Огън от дълбините

Седемнадесет

Пролетта дойде влажна и студена, при това много по-късно от очакваното. Валеше без прекъсване вече осми ден. Джоана се молеше за каквато и да е промяна, би се зарадвала дори на зимния мрак.

Момичето газеше задъхано в калта, която покриваше мъха по поляните. Беше пладне и мъждивата светлина щеше да трае още около три часа. Белязаното чело твърдеше, че ако ги нямало облаците, по това време на годината вече греело ярко слънце. Тя обаче вече се чудеше дали някога пак ще види слънчева светлина.

Момичето стигна до своята хижа. То спря за минута пред нейните извити стени и зарея поглед към замъка. Да, наистина приличаше на средновековната Нийора. Но легендите за Епохата на принцесите не бяха съхранили представата за неумолимата сила на един такъв свят.

Джоана блъсна тясната врата и влезе в хижата. Една глутница се беше разположила около огъня. Когато момичето влезе, тя се скупчи около него и му помогна да си съблече наметката. Джоана вече не се плашеше от муцуните с остри като игли зъби. Този тук беше един от нейните прислужници. Вече възприемаше устните, прикриващи страшните челюсти, като сръчни ръце. Те внимателно свалиха от гърба й промазаната наметка и я провесиха край огъня.

Джоана изхлузи ботушите и панталоните си и пое пухкавата кърпа, която й подаде глутницата.

— Вечеря. Сега — обърна се тя към прислужника.

— Добре.

Джоана се разположи върху една възглавница близо до огнището. Всъщност глутниците бяха по-примитивни и от средновековните жители на Нийора. Светът на Остриетата дори не беше западнала колония. Неговите обитатели нямаха легенди, от които да научават мъдростта на своите предци. Медицинските услуги бяха по-скоро привилегия на избрани, отколкото обичайна практика. Преди появата на Дърворезбаря лекарите на Остриетата просто пускали кръв на своите пациенти-жертви. Тя вече се увери, че според стандарта на местните жители са я настанили в луксозни покои. Гладкото полирано дърво не се срещаше често. Рисунките върху стените и колоните бяха резултат на дългогодишен мъчителен труд.

Джоана подпря брадичка на колената и се загледа в огъня. Почти не обръщаше внимание на глутницата, която се суетеше около огнището и наглеждаше котлето над огъня. Този тук говореше малко самнорск и не беше включен в екипа, който изучаваше нейния компютър. Преди доста време Белязаното чело помоли за разрешение да се пренесе при нея. Пък и какъв по-добър начин да ускори изучаването на нейния език? Джоана потръпна при този спомен. Тогава тя вече знаеше, че кучето с одрани хълбоци е просто останка от глутницата, убила баща й, която после на свой ред е загинала. И въпреки това всеки път щом зърнеше „Перегрин“ имаше чувството, че насреща й, дебел и ухилен, седи убиецът на нейните родители. На всичко отгоре той постоянно се опитваше да се прикрие зад другите трима по-дребни членове на новата глутница. Джоана неволно се усмихна, сещайки се какъв бой тръсна на Белязаната глава, когато той поиска да живее при нея. Тогава наистина беше попрекалила, но пък си струваше. После нито един от тези „приятели“ не посмя повече да й направи подобно предложение.

Обикновено вечер я оставяха сама. Понякога нощем й се струваше, че нейните родители стоят отвън пред вратата и чакат тя да ги забележи. Въпреки че беше видяла с очите си как умират, нещо дълбоко вътре в нея отказваше да приеме този факт.

Уханието на храната върху огъня я накара да излезе от унеса. Тя позна, че тази вечер ще има месо с боб и някаква подправка, която много приличаше на лук. Виж ти, каква изненада — изглеждаше много вкусно. Но каквото и друго да й предложеха, тя пак щеше да го приеме с удоволствие. Джоана не беше опитвала прясна храна от шейсет дни. Осолено месо и сушени зеленчуци бяха единственото зимно меню. Ако Джефри беше тук, досега да е изпаднал в ярост от това еднообразие. Изминаха месеци, откакто шпионите на север бяха докладвали, че братчето й е загинало по време на атаката… Джоана дори взе да привиква с тази мисъл. Понякога да си съвсем сам правеше нещата… по-прости.

Глутницата постави пред нея чиния с боб и месо. Отстрани сложи нещо, подобно на нож. Е, добре тогава. Джоана взе извитата дръжка, пригодена за челюстите на кучетата, и заби острието в късовете месо.

Почти беше приключила с вечерята, когато дочу внимателно драскане по вратата. Прислужникът избърбори нещо. Посетителят му отговори и после премина на съвсем приличен самнорск (гласът зловещо приличаше на нейния):

— Здравейте там вътре! Аз съм Книжовника. Бих искал малък разговор, може ли?

Една от частите на нейния прислужник я погледна въпросително; останалите бяха впили очи във вратата. Книжовника беше онзи, когото тя кръсти Надутия клоун. Глутницата му също участваше в засадата заедно с Белязаното чело, но беше толкова глупава, че момичето изобщо не изпитваше страх от него.

— Може — отговори то и се упъти към вратата.

Прислужникът-телохранител сграбчи в челюстите си арбалетите и всичките му пет части се промъкнаха по стълбата към тавана. Долу нямаше място за повече от една глутница.

Влагата и студът нахлуха в стаята заедно с посетителя. Джоана се върна обратно до огъня, докато гостенинът сваляше мокрите си наметки. После отърси козина като куче — доста шумно и весело удоволствие, само да не си наблизо в този момент. Най-сетне Книжовника се примъкна до огъня. Под наметките беше облечен в обичайните раирани куртки с отвори на гърба и хълбоците. Личеше, че специално е подплатил дрехите в раменете, та да изглежда по-як, отколкото беше в действителност. Един от членовете му навря нос в чинията й, докато останалите въртяха глави във всички посоки. Но избягваха да я поглеждат в очите.

Джоана сведе поглед към глутницата. Тя все още се притесняваше да говори на всички членове едновременно. Обикновено се съсредоточаваше в онзи, чийто поглед успееше да улови.

— И така, за какво искаше да говорим?

Една от главите най-после я погледна право в очите и нервно облиза устни.

— Тъй, ами как да кажа… Исках да видя дали се чувствате удобно… Имам предвид…

Последва неразбираемо крякане. Нейният прислужник отвърна отгоре — най-вероятно обясняваше на госта в какво настроение е тя. Книжовника се изправи. Четири от главите му се втренчиха в Джоана. Другите две части затичаха напред-назад, сякаш обмисляха нещо изключително важно.

— Виж какво, ти си единственото човешко създание, което съм виждал, но аз по природа съм много любознателен. Разбирам, че не се чувстваш никак добре тук… — Надутият клоун нямаше равен на себе си, когато трябваше да се констатира нещо очевидно. — … И напълно те разбирам. Трябва да знаеш, че правим всичко, което е по силите ни, за да ти помогнем. Ние не сме онези лоши хора, които убиха родителите и брат ти.

Джоана опря ръка в ниския таван и се наведе напред. „И вие сте същите разбойници; но в момента ви търпя, защото имаме общи врагове.“

— Това ми е известно и затова ви помагам. Още да си играете с детските програми на компютъра, ако не бях аз. Нали доброволно ви показах уроците по четене. Ако имате достатъчно ум, момчета, до лятото вече ще сте получили барут.

Компютърът беше нейната безценна играчка, с която не се делеше от години. Освен обичайните програми и игри, в паметта му имаше кодирана и цялата история за развитието на науките и технологиите. Добиването на барут беше едно от най-простите неща в нея. Щом времето се оправеше, щяха да предприемат няколко проучвателни експедиции. Дърворезбарите вече познаваха сярата, но нямаха достатъчно количество от нея в града. Щеше да е по-трудно да направят топове, но ако и това станеше…

— … И тогава вашите врагове ще бъдат унищожени. Хората ви получиха всичко, което поискаха от мен. От какво се оплаквате тогава?

— Да се оплакваме ли? — Главите на Надутия клоун започнаха да се вдигат и свеждат една след друга — доста разпространен жест. Но Джоана още не беше разбрала какво точно означаваше; най-вероятно изразяваше смущение. — От нищо не се оплаквам. Вярно, ти ни помагаш, но… — Трима от членовете му запристъпваха нервно от крак на крак. — Просто аз мога да виждам повече неща от останалите, нещо като Дърворезбаря в добрите стари времена. Аз съм — намерих вашата дума за това какво съм аз — „любител“. Нали разбираш, някой, който изучава науките с еднакъв интерес и има разнообразни умения. Едва на трийсет години съм, но вече изчетох почти всичко написано по света… — Главите се сведоха надолу, сигурно от срамежливост. — Дори се каня да напиша своя книга, която ще разказва истината за твоето приключение.

Джоана неволно се усмихна широко. Тя беше свикнала да мисли за Остриетата като за варвари, на които бяха недостъпни човешкия образ и дух. Но затвореше ли очи, лесно можеше да си представи Книжовника като жител на Страум. Някои от приятелите на нейните родители бяха също толкова глупави и наивно самоуверени като този тук. Имаше стотици мъже и жени, преливащи от грандомански планове, които никога нямаше да доведат до резултат. Докато живееше на Страум те й се струваха просто досадни авантюристи, които се стремеше да избягва. Сега обаче глупостта на Книжовника я караше да се чувства почти като у дома си.

— Значи си дошъл, за да ме изучиш и да напишеш книга за мен, така ли?

Последва ново кимане с глави.

— Ами, да. Освен това бих искал да обсъдя с теб някои мои идеи. Как да ти кажа, винаги съм се славел като умел изобретател. Разбирам, че това сега няма кой знае какво значение. Изглежда всичко, което е могло да бъде открито, вече е описано в твоя Компютър. Там видях някои от най-добрите си идеи. — Той въздъхна или поне звукът, който издаде, напомняше въздишка. Когато отново проговори, вече имитираше един от гласовете в раздела за научни открития. — И така, напоследък размишлявам как могат да бъдат усъвършенствани някои от тези изобретения.

Наистина главата му преливаше от идеи: как може в лодките да впрегнат птици, за да ги превърнат в летящи кораби или пък посредством гигантски лещи слънчевите лъчи да бъдат насочени срещу врага и да го изпепелят…

Джоана не се удържа и се изкиска при представата за огромни птици, които теглят към луната лещи с диаметър един километър. Но Книжовника изглежда прие смеха й като израз на одобрение.

— Нали? Хрумването ми е гениално, признай! Ето и последната ми идея, която не бих могъл да измисля, ако го нямаше Компютърът. Нали тези „радиостанции“ пренасят звука много бързо и на голямо разстояние. Защо тогава не комбинираме техните възможности с начина, по който мислят Остриетата. Една глутница продължава да разсъждава като едно цяло, дори когато частите й са отдалечени на… хм, километри една от друга.

Ето в това вече имаше някакъв смисъл! Но щом като за получаването на барут, чиято формула притежаваха, им трябваха месеци, колко ли десетилетия трябва да минат, преди глутниците да се сдобият с радио?! Книжовника бълваше като фонтан все недоизкусурени идеи. Тя го остави да бърбори на воля близо час. Това бяха все небивалици, но се оказаха по-понятни и близки до нея от всичко, което трябваше да понесе през последната година.

Най-сетне потокът от думи секна. Книжовника правеше все по-дълги паузи и все по-често искаше мнението й. Най-накрая рече:

— Е, надявам се, че всичко това поне ти е било забавно, а?

— Да, наистина, всичко беше забележително.

— Знаех си, че ще ти хареса! Ти много приличаш на моя народ, убеден съм в това. И най-важното — невинаги си ядосана.

— Това пък как да го разбирам?! — Джоана отблъсна меката муцуна, опряна на коленете й и се изправи на крака. Кучето приседна на задните си хълбоци, за да може да я гледа в очите.

— Ами, нали разбираш… Ти си насъбрала много омраза, при това съвсем основателно. Но през цялото време изглеждаш ядосана на нас, а ние само се опитваме да ти помогнем. След изморителната работа през деня се прибираш тук сама и не искаш да общуваш с никого… Сега обаче разбирам, че вината за това е и наша. Подозирам, че ти липсва нашата компания, но си твърде горда, за да го признаеш. Ето, нали виждаш, аз лесно мога да разгадая твоя характер. Приятелят ми — този, когото наричаш Белязаното чело — в действителност е много мило създание. Казвам ти това съвсем честно и знам, че като мой истински приятел, ти ще ми повярваш. Той копнее да те посети и да… Ъх!

Джоана внимателно заобиколи огнището, принуждавайки двете негови части да отскочат назад. Сега всички глави на Книжовника бяха обърнати към нея, надигаха се една над друга върху дългите вратове, а очите им бяха широко ококорени.

— Аз не съм като вас. Нямам нужда от вашата компания, нито от глупавите ти приумици! — И тя метна записките в огъня.

Книжовника се хвърли към огнището, опитвайки се отчаяно да спаси пламтящите листове. Накрая успя да извади повечето от тях и ги притисна изплашено към гърдите си. Джоана обаче не го остави на мира и продължи да настъпва, ритайки го яростно по краката. Книжовника се оттегляше панически назад, пълзейки по корем.

— Глупави, мръсни касапи. Аз не съм като вас. — Тя удари с ръка една от гредите на тавана. — Хората не обичат да живеят като животни. Ние никога не сме приемали убийците сред нас. И кажи на твоя приятел Белязано чело, че ако само посмее да припари тук, за да си побъбрим, ще му смачкам главата. Не! Ще му смачкам всичките глави!

Книжовника се беше прилепил към стената и вече нямаше накъде да мърда. Главите му се мятаха бясно във всички посоки и викаха нещо. Някои от думите бяха на самнорск, но казани толкова високо, че нищо не се разбираше. Най-сетне една от муцуните напипа дръжката на вратата, отвори я широко и всичките му шест части се втурнаха в мрака навън. Наметките останаха да висят край огнището.

Джоана коленичи и провря глава през вратата. Отвън се беше спуснала влажна мъгла. Лицето й стана толкова мокро и студено, че тя не усети рукналите сълзи. От Книжовника се виждаха само шест размити силуета в зеленикавия здрач. Той тичаше слепешката надолу по хълма, а някоя от частите му все се прекатурваше в бързината. След миг от него вече нямаше и следа. Останаха само сенките на най-близките колиби и жълтата светлина от огнището, която се процеждаше през вратата.

Веднага след атаката срещу кораба Джоана беше скована от ужас. Даваше си сметка, че е заобиколена от убийци, които не се спират пред нищо. После на лодката, когато пукна главата на Белязаното чело, се почувства доста по-добре! Като видя как цялата глутница се гърчи около нея, тя изведнъж разбра, че е равностоен противник и може да им се противопостави. Значи нямаше нужда да се уповава единствено на тяхната милост.

Тази вечер разбра още нещо: беше способна да ги нарани, дори без да ги докосва. Е, поне някои от тях. Дори само омразата й бе достатъчна, за да извади от равновесие Надутия клоун.

Джоана се върна в топлата и опушена стая и хлопна вратата след себе си. След всичко, което се случи, би трябвало да ликува.

Осемнадесет

Джакерамафан не каза на никого какво го сполетя при Двукракото. Но така или иначе пазачът на Вендейшъс стана свидетел на случилото се. Макар и да не говореше добре самнорск, той сигурно схвана какво се разиграваше пред него. Рано или късно останалите също щяха да научат.

Книжовника прекара дълги часове, надвесен над останките от своя ръкопис, опитвайки се да възстанови чертежите по памет. Трябваше да мине време, преди да се реши отново да отиде в лабораторията с Компютъра. Знаеше, че околните го мислят за нахалник, но въпреки това трябваше да мобилизира целия си кураж преди да отиде при Джоана. Той беше уверен, че неговите идеи са гениални, но досега все се натъкваше на хора без въображение, които се опитваха да го убедят в противното.

Книжовника имаше всички основания да се мисли за късметлия. Неговата глутница бе получена чрез разцепването на една по-голяма на две малки части. Това се случи в Рангатир, в източната част на Републиката. Баща му беше богат търговец и Джакерамафан наследи някои от неговите черти, но му липсваше най-важната — търпението, необходимо за затъпяващо еднообразните действия на търговеца. Неговата глутница-близнак можеше да се нарече по-скоро ограничена и не проявяваше склонност към учение. По онова време семейното предприятие се разрастваше и първите години брат му не се лакомеше за неговия дял от богатството. Още отначало Книжовника показа, че е избрал пътя на учения. Изчете всичко — естествена история, биографии на велики личности, способи за култивиране и усъвършенстване на глутниците. Накрая се оказа, че притежава най-голямата библиотека в Рангатир — повече от сто книги.

Най-накрая брат му откупи и неговия дял от семейното предприятие, а Джакерамафан замина за столицата. Оказа се, че това е било за добро. Тогава Книжовника вече наброяваше шестчленна глутница и искаше да види, колкото се може повече от заобикалящия го свят. Освен това в столичната библиотека имаше пет хиляди тома, в които лежаха събрани опитът и историята на цял свят! Записките на Джакерамафан върху прочетеното се разраснаха до размерите на малка библиотека. Но въпреки това университетските учени все нямаха време да го изслушат. Книжовника осъзна, че в свят, движен от дела, а не от идеи, най-напред трябва да привлече вниманието върху себе си. Едва тогава неговите гениални прозрения щяха да получат полагащото им се внимание. Ето защо, без някой да го е вербувал за подобна дейност, той реши да шпионира. Парламентаристите щяха да му целуват лапите от благодарност, когато им поднесеше на тепсия най-подробна информация за мистерията на Тайния остров.

Идеята да стане шпионин на частна практика му хрумна преди година и оттогава той неотклонно работеше по нея. Онова, което се случи през това време — летящата къща, Джоана и нейния Компютър — надхвърляше дори най-смелите му мечти.

Но когато Джоана с лека ръка хвърли целогодишния му труд в огъня, той покрусен се размисли. Дали пък не вбеси извънземната гостенка, защото се опита да защити Перегрин? Или причината се криеше в неговите идеи — явно не бяха толкова добри, особено сравнени с човешките открития.

Тази мисъл доста го потисна. Въпреки това той успя криво-ляво да възстанови чертежите и дори нахвърли някои нови идеи.

Перегрин обаче внезапно прекъсна неговите занимания и го убеди да слязат в града.

Двамата се скитаха из пазара вече час, когато Книжовника бе озарен от внезапно хрумване. Той рязко разтърси глави и свърна между сергиите по една от страничните улички. Перегрин тръгна след него.

— Навалицата ли те измори? — попита той.

— Току-що ми хрумна нещо — отговори Книжовника. Уличката стъпаловидно се изкачваше нагоре по склона, а после на няколко места пресичаше главната.

Джакерамафан намали ход и най-после увеличи разстоянието между частите си, та да не се препъва в собствените си крака. Накрая той се обърна към Перегрин.

— Не се ли питаш защо фленсериерите още не са нападнали града? Ние двамата с теб нанесохме на владетеля от Тайния остров удар, какъвто няма в цялата им история досега. В нашите ръце е ключът към тяхното пълно изтребление — Джоана и компютърът.

Перегрин се поколеба.

— Хм, предполагам, че армията им още не е готова за обсада. Ако имаха възможност, те отдавна да са нападнали дърворезбарите.

— Сигурно биха го направили, ако наистина си струва. А тъкмо сега им се отваря сгоден случай. — Той сериозно погледна Перегрин. — Не е това обаче. Мисля, че има друга причина… Те владеят летящата къща, но не знаят как да я използват. Затова Джоана им трябва жива. Желаят нейното оцеляване също толкова силно, колкото и да избият всички нас.

Перегрин издаде рязък звук.

— Ако Стийл не беше толкова жаден за кръв и убийства, сега можеше да се ползва от помощта на извънземните.

— Така си е. Фленсериерите сигурно също вече си дават сметка за това. Залагам си главата, че те винаги са имали шпиони в този град, но сега са повече от когато и да било. Видя ли глутниците от Източната метрополия?

Източната метрополия наистина приличаше на развъдник за фленсериери. Още преди появата на Движението там живееше суров народ, който редовно унищожаваше слабите и недъгави кутрета, лишени от необходимите качества за бъдещи силни глутници.

— Само една от тях — тази, дето говореше със занаятчията.

— Точно така. Кой знае още колко дегизирани глутници са придошли насам. Живота си залагам, че се канят да отвлекат Джоана. Ако знаеха какво замисляме заедно с нея, досега сигурно да са я убили. Нима не разбираш — трябва час по-скоро да предупредим кралицата и Вендейшъс! Налага се те да мобилизират хората си и да следят за шпиони.

Перегрин стоеше закован на място, явно потресен от предложението на Книжовника. Най-накрая успя да промълви:

— Мисля, че има нещо, което трябва да знаеш… Но то е тайна, която не бива да издаваш за нищо на света.

— Кълна се, че ще бъда гроб, Перегрин! Аз не съм от онези, дето дрънкат нагоре-надолу!

— И така, ти се натъкна на нещо, което не би трябвало да се разгласява. Нали ти е известно, че Вендейшъс отговаря за охраната на кралицата?

— Разбира се. — Това бе едно от задълженията на лорд шамбелана. — Като се знае колко чужденци щъкат из града, бих казал, че той добре си върши работата.

— А още по-точно — справя се блестящо със своите задължения. Трябва да знаеш, че Вендейшъс има агенти в най-висшите кръгове на Тайния остров. Неговият човек е втори по влияние след лорд Стийл.

Книжовника усети как очите му ще изхвръкнат от орбитите.

— Нали си даваш сметка какво означава това. Чрез Вендейшъс кралицата е известена за всичко, което се обсъжда на тайния съвет. Ако внимателно подаваме лъжлива информация, бихме могли да разиграваме доста умело фленсериерите. Освен Джоана това е второто ни голямо предимство пред тях.

— Аз… — Аз нямах дори представа за това. — В такъв случай излиза, че недоглеждането на пазачите ни е само за заблуда, така ли?

— Не е точно така. Тукашните стражи би трябвало да изглеждат умни и истински професионалисти, но в същото време да проявяват умерена разсеяност. Така Движението няма да бърза с войната, а ще разчита на своите шпиони. — Той се усмихна. — Обзалагам се, че Вендейшъс ще се стъписа пред твоята критика.

Книжовника криво се усмихна. Той беше едновременно поласкан и стреснат. Значи Вендейшъс с чиста съвест можеше да бъде наречен най-великият шпионин на всички времена. И въпреки това Джакерамафан четеше лорд шамбелана като разтворена книга.

През останалия път до замъка Книжовника не пророни нито дума, но мислите му се надпреварваха като луди. Излиза, че Перегрин е имал право — тайната, която му довери, беше съдбоносна. Разговорите дори между стари приятели понякога можеха да бъдат спестени. Точно така! Той ще предложи услугите си на Вендейшъс. Това можеше да го остави в сянка, но именно там би могъл да допринесе най-много за делото. Тогава сигурно и Джоана най-сетне щеше да забележи колко й е необходим той.

Отново надолу в дълбините на нощта. Дори да не гледаше през илюминаторите, Равна лесно можеше да си представи какво се вижда през тях. Рилай остана далеч извън галактическата шир, а „Единак II“ навлизаше все по-навътре в нея. Застоят се приближаваше с всяка изминала минута.

Но поне се спасиха. Въпреки че „Единак II“ беше сериозно повреден, те се отдалечаваха от Рилай почти с петдесет светлинни години на час и се потапяха все по-дълбоко в Отвъдното. Сега подготовката на скоковете в пространството траеше все по-дълго, а тяхната скорост се смаляваше все повече. Независимо от това обаче напредваха задоволително. Вече бяха в центъра на Средно ниво. Слава на провидението, досега не бяха забелязали някакви признаци, че ги преследват. Каквото и да бе довело Заразата в Рилай, то със сигурност нямаше връзка с „Единак II“ и неговата спасителна мисия.

Надежда. Равна чувстваше как тя укрепва все повече в нея. Според данните от медицинската система на кораба Фам Нувен щеше да оцелее. Уредите регистрираха мозъчна дейност. Ужасните рани по гърба му бяха причинени от имплантираните от Древния устройства — органична механика, свързвала Фам с локалната мрежа на Рилай, а чрез нея — със Силата, която го ръководеше. След изчезването на Силата механизмите в тялото на нейния емисар започнаха да се разлагат. Но в такъв случай поне личността на Фам би трябвало да оцелее. Моля се да е оцеляла. Данните сочеха, че трябват още три дни, докато заздравее гърбът и едва тогава можеха да започнат опитите да възкресят Фам.

А през това време… Равна научи много за апокалипсиса, който едва не ги погълна. Всеки двайсет часа Синя раковина и Зелено стебло отклоняваха кораба на светлинни години от първоначалния маршрут, за да се включат в някоя от главните артерии на Мрежата и да научат последните новини. Това бе обичайната практика при всяко пътуване, продължаващо повече от два-три дни. Така търговците и пътешествениците не изоставаха от събитията, които биха могли да им повлияят по някакъв начин или да наложат промяна на крайната точка от маршрута им.

Според Новините (а това значи според повечето от изказаните мнения) разрушаването на Рилай беше окончателно. О, Грондър! О, Ейгравън и Сарале! Мъртви ли сте или пък злото вече ви е завладяло?

Големи участъци от Мрежата бяха временно изолирани. Може би щяха да минат години, преди някои от най-мощните връзки да заработят отново. Освен това за първи път през това хилядолетие бе унищожена една от Силите. Съществуваха десетки хиляди версии относно мотивите за тази атака и също толкова догадки какво ще се случи по-нататък. Равна предвидливо осигури кораба с филтър за лавината от информация и сега се опитваше да отсее най-важното от хилядите мнения и предположения. Тези, които идваха от самите Страумлински владения, съдържаха най-голяма доза истина. Отклонението поробител не на шега беше решило да установи нова епоха, белязана от сливането на трансцендентни създания с расите от Отвъдното. След като Рилай не съществуваше, а една от Силите бе убита, значи вече нищо не стоеше по пътя му към триумфа.

Някои от потребителите смятаха, че унищожаването на Рилай е била отдавнашна цел, предавана по наследство на онова, което погълна Страумлинските владения. Вероятно последната атака е само краят на една война, продължила няколко епохи и увенчана със смъртта на наследници на отдавна забравени раси. Ако наистина беше така, то робството в Страум можеше рано или късно да отмине и истинската човешка раса отново да се възроди.

Други пък смятаха, че причина за атаката е завладяването на архивите в Рилай. Едва двама-трима предполагаха, че целта на Заразата е да възстанови някакво творение или пък да не позволи на обитателите на Рилай първи да стигнат до него. Тези версии идваха от закоравелите теоретици — цивилизации, претоварени с информация, която постъпваше от дискусионните групи.

От страна на Заразата също постъпваше информация. Нейните официални и строго цензурирани съобщения обаче бяха приемани първоначално само от отчаяните авантюристи. При това никой нямаше намерение да плаща, за да подпомага и поощрява нейното разрастване. Въпреки това някои от посланията й все пак се просмукваха напред по Мрежата — потребителите им се опитваха да споделят обзелия ги ужас или пък да предизвикат любопитство. Разпространяваше се също и видеозапис, подготвен от Заразата — близо четиристотин секунди излъчване в реално време. Тази невероятно скъпа пратка можеше да се окаже и най-доходоносното нещо в историята на Мрежата. Синя раковина държа кораба прикачен към линията цели два дни, за да я получи цялата.

По всичко личеше, че слугите на Отклонението са човешки същества. Почти половината от новините, идващи откъм Владенията, бяха чрез видеоматериали, макар и не толкова дълги като първия. От тях се изказваха говорители, които бяха хора. Равна отново и отново пускаше първото послание. Тя дори успя да разпознае говорителя — Овен Нилсъндот някога беше шампион по бягане във Владенията. Сега вече нямаше никаква титла, а най-вероятно му бе отнето и името. Нилсъндот се обръщаше към аудиторията от някакъв офис, който можеше да бъде и градина. Когато Равна погледнеше отстрани на изображението, тя можеше да надзърне зад рамото му. Градът, който се откриваше там, приличаше на страумлинската столица. Преди години двете със сестра й мечтаеха да попаднат там — в него бе сърцето на човешката колония от Трансцендентното. Централният площад представляваше копие на Полето на принцесите в Нийора. В рекламите, приканващи нови заселници, се твърдеше, че фонтанът в средата му никога няма да пресъхне, докъдето и да стигнат в развитието си страумляните. Това щеше да е доказателство за тяхната преданост към първите заселници от човешката раса.

Сега фонтанът го нямаше, а погледът на Нилсъндот беше безжизнен.

— Този пред вас говори от името на Силата, която спасява — започна някогашният герой. — Искам всички вие да видите какво съм способна да направя за треторазредните цивилизации. Погледнете докъде се простира моята помощ… — и екранът показваше небето. То беше огряно от залязващото слънце, а върху неговия фон се открояваха силуетите на редици от агравитационни структури, простиращи се на мегаметри разстояние. Това беше най-мащабното използване на агравитационен материал, за каквото Равна някога беше чувала. Дори Доковете бледнееха пред него — новия строеж. Нямаше спор, нито един от световете на Средно ниво не можеше да си позволи внос на този материал в подобни несметни количества. — Това, което виждате над мен — продължи гласът, — са само строителните площадки за бъдещите конструкции, чието изграждане на Страум ще започна съвсем скоро. Когато всичко завърши, пет звездни системи ще се обединят в едно. Техните планети и цялата звездна маса около тях ще осигуряват технологии и животоподдържащи системи в мащаб, какъвто досега е непознат, както на това ниво, така и в самото Трансцендентно. — Екранът отново показа Нилсъндот — човекът, превърнал се в уста на боговете. — Някои ще се възпротивят на моето предложение да ми се посветят изцяло. Но това е без значение за моята по-далечна стратегия. Никой не е способен да устои срещу симбиозата между моята Сила и ръцете на расите от Отвъдното. Целта на моето обръщение е да премахна вашия страх. Както виждате, със Страумлинските владения стана истинско чудо. Никога повече расите от Отвъдното няма да бъдат пренебрегвани от обитателите на Трансцендентното. Тези, които ме последват — а рано или късно всички вие ще ме последвате — ще станат част от една Сила. Ще имате възможност да ползвате благата от всички нива на Трансцендентното — от Дъното чак до Върха. Тогава производството ви ще надхвърли ограничените възможности на вашите собствени технологии. Така ще можете да премажете всичко, което дръзне да ми се опълчи. Вие ще донесете новия ред и стабилност.

Докато гледаше видеозаписа за трети или четвърти път, Равна се опита да не обръща внимание на думите, а да се съсредоточи върху изражението на Нилсъндот. Искаше да го сравни с речите, които бяха записани в нейния персонален компютър. Наистина имаше разлика, не беше просто плод на нейното въображение. Създанието, което наблюдаваше, отдавна бе мъртво духом. Заразата обаче явно не се интересуваше, че този факт е толкова очевиден. Вероятно разликата можеше да бъде усетена единствено от принадлежащите към човешката раса. А те представляваха незначителна част от нейната аудитория.

В края на посланието екранът отново се изпълни от познатото тъмно лице и виолетови очи на Нилсъндот.

— Някои сигурно се питат как е възможно такова чудо и защо сте били принудени да преживеете милиарди години анархия, преди някоя от Силите да ви помогне. Отговорите на тези въпроси са… твърде сложни. Както всички по-значими еволюции и тази има своя висок праг. От една страна подобно развитие изглеждаше невъзможно и безсмислено. От друга — неизбежно. Симбиозата на Спасението зависи от непосредствената и ненарушавана от нищо връзка между мен и онези, на които помагам. Същества като това, което в момента предава моите думи, би трябвало да ми служат така безпределно вярно, сякаш са мои уста и ръце. Техните очи и уши би трябвало да ми осигуряват информация от много светлинни години разстояние. Именно тези условия подготвях досега. Още повече, че цялата система трябваше да е напълно завършена преди да започне да действа. Но сега, когато тази симбиоза е вече факт, ние ще се развиваме значително по-бързо. Почти всяка раса би могла да бъде преустроена така, че да стане възможно нейното Спасение.

Почти всяка раса би могла да бъде преустроена. Думите бяха произнесени от познато лице, при това на родния език на Равна… Но техният смисъл й бе ужасяващо чужд.

Мрежата се задръсти от анализи на новото явление. Беше сформирана дори съвсем нова дискусионна група — „Опасност от Зараза“, която беше следствие и обединяваше темите от „Бедствия и катастрофи“, „Хомо сапиенс“ и „Взаимодействащи си двоични системи“. През последните дни значителна част от съобщенията в информационния трафик идваха от нея. Хиляди байтове бяха посветени на анализирането на горкия Овен Нилсъндот. Сега той беше много по-известен, от когато и да било в миналото. Ако се съди обаче по гнева и противоречията, които предизвика, рейтингът му никак не беше висок.

Десетки хиляди послания, стотици гледни точки. Неслучайно някои я наричаха Мрежата на милионите лъжи. Равна всеки ден обсъждаше прочетеното със Синя раковина и Зелено стебло. Така се опитваше и сама да се ориентира в потока от информация, да реши на кое съобщение да повярва.

Ездачите познаваха добре човешкия род, но дори те не бяха напълно сигурни, че Овен Нилсъндот е вече мъртъв духом. Зелено стебло беше достатъчно опитна, за да се досети, че нито един отговор не би удовлетворил Равна. Тя известно време трополеше с колела напред-назад пред екрана, върху който излизаха съобщенията от Мрежата, после протегна едно клонче и докосна човешкото същество до себе си.

— Може пък господин Фам да ни разясни всичко, когато оздравее напълно.

Синя раковина също разшава листа, опитвайки се да бъде безпристрастен:

— Ако в тия съобщения има поне капка истина, тогава излиза, че Заразата не се интересува какво знаят за нея хората и онези, които са близо до тяхната цивилизация. Това донякъде има смисъл, но… — говорният му апарат известно време бръмча разсеяно. — … Аз не вярвам на всички тези съобщения. Цели четиристотин секунди ни бяха необходими, докато източим видеозаписа! Той е толкова съвършен, че дава абсолютно достоверно изображение на много, при това коренно различни раси. Ще рече, че в него е побрана огромно количество информация, при това без никакво компресиране… Сигурно показаното в записа е доста поукрасено, за да подмами всички нас, бедните обитатели на Отвъдното, да се върнем по родните си места.

Тази хипотеза беше изказана неведнъж и в получените по Мрежата съобщения. Но засега в посланията на Заразата още нямаше ни най-малко доказателство в нейна подкрепа, нито пък реакциите по Мрежата даваха основание за съмнение. Тази бавнодействаща отрова можеше да действа само на Върха на Отвъдното, но не и където се намираха в момента. А това водеше до едно простичко обяснение, до което биха стигнали дори в Нийора или на Старата земя: видеозаписът е кодирано съобщение до пръснатите из безкрая агенти на Заразата, които вече бяха готови да действат.

Вендейшъс беше известна личност сред дърворезбарите, но представата за него бе съвсем погрешна. Той беше около стогодишен и неговото създаване представляваше смесица между две от стратегиите на Дърворезбаря. В първите си декади Вендейшъс управляваше дърводелските работилници на града. През това време той направи някои съществени подобрения в устройството на водните колела, които ги задвижваха. В този период обаче Вендейшъс имаше и своите романтични забежки — предимно към политиката и ораторското майсторство. С всяка смяна на някоя от частите му той все повече се ориентираше към обществените изяви. През последните трийсет години се беше наложил като един от най-авторитетните членове в Съвета на кралицата, а от десет изпълняваше длъжността на лорд шамбелан. И на двете места защитаваше правата на гилдиите и призоваваше към почтени търговски отношения. Носеха се слухове, че когато кралицата се оттегли от управлението или пък умре, тогава Вендейшъс ще застане начело на Съвета. Мнозина си даваха сметка, че това би бил най-добрият изход от бедственото положение, но натруфените речи на Вендейшъс вече се бяха превърнали в истинско мъчение за съветниците.

Такива в общи линии бяха настроенията около Вендейшъс. Освен това всеки, който има дори най-малка представа от системата за сигурност, би се досетил, че лорд шамбеланът дърпа конците и на мрежата от шпиони. Несъмнено той имаше внедрени информатори в дърводелските работилници и доковете. Но сега Книжовника вече знаеше, че дори това беше прикритие. Кой можеше да го допусне — дърворезбарите имаха агенти сред най-приближените на Фленсер, знаеха за неговите планове, страховете му, слабите му страни! Това им позволяваше лесно да манипулират всички врагове. Вендейшъс се оказа невероятна личност! Книжовника умееше да разпознава и цени гениите.

И въпреки това… информацията, с която разполагаха, все още не им гарантираше победа. Не всички действия на фленсериерите се ръководеха директно от най-високо ниво. Някои операции биваха замисляни и изпълнявани от по-нискостоящите, което не ги правеше по-неефективни… Само една правилно насочена стрела беше достатъчна, за да убие завинаги Джоана Олсъндот.

Ето защо беше дошло време Джакерамафан да блесне със своите качества. Той поиска разрешение да бъде преместен в по-строго охраняваните помещения на замъка, които се намираха на третия етаж. Не беше проблем да получи разрешение, защото новите му покои бяха доста по-малки, неудобни и с грубо измазани стени. Но тази стая напълно отговаряше на замисъла на Книжовника. През следващите няколко дни той слухтеше из коридорите и фоайетата. В основните стени бяха прокарани проходи, широки около трийсетина сантиметра и високи не повече от четиридесет. Книжовника можеше да попадне почти навсякъде, без да бъде забелязан от околните.

Докато надзърташе от ъглите и бойниците на крепостната стена, две от неговите части непрекъснато водеха записки. След десет дни вече беше натрупал достатъчно материал, за да впечатли дори Вендейшъс.

Официалната резиденция на Вендейшъс беше заобиколена от помещения за неговите помощници и стражите. Затова там не беше най-подходящото място за отправяне на едно толкова секретно предложение.

Вендейшъс обаче понякога оставаше сам. Върху старата стена на замъка откъм гората имаше малка куличка. Късно на единайсетия ден от началото на разследванията си Книжовника се курдиса на кулата и зачака. Мина час и вятърът постепенно утихна. Откъм пристанището взе да нахлува гъста мъгла. Тя плъзна по земята като морска пяна и бавно погълна старата стена. Наоколо се спусна плътна тишина. Книжовника мрачно душеше около площадката, където стоеше на пост; вече наистина се усещаше грохнал и разнебитен. Мазилката се ронеше под лапите му и той очакваше всеки момент някой от камъните да се затъркаля надолу. Проклятие. Дали пък Вендейшъс не беше решил да промени всекидневния си график.

Книжовника изчака още половин час. Накрая търпението му беше възнаградено. Той усети стърженето на стомана по спираловидната стълба. Не се дочуваше обичайния шум при мислене, но вероятно мъглата го поглъщаше. Минаха още няколко минути. Накрая капакът върху отвора на стълбата се надигна и оттам се показа една глава.

Дори мъглата не успя да заглуши вбесения съсък на Вендейшъс от тази неприятна изненада.

— Бъдете спокоен, сър! Това съм аз, верният Джакерамафан!

Главата се показа още малко.

— Какво прави на такова място един верен гражданин като теб тогава?

— Тук съм, за да се срещна с вас — усмихна се облекчено Книжовника. — Във вашия таен кабинет. Приближете се насам, сър, тази мъгла осигурява достатъчно място и за двама ни.

Една след друга частите на Вендейшъс се прехвърлиха през отвора. Някои едва успяха да се промъкнат — дългите остриета на камите и многобройните им накити стържеха по каменната стена и се закачваха в рамката на вратата. Пък и Вендейшъс не беше сред най-вталените глутници. Началникът на сигурността се строи в най-отдалечената част на кулата. Позата му издаваше, че е нащрек. Не беше останала и следа от обичайната му помпозност при публичните им срещи. Книжовника се ухили под мустак. Сега поне можеше да е сигурен, че е приковал вниманието на своя събеседник.

— Е, казвай? — подкани Вендейшъс с глух глас.

— Сър, предоставям на ваше разположение цялото си време и своите умения. Смятам самото ми присъствие тук доказва, че бих могъл да съм от полза за сигурността на дърворезбарите. Кой друг, ако не един безспорен професионалист, е способен да открие, че използвате това място за свой таен кабинет.

Вендейшъс се поотпусна малко и се усмихна криво.

— Всъщност кой друг наистина… Избрах кулата точно защото тая част от старата стена не се вижда от замъка. Оттук мога лесно да поддържам връзка със стражите по хълмовете, пък и се чувствам свободен от бюрократичните си задължения.

Джакерамафан кимна.

— Напълно ви разбирам, сър. Но вие грешите в едно отношение — и той посочи покрай шефа на сигурността. — Сега заради мъглата не личи ясно, но откъм страната на пристанището в замъка има едно място, от което кулата се вижда добре.

— Така ли? Че кой може да види толкова надалеч… А-ха, сигурно ви е помогнал уредът за наблюдение, който донесохте от Републиката!

— Точно така. — Книжовника посегна към джоба си и извади оттам своя телескоп. — Разпознах ви дори от това разстояние.

Уредът за наблюдение можеше да донесе известност на Книжовника. Кралицата и Скрупило бяха като омагьосани от неговите възможности. За съжаление почтеността принуди Джакерамафан да признае, че е купил уреда от един изобретател в Рангатир. Независимо от това именно той беше прозрял колко ценен е предметът и именно той го използва при спасяването на Джоана. Когато обаче в двора разбраха, че Книжовника не умее много добре да си служи с уреда, приеха един от неговите телескопи, връчен като дар на кралицата… и го дадоха на майстора стъклар да го проучи основно. Въпреки това никой не можеше да отрече, че Книжовника си остава най-добрият в света потребител на телескопи.

— Не искам да си помислите, че съм ви следил нарочно, милорд. Това беше просто малка част от моето разследване. През последните десет дни прекарах часове наред върху крепостната стена.

Вендейшъс изкриви устни.

— Наистина?!

— Дори ще си позволя да отбележа, че останах почти незабелязан, пък и много внимавах да не ме видят, че използвам уреда за наблюдение. И така… — Той измъкна записките от другия си джоб. — През цялото време си водих най-подробни записки. Вече знам кой къде и кога отива почти по всяко време на деня. Представете си какво влияние би имала моята техника през лятото, когато навън е светло по-дълго време! — Той сложи тетрадката на пода и я побутна към Вендейшъс. Една от частите на събеседника му пристъпи напред и я изтегли към себе си. Не личеше обаче да е особено въодушевен от тези разкрития.

— Моля да ме разберете правилно, сър. Зная, че уведомявате кралицата какво става в най-висшите кръгове от Съвета на Фленсер. Без вашите източници ние бихме били безпомощни срещу кроежите на онези лордове, но…

— Кой ви каза подобно нещо?!

Книжовника се задави. Дръж се и не отстъпвай! После се усмихна вяло.

— Не се наложи някой да ми го казва. Аз съм професионалист също като вас и зная да пазя тайна. Но помислете само — в замъка сигурно има и други с моите способности, а е твърде възможно някои от тях да са предатели. Вероятно не сте чували за тях от своите високопоставени информатори. Представете си само какво могат да ни причинят хора като тях. Ето защо се нуждаете от моята помощ. Благодарение на моята стратегия вие ще сте уведомен за всяка крачка на подчинените си. Освен това за мен ще е чест да обуча няколко групи, които непрекъснато да следят хората в замъка. Следенето може да обхване целия град — ще наблюдаваме от градските кули.

Шефът на сигурността се промъкна предпазливо покрай парапета, като небрежно докосваше камъните и ронещата се мазилка.

— Идеята ви има своите привлекателни страни. Но ако не възразявате, вече сме идентифицирали всички агенти на Фленсер и добре ги захранваме… с лъжи. Много е любопитно да науча, че лъжите идват дори от най-високопоставени наши източници. — Той отсечено се изсмя и погледна замислено през парапета. — Но вие имате право. Ако сме пропуснали дори един от тях, който има достъп до Двукракото и Компютъра… Това би било истинска катастрофа. — Той обърна още няколко от главите си към Книжовника. — Можем да се договорим: ще ви изпратя трима-четирима от моите хора, за да ги обучите по вашия метод.

Книжовника не можа да се удържи и подскочи от радост с вперени във Вендейшъс възторжени очи.

— Няма да съжалявате за решението си, сър!

Вендейшъс сви рамене.

— Сигурно сте прав. И така, на колко души сте казали за своето разследване? Ще се наложи да ги съберем, за да се закълнат, че ще пазят тайна.

Книжовника се дръпна обидено.

— Милорд! Вече ви казах, че съм професионалист! Запазил съм всичко в пълна тайна. Единствено на вас се доверих.

Вендейшъс се усмихна широко и стана почти любезен.

— Чудесно, значи можем да започваме тогава.

Вероятно гласът на Вендейшъс събуди подозрението му — фалшива нотка или пък нещо в неговата интонация — но Книжовника изведнъж застана нащрек и се огледа. В сенките на гората той забеляза неясните очертания на силуети, които се приближаваха към парапета. Беше твърде късно, когато долови и шума от мислите на нападателите. Изсвистя стрела и пареща болка проряза гърлото на Фан. Той извика, но успя да се овладее и се втурна към Вендейшъс.

— Помощ!

Това обаче беше напразно усилие. Книжовника вече знаеше, още преди другият да отстъпи и да измъкне ножовете си. Вендейшъс не помръдна, когато убиецът се нахвърли върху Книжовника и раздели частите му една от друга. Разумът на жертвата помръкна сред ужасния шум и режещата болка. Предупреди Перегрин! Кажи на Джоана! Сечта продължи сякаш цяла вечност, а после…

Част от него лежеше потънала в лепкава червена каша. Друга се луташе напълно ослепена. Джакерама се опита да събере мислите на оцелелите си части. Една беше мъртва — Фан лежеше сред нарастваща локва кръв, която димеше в студения въздух. Болка и студ… потъване, задушаване… Кажи на Джоана.

Убиецът и неговият господар отстъпиха назад от жертвата. Вендейшъс. Шефът на сигурността. Високопоставеният предател. Кажи на Джоана. Нападателите стояха и наблюдаваха как кръвта му изтича. Бяха твърде превзети, за да смесят мислите си с неговите. Изчакваха, докато съвсем загуби съзнание, а после щяха да довършат започнатото.

Беше толкова тихо. Наоколо се разнасяха само откъслечните мисли на убийците; виковете и стоновете на ранения. Никой нямаше да разбере…

Сякаш всичко свърши. Джа се взираше тъпо в непознатите глутници срещу себе си. Едната от тях се приближи. Оцелелият забеляза стоманените нокти върху нейните лапи и остриетата между зъбите. Не! Джа отскочи, подхлъзна се в съсирената кръв и залитна. Глутниците се хвърлиха напред, но Джа вече стоеше на парапета, после се наклони назад и започна да пропада все по-надолу и по-надолу…

… Накрая се строполи върху скалите. Джа побърза да отскочи от стената. По гърба му премина болка, после дойде вцепенението. Къде се намирам? Къде съм попаднал? Навсякъде наоколо имаше гъста мъгла, а високо над него се дочуваха неясни гласове. В мъничкия му мозък се мярна споменът за остриета и ножове, после всичко се смеси… Кажи на Джоана! Той си спомни… нещо… отпреди. Една скрита пътека през храстите. Ако тръгнеше по нея, рано или късно щеше да стигне до Джоана.

Мъчително се повлече по пътеката. Нещо не беше наред със задните му крака; не ги усещаше изобщо. Кажи на Джоана.

Деветнадесет

Джоана се закашля — състоянието й се влошаваше все повече. От три дни я болеше гърло и носът й течеше. Не знаеше дали да се разтревожи сериозно или е още рано за безпокойство. Болестите бяха нещо ежедневно в средновековната епоха. Да, но и много хора са измирали от тях! Тя издуха носа си и се опита да се съсредоточи върху онова, което говореше кралицата.

— Скрупило вече успя да направи барут. Той действа точно така, както беше описано в Компютъра. За нещастие едва не изгуби един от членовете си, докато се опитваше да го изпробва в дървено оръдие. Ако не успеем да направим истинско оръдие, тогава…

Само преди седмица кралицата нямаше да може да влезе тук. Работните им срещи ставаха само в замъка. Но след като Джоана се разболя — сигурно беше само обикновена настинка — никак не й се искаше да излиза навън. Освен това споменът от посещението на Книжовника я караше малко… да се срамува. Някои от тези глутници бяха почтени личности, затова момичето реши да се държи любезно с кралицата, пък и с Надутия клоун, ако се реши пак да намине. Поне докато създания като Белязаното чело стояха настрана от нея…

Джоана се примъкна още по-близо до огъня и махна с ръка срещу съмненията на кралицата. Понякога тази глутница й приличаше на нейната баба.

— Да приемем, че ще успеем да направим топове. До лятото има още много време. Кажи на Скрупило да изучи данните от компютъра по-внимателно и да престане да пробва само най-бързия начин за постигане на целта. Въпросът е как ще използваме полученото, за да спасим моя кораб.

Някой задраска по вратата. Няколко от главите на кралицата се надигнаха, наострили уши.

— Това е много странно — каза тя.

— Защо? — разсеяно попита Джоана. После придърпа пухкавата завивка и я уви около раменете си. Две от частите на кралицата тръгнаха заедно с нея към изхода.

Момичето отвори вратата и погледна в мъглата навън. Внезапно кралицата започна да говори високо на родния си език. Посетителят отстъпи назад. Нещо не беше наред, но в момента Джоана не можеше да осъзнае какво точно. Тя за първи път виждаше някое от тези същества, което се състои от една-единствена част. Тази мисъл постепенно се оформи в съзнанието й, докато повечето от членовете на кралицата се пръснаха около нея и наизскачаха навън. После прислужникът на Джоана започна да пищи откъм тавана. Този звук проряза като с нож слуха на момичето.

Самотното Острие тромаво повлече задница и се опита да се измъкне, но кралицата вече го беше обкръжила. Тя извика нещо и писъците от тавана секнаха. После се дочу глухо трополене на лапи по дървените стълби и прислужникът изхвърча навън с насочени за стрелба арбалети. Тя дочу звън на оръжие откъм подножието на хълма — сигурно стражите също се бяха втурнали насам.

Джоана побягна към кралицата, готова да добави и своите юмруци в отбраната. За нейна изненада обаче видя, че глутницата души непознатия и внимателно ближе врата му. После кралицата захапа куртката на Острието.

— Моля те, Джоана, помогни ми да го вкараме вътре.

Момичето обгърна хълбоците на новодошлия. Козината беше слепнала от влагата… и съсирената кръв.

Успяха някак да внесат ранения през вратата и го положиха на възглавниците край огъня. Съществото дишаше на пресекулки. Начинът, по който си поемаше въздух, показваше, че изпитва непоносима болка. То вдигна очи към нея — те бяха така широко отворени, че откриваха бялото, заобикалящо ириса. За миг момичето си помисли, че се бои от нея. Но когато отстъпи назад, непознатият започна да издава по-високи звуци и протегна врат в нейната посока. Тя коленичи до възглавницата и му позволи да облегне муцуна на ръката й.

— К-к-какво е това? — Джоана погледна към задните крака на ранения, които се подаваха извън подплатената в раменете куртка. Хълбоците на Острието лежаха под неестествен ъгъл, а единият крак висеше неподвижен близо до огъня.

— Не позна ли — това е част от Джакерамафан — отвърна й кралицата. После подпъхна муцуна под висящия крак и внимателно го положи върху възглавниците.

Последва оживен разговор между стражниците и прислужника на Джоана. През вратата се виждаха неколцина части на пазачите, които носеха фенери. Те опираха предните си лапи върху раменете на останалите от глутницата, така че светлината да пада от по-високо. Нито един обаче не се опита да влезе — нямаше място за тях.

Джоана втренчено загледа самотното Острие. Това да е Книжовника?! После позна куртката. Съществото отвърна на погледа й, но продължаваше да хрипти от болка.

— Не може ли да повикаме лекар?

Кралицата я беше заобиколила от всички страни.

— Аз съм лекар, Джоана. — Тя кимна с глава към компютъра. — Или поне това, което се смята за лечител в нашия свят.

Джоана избърса кръвта от врата на ранения, но тя продължаваше да се процежда от раните.

— Ще можем ли да го спасим?

— Този сигурно ще успеем да запазим, но… — Част от кралицата отиде до вратата и поговори с глутниците отвън. — Търсят и останалите от Джакерамафан. Боя се обаче, че повечето от тях са избити, Джоана. Ако има оцелели… Е, понякога и от останките може да се възстанови цялото…

— Той каза ли нещо досега? — Гласът долетя отвън и говореше правилен самнорск. Белязаното чело. Огромната му и грозна зурла надничаше през вратата.

— Не — отвърна кралицата. — А и мислите му са страшно объркани.

— Нека да послушам малко — продължи Белязаното чело.

— Стой далеч оттук, ти, ти… — гласът на Джоана се извиси до писък. Съществото в ръцете й се сгърчи.

— Джоана, той е приятел на Книжовника, остави го да помогне.

Когато глутницата на Белязаното чело се промъкна предпазливо в стаята, кралицата се качи на тавана, за да му направи място. Джоана измъкна ръката си изпод тялото на ранения и се отдръпна към вратата. Отвън имаше събрани много повече глутници, отколкото изобщо допускаше, че се навъртат наоколо. Те стояха толкова близо една до друга, колкото не й се беше случвало да ги види никога досега. Фенерите им сияеха в мъглата с мека, почти флуоресцентна светлина. Погледът й отново се насочи към огнището.

— Да знаеш, че те наблюдавам!

Частите на Белязаното чело се скупчиха около възглавниците. Най-едрият положи глава близо до ранения. Самотното Острие продължаваше да диша хрипливо. Белязаното чело изгъргори нещо към него. Отговорът беше същинско чуруликате, което дори прозвуча красиво. Кралицата добави нещо отгоре. Двамата с Белязаното чело обмениха няколко реплики.

— Е, и? — нетърпеливо се намеси Джоана.

— Джа — тази част тук — не е „говорителят“ на глутницата — долетя гласът на кралицата.

— Дори по-лошо — продължи Белязаното чело. — Засега не успявам да доловя дори мислите му. Не мога да схвана нито един от образите в главата му. Дори не мога да определя кой е убил Книжовника.

Джоана отново се върна към огъня и доближи възглавниците. Белязания се дръпна назад, но не се отдалечи много от ранения. Тя коленичи между двамата и погали дългия окървавен врат.

— Дали Джа — тя се опита да произнесе името, колкото се може по-правилно — ще оживее?

Белязания протегна три от муцуните си към тялото и внимателно подуши и опипа раните. Джа се сгърчи и изхърка. Не реагира само когато приятелят му стигна задните крака.

— Не мога да кажа. Повечето от кръвта не е негова. Сигурно е от останалите части. Но гръбнакът му е счупен. Дори да оживее, ще може да движи само предните си крака.

Джоана замълча, опитвайки се да преосмисли всичко от гледната точка на Остриетата. Това обаче никак не й хареса. Може и да беше съвсем глупаво, но за нея „Джа“ още си беше целия Книжовник. Според Белязания обаче пред нея лежеше само една част, просто орган от все още живо тяло. При това много повреден орган. Джоана извърна очи към Белязания и се втренчи в най-едрата му част — убиецът.

— И какво смятате да правите с тази… развалина?

Три от главите се обърнаха към нея и тя видя как козината по вратовете им настръхна. Неестественият му глас долетя извънредно висок и забързан.

— Книжовника беше добър приятел. Можем да измайсторим количка на две колела за задницата. Това ще му помогне да се придвижва поне на къси разстояния. Най-трудно ще е обаче да намерим нова глутница за него. Знаеш, че издирваме и останалите парчета — кой знае, може пък и да съберем отново някои. Ако ли пък не… Аз имам само четири части, затова ще се опитам да го приема в себе си. — Докато говореше, една от главите му все поглеждаше ранения. — Не зная обаче дали това ще даде резултат. Книжовника в никакъв случай не беше недооформена личност и категорично нямаше склонност към живота на пилигримите. А сега изобщо не мога да осъществя контакт с него.

Джоана се отпусна назад. Е, Белязания все пак не носеше отговорност за всички нещастия по света.

— Дърворезбарите имат много добри специалисти по селекциониране и кръстосване. Може да му се намери подходящ еш. Но ти разбираш… Много е трудно за възрастен екземпляр да се смеси с нова глутница, особено ако не е и говорител. Единичните членове, какъвто е Джа, често умират по свое собствено желание; просто престават да се хранят… Или пък избират някакъв друг начин да го направят. Някой път слез на пристанището и разгледай работниците там. Ще забележиш, че някои от тях са доста многобройни, но умът им е като на идиоти. Те дори не са способни да се движат в група и бягат в различни посоки, но това е най-малкият проблем. Ето такава е орисията на глутниците, които не са имали късмет.

Гласът на Белязания преливаше ту към един, ту към друг от неговите членове, после съвсем заглъхна. Всичките му глави се насочиха към Джа. Раненият беше затворил очи. Дали спеше? Дишането му продължаваше да се чува, но приличаше по-скоро на гъргорене.

Джоана огледа стаята и вдигна очи към отвора на тавана. Кралицата беше показала само една от главите си през дупката и отвърна на погледа на момичето. В друга ситуация това би изглеждало дори комично.

— Ако не стане някакво чудо, Книжовника ще умре още днес. Закрепим ли го за още няколко дни, тогава е твърде вероятно да открием неговия убиец.

— Как ще стане това, след като не можете дори да разговаряте с него?

— Така е, но той все още може да ни го покаже. Наредих на Вендейшъс да затвори всички обитатели на двореца по стаите им. Когато Джа се поуспокои, ще накараме всяка от глутниците да мине покрай него. Оцелялата част със сигурност си спомня какво се е случило с Книжовника и ЖЕЛАЕ ние също да знаем за това. Ако някой от убийците е сред хората ни, той ще ни каже.

— Или поне ще изръмжи.

Също като куче.

— Точно така. Главната ни задача сега е да осигурим неговата безопасност… Остава ни надеждата, че лекарите ще го спасят.

Откриха останалите части на Книжовника едва след няколко часа. Бяха в кулата на старата крепостна стена. Според Вендейшъс по всичко личало, че една или две глутници са изскочили внезапно от гората и са се покачили на кулата, опитвайки се вероятно да огледат местността. Приличало на съвсем любителско катерене; дори в ясен ден от тази кула не се виждало нищо съществено. Но за Книжовника се оказало фатално. Сигурно е изненадал нашествениците. Петима от членовете му били прободени със стрели на много места, наръгани с ножове и с отсечени глави. Шестият — Джа — си пречупил гръбнака, падайки върху каменната пътека под стената.

На следващия ден Джоана отиде при кулата. Дори от ниското успя да забележи ръждивите засъхнали петна по парапета. Беше доволна, че няма възможност да се качи горе.

Джа издъхна още същата нощ, макар че вече никой не го нападна; беше поставен под опеката на Вендейшъс. През следващите дни Джоана не говореше много, а нощем дори си поплакваше. Проклети да са техните „доктори“! Те успяха да установят счупването на гръбнака, но вътрешните рани и кръвоизливи бяха извън компетентността им. Кралицата на дърворезбарите се беше прочула със своето откритие, че сърцето изпомпва кръвта към всички части на тялото. Трябваха й само още няколко хиляди години и сигурно щеше да достигне умението на някой по-сръчен касапин!

За известно време Джоана намрази всички наоколо — Белязания по принцип й беше виновен за всичко; кралицата й се струваше твърде безразлична; Вендейшъс позволи на фленсериерите да стигнат толкова близо до замъка… А Джоана Олсъндот отблъсна така грубо Книжовника, когато той се опита да се сприятели с нея.

Какво ли би казал Книжовника за всичко това? Той се беше опитал да й вдъхне доверие към своя народ. Твърдеше, че Белязания и останалите са добри.

Една нощ след няколко седмици момичето най-сетне се помири със себе си. Лежеше върху сламеника, а тежката завивка я обгръщаше отвсякъде, мека и топла. Рисунките по стената се размиваха пред очите й в слабата светлина на жаравата. Обещавам ти, Книжовник, само заради теб ще се опитам да им повярвам.

Двадесет

Фам Нувен не си спомняше почти нищо от времето, когато беше мъртъв. Остана само болката, причинена от края на Древния, някакви призрачни фигури и неясни думи. Някой каза, че поддържали живота му чрез медицинската апаратура на кораба. Той не помнеше нищо от този период. За него продължаваше да е пълна загадка защо още диша. Беше му дори обидно. После тялото му взе да възстановява първичните инстинкти и започна само да диша. Очите се отвориха. Нямаше никакви мозъчни увреждания, а Зелено стебло (?) каза, че се е възстановил напълно. Неговата човешка обвивка не оспори по никакъв начин това твърдение.

Онова, което беше останало от Фам Нувен, прекарваше дълго време на капитанския мостик на „Единак II“. И преди корабът му напомняше на дебела стоножка. Тия буболечки гъмжаха из сламата, която покриваше пода в тронната зала на бащиния му замък в Канбера. Децата обичаха да си играят с тях. Животинките нямаха истински крака, а само множество пипалца, които се подаваха от двете страни на хитиновите им тела. Колкото и да се опитваха да ги прекатурят по гръб, насекомите успяваха да си помогнат с пипалцата-антенки и пак продължаваха по пътя си. Дори не обръщаха внимание, че гърбът им вече беше станал корем, а коремът — гръб. Нямаше съмнение, двигателите за ултрасветлинна скорост на „Единак II“ бяха също като тези пипала, макар и не така отчетливо отделени едно от друго. Тялото на кораба също беше дебело и лъскаво, само в средата малко се стесняваше.

И така, земният път на Фам Нувен завърши в тялото на някаква стоножка. Но това пък си беше напълно в реда на нещата за един мъртвец.

А сега стоеше на капитанския мостик. Някаква жена всеки ден го водеше дотам; явно знаеше, че това ще му хареса. Стените бяха превърнати в екрани, каквито не беше виждал, дори докато търгуваше за Кюенг Хо. Когато екраните показваха заобикалящия ги космос, гледката беше почти толкова добра, колкото и през илюминаторите на флотата на Кюенг Хо.

Всичко му приличаше на някаква дива фантазия. Или пък на съвършена илюзия. Ако останеше достатъчно дълго на мостика, наистина можеше да види как звездите се движат по небето. Корабът можеше да направи приблизително десет скока за секунда: скок, пренастройване и отново скок. В тази част на Отвъдното всеки път можеха да изминават разстояние от по една хилядна от светлинната година, но после времето за пренастройка се увеличи чувствително. Ако направеха десет скока за секунда, това правеше близо трийсет светлинни години на час. Самите скокове бяха нещо невероятно от гледна точка на човешкия разум. Между тях те продължаваха да падат свободно в пространството, поддържайки същата скорост като при напускането на Рилай. Затова не се получаваха промени като при ефекта на Доплер от релативистичния полет. Звездите бяха все така ясни, като че ли грееха от небето над някоя пустиня или пък бегълците пътуваха с обикновена скорост. Без каквито и да е резки движения те просто се плъзгаха по небето край тях; колкото по-близо бяха до кораба, толкова по-бързо се изгубваха от поглед.

Така само за половин час Фам стигна по-далеч, отколкото за половин век с корабите на Кюенг Хо.

Един ден Зелено стебло също дойде на мостика и взе да превключва екраните. Тя продължаваше да се обръща към Фам, както и преди катастрофата — сякаш имаше насреща си нормално същество, което може да я чуе и разбере.

Думите й звучаха като обикновен шум в ушите на Фам; той ги разбираше, но те не означаваха нищо за него. Ездачът помълча малко, а после продължи с безсмислено упорство, присъщо на всички женски същества.

Фам освободи съзнанието си от всички въпроси. Но тъй като нямаше ярки звезди, на които да се наслаждава, оставаха му единствено изображенията върху екраните. А те отново го връщаха към мисълта за проблемите. МИСЪЛ. Шегичка: никой тук Долу не мислеше за каквото и да е. Най-вероятно десетина хиляди кораба се бяха отървали след рухването на Рилай. Сигурно Врагът още не беше забелязал бегълците. Нападението срещу Рилай беше само незначителна стъпка в плана на убиеца на Древния. Предполагаше, че и „Единак II“ е успял да се измъкне незабелязано. Защо му беше на Врага да се интересува къде се крият последните останки от съзнанието на Древния? Защо му беше да се интересува къде е затънал жалкият им кораб?

Конвулсия разтърси тялото на Фам. Сигурно беше отново някой животински рефлекс.

Паниката ден след ден все по-здраво сграбчваше Равна Бергсъндот. Нямаше никакви разтърсващи събития, които да я причинят. Просто надеждата й постепенно отмираше. Всеки ден тя се опитваше да намери време за Фам Нувен, да му поговори, да му подържи ръката. Той нито й отговаряше, нито пък я поглеждаше, с изключение на случаите, когато погледът му случайно преминаваше през нея. Зелено стебло също много се стараеше да го върне към живот. Чужденката Зелено стебло помнеше, че предишният Фам много хареса ездачите. Въпреки че получи най-добрата медицинска помощ обаче, сега от него можеше да остане само едно вегетиращо тяло.

Колкото повече се забавяше тяхното придвижване, толкова повече се влошаваше положението им. И всеки път това надхвърляше дори най-лошите очаквания на Синя раковина.

Когато Равна за пореден път прегледа новините, те сякаш бяха станали още по-ужасяващи. Новопоявилата се теория за „мъртвата раса“ се разпространяваше с огромна бързина и печелеше привърженици. Все повече и повече потребители на Мрежата смятаха, че именно хората разпространяват Заразата.

Тия чудовища имаха нахалството да се усъмнят дори в произхода на човешката раса! Безпризорни раси се срещаха рядко, но почти всички вече бяха известни. Сега „унищожителите“ се опитваха да представят Чудото на Нийора за най-страшното зло на света. Слава на провидението, засега бяха единствените, които призоваваха към погроми. Но за съжаление дори сериозни и уважавани потребители на Мрежата казваха неща, които непряко можеха да предизвикат ответно насилие.

А едно малко момче се намираше в плен на дъното на този кладенец. Имаше дни, когато връзката с него беше напълно прекъсната. Друг път, когато антените на „Единак II“ бяха насочени в правилната посока и капризите на Зоните позволяваха това, Равна успяваше да получи сигнал от неговия кораб. Но дори тогава той беше толкова слаб и накъсан, че предаването и получаването на съобщенията се извършваше едва с няколко байта в секунда.

