Огнено кръщение

Пета глава

Милва не успя да притича до конете и да ги хване. Стана свидетел на кражбата им, но безпомощен свидетел. Отначало я обкръжи обезумялата, паникьосана тълпа, после пътят й беше пресечен от носещи се с бясна скорост каруци, после затъна в стадо нестригани и блеещи овце, през което трябваше да си пробива път като през снежни преспи. После, вече при Хотла, само скокът в крайбрежната блатна тръстика я спаси от мечовете на нилфгардците, безмилостно съсичащи събралите се при реката бежанци, без да щадят нито жените, нито децата. Милва се хвърли в реката и премина до другия бряг, като ту вървеше, ту плуваше по гръб между носените от течението трупове.

И после се впусна в преследване. Беше запомнила в каква посока са избягали селяните, които бяха откраднали Плотка, Пегас, дорестия кон и нейния собствен вран жребец. А на седлото на врания кон беше безценният й лък. „Какво да се прави — мислеше си тя, като шляпаше с пълните си с вода ботуши, — останалите засега ще трябва да се оправят сами. Аз трябва да намеря коня и лъка си, мамка му!“

Първо си върна Пегас. Скопецът на поета не обръщаше внимание на ръгащите го в хълбоците сламени цървули, не реагираше на непрекъснатите ругатни на неумелия му ездач и изобщо нямаше намерение да преминава в галоп, а вървеше през брезовата гора сънливо, мързеливо и бавно. Човекът беше изостанал доста от останалите конекрадци. Когато чу и видя зад гърба си Милва, без много да му мисли, скочи от коня и избяга в гъсталака, като придържаше панталона си с две ръце. Милва се отказа да го преследва, превъзмогвайки желанието си да набие крадеца както трябва. Скочи върху седлото, толкова рязко, че струните на закачената за седлото лютня издрънчаха. Тъй като познаваше добре коня, лесно го накара да премине в галоп. По-точно в тежкото топуркане, което Пегас смяташе за галоп.

Но дори този псевдогалоп беше достатъчен, защото конекрадците не успяваха да се движат бързо заради поредния нестандартен кон — своенравната Плотка на вещера, дорестата кобила, която раздразненият от фасоните й Гералт постоянно обещаваше да смени за друг кон, за магаре, муле или дори коза. Милва догони крадците в момента, в който разярената от неумелото използване на поводите Плотка беше повалила ездача си на земята, а останалите селяни, скочили от седлата, се опитваха да успокоят разбеснялата се кобила. Те бяха толкова заети с това, че забелязаха Милва едва когато тя връхлетя върху тях с Пегас и удари единия с юмрук по лицето, като по този начин счупи носа му. Докато той падаше, виейки и призовавайки за божията помощ, тя го позна. Това беше Цървула. Селянинът, на когото явно не му вървеше с хората. И особено с Милва.

Уви, Милва също я напусна късметът. По-точно казано, виновен беше не късметът, а собствената й дързост и потвърдената от практиката увереност, че може да пребие както си иска които си иска двама селяни. Но когато скочи от седлото, неочаквано получи юмрук в окото, и неясно как се озова на земята. Веднага измъкна ножа си, готова да разпори червата на нападателя си, но получи удар с дебела тояга по главата, и то такъв удар, че тоягата се строши, пълнейки очите й с прах и късчета кора. Зашеметена и заслепена, тя все пак успя да се вкопчи в коляното на продължаващия да я налага здравата селянин, а той изведнъж изкрещя и падна. Вторият също изрева и се хвана за главата с двете си ръце. Мила потърка очите си и видя, че той се опитва да се предпази от сипещите се върху него удари с бич, нанасяни от конник, яхнал дорест жребец. Тя скочи и със замах изрита падналия конекрадец по шията. Конекрадецът захриптя, ритна с крака и се разкрачи, а Милва веднага се възползва от това, влагайки в прецизно премерения си ритник целия си гняв. Селянинът се сви на кълбо, притисна с ръце чатала си и така започна да вие, че от брезите се посипаха листа.

През това време собственикът на сивия жребец се разправи с другия селянин и с Цървула с разбития нос, като ги прогони в гората с удари на бича. Обърна се, за да наложи с камшика и виещия конекрадец, но удържа жребеца си. Защото Милва вече беше успяла да хване с едната си ръка врания си жребец, а с другата държеше лъка си със сложена на тетивата стрела. Тетивата беше опъната наполовина, но върхът на стрелата беше насочен право в гърдите на конника.

Известно време ездачът и девойката се гледаха. После конникът с бавно движение измъкна от колана си стрела с дълги пера и я хвърли в краката на Милва.

— Знаех си — изрече той спокойно, — че ще имам възможност да ти върна стрелата, елфке.

— Не съм елфка, нилфгардецо.

— А аз не съм нилфгардец. Свали лъка си най-накрая. Ако исках да ти навредя, щеше да е достатъчно да остана да гледам как се разправят с теб.

— И без да ми казваш, знам що за тип си и какво искаш от мен — процеди тя през зъби. — Но благодаря, че ме спаси. И за стрелата. И за оня негодник, когото не уцелих добре там, на поляната.

Превитият надве конекрадец, получил ритник в слабините, се давеше в риданията си, притиснал глава в листака. Ездачът не го погледна. Гледаше Милва.

— Хвани конете — каза той. — Трябва по-бързо да се махнем от реката — армията пречиства бреговете от двете й страни.

— Ние? — намръщи се тя, сваляйки лъка. — Заедно? А откога сме близки с теб? Или приятели?

— Ще ти обясня. — Той обърна коня си и хвана юздите на дорестия жребец. — Ако ми дадеш време за това.

— Точно с време не разполагам. Вещерът и останалите…

— Знам. Но няма да можем да ги спасим, ако допуснем да ни убият или да ни пленят. Хвани конете — и към гъсталака. Побързай.

„Казва се Кахир — спомни си Милва, хвърляйки поглед към странния си другар, с когото й се налагаше да се крие зад едно паднало дърво. — Странен нилфгардец, който разправя, че не е нилфгардец. Кахир.“

— Мислехме, че са те убили — промърмори тя. — Дорестият жребец дотича при нас без ездач…

— Имах малко приключение — отговори той сухо. — С трима разбойници, космати като върколаци. Нападнаха ме от засада. Конят избяга. Разбойниците не успяха. Те бяха без коне. Преди да успея да намеря какво да яздя, бях изостанал доста от вас. Настигнах ви чак тази сутрин. При самия лагер. Прекосих реката надолу по течението и чаках на този бряг. Знаех, че ще тръгнете на изток.

Един от скритите в елшака коне изпръхтя и тропна с копито. Смрачаваше се. Комарите нагло жужаха край ушите им.

— В гората е тихо — каза Кахир. — Армията се е оттеглила. Битката е свършила.

— Искаш да кажеш — клането.

— Нашата кавалерия… — Той се сепна, изкашля се. — Императорската конница нападна лагера, и в този момент от юг нахлуха вашите. Изглежда, темерийци.

— Ако битката е свършила, трябва да се върна. Да намеря вещера, Лютичето и останалите.

— По-разумно е да дочакаме да падне нощта.

— Някак страшно е тук — каза тя тихо, стиснала лъка. — Мрачно мочурище, направо тръпки ме побиват. Уж е тихо, а все нещо шумоли в храстите… Вещерът казваше, че гулите все ги тегли към полесраженията… А селяните говореха за вомпир…

— Не си сама тук — отвърна той шепнешком. — Когато човек е сам, е по-страшно.

— Аха! — Тя разбра какво има предвид той. — Ти нали почти две седмици вървеше подире ни, абсолютно сам. Мъкнеш се след нас, а наоколо — само твои… Макар и да казваш, че не си нилфгардец, все пак са твои. Дяволите да ме вземат, ако разбирам… Вместо да се присъединиш към своите, се мъкнеш след вещера. Защо?

— Това е дълга история.

Когато високият Scoia’tael се наведе над него, здраво завързаният Струйкен замижа от страх. Говореше се, че не съществуват грозни елфи, че всичките са красиви като един, че такива се раждат. Може би легендарният командир на „катериците“ също се беше родил красив. Но сега, когато лицето му беше пресечено от ужасен белег, обезобразил челото, веждата, носа и бузата, от присъщата за елфите красота не беше останало нищо.

Елфът с издълбаното лице приседна на лежащия наблизо дънер.

— Аз съм Инсенгрин Фаоилтиарна — каза той, навеждайки се отново над пленника. — От четири години се боря срещу хората, от три години командвам ударна група. Погребах загинали в битките брат, четирима братовчеди и повече от четирийсет братя по оръжие. Смятам вашия император за свой съюзник и неведнъж съм доказвал това, като съм предавал сведения на разузнавателните ви служби, помагал съм на вашите агенти и резиденти, ликвидирал съм посочени от вас хора.

Фаоилтиарна млъкна и даде знак с облечената си в ръкавица длан. Застаналият наблизо Scoia’tael вдигна от земята мех от брезова кора. От меха се носеше сладък аромат.

— Смятах и продължавам да смятам Нилфгард за съюзник — повтори елфът. — Затова отначало не повярвах, когато един мой информатор ме предупреди, че ми подготвят засада. Че ще получа указания да се срещна насаме с нилфгардски емисар, а когато пристигна, ще ме заловят. Не повярвах на собствените си уши, но понеже съм си предпазлив по природа, дойдох по-рано, и при това не сам. Ако знаеш какво беше учудването ми и разочарованието ми, когато се оказа, че на тайната среща вместо емисаря са дошли шестима бандити, снабдени с рибарска мрежа, въжета, кожен ремък със запушалка за устата и кафтан с ремъци за пристягане. Екипировка, обикновено използвана от разузнаването ви при похищения. Нилфгардското разузнаване искаше да хване мен, Фаоилтиарна, жив, да ме отведе някъде със запушена уста, завързан до уши в усмирителен кафтан. Загадъчна работа, бих казал. Изискваща обяснения. Радвам се, че поне един от разбойниците, несъмнено техният началник, позволи да бъде хванат жив и ще може да ми даде необходимите обяснения.

Струйкен стисна зъби и се извърна, за да не гледа обезобразеното лице на елфа. Предпочиташе да гледа в меха от брезова кора, около който бръмчаха две оси.

— А сега ще си поговорим, господин похитител — продължи Фаоилтиарна, като изтри с кърпичка изпотения си врат. — За улесняване на разговора ще ти обясня някои подробности. В този мех има кленов сироп. Ако разговорът ни не протече в духа на взаимно разбиране и дълбока откровеност, ще ти намажем обилно главата със сироп. Особено ще наблегнем на очите и ушите. После ще те сложим върху мравуняка, точно този, по който тичат симпатични и работливи насекоми. Ще добавя, че този метод вече свърши работа при няколко Dh’oine и an’givare, които показаха повече упорство и по-малко искреност.

— Аз съм на императорска служба — извика пребледнелият шпионин. — Аз съм офицер от императорските специални служби, подчинен съм на господин Ватие де Ридо, виконт Еидон! Казвам се Ян Струйкен! Протестирам…

— По фатално стечение на обстоятелствата — прекъсна го елфът, — тукашните мравки, обожаващи кленовия сироп, никога не са чували за господин Ридо. Да започваме. Няма да питам кой е издал заповедта да бъда похитен, защото това е ясно. Първият ми въпрос е: къде трябваше да ме отведете?

Нилфгардският шпионин започна да се дърпа във въжетата, тръсна глава, защото му се стори, че мравките вече пълзят по бузите му. Обаче мълчеше.

— Какво да се прави — прекъсна тишината Фаоилтиарна и даде знак на елфа с меха. — Намажи го.

— Във Верден, в замъка Настрог! — извика Струйкен. — По заповед на господин де Ридо.

— Благодаря. И какво ме очакваше в Настрог?

— Следствие…

— За какво смятаха да ме разпитват?

— За събитията на Танед! Моля ви, развържете ме! Всичко ще ви кажа!

— Разбира се, че ще си кажеш — въздъхна елфът и се протегна. — Още повече, че началото вече е положено, а в такива работи началото е най-трудно. Продължавай.

