниманието ни. В резултат току-виж проявили непредпазливост. Положението обаче така или иначе не е розово. Нямаме представа колко дълбоко е проникнал Орденът в лондонското общество. Знаем само шепа имена.

Призрака кимна, привидно доволен, но всъщност изпълнен със съмнения. Итън разтвори робата си и под нея се подаде кожена връв на папка с документи. Извади я и подаде на Призрака свитък, подпечатан с асасинския герб както досието на Кавана. После проследи мълчаливо с поглед как младият мъж разлиства страниците с информацията, събрана за тамплиерите в Лондон.

Начело, разбира се, се мъдреше името на Крофърд Старик — Великия майстор, собственик на „Старик Индъстрис“, на телеграфната компания „Старик“ и на „Милнър Къмпани“; навремето не някой друг, а Чарлс Дикенс го нарекъл „железопътния барон“. После идваше ред на Бенджамин Рафълс, дясната ръка и „началник на охраната“ на Старик, както и на още една важна клечка — Хати Кадуолъдър, уредник на Националната галерия, която попълваше богата колекция от произведения на изкуството на Старик.

Нататък следваха: Честър Суинбърн, тамплиерската къртица в полицията; Филип „Плут“ Тюпъни, гуверньор на Английската банка; Франсис Осбърн, управителен директор на същата банка; Люси Торн — втора в йерархията на Ордена и специалист в сферата на окултизма.

Призрака я беше виждал на изкопа. Както и Старик.

След нея бе вписано името на Рупърт Ферис, собственик на „Ферис Айрънуъркс“. И той навестяваше строителната площадка. Както и Максуел Рот, който не членуваше официално в Ордена, но помагаше на тамплиерите да вербуват лондонски банди.

Следваше доктор Джон Елиътсън. Итън го познаваше лично. Той беше изобретателят на панацеята „Успокояващ сироп на Старик“.

Списъкът продължаваше: Пърл Атауей, собственик на „Атауей Транспорт“ и братовчед на Старик; гангстерският бос Рексфорд Кейлък; съмнителният фотограф Робърт Уо (вече познайник на Призрака); сър Дейвид Брустър, Джони Бойлър, Малкълм Милнър. Едуард Ходсън Бейли; Джеймс Томас Браднъл с прозвище Лорд Жилетка; лейтенант Пиърс, Рейнълдс — учен… И така до безкрайност.

— Доста дълго досие — отбеляза най-сетне Призрака.

Итън се усмихна тъжно.

— Наистина! И това са само онези, които сме разкрили. А срещу тях? Ние тримата. Но имаме теб, синко. Някой ден ще наемаш свои шпиони. Дори сред сбирщината, която сме описали тук.

23.

През нощта след като откриха тялото, Призрака погледна към църковния двор както винаги на път за вкъщи от изкопа, както обикновено очите му потърсиха надгробната плоча, с която Итън му предаваше съобщения, и както винаги тя беше…

О, не. Не и тази вечер. Днес беше наклонена надясно. Опасност. Което за Призрака значеше нещо важно. Не че го следят хората на Кавана. Това вече го знаеше. А че Итън е наоколо и го наглежда.

Имаше обаче по-належащ проблем — наистина го следяха. Първата хрътка беше напуснала изкопа няколко минути преди него. Когато заби камбаната за смяна на работниците, Призрака забеляза Марчънт да кимва дискретно на един от тримата наемници, които постоянно се навъртаха край директорския кабинет или на изкопа. Казваха се Харди, Смит и Харди Две — склонността на Кавана да използва презимето си явно бе заразила хората му или им я бяха натрапили — и минаваха за охрана. Работниците ги наричаха „наказателния отряд“ — мъже от специална порода, готови да поступат някого, ако получат достатъчно в замяна. Призрака не се съмняваше, че са биячи, но се досещаше също и за истинското им поприще — тамплиерски главорези. Бяха професионалисти. Едри, бдителни здравеняци; не си запълваха времето с плоски шегички и не подсвиркваха на уличниците, навъртащи се край оградата с надеждата да намерят клиентела. Не отклоняваха вниманието си от работата.

Но не бяха чак толкова добри — доказаха го още в началото на преследването. Не бяха достатъчно добри да се скрият от Призрака. Харди Две, задействал се по знак на Марчънт, се облегна на ръчна количка с пресилено разсеяно изражение, все едно не обхожда с очи тълпите от разотиващи се работници, търсейки плячката си. Когато зърна Призрака, Харди Две се отдръпна от ръчната количка и закрачи твърде лежерно, все едно не се старае да върви на точно определено разстояние пред него.

След него вероятно вървеше още един. Вероятно и двама — Смит и Харди. Чудесно, каза си Призрака, защото точно там искаше да бъдат.

Надявам се, че обичате дългите разходки, приятели, помисли си той и продължи напред, ту по-бързо, ту по-бавно, за да затрудни възможно повече живота на преследвачите, без да издава, че е наясно с присъствието им.

Накрая стигна до тунела. Гъмжилото по улиците отдавна бе оредяло, разбира се. Пред него Харди Две беше почти самотна фигура. На няколко крачки от входа на тунела той спря, преструвайки се, че си завързва обувката. Призрака заслиза по стъпалата към ротондата. Цел ден бе прекарал под земята, сега щеше да прекара и нощта в недрата ѝ.

Стигна дъното и застана сред занемарените изваяния и барелефи — някога изящни и бляскави, сега изронени и нащърбени — и впери поглед нагоре, уж да се наслади на гледката. Чу, разбира се, как опашките му се притаяват в сенките на стълбището. Усмихна се. Добре. Много добре. Искаше да видят къде живее.

— Чакай посетители през следващите дни — каза той на Маги по-късно.

Вече бе нагледал Чарли и му беше дал хляб. Навести и Джейк и със задоволство установи, че кракът му се възстановява. После продължи напред, все по-навътре в гробовния мрак на тунела, подминавайки ниши, претъпкани с увити в дрипи тела.

Някои спяха, други го наблюдаваха с ококорени очи; трети го поздравяваха: „Здрасти, Бхарат“, „Привет, момче“, или просто му махваха с ръка.

Някои познаваше по име, други — по занятието им. Оли например беше „търсач на тор“, което значеше, че събира кучешки изпражнения и ги продава на Бърмондси Маркет; имаше навик обаче да носи находките си и вкъщи. Призрака затаи дъх, когато минаваше край него, но все пак вдигна длан за поздрав. Мнозина имаха свещи и той беше благодарен за светлината; други нямаха и лежаха, зъзнейки в мрака, сами с болката си в очакване на хладното утро и началото на новия ден на сломяващо духа оцеляване в Лондон — най-напредничавия град на света. Бляскавото бижу на великата империя на Нейно Величество.

Най-сетне стигна до Маги, която стъкваше малък огън. Сигурно цяла вечер беше пълнила с чорба купите на обитателите на тунела, помолили я за вечеря. Всички получаваха храната си — „кльопачка“, както я наричаха — със смесица от признателност и благоговение и обсипваха Маги с благословии; често обаче поглеждаха уплашено към непрогледното дъно на тунела, където светлината губеше битката със сенките и в буквален и преносен смисъл царуваше тъмнина, и благодаряха Богу за индийското момче — Бхарат за едни, „момчето на Маги“ за други — което бе въдворило ред в дома им, за да спят по-спокойно в нишите си нощем.

Маги и Призрака седяха рамо до рамо, облегнали гръб на влажната стена на тунела. Гаснещият огън мъждукаше пред тях. Маги сви колене и ги обгърна, за да се стопли. Дългата ѝ посребряла коса — наричаше я „вещерската ми коса“ — се стелеше върху мръсната ѝ сива пола и обувките ѝ нямаха връзки, но тя твърдеше, че така ѝ е по-добре. Винаги повтаряше колко мрази да се чувства „овързана“. Някога, много отдавна — „преди да си бил дори искрица в утробата на майка си“ — бе видяла картини, изобразяващи жени от Ориента с пристегнати стъпала. Оттогава винаги ходела с обувки без връзки. Маги никога не оставаше безразлична към участта на сродните си души.