Накрая Джефри и неговите тревоги можеха да се окажат просто незначителна бележка под линия в историята на Заразата (а дори и това беше малко вероятно, тъй като никой не знаеше за момчето). Но за Равна Бергсъндот разговорите с него бяха единственият светъл лъч в живота.

Личеше, че детето е много самотно, макар Равна да се надяваше, че сега това се е променило към по-добро. Тя вече знаеше всичко за неговия приятел Амди, за суровия Тайратект, героичния господин Стийл и гордите Остриета. Равна се усмихна на себе си, а и над себе си. Стените на кабината представляваха пъстри картини от джунглата. Дълбоко във влажния мрак се простираха сенки с правилни очертания — замък, построен в корените на гигантско мангрово дърво. Картината беше много известна — оригиналът датираше отпреди две хиляди години и показваше живота в още по-далечното минало, от времето на Мрачната епоха в Нийора. Любимата игра в детството на Равна и Лине беше как внезапно са попаднали в онази епоха. За Джефри обаче това не бе игра, а страшна реалност. Касапите дърворезбари не бяха някаква далечна космическа заплаха, а нападаха всеки ден. Слава на провидението, Джефри поне не бе видял с очите си как убиват.

Двадесет и едно

Равна виждаше, че Синя раковина се опитва да прикрие с буйство и шумни заплахи своето безпокойство, което не бе по-малко от нейното. Понякога ставаше нетърпим, беше ужасен мърморко и педант. Когато Равна го попита за пореден път дали напредват задоволително, той се впусна в технически подробности. Равна не издържа:

— Виж какво, това дете седи върху нещо, което би могло да разпердушини Заразата, а всичко, с което разполагат защитниците му, са лъкове и стрели. Затова ми кажи точно колко време ни остава да стигнем до долу, Синя раковина!

Ездачът нервно се затъркаля напред-назад по тавана. Скродерите притежаваха двигателна мощ, която им позволяваше да маневрират в безтегловност много по-умело от повечето хора. Те използваха местата за прикачване, за да се придвижват в различни посоки и често се разхождаха дори по стените. В други случаи това би изглеждало доста ефектно, но сега само подразни Равна.

Е, двамата с ездача поне можеха да разговарят. Равна погледна към контролното табло, където, вперил поглед в екраните насреща, седеше Фам Нувен. Както обикновено цялото му внимание беше погълнато от бавно придвижващите се по екрана звезди. Не се беше бръснал и червеникавата му брада светлееше по бузите. Дългата несресана коса падаше надолу на оплетени валма. Физически вече бе напълно здрав. Можеше да се облича и храни без чужда помощ, но въпреки това продължаваше да живее сякаш в някакъв свой свят на мечти и видения.

Двамата ездачи забърбориха оживено помежду си. Най-накрая Зелено стебло отговори на въпроса й:

— Честно казано, и ние не знаем още колко ще трае полетът. Колкото повече се потапяме, толкова повече се мени характерът на обкръжаващата ни среда. Всеки нов скок отнема по една единица време повече от предходния.

— Това ми е известно — приближаваме се към Изостаналата зона. Но корабът е пригоден за тези условия и преодоляването им не би трябвало да е проблем.

Синя раковина проточи един от израстъците си от тавана чак до пода. Той си поигра с клонките на своята спътница известно време, а после говорният му апарат издаде звук, наподобяващ човешко смутено хъмкане и покашляне.

— При нормални обстоятелства щяхме да стигнем в уговореното време, милейди Равна, но сега се намираме в извънредна ситуация… Освен това по всичко личи, че Зоните постоянно се преливат.

— Какво?!

— Това не е нещо необичайно. Малки части постоянно преминават от един в друг граничен район на Зоните. В това се състои и специалното предназначение на дънните кораби — да могат да усещат тези промени. Просто имаме лош късмет да попаднем точно в центъра на движението.

Равна също знаеше за вътрешните кръговъртежи на Дъното. Просто не беше мислила за тези явления с гръмки термини от рода на „преливане между зоните“; досега не бе подозирала също, че промените са толкова сериозни, та да окажат влияние върху пътуването.

— Добре тогава, какъв е най-лошият вариант, който може да се очаква. Какво ще е максималното забавяне.

— Ох, ох… — Синя раковина сега пълзеше по най-отдалечената стена. Накрая спря и зяпна в черното небе около тях. — Колко хубаво щеше да е, ако съм от Малките ездачи. А сега по-високият ми стадий на развитие ми причинява само проблеми. Иска ми се в момента да съм се потопил във водата до най-горното листенце и да си припомням разни неща, случили се много, много отдавна.

— Като за доброто старо време, когато сте живели във водата например.

Зелено стебло продължи вместо спътника си:

— Това тук не е като прилива, за който питаме колко високо ще се вдигне, а прилича повече на буря, която може да ни разбие на трески. В момента тя е толкова унищожителна, колкото не е била през последните хиляда години по тия места. Ние обаче постоянно следим местните новини. В повечето се твърди, че щормът вече губи мощ. Ако другият ни проблем не се задълбочи, тогава ни остават още сто и двайсет дни път.

„Другият ни проблем ли?!“ Равна се добра до командния пункт и се привърза за креслото.

— Имате предвид повредите, които получихме при напускането на Рилай, така ли? Говорите за двигателите за ултраскоростта, нали? Какво става с тях?

— Ами засега всичко е наред — отвърна Синя раковина. — Не сме се опитвали да надхвърлим 8% от допустимата максимална скорост. Но не разполагаме с достатъчно добра диагностична техника. Твърде вероятно е изведнъж да ни сполети някоя сериозна повреда.

— Вероятно, но напълно невъзможно — намеси се отново Зелено стебло.

Равна кимна. Ако се прибавят и всички останали проблеми, нямаше никакъв смисъл да правят догадки на сляпо. Докато още съществуваше Рилай, това пътешествие щеше да трае едва трийсет-четиридесет дни. А сега… Хм, изглежда беше дошло време за „план Б“. Нещо подобно би предложил и някой като Фам Нувен. Равна се отблъсна от пода и стигна Зелено стебло.

— Добре, значи в най-добрия случай стигаме за сто и двайсет дни. Ако движението на Зоните се засили или пък се наложи да отстраняваме повреда… — Къде ли щяха да отстранят тая повреда?! Аварията можеше да се забави, но не бива да се изключва напълно от вероятностите. Обновеният „Единак II“ беше пригоден да се самовъзстановява, дори когато стигне Дъното. — Тогава пътят ще стане двеста дни. — Тя хвърли поглед към Синя раковина, но този път той не я прекъсна с обичайните корекции и коментари. — И двамата прочетохте последното съобщение от момчето. Знаете, че съществата около него скоро ще бъдат нападнати от своите врагове, при това още преди да са изтекли и сто дни. Трябва да им помогнем по някакъв начин… още преди да сме пристигнали там.

Зелено стебло разшава клонки и Равна прие това като знак за изненада и объркване.

Равна се обърна към командния пулт и извиси глас:

— Вие ездачите може и да не го разбирате, но това е обичаен проблем за Изостаналата зона. Цивилизациите там са отдалечени на години, дори векове път една от друга. Те рядко преминават в по-напреднала епоха на развитие от средновековието и са почти толкова примитивни като тези глутници на Остриетата. Понякога при тях попадат посетители от други светове, които им помагат да усъвършенстват технологиите си за относително кратък период от време.

Фам изобщо не извърна глава; продължаваше да гледа черното небе пред себе си.

Ездачите зашумяха един срещу друг, а после се обърнаха към нея:

— Но каква връзка има това с нашия случай? Нали създаването на една цивилизация отнема десетки години? Освен това при Остриетата дори няма основа, върху която да се гради. Според момчето преди това не е имало други древни цивилизации. Колко време би отнело да се построи една цивилизация още от самото начало?

Равна махна с ръка. „Не ме прекъсвайте, още не съм свършила.“

— Това не е най-важното. Ние имам е връзка с тях, освен това разполагаме с богата библиотека на борда. Първите изобретатели не са знаели докъде ще доведат опитите им; те просто са стъпвали слепешката в тъмното. Дори инженерите археолози от Нийора е трябвало да възстановяват наново много неща. Ние обаче знаем пълния цикъл за получаването на почти всички технически чудеса от напредналите цивилизации. При това са ни известни стотици способи за тяхното постигане. — Сега, когато нямаха никакъв друг избор, Равна можеше да се обзаложи, че ще се справят. — Главната ни цел ще е да намерим най-краткия път от Средновековието до Епохата на откритията. На първо време обаче са ни нужни средства, с които приятелите на Джефри да отбият атаката на варварите и да устоят на оръжията, използвани в техния свят.

Възторжената реч на Равна постепенно заглъхна. Тя мълчаливо се усмихваше ту към Зелено стебло, ту към Синя раковина. След миг Зелено стебло се обади:

— Разбирам. След като преоткриването на всичко е толкова обичайно в нашия свят, тогава целият процес сигурно е запаметен в корабната библиотека.

В този миг Фам Нувен внезапно откъсна поглед от екрана и се взря в Равна и ездачите. После проговори за първи път, откакто бяха напуснали Рилай. Нещо повече — думите му не бяха неразбираемо плещене, въпреки че на тримата им трябваше малко време, преди да вникнат в техния смисъл.

— Пушки и радиостанции — каза той.

— А-ха! — Равна го загледа съсредоточено. — А защо точно пушки и радиостанции?

Фам Нувен присви рамене.

— Поне в Канбера те свършиха работа.

После проклетникът Синя раковина взе да дърдори нещо за проучвания в библиотеката. Фам ги гледа мълчаливо и с безизразно лице още малко, после отново се обърна към звездите и забрави за спътниците си.

Двадесет и две

— Фам? — Той чу гласа на Равна точно зад гърба си. Тя стоеше до командния пулт отляво на ездачите. Присъствието й отново му напомни до къде бе довела тяхната съдбоносна среща. Не й отговори веднага. След миг обаче тя пристъпи и застана между него и прекрасната гледка на звездите. Очите му почти механично се фокусираха върху лицето й.

— Благодаря ти за съвета… Попаднахме в беда и повече от всякога имаме нужда от твоята помощ.

Въпреки че стоеше между него и екрана, той все още можеше да вижда част от космическия простор. Звездите покриваха гъсто небосвода и се движеха бавно по него. Равна наклони глава, както правеше винаги, когато беше изненадана.

— Можем да помогнем…

Той пак не отвърна. Но после нещо го накара да проговори.

— На мъртвите не можеш да помогнеш — рече, леко изненадан от собствените си думи. И това сигурно можеше да се причисли към инстинктите, които движеха тялото му независимо от неговата воля.

— Ти не си мъртъв, а продължаваш да живееш също като мен.

После думите започнаха да извират неудържимо от него, сякаш някой беше пробил бента, който ги преграждаше, откакто напуснаха Рилай.

— Така е, създаваме доста сполучлива илюзия за съзнателни действия. А иначе сме щастливи механизми, задвижвани от прости програми. Предполагам, че това никога не ти е хрумвало, пък и как ли би могло… Но от гледна точка на Древния… — погледът му се плъзна покрай нея и очите му постепенно помътняха.

Равна пристъпи напред и доближи лицето си до неговото само на няколко сантиметра. Сега почти изцяло висеше във въздуха, само пръстите на единия й крак докосваха пода.

— Грешиш, скъпи Фам. Някога си живял на Дъното, после попадна на Върха, но никога не си бил по средата… „Илюзия за съзнателни действия“, значи? Това е отправната точка на повечето философии в Отвъдното. Тя има няколко прекрасни следствия, но и доста плашещи резултати. На теб явно са ти известни само лошите й страни. Помисли обаче: тази илюзия би трябвало да важи и за Силите.

— Не е така. Те могат да създават механизми, каквито сме ние с теб.

— Да си само прост механизъм е въпрос на личен избор, Фам.

Равна протегна ръка да го докосне. Забеляза, че и при него вече действаше типичната промяна на перспективата — той имаше чувството, че „долу“ се върти в кръг около него. Фам вдигна очи към нея. Чак сега си даде сметка, че брадата му е мръсна, а косата стърчи разчорлена на всички страни. Гледаше Равна и си припомняше постепенно всичко, което някога си бе мислил за нея. Там, на Рилай, тя му се видя надарена; не смяташе, че е по-умна от самия него, но беше на нивото на неговите конкуренти от Кюенг Хо. В главата му изведнъж проблесна и друго нещо — мнението на Древния за нея. Както обикновено, неговите спомени надделяха. Повечето от тях оставаха неразбираеми и неясни за Фам; той не беше способен да опише дори емоциите Му. Но все пак можеше да каже със сигурност, че Древния гледаше на Равна като на… любимо куче. Той беше способен да я прочете като разтворена книга. Равна Бергсъндот трудно се поддаваше на манипулация; Той беше зарадван/изненадан (кое ли надделяваше?) от този факт. В основата на разговорите и споровете си с нея усещаше нещо много близко до… Като че ли най-подходящото човешко понятие за това беше „доброкачественост“. Древния съвсем искрено й желаеше доброто. Накрая дори се опита да й помогне…

Видението премина твърде бързо през съзнанието на Фам, за да успее да го улови.

Равна продължаваше да говори нещо.

— Фам, това, което се случи с теб, наистина е ужасно, но и други са преживявали същото. Чела съм за доста случаи, подобни на твоя. Дори Силите не са безсмъртни. Понякога те воюват помежду си и някои падат победени в битката. Друг път се самоубиват. Има една звездна система, която се нарича Гибелта на боговете. Преди милиони години се намирала в Трансцендентното и била обитавана от няколко Сили. Но внезапно станало разместване на Зоните и системата се озовала дълбоко в Отвъдното. Това е най-голямото разместване, регистрирано в историята на света. Силите от Гибелта на боговете просто не са имали никакъв шанс. Те всички загинали — някои се превърнали в гниещи и ръждиви останки, а други… слезли почти до нивото на човешки разум.

— И какво е произлязло от тях?

Тя се поколеба и взе едната му ръка в дланите си.

— Мисля, че можеш да почерпиш кураж от тази история. За жертвите това е било краят на света. Но от другата, човешката страна… Е, може да се каже, че човекът Фам Нувен е късметлия. Зелено стебло твърди, че сриването на връзката с Древния и разрушаването на неговите механизми в теб не са причинили големи щети на организма ти. Дори и да има някакви повреди, те са незначителни. Ти си се отървал леко, защото понякога останките се саморазрушават, независимо в какво състояние са.

Фам усети как от очите му рукват сълзи. Той знаеше, че празнотата, която усеща вътре в себе си, отчасти е причинена от Неговата собствена смърт.

— Незначителни щети значи? — Той поклати глава и сълзите му се разлетяха наоколо във въздуха. — Главата ми е претъпкана с Него и спомените Му.

Спомени? Та те са толкова реални, че почти заличиха всичко останало от неговата човешка същност. И въпреки това той не можеше да ги проумее. Не разбираше подробностите в тях. Дори Неговите емоции му бяха непознати, с изключение на най-първичните — радост, смях, учудване, страх и желязна решителност. Фам се чувстваше малък и нищожен пред новите си спомени; беше способен само да ги зяпа като някой малоумен в катедрала — без да разбира нищо, препъвайки се захласнато пред иконите.

Тя се завъртя и след миг коляното й леко се удари в неговото.

— Ти все още си човешко същество и имаш своите собствени… — гласът й секна, когато срещна неговия поглед.

— Мои собствени спомени. — Те бяха пръснати безразборно сред неразбираемите картини, завещани му от Силата, които непрестанно се изпречваха по пътя на мисълта му. Човекът в него се виждаше като малко петгодишно момче да седи върху сламата в тронната зала и да чака нащрек появата на някой възрастен; не беше позволено престолонаследниците да си играят в мръсотията. После, десет години по-късно, за първи път се люби със Синди. След още година за първи път в живота си видя орбитална ракета, която кацна на главния площад в Канбера. После десетилетията, прекарани в космоса. Да, спомените от Кюенг Хо. Фам Нувен, великият търговец от Изостаналата зона. Всичко от този период се пазеше добре съхранено в главата му. Но той вече знаеше, че това е измамата на Древния, скалъпена един следобед, за да заблуди онези от Рилай.

Равна прехапа устни и не каза нищо. Беше твърде почтена, за да си позволи дори някоя благородна лъжа, която би го ободрила.

Той посегна със свободната си ръка и отмахна падналата върху лицето й коса.

— Вярно, че ти първа ми го каза, Рав, но не се чувствай виновна заради това. Досега и сам щях да се досетя.

— Така е — промълви меко тя. После се взря право в очите му. — Но ето ни сега двамата с теб — едно човешко същество срещу друг човек. Ти си отново човек. Освен това е напълно възможно наистина да е имало Кюенг Хо и да си бил точно такъв, какъвто си се спомняш. Но защо ти е твоето минало, когато може би те чака велико бъдеще.

Думите й отлетяха като призрачно ехо; бяха по-скоро далечен спомен, отколкото реалност. Внезапно той усети, че я наблюдава с по-мъдри очи. Тя те обича, глупако. После усети в Него да се надига смях, съвсем мил и добронамерен смях.

Фам обгърна здраво Равна и я притисна до себе си. Тя беше толкова истинска. Усети как промушва бедрото си между неговите. После чу смеха й. Почувства го като туптенето на сърцето си, чийто рефлекс връща съзнанието обратно към живот. Толкова глупаво и тривиално, но…

— Аз… Искам отново да съм аз, да дойда на себе си — думите му потънаха в ридания. — Сега в главата ми има толкова много неща, които не мога да разбера и да осъзная. Страх ме е, че ще се удавя в бездната, която е вътре в мен самия.

Тя не отвърна. Сигурно изобщо не разбра смисъла на казаното. За момент той не чувстваше нищо друго освен топлината на тялото й в ръцете си. „О, моля те, нека отново бъда пак Стария Фам.“

Равна никога не се беше любила на командния пулт на космически кораб. Но пък и никога досега не беше разполагала със собствен звездолет. Явно ненапразно му казват кораб за дълбоко потапяне. Във възбудата си Фам разхлаби предпазните колани и двамата полетяха плавно из въздуха, натъквайки се от време на време на някоя стена, оплитайки се в разсъблечените дрехи или пък усещайки по лицата си влагата на своите сълзи. Когато отново дойдоха на себе си, главите им бяха на сантиметри от пода, а телата им се издигаха под странен ъгъл с крака към тавана. Тя смътно осъзна, че панталонът й се развява като флаг, прикрепен само за единия й глезен. Любовното им заслепение не приличаше много на романтичните истории, които беше чела. Най-малкото защото при безтегловност нямаш никаква опора, пък и…

Фам се протегна във въздуха и се опря на гърба й. Тя приглади назад ръждивата коса и се взря в зачервените му очи.

— Знаеш ли — неуверено започна той, — никога не съм мислил, че от толкова силен плач ще ме заболи цялото лице.

Тя му се усмихна мълчаливо.

— Значи досегашният ти живот е бил един безкраен празник. — Изопна гръб покрай неговото тяло и го привлече още по-плътно до себе си. Двамата се носиха из въздуха няколко минути, почивайки в прегръдките си, отдадени изцяло един на друг, изоставили всяка друга мисъл. После той отново проговори:

— Благодаря ти, Равна.

— Удоволствието беше мое — гласът й прозвуча замечтано и сериозно. Тя го придърпа още по-здраво към себе си. В гърдите й се бореха различни чувства — той я плашеше, привличаше я неудържимо, дразнеше я. И още нещо, което поне засега не смееше да признае дори пред себе си. За първи път от падането на Рилай се почувства обнадеждена. Сигурно беше просто първична реакция на тялото й. Но можеше и да не е само това. В ръцете й лежеше отпуснато тялото на мъж, достоен за герой на някоя романтична приключенска книга. Нещо повече — вероятно бе част от една Сила.

— Фам… Според теб какво се случи наистина в Рилай? Защо Древния беше убит?

Беглата му усмивка изглеждаше непринудена, но той още по-здраво я притисна в прегръдките си.

— Точно мен ли намери да питаш? Та аз бях мъртъв през цялото време, не помниш ли? Не, не е точно така. Древния умираше по онова време. — Той млъкна. Корабът се завъртя около тях и на екраните се появи безмълвния звезден космос. — Моята божествена същност се гърчеше от болка, усещах това с цялото си тяло. Бях отчаян и обзет от ужас… Но въпреки това Той продължаваше да се опитва да направи нещо за мен преди смъртта си. — Гласът му се смекчи и в него се промъкна изумление. — Сякаш бях някакъв евтин куфар, който Той се опитва да натъпче, с колкото може повече неща. Нали разбираш, сякаш искаш да побереш десет килограма в чанта, чийто обем е само девет. Той си даваше сметка, че процесът е много болезнен за мен — нали все пак бях част от самия Него — но това не го спря. — Фам се отблъсна от нея и лицето му отново придоби диво изражение. — Аз не съм садист, а и не вярвам Той да е бил такъв. Аз…

Равна разтърси глава.

— Мисля, че той просто е преточил в тялото ти всичко, което е останало от него.

Фам помълча, опитвайки се да преосмисли казаното.

— Но това е безумие, аз нямам място да побера Неговите свръхчовешки възможности.

Страхът постепенно затягаше мъртвата си хватка около тяхната новородена надежда.

— Чакай, чакай. Ти имаш право — дори умиращата Сила да е смятала за възможно твоето възкресяване, мозъкът ти не би могъл да побере толкова много информация. Но Древния опита нещо друго… помниш ли колко Го молих да помогне за мисията към Дъното?

— Да-а-а… Аз… Той изпитваше съчувствие като към животните, които се сблъскват с някой непознат хищник. Изобщо не допускаше, че Отклонението може да представлява заплаха за него, поне докато не…

— Точно така, докато не беше нападнат. Това страшно изненада Силата. Изведнъж Отклонението се оказа нещо повече от любопитен проблем на низшите съзнания. Тогава Древния наистина се опита да помогне. Той натъпка в теб програми и системи от Трансцендентното. Така те препълни с тях, че ти едва не умря. И досега не можеш да се справиш с новите си придобивки. Чела съм за подобни случаи в Приложната теология — всички те са смесица между легенди и реални факти. Такива като теб ги наричат Божии останки.

— Божии останки? — Той сякаш учудено предъвкваше думите, за да проумее съдържанието им. — Ама че странно име. Спомням си неговата паника. Но ако наистина е направил с мен, каквото ти твърдиш, защо просто не ми го каза? Щом като съм претъпкан с добри съвети, защо единственото, което усещам, е… — погледът му за миг стана като в добрите стари времена — … мрак… И някакви тъмни статуи с ясни очертания, струпани една до друга. — Отново последва дълго мълчание. Ръцете му силно трепереха, от време на време конвулсии разтърсваха цялото му тяло. — Точно така, много неща си идват на мястото сега. — Той зарови лице във врата й. — В неговото убийство имаше нещо много лично от страна на Отклонението. Древния го разбра, макар че издъхваше. — Отново мълчание. — Отклонението е нещо много древно, Равна. Сигурно е на милиарди години. Преди да бъде убит, Древния можеше само да се догажда за заплахата, която то носи със себе си. Но…

Една минута. Две. Фам не продължаваше започнатото изречение.

— Не се тревожи, Фам, просто ти трябва време.

— Да, така е. — Той се отдръпна, за да вижда лицето й. — Но поне в едно съм сигурен — Древния имаше причина да го направи. Двамата с теб в никакъв случай не сме тръгнали да гоним вятъра. Там на Дъното в страумлинския кораб наистина има нещо, което според Древния би могло да промени хода на събитията. — Той леко прокара ръка по лицето й, а в усмивката му имаше повече мъка, отколкото радост. — Нима не разбираш, Равна? Ако наистина си права, значи днес аз бях най-близо до човешкия си първообраз. Иначе целият съм пълен с товара на Древния, с неговите Божии останки. Повечето от тях сигурно никога няма да осъзная напълно. Но ако пък всичко действаше нормално, най-вероятно бих експлодирал. Сега просто съм Неговия самонасочващ се механизъм, роботът Му на Дъното на Отвъдното.

Не! Ала тя не можа да удържи потръпването си.

— Може и така да е. Но въпреки всичко ти си оставаш човешко същество, ние имаме обща цел и аз… няма да те оставя да си отидеш.

След два дни четиримата се събраха при командния пулт на „Единак II“. Този път всички участваха в разговора.

— Трябва да решим точно кои формули да им изпратим, за да може да се спаси кралството на Тайния остров…

— … при това да са по силите на „господин Стийл“, за да ги изпълни в срок от сто дни — допълни Синя раковина. Той също беше прекарал по-голямата част от времето си в библиотеката на кораба, изучавайки програмите за технологическо развитие.

— Аз продължавам да мисля, че пушките и радиостанциите са най-доброто решение — намеси се Фам.

— Ти какво мислиш, Синя раковина? — попита Равна. — Дали ще могат бързо да направят радио като се има предвид, че започват от нищото?

На Нийора радиовръзките се бяха появили почти едновременно с полетите в орбита — цял век след началото на Ренесанса.

— Напълно е възможно, лейди Равна. Има много прости способи, които са били установени едва след идването на високите технологии. Например квантовите торисонови антени могат лесно да бъдат заменени от смес на сребро с кобалтова стомана, стига да се спази правилната пропорция. За съжаление за нейното получаване са необходими твърде много теоретични познания и умения за решаването на някои големи диференциални уравнения. Има много обитатели на Изостаналата зона, които изобщо не са открили принципа на радиото.

— Дотук добре — каза Фам. — Остава проблемът с превода. Джефри сигурно е чувал и преди за кобалт, но как би могъл да обясни какво е това на някой, който изобщо няма такава дума в езика си? Ако не научим повече за техния свят, ние дори не бихме могли да им опишем как да намерят кобалтова руда.

— Това със сигурност ще забави процеса — призна Синя раковина. — Но програмата се е погрижила и за такива усложнения. Господин Стийл явно не е чужд на идеята за експериментиране. За да разбере какво е кобалтът, ние ще му изпратим описанието на три експеримента, базирани върху изследването на близки до кобалта руди, заедно с подходящи химически тестове.

— Това обаче не е така просто — включи се Зелено стебло. — Някои от химическите тестове изискват специални условия. Освен това е необходимо извършване на експерименти, чрез които да се установи токсичността. А ние знаем много по-малко за света на тези глутници, отколкото е необходимо за избора на подходяща програма.

Фам се усмихна.

— Надявам се тези същества да притежават необходимото чувство за благодарност; никога досега не бях чувал за квантови торисонови антени. Току-виж тези глутници получили някакво оръжие за масово изтребление и тогава край с Кюенг Хо.

Въпреки всички усложнения, подаръкът все пак можеше да бъде изпратен. Оставаше въпросът дали съоръженията ще са готови навреме, за да бъде опазен Джефри до пристигането на кораба. Четиримата отново и отново преравяха програмите в библиотеката. Наистина, колко малко знаеха за тези глутници!

Равна не можеше да се примири с мисълта, че каквото и да правеха те четиримата, спасението на Джефри до голяма степен зависеше от милостта на съдбата. Накрая тя взе най-добрата програма, която бяха способни да издирят, преведе я на самнорск и я изпрати.

Двадесет и три

Стийл от край време беше почитател на военната архитектура. Но сега можеше да добави нова глава в книгата си, посветена на тази тема — как да се построи замък, защитен дори от нападения по въздуха. Вестта за летящия кораб се разнесе из целия континент. Още преди да изтече следващото лято наоколо сигурно щеше да гъмжи от чужди армии, които се опитват да му отнемат небесния дар или поне да го разрушат. Имаше нещо друго обаче, което представляваше още по-голяма заплаха — звездните хора. Те щяха да пристигнат скоро и той трябваше да е готов.

Стийл надзираваше работата на строежа почти всекидневно. По продължението на южната част от оградата вече полагаха каменната облицовка. Като го гледаше от скалите на Тайния остров новото му леговище изглеждаше почти завършено… „Трябваше да е завършено от доста време насам“, изръмжа една от частите му. Май вече беше крайно време да се премести оттатък. Безопасността на Тайния остров от ден на ден се изпаряваше като дим. Хълмът със звездния кораб вече стана истинския център на Движението и това не бе само пропаганден ход. Загадката, която посолствата на Фленсер в чужбина наричаха „Оракулът от звездния хълм“, надхвърляше и най-дръзките мечти. Всеки, който успееше да се добере до този оракул, щеше да владее света. Уменията на Стийл вече бяха без значение. Ето защо той рециклира или просто екзекутира няколко прислужника, които си бяха позволили да се сприятелят с Амдиджефри.

Лорд Стийл се събра в плътна група и се спусна от стената по току-що изсечените каменни стъпала. Вътрешният двор се простираше върху дванайсет акра, но още не беше покрит с калдъръм. Лапите му измръзнаха от студената кал, но той остана доволен, че поне снегът се топеше в купчини, струпани далеч от строителните площадки. Пролетта вече беше в разгара си и слънцето светеше ярко в студения въздух. Виждаше се на няколко мили разстояние — над Тайния остров, чак до пътя към Океана и надолу по брега с фиордите.

Стийл извървя набързо последните метри до височинката, където се издигаше корабът. Наблюдава известно време как подреждаха одяланите камъни в дупката и ги съединяваха с хоросан, после даде знак на слугите с него и продължи напред. Рововете за новата стена продължаваха чак до върха, където се издигаше оградата на звездния кораб. Това беше най-сложната част от целия строеж, но тя щеше да превърне замъка в чудесен капан. Още малко информация, получена чрез Амдиджефри, и той щеше да знае точно как да завърши започнатото.

Вратата в оградата към кораба беше отворена и пред нея рамо до рамо стоеше една от глутниците на охраната. Именно тя първа чу шума, само миг преди той да достигне до Стийл. Пазачът разкъса редицата си, за да огледа наоколо. Разнесоха се високи, едва доловими за слуха писъци. После се чу и зовът за атака. Слугите се втурнаха по стълбите надолу и обкръжиха строежа. Стийл и охраната му ги следваха по петите.

Лордът се закова на място край изкопа в най-отдалечения край на крепостта. Сега вече беше ясно каква е причината за тази врява. Три глутници от слугите разпитваха говорителя на един от строителите. Бяха го отделили настрани и го налагаха с палките си. От такова разстояние мислите му се чуваха толкова ясно, колкото и неговите писъци. Останалите от него се измъкваха от изкопа, разделяха се на първоначалните по-малобройни глутници и нападаха стражата с кирките. Как се беше стигнало изобщо до тази кървава разправа? Стийл можеше да се досети. В тази част на строежа бяха разположени най-секретните части от лабиринта с тайни проходи и коридори. Той беше замислил дори по-сложна система, която да използва срещу двукраките. Естествено, след завършването на това крило от замъка всички, участвали в строежа му, щяха да бъдат разчленени. Макар и доста тъпи, строителите най-вероятно се бяха досетили какво ги чака.

При други обстоятелства Стийл навярно щеше да се оттегли и да наблюдава отстрани. Подобни конфликти бяха много поучителни: те му помагаха да оцени качествата на своите подчинени, които се оказваха неподходящи (или пък твърде добри) за да продължат да се занимават със своите задължения. Този път обаче беше по-различно. Сега Амди и Джефри бяха на кораба. В дървената ограда нямаше никаква пролука, през която да видят тази част на хълма, пък и корабът се охраняваше строго, но въпреки това… Дори докато си пробиваше път напред и даваше заповеди на слугите си, с една от своите части Стийл видя Джефри да излиза от заграждението около кораба. Две от кутретата бяха покачени върху раменете му, а останалата част от Амди търчеше редом с него.

— Не се приближавай! — изрева Стийл срещу тях на своя лош самнорск. — Опасност! Не се приближавай!

Амди замръзна на място, но Двукракото продължи да върви. Две глутници на стражата се пръснаха панически, за да му направят път. Подчиняваха се на строгата заповед никога и при никакви обстоятелства да не докосват пришълеца. Само още миг и упоритите едногодишни усилия на лорда щяха да станат на пух и прах. Една секунда делеше Стийл от раздялата с мечтите за световно владичество — и всичко това заради нещастното съвпадение между глупост и лош късмет.

Докато задните му членове викаха срещу Двукракото обаче, предните се покачиха върху една купчина камъни. Той посочи атакуващите глутници строители и изкрещя:

— Избийте нападателите!

Личната му охрана се скупчи около него, а няколко войници начело с Шрек се втурнаха напред. Стийл почти изгуби съзнание сред надигналата се врява. Това не бяха прецизните и контролирани експерименти в лабораторията на Тайния остров. Тук смъртта безразборно косеше наляво и надясно — из въздуха летяха стрели, копия, кирки. Частите на глутницата строител се разпиляха и взеха да падат с писъци по земята. Те нямаха никакъв шанс да оцелеят, но преди да умрат успяха да убият няколко от стражите.

Стийл се отдръпна от хаоса на битката и се отправи към Джефри. Двукракото продължаваше да тича насреща. Амди го следваше по петите и викаше нещо на самнорск. Беше достатъчно някоя обезумяла част да се появи наоколо или пък да звънне заблудена стрела. Тогава Двукракото щеше да умре, а плановете на Стийл — да се изпарят като дим. Никога през живота си лордът не беше треперил така за безопасността на друго същество. Той пресрещна Джефри и го заобиколи от всички страни. Двукракото падна на колене и прегърна Стийл през врата. Само дългогодишната дисциплина не позволи на лорда да го насече на парчета. Пришълецът не го нападаше, а просто го прегръщаше.

Глутницата строител беше унищожена почти напълно, а Шрек изтика оцелелите на безопасно разстояние. Охраната на Стийл бдеше зорко, застанала едва на метър и половина от своя господар. Амди стоеше прибран в плътна група и се тресеше от усилено мислене, но въпреки това продължаваше да говори на Джефри. Стийл се опита да се освободи от прегръдките на човешкото същество, но Джефри все улавяше ту един, ту друг от вратовете му. Понякога успяваше да сграбчи наведнъж дори по две глави на лорда. Издаваше някакви къркорещи звуци, които никак не приличаха на самнорск. Стийл трепереше от това дръзко посегателство върху неговата неприкосновеност. Не издавай отвращението си! Човекът не би го усетил, но Амди щеше да разбере. Джефри и преди беше постъпвал така и Стийл вече попривикна, но никога нямаше да преодолее погнусата си. Детето буболечка изпитваше нужда от физически контакт; телесният допир беше в основата на приятелството между Амди и Джефри. Ако Стийл позволеше на това същество да докосва и него, то може би щеше да му се довери като на малкия си приятел. Лордът опря глава до гърба на момчето, както беше виждал да правят родителите със своите малки в подземните му лаборатории. Джефри го притисна още по-силно и прокара дългите пръсти на лапите си по неговата козина. Ако Стийл успееше да потисне отвращението си, това наистина бе твърде необичайно изживяване. В техния свят толкова близък контакт с друго интелигентно създание можеше да доведе единствено до секс или битка. И в двата случая скъсената дистанция правеше невъзможна всяка разумна мисъл. Но човешкото същество дори отблизо продължаваше да реагира разумно, макар да не се долавяха обичайните за една глутница вътрешни гласове. Изглежда можеше едновременно и да мисли, и да чувства. Стийл прехапа устни, опитвайки се да потисне треперенето. Усещането беше като… да се любиш с труп.

Най-сетне Джефри се отдръпна и отпусна хватката си. Момчето каза нещо много бързо и Амди преведе:

— О, лорд Стийл! Вие сте ранен и ви тече кръв!

По лапите на човешкото дете имаше червени петна. Стийл се огледа внимателно — върху единия от хълбоците му зееше алена резка. В суматохата дори не беше усетил кога е станало. Лордът се отдръпна от буболечката и се обърна към Амди:

— Дреболия. Вие с Джефри добре ли сте?

Двете деца започнаха оживено да бърборят и на Стийл му се стори, че просто дрънкат някакви безсмислици.

— Нищо ни няма. Благодарим ви, че ни спасихте.

С цената на много умъртвени части Фленсер беше изградил у Стийл способността да реагира мигновено.

— Слава на провидението, че всичко е наред, но това не биваше да се допуска. Дърворезбарите са се маскирали като работници. Предполагам, че са чакали дни наред, докато им се представи такъв удобен случай. Когато разкрихме измамата, вече беше твърде късно. Занапред няма да излизате от укреплението, ако чуете отново шум от битка.

Амди засрамено наведе глава и преведе думите на Джефри.

— Ние много съжаляваме. Бяхме развълнувани, а после се уплашихме да не сте ранен.

Стийл успокоително изръмжа, докато две от частите му оглеждаха останките от касапницата долу. Къде бяха изчезнали слугите, които първи се втурнаха насам? Тази глутница скъпо щеше да плати… Мислите му внезапно секнаха, когато мерна няколко силуета: Тайратект. Останките от Фленсер го наблюдаваха от заседателната зала. Едва сега лордът си даде сметка, че те бяха проследили схватката още от самото й начало. Всеки друг би определил това като напълно безпристрастно наблюдение, но Стийл забеляза мрачно удивление в изражението на Останките. Той отсечено кимна към тях, но стомахът му се присви. Само една крачка делеше лорда от пълен провал… И Фленсер забеляза това.

— Е, хайде, вие двамата се връщайте на Тайния остров — и Стийл даде знак на пазачите, които се появиха иззад кораба.

— Моля ви, не още, лорд Стийл — обади се Амди. — Та ние едва дойдохме. Пък и отговорът от Равна трябва да пристигне всеки миг.

Лордът скръцна със зъби, но се постара това да остане незабелязано за децата.

— Останете тогава, но ми обещавате да сте много предпазливи, нали?

— Да, да! — И Амди преведе думите на човешкото дете.

Стийл опря предните си крака на раменете му и потупа Джефри по главата. После двамата с Шрек отведоха малчуганите в укреплението. Докато Амдиджефри още можеше да го види, лордът наблюдаваше децата с изражение на родителска гордост и любов. После рязко се обърна назад и мина бързо покрай розовеещата кал. Къде бяха тези тъпи слуги?!

Залата за заседания на Хълма със звездния кораб беше малка и временна постройка. Стигаше колкото да не пропуска студа през зимата, но се превръщаше в същинска лудница, ако в нея се съберяха повече от трима души. Стийл се провря покрай Останките от Фленсер и се скупчи на балкона с най-добър изглед към строителните площадки. След като учтиво изчака известно време, Тайратект го последва и застана на срещуположния балкон. Но всичко това бе само за замазване очите на страничните наблюдатели. Щом останаха насаме обаче, съскащият смях на Фленсер се разнесе приглушено из залата, за да го чуе единствено неговият събеседник:

— Скъпи Стийл, понякога се чудя дали ти наистина си мой ученик… Или пък на мястото ти са пробутали някой друг след моето заминаване. Мигар се опитваш да ни измамиш?

Стийл отвърна спокойно на неговия поглед. Поне беше сигурен, че страничен наблюдател не би могъл да се досети какво му е отвътре.

— Понякога стават злополуки. Виновниците ще бъдат наказани.

— Така е, но сега е очевидно, че именно ти носиш най-голяма отговорност за всички проблеми. Ако не си беше втълпил на всяка цена да запушиш устата на строителите, те сигурно нямаше да се разбунтуват… Тогава „злополуките“ щяха да са с една по-малко.

— Проблемът е, че ненавреме се досетиха. Подобни екзекуции са нещо нормално при толкова секретни военни строежи.

— Я гледай ти! Значи мислиш, че трябваше да избия всички, които построиха подземията на Тайния остров?

— Какво?! Да не искаш да кажеш, че не си го направил? Как…

Останките от Фленсер оголи зъби в позната усмивка.

— Размисли над това. Нека ти е за домашно.

Стийл нервно размести записките си върху масата и се престори, че ги разучава съсредоточено. После всички негови части се втренчиха в събеседника.

— Тайратект, аз те почитам заради частите от Фленсер в теб. Но не забравяй нито за миг, че си още тук благодарение на моето мълчаливо съгласие. Ти не си Фленсер-в-очакване. — Новините стигнаха до него късно през есента, малко преди зимата да затвори и последните проходи при Ледените зъбери. Останалите части от Фленсер не бяха успели да се измъкнат от клането при парламента. Шансовете на Повелителя отново да възвърне предишния си вид бяха безвъзвратно изгубени. Вестта донесе неописуемо облекчение за Стийл. Оттогава Останките бяха станали много хрисими и отстъпчиви. — Да знаеш, че на нито един от моите лейтенанти няма да му трепне окото, ако избия частите ти до една. Дори и останките на Фленсер.

„И се кълна, че ще го направя, ако имаш неблагоразумието да ме предизвикаш.“

— Както кажеш, драги Стийл. Ти командваш тук.

Тайратект не успя да се овладее и за миг пролича колко е уплашена. „А и ти самият не забравяй това — помисли си Стийл. — Никога не го забравяй. Това са просто останки от повелителя. По-голямата част е някаква малка учителка, а не великият наставник с камата.“ Вярно, членовете на Фленсер доминираха над цялата глутница и духът на Повелителя владееше пространството около тях, но сега той бе доста укротен. Тайратект можеше да бъде управлявана, а способностите на Фленсер — впрегнати в каузата на Стийл.

— Добре тогава — равно изрече Стийл. — Докато си даваш сметка кой командва тук, би могла да бъдеш от голяма полза за Движението. И още по-точно… — Той прелисти хартиите пред себе си — … Искам двамата с теб отново да претеглим всички рискове от идването на Посетителя.

Искам да се посъветвам с теб.

— Съгласна съм.

— Вече успяхме да убедим „Равна“, че нейният безценен Джефри е изложен на голяма опасност. Амдиджефри й е разказал за „нападенията“ на дърворезбарите и как ние се боим да не ни поробят.

— Това много скоро може да се превърне в действителност.

— Така е, Дърворезбаря наистина замисля да ни нападне, при това хората му също разполагат с „магическа“ помощ. Затова пък ние притежаваме нещо много по-добро. — Той тупна по листата. Инструкциите бяха започнали да идват още в началото на зимата. Помнеше деня, когато Амдиджефри му донесе първите листове със записки. Те бяха изпъстрени с цифрови таблици, подробни описания и диаграми. Всичко бе изписано старателно с детски почерк. На Стийл и Останките им трябваха дни наред, докато ги проумеят. Някои от обясненията обаче се оказаха съвсем лесни. За рецептите на Посетителите бяха необходими такива количества злато и сребро, с които можеше да се финансира една продължителна война. Но какво беше това „течно сребро“? Тайратект се досети — Повелителя беше използвал нещо подобно в своите лаборатории из Републиката. Сигурно щяха да се сдобият лесно с необходимото количество. За съжаление повечето от другите съставки бяха представени само под формата на метод за тяхното получаване.

Понякога обаче пропиляното време си струваше цената. Сега и те щяха да притежават експлозиви и пушки, които кралицата на дърворезбарите мислеха за свое тайно оръжие. Но много от инструкциите си оставаха напълно неразбираеми, а бързо отминаващото време също не облекчаваше задачата им.

Стийл и Останките работиха целия следобед — обсъждаха как да проведат последните тестове и откъде да търсят новите съставки, които Равна искаше от тях.

Тайратект се облегна назад и изсъска учудено.

— Стъпка по стъпка и скоро ние ще разполагаме със собствени радиостанции. Старата кралица просто няма да има никакъв шанс… Ти беше прав, Стийл. С тези оръжия и приспособления наистина ще владееш света. Поздравявам те, Стийл, ти си достоен за Движението. — Дали не долови сянка от презрението на Учителя в усмивката й? — Радиостанциите и пушките ще поставят целия свят в краката ни. И въпреки това те са само огризки от трапезата на Посетителите. Те кога идват?

— След сто — сто и двайсет дни, броено от днес. Равна отново промени дори приблизителните срокове. Очевидно и Двукраките могат да имат проблеми с придвижването между звездите.

— Значи малко ни остава да се радваме на триумфа на Движението. После ще се превърнем в нищожества, по-низши и от обикновени диваци. Дали няма да е по-безопасно да ускорим получаването на дарените ни блага, а после да придумаме Посетителите, че няма смисъл да рискуват с идването си тук.

— Ти май наистина не разбираш, а, Тайратект? Чудя се дали ако Повелителя беше цял, щеше да го проумее или съм изпреварил дори него. В началото наистина нямахме никакъв шанс. Звездният кораб е изпращал автоматични сигнали към Равна. Можехме да го унищожим или да се надяваме Равна да изгуби интерес към него. Беше възможно да стане и по-лошо и онези отгоре да ни уловят като рибка в потока. Вероятно си позволих да рискувам повече от допустимото, но ако успеем, наградата ще е много по-голяма, отколкото изобщо можеш да си представиш.

Останките го гледаха съсредоточено, наострили уши.

— Успях да изуча тези човеци — и Джефри, и онзи при дърворезбарите, за когото ме информираха моите шпиони. Расата им сигурно е по-древна от нашата, затова всички тези машинарии и шашми ги правят да изглеждат всесилни. В действителност обаче са дефектни. Тъй като са единици, те сигурно срещат трудности при работата си, които ние дори не можем да си представим. Ако успея да се възползвам от тяхната слабост…

Ти знаеш, че обикновените Остриета държат на своите малки. Ние често се възползваме от родителската обич, за да ги манипулираме. Представи си само какво би станало, ако приложим това и върху човеците. За тях дори едно кутре е цяло дете. Представи си какво преимущество би ни осигурило това.

— Ти сериозно ли се каниш да заложиш всичко само на това? Та Равна дори не е родител на Джефри!

Стийл направи жест на раздразнение.

— Не си виждала всички преводи на Амди. Тук има още 151 деца, изпаднали в някакъв почти смъртен унес, които са натъпкани в ковчези вътре в кораба. Посетителите явно не се надяват, че ще ги спасят, но по всичко личи, че отчаяно желаят нещо друго. Никога досега не са отваряли дума за него. Готов съм да се обзаложа, че е някъде из механизмите на кораба.

— Доколкото ни е известно, децата също могат да ускорят завладяването на нашия свят.

Този страх го владееше отдавна и колкото повече наблюдаваше Амдиджефри, толкова повече се убеждаваше, че е съвсем основателен. А сигурно имаше заложени и други капани.

— Ако Посетителите ни мамят, тогава наистина не можем да ги победим. Ще се превърнем в преследвани животни; вероятно след неизвестен брой поколения ще научим хитростите им, но това пак ще означава край за нас. От друга страна обаче имаме достатъчно основания да вярваме, че двукраките са уязвими. Каквито и да са целите им, ние не сме замесени пряко в тяхното постигане. Ти присъства на кацането, при това си била много по-близо от мен. Нали видя колко лесно беше да им заложим капан, въпреки че корабът им е непревземаем, а едно тяхно оръжие се равнява на наша малка армия. Очевидно те не ни смятат за опасни. Независимо колко мощни са техните оръдия обаче, те все пак има от какво да се боят. Чрез техния кораб притежаваме нещо, което им е много необходимо.

Погледни основите на новия замък, Тайратект. Казах на Амдиджефри, че това е за да предпазим кораба от дърворезбарите. Това донякъде е истина и ти ще се убедиш, когато ги притисна в крепостните валове. Но виж по-внимателно основите на вътрешното укрепление около кораба. Когато Посетителите пристигнат, той ще бъде изцяло покрит. Направих някои проучвания на неговия корпус и знам, че мога да го разруша. Няколко тона камъни отгоре ще го смачкат напълно. Но Равна няма нужда да се тревожи — моето укрепление ще опази безценната й тайна. Наблизо ще има дори открит вътрешен двор, обграден от високи стени. Казах на Джефри да поиска помощ от Равна за неговото построяване. Този двор ще е достатъчно голям да побере и кораба на Равна. Като мярка за сигурност, разбира се.

Остава ни обаче и още много недовършена работа. Не сме получили уредите, които ни описа Равна. Освен това трябва да уредим убийството на кралицата на дърворезбарите много преди да са дошли Посетителите. Ето затова ми е нужна твоята помощ и се надявам да я получа. Ако Посетителите наистина се окажат вероломни, тогава ще им устроим посрещане, каквото заслужават. Ако ли пък не са… Е, вярвам ще признаеш, че постигнатото от мен е достойно за моите учители.

Останките от Фленсер оставиха последните думи на Стийл да увиснат във въздуха.

Двадесет и четири

Животът коренно се промени за Джоана след смъртта на Книжовника Джакерамафан. Повечето от промените бяха за добро и никога нямаше да се случат, ако го нямаше убийството. А това извънредно натъжаваше Джоана.

Момичето позволи кралицата да живее при нея в хижата на мястото на прислужника. По всичко личеше, че владетелката е искала това още от самото начало, но не се е осмелила да го каже гласно, страхувайки се от гнева на човешкото същество. Сега и компютърът стоеше постоянно при тях. Около хижата имаше винаги по четири глутници от телохранителите на Вендейшъс. Дори стана дума наблизо да се построят специални помещения за стражите.

Джоана виждаше другите Остриета по време на редовните им срещи в замъка или пък когато идваха да молят за помощ около работата с компютъра. Скрупило, Вендейшъс и Белязаното чело — или „Пилигрима“, както го наричаха — съвсем свободно говореха самнорск. Владееха го толкова добре, че тя вече можеше да различи техните характери зад нечовешката им външност. Скрупило — превзет и страшно умен. Вендейшъс — по-надут дори от Книжовника в най-лошите му дни, но лишен от неговата игривост и въображение. Пилигрима Уиккукракрана. По тялото й пробягваше мраз всеки път, щом видеше неговата най-едра и белязана от стари рани част. Той винаги гледаше да стои по-настрани и постоянно беше свит на кълбо, за да изглежда, колкото се може по-малко застрашителен. Сигурно си даваше сметка как й действа видът му, затова се стараеше да не я засегне дори неволно. Смъртта на Книжовника само незначително промени отношенията им. Джоана се насилваше да го търпи, при това с голямо усилие на волята. Случилото се доказваше, че в замъка на Дърворезбаря имаше предател. Единствено Вендейшъс поддържаше версията, че убиецът е дошъл отвън. Ето защо тя винаги държеше Пилигрима под око.

През нощта кралицата отпращаше останалите глутници. После се свиваше на кравай около камината и започваше да разпитва за информация от компютъра, която нямаше нищо общо с борбата срещу фленсериерите. Неусетно кралицата стана втория най-близък приятел на Джоана сред Остриетата (Книжовника беше първият, макар да го разбра едва след неговата смърт.) Владетелката се оказа изключително умна и необикновена личност. Джоана понякога бе готова да признае, че това е най-умното същество, което е срещала през живота си, макар че трябваше да мине много време, преди да стигне до това заключение. За Джоана постепенно ставаше ясно, че кралицата е всичко онова, което Книжовника мечтаеше да постигне.

Архитектурата на Остриетата се колебаеше между крайностите — гротескно уголемени пропорции или пък прекалено тесни за човешки ръст пространства. Съвещателната зала на Съвета на кралицата беше най-просторна в замъка, но въпреки това й липсваше уют. В оформеното като сфера помещение имаше място за триста души, които да се разположат удобно, без да се притесняват един друг. Балконите, опасващи стените в няколко реда, можеха да поберат още стотина. Джоана често идваше тук; на това място се вършеше повечето работа по изучаването на компютъра. Двете с кралицата бяха постоянни членове на изследователската група. Останалите идваха, когато имаха нужда от конкретна информация. Но днешният ден се различаваше от останалите. Никой не спомена за компютъра. Това бе първото участие на Джоана в Съвета на кралицата. Той се състоеше от дванадесет глутници и всички те присъстваха на срещата. От всеки балкон се подаваше по някоя от тях, а три стояха най-долу. Джоана вече добре познаваше Остриетата и си даде сметка, че въпреки огромното празно пространство, според тях помещението е ужасно претъпкано. Наоколо се носеше шум от мислите на петнайсет глутници. Въпреки тапицерията по стените и възглавниците на пода тя често усещаше болезнено вибриране в главата и костите на ръцете си щом се опреше върху парапета.

Момичето и кралицата стояха на най-големия балкон. Когато пристигнаха, Вендейшъс вече беше долу в залата и разполагаше листата с диаграмите. Всички глутници станаха на крака да приветстват своята повелителка. Лорд шамбеланът вдигна глава и каза нещо на кралицата. Тя му отвърна на самнорск.

— Знам, че това ще ни забави, но пък ще е от полза — и се изсмя съвсем по човешки.

Уиккукракрана стоеше на съседния балкон също като членовете на съвета. Много странно. Джоана още не можеше да си обясни причината, но по всичко личеше, че Белязаното чело е сред любимците на кралицата.

— Пилигриме, би ли превеждал казаното на Джоана?

Той надигна няколко от главите си.

— Имаш ли нещо против, Джоана?

Момичето се поколеба за миг, после кимна сговорчиво. Предложението наистина беше разумно. След кралицата Пилигрима говореше най-добре самнорск.

Кралицата се настани удобно, взе компютъра от Джоана и го отвори. Момичето погледна изображенията върху екрана. Кралицата си водеше бележки! Нейното стъписване обаче остана незабелязано, защото кралицата отново заговори — този път на бълбукащия език на Остриетата. След миг Пилигрима започна да превежда.

— Моля всички да седнат. Клекнете долу. И без това тук е претъпкано.

Джоана едва удържа усмивката си. Уиккукракрана беше дяволски добър преводач. Той отлично имитираше човешкия глас на кралицата. Преводът му успя да предаде с шеговита ирония дори нейния властен тон.

След известна суетня и тропот над перилата на балконите останаха да стърчат само по една-две глави. Сега тапицерията щеше да поглъща шума от мислите на глутниците.

— Вендейшъс, можеш да продължиш.

Вендейшъс се надигна от пода и се огледа на всички страни. После започна да говори.

— Благодаря — не се забави и преводът, който сега наподобяваше интонацията на шефа по сигурността. — Кралицата ме накара да свикам тази среща, защото на Север нещата бързо се променят. Осведомителите ни донесоха, че Стийл укрепва района около кораба на Джоана.

Последва неразбираемо бърборене, което прекъсна неговите думи. Скрупило?

— Това не е важно. Ние имаме оръдия и динамит.

Вендейшъс продължи:

— Да, ние знаем за тези планове от известно време. Но сега се оказва, че срокът за приключване е изтеглен напред. При това строежът ще има много по-дебели стени, отколкото предполагахме в началото. А когато укреплението бъде готово, Стийл се кани да разглоби кораба на части и да го пренесе в лабораториите си.

Тези думи подействаха на Джоана като ритник в стомаха. Досега имаха поне някакъв шанс. Ако хвърлеха всички сили в битката, можеха да си възвърнат кораба. Тя щеше да довърши мисията на своите родители, а в най-добрия случай дори да се спаси.

Пилигрима се намеси в дискусията, а после преведе собствените си думи:

— Какъв е новият краен срок?

— Те са убедени, че външните стени ще са готови до десет декади.

Кралицата надвеси две от муцуните си над клавиатурата и написа нещо. В същото време една от главите й се надигна над парапета и погледна надолу към шефа на сигурността.

— И преди съм забелязвала, че Стийл има склонност към неоснователен оптимизъм. Вие можете ли да дадете обективна оценка на плановете му?

— Да. Крепостната стена ще бъде завършена между осем и единадесет декади.

Кралицата:

— Според моите изчисления са най-малко петнадесет. Това може ли да бъде реакция на нашите планове?

Долу Вендейшъс се събра в плътна група.

— Такова беше първото ни подозрение, Ваше величество. Но… както ви е известно, ние разполагаме с няколко специални източници за информация… за които не е редно да говорим дори тук.

— Що за самохвалство! Понякога се чудя дали изобщо му е известно нещо. Никога не съм го видял да си мръдне собствените задници, за да проучи някой въпрос.

Ъ?! На Джоана й трябваха няколко секунди, преди да осъзнае, че това беше коментар на Пилигрима върху казаното. Тя погледна през парапета. Виждаха се три от главите му, а две от тях гледаха право в нея. Изражението им приличаше на глупава усмивка. Нито един от останалите присъстващи не реагира на неговата забележка. Очевидно той можеше да насочи превода си директно към Джоана. Тя го загледа вторачено и след миг той се върна към сухия и безпристрастен превод.

— Стийл знае, че се каним да нападнем, но няма и понятие за тайните ни оръжия. Промяната в неговите планове сигурно се дължи само на вродената му подозрителност. За нещастие това не е в наша полза.

Трима-четирима от членовете на съвета заговориха в един глас.

— Много шумно недоволство — обобщи Пилигрима. — Всички повтарят „Аз знаех още от самото начало, че този план няма да доведе до никъде!“ и „Защо изобщо се съгласихме да нападаме фленсериерите?“.

Кралицата надигна пронизителен съсък. Взаимните обвинения постепенно заглъхнаха.

— Някои от вас май забравиха прословутата си смелост! Взехме решение да нападнем Тайния остров, защото той представлява смъртна заплаха за нас. Преценихме, че с помощта на оръдията на Джоана ще можем по-лесно да го разрушим. Онова, което би довело със сигурност до нашето унищожение, е, ако Стийл разбере как се управлява звездния кораб.

Една от частите на кралицата, която досега лежеше свита на пода, стана и се отърка о коляното на момичето. Преводът на Пилигрима зашептя в ухото й:

— Освен това можем да те върнем у дома и така да имаме връзка със звездите… Но тя не може да си позволи да каже това на глас пред тези „прагматични“ типове. Ако още не си се досетила, това е и една от причините да присъстваш тук. Трябва да им се напомни, че някъде сред звездите има много повече светове, отколкото те някога са си представяли.

Той млъкна, а после продължи да превежда думите на кралицата.

— Предприемането на тази кампания изобщо не е грешка. Ако не го бяхме сторили, щеше да е също толкова опасно. И така… имаме ли шанс навреме да съберем под знамената нашата армия? — Тя насочи нос към отсрещния балкон. — Скрупило, моля те, бъди колкото се може по-кратък.

— Проблемът е, че Скрупило никога не може да се изразява кратко… Опала! Извинявам се! — беше поредният коментар на Пилигрима.

Скрупило надигна още една двойка глави над парапета.

— Вече обсъждахме това с Вендейшъс, Ваше величество. За мобилизирането на нашата армия и потеглянето към острова ще ни трябват десет декади. Проблемът е кога ще бъдат готови оръдията, а ще трябва време да обучим войниците да боравят с тях. Всъщност това е моя отговорност.

Кралицата каза нещо много рязко.

— Да, Ваше величество, ние вече имаме барут. Той притежава всички качества, които са описани в Компютъра. Барутните тръби обаче се оказаха много по-трудни за производство. Съвсем доскоро металът се пукаше щом започне да изстива. Но вече мисля, че реших и този проблем. Поне засега разполагаме с две напълно годни барутни тръби. Надявах се да мога да ги изпробвам още няколко декади…

Кралицата го прекъсна рязко:

— … Но това е нещо, което не бихме могли да си позволим. — Всички нейни части се изправиха на крака и тя огледа заседателната зала. — Настоявам резултатите от всички изпитания да ми се представят веднага. Ако преценя, че са задоволителни, ще заповядам производството да започне незабавно.

А ако ли пък не…

Минаха два дни…

Най-странното бе, че Скрупило очакваше Джоана да инспектира работата му, преди да изпробва оръдията. Неговата глутница обикаляше развълнувано около новото съоръжение и обясняваше нещо на развален самнорск. Джоана го следваше по петите, намръщена съсредоточено. На изпитателния полигон имаше доста сеирджии, но всички бяха скрити зад предпазна ограда. Кралицата и нейните съветници също наблюдаваха от безопасно разстояние. Е, творението на Остриетата поне изглеждаше като истинско оръдие.

През цялото време Скрупило разпалено обясняваше как използвал слама в леярските форми, за да избегне напукването на метала.

— Най-напред трябва да започнеш с по-малки количества барут — каза Джоана.

Гласът на Скрупило изведнъж се снижи и стана заговорнически.

— Между нас да си остане, това вече го пробвах. Мина много добре. Сега е време за по-сериозен опит.

„Хм, значи не си бил съвсем бос в този род науки.“ Тя се усмихна на частта, която бе най-близо до нея. В козината й нямаше нито един бял косъм. С чудатостите си Скрупило й напомняше изследователите от Главната лаборатория.

През това време той отстъпи назад и изрече с висок глас:

— Значи вече можем да започваме, нали?

Две от главите му нервно следяха за реакцията на съветниците иззад прикритието.

— Ами, хм… На мен всичко ми изглежда както трябва. Но бъди внимателен.

— Добре, добре.

Глутницата на Скрупило се засуети около оръдието като бърбореше през цялото време. Две от частите му домъкнаха бъчвичка с черен прах и той започна да го тика в оръдието. След това запуши отвора със свитък копринена хартия. После натъпка всичко старателно и най-сетне пъхна гюлето. През това време няколко от неговите части насочваха отвора към хълмовете извън крепостната стена.

Опитът щеше да се проведе в двора откъм гората, който се намираше между старата и новата стена. Оттук Джоана виждаше върховете на околните хълмове, похлупени от ниски облаци. На стотина метра от тях се издигаше старата стена. Точно на това място бе убит Книжовника. Дори оръдието да не се пръснеше от заряда, никой не можеше да предвиди докъде ще стигне гюлето. Джоана бе готова да се обзаложи, че даже няма да одраска крепостната стена.

Скрупило най-сетне успя да подпали фитила. Всички негови части с изключение на белоглавия се втурнаха зад прикритието на оградата. За миг Джоана помисли, че това е пристъп на малодушие, но не след дълго разбра истинската му цел. Дори човек, който работи с експлозиви, би се опитал да предпази тялото си. Оставаше незащитена само ръката, която държи огънчето. Скрупило рискуваше да се осакати, но не и да бъде изцяло разкъсан от взрива.

Белоглавата част на Скрупило потърси с поглед неговите останали членове зад плътната преграда. Не изглеждаше разтревожена, а по-скоро се ослушваше съсредоточено. На това разстояние тя вече не бе част от съзнанието на Скрупило, но въпреки това оставаше по-умна от което и да е обикновено куче. По всичко личеше, че в момента получава някакви нареждания от глутницата на Скрупило.

После белоглавият се запъти към оръдието. Последния метър измина пълзешком, използвайки за прикритие купчината пръст, която трябваше да омекоти отката на оръдието. До последно придържаше ликовия фитил, така че пламъкът бавно да навлезе в отвора на оръдието. Джоана неволно сниши глава зад Преградата…

Експлозията произведе остър и неочакван гърмеж. Джоана усети тялото на кралицата да трепери до нея. От всички страни на шатрата се надигнаха викове на болка. Горкият Скрупило! Момичето усети, че от очите й бликват сълзи. Трябваше да гледам; вината за случилото се е и моя. Тя бавно се изправи на крака и се насили да погледне към мястото, където преди минута стоеше оръдието. Но то още беше там! От двата му отвора се виеше гъст дим, но тялото стоеше непокътнато. За огромна нейна почуда белоглавият беше невредим и неуверено душеше около двуколката на оръдието. Само козината му бе покрита със сажди. Останалите части на Скрупило също се втурнаха нататък. Пет от тях запрепускаха около оръдието, прескачайки радостно една през друга.

Дълго време присъствалите на експеримента не можеха да дойдат на себе си. За всеобща почуда топчето остана цяло-целеничко, а стрелецът — невредим. Имаше само незначителни странични ефекти… Джоана отправи поглед към насрещните хълмове. В горния край на старата стена зееше еднометрова дупка. Вендейшъс доста трябваше да се потруди, за да скрие и това от вражески погледи!

След възцарилата се за кратко мъртвешка тишина се надигна най-ужасният шум, който Джоана някога бе чувала. Освен обичайното кудкудякане и гъргорене се разнасяха звуци, които бяха на границата на поносимостта. В единия край на шатрата две Остриета, които момичето не бе виждало досега, се смесиха едно с друго! Обзети от неудържима радост, те образуваха глутница от девет-десет части.

„Сега вече ще си върнем кораба!“ Джоана посегна да прегърне кралицата, но видя, че тя не ликува заедно с останалите. Лежеше с плътно събрани глави и трепереше неудържимо.

— Ваше величество! — момичето погали врата на един от по-едрите й членове. Той отскочи назад, а тялото му се сгърчи от спазъм.

Дали беше получила удар? Или пък имаше сърдечен пристъп? За миг й се мярна мисълта за наемни убийци. Но как се бяха добрали до кралицата?! Ставаше нещо ужасно, а никой друг не си даваше сметка за това. Джоана скочи на крака.

— Пилигрим! — извика пронизително.

След няколко минути телата на кралицата вече бяха изнесени извън шатрата. Мястото все още приличаше на истинска лудница, но Джоана не обръщаше внимание на нищо около себе си. Тя помогна да качат приятелката й на каручката, но после не я допуснаха да остане с владетелката. Дори Пилигрима, който с такава охота й превеждаше предишния ден, сега я изблъска безцеремонно.

— Всичко ще се оправи! — каза остро и се втурна пред колата, за да хване юздите на незнайните същества, впрегнати в нея. Каручката рязко потегли, охранявана от глутниците на стражата. Джоана изведнъж осъзна, колко далечен и непознат си оставаше светът на Остриетата. Случилото се бе нещо извънредно сериозно. Една важна личност може би издъхваше, а всички се суетяха като слепи нагоре-надолу. Глутниците трескаво се скупчваха на групи и се държаха на разстояние една от друга.

Джоана се отърси от вцепенението и хукна навън след каручката на кралицата. Опитваше се да стъпва само по струпаната около калния път слама и почти успя да настигне екипажа. Наоколо бе мокро и студено; светът сякаш бе нарисуван само в оловносиви оттенъци.

А всички толкова настояваха за този експеримент. Дали пък и това не бе някоя от клопките на Фленсер?

Джоана се препъна и падна на колене в калта. Каручката зави зад ъгъла и се изгуби от поглед. Момичето с мъка се изправи и отново запристъпва по калната улица, но този път по-бавно. Не беше способна да помогне с каквото и да било и се чувстваше безсилна пред злокобната съдба. Щом се сприятели с Книжовника, той бе убит… А сега и кралицата.

Джоана с накуцване извървя павираната улица от градското тържище до замъка. Не виждаше каручката с кралицата, но чуваше трополенето на колела по гладките камъни на настилката. От двете й страни притичваха глутници от стражите на Вендейшъс. Те спираха встрани, само когато трябваше да направят път на някого. Никой не пожела да отвърне на въпросите й. Най-вероятно не говореха самнорск.

