Острият кинжал

7.Ролс-ройсът

Лира се събуди рано. Утрото беше тихо и топло, сякаш градът не познаваше друго, освен ласкаво лято. Тя се измъкна от леглото и слезе долу. Чу откъм морето детски гласове и надникна да види какво става.

В залива три момчета и едно момиче въртяха яростно педалите на водни колела. При вида на Лира те забавиха за момент, но после продължиха състезанието със същата стръв. Победителите се блъснаха в стъпалата на пристана и единият се прекатури във водата, оттам се опита да се качи на другото водно колело, но обърна и него и всичките започнаха да се плискат в топлата вода, сякаш страховете на нощта никога не бяха съществували. Бяха по-малки от повечето деца при Кулата на ангелите. Лира се присъедини към тях, а Панталеймон се превърна в малка сребърна рибка, която блещукаше до нея. Тя никога не беше имала проблеми в общуването с децата и не след дълго всички я наобиколиха, седнаха в локвичките по топлите камъни, докато ризките им съхнеха бързо под жаркото слънце. Горкият Панталеймон трябваше отново да се пъхне в джоба й, превърнат на жаба.

— Какво ще правите с онази котка?

— Наистина ли можете да победите лошия късмет?

— Откъде идвате?

— Твоят приятел не се ли бои от Привиденията?

— От нищо не се бои! — заяви Лира. — Аз също. А вие защо се плашите от котките?

— Не знаете ли за котките? — удивено попита най-голямото момче. — У тях се крие дяволът. Трябва да се убиват всички котки, за да не те ухапят и да не вкарат дявола в теб. А ти какво правеше с този голям леопард?

— Сигурно ви се е присънило — сви рамене Лира. — На лунна светлина много неща изглеждат не това, което са. Но там, откъдето идваме с Уил, няма Привидения, затова не знаем почти нищо за тях.

— Не ги ли виждаш, значи нищо не те заплашва. Ако ги виждаш, тогава могат да те хванат. Така каза татко, после го хванаха. Не успя да им се изплъзне.

— Те тук ли са, навсякъде около нас?

— Да — потвърди момичето и протегна ръка. — Ето, виж, току-що улових едно!

— Нищо не могат да ти направят — вметна едно от момчетата. — Но и ние нищо не можем да им сторим.

— А винаги ли ги е имало? — попита Лира.

— Да — потвърди същото момче.

— Не — възрази друго. — Дошли са преди много време. Преди стотици години.

— Дошли са заради Гилдията.

— Кое? — не разбра Лира.

— Не е вярно! — заяви момичето. — Баба казва, че са дошли, защото хората са лоши и Бог ги е пратил за наказание.

— Много разбира баба ти! — сопна се едно от момчетата. — Тя има брада и е една дърта коза!

— Каква е тази Гилдия? — продължи да настоява Лира.

— Нали знаеш Tope дели анджели? Каменната кула. Тя принадлежи на Гилдията. Там има някакво тайно място. Гилдията — това са няколко мъже, които знаят всичко. Философия, алхимия, всичко. Те са пуснали Привиденията при нас.

— Не е вярно — възрази друго момче. — Дошли са от звездите.

— Вярно е! Точно това е станало. Преди стотици години някакъв мъж от Гилдията разцепил метал май че олово. Искал да получи от него злато. Цепил го, цепил го, докато получил най-малката възможна частичка. По-малка не можело да има. Но той разцепил и нея, а вътре били Привиденията, наблъскани и сдиплени така нагъсто, че не заемали никакво място. Но след като разцепил частичката — и бам! Те изхвърчали отвътре и оттогава са тук. Така казваше татко.

— А сега в кулата има ли някой от Гилдията? — попита Лира.

— Не! И те избягаха като другите — отвърна момичето.

— Кулата е празна. В нея обитават зли духове. Затова котката дойде оттам. Ние не влизаме в нея. Никое дете не влиза. Много е страшно.

— Мъжете от Гилдията не ги е страх да влизат — обади се едно от момчетата.

— Защото имат специална магия или нещо такова. Те са алчни, живеят на гърба на бедните. Бедните вършат цялата работа, а те си живеят за свое удоволствие.

— Значи няма никой в кулата, така ли? — отново попита Лира. Никакви възрастни?

— В града изобщо няма възрастни!

— Страх ги е.

Но тя беше видяла на върха на кулата млад мъж. В това не можеше да има съмнение. Пък и я усъмни нещо в начина, по който децата говореха. Като опитна лъжкиня тя познаваше себеподобните си и знаеше, че я лъжат.