Сега по лицето ѝ се изписа тревога.

— Защо ще ме посещават? — попита тя.

— Ще разпитват за мен — обясни ѝ Призрака. — И вероятно ще ги упътят към теб.

Тя изсумтя презрително.

— Надявам се! Така е редно!

Освен да помага на хората, Маги обичаше да получава признание за усилията си.

— Сигурен съм, че ще ги изпратят при теб — усмихна се Призрака. — И искам да те помоля да внимаваш какво им казваш.

Тя го погледна остро.

— Какво имаш предвид?

— Другите в тунела ще им кажат, че те защитавам от крадците и вагабонтите, които живеят в дъното, и това е приемливо. Ще ме опишат като противник на насилието и това също не е проблем. Не искам обаче мъжете да чуват преувеличения за способностите ми да се бия.

Тя сниши глас.

— Виждала съм те как се биеш, не забравяй. Не бих могла да преувелича уменията ти.

— Точно това имам предвид, Маги. Точно това не искам да казваш. Противник на насилието, но не особено ловък в схватките. Разбираш ли?

— Предполагам.

— Ще те питат как точно сме се запознали, но… Кажи им каквото искаш. Кажи им, че си ме намерила пиян в канавка. Само не им казвай какво се случи на гробището.

Тя го улови за ръката. На цвят старческата ѝ длан наподобяваше неговата.

— Не си в беда, нали, Бхарат?

— Трогнат съм, че се безпокоиш за мен.

Тя се изкикоти.

— О, както казах, виждала съм те в действие. Другите трябва да се тревожат, но…

Той сведе глава.

— Но…?

— Но видях и как се поколеба, когато бе приклещил онзи лъскав негодник. Видях как борбеността те напуска, все едно се оттича от теб. Видях мъж, който умее да сее смърт, но няма сърце за това. Е, срещала съм доста злодеи, готови да ти избият зъбите от устата само защото са гаврътнали повечко халби бира и са ги засърбели ръцете. Злодеи, които обичат да причиняват болка, но на по-слабите и по-уязвимите от тях. Бог знае, че бях омъжена за такъв подлец. Нещо повече — виждала съм и мъже, които умеят да се бият и са готови да действат според обстоятелствата. Някои изпитват мрачно задоволство от свършеното, други — не. Но никога не съм виждала някой да се бие майсторски като теб с толкова нежелание.

Тя поклати объркано глава и сивата ѝ коса се лашна върху полите ѝ.

— Мислих доста, млади момко, повярвай ми. Питах се дали не си дезертирал от армия, но не от страх — о, не, не съм виждала по-смел мъж — а защото си един от тях, как се наричаха? Поборници на хуманността? Честно казано, нямам представа, а с оглед на това, което току-що ми каза, вероятно е по-добре да не знам. Знам обаче, че имаш голямо сърце, а на този свят няма място за хора със сърце като твоето. Този свят изяжда хората с такива сърца. Изяжда ги и ги изплюва. Питаш ме дали се боя? Да, момчето ми. Боя се. Питаш ме защо. Обясних ти защо.

24.

Докато чакаше смяната му да започне, Призрака се почуди дали тамплиерите са намерили търсеното — артефакта от цивилизацията преди нашата, погребана капсула на времето, потънала в сън, докато я открият. Какво ли могъщество притежаваше?

Както често се случваше, мислено се върна в Амритсар — сега му бяха останали единствено спомените и той ги съживяваше благоговейно, сякаш влиза в светилище. В ума му изникна историята за диаманта Кохинор и за изумителния му светлинен спектакъл, отворил сякаш двери към други светове, по-дълбоки познания, по-дълбоко разбиране — карта за човечеството, водеща към по-добър свят.

Но ако попадне в злонамерени ръце?

Боеше се дори да си представи какво би произтекло. Съзнанието му обаче неволно нарисува злокобна картина на вечно робство. Видя всички мъже и жени, оковани като обитателите на тунела, презрени роби, към които самодоволните господари в лъскави грандиозни сгради не се отнасят като към човешки същества. Безмилостни робовладелци, които заграбват символи и изопачават значението им в угода на своята идеология. Видя болка и злочестина. Видя свят без надежда.

Камбаната проехтя и новата смяна зае мястото на предишната — стиснали безценните си инструменти, мъжете се разминаха почти безмълвно като противникови армии, обезсилени да водят битка на калното полесражение. Призрака се спусна по въжените стълби до изкопа, продължи по релсите и стигна до земната маса, където копаенето, изтребването и носенето не спираха. Не след дълго се покри с кал. Както всички други. Под земята нямаше деление по цвят. Имаше значение само дали умееш да работиш и колко бързо. Имаше само ободрителна и насърчителна дума за човека до теб.

Камбаните бяха предназначени да отбелязват хода на времето, отброявайки го час по час. Или Марчънт ги бе настроил да звучат глухо обаче, или Призрака не ги чуваше, защото времето се влачеше без интервали. Копаене, копаене, копаене. Неспирно стържене и тропот на лопати и кирки. И гласове, едни по-тихи, други по-звучни — на шегаджиите, които повдигат, казват, духа на побратимите си.

Повечето мъже предпочитаха да работят на подемната линия — поне виждаха слънце. Ритмичното движение на макарите служеше като часовник, отмерващ времето, отсъстващо в изкопа. Но не и Призрака. Долу той се изолираше от всичко. Копаеше и пак копаеше. Като автомат. Спомените го отнасяха у дома, където отново беше Джаядип.

А и бе свикнал да живее под земята.

25.

— Е, кого виждат очите ми? Полицай Обри Шоу от Шести ковънтгардънски отдел! — каза Абърлайн. — Чак тук на Риджънт Стрийт!

Червенолик, закръглен и доста унил мъж вдигна поглед от халбата си и се втренчи унищожително в него с мустак от бирена пяна над горната устна.

— Е, кого виждат очите ми? — процеди през зъби той. — Полицай Фредерик Абърлайн от Четвърти мерилбоунски отдел! Също доста далеч от района си, който може да си вземе намеците и да ги навре там, където не огрява слънце!

— Какви намеци? — учуди се Абърлайн. — Казвам ти направо, друже, че те спипах да кръшкаш.

Вярно беше. И двамата полицаи бяха далеч от районите си, защото се намираха в кръчмата „Зеленият мъж“ на Риджънт Стрийт. Абърлайн предвиди, че вероятно ще открие Обри тук, след като го нямаше на поста му, а се водеше редовен клиент на пивницата. Обри бе запален по крикета, а „Зеленият мъж“ бе свърталище на играчи и любители. На витрината бяха подредени бухалки, топки, пилони за вратички и прочее принадлежности, което несъмнено устройваше Обри, защото можеше да се наслади на бирата, без през стъклото да наднича гражданството и да сочи с пръст фантето, отдъхващо си с напитка от служебния дълг.

— Не кръшкам — възрази той.

— Как го наричаш тогава? Клинчене? Или свърна от пътя и краката сами те доведоха в кръчмата да изгълташ халба бира? Пак си е кръшкане, нали?

Обри оброни глава.

— Не е кръшкане. По-скоро е усамотяване. Не, чакай, усамотяване е. Това е точната дума.

— И защо ти е да се усамотяваш, Обс?

Абърлайн седна на бара до него. Барманът в чиста бяла престилка приближи, но той го отпрати с ръка, защото Сърцатия Фреди не пиеше по време на работа.

