Планетата на двойниците

Първа глава

В залата на аптеката се разнесе синият звън на камбанката на пътната врата. Нерсес Мажан вдигна глава и погледна посетителя. В аптеката бе влязла девойка, която, вместо да се приближи до остъкления сектор, където аптекарят приемаше рецептите, закрачи към дъното на залата и седна на една от масите. Явно си мислеше, че е сама, защото остъкленият сектор беше непрозрачен отвън.

Аптекарят добави с малката лопатка още малко лекарствен прах в блюдото на везната. Дългата блестяща стрелка застана точно по средата на скалата. После Нерсес изсипа съдържанието на блюдото в гилзата на уреда, пресова сместа и се получи овална таблетка. Това лекарство много се търсеше в града. Туристите и летовниците не можеха и да си представят, че ще успеят да си починат пълноценно и да се забавляват бурно, без да гълтат с шепи от тези таблетки. Впрочем тези таблетки, както и барът, в който обикновено сервираше Нестор, осигуряваха основния доход на аптекаря Нерсес Мажан.

Нерсес Мажан сложи таблетката в пликче и погледна часовника си. Беше два часът и четиридесет минути. Лицето му се изопна. Пак, погледна към девойката, която шепнешком даваше поръчката си на Нестор. Нерсес окачи везната, облакъти се на масата и отправи любопитен поглед към дъното на залата. „Безгрижен зефир над росна ливада“ — спомни си Нерсес Мажан едно стихче от старо стихотворение. Зефир, предизвикващ смразяващи тръпки у човека. Но девойката съвсем не беше безгрижна, както му се бе сторило на пръв поглед. По сериозното й лице се четеше зле прикрита тревога.

За Нерсес Мажан появяването на посетителката бе изненада. Той не помнеше случай по това време на деня някой да влезе в аптеката — не за лекарства, а просто за да седне на някоя маса и да се вглъби в мислите си. За щастие Нестор никога не се учудваше на подобни неща. Затова, като поднесе на девойката сок и малинов сладолед, той не отиде при Мажан, за да сподели недоумението си.

Аптекарят отново посегна към везната, прегледа поредната рецепта и веднага забрави за необикновената посетителка, защото съставките на таблетките, които приготвяше, бяха специфични за всеки клиент и трябваше да се внимава.

Нерсес Мажан се сепна и спря да работи едва когато едно от слънцата залезе и аптеката, и улицата „Голямо куче“, и целият град с предградията се превърнаха в оранжева приказка.

Хората започнаха да се усмихват. Дори приятелски намигаха на другото слънце, което бе увиснало на небосклона и блестеше, без да заслепява. То пръскаше златистите си лъчи от хоризонт до хоризонт, вълшебно изменяше цялата околност и събуждаше в душите на неспокойните гости на Виланк акварелни мечти.

И от усмивките на хората се роди магическата вечер.

Нерсес Мажан излезе в залата, застана пред огромния прозорец и вдигна щорите. Усмихна се на вглъбената в мислите си девойка, седнала край масата. Но тя продължаваше съсредоточено да се взира в чашата с разтопен малинов сладолед, който сред този оранжев свят бе придобил нежнозелен оттенък. Бе отпила от плодовия сок само глътка, и то преди повече от три часа, когато Нестор й го сервира заедно със сладоледа.

Странно беше, че девойката гледа с безразличие на малкото румено светило, възвестяващо настъпването на вечерта с веселите празненства, силните преживявания и многобройните развлечения. Нерсес Мажан поклати глава, влезе в работната си стая, седна пред бялата маса и отново се вгледа съсредоточено в дългата стрелка на аптекарската везна.

Улицата постепенно се оживяваше.

Не след дълго започна вечерната суматоха. Аптекарят вече не можеше да се доверява на очите си при изчисляването на милиграмовете съставки на лекарството, защото в залата не секваше звънът на камбанката на пътната врата и монотонната досадна гълчава на клиентите го разсейваше.

Нерсес Мажан остави везната и покри масата със стъкления похлупак. Започваше денят на Нестор и той можеше да си почине.

Освен случайните туристи — любители на сладолед и плодов сок, които вечер изпълваха бара, Нестор си имаше и постоянни клиенти. Те бяха малко, идваха всяка вечер, настаняваха се удобно и глътка по глътка, без да бързат, пиеха маулско кафе, наслаждавайки се на неповторимия му вкус и аромат.

Във Виланк много обичаха тази странна гъста напитка и затова кафеените насаждения в Маул се обработваха и поддържаха изрядно, а транспортните звездолети, долетели от далечните кътчета на Галактиката, често по няколко дни кръжаха над космодрумите на планетата, очаквайки да се освободи площадка за кацане.

На излизане от работната стая Нерсес Мажан се спря на прага и за миг потърси сред тълпата девойката — първата посетителка за деня в аптеката.

И наистина много щеше да се учуди, ако не успееше да я види в дъното на залата.

„Впрочем какво ме засяга?“

Нерсес Мажан не се интересуваше от посетителите, защото всички, с малки изключения, бяха туристи от планетната система Зугастра, от Маул, от Рамзес, от съзвездието Орион. Те с удоволствие предприемаха тези пътувания по чудесните галактически пътища, пилееха дни, седмици и месеци, подтиквани от непреодолимото желание да се влеят във водовъртежа на виланкския живот. Всички те бяха от хората, които искат на всяка цена да загубят нещо. И губеха с голям успех най-ценното.

По всичко изглеждаше, че и девойката се числеше към тия туристи, беше облечена доста дръзко, както и останалите млади жени в залата. Бе сресала и прибрала косите си по образец на модната фризура, станала популярна в Рамзес. Тялото й — голо от лявото рамо до кръста, бе татуирано със знаци — символи, без които жителките на планетата Досп смятаха живота си за безпредметен.

Нерсес Мажан сви рамене, учуден от собственото си упорито любопитство към посетителката. Сам не разбираше коя е причината за него.

„Какво ме интересува тя?“

Той мина между лабиринта от маси.

Пред вратата, водеща към втория етаж, Нерсес Мажан срещна Нестор с поднос в ръка, който мълчаливо, само с поглед му посочи дъното на салона. Нерсес разбра намека на стареца и се обърна.

Погледите на аптекаря и на девойката се срещнаха.

Нерсес Мажан спря за миг, сякаш за да размисли и вземе решение, а сетне се заизкачва по спираловидната стълба.

В просторната стая, застлана с меки като гъба червеносинкави кикенски кожи, той се съблече, хвърли небрежно бялата си манта и с наслаждение легна на пода.

Почивката върху кикенските кожи, която той наричаше навик, бе единственото му удоволствие в този монотонен живот. Такъв приятен навик бе и да пуши цигарите, доставяни от съзвездието Скорпион. Те проясняваха уморения му мозък, ободряваха го и изпълваха изтощените му от еднообразната работа мускули с енергия.

Нерсес Мажан затвори очи.

Погледът на девойката в салона… Какъв беше той? Печален? Очаквателен? Уморен?… Да, да, какво се криеше в този поглед?

„Това не ме засяга.“

Угрижена и тъжна… Защо?

„По дяволите!… Това изобщо не ме засяга!“

Тя влезе в аптеката още призори и досега стои там.

„Да… зная… Безгрижен зефир над росна ливада… Впрочем какво общо имам с нейните грижи и скърби!“

… След години, когато го запитат как е започнало всичко, той, Нерсес Мажан, някогашният аптекар, живял на улица „Голямо куче“, ще се затрудни да отговори. Когато станат много настоятелни, той ще се опита да обясни по следния начин: „Лежах на пода и пушех… Не, беше обикновена вечер. Аз и сега обичам да пуша легнал на пода. После влезе Нестор. Познавате ли го?… Досетих се, че вече е нощ, следователно в салона би трябвало да няма посетители. И въпреки това попитах дали долу все още има хора… Знаете ли, преди никога не съм му задавал подобен въпрос.“

Нестор отвърна:

— Почти няма.

— Почти?…

Стъклата на прозореца бяха потъмнели. Луната вече пълзеше по оранжевия диск на слънцето. Черното небе бе осеяно с ярки звезди.

— Значи заключи вратата? — продължи настойчиво да пита Нерсес Мажан.

Нестор се издаде:

— Тя все още е там. Може би тази вечер няма да заключим салона. — И припряно рече: — Снаряжението е готово. Кога ще заминеш?

Последното изречение стана съдбовно. Поне така би го определил след години Нерсес Мажан.

Та нали тогава за първи път в живота си, без никаква сериозна причина, отказа да ходи на лов за кикени? С това май не бе имал намерение само да изтрие фараонската усмивка от лицето на стареца, за да се появи на нейно място разсеяно-глупавото му изражение.

— Няма да замина. Веднага върни снаряжението! Може да потрябва някому — нареди Нерсес Мажан, гасейки цигарата си. — Аз слизам в салона.

Нестор понечи да тръгне след него, но спря на площадката, погледна надолу и промърмори: „Хората винаги са странни.“

Момичето вдигна глава, усмихна се и погледна аптекаря — плахо, безпомощно, умолително.

— Меластра! — рече Нерсес Мажан и замълча.

— Аз ще си тръгвам — отговори момичето, тълкувайки по своему мълчанието на аптекаря.

— Не!… Защо?… — възкликна Нерсес Мажан. — Бих желал да ви предложа моето маулско кафе. Опитвали ли сте го? Мнозина, естествено, не го харесват. Но всичко е въпрос на вкус и навик. Нестор, две чаши маул!

Момичето поклати глава, сякаш отказваше. Затова Нерсес Мажан побърза да добави:

— Аз ви черпя… Меластра, отдавна ли сте в нашия град?

— Да, хареса ми вашият салон — отвърна момичето. — Но аз веднага ще си тръгна.

Нерсес Мажан седна срещу него.

— Нестор ей сега ще ни поднесе кафето.

— Благодаря… — девойката се усмихна.

— Ако възнамерявате да останете още в нашия град — каза Мажан — и ако сте харесали моя салон, ще ми бъде приятно да ви виждам по-често тук.

Големите черни очи на момичето заблестяха.

— Благодаря, меластър. Ако не ми се случи нещо изненадващо, готвя се скоро да си замина.

— А ако изненадващото вече се е случило? Момичето изплашено се озърна. Устните му затрепераха.

— Нима?

— Ами да — усмихна се Нерсес Мажан. — По всяка вероятност тази изненада съм аз.

Нестор застана до масата и постави пред двамата високите чаши с маулско кафе.

— Наистина ли?… — момичето разсеяно огледа опустелия салон и едва когато Нестор си излезе, попита:

— Значи вие ме харесвате?

Аптекарят кимна, за да скрие смущението си, взе тънката стъклена пръчица и бързо започна да разбърква гъстото кафе в чашата си.

Девойката сложи длан върху ръката му:

— Ако искаш, да прекараме заедно тази нощ?

Аптекарят се почувствува унизен.

— Ти сама ли пристигна във Виланк? — попита я той, преструвайки се, че не е чул последните й думи.

— Сега вече съм сама.

„Тя не е дошла сама… Тя не е от ония търсачи на приключения, които пътешестват из Космоса от планета на планета, в плен на призрачни и мимолетни удоволствия.“

— Къде си отседнала?

— Днес — тук — момичето облиза с език стъклената бъркалка и опита кафето. — Вкусно е — рече то.

— А вчера? — запита Нерсес Мажан.

Момичето принудено се изсмя:

— Нима е толкова важно? По-важното е, че сега съм сама. Искам час по-скоро да отпътувам от Виланк. Вероятно ми омръзна…

— Може би…

— Бих желала да прекараме нощта заедно. Ти наистина ли ме харесваш?

Нерсес Мажан не отговори.

— Това е всичко — продължи момичето. — Останалото няма значение.

И млъкна.

Аптекарят отново започна да бърка кафето си, сякаш бе забравил всичко на този свят.

Лекият ветрец люлееше камбанката на пътната врата и звънът й прищипваше като с клещи сърцето на отчаяното момиче, караше го боязливо да потръпва.

— Казвам се Урсула — рече момичето, сякаш за да избяга от натрапчивия звън на камбанката, който пробождаше сърцето му.

А звуците летяха из салона, заливаха го с цветовете на дъгата, плуваха и гаснеха, притиснати от нова вълна звукове, идещи откъм вратата.

— Обаче обичам мъжете да ме наричат Ула — продължи момичето. — Така се обръщат към мен и близките ми. Моля те, затвори вратата!… Или откачи тази камбанка!

Нерсес Мажан бавно се приближи до полуотворената врата, люлееща се на пантите, затвори я плътно и спусна резето.

— Обичаш мъжете, нали? — отбеляза той и отново седна срещу Урсула. — Пий… кафето успокоява.

— Не, не… — извика момичето, прилепило длани към посърналото си, измъчено лице.

Навън бе късна нощ. Градът бе потънал в студен, сънен полумрак. От прозорците на салона се виждаше черният небосвод. Разсипаните по него звезди напомняха хаотично пръснати отломки от безброй слънца. От тях струеше тази студена, мъртва светлина.

— Пий! — настояваше Нерсес Мажан. — Ти си развълнувана. Още щом влезе в аптеката, забелязах, че си разстроена. Пий… веднага ще се успокоиш и ще съжаляваш, че пропиляваш такава чудна вечер в тази неприветлива и пуста аптека.

Момичето започна да отпива на глътчици от маулското кафе, крадливо поглеждайки с удивително големите си черни очи към Мажан. Маулското кафе наистина й помогна. Урсула отмести празната чаша и нежно улови ръката на аптекаря.

— Обещавам ти няколко часа блаженство — рече тя. — Дори и твоето кафе не може да се сравни с онова, което ще получиш от мен. Защо не казваш нищо? Може би наистина изненадата си ти… Покани ме… Е?… Съмняваш ли се, или се страхуваш? Обещавам ти да прекараш мигове, каквито човек рядко изживява в живота си.

Нерсес Мажан измъкна ръката си изпод студените пръсти на Урсула.

— Но ти май… се готвеше да си тръгваш? — внимателно й напомни той, за да не я обиди.

— Гониш ли ме?

— Не.

— Тогава защо да си ходя? Когато дойде при мен, помислих, че ще ме накараш да си тръгна, защото нощем салонът се затваря. Меластър, покани ме!

Нерсес Мажан стана.

— Да вървим!

— Разбира се — отвърна Урсула. В гостната на втория етаж девойката с удоволствие се отпусна в креслото.

Аптекарят застана до нея.

— На този Нестор май целият свят му е крив, а? — попита Урсула.

— Да.

— Отдавна ли?

— Такъв го помня.

— От злоба, изглежда, не спи и нощем?

— Той изобщо не спи — отвърна Нерсес Мажан.

— Седни, защо стоиш прав?… Той няма ли да ни пречи?

— Не.

Урсула подви крака и се намести по-удобно в креслото.

— Много съм уморена — извини се тя.

Аптекарят седна срещу нея.

— Защо сядаш далеч от мен?… Не си каза името.

— Нерсес, Нерсес Мажан.

— Нерсес… — повтори Урсула и тихичко се изсмя. — Нерсес, колко е спокойно тук и… безопасно.

Тя блажено притвори очи.

Любопитството на Нерсес Мажан се смени с лека колебливост. Той си помисли, че не е в състояние да откъсне поглед от девойката, с която едва се бе запознал, че символичните спирали, спускащи се главозамайващо по бялото й тяло — от раменете до кръста, го вълнуват. Досега никой не бе предизвиквал у него такова възхищение, такъв възторг.

— Ти си хубав — с дрезгав глас рече Урсула.

— Благодаря, меластра!

— И все още си млад.

— Да, меластра. И в това е моето нещастие.

— Защо?

— Хората често ми го натякват.

— Особено жените, нали?

— Понякога.

— Ти виждал ли си мъртвец? — неочаквано запита Урсула и се опита да прикрие с ръка разголената си гръд. — Защо ме гледаш така? Неприятно ми е.

— Случвало ми се е два пъти — произнесе с дрезгав глас Нерсес Мажан.

— Какво?

— Казвам, че на два пъти ми се е случвало да виждам мъртъвци.

— Така ли? — По лицето й се изписа предишният страх. — А защо си спомни за това?

— Мисля, че ти ме попита… Меластра, тук е напълно безопасно — рече аптекарят и неспокойно се размърда в креслото. — Тази вечер можеш да останеш при мен, ще те подслоня. Ако се наложи, можеш да останеш и утре, и вдругиден. Колкото пожелаеш.

— Ами Нестор?

— Той е най-добрият ми приятел. И нещо повече — паметта на моя род.

— Паметта на рода! — повтори Урсула. — Това е небесносиня, недостижима мечта. — Млъкна и после някак виновно добави: — Защото аз нямам род.

— Случва се… Сега мнозина нямат род… Нестор е приготвил отсрещната стая за тебе…

— А ти?

— Свикнал съм с моята.

— Винаги съм мечтала да бъда сама, в уединение. Нерсес… ти наистина си удивителен човек!… А знаеш ли защо си такъв?… Защото в тебе живее паметта на рода ти, на прадедите. Аз не греша.

— Мислиш ли?… — Нерсес Мажан чувствуваше как слепоочията му пулсират. — Ставай, вече е късно!

— Дори не зная кои са родителите ми. — Урсула бе забравила неотдавнашния поглед на Нерсес, който я смути, и отново се намести удобно, облегната на дясната си ръка. — Родила съм се на планетата Варвукс. Разбираш ли? — възкликна отчаяно момичето.

Нерсес Мажан й кимна.

Той никога не беше чувал за Варвукс. Вероятно това беше някаква далечна, голяма планета.

— Аз съм просто дъщеря на Варвукс — отчаяно повтори тя.

— Късно е вече — безпомощно рече Нерсес Мажан. — Трябва да почиваш!

— Откъде знаеш? — попита момичето. — Аз често гълтам таблетки за успокоение.

— Не се съмнявам.

Девойката неуверено погледна младия човек, застанал срещу нея. После се усмихна, изправи се неохотно, оправи полата си и като се вдигна на пръсти, сложи ръце на тила си. Поиска да се прозее, но вместо това издаде странни звуци и разтърси глава, без да се съобразява, че разваля рамзеската си прическа.

— Сутрин ставам късно — каза тя.

— Никой няма да ти пречи.

Нерсес Мажан отвори вратата на стаята й.

На прага Урсула отново се спря.

— Унасяш се в работата си… Когато влязох в салона на аптеката, ти ме погледна, но сетне веднага ме забрави. Винаги ли си такъв?

— Какъв?

— Забраванко.

— Не зная. Може би… Лека нощ.

— Това е много важно — каза момичето.

— Кое?

— Нощта да бъде лека.

— Може би.

— Освен това си и търпелив. Вероятно вече ти досаждам, но ти нито веднъж не го показа.

— Защо да го показвам, когато не е имало повод?

— Повод ли?… Имаше — рече момичето, притискайки се към Мажан. — Нали аз непрекъснато дърдоря глупости? А да се каже „лека нощ“ е много важно, защото… вероятно следобед ПОСИЗУ1 ще ме потърси. Ако ме открият тук, според полицейския ред ще бъдеш обвинен, че си укрил убиец. Не се вълнувай, мили… За това ти нищо не знаеш. Така ли е? Можех и нищо да не ти казвам. Как мислиш, могат ли да ме открият тук?

— Могат — въздъхна дълбоко Мажан.

— И аз мисля така… Но ако не ме открият…

— Ще останеш тук колкото пожелаеш — рече Нерсес Мажан и я побутна към нейната стая. — Лека нощ!

Без да се оглежда, той се запъти към вратата в дъното на гостната и влезе в спалнята, застлана с кикенски кожи, които леко блестяха. Мажан легна на тях, направо на пода, и потъна в мисли, които бръмчаха като кошер в главата му. Трябваше да реши как да действува по-нататък.

Ала малко след това от коридора долетя тревожният звън на камбанката. Аптекарят се обърна по гръб, впери поглед в мрака и се опита да чуе какво става на първия етаж.

Нерсес Мажан, изглежда, бе загубил чувството си за време. Не можеше да разбере времето ли е спряло, или е минала цяла вечност след звъна на камбанката.

Убеден, че под напора на съмненията може да не заспи и до разсъмване, той най-сетне стана и започна бавно да се облича.

Къщата тънеше в тишина.

Нерсес отвори вратата на спалнята и се озова в гостната. И там, посред стаята, видя полуголото момиче.

— Не си ли заспала? — попита я шепнешком Нерсес Мажан.

Урсула поклати глава.

Аптекарят се приближи до нея.

— Тревожиш ли се за нещо?

Тя сведе глава, сякаш се срамуваше да признае, че е разтревожена.

— Отдавна ли стоиш тук?

— Чух някакви гласове и шум — изрече момичето, мърдайки едва-едва устни. — Изглежда е тя…

— Кой?… Полицията?

— Полицията ли? — Тя се поколеба за миг. — Да, разбира се, че полицията.

Да не си убила човек? — попита Нерсес Мажан, ужасен от въпроса си и от вероятния отговор.

— Аз ли?… — Урсула поклати отрицателно глава.

— Говори! — извика Нерсес. — Казвай!… Защо!…

— Това е той — каза момичето и се разплака. — Той го е убил… Но ПОСИЗУ търси мен. Уверена съм, че ме търси.

Нерсес Мажан не знаеше какво да прави. Нищо не разбираше. Но когато си даде сметка, че е прегърнал момичето за раменете, отдръпна ръце и започна да го успокоява.

— Иди да спиш… Напразно мислиш, че полицията търси именно тебе. Нали си невинна? Нервите ти изневеряват. Утре всичко ще се изясни. Пък дори и да не се изясни, все едно, ще бъде по-леко. А кой е той?

Урсула мълчаливо се обърна и тръгна към спалнята си. В мътния полумрак се чу щракането на ключалката.

Нерсес Мажан побърза да слезе долу. В коридора се наметна с шлифера си, но когато понечи да бутне вратата и да излезе на улицата, сякаш се вкамени: в дъното на салона забеляза нечий силует и попита шепнешком:

— Нестор?

Отговор не последва.

Мажан почувствува как ръцете му се изпотяват. Сякаш някой изцеждаше тялото му и потта изтичаше само от дланите му. Пристъпи към силуета и отново спря. Зад гърба си чу гласа на Нестор.

— Мен ли търсиш?

Без да откъсва очи от силуета, Нерсес Мажан каза:

— Нестор, излизам за няколко часа. Моля те, бъди спокоен! Ти чу ли звънеца?…

— Вероятно е бил случаен минувач — отвърна Нестор. — Когато отворих вратата, нямаше никого. Изглежда, някой се забавлява.

— Хубаво забавление! — ядосано каза Нерсес. — Несторе, мислиш ли, че тук, в аптеката, може да има външен човек?

— Няма — рече старецът и внимателно погледна аптекаря. — Човекът, за когото говориш, стои отвън. А това, което виждаш, е сянката му.

Аптекарят въздъхна с облекчение, вгледа се още веднъж в неподвижния силует, който хвърляше сянка на стената, и излезе на улицата.

Близкият уличен фенер се намираше от лявата му страна. Затова Нерсес Мажан пое в тази посока и преди още да стигне ъгъла, се натъкна на човека.

Мажан заобиколи непознатия, без да откъсва очи от него, и с неприкрито любопитство го изгледа от главата до петите. Но не бе удостоен с никакво внимание. Човекът стоеше неподвижно и упорито се взираше в мрачния небосвод.

— Ще се измориш, меластър — не издържа Нерсес.

Човекът, без да променя позата си, го изгледа накриво.

— Ако чакаш някоя меластра, повярвай, че тя повече няма да дойде — продължи Нерсес Мажан и се зарадва като момченце, което си отмъщава някому. А Мажан наистина си отмъщаваше на неканения силует, появил се преди малко в преддверието. — Тя, изглежда, е заминала с някой друг. Напразно ще чакаш цяла нощ. Меластър, много приятно ще прекараш времето си, ако се потопиш мислено в чужди спомени и преживееш лудориите, вършени от истинските притежатели на тези спомени по хилядите планети на Галактическия център.

Непознатият процеди през зъби:

— Махай се! Ти ми пречиш!…

— Може би искаш да видиш изгрева на Синьото слънце?

