Обреченият град

ГЛАВА ПЪРВА

Водата се лееше блудкаво топла и гадна на вкус. Фунията на душа беше поставена неестествено високо, та човек да не може да я стигне с ръка, и слабите струйки поливаха всичко друго, само не и това, което трябваше.

Каналът както винаги беше запушен и краката му шляпаха във водата. И изобщо беше отвратително, че се налага да чака. Андрей се ослуша: в съблекалнята все още се чуваха боботене и глъчка. Май че някой спомена и неговото име. Той се наведе и раздвижи гърба си с надеждата, че ще успее да го подложи под струйките, подхлъзна се, хвана се за грапавата бетонна стена и тихо изруга. Дявол да ги вземе всичките, все пак можеха да се сетят да направят отделна баня за правителствените сътрудници. Стърчи сега тука като пън…

На вратата току под носа му беше надраскано „Погледни надясно“ и Андрей машинално погледна надясно. Там беше надраскано „Погледни назад“. Андрей се усети. Знаем го, знаем го още от училище тоя номер, и ние сме го писали… Той спря водата. В съблекалнята беше тихо. Внимателно открехна вратата и надникна. Слава богу, бяха си отишли.

Излезе, като се стараеше да не докосва мръсните плочки с пети и гнусливо повдигаше пръсти, и закрета към дрехите си. С крайчеца на окото забеляза някакво движение в ъгъла, погледна изпод вежди и откри там нечии обрасли с черни косми, мършави седалищни части. Нищо чудно, обичайна картинка: застанал на колене върху пейката, някакъв гол мъж зяпа през пролуката към женската съблекалня. Толкова внимава да не изтърве нещо, та чак се е вдървил.

Андрей взе кърпата и започна да се бърше. Кърпата беше евтина, държавна, вмирисана на карбол, вместо да попива водата, по-скоро я размазваше по кожата.

Голият продължаваше да зяпа. Позата му беше неестествена, като на обесен човек: явно дупката в стената бе пробита от някое хлапе — на ниско и неудобно място. По едно време, изглежда, там вече нямаше какво да се гледа. Голият шумно си пое дъх, седна, свали си краката и видя Андрей.

— Облече се — съобщи той. — Красива жена.

Андрей не каза нищо. Сложи си панталона и взе да се обува.

— Ето на, пак мазола си разчоплих… — отново съобщи голият, като разглеждаше дланта си. — За кой път вече. — Той разгъна кърпата и взе да я оглежда от двете страни със съмнение. — Едно нещо не разбирам — продължи той, бършейки си главата. — Защо не вземат да докарат тук един екскаватор? Та нали нас всичките могат да ни заменят с един-единствен екскаватор. Пък ние ровим тука с лопатите като…

Андрей сви рамене и промърмори нещо неясно и за самия него.

— А? — попита голият, подавайки ухо изпод кърпата.

— Казвам, че в града има всичко на всичко два екскаватора — ядосан рече Андрей. Връзката на дясната му обувка се скъса и сега вече не можеше да избегне разговора.

— Че нали това казвам — да докарат тука единия! — възрази голият, като енергично разтриваше косматите си пилешки гърди. — А ние — с лопатите… С лопата, ако искате да знаете, човек трябва да умее да работи, а откъде, питам аз, ние да умеем, след като сме от градското планово управление?

— Екскаваторите са нужни на друго място — промърмори Андрей. Проклетата връзка не щеше да се завърже.

— Че на какво друго място? — тутакси се хвана за думите му голият от плановото управление. — Та нали това тука, доколкото разбирам, е Великият строеж. А къде са тогава екскаваторите? Да не би на По-великия? Не съм чувал за такъв.

За какъв дявол се хванах да споря с тебе, ядно си помисли Андрей. И защо съм седнал наистина да споря с него? Трябваше да му кажа, че е прав, а не да споря. Ако бях се съгласил, щеше да ме остави на мира… Не, пак нямаше да ме остави на мира, щеше да започне за голите мацки да разсъждава — колко е полезно за него да им се любува. От такива няма отърваване.

— И за какво хленчите всъщност? — каза той, изправяйки се. — Всичко на всичко един час в денонощието ви карат да поработите, а вие сте се разциврили, сякаш ви бъркат в задника с молив… Мазола, виждате ли, бил си разчоплил! Производствена травма…

Стъписан, голият човек от градското планово управление го гледаше със зяпнала уста. Беше хилав, космат, с подути от подагра колене и остро коремче…

— Та нали за себе си го правите! — продължаваше Андрей, като ожесточено затягаше вратовръзката си. — Не за някой друг, а заради вас самия ви молят да поработите. Не, пак са недоволни, пак не е тъй, както трябва. Преди Обрата сигурно лайната е извозвал, а сега е на служба в градското планово управление и въпреки това хленчи…

Той облече сакото си и взе да сгъва комбинезона. И тогава човекът от плановото управление най-сетне се обади:

— Но моля ви се, уважаеми господине! — обиди се той. — Та аз съвсем не в този смисъл! Само имах предвид кое е по-рационално и по-ефективно… Пък вие накъде биете! Хубава работа! Аз, ако искате да знаете, ей с тия ръце съм превземал кметството!… И аз ви казвам, че ако това е Великият строеж, то всичко най-хубаво трябва да бъде тук… И бъдете така добър да не ми крещите!…

— Май нещо много се разприказвахме с вас… — каза Андрей и като зави в движение комбинезона във вестника, излезе от съблекалнята.

Селма вече го чакаше малко настрана. Седеше на пейката, привично сложила крак връз крак — свежа и розова след душа, — и замислено пушеше, загледана в изкопа. Жегна го мисълта, че твърде възможно бе онова космато недоносче да е зяпало тъкмо нея през дупката и да са му текли лигите. Той се приближи, спря до нея и сложи ръка на прохладния й врат.

— Да тръгваме ли?

Селма вдигна очи към него, усмихна се и потърка бузата си в дланта му.

— Да изпушим по една цигара — предложи тя.

— Добре — съгласи се той, седна и също запали цигара.

В изкопа пъплеха стотици хора, пръстта летеше от лопатите и слънцето проблясваше в излъсканите метални остриета. Върволицата от натоварени с пръст каруци се проточваше по отсрещния склон, а към натрупаните панели прииждаше и се тълпеше поредната смяна. Вятърът извиваше вихрушки от червеникава прах, донасяше откъслеци от маршове от високоговорителите, окачени на циментовите стълбове, и разклащаше огромните шперплатови табла с избелелите лозунги: „Гайгер каза: трябва! Градът отвърна: ще го направим!“, „Великият строеж — удар по нечовеците!“, „Експеримент — с експериментаторите!“.

— Ото обеща днес да докара килимите — каза Селма.

— Чудесно — зарадва се Андрей. — Вземи най-големия, ще го постелем на пода в гостната.

— На мен ми се иска да го окачим в кабинета ти. На стената. Помниш ли, още миналата година ти говорих за това, тъкмо се бяхме нанесли?…

— В кабинета ли? — замислено рече Андрей. Той си представи кабинета, килима и оръжието. Изглеждаха добре. — Правилно — каза Андрей. — Шест плюс. Нека да е в кабинета.

— Само че непременно се обади на Румер. Нека да изпрати човек.

— Ти му се обади — каза Андрей. — Аз няма да имам време… Впрочем добре, ще му се обадя. Къде да го пратя? В къщи ли?

— Не, направо в базата. За обяд ще се прибереш ли?

— Сигурно. Между другото, Изя отдавна се натиска да ни дойде на гости.

— Ами много хубаво! Още днес го покани на вечеря. От сто години не сме се събирали. И Уан трябва да поканим с Мейлин…

— Ъхъ — каза Андрей. За Уан не беше се сетил. — А освен Изя смяташ ли да поканиш още някой от нашите? — предпазливо попита той.

— От нашите ли? Ами полковника можем да поканим… — нерешително рече Селма. — Той е чудесен… Изобщо, ако искаш днес да поканим някои от нашите, първо трябва да са Долфусови. Вече два пъти ходим у тях, става неудобно.

— Ако можеше да поканим Долфус без жена му… — каза Андрей.

— Изключено е.

— Знаеш ли какво — предложи Андрей, — засега не им се обаждай, а довечера ще видим. — Съвсем наясно беше, че Уан и Долфусови никак не си подхождат. — Дали няма да е по-добре да поканим Чачуа?

— Гениално! — каза Селма. — Ще го насъскаме срещу Долфусището. На всички ще им е приятно. — Тя захвърли угарката. — Тръгваме ли?

Като вдигаше облаци прах, от изкопа към банята се заточи поредната тълпа Велики строители — потни, шумни, гръмогласни работяги от Стоманолеярния завод.

— Тръгваме — каза Андрей.

По оплютата пясъчна алейка между двата реда тънички, наскоро посадени липи стигнаха до автобусната спирка, където вече чакаха два претъпкани, олющени автобуса. Андрей погледна часовника си: според разписанието до тръгването оставаха седем минути. От предния автобус зачервени жени избутваха някакъв пияница. Пияният дрезгаво ревеше, а жените крещяха истерично.

— С простаците ли ще пътуваме, или ще вървим пеш? — попита Андрей.

— А ти имаш ли време?

— Имам. Да вървим, ще минем край пропастта. Там е по-прохладно.

Селма го хвана под ръка, те свърнаха наляво, в сянката на стара пететажна сграда, цялата в дървено скеле, и по павираната уличка се насочиха към пропастта.

Този район беше затънтен и изоставен. Празните порутени къщички се бяха килнали на разни страни, а паважът бе обрасъл с трева. Преди Обрата и веднага след него просто бе опасно човек да минава по тия места не само нощем, но и денем — наоколо беше пълно с вертепи, свърталища и бърлоги, тук се заселваха контрабандисти на алкохол, прекупвачи на крадени вещи, професионални спекуланти със злато, проститутки, служещи за примамка на гангстерски шайки, и каква ли не още паплач. После дойде и техният ред: някои изловиха и ги изселиха в блатата — да работят като ратаи във фермите, останалите — по-дребни мошеници — просто ги разгониха, едни се запиляха, накъдето им видят очите, на други в суматохата им видяха сметката, а всичко ценно, което намериха тук, реквизираха в полза на града. Кварталите опустяха. Отначало продължаваха да държат в района патрули, но после разбраха, че това не е нужно, и ги махнаха, а неотдавна официално беше обявено, че тези коптори подлежат на събаряне, а на тяхно място в чертите на града покрай пропастта ще бъде изграден парк — общонароден комплекс за разходки и развлечения.

Селма и Андрей отминаха последната съборетина и тръгнаха покрай пропастта, газейки избуялата до колене трева. Тук беше прохладно — от пропастта прииждаше на талази влажен хладен въздух. Селма кихна и Андрей я прегърна през раменете. Гранитният парапет още не достигаше дотук и Андрей инстинктивно се стараеше да върви поне на пет-шест крачки от края на пропастта.

Над пропастта всеки човек изпитваше странно усещане, у всички тук, изглежда, възникваше еднаквото чувство, че светът, гледан от ръба на пропастта, сякаш ясно и отчетливо се дели на две равни половини. На запад — необозрима, синьо-зелена пустота, не море, нито небе дори, а именно синкаво-зеленикава пустота. Синьозелено Нищо. На изток — необозрима, вертикално извисяваща се жълта твърд с дълъг, тесен праг, по който се е проточил Градът. Жълта Стена. Жълта абсолютна Твърд.

Безкрайна Пустота на запад и безкрайна Твърд на изток. Човек не бе способен да проумее тези две безкрайности. Можеше само да свикне с тях. Тези, които не можеха или не успяваха да свикнат, гледаха да не минават край пропастта, затова тук рядко можеше да се срещне някой. Сега насам идваха само влюбени двойки, и то най-вече нощем. Нощно време пропастта се озаряваше от слаба зеленикава светлина, сякаш там, в бездната, нещо бавно гниеше век подир век. Черният й нащърбен край изпъкваше ясно на фона на това сияние, а тревата наоколо беше удивително висока и мека…

— А когато построим дирижаблите — неочаквано рече Селма, — тогава накъде ще тръгнем: ще се издигнем нагоре или ще се спуснем в пропастта?

— Какви дирижабли? — разсеяно попита Андрей.

— Как какви? — учуди се Селма и Андрей се сепна.

— А, аеростатите ли? — каза той. — Надолу. Надолу, разбира се. В пропастта.

Сред повечето граждани, които всекидневно отработваха своя час на Великия строеж, беше разпространено мнението, че уж се строи гигантски завод за дирижабли. Гайгер смяташе, че това мнение засега трябва всякак да се поддържа, без обаче да се твърди нищо конкретно.

— А защо надолу? — попита Селма.

— Ами как да ти обясня… Опитахме се да издигнем въздушни балони — без хора естествено. Ама нещо става с тях там, горе — взривяват се без видима причина. Нито един не е успял да се издигне на повече от километър.

— А какво може да има там, долу? Ти как мислиш?

Андрей сви рамене.

— Нямам представа.

— Ех, и ти си ми един учен! Господин съветник…

Селма намери в тревата парче прогнила дъска с крив, ръждясал гвоздей и го запрати в пропастта.

— Да халосам там някой по тиквата — каза тя.

— Не се дръж като хашлачка — миролюбиво рече Андрей.

— А аз съм си такава. Забрави ли?

Андрей я погледна отгоре надолу.

— Не съм забравил. Искаш ли сега да те катурна в тревата?

— Искам — каза Селма.

Андрей се огледа. На покрива на най-близката съборетина, провесили крака, пушеха двама с каскети. До тях, килната към камарата боклук, стърчеше грубо скована тринога с чугунен бойник, провиснал на разкривена верига.

— Зяпат — каза той. — Жалко. Щеше да видиш ти, госпожо съветничке.

— Хайде търколи я бе, какво чакаш! — провикнаха се от покрива. — Мухльо…

Андрей се направи, че не ги чува.

— Направо в къщи ли си отиваш? — попита той.

Селма погледна часовника си.

— Трябва да се отбия във фризьорския салон — каза тя.

Изведнъж Андрей почувствува, че го обзема някакво непознато вълнуващо усещане. Внезапно някак много ясно осъзна, че ето на — той е съветник, отговорен служител в личната канцелария на президента, уважаван човек, има си жена, красива жена, и дом — богат дом, охолна къща — и ето сега жена му отива на фризьор, защото довечера ще посреща гости, няма безобразно да пиянствуват, а ще дават истински прием и гостите ще бъдат не кои да е, а все солидни, важни, нужни хора, най-нужните в града. Може би усещането се дължеше на това, че неочаквано осъзна своята зрелост, собствената си значимост и отговорност. Той беше станал възрастен човек, солиден, самостоятелен, семеен. Беше зрял мъж, твърдо стъпил на краката си. Липсваха само деца — всичко останало бе както при истинските възрастни хора…

— Здраве желая, господин съветник! — рече вежлив глас.

Оказа се, че вече са излезли от изоставения квартал. Отляво се виеше надалеч гранитният парапет, под краката им се появиха бетонни плочи на фигурки, вдясно и напред се издигаше сивобелезникавата грамада на Стъкления дом, а на пътя им стоеше, изпънат и долепил два пръста до козирката на формената си фуражка, млад, спретнат негър полицай в светлосинята униформа на външната охрана.

Андрей разсеяно му кимна и се обърна към Селма:

— Извинявай, ти нещо ми каза, но се бях замислил…

— Напомням ти: да не забравиш да се обадиш на Румер. Нали сега вече човекът ще ми трябва не само за килима. Вино трябва да донесе, водка… Полковникът обича уиски, а Долфус — бира… Май ще взема направо цяла каса…

— Да! Нека да сменят плафона в тоалетната! — каза Андрей. — А ти направи месото по бургундски. Да ти изпратя ли Амалия?…

Разделиха се до напречната пътечка, водеща към Стъкления дом. Селма продължи нататък, а след като я проследи с поглед (с удоволствие), докато се отдалечи, Андрей свърна и тръгна към западното стълбище.

Обширният, застлан с бетонни плочи площад около сградата беше пуст, само тук-таме се мяркаха светлосините мундири на охраната. Под гъстата сянка на дърветата, обкръжаващи площада, както винаги стърчаха зяпачи от новопристигналите — те жадно поглъщаха с очи вместилището на властта, а пенсионери с бастуни им даваха разяснения.

Пред входа вече стоеше таратайката на Долфус, предният й капак както обикновено бе вдигнат и откъм двигателя се подаваше пристегнатата в блестящи хромови гамаши и ботуши долна половина на шофьора. Съвсем наблизо смърдеше мръсен, пристигнал направо от блатата фермерски камион — зад страничните му капаци неугледно стърчаха моравочервените крайници на някакво одрано говедо. Над прясното говеждо се виеха мухи. Фермерът — собственик на камиона, се караше на висок глас с постовия пред вратата. Те явно се препиряха доста отдавна, защото вече се бе появил дежурният началник на охраната с трима полицаи, а двама други спокойно се приближаваха, изкачвайки се по широките стълби откъм площада.

Фермерът се стори познат на Андрей. Беше дълъг като върлина, кльощав селянин с провиснали мустаци и от него лъхаше на пот, на бензин и на бъчва. Андрей показа пропуска си и влезе във вестибюла, но успя да долови, че селянинът настоява лично да се срещне с президента Гайгер, а охраната му втълпяваше, че това е служебен вход и той, селянинът, като външен човек трябва да заобиколи сградата и да си опита щастието на гишето в приемната. Гласовете на спорещите постепенно се извисяваха.

Андрей се качи с асансьора на петия етаж и влезе във вратата, на която се мъдреше златисто-черен надпис: „Лична канцелария на президента по въпросите на науката и техниката“. Щом влезе, седналите до входа куриери станаха и с еднакво движение скриха зад гърбовете си димящите цигари. Никой друг не се мяркаше по широкия бял коридор, обаче зад вратите, също както някога в редакцията, звъняха телефони, делови гласове диктуваха и тракаха пишещи машини. Работата в канцеларията вървеше с пълна пара. Андрей отвори вратата с табелка „Съветник А. Воронин“ и влезе в своята приемна.

Тук също станаха на крака да го посрещнат: дебелият, вечно потящ се началник на геодезичния сектор Кехада; апатичният, с неизменно печален вид и воднисти очи завеждащ отдел „Кадри“ Варейкис; една пъргава застаряваща лелка от финансовото управление и някакво непознато момче със спортна фигура — вероятно новак, който очакваше да го представят. А от малкото бюро с портативната машинка до прозореца чевръсто стана и му се усмихна личната му секретарка Амалия.

— Здравейте, здравейте, господа! — гръмогласно рече Андрей с най-благодушната усмивка, на която беше способен. — Моля да ме извините! Проклетите автобуси са претъпкани догоре, та се наложи да дойда с кракомобил чак от строежа…

Той започна да се ръкува — стисна потната ръка на Кехада, мекия отпуснат плавник на Варейкис, снопчето сухи кости на финансовата лелка (За какъв дявол е довтасала при мен? Какво може да й е дотрябвало тук?) и чугунената лопата на начумерения новак.

— Мисля да дадем предимство на дамата… — предложи той. — Мадам, моля заповядайте (към финансовата лелка)… Има ли нещо спешно (по-тихо към Амалия)? Благодаря (той взе подадената му телефонограма и отвори широко вратата на кабинета си)… Моля, мадам, моля…

Пътьом разгърна телефонограмата, отиде зад бюрото си и загледан в листа, посочи с ръка креслото на лелката, после седна и сложи телефонограмата пред себе си.

— Слушам ви.

Лелката задърдори. Леко усмихнат само с крайчеца на устните си, Андрей я слушаше внимателно, като потропваше с молива по телефонограмата. Всичко му стана ясно още от първите й думи.

— Извинете — прекъсна я той след минута и половина. — Разбрах ви. Всъщност при нас не е прието да назначаваме хора по протекции. Но вашият случай безспорно е изключение. Щом вашата дъщеря наистина толкова се интересува от космография, че самостоятелно се е занимавала с нея още в училище… Моля ви, обадете се по телефона на моя завеждащ отдел „Кадри“. Аз ще поговоря с него. — Той стана. — Безспорно такива амбиции у младежите трябва да се приветствуват и насърчават… — Изпрати я до вратата. — Това е напълно в духа на новото време… Няма защо да ми благодарите, мадам, аз просто изпълнявам дълга си. Всичко най-хубаво…

Андрей се върна на бюрото си и прочете телефонограмата. „Президентът кани г-н съветника Воронин в своя кабинет в 14,00 часа.“ По какъв въпрос? Защо? Какво трябва да нося със себе си? Странна работа… По всяка вероятност на Фриц просто му е доскучало и иска да си поприказваме. Точно в четиринадесет часа — тогава започва обедната почивка. Значи ще обядваме при президента… Той вдигна слушалката на вътрешния телефон.

— Амалия, изпратете ми Кехада.

Вратата се отвори и Кехада влезе, като водеше за ръката младежа със спортната фигура.

— Искам да ви представя, господин съветник — започна той още от прага, — този младеж… Дъглас Качър… Новак е, пристигнал тук само преди месец и му е скучно да седи на едно място…

— Е — засмя се Андрей, — на всички ни е скучно да седим на едно място. Приятно ми е да се запозная с вас, Качър. Къде сте роден? От кое време идвате?

— Далас, щата Тексас — с неочаквано дълбок бас проговори младокът, като стеснително се усмихна. — От шестдесет и трета година.

— Завършили ли сте нещо?

— Обикновен колеж. После работех при геолозите. Търсехме нефт.

— Чудесно — каза Андрей. — Тъкмо това ни трябва. — Той повъртя молива. — Може би не знаете, Качър, но тук, при нас, е прието да питаме: защо? Избягахте ли? Или търсехте приключения? Или проявихте интерес към Експеримента?…

Дъглас Качър се навъси, пъхна палеца на лявата си ръка в юмрука на дясната и се загледа през прозореца.

— Може да се каже, че избягах — промърмори той.

— Там, в неговия град, застреляли президента — поясни Кехада, бършейки с кърпа лицето си. — Точно там…

— Аха, това било значи! — рече Андрей разбиращо. — И стана така, че ви заподозряха?

Хлапакът поклати отрицателно глава, а Кехада каза:

— Не, работата е друга, То е дълга история. Те там възлагали големи надежди на този президент, той им бил кумир… с една дума — психология.

— Проклета страна — каза хлапакът. — Няма спасение за нея.

— Да, да! — кимна съчувствено Андрей. — Но нали знаете, че ние вече не признаваме Експеримента?

Хлапакът сви мощните си рамене.

— Все ми е едно. На мен тук ми харесва. Само че не обичам да се заседявам на едно място. В града ми е малко скучно. А мистър Кехада ми предложи да тръгна на експедиция…

— Искам на първо време да го изпратя в групата на Сон — каза Кехада. — Момчето е яко, има известен опит, а вие знаете колко трудно се намират хора за работа в джунглите.

— Че защо не — каза Андрей. — Радвам се за вас, Качър. Вие ми допадате. Надявам се, че така ще е и занапред.

Качър непохватно кимна и стана. Кехада също стана, пъшкайки.

— И още нещо — добави Андрей, вдигайки пръст. — Искам да ви предупредя, Качър. Градът и Стъкленият дом имат интерес да продължите образованието си. На нас не са ни нужни прости изпълнители, такива с лопата да ги ринеш. Ние имаме нужда от подготвени кадри. Сигурен съм, че от вас може да излезе отличен инженер — специалист по нефтодобива… Как е той с коефициента, Кехада?

— Осемдесет и седем — ухилен рече Кехада.

— Ето на, виждате ли… Имам всички основания да бъда сигурен във вас.

— Ще се постарая — промърмори Дъглас Качър и погледна към Кехада.

— Друго няма — каза Кехада.

— Аз също нямам. Всичко най-хубаво… И кажете на Варейкис да влезе.

Както обикновено Варейкис не влезе, а се промъкна в кабинета на части, като постоянно се обръщаше и надничаше през пролуката на открехнатата врата. После затвори плътно вратата, безшумно се домъкна, преплитайки крака, до бюрото и седна. Скръбта се изписа още по-ясно на лицето му и ъгълчетата на устата му съвсем се отпуснаха.

— Да не забравя — каза Андрей. — Преди малко при мене беше оная жена от финансовото управление…

— Знам — тихо продума Варейкис. — За дъщерята.

— Да. Та значи, аз не възразявам.

— При Кехада — не се разбра дали пита, или просто отбелязва Варейкис.

— Не, мисля, че е по-добре при изчислителите.

— Добре — каза Варейкис и измъкна бележник от вътрешния джоб на сакото си. После тихо рече: — Инструкция нула седемнадесет.

— Така ли?

— Завърши поредният конкурс — все така тихо продължи Варейкис. — Разкрити са осем сътрудници с коефициент на интелигентност под изискваните седемдесет и пет.

— Защо седемдесет и пет? Според инструкцията най-ниският коефициент е шестдесет и седем.

— Съгласно разяснението от личната канцелария на президента по кадрите — устните на Варейкис едва помръдваха — най-ниският коефициент на интелигентност за сътрудниците в личната канцелария на президента по науката и техниката е седемдесет и пет.

— Виж ти каква била работата… — Андрей се почеса по темето. — Хм… Е, какво пък, логично е.

— Освен това — продължи Варейкис — петима от осемте не набират и до шестдесет и седем. Ето списъка.

Андрей взе списъка и го прегледа. Двама мъже и шест жени, имената и фамилиите му бяха полупознати…

— Един момент — каза той навъсен. — Амалия Торн… Та това е моята Амалия! Какви са тия номера?

— Петдесет и осем — рече Варейкис.

— А миналия път?

— Миналия път още не бях тук.

— Но тя е секретарка! — каза Андрей. — Моята. Моята лична секретарка!

Варейкис мрачно мълчеше. Андрей още веднъж прегледа списъка. Рашидов… Този май беше геодезист… Някой веднъж го хвали. Или го руга?… Татяна Постник, оператор. А, онази операторка с къдриците, една такава мила муцунка, дето имаше нещо с Кехада… май не е тя, тази трябва да е друга…

— Добре — каза той. — Ще проуча внимателно списъка и после пак ще си поговорим. Няма да е лошо, ако вие, по своите канали, поискате разяснения за такива длъжности като секретарка, оператор… изобщо относно помощния персонал. Не можем да предявяваме към тях същите изисквания, както към научните сътрудници. В края на краищата в нашия щат има и куриери…

— Слушам — каза Варейкис.

— Нещо друго има ли? — попита Андрей.

— Да. Инструкция нула нула три.

Андрей се намръщи.

— Тя за какво беше?

— Пропаганда на Експеримента.

— А — каза Андрей. — Е, и?

— Постъпват системни сигнали по повод на следните лица.

Варейкис сложи на бюрото пред Андрей още едни лист. В списъка имаше само три имена. Всичките бяха мъже. И тримата началници на сектори. На основните сектори: космография, социална психология и геодезия. Съливан, Бътс и Кехада. Андрей взе да барабани с пръсти по бюрото. Ама че напаст, помисли си той. Пак захвана старата песен на нов глас. Впрочем, я запази спокойствие. Не се изсилвай. Този дръвник и без това с нищо не можеш да го трогнеш, а с него още има да работиш и да работиш…

— Неприятна работа — рече той. — Много неприятна. Предполагам, че информацията е проверена, нали? Не може да е станала грешка.

— Информацията е подлагана на кръстосана проверка и многократно потвърдена — с безцветен глас съобщи Варейкис. — Съливан твърди, че Експериментът с Града продължава. Според него Стъкленият дом, макар и не по своя воля, не престава да осъществява линията на Експеримента. Той смята, че Обратът е само един от етапите на Експеримента…

Светата истина, помисли си Андрей. Изя казва същото и на Фриц това никак не се харесва. Само че на Изя му е позволено, а Съливан, горкичкият, не бива да говори така.

— Кехада — продължаваше Варейкис. — Пред подчинените си се възхищава от научно-техническото могъщество на хипотетичните експериментатори. Принизява значението на дейността на нашия президент и на президентския съвет. Два пъти е сравнявал тази дейност със суетня на мишки в картонена кутия за обувки…

Андрей слушаше със затворени очи. Изражението на лицето му си оставаше каменно.

— И накрая, Бътс. Прави враждебни изказвания лично за президента. В нетрезво състояние е нарекъл съществуващия политически строй диктатура на посредствеността над кретени.

Андрей не издържа и изпъшка. Кой дявол ги кара да дрънкат такива работи, ядосан си помисли той, като бутна листа настрана да не го гледа. И това ми било елит — сами ринат кал върху гърба си…

— И вие знаете всичко това — рече той на Варейкис. — И на вас всичко това ви е известно…

Не биваше да го казва. Глупаво беше. Варейкис печално го зяпаше в очите, без да мига.

— Чудесно работите, Варейкис — похвали го Андрей. — Вие сте моят ангел-хранител… Предполагам, че тази информация — той потропа с пръст по листа — вече е изпратена по съответните канали?

— Днес ще бъде изпратена — прошепна Варейкис. — Длъжен бях предварително да ви уведомя.

— Чудесно — бодро отвърна Андрей. — Изпратете я. — Той забоде с топлийка двата листа един към друг и ги сложи в синята папка с надпис „За доклад на президента“. — Ще видим какво ще реши по този въпрос нашият Румер…

— Доколкото информация от този род не постъпва за първи път — каза Варейкис, — предполагам, че господин Румер ще даде препоръка тези хора да се свалят от ръководните постове.

Андрей се загледа във Варейкис, като съсредоточи погледа си някъде по-далеч зад гърба му.

— Вчера бях на предварителна прожекция на един нов филм — каза той. — „Голите и босите“. Одобрихме го, така че скоро ще се появи по екраните. Много е хубав, непременно го гледайте. Та там значи…

Той започна търпеливо и подробно да обяснява на Варейкис сюжета на тази отвратителна пошлост, която впрочем наистина много се хареса на Фриц, пък и не само на него. Варейкис слушаше мълчаливо, като от време на време кимаше на най-неочакваните места — сякаш се сепваше.

Лицето му както и преди не изразяваше нищо друго, освен скръб и печал. Личеше, че отдавна е изгубил нишката и вече бъкел не разбира. В кулминационния момент, когато Варейкис очевидно схвана, че ще се наложи да изслуша всичко докрай, Андрей внезапно млъкна, открито се прозя и рече добродушно:

— И така нататък, все в същия дух. Съветвам ви на всяка цена да го гледате… Между другото, с какво впечатление останахте от младия Качър?

Варейкис трепна.

— Качър ли? Ами засега впечатлението ми е, че с него всичко е наред.

— И аз така мисля — каза Андрей. Той вдигна телефонната слушалка. — Имате ли още нещо, Варейкис?

Варейкис стана.

— Не. Това е всичко. Разрешете да напусна?

Андрей благосклонно му кимна и се наведе към слушалката:

— Амалия, има ли още някой?

— Елизауер, господин съветник.

— Кой е пък този Елизауер? — попита Андрей, като наблюдаваше как Варейкис внимателно, сякаш на части, се измъква от кабинета.

— Заместник-началникът на транспортния отдел. Във връзка с темата „Аквамарин“.

— Нека почака. Донесете ми пощата.

След малко Амалия се появи на прага, а през това време Андрей си разтриваше мускулите на ръцете и разкършваше кръста си, навсякъде усещаше приятна тъпа болка след този час усърдна работа с лопата в ръце и както винаги разсеяно си помисли колко хубава гимнастика е това за човек, който води заседнал живот.

Амалия затвори плътно вратата след себе си и, като чукаше по паркета с високите си токове, се приближи до него и сложи папката с кореспонденцията на бюрото. Той я потупа по навик с едната си ръка по тесните твърди бедра, обгърната от прохладна коприна, а с другата отвори папката.

— Я да видим какво има тук? — рече той бодро.

Амалия направо се топеше в прегръдката му, дори дъхът й секна. Смешно момиче и е вярна като куче. И си знае работата. Той я изгледа отдолу нагоре. Както винаги, когато я даряваше с милувки, лицето й беше станало бледо и изплашено, а щом очите им се срещнаха, тя нерешително сложи тясната си пареща длан на врата му под ухото. Пръстите й трепереха.

— Е, малката — нежно рече той. — Има ли сред тези боклуци нещо важно? Или ние с тебе сега ще заключим вратата и ще сменим позата?

Те си имаха такова кодово обозначение за развлеченията в креслото или на килима. За Амалия той никога не би могъл да разкаже каква е в леглото. Нито веднъж не бе спал с нея в легло.

— Тук е проектът за бюджета… — с прималял глас изрече тя. — След това различни молби… И накрая са личните писма, тях не съм ги отваряла.

— И правилно си постъпила — каза Андрей. — Току виж, че попаднеш на любовно писъмце от някоя красавица…

Андрей я пусна и тя леко въздъхна.

— Почакай — рече той. — Не си отивай, ей сега ще свърша.

Той взе първото попаднало му писмо, скъса плика, хвърли един поглед по диагонал и се намръщи. Операторът Евсеенко донасяше, че прекият му шеф Кехада „си позволява изказвания по отношение на ръководството и лично по адрес на господин съветника“. Андрей познаваше добре този Евсеенко. Много странен човек беше той и ужасно не му вървеше — с каквото и да се захванеше, все го довеждаше до злополучен край. Навремето учуди Андрей, като хвалеше живота по време на войната през четиридесет и втора година край Ленинград. „Ех, че хубаво беше тогава — разправяше той дори замечтано. — Живееш си и за нищо не мислиш, а ако ти трябва нещо — наредиш на войниците и те ти го намират…“ Беше стигнал до капитан и през цялата война бе убил един-единствен човек — собствения си заместник по политическата част. Тогава излизали от обкръжение, Евсеенко видял, че немците са пленили помощник-командира и му пребъркват джобовете. Тогава гръмнал иззад храстите, убил заместника си по политическата част и избягал. Много се гордееше със своята постъпка: иначе те щели да го изтезават. Какво да го правя сега тоя глупак? Вече шести донос ми праща. И виж го ти, не пише на Румер, не пише на Варейкис, а на мене. Ама че хитро го е измислил. Страшен психолог. Ако пише на Варейкис или на Румер, Кехада ще загази. А аз няма да пипна с пръст Кехада, всичко знам за него, но няма да го пипна, защото го ценя и му прощавам, това е ясно на всички. Та какво излиза: и гражданския си дълг изпълнява, и човека не го погубват… Голям изрод е все пак, прости господи!…

Андрей смачка писмото, хвърли го в кошчето и взе следващото. Почеркът на плика му се стори познат — много характерен почерк беше, та да не му обърне човек внимание. Адрес на подателя нямаше. Писмото беше написано на машина — не беше оригиналът, а копие и отдолу нещо дописано на ръка. Андрей го прочете, нищо не проумя, зачете го втори път, вцепени се и погледна часовника си. После грабна слушалката на белия телефон и набра някакъв номер.

— Съветникът Румер, спешно! — изграчи той с чужд глас.

— Съветникът Румер е зает.

— Обажда се съветникът Воронин! Казах — спешно!

— Извинете, господин съветник! Съветникът Румер е при президента.

Андрей тръшна слушалката, избута слисаната Амалия и се втурна към вратата. Вече беше хванал пластмасовата дръжка, когато разбра, че е късно, и без друго нямаше да стигне навреме. Ако всичко това беше истина, разбира се. Ако някой не го разиграваше по този идиотски начин…

Той бавно се приближи до прозореца, хвана се за обшитата с кадифе предпазна пръчка и се загледа към площада. Наоколо както винаги беше пусто. Мяркаха се светлосини униформи, а в сянката под дърветата стърчаха зяпачи и една старица се влачеше едва-едва, бутайки пред себе си детска количка. Мина автомобил. Андрей чакаше, вкопчил се в пръчката.

Амалия се приближи зад гърба му и леко го докосна по рамото.

— Какво е станало? — попита тя шепнешком.

— Дръпни се — каза той, без да се обръща. — Седни в креслото.

Амалия изчезна. Андрей отново погледна колко е часът. Според неговия часовник вече изтичаше една минута повече. Разбира се, помисли си той. Не може да бъде. Идиотски номер. Или шантаж… И в този момент откъм дърветата се появи и бавно тръгна през площада някакъв човек. Изглеждаше съвсем мъничък от такава височина и на такова разстояние и Андрей не можеше да го познае. Спомни си, че оня беше възслаб и строен, а този изглеждаше тромав и издут, и едва в последния миг се сети защо има такъв вид. Той стисна очи и се отдръпна от прозореца.

На площада проехтя гръм — силен и кратък. Рамките на прозореца се разтресоха и задрънчаха, а някъде по-долу със силен звън се посипаха стъкла. Амалия извика сподавено, а на площада проехтяха диви писъци…

Като отстрани с ръка затичалата се към него ли, към прозореца ли Амалия, Андрей се насили да отвори очи и да погледне. Там, където допреди миг стоеше човек, сега към небето се издигаше жълтеникав стълб дим, зад който не се виждаше нищо. От всички страни към това място тичаха светлосините мундири, а по-нататък, под дърветата, тълпата бързо нарастваше. Всичко беше свършило.

С изтръпнали нозе Андрей се върна на бюрото си, седна и отново зачете писмото.

Всичко това беше напечатано на машина и Андрей държеше пред себе си третото, а може би и четвъртото копие. А отдолу беше добавено на ръка:

Андрей вдигна очи и видя Амалия.

— Помниш ли Дани? — каза той. — Дани Ли, завеждащият писмата…

Амалия кимна мълчаливо, после лицето в изведнъж се изкриви от ужас.

— Не може да бъде! — дрезгаво продума тя. — Не е вярно…

— Взриви се… — Андрей едва помръдваше устните си. — С динамит се е увил сигурно. Под сакото.

— Защо? — каза Амалия. Тя прехапа уста, от очите й бликнаха сълзи, сълзите течаха по дребничкото й бяло лице и се събираха под брадичката й.

— Не знам — безпомощно рече Андрей. — Нищо не разбирам… — Той вторачи безсмислен поглед в писмото. — Та нали скоро се видяхме… Наистина, поскарахме се, поспорихме, ама… — Той отново вдигна очи към Амалия. — Да не би да е идвал в приемните ми часове? Да не би да е чакал, пък аз да не съм го приел?

Закрила лицето си с ръце, Амалия клатеше отрицателно глава.

Изведнъж Андрей усети, че го обзема яд. Дори не яд, а бясна злоба, каквато изпита днес в съблекалнята на банята. Да ги вземат мътните дано! Какво още искат, дявол да го вземе! Какво не им стига още на тия отрепки?… Идиот! И какво доказа с това? Свиня не искал да бъде, свинар не искал да бъде… Скучно му било! Върви тогава на майната си със своята скука!…

— Престани да ревеш! — изкрещя той на Амалия. — Избърши си сополите и върви оттатък.

С един замах той изтика всички, книжа настрани, стана и отново отиде до прозореца.

