Общоприетото време

IV

Когато малката свещица огря безкрайната пустош в умрелия от псевдосмърт мозък на Гаръд, ДФК-3 вече навлизаше в орбитата на Уран. Тъй като слънцето беше все още малко и далечно, то не проникна ярко през близкия илюминатор и почти два дни нищо не събуди Гаръд от последвалия псевдосмъртта сън.

Компютрите търпеливо го чакаха. Вече не бяха неподатливи на неговите заповеди — сега той можеше сам да насочи кораба назад към Земята, стига да поискаше. Но компютрите също така бяха програмирани според предвиждането, че той може наистина да умре до завръщането на ДФК-3. И след като го оставиха на мира цяла седмица, през която той не предприе нищо, а само спа, те отново поеха управлението. Започнаха да изпращат радиосигнали, настроени на специален канал.

Час по-късно в отговор се получи много слаб сигнал. Беше само насочващ и не прозвуча в ДФК-3, но успя да задействува отново кораба.

Точно това събуди Гаръд. Съзнанието му беше все още замъглено от ледената пяна на псевдосмъртта, но доколкото виждаше, вътрешността на командната кабина не беше променена ни най-малко, само дето на плота имаше книга…

Книгата на плота! Клайнстъртоновият бидмънг я беше изпуснал там. Но какво, за бога, беше „клайнстъртонов бидмънг“? И защо плачеше Гаръд? Вече нищо не разбираше. Останал му беше някакъв неясен спомен, че е преживял нещо там, край двойната звезда на Кентавър…

… двойните радиосели…

Ето, сети се още една дума, която не разбираше. Изглежда, в нея имаше гръцки корен, но Гаръд не знаеше гръцки. При това защо кентавърианците да говорят на гръцки?

Пресегна се и натисна копчето, с което се вдигаха щорите на предния илюминатор — всъщност той представляваше телескоп с прозрачен екран. Виждаха се няколко звезди и в единия край имаше бледо сияние — там, където може би беше Слънцето. Към един часа на екрана се появи планета, голяма колкото грахово зърно, а от двете й страни се виждаше по една малка издатина като дръжка на чаена чаша. На отиване ДФК-3 не беше минавал покрай Сатурн — по това време планетата се намираше зад Слънцето, а корабът се движеше от другата страна. Но тази планета не може да се сбърка.

Гаръд бе поел пътя към дома, беше жив и запазил разума си. Всъщност наистина ли го беше запазил? Какви бяха тези фантазии за кентавърианците, които явно имаха такова силно емоционално въздействие върху него? Това не свидетелствуваше особено успешно, че разумът му е здрав.

Постепенно обаче започна да се успокоява. Когато се помъчи да си спомни някои подробности, реши, че няма причина за притеснение. Бидмънг звучеше като немска дума. Какви ще са кентавърианските същества, които говорят гръцки, а названията им са немски? Явно всичко това бе плод на подсъзнанието му.

Но все пак беше ли открил нещо край кентавърианските звезди?

На този въпрос не намираше отговор, освен някакви неразбираеми брътвежи за любовта, за Всеизяждащото и за бидмънгите. Вероятно въобще не беше виждал кентавърианските звезди и беше спал дълбоко като пън цели двайсет месеца.

Или 12 000 години? След номерата, които му бе погодила свръхтягата, нямаше начин да разбере всъщност колко време бе изтекло. Гаръд уплашено включи телескопа. Къде беше Земята? След 12000 години…

Земята си беше на мястото. Което, както той бързо съобрази, не означаваше нищо. Земята бе просъществувала милиарди години, 12 000 години са нищо за една планета. И Луната си беше на мястото. Виждаше добре и двете край по-далечната страна на Слънцето, но не бяха толкова далече, та да не може да ги различи съвсем ясно, когато включеше телескопа на най-голяма мощност. Забеляза дори ярко, светло петно в Атлантическия океан близо до източния бряг на Гренландия — явно компютрите бяха насочили ДФК-3 към Земята под ъгъл, приблизително равен на 23 градуса на север от плоскостта на еклиптиката2.