— Меластър! — глухо и заплашително рече непознатият.

— Ей сега си тръгвам — обеща Мажан. — Моля те само да смениш мястото си. Сянката пада точно върху стената на аптеката. Това е много неприятно. Особено нощем.

Непознатият покорно се отмести няколко крачки вляво.

— Благодаря — отвърна Нерсес Мажан. — Повече няма да те безпокоя. — И бързо прекоси улицата.

— Меластър!…

Мажан се обърна и недоволно изгледа непознатия.

— Ти аптекар ли си?

— Да… но приемам поръчки само преди обяд.

— Тази ли е улица „Голямо куче“?

— Да. Кого търсиш?

Непознатият измънка:

— Кой ти каза, че търся някого?

— Никой — отвърна Нерсес Мажан.

— Точно така, никой — повтори непознатият.

Аптекарят зачака мълчаливо. Непознатият стоеше срещу него, потънал в мисли, и не говореше.

Мажан искаше да продължи пътя си, но непознатият го улови за ръкава на шлифера.

— Меластър, казват, че този, който посрещне първите лъчи на Синьото слънце на вашата планета, губи паметта си и се ражда отново. Вярно ли е? — попита непознатият.

— Може би — уклончиво отвърна Мажан. Той изведнъж разбра какво става с този човек, който се бе вкопчил в него и не искаше да го пусне. И тогава аптекарят го съжали: — Ти наистина ли си решил да посрещнеш изгрева на Синьото слънце? Напразно!… Това са глупости. Повярвай на думите ми е не приемай всичко на сериозно! Тези слухове се разпространяват в игралните домове, в хотелите на Виланк още в първите дни след пристигането на гостите, за да не се отдават те на безсмислени развлечения и да си лягат навреме, преди зазоряване.

— Така ли? — недоверчиво попита непознатият.

— Ти може би искаш да се разделиш с паметта си? По-добре ще е да я продадеш, ако намериш подходящ клиент.

Непознатият сви рамене и не отговори.

Този човек събуди любопитство у Нерсес Мажан. Той го разгледа внимателно под светлината на уличния фенер. Непознатият бе среден на ръст, на около четиридесет години или малко по-млад. Човекът щеше да е красив, ако правилните черти на лицето му не изразяваха загриженост и мъка. В утринната дрезгавина цялата му фигура излъчваше скрита печал.

От другия край на улицата се появи силует, който бавно се отправи към мъжете, застанали под фенера.

Непознатият хвърли поглед към силуета, после — към фенерите и трескаво прошепна:

— На лошо място сме застанали, меластър… Може би ще е по-добре да влезем в някоя кръчма?

И почти насила задърпа Нерсес Мажан след себе си. Отначало аптекарят се поколеба дали да го последва, но сетне покорно тръгна подир непознатия.

Съседната улица бе също слабо осветена. Животът в града сякаш бе замрял, улиците бяха пусти и тихи. За миг Нерсес Мажан бе готов да повярва, че тази вечер само той и непознатият страдат от безсъние. Но тишината беше измамна. В хотелите и игралните домове, в ресторантите и таверните животът кипеше: гостите на Виланк, пристигнали от близки и далечни планети на Галактиката, прекарваха тук своите луди и щастливи часове. Някои бяха намерили безгрижие и забрава във виното, други се бяха отдали на хазарта, трети търсеха неизчерпаеми радости в любовта и всички сякаш вярваха, че времето е като една безкрайно разтягаща се гумена лента, без да си дават сметка, че и то е ограничено.

КАПЕЛА, КАПЕЛА, КАПЕЛА.

Червено, жълто, синьо.

Жълто, синьо, червено.

Буквите пълзяха или се плъзгаха по фасадата на сградата — надолу, нагоре, по диагонал и се сливаха в думата „Капела“.

Нерсес Мажан машинално тръгна към тези ярки, разноцветни, бягащи букви, привлечен от вълшебството на думата „Капела“.

— Тук наблизо има кръчма, меластър — каза най-после непознатият. — Там няма кой да ни пречи.

Нерсес Мажан учудено погледна своя спътник. Потънал в мисли, той бе забравил за него, а пък и не искаше да си има работа със случайно срещнати хора. Наивните младежки истории му бяха чужди. Затова реши да каже на непознатия, че няма намерение да го придружи, но вместо това изрече:

— Прощавай, меластър… Аз рядко излизам от къщи нощем. А когато се случи да изляза, предпочитам да изпия два коктейла в избата на Капелата.

Непознатият, кой знае защо, се озърна и като се увери, че са сами на улицата и никой не ги следи, каза:

— Меластър, по обяд в Капелата е станало убийство. Полицията е там, няма да ни остави на мира — и забърза.

— Това не ме засяга — отвърна Мажан и гневно погледна подир нисичкия мъж, който вече му досаждаше. — Освен това, меластър… — и неочаквано млъкна. Спомни си думите на момичето: „Ако ме открият тук, полицията ще те обвини в укривателство на убиец.“

Непознатият дори не забеляза, че аптекарят млъкна. Той вървеше все тъй забързано и аптекарят неволно го следваше.

Цилиндричната сграда на хотел „Капела“ остана зад тях.

Когато аптекарят се огледа и видя, че са минали още две-три улици и са застанали пред входа на двуетажната скромна сграда на механата, нощната среща придоби за него нов смисъл.

— Меластър, не позвъни ли ти в аптеката ми преди нашата среща? — попита Мажан, преди да влезе в кръчмата.

— Може би — измърмори непознатият. — Защо не влизаш? — и мина напред. — Моля… Впрочем аз позвъних в аптеката ти. Исках да поръчам таблетки… но забелязах бележката, че нощем не приемате поръчки. Механата е чудесна… Често идвам тук. Моля!…

Още от пръв поглед механата се хареса на Нерсес Мажан. Салонът бе малък, дори тесен. Край дървените небоядисани маси бяха наредени грубо сковани трикраки столове. Подът бе застлан с избелели сламени рогозки. Стените бяха иззидани от гладки камъни, от чиито процепи се подаваха стеблата на бледи пълзящи растения с неестествено дълги листа, обърнати към изкуствената светлина. Дървеният гредоред на тавана бе в необичаен цвят, а от ъглите висяха паяжини. Имаше многобройни посетители и в салона се носеше лека, монотонна гълчава.

Непознатият мина напред и с увереността на постоянен клиент отведе Нерсес в съседното малко помещение, което по наредба не се отличаваше от салона. След лабиринтообразния полутъмен коридор с няколко открехнати врати стаята, в която влязоха, им се стори доста по-светла, отколкото бе всъщност. Масичката в ъгъла бе свободна.

— Това е моето любимо място — отбеляза непознатият и покани аптекаря да седне.

Нерсес Мажан се огледа и се убеди, че отвътре механата е също тъй скромна, както и отвън, Да създадеш такава преднамерена простота вероятно изисква доста средства. Но разходите безспорно са се покрили с наплива на туристите, които, уморени и отегчени от разкоша на градските хотели, барове и ресторанти, търсят такива скромни кътчета за уединение и отмора.

По всичко личеше, че непознатият не е за пръв път в този град. По всяка вероятност той неведнъж бе прекарвал отпуска си във Виланк. Отначало може би е предпочитал зашеметяващите с разкоша си скъпи хотели и ресторанти, но сетне те явно са му омръзнали и той е открил тази механа.

На съседната маса точно срещу Мажан седеше двойка. Мъжът, опрял глава на ръката си, дремеше с полуотворени очи. „Пиян е“ — помисли си аптекарят, защото мъжът не забелязваше нищо наоколо, нито обръщаше внимание на седналата до него жена. Само от време на време опипваше със свободната си ръка масата, намираше чашата и всеки път трудно улучваше устата си. Мажан се смая от облеклото на жената. Подобни дрехи можеха да се видят само по такива места Тя бе с черна рокля със затворена яка, в хармония с обстановката в механата, но явно целяща да подразни нейните посетители.

— Какво ще желаете? — попита приближилият се сервитьор.

— Коктейл — отвърна Нерсес Мажан и погледна въпросително непознатия.

— Да, коктейл — повтори и той.

— Имаме „Кикенска шия“ и „Камилски гръб“, „Рамзеска страстна красавица“ и „Синьо слънце“, „Легендарна земя“ и…

— „Синьо слънце“ — поръча непознатият.

— „Легендарна земя“… Да, да, „Легендарна земя“ — каза Нерсес Мажан.

— В такъв случай нека и за мен да е същото.

— Ще искате ли нещо друго? — попита сервитьорът.

— Не, това е всичко — отвърна Нерсес. А когато сервитьорът се отдалечи, аптекарят рече сякаш на себе си: — Между другото, меластър, няма да е зле, ако хората от време на време си спомнят легендите за Земята. Какво мислиш, дали тези, дето пият този коктейл, си спомнят нещо за Земята и хората?

— Сега ще узнаем — отвърна непознатият.

Сервитьорът сложи пълните чаши на масата, изгледа с безразличие аптекаря и му рече:

— Не… не си спомнят. След първата чаша забравят дори онова, което са знаели. Това е нашият най-силен коктейл, чиито съставки са естествени… Ако се вярва на преданието, този коктейл го приготвяли на Земята… Но кой знае?… Моля, опитайте.

Когато отново останаха сами, непознатият избягна погледа на Нерсес и плахо рече:

— Казах ти, че тук е хубаво… — сетне помълча, поколеба се за миг и продължи: — Миналата нощ… пропилях парите си и…

Нерсес Мажан вдигна чашата.

— Пий! — каза той. — Аз черпя.

— А съществувала ли е така наречената Земя? — запита иронично непознатият, за да прикрие смущението си. — Какво ли не измислят хората!

Нерсес Мажан не отговори.

Жената от съседната маса улови погледа му, усмихна се и кимна иронично към дремещия до нея мъж.

След няколко глътки от коктейла по тялото на Мажан се разля приятна топлина. Той отново погледна към жената. Но този път тя сведе очи и бързо, припряно започна да върти с дългите си пръсти поставената пред нея купичка.

„Къде съм я виждал?“

Мажан разтърси глава и мислите му, пуснати на свобода, започнаха бясно да кръжат. Не му се искаше да ги обуздае, да ги спре, защото дълбоко в съзнанието му се пробуждаше нещо приятно.

— Меластър, напразно мислиш, че нямам свои собствени спомени. — Аптекарят се стресна от глухия, монотонен глас на непознатия.

— Казвам се Нерсес Мажан.

— Нерсес, от ранно детство съм предпочитал да имам малко, но свои собствени спомени — продължи непознатият. — И сега, след като съм прехвърлил четиридесетте, става ясно, че имам достатъчно спомени. Но съм готов с удоволствие да продам това богатство.

— Нима?

— Да, само да намеря подходящ клиент. Може би ти ще ги купиш? — И понеже Нерсес Мажан не отговори, непознатият след кратка пауза продължи: — Тогава ми помогни! Ти имаш много връзки… Предложи на клиентите си. За комисионната, която ти се полага, няма да се пазаря. Впрочем какъв процент искаш?

„Къде съм я виждал?“

Нерсес Мажан отново погледна към жената в черно. Тя му кимна. Той не разбра намека й и сви с недоумение рамене.

— Двайсет процента ще ти стигнат ли?

— Защо искаш да продадеш спомените си? — попита аптекарят.

— Нали ти казах… Снощи загубих поредната игра… и сега ми трябват пари, за да отпътувам от Виланк.

— Мигар ще си заминеш без спомени и ще се превърнеш в друг човек?

— Така смятам засега. Но когато ги продам… Кой знае, може би този „друг човек“ няма да си замине и ще остане тук? Нерсес, мой дълг е да му оставя наследство. Щом има пари в джоба си, той може смело да започне нов живот. Нима аз не съм отговорен за него?

— Ще ти помогна — отвърна Нерсес Мажан.

„На кого прилича тя?“

Жената отмести чашата си и стана.

— Не зная как да изразя моята… — От вълнение непознатият не можа да се доизкаже. После промърмори: — С удоволствие ще ти дам двадесет и пет процента.

— Забрави процентите и комисионната — отвърна сухо Мажан. — Ще ти дам пари. Естествено — на заем.

Непознатият пребледня.

— Не, Нерсес… Не мисля, че…

— Можеш и да не ми ги връщаш — небрежно отвърна аптекарят и бръкна във вътрешния джоб на сакото си.

— Почакай — задъхан от вълнение, го прекъсна непознатият. — Аз трябва да се откажа от спомените си.

На съседната маса сега седеше само мъжът. За момент той отвори очи, огледа стаята с равнодушен, блуждаещ и изпълнен с досада поглед, прозя се, изпразни чашата си, отново опря глава на ръцете си и кротко заспа.

— Това е неизбежно — прозвуча в ушите на Мажан глухият глас на непознатия. — В момента за мен спомените са тежко бреме. Днес дори се договорих с меластър Теофил. Той с готовност се съгласи, само че при едно условие: аз да намеря клиента и да се заема с формалностите по продажбата.

— Кой е този меластър Теофил?

— Бакалин… Но когато има време и възможност, препродава и спомени.

Нерсес Мажан потърси с поглед жената в черно, но тя вече беше излязла от залата. Сервитьорът помисли, че викат него, и дотича.

— Ще желаете ли още нещо?

— Пак същото! — помоли Мажан.

— Утре вечерта ще се отбия при теб, в аптеката.

В съседната зала прозвуча женски глас в съпровод на малък оркестър. Жената пееше за търкалящата се в центъра на Галактиката планета Виланк, дето кани при себе си всички, на които им е омръзнал еднообразният живот и които искат да изпълнят душата си само със страстна любов, любов, любов… А къде е тази любов? Защо закъснява? Не, няма смисъл да се безпокоят, защото във Виланк всекиго го очаква… „любов, любов, любов“ — заповтаряха на висок глас жените и мъжете в залата и затропаха в такт.

На вратата се появи жената в черно. Тя спря за миг, усмихна се на Мажан и влезе.

— А ти влюбвал ли си се в някого, Нерсес? — попита непознатият, поемайки чашата от сервитьора. — Това, за което пеят там, няма нищо общо с любовта. Повярзай ми.

— Така е — каза жената и застана до масата. — Мога ли да се присъединя към вас?

„Не е ли много за една нощ? Но къде съм я виждал?!“

— Вие ни правите чест, меластра — възкликна Нерсес Мажан.

Жената седна.

— Може би искате да си тръгвате вече?

— Не, защо, меластра?…

— Гледах ви и ви се възхищавах — забеляза жената, усмихвайки се както преди малко. — Нямате ли приятелки? Обикновено в тази механа се идва с приятелка… а може би преживявате такава мъжка горест, която можете да удавите, ако не се лъжа, само в коктейла „Легендарна земя“? Меластър! — обърна се тя към непознатия. — Вие в Капелата ли сте отседнали?

Непознатият позабави отговора си, сетне кимна.

— Не греша, нали? — рече жената. — Видях ви с една чудесна меластра. Вероятно сте я загубили?

— Защо мислите така? — внезапно попита непознатият.

— Иначе бихте дошли тук с нея, както преди. Не е ли така?… Но вие сте загубили своята меластра и не знаете къде се намира тя сега, нали?

Непознатият не отговори.

— Така ли е — знаете ли или не?

— Не зная.

На масата настъпи мълчание.

Нерсес Мажан остави чашата с коктейла и се вслуша в ударите на сърцето си.

В салона беше учудващо спокойно и душно. Шумът, музиката и гласът на певицата не смущаваха покоя в малката зала.

— Доста се заседяхме — промълви Нерсес Мажан и сложи няколко монети в подноса, поставен в средата на масата.

— Разбира се — каза жената. — Ще ме придружите ли?… Днес в Капелата е станало убийство — неочаквано се обърна тя към непознатия.

— Да — отвърна той.

— А познавате ли убития? — попита жената.

Непознатият сви рамене в недоумение, както когато стоеше с Нерсес Мажан на • улица „Голямо куче“ под разсеяната светлина на фенера.

— Оскар, познавате ли убития? — повтори жената.

— Да — отговори непознатият. — Той ми беше партньор в играта на карти.

Втора глава

Амбулантният продавач на зеленчуци, който сновеше със своята натоварена количка по улица „Весел заек“, спря внезапно пред Нерсес Мажан, вдигна глава, погледна го учудено, защото по това време по тая улица обикновено не срещаше никого. Нерсес бе нарушил делничния механизъм на търговията му.

Търговецът измърмори нещо под носа си и количката му за пръв път се отклони, описа дъга и заобиколи Нерсес Мажан.

В този ранен час улица „Весел заек“ се сливаше в далечината с хоризонта, обхванат от виолетовия огън на изгряващото Синьо слънце.

Тракането на колелетата по паважа постепенно утихна. Нерсес Мажан продължи по улицата. Двуетажните къщи с чудесна архитектура бяха отделени една от друга с малки градинки. Улицата бе измита наскоро и блестеше, отразявайки вълшебните оттенъци на виолетовата зора. По тротоара напевно бълбукаха поточета.

Нерсес Мажан спря на ъгъла, пред къщата за обмяна на валута. Утринните благоухания на разбуждащата се градина опияняваха. Оглушително чуруликаха най-различни птици, сякаш водеха безплодни спорове… Птичият напев успокоява човешката душа. Той донесе облекчение и на Нерсес Мажан, който за една нощ неволно се оказа във водовъртежа на неочаквани събития.

Следващата пряка водеше към улица „Голямо куче“. Нерсес Мажан, застанал насред улицата, с мъка потисна желанието си да послуша птичите трели. И когато от ромбоидния прозорец на втория етаж се показа любопитното разтревожено лице на жената на сарафа, Нерсес решително тръгна в противоположна посока. След десетина крачки гой се обърна. Този път от прозореца го гледаха и жената на сарафа, и самият сараф, и двамата с познатите нощни дантелени шапчици, и двамата изплашени, разтревожени, сънени.

Нерсес Мажан ускори крачките си.

Вървеше и трескаво мислеше каква ще бъде неговата роля в създадената ситуация. Благоразумието му подсказваше да остане далече от всичко това или в краен случай да наблюдава случилото се като страничен, не заинтересован човек. Но Нерсес разбираше, че такова решение ще тежи на съвестта му и дълго, може би цял живот ще го терзае. При това той не беше убеден, че с намесата си би могъл да промени нещо в тази заплетена история. С една дума, не беше сигурен в себе си.

След години той ще си спомня чувството на неувереност и нерешителност, което го беше обзело на улица „Весел заек“. Този спомен ще го изпълва с радост и вдъхновение, каквито спохождат великите творци, когато след продължително бездействие те изведнъж усетят, че в душата им още не е угаснал вътрешният огън, че някогашният порив към творчество, неукротим, неизчерпаем, не ги е напуснал и е готов да се разгори.

А сега, сам, без ничия помощ, Нерсес Мажан трябваше да вземе важно, съдбовно решение. Затова не искаше да се прибере вкъщи. Там щяха да му пречат и старият Нестор, за когото понятието време не съществуваше, и търсената от ПОСИЗУ Урсула, със символичния доспски знак на едрата й гръд.

Разстоянието от механата, където седяха с жената в черно, до улица „Весел заек“ Нерсес Мажан измина бавно, опитвайки се да вземе най-правилното решение.

Но… напразно! За да събере мислите си, за да се съсредоточи, трябваше да е в спалнята с кикенски кожи; искаше му се да легне на тях с притворени очи и да мисли, да мисли, да мисли…

Само „Клубът на жителите кореняци“ можеше да замени спалнята. Естествено, не напълно, но засега Нерсес нямаше друг изход.

Когато отмина завоя, той забеляза входа на клуба. Някога аборигените на Петата планета Алфа от съзвездието Скорпион украсили фасадата на сградата с тайнствени змиеподобни знаци, които в миналото имали някакъв смисъл, но сега, тук, на Виланк, го бяха загубили. Но тези знаци оставяха странно, непознато, дълбоко вълнуващо впечатление. Под тяхното въздействие се раждаше непреодолимото желание да се изтръгнат смътните спомени от тъмните кътчета на подсъзнанието и да се види как в миналото тези аборигени са били усмирявани и подлагани на унищожение. Но те не позволили да бъдат покорени, искали да запазят достойнството и честта си и затова били унищожени физически.

След като местното население на планетата било ликвидирано, хора със съмнителен произход превърнали освободените земи в плантации за чамчар, запазени до ден днешен. От корените на чамчара приготвят прочутите цигари „Сърце на скорпион“.

— Добро утро, меластър Мажан!

— Добро утро — отвърна той на възрастния гардеробиер.

— Отдавна не сте идвали, забравихте ни вече!

— Да, доста отдавна.

— Заповядайте, меластър! Днес сте един от първите ми клиенти — рече старецът и взе шлифера му.

— Така и предполагах — със задоволство отвърна аптекарят.

В утринните часове „Клубът на жителите кореняци“ обикновено гъмжеше от хора. След напрегнатата нощна работа посетителите идваха тук да пийнат грог или маулско кафе и да обсъдят последните новини.

Нерсес Мажан с леко кимване поздрави първите двама-трима посетители, които разговаряха, настанени удобно в меките кресла.

Той седна до прозореца, откъдето можеше да наблюдава оранжевия изгрев, и погледна часовника си. Оставаше час, час и половина до идването на жителите кореняци и клубът щеше да се напълни. Тогава по прозорците щяха да заиграят първите лъчи на Оранжевото слънце, а по-късно привечер щяха да се удавят в отблясъците на Синьото слънце.

Нерсес взе бутилка с пъстър етикет, наля в чашата си пенливата студена течност, отпи няколко глътки и с удоволствие усети как тежкото оловно бреме на умората, притиснала тялото му, изчезва.

— Имам малко работа с вашия приятел. И с вас…

Защо веднага не й каза, че няма нищо общо с този човек, че го е срещнал за първи път преди час-два и тогава е научил, че се нарича Оскар.

— Слушам ви, меластра.

— Тук не е удобно. Не е ли по-добре да се качим горе?

— Моля, меластра!

Настаниха ги в салона на втория етаж. По всичко личеше, че съдържателят на клуба-бар кани тук високопоставените посетители на града, натоварени с изпълнението на държавни задачи, и им устройва богати приеми, по време на които се решават такива жизненоважни въпроси, каквито не биха могли да бъдат дори разисквани в мрачните официални кабинети.

Ослепително ярка светлина — след мекия полумрак, царящ долу.

— Седнете.

Жената вече не се усмихваше. И когато тя, скръстила ръце, застана зад стола на Оскар, Нерсес Мажан неволно възкликна: „Линда Ло?“ Най-сетне я позна: Линда Ло, очарователната Линда, една от най-опитните следователки в ПОСИЗУ.

— Вашето име, меластър? — попита Линда Ло, без да обръща внимание на възклицанието на Мажан.

Оскар учудено погледна аптекаря, недоумявайки защо е нужно да го питат за името му, след като то е известно. Мажан не сподели удивлението му и дребният на ръст човек тихичко каза:

— Оскар.

Нерсес Мажан изпи втора чаша от освежителното питие и възропта в себе си, че сервитьорът се бави.

В салона влязоха още двама души. Щом видяха Нерсес, веднага му се усмихнаха. Аптекарят се побоя, че те могат веднага да дойдат при него и да подхванат безсмислен, ненужен разговор. И той рязко се обърна към прозореца, демонстрирайки безразличие към обкръжението си.

— Помните ли името на партньора си в играта на карти, меластър Оскар?

— Разбира се.

— Моля, отговорете точно!

— Зенон Джабез.

— Кога го срещнахте за пръв път?

— Преди шест години.

— Къде?

— Тук, в Капелата. В този ден не исках да играя. Но той настояваше и накрая ме убеди. Фактически тогава се запознахме.

— Защо не искахте да играете?

— Предната вечер заложих голяма сума и загубих.

— Но въпреки всичко Зенон Джабез успя да ви склони, нали?

— Да. Щом научи причината за моя отказ, предложи победителят да върне парите, като завършим играта.

— И вие се съгласихте?

— Да. Този ден той искаше да играе просто заради играта. А аз нямах какво да губя.

— Предполагам, че сте загубили.