— Имах заповед да узная от вас къде се крият Вилгефорц и Риенс! И Кахир Мавр Дифрин, синът на Кеалах!

— Забавно. Правят ми капан, за да ме питат за Вилгефорц и Риенс? И какво мога да кажа за тях? Какво може да ме свързва с тях? А с Кахир е още по-забавно. Нали ви го изпратих, както пожелахте? Завързан? Нима пратката не стигна до вас?

— Отрядът, изпратен на мястото на срещата, беше унищожен… Кахир го нямаше сред убитите…

— Аха. И у господин де Ридо възникнаха подозрения? Но вместо да изпрати при нас поредния емисар и да поиска обяснения, той веднага ми устройва засада. Нарежда да ме отведете в Настрог и да ме разпитате. За събитията на Танед.

Шпионинът мълчеше.

— Не ме ли разбра? — Елфът наведе страховитото си лице към него. — Това беше въпрос. Та каква е работата?

— Не знам… Това не го знам, заклевам се…

Фаоилтиарна махна с ръка. Струйкен ревеше, дърпаше се, кълнеше се във Великото слънце, уверяваше в своята невинност, плачеше, мяташе глава и плюеше сиропа, който покриваше лицето му в плътен слой. И едва когато четирима Scoia’tael го помъкнаха към мравуняка, той реши да заговори. Макар че последствията можеха да са много по-страшни от мравките.

— Господине… Ако някой узнае за това, съм мъртъв… Но ще ви призная… Видях тайните заповеди. Подслушах. Ще ви кажа всичко…

— Това е ясно — кимна елфът. — Рекордът в мравуняка от час и четирийсет минути принадлежи на някакъв офицер от специалните служби на крал Демавенд. Но в края на краищата и той се е разприказвал. Е, започвай. Бързо, сбито и конкретно.

— Императорът е сигурен, че на Танед са го предали. Предателят е Вилгефорц от Рогевеен, магьосник. И негов помощник на име Риенс. Но преди всичко — Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах. Ватие… Господин Ватие не е сигурен дали и вие нямате пръст в тази работа, пък макар и неволно… Затова нареди да ви хванем и без излишен шум да ви закараме в Настрог… Господин Фаоилтиарна, аз работя двайсет и пет години в разузнаването. Ватие де Ридо е третият ми началник…

— По-накратко, моля. И престани да се тресеш. Ако бъдеш откровен с мен, имаш шанс да послужиш на още няколко шефове.

— Макар и това да се държеше в голяма тайна, аз знаех… Знаех кого е трябвало да хванат на острова Вилгефорц и Кахир. И като че ли им се е удало. Защото доведоха в Лок Грим онази… Как беше там… Е, принцесата от Цинтра. И аз си помислих, че това е успех, че Кахир и Риенс ще станат барони, а онзи магьосник — поне граф… А вместо това императорът повикал Кукумявката. Тоест господин Скелен и господин Ватие и им заповядал да хванат Кахир… И Риенс, и Вилгефорц… Заповядано е всички, които знаят нещичко за Танед и за тази работа, да бъдат подложени на изтезания. Включително и вие… Не беше трудно да се досетя… Е… Че е имало предателство. Че са отвели фалшива принцеса в Лос Грим…

Шпионинът се задъха, нервно поемайки си въздух със залепваща от кленовия сироп уста.

— Развържете го — нареди Фаоилтиарна. — И нека си измие лицето.

Заповедта беше изпълнена незабавно. След минута организаторът на неуспешната засада стоеше с наведена глава пред легендарния командир на Scoia’tael. Фаоилтиарна го гледаше равнодушно.

— Избърши добре сиропа от ушите си — каза той най-накрая. — Слушай внимателно и запомни добре, както приляга на шпионин с многогодишна практика. Ще дам на императора доказателство за моята лоялност, ще му дам пълен отчет за интересуващите ви проблеми. А ти ще повториш всичко дума по дума на Ватие де Ридо.

Агентът закима усърдно.

— В средата на Блат, тоест в началото на юни по вашия календар — започна елфът — с мен се свърза Енид ан Глеана, магьосничката, известна като Францеска Финдабаир. Скоро по нейна заръка към групата ми се присъедини някой си Риенс — изглежда, момче за всичко на Вилгефорц от Рогевеен, също магьосник. В най-голяма секретност беше разработен планът на операция, в хода на която трябваше да се ликвидират определен брой магьосници по време на Събора на остров Танед. Беше ми казано, че този план е подкрепян изцяло от император Емхир, Ватие де Ридо и Стефан Скелен. Иначе изобщо не бих се съгласил да си сътруднича с Dh’oine, независимо дали са магьосници, или не — в живота си съм виждал какви ли не провокации. Интересът на Империята към тази афера беше потвърден от пристигането на полуостров Бремерворд на кораб под командването на Кахир, сина на Кеалах, притежаващ специални заповеди и пълномощия. Съгласно тези заповеди назначих на негово подчинение специална група. Знаех, че на групата е наредено да хване и изведе от острова… една определена личност.

След кратка пауза Фаоилтиарна продължи:

— Пристигнахме на Танед с кораба на Кахир. Риенс имаше амулети, с помощта на които скри кораба с магическа мъгла. Влязохме в пещера под острова. Оттам се прехвърлихме в подземията на Гарщанг. Още там забелязахме, че нещо не е наред. Риенс прие някакви телепатични сигнали от Вилгефорц. Знаехме, че ще ни се наложи още с пристигането си да се включим в разразилата се битка. Бяхме готови. И добре, че бяхме, защото веднага след като излязохме от пещерата, попаднахме в същински ад.

Елфът силно смръщи обезобразеното си лице, сякаш спомняйки си за причинената му болка.

— След първите успехи започнаха усложненията. Не успяхме да унищожим всички кралски магьосници, понесохме големи загуби. Загинаха няколко магове-заговорници, другите хукнаха да си спасяват кожите и да се телепортират. В един момент изчезна Вилгефорц, след него — Риенс, а скоро след това и Енид ан Глеана. Приех нейното изчезване като сигнал за отстъпление. Но не дадох такава заповед, чаках завръщането на Кахир и групата му, която още при началото на операцията беше тръгнала да изпълни мисията си. Тъй като те все не се връщаха, започнахме да ги търсим.

Фаоилтиарна погледна нилфгардския агент в очите.

— От неговата група не беше оцелял нито един. Всички бяха съсечени по зверски начин. Намерихме Кахир на стълбите, водещи към Тор Лара, кулата, която по време на битката се взриви и се разпадна на парчета. Той беше ранен и в безсъзнание, явно не беше изпълнил възложената му мисия. Обектът на тази мисия не се виждаше никъде, а отдолу, от Аретуза, вече притичваха кралските войници. Знаех, че Кахир в никакъв случай не бива да попада в ръцете им, защото щеше да се превърне в доказателство за активното участие на Нилфгард в операцията. Взехме го и се спуснахме в подземията, там се качихме на кораба и отплувахме. От отряда ми бяха оцелели дванайсет войници, повечето — ранени.

Вятърът ни помагаше. Акостирахме на запад от Хирундум, скрихме се в горите. Кахир се опитваше да си свали превръзката, крещеше нещо за обезумяла девойка, за зелени очи, за Лъвчето от Цинтра, за вещер, избил отряда му, за Кулата на Чайката и за магьосник, летящ като птица. Искаше кон, заповядваше ни да тръгнем към острова, позовавайки се на императорските заповеди. В дадената ситуация бях принуден да призная това за бълнуване на безумец. В Аедирн, както знаехме, се водеше война, и смятах за по-важно колкото се може по-бързо да възстановя оределия си отряд и да възобновя борбата си с Dh’oine.

Кахир все още беше с нас, когато в един от тайниците ни за кореспонденция намерих вашата секретна заповед. Бях изумен. Кахир явно не беше изпълнил мисията си, но нямаше никакви признаци, че е предател. Впрочем, не умувах много, а реших, че това си е ваша работа и вие ще си се оправяте с нея. Когато завързваха Кахир, той беше спокоен и покорен, и не се съпротивляваше. Наредих да го сложат в дървен ковчег и с помощта на един мой познат хевкар да го доставят на посоченото в писмото място. Признавам си, нямах намерение да отслабвам отряда си и да им давам ескорт. Не знам кой е избил хората ви на мястото на срещата. А само аз знаех къде е това място. Така че ако не ви харесва версията за напълно случайната гибел на подразделението ви, търсете предателя сред вас, защото освен мен само вие знаехте времето и мястото.

Фаоилтиарна се изправи.

— Това е. Всичко, което казах, е истина. Не бих казал нищо повече дори в килиите за изтезания в Настрог. Лъжите и измислиците, с които може би щях да се опитам да удовлетворя следователя и палачите, по-скоро щяха да ви навредят, отколкото да ви помогнат. Не знам нищо повече. Не знам къде се намират Вилгефорц и Риенс. Не знам дали основателно ги подозирате в предателство. Заявявам също, че не знам нищо за принцесата от Цинтра, нито за истинската, нито за фалшивата. Казах всичко, което знам. Разчитам, че нито господин де Ридо, нито Стефан Скелен няма да пожелаят да ми устройват повече капани. Dh’oine от доста отдавна се опитват да ме хванат или да ме убият, затова се придържам към правилото винаги да избивам всички участници в засадите. В бъдеще няма да си изяснявам дали случайно си нямам работа с подчинени на Ватие или Скелен. Няма да имам нито време, нито желание за подобни разследвания. Достатъчно ясно ли се изразявам?

Струйкен кимна и преглътна слюнката си.

— Тогава вземи коня си, шпионино, и се махай от моите гори.

— Значи в този ковчег те караха към палача ти — промърмори Милва. — Сега започвам да разбирам, макар и не всичко. Защо вместо да се скриеш някъде, се мъкнеш подир вещера? Той е адски озлобен към теб… Два пъти ти подари живота…

— Три пъти.

— На два пъти съм ставала свидетел. Макар и да не си строшил ти костите му на Танед, както си мислех отначало, не знам дали си струва отново да попадаш в обсега на меча му. Нищичко не разбирам от вашите разпри, но ти ме спаси и очите ти са някак добри… Затова ти казвам накратко, Кахир — когато вещерът си спомня за онези, които са отмъкнали неговата Цири в Нилфгард, така скърца със зъби, че летят искри. Ако в такъв момент плюнеш към него, плюнката ще се изпари.

— Цири — повтори той. — Красиво я нарича.

— Ти не го ли знаеше?

— Не. Пред мен винаги са я наричали или Цирила, или Лъвчето от Цинтра… А когато беше с мен… Защото някога беше с мен… Тя не изрече нито дума. Макар че й спасих живота.

— Проклета да съм, ако мога да се ориентирам във всичко това — поклати глава тя. — Сложни са съдбите ви, Кахир, преплетени и заплетени. Тези неща не са за моята глава.

— А ти как се казваш? — попита я той изведнъж.

— Милва… Мария Баринг. Но ми казвай Милва.

— Вещерът не отива където трябва, Милва — каза той след малко. — Цири не е в Нилфгард. Не са я отвели в Нилфгард. Ако изобщо са я отвели някъде.

— Как така?

— Това е дълга история.

— Велико слънце! — Фрингила, застанала на прага, беше навела глава и разглеждаше смаяно приятелката си. — Какво си направила с косата си, Асире?

— Измих я — отговори сухо Асире вар Анахид. — И си направих прическа. Моля, влез, седни. Слез от креслото, Мелин. Къш!

Магьосницата седна на мястото, освободено с явно нежелание от черния котарак. Тя не спираше да разглежда новата прическа на приятелката си.

— Престани да ме зяпаш. — Асире докосна с длан пухкавите и лъщящи къдрици. — Освен това взех пример от теб.

— Мен винаги са ме смятали за чудачка и бунтарка — засмя се Фрингила Виго. — Но когато теб те видят на тържество или в императорския двор…

— Аз не ходя в императорския двор — отсече Асире. — А академията ще трябва да свикне. Вече сме тринайсети век. Сега е моментът да сложим край на предразсъдъка, че грижите на магьосничките за външния им вид доказват несъвършенството им и ограничеността в мисленето им.

