Окото на котката

Без да забавя крачка, той освети циферблата на часовника си и погледна какво показва. Един час. Усмихна се, защото му се стори, че Котката е пропуснала да обърне внимание на очевидното. Той би могъл да стигне много надалеч за това време и всичко да е по правилата…

Продължи с онова равномерно темпо, което беше в състояние да поддържа почти цял ден. Да се поддаде на страха и да се впусне в бяг, сега би означавало да се изправи изтощен пред евентуалната необходимост по-късно да прояви физическа сила.

Вятърът плющеше наоколо му и потъмнелите разпокъсани сенки станаха зловещи — скриваха очи, животински зъби, движения…

Мъртва. Стрейджианката беше мъртва. Същество, способно да всее страх сред най-висшите кръгове. Мъртва. И я беше убила Котката. Скоро Котката щеше да се понесе с огромни скокове по същия този път. Той беше убеден, че огромното й фасетно око виждаше инфрачервените лъчи, разграничаваше поляризираната светлина. Засега не знаеше със сигурност какви още сетива притежава тя. В този момент си я представяше като огромно чинди, което върви по дирите му, без дори да забавя ход.

Капки пот избиха по челото на Били. Част от него разсъждаваше за способностите на звяра от чисто рационална гледна точка. Беше се сражавал с Котката, когато тя бе много по-наивна. Ала тя бе имала на разположение петдесет години, през които да усвои житейски опит, нужен за този свят. Котката изведнъж се превърна във фантом на друго равнище, вече не беше предишният звяр, а нещо завръщащо се сякаш от север…

Отново се пребори с възникналото желание да ускори крачка. Има достатъчно време, каза си, ще му стигне, за да успее да се измъкне. И защо трябваше да се страхува? Само преди броени минути беше готов да умре. Сега поне имаше някакъв шанс. Положи усилия да остане в настоящия момент. Миналото беше изчезнало. Притежаваше известни възможности да влияе на бъдещето, но те зависеха от сегашното му поведение. Всичко щеше да свърши благополучно. Дълго преди да изтече единият час, щеше да е в пълна безопасност. Наистина беше въпрос само на минути…

Продължи лекия си бяг, съсредоточил мисли върху целта. Най-накрая тя се появи: станцията с транспортните кабини, откъдето щеше да се озове на недостижимо за Котката място, преди да успее да мигне. Видя светлините на малката сграда на кръстопътя от другата страна на полето, в което вече навлизаше. Нещо там обаче…

Приближи и забеляза, че предното стъкло на станцията е счупено. Забави крачка. Наоколо не се виждаше никой.

Спря и погледна вътре. Имаше три транспортни кабини, наредени до отсрещната стена. Всичките бяха изпотрошени. Сякаш някаква загубила управление тежка машина бе преминала през тях, бе пречупила или изкривила блестящите стълбове, повредила уредите за управление. Направи му впечатление обаче, че енергийните банки са непокътнати.

Котката…

Онзи последен път, когато тя се бе отдалечила, за да разузнае района надлъж и нашир… Котката бе предвидила, че е възможно той да се спаси с бягство в тази посока, и бе взела мерки да отстрани това средство за измъкване.

Огледа се наоколо. Би трябвало повредата автоматично да е регистрирана в районния контролен център. Но беше късно. Трудно можеше да се каже кога ще пристигне ремонтният екип.

Карта. Вътре трябваше да има карта на линиите в района. Пристъпи към вратата и влезе.

Точно така. На стената вдясно. Проучи разположението на червените точки, с които бяха обозначени кабините в района, определи собственото си местоположение, огледа къде са следващите.

Най-близката беше на шест километра и половина.

Можеше ли Котката да знае къде се намира тя? Беше ли си направила труда да хвърли поглед към това нещо на стената, ако е разбрала, че е карта? Но дори и в този случай би ли положила усилия да унищожи още една кабина? Вярно, може да е искала да играе съвсем на сигурно…

Все пак не. Котката истински се бе изненадала от нежеланието му да се измъкне. Беше очаквала той да побегне. И макар да бе възможно той да се изплъзне от звяра и да стигне дотук, би изглеждало малко вероятно да успее да се добере до следващата кабина при тези обстоятелства. Така че дори Котката действително да знаеше за нея, сигурно я бе оставила непокътната.

Все пак картата и самата местност бяха две различни неща. Той не знаеше къде точно е разположена тази следваща червена точка. Дори отпуснатата му преднина можеше да не стигне.

Напусна опустошената станция, свери координатите си и отново пое с равната си крачка, като за по-кратко прекоси овощна градина с клони като скелети, които тракаха наоколо му, докато минаваше. Иззад туфа трева изскочи заек, пресече пътя му и изчезна сред сенките вляво. Стръковете трева бяха влажни и скоро долната част на крачолите му подгизна. Някъде залая куче. Изведнъж се почувства така, сякаш някой го следеше от неопределена посока. Прелитащите сенки пак започнаха да се сплитат в образи.

За миг се запита колко ли е часът, но после желанието да научи изчезна. Внезапно се почувства щастлив. Част от съзнанието му почти насърчаваше Котката и се надяваше, че още отсега звярът е по следите му. Прииска му се тя да върви съвсем близо и точно след него. Иначе какво оставаше от удоволствието на борбата? От години насам не се беше чувствал толкова жизнен. Сега вътре в него се разнасяше нова песен под съпровода на стъпките му, наподобяващи думкане на барабан.

Не се опита да анализира промяната в настроението си. Прекалено на гъсто се бяха струпали обстоятелствата, за да му позволят да се вгледа в себе си дори да имаше склонност към това. За момента му беше достатъчно да следва ритъма на бягството си.

В отделни мигове го обхващаше увереност, че Котката е непосредствено зад гърба му, но това сякаш нямаше значение. Друг път смяташе, че вече е победил, че е взел огромна преднина пред преследвачката си и че няма никаква възможност тя да го настигне. Всичките му сетива сега изглежда бяха придобили необичайна острота: мигновено разпознаваше и най-малкото движение в нощта по някое едва доловимо скърцане, тупване или пукот; много по-ясно се очертаваха предметите сред сенките; и дори миризмите придобиха ново значение. Някога всичко беше точно такова — да, преди много години…

В самото начало светът бе точно такъв, той самият бе точно такъв. Тичаше. На изток. Погледът му още не беше помрачен от покривалата, които по-късно животът хвърли върху му. Научи се да говори английски едва когато беше осем или деветгодишен…

Но се зачуди след всичко случило се какви следи беше оставило преминаването му от почти неолитната епоха в обществото на високите технологии? Беше живял много повече във втория свят, отколкото в първия, ако тези неща изобщо можеха да се измерват. Преходът се бе оказал успешен и той разполагаше със способностите и в двата края на обхвата, в който се бе развила личността му.

Но докато бягаше, властваше първичното. Точно така. А тази негова част предпочиташе деня пред нощта. И все пак радостта си оставаше. Не че не изпитваше страх. Но вместо това страхът с нещо допринасяше да се засили онзи особен вид въодушевление, което се бе родило в него.

Докато крачеше устремно, се питаше какво ли става в голямата къща. Как Уолфорд, Тедърс, защитниците и стрейджианците бяха разтълкували онова внезапно нападение, последвано от смъртта на адепта, без никой да им обясни какво се е случило? Естествено, щяха да заподозрат неговото участие, но трябва да са останали озадачени от отсъствието му. Дори сега навярно се опитваха да се свържат с него, макар че този път той дори не носеше пейджъра.

Дали някога щяха да научат? За първи път си зададе въпроса какво би могла да направи Котката по-късно, ако всичко свършеше и той, Били Сингър, прекрачеше в севера. Дали тя щеше да се оттегли в някоя пустинна местност и да прекара дните си като най-обикновен хищник? Не беше сигурен, макар да изглеждаше възможно. Не можеше да каже дали омразата на Котката е съсредоточена единствено върху него или тя държеше целия човешки род отговорен за своето пленничество. В съзнанието на Били се раздвижиха образи: свита в клетка, ден след ден, година след година, в нея се вторачват погледите на преминаващи тълпи от хора. Осъзна, че ако беше на мястото на Котката, щеше да мрази цялото човечество.

Раздразнението му започна да се засилва. Защо Котката не го приеме за жертвен агнец и с това да сложи край на всичко останало?

Поклати глава. Нямаше никаква реална причина да смята, че по-късно Котката ще се разбеснее. Не беше дала никакви подобни признаци. Защо изобщо му хрумваха такива мисли? За да си търси белята? Котката искаше него, а не него и всички останали. И след като го докопаше, всичко щеше да свърши…

Жертвен агнец… Отново си помисли за овцете, които бе пасъл като момче. Дълги, бавно точещи се дни под горещи и хладни небеса, огромни небеса… Лежи на склона на хълм. Дялка нещо. Пее. Надбягва се с другите деца. Първото момиче, което повали на земята — онова, което живееше зад билото. Как й беше името? А по-късно сестра й. Коравите гърди под ръцете му. Овцете наоколо, които не им обръщаха внимание. Облаците като овце на хоризонта. Овце. Божият агнец. Дора на небето с тюркоаза. Бяга…

Котката. Бяга. Как ще ме проследиш, Котко? Ще търсиш ли същите признаци, които бих избрал аз? Или пък твоето извънземно око вижда други следи от преминаване? И в двата случая няма време за прикриване на дирите. Избягай най-напред. После ще се криеш. Сега бързината е всичко. Бързината, късметът. Шансът. Колко близо би могла да бъдеш все пак? Или още чакаш времето да изтече?

Тюркоаз на небето с Дора и звуци от стъпки в барабанен ритъм долу. Далече напред, на хълма — светлини. Полъхва нощен вятър, после затихва. Крачката е равномерна. Завий наляво зад канарата с формата на смърт. Сега нагоре. Ела, Котко. В черния чувал. Пълната ентропия е всичко. Но не и най-първото.

Минутите се топят, сливат се една с друга. В далечината — шум от движеща се мощна кола над разчистения път, който някога е бил шосе; фаровете обгръщат дървесните стволове. Може би се е отправила към станцията. Ай-а! Живи сме. Освен ако Котката още сега…

Приближаваше, затова забави крачка. Това би било мястото за засада. Защо да не провери колко е часът? Защото Котката може да е излъгала, за да си спечели цялото това преследване. Щом веднъж влезеше в кабината, звярът нямаше да знае какво да прави. Дали?

Вече вървеше по-бавно и обмисляше друга възможност. Какво беше казала Котката за познанията си за кабините?

Не. Дори ако тя можеше да пътува гратис, нямаше да знае къде да отиде…

Котката е телепат.

Но от какъв тип? Беше преценил, че способностите на Котката са това, което служи на ловуващото животно да установи къде се намира преследваният дивеч, несъмнено усъвършенствани по време на дългото й затворничество, но основно съсредоточени върху плячката и действащи на разстояние от около половин километър. И все пак той познаваше хора телепати, които бяха способни да предават и приемат мисли по целия свят и в космоса. Но и в този случай смяташе, че е в състояние да блокира до известна степен способностите на подобни надарени същества чрез връщане към момчешкия си начин на мислене. Ала Котката също беше първична. Това може би нямаше да му помогне да се скрие от звяра. Тогава…

— Дяволите да те вземат, Котко! — Той вече се промъкваше на ръце и колене и внимателно разчистваше пътя пред себе си от всичко, което би могло да предизвика и най-лек шум, скъпоценните му камъни бяха увити в кърпа и пъхнати в джоба, ръцете му сръчно се движеха, коленете и пръстите го носеха напред през разчистеното пространство сред пълна тишина. — Намери ме, ако можеш. Бий се с мен, ако успееш.

Не последва отговор. И не забелязваше нищо между себе си и станцията, което би могло да се трансформира в неговия противник. Колата спря пред сградата и увисна във въздуха. Никой не слезе от нея.

Вече се беше изправил на крака и на бегом взе последните метри от полето, мина през редица от дървета, прескочи вдлъбнатината на пътя. Мълниеносен поглед през прозореца на станцията: кабините бяха непокътнати.

Почти със смях блъсна вратата, отвори я и прекоси прага. Празно помещение. Безопасно. Дишай свободно. Изправи полусвитото си тяло, свали ръката си от дръжката на ножа. Затвори вратата. Прекрасно. Пет крачки до свободата.

Кабината вляво бучеше — готвеше да прехвърли някого. Той се вгледа с любопитство. Необичайно за този час и тази доста отдалечена станция. Чудеше се кой ли би могъл да пристига. След миг започна да се очертава силует. Леко пълна жена с късо подстригана кестенява коса. Беше облечена в тъмен костюм и носеше в лявата си ръка касетофон с инициалите на голяма новинарска агенция. Погледът й се впи в него, щом напълно се материализира.

— Добър вечер. — Тя изучаваше облеклото му.

Излезе от кабината.

— Добър вечер.

— Пристигате или заминавате? — попита жената.

— Тъкмо заминавам. Изчаках само да видя дали не идва някой познат.

— Вие сте истински индианец, нали? А не просто някой, облечен в индиански дрехи.

— Индианец съм. Ако сте повикали предварително кола, току-що видях една да спира пред сградата.

— Поръчах кола. Трябва да е за мене. — Тя тръгна напред, но после се поколеба. — В този район ли живеете? — попита.

— Не. Просто бях на гости.

Той се запъти към най-близката кабина.

— Само за момент — спря го жената. — Дошла съм тук по повод на едно събитие или нещо, което би могло да се окаже събитие. Може би вие знаете нещо.

Той се насили да се усмихне, докато правеше следващата крачка.

— Съмнявам се. Не съм забелязал нищо, което да заслужава да попадне в новините.

— Но получихме сведения — не отстъпваше жената, — че от известно време насам в резиденцията на Уолфорд се вземат специални мерки за сигурност. После изведнъж тази вечер очевидно някъде имаше повреда в електроснабдяването и известни смущения. В момента нямаме абсолютно никаква връзка с резиденцията. Знаете ли нещо по този въпрос?

Той поклати глава, пристъпи напред и влезе в кабината.

Тя го последва и улови ръката му точно в момента, когато пъхаше картата си в отвора, и така на практика блокира прехвърлянето му.

— Почакайте. Не е само това — изрече тя. — После научихме, че всички най-близки до резиденцията кабини са били повредени. Знаете ли, че следващата станция на изток не работи?

— Може би вследствие на спирането на тока?

— Не, не. Те имат собствени генератори — всъщност също като резиденцията на Уолфорд.

Той сви рамене с надеждата тя да си махне ръката.

— Боя се, че не зная нищо по въпроса. Разберете, бързам…

— Не сте ли видели или чули нищо необичайно в този район?

Той забеляза, че касетофонът й беше включен на запис.

— Не — отвърна. — А сега трябва да тръгвам…

— Имам някакво усещане — каза тя, — което ме кара да мисля, че ви е известно нещо по този въпрос.

— Госпожо — отговори той, — колата ви чака. Вървете и проверете сама, както подобава на добър репортер. Аз обаче не бих се навъртал наоколо.

— Защо?

— Нещо може да се случи и на тази станция.

— Това пък защо?

— Откъде да зная? Но ако става нещо опасно, бихте ли искали да ви застигне?

За първи път жената се усмихна.

— Ако от него ще излезе добър репортаж, да. Той набра координатите.

— Желая ви късмет.

— Не, не тръгвайте още. — Тя продължаваше да държи ръката му. — Съвсем нищо ли не се е случило с вас?

— Измъкнете се оттук с колата — посъветва я той — или използвайте някоя от другите кабини. Побързайте! Това място не е безопасно. Не се навъртайте наоколо.

— Да пукна, ако сега вече ви пусна! — заяви репортерката и протегна ръка към подобно на писалка устройство, закачено на ревера й.

— Съжалявам. — Били освободи ръката си с рязко движение и я блъсна назад. — Направете каквото ви казах! — извика той. — Изчезвайте оттук! — И процесът на размиване започна.

Когато излезе от кабина на гара Виктория в Лондон и прибра в джоба си картата, трябваше да си наложи да не побегне. Прекара ръка по челото си и тя се намокри.

Запъти се към най-близкия изход. Оттам проблясваше сива утринна светлина. За миг уханието на храна, идващо от денонощен ресторант, го завладя изцяло. Твърде близо е, реши той, и продължи навън.

Мина покрай редица от коли на въздушни възглавници, предназначени за разглеждане на забележителностите, покрай друга редица от таксита, чиито шофьори не се виждаха никакви. Продължи известно време по пътя, сви наслуки в приблизително северна посока и слезе от тротоара. Тръгна по пътека между дървета, която водеше надолу към някогашната широка магистрала. Сега имаше по-малко улици, отколкото преди сто или петдесет години, когато беше посещавал града. Някои от главните артерии се поддържаха във вид, удобен за използване от товарните автомобили и малкото частни коли на въздушна възглавница, други бяха превърнати в търговски центрове, трети просто бяха западнали, повечето се бяха превърнали в пустеещи райони в центъра или паркове, както ги наричаха едно време.

В продължение на половин час следваше криволичещите пътища и сред все по-ярката дневна светлина значително увеличи разстоянието между себе си и станцията. Звуците на събуждащия се град, заглушавани от дърветата, ставаха все по-силни. Стараеше се да се движи вдясно, след като навлезе в покрайнините.

Внимателно обхождаше с поглед фасадите на отворените или отварящите се учреждения по-нагоре, зад пътя. Още по-нататък, след прохода, под една арка близо до някакъв двор, съзря табела на кафене. Изкачи се по стъпалата на пешеходната алея и се отправи в тази посока. Прецени, че се намира някъде около Пикадили съркъс.

Точно когато се намираше под арката, се вледени: връхлетя го натрапчивото чувство, че някой го наблюдава. Огледа се. На пешеходната пътека и в двора имаше доста хора, облеклото на неколцина от тях ясно издаваше, че също като него идват от други краища на света, но никой не му обръщаше особено внимание и никой не изглеждаше достатъчно едър, за да съответства на цялата огромна маса на неговия противник.

Разбира се, би могло да е нещо зад него, в горите…

Били не беше склонен да отхвърли каквото и да е предупреждение, дори предчувствие. Затова тръгна отново и отмина арката. В една ниша до близкия ъгъл се виждаше транспортна кабина. Да се поддадеш на чувството на безпокойство, можеше да бъде признак и на слабост, и на предпазливост, но когато човек бяга, същевременно е много важно да запази възможно най-голямо хладнокръвие. Ускори крачка. Приближи се и забеляза, че в нишата освен транспортна кабина имаше и устройство за повикване на полицията. Рязко дръпване на алармената ръчка би накарало някое ченге да пристигне след секунди с кабината — сега подобна организация на работа се използваше почти навсякъде. Не че това би му помогнало кой знае колко, ако изведнъж откриеше Котката зад гърба си. В най-добрия случай само щеше да забави нещата. Но с това повикване вероятно щеше да обрече полицая на смърт. Закрачи малко по-бързо.

Видя глава на койот — не, беше само малко кученце — да се появява иззад ъгъла на нишата и да гледа към него. Чувството, че няма време за губене, се засили. Опита да се пребори с желанието да хвърли поглед назад, но не устоя.

И когато се обърна, изведнъж усети замайване. Огромен мъж с черно наметало и тъмни очила тъкмо се появяваше иззад дърветата. Били се спусна да бяга.

Докато тичаше, напипа и извади картата си. Обърна я така, че да може веднага да я пъхне в отвора на кабината. Заля го вълна от страх, който бързо се превърна в отчаяние. Внезапно го обзе увереност, че няма да успее да стигне навреме. Усещаше мощен подтик да спре и да изчака преследвача си.

Ала вместо това се хвърли в кабината, трескаво пъхна картата в отвора и набра поредица от координати. После се обърна и видя, че мъжът препуска към него на четири крака и формата му се променя, докато се приближава. Някъде горе летеше дирижабъл. Цялото табло стана двуизмерно и заизчезва. Сбогом, Пикадили…

— Бягай, ловецо! — прозвуча слабо сред собствените му мисли. — Следващия път…

Стоеше в кабина на гара Виктория и трепереше. Но сега това беше по-скоро реакция, а не страх. Страхът, отчаянието, увереността, че е обречен, бяха изчезнали в момента на транспортирането. Едва сега осъзна, че Котката трябва да му е внушавала тези чувства — малко по-усъвършенствана версия на нейния стар похват да парализира жертвата си, който той на няколко пъти бе изпитал върху себе си в по-очевидната му форма преди години. Били се стресна от степента, до която звярът бе подобрил метода си оттогава насам.

Извика на монитора карта и взе от нея нови координати. Преследвачът можеше да е доловил гара Виктория от мислите му и…

Докато тялото му изчезваше, забеляза как нещо започна да се очертава през две кабини — нещо, наподобяващо загърната в наметало не съвсем човешка фигура, все още разширяваща раменете си и удължаваща предните си крайници.

— По дяволите!

Точно така!

В Мадрид… Ясно небе зад мръсния прозорец. Тълпа пътници. Няма време…

Извика указателя, набра нови координати. Огледа се, когато Мадрид започна да се отдалечава. Никаква следа от пристигащ торглиндски метаморф. Започна да си отдъхва. Напълно си отдъхна чак в кабинката на Северната гара в Париж. Извика градския указател и потегли пак.

Върви пеша. Дневната светлина е станала още по-ярка. Гара Тюйлери. Вече в безопасност. Няма начин Котката да го е проследила този път.

Отправя се нагоре по „Шан-з-Елизе“. Прекосява края на парка, преминава през алеята за велосипедисти, навлиза в пешеходната зона, долавя уханието на храна от близкото кафене на тротоара. Отминава няколко кафенета, докато се спира на едно със свободни маси близо до транспортна кабина и откъдето се вижда добре и в двете посоки. Сяда, поръчва си обилна закуска. След като свършва, не бърза да си ходи, изпива безброй чаши кафе. Не личи да има нещо заплашително и усеща как в него започва да мъждука чувство за сигурност. След време го обзема летаргия.

Нощ. Тук е късно утро, но на мястото, което е напуснал, е нощ. Отдавна не е спал.

Стана и тръгна отново. Дали да не отскочи до друг град, за да направи дирите си още по-недоловими? Или вече достатъчно бе прикрил следите си?

Избра компромиса и отпътува до левия бряг. Отново пое пеша. Знаеше, че мислите му са замъглени. Отърсен от първоначалната необходимост да бяга, сега мозъкът му се задоволяваше да работи бавно заради настъпилата след преумората реакция. Щеше да е лесно да се сдобие със стимулант, за да си възвърне пълната бдителност — достатъчно беше да се свърже с компютъра, който се грижеше за здравословното му състояние, и да поиска да изпрати нареждане до местна аптека да изпълни рецептата. Но сега се чувстваше сравнително в безопасност и предпочиташе да си почине и да възвърне енергията си по естествен начин, вместо да прибягва до изкуствени средства на този етап от развитието на събитията. В крайна сметка тялото му можеше да се окаже по-важно от съзнанието, чувствата и рефлексите му — те бяха по-сигурни водачи от всеки сложен план. Не беше ли вече решил, че първичното предпазва най-добре от опасен телепат? Спи сега, ще плащаш по-късно, ако е необходимо.

Откри хотел, който носеше името „Сен Жак“ и се намираше близо до университета. В квартала имаше няколко транспортни кабини, една беше във фоайето. Взе си стая на третия етаж и се изпружи на леглото напълно облечен.

Дълго време остана вторачен в тавана, без да бъде в състояние да заспи. Явяваха му се и изчезваха образи от неотдавнашното бягство. Постепенно обаче се намесиха други картини и нито една — свързана със скорошни преживелици. Увлякоха го, дишането му се забави и накрая го отнесоха със себе си.

… Наблюдаваше застаналата пред видеопулта Дора да извиква на екрана купища уравнения, пръстите й да се движат по клавиатурата по същия начин, както пръстите на майка му по стана, да въвеждат нови променливи, да вплитат нови шарки. Не разбираше. Но това нямаше значение. Косата й беше дълга и руса, очите — съвсем бледи. Беше се запознал с нея след завръщането си от дълга експедиция, когато институтът го изпрати да учи отново, за да осъвремени познанията си по теория на астрофизиката и да усъвършенства навигационните си методи. Тя преподаваше математика… Уравненията се превръщат в рисунки върху сух пясък и накрая в черепи, животински и човешки. Дора се усмихва. Той смътно си спомня, че е мъртва. Дали щеше да е още жива, ако не го бе срещнала? Вероятно. Но… Екранът се превръща в машина с процеп и черепите постоянно се въртят и спират, придобиват нови цветове… Цветовете покриват стените на каньона, през който върви. Слоеве почва и скали образуват дълги ивици по грубата повърхност отляво и отдясно. В краката му са пръснати черепи и други кости, някои от тях — сиви и оглозгани, напукани и повредени от времето, други — съвсем запазени, с цвят на слонова кост, част от тях — с вградени тюркоази, корали и черен кехлибар. Дочува шум зад гърба си, обръща се, но не вижда нищо. Шумът долита отново, той пак се обръща и пак нищо. Третия път му се струва, че се завърта и съзира пробягваща сянка. Четвъртия път тя е там, чака го. Край купчина кости стои койот.

— Ела — казва животното и поема назад. Той го следва и то го води сред сенките. — Побързай — подканва то и вече се отдалечава с големи скокове. Струва му се, че дълго време се движат през тайни места. Тъмни места. Забравени места. Дора ги следва. Светлина на огньове и танцьори. Звуци от удряне на рогови пръстени от опашката на гърмяща змия и думкане на барабани. Нощен клуб пред замъгления от изпитото уиски поглед. Прашната повърхност на Водан IV; приличните на танкове зверове, които я населяват. Кости под краката, кости навсякъде наоколо. Пропадане, пропадане… Шумове зад гърба му. Сянката му върви пред него, докато той преследва пухкавата опашка на Палавника.

— Къде отиваме? — вика той.

— Навън и нагоре, навън и нагоре — долита отговорът. Сянката му изведнъж е обгърната от сянката на нещо по-голямо, дошло откъм гърба му. — Побързай! Навън! Нагоре! Побързай!

