Парола „Херострат“

КАНИБАЛИ

Вече три години Намури помагаше на Георг Крумов. Водеше го до най-затънтените кътчета на острова, показваше му пътеките, показваше му селата и горите. Убеден беше, че цял живот да се мъкне така безсмислено с него, пак няма да се отплати. Георг Крумов го бе спасил от явна смърт и сега целият живот на Намури принадлежеше на Георг Крумов. Беше му станал не слуга, не роб, а направо му принадлежеше цял, сякаш част от него. Както ръцете и краката служеха на Георг, така му служеше и Намури — все едно трета ръка. Каквото му кажеше Георг, това значеше, че трябва да бъде изпълнено.

Сега му бе разрешил, а според Намури му бе заповядал, да търси рода си и да го отведе на брега.

Загиваше джунглата, загиваше дивечът, загиваха и хората. И които можеха, които още имаха сили, бягаха от досегашните си села, бързаха към брега. Защото белите им бяха построили платнени колиби, за всеки род отделна колиба. Отначало пораздалечени една от друга — заради старите вражди. Но напоследък колиба до колиба. Нямаше място. И им раздаваха храна, докарвана с кораби от морето. Ех, не чак до преяждане, но нали не умираха от глад?

Георг Крумов бе забелязал безпокойството на черния си приятел, защото наистина го наричаше така — приятел. И накрая му каза. „Иди и доведи рода си тук! И за него ще се намери колиба, и за него ще има ядене“

Намури преглътна яда си към рода, задето някога го бе прокудил. Гласът на кръвта се оказа по-силен от обидата.

И тръгна с една моторна лодка срещу течението на реката, що водеше до родното му място. Георг му я даде, Георг му показа как се управлява. А то не беше тъй трудно за шофьор на камион като него.

От два дни беше на път по реката.

А тя — река като всяка друга. Ту по-широка, ту по-тясна, ту по-дълбока, ту по-плитка, та понякога се налагаше да гази във водата и да бута. Бреговете обрасли с по-високи от каменните колиби на белите в града дървета. И храсти. И тръстики. И лилии.

Уж същите дървета и храсти, които познаваше. А в действителност не същите. Долу в близост с морето те си бяха все тъй зелени, както си ги знаеше. Но колкото навлизаше по-навътре към планините, сред почващата да повяхва растителност, толкова по-често се виждаха съвсем пожълтели отделни листа, клони и цели дървета.

А от заранта вече плаваше между две жълточервени, грозно шумолящи при всеки полъх на вятъра, рехави стени, нависнали над водата.

При всяко пътуване с Георг ги беше виждал. Уж беше свикнал с тях, а защо сега му изглеждаха тъй зловещи?

Дали затуй, че сред тях трябваше да се намира селото му?

Село без градини, без свине и кокошки, без дивеч.

Как ли живеят там сега те, близките му?

Кажи-речи, през половин час насреща му се задаваше флотилия от еднодръвки с обичайните крокодилски скулптури на носовете и украсени с познатата му резба весла. Натоварени, претоварени с хора така, че едва се задържаха над водата.

Бягаха хората, бягаха от страшното бедствие, което ги бе сполетяло. Зарязали градините си, ловните си полета, селата си, зарязали дори черепите на дедите, скъсали с всичко, що ги е свързвало досега със земята, с обичаите, с вярванията, с духовете на предшествениците.

Сякаш отнесени от невидимо наводнение.

Намури знаеше, че сега, в тази тревога, те бяха забравили старите си вражди, както при бедствие, пожар или наводнение и зверовете забравят враждите си и се спасяват заедно жертви и хищници върху едно и също островче, сякаш без да се забелязват.

Въпреки това, щом ги зърнеше, той бързо кривваше към най-близкия бряг и се притулваше в мрежата на кокилестите коренаци.

За всеки случай.

Защото всъщност те си бяха все още папуаси. И то гладни папуаси. Едва опитали да се отучат от вкуса на човешкото месо.

Гладна страна е Нова Гвинея. Малко плодове и клубени за ядене, малко дивеч. Та нали доскоро главен обект на ловуването беше човекът от другото племе!

По течението се носеха подпухнали, разлагащи се трупове на животни и птици. Кенгура, кускуси, свине, ехидни, казуари, най-различни райски птици, папагали, пеликани, чапли, беседкови птици, торни кокошки.

И хора!

Намури беше папуас. За него смъртта не изглеждаше тъй отблъскваща, както за някой европеец например. От дете беше свикнал с нея. Умираха хората, най-вече децата, от зли магии (белите ги наричат болести), от крокодили. И най-вече от съседските набези.

Символите на смъртта — черепите на предците — пазеха от зли магии всяка колиба.

И въпреки това гледката на всеки появил се на повърхността човешки труп предизвикваше у него ако не тръпка на ужас, то някакво непознато чувство на погнуса.

Още един знак на развихрилото се над страната му бедствие.

Като че ли единствени крокодилите благоденстваха. С претъпкани търбуси, те се приличаха върху тинестите брегове — от преяждане изгубили дори чувството си за самосъхранение.

Не бяха сънували такова ядене. Стигаше само да се натопи във водата, и да докопа някоя плаваща мръвка мърша.

Ех, понякога, изглежда, и те плащаха за безгрижието си.

Както сега.

Намури се бе потулил отново сред панданусите при появата на нова флотилия от лодки. Чакаше ги да отминат, за да продължи пътя си.

Ала те не отминаха. Кривнаха към отсрещния бряг, където царствено се беше изтегнал едър охранен крокодил.

Лодките бързо му преградиха пътя за отстъпление. Мъжете го пресрещнаха с копията си при опита му, малко закъснял, да си пробие път през засадата.

След кратка борба гигантското влечуго беше мъртво.

Мъжете го извлякоха обратно на брега. Насякоха го на късове. Запалиха огньове и оставиха жените да поемат по-нататъшните грижи за обеда.

А Намури беше принуден да чака.

Сега те имаха какво да ядат.

И все пак…

Най-после, след колко ли време стана това, плячката беше оглозгана до последното кокалче. И преситените бежанци отново се накачиха в лодките си.

Продължиха надолу.

Целта на всички беше нататък. Към брега. Слуховете за добрите бели, които хранят черните, бяха стигнали и до най-затънтеното кътче.

Те не се чудеха. Белите са преродените покойници на папуасите, които, както се полага, бързаха да спасят потомците си.

Намури отново пое срещу течението.

Добре, че нямаше други като него.

А околността ставаше все по мрачна, все по-безнадеждна.

Вече не можеше да зърне нито едно зелено листенце.

Някаква невероятна, някаква зловеща гора!

Лишена от всякакъв живот.

Зададоха се нови лодки. Намури пак се притаи до отсрещния бряг.

А беше почти достигнал ловната територия на своя род.

Слънцето бързо се спускаше към хоризонта.

Нима трябваше да нощува тук, дето се казва, на няколко крачи от дома?

И трепна.

Насреща му по течението приближи дълго гъвкаво тяло, като дебел маркуч. Но жив маркуч, три-четири метра дълъг, на чийто преден край се подаваше над водата триъгълната му покрита с люспи глава, а през полуотворената му уста трепкаше като пламъче червено езиче.

Разбра начаса — тайпан!

И преди да съобрази какво може да последва, змията се прехвърли в лодката му. Изглежда, това бе търсила — опора, където да се спаси от водата.

Сгъна се на руло върху бака, вирнатата й опашка затрептя и забръмча като разлютена оса. Вдигна глава и направи няколко нерешителни напада напред.

Досега — все нерешителни.

Досега… А после?

Страшно отровна!

Дори свиня, ухапана от нея, умира почти моментално.

Повече не устоя.

Намури се прехвърли по гръб във водата, заряза лодката си и заплува към брега.

Достигна го безнаказано. Добре, че наблизо нямаше крокодили.

Изруга за скъпата загуба.

Но нямаше що да стори. Лодката вече се носеше надолу, повлечена от течението.

Злополучният корабокрушенец вдигна рамене и тръгна пеша все покрай брега.

Като че ли сега окрайнината на някогашната джунгла беше станала по-проходима. Повечето от листата бяха опадали, а вейките и клоните му се струваха много по-крехки и чупливи.

Все не можеше да приеме станалото — някогашната бухнала зеленина, гъмжаща от живот, и сегашната мъртва пустиня от сух клечалак и проядени от дървоядите стволове.

Може би все още благоденстваха избуялите навред гъби и бръмчащите едри и дребни корояди.

Пък и орлите лешояди.

Те се виеха ниско във въздуха и се спускаха с радостни крясъци, щом зърнеха някое умряло животно: свиня, валаби, варан или птица. Обезлистените клони вече не пречеха на погледа им.

И никаква човешка диря!

С нарастваща тревога Намури ускоряваше ход.

Местността ставаше все по-позната. Позната, но само по форми, по възвишения, по урви, по отделни неповторими разкривени стволове. Не и по цвят. Сякаш гледаше света през жълти очила.

Най-сетне през колонадата от стволове зърна и селото.

Всъщност никакво село! Само мястото му, върху което се чернееха овъглените останки от колибите.

Болка сви гърдите му. Беше закъснял.

Престанал да се владее, той се втурна нататък, взе да рови из пепелта.

А това?

Бял череп!

Това?

Разхвърляни начупени човешки кости!

Втори череп, трети, четвърти.

А в средата не изгоряла колиба, а загаснало огнище.

Огнището, върху което бяха пекли тези, чиито оглозгани кокали се търкаляха наоколо.

Значи така! Такава се бе оказала участта на рода му! Унищожен от други хора, върнали се към старите си привички, този път обаче подтикнати от глада.

Намури съгледа и дирите на камион. До самото огнище. Стигаха и се връщаха обратно.

Значи, не бяха съвсем диви, имаха камион. И го бяха използвали за древните си обичаи. Пък може да са имали и огнестрелно оръжие, защо не?

Дали някой бе успял да избяга, да се спаси?

И къде ли е той сега? Та да разправи.

Е, и какво, като разправи? Щеше ли да върне към живот умрелите?

В такива случаи, при скръб, хората от рода му посипват с пепел главите си. И отрязват някой пръст на ръката си. Да помнят, да не забравят.

А той, какво трябваше да направи той?

Всичките си пръсти ли да отсече? Нали беше отрязал едното кутре?

И си спомни думите на Георг: „Смяташ ли, че духовете на близките ти ще се радват, като те видят така осакатен, с такива болки?“

А имаше и друго. Не го бе викал. То само се бе зародило в главата му. Мъртвите щяха да се преродят в бели. И щяха да заживеят охолно като белите. Трябваше ли да скърби за тях, или да ги облажава?

Разумът му подсказваше, че тази надежда е измамна. Но не можеше другояче. Иначе трябваше да полудее…

А то всъщност дори ако не си отрежеше пръстите, разчиташе ли на нещо, че ще успее да се върне обратно? Така, без лодка. Сам, смазан от мъка.

Дали преди това някои като тези, които бяха унищожили селото му, или самите те, ако го срещнеха, нямаше да го хвърлят върху жаравата, за да заситят глада си…

Оставаше му само едно — да събере костите и да ги погребе.

Да поуспокои душите им…

АПОКАЛИПСИС НАЯВЕ

От онзи фатален ден, когато бандитите откраднаха вируида му, Георг Крумов почти не излизаше от лабораторията си. Понякога дори, когато закъснееше повече, там и спеше. Там и вечеряше.

Лишил се бе от всякакъв личен живот.

Самоосъдил се бе на нещо по-тежко от затвор.

На самообвинение.

Което беше вярно. Защото той единствен, само той беше виновен за бедствието, сполетяло света.

И беше длъжен, безусловно задължен, не от някакъв изкуствен закон, а от собствената си съвест, да изкупи някак си тая своя непростима вина.

Експериментираше, експериментираше, експериментираше.

Впрегнал бе за тази цел всички научни средства, с които разполагаше неговата лаборатория, а допускаше — и цялата днешна наука. Като се почне от електронния микроскоп, та се стигне до най-сложното компютърно моделиране.

И все това — все неуспех!

Във всички случаи нитрифициращият ген изместваше хлорофилния.

Непреодолим антагонизъм!

Напоследък все по-често му се случваше и това — да се стовари на стола си с отпуснати рамене и обронена глава. Съсипан. И от напрежение, и от угризения.

Машинално натисна клавиша на радиото.

Той знаеше какво става. И въпреки това не пропускаше бюлетина за разпространението на зловещата напаст.

Бе пропуснал само въведението.

Гласът на говорителя продължаваше, привидно равнодушен, но зад това равнодушие Георг усещаше скритата тревога:

„Изведеният в стационарна орбита изследователски спътник е предал сведения, че през вчерашния ден са загинали нови около деветдесет хиляди квадратни километра. Тясната зелена ивица покрай северното крайбрежие изтънява още повече.

С нови данни за последиците не разполагаме.

Великото Преселение — както някои го наричат с чувството си за черен хумор — продължава. И то с неотслабваща сила.“

Георг Крумов имаше пълна представа какво значи това преселение. Всички животни: тревопасни и хищници, които не бяха загинали в обичайните си местообитания, бързаха да се измъкнат от гладната клопка. Към крайбрежието се стичаха като живо наводнение облаци от бръмбари, скакалци, цикади, пеперуди, които се нахвърляха стръвно върху още незасегнатата зеленина. А по земята нахлуваха пълчища от изтощени до смърт животни: валаби, опосуми, варани, казуари, ехидни. И най-опасните — стада подивели свине и кучета, които нападаха всичко по пътя си; почти всеки ден пристигаха сведения за разкъсани от тези нови хищници деца, та и възрастни. Дори въоръжени ловци, изпратени уж да посрещнат настъпващите озверели множества. Тревопасните се нахвърляха върху оцелелите листа и вейки, зърноядните — върху неприбраните посеви, а хищниците — върху местните домашни животни.

Не стига това, ами и легионите освирепели от глад плъхове. Те успяваха да проникнат във всеки силоз, във всяко зърнохранилище, във всеки склад за и без това оскъдните хранителни стоки и ги опразваха до последна трохичка. Дори нападаха старите и болни хора, както и децата в леглата им, за да нагризат носовете, пръстите, ушите им.

