Плъзгащата се сянка

3

Когато Конан се извърна само за да види наместващите се на мястото си гоблени и да дочуе приглушения вик на Натала, той се хвърли към стената, изревавайки от гняв. Стената обаче го отхвърли назад със сила, от която костите на нормален човек биха се изпотрошили, след което той откъсна драпериите за да види пред очите си обикновена гола стена. Извън себе си от ярост, той вдигна сабя сякаш за да разсече мрамора и неочаквано някакъв звук го накара да се обърне с пламтящ поглед.

Група хора стояха пред него: жълтокожи мъже в пурпурни туники с къси мечове в ръцете. И още докато се обръщаше, те се нахвърлиха върху му с омраза в очите. Той не направи опит да ги разубеди. Влуден от изчезването на любимата си, варваринът възприе истинския си облик.

От гърлото му се изтръгна доволно изръмжаване, той скочи и първият нападател, чийто меч бе с лекота париран от сабята, рухна на пода с мозък, изсипващ се от разсечения му череп. Извъртайки се с котешка пъргавина, Конан пресрещна с острието ръка със спускащ се над него меч и тя отхвръкна във въздуха като разпръскваше червени капки. Но Конан нито спря, нито се поколеба. С недоловимо като на пантера движение той отбягна сляпата атака на други двама жълтокожи с мечове и острието на първия, пропускайки целта си, се заби в гърдите на другия.

Объркани викове се разнесоха от този неуспех и Конан си позволи да се изсмее с къс лаещ смях, като едновременно с това отскочи от разсичащ удар, едновременно прониквайки през защитата на още един от жителите на Цутал. Алена струя изхвърча изпод пеещото острие на сабята му и мъжът падна с разсечен корем.

Войните на Цутал виеха като побеснели вълци. Отвикнали да се бият, те бяха смешно бавни и непохватни в сравнение с подобния на тигър варварин, чийто движения бяха просто неуловими с око и възможни само за стоманени мускули, управлявани от един перфектно работещ мозък на роден войн. Те залитаха, бутаха се взаимно и си пречеха поради големия брой, нанасяха ударите прекалено бързо и без подготовка, така че оръжието им намираше само празно пространство. Той никога не спираше, нито се задържаше на едно място; той скачаше, отбягваше, извиваше се, завърташе се и предоставяше ма мечовете им едно непрестанно движеща се цел, докато междувременно извитото острие на сабята му пееше своята смъртоносна песен край ушите им.

Но каквито и да бяха недостатъците им, мъжете на Цутал не страдаха от липса на смелост. Те се бяха скупчили около него, викаха и размахваха оръжията си, а през арките на вратите нахлуваха други, събудени от нежелания шум.

Конан, който вече кървеше от рана на слепоочието, си разчисти пространство с един носещ опустошение кръгов замах на сабята, от която капеше кръв, и хвърли бърз поглед около себе си за да потърси път за бягство. В същия миг видя, че драпериите над една от стените са дръпнати встрани, разкривайки тясно стълбище. Там стоеше мъж в богати одежди, който примигваше с още замаян поглед, сякаш току-що се бе събудил, но още не бе успял да се отърси от сънливостта. Конан го видя и реагира мигновено.

С тигров скок той премина без поражения през пръстена от вдигнати мечове и се втурна към стълбището, преследван по петите от виещата тълпа. Трима се изправиха срещу му в основата на стълбището и той се стовари върху им с грохота на стомана. За един кратък миг остриетата се преплетоха като летни светкавици, след това групата се разпръсна и Конан скочи нагоре по стълбището. Тълпата зад гърба му се препъна на трите гърчещи се на пода тела: едното, лежащо по лице в отблъскваща локва от кръв и парчета мозък; второто, подпряно на ръце с тъмна струя кръв, стичаща се от прерязаните артерии на гърлото; третото, виещо като умиращо куче, уловило се за чукана, който преди малко беше ръка.

Докато Конан тичаше нагоре по мраморните стъпала, мъжът пред него се отърси от вцепенението си и изтегли меч, който студено проблесна под светлината на кристалите. Той се хвърли надолу, срещу варварина. Но в момента, когато върхът се приближи към гърлото му, Конан се приведе силно. Острието разсече кожата на гърба му, а Конан се изправи и заби отдолу нагоре сабята си с всичката сила на могъщите си рамене.

Толкова неудържимо беше движението му, че забиването на сабята в тялото на мъжа не го забави ни най-малко. Той се стовари в тялото на жертвата си и го отхвърли настрани. От удара Конан отхвръкна в другата посока и се удари в стената, а трупът, разсечен по цялата му дебелина от гръдната кост до слабините, с изсипващи се вътрешности, рухна върху мъжете, които тичаха нагоре по стълбата, повличайки ги със себе си.

Полузамаян Конан се облегна на стената за миг, оглеждайки с яростен поглед преследвачите си, а след това, поклати сабята си заплашително и отново се втурна по стълбището.

След малко той влезе в една стая на горния етаж и поспря за миг за да се убеди, че е празна. Зад него ордата ревеше с такъв ужас и подновен гняв, че той разбра, че е убил някакъв благородник, може би краля на този фантастичен град.