— Ноктите също. — Фрингила леко присви зелените си очи, от които никога нищо не се изплъзваше. — Не мога да те позная, скъпа моя.

— С едно най-обикновено заклинание можеш да се убедиш, че пред теб съм аз, а не някоя моя двойничка — отговори студено магьосницата. — Е, направи го, ако трябва. А после премини към онова, за което те помолих.

Фрингила Виго погали котарака, който се отърка в крака й, мъркайки и извивайки гръб, като се правеше, че по този начин изразява любовта си, а всъщност искаше да намекне, че няма да е лошо червенокосата магьосница да освободи креслото.

— А теб — отговори тя, без да вдига глава — те помоли сенешал Кеалах аеп Груфид, нали?

— Да — потвърди тихо Асире. — Кеалах ме помоли; беше отчаян, молеше за помощ, за застъпничество, за спасението на сина му, когото Емхир е заповядал да хванат, изтезават и екзекутират. Към кого можеше да се обърне, ако не към роднината си? Маур, съпругата на Кеалах, майката на Кахир, ми е племенница, по-малката дъщеря на родната ми сестра. При това не съм му обещавала нищо. Защото не мога да направя каквото и да било. Неотдавна се случиха събития, които не ми позволяват да привличам внимание върху себе си. Ще ти обясня. Но само след като изслушам информацията, която те помолих да събереш.

Фрингила Виго скришом въздъхна с облекчение. Тя се боеше, че приятелката й все пак ще поиска да се намеси в намирисващия на ешафод случай с Кахир, сина на Кеалах. И ще я помоли за помощта й, а тя не можеше да откаже.

— Някъде в средата на юли — започна тя — събралият се в Лос Ома императорски двор имал възможността да види петнайсетгодишна девойка, уж принцеса Цирила, която по време на аудиенцията Емхир упорито титулувал „кралица“ и която приел толкова топло, че дори се появили слухове за скорошна женитба.

— Чувала съм това. — Асире погали котката, която се беше откъснала от Фрингила и вече се опитваше да окупира нейното кресло. — Все още се говори за този, несъмнено политически, брак.

— Но вече по-тихо и не толкова често. Защото цинтрийката е отведена в Дарн Рован. В Дарн Рован, както знаеш, често се държат важни затворници.

Асире премълча. Чакаше търпеливо, разглеждайки своите неотдавна изпилени и лакирани нокти.

— Ти несъмнено си спомняш — продължи Фрингила Виго — как преди три години Емхир извика всички нас и нареди да установим местонахождението на някаква личност на територията на северните кралства. Несъмнено не си забравила и колко се вбеси той, когато нищо не успяхме да направим. Наруга ужасно Албрих, който се опита да му обясни, че е невъзможно да се сондира на такова разстояние, да не говорим за пробиване на екрани. А сега слушай. Една седмица след паметната аудиенция в Лок Грим, когато празнувахме победата при Алдерсберг, Емхир видя в една от залите на замъка Албрих и мен. И ни удостои с разговор. Смисълът на думите му, общо взето, беше следният: „Вие сте паразити и лентяи. Вашите номера и фокуси ми струват цяло състояние, а от тях — никаква полза. Задачата, с която цялата ви достойна за оплакване академия не се справи, беше разрешена от един обикновен астролог за четири дни.“

Асире вар Анахид изсумтя презрително, без да спира да гали котката.

— Не беше трудно да узная — продължи Фрингила Виго, — че този астролог-чудотворец е бил не друг, а знаменитият Ксартисиус.

— Значи са търсели онази цинтрийка, кандидатката за императрица. Ксартисиус я е намерил. Е, и какво? Да не са го назначили за държавен секретар? Или шеф на отдела за Неразрешими проблеми?

— Не. Хвърлили го в тъмница само след седмица.

— Боя се, че не виждам какво общо има това с Кахир, синът на Кеалах.

— Имай търпение. Позволи ми да излагам нещата подред. Това е необходимо.

— Извинявай. Слушам те.

— Помниш ли какво ни даде Емхир, когато се събрахме преди три години за издирването?

— Къдрица коса.

— Вярно е. — Фрингила отвори кесията си. — Ето я. Светли коси на шестнайсетгодишна девойка. Запазих малко от тях. Трябва да знаеш, че опеката над изолираната в Дарн Рован цинтрийска принцеса е поверена на Стела Конгрев, графиня Лидертал. Някога се случи така, че Стела ми задлъжня за нещо, така че без проблеми получих друга къдрица коса. Ето тази. Тя е малко по-тъмна, но с възрастта косата потъмнява. Но работата е там, че къдриците принадлежат на съвсем различни хора. Проверих. Няма никакво съмнение.

— Предположих нещо подобно веднага след като чух, че изпращат цинтрийката в Дарн Рован — призна Асире вар Анахид. — Астрологът или е омазал нещата, или е позволил да бъде въвлечен в заговор, целящ да бъде подхвърлена фалшива девойка на Емхир. Заговор, който ще струва главата на Кахир аеп Кеалах. Благодаря ти, Фрингила. Всичко е ясно.

— Не всичко — поклати чернокосата си глава магьосницата. — Първо, не Ксартисиус е намерил цинтрийката и не той я е довел в Лок Грим. Астрологът се е заел с хороскопи и астромантия едва след като Емхир е разбрал, че са му подхвърлили фалшива принцеса, и е започнал усилено да издирва истинската. А старият палячо е попаднал в затвора за обикновена грешка в номера си или за шарлатанство. Работата е там, че както ми се удаде да установя, той е определил местонахождението на търсената личност с точност сто мили. А центърът на тази територия се е оказал в пустинята, безлюден пущинак някъде отвъд масива Тир Тохаир, отвъд извора на Велда. Стефан Скелен, който бил изпратен там, намерил само скорпиони и лешояди.

— Какво повече може да се очаква от този Ксартисиус? Но това няма никакво отношение към съдбата на Кахир; Емхир може да е избухлив, но не би осъдил някого на изтезания и смърт без основание. Както ти самата каза, някой е виновен за това, че в Лок Грим са доставили фалшива принцеса вместо истинската. Някой се е постарал да намери двойничка. Изглежда е имало заговор, а Кахир е позволил да бъде въвлечен в него. Не изключвам да е било и неволно. Да са се възползвали от него.

— Ако беше така, щяха да се възползват докрай. Той щеше да предаде двойничката лично на Емхир. А Кахир е изчезнал безследно. Защо? Нали неговото изчезване би предизвикало подозрения? Нима е мислел, че Емхир ще разкрие измамата от пръв поглед? Защото той наистина я е разкрил веднага. И винаги би я разкрил, защото е имал…

— Къдрица от косите й — прекъсна я Асире. — Къдрица от косите на шестнайсетгодишна девойка. Фрингила, Емхир търси тази девойка не от три години, а от много по-отдавна. Изглежда, Кахир е допуснал да бъде въвлечен в нещо отвратително; нещо, което е започнало, когато той още си е играел с пръчка, представяйки си, че язди кон. Хм… Ще ми дадеш ли тези къдрици? Искам да ги изследвам както трябва и двете.

Фрингила Виго бавно примижа със зелените си очи.

— Ще ти ги дам. Но бъди предпазлива, Асире. Не се забърквай в гадни истории. Можеш да привлечеш внимание върху себе си. А нали в началото на разговора ни намекна, че не бива да правиш това. И обеща да обясниш причините.

Асире вар Анахид се изправи, приближи се към прозореца, загледа се в блестящите на светлината на залязващото слънце остри покриви на сградите в имперската столица, наричана Градът на златните кули.

— Някога ти ми каза нещо, което аз запомних — каза тя, без да се обръща: — Че магията не бива да се разделя от никакви граници. Че благото на магията трябва да е най-висше, да стои над всякакви видове разделения. Че не би било излишно нещо като… тайна организация… Нещо като конвент или ложа…

— Готова съм — наруши няколкосекундното мълчание Фрингила Виго, нилфгардската магьосница. — Взех решение и съм готова да се присъединя. Благодаря за доверието и за оценката ти. Кога и къде ще има събрание на тази ложа, моя загадъчна и тайнствена приятелко?

Асире вар Анахид, нилфгардската магьосница, се обърна. На устните й играеше тънка усмивка.

— Скоро — каза тя. — Сега ще ти обясня всичко. Но преди това, да не забравя… Дай ми адреса на твоята модистка, Фрингила.

— Нито един огън — прошепна Милва, вглеждайки се в тъмния бряг отвъд блестящата на лунната светлина река. — Там няма нито една жива душа, струва ми се. В лагера имаше повече от двеста бежанци. Нито един ли не се е отървал?

— Ако имперските войски са победили, са изпратили всички в робство — прошепна Кахир. — Ако са победили вашите, при тръгването си са ги взели със себе си.

Приближиха се към брега, към обраслото с тръстика тресавище. Милва настъпи нещо и едва сдържа вика си, когато видя стърчаща от блатото вкочанена ръка, покрита с пиявици.

— Това е само труп — промълви Кахир, хващайки я за рамото. — Наш. Даернианец.

— Какъв?

— Седма даернска кавалерийска бригада. Сребърен скорпион на ръкава…

— О, богове… — потрепери девойката, хващайки лъка с изпотената си ръка. — Чу ли този глас? Какво беше това?

— Вълк.

— Или гул… Или някой друг клетник. Там, в лагера, сигурно също има куп трупове… По дяволите, няма да минавам през нощта на другия бряг!

— Ще изчакаме да се съмне… Милва? Какво тук толкова странно…

— Регис… — Стрелкинята сдържа вика си, усещайки миризмата на пелин, босилек, кориандър и анасон. — Регис? Ти ли си?

— Аз съм. — Фелдшерът се появи безшумно от мрака. — Безпокоях се за теб. Не си сама, както виждам.

— Да, добре виждаш. — Милва пусна рамото на Кахир, който вече беше започнал да вади меча си. — Не съм сама и той вече не е сам. Но това е дълга история, както казват някои хора. Регис, какво стана с вещера? С Лютичето? С останалите? Знаеш ли нещо?

— Знам. Имате ли коне?

— Да. Скрити са сред върбите.

— Значи тръгваме на юг, по течението на Хотла. Незабавно. До полунощ трябва да сме при Армерия.

— Какво става с вещера и поета? Живи ли са?

— Живи са. Но си имат неприятности.

— Какви?

— Това е дълга история.

Лютичето изстена, опитвайки се да се обърне и да се нагласи поне мъничко по-удобно. Обаче това беше задача, невъзможна за някой, лежащ в купчина трески и стърготини и завързан с въжета като приготвена за опушване шунка.

— Не ни обесиха веднага — изстена той. — В това ни е надеждата. В това ни е цялата надежда.

— Бъди спокоен. — Вещерът лежеше неподвижно, гледайки луната, просветваща през процеп в покрива на дървената плевня. — Знаеш ли защо Висегерд не ни обеси веднага? Защото е решил да ни екзекутира публично, на разсъмване, когато целият корпус ще се е събрал за тръгване. С пропагандни цели.

Лютичето млъкна. Гералт го чуваше как пъшка от притеснение.

— Ти имаш шанс да се измъкнеш — каза той, за да успокои поета. — На мен Висегерд иска да ми отмъсти за лична обида, но той няма нищо против теб. Твоят познат графът ще те отърве, ще видиш.

— Мамка му — отговори поетът, за учудване на вещера — спокойно и съвсем разумно. — Мамка му, мамка му, мамка му. Да не съм малко дете. Първо, за целта на пропагандата, двама обесени е по-добре от един. Второ, той няма да иска да остави живи свидетели. Не, братко, ще си се люлеем един до друг.

— Престани, Лютиче. Лежи тихо и обмисляй възможностите.

— Какви възможности, по дяволите?

— Каквито и да са.

