Обещанието на краля вещер

Глава 14 Алтернативният свят на Зенги

Изграждането на замъка бе стигнало почти до финален стадий, така че когато на следващата сутрин деветимата спътници стигнаха до портите, откриха чудновата и добре конструирана каменна пътека, която водеше към тях. На стените от двете страни на спуснатата решетка полуоформени гаргойли гледаха злобно към приближаващата се група.

За няколкото мига, необходими им да стигнат до решетката, статуите се извисиха в още по-ясни форми.

— Ще са готови да се изстрелят отново в небето тази вечер — отбеляза Мариаброн. — Уингхам ще направи добре, ако организира силна защита на Палишчук.

— Не че това ще им помогне кой знае колко — промърмори Атрогейт.

— Тогава нека бързо се заемем със задачата си — отвърна Елъри.

— Ние, героите — измърмори под носа си Ентрери, така че само Джарлаксъл, който бе до него в задните редици, да го чуе.

Мрачният елф се накани да отговори, но почувства внезапно подръпване на сетивата си. Без да е сигурен какво може да означава, Джарлаксъл сложи ръка върху магическото копче на жилетката си, където държеше камъка с формата на череп. По ъгловатото му лице премина безпокойство. Възможно ли бе магическите камъни да могат да комуникират един с друг? Нима бе сбъркал, донасяйки своя кристален череп близо до новата конструкция?

Мариаброн беше първият, който стигна до решетката, чиито железни пръти бяха дебели колкото ръцете му. Той надникна през решетките към двора на замъка.

— Изглежда празен — каза, когато другите се появиха зад него.

— Вероятно бих могъл да метна кука през стената и да намеря механизма.

— Няма нужда — каза Кантан и кимна на Атрогейт.

— Ба! — изсумтя джуджето и се придвижи напред, внимателно избутвайки Мариаброн. — Ще ми изкараш червата навън, тъп магьосник!

— Всички имаме своите качества — отвърна му Кантан. — Някои от нас обаче ги прилагат без толкова празни приказки.

— Някои стоите и кършите пръсти, докато други спираме сопи с лицата си.

— Добре, че няма особена хубост, която да пострада от това.

— Ба!

Останалите седем слушаха с известна развеселеност, но закачката улучи Ентрери и Джарлаксъл по-остро.

— Тези двамата звучат леко познато — оплака се Ентрери.

— Макар, естествено, да не са толкова духовити и точно това е дразнещото — каза мрачният елф.

Атрогейт плю на ръцете си и сграбчи решетката, извивайки колене. Изпухтя и се опита да се изправи, но без резултат, така че нададе нов рев, отново плю в ръцете си и пусна решетката.

— Малко помощ, ако може — каза той.

Мариаброн сграбчи решетката от едната страна на джуджето, а Праткъс и Олгерхан застанаха от другата страна.

— Не вие, банда кретени — измърмори джуджето.

Зад тях Кантан завърши думите на заклинанието и от ръцете му се понесоха вълни енергия, които обгърнаха джуджето. Мускулите му се издуха, костите изхрущяха докато нарастваха и Атрогейт се изду до размерите на едър мъж и продължи да расте.

— И отново! — настоя джуджето, а гласът му бе по-резониращ.

Кантан произнесе второ заклинание и скоро Атрогейт беше придобил размерите на огре, а мускулестите му ръце бяха станали дебели като стари дървета.

— Ба! — изръмжа с бумтящия си басов глас и с предизвикателен рев започна да се изправя на крака.

Решетката изскърца в протест, но джуджето продължи да натиска, повдигайки я от земята.

— Тръгвайте! — извика той, но още докато го изричаше, Ентрери и Елъри едновременно се хвърлиха надолу.

Атрогейт изръмжа и започна да се превива, а другите трима не успяваха да забавят спускането на огромната преграда.

Ентрери, най-бързо озовал се на земята, бе и първият, който спря движението си и се претърколи назад, като успя да сграбчи Елъри и да я отклони достатъчно, че да не остане прободена под тежките шипове на решетката, която с трясък се върна на мястото си. Командирката извика. Същото направиха и Арраян и Праткъс, но Кантан само се подсмихна, а Джарлаксъл, залисан в любопитно усещане, идващо от скъпоценния череп, дори не чу призива и не забеляза повдигането на решетката, камо ли разминалата се на косъм смърт на единия от другарите им. Когато погледна към Атрогейт, внезапно толкова по-грамаден отпреди, очите му се разшириха и отстъпи няколко крачки назад.

— Ах ти, проклета решетко! — изруга Атрогейт и Джарлаксъл не пропусна да забележи как Ентрери хвърли на джуджето бърз поглед, който можеше да пресече мляко.

„Дали заради бързото спускане на решетката — зачуди се мрачният елф. — Или заради последните няколко думи?“ Много рядко Джарлаксъл успяваше да надникне в дълбините на загадката, която представляваше Артемис Ентрери, защото дисциплинираният убиец рядко показваше емоциите си.

Но от време на време…

Атрогейт ядосано закрачи напред-назад, търкайки загрубелите си ръце една в друга и неколкократно пристягайки колана си — голям украсен пояс със сребърна катарама с кръстосани мълнии.

— В името на боговете, джудже — каза Мариаброн на Атрогейт. — Вярвам, че вдигаше решетката практически сам, и че нашата помощ беше без значение. Когато се преви, почувствах сякаш върху ми се стоварва планина.

— Заради заклинанието на магьосника — измърмори Атрогейт, но не прозвуча убедително.

— Тогава те моля да направиш заклинания и на нас Мариаброн се обърна към Кантан. — Тогава тази порта ще се отвори много лесно.

— Заклинанията ми са изтощени — отвърна магьосникът също толкова неубедително, колкото джуджето.

Джарлаксъл погледна от Кантан към Атрогейт и мислено ги прецени. Без съмнение магията за уголемяване бе изиграла някаква роля, но не това бе източникът на невероятната сила на джуджето. Атрогейт отново се зае с колана си, пристегна го с още една дупка и мрачният елф се усмихна. Говореше се, че има колани, които вливат у носителя си силата на гигант. Най-силни сред тях бяха гръмотевичните гиганти, които хвърляха и мятаха мълнии над планинските върхове. Джарлаксъл съсредоточи погледа си върху токата на колана на Атрогейт и мълниите, изобразени отгоре й.

Джуджето отново застана пред решетката с ръце на кръста и я изгледа сякаш е изневерила съпруга. Веднъж или два пъти понечи да докосне дебелите пръчки, но винаги дръпваше ръка и измърморваше.

— Няма да мога да я вдигна — призна накрая.

Атрогейт отново измърмори и кимна щом първият от уголемяващите дуеомери на Кантан се изтощи и го върна до размерите на едър мъж. Докато въздъхне и се обърне, отново бе джудже. Заплашителен, но все пак джудже.

— Тогава през стената — каза Мариаброн.

— Не — поправи го джуджето.

Измъкна боздуганите си и ги развъртя, а стъклостоманата проблясваше слабо на меката утринна светлина. Повдигна дръжката на левия боздуган пред лицето си и прошепна нещо. От малките израстъци по топката на боздугана започна да се процежда червено-сивкава течност, която покри цялата подвижна част на оръжието. Повтори действието и с оръжието в дясната си ръка, като отново прошепна и то също се покри с течност, но този път лепкавата субстанция беше синьо-сивкава вместо червена.

— Дръпни се, патко — каза, когато Елъри се приближи, за да разучи какво става. — Не искаш някое от тези да се размаца по тез прекрасни сребърни доспехи. Хаха! — Смехът му се превърна в ръмжене и той развъртя боздуганите над главата си. После се завъртя в пълен кръг, за да набере инерция и запрати с мощен замах червения боздуган към една от вертикалните пръчки на решетката. Последва го с удар от другото оръжие, който предизвика експлозия, разтърсила земята под краката на смаяните наблюдатели. Друго завъртане се превърна във втори гръмотевичен отклик, джуджето нанасяше удар след удар, винаги първо с червения, по една перпендикулярна пръчка.

Друг удар попадна отново в пресичащата хоризонтална пръчка. За изненада на всички, с изключение на Кантан, който гледаше с кисело изражение, дебелата пръчка се счупи наполовина между два вертикални пръта. Атрогейт се съсредоточи отново върху първоначалната си мишена — един от тези пръти.

Покритата в червено топка на боздугана издрънча на нивото на очите, размахана от диво подскачащото джудже, последвана от удар със синята малко по-ниско.

Прътът се изви навън. Атрогейт удари отново на същото място, веднъж, два пъти, и пръчката падна, отваряйки достатъчно място на спътниците да се промъкнат в двора на замъка.

Атрогейт спря внезапно, а топките на боздуганите се разлюляха край тялото му. Постави ръце на кръста и огледа работата си, после кимна одобрително.

— Наехте ме, за да раздам ритници. Нещо друго, което да превърна в трици, докато още са подгрети?

Седем смаяни погледа и един отегчен магьосник се обърнаха към него и предизвикаха гръмотевично: „Буахака!“.

— Ще ми се да се подхлъзне с двата и да се удари неколкократно в лицето — измърмори Ентрери на Джарлаксъл.

— Така че щом го няма, моят приятел Ентрери да заеме мястото му? — подметна саркастично мрачният елф.

— Млъкни.

— Той е могъщ съюзник.

— И страховит враг.

— Тогава го наблюдавай внимателно — Откъм гърба — съгласи се Ентрери.

Ентрери направи точно това, взирайки се сурово в джуджето, което стоеше с ръце на кръста и гледаше през процепа, който бе разбило в решетката. Силата на тези удари, с магия и мускули, беше забележителна, знаеше убиецът, както и лекотата, с която Атрогейт боравеше с оръжията си. Ентрери не харесваше особено джуджето и искаше да го удуши при всяка глупава рима, но изпитваше уважение към бойните му умения. Подозираше, че скоро ще се стигне до размяна на удари с Атрогейт и не очакваше момента с нетърпение.

Пред очите на групата, отвъд тесния коридор между двете караулни, се простираше дворът на замъка. От всяка страна на коридора се виждаха отвори — стълбища, водещи нагоре по стената, и може би вътрешни проходи, които се извиваха из широките страни.

— Ляво, дясно или по средата? — попита Атрогейт. — Бързичко да минем през вратата.

— Ще престанеш ли? — настоя Ентрери и в отговор получи обичайното „Буахаха!“.

— Книгата е там отзад, нали? — обърна се Мариаброн към Арраян.

Жената се спря за момент и се опита да събере мислите си. Очите й се съсредоточиха върху централната кула, най-голямата постройка в замъка, която се извисяваше отвъд стената на вътрешния двор.

— Да — каза тя — там отзад. Така мисля.

— Направи нещо повече — подкани я Кантан, но Арраян успя да отвърне само с колебливо извинително изражение.

— Тогава право напред — каза Елъри на джуджето.

Ентрери забеляза, че Джарлаксъл пристъпва, сякаш за да възрази. Мрачният елф обаче запази мълчание и забеляза погледа, който му хвърли убиецът.

— Бъди готов — тихо го предупреди Джарлаксъл.

— Какво знаеш?

Джарлаксъл само сви рамене, но Ентрери го познаваше достатъчно отдавна, за да знае, че не би казал нещо, ако не е сигурен, че предстоят неприятности. Поглеждайки към замъка, тъмните камъни и здравото желязо, Ентрери имаше същото чувство.

Минаха през портите и се спряха в калния двор. Атрогейт беше начело, следван отблизо от Елъри и Праткъс. Джарлаксъл спря веднага, щом се плъзна между решетките и се олюля от внезапна слабост. Сякаш някаква съкрушителна сила съсредоточи съзнателното си внимание върху него. Той погледна към Арраян и моментално осъзна, че не е на себе си. Замъкът бе напреднал далеч отвъд нейните сили.

Очите на мрачния елф се насочиха към земята пред тях и в мислите си той погледна надолу, надолу, отвъд скелетите, погребани в старото гробище, защото точно това бе мястото в отминали времена. Представи си тунели и огромна зала. Знаеше, че нещо го очаква там долу.

Останалите не обърнаха внимание на забавянето на Джарлаксъл, защото бяха по-притеснени от това, което се разкриваше пред тях. Външният двор бе осеян от няколко каменни сгради — конюшня, залепена за стената веднага вляво, ковачница на същото място от дясната страна и две дълги казарми с нисък таван, които се простираха по протежението на двете странични стени и достигаха до основата на по-високата стена, която преграждаше вътрешния двор. Единствената свободна сграда беше двуетажна тумбеста кула, намираща се на две трети от дължината на двора пред портите на вътрешната стена.

Мариаброн застана зад Елъри и махна към кулата.

Командирът изрази съгласието си с кимване и подкани Атрогейт да ги поведе.

— Не бих… — започна Джарлаксъл, но думите му бяха погребани от внезапния вик на Атрогейт.

Всички очи се обърнаха към джуджето, което отскочи назад — или поне се опита, защото една ръка на скелет се стрелна през меката почва и го сграбчи за глезена. Атрогейт се изви, извика и се строполи на земята.

Почти веднага отново бе на крака, подскачайки и крещейки, но разярено, а не изненадано.

Костеливата ръка замахна нагоре във въздуха, като вече се подаваше до лакътя.

Боздуганът на Атрогейт я смачка на прах.

Но другата ръка на скелета се показа от почвата и джуджето се завъртя, за да я смаже, викайки:

— Стотици!

Може би беше преувеличение, породено от шока или точна оценка, защото навсякъде из двора от меката почва се подаваха ръце на скелети хуманоиди.

Атрогейт довърши втората ръка на скелета и се хвърли напред с рев:

— Тънки кости за стриване на прах!

Праткъс се спусна след него. Вдигайки оформения като наковалня свещен символ, джуджето свещеник изрева:

— В името на мъдростта на Морадин, на милостта на Думатоин и силата на Клангедин, проклинам вас, нечисти зверове, да станете на прах!

Един скелет, наполовина измъкнал се от дупката си, завибрира под вълни невидима енергия, а костите му затракаха шумно. Останалите обаче продължиха да се изравят от почвата.

Пред очите на Джарлаксъл танцуваха черни петна, а главата му туптеше от ритмични напеви, мистични и зловещи, призоваващи скелетите. Черепът, скрит в копчето му, сякаш придоби тежест и плътност и той почувства вибрирането му в гърдите си. Чрез силата му мрачният елф ясно усещаше пробуждането около себе си и разбираше дълбочината на немъртвия парад. От самата сила на повика той предполагаше, че мястото е служило за гробище на полуорките от Палишчук или техните оркски прадеди в продължение на векове.

Стотици зъби на скелети изтракаха в мислите на мрачния елф. Стотици отдавна мъртви гласове се пробудиха отново в колективно напявана песен. А оставаше и онази по-дълбока, по-могъща сила, съкрушителна с мощта си.

Почувства стискане по бицепса си и извика, после се завъртя и използва магията на предпазителя за китка, за да призове нож в дланта си. Понечи да нанесе удар, но внезапно усети брутално сграбчване за китката.

Джарлаксъл отвори очи, сякаш се пробуждаше от лош сън и видя объркания и не особено щастлив Артемис Ентрери, който го държеше за ръката и китката и се взираше смаяно в него.

— Не, всичко е наред — увери го мрачният елф, разтърси глава и се отдръпна.

— Какво виждаш? — попита Ентрери. — Какво знаеш?

— Че сме загазили — отвърна елфът и двамата едновременно се обърнаха с лице към надигащата се атака.

— Цепи с меча си, не промушвай — посъветва мрачният елф Ентрери.

— Добре, че си ти да се грижиш за мен — отвърна саркастично Ентрери преди да се хвърли напред и да замахне към един приближаващ се скелет.

Нокътя на Шарон премина през ребрата на чудовището и се удари със сила в гръбнака му. Ентрери очакваше кльощавото немъртво създание да бъде разсечено наполовина, но скелетът само залитна няколко стъпки настрани и отново тръгна напред.

Ентрери го удари още по-силно.

И отново, когато упоритото създание неумолимо продължи да настъпва.

Убиецът отстъпи крачка назад, после се гмурна настрани, когато ослепителна мълния проблесна пред него и се взриви в скелета.

Кокалестото създание залитна няколко крачки след този удар и две ребра паднаха заедно с една ръка. Но продължи да настъпва, приближавайки се към невярващия Джарлаксъл, който държеше тънък жезъл.

Ентрери се втурна напред и смачка черепа на скелета със силен съсичащ удар с две ръце.

Най-сетне немъртвото създание се строполи на земята, а кокалестата му фигура образува хубава купчинка.

— Не са обичайните съживени — отбеляза Джарлаксъл.

— Загазили сме — съгласи се Ентрери.

Праткъс се взираше в сребърния свещен символ с формата на наковалня сякаш го е измамил. Устната на джуджето трепереше и то прошепна имената на боговете си един след друг, а треперенето в гласа му ги молеше за обяснение.

— Тъпи оръжия! — чу вика на Мариаброн. — Натрошете костите им.

Но джуджето свещеник стоеше на място и клатеше невярващо глава.

Една костелива ръка изникна от земята и го сграбчи за глезена, но Праткъс, който все още си мърмореше, успя лесно да освободи крака си. Втора ръка се протегна от земята и от разровената почва между двете се появи горната част на череп.

Праткъс изрева и задържа крещящата нота, скочи във въздуха и се спусна право надолу, а обвитият му в метал юмрук нанесе страховит удар по горната част на черепа. Почувства как костта се разтрошава под ръката му, но ядосаното джудже далеч не бе удовлетворено и отново зае позиция. Подскочи пак нагоре и отново удари черепа, а ръката му премина през него.

Протегнатите пръсти на скелета потрепериха и клюмнаха.

— Това ви се полага, дяволи такива — отбеляза обърканото и ядосано джудже и отново халоса черепа.

Мариаброн не извади дългия си меч, а вместо това измъкна малък боздуган. Разчитайки повече на скорост и умения, отколкото на груба сила, рейнджърът се завъртя вихрено и нанесе последователни удари по двойка скелети, които го приближаваха. Никой от тях не бе особено тежък, но парче след парче се лющеше, докато Мариаброн, който изглеждаше почти като кралски барабанчик, нанесе още дузина удари.

До него Елъри не си направи труда да сменя оръжия, защото тежката брадва бе също толкова унищожителна за костите, колкото и за плътта. Парчета от ребра, ръце или крака се цепеха под унищожителните й удари.

Но скелетите продължаваха да прииждат и на мястото на всеки разтрошен от Мариаброн или Елъри идваха двама.

Зад тях Олгерхан размахваше яростно сопата си, а Арраян изстреля серия от слаби магически заклинания, предимно блестящи снаряди от чиста енергия. Нито един от двамата не беше особено ефективен и очевидно отново бързо се изморяваха.

Олгерхан прикри Арраян с огромното си тяло и изпъшка повече от болка, отколкото от бойна ярост, когато в плътта му се впиха костеливи пръсти. После изви от ужас, когато един скелет се промъкна покрай него.

Пътят му към Арраян бе открит.

Едрият полуорк се опита да се обърне и да го спре, но с изненада установи, че няма нужда, защото немъртвото чудовище не се приближи до жената.

Олгерхан вярваше, че знае защо. Въпреки това се приближи до скелета и го смаза с цялата си сила, тъй като не искаше останалите да забележат нежеланието на съществото да се занимава с Арраян.

От всички спътници никой не бе по-добре подготвен да се справя с подобни създания от Атрогейт. Въртящите се боздугани сееха разрушения в редиците на скелетите, макар да не бе слагал никакви заклинания на топките им, като всеки удар смазваше кости на прах или изстрелваше във въздуха някой череп, откъсвайки го от гръбнака. Джуджето изглеждаше сякаш наистина се наслаждава, когато скочи пред другите и се вряза в средата на скелетния рояк. Оръжията му се въртяха в разрушителна мъгла и изпълваха въздуха около него с бял прах, а всеки експлозивен удар биваше последван от ревящия му смях.

През цялото време Кантан стоеше до дребния си другар. Магьосникът произнесе само още едно заклинание и призова огромна безтелесна полупрозрачна ръка, която се носеше във въздуха пред него.

Насреща му се хвърли скелет и петопръстият пазач го сграбчи, обвивайки огромни пръсти около костеливото му тяло. С усмивка и мисъл Кантан заповяда на ръката да стисне и скелетът се строши пред силата на хватката й.

Ръката, свита в юмрук, се стрелна, когато втори скелет приближи магьосника. Магията удари силно създанието и го запрати надалеч.

— Натискайте — заповяда Мариаброн. — Кулата е нашата цел — единствената ни цел!

Но думите на рейнджъра бяха пропилени на вятъра само миг по-късно, когато Олгерхан залитна и извика.

Мариаброн се обърна и видя как едрият полуорк пада на едно коляно, я слабите му удари едва пропъждат костеливите ръце на скелетите.

— Джуджета, при него! — извика рейнджърът.

Праткъс се втурна пръв, хвърляйки се към скелетите, надвиснали над Олгерхан, но Атрогейт бе твърде далече и твърде зает, че да се опита да се измъкне.

По същия начин Джарлаксъл бе изостанал назад край стената. Мрачният елф не демонстрираше желание да нагази в нарастващата тълпа от немъртви, при все че другарят му, макар и с непригодени за битка със скелети оръжия, се бе придвижил към полуорките още преди рейнджърът да извика.

Кантан също не се отправи към Олгерхан и Арраян, а вместо това се плъзна настрани, когато рейнджърът и Елъри се обърнаха и тръгнаха към полуорките. Кантан отстъпи към позицията, удържана от Джарлаксъл. С мисъл магьосникът изпрати магическата ръка зад себе си, а гигантските й пръсти разхвърляха скелетите настрани. Тя стигна до Атрогейт, който я изгледа с известно любопитство. После сграбчи джуджето, вдигна го във въздуха и забърза след господаря си.

Мариаброн, Елъри и Праткъс оформиха защитен триъгълник около Олгерхан и отблъснаха атаката на скелетите. Междувременно Ентрери сграбчи Арраян за ръката и започна да я дърпа настрани, разсичайки всяка немъртва намеса.

— Ела — заповяда на жената, но почувства, че тя изостава зад него и когато я погледна, разбра защо.

Арраян се строполи на земята.

Ентрери прибра оръжията си, обви едната си ръка около раменете й, плъзна другата под коленете й и я вдигна. Губейки съзнание и свестявайки се, Арраян все пак успя да обвие ръце около врата на Ентрери, за да му помогне да я задържи по-стабилно.

Убиецът побягна на зигзаг покрай скелетите.

Зад Ентрери, когато най-сетне се появи възможност, Мариаброн сграбчи Олгерхан и го изправи на крака. Когато го пусна обаче, едрият полуорк почти се строполи на земята.

— Толкова обичам да се правя на бавачка — промърмори Кантан, когато Ентрери донесе почти изпадналата в несвяст Арраян.

Ентрери се намръщи и за момент Джарлаксъл и Кантан помислиха, че може да се нахвърли върху грубия магьосник.

— Ранена ли е? — попита мрачният елф.

Ентрери сви рамене, докато оглеждаше треперещата жена, защото не виждаше явни признаци за нараняване.

— Да, моля те, кажи ни защо нашата приятелка Арраян трябва да бъде носена наоколо, когато дори капка от кръвта й не е била пролята на бойното поле? — добави Кантан.

Ентрери отново се намръщи насреща му.

— Гледай си приятеля, магьоснико — изрече той, ясно предупреждение, докато безплътната ръка долетя и стовари много ядосания Атрогейт на земята пред тях.

— Присъединете се и да си проправим път до кулата с бой! — извика Мариаброн към групата.

