Огнената наследница

1

Богове, в това противно кралство наистина беше топло.

А може би Селена Сардотиен се чувстваше така, защото от сутринта се излежаваше на ръба на керемидения покрив, закрила очи с една ръка и бавно изпичайки се на слънцето като хляба, който най-бедните жители на града оставяха на прозорците си, тъй като не можеха да си позволят тухлени фурни.

Богове, тя мразеше този хляб. Тегия, както го наричаха. Гадеше ù се от хрупкавия лучен вкус, който дори шепи вода не можеха да отмият. Щеше да е щастлива, ако никога повече не ù се наложеше да яде тегия.

Причината бе, че не можеше да си позволи нищо друго, след като пристигна преди две седмици във Вендлин и си проправи път до столицата Варес, точно както ù бе наредил Върховния император и самодържец на Земята, кралят на Адарлан.

Налагаше ù се да задига тегия и вино от каруците на търговците, тъй като парите ù свършиха не много след като успя да огледа укрепения варовиков замък, елитната стража и кобалтовите знамена, които гордо се вееха на сухия горещ вятър. Тогава реши да не убива посочените ù мишени.

Започна да краде тегия... и вино. Горчивото червено вино от лозята, опасващи хълмовете край крепостните стени на столицата – първоначално го бе изплюла заради горчивината му, но сега можеше да му се наслаждава. Така беше от деня, в който бе решила, че вече не ù пука за нищо.

Протегна се към керемидите зад себе си, към глинената стомна, която бе оставила на покрива тази сутрин. Но, уви, ръцете ù не хванаха нищо.

Изруга. Къде бе проклетото вино?

Когато се надигна на лакти, светът се завъртя и стана прекалено ярък. Над нея кръжаха птици, които се държаха на разстояние от белоопашатия ястреб, кацнал на най-близкия комин от сутринта в очакване на закуската си. Отдолу пазарът приличаше на гоблен от звуци и цветове, пълен с ревящи магарета, търговци в познати или чуждестранни одеяния, които размахваха изделията си, колела, които скърцаха на светлия калдъръм. Но къде, по дяволите, бе...

А, ето го. Скрито под една от червените керемиди, за да остане хладно. Там го бе оставила преди цели часове, когато се бе покатерила на покрива на огромния покрит пазар, за да огледа периметъра на дворцовите стени на два квартала от нея. Или да свърши каквото там ù се беше струвало полезно, преди да осъзнае, че предпочита просто да се завре в сенките. Сенки, отдавна прокудени от жаркото слънце на Вендлин.

Селена отпи от виното или поне опита. Бе свършило, което ù се стори благословия. Богове, наистина ù се виеше свят. Трябваше ù вода и още малко тегия. А може би и нещо за напуканата устна и одраната буза, които си бе спечелила в една от таверните на града.

Завъртя се със стон по корем и огледа улицата на дванайсет метра под себе си. Знаеше, че стражите вече са на пост – както знаеше и какво правят онези стражи по стените на замъка. Бе запомнила смените им и как отварят масивните порти, водещи към замъка. Стори ù се, че рода Ашривер и потомците му приемат сигурността си много на сериозно.

Десет дни бяха изминали от пристигането ù във Варес, след като си домъкна задника от крайбрежието. Не понеже изгаряше от желание да избие мишените си, а понеже градът бе толкова огромен, че ù се стори по-подходящо да се промъкне, отколкото да се разправя с официалните лица, посрещащи емигрантите с така великодушна програма за работа. Да обиколи столицата ù се бе видяло забавно след седмиците бездействие в морето, където бе можела само да лежи в каютата си или да точи оръжията си в полурелигиозен транс.

„Ти си една страхливка, нищо повече“ – ù бе казала Нехемия.

Всеки звук от точилото беше ехо. Страхливка, страхливка, страхливка. Тази дума я преследваше на всяка левга, измината по вълните. Бе се заклела да освободи Ейлве. Затова между миговете на отчаяние, гняв и печал, между мислите за Каол, Ключовете на Уирда и всичко, което бе изгубила и оставила зад себе си, Селена реши да следва един план при пристигането си по тези брегове, колкото и безумен да бе той. Да намери и унищожи Ключовете на Уирда, преди кралят на Адарлан да създаде ужасната си армия. Бе готова да се самоубие, само и само да постигне това.

Само тя, само той. Така трябваше да бъде, без повече изгубени животи, освен нейния, без повече покварени души, освен нейната. Само чудовище можеше да унищожи друго чудовище.

След като се налагаше да е тук заради неуместните добри намерения на Каол, поне можеше да получи отговорите, които търсеше. Имаше един човек в Ерилея, живял във времената, в които Ключовете бяха притежавани от нахлулата демонска раса, създала ги толкова могъщи, че се наложило да бъдат крити хиляди години, докато споменът за тях не изчезне. Кралицата на елфите Майев. Тя знаеше всичко и това не бе особено изненадващо, предвид факта, че бе по-стара и от смъртта.

Първата стъпка от глупавия ù план бе проста – да намери Майев, да разбере как е възможно да унищожи Ключовете и да се върне в Адарлан. Това поне можеше да направи. За Нехемия... и още много хора. Нищо друго не ù бе останало. Само пепел, бездна и ненарушима клетва, която бе издълбала в плътта си. За приятелка, която бе разбрала каква е всъщност.

Затова, когато стигнаха най-голямото пристанище във Вендлин, не можа да не се възхити на предпазливостта, с която корабът приближи брега – изчакаха безлунна нощ, а след това, като обиколиха тайните канали покрай защитния риф, натъпкаха Селена и останалите бежанки от Адарлан в камбуза на кораба. Това бе разбираемо – рифът бе основната защита, която задържаше легионите на Адарлан далеч от тези брегове. Това бе и част от мисията ù като кралски шампион.

Имаше и друга задача – да попречи на краля да екзекутира Каол и роднините на Нехемия. Той ù бе обещал, че ще направи тъкмо това, ако тя се провали в задачата си да открие плановете за морската отбрана на Вендлин и да убие краля и принца на традиционния летен бал. Тя обаче не мислеше за това, когато пристигнаха в пристанището и бегълките бяха поведени като овце от местните официални лица.

Много от жените бяха страшно изплашени. Очите им сияеха като ехо от ужасите, сполетели ги в Адарлан. Затова дори след като в хаоса на пристигането съумя да изчезне от кораба, Селена остана на един близък покрив, докато жените приближаваха сградата в търсене на дом и работа. Официалните лица от Вендлин обаче можеха да ги отведат където си искат и да направят с тях каквото си искат. Да ги продадат или наранят. Те бяха бежанки. Нямаха права. Нямаха защита.

Не бе останала обаче само заради параноята. Нехемия щеше да остане, докато не се увери, че жените са в безопасност. След като бе сигурна, че бежанките ще са добре, Селена хвана пътя към столицата. Да научи как да влезе в замъка бе просто нещо, което да занимава ума ù, докато се мъчеше да реши как да изпълни първите стъпки от плана си. Първо се опита да спре да мисли за Нехемия.

Всичко се бе развило добре – лесно и просто. Криеше се в малките храсти и хамбари по пътя и преминаваше през провинцията като сянка.

Вендлин. Земя на митове и чудовища, на легенди и кошмари, придобили плът и кръв.

Самото кралство се ширеше върху топъл каменист пясък и гъста гора – все по-зелена по хълмовете, чиито върхове ставаха по-заострени и извисяващи се с навлизането във вътрешността на страната. И брегът, и земята около столицата бяха сухи, слънцето сякаш бе пощадило само най-здравите зеленчуци. Беше много различно от подгизналата и замръзнала империя, която бе оставила зад гърба си.

Това бе земя на изобилието и възможностите, в която хората не вземаха това, което искат, просто така, където вратите не се заключваха и всички по улицата вървяха усмихнати. Но Селена не се интересуваше дали ù се усмихват, или не. Напротив, с напредъка на дните осъзна, че ù става все по-трудно да се интересува от каквото и да било. Каквито и решителност и гняв да бе имала при напускането на Адарлан, те бяха отекли в нищото, което сега я поглъщаше.

Минаха четири дни, преди да съзре огромната столица, построена в подножието на планините. Варес, градът, в който майка ù бе родена. Биещото сърце на кралството.

Макар да бе по-чист от Рифтхолд и с не така неравномерно разпределени между висшите и нисшите класи богатства, Варес си оставаше столица – с крайни квартали и мрачни улички, с проститутки и измамници. Не ù бе трудно да намери подземния му свят.

На улицата под нея трима от стражите на пазара спряха да поговорят и Селена подпря брадичка на ръце. Като всички стражи в кралството, и тези бяха облечени с леки брони и носеха по няколко оръжия. Според слуховете войниците на Вендлин бяха обучени от елфите да бъдат бързи, коварни и безпощадни. По десетки най-различни причини тя не искаше да научава дали това е вярно. Бе факт, че са много по-наблюдателни от колегите си в Рифтхолд, макар да бяха пропуснали асасина близо до тях. Но Селена разбираше, че тези дни е заплаха най-вече за себе си.

Дори и като се печеше на слънце по цял ден, дори и като се къпеше в един от градските фонтани всеки път, когато успееше, продължаваше да усеща лепкавата кръв на Арчър Фин по кожата си, по косите си. Въпреки шума и ритъма на Варес чуваше стона му от онзи тунел, когато го бе пробола в стомаха. Въпреки виното и жегата продължаваше да вижда Каол и ужаса, изкривил лицето му, когато осъзна елфическата ù кръв, чудовищната сила, която можеше да я погуби, и това колко куха и черна е отвътре.

Често се питаше дали е отгатнал загадката, която му бе казала в пристанището на Рифтхолд. И ако бе научил истината... Селена не си позволяваше да мисли за това. Сега не бе моментът да разсъждава за Каол, за истината или за онези неща, оставили душата ù толкова празна и изтощена.

Селена внимателно докосна напуканата си устна и се намръщи на стражите от пазара. От това устата я заболя още повече. Беше си заслужила синината от боя, който бе предизвикала снощи в таверната – бе изритала един мъж в топките и когато той се съвзе, бе, меко казано, ядосан.

Свали ръка от устата си и огледа стражите. Те не приемаха подкупи от търговците, не ги заплашваха и тормозеха като колегите си в Рифтхолд. Всички войници и официални лица на това място бяха еднакво... добри.

По същия начин, по който бе добър Галан Ашривер, престолонаследникът на Вендлин.

Селена събра някакви остатъци от раздразнението си и се изплези. На стражите, на пазара, на ястреба, кацнал върху близкия комин, на замъка и принца, който живееше в него. Искаше ù се да не бе свършвала виното толкова рано.

Бе минала седмица, откакто разбра как може да влезе в замъка – три дни, след като бе пристигнала във Варес. Седмица след ужасния ден, в който плановете ù пропаднаха.

Повя хладен вятър, който ù донесе ароматите от близката улица – мащерка, кимион, лимон, върбинка. Тя вдиша дълбоко и им позволи да пречистят замаяната ù от слънцето и виното глава. От съседен планински град долетя звън на камбани и някъде оттам прозвуча весела песничка. Нехемия щеше да се влюби в това място.

И така, с една мисъл светът ù потъна в бездната, която живееше в нея. Нехемия никога нямаше да види Вендлин. Нямаше да се разходи из пазара за подправки. Нямаше да чуе планинските камбани.

Сърцето на Селена натежа в гърдите ù.

Планът, който бе имала при пристигането си във Варес, бе перфектен. През часовете, в които бе огледала защитите на краля, бе мислила как може да открие Майев и да научи истината за Ключовете. Всичко вървеше чудесно до...

До прокълнатия от боговете ден, в който бе забелязала пробойната в защитата на стражите от южната стена, образуваща се всеки ден в два часа следобед. Докато не бе разбрала как работи механизма на вратата. Докато Галан Ашривер не се бе появил през портите, видим ясно от мястото, където се бе свила върху покрива на един благородник.

Не външният му вид ù спря дъха. Не смуглата кожа и тъмна коса, не това, че дори отдалече видя тюркоазените му очи – нейните очи, причината, поради която обикновено вървеше със спусната качулка по улиците.

Спряха го поздравите. Начинът, по който хората го поздравиха. Него, техния принц. Те го обожаваха. Красивата му усмивка и леката му броня блестяха на прекрасното слънце, а той и войниците му минаха покрай тях по пътя за север, за да продължат да обикалят блокадата. Принцът, нейната мишена, лично участваше в блокадата срещу Адарлан. И хората го обичаха заради това.

Тя проследи принца и хората му през града, като скачаше от покрив на покрив. Една стрела между тюркоазените му очи и той щеше да е мъртъв. Тя обаче го последва чак до крепостните стени и поздравите ставаха все по-шумни. Хората хвърляха цветя. Всички те се гордееха със своя съвършен, прекрасен принц.

Стигна вратите на замъка точно когато те се отвориха, за да го пуснат. И когато Галан Ашривер препусна към залеза – на война, за слава и в битка за мир и свобода, – тя остана на покрива загледана, докато той не се превърна в малка точица в далечината.

След това отиде до най-близката таверна, подпали най-кървавия и брутален побой, в който бе участвала досега, и изчезна миг преди градската стража да се появи и да арестува всички. Тогава, докато носът ù кървеше по ризата и докато плюеше кръв по калдъръма, тя реши, че няма да прави нищо.

В плановете ù нямаше никакъв смисъл. Нехемия и Галан можеха да поведат света към свободата. Стига Нехемия да бе жива. Заедно, принцът и принцесата щяха да победят краля на Адарлан.

Нехемия обаче бе мъртва, а глупавата и жалка клетва на Селена не струваше и калта, по която стъпваха хора като Галан. Тя бе постъпила глупаво, давайки тази клетва. Дори Галан не правеше особено впечатление на Адарлан, въпреки че командваше цяла армада. А тя бе само един човек. Нищожество. Щом Нехемия не бе успяла да спре краля... Планът да се свърже с Майев бе абсолютно безсмислен.

За щастие, все още не бе попаднала на елф – на нито един от тях, – нито пък на фея или на каквато и да е магия. Направи каквото можа, за да го избегне. Дори преди да забележи Галан, бе стояла настрана от пазара, на който имаше всичко – от бижута до отвари и зони, запазени за улични артисти или наемници, предлагащи талантите си, за да си изкарват хляба. Научи в кои таверни ходят магьосници и никога не отиде да ги види, понеже всеки път, когато доловеше частица от тази енергия, чувстваше гърчещото се древно нещо в себе си.

Бе изминала цяла седмица, откакто се бе отказала от плана и бе изоставила всеки опит да се интересува от каквото и да е. Подозираше, че ще минат още много седмици, преди да реши, че тегията, горчивото вино по покривите и побоите, целящи просто да я накарат да изпита нещо, наистина ù омръзват.

Но сега гърлото ù бе пресъхнало, а стомахът я болеше. Затова Селена внимателно се подаде от края на покрива. Бавно, но не заради стражите, а защото главата наистина я болеше. Не знаеше дали няма да падне. Погледна тънкия белег на дланта си, докато се спускаше по отточната тръба към улицата на пазара. Тя вече ù напомняше само за жалкото обещание, което бе дала над полузамръзналия гроб на Нехемия преди около месец, за всички, които бе провалила. Също както аметистовия пръстен, който бе изгубила на хазарт и бе успяла да си върне още преди изгрев слънце.

Въпреки всичко, което се бе случило, и ролята на Каол в смъртта на Нехемия, дори след като бе унищожила всичко, което можеше да съществува между тях двамата, не бе способна да остави пръстена му. Бе го изгубила три пъти на карти, но всеки път си го бе връщала – по един или друг начин. Понякога кинжал, опрян в ребрата, се оказваше по-убедителен от каквито и да е думи.

Селена предполагаше, че е цяло чудо, че е стигнала до уличката, където сенките за момент я ослепиха. Постави ръка на студената каменна стена, позволи на очите си да се приспособят към тъмното и накара света около себе си да спре да се върти.

Леле, беше се съсипала. Чудеше се защо ù пука.

Смрадта на скитницата я блъсна право в носа, още преди да успее да я види. Широките пожълтели очи и напуканите устни, оголили зъби, за да изсъскат:

– Повлекана! Да не съм те видяла пред вратата си отново!

Селена се отдръпна и премигна към скитницата и вратата ù... която бе ниша в стената, претъпкана с боклуци и торби – явно всичко, което жената притежаваше. Самата тя бе прегърбена, с немити коси и почти беззъба. Селена премигна отново и лицето ù се фокусира. Мръсна, луда, побъркана.

Селена вдигна ръце и отстъпи крачка назад, а после и още една.

– Извинете.

Жената се изхрачи на калдъръма пред прашните ù ботуши. Твърде уморена, за да бъде отвратена или ядосана, Селена щеше да се отдръпне, ако не бе видяла себе си, докато вдигаше очи от храчката.

С мръсни парцаливи дрехи на петна, некъпана и миризлива... тази женица я бе помислила за друга скитница като нея самата. Която ù иска дома на улицата.

Просто прекрасно. Бе ударила ново дъно. Някой ден можеше да ù е смешно, ако успееше да се сети за това. Вече не помнеше откога не се е смяла.

Поне се успокои, че по-зле не може да стане.

Но тогава зад гърба ù с дълбок глас се засмя мъж.

2

А мъжът на улицата бе елф.

След десет години, след всичките екзекуции и палежи, елф вървеше към нея. Истински елф. От плът и кръв. Нямаше как да му избяга, когато изникна от сенките на няколко метра. Скитницата в нишата и останалите пешеходци по улицата притихнаха напълно и Селена отново чу камбаните от далечните планини.

Висок, широкоплещест и сякаш изваян от мускули, той бе мъж, от който се излъчваше сила. Спря в един прашен стълб от светлина. Сребърната му коса блестеше.

И сякаш деликатно заострените уши и леко удължените зъби не бяха достатъчни, за да уплашат до смърт всички на улицата, включително вече хленчещата женица зад Селена, на лицето му имаше и зловеща черна татуировка, отпечатала се на потъмнялата му от слънцето кожа.

Знаците можеха да минат и за украшение, но тя помнеше достатъчно от елфическия език, за да разпознае думите, макар и артистично изписани. Татуировката започваше от слепоочието му и се спускаше надолу по челюстта и врата, където се скриваше зад светлата туника и палтото, които носеше. Селена подозираше, че символите продължават надолу по цялото му тяло, скрити заедно с поне половин дузина оръжия. Когато посегна към собствения си скрит под палтото кинжал, тя осъзна, че елфът щеше да е красив, ако не бе блясъкът в боровозелените му очи, обещаващ насилие.

Щеше да е грешка да го нарече млад или да го сметне за нещо различно от воин, дори ако не броеше меча на гърба му и страховитите ножове на кръста му. Движеше се със смъртоносна грация и увереност и оглеждаше улицата все едно е бойно поле.

Дръжката на кинжала бе топла в ръката ù, а докато заставаше в бойна стойка, Селена с изненада установи, че се страхува. Достатъчно, че мъглата, притъпяваща чувствата ù през последните няколко седмици, да се разсее.

Елфът тръгна по уличката. Високите му до коленете ботуши не издаваха нито звук, докато стъпваше по калдъръма. Няколко от клошарите наоколо се скриха, други тръгнаха към слънчевата улица или най-близките врати. Където и да е, само да не му попадат пред очите.

Селена разбра, че е дошъл за нея, още преди погледите им да се срещнат. Досети се и кой го е изпратил.

Протегна се към амулета, Окото на Елена... и с изненада установи, че той вече не виси от врата ù. Бе го дала на Каол – единствената закрила, която бе способна да му задели, преди да напусне. Вероятно го бе хвърлил веднага след като бе узнал истината. А после се бе върнал към утешителната роля на неин враг. Може би бе казал и на Дориан. Може би двамата бяха в безопасност.

Преди да се поддаде на инстинкта да тръгне обратно по водосточната тръба нагоре по покрива, тя се замисли върху плана, от който се бе отказала. Ами ако някой от боговете все пак съществуваше и бе решил да ù подхвърли нещичко?

Трябваше да види Майев.

А този бе един от елитните ù воини. Готов. За нея. И не особено щастлив, ако съдеше от свирепата аура около него.

Докато елфът я оглеждаше, уличката остана тиха като гробище. Ноздрите му се разшириха внимателно, все едно...

Все едно я подушваше.

Изпита леко задоволство от това, че смърди ужасно, но не тази миризма бе привлякла вниманието му. Не, това бе миризмата, отбелязваща нея – нейния род, нейната кръв, това каква е. Ако изречеше името ù пред всички тези хора... тогава Галан Ашривер щеше да се върне на бегом у дома. Стражите щяха да вдигнат тревога. А това не бе част от плана ù.

Мръсникът изглеждаше готов на подобно нещо, само за да покаже кой командва. Тя обаче събра сили и тръгна бавно към него, като се опита да си спомни какво щеше да направи преди няколко месеца, преди светът да пламне с огньовете на ада.

– Добра среща, приятелю – измърка тя.

– Определено.

Тя пренебрегна смаяните лица около тях и го прецени на око. Стоеше неподвижен така, както само безсмъртен можеше. Наложи си да успокои дишането и ритъма на сърцето си. Вероятно можеше да ги чуе, да надуши всяка емоция в нея. Нямаше да го заблуди с дързост, не и след хиляда години – вероятно бе живял толкова. Вероятно нямаше и как да го победи. Тя наистина бе Селена Сардотиен, но той бе елфически воин, и то не отскоро.

Спря на няколко крачки.

Богове. Беше огромен.

– Каква прекрасна изненада – каза тя достатъчно силно, че да я чуят останалите. Дори не можеше да си спомни последния път, когато бе изричала цели изречения. – Не трябваше ли да се видим при крепостните стени?

Слава на боговете, не се поклони. Свирепото му лице дори не помръдна. Нека мислеше каквото си иска. Бе сигурна, че тя не е каквото е очаквал. Бе се разсмял на това, че другата скитница я бе взела за себеподобна.

– Да вървим – каза само той с дълбокия си и някак отегчен глас, който отекна в камъните. Обърна се и излезе от уличката. Бе готова да заложи пари, че кожената броня по ръцете му крие оръжия. Изкуши се да му отговори нещо грубо, колкото да го изкара от равновесие, но хората все още зяпаха. Той вървеше бавно и спокойно, без да поглежда към тях. Тя не знаеше дали е впечатлен, или е отвратен от нея.

Последва елфическия воин на ярката улица и през гъмжащия от народ град. Той не се интересуваше от човеците, които прекратяваха всякаква работа и го зяпаха. Не я изчака да го настигне, когато отиде до две съвсем обикновени кобили, вързани на съвсем обикновен площад. Ако паметта не я лъжеше, елфите по принцип имаха далеч по-хубави коне. Вероятно бе пристигнал в друга форма и бе купил тези тук.

Всички елфи имаха своя животинска форма. В момента Селена се намираше в своята – тленно човешко тяло, толкова животинско, колкото и птиците, които кръжаха над нея. Каква ли обаче бе неговата? Можеше да е вълк, помисли си тя, с тази туника, прилепнала по него като козина, с тези толкова тихи стъпки. Или дива котка, ако съдеше по елегантната му походка.

Той яхна по-едрата кобила и ù остави пъстрото животно, което изглеждаше по-заинтересувано от това да хапне нещо, а не от препускане през полята. Така ставаха две. Но бяха отишли твърде далеч без каквото и да е било обяснение.

Тя натовари торбата си на седлото и наклони ръцете си така, че ръкавите да скрият следите от окови. Следите от това къде е била. В крайна сметка, не бе негова работа. Нито пък на Майев. Колкото по-малко знаеха за нея, толкова по-малко щяха да могат да използват срещу ù.

– Познавала съм и други мрачни воини, но ти май ги биеш.

Той килна глава към нея и тя продължи:

– О, здравей! Мисля, че знаеш коя съм, затова няма да ти се представям. Но преди да тръгна накъдето и да е, бих искала да знам кой си ти.

Той сви устни и огледа площада със зяпащите ги хора – и те веднага си намериха някаква работа. Когато се пръснаха, отвърна:

– Видя достатъчно от мен, за да научиш това, което ти трябва.

Говореше общия език, а акцентът му бе едва доловим и привлекателен, ако Селена си позволеше да отбележи. Меко и протяжно мъркане.

– Чудесно. Но как да те наричам? – Тя сграбчи седлото, но не скочи върху него.

– Роуан. – Татуировката му сякаш попиваше слънцето, толкова тъмна, че изглеждаше като току-що направена.

– Е, Роуан... – О-о, той изобщо не хареса тона ù. Очите му се присвиха предупредително, но тя продължи: – Мога ли да попитам накъде отиваме?

Сигурно бе пияна, от алкохол или от апатия, за да му говори така. Не можа обаче да се спре, макар боговете, Уирда и нишките на съдбата да изглеждаха готови да я върнат към първоначалния ù план.

– Накъдето си призована.

Ако успееше да види и разпита Майев, не се интересуваше как ще стигне до Доранел или с кого ще пътува. „Стори това, което трябва да бъде сторено“ – бе ù заръчала Елена. В типичния си стил, не ù каза какво трябва да стори във Вендлин, но сигурно бе по-добро от това да яде препечен хляб, да пие евтино вино и да я мислят за скитница. Може би след три седмици щеше да се върне с лодка до Адарлан с отговори на всичките си въпроси.

Това трябваше да я окуражи. Вместо това тя тихо се качи на кобилата, безмълвна и без желание за приказки. Последните минути разговор я бяха изтощили напълно.

Бе по-добре, че и Роуан не изглеждаше разговорлив, докато излизаха от града. Стражите само им махнаха от стените. Неколцина дори отстъпиха.

Докато яздеха, Роуан не я попита откъде е и какво е правила през последните десет години, когато светът бе отишъл по дяволите. Дръпна бялата качулка над сребърната си коса и продължи напред, макар да бе лесно да се разпознае, че е различен, че е воин, представляващ закона.

Ако бе толкова стар, колкото си мислеше, вероятно тя за него не бе нищо повече от прашинка, искрица живот на фона на безкрайния пламък, който представляваше безсмъртието му. Вероятно би я убил, без да се замисли, преди да продължи към следващата си задача, и нямаше да се смути от края на съществуванието ù.

Но това не я притесни толкова, колкото очакваше.

3

Каол вече месец сънуваше един и същи сън. Всяка нощ, отново и отново, докато не започна да го вижда и наяве.

Арчър Фин, стенещ, докато Селена го намушква в сърцето. Тя, прегърнала красивия куртизан като любовница, но с мъртви очи, надничащи иззад рамото му.

Кухи.

Сънят се промени и Каол не можа да каже или стори нищо, когато златистокафявата коса почерня и агонизиращото лице на Арчър се превърна в това на Дориан.

Престолонаследникът потръпна, а Селена го притисна по-плътно до себе си и завъртя кинжала още веднъж, преди да пусне принца на сивите камъни на тунела. Кръвта му вече течеше, прекалено бързо. Каол обаче все още не можеше да помръдне, не можеше да приближи нито най-добрия си приятел, нито жената, която обичаше.

Раните по Дориан се умножиха и всичко потъна в кръв. Каол знаеше какви са тези рани. Не бе виждал тялото, но бе чел докладите какво бе сторила Селена на изменника Грейв в онази уличка, за начина, по който го бе заклала заради убийството на Нехемия.

Селена свали кинжала си, а всяка от капките кръв, падащи от острието, предизвика кръгове в образувалия се около тях червен басейн. След това наклони глава на една страна и си пое дълбоко въздух. Вдиша от смъртта около себе си, прие я в душата си. Отмъщението и екстазът се смесиха в едно от смъртта на врага ù. На истинския ù враг. Империята Хавилиард.

Сънят отново се промени и Каол се озова прикован под Селена. Тя започна да се гърчи над него, все още отметнала глава, с изражение на екстаз, изписано по оплисканото ù с кръв лице.

Враг.

Любовница.

Кралица.

Споменът за съня се разсея, когато Каол премигна към Дориан, седнал до него на старата маса в Голямата зала, в очакване на отговор на въпрос, който бе задал преди малко. Каол се усмихна извинително.

Престолонаследникът не отвърна на усмивката му. Вместо това прошепна:

– Мислиш за нея.

Каол отхапа от агнешкото, но не усети вкуса му. Дориан бе прекалено наблюдателен, но той не възнамеряваше да говори за Селена. Нито с него, нито с никого. Това, което знаеше за нея, можеше да застраши не само нейния живот.

– Мислех за баща си – излъга Каол. – Когато тръгне за Аниел след няколко седмици, ще замина с него.

Това бе цената да изпрати Селена на безопасно място във Вендлин. Подкрепата на баща му в замяна на неговото завръщане край Сребърното езеро, където щеше отново да приеме титлата си на престолонаследник на Аниел. Бе готов на тази саможертва, бе готов на всяка саможертва, която можеше да опази Селена и тайните ù. Дори сега, когато знаеше коя е и каква е. Дори след като му бе казала за краля и Ключовете на Уирда. Щом това бе цената, която трябваше да плати, така да бъде.

Дориан се загледа към високата маса, където кралят и бащата на Каол вечеряха. Престолонаследникът трябваше да е с тях, но вместо това избра да седне до Каол. Правеше го за първи път от много време насам – първият път, в който разговаряха след решението му да изпрати Селена във Вендлин.

Дориан щеше да го разбере, ако знаеше истината. Но не биваше да научава коя е Селена и какво всъщност замисля кралят. Рискът от катастрофа бе прекалено голям. А и тайните на Дориан бяха достатъчно смъртоносни.

– Чух слуховете, че заминаваш – каза уморено принцът. – Не знаех, че са верни.

Каол кимна, като се мъчеше да каже нещо – каквото и да е – на приятеля си.

Все още не бяха говорили за другото, случило се между тях – за остатъка от истината за случилото се онази нощ в тунелите. Че Дориан е магьосник. Каол не знаеше какво да мисли за това. Ако кралят решеше да го разпита... надяваше се, че ще издържи, ако се стигнеше дотам. Но кралят, знаеше той, имаше далеч по-черни методи за получаване на информация дори от мъченията. Затова не попита, не каза нищо. Нито той, нито Дориан.

Срещна погледа на престолонаследника. В него нямаше нищо добронамерено. И все пак Дориан каза:

– Опитвам се, Каол.

Опитваше се, понеже Каол не му каза нищо за плана да измъкне Селена от Адарлан. Така доверието между двамата бе изгубено, а самият Каол – посрамен, макар Дориан да нямаше как да знае това.

– Знам.

– И въпреки всичко случило се досега, почти сигурен съм, че не сме врагове. – Устата на Дориан се изкриви в опит за усмивка.

„Винаги ще си ми враг.“

Селена бе изкрещяла тези думи на Каол в нощта, в която Нехемия загина. Извика ги с десет години трупана омраза и дълбоко убеждение, десет години, през които бе пазела тайната за себе си. Толкова дълго, че се бе превърнала в друг човек. Понеже Селена всъщност бе Елин Ашривер Галантиус, наследница на трона и истинска кралица на Терасен.

Което я правеше негов смъртен враг. Правеше я враг на Дориан. Каол не знаеше какво може да направи по въпроса, какво означава това за него, за живота, който си бе представял, че ще води. Бъдещето, за което бе мечтал, си бе отишло безвъзвратно.

Видя мъртвешкия ù поглед в тунелите, гнева, изтощението и скръбта. Видя как се пречупи след смъртта на Нехемия и какво направи на Грейв в името на отмъщението. Не се съмняваше, че може да се пречупи отново.

В нея имаше толкова дълбок мрак, процеп, стигащ до сърцевината на душата ù.

Смъртта на Нехемия я бе разбила. Това, което той бе направил, участието му в нея, още повече. Знаеше го. Само се молеше, че ще успее да я събере отново. Понеже пречупен и непредвидим убиец бе едно нещо, но кралица...

– Изглеждаш, сякаш ще повърнеш – каза Дориан и постави ръце на масата. – Кажи ми какво не е наред.

Каол отново се бе загледал в нищото. За един удар на сърцето тежестта на всичко сторено го притисна толкова силно, че той отвори уста. Но звукът на мечове, ударени в щитове за поздрав, отекна в коридора и Едион Ашривер – страховитият генерал на краля на Адарлан в Севера и братовчед на Елин Галантиус – влезе в Голямата зала.

И всички притихнаха, включително и баща му и краля на високата маса. Преди Едион да пресече половината път през помещението, Каол застана в подножието на подиума.

Не че младият генерал бе заплаха. По-скоро начинът, по който Едион вървеше към масата на краля, с блеснала на светлината на факлите руса коса и самодоволна усмивка към останалите... Красив бе слаба дума за Едион. Зашеметяващ бе по-точната. Висок и мускулест, той бе точно такъв воин, като какъвто го описваха слуховете. Излъчваше го с всяка пора на тялото си. Макар дрехите му да бяха избрани за удобство, Каол можеше да види, че кожената му лека броня е отлично изработена и богато украсена. Наметка от бял вълк висеше от широките му рамене, кръгъл щит бе закачен на гърба му заедно с древен на вид меч.

Но лицето. И очите... Богове.

Каол постави ръка на меча си, като си наложи да запази спокойно и безизразно изражение, макар Вълкът на Севера да приближи достатъчно, че да може да го заколи.

Имаше очите на Селена. Очите на един Ашривер. Тюркоазеносини със златиста нишка като косата му. Косата им – дори в нея си приличаха. Можеха да минат за близнаци, ако Едион не бе на двайсет и четири и с тен от годините, прекарани под слънчевите лъчи, отразяващи се в снега на планините в Терасен.

Защо кралят бе пощадил Едион през всичките тези години? Защо го бе направил един от най-свирепите си генерали? Едион бе принц от кралския род Ашривер, отгледан в дома Галантиус. Въпреки това служеше на него.

Усмивката на Едион не изчезна от лицето му, когато спря пред високата маса и се поклони толкова ниско, че Каол за миг се смая.

– Ваше Величество – рече генералът с блеснали очи.

Каол погледна към масата, за да види дали кралят или някой друг забелязва приликите, които можеха да обрекат не само Едион, но също и самия него, Дориан и всички, за които някога го бе било грижа. Баща му само се усмихна доволно.

Кралят обаче се намръщи.

– Очаквах те още преди месец.

Едион бе достатъчно дързък, за да свие рамене.

– Простете. Люта зима удари Еленовите рога. Тръгнах, когато можах.

Всички в залата затаиха дъх. Характерът и наглостта на Едион бяха почти легендарни и една от причините да го оставят в далечния север. Каол винаги бе считал за мъдро да го държат надалече от Рифтхолд, особено предвид факта, че Едион бе двуличен мошеник, а Гибелния легион, който командваше, бе добре известен с уменията и жестокостите си. Защо обаче кралят го бе извикал в столицата сега?

Владетелят вдигна бокала си, като завъртя виното вътре.

– Не получих съобщение, че легионът не идва.

– Защото не е дошъл.

Каол се подготви за заповедта за екзекуция и се помоли да не натоварят него със задачата. Но кралят просто каза:

– Наредих да ги доведеш, генерале.

– А аз мислех, че имате нужда от компанията ми.

Когато кралят изръмжа, Едион добави:

– Ще са тук до седмица и нещо. Но аз не исках да пропускам нищо. – Той отново сви масивните си рамене. – Все пак не идвам с празни ръце. – Изпука с пръсти зад гърба си и един паж дойде с огромна торба. – Дарове от Севера, събрани от последния бунтовен лагер, който размазахме. Ще Ви харесат.

Кралят завъртя очи и махна с ръка към пажа.

– Занесете ги в покоите ми. Даровете ти, Едион, обиждат възпитаните хора.

Чуха се смехове – от Едион и от някои от кралските хора. Генералът танцуваше по ръба. Селена поне си държеше устата затворена около владетеля.

Предвид трофеите, които кралят събираше от дните ù като шампион, предметите в торбата едва ли бяха просто злато и бижута. Но Едион да събира главите и крайниците на хората от собствения си народ и народа на Селена...

– Утре има съвет. Искам да присъстваш, генерале – рече кралят.

– Волята Ви е и моя, Ваше Величество – постави ръка на гърдите си Едион.

Каол сподави ужаса си, когато видя какво има на ръката му. Черен пръстен – същият като този на краля, Перингтън и останалите от кликата им. Това обясняваше защо владетелят му позволяваше такава наглост. За важните неща двамата с Едион наистина имаха една и съща воля.

Каол запази изражението на лицето си неутрално, когато кралят му кимна късо в знак, че е свободен. Той се поклони тихо, нетърпелив да се върне обратно на масата и да е по-далеч от човека, който държеше съдбата на света в окървавените си ръце, от баща си, който бе видял прекалено много, и от генерала, който обикаляше залата, тупаше мъжете по рамената и намигаше на жените.

Когато седна на мястото си и видя Дориан намръщен, Каол вече бе овладял ужаса в стомаха си.

– Какви дарове само – промърмори принцът. – Този тип е непоносим.

Каол не възрази. Въпреки черния пръстен на краля Едион сякаш имаше собствена воля и бе толкова див извън бойното поле, колкото и на него. Пред неговите изстъпления Дориан изглеждаше непорочен. Каол никога не бе прекарвал много време с Вълка, нито пък го бе искал. Престолонаследникът обаче го познаваше отдавна. Още от...

От детството си. Бяха се видели като деца. Когато Дориан и баща му бяха посетили Терасен броени дни преди кралското семейство да бъде избито. Когато Дориан бе срещнал Елин – а не Селена.

Бе хубаво, че Селена не е тук да види в какво се е превърнал Едион. Не само заради пръстена. Да се обърнеш срещу собствения си народ...

Едион седна на пейката пред тях и се ухили като хищник, забелязал плячката си.

– Двамата седяхте заедно и последния път, когато ви видях. Хубаво е да знаеш, че някои неща не се променят.

Богове, лицето му. Лицето на Селена – другата страна на монетата. Същата арогантност, същата неконтролируема ярост. Но там, където Селена сякаш се пропукваше, Едион... пулсираше. А и в лицето му имаше нещо много по-лошо и горчиво.

– Здравей, Едион – усмихна се мързеливо Дориан и подпря ръце на масата.

Едион не му обърна внимание, а си взе едно агнешко бутче. Черният му пръстен проблесна.

– Харесвам новия ти белег, капитане – каза той и кимна с брадичка към бялата линия на бузата на Каол. Белегът, който Селена му бе оставила в нощта, когато Нехемия умря и тя се опита да го убие – за да му напомня вечно какво е загубил.

– Май още не са те схрускали – продължи Едион. – А вече си имаш меч за възрастни.

– Радостен съм, че бурята не е помрачила настроението ти – отвърна Дориан.

– Седмици, през които единствените ми занимания са тренировките и жените! Бе цяло чудо, че изобщо благоволих да сляза от планините.

– Не знаех, че благоволяваш каквото и да било, което не е в интереса ти.

– А, очарователният дух на Хавилиард – изсмя се Едион, след което се съсредоточи върху яденето си. Каол се канеше да го запита има ли причина да ги безпокои, освен за да ги дразни, както и преди бе обичал да прави, когато кралят не гледа... и тогава забеляза, че Дориан го е зяпнал.

Не заради ръста и бронята, а заради лицето.

Заради очите.

– Не трябва ли вече да си на някой пир? – попита Каол. – Изненадан съм, че все още не си във вертепите на града.

– Да не би да искаш да те поканя на празненството утре, капитане? Каква изненада. Винаги съм смятал, че си над тия неща. – Тюркоазените му очи се присвиха и той се ухили мазно на Дориан. – Ти, от друга страна, се забавлява много добре на последния купон. Червенокоси близначки, ако се не лъжа.

– Налага се да те разочаровам – отвърна Дориан. – Оставих този тип поведение зад гърба си.

– Значи ще останат повече за мен – върна се към яденето си Едион.

Каол стисна юмруци под масата. Селена не бе живяла като благородна дама през последните десет години, но не бе убила нито един човек, родом от Терасен. Беше отказвала да го прави. А Едион винаги се бе държал като копеле, но сега... знаеше ли изобщо какво носи на пръста си? Знаеше ли, че въпреки цялата му арогантност и дързост кралят може да го принуди да прави това, което поиска? Не можеше да го предупреди, не и без да гарантира екзекуция за себе си и за всички, които обича. Защото беше възможно Едион да е истински верен на краля.

– Как вървят нещата в Терасен? – попита Каол, тъй като Дориан отново се бе загледал в Едион.

– Какво би искал да чуеш? Че сме с пълни стомаси въпреки лютата зима? Че не изгубихме много войници заради болести? – Едион изсумтя. – Забавно е да ловиш бунтовници, ако имаш вкус за тая работа. Надявам се Негово Величество да е извикал Гибелния легион на юг за нещо сериозно.

Когато Едион посегна към водата, Каол забеляза ръкохватката на меча му. Тъп метал, осеян с издатини и драскотини, а ефесът бе обикновен напукан рог. Толкова прост меч за един от най-великите воини на Ерилея.

– Мечът на Оринт – измърка Едион, – Негово Величество ми го подари след първата победа.

Всички познаваха това оръжие. Той бе наследство от кралското семейство на Терасен, предавано от владетел на владетел. По право принадлежеше на Селена. Преди това бе принадлежал на баща ù. Фактът, че Едион го притежаваше и убиваше за краля с него бе шамар за Селена и семейството ù.

– Изненадан съм, че си толкова сантиментален – коментира Дориан.

– Не забравяй за силата на символите, принце – прикова го с поглед Едион. Погледът на Селена, непоколебим и предизвикателен. – Нямаш представа каква сила има този меч в Севера. Убеждава хората да не вършат глупости.

Явно уменията и интелекта на Селена бяха обичайни за семейството ù. Но Едион бе Ашривер, а не Галантиус. Това означаваше, че прабаба му е Маб, една от трите легендарни кралици на феите, наречена от следващите поколения Деанна, богиня на лова.

Каол преглътна.

Настъпи тишина, напрегната като опънатата тетива на лък.

– Май сте се скарали – отхапа от агнешкото Едион. – Нека позная. За жена. За кралския шампион може би. Казват, че била интересна. Затова ли не се забавляваш като едно време, принце? – Той огледа залата. – Бих се запознал с нея.

– Не е тук. – Каол сподави подтика да стисне дръжката на меча си.

– Язък – ухили се жестоко Едион, гледайки към Дориан. – Можеше да убеди и мен да загърбя купоните.

– Дръж си езика зад зъбите – изръмжа Каол. Можеше да се изсмее на думите си, ако не му идеше да удуши генерала с голи ръце. Дориан само потропа с пръсти по масата. – И покажи малко уважение.

Едион се изсмя, привършвайки с агнешкото.

– Оставам верен слуга на Негово Величество, както винаги. – Очите на Ашривер се спряха на Дориан. – Някой ден може би ще служа за теб.

– Ако си все още жив – измърка престолонаследникът.

Едион продължи да яде, но Каол усещаше вниманието му върху тях.

– Казват, че една вещерска матрона е била убита тук неотдавна – каза уж между другото Едион. – Изчезнала, но домът ù показал, че не е било без бой.

– Какво те интересува това? – попита рязко Дориан.

– Работата ми е да следя какво правят различните играчи в кралството.

Тръпки полазиха Каол. Той бе чувал за вещиците. Селена му бе разказала някои истории за тях и той се бе молил да са преувеличени. Но по лицето на Дориан пробяга тръпка на ужас.

– Това не те засяга – приведе се напред Каол.

Едион отново не му обърна внимание и намигна на принца. Ноздрите на Дориан се разшириха и издадоха гнева, който излизаше на повърхността. Въздухът в помещението се промени – проясни се. Магия.

– Ще закъснеем – постави ръка върху рамото на приятеля си Каол. Дориан послуша лъжата. Трябваше да го изведе оттук и да опита да разсее бурята, която се задаваше между двамата мъже. – Приятна почивка, Едион.

Дориан не каза нищо. Сапфирените му очи бяха замръзнали.

– Празненството е утре в Рифтхолд – изсмя се Едион, – ако искаш да си припомниш добрите стари времена, принце мой...

Генералът знаеше кой конец да дръпне и не му пукаше какъв хаос може да причини. Това го правеше опасен. Смъртоносен.

Особено за Дориан и магията му. Каол се принуди да пожелае лека нощ на някои от хората си, да изглежда спокоен и незаинтересуван, докато вървяха през столовата. Едион Ашривер бе дошъл в Рифтхолд и едва не бе намерил отдавна изгубената си братовчедка. Ако видеше, че Елин е още жива, ако разбереше в какво се е превърнала и какво знае за силите на краля, не бе ясно какво може да направи. Дали щеше да я подкрепи, или унищожи? Предвид деянията му досега и черния пръстен на ръката му...

Каол не искаше генералът да я приближава. Нея или Терасен.

Запита се колко ли кръв ще се пролее, ако Селена научи какво е сторил братовчед ù.

Двамата с Дориан вървяха в тишина през по-голямата част от пътя си към кулата на принца. Когато застанаха в празния коридор, сигурни, че никой не може да ги чуе, Дориан отрони:

– Не ми трябваше помощта ти.

– Едион е гадно копеле – изръмжа Каол. Разговорът можеше да приключи тук и сега, а част от него го изкушаваше да стори тъкмо така, но си наложи да каже: – Притесних се, че ще избухнеш. Както в тунелите. – Въздъхна. – Ти... спокоен ли си?

– Някои дни да, някои не. Когато съм ядосан или уплашен... нещата излизат от контрол.

Влязоха в коридора, който свършваше с дървената врата към кулата на Дориан, но Каол го спря с ръка на рамото.

– Не искам подробности – прошепна той така, че стражите пред портата на Дориан да не могат да го чуят, – понеже не искам да ме използват срещу теб. Знам, че направих грешки, Дориан. Повярвай ми. Но винаги основната ми задача е била и продължава да бъде ти да си защитен.

Дориан се загледа в него, наклонил глава на една страна. Каол явно изглеждаше толкова зле, колкото се и чувстваше, понеже гласът на принца бе почти нежен, когато попита:

– Защо всъщност я изпрати във Вендлин?

Агонията го прониза, остра като бръснач. Но колкото и да искаше да разкрие истината за Селена на принца и да се освободи от тайните си, не можеше. Затова просто каза:

– Пратих я да стори това, което трябва да бъде сторено.

И закрачи обратно по коридора. Дориан не извика след него.

4

Манон уви кървавочервеното си наметало плътно около тялото си и се скри в сенките на килера, заслушана в тримата мъже, които бяха нахлули в колибата ù.

Бе вкусила нарастващия страх и гняв във вятъра през деня и бе прекарала целия следобед в подготовка. Седеше върху сламения покрив на варосаната колиба, когато забеляза как факлите им се клатушкат над високите треви в полето. Никой от селяните не се опита да спре тримата мъже, макар и никой да не се присъедини към тях.

Казаха, че крочанска вещица е дошла в тяхната малка зелена долина в северната част на Фенхароу. През всички мъчителни седмици, които бе изкарала в жалко съществувание сред тях, бе чакала тази нощ. Така ставаше във всяко село, което посетеше или в което се нанесеше.

Затаи дъх, неподвижна като елен, когато един от мъжете – висок брадясал земеделец с ръце, широки като чинии, нахлу в спалнята ù. Дори от килера можеше да надуши бирата в дъха му, а също и жаждата за кръв. Да, селяните знаеха точно какво смятат да правят с вещицата, която продаваше билки и отвари през задната си врата и можеше да предвиди пола на детето още преди то да се роди. Бе изненадана, че на мъжете им отне толкова много време да дръзнат да дойдат тук, за да унижат и после да унищожат това, което не разбират.

Земеделецът спря в центъра на стаята.

– Знаем, че си тук – каза той убедително, макар да вървеше към леглото и да оглеждаше всеки ъгъл. – Само искам да поговорим. Някои от селяните са уплашени. Повече от теб, отколкото ти от тях, сигурен съм.

Тя знаеше, че не бива да слуша, особено предвид острието на ножа, който блестеше зад гърба му, когато той надникна под леглото. Все едно и също, във всеки град или село.

Когато мъжът се изправи, Манон се измъкна от гардероба и се скри в тъмнината зад вратата на спалнята.

Дрънченето и тупането ù подсказа какво правят другите двама. Не само че я търсеха, но си вземаха каквото искат. Не че имаше много за вземане. Колибата беше с мебели, още когато тя пристигна, а нейните неща бяха прибрани на сигурно място в една торба, която стоеше в ъгъла на гардероба, от който бе излязла. Не вземай нищо, не оставяй нищо.

– Просто искахме да поговорим, вещице.

Мъжът се обърна от леглото и най-сетне забеляза гардероба. Ухили се. Триумфално и нетърпеливо.

С нежните си пръсти Манон затвори вратата толкова тихо, че мъжът изобщо не я чу, докато вървеше към гардероба. Бе смазала пантите на всяка врата в къщата.

Огромната му ръка хвана дръжката на гардероба. Кинжалът бе вдигнат за удар.

– Излез, малко крочанче – подигра се той.

Тиха като смъртта, Манон пристъпи зад него. Глупакът дори не разбра, че е там, докато не доближи устни до ухото му и не прошепна:

– Сбърка породата вещица.

Мъжът се завъртя и се удари във вратата на гардероба. Вдигна кинжала между тях, а дишането му се учести. Манон просто се усмихна, а сребристобялата ù коса блесна на лунната светлина.

Тогава забеляза затворената врата и отвори уста, за да извика. Манон обаче се усмихна още по-широко и разкри реда железни зъби в горната част на венците си, които изщракаха като вълчи капан. Мъжът се шокира и отново удари вратата зад себе си, толкова ококорен, че бялото зае почти целите му очи. Кинжалът падна на дъските.

И тогава, за да го подмокри, тя размърда китки във въздуха между двамата. Железните нокти изскочиха от пръстите ù и блеснаха ярко.

Мъжът започна да се моли на мекосърдечните си богове, а Манон го пусна да се отдалечи до прозореца. Нека си мисли, че има шанс, докато тя върви ухилена към него. Мъжът дори не можа да изпищи, когато разкъса гърлото му.

След като приключи с него, се промъкна през вратата на спалнята. Двамата мъже още грабеха, вярвайки, че всичко това е нейно. А всъщност къщата просто бе изоставена. Предишните собственици или бяха починали, или бяха достатъчно умни, че да напуснат това западащо място.

Вторият мъж дори не можа да изпищи, когато тя го разкъса на две с железните си нокти. Третият селянин обаче дойде да потърси спътниците си. Когато я видя с една ръка в червата на приятеля му и друга, придържаща шията му, за да я разкъса с железните си зъби, той избяга.

Воднистия вкус на мъжа, пълен със страх и омраза, подразни езика ù. Тя плю на дъските, но дори не избърса кръвта, която капеше по брадичката ù, когато даде на оцелелия селянин време да се спотаи в зимната трева така, че тя да скрие главата си.

Преброи до десет, понеже ù се ловуваше. Бе такава от момента, в който разкъса утробата на майка си и дойде с рев в света на живите.

Тя бе Манон Черноклюна, наследница на клана на Черните клюнове. Бе тук вече от седмици, като се правеше на крочанска вещица с надеждата да намери истинските. Те бяха някъде там, досадните и непоносими праведни крочанки, скрити зад маскировката на лечителки. Първото ù славно убийство бе точно на шестнайсетгодишна крочанка. Тогава и Манон бе на толкова.

Тъмнокосото момиче носеше кървавочервеното наметало, което всички крочанки получаваха при първия си цикъл. То ù помогна да намери жертвата си.

След като остави трупа на крочанката в покрития със сняг планински проход, тя взе наметалото като талисман и сто години по-късно още го носеше. Никоя друга вещица от Железните зъби не би дръзнала такова нахалство, с което да си спечели гнева на трите матрони – задето носи цвета на вечните им врагове. Но от деня, в който Манон нахлу в Крепостта на Черноклюните с наметалото и сърцето на крочанката в кутия, поднесена като подарък за баба ù, ловът им бе станал неин свещен дълг. Докато не ги изтребеше до последната.

Това бе последният курс – шест месеца във Фенхароу, докато останалите от клана се пръснаха из Мелисанде и Северен Ейлве със същите заповеди. Но през месеците, в които бе обикаляла от село на село, не бе открила нито една крочанка. Тези прости селяни бяха единственото ù забавление за последните няколко седмици. Поне щеше да му се наслади.

Манон слезе в полето и облиза кръвта от стоманените си нокти. Мина през тревите, не по-плътна от сянка и мъгла. Намери селянина в средата на полето да блее като овца от страх. А после се обърна и се напика при вида на кръвта по железните зъби и отвратителната усмивка на Манон.

Вещицата го остави да крещи на воля, докато го разкъсваше.

5

Селена и Роуан яздеха по прашния път, който разделяше тревистите поля от южните възвишения. Бе запомнила достатъчно карти на Вендлин, за да разбере откъде минават и да познае извисяващите се Камбрийски планини, които отбелязваха границата между смъртен Вендлин и земите на вечната кралица Майев.

Слънцето залязваше, докато изкачваха възвишенията, а пътят ставаше по-каменист, обграден в единия си край от дълбоки пропасти. За около километър и половина тя се чудеше дали да не попита Роуан къде възнамерява да спят. Но беше уморена. Не само от деня, виното или ездата.

Умората бе в костите ù, в кръвта, дъха и душата ù. Бе толкова уморена. Да разговаря с когото и да било бе изтощително. Това направи Роуан идеалния събеседник, тъй като той не ù продума и една дума.

Спусна се сумрак, а пътят ги изведе в гъста гора, която се простираше по планините и отвъд. Дърветата от кипариси преминаха в дъбове и се извисиха високо и гордо. На пътя се появиха гъсталаци и влажни, покрити с мъхове скали. Дори на тъмно гората сякаш дишаше. Въздухът трептеше и тя усети метален вкус на езика си. Далеч зад тях изтътна гръм.

Това нямаше ли да е прекрасно? Особено предвид, че Роуан най-после слезе, за да си направи лагер. По вида на седлата им тя се досети, че нямат палатка. Или спални чували. Или завивки.

Вече можеше спокойно да предположи, че посещението ù при Майев няма да е приятно.

Никой не продума нищо, когато изведоха конете до дърветата, на такова разстояние от пътя, че да са скрити от случайно минаващи пътници. След като остави багажа им на мястото, което бе избрал, Роуан изведе кобилата си до близкия поток, който сигурно бе чул със острите си уши. Дори не забави ход в мрака, докато Селена няколко пъти удари пръстите си в корените и скалите. Той виждаше отлично дори и в тъмното. Черта, характерна за елфите. Черта, която и тя щеше да има, ако...

Не, нямаше да мисли за това. Не и след случилото се от другата страна на портала. Тогава се бе променила – и бе толкова ужасно, че ù се напомни защо никога няма да го прави отново.

След като конете пиха, Роуан не я изчака, а изведе и двата в лагера. Селена използва уединението, за да удовлетвори естествените си нужди, след което коленичи на тревата на брега и се напи до насита от извора. Богове, вкусът на водата... свеж и в същото време древен, могъщ и възхитителен.

Пи, докато не се досети, че дупката в стомаха ù е от глад, след което с олюляване се върна до лагера, който намери по блясъка на сребърната коса на Роуан. Той безмълвно ù подаде малко хляб и сирене, след което продължи да вчесва конете. Тя му промърмори „благодаря“, но не предложи да помогне, а се сви до един огромен дъб.

Когато коремът спря да я боли и осъзна колко шумно дъвче ябълката, която ù бе подхвърлил той, докато хранеше конете, събра сили да попита:

– Толкова много заплахи ли има във Вендлин, че не смеем да запалим един огън?

– Не и идващи от смъртни.

Това бяха първите му думи, след като бяха напуснали града. Може би опитваше да я сплаши, но тя все пак провери наум всичките си оръжия. Нямаше да пита. Не искаше да знае що за твар може да пропълзи към пламъка.

Плетеницата от дървета, камъни и мъх се извиси над тях, пълна с тежки есенни листа и отекваща с ромона на потока и плющенето на нечии крила. А там, скрити зад близката скала, бяха три чифта блестящи очи.

Дръжката на кинжала се озова в ръката ù миг по-късно. Но очите само я гледаха. Роуан сякаш не забеляза. Само подпря глава на ствола на дървото.

Малките хора винаги я бяха познавали. Дори когато сянката на Адарлан се спусна над континента, те знаеха коя е. Оставяха ù малки подаръци – прясна риба, кошница с боровинки, корона от цветя. Тя не ги вземаше и странеше от Оуквалдския лес, доколкото можеше.

Но феите не я оставиха и продължиха да я гледат с немигащи очи. Селена съжали, че е изяла храната толкова бързо и отвърна на погледа им, готова да се защити. Роуан не помръдна.

Каквито и клетви да бяха дали феите в Терасен, те можеха да не важат тук. Щом го помисли, между дърветата се появиха още очи. Още тихи свидетели на появата ù. Селена бе елф или поне мелез. Прабаба ù бе сестрата на Майев, наречена богиня след смъртта си. Това бе глупаво, наистина. Маб бе станала смъртна, след като бе вплетела живота си с този на човешкия принц, обичал я толкова силно.

Запита се колко от тези същества знаят за войните, опустошили родината ù, за погубените феи и елфи, за пламъците, погълнали древните гори, и за остриетата, посекли свещените елени на Терасен. Запита се дали знаят какво е сполетяло събратята им на Запад.

Нямаше представа защо се интересува. Но ù изглеждаха толкова... любопитни. Селена изненада дори и себе си, когато прошепна в нощта:

– Те са още живи.

Очите угаснаха. Когато погледна към Роуан, видя, че той дори не е отворил своите.

Но знаеше, че воинът е разбрал всичко.

6

Дориан Хавилиард стоеше пред масата със закуската на баща си с ръце зад гърба. Кралят бе пристигнал преди броени минути, но не му бе казал да седне. Някога Дориан щеше да възрази. Но след магията, бъркотията, в която Селена го бе забъркала, и другия свят, който видя в тунелите... всичко се бе променило. Най-доброто, което можеше да прави днес, е да се снишава, да не предизвиква вниманието на баща си или на когото и да било към себе си.

Затова Дориан остана прав и зачака.

Кралят на Адарлан привърши с печеното пиле и отпи от течността в кървавочервената си чаша.

– Много си мълчалив днес, принце. – Завоевателят на Ерилея посегна към чинията с пушена риба.

– Чаках да ме заговориш, татко.

Черните като нощта очи се спряха върху него.

– Доста необичайно.

Дориан се напрегна. Само Селена и Каол знаеха истината за магията му, но Каол му бе обърнал гръб толкова категорично, че той не искаше да дава обяснения на приятеля си. Този замък обаче бе пълен с шпиони и подмазвачи, които искаха да използват всичко научено, за да пробият нагоре. Бяха готови да предадат и самия престолонаследник. Кой знаеше дали някой не бе присъствал, скрит в коридорите или в библиотеката? Или пък не бе намерил книгите, скрити в стаята на Селена? Дориан вече ги бе преместил долу в гробницата, където ходеше всяка нощ. Не за да търси отговори на въпросите, които го измъчваха, а само за да изкара час в блажена тишина.

Баща му продължи да се храни. Дориан бе канен в личните му покои само няколко пъти досега. Те бяха големи колкото имение, с библиотека, столова и съвещателна зала. Заемаха цяло крило от стъкления замък, поставено срещу това на кралицата, майката на Дориан. Родителите му никога не споделяха ложето си и той не искаше да знае защо.

Видя, че баща му го гледа. Утринното слънце минаваше през изкривената стъклена стена и правеше всеки белег и всяка бръчка по лицето му още по-отвратителни.

– Днес ще забавляваш Едион Ашривер.

Дориан се постара да запази спокойствие, доколкото бе възможно.

– Мога ли да попитам защо?

– След като генерал Ашривер не успя да доведе хората си тук, има свободно време в очакване на Гибелния легион. Ще е добре и за двамата да се сближите – особено предвид скорошния избор на приятели, който направи.

Студената ярост на магията полази по гръбнака му.

– При цялото ми уважение, татко, имам две срещи, за които да се приготвя, и...

– Това не е молба – продължи да яде баща му. – Генерал Ашривер е уведомен. Ще го намериш пред покоите си по обяд.

Дориан знаеше, че трябва да си замълчи, но попита:

– Как може да търпиш Едион? Защо го остави жив? Че и генерал?

Не можеше да спре да се чуди на това още от пристигането на нахалника.

Баща му се усмихна хитро.

– Гневът на Едион е полезно оръжие, а и той умее да държи народа си под контрол. Няма да рискува да ги избия, не и след като му отнех толкова много. Обуздал е много потенциални бунтове на север заради този си страх. Той знае, че именно неговият народ – обикновените хора – ще пострада първи.

Дориан не можеше да повярва, че е кръвен роднина с толкова жесток човек. И все пак каза:

– Въпреки това е изненадващо, че държиш генерала едва ли не като заложник, почти роб. Не е ли малко опасно да го управляваш само чрез страха му?

Наистина, той се запита дали баща му е казал на Едион за мисията на Селена във Вендлин – родината на неговия род, където братовчедите му от дома Ашривер продължаваха да управляват. Макар че Едион се хвалеше с многото си победи срещу бунтовниците и се държеше все едно притежава половината империя... Колко ли помнеше от роднините си отвъд морето?

– Имам си начини да държа Едион на къс повод – отвърна кралят, – а дързостта му ме забавлява. – Той кимна с брадичка към вратата. – Няма обаче да ми е забавно, ако закъснееш за срещата с него.

И просто така го прати на Вълка.

Въпреки опитите на Дориан да покаже на Едион менажерията, кучкарника, конюшните и дори проклетата библиотека, генералът искаше само едно – да се разхожда из градините. Твърдеше, че е неспокоен и преял след предишната нощ, но усмивката му към Дориан подсказваше друго.