Събужда се с усещането, че трябва спешно да действа. Денят зад прозорците е притъмнял. Какъв беше този шум по стълбите?

Навън и нагоре? Прекалено настойчив призив, за да го пренебрегне. Почти чуваше койота зад прозореца.

Стана, прекоси стаята, погледна навън. Имаше авариен изход. Дали го беше забелязал, когато се нанасяше? Не си спомняше.

Вдигна прозореца и пристъпи навън. Не поставяше под съмнение предупреждението. Струваше му се, че все още се движи сред видяното насън. Изглеждаше напълно разумно да продължи във вече поетата посока. Вечерният въздух беше хладен, уличните светлини осветяваха пътя отдолу. Този влажен, остър мирис, носен от бриза… Сена?

Нагоре!

Изкачи се по стълбата. С известна трудност успя да се прехвърли на наклонения покрив. По „Рю де-з-Екол“ се движеха хора, но никой не поглеждаше нагоре. Започна да се придвижва вдясно, като се опираше с пръстите на краката си във водосточния улей, плъзгаше ръце по покривната плоча. Усещането, че всичко става насън, не го напускаше. Мина покрай комини и сателитна антена. Забеляза пред себе си ъгъл. Долетя слаб, глух, тътнещ звук, сякаш някой блъскаше по някаква врата долу, вляво от него. Забърза.

Последвалият цепещ трясък съвсем слабо раздвижи въображението му. Сега вече кабината беше доста близо, стига той да се озове на земята…

Движеше се, сякаш следваше магическа пътека, която го водеше към втори авариен изход, изникнал пред погледа му. Дори шумът на преследването — огромно туловище се измъкна от прозореца му, застърга по металната стълба, а после се изправи на задните си крака и задраска по ръба на покрива — му изглеждаше като част от някаква пиеса, в която той не беше дори заинтригуван зрител, да не говорим за главен герой. Продължи да се движи механично, почти без да осъзнава, че преследвачът му се обръща към него — не с думи, а с чувства, които при тези обстоятелства би било нормално да му се сторят обезпокоителни.

Хвърли бърз поглед назад, след това зави зад ъгъла — точно навреме, за да види как огромната, странно оформена фигура в черно се прехвърля на покрива. Дори когато водосточният улей не издържа тежестта и се счупи, а фигурата безуспешно размаха лапи, за да се улови за нещо по сградата, той не почувства прилив на адреналин. Когато започна падането надолу, чу как съществото вика:

— Днес късметът е на твоя страна. Използвай го колкото можеш по-добре! Утре…

Думите и движенията секнаха, когато създанието се строполи в храсталаците долу. И едва тогава му се стори, че внезапно се пробужда, осъзна, че светът реално съществува, че неговото положение преди малко беше опасно. Вдъхна дълбоко студения нощен въздух, прехвърли се на пожарната стълба и започна да слиза.

Когато се озова на земята, фигурата все още представляваше тъмна маса в растителността покрай платното на la rue. Правеше слаби движения и издаваше хрипове, но, изглежда, не беше в състояние да продължи преследването.

Чак когато бързешком влезе в кабината, извика новите координати и ги кодира, Били започна да се чуди.

ДИСК III

Веднъж по време на своите странствания преди идването на Найенезгани пакостникът Койот се натъкнал на Пътешестващата скала. Скалата го заговорила и той й отвърнал. Сторило му се забавно, че огромна каменна маса притежава разум, и той незабавно започнал да й се подиграва.

Най-напред изрисувал уродливо лице от едната й страна.

— Приятелко Скала, нещо си намръщена — подкачил я Койота.

— Не ми харесва лицето, което си ми дал — казала му тя.

— А освен това си и плешива — добавил Койота. — Сега ще оправим това.

Качил се на Скалата и се изходил.

— Отиват ти кафяви къдрици.

— Дразниш ме, Койоте — рекла Скалата.

— Отивам на лов и след малко ще се върна, за да наклада огън в основата ти и да си сготвя вечерята — заявил Койота.

— Може би аз също ще трябва да ида на лов — отбелязала Скалата.

Койота тръгнал и влязъл в гората. Не изминал голямо разстояние, когато чул зад себе си тътен. Обърнал се и видял, че камъкът бавно се търкаля и е започнал да го преследва.

— По дяволите! — изругал Койота и се втурнал да бяга.

Както тичал, той видял Планинския лъв да си почива на сянка.

— Планински лъве! — извикал Койота. — Нещо ме гони. Можеш ли да ми помогнеш, братко?

Планинския лъв се надигнал, изпружил се, хвърлил поглед назад и щом забелязал Пътешестващата скала, казал:

— Сигурно си правиш шеги с мен. Нямам никакво желание да се превърна в сплескана котка. Върви си по пътя.

Койота продължил да бяга и минал покрай Мечката, която тъкмо се подавала от бърлогата си.

— Хей! Мечко, стара дружке! — извикал той. — Преследват ме. Би ли ми помогнала?

— Разбира се — отвърнала Мечката. — Малко са нещата, от които се страхувам…

Но тогава се чул тътенът, Мечката погледнала зад Койота и видяла Пътешестващата скала.

— … но това е едно от тях — казала тя. — Съжалявам.

— Какво да правя? — изкрещял Койота.

— Погледни философски на живота и бягай, колкото ти краката държат — отговорила Мечката и се прибрала в леговището си.

Койота стигнал тичешком чак до равнините, а Пътешестващата скала набирала скорост след него.

Накрая той забелязал Бизона, който пасял сред високата трева.

— Бизоне! Спаси ме! Преследват ме! — извикал Койота.

Бизона лениво извърнал глава и огледал задаващата се канара.

— Имаш пълната ми морална подкрепа — отговорил той. — Но сега се сещам, че е време да преместя стадото. Май сме изпасли цялата трева наоколо. Ще се видим по-късно, момче. Ей, разбойници! Хайде да влачим опашки по другия бряг на реката!

Койота продължил да бяга, вече се задъхвал и накрая пристигнал на мястото, където си почивали ястребите.

— Помогнете ми, прекрасни летящи същества и могъщи ловци! — извикал той. — Врагът ме застига!

— Скрий се в корубата на това дърво и остави Скалата на нас — отвърнал вождът на ястребите.

Тогава вождът на ястребите дал сигнал и цялото му племе се вдигнало във въздуха, направило кръг и се нахвърлило върху Пътешестващата скала. С човките си ястребите напълно разкъсали нейния неприлепнал плътно външен слой, после се заловили да дълбаят пукнатините, отваряли ги, разширявали ги, късали отломъци. За кратко време Скалата се превърнала в купчина дребни камъчета.

— Хайде — обърнал се вождът на ястребите към Койота, — всичко свърши. Сега вече можеш да излизаш.

Койота се измъкнал от дървото и огледал останките на противника си. После се разсмял.

— Беше само игра — заявил той. — Нищо повече. Изобщо не бях в истинска опасност. А вие, глупави птици, действително си помислихте, че съм в беда. Смешно. Наистина смешно. Не е чудно, че всички ви се подиграват. Наистина ли си помислихте, че се страхувам от тази стара скала?

Койота се отдалечил със смях, а вождът на ястребите дал втори сигнал.

Ястребите се спуснали върху каменните отломки, събрали ги и започнали да ги сглобяват отново като части от гигантски пъзел.

Когато Пътешестващата скала се видяла отново здрава, тя изпъшкала и се затъркаляла — отначало бавно — в посоката, в която се отдалечил Койота. Набрала скорост и след малко отново видяла пред себе си Койота.

— О, не! — изкрещял той, като я забелязал да идва.

Пак се втурнал да бяга. Стигнал до склона на един хълм и започнал да се спуска по него. Пътешестващата скала увеличила скоростта, съкратила разстоянието, което ги разделяло, преминала през него и го премазала.

Един кръжащ ястреб видял това и се върнал да съобщи на останалите какво е станало.

— Койота пак оплеска работата — казал той. — Няма да му дойде умът в главата.

Нощ. Мъгла на валма се спускаше по скалистите хълмове, звездите се носеха към центъра на небето, фосфоресциращата светлина на изгрялата луна обрамчваше краищата на всеки предмет. Колата на въздушна възглавница следваше високия път сред канарите, който се виеше между скалната стена и урвата, отсичаше каменните издатъци, въртеше се, потъваше, издигаше се. През пътя минаваха овце и се спираха да попасат пролетната трева. В тази селска местност нямаше светлини; не се забелязваше и друга кола. От време на време предното стъкло се замъгляваше, но едно автоматично движение на чистачката беше достатъчно да го почисти. Единственият звук, който се извисяваше над тихото бръмчене на двигателя, бе появяващият се понякога настойчив порив на вятъра, нахлуващ в някое кътче на автомобила.

Били навлезе в дъгата на десен завой, а високо вляво се издигаха скалите. С всеки изминат километър се чувстваше по-уверен. Когато се стигна до използване на транспортни кабини и действия в големи градове, Котката се бе оказала по-опасен противник, отколкото бе очаквал. Все още не му беше ясно как звярът бе успявал да открива местоположението му с такава точност. Можеше да разбере триковете, с които задействаше кабините, но как бе разбирала къде да отиде, за да го намери… Цялата работа имаше привкус на магия, независимо от това, че Котката бе разполагала с дълго време, за да подготви своя план.

Все пак сегашната промяна на тактиката трябваше да му осигури свободата на действие, необходима, за да избяга окончателно. След като се бе отскубнал от зашеметената Котка на левия бряг на Сена, той се върна с кабината на Северната гара. Оттам се транспортира в Дъблин — град, който бе посещавал много пъти по време на излетите си в Ирландия. Консултира се с указателя и отпътува за Бантри, откъдето бе тръгнал навремето, за да прекара няколко седмици на яхта и в риболов. Там, в това приятно, тихо кътче на Западен Корк, вечеря и усети зараждането на лекото чувство на сигурност, което изпитваше. Прекоси града покрай залива, дишаше соления въздух и си припомняше времето, което можеше да бъде и по-щастливо, макар сега да гледаше на него като на един от многото си периоди на приспособяване към още по-големите промени. Спомни си яхтата, момиче на име Лин и рибите, раците и мидите, с които се хранеха — припомни си всичко плюс факта, че това беше малко, чуждо на всякаква забързаност градче, което му бе позволило постепенно да навлезе в новото десетилетие. Възможно ли беше сега повече от всичко останало да му е необходимо подобно място, зачуди се той. Поклати глава. Улови по-здраво кормилото, докато се спускаше по криволичещия път.

Време е да помисли. Нужно му е да стигне до безопасно място, където да вникне в ставащото. Имаше нещо страшно погрешно в цялата работа. Пропускаше важни моменти. Котката се бе добрала ужасяващо близо до него. Трябваше да успее да се освободи от нея. Това все още беше неговият свят — въпреки всички промени в него. Не беше редно един извънземен звяр да може да го надхитри тук. Време. Необходимо му е време, за да размисли.

Беше решил да промени начина си на действие. Ако оставяше следи в кабините, нещо, от което да се разбира каква посока е избрал, този негов ход трябваше да спре това. Беше взел автомобила под наем в Бантри и бе потеглил на север по пътя, който си спомняше. Прекоси Гленгариф и продължи към Кенмар през селска местност, където нямаше транспортни кабини. За момент се почувства свободен. Имаше само нощ, вятър и скалист пейзаж. Това, че Котката го остави да си отиде предната вечер, го бе изкарало от равновесие. Дотогава само импровизираше. Сега вече си бе изработил план, универсален начин за отбрана, който да му помогне да премине през това изпитание. План…

Светлина в далечината. Вече стават две. Три… Той надигна термоса и отпи глътка кафе. Първата му грешка, реши той, вероятно бе, че не пропътува достатъчно разстояние с кабините. Трябваше да продължи да се придвижва с тях, та следата действително да избледнее. Очевидно Котката беше прекалено близо и долавяше от съзнанието му местата, към които се отправяше. Дори когато бе правил по няколко смени, тя навярно е идвала с кабината, докато той е отпътувал, и по този начин е научавала следващата спирка.

Четири… До Кенмар оставаше сигурно още малко път, трябваше да се подминат първите разпръснати ферми и селски къщи. Тази нощ беше хладно. Спусна се по дълъг склон. Изведнъж дърветата край пътя станаха по-големи.

Следващия път наистина щеше да смеси дирите. Щеше да прави смени напред и назад на толкова много места, че да се получи напълно объркана следа. Да, точно това трябваше да направи от самото начало…

— Следващия път?

Той изкрещя. Менталното присъствие на Котката внезапно го връхлетя като смрад от изгоряла плът.

— Не… — Той се опитваше да овладее автомобила, който бе поднесъл при емоционалния му изблик.

Колата се носеше през полето на подскоци от шейсетина сантиметра, устремена към един все по-стръмен склон. Прекалено рязката смяна на посоката щеше да я обърне.

Извъртя кормилото и успя да се отклони от склона. След секунди вече се движеше към пътя. Макар да се взираше във всички посоки, не видя никаква следа от преследващия го звяр.

Когато се върна на пътя, увеличи скоростта. Покрай него пробягваха сенки. Вятърът люлееше клоните на дърветата. Фаровете на колата моментално осветяваха малките кълба мъгла, които се носеха към него. Но това беше всичко, което се виждаше.

— Котко?… — изрече накрая той.

Не последва отговор. Дали нервите му не бяха опънати до такава степен, та си бе въобразил, че чува онази единствена фраза? Напрежението…

— Котко?

А изглеждаше толкова реална. Упорито се мъчеше да възстанови в паметта си умствената си нагласа такава, каквато беше в момента на станалото. Предполагаше, че сам я е предизвикал, но представата за състоянието на ума му, която това подсказваше, никак не му хареса.

Бързо премина през няколко двойни завоя, а очите му продължаваха да оглеждат двете страни на пътя.

Толкова бързо… Увереността му беше унищожена за миг. Щеше ли отсега нататък да вижда Котката зад всяка скала, зад всеки храст?

— Защо не?

— Котко!

— Аз съм.

— Къде си? Какво правиш?

— Забавлявам се. Реших, че целта на тази гонитба трябва да бъде максималното удоволствие. Хубаво е, че ти толкова добре ми помагаш.

— Как ме откри?

— По-лесно, отколкото можеш да си представиш. Както казах, високо ценя твоята помощ.

— Не те разбирам.

— Естествено, че не ме разбираш. Склонен си да криеш истината от себе си.

— Какво искаш да кажеш?

— Сега зная, че мога да те унищожа всеки момент, но искам да удължа насладата. Продължавай да бягаш. Ще нанеса удара в най-подходящия момент.

— Говориш пълни глупости.

— Така ти се струва, защото не искаш да разбереш. Ти си мой, ловецо, когато пожелая.

— Защо?

Беше стигнал до дълъг завой, ограден с дървета. Далеч напред сякаш се виждаха още светлини.

— Ще ти кажа, но и това няма да те спаси. Ти си се променил, не си онзи, който беше. Виждам в тебе неща, които липсваха през онези далечни дни. Знаеш ли какво всъщност искаш?

— Да те победя — каза Били. — И ще го направя.

— Не. Най-голямото ти желание е да умреш.

— Не е така!

— Ти си се отказал от мисълта да се движиш в ритъма на своя свят. От дълго време си чакал и си желал да намериш подходящ начин да се измъкнеш. Аз ти осигурих такъв случай. Мислиш си, че бягаш. Всъщност ти си се втурнал към мен. Улесняваш ме, ловецо.

— Не е вярно!

— А прекрасната ирония в цялата работа е, че не си го признаваш.

— Прониквала си в мозъците на прекалено много калифорнийци. А те са претъпкани с популярна психология…

— И това отричане толкова много ме улеснява.

— Опитваш се да ме изтощиш умствено. Това е.

— Не е необходимо.

— Блъфираш. Ако можеш да нанесеш удара сега, искам да те видя как ще го направиш.

— Скоро. Скоро. Продължавай да бягаш.

Той трябваше да намали скоростта, защото последва поредица от завои. Продължи внимателно да се оглежда от двете страни. Котката трябваше да е наблизо, за да стигне до него. Но тя, разбира се, имаше предимството да се придвижва по права линия, докато пътят…

— Точно така.

Над главата му се откъсна отломък от нощта и полетя надолу от върха на висока канара, надвиснала вдясно. Той се опита едновременно да удари спирачките и да завие наляво.

Масивна фигура с едно-единствено блестящо око, която наподобяваше ягуар, се стовари върху купето на автомобила, после мина върху предния капак. Видя се само за миг и отскочи встрани.

Въздушната възглавница се изкриви, колата се наклони и започна да се преобръща още преди да излезе от пътя. Той се опитваше да овладее кормилото и да си върне контрола над колата с мисълта, че вече е прекалено късно. Тогава дойде силният удар, придружен от скърцащ звук. Усети как нещо го изхвърля напред.

Смъртоносно, смъртоносно, смъртоносно… Калейдоскопът се върти… Променящи се изображения във все същото нещо… Беше ли грешка? Силата носи болка… Триенето на времето по ръбовете… Центърът се разпада, оформя се отново някъде другаде… Оставаш си все същият? Но… Погледни навън. Тук песни за твоето „аз“ ерозират волята, докато действията легнат мъртвородени върху юргана на нощта… Но… Отново това движение… Ще се задържи ли след уловения момент? Да се разпадне… Не е калейдоскоп. Няма център. Но отново… формата да създаде воля. Волята да създаде форма. Предмет… Болка… Смъртоносно, смъртоносно… И прекрасно. Като гладко малко кученце… Пластична статуя… Звуците на орган, първата глътка уиски на празен стомах… Ние се установяваме отново — по-далеч отпреди… Център. Светлината!… Трудно е да бъдеш бог. Болката. Красотата. Ужасът на лишаването от „аза“… Действай! Добре. Център, център, център… Тук? Смърт…

оносно пак отново от моста на дъгата ойоткгарван вторачени спир на далечназемя необходимост времето из редупрежденията прати за последен път и теченията обърнато все пак паданеназвяр нито мозъчна буря нито в тяхното отменяне спаси прекъсна въжето което свързва еобходимостта задапредупреди и намерипът щеотвори машината напандора желание земя амин аминокиселини отвори мовешкия чозък добавя болката на дуртвуршт фернихтунг желание дазапали и мъртоносно та еобходимостта съсъщи

Ние сме ключът.

Когато дойде на себе си, наоколо цареше безмълвие. Усещаше се влага. Дясната страна на челото му пулсираше. Раменете го боляха и той осъзна, че тялото му е извито под неестествен ъгъл. Почувства дясната си ръка мокра. Отвори очи и видя, че нощта все още покрива земята. Протегна дясната си ръка и запали светлината в колата. При движението от ръкава му изпадаха късчета стъкло.

Сега забеляза, че по предното стъкло нямаше дори пукнатина, а ръката му бе измокрена от разлялото се останало кафе. С върховете на пръстите си докосна челото си — кожата не беше разкъсана, но на удареното място напипа вече оформила се подутина.

Колата беше извън пътя, полегнала на дясната си страна. Предната част се бе посмачкала от удара в едно дърво. Наоколо имаше още дървета и храсти, така че тя не се забелязваше особено откъм пътя. Погледна нагоре, после вляво, но не успя да открие причината за счупеното ляво стъкло.

След това втораченият му взор попадна върху облегалката за глава. По тапицерията точно до главата му имаше четири успоредни резки, сякаш оставени от остри като бръснач животински нокти. Отново прехвърли погледа си към счупеното странично стъкло. Ясно…

— Котко?

Мълчание.

— Какво чакаш?

Прехвърли крака, внимателно ги опря в другата врата и някак си се поизправи. Веднага му се зави свят и той се вкопчи във волана. Когато пристъпът премина, опита се да отвори вратата. Тя поддаде на четвъртия път със скърцащ, режещ звук. Улови се за рамката, изтегли се нагоре и внезапно си спомни, че бе правил нещо подобно и по-рано в стар син пикап, с който се бе върнал вкъщи от града една съботна нощ преди цял век.

Имаше следа. Успяваше да я различи дори в мрака. Котката беше идвала тук и си беше отишла. Попипа счупените клони, проследи с върховете на пръстите си отпечатъците по земята. Може би в продължение на двайсет метра вървя по дирите, които го отведоха встрани към пустошта. После се изправи и се извърна.

— Какво си си наумила, Котко? Какво искаш сега? — попита той.

Чуваше се само вятърът. Бавно се върна на пътя и продължи по него. Беше сигурен, че от града го делят само няколко километра.

Изминаха може би десетина минути. Друга кола не се появи, но той подозираше, че не е сам. Струваше му се, че огромно тяло се движи в далечината между дърветата вляво със скоростта на собствената му крачка.

— Прекрасно, Котко — каза той. — Сега няма смисъл да се опитвам да избягам. Ако искаш да нападаш, нападай. Ако не, наслаждавай се на разходката.

Отговор не последва и той се затича леко.

Не беше изминал голямо разстояние, когато почувства, че започва да му се гади. Не обърна внимание и продължи да бяга. Реши, че може би това е реакция от удара по главата.

Но докато тичаше, към усещанията му се прибави страх, че Котката се готви да скочи отгоре му. Опита се да отхвърли това чувство, но то се засилваше и тогава той осъзна ирационалните му корени.

— Усещам го, Котко. Ала зная какво е — рече той. — Какъв смисъл има? Така или иначе продължавам към Кенмар, ако не ме убиеш. Или просто си играеш с мен?

Тези чувства се изостряха все повече. Той задиша учестено. Внезапно го обхвана настойчива потребност да се изпикае. По целия път пред него, докъдето стигаше погледът му, сякаш беше надвиснала непосредствена обреченост.

Нещо като малко куче мина пред него. В този момент страховете му изчезнаха.

„Дали това не беше сянката, която видях в гората? — зачуди се той. — Може би Котката отдавна си е отишла? Страхът ми истински ли беше?“

— Или всичко това е твое дело, Котко? Намислила си да ме накараш да се съмнявам в себе си, да ме сломиш, преди да ме унищожиш?

След като тича километър и половина, зад него се приближи кола на въздушна възглавница и спря. Шофьорът му предложи да го закара до града.

Когато потеглиха, изведнъж Били долови вътре в себе си далечния смях на своя преследвач.

Да се измъкне, да се отдалечи, да помисли. Тези желания изцяло изпълваха съзнанието му, когато пристигна в града. Необходимо му беше дори за кратко време да избяга някъде, където Котката не може да следи мислите му. Трябваше да продължи бягството, да опита още веднъж да заличи добре следите си, да намери покой, за да анализира положението, да си състави план.

Помоли шофьора да го остави до транспортната станция. Предполагаше, че Котката чете мислите му отнякъде и научава посоката, в която се отправя. Започна тихичко да си пее на езика на навахо откъс от Пътя на благословията. Влезе в станцията и се запъти към една кабина. В помещението имаше само някакъв старец, седнал на дървена пейка край стената вдясно. Възрастният човек вдигна поглед от разпечатката с новините, кимна му и каза:

— До’ър вечер.

Били влезе в кабината и набра координатите на гара Виктория.

… сред красота.

Сега към Мюнхен…

… всичко наоколо.

Изми се в тамошната тоалетна и се отправи към Рим.

… вдясно от мен.

Изяде сандвич и изпи чаша вино.

… вляво от мен.

Пренесе се в Анкара. Известно време стоя пред терминала и наблюдаваше как изгрява слънцето в началото на горещ, прашен ден.

… пред мен.

Отпътува за Ал Хилах в Саудитска Арабия и оттам — за поредицата от кабини в Националната петролна гора в Раб ал Хали.

Да. Тук, реши той, след като пристъпи сред извисилите се дървета с огромни листа и люспеста, кафява, звънтяща от вятъра кора. Пое по ясно очертана пътечка под сенките им.

Тук, сред старата мечта на Фрийман Дейсън, помисли си той, може би ще съумее да налучка пътя към нещо, което му е необходимо да знае; тук, в наричания някога Празен кът, а сега — грамадна гора от създадени с обработен генетичен материал дървета, по-големи от секвоя, чиито сокове се изкачват нагоре, а програмираният метаболизъм синтезира петрол. Той се стича надолу по специални артерии към корените, образували жива мрежа от петролопроводи, които се вливат от различни места в изкуствена тръба, отвеждаща течността към огромните хранилища. Това беше един от най-големите нефтени запаси в света, който осигуряваше извършването на онези дейности, за които петролът все още беше необходим. Дърветата запълваха някогашната пустиня и използваха изобилната тук слънчева светлина. Саморемонтиращи се и неподвластни на времето на фона на небесната синева, те бяха едновременно и природни, и технологични продукти. На онази технология, която захранваше с познания цивилизацията на тази планета със същата сигурност, с която дърветата в уличните паркове дават своите плодове или пък мрежата от данни (стига да не е прекъснал връзката с нея) може още в този момент да му предостави почти всяка необходима информация.

Почти всяка. Някои неща трябваше да проумее сам. Но тук, сред това съчетание на старото и новото, на първичното и съвременното, той за първи път, откакто беше започнала цялата история, се почувства по-спокоен. Имаше дори птици, които пееха сред клоните…

Дълго време вървя през гората. Когато стигна до малък незалесен участък с няколко маси за пикник, контейнер за отпадъци и барака, спря. Разгледа постройката отвътре. Имаше лесничейски инструменти за поддържане на гората — автоматични лопати, кирки, триони, вериги и кабели, ръкавици и котки за катерене. Мястото беше прашно и паяжини се съединяваха една с друга като ефирни мостове.

Затвори вратата и продължи по-нататък, подуши въздуха и се огледа. Седна, облегнал гръб на ствола на голямо дърво. Туфа груб жълт минзухар и лимонена трева ограждаше малкото хълмче сред корените. Натъпка лулата си и я запали.

Котката искаше смъртта му и се бе опитала да го убеди, че това е и неговото желание. Идеята изглеждаше абсурдна, но той се зае да вникне в нея по-обстойно. Голяма част от вселената беше противник на човека. Беше научил това още като момче. Човек вземаше предпазни мерки и се надяваше късметът да му помага. Времето беше като течаща вода: нито добро, нито лошо; нещо, което не може да се улови. Възможно беше да свиеш шепа и да го подържиш за малко, но нищо повече. Времето обаче се бе превърнало в порой през последното десетилетие от собствения му живот, равняващо се на около трийсет реални години, и той не бе в състояние да задържи и капка от него. През този период големият свят се бе променял с шеметна скорост. Танцьорите бяха разменили маските си; той вече не беше в състояние да различава враговете.