Бърборенето на поета пречеше на вещера да събере мислите си, а той умуваше неспирно. Очакваше всеки момент в плевнята да нахлуят хора от темерийското разузнаване, каквито несъмнено имаше в корпуса на Висегерд. Разузнаването със сигурност би се заинтересувало от събитията в Гарщанг на остров Танед. Гералт не знаеше почти никакви подробности, но разбираше, че преди агентите да повярват в това, той вече щеше да се чувства много, много зле. Цялата му надежда беше, че заслепеният от жаждата си за мъст Висегерд не се е раздрънкал за хващането му. Разузнаването би могло да се опита да изтръгне пленниците от ноктите на вбесения маршал, за да ги откара в главната си квартира. По-точно — да откара в главната квартира онова, което ще остане от тях след първите разпити.

Междувременно поетът беше обмислил някои възможности.

— Гералт! Нека да се направим, че знаем нещо много важно! Че всъщност сме шпиони или нещо подобно. Тогава…

— Умолявам те, Лютиче.

— Може да се опитаме да подкупим стражата. Имам малко пари. Дублони, зашити в подплатата на ботуша ми. За черни дни… Нека да извикаме стражите…

— И те ще ти вземат всичко, че и ще търсят още.

Поетът замърмори, но веднага млъкна. От мегдана долетяха викове, конски тропот и — което беше най-лошо от всичко — миризма на войнишка грахова супа, за една чиния, от която Гералт в този момент би дал всичките чиги и трюфели на света. Дежурещите пред плевнята стражи си говореха лениво, кискаха се, от време на време кашляха и плюеха. Стражите бяха професионални войници, това си личеше от речта им, състояща се почти изцяло от местоимения и отблъскващи ругатни.

— Гералт?

— Какво?

— Интересно, какво ли е станало с Милва… Със Золтан, Пърсифал, Регис… Не ги ли видя?

— Не. Напълно възможно е по време на битката да са ги съсекли или да са ги стъпкали с конете. Там, в лагера, лежаха труп върху труп.

— Не вярвам — отговори твърдо и с надежда в гласа Лютичето. — Не вярвам някой толкова ловък като Золтан и Пърсифал… Или Милва…

— Престани да се самозалъгваш. Дори и да са оцелели, няма да ни помогнат.

— Защо?

— Поради три причини. Първо, те си имат свои грижи. Второ — ние лежим в плевня насред лагер, наброяващ няколкостотин войници.

— А третата причина? Ти каза три.

— Трето — изрече уморено Гералт, — лимитът от чудеса за този месец се изчерпа със срещата на жената от Кернов с изчезналия й съпруг.

— Там. — Фелдшерът посочи светещите точки на лагерни огньове. — Там е форт Армерия, понастоящем лагер на темерийските войски, концентрирани край Майена.

— Там ли държат вещера и Лютичето? — Милва се надигна на стремената. — Да, тогава работата е лоша… Там сигурно има куп въоръжени войници, а и стража наоколо. Няма да е лесно да се промъкнем.

— Няма и да е необходимо — каза Регис, слизайки от Пегас. Скопецът протяжно изпръхтя, извърна муцуна. Явно не му харесваше срязващата обонянието миризма на билки, която се носеше от фелдшера. — Няма да е необходимо да се промъквате — повтори той. — Аз ще направя всичко сам. Вие изчакайте с конете там, при реката, виждате ли — под най-ярката звезда на Седемте кози. Там Хотла се влива в Ина. Когато измъкна вещера, ще го упътя нататък. Там ще се срещнете.

— Много е самонадеян — прошепна Кахир на Милва, когато двамата се озоваха един до друг, след като слязоха от конете. — Сам, без никаква помощ, и смята да ги измъкне, чу ли го? Кой е той?

— Наистина не знам — отговори Милва, също тихо. — Що се отнася до измъкването — вярвам му. Вчера пред очите ми с голи ръце измъкна от въглените нагорещена подкова…

— Магьосник?

— Не — отговори иззад Пегас Регис, демонстрирайки острия си слух. — Нима е толкова важно кой съм? Нали аз не те питам кой си?

— Аз съм Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах.

— Благодаря ти и ти се възхищавам. — В гласа на фелдшера прозвуча лека ирония. — Почти не се усеща нилфгардският акцент в нилфгардското име.

— Аз не съм…

— Достатъчно! — прекъсна го Милва. — Не е време сега да се препирате. Регис, вещерът очаква помощ.

— Не по-рано от полунощ — изрече студено фелдшерът, гледайки в луната. — Значи имаме време да си поговорим. Кой е този човек, Милва?

— Този човек — взе под защитата си Кахир явно раздразнената Милва — ме спаси от неприятно произшествие. Този човек, когато се види с вещера, ще му каже, че не е тръгнал в правилната посока. Цири не е в Нилфгард.

— Наистина интересна информация. — Гласът на фелдшера поомекна. — А какъв е източникът й, уважаеми Кахир, син на Кеалах?

— Това е дълга история.

Лютичето не се беше обаждал от дълго време, когато един от стражите изведнъж млъкна насред думата, а другият изхриптя, или може би изохка. Гералт знаеше, че стражите са трима, затова напрегна слух. Но третият войник не издаде никакъв звук.

Вещерът чакаше, затаил дъх, но това, което чу, не беше скърцането при отварянето на вратата на плевнята от спасителите. Ни най-малко. Това беше монотонно, тихо, многогласно хъркане. Стражите просто бяха заспали на поста си.

Гералт въздъхна, изруга беззвучно, и вече се готвеше отново да се потопи в мисли за Йенефер, когато медальонът на шията му силно потрепна, а в ноздрите го удари мирис на пелин, базилик, кориандър, босилек и анасон. И дявол знае какво още.

— Регис? — недоверчиво прошепна той, напразно опитвайки се да откъсне главата си от стърготините.

— Регис — прошепна Лютичето, като се надигна и зашумоли. — Никой друг не смърди така… Къде си? Не те виждам…

— Тихо.

Медальонът престана да трепери. Гералт чу облекчената въздишка на поета и веднага след това — скърцането на острие, прерязващо въже. След минута Лютичето вече стенеше от болката, предизвикана от възстановяващото се кръвообращение, като се опитваше да потисне стоновете си с юмрук, пъхнат между зъбите.

— Гералт. — Размитата, люлееща се сянка на фелдшера изникна пред него. — Ще преминете сами през лагерните постове. Тръгнете на изток, към най-ярката звезда от Седемте кози. Право към Ина. Там ви чака Милва с конете.

— Помогни ми да се изправя…

Вещерът постоя първо на единия, а после на другия си крак, хапейки юмрука си. Кръвообращението на Лютичето вече се беше нормализирало. След минута Гералт също беше наред.

— Как да излезем? — попита изведнъж поетът. — Стражите пред вратата хъркат, но могат…

— Не могат — прекъсна го Регис. — Бъдете предпазливи. Луната е пълна, на мегдана е светло от огньовете. Въпреки нощния час, в лагера има движение, но това даже е за добро. На патрулните им е омръзнало да викат по всички наред. Е, тръгвайте. Успех.

— А ти?

— Не се безпокойте за мен. Не ме чакайте и не поглеждайте назад.

— Но…

— Лютиче — изсъска вещерът. — Не се безпокой за него. Не чу ли?

— Тръгвайте — повтори Регис. — Успех. До следващия път, Гералт.

Вещерът се обърна.

— Благодаря ти за спасението — каза той. — Но по-добре никога да не се срещаме пак. Нали ме разбираш?

— Напълно. Не губете време.

Стражите спяха в живописни пози, похърквайки и мляскайки. Нито един не потрепна, когато Гералт и Лютичето се промъкнаха през полуотворената врата. Нито един не помръдна, когато вещерът безцеремонно свали дебелите вълнени наметала на двама от тях.

— Това не е обикновен сън — прошепна Лютичето.

— Разбира се, че не е. — Незабележим в тъмнината при стената на плевнята, Гералт оглеждаше мегдана.

— Разбирам — въздъхна поетът. — Регис е магьосник?

— Не. Не е магьосник.

— Той измъкна подковата от огъня. Приспа стражите…

— Престани да дрънкаш и се съсредоточи. Все още не сме на свобода. Загърни се в наметалото и тръгваме през мегдана. Ако някой ни спре, ще се направим на войници.

— Добре. Ако се наложи, ще кажа…

— Ще се направим на глупави войници! Тръгвай.

Прекосиха площада, придържайки се по-надалеч от войниците, събрали се около лагерните огньове. По мегдана във всички посоки сновяха хора, двама в повече не се набиваха на очи. Те не предизвикаха подозрения, никой не ги повика и не ги задържа. Бързо и без проблеми излязоха през разрушената ограда.

Всичко вървеше толкова гладко, че даже беше прекалено. Гералт почувства безпокойство, защото инстинктивно усещаше някаква опасност. И това усещане, вместо да намалее, се усилваше при отдалечаването им от лагера. Той си повтаряше, че в това няма нищо странно — насред шумното сборище те не привличаха внимание, в краен случай можеше да настане суматоха, ако някой открие приспаните пред вратата на плевнята стражи. А сега се приближаваха до външния кръг на охраната, където постовете, естествено, трябваше да са по-бдителни. Това, че идваха откъм лагера, не можеше да им помогне, даже напротив! Вещерът си спомняше за ширещото се в корпуса на Висегерд дезертьорство и беше сигурен, че часовите са получили заповед грижливо да следят всеки, който се кани да напусне лагера.

Луната блестеше достатъчно, за да може Лютичето да върви, без да опипва пътя. При такава светлина вещерът виждаше не по-зле, отколкото денем, и това им помогна да избегнат два караула и да изчакат в храстите, докато премине един конен патрул. Отпред, почти веднага след постовете, имаше тъмен елшак. Всичко вървеше гладко. Твърде гладко.

Непознаването на войнските порядки им изигра лоша шега.

Ниската и мрачна елхова гора ги примамваше, обещаваше им укритие. Но откакто свят светува, опитните бойци, когато им се налага да охраняват, се настаняват в храстите, откъдето бодърстващите от тях могат да наблюдават както възможния неприятел, така и собствените си прекалено стриктни офицери, на които може да им хрумне да се появят на неочаквана проверка.

Едва-що Гералт и Лютичето се бяха приближили към гъсталака, когато пред тях се появиха хора. И остриета на копия.

— Паролата!

— Цинтра! — изстреля Лютичето, без да се замисля.

Войниците дружно се разсмяха.

— Ех, хора, хора — каза единият. — Нямате фантазия и за един грош. Поне един някой път да беше измислил нещо ново. Но не, все „Цинтра“. Затъгували сте по дома, а? Хубаво. Цената е същата като вчера.

Лютичето гръмко изскърца със зъби. Гералт оцени ситуацията и шансовете им. Нещата определено изглеждаха зле.

— Хайде, де — обади се пак войникът. — Ако искате да минавате, плащайте мито, а ние ще си затворим очите. И по-бързо, че току-виж дошъл проверяващ.

— Ей с’а. — Поетът промени стила на разговор и акцента. — Да приседна и да се изуя, че в ботуша имам…

Не успя да каже нищо повече. Четирима войници го повалиха на земята, двама притиснаха краката му със своите колена и му свалиха ботушите. Този, който питаше за паролата, разкъса подплатата от вътрешната страна на единия ботуш. Нещо се посипа със звън.

— Злато! — извика командирът им. — Събуйте онзи другия! И тичайте за проверяващия!

Обаче нямаше кой да разсъбува Гералт и да тича за проверяващ, защото част от патрулните се бяха хвърлили на колене в търсене на разсипалите се между листата дублони, а останалите се биеха яростно за втория ботуш на Лютичето.

„Сега или никога“ — помисли си Гералт и стовари юмрук в челюстта на командира, а докато онзи падаше, го изрита и по слепоочието. Златотърсачите дори не забелязаха това. Без да чака покана, Лютичето скочи и се понесе през храстите, развявайки партенки. Гералт тичаше подире му.

— Дръжте ги! Дръжте ги! — завика поваленият командир, веднага подкрепен от другарите си. — Подкрепления!

— Мерзавци! — извика Лютичето. — Негодници! Взеха ми парите!

— Пести си въздуха, глупако! Виждаш ли гората? Бягай натам!

— Тревога! Тревога-а-а!

Двамата тичаха. Гералт изруга яростно, когато чу викове, дрънчене, тропот на коне и цвилене. Отзад. И отпред. Не се чуди дълго — достатъчен беше един внимателен поглед. Това, което беше взел за спасителна гора, се оказа приближаваща се към тях лавина от конници.