Внезапно си спомни — малкият Паоло беше споменал, че големият им брат също е в града, и тогава Анжелика го плесна… Дали младежът, когото бе видяла, не беше брат им Тулио?

Лира остави малчуганите да издърпат водните колела на брега и влезе вътре да направи кафе и да види дали Уил се е събудил. Той обаче още спеше, а котката се беше свила на клъбце в краката му. Лира нямаше търпение да се срещне с доктор Малоун, затова му надраска бележка и я остави на пода до леглото, после метна раницата на рамо и тръгна да търси прозореца.

Пътят й минаваше през малкия площад с кулата. Сега той беше празен, а слънцето осветяваше древната постройка и на фасадата се различаваха релефи на човешки фигури, но с крила, а чертите им бяха полузаличени от вековете и капризите на времето. Въпреки това в тяхната неподвижност се долавяше сила, състрадание и интелектуална мощ.

— Ангели — прошепна Панталеймон, който беше кацнал на рамото й в облика на щурец.

— Може да са Привидения — предположи Лира.

— Не! В името на кулата имаше анджели или нещо такова — настоя демонът. — Това трябва да значи ангели.

— Дали да не влезем?

Двамата застанаха пред тежката дъбова врата с ковани черни панти. Няколкото стъпала, които водеха до нея, бяха съвсем изтрити. Вратата беше леко открехната. Нямаше какво да ги спре, освен собствения им страх.

Лира изкачи на пръсти стъпалата и надникна през пролуката.

Единственото, което успя да зърне, беше преддверието, облицовано с плочи от тъмен камък, и това беше всичко. Ала Панталеймон пърхаше уплашено на рамото й, както онзи ден в криптата на „Джордан“, когато си направиха шега с черепите, а Лира беше станала по-разумна оттогава. Това беше лошо място. Тя изтича надолу по стъпалата и бързо прекоси площадчето. Скоро се озова под палмите на обления в слънце булевард. Когато се увери, че никой не гледа, бързо се шмугна през прозореца и се озова в Оксфорд от света на Уил.

Четиридесет минути по-късно вече беше в института и спореше с портиера, но този път козовете бяха в нейните ръце.

— Попитайте доктор Малоун — чуруликаше тя. — Нищо повече не се иска от вас. Просто й се обадете и тя ще ви каже.

Портиерът посегна към телефона, а Лира го наблюдаваше със съжаление как избира номера и разговаря с някого. Тук никак не му беше удобно — нямаше си собствена стая, а само нещо като тезгях, сякаш беше в бакалница.

— Добре — обърна се портиерът към нея. — Казва да се качиш. Но да не идеш някъде другаде!

— Няма — хрисимо обеща тя. Послушно момиченце, което прави каквото му кажат.

На горния етаж обаче я чакаше изненада. Когато минаваше покрай вратата с изрисуван женски силует, тя се отвори и отвътре доктор Малоун я повика със знак.

Лира влезе вътре, озадачена. Това не беше лабораторията, а тоалетна. Доктор Малоун беше развълнувана.

— Лира, в лабораторията има някакви хора — прошепна тя. — Полицаи или нещо такова. Знаят, че вчера си идвала при мен. Не съм наясно какво искат, но тази работа не ми харесва. Какво става?

— Откъде знаят, че съм идвала?

— Не знам! Не ти знаят името, но е ясно за кого питат…

— Няма проблем. Ще ги излъжа. Много ме бива в лъжите.

— И все пак какво става?

От коридора се чу женски глас:

— Доктор Малоун, видяхте ли детето?

— Да — обади се доктор Малоун отвътре. — Тъкмо й показвах тоалетната…

Лира си помисли, че няма от какво да се страхува, но явно не беше претръпнала към опасностите.

Жената в коридора беше млада и много елегантно облечена. Опита се да й се усмихне, но очите й останаха студени и изпълнени с подозрение.

— Здравей — каза жената. — Ти си Лира, нали?

— Да. А вие коя сте?

— Сержант Клифърд. Ела с мен.

Лира си помисли, че тази млада жена е прекалено самоуверена и се държи сякаш лабораторията е нейна, но кимна покорно. Едва в този миг за пръв път изпита нещо като съжаление. Знаеше, че не й е мястото тук. Алетиометърът й беше казал какво трябва да прави, а тя не го беше послушала. На вратата се поколеба.

Вътре седеше висок атлетичен мъж с много светли вежди. Лира знаеше как изглеждат учените. Никой от тези двамата не беше учен.