До него Обри разкопча горния джоб на куртката си, извади сгънат лист и му го подаде. Груба имитация на крещящо вестникарско заглавие бе надраскана с ръкописни букви в горния му край. „Виждали ли сте този човек?“ Отдолу имаше рисунка с въглен на мъж в роба, който държеше невъзможно дълъг нож.

— Момчетата в управлението се забавляват доста за моя сметка — осведоми го тъжно Обри.

— Защо?

— Двойно убийство в Стария Никъл. Сигурно си чул. Имам свидетел, който е видял…

— Мъж в роба. Да, чух.

Обри разпери сърдито ръце.

— Виждаш ли? Точно това имам предвид. Цял Лондон знае за странния ми мъж в роба с много дълъг нож. Целият проклет Лондон знае, че търся мъж, дегизиран в роба и с дълъг нож, но го е видяла само някаква си дрипла от гетото. От друга страна… — погледна изкосо Абърлайн — знаят и за твоя изчезнал труп, Фреди. Ще ме извиниш, друже, но когато чух невероятната история за липсващото тяло, се обнадеждих, че ще отвлече вниманието от мен.

Абърлайн се засмя сухо.

— Голям късмет, а?

— Да. Затова си тук, нали? И на теб са ти потънали гемиите?

— Не. Всъщност твоят мъж в роба изникна в моя случай с изчезналото тяло. Представяш ли си?

Смаяното изражение на Обри тутакси се смени с отвращение.

— О, да, разбирам играта ти. — Погледна над рамото на Абърлайн, сякаш очаква да види подигравчии, скрити в сенките на кръчмата, и да чуе присмехулен кикот. — Кой те подучи?

— По-кротко, Обри. Наистина вярвам, че мъжът в роба съществува.

— Е, значи си първият. И единственият. Както казах, освен дриплата никой друг не го е видял. Разпитах всички търговци на пазара в Ковънт Гардън. Разпитах и половината местни в Стария Никъл. Мъж в роба и с дълъг нож би трябвало да се набива в очи, нали? Но не. Никой не го е видял. С изключение на въпросната свидетелка. Все едно се е появил и… е потънал вдън земя.

Абърлайн се замисли. Незнайно защо това съвпадаше с впечатлението му за странника от Бел Айл — загадъчна фигура сред мъглата от загадъчни подбуди.

— Кои са жертвите ти? — попита той.

— Единият е отрепка на име Бут. Дребен крадец. Куриер на бандите в Ист Енд.

— Има опит в схватките с ножове значи.

— Да, но… Всъщност е застрелян.

— Застрелян ли? А другият?

— Тъжна работа, Фреди. Малко момиченце. Явно се е изпречило на пътя.

— И също са го убили?

Обри го погледна остро.

— Мнозина биха се позамислили каква трагедия е да застрелят малко момиченце, Фреди.

— Е, значи наистина са я простреляли.

— Да.

— Да обобщим. Свидетел е видял мъж с роба да носи необичайно дълъг нож.

— И тънък. Подобно на оръжие за фехтовка. Като рапира.

— Не за рязане, а за бой. За намушкване. Но Бут и момиченцето са били простреляни?

— Да.

— И търсиш мистериозен мъж в роба, застрелял двамина с нож?

— О, стига! Не ми е до шегички.

Абърлайн въздъхна.

— Намери ли пистолета?

— Не.

Сега по-младият полицай се замисли за оръжието, което бе открил в джоба на мъртвеца. И за прободната рана, причинила смъртта му.

— Имаш само един свидетел?

— И друг, който видял само как някакъв мъж бяга.

— В странна роба ли е бил облечен?

— Свидетелят или беглецът?

— Беглецът.

— Не.

— Значи може би е стрелецът?

Обри го погледна сконфузено.

— Възможно е, предполагам. Не се бях замислял. От ума ми не излизаше призрачният мъж с дългия нож.

Абърлайн разпери ръце.

— Да му се не види, Обс. Хайде, размърдай се. Отиваме в Стария Никъл.

След час клетият Обри Шоу изглеждаше още по-отчаян. Първият му свидетел — дриплата, видяла мъжа в роба — я нямаше никаква.

— Изчезнала е като митичния мъж в роба — мърмореше Обри, макар и двамата да знаеха, че скитниците в гетата често си събират багажа и се преместват другаде.

Извадиха истински късмет, че откриха втория свидетел. Слава богу, иначе Обри щеше да се срине съвсем.

— Ето я — процеди той през крайчеца на устата си, когато наближиха номер 32.

На стълбите пред висока опушена сграда седеше окаяна жена. Погледна ги с абсолютно безизразни очи. Притискаше бебе към голата си гърда.

Обри се прокашля и се втренчи в обувките си. Абърлайн направи отчаян опит да си придаде вид на врял и кипял светски мъж, но не успя. С почервеняло лице впери заинтригувано очи в простора над главите им. И двамата свалиха шапки като същински джентълмени.

— Извинете, мадам — подхвана Абърлайн. — Споделили сте с колегата ми, полицай Обри Шоу, че сте видели нещо в нощта на ужасното двойно убийство в Стария Никъл. Така ли е наистина, или се лъжа?

— Божке! — усмихна се тя и разкри зъби като изронени надгробни паметници. — Бива си те в приказките!

Абърлайн не разбра дали му се присмива, или наистина го хвали, но лицето ѝ се поразведри малко и погледът ѝ поомекна, затова реши да използва предимството.

— Мадам, видяхте ли мъж да тича по тази улица в нощта на убийството?

Тя сякаш се замисли, вгледана в главата на бебето. Намести детето на гърдата си и вдигна очи към полицаите до стълбището.

— Да.

— И той просто тичаше?

— Да.

— Как изглеждаше?

Тя изсумтя презрително.

— Вече казах на приятеля ти, че не мога да си спомня, докато не получа няколко пенита.

— Беше ме обсебил мъжът в робата! — Обри вдигна отбранително ръце, почервенял повече от обикновено.

— Или си скръндза? — предположи Абърлайн.

— Откъде да знам, че ненадейно ще се заинтересуваш от някой си, хукнал по улицата? И защо всъщност си толкова любопитен? Вероятно просто е видял кръвта или призрака с дългия нож и е решил да си плюе на петите. Както би направил всеки на негово място.

Абърлайн вече не го слушаше. Качваше се по стълбите да изсипе шепа монети в дланта на жената, галантно извръщайки лице от голата ѝ гръд.

— Е, мадам, ще ми кажете ли сега как изглеждаше мъжът?

Тя се взря в дланта си, сякаш се питаше дали да не продължи да шикалкави, но явно се отказа.

— Носеше костюм и имаше гъсти мустаци като на принц Албърт, преди да се спомине, мир на праха му. И беше с бухнали бакенбарди като твоите.

— А носеше ли нещо?

Тя се поразмърда неспокойно.

Абърлайн се приведе към нея и прошепна:

— Случайно да носеше револвер?

Очите ѝ казаха „да“. Абърлайн ѝ благодари и се отдръпна.

По обратния път през гетото Абърлайн ликуваше.

— Разбираш ли какво значи това, Обс? Значи, че твоят беглец и моят труп са един и същи човек. А твоят мъж в роба е същият, появил се в Бел Айл. Случаят, друже, започва да се разнищва.

— Слава богу — въздъхна Обри. — Дано да си върна доброто име.

Абърлайн също въздъхна.

— Да не забравяме и въпроса за истината и справедливостта все пак. И те са заложени на карта, нали?

В отговор по-възрастният мъж го погледна с красноречиво изражение: „Ентусиаст си, но още много има да учиш“.

— Истината и справедливостта няма да върнат живота на момиченцето, Фреди — отбеляза гласно.