— Твърде много са — извика Джарлаксъл в отговор. — Не можем да се бием с тях на открито. Единствената ни надежда са тунелите в стената.

Мариаброн не отговори веднага, но един поглед към полето показа на него и на тримата му другари, че наблюденията на мрачния елф са точни. Дузини скелети бяха на крака и се приближаваха към тях, а практически от всеки инч на полето в двора си пробиваха път кокалести ръце.

— Разчисти им пътека — заповяда Кантан на Атрогейт.

Джуджето изсумтя силно и отново развъртя боздуганите си. Огромната магическа ръка на Кантан зашета зад него и скоро двойката бе разчистила път за Мариаброн и другите трима, за да могат да се присъединят към групата при стената.

Джарлаксъл изчезна в лявото караулно. Появи се отново след няколко мига и им направи знак да го последват. Прикрити от магическата ръка на Кантан, която удържаше ордата от немъртви, и деветимата се промъкнаха в караулното и тунела отвъд. В края му имаше тежка врата, която Мариаброн бързо затвори и заключи, защото преди дори да успее да се обърне и да погледне останалите осем, по портала се чу драскането на кокалести пръсти.

— Ведро начало, бих казал — обади се Кантан.

— Замъкът се защитава — съгласи се Джарлаксъл.

— Както изглежда, защитава много неща — отвърна магьосникът и отправи хитър поглед към Арраян.

— Не можем да продължаваме така — намръщи се Мариаброн. — Бием се на групички и пазим само собствените си другари, а не групата като цяло.

— Може пък да не сме смятали, че някой ще се нуждае от толкова много проклета защита — промърмори Атрогейт и стоманеният му поглед се спря на двамата полуорки.

— Ситуацията е каквато е, джудже — отвърна рейнджърът. — Тази група трябва да открие хармония и единство, ако искаме да стигнем до кулата и да открием отговорите. Тук сме заедно, деветимата като един.

— Ба!

— Това е единствената ни надежда — каза Мариаброн.

За явна изненада на Атрогейт Кантан се съгласи.

— Вярно е — каза магьосникът и пресече следващото измърморване на джуджето. — Девет като един и работещи за една цел.

Тембърът на гласа му не беше особено убедителен и нито на Джарлаксъл, нито на Ентрери убягна, че Кантан погледна към Арраян, докато произнасяше думите.

Глава 15 Бълващ чудовища

Тунелът през стената беше тесен и нисък и принуди всички освен Атрогейт и Праткъс да се наведат. Горкият Олгерхан трябваше да се превие почти на две, за да се движи из коридора, а много отрязъци бяха толкова тесни, че на широкоплещестия полуорк се налагаше да се извие настрани, за да се промъкне. Стигнаха до по-широко пространство, малка кръгла стая, а коридорът продължаваше от другия й край.

— Безшумно — прошепна Джарлаксъл. — Не искаме да се борим в тези покои.

— Ба! — изсумтя доста силно Атрогейт.

— Благодаря, че се писа доброволец да ни водиш — обади се Ентрери, но ако това трябваше да е негативна забележка, насочена към шумното и страховито джудже, тя просто не улучи целта.

— Значи продължаваме! — изрева Атрогейт, премина през стаята и продължи по коридора с полюшващи се боздугани в ръце. Оръжията често издрънчаваха по каменната стена и всеки път, щом това се случеше, останалите затаяваха дъх. Атрогейт, естествено, само се заливаше от смях.

— Ако го убием, ще блокира коридора за достатъчно дълго, че да можем да избягаме — каза Ентрери, който беше трети в колоната, точно зад джуджетата и непосредствено преди Джарлаксъл.

— Зад гърба ни няма нищо — припомни Праткъс.

— Да си тръгнем без този ще бъде победа — отвърна Ентрери и Атрогейт се разсмя още по-силно.

— Продължаваме напред! — изрева отново. — Храбри джуджета и крехки хора. Сега е време за родата, сбрана да спечели в борбата! Буахаха!

— Достатъчно — изръмжа Ентрери и точно тогава стигнаха до по-просторно и високо място в неравния коридор, което го накара да се задейства. Широка крачка, подскок и промушване го изпратиха над главата на Праткъс. Атрогейт извика и се завъртя, сякаш очакваше Ентрери да му се нахвърли с оръжия.

Докато Атрогейт се обръщаше обаче, Ентрери го подмина и преди обърканите джуджета да спрат да подскачат и отново да се съсредоточат напред, убиецът бе изчезнал от поглед.

— За какво беше това? — обърна се Атрогейт към Джарлаксъл.

— Не ми е повереник, уважаемо джудже.

— Тръгна напред, но защо? — настоя джуджето. — Да каже на враговете ни, че сме тук?

— Предполагам, че ти се справи достатъчно добре с тази задача и без помощта на Артемис Ентрери — отвърна Джарлаксъл.

— Достатъчно — обади се Мариаброн зад гърба на Елъри, която бе точно зад мрачния елф. — Нямаме време да си позволим лукса да се караме помежду си. Замъкът и така изобилства от врагове.

— Е, тогава къде тръгна? — попита джуджето. — Да разузнава или да убива? Или по малко от двете?

— Вероятно повече, отколкото по-малко — отвърна Джарлаксъл. — Върви напред, умолявам те, с цялата скорост и цялата потайност, на която си способен.

Ще намерим съпротива на всеки ъгъл — умолявам те, не предизвиквай повече, отколкото ще ни се стовари и без твоя… ентусиазъм.

— Ба! — изсумтя Атрогейт.

Завъртя се и потегли с тежка стъпка — или понечи да го направи, защото едва бе направил две крачки, приближавайки се към остър завой на коридора, когато пред него изникна фигура и блокира пътя му.

Беше хуманоидна и пълна, висока колкото човек, но набита като джудже, с огромни месести ръце и изкривени дебели пръсти. Главата бе правоъгълна и дебела, върху къс врат, с напълно плешиво теме, а в студените очи нямаше дори искрица живот. Нахвърли се върху Атрогейт без колебание — най-сигурният признак, че съществото не бе живо.

— Какво искаш? — понечи да запита джуджето, показвайки, че за разлика от Праткъс и Джарлаксъл, не разбира напълно природата на съживената бариера. Какво? — попита отново бързо приближаващото се същество.

— Голем! — извика Джарлаксъл.

Това разсея всякакво колебание у Атрогейт и той се хвърли напред с вой, нетърпелив да срещне предизвикателството. С бързо развъртане боздуганите преодоляха защитата на бавно движещото се създание.

И двата се удариха тежко в дебелата кожа и разтърсиха голема.

Никой обаче не нарани създанието, нито пък го забави за повече от миг.

Праткъс отстъпи назад от страх някое от замахванията да не смаже главата му, когато Атрогейт се хвърли в серия яростни атаки, развъртайки ръце. Боздуганите му изжужаха и улучиха целта — веднъж, после втори път.

И въпреки това големът продължи да настъпва, опитвайки се да го зашлеви и сграбчи.

Джуджето избегна един юмрук, но движението го приближи твърде много до лявата стена и топката на оръжието му издрънча по камъка и наруши ритмичното си въртене. Големът моментално сграбчи веригата на боздугана.

Другата ръка на Атрогейт се задвижи бързо и той нанесе удар с второто си оръжие през лицето и челюстта на чудовището. Чу се пукане на кости и разкъсване на плът и когато топката отскочи, лицето на голема бе странно изкривено, с увиснала и разпорена челюст.

Големът сякаш отново не почувства болка, нито се спря. Дръпна назад и твърдоглавият Атрогейт, който отказа да пусне оръжието си, бе вдигнат във въздуха и притеглен.

Малка стрела на арбалет профуча покрай него, докато бе във въздуха, и се заби в окото на голема.

Това предизвика изпъшкване и от пръснатата сфера изригна струйка слуз, но големът не отстъпи, дръпна джуджето до гърдите си и го стисна в могъщите си ръце.

Джуджето нададе болезнен вик, не заради смазващата сила, а защото почувства нещо остро, което се заби в бронята му, сякаш големът имаше щит с шип върху гърдите си.

После пробождащата болка изчезна и големът започна да стиска. При цялата си сила, Атрогейт си помисли, че ще бъде смазан до смърт. После бе прободен отново и извика силно.

Праткъс се озова бързо до него, призовавайки Морадин и пращайки вълни лечебна енергия към коравия войн. Зад свещеника Джарлаксъл приготви и изстреля още една стрела, улучвайки другото око на създанието, с което напълно го ослепи.

Мрачният елф се прилепи плътно до стената, докато стреляше, откривайки пространство за Мариаброн, за да може последният да стреля с огромния си лък. По-тежка и смъртоносна стрела се впи в рамото на голема.

Атрогейт изскимтя, докато биваше пробождан отново и отново. Не можеше да разбере що за оръжие използва това странно създание.

И защо внезапно го пусна?

Удари се в пода и отскочи назад, отнасяйки Праткъс при движението.

После, когато пробождащото острие изскочи отново от гърдите на голема, джуджето разбра.

Атрогейт разпозна върха на острието от червена стомана. Джуджето се изсмя и понечи да тръгне обратно към голема, но спря рязко и сложи ръце на кръста си, наблюдавайки развеселено как острието отново изскача.

После се прибра и големът се строполи на купчина.

Артемис Ентрери се протегна надолу и изтри острието в купчината плът.

— Можеше да ни предупредиш — каза Атрогейт.

— Извиках, но ти вдигаше твърде много шум, че да ме чуеш — отвърна убиецът.

— Пътят е чист до кулата в ъгъла на стената — обясни Ентрери. — Но щом минем през тази врата и се качим в коридора на втория етаж, моментално ще ни притиснат здраво.

— Кой? — попита Мариаброн.

— Гаргойли. Двойка — той изрита унищожения голем и добави — повече, ако ни чакат зад северната врата на кулата, която ще ни преведе през източната стена на замъка.

— Трябва да ни водят магии и стрели — отбеляза Мариаброн и последователно изгледа Кантан и Джарлаксъл.

— Тогава да продължаваме — обади се кльощавият магьосник. — Предполагам, че колкото повече се мотаем, толкова повече съпротива ще срещнем. Замъкът си създава защити, докато ние си бъбрим — бълва чудовища.

— И ги регенерира, ако гаргойлите са някакъв признак — каза Мариаброн.

— Изглежда като добро място за обучаване на млади джуджета войни — намеси се Атрогейт. — Натъпчи ги с пиячка и ги пусни да се бият, и бият, и бият. Едно от предимствата никога да не свършват чудовищата за трепане.

— Значи щом приключим, можеш да го имаш — увери го Джарлаксъл. — За децата си.

— Хаха! Всичките тридесет са някъде там и вече воюват, бъди сигурен!

— Гледка, която, сигурен съм, трябва да видя някой ден.

— Хаха!

— Може ли да продължим и да приключваме? — попита Кантан и махна към Ентрери. — Води ни към стаята и ми освободи път към вратата.

Ентрери хвърли последен поглед на досадното джудже и тръгна по коридора. Той се разшири и наклони леко, завършвайки с тежка дървена врата, обкована с желязо. Ентрери погледна обратно към групата, кимна, за да потвърди, че това е правилната стая, след което се обърна и влезе през вратата.

Веднага след него, почти удряйки се в гърба му, го последва огнено кълбо. То се издигна в стаята на кулата, отвъд балкона. Веднага щом изчезна от поглед зад перилата, избухна и изпълни целия район на кулата с изпепеляващи пламъци.

Отвътре и отвън долетя вой. Атрогейт потърка подметките на ботушите си в каменния под за по-добра тяга и се хвърли през вратата с развъртени боздугани.

Беше посрещнат от гаргойл с горящи крила и издигащи се от главата му струйки дим. Създанието замахна с нокти към него, но без ентусиазъм, защото все още бе замаяно от огненото кълбо.

Атрогейт с лекота избегна ръцете му, завъртя се и стовари оръжието си в гърдите на гаргойла.

Създанието се прекатури през перилата, бързо последвано от втори гаргойл, щом Атрогейт продължи напред.

В стаята влязоха Праткъс, последван от Джарлаксъл — със загрижено изражение, и Елъри и Мариаброн, които го притискаха.

Кантан влезе след тях, подхилвайки се под мустак и гледайки насам-натам. Щом прекрачи прага обаче, отстрани се протегна ръка и го сграбчи за яката.

Там стоеше Артемис Ентрери, напълно скрит, преди да направи внезапното движение.

— Ти си помисли, че съм влязъл в стаята — каза той.

Кантан го изгледа, а изражението му премина от изненада в страх и във внезапна високомерна гримаса.

— Махни ръката си.

— Или гърлото ти? — контрира Ентрери. — Помисли, че съм влязъл в стаята и въпреки това запрати огненото кълбо, без предупреждение.

— Очаквах, че ще си достатъчно мъдър да не заставаш на пътя на боен маг — отвърна Кантан, а тембърът му бе многозначителен, за да пасва на двусмислието на думите му.

Звукът от битка в залата се усилваше все повече, двамата едва дочуха, че Олгерхан настоява да се махнат от пътя му.

Нито Ентрери, нито Кантан обърнаха внимание на полуорка. Останаха в същата поза, взирайки се сурово един в друг още няколко мига.

— Знам — подкачи го Кантан. — Следващия път няма да изчакаш, за да задаваш въпроси.

С думите си Ентрери изтри усмивката и спокойствието му:

— Няма да има следващ път.

Той пусна магьосника, като го блъсна грубо. С едно движение скочи в стаята и измъкна меча и камата си. Първата му мисъл, щом се приближи до сражаващите се спътници, бе да се махне от линията на атака на Кантан.

Преметна се през перилото и се приземи чевръсто на ръба на балкона отвъд него. Изправен на един крак, той изпъна палеца на другия и го плъзна в пролуката между долния край на парапета и пода.

Претърколи се през ръба. Когато достигна най-ниската точка на залюляване, стегна крака си, така че да забави инерцията, после измъкна стъпалото си и се сви, превъртайки се изцяло, като прелетя оставащите осем стъпки до пода на кулата. Моментално тройка гаргойли и един голем се нахвърлиха върху него, но всичките бяха тежко ранени от огненото кълбо. Нито един от гаргойлите не можеше да размаха крила, а единият дори не можеше да повдигне обгорелите си ръце, за да нанесе удар.

Същият поведе атаката към Ентрери, навеждайки глава и нападайки с неочаквана ярост.

Нокътя на Шарон пресече атаката, като смачка черепа на създанието и го запрати на пода в седнала позиция. То успя да хвърли един последен, изпълнен с омраза поглед към Ентрери и се строполи мъртво.

Погледът само извика усмивка на лицето на убиеца, но той не можеше да си позволи да почива на лаврите от триумфа си. Завъртя се яростно с подскок, мушкайки с камата и сечейки с меча. Създанията куцаха, бяха бавни и Ентрери се държеше извън обхвата им, стрелвайки се ту наляво, ту надясно, непрестанно обръщайки ги, така че да се блъскат и препъват едно в друго. През цялото време камата му ги пробождаше, а мечът съсичаше.

Горният балкон също бе овладян бързо, а Атрогейт запрати още един гаргойл във въздуха с мощните си замахвания. Той почти успя да уцели Ентрери, когато се заби долу, но убиецът съумя да се отдръпне от падащото създание. Удари се в пода точно пред него и големът се препъна в тялото му.

Нокътя на Шарон разсече на две главата на залитащия голем.

Ентрери се стрелна надясно, заставайки под терасата. Видя Мариаброн и Елъри на каменното стълбище, което опасваше източната, външна стена на кулата, да избутват пребит умиращ гаргойл пред себе си.

Гаргойлите също ги видяха и един се втурна към тях.

Ентрери се справи бързо с другия, отсичайки единствената му здрава ръка с жесток париращ удар с меча, после се хвърли напред и заби камата си в гърдите му.

Завъртя острието и го обърна, докато се плъзваше на една страна, после прекара Нокътя на Шарон през гърлото на създанието, за всеки случай.

Създанието подивя, започна да се мята наляво-надясно и от него бликаше кръв във всички посоки. Атаките му обаче не бяха целенасочени и Ентрери с лекота се измъкна, докато то се сви на пода, където предсмъртните му спазми продължиха.

Убиецът изникна зад втория гаргойл, който вече се нахвърляше върху рейнджъра, и прониза гръбнака му с меча си.

— Добре се би — каза Мариаброн.

— Всички се биха — бързо добави Елъри и Ентрери остана с впечатлението, че жената не е доволна от това, че рейнджърът го изтъква пред нея.

В този момент не му се струваше толкова красива и то не само защото бе поела силен удар в едното рамо и кръвта й се стичаше свободно по дясната й ръка.

Праткъс дотича задъхано в следващия момент, мърморейки си с всяка стъпка, която го приближаваше към ранената жена.

— Сигурен съм, че на боговете ми им се драйфа от постоянните ми призиви — извика той. — Колко още можем да продължим с това?

— Ба! — отвърна Атрогейт. — Вечно!

За да подчертае думите си, дивото джудже скочи към един пречупен гаргойл, който жално се влачеше по корем по пода, а крилете и по-голямата част от торса му бяха опустошени от огненото кълбо на Кантан. Гаргойлът забеляза приближаването му и с изпълнени с омраза очи се опита да се изправи на лакти, повдигайки глава, така че да се изплюе към Атрогейт.

Джуджето изрева още по-шумно и весело и светкавично развъртя боздуганите си, размазвайки главата на създанието по пода.

— Вечно! — повтори Атрогейт.

Ентрери хвърли кисел поглед към Джарлаксъл, сякаш за да каже: „Заради него ще ни избият.“

Мрачният елф просто сви рамене, като изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото загрижен заради джуджето, което притесни Ентрери още повече.

И го подразни. По някаква причина убиецът се чувстваше уязвим, сякаш можеше да бъде ранен или убит. Когато осъзна истината за емоциите си, той усети, че никога преди не бе изпитвал подобни чувства. През всичките битки и смъртоносни сблъсъци, изпъстрили предишните три десетилетия от живота му, Артемис Ентрери никога не се бе чувствал така, сякаш следващата му битка може да е последна.

Или поне никога не му бе пукало.

Но внезапно се загрижи и не можеше да го отрече. Погледна отново към Джарлаксъл, чудейки се дали мрачният елф не е открил някакво ново заклинание, което да го изкара от равновесие. После погледна покрай Джарлаксъл към двамата полуорки от Палишчук. Те стояха край външната южна стена, очевидно опитвайки се да бъдат незабележими и да не пречат на никого. Ентрери съсредоточи погледа си върху Арраян и трябваше да устои на внезапното желание да иде при нея и да я увери, че ще се измъкнат.

Потрепна, докато чувството преминаваше, и спусна ръката си към Нокътя на Шарон, измъквайки част от острието от ножницата. Насочи мислите си към меча, изисквайки вярност и съвсем очаквано оръжието му отговори, засипвайки го със стена от ругатни и собствени искания, наричайки го по-нисш, уверявайки го, че един ден ще направи грешка и мечът ще го овладее напълно и ще стопи плътта от костите му, докато поглъща душата му.

Ентрери се усмихна и плъзна меча обратно, а моментът на емпатия и страх остана зад гърба му.

— Ако ресурсите на замъка са неизчерпаеми, то нашите не са — казваше Кантан, когато Ентрери насочи вниманието си към разговора.

От начина, по който магьосникът измърмори думите и погледна към Атрогейт, Ентрери разбра, че джуджето продължава да твърди, че могат да се бият до края на дните си.

— Нито можем да изчакаме, нито да се прегрупираме — каза Елъри. — Защитите на замъка просто ще продължат да се регенерират и да се хвърлят насреща ни.

— Имаш по-добър план, така ли? — попита Праткъс. — От мен не чакайте още много магии. Донесъл съм чифт свитъци, но и двата са незначителни лечебни магии. Имам и една отвара, която да подсили кръвта ти, но само това. По време на бягството от летящите змии и битката на хълма използвах повече магии, отколкото мога да понеса. Ще са ми нужни почивка и молитви, за да получа още.

— Колко дълга почивка? — попита Елъри.

— Половин нощ сън.

Елъри, Мариаброн и Кантан поклатиха отрицателно глави.

— Не разполагаме с толкова време — отвърна командирът.

— Продължаваме напред — заяви Атрогейт.

— Звучиш, сякаш знаеш накъде отиваме — отвърна Елъри.

Атрогейт насочи ръката си в посока към Арраян.

— Тя каза, че е открила книгата ей там, където сега се издига главната кула — разсъди той. — Ако си спомням правилно, бяхме тръгнали за това.

— Така е — отвърна Мариаброн. — Но това е само отправна точка. Не знаем наистина какво представлява книгата, нито дали още е тук.

— Ба! — изсумтя Атрогейт.

— Още е тук — отвърна тих глас нейде отстрани и групата се обърна едновременно, за да изгледа Арраян, която точно в този момент изглеждаше много, много дребничка.

— Какво знаеш? — излая насреща й Атрогейт.

— Книгата е още тук — отговори Арраян. Изправи се леко и погледна към Олгерхан за подкрепа. — Чичо Уингхам не ви е разказал всичко.

— Тогава може би ти трябва да го направиш — каза Кантан.

— Кулата… всичко това, беше създадено от книгата — обясни Арраян.

— Такова бе и нашето предположение — намеси се Мариаброн, в опит да я улесни, но тя го отхвърли, вдигайки ръка, за да го накара да млъкне.

— Книгата е част от замъка, вкоренена в него чрез магически филизи — продължи Арраян. — Стои отворена — тя изпъна длани, сякаш държеше голяма книга. Страниците й се отгръщат по собствено желание, сякаш над нея има четец, който призовава магически бриз, за да издуха следващия лист.

Докато изпълненият с подозрение Кантан я питаше откъде може да знае всичко това, Ентрери и Джарлаксъл се спогледаха без въобще да са изненадани.

Ентрери преглътна тежко, но това не освободи буцата в гърлото му. Обърна се към Арраян и се опита да измисли нещо, с което да прекъсне разговора, защото знаеше какво следва и че не бива да го признава.

— Аз бях първата, която отвори книгата на Зенги — каза тя и Ентрери затаи дъх. — Чичо Уингхам ме помоли да я изуча, докато Мариаброн яздеше към Ваасанската порта. Надявахме се да ти представим по-пълна информация, когато пристигнеш в Палишчук.

Олгерхан се размърда нервно край нея, движение, което не остана незабелязано от останалите.

— И? — настоя Кантан, когато Арраян не продължи.

Арраян заекна няколкократно и после отвърна:

— Не знам.

— Не знаеш какво? — сопна се Кантан и пристъпи към нея, изглеждайки много по-заплашителен и могъщ, отколкото предполагаше кльощавата му фигура. — Отворила си книгата и си зачела. Какво последва?

— Аз… — гласът на Арраян заглъхна.

— Нямаме време за потайните ти игрички, глупаво момиче — скара й се Кантан.

Ентрери осъзна, че ръцете му са върху оръжията и че наистина в този момент иска да се хвърли върху Кантан и да пререже гърлото му.

Или да се спусне и да подкрепи Арраян.

— Започнах да я чета — призна Арраян. — Не помня какво се казваше вътре — не мисля, че казваше каквото и да било — просто срички, гърлени и римувани.

— Добре! — намеси се Атрогейт, но никой не му обърна внимание.

— Не помня нищо… само, че думите, ако бяха думи, сами се лееха от гърлото ми и не исках да спра.

— Книгата те е използвала като инструмент — разсъди Мариаброн.

— Не знам — отвърна отново Арраян. — Събудих се обратно в къщата си в Палишчук.

— И беше болна — вметна Олгерхан и пристъпи пред девойката, сякаш ги предизвикваше само да посмеят да я обвинят. — Книгата я прокълна и я разболя.