— Не, спечелих. И на следващия ден, съгласно уговорката, му изпратих цялата сума по камериера. Беше интересно. Виждате ли, меластра, само мисълта, че Зенон може да се безпокои, да преживява, да се вълнува дали ще изпълня уговорката, удвояваше удоволствието ми от играта. Но аз му върнах парите, без да съжалявам. По-важни бяха преживяванията — моите и неговите.

— Значи вие не нарушихте уговорката? Вероятно Зенон Джабез е оценил вашето благородство и честност и е предпочел да ви стане постоянен партньор?

— Оцени?… Не зная. Но на следващата вечер той отново ми предложи да играем при същите условия. Каза го дори шеговито и аз се съгласих. И сякаш нарочно спечелих играта. А на другата сутрин отново му върнах спечелената сума.

— Той очакваше ли я?

— Не я очакваше, защото щом свършихме играта вечерта, той дойде при мен, каза ми, че е предложил това условие на шега, и поиска да ми върне печалбата… Естествено, не приех парите. Опитах се да му обясня, че в крайна сметка в играта никой не печели, че всички губят, както става обикновено в живота. Обясних му, че ми е омръзнало от еднообразни измамни победи и загуби. Казах, че изпитвам по-голямо удоволствие, когато връщам парите. Той разбра всичко. Мълчаливо ми кимна. „Значи ще играем и тази вечер?“ — рече после. И наистина съвсем скоро станахме постоянни партньори.

— Колко пъти идвате тук годишно?

— Само когато съм в отпуск.

— Виждали са ви винаги заедно. Уговаряли ли сте се предварително кога да се срещнете следващия път? Доколкото зная, вие сте жители на различни планети?

— Да, на различни. Той е от Лета. Понякога се уговаряхме, друг път се срещахме случайно. Разбирате ли, просто беше съвпадение. Той винаги ме е посрещал във Виланк. Спомням си, че само веднъж пристигна няколко дни след мен…

— Нерсес? — прекъсна спомените му радостен женски глас.

Аптекарят присви очи, огледа красивата съдържателка на клуба и приятелски й каза:

— Добър ден, Забел… Станала си по-хубава! Съдържателката на клуба погали нежно сивеещите коси на Нерсес Мажан.

— И не старееш…

Забел рязко дръпна ръката си, облегна се на перваза на прозореца и с умиление погледна аптекаря.

— Много ли ти се иска да остарея?

— Не… Разбира се, че не… — отвърна Нерсес.

— И въпреки всичко косите ти са започнали да побеляват… Затова ги обичам.

— Но не и мен, нали?

— Имаме още много време.

— Да, имаме — съгласи се Мажан.

— Ще закусиш ли?

— С удоволствие, Забел.

— Мислех, че завинаги си ни забравил.

— Тебе — никога, Забел. Не бива да си мислиш така. Нали имаме още много време?

— Ти си развълнуван.

— Тъй ли?

— Развълнуван си или се тревожиш за нещо — отвърна Забел. — Какво ще хапнеш, Нерсес?

— Не искам да променям нашия обичай, Забел. Забравила ли си?

— Не съм. Днес ще те нагостя с дивеч.

— Благодаря ти, мила. Ти винаги умееш да отгатваш желанията ми.

— Но ти наистина си разтревожен — каза Забел и загрижено се вгледа в подпухналите му очи. После плесна с ръце и добави: — Знам!… Ти си влюбен!…

— Къде е Урсула?

— Не знам — отвърна Оскар и погледна изпод вежди Нерсес Мажан.

— И вие ли не знаете, меластър Мажан? — попита Линда Ло.

Въпросът завари аптекаря неподготвен, но той успя да се овладее.

— За кого става дума, меластра? — на свой ред попита Нерсес.

И си помисли, че скромният аптекар от улица „Голямо куче“ може и да не знае коя е тази Урсула и къде се намира, че ПОСИЗУ ще мине и без услугите на непрофесионалиста.

Нима Оскар не знае къде е момичето със знака на планетата Досп? Впрочем защо трябва да знае?

— Отгатнах ли? — повтори Забел. — Влюбен си, нали?

— Да — съгласи се Нерсес. — Позна.

— В кого?

— Можеш ли да отгатнеш и това?!

Съдържателката на клуба трескаво започна да разтрива пръстите си и изкосо погледна Нерсес.

— Не искам — отвърна Забел.

— В Линда Ло!

Забел се засмя.

— Да, да, в Линда Ло — Мажан прекара длан по лицето си, сякаш искаше да изтрие от него напрежението.

— Нерсес, стига — през смях помоли Забел. — В Линда се влюбват само престъпниците. — Забел изтри сълзите си. — И казват, че в това е секретът на успеха й. Вместо да й се обясняват в любов, престъпниците започват да й доверяват своите тайни и накрая сами попадат в клопката. Ох, Нерсес, Нерсес, ще ме накараш да припадна от смях!

— И аз съм престъпник, Забел.

— Ти?

— Скоро ще почувствуваш, че и ти си престъпник.

— Нерсес, не напразно ми се струваше, че се е случило нещо.

— Ние сме престъпници… Всички… всички, които са дръзнали да вкусят сладостите на младостта и да останат млади. Но мигар сме станали по-щастливи, мигар изживяваме истински младостта си? Мигар в това е смисълът на младостта?

— Ей сега ще ти приготвя закуската — рече Забел — и тъжните ти мисли ще се разсеят.

Нерсес Мажан усети как тя нежно като зефир погали косите му и излезе от стаята.

„Той. Той го е убил.“

Издадената брадичка на Нерсес Мажан сякаш още повече щръкна. Той сви устни и се намръщи. Досети се, че Оскар беше звънил в аптеката не за да поръчва таблетки. Купувачи на спомени той би могъл да намери с помощта на когото и да е от сервитьорите в клуба, и то срещу два-три процента комисионна.

На масата се появиха топли и студени блюда от дивеч, шишчета и кутия цигари „Сърце на скорпион“. Забел, за да угоди на Нерсес, винаги се запасяваше с тези цигари — най-екзотичната стока на Виланк.

Аптекарят започна спокойно да се храни, като от време на време поглеждаше към вазата с оранжеви макове, поставена в другия край на масата.

— Кога за последен път сте видели Зенон Джабез?

— Сбогувахме се вчера, преди разсъмване.

— И повече не сте ли се срещали?

— По-късно научих, че го убили в спалнята му.

— Кой ви съобщи тази новина и къде?

— Всички говореха за това. В началото нищо не разбрах. По-скоро не повярвах. Отидох при гардеробиера.

Той потвърди, че Зенон Джабез е убит.

— И какво друго каза?

— „Меластър Оскар, вие бяхте толкова близки. Кой ще ви бъде партньор отсега нататък?“ — Оскар повтори думите на гардеробиера.

— Кой от вас спечели играта вчера? Пак ли вие?

— Не, меластра. За съжаление я загубих.

— Колко?

— Дадох всичките си пари.

— Но защо „за съжаление“? Нали призори той трябвало да ви върне печалбата си?

— Не, меластра. Този път не я изпрати. Сега съм разорен, човек, който няма средства да се върне у дома си. Какво ще стане с мене, меластра? У дома ме чакат. Тук нямам работа.

— Почакайте… Вие не се ли разтревожихте, когато той не ви върна парите?

— Всеки път, щом загубя, ставам неспокоен до появяването на камериера.

— Нали сте имали уговорка…

— През тези шест години се боях, че все някога той ще забрави шеговитото условие, още повече че Зенон, общо взето, не бе сериозен човек. Убеден бях, че той иска да ме разиграва… Сетих се, че може да забрави за нашето условие в деня, в който прибере и последната монета от джоба ми. Изглежда, бе човек, надарен с голямо търпение. Шест години… той се възползва от факта, че аз играя не за пари, а за удоволствие. Съгласете се с мен, меластра, че всъщност той здравата ме преметна.

— Вие винаги сте се съмнявали и в същото време сте продължавали да играете при тези несериозни условия?

— Тъкмо в това е и цялото удоволствие. Защото играта продължава и като станем от масата. Ако го няма привкусът на несериозност, играта става безинтересна. Миговете, в които камериерът ми носи парите или полицата, са най-щастливите за мен и не могат да се сравнят с нищо друго… Вие, естествено, трудно ще разберете това…

Маковете във вазата изведнъж се разпукаха. Нерсес Мажан изтри със салфетка ръцете си и се загледа през прозореца. Изгряваше Оранжевото слънце. В залата цареше суматоха. Сред общия шум се отделяше нечий бас. Нерсес Мажан не виждаше притежателя на баса, но го позна. Бе старши дежурният на крайградския космодрум, който разказваше за пристигналите през нощта туристи.

— Кажете, моля… Обикновено по кое време си връщахте спечелената сума?

— Нямаше определен час.

— Може би ще ни кажете дали преди обед или следобед?

— На обяд… Понякога час или два преди това… Няколко пъти ми е връщал парите и рано сутрин. Аз не бях съгласен.

— Защо?

— Защото, за да преживяваш, е нужно време. А той ми връщаше парите веднага и ме лишаваше от удоволствието да се съмнявам, да се надявам, да се тревожа.

— Меластър Оскар, бихте ли обяснили, защо предпочетохте да си връщате парите преди обед?

— До обяд си стояхме вкъщи, а следобед почти до свечеряване не сме се срещали.

— Значи ли това, че сте се срещали само на игралната маса?

— Според случая… Зависеше от настроението и от желанието ни да играем.

— Излиза, че вашите преживявания вчера са траели до обяд?

— Напълно сте права. До обяд, меластра.

— А после?

— Когато часовникът удари дванайсет, почувствувах се банкрутирал.

— Но това не е било изненада за вас, след като сте го очаквали цели шест години?

— Да, права сте. Очаквах, но имах и… надежда. И когато ударите на часовника замряха, едва тогава почувствувах, че играта е добила нов смисъл и надеждата е изчезнала.

— Можете ли да си припомните къде сте се намирали и с какво сте се занимавали до момента, когато научихте за убийството на Зенон Джабез?

— Ще се постарая, меластра… макар и да не разбирам какво целите с този разпит. Отговорите ми няма да ви помогнат да откриете убиеца. И така… Обикновено закусвам в леглото. Вчера нямаше причина да променям навиците си. Общо взето, съм консервативен човек. И тъй като до обяд имаше доста време, а Зенон Джабез не беше изпратил камериера, реших да си полегна. Но много скоро ми омръзна… Право да си кажа, денят за мен започва в мига, когато получавам обратно загубената сума. За да не скучая, включих радиото. Исках да чуя последните междупланетни новини. И през ум не ми е минавало, че животът на планетите от Галактическия център е толкова неспокоен… Ако и в бъдеще продължи така, войната ще стане неизбежна. Помня, че тогава си помислих: „Защо слушам тези предавания толкова рядко?“ Когато новините свършиха и часовникът удари дванайсет, аз изведнъж разбрах, че няма смисъл да чакам повече. Убедих се, че съм разорен… Скочих от леглото и закусих. Сетне се измих и обръснах… С една дума — изпълних утринния ритуал.

— После веднага ли напуснахте стаята си?

— Да.

— В колко часа?

— Не мога да ви кажа. Вероятно в един или в два… Не, не зная. Стори ми се, че от първия удар на часовника до излизането ми от стаята на хотела е минала цяла вечност.

— Ако не бъркам, вие и Зенон Джабез сте живели на един и същи етаж?

— Бяхме съседи. Винаги минавах край неговата врата.

— И сте искали да го видите, нали?

— Исках. Този път дори се спрях за минутка пред вратата му. Но, меластра, аз съм човек с достойнство.

— Разбирам!

— Слязох във вестибюла. Там научих печалната вест.

— Не излязохте ли от стаята си малко по-рано?

Оскар не отговори.

— Между един, един и половина полицейският инспектор два пъти е почукал на вратата ви.

— Нищо не съм чул.

— По простата причина, че не сте били там.

— Нищо не съм чул… Не зная. Може би съм се къпел. Обичам да вземам душ след закуска.

— Вие твърдите, че следобед не сте се срещали със Зенон Джабез?

Оскар наведе глава. Нерсес Мажан забеляза как дясната му буза потрепва.

— Е, кажете: срещнахте ли се или не?

— Вие предполагате, че аз…

Оскар млъкна.

Нерсес Мажан избърса влажното си чело с длан и хвърли поглед към прозореца, по който играеха веселите лъчи на първия изгрев.

Вратата на залата безшумно се отвори.

Влезе висок, слабичък полицай, придружен от съдържателя на механата. Полицаят се приближи до Линда Ло и й прошепна нещо. Като изслуша разпореждането на следователката, предадено също така шепнешком, той погледна бегло Оскар и Мажан и си излезе. Съдържателят малко се позабави, поклони се на Линда Ло, но от равнодушния й поглед разбра, че е излишен, и също напусна залата.

— Колко загубихте вчера в брой?

— Двайсет хиляди… А с полиците…

— У Зенон Джабез намерихме чекова книжка, но в наличност имаше само пет хиляди седемстотин двадесет и един… Полици не открихме. Какво мислите, къде биха могли да изчезнат вашите двадесет хиляди и полиците?

— Значи наистина ги няма? — прошепна Оскар.

— Може би са го убили с цел да го ограбят? — предположи Линда Ло.

— Да, меластра… Може би — Оскар пребледня.

— Но крадецът до известна степен е бил благороден човек — с лека ирония забеляза Линда Ло.

— Нима убиецът може да бъде благороден?! — възкликна Нерсес Мажан.

— Да — заставайки пред аптекаря, произнесе Линда Ло. — Впрочем, меластър, вие все още ли настоявате, че не познавате Урсула?

— Коя е тази Урсула? — невинно запита Нерсес.

— Крадецът е проявил благородство само до известна степен — каза Линда Ло, обръщайки се към Оскар. — Този човек прибрал двадесетте хиляди и полиците, а петте хиляди седемстотин двадесет и един, които не били негови, ги оставил. Именно с това той е допуснал съдбовна грешка. Така ли е, меластър Оскар?

Оскар се поразмърда на стола, очите му се втренчиха безизразно, той се вкопчи в масата. Нерсес скочи, подхвана го и го отведе на дивана. Очарователната Линда наля вода в чашата и я подаде на аптекаря…

— Приятно ли е да те галят по косата, Нерсес?

— Да, Забел!

— Нерсес, мислил ли си за това, че моите и твоите връстници отдавна вече не са между живите? Те предпочетоха обикновения живот… и сега вече не съществуват. Колко поколения се изнизаха пред очите ни, а ние все още изживяваме най-хубавите си години. И въпреки това ти продължаваш да се съмняваш, че сме облагодетелствувани от живота… облагодетелствувани сме и затова живеем!

— А на кого сме потрябвали с дълголетието и младостта си? Има ли нужда от този консервиран живот?

Забел тихо се разсмя.

— Вече съм на тридесет години — рече уморено Нерсес. — Точно преди осем години започнах този нов, странен и донякъде привлекателен живот. Тези осем години са мои. А в действителност покрай мен са минали десетилетия.

— Столетия…

— Може би и столетия. Отдавна съм престанал да мисля за времето, което принадлежи на другите, но не и на мен. Свикнахме да не забелязваме как бързо минава времето за другите и какво се върши в техния свят.

— Ти наистина си влюбен — едва доловимо въздъхна Забел, — пък на мен ми е мъчно, Нерсес.

— Зенон Джабез знаеше ли, че Урсула и вие се срещате?

— Вероятно не… А може и да се е досещал, но да се е преструвал, че не знае… Нищо конкретно не мога да кажа.

— Защо сте започнали този роман с Урсула?

— Ние се влюбихме един в друг.

— Така ли?! — Линда Ло за първи път любопитно погледна Оскар — нисичък, свит, грозноват. — Чудно наистина! А често ли се срещахте?

Оскар поклати глава:

— Не зная какво да ви отговоря.

— Благодаря, меластър… Нямам повече въпроси. Ако срещу вас бъде повдигнато обвинение, ще имате възможност да се защищавате. Меластър Мажан, значи вие не сте срещали момиче на име Урсула?

— Казах ви вече, че не я познавам!

— Не се сърдете, меластър, не се сърдете! — усмихна се Линда Ло…

— Ние се самозалъгваме, Забел — каза Нерсес Мажан. — Най-печалното е, че лъжем себе си. И когато не искаме да се самозалъгваме повече, започваме да лъжем другите.

Забел извърна с ръце главата на Мажан, наведе се и го погледна в очите.

— Забел… — аптекарят опита да се усмихне. — Когато хората дълго се наслаждават, изживявайки вечната младост, много закъсняват. Закъсняват да надзърнат и да изучат дълбините на собствената си душа, не смогват да опознаят другите, не успяват и… да се влюбят. На тях им се струва, че времето е безкрайно… — Нерсес Мажан погали ръцете на момичето, а после се дръпна. Сетне се огледа с безразличие и се изправи. — Ще тръгвам… Много се заседях.

Той мина между масите и разсеяно поздрави познатите си.

Забел го последва мълчаливо.

До изхода на клуба Мажан прегърна момичето.

— Довиждане, Забел!

— Ще те чакам, Нерсес!

„И тя се събуди от дълбок сън… Видя светъл, безбурен свят. Разпери крилца и се изплаши от скритата в тях сила.“

Нерсес Мажан, с шлифер, преметнат през рамо, се връщаше вкъщи, без да бърза. Искаше му се да поразмисли за нещо много важно, но не успяваше да се съсредоточи.

„Пеперудата погледна отначало към едното слънце, после — към другото… Тя искаше да литне към слънцето, но не знаеше към кое от двете… Просто не можеше да направи избора си, защото родителите й — пеперуди, прадедите й — пеперуди, бяха имали и бяха познавали едно-единствено слънце и не бяха изпитвали нужда да избират. В телцето й се бе вселила някаква непреодолима тревога. Пеперудата, събудила се от дълбокия сън, гледаше към двете слънца, които пламтяха на небосвода, и не се осмеляваше да размаха разперените си крилца. Не се осмеляваше, не се осмеляваше… Защото тази пеперуда се беше озовала в нашия свят случайно, съвсем случайно…“

Измити призори, улиците вече бяха изсъхнали и плочниците бяха загубили приятния си блясък.

Нерсес Мажан застана пред витрината на магазина за музикални инструменти. Мъчеше се да се отърси от преследващите го спомени, да избяга поне за малко от нещастната пеперуда, която, заблудена от изгрева на двете слънца, не съумя веднага да реши към кое от тях да полети и… умря.

На витрината върху надиплено черно кадифе бяха подредени лъщящите под слънчевите лъчи златисти тимпани, дървени лютни, валдхорни, изящни метални духови инструменти. За да свириш на тях, бяха нужни желание и пари.

Продавачът забеляза човека, който внимателно оглеждаше инструментите, енергично замаха с ръце и го покани в магазина.

Нерсес Мажан недоумяващо сви рамене, но влезе.

— Меластър, вие музикант ли сте? — попита закръгленичкият продавач, чиито ръце не знаеха покой.

— Не.

— Така и предполагах, меластър — и ръцете на продавача описаха огромен полукръг пред отрупания с музикални инструменти рафт. — Общо взето, ние избягваме да си имаме работа с музиканти и музикантите ни отвръщат със същото, но по деликатен начин. Никога ли не сте се занимавали с музика?

„За да не се самозалъгваме, ние често лъжем другите.“

— Не — отвърна Нерсес Мажан.

— Чудесно! — възкликна продавачът. За момент ръцете му се успокоиха върху дебеличките му бедра, а после отново започнаха да шават лудо. — Веднага се досетих, защото иначе не бихте гледали с такова възхищение витрината. Значи вие не знаете какво е дооо? — Устните на продавача се закръглиха и останаха така за известно време. Явно той искаше да смае клиента си. — Красиво е, нали? А реее… меластър? И това не знаете, нали?

Нерсес Мажан с интерес наблюдавате необикновено изразителните мимики на дебеличкия продавач.

— А ми-миии — запя той и потърка ръце, — фа-сол-ла-си-доо! — Той си пое дъх. — Силасолфамиредо… ох, меластър, вие сте рядък клиент. Мога да ви предложа лютня, изработена от двеста и петдесет годишно дърво, наречено макис, или тимпани?… Може би ще предпочетете кампанелите, чийто ясен звук подлудява меластрите?

— Аз не съм музикант.

— И това е най-важното, защото… — Продавачът неочаквано се озова на върха на металната стълба. — Сега ще ви покажа флейта, чиито звуци завинаги ще се запечатат в паметта ви и всеки път, щом чуете за Виланк, те ще зазвучават тъй печално и нежно, че дните, прекарани на нашата планета, ще ви се сторят стократно по-чудесни, отколкото са били в действителност…

Той слезе с пъшкане от стълбата и протегна към Нерсес Мажан черна флейта с блестящи метални лостчета и гладки копчета.

— Виждате ли, меластър… Каква фина изработка!… И доста евтина в сравнение с другите развлечения във Виланк. Това е най-хубавото, което бих могъл да ви предложа Вие просто нямате представа какво велико нещо е музиката, но въпреки това я обичате… Нека бъдем искрени, меластър, когато слушате как свирят музикантите, вие скришом, дълбоко в себе си, винаги им завиждате. И винаги ви се е струвало, че не сте пълноценен човек… Просто чувствувате, че наред с качествата си имате и един недостатък, който хвърля сянка върху достойнствата ви. Този именно недостатък ви измъчва, кара ви да страдате… Неумението да свирите е пропуск във вашето възпитание… Да, да, да свирите — макар и на тъпан… Дум-дум-дум…

Продавачът млъкна за миг и подозрително изгледа Нерсес Мажан, който мълчаливо се усмихваше. Като изтълкува по своему тази усмихва, продавачът отново се въодушеви.

— Нашият магазин е създаден за хора като вас — непълноценни и нещастни. Ще купите ли флейтата?… Ето така. Много е лесно.

— Притиснете флейтата до устата си, долепете устни до отвора и се опитайте да духнете. Духнете де! Впрочем, меластър, можете и да не духате, защото е все едно. Това е необходимо само в случаите, когато се самозалъгвате и си давате вид, че свирите сам, съвсем леко… разбирате ли… сам! Затова не е толкова важно в каква последователност натискате клавишите. По-важно е да застанете в позата на музикант, да се съсредоточите и да се почувствувате творец… А флейтата ще засвири сама. Ще прозвучи вълшебна мелодия, създадена само за тази флейта.

— Значи тя свири сама?

— Разбира се… Да бъдем откровени докрай, меластър. За да чуете тази мелодия, дори не е необходимо да доближавате флейтата до устните си и да се преструвате, че духате. Нужно е само да натиснете копчето… Но за да изпитате напълно удоволствието, ще бъде добре поне малко да се самозалъжете и да повярвате, че свирите вие.

— И всеки път ли ще звучи същата мелодия? — полюбопитствува Нерсес Мажан.

— Казал ли съм подобно нещо, меластър? — продавачът сложи флейтата в калъфа. — Не съм казал подобно нещо… Мелодията прозвучава само веднъж, като натиснете копчето. После можете да хвърлите флейтата, но мнозина, доколкото ни е известно, я запазват като скъп спомен. Повярвайте, меластър, че удоволствието, което ще изпитате, наистина е неповторимо. Моля, меластър…

Нерсес Мажан машинално взе малкия калъф и остави на тезгяха една стотачка.

— Нашият музикален магазин е на ваше разположение, меластър — рече продавачът, връщайки му рестото. — Може би ще поискате да свирите на лютня, на кампанела или на барабан?… Ха-ха! Тъпанът или барабанът, естествено, са предназначени за най-безнадеждните. Убеден съм, че човекът, който предпочита такава флейта, никога няма да се принизи до тъпана или барабана… Дум-дум-дум!… О, колко е глупаво!… Довиждане, меластър!

На улицата Нерсес Мажан се спря и с недоумение заразглежда кафявия калъф. После небрежно пъхна флейтата в джоба си и свърна наляво.

След десетина крачки се озова на улица „Голямо куче“.

Сега Нерсес Мажан сякаш с чужди очи наблюдаваше всичко наоколо. Като се наслаждаваше на скромните двуетажни и триетажни къщи, на толкова обикновената, но сякаш отново открита улица, той си спомни онова далечно време, когато за първи път стъпи във Виланк. Сам избра този град и реши да открие аптека на най-спокойната и приветлива улица, наречена „Голямо куче“.