По едно време Джоана съвсем изгуби пътя. Още долавяше шума от колела, но каручката беше свила внезапно и трудно можеше да я проследи. После я чу някъде зад себе си. Отиваше към хижата на Джоана! Момичето се върна назад и след миг вече се катереше по хълма към двуетажната къщурка. Едва долази до върха, без да усеща колко подгизнали и кални бяха дрехите й. Видя колата на няколко метра от входната врата. Около хълма вече стояха стражи, но лъковете не бяха с опънати тетиви.

Слънчевите лъчи пробиха плътната завеса от облаци и заиграха по сламения покрив и дървените стени на хижата. Къщата светна като позлатена на фона на тъмнеещото небе. Това съчетание между светлина и мрак винаги омагьосваше Джоана. Дано тя се оправи, дано успее да преодолее и това!

Стражите я пропуснаха да мине. Уиккукракрана се навърташе около входа, а три от частите му я гледаха през цялото време, докато приближаваше. Последната, Белязаното чело, беше проточил врат през вратата, наблюдавайки какво става вътре.

— Тя сама пожела да я докараме тук — каза той.

— А какво стана? — заекна Джоана.

Пилигрима като че ли сви рамене.

— Гърмежът на оръдието беше доста шокиращ. Но и всяко по-необичайно събитие би могло да го предизвика.

Имаше нещо странно в начина, по който той въртеше глави насам-натам. Джоана се вкамени, когато разбра, че той всъщност радостно се усмихва!

— Искам да я видя!

Белязаното чело отскочи настрани, когато момичето се втурна към вратата.

Вътрешността на хижата се осветяваше единствено от лъчите, които се процеждаха през вратата и тесните прозорци на втория етаж. Трябваше да минат няколко секунди, докато очите на Джоана свикнат с полумрака. Вътре миришеше на нещо… мокро. Кралицата лежеше върху плъстеника, който обикновено използваше за легло. Момичето прекоси стаята и коленичи до глутницата. Съществото пред нея нервно се сгърчи, когато го докосна. Насред ложето имаше локва кръв и нещо, което приличаше на изкормени вътрешности. Джоана усети пристъп на гадене.

— Ваше величество… — прошепна тя.

Една от частите на кралицата протегна муцуна и я облегна върху ръката й.

— Добре дошла, Джоана. Толкова е странно да има някой до мен в такъв момент…

— Ти кървиш… Какво е станало?

Разнесе се гальовен, почти човешки смях.

— Наистина имам рана, но тя е за добро… Ето виж тук…

Слепецът държеше нещо малко и мокро между зъбите си. Една от останалите части внимателно го ближеше. Каквото и да беше това, то шаваше и беше живо! Джоана внезапно си спомни колко необичайно подути и тромави бяха две от частите на кралицата напоследък.

— Ти имаш бебе?!

— Да, а след ден-два ще родя още едно.

Джоана почти се повали върху дървения под и похлупи лицето си с ръце. После неудържимо се разрида.

— Защо не ми каза досега?

Кралицата не й отговори веднага. Тя внимателно облиза телцето на малкото си, а после го побутна към корема на онази част, която явно бе майката. Новороденото се сгуши близо до нея и завря нос в козината й. Не издаваше никакви звуци, които Джоана би могла да чуе. Най-сетне кралицата се обърна към момичето:

— Не бях сигурна дали ще ме разбереш. Това бе много трудно за мен.

— Да си родиш деца ли? — Ръцете на Джоана вече лепнеха от кръвта по завивките.

— Не, не раждането на деца ми е трудно. Откакто се помня съм родила над сто. Но тези двете са последни в моя живот. Не съм сигурна, че изобщо можеш да разбереш това. На вас, хората, дори не ви е даден шанс да удължите някак живота си. Вашите деца никога не приличат напълно на родителите си.

Идва краят на моята шестстотингодишна душа. Ето, виждаш ли, само тези две кутрета ще останат от мен. Това се случва за първи път от шест века насам. За тях аз не съм едновременно и майка, и баща. Скоро ще възникне нова глутница.

Джоана обърна поглед към слепеца и лигавещия се младок. Шестстотин години, прекарани в кръвосмешение. Колко още можеше да издържи кралицата, преди съвсем да заприлича на идиот с течащи лиги? Не била едновременно и майката, и бащата…

— Но тогава кой е бащата? — изтърси Джоана.

— А ти кой мислиш, че е? — гласът долетя откъм вратата. Една от частите на Перегрин надничаше оттам, но момичето виждаше само окото й. — Когато кралицата вземе решение, то винаги е крайно. Досега тя сама поддържаше душата си и не се беше смесвала с никоя друга глутница. Но оттук нататък в нея ще тече кръв — а може би е по-точно да се каже „гени“, както ги нарича Компютърът — от цял свят. Кралицата се смеси с пилигрим, в чиято душа има части от всички кътчета на тая земя.

— Но затова е и един от най-умните пилигрими — допълни кралицата. Гласът й беше едновременно шеговит и изпълнен с копнеж. — Новата ми душа ще е също толкова умна, колкото и предишната, но много по-гъвкава и приспособима от нея.

— Една от моите части също е бременна — обади се Пилигрима. — Но това никак не ме натъжава. Вече много дълго време съм четворка. Пък и представи си само — да имаш кутрета от самата кралица на дърворезбарите! Може би това ще ме накара най-сетне да се установя на едно място.

— Ха! Дори моите кутрета няма да са способни да укротят неспокойната ти душа на пилигрим!

Джоана мълчаливо слушаше задявките им. Думите им й изглеждаха толкова чужди! Но звукът на любовта беше познат за нея. Когато Джоана беше петгодишна, мама и татко донесоха Джефри вкъщи. Момичето не помнеше нито думите им, нито техния смисъл, но тонът беше същият като този на кралицата и Пилигрима.

Джоана се настани удобно до родилното ложе. Напрежението от отминалия ден постепенно взе да спада. Артилерията на Скрупило най-сетне беше проработила; вече имаше надежда да си възвърне кораба. Но дори и да не успееха… Момичето вече се чувстваше почти като у дома в света на Остриетата.

— Мога ли да погаля кутрето ти?

Двадесет и пет

Пътуването на „Единак II“ беше започнало с началото на едно бедствие, когато границата между живота и смъртта беше броени часове и дори минути. Първите седмици бяха белязани от ужас, самота и усилията да бъде върнат към живот Фам. „Единак II“ се спускаше устремно към галактическата шир, все по-далече и по-далече от Рилай. Ден след ден звездният водовъртеж се доближаваше все повече към тях, докато не се превърна в една-единствена бяла линия — Млечния път. Така сигурно са го виждали от Нийора и Старата земя. Изглеждаше по същия начин и от повечето обитаеми планети в Галактиката.

Двайсет хиляди светлинни години само за три седмици. Но тази скорост беше възможна само докато пътуваха в Средното ниво. След като навлязоха в Галактиката им останаха още няколко хиляди светлинни години до крайната цел в Дъното на Отвъдното. Очертанията на Зоните все още се придържаха в обичайните граници. Погледнато от вътрешността на Галактиката, Дъното на Отвъдното наподобяваше ореол, който обгражда отвсякъде галактическата равнина. „Единак II“ вече навлезе в нея и се спускаше към центъра й. С всяка седмица все повече доближаваха Изостаналата зона. Плашеше ги само това, че пътят минаваше точно през онази част на Зоните, където разместването се усещаше най-силно. По новините в Мрежата вече го наричаха Голямата буря, макар из космическото пространство да не се чувстваше дори минимално раздвижване. Разбираха, че нещо не е наред само в дните, когато напредваха с по-малко от осемдесет процента от очакваното.

Но не само бурята ги забавяше. Синя раковина излезе навън да огледа повредите, останали след отчаяното бягство.

— Значи причината е в самия кораб, така ли? — Равна беше приковала поглед в контролното табло, наблюдавайки как най-близките до тях звезди прекосяват черния небосклон. Дори да беше така, това с нищо не би облекчило положението им. Но какво ли можеха да сторят?!

Синя раковина се разходи по тавана. Всеки път, когато стигнеше отсрещната стена, той проверяваше уредите за измерване на налягането в кораба. Равна спря поглед върху него.

— Ей, проверяваш уредите за девети път през последните три минути! Ако наистина смяташ, че нещо не е наред, тогава го поправи!

Трополенето на скродера внезапно спря. Клонките на Синя раковина неуверено се разклатиха.

— Нали току-що бях навън… Просто исках да проверя дали съм затворил добре люка… А, ти имаш предвид, че вече съм го проверил!

Равна отклони поглед и се постара гласът й да не звучи язвително. Синя раковина не беше най-подходящият, пред когото да избухне и да разтовари обзелото я напрежение.

— Точно така, поне пет пъти.

— Много съжалявам. — Той замълча и се постара да се концентрира. — Ето, вече го запомних.

Преди този негов навик много я забавляваше, но сега само я раздразни още повече. Всеки път щом ездачите се опитваха да мислят за повече от едно нещо, скродерът не можеше да смогне с краткотрайната памет. Синя раковина редовно зацикляше на някое действие и го повтаряше до безкрай, неспособен да запомни, че вече го е правил.

Фам се ухили хладнокръвно. Изглеждаше много по-спокоен от Равна.

— Не разбирам защо вие, ездачите, сте се сраснали с това допотопно нещо.

— Кое?

— Прочетох, че сте посадени в тия скродери още преди да възникне Мрежата. Защо в такъв случай още не сте подобрили дизайна им, не сте се освободили от смешните колела и не сте усъвършенствали паметта си? Обзалагам се, че дори обикновен военен програмист от Изостаналата зона като мен би могъл да измисли по-добър вариант на това, което яздиш.

— Традиция! — издекламира Синя раковина. — Ние сме благодарни и задължени на Онова, което ни е дарило с колела и памет.

— А-ха!

Равна едва не се разсмя. Достатъчно добре познаваше Фам, за да се досети какво мисли в момента — че ездачите би трябвало да се въоръжат с нещо по-добро, ако искат да стигнат Трансцендентното. Тези тежки и непохватни колички приличаха по-скоро на доброволно приети окови.

— Наистина е въпрос на традиция. Мнозина, които някога са били ездачи, вече са се променили — дори Трансцендентното. Но ние все още устояваме. — Зелено стебло замълча за миг. Когато отново проговори, изглеждаше дори по-срамежлива от обичайното. — Чували ли сте Мита за ездача?

— Не — отговори Равна, развълнувана против волята си. Някога тя сигурно щеше да опознае приятелите си ездачи също като своите близки от човешката раса. Но засега те все още бяха способни да й поднасят изненади.

— Малцина го знаят. Не защото е тайна, а защото не му придаваме кой знае какво значение. Той се разпространява като религия, но няма много последователи. Преди четири-пет милиарда години някой построил първия скродер и направил първия Ездач съзнателно същество. Този факт е абсолютно потвърден. Митът се опитал да подкопае вярата в нашия Създател и да разруши неговите творения… Тази катастрофа била наистина унищожителна. Дори днес не можем да повярваме, че е дело на Разума.

— И така, доколкото позволява здравия разум, ние ездачите сме вярващи. Всички чакаме деня, когато Нещото, което ни е създало, ще се върне обратно при нас. Скродерът и нашето взаимодействие с него вече са се превърнали в неприкосновена традиция. Спазването й укрепва нашата вяра и търпението да дочакаме Пришествието.

— Точно така — намеси се Синя раковина. — Скродерите са направени много изкусно и с тях се работи съвсем лесно. — Той се дотъркаля до средата на тавана. — Традиционният скродер изисква строга дисциплина и пълна концентрация върху онова, което е най-съществено. Но в момента аз се опитвам да се тревожа за няколко неща едновременно… — После Синя раковина внезапно промени темата. — Два от двигателите ни изобщо не могат да бъдат възстановени след повредите при напускането на Рилай. Други три работят все по-зле и по-зле. Мислехме, че бавното ни придвижване се дължи на бурята, но след като внимателно проучих двигателите се оказа, че предупрежденията на диагностициращите уреди не са били напразна тревога.

— … И нещата се влошават все повече?

— За съжаление е точно така. — Синя раковина събра в китка всичките си клонки. — Милейди Равна, все още не можем да бъдем напълно сигурни как ще се развият нещата. Може пък и да не се влошат… Вие знаете, че „Единак II“ не беше съвсем готов за тръгване. Оставаха му последните изпитания и окончателната проверка на уредите. Ето това ме тревожи повече от всичко останало. Не знаем какви вируси и непредвидени пречки ще изскочат, когато стигнем Дъното и нашите автоматични системи престанат да работят. Затова би трябвало много внимателно да следим двигателите и… да се надяваме.

Този кошмар преследваше всички пътешественици и най-вече онези, които попаднеха в Дъното на Отвъдното. След изключването на ултрасветлинната скорост нямаше да изминават една светлинна година за броени минути, а най-вероятно за години. Дори ако корабът развиваше максималната за този район скорост, а те потънеха в летаргичен сън, Джефри Олсъндот щеше да е мъртъв от хиляди години, когато стигнеха крайната цел. Тогава тайната в кораба на неговите родители сигурно щеше отдавна да лежи на някое средновековно бунище.

Фам Нувен махна с ръка към звездния кръговрат пред тях.

— Но сега все още сме в Отвъдното. Всяка минута изминаваме по-голямо разстояние, отколкото флотата на Кюенг Хо за едно десетилетие. — Той сви рамене. — Няма начин да не съществува място, където да поправим кораба.

— Да, знам няколко.

И с това ще се сложи край на светкавичната и тайна мисия. Равна тежко въздъхна. Последните приготовления в Доковете на Рилай имаха за цел да осигурят резервни части за съвместим с Дъното софтуер и да го изпробват как работи. Всичко това обаче остана неосъществено. Тя погледна към Зелено стебло.

— Ти можеш ли да предложиш нещо?

— За кое? — отвърна Зелено стебло.

Равна ядосано прехапа устни. Някои твърдяха, че ездачите са раса от клоуни; наистина бяха такива, при това го постигаха съвсем непреднамерено и без усилие.

Синя раковина зашумя усилено към спътницата си.

— А, да! Ти питаш къде бихме могли да получим помощ. Сяндра Кей е на три хиляди и деветстотин светлинни години оттук, при това е извън окото на бурята. Но ние сме…

— Твърде далече от там — Синя раковина и Равна го изрекоха почти в един глас.

— Така е, но не бива да забравяме, че Сяндра Кей е населена предимно с човешки цивилизации. Там е и вашият дом, милейди. А ние със Синя раковина ги познаваме добре — все от тях идваше товарът, който карахме в Рилай. Там имаме приятели, а вие — семейство. Дори Синя раковина ще се съгласи, че именно в Сяндра Кей бихме могли да поправим повредите без някой да ни забележи.

— Ако изобщо успеем да стигнем до там. — Гласът от говорния апарат на Синя раковина прозвуча сприхаво.

— Добре тогава, имаме ли друг избор?

— Не бих казал, но ще се опитам да огледам шансовете ни. — Клонките му зашариха по повърхността на скродера. — Последното възможно място се намира недалеч от предварително определения маршрут. Това е самотна цивилизация в една-единствена система. Името й в Мрежата е… Превежда се като „Вечна почивка“.

— Значи „Почивайте в мир“, а? — обади се Фам.

Най-накрая всички се съгласиха, че е по-добре да продължат внимателно напред, наблюдавайки непрекъснато двигателите и само в краен случай да спрат за поправка.

Дните ставаха седмици, а седмиците постепенно се превръщаха в месеци. Четирима пътешественици, поели към Дъното. Двигателите буксуваха все по-често и постепенно губеха мощност, както предупреждаваха диагностичните системи на „Единак II“.

Заразата заемаше все повече от Върха на Отвъдното. Нейните атаки срещу архивите на Мрежата засягаха все по-големи участъци.

Връзката с Джефри обаче продължаваше да се подобрява. Съобщенията вече пристигаха за един-два дни. Понякога, когато антената на „Единак II“ беше насочена правилно, двамата с Равна можеха да разговарят почти в реално време. Долу в света на Остриетата напредваха по-бързо, отколкото тя бе очаквала. Това сигурно щеше да опази живота на момчето, докато пристигнат.

Постепенно Фам сякаш привикна с Божиите останки в себе си. Сега само веднъж или два пъти в месеца изпадаше в полуунес. След това се захващаше като луд с някой нов проект, който дори не бе способен да обясни смислено. Но никога повече не се опита отново да се затвори в себе си и да я отблъсне.

— Може пък точно Божиите останки да ни спасят накрая — все повтаряше той, когато Равна събираше смелост отново да говорят за това. — Не ме питай обаче как точно ще стане, защото и аз самият не знам. — И започваше да барабани по челото си. — Тук все още има препълнени с божествен товар чекмеджета. При това съдържат нещо много повече от обикновени спомени. Понякога трябва да мобилизирам целия си умствен багаж, за да размишлявам над тях. Тогава изчезва самоосъзнаването ми като отделна личност… После пък изобщо не мога да обясня онова, за което съм мислил. Друг път имам съвсем смътен спомен за него. В едно обаче съм сигурен — каквото и да са отнесли родителите на Джефри в света на Остриетата, то може да навреди на Заразата. Наречи го отрова или каквото щеш… Не, по-добре „противодействие“ срещу нея. Това нещо е отнето от Отклонението, още докато то се е зараждало в страумлинската лаборатория. Отклонението дори не е подозирало за тази загуба и едва по-късно е почувствало липсата.

Равна въздъхна. Беше й трудно да си представи, че такава добра вест може в същото време да е и толкова ужасяваща.

— Значи ти мислиш, че страумляните са били способни да отмъкнат нещо толкова важно изпод носа на Отклонението?

— Сигурно. Може би самото Противодействие е използвало страумляните, за да избяга от Отклонението. После се е притаило на някакво тайно място и сега дебне удобен момент, за да нанесе ответен удар. Мисля, че този план може да проработи, Рав, стига аз — или Божиите останки в мен — да стигнем навреме долу и ускорим процеса. Само виж какви новини получаваме напоследък — Заразата е помела Върха на Отвъдното. По всичко личи, че тя отчаяно търси нещо там. Нападението срещу Рилай беше само страничен ефект, последица от убийството на Древния. Но Заразата не търси там, където трябва. За нас все още има шанс първи да открием Противодействието.

Равна си спомни за съобщението на Джефри.

— Дали пък това не е плесента по стените на кораба? Ти как мислиш?

Очите на Фам загледаха унесено.

— Да, тя изглежда абсолютно неподвижна, но момчето твърди, че е била там още от самото начало и че родителите му не са разрешавали да се приближава до нея. Джефри май мъничко се отвращава от нея… Това си има и добра страна — ще държи настрани неговите приятели.

В Равна напираха още хиляди въпроси. Какво ли се криеше в главата на Фам? Но засега и двамата не можеха да дадат нито един смислен отговор. Сигурно трябваше да минат много дни, преди непознатата сила и завещаното от Древния да започнат да действат заедно… чрез Фам.

Равна потръпна и през този следобед не каза нищо повече.

Вече месеци наред получаването на барут беше най-важната цел на Равна. Остриетата се справиха относително леко със задачата. Според Джефри неговите приятели биха могли да започнат масово производство още през следващите десет дни.

Проектът на радиостанцията обаче се оказа костелив орех. Но след като дълго време следваха стъпка по стъпка предварителната схема, Джефри изведнъж предложи нов план. Той предвиждаше пълно преустройване на платките за акустична връзка.

— Аз пък си мислех, че тия веселяци са още на средновековен стадий на развитие — отбеляза Фам Нувен, когато прочете съобщението от Джефри.

— Така е, но те явно преосмислят онова, което им изпращаме като готова схема. Сега искат да разширят способността на глутницата да мисли чрез използването на радиосигналите.

— Да, бе! Но дизайнът, който им предлагаме, може да осигури честота от три килохерца. Тя е напълно достатъчна за нормална връзка. Ти обаче твърдиш, че ако направят замислените от тях промени, тогава честотата ще стигне двеста килохерца, така ли?

— Точно така. И компютърът го потвърди.

Той се усмихна самонадеяно.

— Ето за това ми е думата! По принцип ние им даваме достатъчно информация, за да получат желания модел. Но според мен чрез направените промени те… — погледът му отново пробяга по колоните и редиците с цифри — … наваксват петвековно развитие. В същото време обаче малкият Джефри твърди, че корабните компютри са извън строя.

Равна се отдръпна от екрана.

— Разбирам добре какво искаш да кажеш. — Тяхната цивилизация дотолкова беше свикнала с улесненията от високоразвитите технологии, че двамата не можеха да си представят и един ден без тях. — Да не твърдиш, че… това е дело на Противодействието?

Фам Нувен се поколеба, сякаш това изобщо не му беше минавало през ума. После отвърна:

— Не… Едва ли е това. Мисля, че този „господин Стийл“ играе на криеница с нас. Ние съдим за него единствено по съобщенията на Джефри. Питам се обаче какво знаем за онова, което наистина става там.

— Добре, ще ти кажа какво аз знам със сигурност. Разговаряме с човешко дете, израснало в Страумлинските владения. Ти самият прочете повечето от неговите съобщения, преведени на трисквелайн. Но при превода се губят много разговорни думи и чисто детски грешки, които доказват, че оттатък наистина има някой, за когото самнорск е роден език. Единствените, които биха могли да направят подобна фалшификация, са пак хората… Тъй като познавам Джефри повече от двайсет седмици, ще ти кажа, че дори това е малко вероятно.

— Добре тогава, да допуснем, че Джефри е съвсем истински. Едно осемгодишно дете е запратено в далечния и непознат свят на някакви Остриета. То съвестно ни казва всичко онова, което смята за истина. Но аз мисля, че има някой, който лъже него. Сигурно можем да приемем за чиста монета онова, което Джефри е видял със собствените си очи. Той твърди, че тези същества действат разумно само ако са в групи по пет или нещо такова. Добре, това го вярвам. — Въпреки това Фам недоверчиво изви вежди. Вероятно собствените му проучвания бяха показали колко малки са шансовете за съществуването на колективен разум извън границите на Трансцендентното. — Детето твърди, че от въздуха са видели само малки градчета и навсякъде цари средновековен мрак. Хубаво, ще преглътнем и това. Но тук има едно „но“. Какви са шансовете тази раса самостоятелно да състави непълно диференциално уравнение и то опирайки се единствено на изпратената от теб информация?

— Е, историята познава хора, които са постигнали същите резултати. — Тя веднага би могла да приведе пример от хрониките на Нийора и да припомни още няколко случая от развитието на Старата земя. Ако глутниците наистина притежаваха такива качества, тогава излизаше, че те са по-умни от която и да е позната естествена раса. — Значи според теб това не е нормално за епохата на ранното средновековие, така ли?

— Точно така. Обзалагам се, че тази цивилизация в момента е в упадък, също като твоята Нийора и моята Канбера. С тази разлика, че те имат невероятния късмет да живеят в Отвъдното. Някъде в света на глутниците има действащ компютър. Вероятно той се контролира от тяхната свещеническа каста; а може и да не разполагат с кой знае колко богата база данни. Едно обаче е сигурно — те крият нещо от нас.

— Но защо? Ние така или иначе искаме да им помогнем. Джефри ни разказа как са го спасили.

Фам отново се усмихваше — старата високомерна усмивка. После изведнъж трепна и тя изчезна от лицето му — явно се опитваше да се пребори с този порок.

— Видяла си десетки различни светове, Равна. Прочела си за още хиляди цивилизации и дори да не ги познаваш до най-дребните подробности, поне ти е известно най-важното за тях. Обзалагам се, че можеш да изброиш много форми на средновековно развитие, за които аз дори не съм чувал. Не забравяй обаче едно нещо — аз съм живял в средновековие, затова мисля…

Последва неразбираемо и плашещо мърморене.

— Чела съм за Епохата на принцесите — меко каза Равна.

— Да… Извини ме, че омаловажих твоя опит. Но едно нещо е особено важно — във всяка средновековна политика еднакво се използват и меча, и разума. Те са главните оръжия на владетеля, чийто живот зависи от тях. Дори да повярваме на казаното от Джефри, кралството на Тайния остров пак си остава доста зловещо място.

— Да нямаш предвид техните имена?

— Ами помисли само — този стоманен лорд, Остриетата — всичко там по някакъв начин е свързано със средства, сеещи смърт. Вярно, страшните имена невинаги подхождат на тези, които ги носят. — Фам се разсмя. — Когато бях на осем вече ми бяха прикачили титлата „Лорд Изкормвача“! — После забеляза изражението на Равна и побърза да добави: — На тия години дори не бях присъствал на много екзекуции. Не, според мен имената са само незначителна подробност от истинската същност на онзи свят. По-скоро си мисля за замъка, построен около кораба. Пък и тази засада, от която Джефри мисли, че е бил спасен… Нещо не пасва. Ти питаш какво биха спечелили, ако ни измамят. Мога да ти отговоря само как изглеждат нещата от тяхна страна. Ако наистина са в упадък, те си дават ясна сметка какво са изгубили. Вероятно пазят някакви останки от предишното си напреднало развитие и отчаяно искат отново да заживеят така. На тяхно място съвсем съзнателно бих подготвил капан за „спасителите“, особено ако съм усетил, че са уязвими и не особено внимателни. Дори да се окажем по-силни от тях… Замисли се само над въпросите, които Джефри задава от името на Стийл. Тоя приятел ни хвърля въдици, опитвайки се да разбере колко струваме всъщност. Въпросите му все се въртят около спасителната мисия, за Джефри и заспалите летаргичен сън деца. Или пък постоянно иска нови и нови подробности около устройството на кораба. Докато пристигнем, Стийл сигурно вече ще се е разправил с местната опозиция. При това благодарение на нашите съвети. Подозирам, че ще бъдем подложени на грозно изнудване, когато се доберем до света на Остриетата.

„Аз пък си мислех, че става дума за добри новини.“ Равна прехвърли отново последните съобщения. Фам имаше право. Момчето казваше онова, което то мислеше за истина, но…

— Съгласна съм с теб, но не разбирам как бихме могли да променим хода на събитията оттук. Ако не помогнем на Стийл в битката срещу дърворезбарите…

— Така е, нямаме достатъчно информация, за да изберем друг начин на действие. Дърворезбарите са реална заплаха за Джефри и кораба. Предлагам обаче отново да обмислим всички възможности. Едно е сигурно — в никакъв случай не трябва да проявяваме, какъвто и да е интерес към Противодействието. Загубени сме, ако местните разберат колко отчаяно се нуждаем от него.

А не е зле и ние да им пробутаме няколко лъжи. Стийл предлага да построи площадка за кацане на нашия кораб в двора на замъка си. Няма начин „Единак II“ да се побере там, но не пречи да си поговорим за това. Кажи на Джефри, че ще се отделим от двигателите за ултрасветлинна скорост, както е станало с неговия товарен кораб. Сега вниманието на Стийл бъде заето известно време с изграждането на безполезни капани. — И Фам започна да тананика някакъв странен и много войнствен марш. — Колкото до радиото — защо не поздравим Остриетата за техния принос в усъвършенстването на нашия уред. Чудя се какво ли биха ни отвърнали тогава.

Фам Нувен получи желания отговор след по-малко от три дни. Джефри Олсъндот твърдеше, че той е измислил подобренията. Ако се вярваше на детето, значи не съществуваха никакви доказателства за скрити компютри. Фам обаче не остана доволен от съобщението и отказа да му повярва.

— Значи благодарение на някаква щастлива случайност ние разполагаме с нов Исак Нютон от другата страна на линията.

Равна реши да не спори с него по този въпрос. Наистина би било невероятен късмет, но все пак… Тя отново се върна към първите съобщения. Ако се съди по езика и показаните общи познания, това си беше най-обикновено осемгодишно момче. В някои разговори обаче бяха засягали бегло математически въпроси — не точно общовъзприетата математика, но все пак математика — където момчето изведнъж проявяваше невероятна прозорливост. В повечето случаи връзката беше чудесна и разговорът се водеше почти в реално време, така че Джефри имаше на разположение само няколко минути да отговори. Въпреки това отговорите му бяха твърде последователни и точни, за да са изфабрикувана лъжа или пък подсказани от компютър, както подозираше Фам Нувен.

„Джефри Олсъндот, така бих искала да се срещна очи в очи с теб.“

Двадесет и шест

Най-накрая, почти пет месеца след началото на полета, стана ясно, че „Единак II“ не може да стигне до целта без ремонт на повредените двигатели. Напоследък изминаваха едва четвърт светлинна година за час, въпреки че все още имаше благоприятни условия за по-висока скорост. При това от ден на ден състоянието на кораба се влошаваше. Докато бяха близо до Мирна почивка имаха шанс всичко да мине гладко, но пропуснеха ли тази последна възможност… „“Мирна почивка" е доста противно име", мислеше си Равна. Дори „веселяшкият“ превод на Фам му придаде още по-мрачно звучене — „Почивай в мир“.

Всяко кътче в Отвъдното, което ставаше за живот, бе вече заето. Цивилизациите траеха кратко, а расите изчезваха бързо от света… И въпреки това нищо не оставаше незаселено, защото от Дъното прииждаха все нови и нови обитатели. Резултатът приличаше на шарена черга — множество многовидови системи. Животът на току-що пристигналите от Изостаналата зона млади раси беше труден, защото трябваше да се съобразяват с малцината останали от предишните заселници на новозаетите места. Според данните в библиотеката Мирна почивка съществуваше в Отвъдното от много време насам. През последните двеста милиона години тя е била постоянно населена и е давала подслон на десет хиляди вида разумни форми на живот. Съдейки по последните сведения там имаше над сто ареала, населявани от различни раси. Дори най-скоро образуваните от тях бяха заселени с десетки различни по вид емигранти. Това място можеше да бъде наистина спокойно само за някой мъртвец.

Е, да става каквото ще. Нямаха друг избор. Отклониха „Единак II“ на три светлинни години от първоначалния маршрут. Сега летяха към Мирна почивка успоредно на една от главните линии на Мрежата; така поне щяха да следят новините през цялото време.

Започнаха да се появяват и съобщения, рекламиращи Мирна почивка. Едно нещо със сигурност си заслужаваше отклонението — в системата наистина имаше възможност за поправка на кораба. За това щеше да се погрижи трудолюбивата раса на твърдокраките (?!) — така се казваше в рекламата. Тези същества наистина се придвижваха върху нещо като кокалени бивници, а главите им сякаш бяха сложени в чиния заради множеството гъсторазположени къси крайници, които излизаха от врата. В рекламата бяха включени и адресите на доволни от техните услуги клиенти. Жалко, че „Единак II“ нямаше да може да прибави и своите координати в списъка. Вместо това Равна изпрати кратко съобщение на трисквелайн, в което молеше за подмяна на повредените двигатели и изреждаше по какъв начин биха могли да платят за услугата.

А през това време пристигаха все повече лоши новини.

Имаше и множество допълнителни съобщения, в които се изказваха догадки и предположения кои всъщност са тия „Смърт на вредителите!“ (или пък „Съюз за отбрана“ както сами се наричаха). Някои дори намекваха, че става дума за някакво обединение на военните. Появата им не предизвика вълнения, подобни на тези при падането на Рилай, но въпреки това те привлякоха вниманието на няколко дискусионни групи в Мрежата. Равна преглътна мъчително и отклони поглед от екрана.

— Е, засега май само вдигат шум.

Тя се опита гласът й да звучи безгрижно, но не успя да го постигне съвсем убедително, Фам леко я докосна:

— Така е. Пък и истинските убийци не огласяват намеренията си предварително. — В тона му обаче имаше повече съчувствие, отколкото увереност. — При това още не знаем със сигурност дали това не е просто някой самозабравил се хвалипръцко. Пък и няма никакви данни за масово придвижване на кораби. Чудя се обаче какво ли наистина са способни да направят.

Равна се отблъсна от командния пулт.

— Каквото и да е то, надявам се да не е много опасно. Има стотици цивилизации, които включват малки или големи човешки общности. Те със сигурност вече са взели предпазни мерки срещу тия Унищожители на вредителите… Дано силите са на тяхна страна! Как ми се иска да знам, че Сяндра Кей е в безопасност.

Не беше виждала родителите си и Лине повече от две години. През това време Сяндра Кей понякога й се струваше като отминал живот от някой друг свят. Но мисълта, че родината просто съществува, беше достатъчна да й донесе успокоение. Досега дори не го осъзнаваше…

От другата страна на пулта ездачите правеха списък на всички повреди, но Синя раковина се откъсна от това занимание и се изтърколи към нея.

— По-скоро се страхувам за малките човешки колонии. А хората от Сяндра Кей са движещата сила на тамошната цивилизация; дори името й е човешко. Всяко посегателство срещу тях ще се приеме като агресия срещу цялата цивилизация. Двамата със Зелено стебло търгувахме с твоята родина доста често и познаваме отблизо системите й за сигурност. Само някой луд или пък отчаян самохвалко би обявил предварително, че се кани да нападне.

Равна се замисли за миг и лицето й просветля. Дирокимите и лоферите със сигурност щяха да въстанат, ако някой се опиташе да посегне на човешките същества от Сяндра Кей.

— Да, ние не сме малцинство на Сяндра Кей. — Времената бяха тежки за изолираните човешки колонии, но нямаше никаква опасност за нейната родина. — Значи блъфират. Ненапразно я наричат „Мрежата на милионите лъжи“. — И тя си наложи да мисли само за проблемите, които зависеха единствено от нея. — За едно нещо обаче няма съмнение — спрем ли в Мирна почивка, не трябва да личи, че на борда има хора.

Част от плана естествено включваше Равна и Фам изобщо да не подават нос от кораба. „Преговорите“ щяха да се водят от ездачите. Заедно с Равна те прегледаха отново вътрешните програми на кораба, прочиствайки всеки намек за човешко присъствие, който би могъл да се промъкне в тях след напускането на Рилай. Ами ако при влизането в Мирна почивка тамошната охрана се качеше на борда? Корабът със сигурност не би издържал по-сериозна проверка. Въпреки това те все пак се постараха да прикрият онова, което по някакъв начин препращаше към човешката раса. Равна и Фам щяха да се скрият, ако това станеше необходимо.

Когато тримата приключиха, Фам Нувен провери за последен път дали всичко е заличено, както трябва. Той успя да открие не един и два пропуска. За програмист от варварските светове като него това не беше никак лошо постижение. Корабът им и без това с голяма бързина се приближаваха към дълбините, където и най-доброто компютърно оборудване не беше много по-ефективно от неговите познания.

По ирония на съдбата имаше само едно нещо, което не биха могли да прикрият — че „Единак II“ идва от Върха на Отвъдното. Въпреки че корабът беше пригоден за работа на Дъното и дизайнът му приличаше повече на тези от Средното ниво, той притежаваше елегантност, която издаваше свръхчовешката му направа.

— Това проклето нещо прилича на тояга на първобитен човек, изработена от свръхпрецизни машини — заключи Фам Нувен.

Граничният контрол на Мирна почивка се оказа повече от обнадеждаващ. Той предвиждаше само проверка на скоростта и не изискваше никакво качване на служителите на борда. „Единак II“ извърши последен скок в пространството и навлезе в системата. После изключи свръхсветлинните мощности, за да се нагоди към приетата за района скорост и да се ориентира къде е вътрешността на Мирна почивка. После установи и посоката към залива за ремонт „Свети (?!) Риндел“. Фам побърза хапливо да отбележи:

— Щом някой се нарича „свети“, значи трябва да е честен, нали така?

„Единак II“ висеше над тъмната в момента зона на системата и се намираше на осемдесет милиона километра от единствената звезда в Мирна почивка. Дори да знаеха какво ги очаква, гледката пак би им спряла дъха. Вътрешността на системата беше замъглена от прах и газове като в току-що зараждащите се светове, въпреки че звездата тук съществуваше от три милиарда години. Слънцето беше опасано с милиони пръстени, по-красиви от което и да е друго нещо във Вселената. Най-големите и най-сияйните от тях на свой ред се състояха от огромен брой по-малки пояси. Навсякъде наоколо преливаха ярки краски — зелено, червено, виолетово. Опасаното с пръстени пространство хвърляше дълбоки сенки между цветните ленти на поясите. Сигурно всеки от тях се простираше на километри ширина. От време на време се появяваха случайни обекти — а може би бяха цели структури — които хвърляха тесни като игли сенки. Камерите в инфрачервения сектор и тези за нормална скорост показваха обаче по-обичайни неща. Отвъд пръстените имаше плътен астероиден пояс, а оттатък него — самотна планета от юпитеровски тип със своя система от пояси, които бяха жалко подобие на слънцето. Никъде наоколо не се забелязваше друга планета, а и в данните за системата нямаше отбелязана такава. Според справката най-големите тела в главната пръстенова система имаха площ от триста километра, но такива се срещаха с хиляди.

Щом определиха посоката към Свети Риндел, четиримата насочиха кораба към пръстените и коригираха скоростта, за да се нагодят към парчетата, които летяха наоколо. Трябваше да форсират ракетния двигател — три дължини за почти пет минути.

— Също като в добрите стари времена — възкликна Фам Нувен.

После корабът отново започна да пада свободно и пристанището се откри под тях. Отблизо приличаше на останалите пръстенови системи, които Равна беше виждала и преди това.

През следващия час те внимателно навлязоха в един от пръстените към доковете за ремонт. Единственото постоянно нещо тук беше тяхната линеарна структура. Някои от модулите бяха направени точно с такава цел — да се съединяват отпред и отзад. Други докове приличаха на купчини от някакво странно оборудване, примесени с мръсен лед. Последните няколко километра си проправяха път през гора от дюзи на двигатели за ултрасветлинна скорост. Две трети от местата за закотвяне бяха заети.

Синя раковина извика на един от мониторите информацията за предприятието на Свети Риндел.

— Хммм. Хм. Хм. Господин Риндел изглежда изключително зает. — И той посочи с няколко от клонките си към закотвените кораби пред тях.

— Може пък да държи склад за старо желязо — ехидно процеди Фам.

Синя раковина и Зелено стебло се спуснаха към преходната камера, за да се подготвят за първото си излизане. Ездачите бяха заедно вече двеста години, а Синя раковина имаше опит като търговец още отпреди. Въпреки това двамата се счепкаха чия стратегия ще е най-подходяща при общуването с този Свети Риндел.

— Разбира се, че Мирна почивка е сравнително обичайно място, скъпи Синя раковина; щях да го знам дори никога да не бях се качвала на скродер. Само че нашата задача тук е по-различна от всичко, което сме вършили досега.

Синя раковина измърмори нещо неразбираемо и пъхна още един пакет за размяна под покривалото на скродера си.

Всеки път използваха една и съща процедура при навлизане в непозната пръстенова система и досега не бяха сгрешили. Най-накрая той проговори:

— Права си, че има разлика. Разполагаме с твърде малко стока, която бихме могли да предложим в замяна на поправката, а и нямаме установени отпреди търговски контакти. Ако не се доверим на опита си като търговци и не разчитаме на здравия си разум, нищо няма да получим.

Той провери изправността на всички сензори, пръснати по скродера, а после се обърна към хората от неговия екипаж:

— Искате ли да променя мястото на някои от камерите? Всички ли показват ясен образ?

Свети Риндел беше постъпил като истински джентълмен, предоставяйки им незабавно честоти за връзка помежду си. Или пък просто беше предпазлив с непознатите.

Гласът на Фам Нувен долетя в отговор.

— Не, всичко работи нормално. Вие чувате ли ме? — Те чуваха гласа му чрез микрофоните, монтирани в техните скродери. Честотите, на които говореха, бяха кодирани.

— Да.

Ездачите минаха през външния отвор на „Единак II“ и навлязоха в територията на Свети Риндел.

Сводовете над ездачите бяха прозрачни и пропускаха светлината отвън. Двамата вървяха покрай дълги редици с прозорци, които се смаляваха в далечината. Разглеждаха внимателно клиентите на Свети Риндел по доковете и пухкавата повърхност на пръстена зад тях. Слънцето беше потъмняло, но около него имаше ярка дъга — суперкороната. Без съмнение бяха енергийните сателити; пръстеновидните системи трудно могат да използват директната топлина на звездата в системата. Ездачите спряха внезапно, стъписани от появилото се насреща им море, което беше по-голямо от което и да е друго, видяно при предишните им пътешествия. Светлината, която пронизваше плитките крайбрежни води, може би беше от залеза. Блещукането на хилядите капчици вода, които бяха съвсем наблизо, им се видя като царско угощение след дълъг пост.

Голямото пространство, което се ширна пред тях, беше претъпкано. Съществата в него имаха добре изразени тела, макар Зелено стебло да не можа да различи от първи поглед принадлежността на нито едно от тях. Най-многобройни бяха онези с крака като бивници, които и управляваха Свети Риндел. Само след миг един от тях се отдели от стената близо до „Единак II“. Той избръмча на някакъв език, който се оказа трисквелайн.

— За търговия, ние вървим насам.

Кокалените му крака се заподмятаха пъргаво по пътеката и го отнесоха до една открита кола. Ездачите се настаниха зад него и тримата се издигнаха във въздуха под купола. Синя раковина помаха към Зелено стебло:

— Пак старата история, а! Каква полза има от краката изобщо?!

Това беше стара шега на ездачите, но винаги ги разсмиваше. Независимо дали краката бяха два или четири, дали започваха от врата или пък от хрилете — всички ставаха да се върви с тях само по твърда земя. А в космоса губеха първоначалното си предназначение.

Колата се движеше приблизително със сто метра в секунда като леко се полюшваше, щом минаваха от един пръстен в друг. Докато пътуваха Синя раковина се опитваше да поддържа разговор с техния водач. Това беше една от радостите в живота на ездача.

— Къде отиваме? Какви са тези същества наоколо? Какво търсят в Свети Риндел? — и все от този дух; почти по човешки необременяващо бъбрене. Там, където му изневеряваше паметта, той се обръщаше за справка към скродера си.

Онзи с кокалените крака говореше само развален трисквелайн и по всичко личеше, че не е разбрал смисъла на някои от въпросите.

— Ние отиваме при Господаря на търговците… помагачи са тези същества… на един голям чуждестранен клиент…

Затрудненото общуване с водача обаче изобщо не обезсърчи самоотвержения Синя раковина. За него беше важно да си зададе въпросите, независимо дали на всеки от тях му е отговорено. Повечето раси се интересуваха от неща, които бяха далечни и неразбираеми за вкусовете на Синя раковина и Зелено стебло. Несъмнено в Мирна почивка живееха милиарди същества, които представляваха неразрешима загадка за ездачите, хората или пък дирокимите. Но понякога и най-повърхностният и неангажиращ разговор можеше да даде отговор на два от най-важните въпроси: притежавате ли нещо, което би могло да е от полза за мен и как да ви убедя да се разделите с него. Въпросите на Синя раковина целяха да отвлекат вниманието на събеседника, така че той да разкрие истинската си същност, своите интереси и способности.

Синя раковина не беше сам в тази игра. Докато той бъбреше безспир, Зелено стебло се оглеждаше наоколо и се опитваше да запамети всяка подробност. Тя преглеждаше внимателно всички данни от скродера си и търсеше общите черти между този нов свят и местата, които вече бяха посетили. Зелено стебло се опитваше да открие отговор на въпросите от какво се нуждаят местните обитатели и какво би могло да привлече вниманието им. По всичко личеше, че в този толкова изостанал свят агравитационните съоръжения нямаше да представляват никакъв интерес. Пък и толкова ниско в Отвъдното повечето сложни системи от горните нива трудно можеха да функционират нормално. Работниците, които се виждаха през големите прозорци, носеха съчленени костюми за поддържане на изкуствена атмосфера. Енергийните скафандри, използвани на Върха, щяха да издържат при тези условия само няколко седмици.

Постепенно наоколо взеха да се появяват насаждения, които много приличаха на лози. Стеблата на някои от тях пълзяха по стените на купола над тях; други обграждаха пътеката в продължение на стотици метри. Градинари с кокалени крака се виждаха навсякъде из засадените площи, но въпреки това по нищо не личеше насажденията да са част от развито селско стопанство. Всички те явно служеха само за украса.

Върху планетата, която се появи иззад прозорците, се забелязваха самотни кули. Те се извисяваха на хиляди километри над повърхността й и хвърляха дългите и тесни сенки, които бяха забелязали при пристигането си. Зелено стебло дочу далечните гласове на Равна и Фам, които я разпитваха за кулите. Те не можеха да разберат за какво биха служили странни и нестабилни конструкции като тези. Тя обаче остави отговорите за по-късно…

През живота си Зелено стебло беше видяла осем цивилизации, обитаващи пръстенови системи. Всички те представляваха резултат от катастрофи или войни и само единици бяха плод на целенасочена дейност. Според данните от библиотеката на „Единак II“ Мирна почивка е била нормална планетна система до преди десет милиона години. После между нейните обитатели избухнала вражда. Една от младите раси на Дъното имала намерение да колонизира цялата система и да унищожи отмиращите раси в Мирна почивка. Плановете им обаче се оказали твърде прибързани, защото отмиращите раси също могат да убиват. В резултат на всичко това системата била напълно разрушена. Възможно е младата и агресивна раса все пак да е оцеляла. Но дори и така да е, след десет милиона години младите убийци сигурно са се превърнали в една от най-старите и немощни раси в системата. За този период от тук вероятно бяха минали хиляди нови раси и всяка от тях беше допринесла за оформянето на пръстените и газовите облаци, останали след разгрома. Останките не биха могли да се нарекат развалини, но… бяха стари, много, много стари. Според данните от библиотеката в продължение на хиляди години нито една раса от Мирна почивка не беше преминала в Трансцендентното. Този факт говореше много повече от всички останали статистики и проучвания. Сегашните обитатели се намираха в зората на своето развитие и едва-едва преодоляваха изостаналостта си. Системата много приличаше на стар и красив залив — чистичък и подреден, който предпазва своите обитатели от океанските вълни, заплашващи да нарушат тяхното спокойствие. По всичко личеше, че кокалените крака бяха най-активните същества тук. Най-вероятно само те бяха заинтересовани да поддържат търговски отношения с външния свят.

Най-накрая колата, с която пътуваха, намали скоростта и започна да се спуска спираловидно във вътрешността на някаква кула.

— Проклятие, какво ли не бих дал да съм заедно с тях навън — махна с ръка Фам към картината, която предаваха камерите от двата скродера. Откакто ездачите напуснаха кораба, той не беше откъснал очи от мониторите. Непрекъснато въртеше широко ококорени очи ту към един, ту към друг екран и кръстосваше нервно между пода и тавана пред командния пулт. Равна никога не го беше виждала така погълнат и екзалтиран от нещо. Колкото и измамни да бяха спомените му, той явно си даваше ясна сметка какво се случва там отвън. И сигурно беше прав в преценката си.

Фам се спусна от тавана и се доближи плътно до единия от екраните. По всичко личеше, че предстоят сериозни разговори, докато се сключи сделката.

Ездачите бяха въведени в специално помещение, чиято ширина стигаше приблизително петдесет метра. Очевидно срещата щеше да се проведе точно в центъра. От всички страни ги заобикаляше гъста гора и новодошлите се носеха току над върховете на дърветата. Тук-там през клоните се мяркаше подът, покрит с килим от пъстри цветя.

Съществата от Свети Риндел се бяха разположили по най-високите дървета. Крепяха се върху дебелите клони с помощта на кокалените си крайници. Расите от този вид бяха нещо обичайно за Галактиката, но Равна за първи път ги виждаше на живо. Конструкцията на телата им не приличаше на нито едно същество в нейната родна земя и дори сега й беше трудно да опише ясно техния външен вид. Така, както се бяха вкопчили в дърветата, краката им приличаха на крайници на скелети, обхванали дебелите стволове. Нозете на водача, който твърдеше, че е самият Свети Риндел, бяха почти изцяло покрити от резба. Върху два от мониторите украсата им се появи в едър план. По всичко личеше, че Фам вече вярва в ползата от изкуството.

Разговорът вървеше трудно. Трисквелайн беше един от най-разпространените езици, но на тази дълбочина апаратурата за автоматичен превод не действаше добре. Освен това народът на Свети Риндел познаваше само повърхностно търговския сленг. Равна беше свикнала да получава винаги точен превод. Дори съобщенията по Мрежата, с които работеше най-често, винаги бяха ясни, макар при превода смисълът им често да бе доста подвеждащ.

Ездачите разговаряха вече цели двайсет минути, а бяха успели само да уточнят, че Свети Риндел може да поправи повредите в кораба. Тук имаше нещо повече от обичайната разсеяност на нейните приятели. Това забавяне обаче очевидно забавляваше Фам Нувен.

— Рав, тук всичко върви почти като сделките на Кюенг Хо — лице в лице с партньора, при това използват почти познат език!

— Изпратихме списък на повредите по кораба още преди часове. Защо им е нужно толкова много време, за да кажат едно просто „да“ или „не“?

— Защото се пазарят! — отвърна с широка усмивка Фам. — „Честният“ Свети Риндел — и той махна с ръка към местното същество, покрито с резба — иска да се убеди колко силно се нуждаем от неговите услуги. Господи, как ми се иска да бях там!

Сега дори Синя раковина и Зелено стебло се държаха някак странно. Езикът, на който говореха, постепенно започна да става накъсан и неясен и почти стигна примитивната реч на техния домакин. Разговорът им сякаш се въртеше около главната тема, но те все не успяваха да стигнат до същината. Докато работеше за „Вриними“ Равна успя да натрупа известен опит в търговията и сключването на сделки. Но чак пък да се пазари?! Когато имаш установени цени и предварително начертана стратегия от хората на Грондър, не ти остава нищо друго освен да сключиш или да отхвърлиш предлаганата сделка. Онова, което ставаше между ездачите и Свети Риндел, бе най-странното нещо, което беше виждала някога.

— Нещата всъщност се развиват доста добре… Поне според мен. Нали видя, че когато пристигнахме, кокалените крака взеха проби от всички оферти на Синя раковина. Бас ловя, че вече знаят точно какво караме и какво можем да им предложим. Щом още се пазарят, значи наистина притежаваме нещо, което ги интересува.

— Така ли мислиш?

— Обзалагам се, че е точно така. Едва ли Свети Риндел си чеше езика толкова време само заради удоволствието от самия разговор.

— Проклятие, много е възможно обаче да не караме нищо, което да ни послужи за размяна. Това не е търговски курс и корабът ни изобщо не е зареден.

Синя раковина и Зелено стебло бяха разтоварили всички стоки, за които прецениха, че няма да са необходими при пътуването. Това включваше всички сензорни устройства и компютърна техника, предназначена за Дъното на Отвъдното. Сега обаче можеше да се окаже, че те са жизнено необходими за продължението на мисията. Защото се нуждаеха от поправка на двигателите на каквато и да е цена.

Фам се изкиска.

— Наистина притежаваме нещо, което Свети Риндел много силно желае. В противен случай не би си хабил приказките. Послушай само как се опитва да ни притисне до стената със „спешните поръчки на останалите си клиенти“! Тоя Свети Риндел има похватите на същински измамник от нашата раса!

Внезапно откъм микрофоните на ездачите се дочу мелодия, която много наподобяваше човешко пеене. Равна насочи камерите на Зелено стебло в посоката, откъдето идваше звука. Върху „пода“ на гората откъм далечната страна на помещението се бяха появили три непознати създания.

— Та те са прекрасни. Същински пеперуди! — възкликна Равна.

— А?!

— Искам да кажа, че много приличат на пеперуди. Нали ги знаеш — насекоми с големи пъстроцветни крила.

Новодошлите наистина приличаха на огромни пеперуди. Темата им бяха на хуманоиди с височина около метър и петдесет. Кафява мъхеста козина ги покриваше от глава до пети. Крилата им започваха от плешките на гърба. Разтворени, те достигаха почти два метра ширина. Окраската им беше в пастелно синьо и бледо жълто, а някои имаха по-сложни орнаменти от останалите. Нямаше съмнение, че са създадени изкуствено или пък са резултат от намеса в генната структура. С това телосложение шаха да бъдат смазани на която и да е планета с нормална гравитация. Но тук, където не съществуваше земно притегляне… Трите същества се задържаха при входа няколко секунди, а огромните им очи с кротък поглед внимателно изучаваха ездачите. После размахаха крила с премерена грациозност и се издигнаха до върховете на дърветата. Картината приличаше на кадър от детско рисувано филмче. Имаха симпатични кръгли като копчета нослета, а очите им бяха толкова мили и доверчиви, та всеки аниматор на детски филми би завидял на умението на техния създател. Гласовете им наподобяваха на детско пеене.

Свети Риндел и хората му боязливо се размърдаха по местата си. Най-високият от посетителите запя, като в същото време продължаваше леко да вее с крила. След миг Равна осъзна, че говори съвсем правилен трисквелайн с помощта на предната част на главата си, както явно говореше и на родния си език.

— Привет, Свети Риндел! Корабите ни вече чакат на доковете за поправка. Платихме си честно и почтено, при това много бързаме. Затова трябва незабавно да започнеш работа!

Преводачът от трисквелайн, който стоеше близо до Свети Риндел, побърза да предаде казаното на своя водач.

Равна застана плътно зад Фам пред монитора, който показваше срещата.

— Излиза, че работилниците на нашия приятел май наистина са претоварени от работа.

— А-ха…

Свети Риндел се понамести нервно на мястото си върху клона. Малките му ръчички нервно пощипваха зелени иглички от дървото, докато отговаряше.

— Уважаеми клиенти, ние предложихте цена за нашите услуги, която не беше одобрена единодушно. Сроковете, в които настоявате да приключим, са неизпълними за нас.

Меката мъхната пеперуда издаде писклив звук, който можеше да мине за радостно бебешко гукане. Смисълът на думите обаче беше съвсем различен:

— Времената се промениха, създания от Риндел! Вие трябва да разберете едно — няма да допуснем осуетяване на нашите планове. Ти, водачо, знаеш, че флотата ни е тръгнала на свещен поход! Всеки пропилян час е в твоя вреда. Помисли само за силата, срещу която ще трябва да се изправиш, ако се разбере, че си ни отказал съдействие! Ще пострадаш, дори ако възникне и най-малкото подозрение, че не желаеш да работиш за нас!

Във въздуха проблеснаха сини и жълти дъги и пеперудата обърна гръб на присъстващите. Нейните тъмни очи с кротък поглед се приковаха в ездачите.

— И тия ли посадени в гърнета растения са твои клиенти? Откажи им обслужване! Докато не си тръгнем, за теб не съществуват други клиенти!

Равна си пое дълбоко въздух. Не личеше трите крилати създания да са въоръжени, но тя изведнъж се разтревожи за безопасността на своите приятели.

— Какво ли знаеш ти — обади се Фам. — Ако това са пеперуди, то те имат железен юмрук.

Двадесет и седем

На ездачите им трябваше по-малко от половин час, за да се върнат обратно на кораба. Но на Фам Нувен се стори, че е минало много повече, макар да се опитваше да не го показва пред Равна. Явно и двамата прикриваха истинските си чувства един от друг — той беше наясно, че тя все още го смята за лесно раним и психически неустойчив след случилото се на Рилай.

Камерите на ездачите обаче не показаха повече някоя от пеперудите убийци. Най-сетне външният капак на кораба изскърца и Синя раковина и Зелено стебло отново се появиха в кабината.

— Досега бях убеден, че тия кокалени крака само си придават важност и се правят на много заети — започна от вратата Синя раковина. По всичко личеше, че и той като Фам няма търпение да обсъди до най-малката подробност случилото се по време на срещата.

— И аз си мислех същото. Честно да си призная, още подозирам, че тия пеперуди са част от инсценировката. Всичко изглеждаше твърде мелодраматично.

Синя раковина раздвижи клонки и Фам се досети, че това за ездача трябва да е потръпване от ужас.

— Не бих се обзаложил за това, сър Фам. Това бяха апраханти. Само като ги погледнеш и те обзема ужас — не мислите ли така? Те се срещат много рядко в днешно време, но сред звездните търговци се носят най-различни истории за тях. Макар че поведението им беше доста пресилено дори за едни апраханти… Тяхната Хегемония е в упадък от няколко века насам. — Той изшумоля нещо по посока на командното табло и върху екраните се появиха най-близките ремонтни кейове. Синя раковина продължи да пърха с листа, но този път към Зелено стебло. — Тези кораби тук са от един и същи тип. Дизайнът им е от Върха на Отвъдното, също като нашия, но много по-… военен.

Зелено стебло се приближи още повече към екрана.

— Тук има поне двайсетина от тях. Чудя се как така всички изведнъж са се повредили и защо толкова спешно се нуждаят от поправка.

Военни?! Фам започна изпитателно да оглежда корабите пред себе си. Вече се беше научил да различава основните отлики между съдовете от Отвъдното. Тези очевидно имаха възможност да поемат много голям товар. Пък и сензорните им устройства бяха много по-съвършени от тези на обикновените кораби. Хм.

— Излиза, че тия пеперуди са доста несговорчиви типове, така ли? Как ви се стори, Свети Риндел и компания — много ли се стреснаха?

Ездачите изведнъж млъкнаха. Фам не можа да разбере дали задълбочено обмислят отговора или пък едновременно изпуснаха нишката на разговора. Той извърна очи към Равна.

— Ами какво е положението с локалната мрежа? Иска ми се да се поразровя за някои данни.

Още преди да довърши, тя вече беше задействала необходимата програма.

— До този момент нямахме връзка. Не можахме дори да прочетем Новините.

За причината Фам можеше и сам да се досети. „Локалната мрежа“ се състоеше от единствения свръхмощен компютър, с който разполагаше Мирна почивка, свързан в комуникационна мрежа за обслужване на местните жители. Тя беше най-сложното нещо, което Фам беше виждал някога, но въпреки това не надхвърляше ограничените възможности на Изостаналата зона. А Фам знаеше какво са способни да сторят вандалите с подобна система. Кюенг Хо веднъж си бяха имали работа с подобна долна и непочтена цивилизация и после трябваше да преинсталират цялата си компютърна система. Затова не беше никак чудно, че Свети Риндел не им позволява достъп до локалната мрежа. По обясними причини, докато се намираха в пристанището се налагаше антените на „Единак II“ да бъдат изключени. Ето защо нямаха директна връзка с Мрежата.

Най-после върху лицето на Равна се появи усмивка.

— Хей! Най-после имаме достъп, дори нещо повече! Синя раковина, Зелено стебло, събудете се!

Последва усилено шумолене.

— Аз не спя — възпротиви се Синя раковина. — Просто размишлявах върху въпроса на сър Фам. Свети Риндел очевидно беше уплашен.

Както обикновено Зелено стебло не си направи труда да се извини. Тя само заобиколи спътника си, за да има по-добра видимост към екрана, върху който работеше Равна. На него се появи умножен неколкократно триъгълник с надписи на трисквелайн. Фам не можа да схване нищо от тях, но Зелено стебло промърмори на себе си:

— Това е много интересно.

— Аз се смея — намеси се Синя раковина. — Това е дори повече от интересно. Търговията със Свети Риндел ще се окаже трудна работа. Но погледни само — той не ни иска никакво заплащане за тази услуга, нито пък процент от бартерната сделка. Колкото и да го е страх, Свети Риндел много силно желае да получи нещо от нас.

Хм, значи все пак имаше нещо останало от стоката на Върха, което го караше да рискува да си навлече гнева на апрахантите. Остава само да се молим да не е нещо, което трябва и на нас самите.

— Добре тогава. Рав, я виж дали…

— Минутка само — отвърна тя. — Искам да прегледам Новините.

И Равна стартира програмата за търсене на нови съобщения. Очите й бързо пробягаха по онова, което се появи на екрана… След минута тя изохка, а лицето й пребледня като на мъртвец.

— В името на всички Сили, не!

— Какво е станало?

Равна не отвърна нищо, нито пък прехвърли съобщението на главния екран. Фам се придърпа към нея, за да види какво е прочела.

На екрана имаше и друго съобщение с подробности около случилото се, но то не идваше от Унищожителите.

— Не, не, не-е-е!

Равна се хвърли към Фам и ръцете й се вкопчиха в тялото му. Зарови лице в гърдите му. Той продължаваше да чува някакви възклицания на нечленоразделен самнорск. Цялото й тяло се тресеше неудържимо. Фам усети, че и неговите очи се навлажняват. Как всичко се обърка изведнъж! Досега тя беше силната, а той едва се крепеше на ръба на лудостта. Как ли би могъл да й помогне в този момент?

— Татко, майка, сестра ми — всички вече са мъртви. Мъртви! Мъртви!

Само преди миг и четиримата мислеха, че тази катастрофа е невъзможна. А ето сега Равна изгуби всичко, с което бе отраснала, и се озова сам-самичка насред Вселената. А аз отдавна преживях това. Тази мисъл проблесна в главата на Фам, но той с почуда установи, че не чувства нищо. После се прикрепи с крак към креслото и внимателно започна да полюлява Равна, опитвайки се да я утеши.

Отчаяното й хлипане постепенно утихна, макар той все още да усещаше как хълца, опряла лице до гърдите му. Тя продължаваше да се притиска към него, а върху ризата му вече се беше появило влажно петно. Фам вдигна очи към Синя раковина и Зелено стебло. Клонките им изглеждаха много странно — сякаш изведнъж бяха поразени от слана.

— Ще отведа Равна да си почине. Научете всички подробности около случилото се, аз се връщам след малко.

— Да, сър Фам.

И двамата ездачи оклюмаха още повече.

Мина час преди Фам отново да се върне край командното табло. Той завари двамата ездачи силно да шумят към приемателите на „Единак II“. По всички екрани мигаха някакви неразбираеми за Фам обозначения. Сред тях той разпозна елементи на писано слово и това му подсказа, че пред него са обичайните справки за състоянието на кораба, но съобразени с особеностите на възприятията при ездачите.

Синя раковина първи го забеляза. Той бързо се дотъркаля до него, а гласът от говорния му апарат прозвуча леко пискливо.

— Тя по-добре ли е вече?

Фам кимна леко.

— Сега спи. Вече е по-спокойна, но и корабът следи за състоянието й, в случай че съм пропуснал нещо. Тя понесе тежка загуба, но има достатъчно воля и смелост, за да я понесе твърдо. Равна е най-силната сред нас.

Зелено стебло зашумоля с листенца — тя се усмихваше.

— И аз често си мисля, че е точно така.

Синя раковина замря за известно време, после отново се включи в разговора:

— Хайде тогава на работа! — Той каза нещо на кораба и изображенията върху екраните се промениха до някакъв компромисен вариант, така че да бъдат видими и за човека, и за ездачите. — Докато те нямаше, успяхме да научим доста неща. Свети Риндел наистина има причини да се страхува. Корабите на апрахантите са само малка част от обединената флотилия на Унищожителите. Техните бойци са на път към Сяндра Кей, за да се включат в битката.

Всички са готови да убиват безмилостно и вече за човеците нямаше място, където да се скрият от преследвачите си.

— Значи сега е техен ред да унищожават наред всичко, което се изпречи по пътя им.

— Очевидно е така. По всичко личи, че Сяндра Кей няма да се даде без съпротива, а има и доста бегълци. Водачът на тукашната флота смята, че ще може да ги пресрещне и залови, стига корабите му да бъдат поправени навреме.

— Какво можем да очакваме от тях? Възможно ли е наистина тези двайсетина кораба да унищожат цялата Мирна почивка?

— Не, те разчитат на авторитета на голямата флотилия, към която принадлежат. А сега и унищожението на Сяндра Кей работи в тяхна полза. Ето защо Свети Риндел е принуден да се държи много мило и сговорчиво. Онова, което им трябва, са резервни части и спешен ремонт, а същото е нужно и на самите нас. Ето защо наистина сме техни конкуренти в надпреварата кой да бъде обслужен първи. — Клонките на Синя раковина зашляпаха оживено една в друга. С това ездачът искаше да каже: „Ще им дадем да се разберат!“. Със същия ентусиазъм той обикновено разказваше за някоя много успешна сделка от продължителната си търговска практика. — Оказа се обаче, че ние притежаваме нещо, което Свети Риндел много, ама страшно много иска да има. Нещо, което би го накарало да рискува и да престъпи заповедта на апрахантите.

Синя раковина направи драматична пауза. Фам се замисли какво точно бяха предложили на обитателите на Мирна почивка в замяна на техните услуги. За Бога, нека само не е двигателят за придвижване в дълбините!

— Добре де, предавам се. Какво толкова ценно притежаваме?

— Огнени решетки! Ха, ха.

— Какво?! — Фам помнеше това от списъка със странни наименования, който ездачите бяха изготвили. — Какви са тия „огнени решетки“?

Синя раковина пъхна едно клонче във вътрешността на скродера си, измъкна от там нещо черно с неравна повърхност и го подаде на Фам. Представляваше парче с неправилна форма с размери петнайсет на четиридесет сантиметра, което при допир приличаше на гума. Въпреки размера си обаче, сигурно не тежеше повече от няколко грама. Приличаше на добре оформена… сгурия. Любопитството на Фам растеше от минута на минута.

— И за какво може да послужи това?

Синя раковина развълнувано разтресе листа. След малко Зелено стебло срамежливо се обади:

— Има най-различни теории относно неговата употреба. Това е чист въглерод, фракционен полимер. Той е нещо обичайно за търговията в Трансцендентното. Ние смятаме, че там го използват за опаковане на някои по-деликатни материали.

— Най-същественото сега е — избръмча гласът на Синя раковина, — че някои раси от Средно ниво извънредно много го ценят! Защо ли? Пак повтарям — ние нямаме ни най-малка представа каква е причината за това. Предполагаме обаче, че хората на Свети Риндел не са крайният купувач. Кокалестите крака са твърде разумни, за да използват решетките. И така, ние разполагаме с цели триста парчета от тези прекрасни неща. А това е предостатъчно, за да премахне като с магическа пръчка страховете на Свети Риндел пред апрахантите.

Докато Фам утешаваше Равна, Свети Риндел беше предложил план за действие. Ремонтът на „Единак II“ в доковете, където се намираха и корабите на апрахантите, би било чисто самоубийство. Освен това водачът на тяхната флота беше заповядал „Единак II“ да напусне пристанището. Свети Риндел обаче държеше и едно малко пристанище недалеч от мястото, където се намираха. Отиването им там би било напълно оправдано, защото само на няколкостотин километра от него съществуваше колония на ездачите в Мирна почивка. Беше уговорено да се срещнат с кокалените крака, за да предадат стоката и да уточнят последни подробности около ремонта. Поправката щеше да им струва двеста и седемнайсет огнени решетки. Ако всичко се подредеше по план, Свети Риндел обещал да поправи дори агравитатора им. След падането на Рилай такова предложение не беше за изпускане. Хи, старият Синя раковина никога нямаше да изтърве възможността за едно добро пазарене.