— А Палишчук ни прокълна, като ни накара да ви вземем? — изкоментира Кантан и от гласа му не стана ясно дали е саркастичен, или говори съвсем сериозно.

— Всички вие може да избягате от това, но не и тя довърши Олгерхан.

— Сигурна ли си, че е в основната кула? — попита Мариаброн и макар да се опитваше да е разбиращ и внимателен, нямаше как да се пропусне острата нотка в тона му.

— И защо не проговори по-рано? — настоя Кантан. — Предпочете да се бием с гаргойли? С каква цел?

— Не! — защити се Арраян. — Не знаех…

— За човек, който се занимава с магическите изкуства изглежда знаеш твърде малко — сгълча я по-възрастният магьосник. — Много опасна и безразсъдна комбинация.

— Достатъчно! — каза Мариаброн. — Това заяждане няма да донесе нищо конструктивно. Каквото било, било. Сега имаме нова информация и нова надежда.

Врагът ни е идентифициран отвъд тези съживени създания, които използва за щит. Нека открием път до централната кула и книгата, защото убеден съм, че там ще намерим нашите отговори.

— Ура за оптимизма ти, рейнджъре — изсъска насреща му Кантан. — Защо не развееш пред нас знамето на крал Гарет и не наемеш тръбачи, които да разгласят пътуването ни?

Внезапният проблясък на гняв и сарказъм, включващ не кого да е, а любимия крал, изправи всички на нокти. Мариаброн сбърчи вежди и изгледа свирепо магьосника, но за Джарлаксъл и Ентрери реакцията на Елъри бе много по-показателна.

Нямаше и помен от благородната и героична предводителка, тя изглеждаше малка и уплашена, сякаш е притисната между две твърде могъщи сили.

— Роднинство с Драконоубиеца — прошепна Джарлаксъл на спътника си, допълнително предупреждение, че нещо не е съвсем както изглежда.

— Централната кула ще се окаже дълъг и труден преход — намеси се Праткъс. — Трябва да съберем сили и да обмислим нещата, както и да стегнем коланите и превръзките си. Знаем къде отиваме, така че отиваме, където отиваме.

— Каза го както си трябва! — поздрави го Атрогейт.

— Дълъг преход и единственият за нас — съгласи се Мариаброн. — Там ще открием отговорите. Подсигури вратата горе, добри ми Атрогейт. Аз ще разузная северния коридор. Поемете си въздух и се заредете с кураж.

Хапнете и пийнете, ако имате нужда и да, стегнете превръзките си.

— Мисля, че нашият нещастно поетичен приятел ни каза да си починем — Джарлаксъл се обърна към Ентрери, но убиецът дори не го слушаше.

Мислеше си за Херминикъл и кулата в околностите на Хелиогабалус.

Гледаше към Арраян.

Джарлаксъл също погледна натам, след което се втренчи в Ентрери, докато най-сетне не привлече вниманието му. Мрачният елф безпомощно сви рамене и отново върна погледа си към жената.

— Дори не си го помисляй — предупреди го Ентрери с недвусмислен тон. Обърна се с гръб към Джарлаксъл и се отправи към жената и огромния й телохранител.

Развеселеният Джарлаксъл го наблюдаваше по целия път.

— Добра флейта си изработила, Идалия — прошепна под носа си.

Зачуди се дали Ентрери ще се съгласи с тази преценка, или ще го убие в съня му за ролята, която е изиграл в голямата машинация.

— Искам да разговарям с теб насаме — каза Ентрери на Арраян, щом се приближи.

Олгерхан го изгледа подозрително и дори пристъпи по-близо до жената.

— Върви и говори с командир Елъри или с някое от джуджетата — каза му Ентрери. Това само накара грубоватия полуорк да се изправи в цялото си достолепие и да кръстоса ръце пред масивните си гърди, гледайки убиеца със сбърчено чело.

— Олгерхан е мой приятел — каза Арраян. — Каквото имаш да ми казваш, можеш да го кажеш и на него.

— Може би искам повече да слушам, отколкото да говоря — каза Ентрери. — И бих предпочел да сме само двамата. Махни се — обърна се към Олгерхан. — Ако исках да нараня Арраян, вече щеше да е мъртва.

Олгерхан настръхна, а очите му пламтяха от гняв.

— Както и ти — продължи без прекъсване Ентрери. — Виждал съм те в битка — и двама ви — и знам, че магическият ви репертоар е изтощен, лейди Арраян. Простете ми, че го казвам, но не съм впечатлен.

Олгерхан се изпъна напред, сякаш щеше да скочи върху Ентрери.

— Книгата ви изцежда, краде живота ви — каза убиецът, след като се огледа, за да се увери, че никой от другите не е достатъчно близо, че да го чуе. — Започнали сте процес, от който не можете да се измъкнете лесно.

И двамата полуорки залитнаха при думите на Ентрери и потвърдиха предположението му.

— Сега ще разговаряш ли с мен насаме, или не?

Арраян го изгледа жално, след което се обърна към Олгерхан и го помоли да се отдалечи за няколко минути. Едрият полуорк изгледа кръвнишки Ентрери за няколко мига, но не можа да откаже на настояването на Арраян. Отдалечи се, без да откъсва очи от убиеца.

— Отворила си книгата и си започнала да четеш, а после си установила, че не можеш да спреш — каза Ентрери на Арраян. — Нали?

— Аз… така мисля, но всичко ми е в мъгла — отвърна тя. — Като в сън. Мислех, че съм изградила достатъчно защити, че да отблъсна остатъчните проклятия на Зенги, но сгреших. Знам само, че се разболях скоро след като се прибрах вкъщи. Олгерхан доведе Уингхам и Мариаброн и един друг, Нюнги, старият бард.

— Уингхам настоя да дойдеш с нас в замъка.

— Нямаше друг избор.

— За да унищожиш книгата преди да те погълне — отбеляза Ентрери и Арраян не оспори твърдението му.

— Каза, че си била болна.

— Не можех да стана от леглото, нито да ям.

— Но сега не си толкова болна, а приятелят ти… Той погледна обратно към Олгерхан. — Не може да изкара една битка, а всеки замах на сопата му е по-мек от предишния и по-слаб.

Арраян сви рамене и поклати глава, разпервайки широко ръце.

Ентрери забеляза пръстена й, копие на този на Олгерхан, и видя, че камъкът му е с различен оттенък, по-тъмен, отколкото преди.

Олгерхан забеляза движението на жената и започна да се приближава през стаята.

— Внимавай колко признаваш на останалите — предупреди я Ентрери преди едрият полуорк да се приближи. — Ако книгата изсмуква живота ти, значи се храни и става по-силна заради тебе. Ние ще — трябва да — открием начин да победим тази хранеща се магия. Един вариант е очебиен и не мисля, че би допаднал на едрия ти приятел.

— Това заплаха ли е? — попита Арраян и Олгерхан очевидно я чу, защото забързано измина оставащото разстояние и застана до нея.

— Безплатен съвет — отвърна Ентрери. — За твое собствено добро, милейди, мери си приказките.

Хвърли бегъл поглед на Олгерхан, докато се обръщаше и се отдалечаваше. Имайки предвид опита си с лича Херминикъл в кулата в покрайнините на Хелиогабалус и думите на сестрите драконки, отговорът на всичко изглеждаше доста ясен за Артемис Ентрери.

Убий Арраян и победи творението на Зенги в самото му сърце. Той въздъхна, след като осъзна, че до неотдавна идеята не би му се струвала толкова отвратителна и не би се поколебал и за миг. Предишното му аз би оставило Арраян мъртва в локва от собствената й кръв.

Но сега виждаше предизвикателството по различен начин и задачата му изглеждаше неизмеримо по-сложна.

— Прочела е книгата — информира Джарлаксъл. — Тя е Херминикъл на този замък. Убийството й би бил лесният начин да се справим с това.

Джарлаксъл клатеше глава при всяка дума.

— Не и този път.

— Каза, че убийството на лича е щяло да унищожи кулата.

— Така ми казаха Илнезара и Тазмикела, и бяха сигурни.

— Арраян е личът на това творение — или скоро ще бъде — отвърна Ентрери и макар да спореше по въпроса, нямаше намерение, ако се окажеше прав, да позволи действието, което в момента сам защитаваше.

Но Джарлаксъл поклати глава.

— Отчасти може би.

— Чела е книгата.

— После я е оставила.

— Магията й е била пусната.

— Зовът й е бил освободен — контрира го Джарлаксъл и Ентрери го изгледа любопитно.

— Какво знаеш? — попита убиецът.

— Малко — страхувам се, че колкото и ти — призна мрачният елф. — Но това… — той вдигна ръце и ги разтвори, за да подчертае необятността на замъка. — Наистина ли вярваш, че такъв новак в магиите, тази млада жена, може да е живителната сила, създаваща всичко това?

— Книгата на Зенги?

Но Джарлаксъл отново поклати глава, очевидно убеден, че и още нещо се е намесило. Мрачният елф оставаше решен в името на богатството и властта да открие какво е.

Глава 16 Импровизации

Ентрери далеч напред групата премина бързо през ъгловата кула и по коридорите на вътрешната източна стена. Не откриха никакви охраняващи създания, които да ги очакват, макар да минаха покрай двойка мъртви гаргойли и обезглавен плътски голем, всички с прободни рани в гърба.

— Ефективен е — отбеляза многократно Джарлаксъл за липсващия си приятел.

Стигнаха до издигащо се стълбище, което завършваше с леко открехната врата, така че да влиза дневна светлина. Щом тръгнаха към вратата, тя се отвори и от нея излезе Артемис Ентрери.

— Намираме се на свързващата точка на външната стена и вътрешната стена, която отделя дворовете от замъка — обясни той.

— Ако продължим да следваме външната стена, завоят ще ни отведе до основната кула — отвърна Мариаброн, но Ентрери поклащаше глава при всяка дума.

— Когато миналата вечер ни нападнаха гаргойлите, те не бяха пълният контингент на замъка — обясни убиецът. — Оттук нататък външната стена е осеяна с гадните създания и ако преминем близо до тях най-вероятно ще ги пробудим и ще ни се наложи да се сражаваме на всяка крачка.

— Тогава вътрешната стена към центъра? — попита Елъри. — Където ще излезем и ще притичаме през двора до предната врата на централната кула?

— Която вероятно ще е заключена — отбеляза Мариаброн.

— При това заключена към двор-гробище, където ще се изправим срещу десетки немъртви, с които да се бием — увери ги Джарлаксъл с тон, който никой не постави под съмнение.

— И в двата случая ще има борба — намеси се Атрогейт. — Избери кокалаците, че не хапят така! — той се изкиска и продължи. — Води ни по-бързо, ще падне веселба.

Джуджето избухна в смях, но остана единственият развеселен.

— Колко далече? — попита Мариаброн.

Ентрери сви рамене и каза:

— Седемдесет стъпки от вътрешната порта до вратата на кулата.

— И вероятно заключена врата, която да ни държи навън — добави Елъри. — Ще бъдем залети от немъртвите.

Тя погледна към Праткъс.

— Разполагам със силите си срещу кокалаците — обяви той, но не звучеше убедително. — Но предния път установих, че не обръщат особено внимание на командите ми.

— Защото най-вероятно са контролирани от по-голяма сила — каза Джарлаксъл и всички очи се обърнаха към него. Той сви рамене, показвайки, че става дума за предположение. После бързо се изправи с блеснали червени очи и погледна към Ентрери. — Колко далече сме в момента от тази кула?

За момент Ентрери изглеждаше смутен, после отвърна:

— Стотина крачки?

— И на още колко се издига върхът й спрямо тукашната връхна точка на стената?

Ентрери погледна обратно зад себе си през отворената врата.

— Не е много високо — отвърна убиецът. — Може би петнадесет стъпки над нас в най-високата й част.

— Води ни към върха на стената — нареди Джарлаксъл.

— Какво знаеш? — попита Атрогейт.

— Знам, че вече се уморих от битки.

— Ба! — изсумтя джуджето. — Чувал съм, че вие, мрачните елфи, си падате по битките.

— Когато се налага.

— Ба!

Джарлаксъл се усмихна на джуджето, докато минаваше покрай него и нагоре по стълбите, за да последва Ентрери до външната площадка. Когато останалите го настигнаха, вече кимаше и настояваше:

— Ще стане.

— Моля, сподели плана си — подкани го Мариаброн.

— Този постоянно подканя хората да се молят — изсумтя Атрогейт към Праткъс. — Трябва да го присъединиш към църквата си.

— Ние, мрачните елфи, владеем определени… номера — отвърна Джарлаксъл.

— Може да левитира — каза Ентрери.

— Левитацията не е летене — отбеляза Кантан.

— Но ако се приближа достатъчно близо и достатъчно високо, мога да закача някоя кука за върха на онази кула — обясни Джарлаксъл.

— Това е дълго катерене, особено под наклон — отбеляза рейнджърът, като въртеше глава напред-назад и оглеждаше двете връхни точки за възможност да се прекара въже.

— По-добре, отколкото да се бием през целия път — отвърна Джарлаксъл.

Докато изричаше думите смъкна шапката си и бръкна под копринения ширит, откъдето измъкна здрава нишка. Започна да я изтегля и тя сякаш нямаше край.

Мрачният елф направи другия й край на клуп и го постави на земята. Когато приключи, имаше доста солидна като размери намотка, която стигаше на височина почти до коленете му.

— Сто и двадесет стъпки — обясни на Ентрери, който не беше изненадан от появата на магическата нишка.

След това Джарлаксъл свали една обица със скъпоценни камъни, приближи я до устата си и прошепна нещо. Докато я отдалечаваше, обицата започна да нараства и когато я приближи до края на нишката вече бе с размерите на малка абордажна кука.

Джарлаксъл я завърза и започна да навива нишката хлабаво около едната си ръка, докато Ентрери хвана другия край и го завърза за един от зъберите на стената.

— Най-голямата опасност е, че движенията ни ще привлекат гаргойли — каза на останалите Джарлаксъл. — Няма да е мъдро да участваме в битка, докато пълзим по въжето.

— Ба! — долетя предвидимото изсумтяване на Атрогейт.

— Измисли ред, по който да преминем — Джарлаксъл подкани рейнджъра. — Моят приятел естествено ще мине пръв, след като закача въжето, но трябва да закараме друг войн на върха на кулата колкото се може по-бързо. А тя ще има нужда от помощ — добави и кимна към Арраян. — Мога да го направя с левитацията си, а приятелят ми може би има нещо, с което да помогне…

Той погледна към Ентрери, който се намръщи, но започна да рови из голямата си торба. Измъкна приспособление с каиши и куки, което приличаше на оглавник за много голям кон и небрежно го подхвърли на мрачния елф.

Джарлаксъл бързо го разплете и го вдигна пред себе си, показвайки на останалите, че е нещо като сбруя, известна като „къщоразбивача“ — за всеки, запознат с методите на градските крадци.

— Стига приказки — подкани го Елъри и кимна на север към редицата гаргойли, висящи от външната страна на стената.

— Силно хвърляне, добро ми джудже — каза Джарлаксъл на Атрогейт, който се засили към него с отворени обятия.

— Когато мина покрай теб — обясни бързо Джарлаксъл преди джуджето да го засили от стената, при това най-вероятно в грешната посока! Постави Атрогейт на вътрешния ръб на върха на кулата, после се отдалечи под директен ъгъл от далечната кула. — Действай бързо — подкани Ентрери.

— Закрепи го добре — отвърна убиецът.

Джарлаксъл кимна и се затича бързо. Скочи и призова силата на омагьосаната емблема, символ, който приличаше на знака на Дома Баенре, за да се възползва от магическата левитация, която го повдигна още по-високо над земята. Атрогейт го сграбчи за колана и го засили към кулата. Благодарение на невероятната сила на джуджето мрачният елф се понесе надалече от останалите.

Джарлаксъл продължи да се издига нагоре, докато се отдалечаваше от стената.

На половината разстояние до кулата вече се бе издигнал по-високо от най-високата й точка. Все така се приближаваше, но скоростта му намаляваше сериозно.

Силата на левитацията можеше да го вдига само нагоре, така че щом инерцията от краткия му пробег и хвърлянето от Атрогейт се изчерпа, все още му оставаха около двадесет стъпки до кулата. Въпреки това се намираше над нея и започна да върти куката на края на едната си ръка.

— Гаргойли около върха — провикна се към Ентрери, който беше готов да се покатери по другия край на въжето. — Не реагират на присъствието ми и вероятно няма да реагират и на твоето, докато не стъпиш на камъните.

— Чудесно — промърмори Ентрери под носа си.

Задържа лицето си решително и стоическо, а дишането равномерно, но бе нападнат от видения за гаргойли, които отиват и скъсват куката, а после го оставят да падне насред двора. Или пък просто щяха да го нападнат, докато виси безпомощно от въжето.

— Бързо изтегли резерва — каза Ентрери на Атрогейт, щом Джарлаксъл запрати куката.

В мига щом куката се удари зад покритата с подобни зъбери стена на основната кула, джуджето започна да тегли резерва на въжето, опъвайки нишката, и да го намотава здраво около каменната стена.

Ентрери скочи от стената към въжето. Уви краката си върху него и започна да се изтласква с плавни яростни движения. Движеше се с ръце по въжето, извивайки тялото си, после развивайки го в перфектен синхрон при това толкова бързо, че на останалите им изглеждаше сякаш се спуска надолу, а не се катери нагоре.

Скоро се приближи до покрива на централната кула.

Когато го направи, освободи краката си и се обърна, разлюлявайки се, за да набере инерция. Изви гръбнак, за да се засили, люлеейки се напред-назад и се пусна, когато се изви под идеалната траектория. Превъртя се насред полет, измъкна оръжията си и се приземи стабилно на крака — точно когато един гаргойл се хвърли насреща му.

Създанието получи разсичащ удар с меч през лицето, последван от бързо мушване в гърлото. Ентрери последва падащото същество, скачайки от стената на покрива навреме, за да посрещне атаката на втори гаргойл.

— Хайде, полугрознико — каза на Олгерхан Атрогейт, който вече бе навлякъл къщоразбиваческата сбруя.

Преди войнът полуорк да успее да отговори, джуджето скочи на върха на стената, сграбчи го за задната страна на колана и се метна навън, закачайки сбруята на въжето. С невероятна сила Атрогейт с лекота задържа Олгерхан с една ръка, докато с другата сграбчваше въжето и се набираше, сграбчваше и се набираше, изтегляйки го през пропастта Олгерхан запротестира и се развъртя в опит да сграбчи ръката на джуджето за опора.

— Стой мирно и си пести силите, тъпако! — сопна му се Атрогейт. — Ще те оставя там и най-добре да си готов да се биеш, докато се върна!

При тези думи Олгерхан се успокои и въжето подскочи. Полуоркът успя да погледне назад, същото направи и Атрогейт. Двамата видяха Мариаброн, който се катереше по нишката. Рейнджърът се движеше почти толкова плавно, колкото и Ентрери, и постепенно скъсяваше разстоянието до джуджето, докато се приближаваха към усилващите се звуци от битка.

Над тях Джарлаксъл се издигна още малко на по-добра позиция и започна да изстрелва магически снаряди от жезъла си и такива с отровен връх от арбалета.

— Тръгвай ти — обърна се към Праткъс командир Елъри. — Ще им е нужна магията ти.

Тя се наведе през стената в опит да види битката отвъд. От време на време някой гаргойл се издигаше от покрива на кулата, размахвайки кожените си криле и Елъри можеше само да се моли създанието да не забележи въжето и безпомощните пълзящи мъже.

Праткъс се поколеба и Елъри го изгледа ядосано.

Джуджето сграбчи въжето и поклати глава.

— Няма да издържи друг — обясни.

Елъри удари с ръка по каменната стена и се обърна към Кантан.

— Имаш ли с какво да помогнеш?

Магьосникът поклати глава. После започна да прави заклинание толкова бързо, че Елъри отскочи назад и извика. Обърна се, щом Кантан изстреля мълния, която улучи един гаргойл, който се спускаше към Атрогейт и Олгерхан.

— Нищо, с което да помогна за катеренето, ако за това питаш — поясни заклинателят.

— Помагай с каквото можеш — отвърна сухо Елъри.

Ентрери научи по трудния начин, че местоположението му върху покрива на кулата го е поставило в близост до много от гаргойлите. Беше убил три от тях, но когато още четири му се нахвърлиха и запърхаха около него, убиецът започна да се движи по-скоро в защита, отколкото да се опитва да нанесе смъртоносни удари.

От позицията си във въздуха Джарлаксъл свали един, изстрелвайки топка слуз от жезъла. Улучи гаргойла в крилата и го събори на покрива, където остана безнадеждно залепен към камъка. Втори гаргойл заряза Ентрери и се понесе към левитиращия мрачен елф, но преди убиецът да успее да възстанови равновесието си и да атакува оставащите две създания, още една двойка прехвърли стената и го нападна.

Мърморейки под носа си, убиецът продължи дивия си танц, използвайки Нокътя на Шарон, за да създава стени от непрогледен прах, които да му помагат в постоянното отстъпление. Погледна бързо към въжето, за да види докъде е стигнал Атрогейт, и трябваше да признае пред себе си, че се радва да види бързо приближаващото се джудже — признание, което не бе вярвал, че някога ще направи конкретно за него.

Ентрери се задейства по-хладнокръвно, опитвайки се не само да избягва ноктите и рогата на скачащата и пикираща четворка, но и да ги нагласи така, че приближаващите подкрепления бързо да получат предимство.

Насочи се наляво, после се стрелна надясно към центъра на покрива. Бързо се спусна и се приземи на едно коляно и мушна с меча си право нагоре, ранявайки спускащ се гаргойл, който заразмахва криле, за да се издигне извън обсега му. Ентрери понечи отново да се изправи на крака, но една ноктеста ръка профуча над главата му, така че предпочете да се претърколи напред.

Изправи се бързо и се завъртя с протегнат меч, за да отблъсне яростните атаки. С умението си да летят и да се спускат върху него чудовищата би трябвало да го сгащят — и щяха да го направят, ако ставаше дума за обикновен войн, — но Артемис Ентрери беше твърде бърз за тях и успя да промени ъгъла на свистящото си острие, така че да се защитава и от атаки, идващи отгоре.

Увиснал на сбруята под въжето, Атрогейт стигна до каменната стена на кулата.

— Качвай се горе и почвай да се биеш! — изрева на Олгерхан.

Използвайки само едната си ръка, джуджето метна едрия полуорк над ръба на каменната стена. Олгерхан закачи крака си, докато минаваше над ръба и това предизвика претъркулването му с главата напред върху покрива.

Джуджето избухна в смях.

— Давай, добро ми джудже! — извика Мариаброн, който бе на въжето точно зад него.

— Връщам се за момичето — обясни Атрогейт. — Покатери се над мен, дърволюбецо, и скачай в мелето!

Без нужда да бъде подканяй втори път, Мариаброн се покатери по Атрогейт. Рейнджърът, изглежда, се опитваше да е внимателен или поне да не стъпче лицето на джуджето. Но Атрогейт, чиито две ръце най-сетне бяха свободни, го сграбчи за глезените и го преметна нагоре, така че последният се стовари на покрива до Ентрери и Олгерхан. Атрогейт не можа да види нищо от това, защото висеше под въжето, но успя да чуе достатъчно от бъркотията, че да избухне повторно в смях.

