Орки

Тежки времена за орките

Социалната структура на Марас-Дантия, люлка на древните народи, е пред разруха. Крехкото й равновесие е нарушено от нашествието на алчни същества, наричани човеци. Те опустошават природните богатства, развращават народите и разпалват вражди. Мнозина се стичат под знамената на двете враждуващи религиозни фракции, пантеонисти и унисти, които са вкопчени в безпощадна война.

Човеците изяждат и магията на земята.

Разравяйки недрата й, те прекъсват важни енергийни потоци, подхранващи невидими извори от магична сила, от които черпят древните раси. Ала сега тези извори бързо пресъхват. Климатът също търпи промени, сезоните се сливат. Над Марас-Дантия надвисва опасността от вечна зима, от ледена епоха, която предвещават настъпващите от север ледници.

Орките не са надарени с магически способности. Вместо това са прочути с бойните си умения и своята неустрашимост.

Капитан Страк предвожда Върколаците, дружина от трийсет орки, служещи при кралицата-магьосница Дженеста, която подкрепя пантеонистите и е известна със садистичните си наклонности. Под командването на Страк са двама стотници — Хаскеер и Джъп, като вторият е единственото джудже в отряда, както и десетниците Алфрей и Койла — единствената женска. В началото отрядът наброява двайсет и петима оръженосци. По заповед на Дженеста Върколаците издирват мистериозна реликва, поставена в цилиндър, който им е наредено да не отварят. Освен това се сдобиват с голямо количество пелуцид, прахообразен кристал, наричан още «светкавица», който е мощен халюциноген.

Когато бандити-коболди открадват от тях цилиндъра, Страк решава да ги проследи и да си го върне, ала това е първата стъпка към обявяването на Върколаците за изменници. С помощта на един гремлин-книжник на име Моббс, Страк отваря цилиндъра и открива, че вътре се съдържа един «инструментум» — вълшебен предмет, въплъщаващ огромна сила. Тъй като прилича на звезда, орките го кръщават с това название. Скоро узнават, че съществуват още четири подобни звезди и че ако бъдат събрани заедно, това би могло да доведе до освобождаването на древните раси. Тогава орките решават да напуснат службата си при Дженеста. И докато Марас-Дантия бързо потъва в анархия, те се захващат да открият останалите четири парченца от мозайката.

Мисията им се оказва рискована и опасна. Налага се да бягат от отрядите, които Дженеста изпраща със заповед да бъдат заловени и убити. На всичко отгоре ги преследват армии от унисти и пантеонисти, подпомагани от орки и винаги склонни към предателство джуджета. Оцеляването им е заплашено и от човешки болести, към които древните раси нямат естествена защита. Изпълнена със съмнение към способностите на своите подчинени, Дженеста изпраща по петите им и трима човеци — професионални ловци на глави, специалисти по преследване на орки.

През цялото това време Страк е спохождан от необясними и странни сънища, в които се озовава в идилична оркска страна, където климатът не е засегнат от човешка намеса. Тези видения са толкова ярки, че той започва да се съмнява в здравия си разсъдък.

Дружината успява да отмъкне втората звезда от едно унистко селище, където се разпорежда Кимбал Хоброу — човек с крайни възгледи по отношение на орките и останалите древни народи. Хоброу и неговите фанатизирани последователи — «блюстители» — се втурват да ги преследват. Третият инструментум е открит в Прокоп — подземното царство на тролите. Върколаците се измъкват оттам на косъм, като вземат за заложник тролския цар Таннар.

Веднага след това Хаскеер, който изглежда още не се е възстановил от прекараната треска, успява да открадне две от звездите и побягва с тях, Койла тръгва да го преследва, но попада в плен на ловците на глави. Тя ги подлъгва, че дружината се е отправила към свободното пристанище Хекълой. Изневерили на свой ред на очакванията на Дженеста, ловците на глави се нуждаят от Койла, за да им помогне да открият другарите й. Те се отправят към Хекълой, като вземат и нея в ролята на заложник.

Страк повежда останалата част от дружината по дирите на Хаскеер и Койла. Решен да преговаря за освобождаването си, цар Таннар им съобщава, че има още една звезда при кентавъра Кеппатаун, но е под охраната на неговия клан в Дроганова гора. Страк отказва да освободи Таннар, който прави опит да избяга, но загива, с което лепва на орките клеймото «цареубийци».

Изпаднал в необяснимо умопомрачение, Хаскеер си внушава, че звездите общуват по някакъв начин с него и че трябва да ги отнесе на Дженеста, дори това да му вещае сигурна смърт. Преди да съумее да осъществи своя план, той е заловен от блюстителите на Хоброу и звездите подадат в ръцете им.

Върколаците също се натъкват на хората на Хоброу и откриват, че Дженеста ги е обявила официално за изменници и че е определила възнаграждение за главите им. Страк решава да раздели временно дружината, нещо, което не е правил никога досега. Той повежда половината от орките да търсят изгубените си другари, а Алфрей и останалите се отправят към Дроган.

Дженеста включва в издирването на Върколаците още патрули от бойни дракони под командването на тяхната укротителка, Глозелан. Междувременно тя поддържа телепатична връзка със своите две сестри, Адпар и Санара, кралици в своите кралства в различни райони на Марас-Дантия. Адпар властва над ниядите, които са във война със съперничещата им раса на мръковете. Дженеста й предлага да встъпят в съюз за издирването на звездите, като обещава да подели с нея силата им. Адпар обаче храни недоверие към сестра си и й отказва. Разгневена от отказа, Дженеста й праща смъртоносно заклинание.

Койла и ловците на глави срещат загадъчен човек, който им се представя като Серафейм, и заявява, че е разказвач на истории. Но срещата им завършва внезапно, без да узнаят нещо повече за него, и те продължават към Хекълой. Това свободно пристанище, средище на различни народи, се охранява от Застъпниците, сътворени с помощта на магия хомункули, които въдворяват ред, използвайки смъртоносна сила. В един от кварталите на града ловците на глави преговарят да продадат Койла на търговеца на роби Разат-Каджи.

Отрядът на Страк открива Хаскеер при блюстителите на Хоброу и го спасява от линч. Връщат си и звездите. Хаскеер не е в състояние да даде разумно обяснение на действията си. Страк отдава поведението му на прекараната треска и му позволява да се върне в отряда, но го поставя под наблюдение. По-късно, по време на нехарактерна за сезона снежна буря, те срещат човека на име Серафейм. Той съобщава на Страк, че Койла е заловена от ловците на глави, чието съществуване досега не е известно на Върколаците, и че те я водят в Хекълой. След това изчезва безследно. Страк праща вест на Алфрей да забавят придвижването си към Дроган и начело на още по-малък отряд се отправя за Хекълой. Там, за своя изненада, зърват Серафейм. Следвайки го на известно разстояние, те стигат до леговището на търговеца на роби, където е държана Койла. След кървава битка те я спасяват, но Разат-Каджи и ловците на глави успяват да се измъкнат. Серафейм също изчезва. Върколаците си пробиват със сила път вън от града.

Групите на Страк и Алфрей се съединяват при Калипарския залив, близо до Дроганова гора. Малко след това, по време на лов Страк попада в засадата на отмъстителния Разат-Каджи и неговите помощници-таласъми. Но Страк надвива своите похитители и убива роботърговеца. Дружината навлиза в Дроганова гора и открива кентавъра Кеппатаун и неговия клан. Кеппатаун, който е прочут майстор на оръжия, наистина държи при себе си една от звездите. Откраднал я е от Адпар, когато бил съвсем млад, като едва не заплатил за това с живота си. Но окуцял от заклинанието, което Адпар му пратила, и сега само сълзите й могат да възвърнат изгубеното му здраве. Кеппатаун заявява, че ако орките му донесат този чуден трофей, той е готов да им предаде звездата. Страк се съгласява.

Дружината се промъква в ниядското царство, там, където Скарокските тресавища се срещат с Малолторските острови. В царството цари хаос. Продължава войната между нияди и мръкове, а в резултат от магьосническата атака на Дженеста Адпар е изпаднала в безсъзнание. Смъртта й заплашва да породи анархия в царството, докато съперничещи фракции воюват за властта. Върколаците си пробиват път до покоите й и заварват кралицата на смъртно ложе, изоставена от своите придворни. Миг преди да издъхне, кралицата отронва последна сълза, която Койла улавя в купичка.

Смъртта на Адпар поражда телепатичен изблик към Дженеста и Санара. Той пък разкрива на Дженеста, че Страк и Върколаците са в царството на ниядите. Дженеста се отправя към Скарок, начело на армия от десет хиляди воини, твърдо решена веднъж завинаги да се разправи с Върколаците. Укротителката на дракони Глозелан и един ескадрон дракони са пратени в авангард. Кимбал Хоброу също научава, че Върколаците се намират в околностите на Дроган, и повежда натам армия от унисти.

Отрядът успява да напусне ниядското царство с помощта на неочаквано появили се мръкове. Но по време на битката загива оръженосецът Кестикс. Върколаците се насочват към Дроганова гора. По пътя са нападнати от блюстителите на Хоброу. Орките побягват, тъй като човеците ги превъзхождат по численост, но конят на Страк се препъва и той пада от седлото. От плен го спасява Глозелан, която се спуска с дракона си. Тя го отнася на едно далечно планинско плато и го оставя там, без никакви обяснения. Въпреки че платото изглежда недостъпно, пред Страк се появява мистериозният Серафейм, който се опитва да го окуражи да продължава с издирването на звездите. След това изчезва. Страк почти не обръща внимание на странния начин, по който Серафейм напуска сцената.

Защото звездите му запяват.

1.

Препускаха като погнати от пъкъла харпии.

Джъп се извърна на седлото и погледна към преследвачите им. Видяха му се около стотина, което значеше, че ги превъзхождат в съотношение три към едно. Бяха облечени с черни дрехи, тежковъоръжени и конете им не показваха никакви признаци на умора.

Челните конници бяха вече много близо.

Той потърси с очи Койла, която яздеше редом с него в опашката на отряда. Беше се привела напред, стиснала решително зъби. Офицерските резки върху скулите й придаваха измъчено изражение.

Пред нея галопираха стотниците Хаскеер и Алфрей, а копитата на конете им трополяха приглушено по покритата с торф почва. Останалите орки се бяха разпръснали от двете страни с мрачни лица, приведени срещу насрещния вятър.

Очите на всички бяха вперени в далечното убежище на Дроганова гора.

— Настигат ни! — извика Джъп.

Сигурно го чуха и други, но само Койла отвърна:

— Не си хаби дъха! — посъветва го тя. — Продължавай напред!

Пред очите й все още трепкаше картината, която беше зърнала преди малко — Страк пада от коня, изправя се и бива отнесен от един боен дракон. Нямаше никакво съмнение, че драконът е пратен от Дженеста, а това означаваше, че със Страк е свършено.

Джъп извика отново. Тя го погледна. Този път бе протегнал ръка и сочеше нещо вляво от нея. Тя извърна глава. Един от блюстителите се бе изравнил с коня й и тъкмо вдигаше меч за удар.

— Триста дяволи! — изруга Койла, дръпна рязко юздите и се изви на една страна. Успя да се изплъзне от удара и да спечели достатъчно време, за да извади оръжие.

Човекът отново я доближи. Размахваше меч и ревеше оглушително, но вятърът отнасяше думите му надалече. Острието му профуча на сантиметри от рамото й. Последва второ замахване, което можеше да я посече през кръста, ако не го бе отбила.

Сега вече Койла обезумя. Извърна се и на свой ред нанесе удар. Противниковият ездач го парира, опита се да я промуши в гърдите, но не успя, защото Койла отби меча. Човекът обаче продължаваше да упорства, макар че всеки път срещаше острието на Койла.

Преследвачи и преследвани се смесиха в общо меле. Навлязоха в тясна долина, широка не повече от дванайсет разтега. Койла препускаше с такава скорост, че пейзажът около нея изглеждаше размазан. С периферното си зрение тя забеляза, че ги приближават и други човеци. Оръжията им звънтяха застрашително. Конят й изкатери отсрещния склон и тя вдигна глава, за да види какво следва. И добре, че го стори. Конниците пред нея бяха свърнали вляво и вдясно, за да избегнат препречилия пътя им повален дънер. Приличаха на речни течения, заобикалящи носа на лодка. Тя дръпна юзди надясно и се наклони в същата посока. Конят се извъртя и профуча покрай дънера. За един кратък миг тя зърна напуканата му кора. Някакъв изсъхнал клон я одраска по рамото и в следния миг вече беше от другата страна.

Докато Койла заобикаляше дънера отдясно, човекът бе предпочел да го стори отляво. Той успя, но препречи погледа на онези, които яздеха зад него, и те се препънаха в поваленото дърво. Блюстителят изведнъж остана сам и Койла побърза да се възползва от възможността. Тя извъртя коня си към него и двамата отново започнаха да се сражават, докато се носеха из равнината.

От време на време Койла се озърташе за другите Върколаци. Повечето продължаваха да препускат към покрайнините на гората, само Джъп поглеждаше през рамо към нея. Междувременно блюстителите бяха наскачали по седлата и пришпорваха конете си към нея.

Койла се реши на дързък ход — пусна юздите, оставяйки на коня да определя посоката, и стисна меча с две ръце. Така рискуваше да падне от седлото, ала тя бе свикнала да се излага на рискове.

И този път решителният ход се оказа ползотворен.

Събирайки цялата си сила в едно замахване, тя стовари меча вертикално и почувства как острието му прониква в мека плът. Беше уцелила лакътя на блюстителя и от дълбоката рана шуртеше кръв. Мъжът извика от болка, притисна с другата си ръка раната и изпусна оръжието. Койла нанесе хоризонтален удар в гърдите, усещайки как ребрата му се трошат под проникващото в тялото му острие. Мъжът се олюля и главата му клюмна. Тя удари отново.

Преди конят му да спре, върху него връхлетя авангарда на останалите блюстители. Последва сблъсък, конете се препънаха, ездачите им се натръшкаха по земята. Настъпи суматоха, вдигна се шум и прахоляк, дочуха се писъци на ранени и конско цвилене.

Койла улови отново юздите и пришпори коня към гората, следвана от неколцина ездачи.

Скоро настигна опашката на отряда, където Джъп съзнателно бе забавил бяг, за да я изчака. Междувременно противникът се прегрупираше зад тях.

— Няма да се откажат — извика запъхтяно Джъп.

— Че кога са се отказвали? — Койла огледа местността пред тях. Беше мочурлива. — Не е никак удобно за конни надпревари.

— Има и друга пречка.

— А?

— Не можем да ги отведем в Дроган.

Койла се намръщи и се замисли.

— Тъй е — съгласи се тя, като плъзгаше поглед по дърветата. — Ще направим лоша услуга на Кеппатаун.

— Именно.

— Тогава какво?

— Знаеш какво, Койла.

— О, това ли!

— Можеш ли да измислиш друго?

Тя погледна през рамо. Човеците ги наближаваха.

— Не — въздъхна Койла. — Да го направим!

Койла заби пети в хълбоците на коня си и Джъп последва примера й. Пробиха си път през неголемия отряд и се озоваха при Алфрей и Хаскеер, които го предвождаха.

— Не към гората! — извика тя. — Не препускайте към гората!

Алфрей я разбра веднага.

— Отбранителна позиция? — попита той, докато прехвърляше знамето от една ръка в друга.

— Какво друго? — отвърна вместо нея Джъп.

— На позиция, да! — намеси се Хаскеер. — Орките не бягат! Да се бием!

На Койла това й стигаше. Тя дръпна рязко юздите на коня си и другите последваха примера й. Отзад блюстителите ги приближаваха бързо.

— Всички на място! — издаде заповед Койла. — Ще ги посрещнем тук!

Редно беше Джъп или Хаскеер да издадат заповедта, тъй като бяха с по-висок чин от нея, но в суматохата никой не обърна внимание на това.

— Разпръсни се! — кресна Джъп. — Подредете се в линия!

Привикнали към дисциплина, орките се подчиниха мигновено. Те извадиха прашки, метателни ножове, къси копия и лъкове, въпреки че от последните имаха съвсем малко.

Блюстителите бяха вече много близо. От ноздрите на конете им излизаше пара. Земята се тресеше под копитата им.

— На място! — провикна се Алфрей.

Човеците бяха на по-малко от хвърлей от линията на орките.

— Сега! — кресна Джъп.

Върколаците откриха стрелба с всичко, с което разполагаха. Засвистяха стрели и копия, полетяха камъни.

За миг в човешкия отряд настъпи паника. Неколцина ездачи паднаха от седлата и конете им заковаха на място. Останалите побързаха да се прикрият зад щитове.

Отговорът им дойде бързо, макар и разпокъсан. Изфучаха стрели, последвани от няколко копия, но бяха изстреляни прибързано и не нанесоха никакви щети.

След като изчерпаха и без това ограничените си запаси от стрели, хората извадиха мечовете си.

Окрилени от численото си преимущество, те първи се впуснаха в атака — като черна вълна, от която се носеше метален звън.

— Започва се — промърмори мрачно Джъп, стиснал бойната си секира.

Хаскеер измъкна двуръчния си меч. Койла бръкна в ръкава си за метателен нож.

Алфрей наведе знамето напред.

— Задръжте позиция! И пазете фланговете!

Грохотът на сблъсъка погълна думите му.

Въпреки големия си брой блюстителите не бяха толкова добре подготвени, колкото орките, защото вместо да се разпределят равномерно, те се бяха сбутали един в друг и си пречеха. Така орките спечелиха още няколко ценни секунди, през които да изберат противник и да се подготвят.

Койла запокити нож срещу най-близкия човек. Острието се заби в гърлото му и блюстителят се свлече от коня си. Тя извади чевръсто втори нож и го метна, като този път уцели един блюстител в окото. Третото й мятане обаче беше неточно и се оказа последно. Сега вече бяха твърде близо и трябваше да преминат към ръкопашен бой. Койла нададе боен вик и измъкна меча си от ножницата.

Онзи, който първи стигна до Джъп, плати скъпо за своята припряност. Секирата на джуджето разцепи черепа му на две, опръсквайки околните с кръв и мозък. Последваха го други двама блюстители, но Джъп замахна хоризонтално, отсече ръката на единия и удари втория в гърдите. Но това не му спечели и секунда отдих. Прииждаха и падаха нови противници. Джъп ги поваляше със съсредоточено изражение, като косач в ливада.

Хаскеер посрещна първите си двама противници с дъжд от свирепи удари. Единият падна веднага, но вторият отнесе със себе си и оръжието на Хаскеер, който трябваше да срещне следващия си нападател с голи ръце. Мъжът бе въоръжен с пика. Двамата се сборичкаха за нея с побелели от напрежение юмруци, като я дърпаха рязко напред-назад. Събрал всички сили, Хаскеер заби дръжката на пиката в корема на блюстителя и го накара да изпусне оръжието. Сетне го завъртя чевръсто и забоде пиката в гърдите му. После я извади и повтори упражнението със следващия блюстител. Но тази жертва му изигра лоша шега, защото се извъртя настрани и прекърши пиката. У Хаскеер остана само безполезен къс дърво.

И тогава се случиха едновременно две неща. Върху него се нахвърли едър воин със святкащ меч и една заблудена стрела се заби в ръката му.

Хаскеер изрева по-скоро от ярост, отколкото от болка и изтръгна окървавената стрела от раната. После я улови през средата, сякаш беше тънък кинжал и я заби в лицето на блюстителя. Мъжът падна, но мястото му веднага бе заето от друг.

В близък бой Алфрей предпочиташе брадвичка вместо меч и сега я размахваше със смъртоносна точност. Но в действителност едва успяваше да задържи настъплението. Въпреки огромния му опит възрастта си казваше своето.

Поне засега обаче знаменосецът се държеше. Той огледа мелето и откри, че не е единственият, който се сражава на предела на силите си. Почти всички останали орки се задъхваха пред многочисления противник, като битката бе особено свирепа по крилата, където човеците полагаха усилия да ги обкръжат. Имаше много ранени, но за щастие поне засега нито един повален орк. Но нямаше да е задълго.

Макар и само десетник, Алфрей бе на път да пренебрегне йерархията и да издаде заповед, когато Джъп го изпревари:

— Отстъпвай! Отстъпвай!

Заповедта бе предадена светкавично по обкръжената линия. Оръженосците побързаха да прекратят двубоите и да пришпорят конете. Ала блюстителите, които изглежда подозираха, че им устройват клопка, не се хвърлиха да преследват противниците си. Орките си даваха сметка, че няма да е задълго.

С отмалели от боя ръце Койла отстъпваше редом с останалите. Изравни се с Джъп и го попита:

— Сега какво ще правим? Пак ли ще бягаме?

— Едва ли ще успеем — отвърна джуджето.

Противникът им се готвеше за последен удар.

— Успяхме да повалим доста — докладва от другата страна Алфрей.

— Но не достатъчно — обади се Хаскеер.

Чуваха се призивите на орките към техните богове. Едни ги молеха да насочват оръжията им в боя, други — смъртта им да бъде бърза и героична. Койла предполагаше, че човеците също се обръщат към своя бог.

Блюстителите подхванаха нова атака.

Въздухът се разцепи от пронизителен звук. Една бърза сянка се спусна над Върколаците. Те вдигнаха глави и зърнаха в небето нещо, което наподобяваше рояк насекоми с причудливи издължени тела. Тъмният облак бе стигнал най-високата си точка и сега се спускаше върху противника. Стовари се върху човеците, сякаш носен от неистов гняв. Предната линия на човешкия отряд бе покосена от смъртоносните стрели. Те се забиваха във вдигнатите нагоре лица, в непокритите ръце и крака. Стрелите минаваха през шлемовете и наочниците с такава лекота, сякаш бяха изработени от хартия. Хората и конете бързо започнаха да се превръщат кървава маса.

Откъм гората се задаваше голям въоръжен отряд, който препускаше с пълна сила. Той изстреля още един тъмен облак, който бързо полетя към мястото на сражението. Стрелите описаха дъга високо над Върколаците, ала те инстинктивно наведоха глави. Смъртоносният облак се посипа върху хората и засили хаоса в редиците им.

Не след дълго отрядът се приближи достатъчно, за да могат да го разгледат внимателно. Присвил очи, Алфрей извика:

— Това е кланът на Кеппатаун!

— И тъкмо на време — кимна Джъп.

Макар немногочислена, малката армия от кентаври бе достатъчна, за да се изравни общият им брой с този на човеците. И щяха да са при орките само след няколко минути.

— Кой ги предвожда? — попита Алфрей.

Знаеха, че няма да е Кеппатаун, заради недъгавия му крак.

— Прилича ми на Гелорак — отвърна Джъп.

Сега вече ясно се различаваха мускулестите гърди на младия кентавър.

Хаскеер пристегна с парче плат раната на ръката си.

— Стига празни приказки — подвикна той. — Чака ни още сеч.

— Вярно — съгласи се Койла. — Да довършим негодниците!

Никой не се подвоуми дали да я последва.

В редиците на блюстителите продължаваше да цари хаос. Земята бе осеяна с трупове. Оцелелите бяха лесна плячка за разярените Върколаци.

Почти веднага след като орките се нахвърлиха върху тях, на полесражението се озоваха и кентаврите. Въоръжени с тояги, копия, малки лъкове и закривени саби те се присъединиха към кланицата. Оцелелите блюстители побягнаха назад, преследвани от бързоногите кентаври.

Изтощена от битката, Койла спря и огледа бойното поле. Младият вожд на Дрогановия клан застана до нея. Той продължаваше да тропа развълнувано с един от предните си крака.

— Благодарности, Гелорак — рече тя.

— Удоволствието беше наше. Не са ни нужни нежелани гости. — Той помръдна с опашка. — Кои всъщност бяха тези?

— Шайка човеци, служещи на своя «вселюбящ» бог.

Той се засмя сухо, сетне попита:

— Как мина пътуването до Скарок?

— Добре… и зле.

Гелорак огледа Върколаците.

— Не виждам Страк.

— Няма го — каза тихо тя, сетне вдигна очи към небето, опитвайки се да не дава воля на отчаянието си.

2.

Намираше се в безкраен тесен тунел.

Почти докосваше с глава тавана, а когато разпери ръце, пръстите му опряха във влажните лепкави стени. Таванът, стените и подът бяха от камък, но тунелът изглежда бе прокопан в скалата, а не облицован с камъни, защото не напипваше процепи между плочи. Нямаше никакво осветление, ала въпреки това виждаше прекрасно. Чуваше се единствено тежкото му дишане. Не знаеше къде е, нито как е попаднал тук.

Известно време стоя неподвижно, докато привикне с обстановката и реши какво да прави. После отпред се появи бяла светлина. Той тръгна към нея, като предполагаше, че там някъде е изходът на тунела. За разлика от влажните хлъзгави стени подът бе твърд и грапав.

Не беше никак лесно да определя времето, но след около десет минути светлината не изглеждаше по-близо. Очертанията на тунела оставаха същите, никакъв шум не нарушаваше тишината — освен собствените му стъпки. Той продължи да върви, придвижвайки се колкото се може по-бързо в тясното пространство.

Постепенно забрави за времето. Не знаеше дали са изминали минути, или часове. Съществуваше само безкрайното сега, вселена, в която едничката му цел бе да крачи към светлината, която все не успяваше да достигне. Тялото му се превърна в послушна машина.

В някакъв неопределен момент от монотонното му пътуване той започна да си внушава, че светлината е станала по-ярка, макар и не по-голяма. Скоро обаче осъзна, че вече не може да задържа поглед върху нея за повече от няколко секунди.

С всяка крачка чисто бялата светлина ставаше по-силна, докато накрая погълна всичко — пода, стените и тавана. Той затвори очи, но продължаваше да я вижда. Притисна ги с ръце, но и това не промени нищо. Въпреки това продължи да върви, без да сваля ръце от лицето си.

Скоро след това светлината започна да пулсира и той долови ритъма на тези пулсации в гърдите си.

Светлината стана болезнено силна.

Той се опита да се обърне и да побегне. Не можеше. Вече не вървеше, а беше засмукван от ослепително, туптящо, студено сърце.

Извика. Светлината угасна. Той свали бавно ръце и отвори очи.

Пред него се простираше широка и гола равнина. Нямаше дървета, нито трева, нищо, което да оприличи на някой познат пейзаж. Приличаше на пустиня, но пясъкът трябва да беше съвсем ситен. Единственото, което нарушаваше монотонността на гледката, бяха нащърбените черни скали, големи и малки, подаващи се на различни места от пясъка.

Пипалата на зеленикава мъгла обхващаха глезените му, разнасяйки неприятна миризма, която му напомняше за развалена риба. В далечината се виждаха черни планини, издигащи се на невероятна височина.

Но това, което го потресе най-силно, беше небето.

Кървавочервено, безоблачно. Нямаше звезди. Близо до хоризонта висеше огромна луна. По повърхността й се различаваха тъмни петна. Беше толкова голяма и близка, че сякаш можеше да я прониже със стрела. Зачуди се как така не пада и не смазва тази пуста земя.

Той откъсна очи от нея и се обърна, за да погледне зад себе си. Гледката бе същата — сребристосиви пясъци, нащърбени скали, далечни планини, алено небе. И нито следа от тунела.

Въпреки топлината и влагата една зловеща мисъл пробуди ледени тръпки по тялото му. Дали не е умрял и не е попаднал в Ксентагия, оркския ад? Това място наистина приличаше малко на пъкъл. И няма ли всеки миг върху му да се спуснат Айк, Зийнот, Нефетар и Истендел, Светата Четворица на неговата раса, възседнали бойните си колесници, и да обрекат духа му на вечни мъки?

Ала след това му хрумна, че ако това наистина е Ксентагия, то тя изглежда необяснимо безлюдна. Нима нямаше нито един орк в цялата история на неговия народ, който да заслужава да попадне тук? Той единствен ли бе съгрешил пред боговете и какво бе провинението му, та да бъде осъден на вечно проклятие? Нещо повече — къде бяха слуагите, демоните-мъчители, които според някои обитавали пъкъла и чието единствено забавление било да измъчват душите на нещастниците?

Нещо привлече вниманието му. Някакво движение сред цялото това мъртвило. Той напрегна очи, но в началото не различаваше нищо. Постепенно осъзна, че вижда облак жълтеникавосив смог. Само че бе по-плътен и сякаш се движеше целенасочено. Към него.

Дали наистина не му предстоеше да бъде съден от боговете? Дали щеше да бъде подложен на ужасни мъчения?

Инстинктът го подтикваше да се съпротивлява. Но той веднага осъзна колко безсмислено ще е това срещу боговете. Идеята му се струваше направо глупава. Реши да посрещне онова, което го очаква. Божество или демон, не възнамеряваше да се опозори, като покаже страх.

Изправи рамене и се подготви да посрещне участта си.

Не се наложи да чака дълго. Облакът се носеше право към него. Нямаше никакво съмнение, че се насочва от разумна мисъл, а не от случаен повей на вятъра. Всъщност не се долавяше и най-слаб ветрец.

Облакът се сниши пред него, на един хвърлей копие. Отблизо успя да различи безброй златисти точици, които сякаш бяха вплетени в повърхността му. Нямаше никаква представа какво се съдържа в него. Но като че ли долавяше някакви очертания.

Почти веднага въртеливото движение на облака се преустанови. Плътната мъгла започна да се разпръсква, слой след слой, като че се топеше във въздуха. Черният силует, който се намираше вътре, постепенно започна да се разкрива. Да добива очертания. И последните струйки дим се разсеяха и фигурата се изправи пред него.

Каквото и да си беше представял, нямаше нищо общо с това.

Съществото бе ниско и набито. Имаше зеленикава, сбръчкана кожа и голяма глава с щръкнали заострени уши. Изцъклените му очи се криеха под синкави очници, а клепачите му бяха набраздени от жълтеникави жилки. Лицето му бе съвсем безкосмено, но отстрани бе обрамчено от червеникавокафяви, вече посивяващи бакенбарди. Носът бе малък и топчест, устата бе като зейнала яма. Облеклото му се изчерпваше с непретенциозна мантия с неутрален цвят, пристегната с връв.

Съществото бе много старо.

— Моббс? — прошепна Страк.

— Здравей, капитане — отвърна гремлинът. Говореше тихо, а на лицето му трепкаше едва забележима усмивка.

Хиляди въпроси се блъскаха в главата на Страк. Той се спря на «Какво правиш тук?»

— Нямах избор.

— Че аз имам ли? Къде се намирам, Моббс? Това да не е пъкълът?

Гремлинът поклати глава.

— Не. Поне не в този смисъл, в който го казваш.

— В кой тогава?

— Това е… междинна земя между твоя свят и моя.

— Какви ги приказваш? Не сме ли в Марас-Дантия?

— Има по-важни неща, които трябва да ти кажа. — Моббс махна презрително с ръка към обкръжаващия ги пейзаж. — Приеми това като форум, на който трябва да се срещнем.

— Още загадки и никакви отговори. Моббс, ти си беше книжник и такъв си оставаш.

— Нямам друга възможност. Откакто се озовах тук, започнах да осъзнавам колко малко знам.

— Но къде…

— Нямаме много време. Спомняш ли си първата ни среща?

— Разбира се, че я помня. Тя промени всичко.

— По-скоро помогна да се извърши една промяна, която вече бе започнала. Нищо повече от леко акушерство в душата ти. Макар че никой от двама ни не си даваше сметка за мащаба на събитията, които ще се развихрят, след като поемеш по новия си път.

— Не зная за мащаба — отвърна навъсено Страк. — Но за мен и Върколаците ми оттогава следват само неприятности.

— И още те чакат, дори по-лоши, преди да дойде успехът — рече гремлинът, но се поправи: — Ако въобще успееш.

— Караме се помежду си, търчим насам-натам заради някакви дрънкулки, които дори не знаем за какво служат. Защо са ни още страдания, когато дори нямаме представа какво вършим?

— Но ти знаеш защо го правиш. Свобода, истина, разбулване на тайната. Това са големи награди, Страк. Но те си имат своя цена. И в края на краищата може да решиш, че не си заслужава да я плащаш.

— Моббс, казах ти вече, не разбирам струва ли си всичко това. Изгубих добри другари, дружината ми се топи…

— Че нима не смяташе, че ще стане така? Сега цялата Марас-Дантия е обречена заради прииждащите чужденци. Ти си единственият, който може да промени нещата, поне в известна степен. Ако спреш сега, поражението е сигурно. Продължиш ли, съществува известна, макар и слаба надежда за победа.

— Тогава кажи ми какво да направя.

— Сигурно искаш да узнаеш къде се намира последният инструментум и какво да правиш с всички тях, след като ги събереш?

Страк кимна.

— Не мога да ти кажа. Истината е, че не зная повече от теб. Но хрумвало ли ти е в някой момент, че тези инструментуми всъщност искат да бъдат открити?

— Това е безумие. Те са мъртви… предмети.

— Може би.

— Значи не ми предлагаш нищо повече от предупреждения?

— И окуражаване. Ти си толкова близо. Не се съмнявам, че ще получиш възможност да осъществиш задачата си. Ще има още кръв и жертви, някои от тях свидни. Но въпреки всичко трябва да продължиш.

— Говориш с такава увереност. Откъде знаеш всичко това?

— Моето сегашно… състояние ми осигурява известен поглед върху развитието на нещата. Нищо конкретно, най-обща картина на събитията и бъдещето, което оформят. — Лицето му помръкна. — Задава се огън.

Страк изведнъж се сети за нещо.

— Одеве каза, че не си тук по своя воля.

Моббс не отговори.

Страк попита отново:

— Къде се намираме, Моббс?

Книжникът въздъхна уморено.

— Наречи го гробница. Царство на сенките.

— И от колко време си тук?

— Почти откакто се разделихме. По волята на един друг орк — капитан Делорран.

Гремлинът разтвори краищата на мантията си и му показа гърдите си. Там зееше огромна рана със засъхнала по краищата кръв, толкова дълбока и страшна, че последствията й можеха да са само фатални.

— Ти си…

— Мъртъв — потвърди гремлинът. — Но не напълно. Между два свята. И едва ли ще си намеря място, докато нещата не се успокоят в твоя свят.

— Моббс… съжалявам — прозвуча доста глупаво, но не знаеше какво друго да каже.

— Няма за какво — успокои го гремлинът и отново се загърна.

— Делорран ме преследваше. Ако не те бях забъркал…

— Забрави. Не ти се сърдя за нищо, а пък и Делорран вече заплати за стореното зло. Но нима не разбираш? Освободиш ли себе си, ще освободиш и мен.

— Но…

— Страк, независимо дали ти харесва или не, играта вече е започнала и ти си основният играч. — Моббс протегна ръка и посочи през рамото на Страк. — Внимавай!

Страк се извърна и се ококори от изненада.

Гигантската луна, която вече се спускаше над планинската верига, се бе превърнала в огромно лице. Имаше женски черти, които му бяха познати. Косата й бе черна, очите — непроницаеми. Кожата й блестеше с изумрудено сияние, сякаш бе покрита с рибени люспи.

Дженеста, кралицата-хибрид, отвори широката си, изпълнена с кучешки зъби уста и огласи околностите с гръмовния си смях.

Една ръка се показа иззад планините. Беше покрита със същите ситни люспи като лицето. Имаше неестествено издължени пръсти, които завършваха с дълги нокти. Ръката стискаше някакъв предмет. Помръдна небрежно и го запрати към равнината.

Страк се облещи, неспособен да помръдне, а предметът тупна на повърхността, подскочи и тупна отново. След като го направи десетина пъти, Страк осъзна едновременно две неща.

Първо, че познава този предмет. Беше онова, което Моббс наричаше инструментум, а Върколаците бяха кръстили «звезда». Този тук бе първият, който бяха намерили в Роднопол, унисткото селище. Но докато в спомените на Страк той се побираше върху дланта му, сега изглеждаше огромен като дъб.

И второ — звездата се носеше право срещу него.

Той се обърна към мястото, където стоеше Моббс, ала гремлинът бе изчезнал.

Подскачайки и разтърсвайки земята всеки път, когато се стоварваше върху нея, звездата се приближаваше към него. Дори набираше инерция.

Страк побягна. Понесе се из равната пуста местност, размахвайки отчаяно ръце. Звездата го застигаше, вдигайки облаци прах и мачкайки камъните. Страк вече я чуваше съвсем ясно. Докато напъваше сетни сили да й избяга, той погледна през рамо. Зърна два огромни шипа, които се забиваха в земята като втвърдени пипала на чудовище. Застигна го вълна от прахоляк, сетне още една и трета. Сега вече звездата бе толкова близо, че можеше да я докосне.

Той се хвърли встрани. Докато се търкаляше, го завладя страхът, че звездата ще се извърти и ще го последва. Веднага щом се съвзе, той скочи, готов отново да побегне.

Звездата продължаваше да следва посоката си, под акомпанимента на оглушителния тътен, който предизвикваше. Страк я изпроводи с поглед, докато тя се отдалечаваше през равнината.

Сетне отново премести поглед към луната. Надяваше се зловещото лице на Дженеста да е изчезнало, но се излъга, защото то продължаваше да е там и да го следи със злобен поглед. Струваше му се, че плува в океан от кръв.

Тя отново повдигна ръка. Този път държеше в нея повече звезди. Хвърли ги — бяха три. Тупнаха на земята и се затъркаляха към него. И този път в началото подскачаха.

Първата от тях бе зелената, с петте лъча, втората — тъмносинята с четири и последна бе сивата звезда с два лъча. Всички те трябваше да са в него.

Докато го приближаваха, му се стори, че сега са насочвани от нечия невидима ръка. Средната от звездите се носеше в права линия. Другите две подскачаха наляво-надясно. Класически заклещващ похват. Страк бе сигурен, че се движат по-бързо от първата звезда.

Той побягна отново. Започна да тича криволичейки, с надеждата да ги обърка. Но всеки път, когато поглеждаше през рамо, виждаше, че го следват като огромна рибарска мрежа, готова да го улови. Пое си въздух на пресекулки, но му се стори, че вдиша огън.

Една от огромните звезди изведнъж се озова вдясно от него и вдигна прашна вълна. Той отскочи наляво, но там вече го пресрещаше втората. Третата се търкаляше зад него. Той се спъна и изведнъж пльосна по очи. Гледаше безпомощно как звездата се издига над него. Вече не се съмняваше, че след секунда ще го размаже.

Беше като заловено в капан насекомо, над което се вдига гигантски ботуш.

Едва сега му се стори, че дочува в далечината странна прощална песен.

Той извика.

Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че е буден. И че е жив. Още малко време му трябваше, за да си спомни къде се намира. Седна и избърса с ръкав потта от челото си. Беше се задъхал и от устата му излизаше пара, която се разтваряше в мразовития въздух.

Сънят беше различен от предишните, макар и също толкова реален. Опита се да намери някакво разумно обяснение за него, но не успя.

Спомни си за Моббс.

Пак кръв по ръцете му. Страк си даваше сметка, че не бива да се вини за смъртта му. В края на краищата онзи Моббс, когото бе видял, бе жив и изглеждаше съвсем здрав.

Страк се изправи неуверено и се приближи до ръба на своя открит затвор.

Планинското плато, на което го бе оставила Глозелан, бе съвсем малко, не повече от стотина крачки на дължина и шейсет на ширина. На него стърчаха само няколко скали, зад които можеше да се крие от вятъра. Не знаеше защо Глозелан го бе докарала тук. Единственото обяснение бе, че го е пленила по заповед на своята господарка и ще мине по някое време, за да го откара при нея.

Доколкото можеше да прецени, намираше се на север от Дроган. Може би сред върховете на Бандар Гизат или Гоф. Това, че на запад проблясваше сивкава океанска повърхност, а на север блещукаха ледници, потвърждаваше предположенията му. Не че имаше някакво значение.

Беше студено и духаше пронизващ вятър. Страк се радваше, че бе облякъл кожения елек, и се загърна зиморничаво в него. Глозелан бе отлетяла, без да му даде никакви обяснения. Малко след това се бе появил мистериозният човек на име Серафейм, макар че оставаше неясно как се бе добрал дотук, нито къде бе изчезнал. А сетне го преследваха инструментуми.

Звездите.

Страк си спомни, че те му пееха. Точно преди да заспи, бяха започнали да издават някакъв звук, съвсем тихо, сякаш се намираха в главата му. Не беше точно песен, а нещо като припяване. Хаскеер го бе описал по същия начин.

Той се сепна. Пъхна ръка в кесията си и извади звездите. Започна да ги оглежда. Онази, която бяха открили в Роднопол — пясъчната, със седем различни по дължина лъча; звездата от Троица, зелена, с пет лъча; тъмносинята с четири лъча от Прокоп. Но сега не пееха.

Той се намръщи. Не виждаше никакъв смисъл във всичко това.

Едва сега забеляза, че нещо се приближава. Намираше се на няколко мили от него. Голям черен силует, размахващ лениво дългите си криле.

Той се изправи и положи ръка върху дръжката на меча си.

3.

Дружината се радваше на почетен ескорт до Дроган.

Кентаврите удвоиха постовете, в случай че човеците се завърнат.

Алфрей отведе Хаскеер настрани, за да му превърже раната, а сетне се зае и с останалите ранени оръженосци. Другите Върколаци се разпиляха из селището в търсене на храна и напитки. Придружени от Гелорак, Койла и Джъп тръгнаха към вожда на клана.

Откриха Кеппатаун на входа на неговата ковачница, където разпращаше вестоносци. Някога мускулест и силен, сега лицето му бе посивяло, а единият му крак се влачеше по земята.

След като размениха приветствия с Гелорак, той се обърна към Върколаците.

— Добре дошли — бяха първите му думи.

Джъп кимна.

— Съжалявам, че ви забъркахме в неприятности — поде Койла.

— Нищо лошо не се е случило. Воините ми имаха нужда от малко упражнения. — Той се засмя мрачно. — Е, как мина мисията?

— Взехме онова, което трябваше да вземем.

— Успяхте ли? — почти извика Кеппатаун. — Чудесни новини! Значи всичко, което казват за орките… — Той видя помръкналите им лица. — Но какво се е случило?

Никой не отговори.

Кеппатаун се огледа.

— Къде е Страк?

— Не знаем — призна навъсено Джъп.

— Как така?

— Конят му се спъна, докато бягахме от хората — обясни Койла. — После един боен дракон се спусна и го отнесе.

— Значи е пленник?

— Не видяхме да го откарват насила, ако това имаш предвид. Всъщност нямаше как да видим, защото препускахме бясно. Но в наши дни бойните дракони са под командването на Дженеста.

— Аз успях да зърна ездача — обади се Джъп. — Беше самата Глозелан.

Койла въздъхна.

— Драконоукротителката на Дженеста. Това обяснява всичко.

— Може би не — възрази джуджето. — Би ли повярвала, че една укротителка ще накара Страк да й се подчини, без да се съпротивлява?

— Ами… знам ли, Джъп? Страк го няма, при него са звездите и чашката със сълзата. — Тя се обърна към Кеппатаун. — Съжалявам.

Лицето на кентавъра остана безстрастно, но те забелязаха, че ръката му неволно се спуска към недъгавия крак.

— Не мога да тъгувам по онова, което никога не съм имал — отвърна той. — Що се отнася до вашия капитан, ще наредя да претърсят района.

— Това е наша работа — възрази Джъп.

— Вие се нуждаете от почивка, а и не познавате страната. — Той се обърна към Гелорак. — Разпратете на всички страни съгледвачи. — Младият кентавър кимна и препусна да изпълни нареждането. Кеппатаун насочи вниманието си към Койла и Джъп. — Нищо повече не можем да направим за момента. Елате.

Той ги отведе при една дъбова маса. Двамата се настаниха на скамейката, а кентавърът застана срещу тях. Веднага след това започнаха да им поднасят ястия. Кеппатаун се пресегна и вдигна една издялана от камък делва.

— Този ейл сигурно ще ви дойде добре — рече, сетне заби зъби в корковата тапа и я изтегли.

— Защо пък не? — отвърна Джъп, вдигна делвата с две ръце и отпи. Предложи на Койла, но тя поклати глава.

За разлика от джуджето Кеппатаун с лекота вдигаше делвата с една ръка. След като сръбна, той избърса уста с опакото на ръката си.

— Разкажете ми сега какво се случи.

— Страк не беше единственият воин от дружината, когото изгубихме — започна Койла. — Докато напускахме царството на ниядите, един от оръженосците, Кестикс, бе убит от ниядски войник в Скарокското тресавище. — Още като го казваше, тя почувства пронизваща болка. Кестикс бе умрял, докато я спасяваше.

— Съжалявам — рече Кеппатаун. — Още повече, че бяхте там по мое поръчение.

— Направихме го заради себе си. Не можем да те виним за нищо.

— Честно казано, изненадан съм, че не дадохме повече жертви — намеси се Джъп. — Като се има предвид какъв хаос цари там долу.

— Какъв хаос? — попита Кеппатаун.

— Адпар е мъртва.

— Какво? Сигурен ли си?

— Бяхме там, когато тя умря — намеси се Койла. — Но не по наша вина.

— Интересно пътешествие сте имали. И как умря тя?

— Уби я Дженеста.

— И тя ли беше там?

— Ами… не.

— Тогава откъде знаете, че тя е виновна?

Добър въпрос. Койла не се бе замисляла над него. Сега обаче осъзна, че всичко това е доста загадъчно.

— Страк го каза — отвърна тя. — Изглеждаше сигурен.

Изглежда Джъп също не бе обмислял въпроса:

— Вярно, но откъде е знаел?

— Сигурно е знаел нещо, което ние не знаем. Както и да е, в ниядското царство цареше анархия. Успяхме да се измъкнем само благодарение на мръковете — рече Койла.

Кеппатаун поглади замислено брада.

— След всичко това трябва да сме нащрек. Смъртта на Адпар променя равновесието на силите в района. Едва ли ще е за добро.

— Но тя беше тиранин.

— Така е. Ала бяхме свикнали с нея. Сега на нейно място ще дойдат други, които не познаваме. Това може да доведе до несигурност, а в Марас-Дантия и без това всичко е объркано.

Бяха прекъснати от появата на Хаскеер. Ръката му беше превързана, в здравата държеше кокал с печено месо. Бузите му лъщяха от мазнина.

— Къде е Алфрей? — попита Койла.

— Превързва ранените — отвърна Хаскеер с пълна уста.

— Твоята рана как е?

— Добре. — Без да иска разрешение, Хаскеер се пресегна и вдигна делвата. По брадичката му потече ейл.

— Както винаги ни излагаш с поведението си — подхвърли Джъп.

— К’во? — облещи се Хаскеер.

— Забрави.

Беше време, когато подобни подмятания можеха да накарат двамата да се вкопчат за гърлата. Може би Хаскеер се бе размекнал, или пък не бе разбрал забележката, защото само повдигна рамене и попита:

— Сега какво ще правим?

— Ще се опитаме да открием Страк.

Хаскеер избърса с ръкав мократа си брадичка.

— И ако не успеем?

— Дори и не си го помисляй — скастри го Койла.

Истината беше, че и тя не знаеше какво ще правят тогава.

Летящото чудовище се приземи на платото.

Гигантските криле на дракона изпукаха, докато ги прибираше към тялото си. Той извъртя огромната си глава и втренчи жълтеникави очи в Страк. От ноздрите му излизаха млечнобели струйки. От чудовището лъхаше на сурова риба и на гнило.

Страк неволно отстъпи назад.

Ездачката се плъзна по покрития с люспи гръб.

От елека до гамашите и ботушите, всичко по нея бе в различни оттенъци на кафявото. Върху бежовата шапка се мъдреше перо и само гривните по ръцете й сияеха в златист цвят.

Истинска загадка бе защо бруните, мелези между елфи и таласъми, имаха толкова върлинести тела. Глозелан бе дори по-висока, отколкото бе обичайно за нейната раса. Може би и защото ходеше много изправена. Ала крехкият й вид бе измама. Както и при останалите бруни, горделивото й изражение можеше да бъде погрешно сметнато за надменно.

— Глозелан! Какво, по дяволите, става? — попита Страк.

— Съжалявам, задето те накарах да чакаш — отвърна спокойно тя. — Нямаше начин да го избегна.

— Пленник ли съм? — Той не сваляше ръка от меча.

Тя повдигна почти незабележимите си вежди.

— Не, не си пленник. Едва ли бих могла да те задържа. Нито пък насам лети ескадрон от дракони, натоварени с воини на Дженеста, ако си мислиш нещо такова. Изглежда не си разбрал, че ти помагам — добави саркастично тя. — Вероятно не съм била съвсем ясна.

— Въобще не беше ясна.

— Помислих си, че ще е достатъчно да те спася от човеците.

— Да… така беше. Трябва да ти благодаря.

Тя кимна едва забележимо и рече:

— Свали ръка от оръжието. Тук си в безопасност.

Той изпълни съвета й.

— Е, не би могла да ме виниш, като се има предвид, че си лична драконоукротителка на Дженеста и…

— Вече не съм — прекъсна го тя.

— Как така?

— Твърде много обиди и унижения. Омръзна ми, Страк. Напуснах я. Не беше лесно, като се има предвид, че в моя народ държат на лоялността. Но Дженеста прекали с жестокостите и оскърбленията. Така че сега съм дезертьор. Също като теб.

— Живеем в странни времена.

— Още двама укротители се присъединиха към мен. Оставих те тук, за да им помогна.

— Това ще е удар за Дженеста.

— И други я напускат, Страк. Не цели орди, но потокът е постоянен. — Тя си пое дъх. — Мнозина са готови да застанат до теб.

— Защото не ме познават. Аз не съм спасител. Дори не съм възнамерявал да дезертирам.

— Но си роден водач. Доказа го, докато командваше Върколаците.

— Едно е да командваш дружина, а друго да управляваш армия или царство. Повечето властници са зли и двулични. Дженеста, Адпар, Кимбал Хоброу. Не искам да съм като тях.

— И няма да бъдеш. Ти ще ни помогнеш да се отървем от тях.

— Древните народи не бива да се бият помежду си. Хората са наши врагове. Или по-скоро унистите.

— Точно така. Затова народите ни трябва да се обединят. Е, нека някой друг ги обединява. Аз съм само прост войник. — Той погледна към ледената стена, сетне вдигна очи към мрачното небе. Като по невидим знак от него заваляха снежинки. Драконът изхърка оглушително.

— Хората са безумци, безразсъдни и склонни към унищожение. Те изяждат магията. Но не само те унищожават Марас-Дантия. И други народи…

— Зная. Но няма да ме накараш да променя мнението си. Не се опитвай, Глозелан.

— Както желаеш. Макар че може да се окаже, че нямаш друг избор.

Той реши да смени темата.

— Като става въпрос за човеци, познаваш ли едного на име Серафейм?

Лицето й остана безизразно.

— Познавам неколцина, но нито един не се казва така.

— И не докара ли още някого снощи тук с мен?

— Не. Защо ще го правя? За човек ли говориш?

Страк се отказа, опасявайки се, че това е поредната му халюцинация.

— Сигурно съм… сънувал. Забрави.

Тя го изгледа учудено.

— Говорят, че у теб имало нещо, което Дженеста много искала.

Той се зачуди каква част от истината може да й разкрие. В края на краищата тя му бе спасила живота.

— Не е само едно нещо — отвърна и пъхна ръка в кесията.

Трите звезди изпълваха шепата му. Глозелан втренчи поглед в тях.

— Не зная нито какво са, нито какво е предназначението им — призна той. — Само, че се наричат инструментуми. Моите орки ги нарекоха звезди.

— Това са инструментуми? Наистина?

Той кимна. За първи път изражението й се променяше. При бруните това си бе истинско постижение.

— Чувала ли си за тях? — попита Страк.

Тя се сепна.

— В някои легенди на моя народ се говори за тях.

— И какво можеш да ми кажеш?

— Не много, ако трябва да бъда откровена. Зная, че трябва да са пет и че са много, много стари. Има една легенда, която ги свързва с моя народ. Става въпрос за Приленда, който е прочут пророк и философ. Според легендата една от тези звезди го е вдъхновявала за пророчествата му.

— Пророчества? За какво?

— Каквото и да е било, отдавна е забравено. Изглежда обаче се касае за Последните дни — за времето, когато боговете ще навият този свят на руло и ще започнат нова игра.

— Ние, орките, имаме подобна легенда.

— Както и да е, никой не знае откъде се е появил този инструментум и къде е изчезнал. Някои твърдят, че той е причинил смъртта на Приленда. Но да ти призная честно, винаги съм смятала тази история за лековерен разказ на надрусани с цветен прашец феи. — Тя погледна към звездите. — А сега виждам едновременно три от тях. Сигурен ли си, че са истински?

— Сигурен съм. — Той прибра звездите.

— Страк, нямам никаква представа на какво са способни, но зная едно — този, който ги притежава, разполага с огромна сила. Така поне се твърди в легендите.

Съдейки по това, което бе преживял в последния си сън, или видение, звездите наистина спотайваха в себе си неописуемо могъщество. Но Страк реши да не й разказва за него. Не призна също и че звездите му «пеят».

— Сега ми е ясно защо Дженеста толкова много държи на тях. Дори и да не притежават магичен заряд, те имат силата на тотеми. Биха могли да възстановят разклатената й власт. Ако обаче ги използваш ти…

— Стига — прекъсна я той с нетърпящ възражение тон. — Какво ще правиш сега?

— Още не съм решила. Бих искала да се върна в моето царство и да се отдам на съзерцателни заклинания. Но ние, бруните, сме южняци, а както знаеш, на юг има най-много човеци. Роднините ми отдавна се разпиляха по широкия свят. Та може би в края на краищата ще се преместя в крепостта на драконите и ще се придържам към високите райони. — Тя се обърна и погали с привързаност своето животно. Похъркващият дракон дори не повдигна клепачи. — Драконите и бруните винаги са имали свой начин да се разбират помежду си. Драконите са единствената раса, на която се доверяваме безпрекословно, и изглежда те имат същото отношение към нас. Може би гледаме един на друг като на съюзници в тези размирни времена.

Страк изведнъж осъзна, че и тя е изгнаник като него, и изведнъж почувства симпатия към нея.

— Ще продължаваш ли да се противопоставяш на кралицата? — попита го Глозелан.

— Когато трябва. Също така ще се бия с всички човеци, които ми се изправят на пътя. Но основната ми цел е да запазя живота на моите Върколаци.

— Боговете може би имат други идеи.

Той се разсмя. Смехът му бе горчив.

— Каквото е писано. Но първо най-важното. Трябва да се върна при Върколаците.

— В такъв случай да потегляме, преди да се е развалило времето. Ела, ще те откарам.

4.

Беше се качила в черна колесница, украсена с тайнствени сребърни и златни символи. Теглеха я чифт врани коне с черни кожени маски на главите и железни кабари на гамашите. Лъскави остриета стърчаха от колелата на колесницата.

Зад гърба на Дженеста крачеше десетхилядна армия, състояща се от орки, джуджета и разнородна сбирщина от човеци, привърженици на пантеонизма. Над ордата стърчаха знамена и щандарти. Отзад се поклащаше обоз от теглени от биволи каруци, а на фланговете препускаха конни ескадрони.

Бяха заобиколили Таклакам, голямото вътрешно море, а след това прекосиха Великите равнини, като се стараеха Дроган да остане далеч на юг, а Бевис на север. Скоро щяха да излязат на бреговете на Скарокския полуостров. В това мочурливо царство на ниядите, доскоро управлявано от Адпар — сестрата, която бе убила с магия, — тя възнамеряваше да издири и залови Върколаците.

Дженеста знаеше, че са там, поне доскоро. Беше го научила благодарение на последния изблик на умиращата душа на Адпар.

Беше изпратила напред Глозелан с трима от най-добрите й разузнавачи. Освен това очакваше и нови подкрепления, които скоро щяха да се влеят в нарастващата й армия. Идваха прочути дружини от Каменна могила, средището на властта й. Изглежда всичко бе под неин контрол. Бяха предвидени всички възможни обрати. Никога досега Дженеста не се бе намирала толкова близо до своята победа и жадуваното отмъщение. Армията, която предвождаше, бе доказателство за нарасналата й мощ.

Ала въпреки това я глождеше безпокойство.

Една от причините за недоволството й яздеше редом с колесницата. Генерал Мерсадион, пълководецът на ордата, бе изтъкнат военачалник, но въпреки това не успяваше да задоволи постоянно нарастващите изисквания на своята господарка. Това си личеше и по мрежата от бръчици, опасващи челото му. Ако възрастните орки имаха коса, неговата щеше да е прошарена.

Дженеста продължаваше да му нарежда.

— Искам да смазвате всякаква съпротива по пътя. Изменниците в нашите редици да бъдат подлагани на изтезания преди заслужената си смърт.

— С цялото си уважение към вас, господарке, не бива да се безпокоите. В нашите редове вече няма изменници.

— Все ми го повтаряш, ала въпреки това зная, че имаме дезертьори и размирници. Нареждам да действате с цялата сила при най-малкия намек за съпротива и бунт, дори прошепнатите възражения да се смятат за военно престъпление. Без никакви изключения — независимо от ранга.

— Следваме всяка ваша заповед, Ваше Величество — увери я той.

— В такъв случай не го правите с необходимата строгост — изгледа го тя с блеснал от гняв поглед. — Рибата се вмирисва откъм главата, генерале.

Имаше предвид, разбира се, него самия, но Мерсадион долови иронията и си позволи само да склони глава и да промърмори:

— Господарке.

— Тези, които ми служат вярно, ще бъдат възнаградени. Неверниците ще заплатят скъпо и прескъпо.

За първи път ставаше въпрос за награда и Мерсадион я погледна учудено. Досега не бе получавал никаква, освен повишението до един изпълнен с рискове и опасности за живота му пост. Повишение, за което никога не бе мечтал.

— Необходимо ли е да ти припомням каква бе участта на Кустан и неговото протеже капитан Делорран? — продължи тя.

— Не, Ваше Величество, няма нужда.

— В такъв случай не забравяй никога какво стана с тях.

Не беше забравил. Всъщност припомняше си го твърде често. Понякога му се струваше, че живее на ръба на клокочещ вулкан. Започваше да разбира дезертьорите. Ала веднага щом тази мисъл мина през ума му за пореден път, той се сепна и я прогони. Знаеше, че е глупаво, но понякога му се струваше, че кралицата може да чете мислите му.

Тя заговори отново и генералът едва не подскочи на седлото.

— Когато получа онова, което искам — рече Дженеста, — вече никой от вас няма да може да ми измени. — След това добави с по-ясен глас: — Накарай тези мързеливци да се размърдат. Омръзна ми да се влачим.

Камшикът й изплющя върху гърбовете на конете и колесницата подскочи напред. Мерсадион предвидливо се дръпна встрани, за да избегне остриетата. Докато пришпорваше коня, за да я застигне, за миг спря поглед върху «сцената за назидание», подготвена по нейна заповед.

Четиринайсет «изменници», заключени в железни клетки, висяха, окачени с вериги, върху разпалени огньове.

Армията трябваше да премине покрай тях, за да получи нагледна представа за правосъдието, което раздаваше тяхната господарка. Някои отместваха поглед настрани. Мнозина притискаха кърпи към лицата си, за да се предпазят от отвратителната смрад.

Вятърът разнасяше черна пепел. Облаци оранжеви искри се извиваха към небето.

Орките не бяха създадени да летят.