Но най-опасно се оказа преселението на крокодилите. Наистина, не всичките, а само тези от вече пресъхналите реки и водоеми. Но и те стигаха. Спускайки се от вътрешността прегладнели, те ставаха толкова нахални, че нахлуваха и в селищата. Не само през нощта, а и посред бял ден. Нападаха домашните птици, кучетата, прасетата, нападаха и децата, та и възрастните. Хората бяха принудени да организират ловни хайки за борба с бронираните хищници. Да поставят нощни стражи покрай къщите и оборите. А в устиетата на реките страшните влечуги се бяха намножили дотолкова, че хората не дръзваха да се приближават до бреговете. Нещо повече — не се чувстваха защитени и в лодките си. Имаше съобщения за преобърнати лодки и отвлечени под водата хора. Крокодилите се намножиха и в крайбрежните води дотолкова, че властите забраниха всякакво къпане в морето. Не помагаха нито куршумите, нито отровните примамки, нито динамитът.

Чудовищата сякаш извираха от ада.

Но какво бяха те в сравнение с другото?

Най-зловещото.

Останали без храна, но несмеещи да изоставят селата си, пък и възпирани от заканите на магьосниците си, много папуаси оставаха по родните си места, набавяйки си храна с канибалски набези върху съседите или върху изтеглящите се покрай тях други родове и племена. Древните привички, допреди време с ритуална цел, днес се превръщаха в безусловна необходимост. Или ще изядеш, или ти ще бъдеш изяден.

Малцината, които успееха да преминат през всички тези опасности, биваха настанявани в бежански лагери. Но и те вече се оказваха недостатъчни. Не достигаше храна, не достигаха санитарни грижи. Избухваха епидемии — все по-често и по-често. Не преставаха. Който оцелееше от една болест, още невъзстановил се, лягаше от друга. Тиф, дизентерия, та вече и холера.

Смъртта косеше младо и старо, без да прави разлика ни по възраст, ни по пол, ни по раса.

А радиоговорителят продължаваше:

„Само преди няколко минути получихме известие, че Австралия е затворила пристанищата и летищата си, като е прекъснала всякакви връзки по въздух и по море с острова.

Според непотвърдени източници същите мерки предстои да бъдат взети и от други страни, като по този начин Нова Гвинея ще се окаже в пълна блокада.

А в действителност — пълна карантина.

Целта е да не се допусне пренасянето на заразата с продукти или насекоми, попаднали въпреки строгия контрол в параходите и самолетите.

Дори се носят слухове, че международна научна комисия разглежда въпроса дали не би трябвало, докато е още време, целият остров да бъде атакуван с неутронно оръжие, което да унищожи всяко живо същество, без да повреди материалната култура. Или, както казват, да бъде «стерилизиран», за да не представлява по-нататъшен източник на зараза.“

Георг облиза пресъхналите си устни.

Стерилизация! Защо не?

Засега като че ли само това оставаше. След неговите опити, пък и на множеството други институти, да помогнат.

Още в самото начало той беше дал пълна информация за произведения вируид, за биотехнологията при производството му, за разпространителите му, за всичките му генетични характеристики.

Напразно!

Както той, така и те оставаха безпомощни.

Ако наистина болестта се прехвърлеше и на другите континенти, това щеше да означава, че не след дълго, след две-три години, същата участ щеше да постигне и тях.

И тогава?

Може би, преди да загинат от глад, хората щяха да станат жертви на нарушеното равновесие в природата. При изчезването на зелените растения, които усвояват излишния, изобилно натрупван в атмосферата от дишането и промишлеността въглероден двуокис, скоро ще се прояви отдавна заплашващият планетата парников ефект. Затопляне, суша, превръщане на всички континенти в пустини.

Животът беше обречен. Или от глад, или от пек, или от липса на кислород.

Мъртва пустиня! Нещо като Марс…

Дали наистина и Марс… Някога…

В кабинета след леко почукване влезе Ким Сен Ву.

Тих и коректен както винаги.

— Предполагам, че повече не съм ви нужен днес? — запита той.

Георг се сепна.

— О, разбира се! Аз все забравям. Нали съм ви казал да си отивате дори без да ми се обаждате? Само не пропускайте да заключите вратата. Ако са излезли и другите.

— А вие пак ли оставате? — запита Ким.

Георг вдигна рамене:

— Какво друго да правя? Пък може нещо да ми хрумне.

Ким Сен Ву пристъпи колебливо към него:

— Това не ми е работа! Но трябва да ви го кажа!

— Кажете! Кажете!

Лаборантът се колебаеше. Накрая се реши:

— Вие се съсипвате! А не заслужава!

— Не заслужава! Как? Борбата с бедствието ли не заслужава?

— Не за целта, мистър! За възможността да се постигне.

Георг не се учуди на тези думи. Свикнал беше вече. Всички му го казваха — злото е непоправимо.

— Въпреки всичко ще продължа!

— Дори когато сте убеден в непостижимостта?

— Да!

— Аз поне не се съмнявам! — натърти Ким. — Непосилна е задачата ни. Природата не позволява да бъде коригирана. Тя си има свой коефициент на полезно действие. Пределен. Който не може да бъде преодолян.

Георг поклати глава:

— И мен често ме спохожда това съмнение. Знам, природата има свои закони, които не винаги са изгодни за нас. Може да съществува и такъв — да не се получи пресищане с азотни съединения в естествената среда. Не случайно човечеството се е спряло на сеитбообращението. Никой не сее бобови растения след бобови, а ги редува с житни, с клубенови, със зеленчукови. Все с цел да не се получи свръхнитрифициране на почвата — да не се пресити с нитрати от свързването посредством почвените бактерии на освободения при разлагането на органиката амоняк.

— Точно това мисля. Природата ни е поставила непреодолима преграда. И колкото да се стараем — каквито донори и реципиенти, дори най-различните, да използуваме за генната ни трансплантация, накрая резултатът ще бъде все един, все отрицателен. Азотфиксиращият ген винаги ще измества гена за свързването на магнезия.

Крумов опитваше някак да се защити, не толкова пред лаборанта, колкото пред самия себе си:

— Но аз вече се отказах от мечата си да стана благодетел на човечеството, да му спестя торенето. Сега опитвам отмалко поне да поправя стореното зло. Нима и то ще се окаже неизпълнимо? Да постигна обратното — с антагонистичния ген на хлорофила да изместя всадения в растенията азотфиксиращ ген. Да върна природата в предишното й състояние.

— Но ето, оказа се, че тази обратна реакция е неосъществима. Много по-силен се оказа трансплантантът.

Ученият не искаше да се съгласи и с това:

— Всеки физиологичен процес се дължи на химически реакции. Не допускам, както всички, старата хипотеза за „виталната сила“. Щом е възможна реакция в една посока, тя трябва да бъде възможна и в обратна. Материалните носители са едни и същи — периодичната система на елементите с техните точно определени свойства. Само дето не са ни известни всички възможни реакции помежду им.

Ким разпери ръце:

— Виждате, не става! Значи, има някаква преграда. Има някакво „табу“. Природата държи да запази статуквото.

— Тя самата често го нарушава.

Ким се обърна да си ходи.

До вратата спря.

— И все пак, помислете си! Не е ли по-добре да свием знамената? Учените в целия свят, най-мощни мозъчни тръстове си блъскат главите с тази задача. И — все безуспешно. Целта е непостижима.

Георг Крумов тръсна глава:

— Нямам право! Аз съм виновникът! Аз предизвиках тази катастрофа. Нямам право да спра, да се откажа, докато не открия противодействието…

— Но вие сте болен! — промълви Ким. — Погледнете се! Стопили сте се.

Георг опита да изпъчи гърди:

— Дори да умра! Това ще бъде най-лекото ми наказание за злото, което съм причинил.

Каза го с такъв тон, че Ким Сен Ву разбра.

Излишно беше да го разубеждава.

ТРИУМФЪТ

Смяташе, че сбирката му е доста изчерпателна. И с вестникарски изрезки, и с магнетофонни и видеофонни записи от радиото и телевизията. С всичко ново, което се появеше в информационните средства във връзка с разпростиращото се бедствие.

И понеже нямаше много други развлечения, всеки ден отделяше по половин-един час да ги прослушва.

И да тържествува.

Не се съгласиха, поскъпиха се да откупят живота си, подиграха му се. Тогава нека да плащат! Да плащат с труд, с пари. И то не стотици, а хиляди милиарди!

И накрая — пак да загинат.

Обичаше да прослушва често и интервютата, които Георг Крумов даваше. И с които опитваше да се оправдае за сатанинското си откритие. Като все не допускаше, че помощникът му може да го е подвел, отклонявайки в друга насока изследванията му. Продължаваше да работи с него.

Личеше си, че се беше отчаял съвсем. Дотолкова, че бе предал цялата си документация, всички данни, с които разполагаше, на специалната група при ООН за спешни мерки срещу настъплението на страшния вируид. Надяваше се някой друг учен, по-добър от него, да успее в това, което на него не му се бе удало.

Но най-весели му изглеждаха обясненията на инспектора Колуел, върху когото естествено падаха всички обвинения, че не бе успял да предотврати изземването на вируида и работните книжа. Какво ли не предлагаше клетият в жалките си опити да отхвърли от себе си най-яростните обвинения, дори обвинения в съдействие на похитителите.

Стъпил върху показанията на Георг Крумов, той бе приложил всичките стандартни полицейски методи в стремежа си да се добере до истината. Най-първо бе извършил нужната ексхумация. И разбира се, бе намерил празен гроб.

И вместо да тръгне по вярната следа, той бе предложил друго обяснение — че бандитите са изровили тялото, за да продължават и след това да действат от името на предишния си шеф. С цел да не се разпадне организацията.

И — нищо, ни намек за подозрение към Ким Сен Ву.

Толкова сигурна беше репутацията му на честен работник.

Това спести на доктор Жан Суфло още едно излишно преживяване. Иначе, ако се бяха усъмнили в корееца, никой не можеше да го спаси от съдбата му. Мъртвите не дават показания.

А щеше да бъде много жалко — такъв ценен сътрудник!

Не съжаляваше само Георг Крумов. Такъв глупак! Да се откаже от толкова пари! Защото, ако беше предупредил обществото за реалността на заплахата, която бе отправил доктор Суфло, може би онези празни глави, от които зависеше всичко, щяха да се позамислят, преди да откажат. Престижът му на учен беше достатъчно голям, за да ги принуди към по-сериозен размисъл.

А той?

Предовери се на всемогъществото! Както на местната полиция, така и на Интерпол.

Въобрази си, че с малкото, което знаеше за доктор Жан Суфло, ще даде достатъчно улики да му надянат белезниците.

Само заради тези си дрънканици заслужаваше да опразни не само лабораторията, ами и белия свят. Но доктор Суфло все не се решаваше да пристъпи към това. Може би, лична симпатия, може би, уважение към учения. А може би, и нещо друго, по-съществено. Любопитен беше, направо очакваше с нетърпение да види какво ново може да налучка този първокачествен мозък.

Което да послужи за някоя нова шега!

Доктор Суфло не се смяташе жесток човек. Напротив — цял живот бе доказвал обратното. Само бе помагал. Но човешката психика, особено психиката на тълпата, е така устроена, че не е способна да оцени това. Вместо с благодарност, отвръща с омраза.

И щом като не поискаха…

Какво беше виновен той?

Постави им съвсем честно условията си.

Пък и да загинеше светът — какво от това? Ще го почувства ли Земята, ще го почувства ли Слънчевата система, ще го почувства ли Галатиката? И не само тя, ами другите, милиардите милиарди галактики, чийто брой никой още не е установил?

Какво представляваше за тази невъобразима Вселена дреболията, че на някаква си планетчица пострадала обвиващата я плесен — биосферата?

Жал му беше само за страданията на хората, докато дойде краят.

Но после нищо нямаше да усещат. Щяха да се отърват от мъките — завинаги.

Край на тази безкрайна трагедия, наречена живот.

Край…

Непрекъснато се сещаше за Херострат. Какво беше правил той? А го помнят повече от две хилядолетия.

За разтуха, когато не обмисляше плановете за новите си операции, когато не ги моделираше до последна подробност на компютъра си, Жан Суфло пускаше радиото.

Не го слушаше особено внимателно. Забавно му беше само да слуша шума му, като бръмчене на пчела, като ромон на поточе. Сливаха се в едно и говорът, и музикалните пиеси.

Този път нещо спря вниманието му.

Чу думата.

— Карантина!

За какво ли ставаше дума?

— Наложена е най-строга карантина. Истински драконовски мерки. Островът е изолиран напълно от целия свят.

Вече знаеше за кой остров и за какво става дума.

— Спрени са всички самолетни полети от там и за натам. Прекъснати са всякакви морски връзки. Абсолютно е забранено яхти или лодки с бежанци да се приближават до брега на континента. Осмелилите се биват връщани обратно в морето от крайцеруващите полицейски и военни катери. Самолети от въздуха водят непрекъснати наблюдения, за да бъде пресечен навреме всеки подобен опит.

А хората? — помисли си Суфло. — Нали ще измрат от глад?

Ясно, прежалили ги бяха. Колкото и жестоко да изглеждаше, то оставаше единственото средство за борба от страна на хората, които нямаха представа за неговите възможности.

Това не беше нещо ново. Стратезите от памтивека го прилагат — жертват тилната охрана, за да спасят главните ударни сили.

Някой дори беше подхвърлил дали не е време целият остров да бъде веднага унищожен с напалм. Като по-ефективно и по-изгодно от икономична гледна точка от милиардите, които щяха да бъдат пръснати за карантината.

И резултатите от която оставаха съвсем съмнителни.

Доктор Суфло вече не слушаше какви нови подробности съобщаваше говорителят.

Подсмихваше се на наивността им. И на неспособността им да оценят превъзходството му.

Колко лековерни трябваше да са, за да не допуснат, че той няма да стои със скръстени ръце?

Но засега стоеше така, привидно бездеен, та да се порадва по-дълго на плиткоумието им. Да удължи насладата от преживявания триумф.

Чак когато чуеше, когато се убедеше, че те са повярвали в успеха си, че са ограничили разпространението на бедата, той щеше да подпали някой друг район: или тук, в Северна Австралия, или в Тасмания, или в Нова Зеландия. А защо не и в другия край на света — да речем, в Амазонията.