Площадът гъмжеше от народ. В центъра на тълпата зееше празно сиво пространство, обградено от светлосини униформи, и там сновяха хора с бели престилки. Сирената на линейката виеше истерично, опитвайки се да си проправи път…

… Е добре де, и какво доказа с това? Че не искаш да живееш с нас? А защо трябваше да го доказваш и на кого? Че ни ненавиждаш? Всичко е на вятъра. Ние правим това, което трябва. Не сме виновни, че те са свине. Те са били свине и преди нас, и след нас пак ще си останат свине. Ние можем само да ги нахраним, да ги облечем и да ги избавим от животинските им страдания, а духовни страдания те никога не са имали и не могат да имат. Да не би малко да сме направили за тях? Я виж какъв стана Градът. Навсякъде цари ред и чистота, и помен няма от едновремешния бардак, плюскане — колкото щеш, парцали — колкото си щеш, скоро и зрелища ще има колкото душа ти иска, само малко време е нужно — а на тях какво повече им трябва?… Ами ти, ти какво си направил през живота си? Ето на, след малко санитарите ще изстържат червата ти от асфалта и това ще е всичко, което си постигнал… А ние има да работим и да работим, да управляваме цялата тази колосална машина, защото всичко, което досега сме постигнали, е само началото, всичко трябва да се опази, а опазеното многократно да се увеличи… Защото на Земята може и да няма над хората ни бог, ни дявол, но тук има… Демократ си ти смърдящ, народник-мазник си ти, копеле с копеле такова…

Но Дани постоянно беше пред очите му такъв, какъвто го видя при последната им среща преди месец-два — някак съсухрен, измъчен, сякаш болен, и в печалните му изгаснали очи се таеше някакъв сподавен ужас. И Андрей отново го чу да казва както тогава, в края на хаотичния и глупав спор, след като вече бе станал и хвърлил на сребърния поднос няколко смачкани банкноти: „Господи, какво си взел да се перчиш пред мен? Готов бил да пожертвува живота си… И за какво? За да натъпчеш търбусите на хората до насита! Та нима това може да бъде цел? В затънтената накрай света Дания отдавна вече умеят да правят това. Добре, нека да нямам право, както ти се изразяваш, да се пеня от името на всички. Нека да не са всички, но поне ние двамата с теб отлично знаем, че не това трябва на хората, че истински нов свят така не можеш да изградиш!…“ — „Ами как бе, мамка ти загубена, ще го изградиш, а? Как?!“ — изрева тогава Андрей, но Дани само махна с ръка и повече не обели нито дума.

Иззвъня белият телефон. Андрей с неудоволствие се върна до бюрото си и вдигна слушалката.

— Андрей? Гайгер се обажда.

— Здравей, Фриц.

— Ти познаваше ли го?

— Да.

— И какво мислиш за станалото?

— Истерик — процеди Андрей през зъби. — Мекотело.

Гайгер помълча.

— Ти получи ли писмо от него?

— Да.

— Странен човек — каза Гайгер. — Е, добре. Чакам те точно в два.

Андрей остави слушалката и телефонът отново иззвъня. Този път се обаждаше Селма. Беше много разтревожена. Слухът за взрива беше стигнал от уста на уста до Белия двор, разбира се, изопачен до неузнаваемост, и сега там цареше тиха паника.

— Да, всичко е здраво — успокои я Андрей. — И аз съм жив и здрав, и Гайгер е жив и здрав, и Стъкленият дом е цял и невредим… Ти обади ли се на Румер?

— За какъв дявол да се обаждам на Румер? — възмути се Селма. — Тичах като луда от фризьора до в къщи — онова Долфусище нахълта там разтреперена, чак мазилката й падаше, и пищеше, че имало покушение срещу Гайгер и била разрушена половината сграда…

— Е, добре — нетърпеливо каза Андрей. — Сега нямам време.

— Можеш ли да ми обясниш поне какво е станало?

— Един маниак… — Андрей се сепна и млъкна. — Тиквеник някакъв мъкнал взрив през площада и, изглежда, го изтървал.

— Сигурно ли е, че не е покушение? — настойчиво попита Селма.

— Не знам бе, човек! Румер се занимава с това, аз нищо не знам!

Селма сумтеше на слушалката.

— Само лъжи ми надрънка нали, господин съветник — каза тя и прекъсна разговора.

Андрей заобиколи бюрото и се върна до прозореца. Тълпата вече почти се бе разпръснала. Санитарите ги нямаше. Линейката от „Бърза помощ“ — също. Няколко полицаи миеха с маркуч пространството около малката вдлъбнатина в бетона. И старицата едва-едва се мъкнеше в обратна посока, бутайки пред себе си детската количка. И толкоз.

Той отиде до вратата и надникна в приемната. Амалия беше на своя пост — строга, със свити устни, абсолютно непристъпна — пръстите й с обичайната главозамайваща скорост сновяха по клавишите, по лицето й нямаше и следа от сълзи, сополи и други емоции. Андрей я гледаше нежно. Жена на място, помисли си той. Ще имаш да вземаш, рече той мислено на Варейкис с огромно злорадство. По-скоро тебе ще те изхвърля оттук като тапа… Неочаквано някой застана между него и Амалия. Андрей вдигна очи. На нечовешка височина над него раболепно се мяркаше сплесканата отстрани физиономия на Елизауер от транспортния отдел.

— А — рече Андрей. — Елизауер… Извинете, но днес няма да ви приема. Заповядайте утре сутринта.

Без да каже нито дума, Елизауер се поклони, като се пречупи на две половини, и изчезна. Амалия вече беше скочила с бележник и молив в ръце, готова да записва.

— Господин съветник?

— Влезте за минута — каза Андрей.

Той се върна на бюрото си и белият телефон отново иззвъня.

— Воронин? — рече гъгнив, попрекалил с пушенето глас. — Румер те безпокои. Как си?

— Добре съм — каза Андрей и помаха на Амалия с ръка: не си отивай, ей сега ще свърша.

— А жена ти как е?

— Всичко е наред. Изпраща ти специални поздрави… Между другото нареди днес двама от отдела за обслужване да отидат в къщи, има нещо да се свърши…

— Двама ли? Добре. А къде да отидат?

— Нека й се обадят по телефона. Тя ще им каже. Още сега да й се обадят.

— Добре — каза Румер. — Готово. Може да не стане веднага, но ще им наредя… Аз тука, нали разбираш, затънах до гуша в тая работа. Официалната версия знаеш ли?

— Че откъде да я знам? — сърдито рече Андрей.

— С две думи. Нещастен случай с експлозив. При пренасяне на взривни вещества. По време на транспортирането им. Подробностите се изясняват.

— Разбрах.

— Вървял си значи някакъв работник-бомбаджия и носел взривен материал… Или, да кажем, го карал някъде там… Пиян.

— Ясно-ясно, разбрах — каза Андрей. — Правилно. Цар си.

— Ъхъ — измуча Румер. — Е, и взел, че се спънал там или… С една дума, подробностите се изясняват. Виновните ще бъдат наказани. Информацийката сега се размножава и ще ти я донесат. Само че ти, виж какво. Нали получи писмо? Някой друг там при тебе чете ли го?

— Никой.

— А секретарката ти?

— Казвам ти: никой. Личните си писма аз винаги сам ги отварям.

— Правилно — каза Румер одобрително. — Точно така трябва да бъде. Въвел си ред в тая работа. А пък то някои, нали разбираш, такава каша са забъркали с тези писма… Който сварил, той ги чел… Значи при тебе никой не го е чел. Много добре. Вдън земя го скрий — по режима за две нули. След малко при теб ще дойде един от моите гавази, дай му го.

— Защо пък?

Румер се затрудни.

— Ами как да ти кажа… — измънка той. — Може и да потрябва… Ти май го познаваше, нали?

— Кого?

— Ами този… — Румер се изхили. — Този работник… с взривния материал…

— Познавах го.

— Е, сега няма да говорим по телефона за това, а моят гавазин като дойде, ще ти зададе един-два въпроса, така че ти му отговори.

— Нямам време да се занимавам с гавазина ти — сърдито рече Андрей. — Фриц ме вика, трябва да отида при него.

— Абе само пет минутки — примоли се Румер. — Нищо няма да ти коства, ей богу… На два въпроса ли вече чак не можеш да отговориш…

— Добре де, добре — нетърпеливо рече Андрей. — Друго има ли?

— Вече съм го изпратил, след малко ще бъде при тебе. Цвирик му е фамилията. Старши адютор…

— Тъй-тъй, разбрахме се.

— Само два въпроса. Никак няма да те забави.

— Друго има ли? — отново попита Андрей.

— Това е. Сега трябва да се обадя на другите съветници.

— Ти гледай да не забравиш да изпратиш хора на Селма.

— Няма да забравя. Записах си. Хайде, със здраве.

Андрей затвори телефона и каза на Амалия:

— Имай предвид: ти нищо не си видяла и не си чула.

Амалия го погледна уплашено и мълчаливо посочи с пръст към прозореца.

— Точно така — каза Андрей. — Не знаеш никакви имена и изобщо нямаш представа какво е станало…

Вратата се открехна и през пролуката се провря смътно позната, бледна физиономия с възпалени очички.

— Почакайте отвън! — рязко каза Андрей. — Аз ще ви извикам.

Физиономията изчезна.

— Разбра ли? — попита Андрей. — Навън нещо гръмна и ти повече нищо не знаеш. Официалната версия е такава: вървял някакъв пиян работник и носел взривен материал от склада, сега се изяснява кой е виновен. — Той млъкна и се замисли. — Къде съм виждал тази мутра? И фамилията ми е позната… Цвирик… Цвирик…

— А той защо направи това? — тихо попита Амалия. Очите й отново подозрително се навлажниха.

Андрей се навъси.

— Хайде сега да не говорим за това. После. Иди извикай тука онзи блюдолизец.

ГЛАВА ВТОРА

Когато седнаха на трапезата, Гайгер каза на Изя:

— Хапни си, моето еврейче. Хапни си, драги мой.

— Аз не съм твоето еврейче — възрази Изя, като трупаше салата в чинията си. — Сто пъти вече съм ти казвал, че съм свой, собствен евреин. Ей го на, твоя евреин — той посочи с вилицата си Андрей.

— А доматен сок няма ли? — недоволно попита Андрей, оглеждайки масата.

— Доматен сок ли искаш? — попита Гайгер. — Паркър! Доматен сок за господни съветника!

На прага на трапезарията се появи снажен, румен юначага — личният адютант на президента. Шпорите му звънтяха леко. Паркър се приближи до масата и с мек поклон постави пред Андрей запотена кристална гарафа с доматен сок.

— Благодаря, Паркър — каза Андрей. — Оставете, аз сам ще си налея.

Гайгер кимна и Паркър изчезна.

— Ей това се казва дресировка! — изфъфли Изя с пълна уста.

— Много приятно момче — рече Андрей.

— А пък у Манджуро на обяд сервират водка — каза Изя.

— Доносник! — укори го Гайгер.

— Че откъде-накъде? — учуди се Изя.

— Ако Манджуро се налива с водка в работно време, аз съм длъжен да го накажа.

— Всички не можеш да ги изпозастреляш — каза Изя.

— Смъртното наказание е отменено — уточни Гайгер. — Впрочем не съм съвсем сигурен. Трябва да питам Чачуа…

— А какво стана с предшественика на Чачуа? — невинно попита Изя.

— Беше чиста случайност — каза Гайгер. — Престрелка…

— Между другото той беше голям професионалист — отбеляза Андрей. — Чачуа си знае работата, но шефът!… Той беше феноменален човек.

— М-да, сума поразии направихме тогава… — замислено произнесе Гайгер. — Мислехме, че всичко, което хвърчи, се яде…

— Всичко е добро, щом свършва добре — каза Андрей.

— Още нищо не е свършило! — възрази Изя. — Откъде го измислихте, че всичко е свършило?

— Е, пукотевицата поне свърши — промърмори Андрей.

— Истинската пукотевица още не е започнала — заяви Изя. — Слушай, Фриц, а досега имало ли е покушения срещу тебе?

Гайгер се навъси.

— Що за идиотски въпрос. Разбира се, че не е имало.

— Ще има — обеща му Изя.

— Благодаря — студено отвърна Гайгер.

— Покушения ще има — продължи Изя. — Наркоманията рязко ще се увеличи. Ситите ще се разбунтуват. Вече се появиха хипита, за тях не говоря. Самоубийства в знак на протест ще има, самозапалвания, самовзривявания… Впрочем, вече ги има.

Гайгер и Андрей се спогледаха.

— Ето на — рече Андрей с досада. — Той вече знае.

— Интересно откъде? — каза Гайгер, вглеждайки се в Изя с присвити очи.

— Какво знам? — бързо попита Изя. Той остави вилицата си. — Я, чакайте… А, така значи! Това е било самоубийство в знак на протест, а? То и аз си виках — що за врели-некипели дрънкат? Някакви пияни бомбаджии се шляели с динамит по улиците… Пък то какво било! А аз, честно да ви кажа, си въобразявах, че е било опит за покушение… Сега разбирам… А кой е тоя в действителност?

— Някой си Дани Ли — каза Гайгер след кратка пауза. — Андрей го е познавал.

— Ли… — замислено рече Изя, като размаза разсеяно по ревера на сакото си капките майонеза. — Дани Ли… Чакай малко, един такъв, мършав… Журналист е нали?

— Ти също го познаваше — каза Андрей. — Помниш ли, в моя вестник…

— Да-да-да! — възкликна Изя. — Точно така! Спомних си!

— Само че, моля ти се, дръж си езика зад зъбите — каза Гайгер.

Изя с обичайната си вкаменена усмивка взе да пощипва брадавицата на врата си.

— Ето кой бил значи… — мърмореше той. — Ясно… Ясно… Опасал се с експлозив около себе си и излязъл на площада… И писма сигурно е изпратил до всички вестници този чудак… Тъй-тъй-тъй… И какво смяташ да правиш сега? — обърна се той към Гайгер.

— Вече направих каквото трябва — отвърна Гайгер.

— Ами да, ами да! — нетърпеливо каза Изя. — Засекретил си всичко, подготвил си официалните лъжи, отвързал си синджира на Румер и си го насъскал — ама за друго става дума. Питам те как изобщо преценяваш станалото? Или смяташ, че това е случайност?

— Не-не. Не смятам, че това е случайност — бавно каза Гайгер.

— Слава богу! — викна Изя.

— А ти какво мислиш? — попита го Андрей.

Изя бързо се обърна към него.

— А ти?

— Аз мисля, че маниаци има във всяко порядъчно общество. Дани беше маниак, в това съм абсолютно сигурен. Явно беше мръднал от много философствуване. В Града естествено има и други такива…

— А какво казваше той? — жадно попита Изя.

— Казваше, че му е скучно. Че не сме си поставили истинска цел. Че всичко, което правим, за да повишим жизненото равнище на народа, е глупост и нищо няма да постигнем с това. Какво ли не разправяше, ама той самият нищо свястно не можеше да предложи. Маниак. Истерик и това е.

— Но какво все пак искаше? — попита Гайгер.

Андрей махна с ръка.

— Дрънкаше обичайните глупости като всеки народник. „Ще даде всичко от себе си да изведе на широк и ясен…“

— Не разбирам! — прекъсна го Гайгер.

— Ами смяташе, че задачата на просветените хора е да издигнат народа до своето просветено равнище. Но как да стане това — естествено не знаеше.

— И за това ли се самоуби? — недоверчиво попита Гайгер.

— Нали ти казвам — беше маниак.

— А ти как мислиш? — обърна се Гайгер към Изя.

Изя не се замисли нито за миг:

— Ако можем да наречем маниак онзи човек, който се захваща с неразрешим проблем — съгласен съм, че е бил маниак. И ти — Изя посочи с пръст Гайгер — изобщо не можеш да разбереш това. Ти се отнасяш към хората, които се захващат само с разрешими проблеми.

— Да допуснем — съгласи се Андрей. — Но Дани беше абсолютно сигурен, че този проблем е разрешим.

Изя му махна с ръка да млъкне.

— Вие, двамата, и бъкел не разбирате — заяви той. — Ей на̀, смятате се за технократи и елит на обществото. Думата демократ за вас е псувня. Всяка жаба да си знае гьола. Вие ужасно презирате широките народни маси и страшно се гордеете с това свое презрение. А в действителност сте истински, стопроцентови роби на тези маси! Всичко, с което се захващате, го правите за народните маси. Всичко, над което си блъскате главите, е нужно именно на масите. Вие живеете за тях. Ако масите изчезнат, ще се лишите от смисъла на живота си. Вие сте жалки нищожни приложници. И тъкмо затова никога няма да станете маниаци. Та нали всичко, което е нужно на широките народни маси, може сравнително лесно да се придобие. Затова всички наши задачи са безусловно разрешими. Вие никога няма да разберете хората, които се самоубиват в знак на протест…

— Защо пък няма да ги разберем? — възрази Андрей, ядосан. — Какво има толкова да им разбира човек? Естествено правим това, което иска преобладаващото мнозинство. И даваме или се стараем да дадем на това мнозинство всичко, освен от пиле мляко, което впрочем това мнозинство не иска от нас. Но винаги има едно нищожно малцинство, което смята, че се нуждае тъкмо от това пилешко мляко. Виждате ли, идея фикс имали. Капризи. Поднеси им тъкмо от пиле мляко! Просто защото от пиле мляко никой не може да намери. Ето как се пръкват на бял свят социалните маниаци. Какво има тука толкова трудно за разбиране? Или ти наистина смяташ, че можеш да издигнеш цялото това стадо до равнището на елита?

— В случая не става дума за мен — озъби се Изя. — Да не би аз да се смятам за роб на мнозинството или, другояче казано, за слуга на народа? Никога не съм работил за него и не мисля, че съм му задължен…

— Добре, добре — рече Гайгер. — Всички знаят, че си волна птичка. Да се върнем на нашите самоубийства. Значи смяташ, че самоубийства ще има, независимо каква политика провеждаме, така ли?

— И занапред ще ги има тъкмо защото провеждате определена политика! — каза Изя. — И колкото повече време минава, толкова повече ще стават, защото отнемате на хората грижата за насъщния и в замяна не им давате нищо. На хората започва да им се повдига от всичко това и им става скучно. Затова ще има самоубийства, наркомания, сексуални революции и глупави бунтове за нищо и никакви работи…

— Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш, бе! — искрено развълнуван рече Андрей. — Помисли си само какви ги плещиш, въшлив експериментатор! „Пиперец му липсвал в живота, пиперец му дай!“ Дотам ли я докара? Изкуствени недостатъци ли предлагаш да създаваме? От твоите брътвежи така излиза!…

— Така излиза не от моите брътвежи — каза Изя, като се пресегна през масата с осакатената си ръка, за да вземе купичката със соса. — Така излиза от твоите брътвежи. А това, че нищо не им предлагате в замяна, си е факт. Вашите Велики строежи са глупост. Експериментът с експериментаторите е дивотия, това са празни приказки, на които всички плюят… И престанете да се нахвърляте срещу мен, защото като разправям всичко това, аз не ви осъждам. Просто така стоят нещата. Такава е съдбата на всеки народник, независимо дали е навлякъл тогата на технократ-благодетел, или се е нагърбил с непосилната задача да втълпява на народа някакви идеали, без които според него народът не може да живее… Това са двете страни на една и съща монета — ези или тура. Крайният резултат е или бунт на гладните, или бунт на ситите — всеки може да си избере бунт по свой вкус. Щом сте си избрали бунта на ситите — добре, така да е, ама за какъв дявол се нахвърляте срещу мене?

— Недей да изливаш соса на покривката — укори го Гайгер.

— Пардон… — Изя разсеяно взе да разтрива със салфетка локвата на масата. — Та аритметиката е много проста — каза той. — Нека недоволните са само един процент. Ако в града живеят един милион души, значи недоволните са десет хиляди. Нека дори да са една десета от процента — хиляда недоволни. Ех, как ще се развикат тези хиляда души под прозорците ви!… И после имайте предвид, че напълно доволни никога няма. Има само напълно недоволни. Така или иначе на всеки нещо не му достига. Гледаш го — уж доволен от всичко, ама на — няма автомобил. А защо да няма? Той, нали разбираш, бил свикнал на Земята с автомобил, а пък тука няма и най-важното не се предвижда да има… Представяте ли си колко много такива хора има в Града?

Изя млъкна сам и взе лакомо да яде макарони, обилно полети със сос.

— Ама че вкусна ви е кльопачката — каза той. — С моите доходи само в Стъкления дом мога да се натъпча като хората…

Андрей го погледна как нагъва макароните, прихна и си наля доматен сок. Изпи го и запали цигара. Каквото и да приказва, вечно докарва работата до Апокалипсиса… Седемте чаши на Божия гняв и седемте последни язви… Стадото си е стадо. Естествено че ще се бунтува, ама нали затова държим Румер. Наистина този бунт на ситите е нещо ново, някакъв парадокс. На Земята май такова нещо още не е имало. Поне докато аз бях там. И класиците нищо не са писали по този въпрос… А бунтът си е бунт… Експериментът си е Експеримент, футболът си е футбол… Пфу!

Той погледна към Гайгер. Отпуснат назад в креслото, Фриц разсеяно и в същото време съсредоточено човъркаше зъбите си с пръсти и Андрей изведнъж беше поразен от простата и тъкмо поради това още по-страшна мисъл: та той не е нищо повече от подофицер от вермахта, недодялан дръвник в лъскава униформа, учил-недоучил, през целия си живот и десет свестни книги не е прочел, а той трябва да решава! Аз, между другото, също трябва да решавам, помисли си Андрей.

— В нашето положение — каза Гайгер на Изя — порядъчният човек просто нямаше избор. Хората гладуваха, всички бяха изтерзани, изпитваха страх и физически мъки — децата, старците, жените… Тъй че бяхме длъжни да им създадем прилични условия за живот…

— Така е наистина, така е — призна Изя. — Всичко разбирам. Подтиквали са ви жалостта, милосърдието и прочие. Ама аз не говоря за това. Да съжаляваш жените и децата, които плачат от глад, е много лесно, това всеки го може. Ама можете ли да изпитате състрадание към някой як като планина, сит мъж с ей такъв — и Изя показа колко голям — полов орган? Към изнемогващия от скука мъжага? Дани Ли явно е можел, а вие способни ли сте на това? Или веднага ще го погнете с камшика?…

Той млъкна, защото в трапезарията влезе руменият Паркър, съпровождан от две хубавички момичета с бели престилчици. Те разтребиха масата и поднесоха кафе със сметана. Изя тутакси се омаца с нея и се заоблизва чак до ушите като котка.

— И изобщо знаете ли какво чувство имам? — замислено рече той. — Щом обществото реши някой свой проблем, моментално пред него се изправя нов, също толкова голям проблем… не, още по-голям. — Той се оживи. — Оттук между другото следва нещо интересно. В края на краищата обществото ще се изправи пред толкова сложни проблеми, че решаването им вече няма да бъде по силите на човека. И тогава така нареченият прогрес ще спре.

— Дрън-дрън ярина — каза Андрей. — Човечеството никога не си поставя проблеми, които не е способно да реши.

— Тук изобщо не става дума за проблемите, които човечеството си поставя — възрази Изя. — Аз говоря за проблемите, които възникват пред човечеството. Които сами възникват. Човечеството не си е поставяло само проблема за глада. То просто е гладувало…

— Много далеч отидохте! — прекъсна ги Гайгер. — Стига с това словоблудие. Човек може да си помисли, че нямаме никаква друга работа, освен да си чешем езиците.

— Че каква работа имаме? — учуди се Изя. — Аз например сега съм в обедна почивка.

— Както искаш — рече Гайгер. — Щеше ми се да поговорим за твоята експедиция. Но, разбира се, можем да отложим тоя разговор.

Изя замря с кафеника в ръка.

— Ама моля ти се — сериозно каза той. — Защо трябва да го отлагаме? Няма нужда, я колко пъти вече го отлагахме…

— Ами тогава какво сте се раздрънкали? — укори го Гайгер. — Не се траете вече, гади ми се, като ви слушам.

— За каква експедиция става дума? — попита Андрей. — Ще издирваме архивите ли?

— За великата експедиция на север! — тържествено заяви Изя, но Гайгер го спря, като вдигна голямата си бяла длан.

— Това е предварителен разговор — каза той. — Но решението за експедицията вече съм го взел и средствата са заделени. Транспортът ще ви бъде осигурен някъде след три-четири месеца. А сега трябва да набележим най-общите цели и програмата.

— С една дума, експедицията ще бъде комплексна, така ли? — попита Андрей.

— Да. Изя ще си получи архивите, а ти ще направиш наблюденията си на слънцето и всичко останало, което ти трябва…

— Слава богу! — каза Андрей. — Най-сетне.

— Но ще имате поне още една цел — каза Гайгер. — Мисията ви ще бъде и разузнавателна. Експедицията трябва да проникне много дълбоко на север. Колкото може по-дълбоко. Докъдето ви стигнат горивото и водата. Затова хората в групата трябва да бъдат специално и много прецизно подбрани. Ще вземете само доброволци, и то най-добрите. Никой не е наясно какво може да има там, на север. Голяма е вероятността да ви се наложи не само да търсите различни папки и да гледате във вашите тръби, но и да стреляте, да попадате в обкръжение, да пробивате обръча и така нататък. Затова в групата ще има военни. Кои ще бъдат и колко — това ще уточним по-късно…

— Ох, нека бъдат колкото може по-малко! — намръщи се Андрей. — Знам ги аз твоите военни, ще създадат непоносима обстановка за работа… — Той с досада отмести чашата си настрана. — И изобщо не разбирам. Не ми е ясно за какво са военните. Не проумявам за какви престрелки говориш… Та там е пустиня, наоколо са само развалини — как така ще има престрелки?

— Там, братче, всичко може да има — весело рече Изя.

— Какво значи — всичко? Може би там гъмжи от дяволи, тогава какво — попове ли ще ни заповядаш да вземем?

— А може би все пак ще ме оставите да се доизкажа, а? — попита Гайгер.

— Доизказвай се — огорчено рече Андрей.

Винаги става така, помисли си той. Също като в оня виц, дето на човека заедно с оная работа му пораснали големи и ушите. Дори и да ти се изпълни желанието, то става така, че по-добре изобщо да не се е изпълнявало. Ама не, да имат много здраве! Няма да я отстъпя тази експедиция на господа офицерите. Начело на експедицията ще застане Кехада. Той ще отговаря за научната част и за цялата група. Ако не щете, махайте се от главата ми, няма да имате никаква космография и нека вашите фелдфебели командуват само Изя. Експедицията е научна, значи начело ще застане учен… Изведнъж си спомни, че Кехада е неблагонадежден, и това така го ядоса, че пропусна част от въпроса на Гайгер.

— Какво, какво? — сепна се той.

— Питам те на какво разстояние от Града може да бъде краят на света?

— По-точно началото — обади се Изя.

Андрей сърдито сви рамене.

— Ти изобщо четеш ли докладните ми? — попита той Гайгер.

— Чета ги — каза Гайгер. — Ти пишеш, че колкото повече отиваме на север, Слънцето все повече ще клони към хоризонта. Очевидно някъде много далеч на север то ще слезе до хоризонта и изобщо ще се скрие. Затова те питам колко далеч е това място — можеш ли да кажеш?

— Не ги четеш ти моите докладни — повтори Андрей. — Ако ги четеше, щеше да разбереш, че цялата тая експедиция съм я замислил именно за да открия началото на света.

— Това го разбрах — търпеливо рече Гайгер. — Аз те питам приблизително къде е. Можеш ли да ми кажеш горе-долу какво е разстоянието дотам? Хиляда километра? Сто хиляди? Един милион?… Сега определяме целта на експедицията, разбираш ли? Ако тази цел се намира на един милион километра оттук, то това изобщо не е цел. Но ако…

— Ясно, ясно — рече Андрей. — Сега вече разбрах какво искаш да кажеш. Нещата стоят така… Цялата трудност идва оттам, че не знаем нито кривината на света, нито разстоянието до Слънцето. Ако имахме достатъчно наблюдения по цялата дължина на Града — нали разбираш? — не в чертите на днешния Град, а от единия до другия край, тогава бихме могли да определим тези величини. Голяма дъга е нужна, разбираш ли? Най-малко неколкостотин километра. А при нас целият материал е събран от петдесеткилометрова дъга. Затова и точността е нищожна.

— Кажи тогава минималното и максималното разстояние — настояваше Гайгер.

— Максималното е безкрайността — каза Андрей. — Ако се окаже, че светът е плосък. А минималното е някъде около хиляда километра.

— Големи сте търтеи — рече Гайгер с отвращение. — Толкова пари пръснах за вас, а полза — никаква…

— Недей така — каза Андрей. — От две години те карам да направим тази експедиция. Щом искаш да знаеш в какъв свят живееш — дай пари, дай транспорт, хора… Иначе нищо няма да излезе. Дъгата, която трябва да обходим, всичко на всичко е някъде към петстотин километра. Ще измерим гравитацията, изменението на яркостта, изменението на височината…

— Добре — прекъсна го Гайгер. — Сега няма да говорим за тези работи. Това са подробности. Трябва само ясно да схванете, че една от целите на експедицията е да се доберете до началото на света. Схванахте ли?

— Схванахме — каза Андрей. — Но не ми е ясно за какво ти е това?

— Искам да знам какво има там — рече Гайгер. — А там има нещо. Нещо такова, от което много работи могат да зависят.

— Например?

— Например Антиградът.

Андрей прихна.

— Антиградът… Ти и досега ли вярваш в него?

Гайгер стана, кръстоса ръцете си на гърба и взе да се разхожда из трапезарията.

— Това не е важно — каза той. — Трябва да знам със сигурност: съществува ли, или не съществува.

— Лично на мен — каза Андрей — много отдавна ми стана ясно, че Антиградът просто беше измислица на старото ръководство…

— Като Червеното здание, а? — тихичко рече Изя, ухилен.

Андрей се навъси.

— Червеното здание няма нищо общо с това. Навремето и Гайгер твърдеше, че старото ръководство смята да установи военна диктатура и затова му е нужна заплаха отвън — ето ви го на и Антиградът.

Гайгер се спря пред него.

— А ти всъщност защо толкова протестираш срещу похода до самия край? На теб например не ти ли е интересно да узнаеш какво има там? Ама че съветници ми е дал господ!

— Абе нищо няма там! — каза Андрей, но всъщност беше леко объркан. — Само зъбите ти тракат от студ, наоколо е вечна нощ, ледена пустиня… С една дума, обратната страна на Луната, разбираш ли?

— А пък аз имам други сведения — възрази Гайгер. — Антиградът съществува. И никаква ледена пустиня няма там, а и да има, тя може да се прекоси. Там има град, също като нашия, но какво става в него — ние не знаем, и какво искат те там — също не знаем. А разказват например, че там всичко било обратно. Когато при нас е добре, там е зле… — Той спря да говори и отново взе да се разхожда из трапезарията.

— Боже мой — каза Андрей. — Ама че дивотия!…

Той погледна към Изя и се запъна. Изя седеше, преметнал ръка през облегалката на креслото, вратовръзката му се бе изместила чак под ухото, а той самият лъщеше като мазно петно на припек и победоносно гледаше Андрей.

— Ясно — каза Андрей. — Мога ли да знам източника на твоите сведения? — попита той Изя.

— Все същият, скъпи мой — отвърна Изя. — Историята е велика наука. А в нашия град тя умее да прави много фокуси. Знаеш ли, освен всичко друго, какво му е хубавото на нашия град? Кой знае защо тук архивите не се унищожават! Войни няма, нашествия няма, написаното на хартия не се заличава с балтия…

— Стига с тия твои архиви… — каза Андрей с досада.

— Спри! Ето Фриц ми е свидетел! Кой намери въглищата? Триста хиляди тона въглища в подземното хранилище! Да не би твоите геолози да са ги намерили? Не, моля, Кацман ги намери. При това, забележи, без да излиза от кабинета си…

— Накратко казано — Гайгер отново се настани в креслото си, — науката си е наука, архивите са си архиви, а аз искам да знам следното. Първо. Какво има в тила ни? Може ли там да се живее? Можем ли да извлечем нещо полезно оттам? Второ. Кой живее там? По цялата дължина на маршрута: оттук — той потропа с нокът по масата — до края на света или до началото му, или дотам, докъдето стигнете… Що за хора са това? Хора ли са? Как са попаднали по тия места? От какво живеят?… И трето. Интересува ме всичко, което успеете да изясните за Антиграда. Това е политическата цел, която искам да си поставите. И това е истинската цел на експедицията, Андрей. Държа добре да разбереш това. Ти ще застанеш начело на експедицията, ще проучиш всичко, което ти заръчах, и ще ми докладваш резултатите тук, в тази стая.

— Какво, какво? — попита Андрей.

— Ще ми докладваш. Тук. Лично.

— Мен ли смяташ да изпратиш там?

— Естествено! А ти какво си мислеше?

— Ама моля ти се… — слиса се Андрей. — Откъде накъде?… Изобщо не съм имал такова намерение… Че аз съм затънал до гуша в работа, на чий гръб ще стоваря всичко?… Пък и никъде не искам да ходя!

— Как така — не искаш! Че за какво ми надува главата досега? Ако не пратя тебе, кого ще пратя?

— Господи — възкликна Андрей. — Прати когото щеш! Сложи за началник Кехада… той е най-опитният ни разузнавач… Или Бътс например…

Втренченият поглед на Гайгер го накара да млъкне.

— Нека по-добре да не отваряме дума нито за Кехада, нито за Бътс — тихо каза Гайгер.

Андрей млъкна и настана неловко мълчание. Гайгер си наля от изстиналото кафе.

— В този град — все така тихо рече той — аз имам доверие буквално на двама-трима души. От тях само ти можеш да застанеш начело на експедицията. Защото съм сигурен, че ако те помоля да стигнеш до края, ти ще стигнеш до края. Няма да зарежеш всичко насред пътя и да се върнеш и никому няма да позволиш да плюе на всичко насред пътя и да хукне назад. А когато ми представиш отчета, ще мога да повярвам на този отчет. Бих могъл да повярвам например и на отчета на Изя, но Изя не струва и пукната пара като администратор, да не говорим пък, че е абсолютно негоден като политик. Разбираш ли ме? Така че решавай. Или ти ще застанеш начело на експедицията, или експедиция изобщо няма да има.

Отново се възцари тишина. Изя смутено рече:

— Бре-бре-бре-бре… Може би трябва да изляза, господа администратори?

— Стой си на мястото — заповяда Гайгер, без да се обръща към него. — Нагъвай пасти.

Андрей трескаво си мислеше какво го очаква. Трябва да захвърля всичко. Селма. Домашния уют. Добре уредения спокоен живот… За какъв дявол ми е притрябвало? Амалия. Да се мъкна нанякъде. Жега. Кал. Плюскането — скапано… Май взех да остарявам? Ако бяха ми предложили такова нещо преди две години щях да хвърча от радост. А сега не искам. Ама никак не искам… Всеки ден да поглъщам Изя в баснословни дози. Военните. Сбирщината от войници. И отгоре на всичко да бъхтя пеш, всичките тези хиляда километра — пеш, при това с раница на гърба и тя няма да е празна, мамицата й… И оръжие трябва да мъкна. Майко мила, та може да се наложи да стрелям!… За какъв бяс ми е дотрябвало да се тикам под куршумите? На гол корем — пищови. На комар — ботуши. За какъв дявол ми е всичко това? Вятър работа… Ще трябва непременно да взема чичо Юра — на тия военни никаква вяра им нямам… Жега… И мазоли… И воня… А пък на самия край, за проклетия, сигурно е кучешки студ… Добре, че поне през цялото време слънцето ще бъде зад гърба ни… И Кехада трябва да взема, без Кехада няма да тръгна и толкоз — много важно, че ти му нямаш доверие, затова пък с Кехада ще бъда спокоен за научната част. И толкоз време без жени — човек може да се побърка. Ама и на теб тъпкано ще ти го върна. Първо, ще отпуснеш нови щатни бройки за моята канцелария — в отдел „Социална психология“… и в „Геодезия“ няма да е лошо… Второ, здравата ще шибнеш Варейкис през пръстите. И изобщо при мене, в науката, не искам и помен да остане от всичките тия идеологически ограничения. В другите отдели — моля, там не ме интересува… Ами че то там вода няма, да му се не види макар! Нали Градът, кой знае защо, непрекъснато се мести на юг — на север водоизточниците пресъхват. Е, и вода ли ще трябва да мъкнем със себе си? На хиляда километра оттук?…

— И водата ли на гръб ще мъкна? — ядосан попита той.

Гайгер учудено повдигна вежди.

— Каква вода?

Андрей се сепна.

— С една дума, добре — каза той. — Само че военните сам ще ги подбера, щом толкова настояваш за тях. Ако оставя на тебе, кой знае какви глупаци ще ми набуташ… И да се разберем отсега, държа на единоначалието! — той заплашително вдигна пръст. — Цялата работа ще ръководя аз!

— Ти, ти — успокои го Гайгер. Той се отпусна в креслото и се усмихна. — Изобщо ти ще си подбереш хората. Единственият човек, когото ти налагам, е Изя. Всички други оставям на теб. Погрижи се да намериш добри механици, лекар си избери…

— Между другото, някакви транспортни средства ще имам ли?

— Ще имаш — каза Гайгер. — И то истински. Такива тук още никой не е виждал. Няма да се наложи нищо да влачиш на гръб освен оръжието… Остави ги тия работи сега, това са дреболии. По-късно, когато си подбереш началниците на подразделенията, подробно ще обсъдим всичко… Вижте на какво искам да ви обърна внимание сега. Секретността! Нея трябва да ми я осигурите вие, момчета. Естествено едно такова начинание не може да остане съвсем скрито, затова ще се наложи да пуснем слух, че отивате например да търсите нефт. На двеста и четиридесетия километър. Но политическите цели на експедицията трябва да бъдат известни само на вас. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — отвърна Андрей умислен.

— Изя, това се отнася най-вече за теб. Чуваш ли?

— Ъхъ — каза Изя с пълна уста.

— А защо всъщност е нужна чак такава секретност? — попита Андрей. — Какво толкова се каним да правим, че трябва да се крием?

— Не ти ли е ясно? — попита Гайгер и устата му се изкриви.

— Не ми е ясно — рече Андрей. — Не виждам абсолютно нищо, което може… да заплашва системата.

— Не системата бе, хапльо! — каза Гайгер. — Тебе! Ти ще бъдеш в опасност! Не можеш ли да проумееш, че те се страхуват от нас точно толкова, колкото и ние от тях?

— Кои те? Твоите антиграждани ли?

— Ами те, разбира се! Щом като най-после сме се сетили да изпратим хора на разузнаване, защо да не допуснем, че те са направили това много отдавна? Че Градът е претъпкан с техни шпиони? Не ми се усмихвай, не ми се усмихвай, глупчо! Това не ти е шега работа! Като налетиш на засада, всичките ще ви изколят като пилци…

— Тъй да бъде — каза Андрей. — Убеди ме. Млъквам.

Известно време Гайгер го гледаше със съмнение, после рече:

— Е, добре. Значи целите са ви ясни. За секретността също се разбрахме. Всъщност това е всичко. Днес подписвам заповедта за назначаването ти за ръководител на операцията… да речем… м-м…

— „Мъгла и мрак“ — подсказа Изя, невинно опулил очи.

— Какво? Не… Много е дълго. Да речем… „Зигзаг“. Операция „Зигзаг“. Добре звучи, нали? — Гайгер измъкна бележник от горното си джобче и записа нещо. — Андрей, ти можеш да започнеш подготовката. Засега имам предвид чисто научната част. Подбери си хора, уточни задачите… заръчай съоръженията, които ще ти трябват, екипировката… Пък аз ще осигуря зелена улица за твоите поръчки. Кой ти е заместник?

— В канцеларията ли? Бътс.

Гайгер се понамръщи.

— Е, добре — съгласи се той. — Нека да е Бътс. Прехвърли работата в канцеларията на него, а ти се посвети изцяло на подготовката на операция „Зигзаг“… И предупреди твоя Бътс по-малко да плещи! — крясна той изведнъж.