Страк се увери в това за втори път, докато Глозелан го откарваше в Дроган. Духаше свиреп вятър, а полъхът на гигантските драконови криле непрестанно заплашваше да го събори. Задникът му изтръпна от твърдия люспест гръб, шибащите го в лицето снежинки караха очите му да сълзят и беше толкова студено, че не чувстваше пръстите си. Опита се да заговори Глозелан, но не чуваше думите й заради воя на вятъра.

Не му оставаше нищо друго, освен да се наслаждава на гледката. Ледниците на север приличаха на огромно, разлято върху земята млечнобяло петно и той бе изненадан от размерите им. След време драконът смени плавно посоката и под тях се показаха планински вериги с побелели от сняг върхове. Следваха по-ниски хълмове и обрасли с шубраци равнини. Езера с равна като огледала повърхност се подаваха иззад завесата на стелещи се мъгли. Срещаха се и отделни горички. Още по-нататък Страк зърна просторите на Великите равнини и сребърната извивка на Калипарския залив, а до него тъмнозеленото петно на Дроганова гора.

Драконът изрева. Звукът го оглуши и разтърси. Глозелан извика нещо, което той не можа да разбере.

Стори му се че падат, след това се гмурнаха още по-стремително надолу и шумът на вятъра се усили в тътнеж. Почувства, че драконът разпъва криле и полетът им постепенно се изравни. Земята ги притегляше към себе си, върховете на дърветата нараснаха до естествената си големина. Ята от изплашени птици се разбягваха от пътя им.

Сега вече летяха успоредно на земята. Отдалечаваха се от гората, но в полукръг, за да я заобиколят. Страк предположи, че Глозелан разузнава за блюстители или други враждебно настроени сили, и също забоде поглед долу.

Полукръгът, който описваха, ги изведе над океана. Страк мярна разпенени около скалите вълни, каменист бряг, щръкнал навътре полуостров, трева и дървета. Сетне отново се озоваха над равнината, завършвайки обиколката.

Още преди да се приземят, от гората се подадоха посрещачи — към тях тичаха и препускаха кентаври и орки.

Драконът се спусна с едва доловим тропот. Страк побърза да се изхлузи от люспестия му гръб и скочи вдървено на земята. Глозелан остана горе.

Той вдигна глава към нея.

— Благодаря ти, Глозелан. Каквото и да правиш оттук нататък, желая ти успех.

— И на теб, капитане. Но искам да ти кажа още нещо. Дженеста се приближава към Скарок и води със себе си цяла армия. Само на няколко дни път оттук е и лесно може да ти влезе в дирите. Така че не си мисли, че си в безопасност.

Преди той да успее да отговори, Глозелан прошепна нещо в ухото на дракона. Чудовището разгъна бавно криле, отблъсна се с яките си крака и литна нагоре. Вихърът, предизвикан от излитането му, едва не събори Страк.

Капитанът на Върколаците отстъпи назад, засенчи очи с длан и погледна нагоре. Левиатанът се издигаше плавно в небето, описвайки широк кръг. Глозелан помаха с ръка на Страк. Той й отвърна. След това драконът се насочи на изток и скоро се изгуби от погледа му.

Страк продължаваше да гледа натам, когато другите го заобиколиха.

Първи бяха Алфрей, Джъп и неколцина оръженосци. Следваше ги Койла, яхнала Гелорак. Имаше и други, непознати кентаври, а след тях идеха и останалите орки. Те се струпаха около него, а лицата им сияеха от радост. Вдигна се шум.

Той им махна с ръка да замълчат.

— Нищо ми няма. Всичко е наред!

Койла скочи от гърба на кентавъра.

— Какво стана, Страк? Къде се изгуби?

— Важното е какво научих — че един наш враг се е превърнал в приятел.

— Какво…

— После ще обясня. Първо искам да хапна и пийна.

Дадоха му кон и всички се отправиха назад към гората.

Краткото пътуване му позволи да обмисли новината, която бе научил от Глозелан. Изглежда отново нямаше да имат време за отдих.

Недалеч от гората се издигаха ниски хълмчета, обрасли с горички. В една от тях, скрити сред дърветата, се спотайваха трима мъже, които наблюдаваха събитията долу. Бяха скрили конете си в шубрака отзад.

— Тези копелдаци! — злобно прецеди през зъби единият от тях.

Беше по-нисък от спътниците си. Имаше рядка жълтеникава, подобна на козина коса и прогнили зъби. Онова, което му бе отнела природата и нечистоплътният начин на живот, се допълваше от белезите, оставени му от враговете, с които се бе срещал — черна превръзка скриваше дясното му око, по-голяма част от лявото му ухо бе откъсната, а дясната му ръка бе омотана нескопосано с мърлява кърпа.

— Направо ми се повръща, като ги гледам тия животни — продължи той, проследявайки с поглед отдалечаващите се кентаври и най-вече орките. — Гадни, дребни…

— Ще млъкнеш ли най-сетне, Грийвър? — скастри го мъжът, който лежеше до него. — Не мога да мисля заради непрестанното ти хленчене.

При други обстоятелства първият не би допуснал да му говорят така, но самопровъзгласилият се водач на групата не бе от хората, с които да си правиш шеги. Беше висок и мускулест, а луничавото му лице бе разсечено от закривен белег, който тръгваше от дясната му скула и стигаше края на устата. Мазната му черна коса бе полепнала върху темето, а над горната му устна стърчаха рошави мустаци. Очите му бяха черни и злобни.

— Нъл’ ти не загуби к’вото аз, Мика — озъби се по-дребният шепнешком и посочи окото, ухото и пръста си. — И всичко зарад оназ оркска кучка.

— Не и окото, Грийвър — припомни му третият.

— К’во?

— Не и окото. Тя не ти го извади.

— Така е, Джабез, прав си — отвърна му първият сякаш разговаряше с глупаво хлапе. — Беше един… друг… орк. Голяма разлика, няма що!

На третия му бяха необходими няколко секунди напрегнат размисъл, за да осмисли чутото.

— Да бе, вярно — рече накрая той.

От тримата той бе най-едър. Ако имаше начин другите двама да се смесят в едно същество, щеше да се получи нещо с неговите размери. Но по огромното му тяло нямаше и грам тлъстина. Носът му бе чупен повече от веднъж и бе наместван нескопосано. Устата му бе като цепка — сякаш някой бе прокарал нож през лицето му. Искрата на разума едва трепкаше в очите му.

— А за последната рана… — поде той, но зърна изражението на първия и млъкна.

Грийвър Олей и Мика Лекман отново насочиха вниманието си към сцената в покрайнините на гората. Последните орки и кентаври тъкмо изчезваха зад дърветата. Джабез Блаан се понамести на земята.

— И какво ще правим сега, Мика? — поиска да знае Олей. — Ще нападаме ли?

— Да нападаме ли? Да не ти се е прищяло да пукнеш? Разбира се, че няма да ги нападаме! — отвърна Лекман.

— Но те са само едни проклети орки!

— Само проклети орки? Говориш за най-добрите войници в цяла Центразия — след нас! Помисли си само какво направиха с теб! — Той се захили злобно. — За тези орки имаш предвид?

Олей му хвърли убийствен поглед.

— И преди сме ги трепали на купчини.

— Да, но никога не сме излизали срещу цяла дружина — не и в открит бой. Знаеш го добре.

— Добре де, Мика, все пак, к’во ще праим? — обади се Блаан.

— Размърдайте си мозъците. — Той погледна едрия мъж и въздъхна. — Поне тези от вас, които имат такъв. Ще се придържаме към изпитаната тактика. Ще чакаме търпеливо и ще ги издебваме поотделно или на малки групи. Ако играем по нашите правила, накрая ще натъпчем джобовете си със злато.

— Вече не става въпрос за злато — изръмжа Олей. — Аз си искам отмъщението.

— Хубаво де — все тая. Аз също бих искал да сложа ръка на онези животинки. Но защо да не получим и наградата? Отмъщението е сладко, но храната и пиячката също.

— Че кой друг освен Дженеста ще ни плати за онази реликва? А предполагам, че вече не сме сред любимците й, след като я изиграхме.

— По-точно е да се каже, след като напуснахме служба при нея — поправи го Лекман.

— Както и да му викаш, не беше никак умно да го правим.

— Внимавай, Грийвър, опитваш се да мислиш, а това е моя територия. Аз ще се оправя с Дженеста.

Спътниците му го погледнаха със съмнение.

— Може и да можеш, а може и не — рече Олей. — Но мен това хич не ме интересува. Искам само онази гадинка — Койла.

— Ама няма да се откажеш, ако паднат и парици, нали? — присмя му се Лекман, сетне добави с по-твърд глас: — Само да не развалиш работата. Защото и тримата сме в един кюп.

— Не ме заплашвай, Мика — озъби се другият и вдигна дясната си ръка. Или по-точно онова, което бе останало от нея, защото на китката му бе надянат железен ръкав, който завършваше със заострена кука. — Нека само да ми падне онази кучка и ще си получи заслуженото.

5.

Докато ровичкаше из кесията си, Страк за момент се притесни, че купичката може да се е счупила. Но миниатюрното керамично бурканче беше здраво и капачката му бе на място.

Той го сложи в протегнатата ръка на Кеппатаун. Кентавърът се втренчи в него. Изглеждаше погълнат от емоциите си.

— Благодаря ти — едва промълви той.

— Постарахме се да спазим обещанието си — отвърна Страк.

— Никога не съм се съмнявал. Съжалявам, че трябваше да загубите един от вашите.

— Кестикс знаеше на какво тръгва. Всички останали също. Тази мисия беше от полза и за нас.

Койла кимна към купичката и попита:

— Какво ще правиш с нея?

— Добър въпрос — отвърна Кеппатаун. — Ще трябва да се посъветвам с шамана. Но както и да е, първо да приключим с нашата сделка. Гелорак, повикай Хеджест.

Заместникът му се отдалечи към клетката на пророка.

Страк се радваше, че поне за известно време мислите му ще са заети с текущи дела. Бяха го нахранили и напоили. След това разказа на многолюдната си публика всичко, което му се бе случило. Пропусна да спомене само странната среща със Серафейм и причудливия си сън. Не призна и че звездите са му «пеели», въпреки че сигурно щеше да намери разбиране у Хаскеер. След разказа повечето оръженосци се разпръснаха и при него останаха само офицерите, Кеппатаун и Гелорак. Страк нямаше нищо против, че публиката понамаля. Не знаеше как ще възприемат новината за приближаването на Дженеста.

Скоро към тях се приближи Гелорак, следван от стария шаман. Гелорак притискаше към гърдите си малко, покрито с орнаменти ковчеже.

Хеджест поздрави орките, а Кеппатаун взе ковчежето. Отвори го и им показа звездата. Ала Страк вече знаеше какво ще види вътре — сивкава топка с два лъча, изработена от същия непознат материал.

— Ние също държим на думата си — рече Кеппатаун и му подаде ковчежето.

— Никога не сме се съмнявали — увери го Страк.

— Но преди да го вземеш — спря го Кеппатаун, — сигурен ли си, че го искаш?

— Какво? — подскочи Джъп. — Разбира се, че сме сигурни! Защо иначе щяхме да си слагаме главите в торбите!

— Страк знае какво имам предвид.

— Знам ли?

Кеппатаун кимна.

— Така мисля. Чашата може да е отровна. От тази реликва може да дойдат повече неприятности, отколкото добрини. Така се говори за тези предмети, поне сред нашия народ.

— Вече го знаем — увери го Койла. — От личен опит.

— Ние сами избрахме този път — обади се Алфрей. — И връщане назад няма.

Колкото и да бе странно, Хаскеер не даде воля на никакви възражения. Страк обаче мислеше, че знае причината.

Той протегна ръка и взе звездата.

— Както вече някой от хората ми каза, не сме дошли чак дотук, за да се отказваме. Нямаме нито други планове, нито възможности.

— Имаме — обади се ненадейно Хаскеер. — Бихме могли да хвърлим тези неща. И да избягаме надалеч.

— И къде ще избягаш? Навсякъде дебнат опасности — озъби му си Койла. — Освен в някой сън.

Страк замръзна, сетне реши, че Койла го е подметнала случайно.

— Койла е права — рече той на Хаскеер. — Няма къде да се скрием в цялата Марас-Дантия. Никога няма да се отървем от Дженеста. Все пак звездите ни дават някакво предимство.

— Да се надяваме — прошепна Джъп.

— Вече го обсъдихме с дружината — продължи Страк. — И всички се съгласиха. Ще съберем звездите на едно място.

— Никога не ми е харесвала тази идея — изръмжа Хаскеер.

— Имаше много възможности да си тръгнеш.

— Не искам да напускам дружината. Но мразя тези проклети джаджи. Има нещо сбъркано в тях.

— Има нещо сбъркано в теб — промърмори Джъп.

— Какво каза? — изгледа го Хаскеер.

— Че непрестанно хленчиш.

— Не е вярно — кипна Хаскеер.

— О, я стига! Пък и онази смахната история, дето звездите ти пеели…

— Кого наричаш смахнат, бе?

Изглежда, че наблюдаваха пробуждането на предишния Хаскеер. Страк нямаше нищо против това, но от друга страна не биваше да позволява на свадата да ескалира.

— Достатъчно! — викна им той. — Ние сме гости тук.

Той насочи вниманието си към Кеппатаун, Гелорак и Хеджест, които изглеждаха малко объркани.

— Все още сме напрегнати заради преживяното — опита се да им обясни.

— Разбирам — увери го Кеппатаун.

Страк развърза кесията и прибра звездата при нейните посестрими. Усещаше, че другите го наблюдават и най-вече Хаскеер, на чието лице се четеше недоволство.

За изненада на Страк Кеппатаун въздъхна, когато той пристегна кесията.

— Отървахме се.

Джъп повдигна учудено вежди и размени погледи с останалите, но никой не коментира странната забележка.

— Ето — обърна се Кеппатаун към шамана и му показа купичката. — Сълза от Адпар.

Старецът я прие с видима неохота.

— Да ви призная, смятах го за невъзможно. Имам предвид, че не вярвах тя да е способна на нещо такова.

— Беше от самосъжаление — успокои го Койла.

— Аха.

— И какво трябва да правя сега? — попита Кеппатаун.

— Ще се опираме на сходни случаи от миналото. Като имаме предвид кръвта на върколака или заровените кости на магьосниците, логично е да предположим, че тази есенция е много силна. Би трябвало да се прилага разредена, в комбинация от десет хиляди единици пречистена вода.

— Която трябва да изпия?

— Не и ако цениш живота си.

— Или пикочния си мехур — изпусна се Джъп.

Страк го изгледа ядосано, но Кеппатаун схвана хумора и се засмя.

Хеджест се покашля многозначително.

— Отварата се прилага външно върху засегнатия крайник — продължи той. — Не цялата наведнъж, а в продължение на три дни. И за по-добър ефект това се прави само по тъмно.

— И това ли е всичко? — попита Кеппатаун.

— Е, има и някои определени ритуали, които трябва да се спазват, а също едно малко чародейство, което…

— Което ще напълни гората с маяучкане.

— Всички тези ритуали са много важни — увери го Хеджест. — Те са…

Кеппатаун се ухили и махна с ръка.

— Спокойно, спокойно. Знаеш колко обичам да те дърпам за опашката, стари хитрецо. Ако наистина има надежда да излезе нещо от тази история, можеш да виеш колкото си искаш из гората.

— Благодаря — отвърна пророкът с нескрито съмнение.

— И кога започваме?

— За подготовката на отварата ще ми трябват четири-пет часа. Значи първата процедура ще е още тази вечер.

— Чудесно! — Кеппатаун потупа радостно пророка по рамото. Хеджест видимо се олюля и се наложи Гелорак да го подкрепи. — А сега да празнуваме! Храна, напитки и сладки приказки! — Той огледа лицата на присъстващите. — Страк, изглеждаш ми малко угрижен. Зная, че си изгубил войник, но това няма да е проява на неуважение. Такива са нашите обичаи.

— Не в това е въпросът.

— А в какво? — попита Койла.

— Трябваше да ви кажа по-рано. Дженеста идва насам, начело на цяла армия.

— По дяволите! — изруга Джъп.

— Откъде го знаеш? — попита Алфрей.

— Глозелан ми каза. Нямаше никакви причини да ме лъже.

— И след колко време ще пристигне? — поиска да узнае Кеппатаун.

— След три, може би четири дни. Съжалявам, Кеппатаун. Тя ни преследва заради… — той се тупна по кесията — ей тези нещица.

— Няма вражда с нас, нито ние с нея.

— Това няма да я спре.

— Щом е така, свикнали сме да се защитаваме. Но защо смяташ, че и ние може да сме заплашени?

— Защото докато ни търси, тя не жали никого по пътя си. Ще провери в Скарок и като не ни открие, ще се озове на вашия праг.

— А ние ще й обясним, че ви няма тук. Ако Дженеста реши да се увери със сила, скъпичко ще си плати.

— Ще се бием редом с вас — обеща Хаскеер.

— Да — съгласи се Страк, — трябва да останем и да се бием. Да не забравяме и блюстителите на Хоброу. Те също може да се върнат.

Кеппатаун обмисли всичко това, преди да отвърне:

— Благодаря ви за предложението, но… ще ви откажа. Звездите са важни, не се съмнявам в това. Ако се наложи да се бием, ще се справим и без вас. А вие трябва да си тръгнете оттук.

— И накъде? — попита Джъп.

Страк въздъхна.

— Това е следващият ни проблем.

— Сега не е време да се безпокоите за това — рече му Кеппатаун. — Присъединете се към нас, похапнете, пийте до насита ейл, забравете грижите поне за няколко часа. Наречете го празненство или помен, няма никакво значение.

— Въпреки че врагът се приближава насам?

— Нима в единия или другия случай нещо би спряло Дженеста? Съмнявам се. Ако ще се бием, поне да е с пълни тумбаци.

— Прав си — подкрепи го Алфрей. — Дружината има нужда от малко разтуха.

Страк се обърна към Кеппатаун:

— Нашият народ също обича да празнува, било то победи или загуби на близки другари. За нас ще бъде чест да го направим заедно с вас.

Следващите няколко часа допринесоха значително за разведряване настроенията сред дружината.

Не след дълго около масите се издигнаха купчини дивечови кокалаци, рибешки гръбнаци и пилешки костици, огризки от плодове и остатъци от хляб. Изпити бяха огромни количества подсладен ейл. След това поднесоха половници с подгрято вино, наблизо бяха запалени огньове, за да прогонят настъпващия вечерен хлад. По предложение на Страк Алфрей извади и раздаде на орките по малко от пелуцида. През цялото това време наблизо свиреше оркестър от кентаври с флейти и малки арфи, чиято успокояваща музика допринасяше за атмосферата. Както и следваше да се очаква, виното и кристалният прашец допринесоха за развихрянето на празненството. Сред всеобщата шумотевица Кеппатаун удари с чашата си по масата. Глъчката и музиката утихнаха.

— Ние не сме по дългите речи — подхвана той. — Затова позволете ми да вдигна тост за нашите съюзници Върколаците. — Останалите вдигнаха бокали и половници, подкрепяйки го с кресливи викове. Той насочи поглед към Страк. — И да е вечна паметта на падналите.

Страк се изправи, поклащайки се.

— За изгубените другари Слеттал, Релбид, Меклун, Дариг и Кестикс.

— И нека сега празнуват в залата на боговете — добави Алфрей.

Този път всички отпиха притихнали.

Пред Страк бе поставена нова половница. Сипаха в нея вино, пуснаха няколко зрънца от тукашна подправка и накрая натопиха нагорещено до червено желязо, което мигом загря виното и вдигна ароматни пари из въздуха.

Страк повдигна чашата.

— За теб, Кеппатаун, и за твоя клан. И в памет на почитаемия ти баща…

— Мулкастер — прошепна Кеппатаун.

— … Мулкастер — останалите орки повториха благоговейно името, преди да отпият.

— А сега за нашите врагове! — обяви Кеппатаун, всявайки смут сред орките. — И нека боговете замъглят сетивата им, притъпят остриетата им и затапят задниците им! — Последното предизвика всеобщ смях, особено сред оръженосците. — Отдъхвайте днес, а от утре бъдете отново нащрек.

Отново засвири музика. Разговорите се възобновиха.

Но лицето на Кеппатаун изглеждаше помрачняло, когато се обърна към Страк.

— Баща ми — въздъхна той. — Като си помисля само в какви времена живееше. Сигурно няма да познае сега земята, която обитаваме. Всичко толкова се промени. Сезоните се смесиха, войните не спират, магията отмира…

— И нашествието на хората.

— Да, всичките ни беди сякаш дойдоха с тази проклета раса.

— Е, поне тук, в гората, сте си съвсем добре — отбеляза Алфрей.

— По-добре от други. Гората ни храни и защитава, тя е нашата люлка и гробница. Но ние не се стараем да живеем в изолация. Все още трябва да общуваме с външния свят, пък дори и там всичко да е тръгнало към пъкъла. Не можем вечно да задържаме хаоса да не пристъпи границите ни.

— Никой от нас няма да е свободен, докато не прокудим човеците — отвърна Алфрей.

— Може би дори и след това, приятелю. Защото промените стигнаха твърде далеч.

— Точно това имахме предвид, когато ти предложихме да останем и да се бием — кимна Страк. — Достатъчно е да се съгласиш.

— Не. Вие трябва да продължите и да завършите онова, което сте започнали.

Страк не искаше да му признае, че не знае как да го направи.

— Щом е така, нека поне ви помогнем да построите укрепления — предложи той. — В случай че Дженеста ви нападне. Разполагаме с още няколко дни.

— Виж, на това бих се съгласил. Имате опит в тази област, който ще ни дойде добре. Но не бих искал да се задържате прекалено тук.

— Разбрано.

— А през това време ние ще ви изковем нови оръжия — обеща Кеппатаун и добави усмихнато: — Защото, струва ми се, че бяхме малко немарливи към предишните.

— Свикнали сме често да меним оръжията си — отвърна Джъп. — За нас те са като хляба и водата.

— Благодаря, Кеппатаун — рече Страк. — Радвам се, че можем с нещо да ви помогнем. Все ми се струваше, че вземаме от вас повече, отколкото даваме.

Кентавърът махна с ръка.

— Оръжията са дреболия, пък и без това ги изработваме непрестанно. Що се отнася до даването, ако наистина ми помогнете да излекувам болния си крак… — той положи ръка на бута си, — ще получите повече, отколкото някога сте мечтали.

Откъм далечния край на масите се вдигна глъчка. Появи се малка група пеещи кентаври. Водеше ги Хеджест, подкрепян от Гелорак, с четирима-петима клисари отзад. Те си проправиха път към масата на Кеппатаун.

— Ах, моментът на истината — рече Кеппатаун и даде знак на музикантите да спрат.

Пред погледите на всички останали процесията доближи неговата маса, където песента им утихна. Двама от клисарите носеха на пръти малко каче с извити железни дръжки. Почистиха масата и поставиха отгоре качето. Беше пълно на две трети с течност, бистра като вода.

— Нищо особено на пръв поглед, а? — подхвърли Хаскеер.

Страк опря пръст на устните си и го изгледа строго.

— Хайде — подкани Кеппатаун шамана, — да започваме.

Донесоха столче и вождът на кентаврите положи отгоре недъгавия си крак. Хеджест протегна ръка. Един от клисарите сложи в нея морска гъба. Шаманът я потопи в течността, изстиска я внимателно и се наведе, за да я положи върху крака на Кеппатаун. В същия момент клисарите отново подхванаха монотонната си песен.

Ако зрителите очакваха някакъв резултат, бяха разочаровани. След две-три намазвания Хеджест забеляза присмехулното изражение на Кеппатаун.

— Трябва да бъдем търпеливи — посъветва го той. — Чародейството има нужда от време, за да подейства.

Кеппатаун направи опит да си придаде сериозен вид. Шаманът продължи с лечението. Песента на клисарите не секваше.

Постепенно зяпачите започнаха да се разотиват. Алфрей си тръгна с неколцина оръженосци. Прозявайки се сънливо, Хаскеер се оглеждаше за още пиене. Джъп бе подпрял брадичката си с две ръце, втренчил празен поглед напред.

Койла, с блеснали като въглени очи, улови погледа на Страк. Двамата се отдалечиха към гората.

— Бях започнала да се безпокоя за теб — призна тя, — след като изчезна така ненадейно.

— Честно казано, аз също. — Двамата разговаряха за първи път насаме. Но Страк нямаше нищо против подобно сближаване.

— Помислих си, че този път наистина сме те изгубили — рече тя. — Не знаех дали си се качил на онзи дракон доброволно, пък нали и звездите бяха при теб.

— Но сега вече имаме четири — той опипа неволно кесията. — Никога не съм вярвал, че ще стигнем толкова далеч.

— На мен ли го казваш! — засмя се тя.

— Но все още нямаме никаква представа какво трябва да правим.

— Или накъде да тръгнем.

Той кимна. След малко продължи:

— Случи се нещо странно на онази планина. Онзи човек, Серафейм, беше там.

— Глозелан е докарала и него?

— В това е въпросът. Не го е правила. Той просто… се появи по някакъв начин. И после изчезна също толкова загадъчно. А повярвай ми, няма никакъв начин да се качиш или слезеш от онова плато без помощта на дракон.

— Ти говори ли с него?

— Да. Но това, което ми каза, бе доста объркано. Струваше ми се, че разбирам накъде бие… — Той се замисли за миг. — Каза, че трябва да продължа да търся звездите.

— Защо му е притрябвало да го казва? Кой е той?

Страк повдигна рамене.

Койла се втренчи в него.

— Не изглеждаш добре — рече тя. — Какво има? Освен говната, в които сме затънали, разбира се.

— Нищо ми няма. Само дето… — Той се чудеше дали да й разкаже за сънищата, но реши, че ще го сметне за луд.

— Да? — подкани го тя.

— Само дето понякога…

До тях застана един оръженосец.

— Капитане! Десетник Алфрей иска разписание за утрешните работни групи.

— Добре, Орбон. Кажи му, че идвам веднага.

— Слушам. — Оръженосецът си тръгна.

— Какво щеше да кажеш, Страк? — попита Койла.

Моментът бе отминал.

— А, нищо. — Тя понечи да заговори, но той я спря. — А междувременно ни чака работа. Като свършим, ще си плюем на петите. Дженеста идва.

6.

Кимбал Хоброу изпрати с поглед последните войници, които се прибираха в лагера.

Вече знаеше какво се е случило. Първите конници, които се появиха откъм Дроганова гора, обезкуражени и окървавени, му бяха докладвали. Мисълта, че са били надвити от недостойни, нисши създания, бе разпалила гнева му и той веднага се зае да обмисля отмъщението си и да планира следващия си ход. Върна се обратно в шатрата, която бе определил за временен щаб.

В последно време умората си казваше своето, раменете му бяха увиснали, а от погледа му бе изчезнал предишният блясък. Ала въпреки това видът му все още правеше впечатление. Кимбал беше поразително висок и почти свръхестествено слаб. Носеше черен сюртук и висока цилиндрична шапка, която само подсилваше помпозния му изглед. Лицето му беше обветрено и покрито с бръчки, като лице на фермер, макар че след последните изпитания бе добило жълтеникав изглед. Имаше тясна като цепка уста, заострена брадичка и посребрели бакенбарди. Тази му външност никога не се затопляше от усмивка или каквито и да било благородни чувства.

Но външният вид и чувствата нямаха никакво значение в случая с Хоброу. Той бе човек, когото дори да бяха накарали да свали черните дрехи и да изкриви лицето си в усмивка, пак щеше да излъчва хлад направо от сърцето си.

— Татко! Татко!

При вида на дъщеря му, застанала на входа на шатрата, чертите му едва забележимо се смекчиха. Той се приближи до нея и положи ръка на рамото й.

— Какво става, татко? — попита тя. — Да не би да идват диваците?

— Не — увери я той. — Неверниците са далеч оттук. Няма от какво да се страхуваш, Милост. — Той я насочи към шатрата и влезе след нея, където двамата седнаха.

Милост Хоброу приличаше повече на майка си, за която никога не разговаряха, отколкото на него. В нея нямаше и следа от мъртвешкия му изглед. Все още й предстоеше да прекрачи прага, разделящ детството от ранната зрелост, и да се отърси от детската си пухкавост. Със светлорусите си коси, порцеланова белота на кожата и ясни сини очи, тя наподобяваше донякъде кукла с човешки ръст, но още отсега изражението й бе злобно, а устата изопната и надменна.

В сравнение с дрехите на последователите на баща й, нейните бяха направо крещящи. Въздържайки се напълно от черното, тя носеше одежди от разноцветни тъкани и дори скромни накити. Това бе сигурен знак за привързаността на баща й към нея, противно на отношението му към всички останали обитатели на света.

— Да не са ни разгромили, татко? — попита тя, ококорила очички. — Да не би чудовищата да са ни надвили?

— Не, миличко, не са. Не нисшите твари, а Всевишният ни наказа. Използвал ги е, за да ни прати предупреждение.

— И защо Бог ни наказва? Нима сме били лоши?

— Не сме били лоши. По-скоро не разбираме докрай плановете Му. Трябва да дадем повече от себе си.

— И как, татко?

— Той иска от нас да смажем орките и другите като тях и да ги превърнем в прах под ботушите си. А също и онези безумци сред човеците, които се съюзяват с тях. Пратих за подкрепления от Троица, а също и вестоносци до Хекстон, Търпение, Ромон, Клипстънов сал, Димящ комин и всички останали добропорядъчни, богобоязливи селища в Центразия. А когато те отвърнат на божия призив, ще разполагаме с достатъчно голяма армия, за да започнем нашия кръстоносен поход.

Лицето на Милост бе потъмняло при споменаването на орките.

— Мразя онези Върколаци — просъска тя.

— И с право, детето ми. Тези чудовища са най-виновни за пробуждането на Божия гняв. Те съсипаха плановете ми за прочистване на тази земя в името Божие и откраднаха реликвата.

— И онзи урод, джуджето, което ме заплаши с нож.

— Зная. — Той я стисна за рамото, нещо, което при него минаваше за милувка. — За много неща ще трябва да си платят.

— Искам да умрат, тате — в гласа й нямаше и капчица милост.

— Душите им ще горят вечно — обеща той.

— Но ние не знаем къде са.

— Знаем обаче къде са били последния път, когато сме ги видели — някъде около Дроган, с друго племе неверници, гнусна смесица между коне и хора. Там и ще ги потърсим.

— Ако Господ Бог наистина мрази толкова силно нисшите раси, защо тогава ги е създал?

— Като изпитание за нас, може би. А може би те не са Негово творение? Може да са създания на Рогатия — той премина в шепот. — Сатаната ги е пратил да тормозят непокварените.

Милост потрепери.

— Господ да ни пази — въздъхна тя.

— Така и ще стори и ще ни помага да пребъдем, стига да следваме Божието слово. — В очите му най-сетне грейна светлина. Той ги вдигна право нагоре. — Чуваш ли ме, Господи? Води ни смело и ние ще прочистим тези земи от езичниците. С Твоя меч на отмъщението и с щита Ти над праведните ще изтребим до крак тези диваци!

Дъщеря Му го гледаше с поглед, в който се четеше страхопочитание.

— Амин — прошепна тя.

— Тлъст, пъпчив задник!

— Насрани бричове!

Със стиснати юмруци Джъп и Хаскеер настъпваха един срещу друг, нетърпеливи да преминат от оскърбления към действия.

— На място! — изрева Страк.

Двамата се поколебаха, готови да престъпят издадената заповед. Страк ги разблъска и застана между тях.

— Вие офицери ли сте, или какво? Кажете ми? Ако искате да останете стотници, дръжте се като такива!

Двамата отстъпиха намръщени.

— Няма да позволя да се карате — подвикна им Страк. — Щом кипите от енергия, пазете я за враговете. — Той ги изгледа със смразяващ поглед. — Хаскеер, отиваш да чистиш при конете. — Джъп се изхили. Страк се обърна към него. — Виждаш ли онова дърво, стотник? — Той посочи най-високото дърво в околностите. — Покатери се на него. Ще бъдеш на пост. Мърдайте и двамата!

Те се отдалечиха с каменни изражения.

— Примирието им не продължи дълго — отбеляза Алфрей.

Койла кимна.

— Също като едно време.

— Нищо чудно, след като няма на кого другиго да се зъбят — рече Страк.

— И при оръженосците цари известно безпокойство — докладва Алфрей. — Нищо сериозно, караници, посбутване, ей такива неща.

— Тук сме само от два дни, в името на боговете! — оплака се Страк.

— Добре, че имахме работа по защитните съоръжения. Иначе щяха да се хванат за гушите по-рано. Но сега и това свършихме…

— Няма да позволя да се нарушава дисциплината само защото са останали без работа.

— Страк, проблемът не е в скуката — поправи го Койла. — Мъчи ги безпокойство. Никой не знае какво ще правим оттук нататък. Ти също, нали?

Той въздъхна.

— Да — призна. — Нямам ни най-малка представа къде да открием последната звезда.

— Както и да е, не можем да оставаме тук повече. Трябва да тръгнем нанякъде. Освен ако не желаеш да си поговориш с Дженеста.

— Тръгваме още днес. Дори ако трябва да хвърляме монета, за да изберем накъде.

— И какво ще правим, след като тръгнем? — попита Алфрей. — Ще се скитаме безцелно? Ще прекараме остатъка от живота си да бягаме от нея и от всички останали, които са готови да й угодят?

— Ако имаш по-добра идея, да я чуем — изръмжа Страк.

— Я вижте — обади се Койла.

Погледнаха натам, накъдето им сочеше. Приближаваше се Кеппатаун. Вече имаше видима промяна в недъгавия му крак. Беше покрит с нова, здрава на цвят кожа и вождът вървеше, без да накуцва толкова силно. Лицето му сияеше.

Когато ги наближи, Страк не пропусна да отбележи този факт.

— Вярно е, че се подобрявам с всеки час — призна кентавърът, — но още не съм напълно излекуван. Хеджест ми каза, че довечера ще е последната процедура, с която лечението ще завърши.

— Това е добре.

— О, благодаря ви. — Той включи Алфрей и Койла в усмивката си. — На всички вас. Задължен съм ви за това чудо.

— Нищо не ни дължиш.

— Как вървят приготовленията? — попита Кеппатаун. — Решихте ли накъде ще тръгнете? — Той побърза да добави: — Не си мислете, че ви пъдя.

— Истината е, че нямаме цел. Но така или иначе, че тръгнем още днес. Ако останем тук, нашите врагове ще станат и ваши.

— Радвам се, че проявявате разбиране. Оръжията, които ви изковахме, вече са готови…

Той бе прекъснат от вик. Джъп тичаше към тях, размахвайки ръце.

Страк го изгледа кръвнишки.

— Нали ти казах да…

— Вижте кой идва — отвърна задъхано джуджето.

На поляната се появиха кентаври, заобиколили неголяма група. Новодошлите имаха типичното телосложение и походка на пикси. Те водеха върволица от коне и мулета, натоварени с дисаги, бали с платове, торби и сандъци.

Оръженосците зарязаха работа и се присъединиха към тях, последвани от Хаскеер. Страк не им обърна внимание.

— А онези видяхте ли? — Джъп кимна към няколко фигури, които крачеха на опашката на кервана.

Бяха орки.

Дружината бе обхваната от тревога. Всички наизвадиха оръжия.

— Предателство! — извика Хаскеер.

Кеппатаун се пресегна и улови Страк за ръката.

— Не, приятелю. Няма никаква опасност. Тези търговци са наши чести гости.

— А онези? — той посочи орките.

— Не всички ваши сънародници принадлежат към ордите. Някои поддържат самостоятелно съществувание. Тези например са наемни телохранители. Каква по-добра защита за нещастните търговци? Повярвай ми.

Страк прибра бавно меча си, сетне нареди на останалите да последват примера му. Те го послушаха с видима неохота, особено Хаскеер.

Телохранителите също ги забелязаха и видимо се напрегнаха.

Пикси и кентаври започнаха да разтоварват стоките. Един от орките напусна групата около кервана и се приближи към тях.

— Моля, не забравяйте, че те също са наши гости — припомни им Кеппатаун.

— Разбира се — увери го Страк. — Ние не се бием със сънародници.

— Освен ако те не решат да се бият с нас — добави Койла.

Кеппатаун изглеждаше засегнат, но премълча.

Оркът ги доближи. Виждаше се, че държи ръцете си надалеч от оръжията. Опитваше се да изглежда спокоен.

— Добра среща! — поздрави ги той.

Страк отвърна на поздрава. Останалите Върколаци се задоволиха с предпазливи кимвалия.

— Аз съм Мелокс — представи се оркът, — водач на нашата група. Изненадан съм да ви видя тук.

— Чувствата ни са взаимни. Аз съм Страк.

— Така си и помислих. Върколаците, нали?

— И какво от това?

— Ние също напуснахме ордата на Дженеста. Но не сме от една дружина. Събрахме се по-късно. Пехотинци сме.

— И как се стигна до това? — попита Алфрей.

— Ами, когато си дезертьор, какво друго ти остава. Трябва да се яде. Всъщност същото може да се каже и за вас. Без да се обиждате.

— Никой не се обижда — успокои го Страк. — И никой не ви съди. Живеем в трудни времена.

— Защо напуснахте Дженеста? — попита Койла.

— По същата причина, по която и вие, предполагам. Не можехме да издържаме повече.

— Е, при нас не беше точно така. Но едва ли има значение.

— Ние смятаме, че това, което сме направили, е съвсем редно. Рано или късно щеше да стане. — Той кимна към кервана. — Капитане, готови сме да зарежем тази работа в мига, когато ни вземете при себе си.

— Не ми трябват попълнения — рече му Страк. Тонът му беше враждебен.

— Но нали затова дезертирахте? За да се обърнете срещу Дженеста. Да върнете нещата такива, каквито бяха някога?

— Не.

— Всички мислят обратното.

— Значи грешат.

Настъпи напрегната тишина. Прекъсна я Джъп:

— Викат те.

Другарите на водача му махаха.

— Може би ще си поговорим по-късно — рече Мелокс.

— Днес си тръгваме — отряза го Страк.

— Хубаво. Ваша воля. Но ако промените решението си и решите да ни вземете… — Той се обърна и си тръгна.

— Желая ви късмет! — извика Койла след него. — Страк, беше малко грубичък с него.

— Аз не предвождам кръстоносен поход, вече ти го казах.

— Изглежда не всички са на същото мнение.

— Още един посетител — изръмжа Хаскеер.

Кеппатаун се засмя.

— Тъкмо исках да ви запозная с него.

Съществото, което се приближи към тях, бе с късо и яко телце, ала същевременно изглеждаше крехко на вид. Имаше женски черти, сочни устни, замечтани, леко присвити очи и гладка, бледа кожа. Носът му стърчеше напред и нагоре. Ушите му бяха дребни и прилепнали назад. Зелената шапка не покриваше напълно черния му перчем. Туниката и гамашите му също бяха зелени, но най-забележим бе широкият кожен колан с блестяща катарама и черната пелерина, която му стигаше до прасците. Меките, високи до глезените ботуши, които носеше, завършваха отпред със закривени върхове и бяха добре известни с прозвището «пиксовски ботушки».

Невъзможно бе да се определи възрастта му, защото по принцип членовете на тази раса имаха детски личица. Гласът също не би могъл да я подскаже. Той бе тъничък, почти писклив, макар че съществото говореше с увереността на зрял и кипял индивид.

— Кеппатаун! — поде то. — Радвам се да те видя отново, старче! Ами кракът ти! — добави пиксът пискливо. — Какво невероятно подобрение! Но това е наистина чудесно! — Той намигна мелодраматично. — Много ти отива.

Кеппатаун също се разсмя и улови протегнатите ръце на пикса. Бяха съвсем мънички, в сравнение с неговите.

— Добре дошъл при нас. И аз се радвам да те видя. — Той завъртя госта към останалите. — Запознай се с моите приятели, Върколаците.

— Чувал съм за вас — възкликна оживено пиксът. — Не сте ли едни изгнаници?

— Това е Страк, капитанът на дружината — обясни Кеппатаун. — Страк, това е Катц, майстор-търговец.

— За мен е чест, капитане — Катц протегна ръка.

Страк я улови, но се сдържа да я раздруса, поизплашен от крехкия му вид.

— А-а, за мен също.

Останалите офицери също бяха представени поименно, а оръженосците вкупом. Катц само кимаше, без да им подава ръка. Предвидливо поведение, особено ако се вземеше предвид присъствието на Хаскеер. Последният имаше вид на някой, който спокойно би отхапал протегнатата ръчичка.

— Знаете ли, за народ с толкова страховита репутация, вие орките не изглеждате никак лоши — отбеляза Катц. — Открих го покрай моята свита. Чудесни спътници. Винаги готови да услужат, не създават проблеми и са най-добрата защита, която мога да си позволя. Ние, пиксите, не си падаме по битките, както сигурно знаете, защото ние…

— Ти никога ли не млъкваш, бе? — изръмжа Хаскеер.

— Разбира се, колко невъзпитано от моя страна. Задържам ви с празни приказки, когато нямате търпение да огледате стоката ми.

— К’во?

— Зная какво си мислите. Питате се дали ще можете да си позволите по нещичко от онези прекрасни изделия там. Не се безпокойте за това. Цените ми са напълно разумни, направо са обирджийски за моя собствен джоб, но аз съм си такъв и съм винаги готов да услужа на клиента.

— Но аз не възна…

— Какво ви трябва? — не секваше тирадата на Катц. — Гърнета за готвене? Нови ботуши? Седла? Най-меките одеяла? — Той забоде пръст в гърдите на Хаскеер. — А какво ще кажеш за цял топ най-фин вълнен план с цветни рисунки?

— И какво ще правя с него?

— Ами, би могъл например да се отървеш от тази размъкната униформа.

На лицето на Хаскеер се смени цяла поредица от изражения, докато се чудеше, дали да приеме това изказване за обида. Джъп затисна устата си с ръка. Койла намери нещо много интересно в краката си.

— Как… как върви търговията? — обади се Алфрей.

Катц повдигна философски рамене.

— Ако продаваш шапки, все едно купувачите ти са били родени без глави.

— Това си е закон — подметна Кеппатаун, — всеки търговец се оплаква, че не му върви.

— Времената са трудни — възрази Катц. — Крайно време е боговете да се смилят над нас, бедните търговци. — Той въздъхна и добави: — Но така ни било писано.

— Не вярваш ли в свободната воля? — попита Койла, доволна, че разговорът подема в друга посока.

— Донякъде. Вярвам обаче, че повечето от това, което правим или ни се случва, е било предопределено от боговете и звездите.

— Слънчеви знаци? — захили се Хаскеер. — Звучи толкова… пиксовски.

Катц игнорира присмеха.

— Думи на типичен Морски козел.

— Грешиш — изсумтя Хаскеер.

— Усойница, тогава?

— Не.

— Ами… Стрелец?

— Не.

— Трубадур, Скарабей, Брадва?

— Не, не и не.

Катц взе да масажира слепоочията си.

— Не ми казвай… Мечка?

— Пак сгреши.

— Орел? Колесничар?

Хаскеер скръсти ръце и се залюля на пети.

— Василиск? Дългорог? Ах! Да! Сега вече уцелих! Дългорог! Разбира се. Винаги познавам. Имам дарба.

Хаскеер промърмори нещо неразбрано и заплашително.

— Както и да е — продължи Катц, — като разумен Дългорог, уверен съм, че ще оцениш предимствата на фините тъкани, които бих могъл да ти предложа и…

Хаскеер се озъби, изрева, метна се неочаквано и сграбчи Катц за гърлото, след което го вдигна от земята.

— Стотник, моля те! — извика Кеппатаун. — Не забравяй, че пиксите…

Чу се силен шум, като разкъсан плат и от седалищните части на търговеца бликна дълъг две педи жълтеникав пламък. Оръженосците, които стояха отзад, се разбягаха и заскачаха по подпалената трева.

— … имат подпалваческа дарба.

Хаскеер пусна пикса и побърза да отстъпи назад.

Катц се хилеше овчедушно.

— Уф! Съжалявам. Имам нервозни черва.

Кеппатаун пристъпи напред.

— Мисля, че ще е най-добре да се захванем за работа. — Той побутна Катц дипломатично настрани. Оръженосците изпроводиха със зяпнали уста отдалечаващия се търговец, чиито бричове продължаваха да димят.

— Задниците им трябва да са твърди като кварц — подметна с възхищение Джъп.

Гелорак опря пръст на устните си, давайки й знак да пази тишина.

В началото приклекналата зад храсталака Койла не различаваше нищо. Сетне зърна някакво движение, което издаде онези, които диреха.

Бяха двама. На ръст бяха колкото кентаврите, имаха мускулести ръце и крака, обрасли с козина и завършващи с копита. Гърдите им бяха открити, окосмени като при кентаврите. Имаха издължени лица със заострени брадички и извити, рунтави вежди. Косите им бяха гарвановочерни, къдрави и се спускаха над челата им. Очите им гледаха лукаво и проницателно. Едно от съществата стискаше в ръка дървена флейта.

— Никога досега не бях ги виждала — прошепна Койла.

— Сатирите са изключително саможив народ — обясни Гелорак. — Дори ние рядко ги срещаме, макар често да чуваме свирнята им.

— Нямате ли сблъсъци с тях?

— Не. И те като нас са горски обитатели и имат същото право да са тук. Стараем се да не си пречим.

Тя се наведе напред, за да ги разгледа по-добре, но настъпи един изсъхнал клон. Чу се пукот. Сатирите замръзнаха. Два чифта котешки, жълто-зелени очи се извърнаха за секунда към тях. След това съществата изчезнаха абсолютно безшумно и с изумителна бързина.

— Проклятие! Съжалявам.

— Не се безпокой, Койла. Имахме късмет да ги намерим. — Той вдигна поглед към небето, което се подаваше между листата на дърветата. — Измина повече от час. Твоята дружина сигурно вече е готова за тръгване. Ще се връщаме ли?

Тя кимна, усмихната.

— Благодаря ти, Гелорак. — Вече се питаше дали Страк е решил накъде ще потеглят.

Проправиха си път през шубраците и излязоха на открито.

Върколаците си събираха багажа. Повечето оръженосци се бяха струпали около конете. Страк, Алфрей и Джъп разговаряха с Катц. Хаскеер стоеше настрана и оглеждаше подозрително пикса.

Гелорак се отдалечи. Койла се присъедини към дружината.

Страк стягаше дисагите под седлото.

— Реши ли вече накъде ще поемем?

— На север, предполагам.

— Защо?

— А защо не?

— Ясно. — Тя се присъедини към Алфрей и Джъп.

Страк коленичи и изсипа звездите от кесията на тревата. Катц се приближи и ги загледа. За първи път нямаше какво да каже. Изминаха няколко секунди, преди да подметне нехайно:

— Виждал съм една такава. Беше преди няколко месеца.

— Хъмм? — измърмори Страк, погълнат от мислите си.

— Ето такава. — Той побутна една от звездите с върха на обувката си. — Или подобна. Беше в ръцете на човеците.

Страк повдигна рязко глава.

— Какво?

— Май не беше същата. Но прилича на нея.

— За звездите ли говориш?

— Така ли ги наричаш? Да, подобна на тези. — Катц забеляза, че изражението на Страк се промени и останалите се приближават към него. — Защо, какво има?

И тогава настъпи суматоха.

7.

Дружината се скупчи около него, затрупвайки го с въпроси. Онемял от неочакваната атака, Катц само мърдаше с уста.

Хаскеер разбута останалите и го сграбчи за шията.

— Къде? У кого? — крещеше той в лицето на ужасения пикс.

— Внимавай! — викна му Алфрей.

— Задникът му да не сочи към мен! — предупреди Джъп.

— Успокойте се, всички! — нареди Страк.

Хаскеер се сепна и пусна неохотно търговеца на земята. Глъчката постепенно утихна.

— Съжалявам, Катц — рече Страк, разблъска останалите и позволи на търговеца да си поеме дъх.

Пиксът преглъщаше мъчително и масажираше зачервената си шия. Телохранителите му се бяха затичали към групата. Страк разпери ръце срещу тях.

— Всичко е наред! Няма проблем! Катц?

— Да — изграка пресипнало пиксът и даде знак на телохранителите си. — Добре съм.

Те спряха и след кратко колебание се разпръснаха.

Страк положи ръка на рамото на Катц. Той видимо потрепери.

— Не трябваше да се държим по този начин, но това, което каза одеве, е много важно за нас. Можеш ли да ни го разкажеш по-подробно?

Катц кимна.

— Твърдиш, че си виждал една от тези. — Страк посочи звездите в краката си.

— Ами да. Една като тях. Само че с различен цвят и различен брой лъчи. Инак бе от същия тип.

— Сигурен ли си?

— Беше преди няколко месеца.

— Къде?

— В Гривеста гледка. Знаеш ли го?

— Селище на пантеонисти, далеч на юг.

— На самия край на полуострова. Сега там се строи усилено и мястото е подходящо за търговия.

— Какво се строи?

— Не сте ли чували?

— Какво да сме чували?

— Там има изригване на енергия от земята. Доста е голямо. Опитват се да го уловят, да съхранят по някакъв начин магията.

— И успели ли са?

— Не зная. Когато си тръгвах оттам още не бяха готови. Ако питаш мен, няма да успеят. Досега никой не го е правил. Както и да е, там строят някаква светиня, нещо като храм и вътре видях звездата. На пантеонистите никак не им беше приятно, че съм я зърнал. Веднага ме изгониха. — Той погледна към подредените на тревата звезди. — Какво представляват тези неща?

— Някои ги наричат инструментуми.

— Инстру… това са инструментумите?!

— Чувал ли си за тях?

— Че кой не е? Мислех, че са мит. Не може да са истински.

— Ние смятаме, че са.

— В Марас-Дантия са ми попадали много «истински» реликви. Повечето от тях не се оказваха такива.

— Тези обаче са.

Странни пламъчета заблестяха в очите на търговеца.

— Ако действително са истински, сигурно ще струват цяло състояние. Стига да им намериш купувач. Защо не ми позволите да бъда ваш посредник и…

— Няма да стане — отряза го Страк. — Не се продават.

Катц очевидно не можеше да възприеме подобно твърдение.

— Но защо са ви, след като не знаете как да спечелите от тях?

— Тук става дума за друг вид печалба — рече му Койла, — която не се измерва с пари.

— Но аз ви казах, че може да има още една. Това не струва ли нещо?

— Струва — изръмжа Хаскеер. — Ще ти дарим живота.

Появи се Кеппатаун, разтревожен от суматохата.

— Какво става? — попита той.

— Изглежда, че Катц знае къде да намерим още една подобна звезда — обясни Страк.

— Какво? Къде?

— В Гривеста гледка.

— Кеппатаун, чувал ли си за магичния източник в онова място? — попита Алфрей.

— Да. Появил се е от известно време.

— И защо не ни каза за него?

— Защо да ви казвам? Нямаше никаква причина да смятам, че ви интересува. Подобни цепнатини не са рядкост, каквато бяха навремето, навярно заради постоянната намеса на хората. — Той се обърна към Катц. — Сигурен ли си в това, което твърдиш?

— Видях нещо, което приличаше на тези. — Той посочи звездите. — Това е всичко, което зная.

— Откъде да знаем, че не лъже, както когато говореше за слънчевите знаци? — попита свадливо Хаскеер.

— Може и да е така — съгласи се Страк. — Но това е единствената следа, с която разполагаме. Или тръгваме за Гривеста гледка, или трябва да се скитаме без цел и посока из Марас-Дантия. Аз залагам на първото.

Чу се одобрително ръмжене из дружината. Страк нямаше какво повече да казва.

— Има някаква предопределеност тук — обяви Кеппатаун. — Първо се появяват митичните инструментуми. А сетне и този изблик. Не ми се струва случайно.

— Да, така е — рече Алфрей.

— Вие, орките, притежавате много забележителни качества. Но ако ми позволите да отбележа, имате твърде прагматични възгледи за света. Ние, кентаврите, също сме земни създания, но дори ние признаваме, че в живота съществува и невидима страна. Като намесата на боговете например, които неизменно остават скрити от погледите на простосмъртните, ала няма никакво съмнение в нея.

— Не може ли да престанем да си чешем езиците и да вземем някакво решение? — помоли ги Джъп.

Страк започна да прибира звездите в кесията.

— Отиваме в Гривеста гледка — обяви той.

Само след няколко часа Дроганова гора бе далеч зад гърбовете им. Дружината можеше да се похвали със съвсем нови оръжия, отпочинали коне и попълнени припаси. Освен това имаха нова цел на техния поход.

Движеха се в югозападно направление, следвайки полуострова, като Калипарския залив им оставаше отляво. Вдясно стърчаха скалисти хълмове, отвъд които се ширеше Норантелийския океан. Ако поддържаха същото темпо, след два дена щяха да стигнат Гривеста гледка.

Страк все още бе измъчван от колебания дали да разкаже на останалите за сънищата си, а освен това не бе признал пред никого за «песента» на звездите. Веднъж обаче разпитва Хаскеер за неговия опит в това направление, но стотникът не гореше от желание да му разкрива подробности и се оказа доста лаконичен. Изглежда искаше да забрави инцидента. Страк обаче се успокои от мисълта, че е изключено двамата с Хаскеер да полудяват по един и същи начин. След това заключение му поолекна на душата. Но не напълно. Все още необяснени оставаха сънищата.

Всички тези мисли така бяха погълнали съзнанието му, че не чу, че го викат.

— Страк! Страк?

— А? — Той се обърна и видя, че Койла е втренчила поглед в него. Яздещите до нея Алфрей, Джъп и Хаскеер също го гледаха учудено.

— Май беше на другия край на света — присмя му се Койла. — Какво те мъчи?

— Нищо.

Той очевидно не желаеше да обсъжда въпроса. Койла долови това и смени темата.

— Та, казвахме, че на Мелокс и останалите не им е било никак лесно да се хванат на такава работа.

— Намекваш, че трябваше да им позволим да се присъединят към нас.

— Ами…

— Ние не сме бежански лагер за скитници и неудачници, Койла.

— Те не са бежанци, нито скитници и неудачници. Би могъл поне да помислиш върху това.

— Не, Койла.

— Добре де, помисли тогава какво ги очаква.

— А нас какво ни очаква? Както и да е, не съм им майка.

— Те са наши сънародници.

— Зная. Но до какво ще доведе това?

— До там да станеш водач на бунт. Срещу Дженеста и човеците и всички останали, които ни потискат.

— Хубави мечти.

— Дори и да загубим, не е ли по-добре да паднем в битка, докато се опитваме да си върнем свободата.

— Може би. Но ако си пропуснала да го забележиш, аз съм само един капитан, а не генерал. Не е за мен тая работа.

— Наистина ли не разбираш накъде върви всичко? — попита тя. — Понякога май не виждаш по-далеч от носа си!

— Стига ми да водя дружината. Нека някой друг да оправя света.

Тя се отдалечи, разярена от твърдоглавието му.

Алфрей продължи оттам, където тя приключи.

— Ако наистина има много орки, недоволни от управлението на Дженеста, няма да е никак трудно да се събере армия. А в тези размирни времена с колкото повече войници разполагаш, толкова по-безопасно е.

— И толкова повече внимание ще привличаме — отбеляза Страк. — Ние сме дружина. Подвижни сме, можем да удряме и да бягаме. Това е по-добре от армия.

— Това не променя факта, че орките винаги понасят удари от всички останали. Може би сега е моментът за промяна.

— Точно така — намеси се Хаскеер. — Ние сме нещо като изкупителна жертва на другите. Дори децата на хората смятат, че сме чудовища. Наричат ни нужници със зъби.

— Щом толкова държиш да защитаваш името на оркската раса, твоя воля — сви рамене Страк. — Ще съсредоточим усилията си върху последната звезда, дори ако това ни струва живота.

— И каква е разликата? — попита Джъп.

Далечен звук прекъсна разговора им. Нещо в него караше козината да настръхва. Конете зацвилиха.

— Какво пък сега? — прошепна Койла.

Алфрей извърна глава и напрегна слух. Той пръв разпозна звука.

— Банши. А беше време, когато можеше да изкараш целия си несретен живот, без да ги чуеш нито веднъж.

— Аз ги чувам за пръв път — призна Джъп. — Но сега разбирам защо казват, че предвещавали бедствия.

— Аз съм ги чувал само веднъж, преди много години. В навечерието на една от големите битки с човеците, долу при Караскрагския проход. Напълно си заслужиха репутацията. Хиляди загинаха тогава. Такова нещо не се забравя.

— Напоследък не са такава рядкост — добави Страк. — Говорят даже, че се чували доста често.

След известно време звукът утихна. Страхът обаче остана.

След това започна да вали. Посипаха се едри като перли капки с ръждивокафяв цвят и неприятен мирис.

— Мамка му — изруга Джъп, вдигна яката си и се загърна в куртката.

— И за това трябва да благодарим на хората — прецеди през стиснати зъби Хаскеер, като последва примера му.

Някои погледнаха на север, където трябваше да са ледниците, но те не се виждаха. Всички бяха потиснати.

Измина около час. Когато разговорът се възобнови отново, някой спомена Адпар и останалите тирани. Това накара Койла да си припомни нещо.

— Страк, от известно време смятах да те питам, но все забравях. Когато бяхме в царството на Адпар, край смъртното й ложе, ти й каза, че за смъртта й е виновна Дженеста. Откъде го знаеше?

— Права е — съгласи се Алфрей. — Не може да сме сигурни, че е нейно дело.

Страк ги погледна изненадано. Очевидно досега не бе размишлявал върху това.

— Ами… не знам… сигурно съм го казал… за да я предизвикам по някакъв начин.

— И се получи, нали? Това я пробуди.

— Което не означава, че е било вярно. Може споменаването на Дженеста да е свършило работа.

— Не е изключено.

— Ей, капитане, да не развиваш ясновидски способности — предположи Джъп, очевидно не съвсем сериозно. — Дано са по-добри от моите.

Страк завъртя глава.

— Орките нямат…

Една стрела профуча край ухото му. Конят му подскочи и той дръпна юздите.

— Отзад! — извика Джъп.

Орките извърнаха коне и наизвадиха оръжия.

Към тях препускаше въоръжен отряд, два пъти по-многочислен. Яздиха якове-джуджета, чиито мускулести тела бяха покрити с рошава козина. Ездачите бяха по-ниски от орките, но с масивно телосложение. Облите им глави бяха непропорционално големи, с щръкнали уши и воднисти, скрити под тежки клепачи очи. Телата им бяха безкосмени, ако се изключеха чорлавите им бакенбарди, а кожата им имаше зеленикав оттенък.

— Гремлини? — възкликна Хаскеер. — Какво, по дяволите, им става на тези?

— Защо не идеш да ги попиташ? — отвърна Страк.

— Нападат ни! — извика Алфрей.

Някои от гремлините в предните редове бяха въоръжени с малки извити лъкове. Те пуснаха залп от стрели, без да забавят ход. Повечето от стрелите прелетяха над главите на Върколаците. Една се заби в седлото на Хаскеер. Друга одраска един оръженосец по ръката. Неколцина от Върколаците отвърнаха на стрелбата.

— Мътните ги взели! — изруга Страк. — Срещу тях!

Той пришпори коня си и дружината го последва. Шибани от усилващия се дъжд, те се насочиха срещу вражеските редици.

Сблъскаха се с викове и звън на стомана. В мелето се мяркаха само размахвани мечове, вдигнати за удар копия и поднесени щитове.