И Луната не се беше променила. Различаваше по нейната повърхност огромното бяло петно, съответствуващо на слънчевата светлина, фокусирана върху земния океан. Това беше посипаният с магнезиев хидроокис ориентировъчен маяк, издигнат над Морето на парите в началото на космическите полети. В южния край се виждаше тъмна точка, която можеше да бъде само кратерът Манилий.

Но това отново не доказваше нищо. Луната никога не се променя. Тънкият слой прах, оставен от съвременния човек върху нейната повърхност, щеше да съществува хилядолетия — нали в крайна сметка на Луната няма нищо, което да го издуха оттам! Маякът в Морето на парите покриваше повече от 6500 километра — нито времето щеше да го заличи, нито човекът (случайно или нарочно) за по-малко от век. Когато в един свят без атмосфера покриеш с прах толкова голяма област, прахът няма как да се разнесе.

Провери разположението на звездите по картите. Не се бяха изместили — нямаше причина само след някакви си 12 000 години. Полярната звезда в края на Малката мечка все още можеше да служи за ориентир. Дракон все така се извиваше между двете Мечки като някаква фантастична лента, а Цефей и Касиопея продължаваха да си бъдат на местата. От съзвездията научи единствено, че в северното полукълбо на Земята е пролет.

Пролетта на коя година обаче?

После Гаръд изведнъж се сети, че има начин да си отговори на въпроса. Луната предизвиква приливите и отливите на Земята, а всяко действие има равно и противоположно противодействие. Луната не може да предизвиква движение на Земята, без това да има ефект и върху нея, а този ефект си проличава по ъгловото отклонение. Разстоянието между Луната и Земята се увеличава неизменно с 1,56 см всяка година. В края на периода от 12000 години Луната би трябвало да бъде с около 183 метра по-далече от Земята, отколкото по времето, когато Гаръд бе заминал.

Възможно ли беше да се направи такова измерване? Гаръд се съмняваше, но все пак извади ефемеридата и пергела. Направи снимки. Докато работеше, Земята се придвижи по-близо. Когато завърши първото изчисление (което не беше окончателно, тъй като можеше да е допусната грешка със стойност, по-голяма от разстоянията, които проверяваше), Земята и Луната се виждаха достатъчно близо на екрана, така че бе в състояние да направи много по-точни измервания.

Които бяха — както горчиво си помисли той — съвсем ненужни. Компютърът връщаше ДФК-3 не към някакво слънце в момента на наблюдението, а към предварително определена точка. Това, че Земята и Луната можеха да не се намират на същото място при завръщането на ДФК-3, не беше допускане, което компютърът щеше да вземе предвид. Фактът, че Земята се виждаше, вече беше достатъчно добро доказателство, че от началото на полета не е изминало време, по-дълго от предвиденото.

Това не беше ново за Гаръд, но просто едва сега му дойде на ум. Всъщност той правеше всички тези пресмятания само по една-единствена причина: дълбоко в съзнанието му все още действуваше механизъм, който го караше да брои. Много отдавна, когато се опитваше да определи времето по корабния датник, той си беше внушил, че трябва да брои — и изглежда, оттогава насам този процес не беше спирал. Тъкмо там се криеше една от опасностите при задвижването на такъв мозъчен механизъм и сега Гаръд се радваше на плодовете й да прави безсмислени астрономически изчисления.

Това прозрение му подействува благотворно. Завърши криво-ляво изчисленията и накрая идиотщината, заседнала дълбоко в мозъка му, прекрати съществуването си. Топчетата на това сметало бяха тракали в продължение на двайсет месеца и според Гаръд то беше не по-малко доволно от самия него, че може да си почине.

Приемателят изпука и се чу тревожен глас:

— ДФК-3, ДФК-3, Гаръд, чуваш ли ме? Жив ли си? Тук сме се побъркали от радост. Гаръд, ако ме чуваш, обади се!

Беше гласът на Хертъл. Гаръд сгъна пергела така припряно, че острият връх се заби в дланта му.

— Чувам те, Хертъл. ДФК-3 се обажда на Проекта. Аз съм, Гаръд.

И добави, без сам да знае защо:

— С цялата си любов.

След като вълнението около посрещането се поуталожи, Хертъл беше повече от заинтересуван да научи подробности за парадоксите с времето.