— Виж какво — каза Андрей. — Дай да се разберем…

— Стига, по дяволите! Стига! Сега не желая да разговарям на тази тема. Знам какво искаш да ми кажеш! Но рибата се вмирисва от главата, господин съветник, а ти си ги развъдил едни в твоята канцелария… д-дяволите да ги вземат!…

— Якобинци — подсказа Изя.

— А ти, евреино, млъкни! — изрева Гайгер. — Вървете по дяволите, дрънкала такива! Съвсем ме объркахте… За какво говорех?

— Че не желаеш да разговаряш на тази тема — напомни му Изя.

Гайгер неразбиращо се втренчи в него и Андрей преднамерено спокойно каза:

— Много те моля, Фриц, предпази сътрудниците ми от всичките тия благовидни идеологически глупости. Аз сам съм подбирал хората си и им вярвам, и ако ти наистина искаш да имаш наука в Града, остави ги на мира.

— Е, добре, добре — промърмори Гайгер. — Днес няма да говорим за това…

— Няма — кротко рече Андрей, изпитал умиление към самия себе си. — Ти мен ме познаваш — аз съм изцяло зад теб. Разбери, моля ти се. Тези хора не могат да не мърморят. Такива са си. Който не мърмори, пукната пара не струва. Нека си мърморят! А колкото за идеологическата нравственост в моята канцелария, сам мога да се погрижа за нея. Бъди спокоен. И кажи, моля ти се, на нашия скъп Румер да си запише на павианското чело…

— А не може ли без ултиматуми? — високомерно попита Фриц.

— Може — каза Андрей вече съвсем кротко. — Всичко може. Без ултиматуми може, без наука може, без експедиция може…

Гайгер го гледаше втренчено, като шумно дишаше през издутите си ноздри.

— Не искам сега да говоря на тази тема! — отсече той.

И Андрей разбра, че за днес му стига. Още повече че на такива теми наистина бе по-добре човек да говори на четири очи.

— Щом не искаш, няма — примири се той. — Просто стана дума, а пък Варейкис днес ме уведоми, нали разбираш… Виж какво, искам да те питам още нещо. Според теб какъв товар общо мога да взема със себе си? Макар и приблизително.

Гайгер още няколко пъти изсумтя тежко, после погледна накриво Изя и отново се отпусна в креслото.

— Някъде към пет-шест тона… а може и повече — каза той. — Свържи се с Манджуро… Но имай предвид, че макар да е четвъртият по важност човек в държавата, той нищо не знае за истинските цели на експедицията. Манджуро отговаря за транспорта. От него ще научиш всички подробности.

Андрей кимна.

— Добре. А от военните знаеш ли кого искам да взема? Полковника.

Гайгер трепна.

— Полковника ли? И ти все гледаш да е на баницата мекото? Ами аз с кого ще остана тука? Целият генерален щаб се крепи на полковника…

— Чудесно — каза Андрей. — Значи полковникът същевременно ще направи дълбока рекогносцировка. Така да се каже, лично ще изучи възможния театър на военните действия. Пък и ние с него сме в много добри отношения… Между другото, момчета, днес смятам да дам малка вечеря в тесен, приятелски кръг. Месото ще бъде по бургундски. Вие какво ще кажете?

На лицето на Гайгер се изписа загриженост.

— Хм… Днес ли? Не знам, приятелю, не мога да ти обещая… Просто не знам… Може би ще прескоча за минутка.

Андрей въздъхна.

— Добре де. Само че ако не можеш да дойдеш, много те моля, не ми изпращай Румер да те замества както миналия път. Нали разбираш, аз не каня у нас президента, а Фриц Гайгер. Така че нямам нужда от официални заместители.

— Е, ще видим, ще видим… — каза Гайгер. — Да пием още по едно кафенце, а? Имаме време. Паркър!

Руменият Паркър изникна на прага, изслуша, наклонил идеално вчесаната си на път глава, нареждането за кафето и каза деликатно:

— Съветникът Румер очаква господин президента на телефона.

— Говорим за вълка, а той в кошарата… — промърмори Гайгер, ставайки. — Извинете ме, момчета, сега се връщам.

Той излезе и веднага се появиха момичетата с белите престилки. Те бързо и безшумно подредиха масата за второто кафе и изчезнаха заедно с Паркър.

— Е, ти поне ще дойдеш, нали? — обърна се Андрей към Изя.

— С удоволствие — каза Изя, като сърбаше шумно кафето и примляскваше. — А кои други ще бъдат?

— Полковникът ще бъде, Долфусови ще бъдат, може би Чачуа… А на тебе всъщност кой ти трябва?

— Долфусището, честно казано, изобщо не ми трябва.

— Нищо, ще насъскаме Чачуа срещу нея…

Изя кимна, а после неочаквано рече:

— Ама ние май много отдавна не сме се събирали, а?

— Така е, братче, ама от тази работа…

— Лъжеш ти, лъжеш, каква работа толкова имаш… Седиш си и си бършеш колекцията… Гледай някой ден да не се застреляш случайно… Добре, че се сетих! Намерил съм ти едно пистолетче. Истински „Смит енд Уесън“, от прерията…

— Наистина ли?!

— Само че е ръждясал, направо е потънал в ръжда…

— Да не вземеш да го чистиш! — развика се Андрей, подскачайки в креслото. — Донеси го както си е, че току-виж си го развалил, като те знам, че са ти вързани ръцете!… И запомни, това не е пистолетче, а револвер. Къде го намери?

— Не е твоя работа — каза Изя. — Като тръгнем на експедицията, ще видиш колко ще намерим — няма да можеш да домъкнеш всичко до в къщи…

Андрей остави чашката с кафето. За тази страна на експедицията не беше мислил и мигновено усети, че го обзема необикновено въодушевление, представи си уникален комплект от колтове, браунинги, маузери, нагани, парабели, зауери, валтери… и по-нататък — от дълбините на времето — льофоше и льопаж10 за дуелиране… огромни абордажни пистолети с щикове… великолепни саморъчно изработени револвери от Дивия Запад… всички тия неописуеми съкровища, за които не смееше и да мечтае, четейки и препрочитайки каталога от частната сбирка на милионера Брюнер, донесен по някакво чудо в Града. Калъфи, кутии, оръжейни складове… Може би ще му провърви да намери чешка „Збройовка“ с шумозаглушител… или „Астра-900“… а може би, дявол да го вземе, и деветмилиметров „Маузер-08“, истинска рядкост, мечта… Да-а…

— А противотанкови мини не събираш ли? — попита Изя. — Или, да речем, кулеврини11?

— Не — рече Андрей, радостно усмихнат. — Само лично огнестрелно оръжие…

— Защото знам, че предлагат една базука — каза Изя. — Не е скъпа, искат само двеста тугрика.

— По базуките, братче, е Румер. Иди при него.

— Благодаря. Вече бях при Румер — усмивката изчезна от лицето на Изя.

По дяволите, ама и аз съм един, смутено си помисли Андрей, но в тоя момент за щастие се върна Гайгер. Беше доволен.

— Я налейте една чаша и на президента. За какво си приказвахте?

— За изкуството и литературата — каза Изя.

— За литературата ли? — Гайгер отпи от кафето. — Я да видим! Какво именно говорят моите съветници за литературата?

— Глупости дрънка, не му обръщай внимание — каза Андрей. — За колекцията ми си приказвахме, а не за литературата.

— А ти какво така изведнъж се заинтересува от литературата? — попита Изя, загледал се любопитно в Гайгер. — Винаги си бил толкова практичен президент…

— Затова се интересувам, защото съм практичен — каза Гайгер. — Хайде да пресметнем — предложи той и взе да сгъва пръстите си. — В Града излизат две литературни списания, четири литературни приложения на вестниците, десетина поредици с приключенски дивотии… и това май е всичко. Да прибавим и отделните книги — някъде към петнайсетина заглавия годишно. При това не се издава нищо, което да е поне донякъде прилично. Вече говорих с хора, които разбират от тия работи. И преди Обрата, и след това в Града не се е появило нито едно що-годе значително литературно произведение. Излиза само долнопробна литература. Според вас каква е причината?

Андрей и Изя се спогледаха. Да, не ще и дума, Гайгер винаги беше способен да смае човек.

— Ама все пак не те разбрах — рече Изя на Гайгер. — Всъщност какво те засяга теб тая работа? Търсиш писател, за да му възложиш твоето животоописание ли?

— Да оставим шегата настрана — търпеливо каза Гайгер. — В Града има един милион души. Повече от хиляда се смятат за писатели. И всички са бездарни. Аз самият естествено не ги чета, но…

— Бездарни са, бездарни са — кимна Изя. — Правилно са те осведомили. Нито някой нов Толстой се е пръкнал, нито нов Достоевски се мярка. Ни Лев, ни дори Алексей…

— Ама защо наистина? — попита Андрей.

— Изтъкнати писатели няма — продължаваше Гайгер. — Художници няма. Композитори няма. Тези-и… Скулптори също няма.

— Архитекти няма — подхвана и Андрей. — Кинаджии няма.

— Никакви ги няма — каза Гайгер. — На един милион души! Отначало просто се учудих, но после, честно казано, се разтревожих.

— Защо? — моментално попита Изя.

Гайгер се поколеба и прехапа устни.

— Трудно ми е да обясня — призна си той. — На мен лично не ми е ясно за какво е нужно всичко това, но съм чувал, че във всяко порядъчно общество има такива работи. А щом при нас ги няма, значи нещо не е наред… Аз разсъждавам така. Е, добре, преди Обрата животът в Града беше тежък, цареше хаос и, да речем, на хората не им е било до изящните изкуства. Но нали сега животът, общо взето, се нарежда…

— Не — прекъсна го Андрей, замислен. — Това няма нищо общо. Доколкото знам, най-добрите световни майстори са творили тъкмо в обстановка на ужасни безобразия. В тази работа няма никаква закономерност. Творецът може да е сиромах, побъркан, пияница, а може да бъде и напълно осигурен, дори богат човек като Тургенев например… Не знам.

— Във всеки случай — рече Изя на Гайгер, — ако се каниш например рязко да повишиш жизненото равнище на своите писачи…

— Така! Например! — Гайгер отново отпи от кафето и като облиза устни, втренчи в Изя присвитите си очи.

— Нищо няма да излезе от това — каза Изя с някакво задоволство. — Изобщо не си прави илюзии!

— Я чакайте — рече Андрей. — А може би в Града просто не попадат талантливи творци, а? Не се съгласяват да дойдат тук?

— Или, да речем, не им предлагат — предположи Изя.

— Оставете тази работа — рече Гайгер. — Петдесет на сто от населението на Града са младежи. На Земята те не са били никакви. Как може да се определи, дали ще станат творчески личности или не?

— А може би някои умеят да го правят — каза Изя.

— Дори и така да е — съгласи се Гайгер. — Няколко десетки хиляди души са се родили и са израснали в Града. За тях какво ще кажеш?

— Общо взето, май наистина е странно — замисли се Андрей. — В Града има чудесни инженери. И добри учени. Може да не са Менделеевци, но са на стабилно световно равнище. Да вземем например същия Бътс… Безброй талантливи хора има, но все са изобретатели, администратори, занаятчии… изобщо различни приложници…

— Така стоят нещата — рече Гайгер. — И тъкмо това ме учудва.

— Слушай, Фриц — каза Изя. — А защо си създаваш излишни грижи? Появят се, да речем, талантливи писатели. И веднага ще почнат да те хулят в гениалните си произведения — и тебе, и твоя режим и съветниците ти… Ще видиш каква беля ще си навлечеш на главата. Отначало ще тръгнеш да ги придумваш, сетне ще почнеш да ги заплашваш и накрая ще се наложи да ги тикна в затвора…

— Че защо пък непременно ще ме хулят? — възмути се Гайгер. — Може пък, напротив, да ме възпяват, а?

— Не — каза Изя. — Няма да те възпяват. Андрей преди малко ти обясни нещо за учените. И великите писатели са мърморковци. Това е естественото им състояние, защото са уязвената съвест на обществото, за която самото общество може би и не подозира. А тъй като в нашия случай символ на обществото си ти, първо теб ще започнат да замерват с консервни кутии и, вярвай ми, ще те затрупат… — Изя се изхили. — Представям си пък как ще си разчистват сметките с твоя Румер!

Гайгер сви рамене.

— Разбира се, ако Румер има недостатъци, истинският писател е длъжен да ги изобрази. Нали затова е писател — да цери язвите…

— Писателите никога не са церяли никакви язви — възрази Изя. — Просто уязвената съвест боли и толкоз…

— В края на краищата става дума за друго — прекъсна го Гайгер. — Ти ми отговори направо: смяташ ли сегашното положение за нормално?

— А кое трябва да приемем за норма? — попита Изя. — Можем ли да смятаме за нормално положението на Земята?

— Ама че си дървен философ! — намръщи се Андрей. — Просто те питат може ли да съществува общество без творчески таланти? Правилно ли те разбрах, Фриц?

— Аз дори ще задам въпроса си още по-точно — рече Гайгер. — Нормално ли е сред един милион души — независимо къде, тук или на Земята, за десетки години да не се появи нито един талант?

Изя мълчеше, като пощипваше разсеяно брадавицата си, а Андрей каза:

— Ако съдим, да речем, по Древна Гърция, никак не е нормално.

— На какво се дължи това тогава? — попита Гайгер.

— Експериментът си е Експеримент — рече Изя. — Но ако съдим например по монголците, у нас всичко е наред.

— Какво искаш да кажеш? — подозрително попита Гайгер.

— Нищо особено — учуди се Изя. — Просто те също са един милион, а може би дори и повече. Бих могъл да ти дам и други примери, да речем, корейците… коя да е арабска държава…

— След малко ще кажеш: циганите — недоволно каза Гайгер.

Андрей се оживи.

— А впрочем, момчета — рече той, — в Града има ли цигани?

— Чумата да ви тръшне дано! — сърдито каза Гайгер. — С вас изобщо не може да се разговаря сериозно…

Той се канеше да добави още нещо, но в този миг на прага изникна Паркър и Гайгер погледна часовника си.

— Стига толкова — каза той, ставайки. — Времето лети!… — Гайгер въздъхна и взе да пристяга куртката си. — По местата! По местата, съветници! — заповяда той.

ГЛАВА ТРЕТА

Ото Фрижа не излъга — килимът наистина беше разкошен. В тъмни багри, с дълбоки благородни отсенки, той зае цялата лява стена на кабинета срещу прозореца и придаде на кабинета някакъв особен облик. Беше дяволски красиво, беше елегантно, беше многозначително.

Изпаднал в неописуем възторг, Андрей млясна Селма по бузата и тя пак се върна в кухнята да командува прислугата, а той продължи да се разхожда из кабинета, като оглеждаше килима отвсякъде: ту фронтално, ту под око с периферното си зрение, после отвори съкровения шкаф и измъкна оттам грамаден маузер — истинско чудовище с магазин за десет патрона, родено в специалния отдел на „Маузерверке“ — любимото, прославило се през Гражданската война оръжие на комисарите с прашните шлемове, а също и на японските императорски офицери в шинелите с яки от кучешка кожа.

Маузерът бе излъскан, гарвановочерен и проблясващ, на пръв поглед изглеждаше напълно готов за бой, но за съжаление жилото на ударника му бе изпилено. Андрей го подържа с две ръце, залюля го във въздуха, наслаждавайки се на тежестта му, после стисна заоблената набраздена ръкохватка, отпусна ръката си, а след това я вдигна до равнището на очите и се прицели през прозореца в ствола на ябълката, както правеше Гайгер на стрелбището.

Сетне се обърна към килима, за да избере подходящо място. Събу пантофите си, качи се на канапето и намести маузера точно на това място. Притисна го с една ръка към килима, отдръпна се колкото се може по-назад и взе да се любува. Беше прекрасно. Андрей скочи на пода и както беше по чорапи, изтича в антрето, измъкна от вградения шкаф сандъчето с инструменти и веднага се върна при килима.

Закачи маузера, после люгера с оптичния мерник (с този люгер Керкенеза застреля двама милиционери в последния ден на Обрата) и вече се занимаваше с браунинга, модел деветстотин и шеста година — мъничък, почти квадратен, — когато познат глас рече зад гърба му:

— По-надясно, Андрей, малко по-надясно. И един сантиметър по-ниско.

— Така ли? — попита Андрей, без да се обръща.

— Точно така.

Андрей закрепи браунинга, скочи заднишком от канапето и се отдръпна чак до самото бюро, оглеждайки стореното.

— Хубаво стана — похвали го Наставника.

— Хубаво е наистина, но са малко — въздъхна Андрей.

Пристъпвайки безшумно, Наставника отиде до шкафа, клекна, порови вътре и извади един армейски наган.

— А този? — попита той.

— Няма я дървената обшивка на ръкохватката — със съжаление рече Андрей. — Откога се каня да го дам на майстора и все забравям… — Той обу пантофите си, седна на перваза до бюрото и запали цигара. — Горе ще бъде арсеналът за дуел. От първата половина на деветнадесети век. Много красиви екземпляри се срещат, със сребърна инкрустация и най-причудливи форми — от най-малки до огромни, с предълги цеви…

— Льопаж — каза Наставника.

— Не, льопаж са тъкмо малките… А долу, над самото канапе, ще окача бойно оръжие от седемнадесети-осемнадесети век…

Той млъкна, представяйки си колко прекрасно ще бъде всичко. Все така клекнал, Наставника се ровеше в шкафа. Навън, някъде под прозореца, бръмчеше машинката за подстригване на тревата. Чуруликаха птички.

— Добра идея е да окача тука килима, нали? — рече Андрей.

— Прекрасна — каза Наставника, изправяйки се. Той измъкна от джоба си носна кърпа и избърса ръцете си. — Само лампиона бих поставил в оня ъгъл, до телефона. И телефонът трябва да бъде бял.

— Бял не ми се полага — въздъхна Андрей.

— Нищо — каза Наставника. — Ще се върнеш от експедицията и ще имаш и бял телефон.

— Значи не съм сгрешил, като се съгласих?

— А ти имаше ли някакви съмнения?

— Да — каза Андрей и угаси цигарата си в пепелника. — Първо, не исках. Просто нямах желание. У дома ми е добре, животът се подреди, много работа имам. Второ, ако говорим честно, малко се страхувам.

— Я виж ти! — каза Наставника.

— Не, наистина. Вие например можете ли да ми кажете с какво ще се сблъскам там? Виждате ли? Хвърляш се в пълна неизвестност… Десетина страшни легенди на Изя и пълно неведение… Е, и като прибавим всичките прелести на походния живот. Знам ги аз тия експедиции! И на археологически съм бил, и на какви ли не други…

И тогава, както очакваше, Наставника попита с интерес:

— А кое в тези експедиции… не знам точно как да се изразя… кое в тях е най-страшното, да речем, или най-неприятното?

Андрей много обичаше този въпрос. Беше измислил отговора много отдавна и дори си го беше записал в бележника, и по-късно многократно го бе използвал в разговори с най-различни момичета.

— Най страшното ли? — повтори той въпроса. — Ето какво е най-страшното. Представете си: палатка, нощ, наоколо пустиня, жив човек няма, вълци вият, град се сипе, буря… — Той направи пауза и погледна Наставника, цял обърнал се на слух. — Градушка, разбирате ли? Град като кокоши яйца… И трябва да отидеш по нужда.

Напрежението на лицето на Наставника се стопи, физиономията му разцъфна в леко смутена усмивка и той се разсмя с пълен глас.

— Много смешно — каза Наставника. — Сам ли го измисли?

— Сам — гордо рече Андрей.

— Браво, много смешно… — Наставника пак засмя, клатейки глава. После седна в креслото и се загледа в градината. — Хубаво е тук у вас, в Белия двор — каза тон.

Андрей се обърна и също погледна към градината. Моравата бе обляна в слънчева светлина, над цветята пърхаха пеперуди, клоните на ябълковите дървета не трепваха, а някъде на двеста метра зад люляковите храсти се мяркаха белите стени и червеният покрив на съседната вила… И Уан — с дългата си бяла риза — кротко пристъпваше зад бръмчащата машина, а най-малкият му син припкаше ситно-ситно до него, хванал се за крачола му.

— Да, Уан най-сетне намери покоя, който търсеше — каза Наставника. — Той може би е най-щастливият човек в Града…

— Наистина, сигурно е така — съгласи се Андрей. — Във всеки случай не бих могъл да кажа същото за другите си познати.

— Ами такава е ориста на всички от твоя кръг — възрази Наставника. — Уан просто е изключение сред тях. Бих казал дори, че той изобщо човек от друг кръг. Не от твоя.

— Да-а — замисли се Андрей. — А пък навремето заедно товарехме боклука, седяхме на една маса и пиехме от една чаша…

Наставника сви рамене.

— Всеки получава от живота това, което заслужава.

— Това, към което се стреми — промърмори Андрей.

— Може и така да се каже. Но така или иначе, говорим за едно и също. Нали Уан винаги е искал да остане сред най-ниската прослойка на обществото. Изтокът си е Изток. Ние не можем да проумеем техния начин на мислене. И ето че пътищата ви се разделиха.

— Може да ви се стори смешно — каза Андрей, — но на мене и сега ми е толкова добре с него, както едно време. Винаги има за какво да си поговорим, има какво да си спомним… Когато сме сами, никога не се чувствувам притеснен.

— А той?

Андрей се замисли.

— Не знам. По-скоро май се притеснява. Понякога ми хрумва, че той прави всичко възможно да стои по-далеч от мене.

Наставника сплете пръсти и протегна ръце така, че ставите му изпукаха.

— Не е там работата — каза той. — Когато двамата с Уан седнете на бутилка водка и си спомняте как е било едно време, съгласи се, че Уан си почива. А когато седнеш с полковника на бутилка шотландско уиски, някой от вас почива ли си?

— Каква ти почивка — промърмори Андрей. — Няма такова нещо… Просто аз имам интерес да общувам с него, а той — с мене.

— А когато обядваш с Гайгер? А когато пиеш бира с Долфус? А когато Чачуа ти разказва новите вицове но телефона?…

— Да — рече Андрей. — Така е. Всичко това е вярно.

— Единствено с Изя си запазил предишните си отношения, ама и те са едни…

— Точно така — каза Андрей. — Ама и те са едни.

— Не-е, и дума не може да става! — решително каза Наставника. — Представи си само: тук седи полковникът, заместник-началник на щаба на вашата армия, стар английски аристократ от знаменит род. До него е седнал Долфус, съветник по строителството, някога известен инженер във Виена. И жена му — баронеса, чистокръвна потомка на пруски юнкер. А срещу тях — Уан. Портиерът Уан.

— М-да — рече Андрей. Той се почеса по тила и се засмя. — Има нещо неделикатно…

— Не-не! Остави деловата неделикатност, не е там работата. Представи си как ще се почувствува Уан в тази обстановка, на него какво ще му е?…

— Разбирам, разбирам… — каза Андрей. — Разбрах… Ами да, всичко това са глупости! Ще го извикам утре, ще седнем двамата, ще поседим тука, Мейлин и Селма ще ни измайсторят някой чифан12, а на момченцето ще подаря „Булдог“-а — имам тука един, без петле…

— Ще си пийнете! — подхвана и Наставника. — Ще си побъбрите за живота — и той има какво да ти разкаже, и ти си сладкодумен, а пък Уан нищо не знае нито за Пенджикент, нито за Харбаз… Ще бъде чудесно! Дори малко ви завиждам.

— Ами и вие наминете — засмя се Андрей.

Наставника също се засмя.

— Мислено ще бъда с вас — каза той.

В този момент някои звънна на входната врата. Андрей погледна часовника си — беше точно осем.

— Сигурно е полковникът — рече той и скочи. — Ще ида да го посрещна?

— Но, разбира се! — каза Наставника. — И те моля занапред никога да не забравяш, че такива като Уан в Града има стотици хиляди, а съветниците са общо дванадесет…

Наистина беше полковникът. Той винаги се явяваше точно навреме и следователно — първи. Андрей го посрещна в антрето, стисна ръката му и го покани в кабинета. Полковникът беше цивилен. Светлосиният костюм му стоеше като на манекен, редките сиви коси бяха грижливо вчесани, обувките му блестяха и гладко избръснатите бузи също лъщяха. Беше нисък на ръст, възсух, с добра стойка, но в същото време беше отпуснат, без онази вдървеност, толкова характерна за немските офицери, с които беше претъпкана армията.

Щом влезе в кабинета, той се спря пред килима и сложил сухите си бели ръце на гърба, известно време мълчаливо оглеждаше тъмночервеното великолепие, а сетне се взря и в оръжието, окачено на този фон. После полковникът рече: „О!“, и одобрително погледна към Андрей.

— Моля, полковник, разполагайте се — каза Андрей. — Пура? Уиски?

— Благодаря — каза полковникът, премествайки се. — Капка ободряващо питие не би ми навредила. — Той измъкна лулата от джоба си. — Днес беше голяма лудница — заяви полковникът. — Какво стана всъщност на площада? Наредиха ми да вдигна казармата по тревога.

— Някакъв дръвник — рече Андрей, ровейки се в барчето — получил от склада динамит и не намерил друго място да се спъне, ами точно под прозорците ми.

— Значи никакво покушение не е имало?

— Какво говорите, полковник! — каза Андрей, докато наливаше уискито. — Все пак тук, при нас, не е Палестина.

Полковникът се усмихна и пое чашата от Андрей.

— Прав сте. В Палестина никой не се учудваше на инциденти от този род. Впрочем и в Йемен беше същото…

— А вас значи ви вдигнаха по тревога? — попита Андрей, настанявайки се с чаша в ръка срещу него.

— Да, представете си — полковникът отпи, замисли се и вдигна вежди, после внимателно постави чашата до себе си на масичката за телефона и започна да пълни лулата си. Ръцете му бяха старчески, със сребрист мъх, но не трепереха.

— И каква се оказа бойната готовност на войската? — полюбопитствува Андрей, след като отпи от чашата си.

Полковникът отново се усмихна и Андрей изпита завист — много му се искаше и той да може да се усмихва по този начин.

— Това е военна тайна — каза полковникът. — Но на вас ще ви кажа. Беше нещо ужасно! Такова нещо не съм виждал дори и в Йемен. Какво да говорим за Йемен! Не си спомням подобно нещо дори когато дресирах онези черни задници в Уганда!… Оказа се, че половината войници изобщо не са в казармите. А пък половината от тези, които се явиха по тревога, бяха без оръжие. А тези, които дойдоха с оръжие, нямаха муниции, защото началникът на склада за боеприпаси сложил ключа в джоба си и отишъл да отработва своя час на Великия строеж…

— Надявам се, че се шегувате — рече Андрей.

Полковникът запали лулата си и като разпръскваше с ръка дима, погледна към Андрей с безцветните си старчески очи. Множеството ситни бръчици около тях караха човек да си мисли, че полковникът се смее под мустак.

— Може би наистина малко преувеличавам — каза той, — но преценете сами, съветник. Нашата армия е създадена без каквато и да е било определена цел само защото една добре позната и на двама ни личност не може да си представи държавна организация без армия. Очевидно е, че никоя армия не може да функционира нормално, ако липсва реален противник. Дори да е само потенциален… Цялата ни армия — от началника на генералния щаб до последния ротен готвач — в момента е стигнала до убеждението, че тази приумица е просто игра на оловни войници.

— А ако предположим, че реален противник все пак съществува?

Полковникът отново се забули в ароматен дим.

— Тогава ни го посочете, господа политици!

Андрей пак си пийна, замисли се и попита:

— Кажете, полковник, има ли генералният щаб някакви оперативни планове в случай на нахлуване отвън?

— Ами-и… всъщност не бих ги нарекъл оперативни планове. Представете си, да речем, дори вашия руски генерален щаб на Земята. Има ли той оперативни планове в случай на нахлуване примерно от Марс?

— Какво пък — рече Андрей. — Напълно допускам, че имат нещо такова…

— „Нещо такова“ имаме и тук — каза полковникът. — Ние не очакваме нападение нито отгоре, нито отдолу. Не допускаме и възможността да възникне сериозна заплаха от юг… като изключим, разбира се, някой успешен бунт на престъпниците, работещи в тамошните селища, но ние сме готови да предотвратим това… Остава северът. Знаем, че по време на Обрата и след това на север избягаха доста привърженици на предишния режим. Допускаме — теоретично, — че те могат да се организират и да предприемат някаква диверсия, дори да направят опит за реставрация… — Той отново засмука лулата си. — Но какво общо има това с армията? Очевидно е, че специалната полиция на господин съветника Румер е напълно достатъчна, за да се справи с всички тези заплахи, а в тактическо отношение и най-елементарният кордон може да свърши работа…

Андрей изчака малко и попита:

— Трябва ли да ви разбирам, полковник, че генералният щаб не е готов за сериозно нахлуване от север?

— Имате предвид нашествие на марсианци ли? — замислено попита полковникът. — Не, не е готов. Разбирам какво искате да кажете. Но ние нямаме разузнаване. Никой никога не е разглеждал сериозно възможността за такова нахлуване. Просто нямаме никакви данни за това. Та ние не знаем какво става дори на петдесет километра от Стъкления дом. Нямаме карти на северните околности… — Той се засмя, показвайки едрите си пожълтели зъби. — Началникът на градския архив господин Кацман предостави за ползване на генералния щаб нещо като карта на тези райони… Доколкото разбирам, тя е изготвена лично от него. Аз пазя този забележителен документ в сейфа си. Той създава впечатлението, че господин Кацман е нахвърлил схемата по време на обяд и неведнъж е изтървавал върху нея сандвичите и е разливал кафето си…

— Но, полковник — рече Андрей с укор в гласа. — Картите, които ви предостави моята канцелария, според мен не бяха никак лоши!

— Безспорно. Но това бяха преди всичко карти на обитаваната част от Града и на южните околности. Според основната директива армията трябва да бъде в бойна готовност в случай на безредици и смутове, а безредици и смутове могат да възникнат именно в споменатите райони. Така че извършената от вас работа е абсолютно необходима и благодарение на вас сме готови да потушим евентуалните безредици. Но що се отнася до нашествие… — полковникът поклати глава.

— Доколкото си спомням — многозначително рече Андрей, — моята канцелария не е получила от генералния щаб заявки за картографиране на северните райони.

Полковникът продължително се загледа в него. Лулата му изгасна.

— Трябва да ви кажа — бавно процеди той, — че с подобни заявки сме се обръщали лично към президента. Но, да си призная, отговорите бяха абсолютно неопределени… — той отново млъкна. — Значи вие, съветник, смятате, че в интерес на работата с такива заявки трябва да се обръщаме към вас?

Андрей кимна.

— Днес обядвах с президента — каза той. — Дълго беседвахме на тази тема. Въпросът за картографирането на северните райони по принцип е решен. Но и военните специалисти трябва да ни помогнат според силите си. Някой опитен оперативен работник… е, не се съмнявам, че ме разбирате.

— Разбирам ви — рече полковникът. — Впрочем откъде сте изровили този маузер, съветник? Ако не греша, за последен път съм виждал такова чудовище в Батуми някъде през осемнадесета година…

Андрей взе да му разказва къде и как е намерил маузера, но в този момент някой отново позвъни на входната врата. Андрей се извини и отиде да посрещне гостите.

Надяваше се, че е Кацман, но най-неочаквано пред него цъфна Ото Фрижа, когото Андрей всъщност изобщо не бе канил. Просто беше го забравил. Ото Фрижа постоянно му щукваше от ума, макар че като началник по админнстративно-стопанските въпроси в Стъкления дом този човек беше изключително полезен и дори незаменим. Впрочем Селма винаги се съобразяваше с това обстоятелство. И сега тя пое от Ото традиционната кошница, грижливо покрита с нежна батистена салфетка, и изящното букетче цветя. Ото милостиво бе допуснат да й целуне ръката. Той изтрака с токовете, изчерви се до уши и явно беше щастлив.

— А, стари приятелю — рече му Андрей. — Ето те и тебе. — Ото си беше все същият. Андрей си помисли, че от всичките му някогашни познати Ото се бе променил най-малко. Всъщност той изобщо не беше се променил. Все същите си бяха пилешкият врат, огромните щръкнали уши и изписаната вечна несигурност на луничавата му физиономия. И тракащите токове. Той беше в синята униформа на специалната полиция с малък квадратен медал „За заслуги“.

— Много ти благодаря за килима — Андрей го прегърна през рамо и го поведе към кабинета си. — Сега ще ти покажа къде съм го сложил… Направо за чудо и приказ, да се пукнеш от завист…

Но щом попадна в кабинета, Ото не обърна внимание на чудото, да не говорим пък, че през ум не му мина да се пука от завист. Той съзря полковника.

Ефрейторът от наказателните отряди на вермахта Ото Фрижа изпитваше към полковник Сейнт Джеймс чувства, граничещи с благоговението. В присъствието на полковника той загубваше ума и дума, закрепваше със стоманени болтове постоянна усмивка на физиономията си и бе готов да чука ток в ток всеки миг, непрекъснато и с все по-нарастваща сила.

Обърнат с гръб към знаменития килим, той застана в стойка „мирно“, изпъчи гърди, притисна длани към бедрата, разпери лакти и толкова рязко тръсна глава за поклон, че в целия кабинет проехтя изпращяването на шийните му прешлени. Лениво усмихнат, полковникът се изправи да го посрещне и му подаде ръка. В другата той държеше чашата си.

— Много се радвам да ви видя… — рече полковникът. — Привет, господин… м-м-м…

— Ефрейтор Ото Фрижа, господин полковник! — възторжено изпищя Ото, сгъна се на две и едва докосна върховете на пръстите на полковника. — Имам чест да се явя!…

— Ото, Ото! — укори го Андрей. — У дома можем да минем и без чинове.

Ото жално се ухили, измъкна кърпата и се накани да избърше челото си, но се сепна и започна да я тика обратно, като все не можеше да улучи джоба си.

— Спомням си, когато бяхме пред Ал-Аламейн — добродушно рече полковникът, — моите момчета ми докараха един немски фелдфебел…

В антрето пак се разнесе звън и като се извини отново, Андрей излезе, оставяйки нещастния Ото в лапите на британския лъв.

Беше пристигнал Изя. Докато целуваше Селма по двете бузи, докато триеше по нейно настояване обувките си, докато се подлагаше на обработка с четката за дрехи, се изтърсиха наведнъж Чачуа и Долфус с неговото Долфусище. Чачуа влачеше Долфусището под ръка, като в движение я обсипваше е вицове, а Долфус с бледа усмивка се мъкнеше след тях. На фона на темпераментния началник на юридическата канцелария той изглеждаше още по-сив, безцветен и незначителен. В ръцете си държеше по един топъл шлифер, в случай че през нощта се захлади.

— На масата, на масата? — плесна с ръце Селма и гласът й звънна като нежна камбанка.

— Скъпа! — басово запротестира Долфусището. — Но аз трябва да се пооправя?…

— Защо?! — артистично се смая Чачуа, въртейки светналите си с пиянски блясък очи. — Няма може нещо да се добави към вашата красота? Съгласно член двеста и осемнадесети от наказателно-процесуалния кодекс законът може да възпрепятствува…

Вдигна се обичайната глъчка. Андрей не успяваше да се усмихне на всеки. В лявото му ухо клокочеше и бълбукаше Изя, който му обясняваше подробно нещо по повод ужасната неразбория в казармите по време на днешната тревога, а Долфус, още влязъл-невлязъл, взе да мърмори в дясното му ухо за клозетите и за главната канализационна магистрала, дето скоро щяла да се задръсти… После всички нахълтаха в трапезарията. Докато ги канеше и ги настаняваше, сипейки на ляво и на дясно закачки и комплименти, Андрей мимоходом забеляза как вратата на кабинета се отвори и оттам излезе, пъхайки лулата в широкия страничен джоб на сакото си, усмихващият се полковник. Беше сам. Сърцето на Андрей се сви, но в този момент се появи и ефрейтор Ото Фрижа — явно просто бе изостанал на предписваната от строевия устав дистанция от пет метра след по-старшия по звание. Започна гръмко тракане на токове.

— Сега ще пием и ще се веселим!… — изрева с цяло гърло Чачуа.

Зазвъняха ножове и вилици. След като настани с усилие Ото между Селма и Долфусището, Андрей седна на мястото си и огледа масата. Всичко беше наред.

— И представете си, скъпа, оказа се, че на килима има ето такава дупка! Тези камъни са във вашата градина, господин Фрижа, ужасно хлапе такова!…

— Разправят, че сте разстреляли някого пред строя, полковник?

— И помнете думите ми: канализацията, именно канализацията някога ще погуби нашия Град!…

— Толкова красива и с толкова малка чашка в ръка?!

— Ото, миличък, я остави този кокал… Ето ти едно хубаво парче!…

— Не, Кацман, това е военна тайна. Стигат ми неприятностите, които ми създадоха евреите в Палестина…

— Още малко водка, съветник?

— Благодаря ви, съветник!

И под масата тракаха токове.

Андрей изпи две чаши водка една след друга — за разгрявка, — хапна си с удоволствие от ордьовъра и се заслуша заедно с другите в безкрайно дългия и ужасно неприличен тост, който произнасяше Чачуа. Когато най-сетне стана ясно, че съветникът по правните въпроси вдига тази мъничка-мъничка чашка с огромно-огромно удоволствие не за да подтиква присъствуващите към всичките изброени вече полови извращения, а само „в чест на моите най-зли и безпощадни врагове, с които цял живот се сражавам и от конто цял живот търпя поражение след поражение, а именно — за прекрасните жени!…“, Андрей облекчено се засмя с пълен глас заедно с всички и изпи на един дъх третата чашка. Вече съвсем премаляла, Долфусището охкаше и пъшкаше на пресекулки, прикривайки се със салфетката.

Всички някак много бързо се натряскаха. „Да! О, да!“ се дочуваше познатото възклицание от далечния край на масата. Надвесил потръпващия си нос над ослепителното деколте на Долфусището, Чачуа приказваше, без да млъква нито за миг. Напълно изнемощяла, Долфусището пъшкаше на пресекулки и игриво се отдръпваше от него, като с цялата си тежест се притискаше с широкия си гръб до Ото. Той вече за втори път изтърваваше вилицата си. Близо до Андрей, оставил най-после канализацията на мира, Долфус ни в клин, ни в ръкав изпадна в служебен ентусиазъм и взе да издава на провала държавни тайни. „Автономия! — заплашително мърмореше той. — Ключът към ан… авн… автономията е хлорелата13!… Великият строеж ли?… Не ме разсмивайте. Какви дирижабли, по дяволите? Хлорела!“ „Съветник, съветник — взе да го вразумява Андрей. — За бога! Изобщо не е задължително всички да знаят това. Я по-добре ми разкажете как вървят работите в лабораторния корпус…“ Прислугата вдигна мръсните чинии и донесе чисти. Ордьовърът вече бе пометен и сега поднесоха месото по бургундски.

— Вдигам тази мъничка-мъничка чашка!…

— Да, о, да!

— Ужасно хлапенце! Как може човек да не ви обича?…

— Изя, престани да досаждаш на полковника! Полковник, искате ли да седна до вас?

— Четиринадесет кубически метра хлорела — това нищо не е… Автономия!

— Малко уиски, съветник?

— Бл’г’даря ви, съветник!