Страк се справи набързо с първия гремлин. Той избегна удара на гремлина, удари го с лакът в гърдите и го повали от седлото. Следващият бе обладан от неистова ярост. Двамата започнаха да си разменят бесни удари, при които стоманата се срещаше със стомана — примитивна, зловеща музика. Страк проби защитата на противника си. При следващия удар го прониза в гърдите и с това двубоят им приключи.

Навлязъл в галоп между враговете, Алфрей свали копието, на което бе завързано знамето, и го задържа в хоризонтално положение. С два бързи удара повали противниците, които му запречваха пътя и продължи нататък. Успя да избегне едно замахване с меч и завъртя копието, изхвърляйки и третия си противник от седлото.

Още с първото хвърляне на ножа Койла уцели един гремлин в окото. Той изчезна с див писък сред тълпата. Тя се готвеше да метне по следващия, когато един спрял до нея гремлин я пресрещна със сечащ удар. Острието на меча му изсвистя на сантиметри от върха на носа й. Тя успя да улови гремлина за китката, замахна с другата си ръка и стовари юмрук в зъбите му. Последваха още няколко резки и отсечени удара. Гремлинът се търколи на земята.

Един от спешените врагове се приближаваше към нея, размахвайки ятаган. Тя се приведе в седлото, извъртя се на една страна, за да избегне ятагана, след това пришпори коня си и той претъпка гремлина с предните си копита. Още не го бе довършила, когато друг гремлин се нахвърли върху нея. Койла едва успя да извади меча си.

Мечът на Хаскеер бе останал да стърчи от търбуха на една от първите му жертви някъде назад, в началото на поредица кървави схватки. Същата участ бе сполетяла и кинжала му. Сега Хаскеер се биеше с голи ръце и се озърташе за друго оръжие.

Видя своя шанс, когато зърна наблизо един гремлин, кръстосал меч с някой от оръженосците. Не беше никак трудно да се прокрадне към него отзад. Улови го за колана и го смъкна от седлото. След това повдигна ритащия гремлин с една ръка, просна го по гръб върху своето седло и го натисна рязко, прекършвайки гръбнака му върху дръжката на седлото. После изтръгна меча от парализираните му пръсти и захвърли трупа.

Тъкмо в този момент друг гремлин се нахвърли върху него с копие. Хаскеер се извъртя с коня и стовари острието на меча си върху дръжката на копието, скършвайки го на две. Извърна се на другата страна и посече нещастника отзад през гърба, тъкмо когато се разминаваха. Други двама се опитваха да го притиснат от различни страни. Той нададе боен вик и ги засипа с дъжд от удари.

В настъпилото за миг затишие Страк огледа бойното поле. Оръженосците се представяха добре и поне оттук изглеждаше, че нито един от Върколаците не е пострадал сериозно. Още само един тласък и битката щеше да приключи. Той се озърна, намери нов противник и го подгони.

Нужни бяха още десетина минути яростна схватка, преди изходът да бъде решен. Онези гремлини, които все още се държаха, започнаха да отстъпват, изоставяйки в калта труповете на избитите си другари и на намушканите якове.

Койла повали един от тях с точно мятане на ножа. Страк насочи коня си към нея.

— Ще ги гоним ли? — попита възбудено тя.

Той погледна към отстъпващите ездачи.

— Не. Няма време за забавления. — Той сви ръце на фуния и ги опря в устните си. — Не ги преследвайте! Останете тук!

Неколцина оръженосци, които се бяха увлекли след бягащите противници, дръпнаха юздите и спряха. Останалите се заеха да проверяват убитите, да не би сред тях да се спотайва някой оцелял.

Джъп, Алфрей и Хаскеер се присъединиха към Страк и Койла.

— Какво, по дяволите, беше това? — зачуди са Алфрей.

— Само боговете знаят — поклати глава Страк. — Поражения?

— Нищо сериозно. Ще ида да превържа ранените.

— Сигурно са били наемници — подхвърли Койла.

— Да, на Дженеста — съгласи се Джъп.

— Не можеш да наемеш гремлини за подобна работа — посочи Джъп. — Освен ако наградата е твърде голяма.

Един оръженосец ги повика.

— Какво има Хустук? — попита го Страк.

— Тук има един оцелял, капитане!

Слязоха от конете и зашляпаха през калта към него. Алфрей вече бе коленичил до гремлина, който, доколкото можеха да определят, бе съвсем млад воин. На гърдите му зееше огромна рана. Кръвта, която шуртеше от нея, се размиваше от дъждовните струи.

Гремлинът едва си поемаше дъх. Беше ококорил очи и непрестанно облизваше устни.

— И каква е наградата? — премина право към въпроса Джъп. — Гремлинът го погледна, но не отговори. — Питам за възнаграждението за главите ни. Защо ни нападнахте?

Алфрей се зае да превързва раната. Гремлинът се закашля. От крайчеца на устата му потече мъничка червена струйка.

— Отмъщение — промълви той.

Страк го погледна учудено.

— Какво искаш да кажеш?

— Мъст… отмъщение.

— Защо? Какво сме ви сторили?

— Убихте… един… наш роднина.

— Убили сме ваш роднина?

— Убивали ли сме и други гремлини в последно време? — зачуди се Хаскеер. Койла го сръчка да мълчи.

— И кого според теб сме убили? — попита Страк.

— Моя… чичо… — отвърна гремлинът. — Той беше… само един… стар книжник. Не биваше… да го правите.

Страк почувства, че стомахът му се свива от лошо предчувствие.

— Как се казва чичо ти?

— Моббс — едва промълви гремлинът.

Изведнъж в съзнанието на Страк се пробуди сънят. Имаше чувството, че отново е попаднал в задгробния живот. Кръвта се смрази в жилите му.

— Онзи книжен червей? — нацупи се Хаскеер.

Койла се наведе над гремлина.

— Грешиш. Срещнахме Моббс, това е всичко. Когато се разделихме си беше съвсем здрав. — Не беше сигурна, че гремлинът я чува.

Усилията, които Алфрей полагаше за раната, бяха напразни. Кръвта продължаваше да тече. Той се отказа и започна да бърше челото на своя пациент.

Страк най-сетне се съвзе от изненадата.

— Съжалявам, че Моббс е мъртъв. Всички съжаляваме. Той не беше наш враг. В известен смисъл дори му дължим благодарност.

Хаскеер изпръхтя подигравателно.

— Защо смяташ, че сме били ние? — попита Страк.

— Един от нашите… го е намерил. При Черна скала. Попаднал… в ръцете на… някакви орки. Но вие го знаете.

— Не! — извика Койла. — Ние го спасихме, в името на боговете!

— Оттогава ли ни гоните? — зачуди се Страк. — Усилията ви са били напразни, приятелю.

— Делорран — рече Койла.

— Разбира се. Той е бил. — Страк въздъхна. — Сигурно и Дженеста е замесена. — Той се наведе над гремлина. — Разбери, че не бяхме ние. Повярвай ми.

Гремлинът изглеждаше разколебан.

— Имате… много… врагове. Няма… да издържите… дълго.

— Една безсмислена смърт — въздъхна Страк. — Няма ли твърде много жестокост в този свят?

— Странни думи… от един… орк.

— Ние не сме кръвожадни убийци. Но какво можете да очаквате, след като ни нападате? Що се отнася до Моббс, казвам ти, че…

Алфрей положи ръка на рамото му и бавно поклати глава. След това се наведе и склопи очите на гремлина.

— По дяволите! — Страк се изправи. — Носим само смърт и нещастие.

— И ни изкарват виновни за всичко — добави Джъп.

— Бедният Моббс — рече Койла.

— Ние сме виновни за смъртта му — рече й Страк. — Не пряко, но е станало заради нас.

— Не си прав.

— Де да беше така.

Тя не отговори. Никой не пророни нито дума. Страк изведнъж се сети, че Делорран също бе заплатил за това. После осъзна, че го е научил от съня си. Но дали беше истина?

Дъждът се усилваше.

8.

Дъждът ромолеше върху покрива на шатрата.

Дженеста крачеше нервно. Търпението не бе сред достойнствата й и тя никога не се бе старала да го развива. Кредото й бе, че тълпата чака, а водачът действа. Свикнала бе да използва момента и да насочва събитията в желаната от нея посока. Но това, което искаше, засега бе далеч от нейната власт.

Гневът и несигурността я правеха още по-опасна. Което, когато ставаше въпрос за Дженеста, предвещаваше огромни беди.

Едва се сдържаше да не изскочи навън и да издаде някоя напълно безсмислена заповед. Заповед, която щеше да доведе до ненужни загуби и да задоволи жаждата й за кръв. Но в този момент чергилото на шатрата се повдигна и вътре влезе Мерсадион.

Той се поклони и понечи да заговори.

— Готови ли сме за тръгване? — пресече го тя, изоставяйки формалностите.

— Почти, Ваше Величество.

— Мразя, когато си губим времето.

— Армията има нужда от отдих, милейди, а животните трябва да бъдат нахранени.

Дженеста осъзнаваше, че е прав, и махна с ръка.

— Щом не идваш да ми докладваш, че сме готови, тогава защо си тук?

— Има новини, милейди — рече той колебливо.

— И те не са добри, съдейки по израза на лицето ти.

— Отнася се за драконовата укротителка — Глозелан.

— Зная как се казва, генерале. Какво за нея?

Той се опита да продължи предпазливо.

— Ами тя… и двама от помощниците й… заедно с техните дракони… те… са напуснали службата си при вас, Ваше величество.

В мига, когато осъзна какво й казва, в очите й блеснаха гневни пламъчета.

— Напуснали служба — повтори тя бавно, сякаш опитваше вкуса на думите. — Което значи, че са дезертирали? Така ли?

Приличаше му на усойница, готова да удари. Той кимна, не смееше да проговори.

— Сигурен ли си? — Тя замълча и добави: — Разбира се, че си сигурен. Иначе нямаше да рискуваш да ми го кажеш.

— Няма причини да се съмняваме в лоялността на останалите укротители — побърза да вметне той.

— Както нямахме и причини да се съмняваме в Глозелан — подигра му се тя.

— Можем да ги сменим, ако храните някакви подозрения — предложи угоднически той. — Все още разполагаме с достатъчно дракони. Що се отнася до новата придворна укротителка, има няколко кандидатури…

— Всички укротители са бруни. Как бих могла да им се доверявам? Трябва да се проведе чистка сред тях.

— Ваше Величество?

— Първо Върколаците, после ловците на глави, които пратих след тях, сега придворната укротителка. — Тя го фиксира с вледеняващ поглед. — И през цялото това време армията ми се топи. Как стана така, че се заобиколих с предатели и страхливци?

Въпрос, на който той не би посмял да отговори. Мерсадион полагаше отчаяни усилия да избягва погледа й.

— Милейди, приемете го като прочистване на редиците. Тези, които останаха, несъмнено са най-верните ви поданици.

Тя се изсмя. За миг той мярна белите й зъби. Очите й излъчваха злоба.

Генералът си позволи една плаха усмивка.

Дженеста се изправи рязко и, без да скрива усмивката си, рече:

— Мерсадион, не си мисли, че виждам нещо смешно в това.

Лицето му помръкна.

— Говориш с мен като политик. Опитваш се да ме убедиш, че чашата е наполовина пълна. — Тя продължи да го разглежда, но сега от усмивката й нямаше и следа. — Но ти си само един орк. Когато въпросът опре до мислене, не те бива особено. Нека аз ти кажа защо в армията ми има предатели. Защото офицерите не прилагат сурово дисциплината. И всичко в края на краищата опира до теб.

Мерсадион едва сега осъзна, че разговорът е тръгнал в крайно неприятна посока.

— Няма да понасям подобна разпуснатост — продължи Дженеста. — Това ти е последното предупреждение.

Въпреки че очакваше да чуе нещо подобно от нея, генералът не бе подготвен за онова, което последва.

Тя го наплю.

Храчката й попадна върху бузата му, под окото и покрай скулата до ухото. Постъпката й го втрещи и обърка и той не знаеше как да реагира.

Сетне почувства на бузата си топлина. Лицето му от същата страна пламна. Той потрепери и вдигна ръка, но докосването само влоши усещането по засегнатата кожа. След секунди тя стана още по-топла, като хиляди мънички игли, които го бодяха едновременно.

Дженеста го разглеждаше с любопитство. Очевидно се забавляваше.

Паренето се превърна в раздираща болка, сякаш го бяха залели с киселина. Той изгуби самообладание и изкрещя. Лицето му се покриваше с мехури. Замириса на изгоряла плът. Болката стана нетърпима. Писъците му отекнаха надалеч.

— Последно предупреждение — повтори тя, произнасяйки отчетливо думите. — Помисли върху него. — После му махна презрително да си върви.

Превит от мъчителни терзания, с димящо в жълтеникави изпарения лице, той се отправи слепешката навън. За миг, докато падаше чергилото, Дженеста го зърна да тича към близката каца с вода. Околностите се огласяха от неговия вой.

Като че ли след това, което направи с него, малко й поолекна. Но този път генералът почти бе стигнал до границата, отвъд която лесно щеше да се раздели с живота си. Тя въздъхна и се зае да обмисля положението. Малко по-късно бе прекъсната от неколцина изплашени телохранители, които водеха със себе си пленник. Бяха го оковали във вериги по нейно нареждане — поредната възможност да възстанови силите си, макар и само временно. Лошото й настроение се поразсея, когато видя какво й водят този път.

Толкова много и различни раси, които да пробуждат и без това несекващия й апетит.

Никога досега не бе имала възможност да се забавлява с непи. Нимфи от пасищата и горите, тези свенливи същества се срещаха изключително рядко. Екземплярът пред нея бе наистина красив. Женска, висока за своя вид, близо метър на ръст, с лъскава, почти прозрачна кожа и деликатни черти на лицето.

Някои твърдяха, че непите имат по две сърца. Проучването на този въпрос щеше да откъсне мислите й от неприятностите.

Дъждът най-сетне бе спрял.

Страк разпореди кратка почивка и дружината се разположи на брега на Норентелия. Спускаше се здрач и небето бе забулено в мрак и ниски, буреносни облаци над черния, развълнуван от вятъра океан.

След като се нахраниха, Койла и Страк се отдалечиха от останалите. Приседнаха на конските покривала и започнаха да си подават манерка с вино, което им бяха подарили кентаврите. Отначало заговориха за нападението на гремлините. Но постепенно умората и алкохолът си казаха своето и желанието на Страк да сподели с някого онова, което го измъчваше, нарасна. Той насочи разговора към странните си сънища. Малко след това Койла вече знаеше всичко.

— Сигурен ли си, че не си виждал наяве мястото, което сънуваш? — попита го тя.

— Със сигурност. Казвам го заради промените в климата. Кога сме виждали Марас-Дантия такава, каквато е била някога?

— В такъв случай може сам си го измислил — подметна тя. — Умът ти е създал страна, в която би искал да бъдеш.

— Което е малко по-различен начин да намекнеш, че съм се побъркал.

— Не! Нямах това предвид. Страк, ти не си умопобъркан. Но след като целият свят се е обърнал с краката нагоре, нищо чудно да…

— Не мисля, че е това. Както вече ти казах, тези сънища, или каквото и да са, са толкова истински, сякаш съм буден. Е, почти.

— И всеки път ли срещаш една и съща женска?

— Да. Но не само я виждам. Аз… разговарям с нея. Сякаш е наяве. Повечето от онова, което ми казва обаче, ми звучи напълно безсмислено.

— Това е обичайно при сънищата — успокои го Койла. — И тя не е някоя, която познаваш?

— Щях да си спомня, повярвай ми.

— Казваш, че разговаряш с нея като наяве. Но това са сънища, Страк.

— Така ли мислиш? Наричам ги сънища само защото не се сещам за по-подходяща дума.

— Навестяват те, докато спиш, нали? Какво друго са тогава според теб?

— Ами… свързани са с едно странно усещане. Не зная обаче как да го опиша. Трябва сама да го изпиташ.

— Хайде да изясним нещата — обяви тя, като вдигна ръка. — Искаш да кажеш, че това е нещо, което се случва с теб, така ли?

— То е като… Знаеш ли, когато човек спи, той премахва всички бариери и тогава… тогава допуска случването му.

— Чуй се само какви ги приказваш. В това няма никакъв смисъл.

— Само дето вече ме е страх да заспивам.

— Тези… сънища всеки път, когато заспиш, ли ти се явяват?

— Не, не всеки път. И това само влошава нещата. Все едно, че хвърлям зарове, преди да затворя очи.

Тя обмисли внимателно думите му.

— Щом не са сънища, има само още една възможност. Дали пък не е някакъв вид магьосническа атака?

— От Дженеста ли?

Койла кимна.

— Мислих и за това, разбира се. Според теб в състояние ли е да го направи?

— Кой знае…

— Но защо й е нужно подобно нещо? Какъв е смисълът?

— Да те накара да повярваш, че си се побъркал. Да посее семето на съмнението в ума ти, да срине защитите ти.

— И това си помислих, но не ми се вярва. Както ти казах, в известен смисъл тези сънища са… приятни. Трябва да призная, че дори укрепиха волята ми и желанието да действам. Какъв интерес би имала Дженеста от това?

— Не съм казал, че е тя, споменах го като възможност. Кой знае какви мисли се въртят из извратения й ум.

— Виж, тук съм съгласен. Според мен тя би прибягнала до по-директен подход. — Той погледна внимателно Койла, въздъхна и добави. — Но това не е всичко.

— Хъм?

— Сънищата не са единственото странно нещо. Има и друго.

— И какво е то?

Страк си пое дъх.

— Помниш ли онази история за Хаскеер и звездите. Той твърдеше, че ги чул да «пеят».

— Това беше от треската.

— Аз нямах треска.

Нужни й бяха няколко секунди да осмисли какво й казва.

— Значи и ти? — попита накрая.

— И аз — кимна уморено той.

— Богове, доста неща си таил в себе си.

— Сега вече мислиш ли, че ми хлопа дъската?

— Ако си луд, значи и Хаскеер е полудял. Така че… — Тя се засмя. — И как по-точно ти пеят? Можеш ли да го опишеш по-подробно?

— Трудно е. И то е като сънищата, нещо, което не подлежи на обяснение. — Той посегна неволно към кесията на колана си. Беше му станало навик да докосва звездите. Като благоговеен жест пред силен амулет. Сигурно щеше да му е трудно да обясни защо толкова много се бои да не ги изгуби.

— Значи дължа на Хаскеер извинение — заяви тя. — Подозирах го. И другите също.

— Откакто стана това, аз също гледам по друг начин на нещата — призна Страк. — Но не му го казвай. Не казвай на никого.

— Защо?

— Едва ли ще прозвучи вдъхновяващо, нали?

— Но защо каза на мен?

— Предположих, че ще искаш да ме изслушаш. И че ще бъдеш откровена с мен, ако сметнеш, че съм се побъркал.

— Казах ти вече, че не си. Нещо странно се случва с теб, в това няма съмнение, но не ми прилича на лудост.

— Дано да си права — въздъхна отново той. — Обещаваш ли да го запазиш за себе си? В името на дисциплината?

— Да, щом така искаш. Но според мен те биха те разбрали. Поне офицерите. Дори Хаскеер. По дяволите, най-вече Хаскеер. Такива неща не могат да се пазят дълго в тайна.

— Ако започне да ми пречи при командването, ще им призная.

— И тогава какво?

— Ще видим.

Тя реши да не настоява повече и каза:

— Насреща съм всеки път, когато искаш да си поговорим.

— Благодаря, Койла. — Той почувства известно облекчение, сякаш й бе стоварил част от бремето си, ала бе и малко засрамен, задето бе признал слабостта си.

Останалите Върколаци вече си събираха багажа. Някои от тях поглеждаха към Страк, очаквайки да чуят заповеди.

Той подаде манерката на Койла.

— Сгрей се с това. Тръгваме веднага.

Тя сръбна от манерката и му я подаде. Докато се изправяха на крака, го попита:

— Какви според теб са шансовете ни в Гривеста гледка?

— Може да са добри. Имам такова предчувствие.

— Досега предчувствията ти не ни мамиха. Дано и този път късметът е на наша страна. Току виж Джъп се окаже прав и наистина развиваш ясновидски способности.

Страк знаеше, че последното е шега. Орките никога не проявяваха магични дарби.

— Да се махаме оттук — промърмори той.

Яздиха, без да спират, до вечерта, озъртайки се за опасности.

Койла беше на опашката на отряда в компанията на Алфрей.

След като се оглежда известно време разтревожено, той я доближи и й прошепна:

— Безпокоя се за Страк.

Тя го погледна изненадана, все още под впечатлението на по-раншния й разговор със Страк.

— Защо?

— Не си ли забелязала, че напоследък изглежда умислен?

— Да, вярно е, че е малко отнесен на моменти — призна тя предпазливо.

Той я погледна скептично.

— Меко казано.

— Алфрей, той носи огромна тежест. Както и да е, нямаме възражения срещу командването, нали?

— Малцина от дружината биха били на друго мнение — кимна той и пак се озърна. — Знаеш, че аз не съм един от тях. През живота си съм имал много командири. Страк е най-добрият.

Тя кимна, въпреки че опитът й едва ли можеше да се сравнява с неговия. Изведнъж си даде сметка колко по-стар от всички тях е Алфрей. Досега бе приемала това за естествено. Но изведнъж се изненада от липсата си на наблюдателност. Опасността, дебнеща от всички страни, ги принуждаваше да се сближават, караше ги да се виждат в друга, по-интимна светлина.

— Каквото и да е, трябва да му помагаме — рече Алфрей.

— Разбира се, че ще му помагаме, нали сме Върколаци. Най-добрата бойна дружина. Дори тези неколцина несъгласни, които спомена, са готови да застанат зад него. — Не го казваше само защото предполагаше, че Алфрей очаква да чуе от нея точно това.

Той кимна с одобрение.

Продължиха да яздят, всеки погълнат от мислите си и дремливи от продължителното недоспиване. След известно време Койла подхвърли:

— Алфрей, тази битка, която спомена одеве… при Карасчукар.

— Какво за нея?

— Накара ме да се замисля колко зле познаваме историята си. Всичко това е забравено, изгубено. Но ти си видял толкова много… — Тя млъкна, сетила се, че Алфрей не обича да му припомнят възрастта му. Но лицето му оставаше замислено.

— Да, така е — кимна той. — Виждал съм Марас-Дантия в далеч по-добра светлина, когато бях съвсем млад орк. Не такава, каквато е била във времената на предците ни, но пак по-добре от сега. Хората не бяха така многобройни и магията тъкмо бе започнала да отслабва.

— Но древните народи подеха борба срещу нашествениците.

— С течение на времето. Проблемът е, че това, което прави тази земя велика, е и най-голямата ни слабост. Ние сме твърде различни. Старите подозрения и вражди не ни позволяват да се обединим. Някои дори не виждат заплахата, преди да е станало прекалено късно. По дяволите, те не я видяха даже след като стана твърде късно!

— А нещата непрестанно вървят на зле.

— Ето защо е важно да се запазят живи древните обичаи. — Той долепи длан до сърцето си и добави: — Поне тук. Всеки от нас трябва да ги носи в сърцето си.

— Някои биха сметнали този възглед за старомоден.

— Може би. Но спомни си за изгубените другари. Слеттал, Релбид, Меклун, Дариг, а сега и Кестикс. Нито един от тях не можахме да изпратим подобаващо, а това обезсмисля донякъде живота им.

— Нямахме възможност, не друго. Нали знаеш колко е трудно да го сториш по време на бой.

— А беше време, когато щяхме да намерим такава възможност. Когато спазвахме обичаите.

Тя бе изненадана от страстта, с която той говореше.

— Не знаех, че го вземаш толкоз присърце.

— Койла, това, което ни скрепява, са нашите древни обичаи и традиции. Твърде лесно ги забравяме. Благодарение на тях сме различни… сме самите себе си. Виж например как в наши дни потъна в забрава Четворицата — някои от по-младите орки дори се отнасят към нея с презрение.

— Трябва да призная, че понякога дори аз се питам за какво ни е религията.

— Не ме разбирай погрешно, Койла, но беше време, когато нито един свестен орк не би казал подобни думи.

— Аз почитам боговете. Но какво направиха напоследък, за да ни опазят от бедствията, които ни се струпаха? И какво ще кажеш за унистите и техния единствен бог? Какво донесе той, освен нови нещастия?

— А ти какво очакваш от едно лъжливо божество? Що се отнася до нашите богове, те може би ни игнорират тъкмо защото и ние ги игнорираме.

Койла не знаеше какво да каже.

Малко след това разговорът им бе прекъснат от викове от предната част на колоната. Оръженосците сочеха на запад. Там, ниско над морето, едва се различаваше огромна, черна сянка, която се носеше на север. Торсът й закриваше звездите, а нащърбените й крила се поклащаха равномерно. Едно оранжево изригване на пламък от зейналата паст на чудовището разсея и последните им съмнения.

— Как мислиш, дали са ни видели? — зачуди се Алфрей.

— Далече са, а е и тъмно, едва ли са могли. Въпросът е обаче, дали това са съгледвачи на Дженеста, или сподвижници на Глозелан?

— Ако са слуги на Дженеста, скоро ще разберем.

Под смълчаните им погледи драконът бавно се стопи в далечината.

9.

Блаан седеше със скръстени крака, забол език в ъгълчето на устата си и бръснеше лъщящото си теме с острието на ножа.

Близо до него Лекман използваше клон, за да разбърква съдържанието на къкрещото над огъня гърне. Олей се бе изтегнал на одеяло, опрял глава на седлото, и примижаваше сънливо към развиделяващия се хоризонт.

Тревата все още бе покрита със слана. Под тях тихо се плискаха вълните на залива. В далечината се виждаше Дроганова гора, но бяха достатъчно далеч, за да не могат да ги забележат съгледвачите на кентаврите.

— Кога, по дяволите, ще тръгваме? — изръмжа Олей. От устата му излизаше облак пара. Той се почеса там, където китката му се съчленяваше с дръжката на куката, която заместваше отсечената му ръка.

— Когато аз съм готов — тросна се Лекман. — Близо сме, предполагам, но точно сега не бива да прибързваме. Трябва да внимаваме с тия проклети орки.

— Зная, Мика. Искам само да ми кажеш кога.

— Скоро. А сега си пази дъха да си топлиш вътрешностите. — Той отново разбърка кашата. Течността бълбукаше и изпускаше не особено примамлив аромат.

— Шъ ядем ли, Мика? — надигна се Блаан.

— Внимавайте, тиквената кратуна забеляза кльопачката — промърмори намръщен Олей.

Лекман не му обърна внимание.

— Да, Джабез. Вземи си купичката. — Той се зае да сипва от кашата.

Подадоха една купа на Олей. Той приседна на колене, забоде лъжица вътре и изсумтя:

— Буламач.

Блаан поглъщаше своята каша лакомо, като мляскаше и си облизваше пръстите.

— Уф! — изпъшка Олей и сбърчи устни.

— Не му се сърдиш на маниерите, когато стане напечено — припомни му Лекман.

— Не знаех, че ще трябва да го гледам как яде. — Олей им обърна гръб и се загледа към гората.

Едва сега Блаан осъзна, че говорят за него.

— Ей! — запротестира той с пълна уста и мазна брадичка.

— Неприятел! — кресна Грийвър и захвърли купичката си на земята.

Останалите последваха примера му. Изправиха се чевръсто на крака и извадиха оръжията.

По пътя откъм Дроганова гора се приближаваше конен отряд. Бяха човеци, седмина на брой.

— Кои може да са тези?

— Със сигурност не са блюстителите, освен ако не са си дали дрехите за пране.

Ездачите бяха облечени подобно на ловците на глави. Носеха кожени бричове, високи до коленете ботуши и къси, вълнени, дрипави палта. Главите им бяха покрити от лъщящи шлемове или шапки от метални брънки. Бяха измършавели, брадясали, обветрени и въоръжени с разнообразни оръжия.

— Може да са разбойници — реши Лекман, докато се приближаваха. — Макар че не съм чувал да се навъртат тъдява.

Олей се изплю презрително.

— Само това ни липсва, да си имаме работа с бандюги.

— К’во шъ прайм? — попита Блаан.

— Ще се престорим на мирни пътници — отвърна Лекман. — Не забравяйте, че можем да спечелим повече със сладка усмивка, отколкото с рязане на гърла.

— Така ли смяташ? — попита Олей.

— Запази спокойствие Олей и остави на мен да говоря. Скрийте оръжията и не предприемайте нищо, освен ако не стане напечено. Ясно?

Те се съгласиха, макар и неохотно.

Конниците също ги бяха съгледали, защото забавиха ход. Озъртаха се, но не изглеждаха изплашени.

Когато се приближиха, Лекман се изправи и вдигна ръка за поздрав.

— Добра среща!

Двама-трима от непознатите кимнаха. Снажен мъжага с гъста брада и дълга невчесана коса му отвърна:

— И на вас. — Имаше дрезгав и малко безцеремонен глас.

— На какво дължим удоволствието?

— Чак пък удоволствие. Тръгнали сме да си вършим работата.

— И каква може да е таз работа? — попита Лекман с любезна усмивка.

— Преследваме изменници.

— О, тъй ли било?

Олей се захили, но не каза нищо. Блаан се оглеждаше с типичното за него тъповато изражение.

— Тъй — кимна водачът. — А вие?

— Фермери сме. Тръгнали сме да купим добитък от другата страна на Дроганова гора.

Водачът и неколцина от хората му ги огледаха от главата до петите. Лекман се надяваше, че не разбират много от фермерство.

— Не сте от онези проклети унисти и пантеонисти, нали?

— Не и ние, друже. Чумата да ги тръшне и едните, и другите. Кротки хорица сме ние. Работим си на фермата — добави той.

— Хубаво — водачът продължи да разглежда Олей и Блаан. — Приятелчетата ти са доста мълчаливи.

— Прости селски момчета — обясни Лекман. Той закри устата си с ръка така, че Блаан да не го вижда, и добави, като намигна съзаклятнически: — Онзи, едрият, е слабоумен, но не му обръщайте внимание.

— Изглежда сякаш може да пробие с глава градска порта.

— Не, съвсем безобиден е — отвърна Лекман. — Та значи ловите изменници. Виж, за туй с нищо не можем ви помогна.

— Не и ако сте мярнали по тези места орки.

Олей и Блаан замръзнаха. Лекман успя да запази самообладание.

— Орки ли? Не. Но щом преследвате тези гнусни убийци, значи само можем да ви се възхищаваме. — Той махна с ръка към огъня. — Елате да споделите храната ни. Имаме прясна вода и малко винце.

Конниците се спогледаха. Водачът им кимна, очевидно успокоен от численото превъзходство на хората си, и рече:

— Много мило от ваша страна. Ще ви направим компания.

Наскачаха от конете. Лекман им раздаде купи и ги покани да си сипят от кашата. Макар и поразредено с вода, виното им хареса, но не бяха толкова ентусиазирани по отношение на кашата, след като надзърнаха в гърнето. Олей и Блаан седяха малко настрани. Никой от разбойниците не им обръщаше внимание.

— Разкажете ни повече за тези орки, които преследвате — предложи с привидно нехайство Лекман.

— Те са отчаяни, кръвожадни животни — отвърна водачът и надигна чашата с вино. — Една дружина, която се нарича Върколаците.

Лекман се молеше спътниците му да не издадат изненадата си. И този път извади късмет.

— Че вие цяла дружина ли преследвате?

— Тук сме само половината от отряда. Пратих другата половина да търси ей натам — той махна с ръка към залива. — Но заедно, предполагам, трябва да сме повече от тях.

— Разправят, че тези орки били страшни бойци, когато работата опре до ножа.

— Надценяват ги, ако питаш мен.

— И видяхте ли някакви следи от тях?

— Още не. Но снощи си мислехме, че сме ударили кьоравото. Оказа се обаче, че гоним едни пощурели гремлини, които бягаха тъй, сякаш задниците им горят.

— И защо мислите, че орките са някъде тъдява?

— Забелязали са ги, и то не веднъж.

— Голяма ли е наградата?

— Доста е тлъста — отвърна водачът и в гласа му се долови подозрение. — Защо? Да не мислите и вие да си опитате късмета?

— Кой, ние? — Лекман се разсмя. — Приличаме ли ти на хора, които биха си имали работа с орки?

Водачът на разбойниците го разгледа отново, разсмя се и подхвърли на хората си:

— Тия не ще да са ловци на глави, а, момчета?

Хората му намериха идеята за особено комична и се присъединиха към смеха. Някои дори сочеха с пръсти тримата, докато се кикотеха. Лекман също се смееше. Дори Олей направи усилие да се захили, показвайки изгнилите си зъби. Последен, както следваше да се очаква, загря шегата Блаан. Раменете му се разтърсиха от смях, а по бузите му започнаха да се стичат сълзи.

Слънцето се подаде над хоризонта и озари десетина души, които се кискаха едни срещу други.

Сетне нещо изпадна от палтото на Блаан, подскочи на тревата и се претърколи в краката на водача на разбойниците. Без да спира да се смее, той се наведе да види какво е.

Черната, съсухрена топка беше оркска глава. Лицето на водача се изопна.

Лекман измъкна чевръсто меча си.

— Какво? — подскочи водачът.

Острието се хлъзна между ребрата му и го прониза в белия дроб. Той изхърка и се облещи с бялото на очите. След това рухна, задавяйки се с кръв. Някои от хората му чак сега спряха да се смеят.

Лекман скочи върху следващия разбойник и го посече. Блаан се хвърли в най-гъстата част на групата и развъртя юмруци. Олей бързо измъкна оръжието си от ножницата, която държеше скрита в палтото, а в другата ръка стисна кинжал. Разбойниците наскачаха, тършувайки за оръжията си.

Лекман повали втория си противник и се нахвърли върху третия. Едва сега срещна съпротива. Разбойникът бе успял да измъкне меч и клането се превърна в схватка. Двамата си размениха удари, като разбойникът се защитаваше яростно, но от самото начало стана ясно, че Лекман е по-добър.

След като скърши гръбнака на първия си противник, Блаан запокити настрани окървавения труп. Друг разбойник се нахвърли върху него и го удари с юмрук по главата. Но постигна по-голям ефект от този на ръмящ върху гранитен блок дъждец. Нападателят се отдръпна обезкуражен, като потриваше кокалчетата на юмруците си. Блаан пристъпи към него, обгърна го с ръчищата си, повдигна го и го притисна към гърдите си. Чу се хрущене на кости. Мъжът се дърпаше с разкривено от болка лице, но изведнъж увисна безжизнено и Блаан го пусна на земята. След това започна да го тъпче.

Изплашени от шумотевицата, конете на разбойниците побягнаха към залива.

Олей освободи върха на меча си от корема на поваления противник. Следващият, който зае мястото му, размахваше разярено бойна секира. Олей се приведе под първия удар, стрелна напред ръката с кинжала и остави дълга, кървава резка върху рамото на разбойника. Той изрева от болка и замахна отново. Олей отскочи назад, препъна се в гърнето и го изрита настрани. След това се хвърли отново в атака, преодоля защитата на противника и го прониза в сърцето.

Лекман отбиваше без усилие ударите на своя противник. Миг по-късно той замахна рязко и го посече през шията. Разбойникът тупна на колене, а от зейналата рана бликна кръв. Той се преви и падна по лице на земята.

Олей и Лекман огледаха бойното поле. Телата на разбойниците бяха разхвърляни в уродливи пози. Лекман погледна към Блаан. Едрият мъж бе застанал на колене, притиснал главата на последния разбойник в мъртва хватка. С едно мощно дръпване вратът на нещастника бе скършен. Блаан се надигна и се приближи към тях.

Олей му хвърли кръвнишки поглед, но се сдържа от коментар.

— Чухте ли това? — попита ги с възмущение Лекман. — Чухте ли какво каза онзи копелдак? — Той посочи мъртвия водач на разбойниците. — Тръгнали били да гонят Върколаците! Нашите орки!

Олей изтриваше окървавения си меч.

— Казах ви да тръгнем по-скоро.

— Не започвай отново, Грийвър. Хайде да видим какво имаме тук.

Те се заеха да претършуват труповете. Първо събраха парите, оръжията и дрънкулките. Блаан откри изсъхнал комат хляб в джоба на един от убитите. Метна го в устата си и продължи да ровичка из дрехите. Олей си хареса чифт ботуши, които бяха в далеч по-добро състояние от неговите, изу ги от трупа и ги обу.

Лекман придружаваше тършуването с полугласни забележки относно състоянието на съвременния морал.

— Я вижте туй! — повика ги Блаан, който държеше в ръка навит на руло пергамент.

— Какво пише там? — попита Лекман, но се сети, че Блаан не може да чете. — Дай ми го! — Блаан му подаде свитъка. Лекман плъзна поглед по него, като мърдаше беззвучно устни. — Това е копие от прокламацията на Дженеста, в която се изброяват всички престъпления на Върколаците и се обещава голяма награда за залавянето и предаването им. — Той смачка пергамента и го хвърли.

— Новината се разпространява бързо — изръмжа Олей.

— Да. Размърдайте се, че конкуренцията взе да става голяма. Няма какво повече да правим тук.

Преди да тръгнат, тримата нахвърляха труповете в реката. Течението ги подхвана и ги отнесе сред алени петна кръв.

Това, което никой от тримата не забеляза, бе, че ги наблюдават. Една неподвижна фигура следеше действията им от малката горичка покрай пътя за Дроган. Това бе висок мъж с дълга прошарена коса, загърнат в широко черно наметало. Конят му бе снежнобял.

Но дори да бяха погледнали право към него, пак нямаше да го видят.

В царството на ниядите Дженеста завари хаос.

Съвсем според очакванията й, след като бе използвала магия за да убие сестра си. Но тя се беше надявала да открие Върколаците някъде из околностите, а засега от тях нямаше и следа.

Беше спряла колесницата си на брега на Скарокското тресавище, откъдето наблюдаваше придвижването на армията. Над блатото се бе спуснала мъгла, разнасяше се отвратителната смрад на влажни, прогнили треволяци. В далечината и високо над мъглата стърчаха планините на Малолторските острови, които също бяха обгърнати в облаци.

Всички доклади от съгледвачите гласяха едно и също: Имало сражения между поддръжници и противници на Адпар, мяркали се и отделни малочислени отряди на мръкове.

Дженеста усещаше, че ако не получи скоро добри новини, ще изгуби контрол над гнева си.

Тя извърна глава назад, където се бе разположила основната част от армията й. Между колесницата й и предния отряд се бе приземил един дракон. Яхнал коня си, генерал Мерсадион разговаряше с ездача. Не след дълго генералът обърна коня и препусна към нея.

Когато се приближи, отдаде чест и докладва:

— Милейди, изглежда ги открихме.

— Така ли? — Тя го погледна втренчено. Дясната страна на лицето му бе покрита с превръзка, пристегната на тила му. В средата имаше пробита дупка за окото. На някои места изпод краищата на превръзката се подаваше разранена плът. — Да чуем.

— Отряд, който по описание напомня Върколаците, е бил видян от другата страна на Дроган, движи се в южна посока покрай залива. — В тона му се долавяше хладина, която бе съвсем оправдана след последната й постъпка спрямо него. Но толкова по-добре.

— Доколко е сигурна тази информация?

— Било е през нощта, Ваше Величество, та грешката не е изключена напълно. Но шансовете да са те изглеждат доста добри.

Тя хвърли поглед на дракона. Беше разперил криле и се готвеше да излети.

— Можем ли да му имаме вяра? — тя посочи укротителя.

— Мисля, че да, след заплахите, които отправих. Пък и в противен случай защо ще се връща? Милейди, той е от лоялните ви поданици.

— Колко трогателно — в гласа й се долавяше нескрита насмешка. — Но ако наистина са били те, накъде са тръгнали?

— Милейди, на самия край на полуострова има само няколко незначителни селища. Най-голямото от тях е Гривеста гледка. Доколкото знам, там живеят само пантеонисти. Ваше Величество ще се радва на топъл прием.

— Не давам пукната пара за топлия им прием. Ако толкова искат, могат да се присъединят към мен. Но окаже ли се, че са давали убежище на враговете ми — горко им! Съюзите са, за да се нарушават, когато това е в угода на моите интереси.

— Милейди, в армията ни има немалко пантеонисти — припомни й той.

— Значи е време да ги поставим на изпитание. Генерале, вдигайте тази пасмина. Тръгваме за Гривеста гледка.

Далеч зад опашката на армията на Дженеста се гушеше малка горичка. В нея се спотайваше отряд от две дузини войници. Всичките бяха орки.

Съдейки по татуировките на скулите му, водачът им бе с чин десетник.

— Ако успеем да заобиколим армията — заговори той, — ще стигнем преди тях върха на полуострова. Така ще ги изпреварим в Гривеста гледка.

— Сигурно ли е, че Върколаците също са тръгнали натам? — попита един изплашен оръженосец.

— Така докладваха на кралицата. Съобщи й го един от съгледвачите-укротители преди няколко часа. Бях наблизо и го чух с ушите си.

— Да дезертираме значи — въздъхна друг. — Но това е много рисковано. Опасно е да напускаш армията на Дженеста.

— А не е ли по-опасно да останеш в нея? — тросна се десетникът.

Думите му бяха подкрепени от останалите.

— Правилно! — извика някой. — Нали видяхте какво направи тя с генерала?

Останалите се заеха да изреждат списъка с неправдите.

— Екзекуциите!

— Тъпи заповеди и безумни, самоубийствени задачи!

— И бичуването!!!

— Добре, стига! — вдигна ръце десетникът. — Знаем всичките й престъпления. Въпросът е, какво да направим сега? Да останем при нея и да изгубим живота си в името на безумната й кауза или да се присъединим към Страк?

— Какво всъщност се знае за този Страк? — попита първият оръженосец. — Защо смятате, че е по-добър водач от нея?

— Помисли, преди да говориш. Той е един от нашите и никога не й се е подмазвал. Ако не искаш да идваш, твоя воля. Но да ви кажа правичката, това тук за мен не е живот. Ако ще се мре, нека да е за нещо, което си заслужава. — Останалите закимаха. — Така поне ще имаме възможност да се разплатим за обидите!

— На Дженеста и онези противни човеци! — извика някой.

— Точно така — съгласи се десетникът. — Сигурно няма да сме последните, които ще се съберат под знамената му. Чувал съм и други да си шепнат, че са готови да идат при него. Стига приказки, да преминем към действия!

— А вярно ли е, че боговете са го пратили да ни освободи? — чу се друг глас.

Десетникът огледа лицата на останалите.

— Не зная дали е вярно. Но поне що се отнася до нас, той си е пратеник на небесата. Да се съюзим с него!

Това бе достатъчно другите да вземат решение.

— Следвай Страк! — извика им десетникът и те отвърнаха единогласно на призива:

— Следвай Страк!

10.

Непрогледен мрак. Никакъв звук, нито мирис. Празно пространство.

Точица светлина. Тя започна да се увеличава така бързо, сякаш той летеше към отвора на бездънен кладенец, от скоростта му се зави свят.

Изведнъж го заля вълна различни усещания.

Ярка светлина, топъл бриз върху кожата, миризмата на мокра от дъжд трева, плясък на вълни.

Осъзна, че стиска нещо в ръка. Погледна надолу и установи, че държи тояга. Беше стъпил върху червеникави, грубо издялани дъски. Вдигна глава и се огледа.

Намираше се в самия край на малък пристан, отвъд който се простираше равна водна шир. Слънчеви лъчи трепкаха върху огледалната повърхност и отблясъците им го заслепяваха. Брегът на езерото бе обрасъл с надвиснали дървета и храсти. Денят бе ясен и ведър, огласян от песни на птички.

— Добре дошъл отново, мечтателю.

Той се извърна бързо.

Тя стоеше там. Изправена, с горда осанка, великолепна. В ръката си стискаше тояга като неговата. На устните й трепкаше хладна усмивка.

Той понечи да отвърне нещо.

Неочаквано тя зае бойна стойка. Беше насочила тоягата си към него и я държеше на височината на гърдите, сякаш бе копие, разтворила широко крака. Тялото й бе като изопната струна.

Ударът дойде, преди той да го забележи. Само благодарение на инстинкта си успя да вдигне ръка и да го парира частично.

Беше втрещен.

Тя отстъпи назад, размаха тоягата и нападна отново. Той отново отби удара, като този път почувства сътресението от сблъсъка в цялото си тяло. Тя приклекна, опита да го нападне ниско, но и този път той успя да я спре.

— Събуди се! — извика тя, докато подскачаше извън обсега му. Сега вече се усмихваше и очите й блестяха. Изведнъж се досети, че атаката не е преднамерена. Женската му оказваше огромната — според представите на техния народ — чест да участва в престорен дуел. Макар че никоя друга раса не би го сметнала за чест, при орките не беше рядкост по време на подобни двубои да получават сериозни счупвания и дори фатални наранявания.

— Спри да се защитаваш и започни да се биеш! — извика му тя, потвърждавайки подозренията му. — Не съм те поканила само да ми парираш ударите!

С дефанзивната си игра той почти я бе обидил. Сега най-сетне беше наясно с положението.

Хвърли се напред и я подкоси през краката. Ако я беше уцелил, щеше да я повали. Но тя подскочи пъргаво, високо над тоягата му и незабавно отвърна. Размина му се по чудо.

Двамата започнаха да обикалят в кръг, стараейки се да не се разкриват пред противника.

Тя замахна от високо към главата му. Той парира с единия край на тоягата, рискувайки да я строши, но за щастие краят на нейната тояга отскочи от неговата. Почти веднага той я мушна с другия край в гърдите и щеше да й изкара въздуха, ако тя не бе съумяла да отбие удара.

Отговорът й бе дъжд от тежки удари, които го принудиха да развърти тоягата си като полудял, за да успее да ги отбие. Всичките му опити за контраатака бяха потушавани в зародиш.

Двамата отново се разделиха.

Играта започваше да му харесва. Вълнението от боя изпълваше тялото му, ускоряваше мислите му и превръщаше краката му в пружини. Женската беше изумително добра, мечта за всеки орк, търсещ подходящ партньор за упражнения.

Отново се срещнаха. Той клекна и повтори опита си да я помете. Тя подскочи и се завъртя. Тоягите им се срещнаха във въздуха. Той размаха своята, удари и отстъпи. Тя се топеше под ударите му като сняг, сетне се възстановяваше светкавично и на свой ред го засипваше с удари. Двамата притичваха напред-назад по пристана, ту печелеха територия от противника, ту я връщаха обратно.

После тя замахна към рамото му. Той се отдръпна, тоягата й удари един от стърчащите колове на пристана и се строши в него.

Той я улови за ръката и двамата се разсмяха.

Тя захвърли настрани строшената тояга.

— Да речем, че сме наравно?

Той кимна и захвърли своето оръжие.

— Ама и теб си те бива с оръжието — рече запъхтяно тя.

— А ти си истински воин — отвърна той.

Двамата се измериха с погледи, в които се четеше нараснало уважение. Той намери за особено привлекателни изпъкналите й мускули и лъскавата от пот кожа.

Мигът отмина.

— Постигна ли най-сетне целта си? — попита го тя. — Целта, за която говореше?

— Не. Има твърде много препятствия по пътя ми.

— Би могъл да ги заобиколиш.

Той не виждаше как.

— На орките по им отива да вървят направо.

— Истина е. Но понякога перцето тежи повече от меча.

Объркването му беше очевидно.

Нещо шляпна наблизо. На повърхността на езерото се показа златистооранжева риба с дълги черни мустаци. Тя премина, криволичейки, между тръстиките под пристана.

Орката кимна към нея.

— Ето едно същество, което не познава ограниченията на своя свят и живее в щастливо невежество. — Тя коленичи и потопи ръка във водата. Рибата се стрелна встрани. — Бъди като риба, и онова, което ти се изпречва на пътя, ще се превърне във вода.

— Не мога да плувам.

Тя се разсмя, но в смеха й нямаше и следа от подигравка.

— Защо всеки път, когато се срещаме, имам усещането, че не съществувам реално за теб? — попита го тя, докато се изправяше.

— Какво искаш да кажеш?

— Че сме в различни светове. Ти си тук, но не напълно. Спомням си срещите ни като сънища наяве.

Поиска му се да й каже, че той се чувства по същия начин, но не успя.

Пространството го погълна.

Той подскочи и се събуди.

Държеше в ръцете си юзди. Яздеше начело на дружината, по пътя за Гривеста гледка.

Беше късна сутрин. Денят бе облачен и дъждовен.

Той разтърси глава, след това се почеса по носа.

— Добре ли си, Страк?

До него яздеше Койла. Имаше загрижен вид.

— Да. Само дето…

— Пак ли сън?

Той кимна.

— Но ти затвори очи за не повече от половин минута.

— Сигурна ли си? — попита я объркано той.

— Може и по-малко да е било. За няколко секунди.

— А ми се стори толкова… дълго.

— И какво стана този път?

— Срещнах онази… женска — мислите му все още бяха объркани. — И тя ми каза неща, които си мислех, че разбирам… поне до известна степен. — Той улови погледа й. — Не ме гледай така.

— Беше ми интересно, нищо повече. Какво друго?

— Ами, призна ми… че съм й се струвал някак… нереален.

— Какво пък, може да се сънувате взаимно — каза тя.

Това му се стори прекалено сложно, затова само добави:

— Освен това ме покани на престорен дуел.

Тя вдигна многозначително вежди. Нерядко престореният дуел между мъжкар и женска бе прикрит начин за флиртуване.

— Зная какво си мислиш — рече й той. — Но това е само сън!

— Може би — рече тя предпазливо. — Създал си в ума си идеалната женска.

— О, казваш го, сякаш съм превъртял.

— Не, не, не исках да кажа това. Но ти никога досега не си се чифтосвал. Пък и кой от нас го е правил, като се има предвид какъв живот водим. Не можеш твърде дълго да загърбваш… естествените нужди. Ето откъде се пораждат и сънищата.

— Как бих могъл да се чифтосам с някой, който дори не съществува? Освен ако не ми хлопа дъската?

— Напълно здрав си, повярвай ми. Исках да кажа, че в този сън срещаш женската, която би желал да имаш, нищо повече.

— Не ми се вярва, но пък от друга страна… — Той не можеше да обясни какво има предвид. — Има нещо, което ужасно ме изнервя. Все не успявам да науча името й.

Изминаха няколко часа, през които не се случи нищо особено.

В ранния следобед Страк даде заповед да спрат за почивка и храна. Оставаше съвсем кратък преход до Гривеста гледка. Разпратиха няколко групи на лов. Други тръгнаха да събират из гората диви плодове.

Двамата с Койла се присъединиха към последните. Страк се постара да се отдалечат от останалите и те се настаниха върху един паднал дънер, от който се виждаше заливът.

— Какво има пак? — попита тя, очаквайки отново да стане дума за сънищата.

— Забелязах нещо по-рано. Не зная обаче какво може да означава. — Той бръкна в кесията, извади звездите и ги подреди една до друга на тревата. — Разглеждах ги и… чакай да видим дали ще стане отново.

Тя беше учудена и заинтригувана.

Той взе седемлъчната звезда, която бяха открили в Роднопол, и постави до нея четирилъчната от Прокоп. След това ги допря с напрегнато изражение на лицето. Изминаха няколко секунди.

— Не зная дали… — изведнъж се чу глухо изщракване. — А, ето!

Звездите се бяха прилепили една за друга, придържани от лъчите, макар да не се виждаше как точно бе станало.

— Как го направи? — попита тя.

— Честно казано, не зная. — Той й подаде двете звезди.

Дори от съвсем близо тя не бе в състояние да установи по какъв начин звездите се бяха прикрепили една за друга. Ала въпреки това изглеждаха като едно цяло.

— Не може да бъде — промърмори тя, докато ги въртеше в ръце.

— Зная. И аз си рекох така първия път.

— Знаеш ли, този, който ги е направил, е бил доста умен — рече тя. — Лесно ли е да ги разделиш?

— С малко сила и разклащане става. Но може би защото не знам как точно се прави. — Той протегна ръка и тя му ги върна. — Но като ги гледаш така, си мислиш, че са били създадени точно за това.

— Да, и аз си го помислих. — Тя не можеше да свали очи от тях. — Случайно ли го откри?

— Донякъде. Разглеждах ги и изведнъж… го разбрах. Струваше ми се съвсем очевидно.

— Притежаваш скрити таланти. На мен никога не би ми хрумнало. — Тя погледна съчленените звезди. Имаше нещо във връзката им, което противоречеше на всякаква логика. — Какво ли означава това?

— Не зная — сви рамене той.

— Разбира се, след като си осъзнал, че две от тях могат да се съчленяват…

— Същото важи и за останалите. Да. Но нямах време да опитам.

— Сега имаме.

Той посегна към една от другите звезди, но спря. Беше дочул шумолене от шубрака пред тях. Двамата се изправиха.

Храстите се разтвориха и от там пристъпи една фигура. Беше само на няколко крачки от тях.

— Ти! — възкликна Койла и ръката й се стрелна към дръжката на меча.

— Какво е това, по дяволите? — изрева Страк.

— Нали ви обещах, че пак ще се срещнем — припомни им Мика Лекман.

— Хубаво — кимна навъсено Койла. — Сега ще мога да си свърша работата.

Ловецът на глави не обърна внимание на заканата й. Беше се втренчил в звездите.

— Много мило, че сте се досетили да ми ги донесете.

— Ако ги искаш, ела и ги вземи — озъби му се Страк.

— Чу ли това, Грийвър? — подвикна Лекман.

От храстите встрани от Страк и Койла се появи втори човек. В едната си ръка държеше нож, а другата завършваше с метална кука.

— Какво имаме тук, сбирка на негодници? — обади се Койла.

Олей я надари с поглед, изпълнен с омраза.

— Виждаш ли, Грийвър? — попита Лекман. — Разделяй и владей.

Олей посочи с върха на меча си Койла и изръмжа:

— Време е за разплата, кучко.

— Когато си готов, еднооки. Или трябва да те кръстя едноръки? Едноухи?

Лицето му се изкриви от гняв.

— А къде е тъпакът? — зачуди се Страк.

Храсталакът отново се разлюля и сред дъжд от листа се подаде Блаан. Носеше яка сопа с обгорена дръжка и шипове на края.

Нямаше и следа от останалите Върколаци.

— Искаме само главичките ви — увери ги Лекман. — Нищо повече. А и тези — той посочи звездите. — Да не вдигаме голяма врява, а?

— Ще ги получиш на куково лято, гаднико — рече му Койла.

Оръжията се хлъзнаха навън от смазаните ножници.

Страк и Койла опряха гърбове. Тя се извърна към Олей, а Страк пое Лекман и Блаан.

Ловците на глави пристъпиха към тях.

Страк с лекота отби първия удар на Лекман. Още три пъти остриетата им се срещаха опипващо. Веднага щом водачът на ловците на глави отстъпи назад, Страк се метна и изрита Блаан в корема. Големият мъж се преви и за кратко бе вън от играта. Страк се извърна и отново кръстоса меч с Лекман.

За да е наравно с Олей, Койла се бе въоръжила с меч и нож. Двамата си разменяха светкавични удари, преминавайки от отбрана в нападение. Остриетата им свистяха на сантиметри от целта. Мушкащите удари се отбиваха настрани, замахващите се парираха със сила и умение. Мечовете им се заклещиха и тя запъна крака в земята за по-голяма устойчивост. Той се дръпна назад, все още под въздействие на гнева си. За миг мечът му изсвистя към шията й и тя едва успя да отскочи.

Блаан отново се прокрадваше към Страк. Капитанът избегна поредния удар на Лекман, обърна се и замахна срещу него. Не можа да го удари, но успя поне за кратко да го накара да отстъпи.

Изгубил търпение, Олей скъси дистанцията с Койла. Един обратен удар на кинжала му едва не разсече лицето й и само късметът й помогна да избегне мушването в гърдите. Веднага след това Койла премина в контраатака, принуждавайки го да отстъпи отново. Той се препъна и изгуби равновесие. Койла забеляза удобния миг, подскочи и замахна вертикално с меча — удар, който би трябвало да го разсече на две. Но острието се плъзна по металния обков на изкуствената му ръка. Бликнаха искри, а болката само засили още повече гнева му.

Страк бе изправен пред избор. И двамата му противници бяха достатъчно близо, за да му създадат сериозни проблеми, а трябваше да избере с кого да се справи първо. Блаан сам поднесе решението. Сопата му се стовари в смазващ удар, който щеше да разбие черепа на Страк, ако краката на гиганта не го бяха издали. Мечът на капитана се стрелна като усойница и разпори ръката на Блаан. Големият мъж изрева от болка и отстъпи.

Койла и Олей бяха стигнали до пълно равновесие на силите. И двамата бяха подтиквани от жаждата да приключат с противника си, но не намираха подходяща възможност да го сторят, преди да са се изморили.

Възползвайки се от това, че вниманието на Страк е погълнато от Блаан, Лекман се хвърли в атака, въртейки меча с невероятна бързина. Страк успя да задържи позицията си, като отбиваше ударите. После на свой ред премина в атака и принуди Лекман да заотстъпва крачка по крачка под ураган от страховити удари. Възможността да приключи двубоя бе съвсем близо, ала Блаан развали всичко. С шуртяща от раната кръв, размахал високо сопата, той нахлу помежду им, обладан от неистова ярост. Неочакваната му поява можеше да наклони рязко везните, ако не се бе случило нещо изненадващо. Внезапно тялото му се разтърси. Той се отдалечи бавно от храстите, като крачеше вдървено, с изцъклени очи. След още една крачка стана ясна причината за странното му поведение.

От гърба му стърчеше секира.

Сцената накара всички участници в схватката да застинат на местата си. Койла и Олей, Страк и Лекман заотстъпваха един от друг, втренчили изумени погледи в Блаан, който все още стискаше сопата.

Магията бе развалена от появата на Хаскеер, който изхвърча от храсталака с бързината на банши. Джъп и още неколцина оръженосци го следваха.

Лекман и Олей се обърнаха и хукнаха направо през шубраците. Джъп и оръженосците ги последваха. Койла също се присъедини към преследвачите.

Само Страк и Хаскеер останаха на малката полянка, насред която продължаваше да стърчи Блаан. Секирата бе хлътнала дълбоко между плешките му и от раната се стичаха кървави ручеи, ала въпреки това той продължаваше да върви. Погледът му бе втренчен в Хаскеер. С неимоверни усилия вдигна сопата си и се хвърли напред с очевидното намерение да разбие черепа на внезапно появилия се орк.

Хаскеер и Страк реагираха едновременно. Единият заби меча си в гърдите на Блаан, другият — в хълбока му. Веднага щом издърпаха оръжията си, краката на гиганта се подгънаха и той се олюля. След това рухна по очи на земята.

От другата страна на шубраците се дочу тропот. Яхнали коне, Лекман и Олей препускаха право срещу преследващите ги орки. Страк и Хаскеер се хвърлиха на земята и конниците профучаха покрай тях. Дотича Койла, зае позиция и метна един нож. Оръжието изсвистя покрай ухото на Олей. Ловците на глави пришпориха конете си и се понесоха към брега на залива.

— Ще ги последваме ли? — попита задъхано Койла.

— Докато стигнем при нашите коне, вече ще е безсмислено — отсъди Страк. — Оставете ги. Пак ще се срещнем.

— Разчитам на това — озъби се Койла.

Страк събра звездите, после се обърна към Хаскеер.

— Добра работа, стотник.

— Удоволствието бе мое. Пък и му го дължах. — Той се приближи към трупа на Блаан, опря безцеремонно крак в гърба му и изтегли секирата. След това се наведе и взе да я бърше в тревата.