С изключение на Котката.

Ала осъзнаваше, че е несправедлив в разсъжденията си дори по отношение на Котката. Нея можеше да я разбере. Котката се държеше естествено въпреки неистово обладалата я страст да постигне единственото си желание. Останалият свят беше опасен с промените и усложненията си, макар и да не действаше злобно и с умисъл. Беше противник, не враг. Врагът беше Котката. Вселената беше онова, което се сгромолясва върху човека и го смазва. Но сега…

Темпото се беше ускорило. През целия си живот, още от първите си ученически дни, бе чувствал как то се учестява като думкане на барабани. Вярно, имаше затишия — периоди, когато се бе примирявал с новите ритми. Но сега… Чувстваше се уморен. Последните му реакции вече бяха станали неуместни дори сред собствения му народ. Щом погледнеше назад, осъзнаваше, че се е чувствал най-добре тогава, когато заминаваше да ловува надалече в безвремието сред звездите. Шокът винаги бе настъпвал при завръщането. Сега… сега просто искаше да си почине. Или да замине отново някъде много надалече, въпреки че следващото завръщане…

Дора. С Дора също беше в покой. Но сега тези спомени не му помагаха. Мислите за Дора в момента го караха само да отмества поглед от реалните проблеми. Наистина ли искаше да умре? Беше ли права Котката?

Почти чуваше пеене вътре в неестественото дърво, което се издигаше успоредно с гръбначния му стълб, вибрациите мелодично почукваха по нервите му.

Да иска да избяга, да иска да си почива и повече да не се променя… Може би…

Здраво захапа мундщука на лулата. Изобщо не му харесваше това мислене на беликано, това търсене на скрити мотиви. Но…

Може би тук се криеше нещо. Мускулите на челюстта му се отпуснаха отново.

Ако казаното от Котката наистина разкриваше скритите източници на чувствата му, той беше препускал към смъртта от момента, когато Дора падна и…

Дора? Как се вписваше тя в ставащото с него? Не, да остави мъртвите да почиват в мир и да не тревожат живите. Достатъчно беше да си признае, че всички промени в обществото — обществото, в което не се бе родил, но към което се бе опитал да се приобщи — го бяха довели до това състояние със съкрушителното си въздействие. Да тръгне оттам. А после какво? Какво искаше всъщност? И какво следваше да направи?

Внезапно просветление озари паметта му и той стреснато осъзна онова, което знаеше от самото начало. Най-напред беше зашеметен от откритието, след това се почувства смазан, защото вече разбираше, че думите на Котката са верни.

Всеки път бе побягвал с транспортните кабини, като дълбоко в съзнанието си предварително набелязваше крайната спирка на пътуването. Съвсем напразни бяха всички онези прехвърляния, преди да поеме към целта си. На Котката й трябваше единствено да разчете мястото, към което в последна сметка се е запътил, да отиде там и да започне да претърсва града първо за съзнанието му, после — и за тялото. Струваше му се, че това е нещо повече от небрежност от негова страна. Сякаш нарочно се бе разкривал пред Котката, без да допусне разумът му да разсъждава над фактите. Как би могъл след всичко това да си има доверие за каквото и да било?

От друга страна, пълното бездействие би могло да се окаже не по-малко фатално. Внезапната му готовност да си признае, че скрито желае смъртта, го изненада. Беше решен обаче да не се поддава на този порив — не и в схватката с Котката. Вдъхна дима от лулата си и се заслуша в пеенето на птиците.

Беше ли предварително решил да дойде тук, когато напусна Кенмар при първото от тази последна серия от прехвърляния? Изглежда, че да…

Така да бъде. Изправи се. Трябваше да допусне, че Котката знае къде се намира и всеки миг може да се появи. Колкото по-дълго остане на това място, толкова повече нараства възможността звярът да го хване неподготвен. Изтупа панталоните си и промърмори: „По дяволите!“ Трябваше му още време, за да си състави план.

Удари по ствола на дървото и през отреденото за пикник пространство тръгна към пътя. Огромна врана стремително прелетя покрай него. Той спря. През съзнанието му преминаха объркани мисли за Черния бог и за ловните похвати.

Единствената транспортна станция в околността беше онази, която бе използвал. Котката можеше да се появи там всеки момент, може би дори в мига, когато той се приближаваше. Не, не трябва да се поддава на такива мисли. След като е беззащитен, разумно е да продължи бягството си. Ала рискът, който криеше опитът да го направи точно сега, изглеждаше прекалено голям.

Спусна се откъм Юта и Колорадо — огромна и черна, и зловеща. Хората се втурнаха да се крият и зачакаха. Тя удряше, плискаше се, изпълваше клисурите. От езерото Пауъл през Коризите носеше кипеж и грохот. Лижеше Скалата кораб с огнени езици. Белите петна по височините се топяха под слюнките й. Дъхът й беше ускорен и пронизващ, чупеше клоните на боровите дървета, извиваше пиниите. Сухите дерета се превърнаха в кални змии. Имаше мъгли, а някъде — дъги. Гръмотевицата вече не спеше. Беше станало невъзможно да се разказват легенди.

Тя излезе от транспортната кабина и се огледа. Известно време постоя неподвижна, сякаш се ослушваше. После се отпусна на четири крака и влезе в гората. Докато се придвижваше напред, промени формата си. Беше открила съзнанието, което търсеше. Отново я изпълни усещане за онова пеене и за всички смътни образи, свързани с него. Ала макар то да прикриваше дълбоко лежащите мисли, не й пречеше да установи посоката и мястото, където се намира човекът, в чиято глава се криеха те. Нямаше да е трудно да открие и тялото.

Движенията й ставаха все по-грациозни, докато очертанията на тялото й плавно се променяха, за да приемат онази коткоподобна форма, която толкова й допадаше. Очите й искряха като течност. Предните зъби изскочиха с няколко сантиметра над долната й устна и заблестяха. Почти безшумно премина между огромните петролни дървета. Щом замръзваше неподвижно и търсеше дири, ставаше направо невидима сред петнистата смесица от светлини и сенки.

В един такъв момент се отрони листо. Котката, жива мъглявина, скочи върху му. После се изпъна и поклати глава. Вторачи се в листото. Сетне отново пое напред.

Може би моментът беше настъпил. Играта не се оказа толкова сложна, колкото се надяваше. Ако липсваше интересна борба или бягство, ако и този път нямаше нищо вълнуващо, навярно щеше да бъде най-добре всичко да приключи тук. Ловецът бе загубил настървението си, изглеждаше уморен, прекалено угрижен, за да се впусне в нужната битка.

За миг тя се вторачи свирепо в черната птица, която изкрещя над главата й, направи един кръг и се устреми в далечината.

— Върни се, миличка. Само за секунда. Ела да погледнеш отново.

Ала птицата беше отлетяла.

Котката тръсна широката си опашка и продължи да се придвижва бързо по нисък порест участък в подножието на дърветата. Оставаше още малко… Запристъпва по-стремително, забави крачка чак когато се приближи до района за пикник. После огледа всичко внимателно, обиколи навсякъде и пак започна да наблюдава.

Мъжът просто си седеше, опрял гръб на една туристическа пейка, пушеше лулата си, а съзнанието му бе изпълнено с онази безсмислена песен. Беше просто прекалено лесно, но той продължаваше да има същата нагласа, която бе доловила у него и преди: умишлено безгрижен, готов да умре. И все пак…

В това нямаше никакво удоволствие. Няколко предизвикателни забележки може би щяха да накарат мъжа да хукне като стрела.

— Сам разбираш. Вярно е онова, което казах. Когато бягаш от мен, ти се приближаваш. Защо не ме освободи по друго време, когато още ти се искаше да живееш?

Ловецът не отговори. Песента продължи.

— Значи признаваш истината. Съгласен си с думите ми. Предсмъртната си песен ли пееш?

Отново не последва отговор.

— Прекрасно. Не виждам причина да протакам нещата, ловецо.

Котката мина между дърветата и навлезе в незалесения район.

— Последен шанс. Няма ли поне да извадиш, ножа си?

Били се изправи и бавно се извърна с лице към нея.

— Най-сетне. Дойде на себе си. Смяташ ли да бягаш?

Били не помръдна. Котката скочи. Последва грохот.

Щом земята под звяра пропадна, моментът замръзна в съзнанието на Били. Докато копаеше с автоматичната лопата заобикалящия го трап, не беше съвсем сигурен каква ширина ще е най-подходяща. Сега, когато покритието рухна и Котката изчезна долу, усети задоволство, че преценката му се е оказала вярна. Незабавно се зае да си направи мост от туристическата маса.

— Няма да ме задържиш тук дълго, ловецо — каза отдолу Котката.

— Надявам се да е достатъчно дълго.

Били прекоси трапа и изпразни контейнера с отпадъци до дънера на едно близко дърво. После щракна запалка и подпали купчината хартии.

— Какво правиш?

— Ако едно от тези дървета избухне, ще изгори целият район — отвърна той. — Те всички са свързани под земята и са пълни с леснозапалими материали. Ако оставиш, това дърво да пламне, няма да успееш да стигнеш обратно до транспортната кабина.

Били се извърна и побягна.

— Моите поздравления — каза Котката. — Ти отново ме заинтригува.

— Сбогом — изрече Били.

— Не съвсем. Имаме уговорена среща.

Били тича, докато не се показа транспортната кабина. Втурна се в нея, вмъкна картата, задейства контролното устройство и наслуки, без да поглежда, набра някакви координати.

— Ти си купи покой — осведоми го Котката. — Ала на друго равнище отново се издаде.

— Така ли? — отвърна Били, докато гората се размиваше пред погледа му.

Върви по сумрачна земя сред забулени от джунгли градове. През трептящия въздух до него долитат крясъци на невидими птици. Приятно топло е. Мирише на влага и гнилост. Пътеката, по която крачи, прилича на блестяща лента сред руините. Долавя дъх на горящ копал и водачът му подава да отпие странно питие. Под краката му припламват цветове и пътят му става яркочервен. Накрая стигат до пирамида — на върха и четирима души държат син мъж, проснат върху камък. Били наблюдава как човек с висока шапка разпаря гръдния кош на синия мъж и изважда сърцето му. Изпива на глътки напитката и продължава да гледа как сърцето преминава в ръцете на друг мъж, който помазва с него лицата на статуите. После тялото е хвърлено надолу по стълбите, където чака тълпа от хора. Там друг мъж одира много внимателно кожата, чието синьо сега е набраздено с червени ивици, намята я като мантия и започва да танцува. Тълпата се нахвърля върху останките и започва да ги яде, като не докосва единствено дланите и ходилата, отделени и положени встрани. Водачът на Били се отдалечава за момент, присъединява се към множеството, връща се съвсем скоро, носи нещо и му дава знаци, че трябва да го изяде. Били дъвче механично и преглъща с помощта на обилни количества от своето балче. Поглежда нагоре, внезапно осъзнал, че негов водач е Дора.

— На петия ден на Уаеб моята истинска любов ми даде…

Тя не се усмихва. Всъщност лицето и е безизразно, когато се извръща и му махва с ръка да я последва. Накрая кърваво червеният път извежда до зееща като паст пещера. Спират пред нея и покрай двете стени вътре той съглежда статуи — с животински зъби, спиралки по челата, тъмни кръгове около очите. Като се взира в тях, осъзнава, че в пещерата бавно се движат хора. Поставят на нисък олтар купи с копал, тютюн и царевица. Меко напяват някакви думи, които той не разбира. Дора го превежда през прага и сега той забелязва, че мястото е осветено от пламъка на свещи. Докато стои и слуша молитвите, долавя мирис на тамян. При всяка пауза между обредите му дават да пие напитка, приготвена от царевична каша и мед. Седи, опрял гръб на скалата, слуша и чертае кръгове по земята с върха на пръста си. Подават му да изпие още една кратунка с балче. Докато я поднася към устните си, вдига поглед и застива. Питието му донася не Дора, а як младеж, облечен по стария обичай на Динех. Зад гърба на юношата се е изправил друг, по-едър мъж, от когото се излъчва още по-голяма сила. Той носи същото облекло и приликата помежду им е поразителна.

— Изглеждате ми познати — казва им Били. Първият мъж се усмихва.

— Ние сме убийците на гигантите Седем Ара, Сипакна и Кабракан — отвръща той.

— Ние сме онези — допълва другият, — които слязоха долу по стълбите в Шибалба, след като прекосиха Реката на разложението и Реката на кръвта. Следвахме Черния път до Дома на Господарите на смъртта.

Първият кима.

— Имахме странни схватки с тях. И печелехме, и губехме — изрича той. После двамата произнасят в един глас: — Убихме господарите Пришълеца Хун и Пришълеца Вукуб и се изкачихме към светлината.

Били сръбва от своето балче.

— Приличаш ми — обръща се той към по-младия — на Тобадзичини, а ти — казва на другия — на Найенезгани, воините близнаци на моето племе. Винаги съм си мислел, че трябва да изглеждат като вас.

Двамата се усмихват.

— Истина е — изричат те, — тъй като ние много пътуваме. Тук сме известни като Хунахпу и Шбаланке. Сега се изправи на крака и хвърли поглед ей там, към по-тъмните места.

Той става и се вглежда в дъното на пещерата. Там забелязва пътека, която води надолу. На нея е стъпила Дора, вторачила взор в него.

— Върви след нея — изрича Хунахпу.

— Върви след нея — произнася Шбаланке. Дора започва да се отдалечава. Той се обръща, тръгва след нея и в този миг дочува крясък на птица…

Били излезе от транспортната кабина и се огледа. Беше тъмно, звездите блестяха с тропическа яркост. Въздухът беше прохладен и влажен, напоен с миризми, които той открай време свързваше с растителността в джунглата. Хладината сякаш подсказваше, че нощта приближава към своя край.

Били излезе от станцията и прочете табелата. Точно така. Правилно го бе почувствал. Беше пристигнал в огромния археологически парк Чичен-Ица.

Стоеше на нисък хълм. Тесни пътеки отвеждаха в многобройни посоки. Бяха слабо осветени и по тях се забелязваха бавно движещи се хора. Били различаваше масивните тъмни силуети на самите древни постройки, по-плътни и наситени от отслабващия нощен мрак. Ту една, ту друга част от руините периодично се осветяваше ярко няколко минути, за да могат да я разгледат нощните посетители. Били си спомни прочетеното някъде, че това се прави редовно през установени интервали. Графикът им е посочен на определени места по пътя, където са инсталирани и компютърни устройства, предлагащи коментар и отговори на въпроси за съответното място.

Тръгна. Руините бяха огромни, тъмни, индиански. Преминаването по пътеките между тях го успокояваше. Тук Котката не можеше да го намери. Знаеше го със сигурност. Разбираше и прощалните й думи. В известен смисъл се беше издал, тъй като крайната му цел присъстваше в съзнанието му дори когато набираше наслуки координатите, довели го тук. Щом стигне най-сетне до онова последно място, там ще се изправи лице в лице с врага си.

Сега тихо се изсмя. Нищо не можеше да му попречи да остане тук, докато не изтече определеното от Котката време.

Някои от по-податливите на разрушение руини, покрай които минаваше, бяха защитени от силови полета. В други влизането, катеренето, броденето нямаше да навреди и беше разрешено. Спомни си за това, когато леко докосна един силов екран — мек, по-твърд, още по-твърд, непроницаем. Напомни му за клетката на Котката в института. Тя обаче беше и електрифицирана — генерираше ударна сила, която нарастваше правопропорционално на интензивността на натиска отвътре. Все пак Котката рядко се докосваше до клетката си, понеже беше особено чувствителна към електрически ток. Всъщност точно по тази причина Били я бе уловил: случайно, когато се бе блъснала в електрифицирания силов екран, който ограждаше един от базовите лагери. Тогава тя се опита да го проследи обратно по дирите му и да му устрои засада. Този спомен внезапно събуди у Били други мисли.

Далече вдясно от него проблесна светлина. Той спря и се вторачи в гледката. Никога преди не беше идвал тук, но бе виждал снимки, бе чел за това място. В момента съзерцаваше Храма на воините с множество колони отпред, чиито сенки падаха като черни наклонени ивици върху предната му стена. Запъти се натам.

Светлината изгасна, преди той да пристигне, но в съзнанието му се бяха запечатали както местоположението, така и образът на храма. Продължи напред, дойде съвсем близо и след като установи, че няма силово поле, което да прегражда пътя му, премина между заострените колони и се заизкачва по стръмните стълби на фасадата.

Когато стигна до равния покрив, обърна се натам, където според него беше изток, и седна, облегнал гръб на стената на по-малката издатина в центъра. Мислеше си за Котката и за желанието си да умре, което вземаше надмощие, защото не беше способен да се приспособи, защото вече не беше навахо. Но истина ли беше това? Разсъждаваше над последните си години на отчуждение. Сега му приличаха на изпълнени с пепел. Племето му много пъти бе вкусвало пепелта на страха и страданието, на мъката и подчинението и все пак никога не беше губило достойнството си или цялата си гордост. Понякога цинични, често дръзки, но тези хора бяха оцелели. Сигурно все още носеше в себе си нещо от това качество и то трябваше да се противопостави на молитвата му за смърт. Задряма и сънува странен сън, който по-късно не можа да си спомни напълно.

Когато се събуди, слънцето изгряваше. Наблюдаваше как вълни от цветове предшестват изгрева и заливат света. Истина беше, че нищо не може да му попречи да остане тук, докато не изтече определеното от Котката време. Ала знаеше, че няма да го направи. Щеше да продължи напред, за да се изправи лице в лице със своето чинди.

… След закуска, реши той. След закуска.

— Хич не ме е грижа! — заяви Мърси Спендър, докато с едната ръка надигаше бутилката, а в другата държеше чаша. — Трябва да ударя още едно!

Елизабет Брук сложи ръка на рамото й.

— Наистина мисля, че не бива, мила. Поне не точно сега. Ти си развълнувана и…

— Зная! Точно затова искам да пийна!

Чу се звън и дъното се отдели от бутилката. Потокът от джин отнесе към пода късове стъкло. Аромат на хвойна се издигна нагоре.

— Това пък какво…?

Уолтър Сандс се усмихна.

— Подло от моя страна — отбеляза той. — Но ние все още се нуждаем от теб. Зная, че би искала да се върнеш отново в санаториума и да си починеш. Но на нас ще ни е по-трудно, ако точно сега се оттеглиш. Почакай мъничко.

Мърси се вторачи в пода. На лицето й се появи гневен израз, очите й плувнаха във влага, заискриха.

— Глупости — след малко произнесе тя. — Щом иска да умре, негова работа.

— Не е толкова просто. Този човек не е съвсем обикновен — заяви Айрънбеър. — А и ние сме му длъжници.

— Аз не му дължа нищо — каза Мърси. — Освен това дори не знаем какво да направим всъщност. Аз… — Ала след това продължи: — Мисля, че всички ние носим по някаква болка. Може би… Така да е. Ще пийна малко чай.

— Чудя се каква ли е болката на онова нещо, което го преследва? — запита Фишър.

— Данните за екологията на мястото, където е родено, са непълни — отвърна Мансин.

— В такъв случай има само един начин да разберем, нали? — зададе въпроса си Айрънбеър. — Да отидем при източника.

— Невъзможно — заяви Фишър. — Достатъчно трудно е да се докоснем до съзнанието на човек, върнал се към първичното. Звярът, изглежда, е способен да го постигне от малки разстояния, защото между тях съществува някаква връзка. Но да се доберем до самата твар и после… Аз не бих могъл.

— Нито пък аз — каза Елизабет. — Никой от нас не би могъл. Ала може би заедно ще успеем.

— Ние? Ние? Заедно? Отново? Навярно ще е опасно. След онзи последен път…

— Отново.

— Но ние дори не знаем какво представлява това коткоподобно същество.

— Хората на Уолфорд могат да наредят да се провери още един път компютърната мрежа на Транспортната компания. Отново да открият къде се намира Сингър, а звярът скоро ще се появи там.

— И каква полза бихме имали от това?

— Ще разберем едва след като получим сведенията и опитаме.

— Това не ми харесва — рече Фишър. — Може да пострадаме. Мястото, за което говориш, е дяволски чуждоземно. Вчера се докоснах до съзнанието на един стрейджианец и после половин час имах главоболие. Дори погледът ми се раздвояваше. А стрейджианците в много отношения приличат на нас.

— Винаги можем да се оттеглим, ако положението стане много сериозно.

— Имам някакво лошо предчувствие — обади се Мърси, — но смятам, че така наистина би било по християнски.

— По дяволите тези разсъждения! Ще има ли полза?

— Може би си прав — каза Мансин. — Ако анализираме този подход, той не дава кой знае какви надежди за успех. Хайде да уведомим Уолфорд по какъв начин се е справил Сингър, да му разкажем за звяра и за сделката, която са сключили. После да проверят по компютърен път и да очертаят в по-тесни граници полето на действие. Могат да изпратят и въоръжено формирование да преследва тази твар.

— Да го изпратят да преследва нещото, убило създанието, което въоръжено формирование не успя да спре?

— Да разберем къде се намират — предложи Айрънбеър, — да установим каквото можем и после да решим.

— Това поне има смисъл — заяви Сандс. — Съгласен съм.

— Аз също — каза Елизабет.

Мансин хвърли поглед към Фишър.

— Май оставаме малцинство — с въздишка произнесе той. — Да бъде, както искате.

Фишър кимна.

— Свържете се с Тедърс. Проверете Транспортната компания. С вас съм.

Били слезе в своя хоган, без да измъква транспортната си карта от процепа. Включи охранителната система и изключи телефона. Точно сега не му трябваха никакви обаждания.

От телефонния секретар научи, че Едуин Тедърс го е търсил няколко пъти. Би ли бил така любезен да му позвъни? Някой друг не бе посочил името си, само беше оставил съобщение: „Научих, че ги отглеждат в изолация. Знаеше го, нали?“

Той включи кафеварката, съблече се и влезе в банята. Докато вибрациите го миеха, през съскането на дюзите дочу тътена на гръмотевица.

След като приключи с банята и облече по-топли дрехи, излезе да пие кафето си на верандата. Небето на север беше сиво, там бяха надвиснали дъждовни завеси. Силен вятър премина покрай него. На юг и на изток беше ясно. На запад се рееха леки облаци. Известно време наблюдаваше диплещите се на вълни треви и се вслушваше във вятъра, после изпи кафето и се прибра вътре.

Взе оръжието и внимателно го огледа. Старомодно. Наричаха го тейзър. Изстрелваше раздвоен кабел, чийто край излъчваше силен електрически импулс. Сега имаше къде по-фантастични неща: йонизираха ивица във въздуха, по която минаваше изхвърленият заряд. Ала и тейзърът щеше да свърши работа. Навремето Били бе използвал подобно устройство срещу Котката, след като бе узнал слабото й място.

После наточи трийсетсантиметровото острие на ловджийския нож и промуши колана си в отворите на калъфа. Внимателно огледа стара, отлично запазена пушка, калибър 7,62. Знаеше, че ако успее да зашемети Котката, оръжието може да изстреля достатъчно патрони, с които да пробие дебелата й кожа и да порази жизненоважни органи. Но, от друга страна, то пък беше доста тежко. Накрая избра половинметрова лазерна пушка със скосена цев, не толкова точна, но със същото смъртоносно действие. Така или иначе възнамеряваше да стреля от малко разстояние. След като реши този въпрос, зае се да сложи в лека раница минимума необходими неща за пътуването, което бе замислил. Щом всичко беше готово, той нави будилника, изтегна се на спалния си чувал и спа два часа.

Когато звънът го събуди, дъждът барабанеше по покрива. Облече непромокаемо, подплатено с овча вълна яке, нарами раницата и оръжията и си сложи шапка. После отиде до комуникатора си, намери един номер и го набра.

Скоро екранът оживя и широкото лице на Сюзан Йелоуклауд7 се появи пред него.

— Азаетлин! — Тя отметна кичур коса и се усмихна. — Не сме се виждали от години.

— Така е — отвърна той, после си размениха поздрави и няколко любезни фрази. Накрая попита: — При вас вали ли?

— Като че ли се кани.

— Трябва да стигна до северния ръб — съобщи й той. — От всичките ми познати ти живееш най-близо до мястото, където съм си наумил да стигна. Удобно ли е да дойда?

— Разбира се. Качвай се в кабината си, а аз ще настроя нашата.

Той влезе в кабината, прибра картата си в джоба и натисна бутона ТРАНС.

Пристигна в ъгъла на задръстена с мебели гостна. Джими Йелоуклауд се надигна от креслото си пред видеоекрана, за да се ръкуват. Той беше нисък, широкоплещест, с оформено коремче.

— Хостийн Сингър — рече той, — изпий с нас чаша кафе.

— Става — отвърна Били.

Докато пиеха кафето, Джими отбеляза:

— Казал си, че отиваш към каньона?

— Да.

— Но не и да се спуснеш в него, надявам се.

— Смятам да се спусна.

— Пролетното наводнение започна.

— Досетих се.

— Тази пушка изглежда отвратително. Може ли да я разгледам?

— Заповядай.

— Гледай ти, лазерна! Можеш да пробиеш още една дупка в Прозоречната скала с това нещо. Стара е, нали?

— На около осемдесет години. Не мисля, че още произвеждат точно такива.

Джими му върна пушката.

— Ще ловуваш ли?

— Нещо подобно.

Известно време седяха мълчаливо, после Джими се обади:

— Ще те закарам докъдето искаш на ръба.

— Благодаря.

Джими отпи още една глътка от кафето.

— Дълго ли смяташ да останеш долу? — попита той.

— Трудно е да се каже.

— Напоследък не те виждаме често.

— Не се събирам с хора.

Джими се изсмя.