Едион не си направи труда да разговаря с него, прекалено зает да си тананика мелодии и да оглежда различните жени, покрай които минаваха. Свали полуцивилизованата си маска само веднъж, когато вървяха по тясна пътека, опасана с високи розови храсти – великолепни през лятото, но смъртоносни през зимата – и стражите се завъртяха и за миг застанаха с гръб към тях. Толкова трябваше на Едион, за да спъне Дориан в един от трънаците, без да спира да си тананика.

Само бързата реакция спаси принца от това да издере лицето си, но плащът му стана на парцали, а ръката го заболя. Когато стражите минаха през ъгъла и застанаха пред двамата, за да не достави удоволствие на генерала, като съска от болка и оглежда раните си, Дориан прибра замръзналите си пръсти в джобовете.

Заговориха само когато Едион спря край фонтана и опря белязаните си ръце на кръста си, оглеждайки градината все едно е бойно поле. Подсмихна се при вида на шестимата стражи и очите му засияха по начин, странно познат на Дориан.

– Ескорт за принца в собствения му дворец? – попита генералът. – Засегнат съм, че не са пратили повече стражи, за да те пазят от мен.

– Смяташ, че можеш да победиш и шестимата?

Вълкът се изкикоти и сви рамене. Белязаната дръжка на Меча на Оринт отрази лъчите на слънцето и заслепи принца.

– Не искам да отговарям. В противен случай татко ти може да реши, че не съм достатъчно полезен, за да компенсирам темперамента си.

Някои от стражите зад тях промърмориха, но Дориан отвърна:

– Вероятно не си.

И това бе всичко, което Едион му каза по време на мразовитата жалка разходка. Докато накрая генералът не му се ухили:

– По-добре върви при лечител.

Тогава Дориан осъзна, че дясната му ръка кърви. Генералът просто му обърна гръб.

– Благодаря за разходката, принце – извика през рамо. Прозвуча почти като заплаха.

Едион не правеше нищо без причина. Може би опитваше да принуди краля да го екзекутира. Защо му бе това обаче Дориан не можеше да знае. Освен ако просто не искаше да провери какъв човек е престолонаследникът и дали от него може да стане играч. Нямаше как да е сигурен дали воинът го преценява като възможен съюзник, или като заплаха. Макар и надменен, Едион имаше лукав ум. Вероятно гледаше на дворцовите интриги като на друг тип бойно поле.

Дориан остави избраните лично от Каол стражи да го отведат в прекрасния топъл замък, а след това ги изпрати с едно кимване. Каол не бе дошъл днес и той бе благодарен за това. След разговора за магията и отказа му да приказват за Селена, Дориан не знаеше дали има нещо, за което да си разменят и дума. Не вярваше, че Каол с лека ръка би поръчал смъртта на невинни, все едно дали са приятели, или врагове. Би трябвало да е наясно, че Селена по някакви си свои причини не би убила благородниците от рода Ашривер. Нямаше обаче смисъл да говори с него, след като и той криеше тайни.

Дориан се замисли над пъзела от думите на приятеля си и влезе в катакомбите на лечителите. Обгърна го мирис на розмарин и мента. Това бе лабиринт от складове и лаборатории, далеч от любопитните очи в стъкления замък. Горе в него имаше още една лечебница за онези, които не смееха да слязат до тук, но това бе мястото, в което работеха най-добрите лечители в Рифтхолд – и цял Адарлан – и развиваха уменията си от хиляди години. Избелелите камъни сякаш бяха попили изсушените билки и придаваха на подземните коридори приятна атмосфера.

Дориан намери малък работен кабинет, в който млада жена се бе привела над голяма дъбова маса. На масата бяха подредени различни делви, везни и хаванчета, заедно със стъкленици, пълни с течности, сушени билки и отвари, бълбукащи над малки самотни огньове. Изкуствата на лечителството бяха сред малкото, които баща му не бе забранил преди десет години, макар Дориан да бе чувал, че някога са били по-силни. Тогава лечителите използвали магия, за да церят. Сега разчитаха само на това, което могат да намерят в природата.

Дориан влезе в кабинета и младата жена вдигна поглед от книгата, която четеше. Пръстът ù отбеляза мястото на страницата, където бе спряла. Не бе първа красавица, но все пак бе хубава. С нежни черти, кестенява коса, сплетена на плитка, и златиста кожа, подсказваща, че поне един от роднините ù произхожда от Ейлве.

– Може ли... ?

Тя го погледна по-внимателно, след което се поклони.

– Ваше Височество. – Червенина покри врата ù.

Дориан вдигна окървавената си ръка.

– Тръни.

Да спомене, че са от рози, щеше да го направи още по-жалък. Тя продължи да гледа настрани, но прехапа долната си устна.

– Разбира се. – След което махна с тънката си ръка към дървения стол до масата. – Моля, седнете. Освен ако не искате да идем в лабораторията?

Дориан обикновено мразеше някой да се суети около него, но тази млада жена бе толкова изчервена и внимателна, че само каза „няма проблем“ и седна в стола си.

Тишината се спусна върху него, докато жената започна да се щура из кабинета, като първо смени мръсната си бяла престилка, изми ръцете си за около минута, взе различни игли и превръзки и най-после придърпа един стол срещу него.

Не разговаряха и докато тя внимателно изми и разгледа ръката му. Той обаче се загледа в лешниковите ù очи, сигурните ù пръсти и червенината, която продължаваше да обагря врата и лицето ù.

– Ръката е... сложна – промърмори тя накрая, загледана в драскотините. – Исках да проверя за по-сериозни щети, дали няма заседнали тръни. – После добави бързо: – Ваше Височество. Мисля, че изглежда по-лошо, отколкото е. – Тя нежно разтри един мехлем по ръката му и той като истински лигльо направи гримаса. – Простете – промърмори тя, –трябва да дезинфекцирам раните. За всеки случай.

След това някак се сви, все едно си бе заповядала да мълчи.

Той се затрудни в отговора, но накрая каза:

– И по-лошо съм се наранявал.

От неговата уста прозвуча глупаво и тя спря за миг, преди да вземе превръзките.

– Знам – отвърна и го погледна.

Проклятие. Имаше невероятни очи.

Тя бързо сведе поглед и внимателно бинтова ръката му.

– Назначиха ме в южното крило на замъка. Често имам нощни смени.

Това обясняваше защо му е позната. Бе излекувала не само него онази нощ, но също и Селена, Каол, Лапичка... Бе се грижила за раните на всички им през последните седем месеца.

– Извинявай. Не мога да си спомня името ти...

– Сорша – каза тя, без да звучи ядосана, а трябваше. Разглезеният принц и неговите самовлюбени приятели, толкова погълнати от живота си, че не можеха да научат името на лечителката, която ги шиеше отново и отново.

Привърши с превръзката на ръката му и той добави:

– Знам, че не го казваме достатъчно често, но благодаря.

Зеленокафявите очи го погледнаха, последвани от колеблива усмивка.

– За мен е чест, принце мой.

После събра цяровете си. Той го прие като знак, че трябва да си върви, затова се изправи и размърда пръсти.

– Добре си чувствам ръката.

– Това са дребни рани, но трябва да ги наглеждате. – Сорша изхвърли окървавената вода в мивката в задната част на стаята. – Няма нужда да идвате чак до долу, Ваше Височество. Само се обадете. С радост ще се погрижа за вас. – Тя направи реверанс с лекотата на опитен танцьор.

– Ти си отговаряла за южното крило през цялото това време?

Въпросът във въпроса бе достатъчно ясен: Всичко ли си виждала? Всяко смъртоносно нараняване?

– Ние имаме записки за пациентите – отвърна тихо Сорша, така че никой, случайно минал по коридора, да не може да я чуе, – но понякога забравяме да отбележим всички.

Не бе казала на никого за видяното и за нещата, които не си пасваха. Дориан се поклони в знак на благодарност и излезе от стаята. Колко ли още хора имаше, които бяха видели повече, отколкото показваха? Дори не искаше да знае.

За радост, когато престолонаследникът напусна катакомбите, пръстите на Сорша вече бяха спрели да треперят. По милостта на Силба, богинята на лечителите и носителката на мира – а също и на милостивата смърт, – тя бе успяла да им попречи да треперят и докато го превързваше.

Сорша се облегна на масата и въздъхна тежко. Нямаше нужда да превързва раните. Бе постъпила егоистично и глупаво с желанието си да задържи красивия принц до себе си колкото се може по-дълго.

А той дори не знаеше коя е.

Бе назначена за лечител преди година. Бяха я викали безброй пъти, за да се погрижи за раните на принца, капитана и тяхната приятелка. Но престолонаследникът нямаше и представа коя е в действителност.

Не го бе излъгала, че не е записала нараняванията им. Но помнеше всичко, особено случката преди месец, когато тримата се бяха появили мръсни и окървавени, а кучето на момичето бе ранено. Нямаше обяснение. Никой не каза нищо.

А момичето, тяхната приятелка...

Кралският шампион. Ето коя бе тя. Любовница на принца и капитана. Сорша бе помогнала на Амити да се погрижи за младата жена след жестокия дуел за титлата. Понякога проверяваше момичето и виждаше как принцът я държи за ръката в леглото ù.

Правеше се, че това няма значение, понеже престолонаследникът бе известен женкар... но сърцето ù пак се свиваше. После нещата се промениха, след като момичето бе отровено с глориела и при нея остана капитанът. Капитанът, който се бе държал като звяр в клетка, обикаляше стаята и опъваше нервите и на самата Сорша. Не бе изненада, че след няколко седмици прислужницата на момичето Филипа бе дошла с молба за контрацептивна отвара. Филипа не бе казала за кого, но Сорша не бе идиот.

Когато посети капитана седмица след това и той бе с одрано лице и мъртъв поглед, Сорша разбра всичко. Схвана какво е станало и последния път, когато принцът, капитанът, момичето и кучето бяха дошли целите в кръв. Каквато и връзка да бе имало между тримата, си бе отишла.

Особено от страна на момичето. Селена. Бе чула името ù по случайност, когато мислеха, че вече бе излязла. Селена Сардотиен. Най-великият асасин в света, вече и кралски шампион. Още една тайна, която Сорша щеше да опази, без да я молят.

Тя бе невидима. И повечето дни бе доволна от това.

Сорша се намръщи към запасите си. Трябваше да приготви половин дузина отвари преди вечеря. Всички те бяха сложни и ù бяха оставени от Амити, която се възползваше от поста си при всяка възможност.

На всичко отгоре трябваше да пише седмичното си писмо на свой приятел, който искаше да научи всеки детайл за замъка. Само при мисълта за това я заболяваше глава.

Щеше да отпрати всеки към друг лечител, но не и принца.

Сорша се върна към работата си. Бе сигурна, че я е забравил в мига, в който си е излязъл. Дориан бе наследник на най-могъщата империя в целия свят, а Сорша бе дъщеря на мъртви имигранти, чийто дом във Фенхароу бе станал на пепел. Селце, за което никой не си спомняше.

Това обаче не ù пречеше да го обича, тайно, и в сенките, още от мига, в който го бе видяла преди шест години.

7

Тази нощ никой друг не обезпокои Селена и Роуан. Той не ù каза нищо по повод станалото, нито пък ù предложи наметалото си, за да се сгрее. Тя спа свита на една страна, като всяка минута трябваше да се обръща заради камък или корен, нараняващи гърба ù, или пък да се събужда от крясъците на совите... а може би и на по-лоши неща.

Когато светлината стана сива и над дърветата се спусна мъгла, Селена се почувства по-уморена от предишната нощ. След кратка закуска от хляб, сирене и ябълки, когато продължиха пътя през обраслите с гори могили, тя почти задряма на гърба на кобилата си.

Минаха покрай няколко души – най-често хора, каращи фургони към някакъв пазар. Всички те погледнаха боязливо към Роуан и им сториха път. Неколцина дори прошепнаха молитви.

Бе чувала, че елфите и хората живеят в мир във Вендлин, затова реши, че ужаса, който изпитват, е заради самия Роуан. Татуировката не помагаше особено. Зачуди се дали не трябва да го попита за значението ù, но тогава се налагаше да го заговори. А да говори с него означаваше да създаде някаква връзка.

А тя бе уморена от приятели. И най-вече от смъртта им.

Затова си остана със затворена уста през целия ден, докато яздеха през горите и навлязоха в Камбрийските планини. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-пъстра и гъста ставаше гората, а мъглата се сгъсти до степен, че усещаше тежестта ù на лицето, врата и гърба си.

Изкараха още една студена и ужасна нощ на пътя, а после отново заяздиха призори. Мъглата се просмука в дрехите и кожата ù, за да стигне чак до костите.

На третата вечер се бе отказала от надеждата за огън. Дори прие студа, непоносимите корени и глада, който не можеше да потисне, независимо от количествата хляб и сирене, които поглъщаше. Болките ù действаха някак утешително.

Не успокояващо, но... разсейващо. Добре дошли. Заслужени.

Не искаше да знае какво означава това за нея. Не можеше да си позволи да се вгледа толкова в себе си. Бе го направила в онзи ден, когато видя принц Галан. Бе ù достатъчно.

Отклониха се от пътя в притъмняващите часове на късния следобед, а мъхът сподавяше звука от всяка крачка на конете им. Не бе виждала град вече дни наред, а сивите скали бяха обсипани с руни и символи. Подозираше, че това са знаци към хората.

Да стоят настрана.

Трябваше да са на седмица от Доранел, но Роуан ги водеше покрай планините, а не през тях. Все пак се издигаха нагоре, но изкачването беше забавяно от време на време от плата и полета с диви цветя.

Не видя нищо познато, затова нямаше представа къде или колко високо се намират. Осъзнаваше само безкрайната гора, безкрайното изкачване, безкрайната мъгла.

Подуши дима, преди да види светлините. Не от огньове, а от сграда, издигаща се високо над дърветата, прегърнала гръбнака на планинския склон. Камъните бяха тъмни и стари и не бяха познатият гранит. Очите ù се напрегнаха и не пропуснаха пръстена извисяващи се скали между дърветата, опасващ крепостта. Бе трудно да не ги забележи, при положение, че яздеха между два мегалита[1], възвишаващи се един към друг като рогата на огромен звяр. По кожата ù премина странно напрежение.

Магически защити! Стомахът ù се сви. Дори да не държаха враговете настрана, определено можеха да вдигнат тревога. Това означаваше, че трите фигури, които пазеха всяка една от трите кули, шестима на външната стена и трима при дървените порти, знаеха за приближаването им. Мъже и жени в леки кожени доспехи, въоръжени с мечове, кинжали и лъкове, наблюдаваха техния напредък.

– Бих останала в гората – каза тя. Това бяха първите ù думи от дни, ала Роуан не ù обърна внимание.

Дори не вдигна ръка, за да поздрави стражите. Явно мястото му бе познато, щом не си направи труда да каже едно „добър ден“. Когато приближиха старата крепост – която представляваше няколко наблюдателни кули, вплетени в огромна свързваща сграда, покрита с лишеи и мъхове, – Селена си направи сметката. Явно представляваше някакъв граничен пост на половината път между кралството на смъртните и Доранел. Може би най-после щеше да намери топло място, в което да се наспи, дори и за една нощ.

Стражите отдадоха чест на Роуан, който дори не ги погледна. Всички носеха качулки, скриващи каква кръв тече в жилите им. Дали бяха елфи? Роуан може и да не си бе отворил устата по време на пътуването – показа толкова интерес към нея, колкото би показал и към настъпано парче тор, – но ако тя се озовеше сред елфите... можеха и да поискат да я разпитат.

Затова запомни всеки детайл, всеки изход, всяко слабо място, когато влязоха в големия двор отвъд стената и двете обикновени на вид конярски ръце, които им помогнаха да слязат. Бе толкова тихо. Все едно всички бяха затаили дъх, дори и камъните. Все едно я чакаха. Усещането се влоши, когато Роуан я поведе в мрачния коридор на главната сграда, а после по тесни стъпала към нещо, което приличаше на малък кабинет.

Не дъбовото бюро, избелелите зелени завеси и топлината на огъня я накараха да спре. А тъмнокосата жена, която седеше зад бюрото. Майев, кралицата на елфи и феи.

Нейната леля.

А след това чу думите, от които се бе страхувала през последните десет години.

– Здравей, Елин Галантиус.

8

Селена отстъпи назад. Знаеше точно колко крачки трябва да направи, за да излезе от залата, но се удари в твърдо и неподвижно тяло и вратата се затвори зад гърба ù. Ръцете ù трепереха толкова силно, че дори не посегна към оръжията си или към тези на Роуан. Той щеше да я посече без колебание, стига Майев да му наредеше.

Кръвта нахлу в главата на Селена. Принуди се да си поеме глътка въздух, а после още една. И още една. След това прошепна:

– Елин Галантиус е мъртва.

Това да произнесе името си... Проклетото име, от което се бе страхувала и което бе проклинала. Което бе искала да забрави.

Майев се усмихна и разкри острите си кучешки зъби.

– Да не си губим времето с лъжи.

Но това не бе лъжа! Онова момиче, принцесата, бе загинало в реката преди десет години. Селена вече не бе Елин Галантиус. Бе съвсем различен човек.

Стаята бе прекалено топла и прекалено малка, а извисяващият се зад гърба ù Роуан напомняше природна стихия.

Не ù бе останало време да събере сили, да измисли извинения и полуистини, както бе трябвало да направи последните няколко дни, вместо да потъва в тишината, студа и мъглата. Бе срещнала кралицата на елфите така, както Майев бе пожелала. В черна безименна крепост, която никак не подхождаше на красавицата с гарвановочерни коси, гледаща я с тъмните си бездънни очи.

Богове. Мили богове.

Майев бе страховита в своето съвършенство, спокойна, напълно неподвижна, вечна. Тъмната сестра на светлокосата Маб. Селена се бе измамила сама, вярвайки, че ще е лесно. Все още се бе опряла на Роуан, сякаш той бе стена, толкова неразрушима и древна, колкото обсипаните с руни камъни около крепостта. Роуан отстъпи назад с грацията на могъщ хищник и се подпря на вратата. Нямаше да я пусне да излезе, докато Майев не позволеше.

Кралицата на елфите остана притихнала. Дългите ù бели като луната на пръсти бяха скрити в полите на виолетовата ù рокля, а на стола ù бе кацнала бяла сова. Майев не си правеше труда да носи корона и Селена предположи, че такава не ù трябва. Всяко живо същество на земята знаеше коя е и каква е, дори да бе сляпо и глухо. Майев, героиня на хиляди легенди, злодей от още повече кошмари. Епоси, песни и поеми бяха писани за нея, толкова много, че мнозина се питаха дали тя не е просто мит.

Но този мит, този сън, този кошмар бе истински.

„Това може и да е за добро. Може да получиш отговорите на въпросите си веднага. Да се върнеш в Адарлан за броени дни. Просто дишай.“

Но дори дишането бе трудно, докато кралицата, известна с това, че подлудява мъжете за удоволствие, наблюдаваше всяко потръпване на гърлото ù. Совата, кацнала на стола ù – дали бе истинско животно, или елф? – също я наблюдаваше. Ноктите бяха свити около облегалката и дълбаеха в дървото.

За миг ù се стори някак нелепо. Това, че Майев я приема в този полуизгнил кабинет, на бюро, покрито с Уирда, знаеше какво. Богове, това, че изобщо Майев стои на бюро. Трябваше да е в етерна долина, обкръжена от светулки и деви, танцуващи на музиката на лютня и арфа, да е зачетена в звездите все едно са стихове.

Не тук.

Селена се поклони ниско. Предполагаше, че трябва да падне на колене, но и без това миришеше ужасно, а лицето ù вероятно все още носеше синините от побоя във Варес. Когато се изправи, Майев бе леко усмихната, като черна вдовица, забелязала муха в паяжината си.

– Предполагам, че след една хубава баня би заприличала на майка си.

Явно не бе от любезните. Нападаше веднага. Но Селена щеше да се справи. Можеше да не обърне внимание на болката и ужаса, за да получи това, което поиска. Затова само се усмихна леко и отвърна:

– Да знаех при кого отивам, щях да помоля моя придружител за време, в което да се подготвя.

Не ù бе жал, че изкарва Роуан виновен.

Обсидиановите очи на Майев се насочиха към Роуан, който остана облегнат на вратата. Можеше да се закълне, че усмивката на кралицата е одобрителна. Сякаш целият дълъг път е бил част от плана ù. Но защо? Каква полза имаше да я вижда мръсна?

– Опасявам се, че вината за бързането е моя – отвърна Майев, – макар че той можеше да те остави да се изкъпеш в някое езеро по пътя. – Кралицата на елфите вдигна изящната си ръка и махна към воина: – Принц Роуан...

Принц. Едвам сподави подтика да се обърне към него.

– ... е от рода на моята сестра Мора. Води ми се нещо като племенник, благородник от моя дом. Далечен твой братовчед, по стара фамилна линия.

Още един ход, с който да я изкара от равновесие.

– Не думай.

Вероятно това не бе най-добрата възможна реакция. Вероятно трябваше да се е проснала раболепно на пода, умолявайки за отговори. Чувстваше обаче, че скоро ще се стигне и до там. Въпреки че...

– Вероятно ти е чудно защо помолих принц Роуан да те доведе до тук – запита се Майев.

Селена щеше да играе тази игра заради Нехемия. Прехапа езика си, за да не отговори нещо язвително.

– Дълго чаках срещата ни – постави белите си ръце на бюрото Майев, – но тъй като не напускам тези земи, нямаше как да те видя. Поне не и с очите си.

Дългите нокти на кралицата заблестяха.

Носеха се легенди за това какъв е животинският вид на Майев, ала никой не бе оцелял, за да опише нещо повече от сенки, нокти и тъмнина, която поглъща душата.

– Те нарушиха законите ми, знаеш ли. Когато те заченаха, родителите ти не се подчиниха на заповедите ми. Родовете им представляваха риск при смесване, но майка ти обеща да те покаже пред мен след раждането ти. – Майев наклони глава. Приличаше на совата зад гърба си. – Изглежда, че за цели осем години след раждането ти е имала твърде натоварен график, за да спази обещанието си.

Ако майка ù бе нарушила клетва... ако я бе крила от Майев, сигурно си имаше причина. Причина, която Селена смътно помнеше, без да може да я осъзнае.

– Но сега най-после си тук. – Майев сякаш я приближи, без да се движи. – Една зряла жена. Очите ми те проследиха през морето. Видяха странни, отвратителни истории. За белези и стомана. Питах се – истина ли е това? Асасинът с очи на Ашривер, забелязан окован преди година във фургон от рогатия господар на Севера...

– Достатъчно. – Селена погледна към Роуан, който слушаше внимателно, все едно чуваше това за пръв път. Не искаше той да разбира за Ендовиер. Не търсеше съжалението му.

Сряза го с поглед, изпълнен с посланието да си гледа работата. Но той само отклони отегчено очи с типичната надменност на безсмъртен. Селена се изправи срещу Майев и прибра ръце в джобовете си.

– Асасин съм, да.

Зад нея се чу изсумтяване, но тя не свали очи от Майев.

– А другите ти умения? – разшири ноздри кралицата. Душеше я. – Какво стана с тях?

– Нямах достъп до силите си, както и всички останали на континента.

Очите на Майев блеснаха и Селена разбра, че тя е отгатнала полуистината.

– Ала ти вече не си на континента – измърка кралицата.

Бягай. Всичките ù инстинкти нашепваха тази дума. Имаше чувството, че Окото на Елена нямаше да може да ù помогне, но все пак съжали, че не е в нея. Прииска ù се самата мъртва кралица да дойде тук. Роуан бе на вратата, но ако бе хитра и го подлъжеше...

И тогава споменът я заслепи, разпален от инстинкта за самосъхранение. Майка ù рядко допускаше елфите в дома си, въпреки собствения си произход. Малцина, на които вярваше, живееха с тях, но всички гости бяха наблюдавани внимателно и Селена винаги бе принуждавана да се крие в личните си покои. Тогава бе смятала, че е прекалено, но сега...

– Покажи ми – прошепна Майев с усмивка на гладен паяк.

Бягай. Бягай.

Все още чувстваше синия пламък, изригнал от нея в земята на демоните, виждаше лицето на Каол, когато изгуби контрол над магията си. Един грешен ход и можеше да убие както него, така и Лапичка.

Совата махна с криле, а дървото изскърца под ноктите ù. Мракът набъбна в очите на Майев и се протегна към нея. Селена усети тих пулс във въздуха, пулс в кръвта си. Туптене, а после прорязване през разума ù, все едно Майев отваря черепа ù, за да види какво има вътре. Притиска, изпитва, опитва...

Селена се помъчи да запази дишането си спокойно и докато се стремеше да избута ноктите от ума си, премести ръцете си така, че да могат да стигнат ножовете. Майев се изсмя тихо и натискът над ума ù отслабна.

– Майка ти те криеше от мен години – рече кралицата. – Тя и баща ти имаха невероятния талант да разбират кога очите ми се мъчат да се спрат на теб. Толкова рядка дарба – да призоваваш и владееш огъня. Малцина са онези, които владеят повече от искрица, на пръсти се броят тези, които наистина покоряват стихията. Ала ето, че майка ти искаше да задуши силата ти, макар да разбираше, че ти искаш да ù се покориш.

Сърцето на Селена се качи в гърлото. Още един спомен изплува в ума ù, за уроци как не бива да пали пожари, а да ги угасява.

– И виж какво стана с тях – продължи Майев.

Кръвта на Селена се смрази. Всичките ù инстинкти за самосъхранение угаснаха.

– А къде беше ти преди десет години?

Изрече думите тихо, от недрата на душата си. Прозвуча като ръмжене.

– Не обичам да ме лъжат – наклони глава Майев.

Гневът на Селена слезе обратно в стомаха. Помощ за елфите в Терасен така и не бе дошла от Вендлин. И само защото...

– Нямам повече време, което да ти отделя – отсече Майев, – затова ще бъда кратка. Очите ми видяха, че имаш въпроси. Въпроси, които никой смъртен няма право да задава. За Ключовете.

Легендите твърдяха, че Майев може да общува със света на духовете. Дали Нехемия и Елена не ù бяха казали? Селена отвори уста, но Майев вдигна ръка.

– Все пак ще ти дам отговорите. Трябва да дойдеш в Доранел, за да ги получиш.

– Защо не...

Роуан изръмжа, задето бе прекъснала кралицата.

– Понеже отговорите изискват време – отвърна Майев, а сетне добави, наслаждавайки се на всяка дума: – и трябва да се заслужат.

– Кажи ми какво трябва да сторя и ще го направя.

Глупачка. Отговори като кръгла глупачка.

– Опасно нещо предлагаш, без дори да си чула цената.

– Искаш да ти покажа магията си? Няма проблем. Но не и тук. Не...

– Магията ти не ме интересува – все едно е чувал с брашно. Искам да видя какво умееш да правиш с нея, Елин Галантиус. За момента не е много.

Стомахът на Селена се сви, когато чу проклетото име.

– Искам да видя каква може да станеш при правилните обстоятелства.

– Аз не...

– Не допускам смъртни и мелези в Доранел. За да може мелез да влезе в столицата ми, трябва първо да се докаже като достоен. Мъглив рид, както се нарича тази крепост... – Тя махна с ръка към стаята. – ... е едно от полетата за доказване. Място, в което тези, които не преминат изпитанието, прекарват дните си.

Под нарастващия страх Селена усети и прилив на погнуса. Мелез. Майев го бе произнесла с такова презрение.

– И какво изпитание трябва да очаквам, за да ме прецениш като достойна?

Майев махна към Роуан, който така и не бе мръднал от вратата.

– Ще дойдеш при мен, щом принц Роуан реши, че си овладяла дарбите си. Ще те обучи тук. Няма да стъпиш в Доранел, докато той не каже, че си готова.

След всичките гадости в стъкления замък – демони, вещици, самият крал – обучението при Роуан, дори и по магия, ù се стори глупаво.

То обаче можеше да отнеме седмици. Месеци. Години. Познатата мъгла отново припълзя към нея, като заплашваше да я задуши. Тя я прокуди навътре в себе си, за да каже:

– Това, което трябва да знам, не може да чака...

– Искаш отговори за Ключовете, нали така, наследнице на Терасен? Те те очакват в Доранел. Останалото зависи от теб.

– Истината – изригна Селена. – Ще ми кажеш истината за Ключовете.

Майев се усмихна. Не беше красиво.

– Значи не си забравила всичко за нас. – Когато Селена не отговори, кралицата добави: – Ще отговоря истината на всичките ти въпроси за Ключовете.

Бе лесно да отстъпи. Да потърси някое друго древно същество, от което да иска отговори на въпросите си. Селена си пое дълбоко въздух, а после издиша. Майев бе тук. От зората на света. Отпреди войните с Валгите. Бе държала Ключовете. Знаеше как изглеждат, какво представляват. Може би дори знаеше къде ги е скрил Бранън, особено последният, неназованият Ключ. Ако Селена успееше да намери начин да открадне Ключовете от краля и да го унищожи, да сложи край на завоеванията му и да освободи Ейлве... Ако намереше поне един Ключ...

– Какво обучение...

– Принц Роуан ще обясни подробностите. Засега ще те придружи до стаята ти за почивка.

Селена погледна Майев право в мъртвешките очи.

– Заклеваш ли се, че ще ми кажеш каквото трябва да знам?

– Не нарушавам обещанията си. Подозирам, че и ти не си се метнала на майка си.

Кучка. Искаше да го изсъска. Тогава обаче очите на Майев се спряха на дясната ù ръка. Знаеше всичко. Дали заради шпионите, или по логика, Майев бе научила всичко за нея и клетвата ù към Нехемия.

– И за какво? – попита тихо Селена. Гневът и страхът я притискаха, изтощението я надви. – За какво искаш да ме обучаваш? Само за да направя шоу с дарбите си?

Майев погали главата на совата с белия си като луната пръст.

– Искам да станеш това, за което си родена. Да станеш кралица.

Да стане кралица.

Думите преследваха Селена през цялата нощ, попречиха ù да заспи въпреки изтощението, заради което бе готова да заплаче към тъмнооката Силба с молба да я отърве от мъките ù. Кралица. Думата пулсираше заедно с напуканата устна, която също ù пречеше да заспи.

Можеше да благодари на Роуан за това.

След заповедта на Майев Селена дори не бе казала довиждане преди да си излезе. Роуан ù стори път само защото Майев ù кимна, и последва Селена по тесния коридор, който ухаеше на печено месо и чесън. Стомахът ù изкъркори, но вероятно щеше да повърне след първата хапка. Затова тръгна с Роуан нататък по коридора, а после и по стълбите. С всяка крачка редуваше железен самоконтрол и нарастващ гняв.

Ляво. Нехемия.

Дясно. Даде клетва и ще я спазиш, каквото и да отнеме това.

Ляво. Обучение. Кралица.

Дясно. Кучка. Манипулативна, студенокръвна, садистична кучка.

Стъпките на вървящия пред нея Роуан не отекваха в тунела. Факлите още не бяха запалени и в сумрака тя почти не го различаваше. Но знаеше – почти чувстваше гнева, който се излъчваше от него. Чудесно. Поне да има още някой, който не е очарован от тази сделка.

Обучение. Обучение!

Цял живот се бе обучавала, от мига, в който се роди. Роуан можеше да я обучава до посиняване – стига така да получеше отговорите на въпросите си за Ключовете, тя щеше да играе. Но това не означаваше, че когато мигът настъпи, трябва да прави нещо. Със сигурност не и да вземе трона.

Тя дори нямаше трон, корона или двор. Не ги искаше. Предпочиташе да свали краля като Селена Сардотиен.

Сви ръце в юмруци.

Не срещнаха никого, докато слизаха по витото стълбище. Озоваха се в нов коридор. Дали обитателите на крепостта – Майев я бе нарекла Мъглив рид – знаеха кой се крие в кабинета горе? Майев вероятно ги ужасяваше. Вероятно тя бе събрала всичките – как се изрази, мелези? – и ги бе поробила чрез някой даден от тях обет. Отвратително. Бе отвратително, че са принудени да стоят тук само защото са със смесена кръв, нещо, за което нямаха никаква лична вина.

Селена накрая отвори уста.

– Явно си много важен за Нейно Безсмъртно Величество, щом те направи моя бавачка.

– Предвид миналото ти, нямаше вяра на никого, освен на най-добрия, който да подсигури, че ще се държиш възпитано.

Охо, принцът бе готов за бой. Целият му самоконтрол по време на пътуването висеше на тънък косъм. Чудесно!

– Да си играеш на горски не подсказва голям талант.

– Бил съм се на бойните полета много преди ти, родителите ти или дори прачичо ти да са се родили.

Тя настръхна – точно както бе искал той.

– И с кого можеш да се бориш тук, освен с птици и зверове?

Настъпи тишина. И после...

– Светът е много по-голямо и опасно място, отколкото си представяш, момиче. Радвай се, че ще бъдеш обучена от мен. Така ще получиш шанса да се докажеш.

– Видяла съм много от големия и опасен свят, принце.

Той само се изсмя.

– Само почакай, Елин...

Пак я уязви. И тя реши да захапе кукичката.

– Не ме наричай така.

– Това е името ти. Не възнамерявам да използвам друго.

Тя застана на пътя му, приближавайки острите му кучешки зъби.

– Никой не бива да знае коя съм. Ясно ли е?

Зелените му очи заблестяха в мрака, все едно принадлежат на животно.

– Леля ми е дала по-трудна задача, отколкото осъзнава.

Леля ми. Не леля ни.

Тогава тя каза едно от най-отвратителните неща, които бе изричала през живота си, къпейки се в собствената си омраза.

– Елфи като теб ме карат да разбирам действията на краля на Адарлан.

Той я удари. По-бързо, отколкото тя можеше да реагира. По-бързо, отколкото бе възможно.

Отмести глава, за да не ù счупят носа, но пое удара с устата си. Блъсна се в стената, цапардоса си главата и усети собствената си кръв. Чудесно.

Той я удари отново със скоростта си на безсмъртен – или по-скоро щеше да го направи. Но със същата неземна лекота спря ръката си преди да ù счупи челюстта и изръмжа ниско в лицето ù.

Дишането ù се учести, когато му измърка:

– Направи го.

Той изглеждаше по-готов да разкъса гърлото ù, но не прекрачи линията, която сам бе прокарал.

– Защо ми е да ти давам това, което искаш.

– И ти си безполезен като останалите от своя народ.

Той се изсмя подигравателно и сякаш прокара нокти по опънатите ù нерви.

– Ако толкова ти се целува пода, давай. Ще ти позволя да опиташ да нанесеш удар.

Знаеше, че не бива да го слуша. Но кръвта ù бушуваше, бе неспособна да разсъждава, дори да диша. Затова, без да мисли за последиците, замахна.

Но удари само въздуха – а след това кракът му я подсече по начин, който отново я запрати в стената. Това бе невъзможно. Бе я спънал все едно е последната новачка.

Вече бе на няколко крачки от нея, кръстосал ръце. Тя изплю кървава храчка и изпсува. Той се ухили. Това бе достатъчно, за да я накара да се хвърли отново към него, без да знае дали иска да го удари, или удуши.

Той се хвана на лъжливия ù удар вляво, но когато тя замахна отдясно, се отмести с такава лекота, че въпреки всичките си тренировки, Селена се удари в потъмнелия мангал зад него. Звънът отекна в притихналия коридор, а тя се приземи с лице на каменния под. Зъбите ù изтракаха.

– Както казах – подигра ù се Роуан, – имаш много да учиш. За всичко.

С устна, която вече се подуваше и я болеше, тя му каза какво точно може да отиде да прави.

Той продължи надолу по коридора.

– Следващият път, като кажеш нещо подобно – заяви той, без да поглежда през рамо, – ще те оставя да цепиш дърва цял месец.

Селена се изправи с лице, пламнало от срам, гняв и омраза. Той я остави в много малка, много студена стая, която приличаше на затворническа килия, като ù позволи да направи две крачки преди да нареди:

– Дай ми оръжията си.

– Защо? Няма.

Никога нямаше да му остави кинжалите си.

С едно движение той взе кофа вода зад вратата и изсипа вътрешността ù в пода на коридора преди да я протегне към нея.

– Дай ми оръжията си.

Щеше да е страхотно обучение, не ще и дума.

– Кажи защо.

– Не съм длъжен да ти се обяснявам.

– Тогава пак ще се пердашим.

В мрачния коридор татуировката му изглеждаше невъзможно тъмна. Той изгледа Селена изпод вежди, все едно за да намекне, че предишния път пердахът е бил много еднопосочен, но вместо това изръмжа:

– Призори ще трябва да си платиш престоя в крепостта, като работиш в кухнята. Освен ако не планираш да убиеш всички, не ти трябва да си въоръжена. Нямаш нужда от оръжия и по време на обучението. Затова ще задържа кинжалите, докато си ги заслужиш обратно.

Това ù прозвуча познато.

– Кухнята, значи.

Той оголи зъби в свирепа усмивка.

– Всички тук работят на една нога, включително принцесите. Никой не е по-голям от хляба. Най-малко пък ти.

Не бе като да няма белези, с които да го докаже. Нямаше обаче да му споделя това. Не знаеше какво ще прави, ако той разбере за Ендовиер и реши да ù се подиграе за това. Или по-лошо, да я съжалява.

– Значи ще ме обучаваш за слугиня.

– Това също.

Отново имаше чувството, че може да разчете думите в погледа му: „И ще се насладя на всяка твоя несгода“.

– За всичките тези години живот не си се научил на обноски. – Реши да не обръща на внимание, че той изглежда на по-малко от трийсет.

– Че за какво ми е да лаская дете, което вече е влюбено в себе си.

– Ние сме роднини, нали знаеш?

– Толкова обща кръв имам с теб, колкото и със свинаря на крепостта.

Ноздрите ù се разшириха, а той вдигна кофата под носа ù. Прииска ù се да го цапне с нея, но реши, че не иска да ù чупят носа и започна да се разоръжава.

Роуан преброи всички оръжия в кофата, все едно знаеше точно колко носи, в това число и скритите. След това я взе в една ръка и затръшна вратата, като дори не каза довиждане, а само:

– Призори да си на линия.

– Дърто, гадно копеле – промърмори тя и огледа стаята.

Легло, нощно гърне, кофа с ледена вода за къпане. Тя използва водата, за да се измие и да се погрижи за разбитата си устна. Бе гладна като вълк, но за да намери храна трябваше да се срещне с други хора. Затова, след като излекува устната си, доколкото можа, Селена се стовари върху леглото, все още със смрадливите парцаливи дрехи, и остана там за няколко часа.

В стаята имаше малко прозорче без завеси. Тя се завъртя в леглото така, че да гледа към звездите над дърветата, заобикалящи крепостта.

Бе постъпила глупаво, като се нахвърли на Роуан и му наговори онези неща в опит да се сбие... заслужаваше си удара. И още как. Ако трябваше да бъде честна със себе си, напоследък не се държеше като човешко същество. Прехапа сцепената си устна и направи гримаса.

Огледа нощното небе, докато не намери Елена, Господаря на Севера. Неподвижната звезда над рогата му – вечната корона – сочеше към Терасен. Бе чувала, че великите владетели на Терасен създали тези звезди, така че народът им никога да не е сам и винаги да може да намери пътя към дома. Но не бе стъпвала там от десет години. Докато Аробин Хамел бе неин господар, не ù бе разрешено, а след това не бе посмяла.

Бе прошепнала истината онзи ден над гроба на Нехемия. Бе бягала толкова дълго, че не знаеше какво е да се изправиш и да се биеш. Въздъхна и потърка очи.

Това, което Майев не разбираше и никога нямаше да разбере, е колко лошо ги бе проклела малката принцеса от Терасен преди десет години. По-лошо, отколкото го бе сторила самата Майев. Бе проклела всички им и бе оставила света да изгори в шепа пепел.

Затова Селена се извърна от звездите и се сви под грубата завивка в опит да се защити от студа. Затвори очи с надеждата да засънува един по-различен свят.

Свят, в който нея я няма.

9

Манон Черноклюна стоеше на брега на придошлата от снега река. Стоеше със затворени очи, докато влажният вятър хапеше лицето ù. Малко звуци ù харесваха повече от стенанията на умиращи мъже, но вятърът бе един от тях.

Да се остави на вятъра бе най-близкото нещо до летене в днешно време – с изключение на редките сънища, в които отново се издигаше в облаците, а здравата ù метла все още работеше. Не като сега, когато се бе превърнала в безполезна пръчка и бе прибрана в килера ù в Крепостта на Черноклюните.

Десет години бяха минали от деня, в който за последен път вкуси от облаците и мъглата, яхнала вятъра. Днес щеше да бъде идеален ден за летене, със силен и опасен вятър. Днес щеше да се извиси в небесата.

Зад нея Майка Черноклюна все още говореше с огромния мъжага от кервана, който наричаше себе си херцог. Не бе съвпадение, че скоро след като напусна окървавените поля на Фенхароу, бе извикана от баба си. Не бе съвпадение и че са на около шейсет километра от границата с Адарлан.

Манон бе на пост, докато нейната баба, Върховната вещица от клана на Черноклюните, разговаряше с херцога край свирепата река Акантус. Останалите вещици бяха заели позиции около малкото укрепление. Бяха дванайсет, всички на възрастта на Манон, отгледани и обучавани заедно. Подобно на нея, не носеха оръжия, но явно херцогът разбираше, че Черноклюните нямат нужда от такива, за да бъдат смъртоносни.

За какво ти бе оръжие, когато ти самата си родена такова?

А когато си една от Тринадесетте на Манон, заедно с които тя се бе била и бе летяла последните сто години... понякога само името на клана бе достатъчно, за да накара врага да побегне. Тринадесетте не се славеха с милостта си. Или пък с грешни преценки.

Манон огледа въоръжените стражи около лагера. Половината наблюдаваха Черноклюните вещици, другите – херцога и баба ù. Бе чест, че Върховната вещица бе повикала Тринадесетте, за да я охраняват. Нямаше нужда от други, щом те са наоколо.

Манон насочи вниманието си към най-близкия страж. Потта, нотката страх и тежкия аромат на умора плъзнаха край нея. По вида и миризмата прецени, че пътуват вече седмици наред. С тях имаше два затворнически фургона. От единия се носеше много характерен мъжки аромат, придружен от дъха на одеколон. Другият бе женски. И в двата имаше някаква нередна миризма.

Манон бе родена без душа, казваше баба ù. Без душа и без сърце, такава, каквато трябваше да бъде една Черноклюна. Бе зла до мозъка на костите си. Въпреки това хората във фургона, както и дука, ù се сториха сбъркани. Различни. Чужди.

Близкият страж се размърда неспокойно и тя му се усмихна. Ръката му се стегна около дръжката на меча.

Понеже ù бе скучно, Манон отпусна челюст и разкри железните си зъби. Стражът направи крачка назад, а дишането му се учести. Острият мирис на страх се усили. С бялата си като луната коса, алабастрова кожа и златисти очи, тя бе смятана от някои злощастни мъже за красива като елфическа кралица. Те обаче разбираха прекалено късно, че красотата е само част от естествения ù арсенал.

Но това правеше всичко толкова забавно.

В снега и мъртвата трева се чуха стъпки. Манон обърна гръб на треперещия страж и ревящата река Аркантус, за да види как баба ù приближава.

След изчезването на магията нещо в остаряването им се бе объркало. Макар да бе на повече от столетие, допреди десет години Манон изглеждаше на не повече от шестнайсет. А днес – към края на двайсетте си години. Остаряваха като смъртни, осъзнаха всички в паника. А баба ù...

Пищната обемна рокля на Майка Черноклюна се вееше като вода на вятъра. Лицето ù бе обсипано от бръчици, сиви кичури прошарваха абаносовата коса. Върховната вещица на Черния клюн не бе просто красива. Бе съблазнителна. Дори сега, когато тленността съсухряше кожата ù, в нея имаше нещо завладяващо.

– Трябва да вървим – каза Майка Черноклюна, крачейки на север, успоредно на реката. Зад тях мъжете на херцога се събраха около укреплението. Бе мъдро от страна на смъртните да внимават, когато Тринадесетте са наоколо. И им е скучно.

С едно кимване на брадичката си Манон събра Тринадесетте. Дванайсетте пазителки останаха на почтително разстояние зад нея и баба ù. Стъпките им потъваха в зимната трева. Никоя от тях не намери нито една крочанка през месеците, в които обикаляха от град на град. Манон очакваше някакво наказание за това. Може би бичуване, може би счупване на пръстите. Нищо трайно, но пък щеше да е публично. Така наказваше баба ù. Не бе важно самото наказание, а унижението.

Ала черните и със златни петънца очи на старицата, наследница на най-чистия клан на Черните клюнове, гледаха към северния хоризонт, към Оуквалдския лес и извисяващите се Планини на Белия зъб отвъд него. Поръсените със златно очи бяха най-голямата гордост на клана по причина, която Манон не си бе направила труда да научи. Когато баба ù видя, че тези на Манон са чисто златни, матроната я измъкна от още топлия труп на дъщеря си и я обяви за своя наследница.

Баба ù продължи да върви, но Манон не бързаше да я заговоря. Не искаше да изтръгнат езика от зъбите ù.

– Ще отидем на север – каза баба ù, след като укреплението изчезна в хълмовете зад тях. – Искам да пратиш три от Тринадесетте на юг, на запад и на изток. Трябва да намерят нашите сестри и да им кажат, че се събираме във Ферианската падина. Всяка Черноклюна. Не искам да пропуснат нито една вещица.

Днес всяка вещица бе част от сборище и сама по себе си пазителка. След падането на Западното кралство, когато бяха започнали да се борят със зъби и нокти за оцеляването си, всяка Черноклюна, Жълтонога и Синьокръвна трябваше да е готова за бой. За да върне земите си или да умре за народа си. Самата Манон не бе стъпвала в някогашното Вещерско кралство, не бе виждала нито руините, нито зелените полета, простиращи се до западното море. Никоя от Тринадесетте не го бе виждала. Всички те бяха бегълки и скитници, все заради проклятието на последната крочанска кралица, издъхнала на онова прословуто бойно поле.

Матроната продължи, все така загледана в планините:

– Ако пазителките ти видят вещици от другите кланове, трябва да кажат и на тях да се съберат в Падината. Без битки и провокации. Просто да се разпространи.

Железните зъби на баба ù заблестяха на следобедното слънце. Като всяка от древните вещици – онези, родени в кралството и борели се в Алианса на Железните зъби срещу кралиците на Крочан, – Майка Черноклюна винаги бе с оголени зъби. Манон никога не я бе виждала да ги скрива.

Манон преглътна въпросите си. Ферианската падина – смъртоносната и опустошена земя между Планините на Белия зъб и Планините Рюн – бе един от малкото проходи, водещи от плодородните източни земи към западната пустош.

Манон бе минавала през заснежения лабиринт от пещери и клисури пеш – само веднъж, заедно с Тринадесетте и още две сборища вещици, малко след като магията бе изчезнала и те се бяха почувствали слепи, глухи и оглупели от внезапната си тленност.

Половината вещици загинаха в Падината. Тринадесетте оцеляха с мъка, а Манон едва не изгуби ръката си в една ледена пещера. Бе я запазила само заради бързите си реакции и намесата на Астерин, втората по старшинство в групата им, а също и заради грубата сила на третата, Сорел.

Ферианската падина. Не се бе връщала в нея оттогава. Последните месеци се говореше, че там има неща, по-лоши и от вещиците.

– Баба Жълтонога е мъртва.

Манон се обърна рязко към баба си, която се бе усмихнала леко.

– Убита е в Рифтхолд. Херцогът ми го предаде. Никой не знае как и защо.

– Крочанки?

– Може би. – Усмивката на Майка Черноклюна се разшири и разкри още повече железните, на места ръждясали зъби. – Кралят на Адарлан ни покани във Ферианската падина. Каза, че там ни очаква подарък.

Манон се замисли за свирепия смъртоносен крал, решен да завладее целия свят. Отговорността ù както към сборището, така и като наследница, бе да опази баба си жива. Инстинктът ù бе да търси заплаха на всяка крачка.

– Това може да е капан. Събере ли ни на едно място, ще е способен да ни унищожи. Като нищо може да работи с крочанките. Или дори с клана на Синята кръв. Те винаги са искали да застанат начело на Железните зъби.

– Не, не мисля – измърка Майка Черноклюна. Бездънните ù черни очи засияха. – Кралят ни направи предложение. На нас и на всички вещици от клановете на Железните зъби.

Манон зачака, макар че бе готова да изкорми някого от нетърпение.

– На краля му трябват ездачи – каза Майка Черноклюна, загледана в хоризонта. – Ездачи за неговите уивърни. За въздушна кавалерия. През всичките тези години ги е отглеждал в Падината.

Бе минало много време, прекалено много, но Манон усети как нишките на съдбата се затягат около тях.

– Когато приключим, ще ни остави да задържим уивърните. За да си върнем Пустошта от смъртните свине, които сега живеят там.

Дива радост мина през сърцето на Манон, остра като нож. Тя проследи погледа на матроната към хоризонта, към върховете на планините, където още царуваше зимата. Да полети отново, да профучи през проходите, да лови плячката така, както бе родена да го прави.

Не с метла, наистина.

Но и с уивърн не звучеше никак, никак лошо.

10

След тежък ден, през който обучаваше новите попълнения, избягваше Дориан и се пазеше надалече от зоркото око на краля, Каол почти стигна покоите си, нетърпелив да поспи, когато забеляза, че двама от хората му не са на поста си пред Голямата зала. Когато спря, другите двама направиха гримаса.

Не бе необичайно понякога стражите да пропуснат смяна. Ако на някой му прилошееше, ако станеше нещо със семейството му... Каол винаги бе готов с резерва. Но да отсъстват двама, без да има кой да ги замести...

– Добре ще е някой да ми обясни какво става – излая той.

Единият се прокашля. Беше по-млад страж, завършил обучение едва преди три месеца. Другият също бе относително нов, което обясняваше защо са го изпратили на пост за през нощта пред празната Голяма зала. Каол обаче ги бе оставил под наблюдението на двама по-стари и на теория по-отговорни стражи, били на това място от години.

Стражът, който се прокашля, почервеня.

– Те... ами, казаха... ох, капитане. Казаха, че никой няма да забележи, ако ги няма, тъй като това е Голямата зала и е празна, и... ъ-ъ-ъ...

– С твои думи – сопна се Каол. Щеше да заколи двамата дезертьори.

– Празненството на генерала, сър – обади се другият. – Генерал Ашривер дойде чак от Рифтхолд, за да ги покани. Каза, че няма да имат проблеми с вас, затова се съгласиха.

Едно мускулче по челюстта му потрепна. Разбира се. Едион.

– А вие двамата – изръмжа Каол. – Не ви ли се стори за уместно да докладвате това на някого?

– При цялото ми уважение, сър – обади се вторият, – ние бяхме... не искахме да ни мислят за портаджии. А това е само Голямата зала...

– Не биваше да го казваш – изръмжа Каол. – И двамата сте на двоен пост за месец. В градините. – Където все още бе леденостудено. – Няма да имате почивка. Ако пак не ми докладвате за страж, напуснал поста си, заминавате. Ясно ли е?

Когато му измънкаха някакъв отговор, той излезе през централната порта на замъка. И без това вече нямаше да може да заспи. Трябваше да намери двама стражи в Рифтхолд... както и един генерал, с когото да си размени няколко приказки.

Едион бе наел цялата кръчма. Мъжете на входа трябваше да пречат на неканените гости, но един поглед към Каол и орловата дръжка на меча му ги накара да отстъпят настрани. Кръчмата бе претъпкана с известни благородници, жени, които можеха да бъдат както придворни, така и куртизанки, и много пияни развеселени мъже. Играеха се карти и зарове, пееха на музика, изпълнявана от малък квинтет край разпаления огън, разнасяха се халби бира, бутилки с пенливо вино...

Дали Едион възнамеряваше да плати с личните си кървави пари, или сметката бе за краля?

Каол забеляза двамата стражи с неколцина от останалите. Играеха на карти с жени в скута, ухилени като демони. Докато не го видяха.

Все още пълзяха, когато ги изпрати обратно към замъка, като им обеща да се разправя с тях утре. Не можеше да прецени дали трябва да ги изгони, тъй като Едион бе излъгал, а и мразеше да взема подобни решения преди да се наспи. Затова просто ги отпрати навън, в мразовитата нощ. След това тръгна да издирва генерала.

Никой обаче не знаеше къде е той. Най-напред пратиха Каол на горния етаж, в една от спалните. Там наистина намери две жени, с които Едион се бе замъкнал, но в момента между тях имаше друг мъж. Каол попита къде е генералът и жените отговориха, че играе на зарове в избата с маскирани благородници. Каол отиде там. Наистина имаше маскирани благородници. Правеха се на обикновени посетители, но той ги разпозна, макар да не ги извика по име. Настояваха, че за последно са видели как Едион свири на цигулка в главната зала.

Така Каол се качи обратно до нея. Едион не свиреше на цигулка. Нито на барабан, лютня или гайда. Изглеждаше, сякаш Едион Ашривер не е благоволил да присъства на собственото си празненство.

Една куртизанка му се предложи и се канеше да избяга от ръмженето му, докато Каол не ù даде една сребърна монета в замяна на информация за генерала. Каза, че го е видяла да излиза преди около час – хванат за ръка с една от съперничките ù. Бе тръгнал към по-усамотено място, но тя не знаеше къде.

Каол се върна в замъка.

Не научи нищо повече. Гибелният легион щеше да пристигне всеки момент и когато се спуснеше в града, щеше да разкрие пред Рифтхолд нови низини на морално разложение. Всички стражи на Каол бяха поканени.

Това бе последното нещо, което му трябваше – цял легион смъртоносни убийци, които да предизвикат хаос в града и да разсейват хората му. Ако това станеше, кралят можеше и да се вгледа по-внимателно в капитана и да попита къде изчезва понякога.

Трябваше да си размени нещо повече от няколко думи с Едион. Трябваше да намери нещо, което да използва срещу него, за да може да сложи край на тези тържества и да накара генерала да се закълне, че ще държи Гибелния легион под контрол. Следващата нощ щеше да отиде на каквото и тържество да организираше Едион.

И да види какво може да открие срещу него.

11

Замръзнала и посиняла от треперенето през нощта, Селена се събуди призори в жалката си стаичка, за да намери малка кутийка от слонова кост пред вратата. Бе пълна с мехлем, който ухаеше на мента и розмарин, а под него имаше бележка с внимателно изписани букви.

„Заслужи си го. Майев ти пожелава скорошно възстановяване.“

Селена изсумтя при мисълта за конското, което Роуан бе получил – колко ли го бе стреснало то, за да ù изпрати подарък? Тя намаза подутата си устна с мехлема. Огледа се в парчето огледало на петна над шкафа и видя, че не е в най-добрата си форма. Никога повече нямаше да пие вино и да яде тегия. Или да изкарва повече от ден без баня.

Явно Роуан би се съгласил, тъй като бе оставил няколко стомни вода, малко сапун и нови дрехи – бяло бельо, свободна риза, светлосива туника и наметало, подобно на онова, което бе носила предишния ден. Макар и простичък, платът бе дебел и с добро качество.

Селена се изкъпа, доколкото можа, като трепереше от студа, процеждащ се от мъгливата гора навън. Внезапно почувства носталгия към огромния басейн в замъка. Бързо се изсуши и се намъкна в дрехите си, доволна от това, че са плътни.

Зъбите ù не спираха да тракат. Не бяха спрели цяла нощ. А сега мократа коса не помагаше, дори и след като я сплете на плитка. Обу високите си до коляното ботуши и върза дебелия червен колан на кръста си колкото се може по-здраво, без да пречи на подвижността ù. Надяваше се да си предаде някаква форма, но...

Намръщи се пред огледалото. Бе отслабнала и лицето ù изглеждаше толкова кухо, колкото се и чувстваше. Дори косата ù бе изгубила цвета си и висеше някак безжизнено. Мехлемът бе оправил подутината на устната ù, но не и цвета ù. Поне бе чиста. Макар и замръзнала и прекалено добре облечена за работа в кухнята. Тя въздъхна, свали колана и наметалото и ги остави на леглото. Богове, ръцете ù бяха толкова студени, че пръстенът ù се плъзгаше по пръста. Знаеше, че е грешка, но въпреки това погледна към аметиста, тъмен на светлината на утрото.

Какво ли щеше да каже Каол за това? В крайна сметка, бе тук заради него. Не само на това място, но и в това душевно състояние – постоянната умора, болката в сърцето. Не бе виновен за смъртта на Нехемия, принцесата я бе организирала сама. Но пазеше тайни от Селена. Бе предпочел краля. Макар да твърдеше, че я обича, служеше вярно на онова чудовище. Може би бе постъпила глупаво, че го бе допуснала до себе си, че си бе помечтала за свят, в който може да пренебрегне факта, че той е капитан, служещ на мъжа, разбил живота ù не един, а няколко пъти.

Болката в гърдите ù се усили до степен, че дишането ù се учести. Застина за миг, облегна се назад и потъна в мъглата на душата си, а после се насочи към вратата.

Едно от предимствата на слугинската работа бе, че кухнята е топла. Дори гореща. В голямата тухлена фурна и в камината беше напален жарък огън, който прогони сутрешната мъгла, която се плъзгаше от дърветата отвъд реда прозорци над медните мивки. В кухнята имаше само още двама души – прегърбен старец, който наглеждаше бълбукащите гърнета над огъня в камината, и младеж на дървена маса, която разделяше кухнята на две. Той режеше лук и наблюдаваше нещо, което приличаше на хляб. Хлябът ухаеше прекрасно. Какво ли обаче имаше в гърнетата?

Въпреки безумно ранния час веселото бърборене на младежа отекваше в камъните на стълбището. Той обаче притихна и заедно с другия мъж спряха работа, когато Роуан влезе в кухнята. Елфическият принц я бе чакал долу в коридора, скръстил ръце и вече отегчен. Животинските му очи обаче се бяха присвили, все едно се надяваше тя да закъснее и да му даде повод да я накаже. Като безсмъртен, той имаше безкрайно търпение и изобретателност, когато трябваше да измисля обидни наказания.

Роуан се обърна към стареца край огнището, като стоеше толкова неподвижно, че Селена се запита дали се е научил да го прави, или си е роден така.

– Имате нова слугиня за сутрешната смяна. След закуска я вземам за остатъка от деня.

Очевидно това, че не поздравява, не бе лично отношение към нея. Погледна я с повдигнати вежди и тя прочете думите в очите му толкова ясно, все едно ги бе изрекъл. „Искаше да останеш неразпозната, затова давай, принцесо. Представи се с каквото име искаш.“

Поне я бе чул снощи.

– Елентия – успя да изрече тя. – Казвам се Елентия.

Стомахът ù се сви. За щастие Роуан не изсумтя. Щеше да го изкорми, или поне да се опита да го направи, ако се подиграеше на името, дадено ù от Нехемия.

Старецът се затътри напред и избърса кривите си ръце в бялата престилка. Кафявите му дрехи бяха прости и износени, кърпени на места, и явно имаше някакъв проблем с лявото си коляно. Бялата му коса обаче бе стегната на опашка и разкриваше смуглото му лице. Той се поклони леко.

– Благодарни сме за допълнителната помощ, принце. – Той насочи към Селена кафявите си като лешници очи и я изгледа изпитателно. – В кухня работила ли си?

След всичко, което бе сторила, и всички хора, които бе видяла, бе принудена да каже „не“.

– Дано тогава си пъргава и се учиш бързо – отвърна той.

– Ще дам най-доброто от себе си.

Това явно бе достатъчно за Роуан, който излезе, като пристъпваше тихо и с движения, издаващи грация и сила. Само като го погледна, Селена разбра, че вчера е сдържал силата на ударите си. Стига да искаше, можеше да ù счупи челюстта.

– Аз съм Емрис – рече старецът, изтича към фурната и взе една дълга дървена лопата, за да извади кафявия хляб. С поздравите бе свършено. Нямаше да ù се усмихват и да ù се правят на мили. Но ушите му...

Мелез. Заострени и подаващи се от бялата коса, ушите издаващи елфическата му кръв.

– Това е Лука – каза старецът и посочи младежа на масата. Макар железните гърнета и тенджери, висящи от тавана, да го закриваха, той се усмихна широко на Селена. Имаше къдрава коса, стърчаща на всички страни. Изглеждаше поне две години по-малък от нея, тъй като още бе съвсем кльощав. Явно нямаше дрехи по мярка, предвид колко къси бяха ръкавите на кафявата му туника.

– Боя се, че двамата ще си споделяте доста слугинска работа.

– Много е гадно – обади се Лука и подсмръкна от лука, който режеше, – но се свиква. Освен с ранното ставане. – Емрис изгледа момчето кръвнишки и Лука добави: – Поне сме в добра компания.

Тя се опита да му кимне учтиво и огледа обстановката. Зад Лука имаше второ каменно стълбище, което се издигаше в спирала високо нагоре, а също и два внушителни шкафа, натъпкани до пръсване с чинии и чаши. Горната половина на дървената врата край прозорците бе отворена и разкриваше стена от дървета и мъгла, издигаща се над малката тревиста полянка. Отвъд тях мегалитите бдяха като вечни пазители.

Забеляза, че Емрис изучава ръцете ù, затова ги протегна, въпреки белезите.

– Вече са съсипани, така че няма да ме видиш да ридая за някой счупен нокът.

– Майчице. Какво ти се е случило?

Но Селена видя, че старецът събира парченцата от пъзела, още докато говореше – акцента на Селена, подутата устна и сенките под очите ù.

– Адарлан се отразява така на хората. – Ножът на Лука падна на масата, но Селена не отклони очи от стареца. – Дай ми каквато работа искаш. Няма значение.