Джъп се приближи и се загледа в гигантската купчина плът.

— Е, поне за днес осигурихме прехраната на лешоядите.

— Не зная какво мислите, но на мен ми се струва, че тези места са ужасно населени — оплака се Койла.

— Така е — съгласи се Страк. — Напоследък непрестанно срещаме гости.

— Не очаквай положението да се подобри — предупреди го Джъп.

11.

Рано привечер на същия ден дружината наближи Гривеста гледка.

Първото, което привлече вниманието им, бе един хълм със стръмно издълбан склон. Върху скалната повърхност бяха изрисувани фигури — стилизиран дракон, орел с разперени криле и схематично изображение на къща с колони отпред. Чертите бяха ярки и пресни, почти сияеха в настъпващия здрач.

Селището бе разположено в долина близо до брега. Покрай него преминаваше поток, а откъм залива бе построен дървен кей и улей за спускане на лодки. За кея бяха завързани няколко канута и ладии.

Дружината се изкатери предпазливо на хълма, от който се виждаше селището. Страк назначи двама оръженосци да останат при конете, а останалите поведе към върха на хълма.

С течение на времето Гривеста гледка се бе разраснала и изпълнила цялата долина. Селището бе заобиколено от висока ограда, скована от масивни, забити в земята греди. На няколко места бяха построени наблюдателници, които стърчаха над оградата. Имаше и врати към всяка от четирите посоки на света, които в момента бяха отворени.

— Изглежда не смятат, че ги дебне опасност — отбеляза Койла като посочи вратите.

— Но въпреки това изглеждат готови за нападение — рече Страк. — Не са чак толкова наивни.

— Много странно място — бе коментарът на Джъп.

Това, което видяха отвъд оградата, потвърди впечатлението му. От вътрешната страна на стената бе построена дървена платформа, следваща я по цялото протежение. Зад нея се виждаха къщите, някои от дърво, а други от камък и дори от глина. Имаше и такива, които по-скоро наподобяваха навеси.

Но най-странна бе гледката в средата на селището. Там се ширеха три долепени една за друга площадки. В най-лявата се издигаше втората по височина сграда в Гривеста гледка — каменна пирамида, надвишаваща стените. Но вместо със заострен връх, тя завършваше с плоска тераса, оградена от нисък перваз. Повърхността на пирамидата лъщеше от наскоро спрелия дъжд.

На изравненото място отдясно имаше друга сграда, която все още беше в строеж. Между скелето прозираше горната част на дървената й конструкция. Земята под нея бе облицована с плочи от сив и бял мрамор. Отпред стърчаха колони, по които можеше да се съди, че рисунката върху скалната стена пред града е грубо подобие на строящата се сграда. Предположиха, че е храмът, за който бе споменал Катц.

Но най-голяма от всички бе постройката на централния площад.

Самият площад бе заобиколен от огромни бледосини изправени камъни. Повечето бяха по двойки, с височина на къща и поддържаха трети, положен хоризонтално камък. Те създаваха впечатление за серия от високи и тесни арки.

— Какви усилия са били положени да се построи подобно нещо! — възхити се Алфрей.

— Хората са безумци — обяви Хаскеер. — Това е чиста загуба на време.

Из вътрешния кръг бяха наредени още големи камъни, които образуваха геометрична фигура.

Койла погледна към центъра на кръга.

— Това е невероятно! — прошепна тя.

— Не си ли виждала такова нещо? — попита Алфрей.

Тя поклати глава.

— Аз съм виждал един-два — рече той. — Но никога толкова големи.

В центъра на кръга имаше още една група синкави камъни, общо десет на брой, положени така, че да оформят пентаграма.

От сърцето й изригваше гейзер магия.

Той беше безшумен, блещукащ, като вертикална дъга, но по плътност наподобяваше поток, който трепти и танцува. Колебливите му краища се различаваха по тъмните, включващи всички основни цветове контури. Въздухът около енергийния източник трептеше като в много горещ ден.

Тази чудата гледка ги накара да онемеят.

След известно време Джъп наруши мълчанието:

— Тук магията трябва да е особено силна, след като блика в такива количества и се попива в земята наоколо.

— Но природните запаси навярно се попълват непрестанно — припомни му Алфрей. — Магията принадлежи на земята, тя се храни от нея. Не може да изтича на воля.

Из селището се виждаха доста хора, които щъкаха в различни посоки, очевидно изпълнявайки своите задължения. По тесните улици се разминаваха каруци и колички, имаше и конници. Най-голямо бе струпването около храма, където явно се обработваше камък и дърво, ако се съдеше по звуците, които долитаха от там.

— Какво ще правим сега? — обърна се Койла към Страк.

Той едва намери сили да откъсне очи от магичния гейзер.

— Ами, тези са пантеонисти. Би трябвало да ни посрещнат добре.

— Говориш за хора — припомни му Хаскеер. — Не можеш да разчиташ на тяхното постоянство.

— Хаскеер е прав — съгласи се Алфрей. — Ами ако започнат да се държат враждебно?

— Има само две възможности — рече Страк. — Или ще се държат радушно и може би ще се съгласят да разменят звездата, или ще са враждебно настроени и тогава не можем да направим нищо, тъй като са много повече от нас. Така че не виждам защо да не вдигнем парламентьорско знаме и да се спуснем долу.

Койла кимна.

— Съгласна съм. В края на краищата знаем, че Катц е идвал тук. Така че явно поне срещу пиксите нямат нищо против.

— Но спомнете си какво каза Катц — обади се Джъп. — Че строят храма за звездата. Щом полагат такива огромни усилия за нея, едва ли ще са склонни да ни я дадат.

— Ами да — поклати глава Алфрей. — Няколко чувала пелуцид няма да наклонят везните.

— И още нещо — досети се Койла. — Щом ценят толкова високо тяхната звезда, няма ли да е рисковано да слизаме при тях с още четири от същия вид.

— Че ние няма да им казваме какво носим — възрази Страк.

— Да, но какво им пречи да ни претърсят насила?

— Страк, защо не оставиш звездите тук, заедно с неколцина оръженосци — предложи Алфрей.

— Никак не ми се ще. Не че не вярвам на Върколаците. Но тези, които останат тук, ще бъдат лесна плячка при нападение. Предпочитам звездите да са при нас.

Койла не беше убедена, че това е единствената причина за отказа му.

— Наистина искаш всичко или нищо, нали?

Той не отговори.

— Защо не опитаме същия подход като в Троица? — предложи Джъп.

— Не става — поклати глава Страк. — Тук е различно. Там имаше джуджета, с които да се смесиш. Да виждаш тук джуджета? Няма. Нито други риби, сред които да плуваме.

Дори сравнението да се стори странно на останалите, те с нищо не го показаха.

— Е, какъв е планът?

— Според мен, щом вратите са отворени, общото настроение в града е миролюбиво. Предлагам да слезем открито. Ще се поогледаме. Ще видим как се държат с нас хората.

— И ще се опитаме да откраднем звездата — довърши вместо него Джъп.

— Ако се наложи. Ако не искат да я разменят и не се вслушат в гласа на разума.

— Че какъв глас на разума от наша страна? — захили се насмешливо джуджето.

— Искам да помисля — рече им Страк, после погледна към небето и добави: — Или ще слезем сега, преди да се е стъмнило, или ще трябва да чакаме изгрев-слънце. Предлагам да почакаме.

Останалите разбраха, че му е хрумнало нещо и се съгласиха.

Само Алфрей възрази:

— Нали сам каза, че районът е пренаселен. Колкото по-дълго стоим тук, толкова по-голяма е възможността да се натъкнем на някой, който не ни мисли доброто.

— Зная. Ще разположим подсилени постове и ще спим с по едно отворено око.

На един друг хълм, не много далеч от този, Кимбал Хоброу бе в особено приповдигнато настроение.

— … маршируващи под знамената на Всемогъщия Бог! — провикна се той.

В отговор на думите му отекна ревът на множество гърла.

Кимбал стоеше до Милост, окъпан в тайнствена, трепкаща светлина, която хвърляха факлите от двете им страни. Пред него се простираше цяла армия, океан от човешки лица, над които блещукаха хиляди факли. Неговите блюстители с горди осанки бяха строени в първата редица.

— Близък е часът на нашето избавление! — обеща им той. — Нужна е само воля и нищо повече, братя мои, за да довършим започнатото и да смажем безбожниците! Да стрием на прах костите на изменниците-пантеонисти и на езичниците от древните раси! И аз имам тази воля!

Нов възторжен рев го накара да продължи. Из въздуха се размахваха пики и знамена.

— Притежавам не само волята, братя, но и широките рамене на Господа Бога, на които да стъпя! — провикна се той и плъзна поглед по редовете, докато те го аплодираха. Зад редицата на блюстителите виждаше унисти от близки и далечни селища и наемници джуджета. Истинска сбирщина, но какво от това, след като Светият дух ги обединяваше. С изключение на джуджетата, разбира се, които бяха езичници.

— Имаме много врагове — предупреди ги той. — Защото злото е примамливо и е навсякъде. Дори сега, докато се обръщам към вас, братя мои, едно от превъплъщенията на злото крачи на чело на цяла армия към Гривеста гледка! Вие всички я познавате! Тя е блудницата от Светото писание, змията в царството Божие! Но с ваша помощ ние ще я смачкаме!

Ревът кънтеше като несекващи гръмотевици.

— Ние сме много и ще ставаме повече! Сега се кове бъдещето на нашия народ! И на другите раси, които ни помагат — добави той, за да включи и наемниците-джуджета в обещанията. — На нашите деца! — Той положи ръка на рамото на Милост. — За безсмъртието на нашите души!

Ревът, който изтръгна този път от гърлата им, сигурно можеше да пробуди и мъртъвците.

На бойното поле се въргаляха триста-четиристотин човешки тела, както и неопределен брой коне и товарни животни. Преобърнати каруци и фургони, някои от които горящи, бяха като острови насред кланицата.

Дженеста наблюдаваше с безразличие как войниците от нейната армия сноват из полето и плячкосват убитите.

Със светнало от радост лице Мерсадион я бе поканил да се наслади на тяхната малка победа.

Тя обаче не беше в настроение за празненства.

— Каква ти победа! Тези нещастници, дето ни се изпречиха на пътя, само ни забавиха. Няма нищо по-важно от Върколаците и инструментумите.

Забравила с кого разговаря, тя бе допуснала да произнесе дума, която не бе използвала досега пред него. Генералът имаше известна, макар и бледа представа за значението й, но се постара да не го покаже с нищо.

— Милейди, преди да го довършим, един от ранените призна, че са били на път да се присъединят към по-многобройна унистка армия.

— Къде?

— Не можахме да разберем, Ваше Величество. Но изглежда не е далече.

— В такъв случай разпратете още съгледвачи. Правете каквото трябва. Не ме занимавайте с дреболии. — Настроението й рязко се влоши. — Да потегляме за Гривеста гледка! — Тя махна с ръка в знак, че е свободен.

Той потъна в нощта, опитвайки се да овладее нарастващото си възмущение.

Наблизо течеше малка рекичка. Дженеста взе една факла, приближи се до брега, заби я в меката почва и приседна. Светлината на факлата хвърляше мигащи отблясъци по повърхността на поточето. Но след известно време кралицата забеляза, че отблясъците приемат определена форма. В началото бяха само отражение на пламъка на факлата, но сетне огънят и водата се смесиха.

Дженеста наблюдаваше появилото се във водата лице по-скоро с досада, отколкото с изненада. След смъртта на Адпар вече не беше необходима специална среда, за да могат да общуват Дженеста и единствената й оцеляла сестра. Проблемът беше, че правилото важеше и в двете посоки.

— Сега ми е само до теб, Санара.

— Не можеш да се скриеш от последствията на своите действия.

— Какво знаеш за моите действия, натрапнице?

— Зная за злото, което си сторила на сестра си.

Дженеста си помисли, че при подходяща възможност би го повторила отново. Дори имаше подобно намерение.

— Трябва да си доволна от това, което сторих. Един тиранин по-малко на земята. Такива неща не те ли радват?

— Лицемерието ти е отблъскващо. Не ти ли е известно, че мнозина те имат за най-големия тиранин?

— О, така ли? — попита Дженеста с нескрито задоволство.

— Така е и ти го осъзнаваш напълно. Деспотизмът ти няма граници.

— Нима е по-лош от тиранията на единствения унистки бог? И от неговите последователи, които не знаят милост?

— Че нима боговете на древните раси не са били жестоки?

— Кой се поставя сега над боговете? — захили се Дженеста. — Както и да е, съмнявам се, че ме посещаваш само за да ме обсипеш с укорите си. Имаш ли да кажеш нещо важно, защото съм доста заета?

— Ти прогонваш дори онези, които се опитват да ти помогнат. Всички бягат от теб.

— Достатъчно силна съм, за да постигна онова, което искам.

— Може би.

— А когато го постигна, вече няма да се нуждая от последователи.

— В тази игра, сестрице, има и други силни играчи. От някои от тях би трябвало да се боиш дори ти.

— От кого? — просъска Дженеста. — Кой би посмял? Унисти, пантеонисти, религиозни фанатици! Или тези орки, които преследвам. Жалка дружина, която не може да се мери с моята армия. От тях ли да ме е страх? От тези глупави диваци!

— Подиграваш им се, но те се оказаха далеч по-способни в това начинание.

— Какво искаш да кажеш?

— Казах достатъчно.

— Да не би да имат вече няколко от инструментумите? — попита кралицата, като едва успя да скрие вълнението в гласа си.

Санара не отговори.

— Мълчанието ти е достатъчно красноречиво, сестрице. Би трябвало да ти благодаря за информацията. Сега вече зная, че като заловя онези изменници, ще получа повече, отколкото съм очаквала. Добре са си свършили работата.

— Заобиколена си от смърт и проклятие.

— И това ли е всичко? Аз съм господарка и на двете, Санара, и нито едно от тях не може да ме изплаши.

— Ще видим. Но защо трябва да причиняваш нови страдания? Все още не е късно да се поправи стореното.

— Приказки на вятъра, Санара, и нищо повече. Омръзна ми да слушам хленченето ти.

— Но не казвай, че не съм те предупредила.

Дженеста замахна ядно с ръка, удари по водата и прекъсна връзката.

Съмняваше се, че ще може да се справи със Санара така лесно, както с Адпар. Защитата й беше далеч по-силна. Но въпреки това реши да постави тази задача в началото на списъка.

Страк и дружината бяха все още на върха на хълма, когато се зазори.

Лъчите на изгряващото слънце се отразяваха от постройките под тях. Чуваха се птичи песни.

Онези от оръженосците, които си бяха легнали в последна смяна, започнаха да се пробуждат. Страк почти не беше мигвал. Нито пък Койла.

— Тези никога ли не спят? — кимна тя към селището.

По улиците се движеха тълпи хора. На скелето на храма вече вдигаха с въжета строителни материали.

— Работливи са, не може да се отрече — отвърна Страк. — Цяла нощ бяха на строежа.

Имаше хора и вън от вратите. Някои пеша, други, яхнали коне, обикаляха стената.

— Това сигурно са патрули — подметна Джъп и се прозя.

— Страк, реши ли какво ще правим? — попита Алфрей.

— Нали ви казах, спускаме се мирно и открито.

— Щом казваш.

— Ти май не си съгласен.

— И не само той — рече му Койла. — Ако нещата долу се объркат, всички ставаме заложници на съдбата.

— Какво друго може да се направи? Както ви казах… — той млъкна, извърнал глава надолу към селището.

— Какво има? — попита Койла.

— Страк? — присъедини се към нея Алфрей.

— Някой идва.

— А? — надигна се до него Хаскеер.

И тогава ги видяха. Група ездачи, които тъкмо се спускаха в долината.

— Богове! — възкликна Джъп. — Трябва да са поне стотина.

Койла засенчи очи с ръка.

— И са орки.

— Орки са, в името на Четворицата! — потвърди Алфрей. — Страк, кои може да са?

— Ако късметът ни е изневерил, сигурно е съгледвачески отряд на Дженеста.

— А ние сме само седмина — информира го Хаскеер.

Някои от ездачите размахваха щитовете и копията.

— Не ми изглеждат враждебно настроени — рече Джъп.

— Освен ако не е клопка — предупреди ги Страк.

— Нали ти казах, Страк! — грейна Джъп. — Ясновидство!

— Какво искаш да кажеш? — попита го смутено капитанът.

— Ти знаеше, че ще дойдат, преди още да ги видиш. Те не вдигаха никакъв шум. Как го направи?

— Ами сякаш имах… предчувствие. — Страк забеляза, че останалите го гледат втренчено. — Какво става, никой от вас ли не се доверява на инстинктите си?

Алфрей кимна към ездачите.

— Сега не е моментът. Какво ще правим с тях?

Страк въздъхна.

— Ще сляза при тях. Ти, Койла и четирима оръженосци ще ме придружите. — Той се обърна към Джъп и Хаскеер. — Вие двамата поемате командването, докато се върна.

Ако някой от двамата имаше възражения, предпочете да ги запази за себе си.

Страк, Койла и Алфрей заслизаха по склона, следвани от Орбон, Проок, Вобе и Финдже.

Стигнаха равното почти едновременно с ездачите. Орките имаха миролюбив вид. Някои дори се усмихваха. На Страк му се стори, че зърна сред тях и телохранителите на Катц.

Предвождаше ги орк със знаци на десетник, който ги поздрави.

— Аз съм Кренад. Добра среща! Ти си Страк, нали?

— Защо питаш?

— Идваме да се присъединим към вас.

— Не набирам войници.

Кренад посърна.

— Остави го да се изкаже, Страк — прошепна Койла.

Когато Страк заговори отново, тонът му не бе така предизвикателен.

— Откъде сте?

— От разни места, капитане. Повечето от нас са бегълци от ордата на Дженеста. Със сигурност ще дойдат и още.

— Защо? По каква причина толкова много искат да ме следват?

— Мисля че е очевидно, капитане — отвърна малко смутено Кренад.

— А как разбрахте къде да ни намерите? — попита Алфрей.

— От Дженеста.

— Какво? — подскочи Койла.

— Тя идва насам с цяла армия. Доста голяма. И не всички воини, които предвожда, са готови да я напуснат като нас. Ние не взехме багаж и затова успяхме да ги заобиколим и изпреварим. Дженеста ви следва от известно време. Един от драконовите съгледвачи ви е забелязал.

— Е, ние знаехме, че се е отправила към Дроган — рече Алфрей.

— Поне няма да пострадат кентаврите — въздъхна Койла.

— Да, защото тя иска вас. Ужасно много. Но това не е всичко.

— И по-лошо ли има? — повдигна вежди Койла.

— Да. Още една армия идва насам. Унисти, доколкото ни е известно. И не са в съюз с Дженеста.

Страк изглеждаше разколебан.

— Намираме се на върха на полуострова, ако не си го забелязал — рече Алфрей. — Ако трябва да си проправяме път с бой, ще е добре да разполагаме с по-значителни сили.

Страк обмисляше думите му.

— Хайде! — подкани го и Койла. — Звучи напълно разумно от тактическа гледна точка.

— Е, добре — склони Страк. — Поне на първо време. Но, докато се изясни обстановката, оставате под мое командване, ясно?

— Да, капитане! Точно това искахме.

— Кога започваме да се бием? — извика някой от задните редове.

— Засега не се очертава подобно нещо — отвърна той, сетне кимна на своите четирима оръженосци: — Разпределете войниците. — После се обърна към Кренад: — Ще приемаш заповеди от тези войници сякаш ги издавам аз. Разбрано?

Кренад кимна.

Страк се обърна и пое нагоре по хълма, следван от Койла и Алфрей.

— По дяволите! — изруга той. — Като ни видят с такава сила, пантеонистите ще решат, че сме дошли да ги нападаме.

Койла поклати глава.

— Не е задължително. Хубаво ще е веднага да встъпим в преговори. Ще изберем открития подход, както ти сам предложи.

— Тези орки може да са знак на Провидението — обяви Алфрей.

Страк го изгледа кръвнишки.

Койла се усмихна.

— Страк, изглежда те обявиха за главнокомандващ, независимо дали го искаш, или не.

— Не го искам — произнесе мрачно той и погледна през рамо към струпалите се в подножието на хълма войници.

— Но вече го получи. Ще трябва да се справиш.

12.

Вдигнал високо парламентьорски флаг, Страк доближи пеша една от портите на селището. С него вървяха Койла, Алфрей и Джъп. Оставиха Хаскеер да командва отряда.

Когато се приближиха, ги посрещнаха десетина стражи, облечени в черни мундири и черни бричове, напъхани във високи кожени ботуши. Всички бяха въоръжени с мечове, а двама-трима бяха преметнали през рамо лъкове.

— Добра среща! — поздрави ги Страк по оркски обичай. — Идваме с мир.

Един от стражниците носеше зелено шалче, което вероятно беше знак за по-високия му чин.

— Щом идвате с мир, с мир ще бъдете посрещнати — отвърна той, като вероятно цитираше разпоредбите. Но след това неочаквано добави: — Защо сте дошли?

— Да говорим с вашия водач.

— Нямаме водач. Имаме съвет на старейшините, в който участват военни и жреци. Решенията се вземат общо.

— Хубаво. Можем ли да се срещнем с някого от съвета?

— Трябва да знаем каква ще бъде причината за подобна среща.

— Просто търсим защита зад вашите стени, докато си отдъхнем и продължим нататък.

— Разполагате с голяма сила и сте орки. Наистина ли ви е необходима защита?

— Дори орките се нуждаят от сън, а живеем в неспокойни времена. С нищо не ви заплашваме, имате моята дума за това. Ако настоявате, готови сме дори да ви предадем оръжията си.

Последното изглежда наклони везните.

— Трябва да призная, че не очаквах да чуя подобно предложение от един орк — рече офицерът. — Можете да си задържите оръжията. Но имайте предвид, че при всеки повод от ваша страна, ще отвърнем със сила. — Той посочи наблюдателниците. На всяка от тях бяха заели места по неколцина стрелци. — Всяко ваше движение ще бъде зорко следено. Хората ми имат заповед да пресичат в зародиш всякаква проява на насилие. Разбирате, че ние също трябва да бъдем предпазливи — добави той с лека усмивка.

— Разбира се. Както вече казах — времената са неспокойни.

Офицерът кимна. След това ги поведе към селището.

— Обещаващо начало — прошепна Койла.

Преди Страк да успее да отговори, пред тях се изправи нова група от посрещачи. Тя се състоеше от двама старци, които вероятно бяха жреци или старейшини, и един мъж с изправена стойка, който носеше на ръкава си три златни ленти — знак за висок военен чин.

Един от старейшините пристъпи напред.

— Аз съм съветник Трейлор, а това е съветник Яндел. Представям ви и главнокомандващ Релстон, който е водач на нашите въоръжени сили.

Военният нито кимна, нито проговори. Беше мъж в зряла възраст, но с прошарена коса и брада. Имаше типичната осанка и маниери на войник. Той ги огледа сурово.

— Аз съм Страк, а тези са мои офицери. Благодарим ви за гостоприемството.

— Вие сте Върколаците, нали? — изсумтя Релстон. Въпросът му бе риторичен.

Изглежда нямаше смисъл да се увърта.

— Да.

— Чух, че сте създавали проблеми насам-натам.

— Не по наша вина, и ако е било иначе, противниците са били унисти. — Не беше съвсем вярно, но сега не беше време да проявява абсолютна искреност.

— Може и да е така — отвърна скептично Релстон. — Нека ви кажа, че тук не търпим чужденци, които създават неприятности. Опитваме се да живеем мирно с нашите съседи, но не позволяваме на никого да нарушава установения ред. Можем да се справим с всеки, който има други намерения. От която и раса да е той.

Страк изпита облекчение, че Хаскеер не бе с тях. Само боговете знаеха как би реагирал на заплахите на главнокомандващия.

— Не идваме при вас с подобни намерения — увери го той, но като се сети за звездата, отново си помисли, че произнася половинчати истини.

— Какво искате от нас?

— Нищо, което да ви навреди.

— И по-точно?

— Искаме само да си отдъхнем при вас. Не става въпрос дори за вода и провизии.

— Още по-добре, защото ние тук не сме благотворителна организация.

— Не забравяйте, че воюваме за една и съща кауза.

— Това е спорен въпрос.

Страк не захапа кукичката. Пък и в известен смисъл главнокомандващият имаше право.

Разговорът бе прекъснат от приближаването на още двама човеци — жена в зряла възраст и дете.

Тя беше висока и стройна, с дълга черна коса, прихваната с изящен обръч, инкрустиран със скъпоценни камъни. Имаше лазурносини очи, които пасваха чудесно на златистата й туника и меките кожени обувки. Лицето й бе открито и излъчваше доброта. Доколкото Страк можеше да определи, вероятно сред народа си тя се славеше като красавица.

— Това е Криста Галби, нашата Върховна жрица — представи я Трейлор.

Страк също се представи. Тя му подаде ръка. Жестът й го изненада. Не беше привикнал с човешките обичаи. Но въпреки това пое ръката й, оглеждайки с любопитство елегантните издължени пръсти. Кожата й бе мека и податлива. Страк едва успя да прикрие отвращението си.

— Това са прочутите Върколаци — съобщи й Трейлор.

— Наистина? — изненада се жрицата. — Подочух, че сте натрили носовете на някои неприятели.

— Само когато ни пречеха да си свършим работата — рече Койла.

Криста се разсмя. Смехът й беше искрен, непресторен.

— Добре казано! Въпреки че аз лично не одобрявам насилието. Освен ако не е за справедлива кауза — добави тя и положи ръка върху главата на момчето. — Запознайте се с моя син, Айдан.

Нямаше никакво съмнение, че детето е нейно, дори за незапознати с въпроса, като орките. Чертите на двамата бяха сходни. Страк прецени, че детето е на седем или осем сезона.

Той забеляза, че Криста Галби очевидно се ползва с авторитет. В нейно присъствие другите, дори главнокомандващият, се държаха по различен начин.

— Каква е целта на вашето посещение? — поинтересува се тя.

Страк нямаше възможност да отговори, тъй като го изпревари съветникът Яндел.

— Страк и орките му се нуждаят от защита — той погледна към Релстон. — Главнокомандващият имаше някои възражения по въпроса.

— Прав е, че се грижи толкова усърдно за нашата сигурност — похвали го тактично тя, — за което трябва да сме му благодарни.

Страк предполагаше, че присъства на спор между духовната и светската власт в града. Помисли си колко добре се справя жената.

— Но не виждам причини да се съмняваме в добрите намерения на нашите гости — продължи тя. — Принцип на нашата община е да посреща с добре дошли всички, които не таят зли намерения.

Двамата старейшини кимнаха в знак на съгласие.

— Ето защо, аз ще поема отговорността за тяхното допускане в селището и ще ги разведа наоколо. Съгласен ли сте, капитане?

— Това е всичко, от което се нуждаем — потвърди Страк.

Релстон продължаваше да се колебае.

— Необходим ли ви е ескорт, госпожо? — попита той.

— Не, главнокомандващ, няма нужда.

Той си тръгна, като ги изгледа още веднъж на прощаване.

— Трябва да го извините — рече тя на Върколаците. — Релстон е добър военен, но му липсва… нека го наречем склонност за общуване с другите народи. Не всички сме като него.

Койла реши да смени темата.

— В градчето цари голямо оживление. Можем ли да попитаме какво става?

Жрицата посочи към магичния гейзер, чиято дъга се извиваше над покривите.

— Всичко, което вършим, се върти около това.

— И кога се започна? — попита Алфрей.

— Имало е съвсем слаби изблици, в началото, когато са основали селището. Тогава аз съм била съвсем малка, почти колкото Айдан. Тъкмо по тази причина всъщност е било избрано и мястото. По-късно цепнатината започнала да се разширява.

— Изтичането на такова количество енергия не влияе ли зле на околните земи? — попита Джъп.

— Много зле наистина. Но досега не сме открили начин да я укротим. Ето защо се насочихме към друго решение.

— И какво е то?

Тя ги погледна, сякаш претегляше нещо в ума си, след това изглежда взе решение, защото каза:

— Ще ви покажа. Айдан, връщай се да учиш — наведе се тя към сина си. Беше очевидно, че момчето предпочита да остане, но не посмя да се възпротиви. Те го изпроводиха с поглед, докато подтичваше по улицата.

Криста поведе Върколаците в друга посока.

Докато вървяха, Джъп се изравни със Страк и подметна:

— Какъв ден само…

Страк кимна едва забележимо. Даваше си сметка, че трябва да действат бързо, ако искат да се сдобият с онова, за което бяха дошли.

Върховната жрица ги отведе в самата сърцевина на селището. По пътя те всички бяха обект на всеобщо любопитство, но нямаше никакви враждебни прояви. Най-сетне стигнаха до недовършения храм.

Сградата, макар и все още в строеж, беше впечатляваща. За облицовка използваха мрамор, а колоните на входа — по шест от двете страни — бяха дебели като дънери. Няколко широки стъпала отвеждаха при двойната порта, която се охраняваше от часовои с пики. Залата вътре бе озарена от факли и фенери, а отворите в стените бяха прикрити с онзи рядък и безценен материал — цветното стъкло. Стотици мъже и жени работеха в сградата и по дървеното скеле, което я обхващаше. Пристигаха цели каруци с материали.

— Съжалявам, но не можем да ви пуснем вътре — обясни Криста. — Посетителите само ще забавят работата.

Страк подозираше, че това не е единствената причина.

— Невероятно постижение — възхити се Алфрей, извил глава назад, за да огледа незавършения покрив.

— Много се гордеем с него — призна Криста. — Познавате ли нашата религия?

— Не. Знаем само, че сте пантеонисти и че също като нас се прекланяте пред множество божества, както и пред Майката-природа.

— Да, добре казано. Но тук, в Гривеста гледка, си имаме и някои наши обичаи. Вярваме например, че съзиданието действа като тройна сила. Ето защо, що се отнася до нашето управление, сме създали три съвета — градски, военен и религиозен. Тъкмо в тази конструкция се изразява и духовната сила на троицата, която наричаме Хармония, Познание и Сила. — Тя кимна към храма. — Това е Познанието. Елате да видите Хармонията и Силата.

Те я последваха заинтригувани по широката улица.

Скоро след това стигнаха втората открита площадка и нейният кръг от синкави камъни. От близо размерите им бяха поразяващи.

Но магичният гейзер бе далеч по-забележителен.

— Тук енергията е много силна — рече Джъп. — Почти усещам вкуса й.

Страк си помисли същото. Сякаш бе сложил къс метал в устата си. Кожата му бе настръхнала, непрестанно му се счуваше звън на камбани. Но орките по природа не бяха чувствителни към магия и тъй като нито Койла, нито Алфрей споделиха да изпитват нещо подобно, той запази усещането си в тайна.

— Това е Хармония — обясни Криста. — Камъните около източника притежават определени… свойства. Признавам, че все още не ги разбираме напълно. Знаем обаче, че могат да привличат и насочват земната енергия. — Тя посочи пирамидата. — Оттук енергията ще отива там, при Сила, където ще се съхранява.

— Завършено ли е вече? — попита Джъп.

— Не съвсем — отвърна жрицата и сведе глава. — Но се надявам скоро да бъде готово. Енергията е тайнствена сила. За нея се знае малко.

— Може би затова е по-добре да не се занимавате с нея.

— Съгласна съм, още повече, че ние предизвикахме изригването. Зная, че по някакъв начин с дейността си нарушаваме силовите линии.

— Не исках да ви обидя.

— Не го приех като обида. Но, повярвайте ми, ние поне се опитваме да поправим стореното и да запазим земната енергия. Чувстваме известна вина за онова, което хората направиха с този свят.

— Ето едно начинание, което трябва да бъде подкрепено — обяви Алфрей.

— Ние вярваме, че всички народи могат да живеят заедно и да работят за хармонизирането на Природата. Зная, че ви звучи абсурдно при настоящите промени, които търпи климатът.

— Така си е, госпожо — съгласи се джуджето.

— Но не е причина да се отказваме — намеси се Койла. — Всички ние имаме мечта, която преследваме.

Криста я погледна с уважение.

— Дано с това, което правим тук, да помагаме за осъществяването на мечтите ви.

За Върколаците бе наистина странно да се срещнат с човек, който проявява подобна съпричастност към техните проблеми. Не знаеха как да реагират.

— Какво е животът без мечти? — подхвърли Койла.

Криста отново я надари с усмивка и отвърна:

— Така смятаме и ние.

Отвъд градските порти останалата част от Върколаците и новоприсъединилите се орки започваха да губят търпение. За известно време духовете се поуспокоиха, когато неколцина стражници, подпомагани от цивилни, излязоха и им раздадоха ейл и суха храна. Но войниците продължаваха да се изнервят, задето ги бяха оставили без работа.

Никой от тях не предполагаше, че краят на безделието е съвсем близо.

Един от наблюдателите на близкия хълм неочаквано започна да вика и да размахва ръце. После и други се присъединиха към него. Бяха далеч и вятърът духаше в друга посока, та останалите не можеха да различат думите им.

— Какво казват, Елдо? — обърна се Хаскеер към един от оръженосците.

— Не чувам, стотник — сви рамене другият.

Хаскеер допря ръка до ухото си и наостри слух. Ала наблюдателите бяха млъкнали и сега тичаха надолу по склона.

Първият от тях най-сетне се приближи и извика, като си поемаше дъх на пресекулки:

— Конници. Много са… идват към… долината.

— Какви са? — попита Хаскеер.

— С черни… дрехи. Стотици.

— По дяволите! Хората на Хоброу. Кренад, ела тук!

Десетникът препусна към него.

— Нали каза, че са зад Дженеста?

— Така беше, стотник!

— Унисти ли идват насам? — попита един от стражниците.

— Да — отвърна Хаскеер. — Блюстители от Троица.

— Дявол го взел! Трябва да вкараме всички вътре и да вдигнем тревога.

— Точно така! Елдо, Вобе, Орбон! Веднага подкарайте всички през вратите!

Стражникът го дръпна за ръкава.

— Нека слязат от конете. Инак ще се създаде паника.

— Какво?

— Моите хора ще помислят, че ни нападате! — обясни изгубил търпение войникът.

— Разбрах. — Той сви ръце на фуния. — Слизай от конете! Никой да не язди! Водете конете за юздите!

Ала въпреки това пред вратите се създаде суматоха.

Страк и Криста обсъждаха по какъв начин да въведат чакащите отвън войници, когато чуха далечната глъчка. Изведнъж заби камбаната. Скоро я последваха и останалите камбани от другите наблюдателници.

— Тревога! — възкликна тя. — Нападат ни!

— Но кой…? — поде Койла. Прекъсна я появата на главнокомандващия.

— Какво има, Релстон? — извика му Криста. — Какво се е случило?

— Унисти! Приближават се бързо! — той изгледа свъсено орките. — Намирисва ми на предателство!

— Не! — възрази Страк. — Защо ни е да заговорничим с унистите? Това няма нищо общо с нас.

— Ти го казваш.

— Помислете за малко, Релстон — намеси се Криста. — Ако гостите ни имаха враждебни намерения, нямаше да ни пратят командирите си за заложници.

— Хората в черно ли са облечени? — попита Алфрей.

— Да — отвърна Релстон.

— Блюстители. Последователи на Кимбал Хоброу.

— Хоброу? — повдигна учудено вежди Криста.

— Познаваш ли го? — попита я Койла.

— Разбира се. Той е един от най-фанатизираните унисти. Същото важи и за съратниците му.

— На нас ли го казваш — подметна Джъп.

— Хайде! — извика Страк. — При вратите!

— Почакай! — спря го с вик Релстон. — Аз командвам тук!

— Ние сме професионални войници. Можем да ви помогнем!

— Сега не е време за спорове — припомни им Криста. — Релстон, оставете на орките да ни помогнат. Аз трябва да ида в храма! — Тя се затича.

Релстон ги изгледа с нескрито отвращение, но премълча, дръпна юздите на коня и препусна в друга посока.

Дружината се втурна към вратите.

Когато след броени минути пристигнаха там, откриха, че повечето от орките вече са влезли, макар че навън все още бяха останали неколцина, заедно със стражниците. Беше се събрала тълпа пантеонисти, които раздаваха оръжия. Хора и орки бяха заели позиции при портите. Хаскеер бе в средата на множеството и ръководеше подготовката за отбраната.

Притича Проок и докладва за обстановката:

— Капитане! Приближава се отряд на Хоброу! Може би петстотин души. Точно зад нас са.

През вратата продължаваха да нахлуват орки. Стражниците вече дърпаха крилата.

Пристигна Кренад.

— Не каза ли, че първа ще се появи Дженеста? — извика му Страк.

— Може би се е задържала. Или пък това е преден отряд на унистите.

— Какво значение има? — обади се Койла. — Нали вече ни нападат!

Страк се зае да издава заповеди. На Кренад нареди да събере своя отряд.

Вратата все още не беше затворена напълно и през отвора се виждаше, че отвън са останали още малко орки и човеци, преследвани отблизо от блюстителите. Веднага щом и последните орки прекрачиха прага, гора от ръце подпряха портата и я натиснаха.

Преди обаче да успеят да я затръшнат, отряд от двайсетина блюстители си проби път вътре. Стражниците се разпръснаха. Унистите се нахвърлиха върху тълпата с мечове и копия.

— Оставете ги да влязат! — извика Страк.

Отрядът продължи по улицата, а през това време стражниците и орките най-сетне затвориха и залостиха портата. Повечето от защитниците се хвърлиха да пресрещнат нахлулите блюстители.

Хаскеер прибягна до типичния за него директен подход. Вдигна едно буре и го запокити срещу приближаващия се ездач. Бурето попадна право в целта, събори ездача и се стовари с трясък на земята. Разхвърчаха се трески и метални обръчи. Всички наоколо бяха опръскани с червено вино.

— Какво разхищение! — поклати глава Джъп, после пъхна нож между зъбите си, избра един конник и се метна зад него. Двамата се стовариха на земята и се оплетоха с други сражаващи се. Джуджето бързо довърши жертвата си с ножа, скочи и се огледа за нова цел.

Койла сграбчи юздите на един останал без ездач кон и скочи на седлото. Измъкна меча си и се насочи към един унист, който се сражаваше с неколцина защитници. Блюстителят се извърна и вдигна пиката си към нея. Двамата си размениха по няколко удара, преди Койла да успее да му пусне кръв. Блюстителят падна и спешените защитници се нахвърлиха да го довършат. Койла успя да улови юздите на втория лишен от ездач кон и го задържа, докато Страк се хвърли на седлото. След това двамата се разделиха и всеки си потърси нова цел.

Страк повали първия противник, без да губи време. Вторият обаче успя да окаже известна съпротива. Приближиха се един към друг, размахвайки мечове, а конете им забиха предни копита и изцвилиха. Като по-бърз и опитен, Страк нанесе рязък удар и прободе противника си в гърдите. Конят на блюстителя се изплаши, дръпна се рязко назад, препъна се в сборичканите войници и се строполи върху им, създавайки допълнителен хаос.

Алфрей бе опрял гръб в стената и едва се справяше със стрелкащото се копие на един от блюстителите. Изведнъж от тълпата изникнаха неколцина оръженосци, повалиха блюстителя и го съсякоха.

Почти по случайност Джъп свали един унист с метателен нож. Хаскеер дръпна друг от седлото, завъртя го и го удари с все сила в земята, убивайки го на място.

Численото превъзходство си каза думата и скоро нашествениците бяха избити до крак.

Страк събра офицерите си.

— Това беше само началото — информира ги той. — Трябва да укрепим това място преди пристигането на главните сили.

Камбаните отново забиха тревожно. От другия край на града долетяха изплашени викове.

Дотича един оръженосец.

— Има проблем при западната порта! Не успяха да я затворят навреме!

— Кренад! — извика Страк. — Половината от отряда ти с мен! Ти ще останеш тук да пазиш тази врата!

Защитниците вече тичаха на запад. Виковете и шумотевицата оттам се усилваха. Камбанният звън не секваше.

— Ако не действаме бързо, скоро положението ще излезе от контрол! — предупреди го Алфрей, докато се мяташе на коня.

Хаскеер и Джъп също яхнаха конете си. Оръженосците ги последваха пеша.

— Към западната порта! — извика Страк и пришпори коня си.

13.

Малката армия от орки трополеше по улиците, събирайки по пътя си настръхналите граждани. Най-отпред яздеха Страк и офицерите му, останалите тичаха подире им.

Ала появата им често всяваше паника сред жителите, които още не бяха наясно с положението. От време на време се налагаше присъединилите се по-рано защитници да обясняват, че орките са на тяхна страна.

Когато стигнаха западната врата, я завариха широко отворена.

Тук битката бе в разгара си, а през отворената врата продължаваха да нахлуват блюстители. Сред пантеонистите имаше съвсем малко конници. Главнокомандващият Релстон бе един от тях. Виждаха как сабята му се издига и спуска над тълпата.

А врагът продължаваше да навлиза през портите. Стражниците, които се опитваха да затворят вратите, не можеха да се преборят с почти непреодолимата сила.

Ако нещата продължаха така още известно време, нападателите щяха да станат повече от защитниците.

— Какво ще правим, капитане? — попита Джъп.

— Ти ще вземеш половината от нашите и ще влезеш незабавно в бой. Аз ще поведа другата половина към портата. Конете остават при вас. Искам да се справите с кавалерията на унистите. Ясно ли е?

Джъп кимна. Останалите оръженосци вече се бяха метнали на конете.

— Койла! Хаскеер! — провикна се Джъп. — Ще дойдете с мен при вратите. Алфрей, при Джъп! Съберете войниците!

Блюстител на кон разгонваше с пиката си стражниците, които се опитваха да затворят една от портите. Откъм стената долетя стрела, уцели го в шията и го повали. Екнаха радостни възгласи.

Тъй като повечето от новодошлите орки все още не бяха привикнали с командването в дружината, се наложи да изгубят няколко безценни секунди, докато се организира атаката. Джъп отдели шейсетина оръженосци и ги разпредели в пет групи. Той поведе едната, втората постави под командването на Алфрей. Другите три бяха водени от най-опитните оръженосци.

Джуджето сподели със стария воин, че се безпокои, задето трябва да командва непознати войници.

— Но те са орки! Можеш да разчиташ на тях!

— Никога не съм се съмнявал в това. Но аз не ги познавам. Ами ако сред тях има такива, които мразят джуджетата?

Алфрей едва не се разсмя.

— Не се безпокой. Те са новаци. Търсят начин да се харесат. Ще скачат според тоягата ти.

Своите шейсет орки Страк подреди в клиновидна формация. През цялото време им повтаряше, че единствена им цел са вратите.

Когато всички бяха готови, Страк извика:

— Ще чакате да ви дам заповед! — После се върна при острието на клина и извади меч и кинжал. Хаскеер и Койла бяха от двете му страни.

Страк даде знак и първата фаза на операцията започна.

В началото Джъп и Алфрей трябваше да овладеят напъна на противника. Групите им препуснаха напред, като се вклиниха от няколко различни посоки в мелето. Необходимо им беше известно време и немалко усилия, докато си пробият път през тълпата от защитници-пантеонисти и се изправят срещу врага.

В началото групата на Алфрей не срещна почти никаква съпротива. Когато стигнаха предната линия, старият воин видя над гърбовете на противниците, че през отворената врата продължават да навлизат вражески пехотинци. Противникът бе опасно близо до изграждането на плацдарм. Алфрей веднага се зае да осуети плановете им.

Пред него се появи конник, който започна да го обсипва с удари. От позицията, в която се намираше, Алфрей можеше само да отбива ударите с щита. Докато изчакваше подходящ момент за контраатака, появи се и втори унист, който заблъска по размаханите зад гърба на Алфрей мечове на оръженосците.

И този път опитът и решимостта на Алфрей си казаха своето. Острието му разпори протегнатата ръка на блюстителя и това се оказа достатъчно. В това време един от оръженосците скочи напред и дръпна пиката на задния унист. Той се наклони на една страна, изгубил равновесие, и останалите оръженосци се нахвърлиха върху него и го повалиха.

Повече конници пред тях нямаше. Но пешаците бяха предостатъчно.

Алфрей още се озърташе за жертва сред богатия избор наоколо, когато той самият бе избран за такава. Един едър и плещест блюстител се хвърли срещу него със смразяващ кръвта вик, размахвайки меч и брадвичка.

Алфрей блокира първия удар на брадвичката. Отби и меча и премина в атака. През цялото време се озърташе, за да види дали оръженосците го следват. Над шумотевицата се чуваха молитвите на унистите и призивите към техния единствен бог.

Двубоят с плещестия противник не се отличаваше с прекомерна изтънченост. Двамата си разменяха кънтящи удари и очевидно изходът на схватката щеше да се реши от силата и издръжливостта. Но Алфрей бе въоръжен с щит, което при тези обстоятелства му даваше известно предимство. Двамата мушкаха, замахваха и се опитваха да съборят противника си с натиска на яките си мишци.

Не за първи път Алфрей усещаше, че възрастта не е на негова страна при подобни схватки. Ала и сега веднага щом си го помисли, тялото му се изпълни с нова енергия. Започна да удря по-силно и с по-широк размах. Плещестият унист взе да отстъпва. Алфрей блокира един от ударите му с щита, замахна хоризонтално и попадна в целта. Раната не беше дълбока, но болката накара униста да изгуби за миг концентрация. Докато той се опитваше да събере сили, Алфрей избегна с лекота един-два контраудара, избра удачния миг и го блъсна в гърдите с щита, неутрализирайки брадвичката. Мечът му блесна миг по-късно и потъна в сърцето на блюстителя.

Битката наоколо кипеше с пълна сила. Алфрей тъкмо се изправяше да си поеме дъх, когато един оръженосец до него се строполи с разцепен череп. Не беше от Върколаците.

За страничен наблюдател сражението би изглеждало хаотично, но от птичи поглед личеше определена тенденция. Групите на Алфрей и Джъп навлизаха почти успоредно в мелето. Другите три отряда си проправяха по-бавно път, но всички те неумолимо се приближаваха към сърцето на боя.

Страк все още задържаше войниците си извън тълпата.

При Джъп също беше напечено. Всяка крачка му струваше скъпо, всяка победа се извоюваше с кръв и пот. Пред него също имаше кавалеристи, които трябваше да бъдат свалени и неутрализирани. Пръв Джъп смъкна един, като го дръпна за пиката, а оръженосецът до него го посече. Джъп понечи да улови юздите на коня, но изплашеното животно се сепна и побягна в тълпата, газейки унисти и пантеонисти. Миг след това то се изгуби от погледа му.

Джъп нямаше време да се радва на победата. Пред тях се бяха изправили спешени унисти. Двама от тях се приближаваха към джуджето, размахвайки мечове. Другарите му бяха заети с други противници и не му оставаше друго, освен да приеме предизвикателството сам. Без да чака да го притиснат, Джъп нададе боен вик и се хвърли насреща им. Избра по-близкия и размаха меч пред лицето му с енергичност, граничеща с лудост. Блюстителят веднага премина в отбрана. През цялото време спътникът му се прокрадваше отстрани, дебнейки удобен момент да нападне Джъп.

И почти го дочака, когато джуджето се завъртя след едно особено силно замахване, препъна се и едва не падна. Вторият блюстител се хвърли към него с намерението да го прободе с меча си. Джъп отби острието, прокара своето през шията на нападателя и остави дълбока рана.

Първият блюстител мигом се втурна да мъсти за поваления си другар. Замахна към краката на джуджето, надявайки се да го подкоси. Джъп отскочи настрани, разминавайки се на косъм с меча. Нахвърли се върху блюстителя, като въртеше меча си като криле на вятърна мелница. За негова изненада блюстителят удържа на атаката. След още няколко удара Джъп остави дълбока рана на лицето му. Мъжът вдигна ръце към лицето си и изрева, после потъна назад в тълпата. На изпроводяк Джъп го посече през врата.

Ала почти нямаше време да си поеме дъх, тъй като пред него изникна нов противник.

Страк реши, че е настъпил подходящият момент да осъществи вклиняването, и изкрещя заповедта. Орките вдигнаха щитове. Следван от Хаскеер и Койла, Страк навлезе в тълпата. Тримата разблъскваха отзад пантеонистите, а унистите посичаха на място. На клина се бе паднала най-тежката задача. Трябваше да си проправят път до сърцето на противниковата армия и да разчистят пространството около вратите. Страк вече се питаше дали шейсетина орки ще са достатъчни за подобна задача.

Той напираше към целта като кон с капаци, съсичайки всеки, който му се изпречваше на пътя. Рамо до рамо с него крачеха Хаскеер и Койла, които също сечаха, мушката и блъскаха. Подобно на бодлив, несъкрушим звяр, клинът се забиваше в подвижната бариера от тела, оставяйки след себе си само трупове и кръв. Страк не можеше да се закълне, че жертвите им са само от противниковата страна.

Намираха се някъде по средата на пътя и движението им постепенно се забавяше, когато забелязаха нещо важно.

Главнокомандващият Релстон все още бе на коня си, но бе заобиколен от плътна група унисти, които всеки миг щяха да го повалят.

Страк взе светкавично решение, каквото не би взел при други обстоятелства. Но той познаваше цената на един военачалник, дори и на такъв, който не бе изпитал симпатия към тях. Планът му изискваше лека промяна на посоката, към центъра на портата. Той издаде кратка заповед.

Мислено благодари на божествата, задето бе избрал в отряда си само проверени и опитни воини, разполагайки ги на ключови позиции в клина. Можеше да разчита, че ще последват заповедите му въпреки промяната в първоначалния план.

Подобно на огромен кораб, плаващ сред море от кръв и изтерзана плът, клинът пое бавно по новия си курс. Ала дори сега изглеждаше, че ще е твърде късно за Релстон. Главнокомандващият беше заобиколен от твърде много противници и само късметът му помагаше да остане на седлото.

Клинът се впи в тълпата, разбутвайки настрани свои и чужди. Най-сетне достигна главнокомандващия и удари в гръб обкръжилите го унисти. В този момент конят на Релстон падна и повлече ездача си. Главнокомандващият се изгуби в хаоса на сражението. Страк, Хаскеер и Койла си пробиваха път през плътната стена от врагове, следвани от останалите оръженосци.

Релстон бе приклекнал, прикривайки се отгоре с щита. Страк и Койла изблъскаха назад обградилите го блюстители и очистиха място за Хаскеер. Той се наведе, сграбчи главнокомандващия и го изправи на крака. После го повлече назад и го прибра го във вътрешността на клина. Окървавен и блед, Релстон едва намери сили да кимне за благодарност, преди клинът да възобнови движението си.

След шест мъчителни крачки се случи нова неприятност — този път с Койла. Тя едва успя да избегне едно свистящо към лицето й острие. Наведе се, дръпна се назад и в този миг се подхлъзна. Светът се завъртя пред очите й, а когато стана, клинът вече се бе отдалечил с неумолим ритъм. Движеше се бавно, но Койла не можеше да го настигне.

Между нея и последните орки стояха трима унисти. Първият се нахвърли върху нея.

Койла не се подвоуми. Отби меча му и го прободе светкавично в гърдите. Другите двама връхлетяха отгоре й. Тя парира с щит меча на единия и стовари своя меч върху щита на другия.

Последва отчаяна размяна на удари, която приключи, когато единият от унистите се строполи, храчейки кръв. Последният блюстител се опита да я нападне в гръб. Тя се извъртя към него и мечовете им се срещнаха със звънтене. При следващата размяна на удари на корема му цъфна яркочервена резка. Той се свлече на колене, притиснал раната си с ръце.

Койла се озърна. Краят на клина бе извън обсега й. Все още беше близо, но я деляха няколко редици хора. Нови унисти се приближаваха към нея. Бяха твърде много.

И тогава й хрумна една безумна идея. «Какво пък, по дяволите!» — помисли си тя.

Койла се затича към последния повален унист и скочи, използвайки рамото му за трамплин. Той извика от болка, но беше късно. Койла излетя във въздуха и падна право в средата на клина, като избегна по чудо вдигнатите нагоре остриета и копията. Приятелски ръце я издърпаха вътре в клина и тя си проправи път към челото.

— Радвам се, че прескочи насам — подметна й насмешливо Страк.

Малко след това предната част на клина се срещна с отряда на Джъп. Смесиха се, преподредиха се и заедно атакуваха онази част от унистите, които напъваха да влязат през разтворените врати. Стрелците от близката кула им оказаха подкрепа, но иззад вратите също долитаха вражески стрели. Един от оръженосците падна, с пронизани гърди и останалите побързаха да се прикрият зад щитовете.

Страк отдели двайсет войници и ги раздели по десет за всяко от крилата. Щом се присъединиха към защитниците, които вече бяха там, вратите започнаха бавно да се затварят. С огромни усилия и последните нападатели бяха изтикани навън. Отворът между двете крила на вратата бързо се стесняваше, докато те най-сетне се срещнаха и затръшнаха с тътен. Масивното резе мигновено бе изтеглено през металните халки. Отвън продължаваха да блъскат с оръжия и юмруци.

Зад стените също имаше нашественици, но те бяха изолирани и изправени срещу превъзхождащ ги числено противник. Разправиха се с тях бързо. Когато свършиха, Джъп се подпря задъхано на вратата.

— На косъм бяхме! — изпъшка той.

Час по-късно Страк и Койла се изкатериха на платформата, която опасваше стената отвътре. Имаше и жители на Гривеста гледка, които бяха дошли да надзърнат между бойниците. Страк подаде глава, опитвайки се да прецени размера на струпаната отвън армия. Тя заемаше голямо пространство. Стотици човеци се бяха изкатерили на околните хълмове. Страк и Койла стигнаха до извода, че армията е петнайсет до двайсетхилядна — приблизително колкото населението на селището, ако не и малко повече.

В центъра на града течеше някаква религиозна церемония. Тълпата се бе струпала около гейзера, който едва се виждаше в пространството между сградите и над покривите им. Мяркаха се свещенослужители с бели дрехи, уловени за ръце, а самият храм бе окъпан в причудливо сияние.

Страк поклати обезкуражено глава.

— Отбраната на тази врата бе истински провал — заключи той. — Изгубихме седемнадесет, а само боговете знаят колко са жертвите на пантеонистите. Без да броим ранените. Не биваше да се случва.

— Тези хора не са бойци — припомни му Койла. — Военният контингент на селището едва ли надхвърля десет процента от населението му. Ясно е, че не са като нас и войната за тях не е начин на живот. Не можеш да ги виниш.

— Не ги виня. Само казвам, че се нуждаем от други инструменти, за да свършим работа. Не можеш да режеш маслото с тояга.

— Те имат своята мечта — подметна Койла — и се придържат към нея. Изглежда това е по-важно от всичко друго.

— Време е да научат, че мечтите трябва да се защитават. — Той отново погледна към армията зад стените. — Ако не е твърде късно.

— А ние как ще се измъкнем от тази бъркотия?

— Бихме могли да опитаме с внезапна атака. Може и да успеем.

— Без звездата? И да оставим човеците да се бият сами?

— Това не е наш проблем.

— Страк, те ни предложиха гостоприемство.

Той въздъхна.

— Другата възможност е да останем тук и да им помогнем да организират отбраната.

— Бихме могли да разквартируваме орките в селището — заговори вдъхновено тя. — Да ги разделим на пет или шест отряда, всеки със собствено командване.

Той кимна.

— Но ще трябва да убедиш Релстон — припомни му Койла.

— Той може да е дебелоглав, но не е глупак. Ако разбира поне малко от военна стратегия, ще прозре необходимостта.

— Пък и нали му спасихте живота.

— Да, но не зная как гледа на този факт. Все пак е човек.

— Знаеш ли, Криста ми харесва — призна Койла. — Едва ли ще ме чуеш да кажа нещо такова за човек друг път. Срещали сме далеч по-лоши представители на нейната раса. Погледни само отвън.

— Да, каква бъркотия. Да попаднем в обсада — това не беше част от плана ми.

— Имали сме план? Това е нещо ново. Виж, щом се налага, най-добре да се съюзим с пантеонистите. И без това звездата е някъде тук.

— Откъде можем да знаем? Все още не сме я видели. — Той посегна неволно към кесията си.

— Аз вярвам на Катц. Пък и този храм не го вдигат току-така.

— Може да са преместили звездата някъде другаде.

— Няма да разберем, докато не се опитаме да я намерим.

— Как? Да влезем в храма и да попитаме?

— Ако ми разрешиш, ще ида да поогледам.

— Рисковано е.

— Зная. Но откога подобни неща започнаха да ни спират?

— Е, добре — въздъхна той уморено. — Но не сега, ще изчакаме подходящ момент.

— Добре — съгласи се тя. После понечи да добави нещо, но се отказа.

Двамата отново се заеха да оглеждат армията отвън.

Пред стените на Гривеста гледка, в най-широката част на долината, Кимбал Хоброу крачеше между редовете на своята армия, придружаван от дъщеря си Милост. Някои от войниците го подкрепяха с възторжени възгласи, други го молеха да ги благослови.

— Провалът на първия щурм е разочарование — призна той на дъщеря си, — но поне изтребихме малко от онези негодници. Всемогъщият Бог отново се показа милостив към нас. Доведе ни тук преди Блудницата.

— И Върколаците също са вътре. Той ни ги поднася на тепсия, тате.

— Да, Той е справедлив, дъще. Подкрепени от Неговата воля, скоро ще прочистим това гнездо на змии.

Тя плесна с ръце като дете, на което са обещали играчка.

— Ако се наложи, ще построим обсадни машини, за да влезем вътре — допълни Хоброу.

Стигнаха до тълпа блюстители, събрани около тарга за наказания. Мъжете се отдръпнаха пред тях. На таргата, проснат по очи, лежеше мъж с окървавен гръб.

— Какво е престъплението му? — попита Хоброу блюстителя с камшика.

— Уплаха пред лицето на врага, почитаеми господине. Избягал е по време на битката в селището.

— Нека сега си получи заслуженото. Нека всички видят какво ги очаква, ако обърнат гръб на нашите врагове! Продължете наказанието!

Мъжът с камшика отново замахна.

Милост искаше да остане още малко и да погледа. Баща й не обичаше да отказва на подобни желания.

14.

Колкото повече Страк се запознаваше с отбранителните възможности на селището, толкова повече се убеждаваше, че Гривеста гледка е зле защитена.

Крачеше по една от улиците в компанията на главнокомандващ Релстон. Последният не бе променил кой знае колко отношението си към орките, но все пак бе поомекнал, след като му спасиха живота. Страк трябваше да признае, че изпитва известно уважение към този човек, нагърбил се с почти непосилна задача.

По-изненадващо бе, че предположението на Койла за десет процента военни сред населението на селището се оказа оптимистично. Опитните воини зад стените Гривеста гледка се брояха на пръсти.

Стигнаха до група граждани, които се обучаваха в ръкопашен бой с дървени мечове. Наглеждаше ги един от войниците. Не беше необходимо да ги наблюдават повече от минута, за да стигнат до извода, че подготовката им е на съвсем начален етап.

— Виж с какво се налага да работя — рече му Релстон.

— И как се стигна до това положение?

— Ами, никога не е било различно. Наследство от основателите. Колонията е изградена на принципа на хармонията и дори тези, които избират войнишката професия, трябва да се съгласят с това. Но времената се промениха. Винаги са били тежки, но през последните години опасностите се увеличиха. Нашите сили не са в състояние да отвърнат на заплахата. Пък и сега всичко се влага в строежа на храма — пари, работна ръка. Боя се, че скоро ще заплатим скъпо за това.