— Трябва да се ожениш за сестрата на жена ми и да дойдеш да живееш тук.

— Хубава ли е? — попита Били.

— И още как. При това е и добра готвачка.

— Познавам ли я?

— Не мисля. Ще трябва да устроим Танц на индианките. Дъждът внезапно започна да барабани в северния край на къщата.

— Ето че започна — рече Джими. — Предполагам, че не ти се иска да чакаш, докато спре.

Били се изсмя:

— Може да продължи с дни. Ще се разориш, ако ме храниш.

— Бихме могли да играем на карти. По това време на годината един горски пазач няма кой знае каква друга работа.

Били допи кафето си.

— Би могъл да се научиш да правиш накити — колани от раковини, гривни, пръстени.

— Ръцете ми просто отказват да се заемат с това.

Джими остави чашата си.

— Няма какво друго да правя. Спокойно бих могъл да се преоблека и да дойда с теб. Имам мощна ловджийска пушка с радарен мерник. Може да повали слон.

Били прокара пръст по една шарка на покривката.

— Друг път — каза той.

— Добре. Мисля, че в такъв случай е по-добре да тръгваме.

— И аз.

Накара Джими да го остави на северната издатина над мястото, където се намираха развалините на Къщата на антилопите. След като пристигна с кола, реши да стигне на изток чак дотук. Ако беше вървял пеша, щеше да започне спускането на няколко километра по на запад. Джими можеше да го откара още по-далече на изток, но от това щеше да има по-малка полза, защото отправната му точка беше зад мястото, където Каньонът на черната скала се отклоняваше от същинския Каньон дел муерто. Искаше да мине този участък пеша и там да заплете следата. Ако направеше нещата прекалено лесни, това щеше да се стори съмнително на Котката.

Втренчен надолу към просторния, извит като змия каньон, забеляза как в центъра, точно както бе подозирал, минава широка ивица слабо проблясваща вода. Още не беше толкова дълбока, колкото я бе виждал понякога в миналото: придошла от топенето на снеговете между оранжевите, жълто-розовите и сивите стени, плискаща се в основите на приличащите на обелиски канари, с малки водопади на неравните места и вълнички около големите камъни, понесла тиня и детрит към плитчината Чинли, докато по цялото дъно на каньона се образуваха островчета от плаващи пясъци. Неколкостотин души от племето живееха тук през по-топлите месеци, но всички си отиваха през зимата. Сега мястото щеше да е безлюдно.

Ръмеше лек дъжд, от който скалистите стени ставаха хлъзгави. Огледа се да види кой е най-безопасният път надолу. Ето там, вляво.

Стигна до избраното място и го разгледа по-внимателно. Да. Подходящо беше. Намести раницата си и започна да се спуска. Пътят водеше надолу към високия, покрит с чакъл скат, който следваше основата на стената.

Измина известно разстояние, спря, за да оправи раницата, изтри влагата от челото си и се загледа встрани и малко назад в скалната рисунка, изобразяваща антилопа в естествена големина. Наоколо имаше още много такива издълбани рисунки: антилопи, други четириноги, пуйки, човешки фигури, концентрични кръгове; някои от тях продължаваха до четвъртия етаж на огромна руина, построена в основата на скалата. Нито една от рисунките не беше направена от неговото племе. Те датираха от периода на великите пуебло между XII и XIV век, дело на древните, Анасази. Продължи с мъка надолу, направи завой и изведнъж му стана по-леко да върви. Тук наклонът и козирката на стената предпазваха от дъжда.

Когато стигна дъното, той се обърна на изток. Плискащите се води останаха вдясно, избелелите треви и ниските дървета — горе на склона. Не направи усилие да прикрие следите по пътя си, а вървеше напред с широка, решителна крачка. Отвъд водата, до основата на отсрещната скала, се намираше Руината на бойната пещера — малка каменна постройка с оцветени в бяло, червено, жълто и зелено рисунки. Тя също датираше от времето на великите пуебло. Като момче навярно би се пазил от такива места — би се страхувал да не разбуди отмъстителните духове на Древните. От друга страна, реши той, вероятно щеше да се хване на бас и да мине през тях.

Назъбена мълния, икне’ека’а, танцуваше някъде на изток. Последва бавен гръмотевичен екот. Почувства, че Котката сега вече е някъде в Аризона, след като е видяла в съзнанието му монумента в Каньон де Чели, по-точно в разклонението му Каньон дел муерто. Все пак откриването на транспортната кабина в хотел „Гръмотевична птица“ би било в известен смисъл езотеричен акт. Несъмнено Котката щеше да пристигне през Чинли, което означаваше, че й остава да извърви още дълъг път дори да е стигнала там преди няколко часа.

Чудесно. Каньонът на черната скала не бе толкова далеч.

Котката излезе от транспортната кабина в Чинли, дегизирана с черно наметало, тъмни очила и нахлупена шапка. В момента станцията беше празна, но с инфрачервеното си зрение тя умееше донякъде да усеща станалото през последните няколко минути и по топлинните следи разбра, че неотдавна двама души са били вътре известно време. Точно така. Мъж и жена се отдалечаваха. Сигурно се бяха срещнали в станцията и си бяха поговорили, преди да тръгнат по пътя си. Котката видя как пресякоха улицата и влязоха в едно кафене вдясно. Мислите им я накараха да си спомни за собствения си глад, засилващ се от много часове насам. Без да мърда, окото й обходи безбройните изображения върху картата на близката стена. Вече разбираше повече от карти и щеше да се постарае да запомни цялата маркировка. Когато видеше на място някоя от характерните особености на района, щеше да узнае в каква посока да поеме, макар да усещаше, че тя й е известна още отсега. Дотогава щеше да следва собствените си чувства и да насити глада си, докато откриваше следи.

Котката напусна станцията. Половината небе беше мрачно, а като че ли прииждаха и нови облаци, за да го закрият още повече. Котката почувства влажността и отрицателната йонизация на въздуха.

Тръгна по улицата. Трима мъже се появиха иззад ъгъла и продължително се взираха в нея. „Чужденец. Странен. Много странен — прочете мислите им тя. — Има нещо необичайно в този тип, в начина, по който се движи…“ Последваха образи. Страхове от детството. Стари предания. Донякъде подобни на потока на съзнанието при Били.

Отзад се приближаваха още хора. Нямаха намерение да се движат в нейната посока. Ала от тях струеше същото любопитство.

Тя избра как да действа. Започна да излъчва страхове и лоши предчувствия:

— Бягайте! Аз съм човек вълк, който променя формата си! Онзи, който гризе трупове! Ще изпратя разложение в телата ви, ще вдъхна пепелта на трупове в дробовете ви. Аз съм вълк, навлякъл човешка кожа. Ще ви проследя и ще ви разкъсам!

Мъжете зад гърба й бързо се скриха в един отворен магазин. Тези отпред спряха, после с ускорена крачка минаха от другата страна на улицата. Почти развеселена, Котката продължи да излъчва подобни чувства и след като минувачите се отдалечиха. Така разчисти пътя си. От сградите понечваха да излязат хора, но спираха, после се прибираха обратно, сякаш внезапно си спомняха, че вътре са оставили недовършена някаква работа, а в душите им се надигаха отново страховете от детските години. Предпочитаха да отстъпят пред обхваналия ги порив и да се отдадат на рационални размишления по-късно, вместо излишно да се правят на храбри.

„Само че тези опасения са реални — помисли си Котката. — Аз наистина променям формата си и бих могла да ви смажа без никакво усилие. Все едно че съм излязла от кошмарните ви легенди…“

Долови посоката към плитчината в Чинли от един отдалечаващ се мозък, свърна зад първия ъгъл, после — зад следващия…

Глупаци. Вече не се забелязва жива душа. Няма да има усложнения, реши Котката.

Протегна се, сви се и се наведе напред. След малко вече се носеше с големи скокове по улицата. Не беше далече, не беше твърде далече. Този път наистина водеше на север. Сградите се разредиха, градът остана назад. Котката напусна шосето, известно време бяга покрай него, после тръгна направо през полето. Сега е по-добре, по-добре. Остана още малко. Точно така. Спускане по хълма. Дървета и изсъхнали треви. Слаб проблясък на светлина. Много по-късно — приглушен тътен в небето на изток.

Надолу, надолу към пустошта от пясък и влажна пръст, откършени клони и полузаровени в земята камъни. Достатъчно е твърдо под краката й, достатъчно твърдо, за да може да бяга и…

Спря. Пред нея бродеше примитивно съзнание. Автоматично продължи дебнешком. На това място — почти великолепно, ако не беше влагата — си спомни, че е гладна. Сега бавно, зад следващия завой…

Котката отново спря веднага щом забеляза животното — мършаво черно куче, което душеше около купчина отпадъци. Части от него можеха да свършат работа, ако ги преглъща с нещо…

Котката се втурна напред. Кучето вдигна глава едва след третия й скок, когато вече беше твърде късно. Успя да изквичи тъничко само веднъж, преди излъчените усещания да го поразят. После лявата лапа на Котката пречупи гръбнака му.

Разкъсваше трупа, когато надигна муцуна и завъртя глава така, че многофасетният й поглед да обхване всички посоки, включително право нагоре. Нищо. Нищо не се движеше освен вятъра, който разлюляваше предметите наоколо. И все пак… Котката имаше чувството, че нещо я наблюдава. Не, само й се беше сторило.

Зае се да отделя костите, да ги троши и да ги поглъща с много пясък. Не бяха толкова вкусни като хрупкавите пълзящи тръби там, у дома, но по-хубави от синтетичната храна, която й даваха в института. Много по-добри. Мислено бродеше отново сред безводните долини, без да изпитва страх от нищо освен…

Какво беше това? Отново се появи. Котката се сепна и обходи с поглед целия хоризонт. Нямаше нищо, но въпреки това се чувстваше така, сякаш нещо я дебне.

Сниши се, изплю парчета месо, оголи зъби, ослушваше се, взираше се. Какво би могло да й вдъхва страх? На тази планета нямаше нищо, което да е в състояние да я уплаши. И все пак се чувстваше застрашена от нещо, което не разбираше. Дори когато много отдавна бе срещнала крел, знаеше къде се намира той. Докато сега…

Изпрати парализираща вълна от усещания и зачака. Нищо. Никакъв признак, че нещо ги е доловило. Възможно ли беше това да прилича на сън?

Времето я оплиташе в мрежите си. За миг небето припламна зад дясното й рамо.

Постепенно напрежението я напускаше. Вече изчезна. Странно. Много странно. Би ли могло да е свързано с това място?

Котката довърши яденето си отново с мисли за дните, когато ловуваше из равнините на своя собствен свят, когато само едно нещо можеше да я разтревожи…

Ударът дойде.

Какъвто и да беше, падна върху й като огромен камък, долетял от нищото. Тя подви крака под себе си и скочи право нагоре в момента, когато онова я порази — с отметната назад глава и с остро фучене, излетяло от гърлото й. За миг погледът й се замъгли и светът изгуби очертанията си. Ала мозъкът й вече работеше трескаво. В известен смисъл това й беше познато.

При нейния вид борбата за самката винаги се предшестваше от психическо нападение на другия мъжкар. Някаква подобна битка се водеше и сега и тъй като Котката беше самец в своя свят, разполагаше с необходимите умения да се сражава в такива случаи.

Не разбираше какво точно прави нещото в главата й, но го удари с цялата си омраза, с желанието да го разкъса. И тогава то изчезна.

Котката се нахвърли върху трупа на кучето с все още оголени зъби, върнала се към предишния си начин на съществуване. Къде беше другият? Кога щеше да нападне? Обхождаше със сетивата си целия район наоколо в очакване. Ала там нямаше нищо.

Така измина много време, после напрежението я напусна. Нищо не се задаваше. Каквото и да я беше нападнало, то не беше от нейната порода, нито пък битката щеше да бъде някакво състезание, както й се бе сторило. Тревожеше я, че на това място има нещо, което не разбира. Обърна се и пое на север.

Мърси Спендър и Чарлс Фишър, седнали от двете страни на Уолтър Сандс, протегнаха ръце да го задържат за раменете, когато той политна напред.

— Пренесете го на масата. Бързо! — нареди Елизабет.

— Той просто припадна — каза Фишър. — Мисля, че главата му трябва да е на по-ниско.

— Проверете му пулса! Аз бях все още с него. Почувствах как сърцето му спира.

— О, Боже! Някой да ни помогне!

Настаниха го на масата и се опитаха да доловят биенето на сърцето му, но не чуха нищо. Мърси започна да натиска гърдите на Сандс.

— Ясно ли ти е какво правиш? — запита я Айрънбеър.

— Да. Навремето започнах да уча за медицинска сестра — пъхтеше тя. — Спомням си тази процедура. Някой да повика помощ.

Елизабет отиде до интеркома.

— Не знаех, че страда от сърце — рече Фишър.

— Мисля, че и той самият не го е знаел — отвърна Мансин, — защото вероятно бихме го разбрали, когато взаимно се огледахме. Сигурно е от шока от ответния удар на съществото. Не биваше да се поддаваме на уговорките на Айрънбеър.

— Грешката не е негова. — Мърси продължаваше да натиска гърдите на Сандс.

— Пък и ние всички се съгласихме — отбеляза Фишър. — Моментът изглеждаше идеално подбран, съществото тъкмо се беше отдало на спомени. Освен това научихме нещо…

Елизабет се свърза с Тедърс. Всички млъкнаха, докато тя разказваше какво се е случило.

— Само преди секунда, само преди секунда — изрече Фишър — той беше сред нас.

— Струва ми се, че продължава да бъде — каза Мансин.

— Ще се наложи да опитаме да се свържем със Сингър — заяви Елизабет, след като прекоси стаята и отново седна на мястото си.

— Трудно ще бъде. Пък и какво всъщност имаме да му кажем? — попита Фишър.

— Всичко, което знаем — отговори Айрънбеър.

— А кой може да предвиди при тази негова странна умствена нагласа каква форма ще приеме съобщението ни? — попита Мърси. — Навярно би било по-сигурно да поискаме изпращането на въоръжено формирование, както предложи Мансин.

— Може би е редно да направим и двете — каза Елизабет. — Но ако не опитаме да му помогнем, ще означава, че ударът на Уолтър е отишъл напразно.

— И аз ще ви помогна — обади се Мърси, — но сега някой трябва бързо да ме замести, докато пристигнат лекарите. Силите ми вече са на привършване.

— Аз ще опитам — каза Фишър. — Само да погледам как го правиш.

— Добре ще бъде и аз да се науча — приближи се и Мансин. — Все още действително ми се струва, че усещам присъствието му, макар и слабо. Може би това е добър знак.

От долния етаж продължаваха да се чуват удари — там възстановяваха една разрушена стена.

Той прегази потока над малък водопад — знаеше, че дъното е сравнително устойчиво. После тръгна по южния чакълест скат, като оставяше ясни следи. Навлезе в Каньона на черната скала и продължи около километър навътре. Дъждът безспирно се лееше върху него, а високо горе вятърът сякаш пееше. Забеляза как далеч напред няколко къса се отцепиха от северната скала, сгромолясаха се на дъното на каньона и разплискаха водите.

Дълго се взира в изхвърлените на брега дървета, преди да открие пръта, който му бе необходим. Известно време повървя покрай водата, след това се качи на дълга скална козирка, където отпечатъците от стъпките му скоро изчезнаха. Незабавно пое назад по собствените си следи, докато стигна отново до водата. Нагази в нея, като проверяваше с пръта за подвижни пясъци, и се добра обратно до устието на каньона.

Излезе от разклонението, отново прекоси главния поток, премина на северния му бряг, зави надясно и продължи по Каньон дел муерто към Руината на изправената крава. После в продължение на километър прикриваше дирите си. Установи, че му е приятно да е сам сред гигантския пролом. Тук потокът беше по-широк, по-дълбок. Мислите му го отнесоха далече назад към историята, чута от него като момче, когато целият свят се страхувал от наводнение. Кой беше онзи стар певец? Горе в Кайента през двайсетте години на отдавнашния XX век… Старецът бил поразен от мълния и го сметнали за мъртъв. Ала след няколко дена дошъл на себе си, надарен, както твърдял, с послание от боговете — послание, че светът скоро ще бъде залят от потоп. И понеже обичайните закони и табута не важели вече за човек, ударен от гръм, към него се отнесли с особено внимание. Хората му повярвали и побегнали заедно със стадата си към Черната планина. Но водата не дошла и царевичните поля на бегълците изсъхнали и загинали под лятното слънце. Шаман с видение, което не се сбъдва.

Били се изкиска. Как го бяха нарекли семейство Йелоуклауд? „Азаетлин“ — „Лечителя“. „Невинаги може да се разчита на нас — помисли си той, — след като сме обзети от същите страсти и заблуждения като останалите. Лечителю, излекувай себе си.“

Закрачи покрай „купчина на желанията“ от скални отломъци и хвойнови клонки, спря, върна се и прибави още един камък към нея. Защо пък не? Така или иначе тя беше тук.

След време стигна до Руината на изправената крава, една от най-големите в каньона. Намираше се до северната стена под огромна козирка. Останките от зидовете й се простираха на повече от сто и двайсет метра, като някои от тях бяха построени около огромни камъни. Тази развалина също датираше от дните на великите пуебло, в нея имаше три киви8 и множество стаи. Ала тук се намираха и складови постройки от дърво и пръст на навахите, а до оставените от Анасази изображения се виждаха и навахски рисунки. Приближи се, за да разгледа отново оцветените в бяло, жълто и черно образи на хора с вдигнати ръце, гърбавия стрелец, кръгове, кръгове и още кръгове, животните… А вляво от него, високо над козирката, имаше една изцяло навахска рисунка и тя му беше най-интересна. На нея беше изобразена върволица от испанци на коне с наметала, широкополи шапки и пушки, двама от които стреляха по индианец. Смяташе се, че това са войниците на лейтенант Антонио Нарбона, сражавал се с навахите в Пещерата на клането през 1805 г. А под тях, в основата на скалата, се виждаха други конници и американски кавалеристи от 60-те години на XIX в. Докато се взираше в тях, те сякаш се раздвижиха.

Разтърка очи. Наистина се движеха. Стори му, че дочу проехтелите преди миг изстрели. Фигурите вече бяха станали триизмерни, реални, яздеха през пясъчна пустиня…

— Винаги сте ни преследвали, не е ли така? — обърна се той към тях конкретно и към света като цяло.

Дочу ругатни, изречени на испански. Когато сведе поглед към следващата фигура, до слуха му долетя звукът на тръба — сигнал за кавалерийска атака. Огромните скални стени около него сякаш се стопиха, а водите притихнаха окончателно. Сега пред взора му се разкри съвсем друг пейзаж: потискащ, безжизнен и ужасяващо ярък. Вдигна очи и забеляза почти бяло слънце, пламтящо във висините. Част от него гледаше отстрани и се чудеше как е възможно всичко това.

Ала останалото му същество беше изцяло погълнато от видението.

Докато наблюдаваше как конниците яздят през тази чуждоземна пустиня, до слуха му като че ли достигна думкане на барабан. Ритъмът постоянно се ускоряваше. И когато ударите зазвучаха почти неистово, пясъците пред челния конник изригнаха и пред него изведнъж се изправи огромна полупрозрачна триъгълна фигура, която се наклони напред, за да обгърне коня и ездача с хлъзгави ципести криле. Още такива фигури изникнаха стремително покрай колоната, отърсваха пясъка от себе си, от което въздухът пожълтя, спускаха се върху останалите ездачи и конете им, обвиваха ги и ги смъкваха на земята, превръщаха ги в треперещи, блестящи, каменовидни купчини сред пустинния пейзаж. Дори кавалеристът, размахал вече сабя, беше споходен от същата съдба под звуците на тръбата и на барабана.

Съвсем естествено.

Каква друга участ би могла да сполети човек, срещнал крел, да не говорим за цяла тълпа? Бързо се бе отказал от всякакво намерение да доведе подобно същество в института. Две оглеждания по-отблизо и реши, че креловете са прекалено, дяволски опасни. Този свят на Котката бе породил някои много зловещи създания.

Котката. Достатъчно е да се заговори за вълка… Ето, Котката пресича равнината, олицетворение на самата гъвкава сила…

Крелът пак се издигна сред дъжд от пясък. Котката се отдръпна, изправи се на задните си крака, предните й лапи се удължиха, заудря с тях. Двете същества връхлетяха едно върху друго и Котката започна да се бори, за да се измъкне…

Прозвуча единичен удар на барабан и гледката изчезна. Беше се вторачил в човекоподобните фигури, в животните и в огромната Изправена крава. Зад гърба си чуваше шума на водата.

Странно, но през годините се бе натъквал на още по-необичайни неща и винаги знаеше, че някаква сила обитава старите места. Нещо в тази нейна проява му се струваше насърчително и той я прие за добра поличба. Изпя кратка благодарствена песен за видението и се обърна, за да продължи пътя си. Сенките видимо бяха потъмнели, сега скалните стени изглеждаха още по-високи и за известно време като че ли ги наблюдаваше през мъгла от дъги.

Завръщаше се. Част от него си оставаше все така отстранена, но сега тя изглеждаше още по-малка и по-далечна. Периоди от живота му между детството и сегашния момент бяха заприличали на сън, обгърнала ги бе трептяща светлина, а той не бе забелязал как се е случило. Започна да си припомня рядко използвани названия на заобикалящите го неща, които смяташе за отдавна забравени. Дъждът вдясно се усили, макар пътят му да оставаше все така защитен от стената на каньона. Слаба светкавица като че ли за момент очерта червеникава пътека, простряла се пред него.

„Крел, крел — напяваше си той, докато вървеше, без да знае защо, — освободи котка да убие стрейджианка, намери крел да убие котка… И после какво?“ Изсмя се тихо. Нямаше отговор за странното видение. Съзнанието му си играеше с формите на скалите наоколо. Култът към Скалните хора бе по-силен сред индианците от равнините, отколкото в неговото племе. Ала сега му се струваше, че за кратко почти успява да съзре скритото в канарите присъствие. Кой беше онзи философ беликано, когото харесваше най-много? Спиноза. Точно така. Всичко е живо, свързано помежду си, вътрешно и външно, навсякъде. Съвсем по индиански.

— Хах ла тзе кис! — извика и ехото му отвърна.

Зигзаговидната мълния потанцува над края на високата скала и когато оставеното след нея сияние избледня, той осъзна, че нощта наближава. Ускори крачка. Усещаше, че ще е добре да отмине Каньона на многото череши, преди да падне пълен мрак.

Почвата рязко омекна и той си проправи път през едно блато, като с пръта опипваше земята пред себе си. Преди да продължи, почисти ботушите си. Прокара длан по повърхността на една скала, усети мократа й гладкост. После облиза палец и отново се вторачи в изпълнените със сенки места.

Миговете прииждаха и отминаваха като тъмни приливи сред канарите, докато крачеше напред, а смътно мяркащите се образи будеха произволни асоциации — племенни и лични.

Тя сякаш плаваше към него през прииждащия мрак и кърмата й очертаваше V на хоризонта. Онази издатина отпред беше Скалата кораб в умален вид. Той вървеше устремно и неуморно напред и тя ставаше все по-голяма, изпълваше съзнанието му…

Нещо непреодолимо го захвърли в миналото. Небето над него пак се беше превърнало в синьо стъкло. Вятърът беше остър и студен, скалите — ръбести и все по-стръмни. След малко трябваше да се завържат с въжето. Приближаваха се към почти вертикални височини.

Извърна се и я погледна. Тя се изкачваше равномерно, лицето й пламтеше. Беше добра алпинистка, покорила бе много върхове. Ала този случай беше особен, забранено изпитание…

Той стисна зъби и процеди:

— Глупак!

Изкачваха се по Тзе би дахи, Скалата с криле. Белите я наричаха Скалата кораб. Височината й от 2200 метра беше покорявана само веднъж преди около двеста години, а много хора бяха загинали при опитите си да я изкачат. Това беше свещено място и катеренето по него бе вече забранено.

А Дора обичаше алпинизма. Вярно, на нея и през ум не й бе минало да предложи това изкачване, но тръгна с него. Да, идеята беше негова, не нейна.

В мислите си той виждаше миниатюрните им фигурки по лицето на скалата — достигат определено място, изкачват се още по-високо, устремяват се отново нагоре. Негова идея. Да го питат защо. Да пита Хастехоган, бога на нощта, защо, та той да се изсмее и да прати черен вятър да го задуха от север.

Защо?

Искаше да покаже на Дора, че не го е страх от табуто на племето му, че той е по-добър, по-мъдър, по-изтънчен от своя народ. Искаше да й докаже, че по дух всъщност не му принадлежи, че е свободен като нея, че стои над подобни неща, че им се надсмива. Чак по-късно осъзна, че това за нея нямаше никакво значение, че той бе играл танца на страховете само заради себе си, че тя никога не го бе смятала за по-низш, че постъпката му беше излишна, неоправдана, жалка. Ала той се нуждаеше от Дора. Тя беше нов живот в ново, плашещо време и…

Когато чу вика й, обърна се възможно най-бързо и протегна ръка към нея. Може би двайсетина сантиметра разделяха върховете на пръстите им. И после Дора вече я нямаше там, тя падаше. Видя как на няколко пъти се удари.

Полузаслепен от сълзи прокле планините, прокле боговете, прокле себе си. Всичко свърши. Той вече нямаше нищо. Самият той се бе превърнал в нищо…

Отново изрече проклятие, а погледът му светкавично обходи района до мястото, където — беше готов да се закълне — за момент бе застанал койот, размахваше опашка и се смееше, преди да изчезне сред сенките зад височината. Дойдоха му на ум откъси от песните, които се изпълняваха около огъня по време на стария обред Пътя на Койота:

Щом стигна до мястото, където му се бе сторило да вижда койота, бързо затърси в сумрачната светлина и като че ли откри отпечатък от лапа. Съвсем слаб. Това означаваше нещо. Какво, не можеше да каже.

Когато отмина Каньона на многото череши, беше уверен, че Котката вече е поела насам. Така да е. Съдбата му като че ли беше предрешена: ако не преследващата го Котка, нещо друго щеше да го довърши. Така да е. Сега всичко изглеждаше различно. Преди светът сякаш леко се размиваше пред погледа му.