Нека Роуан си мислеше, че е глезена и егоистична. Такава си беше, но искаше болящи мускули и с ръце с мехури, за да си легне толкова изтощена, че да не сънува, да не мисли или чувства каквото и да е.

Емрис изцъка с език. В очите на стареца имаше толкова съжаление, че Селена се изкуши да му откъсне главата. Той каза:

– Просто нарежи останалия лук. Лука, ти се заеми с хляба. Аз почвам яхнията.

Селена зае мястото, което Лука бе освободил на края на масата, като мина покрай огромното огнище – гигантско и издялано от древен камък, украсен със символи и странни лица. Дори дръжките на мангала бяха оформени като изправени фигури, а отгоре върху тънката рамка на камината имаше девет железни статуетки. Богове и богини.

Селена бързо отклони поглед от двете жени в центъра – едната бе с корона звезда и въоръжена с лък и колчан стрели, а другата бе с полиран бронзов диск във вдигнати ръце. Можеше да се закълне, че я гледат.

Закуската беше истинска лудница.

Когато лъчите на зората осветиха прозорците със златиста светлина, в кухнята настана хаос. Хора започнаха да влизат и излизат. Те не бяха слуги, а просто уморени хора, които си вършеха работата или помагаха, защото го смятаха за редно. Големият съд с яйца, картофи и зеленчуци изчезна веднага, след като ги оставиха на масата. Бе понесен нагоре по стълбите към място, което сигурно бе столова. Каните с вода, мляко и още, боговете знаеха какво, също бяха грабнати. Селена бе представена на няколко души, но повечето дори не я погледнаха.

Това бе приятна промяна в сравнение с обичайните погледи на ужас и на шепота, съпътствали последните десет години от живота ù. Имаше чувството, че Роуан няма да издаде самоличността ù, дори и само защото точно като нея мразеше да говори с останалите. В кухнята, където режеше зеленчуци и миеше чинии, тя бе никоя и се радваше на това.

Тъпият нож обаче се превърна в кошмар, когато трябваше да нареже гъбите, праза и лавината картофи. Никой, освен може би всевиждащият Емрис не забеляза колко хубаво се справя. Някой просто ги събра и хвърли в чинията, след което ù нареди да нареже нещо друго.

А после нищо. Всички, освен двамата ù колеги, изчезнаха нагоре по стълбите със сънени смехове и охкания, придружени от дрънченето на съдове. Прегладняла, Селена погледна с копнеж към останалата храна, тъкмо когато забеляза, че Лука я зяпа.

– Давай – ухили се той, преди да отиде да помогне на Емрис с един голям железен казан, който трябваше да отнесат до мивката. Въпреки врявата през последния час, Лука бе успял да заговори всички, влезли в кухнята, а гласът и смехът му се разнасяха над тракането на гърнетата и излаяните заповеди. – Доста време ще си над тия съдове, затова хапни сега.

И наистина ги очакваше кула от съдове край мивката. Само казанът щеше да отнеме цяла вечност. Затова Селена се отпусна на масата, сипа си малко яйца и картофи, изпи чаша чай и се зае със закуската си.

Всъщност направо я омете. Бе великолепна. За броени мигове бе изяла две пържени филийки с яйца и се бе заела с пържените картофи. Които вървяха абсурдно добре с яйцата. Заряза чая заради най-вкусното мляко, което бе пила някога. Не че някога бе пила мляко, тъй като в Рифтхолд бе карала на по-силни напитки, но...

Вдигна очи от чинията и видя как Емрис и Лука я гледат, потресени, от огнището.

– Мили богове – каза старецът и отиде до масата. – Кога за последно си яла?

Толкова хубава храна? Преди много време. И понеже очакваше Роуан да се домъкне по някое време, не искаше да остава гладна. Трябваха ù сили за обучението. За магическото обучение. Което сигурно щеше да бъде ужасно, но тя щеше да се справи. За да изпълни своята част от сделката с Майев и да спази клетвата си към Нехемия. Внезапно апетитът ù отмина и тя остави вилицата.

– Съжалявам – каза тя.

– О, яж си, колкото искаш – каза Емрис. – За един готвач няма нещо по-хубаво от това да види, че някой харесва гозбите му.

Каза го с толкова хумор и топлота, че сърцето ù се сви.

Как ли щяха да реагират, ако знаеха какви неща е вършила? Колко кръв е проляла, как е измъчвала Грейв, режейки го къс по къс, как е изкормила Арчър? Как бе провалила приятелката си. И не само нея.

Бяха забележимо по-тихи, когато седнаха. Не я разпитваха, което бе страхотно, тъй като не ù бе до приказки. Едва ли щеше да се задържи още дълго тук. Емрис и Лука говореха един с друг за обучението със стражите, което очакваше днес момчето на бойниците, за пайовете с месо, които готвачът смяташе да направи за обяд, за предстоящите пролетни дъждове, които можеха да съсипят фестивала за Белтейн, както бе станало миналата година. Тъй обикновени неща, за които човек да говори и да се тревожи. Държаха се толкова добре един с друг – като семейство.

Не бяха покварени от зла империя, от години жестокости, робия и кръвопролития. Почти можеше да види душите им, наредени една до друга тук, в кухнята. Техните – светли и чисти, нейната – пукащ черен пламък.

„Не се оставяй да бъдеш угасена.“ Последните думи, които Нехемия ù бе изрекла онази нощ в тунелите. Селена разрови храната в чинията си. Не бе познавала никого, чийто живот да не е в сянката на Адарлан. Едвам помнеше броените години преди континента да бъде заробен – когато Терасен все още бе свободен.

Не можеше да си спомни какво е да бъде свободна.

Почувства как под нея се отваря бездна, толкова голяма, че трябваше да помръдне, за да не потъне в нея.

Накани се да започне с чиниите, когато Лука се обади от масата.

– Трябва да си или много важна, или с много лош късмет, щом Роуан ще те обучава за Доранел.

По-правилната дума беше прокълната, но тя реши да си затвори устата. Емрис гледаше с предпазлив интерес.

– Затова те обучават, нали?

– Не си ли и ти обучаван за същото? – Думите прозвучаха по-грубо, отколкото очакваше.

– Е да – отвърна Лука. – Но ме очакват години, докато разбера дали отговарям на изискванията.

Години. Години? Майев не можеше да очаква от нея да изкара тук толкова много. Тя погледна към Емрис.

– А твоето обучение колко време продължи?

Старецът изсумтя.

– Бях на петнайсет, като дойдох тук, работих им едно десет години, но така и не ме одобриха. Решиха, че съм твърде обикновен. После прецених, че е по-добре да имам дом и кухня тук, отколкото да ме гледат отвисоко в Доранел до края на дните ми. Това, че моят вречен се чувстваше по същия начин, не навреди. Скоро ще го срещнеш. Винаги идва да открадне малко храна за себе си и хората си.

Той се изкикоти и Лука се ухили.

Вречен, а не съпруг. Елфите се вричаха един на друг завинаги и това бе по-силно от брака на смъртните, продължаваше и след смъртта. Селена попита:

– Значи всички тук са мелези?

Лука замръзна, но успя да се усмихне.

– Само чистокръвните елфи ни наричат така. Ние предпочитаме термина полуелфи. Но да, повечето от нас са рожби на смъртни майки. Бащите ни така и не разбрали, че ни зачеват. По-даровитите ги водят в Доранел, но ние, обикновените.... хората не ни обичат много, затова идваме тук, в Мъглив рид, или в някоя от другите гранични крепости. Малцина получават разрешение да отидат в Доранел. Но повечето просто пристигат, за да живеят с останалите. – Очите на Лука се спряха на ушите ù. – Ти май имаш повече човешко, отколкото елфическо в себе си.

– Защото не съм полуелф. – Не искаше да споделя подробности.

– Да не си превръщенка? – попита Лука. Емрис го погледна предупредително.

– А ти? – отвърна тя.

– О, не. Никой от нас не го може. Ако можехме, вероятно щяхме да сме с останалите даровити, които Майев колекционира.

– Полека, Лука – изръмжа Емрис.

– Майев не го отрича, защо ми е аз да го правя? Така казват и Бас, и останалите. Но все пак някои пазители имат вторични форми – като Малакай, вречения на Емрис. Тук са, понеже така са избрали.

Не бе изненадана, че Майев се интересува само от даровитите и заключва останалите по крепостите си.

– И никой от вас няма... дарби.

– За магията ли говориш? – усмихна се Лука. – Не, никой. Чух, че вашият континент винаги имал повече и по-разнообразни вълшебства. Вярно ли е обаче, че там всички са изчезнали?

Тя кимна. Лука подсвирна. Отвори уста да зададе още някакъв въпрос, но тя не бе в настроение, затова попита:

– Някой в крепостта владее ли магията?

Може би щяха да ù кажат какво може да очаква от Роуан и Майев.

– Някои – сви рамене Лука, – ама само от скучния вид. Да карат зеленчуците да растат, да намират вода, да вали дъжд. Не че имаме нужда от последното.

Значи нямаше да могат да ù помогнат с Роуан и Майев. Чудно.

– Но – продължи Лука – никой не владее нещо вълнуващо. Като превръщането в друго същество или контролирането на огъня... – Стомахът ù се сви. – Или дарбата на оракул. Имахме една жена с дива магия, дойде преди две години. Можеше да прави каквото си иска, да призовава всеки елемент. Остана тук за седмица, преди Майев да я извика в Доранел. Никой повече не я видя. Жалко, защото беше хубавица. Но тук е като навсякъде, онези, които владеят слаби елементални сили, ги държат на село.

Емрис изцъка с език.

– Помоли се на боговете да не пуснат гръм отгоре ти за тези думи. – Лука изсумтя и завъртя очи, но Емрис продължи да го хока, като размаха чашата си в неговата посока. – Тези дарби са ни дадени преди много време и са ни трябвали за оцеляването. Предават се от поколение на поколение. Разбира се, че са свързани с елементите, иначе щяха да изчезнат.

Селена погледна към железните фигури на камината. Понечи да спомене, че някои вярваха, че боговете също се бяха сродявали с древните хора и по този начин им бяха дали от магията си, но... това щеше да отнеме твърде много приказки.

Наклони глава на една страна.

– Какво знаете за Роуан? На колко години е? – Колкото повече научеше, толкова по-добре.

Емрис сви набръчканите си ръце около чашата.

– Той е от малкото чистокръвни, които идват в Мъглив рид редовно. Докладва разни неща на Майев, но е много саможив, не остава за през нощта. Понякога идва с други като него, шестима, които служат на кралицата като военачалници или шпиони. Никога не говорят с нас, но всички сме чували слухове къде отиват и какво правят. Познавам Роуан още откакто дойдох тук. Не че го познавам истински. Понякога го няма цели години, през които служи на Нейно Величество. Не знам дали някой знае колко стар е всъщност. Когато бях на петнайсет, старците го познаваха от деца, така че... е много стар.

– И е проклет като пепелянка – обади се Лука.

– Дръж си езика – стрелна го предупредително с очи Емрис. След това се озърна към вратите, все едно Роуан можеше да е там.

Когато погледът му се върна към Селена, изглеждаше пълен с тревога.

– Признавам, че вероятно няма да ти е леко.

– Той е студенокръвен убиец садист, стига да поиска – добави Лука. – Най-злият от личната клика воини на Майев. Така казват.

И това не бе голяма изненада. Фактът, че има още петима като него обаче, беше.

– Ще се справя – каза тихо тя.

– Не ни дават да учим Древния език, докато не влезем в Доранел – отвърна Лука, – но чувам, че татуировката му е с имената на всички хора, които е убил.

– Мълчи! – скара му се Емрис.

– Не е като да се прави, че не е така. – Лука се намръщи на Селена. – Помисли дали Доранел си струва. Тук не е толкова лошо.

Тя обаче бе уморена от приказки.

– Ще се справя – повтори тя. Майев не можеше да я държи тук години. В противен случай Селена щеше да избяга. И да намери друг начин, по който да спре краля.

Лука отвори уста, но Емрис отново му изшътка. Погледът му се спря на белязаните ù ръце.

– Остави я на мира.

Лука започна да бъбри за времето, а Селена се насочи към планината чинии. Докато ги миеше, потъна в ритъм, все едно чистеше оръжията си на онзи кораб.

Звуците от кухнята заглъхнаха и тя се остави да потъне надолу, към ужасната мисъл, която ехтеше в главата ù отново и отново. Че не помни какво е да бъде свободна.

12

Кланът на Черния клюн пристигна последен във Ферианската падина.

В резултат получи най-малките и отдалечени зали в плетеницата от коридори, издълбани в Омега, последната от планините Рюн и най-северната от опасващите заснежения проход.

От другата страна на Падината се издигаше Северен зъб, последният връх от Планините на Белия зъб, в момента окупиран от хората на краля – огромни грубияни, които не знаеха какво да мислят за прииждащите от всички страни вещици.

Бяха тук вече ден, а Манон още не бе зърнала и малко от уивърните, които кралят им бе обещал. Бе ги чула, макар зверилникът им да се намираше в другия край на прохода, до Северен зъб. Без значение колко дълбоко навлезеше в каменните коридори на Омега, писъците и ревовете отекваха в скалата, а въздухът пулсираше от плющенето на кожени криле. Подовете съскаха от драскането на нокти в камък.

Бяха минали пет века от последния сбор на трите клана. Някога бяха наброявали двайсет хиляди. Сега имаше не повече от три хиляди и това – при най-щедра оценка. Всичко, останало от някога могъщото кралство.

И все пак коридорите на Омега не бяха безопасно място. Вече ù се бе наложило да разтърве Астерин и една Жълтонога кучка, която не бе научила, че Черноклюните пазителки – особено Тринадесетте – мразят да ги наричат мекосърдечни.

Лицата им бяха опръскани със синя кръв и макар че Манон бе доволна, че красивата и дръзка Астерин е нанесла поражения, все пак трябваше да я накаже.

Три удара, на които втората по ранг да не може да отвърне. Един в стомаха, за да може Астерин да почувства безсилието си, един в ребрата, за преценява всяко действие, докато диша, и един в лицето, та счупеният нос да ù напомня колко по-лошо е могло да бъде наказанието.

Астерин ги понесе без писък или оплакване, както щеше да го направи всяка от Тринадесетте.

Тази сутрин Втората, с подут и натъртен в основата си нос, се бе ухилила на Манон при вида на жалката закуска от овесени ядки. Заради нахалството ù Манон би изкарала всяка друга вещица за врата от столовата, но на Астерин можеше да прости.

Макар Астерин да ù бе братовчедка, тя не бе нейна приятелка. Манон нямаше приятели. Никоя вещица нямаше, особено ако беше от Тринадесетте. Астерин обаче я бе пазила цяло столетие, а усмивката бе знак, че няма да ù забие ножа в гърба при следващата битка.

Не, Астерин бе достатъчно луда, за да си носи счупения нос с гордост и щеше да се радва на извивката му до края на дните си, които нямаше да са толкова много след изчезването на безсмъртието.

Наследницата на Жълтоногите, едра вещица на име Искра, просто бе смъмрила своята пазителка, бе ù наредила да си държи устата затворена и я бе пратила долу в лазарета, в недрата на планината.

Глупачка.

Всички водачки на сборища имаха заповеди да държат пазителките си под контрол, за да предотвратят битките между клановете. В противен случай трите матрони щяха да се стоварят върху тях като чук. Без наказание, без пример, който Искра да даде, нахалната вещица щеше да продължи да им досажда, докато за нея не се погрижеше новата Върховна вещица на Жълтоногите.

Предишната вечер бяха имали пародия на помен за Баба Жълтонога в пещерната столова, осветена от обикновени стари свещи, а не от традиционните черни. Бяха облечени с каквито наметала намерят. Дори минаха през Светите думи на Триликата богиня, все едно четат рецепта.

Манон никога не бе срещала Баба Жълтонога и не се интересуваше как точно е умряла. Повече я вълнуваше кой я е убил и защо. Всички мислеха за това, а въпросите се разменяха между очакваните думи за загуба и печал. Както обикновено, Астерин и Веста заговаряха останалите вещици, а Манон слушаше наблизо. Никой обаче не знаеше. Дори двете ù Сенки, скрити в тъмните ъгли на столовата така, както бяха обучени, не научиха нищо.

Това, че не знаеше какво е станало, накара раменете ù да се стегнат, докато вървеше към скосения проход, където се събираха матроните и водачките на сборища. Черноклюните и Жълтоногите отстъпиха встрани, за да ù направят път. Дразнеше се, че не знае нищо полезно, с което да спечели предимство за Тринадесетте или за клана си като цяло. Разбира се, от Синьокръвните ги нямаше никакви. Тези саможиви вещици бяха пристигнали първи и си бяха запазили горните зали в Омега с аргумента, че се нуждаят от сутрешния вятър за ежедневните си ритуали.

Религиозни фанатици с вирнати носове, така ги наричаше Майка Черноклюна. Но именно тяхната безумна отдаденост на Триликата богиня и виждането им за вещерското кралство, обединено под властта на Железните зъби, бе събрало клановете преди пет века, макар пазителките на Черноклюните да бяха печелили битките.

Манон се отнасяше към тялото си като към всяко друго оръжие – пазеше го чисто, изваяно и готово за защита и унищожаване. Дори тренировките ù обаче не можаха да ù помогнат да не се задъха, когато стигна атриума край черния мост, свързващ Омега със Северен зъб. Мразеше каменното пространство, дори без да го докосне. Миришеше на нещо лошо.

Като онези двама затворници, които бе видяла с херцога. Цялото място смърдеше така. Това не бе естествена миризма и не трябваше да съществува в този свят.

Петдесетина вещици – най-висшите водачки на сборища от клановете – се събраха до огромния процеп от едната страна на планината. Манон веднага забеляза баба си – бе застанала до самия мост заедно с тези, които трябваше да са матроните на Синята кръв и Жълтоногите.

Новата Жълтонога матрона бе полусестра на Баба Жълтонога и определено изглеждаше като такава – свита в кафявата си рокля с подаващи се от нея шафраненожълти глезени и бяла коса, сплетена на плитка така, че да разкрие жестокото сбръчкано лице. По правило Жълтоногите носеха железните си нокти и зъби открити. Тези на новата Върховна вещица сияеха на слабата утринна светлина.

Съвсем очаквано, матроната на Синьокръвните бе висока и стройна като върба, повече жрица, отколкото воин. Носеше традиционната дълга синя роба, а над веждите ù бе кацнала корона от сребърни звезди. Когато Манон приближи тълпата, успя да види, че звездите са извити като шипове. И това не бе изненада.

Според легендата всички вещици получили от Триликата богиня железни зъби и нокти, за да останат на света, когато магията опитала да ги завлече. Желязната корона трябваше да предполага, че магията на Синьокръвните е толкова силна, че тяхната предводителка имала нужда от допълнително желязо и болка, за да остане сред смъртните.

Пълни глупости. Особено сега, след като магията си бе отишла. Манон обаче бе чувала слухове за ритуалите, които Синьокръвните извършваха в своите гори и пещери – обреди, в които болката бе ключ към магията и сетивата. Оракули, мистици, фанатици.

Манон мина покрай събраните Черноклюни водачки. Те бяха най-многолюдният от клановете, с двайсет предводителки, управлявани от нея и Тринадесетте. Всяка от водачките докосна с два пръста веждите си, за да отдаде чест. Тя не им обърна внимание, а застана пред тълпата, където баба ù я погледна одобрително.

За всеки бе чест да бъде забелязан лично от Върховна вещица.

Манон сведе глава и докосна с два пръста веждите си. Покорство, дисциплина и жестокост. Това бяха най-обичаните думи в клана на Черните клюнове. Всичко друго трябваше да се унищожи без остатък.

Все още бе с вдигната глава и ръце, прибрани зад гърба, когато видя, че и другите две наследници я наблюдават.

Наследницата на Синьокръвните Петра стоеше най-близо до Върховните вещици. Групата ù бе в центъра на тълпата. Манон се напрегна, но отвърна на погледа ù.

Луничавата кожа на Петра бе бледа като нейната, а сплетената ù на плитка коса бе като на Астерин, с дълбок меден цвят, който блестеше на сивата светлина. Бе красива като мнозина от клана си, но злокобна. Вместо корона с железни звезди над сините ù очи имаше захабена кожена превръзка. Нямаше как да се разбере на колко години е, но едва ли бе много по-голяма от Манон, щом изглеждаше по този начин и след изчезването на магията. В изражението ù нямаше агресия, но не бе и усмихната. Вещиците рядко се усмихваха и обикновено това ставаше, когато убиват.

Жълтоногата наследница обаче... Искра се хилеше самодоволно, а Манон едвам се стърпя да не отговори на предизвикателството. Тя не бе забравила вчерашната битка между техните пазителки. Нещо повече, ако съдеше по погледа ù, битката бе покана. Манон се запита колко ли проблеми ще си навлече, ако разкъса гърлото на Жълтоногата наследница. Това със сигурност щеше да спре битките между пазителките им.

Но щеше да сложи край и на живота ù, ако атаката бъдеше непровокирана. Вещиците съдеха по бързата процедура. Битките за надмощие можеха да приключват и със смърт, но предизвикателството трябваше да бъде явно. Без формална провокация от страна на Искра Манон бе с вързани ръце.

– Сега, след като сме се събрали – каза Кресеида, матроната на Синьокръвните, с което привлече вниманието на Манон, – можем ли да узнаем защо?

Майка Черноклюна махна с ръка към моста, а черната ù рокля се развя на вятъра.

– За да полетим отново в небето, вещици!

Преминаването през черния мост се оказа по-страховито изживяване, отколкото Манон искаше да признае. Първо, дразнеше я ужасният камък, който пулсираше под краката ù. От него ù се гадеше, макар никой друг да не го забеляза. След това бе виещият вятър, който ги брулеше по целия път и се опитваше да ги събори през издълбаните перила.

Не можеха дори да видят дъното на Падината. Мъглата покриваше всичко под моста – мъгла, която така и не се бе вдигнала в деня, в който бяха дошли тук, или в дните, в които бяха изкачвали Падината. Това, подозираше тя, бе някакъв номер на краля. Но обмислянето само щеше да доведе до нови въпроси, които не смееше да изрече и от чиито отговори не се интересуваше чак толкова много.

Докато стигнат входа на пещерата в Северен зъб, ушите на Манон бяха замръзнали, а лицето – изтръпнало. Бе летяла нависоко и във всякакви условия, но не и за дълго, не и без скорошно ядене на топло месо, което да задържи топлината във вените ù.

Избърса течащия си нос с крайчеца на червеното си наметало. Бе видяла как другите водачки на сборища гледат аления плат – както правеха винаги, с копнеж, завист и укор. Искра бе гледала най-дълго и изсъска. Щеше да е приятно – повече от приятно – някой ден да издере лицето на Жълтоногата.

Стигнаха зейналата пещера в горния край на Северен зъб. Тук камъкът бе издълбан и неравен, опръскан със само Триликата богиня знаеше какво. По миризмата приличаше на кръв. Човешка кръв.

Петима човеци – всички изглеждаха като издялани от същия камък – срещнаха трите матрони с мрачни кимвания. Манон застана зад баба си и огледа едновременно мъжете и околностите. Другите две наследници направиха същото. Поне за това бяха на едно мнение.

Като наследници основната им задача бе да пазят Върховните вещици, дори това да означаваше да пожертват себе си. Манон погледна към Жълтоногата матрона, която се държеше толкова гордо, колкото и двете Древни до нея, докато вървяха в сенките на планината. Манон не свали и за миг ръка от меча си Ветросеч.

Писъците, плющенето на крилете и трясъкът на метал отекваха много шумно.

– Тук ги отглеждаме и обучаваме, докато могат да прелетят над Прохода към Омега – говореше един от мъжете, като показваше с ръка множеството пещери, покрай които бяха минали, докато вървяха през огромния тунел. – Люпилните са в недрата на планината, едно ниво над пещите за оръжията, за да пазим яйцата топли. Зверилниците са на още едно ниво над тях. Разделяме ги по пол и порода. Мъжките са в собствени клетки, освен ако не ги вземаме за разплод. Убиват всичко, което стъпи в клетките им. Научихме го по трудния начин.

Мъжете се изхилиха, но не и вещиците. Той описа различните типове – мъжкарите бяха най-силни, но женските можеха да бъдат също толкова свирепи и два пъти по-умни. По-малките умееха да се промъкнат и бяха селектирани така, че да са напълно черни на фона на нощното небе или светлосини за летене през деня.

Цветовете на останалите не ги интересуваха толкова много, тъй като видът им стигаше, за да уплаши до смърт враговете – или поне така обясни мъжът.

Слязоха по издълбаните в скалата стълби и ако смрадта на кръв и нечистотии не бе заляла напълно сетивата ù, то звуците на уивърните – ръмженето, драскането и плющенето на криле и плът по скалите – едва не заглушиха думите на мъжа. Манон обаче остана съсредоточена в позицията на баба си и на останалите около нея. Знаеше, че застаналата на крачка зад гърба ù Астерин прави същото за нея.

Водачът им ги заведе на наблюдателна площадка в една масивна пещера. Подът ù бе на поне дванайсет метра под тях. Единият край на пещерата завършваше с ръба на скала, а другият бе запечатан с железен капак – не, врата.

– Това е една от тренировъчните ями – обясни мъжът. – Лесно е да отделим родените убийци, но разбираме истински колко струват тук, в ямите. След вас... дами. – Той се опита да скрие потръпването в думите си. – Разгледайте ги, те ще дойдат и ще се бият за вас.

– А кога – прикова го с погледа си Майка Черноклюна – ще изберем зверовете си?

Мъжът преглътна.

– Обучихме някои от по-миролюбивите за начало.

Искра изръмжа. Манон също щеше да изсъска от намека за обида, но Синьокръвната матрона се намеси.

– Не се учите да яздите върху боен кон, нали?

Мъжът едва не падна от облекчение.

– След като свикнете с летенето...

– Родени сме върху вятъра – обади се една от водачките на сборища отзад. Неколцина изсумтяха одобрително. Манон продължи да мълчи, както и водачките на Черноклюните. Подчинение. Дисциплина. Жестокост. Нямаше да се хвалят.

Мъжът се размърда и остана съсредоточен върху Кресеида, все едно тя единствена бе безопасна в стаята, въпреки назъбената ù желязна корона от звезди. Глупак. Понякога Манон смяташе Синьокръвните за най-смъртоносни от всички.

– След като сте готови – каза той, – ще изберем зверовете ви. Яхнете животните си и започнете обучение.

Манон дръзна да свали очи от баба си, за да разгледа ямата. На стените имаше заковани огромни вериги, а в камъните се бяха просмукали грамадни петна кръв, все едно някой от зверовете бе бил смачкан върху тях. От центъра се спускаше гигантска пукнатина. Каквото и да бе ударило стената, бе го направило здраво.

– За какво са веригите? – попита Манон. Баба ù я погледна предупредително, но тя остана съсредоточена в мъжа. Очаквано, очите му се изцъклиха от красотата ù, а после останаха ококорени, щом съзряха смъртта, дебнеща под нея.

– Веригите са за примамките – каза той. – Те са уивърни, които използваме, за да показваме на останалите как да се бият, за да превърнем агресията им в оръжие. Имаме заповеди да не убиваме нито един уивърн, дори ранените и изтърсаците. По този начин и от слабите има полза.

Като бой с кучета. Тя погледна към кървавото петно и пукнатината на стената. Звярът, служил за примамка, вероятно бе запратен в нея от някой от по-едрите. Щом уивърните можеха да се хвърлят едни други така, какво ли можеха да сторят на хората...

Сърцето ù се сви от нетърпение, особено след като мъжът попита:

– Искате ли да видите мъжкар?

Кресеида махна с железните си нокти и мъжът подсвирна. Никоя от тях не проговори, когато веригите изтракаха и изплющя бич. Желязната врата на ямата се вдигна със скърцане. И после, придружен от мъже с копия и бичове, се появи уивърнът.

Всички ахнаха, дори Манон.

– Титус е от най-добрите – каза мъжът, не без известна гордост в гласа.

Тя не можеше да откъсне очи от страховития звяр – сбръчканото му сиво тяло, покрито с дебела кожа, масивните му задни крака, завършващи с нокти, дълги като ръцете ù, огромните криле, всяко от които завършваше с гигантски нокът. Можеше да ги използва като крайници и да се придвижва напред с тях.

Триъгълната глава се въртеше, а олигавената паст разкри жълти извити зъби.

– На върха на опашката има отровен шип – каза мъжът, когато уивърнът се появи от ямата и изръмжа на мъжете долу при него. Тътенът на ръмженето отекна през камъка в ботушите и краката на Манон, чак до сърцето.

Верига бе приковала задния му крак. Бе поставена там, за да му попречи да излети от ямата. Опашката, дълга колкото тялото му и завършваща с два извити шипа, тупаше нервно като котешка.

– Могат да прелетят стотици километри за един ден и да са готови за бой, когато пристигнат – каза мъжът, а вещиците изсъскаха. С такава скорост и издръжливост...

– Какво ядат? – попита Петра. Луничавото ù лице остана спокойно и гробовно.

Мъжът потърка врата си.

– Всичко. Но обичат да е прясно.

– Точно като нас – ухили се Искра. Ако някоя друга, а не Жълтоногата го бе казала, Манон също щеше да се ухили като останалите.

Титус внезапно се стрелна към най-близкия мъж, като използва огромната си опашка, за да строши копията зад себе си. Изплющя бич, но прекалено късно.

Чуха се писъци и хрущене на кости. Пръсна кръв. Краката и главата на мъжа паднаха на земята. Торсът бе погълнат на една хапка. Мирисът на кръв изпълни въздуха, а всяка една от вещиците Железни зъби си пое дълбоко дъх. Мъжът пред тях направи прекалено очевидна крачка назад.

Мъжкарят сега гледаше към тях, а опашката му продължаваше да тупа по пода.

Магията си бе отишла, но тези великолепни зверове все пак бяха създадени. Магията си бе отишла и все пак Манон усети увереност. Беше ù писано да е тук. Титус щеше да е неин. Неин и само неин.

Нямаше да понесе друго създание, освен най-свирепия, чиято чернота призоваваше собствената ù. Когато очите ù се срещнаха с безкрайния мрак в тези на Титус, тя се усмихна на уивърна.

Можеше да се закълне, че и той ù се усмихва в отговор.

13

Селена не осъзна колко е уморена, докато всички звуци – тихото пеене на Емрис от масата, ударите му по тестото, кълцането от ножа на Лука и бъбренето му за всичко – не спряха. Знаеше какво ще види, когато се обърна към стълбището. Ръцете ù бяха изтръпнали, пръстите я боляха, гърбът и врата също, но... Роуан се бе облегнал със скръстени ръце под арката на стълбището. От иначе безжизнените му очи струеше насилие.

– Да вървим.

Макар изражението на лицето му да остана студено, тя имаше чувството, че е някак разочарован от нея, че не се цупи в ъгъла и не се оплаква от състоянието на ноктите си. Докато тя излизаше, Лука прокара пръст по врата си и ù прошепна:

– Късмет.

Роуан я изведе на малкия двор, където пазачите се опитаха да се престорят, че не следят всяко тяхно движение. Оттам излязоха в гората. Магическата преграда, изтъкана между мегалитите, отново накара кожата ù да изтръпне. Изпита прилив на гадене. Докато вървяха сред покритите с мъхове дървета, без постоянната горещина от кухнята се почувства полузамръзнала, но дори и това усещане бе някак далечно.

Роуан я поведе нагоре по една камениста могила към най-високия край на гората, който все още бе забулен в мъгла. Селена едвам спираше, за да разгледа хълмовете под тях, полетата, ширнали се пред очите им, зелени, тучни и в безопасност от Адарлан. Роуан не продума и дума, докато не стигнаха нещо, което изглеждаше като обветрените руини на храм.

Сега не бе нищо повече от плоско легло от каменни блокове и колони, чиито руни бяха захабени от вятъра и дъжда. Вляво от Селена се намираше Вендлин, с неговите хълмове, полета и спокойствие. Вдясно се издигаха Камбрийските планини, които скриваха от очите безсмъртните земи отвъд. Зад нея, далеч долу можеше да различи крепостта, построена по протежение на гръбнака на планината.

Роуан пресече напуканите камъни. Сребърната му коса бе мокра от влажния силен вятър. Селена остави ръцете си отпуснати, но свободни. Бе повече рефлекс, отколкото нещо друго. Той бе въоръжен до зъби, а лицето му бе маска, изразяваща безкрайна жестокост.

Накара се да се усмихне леко, което бе най-добрият ù опит да изглежда нетърпелива и жадна за знания.

– Дай най-лошото от себе си.

Той я огледа от глава до пети. Влажната ù от мъглата риза, вече замръзваща по кожата, също толкова влажните и лекьосани панталони, позицията на краката ù...

– Изтрий наглата усмивка от лицето си. – Гласът му бе мъртвешки като очите, но остър като бръснач.

Тя я запази.

– Не знам за какво говориш.

Той пристъпи към нея, а кучешките му зъби се показаха от устата.

– Време е за първия ти урок, момиченце. Спести ми простотиите си. Не ми се занимава с тях и вероятно съм единственият, на когото не му пука колко ядосана, свирепа и ужасна си всъщност.

– Не мисля, че искаш да видиш колко ядосана, свирепа и ужасна съм всъщност.

– Бъди колкото си искаш гадна, принцесо, понеже аз съм бил десет пъти по-гаден за десет пъти по-дълго време от целия ти живот.

Тя не избухна, защото той не разбираше какво всъщност се опитва да излезе от кожата ù и изгаря вътрешностите ù. Но престана да се мъчи да контролира изражението си. Устните ù се отдръпнаха и тя оголи зъби.

– По-добре. Сега се превъплъти.

Не си направи труда да звучи мило, когато отвърна:

– Не мога да го контролирам.

– Ако исках извинения, да съм те питал. Превъплъти се!

Не знаеше как. Така и не го бе овладяла като дете, а през последното десетилетие не бе имала възможност да се научи.

– Дано да си донесъл закуска, понеже ако урокът зависи от превъплъщението ми, днес ще останем дълго тук.

– Май ще ме накараш да ми хареса обучението ти.

Селена имаше чувството, че можеше да смени „обучението ти“ с „да те изям жива“.

– Вече съм участвала в няколко версии на взаимоотношенията между учител и ученик, затова да си спестим и тези простотии, става ли?

Усмивката му стана някак по-тиха и смъртоносна.

– Стига си плямпала. Превъплъти се.

Цялата потръпна – все едно мълния бе проблеснала в тъмнината на душата ù.

– Няма.

И след това нападна.

Бе преценявала походката му цяла сутрин. Как се движи, как се мести. Избегна първия му удар, като мина под юмрука му. Косата ù се развя на вятъра.

Дори се отдалечи достатъчно в другата посока, за да избегне втория. Той обаче бе толкова невероятно бърз, че тя едва регистрираше движенията му и не можа да избегне, блокира или дори да предвиди третия удар. Който не бе в лицето, а в краката ù като предната нощ.

Едно подсичане и я събори. Тя се завъртя, но не достатъчно бързо, за да предотврати сблъсъка на челото си в обветрената скала. Завъртя се, а сивото небе надвисна над нея. Опита се да си спомни как се диша, докато ударът продължаваше да отеква в черепа ù.

Роуан връхлетя с плавна лекота. Мощните му крака се сключиха около ребрата ù и започна да я души. Останала без дъх, замаяна и с мускули, изцедени от работата в кухнята сутринта и седмиците без почти никаква храна, тя не можеше да се измъкне или да го хвърли. Не можеше да направи нищо. Той бе по-силен, по-тежък... за пръв път живота си осъзна, че е напълно безпомощна.

– Превъплъти се – изсъска той.

Тя му се изсмя. Мъртвешки и окаян звук, дори за собствените ù уши.

– Добър опит. – Богове, главата я болеше. Топла струя кръв капеше от челото ù, а сега той бе седнал на гърдите ù. Отново се изсмя, макар да се задушаваше под тежестта му. – Смяташ, че като ме ядосаш, ще се превъплътя?

Той изръмжа. Лицето му се появи между звездичките, избили пред очите ù. Всяко мигване водеше до пронизваща болка, все едно я мушкаха с кинжали. Вероятно това бе най-лошата синина в живота ù.

– Виж, имам идея. Богата съм като дявол – каза тя в опит да надвика бумтенето на главата си. – Нека да се направим, че сме тренирали около седмица, а после ти ще кажеш на Майев, че съм готова да вляза в територията ù. И аз ще ти дам колкото злато си поискаш.

Той доближи кучешките си зъби толкова близо до врата ù, че можеше да го разкъса с едно движение.

– И аз имам идея – изръмжа. – Не знам какво по дяволите си правила през последните десет години, освен че си се шляела насам-натам и си се наричала асасин. Мисля обаче, че си свикнала нещата да стават както ти искаш. Мисля още, че не можеш да се контролираш. Нямаш и дисциплина, не и такава, каквато ти трябва наистина – вътрешна. Ти си едно разглезено дете. Освен това... – В зелените му очи прочете само неприязън. – Ти си една страхливка.

Ако не бе приковал ръцете ù, щеше да му издере очите. Размърда се и опита всяка техника, която знаеше, за да го помести, но той не помръдна и на сантиметър.

– Не ти харесва думата? – изсмя се жестоко, след което се приведе още по-напред. Татуировката му изпълни замъгления ù поглед. – Страхливка. Страхливка, бягала десет години, докато невинни са били изгаряни, избивани и...

Спря да го чува.

Просто... спря.

Все едно отново беше под вода. Както когато влезе в стаята на Нехемия и завари красивото ù тяло обезобразено на леглото. Както когато видя Галан Ашривер, обичан и смел, да се отдалечава към залеза, приветстван от хората си.

Остана неподвижна, загледана в облаците над себе си. Чакаше го да свърши с думите, които не чуваше, да нанесе удар, който бе сравнително сигурна, че няма да почувства.

– Ставай – каза внезапно той и се изправи. Светът внезапно стана по-светъл и ясен. – Ставай.

„Ставай.“ Каол ù бе казал това веднъж, когато болката, страхът и мъката я бяха избутали на ръба. Но крачката към дъното бе направила след като Нехемия почина, в нощта, когато изкорми Арчър и каза на Каол ужасната истина... Каол ù бе помогнал, избутвайки я от ръба. Все още падаше. Не можеше да се изправи, защото под нея нямаше дъно.

Мощни ръце я хванаха за раменете. Светът ù се завъртя, а после татуираното озъбено лице се появи пред нейното. Нека хванеше главата ù с мощните си ръце. Нека ù счупеше врата.

– Жалка история – излая той и я пусна. – Безгръбначна. Жалка.

Трябваше да опита. Заради Нехемия.

Но когато се протегна вътре в себе си, към мястото в сърцето ù, където се криеше чудовището, намери там само паяжини и пепел.

Селена още бе замаяна, а лицето започна да я сърби от засъхналата по него кръв. Не си направи труда да я избърше, дори не се интересуваше от синината, която вероятно се бе появила по време на километрите, които изминаха от руините на храма през покритите с гори хълмове. Но не в посока Мъглив рид.

Олюляваше се, когато Роуан изтегли меча и кинжала си и спря на края на едно обрасло с треви плато, осеяно с малки хълмове. Не хълмове, а могили, древни гробници на владетели и принцове, отдавна починали и погребани до другия край на гората. Имаше десетки, всяка от които отбелязана с каменна плоча и запечатана с желязна врата. Въпреки замъгленото си зрение и пулсиращото ù главоболие, косъмчетата на врата на Селена настръхнаха.

Зелените могили сякаш... дишаха. Спяха. А железните врати бяха направени, за да държат тварите вътре, заключени със съкровищата, които бяха откраднали. Бяха проникнали в могилите и чакаха от хилядолетия, като се хранеха с всеки празноглав глупец, осмелил се да дири злато.

Роуан кимна към могилите.

– Смятах да изчакам, докато овладееш поне малко силите си. Да дойдем нощем, когато могилните твари са нещо, което наистина си струва да се види. Считай това за услуга – малко от тях дръзват да се появят денем. Премини през могилите, изправи се срещу тварите и излез от другата страна. Тогава, Елин, ще отидем в Доранел веднага щом поискаш.

Това беше капан. Знаеше го. Той обичаше опасните игри и ги играеше вече векове наред. Нетърпението, тленността и фактът, че всеки удар на сърцето ù я приближават до смъртта, бе залог, който той използваше срещу нея. Да се изправи срещу тварите.

Оръжията на Роуан заблестяха, толкова близо, че можеше да ги грабне. Той сви мощните си рамене, докато казваше:

– Може и да изчакаш, докато си заслужиш оръжията отново. А може и да влезеш и веднага.

Гневът ù отново се пробуди.

– Ръцете ми са достатъчно силно оръжие.

Той се усмихна подигравателно и я поведе в лабиринта от хълмове.

Тя го последва отблизо, минаваше плътно след него около всеки насип. Знаеше, че ако се забави прекалено, той ще я изостави от чиста злоба.

Иззад железните врати се чуваше тежко дишане и прозевки от пробуждащи се твари. Вратите не бяха украсени. Бяха приковани към железните панти с шипове и пирони, които вероятно бяха по-стари от самия Вендлин.

Стъпките ù шумоляха в тревата. Дори птиците и насекомите не смееха да повишат глас тук. Хълмовете се разделиха, за да разкрият вътрешен кръг от мъртва трева, обикалящ най-порутената от могилите. Другите изглеждаха кръгли, а тази – все едно някой древен бог бе стъпил отгоре ù. Смачканият връх бе обрасъл с криви корени и храсталаци. Трите масивни камъка на прага бяха порутени, на петна и килнати настрани. Желязната врата я нямаше.

А вътре се виждаше само мрак – вечен и жив. Сърцето ù бясно ускори ритъма си, когато тъмнината се протегна към нея.

– Ще те оставя тук – каза Роуан. Така и не бе пристъпил в кръга, ботушите му бяха на сантиметър от мъртвата трева. Усмивката му стана груба. – Ще се видим на другия край на полето.

Очакваше от нея да избяга. Което бе и желанието ù. Богове, това място, тази могила, която бе на по-малко от сто метра от нея, я караше да иска да бяга и да бяга, докато не намери място, в което слънцето грее и денем, и нощем. Но ако се справеше сега, можеше да е в Доранел утре. А тварите в другата половина на полето... едва ли можеха да са по-лоши от тези, които вече бе виждала и бе преборвала – в света на живите и в самата себе си.

Затова само кимна на Роуан и навлезе в мъртвата трева.

14

Всяка стъпка към централната могила караше кръвта на Селена да бучи в ушите ù. Тъмнината между мръсните древни камъни сякаш набъбна и се завъртя. Стана по-студено. И по-сухо.

Нямаше да спре. Не и докато Роуан гледаше. Не и когато имаше толкова работа за вършене. Не смееше да се взира прекалено дълго в отворения портал и нещото, което дебнеше в него. Остатъците от гордостта ù – от глупавата ù гордост на смъртна – не ù позволиха да избяга обратно в полето. А и бягането, спомни си тя, само привличаше някои хищници. Затова продължи да върви бавно, призовала всичко, научено от тренировките, дори и когато тварта се приближи до прага на портала – просто вълна пулсации от свиреп глад, обгърнат в парцали. И все пак тварта си остана в могилата, макар Селена да бе достатъчно близо, че да я завлече в леговището си. Като че ли... се колебаеше.

Подминаваше могилата, когато усети застоял въздух да профучава покрай ушите ù. Може би все пак трябваше да побегне. Ако магията ù бе едничкото оръжие срещу тварите, ръцете ù щяха да са безполезни. Ала тварта остана на прага.

Странният застоял въздух отново профуча. Високо жужене отекна в главата ù. Селена се забърза. Тревата захрущя, а тя се опита да запомни всеки детайл, за да го използва срещу всеки евентуален нападател. Върховете на дърветата се люлееха на мъгливия вятър в другия край на полето. Не беше честно.

Селена мина покрай централната могила и стисна зъби от бученето в ушите си, което се превърна в пулсиращо главоболие. Ставаше все по-лошо и по-лошо, с всяка следваща крачка. Дори тварта се бе оттеглила. Но не заради нея или заради Роуан.

Кръгът от мъртва трева свършваше след няколко крачки. Само няколко. Само няколко, след които щеше да побегне от това, което беше накарало дори тварта да потрепери.

И тогава го съзря. Мъжът, застанал зад могилата. Не беше могилна твар. Видя само бялата му кожа, черната като нощта коса, невероятната красота и ониксовата огърлица, висяща от силния му врат, а после...

Тъмнина. Която я заля.

Не припадък. Истинска тъмнина, все едно някой бе хвърлил покров над двамата.

Усети тревата по земята, но не можа да я види. Не виждаше нищо. Нито напред, нито настрани, нито назад. Съществуваха само тя и завихреният мрак.

Селена приклекна и изруга, като огледа тъмнината. Където и да бе той, не бе смъртен, въпреки външния си вид. В това съвършенство, в бездънните му очи нямаше нищо човешко.

Кръв прокапа от горната ù устна. Носът ù кървеше. Бученето в ушите започна да заглушава мислите ù, плановете ù, все едно тялото ù бе отвратено от това нещо. Мракът остана, непробиваем и безкраен.

Спри. Поеми си дъх.

Ала някой дишаше зад нея. Мъжът или нещо друго?

Дишането стана по-силно и по-близко. Леден вятър лъхна носа ù, устните, кожата. Тя се затича. Бе по-умно да тича, отколкото да чака. Направи няколкото крачки, които трябваше да ù остават до края на кръга, но...

Нищо. Само безкрайната тъмнина и дишащото нещо, което вече приближаваше. От него се носеше смрад на ръжда, мърша и още някаква миризма, която не бе надушвала цяла вечност, но не можеше да забрави никога, не и след нощта в онази стая...

Богове. Издишване във врата ù, промъкващо се вътре в ухото ù. Тя се завъртя и пое може би последния си дъх. Светът засия. Но не с облаци или мъртва трева. Не с елфически принц, чакащ наблизо.

А със стая.

С онази стая.

Слугинята пищеше. Пищеше като чайник. Все още имаше локви под затворените прозорци – прозорци, които Селена лично беше затворила предишната вечер, когато бяха започнали да се тресат заради бързата и внезапна буря.

Бе мислила, че е влажно заради дъжда. Бе влязла, тъй като бурята я бе накарала да чуе ужасяващи неща, да се почувства, сякаш има нещо лошо, сякаш някой стои в другия край на помещението. Но не дъжд бе напоил леглото в елегантната стая на провинциалното имение.

Не дъждът бе засъхнал по нея, по ръцете, по кожата и по нощницата ù. А миризмата – не просто на кръв, а и на нещо друго...

– Това не е истинско – каза Селена на висок глас и отстъпи от леглото, на което бе застанала като призрак. – Това не се случва наистина!

Но родителите ù лежаха там, проснати на кревата, с прерязани гърла от ухо до ухо.

Баща ù, широкоплещест и красив, с вече посивяла кожа.

Майка ù, със златиста коса, сплъстена от кръв, а лицето ù... лицето ù...

Бяха заколени като животни. Раните бяха толкова грозни, толкова дълбоки и груби... Родителите ù изглеждаха толкова... толкова...

Селена повърна. Падна на колене. Пикочният ù мехур се изпусна и тя повърна повторно.

– Това не е истина, не може да е истина – простена тя, докато топлата течност напои панталоните ù. Не можеше да си поеме дъх, щеше да се задуши, щеше...

Стана на крака, изскочи от стаята, затича се право към дървените стени, мина през тях, все едно самата тя бе призрак, докато...

Друга стая, друго тяло.

Нехемия. Обезобразена, разкъсана, омърсена и пречупена.

Нещото зад нея се протегна към кръста ù, като я хвана за корема, а после я притисна към гърдите си с нежността на любовник. Обзе я паника, толкова силна, че замахна назад с лакът и удари нещо, което почувства като плът и кост.

То изсъска и я пусна. Само това ù трябваше. Тя се затича, право през илюзията за кръвта и органите на приятелката ù, а после...

Бледата слънчева светлина, мъртвата трева и тежко въоръженият среброкос воин, към когото се затича, без да я е грижа за повърнатото по дрехата си, подмокрените панталони и писъците, излизащи от гърлото ù. Тичаше, докато не го стигна и не падна на зелената трева. Стисна туфите и ги закъса, а след това отвори уста да повърне отново, макар вече да нямаше какво. Не знаеше дали плаче, дали крещи, дали изобщо издава някакъв звук.

След това усети промяната и превъплъщението, което зейна в стомаха ù, за да я изпълни с неумолим изгарящ пламък.

Не, не...

Агонията мина през нея като пулс, а погледът ù ту се избистряше с неестествена яснота, ту се замъгляваше със слабото зрение на смъртна. Челюстите я заболяха, когато зъбите ù изскочиха напред и после отново се прибраха. Ту смъртна, ту безсмъртна, променяше се бързо като пърхането на крилцата на колибри.

С всяко следващо превъплъщение кладенецът ставаше все по-дълбок, а огънят се издигна нагоре и още по-нагоре...

И тогава наистина изпищя, тъй като гърлото ù пламна. А може би магията ù най-сетне бликна, освободена след толкова време.

Магията...

Селена се събуди под плетеницата листа на гората. Бе още ден, а от мръсотията по ризата, панталоните и ботушите ù изглеждаше сякаш Роуан я е влачил от могилите до тук.

По ризата и панталоните ù имаше повърнато. Освен това...

Беше се подмокрила. Лицето ù пламна, но тя прогони мисълта защо е станало това, защо е повърнала. И последната мисъл, за магията...

– Никаква дисциплина, никакъв самоконтрол, никаква смелост – долетя ръмжащ глас.

С пулсираща от главоболие глава тя намери Роуан, седнал на камък и поставил мускулестите си ръце на коленете си. От лявата висеше кинжал, все едно го бе подхвърлял във въздуха, докато тя лежеше в собствената си мръсотия.

– Провали се – отсече той. – Стигна другата страна на полето, но ти казах да се изправиш срещу тварите, не да направиш магическа сценка.

– Ще те убия – каза тя с дрезгав глас. – Как смееш...

– Онова не беше твар, принцесо.

Той насочи погледа си към дърветата зад нея. Можеше да му изреве, че ù отказва пътя до Доранел заради техническа подробност, но когато очите им се срещнаха, той като че казваше: „Онова нещо не трябваше да е там“.

„Какво тогава беше, по дяволите, тъпо копеле такова“ – отвърна на погледа му тя.

Той стисна зъби, преди да отговори.

– Не знам. Със седмици бродеха кожоходи, които ръмжаха откъм хълмовете и търсеха хора, които да одерат, но това... бе нещо съвсем различно. Не съм срещал подобно нито по тези земи, нито където и да е. Понеже трябваше да те извлека оттам, не мисля, че ще науча нещо в скоро време. – Той я погледна критично. – Когато се върнах, си беше отишло. Кажи ми какво стана. Видях само мрак, а когато се върна... беше различна.

Тя дръзна да погледне към себе си. Кожата ù бе бяла като кост, все едно малкото цвят, който бе придобила по покривите във Варес, бе изстърган от нея. Не просто от страх или болест.

– Не – отвърна тя. – Върви по дяволите.

– Други хора може да умрат от това.

– Искам да се върна в крепостта – въздъхна тя. Не искаше да знае за съществата, за караконджулите или другите подобни изроди. Всяка дума ù костваше огромно усилие.

– Ще приключим, когато аз кажа.

– Може да ме убиеш, измъчваш или хвърлиш от скала, но днес не съм способна да направя нищо повече. В онази тъмнина видях неща, които никой не бива да вижда. Върнах се в спомените си. Не в най-хубавите от тях. Това стига ли ти?

Той изплю шумно, но стана на крака и закрачи. Селена се изправи с олюляване и тръгна подире му, по целия път към коридорите на Мъглив рид, където сви тялото си така, че никой от стражите или работниците да не види подмокрените ù панталони или повърнатото. Не можеше обаче да скрие лицето си. Задържа вниманието си върху принца, докато той не отвори една дървена врата и оттам не я лъхна облак пара.

– Това са женските бани. Стаята ти е на горния етаж. Утре призори те искам в кухнята.

С тези думи той я остави отново.

Селена влезе в горещата стая, без да се интересува кой е вътре. Свали дрехите си, стовари се в една от каменните вани и дълго време дори не помръдна.

15

Каол не бе особено изненадан, когато баща му закъсня с двайсет минути за срещата. Нито когато влезе в кабинета му и седна на стола срещу бюрото му, без да обясни закъснението си. С преценена дистанция и неприязън той огледа помещението – нямаше прозорци, килимът бе захабен, имаше отворен сандък със захвърлени оръжия, за които Каол така и не бе намерил време да полира или даде за поправка.

Поне беше подредено. Бележките на бюрото бяха на купчина, стъклените писалки – на мястото си, бронята, която понякога носеше, блестеше върху манекена в ъгъла.

– Това ли дава нашият велик крал за капитана на стражата си? – попита накрая баща му.

Каол сви рамене, а баща му загледа тежкото дъбово бюро. Бюро, което бе наследил от предшественика си, на което двамата със Селена...

Потисна спомена, преди кръвта му да кипне, и вместо това се усмихна на баща си.

– Имаше и по-голям кабинет в стъклената надстройка, но исках да съм близо до хората си.

Това бе самата истина. Освен това не бе искал да е до административното крило на замъка, в коридора с плетящите интриги придворни и съветници.

– Мъдро решение. – Баща му се облегна назад на вехтия дървен стол. – Имаш инстинктите на водач.

Каол го погледна изпод вежди.

– Връщам се с теб в Аниел. Изненадан съм, че си губиш времето с ласкателства.

– Тъй ли? От това, което виждам, дори не подготвяш евентуалното си завръщане. Не си търсиш заместник.

– Въпреки ниското ти мнение за позицията ми, аз я приемам насериозно. Не мога да оставя двореца на някой случаен.

– Дори не си казал за Негово Величество, че ще заминаваш. – Неприятната студена усмивка остана на лицето на баща му. – Когато го помолих да ме пусне да си вървя следващата седмица, той дори не спомена, че ще ме придружиш. Вместо да те оставя да се пържиш, момче, си сдържах езика.

Каол запази изражението на лицето си спокойно и неутрално.

– Както вече казах, няма да напусна, без да съм намерил достоен заместник. Затова те помолих да дойдеш. Трябва ми време.

Това бе вярно. Поне донякъде.

Както и последните няколко нощи, Каол бе посетил едно от тържествата на Едион. В друга кръчма, този път по-скъпа и по-претъпкана.

Едион отново не бе там. Всички смятаха, че генералът е при тях – дори куртизанката, която бе оставил първата нощ, му каза, че той ù е платил златна монета, без да се възползва от услугите ù, а след това е излязъл да търси още пенливо вино.

Каол отиде до ъгъла на улицата, към който го бе упътила куртизанката, ала не откри нищо. И не беше ли невероятно, че никой не знае кога точно ще пристигне Гибелния легион или пък къде лагерува в момента. Само че са на път. Денем Каол бе твърде зает, за да следи Едион, а по време на различните срещи и обеди на краля бе невъзможно да заговори генерала. Тази вечер обаче беше смятал да отиде по-рано на тържеството, за да види дали Едион изобщо се появява и къде точно ходи. Колкото по-скоро научеше нещо за него, толкова по-рано можеше да приключи с глупостите и да попречи на краля да гледа в неговата посока преди да му предаде оставката си.

Бе поискал срещата само защото една мисъл го бе събудила през нощта – малко луд и много опасен план, който вероятно щеше да го убие, преди да постигне каквото и да било. Бе прелистил всички книги за магия, намерени от Селена. Не откри нищо за това как да помогне на Дориан – и на Селена – за освобождаването ù. Селена обаче някога му бе казала, че бунтовниците на Арчър и Нехемия твърдят две неща – първо, че знаят къде е Елин Галантиус, и второ, че са близо до откриването на начин, по който да прекършат загадъчната власт на краля над целия континент. Първото се бе оказало лъжа, разбира се, но ако имаше и най-малкият шанс бунтовниците да знаят как да освободят магията... той трябваше да провери. Вече се бе заел да проследи Едион и бе изчел всичките бележки на Селена за тайните скривалища, затова имаше идея къде може да ги открие. Трябваше да пипа внимателно и имаше нужда от колкото се може повече време.

Студената усмивка на баща му угасна. Появи се стоманеното изражение, изваяно от десетилетия власт в Аниел.

– Според слуховете ти си мъж на честта. Понякога се чудя какъв мъж би бил някой, който не спазва дадената дума. Питам се... – Баща му театрално прехапа долната си устна. – Питам се какви са истинските ти мотиви да изпратиш онази жена във Вендлин. – Каол сподави подтика си да настръхне. – За благородния капитан Уестфол не би било странно да иска шампионът на Негово Величество да унищожи враговете в чужбина. Но за клетвопрестъпника и измамника...

– Не нарушавам обещанието си към теб – отвърна съвсем искрено Каол. – Възнамерявам да ида в Аниел. Бих се заклел във всеки храм, пред всеки бог. Но само след като намеря заместник.

– Закле се за месец – изръмжа баща му.

– Ще съм до теб до края на проклетия си живот. Какво значение имат месец или два?

Ноздрите на баща му се разшириха. Защо искаше от него да се върне толкова бързо у дома? Каол отвори уста да попита, за да го постави в неудобно положение, когато един плик падна на бюрото му. Бяха минали много години, но той все още помнеше почерка на майка си, изящния начин, по който тя изписваше името му.

– Какво е това?

– Майка ти прати писмо до теб. Предполагам, че изразява радост от това, че се връщаш у дома.

Каол не докосна плика.

– Няма ли да го прочетеш?

– Нямам какво да ù кажа. Не се интересувам и какво има да ми казва тя – излъга Каол.

Това бе поредният капан, поредният начин, по който да го изнервят. Но имаше толкова работа тук, толкова много неща, които да разкрие. Скоро и без това щеше да изпълни обещанието си.

Баща му прибра писмото в туниката си.

– Много ще се натъжи, като чуе това.

Каол познаваше баща си. Въпреки че бе доловил лъжата му, той щеше да предаде на майка му точните му думи. За миг кръвта забуча в ушите му, както ставаше винаги когато баща му обижда, хока и пренебрегва жена си.

– След четири месеца идвам. Кажи дата и ще стане.

– Два.

– Три.

Бавна усмивка разтегли лицето на баща му.

– Мога да ида при краля още сега и да го помоля да те освободи, вместо да чакам три месеца.

– Назови цената си, тогава – стисна зъби Каол.

– Няма цена. Просто ми е приятно да мисля, че ми дължиш услуга. – Студената усмивка отново огря лицето му. – Всъщност идеята ми харесва много. Два месеца, момчето ми.

Дори не се сбогуваха.

Сорша бе извикана в покоите на престолонаследника, точно когато правеше ободрителна отвара за едно преуморено момиче от кухните. И макар да се стараеше да не изглежда жалка и нетърпелива, намери начин бързо да остави задачата на една от чирачките и да тръгне към кулата на принца.

Никога не бе ходила там, но знаеше къде е, както всички лечителки. Стражите я пуснаха, без дори да кимнат. Когато стигна края на витото стълбище, видя, че вратата към покоите му вече е отворена.

Пълен хаос. Покоите му бяха пълен хаос от книги, бележки и изоставени оръжия. А там, на масата, на която си бе почистил местенце, колкото да седне, бе Дориан. Изглеждаше някак засрамен. Може би от хаоса, може би от пукнатата си устна.

Тя успя да се поклони, макар предателската горещина отново да плъзна по тялото ù. Вратът и лицето ù пламнаха.

– Негово Височество ме е призовал?

– Аз, ъ-ъ-ъ... – Той се прокашля. – Сама виждаш, че се нуждая от кърпене.

Пак си бе наранил ръката. Този път изглеждаше като след тренировка, но устната... Щеше да е трудно да го приближи толкова.

Първо ръката. Нека това я поразсее, за да си стъпи на краката.

Остави кошницата с лековете и се изгуби в работата по мехлемите и превръзките. Той ухаеше на сапун, толкова силно, че тя се запита дали не е излязъл скоро от банята. Бе ужасно, че стои до стола му, тъй като бе професионална лечителка. Да си представя пациентите си голи не бе...

– Няма ли да попиташ какво е станало? – погледна я принцът.

– Не е моя работа. Ако не се отнася до раната, няма нужда да ми казвате каквото и да е било.

Прозвуча студено, повече, отколкото бе искала. Но беше вярно.

Тя бързо превърза ръката му. Тишината не я притесни. Понякога прекарваше цели дни в катакомбите, без да говори с никого. Бе тихо дете, когато родителите ù починаха, а след клането в центъра на града се бе свила още повече. Чак когато дойде в замъка, намери приятели, с които понякога обичаше да си говори. Но сега, с него... изглеждаше, че принцът не е от онези, които обичат тишината, понеже отново я погледна и попита:

– Ти откъде си?

Това бе труден въпрос, тъй като подробностите защо и как бе дошла в замъка бяха опетнени от действията на неговия баща.

– Фенхароу – каза тя, като се надяваше, че няма да я разпитва повече.

– Къде по-точно?

Едва не потрепери, но след пет години лечение на ужасни рани се бе научила на самоконтрол. Дори мимолетно пробягване на отвращение или страх по лицето ù можеха да пречупят пациента.

– Малко селце на юг. Повечето хора не са го чували.

– Фенхароу е красиво място – каза той. – Цялата тази открита земя, която сякаш продължава безкрай.

Тя не си спомняше достатъчно, за да прецени дали е обичала селцето си, сгушено между планините на запад и морето на изток.

– Винаги ли си искала да бъдеш лечителка?

