Огненият херцог

Епилог Съседи

Когато най-сетне се случи, то се случи толкова бързо, колкото Арни Селмо си бе мислил, че ще стане.

Винаги ставаше така. И при лова, и на война, по-голямата част от времето преминаваше в чакане. Той не се оплакваше. Беше се случвало да чака цели два дни, наполовина измръзнал в смрадлива лисича дупка. Тук, в сравнение с преди, съвсем не бе толкова лошо.

Беше се отпуснал полуизлегнат на шезлонга, подпрял гърба си на дънера на едно дърво. Барът бе поставен на коленете му. Орфи бе в собственото си скривалище на няколко метра встрани и хъркаше още от началото на смяната им, започнала преди около час.

По дяволите. Орфи бе прекалено стар за тази работа. Арни бе прекалено стар за тази работа, а той бе цели десет години по-млад от Орфи.

Е, да, но какво да правиш? Не можеше да разкара Орфи, това щеше да нарани прекалено много дългогодишния му приятел. И въпреки че Арни мислеше, че трябва да дежурят по двама на смяна, то май и един можеше да свърши работа. Майка му стара, дори и двама нямаше да са достатъчно, но това бе всичко, което успя да постигне с Док Шърв и тайфата му.

Поне едно беше сигурно, по-малко от един на смяна не можеше да има.

Арни трябваше да е напълно сигурен, че няма да заспи, но откакто сержант Парнел откри Арни заспал по време на наряд през една тъмна нощ в Уиджонгбу и направо го размаза, Арни не можеше да заспи, докато държи пушка в ръцете си, и така си и остана.

Но по дяволите, момче, трябва да се събудиш бързо, ко…

Чу се някакво дращене от мястото пред него и две ръце, едната стиснала окървавен меч, се опитаха да издраскат от дупката, докато най-сетне не напипаха нещо, за което да се задържат. От дупката се показа едно мръсно лице, това бе приятелката на Тори, след това се измъкна цялата, последвана от невъобразимо мръсната Карин Торсен, а най-накрая се показа и Ториан Торсен.

Той изглеждаше най-зле от тримата. Парчета от нещо, което някога се е наричало риза, висяха по него, а той бе ранен на стотина кървящи места, въпреки че също като момичето все още стискаше кървавия меч в ръката си. И докато се влачеше по земята, по-скоро пълзейки, отколкото с тичане, една дълга сива паст се подаде от дупката.

Звярът бе прекрасен, но Арни, вече надигнал се от шезлонга, бе вдигнал бара. Също като мъж, няколко десетилетия по-млад, той се приведе напред на открито и омекоти падането си, като се подпря на пушката. Зае позиция точно до торбата с мунициите.

Нагласи оръжието, без да се разсейва настрани, съсредоточен в звяра, който се насочваше към Торсен.

Проехтя един-единствен гърмеж и вълкът се свлече също като кукла, на която някой е прерязал конците.

Арни изсумтя. Може би Орфи не бе чак толкова безполезен.

Един след друг, от дупката изскочиха още два вълка. Арни плавно натисна спусъка на пушката „Бар“…

„… Помнете — чуваше той ръмжащия глас на стария Хоумър Абърнейти, — все едно че галите женска гърда, не я щипете и дърпайте…“

Три пъти стреля един след друг, целейки се първо в единия, а след това и в другия. Първото животно падна на място, но Арни бе уцелил втория, докато скачаше, и чудовището се прекатури с раззината паст, от която стърчаха зъби, едри колкото палеца на Арни. Бе на сантиметри от крака на момичето.

Тя го изненада, като се обърна и замахна със сабята, която все още стискаше, въпреки че не го изненада това, че падна по дупе, след като бе забила острието. Арни не я обвиняваше и не й се присмиваше, в никакъв случай.

Проехтяха нови изстрели, последвани от прещракването на вече празна пушка „Гаранд“ и от необичайно бързото според Арни зареждане с нови патрони.

Острият мирис на барут се смеси с вонята на вълците, които в смъртта си се бяха изпуснали, но Арни Селмо се разсмя. Майка му стара, старият негодник се оказа по-добър, отколкото Арни очакваше.

— Презареди — викна Арни, все още иззад прикритието си. — Аз съм готов.

Арни се замисли. Би трябвало все още да има четири останали куршума, но защо пък да не дозареди. Докато Арни ровеше в чантата с мунициите, от дупката изпълзяха още три вълка.

Орфи прихвана два, Арни едва успя да вдигне и намести пушката, за да уцели третия.

На сечището цареше тишина, когато Арни направи крачка към мястото, където лежаха труповете на вълците. Продължаваше да стиска пушката в ръка, без да мести пръста си от спусъка.

Красиви животни, можеше да го каже сега, след като вече бяха мъртви, въпреки че…

Завъртя очи към най-големия, който имаше една-единствена дупка отстрани. Орфи вече се бе изправил сред храсталака, който му стигаше до кръста, кимна, вдигна гаранда на рамо и стреля веднъж. Гърмът отекна, а от вълка отхвръкнаха пръски кръв и плът. Сега вече бе мъртъв.

Може би всичките бяха мъртви, а много вероятно бе и да няма повече.

А можеше и да има.

Арни Селмо държеше цевта високо вдигната, но пръстът му не бе помръднал от спусъка на бара, когато пристъпи към мястото, където двете мърляви жени и още по-мърлявият мъж се бяха проснали задъхани на земята.

— Всичко е наред, Орфи — каза той. — Ако искаш, донеси на тези хора малко вода, а после и нещо за ядене. Сандвичите са в хладилната чанта.

Не гледаше към тях, докато говореше. Очите му не се откъсваха от дупката в земята. За всеки случай.

Торсен изломоти нещо, вероятно благодарност.

— Добре дошъл у дома, съседе — каза Арни Селмо.