Веднага щом въжето спря да се клати, Атрогейт освободи вторичната кука на сбруята и с няколко бързи тласъка на могъщите си ръце се плъзна надолу по въжето към останалите. Изведнъж обаче сграбчи въжето и спря рязко, щом вида Праткъс, който се катереше нагоре към него. За разлика от Ентрери и Мариаброн джуджето не беше сключило глезени около въжето, а просто висеше на ръце. Пускаше едната си ръка и извиваше ханша си, така че да я премести отпред. И го повтаряше отново и отново, вървейки на ръце с бързи поклащания.

Атрогейт кимна и се ухили, докато наблюдаваше напредъка на свещеника. Праткъс беше облечен с кожена жилетка без ръкави, обсипана с шипове, и мускулите на ръцете му изпъкваха от усилието и от още нещо.

— Направил си си малко заклинания, а? — каза Атрогейт, щом Праткъс го приближи. Атрогейт се обърна, така че главата му да е насочена надолу към другото джудже и се протегна, за да хване ръката му.

— Силата на бика — потвърди Праткъс и сграбчи здраво предложената му от Атрогейт ръка.

Едно завъртане и залюляване го изпрати високо зад висящото джудже, където лесно се улови за въжето и продължи изкачването си.

Атрогейт избухна в смях и продължи спускането си към стената на кулата.

— Кой е следващият? — попита останалите трима.

Елъри погледна към Кантан.

— Вземи Арраян — реши тя. — Двамата с Кантан ще минем последни.

— За съжаление нямаме време за това — долетя глас отгоре и всички се обърнаха, за да видят Джарлаксъл.

Мрачният елф хвърли второ въже на Атрогейт и джуджето го издърпа.

— Замъкът се събужда за присъствието ни — обясни Джарлаксъл щом се спусна.

Посочи с ръка към земята под тях, която бе на около двадесет стъпки надолу.

Атрогейт понечи да спори, но изгуби гласа си щом последва поканата на Джарлаксъл да погледне надолу.

Защото там имаше немъртва орда, която се изравяше от почвата и се насочваше под въжето.

— О, прекрасно — каза Кантан.

— Влизат и в тунелите в стената — информира го Джарлаксъл.

— Мислиш ли, че са достатъчно умни, че да срежат въжето след нас? — изрева Атрогейт.

— О, прекрасно — повтори Кантан.

Джарлаксъл кимна на Елъри.

— Тръгвай — подкани я. — Бързо.

Елъри закрепи брадвата и щита на гърба си и се покатери на въжето над висящия Атрогейт.

— Побързай или ще усетиш косматата ми глава на задните си части — излая след нея Атрогейт.

Тя не погледна назад и се задвижи с цялата скорост, на която бе способна.

„Вземи девойката полуорк и я пусни на ордата“ прозвуча глас в главата на Атрогейт.

За момент на лицето на джуджето се появи учудено изражение, после погледна към Кантан.

„Победата ни ще е почти пълна щом тя умре“ обясни магьосникът.

— Хайде, момиче — каза послушният Атрогейт на Арраян.

Джарлаксъл кацна до жената на върха на стената и я сграбчи за ръката, когато тръгна към джуджето.

— Аз ще я взема — каза на джуджето, а към Кантан добави: — Ти върви с него.

Кантан се опита да не издаде изненадата и гнева си — и подозрението, дали мрачният елф по някакъв начин бе прихванал магическото му съобщение към джуджето. Или пък погледът на Атрогейт към него по някакъв начин бе подсказал на прозорливия Джарлаксъл плановете му за Арраян? Кантан използва обичайния си сарказъм, за да прикрие тези силни емоции.

— Сега можеш да летиш, така ли? — попита магьосникът.

— Да левитирам — поправи го Джарлаксъл.

— Право нагоре и надолу.

— Безтегловно — обясни мрачният елф, хвана края на второто си въже от ръцете на Атрогейт и го уви около тежестта на къщоразбиваческата сбруя. — Няма да ти тежим въобще, скъпо джудже.

Атрогейт разбра всичко и се изсмя още по-високо.

По това време Кантан вече се приближаваше колебливо към него, така че джуджето се протегна, сграбчи го за колана и грубо го дръпна.

— Имам си мрачен елф за хвърчило! — заяви с кикот от все сърце Атрогейт.

— Прекарай ръцете си през сбруята и се дръж — Джарлаксъл подкани магьосника. — Освободи ръцете на джуджето, умолявам те, в противен случай замъкът ще ни хване, преди да стигнем от другата страна.

Кантан продължи да се взира в изненадващия мрачен елф и ясно видя в ответния поглед на Джарлаксъл, че инструкциите му произлизаха от нещо повече от обикновена предпазливост. Кантан знаеше, че между тях бе начертана линия.

Но времето да прекрачи тази линия и да предизвика Джарлаксъл да му се противопостави все още не бе дошло. Беше си запазил достатъчно магии под ръка и съвсем не бе изтощен, но един проблем точно сега можеше да му струва скъпо срещу ордите на замъка, независимо от изхода на личната му битка с мрачния елф.

Не откъсвайки поглед от Джарлаксъл, магьосникът се премести до ръба на стената и колебливо се наведе, за да се хване за сбруята на Атрогейт. Извика от изненада, когато джуджето го сграбчи отново и го издърпа, придържайки го неподвижно, докато успее да прекара тънките си ръце през каишите и да се хване здраво. После извика отново, щом Атрогейт подпря тежките си ботуши на стената, оттласна се и започна да се придвижва по въжето.

Джарлаксъл бързо обра резерва и се премести до ръба с Арраян.

— Дръж се — подкани я и за неин ужас просто пристъпи през ръба.

Може би за да успокои нервите на ахкащата жена, мрачният елф използва левитиращите си умения, за да се издигне малко по-високо, увеличавайки разстоянието между тях и немъртвите чудовища. Кантан бе чувал разкази, че всички мрачни елфи владеят умението да левитират, но подозираше, че Джарлаксъл всъщност използва омагьосан предмет — може би пръстен или някакво бижу. Беше съвсем наясно, че тайнственият елф притежава не един магически предмет и поради незнанието си какви точно са, чувстваше още по-голямо колебание да задълбочи спора помежду им.

— Приближаваме се бързо, Елъри! — извика Атрогейт на жената пред тях. — Ще получиш джуджешка глава! Буахаха!

Елъри, която не бе глупачка, изглежда получи прилив на сили и ускори при тези думи.

Покривът беше разчистен, но битката продължаваше в крепостта, защото немъртвите бяха започнали да се катерят по кулата — или поне да се опитват, — а все повече гаргойли се пробуждаха заради натрапниците и политаха към централната сграда.

Мариаброн действаше яростно с лъка си, тичаше от стена на стена, стреляше по гаргойлите във въздуха и скелетите, катерещи се отдолу. Олгерхан също се движеше по покрива, макар и мудно. Имаше много рани от първоначалната битка, след като Атрогейт безцеремонно го бе метнал над стената. Повечето бяха получени, защото огромният войн, вече изморен до смърт, просто се бе оказал твърде бавен в реакциите си. Въпреки това се опитваше да помогне, използвайки труповете на гаргойлите като снаряди, които да мята по катерещите се немъртви.

Артемис Ентрери се опитваше да се абстрахира от това. Беше се придвижил около осем стъпки надолу по малкото стълбище край задната стена до площадка с тежка желязна врата. Скоро установи, че вратата е заключена, при това по хитър начин. Бързо проучване показа, че около портата има заложени повече от един капан — още едно напомняне, че постройката на Зенги знае как да се защитава. Той обаче не бързаше, така или иначе — не смяташе да отваря вратата, преди да дойдат и другите — така че внимателно и предпазливо огледа касата, резето, евентуалните подвижни плочки, реагиращи на натиск по пода…

— Трябва да влезем вътре бързо! — извика му Мариаброн и подчерта предупреждението с изсвистяването на лъка си.

— Просто дръжте зверовете далече от мене — отвърна му Ентрери.

Сякаш по даден знак Олгерхан извика от болка.

— Пробив! — изкрещя Мариаброн.

Проклинайки под носа си, Ентрери се обърна с гръб към вратата и се затича обратно нагоре по стълбите, за да види как Мариаброн се сражава яростно с двойка гаргойли от дясната си страна близо до мястото, където бе закачено въжето. Трето създание се приближаваше бързо.

Зад рейнджъра Олгерхан се отпусна тежко до високите до кръста камъни на стената.

— Помогнете ми да се кача! — извика джуджето свещеник отвъд стената.

Олгерхан се опита да се изправи, но успя единствено да прехвърли ръката си през стената.

Ентрери удари в гръб един гаргойл точно когато Праткъс се качи на покрива. Джуджето се отправи първо към Олгерхан, но с отвратено изражение го подмина и започна да прави лечебната си магия, насочена не към ранения полуорк, а към Мариаброн, който започваше да показва признаци на умора, докато през защитата му се промъкваха нокти и го одираха.

— Ще се оправим — извика рейнджърът на Ентрери и когато лечебната магия го обгърна, Мариаброн се изправи и продължи да се бие с подновена енергия. — Вратата! Разбий вратата!

Ентрери постоя достатъчно дълго, за да успее да погледне отвъд триото към болезнено бавния напредък на Елъри по въжето и останалите четирима, които се приближаваха в странна формация, с Джарлаксъл и Арраян, носещи се във въздуха зад Атрогейт, и висящия магьосник.

Той поклати глава и затича обратно към най-горната врата на кулата. Прецени колко време остава до пристигането на другите и провери отново за други капани.

Както обикновено убиецът определи почти перфектно точния момент и изрита вратата точно когато останалите се натрупаха на стълбището зад него. Ентрери отвори вратата и отстъпи назад. Атрогейт мина покрай него.

Ентрери го сграбчи за рамото и го спря.

— А? — попита джуджето и се накани да спори, но Ентрери вече бе поставил пръст пред устните си.

Убиецът мина покрай Атрогейт и се наведе ниско.

След внимателна инспекция на камъните отвъд прага Ентрери бръкна в кесията си и извади малко тебешир на прах. Хвърли го така, че да покрие определени участъци от камъните.

— Плоча, реагираща на натиск — обясни той и направи знак на Атрогейт да пристъпи.

— Има някаква полза от тебе — промърмори джуджето.

Ентрери изчака Джарлаксъл, който завършваше колоната. Мрачният елф го погледна и се ухили многозначително, после умишлено стъпи право върху тебешира на убиеца.

— Накарай ги да вярват, че си по-полезен, отколкото в действителност си — поздрави го Джарлаксъл и Ентрери просто сви рамене.

— Вярвам, че започваш да схващаш нещата — добави мрачният елф. — Трябва ли да се притеснявам?

— Да.

Простотата на отговора извика още една усмивка на черното като въглен лице на Джарлаксъл.

Глава 17 Потвърждението на Кантан

Вратата водеше към кръгла стая, която се простираше на целия етаж на кулата. Точно срещу тях, на северния край на стаята, имаше базалтов олтар. През камъка преминаваха червени жилки, които подчертаваха барелефните изображения на дракони. Зад олтара, между два горящи мангала, стоеше огромно яйце, достатъчно голямо, че мъж с размерите на Ентрери да може да се свие вътре.

— Това изглежда като място за битка — промърмори Атрогейт и не изглеждаше въобще притеснен от тази възможност.

Предвид сцената с немъртвите отвън, думите на джуджето звучаха правдиво, защото навсякъде из стаята, на равни разстояния едни от други, имаше саркофази от полиран камък, украсени със злато. Капаците на богато украсените ковчези показваха, че става дума за двукрако хуманоидно създание с ръце близо до тялото, дълги крака и дълга вълча муцуна.

— Гнолове? — попита Джарлаксъл.

Зад него Ентрери майсторски заключи вратата.

— Нека не чакаме, за да разберем — отвърна Мариаброн и посочи към другия изход от стаята — още едно спускащо се стълбище от дясната им страна.

Беше обградено с високи до кръста перила, а входът бе чак от другата страна на стаята. С ръка на меча си и очи, вперени в най-близкия саркофаг, рейнджърът пристъпи към средата на стаята. Почувства тътен, сякаш от движение от най-близкия саркофаг, и понечи да извика.

Останалите нямаха нужда от предупреждение, защото всички го почувстваха и Ентрери светкавично се стрелна покрай другите в посока към перилата. Хвана се за тях и се преметна от другата страна, приземявайки се ловко на стълбите. Без да забавя ход, моментално се озова при втората врата и започна да опипва внимателно краищата й, а очите му я оглеждаха от всички посоки.

Пое си дълбоко въздух. Макар да не бе видял никакви капани, убиецът знаеше, че трябва да я огледа много по-внимателно, но просто не разполагаше с нужното време. Зад себе си чу другарите си, които се спускаха по стълбите, последвани от скърцащите звуци на немъртвите създания, излизащи от саркофазите си.

Насочи се към ключалката.

Преди да успее да започне, вратата рязко се отвори.

Ентрери отскочи назад, измъквайки оръжията си.

Нищо не излезе от вратата и убиецът се успокои, щом видя самодоволната физиономия на Кантан на стълбите зад себе си.

— Магия за отваряне на врата? — попита Ентрери.

— Нямаме време за инспекциите ти — отвърна магьосникът. — Смятам ги за твърде предпазливи.

„Естествено, че ги смяташ, щом съм достатъчно близо до вратата, че да отнеса всякакви възможни капани или дебнещи чудовища“, помисли си Ентрери, но не го изрече — макар изражението му да го подсказа на останалите.

— Идват — предупреди командир Елъри от стаята.

— Мумифицирани гнолове — каза Джарлаксъл. — Интересно.

Ентрери не беше толкова заинтересован и нямаше желание да вижда странните създания. Завъртя се встрани от Кантан, измъквайки оръжията си и се хвърли през вратата.

Беше изненадан, както и останалите, когато преминаха през вратата, да открие, че не е на най-долния етаж на кулата. Отвън сградата не изглеждаше достатъчно висока, че да има три етажа, но въпреки това Ентрери се озова на тераса, която обикаляше стените на кулата и завършваше с каменно стълбище в най-северната част на стената. Щом се премести до високите до кръста перила, чиито подпори бяха оформени така, че да напомнят на дракони, Ентрери разгада загадката. Защото етажът под него бе частично под земята — или поне облата му част. На най-южната част от този етаж имаше стълби, които водеха нагоре към правоъгълна ниша, където се намираха основните врати на кулата. Така че формата на долния етаж заприлича на убиеца на срязана наполовина ключалка.

И там, на върха на стълбите, в правоъгълната ниша срещу вратите се намираше книгата на Зенги, томът на сътворението, поддържана от филизи, които изглеждаха твърде познати на Артемис Ентрери. Убиецът отмести очи от примамливата мишена и завърши огледа на пода. Чу затварянето на вратата зад себе си, последвано моментално от тежки стъпки и гласа на Джарлаксъл, с обичайната му сдържаност:

— Трябва да действаме бързо.

Ентрери обаче не бързаше да слиза по стълбите или да прескача парапета. Забеляза две железни статуи в източната и западната част на долната стая и ясно си припомни сблъсъка в кулата на Херминикъл. И което бе по-лошо дори от перспективата за два железни голема, долната стая не бе запечатана и на всеки няколко крачки по стените имаше каменни отвори към тунели, които водеха надолу под земята. Възможно ли бе ордата немъртви да се приближава през тях дори и в този момент?

Остро звънтене накара Ентрери да се обърне. Атрогейт стоеше до затворената желязна врата, чието резе и панти вече подскачаха от ударите на мумифицираните гнолове.

Джуджето се задейства методично, оставяйки раницата си на земята и измъквайки кука след кука. Постави ги стратегически около вратата и ги заби дълбоко в камъка с по един удар на боздугана си, омагьосан с ударна смазка.

Миг по-късно отскочи назад и постави ръце на кръста си, докато се любуваше на делото си.

— Дам, ще ги задържи за малко.

— Те са най-малкият ни проблем — отбеляза Ентрери.

В този момент неколцина от останалите се приближиха до перилата и стигнаха до същото мрачно заключение като Ентрери. Не и Арраян и Олгерхан, обаче.

Жената се отпусна до стената, сякаш дори фактът, че е толкова близо до книгата, я обезсилваше. Едрият й партньор не изглеждаше много по-добре.

— Там са отговорите, които търсим — каза Кантан, кимайки към книгата. — Заведи ме до нея.

— Статуите най-вероятно ще се съживят — каза Джарлаксъл. — Железните големи не са лесни противници.

Атрогейт избухна в смях, докато се приближаваше зад мрачния елф.

— Нима вече не видя достатъчно от Трошача и Бияча? — Назовавайки оръжията, ги вдигна едно след друго пред мрачния елф.

— Трошача и Бияча? — повтори Джарлаксъл.

Атрогейт се изкикоти отново и хвърли поглед над перилата право към една от железните статуи.

— Ще се видим долу! — извика и прошепна на оръжията си, подканяйки ги да пуснат магическите си течности. С още един див кикот скочи върху перилата и се хвърли надолу.

— Трошача и Бияча? — попита отново Джарлаксъл.

— Преди им викаше Гнияча и Коляча — отвърна Елъри и Ентрери забеляза за пръв път, откакто познаваше Джарлаксъл, че мрачният елф няма какво да отговори.

Нямаше начин да се отрече несериозността на Атрогейт, нито ефективността му. Приземи се седнал на раменете на желязната статуя, с крака, обвити около главата й. Големът започна да се съживява, както се и очакваше, но преди дори да успее да се пресегне към джуджето, Трошача се стовари върху главата му. Черното желязо по черепа на творението стана червеникаво кафяво, а здравината му изчезна, отнесена от секрецията на ръжда. Когато Бияча, блестящ от ударна смазка, се стовари на същото място, наоколо се разнесе железен прах и главата на голема се вдлъбна.

Създанието продължи да размахва ръце, но Атрогейт имаше твърде голямо предимство и размахваше оръжията си прецизно, унищожавайки естествената броня на противника си с едното оръжие и смазвайки я с другото. Един железен крайник излетя във въздуха и макар другата ръка да успя да сграбчи джуджето и да го стовари на пода, коравият Атрогейт отскочи и удари голема няколко пъти с комбинация от двете оръжия, която откъсна единия му крак. После вдлъбна нагръдника му странично.

Но другият голем също се хвърли в атака, а от тунелите се разнесоха шумове.

Мариаброн и Елъри, които дърпаха Праткъс със себе си, се спуснаха по стълбите, докато Ентрери се прехвърли през перилата и скочи, олекотявайки падането от петнадесет стъпки височина със странично превъртане.

Кантан също се преметна през перилата, спускайки надолу въже, чийто край магически висеше във въздуха. Спусна се встрани от сбиването без никакво намерение да се присъединява. Целта бе видима за магьосника и чакаше да бъде взета.

Не беше доволен, когато мрачният елф се спусна плавно до него и го застигна до нишата.

— Просто ги дръж далече от мен — заповяда му Кантан.

— Тях? — запита Джарлаксъл.

Кантан не го слушаше. Спираше се при всяка стъпка и започна да прави серия от заклинания, издигайки около себе си защити, които да отблъснат предпазните магии, защитаващи книгата.

— Джарлаксъл! — извика Елъри. — При мен!

Мрачният елф се обърна и погледна към жената. Доколкото виждаше, за момента ситуацията в стаята беше под контрол, най-вече благодарение на способностите и ефективността на Атрогейт срещу железните големи.

Единият беше на земята и махаше безпомощно, а вторият вече кънтеше и се клатеше под дъжда от удари, които го обсипваха и трошаха, нанасяни от търчащото наоколо ентусиазирано джудже.

— Джарлаксъл! — изкрещя отново Елъри.

Мрачният елф я изгледа и сви рамене.

— При мен! — настоя тя.

Джарлаксъл погледна към Кантан, който стоеше пред книгата, после обърна очи към Елъри. Искаше да го държи надалече от книгата без друга видима причина освен да позволи на Кантан пръв да я изследва. Елъри го изгледа втренчено, показвайки му ясно, че ако не й се подчини, ще последва битка.

Отново погледна назад към Кантан и придоби увереност, че все още има време да направи нещата както иска, защото магьосникът се движеше страшно внимателно и изглеждаше силно озадачен.

Джарлаксъл тръгна към Елъри. Спря се и кимна към стълбите, откъдето се спускаха Арраян и Олгерхан, като едрият полуорк практически носеше изтощената жена.

— Подсигурете периметъра — инструктира ги Елъри и махна на полуорките да се върнат на терасата. — Трябва да дадем на Кантан време да разгадае мистерията на това място.

На Мариаброн и Ентрери каза:

— Проучете тунелите до първа врата или на дълбочина тридесет стъпки.

Ентрери я слушаше само с половин ухо, защото вече оглеждаше тунелите. Всички сякаш следваха една посока: спускащ се надолу коридор, широк осем стъпки, който се извиваше наляво след около дузина крачки.

По стените отляво и отдясно имаше факли, но не бяха запалени. Дори и в мрака обаче Ентрери усещаше, че подовете не са толкова стабилни, колкото изглеждат.

— Не още — каза убиецът, когато Мариаброн тръгна надолу по един от тунелите.

Рейнджърът спря и изчака, докато Ентрери се отдръпна от входа на тунела и взе главата на унищожения железен голем. Застана пред входа на един от коридорите и подкани останалите да се отдръпнат.

Търкулна главата надолу и отскочи назад, сякаш очакваше експлозия. Както и подозираше, предметът премина през плоча, реагираща на натиск. Изскочиха пламъци, но не от убийствения тип, характерен за огнен капан. Вместо това факлите оживяха, а когато главата продължи да се търкаля, удари втора плоча, която запали и останалите на другата стена.

— Колко удобно — отбеляза Елъри.

— Всички ли са така? — попита Мариаброн.

— Има плочи, реагиращи на натиск, във всички страни — отвърна Ентрери. — Не мога да кажа точно какво правят.

— Току-що ни показа, тъпако — обади се Атрогейт.

Ентрери не предложи друг отговор освен крива усмивка. Първото правило в създаването на ефективни капани бе да създадеш ситуация, която да накара натрапниците да се чувстват спокойни. Погледна към джуджето и реши, че няма нужда да споделя тази част от информацията.

Странно, че избра точно този момент да се прави на водач, замисли се магьосникът, щом чу как в далечината Елъри крещи заповеди. В крайна сметка, за Кантан тя никога нямаше да е нещо повече от пионка. Все пак не можеше да отрече ефективността й в настоящата роля.

Другите не смееха да й се опълчат, особено с глупака Мариаброн, който кимаше и се съгласяваше с всяка нейна дума.

Един бегъл поглед подсказа на Кантан, че Елъри се справя добре със задълженията си. Всички се придвижваха колебливо по различни тунели, а Олгерхан и Арраян бяха на стълбите и пазеха вратата. Праткъс координираше разузнавателната мисия на Елъри, като стоеше в кръглата стая и обикаляше наоколо, за да огледа всеки тъмен отвор, докато Елъри, Ентрери, Джарлаксъл, Мариаброн и Атрогейт изследваха тунелите.

Кантан мерна Елъри, която излизаше от един проход и се отправяше към друг, с щит в едната ръка и брадва в другата.

— Добре съм те обучил — промърмори Кантан под носа си.

Щом го направи, се сепна и мислено се укори, че е позволил разсейването — каквото и да е разсейване — в този изключително важен момент. Пое си дълбоко въздух и се обърна обратно към книгата. Увереността му нарасна, докато четеше, защото почувства емпатичните намеси на живия том и започна да вярва, че защитите му ще са достатъчни да ги отблъснат.

Опитният магьосник бързо започна да дешифрира книгата. Руните, появяващи се и изчезващи във въздуха, представляваха предаване на живителна енергия, изтегляна от външен източник. Тази енергия бе захранила конструкцията, служейки за живия източник на сила, съживил немъртвите, предизвикал регенерацията на гаргойлите и събудил големите.