– Да – отвърна тя. Наследникът на империята бе оставен на нейните грижи. Не можеше да покаже нещо различно от абсолютна увереност!

– Лъжкиня – ухили се той.

Не издържа и срещна погледа му. Сапфирените му очи бяха толкова ясни на следобедното слънце, чиито лъчи влизаха през прозореца!

– Ваше Височество, не искам да...

– Говоря си. – Той опипа превръзките. – Искам да се разсея.

Тя кимна, понеже нямаше какво да каже, а и най-вероятно щеше да изтърси някоя глупост. Извади кутийката с мехлем за дезинфекция.

– За устната Ви, ако нямате нищо против. Искам да проверя дали няма мръсотия или...

– Сорша. – Тя се опита да не показва какво означава за нея фактът, че е запомнил името ù, че чува как той го произнася. – Направи каквото трябва.

Тя прехапа устни, глупав нервен тик, след което кимна и вдигна брадичката му, за да огледа устата по-добре. Кожата му бе толкова топла. Докосна раната и той изсъска. Дъхът му докосна пръстите ù, но не ù се скара и не я удари, както правеха някои от другите придворни.

Постави мехлема върху устните му, доколкото можа. Богове, колко нежни бяха!

В деня, когато го видя да върви с капитана подире му, не знаеше, че е принц. Едва бяха навлезли в юношеството си, а тя бе обикновена чирачка с дрехи втора ръка. За миг обаче той я погледна и ù се усмихна. Бе я видял, когато никой друг не го бе правил от години, затова тя все си намираше извинения да е на горните етажи на замъка. Но когато следващия месец го издебна отново, горчиво плака, тъй като чу шепота на други две чирачки колко красив е престолонаследникът Дориан.

Увлечението ù по него бе тайно и глупаво. Когато отново го срещна след години, докато помагаше на Амити с един пациент, той дори не я погледна. Тя бе станала невидима, една от многото лечителки, точно както бе искала.

– Сорша?

Ужасът ù стигна нови дълбини, когато осъзна, че е зяпнала устата му, с пръсти, потопени в мехлема.

– Простете – каза тя, като се запита дали не трябва да се метне от кулата и да сложи край на мъките си. – Денят бе дълъг.

Това не бе лъжа. Но се държеше като глупачка. Беше спала с мъж преди – с един от стражите, само веднъж и за достатъчно дълго, че да разбере, че не иска в скоро време някой отново да я докосва. Но да бъде толкова близо до принца, с рокля, опираща се в краката му...

– Защо не каза на никого? – попита тихо той. – За мен и приятелите ми?

Тя отстъпи и го погледна в очите, макар да я бяха обучавали да свежда поглед.

– Никога не сте бил лош с лечителите или с когото и да било. Мисля си, че светът има нужда... – Бе казала прекалено много. Бе говорила за света на неговия баща.

– От добри хора – довърши той и се изправи. – И според теб баща ми би използвал знанието за... подвизите ни срещу нас.

Значи знаеше, че Амити докладва всичко. Тя бе казала и на Сорша да прави същото, ако не иска проблеми.

– Не бих казала, че Негово Величество би...

– Селото ти съществува ли още? Родителите ти живи ли са?

Въпреки че бяха минали много години, не успя да скрие болката в гласа си, когато отвърна:

– Не. Опожариха го. И не. Отведоха ме в Рифтхолд, а тях убиха в чистката срещу емигранти.

Сянката на ужас премина през очите му.

– Защо тогава дойде да работиш тук?

– Нямаше къде другаде да ида – събра лековете си тя.

Лицето му се изкриви в агония.

– Ваше Височество, да не би...

Но той я гледаше, сякаш я разбира. И я вижда.

– Съжалявам.

– Не Вие сте взел решението. Не Вашите войници отведоха родителите ми.

Той я погледна за един продължителен миг, преди да ù благодари. Учтиво отпращане. Докато напускаше разхвърляната кула, съжали, че изобщо си е отворила устата – сега вероятно никога повече нямаше да я повика, нямаше да му е удобно. Нямаше да изгуби позицията си, понеже той не бе жесток, но ако откажеше услугите ù, това щеше да предизвика много въпроси. Затова Сорша реши да намери начин да му се извини... или да си намери оправдания, с които да попречи на принца да я види отново. Утре щеше да измисли нещо.

На следващия ден след закуска неочаквано се появи пратеник, който попита за името на селото ù. Когато тя се поколеба, той каза, че престолонаследникът искал да го научи.

За да го добави върху личната си карта на континента.

16

От всички места в Омега столовата несъмнено бе най-опасното.

Трите клана на Железните зъби бяха разделени на смени, които да ги държат отделно едни от други. Обучаваха се с уивърните, обучаваха се с оръжията, обучаваха се на тактика. Манон предполагаше, че е умно да ги държат разделени, тъй като напрежението бе високо и щеше да продължи да е такова, докато не изберяха уивърните. Всички искаха мъжкар. Манон очакваше именно такъв, може би дори Титус, но това не намаляваше порива ù да избие зъбите на всяка, която желае същото.

Броени минути бяха минали между смените и водачките на сборища даваха най-доброто от себе си, за да не им позволят да се сблъскат една с друга. Поне Манон правеше така. Тези дни нервите ù бяха опънати. Ако Жълтоногата наследница кажеше още нещо, щеше да настъпи кървава баня. Същото важеше и за Тринадесетте, две от които – зеленооките близначки Фалин и Фалон, повече демони, отколкото вещици – се бяха сбили с някакви Жълтоноги идиотки. Никаква изненада. Наказа ги, както наказа и Астерин – с три удара, публични и унизителни. Битките между клановете обаче ставаха по часовник всеки път, когато ги съберяха близко един до друг.

Точно това правеше столовата толкова смъртоносна. Двете хранения бяха единственото, което си споделяха – и макар да стояха на собствените си маси, напрежението бе толкова гъсто, че Манон можеше да го среже с нож.

Сега се бе наредила за паницата помия – това бе най-доброто име, с което можеше да нарече недопечената гадост, която сервираха в столовата, – а до нея бе Астерин. Последната от Синьокръвните бе пред нея на опашката. Синьокръвните някак винаги се нареждаха първи – за храна, за уивърните (Тринадесетте дори не бяха летели още), вероятно първи щяха да изберат и зверовете си. Ръмжене се надигна от гърлото ù, но тя само побутна подноса, докато пребледнелият сервитьор изсипваше сивкавобяла топка храна в купата на Синьокръвната пред нея.

Не си направи труда да отбележи детайлите на лицето му, докато сините вени на гърлото му пулсираха. Вещиците не се нуждаеха от кръв, за да оцелеят, но и хората не се нуждаеха от вино. Синьокръвните бяха придирчиви към кръвта, която пият – избираха девици, млади мъже и хубави момичета, – но на Черноклюните не им пукаше толкова.

Черпакът на мъжа се разклати и затрака по ръба на котела.

– Правилата са си правила – измърка глас до нея. Астерин изръмжа предупредително и на Манон не ù трябваше да поглежда, за да разбере, че там дебне Искра, наследницата на Жълтоногите. – Не ядем от изметта – добави тъмнокосата и бутна паницата си към мъжа, пререждайки опашката. Манон погледна към железните зъби и нокти, към грубоватата ръка, която толкова нахално показваше превъзходство.

– А пък аз се чудих защо още никой не те е изял – отвърна Манон.

Искра си проби път до нея. Манон усети как погледите на всички в стаята се насочват към тях, но сподави яростта си и позволи неуважението. Репченето в столовата не струваше нищо.

– Чух, че Тринадесетте ще полетите днес – каза Жълтоногата наследница, когато Манон получи порцията си.

– Това не ти влиза в работата.

Искра сви яките си рамене.

– Казват, че сте били най-добрите летци от трите клана. Жалко ще е, ако се окаже просто клюка.

Беше вярно. Бе не просто наследила, а спечелила мястото си на водачка в сборището.

Искра продължи, като подаде чинията си на следващия сервитьор, който сипа същия блед зеленчук в паницата ù.

– Казват, че си струва да прескочим тренировки, само и само да видим как легендарните Тринадесет политат за пръв път от десетилетие.

Манон изцъка с език, правейки се на замислена.

– Аз пък чух, че Жълтоногите се нуждаели от много помощ по време на тренировките. Но все някой трябва да остане и в обоза на армията.

Астерин грубо се изсмя, а кафявите очи на Искра пламнаха. Стигнаха края на масата за сервиране и Искра се изправи срещу Манон. С чинии в ръце никоя не можеше да стигне оръжията си. Столовата притихна, дори високата маса, на която се хранеха трите матрони.

Венците на Манон я заболяха, когато железните ù зъби излязоха напред и изщракаха. Тя каза тихо, но достатъчно ясно, че да я чуят всички:

– Ако ти трябва урок как да се биеш, Искра, само кажи. С радост бих ти показала тънкостите на войниклъка.

Преди наследницата да успее да отговори, Манон прекоси стаята. Астерин кимна подигравателно на Жълтоногата, а Тринадесетте последваха примера ù. Искра обаче продължи да се взира в Манон, като трепереше от яд.

Манон седна на масата и видя, че баба ù се е усмихнала. Когато дванадесетте пазителки седнаха около нея – Тринадесет, докато Мракът ги прегърне – Манон също си позволи да се усмихне.

Днес щяха да летят.

Като че ли стръмните скали не бяха достатъчни, за да накарат двете събрани сборища Черноклюни да пристъпват от крак на крак, ами и двадесет и шестте вързани на малко разстояние уивърни, никой от които не бе особено спокоен, изнервяха Манон. Тя обаче не показа никакъв страх, когато приближи уивърна в центъра.

Две редици от по тринадесет стояха оковани и готови. Тринадесетте поеха първата. Другото сборище взе следващата. Приспособленията за езда на Манон бяха тежки и странни – кожа с козина, покрита със стоманени предпазители и кожени гривни за китките. Това бе повече, отколкото бе свикнала да носи, особено с червеното си наметало.

Вече два дни се бяха обучавали как се слагат седла, макар обикновено да имаше слуги, които да вършат тази работа. Звярът на Манон за днес – млада женска – лежеше по корем, толкова ниско, че тя лесно се покатери по задния ù крак и се метна на седлото, поставено на мястото, където дългият врат достигаше масивните рамене. Един мъж се появи да намести стремената, но вещицата се оправи сама. Закуската бе толкова лоша, че близостта до човешко гърло щеше да бъде твърде изкусителна.

Уивърнът се размърда. Тя усети тялото му топло до студените си крака. Стисна по-здраво юздите. Долу по редицата пазителките ù яхнаха зверовете. Астерин, разбира се, бе готова. Златистата коса на братовчедка ù бе опъната назад, кожената ù яка се вееше на свирепия вятър, идващ от цепнатината пред тях. Тя се усмихна на Манон, а тъмните ù поръсени със злато очи проблеснаха. Нямаше и следа от страх. Само вълнение.

По думите на гледачите им, зверовете знаеха какво трябва да правят. Знаеха по инстинкт как да минат през Прохода – така наричаха острото спускане между двата планински върха, последното изпитание за един ездач и звяра му. Ако уивърните не се справеха, щяха да се размажат в скалите долу. Заедно с ездачите си.

Долови движение от наблюдателните площадки около тях. Сборището Жълтоноги, водено от наследницата, се затътри по тях. Всички бяха ухилени, а най-широко от тях – Искра.

– Кучка – промърмори Астерин. Все едно не им стигаше, че Майка Черноклюна стои на срещуположната наблюдателна площадка заедно с другите две Върховни вещици. Манон вдигна брадичка и погледна напред към цепнатината.

– Както сме се обучавали – каза надзирателят и се покатери от зейналата бездна към наблюдателната площадка на трите матрони. – Сритайте ги, за да полетите. Оставете ги сами да намерят пътя през Прохода. Най-добрият ми съвет е да се държите все едно можете да паднете в ада и да се наслаждавате на преживяването.

Няколко вещици се изсмяха нервно зад тях, но Тринадесетте останаха притихнали. Чакаха. Така, както щяха да се изправят срещу всяка армия. Така, както заставаха пред битка. Манон премигна. Мускулите зад златистите ù очи придърпаха надолу тънката ципа, който щеше да ги предпази от вятъра. Тя си позволи един миг, в който да свикне с допълнителния клепач. Без него щяха да летят като смъртни, присвили очи и ронещи сълзи.

– Очакваме заповедите Ви, господарке – каза мъжът до нея.

Манон огледа процепа пред себе си. Скрит в мъглите и сивотата на небето, мостът над тях почти не се виждаше. Погледна надолу към редицата, към всяко от лицата, застанали от двете ù страни. След това се обърна отново напред, към спускането и към света, който ги очакваше след него.

– Ние сме Тринадесетте, от сега до момента, когато Мракът ни погълне. – Каза го тихо, но така, че всички да я чуят. – Нека им напомним защо.

Пришпори звяра си. Три огромни стъпки право напред бяха последвани от скок в мразовития въздух, облаците, моста и снега наоколо... а после в процепа.

Стомахът ù се качи в гърлото, когато звярът се приведе напред и прибра крилете си. Както бе научена, Манон се сви към врата му и скри лице в дебелата му кожа. Вятърът плющеше в лицето ù.

Въздухът зад нея се размърда и Тринадесетте се появиха на няколко метра отзад. Падаха една по една от скалите и снега, право към земята.

Манон стисна зъби. Размазаните скали около нея, целувката на мъглата, косата, отвързала се от плитката ù, за да се развее като флаг зад гърба ù...

Мъглата се раздели и Мракът я погълна. Дъното на Падината бе близо, толкова близо...

Манон се задържа на седлото, хванала юздите и останала в съзнание, когато огромните криле се разпериха и светът се наклони, а тялото под нея се понесе нагоре по течението на вятъра, към страховитото изкачване по Северен зъб.

Триумфални викове долетяха под и над нея, а уивърнът продължи да си лети нагоре към моста и откритото небе, по-бързо дори отколкото Манон бе летяла на метлата си.

Озова се толкова бързо отново в небето!

Безоблачното, безкрайно, вечно небе, което обхвана нея, Астерин, а после Сорел и Веста, и останалите от Тринадесетте. Лицето на Манон придоби победоносно изражение.

Астерин бе грейнала до нея, а железните ù зъби блестяха като от сребро.

Вляво от нея червенокосата Веста просто клатеше глава, зяпнала към планините под тях. Физиономията на Сорел бе каменна като тази на Манон, но черните ù очи светеха.

Тринадесетте бяха полетели отново.

Светът под тях се разкри, а пред тях, далеч на Запад, бе домът, в който някой ден щяха да си върнат. Засега обаче...

Вятърът сякаш ù запя, разказа ù за теченията си. Това бе повече инстинкт, отколкото магия. Инстинкт, който я бе превърнал в най-добрия летец сред трите Клана.

– А сега какво? – извика Астерин. Манон не бе виждала никоя от Тринадесетте да плаче. Никога. Сега обаче можеше да се закълне, че вижда сълзи, плуващи в ъгълчетата в очите на братовчедка ù.

– Смятам да ги изпробваме – каза Манон, като потисна дивата радост в гърдите си и насочи звяра към мястото, където ги очакваше първият каньон. Смеховете и възклицанията на Тринадесетте, докато се носеха по течението, бяха много по-благозвучни от която и да е музика на смъртните.

Следобеда Манон стоеше в малката стая на баба си, загледана в далечната каменна стена, докато не я заговориха. Майка Черноклюна седеше на дървеното бюро с гръб към нея и четеше някакво писмо или друг вид документ.

– Добре се справи днес, Манон – каза накрая баба ù.

Вещицата докосна с два пръста чело, макар баба ù все още да гледаше документа.

Нямаше нужда да чува от надзирателя, че това е най-успешното минаване през Прохода, което е виждал досега. Бе забелязала празната наблюдателна площадка на Жълтоногите и разбра, че са напуснали веднага, след като е станало ясно, че Манон няма да се размаже в земята.

– Тринадесетте и останалите Черни клюнове се справиха добре – продължи баба ù. – Работата ти в поддържането на дисциплината им през всички тези години заслужава похвала.

Сърцето на Манон щеше да се пръсне от гордост, ала тя каза само:

– За мен е чест да ти служа, бабо.

Баба ù си записа нещо.

– Искам ти и останалите от Тринадесетте да поведете полета. И с него – всички кланове. – Вещицата се обърна към Манон с неразгадаемо изражение на лицето. – След два месеца ще има военни игри, които ще решат реда. Не ме интересува как смяташ да го направиш, но очаквам да спечелиш.

На Манон не ù трябваше да пита защо.

Очите на баба ù попаднаха на червеното наметало на Манон и тя се усмихна слабо.

– Не знаем кои ще са враговете ни, но щом приключим войната на краля и си върнем Пустошта, не Жълтонога или Синьокръвна трябва да седне на трона. Ясна ли съм?

Да поведе Крилото, да командва армиите на Железните зъби, да запази контрол върху тях, когато матроните се обърнат една срещу друга...

Манон кимна. Щеше да се справи.

– Подозирам, че другите матрони ще дадат същите заповеди на наследниците си. Направи така, че Втората в командата ти да е винаги до теб.

Астерин вече я чакаше пред вратата, ала Манон рече:

– Мога и сама да се грижа за себе си.

Баба ù изсъска.

– Баба Жълтонога бе на седемстотин години. Тя разруши стените на крочанската столица с голи ръце. Въпреки това някой успя да я убие в собствения ù фургон. Дори ако доживееш хиляда години, ще имаш късмет, ако си наполовина вещица, колкото бе тя.

Манон остана с вирната брадичка.

– Пази си гърба. Няма да съм доволна, ако ми се наложи да си търся друга наследница.

– Както желаеш, бабо – сведе глава Манон.

17

Селена се събуди премръзнала и стенеща от продължаващото главоболие. Знаеше, че това е, защото си бе ударила главата в камъните на храма. Изсъска, когато се изправи. Всяка част от тялото ù, от ушите та чак до пръстите и зъбите, изпъшка от болка. Чувстваше се все едно я бяха били с хиляда железни юмруци и я бяха оставили да гние на студа. Това бе от вчерашните гърчове. Боговете знаеха колко пъти се бе превъплътила от едната си форма в другата. Ако съдеше по болката в мускулите, няколко десетки.

Но така и не бе изгубила контрол над магията, напомни си тя, докато се изправяше, хванала се за захабения край на нощната масичка. Притисна бледата нощница по-плътно около себе си, докато приготвяше легена. След банята осъзна, че няма с какво да се облече, и бе откраднала една от многото роби, като остави вонящите си дрехи на купчина до вратата. Едвам стигна стаята си, преди да падне на леглото. Зави се презглава и заспа.

И спа. И спа. Не ù се говореше с никого и никой не дойде за нея.

Селена постави ръка на тоалетната си масичка и се намръщи на отражението си. Изглеждаше и се чувстваше отвратително. Дори по-мрачна и кльощава от вчера. Взе кутийката с мехлем, която Роуан ù бе дал, но после реши, че той трябва да види какво ù е направил. Освен това бе изглеждала и по-зле – преди две години Аробин я бе бил до кръв за това, че не се бе подчинила на заповедите му. Състоянието ù сега не бе нищо пред онова тогава.

Отвори вратата, за да открие, че някой ù е оставил дрехи – същите като вчерашните, но чисти. Ботушите ù бяха почистени от калта и прахта. Или Роуан ги бе почистил, или някой друг бе забелязал мръсните дрехи. Богове... беше се подмокрила пред него.

Не допусна да размишлява над унижението, а се облече и отиде в кухните. Коридорите бяха притъмнели в последните минути преди настъпването на зората. Лука вече бъбреше неспирно за ловния си нож, с който някакъв страж му бе услужил за тренировките.

Явно бе подценила колко ужасно изглежда лицето ù, понеже Лука спря да говори и изруга. Емрис се завъртя към нея и изпусна глинената си чаша пред огнището.

– Велика майко!

Селена отиде до купчината чеснови скилидки на масата и взе един нож.

– Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

Това бе лъжа. Главата все още я болеше от удара в челото, а очите ù бяха насинени.

– Имам мехлем в стаята си – отвори уста Лука над чиниите, които бе започнал да мие, но тя само го изгледа.

След това започна да бели чесъна. Пръстите ù веднага станаха мазни. Все още я зяпаха, затова заяви:

– Не ви влиза в работата.

Емрис остави счупената чиния до огнището и закуцука към нея. Гняв пламна в умните му будни очи.

– След като си в моята кухня е моя работа.

– Била съм и по-зле.

– Как така? – попита Лука и огледа обезобразените ù ръце, насиненото око и белезите по врата, оставени ù от Баба Жълтонога.

Тя го остави сам да разбере – живот в Адарлан с елфическа кръв, живот в Адарлан като жена... Лицето му пребледня.

– Остави я, Лука. – Каза след един дълъг момент Емрис и се наведе да вдигне парчетата от чашата.

Селена се върна към чесъна, а Лука се зае притихнал с работата си. Закуската бе направена и стигна до горния етаж по същия хаотичен начин, по който бе станало и предишния ден. Няколко полуелфи обаче я забелязаха. Тя или не им обръщаше внимание, или ги поглеждаше кръвнишки, като запомни лицата им. Мнозина имаха заострени уши, но повечето изглеждаха като хора. Някои бяха с обичайните дрехи – туники или прости рокли, – докато стражите бяха с леки кожени брони, тежки сиви наметала и арсенал от оръжия, кое от кое по-неудобни за носене. Воините най-често гледаха към нея, както мъжете, така и жените, а любопитството им се сблъскваше с предпазливостта.

Бе заета да бърше медната паница, когато някой подсвирна тихо и одобрително към нея.

– На това му се вика славна синина.

Висок стар човек, останал красив, макар да бе на възрастта на Емрис, мина през кухнята с празна чиния в ръка.

– Остави я на мира, Малакай – обади се Емрис откъм огнището. Съпругът му. Вреченият. Старият човек се усмихна широко и остави чинията на мивката до Селена.

– Роуан има тежка ръка, нали? – Сивата му коса бе подстригана така, че да разкрива острите уши, но лицето си оставаше човешко. – А ти май не се занимаваш с лековити мехлеми. – Тя издържа на погледа му, но без да отговоря. Усмивката на Малакай угасна. – Вреченият ми работи колкото може. Не го натоварвай и ти допълнително, става ли?

Емрис изръмжа името му, но Селена сви рамене.

– Не искам да безпокоя никого от вас.

Малакай схвана предупреждението – затова не ме безпокойте и вие – и кимна сдържано. Тя повече чу, отколкото видя как отива до Емрис и го целува, след което му промърмори строго нещо и стъпките му отекнаха, за да подскажат, че си тръгва.

– Дори полуелфите мъже воини имат навика да се пресилват в покровителските си напъни – каза Емрис престорено леко.

– В кръвта ни е – вирна брадичка Лука. – За нас е въпрос на дълг и чест да опазим семействата си. И най-вече вречените.

– Което ви прави трън в петата ни – изсмя се Емрис. – Със силно чувство за собственост и защитаващи територията си.

Старецът отиде до мивката и остави изстиналия котел на Селена, за да го изчисти.

– Вреченият ми не ти мисли злото, момиче. Ти обаче идеш отдалеко, чак от Адарлан. И тренираш с някого... когото никой от нас не разбира.

Селена остави котела в мивката.

– Не ми пука – отвърна тя.

И не лъжеше.

И този ден тренировката премина ужасно. Не само защото Роуан я попита дали няма да се напикае или да повърне отново, но и заради часовете, през които я накара да стои до руините на храма, брулена от мъгливия вятър. Часове! Искаше от нея да се превъплъти. Това бе едничката му заповед.

Тя поиска да разбере защо не може да я научи на магията и без да се превъплъщава, ала той всеки път ù отговаряше едно и също: че не се ли превъплътеше, нямаше да научи нищо. След вчерашния ден обаче можеше да я принуди да се превъплъти само ако ù отрежеше ушите с дългия си кинжал. Тя пробва веднъж, когато той отиде в гората да се облекчи. Опита се да стигне дълбините на душата си, но не намери нищо, ни светлина, ни болка.

Така си стояха в планината, а Селена измръзна до кости. Поне не изгуби контрол отново, независимо от обидите, които ù подхвърляше Роуан, и на висок глас, и по време на един от тихите им язвителни разговори. Тя го попита защо не потърси създанието, което бе видяла в полето на тварите, а той отвърна само че го издирва и останалото не е нейна грижа.

Следобед облаците в небето се сгъстиха. Роуан я принуди да остане на бурята, докато зъбите ù не затракаха и кръвта ù не се смрази. Най-накрая се върнаха в крепостта. Той отново я изпрати до банята, а очите му блестяха от заканата, че на следващия ден ще е още по-лошо.

Когато Селена най-накрая излезе оттам, в стаята ù имаше сухи дрехи, сгънати с такава грижа, че тя се запита дали няма наглеждащ я невидим слуга. Нямаше начин безсмъртен като Роуан да направи това за човек.

Запита се дали да не остане в стаята си до края на нощта, особено предвид дъжда, който брулеше прозореца ù, и мълниите, осветяващи дърветата навън. Стомахът ù обаче изкъркори. Отново ù прилоша. Знаеше, че яде като идиот. С насиненото си око нямаше какво друго да стори, освен да яде. Дори ако това означаваше, че трябва да се върне в кухните.

Изчака, докато не реши, че останалите са се качили горе. След закуска винаги оставаше храна, значи така бе и след вечеря. Богове, бе уморена до смърт. Болеше я дори повече, отколкото сутринта. Чу гласовете преди да влезе в кухнята, но никой не я бе заговорил от закуска насам, освен Малакай. Надяваше се отново да не я забележат.

Видя, че в кухнята има много хора, но се изненада от това колко. Бяха донесени столове и дивани, всички – обърнати към камината, където Емрис и Малакай говореха на събралите се. Навсякъде имаше храна, все едно вечерята се бе състояла тук. Скрита в сенките на края на стълбите, тя се загледа в тях. Столовата бе широка, макар и малко хладна. Защо се бяха събрали край огнището?

Не че я интересуваше особено – не и след като бе видяла храната. Мина с отработена ловкост и лекота през събралата се тълпа и си напълни чинията с печено пиле, картофи (богове, щеше да ù прилошее от тия картофи) и топъл хляб. Всички си говореха, тези, които нямаха столове, стояха по ъглите или до стените, смееха се и отпиваха от питиетата си.

Горната част от кухненската врата бе отворена, за да изпуска топлината от толкова тела, а звукът на дъжда изпълни стаята като барабан. Долови движение навън, но когато погледна, не видя никого.

Селена се накани да тръгне отново нагоре по стълбите, когато Малакай плесна с ръце и всички млъкнаха. Тя се спря в сенките на стълбището. Всички се усмихнаха и се настаниха удобно. На стола пред Емрис бе Лука, прегърнат с красива млада жена. Ръката му спокойно обгръщаше раменете ù – спокойно, но и с достатъчно сила, за да покаже на останалите мъже в стаята, че тя е негова. Селена завъртя очи. Не бе като да е изненадана.

И все пак, когато видя как Лука гледа момичето, пламъкът в очите му я накара да изпита ревност. Бе гледала към Каол по същия начин, но тяхната връзка бе натоварена с тайни и дори да не я бе прекратила, никога нямаше да бъдат като Лука и онова момиче. Пръстенът на ръката ù натежа.

Блесна мълния, която разкри тревата и гората навън. Секунди след това гръм разтърси камъните. Няколко души извикаха, други се разсмяха. Емрис се прокашля и всички загледаха сбръчканото му лице.

Древното огнище осветяваше сребристата му коса и хвърляше сенки в стаята.

– Преди много години – започна Емрис, а гласът му заглуши барабанящия дъжд, гръмотевиците и припукващия огън, – когато на трона на Вендлин не е имало смъртни крале, феите все още ходели между нас. Някои били добри и справедливи, други – склонни да пакостят, а трети били по-черни и от най-тъмната нощ.

Селена преглътна. Това бяха думи, изричани пред огнищата вече хилядолетия наред. В кухни като тази. Традиция.

– От тези лоши феи – продължи Емрис, а думите отекнаха във всяка пукнатина и всяка нища – трябва да се пазите по старите пътища или в гората, или в нощи като тази, в които вятърът шепти името ви.

– О, не и това – изпъшка Лука, но не бе искрен.

Неколцина се разсмяха, макар и нервно. Някой се обади:

– Сега няма да спя цяла седмица.

Селена се облегна на каменната стена и започна да тъпче храната в устата си, докато старецът разказваше своята приказка. Косъмчетата на врата ù настръхнаха и тя видя всеки ужасен миг от разказа така ярко, все едно го бе преживяла.

Когато Емрис завърши, отекна гръм. Дори Селена потрепери и едва не изпусна чинията си. Няколко души се изсмяха предпазливо, други се подиграха и сръчкаха наплашените. Селена се намръщи. Ако знаеше тази история – за отвратителните създания, които деряха кожи, мачкаха кости и печаха жертвите си на бавен огън, – никога нямаше да се съгласи да тръгне с Роуан.

Роуан не бе напалил огън нито веднъж, за да не привлича внимание. Дали не се боеше от тези създания? Не бе знаел за онова нещо в могилите. Щом един безсмъртен не знаеше... Тя използва дихателни упражнения, за да успокои сърцето си. Въпреки това щеше да има късмет, ако заспеше тази нощ.

Макар всички да чакаха следващата приказка, Селена се изправи. Когато понечи да си тръгне, тя погледна отново към полуотворената кухненска врата, за да е сигурна, че нищо не дебне навън.

Но под дъжда нямаше отблъскващо същество. В сенките се бе свил голям ястреб с бяла опашка.

Стоеше неподвижен, но в очите му имаше нещо странно. Бе виждала ястреба и преди. Той я бе наблюдавал с дни на покрива във Варес, бе гледал как пие, краде и се бие.

Веднага разбра коя е животинската форма на Роуан. Това, което не знаеше, е защо му е да слуша такива истории.

– Елентия – махна ù Емрис от огъня, – защо не разкажеш приказка от вашите земи? Бихме се радвали да чуем такава. За нас би било чест.

Селена погледна към стареца, докато всички очи се обърнаха към нея. Никой не я подкани да започне, освен Лука, който рече:

– Да, разкажи ни!

Ала тя нямаше право да им разказва тези истории, все едно са нейни. Не можеше да си ги спомни правилно, не и така, както ù ги бяха разправяли в леглото.

Тя потисна мисълта доколкото може и каза спокойно:

– Не, благодаря. – След което се отдалечи. Никой не я последва. Не ù пукаше какво си бе помислил Роуан в този момент.

Шепотът заглъхваше с всяка нейна крачка, но чак когато затвори вратата на студената си спалня и се мушна в леглото, си позволи да въздъхне. Дъждът бе спрял, а облаците се бяха разпръснали. През прозореца видя как звездите греят над дърветата.

Нямаше какво да им разкаже. Бе забравила старите легенди на Терасен, помнеше само откъслечни моменти, пръснати като камъчета в паметта ù.

Тя придърпа завивката по-нависоко и покри очите си с ръка, за да не гледа към всевиждащите звезди.

18

За щастие Дориан не бе принуден отново да забавлява Едион и почти не го виждаше извън официалните вечери и на срещите, където генералът се правеше, че той не съществува. Почти не видя и Каол, което бе облекчение, предвид колко неловко се получаваха разговорите им напоследък. Бе започнал обаче да тренира със стражите рано сутрин. Това бе толкова забавно, колкото и да легнеш върху нажежени пирони, но поне му позволяваше да изхабява по някакъв начин нервната енергия, която го преследваше денем и нощем. Освен това всичките драскотини, синини и натъртвания му позволяваха да слиза в катакомбите на лечителите. Сорша явно се съобразяваше с разписанието на тренировките му, тъй като вратата ù винаги бе отворена за него, когато пристигнеше.

Не можеше да спре да мисли за това какво му бе казала в стаята му или да се пита защо някой, изгубил всичко в живота, би помагал на сина на човека, отговорен за това. Когато бе казала, че няма къде другаде да иде... за миг сякаш видя не Сорша, а Селена, пречупена от скръб, болка и гняв, дошла в стаята му, защото няма към кого другиго да се обърне. Той не познаваше такава загуба, но топлотата на Сорша към него – на която се бе отплащал толкова зле досега – го удари като мокър парцал.

Дориан влезе в кабинета ù, а Сорша вдигна очи от масата и се усмихна. Широко, красиво и... Е, нали затова си намираше извинения да идва тук всеки ден!

Той се хвана за китката, която вече бе изтръпнала и го болеше.

– Паднах лошо – каза вместо поздрав. Тя заобиколи масата, което му даде достатъчно време да се наслади на дългите извивки, които фигурата ù изписваше в простичката си рокля. „Движи се като водата – помисли си той – и често се сепва, че се чудя колко вещи са ръцете ù.“

– Ами, не мога много да помогна с това – каза тя, след като прегледа китката му. – Имам обезболяващо, което ще притъпи болката, а мога и да превържа ръката ти...

– Богове, не, без превръзки. Стражите ще ме скъсат от подигравки.

Очите ù светнаха за миг, както ставаше всеки път, когато ù бе смешно и се мъчеше да не го показва.

Но ако нямаше нужда от превръзка, нямаше защо да е тук и макар да имаше досадна среща на Съвета след час и да трябваше да се изкъпе...

Той се изправи.

– Върху какво работиш?

Тя внимателно отстъпи с крачка назад. Винаги го правеше, за да запази дистанция.

– Трябва да приготвя няколко отвари и мехлеми за слугите и стражите днес, тъй като запасите им свършват.

Знаеше, че не бива, но пристъпи напред, за да надникне иззад слабичкото ù рамо към работната маса, към купите и стъклениците. Тя изсумтя тихо и той преглътна усмивката си, като приближи още малко.

– Това обикновено е задача за чираците, но днес те са много заети и предложих да ги отменя.

Обикновено говореше така, когато се притесни. Което, отбеляза Дориан с известно задоволство, се случваше винаги, щом я приближи. И не като нещо лошо – ако бе усетил, че ù е неприятно, щеше да се държи на разстояние.

Бе по-скоро... развълнувана. Това му допадаше.

– Но – продължи тя, като се опита да отстъпи настрани – ще Ви приготвя отварата още сега, Ваше Височество.

Той ù остави нужното разстояние и тя се забърза към масата с елегантна изпълнителност, като смесваше праховете и мачкаше сушените листа, спокойна и самоуверена... Усети се, че я зяпа, когато тя проговори отново:

– Твоята... приятелка. Кралският шампион. Тя добре ли е?

Мисията ù във Вендлин бе строго секретна, но той можеше да я заобиколи.

– Следващите няколко месеца няма да е тук. Заета е с работа за баща ми. Надявам се да е добре, но не се съмнявам, че може и сама да се погрижи за себе си.

– А кученцето ù? То добре ли е?

– Лапичка? И още как. Крачето ù е напълно излекувано. – Сега хрътката спеше в неговото легло и не спираше да си проси храна, но... бе хубаво да има нещо от приятелката си, докато я няма. – Благодарение на теб.

Последва кимване. Настъпи тишина, докато тя премери, а после отсипе от зеленикавата течност. Надяваше се да не му се наложи да пие от нея.

– Казват... – Сорша задържа погледа си сведен надолу, – че в коридорите на замъка имало някакво диво животно. Че то убило онези хора преди Юледа. Не знам дали са го хванали, но... кучето на приятелката ти изглеждаше все едно бе нападнато.

Дориан си наложи да остане спокоен. Тя наистина можеше да събере две и две. И не бе казала никому.

– Питай смело, Сорша.

Гърлото ù се сви, а ръцете ù потрепериха – достатъчно, че му се прииска да се протегне и да ги хване. Но не можеше да мръдне, не и докато тя не отговори.

– Какво беше? – прошепна тя.

– Искаш отговор, който ще ти гарантира здрав сън, или такъв, който ще те държи будна цяла нощ?

Сорша вдигна очи и той разбра, че иска истината. Затова въздъхна и ù отговори.

– Това бяха две различни... същества. Шампионът на баща ми се оправи с първото. Дори не разкри това на капитана, докато не се натъкнахме на второто. – Все още чуваше рева на създанието в тунела, все още виждаше как се издига срещу Каол. Все още сънуваше кошмари за него. – Остатъкът от историята е загадка.

Не бе излъгал. Имаше много неща, които не разбираше и не искаше да разбира.

– Негово Величество ще те накаже ли за станалото?

Тих въпрос. Опасен.

– О, да. – Кръвта му се смрази при мисълта. Ако баща му разбереше за това, че Селена е отворила портал... Той не можеше да спре студа, плъзнал се по жилите му.

Сорша потърка ръце и погледна към огъня. Той все още гореше високо, но... По дяволите. Трябваше да върви. Веднага.

– Ще я убие, нали? – попита Сорша. – Затова не каза нищо.

Дориан заотстъпва бавно, като се бореше с паниката, надигаща се в него. Не можеше да удържи леда, не знаеше откъде идва, но продължаваше да вижда създанието в тунелите, да чува скимтенето на Лапичка, да гледа как Каол се жертва, за да се измъкват...

Сорша приглади черната си плитка.

– Ще убие и капитана, нали?

Магията му изригна.

След като принуди Сорша да чака двайсет минути в претъпкания кабинет, Амити най-после влезе вътре. Стегнатата ù плитка караше и без това строгото ù лице да изглежда още по-заплашително.

– Сорша – каза тя и седна намръщена зад бюрото, – какво да те правя? Какъв пример даваш на младите чираци?

Сорша остана със сведена глава. Тя бе накарана да чака, за да осмисли какво е направила, като бе съборила цялата работна маса и унищожила не само безбройни часове и дни на работа, но също и множество скъпи приспособления и съставки.

– Подхлъзнах се. Разсипах малко масло и забравих да го избърша.

– Чистотата, Сорша – изцъка с език Амити – е едно от най-важните ни достойнства. Ако не можеш да задържиш работната си маса чиста, как да ти доверим някой от пациентите си? Какво ли си е казал Негово Височество, като е видял такъв непрофесионализъм? Позволих си да му се извиня лично и му предложих аз да се грижа за него в бъдеще, но... – Амити присви очи. – Каза, че ще плати щетите. И иска ти да му служиш.

Лицето на Сорша пламна. Всичко се бе случило толкова бързо.

Когато внезапният порив от вятър, лед и още нещо забушува, писъкът ù бе заглушен от затръшването на вратата. Това вероятно бе спасило живота и на двама им, но тя бе мислила само как да се махне от пътя на стихията. Затова се сви под масата, скри глава с ръце и започна да се моли.

Щеше да го помисли за случайност и да се сметне за глупачка, ако очите на принца не бяха засияли миг преди вятъра и студа, ако стъклениците не се бяха счупили и ако ледът не бе покрил пода, докато той стоеше там, недокоснат от всичко.

Това бе невъзможно. Принцът... Той се бе задавил, след което бе паднал на колене и бе надникнал под масата.

– Сорша, Сорша...

Тя го бе зяпнала, изгубила ума и дума.

Амити потропа с дългите си костеливи пръсти по бюрото.

– Извини ме, ако съм нетактична – каза тя, ала Сорша знаеше, че добрите обноски не я интересуват. – Но бих искала да ти напомня, че връзки с пациентите извън рамките на работата ни са забранени.

Разбира се, не можеше да има друга причина, поради която принц Дориан да предпочита нейните услуги пред тези на Амити. Сорша задържи очи на ръцете си, свити в скута ù. По тях все още имаше драскотини от пръсналите се стъкълца.

– Не се безпокой за това, Амити.

– Хубаво. Ще е жалко да изгубиш мястото си. Негово Височество има славата на голям женкар. – Лека, самодоволна усмивка. – А в двора има много красиви жени.

„И ти не си сред тях.“ Сорша кимна и преглътна обидата, както правеше винаги. Така бе оцеляла. Така бе останала невидима през всичките тези години.

Това бе обещала и на принца няколко минути след експлозията, когато тътенът бе престанал и тя го бе видяла. Не магията, а паниката в очите му, страха и болката. Не враг използваше забранените сили, а младо момче, което се нуждаеше от помощ. От нейната помощ.

Не можеше да му откаже. Не и на него. Не можеше да каже на никого какво е видяла. Щеше да постъпи по същия начин и за всеки друг.

Със спокойния и хладен глас, който пазеше за най-тежко ранените пациенти, бе заявила на принца:

– Няма да кажа на никого. Сега обаче ще ми помогнеш да съборим тази маса, а после и да почистим.

Той просто се бе взрял в нея. Тя се бе изправила, забелязвайки тънките драскотини по ръцете си, които вече започваха да смъдят.

– Няма да кажа на никого – повтори тя и хвана единия край на масата. Без да продума, той отиде до другия и ù помогна да я събори. Всички стъкла и съдове паднаха на земята. За останалия свят щеше да изглежда като инцидент. Сорша бе отишла до ъгъла да вземе метлата.

– Когато отворя вратата – бе му казала тя, все още тиха, спокойна и не съвсем на себе си, – ще се преструваме, но след това, след станалото днес... – Дориан се бе напрегнал, все едно очакваше да го ударят. – След станалото – бе продължила тя, – ако нямаш нищо против, ще намерим начин да попречим на това да се случва. Сигурно има някаква отвара, която да го потисне.

Лицето му бе останало пребледняло.

– Съжалявам – бе казал той и тя знаеше, че е искрен.

Затова бе отишла до вратата с думите:

– Ще започна проучването още тази нощ. Намеря ли нещо, ще ти кажа. А може би не сега, но по-късно... ако Негово Височество иска, може да ми каже как е възможно това. Може пък да помогне.

Не му бе оставила време да отговори, а вместо това бе отворила вратата, бе се върнала до бъркотията и бе произнесла на малко по-висок глас от обичайното:

– Простете, Ваше Височество... имаше нещо на пода, аз се подхлъзнах и...

След това бе лесно. Слухтящите наоколо лечители бяха пристигнали да видят какво е предизвикало шума. Един от тях бе отишъл веднага при Амити. Принцът си бе тръгнал, а на Сорша бяха заповядали да чака тук.

Амити опря ръце на бюрото.

– Негово Височество е необичайно щедър, Сорша. Нека това ти бъде за урок. Щастливка си, че не се нарани.

– Днес ще благодаря на Силба – излъга Сорша, тиха и мъничка. И излезе.

Каол се притисна в тъмната ниша на сградата, затаил дъх, докато Едион приближаваше закачулената фигура в уличката. От всички места, на които бе очаквал Едион да отиде, след като се измъкна от тържеството в кръчмата, гетата бяха най-невероятното.

Едион направи голямо шоу, като се престори на щедрия щур домакин – купуваше питиета, поздравяваше гостите си, правеше така, че всички да го виждат как прави нещо. Но точно когато никой не гледаше, излезе през главния вход, сякаш го мързеше да иде до задния. Надменен, пиян, дързък и невнимателен.

Каол почти се хвана. Почти. После обаче Едион бе минал покрай една сграда и бе спуснал качулката над главата си, за да потъне в нощта, трезвен като камък.

Каол го бе проследил през сенките. Едион напусна богаташкия квартал и навлезе в бедняшките квартали, вървейки през криволичещи улички и сокаци. Можеше да мине за богат мъж, търсещ лека жена, докато не бе спрял пред тази сграда и закачулената фигура с две остриета не го бе приближила.

Каол не можеше да чуе какво си говорят Едион и странника, но разпозна напрежението в телата им. След миг генералът последва новодошлия, макар и не преди да огледа уличката, покривите и сенките.

Каол остана на разстояние. Ако хванеше Едион да купува забранени вещества, това можеше да е достатъчно, за да го укроти и да намали тържествата до минимум, като така овладее Гибелния легион при пристигането му.

Проследи ги, като внимаваше за погледите, които му хвърляха пияниците, сираците и просяците, покрай които минаваше. На една забравена уличка до пристанището на Ейвъри, Едион и закачулената фигура се вмъкнаха в порутена сграда. Не каква да е, не и предвид пазачите на ъгъла, на вратата и на покрива. Имаше пазачи дори и на улицата – обикаляха я, като се опитваха да се слеят с минувачите. Не бяха нито кралски стражи, нито войници.

Това не бе място за закупуване на опиати или свежа плът. Бе запомнил информацията, която Селена имаше за бунтовниците, бе ги следял, както следеше и Едион, най-често без резултат. Селена твърдеше, че търсят начин, по който да победят краля. Като сложеше последиците настрани, ако научеше начина, по който кралят потиска магията, можеше и да разкрие как да я освободи, преди да бъде завлечен в Аниел – това щеше да помогне тайната на Дориан да бъде по-малко опасна. А Каол бе винаги готов да му помогне. Дориан бе негов приятел. Неговият принц.

Не можа да сподави трепета си, когато докосна Окото на Елена и установи, че изоставената сграда с всичките пазачи вероятно е бърлога на бунтовниците. Може би не съвпадение го бе довело тук.

Бе толкова съсредоточен в ударите на сърцето си, че нямаше шанса да се обърне, когато кинжалът прониза тялото му.

19

Каол не се съпротивляваше много, макар да знаеше, че е по-вероятно да намери смъртта си, отколкото отговори на въпросите си. Разпозна пазачите по износените им оръжия и прецизните им движения. Никога нямаше да забрави тези детайли, не и след като бе прекарал цял ден като техен затворник в склада – и не бе видял как Селена минава през тях като сърп през ечемик. Така и не бяха разбрали, че тяхната изгубена кралица бе дошла лично, за да отнеме живота им.

Пазачите го поставиха на колене в празна стая, която миришеше на старо сено. Каол осъзна, че Едион и един познат старец се взират в него. Старецът бе човекът, молил Селена онази нощ в склада да спре. В него нямаше нищо отличително – захабените му дрехи бяха съвсем обикновени, тялото му беше слабо, но все още не съсухрено. Зад него имаше младеж, когото Каол позна по мекия, ала свиреп смях – стража, който му се бе подигравал, когато бе затворник. Дълга до раменете черна коса висеше около лице, което бе повече жестоко, отколкото красиво, особено предвид грозния белег, минаващ от веждата надолу по бузата му. Той кимна с брадичка на пазачите, за да ги разкара.

– Я виж ти – каза Едион и обиколи Каол. Бе изтеглил меча си, блестящ на слабата светлина. – Капитанът на стражата, наследникът на Аниел. Шпионин? Може би любовницата ти те е научила на нещо?

– Когато вдигаш тържества и убеждаваш хората ми да бягат от постовете си, а после не си на тези тържества, а бродиш по улиците, е мой дълг да разбера защо, Едион.

Белязаният младеж с двата меча приближи и започна да прави кръгове около него заедно с Едион. Двама хищници, които преценяваха плячката си. Вероятно щяха да се сбият за трупа му.

– Колко жалко, че шампиона ти го няма, за да те измъкне – прошепна белязаният.

– Колко жалко, че не бе на поста си, за да спасиш Арчър Фин – отвърна Каол.

Ноздрите на белязания се разшириха, а в коварните му кафяви очи блесна ярост. Но щом старецът вдигна ръка, младежът притихна.

– Кралят ли те прати?

– Дойдох заради него – Каол посочи Едион с брадичка, – ала търсех и вас двамата заедно с малката ви група. Вие сте в опасност. Не знам какво знаете за това, което Едион иска, но кралят го държи на къса каишка.

Може би тази откровеност щеше да му спечели желаното. Доверие и информация.

Ала Едион само се изсмя.

– Какво?

Спътниците му се обърнаха към него с вдигнати вежди. Каол погледна към пръстена на ръката на генерала. Не бъркаше. Бе същият като тези, носени от краля, Перингтън и още няколко от най-верните им слуги.

Едион видя накъде гледа Каол и спря да го обикаля. За миг генералът се взря в него, а на лицето му се смениха израженията на изненада и на веселие. След това измърка:

– Интересен човек се оказа, капитане. Повече, отколкото си мислех.

– Обясни, Едион – рече старецът. Говореше тихо, но не и немощно.

Едион се усмихна и свали черният пръстен от ръката си.

– Денят, в който кралят ми връчи Меча на Оринт, той ми предложи и този пръстен. Заради кръвта ми имам по-остри... сетива. Долових, че пръстенът мирише на зло. Знаех, че само глупак би приел такъв дар. Затова направих копие. Истинския изхвърлих в морето. Ала винаги съм се чудил какво прави. – Той подхвърли пръстена с една ръка и го улови. – Изглежда, капитанът знае. И не одобрява.

Мъжът с двата меча спря да крачи, а усмивката, с която дари Каол, бе като гримаса на див звяр.

– Прав си – рече той, без да сваля погледа си от капитана. – По-интересен е, отколкото си мислех.

Едион прибра пръстена в джоба си, сякаш наистина бе фалшив. Каол осъзна, че е разкрил много повече, отколкото бе възнамерявал. Генералът отново започна да крачи в кръг около него, а младежът с белезите повтори движенията му.

– Вълшебна каишка в свят, в който няма магия – каза генералът. – И все пак ти ме последва, убеден, че съм омагьосан от краля. Смяташ, че си можел да си спечелиш приятелството на бунтовниците? Забележително.

Каол продължи да мълчи. Бе изрекъл достатъчно, за да се обрече на гибел.

– Казват, че твоята приятелка асасин симпатизирала на бунта – продължи Едион, – че предала, каквото знае, на Арчър Фин, без да мисли за последиците. Че позволила на бунтовниците да се измъкнат, след като ù наредили да ги убие. Тя ли ти каза за пръстените на краля, или сам откри тази информация? Какво става в този стъклен дворец, когато кралят не гледа?

Каол сподави думите си. Когато стана ясно, че няма да отговори, Едион поклати глава.

– Знаеш как ще приключи това – рече Едион. В гласа му нямаше подигравка. Само студена пресметливост. Това бе истинското лице на Вълка от Севера. – Като гледам как стоят нещата, когато реши да ме проследиш, сам си подписа смъртната присъда. Сега вече знаеш прекалено много. Имаш две възможности, капитане. Можем да те измъчваме и после да те убием или пък да ми кажеш каквото да знаеш и да те даря с бърза смърт. Колкото се може по-безболезнена. Имаш думата ми.

Спряха да крачат около него.

Каол бе срещал смъртта в очите няколко пъти през последните месеци. Бе се справял с нея. Но да умре без Селена, Дориан и майка му да разберат как... това някак го отврати. Разгневи.

Едион приближи до коленичилия Каол.

Можеше да се справи с белязания, а после да се изправи срещу Едион или дори да побегне. Щеше да се бори. Само така можеше да приеме смъртта си.

Едион изтегли меча си. Меч, който по право и кръв принадлежеше на Селена. Каол го бе смятал за лицемерен касапин. И Едион наистина бе предател, но не на Терасен. Бе играл опасна игра от пристигането си насам, всъщност още отпреди десет години, когато кралството му бе паднало. Бе измамил краля, че носи черния пръстен, и това бе информация, която Едион със сигурност щеше да иска да запази в тайна. Но имаше още нещо, което Каол можеше да използва, за да се измъкне.

Независимо колко пречупена бе, когато замина, Селена бе в безопасност, далеч от Адарлан. Но Дориан, заради магията си и заплахата, която представляваше, не беше. Едион си пое въздух, готов да го убие. На Каол му оставаше само да защити Дориан. Това бе единственото, което имаше значение. Ако тези бунтовници наистина знаеха нещо – каквото и да е – за магията, което би помогнало за освобождаването ù, той можеше да използва Едион, за да научи тази информация...

Това бе риск – най-големият, който бе поемал досега.

Едион вдигна меча си.

Каол каза наум молитва за опрощение, след което погледна право към генерала.

– Елин е жива.

Едион Ашривер бе наричан вълк, генерал, принц, предател и убиец. Той бе всичко това и много повече. Измамник, лъжец, мошеник – тези бяха любимите му определения. Титли, които само най-близките знаеха.

Курвата на Адарлан. Така го наричаха онези, които не го познаваха. И това бе вярно донякъде, пък и не му пречеше. Позволи му да запази контрол над Севера, да задържи кланетата до необходимия минимум и често да лъже. Половината войници от Гибелния легион бяха бунтовници, а другата половина ги подкрепяха. Много от „битките“ им в далечния север бяха нагласени, а труповете – преувеличени, особено когато станеха от бойното поле по свечеряване и се върнеха при семействата си.

Курвата на Адарлан. Не се бе обиждал. Досега.

Братовчедът. Това бе най-любимата му титла. Братовчедът, братът, защитникът. Това бяха тайните имена, които носеше в себе си, имената, които си нашепваше, докато северният вятър виеше през Еленовите рога. Понякога вятърът звучеше като писъците на хората му, водени на заколение. А друг път като Елин – Елин, която обичаше и която трябваше да бъде негова кралица, на която един ден щеше да даде кръвна клетва.

Едион застана на разлагащите се дъски на празния док и се загледа в река Ейвъри. Капитанът на стражата бе зад него и плюеше кръв във водата заради боя, нанесен му от Рен Алсбрук, най-новия съзаклятник на Едион – още един мъртвец, надигнал се от гроба. Рен, наследник и господар на Алсбрук, се бе обучавал заедно с Едион като дете. Някога бяха съперници. Преди десет години Рен и дядо му Муртауг бяха избегнали кланетата чрез диверсия, предизвикана от родителите на Рен. Тя им бе струвала живота и бе дала на сина им грозния белег по лицето. Ала Едион не бе знаел това. Бе смятал, че са мъртви. Бе изумен, когато научи, че са част от тайното бунтовническо движение, което бе проследил след пристигането си в Рифтхолд. Бе чул слуховете, че Елин е жива и вдига армия и бе дошъл чак от далечния север, за да научи истината и да унищожи измамниците, като по възможност преди това ги нареже на парчета.

Призивът на краля бе удобен повод. Рен и Муртауг бяха признали веднага, че слуховете са пуснати от техен бивш съзаклятник. Нито бяха виждали мъртвата кралица, нито бяха чували нещо за нея. Но след като ги видя, той се запита кой ли още бе оцелял. Никога не се бе надявал, че Елин...

Едион постави меча на дървения парапет и прокара белязаните си пръсти по острието, като се спираше на всяка драскотина, на всеки белег от легендарна битка, напомнящ за велики, ала отдавна отишли си крале. Мечът бе последният остатък от могъщото кралство, издигало се някога на север.

Мечът не бе наистина негов. През първите дни на кръвопролития кралят на Адарлан го бе взел от изстиващия труп на Рои Галантиус и го бе отнесъл в Рифтхолд. Там и бе останал. Мечът, който трябваше да принадлежи на Елин.

Едион се бе борил години на бойното поле, за да докаже на краля, че е незаменим, че е понесъл всичко, което са му сторили. Когато той и Гибелния легион спечелиха първата битка и кралят го нарече Вълка на Севера, му предложи дар. Едион поиска меча. Кралят отдаде желанието на романтичната носталгия на едно осемнайсетгодишно момче и Едион се окъпа в собствената си слава, докато всички не повярваха, че е предател и убиец, осквернил меча с докосването си. Това, че си го бе спечелил обратно, не намаляваше провала му.

Макар когато Елин бе убита в провинциалното си имение, той да бе едва на тринадесет години и на седемдесет километра от Оринт, трябваше да го предотврати. След смъртта на майка му решиха да го изпратят в земите ù, за да стане щит и меч на Елин, да ù служи в двора, в който тя да управлява като потомка на крале. Трябваше да тръгне на път веднага, но в замъка се разнесе мълвата, че Орлон Галантиус е убит. Докато някой изобщо съумее да тръгне, Рои, Евалин и Елин вече бяха мъртви.

Той носеше това напомняне на гърба си – напомняне на кого е принадлежал мечът и на кого ще го даде, когато най-после поеме последния си дъх и отиде в отвъдния свят.

Но сега този меч, тежестта, която бе носил през всички тези години... усети го по-лек, по-остър, далеч по-крехък. Безценен. Бяха му издърпали килимчето изпод краката.

За миг след думите на капитана на стражата никой не бе проговорил. Елин бе жива. А после капитанът бе заявил, че ще говори само с Едион за това.

Само за да покаже, че не блъфират за мъченията си, Рен го бе пребил до кръв с умение, на което Едион се възхити. Капитанът обаче понесе ударите. Всеки път, когато Рен се спреше, а Муртауг погледнеше неодобрително, капитанът повтаряше същото. След като стана ясно, че Каол би казал истината само на Едион или би умрял, той спря Рен. Наследникът на Алсбрук настръхна, но Едион се бе справял с доста младежи като него в бойните лагери. Не им трябваше много. Изгледа го кръвнишки и Рен подви опашка.

И така се озоваха тук. Каол чистеше лицето си в ризата си. Последните няколко минути Едион бе чул най-невероятната история в живота си. Историята на Селена Сардотиен, невероятната убийца, обучена от Аробин Хамел – за това как бе изгубила всичко и се бе озовала в Ендовиер, за участието ù в нелепото съревнование за кралски шампион. Историята на Елин, неговата кралица, затворена в лагер на смъртта и служеща на техния враг.

Това бе невъзможно.

Едион опря ръце на парапета. Не можеше да е истина. Не и след толкова години. Десет години без надежда, без никакво доказателство.

– Тя има твоите очи – каза Каол, раздвижвайки челюстта си.

Ако онзи асасин – богове, асасин! – наистина бе Елин, то тя бе кралският шампион. Което пък означаваше, че тя и капитана...

– Изпратил си я във Вендлин – процеди Едион. После щеше да плаче. Сега се чувстваше кух. Като изкормен. Всяка лъжа, всички слухове, които бе пуснал, всички тържества, които бе вдигнал, всяка битка, истинска или измислена, всеки живот, който бе отнел, за да оцелеят повече... как можеше да ù обясни това?

Курвата на Адарлан.

– Не знаех коя е. Реших, че ще е в безопасност там заради това коя е.

– Осъзнаваш ли, че ми даваш допълнителна причина да те убия? – стисна зъби Едион. – Разбираш ли какъв риск пое, като ми каза? Може и наистина да работя за краля – ти самият смяташе, че съм негова пионка и единственото доказателство срещу това бе моята историйка. Все едно я убиваш лично.

Глупак. Немарлив глупак. Но капитанът имаше предимство. Благородният капитан, крачещ на ръба на държавната измяна. Зачуди се за лоялността му, когато Рен му разказа за контакта на кралския шампион с бунтовниците, но уви! Елин бе кралският шампион, тя бе помогнала на бунтовниците и бе изкормила Арчър Фин. Коленете му омекнаха, но той преглътна изненадата, ужаса, шока и искрата на задоволство.

– Знаех, че рискувам – каза капитанът, – но хората, които носят пръстените... нещо в очите им се променя. Тъмнина, която се проявява физически. Не я бях видял в теб, откакто си тук. И не съм виждал човек, който вдига толкова много тържества, за да присъства само няколко минути на тях. Не би вършил всичко това, за да прикриеш срещите си с бунтовниците, ако бе роб на краля, особено не и през всичкото това време, през което Гибелният легион така и не пристигна въпреки уверенията ти, че ще е тук всеки момент. Няма логика. – Капитанът срещна погледа му. Май не бе чак такъв глупак. – Мисля, че тя би искала да знаеш.

Каол погледна надолу към реката и морето. Това място смърдеше. Едион бе надушвал и по-лоши неща във военните лагери, но бедняшките квартали на Ренарил определено им съперничеха. И столицата на Терасен, Оринт, някога сияйна бяла кула, а сега къс мръсен камък, бе на път да изпадне до същото ниво на немотия и отчаяние. Но някой ден, може би скоро...

Елин бе жива, убийца като него, при това работеше за същия човек.

– Принцът знае ли?

Никога не бе способен да говори с принца, без да си спомни дните отпреди падането на Терасен. Не можеше да потисне омразата.

– Не. Дори не знае, че аз съм я пратил във Вендлин. Както и, че двамата сте... елфи.

Едион никога не бе притежавал и частица от силата, бушуваща във вените на Елин, сила, която изгаряше цели библиотеки и предизвикала такава паника, че в месеците, преди светът да отиде по дяволите, се говореше, че трябва да я пратят някъде, където да се научи да я владее. Бе дочул спорове в коя точно академия или при кой точно специалист от далечна земя трябва да отиде, но тяхната леля, кралица Майев, която чакаше като паяк племенницата си, никога не бе споменавана.

И ето че сега Елин бе във Вендлин, на прага на владенията на леля им.

Майев никога не бе знаела и не се бе интересувала от неговите дарби. Не, той имаше само чисто физическите черти на безсмъртния народ – силата, пъргавината, острите слух и обоняние. Те го правеха страховит противник на бойното поле и бяха спасили живота му повече от веднъж. Бяха спасили и душата му, стига капитанът на стражата да не лъжеше за тези пръстени.

– Ще се върне ли? – попита тихо Едион. Първият от многото въпроси, който имаше за капитана сега, след като той бе доказал, че не е безполезен слуга на краля.

В очите на Каол се изписа агония, от която Едион разбра, че той е влюбен в нея. Усети ревност само заради това, че капитанът я познаваше толкова добре.

– Не зная – призна той. Ако не бе негов враг, Едион щеше да се възхити на саможертвата, която този човек бе направил. Елин обаче трябваше да се върне. Щеше да се върне. И това не трябваше да ù спечели само разходка до дръвника на палача.

Генералът щеше да подреди мислите си, когато остане сам. Стисна влажния парапет по-силно и потисна порива да зададе още въпроси. Капитанът обаче го изгледа преценяващо, все едно можеше да свали всичките му маски. За миг Едион се изкуши да го намушка и да хвърли тялото му в Ейвъри, въпреки всичко, което бе научил. Капитанът също погледна към меча си и Едион се запита дали и той не си мисли същото. Дали не съжалява, че му се е доверил. Трябваше да съжалява. Трябваше да се прокълне, че е бил такъв глупак.