Върнаха се в управлението, където Абърлайн настоя Обри да поиска служебния дневник от дежурния. После Обри отиде за „едно заслужено питие“, както се изрази, а младият полицай изправи обемистия дневник върху поставка за книги, седна на висок стол и запрелиства тежките страници, търсейки съобщения за изчезнали хора през нощта на…

А! Ето. Да му се не види. Само един в този район. Мъж, чиято съпруга бе подала сигнала вечерта след въпросната нощ. Издирваният тръгнал към — чудесно! — Стария Никъл по работа, както ѝ обяснил. Казал, че ще се върне скоро. Но не се върнал.

Името му беше Робърт Уо. Живееше недалеч от участъка.

— Обс! — възкликна Абърлайн, когато колегата му се върна с две чаши чай, над които се виеше пара. — Няма време за това, отиваме на посещение. В дома на Робърт Уо!

26.

— Бхарат Сингх!

В късния следобед името му се понесе под земята, отскачайки като топка от уста на уста.

— Бхарат Сингх… Бхарат Сингх… Бхарат Сингх…

И макар да беше свикнал да откликва на новото си име, унесен в мисли, Призрака не реагира, докато мъжът до него не го потупа с тъпия край на кирката си.

— Хей, индиецо, викат те!

Изкачи се по въжената стълба. Горе го чакаше Марчънт, придружен от тримата здравеняци. Поведоха го заедно по дъсчената пътека през калта към подвижния кабинет на колела. Вътре седеше Кавана. Днес нямаше и помен от господин Пиърсън и господин Фаулър — само Кавана, настанен зад полирано дъбово писалище, върху което имаше един-единствен документ. Призрака го позна веднага.

Здрачаваше се и в сумрачния кабинет белегът на Кавана се открои като мътно петно върху лицето му, когато се приведе да вземе листа. Показа го на Призрака.

— Името ти е Бхарат Сингх — каза безизразно той. — От Бомбай, автор на това писмо?

Директорът на подземната железница говореше по-тихо, отколкото Призрака бе свикнал да го чува, когато пролайваше команди на Марчънт и на бригадирите в изкопа.

— Да, сър — отвърна с лек поклон Призрака.

Марчънт се бе изправил точно зад шефа си и по лицето му се разливаше обичайната мазна усмивка. Стоеше близо до него, сякаш иска да се пресегне и да докосне Кавана, за да попие частица от величието му. Зад гърба му във ветрилообразен строй се бяха разположили тримата главорези.

Явно бе настъпил моментът, когато Кавана щеше да нанесе удара си, ако таеше някакви подозрения. Призрака претегли възможностите. Вече знаеше кой е най-силният и кой най-слабият от шайката срещу него. Марчънт заемаше почетното последно място в списъка. На първо място бе мъжът зад писалището — бърз и безмилостен при нападение, както го описваха в досието му.

— И баща ти е бил сепой в Джалалабад през 1842 година? — Кавана пусна небрежно писмото върху писалището.

Призрака кимна.

— Смели воини бяха сепоите — констатира Кавана. — Познавах един изключителен храбрец.

Призрака го погледна невярващо, спомнил си горкия безименен сепой, но Кавана продължи:

— И баща ти ме е познавал?

— Чувал е за вас, сър, макар да съм сигурен, че би се радвал да се запознаете. В момента несъмнено би ми завидял.

Кавана повдигна вежди.

— Нима? И защо?

— Говореше с огромно уважение за вас, сър. Като за герой и велик воин, оцелял в похода от Кабул. Повтаряше ми да се ослушвам за името ви, защото безспорно ви е отредено величие.

— Вярвал е, че ми е отредено величие? Защо? Защото издържам на студ и съм сръчен със сабята? Там имаше стотици, които се биха яростно като мен, служеха на страната си като мен и се бореха да оцелеят като мен. Никой не се е прославил, Ако не броим за постижение тегобата денем и нощем да слушаш виковете на Марчънт. Никой не се е издигнал колкото мен. Каква е причината баща ти да предполага, че ще преуспея?

— Но той е бил прав, нали, сър?

Кавана вирна брадичка в знак на съгласие, но…

— Въпросът остава.

Призрака преглътна. Моментът на истината.

— Споменаваше организация, сър, проявила интерес към вас заради забележителния ви талант. Много могъща организация, сър, чието одобрение е достатъчно да ви осигури благоденствие.

— Разбирам. И има ли име тази организация?

— Орденът на тамплиерите, сър.

Мазната усмивка на Марчънт не помръкна, но очите му се присвиха при думите „Орденът на тамплиерите“, цопнали като камъни в притихналата стая. Зад него Призрака усети как тримата главорези настръхват. Подготвяха ли се за нещо, което Призрака може да предприеме? Или за ход на Кавана?

— Баща ти е бил прав. — Бегла усмивка пробяга по безизразното му лице и белегът му се нагъна. — Радвам се, че съм получил признание сред редовите войници.

Кавана се облегна назад и се втренчи изпитателно в Призрака, сякаш да дешифрира сигнали, които младият мъж отказва да излъчи. Каквото и решение да вземеше директорът, то щеше да е плод на интуицията му. В момента имаше значение само едно — да спечели доверието му.

След миг мъжът зад писалището видимо се отпусна и посочи писмото.

— Заинтригува ме и с друго — че разполагаш с информация за мой сътрудник, когото можеш да изобличиш като предател. Питам се дали не става дума за Робърт Уо, открит преди два дни мъртъв в изкопа?

Призрака кимна.

— Кажи ми как ни свърза?

— Видях го да посещава кабинета ви, сър. — Кавана изгледа многозначително Марчънт. — После го видях в кръчма и го познах.

— И така разбра, че е замесен в… „предателска дейност“, както си се изразил?

— Тогава го заподозрях, сър.

— И защо реши да ме информираш?

Още един момент на истината. Още една точка в негова полза или пирон в ковчега му в зависимост от решението на Кавана да му повярва или не.

— След всичко, което татко ми бе разказвал за вас, сър, не повярвах на късмета си, че ви виждам. Познах ви по името и по белега, с който сте се върнали от гибелния поход, и реших, че съдбата ме е довела при вас, но от мен зависи дали ще вляза в близкото ви обкръжение. Навремето тамплиерите са оценили таланта ви и са сметнали, че ще им е от полза. Надявам се сега вие да погледнете така на мен.

— Звучи добре и дори похвално, но в момента имам само думата ти и един мъртвец. Не съм сигурен каква полза бих извлякъл и от двете.

— Аз убих Робърт Уо с надеждата да ме наемете да ви служа.

Кавана изсумтя.

— Доста дръзка надежда, не мислиш ли? Пак ще повторя — имам само думата ти, че той е бил предател.

— Той продаваше стоката ви в кръчмите. Използваше мъж на име Бут да му върши мръсната работа.

Кавана сви рамене.

— Звучи правдоподобно, но няма доказателства.

— Убих го в Стария Никъл, сър. Взех доказателството — фотографска плака. Скрита е в дома ми.

— В тунела?

Призрака се престори на изненадан.

— Знаете къде живея, сър?

— О, да. Обичаш дома си, а? Поразпитахме съквартирантите ти. Изглежда не си най-обикновен обитател на тунела. По всичко личи, че си нещо като лидер на хората там.

— Мога да чета и да пиша, сър. Научиха ме на кораба, с който пристигнах в Англия. Имам и известни медицински познания. По тези причини, а и защото понякога се опълчвам на отрепките, които също живеят в тунела, хората ме смятат за свой приятел.

Кавана се усмихна със свити устни.

— Обрисуват те като изключително находчив младеж.

Преценил, че точният момент е настъпил, Призрака вмъкна нетърпелива нотка в гласа си.

— Младеж, който може да ви бъде от полза, сър. Не ви предлагам неоснователно услугите си. Надявам се да видите у мен нещо от себе си, сър.