Това бе най-дългата реч, която Страк бе чувал от него.

— Да, живеем в размирни времена — подметна той една от любимите си фрази. — Но сега по-важното е да помислим как да увеличим боеспособността на контингента. Предлагам да разделя моята малка армия на пет или шест подвижни отряда. По такъв начин ще могат да оказват помощ на различни места.

— Да, ще бъдат нещо като гръбнак на гражданството. Какво пък. Съгласен съм. Съобщи ми, ако мога да помогна с нещо.

— Има с какво и то още сега.

— И кое е то?

— Кажи ми къде да открия Върховната жрица.

— Не е тайна. Иди зад храма. Там от другата страна на улицата ще видиш две къщи. Тя живее в първата.

Страк му благодари и двамата се разделиха.

Следвайки указанията, той лесно намери къщата. Беше голяма и хубава. Бе построена предимно от камък и той предположи, че съответства на високото положение на стопанката си. Не се наложи да тропа на вратата. Криста бе отвън, в градината. Детето й играеше наблизо.

Тя зърна Страк да се приближава и го поздрави.

— Добра среща! — отвърна той. — Безпокоя ли те?

— Не. — Тя изтупа ръцете си. — Исках да посадя едни растения, които използвам за спиритични цели. Хубаво е да се поддържа връзка със земята. Има ли някакви новини?

— Нищо особено. Унистите се подготвят. Сигурно очакват заповед за атака.

— Няма ли надежда да си тръгнат?

— Съмнявам се.

— Заради вас ли са тук?

Въпросът й го изненада.

— Ами… ако е тъй, съжалявам. Не беше в плановете ни, кълна се.

— Вярвам ти. Не те виня за нищо, капитане. Само дето… — Тя погледна към момчето. — Аз мразя войната. О, зная, че понякога е необходима. Не съм толкова наивна да мисля, че не бива да се защитаваме. Но войната е глупава и безсмислена. Надявам се ще ме извиниш, задето обиждам занаята ти.

— Някои го наричат изкуство. — Той се засмя едва забележимо. — Не съм се обидил. Ние, орките, сме родени да воюваме, но не се гордеем с това. Защото войната е свързана със страдание и несправедливост. Макар че може би не всички орки разсъждават като мен.

— Е, аз мисля така. Знаеш ли, ти си първият представител на твоята раса, с когото разговарям. Орките се прекланят пред Четворицата, нали?

— Мнозина.

— Прости моето любопитство. Но в края на краищата аз съм Върховна жрица на пантеонистите. Този въпрос ме интересува. Ти вярваш ли в Четворицата?

Още един въпрос, който го завари неподготвен.

— Уф… мисля, че да. Така съм възпитан. Това важи и за останалите. Но не съм мислил много по този въпрос.

— А би трябвало. Боговете са утеха в тежки времена.

— Моите не направиха много по въпроса — в гласа му се долови горчивина. Той реши да смени темата. — Какво е станало с бащата на Айдан?

— Какво да е станало?

— Не го виждам наоколо.

— Мъртъв е. При един от безкрайните сблъсъци с унистите. Беше за нещо дребно и маловажно… — тя млъкна.

— Съжалявам, ако съм ти причинил болка.

— Няма нищо. Стана отдавна. Навярно съм го преживяла.

— Загубата винаги е с нас — произнесе Страк. Сетне, неизвестно защо, потрепери.

— Студено ли ти е? — попита го тя.

— Не. Само…

— Все едно, че някой ходи по гроба ти, нали?

— Нещо подобно.

— За първи път ли ти се случва, откакто си тук?

— Защо са тези въпроси? Само потреперих, нищо повече.

— Аз също треперя и то доста често. Това е заради бликащата от недрата енергия. От нея ми настръхва кожата, като че ли по тялото ми се стича гъста течност.

Съвсем точно описание на това, което и той чувстваше.

— Но не всички го усещат — продължи тя. — Само тези, които притежават дарба. Енергията протича през мен и аз постоянно я чувствам.

— Искаш да кажеш, че и аз съм… надарен?

— Би могло. Орките не са чувствителни на магия, нали? Не притежават никакви магични способности. Това е, защото не поглъщате енергията така, както го правят други народи. Но при теб…

— При мен какво?

— Имал ли си неочаквани видения? Или ясновидски наклонности? Някакви пророчески сънища?

Тя го наблюдаваше внимателно и това го изнервяше.

— Имал си, нали? — рече настойчиво Криста. — Чета го по лицето ти.

— Добре де, и да съм имал, какво от това?

— Може да си медиум. Има различни видове медиуми. Аз например усещам, когато наблизо има поток от магия.

— Не разбирам.

— От време на време във всички народи се раждат особени индивиди. Те са малко… по-различни от останалите. Обикновено дарбата им е свързана по някакъв начин със земната магия. Би могла да се проявява и като талант към нещо необичайно. Наричат ги медиуми. Много мъдреци са полагали усилия да разгадаят тази мистерия. Някои смятат, че медиумите са редки отклонения от расовата норма. Мутации.

— Това не е ли друга дума за «урод»?

— Само невежите ги наричат така. Като унистите и най-вече племето на Хоброу, който смята, че всяко отклонение от нормалното трябва да се преследва.

— Направи доста широки изводи от едно потреперване.

Тя се усмихна.

— Има и други признаци. Медиумите например са надарени с по-висока от средната интелигентност. Не винаги — съществуват и медиуми-идиоти — но в повечето случаи…

— Защо смяташ, че аз съм медиум?

— Съдя по действията ти.

— Аз съм само един обикновен войник.

— Но можеш да си много повече, капитане. И вече имаш репутация. Дори ние бяхме чували за теб. Медиумите често са водачи. Или спасители.

— Не съм нито едно от двете. И не желая последователи.

— Струва ми се, че вече имаш такива. Напоследък дружината ти доста се е разраснала.

— Не беше по мой избор. Не съм ги молил да тръгват с мен.

— Може би така са пожелали боговете. Трябва да се научиш да се подчиняваш на волята им, Страк.

— А моята воля? Аз нямам ли право на глас?

— Нашата воля не е по-маловажна от тази на боговете, защото я използваме, за да осъществяваме плановете си. — Криста помисли за миг. — Тези странни изживявания, които си имал… — тя забеляза, че той се кани да възрази, — и които не смееш да признаеш. Наскоро ли се появиха?

— Може да съм имал едно-две странни съновидения — предаде се Страк. — Но мисля, че за другото грешиш. Както ти казах, аз съм войник, а не магьосник.

— Значи е започнало наскоро — продължи тя, без да обръща внимание на обясненията му. — След като не си забелязвал преди това у себе си подобни способности, нещо те е предизвикало. Разбира се, възможно е и да греша — добави тя усмихнато.

— Трябва да тръгвам — рече той.

— Надявам се, не заради думите ми. Защото, дори и да съм права, в това, което се случва с теб, няма нищо лошо. Може да бъде каменист път или благословия — всичко зависи от теб.

— Не е заради думите ти — увери я той. — Чакат ме при стените.

— Ще ми се пак да поговорим. — Той не отговори и тя добави: — Защо всъщност дойде?

— Без особена причина. Просто минавах.

Страк си тръгна, борейки се с гузната си съвест. Надяваше се поне, че е осигурил на Койла достатъчно време, за да се завърти из храма.

Койла вече трябваше да е излязла от храма, а тя дори не бе успяла още да проникне в него.

Страк се бе съгласил, че моментът е подходящ. За първи път работата по храма бе преустановена и работниците бяха прехвърлени на други места покрай стената. Самият Страк бе отишъл да задържи Криста Галби и да й попречи да се появи неочаквано в храма. Но оставаха проклетите пазачи.

Бяха четирима и патрулираха по двойки. Двама оставаха при вратата, а другите двама обикаляха цялата постройка. Приклекнала зад един храсталак от другата страна на улицата, Койла изчакваше вече час подходяща възможност, но такава все не й се удаваше. Ако не успееше в близките няколко минути, щеше да се наложи да се откаже.

Ала едва щом си го помисли, и настъпи обратът. Появиха се нови четирима пазачи, за да сменят старите. Те спряха в подножието на стъпалата, а досегашните пазачи се спуснаха при тях. Вратите останаха без охрана. Ако се придвижваше бързо, спотайвайки се в сенките, тя можеше да се шмугне вътре, преди новата смяна да поеме охраната. Но достатъчно бе един от войниците да се обърне случайно и щеше да я забележи. Рискът бе голям, но друга възможност едва ли щеше да се появи.

Тя реши да го поеме. Приведе се и притича бързо улицата. Изкатери на един дъх стъпалата и се скри зад една от колоните. Огледа се и хукна към вратата. За щастие я бяха оставили отключена. Изглежда никой не смяташе за необходимо да я залоства, след като наблизо имаше постове. Голямата кръгла дръжка се завъртя с лекота и Койла побутна вратата навътре, а сетне се пъхна през процепа.

Замря съвършено неподвижно и се ослуша дали няма някой. След като не долови никакъв шум, тя пристъпи напред и се озърна. Нямаше фенери, нито горящи свещи, но светлината от недовършения покрив и остъклените прозорци бе достатъчна, за да се ориентира. В сумрака различи оскъдно обзавеждане — няколко реда пейки и недовършен олтар. Вътре също имаше колони, по-тънки от външните, издигнати, за да подпират недовършения покрив. До самия олтар и близо до широкия прозорец имаше още една, по-дебела и по-къса колона. Койла се доближи до нея и едва сега забеляза, че върху плоския й връх е положено нещо. То бе поставено така, че да могат да го виждат седящите на пейките. Тъй като й се искаше да разгледа предмета по-добре, тя се покатери на олтара.

Изглежда бе открила звездата. Не успя да я разгледа подробно, но й се стори, че е червена, и със сигурност имаше повече лъчи от останалите.

Това бе всичко, което й трябваше да знае засега. Слезе от олтара и се отправи назад към вратата. Отвори я безшумно, само колкото да надзърне. Сетне замръзна. Двама от пазачите стояха само на няколко крачки, обърнати с гръб към нея. А най-лошото бе, че в подножието на стъпалата разговаряха Върховната жрица и главнокомандващият Релстон. Молейки се да не я забележат, тя затвори внимателно вратата и отстъпи назад.

Събитията налагаха да вземе светкавично решение. Тя огледа масивната постройка. Единствената възможност, която й оставаше, не бе никак лесна.

Върна се при олтара и премери с поглед разстоянието. Дори изправена на пръсти, пак не можеше да достигне ръба на широката колона. Но сметна, че ако се засили няколко крачки и подскочи, ще успее. Въпросът бе дали щеше да се задържи за ръба и дали стената на колоната е достатъчно грапава, за да се запъне с крака за нея. Две големи въпросителни.

Тя се отдръпна до другия край на олтара, втренчи поглед в колоната, пое си дъх и се затича. Още докато скачаше, хрумна й ужасяващата мисъл, че колоната може да се прекатури и пазачите със сигурност щяха да я чуят.

Но късметът бе на нейна страна. Пръстите й се вкопчиха болезнено в ръба. Ботушите й задраскаха по заоблената стена. Колоната дори не помръдна. Още едно последно усилие и тя се озова отгоре, приклекнала до звездата. Наистина беше звезда, сега вече я виждаше съвсем ясно. Беше червена, както й се бе сторило одеве, и имаше поне девет щръкнали във всички посоки лъчи.

За миг я завладя изкушението да я вземе. После здравият разум надделя.

Все още не беше приключила. Следващата стъпка бе да се прехвърли от колоната на зарешетения с дъски прозорец, който, за неин късмет, имаше широк перваз. Разстоянието се оказа по-голямо, отколкото бе предполагала, и, разбира се, тук нямаше как да се засили. Но и връщане назад нямаше. Тя напрегна мускули и скочи. Отново успя да се вкопчи в ръба, но се блъсна в стената и едва не се свлече надолу. Със сетни сили се изтегли нагоре и се закрепи на перваза.

Извади нож и се зае да измъква пироните, с които бе закована една от дъските. Не беше никак лесно и й отне повече време, отколкото предполагаше. Когато приключи, освободи дъската и я пъхна през отвора навън, където имаше скеле. След това я последва. Това също бе доста трудно — отворът бе тесен дори за дребното й тяло.

Най-сетне се озова задъхана на скелето. Ала и сега я чакаше още работа. Първо трябваше да върне дъската на мястото й, за да не проличи, че някой е нахлувал в храма. Като свърши, се спусна по скелето и се шмугна в храсталаците отзад. Докато излизаше на улицата, си помисли, че никога не би се захванала с обирджийство.

Изправена в колесницата, Дженеста подхвърляше късове сурово месо на малкото ято лешояди.

Поне десетина от зловещите птици подхвръкваха наблизо, боричкайки се за плячката, която обикновено поглъщаха наведнъж.

— Не са ли прекрасни? — попита тя ентусиазирано.

Мерсадион изръмжа нещо неразбираемо и втренчи поглед в харпиите. Намираше черната им кожа, прилеповидните криле и острите назъбени клюнове за отвратителни. Ала никога не би посмял да го признае пред господарката си.

Беше свалил превръзката от лицето си, но раната го караше да се чувства потиснат и унизен. Виолетови мехури красяха дясната част на лицето му, а плътта под тях бе провиснала като краища на изгоряла свещ.

От своя страна Дженеста изпитваше нескрита гордост от работата си върху лицето му и дори настояваше да язди от лявата й страна, за да може да й се наслаждава постоянно.

— Знаеш ли — подхвърли тя, — в началото бях ядосана заради онзи провал. Когато позволихме на Хоброу и армията му да ни изпреварят при Гривеста гледка.

Ако би се осмелил, щеше да се разсмее на твърде мекото описание, което бе дала на ужасяващия си гняв, породен от споменатия «провал».

— Но сега вече започвам да виждам в него и нещо положително — продължи тя.

— Милейди?

— Генерале, чувал ли си някога израза «плъх в капан»? Това, че главните сили на нашия противник се намират в самия край на тесен полуостров, несъмнено ни осигурява известни предимства.

— Пък и по право пантеонистите от Гривеста гледка би трябвало да се съюзят с нас срещу общия противник.

— Ще ги приема, само ако ми е от полза. Сега не съм в настроение да обсъждам подобни дреболии.

Той се зачуди кога ли въобще е в такова настроение.

— Освен това — продължи усмихнато тя, — според съгледвачите нашите бегълци също са там. Скоро ще отсечем главата на повече от една змия, Мерсадион. Какво е съотношението между нашите и техните сили?

— Армията ни е по-голяма от тази на унистите, милейди. Дори пантеонистите да се изправят редом с тях срещу нас, пак ще сме по-силни. — Той обаче се надяваше това да не се случи.

Тя замълча, предвкусвайки удоволствието от предстоящото клане. Това дори можеше да е последната битка, след която щеше да спечели жадуваното господство. И най-вече — да осъществи мечтаното възмездие над Върколаците.

Късовете месо бяха свършили. Лешоядите започнаха да крякат за още.

— Досаждат ми — реши тя. — Повикай стрелците.

Койла се срещна със Страк при една от къщурките, които Релстон бе отредил за орките. Тук бяха също Алфрей, Джъп и Хаскеер. Страк искаше да й разкаже онова, което бе научил от Криста, но се наложи да изчака.

Без да губи ценно време, тя докладва какво се бе случило:

— Прав беше, звездата наистина е там. Но доста се озорих, докато я намеря.

— Подробностите по-късно. Как изглежда?

— Червена, с девет лъча.

— Лесно ли се измъкна? — попита Алфрей.

— По-трудно беше да вляза. Мястото се охранява добре. Трябваше да се покатеря на една колона. Не зная обаче как ще се измъкнем от селището…

— Ти какво мислиш, Страк? — попита Хаскеер.

— Не зная. Ще измислим нещо.

— Съмнявам се Гривеста гледка да издържи дълго на обсадата. Предлагам да откраднем звездата и да си опитаме късмета сами.

— Й после какво — да се изправим срещу жителите на Гривеста гледка и Хоброу? Да не си се побъркал?

— Освен това — намеси се Койла, — струва ми се, че жителите на селището не заслужават подобно отношение. Не са ни сторили нищо лошо.

Хаскеер я погледна намръщено, но не каза нищо.

— Поне засега зависим от оцеляването на селището — реши Страк. — Няма как, налага се да им помогнем. Удаде ли се възможност, ще вземем звездата.

— Съгласен — кимна Алфрей.

— Има ли друго, капитане? — попита Джъп. — Защото не бива да се бавим — ще забележат отсъствието ни.

— Само да ви покажа нещо. — Страк бръкна в кесията си и извади звездите. Подреди ги една по една на масата пред тях. На лицето му се четеше вълнение. Взе две от тях и ги съедини.

— Това пък какво означава? — учуди се джуджето. После се пресегна и взе двете съединени звезди. Останалите също се наведоха заинтригувани.

— Койла вече знае за това — призна Страк. — Чаках подходящ момент да го покажа и на вас.

— Как го направи? — поиска да узнае Алфрей.

— Не мога да го обясня. Но гледайте.

Той взе двете съчленени звезди, после избра сивата с двата лъча, която бяха взели от Дроган. Сбърчи вежди, съсредоточи се и ги допря.

— Какво става? — попита Хаскеер.

— Шшшт! — скастри го Койла.

В продължение на около минута те го наблюдаваха как се бори с тях.

— Ето — обяви Страк накрая и им показа резултата.

Сега и трите звезди бяха съединени и изглеждаха като едно цяло. Офицерите си ги подаваха от ръка на ръка.

— Нищо не разбирам — призна Джъп. — Не виждам как се свързват, но…

— Странно, нали? — кимна Страк.

— Как го направи? — повтори Алфрей.

— Ами, първо само си играех с тях. После по някакъв начин… разбрах, че могат да се свързват. Сигурно и вие щяхте да го направите, ако ги бяхте държали достатъчно дълго.

Алфрей разглеждаше внимателно новообразувания предмет.

— Малко се съмнявам. Нямам представа как става този фокус.

— Не е фокус. Сигурно са предназначени за това.

— Защо? — попита Хаскеер, разглеждайки с нескрито подозрение звездите.

— Знам точно колкото и ти.

— Тогава би трябвало всичките да се сглобяват — подметна Джъп. — Опита ли се, Страк?

— Да, всеки път, когато имах свободно време. Но повече от три не успявам да събера. Четвъртата не пасва по никакъв начин. Може би ни трябва последната звезда, за да се получи.

— Но какъв е смисълът на това? За какво ли служат?

Дори Страк да имаше отговор на този въпрос, не им бе писано да го чуят. Отново забиха камбаните.

— По дяволите! — изруга джуджето. — Връщат се.

15.

Улиците бяха изпълнени с тичащи хора и препускащи коне. Каруци препречваха кръстовищата, отряди защитници заемаха местата си, граждани се въоръжаваха от сандъците с оръжия.

Страк и офицерите му, заедно с неколцина оръженосци, хукнаха към определените им места. Другите орки бяха вече там, или пристигаха в момента. Извисявайки глас, за да надвие шумотевицата, Страк нареди да се разделят на предварително определените шест отряда по около четирийсет воини. Страк, Алфрей, Койла, Хаскеер и Джъп се насочиха към своите отряди. Десетник Кренад командваше последния отряд.

С одобрението на Релстон отрядите отговаряха за определени участъци от стената, заедно със защитниците на селището, но действайки отделно от тях. Имаха право да се прехвърлят навсякъде, където се налагаше подсилване на защитата.

— Не сваляйте поглед от наблюдателниците! — припомни им Страк. — Те ще ви подадат сигнал, ако трябва да се прехвърлите другаде! Камбаните също ще подават сигнали! — Системата не беше перфектна, но за момента не разполагаха с друга. — Няма да напускате позициите си без заповед на водачите!

Един по един командирите вдигнаха ръце, за да потвърдят, че са готови.

— По места! — изрева Страк.

Отрядът на Койла мина покрай него.

— Успех! — пожела му тя.

И другите отряди вече се отдалечаваха. Страк бе избрал за себе си южната стена, където бе най-голямата част от противниковата армия.

Стигна там след броени минути и веднага се зае да подканя оръженосците да се изкатерят по-бързо по стълбите. Накрая се изкачи и той и изгуби още около минута, докато разположи орките си. На платформата вече имаше няколкостотин доброволци от опълчението на Гривеста гледка. Страк се погрижи да не смесва отряда си с тях.

Той забеляза един млад офицер.

— Какво става?

— Погледни сам. От няколко часа са се построили отвън. — Офицерът кимна към полето пред стените. — А сега се започна.

Страк видя не една армия, а няколко. Унистите се бяха разделили на четири части, всяка от които по няколко хиляди души и се придвижваха към стените. Отзад се поклащаха покрити каруци. Фланговите подразделения се отдалечаваха настрани, Страк предположи, че целта им е да заобиколят селището.

— Ще ни ударят едновременно от няколко посоки — заключи той гласно.

— Оставили са си солидни резерви.

Поне още няколко хиляди души бяха останали във вражеския лагер, разположен в далечния край на долината.

— Много умно от тяхна страна — рече Страк и огледа крепостната стена. — Имаме ли фургони за вода?

— Не съм сигурен.

— А би трябвало. Огънят е една от най-големите опасности при подобна ситуация.

Офицерът изтича да предаде нареждането.

А отвъд стените разделената армия се приближаваше. Всяка от частите й се състоеше от две трети пехота и една трета кавалерия. Пешаците задаваха темпото на движение, което естествено бе бавно. Ала имаше нещо в неумолимото им придвижване, което вдъхваше страх.

Страк обиколи позицията, която бяха заели орките му. На фланга забеляза двама оръженосци от неговата дружина.

— Носкаа. Финдже — поздрави ги той.

Те отвърнаха на поздрава му.

— Какво ще предприемат, капитане? — попита го Финдже.

— Ако не броим дребното спречкване вчера, това е първата сериозна атака. Предполагам, че ще се придържат към установените правила. Усилени групи при вратите, стълби за стените.

— Но те са религиозни фанатици — припомни му Носкаа. — Никой не може да предвиди какво ще направят.

— Харесва ми как разсъждаваш, войнико. Винаги очаквай неочакваното. Но при обсада възможностите и на двете страни са ограничени. Ние сме тук, а те — там. Нашата задача е да запазим това положение.

— Да, капитане — кимнаха те едновременно.

— И поглеждайте към наблюдателниците — припомни им той. — Помагайте на защитниците с каквото можете. — И веднага добави: — Стига да не противоречи на моите заповеди.

Те кимнаха.

Страк продължи огледа. Когато приключи, не му оставаше друго освен, като всички останали, да наблюдава приближаването на врага.

През следващите два часа четирите части на унистката армия заеха позиция за атака от четири срещуположни посоки. Известно време защитниците и нападателите си разменяха предизвикателства и ругатни. Страк крачеше по платформата и окуражаваше войните си.

— Спокойно, момчета… задръж стрелбата… стойте по местата си… пазете си гърбовете…

А сетне се възцари тишина. Последваха серия пискливи изсвирвания от тръстикови свирки откъм унистката армия.

— Това е сигналът им! — извика Страк. — Приготви се за бой!

Оглушителен рев се надигна от редиците на нападателите и те се втурнаха едновременно от всички страни. От стените им отвърнаха с подобаващи викове.

Първата задача бе да се спре или забави приближаването на врага към стените. За целта до бойниците застанаха стрелци, които започнаха да обсипват настъпващата пехота с дъжд от стрели. Противниковите войници се скриха под вдигнатите щитове. Но все пак немалка част от стрелите намериха своята цел. Войници падаха в калта, пронизвани в окото, шията или гърдите. Падаха и коне, събаряйки ездачите си, и към тях от стените политаха копия.

На огъня отвърнаха около стотина вражески лъконосци, вдигнали оръжията си високо към небето, за да могат стрелите им да преодолеят височината.

— Обстрелват ни! — извика Страк.

Всички, които го чуха или видяха какво става, потърсиха прикритие. Рояк стрели прелетя ниско над стената. Имаше поразени, но повечето стрели паднаха вътре в крепостта, предизвиквайки хаос и суматоха сред гражданството. Чуха се писъци, цвилене на ранени и изплашени животни. Знахари се втурнаха да превързват ранените.

Страк чу камбанен звън от далече. Погледна към най-близката наблюдателница, но никой от съгледвачите там не удряше камбаната. След това наведе глава, тъй като противникът отправи втори залп стрели. Беше приклекнал до един млад офицер. Двамата се спогледаха. Офицерът имаше изплашен вид.

— Първа обсада? — попита Страк.

Пребледнелият офицер едва намери сили да кимне.

— И те са изплашени също като нас, ако това ще ти помогне — успокои го Страк. — Помни, че животът на хората ти зависи от теб.

Младият офицер кимна отново. Този път изглежда бе повъзвърнал част от самообладанието си.

— Няколко минути ще си разменяме стрели с тях — обясни Страк. — Опитват се да ни държат приковани към укритията, за да могат да се приближат и да започнат да катерят стените.

Стрелците на защитниците го знаеха. Те отвръщаха на огъня, а сетне се прикриваха зад бойниците.

— Ще успеем ли да ги задържим? — попита офицерът.

— Не. Все някога стрелите ще свършат. Пък и техните офицери скоро ще ги вдигнат на щурм срещу стената.

Страк погледна към селището и забеляза, че се приближава фургон с вода, какъвто бе заръчал да докарат. Всъщност представляваше огромна дървена каца на колела, с поклащащи се отстрани ведра. При поредният обстрел върху фургона заваляха стрели. Две от тях удариха воловете, които изреваха жалостиво.

— Изправят стълбите! — извикаха от наблюдателницата.

Страк се надигна и надзърна над ръба. Към крепостта тичаха стотина носачи със стълби, насочили се към незаетите от защитници пространства между отделните бойни подразделения. Стрелците отново откриха огън и неколцина от носачите паднаха. Ала други веднага ги заместиха, а лъконосците на нападателите също подновиха обстрела на стената.

Той се наведе и погледна офицера в очите.

— Трябва да се постараем колкото се може по-малко от тях да прехвърлят стената. Защото скочат ли от тази страна, ще настъпи суматоха. А тези типове долу са истински фанатици.

Върховете на стълбите се показаха над бойниците, поклащайки се, докато мъжете, които ги придържаха долу, се опитваха да ги закрепят за стените. Стрелците и копиеносците отново се заеха да обстрелват носачите. Тъй като последните не носеха щитове, бяха особено уязвими и падаха на вълни.

Но неизменно местата им заемаха други и нови и нови стълби се удряха в стената. Защитниците се опитваха да ги изтласкват обратно. Една от стълбите се удари с трясък недалеч от мястото, където бе приклекнал офицерът.

— Скачай! — извика му Страк.

Двамата изтичаха при стълбата и я уловиха за горния край. Със силен тласък я бутнаха обратно. На стълбата нямаше никого. Тя се прекатури назад и падна върху войниците, които се разбягаха настрани.

Ала по другите стълби вече се катереха върволици от унисти, вдигнали пред себе си мечове и щитове. Страк и офицерът хукнаха да избутат следващата стълба. Когато я достигнаха, по нея вече се катереха трима-четирима унисти. С помощта на още неколцина оръженосци те успяха да отделят стълбата от стената. При втория опит я бутнаха в изправено положение, след това тя се наклони настрани и падна, а войниците върху нея нададоха ужасени писъци.

Нямаше време за отдих. Сега вече на стената се опираха едновременно по десетина стълби и защитниците не успяваха да се справят с всичките. Страк знаеше, че същото се случва и на други места около селището. Надяваше се само да няма някое слабо място, където противникът да осъществи пробив.

Докато тази мисъл му минаваше през главата, първият противник стигна ръба на стената и започна да се прехвърля през нея. Страк се изправи над него и го посече през лицето. Мъжът изпищя от болка и рухна обратно, събаряйки по пътя си трима-четирима свои събратя.

Миг по-късно над стената се появиха едновременно няколко унистки глави. За броени секунди поне дузина противници прескочиха стената и се озоваха на платформата. Някой трябваше да се заеме с тях. Страк се засили и блъсна единия, блокира меча му и го прободе. Мъжът падна от платформата. Над главата на Страк изсвистя нечие острие. Той се обърна и повали нападателя, като изрита трупа му през стената. Младият офицер също се бе вкопчил в двубой и засега се представяше добре. Отърва се от своя противник и се озърна за друг. Страк също бе въвлечен в поредния двубой.

Над платформата ечаха яростни ругатни, трупове на нападатели и защитници валяха от двете страни на стената. Една стълба се показа над незащитен участък. Млад защитник, почти момче, се хвърли срещу мъжа, който се катереше по нея. Ала силите бяха неравни. Офицерът забеляза това и се втурна да му помага. Последва свирепа размяна на удари, в която се оказа, че и офицерът не може да се справи с противника. След няколко звънливи удара унистът го прониза в гърдите. Офицерът рухна върху платформата. Нападателят насочи вниманието си към момчето.

Страк се озова с два скока при тях и се нахвърли върху униста. Необходима му бе половин минута, за да пробие защитата му и да го повали. Той коленичи до пронизания офицер, но веднага установи, че е издъхнал.

— По дяволите! — изруга ядно. Момчето не сваляше поглед от него. — Хайде, какво зяпаш — изпълнявай дълга си! — викна му Страк. Момчето се изправи и потъна в мелето. Един оръженосец улови погледа на Страк и кимна. След това се втурна да пази гърба на момчето.

Страк вдигна меча си и отсече следващата глава, която се бе подала над стената.

Койла помагаше в отбраната от другата страна на селището.

Положението й бе сходно с това на Страк. Дървени стълби се удряха в бойниците. Над главите им свистяха вързани на въжета куки. Поне десетина унисти бяха прехвърлили стената и бяха встъпили в бой със защитниците.

Койла приключи поредния двубой с бърз удар в шията на своя противник. Веднага се нахвърли върху следващия, стоварвайки с безумна ярост меча си върху щита му. Схватката обаче приключи по-бързо, отколкото очакваше, защото един оръженосец прониза противника й в гърба.

Докато тя отстъпваше, едно гърне профуча над стената и се разби върху платформата. Маслото, което съдържаше, мигом се възпламени от фитила и огънят започна да се разпространява по платформата. Друго гърне се строши на площадката зад нея.

— Мътните го взели! — изруга тя. — Донесете вода!

Битката продължаваше въпреки пожара. Някои от защитниците се опитваха да го потушат с одеяла под непрестанния обстрел на противника. Най-сетне пристигна и пожарната команда на селището и бе образувана жива верига за предаване на ведрата. Веднага щом изсипваха съдържанието им върху пламъците, защитниците ги хвърляха обратно долу.

Койла заобиколи пламъците и се нахвърли върху неколцина унисти, които току-що бяха прескочили стената. Първия повали веднага. Следващият успя да заеме позиция и да отбие атаката й. Но не бе така бърз като нея и след едно лъжливо движение тя го прониза в сърцето. Третият рухна върху горящите дъски с щръкнал от гърдите кинжал.

Койла не знаеше дали ще могат да задържат противника още дълго.

От другата страна на селището, при западната врата — мястото на сблъсъка от предния ден — Хаскеер бе в окото на бурята. Около него се вихреше яростен бой, долитаха викове и крясъци дори от далечните врати, а тук цареше спокойствие. Единственият признак за враждебно присъствие бяха ударите по вратата, която трябваше да пази. Но и те бяха слаби, единични и немощни.

Той не сваляше очи от наблюдателната кула, като се надяваше оттам да подадат сигнал за действие. Засега обаче такъв не идваше.

— Ама извадих и аз един късмет, Лиффин — оплакваше се той.

— Да, стотник, не е честно — съгласи се оръженосецът.

— Какво става с тези унистки копелдаци? Не могат ли една врата да съборят, та да се побъхтим малко?

— Егоисти — подсмръкна Лиффин.

Някакъв предмет прелетя над стената и падна недалеч от тях. Беше едно от гърнетата с масло, с привързан за гърлото запален фитил.

— Най-сетне малко разнообразие — ухили се Хаскеер.

Още едно гърне се извиси над стената и тупна близо до тълпата цивилни. Второто обаче не се запали.

— Некадърници — изстена Хаскеер.

— Дано все така да им върви, стотник.

Камбаната на наблюдателницата заби тревожно. Съгледвачите им подаваха знак.

— Най-сетне! — въздъхна Хаскеер. — Лиффин, оставаш тук с половината отряд. Поеми командването.

— Ясно, стотник — отвърна мрачно Лиффин.

Алфрей бе на друго място зад стената, където бе също толкова напечено, колкото при Страк и Койла.

Обектът на вниманието на Алфрей в момента бе едър мустакат мъжага, кипящ от желание да му отсече главата. За целта се бе въоръжил с двуръчна секира, но оркът срещу него имаше други намерения. Мечът му се стрелна под гарда на униста и потъна дълбоко в търбуха му. Мъжагата се олюля и коленете му се подгънаха. Един от оръженосците дръпна секирата от парализираните му пръсти й се нахвърли с нея върху следващия нападател.

Алфрей изпитваше мъчителна болка в ставите, но се стараеше да не й обръща внимание. От дима пред него изплуваха двама блюстители. Работейки в синхрон с неколцина оръженосци, той ги раздели, след това повали единия. С другия се справиха оръженосците.

Алфрей се озърна. Откъм участъка от стената, за който отговаряше Койла, се виеше черен дим.

На Джъп се бе паднала онази част от стената, която гледаше към залива.

Тук също имаше малка врата, за която отговаряше отрядът на Кренад. Но положението не беше цветущо. Унистите бяха успели да разбият вратата с горяща каруца и сега нахлуваха през отвора.

За късмет на защитниците пробивът бе достатъчно тесен и унистите не бяха в състояние да организират плацдарм, достатъчно устойчив, за да издържи, докато пристигнат подкрепления. Около вратата имаше купчини убити унисти. Но притокът на нашественици бе постоянен и не беше никак лесно да бъде прекъснат.

За да затвори пробива, Джъп прати трийсетина оръженосци, скрити зад щитове. Други трийсет трябваше да преместят каруцата и да изтикат вратите на местата им. Останалите, начело с Кренад и Джъп, се заеха да косят вражеските редици.

В началото силите бяха равни, но скоро орките и защитниците надделяха. Вратите се хлопнаха и унистите вътре бързо бяха довършени. Джъп тъкмо отпусна ръце, възнамерявайки да си поеме дъх, когато от кулата се разнесе тревожен сигнал. Съгледвачите трескаво им сочеха накъде трябва да се отправят.

Страк също отговори на призив за помощ. Но когато стигна северната стена, се оказа, че проблемът е дребен. Капитанът на Върколаците дори малко се разсърди, задето го бяха пратили за зелен хайвер, но беше доволен, че поне бе взел само десет оръженосци със себе си. Повече не посмя да откъсне от стената.

Сега се връщаше обратно, тичайки с всички сили, следван от Талаг и останалите. Ала когато свиха покрай една сграда и излязоха на прав участък от улицата, забелязаха отпред суматоха.

Право към тях по улицата препускаше в галоп самотен унистки кавалерист. По петите го следваше разгневена тълпа. Конникът бе успял да проникне през някоя разбита врата и някак бе преодолял първоначалната защитна линия. Сега се носеше изправен на стремената, обсипвайки хълбоците на коня си с чести камшични удари.

Изведнъж на улицата изскочи дете. Беше Айдан Галби.

Орките му извикаха да спре, същото сториха и хората от тълпата. Конникът продължаваше да лети напред, без да променя посоката.

Той блъсна момчето, претърколи го и го отхвърли настрани като парцалена кукла. Айдан остана да лежи по очи встрани от пътя.

Сблъсъкът бе забавил ездача, но не достатъчно, за да успеят да го спрат. Докато той размахваше камшика си над главата на разпенения кон, Страк и отрядът му го заобиколиха. Талаг и двама оръженосци уловиха юздите на коня. Ездачът обаче така съсече Талаг с меча си, че почти отдели главата от тялото му.

Дотича Страк и улови конника за пешовете на мундира. Дръпна го през седлото, събори го долу и го прободе в гърдите. След това се обърна да види как е Талаг. Но бързо разбра, че с него е свършено.

После се изправи и изтича при момчето. Нямаше никакво съмнение, че е тежко ранено. Беше в безсъзнание и дишаше повърхностно. Страк знаеше, че е опасно да го премества в това състояние, но то се нуждаеше от спешна помощ. Оркът се наведе и го вдигна внимателно на ръце.

На платформата над тях се показа Носкаа и попита какво да прави.

— Ти командваш, докато се върна! — викна му Страк.

След това се затича, притиснал момчето към гърдите си.

16.

Страк търчеше сред хаоса, стиснал в прегръдките си раненото дете. От всички страни ехтеше грохотът на обсадата. От платформите продължаваха да валят тела. Огнени езици се издигаха към небето. Обърнал гръб на стената, той се носеше право към сърцевината на селището.

Най-сетне стигна къщата на Криста. Бяха я пригодили за полева болница. Пред вратите се бе подредила опашка от носачи, които изчакваха реда си, за да вкарат ранените. Вътре в стаите се разпореждаха знахарите на селището.

— Върховната жрица! — провикна се той, като си проправяше път. — Къде е тя?

Един от помощниците му посочи стая, пълна със заети от ранени легла. Той изтича вътре. Криста стоеше при отсрещната стена, наведена над ранен войник. Тя вдигна глава и го видя. На лицето й се изписа шок и уплаха. Очите й се разшириха.

— Какво е станало? — извика тя и изтича да вземе детето.

Страк й обясни набързо.

Тя положи внимателно момчето на един сламеник и се надвеси над него.

— Айдан! Айдан! — Тя се обърна към Страк и рече: — Трябваше да е тук. Не разбирам как…

— Предполагам, че се е изгубил в суматохата, и е бързал да се върне при теб. Какво е положението?

— Нямам кой знае какъв опит. Но не изглежда никак добре.

Дотичаха знахари. Бяха местни лечители, съоръжени с кандила с ароматни свещички и торбички с билки. Те се скупчиха около раненото момче и започнаха да обсъждат развълнувано какво трябва да се направи. Не изглеждаха никак обнадеждени, нито кой знае колко компетентни. Но той не посмя да изкаже на глас съмненията си.

Погледна към Криста. Беше започнала да се отдава на мълчаливо отчаяние.

Той се измъкна незабелязано. Веднага щом излезе от къщата, се затича.

Отправи се към онази част от стената, където бе отрядът на Алфрей. Част от нея все още димеше от наскоро потушените пожарища, а върху платформата цареше хаос. Нападателите обаче бяха намалели значително. Страк си помисли, че силата на атаката им вече отслабва. Проправяйки си път през тълпата от защитници, той откри Алфрей при една от вътрешните стълби да изтрива кръвта от меча си. Дрехите му също бяха опръскани с кръв.

— Страк? — попита Алфрей. — Какво има?

— Детето на Криста Галби. Ранено е.

— Как е станало?

— Удари го кон. Един унистки ездач, който проникна в селището. Струва ми се, че е в тежко състояние.

— Какво му е?

— Беше в безсъзнание, когато стигнах до него. Струва ми се, че понесе по-голямата част от удара с гърдите.

— Някакво кървене? Рани? Разкъсана кожа?

— Не съм съвсем сигурен. Не видях кръв. Но дишането беше затруднено.

— Хъм. С какво го лекуват?

— Не зная. Около него се е събрала цяла делегация знахари. Нали знаеш как действат. Палят ароматични свещи и пеят монотонни песни.

— Ако е само това, няма да му помогнат.

— И на мен така ми се стори — призна Страк. — Ти имаш опит с подобни наранявания, нали?

— Много пъти. От падания и по време на битка. Поне половината от тях успях да спася. Разбира се, не мога да кажа колко тежко е състоянието му, преди да съм го видял.

— И аз си мислех, че там им трябва полеви хирург.

— Сигурно добре ще се погрижат за него, щом е син на Върховната жрица.

— Кой знае? Малко се съмнявам, като се има предвид какъв хаос цари в селището. Ще дойдеш ли да го прегледаш?

— А как ще погледнат на това? Ние не сме от техния народ.

— Криста сигурно ще ти бъде благодарна. Пък и ти имаш далеч по-голям опит от тукашните лечители. Лечението на подобни травми сигурно се основава на общи принципи. Все неща, които са ти познати.

Алфрей обмисли за кратко предложението му.

— Това няма нищо общо със звездата, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Нали не си мислиш, че ако помогнем на сина й, тя ще е толкова благодарна, че ще… Не, виждам, че това не ти е било на ума. Глупаво беше от моя страна да го казвам.

— Наистина не е това. Той е само едно дете. Страда от войната като нашите малки.

— Много от нашите малки страдат от ръцете на човеците — подметна цинично Алфрей.

— Но не на тези човеци. Идваш ли?

— Да. — Той огледа сцената на стената. — Положението тук се поуспокои. Мисля, че ще се справят и без мен.

Алфрей предаде командването на един опитен оръженосец. После двамата със Страк се метнаха на коне и препуснаха обратно.

В къщата на Криста цареше същата бъркотия. Продължаваха да постъпват ранени. Двамата с мъка си проправиха път през тълпата, игнорирайки протестите на околните. Влязоха в стаята, като прекрачваха лежащите на пода и избутваха настрани носачите.

Групата знахари около матрака на Айдан се бе увеличила. Чуваха се монотонни припеви, миришеше на димящи билки. Самата Криста бе коленичила до момчето, заровила лице в ръцете си, и изцяло отдадена на отчаянието.

Страк и Алфрей застанаха до нея.

— Как е той? — попита Страк.

— Без промяна — отвърна Криста.

— Това е моят десетник — Алфрей. Той има доста богат опит в лечението на наранявания на бойното поле. Нещо против да зададе няколко въпроса?

Очите й светнаха.

— Не. Разбира се, че не.

Лечителите не изглеждаха толкова ентусиазирани, но не посмяха да възразят на жрицата.

— Какво е мнението ви? — попита ги Алфрей.

Знахарите размениха многозначителни погледи. За момент изглеждаше, че никой не възнамерява да отговори. Сетне най-възрастният, ако се съдеше по побелелите му бакенбарди, взе думата:

— Момчето има вътрешни наранявания. Вероятно и счупени кости — говореше така, сякаш обяснява на малко дете.

— И как смятате да го лекувате?

Знахарят придоби обиден вид.

— Прилагат се компреси и се палят определени билки, за да вдъхне успокояващия им дим — отвърна той леко надменно. — И, разбира се, отправяме молитвите си към боговете.

— Билки и молитви? Само това ли? Нужни са някои по-ефикасни средства.

— Ти лечител ли си? Изучавал ли си изкуството?

— Да. На бойното поле. Но ако питаш дали съм чел книги, или съм чиракувал на някой стар знахар — отговорът е «не».

Старият лечител изду бузи.

— Опитът идва с възрастта.

— С цялото си уважение — отвърна Алфрей, макар за Страк да бе очевидно, че в гласа му няма и капчица уважение, — възрастта води и до закостеняване на възгледите. Говоря така, защото имам известни познания по въпроса. Според нашите представи отдавна не съм в първа младост. Също като теб.

Сега вече старият лечител изглеждаше оскърбен. Колегите му придобиха възмутен вид. В желанието си да се опре на по-голям авторитет, старият знахар се обърна към Криста.

— Госпожо, това вече е прекалено. Нима очаквате от нас да…

— Криста, нека Алфрей прегледа момчето — прекъсна го Страк. — Какво има да губи?

— Но, госпожо… — настояваше знахарят.

— Това е моят син и аз ще вземам решенията — спря го Криста. — Ако десетник Алфрей може да предложи друго решение, готова съм да го изслушам. В противен случай ще продължите с процедурите си. Моля ви, отдръпнете се за малко.

Хвърляйки гневни погледи, знахарите отстъпиха назад. Събраха се в другия край на стаята и започнаха да обсъждат тихо случилото.

— Първо трябва да го прегледам — рече Алфрей.

Знахарите кимнаха от разстояние.

Той се наведе над момчето и дръпна настрани одеялото. Детето бе по риза. Алфрей извади нож.

Криста се сепна уплашено и затисна устата си с ръка.

Алфрей й се усмихна окуражаващо.

— Искам само да разкрия засегнатата част. Не се безпокойте. Всъщност това вече трябваше да бъде направено — добави той и погледна укоризнено знахарите.

Той разряза ризата на момчето и оголи гърдите му. След като прибра ножа в канията, опипа внимателно ребрата и горната част на ръцете. Забеляза черни и сини петна, които бяха започнали да избиват по кожата.

— Това са следи от охлузване. Добър признак. Няма открити рани, нито сериозно кръвотечение. Това също е добре. — Той отново притисна с пръсти ребрата. — Мисля, че няколко са счупени. Дишането му е повърхностно, но равномерно. Пулсът също е ритмичен, макар и слаб. — Той повдигна клепачите. — Очите често ни казват много за състоянието на тялото.

— И какво казват тези на сина ми?

— Че нараняването е тежко. Но не чак толкова, че да заплати за него с живота си.

— Ще можеш ли да му помогнеш?

— С ваше позволение бих опитал.

— Имаш го. Какво смяташ да правиш?

— При подобно нараняване най-важното е да се постави правилна стегната превръзка. Но преди това наранените места трябва да се промият, за да не се инфектират. Освен това ще ги намажа с балсам, който ползвам при подобни случаи.

— Бих могла да ти помогна.

— Толкова по-добре. А като започне да се подобрява, ще му дам да пие една отвара, която често съм прилагал при подобни случаи.

Тя бе впечатлена от увереността му.

— Добре, приемам съветите ти. Да започваме.

— Аз мога ли да помогна с нещо? — попита Страк.

— Остави ни — махна му с ръка Алфрей.

Страк нямаше нищо против да си тръгне. Когато излезе навън, с радост вдъхна от свежия въздух.

По улиците тичаха хора, разнасяйки вестта, че атаката е приключила.

— Враговете отстъпват! — извика един младеж.

Засега — помисли си Страк.

През следващите няколко часа на стените се възцари тишина. Защитниците изпаднаха в неспокойна и напрегната апатия, твърде изтощени, за да се заемат с каквото и да било. Отвън армията се прегрупираше. Този ден явно нямаше да има още атаки срещу стените на селището.

Страк, Алфрей, Койла, Джъп и Хаскеер бяха на една от платформите и наблюдаваха придвижването на противника.

Хаскеер бе в средата на разгорещен монолог.

— … искам да кажа, че това не е наша борба. — Той посочи към селището зад тях. — Каквото и да приказваме, тези там са човеци и нищо повече. Какво са направили за нас, освен че изгубихме Талаг?

Всички страдаха за убития си другар.

— Един от най-старите членове на дружината — припомни им Алфрей.

— Имахме късмет, че не изгубихме и други — рече Хаскеер.

— Но и те направиха много за нас — възпротиви се Койла. — Ще ми се и други народи да ни приемаха по този начин.

— Гледам, че си сменила тона — подметна й Хаскеер. — Преди май друга песен пееше.

— Не е точно така. Както и да е, напоследък си мисля, че животът не е толкова прост, колкото ми изглеждаше някога. Може би трябва да го разглеждаме като сблъсък между доброто и лошото, а не като постоянна война между различни раси.

— В известен смисъл — кимна предпазливо Алфрей. — Но да не забравяме все пак кои сме. Това е твърде важно.

— Има народи, които нямат нищо против да служат на другите — изръмжа Хаскеер, като погледна към Джъп.

— Само не почвай пак! — въздъхна Джъп. — Ще престанеш ли да ме обвиняваш за това, което правят сънародниците ми? Като че ли съм отговорен за действията им.

— Да, Хаскеер, стига — предупреди го Страк. — Имаме си достатъчно проблеми, за да допускам дрязги помежду ви.

— Едва ли ще успеем да отблъснем още една атака като тази — поклати мрачно глава Хаскеер. — Не и с войници като тези хора тук.

— Имат дух — възрази Койла. — Трябва да им се признае.

— Имат, но не достатъчно.

— Твърде си взискателен към тях.

— Както вече казах, това са само човеци и нищо повече.

Разговорът им секна, когато на платформата се показа Криста Галби. Тя се приближи към тях, като повдигаше внимателно краищата на полата си.

Всички я поздравиха. Криста изглеждаше в по-добро настроение.

— Дойдох да ви кажа, че Айдан се поправя — съобщи им тя. — Вече е в съзнание и изглежда ме разпозна. Дишането му също се подобри. — Тя застана пред Алфрей и улови мазолестите му ръце в своите. — Трябва да ти благодаря за това. Не зная как бих могла да ти се отплатя.

— Няма нужда. Радвам се, че момчето се подобрява. Но все още се нуждае от грижи. Ще намина да го видя по-късно.

— Благодаря ти — усмихна се тя. — Нека боговете бдят над сина ми — и над вас.

— От нас всички Алфрей заслужава лъвския пай от божията благодарност — рече Страк.

— Не се подигравай с боговете — сряза го Алфрей. — Не е никак разумно. Без тяхна помощ старанията ми щяха да отиват нахалост.

Страк кимна към армията зад стената.

— Чудя се, дали те благодарят на своя бог, или го проклинат?

— Не знаех, че си скептик, капитане — погледна го Криста.

— Честно казано, напоследък вече и аз не зная какъв съм. Люшкам се от едната крайност в другата.

Никой от останалите не знаеше какво да каже.

— Та, както казах, никога няма да мога да ви се отплатя — повтори Криста. — И все пак, ако е по силите ми да направя нещо за вас, само ми го кажете.

— Какво ще кажеш за звездата? — изтърси Хаскеер.

Другите му метнаха смразяващи погледи.

— Звездата? — в началото Криста изглеждаше объркана. След това интуицията й помогна да схване за какво става въпрос. — За инструментума ли говорите?

— За… кое? — попита с привидно простодушие Джъп.

— Инструментум. Това е религиозна реликва. Вярно, че малко напомня на звезда. За нея ли питате?

Трудно им беше да го отрекат.

— Той само искаше да попита дали може да я видим? — намеси се Койла.

— Откъде знаете, че я притежаваме? Не го пазим в тайна, но и не сме го разгласявали.

— Каза ни един търговец, когото срещнахме по пътя си. Катц. Той е пикс.

— Ах, да. Помня го.

— Разказът му ни заинтригува — продължи Койла, надявайки се да замаже положението. — Обещахме си, че ако дойдем в Гривеста гледка, обезателно ще я видим.

— Доколкото си спомням, Катц не прояви особен интерес към нея. Всъщност той дори се възползва от гостоприемството ни и проникна без разрешение в храма. Когато научихме, го помолихме да си тръгне.

— Не знаехме това.

— За нас инструментумът е много важен. Той означава много за народа ни и за боговете. Но с радост ще ви го покажа. Не смятах обаче, че една реликва може да представлява такъв интерес за оркска дружина.

— О, за нас животът не е само война и унищожение — рече й Джъп. — Ние умеем да ценим и културата. Ако можехте да чуете стиховете на Хаскеер.

— О, така ли? Значи имате някои скрити достойнства. Много бих се радвала да ги чуя.

— Кое? — облещи се Хаскеер.

За един ужасен миг всички се уплашиха, че тя ще поиска да ги чуе още сега.

— Значи аз ще ви покажа нашата реликва, а вие ще ми рецитирате поезията си — продължи Криста. — Всеки ще има какво да предложи на другия.

— Лично аз ще го очаквам с нетърпение — подметна Страк.

— Жалко, че сега имаме по-важни дела — продължи Върховната жрица. — Трябва да тръгвам. Благодаря ти отново, Алфрей. И на всички останали също.

Те я изпратиха с поглед, докато тя се спусна на улицата.

— Хаскеер, ти си идиот! — избухна Койла.

— Какво пък, ако не поискаш, няма да го получиш.

— Наистина си голям тъпак, Хаскеер — присъедини се към нея Джъп.

— Иди да смучеш скали! И защо трябваше да й казваш, че пиша стихове, дребен плъх такъв?

— О, я млъквай.

— Е, поне знаем какво мисли за звездата — обади се Алфрей.

— Да — кимна Койла. — Май няма да иска да се раздели с нея. Още малко, и щяхме да се издадем заради този малоумник тук — тя кимна към Хаскеер.

— Мръсникът Катц трябваше да ни каже, че са го изритали от селището — оплака се Джъп. — Какво ще правим сега?

— Най-добре да се наспим — посъветва ги Страк. — Лично аз това ще направя.

— Ще послушам съвета ти — прозя се Джъп. — Може да ми е за последно.

17.

Той знаеше, че тя стои до него. Двамата гледаха към океана.

Лек, игрив ветрец погали лицата им и развя краищата на дрехите им. Слънцето беше високо в небето и напичаше безмилостно. Ято бели птици се рееше над далечните острови.

Не изпитваше желание да я заговори, изглежда тя също. Двамата бяха оставили на безбрежния топъл океан да пречисти душите и телата им.

Измина време, но сетивата им не се засищаха на гледката и сигурно никога нямаше да се наситят. Въпреки това двамата й обърнаха гръб. Напуснаха наблюдателния пост върху белите скали и заслизаха към тучните пасища. Скоро нагазиха в дълбока до глезените трева, сред която растяха жълтеникави цветя.

— Не е ли красиво? — попита го женската.

— Не съм виждал нищо по-красиво — призна той, — а съм пътувал доста.

— Значи си посещавал много интересни места. Нашата земя едва ли е единственото чудо на този свят.

— Не и там, откъдето идвам.

— И друг път си го казвал. Признавам, че съм любопитна къде е това място.

— Аз също — рече той, — докато съм тук.

— Още една загадка — присмя му се тя.

— Не беше нарочно.

— Вярвам ти. Но ти притежаваш способността да напускаш онзи странен свят и да се озоваваш тук.

— Мислиш ли?

— Да. Защо не го направиш за постоянно?

Също като първия път, когато му го предложи, той почувства вълнение и нега. Донякъде бе заради красивата страна, която тя обитаваше, но също и заради ролята, която орката би могла да играе в новия му живот.

— Много се изкушавам.

— Какво те спира?

— Две неща.

— И те са?

— Мисията, с която не съм приключил в… моята земя.

— И другото?

— Може би най-трудното. Нямам никаква представа как идвам и си отивам от това място. Нито мога да го контролирам.

— Постигни първото и ще овладееш второто. Имаш силата и волята за това.

— Не виждам как ще стане.

— Но не защото не искаш, предполагам. Помисли си за океана зад нас. Ако гребнеш шепа вода от него и съсредоточиш цялото си внимание върху тези няколко капки, това ще означава ли, че океанът е престанал да съществува? Понякога не можем да видим, защото се взираме твърде усилено.

— Както винаги, думите ти предизвикват някакъв отглас в мен, но не мога да го уловя.

— Ще успееш. Почитай дълга си, както трябва да го прави всеки уважаващ себе си орк, и пътят между нашите две земи ще се отвори за теб. Повярвай ми.

— Вярвам ти — засмя се той. — Не зная защо, но ти имам пълно доверие.

Тя също се усмихна.

— Нима това е лошо?

— Не. Ни най-малко.

Двамата замълчаха.

Продължаваха да се спускат към долината и пасищата останаха над тях. Неголям лагер беше сгушен в подножието на един от най-стръмните хълмове. Състоеше се от половин дузина набързо сковани колиби и няколко по-големи ловни хижи. Не се виждаха никакви защитни съоръжения, наблюдателни кули или ровове. Затова пък из долината се разхождаха орки, други препускаха на коне, имаше и добитък.

Не си спомняше да е виждал този лагер преди. Когато се приближиха, попита:

— Това място имало ли е някога външна стена?

Тя изглеждаше учудена от въпроса му.

— Не. Не е имало нужда. Защо питаш?

— Ами, просто така… не зная. Как се нарича?

— Галетонска наблюдателница, колкото и странно да ти звучи.

— Сигурна ли си? Не се ли е казвало по друг начин?

— Разбира се, че съм сигурна! Как смяташ, че може да се е наричало?

— Не си спомням.

Изведнъж той се сети за още нещо, което отдавна искаше да я попита.

— Този път трябва да го узная — рече й той.

— Кое?

— Твоето име. Все не успявах да те попитам.

— И как сме допуснали да се случи? — усмихна се тя. — Аз съм Тирзарр.

Той го повтори няколко пъти, след това обяви:

— Харесва ми. Има спотаена сила и отговаря на характера ти.

— Както и твоето, Страк. Радвам се, че ти допада.

Кой знае защо той се почувства като победител, колкото и дребна да бе победата. Но когато отново погледна към долината и лагера, нещо сякаш се пробуди в съзнанието му.

Бяха слезли почти на нивото на лагера. Онова, което тревожеше съзнанието му, продължаваше да се засилва. Навлязоха между първите къщи. Никой не им обръщаше внимание, освен един-двама орки, които махнаха за поздрав на спътницата му. На Тирзарр.

Без да спират, те прекосиха улицата и площадчето отвъд нея. Сетне, в южния край на лагера, Тирзарр спря и му посочи нещо. Той извърна глава и видя, че му показва вир с почти идеална форма, пълен с кристалночиста вода. Тя се приближи към него и той я последва.

Двамата приседнаха на брега. Орката прокара ръка по водата, наслаждавайки се на прохладата й. Той бе твърде зает с онова, което го мъчеше отвътре.

— Този вир… — рече.

— Не е ли красив? Заради него са вдигнали тук лагера.

— Има нещо странно познато във всичко това.

— Ако дойдеш да се заселиш тук, ще ти стане още по-познато. Ако дойдеш при мен.

Думите й трябваше да пробудят радост в душата му, но незнайно защо му стана криво. За първи път изпита притеснение от компанията й. Припомни си всичко, което бе видял през изминалите минути. Океанът и полуостровът. Долината с хълмовете. Този вир. Стръмната отсрещна скала, върху която трябваше да са изрисувани бели фигури.

Изведнъж осъзна какво не му даваше мира.

Той скочи на крака и извика:

— Аз познавам това място!

Той се размърда и отвори очи.

Изминаха няколко секунди, докато се ориентира. Постепенно осъзна, че е в една колиба в Гривеста гледка, където очакваше следващото нападение на противника.

Измина още известно време, докато се върне към реалността.

Ала така и не успя да се освободи от мисълта за мястото, което бе посетил в съня си.

Защото бе сигурен, че то бе същото, на което се намираше в момента.

Слънцето изпълзя бавно над хоризонта, но не се чуваше птича песен, която да го посрещне.

Бледата, хладна светлина хвърляше издължени сенки от източните хълмове. В огромния лагер на Хоброу, над шатрите и защитните ровове се вдигаше многолюдна глъчка. В лазаретите хирурзите продължаваха да се трудят над ранените във вчерашния бой, но унистите вече се приготвяха за нов щурм, подтиквани от блюстителите. А те бяха навсякъде и подканяха конници и пешаци да заемат местата си в строя. Дори ранените трябваше да се надигнат от койките и да се приготвят за бой.

Самият Хоброу стоеше на обрасло с ниски дръвчета хълмче извън обсега на стрелците от Гривеста гледка. Слабият ветрец донасяше аромати от полевите кухни, но единственият глад, който Хоброу изпитваше, бе за Божието дело.

Коленичила до него, Милост произнесе с трескав глас:

— Амин!

Стигнал края на своята молитва, той положи ръка на рамото й.

— Видя ли, мила моя? Видя ли колко е крехка защитата им? Колко рехаво са разположени войниците по стената? Днес Господ Бог ще ни позволи да сложим ръка върху тях и те ще паднат посечени от мечовете ни, както сърпът посича житата.