Той тичаше слепешката, без план. Отчаяно се надяваше да намери Натала и да й помогне, защото беше убеден, че тя се нуждае сериозно от помощта му, но след като бе забавен вече от войните на Цутал, не му оставаше нищо друго освен да бяга, надявайки се на късмета си за да им се изплъзне и да я открие. Попаднал измежду тези тъмни или слабо осветени стаи на горния етаж, той бързо загуби ориентация и съвсем не бе странно, че в крайна сметка се озова в стая, в която враговете му току-що навлизаха.

Те изреваха, изпълнени от жажда за отмъщение и се хвърлиха към него, а той изръмжа разочаровано, обърна се и хукна в посоката, от която беше дошъл. Или поне си мислеше, че се връща по същия път. Неочаквано озовал се в някаква особено пищно украсено помещение той осъзна грешката си. Всички стаи, през които бе минал до момента бяха празни. В тази стая обаче имаше някой, който стана с вик, когато той нахлу.

Конан видя жълтокожа жена, буквално обсипана със скъпоценности, но иначе гола, която бе втренчила широко разтворените си очи в него. Това стана в един миг, а в следващия жената вдигна ръката си и дръпна копринено въже, висящо на стената. Подът пропадна под краката му и дори желязната му координация не можа да го спаси от сгромолясването в черната бездна, отворила се под него.

Полетът му не продължи дълго, макар падането да бе от височина достатъчна за да счупи краката на друг, който нямаше неговите сухожилия като стоманени пружини и кости като от гръбнака на кит.

Той падна като котка на крака, подпрян на едната ръка, а другата инстинктивно остана върху дръжката на сабята. Един вече познат вик се разнесе в ушите му, докато той скачаше на крака като рис с оголени зъби. В този момент Конан вдигна поглед изпод черната си разбъркана грива и видя голото тяло на Натала, което се извиваше в похотливата прегръдка на едно черно кошмарно същество, което сигурно беше заченато в най-зловещите дупки на пъкъла.

Ако беше само страхотната фигура кимериецът вероятно би се смразил от страх. Но непосредствената й близост до момичето само предизвика кървавочервена вълна на ярост в мозъка на Конан. И той се хвърли към чудовището.

То пусна момичето, обърна се към нападателя и сабята на влудения кимериец изсъска във въздуха, мина през черната плът и звънна на каменния под, пръсвайки сини искри. Конан падна на колене от силата на удара, който бе нанесъл, защото острието не бе срещнало очакваното съпротивление. И докато се изправяше на крака, нещото се нахвърли.

То се извисяваше над него като лепкав черен облак. Изглеждаше, че се движи около него в някакви почти течни вълни, като обгръща и поглъща. Сабята, която ожесточено размахваше, минаваше през него отново и отново, върхът й се забиваше и разсичаше плътта, а той самият бе покрит с някаква слузеста течност, която трябва да беше гъстата му кръв. Но яростта му не стихваше.

Не можеше да разбере дали отсича крайниците или разсича тялото, което отново се съединяваше зад острието. Самият той бе подмятан насам-натам в яростта на тази страхотна битка и някак замаян си мислеше, че бие не срещу едно, а срещу цяло пълчище от смъртоносни същества. Чудовището го хапеше, дереше, мачкаше и удряше през цялото време. Той усещеше зъби и нокти да раздират плътта му, някакви отпуснати, но все пак здрави като желязо въжета обхващаха крайниците и тялото му, но най-лошото от всичко бяха ужилванията като от скорпион по раменете, гърба и гърдите, които разкъсваха кожата му и впръскваха във вените му отрова, изгаряща като течен огън.

Вкопчени един в друг, те се бяха изтърколили извън осветения кръг и сега кимериецът се бореше в пълна тъмнина. В един момент той заби острите си зъби в отпуснатата плът на съперника си, усещайки че му се повдига от материята, която се гърчеше и извиваше като жива гума в железните му челюсти.

Във вихрушката на схватката те се търкаляха все по-надолу по коридора. Главата на Конан започна да се замайва от изтезанието, на което бе подложен. Дишането стана накъсано. Високо над себе си той виждаше огромното подобно на краства жаба лице, видимо в призрачно сияние, което като че ли се излъчваше отвътре. Със стон, който бе наполовина проклятие, той се хвърли към него с остатъка от напускащите го сили. Сабята потъна в гадното лице до дръжката и конвулсия разтърси огромното туловище, което наполовина бе обхванало кимериеца. С една вулканична тръпка на свиване, последвано от разширяване тялото се отдръпна и с трескава бързина се насочи назад по коридора. Конан се хвърли след него, ожулен, пребит, но несломим, висящ като булдог на дръжката на сабята си, която не бе успял да измъкне, нанасяйки непрестанно удари с кинжала в другата си ръка по тресящото се тяло, разсичайки плътта му на ивици.

Нещото сега излъчваше с цялото си тяло призрачно фосфоресциращо сияние, което го заслепяваше и в този момент пулсиращата, набъбнала маса пропадна под него, а сабята, в която се бе вкопчил, се измъкна и остана в ръката му. Самата ръка увисна надолу, там където светещото тяло на чудовището се носеше като метеор. Конан замаяно осъзна, че лежи на покрития със слуз ръб на огромен кръгъл кладенец. Той остана така, наблюдавайки смаляващата се светлина, докато накрая изчезна в някаква тъмна блестяща повърхност, която като че ли се издигна за да го посрещне. За един кратък миг, зловещото сияние продължаваше да се вижда в мрачните дълбочини. След това изчезна и Конан остана легнал съзерцавайки дълбините на кошмарната бездна, от която не се чуваше нито звук.