— Влез, Лира — подкани я сержант Клифърд. — Всичко е наред. Това е инспектор Уолтърс.

— Здравей, Лира — поздрави мъжът. — Доктор Малоун ми разказа всичко. Исках да се срещна с теб и да ти задам няколко въпроса, ако нямаш нищо против.

— Какви въпроси?

— Нищо особено — усмихна се той. — Влизай и сядай, момичето ми.

Инспекторът побутна един стол към нея. Лира приседна предпазливо и чу как вратата се затваря. Доктор Малоун стоеше наблизо. Панталеймон, отново щурец, се беше сгушил в джобчето на блузката, и трепереше. Тя го усещаше и мислено му нареди да престане.

— Откъде идваш, Лира? — попита инспектор Уолтърс.

Ако кажеше Оксфорд, лесно щяха да я разкрият. Но не можеше и да им признае, че идва от друг свят. Тези хора бяха опасни, веднага щяха да поискат да узнаят повече. Тя се сети за единствения град освен Оксфорд, за който беше чувала тук. Града на Уил.

— От Уинчестър.

— Май си имала премеждие, а, Лира? — подметна инспекторът. Откъде са тези синини? На бузата, на крака… Да не те е бил някой?

— Не — отрече тя.

— Ходиш ли на училище?

— Да — отвърна Лира и добави: — От време на време.

— Днес не трябваше ли да си на училище?

Тя не отговори. Започваше да се чувства все по-неуверено. Погледна към доктор Малоун, чието лице беше изопнато и мрачно.

— Дойдох да видя доктор Малоун — каза тя.

— В Оксфорд ли си се настанила, Лира? Къде по-точно?

— У едни хора. Мои приятели.

— Какъв е адресът им?

— Не го знам точно. Мога лесно да го открия, но не помня името на улицата.

— Какви са тези хора?

— Приятели на баща ми.

— Да, разбирам. А как откри доктор Малоун?

— Баща ми е физик и я познава.

Нещата като че започваха да се оправят. Лира се отпусна и започна да лъже по-уверено.

— И тя ти показа върху какво работи, така ли?

— Да. Машината с екрана… и от този род.

— Тези неща те интересуват, нали? Науката и така нататък?

— Да, особено физиката.

— Когато пораснеш, с наука ли ще се занимаваш?

На такъв въпрос се отговаряше с невинен поглед и Лира направи точно това. Мъжът обаче не се впечатли особено. Бледите му очи се насочиха към младата жена, после отново се върнаха на Лира.

— Ти изненада ли се от онова, което доктор Малоун ти показа?

— Да, донякъде, но все пак знаех какво мога да очаквам.

— Заради баща ти ли?

— Да. И той се занимава със същото.

— О, сигурно. А ти разбираш ли го?

— Някои неща.

— Значи баща ти изследва тъмната материя?

— Да.

— И е напреднал колкото доктор Малоун?

— Не точно по същия начин. Някои неща прави по-добре, но няма такава машина с букви на екрана.

— А Уил също ли живее при твоите приятели?

— Да, той…

В този миг Лира се усети, но късно. Беше направила ужасна грешка.

Те също, защото скочиха мигновено на крака, за да я спрат. Но доктор Малоун кой знае как се озова на пътя им и сержант Клифърд се блъсна в нея и падна, препречвайки пътя на инспектора. Това позволи на Лира да изскочи от стаята и да затръшне вратата след себе си. Миг по-късно тя вече тичаше с все сила към стълбите.

От една врата излязоха двама мъже в бели престилки и тя връхлетя върху тях. Панталеймон се превърна в сврака, записка, запляска с крила и ги уплаши толкова много, че те се стъписаха и застинаха на място като заковани. Лира се изтръгна от ръцете им и хукна по стълбите. Стигна фоайето тъкмо когато портиерът оставяше слушалката. Той закуцука към нея с вик:

— Ей, ти! Спри, чуваш ли!

Лира вече беше пред въртящата се врата. В този миг асансьорът зад гърба й се отвори и мъжът със светлата коса изскочи отвътре, толкова бърз и силен…

А проклетата врата не искаше да се завърти! Панталеймон й изкрещя, че блъска на обратно.

Пищейки от страх, тя се хвърли с цялата се тежест върху масивното стъкло и успя да завърти вратата тъкмо навреме, за да се изплъзне от ръцете на портиера, който пък се озова на пътя на светлокосия. В суматохата те се сблъскаха и Лира изхвърча навън.