Двамата стояха един до друг, игнорирайки шумотевицата на многохилядната армия.

— Сигурно знаят, че са обречени, тате — рече Милост. — Нима вярват, че могат да ни удържат?

— Те са заслепени от своята слабост. Виждаш ли зловонните изпарения, които се вдигат над онази помийна яма на злото?

Невъзможно бе да не го види. В самия център на селището се издигаше недостроената сграда на храма, ала тя не й обърна внимание. Отвъд нея, високо в небето над малката колония, бликащият от земята гейзер блещукаше с всички цветове на дъгата.

— Колко е красиво лицето на злото — произнесе тя, рискувайки да си навлече гнева му. — Почти бях изкушена да повярвам, че подобна хубост може да бъде създадена само от нашия Всемогъщ Бог.

— По-скоро от някой бог на лъжите. Не позволявай да те подмами, дете. Пантеонистите са поквара за човечеството. И днес Всевишния ще ги прати в ада, където им е мястото.

В селището едва успяваха да овладеят царящия хаос.

Последните пожари най-сетне бяха потушени, но из въздуха се носеше миризма на изгоряло и всичко бе посипано със сажди. Пожарникарите бяха изтощени до смърт. Бяха работили през цялата нощ, гасейки десетки огнища, предизвикани от гърнетата с масло, които унистите бяха прехвърляли през стената в мрака на нощта. Вирът на площада близо до северната врата почти се бе изпразнил под постоянното нашествие на пожарникарските ведра. Сега най-сетне бавно се пълнеше и огледалната му повърхност отразяваше угасващите пламъци. От стените ехтяха чуковете на работниците, които запълваха образувалите се отвори, а от ковачниците им пригласяше звънът на метал. Деца, натоварени със снопове стрели, тичаха във всички посоки.

Все още погълнат от размисли за последния си сън, Страк крачеше през площада за среща с Релстон. Той зърна едно семейство, чиито оцелели членове се бяха уловили за ръце около погребална клада. Най-малкото даваше воля на болката си, бе с покрито с мехури лице, а по-голямото му братче бе стиснало устни в израз на мрачна решимост, макар че ефектът донякъде се смекчаваше от стичащите се по бузите му сълзи. Старицата до него не можеше да овладее мъчителната си кашлица.

Страк зърна Релстон, който тъкмо свиваше зад ъгъла. Главнокомандващият едва успя да отскочи от пътя на натоварена с трупове каруца. После спря да размени няколко думи с мъж с окървавена превръзка и сетне се приближи към капитана на Върколаците.

— Ще ми направиш ли компания да пием по едно, Страк? — попита той с нетипична за него прямота. Дори не изчака отговора.

Страк тръгна с него.

— Къде отиваме?

— На стената откъм залива. Ще ти покажа как вървят поправките. — Двамата продължиха да крачат забързано из многолюдната улица. Главнокомандващият го поглеждаше крадешком, сякаш не знаеше какво да каже. Страк нямаше никакво намерение да го улеснява.

Накрая мъжът произнесе неловко:

— Вие спасихте положението. Ти и твоята дружина. Моите хора просто не са свикнали на такива големи битки. Ако не бяхте вие, нямаше да се справим. Благодаря ви.

Страк кимна.

— Но все още се чудиш дали унистите щяха да ви нападнат, ако не бяхме тук.

— Все някога щяха да дойдат. Хоброу е фанатик.

Слънцето вече беше на един пръст над хоризонта — злокобно сияеща оранжева топка. Релстон примижа срещу него.

— Кога според теб ще е следващата атака?

— Веднага щом приключат с молитвата, предполагам. Какви са ви плановете?

Бяха стигнали стената. Главнокомандващият се приближи към овъглените останки на една врата, наведе се и се промуши под одеялото, което закриваше отвора. Под краката им хрущеше твърда пепел. В помещението цареше сумрак.

— Ще продължаваме както досега. И ще се молим.

— Това добре — кимна Страк, — но едва ли ще е достатъчно. Рано или късно обсаждащите винаги надделяват над обсадените.

Релстон прекрачи неколцина войници, които бяха заспали на пода. Наведе се и вдигна една манерка от земята. Отпуши я и сръбна от нея. След това я подаде на Страк.

— Имаме вътрешни източници на вода. Можем да издържим, стига да не направят голям пробив.

— Само дето не разполагате с достатъчни запаси от храна — припомни му Страк и също надигна манерката. — А те имат.

Главнокомандващият не успя да прикрие отчаянието си.

— Само боговете знаят колко още ще издържим при загуби като вчерашните! А те разполагат с достатъчно хора да ни тормозят по цели нощи. Какво да направим?

— Не зная. Но сигурно може да се измисли нещо. А междувременно ще чуеш ли един съвет?

— Казвай. Нали не съм длъжен да се вслушвам в него?

— Имаш ли достатъчно пожарникари за следващата атака.

— Разбира се.

— В такъв случай събери група, която да се запаси с масло за готвене, смазка за каруци — всичко, което може да гори. Нека напълнят със запалителни течности гърнета и прикрепят към тях напоени фитили. Така ще можем да отвърнем на врага със същото.

Релстон се ухили мрачно и отвърна:

— Дето се казва, да борим огъня с огън?

— Точно така. Едва ли хората ти ще имат някакви морални задръжки, след онова, което унистите направиха със селището ви снощи. Когато дойдат отново при стените, ще ги посипем с огън и жупел.

— Проблемът е — отбеляза спокойно Релстон, — че техните пожарникари са повече от нашите. При тях няма жени и деца, които да им изяждат запасите. — Той се надигна изнурено. — Най-добре да се връщам в строя. Сигурно скоро ще започне атаката.

Страк изкатери стената, от която се виждаше главният лагер на Хоброу. Повечето унисти все още бяха на колене. Самият Хоброу стоеше на едно хълмче, разперил ръце към множеството. Но лекия вятър с дъх на солена вода отнасяше думите му надалеч и Страк не чуваше какво им говори. Със сигурност обаче не бяха топли слова за орките и пантеонистите.

От мястото, където се намираше, Страк стана свидетел на един разгорещен разговор. Хаскеер ръкомахаше, Койла правеше успокоителни жестове, но когато забелязаха Страк, млъкнаха и се отправиха към него. Защитниците, които срещаха, бързо им правеха път.

Той слезе при тях и те заговориха едновременно.

— Млъквайте! — сряза ги Страк. — Последното, което искам да чувам сега, са караници. — Той кимна към близкия навес. — Влизайте там. Трябва да поговорим.

Пъхнаха се под навеса и наклякаха покрай стените. Алфрей остана да бди при отвора.

— Първо — поде Страк, — за всички е очевидно, че селището няма да издържи дълго. Половината от жителите не знаят как се държи оръжие, а войните на Хоброу са много дисциплинирани. Някакви предложения?

Върколаците се спогледаха.

— Ще Се бием — обади се Койла. — Какво друго?

— Точно така, «какво друго» — повтори Страк.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Джъп.

— Искам да кажа например, че бихме могли да си вдигнем чуковете от тук. Докато защитниците се бият с онези отвън, едва ли ще могат да организират потеря.

— Значи да си намерим някоя вратичка и да търтим да бягаме, докато те се налагат при стените? — попита Хаскеер. — Що пък, идеята ми харесва.

— Не може да говориш сериозно! — подскочи Койла. — Ако не бяха тукашните, нямахме никакви шансове срещу армията на Хоброу. Не бива да ги изоставяме така.

— Благодаря за помощта — озъби се Страк. — Зная, че пантеонистите са наши съюзници — поне в известен смисъл. Но какво според теб ще се случи, ако звездата попадне в ръцете на Хоброу?

— Кой го е грижа за звездата? — подскочи Джъп. — Имаме си цели четири, забрави ли? Не ти ли стигат? Защо да си слагаме главите в торбата за последната?

Страк му хвърли кръвнишки поглед.

— Сядай и си затваряй устата! Не ти ли е ясно вече, че в звездите се крие сила? Свързано е по някакъв начин със земната магия. Ако Хоброу сложи ръка на последната, тази сила ще бъде негова.

— Или това — намеси се Алфрей, — или ще я унищожи. Но и за нас няма голяма надежда, ако излезем зад стените. Лично аз никога не съм подкрепял предателството, пък дори и спрямо човеци. Сражавахме се рамо до рамо с тях.

— Вижте — взе думата Хаскеер, като видя, че Джъп се е укротил, — това са само хора, нали? Добре де, посрещнаха ни, нахраниха ни, дадоха ни убежище, но само защото и те се нуждаеха от нас. Дори повече, отколкото ние от тях. Ако беше обратното, давате си сметка какво щяха да сторят. Такава е човешката природа.

Койла погледна замислено Страк.

— Значи предлагаш да откраднем звездата и да избягаме?

Страк кимна.

— Докато ни се удаде подходящ случай, може да останем и да се бием. Ако ще бягаме, трябва да е през нощта.

Останалите се съгласиха, някои с видима неохота. От всички Алфрей бе най-мрачен, но дори той трябваше да признае, че Гривеста гледка няма големи шансове.

След като успя да потуши собствената си съвест, Страк рече:

— Койла? Ти единствена си влизала в храма. Как мислиш, ще можеш ли да отмъкнеш звездата?

— Мисля, че ще се справя. Не би трябвало да е особено трудно. Още повече сега, когато охраната при храма сигурно съвсем е оредяла.

— Чакайте малко — сети се нещо Алфрей. — Страк, щом ще се измъкваме тайно от тук, какво ще правиш с новите попълнения? Не ми се вярва да ги зарежеш просто така.

— Нямам такова намерение, Алфрей. Аз съм орк и мисля за своите. Ще им съобщим, когато му дойде времето, не бери грижа.

— Не бях загрижен — отвърна старият лечител. — Само че не съм от онези, които изоставят събратята си.

— Нито пък аз, Алфрей. Нито пък аз. А сега какво…

Прекъсна го тревожният звън на камбаните. Чуваха се виковете на съгледвачите от наблюдателниците.

Орките скочиха и излязоха отвън. В този миг едно запалено гърне се разби на покрива на навеса. Сламата пламна мигновено и скоро цялата постройка бе обхваната от огън.

— Да се махаме от тук! — викна Страк и ги поведе към стената.

Огненият дъжд продължи още известно време, възпиран единствено от стрелците, които Релстон бе разположил зад бойниците, и от пожарникарите. Прикривайки се зад сградите, Върколаците се отправиха към отредените им места. Ала тъкмо когато се качваха на платформата, от наблюдателниците извикаха:

— Атаката спря! Отстъпват!

— Сигурно, за да не удрят своите — подметна Страк, сетне потрепери, сякаш някой го бе сръгал в гърба.

— Виждаш ли това? — попита Койла.

В центъра на настъпилата суматоха, когато всички бяха готови да отблъснат поредния щурм, Върховната жрица обикаляше около магичния гейзер, подхванала монотонен припев. Беше облечена в дълга синя туника и се бе хванала за ръце с няколко нейни помощнички. Зад нея се бяха струпали още жени, които следяха всяко нейно движение. По лицата им трепкаха червени, зелени и златисти отблясъци от гейзера.

— Какво правят тези? — попита Джъп.

— Опитват се да обърнат магията срещу унистите — отвърна Страк, без дори да се замисли. Сетне сам се учуди откъде го знае.

— Какво пък, сега всяка помощ е добре дошла — сви рамене джуджето.

Страк се опита да прогони странното усещане, което се бе надигнало в него.

— Аз също нямам нищо против да се призовават боговете — рече той с насмешлив глас, — но има времена, когато мечът върши повече работа.

Койла положи ръка на рамото му и каза:

— Защо не им кажем, че държим останалите звезди?

Той се ококори.

— А защо да го правим?

Тя сви рамене, сякаш беше засрамена от предложението си.

— Ако те наистина са толкова могъщи, колкото се говори, може би могат да ни помогнат?

— Смяташ ли, че някой тук знае какво трябва да направи с тях?

— Ние също не знаем какво да правим с тях — направи физиономия Джъп.

Страк полагаше отчаяни усилия да се овладее. Странните вибрации, които го изпълваха, му пречеха да мисли. Останалите го гледаха с очакване да каже нещо, а Криста и помощничките й продължаваха да възпяват в молитвите си Троицата. Страк съжали, че нямаше възможност да сподели с Койла онова, което жрицата му бе разказала за медиумите.

Най-сетне той успя да намери опорна точка в обкръжаващата го действителност, пое си дъх и обяви:

— Все още смятам, че е най-добре звездите да останат в нас.

— Но защо? — попита Койла, малко по-силно, отколкото възнамеряваше. Някои от помощничките я изгледаха. — Досега от тях видяхме само неприятности.

— Просто не бих искал да попаднат в унистки ръце — отвърна Страк.

Койла го погледна учудено.

— Сигурен ли си, че е само заради това? Може би и на теб ти е трудно да се разделиш с тях? Ако питаш мен, започваш да се вманиачаваш в тези предмети.

— Ами да! — обади се Хаскеер. — Не ми даваш дори да ги докосна!

— Нищо чудно, след като предния път пощуря — скастри го Джъп.

— Ще млъкнеш ли ти бе? Беше заради човеците и проклетата им чума!

Преди някой друг да успее да каже нещо песента на Криста се извиси толкова, че вече не можеха да се чуват. Страк усещаше звука като забит в тялото си нож. Жрицата и нейните помощнички се поклащаха ритмично напред-назад с екзалтирани лица.

— Как издържат на това пищене? — прошепна Джъп.

— Въпросът е дали ще помогне — рече Алфрей.

— Искрено се надявам — избъбри Джъп. — Битката си е битка, но ми писна всички да ни преследват.

В продължение на няколко минути останалите бяха завладени от необясним оптимизъм. След това камбаните забиха тревожно и някой извика:

— Отвън дойде още една армия!

— О, по дяволите!

Във внезапно настъпилата тишина думите на Джъп отекнаха по-силно, отколкото бе възнамерявал.

18.

Орките се втурнаха презглава по стълбите към платформата и заковаха там. Докъдето поглед стигаше, се виждаха само маршируващи войници, подскачащи коне и развети знамена. Ала димът от незагасените огньове в Гривеста гледка и запалените клади отвън им пречеха да различат ясно новопристигналите. Едно обаче бе сигурно — обсаждащата армия току-що се бе удвоила.

Примижавайки срещу пушеците, с притиснати към носовете кърпи, за да могат да дишат, Върколаците наблюдаваха безкрайните вълни от хора и коне, които се изтегляха назад към хълмовете. Когато авангардът на новодошлите достигна унисткия лагер, там вече нямаше никой. Ала и сега полето си оставаше залято от движещо се множество.

Страк затвори отчаян очи.

Хаскеер пръв намери сили да проговори.

— Е, сега вече лайното удари вятърната мелница!

Но изведнъж откъм унисткия лагер долетяха крясъци.

— Не ми прилича на радостно обединение — подметна Койла.

— Това са пантеонисти! — подскочи зарадвано Джъп. — Погледнете, там има орки — стотици орки! Пантеонистите са дошли да вдигнат обсадата!

— Прав си! — присъедини се към него Койла. — Нападат унистите отзад.

— Видях джуджета! — продължаваше да танцува върху платформата Джъп. — Ужасно много бяха!

— Какво пък толкова? — озъби се Хаскеер. — Има ги навсякъде, където се плаща добре.

Джъп го сграбчи за шията.

— Какво каза, козя фъшкия?

Преди Хаскеер да успее да отговори, Страк ги раздели.

— Не е време за това. Някои може ли да види чия е тази армия?

Върколаците отново напрегнаха очи през пушеците.

— Аз не мога — отказа се Койла. — Пък и какво ни интересува? Важното е, че са повече от унистите.

Страк се опря на парапета.

— Самите богове ни ги пращат. Трябва да слезем долу и да им помогнем.

В селището цареше трескава активност. Релстон раздаваше заповеди наляво и надясно. Вестоносци ги отнасяха до най-далечните места на крепостта. При северната врата се бе строил голям отряд пехотинци. Кавалеристите изкарваха конете от конюшните и се мятаха на седлата. Първите от тях вече се бяха събрали на площадчето с вира.

Само пожарникарите продължаваха с работата си.

Страк едва си проправи път през тълпата на площада. Шумът бе оглушителен. Той се шмугна под юздите на един кон и спря на брега на калния вир. Точно отсреща десетник Кренад бе строил своите двеста орки. Страк не беше изненадан, че хората се държаха на известно разстояние от тях и пространството около орките беше свободно.

— Готов ли си за атака, Кренад?

Лицето на дезертиралия офицер разцъфна в усмивка.

— Това ще е далеч по-добре, отколкото да търчим зад стената, капитане. Ако ви трябва внезапно нападение, аз съм оркът за тази работа.

Налагаше се да викат, за да могат да се чуят. Но изведнъж на площадчето се възцари странна тишина.

Страк откри причината веднага щом се качи на седлото на коня, който Кренад му бе довел. Към тях се приближаваше Върховната жрица Криста Галби. Тълпата се разтваряше пред нея.

Криста спря при Релстон, размени няколко думи с него, сетне се приближи към Върколаците. Страк смуши коня и пое насреща й.

Тя положи ръка на крака му и го погледна в очите.

— Почувства ли веднъж някой силата, която се крие в недрата на земята, тя само може да расте в него — прошепна Криста съзаклятнически. — И няма да може да й устои.

Тя се обърна и изгледа присъстващите. След това отново заговори. Въпреки че едва повиши глас, думите й отекваха надалеч.

— Нека всеки от вас знае, че се сражаваме за земята. Тя ще ви укрепи, ще прати силата си право в сърцата ви. Разкрийте се за силата земна! Знайте, че вятърът е нейният дъх и че битката, в която встъпваме, е битка за нейното благополучие. Защото силата земна не може да бъде отречена. Твърде дълго пролива тя сълзи заради онези, които я поругаваха. Но сега, когато тази сила се извисява над главите ви — по някаква случайност или поради невидимо въздействие в този момент от гейзерът се отдели ярък пламък, — тя ще изпълни душите ви с трепет и възторг, в този живот или в следващия, и ще ви помогне да съзрете по-ясно Свещения път, който следваме. И знайте, че с вас ще бъдат боговете, за да насочват оръжията ви и да укрепват десниците ви. — Тя вдигна ръка и ги благослови с изящен жест. След това се изгуби в тълпата.

— Отвори вратите! — прогърмя гласът на Релстон. — Конницата в тръс!

Заобиколен от Койла, Джъп, Алфрей и Хаскеер, Страк поведе неспокойния си кон към градските порти.

Площадът отново се изпълни с шум. Използвайки го за прикритие, Койла му извика:

— Страк, ако с теб се случи нещо, звездите ще бъдат изгубени. Нека ги разделим помежду си.

— В никакъв случай — възрази той, преди още да помисли. — Койла, те трябва да бъдат заедно. Не зная защо, но така трябва.

Предните редици вече излизаха на полето.

— А може би вече си под тяхно влияние — рече тя.

Избрала най-безопасното място в самия център на своята армия, Дженеста наблюдаваше нейното придвижване от спряната на един хълм колесница.

Точно пред стените на димящото селище се вихреше свирепа битка. Притиснати от една страна от стръмните склонове на долината, а от другата от орките, пантеонистите и наемниците на Дженеста, унистите на Хоброу заемаха трескаво отбранителна позиция.

— Жалки са, нали, Мерсадионе? — засмя се тя.

— Да, милейди — отвърна генералът и неволно докосна с пръсти обгорената си буза. — Но да не забравяме, че са поне двайсет хиляди.

— Така ли? — тя го стрелна с блеснал поглед. — Какво искаш да кажеш?

— Ами че… това ще е една голяма победа за вас, Ваше Величество.

— Обичам големите победи. Както би трябвало да ги обичаш и ти, генерале. Защото ако не ми осигуриш тази, животът ти няма да струва пукната пара. Ясно ли се изразявам?

Мерсадион се поклони, за да скрие омразата, която го раздираше.

— Съвсем ясно, милейди.

— Чудесно. Тогава дай разпореждане на хората за фронтална атака. Някакви възражения?

— Ни най-малко, милейди.

— Така и трябва. Искам моите орки да се строят на онзи хълм и да чакат. Джуджетата ще разположиш на хълма отляво. Когато моите човеци ударят унистите, те няма да могат да ги заобиколят по фланговете. Затова пък ние ще го направим, веднага щом ни се удаде подходяща възможност. Просто, нали?

— Гениален план, милейди.

— Разбира се, че е такъв. — Тя продължаваше да разглежда усмихнато морето от лъщящи пики под нея. — И през това време искам харпиите да са готови. Нека се вдигнат веднага щом унистите опитат контраатака.

«Какво друго им остава» — мислеше си генералът, докато се отдалечаваше. Все още не можеше да си обясни защо й трябваше на кралицата да насъсква предната вечер харпиите една срещу друга. Макар че, кой би могъл да намери разумно обяснение за действията на един безумец?

За щастие кралицата бе в отлично настроение. Изглеждаше развълнувана като момиче преди среща, макар че всъщност ставаше въпрос за огромно по мащаби кръвопролитие. Тя шляпна конете с юздите и насочи колесницата към предните редици на армията си. Веднага щом зае позиция, Мерсадион даде сигнал за атака.

Конете запристъпваха напред и скоро колесницата набра инерция. Следвана от своята армия и вдъхновявана от мисълта, че изглежда великолепно, кралицата се носеше право срещу противника.

Победата нямаше да е никак трудна.

Кимбал Хоброу не можеше да повярва на очите си. Само преди броени минути той командваше обсадна сила, която далеч надхвърляше изметта във вонящата дупка зад стените. Нямаше никакъв шанс да загуби. Дори можеше да изпитва слабо съжаление към нещастните пантеонисти, скупчени зад жалката си ограда, които очакваха върху им да се стовари ръката на Божия гняв.

А сега срещу него се изправяха не една, а две армии. Армии, в сравнение с които неговите сили изглеждаха като излет на духовенството.

— Какво ще правим, господарю? — попита блюстител с лъснало от пот лице.

— Божията воля — промърмори Хоброу, опитвайки се да потисне надигащата се в душата му паника.

— И това ли е изпитание, татко? — обади се Милост, извръщайки очи към него.

— Да, дъще. — Той хвърли смразяващ поглед на блюстителя, тъкмо когато земята започна да се тресе под колесницата на Дженеста. — Защо? Защо, според теб, Господ Бог ни изостави? Толкова ли е слаба вярата ни?

— Н… не, господарю.

— Наистина не е. Ние ще изтребим неверниците до крак. Божието име ще пребъде през вековете. Щом е с нас, как могат да ни победят?

Блюстителят не знаеше какво да отвърне и само поклати глава, докато Хоброу го благославяше:

— Върни се на мястото си, човече! Изпълни Божията воля!

Хоброу вече го бе прогонил от мислите си. Повика двама от най-близките си помощници и те дотичаха при него.

— Имам лоши новини за вас — съобщи им. — Зная, че жадувате да вземете участие във величественото клане, но Господ ви е отредил друго.

И двамата не изглеждаха никак обезпокоени, че ще пропуснат сражението.

— Какво е то, господарю? — подканиха го те.

— Искам да пазите дъщеря ми с цената на живота си, защото Всевишният ни учи винаги да пазим невинните.

Те кимнаха, поласкани от оказаната им чест.

— Отведете я на безопасно място. — Хоброу се наведе и целуна Милост по челото. Приличаше на дръглива, хищна птица, наведена над плячката. Тя склони леко глава, но когато я изправи, баща й вече си бе тръгнал.

Един поглед му бе достатъчен, за да се увери, че жалките сили на Гривеста гледка наброяват не повече от няколкостотин единици. Виждаше и Блудницата, препускаща право към тях, сред отблясъци на злато и стомана. Предните редове на армията й вече се бяха срещнали с неговите копиеносци и страховитият сблъсък се предаде като трус надалеч по земята. Той мярна кралицата, която крещеше от гняв, когато един от конете й се натъкна на смъртоносно оръжие.

Усмихвайки се със задоволство, Хоброу се качи на седлото и препусна право към полесражението. Как може да е толкова глупава? Кога кавалерията е успявала да си пробие път през плътна стена от тежки копиеносци? Господ наистина бе с него.

Победата нямаше да е никак трудна.

Докато ядрото на армията на Дженеста се стоварваше върху предните редици на унистката армия, Страк насочи малобройния си отряд към нейния тил.

Вярно, че конницата му трябваше да препуска нагоре по хълма, но затова пък сред противника цареше паника. Лъконосците на Хоброу успяха да пуснат само един залп от стрели, но повечето от тях не намериха целта си. Нищо чудно, защото стрелбата надолу по хълма възпрепятстваше точното определяне на разстоянието.

— Сигурно най-добрите му стрелци са в другия край на армията — подметна Койла, приведена върху гривата на коня.

— Аз не се оплаквам — захили се Хаскеер.

Върколаците вече бяха набрали пълна скорост. Колкото повече се отдалечаваха от Гривеста гледка, толкова повече се разсейваше димът. Но заради сражението пред тях към небето се вдигаха облаци от прах. Тревата беше посивяла от сажди и прахоляк и дори слънцето бе само бледо сияещо кълбо в небето. Земята под краката им се тресеше от сблъсъците и тропота на копита.

Страк погледна надясно. Както се бяха разбрали, кавалерията на Релстон заобикаляше фланга на войските на Хоброу. Самите унистки конници бяха някъде отпред, скрити зад димната завеса. Върколаците вече знаеха, че Хоброу ще запази кавалерията си за главното сражение с новопоявилата се армия.

Недалеч встрани от тях пешаците на Релстон вече се построяваха в боен ред. Отпред бяха мечоносците, а непосредствено зад тях — войници с дълги копия. Най-отзад лъщяха остриетата на късите дротици. По команда пешаците пристъпиха напред и се нахвърлиха върху редиците на унистите. Чу се звън на щитове, викове и писъците на ранените. Страк и Койла си размениха развълнувани усмивки.

Между оркската кавалерия и редовете на унистите имаше само стотина стъпки. Петдесет… двадесет… десет…

Право пред тях екнаха изплашени викове, придружени от сатанински смях. Те вдигнаха объркано глави и се сепнаха.

Дузина крилати създания се показаха от прашния облак, кръжейки ниско над втрещените от ужас унисти. Лъконосците на Хоброу така и не разбраха какво ги напада. Харпиите се спуснаха над тях, вдигнаха мятащите се тела във въздуха и ги запокитиха от високо върху техните другари. Кървав дъжд се посипа над редиците и изпотъпканата земя.

Само шепа лъконосци разбраха какво става. Заварени неподготвени, те пратиха по няколко стрели нагоре, но в бързината не успяха да се прицелят и предизвикаха допълнителна паника сред унистите, върху които се посипаха стрелите.

Беше твърде късно да се спре набралата инерция атака. Страк зърна едно ококорено момче и миг след това конят му го прегази и отхвърли настрани. А след това всичко се сля в несекващ ритъм от удари, контраудари и финтове.

Сега, след като орките бяха осъществили пробив в отбраната на унистите, отрядът на Релстон встъпи в бой. Войниците на Хоброу започнаха да се скупчват на разпокъсани групи, принудени да се бият за живота си. От време на време от небето се стрелваше по някоя харпия, избрала предварително своята жертва, за да я разкъса в миг пред погледите на ужасените й другари. Краят беше неизбежен.

— Това е като да преследваш риба в каца! — провикна се Хаскеер, размахвайки окървавеното си острие.

— Тъй де — подкрепи го задъхано Джъп. — Почти ми е неудобно да ги трепя.

В другия край на бойното поле Дженеста бе завладяна от необуздан гняв. Само благодарение на отчаяната намеса на нейните лични телохранители, тя се бе измъкнала невредима изпод прекатурената колесница.

— Направи нещо! — крещеше тя на Мерсадион, докато се изправяше на крака.

— Веднага, милейди — отвърна генералът и изтича за друга колесница. Застигна една, скочи в нея, улови втрещения колесничар за рамото и го запокити в тревата. Отзад препускаше друга колесница и генералът знаеше, че нещастникът най-вероятно ще завърши дните си под колелетата й или ще бъде насечен от стърчащите отстрани остриета. Но сега това нямаше значение. Мерсадион изви рязко и закова колесницата пред Дженеста. Тя го изтика, без да промълви нито думичка, метна се вътре, размаха камшик и отново се понесе право срещу противниковите редици. Миризмата на кръв караше ноздрите й да потръпват развълнувано и засилваше глада й. Тя се насочи към един отвор в линията от копиеносци и нахлу през него, следвана от своите телохранители.

Но изведнъж дръпна поводите. Хрумна й, че не е добре да се отдалечава прекалено от своята армия. Колесницата спря и в този миг Дженеста ококори очи от изненада.

За един кратък миг внезапно подухналият ветрец бе прогонил димната завеса. Стана ясно като в слънчев ден и тя различи в подножието на хълмовете малка армия, която току-що се бе изнизала през вратите на селището и се насочваше към тила на унистите.

Но не това я впечатли.

В армията имаше орки.

От една страна това не означаваше нищо. В края на краищата тя също имаше орки, а други бяха разпилени из всички краища на Марас-Дантия. Но от друга страна, би могло да означава и много — например, че е открила ренегатите, които така упорито издирваше. Тя се засмя, предвкусвайки удоволствието. Фините люспи по кожата й заблестяха на слънцето.

В мелето пред северната врата на Гривеста гледка една неголяма група унисти се държаха до последно, твърдо решени да вземат със себе си в отвъдното колкото се може повече противници.

Изнурен до смърт, Страк спря да си поеме дъх. Беше плувнал в пот въпреки студа, който едва сега започна да усеща. За щастие харпиите си бяха тръгнали — или може би бяха свалени от стрелците на противника, както и да е, важното бе, че ги нямаше. Появата им го бе обезпокоила. Доколкото му бе известно, не бяха нападнали нито един от войниците от гарнизона на селището. Интересно как ги различаваха от унистите? И като стана въпрос за това — откъде се бе взела тази пантеонистка армия?

Страк поклати глава. Сега не беше време да се занимава с подобни неща. Посегна към манерката, усетил, че гърлото му е пресъхнало. Не я напипа на пояса и изруга — беше паднала по време на боя. За това пък кесията със звездите си беше на място.

Койла се изправи до него.

— Всемогъщи богове! Готова съм да убия за глътка ейл — призна тя, докато изтриваше кръвта и потта от челото си.

— И това е възможно — рече й той. — Сигурен съм, че ще намерим някоя и друга бъчонка в противниковия лагер.

Той пришпори коня си и след кратко колебание Койла го последва.

Малко по-нататък съгледаха Кренад. Висеше с главата надолу, със закачен на стремето крак, а конят му препускаше изплашено, подскачайки всеки път, когато на пътя му се изправяше някой.

Страк препречи пътя на блюстителите, които преследваха Кренад и ги повали с два бързи удара. Койла се изравни с него и му помогна да се изправи на седлото. Твърде стреснат от преживяното, той едва успя да смотолеви полугласна благодарност.

Над бойното поле отекна гласът на Релстон. Няколкостотин унисти бяха заели отбранителна позиция в една долчинка. Използваха за прикритие горичката в средата й и оттам извършваха кратки набези.

Кренад се намести на селото и подаде на Страк манерка с някаква спиртна напитка, чийто вкус му беше непознат. Миришеше неприятно, но само няколко глътки му бяха достатъчни, за да възвърне силите си. Озърна се и забеляза, че към тях се приближава Алфрей.

Внезапно старият воин закова, сякаш някой му бе препречил пътя. Ала наоколо не се виждаха никакви противници. Страк проследи погледа му и изведнъж му се стори, че мярва нещо бяло. Приличаше на снежнобял жребец, яхнат от жилав мъж с прошарена коса.

Серафейм?

Видението изчезна в хаоса на боя.

— Така — рече Страк и разтърси глава. — Май наистина е време да пийнем нещо по-сериозно. Я да слезем долу при тези унисти и да проверим с какво са се заредили.

Слънцето вече се спускаше към хоризонта, а останките от армията на Хоброу бяха принудени да преминат в отстъпление.

Някакъв глупак бе запалил гората преди часове, прогонвайки от нея разединените унистки отряди, и сега пожарът се бе разгорял толкова силно, че заплашваше да обхване в пламъците си дори преминаващите наблизо. Вятърът разнасяше горящи листа и предизвикваше нови пожари. А през това време битката продължаваше да кипи, макар от гледна точка на унистите вече да бе изгубена.

Върколаците и воините на Кренад напредваха рамо до рамо, мнозина от тях спешени, всичките — изцапани с кръв. Само малцина от тях бяха изцапани с чужда.

С наближаването на вечерта вятърът се усилваше, спускайки се надолу през долината по пътя си към морето. Той вдигна черната пелена на пожарите и я задържа достатъчно дълго, за да могат орките да видят кой им се бе притекъл на помощ.

Дженеста.

— Милостиви богове! — възкликна Хаскеер в мига, когато Страк извика името й.

И двамата бяха изумени от странната игра на съдбата. А също и Дженеста, която ги гледаше от колесницата си.

И макар да бе твърде далеч, за да могат да различат изражението на лицето й, те не се съмняваха, че е изкривено от гняв и омраза. Тя вдигна ръка и замахна, сякаш за да запрати невидимо копие.

Страк и Върколаците се разбягаха. Познаваха добре способностите й да праща надалеч магически огнени топки.

Но беше излишно да се страхуват. Защото вятърът внезапно смени посоката си и отново позволи на димната завеса да застели бойното поле.

— Не се безпокойте — рече им Страк. — Тя няма да рискува да изложи скъпоценната си личност на риск в истинска битка. Хайде да намерим онзи негодник, водача на унистите, и да приключваме.

19.

През целия ден Кимбал Хоброу подкрепяше хората си, появявайки се ту на едно, ту на друго място, за да ги вдъхнови с екзалтираните си молитви. Беше като тяхна сянка във всеки тревожен момент, като черна стена всеки път, когато възникваше опасност да отстъпят. Но сега, вече пресипнал от викане, той се бе прикрил зад един преобърнат фургон.

Някак изведнъж бе останал без поддръжници, които да вдъхновява. Последният блюстител бе рухнал със стон на земята само преди минути.

Лагерът бе разположен от едната страна на долината. Бе сигурно прикрит зад група дръвчета — тихо и спокойно местенце, където човек да се скрие с дъщеря си. Но Хоброу не бе виждал Милост от часове. Един Господ знаеше къде бе тя сега.

За първи път той се усъмни в грижата на Всевишния към него.

Беше се подпрял с изранени длани на грубо рендосаната стена на каруцата, без да обръща внимание на тресчиците, които се забиваха в дланите му. Не помнеше кога и къде бе изгубил меча си, сигурно при един от многобройните сблъсъци с диваците. Бе останал без оръжие.

Зърна двама орки да се прокрадват през лагера. Носеха униформите на Великата Блудница. Кимбал се огледа трескаво, дръпна едно платнище, просна се в калта и се покри с него. Може би нямаше да го забележат и щяха да отминат нататък.

Опита се да задържи дъха си, усещаше как сърцето блъска като лудо в гърдите му. Дали щяха да го чуят? Вече бе ясно, че с нещо е предизвикал гнева на Господа и Той го е изоставил. Но нали винаги се бе старал да изпълнява Божията воля? Нали Го бе обсипвал с безпределната си вярност и обич?

Изглежда не бе достатъчно.

Внезапно платнището над главата му бе дръпнато рязко. Двамата главорези се надвесиха над него. Той примигна изплашено на светлината и зашепна:

— Мили Боже, спаси ме от тези езичници, които искат да посегнат на верния ти…

Един от орките го зашлеви небрежно през лицето и Хоброу млъкна изплашен. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че още е жив. Чу другия да казва:

— Пфу! Едва не настъпихме това лайно.

— Чудя се дали има нещо ценно? — попита първият.

Другият зарови в багажа, изпаднал от преобърнатия фургон.

— Само боклуци. — Оркът вдигна Светата книга и я запрати надалеч.

— Не говори така! — провикна се Хоброу и се надигна на лакът. По-ниският го зашлеви отново и сцепи устната му.

— Млъквай, тъпако! Никой не те е питал.

— Хайде да му отрежем езика — предложи другият. — Ще се посмеем малко!

Хоброу преглътна и понечи да се надигне. Ала краката не го слушаха и той изпълзя безпомощно под фургона.

Високият орк пристъпи от другата страна, наведе се и го сграбчи за яката. Хоброу се сви, опитвайки се да се прикрие под провисналите дъски. Но другият орк го подпря отзад с острието на секирата си.

— Стига сме си играли на криеница, грознико.

— Пуснете ме! — развика се Хоброу. — Аз съм Божи служител! Не можете да ми причинявате зло. — Гласът му изтъня до едва доловим писък. — Моля ви, не ме измъчвайте!

Дебелият го сграбчи грубо за косата и го изправи на крака. След това го разтърси като парцалена кукла.

— Хе-хе, погледни го само — посочи той. — Подмокрил се е.

Едва сега Хоброу почувства неприятен хлад между краката му. Затвори очи, унизен и смазан до крайност. Оркът го бутна настрани. Хоброу се спъна и се удари в колелото на фургона.

— Как мислиш, Хракаш, има ли смисъл да го водим при кралицата?

Високият огледа с нескрито презрение Божия служител.

— Ами! Тоз не може да е някой важен. У него няма достойнство и за червей.

Пламнал от срам, Кимбал Хоброу така и не почувства острието на ножа, който се заби в сърцето му.

С настъпването на мрака войските на Дженеста започнаха да се прибират в лагера. Над бойното поле се възцари неестествена тишина. Сред тъмнината се движеха сенки — оцелели унисти се прокрадваха към билото на хълма. Страк не знаеше, че Милост Хоброу е с тях. В момента го занимаваха други мисли.

— Най-добре да вземем последната звезда и да се махаме — реши той. — Онази там беше Дженеста. Не искам да съм близо до нея, когато настъпи утрото.

— Защо ли ни помага? — зачуди се Джъп.

— Не ни помага. Просто иска да махне от пътя си унистите. Тръгнала е да гони нас. Койла? С мен ли си?

— Разбира се, че съм с теб! — тя се поколеба, защото Алфрей бе положил ръка на рамото й. — Само че… струва ми се, че не бива да постъпваме така с нашите съюзници. И без това не можем да се похвалим с много приятели, нали?

— Те са ни длъжници — обади се Хаскеер. — Мисли за това като за награда.

— Очарователно — засмя се Койла. — Значи сега ще трябва да обера храма на нашите съюзници.

Край тях преминаваха изнурени конници, които бързаха да се приберат в селището.

— Вижте — рече Страк. — Тези хора нямат никакви шансове. Какво мислите ще направи Дженеста с техния магичен гейзер утре сутрин, когато се изправи пред стените с цялото си могъщество?

Този път те като че ли се замислиха. Обърнаха се и поеха надолу към Гривеста гледка.

Алфрей дръпна Страк за ръкава.

— Ти… видя ли онзи човек, Серафейм, по време на битката?

Страк се поколеба.

— Не съм сигурен. Стори ми се, че го зърнах, но…

— И двамата дърдорите глупости — прекъсна ги Хаскеер. — Защо му е на този словоплетец да си пъха гагата в боя? Забравете това и да се прибираме. Хайде да видим колко са ни благодарни онези хора там.

Зад портала ги посрещнаха с оглушителни възгласи. Напъхаха в ръцете им халби, подаваха им комати с хляб и печено месо. Хората се скупчиха около тях, пееха и отправяха радостни молитви към небесата.

Изправена в един осветен от факли кръг близо до вира, Криста Галби сияеше от щастие. До нея, пъхнал ръка в окачена на шията му превръзка, стоеше главнокомандващ Релстон. Веднага щом ги забелязаха, двамата им махнаха да се приближат към тях.

— Страк, позволи ми още веднъж да ти изкажа благодарността си — рече Криста. — Нямаше да се справим без вас.

— Нека и аз да се присъединя към думите на Криста — наведе леко глава Релстон. — Предполагам, че никой от вас не е срещал онази свиня, Хоброу?

— Не.

Страк понечи да си тръгне, но Релстон, твърдо решен да се реваншира за предишното си поведение, го улови за ръката и поръча да им донесат още ейл. За първи път на Страк се дощя да откаже освежаващата напитка.

Веднага щом намериха възможност да си тръгнат, те се отправиха към приказния гейзер от светлини на хълма. Орките на Кренад ги изпроводиха с подмятания, че не носят на пиене. Хаскеер не беше единственият, който жадуваше да изтрие усмивките от лицата им.

Навсякъде из града се празнуваше и храмът беше изоставен. Върколаците дори не си направиха труда да прикрият следите си. Веднага щом разбиха вратата, те нахлуха вътре, нападнаха пазачите и ги вързаха.

Спряха едва на прага на голямата зала. Вътре мъждукаха няколко кандила, осветяващи звездата върху колоната. Тя блещукаше в тъмнината.

Койла въздъхна и се приготви да повтори акробатичните си изпълнения от предния ден.

— Остави това — изръмжа Хаскеер, после се засили, удари се в масивната колона и я събори.

Колоната рухна с оглушителен трясък на пода. Ала нямаше кой да я чуе заради глъчката отвън.

Звездата се изтърколи и спря близо до краката на Страк. За миг му се стори, че подскача като звездата от съня му. Ако това беше сън наистина. Той се наведе чевръсто, взе я, прибра я при останалите в кесията и въздъхна:

— Така, а сега да се махаме оттук.

Но когато стигнаха конюшните, Койла го попита:

— Няма ли да вземем Кренад и останалите?

Страк тръшна седлото на гърба на коня си малко по-силно от необходимо. Животното изпръхтя изплашено.

— Съдбата им е в техните ръце — също като нашата. Те искаха свобода. Имат я. Какво ще правят с нея си е тяхна работа. — Той се наведе и завърза отдолу каишите.

— Не и ако Дженеста се появи утре тук — припомни му Алфрей. — Тя ще ги одере живи.

— И какво искате да направя? Да се крия с цяла армия орки? Вижте, и на мен не ми харесва, но нямаме друг избор.

— Нека поне да ги предупредим — предложи Алфрей.

Джъп го подкрепи.

Койла беше по-пряма.

— Все още ли те е страх, че с тях по-лесно ще те намерят?

— И какво, ако е така? — изгледа я гневно Страк. — Да си ме чувала да казвам някога, че възнамерявам да се боря срещу Дженеста? Или въобще да подхващам някаква борба? Всичко, което исках, бе да се измъкнем от тази история живи и невредими. Нека някой друг да развява знамето.

— Значи наистина смяташ да оставиш Кренад на милостта на Дженеста? — произнесе с нескрито отвращение Алфрей. — Не си оркът, за когото те мислех.

Страк пъхна лице в неговото.

— Грешиш. Чуй ме внимателно. Аз съм водач на дружина — ето какъв съм. Ти си този, който се опитва да ме направи нещо друго. Койла, иди да намериш Кренад! Или не, почакай. Аз сам ще го намеря. Само боговете знаят каква ще я оплескате без мен.

Той откри Кренад в една кръчма, където той пееше гръмогласно пиянски песни.

— Ела тук! — повика го безцеремонно Страк.

Кренад бе на твърде висок градус, за да поиска да се раздели с бъчонката, която прегръщаше.

— К’во има?

Страк го изведе навън и потопи главата му в една каца с дъждовна вода. Когато я извади, Кренад гледаше малко по-съсредоточено.

— Така е по-добре. Чуй ме сега, Кренад. В случай че не си забелязал, водачът на втората армия днес беше Дженеста.

— Ами! Не мож’ да бъде. Беше един глупендер със смешна шапка.

Страк отново му натопи главата и я задържа там, докато онзи зарита с крака.

— Не този бе, идиот! Водачът на другата армия! Онази, която беше на хълма. С харпиите. Спомни ли си?

Кренад изтрезня за секунди.

— Да, капитане. Кога тръгваме?

— Ние тръгваме веднага. А ти можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш.

— Искате да кажете, че ще се разделим и ще се срещнем по-късно, тъй ли?

— Виж, десетник, нямах нищо против да съберем сили за битката. Но искам най-сетне да разбереш едно: аз не събирам армия. Не съм събирал и не възнамерявам да събирам. Всеки орк трябва да се оправя сам. Разбра ли?

По-късно същата нощ, далеч отвъд хълмовете, под бледата светлина на блещукащите звезди, Страк все още не можеше да прогони от мислите си изражението на Кренад.

Когато слънцето прехвърли източната стена на селището, лъчите му озариха изправената на площадката пред храма Криста Галби.

Един от пазачите й обясняваше, разтърквайки цицината на главата си:

— … и ето защо не можах да направя нищо.

Жрицата мълча дълго, след като приключи доклада му. Накрая въздъхна и произнесе:

— Предполагам, че никой не е видял кога са напуснали празненството. Но въпреки това не е зле да поразпитаме. — Тя се извърна и огледа лицата на събралите се наоколо мъже. — Трябва да я намерим и да си я върнем. Построихме този храм, за да я държим в него. Звездата беше центърът на моя живот, на живота на майка ми преди мен и на всички Върховни жрици, откакто е била основана Гривеста гледка. Всъщност, ако не бяха открили тази звезда в онзи малък вир, селището въобще нямаше да съществува.

Изплашен от неестественото спокойствие в гласа й, часовоят попита:

— Госпожо, ще наредите ли да съберем войската?

Криста го изгледа мрачно.

— Не. Не искам Страк и дружината му да бъдат наказвани. Не и след като Страк спаси живота на сина ми. — За миг гласът й потрепери, но тя намери сили и продължи: — Изберете ми само онези, които могат да яздят. И ми пригответе кон.

— Но, госпожо, вие не бива да напускате селището! — извика ужасено часовоят. — След като изгубихме звездата, вие сте ни нужна повече от всякога!

— И кой друг освен мен знае защо ни трябва звездата? Не разбираш ли? Аз трябва да отида.

След по-малко от половин час Криста бе на площада при северната врата. Оказа се, че все пак една старица е зърнала трийсетина орки да се изнизват по тъмно през вратата. Копитата на конете им били омотани с парцали, за да не се чува тропотът. Самият пазач на вратата нямаше какво да добави. Единственото, което си спомняше, бе че нечия приятелска ръка му подала манерка с вино и сетне — вероятно същата тази грижовна ръка — го хлопнала по главата.

Криста прегърна нежно сина си. Макар че той все още едва ходеше, сестрата, която го наглеждаше, бе помолила един от строителите на храма да го донесе на раменете си.

— Искам да слушаш, Айдан, и да правиш каквото ти каже Мерилис. И като се върна вече да си оздравял — обещаваш ли?

Момчето се притискаше към нея.

— Мамо, не тръгвай. Остани при мен. Навън се случват само лоши неща.

— Случват се и хубави неща, сине. Освен това разполагам с най-добрата охрана, която може да предложи селището. Не се безпокой за мен, миличък. Ще се върна, преди още да си се затъжил за мен.

Криста погледна старата сестра и дърводелеца.

— Моля ви, грижете се за него. Ах, Айдан, забравих да ти кажа. Скоро ще дойде кралицата. Можеш да я посрещнеш. Няма ли да е чудесно?

Началникът на храмовата охрана й подаде юздите. Криста Галби целуна сина си на прощаване и се качи на седлото.

След това препусна, следвана от конницата, която се носеше зад нея като приливна вълна.

Колесницата на Дженеста бе обсипана с цветя.

Тя беше наредила да махнат страничните ножове от колелата. Нямаше да е добре, ако отсече някой и друг крак на потенциалните си съюзници. Сега тя кимаше величествено, докато строеното в шпалир от двете страни на вратата простолюдие я посрещаше. Как се казваше това жалко, забутано градче? Някаква си гледка. Какво префърцунено и романтично название за скупщина колиби толкова далеч от нейната столица. Зад нея бе подредена малка част от армията й, само колкото да се напомни кой — кой е.

Мъжете крещяха и подскачаха, момичета хвърляха цветя, които конете стъпкваха. Дженеста погледна крадешком Мерсадион, който яздеше редом с нея. Нека види как тези немити селяни посрещат кралицата.

И тогава слънцето се показа през облаците и докосна магичния изблик, превръщайки го в огромен пламък. При вида на това огромно енергийно богатство очите й засияха със зъл блясък. Ръцете й отпуснаха юздите и конете забавиха ход.

Пръхтенето им я накара да се върне към действителността. От портала пред нея излизаше неголям конен отряд. Без да промълвят нито дума, без поздрав дори, те се разминаха с нея и препуснаха към долината.

Но посрещачите при вратите започнаха да крещят още по-възторжено и Дженеста бе принудена отново да си придаде триумфиращ вид. Колесницата премина бавно през портала и излезе на неголям площад, където я очакваше мъж на кон. Мъжът бе заметнат с лъснало наметало. Въпреки всеобщото веселие лицето му имаше мрачен вид.

Релстон се сепна и побърза да се поклони ниско. Дженеста забеляза, че усмивката му не е по-искрена от нейната. Но Релстон сигурно бе чувал разни неща за нея.

— Добре дошли! — рече той с глас, в който липсваше какъвто и да било ентусиазъм. — Благодарим ви за навременната помощ.

Мерсадион посочи с брадичка Дженеста и сведе глава.

Релстон схвана намека.

— Ваше Величество — добави той.

— О, това беше дребна работа — махна небрежно с ръка кралицата, ала гласът й бе като отровен мед. — Да има при вас една дружина орки? Защото, ако е така, бих искала да… им благодаря лично.

— Имаше, Ваше Величество, но са си тръгнали.

— Какво разочарование — просъска кралицата. — Да знаете случайно накъде?

— Не, милейди. Потеглили са през нощта.

Мерсадион отстрани едва забележимо коня си от Дженеста, очаквайки страхотен изблик на гняв.

Но изблик нямаше. Дженеста стисна зъби и произнесе, като се владееше с видимо усилие:

— А къде е вашата Върховна жрица? Защо не е тук, за да ме посрещне?

Релстон замръзна. Не беше очаквал подобен въпрос.

— Тя натовари мен с тази задача, Ваше величество. Боя се, че се наложи… да замине по важна работа. Много важна работа.

Кралицата се огледа намусено. Изведнъж от тълпата излезе едър старец, понесъл на гърба си момче. Двамата се приближиха към нея, без да проявяват и следа от боязън. Изглежда момчето бе дете на някой от важните хора в селището.

— И кой е този палавник на гърба на едрия мъж? — поинтересува се тя.

— Това е синът на Върховната жрица, Ваше Величество — отвърна неохотно Релстон.

— Тъй ли? Наистина?

Релстон никак не хареса внезапния интерес, с който Дженеста оглеждаше момчето. Стомахът му се сви, като зърна усмивката, с която тя надари Айдан — беше като похотливата усмивка на придворна куртизанка.

Скрит в една гъста горичка на хълма, самотен конник наблюдаваше селището.

От двете му страни разпокъсани унистки отряди се изтегляха обезсърчено от долината, но никой не го забелязваше. Не го зърнаха и съгледвачите, които бе разпратил Мерсадион.

Мъжът имаше прошарена коса, която сияеше на слънцето. Той не сваляше замислен поглед от тълпата, струпала се за триумфалното влизане на кралицата в Гривеста гледка.

Сетне извърна белия си жребец и изчезна в гората.

20.

Релстон бе отвратен. Кралицата разглеждаше в захлас момчето. Беше като зърнал плячка звяр, на който всеки миг щяха да му потекат лигите.

Главнокомандващият бе принуден да я покани в най-малко пострадалата от обсадата странноприемница на селището.

Но разговорът не вървеше, а и Дженеста почти не бе докоснала бокала с отбрано вино, който й бяха поднесли. Айдан, от друга страна, бе развълнуван от перспективата да е в центъра на вниманието. Но по някое време започна да проявява видими признаци на умора.

— Да не би да те отегчавам? — попита го малко ядосано кралицата, когато го зърна да се прозява.

— О, не, Ваше Величество, ни най-малко! Вие сте толкова красива!

Тя си придаде важен вид.

Айдан се прозя отново.

Предусещайки гнева на Дженеста, Релстон побърза да се намеси:

— Простете му, Ваше Величество. Все още не се е възстановил от травмата, която преживя преди два дена. Един кон го прегази. Беше толкова зле, че не очаквахме да оживее.

Тя щракна с пръсти презрително, в знак, че подробностите не я интересуват. Така и не попита на какво дължи момчето своето чудодейно възстановяване. Изглежда бе изгубила интерес към малкия в мига, когато той бе престанал да й се възхищава.

Опасявайки се, че с мълчанието си може да я обиди, Релстон побърза да заговори:

— Ваше Величество, войниците ви така и не успяха да открият онези важни предмети, които казахте, че търсят. Ще благоволите ли да се присъедините към нашата скромна трапеза?

Дженеста го изгледа така, сякаш бе изпълзял от някой нужник.

— Съмнявам се — обяви тя надменно и се изправи толкова рязко, че столът й се прекатури назад. — Време е да се връщам при армията си. Добрият пълководец винаги се грижи за войниците си.

Релстон се поклони, донякъде и за да прикрие ироничната си усмивка. Но Дженеста вече бързаше към изхода.

Веднага щом се скри от погледа му, той остави на безсилието и отчаянието да го завладеят. Жадуваше да напусне Гривеста гледка и да се втурне след Върховната жрица. Жадуваше да е близо до нея и да я пази от опасностите, които я дебнеха зад стените.

Но трябваше да остане тук.

По-късно същия следобед конен отряд от трийсетина дрипави орки забави ход, за да могат конете да си починат. Катереха се по сравнително полегат склон, но животните бяха изморени от продължителната езда.

Страк се загледа към равната повърхност на Калипарския залив вдясно от тях. Оттам подухваше лек ветрец. Само на половин миля по-нататък започваше Норантелийският океан. А това означаваше, че до Дроганова гора остават няколко часа езда. Той изруга и дръпна юздите. Конят спря. Страк скочи от седлото, улови го за юздите и продължи нагоре под проливния дъжд, който се сипеше от небето.

— Какво е това? — попита Койла, сочейки няколко от бързо движещи се силуети недалеч пред тях.

— Унисти, предполагам — отвърна Хаскеер. — Проклето време! Нищо не се вижда!

— Не виждам да имат коне — приближи се Джъп.

— Още по-добре! — зарадва се Хаскеер. — Така им се пада на тези мръсници. Нека сега вървят под дъжда, който те ни докараха. Готов съм да убия всеки от тях, който се изпречи на пътя ни.

— Нямаме време за това — подхвърли уморено Страк.

Най-сетне стигнаха билото и Страк се качи обратно на седлото. Потеглиха в тръс по скалистия склон от другата страна.

Ала след малко отново трябваше да спрат. Около двайсетина войници, бегълци от армията на Хоброу, пресичаха пътеката пред тях. Прибрали оръжия в ножниците, те побързаха да потънат в шубраците, очевидно напълно лишени от желание да се бият. Дружината продължи своя път.

Въпреки че полуостровът гъмжеше от вражески части, Върколаците се придвижваха бързо. Колкото повече се отдалечаваха от селището, толкова по-често се натъкваха на обезсърчени унисти. На няколко пъти съгледвачите ги предупреждаваха за преминаващи недалеч конни отряди на орки, но така и не научиха дали са от армията на Дженеста.

Най-сетне започна да се свечерява. Страк реши, че ако е имало потеря, вече са успели да я избегнат. На северния хоризонт тъмнееха покрайнините на Дроганова гора. Размита луна се подаде иззад облаците.

Опасявайки се, че ако запалят огньове, ще бъдат открити по-лесно, Върколаците налягаха право на подгизналата от дъжда земя и се увиха в наметалата. Скоро хъркането им отекна надалеч в тъмнината. От време на време се чуваше пошляпване, когато някой от спящите разгонваше досадни насекоми, но за щастие никакви по-едри същества не се прокрадваха към изнурените часовои.

Страк обаче отново не можеше да заспи. Надигна се и заслиза към брега на залива. От тихия шум на прибоя не чу, че Койла го следва. Забеляза я едва когато тя приседна до него и обхвана коленете си с ръце.

— Какво ще правим сега, Страк? — запита го тя. — Пак ли ще идем в Дроганова гора да поставяме на изпитание гостоприемството на Кеппатаун?

— Може би. Още не зная.

— Не виждам къде другаде можем да се приютим, след като Дженеста е по петите ни.

— Но от друга страна — посочи той, — може първо там да ни потърси.

Койла се пресегна, взе едно камъче и го хвърли.

— Кое е най-важното за теб?

— Да остана жив, предполагам.

— Ами звездите? Те вече нямат ли значение?

— Кой знае? Всъщност взех да съжалявам, че се захванахме с тях.

— А какво си говорехте двамата с Криста, когато аз бях в храма?

— Нищо.

— Разговарял си с нея половин час и не сте си казали нищо? Не мога да повярвам.

— Добре де. Върховната жрица ми каза, че съм медиум — призна неохотно той.

— Че си какво?

— В моя случай — орк с магични способности. — Той извади от кесията звездите и започна да ги подхвърля.

— Това противоречи на природата ни. Ти разказа ли й за сънищата?

— Не се наложи. Тя каза, че това е един от… симптомите.

— А не може ли причината да е в пелуцида?

— Кристалният прах? Помислял съм си го. Известно време така си обяснявах нещата. Но сега вече не съм толкова сигурен.

Тя реши да смени темата.

— Какво ще правим сега?

— Нямам понятие.

Страк се съсредоточи върху звездите. Успя да съедини три от тях, но все още не знаеше как да постъпи с другите две. Накрая се измори и ги остави на тревата.

Известно време двамата ги разглеждаха на лунна светлина. Никой не можеше да разбере как се съединяват. Лъчите им се сливаха плътно, в противовес с всички закони на природата.

Страк отново започна да се занимава с тях. Почти веднага звездата от Гривеста гледка се съедини с останалите с приглушено изщракване.

— Как го направи? — попита развълнувано Койла.

— Не зная. — Той взе последната, петолъчната зелена звезда, с която се бяха сдобили в Троица.

— Я дай на мен. — Тя взе от него звездите, но така и не успя да присъедини и последната. Страк вече губеше търпение. Остави я още известно време да си опитва късмета, сетне прибра звездите в кесията.

— Май трябва да се връщаме. Другите ще започнат да се тревожат.

Не бяха изминали и десет крачки, когато от един храсталак пристъпиха две тъмни фигури и им препречиха пътя.

Мика Лекман и Грийвър Олей.

— Започна да ви става навик — подметна Койла.

— Колко мило — засмя се Лекман, който вече бе извадил меча си. — Двама любовници на тайна среща.

— Млъквай, Мика! — скастри го Олей. — Какво има да приказваме, когато сме тук да им видим сметката? — Той също бе оголил меч и бавно заобикаляше орките.

На брега на Калипарския залив започнаха две схватки.

Лекман направи лъжливо движение към Страк и нанесе нисък удар. Но оркът отби острието му и го изрита в коляното. Лекман се олюля и едва се задържа да не падне. Страк нанесе обратен удар, но Лекман съумя да го парира.

По същото време Койла отскочи назад, забелязала, че Олей вади нещо изпод наметалото си. Тя замахна към него, но той отби удара й с камата, която бе изникнала неочаквано от другия му ръкав.

— Ще те убия, кучко.

— Стига да ме видиш, кьорав нещастнико — отвърна тя и острието на меча й го одраска по бузата.

Той изръмжа гневно и се хвърли в атака. Кракът му потъна в меката почва и докато падаше, мечът му се удари в един камък. Острието се строши почти в основата.