За последното десетилетие тук нищо не беше се променило. Почти нищо…

Нерсес Мажан с тъга си спомни отминалите времена, но те не бяха оставили никаква следа у него, защото само промените оставят дълбока диря след себе си. Той не искаше да мисли повече за пеперудата, изплашила се от силата, стаена в крилцата й, затова побърза да стигне час по-скоро у дома си.

В коридора спокойно окачи шлифера си, изправи се и срещна укорителния поглед на Нестор.

— Сърдиш ли ми се? — попита Нерсес и когато Нестор не отговори, Мажан продължи: — Прости ми, старче, позакъснях. Така се случи.

Нестор се отдръпна, за да мине аптекарят.

В трапезарията Нерсес Мажан сякаш не забеляза веднага отрупаната маса и каза умолително:

— Гладен съм, Нестор!

— Ей сега.

Нерсес неволно се усмихна на находчивостта си — само когато се преструваше, че е гладен, успяваше да смекчи стареца, да го разнежи.

— Седни.

Нестор сложи подноса на масата.

— Много ли ми се сърдиш, Нестор?

— Яж.

Мажан неохотно придърпа подноса към себе си.

— Болен ли си? — разтревожи се старецът.

— Може би… Срещнах се с притежателя на сянката — Оскар… Отидохме в механа, макар че настоявах да се поразходим… Но какво да се прави, Нестор, въпреки желанието ми стана така.

— Май нещо не ти се яде? — забеляза Нестор.

— Не знам. Може би. А пък наистина съм гладен. Какво прави гостенката ни? Закуси ли?

— Не успя, горката… Стана преди разсъмване.

Нерсес Мажан се вкамени.

— Защо?

— Отведоха я.

Нерсес Мажан започна да рови с вилицата в чинията си. И сякаш някъде отдалече чу равнодушния глас на Нестор.

— Бяха двама… „Искаме да видим Урсула — каза високият мършав полицай. — Знаем, че е тук.“ „Тъй ли?“ — попитах аз. В същото време момичето слизаше по стълбата да закуси. „Аз съм тук — извика то, — влезте!“ Те ме изблъскаха, защото бях застанал на прага, и нахълтаха в трапезарията. „Вие навярно знаете, че вчера, когато камериерът занесъл обяда на Зенон Джабез, го намерил мъртъв в спалнята?“ „Зная — отвърна момичето, — видях камериера, когато излизах от апартамента на Зенон.“ „Ще имате ли нещо против, ако продължим нашия разговор в управлението на ПОСИЗУ?“ — предложи високият полицай. „Бързате ли?“ — попита Урсула. „Да.“ „Тогава да вървим — каза тя, без да докосне закуската, — да вървим, меластър, но едва ли ще има за какво да разговаряме.“ „Тъй ли мислите, меластра?“ — иронично подхвърли нисичкият. „Убедена съм“ — каза момичето.

— В колко часа стана това? — полюбопитствува Нерсес Мажан.

— При първото разсъмване.

— Урсула помоли ли те да ми предадеш нещо?

— Каза, че съжалява, загдето не е успяла да ти благодари за гостоприемството. Не се вълнувай, момчето ми — добави старецът, — аз сам ще се занимая с клиентите. А ти иди да си починеш малко. После ще се измиеш, ще се обръснеш, ще се освежиш. И ще се увериш, че всичко, което ти се е сторило ужасен кошмар, е нещо съвсем обикновено и делнично в живота на хората…

— Да, вероятно — разтърквайки очи, промърмори Нерсес Мажан и се заизкачва по спираловидната стълба.

По навик той надникна в стаята, където бе нощувала Урсула. Очакваше да види следите от нощните гости. Но прилежният Нестор бе оправил леглото и стаята го посрещна с обичайната тържественост и строгост.

Нерсес Мажан въздъхна гневно и излезе от стаята.

…Кикенските кожи ласкаво го приютиха След миг Мажан вече витаеше в света на звездните огньове, разпилени по синьото кадифе на небосвода.

Въжеиграчът стои угрижен и печален на опънатото под звездите въже. Угрижен и печален, той свири на цигулка.

Мелодията като бели талази мъгла се носи в далечината, а звездните огньове й пригласят с червени, сини, жълти и оранжеви викове…

„Естер!…“

Сините ливади започват от прага на къщичката и стигат чак до хоризонта, там, където Червеното слънце поглъща пепелявия здрач.

По ливадата има следи от човешки стъпки.

„Естер… Добро утро!…“

Срещам я пред градинката на сарафина само в дните, когато въжеиграчът спокойно се люлее под звездния купол. Аз се откъсвам от земята и леко стъпвам по облачетата.

Кестеняви, златисти, бронзови къдрици… И румен девичи свян… Треперещи устни, търсещи жадувани целувки.

А въжеиграчът все тъй свири на цигулката си.

По синята ливада има следи от човешки стъпки, които ме водят към вечната младост.

В кафенето на малкото градче са седнали трима. Аз, момичето и въжеиграчът с шапка с пискюл.

— Ти ни пречиш — казва ми въжеиграчът, дъвчейки пискюла на островърхата си шапка.

— Да вървим, Естер… С моята флейта ще изсвиря за тебе вълшебна песен. Тя се ражда само веднъж и повече никога не се повтаря. Да вървим, Естер!

— Отивай си! — казва въжеиграчът. — Естер е моя… Отдавна е моя… Тя е моята песен, мигар не знаеш? Слушай — той продължава да дъвче пискюла на шапката си, притиска цигулката под брадата си и мелодията се понася из звездния свят.

— Естер!

— Отивай си — казва момичето и слага глава на рамото на въжеиграча. — Аз му принадлежа… Отдавна, много отдавна…

По тъмния небосвод трептят звездите. Въжето бавно се люлее… в такт с него се люлее и Естер.

Стъпвам по облачетата, които се изплъзват изпод нозете ми.

— Аз съм песен… песен… песен…

— За другиго?

— За другиго… другиго… другиго…

— Жалко — шептя аз. — Много жалко… Ти беше девойче, чиито устни жадуваха целувки, но аз не се осмелих да го сторя, за да не се разбият мечтите ти под тежестта на вечната младост.

— Естер!

Сините тревици на ливадата се изправят и заличават следите от стъпките. Може ли да се загуби вече изгубеното?

Наблюдавам въжеиграча, който се е превърнал в малка точка под тъмния небосвод.

— Отивай си! — ечи гласът му под звездния купол. — Чакат те!…

— Кой!…

— Линда!… Линда!… Линда!…

… Двама тичат един срещу друг под лъчите на Червеното слънце, през горите, реките и ливадите. С нетърпение и скрита горестна надежда ги гледам и си мисля: ще се срещнат ли, ще се влюбят ли?

Защото единият от двамата съм аз, а другата — Естер!

Остават няколко крачки… Протягам ръце и искам да уловя една неразказана приказка. Сякаш усещам влажните пръсти на Естер, чувам учестеното й дишане, но въжеиграчът ме хваща за ръката:

— Чакат те, чакаат!…

Нерсес Мажан се събуди, но не отвори очи. Искаше му се сънят да продължава, ала след миг осъзна, че това е невъзможно.

„Защо си спомних за Естер?“ — помисли си той. И сърцето му се сви от непреодолима мъка. „Естер!“

— Нерсес, събуди се, чакат те! — чу той гласа на Нестор и отвори очи.

— Кой ме чака?

— Линда, момчето ми, Линда Ло.

Нерсес се надигна.

— Къде е, какво иска?

— В трапезарията е, синко… Изглежда, много се интересува от момичето.

— Ей сега, Нестор — Мажан седна и разтърка очи, надявайки се, че макар и за миг сънят ще се върне. — Сега… ще се обръсна и ще дойда.

— После, момчето ми, после ще се обръснеш — посъветва го Нестор. — Представителите на закона не обичат да чакат. А жените — още по-малко.

Трета глава

Това се беше случило толкова отдавна, че Нерсес Мажан беше изгубил представа точно кога и сега вече не можеше да определи колко години или десетилетия са минали от онези далечни дни. Впрочем то не беше толкова важно. Нерсес просто неочаквано си спомни детството и се почувствува четиринадесет-петнадесетгодишен.

Той видя и града, чиито къщи бяха нанизани като мъниста по единствената крайбрежна улица, която по залез слънце бързо потъваше в здрач.

Той си спомни именно залеза, защото всеки един от тях — четиринадесет-петнадесетгодишните, очакваше този миг през целия ден и защото, изглежда, само тези юноши можеха да го почувствуват и оценят. Момчетата си бяха разделили града на няколко части. По взаимна договореност всяка вечер те напускаха своите къщи, дворове и градини, за да опазят неприкосновеността на кварталите си.

Момчетата вървяха само от едната страна на улицата, край горската ивица, зад която влачеше водите си широката, спокойна река. Те крачеха поединично, сякаш излизаха на разходка, за да подишат чист въздух, преди да си легнат. После се срещаха на закътаната горска поляна или на някоя скала край брега на реката и разгорещено обсъждаха плана за предстоящите бойни действия.

Колко сложни, колко дръзки и колко смели бяха тези планове и колко наивни изглеждат те сега!

Нерсес бе един от редовите членове на тази група. Като всички и той се вълнуваше и въодушевяваше от разпалените кратки речи, които водачът на групата — Маджо Дребосъка, произнасяше във вечерната тишина, под студения блясък на капутанските звезди.

За какво говореше той?… Възможно ли е човек да си спомни?

Не, сега Нерсес Мажан не можеше да си спомни това, но беше уверен, че тези речи много си приличаха и сякаш периодично се повтаряха.

Маджо започваше така:

— Обръщам се към вас, капутански мъже… Аз, Маджо Дребосъка, се обръщам към вас!… Снощи враговете са нарушили южната ни граница.

Или северната, защото техните владения имаха само две граници. На източната течеше реката, на западната бяха къщите, а после се ширваха ливадите.

— И така, нека им покажем! — размахвайки ръце, крещеше Маджо Дребосъка и от въодушевление дъхът на юношите секваше.

— Ще им покажем!… — крещяха те в един глас.

— Ще им покажем!… — чуваха се отделни гласове.

Тогава те бяха убедени, че водят справедлива борба с южния си съсед, който бе нарушил договора и бе пристъпил тяхната граница.

Маджо Дребосъка изпращаше двама-трима със задачата да нарушат северната граница, та привечер на следващия ден да не останат без работа. А останалите от групата отправяше на юг.

И момчетата внимателно, един по един, се отправяха на юг, към въображаемата граница, която започваше от сградата на редакцията на „Капутански куриер“, минаваше по гладките бели и жълти плочници на главната улица и свършваше на брега на реката, там, където лежаха повалени дебели клонести дървета, преживели хилядолетия. Съседите, естествено, бяха заели позиции и търпеливо очакваха момчетата на Маджо да нарушат тяхната граница.

А после?…

После — Нерсес си спомни щастливите мигове, които бе изживял само два пъти в живота си. Само два пъти те бяха успели да преминат в тила на „противника“. Вярно е, че и двата пъти попаднаха в плен, но на следващата вечер се чувстваха като знаменити личности, като герои, и капутанските момичета от групата на Верона повтаряха само техните имена.

От всичко това запомни една вечер.

Топла, тъмна, тайнствена вечер.

За момчетата тя с нищо не се отличаваше от досегашните, нито пък щеше да се отличава от бъдещите многобройни подобни вечери.

Тя бе необичайна за Нерсес.

Баща му току-що се беше върнал от поредния космически патрул. Той седеше в градинката, ровеше земята с обувката си и разказваше как един от товарните звездолети претърпял авария и бил изхвърлен от изкривеното пространство. „Патрулирането е досадно, но е необходимо“ — рече той, преди да разправи подробно как и къде е открил пострадалия екипаж. На хората и през ум не им минавало, че звездолетът им се е озовал в обикновеното пространство, чиито физически закони познавали съвсем слабо.

Разказите на баща му в повечето случаи бяха интересни и тъкмо тази вечер Нерсес така се увлече, че закъсня за сбора на групата. Той скочи и незабелязано се измъкна от градината, прекоси улицата и се озова на края на горската ивица. Беше тъмно. Звездното небе не се виждаше през клоните на дърветата. Нерсес си пое дъх едва на брега на реката, но беше закъснял. Маджо Дребосъка отдавна бе произнесъл обичайната си реч. Момчетата се бяха разотишли.

Нерсес седна на огромната крайбрежна скала, където непрестанно се плискаха мътните води на реката. Именно на този камък заставаше Маджо и произнасяше знаменитите си речи.

По гладката повърхност на реката се отразяваха звездите, обсипали небосвода. Наоколо бе тихо и спокойно.

На Нерсес му доскуча и му се прииска да се върне вкъщи. Той скочи от скалата на брега и се срещна очи в очи с мургавия Ноел.

Отначало Ноел се смути и понечи да побегне, но Нерсес му каза тихо:

— Ноел!

— Ъхъ?

Ноел бе момче от съседния квартал и нямаше право по това време да нарушава границата. Нещо повече: Ноел бе водач на група, като Маджо Дребосъка. Нерсес веднага разбра цялата сложност на неговото положение.

— Досега никога не съм хващал пленници — рече Нерсес.

— А попадал ли си в плен?

— Два пъти.

— Ех, тогава мен ще ме плениш, нали?

— Разбира се.

— Сам ли си?

— Сам… Днес позакъснях. Не зная къде са момчетата. Но няма значение, нали?

— Добре тогава, води ме — предаде се мургавият Ноел.

— Не искаш ли да избягаш? — попита Нерсес. — Направо ли се предаваш?

— Да.

— Няма ли да се съпротивляваш?

— Не желая.

— Аз на два пъти съм попадал в плен, но преди да се предам, понатупах един-двама. Ако бяха по-малко, сигурно нямаше да им се дам… Но те бяха много и нямаше смисъл да се съпротивлявам. Е, и какво реши?

Ноел стоеше до него и търпеливо чакаше. Такова примирение със съдбата беше необичайно и Нерсес изведнъж си помисли, че и в продълговатото слабичко лице на Ноел има нещо необикновено.

— Хайде, залавяй ме — каза Ноел. — Не искам да се съпротивлявам.

— Може би само от любопитство?…

— Пъзльо! — презрително рече мургавият Ноел.

— Аха — усъмни се Нерсес, — това да не е клопка?

— Аз тръгвам — усмихна се Ноел. — Може би момичетата от групата Верона ще поискат да ме пленят?

Нерсес потърси оправдание:

— Днес не съм в играта, Ноел… Но ако поне мъничко окажеш съпротива…

— Не — отвърна Ноел. — Аз тръгвам.

— Ноел, щом като наистина си решил…

— Решил съм.

— Добре. Тогава стани мой пленник!

— Наистина ли? — зарадва се Ноел.

Нерсес мълчаливо тръгна напред. Беше сигурен, че Ноел го следва.

Близо до дома на Нерсес пленникът запита:

— Къде ме водиш?

— Не е твоя работа — грубо отвърна Нерсес, защото знаеше, че с пленниците не е прието да се церемониш.

Вкъщи ги очакваше вечерята и интересните разкази на Нерсесовия баща за космическите изненади и сензации.

— Скаран съм с нашите момчета — призна Ноел след вечерята, когато заедно с Нерсес се прибраха да спят в детската стая. — Днес поисках да скроя номер на Маджо Дребосъка, но момчетата не се съгласиха, защото бяха решили да ходят за риба с момичетата от групата Верона. Не повярваха. Представяш ми си как ще съжаляват утре, че водачът им е бил пленен?

Нерсес заспори с него и му заяви, че той няма моралното право да се предава в плен с цел да уязви момчетата си, защото Ноел не е обикновено момче като Нерсес, а водач. Нерсес дълго го убеждава, но Ноел не се съгласяваше. Те спориха до късно за справедливостта, за достойнството и честта.

Преди полунощ Нерсес изпрати Ноел до дома му.

На връщане, близо до театъра на главната улица, под електрическия стълб, той забеляза група момчета. Маджо Дребосъка размахваше ръце и обясняваше нещо. Неколцина от групата на Ноел слушаха с наведени глави.

— Мигел ги е видял с очите си — горещеше се Маджо. И като забеляза приближаващия се Нерсес, извика зарадван: — Плени ли Ноел?… Преди малко Мигел ви е видял. А тези пък са дошли да търсят водача си, искат да им го дадем. Няма… До утре той е наш пленник.

— Не съм пленил никого.

— Как така?

— Татко се върна от дежурство… Ноел много обича разказите му за Космоса… Заведох го у дома. Не съм го пленил.

— Но-ел… Но-ел!… — започнаха да скандират момчетата от неговата група.

После едно от тях взе кофата с риба и застана пред Маджо.

— Запомни, че някой ден непременно ще те пленим — рече то. — Виж го ти!… Човекът ходил на гости, а ти… — и като се обърна гневно, плисна водата от кофата и си тръгна.

Беше нощ — топла и мрачна.

Нерсес с удоволствие си спомни Маджо Дребосъка, мургавия Ноел и самия себе си, когато беше четиринадесет-петнадесетгодишен… И искрено се упрекна, че досега е оставил в забрава този далечен, приказен и светъл свят…

„Представителите на закона не обичат да чакат!“

Нерсес Мажан се усмихна иронично и като се престори на разсеян, влезе в трапезарията.

Линда Ло се беше преоблякла и се бе преобразила в обикновена жена. И поведението й бе друго. Сякаш в трапезарията не седеше същата жена, с която преди час Нерсес се срещна в хотела. Следователката беше уморена, но имаше делови вид. Аптекарят забеляза насмешливата усмивка, която трепкаше по устните й.

— Наложи се да ви обезпокоя — рече очарователната Линда и се вторачи в хлътналите от безсъние очи на аптекаря.

— Меластра, поласкан съм от неочакваната ви визита.

Линда Ло отметна глава, за да оправи немирното кичурче, увиснало на челото й.

„Ти си красива и умна, но защо днес си спомних за Естер?!“

— Много сте любезен — отбеляза Линда тъй многозначително, че думите й можеха да се приемат като старателно прикрита ирония.

— Обзалагам се, че не сте успели да си починете след нощната ни среща — нарочно рече Нерсес Мажан, за да не й даде възможност да се съсредоточи.

— И ще спечелите.

— Дори не сте успели да закусите, защото сте били прекалено заета със следствието.

— Вие сте проницателен човек, меластър Мажан. Но аз не съм дошла да закусвам.

— Ясно. Тогава ще пийнете ли кафе?

— На всичкото отгоре сте и настойчив — рече Линда.

— Нестор! — извика Мажан.

— Да — отвърна старецът и влезе с поднос в ръка.

Той постави едната чаша на ниската масичка пред Линда, а после взе и другата от подноса, и загрижен, започна бавно да бърка кафето със стъклената пръчица.

Нестор въпросително погледна Линда Ло, после се вгледа в Нерсес Мажан. Веждите на аптекаря трепнаха и Нестор застана прав до вратата с поднос в ръка.

Линда Ло взе чашата и каза тихо:

— Искам да поговоря с вас…

Нерсес Мажан кимна утвърдително.

— Ще възразите ли, ако проведем нашия разговор в присъствието на свидетел? — попита Линда Ло, намеквайки за Нестор, който продължаваше да стои приведен до вратата.

— Щом намирате, че е удобно, моля! — отвърна невъзмутимо Нерсес, вътрешно доволен, че въпреки всичко успява да прикрие необяснимото си безпокойство от изненадващото посещение на Линда Ло.

В трапезарията се възцари мълчание и Нерсес Мажан, който не бързаше за никъде, с удоволствие предостави на Линда Ло възможността първа да го наруши.

Но тишината се задълбочаваше с всяка измината минута и на следователката й беше все по-трудно да вземе първа думата.

Линда въртеше в ръката си празната чаша, сякаш не знаеше къде да я остави. Надяваше се, че Нестор ще се приближи да я прибере. И тогава тя щеше да каже „Благодаря“. И това щеше да е повод да наруши мълчанието, смело да подхване разговора по предварително замисления план.

Нестор продължаваше да стои приведен, без да се приближава до нея.

Линда Ло сложи чашата на масичката, неочаквано рязко се обърна и срещна насмешливия поглед на Нерсес Мажан. Това трая само миг, а после лицето на Мажан пак стана безизразно и равнодушно. Ала и този миг бе достатъчен на Линда, за да разбере, че си има работа със силен противник.

— И така, значи не познавате Урсула?

Нерсес Мажан се усмихна доволно, защото Линда Ло се принуди да започне разговора без излишен увод.

— Познавам я, меластра, че как иначе! Познавам я.

— За четвърти път ви задавам този въпрос.

— Зная. Преди да дойдете при мен, вие я разпитахте, нали? Е, успяхте ли да изясните нещо? — полюбопитствува аптекарят.

— Отдавна ли я познавате?

— От вчера.

— Къде се запознахте?

— В моя салон, в аптеката. Нали знаете, че вечер поднасяме на клиентите сладолед и плодов сок? Имам много посетители. Нестор направо излиза от кожата си. Трудно се изпълняват бързи поръчки в претъпкан салон. Така ли е, Нестор?

— Да — отвърна старецът, без да вдига глава.

— Нима се запознавате с всичките си клиенти? — попита Линда Ло.

— По физиономия ги зная всички. А вчера, когато дойде Урсула… За ваше сведение тя влезе в аптеката в два часа и четири минути. По това време обикновено нямаме посетители…

— Вие запознавате ли се с всичките си клиенти? — повтори въпроса си Линда.

— Не. Това е невъзможно.

— А защо направихте изключение за нея?

— Явно не сте ме разбрали… Тя дойде в аптеката по такова време, когато обикновено нямам посетители. Клиентите се струпват само вечер. Урсула помоли да я подслоним. Търсеше сигурно кътче да се приюти. Позволете ми… Впрочем така и не мога да разбера целта на вашето посещение. Не зная с какво мога да ви бъда полезен при разследването на убийството. И то убийство на човек, чиято самоличност не е известна.

— Не се тревожете! Трупът е идентифициран. Вече изпратихме в Лета вестта за убийството на Зенон Джабез. Помолихме и за подробни сведения, които ще ни дадат възможност много по-точно да водим следствието. След два-три дни ще получим отговора. Вие можете ли да ни разкажете коя е Урсула, кога е пристигнала на Виланк, какви взаимоотношения е имала с Джабез и с Оскар?… С една дума, да ми кажете всичко, каквото знаете за нея?

— Не мога.

— Може би имате сериозни причини?

— Да.

— Интересно е да ги чуем.

— Причината е сериозна и едновременно много обикновена. Дори смешна. Там е работата, че нищо не зная за нея.

Линда Ло оглеждаше Нерсес Мажан с присвити очи.

— И въпреки това решихте да я подслоните, да й предоставите сигурно убежище?…

Аптекарят сви рамене.

— Независимо от всичко няма да е зле, ако разполагаме с някои, макар и най-общи сведения — рече Линда Ло.

— Защо не — съгласи се Нерсес. — Но първо ми кажете какъв е резултатът от разпита?

— Момичето не иска да говори.

— Жалко! — въздъхна облекчено Нерсес.

— Знаехте ли, че я търсим?

— Знаех.

— Кога научихте? В механата?

— По-рано. Тя ме предупреди за това.

— Значи е предполагала — заключи Линда Ло. — Тя е имала причини да се страхува и да се крие. А сега е решила да мълчи.

— Според вас…

— Аз все още нямам определено мнение — прекъсна го Линда Ло. — Вие я подслонихте вероятно… за да прекарате приятно времето си, нали?

— Въпросът ви е много деликатен.

— Да. Имам предвид, че мъжете обичат да се възползват от случая.

— Не, не е така — отвърна твърдо Нерсес Мажан.

— Благодаря — рече Линда Ло. — Ако вие действително я бяхте подслонили, за да се забавлявате с нея, всичко щеше да бъде ясно. Но доколкото ни е известно, вие не сте нощували вкъщи. Тогава защо искахте да я прикриете? Защо отказахте да дадете показания в механата? Вие, естествено, не бихте могли да се досетите, че когато ви питах последния път за нея, аз вече знаех, че са я намерили във вашата аптека.