— Стой, Лютиче! — извика той, мигновено се обърна към носещия се в галоп подир тях патрул, сложи пръсти в устата и изсвири пронизително. — Нилфгард! — извика той с всичките си сили. — Нилфгард напада! В лагера! Връщайте се в лагера, глупаци! Свирете сбор! Нилфгард!

Най-предният конник от преследващия ги патрул спря коня си, погледна в указаната посока, извика ужасено и понечи да обърне коня. Но Гералт, решил, че вече е направил достатъчно за цинтрийските лъвове и темерийските лилии, подскочи към войника и с ловко движение го събори от седлото.

— Скачай, Лютиче! И се дръж!

Не се наложи да повтаря. Конят леко приклекна под тежестта на допълнителния ездач, но след като беше сритан в хълбоците от два чифта пети, се понесе в галоп. Сега приближаващата се маса от нилфгардци беше много по-опасна от Висегерд и неговия корпус, затова бегълците насочиха коня покрай пръстена от лагерни постове, опитвайки се колкото може по-бързо да се измъкнат от фронтовата линия на предстоящото сражение между двете войски. Но нилфгардците вече бяха близо и ги забелязаха. Лютичето извика, Гералт погледна назад и видя как от тъмната стена нилфгардски конници към тях започна да се протяга черно пипало от преследвачи. Без да се колебае, той насочи коня към лагера, изпреварвайки бягащите караулни. Вещерът виждаше и носещите се откъм лагера към тях конници. Вдигнатият по тревога корпус на Висегерд се беше озовал удивително бързо върху седлата. Гералт и Лютичето се намираха в капан.

Нямаше изход. Вещерът отново промени посоката и изстиска от коня всичките му сили, стараейки се да се измъкне от опасно стесняващия се процеп между чука и наковалнята. Когато се появи надеждата, че може и да успеят, нощният въздух изведнъж се изпълни със свистенето на стрели. Лютичето изкрещя, този път наистина гръмогласно, и впи пръсти в хълбоците на Гералт. Вещерът усети как по врата му потече нещо горещо.

— Дръж се! — Той хвана поета за лакътя и силно го дръпна към себе си. — Дръж се, Лютиче!

— Убиха ме! — закрещя поетът, удивително гръмко за мъртвец. — Кървя! Умирам!

— Дръж се!

Градушката от стрели от лъкове и арбалети, с които се обсипваха двете армии, се оказа фатална за Лютичето и същевременно се превърна в избавление за тях. Обстрелващите се помежду си войски се скупчиха и изгубиха устрема си, а готовият всеки момент да се стопи процеп между двете армии просъществува достатъчно дълго, за да може тежко хриптящият кон да изнесе двамата ездачи извън капана. Гералт безпощадно пришпорваше коня с пети, принуждавайки го да продължи да галопира, защото, макар и да се приближаваха към спасителната гора, тропането на копита зад тях не стихваше. Конят изстена, спъна се. Може би щяха да успеят да избягат, но Лютичето изведнъж изстена и омекна, повличайки от седлото и вещера. Гералт машинално дръпна юздите, конят се изправи на задните си крака, и двамата паднаха на земята, сред някакви ниски борчета. Поетът се строполи безсилно и продължи да стене сърцераздирателно, без да се надига. Цялата лява страна на главата му и лявото му рамо бяха в кръв, проблясваща в черно под лунната светлина.

Зад тях с бучене, грохот и рев се сблъскаха двете армии. Но въпреки кипящата битка, нилфгардските преследвачи не бяха забравили за бегълците. Право към тях се носеха в галоп трима ездачи.

Вещерът скочи на крака, чувствайки надигащата се в него вълна от студена ярост и омраза. Скочи към преследвачите си, отвличайки вниманието им от Лютичето. Не, той не искаше да се жертва заради приятеля си. Искаше да убива.

Яздещият най-отпред конник налетя върху него с вдигната брадва, но нямаше как да знае, че пред него стои вещер. Гералт с лекота избегна удара, хвана навелия се на седлото нилфгардец за наметалото, с пръстите на другата ръга сграбчи широкия колан, с рязко движение свали конника от седлото, притисна го към земята и едва в този момент съобрази, че няма оръжие. Тогава хвана поваления войник за гърлото, но не можеше да го удуши — пречеше му желязната яка. Нилфгардецът се дръпна, удари го с желязната си ръкавица, разкървави веждата му. Вещерът го притисна с цялото си тяло, напипа върху колана на противника си къса кама и я измъкна от ножницата. Войникът усети това и закрещя. Гералт отблъсна продължаващата да го удря ръка със сребърен скорпион на ръкава и замахна с камата.

Нилфгардецът изпищя.

Гералт заби камата в отворената му уста. До самата ръкохватка. Когато скочи на крака, видя трупове, коне без ездачи и отдалечаващи се към продължаващата битка група конници. Цинтрийците от лагера бяха съсекли нилфгардските преследвачи, и дори не бяха забелязали в мрака на ниските борчета поета и сражаващата се двойка.

— Лютиче! Къде те улучиха? Къде е стрелата?

— В гла… главата… Заби се в главата…

— Не говори глупости! По дяволите, извадил си късмет… Само те е одраскало…

— Кървя…

Гералт свали салтамарката си и скъса ръкава на ризата си. Върхът на стрелата беше минал над ухото на Лютичето, одирайки кожата до слепоочието му. Поетът постоянно притискаше към раната треперещата си ръка, после разглеждаше кръвта, обилно изцапала дланите и маншета му. Очите му бяха безумни. Вещерът си помисли, че пред него е човек, на когото за пръв път в живота му причиняват болка и го раняват. И който за пръв път в живота си вижда собствената си кръв в такова количество.

— Ставай — каза Гералт, като набързо бинтова някак главата на трубадура с ръкава от ризата си. — Това е нищо, Лютиче, само драскотина… Ставай, трябва да се махаме оттук…

Нощната битка на полето продължаваше, звънтенето на желязо, цвиленето на конете и виковете все повече се усилваха. Гералт бързо хвана два от нилфгардските коне, но се оказа, че им трябва само едни. Лютичето успя да се изправи, само че веднага седна отново тежко на земята, застена, зарида с глас. Вещерът го вдигна, настани го в седлото. Самият той седна отзад и подкара коня. На изток, някъде над вече забелязващите се светлосини ивици на изгрева, висеше най-ярката звезда от съзвездието Седемте кози.

— Скоро ще съмне — каза Милва, гледайки не в небето, а в блестящата повърхност на водата. — Сомовете здраво преследват бялата риба. И никаква вест от вещера и Лютичето. Ох, дали Регис не е омазал работата…

— Не дърпай дявола за опашката — промърмори Кахир, оправяйки подпръга на дорестия жребец.

— Пфу, пфу… Натам отиват нещата… Който се сблъска с тази ваша Цири, сякаш си подлага главата под брадвата… Това момиче носи нещастие… Нещастие и смърт.

— Изплюй се, Милва.

— Пфу, пфу, да не ни е на уроки… Ама че е студено, цялата треперя. И съм жадна, а в реката, при брега, отново видях гниещ труп. Бррр… Повдига ми се. Сигурно ще повърна.

— Ето. — Кахир й подаде манерката си. — Пийни си. И седни по-близо до мен, ще те стопля.

Още един сом скочи в плиткото в преследване на пасаж дребни рибки, които се пръснаха по повърхността на водата като сребрист дъжд. В лунната пътека се мярна прилеп, или козодой.

— Кой може да знае какво ще стане утре? — прошепна замислено Милва, притисната до рамото на Кахир. — Кой ще премине реката и кой ще легне в земята.

— Каквото има да става — ще стане. Прогони тези мисли.

— Не те ли е страх?

— Страх ме е. А теб?

— На мен ми се повдига.

Мълчаха дълго.

— Кахир, разкажи ми кога се срещнахте с Цири.

— За първи път ли? Преди три години. По време на битката за Цинтра. Изведох я от града. Намерих я обкръжена от всички страни от огън. Яздех през огън и дим и я държах в ръцете си, а тя също беше като огън.

— И какво?

— Не можеш да удържиш огъня в ръцете си.

— Ако в Нилфгард не е Цири — каза Милва след дълго мълчание, — тогава кой е?

— Не знам.

Дракенборг, реданският форт, превърнат в лагер за интернирани елфи и други подривни елементи, си имаше свои печални традиции, създадени през тригодишното му функциониране. Една от тези традиции бяха екзекуциите на разсъмване. Втората — предварителното събиране на обречените на смърт в голяма обща килия, откъдето по изгрев ги водеха към бесилото.

В килията се събираха около десетина смъртници, а всяка сутрин обесваха двама или трима, понякога четирима. Останалите чакаха реда си. Дълго. Понякога седмица. В лагера наричаха чакащите „веселяците“. Защото атмосферата в килията на смъртниците винаги беше весела. Първо, с яденето винаги даваха кисело и силно разредено вино, наричано на лагерен жаргон „Сухо Дийкстра“, защото не беше тайна, че предсмъртната напитка се сервираше по лично разпореждане на шефа на реданските разузнавателни служби. Второ, от килията на смъртниците вече не водеха на разпити в зловещите подземия, наричани „Пералнята“, а на стражите се забраняваше да тормозят затворниците.

В тази нощ всичко си беше наред с традициите. В килията, заета от шест елфи, един полуелф, един полуръст, двама човеци и един нилфгардец, беше весело. „Сухото Дийкстра“ по общо съгласие се изливаше в тенекиена купа и се пиеше без помощта на ръцете. Този метод даваше шансове поне за леко опияняване. Само един от елфите, Scoia’tael от разгромения отряд на Йорвет, наскоро жестоко пребит в „Пералнята“, се държеше спокойно и сериозно, като изписваше на стената на килията надпис: „Свобода или смърт“. На стената имаше неизброимо количество подобни надписи. Останалите смъртници, поддържайки традицията, пееха химна на „веселяците“ — създадена в Дракенборг песен, която всеки в бараките научаваше по мелодията, долитаща всяка нощ от килията на смъртниците, знаейки, че и на него ще му дойде ред да се включи в хора.

Изтрака резето, ключалката изскърца. „Веселяците“ млъкнаха. Появата на стражите на разсъмване можеше да означава само едно — за момент хорът ще намалее с няколко гласа. Въпросът беше — с чии?

Стражите влязоха групово. Държаха в ръцете си въжета, за да вържат онези, които щяха да поведат към бесилото. Единият изсмърка с нос, пъхна палката си под мишница, разгъна един пергамент, изкашля се.

— Ехел Трогелтон!

— Трайгълтан — равнодушно го поправи елфът от отряда на Йорвет. Хвърли още един поглед към изписания лозунг и се изправи с усилие.

— Космо Балденвег! Полуръстът преглътна шумно.

Назарян знаеше, че Балденвег е арестуван по подозрение за участие в диверсии, извършвани по поръчение на нилфгардското разузнаване. Но Балденвег не си признаваше и упорито твърдеше, че е откраднал двата кавалерийски коня по собствена инициатива и заради печалба, а Нилфгард нямал нищо общо с това. Но явно не му повярваха.

— Назарян!

Назарян стана послушно и подаде ръцете си на стражите. Когато извеждаха тримата, останалите „веселяци“ подеха:

Изгревът гореше в пурпурно. Очертаваше се прекрасен, слънчев ден.

„Химнът на «веселяците» води до заблуждение“ — помисли си Назарян. Обесените не можеха да танцуват диво, защото ги бесеха не на бесила с напречни греди, а просто на стълбове, забити в земята. И не ритаха стол под краката им, а практични, ниски, носещи следи от често използване брезови пънчета. Анонимният автор на песента, екзекутиран преди година, не би могъл да знае тези неща по време на творческия процес. Както и всеки обесен, той се беше запознал с подробностите непосредствено преди смъртта си. В Дракенборг екзекуциите никога не се извършваха публично. Справедливо наказание, а не садистично отмъщение. Тези думи също се приписваха на Дийкстра.