Кантан едва успяваше да си поеме дъх. Самата сила на предаването го заливаше. Близо две десетилетия магьосниците от земите на Кървав камък бяха считали превръщането на Зенги в лич, измамването на самата смърт за най-голямото му постижение, но книгата…

Книгата съперничеше дори на това.

Магьосникът жадно попи още една страница и отвори следващата. Не след дълго стигна до частта, където буквите свършваха и с почуда наблюдаваше как руните се появяваха във въздуха и се понасяха към страниците, където се изписваха. В началото процесът бе бил вампиричен, осъзна Кантан. Книгата бе черпила от живителната енергия, но постепенно се бе превърнала в единение на цел и воля.

Източникът на енергия? Кантан се зачуди. Замисли се за Арраян, за нейната слабост и тази на партньора й.

Тя бе открила липсващата книга, както им бяха казали Мариаброн и Олгерхан.

„Не — реши магьосникът. — Това не бе цялата истина. Арраян бе в много по-голяма степен въвлечена във всичко това от простото източване на жизнените й сили.“

Кантан се усмихна, когато най-сетне разбра силата на книгата и как да я победи.

„И не просто да я победи — надяваше се магьосникът, но и да я притежава.“

Откъсна погледа си от страниците и погледна нагоре към стълбите, за да види как Арраян се е облегнала на една стена и наблюдава Олгерхан. Гледаше към него отчаяно, умолително. Твърде умолително, осъзна Кантан. За младата жена беше заложено много повече от това дали могат, или не могат да намерят път извън замъка. Всичко беше много по-лично за нея от безопасността на Палишчук.

Ентрери им бе показал как да пробват всяка реагираща на натиск плоча по безопасен начин, но Мариаброн нямаше нужда от подобни инструкции. Рейнджърът бе минавал през подобни ситуации многократно и притежаваше уменията и екипировката да се спусне бързо по тунела, който бе избрал.

Беше продължил да се извива наляво в продължение на няколко стъпки, като приблизително на всяка дузина крачки имаше плочи, реагиращи на натиск, разположени между факлите на стената. Мариаброн запали първите като чукна върху плочата с дълъг телескопичен прът, но не активира следващата и по-следващата, предпочитайки да върви в почти пълен мрак.

После, убеден, че всичко е чисто, рейнджърът изтича до втората двойка факли и активира плочата. Повтори действията си, винаги запалвайки факлите две групи по-назад.

След около петдесет крачки тунелът се превърна в стълбище, което се спускаше право надолу в продължение на много, много стъпки.

Мариаброн хвърли поглед назад по пътя, по който бе дошъл. Елъри им бе казала да огледат тунелите само в продължение на трийсетина крачки. Рейнджърът обаче винаги бе бил умел следотърсач и вярваше на инстинктите си. Продължи надолу, проверявайки стълбите и стените. Бавно и постепенно остави зад себе си три дузини стъпала преди да стане твърде тъмно, че да продължи. Тъй като нямаше желание да издаде позицията си, като сам запали свещ или факла, Мариаброн въздъхна и се обърна назад.

Точно тогава под него се появи светлина, зад леко открехната врата на стая в дъното на стълбите. Мариаброн я изгледа продължително, а космите по врата му настръхнаха и го загъделичкаха. Живееше за такива моменти — опасни ситуации, обвити от неизвестност, предвещаващи бедствие.

Без да успее да сдържи усмивката си, Мариаброн пропълзя до вратата. Известно време се ослушва, след което посмя да надникне. Първата му мисъл бе, че всеки замък трябва да има съкровищница и предположи, че гледа към преддверието точно на такава. Два украсени саркофага бяха подпрени на отсрещната стена и обграждаха затворена желязна врата. Пред тях в центъра на стаята имаше ярко горящ мангал, от който се издигаше тънка струйка дим право към високия таван.

В средата на този таван имаше кръгла вдлъбнатина с някакъв барелеф, който Мариаброн не можеше да различи — макар да му се струваше, че в него има подобни на яйца камъни.

Покрай страничните стени имаше каменни маси, покрити със сребърни свещници и най-различни дрънкулки. Рейнджърът успя да различи няколко сребърни камбанки, скиптър със скъпоценен камък и златна кадилница. Изглеждаха му предимно като религиозни предмети. От едната маса висеше самотно платно, избродирано със сцена на гнолове, танцуващи около надигнал се черен дракон.

— Чудна комбинация — прошепна рейнджърът.

Мариаброн хвърли поглед назад към издигащия се зад него коридор. Може би не трябваше да продължава напред. Лесно можеше да предположи какво съдържат саркофазите.

Рейнджърът се ухили. Такава бе историята на живота му — винаги пресилваше нещата. Припомни си как му се бе карал крал Гарет при първата му официална разузнавателна мисия в източна Вааса. Гарет го бе накарал да картографира района на пет мили покрай Галенските планини.

Мариаброн беше изминал целия път чак до Палишчук.

Така беше устроен — винаги на ръба и точно толкова умел или късметлия, че да се измъкне от всяка неприятност, в която го вкарваше авантюристичният му дух.

Продължаваше да е така и не можеше да устои. Почитаемият генерал Данауей от Ваасанската порта наистина бе постъпил мъдро, като не бе поверил Елъри само на грижите на Мариаброн.

Рейнджърът отвори вратата и се вмъкна в стаята.

Злато и сребро се отразиха в кафявите му очи, бляскайки на светлината на мангала. Мариаброн се опита да не се разсее и застана на една линия с ковчезите.

Както и подозираше, украсените им капаци с кучешки лица се отвориха.

Когато една от гнолските мумии тръгна да излиза от ковчега си, Мариаброн беше там и с усмивка започна да сече и мушка сръчно с меча си. Удари създанието няколко пъти преди то дори да успее да се измъкне от ковчега, а когато се протегна към него с една ръка, пристъпяйки тромаво напред, той с удоволствие я отсече от лакътя.

Дотогава втората го достигна и рейнджърът отскочи назад. Завъртя се, обърна се бързо с хоризонтално насочено острие и омагьосаният меч сряза коремната област на гнола, разкъсвайки мръсните сиви превръзки и отваряйки рана по корема на изсушения труп на немъртвото създание. Мумията изстена и забави преследването.

Мариаброн се усмихна още по-широко, осъзнавайки, че оръжието му може наистина да нарани съществото.

Освен това двете немъртви създания не бяха достатъчно бързи, за да застрашат опитния войн. Острието на Мариаброн се движеше майсторски и със светкавична скорост и прецизност намираше всяка пролука в защитата на мумиите и се възползваше в умерени граници.

Биеше се, без да бърза, както бе запазената му марка, уверен, че каквото и да изскочи насреща му, ще има уменията да го победи.

Тракане отгоре постави тази увереност на изпитание. Дотогава и двете мумии представляваха разпарцалени създания, много повече отколкото когато бяха излезли от ковчезите си. От тях висяха превръзки, а дълбоките им рани изпускаха наоколо зловония и от време на време гноища. Едната имаше само половин ръка, а от чуканчето стърчеше сиво-черна кост. Другата едва се влачеше с разпорен корем и разкъсани крака. Рейнджърът ги насочи към близката част на стаята обратно към вратата, от която бе влязъл, после се отдръпна и се затича назад, за да има време да погледне какво трака.

Забеляза, че едното от яйцата се люлее напред-назад над мангала. Откъсна се от тавана и падна в пламтящата купа. Очите на Мариаброн се разшириха от любопитство, докато наблюдаваше падането. Осъзна, че не става дума за камък с формата на яйце, а за истинско яйце. То падна в пламъците, разчупи се и отвътре излезе струя още по-черен дим, която ставаше все по-обемна, докато се издигаше.

Надявайки се, че не е отрова, Мариаброн се хвърли обратно към мумиите, с идеята да премине през тях с разсичане и да застане така, че да има бърз път за бягство.

Отново удари най-близката в корема, разширявайки и без това дълбоката рана толкова много, че създанието се прекатури сгънато наполовина и падна на купчинка.

Другата мумия замахна към Мариаброн, но рейнджърът беше твърде бърз. Наведе се под тежкия замах и бързо пристъпи покрай създанието, почти до вратата.

— Няма да избягаш! — долетя бумтящ глас и рейнджърът почувства как по гръбнака му пробягват тръпки.

Гласът бе придружен от внезапен силен повей на вятър, който развя наметалото му.

По-лошото за Мариаброн обаче, беше това, че вятърът затръшна вратата.

Той се претърколи и се завъртя обратно, така че да е с лице към стаята и гръб към вратата. Челюстта му увисна, когато проследи с поглед надвисналата колона черен дим нагоре и все по-нагоре до мястото, където оформяше торса и рогатата глава на гигантско, могъщо демонично създание, което излъчваше аура на чисто зло. Главата и чертите на лицето му напомняха тези на чипонос булдог, с огромни кучешки зъби и чифт извити навътре рога от двете страни на широката глава. Ръцете му сякаш бяха оформени от пушек — огромни посягащи черни ръце с пръсти с изтъняващи се и заострени краища.

— Добра среща, човеко — каза демоничното създание. — Без съмнение си дошъл да търсиш приключения и да поставиш на изпитание уменията си. Нима ще си тръгнеш, когато най-сетне ги откри?

— Ще те изпратя обратно в Бездната, демоне! — обеща Мариаброн.

Тръгна напред, но моментално осъзна грешката си, защото впечатлен от по-страховития звяр бе изпуснал от поглед мумията. Тя се приближи с тежък замах.

Рейнджърът се изви и избегна удара, но в този миг отрязаната ръка го мушна и стърчащата остра кост одра врата на Мариаброн. Отново бързината на рейнджъра го измъкна преди мумията да го прониже, но почувства топлината от собствената си кръв, капеща по врата му.

Преди обаче да успее да осмисли ситуацията, отново му се наложи да отскочи.

Димното създание избълва напред огнен дъх.

— Деймон — поправи го звярът. — Домът ми е равнината на Геенна, където с удоволствие ще се завърна. Но не и преди да пирувам с костите ти.

По наметалото на Мариаброн танцуваха пламъци и той се завъртя и го захвърли. Тогава забеляза, че преследващата го мумия не е имала този късмет и е поела пълната сила на деймонския огън. Мяташе се наоколо, обгърната от пламъци, а едната й ръка се размахваше трескаво и напразно.

Мариаброн хвърли наметалото си върху нея като добавка.

После скочи напред. Деймонът пристъпи, а димът оформи могъщи крака, когато създанието се освободи от мангала. Замахна със сенчестите си ръце, а главата му се стрелна напред, за да захапе Мариаброн, но рейнджърът отново осъзна, че е по-добрият боец и оръжието му може да нарани създанието от другото измерение.

— Геенна значи — извика той. — Но ще идеш там гладен!

— Глупак, винаги съм гладен!

Последните думи прозвучаха повече като гъргорене, защото мечът на рейнджъра смаза лицето му. Насред триумфалния си вик Мариаброн не видя падането на второто яйце.

Нито на третото.

Глава 18 Пътуването на рейнджъра

Шумът от битката кънтеше в коридора и достигна до основната стая на кулата. Кантан изръмжа, но отказа да се откъсне от книгата.

Беше сигурен, че в нея има още скрити тайни.

Енергията караше кожата му да настръхне и жужеше във въздуха около нея. Книгата беше магическа, руните бяха магически, и той разбираше много по-добре как се бе появил замъкът и кой е източникът на енергията, подхранила творението, но имаше още. Нещо оставаше скрито точно под повърхността. Магическите руни, които продължаваха да се появяват по страниците и в този момент можеха да се окажат ключът.

Звънът на стомана го разсея. Обърна се и видя развълнувания Праткъс, който подскачаше от крак на крак в средата на стаята. Елъри излезе от един тунел и сви към страната, откъдето идваше шумът. Погледна към Праткъс, а Атрогейт излезе от срещуположен тунел. На терасата Арраян и Олгерхан се наведоха над перилата и загрижено погледнаха надолу.

— Кой? — попита Елъри.

— Трябва да е рейнджърът — отвърна Праткъс.

Елъри се затича по посока на звука.

— Кой тунел? — попита тя, защото факлите във всички бяха угаснали и ехото от звуците я объркваше.

Всички очи се обърнаха към джуджето, но Праткъс само сви рамене.

И тогава отгоре се разнесе гласът на Олгерхан:

— Пробив!

Битката ги бе застигнала.

— Просто ги дръжте далече от мене! — изръмжа Кантан и отново насочи вниманието си върху книгата.

Друго яйце падна и се разчупи и с това станаха пет.

Мариаброн довърши първия с удар с две ръце над главата, но скоро бе твърде зает да отскача от огнения деймонски дъх, че да се поздравява за убийството.

Изпадна в ярост, въртеше се, претъркаляше се и сечеше, нанасяйки удар след удар, и осъзна, че създанията могат да бълват огъня си по него само от разстояние.

Така че тичаше и се редуваше да се приближава до всеки. Понесе няколко удара и сам раздаде не един и увереността му само се увеличи, когато чу тракане над себе си, скочи напред и събори мангала на земята с рамо.

Тракането спря.

Нямаше други освен четиримата, изправени срещу него. Всичко, което трябваше да направи, бе да ги удържи, докато дойдат другарите му.

Хвърли се напред в атака, но спря рязко и сви встрани. Използва саркофазите като щитове, за да държи посягащите димни ръце на разстояние.

Усмивката му се появи още веднъж, увереността, която напомняше за младия Мариаброн, който с право си бе заслужил прякора „Скиталеца“ и развратната репутация сред дамите из цяла Дамара. Желанието му за авантюра надделя. Никога не се бе чувствал по-жив, повече на ръба на бедствието, на свободата и на гибелта, отколкото в случаите на най-голяма опасност.

— Нима всички от Геенна сте толкова бавни? — опита се да каже, да раздразни деймоните, но насред изречението изплю кръв.

Рейнджърът замръзна. Вдигна свободната си ръка до врата и почувства, че кръвта все още шурти. Зави му се свят и вълната почти го събори.

Трябваше да се гмурне настрани, когато двама от деймоните освободиха насреща му струи огън. Почувства се толкова слаб, че за малко да не успее отново да се изправи на крака — а когато го направи, залитна толкова силно, че почти налетя с главата напред в третия от зверовете.

— Свещенико, нуждая се от тебе! — изкрещя Мариаброн Скиталеца насред кръвта и изведнъж не беше толкова сигурен и жизнерадостен. — Свещенико! Джудже, трябваш ми!

Ентрери и Джарлаксъл се втурнаха в стаята, за да се присъединят към останалите. Връхлетяха ги звуците от битка, идващи отгоре, и Ентрери и Атрогейт тръгнаха натам.

После долетя отчаяният вик на Мариаброн:

— Свещенико, нуждая се от тебе!

— Атрогейт, удържай терасата! — нареди Елъри. — Останалите с мен!

Ентрери чу вика на Арраян и пренебрегна заповедта на командира. В мислите си си представи гибелта на Дуавел, скъпата си приятелка полуръст, и чувството бе толкова завладяващо, че дори не се спря да го обмисли.

Спринтира покрай джуджето и тичешком изкачи стълбите, вземайки ги по три наведнъж. Сви вдясно, въпреки че вратата и другарите му бяха на терасата отляво.

После сви обратно рязко вляво и скочи тичешком на наклонения парапет. Водещият му крак започна да се плъзга, но убиецът стъпи здраво върху парапета с десния си крак и отскочи, завъртайки се така, че щом се повдигна близо до пода на терасата, гърбът му бе до перилата. Протегна ръце и сграбчи парапета и докато другите на долния етаж го гледаха с отворени усти, мускулите на Ентрери се разтегнаха и напрегнаха. Изви се, докато се повдигаше, премятайки крака над главата си. Не само че обратното му превъртане над парапета бе съвършено изпълнено, не само че се приземи леко и с перфектно равновесие, но по пътя успя да измъкне меча и камата си.

Завъртя се в мига, в който се приземи, и се хвърли върху най-близката мумия гнол, а остриетата му се въртяха в покосяваща вихрушка. Във въздуха се пръснаха сиви превръзки и се разлетяха наоколо.

Отдолу Джарлаксъл погледна към Елъри и каза:

— Считай стаята за обезопасена.

Елъри успя да хвърли бърз поглед на мрачния елф, докато тичаше към входовете на тунелите.

— Кой? — попита отново Праткъс, който тичаше до нея.

— Ти надясно, аз наляво! — отвърна джуджето и двамата се втурнаха към възможните отвори.

Джарлаксъл ги следваше плътно, но се спря. Атрогейт се спускаше от стълбите в опит да ги догони.

Докато Елъри тичаше, факлите оживяха. Секунда по-късно тежките крачки на Праткъс запалиха първата двойка в спускащия се коридор.

— Кой тогава? — Атрогейт се обърна към Джарлаксъл.

— Тук! — извика Елъри преди мрачният елф да успее да отговори и двамата с Атрогейт се втурнаха след жената войн.

В другия тунел Праткъс също чу призива точно когато подминаваше втората двойка факли, които пламнаха. Джуджето инстинктивно забави, но поклати глава. „Може би този тунел щеше да се слее с другия и нямаше да му се налага да губи време, за да се връща обратно“, помисли си той и реши да запали още един чифт факли.

Настъпи следващата плоча за натиск и се обърна странично, за да може бързо да се завърти обратно, ако светлината не покаже пресечка.

Но факлите не пламнаха.

Вместо това се чу издрънчаване и Праткъс се оказа в правилната посока, за да види железния прът, който се плъзна от стената.

Помисли си да се хвърли настрани, но успя само да извика. Колът се движеше твърде бързо. Удари го в корема и го запрати силно към далечната стена на коридора. Продължи да се движи и премина право през джуджето, издрънчавайки по камъка зад него.

С треперещи ръце Праткъс сграбчи пръта. Опита се да събере мислите си, да призове боговете си за малко магическо лечение. Но джуджето знаеше, че ще му е нужно повече от това.

Пламъците облизваха Мариаброн от всички ъгли.

Той промуши меча си през деймонска глава, измъкна го и отсече главата на друг с дивия си замах. Цялата стая се въртеше и той по-скоро залиташе, отколкото атакуваше, когато се отправи към последната двойка деймони.

Съзнанието му отлетя нанякъде и почувства загребването на нокти. Вдигна ръка да се защити и чудовищни челюсти се сключиха около нея.

Черните петна се превърнаха в пълен мрак. Почувства студ… силен студ.

Мариаброн Скиталеца призова цялата си сила и изпадна във внезапна и страховита ярост, сечеше диво, раздаваше юмруци и ритници.

След което пред него се откри пътешествието на рейнджъра, единственият път, който някога бе очаквал със сигурност, докато следваше приключенския си дух.

Беше в покой.

Мрак обгърна Арраян, когато силните ръце на мумията се обвиха около гърлото й. Не можеше да се концентрира достатъчно, че да запрати някоя от малкото останали й магии и знаеше, че така или иначе заклинанията й нямат силата нито да победят, нито дори да отклонят чудовищата.

Нито имаше физическите сили да се съпротивлява.

Сграбчи китките на мумията със своите, но със същия успех можеше да се опита да изтръгне стар дъб от земята.

Успя да хвърли поглед на Олгерхан, който се биеше с друга двойка от ужасните създания и този поглед й подсказа, че приятелят й най-вероятно ще се присъедини към нея в отвъдния свят.

Мумията натисна по-силно, избутвайки главата й назад и някъде дълбоко в себе си девойката се надяваше, че вратът й просто ще се счупи и всичко ще свърши преди липсата на въздух да я сломи.

После залитна назад и хватката на мумията отслабна в ръцете й. Объркана, Арраян отвори очи и отстъпи ужасено, щом осъзна, че държи две отсечени ръце.

Хвърли ги на земята, пое си дълбока и живителна глътка въздух и погледна назад към създанието, само за да види как вихрушката Артемис Ентрери го съсича.

Друга мумия я сграбчи отстрани и Арраян извика.

И Ентрери се озова там, завъртайки меча си с невероятен обратен удар отляво надясно, който избута ръцете на мумията встрани. Убиецът се завъртя, докато я следваше, превъртя камата си във въздуха и я хвана с острието надолу, после я заби до дръжката в лицето на мумията. От удара се надигна сив прахоляк.

Ентрери измъкна камата, завъртя се така, че да е с лице към създанието и се втурна напред, катурвайки го през перилата.

Арраян хлипаше от ужас и слабост и убиецът я сграбчи за едната ръка и я подкара към стълбите.

— Слизай долу! — заповяда й той.

Арраян, твърде разтърсена и смазана, твърде слаба и уплашена, се поколеба.

— Тръгвай! — изкрещя Ентрери.

Скочи насреща й и я накара да извика отново, после премина покрай нея и се метна с неудържима ярост към друга от упоритите мумии гноли.

— Веднага, жено! — извика той, докато оръжията му подхващаха отново смъртоносния си танц.

Арраян не помръдна.

Ентрери изръмжа ядосано. Щеше да е достатъчно трудно да се опази жив там горе, тъй като нахлуваха още и още създания, и без да трябва да пази Арраян.

Един поглед към вратата го осени с идея.

— Арраян — извика той. — Трябва да се добера до Олгерхан. Моля те, тръгвай към стълбите.

Може би причина бе споменаването на името на приятеля й полуорк или пък успокояващата промяна в гласа му, но Ентрери бе доволен да види, че жената се спуска тичешком към стълбите.

Мумията пред него се раздроби и убиецът скочи напред.

Олгерхан търпеше тежко поражение. Целият бе покрит със синини и рани и залиташе с всеки замах на огромната си бойна сопа.

Ентрери го удари с всички сили изотзад, прекарвайки го покрай двете биещи се мумии. Убиецът продължи да натиска, захвърляйки Олгерхан тежко срещу отворената врата. Вратата се тресна или поне се опита, защото между нея и рамката се бе вклинил гаргойл.

Но Ентрери продължи да се движи право срещу задаващото се към него създание.

Пренебрегна мумиите, които бързо го приближаваха, и насочи целия си гняв върху заклещения гаргойл.

Замахна, мушна и го прогони назад.

Под тежестта на Олгерхан вратата най-сетне се затвори.

— Просто я дръж затворена! — изкрещя му Ентрери. — За доброто на всички ни.

Убиецът се хвърли срещу оставащите две мумии.

Елъри инстинктивно знаеше, че е в смъртна опасност. Може би от тона на молбата за помощ на Мариаброн или дори заради това, че легендарният Скиталец въобще извика. Може би заради затворената врата в основата на стълбището пред нея, или пък заради звука.

Защото с изключение на нейните стъпки и на тези на дуото зад нея цареше тишина.

Тя сведе рамене и се втурна през вратата, връхлитайки в стаята с готови меч и щит. Там замръзна, а после залитна от ужас и отчаяние, защото страховете й се потвърдиха. Мариаброн лежеше по гръб, неподвижен, с облени със собствената му кръв шия и гърди. Кръвта от раната на врата му продължаваше да тече, но не обилно, защото сърцето на рейнджъра вече не туптеше.

— Твърде много — каза влезлият след нея Атрогейт.

— Деймони пазители — отбеляза Джарлаксъл, забелязвайки демоничните глави — единственото, което бе останало от създанията, търкалящи се из стаята. — Доблестна битка.

Елъри продължи просто да стои там и да се взира в Мариаброн, в мъртвия герой на Дамара. От най-ранна възраст Елъри бе слушала истории за този велик мъж, за делата му с чичо й, кралят, и за специалната му връзка с рода на Трант, Бароните на Кървав камък и най-близки членове на семейството на Елъри. Както много войни от нейното поколение и Елъри бе считала легендата за Мариаброн за въплъщение на истинския герой, за идол и за цел, към която да се стреми. Както Гарет Драконоубиец и неговите приятели бяха вдъхновили младите бойци от поколението на Мариаброн, така и той бе предал това вдъхновение на нейното.