Да ги обърка съвсем.

Да ги гледа как се лутат като подплашени мравки покрай захвърлените край мравуняка им неугасени фасове. Обезумели, убедили се най-сетне в безсмислието на всичките си карантинни мерки.

И чакащи чудо.

Не изключваше възможността от такова чудо и Жан Суфло. Затова беше пуснал своите наблюдатели навред, не само при Георг Крумов, ами и при повечето от натоварените с тази задача научни институти. За да се намеси навреме, да превари пак тези, които опитваха да му се противопоставят.

Телефонът изчурулика.

Суфло надяна слушалките върху ушите си.

— Слушам! — изтракаха пръстите му върху клавишите на компютъра.

Върху екрана изплава образът на Ким Сен Ву.

— Не успях да го разколебая — доложи кратко кореецът. — Продължава да търси акулата, която му отхапа пръста.

Шифърът беше съвсем прост. И тъкмо на това разчиташе Жан Суфло. Сложните шифри предизвикват любопитство. А полицията разполага с достатъчно средства за разчитане и на най-заплетените.

Повече не му беше нужно. Агентът му го осведомяваше, че Георг Крумов не се е отказал от диренията си.

— Негова работа! — преведе компютърът мисълта му.

И разговорът приключи.

Колкото са по-кратки тези наглед безобидни разговори, толкова по-сигурно.

Суфло знаеше, че това съвсем не е негова работа, на Крумов. Беше работа на доктор Жан Суфло. Защото беше в състояние да обърка всичките му планове, ако постигнеше нещо. Колкото и невероятно да изглеждаше това.

Пръстите му отново заиграха върху клавиатурата. Автоматът бе включил телефона на Алфонсо.

Бандитът пак не си беше в къщи, но телефонният му секретар щеше да запише най-добросъвестно, като истинска машина, предаденото нареждане.

— Лицето е опасно!… Не го изпускайте от поглед!… Нито за миг…

Компютърът щеше да предаде тази заповед посредством своето шифрово устройство, а звуковият й синтезатор щеше да я издиктува ясно на отсрещното приемащо устройство.

Суфло не подценяваше противника си.

Това беше най-ценното му качество. Повечето силни хора се бяха проваляли, защото се бяха надценили.

ОКОТО НА НАМУРИ

Задъхан от вълнение, забравил всичко, което бе научил за обичаите на белите, без дори да почука, Намури влетя в лабораторията, където Георг Крумов тъкмо пускаше в действие центрофугата за отделяне от хранителната среда на изпитвания нов щам микроби.

— Зелено! — почти изхриптя папуасът.

Георг Крумов се обърна едва след като апаратът достигна определените обороти.

— Какво „зелено“?

Отдавна дружеше с младия папуас. Наистина смяташе техните отношения за истинска дружба, а не връзки между господар и слуга, каквито продължаваха да съществуват между белите и черните. Свикнал беше с някои необясними за него, европееца, постъпки на човека, израсъл в джунглата. Макар че се стараеше най-добросъвестно да проникне в наслояваните толкова дълго в съзнанието на папуаса суеверия, които при досега с цивилизацията добиваха съвсем объркан вид.

— Какво „зелено“? — повтори той.

Изморен видимо, Намури приклекна. Все още не можеше да свикне със столовете.

Георг беше приел и тази му горска привичка.

А Намури все още търсеше подходящите думи в бедния си английски речник, за да изрази вълнението си.

— Зелена папрат! — почти извика той.

Крумов все още не разбираше.

— Е?

— Зелена папрат! — натърти Намури. — Наоколо всичко изсъхнало. А в средата — зелена папрат!

Крумов изведнъж схвана изключителността на това съобщение. Интуитивно, преди да го е осъзнал разумът му.

— Къде?

Този път неговият глас излетя от устата му като изпусната пара. По-задъхан от Намури.

И го хвана за раменете:

— Къде бе? Защо млъкна?

Папуасът вече бе успял да подреди мисълта си:

— В родното ми село.

Крумов се сети:

— Е, какво? Изведе ли рода си?

Главата на Намури клюмна.

— Не! Няма го селото… Само пепел… Изгоряло…

— А близките?

— Изядени.

Изрече го толкова просто, като истински потомък на канибали. Но Крумов усети покрусата в мълчаливия му поглед.

Замълча и той, изтръпнал от чутото.

Пръв се опомни папуасът.

— Посипах с прах главата си, положих върху лицето погребалните шарки. Не отрязах пръстите си, защото умрелите бяха повече от всичките ми пръсти. И защото без пръсти нямаше да мога да ги погреба.

Поклати глава:

— Останаха там. И сега Намури няма род. Без род папуасът не е човек. Затуй дойдох при тебе. Ти ме спаси. Ти, може би, си прероден мой прадядо. Само ти ми оставаш сега. — И повтори: — Затуй… — Но се овладя отново: — Там, до ямата, гроба де, където положих събраните кости… Там видях папратта… Наоколо всичко увяхнало… Мъртво… Само тя зелена… Истинска… Като някога…

Крумов все не можеше да повярва:

— Ей, да не си сънувал, приятелю? Да не си сбъркал нещо… От мъка…

Намури стана. Толкова му беше почивката.

— Ако не вярваш, ела с мен! Да видиш!

Втора покана не му беше нужна.

Георг Крумов реши начаса.

Защото това беше нещо фантастично!

Което неговият здрав разум все не можеше да приеме.

Той завъртя телефона на летището, където по нареждане на местните власти имаше право да ползува специален разузнавателен вертолет.

Тъй и тъй… Обажда се еди-кой си… Служебно ми е нужна една машина…

Дежурният даде веднага съгласието си:

— След четвърт час ще бъде готов!

Крумов изкара колата си от гаража, нагласи Намури до себе си. И подкара.

Обикновено не превишаваше скоростта. Нямаше самочувствие на опитен шофьор. Като във всичко друго.

Този път двама полицаи му се заканиха с пръст, когато профуча покрай тях, натиснал докрай педала.

Дори Намури не можеше да си представи какво означаваше за него тази новина.

Георг предчувстваше, че тя ще тласне в друга насока живота му.

Растение, незаразено от смъртоносния вируид!

Възможно ли беше това?

Настаниха се в машината, която се отлепи с рев от земята и се понесе на юг, над гората.

Пилотът следеше само уредите и слушаше указанията по радиото.

А двамата пасажери оглеждаха втренчено картината, която се разгръщаше под тях.

Отначало не се забелязваше нищо особено. Гора — такава, каквато я познаваха. Разлюляна в неравни вълни, подобно на бухнали зелени облаци, които скриваха под плътното си покривало невидимата отгоре земя. А в далечината, над сиво-черните скалисти зъбери, по чиито урви се спускаха искрящите езици на глетчерите, се виеха истинските облаци, ослепително бели, с позлатени от слънцето очертания, все едно сърмени дантели.

Въпреки воя на витлата Намури успя да разкаже за злополучното си пътуване. За керваните от претъпкани лодки по реката, за тайпана, който се бе прехвърлил върху лодката му, за падането му във водата, за отвлечената от течението лодка, за мъчителното пътуване пеша. За зловещата картина на опустошеното село.

И за връщането си обратно със случайно миналата полицейска лодка тъкмо когато вече беше изгубил надежда да се спаси.

Или той да загине от глад, или друг да засити своя глад с неговото месо.

Великото Преселение по реките продължаваше. Като понесени клечки се виждаха отправилите се към крайбрежието малки и големи лодки.

Нима толкова много хора бе приютявала досега джунглата?

И едва днес, при невижданото бедствие, се бяха престрашили. И бързаха да дирят спасение при довчерашните си врагове.

Но скоро в горската зеленина взеха да се мяркат отделни жълти, кафяви, червени, виолетови петна.

Все по-често и по-често!

Земята отдолу заприлича на пъстър килим, изтъкан от безредно разхвърляни кръпки.

Невероятна мозайка, кажи-речи, във всички отблясъци.

Само без синьото.

Но синьото беше горе, на небето, от което слънцето съвсем безстрастно сипеше жарките си лъчи.

С всяка минута жълтата окраска долу вземаше връх, заливаше, обезличаваше всички други шарки.

Докато накрая целият свят грейна в замърсените си петнисти отсенки. И сякаш не изсъхнала мъртва гора, а безброй издигащи се един зад друг хълмове от шуплест бигор, в който твърде често зейваха тъмни дупки на мястото на някой съвсем обезлистен горски исполин.

Накрая останаха само все още изправените мъртви стволове, притиснати от повалените си събратя, протегнали като оглозгани кости начупените си прогнили клони.

Все по-безжизнена и все по-зловеща пустиня, като че ли Сахара, още повече, като че ли Марс, над която се виеха само лешоядите, претърсвайки я за някой изостанал труп на неуспяло да се спаси животно или човек.

Из дълбоките оврази се носеха запенени мътни порои, повлекли повалени дървета. Тропическите дъждове, макар и по-рядко, изливаха водата си, ала я нямаше гората, която да я попие, да я задържи, и потоците помитаха всичко по своя път към морето. На това отгоре и глетчерите се топяха бързо, прибавяйки и те своя принос в опустошителните наводнения.

Намури се взираше все по-напрегнато, с преуморени очи, да открие това, що търсеше. Природата се бе изменила така, че той едва се оправяше в местността дори от въздуха. А някога можеше да я преброди със завързани очи.

Внезапно той извика:

— Ето го!

Беше съзрял черното петно от изгорялото село сред обезлистената, настръхнала като четина на невиждано чудовище, гора.

И папратта!

Той сочеше ръка надолу, където Крумов все още не можеше да различи нищо.

Витлата намалиха оборотите и машината плавно се спусна върху обгорената площадка, вдигайки облак от разхвърчала се шума и насекоми.

Двамата, Георг и Намури, веднага слязоха по спуснатата стълбичка. И се втурнаха нататък, където се виждаше растението, заради което бяха прелетели този път.

Наистина, зелено кичурче!

Искрица живот сред мъртвилото!

Всъщност не истинско мъртвило. От гниещата шума, облепена с разноцветни плесени, се подаваха безброй гъби, с най-различни форми и оцветявания.

Толкова много гъби!

И бръмнали насекоми. Дървояди и хищници.

За едните дървесината, мъртвата дървесина в такива неизчерпаеми количества, беше създала рай на земята. А другите бързаха да се възползват от техния неограничен прираст.

И термити! Беше настъпил и техният рай.

Пробягна гущерче, подскочи жаба, заситни ехидна, шмугна се в дупката си торбеста мишка. Насекомоядите още не възнамеряваха да напуснат родината си. Животът, преобразен, продължаваше.

Но докога ли?

То се знае, докато цялата органична материя изгние. И тези, които се хранят с нея, загинат. А след тях — и другите, които пък се хранят с тях.

Но не само те. Ето, насреща им вирна глава някаква змия.

— Не е отровна! — предупреди Намури.

Ясно. Имаше и змии. Защото и за тях все още се срещаше достатъчно плячка.

Вниманието съвсем не беше излишно.

Въпреки всичко, по-важното изглеждаше сега зеленото петно на няколко крачки от тях. Заради него и двамата сякаш не забелязаха змията, само я заобиколиха и се спуснаха към папратта.

Георг Крумов направо почна да я гали с леки докосвания на пръстите като нежно цвете. Като най-скъпа орхидея.

А то — една обикновена папратова туфичка.

Но за него — по-ценна от всички богатства на света!

Как бе оцеляла в заобикалящата я смърт?

Какви свойства притежаваше?

Или ги беше придобила?

Способност да противостои на сатанинския вируид!

Намури стоеше отстрани, в обичайната безстрастна поза, присъща на племето му. Сякаш не го засягаше. А Крумов се въртеше около намереното растение, оглеждаше го, опипваше го, сякаш търсеше по някакви външни признаци да разгадае тайната му дарба.

Накрая се опомни.

— Донеси сандъка и лопатата! — помоли той другаря си.

Не отиде. Предпочете да остане при находката си.

Сякаш да не му избяга.

После всичко стана лесно и бързо.

Изрязаха почвата с корените на папратта и я прехвърлиха в сандъка. Ведно с пилота го пренесоха до машината, настаниха го на най-безопасното място.

И отлетяха обратно.

ПРОБЛЯСЪКЪТ

В изпълнение на изричната заповед от доктор Жан Суфло, Алфонсо беше проследил Георг Крумов и Намури до летището, след което с принадлежащия на организацията хеликоптер се бе спуснал подире им.

То се знае, извънредно предпазливо. Онези не биваше и да допуснат, че са преследвани.

Такава гонитба предизвикваше в него неприятни спомени. За онова, което се бе случило преди няколко години, когато, бягайки с отвлечения учен, витлото на хеликоптера им беше улучено от полицаите. Той бе излетял пръв извън люка, преди Крумов и преди машината да се блъсне в дървото.

И Алфонсо като пленника си се бе оплел в клоните, само че бе предпочел да не мърда оттам по-дълго време, защото очакваше, че полицаите ще дойдат да проверят какво е станало. Каквото и направиха.

Оттам, отгоре, свит в гъстата шума, той бе останал неоткрит, докато в същото време бе видял всичко. Спасението на Крумов и папуаса, огледа на катастрофата и отлитането на самолета им.

Чак тогава, след като главната опасност бе преминала, усети болките от счупеното си ребро и навехнатия крак. Сам си знаеше с какви мъки, с колко болки, почти готов да изгуби съзнание, бе успял, дето се казва, с една ръка и един крак, да се свлече на земята.

И там с един клон, като с патерица, да се добере до реката, където изчака два дни, докато мина лодката на един мисионер, та го върна обратно в града.

Този път това не биваше да се повтори. Затова през цялото време подсещаше пилота да лети ниско, в бръснещ полет, докосвайки върхарите, та онези пред тях да не забележат нищо.

И бяха успели.

Незабелязани, бяха видели как апаратът на Крумов се спусна върху обгорената поляна, как тримата се побавиха малко, след което веднага излетяха обратно.

С изключителна бързина!

Какво всъщност бяха видели? Какво ги бе накарало толкова скоро да се върнат?

Поколеба се за миг. Сетне реши. Те нямаше къде другаде да ходят, щяха да се приберат в летището. А там ги чакаше неговият помощник. Нямаше да ги изпусне.