Койла посече протегнатата му ръка. От раната шурна кръв. Дори ръкавът на палтото му не можа да спре бликащата струя.

Олей изрева, надигна се и отстъпи назад, размахвайки към нея другата си ръка, с куката. Приличаше на куките, които използваха в кланицата за най-едрите животни.

— Сега ще ти върна за Блаан! — извика той.

Койла се отдръпна точно толкова, колкото да се размине с куката, сетне го улови за ръката. Напълно неподготвен за неочаквания обрат, Олей така и не успя да реагира, когато Койла изви куката навътре и му я заби в корема. Веднага щом острието потъна в мекия му търбух, тя го завъртя рязко настрани.

— А това е лично за теб, негоднико.

На лицето му бе изписано изумление. От раната му шуртеше кръв.

В това време Страк се опитваше да изтика Лекман надолу към реката. Там брегът бе твърд и равен, а капитанът на Върколаците не беше в настроение за продължителна фехтовка. Веднага щом се озоваха долу, той премина в атака. Острието му се движеше като ветрило от лунни лъчи и защитата на ловеца на глави в миг бе разбита на пух и прах.

Лекман се отдръпна рязко назад, опитвайки се да си поеме дъх. Но Страк не възнамеряваше да му дава и секунда почивка. Той скъси рязко дистанцията помежду им и същевременно се плесна със свободната ръка по хълбока. Звукът отвлече вниманието на неговия противник и мечът на Страк намери най-краткия път към сърцето му.

Оркът опря ботуш в гърдите на ловеца на глави и изтегли окървавеното си острие. Лекман политна назад и се просна безжизнен в плитчините. Черните му коси се люшнаха като понесени от водовъртеж водорасли. Малко след това течението го понесе навътре в реката и постепенно тялото му се превърна само в тъмно петно, което бързо изчезваше в мрака.

Подпрени един на друг, двамата орки се заизкачваха обратно, за да се върнат при другарите си.

— Не ща повече такива романтични мигове — изпъшка Койла.

Вече бяха съвсем близо до лагера, когато Страк внезапно я дръпна в близкия храсталак. Вятърът свистеше в клоните на дърветата и тя не чуваше нищо, но беше свикнала да се доверява на сетивата на Страк.

Минута по-късно около стотина конници наобиколиха долчинката, в която дружината се бе разположила на лагер. Въпреки че ги видяха, часовоите не можеха да направят нищо. Или просто умората оказва своето пагубно влияние върху дружината, помисли си Страк.

От скривалището си в храсталака двамата с Койла видяха Криста Галби, втренчила поглед във Върколаците.

— Къде е? — попита ги тя без предисловия.

— Кое? — отвърна намръщено Хаскеер.

— Не ми излизай с тия номера! — кресна му началникът на храмовата охрана. Той скочи от коня, застана пред Хаскеер и опря острието на меча си в гърлото му.

— Ярно! — извика му Криста. — Тези орки бяха наши съюзници. Биха се редом с нас. Възрастният орк там спаси живота на сина ми. — Тя вдигна ръка, сетне я отпусна изморено. — Не искаме да ви сторим зло. Но вие си позволихте да вземете нещо, което е наше. То е важно за нас, в него се корени вярата ни.

Никой не отговори. Продължаваше да духа смразяващ вятър. В храсталака Койла и Страк се бореха с чувството си за вина.

— Разбирате ли — то ни е необходимо — добави Криста.

Неловката тишина продължаваше.

Релстон изгуби търпение. Беше застигнал отряда на жрицата преди няколко часа, заедно с още конници. Най-малко стотина души бяха обкръжили дружината на Върколаците. Напрежението във въздуха бе осезаемо. Релстон скочи от коня и се приближи към Джъп и Хаскеер.

— Знаех си, че не биваше да спираме — прошепна в храстите Страк.

— Интересно какво ще направи Релстон? — отвърна му шепнешком Койла.

— По-добре да не чакаме развоя на събитията — заяви решително Страк. — Ела. Ако искаха да убиват някого, досега щяха да са започнали. Да идем и да си поговорим с тях, преди Релстон да е изгубил самообладание.

Двамата се промъкнаха през надвисналите клони на храстите. Криста първа ги забеляза.

— Вие ми направихте две услуги — произнесе тя с глас, от който повяваше хлад. — Сега аз ще ви отвърна с една. Дайте ми инструментума и няма да бъдете наказани за кражбата.

— Ами ако ни трябват? — попита Страк и мигом съжали, задето се бе изпуснал.

— Да ви трябват? — не пропусна да забележи грешката му Криста. — Имате повече от един?

— Затова искахме и вашия, не разбирате ли?

— Не разбирам — отвърна Релстон, пристъпи напред и се втренчи в очите на Страк. — Щом си имате свои, защо ви трябваше да вземате и нашия? Върнете го веднага. — Мечът му опря в шията на капитана. — Знаех си, че не бива да ви се доверяваме. Оркски боклуци.

— Успокой се! — скастри го Криста. Приближи се, застана между двамата и внимателно отмести острието на главнокомандващия. — Сигурна съм, че ще намерим мирно решение на проблема.

— Аз пък не съм — изръмжа в отговор Релстон, който очевидно едва сдържаше гнева си.

От всички страни се чуваше характерният звън на изваждани от ножниците оръжия. Кръгът около Върколаците започна да се стеснява.

— Не ставай глупак, Страк — продължи с яден тон Релстон. — Нямате шансове срещу нас. Ние сме много повече. Предай ми реликвата, или ще те накарам на сила.

— Ами? — подскочи обидено Хаскеер. — Ти и тази жалка сбирщина?

— Кого наричаш сбирщина, куха тикво? — попита едър мъжага зад него. Някой бутна рязко един оръженосец и той извика. Други оръженосци се нахвърлиха върху нападателя. Изведнъж настъпи суматоха.

— Стига! — извика Криста. — Престанете!

— Успокойте се! — обърна се Страк към орките, усещайки, че ситуацията излиза от контрол. Остър звън на мечове почти заглуши думите му. — Вие ни познавате добре! — обърна се той към Релстон. — Воювахме редом с вас. Наистина ли смятате, че можете да мерите сили с нас?

Релстон изруга и си спечели свъсен поглед от Върховната жрица. Това го накара да поомекне.

— Назад, момчета! — извика той. — Добре… ще им позволим да си вървят.

— Приберете оръжията! — нареди Страк на Върколаците и заотстъпва към храсталаците.

Почти всички бяха изчезнали под прикритието на нощта, когато един от войниците на Релстон внезапно извика:

— Не бива да им позволяваме да се измъкнат! Дръжте ги!

Изведнъж настъпи неописуем хаос.

— Убивайте само в краен случай! — викна Страк.

Не можеха да стигнат конете, които бяха останали от другата страна на конния отряд от Гривеста гледка.

— Да изчезваме! — нареди Страк.

Той се шмугна в храсталаците и побягна, като се стараеше да не стъпва върху изгнили клони. Имаха късмет, че земята беше подгизнала, дебелият слой размекнати листа поглъщаше шума от стъпките им. Напрегнал сетивата си до краен предел, той едва успяваше да следва дружината.

Не след дълго излезе на открита поляна и в бледата светлина на приближаващата се зора успя да различи стъпки в калта, които водеха по склона на отсрещното хълмче. Страк хукна нагоре, прехвърли билото на хълма и се озова в още една горичка, сред която се бяха спрели и останалите Върколаци.

— Тук трябва да сме в безопасност поне за известно време — рече запъхтяно той.

— Брей, тъй ли смяташ? — изръмжа Хаскеер от сенките до него. — Вземи първо се поогледай.

Отвъд горичката се простираше Калипарския залив, който ги обграждаше от три страни. Бяха се скрили на неголям полуостров и войните на Релстон пресичаха дерето, което ги делеше от голямата земя.

— Какво ще правим? — попита с истерични нотки в гласа Хаскеер. — Ще плуваме?

— Защо не изпиеш целия залив с голямата си уста? — сопна му се Джъп.

Оркът и джуджето се измериха с гневни погледи. Койла също си изпусна нервите.

— Ти и твоите проклети звезди сте виновни за всичко! — кресна тя и сряза с ножа си висящата на колана му кесия.

Дъното на кесията се разтвори. Страк гледаше как звездите изпадат отвътре. Протегна ръка и се хвърли напред. Но закъсня. Пръстите му докоснаха четирите съединени звезди и ги запратиха още по-нататък между дърветата.

Докато пантеонистите се приближаваха отдолу с бойни крясъци, Страк не можеше да свали очи от петата звезда, която тупна на мъхестата земя и отскочи като топка.

Нито той, нито някой от орките беше забелязал мократа фигура, която наблюдаваше сцената от покрайнините на горичката.

Страк отново посегна, този път за да улови самотната звезда, но тя се удари в пръстите му и се търколи към останалите четири. Страк разтвори ръце, загреба звездите и ги притисна към гърдите си.

По-скоро почувства, отколкото ги чу да се съчленяват. Мозайката се бе подредила.

И тогава светът се завъртя пред очите му.

21.

Непрогледен мрак.

Усещане за хапещ студ и странно мравучкане в корема, сякаш летеше през пространството. В главата му шумеше и не чуваше нищо. Протегна ръка, но нямаше за какво да се улови наоколо.

И тогава изведнъж се приземи.

Претърколи се напред и ръцете му се заровиха в нещо студено и ослепително бяло. Шокът от удара го накара да се свести.

Сняг.

Сняг и заслепяваща светлина там, където допреди малко бе тъмна нощ. Ниско над хоризонта висеше безцветно светило, което може би беше слънцето.

Завладя го паника.

Извика, но не чу гласа си. За миг помисли, че е оглушал. След това звукът се върна, десетократно усилен. В лицето го блъсна арктичен вятър, който сякаш се опитваше да разкъса дрехите му. Страк присви очи и се озърна. Едва успя да различи наблизо приведените фигури на другите Върколаци.

Той се надигна и този път вятърът го удари с цялата си сила. Разтвори пръсти и установи, че все още стиска петте съединени звезди. След това пристъпи неуверено към Джъп и Койла, които тъкмо се изправяха на крака.

— Къде сме? — запитаха и двамата, оглеждайки се изумено. — Къде са другите?

Скоро и останалите членове на дружината се скупчиха около тях. Всички слязоха в една вдлъбнатина, където вятърът не се усещаше толкова. Лицата им вече бяха покрити с бързо вледеняващ се сняг.

— Какво става, по дяволите! — провикна се Хаскеер.

— Предполагам, че сме върху ледниците — Страк тракаше със зъби от студ.

— Какво? Как?

— Да оставим тези философски спорове — намеси се Койла. — Въпросът сега е как да не замръзнем от студ.

Неколцина от орките бяха успели да си вземат завивките и раниците, когато бяха побягнали от долчинката. Но повечето, между които Страк и Койла, нямаха никакви допълнителни дрехи.

— Джъп — едва успя да произнесе Страк, с мъка помръдваше устните си. — Защо не се покатериш на някое високо място? Опитай се да се ориентираш къде сме.

— Разбрано, капитане! — джуджето скочи и изчезна сред виелицата.

Притиснати един до друг, за да запазят топлината на телата си, останалите орки се опитваха да осмислят случилото се и да намерят някакво рационално обяснение.

— Всичко е заради проклетите звезди — повтори отново Койла.

— Да, но ни спасиха от сигурна смърт — посочи разумно Алфрей.

— Да бе и вместо това ще загинем от студ — тросна се огорчено Хаскеер. — Да знаехме поне къде сме.

— Някъде върху северното ледено поле — отвърна Страк. — Слънцето е почти на юг от нас, само дето не знаем дали е сутрин, или вечер.

Той посегна с вкочанени пръсти към кесията, сетне си спомни, че Койла я беше разсякла. Беше пъхнал машинално звездите в палтото си. Едва сега забеляза, че ръкавиците му бяха затъкнати в колана.

— Скоро ще узнаем отговора — подхвърли Алфрей. — Ако доживеем де. — Изведнъж го споходи друга мрачна мисъл. — Ами ако това е дело на Дженеста? Тя обича да прави такива номера.

— Не — поклати решително глава Койла. — Ако беше тя, щеше да ни отведе при себе си, а не да ни захвърли тук. Нали иска да ни залови живи и да докопа звездите.

— Както и да е — поклати глава Страк. — После ще умуваме. Сега да видим с какви припаси разполагаме.

След кратко тършуване из джобовете и раниците установиха, че разполагат с малко изсушено месо, няколко комата хляб и две манерки с алкохол. Твърде малко за двайсет и четири изгладнели орки. Опитвайки се да прикрие разочарованието си, Страк посочи един от оръженосците, който се бе увил с одеяло.

— Калтмон, иди да провериш къде се запиля Джъп.

Оръженосецът се надигна неохотно и задрапа нагоре по заледения хълм. Ала малко след това се появи отново, следван по петите от джуджето.

Джъп приклекна до тях и пъхна вкочанени пръсти в устата си, опитвайки се да ги размрази с дъха си.

— Има доста цепнатини — едва успя да докладва той през тракащите си зъби. — През някои от тях преминават ледени мостове, но се съмнявам, че ще издържат теглото на средно голям орк. Все пак ми се струва, че зърнах път да се спуснем от ледника. — Той кимна в посока, която по мнение на Страк бе на югоизток. — Защото тук сме доста на високо. — Докато говореше, дъхът му замръзваше по брадата му.

— Да видя нещо друго? — попита Страк.

— Никакви признаци на живот. Никакви следи от дим в небето. Никакви къщи. Стори ми се, че мярнах някакво движение, но каквото и да бе, беше доста далече.

— Такъв грозник като теб ще изплаши всеки, който има поне малко акъл — захили се Хаскеер.

Джъп дори не си направи труда да му отвърне. Страк не пропусна да отбележи, че студът бе забавил реакциите на всички.

— Добре — рече той. — Първо да се смъкнем от проклетия ледник, а после ще потърсим убежище и храна.

Джъп поведе дружината, а Койла и Страк останаха на опашката. Не след дълго обаче, заради ослепителната белота пред очите им заиграха тъмни петна. Като накуцваха по заледената кора на ледника и заобикаляха снежните преспи, които можеха да погълнат цял орк, те се отправиха на югоизток. Мина цяла вечност, преди да се изкачат на един зъбер, от който се откриваше гледка надалече.

Зад тях, право на север и докъдето им стигаше погледът, се простираше ледникът, страховит в своята необятност. Той се простираше по целия хоризонт — исполински паметник на човешката глупост, довела до изчерпването на магията в Марас-Дантия. Струваше им се, че ледникът сякаш е надвиснал над тях, заплашвайки всеки миг да ги смаже. Докато го разглеждаха, зяпнали от почуда, от него внезапно се отдели грамаден къс и рухна с грохот надолу. Вдигнаха се огромни облаци снежен прах, а натрошените остатъци от ледения блок се търкаляха близо половин миля. Това само ги накара да ускорят спускането си по зъбера. За щастие не целият бе покрит със сняг. На места се подаваха огромни канари. Въпреки това не беше никак лесно да се закрепват за него. Понякога се пързаляха, друг път едва пристъпваха, рискувайки да полетят в пропастта.

Когато най-сетне се озоваха в подножието на зъбера, те спряха да си поемат дъх. Тук поне вятърът бе поотслабнал. Освен това зъберът прикриваше и страховитата гледка на надвисналия ледник. Дори това бе достатъчно, за да се поободрят.

Под тях, там където ледникът опираше в тундрата, земята бе вдлъбната, сякаш хлътнала под неимоверната му тежест. Беше посивяла от лишеите, с които бе обрасла и набраздена от тънките, криволичещи линии на потоците. Далеч на хоризонта се виждаше тънка черна линия, вероятно гора. Трудно беше да определят, тъй като слънцето блестеше право в очите им.

— Ако успеем да слезем долу — заяви Страк, като пляскаше замръзналите си ръце, за да пробуди кръвообращението в тях, — сигурно ще намерим къде да се приютим. И с какво да запалим огън.

— Ако! — подчерта намръщено Хаскеер. — Аз съм орк, а не шибана планинска маймуна.

Но пътят надолу не беше толкова лесен, колкото изглеждаше. Понякога стигаха до задънени участъци и трябваше да се връщат и да дирят други пътеки.

— Нямате ли чувството, че някой ни следва? — обади се Койла.

— Да бе — потвърди Джъп и се почеса по врата.

Страк призна, че и той има подобно усещане.

— Може да е някоя от онези прокълнати снежни жени — подметна Койла, опитвайки се да бъде духовита.

— Това са само митове — отряза я Алфрей. — Трябва да се пазим от снежните леопарди. Зъбите им са като наточени кинжали.

— Благодаря, че ми каза.

Известно време вървяха смълчани.

— Виждам, че Джъп си остава все тъй надарен съгледвач — подметна подигравателно Хаскеер, когато отново се наложи да се връщат обратно.

Пътят беше тесен и орките крачеха съвсем близо един до друг. Въпреки това Джъп се притисна до стената и пропусна онези, които бяха зад него. Когато Хаскеер го застигна, той неочаквано протегна ръка и го улови за гърлото.

— Мислиш ли, че можеш да се справиш по-добре от мен, глупако?

Хаскеер повдигна рамене и изръмжа:

— И слепец на куц кон би се справил по-добре.

— Върви отпред тогава.

Хаскеер застана начело на колоната и продължиха. Все още им се струваше, че спускането ще продължи цяла вечност. Един оръженосец се подхлъзна и само благодарение бързата реакция на съседа му бе спасен от сигурна смърт. След това продължиха още по-бавно, като се държаха за дрехите на тези пред тях.

Вместо да се спусне зад хоризонта, слънцето се търкаляше ниско над него. Нямаха никаква представа колко време беше изминало, откакто се бяха отправили на път. Едно бе сигурно, че наближаваше нощта и заедно с нея — ниски и черни облаци. Те закриха слънцето и светлината му стана съвсем мъждива. Заваля ситен, твърд сняг.

— Само това ни липсваше — промърмори Джъп.

Най-сетне успяха да слязат от зъбера. Хаскеер се засили и прескочи последните няколко метра, които ги деляха от равнината. Другите се събраха един по един край него. Не бързаха да се отдалечават от ледника, с надеждата, че той ще им пази завет.

— Видяхте ли това? — извика неочаквано Джъп. — Светлината ей там. — Той посочи към една издатина в ледника.

— Нищо не виждам — поклати глава Хаскеер. — Сторило ти се е.

— Не ми се е сторило — озъби се джуджето. — Там има нещо!

Страк застана между тях, преди свадата да прерасне в нещо по-сериозно.

— Джъп, може да е било някакво отражение. Но нищо не пречи да проверим. Лично аз не съм голям почитател на идеята да лагеруваме на открито. Бих искал да се настаним някъде на завет, преди съвсем да се е стъмнило.

Изведнъж ледникът се пропука оглушително. Леден блок с размерите на къща започна да се търкаля към тях. Орките се разбягаха из тундрата, като се пързаляха по замръзналата кал. Спряха едва когато решиха, че са се отдалечили на безопасно разстояние. Алфрей, който пръв се измори, бе изостанал малко зад тях.

— Тук няма да ни достигнат — обяви Хаскеер, пуфтейки.

— Не съм сигурен — възрази Алфрей. — Погледнете какво се задава!

Право към тях се носеше глутница зверове с гъвкави котешки тела. Заради снежнобялата си козина едва се различаваха в сумрака.

— Строй се! — извика Страк и се затича към Алфрей.

Като видя, че Страк се връща при него, Алфрей се обърна. Картината, която съгледа, би накарала всеки друг да потрепери. Петте чудовища почти го бяха застигнали.

Страк стигна до него и вдигна меч. Водещият снежен леопард се стресна от неочакваната му поява и се препъна. Претърколи се през глава, задраска по леда и отново се изправи.

— Скрий се зад мен! — извика Страк на Алфрей, без да сваля поглед от чудовището. Два от леопардите започнаха да кръжат около него, дебнейки възможност да го нападнат. По-дребният направи лъжливо движение, а по-едрият скочи отново. Полуизвърнат към първия, Страк едва съумя да се измъкне от ноктите на втория. В последния момент успя да замахне с меча. От предната лапа на леопарда рукна кръв. Обезумялото животно нададе яростен рев и отстъпи.

За кратко време леопардите обикаляха в кръг извън обсега на оръжията им.

Койла нареди на останалите орки да се скупчат по-плътно. Три леопарда наобиколиха по-голямата група, но ги посрещна непреодолима стена от метал. Те обаче пречеха на Алфрей и Страк да се присъединят към другарите си.

Отново водачът на групата пръв поде атаката срещу Алфрей. Ноктите му се впиха в ръкава на стария орк и той падна на земята. Но Страк мигом се изправи над него и размаха меч. Острието му остави червена резка по хълбока на едрото чудовище. Леопардът отново се отдръпна.

Страк се озърна. Останалата част от дружината бе твърде далеч, за да може да им помогне.

— Добре ли си, старче? — попита задъхан Страк.

— Да. Само престани с това «старче»! — отвърна Алфрей.

Страк така и не успя да отговори. Снежните леопарди отново скъсиха дистанцията и възобновиха смъртоносната си игра. Един след друг те подхващаха лъжливи атаки. Той си даваше сметка, че няма да може да ги задържи още дълго, но не смееше да откъсне поглед от тях, дори за да види какво прави Алфрей.

Проклинайки вкочанените си непослушни пръсти, Алфрей ровичкаше в торбата си. Най-сетне, почти когато бе изгубил надежда, той извади глинена стомничка. Измъкна тапата, изля част от съдържанието й върху снега и едва успя да отскочи назад. Лумнаха тюркоазени пламъци, които го опърлиха по веждите. Едрите котки отскочиха изплашено назад.

— Какво е това? — попита Страк.

Алфрей не отговори. Беше извадил руло бинт и го нанизваше на острието на меча си. След това го потопи в бушуващия пламък, извъртя рязко ръка и го хвърли право на гърба на младия леопард. Пламъците обхванаха в миг козината му и достигнаха до подлежащия мастен слой. Само след няколко секунди животното се превърна в огромна факла. То нададе оглушителен рев и побягна накъдето му видят очите. Скоро мракът го погълна. Междувременно синкавият огън се разширяваше и достигна до краката на Алфрей.

Останалите котки продължиха да обикалят орките, като следяха бдително движенията им. После и четирите се нахвърлиха едновременно върху тях. Страк се подпря на коляно и вдигна меч пред себе си. Той изчака един от леопардите да се приближи и замахна рязко. Наточеното като бръснач острие се заби право в корема на чудовището и оттам се изсипаха разкъсани черва, от които се разнесе отвратително зловоние. Водачът на глутницата се просна върху разкъсания си корем и остана да лежи безпомощно. Страк едва сега намери време да изтрие насълзените си очи.

Пое си дъх, но се закашля от дима.

Застанал от наветрената страна, Алфрей бе в по-изгодна позиция спрямо огъня.

— Благодаря, Страк — рече той.

— Можеш ли да го направиш отново?

Алфрей разклати стомната. Чу се плискане.

— Има за още веднъж или два пъти.

— Да тръгваме тогава.

Без да има представа, че двамата се приближават към дружината, Койла издърпа меча от ръката на един от оръженосците и се насочи към най-близкия леопард. Стовари меча върху гърба му, острието се заби дълбоко. Чудовището продължаваше да драпа с предните си крака и трябваше да изминат няколко секунди, преди да осъзнае, че задните му са парализирани. Койла се приближи отзад и го съсече през врата. Върху снега се образува огромно алено петно.

Оставаха само два леопарда. Докато Алфрей и Страк се приближаваха, знахарят отново прибягна до номера с горящия бинт. Така прогониха още един леопард, но на дъното на стомната бяха останали само няколко капки.

Последното чудовище изпадна в паника при вида на горящия си събрат. Отскочи назад, без да се оглежда, и се наниза право на меча на Страк с такава сила, че острието се заби в гърдите му до дръжката. Животът бързо гаснеше в изумрудените му очи.

При падането си чудовището бе изтръгнало меча от ръката на Страк. Капитанът на Върколаците изруга и посегна към камата на пояса си. Но не беше необходимо — леопардът бе мъртъв. Страк приседна уморено върху огромното туловище и промълви:

— Одерете го и му вземете кожата. Може да ни потрябва.

Светлината постепенно намаляваше. Снеговалежът спря също така неочаквано, както бе започнал, и в тъмното небе заблещукаха звезди, които се отразяваха върху ледената покривка. Когато луната изгря, тя освети и дружината, кретаща уморено назад към ледника. Сиянието й едва стигаше, за да се ориентират в нощта.

— Видяхте ли? — провикна се по някое време Джъп и закова. — Нали ви казах, че имаше светлина!

Пред тях се издигаше гигантски замък от лед.

Докато се приближаваха, те неусетно забавиха крачка, изпълнени със страхопочитание.

Дворецът бе огромен, стройните му кули се издигаха високо и сияеха на лунната светлина. Белотата му караше ледника отзад да изглежда мръсен. Фасадата му се опираше на изящни арки. Статуи се спотайваха в тъмните ниши, неразличими заради плътния слой замръзнал сняг по тях.

Може би щяха да го вземат за призрачно видение, ако не бяха светлинките, които мъждукаха в прозорците на кулите му.

— На дневна светлина сигурно нямаше да го забележим — подхвърли Койла, вдигнала смаяно глава.

— Но след като го намерихме, не е зле да влезем вътре — предложи Джъп. — От този вятър ми измръзнаха топките.

Водени от Джъп, Върколаците се отправиха към двореца. Изглежда никой не го охраняваше. Огромните му врати зееха широко отворени. Орките минаха през тях. Чувстваха се нищожни пред исполинските им размери.

В средата на двора имаше замръзнал фонтан. Преспи обгръщаха дръвчетата около него.

— Бил е наистина великолепен, преди да го погълне ледът — прошепна Койла.

— И още как! — кимна Хаскеер. — Преди да се появят човеците и да оплескат всичко. Ей, някой знае ли как се влиза вътре?

Останалите поклатиха глави. Джъп обикаляше покрай стените и се вглеждаше внимателно, но засега не бе видял никаква врата.

— Ехей! — продължи да вика Хаскеер. — Има ли някой тук? — Гласът му отекна в стените и предизвика малка лавина от покрива. Но отговор не последва.

Изведнъж в лицата ги блъсна силен вятър. Всичко изчезна зад бяла пелена.

Отвън бушуваше виелица.

Дженеста изруга и бутна назад бъчвата със съсирена кръв. Беше изгубила надежда, че този път ще се получи. Мислите й се гонеха в кръг, проваляйки опитите й да се съсредоточи.

Глождеше я подозрението, че Върховната жрица на Гривеста гледка бе тръгнала да преследва Върколаците, но нямаше представа за причината. Каквато и да бе тя, трябваше да е достатъчно важна, за да накара Криста Галби да пропусне аудиенцията при кралицата.

Но какво значение имаше? Нека онази глупачка изтощава конете и хората си в безплодни гонитби. Всичко, от което се нуждаеше Дженеста, бе малко повече информация.

Да можеше кръвта да се съсирва по-бавно. Сега виждаше само разлято бяло петно.

Тя щракна с пръсти и един от прислужниците й поднесе чаша изворна вода. Кралицата въздъхна и се върна към заниманията си.

В началото бе уверена, че е сбъркала някъде. После чу нечий глас. Женски, висок, припяващ монотонно.

Санара отново си говореше сама.

Дженеста се наведе напред и картината пред нея доби по-ясни очертания.

Санара стоеше изправена до прозорец, закривайки го частично с тялото си. Дженеста си даде сметка какво бе станало. Фокусът й бе бил разположен прекалено високо, ограничавайки се с ледената пустош отвъд прозореца. Нещо — смущения в етера може би — бяха смутили възприятията й при първия опит. Тя премести внимателно поглед надолу и го прикова върху лицето на сестра си.

Но тъкмо преди да проговори, нещо я накара да спре. Игнорирайки Санара, тя се загледа отвъд рамото й, през прозореца. Нещо там помръдваше и видът му предизвикваше странно вълнение в душата й.

През танцуващите снежинки тя съгледа Върколаците, сгушени в един от ъглите на замръзналия двор. Някои от тях бяха опръскани с кръв. Щом ги позна, устата й се напълни със слюнка, но си наложи да овладее жаждата си за разплата. Точно сега не биваше да губи и частица от концентрацията си.

Тя изпрати съзнанието си право към ослепяващата белота.

— Как, по дяволите, са се озовали там? — не спираше да се пита. — Освен ако…

Тя се сепна и замлъкна. Сега това нямаше значение. Най-важното бе, че знаеше къде са.

Само на миля от свилената шатра, където Дженеста се опияняваше от зловещата игра с кръвта на посечения воин, Криста Галби и отрядът й се прибираха през портите на Гривеста гледка. Свечеряваше се и върху наблюдателниците трепкаха сигнални факли.

Върховната жрица погледна към перления гейзер от магична енергия, но видът му пробуди в душата й болка от загубата на реликвата. Тя разтърси глава. Всичко, което искаше сега, бе да си е у дома, при Айдан. Утре щеше да се оправя с последствията.

След като се раздели с Релстон и останалите, тя се отправи към дома си. Донякъде я придружи Ярно, водачът на храмовата охрана.

Ала когато наближиха, тя дръпна юздите и спря коня, усетила, че стомахът й се свива от странно предчувствие. Къщата тънеше в мрак. От комина не се виеше дим, нито из въздуха се носеше уханието от вкусните гозби на Мерилис.

Тишина и мрак.

«Какво означава това? — запита се жрицата. — Нима Мерилис е оставила огъня да изгасне? Хубаво ще й се накарам.»

Говореше си така, защото дълбоко в себе си се боеше да не се е случило най-лошото. Скочи от коня и изкатери стъпалата към вратата. Вече не беше Върховна жрица, а изплашена майка.

Вратата се отвори още щом я докосна. Къщата изглеждаше пуста сега, когато бе престанала да функционира като болница и пациентите бяха преместени другаде или погребани.

Обикаляше от стая в стая и викаше:

— Айдан? Мерилис?

Но само ехото й отговаряше. Ледени пръсти стискаха бясно тупкащото й сърце.

Какво може да се е случило? Дори Мерилис да бе излязла за малко, нали Айдан трябваше да е тук. Ами ако е станало нещо с него? Ако пак се е разболял? Ако е… мъртъв? Изведнъж в съзнанието й изникна видението на безжизненото му тяло, положено в стария дървен храм, който все още използваха. Кожата му бе восъчнобледа, осветена от подредените наоколо свещи.

Напълно обезумяла от тревога, тя изтича навън и заблъска с юмруци по вратата на съседната къща. Но и там нямаше никого.

С обляно от сълзи лице Криста побягна по улицата, като спираше минувачите и ги питаше:

— Да сте виждали сина ми? Да знаете къде е Айдан?

Никой не знаеше.

22.

Орките се притискаха един към друг, сгушени под купчина одеяла и наскоро одрани леопардови кожи.

Бяха се разположили в най-закътания ъгъл на двора. Ала дори тук от двете им страни бе навял сняг, а заради виелицата не виждаха нищо на повече от няколко крачки.

И тогава вихрушката неочаквано се уталожи. Страк подаде предпазливо нос. Сред разпокъсаните облаци над тях прозираха звезди.

— Ей, Джъп! — извика той. — Вземи двама оръженосци и идете да потърсите някакъв вход за двореца. Ако останем тук през нощта, до сутринта ще сме замръзнали.

— И гледай да си изкараш прехраната — добави с изтощена усмивка Хаскеер.

— Като знаеш толкова, върви и ти с него — нареди Страк.

Джъп избра двама оръженосци и заедно с Хаскеер потъна в бялата нощ. Останалите Върколаци се свиха отново под завивките. За да не заспят, взеха да обсъждат кой кога, как и защо бе построил този приказен дворец. Койла стигна до извода, че създателят на подобна красота неминуемо притежава благородна душа. Останалите обаче не бяха съгласни с нея.

Не след дълго чуха приглушени ругатни от другия край на двора. Страк отново подаде глава и съобщи на останалите:

— Връщат се. Да видим какво са открили. Ей! — провикна се той. — Намерихте ли нещо?

— И още как — отвърна Хаскеер. — Отзад има врата. Нямаше да я забележим, ако вътре не блещукаше светлина. Оставих оръженосците да я пазят. Ако не друго, там поне е по-завет.

Останалите се надигнаха, раздвижвайки с мъка вкочанените си тела. Загърнати в одеяла и леопардови кожи, те пресякоха двора като причудлива процесия от скитници. Двореца ги посрещна със зловеща тишина.

Водени от Хаскеер, те заобиколиха огромната сграда и се озоваха от задната й страна, където надвисналата ледена планина я бе обхванала в обятията си. Ала там, където сградата опираше в ледника, се виждаше огромна пукнатина, озарена от бледо, трепкащо сияние.

— Не смяташ ли, че е опасно? — попита Алфрей, припомняйки си как от ледника се бе отчупил огромен къс.

— Не е опасно само вкъщи — отвърна кисело Хаскеер. — Ако мислиш, че ще се справиш по-добре, действай.

Щом се спуснаха в пукнатината, те дочуха равномерни удари и ругатни. Свърнаха зад ъгъла и спряха зад Гант и Лиффин, които пробиваха с мечовете си отвор в ледената стена, сковала входа. Скоро към тях се присъединиха и останалите орки. От тавана започна да се сипе дъжд от висулки.

— Спрете! — извика Страк, когато една остра като кама висулка едва не се заби в главата му. — Постъпвате необмислено. Така по-скоро ще си навредим, отколкото да пробием отвор. — Той извика Алфрей. — Остана ли ти още от онази течност?

— Може би. — Алфрей бръкна в торбата с лекарствата. — Даде ми я един лечител от клана на Кеппатаун. Предупреди ме, че става избухлива, като се смеси с вода.

— Точно каквото ни е нужно. Ей, вие там! Дръпнете се назад и оставете всичко, което може да се запали.

Върколаците започнаха да свалят раниците и торбите си. Заедно с няколко парцаливи дрехи, кутии за прахан и част от бинтовете на Алфрей, те образуваха купчина, която се издигаше до средата на масивната врата.

Алфрей изпразни отгоре съдържанието на стомничката, а Страк разтопи между дланите си малко сняг. Веднага щом го изсипа върху купчината от нея лумнаха пламъци. Скоро огънят се разгоря с пълна сила и цепнатината се изпълни с дим. Орките от предните редици започнаха да кашлят сподавено, докато тези отзад натискаха да се приближат до топлината на огъня. Настъпи блъсканица и суматоха.

Изведнъж над главите им надвисна огромен леден къс. Орките се втурнаха изплашени назад.

Леденият къс се отдели от вратата и се стовари с трясък на пода, вдигайки облак от ситен, снежен прашец. Когато шумът утихна, орките пристъпиха напред.

И замряха.

Върху стъклените врати бяха изрисувани листа, инкрустирани със златни нишки. През тях се прецеждаше мека светлина. Изработката им бе толкова майсторска, че изглеждаха изпъкнали, ала когато Страк протегна ръка, докосна само гладко стъкло.

В мига, когато пръстите му опряха във вратата, тя се разтвори. Завладени от благоговение, орките пристъпиха внимателно прага. Сетне спряха смълчани и се огледаха. Намираха се във вътрешността на просторна зала, чиито сводести стени се издигаха толкова високо, че подпорите на тавана изглеждаха миниатюрни. Към залата се отваряха множество врати, извиваха се и няколко мраморни стълбища. Всеки сантиметър от двореца бе изкусно резбован, но гъстите сенки им пречеха да различават рисунките. Ухаеше на есен.

Джъп пристъпи бавно напред. Дори тихите му стъпки отекнаха надалеч.

— Не ми харесва това място — прошепна Койла.

Думите й прокънтяха оглушително.

Страк се извърна, споходен от странното усещане, че някой ги наблюдава. Но наоколо нямаше жива душа. Той продължи към вътрешността на двореца и когато подмина центъра на залата, забеляза нещо някъде по средата на централното стълбище.

Беше жена, облечена в бяло.

Беше подпряла ръка на парапета. Черната й коса я обгръщаше като наметало — дребна фигура на фона на огромния дворец.

— Коя… — Той се покашля. — Коя сте вие?

Тя не му отговори. Вместо това произнесе с тъничък гласец:

— Напуснете двореца. Побързайте!

— В тази буря? Ще измръзнем до сутринта.

— Повярвайте ми, тук е далеч по-опасно. — Неочаквано тя се преви и изстена болезнено, а красивото й лице се разкриви от ужас, когато хвърли поглед назад.

— Вървете си! Вървете си веднага!

— Но какво има? — попита Страк и постави крак на първото стъпало.

Тя не отговори. Той започна да се катери, като вземаше по две-три стъпала наведнъж.

Щом стигна до нея, спря и промълви:

— Ние ще ви пазим.

— Късно е — изсмя се отчаяно жената.

През вратата зад нея нахлу цяла глутница смразяващи кръвта създания.

Приличаха на демони, онези ужасяващи призраци, за които се говореше, че посрещали нещастниците в преддверието на Ксентагия с огнени камшици.

Долу в огромната зала наизлязоха още подобни твари и наобиколиха малката група орки.

Нямаше две еднакви сред тях. Телата им, прегърбени, със закривени крайници, меняха непрестанно формата си. Дори лицата им се топяха и преобразяваха. Появяваха се и изчезваха облещени очи, зъби или клюнове. Кожата им се напукваше като презрял плод. Някои имаха криле като на прилеп, ала всички, без изключение, бяха въоръжени с дълги закривени нокти. Бяха толкова отвратителни, че Страк едва успя да сподави гаденето си.

Бяха поне петдесетина.

Орките ги оглеждаха, сковани от страх.

— Хвърлете оръжията! — предупреди ги жената.

— Няма да стане! — опъна се Хаскеер.

— Но това е едничката ви надежда! Нима мислите, че можете да се биете с тях? Слуагите няма да ви убият, ако не ги нападнете.

Страк отстъпи бавно назад и се върна при дружината. Щом ще умира, не искаше да бъде сам. Две от гадините го последваха надолу, като размахваха нокти пред лицето му. Когато стигна при Върколаците, те спряха и се изправиха на задните си крака, разтворили зловонните си пасти.

— Най-добре да я послушаме! — извика Страк и хвърли меча си на пода. Оръжието издрънча и останалите орки трепнаха изненадани. Слуагите отстъпиха малко назад, като продължаваха да извиват сивкавите си тела.

Осъзнали, че са в безизходица, останалите орки последваха примера му. Чудовищата продължаваха да ги разглеждат застрашително, докато и последният меч се озова на пода.

— Мислех, че слуагите ги има само в приказките — прошепна Койла.

— Аз пък ги смятах за създания от ада — добави Алфрей.

Страхът тегнеше над орките като отвратителна смрад. Изведнъж в залата отекна зловещ глас.

— Предайте ни инструментумите!

Страк се извърна, но не можа да определи кой от демоните бе проговорил. Съдейки по изненаданите им лица, орките също бяха чули нареждането.

— Не са у нас — отвърна Страк.

— Лъжеш! — отвърна същият глас. — Усещаме силата им.

— Те посягат към нас.

— Викат ни.

— Предайте ни инструментумите и ще ви оставим живи.

Зашеметен, водачът на Върколаците пъхна ръка под куртката си. Пръстите му бяха плувнали в пот. Въпреки това той успя да отдели една от звездите от общата маса, която бяха образували. Останалите звезди още бяха слепени една за друга, сякаш бяха едно цяло. Страк завъртя звездата между пръстите си. Беше петолъчната зелена звезда, която бяха взели от Троица. Стори му се, че оттогава е изминала цяла вечност. Пусна я в пазвата си, измъкна останалите четири и ги подаде.

Змиеподобна ръка се пресегна и ги дръпна от неговата.

— А другата? Къде е другата?

Страк преглътна изплашено.

— Не можахме да я вземем.

— Тогава ще страдате вечно.

Нетърпима болка взриви главата на Страк. Имаше усещането, че някой е пъхнал вътре запалена факла. Той притисна слепоочията си с юмруци и падна на пода. Около него останалите Върколаци също се гърчеха в неистови болки.

— Чакайте! — едва намери сили да извика Страк. — Исках да кажа, че не е тук с нас. Но можем да я донесем.

Болката отслабна.

— Кога? Кога можете да я донесете?

— Тя е при другата част от отряда — излъга той. Една ослепителнобяла светкавица изригна в главата му. — Те идват… идват насам.

— Кога ще са тук? — попита гласът.

— Не зная. Разделихме се във виелицата. Но ще дойдат. Утре, когато бурята утихне.

— В такъв случай ще ви убием веднага.

— Ако не им подадем сигнал, няма да влязат в двореца. — Той се втренчи в най-близкия слуаг. — Аз съм единственият, който го знае. И няма да го издам, колкото и да ме мъчите.

Страк дочу някакъв разговор, но не можеше да различи какво се казва.

— Добре тогава — произнесе след време същият глас. — Ще ви оставим да живеете до утре.

— Но ако до здрач — добави друг глас, — не получим инструментумите, няма да напуснете живи това място.

— И ще проклинате всеки миг от съществуването си.

Слуагите ги подкараха нагоре по стълбището. Когато преминаваха покрай жената, тя неочаквано се сепна, сякаш се пробуди от сън, пристъпи мълчаливо между Койла и Страк и тръгна редом с тях нагоре.

Изкачването продължи дълго. Когато стигнаха горе, жената трепереше от изтощение. Без съмнение се намираха в най-високата кула, която бяха забелязали леденото поле. Тук бе далеч по-студено, отколкото в залата.

Тъкмо когато излизаха на горната площадка, единствената врата пред тях се разтвори. Страк забеляза, че тя няма нито дръжка, нито ключалка. Кой знае защо този факт се отпечата в съзнанието му, докато плъзгаше поглед към овалната стая зад вратата. Тя също бе озарена от златиста светлина, макар да не виждаше никакъв източник. Сякаш самият въздух сияеше. И тук стените бяха покрити с рисунки, повечето на огромни страшилища. Вкаменени изображения на демоните около тях. Дълги жълти завеси се спускаха от извития таван.

Слуагите се отдръпнаха настрани. Страк си пое въздух и поведе дружината вътре в помещението. Щом влязоха, жената рухна на пода под една от завесите.

Изведнъж вратата зад тях се затръшна. Болката, която ги измъчваше до този момент, изчезна. Джъп изтича обратно при вратата. Но още преди да успее да я докосне, преграда от светлина го отхвърли назад.

Алфрей коленичи до него.

— Има пулс, но е в безсъзнание. Ще се оправи… надявам се.

Те се разпръснаха, отмествайки завесите, с надеждата зад тях да открият друга врата. Нямаше нищо освен безкрайни рисунки. В края на краищата се отказаха и насядаха по пода. Жената не беше помръднала.

Треперейки от неестествения студ, Страк дръпна една завеса и се омота в нея като в шал. Някои от оръженосците последваха примера му.

— Ти знаеше, че оттук няма излизане, нали? — приближи се Страк към жената.

— Но се надявах вие да намерите изход — отвърна тя с тънкия си безплътен глас. — Сигурно искаш да узнаеш коя съм.

— И още как — рече Койла, която също приседна до тях.

— Не виждате ли, че и аз съм затворница като вас?

— Все още не си ми казала името си — рече Страк.

— Санара.

Необходими им бяха няколко секунди, преди да осъзнаят чутото.

— Сестрата на Дженеста?

— Да. Но не съдете за мен по нея. Не си приличаме.

— Да бе! — изсумтя Койла.

— Как бих могла да ви убедя?

— Не можеш — Койла се изправи.

— Ти не си като нея — обърна се Санара към Страк. — Усещам, че през теб протича земната сила, както беше с някогашните орки. При това дете няма и следа от нея.

— Гледай само да не чуе, че я наричаш дете — предупреди я Страк.

Тя сви изнемощяло рамене.

— Какво значение има? Утре по залез-слънце и тя ще е мъртва като всички вас. Нали не храниш илюзията, че слуагите ще ви пуснат да си вървите?

— Напротив — надявах се да го сторят.

— Мечтай си. Те виреят от болките и страданията на другите. Ще превърнат живота ви в безкрайна агония и пак няма да ви позволят да умрете, колкото и да ги умолявате. Вашият ужас е най-вкусната храна за тях.

— Казвам се Страк. Ако ще мрем заедно, поне да си знаем имената.

Вместо отговор тя махна с ръка.

— И тъй, кралице Санара — поде той след време, с надеждата да надзърне отвъд завесата на привидното й безразличие. — Как да те наричам — Ваше величество?

Тя поклати глава и той долови омаен аромат на рози от косите й.

— Не. Отдавна не са ме наричали така. Не и откакто човеците изядоха магията на моята земя.

— Твоята земя?

— Моята земя. Моето царство. — Тя се усмихна печално. — Дженеста държеше южните земи, Адпар — страната на ниядите. Така пожела да бъде нашата майка. Но сами виждате в какво се превърна моят дял — в ледена пустош. Цели градове останаха оковани под ледниците. Някога тази страна бе богата и плодородна, имаше гори и езера. Ала когато ледовете настъпиха, моите поданици избягаха. Малцината, които останаха, загинаха. Всичко започна малко след като се качих на трона. Защо да ги виня, че го сметнаха за моя грешка? Знаете ли какво е да те обвиняват за смъртта на цяла една страна? Можете ли да си представите болката, когато твоите най-близки приятели, любимите ти същества ти обръщат гръб и те изоставят? — Очите й се насълзиха. — Опитах се да се боря, но силите ми се оказаха недостатъчни. Този дворец е всичко, което остана от моята столица — Иллекс.

— Но защо Дженеста не ти помогна?

Тя се разсмя натъжено.

— Не зная доколко познавате сестра ми, но тя не помага никому освен на себе си. Тъкмо по тази причина майка ми я отпрати надалеч. Не е идвала в царството ми от много поколения насам.

— Коя е майка ти?

— Вермеграм.

— Прочутата магьосница? Онази същата Вермеграм от древните времена?

Санара въздъхна и кимна.

— Значи в жилите ти не тече само човешка кръв.

— Така е, също както и при моите сестри. Но Вермеграм умря преди много зими. А когато издъхна Адпар — по волята на Дженеста — аз бях там и ви наблюдавах.

— Откъде знаеш, че и ние сме били при смъртното й ложе?

— Отдавна те държа под око, Страк — отвърна тя и му хвърли загадъчен поглед. Ала въпреки въпросите му отказа да разговаря повече на тази тема.

Страк потъна в мрачно мълчание. След известно време обаче реши да смени темата:

— И как стана така, че допусна слуагите в двореца?

— Какъв странен въпрос! Нима можех да им попреча?

Страк не знаеше какво да отвърне.

— Откъде се взеха? Защо са тук?

Някогашната кралица въздъхна отново, изтегна се на пода и подпря главата си с ръка. Изгледа го с прозрачните си зелени очи, които малко му напомняха за очите на Дженеста. Лицето й имаше млечнобяла кожа без следа от люспи.

— Те са древен народ от зората на времето. Истинско превъплъщение на злото. Вие смятате Дженеста за лоша, нали? В сравнение с тях тя е истински дилетант. Тук са, защото знаят, че рано или късно Дженеста ще узнае за инструментумите. Аз съм тяхна затворничка от много време, още преди вие да се родите. И ще бъда такава, когато слуагите ви глозгат костите. Те си мислеха, че тя ще ги намери…

— Поне се опита — прекъсна я, без да иска, Страк.

— И тогава ще ме разменят за тях.

— Но за какво са им? — попита той. — Какво знаеш за звездите? За инструментумите?

Санара гледаше право през него. Изгубена в размисли, тя дори не забеляза, че Джъп и Койла се бяха присъединили към тях.

— Ами те, разбира се, също искат да ги използват — произнесе почти замечтано бледата кралица.

— За какво? Какво ще направят с тях?

— Събрани заедно, инструментумите съществуват в различните измерения.

Джъп пръв схвана какво има предвид. Или така смяташе.

— За това ли са предназначени? За придвижване от едно място на друго? Така ли се озовахме тук?

Санара отметна косата си назад.

— Те не местят никого. Исках да кажа, че веднъж съединени, те съществуват в измеренията.

Върколаците я гледаха объркани.

— В пространството — добави тя. — И времето.

— Но нали те ни доведоха тук? — попита Койла и хвърли огорчен поглед на Страк.

— Предполагам, щом не сте дошли сами.

— Беше нощ, когато се започна, и миг по-късно — ден, когато се озовахме тук. За това ли казваш, че съществуват във времето?

Кралицата кимна.

— И все пак — не се предаваше Джъп — това ли е тяхното предназначение?

Санара поклати глава.

— Не. Това е само… страничен ефект. Но не и основната им функция.

— А каква е тя, тогава? — попита джуджето.

— Тя е отвъд представите на простосмъртните — отвърна Санара без да поглежда джуджето.

Преди някой от тях да успее да заговори, отсрещната стена претърпя рязка промяна. За миг сякаш цялата стена се отдръпна назад, а сетне се върна на мястото си. Но сега там имаше мъжка фигура. Сенките скриваха лицето му, но нищо не можеше да прикрие високия му ръст.

— Готови за бой! — извика Страк. — Неприятел!

Орките нямаха оръжия. Но бяха близо трийсетина, а противникът — само един.

Освен това, отдавна чакаха да си го изкарат на някого.

23.

Непознатият пристъпи от сенките, вдигнал ръце в умиротворителен жест.

Когато ги приближи, светлината в стаята озари лицето му, което беше човешко. Сребърната бродерия на палтото му сияеше, а на колана му не се виждаше ножница.

Това беше Серафейм.

Някои от орките се дръпнаха уплашено и неволно посегнаха към оръжията си, преди да се сетят, че ножниците им са празни.

Ала изненадата им по нищо не можеше да се сравнява с тази на Санара. Тя пребледня още повече, ако това въобще беше възможно и вдигна ръка към шията си. След това се надигна, пристъпи напред и падна в прегръдките на новодошлия.

Серафейм трябваше да протегне ръце, за да я улови. Той я подхвана през кръста, а тя положи глава на рамото му. Само след секунда обаче се изправи, сякаш засрамена от това, че бе позволила да прояви слабост пред тях.

— Мислех, че отдавна си мъртъв — рече му тя.

— Ти го познаваш? — учуди се Страк.

Серафейм и Санара размениха погледи, изпълнени със значение, което остана скрито за Страк. Тя кимна.

— Как се озова тук? — попита Койла, като го разглеждаше с нескрито подозрение.

— Това не е най-важното сега — отвърна Серафейм. — Имаме по-неотложни дела. Ще ви кажа каквото мога. Трябва обаче да ми се доверите.

— Да бе! — засмя се иронично Хаскеер.

— Може би аз съм единствената ви надежда — продължи новодошлият — и няма да изгубите нищо, ако ме изслушате.

— Съгласен, стига да не дрънкаш глупости като предния път — отвърна Джъп. — Защото на нас пък не ни е до твоите приказки.

— Вярно е, че понякога приказвам врели-некипели. Но не и този път. — Серафейм огледа застиналите им в очакване лица. — Е, добре. Какво ще кажете, ако ви съобщя, че сте откраднали цял един свят?

Докато останалите още обмисляха чутото, Койла възкликна:

— Какво? Ние? Малко е прекалено, като се има предвид, че го казва представител на човешкия род.

— Но въпреки това е самата истина.

— Не ми прилича на някоя от твоите истории — отбеляза Страк. — По-добре да ни обясниш какво имаш предвид, Серафейм, защото търпението ни започва да се изчерпва.

— Има много за обясняване и най-добре да ме изслушате. Инак накрая ще загинете от ръцете на слуагите.

— Готови сме — кимна Страк. — Стига да не го увърташ и да бъдеш пределно ясен.

— Какво ще кажете, като чуете, че Марас-Дантия не е ваша земя?

Един-двама от оръженосците се изсмяха презрително.

— Ще кажа, че все още не е напълно притежание и на човеците — отвърна Страк.

— Не това имах предвид.

Страк вече започваше да се ядосва.

— Стига с тези твои гатанки, Серафейм. Говори направо.

— Да опитаме по друг начин. Според вас, слуагите приличат ли на същества от този свят?

— Те са тук, нали? — намеси се Джъп.

— Да, но виждали ли сте нещо подобно преди? Вярвали ли сте, че могат да съществуват? Или ги смятахте само за част от легендите?

— Вгледай се внимателно в Марас-Дантия — посъветва го джуджето. — Ще видиш много различни раси. Та, освен че са отвратително грозни, какво друго толкова специално има в тези слуаги?

— Донякъде това исках да кажа и аз. Как според вас тази земя е била заселена от толкова различни народи? Защо, мислите, Марас-Дантия е така богата на разнообразие от разумни същества? Или трябва да я нарека Центразия?

— Само ако жадуваш да ти прережа гърлото! — извика един оръженосец. — Това е нашата земя!

Страк го сгълча да млъкне. Сетне се обърна към човека и попита:

— Какво целиш с този въпрос?

— Може би е най-важният въпрос, който някога ви е бил задаван. — Той вдигна ръка, за да спре възгласите. — Потърпете още малко, ако обичате. Ще ме разберете най-добре, ако за миг се примирите с идеята, че древните народи са дошли от друго място.

— Както и вие, хората, нали? — попита Алфрей.

— В известен смисъл. Макар че ние с вас имаме различни представи за това… откъде са дошли.

— Продължавай — подкани го Страк, заинтригуван.

— Та… древните народи са пристигнали тук от други места. Повярвайте, така е. А предметите, които вие наричате звезди, са свързани с начина, по който са се преместили в този свят.

— Нещо започна да ме наболява главата — оплака се Хаскеер. — Щом те — ние — не сме оттук, тогава откъде сме?

— Ще се опитам да го обясня тъй, че да го разберете. Представете си, че има места, обитавани само от гремлини. Или пикси, нияди и таласъми. Или орки.

Страк смръщи вежди.

— Искаш да кажеш земи, където живеят само тези раси, така ли? Без да са смесени? И без човеци?

— Точно така. И, ако не бяха инструментумите, никой от вас нямаше да е тук.

— Включително и човеците?

— Не. Ние винаги сме живели по тези земи.

Последваха гневни изблици. Страк трябваше да използва целия си авторитет, за да успокои орките.

— Серафейм, такива думи най-добре да се доказват. Къде са твоите доказателства?

— Ще ги имате, ако планът ми успее. Няма ли да ме оставите да довърша?

Страк кимна.

— Напълно понятно ми е недоверието ви — обясни им Серафейм. — Това място е единственото, което познавате, не само вие, но и вашите родители. Ала уверявам ви, колкото и да сте сигурни, че ние, хората, сме нашественици, това не е така. Истината за това, което казвам, лежи тук, в Иллекс. И тя може да бъде потвърдена само ако си помагаме един на друг. Може дори да ви бъде от полза.

Той помисли малко, сетне продължи:

— Истината е свързана и с изобилието магична енергия в земята, която вие наричате Марас-Дантия. Или, по-точно, с някогашните богати залежи от подобна енергия. Преди много поколения, както сами знаете, хората са започнали да прекосяват Сцилантийската пустиня, дирейки нови земи и изоставяйки домовете си от другата страна на света. Те дошли тук пеш или на коне, преодолявайки нажежени пясъци и оставяйки зад себе си гробища. Само най-силните оцелявали до края, тези, които били изпълнени с най-голяма решимост. Този плодороден континент бил за тях най-голямата награда. Не било необходимо вече да се съобразяват с границите на собствените си владения. Щом нивите, от които се изхранвали, показвали признаци на изтощение, те се премествали на нови. В края на краищата кой друг ги използвал? Никой от местните заселници. Никой, който да засажда или да черпи полезните изкопаеми. И тъй, те строели, копаели в земята, изгаряли горите и засаждали култивирани растения. Повечето от тях нямали никакъв усет към земните енергии, към магията, и затова не разбирали какъв хаос предизвикват. За тях магията не била нищо повече от панаирджийско факирство, умение на ръцете, трикове, игра с фойерверки. Само малцина, които си направили труда да опознаят по-добре древните народи, разбрали, че нещата не стоят точно така. И се появили пантеонистите.

— Какъвто си и ти — предположи Алфрей.

— Не съм пантеонист, нито унист. Но да, аз съм познавач на изкуството. Един от малцината от моята раса, посветени в него.

— Защо ни разказваш всичко това? Защо се забъркваш в нашите проблеми, след като можеш спокойно да останеш настрана?

— Опитвам се да поправя стореното. Но сега не е моментът да ви обяснявам всичко с подробности. Скоро слуагите ще се пробудят от своя сън в леда. Време е да действаме.

— Можеш ли да ни измъкнеш от тук?

— Мисля, че да. Но планът ми не беше просто да избягаме. Пък и къде ще идете в тази ледена пустош?

— Добре де, какъв е твоят план? — поиска да знае Страк.

— Да си върнем звездите и с тяхна помощ да напуснете това място.

— През портала? — обади се за първи път от началото на разговора Санара.

— Да — кимна Серафейм.

— Това пък какво е? — намръщи се Страк.

— Част от мистерията, която се опитвам да ви разкрия. Но ще ми е необходима вашата помощ на опитни воини. — Той ги огледа. — Позволете ми да ви поведа по избрания от мен път — помоли ги той. — Дори да не виждате полза от това, което правим, какво можете да загубите? Във всеки един момент бихте могли да ме зарежете и да си опитате сами късмета с ужасяващия студ отвън.

— Щом го предлагаш по този начин — рече Страк, — готов съм да рискувам. Но внимавай — предупреди го той. — Ако надушим някакво предателство или ако не ни хареса начинът, по който се развиват нещата, ще продължим нататък без теб.

— Друго не съм и очаквал. Първата ни задача е да се доберем до подземията на двореца.

— Защо?

— Защото там се намира порталът към вашето спасение.

— Повярвайте му — притече му се на помощ Санара. — Това е единственият начин.

— Добре, засега ще изпълняваме каквото ни казваш — склони Страк. — Но не виждам смисъл да говорим за подземията, след като дори не можем да напуснем тази стая.

— Аз мога да изляза така, както влязох, но никой друг не би могъл да го направи. Изтощаването на магията доведе до намаляване на силите ми — и с други е същото. Не бих могъл и да отворя вратата отвън. Само слуагите знаят как да го сторят. Сигурен съм, че мога да открия начина в умовете им, но не ми се ще да се приближавам към тях. По-скоро бих искал да примамим вътре един от тях. Получи ли се, идва вашата част от плана. Трябва да го надвиете.

— Значи те могат да бъдат побеждавани?

— О, да. Те не са нито неуязвими, нито безсмъртни, макар че са необичайно силни и дълголетни.

— А умението им да предизвикват болка?

— Това е задача за мен и Санара. Ние ще го нападнем мислено, а вие — с каквото ви попадне под ръка. Зная, че нямате оръжия.

— Но ни бива да импровизираме — увери го Джъп.

— Чудесно. Защото в никакъв случай не трябва да подценявате могъществото на слуагите. Атакувайте без колебание и с цялата си сила.

— Разчитай на това — рече джуджето.

— Тогава се пригответе. Започваме.

Серафейм се скри отново в сенките.

Той продължи да се придържа към тях и след като напусна стаята.

Ботушите му не издаваха никакъв звук върху плътния слой от прах, покриващ коридорите. Отваряше врата след врата, готов да се скрие при първия признак за опасност, но както бе предполагал, слуагите все още не се бяха надигнали от ледените си леговища.

По някое време небето на югоизток започна да просветлява и той долови далечен и слаб тропот, който означаваше, че слуагите се връщат. Серафейм се прилепи към мраморните стени и надзърна внимателно зад ъгъла.