— Мога и да не отговарям на въпросите ви! — рече Нерсес Мажан и се изправи. — Защото мисля, че ще ви бъде трудно да разберете… И на мен все още не всичко ми е ясно… Наистина защо я подслоних? Защо веднага не съобщих на полицията, когато тя призна, че я търси ПОСИЗУ? — Нерсес Мажан започна да се разхожда из стаята, спря се пред прозореца, погледна навън и добави загрижено: — Може би защото в себе си бях убеден, че момичето не е виновно. С вас не се ли е случвало същото? Вие сте жена, а женската интуиция е много по-остра и винаги по-точна. Навярно дълбоко в душата си и вие сте убедена, че Урсула е невинна.

— За мен са по-важни фактите — снизходително се усмихна Линда Ло. — Само фактите… Интуицията може да сгреши и да попречи на следователя. Отдавна съм решила да не се осланям на нея. А в случая фактите са против Урсула. Единственото признание, което е направила, и то тук, в аптеката, е следното… Мога дословно да повторя това, което е заявила на полицая: „Аз видях камериера, когато излизах от апартамента на Зенон.“ Интересни са и показанията на камериера… Тази сутрин успях да разговарям и с него. Във всеки случай Урсула е ако не последният човек, който е видял Зенон жив, то без съмнение първият, който го е намерил убит. А сега кой знае защо е решила да мълчи.

— Разбирам ви… Значи вие не сте убедена, че девойката е виновна. Тогава защо сте я арестували?

— Аз не съм и няма да бъда убедена в нищо, докато не намеря достатъчно улики и докато не се открие оръжието — рече Линда Ло, стана и се приближи до прозореца, недалеч от Нерсес.

Нестор, който все още стоеше приведен до вратата, я погледна скришом и се изсмя. Нерсес и Линда приличаха на свенливи влюбени, които се обясняват в обич, но не смеят да се погледнат. Затова всеки от тях надничаше през прозореца, говореше сякаш на себе си, без да среща очите на другия.

— Ако бяхте формулирали вашата цел по-ясно, можех да ви бъда полезен — отбеляза Нерсес Мажан.

„Ти си и умна, и прелестна. Защо си арестувала Урсула, след като мотивите за преднамерено убийство са налице при Оскар?“

Аптекарят тихо се засмя.

— Защо се смеете?

— Просто така… По-скоро се смея на себе си. Бях уверен, че полицията няма да се досети да потърси Урсула в моята аптека.

— И сте били прав. Следобед полицейските отряди претършуваха целия град и околността. Прецизно провериха всички превозни средства… Представяте ли си колко съм била отчаяна? Но на всяка цена трябваше да се срещна с Оскар. Затова от осем часа сутринта зачаках в механата. Бях уверена, че ще дойде сам. След убийството вероятността той и Урсула да скитат заедно из града бе малка. А покрай Оскар можехме да открием и момичето. Но той дойде в механата с вас. И не случайно!

— Наистина случайно отидохме там.

— Възможно е. Но само за вас.

От прозореца се виждаше дворът с оределите дървета, а в дъното се извисяваше гладката сива стена на съседната къща само с две прозорчета. Червените листа на дърветата бледнееха под ярките лъчи на слънцето. В малкия басейн насред двора цъфтяха водни лилии. Тягостно чувство обзе Нерсес Мажан.

„Защо никога не излизам да се поразходя из двора?“ — помисли си той, ала гласът на Линда Ло го стресна.

— Мислех, че познавате Урсула отдавна, и хранех големи надежди за тази наша среща.

— А не са ли по-важни мотивите на престъплението, за които тъй откровено говори Оскар?

— Мотивите ли?… Да, те са ясни. Принудена съм да се съмнявам във всичко и във всички.

— Оскар арестуван ли е?

— Не.

— Но как така? Вие сте уверена, че Урсула е невинна и… Моля, позволете ми да завърша мисълта си — изпревари я Мажан — и въпреки това сте арестували момичето, а не Оскар… Странно!

— Засега не мога да посоча категорично виновника.

— Това си е ваша работа. Но ако бях на ваше място, бих се вслушал във вътрешния си глас. Интуицията е неоценимо качество на жената.

Линда Ло се отдръпна от прозореца. Аптекарят я погледна, отправяйки тъжен поглед към двора.

— Струва ви се странно, меластър, че вместо Оскар е арестувана Урсула. Според мен в това няма нищо странно и неразбираемо. Да, Оскар е имал причини да си разчисти сметките с партньора. Но нали Урсула е била в стаята на Зенон Джабез? Дори ако засега нямаме сериозни улики срещу момичето, нима е изключено тя да е съучастница на Оскар? Колкото и смешно да изглежда това изявление в условията на Виланк, не забравяйте, че Оскар и Урсула бяха влюбени. Може Урсула да е станала негово оръдие…

— Ами да — съгласи се Нерсес Мажан, — положението на Урсула е тежко.

— И най-важното — продължи Линда Ло. — Защо Урсула не е съобщила веднага за убийството, а е предпочела да се скрие във вашата аптека? Защо мълчи и сега, щом не е съучастница в престъплението?

„Това е той… той го е убил… Но ПОСИЗУ търси мен. Убедена съм, че ме търси.“

Нерсес Мажан тръсна глава. Линда се разсмя.

— Да — рече аптекарят, — заплетена история.

— Иска ми се да вярвам, че вие сте готов да помогнете на следствието, ако се наложи.

— Меластра, бъдете уверена, че…

— Уверена?… Само фактите могат да ме убедят. Ако научите нещо ново, ето ви телефона ми… Довиждане, меластър.

Нестор, без да променя позата си, отвори вратата.

— Вие навярно се изморихте — с коварна любезност изрази загриженост Линда.

— Не, меластра — отвърна старецът. — Аз обикновено никога не се изморявам.

Нерсес Мажан боязливо погледна цилиндричната сграда на Капелата, където трябваше да влезе за решителен двубой. Не беше уверен в победата си.

Аптекарят бавно изкачи каменните стълби и се озова в луксозно обзаведено преддверие. Опипа лицето си и установи, че е забравил да се обръсне. Ядоса се.

Администраторът, който седеше зад стъклената преграда, го забеляза, скочи и плесна с ръце.

— Нерсес!…

— Добър ден! — мимоходом отвърна Нерсес Мажан.

Администраторът се показа иззад стъклената преграда, отново плесна с ръце и извика:

— Каква изненада!… И през ум не ми е минавало… Каква приятна изненада! Седни… Седни, драги! Ей сега ще ти предложа най-отбраното вино. Сигурен съм, че такова никога не си опитвал.

Аптекарят се усмихна, постара се да си спомни името на администратора, но не успя.

— Минавах оттук — промърмори Нерсес Мажан. — Реших, че няма да е зле да се отбия… Хората лесно забравят старите си приятели. А новите… новите са си нови.

Администраторът кимна и гръмко се разсмя. После извади от стенния шкаф осмоъгълно шише и две чаши.

— Подари ми го един клиент. Разправяше, че само президентите от Пети сектор пият такова вино. Аз, естествено, не изтърпях и опитах една чашка…

— И какво?…

— Ох! — И той впери поглед в тавана. — Това вино наистина могат да го пият само президентите от Пети сектор.

— Значи ти има щастието да се срещнеш с един от тях?

— Така ли мислиш?

— Ами как иначе? Кой тогава ти подари тази бутилка?

— Наистина — плесна се по челото администраторът. — Вярно, че е така… Как не съм се сетил още тогава! Посетителите са толкова много, че свят ми се завива.

Той внимателно напълни чашите.

— Да пием за нашата среща!

Нерсес Мажан отпи и си помисли, че наистина само хората, които могат да си играят с времето, трябва да пият такова пивко вино.

Администраторът се намести по-удобно в креслото и блажено притвори очи.

Аптекарят остави преполовената чаша на масата.

— Предполагам, че не си дошъл тук само за да видиш стария си приятел — полугласно рече администраторът, без да отваря очи. — Така ли е?

— Може би — неопределено отвърна аптекарят и млъкна, обзет от благодарност към съдбата, че го срещна с неговия любим „стар приятел“. Нищо че не може да си спомни името му. Сега това не му е нужно.

— Умно си го измислил, Нерсес — рече му администраторът.

— Мислиш ли? — попита Нерсес Мажан още по-неопределено.

— Разбира се, драги… — Администраторът изпи чашата си на един дъх. — Рано или късно всички кореняци ще го проумеят.

— Може би.

— Ти си млад — рече му администраторът. — Едва ли ще си спомниш, че някога съм обичал да повтарям думите: „И ние трябва най-после да се радваме на този живот!“

— Не, не съм чувал — призна Нерсес Мажан. — А ти радваш ли му се?

— Иска ми се — отвърна администраторът, — но не мога. Закъснял съм. Останало ми е само предишното желание. Отваряй си очите, след години ще заприличаш на мен. Впрочем какви ги приказвам! Ти си по-умен… Навреме си се усетил. А аз си мислех, че времето е безкрайно. Казвах си: има време, има време… Дълга младост… Празна работа! Все някога времето ще свърши! Бавно, но ще се изчерпи. Ти още не чувстваш това.

— За съжаление чувствам го.

— Значи все още не всичко е загубено, не всичко! — Администраторът отново напълни чашите. — Да пием, драги, да пием за твоя първи дързък опит.

Нерсес Мажан с удоволствие, глътка по глътка изпи президентското вино, като се питаше за какъв първи опит намеква администраторът.

— Ще ти дам чудесен апартамент. На втория етаж…

— Благодаря.

— Сам ли си?

— Засега — да — отвърна Нерсес и веднага се досети какво има предвид администраторът. — Каза на втория етаж, нали?

Разбрал точния смисъл на тези думи, администраторът леко се намръщи и погледна изпод вежди аптекаря.

— И ти ли… Не съм очаквал… Какво значение има — ще ви предложа стая на друг етаж, макар че с присъствието си и там можете да разгоните хората.

— Защо?

— Не е ли ясно?… Страхуват се.

— Не се отказвам от третия етаж.

Лицето на администратора светна.

— А аз помислих, че… Тогава ще ти дам прекрасен апартамент… — И като помълча малко, добави: — Отдавна не съм бил в нашия клуб.

Нерсес Мажан неспокойно се размърда в креслото. Щеше да съжалява, ако разговорът, влязъл в желаното русло, вземеше друг обрат.

— И аз не съм бил там — отвърна Нерсес, за да приключи с клуба. — А защо посетителите се отказват от втория етаж?… Може би защото… — и той многозначително млъкна.

— Да, да, само за това. — Администраторът напълни чашите. — Вчерашното произшествие ще ни струва скъпо. На кого ли му е минавало през ума!… — Той въздъхна. — Най-интересното е, че преди убийството седяхме с клетия човечец един срещу друг и разговаряхме. Дори поисках да го почерпя с вино, но той бързаше. От колко дни търся повод да изпразня това шише. Ако Зенон Джабез се беше съгласил да пийне с мен, вероятно нещастието нямаше да се случи. Но той така бързаше… Сякаш е знаел какво го очаква и не е искал да забави края си. Ти как мислиш, може би е предчувствал?

Администраторът зачака отговор. Но Нерсес Мажан нямаше намерение да отговаря.

— Предчувствал е! — заяви администраторът. — Аз обикновено не вярвам на такива неща, но всичко стана пред очите ми… Той често идваше при мен да си говорим. Настаняваше се в това кресло, чакаше да седна срещу него, така както сега сме седнали ние с тебе, и питаше: „Какво ново по света, меластър Даниел?“, барабанеше с пръсти по масата и все се усмихваше.

— Весел ли беше? — попита Мажан.

— Той винаги се усмихваше, защото беше тъжен човек. Веселите хора почти не се усмихват — рече администраторът. — Да, тъжен човек беше: „Какво ново по света, меластър Даниел?“ — питаше той всеки път, ала не се интересуваше от отговора ми. Напоследък нарочно не му отговарях. И навярно беше по-доволен. Защото обичаше да говори само той, а другите да го слушат. Разказваше… а аз мълчаливо го слушах. Сега вече имам твърдо мнение: той по-скоро мечтаеше на глас. Срещат се и такива хора… Те вземат мечтите си за действителност.

— За какво ти говореше?

— За жените и децата на своята планета, но не бих могъл да кажа точно за какво… просто не помня. Нали ти казвам, той обичаше да го слушат. А аз пък се преструвах, че го слушам, а всъщност мислех за грижите си… Да пием, Нерсес… Какви ли не чудеса стават в този голям свят!

Виното беше доста силно. Нерсес Мажан отпи само глътка, за компания на събеседника си, чиито бузи вече пламтяха.

— Значи казваш, че той е предчувствал? — попита аптекарят.

— Точно така — потвърди администраторът, гледайки със съжаление празната бутилка. — Още вчера, някъде към обяд, преди да изтече дежурството ми, той влезе при мен, седна в креслото, но този път не попита: „Какво ново по света, меластър Даниел?“ И може би за пръв път не забарабани с пръсти по масата. „Не сте ли в настроение?“ — запитах го аз. А той се усмихна. Усмихна се като дете… ей тъй — и администраторът се опита да се засмее така, както вчера се беше усмихнал Зенон Джабез. На лицето му се появи глупава, смешна гримаса и Нерсес Мажан кимна. — Предложих му да пийнем по чашка от президентското вино. Отказа.

— Развълнуван ли беше?

— Не… Обикновено когато е развълнуван, винаги барабани с пръсти — администраторът енергично разклати празната бутилка и Нерсес Мажан безмълвно раздели с него остатъка от виното си. — А вчера той не барабанеше. Но и без това личеше, че не е развълнуван. Преди винаги ми се е струвало, че нещо го тревожи, нещо го гнети… Такава тревога, която кара хората години наред да се усмихват и да разказват безкрайно за мечтите си, дето нямат нищо общо с действителността… Но вчера той беше спокоен. Поседя малко — мълчалив и вглъбен в себе си… Вероятно мислено разговаряше с мен. Впрочем често се случва двама души да седят дълго един срещу друг и да мълчат. На страничния наблюдател може да му се стори, че те наистина не разговарят. А всъщност те не само говорят, но и спорят… И Зенон Джабез мислено разговаряше с мен… Разбираш ли? После рече: „Остани със здраве, меластър Даниел.“ „Довиждане“ — отвърнах му аз. „Тази наша среща може би ще е последната“ — продължи. „В такъв случай да пием.“ „Не, сега не може — отказа той. — Сега не мога да пия.“ Поинтересувах се да не би да има намерение да си заминава. „Да“ — отвърна той, стисна ръката ми, тръгна и застана пред банковото гише. Готвеше се да отпътува и този път сполучи… — въздъхна администраторът. — Бъди жив и здрав, приятелю Нерсес. Прости ми, че днес дрънкам много. Повярвай ми, не съм пиян. Работата е там, че тази смърт ми подействува ужасно. По-добре да не бях го срещал вчера!

— Често ли напускаше Виланк?

— Често?… Да, няколко пъти. И всеки път на тръгване казваше, че едва ли ще се върне пак. Но отново се връщаше и винаги ме молеше да го настаня на третия етаж, в предпоследния апартамент. Той беше постоянният му наемател. Вчера, когато си тръгна от банковото гише и ми махна с ръка за „сбогом“, аз извиках подир него, че ще запазя апартамента. „Този път вече няма да се върна — отговори той. — Твърдо няма!“ И се качи горе.

— Значи твърдо заяви: „Няма да се върна повече?“

— Да. Сега увери ли се, че е предчувствал нещо? — Администраторът изтри с широката си длан потта от челото си.

Нерсес Мажан кимна утвърдително.

— Като свърши дежурството ми, се преоблякох и вече се готвех да си тръгвам, когато неочаквано на стълбището ме пресрещна камериерът на третия етаж и със странен глас ми съобщи: „Убили са човек.“ Каза го някак напевно. „Джабез ли?“ — запитах го аз. Вероятно ще попиташ как тъй изведнъж се сетих за него? Джабез сам ми внуши тази мисъл. Да! Той знаеше, той го очакваше и със завидно хладнокръвие тръгна към непредотвратимото. Да…

— После?

— Веднага съобщихме в полицията.

— Разпитваха ли те?

Администраторът учудено погледна Нерсес Мажан.

— Ами как иначе! — отвърна той. — Първо — дежурният в полицията, а после — тази жена… Линда.

— Ти разказа ли им всичко това?

— Ако се позаинтересуват, мога и да им го разкажа. Но когато изказах мнението, че Джабез е предугадил събитието, Линда веднага ми благодари и ме изпроводи… А според мен най-важното е, че Джабез предчувстваше. Така ли е?

— И аз мисля тъй — отвърна Мажан. — Въпреки че не вярвам на предчувствия.

— Пък аз вече вярвам — заяви администраторът. — Ти не можеш да си представиш какъв беше изразът на очите и лицето му, когато ми каза, че заминава завинаги.

Мажан машинално вдигна чашата и пак я остави на масата.

— Може би ще е по-добре да слезем в избата? — смигна му администраторът. — Естествено, там няма да намерим такова вино, но…

— Друг път ще отидем — отказа Нерсес. — Сега не си струва да си разваляме вкуса от президентското вино.

— Вярно — зарадва се администраторът и отново притисна ръце до гърдите си. — Не си струва. Много е приятно да се разговаря с теб.

— Благодаря.

— Искрено ти казвам, че много отдавна не бях сядал да побъбря на бутилка вино. Олекна ми на душата. Мислиш, че хората се интересуват какво мисли този или онзи за дадено събитие? Никак! Принуден си да слушаш само себе си…

Нерсес Мажан се изправи.

— Искаш ли да видиш апартамента? — Администраторът мина зад стъклената преграда и протегна ключ-шифъра на аптекаря. — Камериерът на етажа ще те придружи. Да, мили мой, в началото ни се струва, че нашата продължителна младост е безкрайна. Търпим всичко, отлагаме… Минават и заминават десетилетия, столетия и в един прекрасен ден виждаш, че времето се е изчерпало и ти си останал сам-самичък в този свят… И едва тогава проумяваш, че си прекарал целия си живот в самота. Запомни това. Както виждам, решил си да пускаш брада?

— Да — отвърна аптекарят и взе ключ-шифъра. — Значи на третия етаж?

— На третия, миличък, на третия — рече припряно администраторът Даниел.

— Как е? Харесва ли ви?

Нерсес Мажан по навик сви рамене, което означаваше „нормално“. Камериерът стоеше във вестибюла. Аптекарят го погледна изкосо, опитвайки се да разбере ще може ли да изкопчи нещичко от този човек с огромна глава и бяла гривеста коса.

— Спокоен етаж — каза Нерсес. — Тук винаги ли е така?

— Да, меластър — дебелите устни на камериера едва помръднаха. — Общо взето, е спокойно. А днес — още повече… Защото сега на този етаж има много свободни апартаменти. След вчерашното произшествие… — Камериерът неочаквано млъкна.

— Намеквате за убийството, нали? — с равен, безразличен глас уточни Нерсес.

— Учудвам се, че сте знаели всичко и сте се съгласили да живеете тук — почти шепнешком изрече камериерът.

— Че какво от това?…

Камериерът се оживи, устните му замърдаха по-бързо.

— И аз тъй казвам — какво от това?… Но след вчерашния случай мнозина напуснаха апартаментите си. Ако продължава така, етажът съвсем ще се опразни. Може би ще промените решението си?

— Едва ли.

— Повярвайте ми, че такива апартаменти в Капелата са само пет, защото те са специални и се предоставят само на високопоставени клиенти.

— Аз не съм от високопоставените — отвърна Нерсес Мажан.

— Вероятно са направили изключение, като са взели предвид положението сега — устните на камериера продължиха да мърдат по инерция дори когато той замълча. След кратка пауза продължи: — Тук имате възможност чудесно да се позабавлявате…

— Точно това желая.

— От този апартамент ще имате рядката възможност да наблюдавате живота на всички останали наематели — камериерът понижи глас. — А на света няма нищо по-приятно от това, да гледаш отстрани какво прави човек, когато е уверен, че е сам в стаята си. А когато са двама?!… Представяте ли си?

Понякога при нас отсядат високопоставени клиенти и живеят тук под чуждо име.

— Убедихте ме — усмихна се Нерсес Мажан. — След ден-два ще се преместя тук.

— Защо толкова късно?… Не е ли по-добре още днес?…

— Не е — каза Мажан. — Имам неотложна работа… Искам непременно да намеря и… — Той помълча малко и като човек, който е открил нещо важно, се вгледа внимателно в едрото лице на камериера. После му подаде една петачка.

— С какво мога да ви бъда полезен? — размърда устни мъжът.

Мажан седна в креслото и с лек жест покани и него в стаята.

— Бих искал, драги…

— Аграм, меластър, Аграм се казвам.

— Драги Аграм, бих желал да се срещна с човека, който вчера пръв е видял убития. Казаха ми, че това е бил камериерът на етажа.

— Вярно е.

— И къде мога да го намеря? Още днес!

— Няма нищо по-лесно от това, меластър. Аграм, криво усмихнат, разгледа пръстите си, сетне размърда устни и дрезгавият му глас стигна до Мажан.

— Важна работа ли имате с него, меластър?

— Да.

— От него искате да научите нещо по-интересно за вчерашния инцидент, нали?

— Отгатнахте.

— От полицията ли сте?

— Не, драги Аграм. С полицията не съм имал и не искам да имам нищо общо.

— Аз също, меластър.

— Тогава как да се срещна с него? Може би вие ще го изпратите?… — Нерсес Мажан се замисли за миг. — Изпратете го в аптеката на улица „Голямо куче“… Там има само една аптека. Нека попита за Нестор.

— Вие Нестор ли се казвате, меластър?

— Не, но нека потърси Нестор.

— Непременно ли трябва да дойде в аптеката?

— Можем да се срещнем, където той поиска, но на всяка цена още днес.

— Какво по-точно ви интересува, меластър? Нерсес запази самообладание и с привидно спокойствие продължи:

— Чух, че вчера този камериер видял едно момиче да излиза от апартамента на убития. Бих искал…

— За Урсула ли става дума?… Разбира се, меластър… Аз вече му бях пратил закуската: той обичаше да закусва след обяд, имам предвид покойника. После отидох да сервирам… До стълбите видях Урсула. Току-що беше излязла от апартамента на убития и се бе спряла за миг… Забелязах, че е силно развълнувана. Да, да, меластър, не ме гледайте така, защото този камериер съм именно аз… И утре, и вдругиден пак ще бъда аз… Точно така: момичето бе изплашено и развълнувано. Притискаше ръце към гърдите си също както нашия администратор, който има такъв навик.

Аграм млъкна за миг и дълбоко въздъхна. Мажан забеляза, че той се намръщи и по лицето му се появиха бръчки.

— Защо е била развълнувана? Какво си помислихте в този момент?

— Нищо особено. Тук толкова често стават дребни, незначителни лични трагедии, че човек свиква да не обръща внимание на такива неща. Тя не ме забеляза… и бързо се запъти към апартамента си. Живееше до жилището на убития.

— Като Оскар?

— Вие знаете много повече, отколкото предполагах… макар и да ме уверявате, че нямате нищо общо с полицията.

— Аз съм аптекар.

— Дори и да сте от полицията, няма значение. Вчера дадох показания пред следователя. Неприятно е, когато не разказваш спонтанно, а се напрягаш да си спомниш подробности, които уж могат да помогнат на следствието. А когато се стараеш, неволно си измисляш някои неща.

— Моля ви да разказвате не като пред следовател.

— С удоволствие… — След всяка пауза камериерът примлясваше с дебелите си устни. — И така, всичко това трая няколко секунди. Помня, че веднага отидох в апартамента на покойника. Вратата беше открехната. Влязох. Трапезарията беше празна.

— Това не ви ли разтревожи? — полюбопитствува Мажан.

— Защо?… Бях уверен, че след като е изпратил момичето, Зенон се е прибрал в спалнята да се преоблече. Сервирах закуската и подредих масата, както се полага, после се обадих, че всичко е готово и меластърът може да закуси. Друг път той ми благодареше от спалнята и аз си отивах. Но вчера упорито мълчеше. И как би могъл да ми отговори, щом вече е бил мъртъв. Уж случайно се приближих до спалнята и надникнах вътре. Видях, че леглото е оправено, а Зенон го няма… Отново се обадих, но този път извиках. Но когато човек е мъртъв, може ли да ти отговори, ако и да крещиш с пълно гърло?