— Те несъмнено ще обогатят разработката, с която се занимавам — каза той. — Струва ми се дори, че ще можем да ги вземем предвид при трансформацията. Можем дори да ги изолираме, така че пилотът въобще да не ги усети. Все едно, ще видим.

Гаръд замислено въртеше в ръце чашата си. В стария претъпкан кабинет на Хертъл, намираш се в административната сграда на Проекта, той изпитваше неудобство, чувствуваше се остарял, беше му тясно и душно. Каза:

— Не мисля, че трябва да го правите, Адолф. В крайна сметка това ми спаси живота.

— Как така?

— Нали ти казах, след известно време имах чувството, че умирам. Откакто се върнах, непрекъснато чета. Открих, че за разлика от мене и от тебе, психолозите обръщат много по-малко внимание на индивидуалността в човешката психика. Ние сме учени, физици, така че възприемаме света като нещо извън нас, като нещо, което може да се наблюдава, но не е в състояние да измени същността ни. Явно е обаче, че тази стара солипсистка позиция не е съвсем вярна. Всъщност човешката личност зависи в голяма степен от факторите в околната среда извън нас, било то големи или малки. Ако по ня-какакъв начин откъснеш индивида от всички сензорни възприятия, които получава отвън, за две-три минути той ще престане да съществува като личност. Най-вероятно е да умре.

— Цитат от Хари Стак Съливан — сухо подметка Хертъл. — И какво от това?

— Просто си мисля каква еднообразна околна среда е вътрешността на космическия кораб. И при обикновен междупланетен полет може да се случи дори и на най-опитните космонавти да откачат. Предполагам, че не по-зле от мене си запознат с най-разпространената психоза сред космонавтите. Психиката на човек замръзва така, както е замръзнала околната среда. Най-често се съвзема в мига, когато корабът кацне, и пилотът може отново да влезе в контакт с все пак нормалния свят. В ДФК-3 обаче аз бях откъснат от околния свят много по-силно. Не можех да гледам през илюминаторите, понеже летях със свръхтяга и нищо не се виждаше. Не можех да се свържа с дома, защото скоростта беше по-голяма от тази на светлината. След това открих, че не мога и да се движа, и това продължи невероятно дълго време. Дори уредите, на които обикновеният космонавт постоянно следи променящи се стойности, в моя случай не показваха нищо. Дори те бяха застинали. А когато времето започна да тече по-бързо от обичайното, попаднах в още по-голямо затруднение. Вярно, че уредите започнаха да отчитат, но пък индикаторите се движеха с такава скорост, че не можех да ги следя. След което всичко застина напълно и като последствие от това аз умрях. Вкамених се като кораба, в който се намирах, и останах така през цялото време, докато действуваше свръхтягата.

— По думите ти може да се съди, че в парадоксите на времето не е имало нищо приятно за тебе — сухо каза Хертъл.

— Съвсем не, Адолф. Сега ще разбереш. Двигателите работят при субективно време, при тях то варира по непрекъсната крива: от прекалено бавно до прекалено бързо и вероятно после в обратен ред. Така се получава състояние на непрекъсната промяна. Не е било достатъчно изявено, както се оказа в крайна сметка, за да ме спаси от псевдосмърт, но все пак ме е предпазило от пълно унищожение, за разлика, както смятам, от Браун и Челини. Двамата са знаели, че могат да изключат свръхтягата, стига да се доберат до нея, и опитът да го направят ги е погубил. Аз обаче знаех, че трябва да стоя и да не реагирам на това, което става, и понеже имах голям късмет, отклонението във времето, при което нямаше изкривяване, ми помогна да оцелея.

— Аха — рече Хертъл. — Струва си да се помисли по въпроса, макар че се съмнявам дали този извод би увеличил популярността на междупланетните полети.

След което Хертъл замълча, свил тънките си устни. Гаръд, благодарен за паузата, отпи от чашата си. Накрая Хертъл каза:

— И защо се безпокоиш заради тези кентавърианци? На мене ми се струва, че си свършил добра работа. Не защото си се държал геройски, всеки глупак може да прояви смелост, а защото си се замислил, докато Браун и Челини явно само са реагирали. Случи ли ти се нещо необяснимо, когато стигна до двете звезди?

