Общоприетото време

I

Не мърдай.

Това бе първата мисъл, появила се в главата на Гаръд, когато се събуди, и може би тя му спаси живота. Лежеше неподвижно, вързан с колани за креслото, и слушаше равномерното жужене на двигателите. Това всъщност не можеше да е вярно: изобщо не е възможно да чуваш двигателите при свръхускорение.

Помисли си: „Дали не е започнало вече?“

Иначе всичко изглеждаше нормално. ДФК-3 беше преминал към междузвездна скорост, Гаръд продължаваше да е жив, а корабът — да се движи. В момента корабът сигурно летеше със скорост 22.4 пъти по-голяма от скоростта на светлината, по-точно с 6 720 000 километра в секунда.

Кой знае защо, Гаръд не се съмняваше, че вече е започнало. И при двата по-предишни опита корабите бяха профучали към Алфа от Кентавър точно в мига, когато трябваше да се включи свръхтягата, и останалият за миг образ, запечатал се за частица от секундата след изчезването им, при направената спектроскопия показа доплерово отместване, което съвпадаше с ускорението, предвидено от Хертъл за този момент.

Бедата беше там, че от Браун и Челини нямаше вест. За двамата не бяха получени никакви сведения.

Гаръд бавно отвори очи. Клепачите му бяха страшно натежали. Доколкото можеше да съди по допира на креслото до кожата му, гравитацията беше нормална. Въпреки това повдигането на клепачите му се видя непосилно трудно.

След дълго съсредоточаване успя да отвори очите си напълно. Точно пред гърдите му се намираше апаратурното табло, закрепено на шарнири. Все още без да движи нищо освен очите си, а и тях дори много търпеливо и бавно, Гаръд провери един по един индикаторите. Скорост — 22.4. Работна температура — нормална. Температурата вътре в кораба — 37 градуса. Налягане на въздуха: 778 мм. Гориво: резервоар №1 пълен, резервоар №2 пълен, резервоар №3 пълен, резервоар №4 девет десети пълен. Притегляне — 1g. Датник — спрял.

Съсредоточи погледа си върху последния уред, макар че и очите му фокусираха много бавно. Уредът, разбира се, беше нещо повече от датник — представляваше часовник с всевъзможни функции, отчитащ както секундите, така и изминалото време от десетте месеца, които се предполагаше, че ще трае пътуването до двойната звезда. Нямаше обаче съмнение: голямата стрелка бе спряла неподвижно.

Това бе второто отклонение, което забеляза Гаръд. Прииска му се да стане и да провери не може ли да включи часовника отново. Вероятно се дължеше на временно затруднение, което беше отминало и вече нямаше опасност. Но веднага в главата му прозвуча заповедта, която си беше втълпявал цял месец преди да започне пътуването.

Не мърдай!

Не мърдай, докато не проучиш положението толкова, колкото може да се проучи, без да се мърда. Това, което беше отвлякло Браун и Челини така, че нито се бяха завърнали, нито изчезването им можеше да бъде обяснено с наличните човешки знания, представляваше непонятна сила. И двамата бяха забележително интелигентни, находчиви, обучени да се справят с непропорционалното увеличение на скоростта до най-дребна подробност; бяха най-подготвените хора от Проекта. В корабите им имаше вградени противодействуващи механизми за всички предполагаеми опасности, така както те двамата бяха вградени в ДФК-3. Следователно, ако някъде бе станал провал, той е бил нещо, появило се от обичайно място, и е бил нанесен един-единствен удар.

Заслуша се в жуженето. Беше равномерно и спокойно и не се чуваше много високо, но Гаръд усети, че се притеснява. Свръхтягата бе нещо, което не се чува, и на записите от първите автоматизирани тестове не си личеше никакво жужене. Преминаването към свръхтяга не се съпровожда с шум, но шумът в случая показваше, че непременно е станало нещо. Просто беше някакво несъответствие, на което не можеше да бъде намерена причина.

Но причина съществуваше. И Гаръд възнамеряваше да я открие още преди да си поеме дъх.

Изведнъж той си даде сметка, че колкото и да е невероятно, не си беше поемал дъх, откакто отвори очи. Макар че не усещаше да се чувствува зле, това откритие го накара да изпадне тутакси в паника и той без малко не се изправи. За щастие, когато овладя донякъде паниката (или поне така му се стори), странната отпуснатост в клепачите сякаш се разпростря по цялото му тяло, защото нервният импулс се беше разпространил, преди да събере сили, за да му се противопостави. А паниката, колкото и да бе остра в първия миг, се оказа чисто въображение. След малко Гаръд установи, че липсата на дишане по никакъв начин не го притеснява — просто това бе нещо, което чакаше своето обяснение…

Или чакаше удобен миг, за да го убие. Но засега го бе оставило жив.