В разгара на веселбата внезапно в трапезарията изникна руменият Паркър. „Господин президентът моля да бъде извинен — доложи той. — На спешно съвещание е. Той предава горещите си поздрави на госпожа и господин Воронини, както и на всички техни гости…“ Накараха Паркър да изпие чаша водка — за целта му бе нужна помощта на съкрушаващия всяко сърце Чачуа. Вдигнаха тост за президента и за успеха на неговите начинания. Шумотевицата понамаля, вече бе поднесено кафето със сладолед и с ликьори. Ото Фрижа сълзливо се оплакваше от любовните си несполуки. Долфусището разказваше на Чачуа за любимия си Кьонигсберг, а той кимаше с нос и възторжено й пригласяше: „Ама да, разбира се! Спомням си… Генерал Черняховски… Пет денонощия с оръдия го рушихме…“ Паркър изчезна, навън вече се стъмни. Долфус жадно си пиеше кафето и развиваше пред Андрей фантасмагоричните си идеи за реконструкцията на северните квартали. Полковникът разказваше на Изя: „… Осъдиха го на десет денонощия арест за хулиганство и на десет години каторга за разгласяване на държавна и военна тайна.“ Изя пръскаше слюнки, бълбукаше и му отвръщаше: „Та това са стари истории като света, Сейнт Джеймс! У нас ги разказваха още за Хрушчов!…“ „Пак политика!“ — обидено се развика Селма. Тя все пак бе успяла да се мушне между Изя и полковника и старият воин бащински милваше коляното й.

На Андрей изведнъж му стана тъжно. Той се извини в празното пространство, стана и с изтръпнали крака се запъти към кабинета си. Там приседна на перваза, запали цигара и се загледа в градината.

В градината беше непрогледен мрак. През черния люляков шубрак ярко светеха прозорците на съседната вила. Нощта беше топла и в тревата блестяха светулки. А утре какво ще правя? — помисли си Андрей. — Е, да речем, ще отида на тая експедиция, ще разузная… ще домъкна оттам цяла купчина оръжие, ще го поправя, ще го лъсна, ще го окача… а после какво ще правя?

В трапезарията вдигаха врява. „Знаете ли, полковник? — крещеше Изя. — Съюзническото командуване предлага двадесет хиляди за главата на Чапаев!…“ И в съзнанието на Андрей тозчас изплува продължението: „Съюзническото командуване, ваше превъзходителство, би могло да даде и повече. Та нали зад тях е Гуриев, а в Гуриев е нефтът. Ех-ех-ей.“ „…Чапаев ли? — питаше полковникът. — А, това е онзи, вашият кавалерист. Но нали него, струва ми се, го разстреляха?…“ Изведнъж Селма проточи на висок глас: „Рано-рано мама… буди свойта Катя… Ставай, ставай, Катя. Корабите чакат…“ Но в същия миг я накара да млъкне кадифеният рев на Чачуа: „Аз донесох ти цветя… Чудно хубави цветя… Пък ти цветята ми не взе… Я кажи защо не ги прие?…“

Андрей затвори очи, спомни си за чичо Юра и го прониза необичайно остра болка. И Уан не е на масата, и чичо Юра не е… А за какъв дявол, питам аз, ми е притрябвал този Долфус?… Призраците го наобиколиха.

На канапето седеше Доналд с протритата си тексаска шапка. Беше кръстосал крака и обхванал с яко сплетени пръсти острото си коляно. Когато си отиваш — не тъжи, когато пристигаш — не се радвай… А зад бюрото се бе настанил Кенши в старата си полицейска униформа — забил лакът в бюрото и подпрял брадичката си с юмрук. Не гледаше осъдително към Андрей, но в погледа му нямаше и топлота. А чичо Юра потупваше Уан по гърба и му разправяше: „Нищо, Уан, не тъжи, ние тебе министър ще те направим, с «Победа» ще се возиш…“ И го лъхна познатият, предизвикващ нетърпима горест мирис на махорка, на силна пот и на първак. Андрей с мъка си пое дъх, потърка вцепенените си бузи и отново се загледа в градината.

Там се издигаше Зданието.

То стоеше здраво на земята, разположено съвсем естествено сред дърветата, сякаш бе тук отдавна, от край време, и смяташе да си остане тук за вечни времева — червено, тухлено, четириетажно — и както тогава прозорците на първия етаж бяха закрити с капаци, а покривът бе обшит с поцинкована ламарина и към вратата водеше каменно стълбище с четири стъпала, а до единствения комин стърчеше странна антена с няколко напречни пръчки. Но сега всички прозорци бяха тъмни и тук-таме на първия етаж липсваха капаците, а стъклата бяха зацапани, напукани и някъде съвсем потъмнели от мръсотия, на места вместо тях бяха заковани изкорубени парчета шперплат, а някои стъкла бяха облепени на кръст с широки хартиени ленти. И вече не се дочуваше тържествената и мрачна музика — от Зданието като невидима мъгла пълзеше тягостна непроницаема тишина. Без да се замисля нито за миг, Андрей прехвърли крака през перваза и скочи в градината. Тръгна към Зданието, крачейки по меката гъста трева, като разпръскваше светулките и все по-дълбоко се зариваше в мъртвата тишина, вторачил очи в познатата медна дръжка на дъбовата врата, която сега не блестеше, а бе покрита със зеленикава патина.

Той се изкачи по каменните стъпала и погледна назад. В ярко осветените прозорци на трапезарията, причудливо пречупвайки се, весело подскачаха човешки сенки, леко се носеше танцова музика и, кой знае защо, отново подрънкваха ножове и вилици. Андрей махна с ръка на всичко това, обърна се и сложи ръка върху влажната гравирана мед. В антрето сега цареше полумрак, спареният прогизнал въздух миришеше на мухъл, а виенската закачалка стърчеше в ъгъла гола като мъртво, изсъхнало дърво. Пътеката и металните пръчки на мраморното стълбище бяха изчезнали и по стъпалата самотно изпъкваха само зеленясалите пръстени, мяркаха се стари, пожълтели угарки и още някакъв боклук. Пристъпвайки тежко, без да чува нищо освен собствените си стъпки и собственото си дишане, Андрей бавно се изкачи на горната площадка.

От отдавна изгасналата камина го лъхна зловонен мирис на отколешно пожарище и амоняк, нещо едва доловимо шаваше, пъплеше и шумолеше. В огромната зала беше все така студено, в нозете му духаше, черните прашни, парцаливи платнища висяха от невидимия таван, по мрачните мраморни стени тъмнееха грозни, подозрителни петна и блестяха протекли следи от избила влага, златото и пурпурът се бяха оронили, а горделивите бюстове — гипсови, мраморни, бронзови, златни — сляпо и скръбно гледаха от нишите през вълмата от прашна паяжина. Паркетът под краката му силно скърцаше и се огъваше на всяка крачка, по осеяния с боклуци под се ширеха лунни квадрати, а пред него чезнеше в далечината някаква дълбока галерия, в която Андрей досега не беше стъпвал. И внезапно цяло пълчище плъхове изскочи изпод краката му, понесе се с писъци и трополене по галерията и изчезна в тъмнината.

Но къде са всичките те? — хаотично си мислеше Андрей, бродейки по галерията. — Какво е станало с тях? — питаше се той, докато се спускаше в спарените плесенясали подземия по кънтящите железни стълби. Та как е могло да стане всичко това? — напрягаше ума си той, преминавайки от стая в стая, а под краката му хрущеше оронена мазилка, скърцаше натрошена стъкло, жвакаше кал, обрасла с мъхнати плюски от мухъл… и се носеше сладникав мирис на разложение, и някъде, процеждайки се капка по капка, водата сякаш отмерваше времето и по изподраните стени чернееха огромни картини в масивни рамки, но какво бе нарисувано на тях, вече не можеше да се различи…

Отсега нататък тук винаги ще бъде така, мислеше си Андрей. Сторил съм нещо, всички ние сме сторили нещо, заради което отсега нататък тук винаги ще бъде така. То повече няма да се помръдне от мястото си, ще остане тук завинаги, ще гние и ще се руши като най-обикновена къща, рухнала от старост, и в края на краищата ще го срутят с чугунени бойници, ще запалят боклука, а обгорелите тухли ще изхвърлят на сметището… Та нито един глас не се чува тук! И изобщо никакъв звук, само плъховете пищят от отчаяние по ъглите…

Той видя огромна кантонерка с плъзгаща се врата и неочаквано си спомни, че точно такъв шкаф има в стаичката му от шест квадратни метра, дето единственият прозорец гледа към вътрешния двор-шахта, а до нея е кухнята. Кантонерката е пълна със стари вестници и навити на руло плакати, които баща му колекционираше преди войната, и с още някакви непотребни, пожълтели кочани и топчета хартия… и когато капанът смаза муцуната на един огромен плъх, той някак се изхитри да се завре в този шкаф и дълго време мърдаше и шумолеше там, и всяка нощ Андрей се боеше, че ще се стовари на главата му, а веднъж взе бинокъл и отдалеч, чак от перваза на прозореца, погледна какво става там, сред купчините хартия. Видя — или му се стори, че видя? — стърчащи уши, сива глава и ужасен, блестящ, сякаш лакиран, мехур вместо муцуна. Беше толкова зловещо, че той изскочи като попарен от стаичката си и известно време, примрял, седя на сандъка в коридора, като чувствуваше, че му се повдига. У дома нямаше никой, така че не се стесняваше, но се срамуваше от страха си, и в края на краищата стана, отида в голямата стая, нави грамофона и си пусна „Рио Рита“14… А след още няколко дни в стаичката му се появи сладникав, предизвикващ гадене мирис, съвсем същият като този тук…

В дълбоко като кладенец сводесто помещение странно и неочаквано засияха с мътни отблясъци редиците от оловни тръби на огромен орган, отдавна вече мъртъв, застинал, ням като изоставено гробище на музиката. Край органа, до стола на органиста, сгърчен, лежеше някакъв човечец, омотан в съдран килим, а до главата му бляскаше празна бутилка водка. Андрей разбра, че всичко наистина е свършено, и бавно тръгна към изхода.

Щом слезе по каменното стълбище в своята градина, той съзря Изя. Никога не бе го виждал толкова измъчен и разчорлен. Хванал се с една ръка за стъблото на ябълката, Изя едва се държеше на краката си, загледан в Зданието. Усмивката му бе застинала и оголените му зъби блестяха в полумрака.

— Това е — рече му Андрей. — Край.

— Неспокойната ни съвест бълнува! — неясно продума Изя.

— Само плъхове тичат — каза Андрей. — Гнилоч.

— Неспокойната ни съвест бълнува… — повтори Изя и се изхили.

ГЛАВА ПЪРВА

Като преодоля болезненото присвиване в стомаха, Андрей преглътна последната лъжичка рядка каша, е отвращение избута канчето настрана и протегна ръка за чашката. Чаят все още бе горещ. Той обхвана чашката с длани и взе да го сърба на малки глътки, вторачил поглед в съскащия пламък на бензиновата лампа. Чаят бе прекалено силен, престоял в кипналата вода доста повече, отколкото трябва, смърдеше на метла и имаше още някакъв необичаен вкус — дали от гнусната вода, с която бяха попълнили запасите си на осемстотин и двадесетия километър, или Кехада пак беше досипал в него за целия команден състав от своята гадост против дрисък. А може би просто не бяха измили добре чашката — днес тя бе някак особено мазна и лепкава.

Долу, на улицата, подрънкваха канчетата на войниците. Тевосян с вечно разпуснатия си език подхвърли нещо неприлично за Фъфлата и войниците тъкмо щяха да зацвилят от смях, ала сержант Фогел внезапно ревна с пруското си гласище: „Вие на пост ли отивате или в леглото на някоя кучка? На вас говоря, влечуго такова! Защо сте бос? Къде ви са обувките, простако?“ Мрачен глас отвърна, че кожата на краката му се е протрила до кръв, а на места даже до кокал. „Я си затваряйте устата, чифтосана краво! Веднага се обувайте и бегом на пост! По-живо!…“

Андрей с наслада размърда под масата пръстите на босите си крака. Те вече си бяха поотдъхнали на прохладния паркет. Да имаше сега един леген студена вода… Да си пъхна там краката… Андрей надникна в чашката. Тя все още беше пълна до половината и като прати наум всичко по дяволите, той неочаквано за самия себе си излока остатъка на три огромни сладострастни глътки. Стомахът му тутакси закъркори. Известно време Андрей боязливо се ослушваше какво става в него, после остави чашката, изтри си устата с опакото на дланта и погледна към металната касетка с документите. Трябваше да извади вчерашните рапорти. Ама не гореше от желание. Има време. Да можех сега да си легна, да се протегна хубавичко, да се заметна с куртката и да затворя очи поне за десетина часа…

Навън внезапно яростно забоботи двигателят на трактора. Останките от стъклата по прозорците задрънчаха и до лампата падна мазилка от тавана. Като потропваше леко, празната чашка запълзя към края на масата. Лицето на Андрей се сбръчка, той стана, отправи се, шляпайки с боси крака, към прозореца и надникна навън.

В лицето го блъсна горещият мирис на още неизстиналата улица, лютивата смрад на изгорели газове и тежката гадна воня на загрято моторно масло. В прашния светъл конус под подвижния фар на трактора брадясали мъже, седнали направо на паважа — кой където свари, лениво ровичкаха с лъжици във войнишките си канчета. Всички бяха боси и повечето голи до кръста. Потните им бели тела лъщяха, а лицата и китките на ръцете им изглеждаха черни, сякаш всички бяха с маски и ръкавици. Андрей неочаквано откри, че не може да познае никого от тях. Бяха като стадо непознати голи маймуни… В светлия кръг се появи сержант Фогел с грамаден алуминиев чайник в ръка и маймуните тутакси се разшаваха, развълнуваха се, взеха да се въртят и да протягат към чайника чашките си. Отблъсквайки ръцете им, сержантът нещо се развика, но от грохота на двигателя почти нищо не се чуваше.

Андрей се върна на масата, рязко отвори касетката и измъкна отвътре дневника и вчерашните рапорти. На масата пак падна мазилка от тавана. Андрей погледна нагоре. Стаята беше доста висока — до тавана имаше поне четири, а може и пет метра. Тук-таме гипсовите орнаменти се бяха оронили и се виждаха чамовите летви, те будеха сладостния спомен за домашни кифлички с мармалад, поднасяни заедно с огромно количество прекрасно запарен, светъл чай в прозрачни, тънкостенни чаши. С лимон. Или пък човек можеше да вземе празна чаша и просто да си налее в кухнята колкото си иска студена вода…

Андрей тръсна глава, стана отново и като прекоси стаята, отиде до грамадния библиотечен шкаф. Стъклата на вратичките му липсваха. Книги също нямаше. Ширеха се само празни, прашни лавици. Той вече знаеше това, но все пак още веднъж ги огледа и дори опипа с ръка тъмните ъгли.

Наистина стаята бе сравнително добре запазена. Имаше две съвсем прилични кресла и още едно с продънена седалка — сигурно разкошно навремето, с тапицерия от релефна лицева кожа. До стената срещу прозореца бяха наредени няколко стола, в средата имаше ниска масичка, върху която стоеше кристална вазичка с някаква засъхнала чернилка на дъното. Тапетите по стените бяха подпухнали, а на места съвсем се бяха отлепили, паркетът се бе разсъхнал и издул, но все пак стаята бе в много прилично състояние — някой бе живял тук съвсем доскоро, допреди не повече от десетина години.

За първи път след петстотния километър Андрей виждаше така добре запазен дом. След толкова много километри опожарени до основи квартали, превърнати в черна, овъглена пустиня; след толкова много километри ширещи се развалини, обрасли с тъмни трънаци, сред които нелепо се извисяваха треперещи от старост кухи, многоетажни бетонни кутии с отдавна порутени стени и подове; след много и много километри пустош, осеяна с прогнили дървени скелети на къщи без покриви, където човек можеше да види от пътя цялата тераса — от Жълтата стена на изток до края на пропастта на запад, — след всичко това тук отново започваха почти изцяло запазени квартали и павиран път, а може би някъде наоколо имаше и хора — за всеки случай полковникът заповяда постовете да бъдат удвоени.

Интересно какво ли прави сега полковникът. Напоследък старецът май не е добре. Всъщност всички нас напоследък не ни бива. Много навреме тъкмо днес, за първи път след дванадесет денонощия, ще имаме покрив над главите си, а няма да нощуваме под открито небе. Ако можехме сега да намерим и вода, бихме могли да направим голяма почивка. Само че, изглежда, и тук няма да има вода. Във всеки случай според Изя не бива да се надяваме утре да намерим вода. В цялото това стадо само от Изя и от полковника има някаква полза…

На вратата се почука, но едва се чу от боботещия двигател. Андрей побърза да се върне на мястото си, наметна куртката, разтвори дневника и кресна:

— Да!

Беше просто Дуган — суховат, вече на години, лика-прилика със своя полковник, гладко избръснат, с куртка — стегнат и закопчан догоре.

— Ще разрешите ли да прибера масата, сър? — извика Дуган.

Андрей кимна. Боже мой, помисли си той. Колко ли усилия трябва да полага, за да се поддържа в тая мръсотия… А не е нито офицер, нито дори сержант, всичко на всичко ординарец. Слуга.

— Как е полковникът? — попита Андрей.

— Извинете, сър? — Дуган замря с мръсните съдини в ръце, извърнал към него длъгнестото си, хрущялесто ухо.

— Как се чувствува полковникът?! — изрева Андрей и в същия миг двигателят отвън замлъкна.

— Полковникът пие чай! — ревна Дуган в настъпилата тишина и тутакси сконфузено добави с по-нисък глас: — Извинете, сър. Полковникът се чувствува задоволително. Вечеря и сега пие чай.

Андрей разсеяно кимна и прелисти няколко страници от дневника.

— Ще имате ли някакви нареждания, сър? — осведоми се Дуган.

— Не, благодаря — рече Андрей.

Когато Дуган излезе. Андрей най-сетне се захвана с вчерашните рапорти. Снощи тъй и не записа нищо. Такова разстройство имаше, че едва дочака да свърши вечерният рапорт, а после се мъчи почти до зори — вися клекнал насред пътя с гол задник, извърнат към лагера, като се вглеждаше и се ослушваше в нощния мрак, стиснал в едната ръка пистолет, а в другата — фенерче.

„28-и ден“ — написа Андрей на нова страница и подчерта заглавието с две дебели черти. После взе рапорта на Кехада.

„Изминати: 28 километра — записа той. — Височина на слънцето: 63° 51{&$2032} 13,2{&$2033} (979-и км). Средна температура: +23°С на сянка, +31°С на слънце. Вятър: 2,5 м/с. Влажност: 0,42. Гравитация: 0,998. Направени са сондажи на 979-ия, 981-ия и 986-ия км. Вода няма. Разход на гориво…“

Андрей взе рапорта на Елизауер, по който имаше следи от мръсни пръсти, и дълго разчита небрежния му разкрачен почерк.

„Разход на гориво: 32% над нормата. Остатък в края на 28-ия ден: 3200 кг. Състояние на двигателите: №1 — задоволително, №2 — износени бутални болтове и… цилиндрите…“

Какво по-точно им има на цилиндрите, Андрей така и не разбра, макар да поднесе листа до самия пламък на лампата.

„Състояние на личния състав: относно физическото състояние — почти всички са с протрити крака, не престава поголовната диария, обривът по гърбовете на Пермяк и Палоти се увеличава. Особени произшествия няма. Два пъти се мярнаха акулови вълци, но бяха прогонени с изстрели. Разход на боеприпаси: 12 патрона. Разход на вода: 40 л. Остатък в края на 29-ия ден: 1100 кг. Разход на продоволствие: 20 дажби. Остатък в края на 28-ия ден: 730 дажби…“

Фъфлата пронизително заврещя отвън и мигом гръмко зацвилиха продрани тютюнджийски гърла. Андрей надигна глава и се заслуша. Дявол знае, помисли си той. Може пък и за добро да е, че тая се лепна за нас. Все пак има нещо, което да развлича момчетата… Само дето напоследък нещо взеха да се бият заради нея.

Някой пак почука на вратата.

— Влезте — недоволно рече Андрей.

Влезе сержант Фогел — грамаден, червендалест, с огромни черни кръгове от пот под мишниците на куртката.

— Сержант Фогел моли за разрешение да се обърне към господин съветника! — кресна той с прибрани ръце до бедрата и разперени лакти.

— Слушам ви, сержант — каза Андрей.

Сержантът хвърли поглед към прозореца.

— Моля за разрешение да говоря конфиденциално — каза той и сниши глас.

Ново двайсет, помисли си Андрей с досада.

— Елате насам, седнете — каза той.

Сержантът се доближи на пръсти до масата, приседна на ръба на креслото и се наведе към Андрей.

— Хората не искат да вървят по-нататък — рече той полугласно.

Андрей се отпусна върху облегалката на стола. Така. Ето значи какво доживяхме… Чудесно… Поздравявам ви, господин съветник…

— Какво значи „не искат“? — каза той. — Кой ги пита тях?

— Капнали са, господин съветник — доверително рече Фогел. — Тютюнът свършва, дрисъкът ги съсипва. А най-важното е, че се страхуват. Ужасно, господин съветник.

Андрей го гледаше мълчаливо. Трябваше да предприеме нещо. Веднага. Незабавно. Но не знаеше какво точно.

— Единадесет дни вървим през безлюдна пустош, господин съветник — продължаваше Фогел почти шепнешком. — Господин съветникът си спомня как ни предупреждаваха, че ни очакват тринадесет дни път през безлюдна пустош, а после с всички ни е свършено. Само два дни останаха, господин съветник…

Андрей си облиза устните.

— Сержант — каза той, — срамота. Стар боец сте, а вярвате на женски приказки. Не съм очаквал това от вас!

Фогел се усмихна накриво, като размърда огромната си долна челюст.

— Съвсем не, господин съветник. Мене човек не може да ме уплаши. Да имах там — той посочи с големия си възлест пръст навън, — да имах там само немци или поне япончета, изобщо нямаше да водим такъв разговор, господин съветник. Ама моите хора са сбирщина. Италианци, разни арменци…

— Достатъчно, сержант! — повиши глас Андрей. — Срамота. Да не би да не знаете устава! Защо говорите без разрешение? Каква е тая разпасаност, сержант! Станете!

Фогел тежко се надигна и зае стойка „мирно“.

— Седнете — каза Андрей, след като изчака малко.

Фогел пак така тежко седна и двамата помълчаха известно време.

— Защо идвате при мене, а не при полковника?

— Виноват, господин съветник. Вече ходих при господин полковника. Вчера.

— Е, и какво?

Фогел се обърка и извърна очи.

— Господин полковникът не пожела да приеме донесението ми за сведение, господин съветник.

Андрей се позасмя.

— Ето виждате ли! Какъв сержант сте, дявол да го вземе, ако не можете да държите хората си изкъсо? Боели се, представете си! Дечицата… Те от вас трябва да се страхуват, сержант! — развика се той. — От вас! А не от тринадесетия ден!

— Да бяха само немци… — пак започна Фогел мрачно.

— Ама какво става тука? — с мазен глас попита Андрей. — Аз, началникът на експедицията, ли трябва да ви уча като последния сополанко какво да правите, когато подчинените ви се бунтуват? Засрамете се, Фогел! Ако не знаете, прочетете устава. Доколкото ми е известно, там всичко това е предвидено.

Фогел пак се ухили, раздвижвайки долната си челюст. Явно в устава такива случаи все пак не бяха предвидени.

— Имах по-добро мнение за вас, Фогел — рязко каза Андрей. — Много добре! Запомнете веднъж завинаги — тук никой не се интересува дали вашите хора искат, или не искат да вървят по-нататък. На всички ни се иска сега да сме си в къщи, а не да се мотаем в тая жега. Всички сме жадни, всички сме капнали. И въпреки това всички изпълняваме дълга си, Фогел. Ясно ли е?

— Тъй вярно, господин съветник — смънка Фогел. — Разрешете да напусна?

— Вървете.

Сержантът си тръгна, удряйки безпощадно с ботуши по разсъхнатия паркет.

Андрей отметна куртката и отново се приближи до прозореца. Народът долу май беше мирясал. В светлия кръг стърчеше непоносимо дългият Елизауер и, приведен, разглеждаше някакъв голям лист, изглежда, карта, която едрият тромав Кехада държеше разгърната пред него. От тъмнината изскочи, мина покрай тях и се шмугна в къщата някакъв войник — бос, полугол, чорлав и носеше автомата си за ремъка. Там, откъдето той дойде, нечий глас се провикна в тъмнината:

— Гаго! Ей, Тевосян!

— Какво искаш? — отвърнаха му от невидимата влачка, където като червени светулки просветваха и гаснеха огънчетата на цигари.

— Обърни фара насам! Тука нищо не се вижда…

— Че за какво ти е да виждаш? В тъмното не можеш ли?

— Абе тука вече всичко са оплескали… не знам къде да стъпя…

— Ти си на пост, на тебе не ти се полага — обади се нов глас от влачката. — Карай направо там, където стоиш!

— Светнете бе, мамицата ви мръсна! Мързи ви задника да си мръднете, а?

Дългият Елизауер се изправи, само с две крачки стигна до трактора и обърна прожектора по дължината на улицата. Андрей видя часовия. Придържайки свалените си панталони, часовият неуверено пристъпваше с полусвити крака около онази огромна желязна статуя, която някой смахнат беше издигнал направо на тротоара до близкото кръстовище. Статуята представляваше як, широкоплещест тип в нещо като тога, с бръсната глава и неприятна жабешка физиономия. Сега, под светлината на прожектора, тя изглеждаше черна. Лявата ръка сочеше в небесата, а дясната се простираше над земята с разперени пръсти. Сега на тази ръка висеше автоматът на часовия.

— А така, господ здраве да ви дава! — зарадван извика часовият и клекна. — Сега можете да гасите!

— Давай, давай, работи! — насърчаваха го от влачката. — Ние ще те прикриваме оттук с автоматите, ако стане нещо.

— Я махнете тая светлина, бе момчета! — взе да се моли капризният часови.

— Не я махайте, господин инженер — посъветваха Елизауер от влачката. — Той се шегува. И по устав не бива…

Но Елизауер все пак извъртя фара. Чу се как на влачката почнаха да се боричкат и кикотят. После заподсвиркваха на два гласа някакъв марш.

Всичко си е както винаги, помисли си Андрей. Пък и днес май ми изглеждат по-весели от друг път. Нито вчера, нито онзи ден чувах такива шеги. Може би се дължи на непокътнатите къщи?… Да, много е вероятно. Все пустиня, пустиня, а сега все пак са в къща. Човек може спокойно да се наспи, няма нужда да стои нащрек заради вълците… Само Фогел да не беше такъв паникьор. Не-е, той не е от тях… Андрей изведнъж си представи как утре дава заповед за тръгване, а те се струпват накуп, затворите на автомати щракват и казват: „Няма да тръгнем!“ Може би затова сега са толкова весели — наговорили са се помежду си, решили са утре да се връщат („… Какво ли може да ни направи тая хърба, някакъв скапан чиновник?“) и сега не ги е еня, хванали са дядо господ за брадата и пет пари не дават за нищо… И Кехада, мръсник с мръсник, и той с с тях. От колко дни вече мрънка, че било безсмислено да се продължава нататък… с очи ще ме изяде на вечерните рапорти… та той ще си умре от кеф, ако цъфна пред Гайгер с подвита опашка…

Раменете на Андрей зиморничаво потръпнаха. Сам си си виновен, лигльо такъв, изтърва им ти юздите, въшлив демократ и народолюбив глупак… Още тогава трябваше да изправя онази рижа гадина Хнойпек до стената, веднага трябваше да стъпя на врата на цялата банда и сега никой от тях нямаше да смее гък да ми каже! И най-важното, имаше отлична възможност! Групово изнасилване, при това зверско, и то на туземка, и отгоре на всичко на малолетна туземка… И как нагло се хилеше този Хнойпек — дръзко, заситено, отвратително, — когато им крещях… и как всички побледняха като платно, когато извадих пистолета… Ех, полковник, полковник! Либерал сте вие, а не боеви офицер! „Но защо веднага да разстрелвам, съветник? Та нали съществуват и други методи за въздействие!…“ Не-е, полковник, както се вижда, на такива като Хнойпек не можеш да им въздействуваш с други методи… А след това всичко тръгна наопаки. Момичето се лепна за отряда, пък аз най-позорно проспах момента (дали от сащисване?), а после започнаха боища и свади заради нея… И пак трябваше при първото сбиване да изправя някого до стената, а това разпасано момиче да го набия и да го изхвърля от лагера… Ама как можех тогава да я изпъдя? Бяхме навлезли в опожарените квартали, никаква вода наоколо, излязоха вълци…

Долу внезапно взеха яростно да крещят и да псуват, нещо падна и с трясък се изтърколи, от входа заднишком излетя в светлия кръг съвсем гола маймуна, пльосна се по задник и вдигна облак прах, но още не беше успяла да се изправи на крака, когато от същия вход като тигър се метна отгоре й втора маймуна, също съвсем гола, и те се счепкаха, изтъркулиха се по паважа и взеха да се налагат един друг с всички сили, като ревяха и виеха, прегракнало хриптяха и се плюеха.

Вкопчил се с една ръка за перваза, Андрей глупаво шареше с другата по кръста си, забравил, че кобурът му се въргаля на креслото, но в този миг от тъмнината изскочи сержант Фогел и се спусна като черен буреносен облак, гонен от ураган, надвеси се над мръсниците и ето че вече хвана единия за косите, а другия за брадата, вдигна ги във въздуха, с глух пукот им блъсна главите една в друга и ги запрати на различни страни като палета.

— Много добре, сержант! — разнесе се слабият, но твърд глас на полковника. — Негодниците да се завържат през нощта за леглата, а утре да се пратят извънредно за цял ден в авангарда.

— Слушам, господин полковник — тежко задъхан, отвърна сержантът. Той погледна надясно, където на паважа шаваше, мъчейки се да се надигне, една от голите маймуни, и неуверено добави: — Ще си позволя да доложа, господин полковник, че единият не е от нашите. Картографът Рулио.

Андрей завъртя глава като бесен, за да му се отпуши гърлото, и с несвой глас изрева:

— Картографът Рулио да се изпрати в авангарда за три дни в пълно походно снаряжение на обикновен войник! При повторно сбиване и двамата да се разстрелят на място! — В гърлото му нещо болезнено се скъса. — Да се разстрелват на място всички негодници, които се осмелят да се бият! — изхриптя той.

Опомни се седнал до масата. Май че вече е късно, помисли си той, гледайки тъпо треперещите си пръсти. Късно е. По-рано трябваше… Но ще ми станете послушнички! Ще ви накарам аз да правите каквото ви се заповяда! Половината ще наредя да разстрелят… сам ще ги разстрелям… Тогава другата половина ще трепери от сянката ми и няма да смее да гъкне. Край… Стига толкоз! А първият куршум ще бъде за Хнойпек — при най-малкия повод. Първият!…

Той порови с ръка зад гърба си, издърпа колана с кобура и извади пистолета си. Дулото му беше задръстено с кал. Помъчи се да издърпа затвора. Той едва-едва поддаде и някъде към средата заседна. По д-дяволите, всичко вече се е задръстило, затънало е в мръсотия… Навън вече беше тихо, само в далечината по паважа потракваха подкованите обуща на часовите, а някой се секнеше на долния етаж и шумно съскаше през зъби.

Андрей отиде до вратата и надзърна в коридора.

— Дуган! — викна той полугласно.

В ъгъла нещо се размърда. Андрей трепна и се вгледа в полумрака: беше Немия. Той седеше в обичайната си поза, кръстосал и преплел краката си по някакъв много сложен начин. Очите му влажно проблясваха в мрачината.

— Дуган! — викна по-високо Андрей.

— Идвам, сър! — отвърнаха му от вътрешността на къщата. Чуха се стъпки.

— Защо седиш тука? — рече Андрей на Немия. — Ела в стаята.

Вдигнал широкото си лице, Немия го гледаше, без да мърда.

Андрей се върна на масата и когато Дуган почука и надникна в стаята, му каза:

— Бъди така добър да ми почистиш пистолета.

— Слушам, сър — почтително рече Дуган, взе пистолета, а до вратата вежливо се отстрани, за да направи път на влизащия Изя.

— Уха, лампа! — каза Изя, устремявайки се направо към масата. — Слушай, Андрей, нямаш ли други такива лампи? Омръзна ми да се мъча с това фенерче, вече очите ме болят…

През последните дни Изя доста бе отслабнал. Дрехите му висяха като на закачалка и целите бяха изпокъсани. И той смърдеше като стар козел. Всъщност всички смърдяха така. Освен полковника.

Андрей гледаше как Изя, без да обръща внимание на нищо, придърпа един стол, настани се на масата и приближи лампата. После взе да вади от пазвата си някакви стари изпомачкани книжа и да ги реди пред себе си. При това той както обикновено подскачаше на стола, шареше с очи по книжата, сякаш се опитваше да ги прочете всичките наведнъж, и от време на време пощипваше брадавицата си. Вече му беше трудно да се добере до своята брадавица, защото гъста къдрава брада покриваше бузите му, врата и май дори ушите.

— Виж какво — рече Андрей, — вземи все пак да се обръснеш…

— Че защо? — разсеяно попита Изя.

— Целият команден състав се бръсне — сърдито каза Андрей. — Само ти ходиш като бостанско плашило.

Изя вдигна глава и известно време гледа Андрей, а жълтите му, отдавна немити зъби надничаха през космалаците.

— Така ли? — рече той. — Знаеш ли, аз не държа на престижа. Я виж куртката ми каква е станала.

Андрей я огледа.

— Би могъл между другото и нея да закърпиш. Ако не умееш, дай я на Дуган.

— Според мен Дуган и без това си има достатъчно работа… Впрочем кого се каниш да разстрелваш?

— Когото трябва — мрачно каза Андрей.

— Аха — рече Изя и се зачете в книжата си, без повече да обръща внимание на нищо.

Андрей погледна часовника си. До вечерния рапорт вече оставаха само десет минути. Той с въздишка бръкна под масата, напипа там обувките си, измъкна от тях вече втвърдилите се чорапи, крадешком ги помириса, после вирна десния си крак към светлината и огледа протритата си пета. Раната беше почнала да зараства, но все още го болеше. Като се намръщи предварително, той внимателно обу коравия чорап и леко раздвижи стъпалото. После се намръщи съвсем и се протегна за обувката. Щом се обу, запаса колана с празния кобур, изпъна куртката и я закопча догоре.

— На — рече Изя и през масата му натика в ръцете купчина изписана хартия.

— Какво е това? — без всякакъв интерес попита Андрей.

— Хартия.

— А-а… — Андрей я сгъна и я пъхна в джоба на куртката си. — Благодаря.

Изя отдавна пак четеше. Бързо като машина.

Андрей се сети как никак не му се искаше да взема Изя в тази експедиция — с нелепия му вид на бостанско плашило, с тази предизвикателна еврейска физиономия, с наглото му хилене, с очебийната непригодност да понася тежко физическо натоварване. Очевидно беше, че ще бере много ядове с Изя, а пък в походните условия, твърде близки до бойните, ще има малко полза от един архивар. А се оказа, че изобщо не е бил прав.

Всъщност беше прав. Изя пръв си протри краката. И двата едновременно. Човек трудно можеше да го понася на вечерните рапорти с неговите идиотски неуместни шеги и натрапчивата му фамилиарност. В самото начало на похода, още на третия ден, той успя да падне в някаква изба и се наложи да го измъкват оттам. На петия ден се загуби някъде и трябваше да отложат тръгването с няколко часа. По време на кратката схватка на триста и четиридесетия километър се държа като последния кретен и само по някакво чудо остана жив. Войниците му се подиграваха, а Кехада постоянно се караше с него. Елизауер се оказа по принцип убеден антисемит и Андрей трябваше специално да му внушава някои неща във връзка с Изя… Така беше. Какво ли не се бе случвало.

И независимо от всичко твърде скоро стана тъй, че Изя се превърна в най-популярната личност в експедицията, ако не смятаме може би полковника. А в известен смисъл беше по-популярен дори от него.

Първо, Изя откриваше вода. Геолозите упорито и самоотвержено търсеха водоизточници, пробиваха сонди в скалите, потяха се, правеха изнурителни походи по време на общите почивки. Изя просто си седеше във влачката под грозния, саморъчно направен чадър и се ровеше в старите книжа, които вече бе натрупал в няколко сандъка. И четири пъти предсказа къде точно трябва да търсят подземните цистерни. Наистина едната цистерна се оказа пресъхнала, а в другата водата имаше доста силен дъх, но два пъти експедицията се сдоби с прекрасна вода благодарение на Изя и само на Изя.

Второ, той откри склада за гориво, след което антисемитизмът на Елизауер стана до голяма степен абстрактен. „Аз ненавиждам чифутите — обясняваше той на своя главен моторист. — Няма нищо по-лошо на този свят от чифута. Обаче никога не съм имал нещо против евреите! Да вземем, да речем, Кацман…“

По-нататък, Изя снабдяваше всички с хартия. Запасите от служебни рула свършиха още след първия взрив на стомашните разстройства и тогава популярността на Изя — единствения притежател и пазител на книжните богатства в страната, където човек не можеше да намери не само лист от лапад, но дори и стиска трева — тогава вече неговата популярност надмина всички възможни граници.

Не минаха и две седмици, когато дори с известна ревност Андрей откри, че Изя го обичат. Всички. Дори войниците, което вече беше съвсем невероятно. По време на почивките те се тълпяха около него и слушаха дрънканиците му със зяпнала уста. По собствена инициатива и с удоволствие мъкнеха от едно място на друго железните му сандъци с документацията. Изплакваха му болките си и се перчеха пред него като ученици пред любимия си учител. Фогел те ненавиждаха, от полковника трепереха, с учените се биеха, а с Изя се смееха. Вече не му се присмиваха, а се смееха заедно с него!… „Знаете ли, Кацман — рече веднъж полковникът. — Никога не ми е било ясно защо в армията трябва да има комисари. В командуваните от мен части никога не е имало комисар, но вас, струва ми се, бих ви взел…“

Изя прегледа и подреди едната купчина книжа и измъкна от пазвата си втора.

— Има ли нещо интересно? — попита Андрей. Той зададе въпроса не защото проявяваше любопитство, а просто му се прииска някак да изрази нежността, която внезапно изпита към този тромав, нелеп, дори неприятен на вид човек.

Изя не успя да му отговори — докато поклащаше отрицателно глава, вратата се отвори и в стаята влезе полковник Сейнт Джеймс.

— Ще разрешите ли, съветник? — рече той.

— Заповядайте, полковник — каза Андрей, като стана. — Добър вечер.

Изя скочи и побутна едно кресло към полковника.

— Много сте любезен, комисарю — каза полковникът и бавно се разположи — първо приседна, после се настани удобно. Изглеждаше както обикновено — стегнат, свеж, ухаещ на одеколон и хубав тютюн, само дето бузите му напоследък малко бяха хлътнали и очите му бяха потънали необичайно дълбоко. И той вече не ходеше с традиционния си къс камшик в ръка, а с дълъг черен бастун, на който забележимо се подпираше, когато му се наложеше да стои прав.

— Това безобразно сбиване под прозорците ни… — каза полковникът. — Бъдете така добър да приемете извиненията ми, съветник, за моя войник.

— Да се надяваме, че това е било последното сбиване — мрачно каза Андрей. — Нямам намерение повече да търпя тия безобразия.

Полковникът кимна разсеяно.