Мрак, мрак. Но очите му се бяха адаптирали и виждаха необичайно ясно. Щеше да мине покрай Пещерата на синия бик. Нямаше да спира. Щеше да хапне, докато върви. Нямаше да почива. Щеше да остави още една лъжлива следа при Каньона на двойната пътека. После щеше пак да прикрие дирите си. Щеше да продължи напред. Щеше да върви през водата.

„Следвай ме, Котко. Лесното почти свърши.“

Слаб проблясък. Дъждът и водата поглъщат гръмотевицата. Той се смее и лицето му е мокро.

След като се обадиха, че лечението не е дало резултати и Уолтър Сандс е мъртъв, Мърси Спендър прочете молитва, Фишър изглеждаше угнетен, а Мансин се вторачи през прозореца. Айрънбеър си наля чаша кафе и дълго време никой не произнесе нито дума.

Най-сетне Фишър се обади:

— Искам само да си ида у дома.

— Но ние се свързахме със Сингър — отбеляза Елизабет.

— Щом желаеш, наречи го така — отвърна Фишър. — Той вече не е на себе си. Той е… някъде другаде. Мозъкът му прекарва всичко през филтъра на примитивна символика. Аз не мога да го разбера и съм сигурен, че той пък не е в състояние да разбере мен. Смята, че се намира дълбоко под земята, стъпил на някаква древна пътека.

— Така е — обади се Айрънбеър. — Той върви по пътя на шамана.

Фишър изсумтя.

— Какво пък знаеш ти за това?

— Достатъчно, за да разбера нещичко — отговори Айрънбеър. — Когато баща ми почина, отново започнах да се интересувам от индианските обичаи. Дори си припомних някои отдавна забравени неща. Въпреки образованието си и многото си пътувания Сингър не мисли точно с понятията на днешния ден. Всъщност дори не разсъждава като съвременен индианец. Израснал е в края на периода, когато още са съществували места, даващи възможност на човека да живее в среда, близка до условията през неолитната епоха. После е заминал да обикаля звездите. Ала част от него никога не се е отделяла от онези дивашки каньони. Освен това е бил шаман — истински. Преди няколко дена е решил умишлено да се върне към тази част от същността си, понеже е мислел, че тя би могла да му помогне. Независимо от всичките години, когато е била потискана, сега тя му оказва силно влияние и отмъстително го завладява отново. Така мисля. Откакто научих за Сингър, чета дискети за навахите през всяка свободна минута тук. Те доста се отличават от останалите индианци, дори от съседите си. Но имат някои общи неща с останалите от нас… а пътуването на шамана често преминава под земята, когато работата стане съвсем напечена.

— „От нас“? — с усмивка попита Мансин.

— Грешка на езика — отвърна Айрънбеър.

— Значи казваш, че този зловещ извънземен звяр преследва един побъркан индианец — заяви Мърси. — А ние току-що научихме, че властите не желаят да тръгнат из каньоните след тях, тъй като мястото е твърде коварно при тези атмосферни условия. Струва ми се, че не можем да направим нищо. Дори да координираме усилията си като групов мозък, звярът май е в състояние да отвърне на удара с ужасяваща сила, а Сингър не може да ни разбере. Може би наистина трябва да се прибираме по домовете си и да ги оставим да се оправят сами.

— Щеше да е по-различно, ако можехме да направим нещо. — Фишър се премести така, че да застане до Айрънбеър. — Започвам да разбирам какво изпитваш към този човек, но какъв смисъл има, дявол да го вземе? Когато си безсилен, се примиряваш.

— Бихме могли да нападнем звяра — меко изрече Айрънбеър.

— Той е адски извънземен — каза Мансин. — Липсва ни ключ към съзнанието му. Просто ще ни прасне и ще ни отхвърли, както направи последния път. Освен това тази работа с груповия мозък изглежда твърде рискована. Всъщност чрез нея не е постигнато много, а кой знае в каква каша може да се забъркаме. По какъвто и начин да анализираме съотношението между цената и ефективността на този метод, излиза, че ползата е незначителна, а рисковете — неизвестни.

Айрънбеър се изправи и се запъти към вратата.

— Да ти пикая на анализа за съотношението между цената и ефективността. — И напусна стаята.

Фишър понечи да го последва, но погледът му срещна Елизабет.

— Остави го — спря го тя. — Прекалено е ядосан. Нали не искаш да се биеш с приятел? В този момент няма какво да му кажеш.

Фишър застина близо до вратата.

— Не успях да установя контакт с него преди, не мога и сега — каза той. — Зная, че е бесен, но… Нещо ме гложди. Имам чувството, че е способен да извърши някоя глупост.

— Като например? — запита Мансин.

— Не зная. Там е работата. Може би по-добре да…

— Ще се поцупи малко — каза Мансин, — а после ще се върне и ще се опита да ни уговори да извършим неизвестно какво. Може би е редно да се съгласим и да направим опит да се свържем със Сингър, като го накараме да се отправи към някое безопасно място, откъдето е възможно да го приберат. Това би могло да даде резултат.

— Имам чувството, че нищо няма да се получи, но това е най-доброто предложение досега. Как ще разберем къде има безопасно място?

Мансин помисли малко, после каза:

— Онзи приятел на Сингър, горският пазач Йелоуклауд, може и да знае. Къде е разпечатката с номера му?

— Айрънбеър я прибра — съобщи Елизабет.

— Няма я на стола му. Нито пък на масата.

— Да не би да мислиш…?

— Айрънбеър, почакай! — мислено излъчи Елизабет. — Готови сме да помогнем! Върни се!

Ала нямаше отговор.

Запътиха се към стълбите.

Никъде в сградата не успяха да намерят Айрънбеър и се досетиха, че е отпътувал с една от транспортните кабини на долния етаж. От „Информация“ научиха номера на Йелоуклауд, но в дома му никой не отговаряше. Чак след половин час, докато се хранеха, някой забеляза, че от стаята на охраната липсва скорострелен автомат.

КАМЕННИ НАДПИСИ

Когато Айрънбеър се озова с транспортната кабина в дома на Йелоуклауд, първото нещо, което привлече и прикова вниманието му, беше пушката в ръцете на другия, насочена към гърдите му от горе-долу два метра.

— Хвърли оръжието, което носиш — нареди Йелоуклауд.

— Готово. Недей да нервничиш. — Айрънбеър пусна автомата на земята. — Защо си насочил това чудо срещу мен?

— Индианец ли си?

— Да.

— Ха’ат’ииш биниинаа йиния?

Айрънбеър поклати глава.

— Не разбирам.

— Не си навахо.

— Никога не съм казвал такова нещо. Всъщност съм сиукс. Но и сиукски не зная. Освен може би няколко думи.

— Ще ти го повторя на английски: защо си дошъл тук?

— Казах ти по телефона. Трябва да намеря Сингър или съществото, което го преследва.

„Мисля си, че може би ти си онзи, който го преследва. По тия краища лесно се крият трупове — особено по това време на годината.“

Айрънбеър почувства как по челото му избива пот, когато прочете мислите на другия.

— Чакай малко — каза той. — Искам да му помогна. Само че историята е дълга, а аз не зная с колко време разполагаме.

Йелоуклауд посочи едно кресло с дулото на пушката си.

— Сядай. Но първо навий килима и го отмести. Мразя да ми цапат нещо, изработено на Двата сиви хълма.

Докато Айрънбеър покорно изпълняваше заповедта, беше насочил всичките си усилия да проучи мозъка на домакина, да проникне отвъд потока на съзнанието. Когато откри онова, което му трябваше, не знаеше дали езикът му няма да се заплете, докато произнася сричките, но все пак опита.

— Какво каза? — попита Йелоуклауд, а цевта на пушката му леко се залюля.

Айрънбеър повтори тайното име на Йелоуклауд.

— Откъде го знаеш? — попита другият.

— Прочетох го в ума ти. Аз съм паранормален. Това е първата причина, поради която ме въвлякоха в тази история.

— Да не си лечител?

— Предполагам, че навремето щях да бъда точно такъв.

Така или иначе събраха група от такива като мен и започнахме да следим съществото, което преследва Сингър. Сега останалите искат да се откажат, но не и аз. Ето защо се нуждая от помощта ти.

Дъждът не спираше. Когато телефонът иззвъня, Йелоуклауд го изключи. След това си приготвиха кафе.

Сега тичаше, устремен сякаш към недрата на земята. Все по-тъмно и по-тъмно. Скоро ще трябва да забави крачка. Светът наоколо бе изчезнал почти напълно, останали бяха само звуците — на вятъра, на водата, на тупащите му като барабан стъпала. Сега бавно. Точно така. Моментът настъпи.

Напред. Имаше нещо сред онези няколко дървета. Не се движеше. Светлина.

Напредваше предпазливо.

Оказа се, че е… Не, грешеше. Невъзможно беше. И все пак тя беше там. Транспортна кабина. Беше сигурен, че правилникът не позволява да се монтират транспортни кабини в каньона.

Приближи се още повече. Несъмнено приличаше на транспортна кабина — там, сред дърветата. Пристъпи и погледна вътре.

Все пак беше странна. Нямаше процеп за карта. Не беше предвидена възможност за набиране на координати. Влезе и я разгледа по-внимателно. Имаше само едно-единствено странно копче на червени и бели петънца. Без да се замисля, протегна показалец и го натисна.

Наметало от дъги се завъртя пред очите му и изчезна. Огледа се. Нищо не се бе променило. Не се беше пренесъл никъде. И все пак…

Бледа светлина заливаше каньона сега, сякаш отгоре светеше пълна луна. Само че луна нямаше.

Отново погледна към кабината и за първи път забеляза табелката отстрани. На нея пишеше „СВЯТ НА ДУХОВЕТЕ“. Сви рамене и се отдалечи. Не личеше да се е променило друго освен светлината.

След около двайсет крачки се извърна и погледна назад. Кабината беше изчезнала. Зад него се извисяваше горичката, лишена от всякакво неестествено присъствие. Вдясно водата блестеше, течението я къдреше на малки вълнички. Падащият върху нея дъжд сякаш се спускаше със забавено движение и приличаше повече на плътна мъгла, отколкото на порой. А следващата проблеснала светкавица изглеждаше като стилизирана фигура, гравирана върху небесната твърд.

Сега пред него ясно се очертаваше пътеката, която трябваше да следва. Стъпи върху нея и докато крачеше, вятърът на пресекулки пееше напътствена песен.

Движеше се бързо и приближаваше завой на каньона. После тръгна по-бавно, тъй като склонът стана по-стръмен и тесен. При една извивка на пътя се спусна към широка козирка, след това отново забърза по своята пътека.

Когато сви зад завоя, забеляза отпред и вдясно от себе си очертанията на човешка фигура, застанала на отсрещния бряг на потока, съвсем в края на издигната ивица земя, която продължаваше под водата. Беше мъж, изглеждаше някак познат и обгърнат от светлина, в която Били забеляза нещо смущаващо.

Приближи се по-бавно, защото мъжът се взираше право в него. За момент не беше сигурен как да се обърне към него, понеже не успяваше да си спомни обстоятелствата, при които се бяха запознали, а и срещата му се струваше странна. После паметта му внезапно се пробуди, но мъжът вече го бе поздравил.

Той спря и отвърна на поздрава.

— Далеч си от дома си — каза сетне, — от мястото, където те срещнах едва завчера — да пасеш овце в планините.

— Вярно е — отвърна мъжът, — защото същата вечер умрях.

Студени тръпки полазиха по гърба на Били.

— Нищо не съм ти сторил — изрече той. — Защо се връщаш да ме тревожиш?

— Не съм се върнал, за да те тревожа. Всъщност изобщо не съм се връщал. Ти сам намери пътя насам. Това променя нещата. Аз няма да ти навредя.

— Не разбирам.

— Казах ти да следваш криволичеща пътека — каза старият певец — и виждам, че си го направил. Много криволичещ е бил пътят ти. Това е добре.

— Не съвсем — отвърна му Били. — Моето чинди продължава да ме следва по петите.

— Твоето чинди свърна надясно вместо наляво — тръгна по лъжливата следа в Каньона на черната скала. За известно време си в безопасност.

— Това все пак е нещо — каза Били. — Може би ще успея да го постигна отново.

— Може би. Но какво точно правиш?

— Следвам диря.

— И тя те доведе до тук. Мислиш ли, че се срещнахме случайно?

— Досещам се, че не. Ти знаеш ли защо се срещнахме?

— Зная само, че бих искал да те науча на една стара песен, даваща сила.

— Чудесно. Ще приема всякаква помощ, която мога да получа. — Били хвърли поглед назад към пътя. — Макар да се надявам все пак, че тя не е прекалено дълга.

— Не е — отговори старият певец. — Сега слушай внимателно, защото мога да ти я изпея само три пъти. След четвъртото изпяване започва да действа.

— Разбирам.

— Много добре. Ето я и песента…

Старецът започна да пее песен за викане на Икне’ецо, която Били чу, разбра и научи до третото изпяване. След като певецът свърши, той му благодари, а после попита:

— Кога трябва да използвам тази песен?

— Ще разбереш — отвърна старецът. — Следвай своя криволичещ път.

Били се сбогува с него и продължи по северния склон. Помисли дали да не погледне назад, но този път се въздържа. Вървеше през искрящия каньон, образи от други светове и преживявания в различни градове изплуваха и се сливаха с картините наоколо, докато на това място сякаш целият му живот започна да се разтапя и да се смесва в едно цяло. Но и всички натрупани чувства също се завъртяха в обща вихрушка и емоционален бял шум обгради Били.

Мина покрай множество изправени камъни, всеки от които като че ли имаше собствено лице с отворена уста, пееща песните на вятъра. Всички бяха неподвижни, но от далечния край на групата нещо се отдели, излезе от тълпата и се приближи.

Беше мъж, много познат мъж, който с усмивка се облегна на последния вятърен певец. Беше облечен по последна мода, имаше стилно подстригана коса и ръце с добре поддържан маникюр.

— Здравей, Били. — Каза го на английски. Гласът беше неговият.

Тогава осъзна, че това е самият той — такъв, какъвто щеше да стане, ако не се бе върнал на това място.

— Прав си. Аз съм твоята сянка — каза другият. — Аз съм онази твоя част, която ти реши да пренебрегнеш, да отхвърлиш, когато избра да се върнеш към индианското наметало, защото се страхуваше да бъдеш мен.

— Щеше ли да ми харесва, ако бях теб?

Мъжът сви рамене.

— Така мисля. Време и случайност — това е всичко. С Дора в крайна сметка щяхте да се преместите в някой голям град, след като за собствено удовлетворение ти докажеше колко свободен си станал. Пое риска на случайността и се провали. Ако беше успял, щеше да тръгнеш в моята посока. Време и случайност. Разстояние от двайсет сантиметра. Животът се определя от подобни неща.

— Значи според теб излиза, че дори да бях доказал колко съм освободен, пак нямаше да съм истински свободен?

— Какво означава да си свободен? — Около главата на другия заигра слаба зелена светлинка. — Предполагам, да пребродиш всички верни пътеки. А ти сам се ограничи. Аз съм път, важен път, по който ти не тръгна. Можех да бъда част от тебе, спасителна част, но ти ме отблъсна, защото се гордееше, че винаги си прав.

Усмихна се отново и Били забеляза, че зъбите му са станали животински.

— Познах те — каза тогава Били. — Ти си моето чинди, моето истинско чинди, нали така?

— Дори да съм — отвърна другият — и ти да ме смяташ за зло, правиш го по съвсем погрешни причини. Аз съм твоята отхвърлена същност. Нито по-добра, нито по-лоша, просто неосъществена. Ти ме призова много отдавна, като избяга от част от себе си. Не можеш да унищожиш нищото.

— Хайде да видим. — И Били вдигна лазерната пушка със скосената цев и натисна спусъка.

Припламналата светлина премина през двойника му без никакво видимо въздействие.

— Не е този начинът да се справиш с мен — отбеляза другият.

— Тогава върви по дяволите! Защо изобщо трябва да се справям с тебе?

— Защото мога да те унищожа.

— Тогава какво чакаш?

— Все още не съм достатъчно силен. Така че продължавай да бягаш, продължавай да затъваш в първичното — колкото по-назад се връщаш, толкова повече ще нараства силата ми. После, когато се срещнем отново… — Другият изведнъж се отпусна на ръце и крака и заприлича на Котката. Единственото му око блестеше. — Независимо от името ми винаги ще бъда твой противник.

Били извади тейзъра и стреля. Устройството потъна в тялото на другия и той отново се превърна в неговия двойник, изправи се и се нахвърли върху него. Метателното устройство и кабелът паднаха на земята и автоматично се пренавиха.

Били замахна с левия си юмрук и като че ли докосна нещо. Двойникът му се строполи. Били се обърна и се затича.

— Точно така, бягай. Дай ми сила! — извика съществото подире му.

Когато се обърна, Били забеляза само слабо зеленикаво сияние близо до мястото, където се намираха вятърните певци. Продължи да се движи все така бързо, докато на следващия завой бледата светлина не изчезна. Гласовете на вятърните певци заглъхнаха. Той пак забави крачка.

Каньонът отново стана по-просторен, потокът се разстилаше по-широк, лееше се по-бавно. На Били му се струваше, че вижда във водите лица — човешки и животински.

От известно време насам усещаше, че го наблюдават внимателно. Това чувство се засилваше и той обхождаше с поглед околността, за да открие източника сред мимолетно мяркащите се фигури в сянката и във водата.

— Котко?

Никакъв отговор, което можеше да означава всичко. Но липсваше и излъчване на тревожни предчувствия. Освен ако не се губеха сред кипежа от емоции.

— Котко? Ако това си ти, да се бием открито. Когато поискаш. Аз съм готов, където и да се намираш.

Мина покрай остра издатина в стената на каньона и разбра, че онова, което долавя, не е присъствието на Котката. Сега вече съзираше странното нещо, което го гледаше, и видът му напълно съответстваше на предизвиканите чувства.

Приличаше на гигантски тотемен стълб. Неговото племе никога не бе издигало тотемни стълбове. Това беше обичайно за народите от северозапада. И все пак този стълб по някакъв странен начин се вписваше в общата картина, макар да не подхождаше на мястото. Извисяваше се внушително, по него бяха издълбани четири лица, а на самия връх имаше като че ли и пето, но неясно. Бяха образите на две жени, едната с груби черти, другата — с фини, и на двама мъже, чернокож и бял. Като изваяно от дим над тях беше надвиснало усмихнато мъжествено лице. Очите на всички бяха вперени в Били и той съзнаваше, че вижда не покрит с резби стълб, а живо същество.

— Били Блакхорс Сингър — обърна се към него глас, който не беше нито мъжки, нито женски.

— Чувам те — отвърна той.

— Трябва да спреш пътуването си тук — рече то.

— Защо? — запита Били.

— Ти изпълни своята мисия. Няма да постигнеш нищо повече, ако продължаваш да бягаш.

— Кои сте вие?

— Ние сме твоите духове пазители. Искаме да те спасим от преследвача ти. Изкатери стената оттук. Чакай на върха. Там след време ще дойдат да те вземат и да те отнесат на безопасно място.

Били отмести поглед от кулата на духовете и се вторачи в земята под краката си и в пътя пред себе си.

— Но аз продължавам да виждам как следата ме води по-нататък в този каньон — изрече накрая той. — Не бива да я изоставям тук.

— Това е лъжлива следа.

— Не е — каза той. — В едно съм сигурен: трябва да вървя по нея докрай.

— В тази посока се намира смъртта.

Той отново помълча известно време. После каза:

— И все пак трябва да вървя натам. Някои неща са по-важни от останалите. Дори от смъртта.

— Кои са тези неща? Защо трябва да вървиш по тази диря?

Той си пое дълбоко въздух — и пак, и пак — и продължи да се взира в земята, сякаш за първи път се замисляше над това.

— Очаквам себе си в края й — най-сетне отговори той, — както е редно. Ако не вървя по тази следа, ще ме застигне друг вид смърт. — И добави: — Според мен по-лош.

— Ако продължиш, вероятно няма да сме в състояние да ти помогнем.

— В такъв случай така е било отредено — каза Били. — Благодаря ви, че направихте опит.

— Чуваме те — произнесе тотемът, докато потъваше в земята и лицата едно след друго се плъзгаха под камъка и се губеха от поглед, докато остана само последното, замъгленото, което се задържа за миг и сякаш му се усмихваше.

— Рискувай тогава — като че ли прошепна то и после също изчезна.

Били потърка очи, но нищо не се промени. И продължи нататък.

отпътуваме фра тплаца км водите нсещи се нататъ дървот с глава отгоре ипристигаме сега до всеки където петима вече четирима отделноотделно кон върху планина призрчни успяхме да се прнесем към телесенстълб като дълготеча вода да посетим няколко залива и места в нашитесобствени глави където да разберем сестри на небето стари мъже под земята докато напред следите на койот отгоре сянка на черна птица и първият брат в потира на мозъците част от отделноотделнокапкапкапан

— Господи! — въздъхна Елизабет, докато отново се отпускаше в креслото.

Алекс Мансин наля чаша вода и я пресуши на един дъх.

— Да-а-а. — Фишър масажираше слепоочията си.

Мърси Спендър се закашля така, че успя да спре едва след близо половин минута.

— Сега какво? — меко попита Фишър.

Мансин поклати глава.

— Не зная.

— Айрънбеър се оказа прав. Той смята, че се намира в друг свят — каза Елизабет. — Не сме в състояние да го стреснем.

— Плюя на това — отвърна Фишър. — Опитахме и успяхме да го достигнем, макар той да ни възприе като тотем. Друго ме тормози и вие го знаете.

— Той беше там — каза Мърси — духом.

— Хайде някой да се обади в болницата и да провери дали Сандс действително е мъртъв — предложи Фишър.

— Според мен просто е невъзможно да са сгрешили, Чарлс — отговори Елизабет. — Но Мърси е права. По някакъв начин той беше с нас и ми се струва, че сякаш все още е някъде наблизо.

— Точно така — потвърди Мърси. — Той е тук.

— Не е необходима хипотезата за духовете, за да си обясним онова, което според мен се случи — заяви накрая Мансин.

— Какво искаш да кажеш? — попита Елизабет.

— Всичко опира до спомена за това, как умря той. Ние всички бяхме заедно и действахме като единната общност, която твърде малко разбираме. Мисля, че травмата, причинена от смъртта му, е послужила за създаване на нещо като холозапис на мозъка му в нашето по-широко съзнание. Ако сме отделени един от друг както сега, тя отслабва, но всеки от нас носи някакъв неин по-блед вариант и може би поради тази причина сега изпитваме това усещане за неговото присъствие. Когато преди малко възстановихме общността, повторното комбиниране на запечатаните в паметта ни следи се оказа достатъчно, за да се изгради завършено функциониращо копие на мозъка му такъв, какъвто беше.

— Смяташ, че Сандс е особен вид спомен, който се появява, когато сме в онова състояние? — поиска да уточни Елизабет. — Как мислиш, ще избледнее ли с времето?

— Кой би могъл да каже?

— И какво ще правим сега? — запита Фишър.

— Постоянно ще проверяваме къде е Сингър, предполагам — отговори Мансин, — и ще го приканим отново да се изкатери на някое удобно място, откъдето да го приберат.

— Той просто ще продължи да отказва. Видяхте колко непоклатима е тази негова умствена настройка.

— Вероятно. Освен ако не се случи нещо, което да я промени. Но аз си мисля за някои от нещата, които Айрънбеър каза. Сингър трябва да има шанс и май ние сме единствените, които можем да му го предоставим.

— Съгласен съм. Струва ми се достатъчно безопасно. Само не искайте от мене отново да се впусна след онзи извънземен звяр. Веднъж ми стига.

— Аз самият не изгарям от желание да се докосна втори път до него.

— Ами Айрънбеър?

— Какво Айрънбеър?

— Не е ли редно да опитаме да установим връзка с него и да го известим какво правим?

— Каква полза? Той е луд. Просто ще прекъсне контакта. Да ни се обади, когато е готов.

— Никак не ми се иска да извърши някоя глупост.

— Като например?

— Например да тръгне да преследва онова чудовище и да го открие.

Мансин кимна.

— Може би си прав. Продължавам да мисля, че няма да ни послуша, но…

— Възможно е да послуша мен — каза Фишър, — ала не съм сигурен, че ще успея да се свържа с него от такова разстояние.

— Защо не проверим къде е най-близката до онзи каньон транспортна кабина и не отидем там? — обади се Елизабет.

— Навярно това ще улесни нещата.

— В индианските резервати не избягваха ли алкохола? — попита Мърси.

— Да се обадим на Тедърс и да си събираме багажа. Ще се срещнем тук след петнайсет минути — предложи Фишър. — Уолтър също смята, че идеята е добра — каза Мърси.

— Оставих го тук, долу. — Йелоуклауд сочеше с пръст по картата и Айрънбеър кимна, взрян в очертанията на дългите, разпрострени в различни посоки каньони.

Поройният дъжд премина в суграшица и барабанеше по спрялата близо до ръба на каньона кола на въздушна възглавница, в която седяха. Айрънбеър инстинктивно вдигна яката на взетото на заем яке. Съвсем по мярка му беше. „Имам късмет, че носим еднакъв размер“ — помисли си той.

— Наблюдавах го известно време — продължи Йелоуклауд, — за да се уверя, че ще стигне долу без проблеми. Успя и видях как се отправи на изток. — Пръстът му се плъзна по картата и спря. — Тук, на това място — добави той, — би могъл да свие надясно в Каньона на черната скала или да продължи в самия Каньон дел муерто. Ти как мислиш?

— Аз ли? Откъде да знам?

— Ти си магьосник. Не можеш ли да подържиш една пръчка над картата или нещо подобно и така да разбереш?

Айрънбеър проучи картата по-внимателно.