— Добре, добре… Бъдещето ще покаже — Кавана вирна отново брадичка, демонстрирайки, че е взел решение в полза на Призрака. Обърна се към главорезите зад него. — Смит, върви в тунела и вземи фотографската плака. О! И бъди мил със старата дама. Доколкото разбрах, двамата с нашия приятел са доста близки.

Погледна многозначително към Призрака, който потисна обзелия го страх.

— Междувременно, господин Бхарат Сингх — продължи Кавана, — вие с Марчънт и господин Харди ще посетите дома на наскоро овдовялата госпожа Уо. И господин Харди? Понеже съм сигурен, че новият ни сътрудник казва истината, не е необходимо да любезничиш с госпожа Уо. Свободен си да действаш, както пожелаеш.

Хари се ухили, разкривайки златен зъб. Проговори с глас, стържещ като лопатите по глинестата почва в изкопа.

— С удоволствие, сър.

27.

— Не можеш да караш кабриолет, нали, момче? — простърга Харди, когато тримата мъже излязоха през портала на строежа, където ги чакаше превозното им средство.

Призрака, който бе отличен ездач и кочияш и в родния си град неведнъж бе управлявал впрягове, се престори умело на пълен невежа, за какъвто го смяташе Харди. Макар веднага да оцени красивата и удобна кабина „Кларънс“, той сви рамене с объркано изражение.

— Добре — кимна Харди със свиреп поглед, почеса се по обраслата брадичка и намести шапката си. — Защото само ние тримата — аз, господин Смит и господин Харди Две — караме каретата на господин Кавана. Ясно ли е?

— Разбира се, сър — отвърна Призрака. — Да вляза ли на топло при господин Марчънт, сър?

Харди го изгледа изкосо, сякаш да го предупреди да не насилва късмета си, и се опакова с шал, палто и ръкавици, готов за краткото пътуване до Бедфорд Скуеър.

Призрака застана до кабината и зачака Марчънт да се появи. Отвори му вратата и без да му благодари, чиновникът се вмъкна вътре и се уви грижливо в единственото одеяло. Призрака седна срещу него, Марчънт дръпна шнур, за да даде знак на Харди да потегли, и се втренчи демонстративно през прозореца на кабриолета, все едно не забелязва Призрака. Отвън Харди шибна конете с поводите и впрягът пое към дома на госпожа Уо.

Когато пристигнаха, Призрака проследи внимателно как Харди слиза от капрата, сваля вълнените ръкавици и ги сменя с кожени, свивайки пръсти с мрачен и делови вид. Взря се злокобно в Призрака: „Внимавай, наблюдавам те!“, и отвори сандъка за багаж. Извади два месингови бокса и ги намести върху кожената ръкавица на дясната си ръка. После от кутията изникна дебела дървена бухалка с кожена примка. Той я наниза на китката си и пъхна бухалката под ръкава си. Накрая измъкна нож изпод диплите на палтото си и го завъртя с пръсти, без да откъсва очи от Призрака. „Внимавай, наблюдавам те!“

Сетне тримата мъже огледаха къщата от другата страна на улицата. Иззад спуснатите кепенци мъждукаше приглушена светлина. Иначе нямаше други признаци за живот освен…

Призрака забеляза бледа сянка да се мярва през прозореца на предната врата. Вдигна ръка — „Чакайте тук“ — и прекоси бързо шосето, принуден да се задоволи само с представата за разярените изражения на двамата мъже, че новобранецът ги командва. Нищо и никакво момче. Индиец при това. Пришълец.

Изкачи се тихомълком по стълбите, сниши се и долепи ухо до вратата. Отвътре чу гласове да се отдалечават по коридора. Натисна бравата, но откри, че е заключена, и се втурна обратно към кабриолета.

— Не е сама — каза на Марчънт и Харди. — Мисля, че вътре има фантета.

— Отдавна не съм ступвал полицайче — изръмжа Харди със зловеща усмивка. Златният му зъб проблесна заплашително в мрака.

— Предполагам, че са в някоя от задните стаи — продължи Призрака. — В кухнята вероятно. Най-добре да проучим колко са, преди да нахлуем.

— Да проучим, а? — озъби се Харди. — Защо да не го направим другояче? Да похлопаме на вратата и да ги изненадаме?

Месинговите боксове засияха, докато изпълняваше бързо кроше, в случай че се съмняват каква точно изненада има предвид.

— Възможно е да са повече от нас — предупреди Призрака, обръщайки се към Марчънт. — Все пак сме само трима.

Най-сетне чиновникът реши да се намеси.

— Да… Харди, прибери тези страшилища, преди да ги забележи някой. На площада живеят почтени хора. Индиецо, ти върви зад къщата. Ние с господин Харди ще чакаме да ни дадеш знак, че е безопасно да дойдем. Ще влезем през предната врата, Харди, а ти ще се погрижиш никой да не се измъкне от задната. Така ли ще действаме?

Другите кимнаха. Призрака демонстрира как надава вик като сова и прекоси бежешком страничната уличка край оградата на къщата, докато откри порта към двора. Сигурно беше заключена, но той дори не си направи труда да пробва. Озърна се наляво и надясно, подскочи, сграбчи декоративния парапет и пъргаво се покатери върху оградата. Сниши се и застина неподвижно за миг-два — тъмен силует на фона на гранитносивата нощ — наслаждавайки се на мимолетен момент на волност и гордост в живот, лишен от подобни чувства. Прииска му се да е с робата си и да усеща тежестта на скритото острие под лакътя си, но засега трябваше да се задоволи само с майсторското прокрадване.

Моментът отмина и той се прехвърли безшумно от другата страна. Изчака в сенките на храстите очите му да свикнат с новия, не толкова злокобен мрак. Пред него имаше градина — добре поддържана, очевидно „еротичните снимки“ се отплащаха добре — а вляво се издигаше задната стена на къщата. Тръгна натам; воден от сиянието на лампите вътре, се ориентира кой е кухненският прозорец и приклекна под него, позволявайки на нощта да го обгърне. После — много, много внимателно — надникна през стъклото.

В стаята стояха двама полицаи, стиснали шапките си в ръце. Единият беше червенолик, закръглен мъж, когото не позна, а другият бе Абърлайн — полицаят, дошъл на изкопа. Призрака си спомни колко грижливо бе огледал раната в гърдите на Уо. Звучеше парадоксално, но толкова чисто убийство бе проява на нехайство от страна на Итън, пробудило подозрения у Абърлайн.

Сигурно това бе причината сега да стои в кухнята на Уо.

Двамата с другаря му разговаряха с раздразнителна възрастна жена с боне и престилка, която държеше точилка, сякаш се изкушава да я размаха яростно. Това несъмнено беше госпожа Уо. Призрака не виждаше устните ѝ, за да разчете по тях какво казва, но гласът ѝ отекваше толкова силно, че го чуваше през прозореца.

— Предупреждавах го, че нагазва в дълбоки води. Знаех си, че си играе с огъня.

Нещо улови погледа на Призрака. Различи познат силует, стаен в сенките пред прага на кухнята — Харди. Почуди се как е влязъл в къщата, но зловещият проблясък на ножа в ръката му не оставяше съмнение какво цели.

Двамата полицаи стояха с гръб към Харди; нямаха никакъв шанс. Твърде заета да жестикулира с точилката, жената не го забелязваше.

Никой от тях нямаше шанс.

Призрака разполагаше със секунда да вземе решение — да спаси полицаите и да рискува мисията. Или да ги остави да умрат в името на по-великата кауза.

28.

Спогаждаха се сравнително добре, но все пак Абърлайн и Обри не бяха точно сродни души. Абърлайн не оценяваше високо професионалните качества на Обри, а той, от своя страна, смяташе, че по-младият му колега трябва да понаучи нещичко за човешкото състрадание.