Двигателите бръмчаха. Клепачите му бяха като от олово. Дишането отсъствуваше. Датникът беше спрял. Четири факта, от които не можеше да направи никакъв извод. Изкушението да се помръдне — да помръдне поне палеца на крака си — беше силно, но Гаръд не му се поддаде. Намираше се в будно състояние отскоро, най-много от половин час, а вече забеляза четири отклонения. Сигурно броят им не беше толкова малък, само че останалите бяха недоловими, но той все пак щеше да се помъчи да ги открие, преди да се размърда. Не че имаше да върши нещо извън това, да се погрижи за собствените си нужди. Понеже допускаха, че изчезването на Браун и Челини се дължи на някаква намеса в свръхтягата, ръководителите на Проекта бяха направили така, че всичко в ДФК-3 да зависи само от компютъра. Можеше направо да се каже, че Гаръд просто се вози. Едва когато свръхтягата се изключеше, той щеше да е в състояние да нагласи…

Пук.

Чу се тих тъп звук, като при отпушването на бутилка. Изглежда, дойде от дясната страна на контролното табло. Гаръд едва успя с усилие на волята да овладее рязкото движение с глава, което неволно щеше да направи. Бавно извърна очи в тази посока.

Не видя нищо, което можеше да е издало звука. Температурният индикатор не бе отбелязал промяна, което изключваше възможността звукът да се дължи на разлики при топлинно разширяване или свиване — единствената вероятност, която му дойде на ум.

Притвори очи — действие, което се оказа не по-лесно от противоположното — и се опита да си спомни как му се бе видял датникът в момента, когато излезе от упойка. След като си представи ясна и точна картина (в която бе почти сигурен), Гаръд отново отвори очи.

Източник на звука бе датникът, отмерил една секунда. Сега стрелката отново бе спряла неподвижно.

Гаръд не знаеше колко време обикновено е необходимо на втората стрелка, за да направи такова отместване — този въпрос никога не го бе занимавал. Положително отместването, което следваше в края на всяка секунда, е било прекалено бързо, за да се улови с поглед.

С известно закъснение той проумя колко важно беше за него осъзнаването на този факт като източник на значителна информация. В датника бе настъпила промяна. Преди всичко и най-вече Гаръд трябваше да разбере точно колко време трябваше на стрелката, за да се премести отново…

Започна да брои, като сметна напосоки пропуснатите пет секунди. Шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет…

Успя да стигне само дотам, когато усети, че потъва в ада.

Най-напред без каквато и да е причина в тялото му нахлу страх, който непрекъснато се засилваше. Безкрайно бавно червата му станаха на топка. Целият се превърна в поле от малки мудни пулсации, които не го разтърсваха, но караха крайниците му произволно да потръпват, а кожата му леко да се наежва под дрехите. Чу се нов звук на фона на жуженето — едва доловимо тътнене, което сякаш бучеше в главата му. Страхът нарастваше, а с него се появиха болка и тенезма — силна спазма на мускулатурата, особено в областта на корема и раменния пояс, които обаче засегнаха най-вече ръцете му. Усети, че започва извънредно бавно да се превива одве — движение, на което по никой начин не можеше да попречи, някакъв вид ужасна функционална парализа…

Продължи часове. В най-силната фаза на пристъпа съзнанието на Гаръд и дори самата му личност бяха изтрити напълно — той беше само форма, съдържаща страх. Когато разумът бавно започна да се процежда обратно в парещата пустош на лишената от разум емоция, Гаръд установи, че лежи в креслото и че с едната си ръка е отблъснал назад контролното табло, така че вече не е надвиснало над тялото му. Дрехите му бяха мокри от пот, която упорито не се изпаряваше, за да го разхлади. И дробовете го наболяваха, макар че все така не забелязваше признаци на дишане.

Какво, за бога, се беше случило? Същото ли бе причинило смъртта на Браун и Челини? Защото то щеше да убие и Гаръд — той бе сигурен в това, — ако се повтаряше твърде често. Щеше да го убие дори ако се повтореше само още два пъти, и то наскоро. В най-добрия случай щеше да го превърне в олигавен идиот и въпреки че компютърът можеше да върне кораба обратно, и Гаръд да е вътре в него, той нямаше да е в състояние да опише на експериментаторите урагана на лишаващия от разум ужас.