„Единак II“ се освободи от котвите, които го придържаха към кея и внимателно се насочи към по-далечните пръстени. Движеха се почти на пръсти. Фам не откъсваше очи от пристанището и следеше дори за най-малкото раздвижване в него. Съдовете на апрахантите обаче стояха неподвижно и нищо не показваше, че се канят да им пресекат пътя. От тях долитаха само случайни радиосигнали. Никой не се опита да тръгне по следите им. Малкият „Единак II“ и неговият екипаж от „посадени в гърнета растения“ бяха твърде незначителни за вниманието на великите воини.

— И така, кога трябва да доставим огнените решетки?

— При приключване на ремонта. Не можем да тръгнем, докато Свети Риндел или неговият клиент не се уверят, че доставката ни е напълно редовна.

Фам започна да барабани с пръсти по командното табло. Тази ситуация предизвикваше лавина от спомени. Някои от тях караха косата му да настръхва.

— Значи ще си получат стоката, докато ние сме още в центъра на Мирна почивка? Това никак не ми харесва.

— Вижте, сър Фам, вашият опит в търговията е натрупан предимно в Изостаналата зона, където сделките са били разделени една от друга от цели десетилетия или дори векове. Безкрайно ви уважавам за това, повече отколкото бих могъл да изразя, но вие имате известни професионални деформации. Тук, в Отвъдното, размяната е много важен елемент от сделката. Ние не знаем какво подтиква Свети Риндел към тази сделка, но ни е известно, че ремонтното му пристанище работи най-малко от четиридесет години. Напълно е възможно да се опита да играе твърдо, но ако е избил или измамил мнозина от своите клиенти, обществото на търговците щеше да е научило за това досега. В такъв случай малката му работилница да е останала без никаква работа.

— А-ха.

Нямаше никакъв смисъл да спори с тях точно в този момент. Дори Фам усещаше, че обстоятелствата сега бяха много по-различни от предишните сделки. Над Риндел, пък и над всички в Мирна почивка, беше надвиснала опасността от Унищожителите, а откъм Сяндра Кей идваха все по-ужасяващи новини. В такъв случай имаше опасност домакините им да изгубят целия си кураж, щом получат огнените решетки. Време беше да вземе някои предпазни мерки.

И Фам се понесе към работилницата на кораба.

Двадесет и осем

Равна се появи отново при командния пулт, тъкмо когато Синя раковина и Зелено стебло приготвяха огнените решетки, необходими за размяната. Тя се придвижваше колебливо, отблъсквайки се непохватно от едно място до друго. Под очите й имаше тъмни кръгове. Равна отвърна неуверено на прегръдката на Фам, но все пак не го пусна веднага.

— Искам да ви помогна. Какво трябва да направя?

Ездачите оставиха решетките и се дотъркаляха при нея.

Синя раковина внимателно протегна клонче към ръката й.

— Засега за вас няма никаква задача, лейди Равна. Всичко вече е готово. Ще се върнем след по-малко от час и най-после ще можем да се махнем от това място.

Все пак я оставиха отново да им нагласи камерите и да провери добре ли е опакована стоката. Фам се примъкна близо до нея, когато тя започна да изпробва колко здраво са вързани решетките. Усуканите въглеродни блокчета изглеждаха още по-странно заедно. Плътно подредени, те пасваха съвършено едно към друго. Широкият близо метър пакет приличаше на триизмерен трион, направен от въглен. Заедно с празния сак от резервни части, в който ги бяха сложили, те не тежаха повече от половин килограм. Хм, хм. В такъв случай излизаше, че тия залъгалки наистина горят като адски огньове. Фам се зарече, че щом се озоват на безопасно разстояние в космоса, ще изпробва как действат стотината парчета, които оставаха на борда.

Ездачите отново напуснаха кораба, а на Фам и Равна не оставаше друго, освен да следят събитията чрез техните камери.

Резервното пристанище всъщност не се намираше на територия, населявана от расата на кокалените крака. Вътрешността на купола, в който се озоваха сега ездачите, беше много по-различна от онази, която видяха при първото им излизане. Този път нямаше никаква гледка към откритото пространство извън купола. Тесният проход, по който се движеха, криволичеше между неравни стени, покрити с тъмни дупки. Навсякъде из въздуха се носеха насекоми и често закриваха обективите на камерите. Всичко наоколо изглеждаше на Фам твърде опасно и несигурно. По нищо не личеше коя е основната раса, която живее тук. Освен ако това не бяха белезникавите червеи, които подаваха безформените си глави от околните дупки. От микрофоните върху пулта долетя гласът на Синя раковина, който обясняваше, че те вероятно са най-древните обитатели на Мирна почивка. След изминалите милиони години и стотиците трансцендентни емигранти, останките от древната раса сигурно все още притежаваха разум, но въпреки това бяха най-странното нещо от чудесата, възникнали някога в Изостаналата зона. Те все повече се затваряха сред своите себеподобни, изключително предпазливо контактуваха с външния свят и бяха потънали в грижи, които оставаха неразбираеми за напредналите светове. Именно тези създания най-много копнееха да притежават огнените решетки.

Фам се стараеше да не изпуска нищо от поглед. Ездачите трябваше да изминат близо четири километра от пристанището до мястото, където стоката им щеше да бъде „окачествена“. Докато приятелите му се придвижваха, Фам забеляза два външни изхода и не установи нищо заплашително или със съмнителен характер. Но откъде ли би могъл да знае кое е „заплашително“ тук, помисли си унило той. Оставаше му да разчита единствено на данните от корабните системи. По външната окръжност на пръстена се движеше само един голям сферичен сателит. Всичко в ултрасветлинния трафик изглеждаше спокойно, а и в новините от локалната мрежа нямаше нищо тревожно.

Фам отново прегледа получените данни. Равна се беше съсредоточила върху гледката отвън. Двамата можеха спокойно да наблюдават как върви ремонтът, макар това да не бе кой знае колко любопитно зрелище. Около повредените двигатели светеше бледозеленикаво сияние. Беше малко по-ярко от нормалното блестене на корабния корпус, което обикновено се наблюдава в планетарната орбита.

— Наистина ли го ремонтират?

— Доколкото можем да съдим по постъпващите данни — да.

Корабните системи отчитаха всеки етап от ремонта, но четиримата щяха да бъдат сигурни в резултата, едва когато полетят отново в космоса.

Фам така и не успя да разбере защо Риндел накара ездачите да минат през тунела с червеите. Единственото сносно обяснение бе, че именно те са крайният купувач на огнените решетки и затова искат да хвърлят един поглед на онези, които им ги предлагат. Или пък имаше нещо общо с коварството, което тепърва ги чакаше. Така или иначе ездачите скоро излязоха от тунела и се озоваха в едно претъпкано от различни видове същества закрито пространство, което много напомняше пазарищата на нискоразвитите цивилизации. При вида на това множество челюстта на Фам увисна от смайване. Навсякъде се виждаха странни създания, които нямаха нищо общо помежду си. Разумните форми на живот бяха рядкост във Вселената. За целия си живот в Изостаналата зона той бе видял само три нехуманоидни раси. Но космосът все пак е безкраен, а възможността за придвижване със свръхсветлинна скорост предлагаше все нови и нови срещи с други разумни създания. В Отвъдното бяха събрани най-напредналите представители от всички раси, мигрирали от по-долните нива, докато най-накрая се получи една обща разумна цивилизация, разпространена навсякъде из него. За миг Фам изпусна от очи контролиращите системи и забрави за своите подозрения, удивен от гледката, която се разкриваше пред него. Успя набързо да преброи десет различни вида, после дванайсет… Съществата доверчиво се докосваха, притискаха се при разминаване в гъстата навалица, потупваха се едно друго. Дори в Рилай не беше виждал подобно нещо. Все пак Мирна почивка бе изолирана цивилизация в застой и от хиляди години насам бе съставена от едни и същи раси. Онези, които имаха възможност да си взаимодействат с други светове, отдавна го бяха направили.

Освен това никъде досега не беше виждал пеперудени крила да принадлежат на същества с такива огромни и състрадателни очи.

Внезапно откъм другия край на командното табло се дочу възклицание на изненада. Равна почти бе прилепила лице към монитора, който показваше картина от камерите на Зелено стебло.

— Какво има, Рав?

— Нови ездачи. Виждаш ли ги? — Тя посочи с пръст в тълпата и увеличи изображението. В един миг изглеждаше така, сякаш и тя се смеси с образите от екрана. В общия хаос Фам успя да различи познатите шушулкови форми и грациозни клонки. Освен по-различните украсителни ивици и липсата на столче на скродерите, те изглеждаха съвсем като двамата им приятели.

— Съвсем наблизо има тяхна колония.

Фам включи връзката със Зелено стебло и й каза какво са видели двамата с Равна.

— Да, зная. Ние ги… подушваме. Въздишка. Ще ми се да имахме време да ги навестим след деловата среща. Винаги е хубаво да откриеш приятели в далечен и непознат свят.

После Зелено стебло помогна на спътника си да пренесе товара покрай някакъв сферичен аквариум. Недалеч отпред се виждаха и хората на Риндел. Шест същества с кокалени крака седяха върху една стена над нещо, което трябваше да е апаратурата за тестване на стоката.

Зелено стебло и Синя раковина дотъркаляха товара си до тях. Онзи с резбованите крака се примъкна до купчината и протегна тънките си ръчички, за да попипа парчетата. После те едно след друго бяха подредени в апарата за тестване. Синя раковина се настани съвсем близо, за да наблюдава процеса, а Фам превключи главния екран на картината от неговите камери. Изминаха двайсет секунди. Преводачът на Риндел проговори:

— Първите седем теста дадоха положителен резултат. В момента минават и последните етапи на проверката.

Едва сега Фам си даде сметка, че е сдържал дъха си. Следващите тестове също бяха преодолени успешно. Изминаха още шейсет секунди. Фам за миг отклони поглед, за да види докъде е стигнал ремонтът. Според системите на „Единак II“ работата беше приключила, но трябваше да дойде потвърждение и от локалната мрежа.

Ала явно беше още рано да тържествуват. Свети Риндел не остана доволен от резултатите на дванадесетия и петнадесетия тест. Синя раковина дълго и разпалено спори с него, но накрая неохотно извади от сака заместители на негодните парчета. Фам не успя да разбере дали Синя раковина се препира заради самото удоволствие от пазарлъка или наистина няма годни заместители на дефектните решетки.

Двадесет и пет теста бяха минати успешно.

— Къде отива Зелено стебло? — внезапно попита Равна.

— Какво? — Фам превключи на изображението от камерите на Зелено стебло. Тя вече се бе отдалечила на пет метра от Синя раковина и продължаваше да върви напред. Коленете му се подкосиха при тази гледка. Един от местните ездачи вървеше от лявата й страна, а друг се носеше преобърнат наопаки из въздуха над нея. Клонките му докосваха нейните в очевидно дружелюбен разговор.

— Зелено стебло!

Не последва никаква реакция.

— Синя раковина, какво става?!

Но ездачът отново беше погълнат от разпален спор с кокалените крака. Още няколко от решетките не бяха минали всички тестове.

— Синя раковина!

След малко гласът на ездача се разнесе по кодираната линия, която използваха. Звучеше разсеяно, както ставаше винаги, когато бе претоварен или се чувстваше притиснат натясно.

— Не ме разсейвайте точно сега, сър Фам. Останаха ми само три годни за подмяна решетки. Трябва да убедя тия приятели, че им стига и онова, което вече получиха.

Равна сприхаво го прекъсна:

— Но какво става със Зелено стебло? Къде отива тя?

Камерите на двамата ездачи вече не се засичаха. Зелено стебло и новите й познайници се измъкнаха от навалицата и се понесоха през средата на покритото пространство. Използваха газови джетове вместо колела. Явно някой или нещо ги принуждаваше да бързат.

Синя раковина най-сетне схвана колко сериозно е положението. Неговите камери рязко смениха своя ъгъл, докато той се търкаляше нервно пред хората на Свети Риндел. Дочуваше се нервното шумолене на неговите клонки, а после по вътрешната линия долетя и гласът му, смутен и жаловит:

— Тя си отиде. Тя си отиде. Аз трябва… Налага се да…

После внезапно се върна обратно при кокалените крака, за да довърши спора, прекъснат внезапно по средата. След няколко секунди гласът му отново се разнесе от микрофоните в кораба:

— Какво да сторя, сър Фам? Сделката тук още не е приключила, а моята Зелено стебло се изгуби някъде.

Или просто я отвлякоха.

— Нека приключим с размяната, Синя раковина. Всичко при Зелено стебло ще бъде наред… „Единак II“, задействаме „План Б“!

Фам грабна слушалките и ги изтръгна от командното табло. Равна скочи едновременно с него.

— Къде отиваш?

Той се усмихна насреща й.

— Навън. Току-виж Свети Риндел загубил своя ореол, щом ножът опре до кокал. Но аз съм взел мерки и срещу такава възможност. — Тя продължи да го следва, дори когато той се насочи към капака на пода. — Равна, ти ми трябваш тук.

— Но… — Фам обаче вече провираше глава през люка и не чу възраженията й. Тя не го последва, но след малко той отново я чуваше, този път вече в слушалките. Сякаш се бе овладяла и той не усети гласът й да трепери. Това беше пак предишната Равна, забравила за своите собствени неволи. — Добре, ще ти прикривам гърба, но въпреки това не знам какво да правим!?

Фам се придвижваше напред по коридора, местейки една след друга ръцете си по стената, достигайки постепенно скорост, при която всеки новак би се заподмятал като топка между стените. Отпред обаче се мержелееше стената на преходната камера с външния отвор. Той се оттласна внимателно с ръка от стената и се преобърна надолу с глава. После забави падането с ръце, опрени в стените, за да не си счупи глезените при удара с твърдата повърхност. В камерата вече го чакаше зареден костюмът му за излизане навън.

— Фам, не можеш да излезеш. — Очевидно Равна наблюдаваше действията му чрез вътрешните камери. — Така ще разберат, че на борда има човешки същества.

Той вече беше наврял глава и рамене в костюма си. Усещаше как той го притиска и плътно прилепва по тялото му.

— Не е толкова сигурно. — Пък и вече нямаше никакво значение дали ще ги разкрият или не. — Наоколо има доста същества с два крака и две ръце, а и аз прикачих допълнителна маскировка към тая премяна.

Най-накрая Фам напъха брадичката си във вдлъбнатината на шлема, където бяха контролните уреди и ги настрои за действие. Бронираният скафандър беше доста примитивен в сравнение с енергийните костюми за работа в открития космос на Рилай. Затова пък в Кюенг Хо биха дали цял кораб, за да притежават това чудо. Той го беше направил с намерението да впечатли Остриетата, но май се налагаше да го изпробва още сега. Фам нагласи уредите така, че да се огледа отстрани — така, както го виждаше Равна: висока повече от два метра фигура, чието черно покритие не отразяваше нито лъч светлинна. Ръцете му бяха удължени с нещо като плавници на костенурка, а по всеки от крайниците му имаше остри като бръснач пластини, всичко това беше увенчано с остри шипове. Допълненията имаха за цел да прикрият човешката му фигура и в най-добрия случай да всеят ужас в неговите противници.

Фам завъртя люка и се измъкна в тунела с червеите. Озова се обграден от кални стени, влажна мъгла и рояци насекоми. Гласът на Равна прозвуча в слушалките.

— Получих автоматично запитване: „Защо изпращате трети парламентьор?“

— Не му обръщай внимание.

— Фам, бъди много внимателен. Тия древни и изостанали създания от Средното ниво винаги пазят най-неприятните си черти за накрая. Иначе нямаше да са още на това ниво.

— Обещавам да бъда примерен гражданин.

„Поне докато се отнасят добре с мен.“ Той вече бе на половината път до вратата към покритото пространство, където се водеха преговорите. Върху миниатюрния екран на шлема си успя да отвори малък прозорец, в който се виждаше изображението от камерата на Синя раковина. Възможността да поддържат непрекъсната връзка помежду си беше още един от подаръците на локалната мрежа. Много странно, че Риндел все още им осигурява тази услуга. Явно Синя раковина продължаваше да се пазари. Бе напълно възможно дори да не съществува никакъв заговор… Или поне Свети Риндел не участваше в него.

— Фам, загубих връзка с камерата на Зелено стебло, точно когато тя влезе в нещо като тунел. Но поне все още получавам сигнал за нейното местоположение.

Вратата на покритото с купол пространство се отвори пред него и Фам на свой ред попадна в пренаселения пазар. Той чуваше неговата оживена врява дори през бронята на костюма си. Започна да си пробива път напред, като се опитваше да избягва най-гъстата тълпа и следваше неотклонно въжетата, които разделяха пространството в различни посоки. Навалицата не го затрудни — всички му правеха път, някои дори отскачаха панически при вида му. Фам не можа да разбере дали причината за това са острите шипове по неговия костюм или пък струята хлор, която „изпускаше“. Май тая последна приумица идваше малко в повече. Въпреки това много добре служеше на неговата главна цел — по нищо да не прилича на човешко същество. Той още повече намали скоростта си, стараейки се да не засегне неволно някой по пътя. Внезапно по скафандъра му проблесна нещо, което ужасно неприятно напомняше червената точка от прицелване с лазерно оръжие. Той рязко се сниши зад сферичния аквариум. В същото време долетя и гласът на Равна:

— Местните се възмущават от костюма ти. А, ето и превода на съобщението им: „Облеклото ви е знак за агресивно поведение!“

А-ха, това е заради хлора. Дали пък не бяха надушили и оръжието му?

— Кажи ми какво виждаш. Има ли следи от пеперуди наоколо?

— Не. Трафикът на корабите не се е променил през последните пет часа. Няма никакво придвижване на апраханти, нито пък са променили позивните си кодове.

Последва дълга пауза. Чрез връзката с Равна той можеше да чуе как в кабината отеква пазарлъкът, който Синя раковина продължаваше да води с купувачите. Не можеше да различи думите, но по тона се досещаше, че приятелят му е развълнуван. Фам се залута наоколо, опитвайки се да установи директна връзка със Синя раковина. После отново чу Равна да го вика:

— Ей! Синя раковина казва, че Риндел е приел пратката и в момента я товари. А ремонтът на „Единак II“ току-що приключи напълно!

Значи всичко вече е готово за тръгване. Единственият проблем беше, че трима от екипажа още бяха извън кораба, а от единия нямаше и следа.

Фам се издигна над сферичния аквариум и най-сетне видя с очите си Синя раковина. Той внимателно отне от газта на джетовете, прикрепени към скафандъра и се спусна до ездача. Не може да се каже, че го приеха радушно. Онзи с резбата до този момент говореше непрестанно, потропвайки нервно с кокалчета по стената, докато преводачът предаваше думите му. Сега обаче съществото скочи на кокилите си, превърнати в произведение на изкуството, а ръчичките му се оплетоха една в друга. Останалите го последваха. Те побързаха да яхнат стената, колкото се може по-далеч от Фам и Синя раковина.

— Ние вече нямаме работа с вас. Освен това не знаем къде е отишъл вашият приятел — задъхано изрече преводачът им.

При тези думи клонките на Синя раковина се протегнаха нерешително.

— Но ние се нуждаем само от малко упътване. Кой… — думите му обаче увиснаха недовършени. От Свети Риндел и веселата му компания не бе останала и следа. Тогава клончетата на ездача смениха посоката и цялото му внимание се насочи към Фам Нувен. — Сър Фам, вече се съмнявам във вашата компетентност на търговец. Свети Риндел може би щеше да ни помогне.

— Може би. — Фам проследи с поглед как кокалените крака се изгубват сред множеството, теглейки пакета след себе си като голям черен балон. Е, възможно е все пак Свети Риндел наистина да се окаже почтен търговец.

— Каква е вероятността Зелено стебло да ви зареже насред толкова важна сделка?

Цялото стебло на Синя раковина започна да се тресе от корените до върха.

— При някоя обикновена сделка тя би се оттеглила ако разбере, че има възможност за още по-добра печалба, но сега…

Гласът на Равна издаде нейното съчувствие към горкия ездач:

— Може би тя просто… хм… е забравила колко важно е онова, което става.

— Не! — Категорично се възпротиви Синя раковина. — Нейният скродер никога не би допуснал подобно нещо, не и когато сме на път да сключим толкова важна сделка.

Фам набързо прегледа обстановката, която му показваха уредите в шлема. Тълпата все още се държеше на разстояние и около тях се бе образувал празен кръг. Никъде обаче не се забелязваха местни пазители на реда. „А дали ще разбера, ако видя тукашна полиция?!“

— Така или иначе имаме проблем и той щеше да съществува, дори да не бях излязъл. Предлагам да се поразходим и да се опитаме да открием Зелено стебло.

Последва трескаво шумолене.

— Имаме съвсем малки шансове. Лейди Равна, моля ви, опитайте да влезете във връзка с преводача на кокалените крака. Може би ще успее да ни свърже с местните ездачи. — Той се отдели от стената и превключи на газовите джетове. — Да вървим, сър Фам!

Синя раковина го поведе през покритото пространство, следвайки приблизително посоката, в която беше изчезнала Зелено стебло. Двамата обаче се клатушкаха като пияници и на няколко пъти се озоваха отново в изходна позиция.

— Внимателно, внимателно — успокои протестите на Фам Синя раковина. Ездачът не се опитваше да мине през най-гъстите тълпи. Ако съществата не обърнеха внимание на деликатното помахване на неговите клонки, той правеше всичко възможно да ги заобиколи. Освен това постоянно изпреварваше Фам, така че той не би могъл да използва ужасяващите си съоръжения, ако това се наложеше.

— Местните обитатели може да ви се видят миролюбиви, сър Фам, така че да ви се прище да ги разблъскате. Но помнете — те се държат така само помежду си. Различните раси са имали на разположение хиляди години, за да привикнат една с друга и да постигнат мирно съвместно съществуване. Ако обаче бяха толкова любезни с всеки пришълец, отдавна да са поробени.

Фам си припомни реакцията срещу агресивния тип костюм, който носеше, и реши да не спори повече.

През следващите двайсет минути той натрупа повече впечатления, отколкото можеше да придобие за цял живот един търговец от Кюенг Хо. Наоколо, само на една ръка разстояние, се трупаха множество най-различни по вид разумни същества. Но когато най-сетне се добраха до противоположния край, Фам вече скърцаше със зъби. Докато се промъкваха през тълпата, беше получил още две предупреждения за костюма, който носеше. Успокояваше го само фактът, че Свети Риндел продължаваше да осигурява връзка помежду им чрез локалната мрежа. Последната информация от Равна гласеше:

— Колонията на местните ездачи е на стотина километра от мястото, където се намирате. Точно зад стената пред вас има нещо като спирка за там.

Отворът на тунела, в който изчезна Зелено стебло, зееше точно пред тях. През него се виждаше космическия мрак в другия му край. Тук най-сетне нямаха проблеми с тълпата — почти никой не влизаше или излизаше от дупката.

Червената точка отново се появи върху гърдите му.

— Четвърто предупреждение за костюм, който предполага агресивно поведение! Този път казват: „Моля, напуснете незабавно пространството!“

— Махаме се, махаме се!

Внезапно ги обгърна пълен мрак и Фам беше принуден да вдигне различителната способност на визьорите в шлема си. Най-напред си помисли, че „спирката“ се намира в откритото пространство и че местните го използват, както правеха на Върха на Отвъдното. После забеляза, че силуетите на кулите са размити от прозрачните стени около тях. Пак се намираха в старомодно закрито пространство, но пък гледката беше забележителна. Бяха се озовали откъм външната страна на пръстена и пред тях се простираше обсипано със звезди небе. Отломъците на пръстена плуваха като тъмни риби на няколко десетки метра от тях. По-нататък структурите на пояса се извисяваха достатъчно, за да ги облеят слънчевите лъчи. Но най-яркото петно висеше точно над главите им — син океан, изпъстрен с бялото на облаците. Неговата мека светлина обливаше земята наоколо. Колкото и да бе странствал с Кюенг Хо, тази гледка спря дъха му.

Фам с мъка откъсна очи от вълшебната гледка.

— Десет към едно, че това е територията на ездачите.

— Разбира се, че е така — отвърна Синя раковина. — Само дето прибоят при толкова слаба гравитация няма да е точно такъв, какъвто го обичам.

— Скъпи Синя раковина! Сър Фам! Насам, моля!

Беше гласът на Зелено стебло. Според уредите в костюма на Фам той идваше чрез локалната мрежа, а не бе препратен от кораба.

Всички клонки на Синя раковина щръкнаха в различни посоки.

— Добре ли си, Зелено стебло?

Няколко секунди двамата шумоляха и махаха с клонки един към друг. После Зелено стебло резюмира на трисквелайн техния разговор:

— Сър Фам, да, аз съм добре. Много съжалявам, че толкова съм ви разтревожила. Но видях, че сделката с Риндел ще се получи, а точно тогава тези местни ездачи ме спряха. Наистина са прекрасни, сър Фам. Поканиха всички нас на гости в техния ареал. Няма да се бавим много, ще останем само ден-два. Би било чудесно да си починем преди отново да продължим нашето пътешествие. Освен това мисля, че те биха могли да ни помогнат.

Също като в старите романи, с които се приспиваше Равна: изтощени странници, точно на половината път към целта, откриват мирно кътче и топли грижи. Фам превключи на кодираната линия със Синя раковина.

— Това наистина ли е Зелено стебло? Смяташ ли, че не е принудена със заплаха да действа и говори така?

— Не, това си е тя и то съвсем свободна, сър Фам. Нали видяхте, че двамата разговаряхме. С нея сме заедно вече двеста години. Мисля, че в момента никой не й извива клонките.

— Тогава защо, мътните да го вземат, офейка от нас?! — Фам и сам се изненада от начина, по който просъска това.

Последва дълга пауза.

— Това наистина е доста странно. Предполагам, че тукашните ездачи по някакъв начин са научили нещо извънредно важно за нас. Елате, сър Фам, но бъдете много внимателен.

И Синя раковина се затъркаля сякаш без цел, отдалечавайки се от Фам.

— Рав, а ти какво… — Фам не успя да довърши, защото отново забеляза кошмарната червена точка да лази по костюма му. Целият му гняв изведнъж се стопи, заместен от вледеняващ ужас. Колко ли време вече връзката с Равна беше прекъсната?!

Фам последва Синя раковина като се опитваше да лети ниско под своя приятел, използвайки джетовете, за да не изостава. Цялата местност наоколо беше покрита със залепваща се материя, която ездачите много харесваха заради удобното търкаляне по нея в условията на ниско притегляне. Но сега мястото изглеждаше напълно пусто. Докъдето стигаше погледът, не се мяркаше жива душа. Всичко миришеше на засада, но Фам все още не можеше да си обясни какво целят евентуалните нападатели. Ако Унищожителите или пък техни подставени лица бяха попаднали на дирите им, достатъчно беше да вдигнат тревога. Дали пък не беше номер на Риндел? Фам зареди стрелковото си оръжие и освободи спусъците; миниатюрните камери в костюма обхващаха обстановката във всички посоки. Толкова по-зле, ако някой си позволеше пак да го скастри за агресивния костюм!

Синкава лунна светлина обливаше всичко наоколо. Под нейното зарево изпъкваха възвишения с меки контури и някакви ъгловати очертания на непознат вид съоръжения. Цялата повърхност беше осеяна с дупки (или пък бяха отвори на тунели?). Синя раковина избъбри нещо неясно за „прекрасната нощ“ и колко приятно би било да седят сега на брега, който висеше на стотици километри над главите им. Шлемът на Фам сканираше всеки сантиметър от заобикалящата ги среда, търсейки огневи точки или смъртоносни зони.

Един от визьорите засече горичка от растения без листа — ездачите стояха безмълвно под лунната светлина. Деляха ги само две възвишения. Тихи, неподвижни и без каквито и да е светлини… Вероятно просто се наслаждаваха на луната. На увеличения образ от визьора Фам без усилие разпозна Зелено стебло — тя стоеше в края на редицата от петима ездачи, а пъстрите й ленти я отличаваха рязко от тях. В предната част на нейния скродер имаше някаква издатина и нещо като пръчка, която стърчеше от нея. Дали не бяха я привързали? Той долетя още по-близо до тяхната група. Оръжия. Всички ездачи бяха въоръжени.

— Вече се намираме върху транспортното средство, Синя раковина — долетя гласът на Зелено стебло. — Ще го видиш само след няколко метра, точно до вентилационния отвор.

Сигурно имаше предвид възвишението, към което тя и останалите ездачи се приближаваха в момента. Но Фам вече знаеше, че там няма никакво превозно средство. Зелено стебло и въоръжената й компания се бяха изпречили точно на пътя им. Това си беше клопка — доста изкусна при това, ако се има предвид ниското техническо развитие на местните. Фам едва се въздържа да не извика на Синя раковина. После забеляза гладкия керамичен правоъгълник върху хълма, който се намираше на няколко метра зад ездача. Визьорът му отчете, че това е някакъв вид експлозив, най-вероятно самонасочваща се мина. Близо до нея имаше монтирана нискочувствителна камера, която едва ли беше по-съвършена от някой обикновен сензор за движение. Синя раковина безгрижно се беше устремил точно натам, бъбрейки през цялото време със Зелено стебло. Те го оставиха да премине безпрепятствено. Фам беше обзет от нови, още по-мрачни подозрения. Той внезапно спря и се отдръпна рязко назад. Стараеше се да не докосва земята под себе си, а единствения звук, който издаваше, бе съскането на газта от двигателите на костюма му. Свали едната от ръкавиците си и я метна към сензорите на мината…

Последва оглушителен гръм и блъвна огнена струя. Ударната вълна го блъсна в гърдите, макар да беше на пет метра от взрива. Успя бегло да мерне как Синя раковина се преобръща с клонките надолу от другата страна на мината. Остро парче метал профуча покрай него, без да го засегне. След взрива не последва нова атака. Някои от възвишенията наоколо обаче бяха разрушени. Фам се възползва от суматохата, издигна се рязко нагоре и се промъкна покрай „хълма“ към плътната сянка в равнината (дали пък не беше алея?), откъдето можеше да наблюдава незабелязано ездачите. Нападателите се изтърколиха към хълма, шумолейки радостно един към друг. Заинтригуван, Фам забави ответния удар. След малко Синя раковина се издигна във въздуха на стотина метра по-надолу.

— Фам — извика жаловито той. — Фам!

Нападателите не обърнаха внимание на воплите му. Трима от тях изчезнаха зад възвишението. Фам ги видя през визьорите как се спират съсредоточено на място с наострени нагоре клони — разбраха, че им се е измъкнал. После петимата се пръснаха в различни посоки, претърсвайки околността сантиметър по сантиметър. Омайният гласец на Зелено стебло вече не се опитваше да ги подмами.

Иззад хълма се чу силен гръм и проблесна огнена струя. Явно някой нервак беше натиснал прибързано спусъка.

Синя раковина се носеше като удобна мишена във въздуха над тях. Все още беше невредим. Пелтечеше на някаква смесица между трисквелайн и езика на ездачите. Единственото, което Фам разбра от несвързаното му плещене бе, че неговият приятел е изплашен до смърт.

— Защо стреляте? Какво сме ви направили? Зелено стебло, помогни ни, моля те!

Параноикът във Фам Нувен обаче не можеше да бъде измамен. „Не искам да ме гледаш толкова високо отгоре!“ Той насочи лъчевия пистолет към ездача, после фокусира целта и стреля. Струята не беше във видимия спектър, но поразяващата й сила се измерваше в гигаджаули. Там, където удари, пламна плазма. Беше пропуснал Синя раковина само с няколко метра. Доста високо над ездача снопът лъчи порази прозрачния купол. Експлозията беше наистина грандиозна, а взривът разпръсна наоколо дъжд от огнени парчета.

Фам продължи да се движи, дори когато куполът над тях пламна. Забеляза, че Синя раковина се обърна, възвърна контрола над скродера си и взе да се лута, търсейки укритие. Местата, засегнати от лъча на Фам, блестяха с ярка светлина, преливаща от синьо през оранжево и червено. Беше толкова ослепителна, че поглъщаше мекото сияние на луната.

Изстрелът на Фам обаче произведе и обратен ефект — сякаш беше посочил с пръст точно къде се крие. В следващите петнайсет секунди четирима от нападателите обстрелваха непрекъснато прикритието му. Последва тишина, нарушавана единствено от леко шумолене. Петимата май си въобразиха, че ще го надвият много лесно в тая игра на криеница. Все още не си даваха сметка, че той е въоръжен не по-зле от тях. Фам се ухили като фокусира техните очертания във визьорите на шлема си. Виждаше всеки от своите противници, а гледаше да не изпуска от очи и Синя раковина.

Ако бяха само тези четиримата — или може би петима — щеше лесно да се справи с тях. Но той добре осъзнаваше, че скоро ще дойде подкрепление или пък ще възникнат някакви други затруднения. Простреляното място в купола вече не гореше, но там продължаваше да зее дупка с диаметър половин метър. Фам дочу свистенето на вятъра през нея. Този звук го накара да потръпне нервно, въпреки че бе защитен от костюма си. Сигурно щеше да мине време преди изтичането на атмосферата да засегне ездачите, но това си беше авария и скоро ситуацията можеше да стане критична. И неизбежно щеше да привлече вниманието на местните. Той се взря в дупката. Долу все още се чувстваше само лек повей, но само на няколко метра под пробива се извиваше миниатюрно торнадо. То завихряше пепел и откъснати парчета скала и почва и блъскаше във всички страни.

Отвъд прозрачния купол откритото пространство зееше като мрачна бездна. Там, където отломките излизаха извън сянката на купола и попадаха под слънчевите лъчи, те се превръщаха в ярка опашка. В главата на Фам започна да се оформя неясна мисъл.

А-ха. Петимата ездачи почти го бяха обкръжили. Един от тях внезапно изскочи на открито и стреля. Фам отвърна на изстрела и онзи експлодира в облак от нажежена пара и части от овъглено стебло. Скродерът му обаче остана непокътнат и продължи да се носи между хълмовете, обстрелван панически от останалите нападатели. Фам се възползва от тяхното объркване и промени позицията си. Постара се да се отдалечи, колкото се може повече от враговете си.

Следващите няколко минути тишината не бе нарушавана от изстрели и взривове. Фам отново вдигна очи към ярката опашка от куполните отломъци. Там имаше още нещо… Ами да! Подкрепление рано или късно щеше да дойде, но защо да не е за него! Той продължи да наблюдава като в същото време превключи говорителя си така, че да се чува, докъдето стига обхватът на оръжието му. Почти беше започнал да говори, но после размисли. По-добре намали силата при този удар. Той отново се прицели, започна да стреля без прекъсване и после каза:

— Равна, отваряй си очите на четири… Имам нужда от помощ — после описа набързо безумията, които му се бяха случили през последните десет минути.

Този път силата на лъча беше редуцирана до по-малко от десет джаула на секунда, така че да не подпали отново всичко наоколо. Но съдейки по изригванията зад отсрещния хълм, ефектът от стрелбата сигурно се забелязваше на доста голямо разстояние извън купола. Интересуваше го само заревото да се вижда от „Единак II“, който още беше от другата страна на поселището.

Ездачите отново затваряха кръга около него. Проклятие. Не би могъл да изпрати точно това съобщение по автоматичен начин. „Предавателят“ му трябваше за по-важни неща.

Фам започна да се стрелка от прикритие към прикритие, заобикаляйки ездача, който бе най-отдалечен от останалите. Сега беше сам срещу трима, а може би и четирима. Имаше предимство в огневата мощ и с информацията, с която разполагаше, но само една погрешна крачка щеше да му струва живота. Той се насочи към следващата си цел. Бавно и внимателно…

Светлинен лъч обгори ръката му и нажежи до бяло повърхността на скафандъра. Когато се отдръпна рязко назад, от ръкава му се разлетяха ярки капки втечнен метал. Фам се понесе между възвишенията, обстрелвайки ездача отдолу. Наоколо му започнаха да се кръстосват светкавици, но малко след това той отново се озова зад прикритие. Бяха много бързи, сякаш оръжието им се прицелваше автоматично. А може би наистина е така. Скродерите!

Едва по-късно болката го прониза. Фам се присви, едва успявайки да си поеме въздух. Сигурно овъгляването беше стигнало чак до костта. От очите му рукнаха сълзи, започна да му се гади и той почти загуби съзнание. Навярно се бе съвзел само след минута-две — в противен случай никога нямаше да се събуди. Нападателите се бяха приближили. От онзи, по когото стреля, беше останал само димящ кратер и пръснати останки от скродера. Системите в скафандъра се заеха да се справят с поразената част. После Фам почувства студа на местната упойка и болката постепенно изчезна. Той се прикри зад хълма, стараейки се да е незабележим едновременно и за тримата си нападатели, но те оставаха в обсега на визьорите му. На всеки няколко секунди избухваха ярки пламъци или някоя точка от хълма започваше да искри нажежена. Това беше безсмислено хабене на муниции, защото не можеха да го засегнат. Но въпреки това скафандърът му постепенно започна да губи мощ. Скоро щеше да остане без най-голямото си предимство пред врага.

Къде беше изчезнал Синя раковина? Фам започна да превключва изображението от малкото останали действащи визьори, после се опита и сам да се огледа. Проклетникът още висеше във въздуха високо над мястото на битката, незасегнат ни най-малко от своите приятели ездачи. При това им докладваше за всяко движение на Фам. Фам тромаво се преобърна, стараейки се да се прицели, колкото се може по-точно в малката фигурка горе. За миг се поколеба. „Проявяваш малодушие, Нувен.“ Внезапно Синя раковина започна да се спуска устремно надолу, а покривалото на скродера му плющеше зад него. По всичко личеше, че двигателите му са включени на максимална скорост. В общия шум от бълбукането и съскането на разтопен метал и гръмотевиците от непрекъснатата стрелба, спускането му изглеждаше напълно безшумно. Носеше се право към най-близкия от нападателите на Фам. Когато стигна на трийсетина метра от повърхността, ездачът пусна нещо голямо и ъгловато. После прекрати падането си и се изгуби от поглед. Беше изчезнал някъде зад околните хълмове. В същия миг някъде наблизо се разнесе оглушителен трясък. Фам активира максимално визьорите си, за да види какво става оттатък хълма, зад който се криеше. Пред очите му се мяркаха части от разкъсан скродер, смачкани клонки и прекършено стебло. После нещо го заслепи и визьорът угасна окончателно.

Останаха само двама нападатели. Единият беше Зелено стебло.

Последва десетсекундно прекъсване на стрелбата, но наоколо пак не настъпи пълна тишина. Разтопеният до бяло метал от скафандъра на Фам продължаваше да капе и да съска, докато изстиваше върху земята. Някъде високо над него свиреше въздухът, който излизаше през пробития купол. Ниско над повърхността духаше променлив вятър, който не му позволяваше да виси стабилно във въздуха, ако не използва двигателите си за уравновесяване. Фам спря джетовете на скафандъра, позволявайки на повея да го отнесе тихичко извън малката долчинка, която беше използвал за прикритие. Ето го тук. Дочу едва доловимо съскане, което не идваше от неговия скафандър. После още един. Двамата го притискаха от две противоположни посоки. Може би не знаеха точното му местоположение, но със сигурност имаха връзка помежду си.

Болката ту се появяваше, ту изчезваше, заедно със загубата и възвръщането на съзнанието. Редуваха се мигове на пълен мрак и пристъпи на агония. Реши да не рискува с повече упойка. По едно време забеляза връхчетата на няколко клона да надничат иззад близкия хълм. Той се вцепени и втренчено ги загледа. Най-вероятно онзи беше показал достатъчно голяма част от вейките си, за да усети и най-малкото движение от негова страна… Минаха няколко секунди. Последният оцелял визьор на Фам показа другия нападател да се промъква от противоположната страна. Още миг и двамата щяха да започнат стрелба. Сега Фам би дал всичко в замяна на каквото и да е действащо оръжие. Въпреки рискованата си и неблагодарна работа, никога досега не бе изпадал в такова безизходно положение. Надежда всяка остави. Изчака, докато умът му се проясни за малко. Този кратък миг му беше достатъчен, за да се изтласка над своите нападатели и да стреля.

Изведнъж дочу силно шумолене на листа — някой явно искаше да бъде забелязан. Визьорът на Фам засече Синя раковина да се търкаля стотина метра по-нататък иззад тъмносивите шисти. Ездачът се мяташе от прикритие към прикритие като гледаше да не се отдалечава много от Зелено стебло. Но защо шумеше? Дали пък не се предаваше? Дори след петте месеца, прекарани заедно с ездачите, Фам само бегло се догаждаше за смисъла на техния шумолящ език. Зелено стебло — същата срамежливка Зелено стебло, неспособна да излъже и за най-малкото нещо — сега не отговори на отчаяния зов. Тя само изви настрани цевта на оръжието си, изстрелвайки няколко последователни огнени струи към прикритието на Синя раковина. Третият от ездачите се издигна достатъчно високо, за да се включи в обстрела. От своята позиция той лесно би могъл да изпепели Синя раковина, но необмисленото движение го отпрати точно срещу цевта на Фам Нувен.

Фам започна едновременно да стреля и да се изтегля от прикритието си. Това беше последният му шанс за спасение. Само дано успееше да се извърне навреме към Зелено стебло и да стреля преди тя да види сметката на Синя раковина…

Маневрата не беше много трудна — просто трябваше да се преобърне с главата надолу и отново да остане с лице към Зелено стебло. Но в момента дори това минимално усилие му се струваше непосилно. Фам се преобърна твърде рязко и погледът му се замъгли. Зелено стебло обаче реагира точно навреме и дулото й вече сочеше право в него. После той видя Синя раковина да препуска между огнените гейзери, причинени от стрелбата на Зелено стебло. Гласът му прониза слуха на Фам:

— Моля те, не я убивай! Не убивай…

Зелено стебло се поколеба, после отново насочи оръжието си към идващия насреща Синя раковина. Фам натисна спусъка, така че струята да изрови земята под него. Отново се почувства отпаднал и започна да губи съзнание. „Прицели се! Цели се точно!“ Повърхността под него избухна от стрелбата и се покри с ярки ивици разтопена почва, която застиваше в тъмна нагъната маса. Мъничката фигурка на Синя раковина все още си проправяше път през този ад, опитвайки се да достигне своята спътница. После Фам изведнъж се озова далеч от мястото на схватката и не можеше да си спомни как се сменя картината от визьора. Небето бавно се въртеше пред очите му. Точно пред него висеше синкавата луна, а някаква черна сянка я пресичаше точно през средата. Корабът се приближаваше все повече, наподобяващ огромна буболечка с множество пипала по края. „Какво става в Кюенг Хо… Къде съм?…“

После пред очите му съвсем притъмня.

Двадесет и девет

Кошмарите се редуваха един след друг. Той беше загубил отново поста си на капитан, оказа се разорен и без петак в джоба, а на всичко отгоре трябваше да отглежда някакви посадени в гърнета растения в оранжерията на кораба. Въздишка. Задължението му беше да ги полива редовно, за да цъфнат. После обаче забеляза, че саксиите имат колела и се движат, когато не ги наблюдава. Дебнеха го и шумоляха леко. Онова, което доскоро му се струваше красиво, сега го ужасяваше. Фам с радост поливаше и плевеше тези създания; винаги им се беше възхищавал. А сега единствен той знаеше, че те застрашават живота му.

Май вече му ставаше навик да идва на себе си, затворен в медицинска камера и привързан към безброй животоподдържащи системи. Почти свикна с тясното като аквариум помещение, зеленикавите стени, тръбите и жиците. Но този път беше по-различно и му трябваше известно време преди да разбере къде се намира. Над него бяха надвиснали върби, които леко се поклащаха на вятъра. Стори му се, че лежи върху най-мекия мъх насред тясна горска поляна близо до малко езерце. Лятна омара висеше над повърхността на водата. Всичко би било прекрасно, ако листата над него не бяха от кожа, а Фам никога не бе виждал зелен цвят като техния. Беше попаднал в нечий чужд свят. Той посегна към най-близката вейка, но ръката му срещна някаква твърда преграда, точно на половин метър над него. Сводеста стена. Въпреки примамливите картини, това си беше същата медицинска камера, която познаваше отпреди.

Нещо прищрака зад главата му, магията изчезна и отнесе със себе си топлия летен полъх. Някой — Равна — висеше във въздуха над неговата тръба.

— Здравей, Фам.

Тя промуши ръка под купола и стисна пръстите му. Целуна го боязливо. Видът й беше като на преследвано животно. Личеше, че е плакала много.

— Здравей — отвърна той. Спомените му започнаха безразборно да се връщат. Опита се да се надигне от леглото и установи още една прилика между тази медицинска апаратура и онези в Кюенг Хо — беше здраво омотан в множеството тръбички и жици.

Равна леко се засмя.

— Това са системите. Изключени са вече.

След малко Фам се освободи от хватката им.

— Още не мога да си движа ръката.

— Това е от превръзката. Ще мине време, докато лявата ти ръка порасне отново, Фам. Тя беше почти овъглена.

— О! — Той сведе поглед към белия пашкул, който плътно притискаше ръката му към тялото. Припомни си стрелбата и осъзна, че част от кошмарите му са били ужасяваща действителност. — Колко време бях в безсъзнание?

В гласа му се прокрадна безпокойство.

— Близо трийсет часа. Вече сме на повече от шейсет светлинни години от Мирна почивка. Другото е наред, освен дето всичко живо из Вселената ни преследва.

Кошмарът. Здравата му ръка плътно обгърна Равна.

— Къде са ездачите?

„Моли се само да не са на борда.“

— Онова, което остана от Зелено стебло, е в другата камера. Синя раковина е…

„Защо са ме оставили жив?!“ Очите на Фам зашариха из помещението. На двайсетина метра около него не се забелязваше никакво оръжие, с което да се защити. Хм, имаше нещо по-важно от оръжията — първи да се добере до командния пулт на „Единак II“… Стига да не беше вече твърде късно. Той се отблъсна от болничната койка и се понесе из стаята. Равна го последва.

— По-внимателно, Фам. Току-що ти изключих системите.

— Те какво ти казаха за стрелбата?

— Горката Зелено стебло не беше в състояние да ми каже, каквото и да било. Синя раковина обаче ми обясни какво си направил. Зелено стебло е била отвлечена от някакви зли и коварни ездачи, които са я принудили да ви подмами в капан.

— Хммм, хммм.

Фам се насили да не дава воля на истинските си чувства. Може би имаха още някакъв шанс; сигурно Синя раковина още не беше обсебен от злото. Той продължи да напредва с помощта на единствената си ръка през коридора в кораба. След минута вече беше на командния пулт, а Равна го следваше плътно по петите.

— Фам, какво става? Наистина имаме много задачи за решаване, но…

„И представа нямаш колко си права.“ Той се спусна към пулта и се придърпа в креслото пред него.

— „Единак II“, разпознаваш ли още моя глас?

Равна се намеси:

— Фам, за какво е…

— Да, сър.

— … всичко това?!

— А правомощията ми да ръководя? — продължи той. Това право му беше прехвърлено, докато двамата ездачи бяха на преговори извън кораба. Дали още беше в сила?

— Потвърдени са.

Ездачите са имали на разположение трийсет часа, за да го обезвредят. Всичко стана някак много лесно, твърде лесно.

— Отнеми правото на ездачите да управляват кораба! Изолирай ги!

— Тъй вярно, сър — разнесе се отсечен отговор. Лъжец! Но какво ли друго можеше да стори? Пое си дълбоко въздух, за да потисне надигащата се паника. Внезапно почувства ледени тръпки. Той идваше от Кюенг Хо… А освен това беше божия останка.

Двамата ездачи се намираха в една и съща кабина. Зелено стебло лежеше в камера, подобна на неговата. Фам превключи единия от екраните да показва изображение от тяхното помещение. Синя раковина стоеше неподвижно край медицинската камера. Изглеждаше повехнал и спаружен, също като при получаването на страшните вести от Сяндра Кей. Той изви клонки към камерата.

— Сър Фам, корабът ми каза, че сте ни отнели правата. Вярно ли е?

— Какво става, Фам?! — Равна се придържаше с единия крак към пода и го гледаше втренчено.

Фам остави без отговор и двата въпроса.

— Как е Зелено стебло?

Листата на Синя раковина провиснаха още повече.

— Жива е… Благодаря, сър Фам. Наистина се искат невероятни умения, за да се направи онова, което сторихте вие. Затова нямам право да ви моля за нищо повече.

„Какво съм направил?!“ Спомняше си само как стреля по Зелено стебло. Погледна към камерата. Тя се различаваше от онези, които бяха предназначени за лечението на хора. Беше почти пълна с вода, а около клонките на пациента бълбукаха мехурчета кислород. Така заспала (ако това изобщо можеше да се каже за нея), Зелено стебло изглеждаше още по-крехка отпреди. Клонките й се поклащаха безволево във водата. Някои изглеждаха накъсани, но тялото й сякаш беше незасегнато. Очите му се плъзнаха надолу по стеблото, където ездачът обикновено е свързан със скродера. Там обаче имаше само тръби и кабели на медицинската система. Фам внезапно си спомни как в края на престрелката улучи скродера на Зелено стебло. Но какво беше един ездач без скродер?! Той отклони очи от жалките останки в камерата.

— Отнех ви правото на управление, защото вече ви нямам доверие.

„Мой бивш приятелю, а сега оръдие на моя враг.“

Синя раковина не отговори. След миг мълчание Равна се обади:

— Фам, без помощта на Синя раковина никога нямаше да те измъкна от онова място. После пък бяхме приклещени от всички страни точно насред Мирна почивка. Тамошните обитатели до един копнееха да ни изпият кръвчицата — бяха разбрали, че сме човешки същества. Апрахантите се опитваха да разрушат пристанището и да се доберат до нас. Без Синя раковина никога нямаше да придумаме охраната да ни позволи превключване на ултрасветлинна скорост. Щяха да ни разкъсат на парчета в мига, в който напуснем планетата. Вече да сме мъртви, Фам.

— Не знаеш ли какво се случи долу?

Негодуванието по лицето на Равна се поразсея.

— Да, но и ти трябва да научиш повече за скродерите. Те все пак са механично приспособление и е много лесно кибернетиката да бъде откъсната от механичното им устройство. Онези ездачи са контролирали колелата и оръжието й.

Хм. Върху екрана зад Равна Фам виждаше Синя раковина да стои неподвижно, без да се опитва да подкрепи казаното дори с най-малко движение. Дали не злорадстваше?

— Това не обяснява защо Зелено стебло ни подмами в капан. — Той вдигна ръка. — Да, зная, била е принудена да го направи. Има само един проблем, Равна — тя изобщо не се поколеба да го стори! Напротив, беше толкова въодушевена и бъбрива! — Той пак погледна през рамото на жената пред себе си. — При това върху нея не беше оказан натиск, нали самият ти така ми каза, Синя раковина!

Последва дълго мълчание. Най-накрая ездачът проговори:

— Да, сър Фам.

Равна се извърна и застана по-назад, така че да вижда и двамата.

— Но това… това е абсурдно! Зелено стебло е с нас още от самото начало. Досега е имала хиляди възможности да разруши кораба или пък да ни издаде на преследвачите. Защо й е трябвало да рискува с тая глупава засада?!

— Да, защо не ни е предала по-рано… — Докато тя не зададе въпроса, Фам също си блъскаше главата над него. Бяха му известни фактите, но нямаше приемлива теория, която да се опира на тях. Сега обаче всичко си дойде на мястото — засадата, неговите кошмари в медицинската камера и дори парадоксите.

— Може да не е била предателка в началото. Ние наистина се измъкнахме от Рилай, без да ни преследват. Никой не подозираше дори за нашето съществуване, камо ли за истинската цел на пътуването ни. И със сигурност никой не е очаквал в Мирна почивка изведнъж да се появят човешки същества. — Той замълча, опитвайки се да сглоби мислено цялата картина. Засадата! — Засадата не беше съвсем глупава. Просто беше скалъпена набързо — враговете ни не са имали никаква предварителна информация. Оръжията им бяха напълно неподходящи и елементарни. Наречи това мое хрумване „проникновение“ ако щеш. Обзалагам се, че ако разгледаш по-внимателно останките от скродера на Зелено стебло, ще забележиш, че оръжието й беше примитивно като средновековна брадва. А единственият сензор при мината беше детектор за движение. Той се използва често в цивилния живот, но далеч не е последна дума на военната техника. По всичко личи, че въоръжението на враговете ни е било събрано набързо оттук-оттам. Тези същества изобщо не са очаквали, че ще се наложи да се бият. Напротив — противниците ни бяха страшно изненадани от нашата поява.

— Ти мислиш, че апрахантите са могли…

— Не апрахантите. От това, което ми каза, излиза, че те са нападнали пристанището едва след началото на престрелката, когато сателитът на ездачите е вдигнал тревога. Който и да стои зад това, той не зависи от пеперудите. Предполагам, че тези, които ни следят, са малобройни и пръснати из различни звездни системи. Вероятно имат достъп до голяма по обем информация и се ослушват за точно определени неща. Те са ни надушили, но са се оказали неподготвени за нашата съпротива. Ето защо вдигнаха тревога, чак когато видяха, че им се изплъзваме. — Той вдигна ръка към екрана. — Ако правилно съм разбрал, по следите ни са поне петстотин кораба.

Погледът на Равна проследи ръката му, после се върна обратно на неговото лице. Когато проговори, гласът й беше лишен от каквато и да е емоция.

— Да, част от главната флота на апрахантите, а освен това и…

— Ще се появят още много, но не всички ще бъдат от расата на пеперудите.

— Но аз все още не проумявам защо смяташ, че ездачите ни желаят злото. Версията за съществуването на някакъв заговор е напълно безпочвена. Те никога не са имали нито държава, нито пък междузвездна империя.

Фам кимна с глава.

— Само малки и мирни поселища — като този сателит-луна например, които са част от многовидови цивилизации из цялото Отвъдно. — Гласът му изведнъж стана нежен. — Не, Рав, ездачите не са нашият истински враг. Нещо друго стои зад тях — Страумлинското отклонение. — Последва изумено мълчание, но Фам забеляза, че Синя раковина събра клонките си в плътен сноп. Той знаеше! — Това е единственото възможно обяснение, Равна. Зелено стебло наистина беше наш приятел, при това изключително предан и верен. Подозирам, че само незначителна част от расата на ездачите е под контрола на Отклонението. Когато Зелено стебло се замеси с тях, тя също беше заразена.

— Но това е невъзможно! Намираме се в Средното ниво на Отвъдното, Фам! Освен това Зелено стебло беше смела и упорита. Никакво промиване на мозъци не би могло да я порази за толкова кратко време.

В очите на Равна се мярна уплаха и отчаяние. Каквото и да си говореха, злото ги беше настигнало.

„Но аз все още съм тук, жив и напълно владеещ ума си.“ Благодарение на божиите останки те може би все още имаха някакъв шанс. Фам продължи да говори, докато през ума му минаваха все нови и нови догадки.

— Зелено стебло ни беше предана, докато внезапно, само за няколко секунди, не бе поразена от Отклонението. Но проблемът не е само в пренастройката на нейния скродер или пък защото срещу нея е използван някакъв наркотик. По-вероятно е и скродерът, и самият ездач още от самото начало да са били програмирани да реагират незабавно на подобна заповед. — Фам погледна към Синя раковина, опитвайки се да прецени реакцията му на онова, което се канеше да изрече. — Ездачите са чакали завръщането на своя създател от дълго време. Тяхната раса е сред най-древните, много по-древна от всички обитатели на Безкрая. Те са навсякъде, макар и събрани в малобройни общности. Най-характерното за тях е, че са изключително практични и са най-миролюбивите жители, независимо къде живеят. А някъде в самото начало — още преди няколко милиарда години — предците им са станали жертва на еволюционен заговор. Техният създател е направил първите скродери и е дал живот на първите ездачи във вида, в който ги познаваме и днес. Сега вече знаем кой е бил той и защо го е направил.

Знам, знам, че е имало и други облагородяващи влияния. Но най-удивителното в онова, което е заложено от техния първосъздател е, че то е оцеляло след толкова дълго време и е останало незасегнато от по-късното въздействие върху творенията му. Според Синя раковина скродерите са традиция, която те тачат векове наред. Но ако се замислиш, те не са се променили ни най-малко от онова, което са представлявали и преди милиарди години… Въпреки това си личи, че са могли да бъдат създадени само в Трансцендентното или пък на Върха на Отвъдното. — Той беше забелязал тази дисхармония още в самото начало. Дълго бе изучавал устройството — а може би беше по-правилно да каже, че е правил „дисекция“ — на скродерите. Отвън изглеждаха като най-обикновена и не особено сложна машинария, която просто правеше възможно придвижването на ездачите. В описанието се твърдеше, че са използвани най-прости елементи, някои от които не бяха много по-съвършени от познатите в Изостаналата зона. Освен това тяхната електроника изглеждаше като безразборно натрупани части, които не се подчиняваха на никаква йерархична структура, нито пък бяха организирани в модули. И въпреки това работеха много по-ефективно от което и да е изобретение на човешкия интелект. Но независимо от привидно простата им направа, никога не беше чувал някой да ги е поправял или пък да се е опитал да ги усъвършенства. Това оставаше напълно чуждо на здравия разум. — Никой в Отвъдното не знае докъде се простират възможностите на скродерите, нито какво влияние оказват те върху природата на ездачите. Не е ли така, Синя раковина?

Ездачът запляска неистово с клонки. Последва още по-бурно шумолене с листа. Фам никога не го бе виждал да реагира по този начин. Дали това беше ярост? Или пък ужас? Гласът от говорния апарат на Синя раковина долетя до него, променен и пресеклив:

— Ти ли питаш? Ти още питаш?! Чудовищно е да искаш да ти помогна за нещо такова! — Гласът му изжужа високо, а после съвсем секна. Тялото му трепереше неистово.

Фам от Кюенг Хо почувства пристъп на срам. Съществото отсреща знаеше нещо и беше способно да го проумее много по-добре от самия него… Затова заслужаваше поне по-добро отношение. Ездачите трябваше да бъдат унищожени, но не бяха длъжни да слушат неговата присъда. Фам протегна ръка да изключи връзката със Синя раковина, но ръката му спря насред път. Не! Това е последният ни шанс да разберем как действа Отклонението.

Погледът на Равна трескаво се местеше от него към ездача на екрана. Фам осъзна, че тя си дава ясна сметка за положението, в което се намират. Изглеждаше също толкова съкрушена, колкото при получаването на вестта за унищожаването на Сяндра Кей.

— Нима твърдиш, че Отклонението е създало първите скродери?!

— И е направило ездачите такива, каквито те са и до ден-днешен. Това със сигурност не е било Отклонението, създадено от страумляните, но…

Била е Заразата, което всъщност е другото име на Отклонението и се доближаваше повече до представата на Древния за него. Въпреки трансцендентната природа на Отклонението, неговата същност много повече приличаше на заболяване от което и да е друго известно бедствие. Вероятно точно това беше подвело Древния. Сега обаче Фам започваше да разбира всичко. Заразата съществуваше под формата на отделни парчета, които възникваха на големи разстояния едно от друго. Тя се притаяваше в архивите, докато не усетеше, че отново са възникнали благоприятни условия за поредната й поява. При това си беше осигурила послушни оръдия, които да улеснят всяко нейно процъфтяване…

Фам погледна внимателно Равна и изведнъж проумя още нещо.

— Ти си имала цели тридесет часа да размишляваш върху проблема, Рав. Със сигурност си прегледала записа от камерите на скафандъра ми. И сама си се досетила поне за част от това, за което ти говоря.

Тя отклони очи от неговите.

— Предполагах за съществуването на една част от тази заплаха — каза най-накрая.

Е, поне вече не се опитваше да отрича.

— Значи знаеш какво се налага да направим — меко продължи той. Сега вече бе наясно какви трябваше да са следващите им действия. Божиите останки му помагаха да запази самообладание. Всичко необходимо щеше да бъде сторено.

— Какво се каниш да правиш? — попита Равна, сякаш изобщо не схващаше за какво става дума.

— Две неща. Най-напред пусни съобщение за нашите разкрития по Мрежата.

— И кой би повярвал на всичко това? Точно пък в „Мрежата на милионите лъжи“.

— Колкото и малко да повярват, и те са достатъчно. Щом го прочетат, повечето от потребителите ще разберат, че това е самата истина… И ще вземат необходимите мерки.

Равна разтърси енергично глава.

— Не — помръдна само с устни тя.

— Мрежата трябва да бъде уведомена за откритието ни, Равна. То може да спаси хиляди светове от унищожение. Това е тъмната страна на Заразата, която не ни беше известна досега.

Или поне в Средното ниво и на Дъното.

Равна отново поклати глава.

— Ако тази истина излезе наяве, това ще причини смъртта на милиарди създания.

— Това е законна самоотбрана! — Той бавно се издигна към тавана, после се оттласна обратно към командния пулт. Забеляза, че в очите на Равна напираха сълзи.

— Съвсем същите аргументи бяха използвани и от тези, които избиха семейството ми и световете, населени с човешки същества… Отказвам да стана част от убийците.

— Но ние ще кажем истината!

— И без тази истина смъртта и разрушенията са достатъчно, Фам!

Тя му се противопоставяше с нежна упоритост… и личеше, че вече не му вярва.

— Нима се наемаш еднолично да вземеш толкова важно решение, Рав? Ние знаем нещо, което останалите лидери — а някои са дори по-мъдри от нас двамата с теб — би трябвало да решат сами. Нали не искаш да ги лишиш от свободен избор?

Равна се поколеба. За миг Фам реши, че цивилизованото същество, свикнало да спазва законите, ще надделее в нея. Но тя отново вирна упорито брадичка.

— Да, Фам, ще ги лиша от този избор.

Той издаде неопределен звук и се приближи още повече към командния пулт. Нямаше никакъв смисъл да продължава да я увещава.

— Освен това, Фам, ние няма да убием Синя раковина и Зелено стебло.

— Нямаме друг избор, Рав. — През това време пръстите му играеха по клавишите на контролното табло. — Зелено стебло беше заразена. Ние още не знаем колко от вирусите са оцелели след унищожението на скродера й. Нито пък след колко време Синя раковина също ще прихване заразата. Не можем нито да ги оставим с нас, нито да ги пуснем на свобода.

Равна изведнъж се отдръпна като опарена, а погледът й се прикова в движенията на ръцете му.

— Внимавай кого се каниш да убиеш, Фам — каза тихо тя. — Както каза, имах на разположение цели тридесет часа, за да взема решение. Цели тридесет часа, за да предвидя как би действал ти.

— Е, и? — Фам все пак вдигна ръце от клавишите. Яростта (дали не беше причинена от божиите останки в него?) за кратко го обсеби. „Равна, Равна, Равна.“ повтаряше като за последно сбогом някакъв глас в главата му. После отново се успокои и си възвърна способността да преценява трезво. Едва се справяше с ужасната мисъл да не би ездачите да са заразили целия кораб, а тази глупачка се застъпваше за тях, при това по своя воля. Фам се оттласна от пулта и се понесе във въздуха към нея. Почти несъзнателно стисна ръката й, готов да блокира всеки неин опит за съпротива.

— И как смяташ да ми попречиш да сторя онова, което смятам за необходимо? — Ала още докато задаваше въпроса, се досети какъв ще бъде нейният отговор.

Тя не се опита да се съпротивлява, дори когато ръката му стигна на сантиметри от гърлото й. По лицето й беше изписана решителност, въпреки напиращите сълзи в очите.

— А ти какво си мислиш, Фам? Докато още беше в медицинската камера, аз промених всичко. Само да ми посегнеш и ще бъдеш наранен още по-страшно от мен самата. — Очите й се устремиха към екрана, върху който се виждаше стаята на ездачите. — Убий ездачите… и ти самият ще умреш.

Двамата се гледаха дълго и мълчаливо, претегляйки шансовете на противника си. Може би все пак не беше успяла да вгради оръжия в стените и той ще може да я убие преди да успее да отвърне на удара. Но това не решаваше проблема. Имаше хиляди начини корабът да бъде програмиран, за да го убие по-късно. Тогава единствените оцелели щяха да са ездачите… На път към Дъното, където ги чакаше безценен трофей като награда.

— И какво ще правим тогава? — процеди най-накрая той.

— Продължаваме мисията за спасяването на Джефри. Ще открием Противодействието. Нямам нищо против обаче да наложим някои ограничения на ездачите.

Сделка с чудовища, в която посредник е една наивна глупачка.

Фам се отблъсна от пода и се понесе обратно по коридора, откъдето бяха дошли. Зад гърба си чу ридание.

През следващите няколко дни Фам и Равна се стараеха да не се изпускат от очи един друг. На Фам му беше разрешен само елементарен достъп до системите за управление на кораба. Той откри програмите за саморазрушение, защитени чрез допълнителни кодове и нови спомагателни нива. Но имаше нещо много странно, което бе повод за огорчение, ако той изобщо беше способен на такова чувство. Всички предпазни мерки бяха взети едва след сблъсъка с Равна. Значи тя не е разполагала с никаква защита, когато му се опълчи. „Слава на силите, че тогава не го знаех.“ Той забрави тази мисъл в мига, когато тя се оформи в главата му.

И така, играта на криеница щеше да продължи до самия край — щяха непрекъснато да се редуват нови лъжи и уловки. За своя изненада Фам се улови, че всъщност желае да участва в такава игра — да бъде преследван от флотите на всички известни светове, а наоколо да дебнат предатели и заговорници. В името на Кюенг Хо и Божиите останки в него, той щеше да надвие Отклонението! Ездачите щяха да бъдат победени. Цялата смелост и благородство на Равна Бергсъндот щяха да отидат напразно — тя беше обречена да загуби тази игра.

Тридесет

Тайратект чувстваше, че постепенно губи битката със самата себе си. Битката с Фленсер. О, не, съвсем не можеше да се каже, че това е краят. По-скоро отново прииждаше голямата приливна вълна. В началото й се струваше, че всичко става, както го е замислила. Именно тя уреди Амдиджефри да има неограничен достъп до предавателното устройство на кораба, макар децата изобщо да не подозираха това. Но оттогава изминаха много декади и ето сега… Имаше дни, в които владееше напълно тялото и мислите си. Друг път обаче само й се струваше, че се контролира напълно.

Още не можеше да определи какъв ден щеше да е днешният.