– Защо следеше бунтовниците? – попита Едион.

– Защото мислех, че могат да имат полезна информация. – Явно беше нещо наистина ценно, щом рискуваше да се разкрие като предател заради него.

Едион искаше да измъчва капитана. Бе готов дори да го убие. Но да стори това с любимия на кралицата нямаше да е добре, особено при завръщането ù. А и капитанът бе най-ценният му източник на информация. Искаше да разбере повече за Елин, за това каква е и как може да я намери. Искаше да научи абсолютно всичко. Особено сега, когато бе разбрал от коя страна на барикадата е този човек и какво знае за краля. Затова просто каза:

– Разкажи ми повече за пръстените.

Ала капитанът поклати глава.

– Искам да сключа сделка с теб.

20

Насиненото око на Селена все още изглеждаше ужасно, но се подобри през седмицата, през която работеше в кухните, проваляше се в опитите си да се превъплъти и като цяло избягваше всички. Пролетният дъжд не преставаше и всяка вечер кухнята се пълнеше, затова Селена се хранеше в сенките на стълбите и пристигаше малко преди Пазителят на приказките да започне да разказва.

Това бе титлата на Емрис – Пазител на приказките. Тя бе почетна и във Вендлин се даваше както на хора, така и на елфи. Означаваше, че когато той започне да разказва приказка, ти сядаш и го слушаш. Означаваше още, че е крачеща библиотека с легенди и митове от кралството.

По това време Селена вече се бе запознала с повечето от обитателите на крепостта, дори и само колкото да добави имена към лицата им. Бе ги наблюдавала по инстинкт – да научи какво е обкръжението ù, да разпознае възможните врагове и заплахи. Знаеше, че и те я гледат, когато смятаха, че не внимава. Всяко чувство за вина, че не ги приближава, изчезна заради факта, че никой не си направи труда да доближи и нея.

Единственият човек, който положи някакви усилия, бе Лука. Той не спираше да я разпитва, докато работят, и продължаваше да бърбори за тренировките си, за клюките в крепостта, дори за времето. Само веднъж ù бе споделил нещо – в една сутрин, когато бе станала с огромно усилие на волята от леглото и само белегът на дланта я накара да докосне с крака ледения под. Миеше съдовете на закуска и гледаше през прозореца, без да вижда каквото и да е. Чувстваше как самите ù кости натежават, когато Лука постави котела в мивката и каза шепнешком:

– Дълго време не можех да приказвам за това, което ми се случи преди да дойда тук. Някои дни изобщо не можех да говоря. Не можех да дори да ставам от леглото. Но все пак... ако ти се говори...

Бе го накарала да млъкне само с един поглед. Оттогава не бе продумал нищо подобно.

За радост Емрис ù оставаше свободно пространство. Особено когато Малакай пристигаше на закуска, за да е сигурен, че Селена не притеснява вречения му. Обикновено избягваше да зяпа другите двойки в крепостта, но тук, където не можеше да се отдалечи... мразеше близостта им и начина, по който очите на Малакай светваха, щом видеше Емрис. Мразеше го дотолкова, че ù идеше да се задави.

Така и не попита Роуан защо идва да слуша приказките на Емрис. За тях двамата другият не съществуваше извън тренировките.

Разбира се, думата тренировки бе прекалено щедро описание за това, което правеха, тъй като тя не бе постигнала нищо. Така и не успя да се превъплъти. Той ръмжеше, съскаше и ù се подиграваше, ала тя не можеше да го стори. Всеки ден, когато Роуан се скриеше за известно време, тя опитваше, но без да постигне нищо. Елфът заплашваше, че ще я върне обратно в могилите. Това бе едничкото нещо, предизвикало реакция. За нейна изненада обаче, когато тя му каза, че по-скоро би си прерязала гърлото, отколкото да се върне на онова място, той отстъпи. Затова двамата само се наругаха, после млъкнаха в тишината покрай руините на храма, но от време на време започваха да си викат. Ако бе в особено лошо настроение, той я караше да цепи дърва – греда след греда, докато накрая не можеше да вдигне брадвата, а ръцете ù се напукваха целите. „Щом предпочиташ да си сърдита на целия свят – казваше той – и смяташ да ми губиш времето, като отказваш да се превъплътиш, по-добре да свършиш някаква работа.“

Цялото това чакане – заради нея. Превъплъщението обаче я караше да потръпва от ужас.

На осмия ден от пристигането ù, след като чисти тенджери и тигани, докато гърбът я заболя, Селена спря по средата на изкачването на вече познатото било.

– Имам една молба. – Никога не го бе заговаряла, освен да го наругае. Ала сега каза: – Искам да видя как ти се превъплъщаваш.

Зелените му очи премигнаха, а после заблестяха.

– Нямаш привилегията да ми заповядваш.

– Покажи ми как става.

Спомените ù от елфите в Терасен бяха замъглени, все едно някой ги бе залял с олио. Не можеше да си спомни някой от тях да се превъплъщава – къде отиват дрехите им, колко бързо става...

Той я погледна, сякаш за да каже, че го прави само този път, а после...

Мек блясък на светлина, вълна от цветове и един ястреб се появи във въздуха и полетя към най-близкия клон на дървото. Тя огледа покритата с мъх земя. От дрехите и оръжията му нямаше и следа. Всичко стана за няколко удара на сърцето.

Той изкряка и се спусна към нея, замахнал с нокти към очите ù. Тя се скри зад най-близкото дърво, след което отново блесна светлина и цветовете се размиха. Роуан се появи облечен и въоръжен и ù се озъби в лицето.

– Твой ред е.

Нямаше да му достави удоволствието да я види трепереща. Но бе невероятно. Да види промяната.

– Къде отидоха дрехите ти?

– Някъде по средата. Какво значение има?

Имаше мъртви и безрадостни очи. А тя имаше чувството, че последните дни и нейните са били такива. Знаеше как е изглеждала в нощта, в която Каол я бе видял да изкормва Арчър. Но какво ли бе направило Роуан такъв?

Той оголи зъби, но тя не отстъпи. Бе виждала полуелфите воини в крепостта. Всички те ръмжаха и се зъбеха на всичко. Не бяха ефирните нежни същества от смътните ù спомени от Терасен. Не се държаха за ръце, не танцуваха около дърветата с цветя в косите. Бяха си хищници, поне повечето от тях. Някои от властните жени не отстъпваха по агресия на мъжете и имаха навика да ръмжат, когато бъдат предизвикани, подразнени или дори просто гладни. Предполагаше, че ако се постараеше, би се вписала отлично сред тях.

Без да изпуска Роуан от поглед, Селена успокои дишането си. Представи си въображаеми пръсти, с които изважда елфическата си форма. Представи си цветовете и светлината. Притисна себе си срещу смъртната си плът.

Нищо не се случи.

– Понякога се питам дали това не е наказание за теб – процеди тя през зъби. – Какво ли си направил, за да си навлечеш гнева на Нейно Безсмъртно Величество?

– Няма да говориш за нея с такъв тон.

– Ще говоря с какъвто си искам тон. Може да ми се подиграваш, да ръмжиш и да ме караш да цепя дърва, но освен ако не ми извадиш езика...

Ръката му се стрелна напред и тя зяпна, а после подскочи, когато той хвана езика и с пръсти. Тя захапа силно, но той не я пусна.

– Я пак? – измърка.

Селена се задави, а той продължи да натиска езика ù. Тя посегна към кинжалите му, като в същото време вдигна коляно между краката му. Той обаче я притисна с подобното си на стена от мускули тяло, като използва вековете си опит в тренировките, за да я блъсне в едно дърво. Тя изглеждаше комично до него. А езикът ù...

Роуан пусна езика ù, а тя отвори уста за глътка въздух. Напсува го по отвратителен начин, а после плю в краката му.

Тогава той я ухапа.

Изпищя, когато кучешките му зъби пронизаха кожата между врата и раменете ù. Това бе първичен жест на агресия. Силно ухапване, което я изненада толкова, че тя не можа да мръдне. Притисна я до дървото и след това увеличи натиска върху нея. Зъбите му задълбаха в кожата ù, кръвта ù потече по ризата му. Бе притисната като малко дете. Но тя бе станала точно това. Малко, жалко дете.

Изръмжа. Звучеше като животно, а не като разумно същество. След което се оттласна назад.

Роуан отстъпи крачка назад, а зъбите му разкъсаха кожата ù, когато тя го блъсна в гърдите. Не изпита болката, не я интересуваха кръвта или блесналата светлина.

Искаше да разкъса гърлото му с дългите зъби, които оголи към него след края на превъплъщението си.

А после изрева.

21

– Ето те – ухили се Роуан.

Кръвта ù – нейната кръв – бе по зъбите, устата и брадичката му. А мъртвешките му очи заблестяха, когато я изплю на земята. Вероятно за него имаше вкуса на канавка.

Ушите ù запищяха, след което Селена скочи към него. А после се спря. Виждаше света с кристална яснота. Можеше да го подуши, вкуси, вдиша, като че бе първокласно вино. Богове, това място... Кралството ухаеше божествено. Като...

Беше се превъплътила.

Изпъшка, макар дробовете да ù нашепваха, че вече не е задъхана и няма нужда да диша толкова учестено. Кожата по гърба я засърбя. Започваше да оздравява. Оздравяваше много по-бързо в тази форма. Заради магията. Дишай. Дишай!

Но ето, огънят запука във вените ù, след което се надигна към върха на пръстите ù. Гората около нея бе толкова лесно запалима и тогава...

Тя го потисна. Пое страха и го използва като таран към самата себе си, срещу силата си, притисна я все по-навътре и по-навътре.

– Пусни я – приближи Роуан, – не се бори с нея.

Ритъм отекна в тялото ù с уханието на сняг и борове. Силата на Роуан, която я предизвикваше. Не бе като пламъка ù, а като смес от вятър и лед.

Смразяващ удар в лакътя я тласна в дървото. След това магията я ухапа по бузата. Нападаха я с магия!

Пожарът избухна като стена от син пламък, спусна се към Роуан, обви дърветата, света, самата нея...

Докато не изчезна, всмукан в нищото, заедно с въздуха, който дишаше.

Селена падна на колене. Докато стискаше врата си, все едно може да издере път към въздуха за себе си, ботушите на Роуан се появиха пред очите ù. Бе издърпал въздуха, за да изгаси пламъка ù.

Такава сила. Такъв контрол. Майев не ù бе дала за наставник някой равностоен, а такъв, който можеше да задуши огъня ù и който не би се поколебал да го направи, ако прецени, че е заплаха.

Въздухът нахлу в гърлото ù със свистене. Тя изпъшка и отвори уста алчно, като почти не обърна внимание на агонията, настъпила, когато се превъплъти обратно в смъртното си тяло. Светът отново стана тих и сив.

– Любовникът ти знае ли каква си?

Колко студен въпрос! Тя вдигна глава, без да се интересува как е узнал.

– Знае всичко.

Това не беше съвсем вярно.

Очите му проблеснаха. Селена не можа да разбере с каква емоция.

– Няма да те хапя повече – каза той и тя се запита какво ли още бе усетил в кръвта ù.

Тя изръмжа, но звукът бе тих. Беззъб.

– Дори ако това е единственият начин да се превъплътя?

Той тръгна нагоре към билото.

– Не може да хапеш женските на други мъжки.

Тя повече чу, отколкото почувства как нещо умира в гласа ù, докато отговаряше:

– Вече не сме... заедно. Изоставих го, преди да дойда тук.

– Защо? – погледна той през рамо. Отегчен, но леко заинтригуван.

Какво я интересуваше дали знае? Сви ръката си в юмрук в скута, а кокалчетата ù побеляха. Всеки път, когато погледнеше към пръстена, потъркаше го или забележеше как блести, чувстваше как в душата ù се отваря дупка.

Трябваше да свали проклетото нещо. Но знаеше, че няма, дори само защото заслужаваше почти постоянната агония, която то ù носеше.

– Понеже за него е по-безопасно, ако е отвратен колкото теб.

– Значи вече си научила първия урок.

Когато тя наведе глава, той поясни:

– Хората, които обичаш, са оръжия, които ще бъдат използвани срещу теб.

Не искаше да мисли за това как Нехемия я бе използвала – как бе използвала самата себе си – срещу нея, за да я принуди да действа. Искаше да се преструва, че не започва да забравя как точно е изглеждала Нехемия.

– Превъплъти се отново – кимна с брадичка към нея Роуан, – този път опитай...

Но тя забравяше как е изглеждала Нехемия. Сенките на очите ù, извивката на устните ù, аромата ù. Смеха ù. Бученето в главата на Селена притихна, заглушено от познатата празнота.

„Не се оставяй да бъдеш угасена.“

Но Селена не знаеше как да го спре. Единственият човек, на когото можеше да каже и който я разбираше... Тя бе погребана в безименен гроб, далече-далече от огряната от слънцето земя, която бе обичала толкова.

– Слушаш ли ме? – хвана я за раменете Роуан.

Тя го погледна уморено, макар пръстите му да се впиваха в кожата ù.

– Защо просто не ме ухапеш отново?

– Защо просто не те бичувам, както си заслужаваш?

Изглеждаше толкова решен на това, че тя премигна.

– Вдигнеш ли бич срещу мен, жив ще те одера.

Той я пусна, отиде до сечището и я погледна като хищник, който преценява плячката си.

– Не се ли превъплътиш отново, получаваш двойна смяна в кухните следващата седмица.

– Ами, хубаво. – Работата в кухнята поне даваше видими резултати, а и там можеше да разбере какво прави. Но това... това обещание, което бе дала, сделката, която бе сключила с Майев... Бе глупачка.

– Безполезна си – спря да обикаля Роуан.

– Кажи ми нещо, което не знам.

– Може би щеше да си по-полезна на света, ако наистина бе умряла преди десет години.

Тя го погледна в очите и отговори:

– Тръгвам си.

Роуан не я спря, когато се върна в крепостта и събра багажа си. Всичко ù отне не повече от минута, тъй като дори не бе опразнила раницата си и още нямаше оръжия. Предполагаше, че може да претърси крепостта, за да намери къде ги е заврял Роуан, или да ги открадне от полуелфите, но това щеше да ù отнеме време и да привлече нежелано внимание. А тя не искаше да говори с никого, докато си тръгваше.

Щеше да намери друг начин, по който да научи истината за Ключовете на Уирда, да унищожи краля на Адарлан и да освободи Ейлве. Ако продължаваше така, нямаше да има сили да се бори.

Бе си отбелязала пътищата, по които бяха минали, но когато навлезе в покритите с дървета склонове, разчиташе главно на местоположението на слънцето, за да се ориентира. Щеше да намери пътя обратно, да си набави храна и да измисли нещо друго. Тази задача бе глупава от самото начало. Поне не се бе забавила много. Сега, разбира се, щеше да се наложи да побърза с намирането на отговорите и...

– Така ли правиш винаги? Бягаш, когато играта загрубее?

Роуан стоеше между две дървета на пътя ù. Несъмнено бе прелетял до тук.

Тя мина покрай него. Краката я боляха от вървенето надолу по хълма.

– Свободен си от задължението да ме обучаваш. Нямам какво повече да ти кажа. Ти нямаш какво повече да ми кажеш. Направи услуга и на двама ни и върви по дяволите.

– Трябвало ли е да се бориш за нещо в живота си? – изръмжа той.

Тя се изсмя горчиво и ускори крачка на запад. Не я интересуваше къде ще стигне. Важното бе да се отдалечи от него. Той обаче не изостана. Дългите му мускулести крака с лекота вървяха по покритата с мъх земя.

– Потвърждаваш думите ми с всяка твоя крачка.

– Не ме интересува.

– Не знам какво искаш от Майев, какви отговори търсиш, но...

– Не знаеш какво искам от нея? – повече извика, отколкото попита тя. – Например да спася света от краля на Адарлан?

– За какво? Може би светът не си струва!

Разбра, че е искрен. Мъртвешките му очи бяха достатъчно красноречиви.

– Дадох обещание. На приятелката си. Че ще видя кралството ù свободно. – Тя натика белязаната си ръка в лицето му. – Дадох ненарушима клетва. Ти, Майев и всички проклети от боговете гадини само ми пречите.

Тя отново продължи надолу по хълма, а той я последва.

– Ами твоят народ, твоето кралство?

– Без мен им е по-добре. Сам го каза.

Татуировката му се набърчи, когато изръмжа:

– Значи ще спасиш друга земя, но не и собствената си. Защо приятелката ти не спаси сама кралството си?

– Защото е мъртва! – Тя изкрещя думата толкова силно, че гърлото я заболя. – Мъртва! А аз останах сама с безполезния си живот!

Той я погледна с животинското си спокойствие. Но когато Селена се отдалечи, не я последва.

Вече не знаеше колко време пътува и накъде. Не я интересуваше. Не бе произнасяла на глас, че Нехемия е мъртва, от деня, в който ù я отнеха. Но Нехемия наистина бе мъртва. И на Селена ù бе мъчно за нея.

Нощта се спусна по-рано заради облаците, а температурата падна рязко. В далечината отекна гръмотевица. Тя си направи оръжия по пътя – намери остър камък, за да издялка клони в първобитни копия. По-дългите ползваше вместо бастун и макар да бяха обикновени пръчки, си каза, че две от по-късите са кинжали. Все пак бе по-добре от нищо.

Всяка стъпка ù тежеше повече от предишната, но имаше достатъчно чувство за самосъхранение, за да започне да търси място за през нощта. Почти се бе стъмнило, когато намери такова – плитка пещера в една гранитна скала.

Бавно събра дърва за огън. Иронията не ù убягна. Да владееше поне малко магията си... Сподави мисълта за това, преди да се е оформила. Години наред не си бе палила огън, но след няколко опита стана.

Точно когато гърмът разтърси пещерата ù, а от небесата заваля като из ведро.

Бе гладна, но за щастие намери няколко ябълки в дъното на чантата си, заедно със стара тегия от Варес, която все още бе ядивна, макар и трудна за дъвчене. След като яде, колкото можа, тя се уви с наметалото си и се сви в края на пещерата. Не пропусна малките блестящи очички, които се бяха събрали и надничаха иззад близките скали и дървета. Никой не я притесни през тази първа нощ и така и не я приближиха повече от това. Инстинктите ù, макар и изкривени от последните седмици, не я предупредиха за нищо. Затова не ги прогони. Всъщност не ù пречеха.

С припукващия огън и дъжда ù бе почти уютно. Повече, отколкото в замръзналата стая. Макар да бе уморена, тя почувства как мозъкът ù се прояснява. „Стори това, което трябва да бъде сторено“ – ù бе казала Елена. Е, трябваше да си тръгне, преди Роуан да я насече на толкова малки късчета, че да не може да се събере повече.

Утре щеше да започне отначало. Забеляза един стар път, който можеше да последва надолу. Докато вървеше към полята, нямаше да има проблеми и щеше да стигне брега. А пътьом щеше да измисли нов план.

Добре бе сторила, като си бе тръгнала.

Умората я налегна толкова силно, че заспа минути след като се отпусна до огъня, хванала с една ръка копието си. Вероятно щеше да спи до зори, ако внезапно настъпилата тишина не я бе събудила.

22

Огънят на Селена продължаваше да припуква, а дъждът капеше откъм входа на пещерата. Гората обаче бе притихнала. Малките очички, които я наблюдаваха, бяха изчезнали.

Тя изпъна крака, взе копие в едната си ръка и кол в другата, след което допълзя до входа на пещерата. Не можеше да види нищо от дъжда и огъня. Всяко косъмче по тялото ù обаче бе настръхнало, а от гората пред нея лъхна ужасно зловоние на кожа и мърша. Бе различно от това, което надуши в могилите.

По-старо, по-земно и...

По-гладно.

Внезапно напускането ù се стори като най-глупавото решение през живота ù.

Да не палят огньове. Това бе едничкото правило на Роуан по пътя към крепостта. И да странят от пътищата, особено по-старите, обрасли в бурени. Като този, който бе забелязала наблизо.

Тишината стана по-плътна.

Тя влезе в подгизналата гора, като удряше пръстите на краката си в корени и коренища, докато очите ù свикваха с тъмното. Но не спря да върви напред – надолу и надалеко от древния път.

Беше се отдалечила толкова, че пещерата на хълма над нея заприлича на далечна светлинка, осветяваща гората. Като проклет сигнал. Тя сведе кола и копието в по-добра позиция, когато блесна мълния.

Пред пещерата имаше три длъгнести високи силуета. Макар да стояха изправени като хора, тя осъзна до мозъка на костите си, които помнеха миналото на човешкия род, че не са такива. Не бяха и елфи.

По-тиха от лисица, тя направи още една крачка, а после още една. Те все още оглеждаха входа на пещерата. По-високи от мъже, ала не бяха такива, нито пък жени.

Роуан бе предупредил още в първия ден от тренировките, че кожоходите са излезли. Че търсят човешки кожи, които да отнесат в пещерите си. Бе твърде замаяна, за да разпита. Но сега това безгрижие и разточителство щяха да ù костват живота.

Щяха да я одерат жива.

Вендлин. Земя на кошмари, придобили плът и кръв, в която легендите ходеха по земята. Въпреки годините тренировки в занаята на асасин, ù се струваше, че всяка нейна стъпка отеква като пукот, че дишането ù е прекалено шумно.

Прозвуча гръм и тя използва прикритието на звука, за да направи няколко крачки. Спря зад друго дърво, като дишаше колкото се може по-тихо, и се огледа към хълма зад нея.

Отново блесна мълния.

Трите фигури ги нямаше, но отвратителната миризма на мърша плъзна покрай нея.

Човешки кожи.

Тя огледа дървото, зад което се бе скрила. Дървесната кора бе твърде хлъзгава от мъха и дъжда, за да се покатери по нея, а клоните бяха твърде високо. Другите дървета бяха същите. А и какво добро щеше да излезе, ако се покатереше на дърво по време на гръмотевична буря?

Тя се стрелна към съседното дърво, като внимателно отбягваше клони и листа и ругаеше тихо колко бавно се движи. А после... Прокле и хукна да бяга. Мъховете правеха земята под краката ù коварна. Виждаше дърветата и някои от по-големите камъни, но изкачването бе стръмно. Остана на крака, макар храстите зад нея да пукаха, и се затича все по-бързо и по-бързо.

Не посмя да отклони внимание от скалите и дърветата, докато слизаше надолу по склона. Отчаяно искаше да стъпи на здрава земя. Може би тази ловна зона приключваше някъде, а може би щеше да успее да ги надбяга до зори. Отиде на изток, като продължаваше да тича надолу, и се хвана за едно дърво, за да се завърти. Едва не падна, когато се блъсна в нещо твърдо и неподатливо.

Замахна с кола си, но я хванаха две силни ръце. Китките ù пламнаха в агония, когато пръстите я стиснаха достатъчно силно, че да не може да удари с нито едно от оръжията си своя похитител. Завъртя се, вдигна крак да изрита нападателя си и тогава видя зъбите му... които не бяха зверски.

Нямаше и човешки кожи по него. Имаше само сребърна коса, блеснала от дъжда.

Роуан я повлече зад себе си и я притисна към нещо, което изглеждаше като хралупа на дърво.

Тя се опита да не стене, но дишането ù не се улесни, когато елфът я завъртя за раменете и опря уста в ухото ù. Тътенът на стъпките зад нея бе заглъхнал.

– Ще слушаш внимателно какво ти казвам. – Гласът му бе по-тих и от дъжда. – Или ще загинеш още тази нощ. Ясен ли съм? – Тя кимна и той я пусна, само за да извади меча си заедно с една злокобна на вид томахавка. – Твоето оцеляване зависи единствено от теб. – Миризмата отново се усили. – Искам да се превъплътиш сега. Или мудността ти на смъртна ще те убие.

Тя се скова, но потърси следа от силите си. Не намери нищо. Трябваше да има някакъв спусък, някакво място, от което да я призове.

Звукът от стърженето на метал в камък отекна в дъжда. А после отново. И отново.

Точеха ножовете си.

– Магията ти...

– Те не дишат, затова няма смисъл да им спирам въздуха. Ледът ще ги забави, ала не ще ги спре. Вятърът ми вече издухва миризмата ни настрани от тях, но няма да е задълго. Превъплъти се, Елин.

Елин. Това не бе изпитание, не бе някакъв номер. Кожоходите не се нуждаеха от въздух.

Татуировката на Роуан просветна, когато мълния освети малкото им скривалище.

– Ще трябва да бягаме след само миг. Формата, в която ще стане това, е определяща за съдбата и на двама ни. Поеми си въздух и се превъплъти.

Макар всичките ù инстинкти да крещяха срещу това, тя притвори очи. Пое си дълбоко дъх. После още веднъж. Дробовете ù се изпълниха със свежия въздух и се успокоиха. Тя се запита дали Роуан ù помага за това.

Помагаше. Не я бе оставил сама. Бе готов да понесе ужасна смърт, за да запази живота ù. Не бе сама.

Той изруга тихо и стовари тялото си върху нея, за да я прикрие. Или не... за да прикрие светлината от превъплъщението.

Едвам усети болката – защото в мига, в който елфическите ù сетива се разтвориха, трябваше да постави ръка на устата си, за да не повърне. Богове, каква смрад на гнилоч! По-лоша от който да е труп.

С деликатно изострените си уши вече можеше да чуе всяка крачка на троицата, която си проправяше път по хълма. Говореха с ниски и странни гласове – едновременно мъжки и женски. И всичките – неудържимо гладни.

– Вече са двама – изсъска единият. Тя не искаше да знае как така е способен да говори, след като не диша. – Елфически мъж е отишъл при женската. Искам го за себе си, ухае на северен вятър и стомана.

Селена се задави, когато вонята стигна до гърлото ù.

– Женската ще вземем с нас. Зората е прекалено близо. После ще си я одерем както си му е редът.

Роуан се отдръпна. Вече нямаше нужда да е близо до нея, за да го чуе как описва гората около тях:

– Има бърза река на около половин километър на изток, в основата на голяма скала.

Дори не я погледна, когато извади двата ù дълги кинжала, а тя не кимна в знак на благодарност, когато бавно пусна саморъчно изработените си оръжия и сграбчи дръжките им от слонова кост.

– Когато кажа да бягаме, ще тичаш все едно животът ти зависи от това. Стъпвай там, откъдето минавам аз, каквото и да стане, не се обръщай. Разделим ли се, тичай право напред. Ще чуеш реката.

Редеше заповеди като командир на бойното поле, силен и смъртоносен. Надникна иззад дървото. Вонята вече се стелеше навсякъде, бликаше от всеки ъгъл.

– Ако те хванат, знай, че не можеш да ги убиеш. Не и с оръжия на смъртна. Най-добрият вариант е да се измъкнеш и да избягаш. Ясен ли съм?

Тя отново кимна. Дишането ù отново се учести. Валеше като из ведро.

– По мой знак – каза Роуан, надушвайки и чувайки неща, скрити дори за нейните изострени сетива. – Готови...

Тя приклекна заедно с него.

– Хайде, излезте де – изсъска едно от съществата, толкова близо, че все едно бе в хралупата с тях. Внезапно храсталакът на запад от тях изшумоля, все едно тичаха двама души. Вонята на кожоходите отслабна, когато се затичаха по пукащите клони и листа, отведени в грешна посока от вятъра на Роуан.

– Сега – изсъска той и изскочи от дървото.

Селена се затича или поне опита да го направи. Но дори с подобреното ù зрение храстите, камъните и дърветата се оказаха пречка. Роуан се понесе към бученето на реката, придошла от пролетните дъждове. Темпото му бе по-бавно, отколкото бе очаквала... заради нея. Понеже това тяло на елфа бе различно, а тя го използваше неправилно и...

Хлъзна се, но една ръка я хвана за лакътя и я задържа на крака.

– По-бързо – каза само той. Веднага щом тя запази равновесие, елфът хукна отново и профуча като пума през дърветата.

Отне около минута преди зловонието отново да надвисне над нея, а чупенето на храсти да приближи. Нямаше да сваля обаче очи от Роуан и от светлика пред тях. Гората свършваше. Не оставаше много време, докато скочат, а после...

Четвърти кожоход изникна незабелязан от храста, в който се бе спотаил. Той се стрелна към Роуан и протегна кожестите си длъгнести крайници, осеяни с множество белези.

Не, това не бяха белези. Бяха кръпки. Кръпки, които задържаха кожата цяла.

Тя изкрещя при скока на кожохода, но Роуан дори не забави крачка, приведе се и се завъртя с нечовешка скорост, като замахна едновременно с меча и томахавката си.

Ръката на кожохода падна в същия миг, в който главата се отдели от раменете му.

Селена щеше да се възхити на движенията му и на начина, по който убиваше, но Роуан така и не забави ход, затова тя продължи да тича след него, като погледна само веднъж към тялото, което елфическият воин бе оставил на части.

Парчетата кожа бяха паднали по мокрите листа като забравени дрехи. Но все още се движеха и шумоляха – сякаш очакваха някой да ги зашие.

Затича се по-бързо. Роуан все още бе пред нея.

Кожоходите приближиха подире им и пищяха от яд. След това притихнаха, докато...

– Мислите, че реката ще ви спаси? – изхриптя един от тях и след това се изсмя с кикот, който отекна до костите ù. – Смятате, че ако се намокрим, ще изгубим формата си? Носил съм рибешки кожи във времената, когато смъртните бяха редки, момиче.

Тогава тя получи видение за хаоса, който я очакваше в реката – на плясъци, давене и замаяност, – докато някой не я дръпваше надолу към дъното.

– Роуан – простена тя, но него вече го нямаше. Едрото му тяло скочи от скалата с едно мощно движение.

А преследването не спря. Кожоходите щяха да скочат подире им. И нямаше начин, по който да ги убият, нямаше оръжие, което да използват.

В нея се надигна ярост, огромна, непоколебима и ужасна. Роуан бе казал, че никое оръжие на смъртен не може да ги засегне. А такова на безсмъртен?

Селена излезе от дърветата и се затича към ръба, като придаде сила на ръцете, дробовете и краката си, след което скочи.

Докато падаше, се завъртя към тях, за да ги посрещне. Три кльощави тела, скочили в дъждовната нощ. Надаваха триумфиращи писъци на предстоящо удоволствие.

– Превъплъти се! – бе единственото предупреждение, което даде на Роуан. Блесна светлина, която ù подсказа, че той се е подчинил.

След това отприщи кладенеца в себе си с две ръце и изля яростта на изстиналото си от мъка сърце.

Докато падаше с коса, плющяща около лицето ù, Селена вдигна ръце към кожоходите.

– Изненада – изсъска тя. Светът потъна в сини пламъци.

Селена потрепери на брега на реката, както от студ, така и от умора и ужас. Ужас от кожоходите и от това, което бе направила. Роуан, чиито дрехи бяха останали сухи заради превъплъщението, стоеше на няколко крачки и наблюдаваше скалата. Селена бе изпепелила кожоходите. Дори не бяха имали време да изкрещят.

Тя обгърна коленете си с ръце. Гората и от двата края на реката гореше. В радиус, който нямаше нервите да изчисли. Силата ù бе оръжие. Различно от остриетата, стрелите или ръцете ù. Проклятие.

Отне ù известно време, но накрая проговори.

– Можеш ли да го изгасиш?

– Ти можеше да го направиш. Стига да бе опитала. – След като тя не отвърна нищо, той каза: – Почти приключих.

След миг огньовете над най-близките скали угаснаха. Колко ли време му бе отнело да ги задуши?

– Не ни трябва още нещо, което да забележи пламъците.

Щеше да отговори на заяждането, ако не бе толкова уморена и изстинала. Дъждът изпълни света ù и за известно време се възцари тишина.

– Защо бе толкова важно да се превъплътя? – попита тя накрая.

– Защото това те ужасява – каза той. – Да го овладееш е първата крачка към контрола над собствените ти сили. Без такъв контрол можеш да се изпепелиш в ситуация като тази.

– Какво имаш предвид?

Той отново я погледна навъсено.

– Какво е усещането, когато докосваш тази сила?

Тя се замисли, след което каза:

– Все едно точа вода от кладенец.

– Почувства ли дъното?

– Нима има дъно? – Молеше се да има.

– Всяка магия има дъно. Точка на пречупване. Тези със слаба дарба го стигат лесно, а после лесно го и запълват отново. Могат да използват магията си наведнъж. Ала онези със силна дарба могат да използват магията си с часове, преди да стигнат дъното, да използват всичките си сили.

– Ти колко дълго можеш?

– Цял ден.

Тя подскочи.

– Преди битка се готвим така, че на бойното поле да бъдем в най-добра форма. Можеш да правиш и други неща по същото време, но част от теб иска още и още, докато стигнеш дъното.

– А когато го стигнеш, всичко се излива като гигантска вълна?

– Ако искаш. Може и на по-малки залпове или продължително. Но е трудно да го удържаш. Понякога, когато използваш такава магия, не можеш да различиш приятеля от врага.

Когато бе използвала магията от другата страна на портала, бе усетила тази липса на контрол, бе знаела, че може да нарани Каол с такава лекота, с каквато и демона, срещу който се бе изправил.

– И колко време ти трябва да се възстановиш?

– Няколко дни, до седмица, ако съм изхабил всяка капка от силата си. Някои правят грешката да се пробват да поемат повече, отколкото са готови, или продължават да използват магията прекалено дълго. Тогава полудяват или буквално изгарят. Не трепериш само заради реката. Тялото ти се опитва да ти каже да не правиш това отново.

– Заради желязото в кръвта ни, което пречи на магията?

– Понякога враговете ни, ако нямат собствена магия, се опитват да ни спрат по този начин. Покриват всичко с желязо. – Явно бе видял как веждите ù се повдигат, затова добави: – Веднъж ме плениха. По време на кампания на изток, в кралство, което вече не съществува. Оковаха ме от глава до пети, за да не изтръгна дъха от дробовете им.

– Измъчвали са те? – подсвирна тя.

– Две седмици бях на масите им, преди хората ми да дойдат и да ме спасят. – Той разкопча бронята на дясната си ръка и дръпна ръкава, за да разкрие дебел грозен белег, който стигаше чак до лакътя. – Режеха ме малко по малко, след което стигнаха костите и...

– Виждам какво е станало. Знам точно как е направено.

Стомахът ù се сви. Не заради раната. Заради Сам. Сам бе прикован на маса, разрязан и начупен от един от най-жестоките убийци, който бе познавала някога.

– На теб ли са го правили – попита Роуан тихо, но не и мило, – или на някой друг?

– Закъснях. Той не оцеля. – Настъпи тишина и тя се прокле, задето му е казала. Бе постъпила като глупачка. Ала накрая изграчи: – Благодаря, че ме спаси.

Той сви рамене. Почти не помръдна. Все едно благодарността ù му бе по-трудна за възприемане от омразата и мълчанието.

– Прикован съм от ненарушима клетва към кралицата. Нямах друг избор, освен да се погрижа за оцеляването ти.

Част от по-ранната тежест отново налегна вените ù.

– Но – продължи той – не бих оставил никого в ръцете на кожоходите.

– Нямаше да е лошо да ме предупредиш.

– Още преди седмици ти казах, че вилнеят. Но и да те бях предупредил вчера, нямаше да ме послушаш.

Това беше вярно. Тя отново потрепери, този път толкова силно, че тялото ù се превъплъти обратно в светлина и болка. Бе смятала, че ù е студено в тялото на елфа, но това бе нищо пред мраза да си отново човек.

– Какво ти помогна да се превъплътиш одеве? – попита той, все едно този миг бе почивка от реалния свят и ледената буря и придошлата река заглушаваха думите им от боговете. Тя потърка ръце, отчаяно търсейки някаква топлина.

– Нищо. – Мълчанието му изискваше информация за информация – честна сделка. Тя въздъхна. – Да кажем, че бе страх, нужда и невероятно силен инстинкт за самосъхранение.

– Не изгуби контрол след превъплъщението. Когато най-после използва магията си, дрехите ти не пламнаха, нито пък косата. Кинжалите ти не се стопиха.

Все едно спомнил си току-що, че те още са в нея, той ù ги взе.

Беше прав. Магията не я бе заляла в мига, в който се превъплъти, нито дори когато експлодира във всички посоки. Бе имала достатъчно контрол, за да се опази. Не си бе опърлила нито косъм.

– Какво бе различното сега? – настоя той.

– Не исках да умреш, докато ме защитаваш – призна си тя.

– Би ли могла да се превъплътиш, за да опазиш и себе си?

– Мнението ти за мен е сходно с моето, така че знаеш отговора.

Той остана притихнал за толкова дълго, че тя се запита дали не започва да разбира всичко за нея.

– Няма да си тръгваш – каза накрая Роуан, скръстил ръце. – Няма да те пращам на двойна смяна в кухните, но оставаш.

– Че защо?

Той свали плаща си.

– Защото аз казвам, затова!

Можеше да му отвърне, че това е най-лошата причина, която някога бе чувала, че е надменен перко... но той ù подхвърли плаща си, топъл и сух. След това остави и жилетката си в скута ù.

Когато тръгна обратно към крепостта, тя го последва.

23

Последната седмица малко неща се промениха за Манон и Черноклюните.

Все още летяха ден след ден, за да овладеят уивърните, и успяваха да избегнат откритата война в столовата цели два пъти на ден. Жълтоногата наследница се опитваше да изнерви Манон при всяка възможност, но тя не ù обръщаше повече внимание, отколкото на досадна конска муха.

Промени се само денят на селекцията, в който наследниците и техните сборища щяха да изберат зверовете си.

С трите клана и трите матрони около тренировъчната яма на Северен зъб се бяха събрали общо четиридесет и две вещици. Надзирателите се хвърлиха под наблюдателните платформи и се подготвиха. Уивърните щяха да бъдат извикани един по един и с употребата на други, служещи за примамка зверове, щяха да покажат възможностите си. Както и останалите вещици, Манон обикаляше клетките всеки ден. Все още искаше Титус.

Искаше. Каква човешка дума. Титус бе неин. Щеше да изкорми всяка вещица на пътя си, ако се стигнеше до това. Тази сутрин бе подострила ноктите си от нетърпение. Както и останалите от Тринайсетте.

Разбира се, споровете щяха да се решат по цивилизован начин. Матроните щяха да теглят жребий, ако повече от една вещица пожелаеше звяра. Що се отнася до Титус, Манон знаеше точно кои ще го поискат – Искра и Петра, Жълтоногата и Синьокръвната наследници. Бе видяла как и двете го гледат с жадни очи. Ако зависеше от Манон, трите щяха да се борят на арената за него. Дори предложи това на баба си, но ù бе казано, че няма нужда да се карат повече от необходимото.

Късметът щеше да определи победителя.

Това не се понрави на Манон, която стоеше в открития край на платформата с Астерин до себе си. Нервността ù само се изостри, когато тежката врата в края на ямата се вдигна. Звярът, оставен за примамка, вече бе вързан на окървавената стена – пречупен и белязан уивърн, едва наполовина голям колкото мъжките. Крилата му бяха оплетени здраво. От платформата успя да види, че отровните шипове на опашката му са подрязани, за да не може да се защити от безценните мъжкари.

Бедното животно сведе глава, когато портата изскърца и първият уивърн се появи, воден на тънка верига от силно пребледнели мъже. Те хукнаха да бягат веднага щом чудовището бе пуснато, и се прибраха зад падащата врата, като избегнаха удара на отровната опашка.

Манон въздъхна. Това не бе Титус, а един от средно големите мъжки.

Три пазителки пристъпиха към него, но Синьокръвната матрона Кресеида вдигна ръка.

– Нека първо го видим в действие.

Един от мъжете подсвирна шумно. Уивърнът се обърна към примамката.

Дори Манон затаи дъх от бурята зъби, люспи и нокти, която се разрази пред нея. Прикован, звярът, служещ за примамка, нямаше никакъв шанс. Бе сграбчен за секунда, а мощните челюсти се сключиха около врата му. С едно подсвирване уивърнът щеше да му пречупи врата.

Мъжът обаче изсвири по-тихо и мъжкарят отстъпи. Последва ново подсвирване и той седна на задните си крака. Още две пазителки пристъпиха напред. Общо пет. Кресеида вдигна шепа клечки към претендентките.

Падна се на пазителка от Синята кръв, която се ухили на останалите, а после и на уивърна си, докато го водеха обратно към тунела. Звярът, служещ за примамка, се сви в сенките до стената в очакване на следващото нападение. Вече бе ранен.

Уивърните бяха изкарвани един след друг и атакуваха със сила и бързина. Пазителките ги взимаха един по един. Но не и Титус. Манон подозираше, че матроните провеждат някакво изпитание, за да видят как наследниците контролират себе си в очакване на най-добрите зверове, за да преценят коя може да издържи най-дълго. Манон продължи да гледа с едно око зверовете и с другото наследниците, които като нея наблюдаваха парада на уивърни.

Но първата истински голяма женска привлече интереса на Петра. Синьокръвната наследница пристъпи напред. Женската бе почти с размера на Титус и изяде част от опашката на примамката, преди звероукротителите да я отдръпнат настрани.

Дива, непредвидима. Великолепна.

Никой не дръзна да предизвика Синьокръвната. Майката на Петра само кимна, все едно вече знаеше кое животно иска дъщеря ù. Астерин взе най-свирепия от по-малките уивърни, женска с лукави очи. Братовчедка ù винаги бе била най-добра в следотърсачеството. След разговор с Манон и останалите пазителки, който продължи до късно през нощта, бе решено Астерин да запази тази си роля и при новите задачи на Тринадесетте.

Затова, когато дребната синя женска бе представена, Астерин я запази за себе си. Очите ù обещаваха такава жестокост на всеки, дръзнал да застане на пътя ù, че буквално сияеха. Никой не се осмели да я предизвика.

Манон гледаше към входа на тунела, когато надуши аромата на мирта и розмарин, идващ от Синьокръвната наследница до нея. Астерин изръмжа тихо и предупредително.

– Чакаш Титус, нали? – промърмори Петра. Очите ù не слизаха от тунела.

– И какво, ако е така?

– Бих предпочела ти да го яздиш, а не Искра.

Благото лице на вещицата оставаше неразгадаемо.

– И аз така. – Не бе сигурна какво точно означава този разговор, но бе сигурна, че означава нещо.

Не само тя го осъзна. Искра се дотътри от другата страна на Манон.

– Заговорничите вече, а?

Синьокръвната вирна брадичка.

– Смятам, че Титус би бил подходящ звяр за нея.

„Това е начертана предупредителна линия“ – помисли си Манон. Какво бе казала Синьокръвната матрона на Петра? Какви планове подготвяше?

Устата на Искра се изкриви в полуусмивка.

– Ще видим какво ще каже Триликата майка по въпроса.

Манон щеше да отговори, но тогава Титус излезе с тътен напред.

Както всеки път, дъхът ù спря от огромните му размер и свирепост. Мъжете бягаха през вратите, преди той да се извърне да ги захапе. Имаше само няколко успешни полета с него, така ù бяха казали. Но с правилния ездач той щеше да покаже силите си.

Титус не изчака изсвирването, за да се втурне към примамката, и удари с бодливата си опашка. Окованият звяр се приведе с изненадваща лекота, все едно бе предвидил атаката на мъжкаря. Опашката на Титус се удари в камъка.

Скали паднаха по прикованото животно, а когато то се сви, Титус удари отново.

И отново.

Вързан за стената, звярът не можеше да направи нищо. Мъжът изсвири, но Титус не се спря. Движеше се с плаващата грация на необуздана жестокост.

Прикованият звяр изскимтя и Манон можеше да се закълне, че Синьокръвната наследница е потреперила. Никога не бе чувала уивърните да пищят, но когато Титус седна на задните си лапи, видя къде е ударил – точно върху по-старата рана на хълбока на животното.

Сякаш Титус знаеше как да причини най-много болка. Тя знаеше, че уивърните са интелигентни, но колко точно? Мъжът подсвирна отново и камшикът изплющя. Титус продължи да обикаля около примамката. Чудеше се как да нападне. Не заради стратегията – искаше да се наслади на болката. Да се изгаври с жертвата.

Манон усети как я полазват тръпки на наслада. Да язди звяр като Титус, да разкъсва враговете си с него...

– Щом го искаш толкова силно – прошепна Искра и Манон осъзна, че тя все още е до нея, само на крачка встрани, – защо не идеш да си го вземеш?

Преди Манон да успее да мръдне – преди който и да било да успее да мръдне, тъй като бяха омагьосани от славния звяр – железни нокти блъснаха гърба ù.

Писъкът на Астерин отекна, ала Манон падаше право към дълбоката дванайсет метра каменна яма. Тя се извъртя и се сблъска с малка разпадаща се издатина от стената. Това забави падането и спаси живота ù, но тя продължи надолу, докато...

Не се удари в земята. Глезенът ù се изкриви. Отгоре долетяха писъци, но Манон не вдигна очи към тях. Ако го бе сторила, може би щеше да види как Астерин напада Искра със зъби и нокти. Как баба ù дава заповед никой друг да не слиза в ямата.

Ала Манон не гледаше към тях.

Титус се обърна към нея.

Уивърнът стоеше между нея и портата, където мъжете се щураха насам-натам, все едно се чудеха дали да рискуват да я спасят, или да изчакат да стане на мърша.

Опашката на Титус се люшна напред-назад. Тъмните му очи се спряха върху вещицата. Манон извади Ветросеч. Мечът изглеждаше като кинжал пред гигантския звяр. Трябваше да стигне до онази порта.

Тя го прикова с очи. Титус седна на задните си лапи, готов за атака. Знаеше къде е портата. Знаеше какво означава за нея. За неговата плячка.

Не господарка или дори ездачка. Плячка.

Вещиците притихнаха. Мъжете на портата и горните площадки притихнаха.

Манон завъртя меча. Титус се хвърли напред.

Трябваше да отскочи настрани, за да избегне пастта му, а след секунда се изправи и се затича като луда към изхода. Глезенът я болеше и тя куцаше, но сподави писъка на болка. Титус се извърна, бърз като планински поток, и удари с опашка точно когато тя скочи към портата.

Манон запази достатъчно спокойствие, за да избегне отровните шипове, но горният край на опашката я стигна и я хвърли във въздуха. Ветросеч отхвърча от ръката ù. Тя падна в праха близо до стената и заби лице в скалите. Ребрата ù изхрущяха в агония, докато допълзяваше до седнала позиция и преценяваше разстоянието между себе си и Титус.

Но Титус се колебаеше. Очите му се преместиха зад нея, над нея, към...

Мракът я погълна. Бе забравила примамката. Прикованото създание зад нея бе толкова близо, че можеше да надуши смрадливия му дъх. Погледът на Титус подканяше прикования да отстъпи и да го остави да изяде Манон.

Вещицата дръзна да погледне през рамо към меча в сенките, толкова близо до веригата на примамката. Би дръзнала да скочи, ако звярът не бе там, ако не я гледаше все едно...

Не е плячка.

Титус изръмжа предупредително към примамката, толкова силно, че тя усети рева му с костите си. Но другият звяр, макар и малък, я гледаше със смес от гняв и решителност. Може би емоция. Глад, ала не и за нея.

Не, осъзна тя, когато прикованият погледна към Титус и изръмжа тихо в отговор. Това не бе звук на подчинение. А заплаха. Обещаваше. Звярът искаше да стигне до Титус.

Съюзник. Макар и само за този момент.

Манон отново почувства как светът се заплита около нея. Невидимото течение, което някои наричаха Съдба, а други – приближаването на Триликата богиня. Титус изръмжа за последно.

Манон скочи на крака и побягна.

От всяка крачка ù изскачаха звезди пред очите. Земята се разтърси, когато Титус тръгна подире ù. Бе готов да мине покрай примамката, за да я убие. Манон взе меча си и се завъртя, като удари ръждясалата верига с всички сили.

Ветросеч. Така наричаха оръжието ù. Вече щяха да го наричат Железосеч. Веригата падна, точно когато Титус скочи към нея.

В очите му пролича шок, когато примамката го удари и двата уивърна се завъртяха.

Титус бе два пъти по-голям и не бе ранен. Манон не изчака изхода от битката, а тръгна към тунела, където мъжете отчаяно вдигаха портата.

Но тогава се чу тътен и изненадан шепот. Вещицата се осмели да се обърне и видя как уивърните се разделят и примамката напада отново.

Ударът от белязаната и безполезна опашка бе толкова силен, че главата на Титус се удари в прахта.

Когато опита да се изправи на крака, примамката направи залъгващо движение с опашка и захапа Титус с нащърбените си зъби. Гигантът изпищя от болка.

Манон замръзна. Бе на не повече от четири метра от вратата.

Уивърните се обикаляха един друг. Крилата им се влачеха по земята. Това трябваше да е шега. Но ето, че звярът примамка не се даваше. Въпреки че бе куц. Въпреки белезите. Въпреки че бе ранен.

Опашката отново удари Титус в главата. Титус залитна назад, но след това нападна, с челюсти и плющяща опашка. Ако отровните шипове стигнеха примамката, щеше да го довърши. Малкият уивърн блокира опашката, като удари собствената си в нея, но не можа да избегне челюстите, захапали врата му.

Това беше краят. Трябваше да бъде краят.

Примамката започна да се гърчи. Но не можеше да се измъкне. Манон знаеше, че трябва да се маха. Другите крещяха. Бе родена без съчувствие, милост или топлота. Не ù пукаше кой ще оцелее и кой ще умре. Важно бе тя да оцелее.

Но течението... то я повлече към битката. Не встрани от нея. А и тя дължеше живота си на този звяр.

Затова направи най-голямата глупост в дългия си проклет живот.

Затича се към Титус и нанесе удар по опашката му с Ветросеч. Отряза плът и кости. Титус изпищя и пусна плячката. Остатъкът от опашката блъсна Манон право в стомаха. Въздухът ù изскочи още преди да е ударила земята. Когато се изправи, видя края.

Оголил гърло заради болката, Титус нямаше никакъв шанс. Примамката скочи и сключи зъби около могъщата му шия.

Титус имаше един последен гърч, последен опит да се измъкне. Примамката не го пусна. Бе чакал за това седмици, ако не и месеци и години. Отметна глава назад и разкъса гърлото на Титус.

Настъпи тишина. Светът сякаш замръзна, когато тялото на Титус рухна на земята. Черната кръв опръска всичко.

Манон остана напълно неподвижна. Примамката бавно изправи глава от трупа. Кръвта на Титус капеше от челюстта му. Очите им се срещнаха. Хората ù викаха да бяга, но Манон остана загледана в тези черни очи. Едното от тях бе ужасно белязано, но цяло.

Той направи крачка към нея. А после още една.

Манон не отстъпи. Това бе невъзможно. Абсолютно невъзможно. Титус бе два пъти по-голям. Два пъти по-тежък. Обучаван от години.

Но другият звяр го бе размазал. Не защото бе по-голям или по-силен, а защото го искаше. Титус бе грубиян и убиец... този уивърн бе воин.

Мъжете се затичаха към тях с копия и камшици и примамката изръмжа.

Манон вдигна ръка. А светът отново замря.

– Той е мой.

Бе ù спасил живота. Не случайно, а по избор. И той бе усетил течението.

– Какво? – излая баба ù отгоре.

Манон осъзна, че върви към уивърна, и спря на около метър и половина от него.

– Той е мой – повтори, загледана в белезите, в куция крак, в огъня, горящ в очите на звяра.

Вещицата и уивърнът се взряха за миг, продължил колкото един удар на сърцето и колкото цяла вечност.

– Ти си мой – заяви Манон.

Уивърнът премигна. Кръвта на Титус капеше от изпочупените му зъби. Тя почувства, че и той бе взел същото решение. Може би го бе знаел отпреди тази нощ. Може би битката с Титус не бе за оцеляване. А за нея.

Неговата ездачка. Неговата господарка. Неговата.

Манон нарече уивърна си Абраксос, на името на черния змей, който държеше света в люспите си по повеля на Триликата богиня. И това бе едничкото хубаво нещо, което ù се случи тази нощ.

Когато се върна при останалите, Абраксос бе отведен да се погрижат за раните му, а трийсет мъже издърпаха трупа на Титус. Манон изгледа на кръв всяка вещица, дръзнала да срещне погледа ù.

Жълтоногата наследница бе задържана от Астерин пред матроните. Манон я погледна косо, преди просто да каже:

– Изгубих равновесие.

Ушите на Искра пламнаха от яд, но Манон сви рамене, избърса прахта и кръвта от лицето си и се върна в Омега. Нямаше да достави удоволствие на Искра, като признае, че тя едва не я е убила. А и не бе във форма за истинска битка.

Астерин обаче бе наказана от Майка Черноклюна за падането на наследницата в ямата, без значение дали заради непохватност или нападение. Манон бе помолила да я бичува лично, но бабата не ù обърна внимание. Остави наследницата на Жълтоногите да стори това. Провалът на Астерин се случи пред всички матрони и техните наследници. Това бе наказанието ù.

Манон стоеше в столовата и гледаше всеки тежък удар. Искра нанесе и десетте с пълна сила. На челюстта ù имаше синина, дело на Астерин.

Но Астерин дори не извика. Нито веднъж. Въпреки това на Манон ù отне върховно усилие на волята да не вземе камшика от Искра и да не я удуши с него.

Последва разговорът с баба ù. Не бе истински разговор, а шамар и ругатни, които цял ден по-късно караха ушите на Манон да горят.

Бе унизила баба си и всички Черноклюни в историята, вземайки някакъв помияр. Въпреки победата му. Баба ù беснееше, че бил победил Титус с късмет. Абраксос бе най-малкият уивърн измежду останалите. На всичко отгоре заради ръста си изобщо не бе летял през живота си. Не го били пускали от зверилника.

Дори не знаеха дали още може да лети след всички удари по крилете му. Звероукротителите смятаха, че ако Абраксос опита да мине през Прохода, ще сплеска себе си и Манон на дъното на падината. Не вярваха, че другите уивърни ще приемат да ги ръководи.

Манон бе съсипала плановете на баба си.

Всичко това ù бе повтаряно с крясъци отново и отново. Знаеше, че дори и ако поискаше да смени Абраксос, баба ù ще я принуди да го задържи, само за да я унижи за провала ù. Дори ако загинеше.

Баба ù обаче не бе слизала в ямата. Не се бе вглеждала в очите на Абраксос, не бе чувала сърцето на воин, което туптеше в гърдите му. Не бе забелязала, че се бори с повече коварство и свирепост от всички останали. Затова Манон си прие шамара, изслуша лекцията, а след това изтърпя и втория шамар, от който бузата я заболя.

Лицето още я болеше, когато стигна клетката, в която сега живееше Абраксос. Бе се свил до далечната стена, тих и неподвижен, макар много от другите същества да вървяха напред-назад или да ръмжаха. Неговият надзирател гледаше през решетките. Астерин се бе свила в сенките. След побоя от миналата нощ, Втората нямаше да я изпусне от поглед.

Манон обаче не се извини за боя. Правилата си бяха правила. Братовчедка ù се бе провалила. Заслужаваше си бичуването. Така както Манон си заслужаваше плесницата.

– Защо е свит така? – попита Манон мъжа.

– Подозирам, че не е имал своя клетка досега. Не и толкова голяма.

Манон огледа клетката.

– Къде са го държали преди?

Мъжът посочи надолу.

– С другите примамки в кочината. Той е най-старият от тях. Оцелял е в ямите и кочините. Но това още не значи, че е подходящ за теб.

– Ако исках мнението ти, щях да попитам – каза Манон, без да изпуска от очи Абраксос, докато приближаваше решетките. – Колко време има, докато може да лети отново?

Мъжът се почеса по главата.

– Може да са дни, седмици или месеци. Може и никога.

– Ще започнем обучение този следобед.

– Няма да стане. – Манон вдигна вежди и той продължи: – Този първо трябва да го обучим сам. Ще изберем най-добрите треньори и ще можеш да използваш друг уивърн, докато...

– Първо, човеко – прекъсна го Манон, – не ми давай заповеди. – Железните ù зъби се издължиха и изщракаха. Той потрепери. – Второ, няма да тренирам с друг уивърн. А с него.

Мъжът пребледня като смъртник.

– Всички животни на пазителките ще го нападнат. Първият полет ще го уплаши толкова, че ще се съпротивлява. Ако не искаш войниците и зверовете ти да се разкъсат взаимно, предлагам да тренирате сами. – Той отново потрепери и добави: – Милейди.

Уивърнът ги гледаше. Чакаше.

– Те разбират ли ни?

– Не. Някои заповеди и подсвирвания, нищо повече. Като кучета.

Манон изобщо не повярва на това. Не че я лъжеше. Не знаеше. А може би Абраксос бе различен.

Щеше да използва всеки миг до военните игри, за да го обучи. Когато с Тринадесетте спечелеха, щеше да накара всички вещици, усъмнили се в нея, включително и баба ù, горко да съжаляват. Тя бе Манон Черноклюна и никога не се проваляше. В нищо.

А и какво по-голямо удоволствие от това Абраксос да отхапе главата на Искра на бойното поле?

24

Когато се върна в замъка, за Каол бе прекалено лесно да излъже хората си откъде е получил синините и драскотините си – неприятен инцидент с пиян скитник в Рифтхолд. Да издържи на лъжите и нараняванията си бе по-добре, отколкото да е труп. Сделката му с Едион и бунтовниците беше проста – информация за информация.

Бе им обещал още информация за кралицата, както и за черните пръстени на краля. В замяна трябваше да му кажат какво знаят за силите на владетеля. Това му спаси живота онази нощ, а и всяка следваща, в която чакаше да променят мнението си. Те така и не дойдоха за него, а тази вечер с Едион изчакаха до полунощ, преди да се промъкнат в старите стаи на Селена.

Това бе първият път, когато дръзна да посети гробницата, от нощта, която изкара там със Селена и Дориан. Черепът Морт този път не проговори. Въпреки че Каол носеше Окото на Елена на врата си, чукалото остана застинало. Вероятно отговаряше само на тези, носещи кръвта на Бранън Галантиус във вените си.

Така двамата с Едион обиколиха гробницата и прашните коридори и претърсиха всеки сантиметър за следи от шпиони или за начин, по който могат да бъдат разкрити. Когато и двамата се увериха, че никой не може да ги чуе, Едион каза:

– Кажи ми какво търся тук долу, капитане.

Генералът не бе нито изненадан, нито изпитваше благоговение от мястото, в което почиваха Елена и Гавин, макар очите му да се разшириха леко при вида на Дамарис. Но дори и да знаеше какъв е този меч, Едион не каза нищо. При все цялата му надменност и дързост, Каол имаше чувството, че този човек пази много тайни и е дяволски умел в прикриването им.

Това бе другата причина, поради която бе предложил сделката на Едион и спътниците му – ако дарбата на Дориан бъдеше разкрита, на принца щеше да му се наложи да се скрие някъде. Щеше да се нуждае от някого, който да го отведе на безопасно място, ако Каол е възпрепятстван.

– Готов ли си да споделиш това, което си научил от съюзниците си? – попита Каол.

– Докато си готов да споделиш това, което знаеш ти самият – усмихна се лениво Едион.

Каол се помоли на всички богове, които чуват, да не прави грешка, след което свали Окото на Елена от туниката си.

– Кралицата ти ми даде тази огърлица, когато тръгна за Вендлин. Тя е принадлежала на нейната предтеча, която я е призовала тук, за да я даде на нея.

Очите на Едион се присвиха, когато взе амулета. Синият камък блесна на лунната светлина.

– Това, което се каня да ти кажа – рече Каол, – променя всичко.

Дориан стоеше в сенките на стълбището, заслушан. Не искаше да приеме, че Каол е слязъл в гробницата с Едион Ашривер.

Това бе първата изненада. През последната седмица бе слизал долу, за да търси отговори на въпросите за взрива при Сорша. Особено предвид, че тя бе излъгала и бе рискувала всичко, за да опази тайната му и да му помогне да намери начин, по който да контролира силите си.

Тази нощ, когато видя тайната врата леко открехната, бе ужасѓн. Не трябваше да идва тук, но го бе направил, като си измисли списък с оправдания, ако види неприятел. Тогава приближи достатъчно, за да чуе двата мъжки гласа... и едва не избяга.

Докато не осъзна кой с кого разговаря.

Това бе невъзможно. Двамата се мразеха един друг. Но ето че бяха тук, в гробницата на Елена. Съюзници. Това бе достатъчно. Прекалено. Но после чу какво Каол каза на генерала, толкова тихо, че едва не го пропусна:

– Кралицата ти ми даде тази огърлица, когато тръгна за Вендлин.

Това трябваше да бъде грешка. Трябваше, защото... сърцето му се сви, сякаш гърдите, в които биеше, се бяха стегнали.

„Винаги ще си ми враг.“

Това бе изкрещяла Селена на Каол в нощта на смъртта на Нехемия. Бе казала, че е изгубила близките си преди десет години, но това...

Но...

Дориан не можеше да помръдне, докато Каол не започна друга история и не разкри още една ужасна истина. За собствения баща на Дориан. За силата, която кралят владееше. Селена я бе открила. Селена искаше да намери начин, по който да я унищожи.

Баща му бе създал онова нещо, с което се бяха борили в катакомбите на библиотеката. Човекоподобното изчадие. Ключовете на Уирда. Портите на Уирда. Камъкът на Уирда.

Бяха го излъгали. Бяха решили, че не могат да му имат доверие. Селена и Каол се бяха обединили срещу него. Каол знаеше коя е Селена и каква е.

Затова я бе изпратил във Вендлин – за да я изведе от замъка. Дориан стоеше замръзнал на стълбите, когато Едион излезе от гробницата с меч в ръка, готов да нападне всеки враг, когото намери.

Когато го видя, изпсува тихо и свирепо. Очите му блестяха на светлината на факлата.