Бяха четирима, с тела, които непрестанно се меняха от едно грозно превъплъщение в друго.

Серафейм отстъпи предпазливо назад.

Беше се надявал да срещне по-малко, но нямаше време да изчаква друг удобен момент. Събра кураж, изпречи се на пътя им и дори вдигна ръка в подигравателен поздрав.

В същия миг го прониза остра болка. Но той бе подготвен за това и без да губи време, побягна назад.

Те го последваха. Двама имаха ужасяващи крайници като при насекомите и с тяхна помощ се придвижваха бързо по пода. От раменете на третия изникнаха люспести криле, които издаваха пукот, докато цепеха въздуха. Но коридорът бе твърде тесен, за да се разгънат напълно. Чудовището едва успя да се издигне и увисна над четвъртото, което наподобяваше плужек и оставяше след себе си влажна и лепкава диря.

Серафейм с лекота поддържаше нужната дистанция. Той притича през коридора с отворените врати и достигна една тъмна галерия, където спря, за да си поеме дъх.

По-нататък следваше спираловидно стълбище. Истински кошмар бе да се катери по безкрайните стъпала, защото силите му бързо се топяха. Преследвачите започнаха да го застигат. В душата му се зароди предателската мисъл, че може би няма да успее.

Краката му бяха натежали като дънери, въздухът излизаше със свистене от горящите му гърди. Всяко стъпало му костваше огромни усилия. Той се вкопчи в перилата, опитвайки се да си помогне, като се издърпва нагоре с ръце. За миг, докато се озърташе през рамо, мярна протегнати към него пипала. Ужасът му придаде нови сили. Олюлявайки се, той продължи да следва спираловидната стълба. Вече не знаеше дали ще успее да се приближи достатъчно до вратата, за да се прехвърли от другата й страна. От слуагите го деляха само няколко крачки.

Отново го прониза остра болка. Защитата му отслабваше.

В стаята на горния етаж Страк оглеждаше мястото на предстоящото полесражение. Бяха струпали раниците, дрехите и одеялата в ъгъла, за да разчистят място за схватката. Нямаше никакви мебели, а слуагите им бяха прибрали всички оръжия.

— Бихме могли да ги замерим с Джъп — предложи Хаскеер.

Койла го тупна по главата.

Това обаче даде на Страк нова идея.

— Ей, вие двамата — той посочи двама оръженосци. — Покатерете се по издатините в стените и откачете корнизите на завесите. Всъщност дайте и завесите. Може да ни послужат за нещо.

Времето се нижеше бавно. Върколаците започнаха да хвърлят подозрителни погледи на Санара, питайки се дали тя и Серафейм не ги бяха изиграли.

Най-сетне се появи и самият Серафейм. Изникна до вратата като мираж в пустиня. Направи няколко крачки и падна на колене в краката на Койла.

— Идват… — обяви задъхано. — Четирима са.

Миг по-късно вратата отскочи и се удари в стената. Отворът й не бе достатъчно голям, за да могат да влязат и четирите чудовища едновременно. Страк забеляза, че едно от тях имаше криле и пърхаше нетърпеливо на площадката отзад.

— Сега! — извика той.

Двамата орки метнаха корнизите като копия. Запокитиха ги с такава сила, че прътовете пронизаха дори неестествено твърдата кожа на слуагите. Лепкава, черна течност потече от раната на единия. Той се люшна в отвора на вратата, запречвайки пътя на останалите, а тялото му започна да се изменя — от шестокрак вълк до змия, която се навиваше на кълбо върху пода.

Неколцина оръженосци се нахвърлиха към нея и взеха да я тъпчат ентусиазирано. Лютива пара бликаше изпод подметките им, но дори това не ги спря. Най-сетне имаха възможност да изкарат върху някого яда си. Не след дълго змията спря да се гърчи и искриците на живота угаснаха в очите й.

Тъпа болка се пробуди в главите на орките. Междувременно крилатият слуаг се нахвърли върху тях със закривените си нокти. Този път се намесиха Койла и Хаскеер, които разпънаха завесата като платно на кораб. Чудовището се вряза право в нея. Те бързо го увиха, сетне Хаскеер се стовари отгоре му с цялата си тежест. Друг орк го заблъска по главата с желязна халка, която бе изтръгнал от тавана. Върху завесата избиха зловонни петна.

През цялото това време Серафейм не бе помръднал от мястото си до вратата. Сега пристъпи напред, следван от Санара. Двамата вдигнаха ръце в жест, който далеч не бе миролюбив. Нямаше блясъци, нито облаци цветен дим. Всъщност сякаш не се случваше нищо.

Двама от слуагите бяха мъртви, но другите двама още не бяха влезли в стаята.

— Прикривайте ни — нареди Серафейм.

Страк и останалите ги наобиколиха въпреки болката, която разкъсваше мозъците им.

Джъп надникна през отвора и веднага се дръпна.

— Изглежда обсъждат какво да направят. На десетина крачки от вратата са. Други не се виждат.

— Предложения? — обърна се Страк към двамата магьосници.

Серафейм поклати глава.

— Никакви. Успяхме да ги задържим там, но нататък поемате вие.

Размахвайки металния корниз като боздуган, Страк поведе орките в атака.

Насекомоподобният слуаг се втурна надолу по стълбището, пълзящият му събрат се хлъзна след него. Орките ги последваха по спираловидната стълба. Страк размахваше корниза, опитвайки се да достигне търчащия слуаг, но той избягваше ударите му с изненадваща бързина. Другият също успяваше да се задържи на известна дистанция пред преследващите го орки. Вместо в бой дружината се оказа въвлечена в главоломно преследване.

Но когато стигнаха междинната площадка, демоните се извърнаха. Нетърпимата болка се пробуди в главите на преследвачите им. Повечето от тях паднаха на колене или се проснаха на стълбите с парализирани от агония крайници. Почти половината от дружината се оказа в безпомощно състояние.

Койла изгуби равновесие и се блъсна в една от подпорните колони. Шлемът й изхвърча и се затъркаля надолу. Пръстите й се разтвориха и корнизът, който стискаше, издрънча върху стъпалата и се търколи долу.

А слуагите започнаха да настъпват.

— Ей, какво стана с помощта ви? — провикна се Страк към Серафейм.

— Правим каквото можем — отвърна той. — Затова идват толкова бавно.

— На това бавно ли му казваш? — присвил очи срещу отблясъците, които пораждаха болезнените изригвания в главата му, Страк размаха корниза с всичка сила.

Краят му подкоси един от крайниците на слуага. Чудовището се препъна и падна, претърколи се от края на площадката и продължи надолу. Когато стигна следващата площадка, тупна по гръб и продължи да се клатушка, махайки безпомощно с краката си във въздуха. Ала същевременно изгарящата болка в главата на Страк се усили.

И в този момент последният слуаг започна да се надига. Тялото му се източваше нагоре, докато накрая сякаш изпълни цялото пространство около стълбището. То се променяше бързо пред ужасените им погледи — монолитната, лъскава долна част на туловището се раздвои. В основата се оформиха масивни задни крака с нокти, озъбената му паст се разтвори и нададе ужасяващ рев. От гърдите се подадоха пипала, които започнаха да се гърчат около него. Ноктите на краката му задраскаха по пода, чудовището бързо набра скорост и се хвърли в атака.

Хаскеер се просна на пода, насочил корниза право към приближаващия се демон, досущ както Страк бе постъпил със снежния леопард. Слуагът изпъна предните си крака и прелетя над него, като не му позволи да го удари. С пипалата си той разхвърля останалите орки, без да си дава труд да провери къде падат. Яките му крака мачкаха телата им, докато слуагът си пробиваше път към двамата човеци, които, очевидно, бяха крайната му цел.

И това му изяде главата. Ноктите му се закачиха за дрехите на един оръженосец. Оплетоха се за не повече от секунда, но и това бе достатъчно, за да изгуби равновесие. Слуагът се блъсна в стълбището и остана да лежи там замаян, неспособен дори да измени формата си. Двамата оръженосци дотичаха при него и започнаха да го омотават със завесата. Чудовището се съвзе и бързо започна да се превръща в змия. Но в това време бяха притичали и останалите оръженосци и започнаха енергично да го тъпчат. Скоро въздухът се изпълни с отвратителна смрад. Чудовището замря, издъхнало под обувките им.

В същия миг заслепяващата болка в главите на всички изчезна. Ранените се надигнаха, подпирайки се на своите другари. Този път Джъп поведе атаката срещу последното чудовище, което продължаваше да лежи по гръб на площадката. Той вдигна корниза и го стовари отгоре му с всичка сила, но металният край се плъзна по люспестата му кожа. Болката в главите им отново се възроди и пак бе приглушена от съвместните усилия на Серафейм и Санара.

— Как смеете да се изправяте срещу мен? — прогърмя в мозъците им гласът на слуага. Той отново размаха крайници, но и този път не успя да се претърколи на тясната площадка.

— Отдавна чаках този миг — отвърна Джъп и продължи да го налага безогледно.

Ала въпреки ударите слуагът започна да се изменя — този път в скорпион. Издължената му опашка се извъртя към Джъп и сигурно щеше да го убие, ако не се бе случило нещо непредвидено. Голямото жило премести центъра на тежестта на чудовището към долния край на туловището му. Слуагът започна да се хлъзга по стълбите и се наниза право на оръжието на Хаскеер. Металният прът премина през цялото му тяло. От отвора бликна тъмнокафеникава каша, която се стичаше надолу и бързо почерняваше.

Страк приседна на стъпалата и опря изнурено гръб на стената.

— Добра работа, момчета.

Орките се радваха, тупаха се ободряващо по раменете или просто се усмихваха, доволни от постигнатото.

— Не бързайте да празнувате — развали им удоволствието Серафейм. — Зазорява се, а все още ни чака път до подземията.

24.

За да продължат, трябваше да прескочат трупа на убития слуаг, от който се разнасяше отвратително зловоние. Не беше никак лесно на тясното стълбище, но все пак се справиха и най-сетне се спуснаха в голямата зала, където ги бяха пленили предния ден.

Приклекнал зад парапета, Страк наблюдаваше десетина слуаги, които щъкаха напред-назад из залата. Целта на заниманията им му беше непонятна. Молеше се единствено да не тръгнат към мястото, където се бяха спотаили. Ала по някое време всички напуснаха залата и пътят пред орките беше свободен.

— Бързо! — прошепна им настойчиво Серафейм. — Оттук. — И той се втурна покрай стената. Насочиха се към друго стълбище в отсрещния край на залата и започнаха да се изкачват по него.

— Почакай — спря го Страк. — Мислех, че се спускаме в подземията. А сега се качваме нагоре.

— Ще направим малко отклонение, за да се въоръжите. — Той им даде знак да пазят тишина, когато наближиха един коридор, който се отваряше към залата. — Виждате ли този коридор? Той води към арсенала. Но бъдете нащрек. Наоколо сигурно се навъртат слуаги.

Докато се спотайваха в сенките на коридора, Върколаците зърнаха на няколко пъти отвратителните създания да пресичат недалеч пред тях.

Напълно според очакванията им, арсеналът представляваше лабиринт от стълбища и странични проходи. Но поне тази част на двореца беше почти пуста. Тук жълтеникавото сияние бе съвсем бледо, а прахът върху пода бе дълбок до глезените и напълно заглушаваше стъпките им.

Серафейм и Санара спряха пред един завой на коридора. Мъжът даде знак на Страк да надзърне зад ъгъла.

— Двама са, от двете страни на вратата — докладва капитанът шепнешком. Използвайки отдавна заучени знаци, той разпредели отряда на две части. Джъп, Койла и Хаскеер трябваше да нападнат едното чудовище. Страк, Алфрей и половината от оръженосците щяха да се занимаят с демона с грифонска глава от отсамната страна на вратата.

Този път схватката бе кратка. Беше много по-лесно да се атакува изненадващо с цялата сила на дружината. Освен това демоните бяха притиснати до стената и лишени от възможност да маневрират. Въпреки пронизващите болки, на орките не им отне много време да се разправят с противниците. След като изляха цялата си злоба върху им, от чудовищата остана само кървава пихтия.

Страк подкани Серафейм да влезе пръв. Когато го последваха, орките спряха изумени. Арсеналът бе натъпкан с оръжия. А предназначението на половината от тях им бе напълно неизвестно. Те се насочиха право към стелажите с копия и алебарди, разположени покрай отсрещната стена. Когато се приближиха, лъч светлина, пробил дебелото заледено стъкло на стената, озари купчина метал върху пода.

— Моята секира! — възкликна радостно Джъп и вдигна любимото си оръжие. Скоро и останалите намериха оръжията си, които слуагите им бяха отнели предния ден. В една по-екзотична част на арсенала Санара и Серафейм се въоръжиха с тумбести стъкленици с разноцветни течности.

След като приключиха с оборудването, Серафейм ги поведе по друг път. Страк имаше чувството, че този коридор навремето се е използвал от прислугата, защото стълбите бяха от необработени гранитни плочи, а стените — грапави и неизмазани.

Въздухът тук бе не само по-хладен, но и по-влажен. Миришеше на мухъл, стените бяха покрити с плесен. Влагата по тях бе замръзнала. През заледените стъкла на квадратните прозорчета едва се процеждаше мъждива светлина. Скоро обаче и прозорците изчезнаха и орките осъзнаха, че се намират под земята. Малко след това се озоваха в същинското подземие на двореца. Докато се прокрадваха през лабиринт от тесни тунели, те трябваше непрестанно да внимават, за да не се подхлъзнат по заледения под. В дъното на поредния тунел мярнаха познатото жълтеникаво сияние. Дружината спря и Джъп продължи, за да разузнае района. Когато се върна, имаше озадачен вид.

— Преброих осем слуаги да пазят най-странните врати, които някога сте виждали — докладва той.

Страк раздели дружината на осем отряда. Въоръжени с мечове, копия и секири, Върколаците се чувстваха далеч по-уверени, въпреки че им предстоеше да се изправят срещу многобройна сган. И наистина, схватката се оказа кървава и безпощадна. Слуагите се нахвърлиха върху тях с нокти и зъби. Притиснати до стената, Серафейм и Санара полагаха отчаяни усилия да неутрализират вълните от болка, които чудовищата изпращаха на орките. Двамата междувременно се промъкваха напред, опитвайки се да стигнат в тила на врага. Веднага щом успяха, шишенцата, които носеха, засияха със зловеща светлина. От тях бликнаха разнопосочни снопове, последва оглушителна експлозия и малко след това заваля познатия дъжд от слуагска кръв. Битката беше приключила.

— Полезно оръжие — отбеляза с възхищение Койла.

Джъп се оказа прав. Вратите образуваха кръг, врязан дълбоко в скалата. И този път нямаше дръжки, но върху замръзналия метал се виждаха десет малки вдлъбнатини. Санара пъхна в тях пръстите си и натисна лекичко. Вратите се отместиха навътре. Привел глава, Серафейм ги поведе.

Отвъд вратата се намираше порталът.

Беше разположен върху издигната платформа и заобиколен с пръстен от забити в земята колони. От пода и стените блещукаха скъпоценни камъни, подредени в спираловидни форми. Някои от камъните бяха едри колкото птичи яйца.

Хаскеер се наведе да докосне един огромен сапфир, но се дръпна уплашено, когато камъкът внезапно засия с разноцветни светлини.

Койла спря пред портала и го огледа.

— Какво, по дяволите, е това?

— Нещо, което стои тук от много време — отвърна Серафейм.

Когато и последният орк влезе вътре, Страк нареди:

— Затворете вратите!

Трябваше да се посбутат в тясното помещение, за да успеят да затворят. Необходими бяха петима орки, за да поместят масивните метални криле. Когато най-сетне ги затръшнаха, земята под краката им се разтресе. Единствената светлина сега извираше от камъните по пода и стените.

Серафейм кимна. Двамата със Санара се покатериха на самия край на инкрустираната със светещи камъни платформа.

— Представете си, че този свят е само един от многото — поде той. — И че броят им е безконечен. Много от тях ще са досущ като този или ще се различават съвсем малко. Други обаче ще са невъобразимо различни. А сега се опитайте да си представите, че тези светове са разположени един до друг, простирайки се във вечността. Сякаш са подредени на безкрайна равнина. — Той се вгледа в лицата им, опитвайки се да определи доколко следят мисълта му. — Преди много време нещо е разчупило тази равнина. В нея се е появила дупка, или коридор, ако щете, през който съществата могли да преминават от един свят в друг, както мишките се прокрадват от една стая в друга. Този портал е всъщност вход към споменатия коридор.

— И са го изкопали мишки, така ли? — попита Хаскеер.

Наложи се някои от по-схватливите орки да му обяснят всичко отначало. Накрая изглежда и той разбра.

— Не зная кой е открил този портал — продължи Серафейм. — Нито кой го е украсил по този начин. Със сигурност е било много отдавна. В много по-скорошни времена на портала се е натъкнала Вермеграм, майката на Санара, Дженеста и Адпар. Постепенно тя узнала, че с помощта на магичните си умения може да посещава някои от другите светове, така както го прави Страк — макар и без да го осъзнава.

— Какво искаш да кажеш? — попита Страк.

— Твоите сънища.

— Откъде знаеш какво сънувам?

— Да кажем, че съм свързан със земните сили, и зная, че ти също имаш добра връзка с тях.

Страк зяпна от почуда.

— Ще те успокоя, ако ти кажа, че това не са били сънища, а кратки посещения в други светове. И по-точно — в света на орките.

— Наскоро имах друг сън — призна Страк. — Но не беше за… света на орките. В началото бях в тунел, сетне излязох от него и се озовах на странно място. Моббс беше там. — Той се сепна и допълни: — Това е един книжник-гремлин, когото срещнахме.

Всичко това бе ново за Върколаците и Страк си помисли, че ще трябва да им го обясни по-късно.

— Този сън вероятно е бил насърчен от силата, която притежават инструментумите — обясни Серафейм. — Тунелът олицетворява смъртта и прераждането.

Страк едва сега започна да вижда известен смисъл в преживяното. Надяваше се само, че там Моббс ще намери покой.

— Това, което исках да ви кажа, бе, че този портал съществува тук много преди появата на ледниците — продължи Серафейм. — С промените в климата броят на слуагите е започнал бързо да намалява. Те се опитват безуспешно да активират портала, за да могат да се върнат в своя свят.

— А ти искаш да им попречиш да го направят? — попита Койла.

— Искам само да им отнема контрола върху портала. Така няма да могат да изпратят завоевателни орди на множество други светове. Това не бива да става.

— Всичко това са пълни глупости — отряза неочаквано Хаскеер. — Нали каза, че ще ни покажеш нещо.

— Затова ви доведох при портала — отвърна Серафейм. — Не бих могъл да го задействам без помощта на звездите. Вихърът, който се образува вътре, всъщност е силата, която може да те пренесе в някой от паралелните светове. — Той се приближи до портала и направи нещо с един от камъните. Никой не видя точно какво.

Страк зяпна от почуда. Някои от орките не можаха да сдържат възклицанията си.

Във въздуха пред тях се бе появила движеща се картина, сякаш се бе отворил прозорец. Светът, който се виждаше оттатък, несъмнено бе този от сънищата на Страк. Тучни хълмове и долини, гъсти, разлистени гори и искряща морска шир. Имаше стотици орки, които вероятно участваха в някакво празненство или надпревара. Наоколо бяха запалени огньове, край които се веселяха старите воини.

Страк въздъхна облекчено. Едва сега повярва, че не е започнал да губи разсъдъка си. Това, което виждаше, му се стори като картина от… родния дом.

Изображението се разтвори в златисти точки и скоро след това изчезна.

— Разбирате ли сега? — попита ги Серафейм. — Всички древни народи си имат свои светове. — Той погледна към Джъп. — Това се отнася и за джуджетата.

На следващата картина видяха малки орки да се упражняват с дървените си мечове, докато майките им ги наблюдаваха гордо от вратите на своите хижи.

— В началото порталът е бил само прозорец, през който Вермеграм е можела да наблюдава другите светове така, както ги наблюдавате и вие сега. Но докато изучавала света на орките, хрумнало й да използва вродените ви бойни умения за свои цели. С течение на времето тя… открила как с помощта на магия да активира портала и да прехвърля отделни групи ваши сънародници. Искала да създаде армия от превъзходни бойци, която да бъде изцяло под неин контрол. — Той ги огледа за миг. — Продължението може и да не ви се понрави. — Нещо се объркало по време на прехвърлянето и довело до промяна при орките. Те запазили войнствеността си, но интелигентността им намаляла — недостатък, който продължил да се задълбочава при следващите поколения.

Хаскеер издаде брадичка напред и изстреля:

— Да не искаш да кажеш, че сме глупави?

— Не, не. Вие сте такива… каквито трябва да бъдете. Но, Страк… е медиум. Единственият, който наподобява орките от вашия роден свят. Вашите предци.

— Щом орките са се… променили, когато за пръв път преминавали от тук — поде Алфрей, — какво пречи това да се случи отново? Как можем да сме сигурни, че е безопасно?

— Напълно безопасно е, повярвайте ми. Случилото се тогава може да бъде обяснено с неопитното боравене на Вермеграм с портала. Инструментумите ще възпрепятстват повторен инцидент.

Изведнъж по вратата заваляха тежки удари.

— Ще им отнеме известно време да си пробият път — рече Серафейм. — Оставете ме да довърша набързо. Вермеграм възнамерявала да прехвърли само орки тук. Но с отварянето на портала същото станало възможно и за същества от други светове. Подозирам, че в началото е станало случайно. Защото в естествения си вид порталът е почти неразличим.

— Почакай малко — спря го Койла. — Вермеграм е била нияд, нали? Как тогава е могла да се озове тук преди…?

— Не, тя не е била нияд. Била е човек.

— Но всички смятат… — Койла погледна към Санара. — Нали децата й са хибриди? Откъде се е взела ниядската кръв?

— Получило се, докато са били в утробата й. По това време тук е била основана ниядска колония.

— Не разбирам.

— Вермеграм открила способ да въведе ниядско семе в детето, което е носила в себе си.

— И защо ще го прави?

— Била заинтригувана от факта, че ниядите винаги раждат тризнаци. Тя също искала да има три деца и се надявала, че като въведе ограничено количество ниядска тъкан ще го постигне. Малко по-късно детето, което износвала, мутирало в тризнаци. Със сигурност към това я е подтикнало и най-обикновено любопитство. — Той погледна съчувствено Санара.

— Каква чудесна жена! — подметна подигравателно Джъп.

— А за какво са й били нужни оркските воини? — попита Страк.

— За да й помогнат да надвие един магьосник на име Тентарр Арнгрим. От доста време той наблюдавал как силата покварява душата й, превръща я в грозно и незнаещо пощада създание. Опитал се да я спре, но тя се обърнала срещу него. Най-странното в тази история е, че преди това Вермеграм и Тентарр Арнгрим били любовници. Дори заченали дете, преди тя да тръгне по лоши пътища. — Той се пресегна и прегърна Санара. — Това дете. Моята дъщеря.

Този път суматохата бе неописуема.

— Това вече е прекалено! — извика Хаскеер.

— Искаш твърде много от нас, Серафейм — отбеляза Алфрей.

Серафейм вдигна ръце, молейки за тишина и я получи.

— Аз съм Тентарр Арнгрим, някога могъщ магьосник, а сега само негово жалко подобие. — Силата, с която произнесе тези думи, ги накара да застинат. — Аз направих инструментумите, сътворих ги с помощта на алхимия и ги одухотворих с магия, когато все още я владеех до съвършенство.

— Защо?

— За да помогна на древните народи да се върнат по родните си светове, стига да поискат да го направят. Инструментумите са ключът към контрола на портала. Аз ги донесох тук. Но Вермеграм накара войниците си да ги откраднат и да ги скрият. Така между нас избухна война. Вермеграм загина, а аз изгубих голяма част от силата си. Докато се възстановя, докато излекувам раните си, инструментумите се разпиляха и магията им бе изгубена. Звездите се превърнаха в мит, а аз вече нямах сила да изработя нови. Чаках цяла вечност да бъдат събрани отново. Знаех, че рано или късно това ще стане. Знаех, че ще се появят същества, които могат да чуват тяхната музика.

Върху вратата отново се посипаха удари. Но този път никой не им обърна внимание.

— Нали ви казах, че ми пееха! — извика Хаскеер.

— Щом е така — рече му Серафейм, — значи и ти имаш малко от дарбата на вашия капитан. Ти също си медиум.

Хаскеер се ухили, горд от себе си.

— Това последното направо ме шашардиса — отбеляза суховато Койла.

— Не твърдя, че вашият другар притежава острия ум на Страк, но…

— Да бе! — прекъсна го Джъп. — Тоя дръвник!

Хаскеер го изгледа кръвнишки.

— Нешлифован диамант ще е по-точният израз — уточни дипломатично Серафейм.

Слуагите отново щурмуваха вратата. Въпреки масивния й вид този път се появи малка пукнатина там, където се събираха двете крила.

— Време е да си върнем и останалите звезди и после да активираме портала. — Той забеляза колебанието по лицата им. — Какво толкова ви задържа тук? Трябва да приемете факта, че този свят принадлежи на моя народ, независимо от всички недостатъци на човечеството.

— И да оставим хората да си живеят мирно в собствените си фъшкии след всички злини, които са ни сторили? — попита Койла.

— Може би няма винаги да е така. Възможно е нещата да се променят към добро.

— Сигурно ще ме разбереш, ако ти кажа, че ми е трудно да го повярвам.

През цепнатината изпълзяха тънки пипала. Санара вдигна стъкленицата си към тях. Течността вътре засия. Магьосницата метна сноп златиста енергия. Чу се вик, който отекна болезнено в мозъците им. Пипалата се превърнаха в димящи останки.

— Някои от вас ще трябва да останат и да пазят портала — обясни им Серафейм. — Докато другите отидат за инструментумите.

Хаскеер се пробуди от щастливия си унес.

— Ей това вече е приказка. Че от тия дрънканици ме заболя главата.

Страк посочи оръженосците, които трябваше да пазят портала заедно със Серафейм и Санара.

— Ти също, Алфрей — реши той.

— Изваждаш дъртаците от битката, а?

Страк го дръпна настрана.

— Не разбираш ли, че си ми нужен тук. Не бива в никакъв случай да губим портала. Трябва ми някой опитен, който да ръководи младежите. Виждаш ги колко са изнервени.

Алфрей изглежда прие обяснението.

Към тях се приближи Санара.

— Страк, чуй ме. Зная, че идеята няма да ти хареса, но трябва да оставиш звездата тук. — Тя вдигна ръка, за да спре възраженията му. — С нейна помощ ще мога да черпя сила от портала и да я използвам в помощ на твоите орки. Освен това, когато не е у теб, ще долавяш по-лесно песента на другите четири звезди. Така ще ги откриеш бързо.

Беше права, предложението не му се понрави, но звучеше разумно. Той извади звездата от куртката си и й я подаде.

Докато подреждаха отряда за излаз, Койла и Серафейм се озоваха един до друг. Очевидно нещо не й даваше покой.

— Доколкото разбирам, цялата тази бъркотия се дължи на Вермеграм. Защо каза одеве, че искаш да изкупиш вината си?

— Не е съвсем така. Виждаш ли… ето например вие… сте били верни на Дженеста в началото, а после…

— Изплюй камъчето де.

— Аз подтикнах коболдите да откраднат от вас първата звезда.

— Ах ти, измамнико! — просъска тя.

— Но, както ти казах, по онова време вие все още бяхте верни на дъщеря ми. Или поне така смятах. Вече твърдо бях решил да събера звездите и…

— И използва за целта коболдите. Но пък те те изиграха, нали?

Той кимна.

— И тогава реши да прибегнеш до нашите услуги. — Тя погледна към Върколаците. — Представям си какво ще стане, ако им кажа. Но няма да го сторя, докато не преминем оттатък. Ако преминем оттатък. И без това си имаме достатъчно проблеми.

Той й благодари полугласно.

В същия момент вратата поддаде. Серафейм се втурна към нея. Санара го последва. Те насочиха стъклениците си към слуагите, които се опитваха да влязат. Снопове ослепителна жълтеникава светлина покосиха първите. Разнесоха се ужасяващи крясъци. Въздухът се изпълни с миризма на изгоряла плът.

— Това бяха последните ни запаси — съобщи Серафейм и хвърли празната стъкленица. — Оттук нататък поемате вие, Върколаци.

— Ако се разделим, ще се срещнем тук — инструктира ги Страк. — А сега — напред!

Орките си запроправяха път през купчината обгорени тела.

Страк не бе обръщал внимание на странната неуловима връзка, която съществуваше между него и звездата, докато не се отдалечи на известно разстояние от нея. Почувства липсата й за първи път, когато излезе от подземния лабиринт.

Ала още докато тичаха нагоре по тесните стълби, той долови първите тонове на небесната песен да се спускат някъде отгоре. Само след секунди достигнаха още един тънещ в мрак коридор, който се отваряше към просторна зала.

Залата буквално гъмжеше от демони.

В мига, когато поведе атаката срещу тях, в главата му отекна звук, който приличаше на триумфален акорд.

Слуагите въобще не очакваха да бъдат нападнати. Изглежда бяха заслепени и оглушени от близостта на звездите — положени на една маса в центъра на залата. Изсвистяха копия и пронизаха онези от чудовищата, които бяха увиснали от тавана като гигантски прилепи. Секирата на Страк се заби дълбоко в един сивкав, черупчест гръб, мечът на Койла отсече главата на слуага до него.

Едва сега демоните започнаха да оказват съпротива. Около дузина от тях се събраха в пространството между орките и масата със звездите. Телата им започнаха да се изменят и да се съоръжават с пипала и нокти. Един от слуагите дори се превърна в дракон, който въртеше огромната си глава с неописуем рев, разпръсквайки слюнка наоколо. Някои от оръженосците бяха повалени, други захвърлиха оръжията и притиснаха слепоочията си с ръце. Ала останалите продължаваха да се сражават храбро.

Най-сетне редовете на противника трепнаха и слуагите започнаха да отстъпват. Повечето от тях бяха покрити с рани, от които бликаше познатата черна и лепкава течност. По пода се въргаляха отрязаните им израстъци. Последните две оцелели чудовища бяха притиснати към отсрещната стена. Те предприеха отчаян опит да си пробият път до звездите, но Върколаците се нахвърлиха върху тях и ги подгониха към стълбището. Чудовищата побягнаха надолу и заедно с тях се стопи и нетърпимата болка в главите на орките. Върколаците се скупчиха в центъра на залата, все още невярващи, че са оцелели. Хаскеер понечи да вземе звездите от масата.

Но те бяха изчезнали. Както и Страк.

В разгара на боя Страк бе видял, че един слуаг прибира звездите и хуква към терасата отзад. Щом се озова отвън, чудовището започна да се катери по стената. Сега Страк, стиснал копие в ръка, тичаше нагоре по стълбите, надявайки се да го застигне.

Горе стълбището се разделяше на две. Щом вдигна глава, Страк зърна там слуага, който се спускаше по отсрещните стълби, на не повече от двайсетина крачки пред него. Страк замахна и метна с всички сили копието. Демонът падна като камък.

Беше ранен, но не и мъртъв. Протегна един от израстъците си към звездите, които бе изпуснал на стълбите. В този момент дотича Страк и в движение отсече пипалото му. Но слуагът не се предаваше. От тялото му се стрелна друг, подобен на жило израстък и се впи в рамото на капитана. Страк отстъпи бързо назад, притиснал раната си с ръка, докато демонът бързо губеше сили. Веднага щом чудовището издъхна, Страк сграбчи звездите и побягна.

Беше се спуснал до средата на стълбището, когато дочу шум от бой. Надвеси се през перилата и погледна надолу, опитвайки се да различи силуетите на сражаващите се. Почти веднага ги позна.

Пантеонисти.

Макар и попривикнал на внезапни обрати, Страк едва не се вцепени от изненада. Единствената успокояваща мисъл бе, че, каквото и да диреха тук, пантеонистите едва ли щяха да бъдат посрещнати с разтворени обятия от слуагите. Значи съюзници, макар и не задължително приятели. Оставаха им броени секунди, преди да достигнат разклонението на стълбището и да блокират всички изходи надолу. Страк пъхна звездите в куртката си, пое си дъх и се втурна по единственото незаето стълбище.

Като се стараеше да не обръща внимание на болката от раната, която макар и сериозна, не беше смъртоносна, той спря на следващата площадка и се ослуша. Звънът на оръжията утихваше в далечината. Вероятно слуагите и пантеонистите бяха слезли надолу по другото стълбище. Стиснал меча в ръка, той продължи да се спуска, с надеждата, че ще намери друг коридор, който да го изведе в подземията.

Доколкото можеше да се ориентира, намираше се в предното крило на двореца. Спря при един прозорец и се опита да стегне ранената си ръка с набързо пригодена превръзка. С крайчеца на окото си зърна нещо да се движи. Когато вдигна глава и надзърна през строшеното стъкло, установи, че през заснеженото поле към двореца се приближава цяла армия. Предните й редици вече бяха достигнали вратата под него.

Шумът на прокрадващи се стъпки го накара да се извърне с вдигнат за удар меч.

Една сянка се метна към него от тъмния ъгъл.

Страк не можеше да повярва на очите си. А и нямаше време за това.

— Какво трябва да направя, за да те убия? — попита той. Макар че онзи срещу него вече изглеждаше наполовина мъртвец.

— Няма да е толкова лесно — отвърна Мика Лекман. В очите му сияеше безумен блясък. — Не зная как си стигнал до тук, нито как аз се озовах на това сатанинско място, но едно е сигурно — има богове, които са се погрижили за това.

Мъжът несъмнено не беше на себе си. Страк се опита да си представи как ги е преследвал, през заледената пустош, облечен в разпокъсани дрехи. Очите му бяха кървясали, пръстите на лявата ръка — почернели от измръзване.

— Лекман, това е лудост — рече той. — Откажи се.

— На онзи свят! — извика Мика и се хвърли напред, размахвайки бясно оръжието си. Страк отскочи настрани, ала ловецът на глави го последва, нанасяйки удар след удар с неизчерпаемата сила на безумец.

Страк отби поредния удар и премина в атака. Ала контраударите му изглеждаха немощни в сравнение с тези на противника. Страк вече не се съмняваше, че двубоят ще е от трудните. Двамата продължиха да си разменят ехтящи удари, като се движеха нататък по коридора. Лекман изглежда бе забравил напълно що е страх и предпазливост. Биеше се като разярено животно.

Внезапно Страк бе заслепен от ярка светлина. Отдръпна се назад, опитвайки се да възвърне зрението си. Когато най-сетне ярките точки, които танцуваха пред очите му, започнаха да се разтапят, той установи, че Лекман се е заковал неподвижно само на няколко крачки от него.

Мечът бе паднал в краката му.

А на гърдите му зееше огромна дупка. През нея се подаваха строшени ребра и кървава плът. Краищата на раната бяха обгорени и димяха. През отверстието Страк можеше да види част от стената оттатък.

Лекман сведе глава и надзърна в раната, сякаш гледката му беше просто любопитна. По нищо не личеше да изпитва каквито и да било мъки. Лицето му бе застинало в учудване. В следния миг от устата му бликна тъмна кръв, той се олюля като пиян и тупна възнак. От раната на гърба му продължаваше да се вдига пушек.

Страк все още го разглеждаше ококорено, опитвайки се да си обясни случилото се, когато от тъмнината се появи друга фигура.

В мига, в който Дженеста го позна, устата й се разкриви в зловеща усмивка. Триумфалният писък, който нададе, го прониза като нож. Тя протегна ръце, очевидно готвейки се да му отреди участта на Лекман.

Но Страк вече не беше на мястото си. Едва успя да се размине с огненото кълбо, което бе запокитила към него. Пламтящата топка се блъсна в една каменна колона на сантиметри от него и разтроши напълно мраморната й облицовка.

Без да губи повече време, Страк се втурна към следващото стълбище. Още едно огнено кълбо профуча над главата му и се удари в тавана, откъдето се посипа мазилка. Страк скочи напред и се смъкна надолу по стълбите. В коридора на долната площадка пантеонистки войници се сражаваха със слуаги. Набрал скорост, той ги подмина, без да спира, и продължи да се спуска, оставил на звездите да го водят обратно към портала.

Сега вече в него се породи надежда, че ще успее.

25.

— Усети ли нещо? — попита Серафейм, без да се обръща. Вратата към помещението все още бе запречена от димящите трупове на чудовищата.

— Да — отвърна Санара. — Те са близо.

— Кои? — попита Алфрей.

В този момент един от оръженосците при вратата даде знак с ръка. Миг по-късно малкият отряд, воден от Койла, се показа на прага.

Алфрей огледа редиците им.

— Къде е Страк?

— Надявахме се, че е тук — рече му Койла. Тя им разказа накратко случилото се.

— Във всеки случай не съм долавял смущения в мрежата на живота, които биха означавали, че е мъртъв — произнесе замислено Серафейм.

— Какво? — ококори се Хаскеер.

— Въпрос на чувствителност. Но сега нямаме време за обяснения. Звездите?

— Не зная — повдигна рамене Койла. — Може би Страк е успял да ги вземе. Изчезнаха по същото време, когато изчезна и той. Но чуйте! В двореца е нахлула цяла армия пантеонисти. Бият се със слуагите.

— Потвърждаваш това, което дъщеря ми от известно време подозираше — погледна я Серафейм. — Дженеста е тук.

— Богове!

— Трябва да намерим Страк — продължи той. — Той не бива да попада в ръцете на Дженеста.

— Ще изляза да го потърся с една група — заяви Джъп.

— Санара ще дойде с теб. А аз ще остана тук, за да мога да й прехвърлям енергия. — Той се обърна към дъщеря си. — Съгласна ли си, дъще?

— Разбира се.

— Тя ще ни помогне ли да открием Страк?

— Не. Но ако се приближите достатъчно до пантеонистите, ще се погрижи за Дженеста. Повярвайте ми.

— А със Страк какво ще стане? — поиска да узнае Койла.

— Може би ще намерите и него някъде из двореца.

— Не съм съгласна. Никога не изоставяме своите.

— В такъв случай ви предлагам да се разделите на две групи. Но каквото и да решите, побързайте!

— Рефдоу! — извика Койла. Оръженосецът дотича при нея, притискайки окървавеното си ухо. — Оставаш тук с Алфрей. Хаскеер, идваш с мен да търсим Страк. Останалите при Джъп.

Върколаците се разделиха според нареждането. Някои от тях си поделиха последните запаси от вода или използваха краткото затишие, за да превържат раните си.

След това, като най-старши офицер, Хаскеер издаде заповед и всички поеха към изхода.

За да достигне подземието, Страк трябваше да почерпи от последните си резерви сила и умение.

В двореца цареше хаос, на всяка крачка се срещаха сражаващи се пантеонисти и слуаги. Страк се стараеше да не се въвлича в схватки и заобикаляше воюващите групички отдалече.

Късметът му свърши, когато сви зад един ъгъл и се озова лице в лице с двама орки от ордата на Дженеста. За миг си помисли, че ще го вземат за някой от своите. Но те очевидно го познаваха добре.

— Това е Страк! — извика единият.

Пристъпиха към него, размахвайки оръжия. Той реши да опита с дипломация.

— Ехей, почакайте малко. Няма нужда да се стига до това.

— Напротив, има — опъна се водачът. — Ти си звездата в листата на издирваните от нашата кралица.

— Служил съм при нея. Сигурно знаете, че тя не е приятелка на орките.

— Храни ни и ни дава подслон. Какво повече ни е нужно?

— Помислете само докога ще бъда добра с вас.

Стори му се, че при тези думи вторият орк поклати замислено глава. Но водачът продължи да упорства.

— Ще получим голяма награда за главата ти. И нищо — ако я оставим на раменете ти.

— Не бива да се бием помежду си. Ние сме орки.

— Братството на орките, а? Съжалявам, не и този път. — Водачът пристъпи напред и добави: — Нищо лично, капитане. Просто си върша работата.

— Внимавай, Фреедо — извика другият, — не забравяй, че се изправяш срещу Страк! Носи му се славата!

— Какво пък, нали и той е орк също като нас.

Водачът се хвърли напред, порейки въздуха с меча си. Страк зае позиция, готов да го посрещне. Въпреки неуспеха в преговорите не изпитваше желание да го убива, а само да го обезоръжи. С крайчеца на окото си забеляза, че другият орк засега се държи настрана.

Оръжията им се сблъскаха със звън, който отекна по коридора. Страк отби първия удар, опитвайки се да изтръгне меча от хватката на противника си. Ала намеренията на Фреедо очевидно бяха далеч по-кръвожадни. Стараеше се на всяка цена да го промуши с острието си.

След около минута, през която само се отбраняваше, Страк започна да губи търпение. Нямаше време за упражнения по фехтовка с алчни орки. Щом се налагаше да се разправи с тях, какво пък — беше им предложил да си вървят с мир. Страк нанесе хоризонтален удар и плоската част на меча му плесна орка през устата. Фреедо отстъпи назад, плюейки кръв. Мечът му издрънча на пода. Страк премина в настъпление и изрита оръжието настрани. С побеляло лице противникът му очакваше последния удар.

— А сега се разкарайте! — кресна им Страк и изгледа заплашително другия орк.

Те го погледнаха за миг, сетне се обърнаха и побягнаха.

Страк въздъхна и продължи по пътя си. Известно време разсъждаваше върху странното обстоятелство, че вместо със слуаги, се бе наложило да се бие със събратя.

Групата на Джъп, в чийто център бе разположена Санара, си проправяше път към най-високата кула.

Когато стигнаха там, завариха пусто каменно помещение с открита тераса. Джъп остави част от орките при вратата и последва Санара на терасата.

Армията на Дженеста се бе разпръснала по ледената пустош под тях. При външната порта на двореца имаше цяло стълпотворение. Някой извика и всички вдигнаха глави нагоре. В небето се рееха дракони.

— Само това ни липсваше! — обяви мрачно джуджето.

Но изведнъж драконите се спуснаха рязко надолу и започнаха да заливат с пламъци войските на Дженеста. Откъм кулата отекнаха радостни възгласи.

— Това трябва да е Глозелан — предположи Джъп. — Браво на нея!

Той се обърна с блеснал поглед към Санара. Очите й бяха затворени и тя бавно вдигаше ръце пред себе си.

Орките се втренчиха слисани в нея.

В подземията Алфрей и Рефдоу бяха не по-малко втрещени, когато Серафейм неочаквано изпадна в състояние, което приличаше на транс. Изцъклил очи, той вдигна ръце напред и въпреки че гледаше право към орките, нямаше никакво съмнение, че не ги вижда.

Изведнъж откъм портала се дочу ниско бръмчене. Алфрей го доближи предпазливо. Протегна колебливо ръка и почувства някаква невидима, топла преграда, в която опря дланта му.

Той отстъпи назад и погледна изумен оръженосеца.

Страк подминаваше един тесен прозорец, когато нещо привлече вниманието му.

Той надзърна през процепа и видя армията на Дженеста, разпростряла се на огромно разстояние из заснежената равнина. Но не това бе привлякло вниманието му.

Имаше нещо в небето.

В началото го взе за огромна картина. Но изображението се променяше, показвайки различни пейзажи. Приличаше на видението, което им бе показал Серафейм при портала, само дето бе уголемено и изрисувано върху оловносивите облаци. Той зърна познатите сцени от красивата приказна страна на орките, която бе посещавал в сънищата си.

От подножието на двореца долетяха учудени викове и възторжени възгласи. Не приличаха на бойни крясъци.

Страк започна да прозира плана на магьосника. Какъв по-добър начин да се всее смут в редиците на противника от този да им се покаже измамната страна на тяхното настоящо съществувание? И, естествено, да се внуши страх пред свръхестествените способности на онези, срещу които се изправят. Ако не друго, грандиозното представление поне щеше да им спечели времето, от което така се нуждаеха.

Зад него се чу шум от бягащи крака. Той се приготви за нова схватка. Но от съседния коридор се подадоха Койла и групата на Хаскеер.

— Слава на боговете! — възкликна тя, щом го видя. — Помислихме, че сме те изгубили!

— Дженеста е тук!

— Знаем — отвърна лаконично тя.

— Тогава да слезем бързо долу!

Те хукнаха към стълбището, преодолявайки с оръжие и настойчивост онези, които се опитваха да им се изправят на пътя. Най-сетне, дишайки тежко и плувнали в пот въпреки мразовития въздух в подземията, те стигнаха стаята с портала.

Серафейм все още бе в транс, а Алфрей и Рефдоу стояха на пост. Пред самия вход на портала сияеше умалена версия на картината, проектирана в небето отвън.

Почти веднага магьосникът се отърси от странното си състояние. Картината примигна и изчезна.

— Повече не мога да издържам — обяви той задъхано, като някой, работил тежка физическа работа.

— Хитър номер — похвали го Страк. — Сега какво ще правим?

Преди Серафейм да успее да отговори, се появи и групата на Джъп — окървавени, задъхани, но всички до един. Санара се хвърли в прегръдките на баща си.

— Дай ми инструментумите — рече Серафейм.

Страк му подаде четирите слети звезди. Магьосникът ги пое и прибави към тях петата, която досега бе в Санара. С ловки пръсти той ги съедини в едно цяло.

— Забравих да спомена нещо — призна той.

— Какво е то? — попита настръхнало Койла.

— Отварянето на портала ще доведе до освобождаването на огромно количество енергия. Напълно възможно е дворецът да бъде разрушен.

— Защо ни го казваш чак сега? — попита го тя.

— Ако ви го бях казал по-рано, бих могъл да повлияя на решението ви.

— И няма да можем да използваме портала, така ли? — попита Страк.

— Не и ако преминете бързо.

На лицата на повечето орки се четеше съмнение. Серафейм долови, че бръмченето се усилва.

— Нямате голям избор — предупреди ги той. — Или трябва да преминете през портала, или да се подготвите за хаоса, който ще настъпи тук.

Страк кимна в знак, че е съгласен.

Серафейм се приближи към една от каменните плочи около портала. Наведе се и положи внимателно върху плоския й връх слетите звезди.

— И това ли е всичко? — попита Хаскеер.

— Почакай — отвърна магьосникът.

В пространството пред портала се появи огромно мътно петно, в което постепенно започнаха да се оформят милиони мънички златисти звезди, които се въртяха в кръг. Потокът от енергия се усили и сега вече всички го почувстваха като постоянно сътресение, което преминаваше по пода.

Погледите на присъстващите бяха впити във фантастичното видение. Милионите звезди излъчваха трепкащо сияние, което озаряваше лицата им и околните стени.

— Трябва да го настроя към вашия свят — обясняваше Серафейм, докато се приближаваше към кръга.

— Колко е красиво! — прошепна Койла.

— Невероятно! — кимна Джъп.

— И е мое!

Всички се обърнаха.

На вратата стоеше Дженеста. До нея се бе изправил генерал Мерсадион с обезобразено от огромен и страшен белег лице.

— Радвам се да те видя отново, мили татко — произнесе подигравателно тя. — Водя със себе си цял почетен легион. Тъй че ми е все едно дали ще се предадете, или ще изберете смъртта.

— Дори да се предадем, пак ни чака същата участ — отвърна Санара. — Едва ли ще пропуснеш възможността да се разправиш с нас, след като ти паднем в ръчичките.

— Толкова добре ме познаваш, сестрице. И колко е приятно да те видя отново в плът и кръв. Надявам се скоро да те лиша и от двете.

— Грешиш, ако си мислиш, че ще се предадем без бой — заяви Страк. — Нямаме какво да губим.

— Ах, капитан Страк. — Тя огледа с омраза останалите орки. — И неговите Върколаци. Откога жадувам да се срещна с вас. А сега — добави тя с твърд глас, — хвърлете оръжията!

За миг настъпи суматоха и изведнъж те видяха, че към нея е хукнал Алфрей, с вдигнат за удар меч.

Мерсадион му препречи пътя. Мечът му блесна за миг, сетне потъна в гърдите на неочаквания нападател. Краката на Алфрей се подгънаха и той се олюля, загледан в опръсканите си с кръв ръце. Генералът измъкна бавно меча си.

Алфрей се люшна като пиян и падна.

В стаята се възцари абсолютно мълчание.

Сетне магията се разсея. Хаскеер, Джъп, Койла и Страк се нахвърлиха едновременно върху Мерсадион, давайки воля на гнева си. Всички останали орки щяха да постъпят по същия начин, само дето нямаше как да се доберат до генерала.

Мерсадион дори нямаше време да извика. За секунди го насякоха на парчета.

Върколаците се извърнаха и пристъпиха към Дженеста, готови да стоварят и върху нея неописуемия си гняв. Тя вече описваше невидими фигури във въздуха.

— Спрете! — викна им Серафейм.

Между дланите й се появи оранжева топка, наподобяваща миниатюрно слънце. Тя метна ръце напред. Орките се разпръснаха. Огнената топка литна със смайваща скорост, профуча ниско над главите им и се разби с трясък в отсрещната стена. Дженеста веднага се зае да оформя друга.

Но Серафейм и Санара вече се бяха доближили един до друг и се изправиха срещу нея. Те вдигнаха ръцете си напред и пред пръстите им се оформи синкава стена, като полупрозрачна завеса, обгърнала пространството около портала. Дженеста хвърли втората топка право към нея, но спотаената вътре енергия бе погълната от святкащата преграда.

В отвора на портала продължаваха да трептят безброй звезди. Но сега вече разрушителното му въздействие бе напълно осезаемо. Основите на двореца се разтърсиха от нисък и мощен тътнеж. Ала надвесени над Алфрей, орките не му обърнаха внимание.

Койла и Страк бяха коленичили до него. И двамата виждаха, че раната му е смъртоносна. Койла го улови за ръката и вдигна очи към Страк.

— Много е зле, капитане.

— Алфрей — повика го Страк. — Алфрей, чуваш ли ме?

Старият орк едва намери сили да отвори очи. Изглежда бе успокоен от близостта на своите другари.

— Ето значи… как… ще свърши…

— Не — извика Койла. — Ще се погрижим за раната ти. Аз сега…

— Не е необходимо… да… ме лъжете. Не и в този момент. Оставете ме… поне… да си отида… достойно.

— По дяволите, Алфрей — прошепна Страк. — Аз те забърках в това. Да знаеш само как съжалявам.

— Заедно се забъркахме… капитане — усмихна се отпаднало Алфрей. — Но пък… колко приключения… само.

— Да, колко приключения. И ти беше най-добрият другар, стари мошенико.

— Ще го… приема… за комплимент… с който да… се… гордея — устните му вече едва помръдваха. Страк се наведе, за да може да го чува. — Меч… — едва прошепна Алфрей.

Страк взе меча и го постави в ръцете му. Алфрей сключи окървавените си пръсти около острието. На лицето му се изписа спокойствие.

— Не забравяйте… древните обичаи — произнесе дрезгаво той. — Почитайте… нашите… традиции…

— Обещаваме — отвърна Страк. — И паметта ти. Завинаги.

Земята под тях се разтресе отново. От тавана се посипа мазилка. В другия край на стаята Дженеста, Санара и Серафейм все още бяха погълнати от невидимия двубой. От време на време полупрозрачната стена разпръскваше ярки отблясъци.

— Ще вдигна… тост… за вас… в залата на… Вартания.

Очите му се затвориха за последен път.

— Не! — извика отново Койла. — Алфрей, недей! — Тя го разтърси. — Трябваш ни, старче. Не си отивай точно сега, когато се нуждаем от теб. Алфрей?

Страк положи ръка на рамото й.

— Койла, той не те чува вече. Остави го.

Тя го погледна с неразбиращи очи.

Орките не плачеха. Сълзите бяха за хората. Ала очите й бяха изпълнени с влага.

Джъп бе стиснал лицето си в ръце. Хаскеер бе обронил глава. Останалите оръженосци изглеждаха онемели от мъка.

Страк измъкна внимателно меча от безжизнените пръсти на Алфрей. След това извърна глава към магьосническия дуел и в душата му започна да се надига гняв. Останалите също го почувстваха. Но осъзнаваха също и безсилието си. Никой от тях не смееше да се намеси в тази невидима енергийна битка.

Само след минута изходът от нея стана ясен.

Дженеста нададе изплашен вик. Собственото й магично поле затрептя и се разкъса. Тя се олюля и се подпря напълно изтощена на стената. По челото й се стичаха едри капки пот.

Полупрозрачният щит, който прикриваше Серафейм и Санара, също изчезна като духнато пламъче на свещ. Магьосникът прекоси с огромни скокове разстоянието, което ги делеше от кралицата и я улови за китката. Тя не оказа почти никаква съпротива и той я задърпа към портала.

Орките ги следваха по петите, решени да й отмъстят за всичко, което им бе сторила.

— Спрете! — викна им Серафейм. — Тя е моя дъщеря! Аз отговарям за всичко, което е направила! Оставете на мен да се разправя с нея!

Те го послушаха и Серафейм я отведе на самия край на портала. Изглежда едва сега Дженеста дойде на себе си и осъзна къде се намира. Очите й се преместиха от танцуващата вихрушка от звезди към лицето на баща й. Нямаше никакъв страх в погледа й.

— Няма да посмееш — присмя му се тя.

— Някога — може би. Преди да осъзная колко дълбоко в душата ти са прораснали корените на злото. Но не и сега. — Без да изпуска китката й, той я побутна още по-близо до звездната въртележка на портала и пръстите й почти я докоснаха. — Аз те доведох на този свят. И сега аз ще те отведа от него. Сигурно осъзнаваш справедливостта на подобна постъпка.

— Ти си глупак — просъска тя. — Винаги си бил. И страхливец. Зад мен иде цяла армия. Косъм да падне от главата ми, очакват те неописуеми мъчения. — Тя премести поглед към Санара. — Теб също.

— Не ме е грижа — отвърна й той.

— Нито мен — кимна Санара.

— Заслужава си да платим подобна цена, за да отървем света от зло като теб — обяви Серафейм и отново побутна ръката й към сияещата завеса на портала.

Тя го погледна право в очите и изведнъж осъзна, че говори напълно сериозно. Надменното й изражение се стопи и тя започна да се дърпа.

— Защо поне веднъж не посрещнеш достойно съдбата си? — попита я той. — Или искам от теб твърде много?

— Никога!

Той пъхна ръката й във вихрушката, пусна я и отстъпи назад.

Тя извика и я задърпа обратно, но кипящият фонтан от енергия я задържаше, сякаш бе стисната в менгеме. И тогава плътта й започна да се променя. Кожата на ръката й започна бавно да се разтваря на хиляди малки частици, които се сляха с водовъртежа от звезди и заплуваха между тях. Процесът набираше скорост и вихрушката притегли навътре китката й. Скоро потъна цялата й ръка и се разтвори по същия начин.

Орките бяха замръзнали по местата си, вцепенени, завладени от свръхестествен ужас.

Сега вече вихрушката засмука единия й крак и той буквално се стопи пред очите им. Последваха го кичури от косите й, сякаш вдишани от невидим гигант. Едва когато процесът достигна лицето й, тя нададе неописуеми писъци. Ала виковете й бяха прекъснати в мига, когато енергийният кладенец я засмука на няколко глътки. Последните микроскопични останки от плътта й се въртяха в продължение на няколко секунди между звездите, сетне и те изчезнаха.

Серафейм изглеждаше като някой, който всеки момент ще припадне. Санара застана до него и го прегърна.

Койла първа наруши настъпилата тишина.

— Какво стана с нея?

— Тя докосна портала, преди да е зададена крайна цел — обясни с треперещ глас Серафейм. — Или е била разкъсана от титаничните сили, които се съдържат в него, или се е озовала в друго измерение. И в двата случая с нея е свършено. Напълно.

Страк не бе единственият, който изпитваше съжаление към магьосника, въпреки омразата си към Дженеста.

— И ние ли трябва да минем от там? — попита той.

Подът под краката им отново се разтърси с тътнеж.

— Не, приятелю мой. Аз ще въведа направление. Преходът ви ще е гладък, не като този на Дженеста. Все едно, че прекрачвате прага на най-обикновена врата. — Той се отдели от Санара. — Елате, нямаме много време.

Серафейм отново се върна при каменната плоча и се надвеси над инструментумите.

— А с теб какво ще стане? — попита го Койла.

— О, аз ще остана в Марас-Дантия. Тук ще мога да присъствам на края на един свят. Или да помогна за неговото възстановяване.

Но орките разбраха, че би предпочел смъртта.

— Аз също ще остана — заяви Санара. — Това е моят свят. За добро или за лошо.

По бузите й се стичаха сълзи.

Земята не спираше да се тресе.

— Хайде, Джъп — подкани го Серафейм. — Ще пратим първо теб — в царството на джуджетата.

— Не — заяви Джъп.

— Какво? — подскочи Хаскеер.

— Това е единственият свят, който познавам. Никога не съм виждал света на джуджетата — дори в сънищата си. — Той погледна към Страк. — Звучи примамливо, но кого познавам там? Ще бъда само един чужденец.

— Сигурен ли си, че няма да съжаляваш за решението си? — попита го Страк.

— Не се безпокой, капитане. Мислих доста по въпроса. Ще остана тук и ще си опитам късмета.

— Наистина ли, Джъп? — пристъпи към него Хаскеер.

— Какво, няма да има с кого да се караш, а?

— Все ще си намеря с кого да си чеша езика. — Той огледа за миг джуджето. — Но няма да е същото.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Тогава, моля те, вземи със себе си Санара — обърна се към него Серафейм. — Обещай ми, че ще я пазиш.

Джъп кимна тържествено. След това хвърли прощален поглед на дружината и поведе Санара към изхода.

— Наистина трябва да побързаме — подкани ги Серафейм. — Влизайте в портала.

Орките видимо се двоумяха.

— Обещавам ви, че нищо няма да ви се случи.

Гледег първи се осмели.

— Влизай — побутна го Страк. — Не се бой, войнико.

Оръженосецът си пое дъх и пристъпи във вихъра. След миг от него нямаше и следа.

— Хайде! Размърдайте се! — продължаваше да ги подканя Страк.

Един по един и останалите оръженосци последваха Гледег.

Хаскеер бе сред последните. Той се метна с боен вик право във вихрушката. Койла хвърли прощален поглед на Серафейм, кимна на Страк и последва Хаскеер.

Останаха само магьосникът и капитанът на Върколаците.

— Благодаря ти за всичко — рече Страк.

— Направих, каквото можах — сви рамене Серафейм. — Вземи — той му подаде звездите.

— Но…

— На мен вече не ми трябват. Прави с тях каквото искаш. Но, моля те, побързай!

Страк прибра звездите.

— На добър път, Страк от Върколаците.

— И на теб, магьоснико.

Страк пристъпи към ръба на портала. В този миг дворецът започна да се разпада. Серафейм не направи никакъв опит да избяга. Страк и не бе очаквал да постъпи другояче. Вдигна ръка и отдаде чест на магьосника.

За миг имаше чувството, че тялото му се носи из пространството. По някакъв необясним начин, може би заради близостта на звездите и спотаената в тях сила, той успя да зърне множество мимолетни картини.

Видя Айдан Галби, да върви ръка за ръка с Джъп и Санара през тучна поляна. Видя Милост Хоброу, яхнала еднорог. Зърна и своята истинска страна.

Последната му мисъл бе, че сега хората вече могат да разполагат изцяло със своя свят. Що се отнасяше до него, нямаше нищо против.

След това се извърна и пристъпи в светлината.