Тайратект крачеше покрай огражденията, с които беше увенчана новата стена. Това място наистина изглеждаше ново и различно от всичко останало, но трудно би могло да се нарече замък. Стийл го беше издигнал набързо, преследван от безумна паника. Южната и западната стена бяха много дебели, с прокопана в тях гъста мрежа от коридори. Но от северната страна имаше места, които приличаха по-скоро на обикновена ограда, укрепена с чакъл. Ала за краткото време, с което разполагаше Стийл, нищо повече не би могло да се направи. Тя поспря за миг, душейки с широко отворени ноздри аромата на прясно нарязано дърво. Гледката от върха на Хълма със звездния кораб бе по-завладяваща от всякога. Дните ставаха все по-дълги. Беше дошло времето на белите нощи и между залеза и изгрева цареше сив полумрак. Наоколо отново останаха само мръсни ивици сняг, които не изчезваха дори в най-топлото лято. По откритите и огрени от слънцето поляни зеленееше буйна папрат. От мястото, където стоеше, Тайратект можеше да вижда на километри наоколо — чак докъдето синевата на морето се смесваше с крайбрежните острови.

От гледна точка на здравия разум би било истинско самоубийство да се атакува новата крепост дори сега, когато още не бе довършена изцяло. Тайратект горчиво се усмихна на себе си. То се знае, кралицата на дърворезбарите щеше да пренебрегне всичко, което й повелява здравият разум. Старата владетелка си мислеше, че разполага с всесилно тайно оръжие, което би разбило крепостните стени даже от няколкостотин метра разстояние. До последния момент шпионите на Стийл докладваха, че кралицата се е хванала на уловката и нейната малобройна армия заедно с недодяланите оръдия настъпват по суша към техните владения.

Тайратект се спусна по стълбата към вътрешния двор. Докато слизаше надолу, дочу отнякъде слаб тътен. Сякаш идваше от север, откъм долчинките покрай брега. Артилеристите на Стийл бяха започнали утринното учение. Когато времето беше ясно, шумът се чуваше чак до хълма. Беше наредено ученията да не се провеждат близо до нивите. Никой освен шепа слуги и неколцина полски работници не знаеше за новите оръжия. Вече разполагаха с трийсет оръдия и достатъчно барут за тях. Обхватът им стигаше почти петнадесет километра, три пъти по-голям от този на дърворезбарите. Бяха произвели дори барутни „бомби“, които избухваха при удар. Недалеч отвъд северните хълмове гората беше повалена изцяло, а взривовете изровиха земята чак до скалите отдолу.

Съвсем скоро — може би още днес — фленсериерите щяха да разполагат и с радиостанции.

Мътните да те вземат, кралице на дърворезбарите! Тайратект, естествено, никога не я беше виждала, но Фленсер познаваше добре тази глутница. По-голямата част от него имаше кръвна връзка с нея. „Нежната кралица“ го роди и въздигна до върховете на властта. Именно от Дърворезбаря Фленсер наследи свободата на мислене и склонността си към експериментиране. Кралицата сигурно е подозирала каква надменност дреме в него. Трябва да е знаела, че наследникът й ще стигне до крайности, каквито неговата родителка не би дръзнала да помисли дори. Когато чудовищната му природа най-сетне изскочи наяве и се разбра за първите му „експерименти“, кралицата трябваше да го убие. Или поне да го разчлени на отделни части. Вместо това го пратиха в изгнание… Където той създаде същества като Стийл, а те на свой ред започнаха да произвеждат други чудовища. Бяха решени да създадат едно царство, управлявано от безумци.

Едва след няколко века старият Дърворезбар беше решил най-сетне да поправи грешката си. И сега кралицата настъпваше със своята армия и оръжия като детски играчки. С всяка крачка тя се приближаваше към подготвения капан от стомана и огън. Само ако имаше начин да предупреди кралицата! Единствената причина Тайратект да е още тук бе клетвата, която даде пред самата себе си — да унищожи Движението на фленсериерите. Ако кралицата знаеше какво я чака тук, ако само подозираше за предателите в собствения си лагер, тя би имала шанс да оцелее. Миналата есен Тайратект едва не изпрати анонимно послание на юг. Имаше търговци, които снабдяваха със стока и двата кралски двора. Спомените на Фленсер й подсказваха кои от тях са независими. Тя беше готова да предаде по някой бележка върху един-единствен лист копринена хартия. В нея се съобщаваше за кацането на звездния кораб и оцеляването на Джефри. Забавянето на този план спаси живота й. Точно тогава Стийл й показа рапорт от своите шпиони при дърворезбарите, в който се говореше за другото човешко същество и за напредъка на дърворезбарите в изучаването на „компютъра“. В този доклад имаше неща, които би могъл да знае само някой от най-доверените на кралицата хора. Въпросът бе кой е той. Тайратект не го зададе, но и сама би могла да се досети, че предателят е Вендейшъс. Частите на Фленсер в глутницата на Тайратект добре помнеха своята глутница-близнак. Те все още поддържаха… взаимоотношения. Вендейшъс не притежаваше нито една от чертите на техния общ родител, но в него дремеха други скрити способности.

Стийл й показа доклада, само за да се изфука и да й докаже, че бе сполучил в нещо, което Фленсер никога не би дръзнал да предприеме. А това наистина беше страхотен удар. Тайратект поздрави Стийл по-сърдечно от обикновено… И тихомълком отложи плановете си да предупреди противника.

Тайратект тръгна да се разхожда из вътрешния двор. Навсякъде Стийл строеше дървени заслони. Повечето от тях приличаха на празни черупки. Той се надяваше да придума Равна да кацне на специалната площадка до централната кула.

Докато ситнеше из двора, един чифт от очите на Тайратект не спираха да оглеждат внимателно кулата. Стийл имаше намерение да я облицова отвън с най-качествения розов мрамор, който можеше да бъде намерен по земите им. Така щеше да се забелязва на километри височина от въздуха. Смъртоносните капани в нейната вътрешност обаче бяха най-съществената част от плана на Стийл. Те трябваше да гарантират неговия успех, дори спасителите да не кацнеха на мястото, което им беше приготвил.

Шрек и двама от главните слуги стояха на стълбите към заседателната зала. Те застанаха мирно, когато тя приближи. Тримата се отдръпнаха раболепно и коремите им се повлякоха по пода. Но в поведението им не личеше предаността и страхопочитанието, с което се отнасяха към нея миналата есен. Вече знаеха, че останалите части на Фленсер са били унищожени. Тайратект едва удържа усмивката си, докато преминаваше покрай тях. С цялата си слабост и всичките си проблеми, тя пак беше уверена, че ги превъзхожда.

Стийл вече беше в залата, сам. Най-важните срещи протичаха винаги така — само те двамата със Стийл. Тя си даваше ясна сметка за същината на техните взаимоотношения. Отначало Стийл беше ужасен от нейното пристигане. За него тя все още беше единственото същество, което не бе способен да убие. Десет дни след идването й той се разкъсваше от колебания дали да се преклони или да я разчлени. После обаче дойде вестта за смъртта на останалите части от Фленсер. Тайратект вече не беше Фленсер-в-очакване. Оттогава насетне се готвеше да посрещне смъртта. Но нейната слабост изведнъж се оказа и най-силната й защита. Стийл вече не се боеше. Освен това можеше да получи от нея разумен съвет по всяко време, без да се страхува, че тя застрашава властта му. Тайратект се превърна в духа от бутилката — мъдростта на Фленсер, лишена от ужасяващата му власт.

Този следобед той изглеждаше почти спокоен и кимна небрежно за поздрав, когато Тайратект влезе в залата. Тя отвърна на поздрава му. В много отношения Стийл беше нейното — на Фленсер — най-съвършено творение.

— Готово ли е всичко за голямото изпитание? — започна Тайратект. Най-сетне радиостанциите като че ли бяха завършени.

— Всеки момент ще сме готови. Но преди това искам да те питам как е най-добре да действаме. Моите хора ми казаха, че дърворезбарите вече са тръгнали насам. Ако се движат безпрепятствено, ще са тук след пет декади.

— Значи поне три декади преди пристигането на кораба на Равна.

— Точно. Ще успеем да се отървем от твоя стар враг много преди да е започнала играта с големите залози. Но… има нещо странно в последните съобщения на двукраките. Как мислиш, дали подозират нещо? Дали е възможно Амдиджефри да им казва нещо повече, отколкото знаем?

Точно тази своя неувереност се опитваше да прикрие Стийл, докато още мислеше, че пред него е Фленсер-в-очакване. Преди да отговори, Тайратект приседна на задните си хълбоци.

— Отговорът на този въпрос, драги Стийл, щеше да ти е известен, ако си беше направил труда да научиш по-добре езика на двукраките. Или да ми позволиш аз да го науча.

През зимата Тайратект отчаяно търсеше възможност да си поговори с децата насаме и да ги предупреди за клопката, подготвяна за спасителите на Джефри. Сега обаче размисли. Амдиджефри бе толкова доверчив и наивен! Ако подозираха коварството и измамата на Стийл, те не биха могли да го скрият от него. Пък и какво ли щеше да се промени, ако спасителите бяха известени за злодействата на Стийл. Тайратект вече беше виждала полета на звездния кораб. Самото му кацане можеше да се превърне в ужасно оръжие. Освен това… Ако замисълът на Стийл успееше, той нямаше да има нужда от помощта на пришълците.

След тези мрачни размисли Тайратект продължи на глас:

— Докато се преструваш така умело, няма от какво да те е страх. Не виждаш ли, че то те обича.

За момент Стийл изглеждаше много поласкан, но после подозренията му го връхлетяха с нова сила.

— Не знам какво да кажа. Постоянно ми се струва, че Амди ме подозира за нещо, сякаш разбира моята скрита цел.

Горкият Стийл! Амдиранифани беше неговото най-велико постижение, а той никога нямаше да проумее това. Именно с този експеримент наистина надмина своя Повелител. Успя да открие и усъвършенства метод, който досега принадлежеше единствено на Дърворезбаря.

— Гарантирам ти, че ако продължаваш да се отнасяш все така внимателно към тях, и двете деца ще са ти предани до гроб. От друга страна, наистина усетих някаква промяна в посланията от Равна. Тя като че ли стана много по-уверена и вече може да определи съвсем точно времето на пристигането им, въпреки че с тях очевидно се е случило нещо. Не бих казала, че са по-подозрителни от преди. Явно приеха за чиста монета съобщението, че именно Джефри, а не Амди е предложил промяната в устройството на радиостанциите. Тая лъжа между другото беше много добър ход. Погъделичка самочувствието им на по-висши същества. Ако се срещнем при равни условия, ние със сигурност ще сме по-добрите, но те още не бива дори да подозират за това.

— Защо тогава изведнъж станаха толкова напрегнати и нервни?

Останките свиха рамене.

— Търпение, драги ми Стийл! Сигурно и Амдиджефри е забелязал това. Опитай се да му внушиш да ги попита на какво се дължи тяхната нервност. Лично аз подозирам, че двукраките си имат и други грижи. — Тайратект млъкна и извърна всичките си глави към Стийл. — Възможно ли е твоят „източник“ при дърворезбарите да открие отговор на този въпрос?

— Твърде е възможно. Тоя компютър е най-голямото им предимство. — Стийл постоя мълчаливо, хапейки нервно лапите си. После рязко се отърси, сякаш искаше да се отърве от многото страхове, които го връхлитаха непрекъснато. — Шрек!

Дочу се топуркане на лапи. Вратата се отвори и Шрек промъкна една от главите си вътре.

— Да, сър!

— Донеси радиостанциите тук, а после попитай Амдиджефри дали може да слезе, за да поговорим.

Радиостанциите наистина изглеждаха много красиво. Равна твърдеше, че основните им части могат да бъдат открити от всяка цивилизация, която в своето развитие е стигнала нивото на фленсериерите. Това обаче беше трудно за вярване.

Пристигна и Амдиджефри. Те запрепускаха игриво из залата, навираха носове в уредите и подвикваха на Стийл и Останките от Фленсер. Понякога дори беше трудно да се повярва, че не бяха една глутница и че Двукракото не е сред нейните членове. Стояха толкова плътно един до друг, сякаш представляваха едно неделимо цяло. Много често Амди отговаряше на въпроси, отправени към Джефри и казваше „аз“, имайки предвид тях двамата.

Днес обаче между човешкото същество и глутницата беше възникнало някакво противоречие.

— О, моля ви, господарю, нека аз да ги изпробвам!

Джефри избърбори нещо на самнорск. Когато Амди не преведе думите му, той ги повтори отново, този път по-бавно. Гледаше право в Стийл.

— Не бива. Това е (неразбираема дума, неразбираема дума) много опасно. Амди е (неразбираемо) малък. Освен това (неразбираемо) разполагаме с много малко време.

Фленсер се напрягаше да схване смисъла на казаното. Мътните да го вземат! Рано или късно щеше да им излезе през носа, че не залягаха по-упорито върху езика на двукраките.

Стийл слушаше внимателно човешкото същество, после въздъхна с подкупваща кротост.

— Но, моля ви, Амди, Джефри. Какъв е проблемът?

Неговият самнорск беше малко по-разбираем за Останките от Фленсер, отколкото речта на човешкото дете.

Амди се поколеба за миг.

— Джефри мисли, че пелерините с радиопредавателите са твърде големи за мен. Но вижте сам — не ми стоят толкова зле.

И Амди заподскача около един от черните квадрати, дърпайки нетърпеливо неговата мека като кадифе материя към пода. После го наметна върху гърба и раменете на най-едрата от своите части.

Сега радиостанцията доби наистина вид на широка наметка — шивачите на Стийл бяха пришили закопчалки на раменете и под корема. Въпреки това обаче покривалото беше огромно за малкото телце на Амди. Той стоеше вътре в него като в палатка.

— Виждате ли, виждате ли! — Малката му главичка се промуши навън и се обърна най-напред към Стийл, а после и към Тайратект, стараейки се да ги убеди в своята правота.

Джефри пак каза нещо. Глутницата на Амди заквича сърдито насреща му, после продължи по-разбираемо:

— Джефри постоянно се тревожи, но все пак някой трябва да изпробва радиостанциите за първи път. Има само един малък проблем със скоростта. Радиото е много по-бързо от звука. Затова Джефри се притеснява, че то може да обърка глутницата, която го използва. Но според мен това е глупаво. Нима е възможно да е по-бързо от няколко глави, събрани накуп, които мислят заедно!

Последното прозвуча като въпрос. Тайратект Фленсер се усмихна. Глутницата кутрета още не се беше научила да лъже, затова тя се досети, че Амди вече знае отговора на този въпрос. И той не е в подкрепа на неговата позиция.

В другия край на залата Стийл слушаше с високо вдигнати глави — самото въплъщение на благостта и търпимостта.

— Съжалявам, Амди, но наистина е много опасно ти да го изпробваш първи.

— Но аз съм смел и искам да помогна!

— Съжалявам. Едва след като се убедим, че е безопасно…

Амди издаде гневен писък, който беше много по-висок от обичайния вътрешен говор на глутниците и почти стигаше височината на мисленето. Той се струпа около Джефри, бутайки гневно краката му със задните си хълбоци.

— Отвратителен предател! — извика той и продължи да обижда на самнорск.

Трябваха му десетина минути, докато престане да се муси и цупи. Двамата с Джефри седяха на пода и джавкаха нещо на самнорск един срещу друг. Тайратект ги наблюдаваше, но не изпускаше от поглед и Стийл в другия край на залата. Ако иронията можеше да се чува, то в момента всички те бяха глухи за нея. През целия си живот Фленсер и Стийл бяха експериментирали върху други живи същества и опитите обикновено довеждаха до тяхната смърт. Сега обаче имаха доброволец, който направо молеше да бъде пожертван в името на експеримента… въпреки това неговото желание щеше да бъде отхвърлено. Дори Джефри да не се беше възпротивил, глутницата на Амди беше твърде ценна за тях, за да я пожертват толкова лесно. Нещо повече, Амди е осморка. Беше същинско чудо, че толкова многобройна глутница изобщо се държи нормално. Рисковете, които съпътстваха употребата на радиостанциите, щяха да са много по-големи за такъв като него.

Ето защо им оставаше да намерят по-подходяща жертва за този опит. Някой от многобройните клетници наоколо. Как ненавиждаше Фленсер и неговата премерена жестокост! Аз съм много по-лоша от Стийл. Аз създадох Стийл. Тя отново си припомни какво я терзаеше още от самото начало. Това се оказа един от лошите й дни, когато същността на Фленсер се надигаше от тайните кътчета на съзнанието й. Една достатъчно силна и волева душа би била способна да се откаже от долната си природа и да се превърне в съвсем нова личност… Докато накрая не стане отново самата себе си.

— Аз ще изпробвам радиото. — Тя сякаш изрече думите още преди да ги е помислила. Слаб и глупав самохвалко.

— Какво? — невярващо попита Стийл. Но казаното беше достатъчно ясно и той много добре разбра неговия смисъл.

Останките от Фленсер се усмихнаха хладно.

— Искам сама да се убедя какво може това радио. Позволи ми да опитам, драги Стийл.

Радиопредавателите бяха изнесени навън в двора. Невероятните лапи на Джефри му помогнаха да намъкне наметките и да ги нагласи, както трябва по телата си.

Преди двадесет години, когато Тайратект още беше млада новосформирана глутница, тя обичаше да си играе със своя родител, от когото се беше отделила, сред обраслите с остра трева дюни около езерото Китчери. По на юг се намираха Скалистите брегове. Там речните ръкави си бяха пробили път към голямата вода направо през камъка. Понякога Тайратект тръгваше нагоре срещу течението по речните ръкави, заобиколени от изгладени до блясък от водата скали. Налагаше си нещо като наказание — по този път имаше места, където камъкът притежаваше кристална твърдост и изобщо не поглъщаше звуците. От всички страни кънтеше ехо, което можеше да лиши от разум всеки преминаващ. Тя се чувстваше така, сякаш е заобиколена от свои двойници, а те самите също възпроизвеждаха копия. Всички разсъждаваха с нейните мисли, но не синхронно, а в канон.

Радиото на Амдиджефри беше почти като скалите на Китчери. Във всеки случай усещането бе достатъчно познато, че да оцелее в тези условия. Тайратект се съвзе и се видя, струпана на купчина. Трябваше да изминат няколко дълги секунди преди да успее да задейства радиото. Амди и Стийл я наблюдаваха през цялото време. Човешкото същество разтърсваше едно от телата й и говореше безспир. Тайратект близна лапата на момчето и после изправи на крака почти всичките си части. Чуваше само собствените си мисли, но те отекваха много по-бързо, отколкото ехото сред скалите.

Тайратект отново се повлече по корем. Няколко от нейните части започнаха да повръщат в прахта. Имаше чувството, че наоколо всичко искри — нестройно и объркано. „Но мисълта ти е още ясна! Вкопчи се в нея! Дръж се!“ Всичко беше въпрос на координация и синхрон. Тя си спомни, че Амдиджефри я беше предупредил колко бързо е радиото. По някакъв начин беше същото като крещящите скали при езерото.

Тайратект разтърси глави, опитвайки се да се съвземе от свръхестествените усещания.

— Дайте ми малко време — каза тя и гласът й прозвуча почти спокойно. Огледа се наоколо. Бавно. Ако се концентрираше и не правеше резки движения, би могла да мисли. Тя внезапно усети наметките с цялата им тежест — те плътно притискаха всичките й уши. Явно предназначението им е да я оглушат, да я изолират. Мислите й вече не бяха по-объркани, отколкото след някой от редовните кошмари нощем.

Тя бавно се изправи на крака и се поразходи в свободното пространство между Амди и Стийл.

— Чувате ли ме? — попита неуверено.

— Да — отвърна Стийл и нервно отскочи от нея.

Точно така. Наметките изолираха шума също като най-стабилната тапицерия. Всеки звук в честотите на мисленето щеше да бъде напълно погълнат. Но вътрешния говор на глутницата на самнорск се състоеше от нискочестотни звуци — те трудно биха могли да бъдат заглушени. Тя замръзна на място, задържайки дъха си. Можеше да чуе пеенето на птиците и как някъде в задния двор режеха дърва. А и Стийл беше едва на деветдесетина сантиметра от нея. В друг случай шумът от мислите му би я подлудил. Тя се напрегна да ги дочуе… В главата й звучаха само нейните собствени мисли и непрестанното жужене, което сякаш идваше от всички посоки.

— Значи ние се надяваме, че това нещо ще ни помогне да контролираме битката — учудено рече тя. После всичките й части се обърнаха и тръгнаха към Амди. Приближи се на шест метра, после между тях останаха само три. И въпреки това не дочуваше нито звук от неговите мисли. Очите на Амди се разширяваха все повече и повече. Кутретата обаче не помръднаха от мястото си — в един момент дори й се стори, че всичките осем части се наклониха още повече към нея.

— Ти си знаел за това отпреди, нали? — обърна се към него Тайратект.

— Надявах се, че ще е точно така! О, как се надявах! — Той пристъпи още по-близо. Помежду им останаха само сто и петдесет сантиметра. Миг по-късно осморката вече наблюдаваше нейните пет части само от една педя разстояние. Той протегна нослета и отърка муцуни о Тайратект. Шумът от мислите му долиташе приглушено през покривалата, все едно кутретата се намираха поне на петнайсет метра разстояние. Няколко мига се гледаха един друг, вцепенени от почуда. Муцуните им се опираха, а въпреки това те продължаваха да разсъждават съвсем нормално. Амди нададе тържествуващ вик и се втурна сред частите на Тайратект, препускайки назад-напред между краката й.

— Виждаш ли, Джефри! То работи, то работи! — закрещя на самнорск той.

Тайратект потрепна при внезапното нарушаване на нейната цялост и почти изгуби контрол върху мислите си. Това, което беше станало току-що… Откакто свят светува такова нещо не беше се случвало. Какво ли би станало, ако мислещи нормално глутници започнат да работят рамо до рамо! Умът й дори не можеше да обхване всички възможности, които се разкриваха пред тях.

Стийл се престраши да приближи още малко и получи няколко бързи прегръдки от Джефри Олсъндот. Лордът се постара да се присъедини, доколкото може, към бурната радост, но все още не осъзнаваше напълно какво точно се е случило. Разумът му не беше способен да обеме бъдещите перспективи.

— Прекрасен резултат като за първи опит — пророни той. — Но въпреки всичко използването му изглежда доста болезнено. — Две от неговите части се взираха втренчено в Тайратект. — Затова трябва да свалим тези устройства и да ти позволим да си поемеш дъх.

— Не! — извикаха почти в един глас Амди и Тайратект. Тя се усмихна на Стийл. — Та ние дори не сме го изпробвали, както трябва, нали така? Неговото най-важно предназначение всъщност е за връзка от голямо разстояние. — „Или поне си мислехме, че това е главната ни задача.“ Сега обаче се оказа, че това устройство може да доведе до революционни промени, дори да работеше само на нормалните говорни честоти.

— А, така ли? — усмихна се криво Стийл към Амди, но в същото време правеше свирепи физиономии към Тайратект с муцуните, които кутретата не можеха да видят. Джефри продължаваше да стиска два от вратовете му. — Е, щом е така — продължете, но по-предпазливо. Никой не би могъл да знае какво ще се случи, ако надхвърлите прекалено нормалния обхват.

Тайратект освободи две от частите си от възторжения Амди и те отстъпиха няколко крачки встрани. Мисленето й продължаваше да е съвсем ясно като досега, но въпреки това чувството беше много объркващо. Тя постепенно започна да чува собствените си мисли. Почти без усилие поддържаше равновесието между отделните си части. Внимателно се раздели на две и отдалечи двете групи с още девет метра. Това беше максималното разстояние за частите на една глутница, без нейната личност да се разпадне. Но в нормални условия вече се чувстваха затруднения в мисленето.

— Чувствам се така, сякаш главите ми продължават да са прилепени една до друга — смаяно произнесе Тайратект. — Още колко мога да се отдалеча? — прошепна тя към Амди.

Кутретата изхихикаха почти като човешко същество и той притисна глава към една от нейните.

— Не съм сигурен, но можеш спокойно да отидеш чак до външната стена.

— Добре тогава — каза отново с нормалния си глас тя, за да може и Стийл да я чуе. — Нека да видим дали мога да се отдалеча още малко. — Две от частите й изминаха още три метра. Сега глутницата беше разполовена и двете групи се намираха на цели осемнайсет метра разстояние!

Стил не можа да овладее изумлението си.

— И сега?

Тайратект се разсмя.

— Мисълта ми е ясна като преди.

Двете й части обърнаха гръб на останалите и тръгнаха решително напред.

— Чакай! — изрева Стийл, скачайки на крака. — Толкова далече… — После обаче си спомни, че наоколо има и други свидетели и яростта му изведнъж се превърна в загриженост за нейното добро психическо здраве. — Толкова голямо разстояние е твърде опасно при първи опит. Върни се обратно!

Частите на Тайратект, които седяха до Амди, му се усмихнаха обезоръжаващо.

— Но аз изобщо не съм тръгвала на някъде, Стийл! — каза тя на самнорск.

Амдиджефри вече се заливаше от смях.

Частите от глутницата на Тайратект вече бяха разделени на четиридесет и пет метра. Двете, които постепенно се отдалечаваха от двора, предпазливо преминаха в тръс. Останалите с удоволствие наблюдаваха как Стийл се опитва да преглътне яростта си. Мисълта й продължаваше да бъде кристално ясна, сякаш и петте й глави все още стояха събрани една до друга. Колко бързо всъщност беше това радио?

Тя премина съвсем близо до Шрек и стражите му, които охраняваха вратата.

— Ей, Шрек, какво ще кажеш за това? — обърна се една от частите й към него, наслаждавайки се на глупавото му изражение. Някъде отзад, където бяха останалите й членове и Амди, се дочуха виковете на Стийл, който нареждаше на Шрек да я последва.

Лекият тръс се превърна в свободен бяг. Двете части се разделиха — едната се спусна на север към вътрешния двор, а другата пое на юг. Шрек и неговите подчинени се опитваха да я следват, подгъвайки крака от смайване. Глутницата на Тайратект вече беше разделена от плътната каменна маса на централната кула. Внезапно нейните мисли, предавани по радиото, се превърнаха в неясно жужене.

— Не мога да разсъждавам — изфъфли тя към Амди.

— Дръпни каишките с уста. Направи така, че мислите ти да се усилят.

Тайратект го послуша и жуженето се изгуби. Тя възвърна самообладанието си и дръзко заобиколи звездния кораб. Една част от нея вече стигаше недовършения строеж. Занаятчиите спряха работа и загледаха изумено след нея. Един-единствен член от глутница беше знак за непоправимо нещастие или пък показваше, че глутницата е изпаднала в амок. В подобни случаи останалите залавяха самотника, но сега частта от глутница беше облечена в господарска златотъкана наметка. Освен това зад нея тичаха Шрек и неговата охрана, които крещяха на всички да се отдръпнат от пътя й.

Тайратект обърна глава към Стийл и в гласа й прозвуча нескрита радост.

— Аз летя!

Тя препусна покрай скупчените в пълно изумление работници и се устреми към крепостната стена. Намираше се едновременно навсякъде, разпростирайки се все повече и повече. Триумфът на тези няколко секунди щяха завинаги да бележат нейната душа. За тях поколенията щяха да разказват легенди дори след хиляда години.

Стийл приклекна безсилно. Даде си сметка, че вече не владее положението. Шрек и подчинените му вече бяха чак от другата страна на централната кула. Единствената информация за онова, което става оттатък, идваше от самата Тайратект. Можеха да съдят за случващото се и по ужасените викове на свидетелите.

Амди заподскача нетърпеливо около Тайратект.

— Кажи ми къде се намираш! Къде си сега?

— Намирам се почти до външната крепостна стена!

— Не отивай по-далеч — хрисимо рече Стийл.

Тайратект обаче почти не чу неговите думи. Тя се опиваше от миговете слава, които съдбата й предопредели да изживее. Започна да се катери по стълбата от вътрешната страна на стената. Стражите наоколо търтиха да бягат, а някои от тях като обезумели направо взеха да се хвърлят долу в двора. Шрек продължаваше неотклонно да я следва, надавайки викове, за да й разчисти път.

Двете части, една след друга, се озоваха до парапета на крепостната стена.

Тайратект си пое дълбоко въздух.

— Добре ли си? — попита я Амди.

— Аз… — Тайратект се огледа, търсейки да съзре собствената си глутница. От мястото си върху южната част на крепостната стена можеше да види своите останали членове, наклякали във вътрешния двор. Малката купчинка долу, около която проблясваха златисти искри, всъщност бяха трите нейни части и Амди.

Войниците на Шрек се промъкнаха още по-близо. Той изпрати неколцина, за да получат нареждания от нея.

— Слизам след няколко минути. Само още няколко минути… — Тайратект изрече тези думи едновременно на войниците върху крепостната стена и на Стийл, който клечеше до нея долу в двора. После отново се обърна, за да хвърли последен поглед на своите владения.

Засега беше отделила две от частите си на по-малко от половин километър от глутницата и въпреки това не усещаше никакви затруднения, докато мислеше. Координацията между частите й си оставаше същата, сякаш всички те стояха скупчени една до друга. А освен това имаше допълнителна възможност да затегне ремъците и да усили връзката между членовете си. Какво ли щеше да стане, ако и петимата се пръснат на километри разстояние един от друг? Тогава целият Север можеше да се смали до размера на нейните покои!

Ами Фленсер? Вярно, Фленсер. Къде ли беше отишъл той? Тя все още различаваше неговите спомени, но въпреки това… Тайратект си припомни, че за миг изгуби съзнание, точно когато радиото започна да работи. Наистина се искаше невероятно усилие и свръхумения, за да продължиш да мислиш с такава скорост. Май лорд Фленсер никога не беше преминавал между кънтящи скали! Тайратект се усмихна. Изглежда отново можеше да бъде самата себе си, докато използва радиопредавателите. В такъв случай… Тайратект отново огледа пейзажа пред себе си. Фленсер беше създал велика империя. Ако новото изобретение проработеше нормално, тогава бъдещите победи и завоевания щяха да я превърнат в световна сила за вечни времена.

Тайратект се извърна към войниците зад нея.

— Е, вече съм готова да се върна при лорд Стийл.

Тридесет и едно

В разгара на лятото армията на дърворезбарите тръгна на север. Подготовката на похода беше неистова и Вендейшъс се постара да изтощи себе си и всички останали до последен дъх. Трябваше в най-кратък срок да бъдат направени трийсет оръдия. Скрупило изля седемдесет метални тръби, преди да успее да получи трийсет оръдия с необходимото качество, които при това да стрелят точно. После трябваше да бъдат обучени артилеристите и да се открие безопасен начин за стрелба, та да не избият собствените си войници. Когато всичко бе направено, оставаше да се погрижат за каруци за транспортиране и кероги, които да ги теглят.

Никой не се заблуждаваше, че е възможно да скрият абсолютно всичко от очите на съгледвачите, но беше важно да запазят в тайна детайлите на предстоящата операция.

Армията тръгна по суша. Войската наброяваше хиляди глутници, но те не трябваше да се събират накуп преди да стигнат най-гъстите лесове. Би било много по-лесно да изминат първата част от пътя по море, но фленсериерите бяха разположили свои наблюдатели по всички възвишения из фиордите. Ето защо избраха горските пътища и местата, за които Вендейшъс предварително се беше погрижил да бъдат прочистени от вражески агенти.

Отначало придвижването вървеше гладко, поне за тези, които се возеха в каруците. Джоана пътуваше в една от последните коли заедно с кралицата и Компютъра. „Дори самата аз започнах да гледам на него като на някакъв оракул“, помисли си момичето. Колко жалко, че той не можеше наистина да предсказва бъдещето.

На идване Книжовника, Джоана и Пилигрима пропътуваха разстоянието от владенията на Фленсер до пристанището на дърворезбарите само за три дни. На армията обаче щяха да са необходими почти трийсет денонощия.

Въпреки прекрасното време, те вече започваха да изпитват затруднения. Понякога по обед ставаше дори горещо, а постоянният вятър изсушаваше всичко по пътя си. През цялото време се налагаше да бъдат много предпазливи с лагерните огньове. Под ослепителното слънце те лесно можеха да бъдат забелязани от километри разстояние. Скрупило най-много страдаше от това. Той не се надяваше да изпробва оръдията по време на пътуването, но поне очакваше да обучи „своите“ войници на открито.

Скрупило беше член на Съвета на кралицата и неин главен инженер. След първия опит с оръдието обаче той вече настояваше да бъде титулуван като „Главнокомандващ артилерията“. Той се влюби до полуда в оръдията. За останалите глутници огнестрелното оръжие беше истинско мъчение. Не след дълго обаче Джоана се убеди, че тренировките имат ефект. Артилеристите вече без усилие можеха да насочват оръдията само с едно-единствено действие, да ги натъпкват с фалшив барут и гюле и да изревават командата, отговаряща на човешкото „Огън!“.

На двадесет и петия ден армията попадна в най-голямата долина, която беше им се изпречвала по пътя от началото на похода досега. Точно през средата й, почти скрита от гъстата гора, минаваше река, чийто води се вливаха в западното море. На Страум Джоана никога не беше виждала нещо подобно на склоновете в тази долина. В горния си край бяха стръмни и остри, по-надолу започваха полегатите места и накрая преминаваха в меките очертания на равнината, която следваше речното корито.

Кралицата и нейната армия стояха под прикритието на гората точно на ръба на стръмния склон. Докато кралицата и Вендейшъс крякаха оживено, Джоана се изтегна сред цветята и се отдаде изцяло на насладата от прекрасната гледка. Въздухът беше прозрачен като кристал, какъвто бе навсякъде в света на Остриетата. На изток и на запад очертанията на долината се губеха в далечината и тя изглеждаше безкрайна. Реката приличаше на сребърна нишка, която проблясваше тук-там из гъсталака на гората.

Пилигрима я побутна с нос и посочи към кралицата. В този момент тя оживено сочеше нещо над ръба на склона.

— Назрява голяма караница. Искаш ли да ти превеждам?

— Да.

— Кралицата не харесва този път — Перегрин отново имитира тембъра на кралицата, с който тя говореше самнорск. — Смята, че е твърде открит. Дори да се намира на няколко километра разстояние от нас, всеки на отсрещния склон би могъл да преброи съвсем точно колко са каруците ни.

През това време Вендейшъс въртеше глави във всички посоки по обичайния си маниер. Той кудкудякаше нещо и от тона му Джоана и сама можеше да разбере, че е много ядосан. Пилигрима се изсмя и преправи гласа си като този на шефа на сигурността.

— Ваше величество! Моите разузнавачи претърсиха цялата долина чак до отсрещния склон. Не ни грози никаква опасност.

— Знам, че си способен да извършиш чудеса, но наистина ли мислиш, че северният склон е претърсен сантиметър по сантиметър? Та той се простира поне на пет километра разстояние, а аз още от моята младост си спомням, че освен това е издълбан от хиляди пещери. Но няма какво да ти обяснявам, аз съм ти предала всичко ценно от моя опит.

— Именно това го е спряло! — изхихика Перегрин.

— Хайде де, не можеш ли да превеждаш, без да коментираш казаното!

До този момент Джоана беше изучила сравнително добре езика на тялото и особеностите в интонацията на Остриетата. Понякога дори й се струваше, че улавя смисъла на звуците, които издаваха те.

— Добре, де, добре.

Кралицата вдигна малките си и приклекна. Тонът й стана помирителен.

— Ако времето не беше толкова ясно или пък имаше нощи, можеше и да опитаме, но сега… Спомняш ли си старата пътека? Тя е на петнайсетина километра оттук навътре в сушата. Сигурно вече е обрасла и непроходима, пък и да се връщаме назад…

Вендейшъс издаде гневен съскащ звук.

— Пак ти казвам, този път е напълно безопасен! По другата пътека ще загубим напразно няколко дни! А пристигнем ли със закъснение при фленсериерите, тогава излиза, че всичките ми усилия са отишли на вятъра! Трябва да минем оттук!

— Оппала! — Пилигрима не устоя на изкушението да реагира на казаното от двамата. — Старият Вендейшъс май доста се увлече.

Главите на кралицата рязко се извърнаха. Гласът на Перегрин продължи да я имитира.

— Разбирам твоята загриженост и безпокойство, глутница от моята глутница. Но ние ще минем там, където кажа аз! Ако това е твърде неприемливо за теб, аз с огромно съжаление ще приема твоята оставка.

— Но ти имаш нужда от мен!

— Да, но не толкова голяма.

Джоана внезапно осъзна, че походът можеше да приключи точно на това място, без да е произведен дори един изстрел. Закъде бяха без Вендейшъс?! Тя притаи дъх и се втренчи в двете глутници. Частите на Вендейшъс подтичваха в малки кръгове, като от време на време спираха, за да изгледат гневно кралицата. Най-накрая той преви всичките си вратове.

— Ъ-ъ-ъ, моите извинения, Ваше величество. Докато вие смятате това за необходимо, аз ще продължа да изпълнявам своите задължения.

Кралицата също се поотпусна и дори се протегна да погали кутретата си. Те й отвърнаха по същия начин, избухвайки в нечленоразделни викове и съскане.

— Извинен си. Имам нужда от твоето независимо становище, Вендейшъс. То винаги е било съвършено разумно.

Вендейшъс слабо се усмихна.

— Аз пък не мисля, че тая мижитурка изобщо притежава собствено мнение — прошепна Перегрин до ухото на Джоана.

Измина цяло денонощие преди да стигнат стария път. Както и се очакваше, пътеката беше обрасла с храсти и клони. Нещо по-лошо — на някои места дори нямаше следа от просека в гората. Сигурно дни наред щяха да си пробиват път през гъсталака, но дори кралицата да имаше някакви лоши предчувствия, тя не ги сподели с Джоана. Владетелката все пак беше на шестстотин години и често повтаряше, че на тази възраст всяко чуждо мнение се приема много трудно. Сега Джоана вече знаеше какво означава това.

На шестия ден, откакто бяха тръгнали по стария път и очакваха всеки миг да стигнат долината, се натъкнаха на вълците. Пилигрима ги наричаше така, но съществата, които Джоана видя, не приличаха на нито едно познато животно.

Тъкмо бяха изминали почти километър по сравнително открития и проходим път. Полъхът на вятъра се чувстваше дори между дърветата — сух и топъл, той духаше безспир към долината. И последните останки от сняг по земята се стопиха. Отвъд северния склон на долината се забелязваше мъглива пелена.

Джоана вървеше до каручката на кралицата. Пилигрима ситнеше на около десетина метра зад тях и от време на време казваше по някоя дума. През последните дни кралицата беше станала необичайно мълчалива. Изведнъж във въздуха се разнесе зов за тревога.

Само миг по-късно Вендейшъс се разкрещя на стотина метра пред тях. В пролуката между дърветата Джоана видя войниците, стигнали следващата извивка на пътя нагоре по възвишението. Те сваляха арбалетите от гърба си и стреляха срещу стръмнината над тях. Слънчевите лъчи се процеждаха през клоните на дърветата и правеха светли петна върху земята. Но тези петна изведнъж се раздвижиха и се пръснаха наоколо, щом войниците тръгнаха към тях. Настана невъобразим хаос. В бъркотията Джоана забеляза непознати същества, съвсем различни от Остриетата! Дребни, оцветени в сиво или кафяво, те пробягваха безшумно из сенките и осветените места. Момичето видя, че се спускат от страната на хълма, противоположна на тази, по която стреляха войниците.

— Обърнете се! Обърнете се! — изкрещя Джоана, но гласът й се изгуби сред общия смут и бъркотия. Пък и да я чуеха, кой ли би разбрал думите й на самнорск?!

Всички части на кралицата бяха вперили поглед към мястото на битката. Една от тях захапа ръкава на момичето.

— Виждаш ли нещо горе? Покажи ми къде е то!

Джоана започна със заекване да й обяснява, но малко след това и Перегрин го забеляза. Неговите квичащи викове се разнесоха над шума от схватката. После той се затича обратно по пътеката към Скрупило, който се опитваше да откачи едно от оръдията от колата.

— Джоана, помогни ми!

Кралицата се поколеба за миг, но после кимна.

— Върви! Изглежда наистина сме в опасност. Помогни им за оръдието, Джоана.

Разстоянието до каручката с оръдието беше само петдесетина метра, но се налагаше да пълзи нагоре по стръмното. Момичето побягна с всички сили. Нещо тежко тупна на пътеката зад нея. Беше част от войник! Тя се сгърчи и запищя. Дузина космати топки се нахвърлиха върху тялото и кожата се превърна в кървави ивици. След миг друга част се отърколи покрай Джоана, после още една. Краката на момичето се подкосиха, но то продължи да тича напред.

Уиккукракрана беше скупчил глави само на няколко метра от Скрупило. Всички негови възрастни части бяха въоръжени — ками в зъбите и металните остриета върху предните лапи. Той махна на Джоана да отиде при него.

— Натъкнахме се на вълче гнездо. — Говореше мъчително и сливаше думите. — Сигурно се намира някъде наблизо между дърветата. Обикновено е масивно образувание от пръст, подобно на малка крепостна кула. Трябва да го убием. Можеш ли да го видиш къде е?

Той явно не можеше да го забележи, въпреки че се оглеждаше на всички страни. Джоана се извърна назад към хълма. Битката като че ли вече затихна и оттам се носеха само агонизиращите писъци на Остриетата. Момичето посочи в тази посока.

— Да нямаш предвид онова тъмно нещо там горе?

Пилигрима не отговори, но частите му трепнаха и замахаха безразборно с камите. Джоана отскочи пред святкащите им остриета. Той вече бе успял сам да се пореже на няколко места. Прозвуча зов за атака. Джоана погледна към пътеката. Вече цяла година наблюдаваше глутниците, но това, което виждаше в момента, беше някакво… безумие. Някои от войниците се бяха пръснали в несвяст на такова разстояние, на което частите им не можеха да мислят заедно. Други — като кралицата например — стояха свити на кълбо, притиснали хълбоци една в друга, а главите им почти не се забелязваха.

Джоана видя как иззад най-близкото възвишение приижда сива вълна. Вълците. Всяко едно от тези пухкави кълбета изглеждаше невинно и беззащитно. Но когато бяха заедно… Краката на Джоана сякаш се вкопаха в земята, докато наблюдаваше как те разкъсват гърлата на един от войниците.

Момичето се огледа наоколо. По всичко личеше, че е единствената, която все още може да разсъждава трезво. Но единствената полза от това бе, че ясно осъзнава приближаването на своята смърт.

Гнездото трябва да бъде убито.

Върху каручката с оръдието зад нея беше останала само една от частите на Скрупило — Белоглавия. Смахнат както обикновено, когато е сам, той беше нахлупил наушниците си и душеше нещо около дулото на оръдието. Убий гнездото! Може пък тази идея да не се окаже толкова смахната.

Джоана се метна върху каручката. Колата тръгна назад по стръмния склон и се блъсна в ствола на едно дърво, но момичето изобщо не обърна внимание на това. Побърза да вдигне нагоре тялото на оръдието, както беше видяла да правят по време на ученията. Белоглавия навря нос в торбата с барута, но не можа да се справи само с един чифт челюсти. Без останалите части от глутницата сякаш беше без ръце и разум. Той извърна глава към Джоана. Широко отворените му очи гледаха с безнадеждно отчаяние.

Тя сграбчи торбата от другата страна и двамата натъпкаха барута в гърлото на оръдието. Белоглавия отново се зарови из останалите муниции, търсейки гюле. Безспорно имаше повече разум от едно куче, при това беше трениран. Може би двамата заедно щяха да постигнат нещо.

Вълците вече бяха само на няколко метра по-надолу. Тя щеше да устои на един-двама, но те нападаха с десетки — нахвърляха се върху самотните части на глутниците и ги разкъсваха. Трима от Пилигрима бяха наобиколили Белязаното чело и малките, но защитата им приличаше по-скоро на безсмислена суетня. Те дори бяха захвърлили камите и остриетата за лапи.

Джоана и Белоглавия най-сетне успяха да приготвят оръдието за стрелба. Той отново се метна към задната му част и взе да се суети около фитила. С това вече можеше да се справи и сам, защото обикновено стрелците бяха от по една част.

— Чакай, идиот такъв! — изрита го Джоана. — Най-напред трябва да насочим оръдието към целта!

Белоглавия изглеждаше страшно обиден. Не му стана много ясно в какво точно го обвиняват. Той пусна края на фитила, но все още държеше огнивото за запалване. Прикри бледото пламъче и заобиколи отстрани, решен да се промъкне между краката на момичето. Тя отново го отблъсна и погледна към възвишението. Онова тъмно нещо там горе. Това трябваше да е гнездото. Тя наклони дулото на оръдието върху стойката и го насочи към върха. Увенчаната с наушници глава на Белоглавия се протегна напред и пламъкът близна фитила.

Взривът едва не изхвърли Джоана от каручката. За миг тя не усещаше нищо друго освен ужасна болка в ушите. Най-сетне успя да се закрепи седнала, кашляйки от дима. В главата й кънтеше непрекъснат звън като от хиляди камбани. Малката кола се люлееше цялата — едната й част висеше над пропастта. Белоглавия се кандилкаше около цевта на оръдието. Джоана го дръпна към себе си и го погали по главата. Той кървеше. А може би тя беше ранена. Поседя замаяна още няколко мига, притеснена от вида на кръвта, чудейки се как изобщо беше стигнала дотук.

Някъде отзад някой крещеше пронизително. Няма време, няма никакво време. Тя се насили да застане на колене и се огледа. Мислите й течаха мъчително бавно.

Някои от дърветата по хълма бяха станали на трески. Бледожълтата дървесина светлееше между листата. На мястото, където доскоро се издигаше гнездото, тя видя купчина прясно изровена пръст. Значи все пак бяха успели да „убият“ гнездото, но… битката продължаваше.

По пътеката все още имаше останали вълци, но сега те бяха тези, които се мятаха като обезумели на всички страни. Забеляза как някои изхвърчат през ръба на пропастта и се разбиват върху дърветата и скалите отдолу. Сега вече можеше да се каже, че Остриетата се сражават. Пилигрима отново беше захапал камите. Муцуните и остриетата върху лапите му бяха почервенели от кръвта на нападателите.

Нещо сиво и окървавено се преметна през ръба на каручката и тупна в краката на Джоана. „Вълкът“ не беше по-дълъг от двайсет сантиметра, а козината му имаше мръсен сиво-кафяв оттенък. Приличаше на невинно домашно животинче, но острите му като игли зъби изщракаха зловещо на сантиметри от глезена й. Джоана стовари с все сила едното от гюллетата върху него.

През следващите три дни дърворезбарите хвърлиха всички сили да съберат пръснатата си екипировка и самите себе си в едно. През това време Джоана научи доста неща за вълците. Изстрелът на оръдието, който произведоха двамата с Белоглавия, беше пресякъл тяхната атака отведнъж. Без съмнение разрушаването на гнездото беше запазило живота на много войници, а спаси и целия поход. Вълците живееха на рояци също като пчелите и съвсем слабо напомняха действията на глутниците. Остриетата използваха колективното мислене, за да достигнат по-висок интелект; Джоана обаче не беше виждала разумна глутница, която да наброява повече от шест члена. Гнездата на вълците изобщо не се стремяха към висок интелект. Кралицата твърдеше, че едно гнездо може да бъде обитавано от хиляди вълци. Това, на което се бяха натъкнали, бе едно от най-големите, които се срещаха из горите. Но тази огромна маса не можеше да притежава разум, равен на човешкия. В способността си да реагира на определена ситуация тази тълпа сигурно можеше едва да достигне равнището на един-единствен член от някоя глутница. От друга страна обаче можеше да бъде много гъвкава и приспособима. Вълците запазваха способността си да действат самостоятелно дори на голямо разстояние от общото цяло. На стотици метри от гнездото те все още продължаваха да реагират адекватно и да действат като придатъци на своите „царици“. Пилигрима знаеше много легенди за гнезда, които притежават интелигентност, почти равна на тази при глутниците. Някои горски обитатели дори сключваха споразумение с такива гнезда, за да ги пазят, а в замяна ги снабдяваха с храна. Тъй като гнездата излъчваха мощни звукови вълни, които се разпространяваха на голямо разстояние, вълците успяваха да запазят координацията помежду си почти като частите в една глутница. Но ако някой разрушеше гнездото, те се разпадаха на отделни части като някоя елементарна компютърна система, лишена от управление.

Преди да бъде разрушено обаче, гнездото причини доста щети на армията на дърворезбарите. Обитателите му бяха изчакали търпеливо, докато войниците навлязат в неговата територия. После вълците, разположени в широк кръг около своя дом, бяха използвали звукова мимикрия, за да подмамят глутниците надалеч от гнездото. Това предизвика безразборната стрелба в противоположната на гнездото посока. При започването на истинската атака, гнездото беше започнало да издава нетърпими за глутниците звуци, които станаха причина за неистовия хаос. По думите на пострадалите този шум бил много по-силен и концентриран, отколкото използваните „режещи“ звуци срещу отделните глутници, пръснати из гората. „Режещите“ звуци причиняваха нетърпима болка на дърворезбарите и ги сковаваха от страх, но не довеждаха до пълна лудост, както се случи при нападението на самото гнездо.

По време на битката бяха поразени повече от сто глутници. Някои от тях, в състава на които имаше и кутрета, се свиваха на кълбо, опитвайки се да опазят малките. Други, като Скрупило например, се „взривиха на парчета“. Няколко часа след нападението повечето от засегнатите се върнаха при кервана и се събраха отново. Те бяха доста замаяни, но поне не бяха ранени. Оцелелите войници се пръснаха из гората наоколо да търсят частите на своите пострадали другари. Урвата стигаше до двайсет метра дълбочина. Падналите долу се бяха разбили в голите скали на дъното. Откриха пет трупа и двайсетина сериозно ранени части. Две от каручките също се бяха преобърнали в пропастта и от тях останаха само трески. Поне имаха късмет, че изстрелът на оръдието не предизвика пожар в гората.

След края на битката слънцето беше изминало три пъти своя дълъг път по небето. Армията на дърворезбарите постепенно се възстановяваше в построения набързо лагер край реката, скрит в гъсталака на долината. Вендейшъс разположи въоръжени със сигнални огледала наблюдатели по северните склонове. Мястото беше доста скътано и сравнително безопасно.

В последния ден от техния престой кралицата свика всички глутници с изключение на охраната и наблюдателите по склона. Това беше най-голямото струпване на глутници на едно място. Джоана не беше виждала подобно нещо, откакто убиха семейството й. Само дето тези тук не бяха агресивни и не нападаха. Докъдето стигаше погледът стояха струпани множество глутници, но всяка от тях гледаше да се държи поне на пет метра от своите съседи. По някаква необяснима причина това събиране напомни на момичето за Звездния парк на Страум. Там семействата идваха на пикник, всяко с традиционното си одеяло, отличаващо се от останалите по своите шарки. Само че тук всяко „семейство“ представляваше една-единствена глутница, а заедно те съставляваха едно военно образувание. Стояха строени в правилни редици около своята кралица. Перегрин Уиккукракрана почти не се забелязваше, скрит в сянката на дърветата на около десетина метра зад повелителката. Да си член от семейството на кралската особа не беше официална длъжност. Отляво на кралицата лежаха живите доказателства за последиците от засадата — ранени части с превръзки и шини. Но тази гледка не беше най-ужасяващото нещо. Наоколо бродеха и „ходещите рани“, както ги наричаше Пилигрима. Това бяха самотни части, двойки или тройки, оцелели след унищожаването на своите глутници. Някои от тях се стараеха да съсредоточат вниманието си върху онова, което се говореше, но повечето стенеха високо или пък прекъсваха от време на време думите на кралицата с напълно безсмислени уточнения. В паметта на Джоана отново изникна случилото се с Книжовника Джакерамафан. И все пак тези тук бяха живи. Повечето вече се опитваха да се слеят с други и да образуват напълно нова личност. Някои наистина имаха шанс да оцелеят, както стана с Перегрин Уиккукракрана. На мнозина обаче предстоеше дълъг и мъчителен процес, докато отново се превърнат в цялостни личности.

Джоана седеше до Скрупило в първия ред войници точно срещу кралицата. Главнокомандващият артилерията стоеше в стойка „свободно“ според устава на Остриетата — беше приклекнал върху задните си хълбоци, гърдите му бяха изпъчени, а всички глави гледаха, без да помръдват към своята владетелка.

Кралицата беше облечена в своята парадна униформа. Всяка от главите й беше обърната към различна група от събралото се множество. Джоана все още не разбираше езика на Остриетата, но все пак започваше да научава по нещо оттук-оттам. В зависимост от интонацията лесно разпознаваше вида емоция. Вече знаеше, че дрезгавото аф-аф-аф тук минава за аплауз. Напоследък, ако се заслушаше внимателно, тя схващаше значението дори на цели думи.

… Ето, точно в този момент кралицата отправяше хвалебствени слова към своите слушатели. Одобрителното аф-аф-аф се надигна от всички страни. Звуковата картина наподобяваше стадо тюлени. Една от главите на кралицата се наклони към купата пред нея и тя измъкна от там някаква богато гравирана дрънкулка. После произнесе името на една от глутниците.

От първите редици на събралото се множество излезе един-единствен член и запреплита крака към кралицата. Накрая почти допря нос в муцуната на най-близката част на кралицата. Владетелката спомена нещо за проявена смелост, а после две от нейните части привързаха дървената — брошка? — към куртката на наградения. Частта се завъртя около себе си и се върна обратно при своята глутница.

Кралицата извади нов почетен знак и извика името на друга глутница. Джоана се протегна към Скрупило.

— Какво става тук? — рече учудено тя. — Защо само единични части получават медалите?

И освен това как издържаха на толкова близко разстояние до кралицата?

От началото на парада Скрупило стоеше скован и много по-нервен от останалите. Сега обаче извърна глава към нея.

— Шшшт! — После се опита отново да извие врат към кралицата, но Джоана побърза да се вкопчи в една от куртките му. — Глупаво момиче — процеди най-накрая той, — наградата е за цялата глутница, но само една част бива излъчена, за да я приеме. Ако всички се скупчат там, ще настане същински хаос.

Хм. Една след друга още три глутници „излъчиха по една част“ и получиха отличията си. Цялата церемония се извършваше стегнато и с безпогрешни движения, също както е било при военните паради на хората, за които разказваше историята. Някои от наградените се държаха достойно през цялото време, други ставаха плахи и объркани, щом приближаха кралицата.

Най-накрая Джоана не издържа.

— Ей, Скрупило, а ние кога ще получим своите медали?

Този път той дори не я удостои с поглед; всичките му глави се взираха неотклонно в кралицата.

— Последни, естествено. Ние двамата убихме гнездото и спасихме живота на кралицата.

Но Джоана забеляза, че целият се тресе от напрежение. Той безумно се страхуваше! Внезапно тя разбра каква е причината за тоя страх. Кралицата без усилие можеше да съхрани съзнанието си, дори при толкова близко присъствие на чужда част. Но това беше непосилно изпитание за самотната част, колкото и кратко да траеше. Да изпратиш една от своите части сред членовете на друга глутница означаваше да изгубиш чувство за собствената си самоличност и да й се довериш напълно… Това напомни на Джоана за един исторически роман, който обичаше често да гледа. По време на Мрачната епоха в Нийора, когато кралицата удостоявала някоя дама с аудиенция, васалката по традиция предавала меча си и едва след това коленичела пред своята владетелка. По този начин тя засвидетелствала своята вярност. Същото беше и тук. Но когато погледна отново Скрупило Джоана осъзна, че въпреки че церемонията си беше чиста формалност, тя пак всяваше ужасен страх у присъстващите.

Бяха връчени още три медала, а после кралицата изквича звуците, които съставляваха името на Скрупило. Главнокомандващият артилерията се затресе още по-силно и започна да издава свистящи стонове с уста.

— Джоана Олсъндот — произнесе кралицата, после отново продължи на езика на Остриетата. Най-вероятно ги приканваше да се приближат.

Джоана се изправи на крака, но нито една от частите на Скрупило не я последва.

Кралицата се разсмя с човешки смях. Тя държеше между зъбите си две полирани брошки.

— По-късно ще ти обясня всичко на самнорск, Джоана. Сега просто се приближи насам заедно с една от частите на Скрупило. Скрупило?

Внезапно Джоана и Скрупило се озоваха в центъра на вниманието. В тях бяха вперени хиляди чифта очи. Вече не се чуваше нито афкане, нито приглушени разговори. Джоана не се беше чувствала така изложена на чужди погледи още откакто игра Първия колонист в училищния спектакъл „Кацането“. Тя се наклони ниско, така че устните й да се изравнят с една от главите на Скрупило.

— Хайде да вървим, момче. Сега ние сме големите герои.

Той извърна към нея разширени от страх очи.

— Не мога — думите бяха произнесени почти беззвучно. Въпреки присъщата на характера му горделивост и цялото перчене с наушниците, Скрупило се тресеше от ужас. И това съвсем не беше сценична треска.

— Не мога толкова скоро пак да се разделя на части. Не мога.

В редиците зад тях взе да се надига шум. Бяха артилеристите на Скрупило. В името на всички Сили, нима щяха да се настроят срещу него само заради тази незначителна случка? Е, тогава добре дошла в средните векове! Ама че глупави създания! Дори разделен на части, Скрупило успя да им отърве задниците, а сега…

Тя преметна ръце през раменете на две от неговите части.

— Двамата с теб сме го правили и преди, не помниш ли?

Главите кимнаха.

— Така беше. Онази моя част никога не би постигнала сама онова, което направихме заедно с теб.

— Аз също нямаше да се справя без нея. Но двамата заедно успяхме да убием вълчето гнездо.

Известно време Скрупило я гледа мълчаливо с разчувстван поглед.

— Наистина го убихме. — После се изправи на крака и разтърси глави, така че наушниците да паднат на земята. — Готов съм!

Белоглавия се притисна плътно до Джоана. Тя изопна тяло и се постара да върви стегнато като войник. Двамата излязоха в празния кръг отпред. Отдалечиха се на четири метра от глутницата му, после разстоянието стана шест метра. Момичето леко докосваше с пръстите на едната ръка козината по врата му. Когато стигнаха на дванайсет метра от глутницата на Скрупило, крачката на Белоглавия стана колеблива. Той обаче вдигна глава към Джоана, а после продължи уверено напред.

Джоана не си спомняше много подробности от тяхното награждаване, защото през цялото време вниманието й беше приковано в Белоглавия. Кралицата произнесе дълга и неразбираема реч. Най-накрая двамата бяха окичени с по една богато гравирана дрънкулка и се отправиха назад. Едва тогава тя се сети за тълпата, която ги наблюдаваше. Множеството се простираше навътре в гората, чак докъдето поглед стига. Сега всички ги поздравяваха възторжено, а артилеристите на Скрупило крещяха най-високо.

Наближаваше полунощ. Джоана се връщаше от бивака на артилеристите. Беше се упътила към центъра на лагера, където беше шатрата на кралицата. Наоколо цареше тишина. Стражите пред шатрата не се опитаха да я спрат, а само тихо издадоха предупредителен сигнал. В края на краищата наоколо не се срещаха чак толкова много човешки същества. Кралицата подаде глава през завесата на входа.

— Влез, Джоана.

Частите й се бяха разположили в обичайния кръг, а кутретата лежаха по средата. Беше доста тъмно. Единствената светлина се процеждаше през пролуките на входа. Джоана се търкулна върху възглавниците, където спеше обикновено. Цяла вечер след получаването на наградата се канеше да си поговори откровено с кралицата за доста неща. Тържеството при артилеристите обаче наистина мина много весело — би било глупаво да им разваля доброто настроение.

Владетелката вдигна една от главите си по посока на момичето. Двете кутрета на мига повториха нейния жест.

— Видях те на тържеството. Беше доста трезва. Ти вече свикна с храната ни, но още не си се решила да вкусиш от нашата бира.

Джоана сви рамене.

— На децата не им е позволено да пият преди да навършат осемнайсет години.

Това беше желязно правило и родителите й го следваха безкомпромисно. Джоана навърши четиринайсет години само преди няколко месеца; Компютърът й припомни дори точния час на нейното раждане. Момичето се зачуди дали ако все още беше в Главната лаборатория на Страумлинските владения, щеше да опита тайно от забранените напитки заедно със своите приятели. Сигурно би постъпила точно така. Но тук, където сама си беше господар, а при това призната за велик герой, тя не вкуси дори капка… Причината бе в отсъствието на нейните родители. Чувстваше ги някак по-близо до себе си, когато спазваше техните желания и съвети.

Джоана почувства как сълзите напират в очите й.

— Хммм. — Кралицата сякаш не забеляза потиснатото й настроение. — Значи Пилигрима е имал право, когато ми каза каква е причината за твоето въздържание. — Тя потупа с лапа кутретата и се усмихна. — В това правило наистина има смисъл. Тия двете също няма да опитат бира, докато не пораснат, макар че тая вечер чрез мен май успяха да разберат какво е да са леко пияни.

В шатрата наистина се усещаше дъх на бира.

Джоана нервно прекара ръка по лицето си. Точно сега никак не й се щеше да обсъжда проблемите на юношеската възраст и измърмори:

— Знаеш ли, мисля, че днес скрои доста подъл номер на Скрупило.

— Аз… Да. Говорих с него за това още отпреди. Той не искаше да го прави, но аз си мислех, че е малко… надут. Нали това беше точната дума? Само ако знаех колко е притеснен…

— Той направо се разпадна на части пред очите на всички събрани. Доколкото разбирам, това си е истински позор. Права ли съм?

— … Така е. Да пожертваш собствената си чест в името на верността си към кралицата пред очите на всички тези благородници не е никак малко. Такъв е моят принцип на управление. Обзалагам се, че Пилигрима или Компютърът биха могли да предложат много други по-подходящи начини да се ръководи един народ. Но въпреки това се опитай да ме разбереш, Джоана. Аз държа именно на тази жертва. Беше важно вие двамата със Скрупило да сте до мен точно в този момент.

— Ясно, ние сме героите на деня.

— Мълчи и слушай! — Гласът й внезапно беше станал рязък и повелителен. Джоана разбра, че в този момент пред нея стоеше истинска средновековна владетелка. — Намираме се на двеста мили северно от моето царство, почти в сърцето на фленсеровите владения. Само след няколко дни ще се срещнем лице в лице с врага и мнозина от нас ще паднат в битката, без да знаят точно в името на какво умират.

Краката на Джоана се подкосиха. Ако не успееше да стигне до кораба по някакъв начин, тя никога нямаше да довърши започнатото от родителите й…

— Моля те, кралице! Този поход наистина си струва жертвите!

— Аз съм убедена в това, Пилигрима — също. Повечето от членовете на Съвета, макар и доста неохотно, приеха нашето решение. При това всички ние бяхме говорили с твоя Компютър, видяхме с очите си звездните светове и разбрахме на какво е способна вашата наука. Но от друга страна, повечето хора тук — и тя махна с глава към лагера отвъд стените на шатрата — ще излязат на бойното поле и ще се сражават единствено заради своята вярност към мен. За тях този поход крие смъртна опасност, а те изобщо не могат да проумеят неговата цел. — Тя млъкна, но кутретата продължиха още известно време да жестикулират усилено. — Питам се дали ти би убедила съществата от твоя вид да поемат такъв голям риск. В Компютъра се говори за военна повинност.

— Това е било в Нийора и то преди много време.

— Както и да е. Ставаше дума за това, че моята войска е мотивирана единствено от своята преданост и подчинението си лично към мен. През изминалите шестстотин години аз успях да опазя хората си — легендите и спомените на глутниците са съвсем категорични по този въпрос. Пак повтарям — това е единствената причина, поради която моята армия и артилеристите стигнаха чак дотук. Всеки от тях е свободен, когато реши да се откаже и да поеме обратно към дома. Та какво биха си помислили всички те, когато нашата първа „битка“ се оказа срещу някакво вълче гнездо. Ако не беше тоя невероятен късмет двамата със Скрупило да се окажете на точното място в точното време и при това да запазите самообладание, аз вече щях да съм мъртва. А заедно с мен и една трета от войската.

— Ако не бяхме ние, тогава сигурно някой друг щеше да го направи — каза скромно Джоана.

— Сигурно. Макар да не ми се вярва, че някой друг би се осмелил да припари до онова гърмящо нещо. Нали видя как действа на хората ми? Та представи си само как биха се почувствали моите войници, ако една непредвидена случайност насред гората може да причини смъртта на тяхната кралица и да направи смешни чудодейните ни оръжия! Как тогава биха се изправили срещу някой мислещ и разумен враг? Сега този въпрос се върти из много глави. Ако не успея да намеря отговор, ние никога няма да се измъкнем от тази долина. Или най-малкото няма да продължим похода на север.

— Значи затова раздаде медали — разменяш вярност срещу почести, така ли?

— Да. На теб ти се губи смисълът на цялата церемония, защото не разбираш езика на Остриетата. Аз се постарах да раздуя максимално заслугата на войниците си за днешната победа. Раздадох ордени от сребърно дърво на всички, които успяха да запазят самообладание и проявиха смелост по време на атаката. Това занапред ще ни бъде от полза. Освен това отново повторих какви причини са ме накарали да предприема този поход — чудесата, които ни обещава Компютърът и смъртната опасност, ако Стийл доведе докрай плановете си. Но те вече са чували всичко това, а нашата цел е толкова напред в бъдещето, че дори не могат да си я представят. Затова се наложи днес да им покажа нещо ново — вас двамата със Скрупило.

— Нас?!

— Постарах се да ви възхваля с най-силните думи. Единичните части често извършват отчаяни подвизи. Заедно вие сторихте онова, на което не е способна нито една глутница, озовала се близо до вълче гнездо. Ето защо аз се опитах да обясня на моята войска каква непобедима сила би се получила от обединените армии на нашите две раси. Как всяка от тях би могла да компенсира несъвършенствата на другата. Събрани заедно, ние бихме могли да станем дори Глутницата на глутниците. Как се чувства Скрупило?

Джоана леко се усмихна.

— Май отново възвърна самообладанието си. След като успя да излезе отпред и да си получи медала, значи е добре. — Тя попипа украшението, прикачено към колана й. Беше наистина красива вещ и представляваше изглед от Града на дърворезбарите. — Но преживяното изпитание коренно го промени. Трябваше да го видиш в компанията на неговите артилеристи след това. Те също му оказаха заслужена почит, а после потекоха реки от бира. Скрупило им разказа най-подробно какво сме правили и дори ме помоли да им разиграем отново как точно е станало всичко… Ти наистина ли мислиш, че войниците са повярвали на твоите думи за обединените сили на човешките същества и Остриетата?