Подхвана темата по-рано, докато двамата вървяха към дома на господин и госпожа Уо на Бедфорд Скуеър.

— Работата ни засяга и хората, Фреди — каза той на Абърлайн, докато си проправяха път на зигзаг по оживената Тотнъм Корт Роуд. — Да служиш на истината и справедливостта е добре. Но трябва да служиш и на хората, нали?

— За това са правилата, Обри — напомни му Абърлайн. — Правилата са за доброто на всички.

Заобиколиха двама конкуренти — събирачи на тор, които аха да се счепкат за особено обемиста купчина кучешки фъшкии. Усмириха се обаче, забелязали полицаите да приближават, и артистично се престориха на стари приятели. Обри им се намръщи назидателно.

— Може би — каза той, когато се отдалечиха на безопасно разстояние, за да си поеме дъх. — Стига да не поставяш правилата на първо място, а доброто на всички на второ. А и невинаги положението е от ясно по-ясно, нали? Все пак, ако твоята теория е правилна, човекът с пистолета е застрелял най-хладнокръвно момиченцето. Справедливо ли е тогава да арестуваме убиеца на убиеца?

— Е, нека първо разберем истината. После ще обсъждаме кое е справедливо и кое — не.

Стигнаха целта — измамно елегантна къща с еркери на приятен площад с други измамно красиви къщи с еркерни прозорци.

Намираха се достатъчно близо до Тотнъм Корт Роуд, та изискано облечените им обитатели да стигат лесно до кабинетите си всеки ден, но достатъчно далеч, та шумът от голямото шосе да се чува като глухо боботене, а не като непрестанна и влудяваща глъчка и громолене.

Пъхнали палци в коланите си, двамата полицаи огледаха въпросната сграда. Кепенците на еркерния прозорец бяха затворени. Светлината, процеждаща се през прозореца над предната врата, бе единственият признак за живот. Докато изкачваха стълбите, за да почукат, Абърлайн се запита дали госпожа Уо е вътре сега, обляна в горчиви сълзи за съпруга си…

— Къде е кучият син?

Абърлайн се оказа прав в едно отношение. Госпожа Уо наистина беше в къщата. Когато отвори вратата, набрашненото ѝ лице им подсказа, че пече хляб. Колкото до горчивите сълзи…

— Казвайте! — настоя тя, втренчена в полицаите пред прага. Изглеждаше като добре охранена съпруга на месар, с червендалести бузи и бяла престилка с лекета от неизвестен произход. — Къде, по дяволите, е той?

— Не знаем… — подхвана Абърлайн, изненадан от гнева ѝ.

Не беше добро начало и разбира се, госпожа Уо — поне предполагаха, че е тя, освен ако госпожа Уо нямаше особено злонравна и безочлива икономка — се разфуча не на шега.

— Как така не знаете? Защо сте дошли тогава? Трябва да сте по улиците! Да го търсите! — Разпери яростно ръце, обърна се и замарширува по коридора, като си мърмореше и оставяше брашнени дири по теракотените плочки.

Полицаите се спогледаха. Очите на Абърлайн обходиха Обри от главата до петите.

— Точно твой тип — подсмихна се той.

— О, стига! — тросна се Обри. — Ще влизаме ли, или не?

Затвориха вратата зад себе си и пуснаха резето, преди да тръгнат към гневния ропот, долитащ откъм кухнята. Там свариха госпожа Уо да си изкарва яда върху голяма топка тесто, налагайки я свирепо с точилката и почти скрита зад облак брашно.

На стената до нея висеше снимка на достопочтената госпожа с мъжа, чието тяло Абърлайн бе изгубил. Значи бяха на правилното място. Абърлайн сръга с лакът Обри и му кимна.

— Мадам — подхвана повторно той, този път малко по-хладнокръвно, — мъж, отговарящ на описанието на съпруга ви, е забелязан в Стария Никъл до място, където…

— Е, нищо чудно! Той беше тръгнал натам през нощта, когато изчезна — прекъсна го тя, продължавайки да разточва тестото.

Това е новата средна класа, помисли си Абърлайн. Хранят се добре като аристократите, но си готвят сами. В същия момент му хрумна нещо.

— Какво работеше съпругът ви? — попита той.

— Беше фотограф — отвърна тя с тон, неоставящ никакво съмнение какво точно мисли за въпросната професия.

— Фотограф, а? — повдигна вежди Абърлайн. — И какво е търсел тогава в Стария Никъл?

Търкаляйки точилката, тя го погледна презрително.

— Защо питаш мен? Откъде, по дяволите, да знам какво е търсел в Стария Никъл? Не ми обяснява какво прави, а и аз не се интересувам, честно казано.

Негодуванието ѝ се стори на Абърлайн твърде театрално, но той реши да отложи за малко въпроса.

— Не се ли безпокоите за съпруга си, госпожо Уо?

Тя сви рамене.

— Не особено. Как би се почувствал, ако жена ти офейка нанякъде? Вероятно ще организираш парти, нали?

— Не съм женен.

— Е, ела при мен, когато се ожениш, и ще си поговорим отново.

— Добре. Щом не се безпокоите за него, защо съобщихте, че е изчезнал?

Гласът на госпожа Уо стана още по-писклив и раздразнителен.

— Защото кой ще плаща за всичко, ако наистина изчезне?

— Мисълта ми беше, госпожо Уо, че Стария Никъл е опасен дори посред бял ден и вероятно не е подходящо място за достопочтени фотографи като съпруга ви.

— Е, вероятно затова си взе пищова — отсече тя.

Абърлайн и Обри се спогледаха изумени.

— Взел си е пистолета?

— Това казах.

— Въпросът е, госпожо Уо, че мъжът, отговарящ на описанието на съпруга ви, когото са забелязали в Стария Никъл, вероятно е бил замесен в престрелка.

Тя най-сетне остави точилката.

— Разбирам — кимна мрачно.

— Ще ни помогнете много, ако ни кажете защо съпругът ви е отишъл в Стария Никъл. Каква е била целта на посещението му? Среща с някого ли е имал? Взел ли е още нещо освен пистолета? Каза ли ви кога ще се върне?

Тя не отговори на нито един въпрос. Прикова Абърлайн с поглед и попита:

— Пострадал ли е някой в престрелката?

— Има двама загинали, госпожо Уо. Момиченце — забеляза как жената трепна и затвори очи, преглъщайки болката — и бандит на име Бут.

Тя отвори очи.

— Бут? Робърт имаше среща с него. Доколко знам, той му беше сътрудник.

— Моля? Не казахте ли преди малко, че не ви обяснява какво прави, а и вие не питате?

— Е, подочувах това-онова. През онази вечер щеше да сключва някаква сделка.

— Сделка?

Очите ѝ зашариха из стаята. Вече беше казала твърде много.

— Фотограф е… И…

— Прави снимки — подсказа ѝ Абърлайн. — Това им е работата на фотографите. Снимат мъже със съпругите и децата им. Наконтени, с излъскани обувки, със закопчани догоре сака и неудобни колосани яки, с мрачни и сурови лица, вперени в камерата, такива неща… Това правят фотографите. Не обикалят гетата нощем, за да сключват сделки с бандити.

— Чакай! Каза, че има двама убити. А жив ли е Робърт?

Абърлайн и Обри се спогледаха отново.

— За жалост най-вероятната ни теория в момента е, че друг нападател е убил съпруга ви. Всъщност се питах дали имате негова снимка, за да потвърдя дали неговото тяло бе открито в северния изкоп за подземната железница.

Въпросът беше формалност, за да съобщи новината, но при споменаването на подземната железница по лицето на госпожа Уо премина тъмна сянка.

— Боже мили. — Тя поклати глава, сломена от неизбежността на случилото се. — Повтарях му, че нагазва в дълбоки води. Знаех си, че си играе с огъня.