А в това време Алфонсо трябваше да провери какво бяха видели долу на поляната.

Той даде знак на пилота, който плавно приземи апарата.

Бандитът скочи още преди колесарят да е докоснал земята и притича към купчината току-що изкопана пръст.

Не беше нужна особена прозорливост, за да разбере, че от това място беше изкопано някакво растение.

А защо ще го вадят?

Да дойдат със самолет дотук, за да изкоренят някакво храстче или бурен! Ведно с корена и пръстта.

Какво ли представлява то, каква ли ценност?

Не можеше да си отговори, но се досещаше, че ще да бъде наистина ценно. И че той, Алфонсо, би следвало да докладва за това където трябва.

И то напълно изчерпателно.

С някакво доказателство.

Какво ли?

И както гледаше четвъртитата дупка, забеляза няколко разкъсани, недоизскубани корена.

Коленичи и с пръсти ги изчегърта от земята. Уви ги в носната си кърпа, мушна я в джоба си, след което се подпря с ръка, та да се изправи.

Тогава усети острата болка в дланта си.

И зърна опитващата да избяга змия.

Скочи, настъпи я с крак. Размаза главата й.

Ала каква полза? Тя вече бе впръскала отровата си.

Не се уплаши толкова. Защото я позна.

Пясъчната змия!

Отровата й не е силна. Рядко е смъртоносна.

Но все пак трябваше да побърза!

Можеше да изчака до пристигането си в града, където една инжекция с противозмийски серум нямаше да бъде излишна.

Той изтича към самолета.

Влезе, нагласи се в креслото, даде знак на пилота да поема обратно.

Раната вече не болеше. Даже си помисли дали не се бе убол в някое трънче. Но при тези змии е така — не боли, не се зачервява, не се подува.

Та по това да познаеш колко е сериозно ухапването.

Важното беше да отнесе отскубнатите коренчета.

Досещаше се, че представляват важно доказателство.

Главно за своето усърдие!

То беше най-важното.

Витлото ревеше, фюзелажът се тресеше, всъщност не се тресеше, а вибрираше еднообразно.

Дори приспивно.

Почваше да усеща някаква вялост, особена сънливост, желание да се отпусне. И за нищо да не мисли, за нищо да не се грижи.

Да става каквото ще!

Но се сети — та тъкмо така почваше да действа отровата на такива змии. И при тайпана, и при змията на смъртта, и при черната ехидна.

Само че при тях след първите признаци идва непоправимото.

А тази е много по-безобидна.

При онези след сънливостта настъпват гърчове. И накрая паралич на дишането.

Но какво ставаше?

Защо и неговите крайници почваха да потреперват, защо въздухът взе да не му достига, защо почна да диша тъй учестено?

Нима…

Нима не я бе разпознал?

Нямаше сила нито да извика за помощ, нито да мръдне ръка или дори пръст. Вцепенил се бе целият.

Виждаше всичко, виждаше как пилотът се бе извърнал към него с ококорени очи, как с едната ръка не пускаше лоста, а с другата опитваше да разкопчае яката му, а не можеше да му каже нищо.

Тялото му вече не беше негово.

Чуждо тяло…

В главата му се сблъскаха порои от мисли, едни от други по-объркани, по-необясними.

Чуждо тяло!

Кога беше това?

Чуждо тяло, което той като че ли гледаше отгоре, проснато безжизнено.

Някога…

Почти същото…

Тогава не беше Алфонсо.

Не!

Беше друг, кой ли?

Хуан Дивия!

Да, точно той!

Дивия Хуан! Бездомникът, който не помнеше нито майка, нито баща. Сякаш роден на улицата, роден от улицата, израсъл на улицата. И не само той. А един от многото.

Нищо друго не помнеше. Отначало кражби, я хляб, я банан, за да се нахрани. После — вещи от джобовете на зазяпали се чужденци. Но вече не за да се нахрани, а да даде плячката на главатаря, срещу което разчиташе на своя дял.

Така растеше. И на години, и по положение сред шайките на улицата.

И боеве. Бой с връстниците, които опитваха да му отнемат дела, боеве със съседните банди за завоюване на ловни територии.

Растеше и славата му на побойник.

Докато един ден на улицата го спря един охранен сеньор. И му рече: „Искаш ли да спечелиш повече пари?“

Че кой не иска?

„Тогава вземи това!“ — и му мушна в джоба чудесен пистолет.

— Виждаш ли този?

— Виждам.

— Сега аз ще се махна. А ти ще го проследиш. И след две пресечки ще опреш дулото в гърба му. И ще натиснеш спусъка.

— А парите?

Безмълвно онзи му пъхна пачката в джоба.

— Но ако не изпълниш задачата — закани се непознатият. — Знаеш…

Така започна.

На тринадесет години.

На петнадесет вече беше известен с подвизите си.

Беше „очистил“ десет души.

А с такъв „актив“ всеки може да се гордее.

Имаше пари.

Вече не се мъкнеше босокрак и дрипав. Купуваше си най-модните дрехи, спеше в чиста стая, имаше си мотоциклет, ходеше по дискотеки.

И винаги, преди още да е похарчил единия „хонорар“, тозчас му предлагаха нова работа.

И да си признае, тогава не го блазнеха толкова парите, колкото славата. Да бъде пръв в бандата. Да му се възхищават.

И най-вече — да се боят от него.

Да му отстъпват и дела си, и „клиентите“ си, и момичетата си от дискотеките.

Естествено, на училище не ходеше. А защо му беше училището, като и без него печелеше повече от мнозина други?

Пък имаше и късмет. Освен умението да извади пистолета.

Мнозина от неговите „колеги“ бяха вече по гробищата, улучени от куршумите на по-пъргавите от тях.

То се знае — и от полицаите.

Макар че не те бяха най-опасните. По-опасни бяха съперниците от конкуренцията.

Неусетно попадна в мафията. Не пренасяше наркотиците, не ги продаваше. Той само „разчистваше“ терена за действие.

Може би, се самозабрави. Сметна, че е неуловим.

И една нощ, след сполучлива акция, попадна в полицейска засада. Откри огън. И когато си бе помислил, че се е отървал, добре отправен куршум го шибна в ребрата.

Събуди се в болницата. И скоро разбра, че е полицейска. А той — арестант. И чакат да оздравее, за да го съдят.

Лекарят му каза за какво — за няколко убийства.

Не за всичките, но и тези стигаха…

Включиха го на „система“. Така наричаха резервоарчето с кръв и маркуча, чийто остър наконечник беше забит във вената на ръката му.

И една вечер, когато в стаята нямаше никой, лекарят се наведе над него и му прошепна:

— Ще те отърва! Но после за благодарност ще изпълняваш всичко, което ти поискам!

Беше свикнал да изпълнява заповеди. Съгласи се веднага. Най-важното беше сега да отърве кожата.

— Дадено, бе!

— Изпий това!

Хуан изпи горчилката от подадената му чаша.

И не след дълго усети силни болки в стомаха.

А в това време лекарят измъкна шприца от вената му, махна тампона от раната и плисна на пода флакон кръв.

После излезе.

Хуан усещаше, че умира. Велите му дробове горяха. Не можеше да диша.

И изгуби съзнание.

Но не напълно. Не виждаше, но чуваше всичко.

Ето, влязоха няколко души, заговориха възбудено.

Чу и гласа на лекаря:

— Оставих го само за минута. А той какво направил?

— Какво? — запита някакъв глас.

— Ето какво! Изключил системата. Махнал тампона. Кръвта изтекла.

— И не може да даде показания?

— Какви ти показания, инспекторе! Мъртвец и показания?

Хуан понечи да каже, че не е мъртъв. Ала напразно. Беше парализиран.

Опипваха го, прислушваха го, вдигаха и отпускаха клепачите му.

— Никаква реакция! — отсече лекарят. — Никакъв пулс!

Хуан не помнеше какво стана по-нататък.

Само откъслечни спомени: полагането му в ковчега, заковаването, спускането в гроба, трополенето на нахвърляната с лопатите пръст отгоре по капака.

Имаше само една мисъл: „Вече съм мъртъв! Значи това било то?“

Колко ли време беше стоял?

И пак чу шумове над себе си. Пак ровене с лопати, изчистване на пръстта над капака, изваждането на ковчега, отварянето му.

Удариха му няколко плесници.

И той се свести.

Погледна. Видя, че е отново на белия свят.

И ето го най-страшното!

Страшното, което едва сега, може би, от змийската отрова, осъзна.

Беше забравил кой е, какъв е, какво е правил, защо е бил в гроба.

Сякаш новороден.

Забравил, че е Хуан Дивия.

И когато той попита:

— Кой съм аз?

Един му отговори:

— Алфонсо Перес. От Мусо, в Колумбия. Гуакерос — търсач на изумруди. Не забогатял. Сега частен телохранител — който плати повече. — И натърти: — Повтори!

Оттогава като че ли изгуби своята воля. За всяко свое действие очакваше чуждо нареждане. Изпълняваше го безгрешно. Но само изпълняваше. Нямаше свои желания, нямаше свои планове, нямаше свой живот. Само чакаше заповед.

Дори по заповед отиваше да си пийне, да намери някое момиче (всъщност и това не търсеше той, а му го доставяха), да се поразходи с колата до морето, до планината.

Само заповеди.

Казваха му кого да застреля. И той го застрелваше. Кого да проследи, и той го проследяваше. На кого само да смачка носа, и той го смачкваше.

Без своя воля.

Същински роб.

По-зле — направо жив робот!

Винаги най-черната, най-мръсната работа! Все той „на топа на устата“. Всяка задача — шифрована заповед по радиото…

И изведнъж — змията!

И връщането на паметта му.

И осъзнаването на всичко, което е бил.

Онзи проклет лекар! „После ще изпълняваш всичко, което ти кажа!“

Изпълняваше. Безропотно.

Дори сега, осъзнал, той чувстваше, че все още няма власт да се противопостави на чуждата воля.

А не искаше повече.

Не искаше!

Трепереше от безпомощен гняв.

И все пак…

Нали вече знаеше кой е… И какво е…

И още много друго…

БЛАГОСЛОВЕНАТА МУТАЦИЯ

Георг Крумов се залови трескаво за работа още щом влезе в лабораторията. Постави папрата в специална оранжерия, да я запази от възможно увреждане. А от всяка тъкан взе по няколко тънки срезове, които постави в термостата за получаване на нужните му тъканни култури. Не можеше да си позволи другото — да хаби органите на самото растение, които можеха и да не достигнат за целите му, а които при подобни операции бяха заплашени от неочаквана зараза или друга повреда.

И добре, че Ким Сен Ву единствен не го бе напуснал въпреки досегашните неуспехи. Та благодарение на неговата сръчност и схватливост успя с допустимо най-малките по количество проби и в най-кратки срокове да се добере до някакви резултати, които да послужат за уточняване посоките на бъдещите му търсения.

Включи в действие всички изследователски устройства, които притежаваше. И технически, и биологически. За проникване в пространствената микроструктура на клетъчните ядра особено важни данни му предоставяха сканиращият електронен микроскоп, освен рентгеновия микроанализатор, ехографията и множеството други, нужни за всяка подобна лаборатория апаратури. А за биологичните функции на различните ядрени организми естествено на първо място оставаха многобройните методи за имунологични реакции и наборът от клетъчни разрязващи, комбиниращи и съшиващи ензими, с които разполагаше.

Паметта на компютъра му вече беше натрупала огромен запас от информация за всички извършени експерименти, които можеха да бъдат осмислени веднага, щом бъдеше даден алгоритъмът — всъщност идеята, за която да бъдеше използван този запас от данни.

Но алгоритъмът липсваше, липсваше и основната идея, за която ученият да се залови, която да проследи като ариадна нишка, за да се измъкне от лабиринта на натрупания фактически материал.

Да даде логичната насока.

Всеки ден, когато чакаха резултата от поредния експеримент, той и лаборантът опитваха да обменят мисли относно всичко, което бяха постигнали. И главно — което не бяха постигнали.

Така и днес.

Подпрял глава с две ръце, Георг Крумов за кой ли път преглътна мъчително:

— Не върви!

Беше отслабнал, под стопените тъкани кожата му се бе отпуснала, сбръчкваше се състарена. Очите му бяха изгубили някогашния си жизнен блясък, под тях тъмнееха дълбоки синкави петна.

А как другояче, щом като почти не излизаше от лабораторията. Там Ким Сен Ву му носеше някой сандвич, колкото да залъже стомаха, там бе пренесъл и походното си легло, та да не губи време за прибиране в къщи и за връщане.

Ким наведе поглед към земята:

— Това е ваша работа! Само вие можете да вземете такова решение. Аз обаче на ваше място бих се отказал.

— Да се откажа! Чувате ли се какво говорите?

— Нямам вашата воля — добави Ким, — аз съм обикновен човек, който обаче се съобразява с възможностите си.

Както и друг път при подобен отговор, Крумов се разгорещи отново:

— Но аз нямам право, разбирате ли? Нямам право!

— Вие направихте всичко, на което е годен един простосмъртен.

— Не и не! — натърти ученият. — Нямам право да спра! Докато съм жив. Аз предизвиках това бедствие, аз трябва да изкупя вината си!

— Една лабораторна грешка не значи вина. Както виждате, никой не ви е потърсил отговорност. Тя, полицията, не успя да опази вируида, та вие ли?

Тази мисъл не му даваше покой.

— Съдебна отговорност не ми е потърсена. Но друга, морална! Не виждам ли как ме отбягват познатите, колегите, как ме сочат с пръст непознатите. И знам какво си шепнат подире ми: „Този е, който причини всичко това!“

— Виновен е другият! — почти пошепна лаборантът. — Който ни ограби. Това чудовище! Този гений на злото!

Крумов се замисли. За кой ли път?

— Защо му беше нужно това? За началото разбирам. Искаше да изнуди човечеството. За пари. Толкова зло е натворено все заради тези милиони и милиарди. Но след това… Защо изпълни заканата си?

— Да не стане за смях! Да запази престижа си.

Крумов стискаше устни:

— Престиж! Това престиж ли е?

— Престижът на злия човек.

Ученият мислеше на глас:

— Уж го познавах. Такъв възпитан, благороден джентълмен! А то? — И добави: — Всъщност злите хора са душевно болни: садисти и параноици. Първите изпитват наслада от причиняваното от тях нещастие, вторите — самите те нещастници, които, без да изпитват удоволствие, правят другите нещастни… Какъв е впрочем Жан Суфло?