Елфът от отряда на Йорвет отблъсна стражите, незабавно се качи на пъна и сложи примката на шията си.

— Да живее…

Изритаха пънчето изпод краката му.

За полуръста трябваха две пънчета, сложени едно върху друго. Набеденият за диверсант не се опита да крещи патетични лозунги. Просто ритна енергично с късите си крачета и увисна на стълба. Главата му безсилно се килна настрани.

Стражите хванаха Назарян и в този момент той изведнъж взе решение.

— Ще говоря — изхриптя. — Ще дам показания. Имам важна информация за Дийкстра!

— Малко късничко — изрече със съмнение Ваской — не, заместник-комендантът на Дракенборг по политическите въпроси, който присъстваше на екзекуцията. — Достатъчно е да видите примката и на всеки втори от вас му се пробужда фантазията!

— Не си измислям! — Назарян се дръпна в ръцете на палачите. — Имам информация!

След по-малко от час Назарян седеше в карцера и се възхищаваше на прелестите на живота, куриерът стоеше в готовност до коня си и яростно се чешеше между краката, а Васкойне четеше предназначения за Дийкстра рапорт и поправяше правописните грешки.

Васкойне подписа рапорта със замах, запечата плика и повика куриера.

Съдържанието на рапорта стана известно на Дийкстра вечерта на същия ден. А на Филипа Ейлхарт — по пладне на следващия ден.

Когато носещият вещера и Лютичето кон се измъкна от крайбрежния елшак, Милва и Кахир вече доста се бяха изнервили. По-рано бяха чули отгласите от битка — водите на Ина разнасяха звуците на голямо разстояние.

Докато помагаше за свалянето на поета от седлото, Милва видя как при вида на нилфгардеца лицето на Гералт се вкамени. Тя не успя да каже нито дума — впрочем, Гералт също, защото Лютичето стенеше отчаяно и се изплъзваше от ръцете им. Сложиха поета върху пясъка, пъхнаха под главата му сгънато наметало. Милва се канеше да смени пропитата с кръв импровизирана превръзка, но в този момент усети нечия ръка върху рамото си и надуши познатия мирис на пелин, анасон и други билки. Както обикновено Регис се беше появил неясно кога, неясно как и неясно откъде.

— Ще позволиш ли? — каза той, докато вадеше от бездънната си торба медицински препарати и инструменти. — Аз ще се заема с него.

Когато фелдшерът отлепи превръзката от раната, Лютичето застена болезнено.

— Спокойно — каза Регис, промивайки раната. — Това не е нищо. Малко кръв. Просто малко кръв… Кръвта ти мирише хубаво, поете.

И именно в този момент вещерът започна да се държи по начин, за който Милва не бе подготвена. Той отиде при коня и измъкна от прикрепената към седлото ножница дълъг нилфгардски меч.

— Махни се от него — промълви той, заставайки над фелдшера.

— Тази кръв мирише хубаво — повтори Регис, без да обръща внимание на вещера. — Не усещам в нея миризмата на зараза, която при рана в главата би могла да се окаже фатална. Артерията и вените не са повредени… Сега ще почувстваш щипене…

Лютичето застена и бурно си пое въздух. Мечът в ръката на вещера потрепна, заблестя с отразената от реката светилна.

— Ще ти направя няколко шева — каза Регис, като продължаваше да не обръща внимание нито на вещера, нито на меча му. — Дръж се, Лютиче.

Лютичето се държеше.

— Довършвам вече. — Регис се зае да го бинтова. — Простичко казано, до сватбата ще заздравее. Рана точно като за поет, Лютиче. Ще се разхождаш като военен герой с горда превръзка на челото, а сърцата на взиращите се в теб дами ще се топят като восък. Да, истинска поетична рана. Не е като стрела в корема, пробит черен дроб или бъбрек, или разпорен корем с посипали се навън черва… Е, готово. Гералт, на твое разположение съм.

Той се изправи и тогава вещерът с бързо, неуловимо движение допря меча до гърлото му.

— Отдръпни се — каза Гералт на Милва. Регис дори не потрепна, макар че острието леко се допираше в гърлото му. Стрелкинята затаи дъх, виждайки как очите на вещера припламват в мрака с удивителен, котешки блясък.

— Е, давай — изрече спокойно Регис. — Ръгни ме.

— Гералт — простена от земята Лютичето, напълно трезво. — Какво ти става, съвсем ли полудя? Той ни спаси от бесилото… Превърза ми главата…

— В лагера спаси девойката и нас — тихо напомни Милва.

— Мълчете. Не знаете какъв е той.

Фелдшерът не се помръдна. А Милва изведнъж с ужас установи това, което трябваше отдавна да е открила.

Регис не хвърляше сянка.

— Наистина — изрече фелдшерът бавно. — Вие не знаете какъв съм. А е време да узнаете. Казвам се Емиел Регис Рохелек Терзиеф-Годфрой. Живея на този свят от четиристотин двайсет и осем години по вашето летоброене, или шестстотин четирийсет и две години по летоброенето на елфите. Аз съм потомък на претърпели корабокрушение клети същества, озовали се сред вас след катаклизма, който вие наричате Взаимно проникване на сферите. Деликатно казано, минавам за чудовище. Кръвожадно чудовище. А сега попаднах на вещер, който се занимава професионално с изтребването на такива като мен. Това е всичко.

— И е достатъчно. — Гералт отпусна меча. — Даже предостатъчно. Изчезвай оттук, Емиел Регис и каквото още там беше… Махай се.

— Това е нечувано — подигра се Регис. — Ще ме пуснеш да си тръгна? Мен, опасният за хората? Вещерите трябва да използват всеки удобен случай за елиминирането на такива заплахи.

— Махай се. Изчезвай и то веднага.

— Колко далеч трябва да отида? — попита бавно Регис. — В края на краищата ти си вещер. Знаеш за мен. Когато се справиш с твоя проблем, когато направиш всичко, което имаш за вършене, сигурно ще се върнеш по тези места. Знаеш къде живея, с какво се занимавам. Ще ме преследваш ли?

— Не е изключено. Ако ми платят. Аз съм вещер.

— Желая ти успех. — Регис завърза торбата си и вдигна наметалото си. — Всичко хубаво. А, още нещо. Колко високо трябва да е заплащането за главата ми, за да решиш да ме обезпокоиш? На колко ме оценяваш?

— Дяволски високо.

— Ласкаеш самолюбието ми. А по-конкретно?

— Изчезвай, Регис.

— Веднага. Но първо кажи цената ми. Моля те.

— За един обикновен вампир вземам колкото струва един хубав кон със седло. Но нали ти не си обикновен.

— Така че колко?

— Съмнявам се, че някой ще може да ми плати. — Гласът на вещера беше студен като лед.

— Разбирам и благодаря — усмихна се вампирът, като този път показа зъбите си. Милва и Кахир отстъпиха, а Лютичето с усилие сдържа вика си на ужас.

— Е, всичко хубаво. Успех.

— Всичко хубаво, Регис. Подобно.

Емиел Регис Рохелек Терзиеф-Годфрой тръсна наметалото си, загърна се с него и изчезна. Просто изчезна.

Гералт се обърна, все още с меча в ръка.

— Сега е твой ред, нилфгардецо…

— Не! — прекъсна го ядосано Милва. — Това ми дойде в повече. На конете и да се махаме оттук! Реката носи виковете, няма да успеем да се обърнем — и някой ще ни налети!

— Няма да тръгна заедно с него.

— Тогава язди сам! — извика разярената вече не на шега Милва. — От другата страна! Вече ни писна от твоите номера, вещерю. Прогони Регис, който ти спаси живота, но това си е твоя работа. Обаче Кахир спаси мен и ми е приятел! Ако на теб ти е враг, тогава се връщай в Армерия, прав ти път! Там приятелите ти вече са ти приготвили бесилото!

— Не викай.

— А ти не стой като пън. Помогни ми да кача Лютичето на скопеца.

— Ти си спасила конете ни? И Плотка ли?

— Той ги спаси — кимна тя към Кахир. — Хайде, да тръгваме.

Прехвърлиха се през Ина и тръгнаха по десния бряг, през плитки заливи, през лози и стари корита на реката, през мочурливи участъци и тресавища, огласявани от квакането на жаби и крякането на невидими патици. Денят избухна с червеното слънце, заблестя ослепително от обраслите с лилии езерца. Пътниците свърнаха нататък, където един от многобройните ръкави на Ина се вливаше в Яруга. Сега ги заобикаляха мрачни, навъсени гори, в които дърветата израстваха направо от обрасли с растителност блата.

Милва вървеше най-отпред, заедно с вещера, и през цялото време му разказваше полугласно онова, което беше научила от Кахир. Гералт мълчеше като камък, нито веднъж не обърна глава и не погледна нилфгардеца, който яздеше отзад и помагаше на поета. Лютичето тихо стенеше, ругаеше и се оплакваше от главоболието си, но се държеше геройски и не забавяше придвижването им. Това че се намери Пегас със закрепената за седлото му лютня значително повиши самочувствието на поета.

Към пладне отново излязоха на осветени от слънцето мочурища, зад които се стелеше необятната шир на Голяма Яруга. Прекосяваха стари корита, преминаваха през плитчини и малки ръкави. И попаднаха на някакъв остров — сухо място сред блатата и мочурищата, разхвърляни между многобройните ръкави на реката. Островът беше обрасъл с храсталаци и върби, на него имаше и няколко големи дървета — голи и изсъхнали, побелели от изпражненията на кормораните.

Милва откри в тръстиката лодка, явно донесена тук от течението. Тя беше и първата, която забеляза между върбите полянка — прекрасно място за почивка.

Спряха се, и тогава вещерът реши, че е време да си поговори с нилфгардеца. На четири очи.

— Подарих ти живота на Танед. Стана ми жал за тебе, сополанко. Най-голямата грешка в живота ми. Сутринта позволих на един висш вампир, на чиято съвест със сигурност тежи не един човешки живот, да се измъкне от острието ми. А трябваше да го убия. Но не мислех за него, защото главата ми беше заета само с едно — как да се добера до онези, които са наранили Цири. Заклел съм се, че ще платят за това с кръвта си.

Кахир мълчеше.

— Това, което си разказал на Милва, не променя нищо. От него следва едно-единствено нещо: че на Танед не си успял да похитиш Цири, въпреки че доста се постара. А сега се мъкнеш подире ми, надявайки се, че отново ще те отведа при нея и пак ще ти падне в ръцете. Разчиташ на това, че тогава твоят император може би ще ти пощади живота и няма да те изпрати на ешафода.

Кахир мълчеше. Гералт се чувстваше зле. Много зле.

— Заради теб тя крещеше нощем — рече той. — В детските й очи ти се беше превърнал в кошмар. А всъщност си бил и си оставаш само оръдие, само жалък слуга на твоя император. Не знам какво си й направил, за да се превърнеш в кошмар за нея. А най-лошото е, че не разбирам защо въпреки всичко това не мога да те убия. Не разбирам какво ме удържа.

— Може би това — каза тихо Кахир, — че въпреки всички предположения и привидности между нас има нещо общо, между мен и теб?

— Интересно, какво?

— Както и ти, аз искам да спася Цири. Както и ти, аз също не мога да издържам, когато някой се учудва и възмущава от това. Както и ти, аз нямам никакво намерение да обяснявам на никого защо е така.

— Свърши ли?

— Не.

— Слушам те тогава.

— Цири — изрече бавно нилфгардецът — пътува на кон през прашно село. С още шестима младежи. Сред тях — една късо подстригана девойка. Цири танцува на масата в една плевня и е щастлива.

— Милва ти е разказала сънищата ми.

— Не. Не ми е разказвала нищо. Не ми ли вярваш?

— Не.

Кахир наведе глава, повъртя върху на обувката си в пясъка.

— Забравих, че не можеш да ми вярваш — каза той, — че не можеш да ми се довериш. Разбирам. Но нали ти, както и аз, си сънувал още нещо. Сън, за който не си разказвал на никого. И се съмнявам, че би искал да го разкажеш на когото и да било.