Очите на Селена. На Елин Ашривер Галантиус. Едион бе неин братовчед. Бе верен на нея. Лъжеше за всяко действие, за това кому е лоялен.

Каол излезе в коридора и вдигна умолително ръка.

– Дориан.

За миг принцът се взря в приятеля си. След това успя само да промълви:

– Защо?

– Колкото по-малко хора знаят, толкова по-безопасно е – въздъхна Каол – за нея. За всички. Те пазят информация, която би могла да помогне.

– Мислиш, че бих отишъл при баща си? – Думите прозвучаха като измъчен шепот. Температурата в помещението спадна.

Каол пристъпи напред и застана между Дориан и Едион, разперил ръце. Искаше да го умиротвори.

– Не мога да гадая. Нямам право да се надявам. Дори на теб...

– От колко време? – Мразът стигна зъбите и езика му.

– Каза ми за баща ти преди да напусне. Сам се сетих коя е скоро след това.

– И сега работиш с него.

Дъхът на капитана излезе на пара.

– Ако намерим начин, по който да освободим магията, това може да те спаси. Те мислят, че може би имат някои отговори за това какво е станало и как да обърнат нещата. Но ако заловят Едион и съюзниците му, ако заловят нея... ще ги убият. Баща ти ще ги унищожи, като започне от Селена. В момента имаме нужда от тях, Дориан.

– Ще убиеш ли баща ми? – обърна се Дориан към Едион.

– Нима той не го заслужава? – отвърна генералът.

Дориан видя как капитанът потръпва. Но не от думите на генерала, а от студа.

– И ти му каза? – попита Дориан. – За мен?

– Не – отвърна Едион вместо Каол, – но ако не се научиш да владееш силите си, скоро няма да има човек в кралството, който да не знае, че си магьосник. – Едион плъзна така характерните си очи към капитана. – Значи това е причината да си толкова отчаян, че да разменяш тайни – искаше информация, за да спасиш него.

Каол кимна. Едион се ухили на Дориан, а коридорът се покри с лед.

– Значи магията ти се проявява като сняг и лед, така ли, принце?

– Ела и разбери сам – усмихна се леко Дориан. Може би щеше да метне Едион надолу по коридора, както бе направил с онова същество.

– Може да имаме вяра на Едион, Дориан – каза Каол.

– Той е двуличник. Не вярвай, че не би ни предал, ако това подпомогне каузата му.

– Няма да го направи – сопна се Каол и попречи на Едион да отговори. Устните му бяха посинели от студ.

Дориан знаеше, че му причинява болка. И не му пукаше.

– Понеже искаш да си негов крал един ден, нали?

Лицето на Каол пребледня, от студ или от страх, а Едион се изсмя.

– Кралицата ми по-скоро би умряла бездетна, отколкото да се омъжи за адарланец.

Каол се опита да скрие болката си, но Дориан познаваше достатъчно добре приятеля си, за да я забележи. За миг се запита какво ли би казала Селена за твърдението на Едион. Селена, която бе лъгала – Селена, всъщност Елин, с която си бе играл преди десет години в красивия ù замък. А онзи ден в Ендовиер, първият ден... бе почувствал, че му е смътно позната. О, богове.

Селена бе Елин Галантиус. Бе танцувал с нея, бе я целувал, бе спал до нея. Със смъртния си враг. „Ще се върна за теб“ – бе казала в последния си ден тук. Дори тогава бе усетил, че има предвид нещо друго. Щеше да се върне, но не като Селена. Дали за да му помогне, или за да го убие? Елин Галантиус знаеше за магията му и искаше да ликвидира както баща му, така и кралството му. Всичко, което бе правила, което бе изричала... Някога бе мислил, че това е маскарад, за да спечели благоволението му и да стане шампион, но дали целта не бе тронът на Терасен? Затова ли се бе сдружила с Нехемия? Ами ако след онази година в Ендовиер...

Елин Галантиус бе изкарала една година в онзи трудов лагер. Кралицата на континента бе станала робиня. Белезите от това щяха да останат с нея навеки. Може би това даваше право на нея, Едион и дори на влюбения Каол да заговорничат и да предадат баща му.

– Дориан, моля те – каза Каол, – правя това за теб. Кълна се.

– Не ми пука – отвърна Дориан и ги погледна за последно, преди да си тръгне. – Ще отнеса тайните ти в гроба. Но не желая да съм част от тях.

Той изсмука ледената магия от въздуха и я насочи навътре. Към сърцето си.

Едион излезе през тайния подземен изход на замъка. Бе казал на Каол, че е за да избегне подозрения и да заблуди всеки евентуален преследвач, който би могъл да ги забележи на път към покоите им. Но един поглед на капитана бе достатъчен, за да разбере, че той знае отлично накъде отива.

Едион се замисли за това, което Каол му бе казал. Друг човек щеше да се ужаси. И Едион трябваше да се ужаси.

Но всъщност не беше изненадан. Бе подозирал, че кралят владее някаква смъртоносна сила още от мига, в който бе получил онзи пръстен преди години. Това пасваше с информацията, която шпионите му бяха събрали.

Жълтоногата матрона не бе дошла тук просто така. Едион бе готов да се обзаложи, че чудовищата и оръжията, които кралят подготвя, скоро ще се разкрият. Вероятно вещиците бяха част от плана. Хората не събираха армии и не ковяха нови оръжия, освен ако не смятат да ги използват. И със сигурност не раздаваха омагьосани бижута, освен ако не искат абсолютна власт.

Той обаче щеше да посрещне задаващото се също като всяко друго изпитание в живота си. Точен, непоколебим, смъртоносен.

Забеляза две фигури, застанали в сенките на порутената сграда до доковете. Мъглата на Ейвъри ги караше да изглеждат като тъмни сенки.

– Е? – попита Рен, когато Едион се облегна на влажната тухлена стена. Двата му меча бяха извадени. Добрата стара адарланска стомана, белязана, за да покаже, че е използвана, и добре наточена, за да свидетелства, че Рен умее да се грижи за нея. Мечовете бяха единственото нещо, което имаше значение за Рен. Косата му бе чорлава, а дрехите – износени.

– Както вече ви казах, можем да вярваме на капитана. – Едион погледна към Муртауг. – Здрасти, старче.

Не можеше да види лицето на Муртауг от сянката на качулката му, но гласът му бе твърде мек, когато той отвърна:

– Надявам се, че информацията си струва рисковете, които поемаш.

Едион изръмжа. Не можеше да им каже истината за Елин. Не и преди тя да се върне на тяхна страна и да им го съобщи лично.

Рен направи крачка към него. Движеше се със самоувереността на някой, свикнал да се бие и да побеждава. Въпреки това Едион имаше предимството на девет килограма мускули. Ако Рен нападнеше, щеше да му срита задника.

– Не знам каква игра играеш, Едион – каза той, – но ако не ни кажеш къде е тя, как може да ти се доверим? Какво знае капитанът? В ръцете на краля ли е?

– Не – отвърна Едион. Не бе лъжа, но я чувстваше такава. Като Селена, която бе оставила свой белег, следа за него. – Както виждам нещата, Рен, ти и дядо ти нямате какво толкова да предложите на мен или Елин. Нямате армия, нямате земи, капитанът ми каза за дружбата ви с онзи боклук Арчър Фин. Трябва ли да ви напомням какво стана с Нехемия Итгер, докато вие бяхте на пост? Затова сега няма да ви кажа нищо. Ще получавате информацията, когато аз реша.

Рен настръхна, но Муртауг вдигна ръка между двамата.

– По-добре е да не знаем. За всеки случай.

Рен не искаше да отстъпи и кръвта на Едион кипна от предизвикателството.

– Какво да кажем тогава на придворните? – настоя Рен – Че няма лъжа и тя наистина е жива, но ти не искаш да ни кажеш къде е?

– Да – отвърна Едион. Чудеше се колко лошо може да пребие Рен, без да нарани Муртауг. – Точно това ще им кажете. Ако изобщо ги намерите.

Настъпи тишина.

– Нали знаеш, че Рави и Сол все още са живи в Сурия? – обади се Муртауг.

Едион знаеше историята. Търговските тайни на семейството бяха твърде важни, за да може кралят да екзекутира и двамата родители. Затова бащата бе отишъл при палача, а на майката бе разрешено да задържи пристанището Сурия. Двете сурийски момчета днес трябваше да са на двайсет и двайсет и две. След смъртта на майка си Сол бе станал владетел на Сурия. По време на годините си като предводител на Гибелния легион Едион не бе стъпвал в крайбрежието. Не искаше да знае дали го мразят. Курвата на Адарлан.

– Ще се борят ли на наша страна – попита Едион, – или ще преценят, че златото им е по-важно?

– Чух, че Рави е по-дивият от двамата – въздъхна Муртауг. – Ще се наложи да говорим с него.

– Не искам никого, когото се налага да убеждаваме – отвърна Едион.

– Ще искаш хора, които не се боят от Елин – или пък от теб – сопна се Муртауг. – Разумни хора, които не биха се поколебали да зададат неудобни въпроси. Верността се печели. Не се дава.

– Тя не трябва да прави абсолютно нищо за верността ни.

Муртауг поклати глава и качулката му се спусна напред.

– За някои от нас е така, за други – не съвсем. Има десет години, за които да отговаря. За кралството, потънало в руини.

– Тя беше дете.

– Вече е жена. От няколко години е жена. Може пък да даде добро обяснение. Дотогава обаче трябва да разбереш, Едион, че не всички споделят фанатизма ти. Някои ще трябва да убедим. За това кому служиш наистина. Защото през последните години...

Искаше да разбие зъбите на Муртауг и да ги натика в гърлото му.

Защото беше прав.

– Кой още от доверениците на Орлон е жив?

Муртауг назова четирима.

– Чухме, че се крият вече с години – добави бързо Рен. – Бягат като нас. Няма да ги намерим лесно.

Четирима. Стомахът на Едион се сви.

– Това ли е всичко?

Бе бил в Терасен, но не бе преброил точния брой на телата. Не бе искал да научава кой е оцелял след клането. Кой е пожертвал всичко, за да измъкне дете, приятел или роднина. Разбира се, дълбоко в себе си знаеше, че е глупаво да се надява, че има много живи, които чакат завръщането на кралицата.

– Съжалявам Едион – прошепна тихо Муртауг. – Някои дребни благородници се измъкнаха, други дори запазиха земите си и благоденствието им.

Едион ги познаваше и ги мразеше. Егоистични свине.

– Върнън Локан оцеля – продължи Муртауг, – но само защото вече бе марионетка на краля. След екзекуцията на Кал Върнън наследи титлата на брат си като лорд на Перант. Знаеш какво стана с лейди Мериън. Така и не разбрахме какво точно се е случило с Елида.

Елида – дъщеря и наследница на лорд Кал и лейди Мериън, с около година по-голяма от Елин. Ако бе жива, сега щеше да е на почти седемнайсет.

– Много деца изчезнаха първите седмици – завърши Муртауг.

Едион не искаше да мисли за онези малки гробчета. Наложи му се да погледне настрани за момент. Дори Рен се умълча. Накрая генералът каза:

– Пратете агенти при Рави и Сол, но не бързайте с останалите. Засега забравете за малките лордове. Малки крачки.

– Съгласен – изненада го Рен. За миг очите им се срещнаха и той разбра какво изпитва другият. Същото като него – спомени, които иска да погребе. Бяха оцелели тогава, когато мнозина други не бяха. Никой не можеше да разбере какво е. Освен ако не бяха изгубили толкова, колкото и те.

Рен се бе спасил с цената на живота на родителите си. Бе изгубил дома, титлата, приятелите, кралството си. Бе се крил, бе тренирал и никога не бе забравял каузата.

Не бяха приятели. И никога не бяха били. Бащата на Рен не бе одобрил, че Едион, а не неговия син, е дал кръвната клетва на Елин. Клетвата за пълно покорство. Клетвата, която го правеше нейния доживотен защитник, човека, на когото тя можеше да има пълно доверие. Всичко, което притежаваше и което беше, ù принадлежеше.

Но сега цената не бе просто кръвна клетва, а цяло кралство. Шанс да отмъстят и да съградят наново света си. Едион се отдалечи, но погледна назад. Само две качулати фигури, едната изгърбена, а другата – висока и въоръжена. Брънка от двора на Елин, който бе създал, за да строши веригите на Адарлан. Щеше да продължи играта още известно време.

– Когато тя се върне – обеща Едион, – това, което ще направи на краля на Адарлан, ще накара касапницата от преди десет години да изглежда милостива.

С все сърце се надяваше, че казва истината.

25

Измина седмица, в която никой не се опита да одере Селена жива. Затова тя я сметна за успешна, макар да не постигна абсолютно никакъв напредък с Роуан. Той удържа на думата си за двойната смяна в кухните – единственият плюс от нея бе, че от умора не сънуваше нищо. Може би друг бе този, че докато миеше чиниите след вечеря, можеше да слуша приказките на Емрис. Лука молеше за тях всяка нощ, все едно дали валеше, или не.

Въпреки случилото се с кожоходите Селена не бе и на крачка по-близо до овладяването на превъплъщението си. И макар Роуан да ù бе предложил наметалото си онази нощ край реката, на следващата сутрин се държеше гадно както винаги. Омраза бе твърде силна дума за чувствата ù към него, тъй като я бе спасил, но нехаресване съответстваше напълно. Не се интересуваше от това какви точно са неговите чувства към нея, но очевидно имаше много време, докато я одобри за Доранел.

Всеки ден я водеше до руините на храма – достатъчно далеч, та ако успее да се превъплъти и изгуби контрол над магията си, да не изпепели никого. Всичко, абсолютно всичко зависеше от тази простичка заповед: „превъплъти се“. Ала споменът за магията сякаш я изцеждаше – усещането как заплашва да погълне целия свят. Това я преследваше денем и нощем. Бе почти толкова лошо, колкото и безкрайните превъплъщения.

Сега след два мизерни часа тя изпъшка и започна да се разхожда сред руините. Денят бе необичайно слънчев и камъните изглеждаха все едно грееха. Всъщност можеше да се закълне, че ехото от отдавна промълвени молитви още кънти наоколо. Магията ù потръпваше странно в отговор. Дори докато Селена се намираше в човешката си форма, където принципно трябваше да е дълбоко запечатана.

Докато разглеждаше руините, тя постави ръце на кръста си, за да не започне да си скубе косите.

– Какво е било това място?

Само натрошените камъни напомняха къде се е издигал храмът. Няколко продълговати колони бяха като подхвърлени от немирна ръка, а скупчените на едно място камъни показваха откъде е минавал пътят.

Докато тя разглеждаше няколко бели камъка, Роуан упорито я следваше като буреносен облак.

– Храмът на слънчевата богиня.

Мала, господарката на светлината, огъня и учението.

– Довел си ме тук, защото смяташ, че това може да помогне с овладяването на силите ми? На превъплъщението ми?

Колебливо кимване. Тя постави ръка на огромния камък. Не бе в настроение да го признае, но почти усещаше ехото от силата, която някога бе царяла тук. Прекрасна топлина, която милваше врата ù и гърба ù, все едно частица от богинята бе свита в ъгъла. Това обясняваше защо днес – когато слънцето грееше толкова силно – храмът изглеждаше различно. Защо магията на Селена бе нервна. Мала, богинята на слънцето и носителка на светлината, бе сестра и вечна съперница на Деанна, пазителката на луната.

– Маб се превърнала в богиня заради Майев – замисли се Селена и поглади с ръка назъбения блок, – но това е станало преди пет столетия. Мала е имала сестра на луната много преди Маб да заеме мястото ù.

– Името на истинската сестра е Деанна. Но вие, хората, сте ù приписали някои от чертите на Маб. Ловуването, хрътките.

– Може би Деанна и Мала невинаги са били съпернички.

– За какво говориш?

Тя сви рамене и продължи да гали камъка, като вдишваше, душеше.

– Познавал ли си Маб?

Роуан притихна за дълго. Явно преценяваше какво трябва да ù каже.

– Не – отвърна накрая. – Стар съм, ала не чак толкова.

Хубаво. Като не искаше да ù дава точна цифра...

– А чувстваш ли се стар?

Той се загледа в далечината.

– По стандартите на моя народ все още съм млад.

Това не бе отговор.

– Каза, че си участвал във войната с кралство, което вече не съществува. Няколко пъти си бил на война. Изглежда, си видял света. Това оставя белези. Състарява те.

– А ти чувстваш ли се стара? – Погледът му бе непоколебим. Възприемаше я като дете. Бе я нарекъл момиче.

За него тя бе просто момиче. Дори да доживееше да стане старица, в сравнение с него още щеше да си е такова. Мисията ù зависеше от това да я възприеме по друг начин. И все пак каза:

– Напоследък съм щастлива, че съм смъртна и че ще живея само веднъж. Не ти завиждам.

– А преди?

Бе неин ред да се загледа в хоризонта.

– Преди ми се искаше да мога да видя всичко. И мразех, че това не е възможно.

Чувстваше как Роуан иска да я пита още нещо, затова отново тръгна сред камъните. Когато обърса прахта от един, видя елен със звезда между рогата, като онзи в Терасен. Бе чула от Емрис приказката за слънчевите елени, които носели вечен огън в огромните си рога. Които били откраднати от храм в тази земя...

– Тук ли са държали елените? Преди да унищожат това място?

– За какво намекваш?

Но тя още не знаеше, затова поклати глава.

– Елфите от моя континент – Терасен – не бяха като теб. Поне аз не ги помня такива. Не бяха много, но... – Тя преглътна. – Кралят на Адарлан ги излови и изби толкова лесно. Когато те гледам, не разбирам как е станало. Дори с Ключовете на Уирда елфите са били по-силни и по-бързи. Повече трябваше да оцелеят, дори някои да са се оказали пленени в животинската си форма, когато магията е изчезнала.

Тя погледна през рамо към него, все още притиснала ръка в топлия камък. Челюстта на Роуан потрепна, преди той да отвърне:

– Не съм бил на твоя континент, но съм чувал, че там елфите са били по-благи, не така агресивни. Малцина са били обучени за бой. Разчитали са на магията си. След изчезването ù от вашите земи повечето просто не са знаели какво да правят срещу обучени войници.

– Но Майев така и не е пратила помощ.

– Елфите от твоя континент отдавна бяха прекратили отношенията си с Майев. – Той отново направи пауза. – В Доранел обаче имаше и такива, които искаха да помогнем. Моята кралица предложи убежище на всички, стигнали до тук.

Не искаше да узнава повече. Нито колко са пристигнали, нито дали той е бил от онези, борили се за спасението на западните си братя. Затова се отдалечи от изображението на митичния елен. Веднага почувства студ от раздялата с прекрасната топлина в камъка.

Част от Селена можеше да се закълне, че странната древна сила е тъжна от това, че тя си отива.

На следващия ден Селена приключи със смяната си в кухните по-уморена от обичайното, тъй като Лука не бе там да помага. Това означаваше, че бе изкарала сутринта в кълцане, миене, а после и търчане нагоре по стълбите да носи закуски.

Мина покрай един страж, който бе запомнила като приятел на Лука и чест слушател на приказките на Емрис – млад, атлетичен, без следи от елфическа кръв в ушите или в движенията. Бас, водачът на горските следотърсачи – Лука постоянно говореше за него. Селена му кимна и се усмихна.

Бас премигна, усмихна се колебливо, а след това бавно тръгна нанякъде, вероятно към смяната си на стената. Тя се намръщи. Бе поздравявала учтиво много от стражите досега, но... Все още се чудеше на реакцията му, когато влезе в стаята си и свали жилетката си.

– Закъсня – обади се Роуан от прага.

– Имаше много чинии тази сутрин – каза тя, като оправи плитката си и се обърна към него. – Мога ли да очаквам да свършим нещо полезно днес, или пак ще стоим, ще ръмжим и ще се гледаме? Или пък ще ме натовариш да цепя дърва до свършека на света?

Той само тръгна по коридора и тя го последва, като все още сплиташе косата си. Минаха покрай други двама стражи. Този път те я погледнаха в очите и се усмихнаха на поздрава ù. И пак онова премигване. Те се спогледаха и започнаха да се подсмихват. Толкова ли неприятна бе станала, че една усмивка ги изненадваше? Богове, кога всъщност се бе усмихвала за последно на някого или нещо?

Когато се отдалечиха от крепостта и се отправиха на юг и нагоре към планините, Роуан рече:

– Държат се на разстояние заради миризмата, която излъчваш.

– Моля? – Не искаше да знае как е прочел мислите ù.

Роуан продължи да върви през дърветата. Дори не бе задъхан.

– Тук има повече мъже, отколкото жени. Доста са изолирани от останалия свят. Не си ли се питала защо не те приближават?

– Да не би да мириша?

Не смяташе, че все още ù пука достатъчно, за да се засрами, но лицето ù пламна.

– Ароматът ти подсказва, че не искаш да те приближават. Мъжете го надушват по-добре от жените и не смеят да рискуват. Не желаят да издереш лицата им.

Бе забравила колко първични са елфите с техните миризми и територии. Това бе толкова различно от цивилизования свят отвъд планините.

– Хубаво – успя да каже тя, макар това, че емоциите ù са тъй лесно разгадаеми, да я притесняваше. Лъжите и преструвките ставаха почти излишни. – Не се интересувам от мъжете.

Татуировката му лъщеше на слънчевата светлина, процеждаща се през горските листа. Той се загледа в пръстена ù.

– Ами ако станеш кралица? Ще отхвърлиш ли възможен съюз чрез брак?

Сякаш невидима ръка я хвана за гърлото. Не бе мислила за тази възможност. Тежестта на короната и трона я накараха да се почувства като в ковчег. Мисълта да се омъжи за някой просто така, за нечие тяло до нейното, което не е на Каол... Тя прогони мисълта.

Роуан я дразнеше. Както винаги. А и тя нямаше планове да вземе трона на чичо си. Щеше да направи само това, което бе обещала на Нехемия.

– Добър опит – отвърна тя.

– Учиш се. – Кучешките му зъби блеснаха, когато се усмихна.

– Ти също кълвеш, когато те дразня, нали знаеш?

Той я погледна, все едно, за да каже: „Оставям те да ме дразниш, ако не си забелязала. Не съм някой смъртен глупак“.

Селена искаше да попита защо, но да говори любезно с него или с когото и да било, вече бе достатъчно странно.

– Къде, по дяволите, отиваме днес? Никога не сме ходили на запад.

Усмивката му угасна.

– Нали искаше да свършиш нещо полезно? Ще имаш този шанс.

Селена бе в човешката си форма и затова камбаните от най-близкия град отброиха три часа следобед по времето, когато стигнаха боровата горичка.

Не попита какво правят тук. Ако Роуан искаше, щеше да ù каже. Той забави ход и огледа следите по дърветата и камъните наоколо. Тя го проследи тиха, гладна, жадна и леко замаяна.

Теренът се бе променил. Под ботушите ù шумоляха борови иглички. Над нея пееха чайки, а не пойни птици. Морето явно бе наблизо. Селена простена, когато хладен вятър погали изпотеното ù лице. Носеше аромата на риба, сол и напечен камък. Чак когато Роуан спря до потока, тя забеляза вонята.

И тишината.

Земята около потока бе обгорена. Храсталаците – изпотъпкани и изпочупени. Но вниманието на Роуан бе насочено към самия поток, или по-точно към това, което се бе заклещило в скалите.

Селена прокле. Тяло. На жена, ако съдеше по фигурата ù. А също...

Бе като черупка. Все едно някой бе изсмукал живота ù. Нямаше рани или следи от такива. Само малко засъхнала кръв по носа и ушите. Кожата ù бе побеляла и съсухрена, а на изпитото ù лице бе застинало изражение на ужас и печал. А миризмата... не само гниещото тяло, но и вонята наоколо...

– Кой е направил това? – попита тя и огледа притихналата гора отвъд потока. Роуан коленичи и разгледа останките. – Защо просто не са я хвърлили в морето? Да я оставят в потока е идиотщина. Оставили са и следи. Освен ако не са от този, който я е намерил.

– Малакай ми докладва тази сутрин. Той и хората му са обучени да не оставят следи. Но тази миризма... признавам, че е различна.

Роуан навлезе във водата. Селена искаше да му каже да спре, но той продължи да разглежда останките, първо отгоре по течението, а после и отдолу. Описа пълен кръг. Очите му светнаха, пълни с гняв.

– Ти ми кажи, асасине. Нали искаше да бъдеш полезна?

Тя настръхна от тона, но... тук имаше жена, захвърлена като парцалена кукла.

Селена не искаше да души останките, но вдиша. Мигновено съжали. Това бе мирис, който бе вдишвала два пъти. Веднъж в кървавата зала преди десет години и втори път наскоро...

– Каза, че не знаеш какво е било онова чудо при могилите – успя да каже само. Устата на жената бе отворена като в писък. Зъбите ù бяха потъмнели и напукани под кръвта от носа. Селена докосна собствения си нос и направи гримаса. – Мисля, че така напада.

Роуан постави ръце на кръста си, отново подуши и се обърна към потока. Огледа първо Селена, а после мъртвото тяло.

– Ти излезе от онзи мрак с вида на някой, чийто живот е изсмукан. Кожата ти беше пребледняла, луничките ти ги нямаше.

– То ме принуди да се върна към... спомени. Към най-лошите. – Ужасеното тъжно лице на жената гледаше към листата на дърветата. – Чувал ли си за създание, което се храни с такива неща? Когато погледнах, видях мъж. Красив, блед и тъмнокос. Очите му бяха чисто черни. Не беше човек. Изглеждаше като такъв, но очите му... Изобщо не бяха човешки.

Родителите ù бяха убити. Бе видяла раните. Но миризмата в стаята им бе толкова подобна... Тя поклати глава, за да разсее мислите си, за да прогони тръпките, които я полазиха по гърба.

– Дори кралицата ми не познава всички отвратителни създания, които обитават тези земи. Щом кожоходите са слезли от планините, може и други неща да са ги последвали.

– Хората от града може и да знаят нещо. Може би са чули слухове. Да са го видели.

Роуан мислеше същото, понеже поклати глава с отвращение – и за нейна изненада с тъга.

– Нямаме време. Цял ден изгубихме да вървим до тук заради човешкото ти тяло. – Не бяха си взели и храна за през нощта. – Имаме час, преди да поемем по обратния път. Използвай го.

Пътят не водеше до абсолютно никъде – свършваше при скала, гледаща към морето. Нямаше как да се стигне до тесния плаж под нея, нито пък следа от някой, който да живее наблизо.

Роуан застана на ръба на скалата и скръсти ръце, загледан в зеленото море.

– В това няма никакъв смисъл – каза той, повече на себе си, отколкото на нея. – Това е четвъртото тяло тази седмица. За никой от тях не са ни казвали, че липсва.

Той приклекна до песъчливата земя и изписа груба линия в прахта с татуирания си пръст. Крайбрежието на Вендлин.

– Намерени са тук. – Малки точки, на пръв поглед случайни, освен че бяха близо до водата. – Ние сме тук – каза той и отбеляза още една точка. След това се облегна на пети, а Селена погледна към грубо направената карта.

– Ние с теб обаче попаднахме на онова създание при могилните твари тук – добави тя и отбеляза с Х мястото, където подозираше, че са могилите. Много далеч от морето.

– Не съм видял повече следи от него край могилите. Тварите се върнаха към обичайните си занимания.

– Другите тела така ли бяха намерени?

– Всичките бяха изсмукани по същия начин, със същите изражения на ужас по лицата. Без следи от рани, освен засъхналата кръв по ушите и носа.

От начина, по който смуглата му кожа пребледня под татуировката, и от скърцането на зъбите му тя разбра, че безсмъртната му гордост е наранена от това, че не знае какво е съществото.

– Всички са хвърлени в гората, а не в морето?

Той кимна.

– Но недалеч от водата?

Той отново кимна.

– Ако е разумен и умел убиец, щеше да скрие телата по-добре. Или да ги изхвърли в морето. – Тя се загледа към ослепителната морска шир. Слънцето се спускаше зад хоризонта. – Може да не му пука. Може да иска да знаем какво прави. Имала съм случаи, в които съм оставяла телата така, че да бъдат намерени от определен човек. За да предам послание. – Грейв бе последният такъв. – Какво е общото между жертвите?

– Не зная – призна той. – Дори не знаем имената им или откъде са. – Той се изправи и изтупа ръцете си. – Трябва да се върнем в крепостта.

– Чакай – хвана го за лакътя тя, – огледа ли достатъчно тялото?

Той кимна бавно. Хубаво. Тя също. И миризмата ù бе дошла в повече. Запази я в спомените си, заедно с всичко останало, което можеше да ù потрябва.

– Значи трябва да я погребем.

– Земята тук е твърде корава.

Тя мина през дърветата и го остави зад гърба си.

– Значи ще го направим по стария начин – отвърна му.

Нямаше да остави тялото на жената да се разлага в потока. Нямаше да я остави за вечни времена в студа и влагата.

Селена измъкна прекалено лекото тяло от потока и го постави върху кафявите борови иглички. Докато събираше съчки и клони и накрая коленичи, Роуан не каза нищо. Опита се да не гледа към съсухрената кожа и изражението на пълен ужас.

Той не се подигра на няколкото ù опита да запали огъня сама. Не каза нищо, когато боровите иглички накрая пламнаха и запушиха в подобие на примитивна клада. Вместо това, когато се отдалечи от издигащите се пламъци, Селена се почувства на място с огромната му фигура до себе си. Усети сигурност, когато дивата му аура я обкръжи като фантом. Топлият вятър я погали по лицето и косите. Въздухът идваше, за да помогне на пламъка в изгарянето на трупа.

Погнусата, която изпита, нямаше нищо общо с клетвата ù или с Нехемия. Селена се протегна към бездънната празнота в себе си – само веднъж, – за да провери дали може да задейства спусъка, който причинява превъплъщението и да помогне на малкия огън да пламне по-гордо и равномерно.

Обаче остана празна и неподвижна, окована в смъртното си тяло. Ала Роуан не каза нищо, а вятърът подхрани огъня достатъчно, че да изгори тялото много по-бързо от обикновена клада. Останаха, смълчани и загледани, докато не остана само пепел. А после дори тя бе отнесена далеч над дърветата към открито море.

26

След онази нощ в гробницата Каол не бе чувал и виждал нито генерала, нито принца. Според хората му принцът прекарвал по-голямата част от времето си в катакомбите на лечителите, ухажвайки някои от младите момичета там. Дразнеше се на себе си, но част от него бе облекчена да чуе това. Дориан поне разговаряше с някого.

Бездната, появила се между тях, си струваше. За Дориан, дори никога да не му простеше. За Селена, дори никога да не се върнеше. Макар да му се искаше, ако го направи, да бъде Селена, а не Елин... Но си струваше.

Седмица мина преди отново да се види с Едион и да получи информацията, която не беше заради появата на Дориан. След като той ги бе проследил толкова лесно, явно гробницата не бе най-доброто място за срещи. Имаше обаче едно, където рискът щеше да бъде минимален. Селена му го бе завещала заедно с адреса.

Тайният апартамент над склада бе недокоснат, макар някой да си бе направил труда да покрие богатските мебели. Да дръпне чаршафа над един от тях бе като да научи повече за това коя е била Селена преди Ендовиер. Доказателство, че отдавна има вкус към скъпото. Бе му казала веднъж, че някога е закупила това място, за да има какво да нарече свой дом. Място извън Асасинската крепост, където бе отгледана. Бе вложила всяко свое петаче в него. Бе ù необходимо заради чувството на свобода, което ù даваше. Той можеше да остави чаршафите и вероятно трябваше, но... бе любопитен.

Апартаментът се състоеше от две спални, всяка – със своя баня. Имаше още кухня, хол с мек и удобен диван пред мраморна камина и два огромни кадифени стола. Останалата част от хола бе запълнена от дъбова маса за хранене, около която можеха да се наредят осем души. Върху нея все още имаше съдове – чинии от порцелан и сребро, отдавна изгубили блясъка си. Те бяха единственото свидетелство, че апартаментът не е бил докоснат откакто някой – по всяка вероятност Аробин Хамел – бе наредил да запечатат мястото.

Аробин Хамел, Кралят Асасин. Каол стисна зъби, когато свали и последния бял чаршаф от гардероба в коридора. Последните няколко дни бе мислил много за стария учител на Селена. Аробин бе достатъчно умен, за да разбере какво е намерил в лицето на сирачето, появило се след изчезването на принцесата от Терасен, чието тяло бе изгубено в замръзналата река Флорин.

Ако Аробин бе знаел, ако ù бе направил нещо... белегът върху китката на Селена блесна пред него. Бе я принудил да счупи собствената си ръка. Кой знае колко жестокости още бе извършил, за които Селена дори не му бе споменала. А най-лошото от всичко...

Каол никога не бе попитал Селена защо след спечелването на шампионската титла не бе намерила учителя си и не го бе насекла на парчета заради това, което бе сторил с любимия ù Сам Кортланд. Аробин бе наредил да измъчват и убият Сам, а след това бе измислил капан за Селена. При щракването му тя се бе озовала в Ендовиер. Аробин явно бе очаквал някой ден да си я върне и затова бе оставил апартамента недокоснат. Бе искал тя да гние в Ендовиер, докато реши да я измъкне и тя да допълзи обратно при него като вярно куче.

Бе нейно право, каза си Каол – да реши кога и как да убие Аробин. А също и на Едион. Дори двамата благородници от Терасен имаха повече право от него да поискат главата на Аробин. Въпреки това Каол не знаеше дали ще може да се сдържи, ако някога го види.

Дървеното стълбище при входната врата изскърца. Каол изтегли веднага меча си. Чу се ниско двойно подсвирване. Той се отпусна, макар и леко, след което изсвири в отговор. Остана с изваден меч, докато Едион не влезе през вратата, също оголил оръжие.

– Питах се дали ще дойдеш сам, или с група от хората си в сенките – каза вместо поздрав Едион и прибра меча си.

– И аз така – изгледа го Каол.

Едион се разходи из апартамента. Свирепото изражение на лицето му стана тревожно, после – замечтано и тъжно. Каол се сети, че това място е първото нещо, което той вижда от братовчедка си. Тези неща бяха нейни. Тя бе избрала всичко, от фигурките върху камината до зелените салфетки и старата кухненска маса, нащърбена и одраскана сякаш от безкрайни удари с нож.

Едион спря в центъра на стаята и огледа всичко. Може би за да види дали наистина има скрити сили, които дебнат, но...

Каол промърмори нещо, че трябва да иде до банята, и му остави личното пространство, което му бе необходимо.

Това бе нейният апартамент. Независимо дали приемаше, или мразеше миналото си, бе оцветила масата в хола с цветовете на Терасен – зелено и сребристо. Масата и фигурката на елен върху камината бяха може би единствените доказателства, които тя пазеше. За които може би я бе грижа.

Всичко бе цветно и подредено с вкус, все едно апартаментът бе направен, за да прекарваш нощи край огъня, излегнат на дивана. И имаше толкова много книги – по рафтовете, върху масите зад дивана, на купчина по цялата дължина на стаята, стигаща от килима до скрития зад завеси прозорец.

Умна, образована, културна, ако се съдеше по дрънкулките. Имаше вещи от всички кралства, все едно си бе вземала спомени от всяко място, което е посещавала. Стаята бе карта за приключенията ù, която показваше съвсем различен човек. Елин бе жива. И не бе стояла в бездействие.

Кухнята бе малка, но уютна и... богове. Имаше охладителна кутия. Капитанът бе споменал, че тя е известен асасин, но не му бе казал, че е богата. Всички тези кървави пари и нещата, които бе закупила с тях, само показваха какво бе загубила. И какво той не бе успял да защити.

Бе станала убийца, при това добра, ако съдеше по апартамента. Спалнята ù бе дори по-екстравагантна. Имаше огромен креват с матрак, който приличаше на облак, и постлана с мраморни плочки баня, която имаше собствен водопровод. Гардеробът не се бе променил. Братовчедка му винаги си бе падала по хубавите дрехи. Едион извади тъмносиня туника със злато по ръбовете и копчета, които блестяха на светлината на факлите. Това бяха дрехи за жена. И ароматът, който се носеше в апартамента, напомняше на жена. Подобен на този, който Едион си спомняше от детството, но увит в загадки и тайни усмивки.

За елфическите му сетива бе невъзможно да не забележи и да не реагира. Едион се опря на стената на гардеробната и се загледа в роклите и бижутата, вече покрити с прах. Не си позволи да помисли какво е направил в миналото, за хората, които е унищожил, за бойните полета, които бе напуснал, покрит с чужда кръв. Смяташе, че е изгубил всичко в деня, в който Елин бе загинала. Заслужаваше наказание за провала си. Но Елин...

Едион прокара ръце през косата си, преди да излезе в хола. Елин щеше да се върне от Вендлин, независимо в какво вярваше капитанът. И тогава...

С всеки свой дъх Едион уви миризмата ù около сърцето и душата си. Върнеше ли се тя, никога нямаше да я изостави.

Едион се отпусна на едно от креслата край камината, когато Каол каза:

– Мисля, че чаках достатъчно, за да чуя какво имаш да кажеш за магията. Дано да ми е полезно.

– Независимо от това, което знам, магията не бива да е основният ти план за действие или защита.

– Видях как кралицата ти разцепва земята на две със силите си – отвърна Каол. – Не ми казвай, че това няма да доведе до обрат на бойното поле и че нямаш нужда от него. Или от хора като нея.

– Тя няма да приближава бойните полета – изръмжа тихо Едион.

Каол силно се съмняваше в това, макар да се надяваше. На Едион вероятно щеше да му се наложи да върже Селена за трона, ако искаше да ù попречи да се бие в първите редици за народа си.

– Просто ми кажи.

Едион въздъхна и се загледа в огъня, все едно бе далечен хоризонт.

– По времето, когато магията изчезна, кладите и екзекуциите вече бяха започнали. В онзи ден, когато това се случи, си мислех, че птиците просто бягат от войниците или си търсят мърша. Бях заключен в една от стаите на кулата по заповед на краля. През повечето време не смеех да поглеждам през прозореца, защото не исках да виждам какво се случва в града под нас, но в деня, в който погледнах нагоре, от птиците идваше такъв страшен шум... После... – Едион поклати глава. – Нещо ги накара всичките да полетят първо в една посока, а после – в друга. И тогава започнаха писъците. Чух, че някои хора са умрели на място, все едно им е била прерязана артерия.

Едион простря една карта на ниската масичка между тях и постави мазолестия си пръст върху Оринт.

– Имаше две вълни птици. Първата отиде на север-северозапад. – Той прокара неясна линия. – От кулата можех да виждам достатъчно надалече, че да разбера, че част от тях идват от юга – повечето от нашите птици не се движеха особено. Втората вълна обаче ги накара всичките да отлетят на север и на изток, все едно нещо от центъра на земята ги бе избутало натам.

Каол посочи Перант, втория по големина град в Терасен.

– От тук?

– Още по на юг. – Едион избута ръката на Каол. – Ендовиер или дори по-надолу.

– Не може да виждаш толкова надалече.

– Не, но господарите воини от двора ме бяха накарали да запомня птиците в Оуквалдския лес и техните призиви за лов и бой. И имаше птици, летящи към нас, които по принцип живеят само в твоята страна. Броях ги, за да се разсея, докато... – Настъпи пауза, все едно Едион не искаше да изрича това. – Не си спомням да съм чувал каквито и да е птици от трите южни кралства.

Каол начерта груба линия, която започна от Рифтхолд и продължи към планините до Ферианската падина.

– Сякаш нещо се е изстреляло от тази посока.

– Чак при втората вълна магията изчезна. – Едион повдигна вежда. – Не помниш ли този ден?

– Бях си тук. Ако някой е почувствал болка, го е скрил. Магията е незаконна в Адарлан от десетилетия. Какво се опитваш да ми кажеш, Едион?

– Ами, Муртауг и Рен са имали подобни преживявания.

Тогава генералът му разказа друга история. Как подобно на Едион, Рен и Муртауг са видели полудели местни животни и две вълни от нещо в деня, в който магията бе изчезнала. Те обаче се намирали в южната част на континента, току-що пристигнали в Залива на Черепа.

Чак преди шест месеца, когато се върнали в града заради лъжите на Арчър Фин, започнали да мислят за магията и да търсят начин да прекършат властта, която кралят има над тяхната кралица. След като сравнили спомените си с тези на другите бунтовници в Рифтхолд, осъзнали, че и те са изпитали нещо подобно. В търсене на пълната картина, намерили търговец от Пустинния полуостров, който бил готов да говори – човек от Ксандрия, изненадващо честен, въпреки работата си като контрабандист.

„Някога имах астерионска кобила. Откраднах я от господаря на Ксандрия.“

Разбира се, че Селена бе посещавала Пустинния полуостров. И си бе търсила белята. Въпреки болката в сърцето си Каол се усмихна на спомена, докато Едион му разказваше какво е чул Муртауг от търговеца. Не две, а цели три вълни минали през пустинята в деня, в който магията изчезнала.

Първата се спуснала от север. Търговецът бил с господаря на Ксандрия в крепостта му високо над града и видял лек тръс, който накарал червените пясъци да се разлюлеят. Втората дошла от югозапад и минала през тях като пясъчна буря. Последната дошла от същия източник във вътрешността на земята, който Едион помнеше. Секунди по-късно магията си отишла, хората излезли с писъци по улиците, а седмица по-късно господарят на Ксандрия наредил да избият всички познати или регистрирани вълшебници в града му. И писъците се променили.

Едион се усмихна лукаво, когато завърши:

– Муртауг обаче е открил още нещо. Ще се видим след три дни.

Каол се размърда на стола си.

– Това ли е? Само толкова ли знаеш? Заради това ли ме командваше последните две седмици?

– Ти не си ми казал всичко. Защо аз трябва да го правя?

– Дадох ти важна информация, която променя света – процеди Каол през зъби, – а ти ми разказа приказки.

Очите на Едион блеснаха със смъртоносна светлина.

– Ще ти е интересно да чуеш историите на Рен и Муртауг.

На Каол не му се чакаше толкова дълго, но имаше два официални обяда и една вечеря преди това, като се очакваше да присъства на всичките. И да представи пред краля схемата за охраната на събитията.

След миг Едион попита:

– Как издържаш да работиш за него? Как се преструваш, че не знаеш какво прави това копеле? Какво е причинил на невинните хора и на жената, която твърдиш, че обичаш?

– Правя каквото трябва.

Така или иначе, не смяташе, че Едион ще го разбере.

– Кажи ми тогава защо един капитан на стражата, адарлански лорд при това, помага на врага. Това е единственото, които искам да знам от теб днес.

Каол искаше да каже, че предвид всичко, което е разкрил, не му дължи нищо повече. Вместо това обаче рече:

– Докато растях, ми разказваха, че сме донесли мир и цивилизация на континента. Напоследък разбрах каква опашата лъжа е това.

– Значи знаеш за трудовите лагери, за кланетата!

– Лесно е да те лъжат, когато не познаваш тези хора лично. – Но белезите на Селена, избитите хора на Нехемия... – Лесно е да вярваш на краля, когато ти каже, че хората в Ендовиер заслужават да са там, защото са искали да избият невинни адарлански семейства.

– А колко от народа ти биха застанали срещу краля, ако и те научат истината? Дали ще се замислят какво е да избият тяхното семейство, тяхното село? Да ги заробят, изколят? Колко биха застанали с нас, ако научат за силата, която принцът притежава? Ако този принц застане до нас?

Каол не знаеше. Не бе сигурен, че има желание да знае. Що се отнася до Дориан... не би поискал това от приятеля си. Нямаше право да го очаква. Целта му бе да опази Дориан жив. Дори да им костваше приятелството, не искаше да замесва Дориан в това.

Никога.

Изминалата седмица бе страшна и чудесна за Дориан. Страшна, защото още двама души знаеха тайната му и защото вървеше по толкова тънка линия с контрола на магията си, ставаща все по-неконтролируема с всеки изминал ден.

Чудесна, защото всеки следобед посещаваше затворената работна стая, която Сорша бе открила ниско в катакомбите и където никой нямаше да ги намери. Донесе книги от боговете знаеха къде, билки, растения, соли и прахове. Всеки ден изследваха, тренираха и размишляваха.

Нямаше много книги за овладяването на такава сила. Сорша му каза, че били изгорени. Но тя гледаше на магията като на болест – ако намереше правилните канали, които да блокира, щеше да успее да я задържи. Ако не, можеха да му дадат лекарства, с които да овладее емоциите си. Тази идея не му харесваше, нито пък на нея. Бе успокоително обаче, че има и такава възможност.

По час всеки ден бе всичко, което можеха да си разрешат. Но по време на този час Дориан отново се чувстваше себе си. Не изкривен, залитащ и спъващ се в тъмното, а здраво стъпил на земята, спокоен. Каквото и да кажеше на Сорша, тя никога не го съдеше. Не го предаваше. Някога Каол бе такъв. Но сега, когато станеше дума за магията му, още можеше да види страха и погнусата в очите му.

– Знаеш ли – попита Сорша от мястото си над работната маса, – че преди магията да изчезне, са имали специални начини, по които да потискат дарбата на затворниците?

Дориан вдигна очи от книгата си – безполезен том с градински рецепти. Преди магията да изчезне... заради баща му и Ключовете на Уирда. Стомахът му се сви.

– Понеже не са искали да избягат от затвора с магия ли?

Сорша отново се загледа в книгата.

– Затова много от старите затвори имат здраво желязо. То е имунизирано срещу магията.

– Знам – каза той и тя повдигна вежда. Започна бавно да се оживява край него, макар че и той се бе научил да разпознава израженията ù. – Когато силата ми се прояви за пръв път, се опитах да я използвам срещу желязна врата и... ами не се получи нищо хубаво.

– Хм – прехапа устни Сорша. Това се оказа изненадващо разсейващо. – Но желязото в кръвта ти тогава? То не пречи ли?

– Мисля, че така боговете са ни възпрели да станем прекалено силни. Ако останем прекалено дълго в контакт с магията, припадаме. Или по-лошо...

– Чудя се какво би станало, ако увеличим желязото в диетата ти. Да кажем, ако прибавим голямо количество петмез. Имаме за анемичните пациенти, но ако ти дадем концентрат... вкусът е ужасен и може да е опасно, но...

– Но ако е в тялото ми, магията може да се надигне и... – Той направи гримаса. Плашеше се от спомена за агонията, която бе изпитал в опита си да запечата желязната врата, но... не можеше да ù каже „не“. – Имаш ли тук? Нещо, което да добавим в питие?

Нямаше, но намери. След четвърт част Дориан прошепна молитва към Силба и го изпи, като направи гримаса от ужасната сладост.

Нищо.

Очите на Сорша зашариха между неговите и джобния часовник в ръката ù. Броеше. Искаше да види дали ще има обратен ефект. Мина цяла минута. После десет. Скоро Дориан ще трябваше да си ходи, както и тя. Но след известно време Сорша прошепна:

– Опитай. Да я призовеш. Желязото вече трябва да е в кръвта ти. – Той притвори очи и тя добави: – Реагира, когато си разстроен. Ядосан, уплашен или тъжен. Помисли за нещо, което те кара да се чувстваш така.

Рискуваше работата си, живота си, всичко. Заради него. Синът на човека, който бе изпратил армията си да унищожи нейното селце, да избие семейството ù и да я замъкне с останалите имигранти в Рифтхолд. Не го заслужаваше.

Вдиша. Издиша. Не заслужаваше и неприятностите, които ù стоварваше на главата и които щеше да продължи да ù навлича всеки път, когато минеше през вратата ù. Знаеше, че жените го харесват. Разбра от самото начало, че тя го намира за привлекателен. Надяваше се мнението ù да не се е влошило, но сега...

„Помисли за нещо, което те разстройва.“

Всичко. Разстройваше го, че тя рискува живота си, а той няма друг избор, освен да я застрашава. Дори да направеше последната крачка, дори да я вземеше в леглото си, както желаеше толкова силно... той бе престолонаследникът.

Нямаше как да се измъкне от короната. Или от баща си, който щеше да обезглави Сорша, да я изгори и да разпръсне пепелта ù на вятъра, ако разбереше, че му е помагала. Баща му, когото приятелите му искаха да унищожат. Бяха го излъгали и го бяха пренебрегнали. Понеже той бе опасност. За тях. За Сорша. За...

Изгаряща болка премина през цялата му същност и се изкачи до гърлото му. Той се задави. Втора вълна го връхлетя и хладен вятър погали лицето му – но изчезна като мъгла, когато болката мина през него. Приведе се напред и притисна очи, когато агонията и гаденето го обхванаха. Отново. И отново.

Но после всичко утихна. Дориан отвори очи и видя Сорша – умната, прекрасна и здраво стъпила на земята Сорша – да го гледа, прехапала устна. Направи една крачка. Към него, а не надалече от него. Поне веднъж.

– Успя ли...

Дориан се изправи на крака толкова бързо, че столът падна зад него, а след един удар на сърцето вече държеше лицето ù в ръце.

– Да – отвърна той и я целуна. Бе бързо, но лицето ù бе пламнало, а очите ù се ококориха, когато той отстъпи назад. Собствените му очи се бяха изцъклили, богове, а той все още милваше бузата ù с пръст. Все още се чудеше дали да не се върне за още, понеже това не бе достатъчно.

Тя обаче се отдръпна и се върна към работата си. Все едно не се бе случило нищо, освен смущение.

– Утре? – промърмори тя.

Не искаше да го погледне.

Едвам събра сили да ù отговори, след което с олюляване се измъкна. Тя изглеждаше толкова изненадана, че ако не излезеше, щеше да я целуне отново.

Ала тя може би не искаше да се целува.

27

Застанала на върха на наблюдателната площадка от страната на Омега, Манон гледаше как първото сборище Жълтоноги минава през Прохода. Спускането надолу, последвано от рязко издигане, бе смайващо, дори когато яздеха Жълтоноги.

Високо покрай скалите на Северен зъб ги водеше Искра. Звярът ù, огромен мъжкар на име Фендир, бе като природна стихия. Макар и по-малък от Титус бе два пъти по-злобен.

– Подхождат си – каза Астерин иззад Манон. Останалите от Тринадесетте бяха в тренировъчната зала и инструктираха другите сборища в ръкопашния бой. Фалин и Фалон, зеленооките и подобни на демони близначки, определено се забавляваха да измъчват най-новите пазителки. Много обичаха такива неща.

Искра и Фендир профучаха над най-високия връх на Северен зъб и се скриха в облаците. Останалите дванайсет ездачки ги следваха отблизо. Студеният вятър облиза лицето на Манон и я призова. Щеше да слезе в пещерите, за да види Абраксос, но първо искаше да проследи преминаването на Жълтоногите през Прохода. За да е сигурна, че наистина няма да са тук през следващите три часа.

Огледа цялото възвишение към Зъба и огромния вход. От него се носеха вой и ревове, които отекваха в планините.

– Искам да задържиш вниманието на Тринадесетте за остатъка от деня.

Като Втора в групата, Астерин единствена имаше правото да ù задава въпроси, и то не винаги.

– Ще тренираш с него?

Манон кимна.

– Баба ти каза, че ще ме изкорми, ако отново те изпусна от поглед.

Златистата коса на Астерин се развя на вятъра. Лицето ù, вече с изкривен нос, изглеждаше тревожно.

– Сама трябва да решиш – отвърна Манон. Дори не си направи труда да оголи железните си зъби. – Втора от моите ли си, или нейна шпионка?

Нямаше следа от болка, страх или измяна. Само леко присвиване на очите.

– Служа на теб.

– Тя е твоята матрона.

– Служа на теб.

За един удар на сърцето Манон се запита с какво си е заслужила такава вярност. Те не бяха приятелки. Поне не и по начина, по който хората се сприятеляваха. Всяка Черноклюна ù дължеше вярност и подчинение. Това обаче...

Манон никога не даваше обяснения. За себе си, за плановете си, за намеренията си. Пред никого, освен пред баба си. Но все пак каза на Втората:

– Все още смятам да оглавя Крилото.

Астерин се усмихна. Сребърните ù зъби светнаха като живак на утринното слънце.

– Знаем.

Манон вирна брадичка.

– Искам Тринадесетте да добавят и акробатика в своя ръкопашен бой. И когато се научите да управлявате уивърните си сами, трябва да сте във въздуха с Жълтоногите. Искам да зная къде летят, как летят, какво правят.

– Сенките ми вече следят Жълтоногите в коридорите – кимна Астерин. В черните ù очи, поръсени със златно, блесна гневна закана за мъст. Когато Манон повдигна вежда, Астерин рече: – Нали не вярваш, че ще оставя Искра на мира?

Манон все още чувстваше как покритите с железни нокти пръсти се забиват в гърба ù и я блъсват към ямата. Глезенът ù болеше и бе изтръпнал от падането. Ребрата ù бяха натъртени от опашката на Титус.

– Дръж ги на къс повод. Освен ако не искаш пак да ти чупят носа.

– Не правим нищо без твоята заповед, господарке – усмихна се Астерин.

Манон не искаше надзирателят да е в зверилника. Или тримата звероукротители с копия и камшици. Никой от тях не трябваше да е тук. По три причини.

Първата бе, че искаше да остане насаме с Абраксос, който се бе свил до задната стена, гледаше и чакаше.

Втората бе човешката им миризма. Топлата кръв, която биеше във вените им, я разсейваше. Както и мирисът на страха им. За цяла минута се замисли дали би си струвало да изкорми някой от тях, за да види какво ще направят другите. Хора вече изчезваха от Зъба. Говореше се, че минали през моста към Омега и така и не се върнали. Манон още не бе убила никого, но всяка минута поставяше волята ù на изпитание.

Третата причина да мрази присъствието им бе, че Абраксос ги презираше – с всичките им копия, камшици, вериги и грубиянщина. Уивърнът не можеше да мръдне от мястото си, независимо от това колко плющяха камшиците. А той ги мразеше. Не просто се страхуваше от камшиците, а ги мразеше. Звукът бе достатъчен, за да го накара да настръхне и да оголи зъби.

Бяха изкарали в кочината десет минути. Опитваха се да го приближат, за да го оковат и оседлаят. Ако не станеше скоро, щеше да трябва да се върне в Омега преди Жълтоногите да се приберат.

– Никога не са му слагали седло – обясни надзирателят. – Вероятно няма да го приеме.

Тя чу неизречените думи: „Няма да рискувам хората си за него. Просто си надменна. Бъди добро момиче и избери друг уивърн“.

Манон оголи железните си зъби към надзирателя. Горната ù устна се изтегли нагоре, колкото да го предупреди. Той направи крачка назад и изпусна камшика.

Осакатената опашка на Абраксос мина през земята. Очите му така и не се отделиха от тримата мъже, които искаха да го подчинят.

Един от тях изплющя с камшика, толкова близо до уивърна, че той се сви. Друг удари близо до опашката му. Два пъти.

Абраксос нападна, както с опашка, така и протягайки шия. Звероукротителите се отдръпнаха и едвам избегнаха щракащите зъби. Достатъчно.

– Твоите мъже носят сърца на страхливци – излая тя и изгледа с презрение надзирателя, след което тръгна по прашния под.

Надзирателят понечи да я спре, но тя замахна с железните си нокти и одра ръката му. Той изпсува, а Манон продължи да върви, като облиза кръвта по пръстите си.

Едва не се изплю.

Гнусна. Кръвта бе развалена, като източена от разложен труп. Тя я огледа по ръката си. Бе прекалено тъмна, за да е човешка. Ако вещиците наистина убиваха тези хора, защо никоя не се бе оплакала?

Преглътна въпросите. По-късно щеше да мисли за това. Можеше да отвлече надзирателя в някой тъмен ъгъл и да го разпори, за да види какво точно гние в него.

Сега обаче... Мъжете бяха притихнали. Всяка крачка я приближаваше все повече до Абраксос. Линия в прахта отбелязваше къде свършва безопасното, осигурено от веригите разстояние. Манон направи три крачки отвъд нея, по една за всяко от лицата на богинята.

Девица.

Майка.

Старица.

Абраксос се сви. Мощните мускули на тялото му се напрегнаха.

Бе готов за скок.

– Знаеш коя съм – каза Манон и се втренчи в бездънните черни очи, без да се поддава и на йота на страха или съмнението. – Манон Черноклюна, наследница на клана на Черноклюните. Ти си мой. Разбираш ли?

Един от мъжете изсумтя. Манон щеше да се завърти, за да му извади езика на място, но Абраксос... Абраксос сведе леко глава. Все едно я разбираше.

– Ти си Абраксос – каза Манон. Тръпки полазиха по врата ù. – Давам ти това име, понеже Абраксос е Великият звяр, змеят, в чиито люспи е свит светът. Същият, който ще го погълне във времената на самия край по заповед на Триликата богиня. Ти си Абраксос... и си мой.

Уивърнът премигна. И направи крачка към нея. Зад нея изскърца кожа – някой бе затегнал хватка около навития си бич. Манон обаче вдигна ръка към уивърна.

– Абраксос.

Огромната глава се наклони към нея. Очите, сякаш от втечнена нощ, срещнаха нейните. Ръката ù все още бе протегната, с железни, обагрени от кръв нокти. Той притисна муцуна в дланта ù и изсумтя. Сивата му кожа бе топла и изненадващо мека – дебела, но еластична като стара кожа. Отблизо разнообразието от цветове бе зашеметяващо – не само сиво, но и тъмнозелено, кафяво, черно. Бе обсипан с тежки белези, много от които напомняха ивиците на тигър. Зъбите на Абраксос, жълти и начупени, блестяха на светлината на факлите. Някои липсваха, но останалите бяха дълги колкото пръсти и два пъти по-дебели. Горещият му дъх вонеше, може би заради храната му, а може би заради развалените зъби.

Но белезите, счупените зъби, натрошените нокти и осакатената опашка – те не свидетелстваха за жертва, съвсем не. Това бяха бойните трофеи на някой, който е оцелял. Абраксос бе воин, срещу който бе целият свят. Бе оцелял. Бе се научил на много от това.

Бе победил.

Манон дори не погледна към войниците, когато каза:

– Излезте. – Продължи да се взира в черните очи. – Оставете седлото и излезте. Ако някой донесе камшик отново в това помещение, ще го използвам срещу него.

– Но...

– Веднага!

Звероукротителите излязоха с мърморене и цъкане с език, след което затвориха вратата. Когато остана сама с уивърна, Манон погали масивната муцуна. Не знаеше как кралят отглежда тези зверове, но Абраксос бе различен. По-малък, ала по-умен. А може би другите така и не се учеха на мислене. Тренирани и обгрижвани, те правеха каквото им се кажеше. Абраксос обаче се бе научил да оцелява и това може би беше развило ума му. Разбираше думите ù. Израженията ù.

Ако разбираше и други неща... можеше да обучи другите зверове на Тринадесетте. Това бе малко предимство, но такова, което можеше да я направи Водачка на Крилото. И също така непобедима за враговете на краля.

– Ще ти поставя това седло – каза тя, като все още галеше муцуната. Той се размърда, но Манон го сграбчи и принуди да я погледне в очите. – Искаш ли да се измъкнеш от този кенеф? Ако да, ще ми позволиш да ти поставя седло, за да видя дали ти е по мярка. Като приключим, ще ми позволиш да погледна опашката ти. Тези човешки копелета ти срязаха шиповете, затова ще ти направя нови. Железни. Като моите...

С тези думи тя размаха железните си нокти пред лицето му.

– Както и зъби – добави тя и разкри своите. – Ще боли и ще искаш да убиеш хората, които ти ги слагат, но ще им позволиш да го сторят, защото ако не го направиш, ще си изгниеш тук до края на дните си. Ясна ли съм?

Горещ дъх облиза ръцете ù.

– Когато приключим с това – усмихна се тя леко на уивърна, – ще се научим да летим. А после ще удавим кралството в кръв.

Абраксос направи всичко, което му казаха, макар да ръмжа на укротителите, които го преглеждаха и бодяха и едва не откъсна ръката на лечителя, който трябваше да извади развалените му зъби, за да стори място на металните. Всичко това отне пет дни.

Едва не събори стената, когато закачиха железните шипове за опашката му. Манон обаче бе с него през цялото време, говореше му какво е било да лети с Тринадесетте на желязната си метла и да лови крочанки. Разказваше му приказки, колкото за да го разсее, толкова и за да напомни на мъжете, че ако направят грешка и го наранят, отмъщението ù ще бъде дълго и кърваво.

Никой не направи грешка.

По време на петте дни, в които работеха по него, тя изтърва ездитните уроци с Тринадесетте. С всеки изминал ден възможността Абраксос да полети ставаше все по-малка и по-малка.

Манон стоеше с Астерин и Сорел в тренировъчната зала и наблюдаваше края на битките за деня. Сорел работеше със сборището най-млади Черноклюни. Всички бяха под седемдесетгодишни. Малцина имаха опит.

– Колко са зле? – скръсти ръце Манон.

Сорел, малка и тъмнокоса, също скръсти ръце.

– Не колкото се опасявахме. Още обаче напасват вътрешната динамика на сборището. А водачката им... – Сорел се намръщи към една приличаща на мишка вещица, която бе хвърлена на земята от своя подчинена. – Предлагам или сборището да реши какво да правят с нея, или ние да изберем нова водачка. Едно слабо сборище и можем да загубим военните игри.

Водачката на сборището лежеше на каменния под. Синя кръв капеше от носа ù.

– Дай ù два дни – изскърца със зъби Манон. – Да видим дали няма да се оправи.

Нямаше нужда да се разчува, че има слаби сборища.

– Но нека Веста я изведе през нощта – добави Манон и погледна към червенокосата красавица, ръководеща друго сборище в упражнение по стрелба. – Там, където е измъчвала мъжете в Северен зъб.

Сорел повдигна невинно вежди, а Манон завъртя очи.

