Огнена светлина

6

Скривам се по време на обяда. Това е малодушно, знам го, но щом застанах пред двойната врата на училищния стол, самият шум отвътре извика у мен пристъп на гадене. Мисълта, че трябва да вляза, беше непоносима.

Затова сега вървя по коридорите, пренебрегвайки глада и чувството си за вина към Тамра за това, че не съм с нея. Но някак си знам, че тя ще се оправи. Или поне успявам да се убедя в това. Тя очакваше този ден, още откакто бяхме деца. Откакто аз се преобразих, а тя не. Откакто Касиан започна да я игнорира, превръщайки се в непостижима мечта.

Намирам библиотеката. Вдишвам миризмата на стари книги и тишината. Сядам безшумно на маса до прозореца, който гледа към вътрешния двор и полагам глава на хладната ламинирана повърхност. След известно време чувам звънецът да бие.

Останалата част от деня минава като в сън. Чувствам облекчение, дочаквайки последния час. Денят е почти към края си.

Класната стая за седмия час е препълнена с ученици, които или са се отказали от часовете по атлетика, или нямат необходимия успех, за да участват в спортните занимания. Това научавам от Нейтън, моята сянка, която се залепи за мен след петия час.

Той се мушва на чина до мен. Пълните му устни пръскат слюнка при всяка негова дума.

— Е, Ясинда. Какво не ти е наред?

Примигвам и се отдръпвам назад, преди да осъзная какво е искал да каже. Разбира се! Той не би могъл да има предвид това.

— О, не знам.

— Що се отнася до мен… — Той тиква пръст към изпъкналите си гърди. — Аз не мога да мина по английски. Което е много лошо, защото нашият футболен отбор можеше да спечели следващия си мач, ако бях на линия. Ами ти? — Погледът му се плъзва по дългите ми бедра. — Какво правиш в тази стая? Имаш вид на момиче, което може да играе баскетбол. Момичешкият ни отбор е доста добър.

Пъхвам един непокорен кичур коса зад ухото си. Той обаче се измъква и пада отново пред лицето ми.

— Не ми се искаше да влизам в никакви отбори по средата на срока. — Или когато и да било.

Стаята се състои от няколко черни маси. Господин Хенк, учителят по физика, стои зад един по-голям вариант на нашите чинове в предната част на стаята. Той наблюдава класа със замаяно празно изражение, сякаш се чуди къде са отишли по-добрите ученици от предишния час.

— Намерете си нещо за правене. Без да говорите. Учете или четете тихо, моля. — Той размахва оранжев бележник. — Ако някой иска да отиде някъде, примерно в библиотеката, мога да го освободя.

Нейтън се смее, докато половината клас се нарежда на опашка, за да получи необходимите пропуски. Звънецът още не е бил, но изглежда повечето ученици няма да го дочакат.

— Народът си тръгва. — Нейтън ме поглежда и се навежда към мен заговорнически. — Искаш ли да се махнем оттук. Наблизо има сладолед „Хагъндаз“.

— Не. Майка ми ни взима мен и сестра ми след училище.

— Много лошо. — Нейтън продължава да се навежда към мен. Аз се изтеглям към края на чина. Погледът му пробягва по мен.

Бутвам неволно с лакътя си един учебник на земята и с благодарност ставам от стола, за да го вдигна. Докато стоя приклекнала над мръсния под и ръцете ми се протягат към учебника, косъмчетата на тила ми започват да потрепват. Дъхът ми се ускорява. Стисвам устни в опит да спра звука. Кожата ми се изпъва в предчувствие и аз знам, че това е той, още преди да е влязъл.

Знам го. И искам да е той, въпреки че думите на Тамра още отекват в главата ми. Избърсвайки потната си длан в джинсите, надничам изпод чина към вратата. Усещам в гърдите си парене, но оставам там, където съм, снишена ниско към пода. Виждам го как влиза.

Не помръдвам, чакам. Може бе той също ще вземе пропуск. И ще тръгне нанякъде с другите.

Но Уил не застава на опашката. Влиза в стаята, държейки разсеяно в ръката си една-единствена тетрадка. Изведнъж се спира и завърта главата си някак странно. Сякаш е чул някакъв звук. Или е усетил необичайна миризма. По същия начин, по който гледаше днес в коридора. Миг преди да ме види.

Играя си с учебника, усещайки под пръстите си подвитите краища на страниците.

— Хей, добре ли си? — прогърмява гласът на Нейтън над мен.