Ким поклати глава със съмнение:

— Болест? Не ми се ще да го повярвам.

— А какво е болестта? Отклонение в състоянието на организма извън нормата.

— Нима садизмът и параноята могат да бъдат включени в нормата?

— У всеки у нас дреме и садист, и параноик. Всичко зависи от степента… — И отново се запита: — Какъв е Жан Суфло?

Спря центрофугата.

— И ако наистина е все същият? Ако не е друг, приел неговото име?

Възможна ли беше такава сатанинска омраза към човешкия вид, към живота въобще?

Ученият повтори решително:

— Ще продължа! Додето имам сили. Няма да спра насред път.

Погледна дори усмихнат:

— Особено сега, когато проблясва някаква искрица на надежда.

Ким Сен Ву вдигна рамене:

— Не разбрахте ли? Природата сама е поставила преграда пред вашата цел. Тя не иска да стане това.

— Но защо? Защо?

— Отде можем ние да проникнем в нейните замисли?

Крумов продължаваше да си говори, повече на себе си:

— Щом едно зелено растение е успяло да оцелее…

— Ние още не знаем дали е съвсем здраво. Дали при него инфекцията няма да се развие по-бавно? Както „смеещата се смърт куру“ сред туземците.

Ученият не отстъпваше:

— Ами ако е успяло да си изработи специфични антитела?

— Защо не ги откриваме?

— Защо де? Нали това се питам и аз? — Замисли се: — Цяла нощ, в безсъницата, в главата ми се е въртяла все тази мисъл: „скачащ ген“. Никой вече не оспорва възможността някой плазмид от ДНК да съществува самостоятелно. И понякога да преминава от клетка в клетка. И не само в един организъм, а от организъм в друг организъм, дори в друг вид. Още един фактор на еволюцията.

Ким Сен Ву го разбра:

— Но откъде се е взел тогава този именно ген?

— Откъде? — Крумов въздъхна тежко: — Все това си мисля. Все този въпрос. Има ли някакъв организъм, при който двата гена: азотфиксиращият и хлорофилообразуващият, да се понасят?

— Е, има ли?

— Опитвам да си представя хода на еволюцията. Еволюцията на хлоропластите.

— За симбигенезата ли?

Георг се усмихна:

— Разбрахте ме. Нали такава е хипотезата? Произлезли от синьо-зелени водорасли в симбиоза с някои ядрени микроорганизми.

— А това значи…

Георг пак се замисли:

— Какво ли може да значи? Че… — И скочи: — Точно това ми трябваше! Има синьо-зелени водорасли цианобактерии, които, от една страна, фотосинтезират, асимилират въгледвуокиса, а от друга, притежават едновременно с това и способността да фиксират молекулярния азот.

— А защо хлоропластите не усвояват азота?

— В хода на еволюцията са изгубили тази способност. Чисто и просто се е оказала излишна. Природата е скъперница.

Ким Сен Ву го гледаше искрено възхитен:

— И все пак… Дори да е така… Щом като природата е поставила тази забрана…

— Човешкият разум е затова — да преодолява природните забрани.

Ким неволно изпусна следните думи:

— Нали така ни сполетя бедствието? Че преодоляхме забраната.

При това напомняне ентусиазмът на учения като че ли мигом се изпари. Той млъкна. Клюмна.

Ким Сен Ву се обърна, отвори вратата. Върна се в своята лаборатория.

Но в подсъзнанието на Крумов остана някаква бледа следа. Като че ли бе видял искрица на доволство, пробегнало неуловимо по иначе безстрастното азиатско лице на помощника си.

Не му обърна внимание.

Мозъкът му работеше вече на други обороти. Като електронна машина, която е получила очаквания алгоритъм.

Значи азотфиксиращият ген на синьо-зелените водорасли не е антагонист на гена, отговорен за свързването на магнезия в хлорофила.

Притежава древна поносимост.

Кое пречеше да приеме, че „скачащ“ ген от някоя цианобактерия е „прескочил“ в генома на папратовия хлоропласт?

Оставаше само да го открие, да го извлече и да го вмъкне в използвания вече вируид, който да го препредаде на обикновените растения.

Да развие нужната му поносимост между двата доскоро антагонистични гена.

Как не се бе сетил досега?

Трябваше да започне веднага експериментите в тази насока!

Без никакво отлагане!

Не беше пресилено — да спре надигащия се апокалипсис…

ОБЕЗПОКОИТЕЛНИЯТ ДОКЛАД

Не, съвсем не му беше леко на доктор Жан Суфло. Той не би го нарекъл угризение на съвестта. Защото имаше според него солидни основания да постъпи така. Честно бе предложил на човечеството цената, на която да се спаси. И щом като не бе приело предложението му, единствено то носеше вината за бедствието.

И все пак…

Все по-често не само на сън, ами и наяве, пред очите му се мяркаха картините, които бе наблюдавал по телевизията за чудовищните страдания, които изпитваха нещастниците от засегнатите райони. За животните не мислеше.

Бягащи хора, стопени от глад до скелетите, следвани по петите от настъпващата пустиня.

Сухи треви, сухи дървета и храсти с неопадали сбръчкани жълти и кафяви листа, които се сгромолясват под най-слабия напор на вятъра, проядени от дървояди и термити.

Стигаха му кадрите от телевизията. Не искаше да отиде на място, за да види с очите си. Пък и не беше съвсем лесно това — така прикован към инвалидната количка.

Наистина, бе си създал всички удобства, които можеше да му предостави съвременната техника. Пълна автоматизация и компютризация за задоволяването на всичките му потребности. И собствени, приспособени за неговите възможности автомобили, и нагоден за същата цел самолет, и яхти, и какво ли не?

Какво ли не?

И все пак — инвалид!

Жертва на това жестоко общество, с което сега той се разплащаше по заслугите му.

Пък и още нещо. Не беше свикнал да съжалява за нищо, което е извършил. Дори ако можеше да го поправи.

А това, отмъщението му, вече беше непоправимо. Защо тогава да мисли за него?

Непоправимо!

Оставаше му само да тържествува заради победата си.

А не можеше да тържествува.

Едно особено, горчиво, задушаващо тържество!

Несъзнателно дори се мъчеше да не мисли за това. Залисваше се с работа. Никой не би нарекъл това нещо работа.

За него друго не му оставаше. Непрекъснато подготвяше все нови и нови акции, и то колкото може по-остроумни и по-въздействащи, по-вълнуващи, понякога изместващи вниманието на хората дори от настъпващата смърт.

За ден-два, но…

Ако не тях, поне него те отклоняваха от налитащите понякога потискащи размисли.

Така и сега. Звуковият синтезатор му четеше последното съобщение за избухналия конфликт на границата между Еквадор и Колумбия. А го беше предизвикал той самият. Ей тъй, на шега. За разтуха. Чрез „имплантиран“ в Интерпол негов агент бе „пошушнал“ на еквадорските власти, че преоблечени като колумбийски войници трафиканти на наркотици на еди-коя си дата щели да пресекат границата, като в същото време бе уведомил колумбийската полиция, че там ще минат еквадорски контрабандисти, също маскирани като войници.

Шегата излезе сполучлива. Избухнала бе престрелка, с ранени и убити. Намеси се ООН, за да предотврати готовия да се разрази военен конфликт.

Ех, не се стигна до края, но все пак…

Слушалата в ухото му бръмна леко, колкото муха. Не понасяше резкия звук на обикновения телефон.

Включи видеофона.

Беше Алфонсо.

— Важно съобщение! — проехтя мембраната.

— Май че се позабави! — изтрака Суфло по клавиатурата.

— Да! Ухапа ме змия. Лежах една седмица в болница. Затова…

— Добре, говори!

— Проследих го. Той изрови някакво растение от джунглата.

— Какво растение?

— Не знам. Но нося няколко негови корена.

— Е?

— Убеден съм, че е много важно. Иначе онзи не би напуснал лабораторията си за нещо второстепенно.

— Продължавай наблюдението! — нареди Суфло.

И включи радиовълната на Ким Сен Ву.

Онзи се обади начаса.

Суфло веднага постави въпроса си:

— Защо не ми казваш какво става?

Кореецът отвърна смутен:

— Чаках да се уверя напълно. Да не ви подвеждам.

— Какво точно е станало?

— Намерил е в гората устойчиво на заразата растение.

При тази вест Суфло се задъха от вълнение.

— Устойчиво? Сигурен ли си?

— Да! Вече нямам съмнение. Опитах да го отклоня, да насоча търсенето му в друго направление. Да го подведа. Не успях.

Суфло губеше търпение:

— Какво точно е постигнал?

— Сега няма да ви обясня цялата технология. Разбирате, нали? Но едно е безспорно. Противодействието е в ръцете му. Всички експерименти го потвърждават. В лабораторни условия и в инсектариума. Тези дни ще го провери и в природни условия. Със заразени цикади.

Доктор Суфло премисляше напрегнато. Не биваше да се бави. Трябваше да действа. Но и не биваше да избързва. Да не сгреши.

— Следи го! — нареди и на него той. — И докладвай за развоя на събитията през два часа!

Отдръпна ръка от клавишите. Вирна глава. Стисна зъби. Какво трябваше да предприеме?

Това променяше всичко, обръщаше с главата надолу цялата му постройка.

А беше свикнал да извлича полза от всяка промяна.

Трябваше да извлече и от тази. Макар и тъй неочаквана.

Мозъкът му, изглежда за сметка на немощното тяло, понякога вземаше решенията си по-бързо и от електронноизчислителна машина.

Той набра телефонния номер на Георг Крумов.

Обади се самият учен. Ясно, не излизаше от лабораторията. По всяко време можеше да бъде намерен там.

— Драги Крумов! — набра думите си в синтезатора доктор Суфло. — Обаждам се пак аз.

Онзи оттатък разбра начаса с кого говори. Естествено, друг нямаше такъв бездушен метален глас.

— Нима…

Не довърши удивлението си.

— Да, аз съм! Изпълних заканата си. И дочаках.

— Какво?

— Новото ви откритие!

Гласът оттатък заглъхна:

— Защо пък вие ще го чакате? Тъкмо вие.

— Аз съм Мефистофел, драги Крумов! Аз купих душата ви. Нали аз ви подарих цялата лаборатория?

— Тя не е ваша. Тя е крадена.

— Но аз ви я дадох. И в нея вие постигнахте всичките си успехи.

— Това успехи ли наричате?

— За мен — и двете. За вас, предполагам, само последното. Но по божиите закони и то е мое.

Крумов почти извика в слушалката:

— Оставете ме на мира! Не искам да говоря с такъв… Такъв…

Не намери ли подходящ епитет, или го възпря вродената му деликатност?

Суфло, все едно не чул, продължи:

— Няма защо да се караме. Аз ви се обаждам не току-тъй. Имам ново предложение.

— Какво?

— Всъщност то си е предишното. Макар че по морални съображения би трябвало да ми предадете откритието си, новото, безплатно, тъй като аз съм ви финансирал от самото начало, пак ви предлагам да го откупя. Срещу милиарди.

— Не ви ща милиардите!

— Става дума за милиарди! Броя им ще определите вие.

— Казах, не ги ща!

Суфло продължаваше да трака по клавишите:

— Може би ще ме запитате защо ми е?

— Не ви питам.

— Въпреки това ще ви кажа. Няма да го унищожа, както се безпокоите.

— А защо тогава?

— За да го предложа на същите, които първия път се подиграха с мен. Но сега, знам, няма да се подиграват. Дори ще ми целуват ръка.

— Искате да кажете, че…

— Да! Ще им продам лекарството, което да спре обхващането на цялата Земя.

— Да го продадете? Аз не съм се блъскал, за да бъде продавано. То за мен има съвсем друга цена.

Сега пък Суфло като че ли се изненада:

— Я гледай! Каква е пък вашата цена?

— Да се разплатя за вината си. Чудовищната си вина!

— Ей така, без патент, даром?

— Да, така! Моята вина не може да се изкупи с никакви пари.

Суфло продължи да настоява:

— Оставете тези съображения! Наивни са! Продадем ли им го, ние също правим благодеяние. Защото без нас не биха постигнали нищо. Ами кажете да се спогодим веднага! Кажете условията!

Крумов заекна от гняв:

— Не!… Не разбирате ли… Няма да ви го продам… Няма…

Друг изход не му оставаше. И синтезаторът предаде:

— Последната ви дума?

— Не! — изкрещя Крумов. — Не и не!

— Тогава не ми остава друго. Разбирате, нали? И още нещо. Не разчитайте този път на инспектор Колуел! Както не ви помогна миналия път, така няма да ви помогне и сега. Знайте, той също е мой човек.

Затвори му телефона.

Това беше сполучливо хрумване — да убие доверието му в полицията.

И отново се свърза по радиофона с Алфонсо:

— Вкарайте овцата в кошарата!

Това означаваше: „Заповед! Отвлечете го!“

Глупак! Защо го принуждаваше винаги все така, насила?

НАВОДНЕНИЕТО

Лъжата на Жан Суфло оказа своето въздействие. Веднага след разговора си с него Георг Крумов взе решението си. Не се обади на инспектор Колуел, а грабна кафеза с цикадите, които вече бе успял да зарази с получения нов вируид антагонист на стария, и изтича до речното пристанище, където Намури с новата си моторница припечелваше прехраната си с превоз на пътници до отсрещния бряг.

Щеше да наеме всеки лодкар, който беше готов за отплаване.

За щастие откри самия Намури.

Скочи в лодката, обади му какви са намеренията му и се отпусна поуспокоен на седалката. Досега всичко бе преминало благополучно.

Намури запали мотора и лодката се понесе срещу течението.

Крумов се оглеждаше все пак боязливо и си мислеше:

Вярно ли беше това, което му подметна онзи злодей? Възможно ли беше самият инспектор да е участвал в кражбата на първия вируид? Под прикритието на блюстител на закона. И оттогава той да го е следил, разчитайки на наивността му. Та нали Георг му даваше всички сведения за хода на проучванията си? Та нали за всяка своя постъпка търсеше неговия съвет и защита?

Този път като че ли бе успял да го надхитри.