Хукна през улицата, без да обръща внимание на колите, на спирачките, на свиренето на гуми. Втурна се в пролуката между сградите и отново изскочи на оживена улица с коли от двете посоки, но тя беше бърза и се провираше ловко между тях. Ала как да избяга от светлокосия, който през цялото време беше зад гърба й? Господи, колко беше страшен!

Прескочи някаква ограда, провря се през туфа храсти и се озова в градина. Панталеймон, превърнат в лястовица, я упътваше от въздуха. Лира се сгуши зад една барачка за въглища. Чу как мъжът я подмина, толкова бърз и пъргав, и стъпките му постепенно заглъхнаха.

— Давай назад, към шосето! — подвикна Панталеймон.

Тя изпълзя от скривалището си и изтича през градинската портичка към открития тротоар на Банбъри роуд. След малко вече беше на Норъм Гардънс, тиха улица с дървета и високи викториански къщи недалеч от парка.

Спря да си поеме дъх. Пред една от градините растеше висок жив плет, с тухлена стена ниско долу, и тя седна и се сгуши между вейките.

— Тя ни помогна! — прошепна Панталеймон. — Доктор Малоун им препречи пътя! Значи е на наша страна.

— Ох, Пан! — изпъшка Лира. — Не биваше да казвам за Уил… Трябваше да внимавам повече.

— Изобщо не биваше да ходим там — сряза я той.

— Знам. И за това съм виновна…

Нямаше време за самобичуване обаче, защото Панталеймон хвръкна на рамото й и прошепна:

— Внимавай! Зад нас…

После отново се превърна в щурец и се шмугна в джобчето.

Лира се изправи, готова да побегне, и видя голяма тъмносиня кола, която безшумно забави ход и спря пред нея. Момичето се чудеше в коя посока да хукне, когато задното стъкло се смъкна и оттам надникна познато лице.

— Лизи! — възкликна възрастният мъж от музея. — Радвам се да те видя отново! Искаш ли да те закарам?

Той отвори вратата и се помести да й направи място. Панталеймон я ущипа през блузата, но Лира вече беше вътре, стиснала раницата. Мъжът се пресегна през нея и затвори вратата.

— Май си бързала — каза. — Къде искаш да отидеш?

— В Самъртаун — отвърна тя.

Шофьорът носеше фуражка. Всичко в колата беше гладко, меко и солидно, а одеколонът на възрастния мъж се усещаше още по-силно в затвореното пространство. Колата потегли съвършено безшумно.

— Та какво търсеше, Лизи? — попита мъжът. — Откри ли нещо повече за тези черепи?

— Да — промърмори тя и се обърна да погледне през задното стъкло.

От светлокосия нямаше и следа. Беше му се изплъзнала! И никога нямаше да я намери, защото беше на сигурно място в тази мощна кола с богатия си спътник. Изпълни я ликуване.

— Аз също направих някои проучвания — продължи мъжът. Един мой приятел, антрополог, ми каза, че имали в колекцията още няколко черепа, същите като онези във витрината. Някои били много стари. На неандерталци.

— Да, и аз така чух — промърмори Лира, без да има ни най-малка представа за какво става дума.

— А как са приятелите ти?

— Какви приятели? — застана нащрек тя. Да не би и пред него да се е изпуснала за Уил?

— Приятелите, при които си отседнала.

— А, да. Приятелката ми е много добре, благодаря.

— С какво се занимава? Археолог ли е?

— Ами… Не, физик е. Изучава тъмната материя — каза Лира необмислено.

Все още не се владееше напълно. В този свят беше по-трудно да се лъже, отколкото си беше представяла. Имаше и още нещо, което я глождеше — този възрастен мъж й беше смътно познат отнякъде, но откъде ли?

— Тъмната материя? — повтори той. — Невероятно! Сутринта четох нещо по този повод в „Таймс“. Вселената е пълна с това тайнствено нещо, а никой не знае какво е! И приятелката ти е по следите му, така ли?

— Да, тя знае много по въпроса.

— А ти какво ще правиш като пораснеш, Лизи? Също ли ще се занимаваш с физика?

— Може би — кимна Лира. — Зависи.

Шофьорът леко се прокашля и намали.

— Е, стигнахме Самъртаун — каза старецът. — Къде искаш да слезеш?

— Ей там, до онези магазини. Нататък мога да вървя и пеша. Благодаря.

— Свий наляво по Саут Парейд и спри от дясната страна, Алън — нареди той.

— Да, сър — каза шофьорът.