– Ти си по-лоша лъжкиня и от Веста. Смяташ, че не съм видяла онези мъже, които ù се хилеха през целия ден? Или следите от ухапвания по тях? Само не убивайте много. Имаме си достатъчно грижи. Не ни трябва и смъртните да се разбунтуват.

Астерин изсумтя, но когато Манон я погледна накриво, вещицата продължи да се взира напред с невинно изражение на лицето. Разбира се, ако Веста спеше с мъжете и пиеше от кръвта им, Астерин го правеше заедно с нея. И никоя от тях не се бе оплакала, че мъжете са странни на вкус.

– Както желаеш, господарке – каза Сорел. Смуглите ù бузи се изчервиха леко. Ако Манон бе лед, а Астерин – огън, то Сорел бе скала. Баба ù я бе съветвала да направи Сорел своя Втора, тъй като ледът и камъкът понякога бяха твърде сходни. Но без пламъка на Астерин, без Втората, която бе способна да разбуни тълпа или да разкъса гърлото на всеки, предизвикал властта на Манон, тя нямаше да води Тринадесетте така успешно. Сорел бе стъпила толкова здраво на земята, че компенсираше и двете. Съвършената Трета.

– Единствените, които се забавляват сега – каза Астерин, – са зеленооките демони близначки.

И наистина, Фалин и Фалон се смееха лудешки, докато обучаваха трите сборища в мятане на ножове, като използваха подчинените си за мишени. Манон поклати глава. Каквото свършеше работа. Трябваше да направят от Черноклюните воини.

– А Сенките ми? – попита Манон. – Те как се справят?

Еда и Бриар, двете братовчедки, близки като сестри, бяха обучени от деца да се сливат в мрака и да слушат. Нямаше ги никакви в залата.

Точно както бе наредила Манон.

– Ще ти докладват през нощта – каза Астерин.

Далечни братовчеди на Манон, Сенките имаха същите сребристи коси като нея. Или поне докато не разбраха, че те ги издават като факли. Тогава ги боядисаха черни. Рядко говореха, никога не се смееха. Понякога дори Астерин не можеше да ги засече, докато не изникнеха под носа ù. Това бе единственото им развлечение – да дебнат хората. Но никога не дръзваха да го правят с Манон. Не бе изненада, че избраха два ониксови уивърна.

Манон погледна към Втората и Третата.

– Искам и двете да сте в стаята ми за доклада им.

– Ще оставя Лин и Веста да пазят – каза Астерин. Това бяха резервните стражи на Манон. Веста заради очарователните усмивки, Лин, защото ако някой я наречеше с пълното ù име Линея, дадено от майка ù преди бабата да изтръгне сърцето ù – въпросният човек щеше да остане без зъби. В най-добрия случай. В най-лошия – без лице.

Манон се накани да се обърне, когато видя как Втората и Третата я гледат. Разпозна въпроса, който не смееха да зададат и каза:

– С Абраксос ще полетим след седмица и ще летим като едно.

Това бе лъжа, но пък те ù повярваха.

28

Изминаха няколко дни, не всички от които бяха ужасни. На Роуан му хрумна от нищото да отведе Селена при комуната лечители на около двайсет и пет километра от тях, където работеха и учеха най-добрите. Разположена на границата между елфите и смъртните, те бяха достъпни за всички, които можеха да ги стигнат. Това бе едно от малкото добри неща, които Майев бе сторила.

Като дете Селена бе молила майка си да я заведе там. Отговорът обаче бе винаги не. Придружаваше го неясно обещание, че някой ден ще пътуват до Торе Кесме на южния континент, където много от учителите се обучаваха от елфи. Майка ù бе направила всичко, за да я предпази от Майев. Каква ирония!

Роуан я отведе там. Можеше да прекара цял ден или дори цял месец в разходки из градините, под благите зорки очи на главния лечител. Времето ù обаче бе намалено наполовина заради разстоянието и невъзможността ù да се превъплъти, а Роуан искаше да се приберат преди падането на нощта. В интерес на истината, тя се бе насладила на спокойната градина край реката. Чудеше се дали той я е довел до тук, за да я накара да се почувства зле заради живота, който е избрала. Във всеки случай, притихна по пътя обратно към замъка.

Но Роуан не ù даде нито миг почивка. Следващият ден трябваше да станат призори на поход с нощувка, но дори не ù каза накъде. Просто фантастично!

Емрис вече правеше хляба за деня и изглеждаше леко развеселен, когато Селена влетя в кухнята, натъпка устата си с храна и изпи чая на екс, след което излезе навън.

Роуан я чакаше при стаята ù. Носеше малка торбичка. Подаде ù я.

– Дрехи – каза и тя натъпка вътре и допълнителната риза и бельото, които си бе подготвила. Той сложи торбата на гръб, което предполагаше, че е в добро настроение, тъй като обикновено натоварваха нея като магаре, накъдето и да вървяха. Не каза нищо, докато не стигнаха покритите с мъгла дървета. Отново вървяха на запад. Когато стените на крепостта изчезнаха зад тях и магията на предпазните камъни мина по кожата ù, Роуан най-после спря и отметна тежката качулка на дрехата си. Тя стори същото. Хладният вятър облиза затоплените ù бузи.

– Превъплъти се и да вървим – каза той. Вторите му думи за сутринта.

– А аз тъкмо си мислех, че ще станем приятели.

Той повдигна вежди и ù махна с ръка да се превъплъти.

– Трийсет километра път – реши да я окуражи и се усмихна зловещо. – На бегом. Както искаш.

Коленете ù се подгънаха при мисълта за това. Естествено, че щеше да опита да я измъчва. Естествено.

– И къде отиваме?

Той стисна зъби. Татуировката му изпъкна.

– Намерихме още едно тяло. Полуелф от съседната крепост. Подхвърлен по същия начин. Всичко е същото. Искам да идем до най-близкия град и да разпитаме местните, но... – Устата му се сви, след което поклати глава, сякаш бе провел тежък разговор със самия себе си. – Трябва ми помощта ти. Ще е по-лесно за смъртните да разговарят с теб.

– Това комплимент ли е?

Той завъртя очи.

Може би вчерашната разходка до лечителите не бе от злоба. Може би искаше да... направи нещо мило за нея?

– Превъплъти се. Иначе ще ни отнеме два пъти по-дълго време.

– Не мога. Знаеш, че не става така.

– Не искаш ли да видиш колко бързо можеш да тичаш?

– Така или иначе, не мога да използвам другата си форма в Адарлан. Какъв е смисълът?

– Смисълът е, че сега си тук и още не знаеш границите на силата си. – Това беше вярно. Нямаше представа на какво е способна. – Смисълът е, че сме намерили още едно тяло. За мен това е неприемливо!

Още едно тяло. Заради онова същество. Отвратителна, ужасна смърт. Наистина бе неприемливо.

Той подръпна рязко плитката ù. Заболя я.

– Освен ако не те е страх?

Ноздрите ù се разшириха.

– Страх ме е само от това колко много искам да те удуша!

Нещо повече. Тя искаше да намери това същество и да го унищожи, заради тези, които бе убило, и заради това, което ù бе припомнило. Щеше да го убие бавно.

Някакво слабо напрежение се надигна под кожата ù.

– Овладей гнева си – промърмори Роуан.

Затова ли ù бе казал за онова тяло? Мръсник. Заради това, че я манипулираше, заради двойните смени, с които я натовари в кухнята. Лицето му обаче остана неразгадаемо, когато продължи:

– Превърни го в острие, Елин. Ако не намериш мира в себе си, овладей гнева, който те кара да се превъплътиш. Приеми го и го овладей. Той не е твой враг.

Аробин бе дал всичко от себе си, за да превърне омразата ù в нейно наследство, в нещо, будещо страх. Това, което бе сторил с нея, това, в което ù бе позволил да се превърне...

– Това няма да свърши добре – въздъхна тя.

Ала той не отстъпи.

– Виж каквото искаш, Елин, и го грабни. Не го искай. Не моли за него. Вземи си го!

– Сигурна съм, че повечето инструктори по магия не биха препоръчали това на учениците си!

– Ти не си като другите ученици. Мисля, че това ти харесва. Щом тъмни емоции те карат да се превъплътиш, ще използваме тях. Ще дойде ден, в който ще разбереш, че този гняв не работи или е просто патерица, но дотогава... – Погледна я преценяващо. – Това бе общият знаменател на всичките ти превъплъщения досега. Различен тип гняв. Овладей го.

Той бе прав. Тя не искаше да мисли за това, да се гневи по този начин, особено предвид колко ядосана бе била и колко дълго. Но засега...

Селена си пое дълбоко въздух. После още веднъж. Остави гнева да я овладее, нож, прерязващ обичайните колебания, съмнения и празнота. Тя се удари в познатата вътрешна стена... не, преграда, която сияеше с мека светлина. През цялото това време се беше протягала към светлината, но сега... не помоли, а заповяда. Щеше да се превъплъти. Защото по тези земи вилнееше създание, което трябваше да си плати. Тя изръмжа, разби преградата, а болката отекна във всяка пора на тялото ù, когато превъплъщението настъпи.

Със свирепа и подканяща усмивка Роуан се размърда, така бърз, че тя едва го проследи, когато се появи от другата ù страна и дръпна плитката ù. Когато тя се завъртя, него вече го нямаше и тя...

Изпищя, когато я ощипа.

– Спри...

Но той бе застанал пред нея, а в очите му се четеше диво предизвикателство. Тя бе наблюдавала как се движи, бе видяла номерата му, знаеше предположенията му за реакциите ù. Затова, когато кръстоса ръце и се престори на нацупена, както той очакваше, зачака. А после...

Когато се пресегна да я ощипе или удари, тя се завъртя и удари ръката му с лакът, след което го блъсна в главата с другата си ръка. Той спря на място и премигна.

Тя му се усмихна.

А той се озъби в заканителна гримаса.

– Охо. По-добре ще е сега да побегнеш.

Когато се стрелна към нея, тя хукна през дърветата.

Подозираше, че през първите минути Роуан я пускаше да му се измъкне, понеже ако се затичаше по-бързо, тя нямаше да нагласи промененото си тяло така, че да прескочи камъните и падналите дървета. Бе казал, че отиват на югозапад, затова тя продължи натам, като се провираше между дърветата. Гневът изчезна и се превърна в нещо съвсем различно.

Роуан бе сребристобяло петно, което тичаше подире ù. Всеки път, щом приближеше прекалено много, тя завиваше в друга посока и изпитваше усещанията си, които ù подсказваха къде са дърветата, без да ги вижда. Мирисът на дъбове, мъхове и други живи същества, откритият хлад на мъглата, преминаващ през тях като пътека, която да последва.

Стигнаха плато, а земята под ботушите ù бе податлива. По-бързо, трябваше да види дали може да се затича още по-бързо, дали може да надбяга вятъра. Роуан се появи от лявата ù страна. Тя напрегна ръце и крака, наслади се на въздуха в дробовете си, гладък и успокояващ. Бе готова да види какво още може да направи. Нещо повече – тялото ù искаше още.

Самата тя искаше още.

Тогава се затича по-бързо отвсякога. Дърветата се размазаха покрай нея, а безсмъртното ù тяло запя и остави ритъма да я завладее. Мощните ù дробове поеха от мъгливия въздух и се изпълниха с аромата и вкуса на света. Само инстинктите и рефлексите я ръководеха и ù нашепваха, че може да е още по-бърза. Стъпките ù изяждаха разстоянието по глинестата земя с всяка крачка.

Богове. О, богове!

Можеше да полети от внезапното чувство на екстаз в кръвта си, от чувството за свобода, дадено ù от чудото, което представляваше нейното тяло.

Роуан се стрелна към нея отдясно, но тя избегна дърво с такава лекота, че извика, след което се метна между двата дълги клона, леки препятствия, които преодоля с котешка ловкост.

Роуан отново застана до нея и изтрака със зъби. Тя обаче се завъртя и прескочи една скала, като остави движенията, които бе овладяла като асасин, да се смесят с инстинктите на елфическото ù тяло.

Можеше да умре от любовта към тази скорост, от здравината на костите си. Как бе могла да се плаши от това тяло толкова дълго? Дори душата ù се почувства по-свободна. Все едно бе затворена и погребана и чак сега се измъкваше. Видя каква би могла да бъде преди скръбта да я бе посекла с такава сила.

А Роуан тичаше до нея. Не опитваше да я хване. Той... си играеше.

Погледна я. Дишаше учестено, но равномерно. Може и да бе игра на слънчевите лъчи, но Селена бе способна да се закълне, че е видяла същото котешко задоволство в лицето му.

Можеше да се закълне, че го е видяла да се усмихва.

Това бяха най-бързите трийсет километра в живота ù. Наистина мина последните пет по-бавно и когато Роуан я спря, и двамата се бяха задъхали. Чак тогава, когато се спогледаха сред дърветата, тя осъзна, че магията не е блеснала нито веднъж. Не се бе опитала да я завладее, не бе изригнала. Усещаше, че я чака в стомаха, топла, но спокойна. Дремеща.

Избърса потта от челото, врата и носа си. Макар и задъхана, можеше да тича още километри. Богове, ако имаше тази скорост през нощта, в която Нехемия...

Нямаше да има значение. Нехемия бе организирала сама смъртта си. Щеше да намери друг начин. И го бе сторила само защото Селена отказа да помогне. Отказа да действа. Великолепното елфическо тяло не променяше нищо.

Тя премигна и осъзна, че е зяпнала в Роуан. Каквото и удовлетворение да бе видяла на лицето му, вече го нямаше и бе отново заменено от ледена маска.

– Преоблечи се.

Той се обърна и си свали ризата. Гърбът му бе смугъл и белязан като останалата част от тялото му. Тези белези обаче не я накараха да му покаже собствения си съсипан гръб, затова тя се заотдалечава между дърветата, докато не бе сигурна, че той не може да я види, и тогава се преоблече. Когато се върна на мястото, където Роуан бе оставил раницата, той ù подхвърли манерка вода, която тя изпи на един дъх. Вкусът ù бе...

Все едно можеше да усети всеки минерал във водата и аромата на самата манерка.

Когато влязоха в малкия град с червени покриви, Селена вече дишаше спокойно.

Бързо разбраха, че ще е трудно да накарат някой да проговори, особено на двама елфи. Селена се запита дали да не се върне в човешката си форма, но предвид акцента и лошото си настроение бе сигурна, че една адарланка няма да бъде приета кой знае колко по-добре от елфите. Когато преминаха покрай къщите, прозорците бяха залостени – вероятно заради Роуан, който изглеждаше като въплъщение на самата смърт, въпреки че остана изненадващо спокоен с местните, които заговориха. Не повиши глас, не ръмжа, не заплашва. Не се и усмихна, но за него и това си бе направо веселяшко.

Ала не стигнаха доникъде. Тук не бяха чували за изчезнали полуелфи, нито за други тела. Не бяха виждали странни хора да дебнат наоколо. Не, не изчезваше добитък, макар на няколко града разстояние да имало крадец на пилета. Не, чувстваха се напълно защитени и сигурни във Вендлин и не се радваха на това, че елфи и полуелфи си пъхат носовете в работата им.

Селена се отказа да флиртува с пъпчивото момче от кръчмата, което само гледаше ужасено към ушите и зъбите ù, все едно тя планираше да го изяде жив.

Тръгна надолу по иначе приятната главна улица, прегладняла, уморена и подразнена, че наистина трябваше да използват спалните си чували – кръчмарят вече им бе казал, че няма свободни места. Роуан остана на крачка зад нея. Буреносните облаци в очите му разкриваха достатъчно ясно как е протекъл разговорът му със сервитьорката.

– Щях да повярвам, че става дума за някакво диво същество, ако поне някои от тези хора бяха чули нещо за изчезванията – замисли се тя. – Но съзнателно да избираш жертви, които няма да липсват на никого и никой няма да забележи? Това предполага разум, че знае кого да напада. Полуелфите бяха послание. Но за какво? Да стоим настрана? Защо тогава е оставило телата изобщо?

Тя подръпна края на плитката си и спря пред прозореца на един магазин за дрехи. На витрината имаше прости добре ушити рокли, които нямаха нищо общо с модните шедьоври от Рифтхолд.

Забеляза ококореното лице на продавачката миг преди жената да спусне завесите. Колко мило.

Роуан изсумтя, а Селена се обърна към него.

– Вече си свикнал с това, предполагам?

– Мнозина от елфите, слезли в земите на смъртните, са си спечелили репутация, че... вземат каквото им потрябва. Това продължи прекалено много години. Сега законите ни са по-строги, но страхът остава.

Критика към Майев?

– Кой следи за спазването на тези закони?

– Аз – усмихна се той. – Когато не съм на война, леля ме праща да намирам престъпниците.

– И да ги убиваш?

– В случай на нужда – продължи да се усмихва той. – Или ги замъквам в Доранел и оставям Майев да реши какво да прави с тях.

– Предпочитам ти да ме убиеш, а не Майев.

– Първото умно нещо, което ми казваш.

– Полуелфите споменаха, че имаш още петима приятели воини. Те с теб ли ловуват? Колко често ги срещаш?

– Когато се наложи. Те служат на Майев както прецени тя. Аз също. – Всяка дума излизаше насила. – Чест е да си сред личните ù воини.

Селена не бе и предположила друго и се запита защо ли му бе нужно да го добавя.

Улицата около тях беше празна, дори каручките с храна бяха изоставени. Тя си пое дълбоко дъх и подуши въздуха. Шоколад ли долавяше?

– Взел ли си пари?

– Да – повдигна вежди той, – но те няма да приемат подкупите ти.

– Чудесно, значи ще остане повече за мен.

Тя посочи към една красива табела, която се люлееше на морския вятър – СЛАДКАРСКИ ИЗДЕЛИЯ.

– Щом не можем да ги очароваме, трябва да опитаме да завъртим сделка с тях.

– Не чу ли какво ти казах току-що...

Тя обаче вече бе стигнала до магазина, който ухаеше божествено. Бе пълен с шоколади, сладкиши и... богове, трюфели с лешници! Сладкарката пребледня, когато двамата влязоха вътре, но Селена ù се усмихна топло.

Нямаше да позволи тези хора да спускат завесите под носа ù или да мислят, че е дошла тук да ги ограби. Нехемия никога не бе оставяла тесногръдите идиоти в Рифтхолд да ù пречат да влиза в магазин, дом или столова.

Смяташе, че приятелката ù ще е горда с нея. Този следобед тя обиколи всички магазини с вдигната глава и очарова местните по такъв дяволски начин, че тръпки ги побиха.

Щом мълвата, че двама елфи харчат пари за шоколади, книги, хляб и месо, се разнесе, улиците отново се напълниха. Търговците, които носеха всичко – от ябълки през подправки до джобни часовници, – внезапно станаха бъбриви, стига да можеха да продадат нещо.

Когато Селена се появи в схлупената къща на гилдията на вестоносците, за да изпрати писмо, тя успя да попита няколко новаци дали са били наемани от някой по-интересен човек. Не бяха, но тя им остави тлъст бакшиш.

Роуан послушно помъкна всички чанти и кутии, които Селена бе закупила, освен шоколадите, които тя си изяде един след друг, докато обикаляше. Когато предложи един на него, той ù отговори, че не яде сладко. Никога. Каква изненада!

Местните не знаеха нищо, което според нея бе добре, тъй като означаваше, че не бяха лъгали. Ловецът на раци обаче призна, че е намерил няколко изоставени ножа – малки и изключително остри – в мрежите си. Бе ги хвърлил обратно в морето като дар за морския бог.

Съществото обаче бе изсмукало жизнените сили на хората, не ги бе наръгало с нож. Вероятно вендлинските войници бяха изгубили сандък с оръжията си в някаква буря.

По залез кръчмарят даже отиде при тях. Оказа се, че внезапно се е освободила стая, и то според него най-добрата в града. Селена обаче се питаше дали няма да привлекат внимание от лошия вид, а не бе в настроение да гледа как Роуан корми някой начинаещ крадец. Затова любезно отказа и двамата продължиха по улицата. Когато се върнаха в гората, светлината стана плътна и златиста. Денят не беше лош, осъзна тя, след което задряма под дърветата. Никак не беше лош.

Майка ù я бе нарекла Огнено сърце.

Но за двора, за народа си, един ден тя щеше да бъде кралица. За тях бе наследница на два могъщи рода и на огромна сила, която един ден щеше да ги пази и да изведе кралството им до нови висини. Такава сила бе дар. И оръжие.

Това се разискваше през първите осем години от живота ù. Когато порасна и стана ясно, че е наследила лика на майка си и избухливия нрав на баща си, въпросите зачестиха, задавани от управници в кралства далеч от нейното.

В дни като този тя знаеше, че за добро или зло всички ще чуят за събитието.

Трябваше да е заспала. Носеше любимата си копринена нощница, която родителите ù бяха подали преди броени минута. Не ù бяха казали, но тя видя, че са уморени и раздразнени. Прочете го в действията на двора и в начина, по който чичо ù бе поставил ръка на рамото на баща ù със съвет да си легне.

Но тя не можеше да заспи. Не и след като вратата бе отворена и можеше да чуе родителите си от спалнята им в покоите, който бяха заели на горните етажи на белия замък. Смятаха, че говорят тихо, но тя беше с ушите си на безсмъртна и ги слушаше в почти абсолютния мрак.

– Не знам какво очакваш да направя, Евалин – бе казал баща ù. Можеше да го чуе как върви напред-назад пред огромното легло, в което се бе родила. – Сторено е вече. Не може да се върне назад.

– Кажи им, че преувеличават, че библиотекарите вдигат много шум за нищо – изсъска майка ù. – Разпали слух, че някой друг го е сторил и иска да я натопи...

– Това е заради Майев, нали?

– Това е, защото ще я преследват, Рой. През целия ù живот. Майев и останалите ще искат силата ù...

– И смяташ, че ако оставим онези гадове да не я пускат в библиотеката, ще предотвратим това? Кажи ми, защо дъщеря ни толкова обича да чете?

– Това няма нищо общо.

– Кажи ми.

Когато майка ù не отговори, баща ù изръмжа:

– Тя е на осем. Каза ми, че най-добрите ù приятели са героите от книгите.

– Тя има Едион.

– Има Едион, защото той е единственото дете в замъка, което не е ужасено от нея и което не страни от нея заради небрежността ни в обучението ù. Тя се нуждае от обучение, Ев, – от обучение и приятели. Няма нито едното, нито другото. Ако нещата останат такива, ще се превърне в това, от което се страхуваме.

Настъпи тишина и тогава някой изсумтя от съседното легло на нейното.

– Аз не съм дете – изсъска Едион от мястото си на стола, кръстосал ръце. Той се бе промъкнал там, след като родителите ù бяха излезли. За да поговори с нея, както правеше често, когато тя е ядосана. – Не виждам защо е лошо аз да съм единственият ти приятел.

– Тихо – изсъска тя в отговор. Едион не можеше да се превъплъщава, но смесената кръв му позволяваше да чува невероятно надалече и невероятно точно. По-добре дори от нея.

И макар да бе с пет години по-голям, бе единственият ù приятел. Тя обичаше двора си, да – възрастните, които я глезеха и милваха. Но малкото деца в замъка страняха от нея въпреки настояванията на родителите си. „Като кучета – мислеше си тя понякога. – Надушват, че съм различна.“

– Има нужда от приятели на нейната възраст – продължи баща ù. – Може би трябва да я пратим на училище. Кол и Мериън предлагат да изпратят Елида следващата година...

– Не и на училище. И особено не в така нареченото училище за магии, което е толкова близо до границата. Не знаем какво възнамеряват да правят в Адарлан.

Едион въздъхна и подпря крака в матрака на леглото ù. Смуглото му лице бе насочено към открехнатата врата. Златистата му коса сияеше слабо, но се бе намръщил. Никой от двамата не обичаше да ги разделят. Последният път, когато едно от момчетата се бе подиграло за това, Едион го бе пребил. После чисти конска тор един месец.

– Ев, не се сърди – въздъхна баща ù, – но не улесняваш нито нас, нито нея.

Майка ù притихна, след което тя чу шумолене на дрехи и мърморене: „Зная, зная“. След това родителите ù заговориха толкова тихо, че дори с елфическите си уши нямаше как да ги чуе.

Едион отново изръмжа. Очите му светнаха в тъмното.

– Не разбирам защо е всичко това. Какво като си изгорила няколко книги? Тези библиотекари си го заслужаваха. Когато пораснем, може да изгорим всичко.

Знаеше, че той говори сериозно. Бе готов да изгори библиотеката, града, дори целия свят. Стига тя да го помолеше. Това бе връзката им, белязана от кръв, мирис и още нещо, което не можеше да назове. Същата връзка я свързваше и с родителите ù. В някои отношения бе дори по-силна.

Тя не му отговори. Не защото нямаше отговор, а защото вратата изскърца. Преди Едион да успее да се скрие, спалнята бе осветена от преддверието.

Майка ù скръсти ръце. Баща ù обаче се засмя. Кафявата му коса бе осветена откъм коридора, но лицето му оставаше в сянка.

– Типично – каза той и отстъпи, за да остави Едион да си тръгне. – Не трябва ли да тренираш призори с Куин? Тази сутрин закъсня с пет минути. Два дена поред ще ти спечелят седмица в конюшните. Отново.

Едион за миг скочи на крака и излезе. Останала сама с родителите си, на нея ù идеше да се направи на заспала, но вместо това каза:

– Не искам да ходя на училище.

Баща ù дойде до леглото. Той бе точно такъв воин, какъвто Едион мечтаеше да бъде. Принц воин, така го наричаха хората – който един ден ще стане могъщ крал. Тя понякога мислеше, че баща ù не иска да е крал, особено в дните, в които я водеше до Еленови рога и я пускаше да обикаля Оуквалдския лес в търсене на Господаря на гората. Изглеждаше най-щастлив тъкмо в тези мигове. Винаги бе леко тъжен, когато се връщаше до Оринт.

– Няма да ходиш на училище – каза той и погледна през широкото си рамо към майка ù. Тя още стоеше на прага, а лицето ù бе скрито в сенките. – Надявам се обаче, че разбираш защо библиотекарите се държаха така днес?

Тя разбираше. Съжаляваше, че е изгорила книгите. Бе станало случайно. Знаеше, че баща ù не се съмнява в думите ù. Кимна и отвърна:

– Съжалявам.

– Няма за какво – изръмжа баща ù.

– Искам да съм като другите – каза тя.

Майка ù остана смълчана и неподвижна. Баща ù обаче я хвана за ръката.

– Знам, любов моя. Но дори да нямаше дарби, пак щеше да си наша дъщеря. От рода Галантиус. Тяхна бъдеща кралица.

– Не искам да съм кралица.

Баща ù въздъхна. Бяха водели този разговор и преди. Погали косата ù.

– Знам – повтори той. – Спи сега. Ще говорим за това на сутринта.

Но нямаше. Тя знаеше, че няма. Не можеше да избегне съдбата си, макар понякога да се молеше за това. Легна неподвижно и му позволи да я целуне и да ù прошепне лека нощ.

Майка ù не каза нищо, но когато мъжът ù излезе, Евалин се вгледа в нея. Излезе, когато тя тъкмо се унасяше. Но когато кралицата се извърна, можеше да се закълне, че по бледото ù лице блестят сълзи.

Селена се събуди внезапно, неспособна да помръдне или да помисли. Това бе миризмата – от проклетото тяло вчера. Тя бе причинила съня. Бе агония да види лицата на родителите си и Едион.

Премигна и се съсредоточи върху дишането си, докато не излезе от красивата подобна на кутия за бижута стая, докато довятата от северния вятър миризма на бор и сняг не изчезна и Селена не видя утринната мъгла да се плъзга през балдахина от листа над нея. Студеният влажен мъх се бе просмукал през дрехите ù, мирисът на близкото море се долавяше във въздуха. Повдигна ръка, за да разгледа дългия белег на дланта си.

– Искаш ли закуска? – попита Роуан, приведен над незапалените дървета. За пръв път го виждаше да ги събира. Тя кимна и потърка очи. – Тогава запали огъня – каза той.

– Не говориш сериозно.

Той не си направи труда да отговори. С пъшкане тя излезе от спалния си чувал и седна с кръстосани крака пред огнището. Протегна ръка към дървата.

– Излишно е да сочиш. Умът е достатъчен, за да контролира пламъците.

– Може би ми харесва да съм по-драматична.

Той ù хвърли поглед, който тя си преведе като: „Запали огъня. Веднага“. Потърка отново очи и се съсредоточи върху трупите.

– Полека – каза Роуан. Тя се запита дали долавя одобрение в гласа му, когато дървото запуши. – С нож, не забравяй. Ти контролираш нещата.

Нож, отрязващ малка частица от магията. Можеше да овладее това. Някакъв си огън.

Богове, отново ù бе тежко. Този глупав сън – спомен или там каквото беше. Денят щеше да е лош.

Ямата в нея се отприщи, а магията изригна, преди тя да успее да извика предупреждение.

Изпепели цялата околност.

Когато димът се разсея, а пламъците угаснаха заради вятъра на Роуан, той просто въздъхна.

– Поне не се паникьоса и не се превърна отново в човек.

Тя предположи, че това трябва да е комплимент. Изпита магията като облекчение – отприщен удар. Напрежението под кожата ù бе намаляло.

Затова просто кимна. Изглежда, превъплъщението щеше да е най-дребният ù проблем.

29

„Това бе просто една целувка“ – казваше си Сорша ден след ден. Бърза, безобидна целувка, от която светът ù се бе преобърнал с главата надолу. Желязото в петмеза бе проработило, макар че дразнеше Дориан до степен, че той започна да си играе с дозировката и да търси начин да го прикрива. Ако го хванеха да диша прашец по всяко време на деня, щеше да предизвика много неудобни въпроси.

Затова стана всекидневен контрацептивен тоник. Никой нямаше да разпитва за това, не и предвид репутацията му. Сорша продължаваше да се самоуспокоява, че целувката бе само за благодарност, когато стигна вратата на покоите на Дориан в кулата. Дневната му доза бе в ръката ù.

Почука, а принцът я извика вътре. Кучето на асасина се бе разположило на кревата, а самият принц се изтягаше на изтъркания си диван. Изправи се и се усмихна така, както само той можеше.

– Мисля, че намерих по-добра комбинация. Ментата може да се преглътне по-лесно от градинския чай – каза тя и вдигна чашата с червената напитка. Той я приближи, но в походката му се забелязваше нещо, което я накара да настръхне.

Особено когато остави чашата настрана и започна да я зяпа жадно.

– Какво? – прошепна тя и направи крачка назад.

Той стисна ръката ù, не достатъчно силно, че да я нарани, но колкото да спре отстъплението ù.

– Разбираш рисковете и въпреки това ми помагаш – каза той. – Защо?

– Така е редно.

– Законите на баща ми твърдят друго.

– Не знам какво искаш да кажа – пламна лицето ù.

Ръцете му бяха хладни, когато я погали по бузата. Мазолите му я одраскаха нежно.

– Просто исках да ти благодаря – промърмори той и се приведе напред – за това, че не бягаш, щом ме видиш.

– Аз... – Вътрешно тя изгаряше. Отдръпна се назад, достатъчно, че той да я пусне. Амити, макар и свирепа, бе права. Тук имаше много красиви жени. От това не можеше да излезе нищо повече от флирт. Той бе престолонаследникът, а тя бе никоя. Посочи бокала.

– Ако не е проблем, Ваше Височество – тя се запъна на титлата, – кажете как Ви е подействало.

Не посмя да се сбогува или да направи каквото и да е, което да я задържи в стаята. А той не се опита да я спре, когато излезе и затвори вратата след себе си.

Опря се на каменната стена на тясната площадка пред вратата и постави ръка на разтуптяното си сърце. Това бе разумното решение. Бе оцеляла толкова дълго, защото бе останала тиха и незабелязана.

Но сега не искаше да е такава. Не и с него. Не и завинаги.

Заради него искаше да се смее, да пее, да разлюлее света.

Вратата се отвори и тя го видя застанал на прага, сериозен и предпазлив.

Може би нямаха бъдеще за нещо повече, но само да го види застанал пред нея я караше да иска да бъде глупава, дива и себична.

Утре нещата можеха да идат по дяволите. Но трябваше да знае какво е да принадлежи на някого, да бъде искана и желана.

Той не помръдна, не направи нищо. Само я зяпаше, по същия начин, по който и тя него.

Тя го хвана за реверите на туниката, притисна лице в неговото и го целуна страстно.

Последните дни Каол едвам успяваше да се концентрира заради срещата, която му предстоеше. Бе му отнело повече време от очакваното, преди Рен и Муртауг да се съгласят да го видят – първата им среща след нощта при бордеите. Каол трябваше да изчака следващата си свободна нощ, а Едион – да намери сигурно място за срещата. Трябваше и да се съгласуват с двамата благородници от Терасен. Той и генералът напуснаха замъка поотделно и Каол се намрази, задето излъга хората си къде отива, а също и задето те му пожелаха да се позабавлява, вярвайки му. На човека, който се срещаше със смъртните им врагове.

Каол потисна тези мисли, когато приближи мрачната уличка на няколко сгради от порутения пансион, където бе срещата им. Под тежкото си наметало носеше повече оръжия от обичайното. Поемаше всеки дъх на пресекулки. Някой подсвирна два пъти, а той повтори. Едион се появи в ниската мъгла, стелеща се от Ейвъри. Лицето му бе скрито от качулката на собственото му наметало.

Не носеше меча на Оринт. Вместо това по генерала имаше колекция от ножове и кинжали. Това бе човек, способен да влезе и в ада ухилен.

– Къде са останалите? – попита тихо Каол. Тази нощ бедняшкият квартал бе притихнал. Дори повече, отколкото бе по вкуса му. Малцина щяха да го приближат, облечен така, но пътят през тъмните криволичещи улици го обезсърчаваше. Тук цареше униние, бедност и отчаяние. Те правеха хората опасни, способни да рискуват всичко, за да оцелеят още един ден.

Едион се облегна на една от разпадащите се тухлени стени зад тях.

– Не се нервирай. Скоро ще са тук.

– Чаках дълго за тази информация.

– За къде бързаш? – измърка Едион и огледа уличката.

– След две седмици напускам Рифтхолд, за да се върна в Аниел.

Едион не завъртя очи към него, но Каол чувстваше как го наблюдава изпод тъмната си качулка.

– Зарежи това, кажи, че си зает.

– Дал съм дума – отвърна Каол. – Вече се пазарих за време, но трябваше... да сторя нещо за принца, преди да напусна.

Генералът се обърна право към него.

– Чух, че не си в добри отношения с баща си. Какво се промени?

Щеше да е по-лесно да излъже, ала Каол отвърна:

– Баща ми е могъщ човек. Мнозина от влиятелните съветници на краля го слушат, когато говори.

– Борили сме се в не един и два съвета – изсмя се тихо Едион.

Каол бе готов да плати, за да види това, но не се усмихна, когато отвърна:

– Това бе единственият начин, по който можех да я изпратя във Вендлин.

Обясни набързо сделката, която е направил. Когато завърши, Едион въздъхна тежко.

– Мътните да го вземат – рече, а след това поклати глава. – Не знаех, че такава чест все още съществува в Адарлан.

Предполагаше, че това е комплимент – и то немалък, предвид факта, че идваше от Едион.

– А твоят баща? – попита Каол, колкото да отклони разговора от болезнената тема. – Знам, че майка ти е нейна роднина. А баща ти?

– Мама така и не ми разкри кой е, дори на смъртния си одър – отвърна грубо Едион. – Не знам от срам или понеже не помни, или за да ме защити по някакъв начин. Когато ме отведоха тук, вече не се интересувах. Но предпочитам да нямам баща, отколкото да имам твоя.

Каол се изсмя. Щеше да запита и друго, ако по камъка в другия край на улицата не бяха изскърцали ботуши, последвани от хриптене.

В същия миг Едион извади два бойни ножа, а Каол изтегли собствения си меч – обикновено и с нищо неотличаващо се острие, което бе взел от казармите. Пред погледа им се появи мъж.

Бе сложил ръка на корема си, а с другата се подпираше на тухлената стена на една изоставена сграда. Едион прибра ножовете си и в същия миг се затича към него. Каол стори същото чак когато чу генерала да казва:

– Рен?

Кръвта по туниката на Рен лъщеше ярко на лунната светлина.

– Къде е Муртауг? – попита Едион и прегърна Рен през раменете.

– В безопасност – изпъшка Рен, пребледнял като смъртник. Каол огледа и двата края на улицата. – Проследиха ни. Опитахме се да се отскубнем от тях. – Повече чу, отколкото видя как Рен прави гримаса. – Притиснаха ме.

– Колко? – попита тихо Едион. Каол почти усети яростта, тлееща в гласа на генерала.

– Осем – отвърна Рен и изсъска от болка. – Убих двама, след това избягах. Но те са по петите ми.

Това означаваше шестима. Ако не бяха ранени, вероятно бяха недалеч.

Каол огледа камъните зад Рен. Раната в корема му едва ли бе дълбока, щом бе попречил на кръвта да остави следа. Но вероятно бе мъчителна и може би фатална, ако бе на неправилното място.

Едион настръхна, явно чул нещо, което Каол не долавяше. Тихо и внимателно предаде отпуснатия Рен в ръцете му.

– Наблизо има три варела – каза генералът с ледено спокойствие, докато поглеждаше към входа на уличката. – Скрийте се зад тях и си мълчете.

Това бе всичко, от което Каол имаше нужда. Той пое тежестта на Рен, измъкна го до големите варели и го постави на земята. Младежът сподави стона си от болката и остана неподвижен. Между два от варелите имаше цепнатина, през която Каол можеше да види уличката и шестимата мъже, които вървяха рамо до рамо. Не различаваше много повече от тъмни туники и наметала.

Мъжете спряха, когато видяха Едион, застанал пред тях и все още спуснал качулката си. Генералът изтегли бойните си ножове и измърка:

– Никой от вас няма да си тръгне от тук жив.

Така и стана.

Каол се изуми от уменията на Едион. Скоростта, ловкостта, абсолютната увереност, които напомняха брутален и безмилостен танц. Свърши се още преди да е започнало. Шестимата нападатели изглеждаха нелоши бойци, но срещу човек с елфическа кръв уменията им бяха безполезни.

Нищо чудно, че Едион се бе издигнал в армията толкова бързо. Каол не бе виждал никой мъж да се бие така. Само Селена бе способна да му съперничи. Не можеше да прецени кой от двамата би спечелил в битка помежду им, но заедно... Сърцето на Каол изстина. Шестима души, убити за секунди. Шестима.

Едион не се усмихваше, когато се върна при него и хвърли парче плат на земята пред тях. Дори Рен, който пъшкаше през зъби, погледна към него.

Платът бе черен и тежък. С тъмни нишки бе изрисуван уивърн – знакът на краля.

– Не познавам тези хора – каза Каол повече на себе си, отколкото за да доказва невинност. – Не съм виждал тази униформа.

– По звука съдя – отвърна Едион, а гневът все още отекваше в гласа му, когато сведе глава към шумове, които Каол не долавяше с човешките си уши, – че идват още. Претърсват бордеите за Рен. Трябва да се скрием някъде.

Рен остана в съзнание колкото да промълви:

– Знам къде...

30

Каол сдържаше дъха си през целия път, докато двамата с Едион крепяха ранения Рен помежду си. И тримата залитаха и се препъваха и за целия останал свят изглеждаха като пияници, излезли да се позабавляват в бордеите за през нощта. Улиците бяха препълнени въпреки часа, а една от жените, покрай които минаха, хвана туниката на Едион и започна откровено да се предлага. Генералът обаче внимателно свали ръката ù и ù каза:

– Не плащам за това, което мога да получа без пари.

Това се стори лъжа на Каол, тъй като не бе чул и видял Едион да е споделял ложето си с някого. Но може би фактът, че Елин е жива, променяше приоритетите му.

Стигнаха споменатата от полуприпадналия Рен опиумна бърлога точно когато крясъците на войниците, проверяващи пансионите, кръчмите и странноприемниците, отекнаха по улицата. Каол не изчака да види кои са и мина през дървената врата. Вонята на некъпани тела, нечистотии и сладникав дим го блъсна в носа. Дори Едион се закашля и погледна неодобрително към почти припадналия в ръцете им Рен.

Но застаряващата съдържателка, която пристъпи напред да ги поздрави с развяна от някакъв странен вятър рокля, ги отведе по дървения коридор. Краката им потънаха в износените, но шарени килими. Жената започна да им предлага различни цени за специалитетите на заведението, но Каол я погледна в хитрите зелени очи и разбра, че тя познава Рен – вероятно бе построила своя собствена империя тук, в Рифтхолд.

Отведе ги в прикритата със завеса ниша, осеяна с износени копринени възглавници, които воняха на пот и сладникав дим, след което повдигна вежди към Каол, който ù отброи три златни монети. Рен изпъшка, легнал на завивките между Едион и Каол, но преди капитанът да успее да продума и дума, съдържателката се върна с вързоп в ръце.

– Приближават – каза тя. Акцентът ù бе странен, но привлекателен. – Побързайте!

Бе донесла туника. Едион набързо превърза Рен, чието лице бе бледо като на мъртвец. Устните му бяха посинели. Генералът изпсува, когато видя раната, прорязала стомаха му.

– Малко по-дълбоко да го бяха посекли и щеше да си влачи червата – обясни Едион. Взе чист плат от съдържателката и го уви около мускулестия стомах на благородника. Тялото на Рен бе осеяно с белези. Този дори нямаше да е най-лошият, стига да оцелееше.

Съдържателката коленичи пред Каол и отвори кутията в ръцете си. Три дървени лули се появиха на ниската маса пред тях.

– Трябва да изиграете ролята си – издиша тя и погледна през рамо към тъмната черна завеса. Несъмнено пресмяташе колко време им остава.

Каол дори не опита да възрази, когато тя използва руж, за да зачерви кожата около очите му, и избели лицето му с паста и пудра. След това разкопча три копчета от туниката му и му разроши косата.

– Лежи отпуснат и неподвижен, с лулата в ръка. Ако си изнервен, може да попушиш.

След тези думи тя насочи вниманието си към Едион, който бе приключил с преобличането на Рен. За броени мигове тримата се облегнаха на смрадливите възглавници, а съдържателката излезе с кървавата туника на Рен.

Дишането на благородника бе учестено и измъчено. Каол сподави треперенето в собствените си ръце, когато входната врата се отвори. Меките стъпки на съдържателката подсказаха, че тя е избързала да посрещне стражите. Каол се помъчи да чуе какво говорят, но Едион нямаше такива проблеми и разбираше всичко.

– Петима сте, така ли? – изчурулика шумно съдържателката, така че да я чуят.

– Търсим беглец – изръмжа някой в отговор. – Разкарай се от пътя ни.

– Не искате ли да починете? Имаме стаи за цели групи, вие сте такива силни мъже... – Всяка дума бе произнесена с чувствено мъркане. – Но за мечове и ножове вземам допълнително. Опасни са, когато опиатът ви хване.

– Достатъчно, жено! – излая мъжът. Чу се късане на плат. Всяка ниша бе изследвана. Сърцето на Каол бясно затупка, но той остана отпуснат, макар ръката да го сърбеше да хване меча.

– Тогава ще ви оставя да си работите.

Между тях Рен изглеждаше толкова замаян, все едно наистина се бе напушил здраво. Каол се надяваше само собствената му роля да е убедителна. Завесата зейна.

– Вино ли носите? – каза провлечено Едион и се втренчи в мъжете. Лицето му бе отпуснато, а устните – разтеглени в неопределена усмивка. Бе почти невъзможно да го разпознаеш. – Чакаме вече двайсет минути!

Каол се усмихна немощно на шестимата, които оглеждаха стаите. Всички имаха тъмни и непознати униформи. Кои, по дяволите, бяха? Защо търсеха Рен?

– Вино – сопна се Едион като изнервен търговски син. – Веднага!

Мъжете ги напсуваха и продължиха по пътя си. След пет минути си тръгнаха.

Явно опиумната бърлога бе мястото, на което трябваше да се срещнат, понеже Муртауг се появи час по-късно. Съдържателката ги отведе до личния си кабинет и там бяха принудени да завържат Рен към захабения диван, за да може тя – с изненадваща сръчност при това – да дезинфекцира, зашие и превърже лошата рана. Каза, че ще оцелее, но загубата на кръв и раната ще го оставят немощен за известно време. Муртауг обикаляше наоколо през цялото време, докато Рен не потъна в дълбок сън, благодарение на някаква отвара, която жената го накара да изпие.

Каол и Едион седяха на малка маса, сбутана между щайгите с опиум около стените. Не искаше да знае какво има в отварата, която Рен бе приел.

Едион гледаше с наклонена глава към заключената врата, сякаш слушаше какво говорят в кръчмата, след което попита Муртауг:

– Защо ви преследваха? Познавате ли тези хора?

Старецът продължи да крачи напред-назад.

– Не зная. Те обаче очакваха Рен и мен. Рен има мрежа от информатори, пръснати из града. Всеки от тях може да ни е предал.

Вниманието на Едион остана приковано във вратата. Ръката му бе отпусната до един от ножовете.

– Носеха униформи със знака на краля, но дори капитанът не ги разпозна. Трябва да се снишите за известно време.

Настъпи тежко мълчание. Каол тихо попита:

– Къде може да го отведем?

Муртауг спря да крачи. Очите му бяха пълни със скръб.

– Няма къде. Нямаме дом.

– И къде, по дяволите, седите през цялото това време? – погледна го гневно Едион.

– Тук и там из изоставените сгради. Когато намерим работа, живеем в пансионите, но напоследък...

Нямаха достъп до приютите на Алсбрук, осъзна Каол. Не и като се криеха толкова години. Но да живееш без дом...

На лицето на Едион се изписа маска на незаинтересованост.

– Значи нямате място в Рифтхолд, където да се погрижат за него.

Това не бе въпрос, но Муртауг въпреки това кимна. Едион огледа Рен, проснат на тъмния диван до далечната стена. Преглътна веднъж, след което каза:

– Разкажи на капитана за твоята теория относно магията.

В дългите часове, които изминаха, докато Рен си възвърне достатъчно силите, че да го преместят, Муртауг му обясни всичко, което знае. Цялата история, макар на места старецът да шепнеше. Всички ужаси, от които бяха избягали. Всички белези, които Рен си бе спечелил. Каол осъзна защо младежът бе толкова мълчалив досега. Това, че е потаен, го бе спасило.

От всичко, което Муртауг и Рен заедно бяха научили, вълните, минали през континента в деня, в който магията бе изчезнала, бяха образували триъгълник. Първата му стена преминаваше от Рифтхолд право към Ледената пустош. Втората слизаше от нея към Пустинния полуостров. Третата се връщаше оттам до Рифтхолд. Според тях бяха причинени от заклинание.

Застанал до извадената от него карта, генерал Едион прокара ръце по линиите отново и отново, все едно изготвяше бойна стратегия.

– Заклинание, насочено от специфични точки, като сигнален огън.

– Има ли начин да се развали? – потропа с пръсти по масата Каол.

– Работата ни бе прекъсната от проблема с Арчър – въздъхна Муртауг. – Източниците ни изчезнаха от града, уплашени за живота си. Но трябва да има начин.

– Откъде да започнем търсенето? – попита Едион. – Няма начин кралят да е оставил улики.

– Трябват ни свидетели, които да потвърдят подозренията ни – кимна Муртауг, – но местата, откъдето мислим, че произлиза магията, са пазени от воините на краля. Чакаме възможност да се вмъкнем.

– Нищо чудно, че повтаряш на Рен да бъде учтив с мен – ухили се Едион.

Сякаш в отговор Рен простена. Опитваше да се събуди. Дали младият благородник се бе чувствал в безопасност поне веднъж през последните десет години? Това обясняваше гнева му – безразсъдния гняв, разпалил младите разбити сърца от Терасен. Включително и това на Селена.

– В склада при бордеите има апартамент – каза Каол, – сигурен е. В него има всичко, от което се нуждаете. Заповядайте в него. Може да останете колкото ви е необходимо.

Почувства как Едион се е втренчил в него. Ала Муртауг се намръщи.

– Много щедро, но не мога да приема предложението да остана в дома ти.

– Не е мой – отвърна Каол. – Повярвай, собственикът няма да се сърди.

31

– Изяж го – каза Манон, докато държеше суровия овнешки крак пред Абраксос. Денят бе светъл, но вятърът, идещ от заснежените върхове на Зъбите, все още носеше смразяващ студ. Бяха излезли извън планината за кратка разходка, която да му позволи да раздвижи краката си. Използваха задния вход, който излизаше на тесен път сред възвишенията. Водеше го за гигантска верига – все едно можеше да го дръпне с него – по стръмен наклон, който ги изведе до ливада на върха на едно плато. – Изяж го – разтърси тя замръзналото месо пред Абраксос, който бе легнал по корем на ливадата и душеше първите цветя и треви, подали се през топящия се сняг.

– Това е наградата ти – каза тя през зъби. – Заслужи си я.

Абраксос подуши няколко лилави цветя, израсли едно до друго, след което премигна към нея. Все едно искаше да каже, че не му се яде месо.

– Полезно е за теб – заяви тя, но той продължи да души виолетките или там каквото бяха. Ако едно растение не бе отрова или противоотрова, която да ù помогне да остане жива, тя не си правеше труда да научи името му. Особено ако ставаше дума за диви цветя.

Тя подхвърли крака пред огромната му уста и прибра ръце в гънките на червеното си наметало. Той го подуши, а новите му железни зъби блеснаха на ярката светлина. След това протегна огромното си, завършващо с нокът крило и... го избута.

– Не ти е прясно или? – потърка очи Манон.

Той почна да души някакви бели и жълти цветя.

Това беше истински кошмар.

– Не може да ядеш цветя.

Тъмните очи отново се спряха на нея и премигнаха. „Напротив“ – казваха те.

Тя разпери ръце:

– Дори не беше подушвал цвете до вчера! Какво не ти харесва в месото?

Трябваше да изяде тонове месо, за да натрупа мускулите, които му липсваха.

Когато продължи внимателно да души цветята – безполезен, нахален червей, – тя отиде при овнешкото.

– Ако няма да го ядеш – изръмжа и го вдигна с две ръце към устата си, за да забие железни зъби в месото, – аз ще го направя.

Абраксос я погледна любопитно с тъмните си очи, а тя заръфа леденото сурово месо.

А после започна да плюе.

– Какво в името на Майчината сянка...

Подуши месото. Не бе развалено, но както и мъжете долу, имаше странен вкус. Овцете бяха отгледани в планината. Може би имаше нещо във водата. Щом се върнеше, щеше да нареди на Тринадесетте да не пипат мъжете. Не и докато не разбереше какво, по дяволите, ги кара да са такива на вкус и мирис.

Абраксос обаче трябваше да яде нещо, за да стане силен. За да може тя да стане Водачка на Крилото. За да види погледа на Искра, докато я разкъсва във военните игри. Ако това бе единственият начин да накара червея да се храни...

– Хубаво – каза и захвърли овнешкия крак. – Прясно месо ли ти се яде? – Огледа планините, които се извисяваха около тях, и се взря в сивите камъни. – Значи трябва да идем на лов.

– Вониш на мърша и говна.

Баба ù не се обърна от бюрото си, но Манон дори не трепна при обидата. Наистина си бе покрита и с двете.

Това бе благодарение на Абраксос, любителя на цветята, който бе наблюдавал спокойно как тя изкачва близките скали и му сваля врякаща коза. „Сваля“, разбира се, бе твърде елегантен израз за това, което всъщност бе станало. Едва не замръзна до смърт, докато изчакваше няколко кози да минат по коварния път, а после, когато най-сетне нападна една, не само се оваля във фъшкиите ù по време на борбата с нея, но и бе залята с прясна порция, точно преди животното да се отскубне от хватката ù и да пукне главата си в скалите под тях. Едва не я отнесе със себе си, но Манон успя да се хване за един корен. Когато се върна с умрялата коза и с кръв, замръзнала по ръцете и туниката, го завари да лежи по корем и да души дивите цветя.

Той изяде козата на две хапки, а после продължи да се радва на цветята. Поне бе ял нещо. Да го върне обаче в Северен зъб се оказа истинско изпитание. Не я бе наранил, не бе избягал, но се бе дърпал здравата от веригата – тресеше глава отново и отново, колкото повече приближаваха черната врата на пещерите, откъдето се чуваха звуци от хора и уивърни. Все пак бе влязъл, макар да изръмжа и да понечи да захапе укротителите, дошли да го приберат. По някаква причина Манон не можеше да спре да мисли за нежеланието му и нямата молба в очите му. Не го съжаляваше, тъй като в сърцето ù нямаше жал към никого, но просто не можеше да спре да мисли за това.

– Призовала си ме – вдигна глава Манон. – Не исках да те карам да чакаш.

– Но го правиш, Манон. – Вещицата се обърна, а в очите ù имаше закана за смърт и безкрайна болка. – Седмици минаха, а ти още не си полетяла с Тринадесетте. Жълтоногите те посрещат като домакини след три дни. Три дни, Манон! А ти се лигавиш с гущера си.

Манон не показа никакво чувство. Извиненията... или по-лошо, оправданията само щяха да утежнят положението ù.

– Дай ми заповеди и ще ги изпълня.

– Искам да полетиш утре вечер. Не си прави труда да се връщаш, ако не успееш.

– Мразя те – изпъшка Манон през железните си зъби, когато двамата с Абраксос приключиха изтощителното пътуване до планинския връх. Бе им отнело половин ден да стигнат до там. Ако планът ù не сработеше, щяха да се върнат в Омега чак вечерта. Където щеше да стегне багажа си.

Абраксос се бе свил като котка на тясната скала на върха на планината.

– Ленив инатлив червей!

Той дори не премигна. „Пробвай от източната страна“ – бе я посъветвал надзирателят призори, докато ù помагаше да го оседлае и изведе през задния вход на Северен зъб. Бяха използвали този връх да тренират малките уивърни и онези, които не обичат да летят.

Източната страна, видя Манон, когато надникна над ръба на скалата, която бе изкачила, бе плавен наклон, следван от осемметрова пропаст. Абраксос можеше да се затича до ръба, да опита да полети и ако паднеше...

Е, бяха само осем метра и огладена от ветровете скала, на която да се плъзне. Малка беше вероятността да загине.

За разлика от западната страна. Манон се намръщи на Абраксос, който облизваше новите си железни нокти, и пресече платото. Пряко себе си направи гримаса от свирепия вятър, който я забрули.

На запад имаше почти бездънна яма, стигаща до назъбени скали. Цял взвод щеше да изтърква останките ù от там.

Значи източната страна.

– Да вървим. – Абраксос повдигна масивната си глава, сякаш за да каже: „Но ние сега стигнахме“. – Манон посочи източния ръб. – Ще летим. Сега.

Той изсумтя и се обърна с гръб към нея. Седлото му заблестя.

– Не мисля така – избухна тя и го заобиколи, за да го погледне в лицето. След това посочи към ръба. – Ще летим, дребен страхливецо!

Той наведе глава към стомаха си и се уви с опашката. Правеше се, че не я чува.

Знаеше, че това може да ù коства живота, но го хвана за ноздрите с достатъчна сила, че да го накара да я погледне.

– Крилете ти са здрави. Поне така казаха хората. Значи можеш да летиш. Щом можеш, ще летиш. Понеже аз казвам така. Нося ти отвратителните кози, унижиш ли ме, ще използвам кожата ти за ново палто! – Тя разклати разкъсаното си и лекьосано червено наметало. – Това е съсипано заради глупавите ти кози!

Той дръпна глава и тя го пусна, понеже не искаше да литне във въздуха. Той се наведе и притвори очи.

Това бе някакво наказание. Не знаеше за какво. Може би за собствената ù глупост, която я бе накарала да избере примамка за ездитно животно.

Тя изсъска на себе си и огледа седлото. Дори с тичане нямаше да го изкатери. Трябваше обаче да стигне до това седло и да полети, иначе... баба ù щеше да разбие Тринадесетте.

Абраксос продължи да лежи на слънце, суетен и самодоволен като котка.

– Сърце на воин, няма що.

Тя погледна източния ръб, седлото, висящите юзди. Когато за пръв път ги вкара в устата му, бе ритал много, но сега бе свикнал. Дотолкова, че се опита да откъсне главата само на един от звероукротителите днес.

Слънцето все още грееше високо, но скоро щеше да започне да се спуска и с нея щеше да е свършено.

Нямаше да го позволи!

– Изпроси си го – бе единственото предупреждение, което му даде тя, преди да се затича и да скочи. Приземи се на ханша му, след което запълзя нагоре, толкова бързо, че той едвам повдигна глава, когато тя се спусна по люспестия му гръб и се озова на седлото.

Той скочи напрегнато нагоре, а тя изрита стремената и стисна юздите.

– Политаме. Сега.

След това го пришпори.

Шпорите може би го нараниха или изненадаха, тъй като Абраксос скокна и изрева. Тя се задържа за юздите с всички сили.

– Достатъчно – излая и дръпна с една ръка към източната страна. – Достатъчно, Абраксос!

Той продължи да се гърчи. Тя стисна с бедра колкото се може по-силно, за да остане на седлото. Навеждаше се с всяко движение. След като не успя да я свали от гърба си със скокове, той разпери криле, все едно можеше да я издуха от гърба си.

– Да не си посмял! – изръмжа тя, но той продължи да се мята и да реве. – Стига! – Зъбите ù изщракаха толкова силно, че тя ги прибра, за да не се разкъса сама.

Абраксос обаче продължи да скача като обезумял. Не към източната страна.

А към западната.

– Абраксос, спри!

Щеше да отиде право там. И двамата щяха да се размажат на скалите.

Той обаче бе толкова уплашен и гневен, че чу гласа ù не по-ясно от полета на листо по вятъра. Западната пропаст се извиси от дясната ù страна. После от лявата. За миг се скри от ципестите петнисти криле, докато те плющяха ли, плющяха. Камъните заскърцаха под огромните нокти на Абраксос и почнаха да падат към пропастта, когато той приближи ръба.

– Абраксос...

А после кракът му се хлъзна от скалата. Светът на Манон се преобърна, а той изгуби равновесие.

Двамата пропаднаха в откритото пространство.

32

Манон дори нямаше време да осмисли приближаващата смърт. Бе прекалено заета да се държи за седлото. Светът се въртеше около нея, вятърът виеше – а може би това бе Абраксос. Двамата приближаваха скалната повърхност под тях.

Мускулите ù се стегнаха и потръпнаха. Вещицата обаче остана с ръце, оплетени в юздите. Само това я спасяваше от смъртта, макар тя така и така да приближаваше с всяко извъртане на осакатеното тяло на Абраксос.

Дърветата идваха, видя и назъбените скали между тях. Каменната повърхност приближаваше все по-бързо и по-бързо.

Може би тялото му щеше да поеме удара и тя щеше да оцелее.

Може би скалите щяха да премажат и двамата.

Може би самият той щеше да се завърти и да я смачка.

Надяваше се да стане бързо, за да не мисли как умира, да не знае коя част от нея е загинала първа. Продължиха надолу. Между зъбатите скали течеше малка рекичка. Вятърът плющеше под тях. Повеят му издигна Абраксос леко нагоре, но двамата продължаваха да се въртят и да падат надолу.

– Разпери криле! – опита се тя да надвика вятъра и биенето на собственото си сърце. Те си останаха прибрани. – Разпери ги и литни! – кресна тя, започнала да различава теченията в рекичката. Разбра, че мрази предстоящата прегръдка с Мрака, че не може да спре с нищо размазването и гибелта от...

Можеше да различи боровите иглички по дърветата.

– Разпери ги! – Последен, отчаян вопъл срещу Мрака.

Боен вик, на който Абраксос отвърна с писък, докато разперваше криле. Хвана течението и се издигна над земята.

Стомахът на Манон слезе от гърлото към задника, но двамата летяха нагоре, а крилете му правеха мах след мах. Това бе най-красивият звук, който бе чувала в дългия си и злочест живот. А уивърнът летеше все по-нависоко и по-нависоко, прибрал крака под себе си. Манон се сви на седлото и се притисна до топлата му кожа, когато той я издигна до съседната планина. Върховете го посрещнаха като протегнати ръце, но той мина между тях, като удряше силно с крилете си. Манон се издигаше и се спускаше с него. Не си пое и глътка въздух, а когато минаха над най-високия скален връх, от радост, от гняв или просто така, грабна шепи сняг и лед и ги пръсна зад себе си. Слънцето ги освети като падащи звезди.

Слънцето бе ослепително в откритото небе, а около тях нямаше нищо друго, освен облаци, масивни като планините отдолу, замъци и храмове в бяло, лилаво и синьо.

А викът, който Абраксос нададе, докато навлизаха в облаците и когато хвана едно бързо течение и мина по него...

Манон не знаеше какво е било за уивърна да живее винаги под земята, окован, пребиван и осакатен – досега. Докато не чу този вик на чиста, неопетнена радост.

Докато не го повтори, отметнала глава към облаците около тях. Минаха над облачното море, а Абраксос прокара нокти по него, преди да се наклони по вятъра към една колона облаци. По-високо и по-високо, докато не стигнаха върха ù и той не разпери криле в леденото небе и разредения въздух. За миг светът застина.

А Манон, понеже никой не гледаше и понеже не я интересуваше, разпери ръце и се наслади на падането. Вятърът се превърна в песен, която отекна както в ушите, така и в съсухреното ù сърце.

Сивите небеса се обагриха със светлина, когато слънцето се скри зад хоризонта. Увита в червеното си наметало, Манон седеше на гърба на Абраксос. Погледът ù бе леко замъглен от вътрешния клепач, който бе свалила. Въпреки това огледа Тринадесетте, яхнали уивърните си в началото на каньона.