— Войниците винаги се бият — небрежно отбеляза той. — В британската армия това всъщност се поощрява. Бойният дух, целенасочената агресивност и така нататък… Но вие, разбира се, сте прав. В такива тежки, походни условия не бива да търпим това. — Той се облегна в креслото, извади лулата си и взе да я тъпче. — А нали, съветник, още не сме видели очите на потенциалния противник! — шеговито рече той. — Във връзка с това предвиждам, че горкичкият ни генерален щаб ще има сериозни затруднения. Пък и господа политиците, ако бъдем откровени…

— Напротив! — възкликна Изя. — Тъкмо сега за всички нас ще настъпят най-напрегнатите дни! Тъй като истински противник не съществува, ще трябва да го измислим. А както показва световният опит, най-страшният противник е измисленият противник. Уверявам ви, че това ще бъде изключително ужасяващо чудовище. Ще се наложи двукратно да увеличим армията си.

— Виж ти! — все така шеговито рече полковникът. — Интересно кой ще го измисли? Да не би вие, мой комисарю?

— Вие! — тържествено каза Изя. — Преди всичко вие. — Той започна да брои на пръсти. — Първо, ще трябва да създадете отдел за политическа пропаганда към генералния щаб…

Някой почука на вратата и преди Андрей да успее да отговори, в стаята влязоха Кехада и Елизауер. Кехада беше навъсен, а Елизауер някак неопределено се усмихваше отвисоко, почти изпод самия таван.

— Моля седнете, господа — хладно ги покани Андрей. Той почука с кокалчетата на пръстите си по масата и каза на Изя: — Кацман, започваме.

Изя млъкна насред изречението и с готовност обърна глава към Андрей, като сложи ръка върху облегалката на стола. Полковникът отново се изправи в креслото и се опря върху дръжката на бастуна си.

— Имате думата, Кехада — рече Андрей.

Ръководителят на научната част седеше точно срещу него, широко разкрачил дебелите си като на щангист крака, за да му се проветрява чаталът, а Елизауер както винаги се бе настанил зад него, силно прегърбен, за да не стърчи прекалено много.

— По отношение на геологията няма нищо ново — мрачно каза Кехада. — Навсякъде глина и пясък. Няма никакви следи от вода. Тукашният водопровод отдавна е пресъхнал. Може би тъкмо поради тази причина хората са напуснали местността, не знам… Имаме днешните данни за слънцето, вятъра и така нататък… — Той извади от горния джоб на куртката си един лист и го остави пред Андрей. — Засега това е всичко.

На Андрей никак не му хареса това „засега“, но кимна и погледна към Елизауер.

— С транспорта как сме?

Елизауер се изправи и заговори над главата на Кехада:

— Днес са изминати тридесет и осем километра. Двигателят на трактор номер две се нуждае от основен ремонт. Много съжалявам, господин съветник, но уви…

— Така — рече Андрей. — Какво значи това „основен ремонт“?

— Необходими са ни два-три дни — каза Елизауер. — Някои части трябва да се сменят, а други да се поправят. Може би ще са ни нужни дори четири дни. Или пет.

— Или десет — каза Андрей. — Дайте рапорта си.

— Или десет — съгласи се Елизауер, като продължаваше все така неопределено да се усмихва. Без да става, той се протегна през рамото на Кехада и подаде своя рапорт.

— Шегувате ли се? — рече Андрей, като се стараеше да говори спокойно.

— За кое, господин съветник? — уплаши се Елизауер. Или само се престори на уплашен.

— Три дни ли са ви нужни или десет дни, господин специалист?!

— Много съжалявам, господин съветник… — промърмори Елизауер. — Боя се, че бих могъл да ви заблудя… Не сме в гаража, пък и моят Пермяк… има някакъв обрив и цял ден повръща… А той е главният ми моторист, господин съветник…

— А вие за какво сте? — каза Андрей.

— Аз лично ще направя всичко, което мога… Но работата е там, че в нашите условия… имам предвид в полеви условия…

Известно време Елизауер продължаваше да мърмори нещо за мотористите, за лебедката, която не взели със себе си, а той ги предупреждавал… за свредлата и бормашината, каквато тук няма и за съжаление не може да има, после пак за моториста и още нещо за буталата и буталните болтове… С всяка изминала минута той говореше все по-тихо и по-неясно, и накрая съвсем замлъкна, а през цялото това време Андрей го гледаше в очите, без да откъсва поглед от него, и беше съвсем ясно, че този страхлив върлинест нехранимайко напълно се е оплел в лъжите си, и той самият вече го разбира, и вижда, че и другите са го разбрали, и се опитва някак да се измъкне, но не знае как и въпреки всичко продължава да държи на лъжите си с твърдото намерение да ги накара да приемат измишльотините му за чиста монета.

После Андрей сведе очи и се вторачи в рапорта му — в небрежно надрасканите редове с разкрачени букви, — но нищо не виждаше и нищо не разбираше. Наговорили са се гадовете, помисли си той, обзет от безмълвно отчаяние. И тези са се наговорили. Е, какво да правя сега с тях?… Жалко, че го няма пистолета ми… Да пречукам Елизауер… Или да го накарам да се насере от страх… Не. Кехада. Кехада е на дъното на тази работа. Той иска да стовари всичко на моята глава… Много му се иска цялата тази вече едва тлееща и смърдяща приумица да се провали и отговорността за това да падне върху мене… Ще си умре от кеф тоя измет, този тлъст шопар… Дощя му се да изреве и с все сили да удари с юмрук по масата.

Мълчанието ставаше нетърпимо. Неочаквано Изя взе нервно да се върти на стола си и измърмори:

— Всъщност какво толкова е станало? В края на краищата няма закъде да бързаме. Ще поспрем тука… В сградите може да има архиви… Наистина вода тука няма, но нали можем да изпратим напред една група да потърси…

И тогава Кехада го прекъсна.

— Глупости — рязко каза той. — Стига сме дрънкали врели-некипели, господа. Крайно време е да си признаем истината. А истината е, че експедицията се провали. Вода не намерихме. Нефт също. И не бихме могли да намерим при тази организация на геоложките проучвания. Хукнали сме като луди, хората вече капнаха от умора, транспортните средства не издържат. Дисциплина в отряда никаква — хрантутим разни развратници, мъкнем с нас някакви разпространители на слухове… Отдавна вече никой не вижда никаква перспектива, всички са плюли на всичко. Хората не желаят да вървят по-нататък, те не разбират защо трябва да вървят, а пък ние няма какво да им кажем. Оказа се, че космографските ни данни за нищо не стават: подготвихме се за полярен студ, а се навряхме в нажежена пустиня. Личният състав на експедицията е подбран лошо, направо е сбирщина. Медицинското осигуряване е отвратително. Резултатът от всичко това е такъв, какъвто би трябвало да очакваме при тази организация: хората паднаха духом, никаква дисциплина, скрито неподчинение и днес-утре ще избухне бунт. Това е.

Кехада млъкна, извади табакерата си и запали цигара.

— Всъщност какво предлагате, господин Кехада? — обади се Андрей със стиснато гърло. Омразното лице с дебелите мустаци плуваше пред очите му, забулено в някаква странна паяжина, която размазваше чертите му. Много му се искаше да го цапне. С лампата. Право по мустаците…

— Според мен работата е проста — пренебрежително рече Кехада. — Трябва да си вдигаме партакешите оттук. И то час по-скоро. Докато сме здрави и читави.

Запази спокойствие, внушаваше си Андрей. Сега най-важното е да запазиш спокойствие. Колкото може по-малко думи. И не спори в никакъв случай. Спокойно слушай и мълчи. Ах, как ми се иска да го цапардосам!…

— Наистина… — обади се и Елизауер. — Докога ще продължаваме да вървим? Моите хора ме питат: че то какво излиза, господин инженер? Разбрахме се да вървим, докато слънцето не слезе на хоризонта. Ама то, напротив, се качва. После се разбрахме, че докато не стигне до зенита… Да, ама то пак не се качва, не стига до зенита, а подскача нагоре-надолу…

Само недей да спориш, повтаряше си Андрей. Нека си дрънкат каквото щат. То даже е интересно какво още ще измислят да кажат… Полковникът няма да ме предаде. А армията решава всичко. Армията!… Нима са успели да придумат Фогел гадините?…

— Е, а вие какво? — обърна се Изя към Елизауер. — А вие?

— Какво аз?

— Те ви питат, това го разбрах… А вие какво им отговаряте?

Елизауер повдигна рамене и взе да мърда с редките си вежди.

— Чудна работа… — промърмори той. — Че какво мога да им отговоря аз? Нали това искам да разбера: какво да им отговоря. Че то аз откъде мога да знам?…

— С една дума, вие нищо не им отговаряте, така ли?

— А какво мога да им отговоря? Какво?! Отговарям им, че началството по-добре знае…

— Е, това се казва отговор! — каза Изя и се опули ужасно. — С такива отговори не някакви си там нещастни трактористи, ами цяла армия можеш да разложиш… Аз значи, момчета, сега да кажете, съм готов да тръгна назад, ама онзи звяр, началникът, не дава… Как може на вас самия да не ви е ясно защо вървим напред? Та нали сте доброволец, никой не ви е карал насила да тръгвате!

— Вижте какво, Кацман — опита се да го прекъсне Кехада. — Дайте да говорим по същество!

Изя дори не го погледна.

— Вие знаехте ли, че ще бъде трудно, Елизауер? Знаехте. Знаехте ли, че не отиваме на разходка? Знаехте. Знаехте ли, че тази експедиция е нужна на Града? Знаехте, разбира се — та вие сте образован човек, инженер… Знаехте ли за заповедта: да вървим напред, докъдето ни стигнат горивото и водата? Прекрасно знаехте, Елизауер!

— Ами аз не отричам! — припряно успя най-сетне да отвърне изплашеният Елизауер. — Та аз само ви обяснявам, че моите обяснения… искам да кажа, че не ми е много ясно как трябва да им отговарям, защото те ме питат…

— Я престанете да извъртате, Елизауер! — решително каза Изя. — Работата е съвсем ясна: страх ви е да продължите нататък, вършите морален саботаж, разложили сте собствените си подчинени, а сега тичате тук да се оплаквате… А на вас между другото даже и пеша не ви се налага да ходите. През цялото време се возите…

Давай Изя, давай, приятелю мой, мислеше си Андрей с умиление. Дай му да разбере на този мръсник!… Той вече се е насрал, сега ще поиска да иде в клозета…

— И изобщо не разбирам за какво е цялата тази паника? — продължаваше Изя все така решително. — Геологията ни била подвела? Абе оставете я тази геология, и без нея можем да минем. И без космографията можем… Нима не е ясно, че главната ни цел е да разузнаваме и да събираме информация. Аз лично твърдя, че дори и до този момент нашата експедиция е направила много, а имаме възможност да постигнем още по-добри резултати. Тракторът се бил счупил? Нищо страшно няма. Да се хванат тука да го ремонтират, два дни или десет, не знам колко трябват — ще оставим тука най-уморените и болните, а с втория трактор ще продължим полека-лека напред. Щом намерим вода, ще спрем да почакаме останалите. Всичко е много просто, какво толкова има…

— Ама, разбира се, че всичко е много просто, Кацман — злъчно рече Кехада. — А куршум в гърба не искате ли, Кацман? Или в челото? Така сте се увлекли по вашите архиви, че изобщо не забелязвате какво става наоколо… Войниците няма да продължат нататък. Знам добре това, чух ги, когато се наговаряха…

Елизауер внезапно се надигна зад гърба му и като смотолеви някакво извинение, държейки се за корема, хукна през вратата навън. Плъх, злорадо си помисли Андрей. Подъл страхливец. Дрисльо.

Кехада сякаш нищо не забеляза.

— От моите геолози мога да се осланям само на един човек — продължи той. — На войниците и на водачите на тракторите изобщо не може да се разчита. Естествено бихте могли да разстреляте един или двама, за да се поуталожат страстите. Може би това ще помогне. Кой знае. Съмнявам се. Пък и не съм сигурен, че имате морално право да постъпите така. Те не желаят да вървят нататък, защото се чувствува излъгани. Така и не получиха нищо от този поход и сега вече изобщо не се надяват да получат. Прекрасната легенда, която толкова находчиво измисли господин Кацман — легендата за Кристалния дворец, — престана да им действува. Знаете ли, Кацман, сега са на мода други легенди…

— Нищо подобно! — каза Изя толкова възмутен, че взе да заеква. — Нищо не съм си измислял!…

Кехада почти добродушно махна с ръка към него.

— Добре, добре, сега това вече няма никакво значение. Сега вече е ясно, че дворец няма да има, така че няма какво да обсъждаме… Вие прекрасно знаете, господа, че три четвърти от вашите доброволци тръгнаха на този поход за плячка и само за плячка. А какво получиха вместо плячка? Кървав дрисък и една въшлива идиотка за нощните си развлечения… Но работата дори не е там. Те не само са разочаровани, а и изплашени. За това трябва да благодарим на господин Кацман. Трябва да благодарим и на господин Пак, на когото така любезно предложихме подслон и храна в тази експедиция. Тези господа се постараха хората да узнаят прекалено много за това, което ни очаква, ако продължим нататък. Хората се страхуват от тринадесетия ден. Хората се страхуват от говорещите вълци… Сякаш не ни стигаха акуловите вълци, ами сега ни обещаха и говорещи!… Хората се страхуват от Железоглавите… И заедно с вече видяното от тях — с всичките тези неми с отрязани езици, с изоставените концлагери, с подивелите кретени, които се молят на водоизточниците, и с добре въоръжените кретени, които ни в клин, ни в ръкав стрелят иззад ъгъла… А ако прибавим към това и видяното днес тук, в тези сгради — костите в барикадираните домове… Наистина се получава доста внушителна картина! И ако довчера войниците най-много се страхуваха на този свят от сержант Фогел, то днес вече пет пари не дават за сержант Фогел, защото си имат много по-ужасни страхове…

Кехада най-после млъкна и като си пое дълбоко дъх, избърса потта, избила по тлъстото му лице. И тогава, иронично повдигнал едната си вежда, полковникът рече:

— Имам чувството, господин Кехада, че вие самият сте доста наплашен. Или греша?

Кехада го изгледа накриво със зачервеното си око.

— За мен не се тревожете, полковник — промърмори той. — Ако се страхувам от нещо, то е от куршум в гърба. Ей тъй, без да има защо. От хората, на които аз между другото съчувствувам.

— Така ли? — отвърна полковникът. — Е, какво пък… Аз не се наемам да съдя за важността на тази експедиция и не се наемам да давам указания на началника на експедицията как да постъпва. Моята работа е да изпълнявам заповедите. Смятам обаче за нужно да отбележа, че всичките тези разсъждения за някакъв бунт и неподчинение за мен са празни приказки. Оставете ме аз да се оправям с моите войници, господин Кехада! Ако желаете, можете да ми предоставите и онези ваши геолози, на които не се доверявате. С удоволствие ще се заема с тях… Длъжен съм да насоча вашето внимание, съветник, към факта — с все същата убийствена вежливост продължи той, извръщайки се към Андрей, — че днес тук твърде много се говори за войниците, при това, кой знае защо, говорят тъкмо тези лица, които нямат никакво официално отношение към тях…

— За войниците говорят лицата — злобно го прекъсна Кехада, — които денонощно работят, ядат и спят до тях…

Коженото кресло леко проскърца във възцарилата се тишина: полковникът се изпъна като струна в него. Известно време той мълча. Вратата се пооткрехна, Елизауер се промъкна с омърлушена усмивка в стаята и като се кланяше леко в движение, крадешком се добра до мястото си.

Хайде, нямаше търпение Андрей, впил очи в полковника. Хайде! Дай му да разбере! Обърши му един по мустаците! По мутрата, по мутрата!

Полковникът най-сетне заговори:

— Длъжен съм също да ви обърна внимание, съветник, че сред част от командния състав днес се забелязва явно съчувствие, нещо повече, насърчаване на напълно обяснимите, естествени, но абсолютно нежелателни настроения сред нисшите чинове в армията. Като старши офицер ще заявя следното. В случай че споменатото насърчаване и съчувствие вземе някакви практически форми, аз ще постъпя с насърчителите и съчувствуващите така, както се полага при полеви условия. За всичко останало, господин съветник, имам чест да ви уверя, че армията и занапред е готова да изпълнява всяка ваша заповед.

Андрей мислено си отдъхна и с удоволствие погледна към Кехада. С изкривена усмивка Кехада палеше нова цигара от предишната угарка. Елизауер изобщо не се виждаше.

— А как всъщност се постъпва с насърчителите и съчувствуващите при полеви условия? — с огромно любопитство се поинтересува Изя, който също беше много доволен.

— Бесят ги — сухо отвърна полковникът.

Отново настъпи тишина. Това е то, помисли си Андрей. Надявам се, че всичко ви е ясно, господин Кехада? Или може би имате някакви въпроси? Не, никакви въпроси нямате!… Армията! Армията, приятелчета, решава всичко… И все пак нещо не разбирам, помисли си той. Защо сте толкова уверен, полковник? Или може би това е само маска? Нали и аз сега изглеждам много уверен. Или поне би трябвало да изглеждам така… Длъжен съм.

Андрей се загледа недоверчиво в полковника. Той седеше все така изпънат като струна, стиснал със зъби изгасналата си лула. И беше много бледен. Може би просто от гняв. Да се надяваме, че само гневът е причина за тази бледност… По дяволите, поврага, панически си помисли Андрей. Голяма почивка! Незабавно! И нека Кацман ми намери вода. Много вода. За полковника. И още тази нощ за полковника — двойна дажба вода!…

Елизауер, целият сгърчен, се подаде иззад тлъстото рамо на Кехада и жално смотолеви:

— Ако разрешите… Аз трябва… пак…

— Сядайте — каза Андрей. — Сега свършваме. — Той се отпусна назад в креслото и се хвана с ръце за страничните облегалки. — Заповед за утре. Обявява се голяма почивка. Елизауер! Всички сили да се хвърлят на неизправния трактор. Давам ви срок три дни, постарайте се да се справите. Кехада! Утре целия ден се занимавайте с болните. Вдругиден бъдете готов да тръгнете с мен на неколкодневен разузнавателен поход. Кацман, вие ще дойдете с нас… Вода! — потропа той с пръсти по масата. — Трябва да ми намерите вода, Кацман!… Господин полковник!… Утре ви заповядвам да почивате. Вдругиден ще поемете командуването на лагера. Това е всичко, господа. Свободни сте.

ГЛАВА ВТОРА

Като си светеше с фенерчето в краката, Андрей бързо се заизкачва към горния етаж — май беше петият. Д-дявол да го вземе, няма да успея… Той се поспря и целият напрегнат изчака да мине острият напън в червата му. Нещо с глухо къркорене се обърна в корема му и малко му поолекна. Дяволи недни, осрали са всички етажи, няма къде да стъпи човек. Добра се до площадката и бутна още първата врата. Тя проскърца и се открехна. Андрей се промуши вътре и задуши във въздуха, но не усети нищо… Освети с фенерчето. На разсъхналия се паркет, току до самата врата, сред изпръхналите дрипи се белееха кости и ехидно му се зъбеше череп тук-там с по някое снопче коса. Ясно: надзърнали са, но са се изплашили… С неестествена походка Андрей почти изтича по коридора. Гостната… Д-дявол да го вземе, това трябва да е спалнята… А къде им е клозетът? Аха, ето го…

После, вече спокоен, макар острата болка в корема да не беше утихнала съвсем, целият облян в студена лепкава пот, той отново излезе в коридора, закопча се в тъмното и пак извади от джоба си фенерчето. Немия вече бе цъфнал тук — стоеше, опрял рамо в някакъв полиран, безкрайно висок шкаф и пъхнал големите си бели длани под широкия колан.

— Пазиш ли ме? — добродушно и разсеяно му рече Андрей. — Пази ме, пази ме, че току виж ме цапнали с нещо тежко зад ъгъла — какво ще правиш тогава?…

Той се усети, че вече е придобил навик да разговаря с този странен човек като с огромно куче, и му стана неудобно. Андрей приятелски потупа Немия по голото прохладно рамо и сега вече спокойно се разходи из апартамента, като светеше с фенерчето наляво и надясно. Подире му, без да изостават и без да се приближават, се дочуваха меките стъпки на Немия.

Този апартамент беше още по-разкошен. Множеството стаи бяха претъпкани с тежка старинна мебел, огромни полилеи и грамадни почернели картини в музейни рамки. Но почти всички мебели бяха натрошени — дръжките на креслата бяха изтръгнати, столовете се въргаляха без крака и без облегалки, вратите на шкафовете бяха изкъртени. Да не би пък да са палили печките с мебели? — помисли си Андрей. При такава горещина? Странно…

Изобщо този дом, честно казано, беше малко странен — човек напълно можеше да разбере войниците. Някои жилища зееха широко отворени, те просто бяха празни, абсолютно нищо нямаше вътре, само голи стени. Други пък бяха заключени отвътре, понякога вратите им дори бяха барикадирани с мебели и ако успееха да влязат със сила, се оказваше, че вътре на пода се въргалят човешки кости. Същото беше и в съседните сгради и можеше да се предположи, че положението е такова и в останалите къщи в квартала.

В цялата тази работа нямаше никаква логика и дори Изя Кацман засега не бе успял да измисли никакво разумно обяснение — защо някои от живеещите в тези домове са избягали, като са взели със себе си всичко, което са могли да носят, дори книгите, а други са се барикадирали в жилищата си, за да умрат там, както изглежда, от глад и жажда. А може би и от студ — в някои апартаменти откриха жалки подобия на ламаринени печки, а в други явно бяха палили огън направо на пода или върху ръждясали ламаринени листове, изтръгнати по всяка вероятност от покривите.

— Ти разбираш ли какво е ставало тука? — обърна се Андрей към Немия.

Той бавно поклати глава.

— Бил ли си преди в този квартал?

Немия кимна.

— Тук живееха ли хора?

„Не“ — завъртя глава Немия.

— Ясно… — промърмори Андрей, опитвайки се да разбере какво е нарисувано на една от почернелите картини. Май че беше нещо като портрет. Изглежда, на някаква жена…

— Това място опасно ли е? — попита тоя.

Немия го гледаше вторачено.

— Разбираш ли въпроса ми?

„Да.“

— Можеш ли да отговориш?

„Не.“

— Здраве да е — замислено рече Андрей. — Значи може да няма нищо. Добре, да си тръгваме.

Върнаха се на втория етаж. Немия остана в своя ъгъл, а Андрей влезе в стаята си. Кореецът Пак вече го чакаше — приказваха си за нещо с Изя. Щом зърна Андрей, Пак млъкна и стана прав.

— Седнете, господин Пак — рече Андрей и сам седна.

Като изчака съвсем мъничко, Пак внимателно приседна на стола и сложи ръце на коленете си. Жълтеникавото му лице беше спокойно, сънените му очи влажно проблясваха през цепките между подпухналите клепачи. Той винаги бе харесвал на Андрей — с нещо необяснимо му напомняше Канеко, а може би му харесваше просто защото винаги бе спретнат, доброжелателен, дружелюбен с всеки, но без каквато и да било фамилиарност, не говореше много, но беше вежлив и приветлив — винаги малко независим, винаги на известно разстояние… А може би му се нравеше, защото тъкмо той, Пак, беше прекратил онази безсмислена схватка на триста и четиридесетия километър — в самия разгар на стрелбата излезе от развалините и вдигнал ръка с отворена длан, бавно тръгна срещу куршумите…

— Събудиха ли ви, господин Пак? — попита Андрей.

— Не, господин съветник. Още не бях си легнал.

— Стомахът ли ви мъчи?

— Не повече, отколкото другите.

— Но навярно и не по-малко… — забеляза Андрей. — А с краката как сте?

— По-добре от останалите.

— Чудесно — каза Андрей. — А изобщо как е самочувствието? Много ли сте уморен?

— Благодаря ви, господин съветник. Чувствувам се добре.

— Чудесно — повтори Андрей. — Ето за какво ви обезпокоих, господин Пак. Утре ще бъде обявена голяма почивка. Но още вдругиден имам намерение да направя малка рекогносцировка със специална група. Ще се придвижим на около петдесет-седемдесет километра. Трябва да намерим вода, господин Пак. Вероятно ще тръгнем почти без нищо, за да вървим бързо.

— Разбирам ви, господин съветник — каза Пак. — Моля да ми разрешите да се присъединя към вас.

— Благодаря ви. Тъкмо това исках да ви помоля. И така тръгваме вдругиден, точно в шест сутринта. Суха храна и вода ще получите от сержанта. Разбрахме се, нали? А сега още нещо… Как мислите, ще успеем ли тук да намерим вода?

— Мисля, че ще открием — рече Пак. — Чувал съм какво се говори за тези райони. Някъде наоколо трябва да има водоизточник. Според слуховете навремето е бил много силен извор. Сега вероятно е намалял. Но за нашия отряд може и да стигне. Трябва да разберем.

— А може ли изобщо да е пресъхнал?

Пак поклати глава.

— Може, но не ми се вярва. Никога не съм чувал за напълно пресъхнали извори. Дебитът на водата може да понамалее, дори силно да спадне, но, изглежда, изворите никога не пресъхват съвсем.

— В документите засега не съм намерил нищо полезно — рече Изя. — Водата се е подавала към града по акведукт, а сега този акведукт е сух като… като не знам какво.

Пак нищо не каза.

— А какво друго сте чували за тези квартали? — попита го Андрей.

— Най-различни, къде повече, къде по-малко странни неща — каза Пак. — Част от тях явно са измислици. Що се отнася до останалото… — той повдигна рамене.

— Все пак например — предразполагащо рече Андрей.

— Всъщност всичко това вече съм ви го разказвал, господин съветник. Например според слуховете някъде недалеч оттук се намира така нареченият Град на Железоглавите. Обаче какви са тези Железоглави така и не можах да разбера… После, да речем, Кървавият водопад — но дотам явно има още доста път. Вероятно става дума за поток, който размива някоя скала с червен цвят. Там поне водата ще е много… Има и легенди за говорещи животни — това вече е на границата на невероятното. А за онова, което е отвъд тази граница, очевидно няма смисъл да говорим… Впрочем Експериментът си е Експеримент.

— Сигурно вече ви е дошло до гуша от това разпитване — рече Андрей, усмихвайки се. — Представям си как ви е омръзнало по сто пъти да повтаряте едно и също. Но ще трябва да ни извините, господин Пак. Няма как — нали вие сте най-осведоменият сред нас.

Пак отново повдигна рамене.

— За съжаление ползата от моята осведоменост е малка — сухо каза той. — Повечето слухове не се потвърждават. И обратно — сблъскваме се с много неща, за конто никога нищо не съм чувал… А що се отнася до това, че постоянно ме разпитвате, не ви ли се струва, господин съветник, че редовите членове на групата са прекалено осведомени, когато става дума за слухове? Лично аз отвръщам на запитванията само когато разговарям с някого от командния състав. Според мен, господин съветник, войниците и останалите редови членове на експедицията не бива да знаят за всичките тези слухове. Вредно е за морала.

— Напълно съм съгласен с вас — каза Андрей, като се стараеше да не отклонява поглед от него. — И във всички случаи бих предпочел да има повече слухове за реки от мед и масло.

— Да — рече Пак. — Затова, когато ме разпитват войниците, винаги гледам да заобикалям неприятните теми и разпространявам най-вече легендата за Кристалния дворец… Наистина напоследък те вече не желаят да слушат за него. Всички много се страхуват и искат да се връщат у дома.

— И вие ли? — съчувствено попита Андрей.

— Аз нямам дом — спокойно каза Пак. Лицето му беше непроницаемо, а очите му станаха съвсем сънени.

— М-да… — Андрей взе да барабани с пръсти по масата. — Е, господин Пак, още веднъж ви благодари. Моля ви, идете да си почивате. Лека нощ.

Той изпроводи с очи гърба му в избелялосин копринен хастар, почака, докато Пак затвори вратата, и рече: — Бих искал все пак да разбера защо се лепна той за нас?

— Как така „защо“? — сепна се Изя. — Те не са могли да организират разузнавателен поход и затова Пак помоли да го вземеш със себе си…

— А за какво им е всъщност на тях да разузнават?

— Ех, драги мой, та нали не всички харесват царството на Гайгер като теб! По-рано те не са искали да живеят по гайдата на господин кмета — и това не те учудва, нали? А сега не искат да живеят по волята на господин президента. Искат да живеят, както сами смятат за добре, разбираш ли?

— Разбирам — каза Андрей. — Само че според мен никой няма намерение да им пречи да си живеят както искат.

— Така е според теб — рече Изя. — Но ти не си президент.

Андрей бръкна в железния сандък, извади плоското шише със спирт и взе да развива капачката.

— Нима си въобразяваш — каза Изя, — че Гайгер ще търпи под носа си такава добре въоръжена и силна колония? Двеста закалени, изпечени мъже само на триста километра от Стъкления дом… Естествено той няма да ги остави да си живеят там. Значи трябва да се махнат по̀ на север. Но къде?

Андрей ливна малко спирт в шепата си и с все сила взе да си трие дланите.

— Ах, как ми е дотегнала тази мръсотия… — промърмори той с отвращение. — Не можеш да си представиш…

— Да-а, тая мръсотия… — разсеяно рече Изя. — Досадна работа… Я ми кажи защо си се захванал с Пак? Какво ти пречи той? Аз го познавам отдавна, едва ли не от първия ден. Той е извънредно честен и много културен човек. Какво си се заял с него? Човек може да си обясни тези безкрайни йезуитски разпити само с твоята патологична зоологическа ненавист към интелигенцията. Ако наистина чак толкоз искаш да научиш кой разпространява слуховете, вземи, че разпитай твоите осведомители, Пак няма нищо общо с тази работа…

— Аз нямам осведомители — студено каза Андрей.

И двамата млъкнаха. После Андрей неочаквано за себе си рече:

— Да ти кажа ли честно?

— Кажи — жадно рече Изя.

— Ето каква е работата, драги. Напоследък имам чувството, че някой много иска да прекрати нашата експедиция. Да сложи кръст на цялата работа, разбираш ли? Не просто да си вдигнем дърмите и да се махаме, откъдето сме дошли, а да ни види сметката. Да ни унищожи. Безследно да изчезнем, разбираш ли?

— Виж го ти!… — каза Изя и ожесточено зарови пръсти в брадата си, мъчейки се да докопа брадавицата.

— Да-да! И аз непрекъснато си блъскам главата кому може да е изгодно това. И както гледам, може да е изгодно само на твоя Пак. Мълчи! Остави ме да се изкажа! Ако изчезнем безследно, Гайгер няма да научи нищо — нито за колонията, нито за каквото и да било… И скоро няма да се реши да организира такава експедиция. Тогава те няма да бъдат принудени да напуснат топлото си местенце и да се оттеглят на север… Ето как излиза, разбираш ли?

— Според мен ти си се побъркал — рече Изя. — Откъде е това чувство у тебе? Ако става дума да си вдигаме дърмите — за това не е нужно никакво чувство. Всички искат да се връщат… Но откъде ти хрумна, че някой иска да ни унищожи?

— Не знам! — рече Андрей. — Казвам ти: имам такова чувство… — Той помълча. — Във всеки случай прав бях, когато реших да взема вдругиден Пак със себе си. Той няма какво да прави в лагера без мен…

— Абе какво общо има той с тази работа?! — сопна се Изя. — Я си размърдай малко глупавата тиква! Да речем, че ни унищожи, а после какво? Осемстотин километра пеша ще драпа, а? През безводната пустиня?

— Откъде да знам? — озъби му се Андрей. — Може пък да умее да кара трактор…

— Ами тогава вземи да подозираш и Фъфлата — каза Изя. — Как беше там… Като в приказката за цар Додон… Шемаханската царица15.

— М-да… Фъфлата… — замислено рече Андрей. — И тя не е цвете за мирисане… И оня Немия… Какъв е той? Откъде е? Защо ходи постоянно подире ми като куче? Даже до клозета… Между другото знаеш ли, оказа се, че той вече е бил по тези места.

— Голямо откритие си направил! — пренебрежително рече Изя. — Колко отдавна съм го разбрал. Тези, безезичните, са дошли от север…

— Да не би пък тука да са им отрязали езиците, а? — тихо подхвърли Андрей.

Изя го погледна.

— Виж какво, дай да пийнем — каза той.

— Няма с какво да го разредим.

— Ами тогава искаш ли да ти доведа Фъфлата?

— Я се махай от главата ми… — Андрей стана и мръщейки се, раздвижи протритото си стъпало в обувката. — Е, добре. Ще отида да поогледам какво става наоколо. — Той се потупа по празния кобур. — Ти имаш ли пистолет?

— Тука някъде трябва да е. Защо?

— Нищо, аз тръгвам — рече Андрей.

Като измъкна в движение фенерчето, той излезе в коридора. Немия се изправи насреща му. Вдясно, от вътрешността на апартамента, иззад открехнатата врата се дочуваха тихи гласове. Андрей се поспря.

— … В Кайро, Дуган, в Кайро! — внушително и тържествено заяви полковникът. — Сега вече се убеждавам, че всичко сте забравили, Дуган. Двадесет и първи полк на Йоркширските стрелци беше и тогава го командуваше старият Бил, петият баронет Стратфорд.

— Моля да ме извините, господин полковник — почтително възрази Дуган. — Можем да направим справка в дневниците на господин полковника…

— Няма нужда, няма нужда от никакви дневници, Дуган! Занимавайте се там с пистолета си. Освен това ми обещахте да ми почетете, преди да заспя…

Андрей излезе на стълбищната площадка и връхлетя върху Елизауер като върху телеграфен стълб. Сгърбен, той пушеше, опрял задник в железните перила.

— Последната преди лягане, а? — попита Андрей.

— Тъй вярно, господин съветник. Сега си лягам.

— Лягайте си, лягайте си — рече Андрей, минавайки покрай него. — И помнете, че който повече спи, той по-малко греши.

Елизауер почтително се засмя подире му. Върлина с върлина, помисли си Андрей. Ти само гледай да не оправиш трактора за три дни и тогава ще видиш как ще те впрегна във влачката…

Нисшите чинове се бяха разположили на долния етаж (макар че се бяха научили да оплескват по-горните). Тук не се чуваха никакви разговори — явно всички или почти всички вече спяха. Вратите на апартаментите, които гледаха към широкото преддверие, бяха открехнати, за да става течение, и през тях се дочуваше многогласно хъркане, сънено примляскване, бълнуване и дрезгава тютюнджийска кашлица.

Отначало Андрей надникна в апартамента отляво. Там се бяха настанили войниците. От една малка стая без прозорци струеше светлина. Сержант Фогел само по гащи и с фуражка, килната на тила, седеше зад масичката и прилежно попълваше някаква ведомост. В армията цареше ред: вратата на стаичката беше широко отворена, така че никой не можеше да влезе или да мине, без да бъде забелязан. Щом дочу стъпки, сержантът бързо вдигна глава и се вгледа, като заслони с ръка лицето си от светлината на лампата.

— Аз съм, Фогел — тихо рече Андрей и влезе.

Сержантът тутакси му поднесе стол. Андрей седна и се огледа. Остана доволен от реда в армията. И трите бидона с дажбата вода бяха тук. Сандъците с консервите и сухарите за утрешната закуска вече бяха подредени до тях. И кашонът с цигарите. Прекрасно почистеният пистолет на сержанта лежеше на масата. От стаичката лъхаше тежка, мъжка, походно-полева миризма. Андрей обгърна с ръка облегалката на стола.

— Какво ще има за закуска, сержант? — попита той.

— Както обикновено, господин съветник — отвърна Фогел учудено.

— Я дайте да измислим нещо не толкова обикновено — рече Андрей. — Каша някаква, да речем, нещо като мляко с ориз, но без мляко… Консервирани плодове останаха ли?

— Можем да дадем подсладена оризова каша със сушени сини сливи — предложи сержантът.

— Добре, със сини сливи… Утре дайте двойна дажба вода. И по един шоколад… Има ли още шоколад?

— Има малко — ще-не ще каза сержантът.

— Значи раздайте… А цигарите — това последният кашон ли е?

— Тъй вярно.

— Е, няма как. За утре — както обикновено, а от другиден съкратете дажбата… Да, и още нещо. От днес и занапред ще давате на полковника двойна порция вода.

— Позволявам си да доложа… — подхвана сержантът.

— Знам. Ще кажете, че аз съм наредил.

— Слушам… Щом така желае господин съветникът… Анастасис! Къде?

Андрей се извърна. Като се олюляваше на омекналите си нозе и се подпираше с ръка на стената, в коридора стоеше, съвсем премалял, сънен войник — той също беше само по гащета и с обувки.

— Извинете, господин сержант… — изфъфли той. Явно беше, че нищо не разбира. После ръцете му се изпънаха по шевовете. — Разрешете да отида до нужника, господин сержант!

— Хартия искаш ли?

Войникът премлясна с устни и лицето му се сгърчи.

— Съвсем не… Имам… — той показа смачкана в юмрука си хартия, явно от архивите на Изя. — Разрешете да напусна?

— Върви… Моля да ме извините, господин съветник. Цяла нощ тичат. А се случва и ей така… направо под себе си… Преди поне калиевият перманганат помагаше, ама сега вече нищо не помага… Ще желае ли господин съветникът да провери караула?

— Не — каза Андрей и стана.

— Ще наредите ли да ви съпровождам?

— Не. Останете.

Андрей отново излезе в преддверието. И тук беше голям задух, но все пак вонеше по-малко. До него безшумно изникна Немия. Чуваше се как по стълбите, един етаж по-горе, редник Анастасис стъпи накриво и просъска през зъби. Няма май да стигне до клозета, ще омърси пода, помисли си Андрей с гнусливо съчувствие.

— Е, какво — рече той полугласно на Немия. — Да видим как са се настанили гражданските лица, а?

Андрей прекоси преддверието и влезе в отсрещния апартамент. И тук го лъхна походно-полевата миризма, но наоколо вече не цареше казармен ред. Мъждукащият пламък на лампата в коридора едва-едва осветяваше безразборно натрупаните прибори в брезентови калъфи, които се въргаляха по пода заедно с оръжието, някаква мръсна, раздърпана раница и захвърлени до стената манерки и канчета. Андрей взе лампата и пристъпи в най-близката стая, но тутакси се спъна в нечия обувка.

Тук спяха водачите на тракторите — голи, потни, проснали се на изпомачкания брезент. Дори чаршафи не бяха си послали… Макар че чаршафите им сигурно бяха по-мръсни от всякакъв брезент. Един от водачите внезапно се надигна, седна, без да отваря очи, зверски се почеса по рамото и измънка: „На лов отиваме, а не на баня… На лов, разбра ли? Водата е жълта… под снега е жълта, разбра ли?“ И още недоизрекъл това, се отпусна и падна настрани.

Андрей се увери, че и четиримата са тук, и премина в следващата стая. Нея вече я обитаваше интелигенцията. Спяха на походни легла, застлани с посивели чаршафи — двамата картографи в една стая, а двамата геолози в съседната. И техният сън беше неспокоен, сред болнавото похъркване се чуваха стонове и проскърцваха зъби. В стаята на геолозите Андрей долови непознат сладникав мирис и мигновено си припомни слуха, че геолозите пушели хашиш. Онзи ден сержант Фогел отне от редник Тевосян цигара с анаша16, фрасна го по мутрата и го заплаши, че ще го прати да изгние в авангарда. И макар че полковникът погледна на този случай по-скоро откъм смешната му страна, всичко това никак не се хареса на Андрей.