Минута по-късно колата безшумно спря пред някаква библиотека. Старецът отвори вратата откъм своята страна, така че се наложи Лира да мине покрай него, за да слезе. Място имаше достатъчно, но тя се почувства неловко. Не й се искаше да го докосва, колкото и да беше спретнат.

— Да не си забравиш раницата — напомни й той.

— Благодаря — промърмори момичето и пое раницата от ръцете му.

— Надявам се, че пак ще се видим, Лизи. Много поздрави на приятелката ти.

— Довиждане.

Тя застана на тротоара, а колата сви зад ъгъла и изчезна. Лира се упъти към габърите. Имаше някакво неясно предчувствие за светлокосия и искаше да попита алетиометъра.

Уил отново препрочиташе писмата на баща си. Беше седнал на терасата и се опитваше да си представи човека, писал тези спретнати редове. И отново, и отново се връщаше към онези места, където се споменаваше „нашето момченце“. Ставаше дума за него.

Чу забързаните стъпки на Лира отдалеч. Пъхна писмата в джоба си и се изправи, а само след минута тя вече беше при него. Погледът й беше безумен, а Панталеймон се беше превърнал в съскаща дива котка и вече не си даваше труд да се крие. Лира рядко плачеше, но сега не можеше да спре риданието — гърдите й се надигаха трескаво, зъбите й тракаха. Тя се хвърли към него и сграбчи ръцете му.

— Ще го убия! Ще го убия! Искам да умре! Ах, защо Йорек не беше тук!… О, Уил, такава глупост направих! Извинявай…

— Какво? Какво има?

— Оня старец… Той е един долен крадец! Открадна ми го! Открадна ми алетиометъра! Тоя смрадлив старец със скъпите дрехи и хубавата кола! Ох, колко глупости направих тази сутрин…

Тя се разрида така отчаяно, че Уил се запита дали няма нещо вярно в приказката за разбитото сърце. Защото нейното сигурно беше разбито. Тя се хвърли на земята, като хълцаше и се тресеше цялата, а до нея Панталеймон се беше превърнал на вълк и виеше сърцераздирателно.

В залива играеха няколко деца. Сега те прекъснаха играта и засенчиха с ръце очите си, за да видят какво става. Уил седна до нея и я разтърси.

— Спри да плачеш! Кажи ми всичко от самото начало. Какъв старец? Какво е станало?

— Ти ще ми се разсърдиш… Обещах ти, че няма да те издам, обещах ти, а сега…

Тя продължаваше да се тресе от плач, а Панталеймон се беше превърнал в тромаво младо кутре с клепнали уши и подвита опашка, скимтящо от самоунижение. Уил разбра, че Лира е направила нещо, което се срамува да си признае, и се обърна към демона й:

— Какво е станало?

— Отидохме при физичката — обясни Панталеймон — и там заварихме мъж и жена. Те ни надхитриха… Започнаха да задават въпроси, питаха и за теб, и още преди да се усетим, се издадохме, че те познаваме, после избягахме…

Лира беше скрила лицето си в ръце и се притискаше към тротоара. Във вълнението си Панталеймон светкавично се преобразяваше — ту беше куче, ту птица, котка, снежнобял хермелин…

— Как изглеждаше мъжът? — попита Уил.

— Едър — изломоти Лира. — Много силен, с бледосини очи…

— Той видя ли те да минаваш през прозореца?

— Не, но…

— Значи не знае къде сме.

— Да, но алетиометърът! — извика тя и седна рязко на тротоара. Лицето й беше застинало като гръцка маска.

— Добре, разкажи ми.

Лира му разказа какво се е случило, като продължаваше да хлипа и да трепери — как старецът я видял предния ден в музея да гледа алетиометъра, как спрял с колата пред нея и как се наложило да мине покрай него, за да излезе, а той й подал раницата и явно се възползвал, за да й отмъкне алетиометъра…

Уил разбираше, че е отчаяна, но не можеше да си обясни угризенията й, докато не я чу да казва:

— Уил, направих нещо много лошо! Защото алетиометърът ми каза да спра да се интересувам от Праха и да ти помагам, с каквото мога. Трябваше да ти помогна да намериш баща си. Ако още беше у мен, можех, можех да ти помогна! Но аз не го послушах. Направих онова, което на мен ми се искаше, а не биваше…

Уил я беше виждал да се допитва до алетиометъра, затова й повярва, че е могла да научи от него истината. Извърна се. Тя сграбчи китката му, но той се изтръгна и закрачи към залива. Децата продължаваха играта си. Лира изтича след него.