Датникът сочеше, че пребиваването му в ада е продължило три секунди. Тъкмо когато го гледаше с педантично възмущение, чу се „пук!“ и така целият пристъп се оказа дълъг четири секунди. Обзет от мрачна настойчивост, Гаръд започна отново да брои.

Постара се да превърне това във възможно най-равномерното и машинално действие, което да не се влияе от мислите му, независимо от всеки допълнително изникнал проблем или от емоционалните тайфуни, които биха го отклонили. Когато човек си наложи да брои и успее да си внуши, че трябва да го върши, нищо не може да го спре — нито блаженството на любовта, нито сгромолясването на империи. Гаръд знаеше каква опасност се крие в усилието да задвижи такъв механизъм в мозъка си, но също така знаеше колко е необходимо да определи времето на това тиктакане. Започна да си изяснява какво му се беше случило, но имаше нужда от точно измерване, преди да използува откритието си.

Разбира се, бяха правили множество догадки за ефекта, който би могла да има свръхтягата върху субективното време на пилота, но не бяха стигнали далече в разсъжденията. При коя да е скорост, по-ниска от скоростта на светлината, що се отнася до пилота, субективното и обективното време напълно съвпадат. При скорости, близки до скоростта на светлината, за един земен наблюдател би изглеждало, че времето на борда на кораба тече значително по-бавно, но самият пилот не би забелязал видима промяна.

Тъй като полет при скорост, надвишаваща скоростта на светлината, се смяташе за невъзможен и от двете съвременни теории на относителността (макар и по различни причини), никоя теория не предлагаше хипотеза за това, какво би станало в кораб при свръхсветлинна скорост. Не допускаха, че въобще е възможно да съществува такъв кораб. Хертъловата трансформация, благодарение на която в крайна сметка полетя ДФК-3, беше нерелативистична — според нея протеклото време при един свръхсветлинен полет би трябвало да съвпада с времето вътре в кораба и с времето, протекло за наблюдателите в двата края на пътуването.

И тъй като корабът и пилотът бяха станали част от една система и им съответствуваше един и същи израз в уравнението на Хертъл, на никого не бе хрумнало, че за тях времето може да протече различно. Самата мисъл за такова нещо би била нелепа.

Хиляда седемстотин и едно, хиляда седемстотин и две, хиляда седемстотин и три, хиляда седемстотин и четири…

На кораба имаше корабно време, съвпадащо с времето на наблюдателя. Полетът до Алфа от Кентавър щеше да приключи за десет месеца. Но пилотът беше с Гаръдово време и по всичко си личеше, че може и да не оцелее до края на пътуването.

Нещо невъзможно, но станало факт. Нещо (почти бе сигурно, че ставаше въпрос за неподозиран психологически страничен ефект — ефект, който естествено не би могъл да бъде забелязан при предварителните пилотирани от роботи полети със свръхтяга) беше ускорило субективното възприемане на времето от страна на Гаръд и си беше свършило работата докрай.

Втората стрелка бавно започна да потрепва и предварително да се подготвя, получила енергия от вътрешния механизъм на датника.

Седем хиляди четирийсет и едно, седем хиляди четирийсет и две, седем хиляди четирийсет и три…

При отброяването на седем хиляди петдесет и осем втората стрелка започна отместването си към следващото деление. Получаваше се усещането, че й трябваха няколко минути, за да премине мъничкото разстояние, и още няколко минути, за да замре напълно неподвижно. А още по-късно се чу и звукът.

Пук.

С пламнала от мисли глава, но без да изпитва истинска физическа възбуда, Гаръд започна да пресмята наум. Понеже колкото повече нарастваха стойностите, толкова повече време му трябваше, за да брои всяка цифра, промеждутъкът между две отмествания на стрелката по-скоро отговаряше на 7 200 секунди, отколкото на 7 058. И като го пресметна в часове, Гаръд получи резултата, който го интересуваше.

Една секунда корабно време се равняваше на два часа Гаръдово време.

Нима беше броил в течение на време, равняващо се на цели два часа? Нямаше никакво съмнение в това. Изглежда, му предстоеше дълго пътуване.

Изведнъж се стресна, защото проумя всъщност колко дълго щеше да лети. Времето за него течеше по-бавно, с коефициент 7 200. Щеше да стигне до Алфа от Кентавър точно за 720 000 месеца.

Което правеше…

Шест хиляди години!