Останалите стаи в огромния апартамент бяха празни, само в кухнята, завила се презглава с някакви дрипи, спеше Фъфлата — явно доста я бяха измъчили тази вечер. Изпод гнусните дрипи стърчаха мършавите й голи крака, целите ожулени и покрити с петна. И тая беля как си я докарахме на главата, помисли си Андрей. Шемаханската царица. Мътните да я вземат дано тая проклета кучка. Мръсна курва… Откъде е? Каква е? Мрънка нещо на някакъв неразбираем език… Защо в Града има неразбираем език? Как е възможно това? Изя я чу и зяпна като побъркан… Фъфла. Нали той й извади това име. Правилно я нарече така. Много й прилича. Фъфла.

Андрей се върна в стаята на водачите, вдигна лампата над главата си и с очи направи знак на Немия към Пермяк. Немия безшумно се промъкна между спящите, наведе се над Пермяк и го хвана с две ръце за ушите. После се изправи. Пермяк вече седеше, като с едната ръка се подпираше на пода, а с другата бършеше потеклата в съня слюнка по устата му.

Щом очите им се срещнаха, Андрей кимна към коридора и Пермяк тутакси стана — леко и безшумно. Те влязоха в празната стая в дъното на апартамента, Немия плътно затвори вратата и се облегна на нея. Андрей се огледа къде да седне. Стаята беше празна и той се настани направо на пода. Пермяк клекна пред него. Под светлината на лампата сипаничавото му лице изглеждаше мръсно, сплъстените му коси падаха на челото и през тях се чернееше разкривена татуировка „роб на Хрушчов“.

— Вода искаш ли? — попита го Андрей полугласно.

Пермяк кимна. На лицето му се появи похотлива усмивчица. Андрей извади от задния си джоб плоско шише, на дъното на което се плискаше малко вода, и му го подаде. Гледаше го как пие — на малки скъпернически глътки, като шумно дишаше през нос и изпъкналата му адамова ябълка подскачаше. Водата мигновено се превърна в пот, която изби по цялото му тяло.

— Стоплила се е… — дрезгаво рече Пермяк, връщайки му празното шише. — Ех, да имаше студена!… От чешмата…

— Какво му има на двигателя? — попита Андрей, пъхайки шишето обратно в джоба си.

Пермяк избърса с разперени пръсти потта от лицето си.

— Лайнян е този двигател — каза той. — Него там, при нас, втори го правиха и не можаха да сколасат… Направо не е за вярване, че изкара до днеска.

— Може ли да се оправи?

— Може да се оправи. Два-три дена ще го ръчкаме и ще се оправи. Ама няма да е задълго. Още двеста километра да изкара и пак ще загазим. Лайнян е този двигател.

— Ясно — каза Андрей. — А не си ли забелязал корееца Пак да се навърта около войниците?

Пермяк с досада отклони въпроса. Наведе се към Андрей и му прошепна на ухото:

— Днеска през обедната почивка войниците се наговориха да не вървят повече.

— Това вече го знам — каза Андрей, стискайки зъби. — Ти ми кажи кой нм е главатарят?

— Абе и аз не мога да разбера, началник — със свистящ шепот отвърна Пермяк. — Най-много от всички плещи Тевосян, ама той си е дрънкало, пък и напоследък няма сутрин да не е вдървен…

— Какво?

— Да не е вдървен… Абе като се нагълта с ония цигари… Него никой не го слуша. Ама кой им е тарторът, ей на, не мога да проумея.

— А Хнойпек?

— Дявол го знае. Може и той да е. Той по има авторитет… Другите на тракторите май също натам клонят, с една дума, да не продължаваме нататък. От господин Елизауер никаква полза няма — той само се хили като педераст и гледа на всички да угоди… страх го е значи. А аз к’во мога да направя? Аз само ги придумвам да не гледат войниците, щото те нас, дето сме на тракторите, много ни мразят. Ние, викам им, се возим, а пък те трамбоват пеш. Тяхната дажба — войнишка, пък наш’та — кат на учените господа… Как, викам им, искате да нн обичат? По-рано хващаше дикиш, ама вече не. Кое е най-важното? Тринайстият ден е вдругиден.

— А учените какво разправят? — прекъсна го Андрей.

— Дявол ги знае. Псуват страшно, ама с кого са — не мога да разбера. Всеки божи ден се хващат за гушата с войниците зарад Фъфлата… А господин Кехада, знаете ли к’во казва? Че полковника нямало да го бъде.

— На кого го каза?

— Ами тъй кат гледам, на всички разправя така. С ушите си го чух как обяснява таз работа на свойте геолози, та да не се разделят с оръжието. За всеки случай. Цигарка нямате ли, Андрей Михайлович?

— Не — рече Андрей. — А сержантът?

— До сержанта не можеш да припариш. С него шега няма. Чепат човек. Него първи ще го утрепят. Много го мразят.

— Добре — каза Андрей. — А я кажи все пак за корееца. Агитира ли той войниците или не.

— Не съм видял. Той винаги стои настрана. Ако толкоз искате, мога, разбира се, нарочно да го държа под око, ама според мен това е празна работа…

— Тогава виж какво — каза Андрей. — От утре правиш голяма почивка. Общо взето, няма да има никаква работа. Само на трактора. А войниците пък само ще се въргалят и ще си чешат езиците. Така че виж какво, Пермяк. Искам от тебе да разбереш кой там, при тях, е главният. Това ти е най-важната работа. Измисли нещо, ти по-добре знаеш как да го направиш… — Той стана и Пермяк също скочи. — Днес наистина ли си повръщал?

— Да, присви ме нещо… Но сега май ме поотпусна.

— Имаш ля нужда от някакви лекарства?

— Ами! По-добре няма да ми стане. Тютюнец да имаше…

— Добре. Ще оправите трактора, ще ви дам премия. Върви.

Пермяк се изхлузи навън покрай Немия, който му направи път, а Андрей отиде до прозореца и се облегна на перваза, изчаквайки да минат задължителните в такива случаи пет минути. В отблясъците на подвижния фар тъжно се чернееха силуетите на влачките и втория трактор и просветваха останките от стъклата на черните прозорци на отсрещния дом. Вдясно невидимият в тъмнината часови крачеше назад-напред по улицата, като потракваше с подкованите си обуща и тихичко си подсвиркваше някаква тъжна, проточена мелодия.

Нищо, помисли си Андрей. Ще се оправим някак. Само да пипна главатаря. Той пак си представи как по негова заповед сержантът строява войниците в една редица без оръжие и как той, Андрей, началникът на експедицията, бавно върви с пистолет в отпуснатата си ръка покрай редицата и се вглежда във вцепенените брадясали лица, как се спира пред отвратителната рижа мутра на Хнойпек и стреля в корема му — веднъж, още веднъж… Без съд и присъда. Така ще бъде с всеки негодник и страхливец, който се осмели…

А господин Пак, изглежда, наистина няма нищо общо с тази работа, помисли си той. Сполай му и за това. Добре. Утре все още нищо няма да се случи. Поне още два-три дни нищо няма да се случи, а за три дни човек може много работи да измисли… Може например да намери хубав водоизточник на стотина километра по-нататък. Виждам ги вече как препускат като коне към водата… Ама голям задух е тука, ей. Ето на, само една вечер сме пренощували, а вече навсякъде вони на лайна… И изобщо времето винаги работи за началството и против бунтовниците. Навсякъде е било така и винаги е било тъй… Ето те днес се наговориха, че утре няма да продължат нататък. Сутринта ще станат настръхнали, готови да се озъбят, а ние обявяваме голяма почивка. Оказва се, момчета, че изобщо никъде не трябва да ходите, тъй че напразно сте се наострили… А отгоре на всичко ти сервират подсладена оризова каша със сушени сини сливи, второ канче чай, шоколад… Ето така стоят работите, господин Хнойпек! А тебе все пак ще те спипам натясно, само ми дай малко време… Дяволите да го вземат, спи ми се. Жаден съм… Е, за жаждата си, да речем, трябва да забравиш, господин съветник, ама виж да си лягаш вече е време. Утре в ранни зори трябва да бъдеш на крак… Ех, Фриц, да пукнеш дано с тая твоя експанзия. Ама че се извъди и ти вселайнян император…

— Да вървим — рече той на Немия.

Изя продължаваше да прелиства своите книжа на масата. Вече беше придобил нов глупав навик — да си хапе брадата. Сграбчваше я като метла в шепата си, пъхаше я между зъбите си и гризеше. Същинско бостанско плашило… Андрей отиде до походното легло и се хвана да застила чаршафа. Той лепнеше в ръцете му като мушама.

Като се извърна с цялото си тяло към него, Изя внезапно рече:

— Виж какво излезе. Живели си те тука под управлението на Най-Любимия и Добродушния. И забележи, всичките му титли все с главна буква се пишат. Живели си добре, всичко си имали в изобилие. После климатът взел да се променя, настъпило рязко захлаждане. А после още нещо станало и те всичките загинали. Намерих тук един дневник. Собственикът му се барикадирал в дома си и умрял от глад. По-точно не умрял, а се обесил, но се обесил от глад — побъркал се… Всичко започнало от това, че на улицата се появило някакво трептене…

— Какво се появило? — попита Андрей и спря да си събува обувките.

— Някакво трептене се появило. Трептене! Който попаднел в това трептене, изчезвал. Някои успявали да изкрещят, а други и това не успявали да направят — просто се стопявали във въздуха и край.

— Дрън-дрън… — промърмори Андрей. — Е, и?

— Тези, които излизали от домовете си, до един загивали в това трептене. А онези, които се изплашили или проумели, че работата им е спукана, в началото оцелели. Известно време си говорели по телефона, а после полека-лека взели да измират. Нали нямало нищо за плюскане, навън — студ, с дърва не се запасили, централното отопление не работело…

— А с трептенето какво станало?

— Нищо не пише по този въпрос. Нали ти казвам, накрая той се побъркал. Виж какво е написал за последен път… — Изя изшумоля в книжата. — Слушай: „Не мога повече. Пък и за какво? Време е вече. Тази сутрин Любимия и Добродушния мина по улицата и надникна у нас през прозореца. Това е усмивката. Време е.“ И край. А имай предвид, че апартаментът му е на петия етаж. Той горкичкият си приготвил примката, завързал я за полилея… Между другото тя още виси там.

— Да, изглежда, наистина се е побъркал — рече Андрей, пъхайки се в постелята. — Явно е от глада. Слушай, а какво става с водата, няма ли?

— Засега няма. Смятам, че утре трябва да отидем до края на акведукта… Ти да не се каниш вече да спиш?

— Да. И те съветвам и ти да направиш същото — каза Андрей. — Угаси лампата и се измитай.

— Виж какво — жално рече Изя. — Ще ми се още малко да почета. Твоята лампа е толкова хубава.

— А твоята къде е? Тя е съвсем същата.

— Ами виж, счупи се… Във влачката… Сложих отгоре й един сандък. Без да искам…

— Крет-тен — рече Андрей. — Хайде, вземай я и се махай.

Изя припряно изшумоля с книжата, избута стола и после каза:

— А, сетих се! Преди малко Дуган ти донесе пистолета. И предаде нещо от полковника, ама го забравих…

— Добре, дай тука пистолета — каза Андрей.

Той пъхна пистолета под възглавницата и се обърна настрани, с гръб към Изя.

— Не искаш ли да ти прочета едно писмо? — мазно каза Изя. — Знаеш ли, при тях тука е имало нещо като полигамия…

— Дигай си дърмите — спокойно каза Андрей.

Изя се изхили. Андрей чуваше със затворени очи как той шета насам-натам и шумоли, а разсъхналият се паркет скърца под краката му. После вратата се хлопна леко и когато Андрей отвори очи, вече беше тъмно.

Трептене някакво си… М-да. Е, да става каквото ще става. Туй не зависи от нас. Човек трябва да мисли само за това, което зависи от него… Ето на. В Ленинград никакво трептене нямаше, имаше студ, ужасен, свиреп студ и замръзващите крещяха в заледените входове на сградите — все по-тихо и по-тихо, дълго, много часове наред… Той заспиваше, слушайки как някой крещи, събуждаше се и продължаваше да чува все същия безнадежден вик и не можеше да се каже, че е страшно, по-скоро беше мъчително, а когато сутринта, омотан до очите, слизаше за вода по стълбите, залети със замръзнала помия, хванал се за ръката на майка си, която влачеше шейната с привързаната за нея кофа, този, който крещеше, лежеше долу край шахтата на асансьора, навярно там, където е паднал вчера, сигурно точно там, защото не можеше сам да стане, нито да изпълзи, а никой изобщо не беше излязъл при него… И никакво трептене не беше нужно. Ние останахме живи само защото мама имаше навик да купува дърва не през лятото, а рано напролет. Дървата ни спасиха. И котките. Дванадесет котки и едно малко котенце, което беше толкова гладно, че когато поисках да го помилвам, то се хвърли върху ръката ми и взе да хапе и гризе пръстите ми… Вас да можеше човек да ви натири там, гадове, с неочаквана злоба си помисли Андрей за войниците. Това не ви е Експериментът… Онзи град беше много по-страшен от този. Аз там сигурно щях да полудея. Спаси ме това, че бях малък. Малчуганите просто умираха…

А градът между другото изобщо не се предаде, помисли си той. Тези, които останаха, полека-лека измираха. Подреждаха ги на камари под дървените навеси, опитваха се да изведат живите от града — въпреки всичко властта функционираше и животът си течеше по реда си — странен живот, като насън. Някой просто мирно и тихо си умираше, някой вършеше героични постъпки и после също умираше, някой до последния момент се трепеше в завода, а когато му дойдеше времето, и той умираше… Някой гледаше да си напълни гушата от всичко това, за късче хляб грабеше скъпоценности, злато, перли, обици, после също умираше — отвеждаха го долу, на брега на Нева, и го застрелваха, а после се изкачваха обратно и без да поглеждат никого в очите, премятаха винтовките на изпосталелите си гърбове… Някой ходеше на лов, като дебнеше с брадва в пресечките, ядеше човешко месо и дори се опитваше да търгува с човешко месо, но въпреки всичко също умираше… В този град нямаше нищо по-обикновено от смъртта. А властта си оставаше и докато си оставаше властта, градът се държеше.

Интересно е все пак дали им е било жал за нас? Или просто не са мислели за нас? Чисто и просто са изпълнявали заповед и заповедта се е отнасяла до града, а за нас изобщо не е ставало дума. По-точно и за нас естествено е ставало дума, но едва в осма точка… На Финландската гара под ясното, побеляло от студа небе стояха ешелоните с някогашните излетни вагони. Нашият вагон беше пълен с хлапета, такива като мене, дванадесетгодишни — от някакъв детски дом. Почти нищо не си спомням. Помня слънцето в прозорците и парата от дишането ни и един детски глас, който все повтаряше и повтаряше една и съща фраза, с все една и съща писклива интонация, бликаща от безсилна злоба: „Мамицата ти курвенска, евакуацийо!“ и пак: „Мамицата ти курвенска, евакуацийо!“ и пак…

Чакай, не за това ставаше дума. Въпросът беше може ли човек да заповядва и да изпитва жалост. Ето на мен например ми е жал за войниците. Прекрасно ги разбирам, дори им съчувствувам. Нали подбирахме само доброволци и естествено услугите си предложиха преди всичко авантюристи, сган от типа „марш-на-носа!“17, на които им е скучно и доста са посърнали в нашия благоустроен град и които нямат нищо против да поогледат съвсем нови, непознати места, при нужда да си поиграят с автоматите, да потършуват из развалините, а когато се върнат, да натъпчат джобовете си с парите от наградата, да си лепнат новите нашивки и да се поперчат като петли пред майките… И ето че вместо всичко това пипнаха дрисък, кървави мазоли и някаква ужасна проклетия се тръсна на главите им… Как човек да не се разбунтува!

А на мен? На мен да не би да ми е по-леко? Да не би и аз да съм дошъл тука дрисък да хващам? И на мен не ми се ще кой знае колко да вървя по-нататък, аз също не очаквам вече нищо хубаво и аз, дявол да ви вземе, също хранех някакви надежди — и аз си имах, ако искате да знаете, свой кристален дворец там някъде, далеч зад хоризонта! Защо си мислите, че аз няма да съм доволен сега да издам заповед: край, момчета, да си вдигаме чукалата и да се връщаме откъдето сме дошли!… Нали и на мен вече ми се повдига от тази мръсотия, аз също съм разочарован, аз също, дявол да го вземе, се страхувам от онова келяво трептене и от хората с железните глави. Защо си мислите, че моето сърце не се е свило, когато видях онези хора без езици: ето го предупреждението — не отивай нататък, глупако, връщай се… А вълците? Да не си мислите, че мед ми капеше на душата, когато сам-самичък вървях в ариергарда, защото вие всичките бяхте напълнили гащите от страх? Изскачат от облака прах със зинала паст, откъсват ти половината задник и дим да ги няма… Ето как стоят нещата, миличките ми, драга моя паплач, не само на вас ви е тежко и на мен душата ми чак се е напукала от жажда…

Е, добре, рече си той. А ти за какъв дявол тогава искаш да продължиш напред? Давай още утре сутринта команда — като птички ще полетим, след месец ще си бъдем в къщи, ще хвърлиш в краката на Гайгер всичките си високи пълномощия и ще му кажеш: ще имаш да вземаш, братче, сам върви, щом чак толкоз ти е припряло да си играеш на експанзия, тъй де, ако тебе те сърби оная работа… Всъщност не, защото непременно трябва да вдигнеш скандал? Кой каквото ще да разправя, но ние проникнахме на седемстотин километра на север, направихме карта, изровихме и натъпкахме десет сандъка с архиви — да не би да е малко? Абе нищо няма там, нататък! Докога трябва да се трепем? Краката ни са целите в мазоли, здраво място по тях не остана! Това не ти е Земята, не е кълбо! И никакъв Антиград естествено няма, това сега вече е ясно като бял ден — него тука никой не го е чувал, нито го е виждал… С една дума, оправдания ще се намерят. Оправдания… Там е работата, че са оправдания!

А всъщност как стоят нещата? Разбрахте се да вървите докрая и на тебе ти беше заповядано да вървиш докрая. Така ли е? Така. Я да видим сега: можеш ли да продължиш? Мога. Кльопачка има, с оръжието всичко е наред… Хората естествено са капнали от умора, но всички са здрави и читави… Пък и в края на краищата май не са чак толкова каталясали, щом всяка вечер имат сили да катурват Фъфлата… Не, братче, явно противоречие има в думите ти. Никакъв началник не си ти, голям боклук излезе, ще ти каже Гайгер, подведе ме ти! Пък и в това време Кехада ще почне да му пее на ухото, Пермяк ще се лепне на другото, а и Елизауер няма да пропусне възможността да заприглася…

Андрей се помъчи бързо да пропъди тази мисъл, но вече беше късно. С ужас откри, че всъщност никак не му е безразлично дали ще запази положението си на господин съветник и цялото му същество се бунтува дори при мисълта, че това положение внезапно може да се промени.

Много важно, като се промени, мислеше си той, защитавайки се. Да не би да умра от глад, като не заемам вече това положение? Моля! Нека господин Кехада да седне на моето място, а пък аз ще седна на неговото. Да не би общото дело да пострада от това?… Боже мой, внезапно си помисли той. Че какво дело е всъщност? Какви ги дрънкаш, драги? Не си малък — тръгнал си да се грижиш за съдбините на света… Вече трябва да си наясно, че съдбините на света ще минат и без тебе, и без Гайгер… Нали всеки трябва да си гледа работата на своя пост? Така е, нямам нищо против. Готов съм да си гледам работата на своя пост. На своя. Тъкмо на този пост. На поста, който ми дава власт. Те това е, господин съветник!… Но защо не, по дяволите! Откъде накъде един бивш подофицер от победена армия ще има право да властвува над милионен град, а аз — почти кандидат на науките, човек с висше образование, комсомолец — да нямам право да властвувам над научния отдел? Хубава работа, да не би да имам по-малки възможности от неговите? Каква е причината тогава?…

Всичко това са глупости — „имам право, нямам право“… Право на власт има този, който притежава властта. Или, ако щете, още по-точно е да се каже, че право на власт има този, който осъществява властта. Ако можеш да накараш хората да ти се подчиняват — имаш право на власт. Ако не можеш — много ти здраве!…

А аз ще ви накарам да припкате пред мене, негодници! — рече той на спящата експедиция. Не защото аз самият горя от желание като този брадат павиан да видя с очите си неизследваните далнини, а защото аз ще заповядвам да хукнете напред. А пък аз ще ви заповядвам да си размърдате задниците, кучи синове такива, нехранимайковци, ландскнехти дрисливи, воден не от чувството за дълг пред Града или, пази боже, пред Гайгер, а защото имам власт и съм длъжен постоянно да утвърждавам властта си — и пред вас, мръсниците, да я утвърждавам, и пред себе си. И пред Гайгер… Пред вас — защото в противен случай ще ме изядете с парцалите. Пред Гайгер — защото иначе той ще ме изрита и ще бъде прав. А пред себе си… Трябва да знаете, че едно време кралете и разните му там монарси са си имали една приказка. Властта им била дадена от бога, лично — нито те, нито техните поданици можели да си ги представят без тази власт. Пък и поданиците между другото никой не ги е питал. А ние, малките хора, не вярваме в бога. Нас не са ни миропомазали на трона. Ние трябва сами да се грижим за себе си… При нас нали знаете как е: имаш ли зъби, хапи, докато не са те захапали. От самозванци нямаме нужда — аз ще командувам. Не ти, не той, не тез и не онез. Аз. Армията ще застане зад мене…

Е, стига толкова гадости, помисли си той, като почувствува дори известно неудобство. Обърна се на другата страна и за да му е по-удобно, пъхна едната си ръка под възглавницата, на по-хладно. Пръстите му опряха в пистолета.

… Та как смятате да осъществите цялата тази програма, господин съветник? Нали ще се наложи да стреляте! Не само във въображението си да стреляте („Редник Хнойпек, три крачки пред строя!…“), не с умствен онанизъм да се занимавате, а ето така — грабвате пистолета и застрелвате жив човек, може би обезоръжен, може би нищо не подозиращ и може би в края на краищата невинен… я стига глупости! — ще стреляш в жив човек — в корема, в плътта, в червата… Не, това не мога да направя. Това никога не съм го правил и, бога ми, не мога да си го представя… На триста и четиридесетия километър, разбира се, и аз стрелях като другите, просто от страх, без да имам представа какво става… Но там никого не виждах, пък и тогава, дявол да го вземе, по мене също стреляха!…

Така да е, помисли си той. Добре, да речем, че най-вече хуманизмът и липсата на навици ти връзват ръцете… Ами ако те въпреки това не тръгнат? Аз им заповядвам, а пък те ми отвръщат: що не се таковаш отзад бе, братче, я си върви сам нататък, щом те сърби онова място…

Та това е идея! — помисли си той. Давам им на тия нехранимайковци малко вода, част от плюскането и счупения трактор, нека да го поправят и да се връщат с него… С една дума, махайте се и без вас можем да минем. Ех, че хубаво ще бъде с един замах да се отърва от цялата тази измет!… Ала Андрей тутакси си представи лицето на полковника, когато чуе това предложение. М-да, полковникът няма да го разбере. Той е от друго потекло. Той е тъкмо от тия… от монарсите… На него просто и през ум не може да му мине, че някой би могъл да не му се подчини. И във всеки случай той изобщо няма да си блъска главата с всичките тия проблеми… До мозъка на костите си е потомък на военната аристокрация. Какво му е на него — и баща му е бил полковник — я каква империя са направили хората, кой знае колко народ трябва да са изтрепали… Нека тогава той да разстрелва, ако стане нещо. В края на краищата това са неговите хора. Аз нямам намерение да се бъркам в тази работа… д-дявол да го вземе, омръзна ми всичко това! Гнила интелигенцийо, само бръмбари можеш да развъждаш в тиквата си!… Длъжни са да вървят и толкоз! Аз изпълнявам заповед и вие благоволете да я изпълнявате. Мене няма да ме погалят по главата, ако я наруша, ама и вие, дявол да ви вземе, ще си изпатите! Край вече. Махайте се от главата ми. По-добре за жени да си мисля, отколкото за тази щуротия. И това ми било философия на властта…

Андрей отново се обърна на другата страна, като усука чаршафа под себе си, и се напъна да си представи Селма. В онзи нейния светлолилав пеньоар — как се навежда до леглото, за да постави на масичката подноса с кафето… В подробности си представи как би се любил със Селма, а после изведнъж — вече без всякакво напрягане — се озова в служебния си кабинет, където откри в голямото кресло Амалия с поличка, запретната до мишниците… Тогава разбра, че нещата са отишли твърде далеч.

Той отметна чаршафа, нарочно седна неудобно, така че ръбът на походното легло да се забие в задника му, и седя известно време, опулен към слабо осветения от разсеяните отблясъци правоъгълник на прозореца. После погледна часовника си. Вече минаваше полунощ. Ей сега ще стана, помисли си той. Ще сляза на първия етаж… Тя къде ли спеше като заклана — май в кухнята беше? По-рано тази мисъл винаги предизвикваше у него силно отвращение. Ама сега нямаше и помен. Представи си голите мръсни крака на Фъфлата, но въображението му не се спря на тях, а продължи нагоре… Изведнъж му стана интересно да види как изглежда тя гола. В края на краищата жената си е жена…

— Божичко! — високо рече той.

В същия миг вратата изскърца и на прага се появи Немия. Черна сянка в тъмата. Само бялото на очите му проблясваше.

— За какво си дошъл? — изпъшка Андрей. — Върви да спиш.

Немия изчезна. Андрей нервно се прозя и се тръшна на една страна в походното легло.

Събуди се обзет от ужас и целият плувнал в пот.

— … Стой, кой е? — отново изкрещя часовият под прозореца. Гласът му вече пронизителен и отчаян, сякаш викаше за помощ.

И в същия миг Андрей дочу тежки, смазващи удари, като че ли някакъв великан отмерено биеше с огромен каменарски чук и раздробяваше на парченца гранитна скала.

— Стой, ще стрелям! — пронизително изпищя часовият вече с нечовешки глас и започна да стреля.

Андрей не разбра как се озова до прозореца. В тъмнината отдясно нервно потрепваше оранжевият пламък на изстрелите. В огнените отблясъци по-нагоре по улицата се чернееше нещо грамадно, неподвижно, с неясни очертания и от него летяха и се сипеха пръски от зеленикави искри. Андрей не успя нищо да проумее. Пълнителят на часовия свърши, за миг настъпи тишина, после той там отново диво изпищя в тъмнината, изтрополи — съвсем като кон — с подкованите си обувки и внезапно се озова в светлия кръг точно под прозореца — появи се като стрела, завъртя се на едно място, размахвайки празния автомат, след това, без да престане да пищи, хукна с всички сили към трактора и се завря в черната сянка под гъсеничната верига, като непрекъснато дърпаше и дърпаше запасния пълнител и все не можеше да го издърпа от паласката на колана… И тогава отново се дочуха смазващите удари на каменарския чук в скалата: бум-бум-бум…

Когато Андрей само по куртка, без панталони, с развързани обувки и мятащи се насам-натам връзки изскочи на улицата с пистолет в ръка, там вече беше пълно с народ и сержант Фогел ревеше като бик:

— Тевосян, Хнойпек! Надясно! Готови за стрелба! Анастасис! На трактора, зад кабината! Наблюдавайте и бъдете готов за стрелба!… По-живо! Мърди с мърди!… Василенко! Наляво! Залегнете и на… Наляво бе, куха славянска кратуно! Залегнете и наблюдавайте!… Палоти! Къде бе, макаронаджийо!

Той сграбчи за яката хукналия презглава италианец, ритна го със страшна сила в задника и го запрати към трактора.

— Зад кабината бе, говедо!… Анастасис, осветете горния край на улицата!…

Блъскаха Андрей в гърба, в хълбоците и стиснал зъби, той се мъчеше да се задържи на крака, без да схваща абсолютно нищо, борейки се с неудържимото желание да закрещи като луд. Притискаше се до стената, стиснал пистолета в протегнатата ръка, и се озърташе като преследван звяр. Защо всички тичат нататък? Ами ако изведнъж ни нападнат в гръб? Или от покрива? Или откъм отсрещната къща?…

— Водачите! — ревеше Фогел. — Водачите, бегом на трактора!… Кой стреля там, идиоти? Прекратете стрелбата!…

Постепенно мътилката в главата на Андрей се избистри. Оказа се, че положението съвсем не е чак толкова лошо. Войниците бяха залегнали, където им бе заповядано, суматохата свърши и най-сетне някой завъртя прожектора на трактора, като освети улицата.

— Ей го на! — викна сподавен глас.

Проехтяха автоматични откоси и тутакси секнаха. Андрей успя само да зърне нещо огромно, извисяващо се едва ли не над сградите, уродливо, ръбато, със стърчащи на разни страни шипове. То хвърли безкрайна сянка по дължината на улицата и веднага свърна зад ъгъла две пресечки по-нагоре. Вече не се виждаше, а тежките удари на каменарския чук по раздробяваната, хрускаща скала все повече утихваха и най-сетне съвсем заглъхнаха.

— Какво се е случило, сержант? — прозвуча спокойният глас на полковника над главата на Андрей.

Закопчан догоре, подпрял се с две ръце на перваза и леко наведен, полковникът стоеше на прозореца.

— Часовият вдигна тревога, господин полковник — отговори сержант Фогел. — Редник Терман.

— Редник Терман, при мен — рече полковникът.

Войниците взеха да се озъртат.

— Редник Терман! — кресна сержантът. — При полковника!

В разсеяната светлина на прожектора се видя как редник Терман трескаво се заизмъква на четири крака иззад гъсеничната верига. Но се закачи за нещо горкичкият. Дръпна се с все сила, изправи се на крака и изкряка:

— Редник Терман се явява по ваша заповед, господин полковник!

— Ама че плашило! — погнусен рече полковникът. — Закопчейте се!

И в този миг включиха слънцето. Беше толкова неочаквано, че над лагера екна многогласен сподавен вик. Мнозина прикриха очите си с длани. Андрей зажумя.

— Защо вдигнахте тревога, редник Терман? — осведоми се полковникът.

— Външно лице, господин полковник! — с отчаяние в гласа тръсна Терман. — Не отговаряше. Вървеше право срещу мен. Земята трепереше!… Съгласно устава извиках два пъти: „Стой, кой е?“, после открих огън…

— Правилно — рече полковникът. — Заслужавате похвала.

Под ярката слънчева светлина всичко изглеждаше доста по-различно, отколкото преди пет минути. Сега лагерът имаше вид на най-обикновен лагер — с омръзналите до гуша влачки, с мръсните метални варели за гориво, с потъналите в прах трактори… На този обичаен, вече до болка втръснал фон полуголите въоръжени хора, налягали и наклякали зад картечници и автомати, чорлави, с недоспали лица и рошави бради, изглеждаха нелепи и смешни. Андрей си спомни, че и той самият е без панталони, с развързани обуща и мотаещи се в краката му връзки, и се сконфузи. Внимателно заотстъпва към вратата, но там се бяха струпали накуп водачите, картографите и геолозите.

— Позволявам си да доложа — каза в това време поокопитилият се Терман, — това не беше човек, господин полковник.

— А какво беше?

Терман се затрудни да отговори.

— Приличаше по-скоро на слон, господин полковник — авторитетно каза Фогел. — Или пък на някакво допотопно чудовище.

— Най-много ми мязаше на стегозавър — обади се Тевосян.

Полковникът тутакси извърна очи към него и няколко секунди любопитно го разглежда.

— Сержант — рече той накрая. — Защо вашите хора си отварят устата без разрешение?

Някой злорадо се изхили.

— Р-р-раздрънкахте се, а! — страшно просъска сержантът. — Разрешете да бъде наказан, господин полковник.

— Предполагам… — понечи да отвърне полковникът и в същия миг го прекъснаха.

— А-ау-ау-ау-у-у… — тихо, а после все по-силно зави някой и очите на Андрей лудо зашариха из лагера, мъчейки се да открият кой вие и защо.

Всички се размърдаха уплашено, взеха да въртят глави и най-сетне Андрей видя Анастасис, изправен зад кабината на трактора, да сочи с ръка някъде напред, целият побелял като платно, даже зелен, без да може да обели и една свързана дума. Като се стегна, готов на всичко, Андрей погледна накъдето сочеше той и нищо не видя. Улицата беше пуста и някъде в далечината над паважа вече потрепваше знойната мараня. После изведнъж сержантът силно се прокашля и нахлупи фуражката на челото си, някой тихо, отчаяно изруга, а Андрей все още не разбираше нищо и едва когато непознат глас дрезгаво рече до ухото му: „Твоя воля, господи!…“, Андрей най-после разбра. Косите му се изправиха и краката му се подкосиха.

Статуята на ъгъла я нямаше. Огромният железен човек с жабешкото лице и патетично разперените ръце бе изчезнал. На кръстовището бяха останали само засъхналите изпражнения, с които вчера войниците бяха осеяли мястото около статуята.

ГЛАВА ТРЕТА

— Е, аз тръгвам, полковник — рече Андрей и стана.

Полковникът също се надигна, но веднага тежко се подпря на бастуна. Днес той беше още по-бледен, чертите на лицето му бяха изопнати и съвсем приличаше на грохнал старец. Дори от стойката му, откровено казано, нищо не беше останало.

— На добър път, господин съветник — продума той. Помръкналите му очи гледаха почти виновно. — Дявол да го вземе, всъщност нали командирската рекогносцировка е моя работа…

Андрей взе от масата автомата и преметна ремъка през рамо.

— Не знам, не знам… — рече той. — Аз например сега имам чувството, че бягам, като стоварвам всички грижи на вас… А вие сте болен, полковник.

— Да, представете си, днес не… — полковникът млъкна насред думата. — Предполагам, че ще се върнете, преди да се мръкне?

— Много по-рано ще се върна — каза Андрей. — На тази акция не гледам дори като на рекогносцировка. Просто искам да покажа на тези страхливи идиоти, че нищо страшно няма пред нас. Движещи се статуи имало!… — Той се усети. — Всъщност не исках да укорявам нашите войници, полковник…

— Няма нищо… — полковникът безсилно махна с тънката си ръка. — Вие сте абсолютно прав. Всички войници са страхливи. През живота си не съм виждал храбри войници. Пък и откъде накъде да са храбри?

— Е — усмихна се Андрей, — ако пред нас имаше само някакви противникови танкове…

— Танкове! — рече полковникът. — Танковете са друго нещо. Ала прекрасно си спомням един случай, когато рота парашутисти отказа да влезе в едно село, където живееше прочут из целия окръг магьосник.

Андрей се засмя и протегна ръка на полковника.

— Довиждане — каза той.

— Един момент — спря го полковникът. — Дуган.

Дуган изникна в стаята с манерка в тънка сребърна мрежичка. На масата се появи малък сребърен поднос и също такива сребърни чашки.

— Моля — рече полковникът.

Те пийнаха и си стиснаха ръцете.

— Довиждане — каза Андрей.

Слезе по вонящите стълби до преддверието, кимна студено на Кехада, който оправяше направо на пода някакъв уред като теодолит, и излезе на улицата, където го лъхна зной. Късата му сянка падна върху прашните напукани плочи на тротоара, тутакси до нея се появи втора сянка и Андрей си спомни за Немия. Огледа се. Немия стоеше в обичайната си поза, пъхнал длани под широкия си колан, от който застрашително висеше грамаден войнишки нож. Гъстите му черни коси стърчаха, босите му нозе бяха разкрачени, а кафеникавата му кожа лъщеше, сякаш беше намазана с олио.

— Няма ли да вземеш все пак автомат, а? — попита го Андрей.

„Не.“

— Е, както искаш…

Андрей се огледа. Изя и Пак седяха в сянката на влачката и изучаваха плана на града. Двама войници с протегнати шии надничаха над главите им. Единият видя, че Андрей ги наблюдава, бързо извърна очи и побутна другия с лакът. Двамата побързаха да се отдръпнат и се скриха зад влачката.

Около другия трактор сновяха водачите начело с Елизауер. Бяха се облекли кой както свари, а върху малкия череп на Елизауер се мъдреше огромна широкопола шапка. Току до тях стърчаха още двама войници — те даваха съвети и често плюеха настрана.

Андрей огледа улицата от единия до другия край. Беше пуста. Нажеженият въздух потрепваше над паважа. Такава мараня беше, че на сто метра вече нищо не се различаваше, като под вода.

— Изя! — викна той.

Изя и Пак се огледаха и станаха. Кореецът вдигна от паважа и взе под мишница своя малък, саморъчно направен автомат.

— Стана ли време? — бодро попита Изя.

Андрей кимна и тръгна напред.

Всички впериха очи в него: зажумелият от слънцето Пермяк, глуповатият Унгерн с вечно полуотворената уста, сега зяпнал от страх, мрачният Джаксън-Горилата, който бавно бършеше ръце в памучен дреб… Елизауер, досущ като мръсна, изподрана гъбка от детска площадка, бе вдигнал два пръста до гигантската периферия на шапката си с възможно най-тържествения и съчувствуващ вид, а плюещите войници престанаха да плюят, подхвърлиха си нещо през зъби и дружно се изметоха. Умирате от страх, гниди такива, отмъстително си помисли Андрей. Ей сега да ви извика някой: „Бау!“, и веднага ще напълните гащите…

Минаха покрай часовия, който побърза да се изпъне „За почест“, и закрачиха по паважа — отпред вървеше Андрей с автомат през рамото, по петите му го следваше Немия с раница, в която имаше четири консерви, пакет цигари и две манерки с вода, отзад, изостанал на десетина крачки, тътреше разкривените си обуща Изя, на гърба му висеше празна раница, в едната си ръка държеше картата, а с другата трескаво опипваше джобовете си, като, изглежда, проверяваше дали не е забравил нещо. Последен, едва видимо поклащайки се, с походка на човек, свикнал да прави дълги преходи, леко пристъпваше кореецът Пак със своя къс автомат под мишница.

Паважът беше нажежен. Слънцето жестоко журеше по раменете и плещите. От стените на сградите бълваше зной на вълни — на вълни. Днес нямаше и помен от ветрец.