— Уил, толкова съжалявам…

— И какво? Не ме е грижа дали съжаляваш или не. Важното е, че си го направила.

— Но ние трябва да си помагаме, Уил, защото няма кой друг да ни помогне!

— Не виждам начин.

— Аз също, но…

Тя спря насред думата. Очите й светнаха. Бързо се обърна и хукна към изоставената на тротоара раница, отвори я и трескаво започна да рови вътре.

— Знам кой е и къде живее! Виж! — извика тя и му подаде малка визитна картичка. — Той ми я даде в музея. Можем да си го вземем обратно!

Уил взе картичката и прочете:

— Значи е сър — каза той. — Рицар. Това означава, че хората автоматично ще повярват на него, а не на нас. Пък и какво мога да направя аз? Да ида в полицията? Та тя ме преследва! Дори и да не са се интересували от мен вчера, днес вече ме търсят. Ако отидеш ти, те вече знаят коя си и че ме познаваш, така че и това не става.

— Можем да го откраднем. Да отидем в къщата му и да го откраднем. Знам къде е Хедингтън, и в моя Оксфорд го има. Не е далече. Ще стигнем за по-малко от час.

— Това е глупаво.

— Йорек Бирнисон щеше да отиде право там и да му откъсне главата! Защо не беше тук сега! Той щеше…

Тя замълча. Уил просто я гледаше и този поглед я накара да се почувства неловко. Точно по същия начин би се почувствала, ако бронираният мечок я погледнеше така, защото в погледа на Уил имаше нещо, което й напомняше за Йорек, колкото и да беше млад.

— В живота си не съм чувал по-голяма глупост — рече той. Мислиш си, че можем просто да отидем, да се промъкнем в къщата и да откраднем алетиометъра? Помисли малко. Използвай проклетия си мозък! Той сигурно има всевъзможни охранителни системи, звънци, специални ключалки и инфрачервени лампи, които се включват автоматично…

— Никога не съм чувала за такива неща — каза Лира. — В моя свят ги няма. Откъде можех да знам, Уил?

— Добре, но можеше да се сетиш нещо друго. Той има цяла къща, в която да го скрие. Колко време ще му трябва на един крадец, докато прерови всички шкафове и чекмеджета в къщата? Онези мъже, които дойдоха у дома, имаха на разположение часове, но нищо не намериха, а неговата къща със сигурност е по-голяма от нашата. Може да има сейф. Така че дори и да успеем да се вмъкнем, няма да го намерим, преди да е дошла полицията.

Лира наведе глава. Всичко това беше вярно.

— Тогава какво ще правим?

Уил не отговори, но не можеше да не забележи, че тя се чувства свързана с него. Бяха заедно, за добро или за зло.

Момчето направи няколко крачки към водата, върна се обратно и отново закрачи към залива. Търсеше трескаво отговора, но отговор нямаше и Уил гневно тръсна глава.

— Просто… просто ще отидем там — заяви. — Ще говорим с него. Няма смисъл да молим твоята физичка за помощ, защото полицаите вече са говорили с нея. Тя ще повярва на тях, а не на нас. Но ако влезем в къщата му, поне ще знаем кое къде се намира. За начало става.

Уил се обърна и влезе вътре. Пъхна писмата под възглавницата в стаята, в която спеше. Ако ги хванеха, никой нямаше да се добере до тях.

Лира го чакаше отвън, а Панталеймон беше кацнал на рамото й в облика на врабче. Видът им беше малко по-жизнерадостен.

— Ще си го върнем — заяви тя. — Усещам го.

Уил не каза нищо, обърна се и тръгна към прозореца.

Нужен им беше час и половина, за да стигнат до Хедингтън. Лира знаеше пътя, но трябваше да избягват централните улици. Уил мълчеше и се оглеждаше зорко наоколо. На Лира й беше далеч по-трудно, отколкото в Арктика, по пътя към Болвангар. Тогава поне циганите и Йорек Бирнисон бяха с нея. Тундрата беше пълна с опасности, но там знаеше какво може да очаква. Тук, в града, който беше и не беше нейният, опасността можеше да изглежда дружелюбна, а предателството се усмихваше и ухаеше хубаво. Дори и да нямаха намерение да я убият или да я разделят с Панталеймон, тук я бяха лишили от единствения й водач. Без алетиометъра тя беше… беше просто едно изгубено момиченце.