И сега лежеше мъртъв в краката на Елъри. Мъртъв по време на мисия, предвождана от нея. Загинал заради решението й да раздели групата, за да изследват тунелите.

Викът на Атрогейт откъсна Елъри, която почти не забелязваше какво я заобикаля, от вътрешната й драма.

— Това е свещеникът! — изрева джуджето и се втурна извън стаята.

Джарлаксъл се премести по-близо до Елъри и сложи ръка на рамото й, за да я успокои.

— Нужна си другаде — подкани я мрачният елф. Тук не можеш да направиш нищо повече.

Тя го изгледа с празен поглед.

— Върви с Атрогейт — каза Джарлаксъл. — Има работа, която трябва да се свърши и то бързо.

Почти без да се замисля, Елъри излезе със залитане от стаята.

— Аз ще се погрижа за Мариаброн — увери я мрачният елф, докато тя се отправяше нагоре по коридора.

Верен на думата си, мрачният елф се озова до рейнджъра веднага щом Елъри се скри от поглед. Измъкна жезъл и направи бърза магия за гадаене.

Беше изненадан и разочарован колко малко магия се засичаше по човек с репутацията на Мариаброн. Мечът му, Баюрел, естествено, бе омагьосан, както и доспехите, но не особено силно. Носеше един-единствен магически пръстен, но бегъл поглед подсказа на Джарлаксъл, че притежава поне дузина по-силно омагьосани пръстени — така че поклати глава и реши, че отмъкването му не си струва риска.

Един предмет обаче привлече вниманието му, и веднага щом отвори малката кесия на колана на Мариаброн, на лицето на Джарлаксъл си изписа усмивка.

— Обсидианов жребец — отбеляза той и измъкна черна фигурка на кон. Бърз оглед разкри командната дума.

Джарлаксъл скръсти ръцете на рейнджъра върху гърдите му и постави Баюрел на подходящото място върху тях. За момент почувства съжаление. За краткото време, прекарано в земите на Кървав камък, бе чул много неща за Мариаброн Скиталеца и знаеше, че е станал част от епохално събитие. Шокът от смъртта на мъжа щеше да отеква във Вааса и Дамара още дълго време и на Джарлаксъл му хрумна, че това наистина е важна загуба.

Отдаде бързо чест на мъртвия герой и почете смъртта му.

Естествено съжалението не бе достатъчно, че да накара Джарлаксъл да върне обратно обсидиановия жребец.

— Ах, какво си направил? — Атрогейт се обърна към Праткъс веднага щом стигна до умиращия свещеник.

Закован за стената на коридора, с разкъсани гърди, Праткъс можеше единствено да изгледа вцепенено спътника си.

Атрогейт сграбчи пръта и се опита да го измъкне, но не успяваше да го захване стабилно. И двамата знаеха, че нищо нямаше да се промени. Същото разбра и Елъри, щом застана зад чернобрадото джудже.

— Ба, значи отиваш в чертозите на Морадин — каза Атрогейт. Свали от врата си мях и го подаде на умиращия свещеник. — Малко от изкормвача — обясни той, имайки предвид най-силната джуджешка напитка. — Ще ти помогне да стигнеш дотам и ще си в добро настроение за разговор с шефа.

— Боли — ахна Праткъс. Отпи от мяха и дори успя да кимне благодарно, когато огнената напитка прогори гърлото му.

После умря.

Глава 19 Разчистване на пътя

Облегнати един на друг, за да се подкрепят, Арраян и Олгерхан се спускаха бавно по стълбите. Ентрери се изкачи и се мушна между тях, изблъсквайки Олгерхан по-плътно до парапета, което накара полуорка да се хване с две ръце.

Ентрери се обърна към Арраян, която се държеше за него и се люшкаше нестабилно. Премести се, за да дойде рамото му зад нея и с едно движение я вдигна в прегръдките си. Погледна към Олгерхан, за да се убеди, че смешникът няма да се прекатури след тях и започна да слиза.

Арраян вдигна ръка пред лицето му и той погледна към нея, право в очите й.

— Ти ме спаси — каза тя с едва доловим глас. — Всички нас.

Ентрери почувства приток на кръв към лицето си.

За миг видя лицето на Дуавел, наслоено върху сходните черти на Арраян. Наистина почувства топлина и му хрумна, че трябва просто да продължи да върви, далече от групата, и да отведе Арраян надалече от всичко това.

Чувствата му, толкова калени и прагматични, след като бе прекарал почти целия си живот в отчаяни опити да оцелее, се опитаха да подложат на съмнение желанието му, да му покажат колко е нелогично. Но за пръв път от три десетилетия тези практични чувства нямаха думата в съзнанието на Артемис Ентрери.

— Благодаря ти — прошепна Арраян и ръката й проследи очертанията на бузата и устните му.

Бучката в гърлото му бе твърде голяма, че да му позволи друг отговор освен бързо кимване.

— Това ще издържи, но не за дълго — съобщи Атрогейт, приближавайки се до перилата на терасата, която гледаше към основния етаж.

Отдолу шестимата останали другари на джуджето погледнаха към него и към продължаващите удари и драскане, носещи се от вратата зад гърба му.

— Повече гаргойли, отколкото мумии — обясни Атрогейт. — Гаргойлите не удрят толкова силно.

— Стаята далеч не е обезопасена — вметна Кантан, който все още стоеше до отворената книга. — Ще намерят начин да проникнат. Да се махаме.

— Да унищожим книгата? — попита Олгерхан.

— Ще ми се да можех.

— Тогава да я вземем с нас? — попита Арраян и ужасът в гласа й подсказа много неща.

Кантан се подсмихна насреща й.

— Тогава какво? — намеси се Елъри и това бяха първите думи, които изричаше от известно време насам, а гласът й трепереше. — Дойдохме тук с цел, която ни изглеждаше ясна. Нима ще избягаме, без да я изпълним…

— Не съм казвал нищо за бягане, скъпа ми командир Елъри — прекъсна я Кантан. — Но трябва да се махнем конкретно от тази стая.

— С книгата — заключи Елъри.

— Невъзможно — отвърна й Кантан.

— Ба! Ще я откъсна от земята! — каза Атрогейт, покачи се на парапета и скочи долу на стълбите.

— Книгата е защитена — каза Кантан. — Но така или иначе е само проводник. Няма да я унищожим или завладеем преди да унищожим източника на силата й.

— И този източник е? — попита Олгерхан и нито на Кантан, нито на Джарлаксъл убягна как полуоркът се стегна при задаването на въпроса.

— Това трябва да установим — отвърна магьосникът.

Джарлаксъл не остана убеден, защото погледът на Кантан пробягваше към Арраян, докато говореше.

Мрачният елф знаеше, чу магьосникът отдавна е „установил“ източника, както бяха направили те с Ентрери.

Един поглед към убиеца, чието лице бе сковано и студено, докато гневно наблюдаваше Кантан, подсказа на Джарлаксъл, че Ентрери схваща добре ситуацията и не е особено щастлив от заключенията, които Кантан очевидно си бе извадил.

— Тогава откъде започваме? — попита Елъри.

— Чувствам нещо долу — отвърна Кантан.

Джарлаксъл разпозна, че мъжът блъфира, макар да не бе сигурен защо. В интерес на истината мрачният елф не беше сигурен, че предположението на Кантан е неточно. Определено част от източника на конструкцията стоеше до него под формата на жената полуорк. Но Джарлаксъл знаеше, че тя е малка част, сякаш Арраян е била първоначалната искра, която е изпратила гномска ракета във въздуха, преди основната експлозия да изпъстри небето с ярко горящи искри.

— Замъкът би трябвало да има крал — отбеляза мрачният елф и го вярваше, макар да усещаше ясно, че Кантан счита, че всъщност е кралица и то, стояща недалеч.

Не беше нито времето, нито мястото да се изправи открито срещу магьосника, осъзна Джарлаксъл. Тропането по вратата отгоре продължаваше, а драскането по главните врати на кулата покрай Кантан и книгата го караше да вярва, че срещу тях са се вдигнали десетки немъртви чудовища.

Стаята не беше убежище и съвсем скоро щеше да се превърне в крипта.

„Джарлаксъл ще прелисти книгата и ти ще го пазиш“, отекнаха в главата на Елъри магически изпратените думи на Кантан. „Когато се отдалечим достатъчно, ще направиш онова, за което си обучена. Точно както обеща.“

Очите на Елъри се разшириха, но тя съумя умело да прикрие изненадата си.

До нея долетяха още магически мисли: „Победата ни е лесно достижима и аз знам как да го направим. Но Джарлаксъл ще се противопостави. Той вижда в това лична изгода, независимо от цената за Дамара. За наше добро и за доброто на земята, мрачният елф трябва да бъде убит.“

Елъри прие продължаващите думи в крачка, без да е изненадана. Естествено, не разбираше изцяло за какво говори Кантан. Лесно достижима? Защо Джарлаксъл да не се съгласи с нещо такова? Нямаше смисъл, но Елъри не можеше лесно да отхвърли източника на информация и заповедите си. Кантан я бе открил преди много години и чрез действията му тя бе спечелила много и като ранг, и като репутация. Уменията й като войн бяха закалени от много години тренировки, но остротата, която й позволяваше да спечели там, където други се проваляха, бе възможна единствено благодарение на работата на Кантан и сътрудниците му.

Макар да бяха врагове на трона и на собствените й роднини, Елъри знаеше, че отношенията между короната на Дамара и Цитаделата на убийците бяха сложни и далеч не толкова враждебни и съпернически, колкото изглеждаха за страничните наблюдатели. Елъри със сигурност бе спечелила доста от отношенията си с Кантан — и магьосникът никога не я бе карал да прави нещо срещу интересите на короната.

Дълбоко в себе си обаче тя знаеше, че става нещо повече от онова, което й казва магьосникът. Нима Кантан търсеше някаква лична изгода? Нима използваше Елъри, за да разреши личен проблем, който имаше с мрачния елф?

Сега!

Елъри се разтресе от рязката намеса и погледът й се премести върху Кантан. Той стоеше непоколебим с присвити очи и тънки устни.

В главата на Елъри изникнаха стотици въпроси, стотици неща, които й се щеше да изиска от магьосника.

Как можеше да последва такава заповед срещу някого, който не бе направил нищо нередно по време на експедицията, някой, когото бе поканила да се присъедини и който се бе справил толкова блестящо до момента? Как можеше да причини нещо подобно на някой, когото бе познала като любовник, макар това да не бе имало голямо значение за нея?

Един поглед към Кантан й подсказа как и защо може да го направи.

Магьосникът я ужасяваше, както и бандата главорези, които представляваше.

В този момент всичко се изясни на командир Елъри и тя призна пред себе си за пръв път истината за връзката си с Цитаделата на убийците и магьосника, който я представляваше. Беше прекарала години да оправдава тайните си отношения с Кантан, казвайки си, че личните й придобивки и начинът, по който ще ги използва, ще подпомогнат кралството. През цялото това време в ума си Елъри бе смятала, че тя контролира отношенията.

Тя, роднината на Трант и крал Гарет и кралица Кристин, винаги щеше да прави най-доброто за Дамара и за величието на Кървав камък.

Какво значение имаше, ако мрачните пипала на избора й я отдалечаваха от онзи „момент на чудо“, който всичките й роднини очакваха със завист, освобождаването на свещената сила, която ще покаже на света, че тя е отвъд обикновените войни, че е паладин от потеклото на Гарет Драконоубиец?

В този момент голата истина за самозаблудата и оправданията й се стовари тежко върху й. Може би Кантан й предаваше правдиви мисли, за да оправдае убийството на мрачния елф. Може би тя се опитваше да се самоубеди, че Джарлаксъл наистина е пречка за така нужната им победа.

„Да, това е — каза си жената. — Те всички искаха да победят, всички искаха да оцелеят.“ Смъртта на Мариаброн трябваше да означава нещо. Замъкът на Зенги трябваше да бъде победен. Кантан го знаеше и очевидно знаеше нещо за Джарлаксъл, което не бе известно на Елъри.

Въпреки най-новото преосмисляне, дълбоко в сърцето си Елъри подозираше нещо друго. Дълбоко в сърцето си тя осъзнаваше истината за отношенията си с Кантан и Цитаделата на убийците.

Но някои неща бе най-добре да останат погребани дълбоко.

Трябваше да му вярва, не за негово, а за свое добро.

Превръзката на окото му го гъделичкаше. Нищо конкретно не му хрумна, но Джарлаксъл разбираше, че някаква магическа намеса — изпращане или гадаене, някаква невидима вълна магическа енергия — е прелетяла покрай него.

В първия миг мрачният елф се бе притеснил, че кралят на замъка, за който бе споменал, може да ги наблюдава, но после, щом Елъри подметна: „Вярваш ли, че е възможно да открием нещо по-надълбоко в магическата книга? Нещо, което Кантан е пропуснал?“, Джарлаксъл осъзна, че източникът на магията не е някой друг, а именно техният спътник магьосник.

Мрачният елф се опита да не позволи на реакцията му на въпроса да покаже, че е хванат неподготвен, когато излъга:

— Сигурен съм, че знанията на почитаемия Кантан за Изкуството са много по-обширни от моите.

Очите и ноздрите на Елъри се разшириха и мрачният елф осъзна, че я е притеснил с временния си отказ.

Реши да не я разочарова.

— Но аз съм мрачен елф и съм прекарал векове в Подземен мрак, където магията не е съвсем същата.

Може би има нещо, което съм способен да разпозная, а е убягнало на Кантан.

Той погледна към магьосника, докато говореше и Кантан се поклони елегантно, отстъпи настрани и покани с ръка Джарлаксъл при книгата.

Нещата станаха толкова ясни, колкото бе възможно.

— Нямаме време за това — изръмжа Атрогейт и на мрачния елф му хрумна, че звучи „като на театър“.

— Така е — включи се Елъри. — Изведи останалите, Атрогейт — заповяда тя. — Аз ще остана тук, за да пазя Джарлаксъл, докато ситуацията позволява.

Елъри кимна към книгата, но Джарлаксъл й направи знак да мине първа. Когато я последва, премина покрай объркания Ентрери.

— Неприятности — успя да му прошепне тихо.

Ентрери не направи движение, с което да покаже, че е чул нещо и тръгна с Кантан, Атрогейт и двамата полуорки надолу в тунела, по който Мариаброн бе поел на последното си пътешествие.

Джарлаксъл застана пред отворената книга, но не започна да я прелиства. Вместо това наблюдаваше как останалите се спускат в тунела и остана загледан в тъмния изход за няколко мига. Почувства и чу как зад него Елъри пристъпя нервно от крак на крак. Осъзнаваше, че вниманието й е съсредоточено върху него — определено не „пазеше заради него“. По-скоро пазеше от него.

— Приятелят ти Кантан смята, че е разрешил загадката на замъка — каза мрачният елф. Обърна се, за да изгледа жената и забеляза как кокалчетата й са побелели около дръжката на брадвата. — Но греши.

Лицето на Елъри се изкриви от объркване.

— Какво ти е казал? Откъде знаеш това?

— Понеже знам какво е разпознал от книгата, тъй като съм виждал подобна на нея.

Елъри го изгледа твърдо, а ръката й стискаше здраво дръжката, докато хапеше устни. Очевидно не се чувстваше удобно от ситуацията.

— Казал ти е да ме задържиш тук и да ме убиеш, не защото се страхува, че ще се окажа пречка за бягството или победата ни, а защото се притеснява, че ще му съпернича за книгата и тайните, които съдържа. Определено е безпринципен.

Елъри залитна назад и почти не падна на пода след очевидно точната забележка на Джарлаксъл. Но мрачният елф не беше толкова глупав, че да вярва, че е способен да я убеди с приказки да се откаже от планираните действия. Затова не бе неподготвен за реакцията на жената, когато изрече думите си и тя се нахвърли с рев върху него.

В ръката на мрачния елф се появи кинжал, който с едно движение на китката прерасна в меч. Прехвърли го в лявата си ръка точно навреме, за да парира размаханата брадва на Елъри и отстъпи достатъчно бързо, че да избегне сблъсъка с щита й. Втори кинжал изскочи от гривната на ръката му и той го метна по нея, забавяйки нападението й достатъчно дълго, че да измъкне трети от магическата гривна и отново да направи движението с китка. Когато първоначалната атака утихна и двамата се изправиха един срещу друг на равна нога, мрачният елф държеше чифт дълги тънки мечове.

Елъри нанесе разсичащ удар с обратен захват и настъпи напред, докато Джарлаксъл се претърколи покрай удара й и направи промушващо движение с меча си. Щитът й го отклони, а хитро обратно извъртане на брадвата отби промушването на второто острие на мрачния елф, което бе насочено ниско към издаденото напред коляно на жената.

Елъри нанесе удар надолу с щита си, описа стегната обиколка зад него и се протегна напред, щом заобиколи.

Джарлаксъл изви бедра назад после отново се измести напред зад проблясващата брадва. Спря и се хвърли на една страна, когато Елъри съкрати замаха си и се втурна рязко напред с могъща брадва в готовност. Движеше се плътно с него, стъпка по стъпка. Насочен под ъгъл меч отклони страховития й удар надолу. Щитът й удари един от мечовете и го отклони, после се вдигна, за да посрещне втория, после отново надолу, после…

Джарлаксъл бе твърде бърз с второто острие, изимитира висок удар още веднъж, но вместо това атакува ниско.

Елъри обаче също бе бърза и щитът се спусна навреме.

Жената се втурна напред с ръмжене и на Джарлаксъл се наложи да отстъпи бързо и да се завърти настрани. Вдигна и двата си меча в отчаян опит да парира и прие удара с щит в рамото, доволен, че инерцията му позволява да остави малко разстояние между себе си и изненадващо умелата жена.

— Ако спечеля отново, ще се озовеш ли в леглото ми? — подкачи я той.

Елъри не се усмихна.

— Тези дни отдавна отминаха.

— Не нужно да е така.

Отговорът на Елъри дойде под формата на нова внезапна атака и вихрушка от удари, които накараха Джарлаксъл да се защитава яростно и да отстъпва стъпка след стъпка.

Ентрери мина забързано покрай Атрогейт.

— Ще вървя най-отпред — обясни той. — Следвайте ме бързо, но внимателно.

Затича се надолу по коридора, блъсна вратата и връхлетя в стаята, където Мариаброн лежеше неподвижно с меч, поставен върху гърдите и острие, спускащо се под кръста му.

Ентрери поклати глава и отхвърли трагичната гледка. Пресече стаята до другата врата, направи повърхностна проверка за капани, когато видя, че не е била отваряна скоро и мина през нея, за да открие още един извит, спускащ се тунел.

Спусна се надолу и внимателно запали първата двойка факли, като чукна по плочата за натиск. После се обърна, изтича до вратата и се покатери покрай нея до върха на рамката. Използвайки единствено дребния ръб и покрива над себе си, убиецът се застопори на едно място.

Няколко мига по-късно Атрогейт мина под него, последван на близко разстояние от Олгерхан и Арраян.

Кантан се движеше последен. Преминаха, без да забележат убиеца, и преди още да са изчезнали зад завоя на тунела, Ентрери закачи пръсти за рамката на вратата, залюля се надолу и се приземи леко в стаята с Мариаброн. В мига, в който се приземи, се затича и продължи обратно нагоре по коридора.

Движенията й до голяма степен бяха в духа на бойния стил и нивото на умения, които му бе демонстрирала при спаринга им преди време във Ваасанската порта.

Елъри не бе новачка в битките и бе практикувала предимно техники за двубой. Усилията й подлагаха Джарлаксъл на изпитание при всяко движение. Той обаче я бе победил тогава и знаеше, че може да я победи отново.

Тя също би трябвало да го знае, както и Кантан, който я бе изпратил, би трябвало да разбира.

Освен…

В крайна сметка те бяха „Цитаделата на убийците“.

Елъри продължи потока на битката, нанасяйки бързи разсичащи удари с брадвата си, като наблягаше все повече и повече на дясната страна на Джарлаксъл.

Придружаваше почти всеки замах с внезапно изстрелващо мушкане с щита, като едновременно не оставяше пролуки в защитата си за мрачния елф и балансираше извъртанията си така, че краката й да са в правилната позиция, че да я тласкат наляво-надясно или напред-назад, според нуждата.

Беше добра, но не достатъчно и двамата го знаеха.

Наблюдателният елф за малко да пропусне момента, в който Елъри кръстоса крака — толкова плавна бе промяната. При все, че го забеляза, Джарлаксъл беше неприятно изненадан колко ефикасно и бързо жената внезапно се завъртя, така че щом отново бе с лице към него, тежката атака на брадвата бе насочена отляво.

И не можеше да я спре.

Очите на Джарлаксъл се разшириха и той дори се усмихна на „смъртоносния замах“ — движението, често използвано от убийците, онова допълнително ниво на бойни умения отвъд всякакви разумни граници, които противникът им очакваше. Джарлаксъл, естествено, бе очаквал нещо подобно, но въпреки това, щом го видя да се разкрива пред очите му, се страхуваше, знаеше, че не може да го спре.

Елъри изрева и замахна яростно към рамото на мрачния елф. Джарлаксъл се намръщи и преметна меча си в опит поне частично да отклони удара, като едновременно с това се хвърли настрани, в отчаян опит да се махне от пътя на брадвата.

Но ревът на Елъри премина в писък, а брадвата й се заклати насред удара. Ръката й увисна безчувствено, щом Нокътя на Шарон се стовари върху рамото й.

Майсторски изработената сребърна броня изтрака и се разхлаби, когато раменната връзка се скъса от силата на удара.

Тя залитна и се обърна в опит да се свести и да вдигне щит, за да отблъсне убиеца.

Другата ръка на Ентрери обаче вече бе под щита й и камата лесно намери шева на нагръдника и се плъзна между ребрата на жената в лявата страна на гърдите й.

Елъри замръзна безпомощна на ръба на поражението.

Ентрери не завърши движението, а я задържа там с камата на място. Елъри го изгледа гневно и той призова изсмукващите живот сили на оръжието само за момент, колкото да й позволи да осъзнае цялата истина за очакващата я съдба.

Тя не настоя. Беше победена и го показа. Ръката, с която държеше оръжието увисна и не се опита да спре брадвата, когато се изплъзна от хватката й и издрънча на пода.

— Интересен обрат на събитията — отбеляза Джарлаксъл, — че Кантан се обърна срещу нас толкова бързо.

— И че роднина на краля на Дамара е инструмент на гилдията на убийците — добави Ентрери.

— Не знаеш нищо — изръмжа насреща му Елъри или понечи да го направи, но той завъртя камата съвсем леко и я накара да се изправи на пръсти. Командирът едва си пое въздух насред вълната от болка.

— Когато те питам, ще отговаряш — нареди й Ентрери.

— Казах ти, че Кантан е заблуден — обърна се към нея Джарлаксъл. — Вярва, че убивайки Арраян, ще победи кулата — той се обърна към Ентрери. — Вярва, че тя е Херминикъл на замъка, но аз не съм съгласен.

Очите на Ентрери се разшириха.

— Това е извън силите на Арраян — обясни Джарлаксъл. — Може би е започнала процеса, но нещо по-могъщо от нея се е намесило.

— Не знаеш нищо — произнесе през стиснати зъби Елъри.

— Знам, че ти, законният представител на крал Гарет в това приключение, се канеше да ме убиеш, макар да не съм извършил нищо срещу короната и рискувам всичко в името на кралството — отбеляза Джарлаксъл.