— Така мисля. Когато говоря родния си език, аз мога да бъда много красноречива и убедителна. А днес особено се постарах. — Кралицата помълча известно време. — Освен това не е изключено в един момент казаното от мен да се окаже истина… А сега трябва да поспиш малко.

През завесата на входа вече се процеждаха ярки слънчеви лъчи.

— Добре.

Джоана смъкна от себе си горните дрехи, легна и се покри през глава, за да се скрие от светлината. Повечето от частите на кралицата вече спяха. Една-две глави обаче винаги оставаха с отворени очи. Въпреки това способността им да разсъждават значително намаляваше. А сега и те изглеждаха страшно уморени.

Джоана протегна ръка изпод завивката и погали врата на най-близката от частите й — слепецът.

— А ти вярваш ли в онова, което си казала на останалите? — попита меко момичето.

— Да, но ужасно се боя, че това вече няма никакво значение. Цели шестстотин години твърдо вярвах в себе си и в това, което правя. Но онова, което се случи при южния склон… никога не трябваше да става. Щяхме да го избегнем, стига да се бях вслушала в мнението на Вендейшъс.

— Но там можеха да ни забележат.

— Така е, но аз допуснах грешка, не разбираш ли това? Вярно е, че Вендейшъс разполага с точна информация направо от най-висшите съветници на Фленсер, но затова пък хич го няма при решаването на прости и ежедневни проблеми. Досега мислех, че мога да компенсирам тази негова слабост. Оказа се обаче, че старият път е в много по-лошо състояние, отколкото си го спомнях. Вълците никога нямаше да си направят гнездо край него, ако е имало редовно движение през последните няколко години. Ако Вендейшъс беше подбрал по-добре патрулите си или пък, ако аз бях подбрала него по-внимателно, никога нямаше да попаднем в тая клопка. Вместо това се оказахме напълно безпомощни… Излиза, че вече съм способна единствено да подвеждам онези, които все още вярват в мен. — Тя сякаш се усмихна. — Много странно, не съм говорила за това дори пред Пилигрима. Не е ли това още едно предимство при общуването с човешките същества?

Джоана потупа врата на слепеца.

— Сигурно е така.

— Аз твърдо вярвам в онова, което би могло да стане, но се боя, че душата ми не е достатъчно силна, за да доведе нещата до край. Може би е по-добре да прехвърля управлението на Пилигрима или на Вендейшъс. Ето върху това би трябвало да размисля. — Кралицата пресече опита на Джоана да се възпротиви. — А сега заспивай, моля те.

Тридесет и две

До не много отдавна Равна си мислеше, че техният малък кораб ще успее да стигне Дъното, без някой да го забележи. А сега бяха лишени дори от този шанс. „Единак II“ се превърна в най-популярния междузвезден кораб, обсъждан в Мрежата. Милиони раси наблюдаваха преследването със затаен дъх. В Средното ниво имаше огромна антена, насочена право към тях, която постоянно излъчваше многобройните истории — предимно лъжливи — които разпространяваха техните преследвачи. Естествено, те не можеха да ги получават директно. Но и предавателите, чийто сигнал получаваха, работеха достатъчно добре, за да им осигурят постоянна връзка сякаш бяха включени към някоя от основните линии.

Равна всеки ден преглеждаше новините, опитвайки се да открие поне частица надежда в тях или пък да докаже на самата себе си, че действа по единствения правилен начин. До този момент поне знаеше със сигурност какво точно ги преследва. Дори Фам и Синя раковина биха се съгласили с нея. Въпросите защо са преследвани и какво биха открили в края на своето пътешествие сега даваха храна за безкрайни теории и догадки в Мрежата. И както обикновено истината беше скрита под купчина лъжи.

Равна скръцна със зъби. Най-лошото бе, че фактите в това изявления бяха верни. Имаше очевидна намеса във вътрешните работи на Мирна почивка, съчетана с измама и насилие. Тя още не можеше да разбере дали това е резултат от някаква недобросъвестна пропаганда или пък изразяваше искрената позиция на Свети Риндел.

Имаше обаче нещо, по което всички източници на Новините се изказваха единодушно: „Единак II“ не беше преследван само от флотата на Съюза. Следите от ултрасветлинен трафик можеха да бъдат разпознати дори от хиляди светлинни години разстояние. Най-малко три флотилии напредваха по петите му. Цели три! Съюзът за отбрана продължаваше да се хвали все така шумно, макар някои вече да подозираха, че неговите членове са просто безогледни убийци. Той погуби Сяндра Кей… и превърна в развалини родната земя на Равна; а в цялата Вселена тя можеше да се довери единствено на този народ. Сега подир нея заплашително идваше цяла флота. Според различните догадки в Новините тя произхождаше от Върха на Отвъдното. В такъв случай техните преследвачи сигурно щяха да имат проблеми, когато стигнеха Дъното, но засега всичко беше на тяхна страна. Малцина подозираха, че това е творение на Отклонението. А то от своя страна успя да убеди всички обитатели на Вселената, че мисията на „Единак II“ е от космическо значение. Оставаше само големият въпрос защо именно техният полет е толкова важен. Различните версии достигаха понякога до пет хиляди за час. Милиони съобщения се опитваха да разгадаят тази мистерия. Някои от авторите на съществуващите теории бяха толкова различни по вид и мислене от тях, че приемаха хората и ездачите за една и съща раса. Поне петима от участниците в дискусията бяха газообразни създания, обитаващи короните на звездите. Имаше още един-двама, за които Равна подозираше, че дори не са от каталогизираните раси. Те бяха толкова срамежливи, та нямаше да е чудно, ако се окаже, че това е първото им участие в Мрежата.

Компютърът на „Единак II“ стана чувствително по-тъп и несъобразителен, отколкото беше в Средното ниво. Равна вече не можеше да очаква от него сам да преглежда получените съобщения и да подбира единствено онова, което казваше нещо смислено по темата. Накрая се стигна до там, че всеки текст, който не беше на трисквелайн, стана практически неразбираем. Системите за превод на кораба все още се оправяха сравнително добре с основните търговски езици, но сега съобщенията бяха пълни с двусмислици и напълно безсмислени изрази. Това можеше да се приеме като още едно потвърждение, че наближават Дъното на Отвъдното. Адекватният превод на естествените езици вече изискваше използването на самостоятелно разсъждаваща програма за превод.

Равна вече използваше корабните системи само за груб подбор на съобщенията от дискусионната група „Бедствия и катастрофи“. Повечето от тях бяха напълно безпочвени, сякаш идваха от хора, които „предсказват бъдещето“. Но някои от тях не бяха нито безсмислици, нито имаха мъгляв смисъл. Както обикновено Сандор от Зуу казваше много безспорни истини.

Равна се отпусна назад, но още дълго време не откъсна очи от последното съобщение. Досега посланието на Арбитражното разузнаване при Сандор беше най-близо до истината… Но дори техните прогнози представляваха само различни аспекти от злощастната съдба, която ги очакваше. Колко спокойни и хладно аналитични бяха! Тя знаеше, че Сандор е многовидов и има разклонения из целия Връх на Отвъдното. Но въпреки това не бяха Сила. Щом като Отклонението можа да разклати Рилай и да убие Древния, тогава нищо не би му попречило да погълне и тях. Анализите им звучаха като съобщения от пилот на разбиващ се самолет, решен да разбере какво е причинило катастрофата и затова не си позволява да изпадне в паника.

„О, Фам, как ми се иска да можехме да разговаряме като преди.“ Тя предпазливо се сви на кълбо. Риданията й бяха тихи, но пълни с отчаяние. През последните пет дни не бяха разменили и стотина думи. Живееха сякаш с постоянно насочени дула един срещу друг. И това не бе просто метафора, а самата истина. Лично тя се беше погрижила да е така. Докато хора и ездачи бяха в един отбор, те заедно споделяха надвисналата опасност. Сега групата им се разпадна, а техните врагове печелеха преднина с всеки изминал миг. Каква полза имаше вече от божиите останки във Фам, когато по петите им се носеха хиляди вражески кораби, а след тях идваше Заразата?

Тя се остави да лети безцелно из кабината. Постепенно риданията й заглъхнаха и настана потискаща тишина. За сетен път се запита дали това, което прави, е най-правилното. Позволи си да рискува живота на Фам, за да спаси Синя раковина, Зелено стебло и техните себеподобни. Заради тях запази в тайна нещо, което можеше да се окаже най-страшната заплаха в историята на Мрежата. Можеше ли един-единствен човек да вземе подобно решение? Фам й беше задал този въпрос и тя отговори утвърдително, но… Сега мъчително се питаше за същото ден след ден. И всеки път се опитваше да намери някакъв изход.

Накрая мълчаливо изтри лице. Вече не се съмняваше какво е открил Фам.

Някои мъгляви по смисъл съобщения в Мрежата оборваха твърдението, че Заразата не е обикновено зло, а трагично бедствие, невиждано досега. Злото, твърдяха те, има значение само на локално ниво и е способно да причини същите злини, на каквито е способен някой от местните обитатели. Преди случилото се в Мирна почивка това изглеждаше само празна игра на думи. Сега обаче тя можеше да види смисъла в него. Но въпреки това твърдението си оставаше крайно погрешено. Заразата беше създала ездачите — прекрасна и миролюбива раса. Тяхното присъствие в милиарди светове досега не бе причинило никаква вреда. Но зад всичко това е стоял замисълът тези разумни и приятелски настроени същества един ден да бъдат превърнати в чудовища. Когато за пореден път се замислеше за Синя раковина и Зелено стебло, тя усещаше как страхът сковава тялото й. Вече знаеше каква зла сила е заложена в тях — макар иначе да бяха добри същества. Даваше си сметка, че общувайки с тях е погледнала в лицето едно зло, обладаващо трансцендентна мощ.

Равна сама избра Синя раковина и Зелено стебло за тази мисия; те не я бяха молили за това. В края на краищата двамата бяха нейни приятели и съюзници и тя не би ги наранила само заради опасността, че някога биха могли да се превърнат в чудовища.

Получените съобщения можеха да се окажат и последните новини от останалия свят. Имаше опасност оттук нататък да загубят връзка с Мрежата. Равна бавно се изправи, втренчила поглед в последните послания. Колкото и да се противеше, тя не можеше да не повярва на Фам за заплахата, заложена в самата природа на ездачите. Но също така беше убедена, че двамата тук бяха само потенциални врагове. Затова направи всичко възможно да ги предпази от унищожение, а заедно с тях и цялата им раса. Можеше да се окаже грешка, но въпреки това трябваше да се възползва от предимството, което й дава тази постъпка. Ако си ги спасила, защото мислиш, че са ти съюзници, тогава се дръж с тях като със съюзници. Отнасяй се като към приятели, каквито бяха доскоро. Защото засега всички сме в един кюп.

И Равна внимателно се оттласна към вратата на кабината.

Кабината на ездачите се намираше точно зад главното помещение на кораба, където беше и командният пулт. След провала в Мирна почивка двамата изобщо не бяха излизали от там. Докато се носеше към тяхната врата, Равна очакваше всеки момент да се натъкне на някоя клопка, скрита от Фам в сенките на коридора. Беше уверена, че е направил всичко възможно, за да се „защити“. За голяма нейна изненада обаче тя не забеляза нищо необичайно. Какво ли би си помислил той за моето посещение при ездачите?

Щом стигна вратата на ездачите, Равна даде знак за своето присъствие. След миг Синя раковина се появи пред нея. По скродера му вече не се забелязваха шарените декоративни линии, а в помещението зад него цареше истинска бъркотия. Той я покани вътре с нервно потрепване на клонките.

— Милейди!

— Синя раковина — кимна в отговор тя. Колкото отчаяно се проклинаше, че се е доверила на ездачите, толкова и се обвиняваше, че ги е изоставила в тежки за тях времена. — Как е Зелено стебло?

За нейна почуда връхчетата на Синя раковина изпляскаха в усмивка.

— Можете ли да си представите — днес е първият й ден с новия скродер! Ще ви я покажа, ако желаете.

Равна си проправи път през разхвърляните по целия под части и инструменти. Помещението вече досущ приличаше на корабната работилница, където Фам изработи енергийния си защитен костюм. Само ако можеше да надзърне тук, сигурно би излязъл от кожата си от бяс.

— Работих без отдих над скродера, откакто… Фам ни заключи тук.

Зелено стебло беше в съседното помещение. Сега стеблото й се извисяваше над сребърно гърне. То нямаше колела и по нищо не приличаше на традиционния скродер. Синя раковина се затъркаля по тавана и протегна клонки към своята приятелка. После зашумоля, а след миг тя му отговори.

— Възможностите на този несъвършен скродер са много ограничени — той не се движи, а и няма резервни енергийни източници. Заимствах модела от Малките ездачи. Това е доста просто приспособление, чийто дизайн е откритие на дирокимите. С него може да се седи само на едно място и да се гледа в една-единствена посока. Но което е по-важно, той й осигурява така необходимата кратковременна памет и й позволява да фокусира вниманието си… Сега двамата сме отново заедно. — Синя раковина пак се защура около своята другарка. Някои от ластарите му я милваха нежно, а други сочеха уреда, който беше направил. — Самата тя не беше сериозно ранена. Понякога дори се чудя как стана така. Каквото и да разправя Фам, допускам, че в последния момент той просто не е могъл да я убие.

Синя раковина продължи да бърбори нервно и без прекъсване, сякаш се боеше от онова, което Равна би могла да каже.

— Първите няколко дни бях страшно притеснен, но медицинската апаратура на кораба наистина се оказа много добра. Благодарение на нея Зелено стебло прекара достатъчно време в условия на силен прибой и не й се налагаше да мисли много. Откакто й направих този прост скродер, тя постоянно си упражнява паметта и повтаря онова, което аз или медицинската апаратура сме й казали. С новото съоръжение може да възприеме новите спомени почти за петстотин секунди. Това време напълно отговаря на нейната естествена мисловна способност и позволява новата информация да се съхрани в дълговременната й памет.

Равна се приближи още повече. По клонките на Зелено стебло имаше доста рани и повехнали листа. Вероятно това бяха последици от лечението. Нейната растителна част проследи приближаването на Равна. Пострадалата очевидно си даваше сметка за нейното присъствие, но позата й беше приятелска и добронамерена.

— Сега тя може ли да говори трисквелайн, Синя раковина? Вгради ли й вече гласов адаптор?

— Какво? — Последва усилено шумолене. Той или беше забравил за какво става дума, или се нервира — Равна не можеше да определи кое точно. — А, да, да… Минутка само… Досега нямахме нужда от това. Никой не искаше да говори с нас. — И той започна да бърника нещо по скродера.

След малко в помещението се разнесе глас:

— Здравей, Равна. Аз… те познах.

Листата на Зелено стебло не преставаха да шумолят, докато говореше.

— И аз те познах. Ние… Аз съм много щастлива, че си отново с нас.

Гласът от адаптора беше слаб, а дали не и тъжен?

— Още ми е доста трудно да се изразявам. Много искам да говоря, но не съм сигурна дали в думите ми има някакъв смисъл.

Синя раковина се измъкна извън полезрението на Зелено стебло. Размахваше припряно един дълъг ластар и усилено правеше знаци на Равна: „Кажи «да»!“.

— Да, Зелено стебло, разбирам всичко, което ми казваш.

Равна се закле пред себе си вече никога да не се гневи на Зелено стебло, че има къса памет и лесно се разсейва.

— Добре тогава. — Клонките на Зелено стебло щръкнаха право нагоре и тя не каза нищо повече.

— Ето, виждаш ли — обади се Синя раковина. — Аз съм неизказано щастлив! Дори в този момент Зелено стебло съхранява разговора в дълговременната си памет. Засега това става бавно, но аз ще усъвършенствам нейния скродер. Убеден съм, че забавените й реакции са по-скоро резултат от преживяния шок.

Зад двамата ездачи имаше редица екрани, чието изображение сега беше адаптирано към техния начин на възприемане.

— Следите Новините, така ли? — попита Равна.

— Да, всъщност да.

— Чувствам се толкова безпомощна.

„Чувствам се толкова глупаво, че ви казвам това.“

Но Синя раковина изглеждаше благодарен, че смениха темата и има възможност за миг да се откъсне от мрачните мисли.

— Да, няма спор, сега сме много известни. Цели три флотилии ни преследват, милейди. Ха-ха.

— Но май не напредват много бързо.

Свиване на клонките.

— Сър Фам се оказа много вещ капитан. Боя се обаче, че нещата ще се променят, когато се спуснем по-дълбоко. Прецизната апаратура на кораба ще работи все по-трудно долу. Онова, което вие наричате „ръчно управление“, става все по-важно за придвижването. „Единак II“ е съобразен с особеностите на нашата раса, милейди. Каквото и да си мисли сър Фам, ние можем да се оправяме на Дъното по-добре от всеки друг. А сега онези постепенно ще ни настигнат. Или поне тези от тях, които добре познават възможностите на своите кораби.

— Предполагам, че Фам си дава сметка за това.

— Професионализмът му го изисква. За съжаление той е хванат в капана на собствените си страхове. В такъв случай какво можем да сторим ние? Вероятно нашето време ще дойде, когато му се наложи да избира между това или да умре през следващите няколко часа, или да ни се довери.

— Но тогава ще е твърде късно. Даже и да не ви се доверява, дори да мисли най-лошото за расата на ездачите, пак трябва да намери някакъв изход. — За миг я осени прозрение, че не е необходимо да променяш мисленето на хората, нито дори да се опитваш да ги разубеждаваш в онова, което те мразят. — Фам иска да стигне Дъното, за да открие там Противодействие на злото. Той е убеден, че вие сте част от Заразата и преследвате същото, но с друга цел. Да се върнем на въпроса обаче…

А главният въпрос беше дали могат да си сътрудничат, отлагайки враждата за по-нататък, когато изясняването на противоречията помежду им ще стане неизбежно. Но още преди да отвори уста, Синя раковина вече крещеше гневно срещу нея:

— Аз не съм част от Заразата! Зелено стебло също не е нейно оръдие! Расата на ездачите не е творение на това зло!

Той решително се търколи към другарката си, закръжи около нея, после продължи по тавана, докато клонките му не се провесиха пред лицето на Равна.

— Много съжалявам. Това е само хипотеза…

— Глупости! — Звукът от гласовия му апарат се извиси до пронизителен писък, сякаш всеки момент щеше да секне завинаги. — Ние просто имахме нещастието да се натъкнем на малцината злодеи от нашия вид. Но тях ги има във всяка раса. Навсякъде се намира по някой, който е способен на убийство в името на успешна сделка. Те насилиха Зелено стебло и подмениха данните в гласовия й апарат. А сега Фам Нувен е готов да избие милиарди от нас само заради своите фантазии!

Той вече махаше безразборно на всички страни. Тя никога не беше виждала толкова бурна реакция у ездачите — можеше да се закълне, че дори листата му промениха цвета си.

Постепенно движенията му се поуспокоиха, но той продължаваше упорито да мълчи. После Равна долови някакъв друг пронизителен звук, чиято сила постепенно нарастваше. Можеше да идва само от някой от говорните апарати на ездачите. Този неистов вой правеше всички гневни изблици на Синя раковина да изглеждат като приятелски брътвеж. Звукът излизаше от говорния апарат на Зелено стебло.

Викът стана толкова пронизителен, че причиняваше физическа болка. После премина в накъсан трисквелайн:

— Истина е! О, в името на търговията, Синя раковина, това е истина…

От говорния апарат на Зелено стебло отново се разнесе монотонно виене. Клонките й се затресоха неудържимо, като от време на време се насочваха към Синя раковина. Това сигурно бе нейният начин да гледа с широко отворени от ужас очи. Равна имаше чувството, че наблюдава човешко същество, обзето от истеричен припадък.

Синя раковина вече беше до нея и се опитваше да поправи новия скродер. Клонките на Зелено стебло го отблъснаха и гласът й продължи да нарежда:

— Аз бях поразена от ужас, Синя раковина. Аз бях поразена от ужас, ужасът ме скова. И това не преставаше… — Тя замълча. Синя раковина се вцепени. — Спомням си ясно всичко чак до последните няколко минути. Всичко, което казва Фам, е вярно, любов моя. Ти си верен на нашите принципи, аз съм свидетел на твоята лоялност вече цели двеста години… Но сега тя само те прави уязвим. И теб ще заразят само за миг, както направиха с мен. — Тя продължи да говори все по-бързо и все по-смислено, сякаш вътре в нея се отприщваше бент. Преживените ужаси бяха оставили дълбока диря в паметта й и тя едва сега се отърсваше от ужасния шок. — Аз стоях точно зад теб, помниш ли, Синя раковина? Ти беше толкова погълнат от пазарлъка с кокалените крака, че не забелязваше какво става наоколо. Тогава видях ездачите да се приближават към нас. Зарадвах им се — това беше приятелска среща толкова далеч от дома… После той докосна скродера ми и аз… — Зелено стебло се поколеба. Клонките й отново се затресоха и тя заповтаря като в унес:

— … Поразена от ужас, ужасен страх…

След миг отново си възвърна способността да разсъждава.

— Почувствах се така, сякаш изведнъж бяха присадили в скродера ми чисто нова памет. Съвсем други спомени, различен начин на мислене. Но те датираха отпреди хиляди години. При това не бяха мои. И всичко стана само за миг, за един-единствен миг! Дори не загубих съзнание. Можех да разсъждавам съвсем нормално и помнех всичко, което бях преживяла дотогава.

— А какво стана, когато се опита да се съпротивляваш? — тихо попита Равна.

— Да се съпротивлявам ли?! Скъпа лейди Равна, та аз изобщо не се съпротивлявах. Цялата бях на тяхно разположение. Всъщност не те ме ръководеха, защото също бяха обладани от някаква по-висша сила. Ние се превърнахме в оръдия, които й служат безропотно. Сякаш отдавна бяхме мъртви, но присъствахме на собственото си погребение. Бях способна да убия вас, сър Фам и дори Синя раковина. Знаете, че даже се опитах да го направя и много исках да успея. Вие, хората, говорите за насилие, но нямате представа какво наистина означава насилието… — Последва дълга пауза. — Всъщност не съм съвсем права. На Върха на Отвъдното, в сърцето на Заразата… Сигурно всички, които живеят там, се чувстват по същия начин като мен.

Треперенето не отслабна, но сега движенията на клонките й вече не бяха така безразборни. Връхчетата говореха нещо на нейния роден език и лекичко докосваха Синя раковина.

— … Цялата ни раса, любов моя, също както казва сър Фам.

Синя раковина се спаружи целият и Равна усети в стомаха си същата режеща болка като при новината за рухването на Сяндра Кей. Това беше нейният свят, нейното семейство, целият й живот. Но ударът, който получи Синя раковина, се оказа дори по-лош.

Равна се доближи толкова, че да прокара ръка през клонките на Зелено стебло.

— Фам твърди, че големите скродери са причина за това бедствие.

Капанът беше заложен в тях още преди милиарди години.

— Да, главната причина са скродерите. Този „велик дар“, който ние ездачите толкова много тачим… Те са създадени с единствената цел да бъдем контролирани. Страхувам се обаче, че и ние самите сме доведени до това ниво на развитие със същата цел. За един кратък миг, само с едно докосване до моя скродер аз бях преобразена изцяло. Изведнъж всичко, на което държах дотогава, изгуби смисъл. Ние сме милиарди разумни бомби, пръснати навсякъде из космическото пространство, което останалите мислят за сигурно и безопасно място. Ще бъдем задействани едновременно. Ние сме тайното оръжие на Заразата, особено в Дъното на Отвъдното.

Синя раковина се сгърчи и гласът му излезе писклив и накъсан:

— Значи всичко, което твърди Фам, е истина?

— Не, Синя раковина, не всичко. — Равна си припомни последния безрезултатен сблъсък с Фам. — Той разполага с фактите, но ги тълкува погрешно. Докато вашите скродери не бъдат заразени, вие си оставате нашите приятели, на които се доверих да ме закарат до Дъното.

Синя раковина се отдръпна от нея и махна сърдито. Вместо него отговори Зелено стебло.

— Докато скродерът ни не е заразен… Но нали ти казах колко лесно може да стане това. Беше необходимо само едно докосване, за да се превърна в част от Заразата.

— Така е. Питам се обаче дали е възможно да стане без директен контакт. Възможно ли е да бъдеш заразен, докато четеш новините в Мрежата?

Равна зададе този въпрос със саркастична интонация, но Зелено стебло го прие съвсем сериозно.

— Не могат да ни влияят посредством Новините, не и чрез обикновените съобщения. Но ако някое специално съобщение се трансмитира направо в скродера, тогава всичко е възможно.

— В такъв случай тук сме в безопасност. Ти — защото вече не си прикачена към някой от големите скродери, а Синя раковина, защото…

— Защото още не са ме докосвали. Но откъде би могла да знаеш това със сигурност? — Той все още беше ядосан, но срамът постепенно надделяваше над неговия гняв. Вече не му оставаше нищо друго, освен да насочи възмущението си към нещо, което бе твърде далеч от тях.

— Не, любов моя, ти не си бил докоснат, иначе щях да разбера.

— И така да е, не разбирам обаче защо Равна ти се доверява?

„Всичко това може да е лъжа, помисли си Равна… Но въпреки всичко аз вярвам на Зелено стебло и съм убедена, че ние сме единствените в цялото отвъдно, които са способни да спрат заразата.“ Само ако Фам можеше да ги види отнякъде! Тази мисъл я върна към реалността.

— Казваш, че ще започнем постепенно да губим преднината си, така ли?

Синя раковина помаха утвърдително.

— Когато се спуснем още малко надолу. Сигурно остават само още няколко седмици, докато ни заловят.

А тогава вече няма да има никакво значение кой е заразен и кой — не.

— Мисля, че трябва да си поговорим с Фам Нувен.

Все пак той все още беше Божия останка.

Равна дори не можеше да си представи как би завършил конфликтът с Фам. Една от възможностите бе той напълно да загуби самообладание и да ги избие, когато се появят при командния пулт. По-вероятно обаче й се струваше постъпката им да предизвика гневно избухване, спор и заплахи, а накрая те отново щяха да се върнат по килиите си.

Не щеш ли… Насреща им сякаш отново се изправи старият Фам, приятелят отпреди събитията в Мирна почивка. Той им позволи да влязат в командната кабина и не каза нищо, когато Равна се настани внимателно между него и ездачите. Слушаше съсредоточено и без да ги прекъсва, докато Равна му предаваше онова, което й каза Зелено стебло.

— Тези двамата са чисти, Фам. А без тяхната помощ никога няма да стигнем Дъното.

Той кимна с глава и се загледа към илюминаторите. През някои се виждаше заобикалящият ги космически мрак. Повечето от тях обаче показваха корабите на преследвачите. Студеното му изражение се изгуби за миг и сега отново я гледаше влюбеният Фам. Но той беше ужасно обезверен.

— Нима ти вярваш на всичко това, Рав? Но как е възможно?! — Веднага след тези думи обаче той сякаш отново нахлузи маската на безразличието. — Така или иначе, то вече няма значение. Истина е, че ако не обединим усилията си, никога няма да стигнем света на Остриетата. Приемам предложението ти, Синя раковина. Въпрос на лична безопасност е да работим заедно.

„Докато все още мога да се справям с вас.“

Равна сякаш чуваше неизречените думи, прикрити зад привидната му любезност. Свалянето на картите беше отложено за неопределено време.

Тридесет и три

Мнението на Фам и Синя раковина съвпадаше напълно по един въпрос — че остават по-малко от осем седмици до пристигането им в света на Остриетата. Стига границите на Зоните да останеха стабилни, разбира се. И ако през това време техните преследвачи не успееха да ги заловят.

Трябваше да издържат по-малко от два месеца, при условие, че зад гърба им имаше цели шест месеца пътешествия из космоса. Но сега дните минаваха съвсем различно. Всеки от тях им предлагаше някакво предизвикателство. Коварството понякога беше прикрито зад любезни обноски, друг път неприязънта избухваше в шумен скандал и заплахи за незабавна смърт. Точно така стана, когато Фам лиши Синя раковина от всички инструменти и резервни части.

От дълго време Фам се беше пренесъл да живее при командния пулт; в редките случаи, когато се отделяше от него, той засекретяваше достъпа със собствен идентификационен код. Беше блокирал — или поне така си мислеше — всички възможни пътища на екипажа до управлението на кораба. Двамата със Синя раковина работеха почти постоянно заедно, но нищо вече не беше като преди. Сега и най-елементарната операция ставаше изключително бавно. Ездачът обясняваше добросъвестно особеностите в управлението на кораба, но му беше забранено лично да се докосва до командното табло. Точно това предизвикваше спорове, които някой път можеха да завършат фатално за един от двамата. На Фам често се налагаше да решава коя от двете злини, които го дебнеха, е по-малка. Преследвачите им от ден на ден все повече се приближаваха: две флоти от убийци и корабите на оцелелите от Сяндра Кей. Явно някои съдове на Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей все още притежаваха добра боеспособност и жадуваха да отмъстят на Съюза за отбрана. Равна се опита да убеди Фам, че ще е в тяхна полза ако се свържат с флотата на управлението и ги убедят да нападнат корабите на Заразата. Той само любезно я изслуша.

— Още е рано, пък може изобщо да не се наложи да го правим — каза той и й обърна гръб.

Отговорът му звучеше донякъде успокоително. Подобна битка би се превърнала в самоубийство за тях. Освен това Равна не желаеше последните оцелели от народа й да жертват живота си заради нея.

„Единак II“ все още имаше шанс да стигне до света на Остриетата преди своите преследвачи, но времето му сякаш изтичаше през пръстите! Имаше дни, в които Равна избираше някое скрито кътче и се отдаваше на сълзите и отчаянието. Единственото, което все още я крепеше, бяха Джефри и Зелено стебло. И двамата имаха нужда от нея, а тя можеше да им е от полза поне още няколко седмици.

Зелено стебло бавно се възстановяваше. Мислите й все още блуждаеха някъде далеч. Тя приличаше на човек, който е преживял тежък мозъчен удар или пък има протеза. Но въпреки това сякаш се възстановяваше от преживяния по време на първия им разговор стрес. Присаденият нов скродер зарастваше добре и се превръщаше в неделима част от Зелено стебло. Болната все по-често демонстрираше отлична памет и се изразяваше разумно и разбираемо. Сега като че ли тя помагаше на Равна и забелязваше неща, които убягваха на нейната приятелка.

— Сър Фам не е единственият, който се бои от ездачите. Синя раковина също се страхува и това го кара да се разкъсва вътрешно. Той не смее да признае дори пред мен, но дълбоко в себе си е убеден, че не само скродерите, но и самите ние сме заразени още от мига на нашето създаване. В същото време отчаяно се опитва да убеди Фам, а по този начин да докаже и на самия себе си, че това е невъзможно.

Зелено стебло замълча и само едно от клончетата й продължаваше да потупва Равна по рамото. В кабината наоколо продължаваше да се разнася изкуствено създаденият шум от морски вълни, но корабът вече не можеше да произвежда необходимата за медицинската апаратура вода.

— Въздишка. Вече ще трябва да си представяме прибоя единствено чрез силата на въображението, скъпа Равна. Но някъде по света винаги ще има морски вълни, независимо от това, което се случи със Сяндра Кей. И без значение какво ще стане с нас.

В присъствието на своята любима Синя раковина беше нежен и внимателен, но останеха ли двамата с Равна насаме, яростта му вземаше връх.

— Не, не! Поне засега не оспорвам навигаторските качества на сър Фам. Но щяхме да сме стигнали още по-напред, ако аз управлявах кораба. Сега обаче става въпрос за друго нещо, милейди. Вие и сама знаете, че тук долу не можем да разчитаме на корабните системи. А Фам допълнително усложнява положението. Той е въвел свои собствени кодове за сигурност. В момента всички корабни системи са осеяни с клопки и капани.

— Ти знаеш добре от какво се бои той. Тези мерки му помагат да се чувства малко по-сигурен…

— Не в това е проблемът, милейди. От цялата си душа желая той отново да има доверие в мен, но това сега е малка грижа. Неговите действия обаче представляват смъртна опасност за всички нас. Екипировката ни за работа на Дъното не е благонадеждна, а той я затруднява още повече. Ако врагът ни уцели, програмите на кораба ще претърпят пълен колапс — пробив в атмосферата, спад на температурата и всичко останало.

— Аз…

— Нима не проумява това? Та Фам не може да контролира нищо, нищичко! — Гласовият апарат на ездача започна да издава нечленоразделни звуци. — Той умее само да руши, нищо повече! При това наистина се нуждае от моята помощ. Ние бяхме приятели. Нима не разбира?!

Фам разбираше всичко… О, колко добре разбираше! Двамата с Равна още си говореха, макар и по-рядко. Кавгите с него бяха най-ужасното преживяване в живота й. Понякога дори не се караха; често споровете им приличаха на съвсем разумен и възпитан разговор.

— Никога не съм бил заразяван, Равна. Поне не така, както Заразата е инфектирала ездачите. Все още владея душата и мислите си. — Той се извърна от командния пулт и изнурено се усмихна. Осъзнаваше колко безпочвена е тая негова самоувереност. От подобни редки проблясъци, като тази усмивка например, Равна се убеждаваше, че Фам Нувен все още живее и понякога дори си позволява да говори.

— Ами статута ти на Божествена останка? Виждала съм те с часове да гледаш екраните, да се ровиш в библиотеката или в последните съобщения от Новините. Тогава четеш несравнимо по-бързо, от което и да е човешко същество.

Фам сви рамене.

— Това, което е в мен, изучава преследващите ни кораби. Опитва се да разбере кой от тях към коя флота принадлежи и да определи приблизително неговите възможности. Не съм наясно с подробностите, защото собственият ми разум в момента е във ваканция.

Мозъкът на Фам се беше превърнал в процесор на всички програми, които Древния прехвърли в него. Само няколко часа мъки и се беше сдобил с умствените способности на Сила. При това дори не си спомняше ясно какво се е случило с него!

— Каквото и да е това в мен обаче, в едно съм сигурен — Божествените останки сега са съвсем слаби, дори се съмнявам дали изобщо са живи. Подозирам, че в определени отношения даже не са чак толкова умни, за колкото ги мислим. Във всекидневни неща като управлението на кораба например и старият Фам Нувен си е достатъчно добър.

— … Но ти имаш подкрепата на всички нас, Фам. Синя раковина много иска да ти помогне.

Равна се опитваше да говори меко и спокойно. Обикновено при зачекването на тази тема Фам потъваше в студено мълчание. Или пък избухваше в неудържима ярост. Днес обаче само поклати глава.

— Равна, Равна… Аз също имам нужда от него… Честно ти казвам, даже съм щастлив, че още е така. Това ме предпазва от твърдото ми намерение да го убия.

Поне засега. Устните на Фам се сгърчиха и тя помисли, че ей сега ще заплаче.

— Божиите останки не биха могли да познават Синя раковина…

— Не са Божиите останки. Не те ме принуждават да постъпвам така. Аз правя онова, което в условията на огромен риск ми диктува моят собствен разум.

Думите бяха казани без следа от гняв. Значи все още имаше някаква надежда. Може би щеше да успее да го убеди.

— Синя раковина и Зелено стебло все още са ни верни, Фам. Онова в Мирна почивка беше изключение…

Фам въздъхна тежко.

— Да, доста мислих и за това. Но двамата пристигнаха в Рилай направо от Страумлинските владения. Именно те убедиха „Вриними“ да издирва кораба беглец. Това намирисва на нагласена работа, макар ездачите сигурно да не го осъзнават. Възможно е дори да е кроеж на някой, който е против Заразата. Във всеки случай тогава те още не бяха поразени, освен ако Заразата не е знаела за Света на остриетата още от самото начало. Ние обаче се уверихме, че тя научи за него, едва когато стигнахме Мирна почивка и Зелено стебло беше заразена. Сигурен съм, че Синя раковина дори тогава си остана на наша страна. Той знаеше доста неща за енергийния костюм — че поразява на голямо разстояние например — но не предупреди моите нападатели.

Равна с изненада осъзна, че у нея отново започва да проблясва надежда. Той наистина беше обмислил всичко.

— Причината е само в скродерите, Фам. Те приличат на бомби със закъснител, които само чакат да бъдат задействани. Тук обаче сме изолирани от всичко и от всички, а ти унищожи скродера на Зелено стебло…

Фам продължаваше да поклаща скептично глава.

— Не са само скродерите, Равна. Заразата има пръст и в превръщането на ездачите в раса. Или поне повечето от стореното е нейно дело. В противен случай не мога да си представя как заразяването на Зелено стебло би станало толкова леко.

— Да-а-а, има риск. Но той е незначителен в сравнение с…

Фам външно дори не помръдна, но нещо в него се сви като юмрук. Той предварително отхвърляше подкрепата, която тя се канеше да му предложи.

— Незначителен риск казваш… Но откъде бихме могли да знаем колко незначителен е всъщност той? Залогът е твърде висок, а ние сякаш ходим по опънато въже. Ако не се допитвам до Синя раковина, много скоро ще бъдем погълнати от флотата на Заразата. Ако обаче му се предоверя, тогава е напълно възможно в един момент той да ни предаде. Всичко, с което разполагам, са Божиите останки и някакви разпокъсани спомени, които… може би са най-голямата измама сред всички останали лъжи.

Последните му думи бяха казани почти беззвучно. Той вдигна очи към нея. Погледът му оставаше студен и без следа от надежда.

— Въпреки това ще мобилизирам всички сили и средства, с които разполагам, Рав, независимо дали съм човек или някаква божия останка. И ще направя дори невъзможното, за да закарам кораба до Света на остриетата. Ще заведа онова, което Древния посади в мен, до неговата крайна цел.

Минаха още три седмици преди опасенията на Синя раковина да се превърнат в реалност — корабът започна все по-често да показва дефекти. Оставаше им само ръчната навигация, иначе не можеха да се доверят на нито една от програмите за работа на Дъното. Сривът на системите беше допълнително ускорен и от отчаяните опити на Фам да си осигури защита срещу ездачите.

В корабната библиотека съществуваше специален код за задействане на автоматичната система, предназначена за работа на Дъното. Фам отдели няколко дни, за да прегледа отново всичко до най-малката подробност. Четиримата се събраха край командния пулт, когато започна преинсталирането на програмите. Трийсетина минути след началото на инсталирането в главния коридор се чуха глухи удари. Равна изобщо не би им обърнала внимание, но никога преди не бе чувала подобен шум на борда.

Фам и ездачите обаче едва не изпаднаха в паника. Нито един от космическите пилоти не би приел спокойно шумове с неясен произход на борда на кораба си. Синя раковина се втурна към отвора на кабината и промъкна връхчета през него.

— Не виждам нищо подозрително, сър Фам.

През това време Фам трескаво прехвърляше диагностичните програми, чийто данни бяха примесени с новоинсталираните показатели на новите програми.

— Тук виждам някакви сигнали за аларма, но…

Зелено стебло се опита да каже нещо, но Синя раковина вече бе отново пред пулта и заприказва бързо:

— Не мога да повярвам! Тук би трябвало да има ясен отчет за нашето състояние с пълни подробности за работата на системите. Случило се е нещо ужасно!

Фам го гледа втренчено няколко секунди, после отново се обърна към мониторите. Изминаха още няколко секунди.

— Прав си. Данните за нашия статус просто са наскубани безразборно от стари справки.

Той започна трескаво да преглежда какво показват вътрешните камери на борда на кораба. Едва половината от тях все още действаха, но онова, което показваха…

Водният резервоар на кораба се беше превърнал в мъглива, покрита с ледена кора пещера. Оттам идваха и приглушените удари — тонове замръзнала вода, затворени в ограничено пространство. Повечето от системите за поддържане на вътрешната среда в кораба също се държаха странно. Контролно пропусквателните съоръжения извън корабната работилница бяха като полудели. Охранителната система стреляше безразборно с все по-затихваща сила. При целия срив диагностичната апаратура все още проблясваше със зелени и алени светлинки. Фам включи камерата в работилницата. Цялото помещение беше обхванато от пламъци!

Фам се надигна рязко от креслото и тялото му подскочи към тавана. Твърдата повърхност грубо го върна обратно. За миг Равна си помисли, че ще продължи да отскача като топка пинг-понг между пода и тавана. Най-сетне успя да се привърже за креслото и упорито се хвърли на борба с връхлетялото ги бедствие.

През следващите няколко минути пред командния пулт цареше мрачно мълчание. Само от време на време, когато и най-простите операции траеха ужасно дълго, Фам ругаеше през зъби. „Блокиране на вътрешната система“, процеждаше всеки път, когато нещо отказваше да работи.

— Противопожарната система е блокирана… Не мога да изсмуча въздуха от помещението. Вътрешните охранителни системи стопиха всичко с безразборния си огън.

Корабът гореше. Равна беше виждала картини от подобни катастрофи, но те винаги изглеждаха невероятни и далечни. Пък и как би могъл да се разрази мащабен пожар в лишеното от кислород космическо пространство? При липсата на каквато и да е гравитация на борда, пожарът щеше да отмре от само себе си, независимо дали ще успеят да изпомпат въздуха от помещението или не.

Камерата в работилницата вече показваше само откъслечно онова, което ставаше там. Пламъците постепенно изяждаха кислорода в целия кораб. Имаше предвидени предпазни щитове, които едва-едва бяха обгорели и все още можеха да ги предпазят. Въпреки това пожарът се разрастваше и поглъщаше нови и нови кубически метри въздух. На някои места предизвиканата от жегата турбуленция допълнително увеличаваше хаоса и нови части избухваха в пламъци.

— Все още има вентилация, сър Фам.

— Знам. Но не мога да я спра. Системата сигурно е блокирала, когато вече е била включена да работи.

— Сигурно причината за всичко това е в софтуера. — Синя раковина помълча малко. — Защо не опитате ето така… — Инструкциите на ездача бяха напълно неразбираеми за Равна и й приличаха по-скоро на безсилни опити да се овладее положението.

Но Фам кимна сговорчиво с глава и пръстите му затанцуваха върху командния пулт.

Пламъците в работилницата вече се надигаха дори през слоя пяна, изхвърлен от противопожарната система. Те постепенно поглъщаха и скафандъра на Фам, за направата на който той хвърли толкова много усилия. Тези загуби обаче нямаше да са последните. Равна си спомни, че напоследък той работеше върху скафандър с реактивна енергия._ Не можеше на борда да няма системи за оксидиране!_

— Фам, скафандърът ти има ли уплътнение…

Пожарът бушуваше на шейсет метра разстояние, а помежду им стояха десетина преградни стени, осигуряващи тяхната изолация. Затова експлозията достигна до командната кабина като далечно и глухо ехо. Но камерата с безразлична обективност показа как скафандърът се саморазруши и пламъците триумфиращо го погълнаха.

Няколко секунди по-късно Фам най-после се реши да приложи съвета на Синя раковина и вентилационната система в работилницата спря. Пожарът продължи да тлее в унищожения скафандър на Фам още близо половин час, но вече нямаше опасност да се разпространи извън работилницата.

Разчистването на последиците от пожара отне два дни. През това време видяха щетите и се увериха, че не съществува риск пламъците отново да лумнат. По-голямата част от работилницата и съоръженията в нея бяха напълно опустошени. Вече не разполагаха с никакви предпазни костюми, които сигурно щяха да им трябват в Света на остриетата. А Фам успя да възстанови само една от охранителните системи при входа към работилницата.

Следите от катастрофата личаха навсякъде по кораба — класически пример за стихийно бедствие, причинено от блокиране на вътрешните системи. Бяха загубили половината от водните си припаси. Совалката за приземяване вече не притежаваше автоматично управление.

Реактивните двигатели на „Единак II“ почти не действаха. Това не беше фатално в междузвездното пространство. Когато се наложеше да намалят скоростта обаче, щеше да стане едва при 0,4 атмосфери. Слава на провидението, поне агравитаторите не бяха засегнати. Това означаваше, че няма да имат проблеми поне при навлизането в атмосферата на планетата на Остриетата.

Равна си даваше сметка, че бяха на косъм да изгубят кораба и следеше действията на Фам с нарастващ ужас. Страхуваше се, че е приел сполетялото ги нещастие като поредно доказателство за предателството на ездачите. А това би го предизвикало да вземе крайно и необмислено решение. Колкото и да е странно обаче, случи се точно обратното. Фам не се опита да прикрие болката и безсилието си, но това не стана причина да изгуби самообладание. Само още по-настървено се хвърли да спасява малкото оцеляло от кораба. Сега много по-често разговаряше със Синя раковина. Все още не му позволяваше да действа сам, но много по-внимателно се вслушваше в онова, което му казва ездачът. С общи усилия двамата успяха да възстановят кораба почти до състоянието отпреди пожара.

Накрая Равна не се сдържа и попита направо Фам какво е променило отношението му към ездачите.

— Не съм го променил — рече най-накрая той. — Просто се опитвам да балансирам рисковете. Все по-често си мисля обаче, че е невъзможно да се крепя като въжеиграч и Заразата рано или късно ще надделее.

Божествените останки бяха заложили твърде много на Фам и способността му да взима самостоятелни решения. Но сега поне параноята му поне малко намаля.

Петдесет дни след събитията в Мирна почивка и седмица преди пристигането им в Света на остриетата Фам престана изобщо да спи и не се откъсваше от командния пулт. Той и преди беше достатъчно зает, опитвайки се ръчно да управлява системите, необходими за Света на остриетата. Но сега Равна не можеше да го накара да хапне дори залък.

Навигационните системи потвърдиха данните от Новините и онова, което подсказваше интуицията на Фам. Една от трите преследващи ги флотилии беше творение на Заразата. Останалите кораби бяха на Съюза за отбрана и останки от Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей. По петите им настъпваха чудовища, носещи смърт. Придружени от оцелелите им жертви.

Съюзът за отбрана продължаваше шумно да прокламира дейността си чрез бюлетини в Мрежата. Корабите от Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей пуснаха няколко категорични опровержения, но в общи линии оставаха пасивни. Ами флотата на Заразата? През последните седмици трийсет пъти се увеличи количеството съобщения, адресирани до „Единак II“, при това във формат, който можеше да бъде възприеман единствено от скродерите. Фам се погрижи корабът да ги отхвърля още преди да бъдат отворени. Оставаше въпросът дали неговите инструкции се спазват от корабните системи. Все пак не биваше да се забравя, че „Единак II“ е създаден от ездачите.

Изминаха три дни и Фам се отърси от своето вцепенение. За тревогите му свидетелстваха само новопоявилите се бръчки. Иначе се държеше по-нормално и човешки от напускането на Рилай досега. Той дори помоли Равна отново да покани ездачите при командния пулт.

Фам посочи линиите от ултрасветлинния трафик, очертани ярко върху мониторите. Движението на трите флоти беше като във въображаем комин, чиято дължина стигаше пет светлинни години, а диаметърът му — три. Системите на кораба улавяха само районите с натоварен трафик, където се бяха струпали най-бързите кораби. Всеки от тях оставяше ярка следа върху екраните на „Единак II“.

— Използвал съм червен, син и зелен цвят за обозначаване на корабите и флотата, към която предполагам, че принадлежат.

Най-бързите кораби бяха струпани толкова нагъсто, че образуваха светещо бяло петно върху монитора. От него обаче стърчаха три различни по цвят опашки. Имаше и други инсталирани от Фам маркировки, но веднъж, в пристъп на откровение, той призна, че едва разбира какво обозначават.

— Първата вълна преследвачи — а тя се състои от най-бързите сред бързите — все още е по петите ни.

Синя раковина се намеси плахо:

— Има начин да увеличим още малко скоростта, стига да ми позволите достъп до управлението на кораба. Е, няма да е кой знае какъв напредък, но все пак…

Трябваше да се признае, че Фам поне направи усилие отговорът му да прозвучи любезно.

— Аз обаче мисля за нещо друго, което Равна предложи преди известно време. То винаги присъстваше като резервен вариант, но сега май му е дошло времето.

Равна се приближи още по-близо до главния екран, вперила очи в зелените следи по него. Намираха се в района, където според Новините летяха корабите на Сяндра Кей. „Само това е останало от моите хора.“

— Стотици часове наред се опитват да влязат в бой със Съюза за отбрана.

Очите на Фам срещнаха погледа й.

— Така е — рече тихо той. — Горките нещастници, напълно им приляга името „флотилията на отчаяните“. На тяхно място бих… — Изражението му отново стана хладно и безразлично. — Някой знае ли с какво въоръжение разполагат?

Това си беше риторичен въпрос, но той така или иначе го зададе.

— Ако се съди по коментарите в „По следите на войната“ Сяндра Кей е била подготвена за най-лошото, още откакто Съюзът за отбрана започна да призовава „Смърт на вредителите!“. Управлението за защита на търговията е взело мерки да осигури безопасността им дори в открития космос. Те са пригодили търговските си кораби за отбрана и са ги натоварили с всякакъв вид тамошни оръжия. Въпреки това „По следите на войната“ твърдят, че не са равностоен противник на враговете си, и то само при условие, че Съюзът за отбрана приеме предизвикателството. Единственият пропуск на Сяндра Кей е, че не са очаквали масирана планетарна атака. Когато първите кораби на Съюза за отбрана се появили, нашите тръгнали да ги пресрещнат в открития космос…

— … А в същото време кинетичните бомби ударили право в сърцето на Сяндра Кей.

Така поразиха и сърцето на Равна.

— Да, съюзът сигурно е пуснал тези бомби седмици преди началото на атаката.

Фам се изсмя рязко.

— Ако бях един от капитаните на съюза, сега щях да съм доста неспокоен. Тяхната численост намалява, а тия пригодени за сражение товарни кораби като че ли са доста бързи при тукашните условия… Обзалагам се, че всеки пилот на Сяндра Кей жадува отмъщение, дори това да му коства живота. — Емоцията в гласа на Фам постепенно се стопи. — Хм, няма шанс да унищожат всички кораби от флотата на съюза, камо ли пък тези на Заразата. И дума да не става, че ще ни отърват от нашите преследвачи. Тогава би било напълно безсмислено да…

Погледът му внезапно се спря на Равна.

— Излиза, че дори да не се намесим в събитията, флотата на Сяндра Кей рано или късно ще намери начин да атакува съюзническите кораби и ще се опита да ги изтреби до един.

Равна кимна с глава.

— Според тях това ще стане в близките дванайсет часа.

— Значи на нас ни остава да се справим със Заразата. Но ако някак убедим твоите хора да насочат усилията си срещу главния враг…

Тази мисъл преследваше Равна като кошмар. В такъв случай всички оцелели от катастрофата на Сяндра Кей щяха да бъдат пожертвани в името на „Единак II“… Опитвайки се да спасят кораба и неговата мисия.

Съществуваше съвсем малка вероятност флотата на Сяндра Кей да се справи с корабите на Заразата. Но нали точно заради това стигнаха чак дотук — за да се сражават. Тогава защо да не се възползват от жаждата им за мъст? От известно време само това се въртеше в главата на Равна. Оказа се, че то съвпада и с плановете на Божествените останки.

— Има един проблем — те не знаят нито какво правим ние, нито пък си дават сметка за истинската цел на третата флота. Опитаме ли се да им обясним, ще си разкрием картите пред Заразата.

Ултрасветлинната връзка можеше да бъде директно насочвана. Проблемът идваше от това, че корабите на преследвачи и съюзници бяха на незначително разстояние един от друг.

Фам кимна.

— Трябва да намерим начин да говорим с тях, при това без свидетели. Целта ни е на всяка цена да влязат в сражение. — По лицето му пробяга бегла усмивка. — Как мислиш, Синя раковина, дали пък да не се доверим изцяло на уредите в кораба. Помниш ли онази вечер на Доковете? Тогава ни разказва за „разваления товар“ от Сяндра Кей.

— Точно така, сър Фам! Ние превозвахме една трета от кодовете за шифровка на Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей, предназначени за онези с челюстите-бръсначи. Тя още е на кораба, макар да е безполезна без останалите две трети.

Шифровъчните материали бяха сред най-ценните стоки, разменяни между звездните системи. Усъмнеше ли се някой в тяхното качество обаче, тогава се превръщаха в безполезен боклук.

— Неизползваеми, казваш? А може пък да не са толкова безполезни. Дори тази една трета би ни осигурила директна връзка. При това ще гарантира, че никой друг няма да се включи в разговора.

Синя раковина се поколеба.

— Не искам да ви подвеждам. Нито един сериозен клиент не би приел, че подобна връзка ще е поверителна. Освен това отсрещната страна няма да има никакво доказателство, че вие сте наистина този, за когото се представяте.

Погледът на Фам се спря на Равна. По лицето му отново пробяга познатата усмивка.

— Има начин да ги убедим, стига да ни слушат внимателно. Проблемът е, че аз искам само един от тях да ни чуе.

И Фам обясни какво точно има предвид. Докато говореше, ездачите деликатно шумоляха с листа помежду си. Както обикновено Синя раковина се косеше, че идеята на Фам е неизпълнима. Зелено стебло пък го убеждаваше да се вслуша по-внимателно в предложението.

„Флотата на Аниара“ — така повечето от екипажите на Управлението за защита на търговията се наричаха помежду си. „Аниара“ беше античен кораб, по-древен дори от самата Нийора, за който се разказваше в човешките митове. Вероятно е съществувал по времето на Туво-Норските кооперативи от астероидите на Земната звездна система. Според преданията „Аниара“ бил огромен кораб, полетял в звездния безкрай малко преди гибелта на цивилизацията, която го създала. Неговият екипаж станал свидетел как изчезва древната родина. След това корабът започнал да затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в космическия мрак, а хората на борда му измирали един по един. Животоподдържащите системи постепенно престанали да работят. Споменът за отдавнашното бедствие преследваше човечеството като кошмар. Сигурно това бе и причината легендата да се предава от поколение на поколение през хилядолетията. След падането на Сяндра Кей за оцелелите кораби от Управлението за защита на търговията преданието изведнъж се превърна в действителност.

„Но ние няма да го следваме до самия край!“ Полковникът от авиацията Кйет Свенсъндот беше вперил поглед в сигналните линии върху екрана на кораба. Сега тяхната цивилизация не просто изчезна, а бе умишлено унищожена. Оцелелите кораби вече бяха по петите на разрушителите на Сяндра Кей и те почти се виждаха с просто око. Вече дни наред съдовете на управлението внимателно маневрираха, доближавайки флотата на Съюза. Данните върху мониторите сочеха, че са на крачка от успеха. Повечето от корабите на Съюза и на Сяндра Кей бяха оплетени в едно общо кълбо от ултрасветлинни следи. Сред тях сигурно се намираха и онези на третата флота — безшумната. Според онова, което се виждаше на екрана, битката беше неизбежна. Вражеските кораби в момента се намираха в един и същи район с тях. Понякога ги деляха дори по-малко от един милиард километра, но въпреки това разстоянието от няколко милисекунди се оказваше непреодолимо. Всички съдове използваха ултрасветлинна тяга и правеха по дузина скокове в пространството само за секунда. В такъв случай схватката с враг, който избягва директна среща, изискваше всеки негов скок да бъде перфектно изчислен, а пространството, където се очаква появата му, да се обстрелва непрекъснато.

Полковник Свенсъндот превключи изображението на монитора на корабите, които се опитваха да нагодят скоростта си към тази на флотата на Съюза. Почти една трета от флотилията в момента беше в синхрон. Само още няколко часа и…

— Хиляди проклятия! — Той удари с юмрук по командния пулт.

Неговият първи офицер побърза да укроти полуделите уреди и се извърна към командира си:

— Това нещо ново ли беше или обичайните проблеми? — попита Тироле.

— Все същото. Съжалявам за избухването.

Наистина нямаше нищо извънредно. Тироле и Глимфреле и без това си имаха достатъчно грижи. Без съмнение в Отвъдното все още съществуваха територии, населявани от човешки същества, които се опитваха да стоят настрана от Съюзниците. Но дирокимите във флота на Управлението за защита на търговията бяха единствените оцелели от своята раса. С изключение на авантюристи като Тироле и Глимфреле, всички останали изчезнаха със Сяндра Кей.

Кйет Свенсъндот работеше за Управлението за защита на търговията вече двайсет и пет години — още от времето, когато тази организация разполагаше само с малка флота за охрана. Прекара хиляди часове на тренажорите, за да се превърне в един от най-добрите бойни командири на организацията. Но досега само два пъти му се случи да попадне под директен обстрел. Друг на негово място може би щеше да съжалява за пропиляното време. Свенсъндот и неговите командири обаче приемаха като награда факта, че са сред най-добрите професионалисти. Неговият опит и авторитет му осигуриха най-доброто оборудване в цялата флота. Върхът на дългата му кариера като пилот обаче беше корабът, който управляваше в момента. „Олвира“ беше оборудван с най-модерната техника, извадена от складовете веднага след като Съюзът започна да сипе първите заплахи. Той не спадаше към пригодените за отбрана търговски кораби, а представляваше истинска бойна машина. Беше снабден с най-съвършените процесори и двигатели за ултрасветлинна скорост, които можеха да действат в условията на Сяндра Кей. За управлението на полета стигаше и тричленен екипаж, а в случай на нужда командирът можеше да води сражение съвсем сам, разчитайки единствено на помощ от корабните системи с изкуствен интелект. В трюма имаше десет хиляди самонасочващи се бомби и всяка една от тях беше по-умна дори от системите за управление на самия кораб. Това не бе малка награда за двайсет и петгодишна вярна военна служба. Освен това позволиха на Свенсъндот сам да избере име на своя кораб.

А сега… Истинската Олвира вече я нямаше. Той, заедно с милиарди други войници, бе нает за отбраната на Сяндра Кей. Корабът му имаше задача да охранява Херт от вътрешната система…

Казват, че светлинните, бомби не оставят оцелели след себе си.

Съвършеният кораб, кръстен на любимата жена, излезе на половин светлинна година извън системата, търсейки враговете, които не бяха там. В честна и открита битка Кйет Свенсъндот и неговата „Олвира“ щяха да се справят с противника. Вместо това се оказаха в ролята на преследвачи, летящи надолу, към Дъното на Отвъдното. С всяка измината светлинна година „Олвира“ все повече се отдалечаваше от местата и условията, за които беше създадена. Процесорите й работеха все по-бавно или пък съвсем преставаха да действат. В тези дълбини пригодените за сражения търговски кораби се оказаха с по-подходящ дизайн от бойните единици. Въпреки че бяха тромави и с несъвършени системи, а на борда им имаше десетки души екипаж, те все пак продължаваха да се движат. „Олвира“ вече изоставаше от тях на пет светлинни години. Именно преустроените търговски кораби щяха да проведат атаката срещу флотата на Съюза. Кйет беше обречен още веднъж да стои безпомощен, докато приятелите му загиват.

Свенсъндот продължаваше упорито да се взира в мониторите, без да обръща внимание на влагата, която се събира в ъглите на очите му. Досега целият му живот беше подчинен на строго установени закони. Работата му често налагаше да предотвратява замисленото от други отмъщение… А сега единственото, което го движеше, бе отмъщението.

— Получавам някакви странни съобщения, Кйет.

Сега Глимфреле трябваше да наблюдава какво се получава по Мрежата, което в друга среда беше напълно автоматична операция, заложена в дизайна на „Олвира“! Напоследък обаче тя се превърна в досадно и изтощително задължение.

— Какви са? Пак лъжи по Мрежата ли? — попита Тироле.

— Не, този път идват от координатите на дънния кораб, който всички преследват. Не може да бъде друг.

Веждите на Свенсъндот се извиха въпросително. Той усещаше, че разплитането на новата загадка ще му бъде много приятно.

— Какви са характеристиките?

— Корабните процесори показват, че най-вероятно е един, при това съвсем точно насочен лъч. Ние сме тяхната единствена цел. Сигналът е силен и връзката може да бъде придружена с нормална видеокартина. Ако нашият задръстен дигитален процесор работеше нормално, щях да знам… — И Фреле затананика нещо, което обикновено издаваше нетърпение при дирокимите. — Охо! Съобщението е кодирано, при това на високо ниво! Тия тук използват Синтаксис’45 за видеото. Твърдят, че разполагат само с една трета от кодовете, които Управлението въведе преди близо година.

Отначало Свенсъндот си помисли: „Фреле е убеден, че е получил съобщение, притежаващо самостоятелен интелект, но това е напълно невъзможно тук, на Дъното.“ По недоверчивия му поглед вторият офицер изглежда разбра какво си мисли.

— Езикът, който използват, е доста объркан, шефе. Чета съобщението направо от системата за преформатиране. — Нещо проблесна върху екрана пред него. — А-ха, ето откъде идва техният шифър! Управлението някога го е въвело и сега той трябва само да бъде проверен от системите за защита на кораба. — Преди появата на съюзниците това беше най-високо защитената шрифтова система в организацията. — Използвана е онази третина от кодовете, която преди година така и не беше доставена по предназначение. Тогава решихме, че товарът най-вероятно е повреден. О, чудо на чудесата, ние все още имаме копие от тези кодове!

Големите тъмни очи на Фреле и Роле гледаха с очакване. Стандартната процедура — стандартните нареждания — гласяха, че съобщения с нередовен код трябва незабавно да бъдат унищожени. Тези заповеди имаха за цел да предотвратят попадането на нередовни шифри на борда. Така не се налагаше системите за защита да бъдат подлагани на изпитание.

— Дешифрирай това нещо — късо нареди Свенсъндот. През последните седмици се убеди, че щом опреше до военно разузнаване и шифровка, Управлението се проваляше с гръм. Сега изглежда им се отваряше случай да извлекат някаква полза от неговата некомпетентна работа.

— Тъй вярно, сър!

Глимфреле изписа ответния код. Някъде в системите на сигналния процесор на „Олвира“ монотонният и „произволен“ шум започна да се подрежда в стройни схеми, които отговаряха напълно на корабните кодове. Последва дълга пауза (проклето да е това дъно!), а после върху екрана се появи прозорец като при обичайните съобщения и тръгна съвсем сносен видеозапис.

— … четвърто повторение на съобщението…

Думите бяха на самнорск с диалектните особености на Херте И Сяндра! Говорителят беше… За миг сърцето на Свенсъндот спря да бие — той сякаш видя Олвира отново жива. После бавно издиша, опитвайки се да възстанови нормалния ритъм на сърцето си. Смолисточерна коса, виолетови очи — също като Олвира. И като милиони други жени на Сяндра Кей. Приликата беше налице, но толкова далечна, че при нормални обстоятелства никога не би го подвела. За миг той си представи Вселената, обгръщаща тяхната изгубена флотилия, и живота, освободен от тежестта на отмъщението. После отново се насили да се съсредоточи върху думите от съобщението.

— Ще повторим посланието още три пъти — казваше в този момент жената. Ако и тогава все още нямаме отговор, ще пренасочим лъча.

Тя се отдръпна назад, позволявайки им да огледат помещението зад нея. Беше дълго и с нисък таван. Навсякъде имаше монитори, показващи ултрасветлинния трафик, но Свенсъндот изобщо не им обърна внимание. На екрана се появиха и двама ездачи. Цветните линии по скродера на единия от тях показваха, че е имал търговски отношения със Сяндра Кей. Другият вероятно беше от Малките ездачи — притежаваше малък скродер без колела. Камерата се измести, насочвайки се към четвъртия от присъстващите. Човешко същество? Очевидно беше такова, но нямаше нийорански произход. В друго време видът му щеше да предизвика сензация сред всички човешки цивилизации в Отвъдното. Сега Свенсъндот само отчете този факт в съзнанието си и остави за по-късно размишленията върху него.

Жената продължаваше да говори.

— Можете и сами да се убедите, че екипажът ни се състои от човешки същества и ездачи. Други освен нас на борда на „Единак II“ няма. Нашият кораб не принадлежи към Съюза за отбрана, нито пък сме агенти на Заразата… Но именно ние сме причината техните две флотилии да са тук долу. Ако сте разшифровали това съобщение, то вие със сигурност сте от Сяндра Кей. Ето защо непременно трябва да поговорим! Моля, отговорете ни като използвате кодовата система, чрез която шифровахме нашето съобщение.

Образът се разми и лицето на жената отново изпъкна на преден план.

— Това е петото повторение на съобщението — каза тя. — Ще го повторим още два пъти.

Глимфреле изключи видеоекрана.

— Ако съм разбрал правилно, разполагаме с около сто секунди за отговор. Какво ще правим, капитане?

От началото на връзката минаха само няколко секунди, но те промениха много — „Олвира“ вече не беше изолиран от света блуждаещ кораб.

— Ще отговорим — отсече Свенсъндот.

Отговорът и отговорът на отговора станаха за секунди. Петминутният разговор с Равна Бергсъндот беше достатъчен на Кйет, за да се увери, че казаното от нея е достатъчно важно и трябва да се предаде на ръководството на флотата. Неговият кораб щеше да влезе в ролята на обикновен предавател, но онова, което се канеше да съобщи, наистина беше изключително важно.

Централата на флотата обаче отказа видеовръзка с „Единак II“. Някой на флагманския кораб се бе заинатил всички процедури да са стриктно спазени. Несъвършената шифровка ги накара да откажат, какъвто и да е достъп до техните системи. На Кйет беше заповядано да приведе кораба си в бойна готовност.

Мониторите на „Олвира“ показваха цветна картина с много висока резолюция. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи, че това е доста несъвършено изображение. Кйет лесно разпозна собственичката Лименде и физиономията на Ян Скритс — командир на флагманския кораб. Но двамата изглеждаха като свои двойници, по-млади с няколко години. Старият видеофилм с техните лица беше адаптиран към анимираната картина от предавателя. Възможностите на предавателя за връзка в реално време бяха по-малко от четири хиляди байта на секунда; Централата изобщо не искаше да рискува.

Само Силите знаеха точно какво виждат те като образ на Фам Нувен. Човешкото същество с опушена кожа за пореден път се опитваше да разясни своята позиция. Успехът му не бе по-голям от онова, което постигна Равна Бергсъндот преди него. Хладнокръвието постепенно го изоставяше и по лицето му взе да се изписва отчаяние.

— … Отново ви повтарям, че и двете флоти са ваши врагове. Няма спор, че Съюзът за отбрана унищожи Сяндра Кей, но Заразата е в основата на всичко това.

Почти анимираната фигура на Ян Скритс погледна с очакване към собственичката Лименде. „В името на всички сили, тук на дъното изображението е наистина отвратително“, помисли си Свенсъндот. Когато Скритс заговори, движенията на устните му дори не съвпадаха с неговите думи.