Лаймфийлд Хаус имаше топъл цвят на мед. Половината фасада беше покрита с бръшлян. Къщата беше разположена сред голяма, добре поддържана градина с храсти от едната страна и чакълена алея от другата. Всичко говореше за богатство и власт, за едно негласно превъзходство, което някои англичани от висшата класа все още приемаха за даденост. В това имаше нещо, което накара Уил да стисне зъби. Не знаеше защо, докато в съзнанието му не изплува спомен — беше много малък и майка му го беше завела в една къща, която напомняше тази. Бяха облекли най-хубавите си дрехи и от него се искаше да се държи много прилично. Посетиха един старец и една възрастна жена, които разплакаха майка му, и когато двамата си тръгваха, тя все още плачеше…

Лира видя стиснатите му юмруци и чу ускореното му дишане, но не посмя да пита. Не беше нейна работа. Уил си пое дълбоко дъх и изрече:

— Какво пък, нищо не пречи да опитаме.

Той тръгна по пътеката и Лира го последва с усещането, че рядко са били толкова уязвими.

На вратата имаше старомоден звънец, също като в света на Лира, и Уил не знаеше как се звъни, докато тя не му показа. Звукът му отекна някъде навътре в къщата.

Вратата им отвори прислужникът, който караше колата, но този път беше без фуражка. Той погледна най-напред Уил, после Лира и изражението му леко се промени.

— Искаме да видим сър Чарлз Латром — каза Уил.

Долната му челюст беше издадена напред, както предната вечер при вида на децата, замерящи с камъни котката. Прислужникът кимна.

— Почакайте тук. Ще уведомя сър Чарлз.

Вратата се затвори. Беше от солиден дъб, с две тежки ключалки и резета в горната и долната част, макар че според Уил нито един нормален крадец не би си опитал късмета през парадния вход. Виждаше се и аларма, прикрепена към фасадата, а от двете страни на къщата бяха поставени прожектори. Никой не би могъл дори да се приближи, камо ли да проникне вътре.

Чуха се стъпки и вратата отново се отвори. Уил се вгледа в лицето на човека, който имаше толкова много, но искаше още повече. Беше гладко, спокойно и самоуверено, без следа от срам или угризения.

До него Лира трепереше от гняв и нетърпение и Уил побърза да я изпревари:

— Извинете, но Лира мисли, че е забравила нещо в колата ви.

— Лира ли? Не познавам никаква Лира. Какво странно име! Познавам едно момиче на име Лизи. А ти кой си?

Уил мислено се прокле за несъобразителността си.

— Аз съм брат й Марк.

— Разбирам. Здравей, Лизи. Или Лира. Влезте.

Той се отдръпна. Никой от двамата не го очакваше и затова пристъпиха колебливо вътре. Холът беше полутъмен и миришеше на пчелен восък и цветя. Всички повърхности бяха чисти и излъскани до блясък, а във висок махагонов шкаф до стената бяха наредени изящни порцеланови фигурки. Недалеч стоеше слугата, който сякаш чакаше да бъде повикан.

— Елате в кабинета ми — покани ги сър Чарлз и отвори една врата.

Беше учтив, дори дружелюбен, но в държанието му имаше нещо, което накара Уил да застане нащрек. Кабинетът беше просторен и удобен, миришеше на пури и кожа и беше претъпкан с книги, картини и ловни трофеи. Имаше три или четири шкафа със старинни научни прибори — месингови микроскопи, телескопи в калъфи от зелена кожа, секстанти, компаси. Беше ясно защо на стопанина му е притрябвал алетиометърът.

— Седнете — посочи сър Чарлз един кожен диван и сам се отпусна на стола зад писалището си. — Е? Какво имате да ми кажете?

— Вие ми откраднахте… — започна Лира, но Уил я погледна и тя спря на половин дума.

— Лира смята, че е забравила нещо в колата ви — каза той. — Дойдохме да си го вземем.

— За това ли става дума?

Сър Чарлз извади увит в кадифе пакет от едно чекмедже на писалището. Лира се изправи. Той не й обърна внимание, а разгърна кадифето. Златният уред заблестя в цялото си великолепие върху дланта му.

— Да! — извика Лира и протегна ръка.

Пръстите му се свиха около алетиометъра. Писалището беше широко и Лира не можеше да го достигне. Мъжът се обърна и постави уреда в един от шкафовете, заключи го и пусна ключа в джоба си.

— Той обаче не е твой, Лизи. Или Лира, ако наистина се казваш така.

— Мой е! Това е моят алетиометър!

Той поклати глава със съжаление.

— Това в най-добрия случай ми се струва съмнително.