Стремейки се да сдържи обзелото го вълнение — съвсем неуспешно според полицай Обри Шоу — Абърлайн се вкопчи в думите ѝ.

— Какво значи „дълбоки води“? Кажете ми какво знаете, госпожо Уо…

Кухненският прозорец беше висок и черен като непрогледна нощ — все едно е стъклопис без цветни стъкълца. Когато госпожа Уо отвори уста да му отговори, нещо там улови погледа на Абърлайн.

След секунда прозорецът експлодира.

29.

Колебанието на Призрака трая частица от секундата, преди да реши, че не може да наблюдава безучастно как загиват двамата невинни полицаи.

В крайна сметка заложи на две неща — на точността си и на гръмогласната госпожа Уо, способна да вдигне шум до бога.

Не остана разочарован.

Постави си две цели — да спаси полицаите и да не им позволи да видят нито него, нито Марчънт или Харди. Огледа се за нещо тежко, намери голям камък в цветната леха наблизо и го взе. После, забелязал как тялото на Харди се напряга и сребърното му острие се вдига, предприе своя ход.

Носеше дрипи, които нямаше как да го предпазят от стъклото. Когато се блъсна в прозореца с всички сили, сякаш хиляди ножове го прерязаха. Приземи се сред парчета стъкло и дървени трески върху масичката с глинени съдове от другата страна.

От тавана висеше лампа — единственият източник на светлина в стаята — и Призрака тутакси я замери с камъка. Уцели точно, лампата примигна, угасна и в кухнята се възцари нощ като мигновена смърт. В същия момент госпожа Уо закрещя.

Глинените съдове се търкаляха и падаха и засилваха шумотевицата, но Призрака не спря. Скочи върху дъската за изцеждане до мивката, заобиколи госпожа Уо и стигна до полицаите, без да докосва пода като в детската игра, която той самият играеше в Амритсар.

Полицаите нито го видяха, нито го чуха, нито успяха да реагират, когато се приземи на плочките точно пред тях и нанесе два бързи удара по вратовете им, поваляйки първо Абърлайн, после другаря му. Всичко продължи не повече от половин секунда в съпровод с писъците на госпожа Уо.

Никой освен Призрака не разбра какво се случи и това го устройваше. Бъркотията му беше приятел.

— Хванете я! — извика той. Харди и Марчънт бяха влетели в стаята и Призрака забеляза гнева, изписан по лицето на главореза. — Хванете я, преди да доведе още ченгета!

Марчънт веднага зараздава заповеди, сякаш е главнокомандващ, а не безнадеждно объркан човек в ситуация, изплъзнала се от ръцете му.

— Чу го! Хвани я! Накарай я да млъкне!

Вероятно благодарен, че му се предоставя възможност да упражни насилие, Харди прекоси кухнята към ъгъла, където стоеше госпожа Уо. Призрака видя месинговия бокс да проблясва, извърна поглед и в същия момент писъците на госпожа Уо рязко секнаха.

Наложи се и тримата да я изнесат от къщата и да я натъпчат в кабриолета. Призрака се погрижи да напусне последен къщата и затвори предната врата.

През счупения прозорец в дома на семейство Уо нахлуваше леден вятър. На пода двамата полицаи лежаха в несвяст.

30.

Настъпи моментът за равносметка.

Името Бхарат Сингх отново се понесе на подскоци из тунела и Призрака пак изкачи въжената стълба и прекоси дъсчената пътека до подвижния кабинет. Там, както предишния ден, седеше Кавана. Зад него, както предишния ден, стояха Марчънт, Харди, Смит и Харди Две.

Само че сега положението беше различно. Вчера Харди наблюдаваше Призрака в най-добрия случай с любопитство; днес се взираше в него с нескрита омраза. По лицето на Марчънт се четеше невиждан досега интерес.

— Имам важна новина за теб, млади Бхарат — каза Кавана, премрежил очи. — Повишавам те. Няма да работиш в тунела. Нито в изкопа. Отсега нататък ще си помощник на господин Марчънт. За целта ще използваш уменията си да четеш и да пишеш. Поздравления, постигна всичко, за което баща ти е мечтал.

Кавана вземаше на подбив възторга на въображаем баща, но въпреки това Призрака усети как у него се надига омерзение.

— Вероятно ще попиташ защо — продължи Кавана. — Защо те повишавам? От разговора с госпожа Уо стана ясно, че не си ме излъгал. И както сигурно вече знаеш, господин Смит донесе фотографската плака от леговището ти в тунела под Темза. Първата ти задача съответно е да екзекутираш предателя господин Уо. Само че, разбира се, смъртната присъда вече е изпълнена и ти се доказа през мен.

— Благодаря, сър — кимна Призрака. — А вдовицата на жертвата ми? Какво стана с нея?

— Погрижихме се.

Лицето на Призрака остана равнодушно, но мислено той задраска поредния невинен.

Междувременно Харди прочисти гърло.

Кавана го погледна и пак се обърна към Призрака.

— Господин Харди се чувства оскърбен от действията ти снощи. Чуди се какво всъщност се е случило. — Погледна остро към Харди и към Марчънт. — И двамата са объркани, но са единодушни, че си действал импулсивно и си ги изложил на риск.

Призрака отвори уста да се защити.

— Но… — Кавана вдигна ръка да го спре. — Аз не съм съгласен с господин Харди и господин Марчънт. В изкопа открихме тяло, което повдига въпроси. Не са ни нужни и двама мъртви полицаи. Не сме в състояние да отговаряме на твърде много въпроси. Господин Харди би трябвало да го съзнава.

— Може би — изръмжа Харди, — но хлапето подивя. Договорихме се да пази задния вход, а ние с господин Марчънт да поемем кухнята. Той обаче нахълта през проклетия прозорец. Не много тихо, ако ме разбирате.

Кавана се усмихна тънко.

— Нещо ми подсказва, че новият ни помощник знае какво прави.

31.

Абърлайн и Обри се надигнаха от пода в кухнята на семейство Уо, върнаха се в участъка с бумтящи глави и силно подвити опашки и после пропълзяха в леглата си.

Раздърпани, измъчвани от болежки и все още изтощени, рано-рано на другата сутрин се появиха отново в управлението. Не след дълго се вдигна тревога. Бежешком влезе жена, пищяща, че има самоубийство.

— Къде?

— В къща на Бедфорд Скуеър.

Двамата се спогледаха — огледални образи с увиснали от ужас ченета — и хукнаха към вратата.

След по-малко от половин час се върнаха в същата кухня, която бяха напуснали по първи петли. Когато си тръгваха, вътре цареше мрак, а вятърът виеше през счупения прозорец. По керамичните плочки хрущяха стъкла, в ъгъла се въргаляше изпусната точилка.

Сега обаче беше светло и всичко изглеждаше както предишната нощ с едно изключение — госпожа Уо висеше от лампата на тавана. Примка от чаршафи стягаше гърлото ѝ, главата ѝ беше клюмнала, езикът ѝ се подаваше между посинелите устни, а под краката ѝ имаше локва урина.

Никой не обича да вижда мъртъвци преди закуската в единайсет, помисли си Абърлайн, обърна се и излезе бързо навън.

— Обесените се подмокрят…

Кавана, Марчънт, главорезите и Призрака все още бяха в кабинета, когато Абърлайн и Обри оповестиха появата си с шумно, безапелационно думкане по вратата — „Фантета, ако някой се съмнява!“ — влязоха вътре с маршова стъпка и заговориха за неща, които човек не бива да чува преди закуската в единайсет.

Лицето на Обри червенееше както винаги, но гневът бе оцветил и кожата на другаря му в тон. Смръщил вежди, той обходи с очи присъстващите и ги прикова в Призрака.

— Ти! — отсече. — Къде се наряза?