— Така твърдиш ти.

— Значи отричаш, без доказателство, понеже Кантан ще се отърве от Джарлаксъл, ще се отърве от нас — добави мрачният елф, — че той може да претендира за всякакви тайни, които Зенги е оставил на това място и в тази кула. Ти си пионка, при това доста глупава, лейди Елъри. Разочароваш ме.

— Тогава приключвай с мен — отвърна тя.

Джарлаксъл погледна към Ентрери и забеляза, че приятелят му почти не обръща внимание. Той измъкна ножа и се стрелна към изхода на тунела и четиримата, които така глупаво бе оставил сами.

Магическият й щит абсорбира голяма част от удара, но въпреки това мълнията на Кантан я запрати към една стена.

— Ще боли по-малко, ако отслабиш защитите си и приемеш неизбежното — отбеляза магьосникът.

Отстрани Олгерхан за пореден път се опита да се добере до Кантан и Атрогейт отново бе там, за да го блокира.

— Тя е основата на замъка — каза Кантан на едрия разгневен полуорк. — Когато загине тя, ще загине и звярът на Зенги.

Олгерхан изръмжа и нападна — или по-скоро се опита, но Атрогейт го изрита в глезените и го запрати на земята с лице към пода.

— Остави нещата да се случат — предупреди го джуджето. — Тук няма възможности за избор.

Олгерхан скочи на крака и яростно замахна със сопата си към джуджето.

— Е, добре тогава — каза джуджето и с лекота избегна сечащия удар. — Правиш погрешен избор.

— Приключвай с твърдоглавия глупак — инструктира го Кантан и спокойно запрати срещу Арраян серия щипещи, блестящи снаряди.

Магьосницата полуорк бе издигнала достатъчно щитове, за да отклони основната част от атаките, но непрестанният порой я караше да отстъпва и тя беше безпомощна, нямаше и шанс за контраатака.

За Олгерхан гибелта се приближаваше дори по-бързо. Полуоркът бе добър и завършен боец по стандартите на Палишчук, но срещу Атрогейт не бе нищо повече от сечащ новак, а в отслабеното си състояние даже не бе обещаващ. Замахна отново и бе блокиран, после се опита да нанесе тромав страничен удар.

Атрогейт се плъзна под замахналата сопа, като въртеше и двата си боздугана. Оръжията на джуджето се стовариха тежко и почти едновременно върху външната част на коленете на Олгерхан. Преди краката му дори да успеят да се подгънат, Атрогейт скочи напред и заби челото си в слабините му.

Олгерхан се преви одве, а Атрогейт засили нагоре един от боздуганите, така че веригата се уви около врата на полуорка, а тежката топка го удари в лицето. Със завъртане и внезапно грубо дръпване, което счупи кост, Атрогейт преметна Олгерхан през рамо и го запрати безпомощен на земята.

— Олгерхан! — извика Арраян и също залитна и падна на колене.

Кантан наблюдаваше сцената с голям интерес.

— Свързани са по някакъв начин — размишляваше на висок глас. — Физически. Може би освен кралица замъкът има и крал.

— Човекът идва — извика Атрогейт щом погледна покрай Кантан към коридора.

„Стига размишления“, каза си магьосникът и се възползва от слабостта на Арраян, за да запрати още едно заклинание, пълна с киселина магическа стрела.

Тя проби защитната й сфера, удари я в стомаха и я събори в седнала позиция до стената. Арраян извика от болка и се опита да сграбчи дребното оръжие с треперещи ръце.

— Убий го щом влезе — инструктира го Кантан.

Магьосникът изхвърча от стаята през един от страничните коридори, точно когато Ентрери нахлу.

Убиецът погледна към Атрогейт, към Олгерхан и към Арраян, после обратно към джуджето, което се приближаваше неотклонно с развъртени боздугани. Атрогейт сви рамене.

— Предполагам, че това е начинът, по който трябва да свършат нещата — каза джуджето почти извинително.

Елъри държеше ръцете си разперени настрани, без да знае какво се предполага да направи.

— Вземай оръжието си и да се махаме — каза й Джарлаксъл.

Тя го изгледа за няколко мига, после се наведе да вземе брадвата, като през цялото време гледаше към Джарлаксъл сякаш очакваше да я нападне.

— О, вдигни я — каза мрачният елф.

Въпреки това Елъри се поколеба.

— Нямаме време за това — каза Джарлаксъл. — Ще нарека малката ни битка недоразумение, и съм убеден, че в момента я виждаш по същия начин. Освен това сега вече знам номера ти — а той е прекрасно движение! — и ако отново се изправиш насреща ми, ще те убия. — Спря се и я изгледа похотливо. — Може би ще ти изискам някакво заплащане по-късно, но засега нека да приключим с този замък и адското изчадие Зенги.

Елъри вдигна брадвата си. Джарлаксъл се обърна и тръгна след Ентрери.

Жената нямаше представа какво да прави или на какво да вярва. Емоциите й се вихреха също както и мислите й и тя се почувства много странно.

Направи крачка към Джарлаксъл, изпълнена с желание всичко просто да се свърши и да се върне обратно в Дамара.

Подът се надигна и я погълна.

Когато чу тупването зад себе си, Джарлаксъл рязко се обърна, насочил мечове в готовност. Моментално видя, че оръжията няма да са нужни. Бързо отиде до Елъри и се опита да я разтърси. Приближи лицето си до устните й в опит да почувства дъха й и огледа малката рана, нанесена от Ентрери.

— Значи камата все пак стигна до сърцето ти — каза Джарлаксъл с тежка въздишка.

Ентрери не беше сигурен дали Атрогейт е невероятно добър или просто необичайният му стил и въоръжение — никога не бе чувал за друг, който да се бие едновременно с два боздугана — го караха да се движи по странни и неудобни начини.

Каквато и да бе причината, Ентрери осъзнаваше, че е в беда. Един поглед към Арраян му подсказа, че нейното положение е още по-отчайващо. Това някак си го притесняваше също толкова, ако не и повече.

Той заглуши разстройващата мисъл с ръмжене и извика серия от стени от пепел в опит да отклони твърдоглавото и яростно джудже. Естествено, Атрогейт просто преминаваше успешно през всяка стена, ревейки и размахвайки оръжията толкова енергично, че Ентрери не смееше да се приближи.

Опита се да открие слабостите на джуджето. Да намери пролука в защитата на малкия звяр. Но Атрогейт беше твърде прибран, а движенията му твърде координирани. Предвид силата на джуджето и странните заклинания на боздуганите му Ентрери просто не можеше да рискува да си разменят удари, дори и с могъщите си оръжия.

Нито пък можеше да блокира, защото се страхуваше, че Атрогейт може да увие във веригата на боздугана си някое от оръжията му и да го измъкне от ръцете му.

Или по-лошо, възможно ли бе ръждивата слуз, покриваща оръжието в лявата ръка на джуджето, да съсипе острието на Нокътя на Шарон?

Ентрери използваше бързината си и се стрелваше насам-натам, имитирайки удар и отстъпвайки почти веднага. В този момент не се опитваше да нанесе удар, макар че вероятно би пробвал промушване, ако се появеше пролука. Вместо това убиецът се движеше така, че да вкара джуджето в различен ритъм. Караше Атрогейт да се движи странично или да се обръща бързо, все движения, които бяха нетипични за праволинейния войн.

Ентрери обаче знаеше, че това щеше да отнеме много, много време и след още един поглед към Арраян осъзна, че тя няма да издържи.

С тази неприятна мисъл в главата той се хвърли изведнъж, обръщайки инерцията на отскока си в опит за бързо убийство.

Но един свистящ боздуган отклони Нокътя на Шарон настрани, а вторият изпрати Ентрери в отчаяно странично превъртане. Атрогейт го последва с развъртени оръжия и Ентрери едва успя да му се измъкне и да избегне размазване на черепа.

— Търпение… търпение — подкачи го джуджето.

Ентрери осъзна, че Атрогейт познава точно стратегията му и вероятно е виждал същата техника, използвана от всеки умел опонент, срещу когото се е изправял.

Убиецът трябваше да я премисли. Трябваха му малко пространство и време. Внезапно се втурна напред, но докато Атрогейт успее да нададе въодушевен вик, Ентрери бе изчезнал, спринтирайки през стаята.

Атрогейт се спря и го изгледа с открито любопитство.

— Бягаш или мислиш да ме удариш отдалече? — попита джуджето. — Ако бягаш, момче, изчезни кат жребче. Но знай отсега, че близо стоя! Буахаха!

— Макар да намирам външния ти вид за отблъскващ, джудже, не си и помисляй, че бих побягнал от такъв като теб.

Атрогейт се разсмя гръмогласно и нападна — или поне се впусна в атака, защото щом започна да скъсява разстоянието между себе си и Ентрери, отстрани долетя продълговат диск, който се разшири и разпъна и се приземи на пода между двамата. Атрогейт не успя да спре инерцията си и се приземи с главата надолу в междупространствената дупка.

Изрева. Изпсува. Приземи се тежко на десет крачки дълбочина.

После продължи да псува още малко, при това в рими.

Ентрери погледна към входа на тунела, където се беше подпрял Джарлаксъл.

Мрачният елф сви рамене и отбеляза:

— Капан за мечки?

Ентрери не отвърна. Прелетя през стаята до Арраян и бързо измъкна магическата стрела от корема й. Взря се в злокобния снаряд и с нарастващ гняв проследи как върхът му продължава да изпомпва киселина. Поглед към Арраян му подсказа, че е дошъл навреме, че раната не е смъртоносна, но не можеше да отрече истината, когато погледна ясното й лице. Тя умираше и буквално бе с единия крак в отвъдния свят.

Отчаяние обхвана Ентрери. Виждаше паднала пред себе си не Арраян, а Дуавел. Разтърси жената и й изкрещя да се върне. Без да се замисля за действията си, откри, че я прегръща, после я отблъсна на една ръка разстояние и продължи да я вика отново и отново.

Паднал на пода на една страна, умиращият Олгерхан видя как силите на Арраян я напускат и осъзна, че голяма част от настоящите тегоби на скъпата му приятелка се дължат на магическото им обвързване. По същия начин както пръстенът бе накарал Олгерхан да сподели теглото й, така бе започнал да действа и наобратно. Олгерхан знаеше, че раните му са фатални и е на прага на смъртта.

И вземаше Арраян със себе си.

С цялата сила, която успя да събере, полуоркът измъкна пръстена от ръката си и го метна настрани.

Причерня му, а в същото време Арраян отвори очи.

Ентрери се дръпна назад с изненада. Тя все още изглеждаше ужасно, по-слаба от всеки друг, когото някога бе виждал. Единственият начин, по който можеше да я опише, бе изтъняла и лишена от живителна енергия. По-крехка, отколкото едно човешко същество би трябвало да бъде, много по-крехка, отколкото преди битката.

Но все още бе жива, в съзнание, и както осъзна убиецът, бе изпълнена с гняв.

— Не! — изкрещя жената. — Олгерхан, не!

Тонът й подсказваше, че се кара на полуорка, но в същото време е наясно с раната му. В комбинация с внезапното й завръщане от гроба това действително учуди убиеца. Ентрери погледна отново към Джарлаксъл, който напрегнато изучаваше двойката, но изглеждаше не по-малко любопитен.

Арраян — слаба, изцедена и тежко ранена, се довлачи покрай Ентрери до своя другар.

— Ти свали пръстена — каза тя и хвана лицето му в ръце. — Сложи го обратно! Олгерхан, сложи го обратно!

Той не можеше да й отговори.

— Ти искаше да ме спасиш — изплака Арраян, — но нима не знаеш? Не мога да бъда спасена, за да те гледам как умираш. Олгерхан, върни се при мен. Трябва! Ти си всичко, което обичам, единственият, когото обичам. Ти си, Олгерхан. Винаги си бил ти. Моля те, върни се при мен!

Гласът й ставаше все по-слаб, а раменете й се тресяха от ридания, докато държеше скъпия си приятел в прегръдките си.

— Пръстенът? — попита Джарлаксъл.

Арраян не отговори, но мрачният елф осъзнаваше каква е истината и без нейна помощ. Помисли си за всички онези мигове, когато двойката бе изглеждала така, сякаш споделя болката и умората си.

— Значи замъкът има крал — отбеляза Джарлаксъл, обръщайки се към Ентрери, но убиецът не го слушаше.

Стоеше и се взираше в двойката, подсмихвайки се на себе си и на глупавите си фантазии за бъдеще заедно с Арраян.

Без нито дума обяснение Артемис Ентрери изхвърча от стаята.

Глава 20 Просто така

Макар да бе уверен, че си е свършил работата с Арраян и Олгерхан и че Атрогейт ще се справи с убиеца, Кантан се оглеждаше многократно, докато тичаше по спускащия се надолу коридор. Въпреки че погледът му се обръщаше към онова, което беше зад него, мислите му бяха в бъдещето, защото той знаеше, че между страниците на книгата на краля вещер се крие голяма награда. Прегледът на тома му бе показал възможности, които надхвърляха въображението му. В тази книга бе скрита тайната, която щеше да му даде господство над замъка, без това да му отнеме жизнената сила, както беше станало с Арраян. Беше сигурен в това! Така го беше планирал Зенги.

Книгата хващаше невежия и използваше душата му, за да построи замъка.

Но това беше само половината от заклинанието.

Вече построена, крепостта можеше да бъде завладяна от някой достатъчно мъдър и силен, за да я превземе.

Кантан можеше да го направи. Със сигурност Кнеликт, един от най-великите магьосници в земите на Кървав камък, също беше способен. Нима сега Цитаделата на убийците си беше намерила нов дом, от който открито можеха да оспорят претенциите за господство на крал Гарет?

— Ах, възможностите — промърмори Кантан, когато приближи следващата врата.

Замъкът беше притихнал или скоро щеше да бъде, смяташе той, или поне вече не можеше да се възстанови, при положение, че живителните му сили бяха прекъснати. Въпреки това магьосникът беше в готовност.

Хвърли отваряща магия, от която вратата се завъртя навътре много преди той физически да влезе в стаята. Видя движение в просторната зала отвъд и дори не изчака да разпознае типа създание, преди да започне заклинанието си.

До прага се приближи гнолска мумия. Послужи му като първоначална цел, първата точка за удар.

Към главата на мумията се изви мълния, после се стрелна към следващата цел и продължи нататък. Отслабваше с всеки следващ удар, но направи няколко прескока. Първата мумия се превърна в купчина тлеещи парцали и Кантан бързо приготви следващата си магия. Бързо огледа голямата стая и видя пътя на първия си удар. Веригата бе ударила пет цели, всичките мумии.

Последното ударено създание беше най-здраво, затова Кантан обърна посоката и уцели първо него.

За секундата, която отне на втората верижна мълния да прескочи през оставащите мумии, всичките четири се свлякоха и от тях останаха само димящи обвивки.

Кантан се втурна вътре и изведнъж припламнаха мангали. Магьосникът хвърли поглед на десет стъпки над главата си към тавана и видя издайническите яйцевидни форми на деймоните пазители, сгушени над всеки от четирите мангала в стаята.

Подсмихвайки се, Кантан изпълни с мрежа от лепкави нишки горните две стъпки от залата, от стена до стена. Според него това беше само предпазна мярка, тъй като замъкът трябваше да е мъртъв. Можеше вече съживените чудовища да остават, като мумиите, мислеше той, но след като Арраян беше мъртва, не трябваше да се вдигат други.

Магьосникът спря да си поеме дъх и да обмисли положението. Надяваше се Елъри да е приключила с проблемния мрачен елф, а Атрогейт с еднакво неприятния убиец.

Смъртта на Мариаброн беше късмет за Цитаделата.

Недисциплинираният, но лоялен рейнджър със сигурност щеше да предаде ценния дар на Зенги на крал Гарет и глупаците, които управляваха Дамара.

Въпреки това Кантан знаеше, че все още трябва да подхожда много предпазливо. Надяваше се предположението му за качествата на замъка да е вярно, защото задачата му наистина да разшифрова тайните на книгата щеше да бъде много по-трудна, ако се налагаше през половината от времето да унищожава чудовища.

Трябваше бързо да се събере отново с Атрогейт и Елъри и да си почине малко. Почти беше изхабил магическите си заклинания за деня, и макар че смяташе, че битката е спечелена, не му харесваше да се чувства уязвим. Магията му беше неговата броня и неговият меч.

Без магиите си той беше просто един умен, но доста немощен човек.

По тази причина не му беше приятно да види как един мъж нахлува много решително в стаята.

Далеч не мъртви, както бе предположил Кантан, външните стени на голямата структура гъмжаха от живот. Гаргойли, възстановени след битката на хълма от предишната нощ, излитаха със залеза и бързаха да изминат няколкото мили до стените на Палишчук.

Там бяха вдигнали защитните съоръжения и започна отчаяната битка. Но стените не бяха голяма пречка за крилатите създания и те нахлуха в града, търсейки лесни жертви.

В стаята си Калихай чу суматохата, която се вдигна на улиците, смесицата от тревожните викове и звуците от битката. Погледна към Дейвис Енг, който дишаше тежко в очакване и сковаващ страх. Жегна я искрица съчувствие, защото само можеше да си представи ужаса му от това, че е напълно безпомощен.

— Какво става? — успя да прошепне той.

Калихай нямаше отговор. Премести се до единствения прозорец на стаята и дръпна завесата. Видя боя долу на улицата, където трима стражи полуорки сечаха и се втурваха след един гаргойл, който правеше къси подскоци и се измъкваше. Калихай ги гледа известно време, очарована от странните движения и танца.

После извика и падна назад, когато един гаргойл нахлу през прозореца, разпръсквайки парченца стъкло, и посегна с ноктите си към гърлото й.

Тя се остави да падне, като се превъртя назад и се изправи леко на крака, обърна посоката на движение и скочи напред, а втурналият се към нея глупав гаргойл се наниза на острието й.

Но на прозореца имаше друг, готов да заеме мястото му.

— Помогни ми — извика Дейвис Енг.

Калихай не му обърна внимание, само си помисли, че ако положението станеше много отчаяно, може би можеше да го използва като примамка за зверовете, докато се измъква през вратата.

Но тази неприятна възможност беше далеч и тя пристъпи напред, за да посрещне следващия нападател, въртейки меча си с майсторството на опитен ветеран.

— Бъди разумен, приятелю — каза Кантан, докато отстъпваше назад. Артемис Ентрери пристъпваше към него с напълно безизразно лице. — Момичето е мъртво?

Никакъв отговор.

— Бъди разумен, човече — повтори Кантан. — Тя беше източникът на сила за това място — нейната жизнена сила го подхранваше.

Никакъв отговор. Не след дълго гърбът на Кантан се опря в стената, а Ентрери все още напредваше към него, с меча и камата в ръце.

— Ах, но ти я харесваше, нали?

Кантан се засмя — трябваше да признае пред себе си, че нямаше друга причина, освен да прикрие искреното си неудобство. Защото нямаше много останали му магии, а щом Ентрери бе намерил начин да победи Атрогейт, значи наистина бе страшен противник.

Той все още не му отвръщаше и Кантан направи бърза магия, която го прехвърли в другия край на стаята с извънизмерно „премигване“.

Ентрери само се обърна и решително приближи.

— Богове, не ми казвай, че си убил Атрогейт — каза Кантан. — Е, той беше много ценен за Цитаделата — сега ще ти направя услуга, като убия и теб. Каквото и да си говорим, боя се, че не мога да простя това, Кнеликт също не би могъл. — Накрая махна с ръце и изпрати светкавица към Ентрери.

Но не беше толкова лесно. Ентрери се дръпна, преди да го удари, като внезапно и ефективно се сниши и претърколи настрани.

Кантан вече правеше втора магия, изпращайки серия от магически снаряди, които никой, дори Артемис Ентрери, не можеше да избегне. Но убиецът понесе с ръмжене жилещите им ухапвания и продължи да настъпва.

Смеейки се, Кантан започна да приготвя още една мълния, но през въздуха се стрелна кама, удари го в гърдите и прекъсна заклинанието му. Естествено, магьосникът беше добре защитен срещу такива обикновени атаки и дори инкрустираната кама отскочи. Той бързо се съсредоточи и изпрати удара си към мъжа — или онова, което мислеше, че е той, както осъзна твърде късно, защото бе само стена от пепел.

С нарастваща боязън Кантан се обърна и огледа стаята.

Нямаше и следа от Ентрери.

Завъртя се отново, после спря и промърмори:

— О, умно.

Нямаше нужда дори да поглежда, за да разбере уловката и движението на убиеца.

Защото в онзи момент на разсейване от камата, при онова рефлекторно мигване на магьосника, Ентрери не само бе замахнал с меча и направил стената от пепел, но и бе скочил нагоре и се бе хванал в мрежата на Кантан.

Магьосникът погледна нагоре към него. Убиецът се беше свил, с крака, долепени към гърдите, а ръцете му бяха пъхнати в здравата мрежа. Той се изпъна и се залюля назад, а после към Кантан. Докато се движеше напред, той подхвърли нещо, което държеше в едната си ръка — просто устройство с кремък и огниво. Искрата от него подпали мрежата и за един миг я изгори цялата, точно когато Ентрери стигна връхната точка от люлеенето си.

Той полетя напред, превъртя се в задно салто и протегна ръце и крака, за да контролира падането си. Приземи се леко и със съвършено равновесие точно пред магьосника и извади меча си.

Умелият магьосник удари пръв със зашеметяваща мълния, която изпращя по цялото тяло на Ентрери и изкара искри от меча му. Челюстта му изтрака неконтролируемо, мускулите му се напрегнаха и отпуснаха, едната му ръка се сви в стегнат юмрук, а кокалчетата на другата побеляха върху дръжката на Нокътя на Шарон.

Но Ентрери не отлетя назад и не се свлече. Изръмжа и се задържа прав. Понесе удара и с невероятна решителност и проста издръжливост се пребори с него.

Когато мълнията свърши, Ентрери внезапно се завъртя и замахна с Нокътя на Шарон. Със силата на това острие, преминаващо през защитите на всякакви заклинания и талисмани, Ентрери можеше много лесно да убие ужасения магьосник, да отдели главата му от раменете. Но Нокътя на Шарон не достигна целта и удари диагонално, разрязвайки магьосника от рамото до хълбока от другата страна.

Кантан беше зашеметен и се свлече назад, без да може да се отдръпне достатъчно. В този миг Ентрери, с все така студено и безизразно лице, че Кантан се зачуди за миг дали не е само един одушевен труп, скочи високо със завъртане и му нанесе ритник, от който главата му се отметна назад.

Ентрери прибра ценната си кама и изтри кръвта от носа и устата си, докато отново се приближи към простряния Кантан. С лице към пода, мъжът се затътри и упорито се изправи на лакти.

Ентрери го изрита в главата и после повтори, преди Кантан да притихне на пода. Убиецът прибра меча си, но задържа камата си, когато грабна полуприпадналия магьосник за тила и го завлече обратно в коридора.

— Несъмнено ще проявиш сговорчивост по този въпрос — каза Джарлаксъл, който бе подпрял ръце на коленете си и надничаше през ръба на дупката към Атрогейт. — Не можеш да излезеш без моя помощ.

С ръце на хълбоците Атрогейт само се взираше в него.

— Трябваше да направя нещо — каза Джарлаксъл. — Нима можех да те оставя да убиеш приятеля ми?

— Ба! Нямаше да се бия с него, ако той не се беше сбил с мен.

— Така е, но помисли за Олгерхан.

— Помислих и го убих.

— Понякога подобни действия раздразват хората.

— Не трябваше да застава на пътя на моя приятел.

