Планетата на Берсеркера

I

Гласът на отдавна мъртвия звучеше ясно по радиото в салона на кораба „Орион“, а шестимата, събрали се там, единствените живи същества в радиус от неколкостотин светлинни години, слушаха засега внимателно, само защото Оскар Шьонберг, собственикът на „Орион“ и организатор на това пътуване, бе дал знак, че самият той иска да слуша. Карлос Суоми, който бе готов да се възпротиви на Шьонберг и очакваше да има сериозен спор с него през близките дни, в случая бе напълно съгласен с него. Атина Поулсон, свободната от трите жени, не възрази; Селесте Серветус, може би най-несвободната от жените, направи няколко възражения, но без никакъв резултат. Густавус де ла Торе и Барбара Уртадо никога, откакто ги познаваше Суоми, не бяха възразявали против каквото и да е решение на Шьонберг.

Гласът на мъртвия, който слушаха, не бе записан на магнетофон, а само мумифициран от около петстотинте години космическо пространство, което се простираше между системата Хънтърс2, където бе произведен радиосигналът, и сегашното местоположение на „Орион“ в междугалактичното пространство на около хиляда и сто светлинни години (или пет и половина седмици път с кораб) от Земята. Това бе гласът на Йохан Карлсен, който преди около петстотин стандартни години бе повел флотилия от бойни кораби към Хънтърс, за да се сблъска там с флота на берсеркерите и да ги отблъсне. Това бе малко след като бе разбил основните сили на берсеркерите и с постоянство орязваше нападателните им възможности в тъмната мъглявина, известна като Камънаците.

Повечето от преградните стени в салона бяха заети от видеоекрани и когато, както в този момент, бяха настроени за целта, звездите на тях се виждаха поразително истински. Суоми гледаше в правилната посока към екрана, но при това разстояние от петстотин светлинни години бе много трудно без подходящо телескопично увеличение да се съзре слънцето на Хънтърс, да не говорим за относително слабите избухвания от битката на Карлсен, докато той изричаше думите, върху които Шьонберг щеше да размишлява, а Суоми щеше да ги запише. На пръв поглед двамата си приличаха, въпреки че Суоми бе по-дребен, навярно много по-млад и имаше донякъде момчешко лице.

— Откъде сте сигурни, че това е гласът на Карлсен? — попита Гус де ла Торе, слаб, мургав и с някак си опасно изражение. Той и Шьонберг седяха в меки, масивни кресла един срещу друг в сравнително малкия салон. Останалите бяха разположили креслата си така, че групата бе подредена в почти правилен кръг.

— Чувал съм го и преди. Същата последователност. Тембърът на Шьонберг бе твърде мек за толкова едър и як мъжага, но тонът му бе както обикновено решителен. Погледът му, както и погледът на Суоми бе вперен в екрана, взираше се към звездите, докато внимателно слушаше Карлсен.

— По време на последното ми пътуване до Хънтърс — продължи тихо Шьонберг, — преди около 15 стандартни години, спрях в този район, може би на петнайсетина светлинни години по-близо, разбира се, и успях да уловя същия този сигнал. Слушах същите думи и записах някои от тях, досущ както сега прави това Карлос.

Той кимна в посока към Суоми.

Карлсен наруши радиотишината, съпроводена с пукане и пращене, за да изръмжи:

— Проверете настройката на този люк, след като не се затваря — и това ли трябва да ви уча?

Тембърът бе рязък и в него имаше нещо незабравимо, дори когато изричаше свадливите жаргонни фрази, характерни за който и да е командир по време на трудна и опасна операция.

— Чуйте го — рече Шьонберг. — И това ако не е Карлсен, кой друг би могъл да бъде? Както и да е, когато се върнах на Земята след последното си пътуване, сравних записите си с тези на историците, направени на флагманския му кораб; потвърди се същата последователност.

Де ла Торе изцъка весело.

— Оскар, никой ли не те попита как си се сдобил със записа си? Не би трябвало да се намираш в този район тогава, както не би трябвало да сме тук и сега.

— Пфу! Никой не обръща чак толкова внимание. Във всеки случай поне Междузвездната администрация не го прави.

Суоми имаше впечатлението, че Шьонберг и Де ла Торе не се познават отдавна и много добре, а се бяха запознали по някакви бизнес дела и ги бе сближил общият им интерес към лова — нещо, което малцина хора споделяха. Поне на Земята, която бе родна планета за всички на борда.

Карлсен рече:

— Говори главнокомандващият. Да се отвори трети кръг. Абордажните групи готови за действие.

— Сигналът не се е влошил много, откакто го чух за последен път — издума замислено Шьонберг. — Пътят през следващите петнайсет светлинни години до Хънтърс трябва да е чист.

Без да става от креслото си, той извика на екрана триизмерна холографска звездна карта и сръчно положи върху нея нов символ със светлинната си писалка. Степента на чиста празнота в космоса между тях и целта на пътешествието им бе от значение, защото макар и придвижването на междузвездния кораб по-бързо от светлината да ставаше извън нормалното пространство, условията в съседните области на обичайния космос оказваха своето неизбежно въздействие.