— Естествено, че не — съгласи се Нерсес Мажан, защото камериерът дишаше тежко и чакаше отговор.

— Чак тогава нахълтах в спалнята. Мъртвецът седеше в ъгъла на дивана, отпуснал глава на рамото си. В първия миг нищо не разбрах. Само почувствувах, че се е случило нещо лошо, но се боях да разбера какво. После погледнах пода и видях локва незасъхнала кръв, която се бе стекла от слепоочието му. Разбрах, че са го убили. Меластър, ужасно е, когато убият човек.

— Да.

— После съзнанието ми се проясни — Аграм се усмихна и дебелите му устни очертаха дъга на едрото му лице. — Казвам „проясни се“, защото ми се струваше, че сякаш е в мъгла… И тогава изскочих от апартамента на убития, за да повикам полиция. Едва стигнах до стълбите и някой сякаш ме подсети, че не трябва да изпускам от очи девойката до пристигането на полицията. Върнах се и заключих отвън вратата на апартамента й. Бях уверен, че тя е пречукала Зенон.

— Защо мислиш така?

— Кой друг може да бъде? — попита недоумяващо камериерът. — И тъй, затичах се надолу по стълбите. Отдавна не бях тичал така. През това време някой вече се беше обадил в полицията. После… — той се усмихна доволно — разпитаха мен. Следователката е много красива жена, меластър… В живота си не всеки има щастието да говори с такава красавица. Но когато отидоха да потърсят девойката, оказа се, че апартаментът й е празен. Тя беше изчезнала. Е, какво ще кажете на това?

— Нищо — отвърна Нерсес Мажан.

— Как така нищо?… Това не ви ли учудва?

— Малко.

— Тъжно е, когато убият човека в собственото му жилище, без да му дадат възможност поне да закуси — промълви камериерът. — Но мигар това може да е причина посетителите да не искат да живеят тук? Вие кога ще се пренесете? Вашето идване ще има важно психологическо въздействие.

— Ще видим… След ден-два — машинално отвърна Мажан. — Ако, разбира се, дотогава не се случи нещо неочаквано.

Камериерът се намръщи. Лицето му се набръчка сякаш се готвеше да заплаче.

— Ех, меластър… Хората, изглежда, си приличат. Напразно се разприказвах… Обаче имайте предвид, че за такова жилище понякога се чака с месеци.

— Ще видим — повтори Мажан. — Може и да не се случи нищо изненадващо. Нищо не мога да кажа.

Той се спря на изхода, погледна замислено камериера и му подаде още една банкнота.

Лицето на Аграм светна.

— Благодаря, меластър. Ако успея да си спомня или да чуя още нещо, непременно ще дойда в аптеката на улица „Голямо куче“ и ще потърся Нестор. Доволен ли сте, меластър? Моля…

Когато дискът на Синьото слънце се затъркаля по гъстите сиви облаци, на небето ярко запламтя Оранжевото слънце.

„Поне да завали“ — помисли си Нерсес.

Облаците бързо се сгъстяваха, но вместо да помръкне, денят се обагряше от оранжевите лъчи в невероятни оттенъци.

„Поне за пет минути… няколко капки.“

Дъждът така или иначе щеше да донесе някаква промяна, а Нерсес Мажан с цялото си същество изпитваше необходимост от промени.

Той пак погледна към облаците, повъртя се безцелно из стаята, излезе в коридора, после се втурна в спалнята, сетне реши да слезе долу, да побъбри с Нестор, но след миг промени намерението си и се озова в библиотеката. Той взе малкия калъф и го отвори. Черната флейта с лъскавите копчета блесна върху тъмната кадифена подплата. Този блясък криеше мелодия, която всеки миг можеше да се втурне навън. Нерсес Мажан погледна едно копче, в чиято огледална повърхност се отразяваха библиотеката, картините по стените и миниатюрните полилеи на тавана. Ако натиснеш копчето, стаята щеше да се изпълни със звуците на флейтата — възхитителни, неповторими.

Нерсес Мажан припряно затвори калъфа и го сложи на писалището.

Не си струваше, не си струваше заради такъв нищожен повод да изгуби единствената мелодия в света, макар че загубата можеше да се компенсира с намирането на единствения изход от положението, който Мажан бе започнал да търси още щом излезе от Капелата.

Да, изход имаше. Нерсес Мажан не се съмняваше в това. Но трябваше да узнае в каква посока да тръгне, в кое да се съсредоточи, та на пътя му да не се изпречи неочаквано някоя стена. Да узнае… Но как, от кого? Значи трябва да разпитва. И най-важното: какво да стори, та Урсула да проговори?

Нерсес Мажан погледна часовника си. Работният ден още не бе свършил и той би могъл да завари Линда в централното управление на ПОСИЗУ.

Аптекарят потърси в джобовете си телефонния номер на следователката и сетне взе видеофона.

Отначало чу гласа на Линда Ло и след миг на белия екран се появи лицето й.

Дъждът леко барабанеше по стъклата на прозорците. Нгрсес Мажан се усмихна.

— Защо да не може? — отвърна Линда Ло, като изслуша молбата му за свиждане с Урсула. — Дори и сега.

Дъждът се усили.

— Защо се смеете така? — попита го следователката.

— Вали дъжд — отвърна Нерсес. — Не обичате ли дъжда?

— Май че не… Като вали, работата ни се затруднява.

— Ох… наистина — възкликна Нерсес Мажан.

— Ако не съм тук — каза Линда Ло, — вземете разрешение за свиждане от дежурния. Надявам се, че ще убедите момичето да не мълчи. Безсмислено е.

— Ще видим — рече Нерсес. — Ще се постарая.

Четвърта глава

Сивото облачно небе тъй се беше снишило, че сякаш докосваше покривите на по-високите сгради. Ръмеше дъжд: тихо, кротко. Само водата, стичаща се по водосточните тръби, тържествено разнасяше тъжния химн на дъжда. Под тази мелодия, вдигнал яката на шлифера си, вървеше Нерсес Мажан и хранеше надежда, че на връщане дъждът ще спре, а той ще може да се разхожда свободно, необременен от грижи.

А сега бързаше. От двора на двуетажната къща, към която се бе запътил, изскочи с бясна скорост кафява закрита кола и се понесе по локвичките. Нерсес Мажан се отдръпна, за да не се измокри от пръските, и притиснат към каменната ограда, изпрати с поглед отдалечаващата се кола. После пъхна ръце в джобовете на шлифера си, не се огледа, влезе в двора и решително натисна тежката врата на централното управление на ПОСИЗУ.

Без да се интересува дали Линда Ло е там, той обясни на дежурния целта на посещението си, получи пропуск и някои указания за поведението, което трябва да се съблюдава при свиждане с хора под предварителен арест, и се запъти към приземния етаж.

Коридорът, по който вървеше, беше осветен от ярки лампи, скрити в малки ниши. Докато съобрази накъде да свърне, до него се приближи нисичък, дебеличък надзирател, който, изглежда, бе вече предупреден за посещението.

— Моля, меластър — рече той, без да поглежда Нерсес Мажан, защото за това бе нужно да се извърне. Но той беше горд човек и надзирател в ПОСИЗУ. — Аз ще ви придружа.

Надзирателят мина напред. Стъпките му кънтяха уверено в тихия коридор. Сякаш дълго се беше упражнявал стъпките му да отекват респектиращо за посетителя и съдбовно за онези, които се намираха в килиите — тоест да им известяват, че идва представителят на силата и властта.

— Какъв сте на арестуваната? — попита той и погледна Мажан изкосо.

— Приятел.

— Упорита жена. Изглежда, още дълго ще ни мъчи. И положението на Линда Ло не е за завиждане. Но каквото и да разправят, тя има здрави нерви.

— Урсула ли?…

— Не, за Линда става дума. И Урсула не й отстъпва. И все пак какъв сте на Урсула?

— Казах — приятел.

— Не се сърдете, меластър. Стори ми се, че не съм чул точно. Тукашните обитатели обикновено нямат приятели… — Той спря пред една от вратите, набра шифъра и издърпа резето. — Влезте, меластър. Не забравяйте, че времето за свиждане е ограничено.

— Няма да забравя — обеща Нерсес.

Вратата тихо щракна след него.

Урсула бе седнала на кревата, опряла лакти на възглавницата на коленете й. Мислеше. А може би мечтаеше!? Тя чу щракването на бравата, но не се обърна.

— Добър ден, Урсула…

Тя май си мислеше, че има слухови халюцинации.

— Урсула!…

Девойката не издържа, обърна се и възкликна сподавено.

— Нима си ти?…

На Нерсес Мажан му се прииска да й каже нещо ласкаво и нежно, но само успя да кимне.

— Ти дойде!… Усещах, че няма да ме оставиш. Чаках. Не вярвах, но чаках.

— Оплакаха ми се, че си престанала да говориш.

— Не говоря с тях, Нерсес.

— Значи с мене ще разговаряш?

Урсула се усмихна приятелски.

— Кажи, само мене ли очакваш?

Тя кимна.

— Може би и Оскар?

Урсула стана, отстъпи мястото си на Мажан и се доближи до стената срещу леглото.

„Дявол да го вземе, избързах. Сгреших и толкова. Не може така изведнъж… Може да не разговаря с мен…“

Урсула стоеше на един крак, а другия го бе сгънала в коляното и с него се опираше на стената. В тази непринудена поза тя изглеждаше независима. Мажан забеляза, че нагръдният й доспски знак е загубил ясните си очертания.

— Знаеш ли нещо за Оскар? — глухо промълви Урсула.

— Нали вчера ти го чакаше в аптеката?

— Къде е сега той?

— Сега ли?… Не зная. Вероятно се тревожиш, че вчера той не дойде? Май сте се били уговорили? Предполагам, че е закъснял, защото бе тръгнал да дири клиенти за спомените си. Бакалинът Теофил му обещал да свърши тази работа…

— Оскар дойде ли в аптеката все пак? — попита Урсула. — И кога?

— Посред нощ… Жалко! В този момент не се сетих, че е дошъл да се срещне с теб. Иначе щях да го поканя, защото ти още не беше заспала. Можехме да останем заедно до сутринта. Този Зенон е постъпил твърде некрасиво. Етично ли е да докараш човека, който ти е бил партньор в продължение на шест години, дотам, че да се реши да продава спомените си. Недостойна работа! Колко струва човекът без своите спомени? А знаеш ли защо Зенон изведнъж е решил да не връща спечелената сума?…

Урсула така енергично разтриваше ръцете си, сякаш бе премръзнала.

„Говори де, говори!…“

— Може би е искал да си отмъсти на Оскар?

— Защо?

— Вероятно е знаел, че се обичаме. Виновни ли сме за любовта си? Никога не съм отказвала да изпълнявам задълженията си спрямо Зенон… И защо стана така?… Ние твърдо бяхме решили да заминем. Искахме да се установим на планета, където няма излишни тревоги и грижи, и да се отдадем изцяло на любовта си… Да се обичаме до последния миг от живота си и да умрем заедно. На света няма по-голямо щастие от това!

— А Зенон?

— Зенон ли?… Зенон мислеше само за себе си. Той ме обичаше, но пак за свое удоволствие. Тежко ми беше да понасям такава обида, Нерсес. Но не можех да се откажа от задълженията си. Съжалявам само, дето срещнах Оскар късно, макар че, ако не беше Зенон, ние никога нямаше да се запознаем.

Урсула стоеше в същата поза с оголени колене.

— Ако съм дъщеря на Варвукс, това още не означава, че нямам право да живея човешки — добави тя отчаяно.

„И въпреки това трябва да опитам… Принуден съм… Прости ми, Урсула…“

— Той ли е?… — попита Нерсес. — Той ли го уби?

Урсула смутено погледна аптекаря.

— Откъде знаеш?

Нерсес Мажан сви рамене.

— Не разбирам какво си търсила в апартамента на Зенон! — изрече гласно мислите си Нерсес Мажан.

— И ти ли не разбираш, Нерсес?

— Не… Убеден съм само, че за убийството ти имаш толкова вина, колкото и аз…

Урсула се усмихна иронично.

— И следователката не ме разбира. Настоява на всяка цена да измисля някаква история за това, как е бил убит Зенон. Кажи, как да я измисля?

— И затова предпочиташ да мълчиш, така ли?

— Да. Глупаво момиче съм аз. Ако се опитам да съчиня някоя история, Линда ще ме обърка с въпросите си и се страхувам да не се изпусна, че убиецът е Оскар. И тогава вече ние никога няма да можем да се заселим на друга планета и няма да намерим щастието… Всичко ще рухне, всичко ще изчезне.

— Но и сега положението не е по-добро. Главните улики са против тебе. Ще те обвинят в убийство и отново всичко ще рухне и ще изчезне.

— Не! — Урсула леко тръсна глава и отметна немирното кичурче, паднало на челото й. — Не искаш да ме разбереш, Нерсес. Аз не съм престъпник. Как е възможно да ме обвиняват? Рано или късно следователката ще се убеди, че не съм виновна, и ще ме освободи. И тогава двамата ще можем да отпътуваме от Виланк. Мислиш ли, че това ще е трудно, щом се обичаме? После има ли значение, че Оскар е разорен. Нима ти, Нерсес, няма да ни помогнеш? Ние непременно за късо време ще ти се издължим. После ще те поканим да видиш къщата ни, построена на брега на някоя река, да се запознаеш с децата ни… Ние на всяка цена ще имаме деца. Наши деца. Не както на Варвукс. И ще станем основатели на голям род…

— Като Адам и Ева.

— Не се подигравай, Нерсес.

— Не се подигравам, непременно ще ви помогна… Но ако следователката не повярва?…

— И за това съм мислила. Тогава ще ме осъдят и мъките ми бързо ще свършат. Така дори ще бъде по-добре. А ако арестуват Оскар, аз оставам сам-самичка, ненужна на никого. Тогава вероятно ще се появи някой друг Зенон, който ще ме обича, ще бъде щастлив и ще живее само за себе си.

Урсула най-после отлепи гръб от стената, избута масичката, поставена до кревата, и седна на леглото до Нерсес.

— Виждаш ли колко е просто всичко?

— Да — съгласи се Мажан. — Ти съвсем не си глупава, напразно се подценяваш. Защото глупавите жени никога не обичат така, както ти обичаш Оскар. Но кажи ми, моля те, достоен ли е той за твоята любов?…

— Сега вече е късно да говорим за това… Аз никога нямаше да му позволя да го стори, бих попречила на престъплението, ако знаех предварително. Но сега вече е късно, връщане назад няма. Въпреки всичко съм спокойна. Не мога да търпя някаква следователка да се меси в моя живот. Не съм прегрешила. Толкова! Останалото си е нейна работа. Както и да приключи тази история, ще спечеля аз. Аз…

„Благодаря ти, Урсула… Ти нищо не скри от мен. А това бе необходимо преди всичко за тебе.“

— Но ти не ми каза, какво си търсила в апартамента на Зенон?

Урсула от сърце се разсмя на наивния въпрос.

— Това е толкова просто… Бях отишла да узная… как да ти обясня… дали няма нужда от мен? Всеки ден по едно и също време, когато той беше в апартамента, аз бях длъжна да удовлетворявам желанията му. Мъжете са много капризни. Струва им се, че могат да демонстрират силата на пола си с капризи, ако вече са успели да спечелят женското сърце, а ако се опитват да го спечелят, проявяват сантименталност.

Урсула преметна крак връз крак и прегърна коляното си. Изглежда, че тази поза й бе най-удобна, защото, докато говореше, можеше и да се поклаща напред-назад.

— Щом Зенон ме изпратеше вкъщи, аз и Оскар прекарвахме времето си заедно. Понякога в моето жилище, понякога…

— В механата.

— Вярно, в механата. Оскар ли ти каза?

— Не.

— А откъде знаеш?

— Линда ви е видяла. В същия ден тя до късно ви е чакала — тебе и Оскар — в механата.

— Оскар?… — Урсула тръсна глава, сякаш за да разсее тягостните си мисли.

— Ти искаш да кажеш нещо.

— Аз?… — Урсула въздъхна дълбоко. — Като видях Зенон Джабез в това състояние в спалнята…

— В какво?

— В мъртво — отвърна рязко Урсула.

— Като влезе в спалнята, той мъртъв ли беше?

— Разбира се… В първия миг страшно се изплаших. Ужасно е да видиш седнал мъртвец. Ужасно е. А той така се беше разположил на дивана, сякаш беше жив. Смутих се… защото веднага се досетих, че Оскар си е разчистил сметките с него. Учудващо е само, че той спокойно ми разреши да отида при Зенон. Поне да ме беше предупредил…

— Как ти хрумна, че го е убил Оскар?

Урсула учудено погледна Мажан.

— Кой друг освен Оскар имаше да разчиства сметки с него?

— Ти кога се срещна с Оскар?… Кога научи, че Зенон го е изиграл?

— По обяд Оскар сам дойде при мен… Беше бледен. „Пропилял съм всичките си пари… А срокът вече изтече“ — рече ми той. Стори ми се, че светът се преобърна. Не исках Зенон да ни безпокои и затова сама отидох при него да разбера има ли нужда от мен, желае ли нещо…

Урсула отново започна да се поклаща напред-назад и Мажан изведнъж почувствува, че това го дразни, но момичето не забелязваше нищо.

— Питаш ме как съм се сетила ли?… Сега не мога да си спомня. Сетих се, като видях револвера или може би…

— Какъв револвер?

— Револвера на Оскар — поясни Урсула, като се поклащаше. — Лежеше на пода, върху килима. Ох… беше ужасно! Дали пък именно затова Оскар не ми попречи да отида при Зенон?

Нерсес Мажан изведнъж ясно си представи как Оскар изпраща куршума в челото на партньора си, как стои като вкаменен няколко секунди или няколко минути пред дивана, мъчейки се да проумее целия ужас на станалото. Представи си празния му поглед, отпуснатите му треперещи ръце, револвера, паднал безшумно върху килима. После?… После Оскар се втурва навън. А може би бавно пристъпва към изхода, като в кошмарен сън. Нерсес се опита да си представи дали той ще се затвори в стаята си, или веднага ще отиде в апартамента на Урсула. Но това не му се удаде.

— Този револвер го бях виждала при Оскар — продължи Урсула. — Беше мъничък, като играчка. Върху дръжката му бяха гравирани две преплетени букви „О“.

— Върна ли го на Оскар?

— Да. И той, кой знае защо, се учуди. „Дори бях забравил за съществуването му — рече той. — Откъде го намери?“ А аз очаквах всеки момент камериерът на етажа да вдигне шум. И бързах. „Да заминем веднага — казах му, — да си отидем, докато още никой нищо не е забелязал.“ А той се изсмя. „Как да заминем? Нали ти казах преди малко, че съм пропилял цялото си състояние?“ „И защо го направи?“ — възкликнах отчаяно, защото бях убедена, че той е убил Зенон, за да си върне парите. „Че какво съм сторил!“ — учуди се той. Каза го толкова невинно, та в първия момент повярвах, че той няма нищо общо с убийството. Много бързах и затова му заявих, че сега не е време за чудене, че трябва да побързаме, защото камериерът ще се появи и ще открие трупа на Зенон. „Зенон!“ — възкликна Оскар и в първия момент се смути. После скри револвера си и изведнъж стана сякаш съвсем друг — решителен и груб. „Отивай веднага в аптеката на улица «Голямо куче»! Тя е наблизо. Там ще се срещнем“ — рече ми той. И ми заповяда първа да напусна Капелата. „Аз ще изчакам малко. Искам да видя какво ще стане по-нататък — каза ми той. — Ти провали всичките ни планове, Урсула.“ Не разбрах как съм ги провалила, но вместо да ми обясни, той настоя веднага да отида в аптеката и да го чакам там.

Урсула неочаквано млъкна, но все тъй се поклащаше напред-назад. Нерсес Мажан си помисли, че така мълчаливо се поклащат само хората, които таят дълбока мъка и искат да заплачат, но сълзите им са пресъхнали.

— Не можеш ли да седиш по-спокойно? — попита я Нерсес Мажан.

— Спокойна съм… Сега съм напълно спокойна.

Нерсес Мажан бе уверен в това. Знаеше, че тя е стигнала до определен извод и е взела решение. А доколко бяха верни изводите й, гледната й точка? Нерсес Мажан бе убеден, че ако девойката не е сигурна в позициите си, рано или късно ще промени отношението си и към живота, и към Оскар. Да, ако можеше само да разбере какво е решила тя!…

— А Зенон? — попита Нерсес. — Какво знаеш за него?

Нерсес Мажан си припомни думите на администратора, че Зенон е усещал приближаващата смърт, очаквал е със завидно хладнокръвие непредотвратимото.

— Кога се запознахте?

— Много отдавна… Може би преди седем-осем години. — Урсула тежко въздъхна. — Тогава той нямаше грижи. Само няколко дни след като се запознахме, ми предложи да сключим взаимно споразумение… за десет години. Подобно нещо рядко се случва, защото обикновено договорът продължава две или най-много три години. Зенон ме обичаше. Обаче по-късно разбрах, че ме обича от егоизъм.

— Той от Лета ли е?

— Да.

— Казваш, че в началото е бил безгрижен, а после?… Може би искаш да кажеш, че по-късно са го налегнали грижи, имал е тревоги?…

— Може би.

— С какво се е занимавал в Лета?

— Не зная. Не обичаше да разказва за себе си. Само непрекъснато ми повтаряше, че аз съм всичко за него.

— В смисъл?

— Не зная. Когато ми говореше така, ми беше добре. А той искаше да съм добре, да се радвам и да смятам, че съм щастлива. „Поне единият от нас трябва да е весел“ — казваше ми с усмивка.

— А защо после се е променил?… Може би е тъгувал за нещо? Мислила ли си за това?

— Не съм мислила… до срещата ми с Оскар. Но сетне започнах да се безпокоя… Струва ми се, че той знаеше или пък чувствуваше, че аз и Оскар се обичаме.

— Намекваше ли ти нещо?

— Никога — отвърна Урсула. — Може и да не е знаел… може само на мен да ми се е струвало така… Той беше затворен в себе си.

— Урсула, опитай се да си спомниш, той имал ли е желание завинаги да си замине оттук? Това е много важно…

— През последните години, винаги когато заминаваше за Лета, той се сбогуваше с мен, като казваше, че повече няма да се връща. Първия път му повярвах и се почувствувах много нещастна. В този миг разбрах, че съм влюбена в Оскар… Дотогава се бяхме срещали само в присъствието на Зенон. Оскар не ми предложи никакво споразумение, защото то не беше нужно нито на него, нито на мен. А скоро, съвсем неочаквано се върна Зенон. Сега си спомням, че беше натъжен. Дори и срещата ни не го зарадва. После няколко пъти годишно внезапно решаваше да отпътува за Лета. „Заминавам завинаги“ — казваше той. Но аз вече знаех, че отново ще се върне в Капелата.

— С какво обясняваше завръщането си?

— Не даваше обяснения. „Видя ли, пак се срещнахме и пак сме заедно“ — усмихваше се той. А аз станах по-предпазлива, защото бях убедена, че иска да провери дали съм му вярна. Такива са мъжете…

Нерсес Мажан стана.

— Отиваш ли си? — разтревожено попита Урсула. — Защо бързаш?

— Надзирателят сега ще дойде да ме предупреди, че времето за свиждане изтича — обясни Нерсес.

— Нерсес, може би отново…

— Непременно… пак ще те посетя…

— Сам-самичка съм и… това е най-ужасното.

— Страшно нещо е самотата — съгласи се Нерсес. — На всяка цена ще дойда пак. — Помълча малко и добави: — Урсула, на твое място нямаше да скрия нищо от Линда.

— Нерсес, моля те!… — възкликна момичето.

— Не се вълнувай… Нямам намерение да давам показания вместо тебе. Между другото при Зенон са намерили чекова книжка и пет хиляди седемстотин двадесет и един купюра в брой.

Урсула недоумяващо погледна Нерсес Мажан.

— Какво значение има колко пари са намерили у него?