Можеше да се каже, че на Сервадио просто му провървя. Той пристигна в Лоредо, без да има намерението да шпионира нещо определено. Но не случайно наричаха селото Разбойническото градче. Лоредо лежеше на Бандитския път, разбойниците и бандитите от всички райони над Горна Велда минаваха оттук, за да продадат или разменят плячката си, да се запасят с провизии, да отдъхнат и да се повеселят в бандитска компания. Няколко пъти бяха изгаряли селото до основи, но малобройните постоянни и многобройните временни обитатели всеки път го построяваха отново. Селцето живееше за сметка на бандитите, и можеше да се каже, че животът в него беше добър. А шпионите и доносниците като Сервадио не губеха надежда да се сдобият в Лоредо с някаква информация, за която префектът би им дал няколко флорена.

Обаче сега Сервадио разчиташе да получи повече от няколко. Защото в селото влизаха Плъховете.

Водеше ги Гиселхер, от лявата и от дясната му страна яздеха Искра и Кайли. Зад тях — Мистле и новата, сивокосата, която наричаха Фалка. Асе и Реф завършваха процесията, водейки резервни коне, несъмнено крадени и предназначени за продан. Ездачите бяха уморени и покрити с прах, но стояха гордо изправени в седлата, отговаряха охотно на поздравите на гостуващите в Лоредо техни приятели и познати. След като скочиха от конете и се почерпиха с по една бира, те веднага пристъпиха към преговори с търговците и прекупвачите на крадени стоки. Всички, освен Мистле и новата, сивокосата, носеща меча си на гърба. Двете отидоха при сергиите, които, както винаги, запълваха площада. В Лоредо си имаше пазарни дни, и тогава изборът на стоки, предвидени за преминаващи бандити, беше много по-богат и разнообразен. Този ден беше точно такъв.

Сервадио предпазливо последва девойките. За да припечели, трябваше да даде сведения, а за да даде сведения, трябваше да подслуша.

Девойките разглеждаха пъстрите кърпи, мънистата, бродираните блузки, чуловете, декорираните начелници за коне. Ровеха из стоките, но не купуваха нищо. Мистле почти през цялото време държеше ръката си върху рамото на сивокосата.

Шпионинът внимателно се приближи и се направи, че разглежда ремъците и коланите на сергията на един седлар. Девойките разговаряха, но тихо и той не можеше да долови думите, а и не смееше да се приближи. Можеше да го забележат и да заподозрат нещо.

На една от сергиите продаваха захарен памук. Девойките се приближиха, Мистле купи две омотани със снежната вкуснотия пръчки и подаде едната на сивокосата. Тя деликатно отхапа малко. Едно бяло късче се залепи за устните й. Мистле го избърса с внимателно, нежно движение. Сивокосата отвори широко изумрудените си очи, бавно облиза устните си, усмихна се, наведе кокетно глава. Сервадио потрепери и усети как между плешките му потича струйка студена пот. Спомни си слуховете, които се носеха за двете бандитки.

Готвеше се тихичко да се отдалечи — беше ясно, че тук няма да чуе или надуши нищо. Девойките не говореха за нищо важно, затова пък там, където бяха главатарите на разбойническите шайки, Гиселхер, Кайли и останалите ругаеха шумно, търгуваха, крещяха, постоянно поставяха халбите си под чучурите на бъчонките. Сервадио се надяваше там да научи повече. Някой от Плъховете можеше да изтърве някоя дума, или поне намек относно най-близките планове на бандата, техния маршрут или цел. Ако му се удадеше да подслуша и да предаде своевременно сведенията на войниците на префекта или на живо интересуващите се от Плъховете нилфгардски агенти, наградата му беше сигурна. А ако, възползвайки се от тази информация, префектът успееше да им заложи успешен капан, то Сервадио можеше да разчита на наистина добра печалба. „Ще купя кожух на жена ми — размишляваше трескаво той. — На децата — най-накрая ботушки и някакви играчки. А на мен…“

Девойките се разхождаха покрай сергиите, облизвайки пръчките и късайки със зъби от захарния памук. Сервадио внезапно установи, че двете са наблюдавани. И сочени с пръсти. Той познаваше зяпачите — това бяха бандитите и конекрадците от шайката на Пинта, наричан Дръпниопашка.

Бандитите си размениха няколко гръмки предизвикателни забележки, разкикотиха се. Мистле присви очи и сложи ръка на рамото на сивокосата девойка.

— Гургулички! — изсумтя един от бандитите на Дръпниопашка — дангалак с мустаци като сноп кълчища. — Така се гледат, сякаш всеки момент ще си отхапят клюнчетата!

Сервадио видя как сивокосата девойка потрепна и как Мистле стисна с пръсти рамото й. Бандитите избухнаха в смях. Мистле бавно се обърна, някои от тях веднага млъкнаха. Но онзи с кълчищените мустаци или беше пиян, или напълно лишен от въображение.

— Може би някоя от вас си търси момче? — Той се приближи, правейки отвратителни и недвусмислени жестове. — Сигурен съм, че такива като вас трябва да бъдат обяздени здравата и веднага ще се излекуват от перверзните си увлечения. Ей! На теб говоря…

Не успя да я докосне. Сивокосата девойка се изви като атакуваща змия, мечът й проблесна и нанесе удар — още преди пуснатият от ръката й захарен памук да докосне земята. Мустакатият се олюля, закълколи като пуяк, от разсечената му шия плисна дълга струя кръв. Девойката отново се изви, отново го достигна с две танцуващи стъпки, съсече го още веднъж, върху сергиите плисна поток от кръв, трупът се строполи, пясъкът около него моментално почервеня. Някой извика. Друг от бандитите се наведе, измъкна нож от ботуша си, но в този момент падна, ударен от бича на Гиселхер.

— Един труп е достатъчен! — извика главатарят на Плъховете. — Този сам си е виновен, не знаеше с кого се задява! Отстъпи, Фалка!

Едва сега сивокосата отпусна меча. Гиселхер вдигна една кесия над главата си и я разклати.

— По закона на нашето братство, плащам за убития. Както се полага — по талер за всеки фунт от проклетия труп! И с това се слага край на историята. Прав ли съм, приятелчета? Какво ще кажеш, Пинта?

Искра, Кайли, Реф и Асе застанаха зад главатаря си. Лицата им бяха каменни, ръцете — върху дръжките на мечовете.

— Така е честно — обади се сред групата бандити Дръпниопашка, нисък кривокрак мъж с кожена салтамарка. — Прав си, Гиселхер. Край на историята.

Сервадио преглътна силно, опитвайки се да се потопи в придошлата тълпа. Изведнъж си даде сметка, че вече няма никакво желание да се навърта около Плъховете и сивокосата девойка, наричана Фалка. И веднага реши, че обещаната от префекта награда не е толкова висока, колкото му се струваше.

Фалка спокойно прибра меча си в ножницата и се огледа. Сервадио се вцепени, когато видя, че дребното й личице се смръщва.

— Памукът ми — изстена жално девойката, гледайки захвърлената върху мръсния пясък вкуснотия. — Памукът ми падна…

Мистле я прегърна.

— Ще ти купя друг.

Вещерът седеше на пясъка между върбите — навъсен, ядосан и замислен. Гледаше кормораните, накацали на нацвъканото от тях дърво.

След разговора им Кахир се скри в храстите и не се показа повече. Милва и Лютичето търсеха нещо за ядене. В донесената от течението лодка под рибарските мрежи те намериха меден котел и кошница със зеленчуци. Заложиха в крайбрежния залив намерения в лодката кош от върбово дърво, а те самите бродеха по брега и удряха с пръчки по водораслите, за да подкарат рибата към капана. Поетът вече се чувстваше по-добре и ходеше с геройски бинтованата си глава, надут като паун.

Гералт беше замислен и бесен.

Милва и Лютичето измъкнаха коша и започнаха да ругаят, защото вместо очакваните сомове и шарани, там имаше само дребни рибки.

Вещерът се изправи.

— Елате тук, и двамата! Хвърлете този кош и елате. Искам да ви кажа нещо.

— Връщайте се вкъщи — започна той без встъпления, когато те се приближиха, мокри и вонящи на риба. — На север, към Махакам. Ще продължа нататък сам.

— Какво?

— Пътищата ни се разделят, Лютиче. Стига толкова игрички. Връщай се вкъщи да пишеш стихове. Милва ще те съпроводи през гората… Какво има?

— Нищо. — Милва рязко отметна косите от раменете си. — Нищо. Продължавай, вещерю. Интересно ми е какво ще кажеш.

— Нямам какво повече да кажа. Отивам на юг, на другия бряг на Яруга. През окупираната от нилфгардците територия. Пътят е дълъг и опасен. А аз повече не мога да се бавя. Затова ще тръгна сам.

— Отърваваш се от неудобния багаж? — поклати глава Лютичето. — От прангите на краката, забавящи движението и създаващи грижи. С други думи — от мен.

— И от мен — добави Милва, гледайки настрани.

— Чуйте — каза Гералт, вече доста по-спокойно. — Това е моя лична работа. Съвсем не ваша. Не искам да си рискувате главите за нещо, което касае само мен…

— Това касае само теб — повтори бавно Лютичето. — Никой не ти е нужен. Спътниците ти пречат и забавят движението ти. От никого не искаш помощ. И нямаш намерение да наглеждаш никого. Освен това ти обожаваш самотата. Пропуснах ли нещо?

— Да — отговори ядосано Гералт. — Забрави да кажеш, че ти трябва да смениш празната си глава с такава, в която има мозък. Ако онази стрела беше минала на един цал вдясно, идиот такъв, в този момент гарваните щяха да кълват очите ти. Ти си поет, имаш въображение, опитай се да си представиш такава картина. Повтарям — връщайте се на север, а аз ще тръгна в противоположната посока. Сам.

— Ами тръгвай. — Милва се изправи като пружина. — Да не мислиш, че ще те моля? Върви по дяволите, вещерю. Хайде, Лютиче, да приготвим нещо за ядене. Гладна съм, а като го слушам, ми се повръща.

Гералт се извърна. Зае се да разглежда зеленооките корморани, сушащи крилете си върху клоните на нацвъканите дървета. Изведнъж усети мирис на билки и изруга яростно.

— Злоупотребяваш с търпението ми, Регис.

Вампирът, появил се неясно кога и неясно откъде, не се притесни, а седна до него.

— Трябва да сменя превръзката на поета — каза той спокойно.

— Тогава ходи при него. И стой по-далеч от мен.

Регис въздъхна, явно без изобщо да възнамерява да си тръгва.

— Току-що чух разговора ти с Милва и Лютичето — каза той сериозно. — Трябва да призная, че имаш истински талант да привличаш хората на своя страна. Макар всички да са готови да те следват, ти с лека ръка пренебрегваш и съюзниците си, и приятелите си, които се стараят да ти помогнат.

— Светът се е преобърнал надолу с главата! Един вампир ме поучава как да постъпвам с хората. Какво знаеш за хората, Регис? Единственото, което познаваш, е вкусът на кръвта им. По дяволите, започнах да разговарям с теб ли?

— Светът се е преобърнал надолу с главата — съгласи се вампирът напълно сериозно. — Започна. Може би ще поискаш и да чуеш съвета ми?

— Не. Няма да поискам. Не се нуждая от него.

— Да, съвсем забравих. Не се нуждаеш от съвети, не се нуждаеш от съюзници, ще се справиш и без спътници. Нали целта на похода ти е дълбоко лична, освен това характерът на целта изисква да я осъществиш лично. Рискът, опасностите, усилията, борбата със съмненията трябва да бъдат поети само от теб. Защото всичко това са части от покаянието, изкупването на вината, към което се стремиш. Бих казал, че това е твоето огнено кръщение. Ще преминеш през изпепеляващ, но и пречистващ огън. Сам, самотен. Защото ако някой те подкрепи в това, ако ти помогне, ако поеме върху себе си поне част от това огнено кръщение, тази болка, това покаяние, по този начин ще те ощети. Ще те лиши от част от изкуплението, която принадлежи на теб. Този дълг е само твой и ти не искаш да се разплащаш за него, същевременно задлъжнявайки към други кредитори. Логично ли разсъждавам?