— Не съвсем — отвърна той. — Чувствам, че е някъде там, долу. Но за мен скалната стена си е само скална стена, независимо дали я виждам с неговите или със собствените си очи. Все пак… — той прокара показалеца си по картата — смятам, че е продължил по Дел муерто. Нужно му е било огромно пространство, а ми се струва, че от Черната скала няма изход.

— Добре, добре. И аз мисля, че е тръгнал по този път. Бих казал, че нарочно реши да слезе на това място. Обзалагам се, че оставените на разклонението следи подвеждат. — Йелоуклауд сгъна картата, изключи светлината в купето и запали двигателя. — След като и двамата сме на едно мнение — завъртя волана той, — на бас, че ще успея да спестя малко време. На бас, че ако се отправим право нагоре по ръба, покрай онова разклонение и се спуснем в Дел муерто, ще открием следите му покрай една от стените.

— Май ще стане тъмничко.

— Имам очила за нощно виждане и мощен прожектор. И двете покриват целия спектър.

— Можеш ли да определиш на какво разстояние евентуално се намира от мястото, където си го оставил, и с каква скорост се движи?

— Обзалагам се, че преценката ми ще е доста точна. Само че сега не искам да налетим точно на него.

— Защо?

— Ако нещо го преследва, той ще е склонен да стреля по всичко, което забележи да се приближава.

— Тук си прав.

— Така че ще заобиколим надолу покрай Пещерата на многото пуйки и Пещерата на синия бик — точно преди каньонът да се разшири. По-лесно ще открием следата в по-тясно пространство. После няма да обръщаме внимание на всякаквите там лъжливи дири, които водят към Каньона на двойната пътека, и ще тръгнем след Били.

Ветровете брулеха малката кола, която с мъка се движеше почти без път през обширната открита местност, като непрекъснато правеше завои, за да избягва големите камъни и прекалено стръмните падинки.

— … и тогава смятам просто да му осигурим допълнителна огнева мощ.

— Бих искал да се опитам да го убедя да се откаже от това начинание.

Йелоуклауд се изсмя.

— Как ли пък не. Да те видя как ще го направиш.

Айрънбеър проучи мислите му и разбра какво е мнението му за Сингър.

— Е, добре тогава — предаде се той. — В Периферния патрул поне се научих да стрелям.

— Ти си служил в п-п-патрула? За малко и аз да постъпя там.

— И защо не го направи?

— Боях се, че на небето ще ме хване клаустрофобия в тия бирени кутии. Обичам да гледам широки пространства.

Докато пътуваха в мрака, известно време мълчаха, а наоколо им се мяркаха смътни очертания, в светлините на предните фарове се въртяха снежинки, превръщаха се в дъждовни капки, после — отново в снежинки.

След известно време Йелоуклауд заговори:

— Та ти казваш, че онова нещо, което го преследва, е умно като човек, а?

— В известен смисъл да. Може би по-умно.

— Но въпреки това предимството пак може да е на страната на Били. Навярно ще побеснее, като ни види.

— Този звяр го е преследвал по целия свят. Той е създаден да убива и мрази Сингър.

— Дори Кит Карсън се е страхувал да ходи в тези каньони, за да преследва навахите. Трябвало е да чака до средата на зимата, за да ни изтощи от глад и да ни принуди да излезем.

— Защо се е страхувал?

— Това място е идеално за устройване на засади. Всеки, който познава пътищата долу, би могъл да спре превъзхождащи го войски, дори да ги унищожи.

— Звярът умее да чете мисли.

— Значи е разбрал, че някъде пред него има човек, който чака да го убие. Не е необходимо да притежаваш способност да четеш мисли, за да ти е ясно това. И ако продължи преследването, точно така ще стане.

— Той може да променя формата си.

— Въпреки това трябва да се движи, за да върви напред. И по този начин се превръща в мишена. Сега Били е въоръжен. На звяра няма да му е толкова лесно, колкото май си мислиш.

— В такъв случай защо реши да дойдеш?

— Не обичам чужди твари да преследват навахо в собствените ни земи. Освен това не можех да позволя на сиукс да изпрати първия изстрел срещу онова нещо.

„Без Йелоуклауд тук от мен нямаше да има голяма полза — каза си Айрънбеър. — Дори местните дечица навярно знаят по-добре как да се оправят из тази местност, да проследяват дири, да ловуват, да оцеляват. Аз съм пълен глупак, след като физически се забърках в цялата тая история. Единствените ми познания за живота на индианците идват от Аляска, пък се и отнасят за време отпреди много години. Какво тогава правя тук? Непрекъснато си повтарям, че Сингър ми харесва, но защо? Защото е бил един вид герой? Не мисля, че това е истинската причина. Според мен ми допада, защото е старомоден индианец и защото баща ми може би е бил като него. Поне аз си го представям така. Дали тук не се опитвам да изкупя вината си? Може и да е така. А и в цялата ми музика звучат индиански ритми…“

Колата забави ход, провря се под една надвиснала скала и спря. Снегът отново се бе превърнал в дъжд, който тук само ръмеше — бавно падащи студени капки.

— Стигнахме ли? — попита Айрънбеър.

— Почти — отвърна Йелоуклауд. — Оттук надолу е лесно. Е, сравнително лесно. Чакай да взема очилата и прожектора и ще те водя.

Слязоха от колата, взеха малки раници и преметнаха през рамо оръжието си. Йелоуклауд насочи светлината на прожектора си към каньона.

— Следвай ме — обърна се той към Айрънбеър. — Преди няколко години тук скалите се свлякоха. Получи се нещо като пътека. Щом стигнем на дъното, ще се окажем по на завет.

Айрънбеър закрачи след него и двамата се приближиха до ръба на каньона. Долната му част не се виждаше, а скалите отпред изглеждаха назъбени и хлъзгави. Магът не каза нищо и скоро започнаха спускането. Йелоуклауд местеше прожектора си, за да осветява пътя пред тях.

Докато се спускаха, дъждът намаля, а приблизително на половината разстояние се озоваха изцяло под укритието на стената и той вече не стигаше до тях. Скалите станаха по-сухи и те ускориха темпото. Айрънбеър се вслушваше във воя на вятъра и в шума на дъжда.

Придвижваше се от скала на скала и след известно време започна да се пита дали наистина има дъно. Взе да му се струва, че вървят надолу цяла вечности че цялото останало време ще бъде запълнено единствено с безкрайно повтарящи се движения на вкопчване в канарите и навеждане. Тогава чу Йелоуклауд да се провиква:

— Ето че стигнахме!

Скоро след това установи, че се намира на дъното на каньона сред изкривени и плуващи под светлината на прожектора скални форми.

— Не мърдай за минутка — нареди Йелоуклауд. — Не искам да объркаме следите. — После попита: — Можеш ли да използваш онзи свой номер и да разбереш дали наблизо има някой?

— Като че ли няма — отвърна след няколко секунди Айрънбеър.

— Чудесно. Смятам тук за известно време да си служа с нормална светлина. Ти се настани удобно, докато видя какво мога да открия.

През следващите минути Айрънбеър наблюдаваше как Йелоуклауд мести бавно прожектора, изследва земята, като се отдалечава все повече, движи се отляво надясно и обратно. Най-сетне спря. Изправи се. Махна на Айрънбеър да се приближи и индианецът закрачи напред.

— Откри ли нещо? — попита той, когато стигна до Йелоуклауд.

— Минал е оттук — отвърна Йелоуклауд. — Виждаш ли?

Айрънбеър разгледа земята и кимна. Не забеляза нищо, но прочете в мозъка на другия, че той е разпознал следите.

— Преди колко време е бил тук?

— Не мога да кажа със сигурност. Всъщност няма голямо значение. Да тръгваме.

Вървяха почти четвърт час в мълчание, преди Айрънбеър да реши да попита:

— Забеляза ли някакви следи от преследвача му?

— Никакви. Тук-там се виждат само няколко кучешки дири. От разказа ти за звяра излиза, че не би могъл да има подобни размери.

— Не. Много по-едър е.

Йелоуклауд не се подведе по лъжливите следи в Каньона на двойната пътека и продължи на североизток към основния пролом.

Имаше нещо хипнотизиращо в равномерния вървеж, в изникващата от мрака пътека сред скали, локви, кал и храсти. Студът не беше толкова режещ, колкото можеше да се очаква, тъй като вятърът бе отслабнал, но Айрънбеър започна да усеща как се вкочанява — по-скоро по психологически причини. Водите покрай тях се плискаха и бълбукаха. Ръцете му се движеха, а краката пристъпваха почти автоматично.

— … Да, да, да, да, да, да, да…

Вятърът сякаш му говореше, сякаш от дълго време го унасяше с думи, изпълнени с покой сред монотонните движения.

— … Унеси се, унеси се, унеси се, унеси се. Да, почини, да, почини, нинини, нинини, нинини…

Изведнъж осъзна, че това не е само от вятъра и от ритъма на движението. Имаше някой…

— Да. Да.

Сила. Мрак. Смърт. Беше зад гърба му. Нещото. Звярът. Приближаваше.

— Да. Да.

И вече не можеше да направи нищо. Дори не можеше да забави крачка, камо ли да се отклони от пътя. Съществото го беше завладяло изцяло и така умело го контролираше, че той не бе почувствал дори намек за присъствието му. Чак досега, когато беше вече твърде късно.

— Да. Да, сине на градовете. Изглеждаш различен от другия, но и двамата препречвате пътя ми. Продължавайте да вървите. Скоро ще ви хвана. И тогава няма да има значение.

Айрънбеър отново се опита да свърне встрани, но мускулите отказваха да му се подчиняват. Готвеше се да проникне в мозъка на Йелоуклауд, за да разбере дали той вече е разбрал състоянието му. Някъде отзад създанието осъществяваше някакъв телепатичен контрол над нервната му система. Не можеше да каже дали чете и мислите му. Може би. А може би не. Айрънбеър искаше да запази в тайна от тази твар собствените си телепатични способности, ако изобщо бе възможно. Не, не знаеше със сигурност. Ала чувстваше…

Зад гърба си чу шум. Приличаше на грохота на отронен търкалящ се камък. Айрънбеър беше наясно, че ако в следващите няколко минути не се освободи, нищо от онова, което чувства, вече нямаше да има значение. За него всичко щеше да свърши. Без остатък. Звярът, който Сингър наричаше Котка, почти го застигаше…

Краката му продължиха да извършват забавени, равномерни движения. Опита да си представи Котката, но не успя. Злобна сянка с гъвкави движения… огромно око, което се носи плавно като луна… Образите се появяваха и изчезваха. Нито един като че ли не съответстваше напълно на приближаващия звяр — могъщ, безстрашен…

Безстрашен?

Един образ изскочи в съзнанието му, съпроводен с въпрос: колко силно е впечатлението, което той може да проектира в мозъка? Фишър с лекота беше в състояние да създава илюзии, които трудно се различаваха от действителността. Би ли могъл той, Айрънбеър, да успее да се спаси с част от тази правдоподобност, ако я подкрепи с всичко, което притежава? Вероятно само колкото да обърка звяра, не повече.

Всъщност възникването на идеята и усилието за приложението й се извършиха едновременно. Размишлението протече заедно с действието — рефлекторен навик на част от същността му.

Пясъчната ивица, през която току-що бе минал… Проектира нейното изригване и блестящата триъгълна фигура, която внезапно се извиси и се хвърли напред в стремежа си да обгърне своя преследвач…

— Крел! Крел! — изпрати той мисълта, съсредоточен върху постигането на съвършено изображение.

Остана на място, почувствал вълните на паника откъм гърба си, осъзнал, че пак контролира собствените си движения; осъзна и че Йелоуклауд е спрял.

— Крел! — Но дори когато укрепваше образа с всички чувства на заплаха и ужас, с които току-що се бе запознал, дори когато сваляше скорострелния автомат от рамото си и го хващаше здраво в ръце, беше наясно, че макар вече напълно да владее движенията си, изпитва страх да се обърне и да се изправи лице в лице със съществото, което стоеше зад него.

Гърмежът от оръжието на Йелоуклауд разсея обхваналата го парализа. Той се извъртя стремително с готов за стрелба автомат.

В светлината на прожектора на Йелоуклауд Котката вече не беше изправена, отпускаше се на земята, а онова ужасно око сякаш го фиксираше, гореше, пронизваше.

Натисна спусъка, започна да движи оръжието и от очертаната линия на земята пред звяра излетяха кал и чакъл.

Йелоуклауд стреля отново, Котката подскочи и се хвърли напред. Айрънбеър вдигна дулото на своето оръжие и даде нова серия изстрели. Тя нашари с разкривена ивица шията и плешката на Котката.

И после настъпи пълна тишина и мрак, сред които почувства как тялото на Котката се удря в неговото.

Седяха или лежаха в хотел „Гръмотевична птица“ недалеч от устията на каньоните. Но все едно всички бяха в една стая, тъй като стените не пречеха на разговора им.

— Е? — попита Елизабет. — Какво научи?

— Смятам да опитам отново — отвърна Фишър. — Почакай няколко минути.

— Доста време ти отне — обади се Мансин.

— Нали знаеш, че понякога стават засечки — мозъкът е в необичайно състояние и в него се прониква трудно.

— Нещо не е наред — отсъди Мансин. — И аз се опитвам от известно време.

— Може би сме твърде закъснели — намеси се Мърси.

— Не ставай смешна!

— Просто се опитвам да бъда реалистка.

— Свързах се с дома на Йелоуклауд, докато се мъчехте да установите контакт — обади се Елизабет. — Жена му ми съобщи, че преди известно време той и Айрънбеър са тръгнали заедно. Отишли са към каньоните, каза тя.

— По следите на Сингър ли? — попита Мансин.

— Не пожела да каже нищо повече. Но каква друга причина би могло да има?

— Наистина.

— Ще опитам отново — каза Фишър.

— Почакай — спря го Елизабет.

— Защо?

— Сам не успяваш да постигнеш нищо.

— Искаш да кажеш, че трябва отново да се обединим и тогава да опитаме, така ли?

— Защо не? Нали затова сме тук. Да работим заедно.

— Мислиш ли, че Сандс?… — започна Мансин.

— Вероятно — отвърна Елизабет.

— Така е — каза Мърси. — Но той няма да ни навреди.

— Е, права си да изтъкваш защо сме тук — обърна се Мансин към Елизабет.

— А ако не успеем да открием Джими? — попита Фишър. — Какво ще правим тогава?

— Ще опитаме отново със Сингър — отговори Елизабет. — Може би този път ще ни послуша.

Вървиш. Сред сребристочерния пейзаж. Сега забави стъпки. Остави подвеждащи следи. Сякаш очакваш засада иззад тези скали. Заличи дирите от следващите трийсетина метра с клонка от храст. Добре. Продължавай. Пътят е чист. Обсипан е със смътно различими червени и бели петънца. Вървиш. Отражението на небесната мълния се изкривява в огледалото на водите. Отново слабо думкане на барабани. Вятърът непрестанно бучи между скосените стени.

Тук дребните капчици дъжд покриват лицето като със стъклена маска, миглите са призми, които разлагат светлините — те изпълняват геометричните фигури на своя танц в цветовете на спектъра, слети в дъги. Избърши лице. Сенките отскачат назад. Усмивката на Койота чезне зад светлината и мрака. Тук прекоси сред летящите пръски. Следвай краката си, все едно накъде води следата. Заобиколи. Още веднъж. Безмълвни маскирани танцьори сред сенките. Далеч-далеч назад — слаба зелена светлинка. Защо поглеждаш назад? Обръщането обвързва. Сега се изкачи. Спусни се отново. След малко каньонът става по-тесен, после отново се разширява. Многооко създание е седнало на висока скална козирка, но не помръдва. Може би е замръзнало или просто наблюдава. По-високо зазвучават ударите на барабана. Движиш се в ритъм с тях. Огън в издълбан камък. Йей от дъжд се вие като мост от висините до долу. Птичи следи зад луноподобна стена. Конска бедрена кост. Празен хоган. Полуизгорял дънер. Докосни слюдата, която блести като цветен прашец. Спомни си песента, която старецът…

— … Сингър.

Слабо, слабо. Вятърът или ехото му. Уморена дума на уморен дъх.

— Били Блакхорс…

Сега пак от онова скалисто място.

— Усещам те, следотърсачо — там някъде горе…

Има нещо. Нещо, което той трябва да помни. Това пътуване. За да върви по своята пътека. Въпреки всичко.

— Приятелите ти не ме спряха. Аз все пак ще дойда, ловецо.

Призрачното ехо на вятъра. Думи в главата му. Може би стари приятели. Познати.

— Защо не ми отговаряш? Думите не издават нищо.

Котка призрак, подобие на чинди. Тя е. Котката.

— Тук съм, Котко.

— И аз те следвам.

— Знам.

— Добро място си избрал.

— То ме избра.

— Няма значение. По-добро е от градовете.

Били спря, за да остави повече следи в калта, да създаде впечатление, че на това място може би е устроена още една засада.

— Идвам. Не можеш да бягаш вечно.

— Само дотам, докъдето трябва. Ти си ранена…

— Да. Но раната не е достатъчно сериозна, за да ме спре. Ще се срещнем.

— Разбира се.

— Усещам, че си станал по-силен отпреди.

— Може би.

— Който и от нас да победи, това е най-добрият изход. И двамата сме последните от своята порода. Какво друго ни остава?

— Не знам.

— Тази страна е особена. Не разбирам всичко, което става в нея.

— Нито пък аз.

— Скоро ще се срещнем, стари противнико. Доволен ли си, че побягна?

Били вложи всички сили в опита си да обмисли този въпрос.

— Да — отговори най-сетне.

Помисли си за песента, но осъзна, че още не е дошло времето да я запее. В каньона изтрещя гръмотевица.

— Променил си се, ловецо, от последния път, когато си говорихме така откровено.

— Сега зная къде отивам, Котко.

— Побързай тогава. Може би съм по-близо, отколкото си мислиш.

— Внимавай със сенките. Може би разстоянието между нас е още по-малко, отколкото си представяш.

Мълчание. Пред него се разкрива голямото разширение и ясна гледка към далечината. Той спря, изведнъж объркан от възможността да вижда на огромно разстояние. Следата му приличаше на панделка, водеше напред и още напред, после завиваше нагоре. Не му беше ясно какъв е смисълът на всичко това, но нямаше значение. Побягна с бързи равномерни крачки. Високо горе в тъмнината се чу крясък на птица.

Тича. Вятърът и шумът на водите сега са част от биенето на барабаните. Пътеката става все по-ясна и по-ясна. Вече е кървавочервена и сякаш посипана с ледени снежинки.

Земята като че ли се разтресе и някакво подобие на кула от дим се извиси пред него встрани от следата. Стълбът промени цветовете си, сгъсти се в плетеница, докато се издигаше, и в него се появиха пет подвижни лица. Той разпозна своите духове пазители.

— Били, дойдохме да те помолим отново — казаха те в един глас. — Опасността нараства. Трябва да изоставиш следата, да напуснеш каньона. Бързо. Трябва да отидеш там, където ще те посрещнат и ще те отведат на безопасно място.

— Не мога да изоставя следата сега — отвърна той. — Прекалено е късно. Моят враг приближава. Пътят пред мен е ясен. Благодаря ви още веднъж. Но вече нямам избор.

— Човек винаги има избор.

— В такъв случай аз съм направил своя.

Димното творение се разнесе, докато той минаваше покрай него.

Сега видя къде, изглежда, свършваше следата и когато осъзна към какво ще го отведе, усети, че го обзема смътен атавистичен страх. Дирята навлизаше в Пещерата на мумиите, древен дом на мъртвите високо горе в стената на каньона.

Докато вървеше напред, руината във високо разположената ниша сякаш растеше пред очите му. За малко повече от миг зелена светлина заигра зад един от прозорците. И после вятърът притихна, за да забушува отново. Това се повтори пак, после пак.

Долиташе шум, сякаш високо в небето плющеше огромно платно. Той не откъсваше очи от мястото, към което бе тръгнал, и все така не се отклоняваше от следата към подножието на стената. А докато тичаше, шумът се усилваше, приближаваше. Накрая като че ли загърмя точно над главата му и той усещаше как всеки такт се забива в тялото му. И тогава горе във въздуха го изпревари тъмна фигура.

Когато вдигна очи, съзря спускаща се огромна птица, устремена към върха на скалната стена високо над Пещерата на мумиите. Той забави крачка, когато наближи подножието на стената, и стигна до чакълестия склон. И докато съзерцаваше черното създание, вече кацнало и вторачило поглед надолу, разбра, че пред него е Хааш’еешджини, Черния бог, Господаря на лова. Бързо отклони поглед, но преди това срещна безжалостния взор на едно жълто око, фиксирано в него.

„Трябва ли да сложа край на всичко това под твоя втренчен поглед, Мрачни? — зачуди се той. — Та аз съм едновременно ловецът и плячката. На чия страна заставаш при това положение?“

Изкачи се по склона, а погледът му следеше дирята, която вървеше вертикално нагоре към скритата в нишата руина. Да, това наистина изглеждаше най-лекият маршрут…

Стигна до стената, стъпи върху първата издатинка, улови се за горната скала и започна да се катери.

Катереше се. По-бавно там, където беше по-хлъзгаво. Странно пощипване в дланите, когато се заизкачва по-нагоре. Както онзи път…

Не. Спря. Самият той беше част от лова. Но това означаваше и част от миналото. Да не мисли. Да се изкачва. Да ловува. Важна е позицията. Този урок идва с паметта. Сега да намери удобната позиция. Катереше се, без да поглежда към тъмната сянка високо горе, без да навежда глава. Още малко.

Още малко и щеше да влезе в дома на смъртта и да чака своя преследвач. Бягството отиваше към своя край. Да побърза. Важно е да бъде там горе, скрит, когато Котката пристигне. Влажна скала. Да се вкопчи здраво в нея.

Поглед нагоре. Да. Вече се вижда. Още малко. Внимателно. Да се изтегли. Готово.

След няколко минути се добра до една козирка, придвижи се вляво. Хвана се отново за скалата. Пак нагоре.

Почти лазеше. Сега е добре. Да се изправи отново. Да се доближи до стената. Да влезе. Няма зелена светлина. Над стената…

Мина по задната част на стената, като надничаше през пролуките към дъното на каньона. Нищо. Още не се виждаше нищо. Да продължава да върви. Онази голяма дупка…

Добре. Да спре. Да свали оръжието от рамото си. Да го провери. Да го постави върху козирката. Да чака.

Нищо. Все още нищо. Мястото беше влажно и пълно с каменни отломки. Погледът му обходи откритите пространства отпред, целият простор беше слабо осветен от лъчите, проникнали през завесите фосфоресцираща мъгла. Но чакането е работа, за която много го бива. Настани се, опрял гръб о каменен блок, вперил поглед в каньона, с ръка върху оръжието.

Измина почти час, без нещо да се промени в картината пред него.

И тогава далече вляво и напред се появи сянка, която съвсем бавно се промъкваше покрай стената. Пълзенето й беше едва доловимо и той изведнъж разбра, че няма кой да я хвърля.

Вдигна автомата — мерникът беше прост — и се прицели право в сянката. После се замисли за точността на изстрела и отново свали оръжието. Твърде далече. Ако сянката действително беше Котката, не искаше да рискува и да не я улучи, а само да издаде позицията си.

Сянката спря. Разля се във формата на скала и дълго време остана неподвижна. Той беше почти готов да повярва, че всичко е просто игра на светлосенки. Почти. Прицели се в скалата и задържа мерника така.

— Някъде тук си, Били. Усещам те.

Той не отговори.

— Където и да си, скоро ще съм при теб.

Дали да рискува и в крайна сметка да стреля, зачуди се той. На Котката щеше да й трябва известно време, за да приеме по-подвижна форма. Несъмнено дотогава щеше да има поне няколко благоприятни възможности…

Отново движение. Скалата помръдна, удължи се, отново промени формата си, докато се плъзгаше покрай стената.

— Страдай, следотърсача. Съдено ти е да умреш. Първият ти изстрел ще те издаде и аз ще се изплъзна от всички следващи. Ще ме видиш тогава, когато съм готова да се появя пред погледа ти, и чак тогава ще стреляш.

Движението се поднови с плъзгане към истинска скала под надвиснала грамадна издатина. Сред аморфната структура се провидя блясъкът на окото на Котката, започнаха да се оформят лапите й.

Били прехапа устна, когато си спомни как беше видял един торглиндски метаморф да тича по почти вертикална стена на родната си планета. Тогава беше натиснал спусъка и не беше улучил.

Котката замръзна за част от секундата, когато високо над главата й проблесна изстрелът, после започна да се движи по-бавно, отколкото Били бе очаквал, което го заблуди, че звярът наистина е ранен. Котката отскочи назад към редица от камъни по-близо до стената. След това погледна нагоре, осъзна грешката си, събра лапи под себе и се хвърли напред. Но късно.

Отцепилата се при изстрела огромна канара се изтърколи по стената и срути издатината, под която се готвеше за скок Котката. Лапите й вече се бяха оттласнали от земята, но въпреки това скалата се сгромоляса върху нея.

— Ловецо! Мисля… че ти победи…

Били стреля отново. Този път засипа с огън земята на десет метра вдясно от падналата скала. Премести дулото леко вляво и отново натисна спусъка. Сега експлозията разтърси върха на купчината камъни.

Стори му се, че видя широка предна лапа да се протяга в горния край на каменната грамада. Но от това разстояние не можеше да е сигурен.

Потрепване ли беше това?

Стреля отново и взриви центъра на купчината скални отломъци.

Из целия каньон се разнесе мощен грак. Отново се чу онова плющене — този път бавно. Били вдигна поглед нагоре и зърна черната сянка да отлита надясно.

— Свърши се — запя той, опрял глава на ръката си — и моята благодарност се издига като дим…

Думите се носеха бавно, докато погледът му обхождаше дъното на каньона. После челото му се набърчи. Стана. Наведе се напред, взря се по-внимателно.

— Защо? — попита на глас.

Но никой не отговори.

Следата, по която бе вървял, не свършваше на това място. Неизвестно защо бе пропуснал да я забележи преди. Тя продължаваше надясно, извиваше и се губеше от погледа зад стената на каньона, като вероятно продължаваше към по-далечния край на местността.