— Не са открили само полицата и двадесетте хиляди — поясни Нерсес.

— Искаш да кажеш…

— Че Оскар е взел толкова, колкото е загубил, без да съобрази, че така се издава сам.

— Нерсес, той ми каза, че ние не можем да заминем… — добави Урсула. — Да, точно така каза: „Не можем… загубих всичко, което имах.“

— А може би не е искал да замине с тебе?

— Не! — възкликна Урсула. — Не!…

— Помисли все пак — посъветва я Нерсес, — струва ли си да мълчиш в такъв случай? Урсула поклати глава.

— Помисли! — повтори Нерсес.

— Не… На мен ми е все едно… Дори ако се окажеш прав. Нямам друг изход.

Урсула скръсти ръце и замислено погледна Нерсес Мажан.

— Сега ще бъде още по-добре… ако… Нерсес, аз не съм нужна и на себе си… Значи той не е искал да замине с мен за някоя далечна, спокойна планета. — Урсула млъкна. Трескаво мислеше. После каза шепнешком. — Няма да мълча, Нерсес… Ще говоря. Непременно ще говоря.

— Разказвай, без да криеш нищо! — оживи се Нерсес.

— Според мен Оскар не те заслужава.

— Ще съчиня чудесна история. — Урсула се усмихна.

— Чудесна история, как съм убила Зенон. Следователката много ще се зарадва. А Оскар ще може да замине. Нерсес Мажан я погледна изумено.

— Ти си луда… Няма да е зле да потърпиш ден-два, а?… Може би ще е по-добре аз да се срещна и да поговоря с Оскар. Той няма да скрие нищо от мен. Моля те, не съчинявай легенди. Обещаваш ли ми?… Хайде, обещай, че поне ще мълчиш!

Урсула стоеше отмаляла, облакътена на масата. После изведнъж скочи, хвърли се в прегръдките на аптекаря, притисна глава към гърдите му и завика глухо, през сълзи:

— Нерсес!

В килията се чу щракането на ключ.

Нерсес Мажан, приятно отпуснат, гледаше през притворените си клепачи прозрачното небе, в чиито глъбини се раждаха малки искрици и плуваха като спомени — ту бавно, ту бързо. Неуловими, нереални, те оставяха след себе си тъга и печал.

Нерсес Мажан се досети, че по-рано никога не се бе замислял къде изчезват спомените му за отминалите радостни и горестни събития. Къде бяха изчезнали например Естер, Маджо Дребосъка и най-вече кадифените есенни дни, които придаваха неповторима прелест на планетата Джузарока?

Есента на Джузарока… Горите отвъд хълмовете и полята още в първите есенни дни започваха да избледняват. И скоро след това яркосиният свят се обагряше в тъмночервено и зелено. Въздухът трептеше, ставаше ласкав, упояващ и едрите, сочни гроздове на лозниците ненаситно пиеха слънчевите лъчи.

Винаги когато в Капутан започваше гроздоберът, бащата на Нерсес се връщаше от Космоса. Сега дори е трудно да се каже — бащата ли се завръщаше по гроздобер, или неговото завръщане бе знак, че гроздоберът започва и…

Висок, широкоплещест и силен, баща му сръчно отрязваше тежките гроздове с бели, розови и черни зърна, с тънка непрозрачна ципица.

А после, навътре в лозето, под навеса, баща и син изцеждаха слънчев сок в каменните шарапани. Под техните силни, здрави нозе едрите зърна пукаха като мехури, чуваше се само еднообразното шльоп, шльоп, шльоп и…

— Нерсес, за какво мислиш?

И тръпчивия сок, гъст, дразнещ гърлото… Мажан-бащата трябваше от гроздовия сок с голяма бяла чаша, даваше на сина си да го опита и чак тогава пиеше и той. Сладък сок… който сетне прекипяваше и пак зашумяваше. Пак пукаха мехурчета, само че по-тихо, по-нежно. Бащата и синът всяка вечер слизаха в избата да послушат, да се насладят на новата опияняваща песен на гроздето и слънцето. В избата беше хладно като в гигантските пещери на Зугастра.

— Не ме обичаш ти, Нерсес… Есента линееше. Следобед духваше лек вятър, понасяше се над горите и полята и отвяваше червеникавите и зеленикавите листа на дърветата. Те кръжаха във въздуха, играеха си с лъчите на залязващото слънце, а сетне бавно падаха на земята, за да увеличат плодородието й.

— Нерсес, ти за Урсула ли мислиш?…

Минаваха дни, минаваха месеци. Гъстият гроздов сок се превръщаше в миро, полята и горите блестяха във великолепни багри. Мажан-бащата заминаваше в Космоса, отново се връщаше и после идваше синята пролет.

— Сега ще те пръсна с вода… Не се плаши!…

И в същия миг студени пръски обляха Нерсес. Той се стресна, седна, озърна се объркан, смутен. Забел се заливаше от смях и едрата й гръд трептеше под раираната хавлия.

Нерсес понечи да й се скара, но само се усмихна. Той легна на пясъка, опрял глава на дланите си, и се опита да обхване с поглед страстното, неспокойно море. Под ярките слънчеви лъчи водата изглеждаше зеленикава. Бясно гонещите се вълни се разбиваха в пясъка, а силният вятър ги шибаше и превръщаше в бяла пяна. Водата изчезваше в пясъка, но пяната оставаше да живее още малко.

И пяната си имаше своя песен. Каква ли беше тя? Нерсес Мажан се опита да я чуе, но песента на морето я заглушаваше. Вероятно, помисли си Нерсес Мажан, песента на пяната не се отличава кой знае колко от песента на шарапаните, щом и там, и тук звучи гласът на живота…

Легнал по гръб, Нерсес Мажан виждаше на мъглявия небесен фон късички къдрици, издължена шия, под чиято тънка, прозрачна кожа пулсираха сини вени. Високи, твърди хълмчета бяха скрити под раираната хавлия. Той видя тялото, дишащо с малките капчици пот, и леко разтворените, загорели от слънце нозе — божествено крехки и нежни, и едновременно силни и издръжливи, призвани да опазят тайнствения, животрептящ свят.

Като обгърна мургавите си златисти колене, Забел замислено се вгледа в морето и се разсмя още по-звънко.

Нерсес Мажан зажумя.

— Нерсес, не заспивай!…

Той не спеше.

Той слушаше шума на морето, песента на пяната, веселия и едновременно тъжен химн на Природата. Чувствуваше, че не е просто човек, получил в дар вечна младост. Едва сега осъзнаваше, че е частица от самия Живот.

Невероятно бе, че всичко това се случва на Виланк. Нали Виланк бе планета на самоизмамите, планета, където господстваше култът към доволството и където наистина не се правеше разлика между преселници и кореняци. Тук всеки, който умееше да мисли и не се отдаваше на удоволствия, се смяташе за чудак.

… Кестеняви, златисти, кестеняви къдрици. Естер или Забел? Сини ливади и Маджо Дребосъка, а може би и мургавият Ноел? Налети със слънце гроздови зърна и струящ вълшебен сок… И огромната планета Виланк, която в спомените му ставаше все по-малка, за да се превърне накрая в кратък пасаж от 137-то допълнено издание на „Пълния галактически справочник“ на Бенедикт.

— Нерсес!…

И той усети до ухото си неспокойния горещ дъх на Забел. После чу лекия шум на пясъка. Момичето се обърна.

Нерсес изведнъж си представи как гроздовият сок се превръща във вино…

Той се повдигна на лакти и погледна момичето, което с лениво съблазнително движение отново се обърна по гръб и разпери ръце, сякаш искаше да прегърне пурпурния радостен свят.

— Забел! — обади се шепнешком Нерсес.

— Чуваш ли как се вълнува морето? Морето бучеше, вълните дръзко се издигаха и заливаха брега. Въздухът бе нажежен, наситен с воден прах.

— Не затваряй очи!…

— Нерсес, колко е топъл пясъкът!

Вълните упорито се втурваха напред и най-смелите се сриваха, разливаха се, преди да стигнат брега.

Пясъкът дишаше жар в лицето на Нерсес. Небето вече не съществуваше, морето се бе превърнало в спомен, обагреният в цветовете на дъгата свят избухна с радостно ликуване.

— Ще викам!

— Викай! — прошепна Нерсес.

…И когато синьото слънце се спусна, за да потъне в морските дълбини, наоколо вече беше пусто. Вълните се издигаха все по-високо и с огромна сила се разбиваха в брега. Сега те оставяха по горещия пясък дълбоки следи. Морската пяна заливаше брега, а дребните песъчинки трепереха.

— Бих искал да зная какви слухове се носят за Урсула — каза Нерсес Мажан на Нестор късно вечерта, когато салонът на аптеката бе пълен с посетители.

Хората в салона знаеха за убийството в Капелата и сега наистина се опитваха да си спомнят момичето с нагръдния знак на Досп, което вчера седеше на масата в ъгъла. Някои успяваха да си го спомнят или пък измисляха някакви подробности, които останалите ловко подхващаха и свързваха с произшествието; и всички заедно се учудваха, че не са забелязали как вчера са седели до една чудовищна убийца.

Нерсес Мажан преметна крак върху крак, скръсти ръце, настани се в креслото и с помътнял поглед започна да се взира в насъбралите се, за които убийството в Капелата бе поредната сензация на планетата.

Трябваше да се анализират фактите и да се стигне до правилен извод, но това не се оказа лека задача, както изглеждаше на пръв поглед. Фактите приличаха на едра капка живак, която при силен натиск изведнъж се пръска и се разпада на безброй капчици. И всяка от тях има име… и е свързана с определени събития… Оскар — разсеяният продавач на спомени… Енергичният търговец от музикалния магазин (но каква връзка има той?)

… Урсула тук, в аптеката, а после там, в килията на централното управление на ПОСИЗУ… Забел!… Маджо Дребосъка… Зенон Джабез, седнал на дивана в спалнята си („Ужасно е да видиш седнал мъртвец!“)… Акробатът, който се люлее на опънатото въже и свири на цигулка. („Отивай си!… Отдавна вече тя ми принадлежи…“)

— Добър вечер, Нерсес!

Докато аптекарят дойде на себе си, Оскар придърпа стола и седна до него.

— Прости ми, че малко… — Оскар с мъка произнасяше думите. — Аз малко… не се чувствам добре… Прости ми, че съм пил сам… Но сега можем да продължим заедно… Аз черпя.

— Ти да не си ходил при Теофил? — попита Нерсес Мажан.

Оскар гледаше разсеяно аптекаря и Нерсес Мажан неочаквано дори за себе си се досети защо всъщност той иска да продаде спомените си. „Трябва да се избавя от спомените си… Те са ми тежко бреме…“

По всяка вероятност Оскар нямаше друг изход да се отърве от ПОСИЗУ.

Може би трябваше да забрави миналото си, да загуби достойнството си, за да се спаси от ПОСИЗУ. Ако вече е продал спомените си, Оскар е станал неуязвим пред закона. Купувачът едва ли може да бъде обвинен и съден, защото той не е длъжен да отговаря за чужди грехове. Това е всичко… И в резултат престъпникът не съществува нито фактически, нито юридически.

Изведнъж Нерсес Мажан го присви стомахът. Започна да му се гади. Болките се усилваха. Той се приведе и здраво се хвана за масата.

— Кой е този тъй наречен Теофил?… — сякаш отдалече чу гласът на Оскар. — Аа… Бакалинът ли?… — Оскар говореше така провлачено, че думите се сливаха. — Не, Нерсес… не. Снощи аз си възвърнах загубената сума… Да… Върнах си я. Ех, значи… пак две чаши „Легендарна земя“.

Нерсес все още не можеше да се успокои и да разбере за какво му говори Оскар. Някъде дълбоко от съзнанието му изплува нов въпрос: ако Оскар е продал спомените си, как тогава помни аптеката и аптекаря? Как не е забравил, че миналата нощ са пили „Легендарна земя“ в механата?

— Тук има само плодов сок — рече аптекарят и веднага се захвана за главното. — А как успя да си върнеш парите?

— Как ли?… — Оскар приятелски улови Мажан за ръката. — От самия Зенон.

Нерсес Мажан прокара длан по лицето си като човек, който се събужда от сън.

— Той бил шегобиец… А аз се съмнявах. Глупак… За себе си го казвам. Договорихме се на шега, но… — Оскар поклати глава, — но и това бе игра, истинска игра… И съм готов още сега да закрещя из целия Виланк, че само ние двамата сме истински играчи… Аз и Зенон. И Виланк повече няма да види такива майстори на хазарта… Никога! Ние играем заради преживяванията… които вече ги няма, изчезнали са. Хората са направили всичко, за да ги унищожат… за да убият всички преживявания… И са ги убили. Да, Нерсес, те са успели. А без преживявания… животът не струва пукнат грош. Една самоизмама и нищо повече.

Нерсес Мажан внимателно освободи ръката си и премести стола си колкото може по-далече от Оскар.

— Къде е Зенон? — Въпросът му явно бе безсмислен. — Искам да кажа, че за мен той беше мъртъв точно по обяд, когато се чу последният удар на часовника. Но аз съм се заблудил. Сега вече той не е мъртъв. И ние си оставаме единствените истински играчи. Ти все още ли се съмняваш?

— Аз ли?… — измърмори Нерсес, изтривайки лицето си със салфетка.

— Не… Не вярвам да са го убили — изкрещя Оскар и посетителите от съседните маси любопитно се обърнаха с надеждата да станат свидетели на нова развлекателна история. Но като видяха пльосналия се на масата пияница, продължиха разговорите си.

— Ти можеш да ми вярваш или да не ми вярваш — каза Мажан, — това нищо не променя.

— Нерсес, искам да те почерпя с един коктейл.

— Как успя да си върнеш парите?

— Как ли?… Може би ще е по-точно да се каже откъде?… От банковия клон. „Капела“, етаж — втори… сутринта, когато се разделихме, реших да се пошляя по улиците. — Оскар с голямо усилие успя да се изправи, подпря се на масата и се помъчи да си придаде вид на независим човек. — Случвало ли ти се е да се разхождаш рано сутрин?… Всичко е в синкав дим — къщите и дърветата, улиците и минувачите. Струва ти се, че… всъщност искам да кажа… бях убеден, че около мен всичко е прозрачно…

— И тъй, започна да се шляеш по улиците — припомни му Нерсес.

— Нямаше да се връщам вкъщи, но ми се приспа… И сега ми се спи. — Оскар сладко се прозина… — Нито през деня съм спал, нито нощес… Само съм пил… от радост… че на света има и хора като Зенон. Обикновено хората ми причиняват болка и скръб… А когато се случи да ме зарадват, тогава си заслужава да пиеш… и то така, че сърцето ти да пее в гърдите.

— И тъй, ти се върна вкъщи, защото ти се спеше — пак му припомни Нерсес.

— Срещнах касиера… Поздрави ме любезно и ме погледна заговорнически… „Меластър, на ваше име са внесени двадесет хиляди.“ На мое име!? Хванах този разбойник за яката. Не обичам да ме разиграват и да си правят с мен мечешки шеги. Веднъж, като бях в Рамзес, срещнах в орбиталния хотел… как ги наричат?… тези, дето пристигат от Лолиланс… кажи ги де, дето говорят без глас и без да си отварят устата… Но говорят…

— И така, касиерът ти съобщи, че на твое име са внесени двадесет хиляди?…

— На мое име! Не очаквах такова нещо от Зенон. Ако не бяха го убили, с него щяхме да разработим нов способ за възвръщане на загубеното…

— Зенон е внесъл парите на твое име в банката, така ли?

— Ами какво ти разказвам от толкова време насам? Ние сме единствените на Виланк…

— Да се качим горе… иначе може да заспиш на масата!

— На масата?… — Оскар опита дали се е хванал здраво за масата. — Седя ли изправен, Нерсес?

— Горе-долу…

— Нерсес, искам да те почерпя с един коктейл.

— Друг път — каза Мажан и се изправи. Оскар също се опита да стане, но личеше, че му е много трудно. — Друг път ще ме черпиш — повтори Нерсес Мажан, хвана го под ръка и го поведе към трапезарията. — Нестор, помогни ми да го отведем горе.

Нестор съчувствено поклати глава.

— Нека поспи малко — рече той. — После можем да му дадем ободряваща таблетка. — И помогна на Оскар да легне на дивана. — А не беше ли по-добре това момче да го отведем у дома му?

— Момче ли?… — проплака Оскар. — Така ме е наричала само мама.

— Той не може да направи сам и две крачки — каза Мажан.

— Нищо де, полицаите ще му помогнат — Нестор пренебрежително погледна към човека, изтегнал се на дивана. — Заспа ли?…

— Две нощи не е спал… Не искаше да си има работа с полицията.

Нестор кимна: „Разбирам!“ И като обърса ръцете си в кърпата, преметната на рамото му, побърза да слезе в салона.

„Спях ли?“

Нерсес Мажан разтърка очи и погледна към дивана. Оскар се беше събудил.

„Май наистина съм задрямал.“

— Как се чувстваш? — попита го Нерсес.

Оскар поклати глава.

— Глава ли те боли?

Оскар долепи длан до челото си, сякаш за да провери дали го боли главата.

Нерсес Мажан сложи бяла таблетка в чаша вода, после енергично разклати чашата и я подаде на Оскар.

— Пий и ще ти олекне.

— Благодаря — Оскар с отвращение изпи млечнобялата кисела течност, отметна одеялото и стана. — Дълго ли съм спал?

— Не зная — отвърна Нерсес. — И аз съм задрямал, ей тъй, както съм си седял.

— Хъм!… — Оскар го загледа загрижено.

— Ти май искаше да ми кажеш нещо?

Оскар енергично се почеса по тила.

— Може би… — и пак млъкна, вероятно за да намери подходящи думи. — Не са ли питали за мен?

— Кой?

— Да речем, жена на име Урсула — и Оскар въпросително погледна аптекаря.

— Преди два дни…

— Преди два дни!… — повтори той учудено. — Смятах, че преди два дни всичко е било приключено. Не виждах друг изход, освен да продам спомените си. Ти наистина ли не си се срещал с Урсула?

— Вие сте се били уговорили да се видите тук, в аптеката, така ли?

— Точно така — зарадва се Оскар.

— В деня на убийството тя беше в моята аптека… И преспа тук.

Оскар погледна смаяно Нерсес Мажан, очите му се разтвориха широко и той се разсмя.

— Защо се хилиш?

Оскар издаваше остри пронизителни звуци. Лицето му се зачерви. Сълзи потекоха от очите му.

— Аз и вчера се срещнах с Урсула — рече Нерсес Мажан.

— Така ли?… Ох… — Оскар сякаш се задавяше. — Значи… значи когато в механата Линда разпитваше за Урсула, тя спокойно си е спяла тук?

— Мисля, че е спала спокойно.

— Оох! — Оскар въздъхна с облекчение. — Добър човек си ти, Нерсес… Харесвам те. Значи… — Оскар пак избухна в смях. — Значи ти си скрил Урсула?… Но знаеше ли, че я търсят?

— Тя ми каза.

Оскар се развълнува.

— А ние бяхме решили — отново въздъхна той — завинаги да напуснем Виланк и да започнем нов живот на непозната планета… — Той шумно подсмъркна и избърса с кърпичка носа си. — С парите от продажбата на спомените си възнамерявах да я изпратя далече, колкото се може по-далече от този луд свят. Такова бе завещанието ми.

— Тя съгласна ли беше да замине?

— Урсула мечтаеше за това. Да замине завинаги…

— Но на всяка цена с тебе.

— Разбира се… Мисля, че щеше да ме отведе със себе си, макар че от истинския Оскар щеше да е останала само… обвивката. Щяхме да си построим къща край брега на някоя река и да си народим деца… Тя щеше да ми разказва… в смисъл не на мен, а на него, на изпразнения от спомени чувал… за истинския Оскар. И моят изпразнен мозък с удоволствие щеше да поглъща тези истории, щеше да ги възприема като вълшебни приказки — Оскар съжали себе си и от вълнение гласът му затрепери. — Сега вече положението е съвсем друго — утеши се той. — Ние можем да заминем още днес. Така ли е?… Аз съм ти длъжник, Нерсес…

— Защо?

— Защото си укрил Урсула. Когато бях пиян и я търсех, тя е била при тебе. Ако ПОСИЗУ я открие, отново всичко ще отиде по дяволите. Разбираш ли ме?…

— Едно само не мога да разбера — рече Нерсес Мажан. — Защо я преследва полицията?

— Не ти ли е ясно?… Заради Зенон.

— Искаш да кажеш, че Урсула е убила Зенон?

— Да — отвърна Оскар. — За съжаление е така… Не искам да скривам каквото и да е от тебе.

— Наистина ли?

— И не мога да си простя, че й казах за загубата си.

— На кого си казал?

— На Урсула… Трябваше да се удържа поне пет, десет минути… И през ум не ми минаваше, че е способна да извърши такова нещо. Сега вече я разбирам… Не всички могат хладнокръвно да гледат как рухват въздушните кули на мечтите им. Хората по-леко изтърпяват житейските удари… Но когато работата опре до илюзиите и химерите!… В тези случаи вече е много трудно да се изтърпи. Странно, но така е, нали?

— Може би.

— Какво ти „може би“… Мога да дам хиляда примера. Да вземем драмата, дето се разигра пред очите ми в Бенедикт…

— Ти искаш да кажеш, че Урсула…

— Да… Когато по обяд разбрах, че съм разорен, побързах първо да видя Урсула… Защото това се отнасяше не само до мен, но преди всичко до нея.

— И когато мина край вратата на Зенон Джабез, промени намерението си, тъй ли? — подхвърли Нерсес Мажан.

— Аз съм човек с достойнство — повтори Оскар. — Във всички случаи играта си остава игра. Но сега се упреквам, че тогава не се отбих при Зенон.

— Защо?

— Ако бях отишъл, всичко това нямаше да се случи. Окаяният ми вид би го зарадвал много. И съм уверен, че нямаше да се стърпи и щеше да ме изпрати в банковия клон, без, разбира се, да ми каже каква приятна изненада ме очаква там.

— За това не бях мислил — призна Нерсес Мажан. — Напълно е възможно.

— Кое?

— Нищо, нищо. И така, ти отиде при Урсула.

— И тя веднага забеляза, че съм притеснен. Отначало не исках да й казвам нищо. Но можеш ли да се удържиш, щом срещу теб е застанала жена, която още от пръв поглед е разбрала, че са те настъпили по мазола. Кажи, можеш ли?…

— Не знам.

— Невъзможно е… Разбери! В такива случаи жената става страшно упорита и настойчива. Макар и да се усмихва, тя ще ти извади душата, та ще ти остане само едно спасение — да си признаеш.

— С една дума, ти й разказа всичко?…

Оскар кимна с глава.

— Впрочем нямаше нищо особено за разказване. Казах й само: „Проиграх цялото си състояние. А сега вече мина дванадесет.“ Само толкова. И изведнъж тя бавно се свлече на пода и закри с ръце лицето си. Преживяваше минутите, за които ти говорих преди малко. Страшни мигове, когато и със затворени очи виждаш как рухва твоят лелеян свят. Поисках да я вдигна, но тя не пожела. Казах ти вече, че Урсула е упорита. Когато накрая се убеди, че от мечтите й са останали само руини, тя се изправи и без моя помощ и без да ме гледа, промълви: „Какво ще правим сега, Оскар?“ Отговорих й, че съм дошъл при нея да разрешим въпроса по някакъв начин. „Почакай… Искам да видя какво прави сега Зенон“ — каза ми тя и излезе от стаята.

— Не взе ли нищо от тебе?

— Какво например? — недоумяващо попита Оскар. Нерсес Мажан го изгледа явно разочарован.

— Защо изведнъж е решила да отиде при Зенон. Ти не я ли попита?

— Това е стара история… Ако знаех, че ще ни сполети такава беда, нямаше да й позволя да отиде. Би било по-добре Зенон да ни завари двамата в апартамента на Урсула. Впрочем веднъж, преди няколко години, той едва не ни хвана. Щеше да ни изненада заради нашата непредпазливост. Неопитни бяхме, а и Зенон беше заявил, че завинаги си отива от Виланк. След този случай Урсула винаги сама отиваше при него, за да разбере дали му е нужна.