— Господин Сингх е работник, полицай — намеси се Кавана, преди Призрака да успее да отговори. — Английският му, опасявам се, не е особено добър, но снощи претърпя инцидент в тунела.

Кавана не направи усилие да любезничи и да предразположи Абърлайн. Просто съобщи фактите и посочи Харди Две, който понечи да излезе.

— Ти пък къде си мислиш, че отиваш? — сопна се Абърлайн.

— Ходи, където аз кажа или където пожелае. Току-виж отишъл и в участъка, ако реши да поговори със сержанта ви… Освен ако не възнамерявате да го арестувате, в какъвто случай съм сигурен, че всички ще чуем с интерес по какво обвинение и с какви неоспорими доказателства ще го подкрепите?

Абърлайн сви устни, изгубил ума и дума. Не знаеше как ще се развие срещата, но със сигурност не си я представяше така.

— Е? Споменахте, че хората се подмокрят — каза сухо Кавана. — Кого по-точно имате предвид?

— Увисналите на примка — процеди през зъби Абърлайн.

— Самоубийците?

— Не само. И убитите. Увисне ли някоя клета душа на примката, коремът се изпразва. — Замълча за ефект. — Както се е случило с госпожа Уо.

Очите му обходиха стаята — неразгадаемия Кавана, невестулката Марчънт, тримата главорези, очевидно в добро настроение, и… индиеца.

Погледът му се задържа най-дълго върху него и бе готов да се закълне, че съзря нещо — отсянка от чувство, истинско чувство, каквото Обри току му натякваше, че трябва да се научи да изпитва.

Абърлайн откъсна бавно очи от индиеца и ги насочи към здравеняка със златния зъб.

— Беше ти, нали? Ти беше в къщата!

Мъжът, Харди, ако си спомняше правилно, парадираше със златното си бижу, както и с други забележителни екземпляри.

— Не, бях тук цяла нощ, господин Фанте, и господин Кавана ще потвърди.

— Мери си думите, ти… — кипна Абърлайн.

— Да, господин Харди — въздъхна Кавана. — Не бива да изнервяме посетителя ни. Достатъчно се е развълнувал. Колкото до вас, господа полицаи, уверявам ви, че господин Сингх, господин Харди, Марчънт, Смит и Харди Две бяха с мен снощи и… А! Явно имате гостенин!

— Абърлайн! — Младият полицай разкриви лице, познал отривистия глас на сержанта. — Каква игра играеш, мътните го взели?

32.

Разгневен, Абърлайн излезе сред врявата и гро̀мола на строежа, следван по петите от Обри, който едва го настигаше.

— Чакай! Накъде си хукнал, да му се не види! — запъхтя се червеноликият полицай в опит да надвика неспирното боботене на машините.

— Към Бедфорд Скуеър. Накъде другаде? — изкрещя Абърлайн през рамо. Стигна до дървената порта, отвори я със замах и профуча край сънения работник, чиято задача бе да задържа любопитната паплач отвън. — Тези хубостници са затънали до гуша.

По улицата си проправиха път през тълпата от човешки подобия, привлечени от потенциалните възможности да припечелят от изкопа — амбулантни търговци, леки жени, джебчии. По краткия път до дома на госпожа и господин Уо Обри стискаше шапката си, подтичвайки след Абърлайн.

— В какво са затънали според теб? — поинтересува се той.

— Не знам. Ако знаех, проклетият живот щеше да е по-лесен, нали? — Абърлайн спря, обърна се и вдигна показалец като строг учител. — Но едно е сигурно, Обри Шоу. Кроят нещо. — Насочи същия пръст към оградата около изкопа. — И то не е добро. Ясно? — Устреми се отново напред. — Видя ли им гузните изражения? А младият индиец? Целият в кръв? Инцидент в тунела, дрън-дрън! Нарязал се е, когато влезе през прозореца на госпожа Уо.

— Мислиш, че е бил той?

— Разбира се! — избухна Абърлайн. — Знам, че е бил той. И те знаят, че е бил той. Дори ти знаеш, че е бил той. Доказателството е проклетият проблем. Но е сигурно, че той влетя през прозореца, изгаси лампата, а после угаси и нас.

Обри го настигна и попита на пресекулки, лъхтейки тежко.

— Чуваш ли се какво говориш, Фреди? Искам да кажа… теорията ти се пропуква. Няма начин той да е направил всичко. Да не би да е акробат или нещо такова?

Бяха се върнали в къщата на Бедфорд Скуеър, сякаш никога не са си тръгвали. Абърлайн влезе вътре, а Обри се преви пред прага, подпрян на рамката на вратата, за да си поеме дъх.

Чу как в кухнята Абърлайн си мърмори, а после възкликва тържествуващо.

— Какво има? — попита Обри и закуцука към кухнята, стиснал се за кръста.

Абърлайн стоеше в далечния край на стаята под счупения прозорец. Посочи доволно многострадалната масичка за глинени съдове.

— Какво виждаш тук?

Обри присви очи. Абърлайн очевидно му сочеше кърваво петно. Каза му го.

— Да, кърваво петно, оставено от човека, влетял през прозореца, нали? Звучи логично.

— Ами… да.

— Кръв от индийския перко, когото току-що видяхме в кабинета на Кавана, обзалагам се — добави Абърлайн.

— Това е предположение, Фреди. Нали винаги ни повтарят да търсим улики, а не да предполагаме. Да търсим улики и…

— А да изградиш теория и после да откриеш свидетелства в нейна подкрепа? Позволено ли е? — прекъсна го Абърлайн с разискрени очи.

Бива си го, помисли си Обри. Развихри ли се, няма спиране.

— Давай — каза той.

— Видя ли индиеца? Беше с боси крака, нали?

— Да. Толкова ли е трудно, помислих си, да задели някой грош за обувки…

— Вземи под внимание този факт и погледни отново кървавото петно.

Обри го послуша и Абърлайн забеляза как лицето на другаря му бавно се прояснява.

— Боже мили! Имаш право. Следа от стъпка е!

— Именно. Точно така, Обри. Следа от стъпка. А сега гледай. Ние с теб стояхме ей там. — Повлече Обри към мястото, където снощи се опитваха да умилостивят гневната госпожа Уо. — Представи си прозореца непокътнат. Като огледало е, нали? Черно огледало. Е, казвам ти, че половин секунда преди черното огледало да се раздроби и седем години лош късмет да се стоварят върху ни, видях движение в него.

— Видял си нападателя, преди да нахлуе вътре?

— Само че сега смятаме, че индиецът е бил нападателят, нали? Но не видях него. Видях много по-едър мъж. И се чудя… чудя се дали не съм видял отражение. — Разтърка с длан чело, сякаш да раздвижи мозъка си. — Ето какво ми хрумва, Обри! Ами ако зад нас е стоял един или дори двамина от биячите на Кавана? Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че заключихме вратата. Как са влезли?

— Ела! — Абърлайн издърпа Обри от кухнята към входа на мазето за въглища.

Той зееше отворен. Нищо подозрително, но през купчината имаше пъртина, несъмнено проправена от човек, по целия каменен под чак до капандурата на улицата.

— Спипахме ги! — възкликна Абърлайн. — А сега… — Върна Обри в кухнята, където заеха отново местата си. — Ние стоим тук, нали? Да речем, че сме прави и наистина съм видял отражението на бияча, който ни е дебнел изотзад. Видях колко е близо. А ние бяхме с гръб към него, не забравяй. Бяхме му в кърпа вързани, Обри. Като угоени патици, които чакат ножа. Би могъл да ни халоса по главите с бухалка. Или да ни среже гърлата с нож. И все пак, незнайно защо, макар съучастникът му да е заел позиция, индиецът влетя с гръм и трясък през прозореца…

Абърлайн погледна към Обри.

— Защо, Обри? Защо му е щукнало да влиза през прозореца?