— Сега ще имаме един хубав гравитационен хълм за изкачване — обади се по радиото Карлсен. — Бъдете готови.

— Честно казано, всичко това ми досажда — обади се Селесте Серветус (пълна фигура, ориенталски черти, чернокожа, наследила и малко северна кръв с невероятно гладка и опъната кожа под сребристата боя, с която бе покрито тялото й с перука, която изглеждаше като сребриста мъгла). Думите й бяха начин да прояви дързост спрямо Шьонберг, да си поиграе на онова, което през минали години би било описано като „трудна за сваляне“. Шьонберг дори не си направи труда да я погледне. Тя вече бе свалена.

— Навярно не бихме били тук, ако не беше този господин, който говори по радиото.

Това бе Барбара Уртадо. Барбара и Селесте си приличаха доста — и двете компаньонки, взети на борда за консумация от мъжете, досущ като бирата и пурите; но в същото време и доста се различаваха. Барбара — белокожа брюнетка, бе облечена, както обикновено, от коленете до раменете в матова дреха, и не излъчваше нищо неземно. Ако я видите в покой, заспала, с неподвижно лице, ако не чуете гласа или смеха й, или не съзрете грацията в походката й, не бихте помислили, че надхвърля с нещо обичайната сексуална привлекателност.

Но будна и в движение, тя привличаше погледа също тъй силно, както и Селесте. Суоми смяташе, че и интелектуалното им равнище бе еднакво. Забележката на Барбара, че днешната междузвездна човешка цивилизация дължи съществованието си на Карлсен и на победите му над берсеркерите, бе банална, не подлежеше на обсъждане и дори не се нуждаеше от отговор.

Берсеркерите — автоматични бойни кораби с ужасяваща мощ и ефикасност, бяха пуснати срещу галактиката по времето на някаква война, водена от раси, изчезнали от лицето на света далеч преди началото на човешката история.

Основната програма, вградена във всички берсеркери, се състоеше в това да откриват и да унищожават живота — когато и където го намерят. През мрачните векове на първите им нападения против хората със земен произход те бяха стигнали твърде близо до мига, в който едва не ликвидираха скромното господство на хората сред звездите. И макар Карлсен и други да ги бяха отблъснали, да бяха ги принудили да напуснат центъра на завладяното от хората космическо пространство, берсеркери все още съществуваха и хората продължаваха да се сражават и да умират в битки с тях по границите на малкото ъгълче от галактиката, заето от човечеството. Не и тук обаче. Не и след тези петстотин години.

— Признавам, че гласът му някак ми въздейства — рече Селесте, промени позата си на стола, протегна, а сетне сви дългите си, сребристи крака.

— Тук след минута Карлсен ще избухне — рече Шьонберг.

— И защо не? Мисля, че един гений може да си го позволи.

Това бе изящният контраалт на Атина Поулсон. Противно на името й, лицето й издаваше предимно ориенталски произход. Изглеждаше по-добре от девет на всеки десет млади жени, можеше да се класира до първото число след десетичната точка, докато Селесте стигаше до третото. В момента Атина бе облечена в прост цял костюм, не по-различен от онези, които обикновено носеше в офиса. Тя бе една от най-доверените секретарки на Шьонберг.

Суоми, който искаше да бъде сигурен, че няма да пропусне избухването на Карлсен в записа, провери кристалното кубче, монтирано върху облегалката на стола му. Нагласи го да изключи всички разговори в залата и да улавя само звука, които идва от радиото. Напомни си да му сложи обозначителен етикет още щом се върне в кабината си; обикновено забравяше да го прави.

— Колко ли са го ненавиждали — рече Барбара Уртадо; гласът й сега бе някак си отнесен, далечен.

Атина се обърна към нея.

— Кой? Хората, които наруга ли?

— Не, онези ужасни машини, против които се е сражавал. Оскар, ти си запознат в подробности. Разкажи ни нещо за това.

Шьонберг сви рамене. Не му се говореше много по темата, макар че тя очевидно го интересуваше.

— Бих рекъл, че Карлсен е бил истински мъж и ми се ще да го бях познавал. Карлос обаче е изучавал този период по-щателно от мен.

— Разкажи ни, Карл — рече Атина.

Тя седеше през два стола. Специалността на Суоми бе психология на дизайна на окръжаващата среда. Преди няколко месеца го бяха извикали от „Шьонберг и сие“ за консултации по плановете на някакъв много труден офис, там се запозна с Атина и не щеш ли… ето го сега тук, на ловна експедиция за големи животни.

— Да, сега е твоят шанс — намеси се Де ла Торе. Обикновено не се разбираха добре със Суоми, макар търканията да не бяха стигнали още до открита вражда.

— Ами, знаете ли — започна замислено Суоми, — донякъде тези машини наистина са го ненавиждали.