— Сега вече ми е ясно — каза Нерсес Мажан.

Оскар се усмихна.

— Ние крадяхме от щастието на Зенон — обясни той.

— Тежко престъпление е кражбата и ние постъпвахме несправедливо спрямо Зенон. Затова пък като играехме, аз често нарочно губех. Така съвестта ми оставаше спокойна. И какво от това, че се намирахме на Виланк. Кой е казал, че тук е забранено хората да се любят?… Кажи, забранено ли е?

— Не — каза Нерсес Мажан, бършейки челото си. — Не е забранено.

— Не след дълго Урсула се върна… Никога не бях я виждал толкова бледа.

— Какво ти каза, като се върна? Помниш ли?

— Убеждаваше ме да не губим време и час по-скоро да заминем от Виланк. Нерсес, знаеш ли, че ти разпитваш много по-добре от Линда?

— Че аз разпитвам ли те? — смути се Нерсес Мажан.

— Тази история ми е много интересна. Нямам никаква вина за това, че сте се уговорили да се срещнете в моята аптека. Заради вас не мога да работя нормално през тези няколко дни. Съвсем излязох от релсите.

— Тогава не можах да се сетя за по-удобно място — оправда се Оскар.

— Случва се… Значи Урсула те убеждаваше час по-скоро да напуснете Виланк?

— Аз не успях да сдържа смеха си… Когато съм в безизходица, винаги ме избива на смях… Нервите ми изневеряват. Знай, че Виланк ми струва много скъпо. И тогава й рекох „Как да заминем, като нямам никакви средства. Всичко пропилях в играта.“ А Урсула без малко да ме набие. „Защо стоиш като мумия — разтърси ме тя, — камериерът ей сега ще довтаса и ще открие, че Зенон е убит.“ Чак тогава разбрах какво се е случило й се уговорихме да се срещнем в аптеката на улица „Голямо куче“. Настоях тя веднага да напусне Капелата. После се заключих в стаята и си взех студен душ, за да дойда на себе си. Изглежда, тъкмо в този миг съм решил да продам спомените си.

— Когато полицията почука на вратата ти, наистина ли не чу нищо?

— Не чух.

Нерсес Мажан се изправи, отиде при Оскар и застана зад гърба му.

— Ние си говорим тук за едно, за друго, а аз мисля за нещо съвсем различно — рече той.

— За какво? — запита Оскар, без да вдига глава.

— Уверен ли си, че тя е убила Зенон и…

— Уверен съм.

— А с какво би могла да го убие? — веднага попита Нерсес, заинтригуван от категоричния отговор на Оскар.

Оскар бавно извърна глава, погледна аптекаря и след кратко мълчание прошепна:

— С моя револвер.

Нерсес Мажан едва се удържа да не скочи и да не извика.

Оскар бръкна във вътрешния си джоб, извади малък пистолет и го подаде на Нерсес.

— Виждаш ли гравираните „ОО“, тоест Оскар Оскар.

— Как е попаднал у Урсула? Ти ли й го даде?

— Не… Не зная. Само предполагам.

— С предположения нещата не се променят. Оръжието е твое: ако Урсула е извършила убийството, което е малко вероятно, тогава кой може да докаже, че тя не е отишла при Зенон с предварително набелязана цел, за която ти вероятно си знаел? По-скоро това е било план, набързо скалъпен от тебе. Чудесен план! Но и великолепните планове имат уязвими места. Дори това да е случайността. В твоя план случайността се явява в образа на камериера. Но много по-вероятно е ти да си разчистил сметките си със Зенон, преди да се срещнеш с Урсула. Тогава е твърде възможно револверът да е останал в спалнята, особено ако Урсула не е имала навикала ходи при Зенон, за да узнава желанията му. Остава да сложиш ръка на сърцето си и да признаеш кой от тези два варианта е верният.

Оскар с детско простодушие и любопитство гледаше Нерсес Мажан и му се усмихваше.

— Длъжен си да отговориш — раздразнен от усмивката му викна Нерсес. — Защото Урсула е вече в централното управление на ПОСИЗУ. Да… те я бяха открили в момента, когато аз, ти и Линда си бъбрехме в механата.

Лицето на Оскар помръкна.

— Ако я… не… почакай, Нерсес. — Той извади портфейла си. Пръстите му трескаво затърсиха нещо и най-после го откриха. Подаде на Мажан сгънато на четири листче. — Няма какво да признавам… Чети там… Мисля, че беше преди две години… Годината е отбелязана. Веднъж Зенон ме помоли да му дам револвера. „За какво ти е?“ — попитах го аз. „Със заглушител ли е?“ „Да“ — отвърнах му. „Искам го просто така. Нека остане за известно време при мен.“ Попитах го защо не си купи от продавача на оръжие по-добър револвер, за да го има просто така при себе си. Отговори ми, че опитал, но законите във Виланк били по-особени, щял да си докара хиляди главоболия, ако купи оръжие, пък и все още нямал намерение ла заминава за Лета, а пък и там щял да има неприятности в това отношение. Настояваше всичко ла си е законно… Прочете ли?… Това е разрешително от полицията за предаване на оръжие на друго лице.

— Вземи си го — Нерсес върна разрешителното.

Оскар прибра листчето в портмонето си.

— Зенон оставяше револвера винаги близко до леглото си, до нощната лампа. Все ми се е струвало, че се бои от някого… Може би от мене?… Но защо?… Вероятно, като е видяла револвера, Урсула веднага е поискала да си отмъсти. Не толкова за мене… Тежко е човек да гледа как рухват мечтите му. Нерсес, готов съм да поема върху себе си всички обвинения. За това е нужно много малко.

— Може би — недоверчиво промърмори Мажан.

Оскар отново извади разрешителното и тънките му пръсти трескаво накъсаха листчето на парченца.

— Защо? — смаяно попита Нерсес.

Оскар с все сила духна парченцата от шепата си.

— Прости ми — рече той. — Отворих му работа на твоя старец. Значи разрешителното вече го няма. Сега вече мога да използвам втория ти вариант. Линда Ло тъй се страхува да не прояви женска чувствителност или слабост, че с готовност ще ми повярва. И особено ако сложа този револвер на масата й като веществено доказателство.

На Нерсес Мажан му се сви сърцето.

— Виланк все още не ме е довършил напълно, Нерсес.

— Но ти убеден ли си, че Урсула ще остане доволна?

— По-важно е аз да съм доволен от себе си… Нерсес, разбери, че на човек веднъж в живота му се удава да обича истински… Имал ли си такава любов?

— Имам я — отвърна Нерсес.

— Тогава ще ме разбереш… Моля те, позволи ми да пренощувам тук. За последен път искам да се наспя както трябва…

— Нестор, не си отивай!

Старецът се обърна.

— Не стой прав, седни!

Нерсес Мажан неспокойно сновеше из стаята — от библиотечния шкаф до тъмния прозорец и обратно. И от време на време незабелязано хвърляше погледи към Нестор, който, настанил се в креслото, отново витаеше в света на спомените си, опитвайки се да стигне оня благословен бряг, откъдето започваше скиталчеството му в космическото пространство. Бряг, който носеше краткото и странно име „Земя“. На мнозина това име не говореше нищо, но у него то събуждаше прекрасни спомени — за онзи далечен, чудесен край, за радостното общуване между хората, за родното огнище, за предците.

Нерсес Мажан знаеше, че на Нестор всичко му е ясно. Толкова ясно, че смяташе за излишно да говори на Нерсес за това. В богатия свят на времето и пространството Нестор понякога си позволяваше да се види в един от градовете на планетата Виланк от съзвездието Зугастра и по-точно в скромната и незабележима аптека, за чието съществуване знаеха само клиентите на салона и ония, които идваха да си поръчат овални таблетки за придобиване на настроение.

— Оскар заспа ли?

— Отдавна — отвърна Нестор.

Нерсес отвори продълговатата кутия, която стоеше на масата.

— Виждал ли си флейтата ми?

Нестор не отговори.

С крайчеца на пръстите си Нерсес погали гладките лъскави копчета.

— Нестор, ти май се сърдиш за нещо?

— Късно е. Скоро ще съмне. Да не си решил и тази вечер да не спиш?

— Не се сърди, Нестор — Нерсес Мажан пристъпи до прозореца, дълго гледа светлите облачета, пръснати по тъмния небосклон. После рязко се обърна. — Това е такава флейта, Нестор — показвайки му отворения калъф, рече Мажан, — която свири само една-единствена мелодия. Създадена е, за да я изсвири само веднъж. Да си чувал някога за подобни необикновени флейти?

— В звездния свят няма нищо ново.

— Интересно каква ли е мелодията?

— Обикновена — рече Нестор. — Съвсем обикновена.

— Не вярвам.

— Защото все още не си я чул. Винаги е така.

— До известна степен май имаш право да се сърдиш. Ако продължава тъй, ще бъдем принудени да затворим аптеката.

— И вместо нея ще открием пансион — отбеляза Нестор. — Или по-точно странноприемница за всички, чиито пътища по стечение на обстоятелствата се кръстосват с пътищата на ПОСИЗУ. Не мисли, че те осъждам. Напротив, доволен съм от теб.

Нерсес Мажан така и не разбра от какво е доволен Нестор и го погледна смутено.

— Виждам, че момичето не ти дава мира. Мажан въздъхна дълбоко.

— Тайна ли е?

— Не — рече Нерсес. — Не крия нищо от тебе… Отначало тази история просто ме заинтригува. И едва по-късно открих нейния трагичен, дълбок смисъл… Оказа се, че Урсула и Оскар са от хората, които Виланк не е успял да смаже.

— Виланк е в състояние да смаже дори кореняците.

— Може би… но тях не е успял да погуби. По стечение на обстоятелствата двамата са се забъркали в отвратителна история. И ако единият от тях се е превърнал в престъпник, това е само защото не са искали да станат жертва на Виланк. Трябва да им се помогне, Нестор! Но кой тук би могъл да мисли за тях? Кой се вълнува от това, че те се обичат истински?… Напротив: всеки, който чуе това, се учудва или се надсмива. Но трябва да им се помогне, защото бъдещето винаги е принадлежало на дръзките и непокорните.

— Да те чуеше баща ти! — каза Нестор — Той знаеше, уверен беше, че този знаменателен ден ще настъпи и за тебе.

— Знаменателен ли?… Защо?

— Твоите прадеди не признаваха продължителната младост и отхвърляха целта, която тя преследва.

— Каква цел?

— Да се замрази животът… Да се попречи на бързата смяна на поколенията, да се забави напредъкът, който създава неприятности за мнозина. А какъв прогрес може да се очаква от еднообразния, сив, застинал живот?… Баща ти беше сигурен, че не греши… Не зная как успя да се събудиш от измамната, приятна дрямка. Не зная и какво мислиш за бъдещето, но съм доволен от тебе… Много съм мислил защо хората, след като напуснаха Земята, не можаха да запазят всичко онова, което бяха създали предците им през вековете и хилядолетията!…

— Ти помниш ли Земята?

— Помня я… Бих желал вечно да я помня, да живея на нея и никога да не съм променял моя естествен човешки облик, да не съм надявал маска с човешки образ — Нестор с отвращение посочи тялото си. — Не искам да скитам с хилядолетия от звезда на звезда, от галактика в галактика и да бъда паметта на древния ти род, а навреме да си отида от света и да се слея с праха на дедите ми от Земята.

Тъмният прозорец неусетно бе станал син, за да придобие по-късно акварелни оттенъци под лъчите на двете слънца.

Нерсес Мажан извади флейтата от кадифения калъф.

— Сега, ако натисна това копче, ще чуем единствената мелодия, Нестор. И ще получа отговор на всичките си въпроси и може би ще узнаем как да живеем по-нататък.

— Вероятно — отвърна Нестор. — Но защо трябва да изчезне завинаги тази рядка мелодия? Може да се наложи чрез нея да разрешим някой много по-сложен въпрос.

— По-сложен от този не виждам. — И Нерсес Мажан доближи флейтата до устните си и почти докосна копчето, което определяше съдбата на рядката мелодия. — Защо понякога става така, че едно незначително копче, един най-обикновен клавиш придобива такова значение.

— Това го правят хората. Те го искат.

— И там ли?… — Нерсес вдигна флейтата нагоре, сякаш искаше да покаже превърналата се в легенда Земя. — Как постъпват там, когато им се налага да направят своя избор?

— За това ли си се загрижил?

— А малко ли е, когато не знаеш на кого от двамата да повярваш?

— Заради такава нищожна причина не си заслужава да натискаш копчето. Повярвай и на двамата. Повярвай, без да правиш избор. И виж какво ще излезе от всичко това.

Нестор отиде при Нерсес, взе флейтата, сложи я в калъфа и шумно затвори кутията.

— Слизам долу — рече той, — след малко ще започнат да се тълпят за рецепти. Ще поспиш ли, или да ти приготвя закуската?

— Ще се опитам да поспя.

— Тогава лека нощ, макар че вече е утро.

— Лека нощ, Нестор.

Пета глава

— Закуска за двама — поръча Мажан на сервитьора. В „Клуба на жителите кореняци“ освен него нямаше никого.

И съдържателката не се виждаше, тъй като следобед обикновено не идваха посетители. Нерсес Мажан бе доволен, че е сам. Доволен бе, че я няма и Забел.

Очарователната Линда охотно се съгласи да се срещне с него и сама посочи този клуб.

Нерсес Мажан бе седнал на обичайното си място — до прозореца, в любимата си поза — с протегнати крака, със скръстени ръце, с притворени очи. Мъчеше се да си припомни последователно онези събития, които вече не предизвикваха у него съмнения.

— Нерсес!

Смутен от познатия глас, аптекарят бързо се обърна и видя съдържателката.

И помисли: „Напразно се съмнявах. Забел пак си е същата.“

— Здравей, Забел!

Забел се озърна крадешком и щом се увери, че са сами в салона, наведе се, ласкаво погали лицето на Нерсес и силно го целуна.

„Защо бягах от теб, Забел?“

— Ще закусиш ли?

Нерсес кимна.

— Днес ще те нахраня с печено.

— Няма да закусвам сам — отвърна Нерсес. — Освен това вече съм поръчал… Остани…

— Щом не си сам!… — Забел го прегърна през раменете. — Какво се е случило?… Май и тази нощ не си спал? Бледен си.

— Не съм спал.

— Защо?

— Не можах… Отначало не можах да заспя, защото търсех отговор на един много важен въпрос, а после… защото чак на разсъмване намерих отговора.

— С кого ще закусваш? — попита Забел и в гласа й се прокрадваха нотки, които приятно изненадаха Нерсес. — Може би не искаш да ми кажеш?

— Тайна — проточи Мажан.

Сервитьорът внимателно, без да бърза, подреди приборите. И чак когато той си отиде, Мажан подхвана отново разговора.

— Ти някога замисляла ли си се колко е важно да вярваш на хората?

— Ти не ми ли вярваш?

— На тебе?

— Ти не каза кого чакаш.

— Линда.

— Така си и знаех.

— Обещах да й помогна. — Мажан забеляза в преддверието Линда Ло. — Да не си помислила нещо друго?

Линда влезе в салона, потърси с поглед аптекаря и като го видя седнал до прозореца, се усмихна и го поздрави с леко движение на пръстите.

— Ще ви преча ли? — попита Забел.

— Вероятно… но ако искаш, аз… — Докато Нерсес изричаше тези думи, дори и през ум не му мина, че въпросът на Забел и уклончивият му отговор ще се повтарят непрестанно, десетилетия наред, и Забел винаги ще си отива със скрито недоволство, изправила глава, без да се обръща назад, и че той винаги ще вика подире й: „Бъди готова, може би оттук ще отидем направо във фермата…“

Впрочем това обещание всеки път ще звучи различно. И многократно ще остава само обещание.

Забел и Линда се срещнаха в центъра на салона. Следовагелката веднага позна съдържателката на „Клуба на жителите кореняци“, поздрави я с леко кимване и забързано отиде при Нерсес Мажан.

— Вие на разговор ли ме поканихте, или на закуска?

— На разговор, меластра… Но съм сигурен, че и днес не сте успели да закусите.

— Прозорлив сте… и сте много деликатен. — Линда седна срещу аптекаря. — Е?

Нерсес Мажан й наля плодов сок.

— Бързате ли?

— Надявам се, че разговорът ни няма да продължи повече от закуската — каза Линда и опита сока.

— Обещах ви да помогна на следствието.

— Интересно — присви очи Линда Ло. — Страхувам се, че вече е много късно.

— Успяхте ли да научите нещо от Урсула? — разтревожено попита Нерсес.

След кратка пауза Линда отвърна тихо:

— Не… Нейното упорство вероятно още дълго ще ме затруднява.

— Значи помощта ми не е закъсняла — облекчено въздъхна аптекарят.

Следователката не отговори.

— Меластра, вече зная как е бил убит Зенон Джабез.

Нерсес недоумяващо сви рамене, защото очарователната Линда Ло, щом изпи сока си, започна мълчаливо и замислено да се храни, сякаш не беше чула последните му думи.

— Урсула и Оскар много отдавна били решили да заминат завинаги от Виланк и да се установят на друга, по-мирна и спокойна планета, да си построят къща край брега на някоя река, да си народят дечица…

Линда Ло се засмя иронично.

— Вие чуйте продължението! — възрази Нерсес.

— Нима ви прекъснах?

С острието на ножа Нерсес Мажан започна да чертае невидими фигури по салфетката.

Сервитьорът поднесе топлата закуска.

— Защо млъкнахте? — попита следователката. — Изглежда, искахте да ми кажете, че не Урсула, а Оскар е убил Зенон?

— Не… Според Оскар убийството е извършила Урсула, а пък тя е на мнение, че Оскар е убил Зенон.

— Тогава тя защо мълчи?

— Защото си има съображения. Може би ви е смешно, че на Виланк все още се намират хора, които се обичат истински… и имат желание да се жертват един за друг. Урсула смята, че без Оскар животът й губи смисъла си.

— Възможно е.

Нерсес учудено погледна Линда.

— В механата това го смятахте за невъзможно.

Линда отмести чинията.

— Ще пием ли кафе?

— Да, ще пием — сърдито отвърна Нерсес. — При обиска вие така и не намерихте оръжието. А аз го намерих… Оказа се, че това е револверът на Оскар, който той още преди две години е дал на Зенон.

— Искате да кажете, че Оскар има разрешително?

Нерсес Мажан изведнъж видя пред себе си тънките пръсти на Оскар да късат на парченца разрешителното. И като се вторачи в Линда, заяви:

— Да. Има… Зенон го бил помолил да му даде револвера си, защото се страхувал от някого. И винаги го държал в спалнята си, на масичката… Както вече знаем, той е имал основание да се бои.

— От кого?

— От себе си — отвърна Мажан.

— Защо не ядете?

Аптекарят сърдито погледна следователката. После с нежелание придърпа изстиналото ястие.

— За да се стигне до това заключение, е необходимо не просто да се мисли, че може да се вярва на единия, а да се предположи, че и двамата говорят истината.

— А вие успяхте ли да поговорите с Урсула?

— За щастие да… Когато реших да повярвам и на нея, и на Оскар, неволно стигнах до извода, че Зенон е убит от… — Нерсес млъкна, подозирайки, че думите му могат да прозвучат театрално. Но в случая нямаше друг изход, затова каза: — Да, самият Зенон е убил Зенон.

— Искате да кажете, че е извършил самоубийство?

— Да.

— Защо?

— Не зная. Известно ми е само, че когато преди две години помолил Оскар да му даде револвера си, той настоявал на всяка цена да се запази разрешителното. Защо ли?… За да не бъде уличен Оскар, когато по-късно, след самоубийството, открият у Зенон револвера му. Научих също, че завчера, щом взел решението да сложи край на живота си, той деликатно, без да нарушава правилата на тяхната игра, внесъл в банката на името на Оскар цялата спечелена сума. Администраторът на Капелата твърди, че години наред Зенон Джабез бил неспокоен. В деня на самоубийството, сбогувайки се със служителите от етажа, той казал: „Остани със здраве и прощавай, меластър Даниел.“ И добавил: „Тази наша среща може и да е последната.“ Вие не сте обърнали внимание на показанията на администратора. И той е дълбоко обиден. Ако го бяхте изслушали докрай, щяхте да научите, че като се качвал в асансьора, Зенон Джабез, заявил: „Този път вече няма да се върна. Заминавам завинаги!“

Сервитьорът постави на масата чашките с кафе.

— Вие сте извършили ценно разследване — отбеляза Линда Ло с горчива ирония. — Да не си сменяте професията?… Но ви предупредих, че вашата помощ може да се окаже закъсняла. Тази сутрин прекратихме следствието. И тъкмо затова намерих време да дойда да си поговорим.

— Прекратихте го? — смаяно попита Нерсес.

— Снощи получихме отговор на нашето запитване. Кметството на град Сонт недоволства от неточните ни въпроси. И предупреждава, че заместник-директорът на фабриката за дамско бельо Зенон Джабез ще бъде принуден да даде ПОСИЗУ под съд за разпространяване на измислици.

Мажан щеше да изтърве чашата с кафе.

— Вие казахте… че Зенон заплашва със съд?… Навярно служителите от Сонтското кметство се шегуват.

— Те са изпратили купища заверени документи… Нямаме причини да се съмняваме, че в този миг Зенон Джабез е в град Сонт на далечната Лета и изпълнява служебните си задължения на заместник-директор. Ще ви кажа по-ясно, — усмихна се Линда Ло. — Зенон Джабез е жив. Никой не го е убивал. Нито Урсула, нито Оскар, а още по-малко той се е самоубил, както току-що казахте.

— А трупът, който открихте в спалнята?… А свидетелите?

— Какъв труп!… Щом разполагаме с такива документи, за нас вече не съществува, нито пък е от значение някакъв труп.

— Имате предвид…

— Забравете завинаги, че в Капелата е станало убийство!

— И всичко това го казвате вие?

— Ще ви дам възможност да се запознаете с отговорите на кметството в Сонт… Това са достоверни сведения. И вие, меластър Мажан, да, да, вие сам ще се убедите, че Зенон Джабез е жив и здрав, че тази история, която се случи преди няколко дни, е била само мираж… Какви ли не неща стават в нашия голям свят!

Нерсес Мажан енергично поклати глава.

— И след като не е ставало убийство, ние се принудихме да прекратим следствието — продължи Линда Ло, смеейки се от сърце.

— Почакайте… — На Нерсес Мажан му хрумна, че ако Зенон Джабез е жив и здрав и от директорския си кабинет управлява производството на дамско бельо, а пък тия няколкодневни кошмари са мираж, то по-щастлив край от този не може да се очаква. — Значи Урсула и Оскар най-после ще имат възможност да заминат заедно от Виланк.

— Не! — поклати глава Линда Ло. — Урсула вече няма да може.

— Зенон Джабез е жив… Значи тя не е убила никого… Вие се съмнявахте в Урсула… Но Урсула не го е убила… Зенон е жив и както казахте, се готви да даде ПОСИЗУ под съд за разпространяване на измислици…

— Вие не ме разбрахте — прекъсна го Линда Ло, бършейки ръцете си със салфетката. — Работата е там, че Урсула не може да замине тази вечер, защото се е обесила в килията си… В първия момент дори не повярвах. Жени като нея никога не се отказват така лесно от живота… Но едва сега разбирам защо Урсула…

„Клубът на жителите кореняци“ бавно се залюля… После се завъртяха стените, столовете; подът и таванът смениха местата си и в този вихър Нерсес Мажан едва дочу долитащия сякаш отдалече глас на Линда Ло.

— И такива неща се случват, меластър… Не си струва да се разстройвате заради това… Между другото, както и предполагах, нашият разговор не продължи повече от закуската… Разбира се, аз бях сигурна, че вие не сте в състояние да помогнете на разследването, но тази наша среща беше много приятна за мен… Днес сте решили да заминете заедно със съдържателката на клуба за фермата, нали?… Ако имах време, и аз бих се присъединила към вас…

„Урсула — пулсираха слепоочията на аптекаря Нерсес Мажан. — Урсулааа“…

В тишината се чуха само стъпките на сервитьора.