Трепвам и се заставям да стана и да се върна обратно на стола си.

— Да. — В крайна сметка не мога да се крия вечно. Ние сме в едно училище. И очевидно в една и съща класна стая.

Взирам се право напред в дъската. Навсякъде другаде, но не и в него. Но се оказва, че е невъзможно. Все едно насила да държа очите си широко отворени, когато биологията изисква да премигна. Затова поглеждам.

Погледът му ме открива. Той тръгва към нашия чин. Сдържам дъха си, очаквайки да мине покрай нас. Само че не го прави. Той се спира, обувките му изскърцват и по гърба ми пробягва неприятна тръпка.

Толкова е близо. Взирам се в очите му, чийто цвят не мога да определя. Зеленикав, кафяв, златист. Прекалената близост ме кара да се чувствам объркана и замаяна. Спомням си пещерата — нас двамата, в онова влажно, тясно пространство. Ръката му върху драконовата ми кожа. Думата, която ми се стори, че изрича.

Треперейки, аз се изтръгвам от погледа му и забивам очи в чина. Опитвам се да дишам бавно и равномерно.

— Имаш ли нещо против да седна тук? — пита той Нейтън, докато гледа мен.

— Мисля, че не. — Нейтън свива рамене и ми хвърля неуверен поглед, докато си взима раницата. — Така или иначе бях тръгнал към библиотеката. Доскоро, Ясинда.

Уил изчаква за момент, приковал поглед в свободния стол пред него. Сякаш очаква да кажа нещо. Да го спра? Или да го поканя? Не знам.

Накрая сяда и се усмихва. Лека усмивка, но очарователна. Секси.

В мен започва да се надига опасна топлина. Нежелана в този момент. Кожата ми силно се изпъва, копнеейки да се превърне в драконова. Усещам в гърдите си познатото трептене. Дълбоко в гърлото ми се оформя звук подобен на мъркане. Инстинктите ми надделяват и се опасявам, че ако кажа нещо, то ще е с буботещата модулация на драконовата реч.

Странно. Опасявах се, че в тази пустиня моето драки постепенно ще изчезне, каквото беше желанието на майка ми. Но около това момче се чувствах толкова жива и изпълнена с енергия, както никога преди. Разтривам ръката си с длан, надявайки се кожата ми да се успокои и драконът в мен да се отдръпне. Поне засега.

Седим мълчаливо. И това е най-странното. Той знае за мен. Е, не точно. Няма как да знае, че онова същество от пещерата съм аз. Той знае за нас… за нашия вид. Видя ме. Знае, че съществуваме. Той ме спаси. Искам да знам всичко за него. И въпреки това не съм в състояние да кажа каквото и да е било. Нито думичка. Изцяло съм погълната от мислите си и от усилието да запазя спокойствие. Да държа моето драки под контрол. Искам да го опозная по-добре, но без да дишам и без да говоря, това като че ли е невъзможно.

Единственото, което трябва да знам за него, е, че семейството му ловува. Не трябва да забравям това. Никога. Те убиват моя вид и го продават на енкросите. Попадайки в противните им ръце, ние биваме или пленявани, или разсичани на части. Кожата ми се сгърчва и аз си напомням, че той е част от този тъмен свят. Въпреки че ми помогна да избягам, аз трябва да стоя настрана от него. И не защото Тамра ми каза това. Трябва начаса да си събера нещата и да се преместя на друг чин.

Вместо това, аз не помръдвам от мястото си, седя на ръба на стола, така че телата ни да не се допрат.

— Е — казва той, сякаш сме по средата на разговор. Сякаш се познаваме добре. Някакъв нерв близо до окото ми започва да играе при звука на гласа му. — Ти си нова.

Събирам сили да отговоря нещо.

— Да.

— Видях те по-рано.

Потвърждавам, кимвайки с глава.

— Да, в коридора. И аз те видях.

Очите му са топли и се плъзват по тялото ми.

— Точно така. А също и в часа по физическо.

Намръщвам се. Не си спомням да съм го виждала по време на четвъртия час. Нито си спомням да съм усетила присъствието му.

— Бягаше по пистата — пояснява той. — Ние бяхме горе в басейна. Видях те през прозореца.

— О! — Не знам защо, но това, че ме е наблюдавал ме кара да се чувствам развълнувана.

— Изглеждаш доста бърза.

Усмихвам се. Той отвръща на усмивката ми, при което чертите на лицето му се изострят. Сърцето ми се свива.