Зад тях, в лагера, запалиха многострадалния двигател — Андрей не се обърна. Внезапно го обзе чувството, че се е освободил от нещо. За няколко прекрасни часа от живота му изчезваха смърдящите войници с тяхната дотам проста психика, че човек не можеше да ги разбере; изчезваше интригантът Кехада, чиято душичка вече цялата лъсна като на длан и затова съвсем му бе опротивял; изчезваха всички тези отвратителни грижи за чуждите протрити крака, за хорските скандали и побоища, за това, че някой повръщал — дали не е отравяне? — а дрисъкът на някой толкова зачестил и така бил примесен с кръв — дали не е дизентерия?… Чумата да ви тръшне дано, повтаряше си Андрей дори с някакво опиянение. Де да можеше вече никога да не ви видят очите ми. Ах, колко ми е хубаво без вас!…

Наистина тутакси си спомни за съмнителния кореец Пак и за миг му се стори, че светлата радост от освобождението ей сега ще помътнее от нови грижи и подозрения, но той побърза да махне лекомислено с ръка. Кореец като кореец. Спокоен човек, никога не се оплаква от нищо. Далекоизточен вариант на Йосиф Кацман — това е всичко… Внезапно си спомни как брат му разказваше, че в Далечния изток всички народи, а особено японците, се отнасяли към корейците точно така, както в Европа всички народи, а особено руснаците и немците, се отнасят към евреите. Сега това му се стори забавно и, кой знае защо, изведнъж се сети за Канеко… Да бяха тук сега Канеко, чичо Юра, Доналд… Е-хе-хе… Ако беше успял да убеди чичо Юра да тръгне с експедицията, сега щеше да бъде съвсем друго…

Спомни си как един ден преди да потеглят специално отдели няколко часа, взе от Гайгер бронираната лимузина с непробиваемите стъкла и запраши към чичо Юра. Как пиха в голямата двуетажна къща, където беше чисто, светло, миришеше вкусно на джоджен, на домашна фурна и на току-що изпечен хляб. Пиха домашна водка, хапнаха си свинска пача и хрускащи, слабо осолени краставички, каквито Андрей не беше ял бог знае от колко години, после оглозгаха овнешките ребра и си топяха парчетата месо в соса, пропит с миризма на чесън, а накрая дебелата холандка Марта, съпругата на чичо Юра, бременна вече за трети път, донесе свистящия самовар, за който навремето чичо Юра даде кола жито и кола картофи, и те дълго, солидно, сериозно пиха чай, като си похапваха някакво невиждано сладко — потяха се, охкаха, пъшкаха и си бършеха мокрите лица с нови бродирани кърпи, а чичо Юра непрекъснато бърбореше под носа си: „Не е лошо, момчета, това вече може да се нарече живот… Докарват ми всеки ден петима нехранимайковци от лагера, аз ги уча на труд, аз, разбираш, не си жаля силите… ако гъкнат нещо — фрас по мутрата, но затуй пък те при мен плюскат на корем, каквото ям аз, това и те, да не съм някакъв експлоататор…“ А на сбогуване, когато Андрей вече сядаше в автомобила, сграбчвайки здраво ръката му в огромните си лапи, покрити целите с мазоли, чичо Юра рече, като наведе глава, та погледите им се срещнаха: „Ще ми простиш, Андрюша, зная… Всичко бих зарязал, и булката бих зарязал… Ама тия не мога да ги оставя, душа не ми дава…“ — и посочи с грамадния си палец през рамо към двете светлокоси, породени момченца, които мълчешката, за да не ги чуят, се бъхтеха с юмруци зад верандата.

Андрей се обърна. Лагерът вече не се виждаше, беше се стопил в маранята. Боботенето на двигателя едва се дочуваше — като през тампони за уши. Сега Изя вървеше до Пак, размахваше картата под носа му и крещеше нещо за мащаба. Всъщност Пак не спореше. Той само се усмихваше и когато Изя се мъчеше да спре, за да разгърне картата и да му покаже всичко нагледно, деликатно го хващаше за лакътя и го побутваше напред. Сериозен човек беше, и дума не може да става. От тази гледна точка на него човек можеше напълно да разчита. Интересно, за какво ли са се скарали с Гайгер?… Те са съвсем различни хора, това е ясно…

Пак бе учил в Кембридж и имаше докторат по философия. Щом се върнал в Южна Корея, взел участие в някакви студентски демонстрации срещу режима и Ли Син Ман го пъхнал в дранголника. От затвора го освободила през петдесета година севернокорейската армия, във вестниците писали за него, че е истински син на корейския народ, който ненавижда кликата на Ли Син Ман и американските империалисти, той станал заместник-ректор, а след месец отново го тикнали в дранголника, където лежал, без да му предявят никакво обвинение, до самия десант в Чамулпо, когато затворът попаднал под огъня на частите от Първа кавалерийска дивизия, понесла се стремително на североизток. В Сеул било същински ад. Пак вече не се надявал да оцелее и тогава му предложили да участвува в Експеримента.

Попаднал в Града много по-рано от Андрей, сменил двадесет специалности, счепкал се естествено с господин кмета и се присъединил към нелегалната организация на интелигентите, която тогава поддържала движението на Гайгер. Нещо е станало между него и Гайгер, но така или иначе голяма група от нелегалните още две години преди Обрата тайно напуснали Града и се отправили на север. Провървяло им: на триста и петдесетия километър намерили в развалините „комплект концентрирано време“ — много здрава метална цистерна, натъпкана догоре с най-различни предмети на културата и образци от технологии. Мястото било хубаво — имало вода, плодородна почва покрай самата Стена и много оцелели сгради — и те се заселили там.

Нищо не знаеха за това, което е станало в Града, и когато се появиха обшитите с броня трактори на експедицията, те решили, че идват за тях. За щастие в кратката, яростна и глупава схватка загина само един човек. Пак познал Изя, своя отколешен приятел, и разбрал, че е станала грешка… После той помоли Андрей да го вземе с тях. Каза, че идвал от любопитство, много отдавна планирал поход на север, но емигрантите не разполагали с необходимите средства. Андрей не му повярва много, но го взе. Стори му се, че Пак може да бъде полезен със своите знания, и той наистина се оказа полезен. Пак правеше за експедицията всичко, на което беше способен, винаги се държеше дружелюбно с Андрей и беше внимателен, с Изя — да не говорим, но се оказа, че никой не може да го предизвика към откровеност. И Андрей, и дори Изя не научи откъде той има толкова много митологични и реални сведения за предстоящия път, защо все пак се присъедини към експедицията и изобщо какво му е мнението за Гайгер, за Града, за Експеримента… Пак никога не участвуваше в разговори на отвлечени теми.

Андрей се поспря и като дочака ариергарда, попита:

— Е, разбрахте ли се какво по-точно ви интересува?

— Какво по-точно ли? — Изя най-сетне можа да разгърне картата. — Виж… — Той взе да сочи с нокът в траурна рамка от мръсотия. — Сега сме ей тук. Значи през една, две… през шест пресечки трябва да има площад. Ето тук има някаква голяма сграда, сигурно е представителна. Непременно трябва да отидем там. Е, ако по пътя попаднем на нещо интересно… Да! Ето тука също няма да е лошо да отидем. Малко е далечко, ама нали мащабът дявол го знае какъв е, значи е божа работа и може да се окаже, че е съвсем близо… Виж какво пише тука: „Пантеон“. Аз обичам пантеоните.

— Ами добре… — Андрей понамести ремъка на автомата си. — Може и натам, разбира се… А вода значи днес няма да търсим?

— Много път има до водата — тихо рече Пак.

— Да, братче… — подкрепи го Изя. — До водата, братче… Виж, тука при тях е означено — водонапорна кула… Там ли е? — попита той Пак.

Пак повдигна рамене.

— Не знам. Но ако в тези квартали изобщо е останало вода, тя може да е само там.

— Да-а-а… — рече Изя. — Далечко е. Трябва да има трийсетина километра, не може за един ден да отидеш и да се върнеш… Наистина мащабът… Слушай, точно сега за какво ти е тази вода? За вода ще отидеш утре, както се разбрахме… така де, утре сме там.

— Добре — каза Андрей. — Да вървим.

Сега тръгнаха заедно и известно време мълчаха. Изя непрекъснато въртеше глава и сякаш се мъчеше да подуши нещо, но не откриваше нищо интересно нито надясно, нито наляво. Триетажни и четириетажни сгради, някои доста хубави. Избити стъкла. Някои прозорци затулени с изкорубен шперплат. По балконите полуразкапани сандъчета за цветя, по стените на много сгради се виеше жилав прашасал бръшлян. Голям магазин — огромните витрини, така набити с прах, че нищо не се виждаше през тях, кой знае как бяха оцелели, а вратите бяха избити… Изя тутакси се отдели от тях, изтича в тръс до зейналия вход, надникна вътре и пак се върна.

— Празен е — съобщи той. — Разграбен напълно.

Подминаха някаква обществена сграда — нещо като театър или концертна зала, а може би кино. После пак магазин — витрината му беше разбита — и друг магазин отсреща… Изя внезапно спря, взе шумно да души във въздуха и вдигна мръсния си палец.

— О! — рече той. — Тук някъде е!

— Кое? — попита Андрей, като се озърна.

— Хартията — кратко отвърна Изя.

Без да обръща повече внимание на никого, Изя се устреми право към една сграда от дясната страна на улицата. Беше сграда като сграда, с нищо особено не се отличаваше от околните, само дето официалният й вход беше малко по-представителен и в общия й облик се чувствуваше някакъв готически акцент. Изя се шмугна във входа, но докато прекосят улицата, той отново се показа и оживено извика:

— Елате тук. Пак! Открих библиотека!

Андрей само врътна глава от възхищение. Ах, този Изя!

— Библиотека ли? — рече Пак и ускори крачка. — Не може да бъде!…

След палещата жълта жарава на улицата във вестибюла беше прохладно и полутъмно. Високите готически прозорци, които явно гледаха към вътрешния двор, бяха украсени с цветни витражи. Подът бе покрит с декоративни плочки. Две белокаменни стълбища водеха надясно и наляво… По лявото вече тичаше Изя, Пак с лекота го настигна и те двамата, крачейки през три стъпала, скоро се изгубиха.

— А ние за какъв дявол трябва да се мъкнем там? — рече Андрей на Немия.

Немия беше съгласен. Андрей се огледа къде да седне и се настани на прохладните бели стъпала, като свали автомата и го сложи до себе си. Немия вече беше клекнал до стената със затворени очи, обхванал с дългите си яки ръце коленете. Беше тихо, само отгоре се чуваха неясни гласове.

Омръзна ми, ядно си помисли Андрей. До гуша ми дойде от тия мъртви квартали. От това нажежено безмълвие. От тези загадки… Да бяхме намерили хора, да поживеем с тях, да ги поразпитаме… пък и те да вземат да ни нагостят с нещо, няма значение с какво, само да не е с тази противна овесена каша… и студено вино да ни предложат! Много, кой колкото ще… или бира. Червата му закуркаха и той уплашено се напрегна, ослуша се. Не, нищо нямаше. Днес — да не чуе дяволът — нито веднъж не се е налагало да се крие по входовете, сполай и за толкоз. И ожулената му пета май е зараснала…

Горе нещо шумно и тежко се строполи. Ясно се чу викът на Изя: „Ама къде се пъхате, за бога!…“ Екна смях и после пак неясни гласове.

Ровете, ровете, помисли си Андрей. Само във вас ми е надеждата. Че то само от вас човек може да очаква някаква полза… И от цялото това бездарно начинание ще останат само моят отчет и двадесет и четирите сандъка на Изя, натъпкани с книжа!…

Той протегна крака и се облегна на стъпалата, подпирайки се на лакти. Немия внезапно кихна и ехото звънливо му отвърна. Андрей отметна глава и се загледа в далечния сводест таван. Хубаво са строили, красиво, по-добре от нас. И изобщо, както се вижда, добре са си живели. И въпреки това са загинали… Всичко това никак няма да се хареса на Фриц — той естествено би предпочел да има потенциален противник. А то какво излиза: живели са, строили са, прославяли са някой техен си Гайгер… любим и добродушен… И какво от това? Нищо, сякаш никой не е живял на тоя свят. Само костите им са останали, пък и те ни изглеждат малко за това селище… Такива ми ти работи, господин президент! Човек предполага, а господ току пусне някакво трептене и — край на всичко…

Той също кихна и вдиша дълбоко през носа си. Някак прохладно беше тука… А добре би било да дам Кехада под съд, когато се върнем… Мислите му леко свърнаха в обичайните си релси: как да спипа Кехада натясно, така че той да не посмее да гъкне и цялата документация да се вижда като на длан и на Гайгер веднага всичко да му стане ясно… Андрей пропъди тези мисли — нито му беше мястото, нито му беше времето за тях. Сега би трябвало да мисли само за утрешния ден. Пък и за днешния ден нямаше да бъде лошо. Например къде все пак се дяна тази статуя? Дойде някакъв рогат… стегозавър някакъв… грабна я под мишница и я отнесе. Защо? А тя между другото тежи поне петдесет тона. Че то такъв звяр, ако поиска, може трактора да отнесе под мишница… Трябва да се махаме оттука, това е истината. Ако не беше полковникът, още днес щяхме да се изметем и кракът ни повече нямаше да стъпи тука… Той се замисли за полковника и изведнъж се улови, че се ослушва.

Някакъв далечен и неясен звук се бе появил — не гласове, гласовете горе продължаваха да бъбрят — не тук, а там, на улицата, зад високите открехнати врати на библиотеката. Ясно иззвъняха разноцветните стъкла на витражите, явно затрепераха каменните стъпала под лактите и задника му, сякаш някъде наблизо имаше железопътна линия и по нея минаваше влак — тежка, товарна композиция. Немия изведнъж ококори очи, извърна глава и тревожно се заслуша.

Андрей внимателно сви крака и стана, като държеше автомата за ремъка. Немия тутакси стана също, погледна го под око, и продължи да слухти.

Андрей хвана удобно автомата, безшумно изтича до вратата и внимателно надникна. Горещият прашен въздух опари лицето му. Улицата беше жълта, нажежена и пуста както преди. Само мъртвата тишина вече я нямаше. Огромният далечен чук печално и монотонно биеше по паважа и тези удари видимо се приближаваха — бяха тежки, смазващи удари, които правеха на парчета гранитните павета на настилката.

От сградата отсреща със звън се посипа по тротоара строшената витрина. Толкова неочаквано стана, че Андрей отскочи, но веднага се опомни, прехапа устни и изтегли затвора на автомата. Кой дявол ме караше да се навирам тук, мина му през ум.

Чукът все повече се приближаваше и беше абсолютно невъзможно да се разбере откъде идва, но ударите ставаха все по-тежки и по-звънки, а в тях имаше някаква несломима и неизбежна победоносност. Стъпките на съдбата, мина му през ума. Андрей безпомощно потърси с очи Немия.

Остана като попарен. Немия се беше облегнал с рамо на стената и съсредоточено изрязваше с огромния си нож нокътя на лявото кутре. При това видът му беше абсолютно равнодушен и дори отегчен.

— Какво става?! — дрезгаво попита Андрей. — Ти какво правиш?…

Немия го погледна, кимна и пак се зае с нокътя си. Бум-бум-бум — чуваше се вече съвсем наблизо и земята под краката му затрепери. Но внезапно се възцари тишина. Андрей тутакси надникна отново. Съзря на близкото кръстовище висока тъмна фигура, главата й стигаше до третия етаж. Беше статуя. Старинна метална статуя. Онзи същият тип с жабешка мутра — само че сега той стоеше силно изпъчен, вирнал масивната си брада, едната му ръка бе подпъхната зад гърба, а другата — дали заплашвайки, или сочейки към небесата — бе вдигната с изпънат показалец…

Примрял като в лош сън, Андрей гледаше това нереално чудовище. Но знаеше, че не бълнува. Това си беше статуя като статуя — тъпо, бездарно съоръжение от метал, подложен на термична обработка или пък покрит с черен окис, глупаво на вид и поставено съвсем не на място… В нажежения въздух, издигащ се от настилката. Очертанията му трептяха и се размазваха, точно както очертанията на сградите нагоре по улицата.

Андрей почувствува, че някаква ръка се отпусна на рамото му, и се огледа — Немия се усмихваше и успокояващо му кимаше. Бум-бум-бум — разнесе се пак от улицата. Немия продължаваше да го държи за рамото — потупваше го, галеше го, мачкаше мускулите му с ласкавите си пръсти. Андрей рязко се отдръпна и отново надникна навън. Статуята вече я нямаше. И пак беше тихо.

Тогава Андрей избута Немия настрана и с омекнали колене изтича по стълбите на горния етаж, откъдето, сякаш нищо не бе станало, продължаваха да се чуват бъбрещите гласове.

— Стига! — изрева той, нахълтвайки в библиотечната зала. — Марш оттук!

Гласът му беше паднал съвсем и те не го чуха, а може би го чуха, но не му обърнаха внимание, защото бяха заети. Помещението бе огромно, един дявол знае докъде стигаше в дълбочина, а лавиците, натъпкани с книги, заглушаваха звуците. Едни библиотечен шкаф бе катурнат, на пода се бе срутила цяла планина от книги, а Изя и Пак се ровеха в тази планина — и двамата бяха доволни, разгорещени, потни и въодушевени… Крачейки направо през книгите. Андрей се приближи до тях, хвана ги за яките и ги изправи.

— Марш оттук — каза той. — Стига. Тръгваме.

Изя го изгледа с помътнял поглед, дръпва се, отскубна се от ръката му и в същия миг се опомни. Очите му зашариха по Андрей, оглеждайки го главата до петите.

— Какво ти става? — попита той. — Случиш ли се е нещо?

— Нищо не се е случило — злобно отвърна Андрей. — Стига сте се ровили тук. Къде искате да вървим? В пантеона ли? Хайде тогава, да тръгваме към пантеона.

Пак, когото той продължаваше да държи за яката, деликатно размърда рамене и се изкашля. Андрей го пусна.

— Знаеш ли какво намерихме тука?… — разпалено започна Изя, но се отказа. — Слушай, какво толкоз е станало?

Андрей вече се бе овладял. Всичко, което се бе случило там долу, сега му изглеждаше съвсем нелепо и невъзможно тук — в тази строга, задушна зала, под изпитателния поглед на Изя и пред невъзмутимо коректния Пак.

— Не можел да губим толкова време за всеки обект — навъсено рече той. — Разполагаме само с един ден. Да вървим.

— Библиотеката не е какъв да е обект! — моментално възрази Изя. — Това е първата библиотека по целия ни маршрут… Слушай, пребледнял си като мъртвец. Какво в края на краищата се е случило?!

Андрей не се решаваше да разкаже. Не знаеше как.

— Хайде да тръгваме — измънка той, обърна се и закрачи през книгите към изхода.

Изя го догони, хвана го за ръката и тръгна с него. Немия се отдръпна от вратата и ги пусна да минат. Андрей все така не знаеше как да започне. Всяко начало и всички думи бяха глупави. После си спомни за дневника.

— Ти вчера нали ми чете някакъв дневник… — продума той, когато заслизаха по стълбите. — На онзи там… дето се обесил…

— Е, и?

— Ето това е!

Изя се спря.

— Трептенето ли?

— Ама вие наистина ли нищо не чухте? — отчаяно попита Андрей.

Изя поклати глава, а Пак отвърна тихо:

— Трябва да сме се увлекли. Спорехме.

— Маниаци… — каза Андрей. Той нервно си пое дъх, озърна се да види къде е Немия и най-сетне изплю камъчето: — Статуята. Дойде и си отиде… С една дума, мотаят се из града като живи…

Той млъкна.

— И после? — нетърпеливо рече Изя.

— Какво — после? Това е!

По напрегнатото лице на Изя се изписа огромно разочарование.

— Че какво толкоз? — каза той. — Голяма работа, статуя… Снощи една също се мотаеше натам-насам и какво от това?

Андрей зина, но веднага затвори уста.

— Железоглавите — обади се Пак. — Явно тази легенда е възникнала именно тук…

Без да може да обели нито дума, Андрей местеше поглед от Изя към Пак и обратно. Изя съчувствено — най-после разбра каква е работата! — бе издул устни като за целувка и а-ха да потупа Андрей по ръката, а Пак очевидно предполагаше, че нещата вече са се изяснили, и крадешком надзърташе през рамо към вратата на библиотеката.

— Т-тъй… — насили се да каже най-сетне Андрей. — Много мило от ваша страна. Значи вие веднага повярвахте на това, а?…

— Виж какво, я се успокой — рече Изя, като все пак успя да го хване за ръкава. — Разбира се, че повярвахме, а защо да не повярваме? Нали Експериментът все пак си е Експеримент. Покрай всички тия наши дрисъци и кавги забравихме за него, но всъщност… Бре, да му се не види, че какво толкоз е станало! Голяма работа, че някакви статуи ходели… А ние попаднахме на библиотека! И, разбираш ли, открихме много интересни неща: оказа се, че хората, които са живели тук, са наши съвременници от двадесети век…

— Разбирам — каза Андрей. — Пусни ми ръкава.

Вече му беше съвсем ясно, че се бе държал ужасно глупаво. Ама нали тия двамата още не бяха видели статуята със собствените си очи. Ще ги видим каква песен ще запеят, когато се сблъскат очи в очи с нея. Наистина Немия също се държи някак странно…

— Няма защо да ме убеждавате — каза той. — Сега нямаме време за тази библиотека. Когато минем покрай нея с тракторите, тогава, ако щете, натоварете цяла влачка догоре. А сега да вървим. Обещах да се върнем, преди да е мръкнало.

— Е, добре — примирено рече Изя. — Да вървим. Хайде да вървим.

М-да, мислеше си Андрей, слизайки забързано по стълбите. Как можах, засрамено се питаше той, докато разтваряше широко входната врата, и пръв излезе на улицата, за да не видят лицето му. Та нали не съм войник или някакво си там шофьорче, упрекваше се той, крачейки по нажежената настилка. Фриц е виновен, озлобено реши той. Обяви, че вече нямало никакъв Експеримент, край, и аз повярвах… всъщност не повярвах, разбира се, а просто приех новата идеология — от лоялност, и защото службата ме задължаваше… Не, момчета, всичките тези нови идеологии са за глупаците, за масите… Но има и нещо друго: четири годинки си живяхме и за никакъв Експеримент и през ум не ни минаваше даже, в други неща бяхме затънали до гуша… Кариера правехме, злъчно си помисли той. Килими ни доставяха, експонати за лични колекции…

На кръстовището Андрей се поспря и хвърли поглед към пресечката. Статуята беше там — заканваше се с половинметров черен пръст и гадно се хилеше с жабешка уста. Ще ви дам аз, негодници, да се разберете!

— Да не е тази? — небрежно попита Изя.

Андрей кимна и продължи нататък.

Вървяха и вървяха, все по-замаяни от зноя и ослепителната светлина, стъпваха по собствените си къси и обезобразени сенки, потта застиваше във вид на солена коричка по челото и слепоочията и дори Изя престана вече да дрънка, че са се провалили някакви негови стройни хипотези, и дори неуморният Пак взе да влачи единия си крак — подметката му се бе отпрала, а Немия току раззинваше черната си уста и, изплезил ужасното чуканче на отрязания си език, дишаше често и на пресекулки като куче… И нищо повече не се случи, само веднъж, като не успя навреме да се овладее, Андрей трепна, когато, вдигайки случайно глава, зърна в разтворения прозорец на четвъртия етаж огромно позеленяло лице, втренчило в него слепите си облещени очи. Не ще и дума, зрелището наистина беше страховито — четири етажа над главата ти и петниста зелена мутра, изпълнила целия прозорец.

После излязоха на площада.

Такъв площад още не бяха срещали по пътя си. Приличаше на чудновата изсечена гора. Сякаш пън до пън по него стърчаха пиедестали — кръгли, квадратни, шестостенни, звездообразни, във вид на някакви абстрактни заградителни съоръжения, артилерийски куполи и митични зверове — каменни, чугунени, от пясъчник, от мрамор, от неръждаема стомана и дори май от злато… И всичките тия пиедестали, бяха празни, само на петдесетина метра пред тях имаше глава на крилат лъв, подпряна върху отчупен над коляното гол крак, висок колкото човешки ръст, бос, с необикновено, мускулест прасец.

Площадът бе огромен. Отсрещният му край не се виждаше зад булото на маранята, а вдясно, в самото подножие на Жълтата стена, се мяркаха изкривените в потоците от нажежен въздух очертания на ниска, издължена сграда с фасада от гъсто наредени колони.

— Я гледай ти! — неволно се изтърва Андрей.

А Изя промърмори неясно:

— Ту е от бронз, ту е от мрамор, ту с лула, ту без лула… — и попита: — А къде всъщност са се дянали всички тия?

Никой не му отговори. Всички май, че дори и Немия, гледаха и не можеха да се нагледат. После Пак рече:

— Както изглежда, трябва да вървим ей нататък…

— Това ли е вашият Пантеон? — попита Андрей, колкото да каже нещо, а Изя отвърна малко възмутен:

— Нищо не разбирам! Те какво — всичките ли се шляят из града? Защо тогава почти не ги срещнахме? Та те тука трябва да са с хиляди!…

— Градът на хилядите статуи — каза Пак.

Изя пъргаво се извърна към него.

— Какво? И такава легенда ли има?

— Не. Но бих го нарекъл така.

— Дрън-дрън — каза Андрей, който неочаквано се сети за нещо друго. — Я ми кажете как ще минем оттук с важите влекачи? Умът ми не го побира колко взрив трябва, за да вдигнем във въздуха това противотанково заграждение…

— Би трябвало да има околовръстен път — рече Пак. — Накрай пропастта.

— Да вървим, а? — каза Изя. Той вече нямаше търпение.

Запътиха се право към пантеона, крачеха между пиедесталите по разбития, натрошен на дребно паваж, превърнат в бяла прах, която ярко блестеше на слънцето. От време на време се поспираха и току се прегъваха или се изправяха на пръсти, за да прочетат надписите на пиедесталите, а тези надписи бяха толкова старинни, че човек направо се стъписваше.

„На деветия ден усмивката благословията на твоя мускулус глутеус спаси тия малките. Издигна се слънцето и изгасна зората на любовта, но“. Или дори просто: „когато!“ Изя се смееше с глас и подвикваше, като пляскаше с юмрук по дланта си, Пак се усмихваше, клатейки глава, а Андрей се притесняваше, чувствуваше, че веселието им е неуместно, даже някак неприлично, но усещането бе твърде смътно и само нетърпеливо ги подтикваше да побързат: „Е, стига толкова, стига вече — повтаряше той. — Да вървим. Ама за какъв дявол пак се спирате? Закъсняваме, неудобно е…“

Доядя го, като гледаше тия идиоти — намерили кога и къде да се забавляват. А те не можеха да се отлепят от надписите, сочеха с мръсни пръсти по издълбаните редове, присмиваха се, гавреха се и той ги прати по дяволите и почувствува голямо облекчение, когато откри, че гласовете им са останали далеч зад него и думите им не се разбират.

Пък и така е по-добре, помисли си Андрей с удоволствие. Без тази глупава свита. В края на краищата не си спомням добре те бяха ли поканени или не? Нещо беше казано и за тях, но какво по-точно? Дали молеха да бъдат в парадна униформа или пък, напротив, молеха изобщо да не идват… Ами то сега има ли някакво значение? Е, в краен случай ще поседят долу. Пак, да речем, криво-ляво се ядва, ама Изя току-виж изведнъж започнал да се заяжда за всяка дума или пък, не дай боже, се изтъпанчил сам да говори… Не-не, без тях е по-добре, нали така, Немия? Ти стой зад гърба ми, ето тука, вдясно, и хубаво си отваряй очите! Тука, братче, не трябва да блееш. Помни добре, че тука сме в леговището на истинските опоненти, това не са ти Кехада или Хнойпек, дръж, вземи автомата, движенията ми трябва да бъдат свободни, и изобщо как мога да се изправя с автомат зад катедрата — нали, слава богу, не съм Гайгер… Прощавай, ама къде ми са тезисите? И таз хубава! Че какво ще правя без тезиси?…

Пантеонът се възвиси пред тях и над тях с всичките си колони, с изпочупените си и нащърбени стъпала, с озъбилата се през бетона ръждясала арматура, иззад колонадата струеше леден студ, там беше тъмно, оттам лъхаше на очакване и тленност, а гигантските позлатени крила на вратата вече бяха отворени и оставаше само да влезе. Андрей запристъпва от стъпало на стъпало, много внимателно, като гледаше — пази боже! — да не се спъне, да не се просне тук, пред очите на всички, като все още продължаваше да опипва джобовете си, но тезисите никакви ги нямаше, защото те, разбира се, бяха останали в железния сандък… не, в новия костюм, нали исках да облека новия костюм, но после реших, че така ще бъде по-ефектно…

… Дявол да го вземе, какво ще правя сега без тезисите? — помисли си той, влизайки в тъмното преддверие. За какво си бях набелязал да говоря? — напрягаше ум, пристъпвайки внимателно по хлъзгавия под от черен мрамор. Май че, първо, за величието, спомни си със сетни сили, чувствувайки как леденият студ прониква под ризата му. Много е студено тук, в това преддверие, биха могли да ме предупредят, та все пак навън е лято, пък и този под, между другото можеха да го посипят с пясък, нямаше да им се откъснат ръцете, иначе тук човек като нищо може да си счупи врата…

… Е, накъде да върви сега? Надясно, наляво? Ах, да, извинете… Значи така, първо, за величието, мислеше си, устремявайки се вече по съвсем тъмния коридор. А, това вече е нещо — килим. Сетили се! Ама факлоносци, естествено, не ви дойде на ум да поставите. Тука при тях винаги е така: или ще поставят факлоносци, че дори и прожектори, или — ето на, както сега… И така: величието.

… Стане ли дума за величието, се сещаме за така наречените велики имена. Архимед. Много добре! Сиракуза, еврика, банята… в смисъл на ваната. Той е гол. По-нататък. Атила! Венецианският дож. Всъщност моля да ме извините: венециански дож беше Отело. Атила е хунски цар. Пристига. Ням и мрачен като гроб… Защо трябва да се връщам толкова назад за примери? Петър! Ето ти величие. Велики. Петър Велики. Първи. Петър Втори и Петър Трети не са били велики. По всяка вероятност защото не са били първи. Велики и първи в повечето случаи са синоними. Макар че-е-е… Екатерина Втора Велика. Втора е, но въпреки това е велика. Трябва да имаме предвид това изключение. Често ще се налага да споменаваме изключения от този род, които, така да се каже, само потвърждават правилото…

Той стисна здраво ръцете си на гърба, подпря брадичката си на гърдите и като издаде долната си устна, се разходи няколко пъти напред-назад, като всеки път изящно заобикаляше табуретката. После я избута с крак настрана, опря се с разперени, пружиниращи пръсти на масата и, повдигайки вежди, се загледа над слушателите си.

Масата бе съвсем чиста, обкована със сива поцинкована ламарина, и се бе проточила пред него като шосе. Другият й край се губеше в жълтеникавата мъгла и там примигваха, поклащани от течението, огънчетата на свещите, и Андрей си помисли с мимолетна досада, че това, дявол да го вземе, не е честно, че тъкмо той по-добре от всеки друг трябва да има възможност да вижда кой стои там, в онзи край на масата. Много по-важно е да вижда него, отколкото тези… Всъщност да не му бере грижа…

Той огледа разсеяно и благосклонно редиците, смирено настанили се от двете страни на масата и извърнали към него внимателните си лица — бяха каменни, чугунени, медни, златни, бронзови, гипсови, от яспис… и каквито там биват техните лица. Например — сребърни. Или, да речем, от нефрит… Слепите им очи бяха противни, пък и изобщо можеше ли да има нещо приятно у тези грамадни и тромави дебелаци, чиито колене стърчаха на метър, че дори и на два метра над масата. Добре беше поне, че мълчаха и не шаваха. Всяко помръдване сега би било непоносимо. Андрей с наслада, дори с някакво сладострастие се заслуша как се процеждат последните капки на превъзходно замислената пауза.

— Но какво е правилото? В какво се състои то? Каква е субстанциалната му същност, иманентна само на него и на никой друг предикат?… И се боя, че в този случай ще се наложи да говоря за неща, не съвсем обичайни и доста неприятни за вашите уши… Величието! Ах, колко много е казано, нарисувано, изиграно и изпято за него! Какво би бил човешкият род без категорията величие? Банда голи маймуни, а сравнение с които дори редник Хнойпек би ни се сторил венец на високоразвита цивилизация. Не е ли така… Нали всеки отделен Хнойпек няма мяра за нещата. По природа той е научен само да храносмила и да се размножава. Всяко друго действие на споменатия Хнойпек не може да бъде оценено самостоятелно от него нито като добро, нито като лошо, нито като полезно, нито като напразно или вредно и тъкмо като последица от това положение на нещата всеки отделен Хнойпек при равни други условия рано или късно, но неизбежно се изправя пред военнополеви съд и този съд вече решава как да постъпи с него… По този начин липсата на вътрешен съд закономерно и, аз бих казал, фатално се запълва от наличието на външен съд, например военнополеви… Обаче, господа, обществото, състоящо се от Хнойпековци и несъмнено от Фъфли, не било способно да отдели такова огромно внимание на външния съд — без значение дали е военнополеви съд или съд със съдебни заседатели, таен съд на инквизицията или съд на Линч, темен съд18 или съд на така наречената чест. Да не говорим пък за другарските и тъй нататък съдилища… Трябвало да се намери такава форма на организация на хаоса, състоящ се от половите и храносмилателните органи както и на Хнойпековците, така и на Фъфлите, такава форма на тази вселенска бъркотия, та поне част от функциите на споменатите външни съдилища да можели да се предадат на вътрешния съд. Ето, ето кога потрябвала и се оказала полезна категорията величие! А работата е там, господа, че в огромната и абсолютно аморфна тълпа от Хнойпековци и в огромната и още по-аморфна тълпа от Фъфли от време на време се появяват личности, за които смисълът на живота съвсем не се свежда предимно до осъществяването на храносмилателните и половите функции. Ако щете, наречете това трета потребност! Разбирате ли, той не се задоволява само с това, че в стомаха му има нещо за смилане и може да се възползва от нечии прелести. С други думи — на него му се ще да сътвори нещо по-такова, каквото по-рано, преди него, не е имало. Например инстанционна или, да речем, йерархична структура. Някакъв козирог19 на стената. С тестиси. Или да измисли мита за Афродита… За какъв дявол му е притрябвало всичко това — и на него самия не му е много ясно. И наистина, за какво може да му е на Хнойпек Афродита Пянородената или пък онзи там козирог. С тестисите. Има, разбира се, хипотези, има, и то не една! Нали все пак козирогът значи много месо на едно място. За Афродита пък да не говорим… Всъщност, ако трябва да бъдем честни и откровени, произходът на тази трета потребност засега си остава загадка за нашата материалистична наука. Но това е друга работа. Кое е по-важно сега за нас, приятели мои? Че в еднообразната сива тълпа изведнъж се появява личност, която не се задоволява, хубостницата му, с овесената каша и с мърлявата Фъфла, дето целите й крака са напукани, не се задоволява значи с широкодостъпния реализъм, а започва да идеализира, започва да се абстрахира, копелето гадно — мислено превръща овесената каша в сочен козирог на шиш, плуващ в сос, подлютен с чесън, а Фъфлата — в прекрасна особа, дългобедрена и добре измита — нали е от океана20. От водата… Леле мале! Ами че такъв човек цена няма! Такъв човек трябва да бъде поставен на видно място и всички Хнойпековци и Фъфли, батальон подир батальон, трябва да бъдат водени при него, та да се научат тия паразити къде им е мястото. Ето на̀, вие, жалки дрипльовци, можете ли да правите като него? Ей, ти, рижият, ти бе, въшльо, можеш ли да нарисуваш кюфте, ама така, че веднага да ти потекат лигите? Не можеш, а? Къде се пъхаш тогава бе, лайно такова? Тръгнал с него да се сравнява! Я върви да ореш! Там — да ореш! Риба да ловиш, мидени черупки да събираш!…

Андрей се пусна от масата и, потривайки възторжено ръце, пак взе да се разхожда назад-напред. Чудесно излезе. Направо прекрасно! И без никакви тезиси. А всичките тези дебелаци слушаха със затаен дъх. Поне един да беше помръднал… Ето това съм аз. Разбира се, не съм Кацман, аз най-често си мълча, но виж, ако ме докарат дотам, ако, дявол да го вземе, ме попитат тогава… Наистина на онзи, невидимия край на масата някой май също почна да говори. Евреин някакъв. Може би Кацман се е вмъкнал крадешком? Е, не се знае още кой кого — я камилата, я камиларя.

— И така, величието като категория е възникнало от творчеството, защото велик е само този, който твори, или, другояче казано, който създава нещо ново, невиждано и нечувано. Но нека се запитаме, уважаеми господа, кой тогава ще им навира мутрите в помията? Кой ще им каже: къде се пъхаш бе, говедо, къде се тикаш? Кой ще стане, така да се каже, жрец на твореца — не се страхувам от тази дума? Ами ще стане този, уважаеми господа, който не може да нарисува споменатото кюфте или, да речем, Афродита, но който също в никакъв случай не желае да събира мидени черупки — творецът-организатор, творецът-стройсевколона, творецът, дето благото отнема със заплахи и тъкмо него разпределя!… И тук сега стигаме до въпроса за ролята на бога и дявола в историята. Един въпрос, който, честно казано, е много заплетен и свръхсложен, въпрос, по който според нас всички са се обърквали в лъжите си… Та нали дори и на невярващото пеленаче е ясно, че бог е добрият човек, а дяволът, напротив, е лошият. Но това, господа, е дрън, дрън, ярина! Какво знаем всъщност ние за тях? Че господ взел в ръцете си хаоса и го организирал, докато дяволът, напротив, всеки ден и всеки час се мъчи да срине тази организация, да разруши тази структура, отново да я превърне в хаос. Така е, нали? Но, от друга страна, цялата история ни дава безброй доказателства, че човекът като отделна личност се стреми именно към хаоса. Той иска да бъде самостоятелен. Той иска да прави само това, което му се иска да прави. Той постоянно вдига врява, че е свободен по природа. Няма нужда да се връщаме много назад във времето за примери — нека вземем все същия прословут Хнойпек!… Надявам се, че разбирате накъде клоня? Та с какво, питам ви аз, са се занимавали от памтивека до днес най-жестоките тирани? Тъкмо те са тези, които са се стремили да въведат ред в споменатия хаос, присъщ на човека, в тази възможно най-хаотична хнойпекофъфливост, те са се мъчели да я организират, да я оформят, да я строят — по възможност в една редица, — да я насочат в една точка и изобщо да я усредоточокалъпят. Или, по-просто казано, да я вкарат в калъпа. И между другото това обикновено им се удавало! Макар, наистина, само за кратко време и само с цената на много кръв… Така че сега ви питам: кой всъщност е добрият човек? Този, който се стреми да сътвори на дело хаос — известен още като свобода, равенство и братство, — или онзи, който се стреми да доведе до минимум тази хнойпекофъфливост (разбирай: социална ентропия!)? Кой от тях? Ето това е!

Чудесно успя да развие последната мисъл. Сухо, точно и в същото време достатъчно страстно… Но какво дрънка онзи там — на другия край? Ама че простак! И на работата пречи, и изобщо…

Ядосан и огорчен, Андрей изведнъж откри сред стройните редици от внимателни слушатели няколко извърнати към него тилове. Вгледа се. Нямаше никакво съмнение — бяха вратове. Един, два… шест тила! Той гръмогласно се изкашля и строго почука с кокалчетата на пръстите си по поцинкованата повърхност. Но и това не помогна. Ще ви дам аз да разберете, заплаши ги той на ум. Ей сега ще видите! Как беше на латински?…

— Квос его!21 — крясна той. — Вие май си въобразихте, че сте много важни, а? Ние значи сме големи, а пък вие там, долу, постоянно пъплите? Ние значи сме каменни, а вие сте гниеща плът? Ние, ще рече, дорде свят светува, ще пребъдем, а вие сте прах, еднодневки? На-а-а! — показа им той среден пръст. — А да не би някой да ви помни вас? Изпонаиздигали ви там някакви си отдавна забравени глупаци, дето си нямали друга работа… Гледай го ти — Архимед! Е, имало такъв, знам, тичал гол по улицата без капчица срам… И какво от това? При подобаващо равнище на цивилизацията за тази работа щяха да му откъснат тестисите. За да не бяга друг път. Еврика му се приискало на човека да вика… Или да вземем същия този Петър Велики. Е, добре, цар бил, император всеруски… Виждали сме ги такива. А я ми кажете каква му е била фамилията? А де? Не я знаете, нали? Ама паметници му издигнахте! Книги за него изпонаписахте! А речеш ли да питаш студентите на изпит — става една, от десет един я се сети, я не се сети каква му е фамилията. Ето колко е велик!… И да знаете, че с всички вас е така! Или никой изобщо не ви помни, само се пули и примигва, или, да речем, името помнят, а фамилията — не. И обратното: фамилията помнят — например наградата „Каленга“22, — ама името… пък и само името ли! Какъв е бил той? Дали е бил писател, или, общо взето, е спекулирал с прежда… Пък я си помислете, кому е нужно всичко това? Та нали, ако всички вас ви запомнят, човек ще забрави колко струва водката.