— Ние внимателно следим съобщенията в „Бедствия и катастрофи“, г-н Нувен. Заплахата от Зараза беше използвана като претекст да бъдат унищожени нашите светове. Ние обаче не желаем безразборно да убиваме, само за да задоволим чувството си за мъст. Нито пък имаме намерение да се изправим срещу някой, който ясно показа, че е враг на нашия враг. Или вие се опитвате да ни убедите, че Заразата е в таен заговор със Съюза за отбрана?

Фам сърдито сви рамене.

— Не, нямам представа какво е становището на Заразата относно действията на Съюза. Но едно трябва да ви е ясно — Заразата е несравнимо по-голямо зло от съюзниците.

— А, да, същите твърдения се ширят и в Мрежата, г-н Нувен. Но предишните катастрофи са на хиляди светлинни години от нас. Дори тези истории да са верни, съобщенията за тях са изминали огромно разстояние и са превеждани на много езици, преди да достигнат Средното ниво. Неслучайно я наричат Мрежата на хилядите лъжи.

Лицето на чужденеца помрачня. Той каза нещо гневно и високо на език, който беше напълно неизвестен за Нийора. Интонацията му рязко варираше, почти като при говора на дирокимите. После мъжът направи усилие да се овладее. Когато заговори отново, в неговия несъвършен самнорск се усещаше още по-силно чуждестранният акцент.

— Така е, но ето аз ви казвам, че съм очевидец на падането на Рилай. Заразата е по-страшна дори от най-ужасните неща, които сте чули за нея. Унищожението на Сяндра Кей е незначителен страничен ефект от действията й. Пак ви питам, ще ни подкрепите ли срещу флотата на Заразата?

Собственичката Лименде отпусна масивното си туловище в обятията на креслото зад себе си. После се обърна към командира на флагманския си кораб и двамата с приглушен глас започнаха да се съвещават. Погледът на Кйет се прехвърляше ту към единия, ту към другия. Командният пулт зад гърба на Лименде достигаше десетина метра дължина. Нисши офицери безшумно сновяха насам-натам. Някои се опитваха да следят разговора. Картината се виждаше ясно, но щом фигурите по екрана се задвижеха, техните жестове бяха насечени и тромави като при анимация. Кйет знаеше, че някои от хората върху екрана са преместени на други кораби още преди падането на Сяндра Кей. Процесорите на „Олвира“ приемаха съвсем ограничен сигнал от Централата, допълвайки го с фон от архивите на кораба, които отдавна бяха изгубили своята актуалност. „Повече хич няма да се опитвам да получа видеовръзка, обеща си Свенсъндот, поне не и докато сме на дъното.“

Собственичката Лименде отново се обърна към камерата.

— Прости на параноичното старо ченге, но е напълно възможно и ти да си част от Заразата. — Лименде вдигна предупредително ръка, сякаш се опитваше да възпре очакваните възражения, но червенокосият само успя да зяпне от изненада. — Ако приемем думите ти за чиста монета, излиза, че наистина съществува онова едновременно толкова полезно и опасно нещо, дето е в звездната система, към която сме се устремили всички. Нещо повече — оказва се, че и вие, и „флотата на Заразата“ сте достатъчно компетентни, за да се възползвате от него. Ако ги нападнем, както ни съветвате, малцина от нас ще оцелеят да видят края на тази история. А вие ще си поделите наградата. Отсега ме е страх да си помисля в какво бихте се превърнали.

Фам Нувен дълго не проговори. През това време дивото изражение постепенно изчезна от лицето му.

— Вече знаете фактите и сега трябва да решите, Лименде. Има ли друг изход според вас?

— Двамата със Скритс обсъдихме този въпрос. Каквото и да сторим, поемаме голям риск. При това перспективите са ужасяващи. Ще приемем предложението ви да атакуваме, само ако преди това върнете обратно кораба си и ни позволите да се качим на борда му.

— Значи вие настоявате да определяте нашата стратегия?

Лименде кимна утвърдително.

Устата на Фам се отвори, после се затвори, но от нея не излезе никакъв звук. Явно имаше проблеми с дишането. Равна продължи вместо него:

— В такъв случай ако се провалите всичко ще бъде изгубено. Сега поне „Единак II“ има близо шейсет часа преднина. Това ще ни помогне да предупредим всички останали какво е скрито на Дъното, дори флотилията на Заразата да оцелее по някакъв начин.

Лицето на Скритс се сгърчи в анимирана усмивка.

— Не можете да получите всичко наготово. В противен случай излиза, че ни карате да свършим цялата работа вместо вас. Нямаме нищо против да воюваме за справедлива кауза, но не желаем да се превръщаме в пионки от играта на две чудовища.

Последните му думи бяха изречени хладно — сякаш гневът му се беше изпарил. Сега изображението от Централата вече не помръдваше с изключение на несинхронизираните движения на устните. Глимфреле улови погледа на Свенсъндот и му посочи аварийните светлини върху комуникационното табло.

Гласът на Скритс продължаваше:

— Полковник Свенсъндот, заповядваме отсега нататък всички комуникации с този неидентифициран кораб да се извършват… — изображението замръзна и повече не се чу нито звук.

— Какво стана? — попита Равна.

Глимфреле изсумтя недоволно.

— Изгубихме връзка с Централата. Сега предаването е сведено до двайсет байта за секунда, при това продължава да намалява. Последното излъчване на Скритс беше едва стотина байта.

При това увеличено до краен предел от софтуера на „Олвира“.

Кйет махна гневно към екрана.

— Изключи това проклето нещо.

Поне вече не му се налагаше да се мъчи с некачественото изображение. Пък и не изгаряше от желание да чуе последната заповед на Ян Скритс, защото се досещаше за нейното съдържание.

Дългите пръсти на Глимфреле заиграха по контролното табло. Върху екрана отново се появиха звездите. Връзката с Фам и Равна осигуряваше сносна картина без видими изменения; вероятно не биха настъпили кой знае какви промени дори силата й да отслабнеше.

— Съжаляваме за случилото се. През последните дни имаме големи проблеми с комуникациите. По всичко личи, че бурята в Зоните е най-лошата от векове насам.

С всяка изминала минута положението ставаше дори още по-лошо. Половината от ултрасветлинните канали даваха допълнителни дефекти.

— Май изгубихте контакт със своето командване, а? — попита Равна.

— За момента е така. — Свенсъндот погледна към Фам. Очите на червенокосия сякаш бяха от стъкло. — Слушай, аз не по-малко от теб съжалявам за този развой на нещата, но не мога да отрека, че Лименде и Скритс са умни хора. Мисля, че и сам можеш да разбереш причините за тяхната позиция.

— Много странно — прекъсна го Фам. — Картината беше доста необикновена.

Гласът му звучеше някак унесено и разсеяно.

— Имаш предвид връзката с Централата ли?

И Свенсъндот подробно му обясни за ограничените комуникации и несъвършеното изображение от корабните процесори в условията на Дъното.

— В такъв случай и обратната връзка би трябвало да е също толкова лоша… Чудя се за какъв ли ме мислят тогава.

— Ами, ъ-ъ-ъ…

Добър въпрос. Фам Нувен имаше яркочервена коса, опушено сива кожа, пеещ говор. Ако изпратеното до Централата изображение имаше същите дефекти като това, което те получаваха, тогава там виждаха нещо коренно различно от човешкото същество пред Кйет.

— … Я чакай малко. Причината не е в изображението. Готов съм да се обзаложа, че получават доста добра картина, която дава точна представа за външния ти вид. Нали и сам видя, че в началото на връзката бяха изпратени няколко кадъра с твърде висока резолюция. Именно те по-късно ще бъдат използвани за база на анимацията.

Фам безизразно загледа напред, сякаш искаше да покаже, че няма намерение да се улови на тая въдица. Очите му подканваха Кйет да поразмисли още малко, а да не приема всичко за чиста монета. Но, хиляди проклятия, обяснението беше съвсем правдоподобно: нямаше никакво съмнение, че Лименде и Скритс са възприели червенокосия като представител на човешкия род. И все пак нещо продължаваше да човърка Кйет отвътре.

… Лименде и Скритс изглеждаха като някаква отживелица.

— Глимфреле! Провери основната линия за връзка с Централата! Искам да знам дали са ни изпращали синхронизирана картина.

Изпълнението на задачата отне само секунда на Глимфреле. Той изненадано подсвирна.

— Няма такова нещо, шефе. А ако всичко е правилно дешифрирано, то ние в момента се справяме със старата анимация. — Той каза нещо на Тироле и двамата забърбориха възбудено. — Тук долу изглежда нищо не действа както трябва. Може би е поредният технически гаф.

Но въпреки това Глимфреле съвсем не изглеждаше убеден в собствените си думи.

Свенсъндот отново се обърна към изображението, което идваше от „Единак II“:

— Виж какво, каналът за връзка с Централата е безупречно шифрован. Използват се само кодове за еднократна употреба, на които вярвам много повече, отколкото на шифрите, употребени при нашия разговор в момента. Просто не мога да повярвам, че е било някакъв маскарад.

Но стомахът на Кйет вече се присвиваше от погнуса. Това усещане му напомни първите минути от битката за Сяндра Кей, когато схвана как ги бяха изиграли. Тогава с болка осъзна, че всички, които се опитваше да защити, въпреки неговите усилия ще бъдат избити до един.

— Ей, слушай тогава — ще се свържем с другите кораби и ще уточним координатите на Централата…

Едната вежда на Фам отскочи нагоре.

— Може пък да не е било лъжлива картина.

Преди да добави още нещо обаче, единият от ездачите — онзи с по-съвършения скродер — започна да крещи насреща. Той се затъркаля по тавана на помещението, разблъсквайки тези около него, за да се добере по-близо до камерата.

— Имам един въпрос! — Гласът от говорния апарат беше смесен с бръмчене и думите почти не се разбираха. Израстъците на това създание се триеха едно в друго със сухо шумолене. Кйет Свенсъндот никога не беше виждал по-отчаяно същество. — Има ли ездачи на борда на флагманския кораб?

— Защо вие…

— Отговорете на въпроса!

— Че откъде бих могъл да знам? — Кйет се опита да се съсредоточи — Тироле, ти имаш приятели от екипажа на Скритс. Спомняш ли си дали сред тях има ездачи?

Тироле започна да заеква:

— Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ… Да! Бяха от отряда за бързо реагиране — по-точно спасители — които наехме веднага след битката.

— Е, приятелю, това е всичко, което можем да направим за теб.

Ездачът се тресеше неудържимо от корените чак до върха, но остана безмълвен. После листенцата му внезапно се спаружиха.

— Благодаря — каза тихо той. После се изтърколи назад и излезе от обсега на камерата.

Фам Нувен също изчезна от поглед. Равна стъписано се огледа наоколо.

— Изчакайте, моля ви! — обърна се тя към камерата и върху екрана пред Кйет остана да се вижда само празният команден пулт на „Единак II“. Микрофоните улавяха далечни звуци от неясен разговор, които явно излизаха едновременно от говорен апарат и човешко гърло. После Равна отново се появи.

— За какво беше пък всичко това!? — не се стърпя Свенсъндот.

— Вече нищо не може да се направи… Капитан Свенсъндот, според мен флотата вече не се управлява от хората, които смятате за ваши предводители.

— Може и така да е. — Най-вероятно е така. — Но това е нещо, върху което трябва сериозно да размисля.

Тя кимна с глава. За миг мълчаливо се изучаваха един друг. Усещането беше твърде странно — и двамата бяха преживели загубата на своите семейства, на родината си и на целия си свят. А ето че сега, толкова дълбоко в космоса, срещаха сродна душа.

— Наистина ли сте били в Рилай?

Въпросът прозвуча ужасно глупаво в собствените му уши, но вече беше късно да се поправи. Равна Бергсъндот отново кимна.

— Да… Всичко стана точно така, както си го прочел. Поддържахме пряк контакт с една от Силите, но дори и това не ни помогна, полковник. Заразата унищожи всичко. Кълна се, съобщенията в Новините изобщо не преувеличават случилото се.

Тироле се отдръпна от навигационната апаратура.

— Но как е възможно тук, долу, да постигнете нещо, което би могло да засегне Заразата?

Думите бяха прями, а големите му сериозни очи очакваха нейния отговор. Той се опитваше да намери някаква разумна причина за безумните разрушения и масовите убийства. Дирокимите не бяха най-многочислената общност в Сяндра Кей, но ги признаваха за най-старата раса в нейната цивилизация. Преди милиони години изскочили от Изостаналата зона и колонизирали три звездни системи, които хората по-късно нарекли Сяндра Кей.

Расата им се състояла от безнадеждни мечтатели, потънали в своите видения много преди появата на човешката раса. Охранявали населяваните от тях звездни системи чрез стара и несъвършена техника и благодарение помощта на млади, приятелски настроени раси. След още половин милион години тяхната раса сигурно щеше да се изсели от Отвъдното или пък да се разрасне и да се превърне в нещо съвсем различно от това, което е. Такъв беше обичайният път — приличаше на нещо като смърт, макар и не чак толкова драстичен.

Явно имаше допуснато някакво недомислие при сътворението на расите-дълголетници. Техните членове също живееха ужасно дълго. Едва когато ареалите им ставаха твърде пренаселени, започваха да търсят изход за спасение. Сред тях винаги се намираха такива, които копнеят да посетят и останалите светове. Повечето дори се заселваха по новите места. Човешкият род вече дълго време живееше мирно и в хармония със събратята на Тироле и Глимфреле.

Бергсъндот разбра истинския смисъл на въпроса.

— Някой от вас чувал ли е за Божиите останки?

Отговори й Кйет:

— Не.

В същия момент забеляза, че двамата дирокими едновременно отвориха уста да заговорят и известно време подсвирваха един срещу друг.

— Да — най-сетне отвърна на самнорск Тироле, а гласът му издаваше благоговение, каквото Кйет нито веднъж досега не беше забелязвал в подчинения си. — Знаете, че дирокимите живеят в Отвъдното вече доста дълго време. Изпратихме много колонизатори в Трансцендентното, а някои от тях дори станаха Сили… Веднъж обаче… Нещо се върна обратно. Разбира се, то не беше точно Сила, а приличаше по-скоро на умствено увреден дироким. За сметка на това знаеше толкова много неща и извърши такива чудеса, че успя коренно да промени живота ни.

— Да не говориш за Фентролар?! — изумено попита Кйет, когато си спомни тази история. Случката датираше отпреди сто хиляди години, много преди хората да стъпят на Сяндра Кей, когато обитателите на тази колония все още са били главен противник на дирокимите.

— Да — отвърна Тироле. — И досега не сме сигурни дали Фентролар е бил за нас провидение или пък проклятие. Въпреки това той си остава основателят на земите на нашите мечти и основоположник на Старата религия.

Равна кимна с глава.

— Тази легенда, с която е закърмен всеки обитател на Сяндра Кей, ще ви помогне да разберете какво се случва в момента.

И тя им разказа за падането на Рилай, за онова, което стана с Древния и в какво се беше превърнал Фам Нувен. Дирокимите престанаха да обсъждат чутото и замръзнаха неподвижни на местата си.

Най-накрая се обади Кйет.

— Тогава какво знае Ну… — Той се запъна на името, което беше твърде необичайно за него, както и всичко останало около този чужденец. — Нувен знае ли изобщо какво търси на Дъното? Пък дори да го намери, какво ще прави с него?

— Нищо не зная, полковник Кйет. Дори самият Фам Нувен няма ясна представа за това. Трябва да мине още малко време и интуицията сама ще му подскаже. Вярвам в това, защото съм присъствала на други подобни случаи, но… Не зная как да накарам вас да повярвате.

Тя потръпна и пое дълбоко въздух. Кйет изведнъж си даде сметка какво ужасяващо място трябва да е „Единак II“. Съществото, способно да се опълчи срещу Заразата, наистина трябва да е не по-малко отвратително от нея, но пък и да обладава свръхестествени сили. Кйет се почуди как би се чувствал самият той, ако е затворен в един кораб с такова чудо.

— Милейди Равна — започна високопарно и официално той. „Та това, което предлагам, в края на краищата си е чисто предателство.“ — Ъ-ъ-ъ, хм… Имам приятели от флагманския кораб на Управлението за защита на търговията. Бих могъл да проуча дали подозренията ви относно нашите лидери наистина почиват на реални факти… — „Кажи го най-после, де!“ — Напълно е възможно да ви окажем съдействие, независимо от мнението на нашия щаб.

— Благодаря ви, сър. Много ви благодаря.

Глимфреле наруши възцарилото се мълчание.

— Сигналът от „Единак II“ започва бързо да отслабва.

Очите на Кйет пробягаха по мониторите. Следите от ултрасветлинния трафик бяха станали съвсем объркани и неразгадаеми. Каквато и буря да вилнееше отвън, тя май наистина щеше да се окаже опасна.

— По всичко личи, че няма да можем да говорим още дълго, Равна Бергсъндот.

— Да, наистина губим връзка… Полковник Кйет, ако нито един от плановете не проработи, ако не е възможно да се биете на наша страна… Хората ви са единствените живи същества, оцелели след Сяндра Кей. Толкова ми беше приятно да се срещна с вас и дирокимите… След толкова много време да видя познати лица… Вие сам разбирате, аз… — Още докато говореше, образът й върху екрана се разми и разпадна на отделни цветни квадратчета.

— Фю-ю-ют! — възкликна Глимфреле. — Връзката току-що излетя през прозореца. Проблемът не е в „Единак II“, комуникацията с него е нормална. Но бурята отвън принуди процесорите в кораба да превключат на по-елементарен код.

— Ей, вие там на „Единак II“! Имаме проблеми с канала за връзка. Предлагам да приключваме!

Екранът посивя и върху него започна да тече надпис на самнорск:

Да. Това е нещо повече от комуникацио…

Глимфреле се опита да задържи, колкото се може по-дълго дори тази несъвършена връзка.

— Енергията падна на нула. Вече не различавам никакъв сигнал — каза той.

Тироле вдигна очи от навигационния панел.

— Това е нещо повече от комуникационен проблем. Компютрите ни вече двайсет секунди не могат да подготвят кораба за скок в пространството.

Досега правеха по пет скока в секунда и изминаваха малко повече от светлинна година за час, но какво ли щеше да е оттук нататък…

Глимфреле се оттласна от пулта.

— Е, добре дошли в Изостаналата зона.

Изостаналата зона. Равна Бергсъндот прегледа данните от уредите на контролния пулт в „Единак II“. В представите й зоната беше нещо като горещ и задушлив мрак, осветяван едва-едва от мъждукащи фенери. Тук се намираше царството на умствено недоразвити същества, разполагащи единствено с механични калкулатори. Но сега, когато попадна в нея, тя не усети някаква особена разлика. Таваните и стените в кораба продължаваха да излъчват светлина, както и допреди малко. Звездите пак грееха от илюминаторите, само че трябваше да мине много дълго време, преди някоя от тях да помръдне.

Някои от мониторите обаче показваха съвсем очевидна промяна. Скалата за отчитане на ултрасветлинната скорост мигаше монотонно; върху нея с червена легенда се отчиташе времето от последното въвеждане на данни. Навигационните екрани бяха изпълнени с данни от уредите за диагностика, които усилено проверяваха състоянието на процесорите в двигателите. Из кабината непрекъснато се повтаряше едно и също съобщение на трисквелайн: „Внимание! Отчетено е преминаване в Изостаналата зона. Незабавно осъществете обратен скок! Внимание! Отчетено е преминаване в Изостаналата зона. Незабавно осъществете…“

— Изключи това! — Равна нервно се освободи от предпазните колани. Главата й започна да се замайва, макар да беше възможно това да е само паника.

— Все пак това е кораб, пригоден за полети на Дъното! А се оказва, че когато навлизаме в Изостаналата зона, единственото, на което е способен, е да ни предупреди за опасността!

Зелено стебло се примъкна по-близо до нея, като се опитваше да „ходи на пръсти“ по тавана с помощта на връхчета на клоните си.

— Дори дънните кораби не могат да избегнат подобни смущения, лейди Равна.

Фам каза нещо на кораба и изображението върху повечето от екраните се изчисти.

— Дори най-големите бури в Зоните обикновено не се разпростират на територия, по-голяма от няколко светлинни години — продължи Зелено стебло. — Ние сме на двеста светлинни години над териториите на Зоните. Това, което ни засегна, може да бъде единствено исполинско вълнение, за каквото сме чели само в архивите.

Това обаче беше слаба утеха.

— Знаем, че такива неща са се случвали и преди — каза Фам. — А през последните няколко седмици играта съвсем загрубя.

Тоя път той като че ли не изглеждаше особено разтревожен. Ето това вече е нещо ново!

— Така е — съгласи се тя. — Очаквахме забавяне, но не и да попаднем в самата Изостанала зона! — Попаднахме в капан! — Къде е най-близката обитаема звездна система? На десет светлинни години? Или пък на петдесет?

Сега заобикалящият ги мрак придоби нов смисъл, а звездите през прозорците вече не грееха така приветливо, нито внушаваха чувство за сигурност и безопасност. Бяха обкръжени от безкрайно небитие и се движеха в него едва-едва със скоростта на светлината… Живи погребани. Храбростта на Кйет Свенсъндот щеше да отиде на вятъра, а Джефри Олсъндот никога нямаше да бъде спасен.

Ръката на Фам докосна рамото й. Това беше първият физически допир от много време насам.

— Все още можем да стигнем до Света на остриетата. Това е дънен кораб, забрави ли? Не сме хванати в капан. Двигателите на тая машинка са по-добри от всичко, което някога съм имал на разположение в Кюенг Хо! А тогава се смятах за най-бързият и независим човек в цялата Вселена!

Пътешествия, продължавали десетилетия наред, предимно в условията на летаргичен сън. Ето такъв е бил светът на Кюенг Хо, светът от спомените на Фам Нувен!

Фам най-сетне се освободи от непосилното напрежение, което го караше да се разкъсва отвътре. Поне временно. Сега можеше отново да бъде човек.

— Какво ти е толкова смешно? — попита той.

Равна поклати глава.

— Смея се на всички нас. Както и да е, това вече няма значение. — Тя направи няколко бавни и дълбоки вдишвания. — Ето, готово. Сега мисля, че бих могла да разговарям спокойно и разумно. И така, в Зоните има вълнение. Дори по време на буря на него обикновено му трябват хиляди години, за да помръдне на разстояние една светлинна година, а сега внезапно се е разпростряло на двеста светлинни години разстояние. Хм! Това поне е гаранция, че и след милиони години хората ще четат за това извънредно събитие в архивите. Не, благодаря! На мен не ми трябва такава слава… Вярно, знаехме за надигащата се буря, но и през ум не ми е минавало, че ще потънем.

Бяха погребани в тези дълбини, на светлинни години под повърхността.

— Сравнението с морска буря не е точно — включи се Синя раковина. Ездачът все още стоеше в най-отдалечения край на командното табло, където се оттегли след разговора с капитана от Сяндра Кей. Той все още изглеждаше разстроен, въпреки че се опитваше да говори смислено и разумно. В момента Синя раковина изучаваше екрана с навигационните данни и по всичко личеше, че се е задълбочил в записите отпреди вълнението. Той стопира картината, взе дистанционното за навигационните уреди и бавно се затъркаля по тавана към тях. Връхчетата на Зелено стебло лекичко го докоснаха, когато минаваше над нея.

Синя раковина бутна в ръцете на Равна дистанционното и продължи с назидателен тон.

— Дори при голяма морска буря водната повърхност никога не е така мътна като при силните мъртви вълнения отдолу. Последните съобщения в новините отчитат силно раздробена повърхност… Все едно е пяна или пък малки пръски.

Очевидно дори той не можеше да избегне сравнението с морските стихии.

Звездното небе зад прозорците продължаваше да е ясно и тихо. Най-големият шум идваше от корабната вентилационна система. Независимо от привидното спокойствие обаче, те бяха засмукани от водовъртеж. Синя раковина махна с клонче към екрана.

— Само след няколко часа може да сме отново в Отвъдното.

— Какво?

— Ето виж. Картината върху екрана е ориентирана спрямо положението на флагманския кораб от Сяндра Кей, корабът, с който влязохме в директна връзка, и нашите координати. — Трите точки образуваха остроъгълен триъгълник, а тези от корабите на Лименде и Свенсъндот бяха съвсем близо една до друга. — Маркирал съм момента, когато изгубихме контакт. Обърнете внимание — връзката с щаба на Управлението за защита на търговията е прекъсната 150 секунди преди да бъдем засегнати. Съдейки по постъпилия сигнал и настояването да извършим промени в протокола, стигам до заключението, че и двата кораба — нашият и този на Свенсъндот — са били погълнати по едно и също време.

Фам кимна с глава.

— Така е. Най-отдалечените страни последни губят връзка. Това означава, че вълнението се е изместило.

— Правилно!

Синя раковина се протегна от мястото си върху тавана и посочи екрана.

— В момента трите кораба служат като сонди за установяване на параметрите на Зоните според картографските техники. Няма съмнение, че ако отново прегледаме записа на движението ни, той само ще потвърди това заключение.

Равна погледна към екрана. Най-отдалечената точка от триъгълника, с която беше обозначен „Единак II“, сочеше точно в центъра на Галактиката.

— Сякаш има нещо огромно, подобно на голяма скала, което се спуска перпендикулярно на останалата повърхност.

— Отстрани се приближава чудовищна вълна — намеси се Зелено стебло. — Това е още едно доказателство, че вълнението няма да трае дълго.

— Да, обикновено радиалните промени продължават повече. Това нещо тук оставя след себе си широка следа. Би трябвало да минем през него за няколко часа и после отново ще се озовем в Отвъдното.

А там ги чакаше едно надбягване, което трябваше или да спечелят… или да изгубят всичко и завинаги.

През първите няколко часа се чувстваха много особено. „Само няколко часа“ — толкова мислеше, че ще трае престоят им в Изостаналата зона Синя раковина. После отново трябваше да се озоват в Отвъдното. И четиримата се навъртаха около командното табло, следейки под око часовника. Всеки премисляше току-що проведения необичаен разговор. Фам стоеше изопнат като тетива. Всеки момент трябваше да се озоват в Отвъдното. Ами после? Ако само няколко кораба са заразени, тогава Свенсъндот все още можеше да организира атаката. Но щеше ли да има изобщо полза от нея? Фам отново и отново преглеждаше записите от движението на флотилиите, проследявайки траекторията на всеки от засечените кораби.

— Само да се измъкнем оттук, само да се измъкнем… Тогава вече знам какво да правя. Нямам представа защо, но виждам стъпка по стъпка всяко наше действие.

Той не можа да обясни нещо повече на своите спътници.

Поне засега нямаше смисъл да пренастройват системите на кораба, което би наложило незабавно преинсталиране на всички програми за управление.

След осем часа обаче се примириха с мисълта, че може би ще престоят в Изостаналата зона цял ден. Вече бяха преровили доста от наличната историческа литература. Дизайнът на „Единак II“ беше пригоден едновременно и за Отвъдното, и за Изостаналата зона, но пренастройката не ставаше автоматично. Под надзора на Синя раковина Фам изключи интелигентните системи, които досега управляваха кораба. Операцията мина без усложнения. Изключение направиха само няколко уреда, които се задействаха с глас, но вече бяха изгубили способността си да проумяват казаното и не разбраха заповедта да се самоизключат.

Преминаването към ръчно управление предизвика у Равна същия смразяващ страх, сякаш бяха изгубили всички двигатели за ултрасветлинна скорост. Представата й за Изостаналата зона като мрачно пространство, осветено от мъждукащи светлини, все още си оставаше фантазия; но че бе царството на слабоумни създания с механични калкулатори май постепенно се превръщаше в реалност. Скоростта на „Единак II“ по пътя им към Дъното постепенно намаляваше, но сега…

Минаха двайсет часа. После станаха петдесет. Четиримата постоянно се уверяваха един друг, че още няма за какво да се притесняват. Накрая обаче Синя раковина си призна, че е било твърде прибързано да говори „само за няколко часа“. Като се има предвид височината на „цунамито“ (а тя беше двеста светлинни години), тогава то сигурно се простираше на няколкостотин светлинни години по ширина. Ако изобщо можеше да се вярва на някаква закономерност при подобен прецедент. Това беше най-голямата им тревога — вече се намираха отвъд всякакви правила и закони.

На стотния час, откакто бяха попаднали във вълнението, Равна забеляза, че Фам и Синя раковина проверяват мощността на двигателите… Май имаше опасност почивката им да продължи вечно.

Тридесет и четири

Макар да бе още лято, времето внезапно застудя; дори можеше да се каже, че стана направо мразовито. Земята все още димеше и въздухът беше сух, но вятърът вече не изглеждаше толкова силен. В пилотската кабина на междузвездния кораб обаче Амдиджефри изобщо не обръщаше внимание на атмосферните промени отвън.

— И преди се е случвало да се бавят с отговора — нареждаше Амди. — Тя обясни нещо за ултрасветлинните връзки…

— Равна никога не е закъснявала толкова много!

Прекараха в пилотската кабина целия следобед, а настроението им преминаваше от страх през отегчение до пълно униние. След четири часа бездействие отегчението удържа временна победа. Джефри потъна в неспокоен сън в креслото на баща си, а две от частите на Амди се свиха в скута му.

Останалата част от Амди душеше безцелно из помещението, но продължаваше да държи под око състоянието на контролните уреди. Дори и той вече беше изнервен от това мъчително чакане. Един от него подскочи към покритата с шумоизолираща материя стена. Беше способен да забрави за времето, наблюдавайки в захлас как расте плесента по нея. А сега и нищо друго не ангажираше вниманието му.

Сивото вещество се беше разпространило още повече от последния път, когато го разгледа по-внимателно. Зад ватата, покриваща стените, то образуваше плътна покривка. Частите на Амди се покачиха една върху друга, за да огледат по-добре какво има в пролуката между уплътнението и стената на кораба. Там беше мрачно, но през тавана се процеждаше слаба светлина. В по-голямата част на кораба слоят плесен не надвишаваше три сантиметра, но тук отзад дебелината му стигаше петнайсет-двайсет сантиметра. Я гледай ти! От тавана, точно над изследователския нос на Джефри, висеше голямо кълбо от непознатото вещество. Размерът му беше като декоративните туфи мъх в заседателните зали на замъка. От него надолу се проточваха тънички сиви влакънца. Амди беше готов да извика на Джефри, но двете му части в скута на момчето се бяха разположили толкова удобно!

Амди приближи две от главите си до странното образувание. Стената отдолу изглеждаше доста необикновено — сякаш горният й слой бе разяден от плесента. И тя беше посивяла; имаше оттенъка от дима на огньовете. Амди усети влакънцата върху носа си. Бяха твърди и сухи. Ноздрите го засърбяха. Внезапно той застина от изненада. Наблюдавайки се отдолу, видя как влакънцата преминават през главата на онази част, която стоеше най-отгоре на пирамидата от тела. Въпреки това не усети никаква болка, а само леко гъделичкане в ноздрите.

— Какво, какво? — стреснато попита Джефри, когато настаналата около него суматоха го извади от дрямката.

— Зад уплътненията по стените открих нещо наистина много странно! Докоснах онова голямо кълбо плесен и…

Докато говореше, Амди бавно отстъпваше назад от нещото върху стената. Това проникване не го нарани, но го караше да се чувства по-скоро нервен. Любопитството му внезапно се изпари. Усещаше как влакънцата постепенно се измъкват обратно през ноздрите му.

— Казах ти, че не бива да си играем с това! То е мръсно и гадно! Единственото му предимство е, че поне не смърди.

Джефри вече беше скочил от креслото. Той прекоси бързо пилотската кабина и повдигна рязко уплътнението от стената. Частта на Амди, която беше най-отгоре на пирамидата, загуби равновесие и се претърколи надолу. Дочу се свистене и той усети остра болка в ноздрите.

— Боже, това нещо наистина е огромно — възкликна Джефри, после дочу болезненото пъшкане на Амди. — Добре ли си?

Амди се дръпна от стената.

— Мисля, че да.

Крайчето на едно от влакънцата още стърчеше от устните му. Не болеше повече от ожарването на копривата, която се опита да сдъвче онзи ден. Амдиджефри внимателно огледа раната. Късчето влакно, останало в устната, беше опушено сиво и изглеждаше остро, но крехко. Пръстите на Джефри го измъкнаха внимателно. После главите и на двамата се извиха с почуда към мъхестото кълбо на тавана.

— То наистина расте и като че ли поразява стената под него.

Амди леко докосна окървавената си муцуна.

— Чак сега разбирам защо твоите хора ти казаха да стоиш настрани от него.

— Дали пък да не накараме г-н Стийл да изчегърта стените.

Двамата прекараха два часа в пълзене и изследване на веществото по стената. Сивата плесен беше плъзнала навсякъде, но само на едно място забелязаха няколко цъфтящи туфи. Двамата се надвесиха над тях, докосвайки спорангиите с обвити в части от дрехите си пръсти и лапи. Никой от двамата не искаше да излага на опасност пръст, устна, лапа или нос.

Наблюдението на плесента се оказа най-вълнуващото събитие този следобед; до вечерта не пристигна никакво съобщение от „Единак II“.

На следващия ден времето отново се затопли.

Минаха още две денонощия… А от Равна нямаше ни вест, ни кост.

Лорд Стийл крачеше върху стената над Хълма със звездния кораб. Беше почти полунощ и слънцето висеше под ъгъл от петнайсет градуса над северния хоризонт. В козината му се стичаха струйки пот; това беше най-горещото лято от десет години насам. Сухият вятър духаше без прекъсване вече тринайсето денонощие. Димът от пожарищата около фиордите висеше като кафеникава мъгла и на север, и на юг от замъка. Отначало приеха червеникавия дим като някаква любопитна новост. Но това бе само в началото. Когато пожарът наближи Източните скатове, цялото небе сякаш пламна в алени отблясъци. Пепелта се сипеше отгоре в продължение на денонощия. Единствената миризма наоколо беше на изгоряло. Някои казваха, че това е по-лошо и от мръсния въздух над големите южни градове.

Войниците по стената се отдръпваха като опарени, за да сторят път на лорда. Това не беше само протоколен жест. Те се бояха от Стийл. Очакваха всеки момент да бъдат включени в експеримента с наметките, а грубо скалъпената история на Шрек изобщо не ги успокои.

До Стийл вървеше една самотна част с отличителните знаци на лордовете. Съществото не издаваше никакви звуци от мислене. При това вървеше недопустимо близо до техния Повелител.

Стийл се обърна към единицата:

— Успехът означава да се спазят сроковете в предварителния план. Спомням си как ме учеше на това.

Единицата се обърна към него и изопна шия.

— Доколкото си спомням, думите ми бяха: успехът означава да реагираш адекватно на промените в предварителния план.

Погледът му се отклони от частта на Фленсер и той се втренчи в заревото над южния хоризонт.

— Какви са новините за напредването на Кралицата на дърворезбарите?

— Все още лагерува на пет дни път южно от нас.

— Недопустима небрежност! Чак не мога да повярвам, че те е създала! Вендейшъс се постара, колкото се може да улесни задачата й. Ако го беше послушала, войниците и тяхното оръдие играчка щяха да пристигнат още преди десет дни!

— И според плановете ти досега да са станали на кайма.

— Точно така, при това много преди пристигането на нашите звездни приятели! Вместо това тя се мотае и проваля всичко!

Стийл извървя няколко крачки, подсмихвайки се скришом.

— Крайно време е Вендейшъс най-после да вкара доверчивата си кралица право в мястото за заколение. Това може да промени хода на останалите събития, но… Убеден съм, че битката трябва да стане на изток от тук.

— При Възвишението на Маргръм ли?

— Точно така. Войската на дърворезбарите ще трябва да се събере заедно, докато минава през дефилето. Ще закараме оръдието си там и ще ги притиснем в клисурите при Възвишението. Няма да е никак трудно да ги изтребим до крак. Освен това е достатъчно далече от Хълма на звездния кораб. Дори пришълците да пристигнат по време на сражението, ще успеем да задържим на разстояние едните от другите.

Единицата не отвърна нищо и след известно мълчание Стийл се обърна да я погледне.

— Имаш ли връзка с форскът Ринголит?

— Да, двама от мен са с него в момента.

— Кажи му да прати известие на Вендейшъс. Онзи трябва да убеди кралицата да доведе армията си под Възвишението на Маргръм най-късно след два дни. Чувствай се напълно свободен да изготвиш нашата стратегия — познаваш местността много по-добре от мен. Ще уточним последните детайли, когато и двете армии са заели позиция. — Щеше да е невероятно преживяване да командва и двете страни в една и съща битка! — И още нещо важно — нека Вендейшъс се погрижи човешкото същество на кралицата да умре, при това до едно денонощие!

— Че с какво би могла да ни навреди тя?

— Това е глупав въпрос. — „Особено пък зададен от теб.“ — Не знаем кога Равна и Фам ще пристигнат тук. Докато не ги стиснем здраво в челюстите си, съществото Джоана винаги ще представлява заплаха. Кажи на Вендейшъс убийството да изглежда като злополука, но искам двукракото мъртво на всяка цена!

Фленсер вече беше навсякъде. За такова божествено вездесъщие той мечтаеше още от времето, когато беше под крилото на кралицата. Докато една от неговите части говореше със Стийл, други две бяха в кораба заедно с Амдиджефри, а останалите се промъкваха през рядката горица на север от лагера на дърворезбарите.

Но въздигането до божество искаше своите жертви. От ден на ден обаче болезнените рани от пелерините ставаха по-поносими, а бремето на висше създание — по-неусетно.

Най-много го измъчваше непоносимата жега — не помнеха друг път да е имало такива горещини по земите на север. Радиопелерините бяха не само тежки и го запарваха, но покриваха плътно ушите му. За разлика от другите неудобни облекла обаче, ако свалеше наметката дори само за миг, това означаваше лудост.

Последният експеримент за доказване на неговите божествени възможности трая дванайсет дни. Стана ясно, че е невъзможно да носи постоянно пелерините, затова членовете му се редуваха и всеки ден един от тях сваляше покривалото, къпеше се и сменяше подплатата на дрехата. Тогава за Фленсер настъпваше временно умопомрачение. В тези пропадания слабоволевата Тайратект се възползваше от неговото състояние и се опитваше отново да наложи своето превъзходство в глутницата. Но усилията й всеки път оставаха без успех.

Вярно е, съществуваха четворки с напълно нормален разум, но това не се отнасяше до Фленсер/Тайратект. За тяхната глутница къпането и преобличането всеки път се извършваше като в мъгла, полусъзнателно.

Фленсер се усмихна. Едно от големите му предимства беше, че никой от околните не можеше да разбере какво се случва с неговите отсъстващи части. Фленсер вече беше овладял доста хватки. Ако е достатъчно внимателен, скоро отново щеше да управлява владенията си като в доброто старо време. Но играта беше твърде опасна, а и пелерините криеха постоянна заплаха. Ако не бяха постоянно изложени на слънце, след няколко часа енергията им се губеше и частта, която носеше такава наметка, се оказваше напълно откъсната от глутницата. Още по-неприятен беше проблемът със Статиката — думата беше от езика на буболечките. Вторият комплект пелерини уби глутницата, избрана да го изпробва. Дори звездните хора не бяха сигурни какво е причинило смъртта, а говореха за някакви „смущения“.

Досега на Фленсер не му се беше налагало да се справя с подобни трудности и „смущения“. Но понякога по време на дългите си пътешествия с Ранголит или когато енергията на някоя от пелерините спаднеше, той чуваше в главата си непоносимо пищене. Можеше да се сравни единствено със смесването на десетина глутници една в друга. Но тогава пък на Тайратект май й харесваше. Тя се съвземаше от объркването и притеснението си и безсилната й злоба повличаше Фленсер. През останалото време обаче само надничаше иззад неговото съзнание. След случая със Статиката обаче положението се влоши — веднъж тя дори контролираше цялата глутница в продължение на цяло денонощие. Ако успееше да изкара една година без крайни кризисни ситуации, тогава Фленсер можеше да се справи с Тай, Ра и Тект като ги ампутира успешно. По всичко личеше обаче, че няма да се размине без убийството на Тект — онзи с белите връхчета на ушите. Той не беше много умен, но като че ли се явяваше главатар на триото. Успееше ли да извърши подмяната и да си намери подходящи нови части, Фленсер можеше да стане дори по-велик отколкото преди клането пред Парламента. Но поне засега трябваше да отложи промените — хирургията на собствената душа беше страховито предизвикателство дори за самия Повелител.

Тогава действай предпазливо, много предпазливо. Грижи се пелерините да са винаги добре заредени, не предприемай прекалено дълги пътувания и не позволявай на никой да заподозре истинските ти кроежи.

… Гората с разузнавачите на Ранголит. Групата им се катереше по склона близо десет минути. Останалите нямаха неговата тежка екипировка и бяха свикнали с подобни преходи. Двете части от Фленсер обаче все повече забавяха темпото и бяха последни в редицата.

Ранголит беше открил най-доброто място за наблюдателен пост. Палатките бяха опънати в плитка долчинка близо до брега на неголямо езеро. Стотина метра по-нагоре голяма пряспа неразтопен сняг ги прикриваше от недоброжелателни погледи, подхранваше езерото и поддържаше въздуха постоянно свеж и хладен. Палатките не можеха да бъдат забелязани отдолу. За сметка на това лагерът беше на такова място, че от него се откриваше прекрасна гледка във всички посоки.

Щом видя Фленсер, Ранголит застана мирно, но в погледа му нямаше страх. Като повечето стари разузнавачи, той не беше травматизиран от ужасите в подземията на замъка. Освен това Фленсер се постара помежду им да се установи дух на взаимно уважение и разбирателство.

— Кога отново ще се видиш с Промитата глава?

Това беше прозвището на Вендейшъс.

— Малко след пладне. Не е пропускал среща от четири дни насам. Южняците явно са се настанили много удобно долу и не мислят да се помръдват.

— Това скоро ще се промени.

И Фленсер повтори заповедите на Стийл към Вендейшъс. Говореше твърдо. Старият воин в него усещаше, че скоро предстои решителната битка.

— Я гледай ти! Значи искате да съсредоточите всичко при Възвишението на Маргръм и за по-малко от два… Както и да е. По-добре да не знам.

Фленсер настръхна под наметката. Все пак всяко приятелство трябва да си има граници. Ранголит имаше основание да се държи така, но май беше по-добре, когато всичко свърши, той да се превърне в нещо по-малко… фамилиарно.

— Това ли е всичко, милорд?

— Да… Не! — Фленсер потръпна от изненада. Лошото на тия пелерини беше, че понякога му пречеха да помни разни неща. В името на Великата глутница, само това не! Отново в него се надигаше Тайратект. Стийл беше заповядал убийството на човешкото същество при кралицата на дърворезбарите. И най-малката подробност беше уточнена, мотивите за подобно действие бяха железни, но…

Фленсер при Стийл разтърси гневно глава и челюстта му зловещо изтрака.

— Какво има? — попита Стийл. Той показваше видимо задоволство всеки път, щом забележеше мъките на Фленсер под радиопелерината.

— Нищо, милорд, само лек удар на Статиката.

В действителност нямаше никаква Статика, а по-скоро Фленсер чувстваше как се разпада на части. Какво ли даваше на другата такава неподозирана сила?

Фленсер при Амдиджефри започна да отваря и затваря уста като риба на сухо. Децата отскочиха от него с разширени от ужас очи.

— Всичко е наред — каза сурово той, макар телата на двете му части да се блъскаха една в друга.

… Наистина имаше редица разумни доводи да държат Джоана Олсъндот жива. В по-далечно бъдеще това щеше да им осигури предаността на Джефри. Пък и тя можеше да се превърне в скрит съюзник на Фленсер сред човешките същества. Можеше да разиграе мнимата смърт на двукракото за пред Стийл, а после… Не. Не. Не! Фленсер успя да се овладее и потисна съмненията в себе си. Тайратект беше усвоила до съвършенство всички трикове, които той някога използваше срещу нея. Сега се опитваше да ги прилага върху него. „Няма да ме подмамиш толкова лесно. Аз съм царят на лъжите, виртуоз в измамата и манипулацията.“

Малко след това тя възобнови атаката си. Второто нападение беше толкова ожесточено, че напълно разстрои мисленето на глутницата.

Сега всичките му части издаваха слаби нечленоразделни звуци. Лорд Стийл подскачаше около него и не знаеше да се смее ли или сериозно да се разтревожи. Ранголит захласнато се пулеше насреща му. Двете деца предпазливо се примъкнаха и го докоснаха.

— Ранен ли си? Ранен ли си?

Човешкото същество провря тези свои забележителни ръце под наметката и поглади лекичко окървавената му козина. Светът сякаш избухна около него.

— Не, не прави така. Това може да го нарани още повече! — разнесе се гласът на Амди.

Малките муцунки на кутретата се протегнаха напред, опитвайки се отново да пристегнат пелерината.

Фленсер усещаше как го обзема безпаметство. Последната атака на Тайратект беше явна и безмилостна. Този път тя не се опита незабелязано да промени мнението му или да използва други коварни ходове…

… Тя се огледа изненадано. „Най-сетне, след толкова време, пак съм си аз. При това напълно се контролирам. Стига вече кланета на невинни същества. Ако някой трябва да умре, това ще са Стийл и Фленсер.“

Главата й се извърна, тя огледа горделивата поза на Стийл и се спря на най-речовитата от неговите части. После събра плътно крака и се напрегна за смъртоносен скок към нейното гърло. „Ела само малко по-близо и ще умреш.“

Последните мигове ясно съзнание при Тайратект не продължиха много. Атаката срещу Фленсер вътре в собствената й глутница бе толкова отчаяна, че я остави без никаква съпротивителна сила. Още докато се напрягаше да скочи върху Стийл, тя усети как душата й отново отстъпва и Фленсер изпълзява от мрака. Усети как краката й се сгърчват в спазъм, тялото й рухва на земята и камъните размазват муцуната й…

… Фленсер отново контролираше глутницата. Нападението на тази отрепка наистина беше изненадващо. Изглежда тя искрено се безпокоеше за онези, които трябваше да бъдат унищожени; толкова искаше да им помогне, че бе готова да жертва себе си, стига това да убие и Фленсер. Точно това я погуби. Мисълта за самоубийство никога не може да овладее изцяло една глутница. Това отслаби и без това безсилната Тайратект и даде шанс на Повелителя.

Сега той отново владееше положението, при това пред него се разкриваха нови перспективи. Атаката на Тайратект я направи беззащитна. Предпазните умствени бариери на нейните три члена сега съвсем изтъняха. На Фленсер му оставаше да разкъса тези мембрани и да навре лапа в нейното съзнание, разпръсквайки го в своето собствено. Тримата, които досега бяха нейната крепост, щяха да останат живи, но никога повече нямаше да имат разделена от неговата душа.

Фленсер при Стийл продължи да лежи в безсъзнание, а конвулсиите по тялото му постепенно затихваха. Нека Стийл си мисли, че все още е парализиран. Това ще му даде време да обмисли най-приемливото обяснение за случилото се.

Фленсер при Ранголит бавно се изправи на крака, макар двете му части все още да бяха замаяни и трудно съобразяваха. Тук нямаше нужда да дава каквито и да е обяснения, но трябваше да скрие някак от Форскът, че е преживял разкъсване на душата.

— Пелерините са мощни оръжия, драги Ранголит; понякога дори повече от необходимото.

— Да, милорд.

Фленсер си позволи по лицата му да се появят усмивки. Той помълча малко, предвкусвайки насладата от онова, което се канеше да каже след миг. В него вече нямаше и следа от онова слабоволево създание. Най-добрият й опит да овладее глутницата, почти увенчал се с успех, щеше да е и последен. Нейната най-голяма грешка. Усмивките на Фленсер, предназначени за Амдиджефри, станаха още по-широки. Внезапно му мина през ума, че Джоана Олсъндот ще е първото същество, за чието убийство издава заповед след своето завръщане на Тайния остров. Затова нейната кръв ще е първата, която ще изцапа едната от трите предателски муцуни.

— Има още една заповед за Промитата глава, Форскът. Става дума за екзекуция…

Докато уточняваха детайлите, по тялото му се разля приятна топлина. Всичките му части единодушно приеха решението за смъртна присъда над двукракото.

Тридесет и пет

Единствената полза от забавянето на похода беше за ранените — почивката им даде възможност да се възстановят. Но след като Вендейшъс откри пролука в защитата на Фленсер, всички копнееха час по-скоро да напуснат лагера.

Из гората наоколо се разнасяха ревовете на опитомените кероги, които дърворезбарите използваха за впрягане в товарните каручки. Те се смесваха с подвикванията на войниците, обслужващи оръдията, и шума от прибирането на шатрите и товаренето на съоръженията.

Ако се съди по маршрута, който Вендейшъс им начерта на картата, следващите два дни щяха да бъдат много тежки. Успееха ли да направят този преход обаче, щяха да се озоват на отлично подбрана позиция. При това фленсериерите най-малко ги очакваха да се появят оттам.

Джоана наближи първата от множеството малки палатки, пръснати из гората. Тройката, която я обитаваше, усети приближаването й, изскочи навън и заподскача в кръг.

— Джоана! Джоана! — викаше тя, подражавайки на гласа на момичето. Само това беше останало от един близък придворен на кралицата. Навремето той владееше относително добре самнорск. Цялата глутница се състоеше от шест части; три паднаха убити при схватката с вълците. Добре поне, че сред оцелелите се оказа и „говорителят“ на групата. Неговият ум беше като на петгодишен екземпляр и начинът му на изразяване стана доста странен.

— Благодаря ти за храната! Много ти благодаря! — Муцуните взеха да се навират в ръцете й. Преди да посегне към количката с притоплена храна, тя почеса всяка от главите зад ушите. Две тутакси се навряха в купичките, но третата част приседна на задните си хълбоци и започна да бърбори.

— Чух, че скоро ще се бием.

„За теб вече всичко приключи.“

— Да, ще минем през пресъхналото дере, което е на изток оттук.

— О, о! — възкликна инвалидът. — О! О! Това е лошо! Лошо вижда, няма контрол, плаши се от засада. — Вероятно останките все още пазеха някакъв спомен от предишните си военни умения. Джоана обаче не би могла да му обясни защо Вендейшъс избра точно този път.

— Не се безпокой, всичко ще бъде наред.

— Сигурна ли си? Обещаваш ли?

Джоана се усмихна мило на останките от една наистина умна и приятна по характер глутница.

— Да, обещавам ти.

— Ах-ах-ах… Добре тогава.

След това и трите части навряха муцуни в съдовете с храна. Този наистина беше късметлия — все още проявяваше интерес към случващото се около него, освен това бе съхранил детския си ентусиазъм. Пилигрима й обясни, че останки като тези биха могли лесно да се възстановят след преживяното нещастие, ако внимателно ги подготвят да приемат едно-две кутрета в глутницата си.

Полевата болница наистина беше доста странно място. Само преди година Джоана щеше да се ужаси от вида й. Дори сега все още не можеше да възприеме ранените така, както те изглеждаха на останалите Остриета. Момичето се загледа в грубите палатки, пръснати из гората. По всичко личеше, че това е болница. Хирурзите се опитваха с всички сили да спасят, колкото се може повече пострадали. Похватите им обаче бяха доста брутални — жестоко рязане и шиене, което се извършваше без упойка. В това отношение медицината на Остриетата много напомняше методите на средновековните лечители от човешката раса, за които бе изгледала доста материали в Компютъра.

Читирате беше на поста си и наблюдаваше зорко, както и се очакваше от него. Въпреки това се чувстваше ужасно притеснен и напрегнат. През цялото време гледаше една от неговите глави да следи подобното на буболечка двукрако същество. Поведението му не би трябвало да предизвика никакво подозрение, защото точно това му беше работа. Дългът му повеляваше да охранява точно тук, а това означава да държи под око всичко наоколо. Той нервно прехвърли арбалета от едната част в друга. Оставаха само няколко минути…

Читирате обиколи още веднъж полевата болница. Нарядът му се оказа един от най-леките. Горският гъстак наоколо стоеше непокътнат, но почти всички дървета надолу по течението на реката бяха унищожени от пожарите, предизвикани от невижданата суша. Близо до водата земята беше обрасла с мек мъх. Нямаше никакъв риск в лапите му да се забие трън или бодил. Охраната на полевата болница приличаше по-скоро на разходка из парковете на кралицата. Само на няколкостотин метра по-надолу обаче кипеше усилен труд — другарите му събираха лагера и товареха всичко по каручките.

Стражникът обърна три чифта очи към буболечкоподобното същество. Това последно задължение беше сред най-рискованите задачи, които му бяха поставяли. Само си отваряй очите на четири, приятел. Вендейшъс нямаше да стане онова, което е, ако не си опичаше добре работата. Читирате стана свидетел на случилото се с оная любопитната гага от Изтока, която се опита да се набърка в работите на неговия шеф.

Мътните да го вземат, това двукрако много се бавеше! Мърмореше нещо на оня единак вече цели пет минути! Всеки нормален дърворезбар би си помислил, че извънземното постоянно прави секс с тези нещастници. Е, затова пък съвсем скоро щеше да си плати за тая недопустима фамилиарност. Той опъна тетивата, но после разколебан отпусна арбалета. Нещастен случай, да прилича на нещастен случай. Трябваше да го направи така, че да изглежда наистина като злополука.

Аха, най-после двукракото прибра купичките с вода и храна и ги върна обратно в количката. Читирате се промъкна незабелязано покрай оградата на кошарата и застана така, че дуото Кратци да може ясно да го вижда. Тази останка всъщност трябваше да извърши убийството.

Преди да изгуби своята част Нисинари, Кратцинисинари беше пехотинец от армията на кралицата. Само допреди няколко дни той изобщо нямаше работа с шефа на охраната. Но затова пък всички го познаваха като мръсно копеле — глутницата му винаги беше готова да се бие до смърт за най-малката дреболия. А двойките обикновено още по-лесно се поддават на манипулация. Шефът твърдеше, че Кратци е подготвен за задачата и прилича на капан, който само чака сгоден случай да щракне със смъртоносните си челюсти. Всичко, което се искаше от Читирате, бе да подаде уговорения сигнал. Тогава дуото щеше да разкъса тази чуждоземна буболечка на дребни късчета. Очакваше се това да предизвика голям хаос. Естествено, Читирате щеше да се яви веднага на местопроизшествието — бдителната охрана, която се притича на помощ още при първия подозрителен шум. Тогава спокойно и с пълно основание можеше да прониже главите на Кратци със своите стрели… За нещастие обаче щеше да е твърде късно да спаси живота на двукракото.

Човешкото същество тромаво помъкна количката с храната през възлестите корени и ниските храсти към Кратци — нейния следващ пациент. Дуото се надигна в кошарата си и занарежда някакви объркани приветствия, чийто смисъл дори Читирате не можеше да схване. Някъде дълбоко под приветливата му външност обаче клокочеше необуздан гняв, който щеше да завърши с убийство. Както се и очакваше, буболечката нищо не заподозря. Тя спокойно спря количката и взе да пълни купичките с храна и вода. През цялото време не спираше да говори на двойката пред себе си. Когато се наведе да остави паничките на земята обаче…

Читирате взе мигновено решение сам да стреля по буболечката, ако Кратци не успее да я убие с първия удар. После щеше да се закълне, че е било нещастен случай. Той съвсем искрено мразеше двукракото. Инстинктивно усещаше, че тази буболечка рано или късно ще им навлече някакво нещастие. При това беше толкова висока и се движеше по някакъв свръхестествен начин. Читирате вече знаеше, че е по-уязвима, от която и да е глутница. И въпреки това си беше доста страшничко да мисли за това единично животно като за умен и опасен враг.

Стражникът отхвърли изкусителната мисъл сам да убие Джоана също така несъзнателно, както тя се беше появила в главата му. Нямаше смисъл да гадае какво би му се случило, дори да повярваха на неговата версия за нещастен случай. Не, благодаря, днес нямаше намерение да проявява, какъвто и да е алтруизъм. Челюстите и ноктите на Кратци трябваше сами да свършат мръсната работа.

Една от главите на Кратци гледаше точно към мястото, където стоеше Читирате. В същото време буболечката се извърна от количката и посегна да постави купичките на земята…

— Ей, Джоана, как се справяш?

Джоана вдигна поглед от количката и видя Перегрин Уиккукракрана да се приближава към нея. Опитваше се да стои на такова разстояние, че да не разстрои и без това обърканите мисли на ранените. Пазачът се отдръпна бързо и застана почтително настрани.

— Доста добре — отвърна тя. — Познаваш ли онзи на двете колела? Днес похапна малко.

— Браво! Мислех си за него и за тройката в другия край на лазарета.

— Раненият лекар ли?

— Да. И трите оцелели части на Трелелак са женски. Заслушах се в мислите им и… — Разясненията на Пилигрима бяха направени на безупречен самнорск, но въпреки това тя не можа да схване нищо. Успя само да разбере, че тъй като Блеки е мъжкар, то женската тройка съвсем скоро щеше да се сдобие с кутрета, които да я превърнат отново в завършена глутница. Всичко останало бяха някакви неразбираеми изрази.

Най-сетне тя му направи знак да млъкне.

— Добре тогава, ще опитаме да ги свържем веднага щом нахраня и останалите.

Две от главите на Пилигрима наостриха уши за долитащите от по-далечните краища на болницата звуци.

— Понякога става нещо много странно. Не мога да го обясня точно, но… Всички останки изведнъж започват да гледат към теб. Това е твърде необичайно. Чувстваш ли го?

Джоана сви рамене.

— Не.

И приклекна, за да постави купата и канчето пред поредния си пациент — двойката Кратци. Той целият се тресеше от нетърпение, макар че разговорът с Пилигрима не стана причина да се забави вечерната му дажба. С ъгъла на окото си Джоана забеляза как стражникът прави някакви странни движения, сякаш загребва въздуха с две от главите си, а после…

Канчетата я блъснаха в гърдите като два огромни юмрука. Джоана падна на земята и двете кучета се озоваха върху нея. Тя вдигна окървавени ръце, опитвайки се да се предпази от щракащите челюсти и острите нокти.

В мига, в който Читирате даде сигнала, двете части на Кратци се хвърлиха в атака, но се сблъскаха помежду си и почти случайно събориха буболечката на земята. Челюстите и ноктите им пореха въздуха и нараняваха себе си почти толкова често, колкото и двукракото. За момент Читирате не можа да помръдне от изненада. Тя можеше да се отърве! После се опомни и прескочи оградата, като в същото време вадеше стрела и я нагласяваше в арбалета. Ако не уцелеше с първия изстрел, Кратци можеше и да успее да я направи на парчета…

Изведнъж се оказа, че няма никакъв шанс да простреля Кратци. Някаква черно-бяла фурия профуча край него и се метна към Джоана и дуото. Всички инвалиди в болницата, които можеха да ходят, също се носеха стремглаво към мястото на схватката. Наоколо витаеше убийствена ярост, на каквато не беше способна никоя нормална глутница. Читирате тупна на земята от изумление, още преди да е видял какво точно става, камо ли пък да го проумее.

Дори Пилигрима се оказа увлечен от унищожителната вълна. Глутницата му изтрополи покрай Читирате и заобиколи мелето. Той обаче не се смеси с останалите, а само хапеше някоя задница от време на време. На моменти от бъркотията се извисяваше нечий глас, който обаче тутакси потъваше в общата врява.

Внезапно от освирепялата тълпа се разнесе звукът на координирана и разумна мисъл. Той беше толкова мощен, че оглуши Читирате, макар да се намираше на двайсетина метра от мястото на битката. Тълпата сякаш се групира около нещо и повечето от членовете й се отърсиха от яростта. Онова, което доскоро приличаше на звяр, съставен от двайсетина тела, отново се превърна в объркано и окървавено множество от отделни, несвързани помежду си части.

Пилигрима продължаваше да подтичва наоколо, опитвайки се да съхрани разума си и да запомни каква е неговата главна цел. Най-едрият му член — обсипаният с белези Рана — непрекъснато се хвърляше насред тълпата, а после отново се връщаше обратно. При кратките си набези се опитваше да разтърве ония, които още се биеха.

Пациентите постепенно образуваха кръг около мястото на схватката. Някои от досегашните двойки и тройки вече бяха самотни части. Други пък изглеждаха по-многобройни. Земята в кръга беше подгизнала от кръв. Долу лежаха поне пет трупа. В центъра се виждаха чифт инвалидни колела, навирени нелепо към клоните на дърветата.

Пилигрима изобщо не обърна внимание на грозната картина. Четирима от него наобиколиха кървавата локва по средата.

Читирате се усмихна на себе си. Унищожаването на буболечката. Ах, каква трагедия!

В нито един миг от произшествието Джоана не изгуби напълно съзнание. Пронизителната болка и задушаващата тежест на струпаните върху нея десетина тела обаче не й позволяваха да мисли. Постепенно хватката им отслабна и дишането й се поуспокои. Някъде над оглушителната врява около нея долавяше нормален разговор на Остриета. Момичето вдигна очи и забеляза, че частите на Пилигрима са я наобиколили. Белязаното чело беше точно над нея, а муцуната му висеше на сантиметри от лицето й. Той се протегна и я близна по челото и бузите. Джоана се усмихна и се опита да каже нещо.

Вендейшъс беше наредил нещата така, че точно в този момент да е на съвещание с кралицата и Скрупило. „Главнокомандващият артилерията“ се беше увлякъл в дълги тактически разяснения и използваше Компютъра, за да илюстрира своя план за преминаване през Възвишението на Маргръм.

Изведнъж откъм реката се разнесоха яростни писъци и ревове. Скрупило вдигна недоволен поглед.

— Какво става, мътните го взели…

Врявата продължи да се усилва. Явно беше нещо повече от обикновено спречкване между войници. Кралицата и Вендейшъс си размениха тревожни погледи и извиха вратове, за да погледнат през дърветата.

— Бият се в болницата! — възкликна кралицата.

Вендейшъс изпусна дъсчицата си за писане и се втурна нататък. По пътя даде нареждане на охраната да обгради плътно кралицата. Докато препускаше из лагера забеляза, че войниците, които бяха свободни от наряд, вече се насочват към болницата. Всичко изглеждаше като програмирано от Компютъра… С изключение на този ужасен шум.

Последните няколкостотин метра преди болницата го настигна Скрупило и двамата запрепускаха заедно напред. Артилеристът първи влетя сред кошарите и се запрепъва в собствените си крака от внезапно обзелия го ужас. Вендейшъс го следваше по петите към опразнения кръг. Беше се подготвил да изиграе колко много е потресен, но в същото време да демонстрира решителност и експедитивност.

Перегрин Уиккукракрана стоеше край количката с храна, недалеч от него стърчеше и Читирате. Пилигрима се беше надвесил над двукракото, което лежеше насред останки като след истинска касапница. В името на глутницата на всички клетници, какво се беше случило?! Наоколо имаше твърде много кръв, която не би могла да изтече само от тялото на двукракото.

— Всички с изключение на лекарите да се отдръпнат назад! — изрева Вендейшъс към войниците, струпани покрай оградата. После се приближи, като се държеше встрани от най-шумните пациенти. По телата личаха съвсем пресни рани, а върху светлите стебла на някои от околните дървета имаше петна засъхнала кръв. Нещо в неговия план явно се беше провалило.

Скрупило успя първи да се добере до местопроизшествието и спря само на няколко метра от Пилигрима. Повечето от неговите части се взираха към мястото, заобиколено от Уиккукракрана.

— Това е Джоана! Джоана!

За миг Вендейшъс помисли, че този глупак се кани да се прехвърли през оградата на кошарката.

— Според мен тя е добре, Скрупило — чу се гласът на Уиккукракрана. — Тъкмо хранеше една от двойките, когато тя полудя и се нахвърли срещу нея.

Един от лекарите надигна глава от окървавените трупове. Имаше три мъртви тела и ужасно много кръв.

— Чудя се какво ли е направила, за да го предизвика.

— Нищо, повярвай ми! Но когато падна на земята, всички болни се втурнаха насам подир ей това нещо тук — и той посочи с нос към неидентифицираното тяло.

Вендейшъс се обърна към Читирате, но в същия момент забеляза, че кралицата се приближава към него.

— Ти какво ще ни разкажеш, войниче? — попита Вендейшъс строго.

„Гледай да не се издъниш, Читирате!“

— С-с-с-тана точно както го описа Пилигрима, милорд. Никога не съм виждал нещо подобно.

Явно случката наистина го беше разтърсила.

Вендейшъс се приближи още малко към Пилигрима.

— Ще ми позволиш ли да разгледам по-отблизо, Пилигриме?

Уиккукракрана се поколеба. Той внимателно душеше момичето, изследвайки тялото му за рани, които се нуждаят от първа помощ. После Джоана лекичко му кимна и той се отдръпна.

Вендейшъс пристъпи напред — олицетворение на деловата загриженост. Вътрешно обаче се разкъсваше от ярост. Той също не беше чувал за нещо подобно. Но дори и цялата болница да се надигне в нейна защита, тя пак би трябвало да е вече мъртва. Двойката Кратци само за секунда можеше да й разкъса гърлото. Досега планът му изглеждаше непоклатим, дори подчинените му глупаци да се издънеха в нещо. И в този случай провалът нямаше да му навлече неприятни последици, но той вече се досещаше какво не е било наред. Човешкото същество поддържаше връзка с пациентите вече дни наред, в това число и с Кратци. Нито един от лекарите на Остриетата не би могъл да ги доближи и докосне, както го правеше двукракото. Дори някои напълно нормални глутници усещаха върху себе си ефект от това поведение. За останките пък трябва да е било направо поразително преживяване. Някъде дълбоко в подсъзнанието си те бяха приели извънземното като част от самите себе си.

Вендейшъс заобиколи двукракото от три страни, но нито за миг не забравяше, че в него са вперени очите на петдесетина глутници. Много малко от изтеклата кръв беше от двукракото. Раните по врата и ръцете й бяха дълги, но плитки — почти случайни одрасквания. Явно в последния момент Кратци беше изгубил самообладание, приемайки човешкото същество като част от своята глутница. Но дори тогава едно точно замахване с ноктите би прерязало гърлото на момичето.

Вендейшъс набързо прецени какви са възможностите да я остави на лечение под охраната на своите хора. Това свърши добра работа в случая с Книжовника, но сега би било много рисковано. Пилигрима продължаваше да души лицето на Джоана. Той щеше да стане ужасно подозрителен, ако в състоянието й „възникнат внезапни усложнения“. Не. Явно понякога и най-добрите планове се провалят. Приеми това като полезен опит за бъдещите операции. Той се усмихна на момичето и заговори на самнорск:

— Ти си в безопасност. — „Поне засега, за съжаление.“

Главата на човешкото същество се извърна към него, но очите му бяха насочени към Читирате.