Той се обърна към лодкаря:

— Заплашва ме нова опасност.

— Каква?

— По-право не мен, а откритието ми.

— Кой?

— Онзи, същият! Трябва да го преварим! Да пръснем насекомите!

Намури разбра.

— Къде точно?

— Няма значение. Важното е да бъде на границата между още здравите дървета и съхнещите. Да запазим здравите, да излекуваме заразените.

— Добре! — отсече Намури и придаде още газ.

Моторницата едва си проправяше път сред прииждащите откъм вътрешността на острова лодки и салове с бежанци. Сред плаващите подути трупове на животни и хора, на изкоренени дървета.

Тук бреговете все още бяха такива, каквито ги знаеше, бухнали в зеленина. Само тук-там, колкото се отиваше по-нагоре, се мяркаха вече посърнали или напълно пожълтели дървета.

Все по-често и по-често.

Георг Крумов продължаваше да размисля. Ако разполагаше с хеликоптер, вече отдавна да бе свършил работата си. Но как да поиска? Та нали Колуел веднага щеше да разбере?

Трябваше да се примири с това, за сегашното му нетърпение, мудно пътуване.

Щеше да пусне цикадите от кафеза на няколко места. Да обхванат по-голяма площ. Да заразят, но вече не с болест, а със здраве колкото може повече растения.

После щеше да се върне и ако никой не му попречеше, щеше да произведе още по-големи количества насекоми заразоносители. За да ги пръсне по всички краища на страната, да създаде санитарен пояс пред все още незасегнатата флора.

То се знае, не разчиташе единствено на своите цикади. Разчиташе повече на всички смучещи и гризящи насекоми и животни. Тези, които пуснеше сега, щяха да послужат само като пионери, положили началото на оздравителния процес.

Внезапно водата пред лодката завря, кипна в разплискана мътна пяна. И сред нея, сред водните пръски и пенестите парцали се мернаха телата на два вкопчани в яростна схватка крокодила. Бронираните туловища се блъскаха с трясък, трионените опашки шибаха яростно водата, а огромните зъбати челюсти, вплетени в булдожка захапка, в настървението си къртеха взаимно огромните си жълти зъбища.

Друга подобна битка пламна на стотина метра вляво. Там като че ли се бяха сграбчили три чудовища, без да се разбере кой срещу кого се бие. Плясък, водни плиски, концентрични вълни, пъплещи по повърхността, кървава пяна.

Ето, още една битка!

Какво ставаше?

Всъщност не беше нужно особено прозрение, за да се разбере това. Бягащите крокодили от горните течения на реките, които вече пресъхваха, опитваха да намерят нови места за заселване, нови територии за ловуване и размножаване. А заварените съвсем не мислеха да отстъпят правата си мирно, без съпротива.

Хеле, най-сетне като че ли достигнаха целта си.

Брегът беше заприличал на фантастична мозайка от всички преливи между яркозеленото, през виолетовото, оранжевото, червеното, до жълтото и кафявото.

Фантастична, по-право зловеща мозайка!

Предвестник на настъпващата смърт.

Улисан, почти хипнотизиран от своята цел, Крумов не видя, по-право видя, ала не осъзна видяното.

По небосклона бяха изпълзели огромни грамади от зловещо почернели буреносни облаци. Пък и то по тези места не беше нещо необичайно. Напоследък, не тъй често като преди, но все пак почти всекидневно се изливаха обичайните за този район тропически дъждове.

Сега по-важно, по-важно разбира се от някакъв си дъжд, беше да разсели донесените в кафеза цикади.

Само туй! Цикадите!

„Имунизацията“ — както я бе кръстил за по-голяма образност.

Лодката зави към ниския бряг, носът й зари в тинята. И двамата скочиха в плитчината. Намури се пресегна да завърже лодката си в изпречилия се напреде му кокилест корен, а Крумов излезе на сухото.

Огледа се внимателно.

Все пак трябваше да подбере подходящо място. Да не е до съвсем здрави дървета, защото това ще забави разпространението на цикадите към заразените, но в същото време да не е при изсъхнали, където пък може да умрат от глад, преди да намерят сочни листа.

По реката продължаваха да се източват керваните с бежанци.

Те не бяха опасни, ако хората вътре не са съвсем прегладнели, та да не устоят на изкушението да позаситят глада си с месото на двама безоръжни хора.

В последния момент видя полицейския катер, който се бе промъкнал незабелязано през навалицата и приближаваше към вързаната лодка на Намури.

— Полиция! — извика стреснат Георг Крумов.

И тикна клетката в ръцете на другаря си.

— Бягай! И когато се отдалечиш достатъчно, отвори вратичката! Пусни ги на няколко места!

А той остана. За всеки случай. Може да е грешка. Пък ако не е, да ги забави, да даде време на папуаса за изпълнение на поставената му задача.

Дали беше самият Колуел?

Ако беше той, щеше да го наругае, пък после да става каквото ще.

Полицейският катер опря в брега. Някой отвътре извика:

— Стой! Не мърдай!

Но видял, че папуасът се стрелна като змия в шубрака, изкрещя:

— Огън!

Един автомат изграка зловещо.

Но откъм гората не се чу нищо. Ни вик, ни стон.

Какво ли беше станало? Убили ли го бяха мигновено?

Полицаят, който викаше, скочи на сухо.

— Къде е онзи… Оная къдрава маймуна…

Крумов стоеше втрещен. Потресен.

Не мислеше за друго, забравил беше себе си. Какво ставаше с Намури? Какво ставаше с клетката на цикадите?

Едва сега забеляза — не беше инспектор Колуел.

Друг беше.

Но кой? Откъде го познаваше?

И се сети изведнъж:

— Алфонсо!

Беше похитителят му. Тогава. С хеликоптера.

Алфонсо не му отговори. А изкрещя на съучастниците си:

— Бързо, в гората! Настигнете го! — И додаде: — Жив или мъртъв!

Чак тогава се извъртя към учения и без да отклонява от гърдите му дулото на пистолета си, отвърна рязко:

— Стари познати, нали? Не се забравят…

Крумов не можеше да скрие удивлението си:

— Не загинахте ли тогава?

— Бог ме запази — отвърна ехидно бандитът, — та за щастие отново да се срещнем.

Не можа да се доизкаже. Страхотен блясък ги ослепи, разтърсващ гръм ги оглуши.

В следния миг удареното от мълнията сухо дърво, пламнало изведнъж като факла, се строполи с грохот на няколко метра от двамата. При падането му една вейка шибна Алфонсо по главата. Зашемети го.

Георг Крумов понечи да се възползва от тази щастлива случайност.

Хукна към брега, към лодката на Намури.

Но насреща му изскочи от храстите един от завръщащите се бандити. Препречи му пътя.

Крумов се втурна в обратна посока.

Ей в този миг плисна дъждът.

„Плисна“ беше съвсем слаба дума, която да изрази станалото.

Небето отгоре сякаш се раздра като исполински мях, от който върху земята се срина цял потоп от вода.

С такава сила, че го повали в образувалата се начаса кална локва.

Но ученият не се отказа Продължи пълзешком да се примъква към лодката си.

И сякаш вече не пълзеше, а плуваше в някаква лепкава смес от тиня и вода.

В това време се бе опомнил и Алфонсо. Бе разбрал какво става. Бе се спуснал и той подир беглеца. И той по същия начин — с пълзене, с плуване, с валяне в бълбукащата мътилка.

А водните преспи продължаваха да се сриват отгоре им.

Достигна беглеца, докопа с яките си пръсти глезена му.

Спря го. От другата страна допълзя и вторият бандит. Той хвана ръката на учения. Двамата го затътриха обратно, по-далеч от реката.

Намъкнаха го в образуваната от сплитането на дъсковидните корени на фикуса дървена пещера. На сушина.

Никой нищо не казваше. Крумов се бореше с всички сили да се отскубне от здравите им ръце, а те, също тъй мълчаливи, със стиснати зъби, опитваха да го обезвредят.

А стихията не преставаше. Гръмотевиците се редуваха сякаш без прекъсване. Една оглушителна канонада. Същински артилерийски баражен огън. Въпреки нависналите черни облаци, впрочем невидими оттук, светът навън пламтеше в синкави и червени блясъци. Рок-концерт на исполини.

Дъждът, пороят, водопадът не секваше. Напротив, като че ли се усилваше, ако можеше някой да си представи, че не това е пределът му. Треперещи завеси от гигантски оловни ресни шибаха по земята, всъщност по надигналите се огромни локви, и ги превръщаха в кипнали кални вулкани.

Хората дишаха учестено. Задушаваха се. Защото това впрочем вече не беше въздух, а плътна водна пара, все едно рядка вода, от която не се задушаваха, а направо се давеха.

В уплашеното съзнание на Крумов, а дали можеше в този ужас да си помисли за съзнание, се мяркаха раздробени хрумвания, спомени — хаос от представи и откъслечни думи.

По-страшно… От… Това… Не можеше… Да си представи…

Ясно… От обезлесената земя… Няма я гората… Която да попие…

Нямаше… По-страшно…

Оказа се, че има!

Не го чуха. Че как можеше да се чуе нещо в този адски рев?

Усетиха го.

През отвора на дървената им пещера нахлу като срината от страшен земетръс скала водата. Блъсна ги, превъртя ги, запремята ги, като ги тласкаше в стените.

Крумов нямаше време да осъзнава какво е станало, нямаше време да вземе решение. Вместо съзнанието рефлексите му поеха управлението на натъртеното тяло.

Ръцете му сами се размятаха, пръстите му сами, без негово участие, опипаха стените, налучкаха отвора, краката му сами дадоха нужния тласък.

И тялото му излетя навън, повлечено начаса от внезапно връхлетялото наводнение.

Главата му успя да се подаде над повърхността. А то каква повърхност? Нещо средно между въздух и безредни водни пръски. И мътна пяна.

Но все пак в тази смес имаше въздух. Той го пое жадно. Втори път. Трети…

Опомняше се. Съзнанието му се връщаше на мястото си.

Очите му почваха да се ориентират в обстановката, мозъкът — да преценява.

Ръцете и краката му работеха лудо в борбата да го задържат над клокочещата и мятаща се на всички страни водна стихия, да го предпазят от сблъсък с някой изпречил се насреща му дънер.

Не успяха.

И това може би беше благосклонната усмивка на съдбата.

Когато след удара Крумов се опомни, се видя метнат, провиснал по корем като дрипа върху един напречен клон.

А водата досами него продължаваше да го облива с мътните си струи.

Най-сетне той си даде сметка какво е станало. И какво може да последва.

Водата да се надигне още повече. И да го повлече отново в неудържимия си бяс.

С нечовешки усилия той успя да се извърти, да обкрачи клона и да запълзи по него към дънера. Клонът беше грапав. Облепен с плесени и гъби. Хлъзгав. Обливан от дъжда.

Крумов най-сетне достигна стъблото. Изправи се. Обгърна го с ръце.

Вече беше на по-сигурно.

Но не за дълго.

Наводнението набъбваше. Вече заливаше глезените му. Скоро коленете му. Сетне — и бедрата.

Повече не можеше да остане.

Човекът, забравил кой е, забравил дали е човек, или животно, едно от тези, които преминаваха под него, повлечени от пороя, борещи се с него или вече премятащи се трупове, затърси трескаво с опипващи ръце нова опора.

И напипа по-горния клон.

Отде се намериха в него толкова сили?

Ето, успя да се покатери върху му.

Но не се задържа. Продължи още по-нагоре. И още.

Най-сетне се спря.

Смяташе се на сигурно. Смяташе, че водата няма да го догони и тук.

Сгърчи се в тройния чатал на дървото, откъдето дори ако изгубеше съзнание, нямаше да падне. Опита се да си даде сметка какво става.

Ясно, поне засега изглеждаше, че се бе спасил.

От най-страшното.

Но какво го очакваше още? Бурята продължаваше да беснее. Вода отдолу, вода отгоре, отстрани, отвред!

И мълнии. Мълнии подир мълнии.

Докога щеше да продължи това?

И какво щеше да прави, след като стихията утихнеше?

Тогава чак се сети. А уж то беше най-важното.

Цикадите!

Кафезът с цикадите! И Намури, който трябваше да ги освободи.

Дали бе успял да ги пусне, или те бяха потънали, отвлечени с кафеза от водата?

Какво бе станало с Намури?

Какво бе станало и с бандитите?

БЛАГОДЕТЕЛЯТ

Доктор Жан Суфло съвсем не беше доволен. Нещо все го измъчваше, някаква непонятна тревога, особено предчувствие, в каквито като учен не вярваше.

И не само днес. От дълго време насам. Нищо не му доставяше удоволствие. Нито разкошният живот, нито непрекъснатите успехи.

Всъщност животът му вече като че ли представляваше низ само от успехи. Отделните несполуки, които се появяваха ту тук, ту там, не го засягаха, все едно леки убождания с топлийки.

Затова посрещаше с пълно безразличие всяко съобщение за нова победа над полицията или над конкуренцията, за нови милиони в чековата си сметка по всички банки на света.

Както омръзва равният летеж в самолета. Знаеш, че си профучал над безброй градове и села, че си преминал незабелязано множество граници, че зад теб са останали хиляди километри, но ти не ги забелязваш. Усещаш само скуката от изминалото време, която не могат да отвеят никакви кинопрожекции, изискани ястия и усмивки на стюардеси.

Така отлиташе и животът му — един монотонен, убийствено досаден триумфален полет.

Не му доставяха удоволствие нито новите методи, които създаваше за постигане на най-печелещите си операции, нито смешните положения, в които поставяше измамената полиция.

Днес тук — подлуди я. Утре на другия край на света — ново подлудяване.

Все нови и нови комбинации, страстно моделирани на компютъра и прецизно изпълнявани от организацията му.

Но така си е — дори най-сложните математически задачи омръзват.

Нищо, че неговите решения носеха милиони.

Бяха все математически решения.

И тази болест, „чумата на хлорофила“, както я величаеха вестникарите. Отначало изпълваща душата му с гордост, с необладано съзнание за своето величие.

А сега?

Не беше съчувствие към страдащите милиони хора, към заплашените с такива страдания други милиарди хора. И животни.

Кой го съжаляваше него, та и той да ги съжалява?