Сега Андрей видя пред себе си повече от десет тила. Това го обиди. А на другия край на масата Кацман дрънкаше все по-силно, все по-настъпателно, но все още не се разбираше какво казва.

— Примамка! — с цяло гърло изрева той. — Ето какво е вашето прехвалено величие! Примамка! Гледа ви Хнойпек и си мисли: виж ти какви хора е имало! Край, вече зарязвам пиенето, оставям цигарите, преставам да обръщам моята Фъфла в храстите и отивам да се запиша в библиотеката, та и аз да постигна всичко това… Да, ама само се предполага, че той трябва да мисли така! Пък Хнойпек се кокори пред вас, но си мисли за съвсем други работи. И ако не сложат караул пред вас, и не ви заобиколят с ограда, той ще осере всичко наоколо, ще го надраска с тебешир и ще се запъти много доволен пак при своята Фъфла. Това е то вашата възпитателна функция! Това е паметта на човечеството!… А и за какво наистина му е притрябвала на Хнойпек памет? За какъв дявол да ви помни? Виж ги ти! Не че, естествено, не е имало и такива времена, когато добрият тон е изисквал всички вас да ви помнят. Хората нямало къде да вървят и ви запомняли. Александър, значи. Македонски, роден еди-кога си, умрял еди-кога си. Завоевател. Буцефал. „Графиньо, вашият Буцефал се поизмори, а между другото не желаете ли да преспите с мен?“ Културно, образно, по светски… Сега, разбира се, в училищата също се налага да зубрят. Роден еди-кога си, умрял еди-кога си, представител на олигархичната върхушка. Експлоататор. Тука вече изобщо не е ясно кому е нужно това. Щом изкараш изпита, и шапка на тояга. „Александър Македонски също е бил велик пълноводец, но защо трябва заради това да чупиш табуретките?“ Имаше един такъв филм — „Чапаев“. Гледали ли сте го? „Братлето Митка умира и за рибена чорба моли…“ Ей на, това е то цялото практическо приложение на вашия Александър Македонски…

Андрей замълча. От всичките тези приказки нямаше никакъв смисъл. Никой не го слушаше. Пред него имаше само вратове — чугунени, каменни, железни, нефритени…, бръснати, плешиви, къдрави, с плитки, нащърбени или пък изобщо скрити зад ризници, шлемове, триъгълни шапки… Не ви харесва, а? — тъжно си помисли той. Истината боде, нали? Свикнали сте песнопойци да ви възхваляват, оди за вас да четат. Егзиге монументум23… А какво толкова ви казах? Е, не ви залъгвах, разбира се, не ви се подмазвах — каквото мислех, това и казах. Та аз не съм против величията. Пушкин, Ленин, Айнщайн… Но не обичам идолопоклонството. Човек трябва да свежда глава пред делата, а не да се кланя на статуи. А може би дори и на делата не бива да се кланя. Защото всеки прави това, което е по силите му. Един прави революция, друг — свирки. Ако силите ми стигат само дотам, една свирка да направя, тогава какво — да не съм лайно?…

А гласът зад жълтата мъгла продължаваше като латерна да си дрънка своето и вече се дочуваха отделни думи: „невиждано и нечувано… от катастрофалното положение… само вие… заслужи вечна благодарност и вечна слава…“. Ето най-вече това не мога да търпя, помисли си Андрей. Най-много мразя, когато започнат да ни замерват с вечността. Братя навеки. Вечна дружба. Навеки заедно. Вечна слава… Откъде се е взела тая мания? Какво вечно виждат наоколо?

— Стига си лъгал! — ревна той през масата. — Съвест нямаш ли?

Никой не му обърна внимание, той се обърна и закрета обратно, усещайки как течението го пронизва до кости — беше смърдящо течение, пропито с гадните миризми на гробница, ръжда и окислена мед… А пък този, дето дрънкаше там, не беше Изя, омърлушено си помисли той. Изя никога не е изричал такива думи. Напразно го набедих… И напразно дойдох тук. За какъв дявол всъщност се домъкнах? Навярно ми се е сторило, че нещо съм разбрал. Нали все пак прехвърлих трийсетте, време е вече да разбирам как стоят нещата. Що за абсурдна идея беше — да убеждавам паметниците, че никому не са нужни? Все едно да убеждаваш хората, че и те никому не са нужни… То може и така да е, ама кой ще ти повярва?…

Нещо стана с мен през последните години, помисли си той. Загубих нещо… Целта загубих, ето това е. Само допреди пет години точно знаех защо са нужни едни или други мои действия. А ето че сега не знам. Зная, че Хнойпек трябва да бъде разстрелян. Но защо — не ми е ясно. По-точно — ясно ми е, че тогава ще мога много по-спокойно да работя, но защо е нужно да мога по-спокойно да работя? Та нали това е нужно само на мен. За мен е. Колко години вече живея за себе си… Това сигурно е правилно: нали никой няма да седне да живее вместо мен, за мен, налага се сам да се погрижа за себе си. Ама това е скучно, тъжно е, сили нямам… И друг избор нямам, помисли си той. Ето това разбрах… Човек нищо не може и не знае да прави. Той може и знае да прави само едно — да живее за себе си. Андрей дори скръцна със зъби, съзнавайки колко безнадеждно ясна и определена е тази мисъл.

Той излезе от гробницата в сянката на колоните и зажумя. Жълтият нажежен площад, гъсто осеян с голи пиедестали, се ширна пред него. Жегата прииждаше оттам на вълни като от пещ. Зной, жажда, изнуреност… Това беше светът, в който трябваше да живее и следователно да действува.

Изя спеше на сянка, изтегнат по корем на каменните стъпала и заврял лице в разтворената книга. Отзад на панталоните му зееше дупка, а краката му с подпетените обувки бяха неестествено изметнати. Той вонеше от километър. Немия беше до него — клекнал, със затворени очи, облегнат на колоната, а на коленете му лежеше автоматът.

— Да вървим — уморено рече Андрей.

Немия отвори очи и стана. Изя вдигна глава и погледна към Андрей през подпухналите си клепачи.

— Къде е Пак? — попита Андрей и се озърна.

Изя седна, зарови свитите си пръсти в прашната буйна коса и взе ожесточено да се чеше.

— По д-дяволите… — промърмори той неясно. — Слушай, гладен съм като вълк, не издържам вече… Кога най-сетне ще ядем?

— Ей сега тръгваме — рече му Андрей. Той продължаваше да се озърта. — Къде е Пак?

— Отиеилиоекаа — отвърна Изя, прозявайки се зверски. — Пфу, съвсем се скапах от тази жега, дявол да я вземе…

— Къде отиде?

— В библиотеката отиде — Изя скочи, вдигна книгата и се опита да я натика в торбата. — Решихме, че докато той подбира книгите… Колко е сега часът? Моят май е спрял…

Андрей погледна часовника си.

— Три — рече той. — Да вървим.

— Няма ли първо да хапнем, а? — плахо предложи Изя.

— По пътя ще ядем — каза Андрей.

Обзело го бе някакво смътно безпокойство. Нещо не му харесваше тази работа. Нещо не беше в ред. Той взе от Немия автомата и като присви предварително очи, пристъпи по нажежените стъпала.

— Ето на… — мърмореше недоволно Изя зад гърба му. — Сега пък ще ядем по пътя… Ти го чакаш честно и почтено да се върне, а той не ти дава да се наплюскаш като хората… Ей, Немия, я дай тука торбата…

Андрей крачеше бързо между пиедесталите, без да се вглежда. И той беше гладен, стомахът му се бе свил на топка и го глождеше, но нещо го подтикваше да върви и да върви по-бързо. Той понамести ремъка на автомата да не му убива на рамото и мимоходом пак погледна часовника си. Все така показваше три часа без една минута. Той вдигна китката до ухото си. Часовникът беше спрял.

— Ей, господин съветник! — подвикна му Изя. — Дръж.

Андрей се спря и взе подадените му от Изя два сухара с тлъсто, консервирано свинско месо между тях. Докато разглеждаше в движение сандвича — откъде е по-удобно да го захапе, — Андрей попита:

— Пак кога тръгна?

— Ами почти веднага тръгна — изломоти Изя с пълна уста. — Двамата с него огледахме този пантеон, не открихме нищо интересно и тогава той тръгна.

— Не биваше — каза Андрей. Той разбра какво го безпокоеше.

— Какво не биваше?

Андрей не отговори.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Никакъв Пак не намериха в библиотеката. Той, разбира се, изобщо не е мислил да идва тук. Книгите си стояха на купчина, както ги бяха оставили.

— Чудна работа… — рече Изя, като объркано въртеше глава. — Та той каза, че ще подбере книгите по социология…

— „Той каза, той каза…“ — процеди през зъби Андрей. После ритна попадналия под краката му дебел том, обърна се и изтича по стълбите. Въпреки всичко успя накрая да ни излъже. Прати ни за зелен хайвер този с дръпнатите очи. Евреинът му с евреин далекоизточен… На Андрей не му беше много ясно как ги е преметнал този хитър далекоизточен евреин, но с цялото си същество усещаше: излъга ни!

Сега вървяха плътно прилепени до стените — Андрей от дясната страна на улицата, а Немия, който също разбра, че работата е лоша — от лявата. Изя реши да тръгне по средата, но Андрей така му изрева, че архиварят отскочи назад и тръгна подире му, като възмутено сумтеше и презрително пръхтеше. Видимостта беше някъде към петдесетина метра, а по-нататък улицата изглеждаше като аквариум — всичко отпред смътно трептеше, преливаше, проблясваше и дори като че ли някакви водорасли се поклащаха над паважа, устремени във висините.

Когато стигнаха до кинотеатъра, Немия изведнъж се закова на място. Андрей, който го следеше с крайчеца на окото, също спря. Немия не помръдваше, сякаш се ослушваше за нещо, стискайки в отпуснатата си ръка грамадния проблясващ нож.

— Мирише на изгоряло… — тихо рече Изя отзад.

И Андрей тутакси усети миризма на изгоряло. Ето на, помисли си той, като стискаше зъби.

Немия им махна, както бе стиснал ножа, и те продължиха нататък. Изминаха още около двеста метра, превърнали се целите в слух и зрение. Миризмата на изгоряло се усилваше. Миришеше на горящ метал, на тлеещи дрипи, на гориво и се носеха още някакви сладникави, почти вкусни миризми. Какво ли е станало там, по дяволите? — мислеше си Андрей, стискайки зъби така, че слепоочията му запукаха. Какво ли е направил? — упорито се питаше той със свито сърце. Какво гори там? Та там явно горят… И в същия миг съзря Пак.

Веднага си помисли, че е Пак, защото трупът беше в познатата куртка от избелял син, копринен хастар. Никои друг в лагера нямаше такава куртка. Кореецът лежеше по корем в ъгъла с разтворени крака, обронил глава върху саморъчно направения автомат с късата цев. Дулото беше насочено към дъното на улицата по посока на лагера. Пак бе някак необичайно дебел, сякаш се бе подул, и китките на ръцете му бяха синьо-черни и лъщяха.

Андрей още не беше успял да разбере какво всъщност означава това, което вижда, когато Изя изграчи нещо, избута го настрана, хукна, настъпвайки го по крака, пресече бързо кръстовището и падна на колене пред трупа. Андрей преглътна и погледна към Немия. Той ожесточено кимаше и сочеше с грамадния нож някъде напред и Андрей видя там, на самата граница на видимостта, още едно тяло. Някой лежеше там, по средата на улицата, също така разплут и черен, а през маранята сега се виждаше как над покривите се издига, изкривен от рефракцията, стълб сив дим.

Свалил автомата, Андрей прекоси кръстовището. Изя вече се бе изправил и като наближи, Андрей тутакси разбра защо: от трупа с куртката от син, копринен хастар се носеше непоносима сладникава и противна миризма.

— Боже мой… — промълви Изя, извръщайки към Андрей обляното си в пот, пребледняло като на мъртвец лице. — Та тия гадове са го убили… Те, всичките на куп, не струват колкото него…

Андрей бегло погледна в краката си към ужасната разплута кукла, която вместо тил имаше черна дупка. Купчинката пръснати медни гилзи проблясваше матово под палещото слънце. Андрей заобиколи Изя и вече без да се прикрива, без да се снишава, закрачи напреки през улицата към следващата подута кукла, над която току-що бе приклекнал Немия.

Този труп лежеше по гръб и макар че лицето му беше ужасно подпухнало и черно, Андрей го позна: беше един от геолозите, заместникът на Кехада, отговарящ за снимките — Тед Камински, по долни гащи и, кой знае защо, с ватенка, каквато носеха шофьорите. Това му придаваше особено зловещ вид. Явно бе улучен в гърба и автоматичният откос го беше прерязал — ватенката на гърдите му бе цялата в дупки и от тези дупки стърчаха сиви вълма от сплъстен памук. На пет-шест крачки се въргаляше автомат без пълнител.

Немия докосна рамото на Андрей и посочи напред. Там, притулен до стената от дясната страна на улицата, се бе сгърчил още един труп. Оказа се, че е Пермяк. Явно куршумите го бяха застигнали насред улицата, на паважа още личеше изсъхнало черно петно, но той със сетни сили бе изпълзял до стената, оставяйки след себе си гъста черна диря, и там, до стената, страдайки като куче, беше умрял с изметната глава, притискайки с все сили разкъсания си корем.

Те се бяха избивали тук един друг в пристъп на яростно озлобление, като разбеснели се хищни зверове, като настървени отровни паяци, като обезумели от глад плъхове. Като хора.

Напреки на изровената пресечка досами лагера, сред засъхналите нечистотии се въргаляше Тевосян. Беше тичал след трактора, който явно е свърнал в тази пресечка и се е понесъл по черния път към пропастта, изравяйки със забързаните си гъсенични вериги спечената земя. Тевосян е търчал след него от самия лагер дотук, стреляйки в движение, а от трактора са стреляли по него и тук, на кръстовището, където оная вечер стоеше статуята с жабешката мутра, са го улучили и той е останал да лежи със зейнала уста, от която стърчаха жълтите му зъби, в своята просмукана с прахоляк, нечистотии и кръв войнишка униформа. Но преди да умре, а може би и след смъртта си и той бе улучил: по средата на пътя, водещ към пропастта, вкопчил сгърчените си пръсти в изораната от гъсеничните вериги пръст, подпухнал като планина, се възвишаваше сержант Фогел, а по-нататък тракторът бе продължил без него, до самия край на терасата и по-надолу, в пропастта.

В лагера бавно догаряше влачката. По изкорубените и надупчени от куршумите варели със синьо-черни отсенки от жаравата все още пробягваха хищните езичета на оранжеви пламъци и гъсти кълбета дим бавно се издигаха в размътения небосклон. От черните изпепелени останки на влачката стърчаха нечии обгорели крака и оттам се носеше същата тази вкусна миризма, от която сега на човек му се повдигаше.

От прозореца на стаята, където се бяха настанили картографите, висеше голият труп на Рулио — дългите му космати ръце почти докосваха тротоара, а на плочите се въргаляше автомат. Цялата стена около прозореца беше надупчена и изровена от куршумите, а на отсрещната страна на улицата лежаха един връз друг, поносени от един и същ автоматен откос, Василенко и Палоти. Около тях не се виждаше никакво оръжие, а върху съсъхналото лице на Василенко все още се четяха неимоверно изумление и страх.

Вторият геолог, вторият картограф и заместникът по техническите въпроси Елизауер бяха разстреляни до същата стена. И там лежаха, до превърнатата на решето врата — Елизауер по долни гащи, а останалите голи.

А в самия център на тази воняща хекатомба, точно по средата на улицата, на дълга маса с алуминиеви крака, покрит с британския флаг, спокойно лежеше с ръце на гърдите полковник Сейнт Джеймс в парадна униформа, с всички ордени, все така съсухрен, невъзмутим и дори иронично усмихнат. До него, свлякъл се в подножието на масата и забол посивялата си глава в паважа, лежеше Дуган — също в парадна униформа — и стискаше в ръка счупения бастун на полковника.

И това бе всичко. Шестима войници, включително Хнойпек, инженер Кехада, лепналата се за отряда развратна Фъфла и вторият трактор с втората влачка бяха изчезнали. След тях бяха останали трупове, захвърлената камара от струпани геологични уреди и инструменти и няколко зарязани автомата в пирамидата. И смрад. И дебел слой сажди. И задушливата воня на печено месо от догарящата влачка. Андрей нахълта в стаята си, строполи се в креслото и като простена, оброни глава в шепите си. Това бе краят. Всичко беше безвъзвратно загубено. И нямаше как да се избави от болката, и нямаше как да се отърве от срама, и нямаше как да се спаси от смъртта.

… Аз ги доведох тук. Аз. Аз ги изоставих, защото съм страхливец и мръсник. Исках да си почина малко. Да си отдъхна от техните мутри, понеже съм смрадлив пор, чистник и мекотело… Ех, полковник, полковник! Не биваше да умираш, не биваше!… Ако не бях тръгнал, той нямаше да умре. А ако беше жив, нали тук никой нямаше да посмее и гък да каже. Зверове, животни… Хиени! Трябваше да им тегля куршума, да ги разстрелям!…

Отново застена дълго и тежко и потърка мократа си буза в ръкава. Из разни библиотеки ще се разхожда… речи на статуи ще държи, нищожество такова, лапацало, всичко оплеска, всичко погуби… Е, сега пукни, гадино! Никой няма да пролее и една сълза даже. За какъв дявол си притрябвал на някого, а?… Косите му настръхват на човек, като си помисли какъв ужас е било… Преследвали са се един друг, стреляли са — в спящите са стреляли, в мъртвите са стреляли, с псувни и бой по мутрата са ги изправяли до стената… Докъде стигнахте, момчета, а? Докъде ви докарах?… И защо? Защо?!

Той стовари със страшна сила свитите си юмруци върху масата, вдигна глава и избърса с длан лицето си. Чуваше се как отвън Изя крещи нещо като бесен, а Немия успокояващо гука като гълъб. Не ми се живее вече, помисли си Андрей. Не искам. Да върви по дяволите всичко… Той стана от масата — теглеше го натам, към Изя, към хората — и внезапно съзря пред себе си дневника на експедицията. Понечи с отвращение да го запокити и в същия миг видя, че последната страница е изписана с друг почерк. Пак седна и взе да чете.

Кехада бе написал:

По-нататък следваше обичайната мътилка за разхода на хранителни запаси и вода, за температурата, за вятъра, а също и заповед за назначаването на сержант Фогел за началник по военните въпроси, заповед за мъмрене на заместника по техническите въпроси Елизауер заради забавянето на ремонта и пак заповед до него за максимално ускоряване на ремонта на втория трактор. След това Кехада бе написал:

По-нататък по листа имаше мастилени драскулки и петна и с това записът свършваше. Явно навън е започнала стрелба, Кехада е скочил и повече не се е върнал.

Андрей прочете два пъти написаното. Да, Кехада, ти точно това искаше. Каквото искаше, това стана. А аз, грях ми на душата, през цялото време се съмнявах в Пак, Бог да го прости… Прехапа устна и стисна очи, защото пред него отново изплува подутата кукла със синята избеляла куртка, и внезапно проумя друго: тридесет и вторият ден. Как така ще е тридесет и вторият? Трябва да е тридесетият! Вчера писах отчета за двадесет и осмия… Той трескаво запрелиства страниците. Да. Двадесет и осмият… И тези подути трупове — та те лежат вече няколко денонощия… Боже мой, какво става тука?… Един, два… Кой ден сме днес? Нали тази сутрин тръгнахме!

И той си спомни знойния, осеян с празни пиедестали площад, и ледената тъма на пантеона, и слепите статуи, седнали около безкрайно дългата маса… Това беше отдавна. Това беше много отдавна. Да-а… Взе ми ума значи, завъртя ми главата омайната зла сила, обърка ме, замая ме… Та аз можех същия ден да се върна и щях да заваря полковника жив, и нямаше да допусна всичко това…

Вратата се отвори широко и в стаята влезе Изя, неузнаваем, изведнъж се беше смалил, с изпито, костеливо лице, навъсен, озлобен, сякаш не беше той, който преди малко виеше навън като оплаквачка. Изя запрати в ъгъла полупразната торба, седна в креслото срещу Андрей и каза:

— Труповете лежат най-малко от три дни. Какво става, ти разбираш ли нещо?

Андрей мълчаливо побутна към него дневника. Изя жадно впи очи в страницата, погълна отведнъж написаното и вдигна към Андрей зачервените си очи.

Усмихвайки се накриво, Андрей рече:

— Експериментът си е Експеримент…

— Долна, мръсна гадост… — каза Изя със злост и отвращение. Той хвърли още един поглед на написаното и запокити дневника на масата. — М-мамица-та им!

— Според мен на площада сме попаднали под властта на чужда воля — рече Андрей. — Около пиедесталите…

Изя кимна, отпусна се в креслото и като вирна брадата си, затвори очи.

— Е, какво ще правим сега, господин съветник?

Андрей мълчеше.

— Само да не си помислил да се гръмнеш! — каза Изя. — Знам те аз тебе… комсомолче… соколче.

Андрей пак се усмихна накриво и си подръпна яката.

— Виж какво — рече той. — Я да идем някъде другаде…

Изя отвори очите си и се втренчи в него.

— Вонята отвън… — с мъка промълви Андрей. — Не мога…

— Да вървим в моята стая — каза Изя.

В коридора Немия се изправи да ги посрещне. Андрей го хвана за мускулестата ръка и го помъкна след себе си. Всички заедно влязоха в стаята на Изя. Нейните прозорци гледаха към друга улица. Зад тях над ниските покриви се издигаше във висините Жълтата стена. Тук изобщо не вонеше и, кой знае защо, дори беше прохладно, само дето нямаше къде да се седне — всичко беше затрупано с документи и книги.

— На пода, седни на пода — каза Изя, а той самият се тръшна на неоправеното легло. — Хайде да помислим какво ще правим — продължи той. — Аз нямам намерение да пукна. Имам тука още твърде много работа.

— А какво има да му мислим? — мрачно рече Андрей. — Вода нямаме, отнесли са я всичката, а цялото плюскане е изгоряло. Пътят назад на практика е затворен за нас — няма да можем да прекосим пустинята… Даже и да догоним тези гадини… Глупости говоря, как ще ги догоним, като са минали няколко дни… — той помълча. — Ако можехме да намерим вода… Далече ли е тази твоя кула с помпената станция?

— На двайсетина километра трябва да е — рече Изя. — Или на трийсет.

— Ако тръгнем през нощта, на хладина…

— Не бива да вървим през нощта — каза Изя. — В тъмното. Пък и вълците.

— Тук няма вълци — възрази Андрей.

— Откъде знаеш?

— Ами хайде тогава да си теглим куршума, дявол да го вземе — каза Андрей.

Той вече знаеше, че няма да си пръсне слепоочието. Той искаше да живее. Никога досега не му беше минавало през ум, че на човек може толкова много да му се живее.

— Добре де — рече Изя. — А ако говорим сериозно?

— Ако говорим сериозно, аз искам да живея. И ще направя всичко да оцелея. Изобщо нищо вече не ме интересува. Сега ние двамата с тебе трябва да мислим за себе си, разбра ли? Сега двамата с тебе сме длъжни да оцелеем и това е. А всички те да вървят на майната си. Просто ще намерим вода и ще живеем край нея.

— Правилно — каза Изя. Той седна в леглото, пъхна ръка под ризата и взе ожесточено да се чеше. — Денем ще пием вода, а нощем аз ще те таковам.

Андрей го погледна недоумяващо.

— Ти нещо друго можеш ли да предложиш? — попита той.

— Засега не. Така е — първо трябва да намерим вода. Без вода ще хвърлим топа. После ще видим какво ще правим… Сега обаче ми хрумна друго. По всичко личи, че те са офейкали оттук презглава веднага след касапницата. Уплашили са се. Натоварили са се на влачката и — газ! Трябва да претършуваме къщата — сигурно ще открием тук и вода, и храна…

Той искаше да каже още нещо, но млъкна със зяпнала уста и очите му се ококориха.

— Гледай, гледай! — уплашено прошепна той.

Андрей рязко се извърна към прозореца.

Отначало не забеляза нищо особено, само дочу някакъв далечен тътен, сякаш беше тръгнала лавина, сякаш някъде се сипеха камъни… После очите му доловиха някакво движение по жълтия вертикален склон над покривите.

Отгоре, от синкавобелезникавата мъгла, където чезнеше светът, бързо летеше с острия връх надолу странен триъгълен облак. Той се спускаше от неимоверна височина и все още беше твърде далеч от подножието на стената, но човек вече можеше да различи, че на върха на това острие бясно се върти, връхлитайки върху невидимите издатини и отскачайки от тях, някакво тежко тяло с познати до болка очертания. При всеки удар от това тяло хвърчаха и оставаха да падат зад него парчета, смесващи се с каменната попара, сипеща се като разтворено ветрило, и избухваха кълба от светла прах, които се всмукваха от облака, създаваха го, разпервайки се под ъгъл като пенеста диря зад кърмата на бързоходен катер, а далечният тътен се усилваше и се разпадаше на отделни удари, на ситно трополене на отломки по монолита и на страшен глух бумтеж от гигантско свличане…

— Тракторът! — едва промълви Изя.

Андрей го разбра чак в последната секунда, когато обезобразената и изтерзана машина стремглаво се гмурна зад покривите и подът под краката им се разтресе от страшния удар, после се изви стълб от тухлена прах, във въздуха полетяха отломки и парчета ламарина и след миг всичко това бе погълнато от жълтата лавина.

Те още дълго мълчаха и се ослушваха как гърми, трещи, скърца и боботи и подът под краката им непрекъснато потреперваше, а над покривите вече нищо не се виждаше зад неподвижния жълт облак.

— Ама че работа! — каза Изя. — Какъв вятър ги е завеял натам?

— Кого? — тъпо попита Андрей.

— Че това беше нашият трактор бе, глупчо!

— Кой трактор? Онзи, дето офейка ли?

Изя замълча, търкайки с все сила носа си с мръсни пръсти.

— Не знам — каза той. — Нищо не разбирам… А ти разбираш ли? — внезапно попита той, обръщайки се към Немия.

Онзи равнодушно кимна. Изя с досада се плясна по коляното, но в същия момент Немия направи странен жест: изпъна пред себе си показалеца, рязко го свали до пода, а после го вдигна високо над главата си, описвайки във въздуха разтеглен кръг.

— Е, и? — жадно попита Изя. — Какво значи това?

Немия повдигна рамене и отново повтори същия жест. Андрей изведнъж си спомни — спомни си и веднага разбра всичко.

— „Падащите звезди“! — каза той. — Ама че работа!… — Той горчиво се засмя. — Гледай ти кога трябвало да го разбера!…

— Какво си разбрал? — провикна се Изя. — Какви звезди?

Все още смеейки се, Андрей махна с ръка.

— Няма значение — каза той. — Не ме интересува, не ме е грижа, не ща и да знам! Какво ни засяга сега всичко това? Стига сме дрънкали глупости, Кацман! Сега трябва да се спасяваме, ясно ли ти е? Да се спасяваме! В този гнусен неправдоподобен свят! Трябва ни вода, Кацман!

— Чакай, чакай… — промърмори Изя.

— Нищо вече не искам! — изрева Андрей, тресейки стиснатите си юмруци. — Нищо не ща да разбирам! Нищо не ща да научавам!… Навън се въргалят трупове, Кацман! Трупове!… Нали и те искаха да живеят, Кацман! А сега просто са се надули и гният!

Изя с вирната брада слезе от леглото, хвана Андрей за куртката и насила го накара да седне на пода.

— Тихо! — каза той, като сумтеше страшно. — Искаш да те фрасна по мутрата? Готово. Баба такава!

Андрей скръцна със зъби и млъкна. Дишайки тежко, Изя се върна на леглото и отново почна да се дръгне.

— Сякаш не е виждал трупове… — мърмореше той. — Ненавиждал този свят… Баба такава.

Заровил лице в шепите си, Андрей потискаше и сподавяше в себе си безсмисления отвратителен вой. Но с частица от съзнанието си вече разбираше какво става сега с него и това му помагаше. Много смешно беше: да бъдеш тук, сред мъртъвците, които сякаш още са живи, но в действителност вече са мъртви… Изя му говореше нещо, но той не го слушаше. После болезненото усещане попремина.

— Какво казваш? — попита той и свали ръце от лицето си.

— Казвам, че ще отида да претършувам войнишките стаи, а ти порови из багажа на интелигенцията. И стаята на Кехада претършувай — там някъде при него трябва да е останал неприкосновеният запас на геолозите… Няма страшно, все някак ще изкараме зимата…

В този момент слънцето изгасна.

— Мамицата му! Тъкмо сега ли намери! — рече Изя. — Има да търсим фенер… Я чакай, твоят фенер трябва да е тука някъде…

— Часовниците — с мъка промълви Андрей. — Трябва да нагласим часовниците…

Той вдигна китка до очите си, съзря фосфоресциращите стрелки и ги премести точно на дванадесет. Ругаейки през зъби, Изя се щураше в тъмното, кой знае защо буташе леглото и шумолеше с книжата. После се чу драскане на кибритена клечка и лумна огънче. Изя бе клекнал в средата на стаята и светеше с клечката ту наляво, ту надясно.

— Вие какво седите, мамицата ви!… — изрева той. — Я търсете фенера! И по-живо, че имам само три клечки.

Андрей се надигна без желаеше, но Немия вече беше намерил фенера, вдигна стъклото и го подаде на Изя. Стана по-светло. Съсредоточено поклащайки брада, Изя се мъчеше да натъкми пламъка. Ръцете му бяха кьопави и горелката не искаше да се регулира. Целият лъснал от пот, Немия се върна в своя ъгъл, клекна и оттам жално и предано загледа Андрей с широко отворените си очи на дете. Войнството. Останките от разбитата армия…

— Дай тука фенера — каза Андрей.

Той го измъкна от ръцете на Изя, нагласи пламъка и изкомандува:

— Да вървим.

С властен жест Андрей отвори вратата към стаята на полковника. Прозорците бяха плътно затворени, а стъклата цели и затова в тази стая вонята изобщо не се усещаше. Лъхна ги ароматът на тютюн за лула и на одеколон. Миришеше на полковника.

Всичко беше грижливо прибрано и разтребено, солидната кожа на двата готови за път куфара светеше от чистота, походното легло бе застлано без нито една гънка, на гвоздея над него висяха портупеят с кобура и фуражката с грамадната козирка. Върху големия тежък скрин в ъгъла на кръгла плъстена поставка стоеше газов фенер, до него имаше кибрит, купчинка книги и калъфът с бинокъла…

Андрей остави своя фенер на масата и отново се огледа. Подносът с манерката и захлупените чашки се оказаха върху полицата на празната библиотека.

— Подай го — рече той на Немия.

Немия се втурна, взе подноса и го сложи на масата до фенера. Андрей наля коняк в чашките. Те бяха само две, така че за себе си напълни капачката на манерката…

— Да пием — каза той. — За живота.

Изя го погледна одобрително, взе едната чашка и помириса съдържанието й с вид на познавач.

— Това се казва питие! — рече той. — За живота значи, а?… Че това живот ли е? — той се изхили, чукна се с Немия и гаврътна чашката. Очите му се навлажниха. — Ех че хубаво-о… — с леко пресипнал глас промълви той.

Немия също си изпи коняка — като вода, без всякакъв интерес. А Андрей все още стоеше с пълната капачка в ръка и не бързаше да пие. Искаше да каже нещо, но и той самият не знаеше точно какво. Завършваше някакъв пореден голям етап, и започваше нов. И макар че нищо хубаво не можеше да се очаква от утрешния ден, все пак утрешният ден беше реалност — доста осезаема реалност, защото щеше да бъде може би един от малкото, от твърде малкото оставащи дни. Това беше съвсем непознато и много остро усещане за Андрей.

Но не можа да измислят какво още да каже, само повтори: „За живота“; и си изпи коняка.

После запали газовия фенер на полковника, връчи го на Изя и му се закани:

— Ако строшиш и този, брадата сванто, ще ти перна един по врата…

Изя промърмори нещо обиден и излезе, а Андрей все още се бавеше да тръгне, като разсеяно оглеждаше стаята. Би трябвало, разбира се, да порови и тук — Дуган непременно е скътал някоя приятна изненада за полковника, — но да тършува точно тук, кой знае защо, му се струваше… някак срамно?

— Не се стеснявайте, Андрей, не се стеснявайте — дочу той изведнъж познат глас. — Мъртвите нямат нужда от нищо.

Немия седеше на края на масата, клатеше крака и това вече не беше Немия, по-точно беше, но не съвсем. Както и преди той си беше гол до кръста с грамадния нож, втъкнат в широкия пояс, но кожата му сега бе станала суха и матова, лицето му се бе закръглило и бузите му бяха поруменели като праскови. Това беше Наставника — лично — и при вида му Андрей за пръв път не усети нито радост, нито надежда, нито въодушевление. Изпитваше досада и се чувствуваше неловко.

— Пак ли вие… — промърмори той, обръщайки се с гръб към Наставника. — Доста отдавна не сме се виждали…

Андрей отиде до прозореца и като притисна чело до топлото стъкло, се загледа в тъмата, едва-едва озарявана от пламъчетата на догарящата влачка.

— А ние тука, както виждате, се канехме да мрем…

— Че защо трябва да умирате — бодро рече Наставника. — Трябва да се живее! Знаете ли, никога не е късно да умре човек и винаги е рано, не е ли така?

— Ами ако не намерим вода?

— Ще намерите. Винаги сте намирали и сега ще намерите.

— Добре. Ще намерим. И ще живеем около нея до края на живота си, така ли? Защо тогава да живеем?

— А защо изобщо живее човек?

— Ето на, и аз все си мисля: защо живее човек? Глупаво си изживях живота, Наставнико. Безсмислено… През цялото време се мотах насам-натам като лайно на повърхността — ни нагоре, ни надолу. Отначало за някакви идеи се сражавах, после за дефицитни килими, а накрая съвсем си изгубих ума… я колко хора погубих…

— Хайде, хайде, не говорите сериозно — възрази Наставника. — Хора винаги загиват. Какво общо имате вие с това?… Вие навлизате в нов етап, Андрей, и според мен той е решаващ. В известен смисъл дори е добре, че всичко стана точно така. Рано или късно всичко това неизбежно трябваше да се случи. Та нали експедицията беше обречена. Но вие бихте могли да загинете, без да преодолеете този важен праг…

— Интересно какъв е този праг? — усмихна се Андрей. Той се извърна с лице към Наставника. — През идеите вече минах — през разните боричкания за общественото благо и останалите хлапашки щуротии… Кариера вече направих, стига ми толкова, благодаря, бях известно време началник… Какво още може да ми дойде до главата?

— Разбирането! — каза Наставника и леко повиши глас.

— Какво значи разбирането? Какво да разбирам?

— Разбирането — повтори Наставника. — Ето през какво изобщо не сте минали досега — разбирането!

— Дотук ми е дошло това ваше разбиране! — Андрей прекара длан през гърлото си. — Сега вече всичко разбирам на този свят. Тридесет години драпах до това разбиране и ето че сега проумях. Никому не съм нужен и никой на никого не е нужен. Има ли ме, няма ли ме, сражавам ли се или лежа на дивана — все тая. Нищо не може да се промени, нищо не може да се поправи. Човек може само да се уреди — по-добре или по-зле. Всичко става от само себе си и аз изобщо нямам пръст в тази работа. Ето това е то вашето разбиране и повече няма какво да разбирам… По-добре ми кажете какво да правя с това разбиране? Да го осоля за зимнина или още сега да го ям?…

Наставника кимаше.

— Точно така — каза той. — Тъкмо това е последният праг: какво да прави човек с разбирането? Как да живее с него? Нали все пак трябва да се живее!

— Човек трябва да живее, когато нищо не разбира! — с тиха ярост рече Андрей. — А когато разбере, трябва да умре! И ако не бях такъв страхливец… ако тая моя проклета протоплазма не се бе вкопчила с нокти в живота, знам какво щях да направя. Щях да си избера въже — някое по-здраво…

Той замълча.

Наставника взе манерката, внимателно напълни едната чашка, после — другата, и замислено завинти капачката.

— Ами да започнем от това, че не сте страхливец — каза той. — И няма да се възползвате от въжето не защото се страхувате… Някъде в подсъзнанието ви, при това не чак толкова дълбоко, се е притаила надежда — нещо повече, увереност, че може да се живее и с разбирането. И добре да се живее. Интересно. — Той взе да побутва с нокът една от чашките към Андрей. — Я си спомнете как баща ви насила ви накара да прочетете „Война на световете“ — как вие не искахте, как ви беше яд, как завирахте проклетата книжка под дивана, за да се върнете към „Барон Мюнхаузен“ с чудесните илюстрации… Уелс ви беше скучен, повдигаше ви се от него, не знаехте за какъв дявол ви е притрябвал, искахте да минете без него… А после прочетохте тази книжка дванадесет пъти, научихте я наизуст, рисувахте илюстрации към нея и дори се опитахте да напишете продължение…

— И какво от това? — навъсено каза Андрей.

— Ами такива неща ви се случваха неведнъж! — рече Наставника. — И ще ви се случват още много пъти. На вас току-що са ви втълпили разбирането и все още ви се повдига от него, не знаете за какъв дявол ви е, искате да минете без него… — Той взе чашката си и каза: — За продължението!

Андрей пристъпи към масата, взе своята чашка и я поднесе към устните си, усещайки с обичайното облекчение как отново се разсейват всичките му мрачни съмнения и вече нещо просветва напред, в доскоро непрогледната тъма, и сега трябва да пийне и бодро да тракне с празната чаша по масата, и да каже нещо енергично, жизнерадостно, и да се захване за работа, но в този момент някой трети, който досега винаги бе мълчал, през всичките тези тридесет години бе мълчал — дали бе спал, или се бе въргалял пиян, или бе плюл на всичко, — този трети внезапно се изхили и изтананика нещо безсмислено: „Трам-та-там, трам-та-там!…“

Андрей лисна коняка на пода, хвърли чашката на подноса и каза, пъхайки ръце в джобовете си:

— А пък аз разбрах и друго нещо, Наставнико… Ще мина и без „Хайде да пием за здраве“. — Андрей не можеше повече да гледа това румено лице. Даде му гръб и пак отиде до прозореца. — Много „дакате“, господин Наставник. Твърде безочливо се съгласявате с мен, господин Воронин-втори, съвест моя жълта, разтеглива, употребяван презерватив… Твоите работи винаги се нареждат, Воронин, всичко ти е наред, мили мой. Важното е ние да сме здрави, а пък те нека да изпукат. Ако свърши плюскането, мога да застрелям Кацман, а? Чудесно!…

Вратата зад гърба му изскърца. Той се обърна. Стаята беше празна. И чашките бяха празни, и манерката беше празна, и в гърдите му имаше празнота, сякаш бяха изрязали оттам нещо голямо, с което бе свикнал. Дали бе тумор или пък сърцето му…

И вече нагаждайки се към това ново усещане, Андрей се приближи до леглото на полковника, свали от гвоздея ремъка с пистолета, стегна го здраво върху куртката си и премести кобура отпред.

— За спомен — високо каза той на белоснежната възглавница.