Скрупило нервно се разхождаше покрай оградата. Стигна толкова близо до Читирате и Пилигрима, че двамата отскочиха назад.

— Няма да оставя това да се размине току-така! — високо извика артилеристът. — Нашата най-важна личност да бъде нападната посред бял ден! Това намирисва на вражеска атака!

Уиккукракрана го изгледа ужасено.

— Но как така?!

— Не зная! — извиси се до отчаян писък гласът на Скрупило. — Но тя се нуждае, както от незабавни медицински грижи, така и от охрана. Вендейшъс трябва да измисли безопасно място, където да я скрием.

Глутницата на Пилигрима беше потресена от чутото и по всичко личеше, че е на път да загуби самоконтрол. Той наклони глава към Вендейшъс и заговори с необичайна за него почтителност.

— А ти какво мислиш по въпроса, Вендейшъс?

Вендейшъс обаче не откъсна очи от двукракото. Много странно! Колко умело малките и незначителни човечета можеха да прикриват истинските си чувства и онова, което най-много ги интересува. Отначало Джоана наблюдаваше Читирате. Сега обаче беше впила поглед във Вендейшъс и нейните малки хитри очички, разположени толкова близо едно до друго, се присвиха, превръщайки се в тесни цепки. Миналата година Вендейшъс си постави за цел да изучи смисъла на различните изражения при хората като наблюдава Джоана и събраната в Компютъра информация. Момичето явно подозираше нещо. Освен това очевидно схващаше какво говори Скрупило. Тя изви гръб и повдигна немощно едната си ръка. За късмет на Вендейшъс онова, което трябваше да е пронизителен вик, излезе от устата й като слаб шепот, останал нечут от останалите:

— Не… Не и като Книжовника…

Вендейшъс вярваше в успеха на всеки грижливо подготвен план. На него обаче му беше известно, че и най-съвършеният замисъл може да бъде променен при по-различно стечение на обстоятелствата. Той се усмихна на Джоана с демонстративно съчувствие. Вече разбра, че ще е твърде рисковано да я убие, както постъпи с последната част от Книжовника. Добре поне, че кралицата още се маеше в другия край на лазарета, забавена от немощната си и куцукаща част. Вендейшъс кимна към Перегрин и събра глутницата си накуп.

— Страхувам се, че Скрупило има пълно право. Все още не мога да преценя откъде ни дебне опасност, но не бива да допускаме това да се повтори пак. Ще отнесем Джоана в моето леговище. Предайте това на кралицата.

После отхвърли наметките от гърбовете си и започна внимателно да загръща с тях човешкото същество, подготвяйки го за неговото последно пътуване. Само ужасените очи на Джоана показаха нейната съпротива.

Джоана ту идваше в съзнание, ту отново потъваше в небитието. Беше ужасена, че не й достига сила да изкрещи с пълен глас. Дори да напрегнеше всички сили, от устата й пак излизаше едва различим шепот. Крайниците не й се подчиняваха и колкото и да се опитваше да помръдне, те само леко потръпваха. Това обаче също оставаше незабелязано заради здраво затегнатите от Вендейшъс завивки. „Получила съм сътресение или нещо подобно“, мина й абсурдната мисъл. Тя се надигна в единственото ъгълче от нейния мозък, което все още имаше способността да разсъждава логично. Всичко й се виждаше вече толкова далечно…

Джоана се пробуди в дървената си къща в Града на дърворезбарите. Ама че ужасен кошмар! Беше сънувала, че се е парализирала цялата и не може да направи дори най-малко движение, нито пък да мисли. После се сети, че Вендейшъс е предател. Опита се да седне в постелята, но тялото й отказа да се подчини. „Все още съм омотана в тези проклети завивки!“ Полежа безмълвно известно време, все още неспособна да отдели сън от действителност.

— Кралице! — опита се да извика, но от устата й се изтръгна само мъчителен стон. Някой внимателно пристъпваше около огнището. Помещението беше съвсем слабо осветено и тя се уплаши. Разбра, че не лежи върху своето легло. Отпадналостта не й позволяваше дори да се изненада и тя апатично се опита да се ориентира по тъмните стени наоколо. Странно, таванът беше ужасно нисък. Навсякъде миришеше на сурово месо. Едната част от лицето много я болеше и тя усети вкуса на кръв по устните си. Най-накрая осъзна, че всъщност не е в къщичката заедно с кралицата, а този кошмарен сън е истина…

В мрака край нея изведнъж изплуваха силуетите на три кучешки глави. Едната се доближи само на няколко сантиметра и тя различи черните и бели шарки по нейната муцуна. Вендейшъс!

— Хубаво е, че най-после дойде в съзнание — каза той.

— Къде се намирам — гласът й беше слаб и тя сливаше думите. Ужасът отново я скова.

— В изоставена селска колиба откъм източния край на лагера. Аз я конфискувах за квартира на силите по сигурността.

Говореше самнорск тихо и без никакъв акцент, с един от синтетичните гласове от Компютъра. В една от муцуните си носеше кинжал. Острието проблесна сред околния здрач.

Джоана се замята в здравата прегръдка на пелерините, които я задушаваха. Устата й се отвори широко, сякаш крещеше неистово, но оттам излизаше само шепот. Нещо не беше наред — все едно се опитва да извика насън, а не може да издаде нито звук.

Една от частите на Вендейшъс се качи на горния етаж. Слънчевата светлина освети муцуната й, докато провираше глава ту през един, ту през друг от тесните процепи, оставени между гредите.

— Много се радвам, че не се опитваш да се преструваш. Разбирам, че по някакъв начин си се досетила за моята втора… специалност. Така де, за хобито ми. Но дори да успееш да изкрещиш с пълно гърло, пак няма кой да ти помогне. Разполагаме със съвсем малко време, за да поговорим. Сигурен съм, че кралицата скоро ще дойде да те навести… Аз пък ще те убия точно преди тя да влезе тук. Много съжалявам — твоите вътрешни наранявания са се оказали смъртоносни.

Джоана не беше сигурна дали е разбрала добре всичко, което той каза. При всяко по-рязко помръдване с глава погледът й се замъгляваше. Губеха й се някои подробности от случката в полевата болница. Нещо обаче я беше убедило, че Вендейшъс е предател. Но как… Болката отново накъса и обърка спомените й.

— Ти си убил Книжовника, нали? Защо?!

Сега гласът й беше по-силен от преди, но тя се задави от кръвта, която нахлу в гърлото й.

Тих, съвсем човешки смях се разнесе около нея.

— Той разбра истината за мен. Каква ирония — този празноглавец да е единственият, който успя да ме разкрие… Но може би сега повече те интересува какво ще правя с теб? — Трите муцуни стесниха кръга около нея и острието на едната от тях погали с плоската си страна бузата на Джоана. — Бедно двукрако създание, не съм убеден, че изобщо можеш да проумееш това. Вярно, донякъде съм подтикван от жажда за власт. Много внимателно изчетох информацията от Компютъра по въпроса за човешката мотивация и всичките там „фройдистки“ дрънканици. Ние, Остриетата, обаче сме много по-сложни от вас. Аз почти целият съм съставен от мъжки части. Това известно ли ти е? Много е опасно, когато една глутница има членове само от единия пол. Тогава тя е на една крачка от лудостта. И въпреки това аз настоях да бъда точно такъв. Уморих се да съм само средно талантлив откривател и да живея в сянката на кралицата. Почти всички сме нейни рожби по кръв и дух и тя доминира, макар и в различна степен, над нас. Беше особено доволна, когато реших да се занимавам с охраната и разузнаването, така да знаеш. Така и не успя да направи глутница с подходящо комбинирани за тази работа части. При това си въобрази, че ако с изключение на една всички мои останали части са мъжкари, тогава бих бил нечестен и коварен в рамките на допустимото.

Пазачът от глутницата отново провря глава през всички процепи подред. Пак се разнесе човешко хихикане.

— Подготвям този план от много дълго време насам. Имам да уреждам сметки не само с кралицата. Най-силните черти на нейната душа вече са размножени по целия арктически бряг. Фленсер има почти един век преднина. Стийл е още нов, но той получи наготово създадената от Фленсер империя. Постарах се да стана изключително необходим за всички тях. Знаеш, че съм шеф на охраната в кралския двор… А също така и най-ценният шпионин на Стийл. Ако си изиграя правилно козовете, накрая ще притежавам Компютъра, а всички останали ще са мъртви.

Плоската страна на кинжала отново погали бузата й.

— Как мислиш, би ли могла да ми помогнеш? — Погледът му сякаш прониза сърцето й. — Доста се съмнявам в това. Ако истинският ми план беше успял, ти вече да си мъртва. — Из стаята се разнесе въздишка. — А сега се налага сам да си върша черната работа. Но може пък и да е за добро. Компютърът е претъпкан от информация, но там не е казано нищо за мъченията. Твоята раса е толкова крехка и уязвима, толкова е лесно да бъдете убити. Умирате още преди съзнанието ви да се е разпиляло на части. Сега вече знам, че сте способни да изпитате болка и страх, а това е добър начин да ви се влияе, без да се налага да бъдете убивани.

Трите части около нея се нагласиха още по-удобно, сякаш някой човек се готвеше за дълъг разговор.

— Съществуват обаче няколко въпроса, на които ти сигурно би могла да ми отговориш. Досега нямаше как да ти ги задам. Стийл се държи ужасно самоуверено, при това не само защото държи изкъсо нас двамата с кралицата. Явно глутницата му притежава и някакво друго скрито предимство. Възможно ли е и той да има Компютър?

Вендейшъс направи пауза. Джоана не отвърна нищо, скована от ужас, но решена да не издава нито звук. Пред нея стоеше чудовището, убило Книжовника!

Муцуната с кинжала се провря между пелерината и тялото й. Болка прониза едната й ръка. Момичето изпищя.

— Аха! Компютърът казва, че човек изпитва голяма болка, ако бъде наранен на това място. Може и да не ми отговаряш на този въпрос, Джоана. Знаеш ли каква мисля, че е тайната на Стийл? Подозирам, че някой от твоето семейство е останал жив. Най-вероятно е малкото ти братче, ако съдя по онова, което ни разказа за клането.

Джефри? Жив? За миг тя съвсем забрави за болката и страха.

— Но как?…

Вендейшъс сви рамене по маниера на Остриетата.

— Просто не си го видяла мъртъв, нали? Можеш да бъдеш сигурна, че Стийл е държал да притежава жив човешки екземпляр. А след като прочетох какво пише за летаргичния сън в Компютъра, доста се съмнявам, че е успял да съживи някое от другите деца. Въпреки това той явно притежава нещо, което го кара да бъде страшно уверен в силите си. На него му е необходима информацията от Компютъра, но досега не е поискал да го открадна и да му го дам.

Джоана затвори очи, абстрахирайки се от присъствието на своя мъчител. Джефри беше жив! В главата й се завъртяха картини от миналото — Джефри лудува и се смее, неговите детски сълзи, куражът му на борда на кораба беглец. Досега мислеше, че всичко това е вече безвъзвратно изгубено. В един миг миналото й се стори много по-реално от последните няколко минути, изпълнени с безпощадна жестокост. Но как ли би могъл Джефри да помогне на фленсериерите? Нямаше съмнение, че другият компютър е изгорял. В такъв случай имаше нещо друго, което убягваше на Вендейшъс.

Вендейшъс я стисна за брадичката и разтърси главата й.

— Отвори си очите! По погледа ти разбирам какво мислиш и искам да видя… Хм, не съм сигурен дали ми вярваш или не. Както и да е. Ако разполагаме с достатъчно време, аз все някога ще разбера какво точно би могъл да направи той за Стийл. Сега имаме други, много по-спешни въпроси за решаване. Безспорно, Компютърът е ключът към всички тях. За по-малко от половин година ние тримата с кралицата и Пилигрима научихме много неща за теб и твоята цивилизация. Ще си позволя да кажа, че сега познаваме хората дори по-добре от теб самата. Когато войната свърши, победител ще е оная глутница, която все още владее Компютъра. Имам намерение това да съм аз. Често се питам дали има и други пароли и програми в Компютъра. Ако успея да го кодирам, това ще послужи като гаранция за моята безопасност…

Паролата на Бавачката!

Главите, които следяха отблизо очите й, се ухилиха насреща.

— А-а-а, значи съм прав. Излиза, че все пак има и някаква полза от днешния провал. Иначе никога нямаше да науча… — Гласът му премина в неразбираем хаос от звуци. Две от частите на Вендейшъс се хвърлиха, за да се присъединят към онази, която наблюдаваше през прозорците. Гласът продължаваше да нарежда край ухото й:

— Пилигрима идва. Още е далече, но се е запътил право насам. Не знам какво да направя. Във всеки случай ще е по-безопасно, ако си мъртва. Една дълбока рана на правилното място… — Острието се плъзна още по-надолу по тялото й. Джоана се изви, опитвайки се безуспешно да го избегне. После кинжалът рязко се измъкна, а острието му остави алена следа върху кожата й. — Нека видим какво има да казва Пилигрима. Няма смисъл да те убивам, докато не настои да те види.

Той натъпка един парцал в устата й и я завърза по-здраво.

Последва дълбока тишина, нарушавана единствено от пукането на съчки под няколко чифта лапи пред хижата. После тя чу как глутниците чуруликат нещо на висок глас отвъд дървените стени. Джоана се зачуди дали някога би се научила да ги разпознава по техните гласове. Сега обаче тя напрягаше слух да разпознае звуците на малкото познати думи от езика на Остриетата.

Вендейшъс изкряка в отговор.

Предателят продължи да нашепва в ухото й:

— Сега той пита дали се нуждаеш от лекарска помощ, но ако продължи да настоява… Приятният ни разговор ще завърши без време.

Но думите на Пилигрима съдържаха само съчувствие и тревога за нейното състояние.

— Проклетниците стоят точно отпред — разнесе се вбесеният шепот на Вендейшъс.

Последва кратко мълчание, а после се разнесе гласът на Жокера от Компютъра, който Перегрин използваше, когато говореше самнорск:

— Само да не направиш някоя глупост, старче Вендейшъс!

Вендейшъс издаде възклицание на учтива изненада, но в същото време неговите части около Джоана се изопнаха, сякаш се готвеха за скок. Върхът на кинжала навлезе сантиметър по-дълбоко между ребрата й. Болката я прониза. Тя усещаше движението на острието в плътта си, чувстваше дъха на Вендейшъс върху окървавената си кожа.

Гласът на Перегрин продължаваше да нарежда — уверено и компетентно:

— Не си мисли, че не знаем какво си намислил. Онази глутница на твоя подчинен, стражът от болницата, се разпадна на части, но преди това си призна пред кралицата и малкото, което знаеше. Да не мислиш, че твоите лъжи биха минали пред нея? Ако Джоана умре, ти ще бъдеш нарязан на малки парченца! — И той продължи да нарежда заплашително с гласа от Компютъра: — Познавам кралицата достатъчно добре. Тя изглежда много блага и милостива глутница. Но как мислиш, откъде Фленсер е наследил своята ужасяваща съзидателна сила? Само посмей да убиеш Джоана и ще усетиш на собствения си гръб колко нейният гений превъзхожда този на Фленсер.

Кинжалът се отдръпна. Още един от глутницата на Вендейшъс се метна към тесните прозорци, а двамата край Джоана поотпуснаха хватката си. Острието лекичко шляпна кожата й. Дали се беше разколебал? Мигар кралицата наистина беше толкова ужасяваща? Четиримата край прозорците въртяха глави във всички посоки. Без съмнение Вендейшъс броеше стражите около хижата и трескаво кроеше планове. Когато най-сетне отвърна, говореше самнорск:

— Заплахата би била още по-въздействаща, ако не беше предадена от втора ръка.

Пилигрима се засмя.

— Така е. Но ние си давахме сметка какво ще се случи, ако кралицата приближи насам. Ти си достатъчно предпазлив и би убил Джоана в мига, в който видиш нашата повелителка да се задава. После щеше да ни затрупаш с лъжливи обяснения, още преди да си разбрал, че сме те разкрили. Но когато видя, че насам с нехайна походка идва бедният пилигрим, от когото нищо не зависи… Много, добре знам, че ме мислиш за глупак, който не се различава много от Книжовника Джакерамафан. — Пилигрима се запъна, произнасяйки името на приятеля си, и за миг изгуби насмешливата си интонация. — Но това вече няма никакво значение. Предупреден си за истинското положение на нещата. Ако все още се колебаеш, прати някой от твоята охрана отвъд храстите. Можеш и сам да се убедиш каква засада ти е подготвила кралицата. Смъртта на Джоана ще доведе незабавно и до твоя край. И като стана дума, надявам се този разговор все пак да има някакъв смисъл.

— Да, тя е жива.

Вендейшъс махна парцала от устата на Джоана. Тя се задави и започна шумно да кашля. По страните й течаха сълзи.

— Пилигриме, о, Пилигриме! — от устата й отново изскочи само безсилен шепот. Момичето мъчително си пое въздух, концентрирайки малкото си останали сили, за да издаде поне някакъв звук. Пред очите й играеха ярки петна.

— Ей, Пилигриме!

— Джоана! Той нарани ли те?

— Малко… Аз…

— Това е достатъчно. Както и сам разбра, тя е още жива, Пилигриме, но това лесно може да се поправи.

Вендейшъс не запуши устата й отново. Тя го виждаше как чеше глави, докато нервно се разхожда по горния етаж. Чу го да мърмори нещо за „притискане на противника в задънена улица“.

Перегрин отвърна гневно:

— Говори на самнорск, Вендейшъс. Искам Джоана да разбира за какво приказваме. Ти владееш този език почти толкова добре като вътрешния говор на твоята глутница.

— Все ми е едно.

Гласът на предателя беше разсеян, а неговите части продължаваха да крачат нервно насам-натам.

— Кралицата трябва да разбира добре, че в момента се намираме в задънена улица. Имате право, ако не бяхте подходили внимателно, щях да убия Джоана. Но дори сега кралицата не би могла да ме пипне, без да си получи заслуженото за това. Вие дори не подозирате за капана, който Стийл ви е подготвил край Възвишението на Маргръм? Аз съм единственият, който знае как да го избегне.

— Чудо голямо. И без това никога не съм държал да минем точно през Възвишението на Маргръм.

— Да, но твоето мнение няма никакво значение, Пилигриме. Ти си мелез и във вените ти не тече чиста кръв. Кралицата ще проумее колко опасна е сегашната ситуация. Войските на Стийл са навсякъде около нас. Досега ви лъжех, че не подозират докъде сте стигнали. Освен това пращах на лорда всяко секретно откритие от моите изследвания върху данните от Компютъра.

— Брат ми е жив, Пилигриме — намеси се Джоана.

— О, значи си нещо като решаващия играч в предателството, така ли? Лъгал си ни, а в същото време си докладвал всичко на Стийл! И при това мислиш, че си неуязвим и ние няма да посмеем да те убием?

Последва смях и частите на Вендейшъс престанаха да крачат напред-назад. Той отново си възвърна самообладанието.

— Нещо повече дори — вие се нуждаете от подкрепата на всички мои части. Доста преувеличих, когато говорех за шпионите на Фленсер във войската ни, но това не означава, че такива изобщо не съществуват. Освен това Стийл сигурно е внедрил и свои агенти, за които аз нищо не знам. Арестувате ли ме, новината ще стигне незабавно до ушите на Фленсер. Тогава повечето от онова, което знам за тях, ще стане безполезно. А вие ще трябва да се справите с една внезапна атака и значително превъзхождаща ви по брой войска. Предполагам, вече сам разбираш, че кралицата има нужда от мен.

— А откъде да сме сигурни, че това не е поредната лъжа?

— Е, това си е ваш проблем! Помисли само, не заслужавам ли благодарност поне за това, че ви предупредих за надвисналата опасност? Но ти едва ли би могъл да проумееш това с твоя мозък на мелез. Затова трябва да говоря лично с кралицата. И то на място, което е едновременно безопасно и добре прикрито. Отнеси й това съобщение! Тя няма да може да предотврати стореното, но ако ме послуша, ще спаси поне собствената си кожа.

Отвън настана тишина, нарушавана единствено от писъците на животинките под дърветата. Най-накрая съвсем изненадващо Перегрин се разсмя.

— Мозък на мелез, а? Е, поне за едно нещо си прав, Вендейшъс! Наистина съм бил навсякъде по света и спомените ми се простират половин век назад. От всички злодеи, предатели и гении, които съм видял, ти си същински образец за наглост и безочие!

Вендейшъс издаде някакъв звук от езика на Остриетата, който нямаше точен превод на самнорск, но беше нещо подобно на самодоволен кикот.

— Поласкан съм!

— Добре тогава, ще предам думите ти на кралицата. И още нещо — кралицата заповяда Джоана да дойде с мен.

— Кралицата заповяда?! Това ми намирисва по-скоро на твоята склонност към драматизъм, присъща на съществата със смесена кръв!

— Може и така да е. Но ако взема Джоана, това ще докаже, че засега нямаш намерение да ни създаваш неприятности. Приеми го като моя лична награда за това, че предложих услугите си като парламентьор.

Вендейшъс извърна всичките си глави към Джоана, наблюдавайки я мълчаливо. После хвърли прощален поглед през прозорците.

— Добре тогава, можеш да я вземеш.

Двама от него скочиха обратно долу при Джоана, докато двойката край нея я буташе към вратата на хижата.

— Мътните да го вземат тоя Пилигрим! Жива ти все още можеш да застанеш между мен и кралицата. — Кинжалът му просветна пред очите й. — Не смей да я настройваш срещу мен! Аз все още имам намерение да изляза читав от тази каша, при това ще запазя старото си влияние.

Той отвори вратата и дневната светлина заслепи момичето. То хвърли бърз поглед наоколо. Над нея бяха надвиснали клоните на дърветата. Вендейшъс я избута като пашкул през прага и тя се отърколи на земята. Той заповяда на хората си да не напускат своите позиции. Двамата с Перегрин си размениха още няколко любезности и се договориха кога Пилигрима да се върне отново.

Един по един Вендейшъс се намъкна обратно в хижата. Перегрин се приближи и сграбчи ремъците, с които беше овързана. Едно от кутретата му подаде нос от джоба на куртката и подуши лицето й.

— Добре ли си?

— Не съвсем. В главата ми още кънти и ми е трудно да дишам.

Една от частите му разхлаби ремъците около гърдите й, докато другите я теглеха по-надалеч от хижата. Мрачните горски сенки изглеждаха спокойни… Само тук-там все още бдяха стражите на Вендейшъс. Колко ли от тях участваха в заговора? Допреди няколко часа те олицетворяваха за Джоана сигурност и спокойствие. Сега момичето потръпваше, щом погледът й срещнеше някой от тях. Тя се отпусна в пашкула си и съзнанието й отново се замъгли. Последното, което си спомняше, бяха клоните над нея и следите от дим по небето. Някакви същества, които приличаха на страумлинските катерици, се гонеха по дърветата и сякаш се караха помежду си.

„Странно, само преди година Пилигрима и Книжовника пак ме влачеха нанякъде, а аз бях дори по-тежко ранена от сега. Всичко около мен всяваше ужас, а най-вече те двамата.“ А ето че сега се зарадва на Перегрин както не се бе радвала на никое друго живо същество. Дори Белязаното чело, което крачеше близо до нея, вече й вдъхваше чувство за сигурност.

Ужасът й постепенно отмина. Остана само гневът — също толкова силен като преди година, но този път много по-обоснован. Тя добре си даваше сметка какво се беше случило преди малко — участниците в схватката не бяха непознати един за друг и не ставаше дума за случайно убийство. След всички предателства на Вендейшъс, след всички тези убийства и опитът тя да бъде премахната… Но сега най-сетне можеше да бъде свободна! Пилигрима и кралицата сигурно бяха пропуснали тази подробност!

— Той е убил Книжовника, Перегрин. Убил е Джакерамафан… — Насякъл е Книжовника на парчета, после е преследвал последната му оцеляла част и я е убил под носа ни. — А сега кралицата има намерение да го пусне по живо, по здраво, просто ей така? Как може да допусне подобно нещо? Как ще позволиш това?

Сълзите отново я задавиха.

— Тихо, тихо.

Две от главите на Перегрин се надвесиха над нея. Те я погледаха известно време, после нервно се извърнаха. Тя протегна ръка и докосна плюшената козина. Пилигрима цял се тресеше! Един от глутницата се наведе още по-ниско; гласът му изобщо не звучеше самоуверено.

— Нямам представа какво ще направи кралицата, Джоана. Тя изобщо не знае какво става.

— Как…

— Пет! — Гласът му по-скоро напомняше недоловимо жужене в главата й. — Неговите хора все още ни виждат. При това има опасност скоро да се досети каква е истината… Засега само ние двамата с теб я знаем. Не мисля, че останалите дори подозират нещо.

— А онази глутница, която си е признала всичко?

— Блъфирах! През целия си живот постоянно съм рискувал, а онова, което двамата с Книжовника направихме край твоя звезден кораб, беше върхът на безразсъдството… След като Вендейшъс те отмъкна, аз се замислих. Сам се убедих, че не си чак толкова зле ранена. Случилото се много приличаше на онова, което стана с Книжовника, но нямах никакви доказателства.

— И не си казал на никого?

— Не. Оказах се същия глупак като бедния Джакерамафан, нали? — Главите му се озърнаха на всички страни. — Ако наистина бях прав, той трябваше да те убие незабавно. Толкова ме беше страх, че идвам твърде късно!

И щеше наистина да закъснееш, ако Вендейшъс не беше чудовището, за каквото го мисля.

— Както и да е. Аз научих истината също като бедния Книжовник — съвсем случайно. Но ако успеем да преминем по-бързо през следващите седемдесет метра, няма да свършим като него. И всичко, което си мисля за Вендейшъс, ще се окаже истина!

Тя потупа най-близката от частите му и погледна назад. Малката хижа и стражите около нея бяха потънали в гората.

… А Джефри беше жив!

Тридесет и шест

Кйет Свенсъндот беше сам на капитанския мостик, когато Вълнението ги отмина. Отдавна бяха взели всички възможни мерки, за да си осигурят безпрепятствено придвижване в Изостаналата зона, която се простираше около тях, но нищо не помогна. Въпреки това полковникът от авиацията не се отделяше от командния пулт, опитвайки се да пригоди към заобикалящата ги среда и малкото останали действащи системи на кораба. Полуавтоматичните системи сигурно датираха още от незапомнени времена.

Излизането от Изостаналата зона щеше да стане съвсем незабелязано, ако не бяха алармените системи, инсталирани от дирокимите. Когато всички те едновременно се задействаха, капитанът беше изваден от своята полудрямка и доведен почти до пълно безумие. Той включи интеркома и изрева:

— Глимфреле! Тироле! Домъкнете си опашките незабавно тук!

Докато двамата братя стигнат до командния пулт, предварителната навигационна подготовка беше завършена и компютърните системи само чакаха потвърждение с каква честота да бъдат извършвани скоковете в пространството. Дирокимите бяха широко ухилени и побързаха да се привържат към креслата си пред командното табло. Те побъбриха малко, а подсвиркването им, което се разнасяше от време на време, издаваше прекрасното им настроение. През последните стотина часа бяха отрепетирали многократно тази ситуация, но им оставаше много допълнителна работа след спирането на повечето от системите.

Картината върху контролните монитори постепенно се изясни. Там, където доскоро имаше само неясни петна, постепенно се появиха добре очертаните трасета на корабите с ултрасветлинна тяга. Информацията за стандартите и квалификацията на видимите съдове взе да става все по-пълна. Екранът за свръзка показваше пристигащите от флотата позивни, които течаха непрекъснато на дълги редици през средата му.

Тироле вдигна очи от апаратурата.

— Ей, шефе, данните от системите за скок в пространството са добри, или поне така показва първата проверка.

— Добре, задействай ги и настрой връзката на автоматичен режим.

Още докато бяха във Вълнението решиха, че щом се върнат в Отвъдното, ще продължат преследването. А после… Дълго бяха обсъждали въпроса, а полковник Свенсъндот още по-дълго беше размишлявал по него. Вече не можеше да се уповава на своя опит и обичайната практика в такива случаи.

— Тъй вярно, сър! — Дългите пръсти на дирокимите заиграха по командното табло. — Бинго!

Статусните системи показаха, че са извършени пет скока, после станаха десет. Кйет се загледа за няколко секунди през илюминатора, който показваше действителната картина около кораба. Никаква промяна, сякаш всичко беше застинало… После зърна, че една от най-ярките звезди помръдна и заплува едва забележимо през небосклона. „Олвира“ постепенно набираше скорост.

— О-хо-хоо! — Глимфреле се протегна да надзърне какво показват уредите пред брат му. — Ние се движим с 1.2 светлинни години в час. Та това е дори по-добре от скоростта ни преди Вълнението.

— Добре. Какво става с комуникациите и уредите за наблюдение?

Къде бяха всички останали, какво се беше случило с тях?

— Йъп, йъп! — Глимфреле надвеси тънката си фигура над таблото. Няколко секунди стоя мълчалив и неподвижен.

Свенсъндот започна да преглежда получените съобщения. Нямаше никакво известие от Собственичката Лименде. Кйет беше служил двайсет и пет години под ръководството на Лименде в Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей. В такъв случай би ли могъл точно сега да се разбунтува срещу тях? И щеше ли да спечели последователи за своята кауза?

— Така, ето каква е ситуацията, шефе — Глимфреле включи главния екран, за да обясни получените от корабните системи данни. — Почти сме налучкали какво точно ни е връхлетяло. Възможно е обаче то да е с по-голям размах от очакваното. — Още от самото начало се бяха досетили, че вълнението е по-голямо от което и да е друго, регистрирано в историята; но не това имаше предвид дирокимът, когато говореше за „по-голям размах“. Той прокара пръсти по таблото и върху екрана се образува искряща синя линия. — Предполагахме, че предният фронт на вълнението се движи по тази линия. В такъв случай излиза, че то е завлякло кораба на шефката Лименде четиристотин секунди преди да настигне „Единак II“, а ние сме били засегнати десет секунди след тях… Сега — ако приемем, че следата след него прилича на нормално вълнение, увеличено милион пъти — ние и флотите на преследвачите би трябвало да се измъкнем преди „Единак II“. — Той посочи към самотната пулсираща точка върху екрана, която беше „Олвира“. Около и пред нея имаше още десетина светещи точки, за които детекторите на кораба показваха, че извършват ултрасветлинни скокове. От тях в околния мрак сякаш се сипеше студен огън. По всичко личеше, че Лименде и основната част от анонимната флота продължават прекъснатата за малко гонитба. — Уредите на кораба показват, че преследвачите ще изскочат от Вълнението малко преди „Единак II“.

— Хм, значи той вече е изгубил част от преднината си.

— Ъ-хъ. Но ако наистина отива там, където мислим — звездата, намираща се на осемдесет светлинни пред нас — той все пак ще успее да пристигне преди някой от другите кораби да го е поразил. — Той замълча и посочи сиянието около основното ярко пулсиращо ядро на екрана. — Но всички обаче продължават преследването.

— Виждам… — Свенсъндот беше прегледал Новините още докато слушаше с половин ухо отчета на Фреле. — Според Мрежата това е флотата на съюза за отбрана, която победоносно напуска бойното поле.

— Какво?! — Тироле рязко се извърна в креслото си. В огромните му тъмни очи не беше останала и следа от неговото традиционно добро настроение.

— Добре ме чу — Кйет прехвърли съобщението върху друг монитор, където биха могли да го прочетат и братята. Двамата бързо засричаха: — Храбростта на командирите от Съюза… Значително поражение на оцелелите бегълци…

Глимфреле сви рамене, лекомислието му се беше изпарило.

— Те дори не споменават за Вълнението. Всичко това са гнусни лъжи! — Гласът му възвърна нормалния си тон и той продължи на своя роден език. Кйет можеше да разбере само част от казаното. Дирокимите бяха раса с весели души, на които не беше чуждо остроумието и дори умерения сарказъм. Сега гласът на Глимфреле звучеше по обичайния начин с изключение на острите тонове в неговото подсвиркване. Ругатните му обаче бяха по-цветисти от всичко, което Кйет някога беше чувал. — … Да се затъкнете дано… Убийци на невинни същества… — Дори на самнорск думите му бяха достатъчно силни, но на езика на дирокимите „да се затъкнете дано“ наистина можеше да предизвика спазми в гърлото.

Гласът на Глимфреле се извисяваше все повече и повече, докато накрая излезе от човешкия слухов регистър. Внезапно той загуби самоконтрол, започна да трепери неистово и да издава приглушени стонове. Свенсъндот знаеше, че дирокимите понякога плачат, макар никога да не бе присъствал на подобно събитие. Глимфреле се отпусна в прегръдките на брат си.

Тироле погледна към Кйет през неговото рамо.

— Ще се оставим ли да ни води жаждата за мъст, полковник?

Кйет не отговори веднага.

— Ще ти кажа щом самият аз си отговоря на този въпрос, лейтенант. — После впери очи в мониторите. Ослушай се и наблюдавай известно време, така може би ще разбереш. — А дотогава гледай да вкараш кораба ни в центъра на групата преследвачи — меко продължи той.

— Тъй вярно, сър. — Тироле нежно потупа брат си по гърба и отново се върна на своето място пред командния пулт.

През следващите пет часа екипажът на „Олвира“ наблюдаваше как флотата на Съюза в пълен безпорядък се стреми да стигне по-високите нива на космическото пространство. Това не беше просто оттегляне, а панически бяг. Когато се чувстваха силни и в безопасност, те не се поколебаха да избият милиони невинни същества заради безпочвени обвинения или пък да оглавят жестоко преследване, в края на което ги чакаше награда. Но в мига, когато се изправиха пред опасността да бъдат заклещени за вечни времена в Изостаналата зона и да умрат безславно някъде между звездите, побягнаха да си спасяват кожата. Техните съобщения в Мрежата продължаваха да преливат от хвалби, но действията им издаваха истинския характер на отстъплението. Абонатите на Мрежата, останалите досега безучастни към конфликта, вече ясно видяха противоречието между думи и действия. Все повече и повече светове разбираха, че Съюзът е изграден върху останките на бившата Хегемония на апрахантите и действията му не са подбудени единствено от алтруистичното желание да се противопостави на Заразата. В дискусионните групи трескаво се обсъждаше коя ли ще е неговата нова цел.

Повечето участници в „По следите на войната“ и „Бедствия и катастрофи“ бяха загубили интерес към действията на Съюза и гибелта на Сяндра Кей. Сега повече ги вълнуваше това, че Заразата продължава да се разпростира из Върха на Отвъдното. Нито една от цивилизациите в това ниво не успя да се противопостави на сполетялото я бедствие. Дори се носеха слухове, че още две Сили, застанали на пътя на Заразата, са били унищожени. Някои (дали не бяха тайни привърженици на Заразата?) пък изразяваха задоволство и се поздравяваха с установения нов ред и стабилност на Върха. Сред тях имаше дори редовни абонати на Мрежата.

На практика се оказваше, че преследването към Дъното и съдбата на „Единак II“ са единственото нещо, върху което Заразата все още не бе установила пълен контрол. Тази игра на котка и мишка беше тема поне на 10 000 съобщения в час.

Точно сега пред „Олвира“ се откриваше възможност да предприеме някакъв решителен ход. Докато Скритс и Лименде се върнеха от Изостаналата зона, Кйет Свенсъндот временно изпълняваше длъжността главнокомандващ в организацията. Освен това него лично го познаваха повечето от командирите на останалите кораби.

Ето защо полковникът от авиацията и командир на „Олвира“ реши да се възползва от временния статус на главнокомандващ. В момента никой не преследваше обърнатата в панически бяг флота на Съюза. („Изчакайте, докато не се появи възможност да действаме заедно“, беше заповядал Свенсъндот.) Планът за атака се менеше постоянно в зависимост от ситуацията, в която се намираше изникващата от Изостаналата зона флота. Беше предвидено дори как да се действа в случай, че Главният щаб е унищожен. Кйет даже успя да подметне на верните нему командири, че най-вероятно флагманският кораб е в ръцете на врага и че Съюзът е само едно от поделенията на техния истински противник. Съвсем скоро Кйет щеше да приведе в действие плана за „предателство“, който беше подготвил по-рано.

Флагманският кораб на Лименде и ядрото от флотата на Заразата изскочиха от Изостаналата зона почти едновременно. Всички алармени инсталации на борда на „Олвира“ се задействаха, когато на кораба се получи съобщение с гриф „Строго секретно“. Дешифриращата система го пропусна безпрепятствено. „Източник: Лименде от Генералния щаб. Съобщение от междузвездно значение“ изрече автоматичният глас на корабното устройство.

Глимфреле прехвърли съобщението на главния монитор. Когато го прочете, по гърба на Свенсъндот пробягаха хладни тръпки.

Командите при война бяха ясни и прости, дори за стандартите на Управлението за защита на търговията. Заповедите на Лименде целяха да ги разпръснат и отдалечат от мястото на главното действие. Трябваше сами да разобличат „маскираните“ врагове между тях. Кйет се обърна към Глимфреле:

— Какво е положението с разпознавателните кодове?

Дирокимът като че ли отново си беше възвърнал самообладанието.

— Не подлежат на съмнение. Ако съобщението не отговаряше на днешните пароли, корабът никога нямаше да го пропусне… Освен това започнахме да получаваме запитвания и от останалите, шефе. Пристигат едновременно и по аудио-, и по видеоканалите. Искат да знаят как ще действаме оттук нататък.

Ако не беше направил всичко възможно да подготви почвата през изминалите няколко часа, сега опитът за преврат на Кйет би бил обречен на провал. Ако Управлението за защита на търговията беше истинска военна организация, тогава всички щяха да се подчинят на заповедите на Лименде, без да искат допълнителни уточнения. Сега обаче командирите не бяха склонни да изпълняват като роботи нарежданията на висшестоящите и започваха да си задават въпроси, провокирани от думите на Свенсъндот.

Вече не беше проблем да се възстанови видеовръзката между корабите на управлението, флотата разполагаше с достатъчно шифри за еднократна употреба, за да я поддържа по-дълго време. Въпреки това „Лименде“ беше предпочела да изпрати извънредното си съобщение в писмен вид. От военна гледна точка всичко беше изрядно, но все пак действията на собственичката потвърждаваха, че мрачните прогнози на Свенсъндот са се сбъднали. Предполагаемият източник от Генералния щаб предпочиташе да не показва много-много физиономията си, тъй като не беше сигурен в успеха на своя маскарад. Явно оттук нататък всички команди щяха да бъдат подавани в писмен вид; в противен случай видеовръзката би предизвикала подозрение у всеки по-бдителен наблюдател.

По тази тънка логическа нишка сега балансираха Кйет и неговите приятели.

Кйет продължаваше да се взира в яркото петно на екрана, което показваше местоположението на флотата на Заразата. Там не се забелязваха никакви колебания. Нито един от нейните кораби не се опита да се върне в безопасните височини. Който и да стоеше начело, имаше много повече власт и авторитет сред подчинените си, от който и да е висш военен сред човешките цивилизации. А той еднолично беше решил да пожертва цялата си армия с единствената цел да настигне някакъв малък и незначителен кораб. Ами сега какво ще правим, полковник?

Върху екрана внезапно се появи самотна пулсираща точица. Тя отново беше по-напред от искрящото със студена светлина ядро на флотата на Заразата.

— „Единак II“! — извика Глимфреле. — Сега е на шестдесет и пет светлинни години!

— Получавам кодиран видеоматериал от тях, шефе. Използват същата непълна шифровка, както и преди.

И той прехвърли изображението върху главния монитор, без да чака заповед от Кйет.

Беше Равна Бергсъндот. Зад нея цареше истински хаос — виждаше се трескаво движение и се чуваха откъслечни викове. Приличаше на някаква странна караница между хора и ездачи. Бергсъндот беше извърнала глава настрани от камерата и също участваше активно в разправията. Нещата изглеждаха дори по-зле от първите мигове след излизането на „Олвира“ от Изостаналата зона.

— Казвам ви, това сега няма никакво значение! Оставете го, вече имаме връзка! — Явно беше забелязала сигнала, който Глимфреле изпрати обратно към техния кораб. — Те са пак тук! В името на всички Сили, Фам, моля те! — Тя гневно махна с ръка и се обърна към камерата. — Полковник, ние…

— Знам. Излязохме от Вълнението преди няколко часа. В момента се намираме близо до основната група преследвачи.

Тя видимо затаи дъх. Дори да беше предвиждала отчасти хода на събитията, те пак се развиваха прекалено бързо за нейните очаквания. А и за полковника също.

— Това вече е нещо — каза тя след кратка пауза. — Всичко, което говорихме преди, остава в сила, полковник. Продължаваме да се нуждаем от вашата помощ. Преследвани сме от самата Зараза. Моля ви!

С крайчеца на окото си Свенсъндот забеляза предупредителния сигнал върху екрана. Нахалникът Глимфреле препращаше разговора до всички кораби от флотата, на които можеха да имат доверие. Дотук добре. Той използва последните няколко часа, за да подготви и останалите за настъпващите промени, но ефектът щеше да е съвсем различен, ако видеха с очите си Равна Бергсъндот. Беше много важно да зърнат лицето на едно оцеляло човешко същество от Сяндра Кей, което в момента имаше нужда от тяхната подкрепа. След това до края на живота си можеш да мъстиш на злодеите в Средното ниво на Отвъдното. Но тогава ще успееш да засегнеш само онези лешояди. Онова, което преследва Равна Бергсъндот, е твоят истински враг.

Пеперудите отдавна бяха изчезнали от техните погледи и от детекторите на корабите. Въпреки това продължаваха да изпращат храбрите си пеещи послания по Мрежата. По-малко от един процент от корабите на Управлението за защита на търговията последваха заповедта на „Лименде“ да ги преследва. Това не притесни Кйет Свенсъндот. По-лошото бе, че десет процента от тяхната флота се присъединиха към силите на Заразата. Вероятно някои от корабите не бяха заразени, а просто се подчиняваха на своите главнокомандващи, на които все още имаха доверие. Затова би било много трудно да убеди хората си да стрелят по тях.

— Сега, когато апрахантите вече ги няма, ние имаме числено превъзходство. Всеки друг противник би се опитал да се изтегли…

— Но можем да бъдем сигурни, че флотата на Заразата няма да го направи. — Сега червенокосият беше взел думата. Глимфреле взе съвсем правилно решение да не разпраща неговото изображение към останалите кораби. Този беше кибритлия и се държеше като истински чужденец. В момента се беше заинатил и отхвърляше всяко предложение на Свенсъндот. — Заразата не се интересува какви загуби е претърпяла, тъй като по начало ни превъзхожда.

Свенсъндот сви рамене.

— Виж какво, правим всичко, което е по силите ни. До първия изстрел остават сто и петдесет секунди. Ако не държат някакъв скрит коз, тогава имаме шанс да спечелим. — Той остро изгледа събеседника си. — Да не би пък точно това да намекваш? Възможно ли е Заразата…

До тях непрекъснато пристигаха новини за победния марш на Заразата из Върха на Отвъдното. Вече нямаше никакво съмнение, че тя притежава свръхинтелект. Невъоръжен човек би изглеждал неравностоен противник срещу глутница побеснели кучета и въпреки това можеше да успее да ги победи. Тогава дали Заразата…?

Фам Нувен кимна с глава.

— Не, не, не. Тактическите умения на Заразата тук долу сигурно ще са по-несъвършени от вашите. Нейната най-голяма сила е на Върха на Отвъдното, където може да контролира своите роби като пръстите на една ръка. Но тук нейните подчинени са като марионетки с оплетени конци. — Нувен се намръщи на нещо, което беше извън обхвата на камерата. — Онова, от което би трябвало да се боим, е нейната способност да гради дългосрочна бойна стратегия. — В гласа му се прокрадна някакво отчуждение, което беше по-обезпокоително дори от досегашната му раздразнителност. Това не беше спокойствието на човек, който се изправя хладнокръвно лице в лице с опасността. Напомняше по-скоро безгрижието на някой слабоумен.

— Сто секунди до контакта… Полковник, ще имаме шанс, ако съсредоточите цялата сила на удара си в няколко правилно подбрани обекта.

Равна се спусна някъде откъм тавана и се задържа пред камерата, придържайки се за рамото на червенокосия. Преди беше казала, че той е Божия останка. Техният таен коз срещу врага. Посланието, завещано им от една умираща Сила. Но кой би могъл да каже със сигурност дали оставеното от нея е безценно съкровище или ненужен боклук?

Мътните да го вземат. Ако робите на заразата са като марионетки с оплетени конци, в какво бихме се превърнали ние, следвайки съветите на Фам Нувен? Въпреки това Кйет даде знак на Тироле да съсредоточи удара върху целите, които му беше посочил Нувен. Деветдесет секунди. Беше крайно време да вземат решение. Свенсъндот посочи обектите, които Тироле беше набелязал с червени точки сред вражеската флота.

— Има ли нещо по-особено в тези цели, Роле?

Дирокимът само подсвирква известно време. Върху екрана пред тях мъчително бавно взеха да се появяват корелациите.

— Набелязаните кораби не са нито най-бързите, нито най-мощните сред съдовете на флотата. Ще ни трябва допълнително време, докато се прицелим и в тях.

Дали пък не бяха флагманските кораби на Заразата?

— А, и още нещо. Някои от тях имат много висока реална скорост, при това тя не е присъща на тази среда.

Дали не бяха кораби със специални двигатели? Или пък унищожители, предназначени за разбиване на планети?

— Хм. — Свенсъндот задържа погледа си върху екрана още миг. След трийсет секунди и корабът на Йо Хоугън „Линснар“ ще бъде в техния обхват. Но целите, посочени от Нувен, бяха все още недосегаеми дори за него.

— Влез във връзка с „Линснар“, Глимфреле. Кажи им да се върнат обратно и да се прицелят отново.

Май сега всички трябваше да се прицелят отново.

Светлинките, маркиращи корабите Аниара, сега се промъкваха незабелязано към центъра на флотата на Заразата, търсейки новите си цели. Минаха двайсет минути. През това време Свенсъндот трябваше да изтърпи натякванията на не един и двама от капитаните. Флотата на Управлението за защита на търговията не беше създадена за военни операции. Част от популярността на Кйет Свенсъндот се дължеше на принципа му да поставя на обсъждане всяка заповед и да се вслушва в предложенията и възраженията на другите. Сега положението се усложни още повече от заплахите, които пристигаха по канала за връзка със Собственичката Лименде: да бъдат избити всички бунтовници. Кодът на нейните съобщения беше валиден, но тяхното съдържание и тонът им бяха напълно чужди на меката по характер Гиске Лименде. Е, сега поне всички се убедиха, че решението му да не се доверяват на Лименде е било правилно.

Йохана Хоугън първа успя да се прицели по новозададената цел. Глимфреле пренастрои приемателите на главния монитор за данните, идващи от „Линснар“. Картината върху екрана беше почти реална — нощно небе, отрупано с бавно движещи се звезди. Целта се намираше на по-малко от трийсет милиона километра от „Линснар“, но им трябваха близо милион секунди до пълния синхрон. Хоугън пристигаше все или по-рано или едва след като онзи беше направил скока.

Кйет извърна очи към другите монитори. Пет от корабите на Аниара вече нападаха, а други три бяха попаднали в обкръжение. Нувен също наблюдаваше мълчаливо от „Единак II“ развоя на битката. Божиите останки се бяха оказали прави и сега Кйет и неговите другари се убедиха в това.

После добрите и лошите вести взеха да валят една през друга:

— Хванах го! — чу се откъм Йо Хоугън.

Червената точка в обсега на „Линснар“ вече не се виждаше. Беше се озовала само на няколко хиляди километра от една от неговите совалки. Докато траеше подготовката за новия скок в пространството, която обикновено не отнемаше повече от милисекунда, совалката установи координатите на мишената и стреля. Но дори това нямаше да е фатално, ако корабът беше успял да скочи преди лъчът да го засегне; в период от няколко секунди преди последния изстрел бяха регистрирани доста неточни попадения. Този път обаче скокът не бе осъществен навреме. В резултат на това се роди минизвезда. Щяха да минат години, преди нейната светлина да стигне до всички краища на бойното поле.

Откъм Глимфреле се дочу стържещо подсвиркване — непреводима ругатня.

— Току-що изгубихме „Аблъсндот“ и „Холдер“, шефе.

— Тогава прати „Глиуинг“ и „Транс“.

Стомахът му се сви на топка от ужас. Измираха неговите приятели. Кйет и преди беше срещал смъртта, но сега нещата стояха различно. В полицейските операции, в които участваше, никой не прибягваше до убийство, освен при самозащита. А сега… Той откъсна очи от екрана, за да заповяда още няколко кораба да се намерят в най-разгорещените схватки. Тироле направляваше останалите по своя преценка. Да се хвърлят всички сили само подир няколко кораба сигурно щеше да се окаже грешка, но сега не им оставаше нищо друго освен да нанесат масиран удар срещу врага. За първи път от падането на Сяндра Кей Управлението за защита на търговията нанасяше ответен удар.

Пак се чу гласът на Хоугън:

— В името на Силите, тоя още шава! Вече втора совалка получава удар в кила. Мишената измина 15 000 км/сек реална скорост!

Дали пък това не беше ракета-бомба? Проклятие! Трябваше да отложат това за по-късно, когато вече ще имат контрол над бойното поле.

Тироле се обади:

— Има още убити в другия край на бойното поле. Врагът прие сражението. Досетили са се по някакъв начин на чия страна сме.

Глимфреле издаде тържествуващо подсвиркване.

— Пипнах ги, пипнах ги! О-хо-хо-о-о! Шефе, Лименде май разбра, че ние координираме атаката…

Тироле включи нов монитор над таблото си. Той показваше всички движещи се цели в обсег от пет милиона километра около „Олвира“. В този район се забелязваха още два кораба. Според данните от детекторите единият беше флагманът на „Лименде“ и един от съдовете, които не реагираха на вербовката на Свенсъндот.

За миг всички около командното табло на „Олвира“ замръзнаха по местата си. Виковете на триумф и паника, долитащи от другите кораби на флотата, изведнъж им се сториха страшно далечни. Дойде ред на Свенсъндот и неговия екипаж да погледнат смъртта в очите.

— Тироле, колко ни трябва, за да…

— Те са вече до нас — разминахме се с удара само за една милионна от секундата.

— Тироле! Прекрати изпълнението на всички странични задачи! Глимфреле, кажи на „Линснар“ и „Транс“ да поемат ръководството, ако изгубим връзка помежду си.

Двата кораба вече бяха изстреляли всичките си заряди и не можеха да участват активно в битката, пък и Йо Хоугън я знаеха всички.

След това Свенсъндот изтика назад в съзнанието си останалите грижи и се зае със спасяването на собствения си кораб. Облакът върху монитора, показващ ултрасветлинния трафик около тях, се разпадна на различни цветове. Те показваха дали противниците им изостават или са по-напред от „Олвира“.

Двата атакуващи кораба бяха синхронизирали съвършено скоростта помежду си и с тази на „Олвира“. Трите едновременно извършваха по десет скока в секунда. Подобно на камъчета, подскачащи върху гладката водна повърхност, те се появяваха периодично в реалното пространство на съвършено премерено разстояние. При всяка поява дистанцията помежду им беше по-малко от пет милиона километра. Единственото, което все още предотвратяваше удара, бяха милисекундите разминаване при скоковете и това, че унищожителният лъч не можеше да прекоси разстоянието между тях за краткия период между два скока.

Три сигнални светлини проблеснаха над командния пулт, прогонвайки всички сенки далеч в ъглите. Това беше знак за тревога — корабът беше улучен. „Плюй си на петите!“ би била единствената реакция на всяко нормално същество при вида на този сигнал. Много лесно можеха да нарушат синхрона… и да загубят контрол над флотата на Аниара. Тироле и Глимфреле наведоха глави, прикривайки се инстинктивно от ослепителната светлина и наближаващата смърт. Писукащите им гласове изгубиха обичайния си тон, но „Олвира“ продължи да дава команди към другите кораби. В същия този момент около тях се развиваха десетки други схватки. „Олвира“ беше мозъкът и очите на цялата флота. Тя вдъхваше на останалите увереност, че все пак някой контролира положението и се грижи за тях. Ако „Олвира“ изчезнеше, щяха да минат няколко минути пълен хаос и слепота, преди „Линснар“ и „Транс“ да поемат командването.

До този момент бяха унищожени близо две трети от набелязаните от Фам Нувен мишени. Свенсъндот обаче заплати висока цена за това — половината от приятелите му бяха мъртви. Врагът загуби много кораби, опитвайки се да защити атакуваните цели. Но двойно повече оставаха все още невредими.

Внезапно някакъв невидим гигантски юмрук смачка „Олвира“ и рязко запрати Свенсъндот към командното табло. Настана мрак, изгуби се дори слабото сияние от екраните. От пода започна да струи мъждукаща червена светлина. Силуетите на дирокимите взеха едва-едва да се очертават. Роле подсвирна тихичко.

— Вече сме извън играта, шефе, ако това сега изобщо има значение. Не знаех, че не си способен да улучиш дори от толкова близко разстояние.

Но имаше шанс и да е попаднал в целта. Кйет изпълзя от креслото си и се заклатушка из кабината, докато накрая не увисна надолу с главата над малкия монитор. „Може би вече сме мъртви.“ „Олвира“ беше улучена от една от вражеските совалки, точно преди корабът да извърши поредния скок. Сътресението беше причинено от взривяването на част от корпуса, когато неговата материя погълна разсеяните рентгенови лъчи, изстреляни от врага. Свенсъндот се втренчи в яркочервените надписи, които вървяха напряко през повредените монитори. Най-вероятно електрониката на кораба нямаше да може да се оправи; възможно беше всички те да са облъчени с критична доза. Във въздуха се носеше миризмата на изгорели изолатори.

— Я-я-я-я! Виж това! Само още пет наносекунди и ние изобщо нямаше да сме засегнати. Излиза, че сме скочили, след като ни е стигнал лъча.

По някакво чудо системите на кораба бяха продължили да работят още малко след удара — толкова, колкото да завършат скока. Гамапотокът, преминал през командната кабина, се равняваше на 200 рентгена. Това нямаше да се отрази на работата им през следващите няколко часа, пък и медицинската апаратура щеше лесно да се справи с проблема. Що се отнася до всички останали системи на кораба…

Тироле изписа няколко команди — нито един от гласоопознавателните уреди не беше оцелял. Трябваше да минат секунди, преди да получат отговор:

— Централната система на кораба не действа. Мониторите не действат. Автоматичното насочване на движението не действа.

Тироле сръга брат си с лакът в ребрата.

— Ей, Фреле, старата Вира се е самоизключила по всички правила! Излиза, че ще можем да възстановим почти всичко!

Расата на дирокимите беше известна с непоправимия си оптимизъм, но този път Тироле не беше далеч от истината. Поражения от светлинна бомба като техните се случваха веднъж на един милиард — лъчът беше засегнал възможно най-малка площ от корпуса.

През следващия час и половина дирокимите задействаха всички възстановителни програми, пробвайки най-напред доколко са били засегнати основните системи на кораба. Някои от тях бяха окончателно извадени от строя. Системата за автоматична връзка не можеше сама да квалифицира по важност съобщенията и да прави предварителен подбор. Двигателите за ултрасветлинна скорост от едната страна на кораба бяха почти напълно разтопени… Сега поне се намираха далеч зад флотата на Заразата.

… Но флотата на Заразата все още съществуваше. Яркото кълбо в центъра на вражеската армия беше по-малко от преди, но продължаваше да поддържа упорито предишната посока на движение. Битката отдавна приключи. Останките от флотата на Управлението за защита на търговията бяха пръснати на площ от четири светлинни години из опустялото бойно поле; а започнаха сражението с решително числено превъзходство. Ако бяха избрали правилна тактика, сигурно щяха да спечелят. Вместо това се нахвърлиха да унищожават корабите с най-голяма реална скорост и успяха да нанесат незначителни поражения върху останалите. Някои от най-големите съдове на врага продължаваха да напредват невредими. При последната проверка на оцелелите се оказа, че армията на Заразата е вече четири пъти по-голяма от корабите на Аниара. Стига да поискаше, Заразата можеше лесно да унищожи и последните останки от Управлението за защита на търговията. Но това би означавало да се отклони от своята главна цел — преследването. А в момента то беше най-важната й задача.

Тироле и Глимфреле се трудиха часове наред, за да възстановят връзката с останалите от флотата и да разберат колко са загиналите и кои са били спасени. Пет от корабите бяха неподвижни, но на борда им имаше оцелели. За други съдове се знаеха приблизителните координати на мястото, където са били ударени. Свенсъндот нареди всички совалки на оцелелите да бъдат пратени, за да открият останките на разрушените кораби.

Директната схватка с вражеската флота се беше оказала тежко изпитание за повечето му бойци. Затова пък последиците не се различаваха особено, от която и да е война на повърхността на планета. Само дето останките летяха пръснати на трилиони пъти по-голяма площ.

Най-сетне периодът на горчиви констатации и чудодейни находки за все още работещи системи приключи. Всички командири на кораби от Сяндра Кей се включиха едновременно към канала за връзка, за да обсъдят действията си в най-близко бъдеще. Колкото по-бързо осъзнаеха сериозността на ситуацията, толкова по-добре щеше да бъде и за Сяндра Кей, и за флотата на Аниара. Почти през цялото време на конференцията присъстваше и един нов участник — „Единак II“. Равна Бергсъндот мълчаливо наблюдаваше развоя на дискусията. „Божиите останки“ не се виждаха никъде около нея.

— Какво да правим оттук нататък? — започна Йохана Хоугън. — Проклетите пеперуди отдавна са далеч от тук.

— Сигурни ли сме, че всички оцелели са спасени? — попита Йън Тренглетс.

Свенсъндот успя да възпре навреме някои гневни отговори. Капитанът на „Транс“ беше станал рекордьор по поразени цели в битката, но също така изгуби и много от своите приятели. До края на живота си Йън Тренглетс нямаше да се отърве от кошмарните видения как корабите с най-близките му хора бавно изчезват в космическия мрак.

— Проверихме всички останки, дори и следите на онези, които просто са се изпарили — Хоугън се опитваше да се изразява, колкото се може по-деликатно. — Сега въпросът е какво ще правим занапред.

Равна прочисти гърлото си.

— Дами и господа, в случай че…

Тренглетс се извърна към нея. Цялата му болка изведнъж избълва в неудържим гняв.

— Не сме ти никакви господа, кучко! Да не се мислиш за някаква принцеса, за която сме готови да измрем с песен на уста?! Заслужаваш да те изпепелим, та и помен да не остане от теб и от твоя кораб!

Жената потръпна пред тази сляпа омраза.

— Аз…

— Ти ни подмами в тази самоубийствена схватка — продължаваше да крещи Тренглетс. — Ти ни накара да атакуваме някакви второстепенни цели. А после се измъкна настрана и само ни гледаше как измираме. Заразата се е загнездила в теб и ни дебне, както котка — мишката. Само ако беше променила с едно деление курса си, можеше да я отклониш от нас.

— Съмнявам се, че това би помогнало, сър. Заразата се интересува точно от мястото, накъдето сме тръгнали.

Слънчевата система на няколко десетки светлинни години оттук. Бегълците щяха да пристигнат в крайната точка на пътуването си само няколко дни преди своите преследвачи.

Йо Хоугън сви рамене.

— Би трябвало да си давате сметка докъде доведе безумният военен план на вашия приятел. Ако бяхме атакували според нашия план, сега от врага да са останали само жалки останки. Тогава дори да беше продължил преследването, ние можехме да ви защитим в този ваш… Свят на остриетата. — Тя сякаш изпробва как звучи в нейната уста това странно име, чудейки се какво ли означава. — Но сега няма сила, която да ме накара да ги преследвам чак дотам. Дори онова, което е останало от вражеската армия, може да ни помете като перце. — Тя се обърна към изображението на Свенсъндот. Кйет се насили да отвърне на погледа й. Независимо от упреците срещу „Единак II“, именно той, полковник Кйет Свенсъндот, убеди сънародниците си да послушат съвета им. Жертвата на Аниара беше напълно безсмислена и той се чудеше как така Хоугън, Тренглетс и останалите все още продължават да му говорят. — Предлагам да продължим съвещанието малко по-късно. Среща след хиляда секунди. Съгласен ли си Кйет?

— Ще бъда готов.

— Добре тогава.

Йо прекъсна връзката, без да каже нищо повече. След миг и другите командири изчезнаха от линията. Останаха само Свенсъндот, двамата дирокими и Равна Бергсъндот, която ги наблюдаваше от екрана.

Най-накрая Бергсъндот наруши мълчанието.

— Когато бях малко момиченце и живеех на Херт, често си играехме на терористи и техните преследвачи от Управлението за защита на търговията. Често съм си мечтала смелчаците от вашата компания някой път да ме спасят от лапите на смъртта.

Кйет се усмихна мрачно.

— Е, вече можеш да се похвалиш, че си спасена от нашата компания. Можете да бъдете сигурна, че не съм присъствал на по-голяма пукотевица от тази.

— Много съжалявам за това, Кей… полковник.

Той се взря в смуглото й лице. Истинско момиче от Сяндра Кей — от глава до пети. Нямаше риск тя да е поредната измама. Не и на мястото, където се намираха в момента. Би се заклел във всичко свято във Вселената, че тя е съвсем истинска; въпреки случилото се той продължаваше да й вярва. Освен ако…

— Какво казва твоят приятел за всичко това?

След впечатляващата му проява като „божия останка“ в началото на битката, от Фам Нувен не бе останала и следа.

Погледът на Равна се насочи към нещо, което се намираше извън обхвата на камерата.

— Той не говори много напоследък, полковник. Постоянно крачи напред-назад и е дори по-разстроен от вашия капитан Тренглетс. Фам все още е убеден, че е избрал най-правилната стратегия, но сега не може да си спомни кое точно го е накарало да се чувства толкова уверен.

— А-ха. — Беше малко късничко за размишления и колебания. — А вие какво ще правите от тук нататък? Нали си даваш сметка, че Хоугън имаше право? Би било безсмислено самоубийство да следваме Заразата чак до крайната точка на вашето пътешествие. Ще си позволя да кажа, че и вие ще си отидете мърцина, ако продължавате все в тоя дух. В най-добрия случай ще пристигнете само с петдесет и пет часа преднина. Какво бихте могли да свършите за толкова кратко време?

Равна Бергсъндот го гледа дълго и мълчаливо, а после лицето й се изкриви, сякаш всеки момент щеше да избухне в ридания.

— Не зная… Вече нищо не зная…

Тя разтърси глава, похлупи лице в дланите си и смолистата й коса се разпиля наоколо. След малко се поуспокои, вдигна очи и приглади косата си. Гласът й вече звучеше по-спокойно, но беше много тих.

— Аз… не знам. Но въпреки това продължаваме напред. И без това стигнахме твърде далече. Все още има надежда да успеем… Там долу съществува нещо, от което Заразата отчаяно се нуждае. Може пък за тези петдесет и пет часа да разберем какво е то и да го съобщим на Мрежата. Все пак… Все още разполагаме с Божиите останки на Фам.

Твоят най-зъл враг? Беше твърде възможно този Фам Нувен да е творение на Силите. Той наистина имаше вид на робот, направен по подобие на човешките същества. И изобщо как можеше някакъв смахнат да бъде приеман за „Божия останка“?!

Тя сви рамене, сякаш си даваше сметка за всички съмнения, които биха могли да възникнат. Но продължаваше да приема нещата такива, каквито са.

— И така, какво ще предприеме Управлението за защита на търговията?

— Вече не съществува такава организация. На практика всички наши клиенти вече не съществуват. А сега убихме дори собственичката на компанията. Или поне унищожихме нейния кораб и онези, които я поддържаха. Вече сме флотата на Аниара.

Това име беше официално утвърдено на току-що приключилата конференция. Приемането на името предизвикваше у всички някакво мрачно задоволство — чрез него те възкресяваха един призрак, който беше по-древен и от Сяндра Кей, и от Нийора. Идваше от най-далечното минало на човешкия род. Вече нищо не ги свързваше нито със световете, които обитаваха доскоро, нито с бившите им клиенти, нито с техните водачи. Сто кораба, устремени към…

— Доста обсъждахме този въпрос. Неколцина все още искат да ви последват до Света на остриетата. Друга част от екипажите предпочитат да се върнат в Средното ниво и да прекарат остатъка от живота си в преследване и избиване на пеперудите. Над всичко обаче надделява решението отново да възродим расите, населявали Сяндра Кей. За тази цел ще изберем някое далечно място, където никой няма да ни обръща внимание и където никой не го е грижа, че изобщо съществуваме.

Всички са категорични по въпроса флотата на Аниара да не се дели никога повече и да не се впуска в самоубийствени схватки, освен ако не защитава собственото си оцеляване. Когато се надигна Великото вълнение, тази част от Дъното заприлича на пяна, която разделя Изостаналата зона от Отвъдното. В падините и пролуките на дълбокото има образувани съвсем нови светове, току-що изскочили от Изостаналата зона. Именно там Сяндра Кей може да се роди отново. Новата Сяндра Кей.

Той погледна към Глимфреле и Тироле, които отново бяха на поста си пред командния пулт. Дирокимите във флотата на Аниара бяха последните представители на своята раса. Техните мечтани селения в Сяндра Кей бяха изгубени завинаги, а заедно с тях повечето от себеподобните им. В Аниара имаше най-малко хиляда дирокими — двойки от братя и сестри, пръснати из стотици кораби. Последните дни се оказаха фаталните за вида им. На оцелелите предстоеше да се изправят пред най-великото изпитание.

Двамата поговориха още няколко минути. Глимфреле и Тироле също се включваха от време на време в разговора.

Всички те неволно се бяха озовали в центъра на фатални събития. И както обикновено се случва, когато са намесени Силите, никой не знаеше със сигурност какво точно става. Нито пък какъв ще е крайният резултат от техните усилия.

— До срещата с „Линснар“ остават двеста секунди — прозвуча автоматичният глас от корабната система.

Равна също го чу и кимна. После вдигна ръка.

— На добър час, Кйет Свенсъндот, Тироле и Глимфреле.

Дирокимите изсвирукаха своя обичаен сигнал за сбогуване, а Свенсъндот също й помаха с ръка. Мониторът с лицето на Равна Бергсъндот угасна.

… До края на живота си Кйет Свенсъндот помнеше нейните черти до най-малката подробност. С течение на времето обаче те постепенно започнаха да се сливат с образа на Олвира.