— Да — отвърна Гаръд. — Но вече ти казах какво беше. Когато се съвзех от псевдосмъртта, представлявах нещо като пластмасов палимпсест3, на който всеки би могъл да остави белег. Обичайната за мен обстановка, обичайната земна среда се намираше твърде далече. Това, което ме заобикаляше, беше както винаги неизменно. Когато се появиха кентавърианците (без да съм напълно сигурен, че това наистина се случи), те се превърнаха в най-важното нещо за моя свят и личността ми се промени, за да се приспособи и да ги разбере. Това беше промяна извън моята воля. Възможно е и да съм ги разбрал. Но човекът, който ги разбра, Адолф, не е същият човек, който говори с тебе. Сега, вече завърнал се на Земята, аз не разбирам онзи човек. Дори начинът, по който той говореше английски, ми се вижда бръщо-левене. А след като аз не мога да разбера себе си по времето на този период, а аз наистина не мога да се разбера, защото дори не вярвам, че онзи човек е бил този Гаръд, когото аз познавам, как тогава бих могъл да се надявам, че има начин да разкажа на теб и на Проекта за кентавърианците? Те ме завариха в една контролирана обстановка и ме промениха, като влязоха в нея. А сега, когато ги няма, нищо не мога да си обясня. Не ми е ясно дори защо си мисля, че говореха на английски!

— Нарекоха ли се с някакво име?

— О, да. Представиха се като бидмънги.

— А как изглеждаха?

— Въобще не ги видях.

Хертъл се наведе напред.

— Тогава как…

— Чувах ги. Поне така мисля.

Гаръд сви рамене и отново отпи от уискито си. Беше си у дома и като цяло се чувствуваше добре.

Но при тази определена нагласа на мислите си Гаръд чу как някой казва: „На Земята, както и на Небесата“, а после чу втори глас, който също може би беше неговият: „По-късно е, отколкото си мислиш.“

— Адолф — обади се Гаръд, — това изключва ли въпроса? Или ще продължим оттук нататък? Колко време ще трябва, за да се изработи ДФК-4?

— Много години — отговори Хертъл и дружелюбно се усмихна. — Не се безпокой, Гаръд. Ти се завърна, а това е повече, отколкото съумяха да направят другите, и никой няма да те накара да летиш отново. Мисля си дори, че едва ли ще успеем да построим нов кораб до края на живота ти, но дори и да успеем, няма да бързаме с изпробването. Разполагаме с твърде малко информация за условията, в които си се озовал.

— Готов съм да тръгна — каза Гаръд. — Не се страхувам да се върна там, искам да замина. Сега вече зная какви промени настъпват в ДФК-3, затова мога да полетя с него и да се завърна с точни карти, записи и снимки.

Лицето на Хартъл изведнъж придоби сериозен вид.

— Нима мислиш, че ще разрешим ДФК-3 да потегли отново? — попита той. — Гаръд, ние възнамеряваме да разглобим този кораб молекула по молекула, така да се каже. Иначе не бихме могли да построим ДФК-4. И няма да ти позволим да летиш повече. Не искам да те обидя, но идвало ли ти е на ум, че желанието ти да се върнеш обратно може да е последствие от хипнотично внушение? А в случай, че е така, колкото по-силно желаеш да се върнеш там, толкова по-опасен ставаш за нас. Ще трябва да те изследваме не по-малко обстойно от кораба. Ако тези бидмънги искат да се завърнеш, те сигурно си имат причина и ние трябва да разберем каква е тя.

Гаръд кимна, но знаеше, че Хартъл вижда лекото трепване на веждите му, бръчките, които се образуват на челото му, стягането на мускулчетата, които пречат на сълзите да потекат, но въпреки това на лицето се изписа тъга.

— С други думи — каза той, — „не мърдай“.

Хартъл го изгледа приятелски, но озадачено. Гаръд обаче не бе в състояние да каже нищо повече. Беше се завърнал в общоприетото за човечеството време и щеше да остане в него завинаги.

Заедно с обещанието, което вече почти бе забравил, заедно с цялата си любов.