— Удивително трезво! Твоето присъствие ме дразни, вампире. Остави ме насаме с моето изкупление, моля те. И с моя дълг.

— Незабавно — изправи се Регис. — А ти поседи и помисли. Все пак ще ти дам един съвет. Потребността от изкупление, пречистване чрез огнено кръщение, усещането за вина — това не са неща, върху които можеш да имаш изключително право. Животът се различава от банкерството по това, че в него има дългове, които можеш да платиш само ако задлъжнееш към други.

— Върви си, моля те.

— Незабавно.

Вампирът се отдалечи и се присъедини към Лютичето и Милва. Докато сменяха превръзката на поета, всички обсъждаха въпроса какво да похапнат. Милва изтръска дребните рибки от коша и ги огледа критично.

— Няма какво да се умува — каза тя. — Тези дребосъци трябва да се набучат на клечка и да се изпекат на огъня.

— Не — Лютичето поклати превързаната си отново глава. — Това не е добра идея. Рибките са малко, няма да се наядем с тях. Предлагам да направим супа от тях.

— Рибена супа?

— Разбира се. Имаме много от тези дреболийки, имаме сол — започна да изброява с пръсти Лютичето. — Намерихме лук, моркови, магданоз, целина с листа. И котел. Като съберем всичко това, ще получим супа.

— Ще трябват малко подправки.

— О — усмихна се Регис, хващайки торбата си. — Няма проблем. Базилик, пипер, дафинов лист, босилек…

— Достатъчно, достатъчно — спря го Лютичето. — Достатъчно, не ни трябва мандрагора в супата. Добре, да се хващаме за работа. Изчисти рибата, Милва.

— Ти си я чисти! Вижте ги само, мислят си, че щом в компанията има жена, тя непременно трябва да работи в кухнята! Аз ще донеса вода и ще разпаля огън. А с тези виюни се занимавайте вие.

— Това не са виюни — каза Регис. — Това са кленове, бабушки, бибани и платики.

— Ха! — не издържа Лютичето. — Значи разбираш и от риби?

— Разбирам от много неща — отвърна спокойно вампирът, без гордост в гласа. — Учил съм това-онова.

— Щом си толкова учен — Милва духна още веднъж в огъня, после се изправи, — тогава изкорми научно тази риба. А аз отивам за вода.

— Сама ли ще носиш пълния котел? Гералт, помогни й!

— Ще се справя и сама — изсумтя Милва. — Не ми трябва неговата помощ. Той си има свои, особени дела, не бива да му се пречи!

Гералт се извърна, правейки се, че не ги е чул. Лютичето и вампирът се заеха сръчно да чистят дребните рибки.

— Редичка ще е тази супа — отбеляза Лютичето, слагайки котела над огъня. — Нямаше да е зле да има някоя по-едра рибка.

— Тази ще свърши ли работа? — Измежду върбите неочаквано се появи Кахир, хванал за врата трифунтова щука, която все още мяташе опашка и помръдваше хрилете си.

— Охо! Ама че красавица! Откъде я намери, нилфгардецо?

— Не съм нилфгардец! Аз съм от Виковаро и се казвам Кахир…

— Добре, добре, това сме го чували вече. Откъде намери щуката, попитах?

— Направих си въдица, а като стръв използвах жаба. Хвърлих я в един дълбок вир близо до брега. Щуката веднага клъвна.

— Само специалисти — поклати бинтованата си глава Лютичето. — Жалко, че не предложих да ядем бифтек, със сигурност щяхте да домъкнете отнякъде една крава. Е, да се задоволим с това, което имаме. Регис, сипи всички дребни рибки в котела заедно с главите и опашките. А щуката трябва да се приготви както трябва. Умееш ли, нилф… Кахир?

— Умея.

— Тогава да се хващаме за работа. Гералт, по дяволите, дълго ли още смяташ да седиш с обидена физиономия? Изчисти зеленчуците!

Вещерът послушно стана и се приближи, но демонстративно седна по-надалеч от Кахир. Още преди да успее да каже, че няма нож, нилфгардецът — или виковарецът? — му подаде своя, като извади друг от ботуша си. Гералт го прие, като благодари навъсено.

Съвместната работа им спореше. Пълният с рибени дреболийки и зеленчуци котел скоро забълбука и се покри с пяна. Вампирът ловко събра пяната с издяланата от Милва лъжица. Когато Кахир изчисти и наряза щуката, Лютичето хвърли в котела опашката, перките, гръбнака и зъбатата глава на хищника, и разбърка.

— Мням, мням, ама че аромат. Когато всичко се свари както трябва, ще го прецедим, за да изхвърлим непотребното.

— През партенките ли? — намръщи се Милва, която дялаше поредната лъжица. — Как смяташ да прецеждаш, като нямаме решето?

— Но, скъпа Милва — усмихна се вампирът, — не може така! Това, което го нямаме, лесно ще го заменим с нещо, което имаме. Всичко е въпрос изключително на инициативност и позитивно мислене.

— Върви по дяволите с тези учени приказки, вампире!

— Ще я прецедим през ризницата ми — каза Кахир. — Не е проблем, после ще я измия.

— Измий я и преди това — каза Милва. — Иначе няма да ям тази супа.

Прецеждането протече успешно.

— Сега хвърли в отварата щуката, Кахир — разпореди се Лютичето. — Ама че аромат, мням, мням. Не слагайте повече дърва, нека само къкри. Гералт, къде си тръгнал с тази лъжица? Сега не трябва да се бърка.

— Не викай. Не знаех.

— Незнанието не е оправдание за необмислените действия — усмихна се Регис. — Ако не знаеш нещо, ако се съмняваш в нещо, е полезно да потърсиш съвет…

— Млъкни, вампире! — Гералт стана и се извърна. Лютичето изсумтя.

— Вижте го него. Обиди се.

— Такъв си е той — каза Милва, нацупвайки устни. — Дрънкало. Когато не знае какво да прави, започва да дрънка или да се обижда. Още ли не сте усетили?

— Отдавна — изрече тихо Кахир.

— Да добавим пипер. — Лютичето облиза лъжицата, млясна. — Още малко сол. А, сега е точно както трябва! Да свалим котела от огъня. По дяволите! Горещ е. Нямам ръкавици…

— Аз имам — каза Кахир.

— А на мен не са ми нужни. — Регис хвана котела от другата страна.

— Добре. — Поетът избърса лъжицата в панталоните си. — Е, компания, заповядайте. Да ви е сладко! Гералт, специална покана ли чакаш? С херолд и фанфари?

Всички насядаха плътно около сложения върху пясъка котел и дълго време се чуваше само благовъзпитано посръбване. След като течността намаля наполовина, започна предпазливото търсене на късчета щука, и най-накрая лъжиците застъргаха по дъното на котела.

— Как се натъпках — изпъшка Милва. — Не беше глупава идеята за тази супа, Лютиче.

— Наистина — съгласи се Регис. — Какво ще кажеш, Гералт?

— Ще кажа „благодаря“. — Вещерът се изправи с усилие и помасажира коляното си, което отново беше започнало да го наболява. — Достатъчно ли е? Или са необходими фанфари?

— С него винаги е така — махна с ръка Лютичето. — Не му обръщайте внимание. Имате късмет, че не ви се е случвало да сте с него, когато се кара с неговата Йенефер, бледоликата красавица с абаносовите коси.

— По-дискретно — напомни му вампирът. — И не забравяй — той си има проблеми.

— Проблемите трябва да се разрешават. — Кахир потисна оригването си.

— Да — каза Лютичето. — Но как?

Милва изсумтя и се настани по-удобно върху горещия пясък.

— Вампирът е учен. Той трябва да знае.

— Въпросът не е в знанията, а в умението да се оцени ситуацията — каза спокойно Регис. — А когато се оцени ситуацията, се стига до извода, че си имаме работа с неразрешими проблеми. Цялото това начинание няма никакви шансове за успех. Вероятността да се намери Цири е равна на нула.

— Не може така — подигра се Милва. — Трябва да се мисли позитивно и инициативно. Както със ситото. Ако го няма, заменяме го с нещо друго. Така мисля.

— До неотдавна — продължи вампирът — вие смятахте, че Цири е в Нилфгард. Отиването дотам и освобождаването й или отвличането й изглеждаше като непосилно за вас начинание. Сега, след заявлението на Кахир, ние изобщо не знаем къде се намира Цири. Трудно е да се говори за инициативност, когато нямаш представа в коя посока да поемеш.

— Тогава какво да правим? — попита Милва. — Вещерът се е заинатил, върви все на юг…

— За него страните на света нямат особено значение — усмихна се Регис. — Все му е едно накъде ще се движи, само и само да не бездейства. Типично вещерски принцип. Светът е пълен със Зло, затова е достатъчно да вървиш накъдето ти видят очите и да унищожаваш срещнатото по пътя Зло. И по този начин да служиш на Доброто. Останалото ще си дойде само. Или иначе казано: пътят е всичко, целта — нищо.

— Глупости — възрази Милва. — Нали целта му е Цири. Как така, тя да не е нищо?

— Пошегувах се — каза вампирът, вторачен към все още седящия с гръб към тях Гералт. — При това не особено тактично. Моля за извинение. Имаш право, драга Милва. Целта ни е Цири. И тъй като не знаем къде се намира, има смисъл в това да узнаем къде е тя и да планираме действията си съобразно тази информация. Както разбирам, проблемът при Детето на Изненадата е в това, че тя кипи от магия, предопределение и други свръхестествени елементи. А аз познавам някой, който се ориентира чудесно в тези въпроси и със сигурност може да ни помогне.

— Ха! — зарадва се Лютичето. — Кой е той? И къде е? Далеч ли е?

— По-близо, отколкото е столицата на Нилфгард. По-точно казано — съвсем наблизо. В Ангрен. От тази страна на Яруга. Говоря за друидския кръг със седалище в горите на Каед Дху.

— Тръгваме незабавно!

— А някой от вас смята ли за нужно да узнае моето мнение? — нервира се най-накрая Гералт.

— Твоето мнение? — обърна се към него Лютичето. — Та ти нямаш никаква представа какво да правиш. Дори супата, която изсърба преди малко, дължиш на нас. Ако не бяхме ние, щеше да си вървиш гладен. Ние също, ако бяхме чакали да проявиш инициатива. Този котел супа е резултат от колективни действия. Ефект на съвместната дейност на група, обединена от обща цел. Разбираш ли това, приятелю?

— Как да го разбере? — намръщи се Милва. — Той само едно знае — „аз“, та „аз“. Сам. Самотен. Вълк-единак! Веднага се вижда, че не е никакъв ловец, не е привикнал с гората. Вълците не ловуват сами! Никога! Вълкът единак е глупава градска измишльотина. Но той не разбира това!

— Разбира, разбира — усмихна се Регис по своя маниер, със затворени уста.

— Той само на вид е толкова глупав — потвърди Лютичето. — Но аз все разчитам на това, че в края на краищата ще пожелае да си размърда мозъка. Може би тогава ще си направи верните изводи? Може би тогава ще разбере, че единственото, което се получава добре при един самотник, е самозадоволяването?

Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах тактично мълчеше.

— Да ви вземат дяволите всичките! — каза най-накрая вещерът, прибирайки лъжицата си в джоба на ботуша. — Да ви вземат дяволите всичките, кооперирана група от идиоти, обединени от обща цел, която никой от вас не разбира. И мен също да ме вземат дяволите!

Този път по примера на Кахир всички премълчаха тактично. Лютичето, Мария Баринг, наричана Милва, и Емиел Регис Рохелек Терзиеф-Годфрой.

— Ама че компания ми се падна! — продължи Гералт, клатейки глава. — Братя по оръжие! Дружина герои! Да се чудиш да плачеш ли, или да се смееш. Стихоплетец с лютня. Дива и хлевоуста полудриада, полужена. Вампир, който живее петия си век. И проклет нилфгардец, който твърди, че не е нилфгардец.

— А начело на дружината — вещер, страдащ от угризения на съвестта, безсилие и неспособност да взема решения — довърши спокойно Регис. — Предлагам да се движим инкогнито, за да не предизвикваме сензации.

— И смях — добави Милва.