Били метна оръжието си на рамо и оправи раницата. Не му беше ясно какво означава това, но щеше да продължи.

Върна се на мястото, откъдето се бе изкачил, и започна да се спуска.

Рамото го болеше. Освен това дъждът се сипеше върху лицето му, един камък го бодеше в гърба. Известно време не чувстваше нищо друго и чак после осъзна, че тези усещания означават едно: жив е.

Айрънбеър отвори очи. Прожекторът на Йелоуклауд лежеше наблизо и осветяваше един сипей.

Извърна глава и видя самия Йелоуклауд. Той седеше, облегнал гръб на един камък, изпружил крака пред себе си. С двете си ръце се държеше за лявото бедро.

Айрънбеър вдигна глава, протегна ръка, облегна се на лакът.

— Жив съм. — И седна. — Ти как си?

— Кракът ми е счупен — отвърна Йелоуклауд. — Над коляното.

Айрънбеър стана, отиде до прожектора, вдигна го и пак се обърна към Йелоуклауд.

— Лошо — приближи се той. — Не можеш да се движиш дори на куц крак.

Клекна до него.

— Не знам точно как е най-добре да постъпим — рече той.

— Имаш ли някакво предложение?

— Вече се обадих за помощ. Портафонът ми не е повреден. Ще пристигнат и ще доведат лекар. Ще ме измъкнат оттук на носилка, ако се наложи. Не се тревожи. Ще се оправя.

— Защо все още сме живи?

— Според мен звярът не сметна, че си заслужава да ни убива. За него бяхме просто досадници, от които трябва да се отърве.

— Това показва колко сме важни в действителност, не мислиш ли?

— Не се оплаквам. Слушай, край стената има сухи клонки. Би ли донесъл няколко наръча? Искам да запаля огън.

— Разбира се. — Айрънбеър тръгна да изпълни поръчката. — Чудя се докъде е стигнала онази твар.

— Не можеш ли да разбереш?

— Засега не искам да се доближавам до нея. Тя може да вреди и само с мозъка си.

— Смяташ да тръгнеш след нея ли?

— Стига да измисля начин да я проследя.

Йелоуклауд се усмихна, обърна глава и посочи с брадичка:

— Отправи се натам.

— Аз не съм следотърсач като теб.

— Че не ти и трябва. Онзи звяр е достатъчно тежък и бяга съвсем открито. Нищо работа. Пък и ни най-малко не го е грижа дали някой от нас знае накъде се е запътил. Вземи прожектора. Ще можеш да виждаш отпечатъците.

Айрънбеър донесе наръч съчки и се върна да потърси още. Когато дойде и с втория куп, Йелоуклауд вече беше стъкнал огъня.

— Мога ли да направя още нещо за теб? — попита Айрънбеър.

— Не. Тръгвай спокойно.

Айрънбеър метна оръжието си на рамо и взе прожектора. Когато обходи с лъча каньона, лесно забеляза следите.

— Вземи и това — подаде му Йелоуклауд портафона.

— Добре. Отивам да се опитам още веднъж.

— Може би трябва да се целиш в окото.

— Може би. Довиждане.

— Успех.

Айрънбеър се обърна и тръгна. Водата беше тъмна, говореше на език, който той не разбираше. Пътят беше чист. Следите — огромни.

Върви покрай виещата се стена на каньона. Вятърът пее, поривите му връхлитат като побеснели над ширналия се тук поток и издигат вихрушки от блеснали капки. Другата страна е по-закътана, но червеният път минава близо до тази стена и сега тръгва нагоре. Вълничките сякаш носят скални рисунки. Отпечатъци от лапата на коварната твар. Покрити със скреж кости край следата. Заек. Изгорял хоган, вътре — зелена светлина. Място на смъртта. Да отмести очи. Да побърза напред. Сияние на кристал. Стената е покрита с ивица сняг, пухкав като перце. Следата продължава да криволичи. Дотам, докъдето стига погледът. Кой сега е плячката?

Спира да пийне вода там, където в потока се влива ручей. Изгарящо-ледена вода с вкус на скала и на пръст. Към него се движи пелена от мъгла, а в нея, край южносин пламък, се виждат маскирани танцьори. Земни ритми. Превърнал се е в дим, понесъл се по своя път, безмълвен и безлик, устремен да се слее с мястото, откъдето избликват и пулсират вибрациите на земния танц. И да се изгуби в него.

Бели и меки, поглъщащи всичко звуци — както оттам, където бе тръгнал на лов за онзи гарлет някога, много отдавна…

Танцьори вляво, танцьори вдясно, танцьори, пресичащи пътя му. Дали изобщо го забелязват, така невидим и приличен на дух, когато минава покрай тях по все тъй ярката, все тъй червена пътека, начертана на земята като че с огън и кръв?

Един танцьор се приближава, понесъл нещо, покрито с тъкана кърпа на старинни шарки. Той спира, защото танцьорът с едно движение препречва пътя му и протяга предмета право към него. Свалят покривалото и под него се показват две ръце. Вглежда се в тях. Този белег близо до основата на левия палец… Неговите собствени ръце.

Когато ги разпознава, те се издигат и започват да кръжат пред него, сякаш Били прикрива лицето си с тях. Усеща ги като ръкавици в периферията на аурата си. С тях е одирал кожи на дивеч, сражавал се е, галил е косите на Дора…

Оставя ги да паднат от двете му страни. Хубаво е да си ги върне. Танцьорът се отдалечава. Били се завърта като снежна вихрушка и продължава по своята следа.

Няма време. Сноп сиви клонки изникват изпод земята на склона вдясно, до следата… Спира и наблюдава как цветът им се променя в зелен, как по повърхността им се появяват издатинки, които се превръщат в пъпки. Пъпките се разпукват, листата се разтварят, изправят се, растат. Появяват се бели цветове.

Отминава, поклаща ръце. Отляво приближава друг танцьор с нов предмет.

Били спира, колебае се и поема в ръцете си като дар собствените си стъпала, които поставя под себе си — на мястото им на земята. „Толкова много километри сме извървели заедно…“

Крачи, отново крачи по следата. С ходилата си усеща пулса на земята. Няма време. Нагоре пред него се издигат снежинки. Потокът е сменил посоката на течението си. Кръвта се влива отново в ранената сърна, която лежи неподвижно на пътя му. Тя скача, изправя се на копитата си, обръща се и бяга.

Сега мъглата се отдръпва като завеси от двете му страни. Към него пристъпват четирима маскирани танцьори, които носят собственото му тяло. Той го облича отново, благодари им, но те се оттеглят мълчаливо.

Продължава по следата. Мъглата се мести. Всичко се мести освен следата.

Били долавя звук, който не е чувал от безброй години. Той се ражда някъде в далечината зад него и при приближаването си се превръща в пронизителен писък: локомотивна свирка.

После чува пухтенето. Подобни локомотиви вече не се произвеждат. Тук няма нищо, по което да минат. Има…

Забелязва релсите, които вървят успоредно на следата. А онази козирка отпред сега прилича на перон…

Свирката се чува отново. По-близо. Той усеща пулса на машината, наслагващ се върху ритмите на земята. Пристига влак, какъвто не е виждал от години. Пристига по немислим начин на това немислимо място. Били продължава да върви, докато шумът изпълва света. Всеки момент влакът може да изникне до него.

Писъкът на свирката го оглушава. Той обръща глава.

Да, влакът е пристигнал. Старинен, черен, бълващ пушек, драконовиден локомотив, а зад него — няколко пътнически вагона. Чува как спирачките засвистяват.

Поглежда назад към перона, където сега стои една-единствена приведена фигура и чака. Почти позната…

Сред грохот и скърцане на метал локомотивът се изравнява с него, все повече забавя ход и спира до перона. Били подушва мириса на дим, смазка и нажежено желязо.

Фигурата на перона се запътва към първия вагон и сега той разпознава стария мъртъв певец, който го научи на песента. Секунда преди да се качи, мъжът се обръща и му махва.

Погледът на Били вторачено се плъзга по прозорците на вагоните. Зад всеки от тях има лице. Той разпознава всички. Все негови близки, сега — мъртви: майка му, баба му, чичовците, братовчедите, двете сестри…

Дора.

Само Дора се взира в него. Другите гледат встрани, разговарят помежду си, обхождат с очи пейзажа, новия пътник…

Дора се взира в него и ръцете й се борят с лостчетата в долните ъгли на прозореца. Тя ги натиска и ги дърпа почти обезумяла.

Свирката прозвучава отново. Локомотивът запухтява. Били осъзнава, че тича, тича към влака, към вагона, към онзи прозорец…

Влакът потрепва, изтраква. Колелата се завъртат.

Дора все още се бори с лостчетата. Изведнъж стъклото се плъзга нагоре. Устата й се движи. Тя крещи, но думите й се губят сред шума на влака.

Той крещи на свой ред. Името й. Тя вече се е навела през прозореца с протегната дясна ръка.

Влакът набира скорост, но Били почти не изостава. Протяга ръка. Може би метър дели дланите им. Устните й продължават да се движат, но той не може да чуе думите й. За момент всичко се завърта пред погледа му, струва му се, че тя започва да изчезва.

Ускорява крачка и разстоянието между ръцете им намалява — шейсет сантиметра, трийсет, двайсет…

Ръцете им се вкопчват една в друга и тя се усмихва. За миг той се движи със скоростта на влака, после започва да усеща напрежението. И разбира, че трябва да пусне ръката й.

Разтваря длан и наблюдава как Дора стремително се отдалечава. Той пада на земята.

Не знае колко дълго е лежал. Когато поглежда отново, влакът е изчезнал. Няма ги и релсите. Няма го перона. Протегнатата му ръка лежи в ледения поток. Снегът вали над него. Изправя се.

Огромните снежинки се носят наоколо. Вятърът е замрял. Водата се е смълчала. Сред безмълвието Били вдига ръка и се взира в нея като в нещо ново и непознато.

След много време се извръща и отново търси следата. Продължава пътуването си по нея.

Стъпва тежко. Въодушевлението и потиснатостта се редуват, накрая се смесват. Да я улови и после да я остави да си отиде. За да пътува с призрачния влак на Смохала през снега. Отново раздяла. Дали някога ще се съберат пак?

Тогава осъзна, че прекосява огромна пясъчна рисунка. Целият район около него бе осеян със стилизирани многоцветни фигури. Стъпваше по отпечатъците на дъгата, минаваше покрай Ет-хай-нах-аши — Онези, които вървят заедно. Това бяха близнаците, създадени във втория свят от Бегочиди. Първият човек и останалите се изкачили от Подземния свят по този път. Самата рисунка беше онази, която се използва в Хожони, Пътя на благословията. Дирята следваше дъгата, отвеждаше към царевичното стебло, където прие жълтия цвят на царевичния прашец. После нагоре, нагоре по стеблото. Небето се освети от ярък пламък, когато мина покрай женската дъга и мъжката мълния. Провря се между изображенията на Голямата муха и се запъти на север към отпечатъците от стъпки, белязани с жълт цветен прашец.

Излез, за да тръгнеш отново по следата, да прекосиш началото на големия каньон вдясно, да продължиш на север. Сам, с песен. Красив е падащият сняг. Красиво е навред наоколо…

— Възхищавай и се, докато все още можеш, следотърсачо.

— Котко? Ти си мъртва. Нямаме повече работа заедно!

— И сега ли смяташ, че съм мъртва?

— Докоснах лапата ти на мястото, където ти падна. Тя беше неподвижна и сякаш стъклена. В тебе нямаше живот.

— Мисли си така, щом искаш.

— Нито пък е възможно нещо да се измъкне изпод онази грамада от камъни.

— Ти ме убеди. Ще се върна и ще легна…

Били се обърна, но видя само сняг в каньона и нищо друго.

— … но първо ще те намеря.

— Няма да е твърде трудно.

— Радвам се да го чуя от теб.

— Искам да свърша онова, което съм започнал. Побързай.

— Защо не ме почакаш?

— Трябва да вървя по една следа.

— И това е по-важно от мен?

— От теб ли? Ти сега изобщо не ме интересуваш.

— Не звучи особено ласкаво. Все пак така да е. Ако трябва да се срещнем при твоята следа, там ще се срещнем.

Били провери оръжието си.

— Трябваше да се качиш на влака — каза той.

— Не те разбирам, но няма значение.

— Има все пак — отбеляза Били, заобиколи една скала и видя, че следата продължава напред.

Над водата танцуваше снежна вихрушка. Той чу единичен удар на барабан.

Болката в рамото беше намаляла и се бе превърнала в тъпо пулсиране. Той се вглеждаше в сгъстените сенки, когато минаваше покрай тях, питаше се дали звярът не изчаква, за да скочи върху него, макар да знаеше, че този страх е нелогичен, тъй като следите се стелеха ясно отпред. Пък и защо й беше нужно на тази твар да си прави труда да лежи свита на две и да го чака, когато можеше да отдели една секунда и да го смаже, като се върне на мястото, където се срещнаха?

Айрънбеър изруга, но продължи да се взира. Дъхът му образуваше кълба пара пред него. Носът му беше замръзнал, а очите му периодично сълзяха.

Йелоуклауд се оказа прав. Изобщо не беше трудно да се проследяват тези дири. Прости и водещи право напред. Дълбоки и добре очертани.

Нямаше ли някакво раздвижване вляво?

Да. Вятърът люлееше храстите.

Изруга отново. Наистина ли предците му бяха командвали бойни отряди? Толкова за генетиката…

— Джими. Не прекъсвай контакта!

— Няма, Чарлс. Приятно ми е да имам компания.

— Къде си? Какво става?

— В каньона съм, преследвам звяра.

— Ние сме в Аризона, в хотела близо до мястото, където започват каньоните.

— Защо?

— За да помогнем, ако можем. Ти преследваш звяра ли? Йелоуклауд с тебе ли е?

— Беше, но звярът му счупи крака. Обади се и повика помощ.

— Значи го срещнахте?

— Да. От цялата работа спечелих изкълчено рамо. Все пак успях да изпратя няколко изстрела в онази твар.

— В безсъзнание ли беше?

— Да.

— Чудех се защо известно време не можех да се свържа с теб. Установи ли контакт със Сингър?

— Не.

— Ние успяхме. Той е един побъркан индианец.

— Мисля, че знае какво прави.

— А ти самият знаеш ли какво правиш?

— Предполагали че се държа като втори побъркан индианец.

— И аз съм на същото мнение.

— Май тук сме прекосили потока.

— Смятам, че трябва да се измъкваш. Вървиш по следите на двама, не на един.

— Сега започва да вали сняг. Господи, надявам се да не покрие дирите. Топи се, щом достигне земята. Това е добре.

— Струва ми се, че онзи звяр веднъж за малко не те уби.

— Те променят формата си.

— Следите ли?

— Да. И се приближават към стената. Чудя се какво ли означава това.

— Означава, че е най-добре да стреляш по всичко, което се движи.

— Тук има нещо мокро и подобно на стъкло… Как ли изглежда кръвта на онази твар?

— Все пак колко далече си стигнал?

— Нямам представа. Часовникът ми е счупен. Струва ми се, че съм вървял цяла вечност.

— Може би е по-добре да спреш и да си починеш.

— Как пък не! Време е да опитам да побягам известно време. Имам някакво усещане. Мисля, че съм близо до звяра и че той е ранен.

— Не искам да съм в съзнанието ти, ако те докопа.

— Не си отивай още. Страх ме е.

— Ще почакам.

В следващия четвърт час усещаше мълчаливото присъствие на Фишър, докато тичаше покрай виещата се стена. Не разговаряха, докато Айрънбеър не спря, за да си поеме дъх на един завой.

— Тук звярът е вървял бавно, прокрадвал се е. Но е оставил само малко от онова стъклоподобно нещо — отбеляза той.

— Не прави нищо прибързано.

— Няма. Просто ще включа специалния прожектор и ще си сложа очилата за нощно виждане. Ще се сниша и ще погледна зад ъгъла.

Последва дълга пауза.

— Какво става?

— Не виждам нищо.

Насочи светлината към земята.

— Дирите отново променят формата си. Смятам да ги проследя.

— Почакай. Защо мислено не проучиш какво става?

— Страх ме е да се докосвам до мозъка на звяра.

— Аз бих се страхувал много повече от останалото. Защо не опиташ съвсем бавно и леко? Просто провери дали е там. Прокрадни се психически. Аз ще ти помагам.

— Прав си, но ще го направя сам.

Айрънбеър проникна в дълбините на каньона пред себе си. Най-напред съвсем бегло. После — с все по-голямо усилие.

— Не е тук. Тук няма нищо — съобщи той. — виждам следите, но не усещам звяра. Нито пък Сингър. Трябва да са продължили напред.

— Най-вероятно…

Айрънбеър приближи бавно до ъгъла, като наблюдаваше внимателно отпечатъците. Зад завоя те промениха формата си и заприличаха на дълго корито. Отначало тясно, после се разширяваше, а след това линията му се накъса на кръгли вдлъбнатини.

Той спря, когато видя накъде водят следите, сетне се втурна напред, забелязал нещо, което не беше скала.

На земята пред грамада от груби скални късове, близо до протегнатата лапа, се виждаха отпечатъците от стъпките на Сингър. Измина дълго време, преди Айрънбеър да се реши да отмести няколко камъка, и то след като старателно проникна наоколо с мисълта си. В продължение на няколко минути ровеше, докато се изпоти и се задъха. Но накрая съзря окото, сега помътняло, в гладката, неподвижна глава.

— Успял е — каза Фишър. — Звярът е унищожен.

Айрънбеър не отговори.

— Край — обърна се към него Фишър. — Сингър победи.

— Звярът е прекрасен — произнесе Айрънбеър. — Тази шия… окото… то прилича на скъпоценен камък…

— Мъртъв е — каза Фишър. — Почакай, докато проверя. Ще ти кажа откъде да се изкатериш навън. Ще изпратим някой да те прибере.

— Но къде е Сингър?

— Смятам, че знае как да се погрижи за себе си. Сега е в безопасност. Ще се появи, когато е готов. Имай търпение.

— Ще тръгна след него.

— Какво? Защо?

— Не зная. Наречи го чувство. Искам да видя този човек — след всичко, което се случи.

— Как възнамеряваш да го намериш?

— Започвам да хващам цаката на следотърсачеството. Не мисля, че ще е особено трудно.

— Цялата история свърши, а това място е опасно.

— Досега следата на Сингър минаваше през безопасни участъци. Освен това разполагам с телефон.

— Ти май също си превъртял!

— Не се безпокой за това.

Айрънбеър се извърна, вдигна очилата си, нагласи ги да пропускат само видимите лъчи и тръгна по следите на Сингър.

— Мисля да те оставя за малко — каза Фишър. — Ще отида да кажа на останалите. Освен това ми е нужна почивка.

— Правилно.

Айрънбеър пое на север. За момент му се стори, че чува локомотивна свирка и си спомни за баща си. Огромни снежинки изпълваха въздуха. Омота шала около носа и устата си и продължи да крачи напред.

Мърси Спендър,

когато чу новината,

отвори бутилката с джин, която бе донесла,

и си наля силно питие,

докато си свирукаше „Рок на вековете“ през цялото време;

чувстваше как отговорността отпада,

отправяше благодарности,

решаваше кои книги да прочете

и какво да изплете

по време на лечението си;

помоли се с дума-две

за душата на Уолтър Сандс,

когото внезапно

забеляза в чашата пред себе се

да поклаща глава;

— почивай в мир — изрече тя

и с пуфтене пресуши питието,

а когато отиде да си налее второ,

чашата се счупи без причина,

на нея много й се доспа,

реши да си запази сериозната разпивка

за следващия ден

и сънят й беше неспокоен.

Алекс Мансин

отпътува за вкъщи, щом чу новината,

играта беше свършила,

неговият отбор бе победил

отново;

и след като се сбогува с другите

и пристигна с кабината у дома,

посети кучешките колибки

и известно време си поигра с кучетата —

палави, скимтящи, ближещи го,

виждаше в мозъците им любов към себе си

и това го изпълваше с топло чувство,

а после отиде до пулта си

с чаша топло мляко в дясната ръка,

поработи над множеството съобщения,

пристигнали

както винаги;

беше прекалено възбуден, за да заспи,

мисли за последното начинание се стрелкаха в мозъка му

като кутрета

и усмивката на Уолтър Сандс

сякаш проблесна за миг

на екрана,

докато четеше котировките на борсата

и си играеше с чифт сувенирни зарове,

които бе намерил в долното чекмедже

на скрина в задната стая.

Елизабет Брук

усети желание да бъде обладана,

изненада се от силата на това чувство,

но осъзна, че ритъмът и напрежението през последните дни,

стихнали внезапно,

изискват и известно физическо отпускане;

така че каза „довиждане“ на другите

и отпътува обратно за Англия,

за да покани приятеля си

на чай,

да му разкаже за последните си преживелици,

да послуша малко камерна музика

и да се освободи от призрака на Уолтър Сандс,

който я тревожеше

твърде много.

Чарлс Дикенс Фишър

в стаята си в хотел „Гръмотевична птица“

с кана кафе

гледаше снега през прозореца,

замислен за зет си

и за индианците

в уестърните, които бе гледал,

и за оцеляването в пустинята,

и за огромния мъртъв звяр,

чийто образ накара да изникне

на моравата отпред

(и изплаши една двойка в съседното крило,

случайно погледнала навън

в този момент),

припомни си от видеокартината,

която бе извикал по-рано,

око, горящо като кристала на Уотърфорд,

и зъби като сталактити,

после отхвърли видението

и сътвори образ

в естествен ръст на Уолтър Сандс,

седнал в креслото

и отвръщаш, на погледа му,

и когато го запита:

— харесва ли ти да си мъртъв?,

Сандс сви рамене

и отвърна:

— има си своите предимства,

има си своите неудобства.

Върви. Вече по западния ръб на каньона. Запътил се е на североизток. Завива, тръгва още по на север. Отдалечава се от каньона, като крачи през снега към дърветата. Преди по-малко от час пътят му е прекосил водата и се е изкачил на стената. Тук горе вятърът е бурен, макар от снеговалежа да са останали само отделни летящи снежинки.

Движеше се неотклонно напред. Койот нададе вой някъде сред дърветата или напред в далечината зад тях. Когато повървя още малко, до него достигна ухание на гора и пукане на клони.

Хвърли поглед назад, преди да навлезе в гората. Стори му се, че точно над ръба на каньона се издига зеленикаво сияние. След миг то изчезна от погледа му, скрито от снежна вихрушка, останаха само заобикалящите го отвред дървета и притихналият вятър. Докоснеше ли клоните, от тях с отривист звън се отронваше лед. Това толкова приличаше на едно друго място, място на постоянен здрач и мраз, където бе ходил на лов за ледени мечки, както той ги наричаше, докато дребното бледо слънце пълзеше по хоризонта. Пискливото свистене на мечките можеше да долети всеки момент и тогава разполагаше с броени секунди да създаде бариерата и да открие парализиращ огън, преди глутницата да се извие в дъга и да връхлети върху него. А после трябваше да премести бариерата, за да защити падналите животни, докато останалите не са ги изяли. Да повика космическата совалка…

Вдигна очи сякаш в очакване да види как тя се снишава. Но освен надиплените във всички посоки завеси от перленосиви облаци не се забелязваше нищо. Този лов беше различен. Съществото, което търсеше, не можеше да се улови толкова лесно, нито да се отнесе и да се затвори в клетка. Какво пък, така беше по-интересно.

Прекоси заледено по бреговете си поточе и пътят му рязко зави през дере, където от малка пещера го наблюдаваше зеленооко създание. Заизкачва се и когато излезе от падината, дърветата се бяха разредили.

Пътят му го поведе вляво, все така нагоре. Изкачваше се все по-високо и по-високо, докато накрая се озова на било, откъдето се разкриваше просторна гледка към околността. Там спря, взря се в черния север, накъдето водеше следата му — тя продължаваше напред и напред, докъдето погледът стигаше, сред странната полусветлина, която го бе съпровождала по време на пътуването му. Отвори торбичката си и хвърли цветен прашец пред себе си в посока на сиянието. После се обърна към синия юг, към отвора в земята, откъдето бе излязъл, разпиля още цветен прашец и за първи път забеляза, че зад него няма никаква следа, че пътят му до това място е изчезвал още докато е вървял по него. Почувства, че не би могъл да направи и крачка на юг дори да опита. Нямаше връщане назад по пътя, по който бе дошъл.

Изправи се с лице към жълтия запад, където денят се надипляше и преваляше. Докато хвърляше цветния прашец, замисли се за свършека, за затварянето на циклите. После се обърна на изток, като размишляваше за всички утрини, които бе познал, и за следващата, която щеше да се роди оттук. Виждаше с необичайна яснота далеч пред себе си на изток и разсъждаваше за земята, над която се рееше погледът му, като добавяше картини от вътрешния пейзаж на паметта си и се удивляваше защо изобщо бе пожелал да се отрече от тази Динета — толкова неделима част от него.

Не знаеше колко дълго се е взирал на изток. Изведнъж въздухът над главата му се изпълни със завихрени светлинки под съпровода на меко жужене. Сякаш рой светулки танцуваха пред него. После внезапно отлетяха надясно. Осъзна, че това е предупреждение.

Погледна натам. В далечината между дърветата се носеше зелено сияние. Отново отмести очи към следата и пое по нея.

След малко вече бягаше и ледени частици щипеха лицето му. Носени от пориви на вятъра, те от време на време се издигаха и се сгъстяваха в краткотрайни облаци. Снегът обаче не скриваше следата. Каквото и да ставаше, тя неизменно се забелязваше съвсем ясно. Проследи я в далечината с поглед и видя как навлиза в дере, което завива наляво. Там дирята сякаш се стесняваше. Все така вървеше по нея, тя ставаше все по-тясна и в средата на долчинката заприлича на панделка от коледен подарък. Странно обаче, ширината на самото дере сякаш си оставаше същата, макар вече да бе стигнал и да бе подминал участъка, където следата бе започнала да изтънява. И сега откри нещо ново.