Бяха наредени в две редици от по шест звяра. Астерин и светлосиният ù уивърн бяха точно зад Манон и водеха първата колона. Сорел бе заела центъра във втората. Бяха будни и готови за бой. А също и леко объркани. Контузените криле на Абраксос още не бяха готови за Прохода. Все още. Бе срещнала вещиците на задната врата, където бяха извели уивърните си на три километра от първото летене през каньона. Бяха ги извели като истински взвод, подредени по ранг и в тишина.

Началото на каньона бе достатъчно широко за Абраксос, за да полети с лекота. Излитането бе проблем заради наранените мускули и слабите места по крилете му – места, на които бе пребиван прекалено често. Може би никога нямаше да придобие пълната си сила.

Тя обаче не обясни това на Тринадесетте, понеже не беше тяхна работа и не ги засягаше.

– Всяка сутрин от днес до военните игри – обяви Манон, загледана в лабиринта от проходи и клисури, които представляваше обветреният каньон, – ще се срещаме тук и до закуска ще тренираме. След това през следобедите ще тренираме с останалите сборища. Не казвайте никому.

Щеше да се налага да си тръгва по-рано, за да полети с Абраксос предварително, докато другите преминаваха през Прохода.

– Искам да сме близо една до друга. Не ме интересува, че мъжете твърдят, че зверовете трябва да са раздалечени. Нека уивърните си определят кой е най-силен, но трябва да летят заедно, залепени като брънки на ризница. Няма да има цепнатини, няма да има място за териториално надмощие и други простотии. Ще летим през каньона заедно или никак.

Погледна всяка от вещиците и техните зверове в очите. За нейна изненада Абраксос стори същото. Това, което не му достигаше като ръст, той наваксваше с воля, скорост и маневреност. Усещаше въздушните течения дори преди самата Манон.

– Когато сме готови, ако сме все още живи, ще се видим от другия край и ще го направим отново. Докато не стане перфектно. Зверовете ви ще се научат да си вярват един на друг и да следват заповеди.

Вятърът я целуна по бузите.

– Не изоставайте! – нареди тя. И Абраксос полетя в каньона.

33

През следващата седмица не намериха повече трупове и нито следа от създанието, изсмукало онези хора, макар Селена често да мислеше за подробностите, докато Роуан я караше да пали свещи в руините на храма, посветен на Слънчевата богиня. След като вече можеше да се превъплъщава по свое желание, това бе новата ù задача – да пали свещи, без да унищожава всичко наоколо. Всеки път се проваляше. Ту опърляше наметалото си, ту напукваше руините, ту изпепеляваше дърветата. Магията винаги вземаше връх над нея. Роуан обаче имаше неизчерпаем запас от свещи, затова тя прекара дни, втренчена в тях, докато не стана разногледа. Можеше да се поти с часове в опит да овладее гнева си, но от всички тези глупости се получаваше само тънка струйка дим. Единственото нещо, което произлезе от упражненията, бе неутолимият ù апетит. Селена ядеше каквото и когато намери, благодарение на магията, която изчерпваше толкова много от силите ù.

Дъждът се върна, а с него и тълпата, заслушана в приказките на Емрис. Селена винаги също слушаше, докато миеше чиниите след вечеря. Приказки за деви воини, омагьосани зверове и лукави магьосници. Всичките легенди на Вендлин. Роуан продължаваше да се появява в ястребово тяло. Имаше нощи, в които тя сядаше край задната врата, а Роуан кацаше по-близо.

Сега Селена стоеше над мивката. Гърбът я болеше, а гладът стържеше в стомаха ù, докато изтъркваше последния меден котел, а Емрис завършваше приказката за умния вълк и вълшебната жар-птица. Последва пауза, а после дойдоха познатите молби за същите стари приказки. Селена не обърна внимание на главите, които се обърнаха към нея, когато се обади от мивката:

– Знаеш ли приказки за кралица Майев?

Настъпи мъртвешка тишина. Очите на Емрис се ококориха, но той се усмихна леко и рече:

– Разбира се. Коя би искала да чуеш?

– Най-старите, които знаеш. Всички.

Може би бе време да научи колкото се може повече за леля си – преди следващата им среща. Емрис знаеше приказки, които не бяха достигнали бреговете на родните ù земи. Щом разказите за кожоходите се оказаха верни, щом безсмъртните елени бяха истински... можеше и да научи нещо полезно.

Неколцина се спогледаха нервно, ала накрая Емрис рече:

– Тогава ще започна от началото.

Селена кимна и седна на обичайния си стол, опрян на задната врата близо до зоркия поглед на ястреба. Роуан изцъка с клюна си, но тя не посмя да погледне през рамо към него. Вместо това отхапа цяло парче хляб.

– Преди много време на трона на Вендлин нямало смъртен крал. Феите все още вървели сред нас. Някои били добри и красиви, други – готови да ти напакостят, а трети били по-тъмни и ужасни и от най-черната нощ. Всички обаче били управлявани от Майев и нейните две сестри, наречени Мора и Маб. Лукавата Мора притежавала образа на велик ястреб... – Ето откъде произхождаше благородната кръв на Роуан. – ... А красивата Маб – на лебед. Тъмната Майев пък била толкова свирепа, че нито една форма не можела да обхване същността ù.

Селена вече знаеше голяма част от историята, която Емрис разказа. Мора и Маб се бяха влюбили в смъртни мъже и се бяха отказали от безсмъртието си. Някои твърдяха, че Майев ги принудила да се откажат от вечния живот като наказание. Други – че те сами са го поискали, за да се измъкнат от сестра си.

Когато Селена попита дали Майев някога е имала съпруг, цялото помещение притихна. Емрис отвърна, че не, макар много отдавна, в зората на времето, да била близо до това. Според мълвата имало воин, който откраднал сърцето ù с острия си ум и чистата си душа. Той обаче загинал в древна война и изгубил пръстена, наречен на нея. Оттогава Майев почитала воините си повече от всички останали. Те я обичали заради това и я направили могъща кралица, която никой не дръзвал да предизвика. Селена очакваше Роуан да се накокошини от тези думи, но той остана неподвижен и тих на мястото си.

Емрис разказваше приказки за кралицата на елфите до късно през нощта и обрисуваше образа на безпощадна и коварна владетелка, която би могла да завладее света, стига да поиска, но бе предпочела да остане в горското кралство на Доранел и да изгради каменен град в сърцето на огромно речно корито.

Селена се замисли над някои детайли и ги запамети, като се опита да не мисли за принца, кацнал на метри от нея, който бе дал клетва на безсмъртното чудовище, живеещо отвъд планините. Бе готова да поиска нова приказка, когато видя, че нещо сред дърветата се движи.

Задави се с боровинковия пай, който ядеше, когато от гората се появи огромна пума, премина по подгизналата трева и се насочи към тях. Дъждът бе затъмнил златистата ù козина, а очите ù блестяха като факли. Нима стражите не я виждаха? Малакай слушаше вречения си, изцяло погълнат от историята. Тя отвори уста да извика предупреждение, но после се спря.

Стражите виждаха всичко и не стреляха. Това не бе пума, а...

За миг просветна нещо като далечна мълния, а пумата се превърна във висок широкоплещест мъж, който тръгна към отворената врата. Роуан полетя и се превъплъти безпроблемно, за кацне сред дъжда.

Двамата мъже стиснаха ръце и се потупаха по гърбовете. Бърз и ясен поздрав. Не бе лесно да ги чуе заради дъжда и разказа на Емрис. Тя прокле наум смъртните си уши, докато се напрягаше.

– Търся те от шест седмици – каза златокосият странник. Гласът му бе остър, но глух. Не бе пълен с тревога, а с умора и раздразнение.

– Вохан каза, че си на източната граница, ала Лоркан заяви, че си по брега и наглеждаш флота. Сетне близнаците ме предупредиха, че кралицата е била целия път до тук с теб и се е върнала сама, затова дойдох колкото се може по-бързо...

Бърбореше. Липсата му на самоконтрол не пасваше на здравите мускули и оръжията, с които се бе накичил. Воин като Роуан, макар лицето му бе изненадващо любвеобилно и нямаше строгостта на това на принца.

Роуан постави ръка на рамото на мъжа.

– Чух какво е станало, Гавриел.

Дали това не бе някой от загадъчните приятели на Роуан? Съжали, че Емрис не е свободен, за да ù разкрие кой е новодошлият. Роуан не ù бе казал нищо за петимата си спътници, но бе видимо, че с Гавриел не са просто познати. Понякога забравяше, че той има живот и извън крепостта. Това не я бе притеснявало досега и не бе сигурна защо стомахът ù внезапно натежа при тази мисъл и защо бе важно Роуан да признае, че тя е тук, че съществува.

Гавриел потърка лице. Пое си въздух и мускулестият му гръб се изпъна.

– Знам, че вероятно не искаш...

– Кажи какво искаш и да приключваме.

Гавриел сякаш посърна, а Роуан го отведе до друга врата. И двамата се движеха с неземни грация и сила, сякаш дъждът се разделяше, за да ги пропусне. Роуан дори не я погледна, преди двамата да изчезнат.

Роуан не се върна през остатъка от нощта. Любопитството, а не състраданието я накараха да осъзнае, че приятелят ù вероятно не е вечерял. Поне никой не бе изнесъл нещо от кухнята, а Роуан не бе поискал храна. Защо да не занесеше поднос с печено и хляб?

Като крепеше тежкия съд на бедрото си, тя потропа на вратата. Мърморенето отвътре притихна. За миг се смути, че мъжът може да се е усамотил там по интимна причина, но после някой рязко попита:

– Какво?

Тя отвори вратата и надникна вътре.

– Помислих, че може да искаш печено и...

Странникът наистина бе полугол. И лежеше по гръб върху бюрото на Роуан. Самият Роуан обаче бе седнал пред него напълно облечен и изглеждаше по-ядосан и от дявол. Явно бе прекъснала нещо лично.

Отне ù един удар на сърцето, за да забележи плоските игли, черния котел, пълен с тъмна течност, парцала, натопен с мастило и кръв, и следите от татуировка отляво по тялото на странника, виеща се от гърдите по ребрата чак до бедрото му.

– Махни се – каза кратко Роуан и свали иглата.

Гавриел надигна глава. Светлината от свещите разкри жълтеникавокафяви очи, пълни с болка – не непременно от знаците, изписани над сърцето и ребрата. Думи на Древния език като тези на Роуан. Бяха толкова много. Повечето – остарели и прекъснати от различни белези.

– Искаш ли печеното? – попита тя, все още загледана в татуировката, кръвта, малкия железен котел мастило и начина, по който Роуан държеше иглите – със същата увереност, с която и оръжията. Сам ли бе направил татуировката си?

– Остави го – каза той и тя разбра, че после ще ù откъсне главата. Нарочно си придаде неутрално изражение, остави подноса на леглото и отиде до вратата.

– Извинете, че ви прекъснах.

За каквото и да бяха тези татуировки, колкото и добре да се познаваха, тя нямаше право да е тук. Болката в очите на странника ù бе достатъчна. Бе ги виждала в собственото си изражение. Вниманието на Гавриел бе раздвоено между нея и Роуан. Ноздрите му бяха разширени. Душеше я.

Бе време да си излезе.

– Извинете! – каза тя отново и затвори вратата зад себе си.

Направи две крачки по коридора, преди да спре и да се облегне на каменната стена. Разтри лице. Толкова глупаво бе да дойде тук извън рамките на тренировките, да си помисли, че той може да сподели нещо лично с нея, дори и само като оправдание да се оттегли по-рано. Но я заболя. Повече, отколкото искаше да си признае.

Бе готова да отиде до стаята си, когато вратата на коридора се отвори и Роуан се появи. На практика грееше от гняв. Да види гнева по него обаче я тласна към безразсъдство и това бе по-лесно, отколкото да се предаде на тихия мрак, който искаше да я завлече надолу. Затова преди той да се развика, тя попита:

– За пари ли го правиш?

Роуан се озъби.

– Първо, не ти влиза в работата. И второ, никога не бих се принизил така.

Погледът му ù подсказа ясно какво мисли за нейната професия.

– Щеше да е по-добре да ме шамаросаш.

– Вместо кое?

– Вместо да ми напомняш колко страхлива и безполезна съм. Повярвай, и сама си го знам. Затова ме удари, понеже съм уморена от обиди. И знаеш ли какво? Не си направи труда да кажеш, че си зает. Ако го беше сторил, нямаше да те безпокоя. Съжалявам, че го направих. Но ти просто ме изостави там долу.

Последните думи предизвикаха рязка паника в нея и болка, от която гърлото ù се сви.

– Ти ме изостави – повтори тя. Може би само слепият ужас от бездната, която се отвори под нея, я накара да прошепне: – Вече никой не ми остана. Съвсем никой.

Не бе осъзнала до каква степен е истина това и колко много ù се иска да не е. Докато не го изрече.

Изражението му остана неутрално, дори свирепо.

– Нямам какво да ти дам. Нищо и не искам да ти давам. Не ти дължа обяснения какво правя извън времето на тренировките. Не ме интересува през какво си минала и какво си преживяла. Колкото по-скоро преодолееш самосъжаленията, толкова по-скоро ще се отърва от теб. Не означаваш нищо за мен и не ми пука за теб.

Ушите ù забучаха. Под тях се появи вълната на безнадеждност, липсата на светоусещане. Не знаеше защо се получава. Нали беше решила да го мрази. Но щеше да е хубаво...

Да има поне един човек, който знае истината за нея и не я мрази за това.

Щеше наистина да е хубаво.

Тя се отдалечи, без да продума. С всяка крачка, която правеше обратно към стаята си, светлинката в нея отслабваше.

Докато не угасна напълно.

34

Селена не помнеше как се е свила в леглото си все още с ботуши. Не помнеше сънищата си, не усети глада или жаждата, когато се събуди, почти не отговори на поздравите, докато слизаше към кухнята, и се зае да помага за закуската. Целият свят бе потъмнял и някак затихнал. Тя бе неподвижна. Като камък в реката.

Закуската мина, а след това в тишината на кухнята се разнесоха гласове. Мърморенето на Малакай. Смехът на Емрис.

– Виж – каза Емрис и дойде до кухненската мивка, където стоеше Селена, все още загледана в полето. – Виж какво ми донесе Малакай.

Тя видя блясъка на златната дръжка, преди да се сети, че Емрис държи нов нож. Това бе подигравка. Боговете явно се гавреха с нея. Или просто я мразеха.

Дръжката бе украсена с лотоси, а нишка от лапис лазули стигаше до долния ù край като речна вълна. Емрис се бе усмихнал със светнали очи. Но този златен нож, чието злато бе така лъснато и ярко...

– Взех го от търговец, идващ от южния континент – каза Малакай от масата. Доволният му тон ù подсказа, че е грейнал. – Докараха ми го чак от Ейлве.

Празнотата изчезна. Толкова силно, че бе изненадана как не се чу. На нейно място се появи вик. Пищящ като кипнал чайник, яростен като вятъра, оглушителен като писъка на слугинята, която бе влязла в спалнята ù, за да я види легнала сред труповете на родителите ù.

Бе толкова шумно, че едва успя да се чуе как отговаря:

– Не ми пука. – Не можеше да долови нищо, освен тихия вик, затова повиши собствения си глас. Дишането ù се учести и тя повтори: – Не. Ми. Пука.

Настъпи тишина. Тогава Лука се обади от другия край на стаята:

– Елентия. Не бъди груба.

Елентия. Елентия. Дух, който не може да бъде пречупен.

Лъжи, лъжи, лъжи. Нехемия я бе излъгала за всичко. За глупавото ù име, за плановете си, за всяко проклето нещо. И си бе отишла. Всичко, което бе останало на Селена от нея, бяха оръжия като това – толкова подобно на тези, с които принцесата гордо се бе кичила. Нехемия си бе отишла. Не ù бе оставила нищо.

Трепереше толкова силно, че тялото ù щеше да се разпадне. Тя се обърна към останалите.

– Не ми пука за вас – изсъска тя на Емрис, Малакай и Лука, – нито за ножа ви. Нито за приказките от малкото ви кралство. – Тя прониза Емрис с поглед. Лука и Малакай се приближиха и застанаха с оголени зъби между нея и стареца. Чудесно. Правилно бе да се чувстват заплашени. – Оставете ме на мира. Разказвайте си глупавите истории, но не ме закачайте.

Вече крещеше, но не можеше да спре да чува пищенето, не можеше да извае нищо с гнева си, не можеше дори да каже къде е горе и къде е долу. Знаеше само, че Нехемия я е излъгала за всичко, че приятелката ù бе дала клетва, която бе нарушила, със същата лекота, с която бе разбила сърцето на Селена в деня, в който се бе оставила да умре.

Видя сълзите в очите на Емрис. От мъка или гняв, или съчувствие, това не я интересуваше. Лука и Малакай стояха между тях и ръмжаха тихо. Семейство. Те си бяха едно семейство и се бранеха. Наранеше ли един, другите двама щяха да я разкъсат.

Селена се изсмя тихо, когато премери тримата на око. Емрис отвори уста да каже нещо, което според него щеше да помогне. Ала Селена се изсмя отново и излезе.

След цяла нощ, в която бе татуирал върху кожата на Гавриел имената на падналите и бе слушал разказите му за тези, които е изгубил, Роуан го изпрати по пътя му и се насочи към кухнята. Намери я пуста. Там бе само старецът, който седеше на празната си маса, стиснал с две ръце чаша. Емрис вдигна очи. Погледът му бе ярък и тъжен.

Момичето го нямаше никакво и за миг той се надяваше, че си е тръгнала отново, само и само за да не му се налага да отговоря за това, което е казал. Външната врата бе зейнала, все едно някой я бе отворил със замах. Вероятно бе излязла оттам.

Роуан направи крачка в онази посока и кимна за поздрав, но старецът го погледна преценяващо и прошепна:

– Какво правиш?

– Моля?

Емрис не повиши глас.

– На онова момиче. Какво ù правиш, че идва тук с такава празнота в очите?

– Не е твоя работа.

Емрис сви устни.

– Какво виждаш, когато я гледаш, принце?

Не знаеше. Напоследък не знаеше нищо.

– И това не е твоя работа.

Емрис прокара ръка през обветреното си лице.

– Виждам я как си отива, малко по малко, защото я мачкаш точно когато тя има нужда от протегната ръка.

– Не виждам как бих могъл...

– Знаеш ли, че Евалин Ашривер бе моя приятелка? Работи почти година в тази кухня. Живя с нас. Бореше се да убеди кралицата ти, че полуелфите имат място в кралството ти. Бореше се за нашите права до деня, в който си отиде. След много години онези чудовища отвъд морето я убиха. Но аз познах дъщеря ù от момента, в който стъпи в кухнята. Всички, които са били тук преди двайсет и пет години, разбраха коя е.

Роуан рядко се изненадваше, но сега зяпна.

– Тя е изгубила надежда, принце. Няма надежда в сърцето си. Помогни ù. Ако не заради нея, поне заради това, което представлява. Поне заради това, което може да предложи на всички нас, включително и на теб.

– И какво е то? – дръзна да попита той.

Емрис срещна погледа му, без да трепне.

– Един по-добър свят.

Селена вървя и вървя, докато не се озова край обраслия с дървета бряг на езеро, което блестеше ярко на обедното слънце. Прецени, че това е добро място, на което да се просне, и се отпусна върху влажните мъхове, увила ръце около себе си. Падна на колене.

Нямаше нищо, което да може да направи, за да се възстанови. А беше... беше...

Изхлипа. Устните ù трепереха толкова силно, че едвам сподави звука.

Той обаче остана в гърлото, дробовете и устата ù. И когато си пое дъх, избликна. Щом го чу, всичко излезе на бял свят. Цялото тяло я заболя от силата на риданията ù. Едвам усети, че светлината на езерото се променя, а вятърът милва с топла милувка навлажнените ù бузи. И чу, толкова тихо, все едно го сънуваше, шепотът на жената:

– Защо плачеш, Огнено сърце?

Десет години бяха минали, откак чу за последно гласа на майка си. Но сега той надвика риданията ù, все едно бе клекнала до нея.

– Защо плачеш, Огнено сърце?

– Защото се изгубих – прошепна тя на земята – и не знам пътя.

Това не бе успяла да каже на Нехемия. Че десет години не бе знаела къде да намери дом. Понеже нямаше такъв.

Ледени вихри облизаха кожата ù, преди да разбере, че Роуан е седнал до нея, изпънал крака и опрял длани в мъха. Вдигна глава, но не си направи труда да избърше сълзите си. Само се загледа в блестящото езеро.

– Искаш ли да поговорим за това? – попита той.

– Не. – Тя преглътна няколко пъти, извади носна кърпичка от джоба си и след това се издуха в нея. Главата ù се проясни.

Останаха седнали в тишина. Единствено вълничките, миещи мъхестия бряг на езерото, и вятърът в листата нарушаваха тишината. И тогава...

– Чудесно. Защото трябва да вървим.

Копеле. Така го и нарече, преди да попита:

– Къде?

– Мисля, че вече те разбрах, Елин Галантиус – усмихна се той злокобно.

– Какво, по дяволите, търсим тук? – изпъшка Селена, вторачена в пещерата, зейнала от основите на скалистата планина.

Бяха се катерили осем километра нагоре. И не бе яла почти нищо.

Дърветата растяха по склона, преди да отстъпят място на покритите с лишеи скали, стигащи чак до заснежения връх, който отбелязваше границата между Вендлин и Доранел. По някаква причина надвисналите скали накараха косъмчетата по тила ù да се изправят. И то не заради мразовития вятър.

Роуан влезе в пещерата, а сивото му наметало се развя зад гърба му.

– Побързай.

Тя уви собственото си наметало по-плътно около себе си и тръгна със залитане подире му. Това не бе на хубаво. Всъщност беше ужасно. Каквото и да имаше в тази пещера...

Влезе в тъмното, като последва Роуан по отблясъка на косата му и остави очите си да свикнат с тъмното. Подът бе каменист, а самите камъни – гладки и гладки. По тях бяха разпилени ръждясали оръжия, брони и дрехи. Но нямаше скелети.

Богове, бе толкова студено, че виждаше дъха си. Видя още и...

– Кажи ми, че халюцинирам.

Роуан бе спрял на брега на огромно ледено езеро, чийто край изчезваше в мрака. Седнал върху завивка в центъра му, с окови около китките, приковаващи го за леда, бе Лука.

Оковите му изтракаха, когато вдигна ръка за поздрав.

– Мислех, че никога няма да дойдеш. Направо измръзвам – обади се той и прибра ръце под мишници. Звукът от думите му отекна в пещерата.

Дебелият слой лед, покриващ езерото, бе толкова прозрачен, че тя виждаше водата под него. Бледите камъни по дъното, старите коренища на отдавна изгнили дървета, но... никакви следи от живот. Понякога от камъните се подаваха меч, кинжал или копие.

– Какво е това място?

– Спаси го – отвърна Роуан.

– Да не си полудял?

Роуан ù се усмихна така, сякаш бе наистина луд. Тя стъпи на леда, но той блокира пътя ù с мускулестото си тяло.

– В другата си форма.

Лука наклони глава, все едно се опитваше да ги чуе.

– Той не знае каква съм – промърмори тя.

– Той живее в замък, пълен с полуелфи. Няма да му направи впечатление.

Това обаче бе последната ù грижа.

– Как смееш да го забъркваш в това?

– Ти го забърка, когато обиди него и Емрис. Сега поне можеш да го отървеш.

Той духна към езерото. Ледът за миг изтъня, после отново се втвърди. Мили богове! Бе замразил цялото проклето езеро. Нима бе толкова силен?

– Дано си донесла и нещо за хапване – каза Лука. – Умирам от глад. Но побързай, Елентия. Роуан каза, че това е част от обучението ти и... – Той не спираше да бърбори.

– Какъв е смисълът в това? Наказваш ме, че съм се държала като задник?

– Можеш да владееш силата си в човешката си форма, но в мига, в който се превъплътиш, идват страхът и гневът. Спомняш си колко сила имаш и това те плаши. Магията се надига, за да те защити. Тя не разбира, че ти самата си източник на страха, а не някаква външна заплаха. Когато има външна заплаха, ти забравяш за страха и имаш някакъв контрол. – Той посочи ледения пласт, който я разделяше от Лука. – Освободи го.

Ако магията излезеше извън контрол, ако огънят изригнеше... Е, с леда не се понасяха особено.

– Какво ще стане с Лука, ако се проваля?

– Ще си остане студен и мокър. Вероятно ще умре.

По усмивката, изписана на лицето му, разбра, че е садист, готов да остави момчето да си отиде с нея.

– Наистина ли трябваше да го оковаваш? Ще потъне право на дъното.

Усети, че я изпълва тъпа паника.

Когато протегна ръка за ключ към оковите, Роуан само поклати глава.

– Контролът е единственият ключ, който ти трябва, както и концентрацията. Прекоси езерото и разбери как да го освободиш, без да удавиш и двамата.

– Не ми давай уроци като някакъв мистичен учител по глупости! Никога не са ме карали да правя нещо по-тъпо...

– Побързай – усмихна се като вълк Роуан. Ледът изскърца. Топеше се. Един малък глас в главата ù нашепна, че той няма да остави момчето да се удави, но не можеше да му се довери за себе си. Не и след предишната вечер.

– Ти си копеле – направи крачка тя по леда. Когато Лука се прибереше в безопасност у дома, щеше да намери начин да превърне живота на Роуан в ад. Тя разкъса вътрешната си преграда. Почти не усети болка, когато чертите ù се измениха.

– Толкова чаках да те видя като елфа! – възкликна Лука. – Даже се обзалагахме кога... – Не, не спираше да бърбори.

Тя се намръщи на Роуан. Татуировката му стана дори по-детайлна сега, когато я гледаше с елфическите си очи.

– Мисълта, че в ада има запазено място за хора като теб, ми дава утеха.

– Кажи ми нещо, което вече не знам.

Тя му отвърна с крайно неприличен жест и пристъпи по леда.

С всяка крачка – първите бяха съвсем малки и предпазливи – тя виждаше как дъното на езерото потъва в мрак, който скрива изчезналите оръжия. Лука най-после бе млъкнал.

Чак когато мина отвъд видимия край на скалите и надвисна над мрачните глъбини, тя си позволи да отдъхне. Кракът ù се подхлъзна, а ледът проскърца.

И се напука. Цепнатината плъзна като паяжина под краката ù. Тя замръзна и зяпна като глупачка, докато пукнатините се разшириха по-надалече и по-надалече. А после... продължи да върви. Нова цепнатина се появи под краката ù. Нима ледът се придвижваше?

– Спри – изсъска тя на Роуан, но не се осмели да погледне зад гърба си. Магията ù се пробуди и тя замръзна като труп.

Не.

Но ето че магията се бе появила. Изпълни цялото ù същество.

Ледът проскърца толкова дълбоко, че тя осъзна как скоро ще е вир-вода и премръзнала. Направи още една крачка, макар и само защото ù се струваше, че ледът ще се пропука по пътя назад. Усети, че е плувнала в пот. Магията и огънят я изгаряха отвътре.

– Елентия? – извика Лука, а тя вдигна ръка към него. Знак да си държи глупавия език зад зъбите. Тя затвори очи и започна да диша дълбоко. Представи си как студеният дъх изпълва дробовете ù, замразява кладенеца и магията му. Магията... в Адарлан тя бе смъртоносен капан.

Сви ръце в юмруци. Но не и тук. В тази земя магията бе нейна и можеше да се движи в каквато форма си поиска. Ледът спря да скърца, но се бе замъглил и изтънял около нея. Тя започна да плъзга краката си в опит да запази равновесие и си затананика мелодия – симфония, която някога я успокояваше. Остави мелодията да я закотви, да притъпи паниката ù.

Магията ù пламна като жарава. Пулсираше с всеки неин дъх. „В безопасност съм – каза си тя. – Относително.“ Ако Роуан бе прав и това бе само защитна реакция срещу някакъв враг...

Заради огъня я бяха прогонили от библиотеката в Оринт, когато бе на осем, след като по грешка бе изпепелила цял рафт древни ръкописи. Бе се ядосала на главния писар, който ù се бе скарал за облеклото. Когато след няколко месеца се събуди и разбра, че магията я няма, изпита красиво, но и ужасно облекчение. Можеше да държи книга – това, което обичаше най-много – и да не се безпокои, че ще я направи на пепел, ако се умори, развълнува или ядоса. Селена Сардотиен, славно смъртната Селена, не трябваше да се тревожи, че може да изгори приятел, че може да подпали спалнята си, ако сънува кошмар. Или пък целия Оринт. Селена бе всичко това, което Елин не беше. Бе приела този живот, макар постиженията на Селена да бяха само смърт, мъчения и болка.

– Елентия?

Беше се загледала в леда. Магията ù потръпна отново. Да изгори цял град. Това бе страхът, който бе изречен от пратеника на Мелисанде шепнешком пред родителите и чичо ù. Бяха ù казали, че е дошъл да иска мир, но по-късно тя разбра, че търси единствено информация за нея. Мелисанде имаше млада кралица на трона, която искаше да прецени каква заплаха може да представлява наследницата на Терасен някой ден. Да разбере дали Елин Галантиус не може да бъде използвана като оръжие във война.

Ледът се замъгли, а мощен пукот отекна във въздуха. Магията пулсираше от нея, оголваше зъби при всяко нейно вдишване.

– Контролът е твой – обади се Роуан от брега. – Ти си господарката.

Бе на половината път. Направи още една крачка към Лука и ледът отново пропука. Веригите му издрънчаха. Дали бе нетърпелив, или уплашен?

Никога не бе имала контрола. Дори като Селена контролът ù бе само илюзия. Други господари я държаха на къс повод.

– Ти си пазителка на собствената си съдба – каза тихо Роуан от брега, все едно четеше мислите ù. Тя затананика отново. Музиката идваше от спомените ù. И някак... пламъците притихнаха. Селена направи още една крачка. А после още една. Силата изгаряше вените ù, все едно никога нямаше да си тръгне. Ако не я овладееше, щеше да нарани някого.

Тя се намръщи през рамо към Роуан, който вървеше по брега и разглеждаше едно от падналите оръжия. В обикновено празните му очи проблясваше триумф. Той обаче се извърна и приближи малка ниша в стената на пещерата. Търсеше нещо. Тя продължи да върви, а водната бездна под нея стана по-дълбока. Бе овладяла смъртното си тяло на асасин. Да овладее силите си на безсмъртна бе просто поредната задача.

Очите на Лука бяха ококорени, когато тя го приближи на ръка разстояние.

– Няма от какво да се криеш, нали разбираш. Всички знаем, че умееш да се превъплъщаваш – каза той. – Не знам дали от това ще ти стане по-добре, но животинската форма на Стен е на свиня. Затова не се превъплъщава.

Идеше ù да се разсмее – направо усети как вътрешностите ù се свиват, за да излеят звука, от който се бе лишавала с месеци, но после си спомни оковите около китките му. Магията бе притихнала, ала сега...

Да ги разтопеше ли трябва? Или да стопи леда, където бяха заковани, и да го остави да си ги отнесе? Ако посегнеше към леда, можеше да удави и двамата на дъното на древното езеро. Ако посегнеше към оковите... можеше пак да ги прати на дъното, но също и да изгори момчето. Най-малкото да го дамгоса. В най-лошия случай – да стопи костите му.

– Ъ-ъ – обади се пак Лука, – прощавам ти всички ужасни неща, което каза по-рано, ако ми дадеш да хапна нещо. Тук вони ужасно.

Сетивата му бяха по-остри от нейните. Тя долавяше в пещерата само слаб полъх на ръжда, плесен и нещо гниещо.

– Само се дръж и спри да говориш – каза тя по-остро, отколкото искаше. Той обаче млъкна, когато тя стигна мястото, където Роуан бе замразил веригите. Пристъпваше максимално внимателно, като разпределяше равномерно тежестта си.

Опря длан в леда и погледна веригата, която се люлееше във водите отдолу.

Люлееше се – значи имаше течение. Това означаваше, че Роуан постоянно сковава леда... Студът изгори дланта ù и тя погледна застаналия на коженото одеяло Лука, преди да се насочи към котвата. Счупеше ли се ледът, щеше да се наложи да грабне Лука. Роуан бе напълно луд.

Пое си няколко глътки въздух, остави магията да се успокои и охлади. След това опря длан в леда и прокара мислено пръст по силата си. Изтегли малка горяща нишка. Тя изпълни ръката ù, уви се около китката ù, стигна дланта, стопли кожата, а ледът... засия в червено. Лука извика, когато ледът изпращя около него.

– Контрол! – излая Роуан от брега и изтегли един забравен меч от малката ниша в стената. Златната дръжка заблестя. Селена притисна магията толкова силно, че тя угасна. На мястото, където бе опряла длан, имаше малка дупка. Но не достатъчна, за да освободи веригата.

Можеше да овладее това. Отново да овладее себе си. Кладенецът в нея се напълни и тя го отблъсна назад. Трябваше ù само нишката, която да пробие леда като червей, за да разяде студа. Изтрака метал, после се чу съсък, а сетне...

– Слава на боговете – изпъшка Лука и издърпа веригата от дупката.

Тя прибра нишката на силата обратно в себе си, в онзи кладенец, и внезапно почувства студ.

– Кажи ми, че си донесла храна – повтори Лука.

– Затова ли дойде? Роуан ти е обещал закуска?

– Аз раста. – Погледна към Роуан и направи гримаса. – А и той не е някой, на когото може да откажеш.

Не, наистина. Явно никой никога не му отказваше. Затова и Роуан смяташе такъв план за приемлив. Селена въздъхна и погледна към малката дупка, която бе направила. Това бе подвиг, чудо. Канеше се да се изправи и да помогне на Лука да се върнат към брега, когато погледна отново към леда.

Не, не към леда. Към водата под него.

И към огромното червено око, което се взираше право в нея.

35

Следващите четири думи, излезли от устата на Селена, бяха толкова вулгарни, че Лука се задави. Тя обаче не мръдна, когато голяма назъбена бяла линия блесна заплашително далеч от червеното око.

– Махни се от леда. Веднага! – каза тя на Лука.

Тази бяла линия не бе просто назъбена. Това бяха зъби. Огромни, способни да отхапят ръката ти наведнъж. И се издигаха от дълбините, към дупката, която бе направила. Ето защо нямаше скелети. Бяха останали само оръжията на глупаците, влезли в тази пещера.

– Мили богове! – възкликна Лука, докато надничаше иззад нея. – Какво е това?

– Млъквай – изсъска тя. – Да се махаме.

Роуан се беше ококорил на брега, а лицето под татуировката му бе напрегнато. Явно не бе осъзнавал, че пещерата си има обитател.

– Сега, Лука – изръмжа Роуан и изтегли меча си. В другата си ръка държеше оръжие, което бе взел от земята.

Нещото плуваше лениво към тях. Бе любопитно. Когато ги приближи, тя видя извиващо се тяло, бледо като камъните по дъното на езерото. Никога не бе виждала нещо толкова огромно и древно. А от него ги разделяше само тънък пласт лед.

Когато Лука затрепери, а смуглата му кожа пребледня, Селена се изправи на крака. Ледът изскърца.

– Не гледай надолу – нареди тя и го хвана за лакътя. Парче плътен лед се втвърди под краката им и плъзна като път към брега.

– Върви – каза тя на момчето и го побутна. Той тръгна леко напред, като плъзгаше крака по леда. Остави го да набере преднина, за да му пази гърба, а после отново погледна надолу.

Преглътна вика си, когато огромна люспеста глава отвърна на погледа ù. Това не бе нито дракон, нито уивърн. Не бе влечуго или риба, а нещо между двете. Едното му око липсваше, а плътта около празната кухина бе покрита с белези. Какво, по дяволите, му бе нанесло такава рана? Нима в недрата на планината плуваше нещо още по-отвратително? Разбира се. Бе останала невъоръжена в центъра на езеро, чието дъно бе обсипано с оръжия.

– По-бързо! – излая Роуан. Лука бе минал половината път до брега.

Селена започна да се плъзга като него. Не знаеше дали ще успее да запази равновесие, ако побегне. При третата си крачка видя нещо бяло да блясва в дълбините и да се навива като отровна змия.

Дългата опашка шибна леда и светът се разтърси.

Селена се изправи, а краката ù се превиха, когато ледът се издигна по течението и се удари в ръцете и коленете ù. Селена сподави магията, която се надигна да я защити. Запълзя настрани, когато люспестата рогата глава се насочи към леда в краката ù.

Повърхността се разклати. Недалеч и все по-близо ледът се трошеше. Цялата концентрация на Роуан сега бе съсредоточена върху леда между нея и брега.

– Оръжие – изпъшка тя. Не смееше да свали поглед от създанието.

– Побързай – излая Роуан. Селена вдигна глава и видя как той ù плъзга намерения меч по леда. Внезапен полъх на вятъра го завъртя към нея. Лука бе изоставил одеялото и тичаше. Селена го последва, като по пътя вдигна меча със златна дръжка, завършваща с рубин с размерите на кокошо яйце. Въпреки възрастта на ножницата, когато оголи острието, то заблестя като наточено скоро. От ножницата изпадна нещо. Обикновен златен пръстен. Тя го взе, прибра го в джоба си и се затича още по-бързо, сякаш...

Ледът се размърда отново, а огромната опашка ù се стори ужасяваща като движещата се под нея повърхност. Този път Селена остана права и приклекна, стиснала меча си. Част от нея се възхищаваше на баланса и красотата му. Лука обаче се подхлъзна и падна. Тя го стигна след няколко мига, хвана го за туниката и го изправи на крака. Не го пусна, когато ледът се раздвижи отново. И отново.

Стигнаха брега. Почти простена от удоволствие, когато видя белите камъни под краката си. Ледът зад тях експлодира и ги заля ледена вода, а после...

Не спря, когато онези ноздри изпухтяха. Метна Лука към Роуан, чието чело блестеше от пот, а огромните нокти одраха леда и оставиха четири дебели линии.

Тя пренесе момчето последните десет метра, докато стигнаха Роуан. Той въздъхна облекчено. Селена се обърна точно навреме, за да види как някакъв кошмар се опитва да изпълзи от леда. Червеното му око блестеше от гняв, а огромните зъби обещаваха жестока и ледена смърт. След въздишката на Роуан ледът се стопи, а създанието се плъзна надолу.

Стъпила на здрава земя и осъзнала, че ледът е бил и бариера, Селена отново сграбчи Лука, който изглеждаше готов да повърне, и изскочи от пещерата. Нямаше какво да спре това същество, ако то решеше да излезе от водата. Мечът ù щеше да е полезен колкото и клечка за зъби. Кой знаеше колко бързо бе на суша?

Лука редеше списък с молитви към различните богове, докато Селена го дърпаше по скалистия път към яркото следобедно слънце. Когато стигнаха мъгливите гори, бяха почти заслепени. Избягваха дърветата повече на късмет и слизаха все по-надолу и надолу по хълма, докато...

Разнесе се рев, който разтърси камъните и накара птиците да излетят във въздуха. Листата изшумоляха. Това беше рев на глад и гняв, не на триумф. Създанието бе стигнало ръба на пещерата, но след хилядолетия тъмнина и влага, не издържа на слънчевата светлина. Селена не искаше да мисли какво щеше да стане, ако бе нощем. Какво все още можеше да стане, когато настъпи нощта.

След време усети как Роуан тича зад тях. Тя обаче се безпокоеше само за младежа, който стенеше и проклинаше по целия път към крепостта.

Когато Мъглив рид се появи пред тях, тя каза на Лука само едно нещо, преди да го отпрати напред – да си мълчи за пещерата. В мига, в който звуците от неговите крачки в храсталаците заглъхнаха, тя се обърна назад.

Роуан седеше задъхан и с оголен меч. Тя заби новото си острие в земята. Рубинът на дръжката заблестя на слънчевата светлина.

– Ще те убия – изръмжа тя и нападна.

Дори като елфа не бе бърза и силна колкото него. Той я избегна с лекота. Да се удари в дърво бе по-приятно, отколкото в крепостната стена на замъка, но не много. Зъбите ù изтракаха, но тя се завъртя и отново застана до Роуан, който бе прекалено близо до нея, оголил зъби. Не успя да я избегне, когато го хвана за жакета и го удари.

Бе приятно да го удари в лицето, макар кокалчетата ù да се спукаха и да пламнаха от болка. Той изръмжа и я хвърли на земята. Въздухът излезе от дробовете ù, а кръвта, бликнала от носа ù, слезе обратно в гърлото.

Преди да успее да седне върху нея, тя уви двата си крака около него и стисна с цялата си сила. И така го прикова. Очите му се разшириха от гняв и изненада.

След това отново го удари. Кокалчетата ù потънаха в агония.

– Ако още веднъж намесиш някого в това – изпъшка тя и го удари в проклетата татуировка, – ако пак застрашиш някой друг както днес... – Кръвта от носа ù падна по лицето му и се смеси с тази, която, тя установи с мрачно задоволство, бе бликнала от ударите ù. – Ще те убия. – Нов юмрук. Смътно осъзна, че той се е отпуснал и понася наказанието си. – Ще ти разкъсам проклетото гърло – оголи зъби тя, – ясна ли съм?

Той се обърна настрани и започна да плюе кръв.

Сърцето ù биеше толкова бясно, че всичките ù задръжки паднаха. Тя опита да се бори с това, но разсейването ù струва скъпо. Роуан се размърда и тя отново се озова под него.

Бе му смачкала физиономията, но на него явно не му пукаше.

– Ще правя каквото си искам – изръмжа той.

– Няма да замесваш други хора! – изпищя тя толкова силно, че птиците замлъкнаха. Започна да се бори под него и го хвана за китките. – Никой друг!

– Кажи ми защо, Елин.

Проклетото име! Богове! Заби нокти в китките му.

– Защото ми писна! – Преглъщаше шумно. Всеки дъх я разтърсваше, докато ужасът, от който се бе крила след смъртта на Нехемия, я връхлетя. – Казах ù, че няма да помогна, и тя организира собствената си смърт. Смяташе... – Тя се изсмя. Прозвуча като луда. – Смяташе, че смъртта ù ще ме накара да действам. Че мога да свърша повече работа от нея. Че мъртва ще е по-полезна. Но излъга. За всичко. Излъга ме, защото бях страхливка и я намразих заради това. Мразя я! Затова, че ме изостави.

Роуан продължаваше да я притиска под себе си. Топлата му кръв капеше по лицето ù. Бе го изплюла. Камъчето, което я давеше от седмици. Гневът се отдръпна от нея като вълна от бряг и тя пусна китките му.

– Моля те – въздъхна тя. Не ù пукаше, че проси милостта му. – Моля те не замесвай други хора в това. Ще направя каквото искаш. Но това е границата, която не бива да пресичаш. Всичко друго, но не и това.

Погледът му бе замъглен, когато най-после я пусна. Тя погледна към листата. Нямаше да плаче пред него. Не и отново.

– Как умря?

Остави влагата да потъне в нея, да я охлади до кости.

– Манипулира наш познат така, че той да сметне, че смъртта ù ще му помогне. Той нае асасин, погрижи се да не съм наоколо, и я уби.

О, Нехемия. Бе го направила от глупава надежда, без да осъзнава колко безсмислено. А можеше да се съюзи с безгрешния Галан Ашривер и да спаси света. Да намери истински ценен съюзник за трона.

– Какво стана с онези двамата? – Студен въпрос.

– Намерих асасина и го оставих на парчета в една уличка. А мъжът, който го нае... – Кръвта по ръцете, дрехите и косата ù. Ужасеният поглед на Каол. – Изкормих го и изхвърлих тялото в една канавка.

Това бяха две от най-ужасните неща, които бе вършила. От омраза, гняв и жажда за мъст. Зачака лекцията. Роуан обаче само каза:

– Браво!

Бе толкова изненадана, че го погледна. И видя какво е направила. Не само синините и раните по окървавеното лице, не само разкъсаните жакет и риза, вече окаляни. Видя изгарянията по дрехите, по кожата, покрита с червени мехури.

Следи от дланите ù. Бе изгорила татуировката на лявата му ръка. Веднага стана на крака. Запита се дали не трябва да коленичи и да помоли за прошка.

Сигурно го болеше адски, но бе понесъл всичко, докато не бе изрекла думите, които замъгляваха сетивата ù вече толкова седмици.

– Аз... съжалявам – започна тя, но той вдигна ръка.

– Не бива да се извиняваш, че пазиш хората, за които те е грижа.

Допусна, че никога няма да получи по-голямо извинение от него. Кимна и той прие отговора.

– Ще задържа меча – извади тя оръжието от земята. Едва ли можеше да намери по-добро в целия свят.

– Не си го заслужила – отсече той. Притихна и после добави: – Но ще ти направя услуга. Нека остане в стаята ти, докато тренираме.

Бе готова да възрази, но това бе компромис, който той едва ли бе правил през последните сто години.

– Ами ако онова нещо слезе до крепостта, когато падне мрак?

– Дори да го стори, няма да може да мине през защитите. – Когато тя повдигна вежди, той добави: – В камъните около крепостта е сплетено заклинание, което държи враговете надалече. Дори магията не може да го пробие.

– О. – Това обясняваше защо я наричат Мъглив рид.

Докато се прибираха, между двамата настъпи спокойна, макар и не особено приятна тишина.

– Знаеш ли – каза хитро тя, – два пъти нещата се объркват в изпитанията, които ми даваш. Това те прави най-лошият учител, който съм имала.

– Изненадан съм, че го забелязваш чак сега – погледна я косо той.

Тя изсумтя. Когато приближиха крепостта, факлите и свещите блестяха, все едно за да ги посрещнат за добре дошли.

– Не съм виждал толкова жалка картина – изсъска Емрис, когато Роуан и Селена влязоха в кухнята. – Целите сте в кръв, прах и листа.

Наистина бяха голяма гледка. Лицата и на двамата бяха подути, възпалени и покрити с кръвта им. Косите им бе чорлави, а Селена леко накуцваше. Кокалчетата на два от пръстите ù бяха напукани, а коляното я болеше от нараняване, което не помнеше как е получила.

– Като улични котки, които се боричкат денем и нощем – продължи Емрис и стовари две купи печено на масата. – Яжте и двамата, а след това се измийте. Елентия, довечера и утре си свободна от задълженията си в кухнята.

Селена отвори уста да възрази, но старецът вдигна ръка:

– Не искам да оцапаш в кръв всичко! Повече ще ми пречиш, отколкото ще ми помагаш!

Селена направи гримаса и се сви на пейката до Роуан, след което изруга от болката в краката, ръцете и лицето си. Наруга и задника, който седеше до нея.

– Я по полека с тая уста! – сопна се Емрис.

Лука се бе свил край пламъците ококорен и направи рязко режещо движение към врата си, сякаш за да предупреди Селена за нещо. Дори Малакай, който седеше в другия край на масата с двама стари стражи, я гледаше с повдигнати вежди.

Роуан вече се бе привел над масата и бодеше печеното си. Тя отново погледна към Лука, който нервно потропа ушите си.

Не се бе превъплътила. И сега всички бяха забелязали, въпреки кръвта, листата и мръсотията. Срещна погледа на Малакай и го подкани, предизвика го да каже нещо. Той обаче сви рамене и се върна към вечерята си. Не ги бе изненадала. Отхапа от печеното и сподави стона си. Дали елфическите сетива я заблуждаваха, или това бе най-хубавото печено, което бе яла?

Емрис ги наблюдаваше откъм огнището. Селена погледна предизвикателно и към него. Протегна се през воала и цялото тяло я заболя, когато се върна в човешката си форма. Старецът обаче донесе на нея и Роуан парче хляб и рече:

– Не ме интересува дали ушите ти са остри, или кръгли, нито колко дълги са зъбите ти. Но... – Той погледна към Роуан. – Не мога да не отрека, че ми е забавно да те видя ошамарен. – Роуан вдигна глава от купата и Емрис го посочи с лъжица. – Не ви ли писна да се пребивате? – Малакай се напрегна, но Емрис продължи: – Какъв е смисълът от това, освен да имам прислужница, чието лице плаши стражите? Мислите ли, че на всички ни е забавно да слушаме как си крещите всеки следобед? Млякото в цял Вендлин се вкисва от приказките ви!

Роуан сведе глава и промърмори нещо под нос.

За пръв път от много време Селена почувства как ъгълчетата на устните ù се извиват нагоре.

Тогава отиде при стареца и коленичи пред него. Извини се, искрено. На Емрис, Лука и Малакай. Защото го заслужаваха. Приеха извиненията ù, но Емрис още изглеждаше ядосан. Дори обиден. Срамът от това, което бе казала на възрастния мъж, на всички тях, нямаше да мине толкова лесно.

При мисълта за това стомахът ù се сви, а дланите ù се изпотиха. Въпреки че не споменаха имена, тя не се изненада, когато Емрис ù съобщи, че както той, така и останалите стари елфи, са я разпознали и че майка ù е работила за тях. Изненада се обаче, когато Роуан отиде до мивката и помогна да измият съдовете от вечерята.

Работеха в тишина. Все още имаше неща, които не си бе признала. Но може би когато събереше смелост да го направи, той нямаше да си тръгне.

Лука се бе ухилил доволно на масата. При вида на тази усмивка, която доказваше, че събитията от деня не са го белязали непоправимо, Селена погледна към Емрис и каза:

– Днес имахме голямо приключение.

– Може ли да отгатна – свали надолу лъжицата си Малакай. – Свързано е с рева, който подплаши животните в обора.

Селена не се усмихна, но очите ù светнаха.

– Какво знаете за създанието, което живее в езерото под... – Тя погледна към Роуан, за да я допълни.

– Плешивата планина. Но той няма откъде да знае тази история – отвърна Роуан. – Никой не я знае.

– Аз съм Пазител на приказките – напомни Емрис и го изгледа с гнева на желязната фигура, изобразена на камината. – Ще рече, че приказките, които събирам, може и да не са разказани от хора или елфи, но аз пак ги чувам. – Той седна на масата и скръсти ръце пред себе си. – Преди много време чух легенда от глупец, който решил да пресече Камбрийските планини и да влезе в кралството на Майев без покана. Връщаше се, едва оцелял след появата на дивите вълци на кралицата в проходите. Докарахме го тук и извикахме лечителите.

– Затова значи не го остави на мира – промърмори Малакай. Старите очи светнаха и Емрис му се усмихна свенливо.

– Имаше ужасна инфекция. Мислех, че може би е сънувал кошмар, но той ми разказа историята на пещера в основите на Плешивата планина. Направил си бивак там, понеже валял проливен дъжд, било студено и смятал да остане до изгрев. Унесъл се в сън и се събудил само защото по брега се удряли вълни. Мехури, идващи от центъра на езерото. Отвъд огъня, в глъбините, той видял как нещо плува. Било по-голямо от дърво или от който и да е друг звяр, който бил виждал.

– О, беше ужасно – намеси се Лука.

– А ти каза, че си с Бас и останалите следотърсачи да патрулираш! – излая Емрис и стрелна Роуан с такъв поглед, все едно смяташе да отрови следващото му ядене.

Старецът се прокашля и скоро отново се загледа в масата, потънал в мислите си.

– Глупецът научил онази нощ, че това създание е почти толкова старо, колкото и самата планина. Твърдяло, че е родено в друг свят, но се промъкнало в този, докато боговете гледали настрани. Хранело се с хора и елфи, докато един могъщ елфически воин не го предизвикал. По време на битката воинът извадил едното от очите му – от злоба или заради предизвикателството – и го проклел, че докато планината се издига, създанието ще живее под нея.

Чудовище от друг свят. Дали не бе пуснато по време на войните с Валгите, когато демоните бяха отваряли и затваряли портали към други светове по своя воля? Колко ли ужасни създания обитаваха тази земя заради отдавна отминалите битки за Ключовете на Уирда?

– Така заживяло в лабиринта от подводни пещери под планината. Няма име, тъй като е забравило как са го наричали в миналото, а срещналите го не се завръщали у дома.

Селена потри ръце и направи гримаса от пукнатините по кокалчетата си, които се опънаха при движението. Роуан се взираше в Емрис, навел леко глава на една страна. След това я погледна, за да е сигурен, че и тя слуша, и попита:

– Кой е воинът, извадил окото му?

– Глупецът не знаеше. Не е знаел и звярът. Но езикът, на който е говорил, е елфическия – архаична форма на Древния език, почти неразбираема днес. Помнело златния пръстен, който носел, ала не и как е изглеждал.

С върховно усилие на волята тя не извади пръстена от джоба си и не погледна меча, който бе оставила на вратата, нито пък рубина, който може би не беше рубин. Това обаче не бе възможно. Бе прекалено голямо съвпадение.

Може би щеше да се поддаде на изкушението да погледне, ако Роуан не бе посегнал към чашата вода. Той го скри добре и тя не сметна, че някой друг е забелязал, но когато ръкавът на жакета му се раздвижи, той направи съвсем лека гримаса. От изгарянията, които му бе причинила. Бяха станали на мехури и вероятно го боляха адски в момента.

– Без повече приключения – Емрис погледна кръвнишки към принца.

Роуан се обърна към Лука, който изглеждаше, сякаш ще избухне от възмущение.

– Съгласен.

Ала Емрис продължи:

– И без повече побои.

Роуан срещна погледа на Селена над масата. Изражението му остана неразгадаемо.

– Ще опитаме.

Дори Емрис сметна това за приемлив отговор.

Въпреки умората, която я повали като стена, Селена не успя да заспи. Не можеше да спре да мисли за съществото, за меча и пръстена, който бе разглеждала около час, без да научи нищо, за контрола, който, макар и крехък, бе имала над леда. Отново и отново обаче се връщаше към това, което бе сторила на Роуан – колко лошо го бе изгорила.

„Явно носи много на болка“ – помисли си тя, докато се въртеше на матрака си, свита в студа на стаята. Погледна кутийката с мехлем. „Трябва да иде при лечител за тези рани.“ Тя се повъртя още пет минути, преди да си обуе ботушите, да грабне кутийката и да излезе. Вероятно отново щяха да ù откъснат главата, но нямаше да може и да мигне, ако се измъчваше от угризения. И, богове, да, чувстваше се виновна.

Тя потропа на вратата. Донякъде се надяваше той да не е там. Когато обаче чу сърдитото „Какво?“, направи гримаса и влезе.

Стаята му бе топла и уютна, макар и доста стара и занемарена – особено износените килими, покриващи сивия каменен под. Огромно легло заемаше голяма част от пространството. Легло, което бе оправено и празно. Роуан седеше на бюрото пред камината, без риза и взиращ се в карта, която, изглежда, показваше местоположението на телата на убитите.

Очите му блеснаха с раздразнение, но тя не му обърна внимание, загледана в масивната татуировка, която слизаше от лицето надолу по врата и раменете, за да покрие цялата му лява ръка чак до пръстите. Сега успя да се възхити на красивите несекващи редици – ако не се брояха подобните на окови изгаряния по китката. И по двете китки.

– Какво искаш?

Не бе разглеждала тялото му досега. Гърдите му имаха тен, който свидетелстваше, че той изкарва доста време без риза. Бяха изваяни от мускули и покрити с тънки белези от битки и войни с боговете знаеха какво. Тяло на воин, което бе калявал векове наред.

Тя му подхвърли мехлема.

– Реших, че това ще ти потрябва.

Той го хвана с една ръка, без да сваля очи от нея.

– Заслужих си го.

– Това не означава, че на мен трябва да ми е драго от това.

Той завъртя кутийката в пръстите си. По дясната част на гърдите му имаше дълъг и отвратителен белег. Откъде ли бе дошъл?

– Това подкуп ли е?

– Щом ще се държиш като задник, ми го върни.

Тя протегна ръка.

Той обаче сключи пръсти около кутийката и я остави на работната си маса.

– Можеш да се изцериш и сама, знаеш ли – каза той. – Дори да изцериш мен. Нищо специално, но имаш дарбата.

Тя го знаеше. Понякога магията лекуваше раните ù, без да го осъзнава.

– Това е... афинитет към водата, който наследих по линия на Маб. – Огнената магия идваше от баща ù. – Мама... – От думите ù прилоша, но по някаква причина ги произнесе. – Тя казваше, че капката вода в магията ми е за самосъхранение и изкупление. – Той кимна и тя призна: – Исках да я използвам като останалите лечители. Това беше много отдавна. Но така и не ми разрешиха. Казаха... че няма да е много полезно, тъй като имам малко от нея, пък и кралиците не ставали лечителки.

Трябваше да спре да говори. По някаква причина стомахът ù се сви, когато той каза:

– Лягай да спиш. След като ти е забранено да ходиш в кухнята, ще тренираме от сутринта.

Е, след такова изгаряне си заслужаваше да я прокудят. Затова се обърна да си ходи. Може би изглеждаше толкова жалка, колкото се и чувстваше, понеже той внезапно каза:

– Чакай. Затвори вратата.

Тя се подчини. Той не я покани да седне, затова само се облегна на дървената врата и зачака. Остана с гръб към нея. Тя видя как мощните му мускули се разширяват и прибират, докато си поемаше дълбока глътка въздух. После още една. И още една. А после...

– Когато вречената ми почина, ми отне много време, докато се съвзема.

За миг не знаеше какво да отговори.

– Кога се случи това?

– Преди двеста и три години и двайсет и седем дни. – Той посочи татуировката на лицето, врата и ръцете си. – Това разказва историята за станалото. За срама, който ще нося до последния си дъх.

Воинът, дошъл онзи ден, имаше толкова празен поглед...

– И други са идвали да татуират позора си.

– Гавриел изгуби трима войници от засада в южната планина. Те загинаха, а той оцеля. Откакто е воин, татуира имената на загиналите под негово командване. Но татуировката не е за обвинение.

– А ти виновен ли беше?

Той бавно се завъртя. Не напълно, но достатъчно, за да я погледне.

– Да. Когато бях млад, бях... свиреп. Държах да спечеля слава за себе си и рода си. Ходех навсякъде, където ме пратеше Майев. По пътя срещнах женска от нашата раса. Лирия. – Произнесе името почти с благоговение. – Продаваше цветя на пазара в Доранел. Майев не одобри връзката ни, но когато срещнеш вречената си, няма какво да сториш. Тя бе моя и никой не можеше да ми каже другояче. Вричането ни ми коства благоволението на Майев, но аз още държах да се доказвам. Когато войната дойде и кралицата ми предложи шанс да изкупя вината си, го приех. Лирия ме помоли да не го правя. Аз обаче бях арогантен и наивен. Оставих я в планината и отидох на война. Оставих я сама.

Той отново погледна към Селена.

„Ти ме изостави“ – бе му казала тя. Тогава се бе пречупил. Тогава болката от векове се бе издигнала, за да го погълне, точно както правеше и нейното собствено минало.

– Нямаше ме месеци наред. Спечелих каквато слава търсех. Тогава разбрахме, че враговете ни са търсели начин да проникнат в Доранел през планинските проходи.

Сърцето ù потъна в петите. Роуан прокара ръка през косата си.

– Полетях към дома. Никога не съм летял по-бързо. Когато се върнах, разбрах, че е била бременна. Но въпреки това те я бяха убили, а след това – изпепелили дома ни. – Той поклати глава. – Изгубиш ли вречената си, не се възстановяваш. Не знаех къде съм, кой съм. Излових ги, всичките мъже, които я бяха наранили. Убивах ги бавно. Тя бе бременна, още от момента, преди да я напусна. Аз обаче бях толкова опиянен от амбицията си, че не го надуших. Оставих бременната си вречена самичка.

Гласът ù потрепери, но тя попита:

– Какво стори, след като ги уби?

Лицето му бе изопнато, а очите – загледани нанякъде.

– За десет години нищо. Изчезнах. Полудях. По-лошо – не изпитвах нищо. Просто напуснах. Скитах из света в различните си превъплъщения, не забелязвах сезоните, хранех се само когато ястребът ми казваше, че трябва, че иначе ще умра. Щях да се оставя да умра, но... не можех да се реша... – Той млъкна и се изкашля. – Може би щях да остана така завинаги, но Майев ме намери. Тя каза, че съм тъгувал достатъчно. Че ще ù служа като принц и командир, че заедно с още шепа воини ще пазим кралството. Тогава проговорих за пръв път от деня, в който намерих Лирия. За пръв път чух името си. За пръв път си го спомних.

– И отиде с нея?

– Нямах си нищо. Никого. Тогава се надявах, че ще загина в служба за нея и ще видя Лирия отново. Когато се върнах в Доранел, изписах историята на позора си по тялото си. След това дадох кръвен обет на Майев. Оттогава насам ù служа.

– Как се възстанови след такава загуба?

– Не се възстанових. Все още не съм на себе си. Едва ли някога ще бъда.

Тя кимна, сви устни и погледна през прозореца.

– Но може би – каза той толкова тихо, че тя отново го погледна. Не се усмихна, но очите му я пронизваха – Може би ще успеем да се възстановим заедно.

Нямаше да се извини. Нито за днес, нито за вчера, нито за нищо. А тя нямаше да иска това от него. Сега разбра защо през всичките седмици, докато тренираха заедно, бе усещала, че гледа в огледало. Нищо чудно, че го бе презирала.

– Мисля – каза тя с глас, съвсем малко по-висок от шепот, – че това ще ми хареса.

– Значи заедно – протегна ръка той.

Тя огледа белязаната мазолеста ръка, татуираното лице с изписана на него някаква мрачна надежда. Това бе някой, който може би разбираше какво е да си осакатен до мозъка на костите си. Някой, който се мъчеше да излезе от бездната.

Може би никога нямаше да успеят. Може би никога нямаше да се възстановят. Но...

– Заедно – каза тя и стисна ръката му.

А някъде в нея светлинката припламна отново.