И все пак…

Вече не изпитваше предишната наслада и от това самочувствие.

Като че ли му се искаше…

Всъщност дали онзи твърдоглав учен можеше да се справи с бедствието, което, ако не бе причинил направо, то беше подготвил, макар и несъзнателно?

И защо искаше да му отнеме и новото откритие? За какво?

В главата му се бореха, все без изгледи за надмощие, двете намерения: да довърши започнатото или да го прекъсне…

Все в неговата власт…

Слушалката бръмна.

Суфло включи видеофона.

На екрана се появи образът на Ким Сен Ву. С обичайното си безизразно лице.

Суфло натисна бутона за връзка.

— Докладвай! — изтрака той нареждането си по клавишите.

И Ким Сен Ву заговори:

— Веднага след вашия разговор лицето се разбърза. Взе от инсектариума един кафез със заразени цикади. И почти изтича навън. Без дори да ми обясни къде отива.

— После? — не успя да сдържи въпроса си Суфло.

— Разбрах, че става нещо важно. Затова грабнах останалата колба с вируида и главната документация. И избягах. Тогава се обадих на Алфонсо. Той тръгна да догони лицето.

Доктор Суфло не се колеба дълго:

— Добре си направил. Сега отнеси материала и книжата в укритието! Остави ги там под надзора на дежурния! А ти веднага се изпари! Замини за Калифорния! На аерогарата ще те чака човек с билета и чека. — И натърти: — Този път няма да ти се размине. Излишната предпазливост никога не е излишна. Край!

И угаси екрана.

После се отпусна в количката с дълбока въздишка.

Край! Не само за попрището на корееца, който въобще нямаше да стигне до Калифорния, който въобще никъде нямаше да стигне. Прекалено много знаеше вече. А това беше достатъчно за смъртната му присъда.

Край и на неговите собствени колебания!

Той отново държеше положението в свои ръце. Отново той щеше да диктува условията.

Трябваше да бърза! Защото, ако Алфонсо не успееше да догони учения, ако не успееше да му отнеме кафеза и така го оставеше да пръсне инсектите, Жан Суфло не разполагаше с много време, за да убеди онези, че единствен той е в състояние да отстрани злото.

Трябваше да отправи новото си предложение.

И пръстите му издиктуваха на компютъра още една радиограма до Организацията на обединените нации:

Облегна се назад. С нова въздишка. Този път — на облекчение. Пак успях — той винаги успяваше.

От душата му сякаш падна някакъв непосилно тежък камък — нямаше да бъде виновен повече за човешките страдания, за гибелта на живота.

Беше се примирил с ролята на Херострат, когото никой няма да знае и помни. Така дори се оказа по-добре — щяха да го помнят. И може би името му щеше да бъде записано в историята. Вместо Херострат — Благодетелят.

Това досега не беше угризение. Той отдавна се бе отървал от всички подобни сантименталности. Сантименталността е враг на успеха.

И все пак така беше по-добре…

КРОКОДИЛИТЕ

Наводнението, както връхлетя, така бързо се и оттегли. Отвлече каквото можа, разкърти дърветата, издави животните и се прибра в предишното корито на реката. По земята, всъщност пласт тиня, дебел една-две педи, останаха да се валят само обрулените клонаци и мъртвите трупове.

Намури, седнал на един невисок клон, погледна кафеза с цикадите. Бяха живи и здрави. По време на стихията той ги бе завил с ризата си и така ги бе предпазил от дъжда.

Вече можеше да изпълни заръката.

Небето се бе изчистило.

Той отвори вратичката. И кротуващите досега насекоми се размърдаха, запълзяха към изхода, заоправяха крила и се подемаха във въздуха. Разлитаха се на всички посоки. Едните, по-уморените може би, кацаха по най-близките листа, други продължаваха полета си.

Беше изпълнил задачата.

Добре.

Сега оставаше другото. Да намери приятеля си.

Наистина вече го смяташе приятел, макар и с бяла кожа. Но нали с къдравата си коса и брада позаприличваше малко на папуас?

Истински папуаски прадядо.

За него, родения и израслия в джунглата, не беше трудно да се ориентира за обратния път, макар че околността след преминаването на ужасната буря се бе променила за неопитно око, кажи-речи, неузнаваемо.

Вървеше и се провикваше:

— Георг! Геооорг! Геоооорг! Геоооооорг!

Лута се доста, шляпайки из тинята и потъвайки в нея понякога дори до колене, докато чу далечен ответ:

— Намури, Намури! Тук съм!

Забърза, доколкото това мъчително газене из лепкавата клопка му позволяваше. И достигна, когато ученият, вече успял да преодолее уплахата си от гнева на природата, се спускаше на земята.

Идеше им да се прегърнат. Но и двамата бяха мъже, успяха да се овладеят.

Крумов само запита:

— Какво стана?

— Пуснах ги.

— Кога, кога ги пусна? Преди или след дъжда? Защото, ако беше преди това, стихията може би ги е отмила, защото не са успели да се впият здраво в листата. И да са загинали.

Намури поклати глава:

— След това! Докато валеше, ги вардех с дрехата.

— Чудесно!

Каза само тази думичка. Но тя беше достатъчна да стопли сърцето на папуаса. Какво по-голямо удоволствие от това да доставиш удоволствие на приятеля си, още повече на преродения си прадядо? Крумов се запита гласно:

— А онези? Бандитите? Какво ли е…

Намури вдигна рамене:

— Отвлякъл ги е злият дух на водата. Смилил се над нас, а тях отвлякъл.

Но този отговор за Крумов още не значеше всичко:

— Какво ще правим ние сега?

— Какво? Ще се махаме!

— А как?

— Пеша не може. Ще търсим лодката.

— Вярваш ли, че водата не я е отнесла?

Намури не вярваше много.

— Ами да видим, бе. Пък може…

Чувстваше, че превъзхожда белия си приятел в джунглата. Затова този път той реши:

— Ти ще стоиш тук! Ще ме чакаш! Аз ще отида да я диря.

Крумов беше съгласен с това решение.

Пък и беше капнал от умора и от напрежение.

Седна върху един повален дънер да чака. А Намури пое уверено в само нему ясната посока.

Шляпаше из калта, затъваше в неоттеклите се локви, измъкваше се и продължаваше.

Не очакваше да я открие толкова скоро.

Видя я обърната с дъното нагоре, заклещена между два клона на височина поне три метра от земята.

Той се затича нататък.

Оставаше му да я свали долу. А как? И да я изтътрузи до реката, която вече се бе отдръпнала на стотина крачки оттук.

Ясно, трябваше да вика Георг.

И чу изстрел. Нещо го парна по рамото.

Намури беше дете на природата. Като диво животно той се просна на земята и изпълзя под близкия шубрак.

Там се надигна и все така, приведен, хукна да бяга.

— Стой! — изкрещя някой подире му.

Позна гласа на Алфонсо.

— Стой! — обади се още един.

Значи, бяха най-малко двама.

Чуха се и нови изстрели. Куршумите зашибаха по листата край него.

Но той не спря, то се знае. Продължи да тича, шибан от въздушните корени и лианите.

И чуваше подире си шляпането на краката на преследвачите и задъханите им гневни викове.

Въпреки че се смяташе по-добър бегач в джунглата от тях, те не изоставаха много.

Пък и да изостанеха, имаха едно преимущество — дирите му в калната земя издаваха недвусмислено посоката му.

И той кривна към съседното поточе. Газейки през него, щеше да прикрие следите си.

Тогава чу откъм ляво някакъв особен шум: ръмжене, хъркане, тракане, подобно на удрящи се в камиона му щайги.

И ги видя.

Не един, не два, не три — а цяла орда, пълчище от шляпащи към него огромни крокодили.

Преселваха се — само това успя да му мине през ума, преди да вземе новото си решение.

Напрегнал последните си сили, той профуча пред тях, пресече им пътя. Превари ги.

Съвсем навреме.

Тичащите подире му бандити не успяха да преценят какво става. Не ги ли видяха, уплашиха ли се?

Намури, то се знае, не остана да се убеди в по-нататъшната им участ. Мерна ги само как подскачаха, обкръжени от освирепялото множество, как ритаха озъбените муцуни с обуща, в напразни опити да избягат.

Продължи през шубраците и локвите.

Загуби доста време, докато заобиколи ръмжащото зловещо сборище. Но все пак успя да открие мястото, където трябваше да го чака Крумов.

Намери го, но проснат възнак, с кървяща рана в гърдите.

Потресен, той се наведе. Опипа го.

Беше жив. Дори се опита да прошепне.

— Удариха ме!

Заблуден куршум от безредната стрелба го бе улучил случайно.

Намури не го остави да приказва повече. Развъртя се наоколо, накъса няколко листа — от тези, които родът му използваше при такива случаи, приклекна отново и ги натъпка в кървящата рана.

Те спираха кръвотечението, предотвратяваха загнояването.

Отпра едно парче от ризата си и превърза листния тампон така, че да не падне.

И отпусна ръце.

Ами сега?

Нямаше какво повече да му мисли.

— Ще те нося, Георг! — рече твърдо той. — Трябва да се махаме оттук!

Раненият отвърна едва чуто:

— Остави ме! Спасявай се поне ти!

— Как така ще те оставя?

— Такава е съдбата ми! — отвърна Крумов. И се усмихна мъчително: — Доволен съм… Че изкупих вината си… Поне от малко…

Намури вече не го слушаше.

Наведе се, хвана го под раменете и го надигна. Не би могъл да го носи на ръце. Колкото и да беше отслабнал, ученият все още тежеше достатъчно. Затова с пъшкане и пухтене го подхвана така, че го метна на гърба си.

И го помъкна. По-право потътри го към реката.

Не към лодката.

Пътя към лодката бяха препречили крокодилите.

А в обратна посока. Но все към реката. Реката беше единственият път, по който можеха да проникнат през иначе непроходимата джунгла.

Все можеха да видят някаква лодка: я полицейска, я с невраждебни хора.

Иначе…

ЧАСЪТ НА ОТМЪЩЕНИЕТО

И този път му се бе разминало.

И този път както винаги досега.

Откак се помнеше, все се бе опазвал от къде-къде по-големи опасности, та сега ли нямаше да се оправи?

Него ли, родения и израслия сред смъртни заплахи, щяха да уплашат някакви си гущери? Та били три-четири метра дълги.

Не се срещаше за пръв път с такива като тях. В родината си по едно време бе изкарвал прехраната си с контрабанда на каймански кожи. Всъщност с какво ли не се бе занимавал?

При многобройните си операции тук, на острова, бе имал многократни възможности да опознае и тукашните крокодили.

Наистина, по-едри и по-кръвожадни. Но все пак — гущери…

Известно му беше колко са пъргави. Но — във водата. Там не би посмял да мери сили с тях. На сушата обаче положението беше по-различно, на сушата смяташе себе си за по-пъргав. На туй отгоре — безсъмнено по-съобразителен.

При това — въоръжен.

С достатъчно предимства.

Алфонсо бе изстрелял два куршума в устата на най-близкия крокодил, който вече раззинваше челюсти да го захапе, и използувайки моментното му стъписване от неочакваната съпротива, с един скок се бе метнал на гърба му. Оттам — на съседния гръб. После — на третия, четвъртия.

И най-добрият акробат би завидял на еквилибристиката му, посредством която бе успял да използва като трамплини тичащите и подскачащи, бронирани с едри плочи туловища.

От един жив трамплин на друг, от третия — на четвърти.

И се бе озовал извън ръмжащата, тракаща и щракаща с челюсти настървена глутница, наподобила жива лавина от брони, мускули и зъби.

Не се бе застоял, разбира се, та да се наслаждава на успеха си.

Макар че повечето хищници се бяха струпали върху неуспелия да се отърве негов съучастник, заръфали го яростно от всички страни, без да обръщат повече внимание на беглеца, той отново трябваше да бяга.

Защото два крокодила, от ариергарда, не успели да се включат в пиршеството на по-пъргавите си сродници, се бяха втурнали подире му.

А колкото и да изглежда тромав на сушата, крокодилът може да пробяга известно разстояние върху късите си лапи със скоростта на кон. И да настигне бягащ човек.

Алфонсо знаеше и това. Затова се бе обърнал. И бе отправил още един куршум в главата на най-близкия си преследвач.

Късметът му, а може би и умението му да борави с пистолета, и този път си бе казал думата.

Прострелял го бе в окото.

Крокодилът бе изревал от болка. Бе се застоял за миг.

А в този миг досами него бе преминал вторият му сродник. И като не бе могъл да осъзнае кой му бе причинил тази болка, с едно щракване на челюстите си раненият бе докопал задната лапа на съседа си. Бе спрял устрема му.

И бе позволил на човека да вземе преднина.

Алфонсо дори не се бе обърнал да види как се разви избухналата свада между глупавите чудовища.

А с всички сили бе продължил да тича към захвърлената сред клоните своя лодка.

Не бе помислил да се занимава повече с изчезналия в гъсталаците папуас.

А може би нямаше нужда да го гони.

Невероятно му изглеждаше да е останал незасегнат от ожесточената стрелба при преследването му. И навярно умираше някъде от изтичащата си кръв, или пък продължаващите да прииждат откъм планината крокодили вече му бяха видели сметката.

Сега най-важното беше да спасява себе си.

Изглежда, от всички единствен бе оцелял той.

Наводнението бе издавило съучастниците му, а ведно с тях — и доскорошния му пленник.

Нима щеше да се остави да загине така мърцина, да напълни търбусите на някакви примитивни чудовища тъкмо когато се намираше на стотина крачки от спасението?

Накрая я бе видял.

Висеше на същото място така, с вирнат кил, съвсем неуместно сред дървесните клони.

Колко много усилия му беше струвало спускането й на земята! Особено докато освободи омотания в лиани винт.

А тъкмо това като че ли бе улеснило най-много задачата му. Защото с помощта на тази лиана бе успял да спусне лодката долу, без да я натроши.

Бе я обърнал отново в естественото й положение и я бе привлякъл към реката. Този път тинята помогна. Ако не беше тя, ако не облекчаваше хлъзгането на тежкото дървено дъно, по суха земя надали щеше да успее. Особено така, почти изгубил сили.

Най-сетне я бе избутал във водата, бе скочил в нея и се бе проснал изнемощял върху пейката.