В началото дерето изглеждаше малко по-дълбоко и по-дълго, отколкото очакваше след първите си впечатления. Нищо повече. Ала след като навлезе навътре, всичко наоколо като че ли се разшири, за да изникне огромен каньон с високи стени. Колкото повече напредваше, толкова по-стръмни ставаха стените, а пространството между тях се увеличаваше. Цялото място бе осеяно с грамадни камъни, невидими дотогава. Но червеният път, по който вървеше, не промени ширината си. Нямаше и следа от стесняването, което бе забелязал по-рано.

Край него прелетя огромно бяло колело, изваяно и блестящо, с пет спици като морска звезда. Веднага след него над главата на Били се появи второ и започна да се спуска. Тогава той осъзна, че това е снежинка.

Мястото беше по-просторно от Каньон дел муерто, много по-просторно. На моменти стените му се отдръпваха в далечината и изчезваха. Били ускори крачка, тичаше стремглаво между огромните канари.

Изкачи върха на един склон и пред него се извиси огромна стъклена планина, от чиито призматични повърхности под странни ъгли струяха дъги.

След миг вече се спускаше към нея и виждаше как следата му навлиза в огромна дупка — назъбена цепнатина от камък и сияние, която приличаше на черна мълния, разпростряла се от горната третина на планината до самото подножие. Вятърът го връхлетя поривисто, краката му отново се раздвижиха — вече тичаше. Снежинка се сгромоляса на земята като падаща сграда. Премина малко езеро, което вибрираше под него.

Планината се издигаше по-високо, по-близо. Накрая се приближи достатъчно, за да надникне в огромната пукнатина, и тогава забеляза, че отвътре тя сияе също както отвън, стените й искрят с почти влажен блясък и като платнища на палатки се издигат към някаква невидима точка на сливане високо горе.

Втурна се вътре и почти веднага спря като закован.

Протегна ръка към ножа, преди да осъзнае, че мъжете, които го заобикаляха, са многократните му отражения в блестящите стени. А следата водеше във всички посоки… Изкривени образи.

Блъсна се в една стена, прокара длани по повърхността й. Беше му се сторило, че тук дирята върви направо, но сега откри къде истинската следа само привидно се слива с илюзорната. Сега вече знаеше, че тя се отклонява леко вдясно.

Три крачки — и се удари в друга стена. Не беше възможно. Следата нямаше откъде другаде да мине. Водеше право тук, без отклонения — нито отразени, нито други някакви.

Протегна ръка, докосна стената, заопипва я. Отражението му имитираше неговите движения.

И изведнъж попадна на празно пространство. Отново простря ръка и осъзна, че е преградена само горната част от пътя му. Отпусна се на ръце и крака и продължи по-нататък.

Докато пълзеше, отраженията му се променяха сред околните сенки. За миг с ъгълчето на окото си сякаш видя вдясно бавно и тежко пристъпваща мечка. Бързо хвърли поглед наляво. Елен с по шест разклонения на двата рога, тъмните очи са нащрек, ноздрите потрепват. След това многократните отражения се сливат в същество, което е едновременно мечка, елен и мъж — същество прастаро, проправящо си път като Първия човек през тесните, тъмни тунели нагоре към новия свят.

Огледалните фигури отпред му показаха, че пространството над главата му отново се разширява и се превръща във висока, тясна готическа арка. Веднага след това откритие се изправи на крака, животинските образи изчезнаха и след тях остана само заобикалящата го отвсякъде негова собствена безкрайност. Пред него се разстлаха всички цветове, различно наситени. Продължи напред и когато забеляза изход пред себе си, затича натам.

При приближаването му осветеният участък сякаш започна леко да се стеснява. Призмите и сенките сега променяха отраженията, които препускаха покрай него. И той забеляза, че всички те са облечени различно. Бързо премина мъж в скафандър, втори — в смокинг, трети беше само с набедрена препаска. Един тичаше гол. Друг беше облечен в кожи като ескимос. И имаше човек със синя риза от памучно кадифе, която Били отдавна бе забравил, пристегната в кръста с колан от морски раковини и сребро, излято в пясъчни форми. В далечината се видя като момче, което лудешки тича, размахало ръце.

Усмихнат се втурна през изхода, като следваше червения път. Стените на каньона се появиха, заобиколиха го, а височината им намаляваше с приближаването му.

Спря и се обърна.

Нямаше никаква блестяща планина. Направи няколко крачки назад по същия път, наведе се и взе от земята камък — напукан кварцов кристал. Вдигна го пред очите си. В него танцуваше дъга. Пусна кристала в джоба си с усещането, че е уловил половината време и пространство.

И после бяга почти час, а ледените кристали дращеха лицето му като котешки нокти, които се впиват в скали и в клони. Замръзналата земя шушнеше като целофан под краката му. Снежни ивици се простираха като изкривени пръсти по склоновете на хълмовете. Светлина се разля по парче небе и наблизо изтрещя светкавица. Пътят му водеше към планините и след малко той се заизкачва.

И пак се изкачва. Всичко е странно. Загубил е представа за време и пространство. Понякога му се струва, че местността бясно препуска покрай него, друг път сякаш върви цяла вечност, за да измине нищожно разстояние. Следата го води през нови планини. Вече не знае със сигурност къде точно се намира, макар да е уверен, че продължава да се движи на север. Снегът се превръща в дъжд. Дъждът идва и си отива. Следата отново го повежда нагоре и минава през скалисти клисури. На места край него се носят буйни поточета, той се прокрадва през теснини, допрял гръб до някоя канара, държи се единствено с върховете на пръстите си и на петите. От време на време ярки непонятни завъртулки обрамчват облаците, за да бъдат заличени от сивотата само след няколко секунди.

Наложи се да свали раницата и якето, за да се промуши през съвсем тесен проход. Той завиваше толкова рязко наляво, че Били със сигурност нямаше да го забележи дори в ясен ден, ако оттам не минаваше насочващата следа. Стори му се, че в земните пукнатини, през които се промъкна, преди пътят да стане отново широк, се гърчат пламтящи фигури и наподобяват движенията на високите вретеновидни анклавари в света, наречен Баю, през любовния им период.

Застина на място, когато се обърна и изпъна схванатите си мускули. Кое беше това място? В предната част на скалата вдясно имаше руина. Още по-нататък, вляво и горе, където каньонът продължаваше да се разширява — втора. Това бяха непознати развалини от камък и разяден кирпич, макар едно време да си бе мислил, че са му известни почти всички руини. Изпитваше изкушението да спре и да ги разгледа набързо, но думкането на барабаните бавно зазвуча отново, а неговата следа водеше напред към по-големи височини.

Каньонът зави надясно, дъното му стана още по-стръмно, стените се отдръпнаха и разкриха по-широки простори. Той се заизкачва и край него изникнаха нови руини. Името Лукачукай проблесна в съзнанието му, когато си спомни разказа за изгубените развалини, останали от Анасази. Вятърът утихна, а барабанният ритъм се ускори. Смътни фигури пробягваха зад неравните стени. Взря се в равната височина пред себе си. Видя края на своята следа. Ледена тръпка премина през цялото му тяло и той почувства как косата на тила му се изправя.

Направи крачка напред, после — втора. Пристъпваше бавно, предпазливо, сякаш земята всеки момент щеше да пропадне под краката му. Все пак всичко си идваше на мястото, не беше ли така? Несъмнено. Всички следи свършват по един и същи начин. Защо тази трябваше да прави изключение? Ако вървиш по следите на едно същество през целия му живот — от първите му несигурни стъпки до последните, отново несигурни, — краят винаги е един и същи.

В далечината край една скала, под издатина в стената, следата свършваше пред празния поглед на кафяв от годините човешки череп. По-нататък път не се виждаше.

Ритъмът на барабаните се промени. Мах-их, Палавника, Койота, Онзи, който броди наоколо, се взираше в него иззад ъгъла на близка руина. Бяла дъга йей образува арка между върховете на двете стени на каньона. Дочу как тракат роговите пръстени на опашката на гърмяща змия, които съпровождаха думкането на барабаните. Зелено стебло проби земята, извиси се нагоре, пусна листа, после се разпукна червен цвят.

Продължи да крачи. Докато се приближаваше, черепът сякаш трепна и леко се придвижи напред. Вътре проблесна искра, а после зад всички отвърстия, обърнати към Били, засия бледа зелена светлина. Далеч вдясно Койота изведнъж изръмжа тихо.

Били вече стигаше до края на следата, когато черепът се преобърна и се извъртя малко надясно, без да откъсва вперените си право в него очни кухини.

Разнесе се дрезгав глас:

— Виж своето чинди.

Били рязко спря.

— Едно време бях футболист — каза той усмихнат и замахна назад с единия си крак. — Онези две скали край руината могат да послужат за греди на врата.

Земята пред него изригна. Черепът се стрелна нагоре и достигна височина, надвишаваща с повече от една педя главата на Били. Стоеше на раменете на едро, голо мъжко тяло, което бе израснало като цветето. Зелената светлина танцуваше навсякъде около него.

— Съществото сянка! — възкликна Били и посегна към ремъка на пушката си.

— Точно така. Твоята сянка. Стреляй, ако искаш. Това няма да те спаси.

Били свали ремъка, пушката със скосена цев се озова в ръцете му, той я извъртя и с всички сили удари с приклада черепа над себе си. Костите се строшиха с кратко хрущене и парчетата им паднаха на земята. Тялото под тях се отпусна на коляно, ръцете му се устремиха напред. Силни пръсти сграбчиха оръжието и го изтръгнаха от дланите на Били. То метна пушката през рамото си, тя с грохот падна сред скалите далеч нагоре в каньона и там изчезна.

Лявата ръка улови дясната китка на Били и я задържа в желязна хватка. С края на лявата си длан той заудря по бицепсите на тялото. Нямаше видим ефект и затова извади ловджийския си нож, замахна и го заби в незащитеното място под лявата раменна става на безглавия.

Изведнъж китката му се оказа свободна, а съществото пред него се поваляше на гръб, обхванало с ръце коленете си, свити към гръдния му кош.

Под погледа на Били безглавият се затъркаля и докато се отдалечаваше, започна да потъмнява, части от тялото му изчезваха, превръщаше се в плътна маса, чакълът и пясъкът хрущяха под него. Беше се превърнал в голям объл камък, който сега забавяше ход…

Спря може би на петнайсетина метра и после, без да бърза, започна да придобива нова форма. Изтегли крайници, образува глава, опашка…

Око.

Котката стоеше пред него в Каньона на изгубения град.

— Ще продължим оттам, докъдето стигнахме преди прекъсването — каза тя.

Мърси Спендър се стресна от дълбокия сън без сънища. Понечи да изпищи, но викът замря в гърлото й. Това, което ставаше, й беше познато, макар и някак преиначено. Сви се в ембрионална поза и придърпа завивките над главата си.

Алекс Мансин викаше върволица от цифри на монитора, когато напрежението го връхлетя. Пред очите му всичко се завъртя, притъмня и той реши, че е получил удар. Но после осъзна какво става и не оказа съпротива, защото любопитството му беше по-силно от страха.

Елизабет Брук се извиваше ту на една, ту на друга страна. С всяка секунда ставаше все по-хубаво. Още няколко мига… Умът й също започна да се извива и тя нададе вик.

Фишър бе в контакт с Айрънбеър, когато психическата буря се разрази и ги всмука в друго състояние на съзнанието.

— Какво, по дяволите, става? — запита той.

— Притеглят ни пак да се съберем — отвърна Айрънбеър.

— Кой го прави?

— Сандс. Не усещаш ли присъствието му? Като разчупен магнетит, който възстановява своята цялост…

— Хубав образ. Но аз все още не разби… Ах!

Ривяване вз. Умоля врявази.

пепел падаща обратно в огъня, огнен пламък из носим се в нощта по извития въздушен мост на изток събрани здно мозъчна дъга четирима съдържащи пети възстановяващи целостта изворът избликва нагоре изпод емята вали сняг облци пръскат влага ярки остриета пълват тчащите води руини гледат с прзни очи мъжсножвръка и звяр скалаотсънищата изгубени на това място на древните колелооото прдлжава върти безкрайно разкрива забулващатамислите антиреално ст сегадолу зд субстанции същности и над водния поток от огнен пламък и удар ниеаз ще пуснем водата в тоалетната на света и ще оставим въртящата се струя да бъде сила сега със елата и умението в оттеглящата се катоморски прилив нощ да изпълним мъжасянка от светанасенките където върви и ниеаз с огнения пламък азние като кръв да изпълним циркулираме и се връщаме отново човешката форма да надхвърли себе си

огнен пламък от

ривяване

Привел се е с нож в лявата си ръка. Бавно движи оръжието, обръща го, повдига го с надеждата един-два проблясъка да приковат скрития поглед на окото. Звярът прави стъпка напред. Зелената светлина е затворена във фасетките на онова око. Той не знае дали острието предизвиква някакъв интерес.

Звярът прави втора стъпка.

Ръми дъждец. Били не може да каже точно кога е започнало отново да вали. Капките малко зачестяват.

Още една стъпка…

Дясната му ръка се придвижва до токата на колана и я улавя. Обръща се така, че да издаде напред лявото си рамо, и продължава да размахва острието.

Още една стъпка…

Езикът на звяра се стрелва, после се прибира. Нещо не е наред. Големината? Начинът на движение? Студеното отсъствие на проектирани чувства, когато съществото установи контакт с него?

Още една стъпка.

Все още е твърде далеч за скок, решава той. Отново леко завърта тялото си. Откопчава токата на колана си и плъзга ръка по-вдясно. Якето и ъгълът, под който сега е застанал, скриват движението му. Дали звярът чете какво става в мозъка му в този момент? Отново подхваща наум песента от Пътя на благословията, за да запълни мисълта си. Сякаш нещо в него също запява. Песента се лее леко в гърдите му, съпровождащите я чувства бликат без усилие.

Още една…

Скоро. Скоро ще се втурне. Дясната му ръка напипва ръкохватката на тейзъра. Пръстите се увиват около нея.

Почти…

Още две стъпки, решава той.

Една…

Сега е времето да пререже гръкляна…

Две.

Изважда оръжието и стреля. Попада в целта, звярът спира, замръзва.

Били отпуска тейзъра, сграбчва ножа с дясната си ръка и се хвърля напред.

Спира на няколко крачки от съществото, защото то започва да се топи и да се превръща в дим. След секунди тялото се е разпаднало, а парите са се сгъстили в малък облак на около три метра над земята. Били пуска ножа и вдига очи.

Сега съществото се носи като дим из въздуха — наляво, към огромна купчина каменни отломки, останали от старо свлачище. Били го следва, взира се, чака.

— Хитър номер.

— Аз не съм убитият от теб звяр. Аз съм онова, което не можеш да унищожиш. Аз съм всички твои страхове и слабости. И сега съм по-силен, защото ти избяга от мен.

— Не бягах от теб. Вървях по следа.

— Каква следа? Освен собствената ти следа не виждам друга.

— Ето защо съм на това място и предполагам, че аз съм причината ти да се озовеш тук.

Димът престава да се отдалечава и започва да кръжи над каменната грамада.

— Разбира се. Аз съм онази твоя част, която ще те унищожи. Прекалено дълго се отказваше от мен.

Димът започна да придобива контурите на нова форма.

— Вече не се отказвам от теб. Приех миналото и вече не се боря с него.

— Твърде късно. Аз се сдобих със свободата си в условията, които ми създаде.

— Откажи се от тази свобода тогава. Върни се там, откъдето си дошъл.

Новата форма все повече заприличва на мъж.

— Не мога, защото ти не се бориш с миналото. Също като Котката сега имам само едно предназначение…

— Котката е мъртва.

— … и съм лишен от чувство за хумор.

Фигурата се дооформя. Били вижда свой съвършен двойник, облечен съвсем като него, в ръката с нож, точно копие на неговия, да отвръща на погледа му. И да се усмихва.

— Как в такъв случай може да ти е забавно?

— Моето единствено предназначение ми доставя удоволствие.

Били вдига ножа.

— Тогава какво чакаш? Спусни се долу и да започваме.

Двойникът се извръща и скача наляво, приземява се от другата страна на купчината камъни. Били стремително я заобикаля, но когато стига до мъжа, той вече е стъпил здраво на крака. Били избърсва чело със свободната си ръка, защото продължава да вали. После се навежда ниско, протегнал напред ръце, свил колене. Другият прави същото.

Били отстъпва, тъй като двойникът му е тръгнал към него, след това се премества вдясно, като плъзга крака по земята, прави лъжливи движения, завърта се в кръг. Бързо проучва почвата с надеждата да подведе другия да стъпи на хлъзгав участък. Докато погледът му шари, двойникът го напада. Били се прикрива с горната част на лявата си ръка и замахва с ножа към тялото на противника. Ножът на двойника пробива якето му и прониква в ръката. Били е сигурен, че собственият му нож се е забил дълбоко в лявата страна на противника, но двойникът не показва никакви признаци, че е ранен, не се вижда и кръв.

— Започвам да ти вярвам — казва Били на глас, усетил как кръвта мокри ръката му. — Навярно не мога да те убия.

— Точно така. Но аз пък мога да те убия — отвръща другият. — И ще го направя.

Били парира следващия удар на ножа, разрязва бузата на другия. Няма рана. Нито кръв.

— Е, защо не се откажеш? — пита двойникът.

— Да предположим, че хвърля ножа и плюя на схватката. Какво ще стане тогава?

— Ще те убия.

— Значи казваш, че ще ме убиеш, независимо дали се бия или не, така ли?

— Именно.

— В такъв случай спокойно мога да продължа битката — отвръща Били, замахва отново, отбива още един удар, завърта ножа ниско, отдръпва се, насочва острието високо нагоре, движи се в кръг.

— Защо го правиш?

— Традиция на воините. И защо не? Това е най-хубавата битка.

Докато отстъпва, за да избегне ново нападение, Били за малко да се спъне, когато десният му крак попада върху голям като ябълка камък. Но отново стъпва здраво на земята и подритва камъка назад, сякаш е досадна дреболия. После и противникът му бясно развърта ножа. И тогава Били рязко отстъпва, случайно стъпва…

Рита камъка с всичка сила право към двойника си. Скалният къс излита като катапултиран и удря дясната колянна капачка на другия с приятния звук „дънн“.

Фигурата се навежда, пуска ножа. Главата увисва изкусително. Били замахва с цялата си мощ и стоварва левия си юмрук в дясната челюст на противника.

Двойникът пада наляво и Били го рита, този път по ръката, която държи ножа. Ботушът му улучва и оръжието с дрънчене изчезва между скалите в далечината. Били се хвърля върху просналата се фигура с ножа в ръка.

Насочва острието към гърлото на двойника, когато лявата ръка на противника се стрелва нагоре и пръстите обгръщат китката му. Ръката на Били застива, сякаш се е опряла в стена. Натискът върху китката му е огромен. После дясната ръка на двойника се вдига и по някакъв странен начин Били знае, че ще посегне към гърлото му.

Нанася още един ляв в челюстта на другия. Главата на противника се отмята и Били усеща как хватката около китката му леко отслабва. Удря отново и отново. И тогава чувства мощно движение под себе си.

Противникът свива крака, надига се и иска да стане, като повлича и Били със себе си. Били пак стоварва юмрук, но той сякаш не усеща нищо. И двамата са вече прави и онази дясна ръка отново се протяга. Били сграбчва изнесената напред китка и с огромно усилие успява да я спре. Напряга всичките си сили, но не може да задвижи ръката си, която държи ножа.

После постепенно лявата му ръка се оказва изтласкана назад. Има чувството, че дясната му китка всеки момент ще се счупи.

— Силни кучи синове сте вие, чиндитата — изрича той.

Другият изръмжава и още по-здраво впива пръсти. Били забива коляно в слабините му. Двойникът простенва и се превива. Ножът на Били бавно се приближава.

Но докато противникът се е привел, погледът на Били се устремява над него, зад него. И той започва да пее песента, на която го научи старецът. Това е призив към Икне’ецо, Голямата мълния, и сега си припомня момента, когато тя е прехвърлила силата от пясъчната рисунка върху собствената му ръка.

Погледът се устремява…

Първо там, където се е изправил тотемният стълб със същите четири фигури долу, но замъглената пета глава, която увенчава колоната на духовете, сега е придобила по-ясни очертания и грее с неземно сияние. Тя сякаш му се усмихва.

— Виждам, че си рискувал. Това е хубаво — като че ли изрича тя и след това колоната започва да се удължава, да се извисява към просветлелите сега небеса…

После натам, където в момента дъгата се е извила и блести с всички цветове на спектъра.

И погледът му продължава да се издига нагоре, към върха на дъгата. Там вижда воините близнаци, които го наблюдават както онзи път, толкова отдавна. Тъмна фигура кръжи над тях.

Найенезгани опъва тетивата на огромния си лък. Поставя стрела, издърпва я малко назад и се прицелва. Тъмната фигура се спуска и Черния бог каца на рамото на Найенезгани.

Двойникът затяга хватката си и с едно избиване кара Били да изпусне ножа. Той усеща как кръвта се стича по лявата му ръка, започва да отмалява, а противникът го тегли към себе си. Продължава да произнася думите на песента, зове…

Сега стълбът е достигнал зашеметяваща височина и фигурата на върха — вече мъж, който се вижда от кръста нагоре — протяга дясната си ръка, сваля лявата и сочи към него. Протяга към него длан, протяга…

Барабаните задумкват по-силно, ритъмът се ускорява. Тракането на роговите пръстени на гърмяща змия бият като градушка.

Били прави последно усилие да отблъсне двойника си, но той не помръдва и го привлича в смазваща прегръдка. Но Били продължава задавено да изрича думите.

Найенезгани опъва тетивата докрай, прави стремително движение с лявата си ръка и пуска стрелата.

Светът експлодира в блясък, по-ослепителен от слънчевата светлина. В този момент Били знае, че е проникнал в своя двойник и че двойникът е проникнал в него, че се е слял с отделената си същност, че разпилените късчета на „аза“ му са се завърнали на мястото си, съставили са отново едно цяло, че той е победил…

И това е всичко, което знае.

ДИСК IV

С пълзене се добра до защитено място. Облегна гръб на стената и потопи пръст в кръвта. Протегна ръка

к мхрама изплва пространството край водите идолу изяденат земя след огнения поток отисоко гправилно но решно о пясъии сливането всеки с пясъците пясъците пясъците нашият пясъчен часовник отмерва дните рулетката бълва огън и надолу непрекъснато стесняващите тунели на това да бъдеш ние вървим огнен поток част от вечно сънуваните сънища за новите си аз докоснахме мозъка на шамана под наниза огнен поток през разтеглените от вятър дни идолу условията да бъдеш фокусирани в лещите на огнения потоп отново преследваният аз реализиран дъждовномокър налитащ сняг режещ вятър удрящ ден пронизване с нож понесени от огъня са преследваните и преследващите пейзажът изречени сънища изод земята на мозъка през сърцето на звездите към покоя бягащият разцъфващият извечно вечно бягащият към безкрая като устни целуващи всевечния горещ потоктворение на мълнията огнен тотем разделен раздели се с част завинаги и бягай

Мърси Спендър се събуди — усещаше необходимост да пийне чай и желание да посети кучешко надбягване — странно хрумване. Обади се на Фишър и го покани да й прави компания в столовата. После взе душ, облече се, среса косата си и се сети за грим за първи път от далечните дни, когато беше певица.

Фишър се зарови в мислите си, като се чудеше дали не трябва да внесе малко повече изисканост във фокусите си. Откога не беше посещавал художествена галерия? Внимателно проучи изображението си в огледалото. Може би щеше да е по-добре да остави косата си малко по-дълга.

Зад прозореца новият ден се проясняваше, снегът се топеше, падаха капки вода. Фишър затананика някаква мелодия и се сети, че я беше съчинил Айрънбеър. Не беше никак лош този ритъм.

Алекс Мансин реши да се оттегли в манастир, за който бе чул да се говори в Кентъки. Паричният пазар можеше да се оправя и сам, а пък кучетата щеше да храни и наглежда пазачът в кучешкия приют. Горкият нещастник. Тези животинки бяха толкова глупави.

Айрънбеър се извърна и тръгна с рамото напред, за да се провре през тесния, сипеест пролом между почти вертикално издигащите се възвишения. Изминатият път непрекъснато бе усъвършенствал способността му да разчита следите и сега той го правеше може би по-добре, отколкото през онези отдавна забравени дни, които беше прекарал в прохода към Арктическия парк. И когато навлезе в каньона, почувства, че краят на дирята е близо.

Не спря, за да разгледа руините наоколо, а продължи направо към мястото с изгорелите храсти и треви, които подсказваха, че там е имало битка. Когато стигна до там, клекна и остана дълго време неподвижен — изучаваше почвата. Късчета тюркоаз, засъхнала кръв… Каквото и да е станало тук, било е жестоко.

Накрая се изправи и се обърна към руината вляво. Нещо бе пълзяло или е било влачено в тази посока. Отвори мозъка си и внимателно проучи, но не откри нищо.

Смътни образи преминаваха през съзнанието му, докато приближаваше руината. Той беше част от съществото, което мисълта на Сандс създаде тук при изключително символични обстоятелства, бе почувствал прииждането на телекинетичната сила, бе усетил взрива. Но след това събитие идваше празнота. В същия момент бе отнесен, за да продължи вървежа си по следата.

… и тогава го видя, подпрян на стената близо до ъгъла на руината. Най-напред Айрънбеър не можа да разбере дали диша, макар широко отворените очи да гледаха надясно.

Когато се приближи още повече, забеляза пиктограмата, която самият Сингър бе начертал на стената със собствената си кръв. Огромен кръг с две точки вътре, разположени една до друга приблизително на една трета надолу по диаметъра. По-ниско, под тях, имаше извита нагоре дъга.

Отдаден на мига, Айрънбеър поклати глава пред това рядко, силно нещо. И то вероятно щеше да е нетрайно като бизона. Риск, който се поема само веднъж в живота. Но точно сега, точно в този момент, преди Айрънбеър да помръдне и да разруши магията на усещанията, нещото съществуваше. Също като бизона.