— О, не — рече неубедително Атина, като поклати глава. — Не и машините.

Понякога му се приискваше да я цапардоса. Но продължи:

— Смята се, че Карлсен е притежавал някакво умение да избира стратегия, с която те не са могли да се справят, притежавал е качествата на водач… каквото и да е, но берсерките не са могли да му се противопоставят успешно. Смята се, че са оценявали по-високо неговото унищожаване, отколкото унищожаването на цели планети.

— Берсерките създали специални машини-убийци — намеси се неочаквано Шьонберг, — само и само да премахнат Карлсен.

— Сигурен ли си в това? — попита заинтригуван Суоми. — Попаднах на намеци за нещо такова, но не открих някъде да се споменава в прав текст.

— О, да — усмихна се едва-едва Шьонберг. — Ако човек се опитва да изучи тази материя, не бива да разчита само на разпечатка от Инфоцентъра на Земята; ще му се наложи да се поразшета и да покопае малко повечко.

— Защо?

По принцип Инфоцентърът можеше да възпроизведе точно всякакъв наличен на Земята справочен материал.

— Все още съществуват няколко стари правителствени цензурни ограничения върху базите данни за берсерките.

Суоми поклати глава.

— Защо, за Бога?

— Предполагам — чиновническа инерция. На никого не му се губи време да ги премахне. Но ако питаш защо са били въведени първоначално тези ограничения, е, то е, защото по едно време е имало хора, които са боготворели проклетите неща — берсерките, искам да кажа.

— Не мога да повярвам — възрази Селесте. Опита се да добави още нещо, но я прекъсна крещящият от ярост Карлсен — въртеше на шиш хората си за нещо от технологично естество, което не се разбираше.

— Това е краят — рече Шьонберг и посегна към таблото за управление до креслото си. Съскането и пукането на радиостатичното електричество утихна. — Следват няколко часа радиомълчание. — Погледът на Шьонберг шареше неспокойно по астрогационната карта. — И тъй, имало е някаква тъпа бюрократична политика на ограничаване на информацията за берсерките… Всичко това е много вълнуващо, дами и господа, но какво ще кажете да продължим към нашия лов?

Без дори да се преструва, че чака съгласието им, той започна да наглася астрогационния и двигателните компютри в посока към Хънтърс. Щяха да минат още седемнайсет или осемнайсет стандартни денонощия, преди „Орион“ да навлезе в системата. Времетраенето на междузвездните полети не можеше да се изчисли с голяма точност. Бе все едно да чертаеш курса на ветроход във води, които изобилстват с течения, да разчиташ на вятър, който постоянно мени посоката си, макар и да е, общо взето, постоянен. Променливи звезди, пулсари, спинари и квазари вътре в галактиката и извън нея слагаха своя отпечатък върху подосновата на пространството, в което се движеше звездолетът. Черни дупки с различни размери упражняваха ужасяващите си гравитационни изкривявания върху тъканта на Вселената. Ударните вълни от близки и далечни експлозии на супернови кажи-речи непрекъснато се блъскаха в корпуса на кораба и го тресяха. Междузвездният кораб, който успешно надминава скоростта на светлината, разбира се, не може да носи на борда си цялата необходима мощност, за да постигне тази скорост. Само обуздаването на гравитационно-инерционните ресурси на Вселената може да даде такава мощност — досущ както вятърът се е впрягал във ветрилата и е придвижвал старите ветроходи.

Макар изкуствената гравитация да властваше невидимо в залата, промяна в осветлението на холографската карта показа, че „Орион“ бе поел по пътя си. Шьонберг се изправи, протегна се широко и стана сякаш още по-едър.

— Напред към Хънтърс! — обяви той. — Кой ще ми направи компания за едно питие? За успеха на лова и за радостта от другите забавления, които могат да ни се случат.

Всички пожелаха да пийнат. Но Атина само посръбна и пусна чашата в машината за рециклиране.

— Ще продължим ли турнира по шах. Оскар?

— Не мисля. — Шьонберг стоеше с ръка зад гърба си, пъхната под късите поли на смокинга, едва ли не позираше и се наслаждаваше на питието си. — Слизам долу. Време е да подготвим стрелбището и да потренираме. В крайна сметка не отиваме на лов за гълъби… Мисля, че ще имаме време за достатъчно турнири, след като кацнем.

Умните му очи, светнали от някаква известна само нему шега, огледаха всички и се спряха като че ли миг повече върху Суоми. Сетне Шьонберг се обърна, махна леко с ръка и излезе от залата.

Празненството свърши. След като занесе рекордера в кабината си, Суоми излезе отново, за да види стрелбището. В коридора се натъкна на Де ла Торе.

— Какво искаше да каже Шьонберг с това „ще имаме време за достатъчно турнири, след като кацнем“? — попита Суоми.

— Не ти ли е казвал за турнира, който иска да гледа?

— Не. Какъв турнир?

Де ла Торе се усмихна — или не пожела, или не можеше да му отговори направо.