— Наистина е неин! — обади се Уил. — Честна дума! Тя ми го е показвала! Знам, че е неин.

— Мисля, че най-напред ще трябва да го докажете. На мен не ми се налага да доказвам каквото и да било, защото той е у мен и се предполага, че е мой. Както всичко останало в колекцията ми. И трябва да ти кажа, Лира, че съм изненадан от твоята непочтеност…

— Не съм непочтена! — извика момичето.

— Напротив. Каза ми, че името ти е Лиза. Сега разбирам, че не е така. Честно казано, не виждам начин да убедиш някого, че тази ценна вещ е твоя. Знаете ли, защо да не повикаме полиция?

Той се обърна с намерението да извика прислугата.

— Не, почакайте! — намеси се Уил.

В този миг Лира се втурна напред, заобиколи писалището и се изправи пред възрастния мъж, а Панталеймон в ръцете й се превърна в съскаща и ръмжаща дива котка. Сър Чарлз примигна от изненада, но не изглеждаше особено впечатлен.

— Вие дори не знаете какво сте откраднали! — извика Лира. Видяхте ме да го използвам и сте решили, че ще го откраднете. Както и направихте! По-лош сте от майка ми — тя поне знае, че е важен. А вие искате да го сложите във витрината и да го гледате! Заслужавате да умрете! Ако мога, ще накарам някого да ви убие! Вие не заслужавате да живеете. Вие сте…

От ярост Лира не можа да продължи. Единственото, на което беше способна, беше да плюе в лицето му и тя го направи.

Уил не помръдна от мястото си, само наблюдаваше и се оглеждаше наоколо, за да запомни разположението на вещите в стаята.

Сър Чарлз спокойно извади копринена кърпичка и се избърса.

— Не можеш ли поне малко да се контролираш? — изрече той. — Сядай и мълчи, мръсно хлапе!

Лира усети, че в очите й напират сълзи, и се хвърли разтреперана на дивана. Панталеймон стоеше в скута й с настръхнала опашка и гледаше стареца с дива омраза.

Уил седеше притихнал и озадачен. Сър Чарлз можеше отдавна да ги е изхвърлил. Какво целеше?

В този миг забеляза нещо толкова невероятно, че дъхът му секна. От ръкава на лененото сако на сър Чарлз под снежнобелия маншет на ризата се подаде изумруденозелена змийска глава. Черният език на влечугото се стрелна навън, а люспестата глава с блестящи черни очички, очертани със златно, се насочи първо към единия, после към другия. Лира беше прекалено ядосана, за да я забележи, а Уил успя да я зърне само за миг, преди тя да се скрие обратно в ръкава на стареца, но очите му се разшириха от изумление.

Сър Чарлз се премести в едно кресло до прозореца и грижливо оправи ръбовете на панталона си.

— Мисля, че е по-добре най-напред да ме изслушате, вместо да се държите по този налудничав начин. Наистина нямате никакъв избор. Уредът е у мен и ще остане у мен. Аз искам така. Аз съм колекционер. Можете да плюете, да тропате с крака и да крещите колкото си искате, но докато убедите някого да ви изслуша, аз ще разполагам с всички необходими документи, доказващи, че съм го купил. Нищо по-лесно от това. И тогава няма да го видите повече.

И двамата мълчаха. Той явно още не беше свършил. Сърцето на Лира замря.

— Само че има нещо, което искам още повече — продължи сър Чарлз. — Но не мога сам да го взема, затова съм готов да сключа сделка с вас. Вие ще ми донесете онова, което ми трябва, а аз ще ви върна… как го казахте?

— Алетиометър — дрезгаво изрече Лира.

— Алетиометър. Колко интересно! Алетея означава истина. И тези знаци… Да, разбирам.

— Какво искате да получите? — попита Уил. — И къде се намира то?

— Някъде, където аз не мога да отида, но вие можете. Много добре знам, че сте намерили врата. Предполагам, че не е далеч от Самъртаун. И че оттатък има друг свят, в който няма възрастни. Прав ли съм? Е, тогава ще ви кажа, че човекът, който е направил тази врата, има един нож. Точно сега той се крие в този друг свят и е уплашен до смърт. И има защо. Ако предположенията ми са верни, той е в една стара каменна кула с изображения на ангели над вратата. Tope дели анджели. Това е мястото, където трябва да отидете, и не ме интересува как ще го направите, но искам ножа. Донесете ми го и ще си получите алетиометъра. Ще ми е мъчно да се разделя с него, но аз държа на думата си. Това е, което искам от вас — донесете ми ножа.