— Обичам да тичам. — Когато тичам бързо, вятърът се удря в лицето ми и така почти мога да си представям, че летя.

— Понякога — продължава той, — момчетата и момичетата бягат заедно по физическо. Макар да не съм сигурен, че мога да поддържам твоето темпо. — Гласът му е нисък, провокиращ. Облива ме топла вълна и се спуска надолу към корема ми.

Представям си картината, представям си как двамата с него бягаме един до друг. Нима той иска това? Устните ми потръпват. Аз, разбира се, с удоволствие бих тичала с него. Но не трябва. Не мога. Идеята просто не е добра.

Две момчета влизат със закъснение, когато бие последният звънец. Поглеждат към нас. Към Уил, не към мен. Аз не заслужавам тяхното внимание.

Единият, с късо подстригана гарвановочерна коса, върви пред другия. Лицето му е изящно, тясно и красиво, с тъмни бистри очи. Внезапно ме обзема страх, когато осъзнавам, че очите му всъщност са мъртвешки студени, пресметливи.

Едрият му приятел върви важно зад него — косата му е толкова червена, че неволно примигвам.

— Хей! — Този с тъмната коса кимва на Уил, спирайки се пред нашия чин. Чувствам се някак странно застрашена.

Уил се обляга назад на стола си.

— Какво става, Зендър?

Зендър изглежда почти… объркан. Повдига вежди, насочвайки вниманието си към мен. И тогава разбирам. Той недоумява защо Уил седи тук. С мен.

Аз също не разбирам. Може би някъде в съзнанието си Уил си спомня, разпознава ме… По дланите ми избива влага. Стисвам бедрата си под чина.

Този с червената коса заговаря по същество.

— Не седиш с нас?

Уил свива рамене.

— Ами, не.

— Ядосан ли си нещо? — пита червенокосият.

Зендър мълчи. Продължава да ме гледа. Стомахът ми се свива от мастиленочерния му поглед. Една мисъл изпълва ума ми. Той е зъл! Странна мисъл. Мелодраматична. Но аз съм драки. Знам, че злото съществува. И винаги ни преследва.

Размърдвам се неловко на стола си. Очевидно Зендър разбира това, което не е по силите на приятеля му. Поради някаква причина Уил иска да седи до мен. Обмислям да се преместя на друг чин, но така само ще привлека повече внимание.

Естествено. Просто се дръж естествено, Ясинда.

— Аз съм Зендър — казва ми той.

— Ясинда — отвръщам, усещайки погледа на Уил върху мен.

Зендър ми се усмихва. Загадъчно и очарователно. Сигурна съм, че това действа на повечето момичета.

— Приятно ми е да се запознаем.

Усмихвам се едва-едва.

— На мен също.

— Мисля, че сме заедно в класа по здравно възпитание. — Гласът му е копринено мек.

— Сигурно имаш предвид сестра ми Тамра.

— О! Близначки?

Произнася думата „близначки“, като че ли в това има нещо неповторимо и упадъчно, сякаш в устата му има шоколад. Мога само да кимна.

— Яко. — Очите му се спират задълго върху лицето ми и това ме кара да е чувствам някак незащитена. Най-накрая отмества поглед и тупва по гърба момчето с червената коса. — Това е брат ми Ангъс.

Премигвам. Те ни най-малко не си приличат. Като изключим заплахата, която и двамата излъчват.

— И предполагам вече си се запознала с Уил — продължава той.

Кимвам, макар че не сме се запознали официално.

— Ние сме братовчеди.

Братовчеди. Ловци! Само че не като Уил.

Дробовете ми се разширяват от тлеещата жарава в мен. Сдържам дъха си. Възпирам горещата вълна и буботещото пулсиране, които се надигат от дълбините ми. И колкото и да е странно, не съм изненадана. Парещата тревога се беше появила още в мига, когато двамата влязоха в стаята. Те са по-различни от останалите хора наоколо. Те са заплаха. Това подсказват инстинктите ми.

Зендър и Ангъс никога не биха ме оставили да избягам. Биха се насладили на шанса да ме убият. Не знам накъде да гледам. Близостта на тези жестоки хищници ме смазва. Страхувам се, че ще видят истината в очите ми. Оглеждам се трескаво в търсене на безопасно място, където да спра погледа си.

— Наистина ли? — казвам тихо и отново поглеждам неволно към тях. — Значи, братовчеди. Много хубаво.

Ангъс свива презрително устни, откривайки за миг зъбите си и аз знам колко глупаво са прозвучали думите ми. Аз съм едно банално и безинтересно момиче.