Когато се бе свестил, беше видял, че моторницата му се носи по течението неуправляема, обърнала се с кърмата напред.

Той се бе надигнал, бе хванал стартера, бе опитал да запали.

Напразно!

Нещо бе станало. Дали бе изтекъл бензинът, дали се бяха намокрили свещите, или карбураторът се бе напълнил с вода?

Но каквото и да беше, важното беше само това, че моторът не работеше.

Оставаше му да разчита на веслата.

И той се бе заловил за тях.

Нямаше избор. Ако не стигнеше до населено място, или той щеше да умре от глад, или щеше да утоли глада на други: на крокодили или канибали.

Бе чул бученето на хеликоптер. По навик бе предпочел да се притули до брега. Оказа се, че предпазливостта му е основателна. През рехавата шума разпозна полицейски самолет. Навярно тръгнал за Крумов. Нека търси! Ако намери нещо, то ще бъдат или трупове, или оглозгани от крокодилите кокалаци.

А наоколо реката гъмжеше от тези противни твари. Нима са били толкова много в тази страна?

Сякаш изпуснати от Ада.

Плуваха като живи дънери напред-назад, едни се биеха настървено, други се опитваха да захапят борда на лодката, та се налагаше да ги удря здраво по носовете с бухалката на веслото, за да ги прогони.

Така, почти без спиране, за два дни се бе добрал до най-близкото селище на дървари с малко пристанище.

Там се бе нахранил до насита. Бе сменил мотора и бе продължил.

И ето, най-после се бе прибрал у дома.

Оставаше му само да докладва за станалото. После да се просне в леглото и да заспи.

Да спи поне три дни!

Превари го сигналът на радиовидеофона.

Вдигна слушалката. Знаеше, че другият отсреща го вижда, а той отсам не може. И това страшно го дразнеше.

Но нямаше как — така беше наредено.

И чу познатия метален глас:

— Слушаш ли? Слушаш ли?

— Да! — отвърна Алфонсо. — Току-що се връщам от джунглата. Гоних го. Но наводнение издави всички. Оцелях само аз.

Онзи го прекъсна.

— Сега това не ме интересува! Положението е друго. Сериозно!

— Слушам! — по навик рече Алфонсо.

— Пак съм в капан! Домът ми е обграден. Трябва пак старият номер!

— Разбирам!

— Ти ще проследиш събитията! Идвай веднага! И отново — на третия ден операция „Възкресението на Лазар“!

Гласът отсреща отсече:

— Край! Онези разбиват вратата.

И прекъсна връзката.

Алфонсо стоеше слисан. Каква стана тя? Целият му труд, цялото му блъскане из джунглата, загубата на помощниците — всичко се оказваше напразно.

Шефът отново бе сгащен от ченгетата. И както изглежда, нахлули през разкъртената врата, те го бяха арестували.

А той навярно вече се бе преобразил на жив мъртвец.

За да им се изплъзне пак от ръцете.

Със стария фокус.

Щеше…

Ако му помогнеше Алфонсо. Единствен Алфонсо беше посветен в тази тайна. Единствен той знаеше как да го измъкне от гроба и как да го върне отново към живот.

Такава беше сега задачата му. Да проследи къде ще го погребат. И да свърши останалата работа. А подир това да го пренесе другаде, в друга страна, под друго име.

И новото му име, и новата страна, и новата обстановка бяха запечатани в паметта му от дългото повтаряне.

Всичко зависеше сега от него.

Само той можеше да помогне.

Всемогъщият господар, от когото трепереха стотиците му агенти, зависеше изцяло от Алфонсо.

Разчиташе на Алфонсо.

Но Алфонсо вече мислеше друго. Вече не искаше да бъде роб.

Дотегнало му бе сегашното сляпо покорство.

От него сега зависеше всичко — и свободата, и богатството му, и цялото му бъдеще.

Вече го нямаше някогашното послушание. Този път Алфонсо не мислеше да се подчини!

Не и не!

Нямаше да предприеме нищо. С бездействие, без да си мръдне дори пръста, без да си мърси повече ръцете, щеше да се отърве от робията.

Имаше достатъчно пари в банката.

Не му трябваха повече.

Сега му се налагаше само едно — да си обира по-скоро крушите. Не се знае как ченгетата се бяха добрали до шефа. И дали покрай него не са понаучили нещичко и за помагачите му.

А това значеше да изчезне и той!

Незабавно!

ЗЕЛЕНИНА

Вече цял месец Георг Крумов беше пролежал в болницата между живота и смъртта. Но това като че ли не го засягаше. Нейде в подсъзнанието му се обаждаше бледото задоволство, че все пак, дори и с цената на живота си, бе успял да се противопостави на злото, което той самият бе причинил.

Спомняше си много ясно часовете на лутане из джунглата, понесен на гръб от Намури, с провлачащи се по тинята крака.

И непрекъснатото пропадане в калните дупки. И ставането, и пълзенето, и новото падане. Докато бяха достигнали брега. А то какъв бряг — един почти неуловим преход от мокра пръст, от тиня, от някаква кафява каша и уж истинска вода, наглед подобна на кипнало кафе.

Колко пъти се бе молил на папуаса да го остави, та да си умре спокойно, пък той сам да се спасява. Млад беше, силен беше. Не биваше да се жертва напразно.

Ала Намури все бе отговарял едно и също:

— Ти спаси моя живот. И сега моят живот е твой.

Така, положил ранения върху един повален дънер, донейде по̀ на сухо, а той поседнал на един повален дънер, Намури бе вдигнал глава нагоре.

— Птица-машина!

Наистина, над главите им с оглушително бучене бе преминал хеликоптер. Или полицейски, или бандитски.

Намури не се бе поколебал, а бе изтичал по близкия пясъчен откос, натрупан от наводнението, откъдето да се вижда по-добре. И там бе размахал накъсаната си риза.

Първия път не бе успял. Но при повторното си завръщане пилотът го бе забелязал и бе приземил апарата си върху същия откос с риск колесарникът му да затъне в калта. А двамата полицаи бяха помогнали на папуаса да внесат вътре ранения.

Бяха го откарали бързо в най-добрата клиника.

И там, почти в безсъзнание, Крумов бе чул само една дума:

— Охо!

Навярно беше главният хирург.

После наложиха на лицето му наркозната маска.

И той бе изгубил съзнание.

А когато се свестяваше, вече в болничното си легло, но все още в реанимационното отделение, бе доловил друг шепот. Сестра ли беше, лекарка ли беше:

— Оказа се много по-зле, отколкото допускахме!

И почна лекуването. Кръвопреливания, гликозни системи, инжекции, лекарства през устата, превръзки — все в операционната. И непрекъснати консултации на специалисти. Тъй като че ли наистина все между живота и смъртта.

Напоследък му бе поолекнало. Изглежда, температурата се бе нормализирала. Пред очите му бе просветнало.

И бе забелязал, че освен дежурната сестра до него стоеше неотлъчно и верният Намури.

— Как е? — бе пошепнал по едно време Георг.

Папуасът го бе разбрал:

— Оправя се.

— Как?

— В парка дърветата бяха почнали да жълтеят. А сега вече са се раззеленили.

— Искам да видя! — бе опитал да се надигне Крумов, ала непоколебимата сестра бе изрично забранила това.

Няма що, налагаше му се да лежи още.

И добре, че в стаята му имаше телевизор, та да го улисва някак си, да поуспокоява несвикналия му на бездействие мозък.

И да го осведомява за наистина много бавното, но все пак видимо подобрение на природата. Страшната болест не само бе престанала да се разширява, а почваше да отстъпва.

Обзелата цялото човечество паника пред доскоро неизбежния край на света започваше да се успокоява. В новините все по-рядко се мяркаха кадри от най-засегнатите райони.

Животът бавно се възвръщаше в обичайното си русло.

От два дни му разрешаваха да сяда в леглото, а за днес му бяха обещали дори да стане и да походи няколко крачки.

И той с нетърпение очакваше дежурния лекар, само в чието присъствие щяха да бъдат направени тези първи стъпки.

Телефонът иззвъня.

Това ставаше за пръв път, откак бе настанен в тази стая. Изглежда, най-сетне го бяха свързали с външния свят.

Крумов вдигна слушалката.

— Обажда се инспектор Колуел! — прозвуча твърдият му глас.

— О, здравейте, инспекторе!

— Гласът ви ми харесва. Не прилича на болен. — И добави: — Обаждам ви се едва сега, защото главният лекар едва днес ми разреши това. Бързам ведно с поздравленията за оздравяването ви да ви съобщя една радостна новина. Ще ви развълнува ли?

— Не, не! Говорете!

— Ето какво! Доктор Жан Суфло и бандата му са в ръцете ми. Вече е насрочено съдебното заседание, пред което трябва да отговарят.

Георг Крумов наистина беше учуден:

— Но как стана това?

— Да си призная — въздъхна инспекторът, — много трудно. Въпреки помощта на Интерпол. Противникът ни се оказа доста умен. Направо казано — изключителен. Ако беше впрегнал способностите си в полза на хората, щеше да се окаже неоценим благодетел.

— Но как? Как успяхте?

Колуел отвърна бавно:

— И най-гениалните престъпници понякога допускат някоя мъничка грешчица. Стават прекалено самонадеяни. Така и сега.

— Каква беше тя?

— Ким Сен Ву.

— Какво общо има Ким Сен Ву?

Без да отговори направо, Колуел продължи:

— Още тогава, когато ви отвлякоха първия път и ви откраднаха вируида, ми хрумна това. Но трябваше да мине много време, докато получа потвърждение. Въпросът ми всъщност беше много прост. Защо бандитите тогава успяха де ме преварят, да ви измъкнат, дето се казва, секунди преди моето пристигане? Ясно защо. Случайност — едно на хиляда. Значи, някой ги беше осведомил за нашия телефонен разговор. Кой можеше да бъде той? Проследих цялата телефонна връзка между вас и мен. Всички телефонистки, всички техници. Безупречни работници, без никакви улики срещу тях.

— Тогава?

— Тогава някой друг, който е чул разговора. А този друг можеше да бъде само лаборантът ви.

— Той има безупречна атестация.

— Оказа се фалшива. Но трябваше да мине много време, докато установя това. И други подробности от предишния му живот. И предишните му прегрешения, заради които е трябвало да изчезне. Трябвало е да „умре“.

— Да умре ли?

— Както и вашият доктор Суфло. После ще ви обясня. Не го арестувах. И добре бях постъпил. Започнах да го следя, да подслушвам телефонните му разговори. Сетих се и за евентуална радиовръзка. Поставих пеленгатор в съседната къща. Така постепенно възелът се разплиташе. Влязох в дирите на тъй наречения Алфонсо. Разчепках и неговото минало. Също престъпник и също „умрял“.

Спря за малко.

— Уморявам ли ви?

— Не, не! Продължете!

— Както знаете, при ексхумацията на доктор Суфло намерихме гроба празен. Той също беше „умрял“… Това съвпадение вече предизвикваше много подозрения. Потърсих консултации с най-сериозни учени. И приех предположението им, че в случая може да се отнася за „зомби“.

— Зомби! — ахна Крумов. — Как не се сетих по-рано?

— Щом като ви е известно това явление, да продължа нататък! Не бързах. Защото вече знаех, че имам насреща си почти гениален престъпник. Само разплитах обърканите нишки на кълбото. Така накрая се добрах и до новото превъплъщение на „умрелия“ доктор Суфло. Залових Ким Сен Ву на летището. А пък Алфонсо — тъкмо когато се бе завърнал от последното нападение срещу вас. В същото време обсадих вилата на доктор Суфло.

— И? — нямаше търпение Георг Крумов.

— Както казах, и гениалният престъпник понякога греши. Жан Суфло се отличаваше с изключително въображение. Но сега не го прояви. Повтори стария си трик. Който ми беше известен. Заварих го като първия път, в леглото с капсула цианкалий на масичката. Можех да го дам за аутопсия. Но ми беше нужен жив. За следствието, за съда. За доразнищване на цялата му гангстерска империя. Изчаках го, естествено под най-строго наблюдение, в реанимационното отделение, докато се събуди.

— Значи, няма го вече?

— Има го. Но обезвреден. И знаете ли, оказа се, че това е един парализиран човек. Който дори разговаря с помощта на компютър.

— Значи — повтори Крумов — няма защо да се плашим от него повече?

— Няма, както виждате. Сега думата има съдът. За едно от най-тежките престъпления срещу човечеството.

В това време в разговора им се намеси нечий глас:

— Разговорът продължи много. Моля, прекъснете!

— Добре! — смири се Колуел. — Спирам. А утре ще мина лично да ви видя.

— Ще се радвам!

Мембраната препращя. И прекъсна разговора.

Крумов продължи да държи слушалката. Неподвижен, потресен.

После се обърна към Намури, който мълчаливо бе изчакал целия разговор:

— Инспектор Колуел. Заловил бандата. Обезвредил я. — После изведнъж се сети: — Добре де! Но нали щях да се разхождам?

Сестрата извика лекаря. И когато той дойде, Намури помогна на приятеля си да се изправи и да пристъпи една крачка напред.

Но Крумов не спря.

— Искам до прозореца!

Отведоха го дотам. Той впери алчен поглед навън.

— Наистина, зеленина! Истинска! Както някога!

И все така, едва пристъпващ, се върна на леглото.

— Вече мога и да умра! — въздъхна той облекчено.

— Няма! — отсече папуасът. — Докторите казват, че няма. След седмица-две пак на работа.

И се ухили доволно с червената си от бетела усмивка.

Крумов сви рамене:

— Тогава… Ако оздравея напълно… — И се обърна към лекаря: — Ама на вас разчитам това да стане колкото може по-скоро… — След което продължи; — Ще трябва да изкарам работата си докрай. Защото все още ни предстои извънредно много. Трябва да се произведат огромни количества от вируида, огромни множества насекоми, да се изготви план за разпространяването им… И най-важното — непрекъснато следене да не би друг „скачащ ген“ да провали постиженията ни.

Беше се изморил. И вече полягайки, заключи:

— Длъжен съм да разглася пред целия свят докрай вината си. Точка по точка. Та да внимава. Науката е страшно оръжие сега… По-страшно от водородна бомба… — И натърти, вече заспивайки: — По-страшно и от водородна бомба…