Той се подсмихва към Уил, свива рамене и тръгва към дъното на стаята, без да ме погледне повече. Чувствам облекчение, но само частично. Зендър се задържа при нас. Лукавите му очи ясно казват, че той е по-голямата заплаха. Той е по-умният от двамата.

Поглежда ту към мен, ту към Уил.

— Ще дойдеш ли довечера? — пита Зендър.

— Не знам.

В демонично тъмните очи на Зендър проблясва раздразнение.

— Защо не?

— Имам да пиша домашно.

— Домашно! — Зендър изрича думата като нещо чуждо, сякаш никога преди не я е чувал. За момент изглежда така, все едно е готов да се разсмее. После обаче става сериозен и казва със суров глас:

— Имаме работа за вършене. Баща ми и баща ти ще те очакват.

Ръката на Уил се свива в юмрук на масата.

— Ще видим.

Братовчед му го поглежда гневно.

— Да. Ще те очакват. — После поглежда към мен. Мастиленият му поглед омеква. — Доскоро, Ясинда. — И почуквайки небрежно по масата, се отдалечава.

След като си тръгва, вече дишам по-леко.

— Е — обръщам се към Уил, — братовчед ти изглежда… приятен.

Той се усмихва за момент, но очите му са мрачни.

— Трябва да стоиш настрана от тях — казва Уил тихо и аз усещам топлия му дъх върху кожата си.

Вече съм взела това решение, но въпреки това ми хрумва да го попитам какво по-точно има предвид:

— Защо?

— Те не са от момчетата, с които едно симпатично момиче трябва да има нещо общо. — Сухожилията на ръката му изпъкват, докато я отпуска и свива в юмрук. — Те са идиоти. Почти всеки би го потвърдил.

— А какво биха ми казали другите за теб? — питам аз кокетно, за да поразведря обстановката. — Ти добро момче ли си?

Той се обръща и ме поглежда. Тези променящи се очи ме привличат, напомнят ми на наситенозелените и кафяви тонове на дома, който изоставих.

— Не. Не съм. — Уил отново поглежда напред.

Мистър Хенк не обръща внимание на класа, тракайки ритмично по компютъра си.

Усещам болезнено стягане в гърдите си. Тлееща топлина…

— Защо седна при мен?

Тишината продължава толкова дълго, че започвам да се чудя дали изобщо ще ми отговори, когато най-накрая признава:

— Не знам. Все още се опитвам да разбера това.

Питам се какво точно очаквах да чуя. Че има необяснимото усещане, че отнякъде ме познава? Никой от нас не отваря учебника си. Едва дишам, страхувайки се, че надигащата се в мен топлина може да си пробие път през устните или през носа ми. Поемам си малки глътки въздух в очакване на звънеца.

В стаята се чува монотонно жужене като в кошер. Господин Хенк спира да пише. Наблюдавам как очите му се затварят, главата му клюмва върху несъществуващия му врат. Очилата му се плъзват надолу по носа му.

Подскачам, когато зад гърба ми избухва нечий писклив смях. Поглеждам през рамо и виждам момиче в черно, пристиснато на стола си от братовчедите на Уил. Ангъс я гъделичка отстрани и тя се мята на чина си, при което дългата й руса коса се развява във въздуха. Момичето се вкопчва в ръката на Зендър, сякаш той може да я спаси от приятното мъчение.

На лицето на Зендър е изписана уморена усмивка — изглежда отегчен. Сякаш усетил, че го наблюдавам, погледът му се стрелва към мен и усмивката изчезва от лицето му. Тъмните му очи ме поглъщат.

— Обърни се.

Плътният глас кара гърлото ми да се свие. Поглеждам към Уил.

Устните му едва помръдват, докато говори.

— Довери ми се. Не би искала да си от момичетата, които Зендър забелязва. Нещата около тях никога не се развиват добре.

— Аз почти не съм говорила с него. Не мисля, че…

— Видях те.

Побиват ме злокобни тръпки. Избърсвам влажните длани в джинсите си.

Тогава той се засмива. Тихо и приглушено. И някак безрадостно.

— Да. Той те забеляза. — Устните му се свиват. — Съжалявам за това.

Звънецът бие и неестественият му звук за пореден път опъва нервите ми, както през целия ден.

И в следващия момент Уил вече не е до мен. Излязъл е през вратата, преди дори да успея да си събера нещата или да му кажа довиждане.