— Така че твоят приятел да може да убие момичето?

Атрогейт сви рамене сякаш нямаше значение.

— Имаше си причина.

— Погрешна причина.

— Каквото било, било. Извинение ли искаш?

— Не аз искам нещо — отвърна Джарлаксъл. — Ти си в нужда, не аз.

— Ба!

— Не можеш да излезеш. Гладуването е неприятен начин за един войн да умре.

Атрогейт само сви рамене, приближи се до едната страна на дупката, огледа отвесната стена за момент и седна на земята.

Джарлаксъл въздъхна и се обърна, за да огледа Арраян. Тя все още държеше в ръце главата на Олгерхан и му шепнеше.

— Не смей да ме оставяш — помоли се тя.

— И чак сега осъзнаваш, че го обичаш? — попита Джарлаксъл.

Арраян му хвърли изпълнен с омраза поглед, който му подсказа, че предположението му е вярно.

Шум от коридора накара Джарлаксъл да се обърне, но не и жената. В стаята влезе Ентрери, мърморейки си под нос и влачейки Кантан с една ръка. Заобиколи дупката и застана до Арраян и Олгерхан.

Жената го изгледа със смесица от изненада, любопитство и ужас.

Ентрери нямаше време за това. Сграбчи я за рамото и я бутна настрани, после стовари Кантан пред Олгерхан.

Арраян тръгна към него, но той я спря с най-студения и ужасяващ поглед, който тя бе виждала.

Щом се махна от пътя му, Ентрери насочи вниманието си към Олгерхан. Сграбчи ръката на грамадния полуорк и я дръпна над стенещия Кантан. Постави камата в дланта на Олгерхан и го накара да стисне пръсти около нея. Погледна към Арраян, после към Джарлаксъл и заби оръжието в гърба на Кантан.

Освободи палеца си, постави го в основата на украсената с камъни дръжка на камата и накара острието да поеме силите на жертвата. Вампиричното оръжие се зае със задачата си с удоволствие, изсмуквайки душата на Кантан и вливайки я в носителя си.

Гърдите на Олгерхан се повдигнаха и очите му се отвориха, докато прочистваше дробовете си и поемаше първата глътка въздух след доста дълга пауза. За момент продължи да се задъхва. Очите му се разшириха от ужас, когато осъзна източника на оздравяването си.

Опита се да дръпне ръката си.

Ентрери обаче я задържа твърдо на мястото й, принуждавайки го да се храни, докато живителните сили на Кантан не се изчерпаха напълно.

— Какво направи? — извика Арраян, а тонът й се колебаеше между радост и ужас.

Пристъпи към тях и Ентрери не се опита да я спре.

Измъкна камата от хватката на Олгерхан и се премести настрани.

Арраян се хвърли върху приятеля си, хлипайки от радост и мълвейки отново и отново:

— Винаги си бил ти.

Олгерхан просто поклати глава и за момент се взря в Ентрери с празен поглед. Изправи се до седнало положение, оздравял и с подновени сили. После се съсредоточи върху Арраян, върху думите й и зарови лице в косите й.

— Ах, колко е милостиво сърцето ти — обърна се към убиеца Джарлаксъл. — Колко щедро от твоя страна, имайки предвид, че съперникът за наградата ти щеше да изчезне завинаги.

— Може би просто исках да видя Кантан мъртъв.

— Тогава може би трябваше да го убиеш в другата стая.

— Млъкни.

Джарлаксъл се изсмя и въздъхна едновременно.

— Къде е Елъри? — попита Ентрери.

— Май успя да засегнеш сърцето й.

Ентрери поклати глава заради цялата лудост.

— Така или иначе на нея не можеше да се разчита — каза Джарлаксъл. — При това очевидно. Обидно ми е, когато жени, с които съм делил леглото, се обръщат срещу мен с такава ярост.

— Ако се случва често, може би трябва да поработиш върху техниката си.

Това накара Джарлаксъл да се разсмее, но само за момент.

— Значи останахме петима — каза той. — Или може би четирима — добави и погледна към дупката.

— Твърдоглаво джудже? — попита убиецът.

— Има ли друг вид?

Ентрери се премести на ръба на дупката.

— Хей, грознико — извика надолу. — Приятелчето ти магьосник е мъртво.

— Ба! — изсумтя Атрогейт.

Ентрери погледна обратно към Джарлаксъл, после се премести, сграбчи трупа на Кантан и го метна през ръба на дупката, където тялото се стовари до изненаданото джудже.

— Приятелят ти е мъртъв — повтори Ентрери и този път джуджето не оспори твърдението му. — Сега имаш избор.

— Да го изям или да умра от глад? — попита Атрогейт.

— Да го изядеш и евентуално да умреш от глад — поправи го Джарлаксъл, който застана до Ентрери и надникна надолу. — Или можеш да излезеш от дупката и да ни помогнеш.

— Да ви помогна за какво?

— Да победим — отвърна мрачният елф.

— Не провалихте ли точно тази възможност, когато Кантан се опита да я приложи?

— Не — заяви Джарлаксъл убедено. — Кантан грешеше. Вярваше, че Арраян продължава да е източник на сила за замъка, но не е така. Тя наистина е била началото на заклинанието, но това място е далеч отвъд нея.

В този момент мрачният елф бе приковал вниманието на всички останали, като Олгерхан бе възвърнал цвета на лицето си и отново стоеше стабилно.

— Ако вярвах, че не е така, сам щях да убия Арраян — продължи Джарлаксъл. — Но не. Този замък си има крал, при това силен и могъщ.

— Откъде знаеш това? — попита Ентрери и изглеждаше също толкова объркан и изпълнен със съмнения, колкото и останалите, дори Атрогейт.

— Видях достатъчно от книгата, за да разпозная, че е различна от онази, използвана от Херминикъл в околностите на Хелиогабалус — обясни мрачният елф. — Има и нещо друго.

Той постави ръка върху междупространствения джоб, където държеше камъка с форма на череп, който бе отнел от книгата на Херминикъл.

— Чувствам някаква сила тук, могъща сила. Осъзнавам го ясно и предвид всичко, което знам за Зенги и наученото от сестрите драконки, с думите и страха, така очевиден в очите им, не е трудно да видя логиката във всичко.

— За какво говориш? — попита Ентрери.

— Сестри драконки? — добави Атрогейт, но никой не му обърна внимание.

— Кралят — каза Джарлаксъл. — Знам, че съществува и знам къде е.

— И знаеш как да го убиеш? — попита Ентрери. Беше въпрос, изпълнен с надежда, който обаче не получи утвърдителен отговор.

Убиецът остави нещата така, осъзнавайки, че никога няма да получи директен отговор от Джарлаксъл.

Погледна надолу към Атрогейт, който се бе изправил и гледаше съсредоточено нагоре.

— С нас ли си? Или да те оставим да изядеш приятеля си и да умреш от глад? — попита Ентрери.

Атрогейт погледна надолу към Кантан, после нагоре към Ентрери.

— Не изглежда твърде добре, а едно от нещата, които винаги искам, е хапване — произнесе „добре“ и „хапване“ леко провлачено, така че изглеждаха почти римуващи се, което предизвика гримаса от страна на Ентрери.

— Ако отново започне с това, остава в дупката обърна се към Джарлаксъл убиецът. Мрачният елф, който вече сваляше колана си, за да го накара да се удължи и да изтегли джуджето, отново се разсмя.

— Искаме думата ти, че няма да правиш опити срещу никой от нас — каза Ентрери.

— Ще повярваш на думата ми?

— Не, но така ще мога да те убия с чиста съвест.

— Буахаха!

— Мразя го — промърмори към Джарлаксъл Ентрери и се отдалечи.

Джарлаксъл обмисли думите му с лукава усмивка, може би приемайки това за още една причина да измъкне Атрогейт и да го вземе с тях. Той знаеше, че липсата на загриженост за Кантан у джуджето беше искрена и Атрогейт нямаше да се обърне срещу тях, освен ако не сметнеше, че е в негов интерес.

Което, разбира се, важеше за всички приятели на Джарлаксъл.

Глава 21 Аудиенция при краля

Атрогейт и Ентрери се гледаха един друг дълго, дълго време, след като джуджето излезе от дупката.

— Можех да ти унищожа оръжията, нали знаеш? — отбеляза Атрогейт и вдигна боздугана, покрит с разяждащата течност.

— Можех да ти изям душата, нали знаеш? — отвърна убиецът, имитирайки тона и диалекта на джуджето.

— С двете ти оръжия, превърнати на прах? Това съдържа течност от ръждясващо чудовище — каза той и разклати оръжието така, че топката се залюля на края на веригата.

— Може би надценяваш своите оръжия и подценяваш моите. И в двата случая нямаше да ти хареса да узнаеш истината.

Атрогейт пусна крива усмивка.

— Някой ден ще узнаем тази истина.

— Внимавай какво си пожелаваш.

— Буахаха!

В този момент единственото, което Ентрери желаеше, бе да забие камата си в гърлото на досадното джудже. Но сега не беше моментът. Бяха обкръжени от врагове в жив и враждебен замък. Нуждаеха се от могъщото джудже.

— Оставам убеден, че Кантан грешеше — каза Джарлаксъл и застана между двамата.

Погледна към двамата полуорки, насочвайки погледите на убиеца и джуджето. Арраян стоеше край стената от отсрещната страна, докато партньорът й лазеше на четири крака и очевидно търсеше нещо. Олгерхан изглеждаше много по-здрав. Камата бе вляла живителната енергия на Кантан в тялото му и бе излекувала голяма част от нараняванията от яростните атаки на Атрогейт. Освен това, огромната умора, която забавяше Олгерхан, изглежда бе изчезнала; очите му бяха ярки и нащрек, движенията отривисти.

Но колкото по-добре изглеждаше той, толкова по-зле изглеждаше Арраян. Очите й униваха, а главата й се люшкаше, сякаш вратът й нямаше сили да я държи изправена. Изглежда последните битки й бяха коствали твърде много, а замъкът отнемаше останалото.

— Замъкът има крал — каза Джарлаксъл.

— Ба, Кантан беше разбрал нещата правилно и вие го убихте заради това — каза Атрогейт. — Момичето е, не виждате ли? Тя чезне пред очите ни.

— Няма съмнение, че е част от това — отвърна мрачният елф. — Но само малка част. Истинският източник на живот за замъка лежи под нас.

— И откъде можеш да знаеш това? — попита джуджето. — И какво, в крайна сметка, търси той?

— Знам, защото мога да почувствам краля на замъка толкова ясно, колкото собствената си кожа. И не знам какво търси Олгерхан, нито ме вълнува особено. Съдбата ни се намира долу и при това трябва да побързаме, ако искаме Арраян да остане жива.

— Какво те кара да смяташ, че давам и сополив парцал за нея?

Ентрери хвърли на джуджето изпълнен с омраза поглед.

— Какво? — попита Атрогейт с подигравателна невинност. — Не ми е приятел и е само полуорк. Много полунеща, доколкото виждам.

— Тогава не й обръщай внимание — намеси се Джарлаксъл. — Помисли за себе си, при това добре. Казвам ти, че ако победим краля на замъка, той няма да се бие повече с нас, независимо от съдбата на Арраян. Освен това ти казвам, че поне за момента трябва да направим всичко възможно да я държим жива, защото ако замъкът я вземе, това ще помогне на конструкцията и ще навреди на нас. Повярвай ми и последвай съвета ми. Ако греша и замъкът продължи да черпи сили от нея и в резултат на това ни атакува, то аз лично ще я убия.

Джуджето кимна.

— Това ме устройва.

— Казвам го само защото съм убеден, че няма да се стигне до това — добави бързо Джарлаксъл заради Олгерхан, който му хвърли кръвнишки поглед. — Сега нека се погрижим за раните си и да приготвим оръжията, защото имаме крал за убиване.

Атрогейт измъкна мях и се приближи към полуорките.

— Ето — предложи той. — Има малко от лечебните отвари, за да си върнеш силата — каза на Арраян. — А що се отнася до теб, съжалявам, че ти счупих врата.

Олгерхан не отвърна нищо. Поколеба се за момент край Арраян, после се отдалечи към страничния коридор и отново запълзя на четири крака, търсейки нещо.

Ентрери дръпна Джарлаксъл настрани и го попита:

— За какво говориш? Откъде знаеш нещата, които претендираш, че знаеш или всичко е уловка?

— Не е уловка — увери го Джарлаксъл. — Чувствам го откакто влязохме в това място. Логиката ми казва, че Арраян не би могла да създаде нищо толкова впечатляващо и всичко, което видях впоследствие, само го потвърждава.

— Каза ми същото и преди — отвърна убиецът. — Можеш ли да предложиш нещо повече?

Джарлаксъл потупа копчето джоб, където бе прибран черепът.

— Черепът камък, който прибрахме от другата кула, ме направи чувствителен към определени неща. Чувствам краля под нас. Живителната му сила е много могъща.

— И ние трябва да го убием.

— Разбира се.

— Заради чувствата ти?

— И следвайки доказателствата. Помниш ли книгата на Херминикъл?

Ентрери се замисли за момент и кимна.

— Спомняш ли си мотивите, гравирани по кожената й корица и в полетата на страниците?

Убиецът отново се замисли, после поклати глава.

— Черепи — обясни Джарлаксъл. — Човешки черепи.

— И?

— Забеляза ли орнаментите по книгата на площадката, източникът на този замък?

Ентрери изгледа твърдо приятеля си. Не беше поглеждал книгата толкова отблизо, но започваше да схваща. Предвид опита си с Джарлаксъл, където всеки път изглежда водеше към едно и също, отговорът му беше колкото твърдение, толкова и въпрос:

— Дракони?

— Точно — потвърди мрачният елф, доволен, че Ентрери устоя на желанието да го удари в лицето. — Разбирам уплашеното изражение на нашите работодателки.

Знаели са, че кралят вещер може да изврати и драконовия род както човешкия, дори и от гроба. Страхували са се от очевидното отваряне на изгубената библиотека на Зенги, доказателство за което е кулата на Херминикъл.

Страхували са се, че може да бъде открита книга, подобна на тази, построила настоящия замък.

— Съмняваш се, че Арраян е започнала процеса?

— Съвсем не, както и обясних. Вярвам, че книгата я е използвала, за да изпрати призива си. И е получила отговор.

— От дракон?

— По-скоро от немъртъв дракон.

— Прекрасно.

Джарлаксъл сви рамене при отвратения поглед на другаря си.

— Такъв е пътят ни. Път, пълен с приключения!

— Това е фатална болест.

Мрачният елф отново сви рамене и по лицето му се плъзна широка усмивка.

Продължиха надолу по тунела, по който Кантан бе поел, до стаята, където Ентрери бе победил бойния маг.

Магическата мрежа, която Кантан бе създал, за да попречи на деймонските яйца да паднат, бе на мястото си, с изключение на малката част, изгорена от Ентрери при битката му с магьосника. Въпреки това петимата преминаха бързо през стаята, тъй като нямаха желание за среща с могъщите противници. Всички вярваха, че „кралят“, както уместно го бе нарекъл Джарлаксъл, ги очаква, и нямаха нужда от повече рани и умора. Най-важното в този момент бе да се избягват битките и с тази мисъл Ентрери пое водачеството.

За кратко напредваха добре по извиващия се, лъкатушещ коридор. Нямаше капани, единствено плочките, запалващи факлите, и никакви чудовища не изникнаха пред тях.

Зад един особено остър завой обаче откриха чакащия ги Ентрери с угрижено изражение.

— Стая с дузина ковчези като тези на мумиите гнолове — обясни той, — само дето са по-украсени.

— Дузина от парцаливците? — отвърна Атрогейт. — Ха! По шест плесника за всеки! — каза и развъртя боздуганите си в противоположни посоки.

Небрежното поведение на джуджето обаче не повдигна особено настроението на останалите.

— Има ли друг изход от стаята, или това е краят на пътя ни? — попита Джарлаксъл.

— Право напред! — отвърна Ентрери. — Има врата.

Джарлаксъл ги инструктира да чакат, после бавно се придвижи напред. Откри стаята зад следващия завой, широка овална зала, в която, както бе казал Ентрери, имаше подредени дузина саркофази. Мрачният елф извади камъка с формата на череп и му позволи да води сетивата му. Почувства енергията във всеки от ковчезите, отмъстителна и съсредоточена, мразеща смъртта и завиждаща на живота.

Мрачният елф се потопи още по-дълбоко в черепа, пробвайки силата му. Камъкът бе настроен към хора, не към хуманоидите с кучешки лица, увити в дрипи в ковчезите. Но те не бяха твърде различни и когато отвори очи, Джарлаксъл измъкна тънък жезъл от един джоб на пелерината си и се прицели във вратата от другата страна на стаята. Спря се за момент, за да огледа богато украсения портал, защото дори и на оскъдната светлина на факлите, горящи зад гърба му, можеше да различи основните шарки — барелеф на внушителна битка, където десетки войни се изсипваха към изправен на задните крака дракон.

Мрачният елф намери барелефа за доста показателен.

— Създаден е от спомени — прошепна той и се огледа наоколо, защото говореше за нещо повече от вратата, говореше за цялото място.

Замъкът беше живо същество, създадено от магия и спомени. Енергията му бе призовала гаргойлите и вратите, каменните стени и тунелите с хитро замислените капани и факли по стените. Енергията му пресъздаваше бившите му обитатели, войниците гнолове, които Зенги бе използвал, само че хванати в примката на немъртвост и много по-могъщи, отколкото са били приживе.

Енергията несъзнателно бе подслушала и други спомени на мястото и бе съживила в по-нисша форма много от телата, погребани тук. Джарлаксъл подозираше, че тези немъртви скелети, вдигнали се срещу тях в двора, не са били част от замисъла на Зенги, а просто непреднамерен страничен ефект от освобождаването на магията.

Усмихна се при тази мисъл и погледна напред към украсената врата. Не ставаше дума за случайна интерпретация на художник. Сцената наистина беше спомен, запис на нещо, което наистина се бе случило.

Мрачният елф се бе надявал, че подозренията, назряващи в него откак се бяха промъкнали през подвижната решетка, ще се окажат верни и ето че това бе потвърждението и надеждата му.

Насочи жезъла към вратата и произнесе заповедната дума.

Няколко ключалки изщракаха и едно резе изскочи.

Със струя въздух вратата се отвори. Зад нея коридорът продължаваше в мрака.

— Останете в плътна група и минавайте бързо през стаята — инструктира останалите Джарлаксъл, когато се върна при тях миг по-късно. — Вратата е отворена — постарайте се да остане така, докато преминаваме. А сега идвайте и побързайте.

Той хвърли един поглед на полуорките. Олгерхан почти носеше Арраян, която сякаш не можеше да задържи главата си изправена. Джарлаксъл направи знак на Атрогейт да им помогне и макар да въздъхна с отвращение, джуджето се подчини.

— Идваш ли? — обърна се мрачният елф към Ентрери, когато другите тръгнаха.

Убиецът вдигна ръка, погледна назад по пътя, от който бяха дошли, и каза:

— Някой ни следва.

— Давай напред — инструктира го Джарлаксъл. — Пътят ни е напред, не зад нас.

Ентрери се обърна към него.

— Знаеш нещо.

— Надяваш се, че знам — отвърна Джарлаксъл и тръгна след триото. Спря се няколко стъпки по-надолу, погледна назад към приятеля си и се ухили срамежливо. — Както и аз.

Изражението на Ентрери показа, че хуморът не е оценен.

— Не можем да излезем навън, освен ако не искаме замъкът да победи — припомни му Джарлаксъл след няколко крачки. — С тази победа творението ще вземе Арраян. Това приемливо ли е за тебе?

— Нали те следвам — отбеляза Ентрери.

Преминаха бързо през стаята и нито един саркофаг не се отвори, нито имаше падащи яйца, освобождаващи деймони. От другата страна на вратата откриха дълго стълбище и продължиха надолу в мрака.

Ентрери отново пое водачеството, оглеждайки всяко стъпало и място за хващане, докато светлината около тях намаляваше. Близо до дъното той бе облекчен да открие още натискащи се плочи и скоро по стените от двете страни на последното стъпало оживяха факли.

Светлината трептеше и хвърляше дълги, неравни сенки върху камъка, който вече не бе обработен и напаснат. Изглеждаше сякаш са стигнали до края на конструкцията, до естествен извиващ се коридор, който се спускаше още по-надълбоко пред тях.

Ентрери избърза малко напред, а останалите го следваха отблизо. Обърна се и мина покрай тях до последните две факли. Огледа ги внимателно, очаквайки един или няколко капана и наистина измъкна няколко бодливи шипове от лявата, всички намазани с някакъв вид отрова. После внимателно измъкна факлите и ги занесе при останалите. Подаде едната на Олгерхан и помисли да даде другата на Арраян. Един поглед към жената обаче го отказа, защото тя като че ли нямаше сили да я държи. И наистина, ако не бе подкрепящото рамо на Олгерхан, надали щеше да може да стои изправена.

Вместо това предложи факлата на Атрогейт.

— Имам джуджешки очи, тъпако — изръмжа му Атрогейт. — Нямам нужда от факла. Тоя тунел е окъпан в светлина спрямо местата, където народът ми копае.

— Джарлаксъл има нужда от двете си ръце, а Арраян е твърде слаба — каза му Ентрери и бутна факлата към него. — Предпочитам да водя в мрак.

— Ба, просто ме превръщаш в мишена — изръмжа в отговор джуджето, но все пак взе факлата.

— Още едно предимство — каза Ентрери, обърна се и пое водачеството.

Коридорът продължаваше да се извива наляво, дори по-остро и убиецът остана с чувството, че се намират в същия участък, от който бяха тръгнали, само че много по-дълбоко. Стените бяха от естествен камък и нямаше повече факли, плочи за натиск или други капани, които убиецът можеше да открие. Имаше обаче пресечки и остри завои в други посоки, тъй като другите извиващи се тунели се събираха с този и се превръщаха в един огромен спираловиден тунел. С всяко сливане проходът се разширяваше и ставаше по-висок, така че изглеждаше сякаш се спускат надолу по стръмна пещера вместо по коридор.

В опит да намали усещането за уязвимост, Ентрери ги държеше близо до вътрешната извиваща се стена, докато се движеше напред с меч в едната и кама в другата ръка. За известно време напредъкът им бе в добри темпове и успяха да изминат стотици стъпки от стълбището. Но тогава викът на Олгерхан накара убиеца да замръзне насред крачка.

— Отнема я! — изплака полуоркът.

Ентрери се завъртя и изтича покрай Атрогейт, обърнал глава да види какво става. Бутна Джарлаксъл настрани в желанието си да стигне до Арраян. Когато я забеляза, тя вече бе паднала на земята, а Олгерхан бе коленичил и й шепнеше.

Ентрери се плъзна до нея от другата страна срещу едрия полуорк. Започна да я вика, но се спря, щом осъзна, че произнася името на приятелката си полуръст, която бе оставил далече в южния град Калимпорт. Изненадан и разтърсен, убиецът премести поглед от Арраян към Джарлаксъл, а изражението му настояваше за отговори.

Джарлаксъл обаче не гледаше към него. Мрачният елф бе застанал с лице към Арраян, очите му бяха затворени, а ръката поставена в средата на жилетката.

Шепнеше нещо, което Ентрери не можеше да разбере и поглеждайки отново към падналата жена, убиецът разбра, че елфът се опитва да се намеси по някакъв начин.

Ентрери си помисли за скъпоценния череп и предположи, че Джарлаксъл го използва по някакъв начин, за да попречи на замъка да овладее жената.

Миг по-късно Арраян отвори очи. Изглеждаше повече засрамена, отколкото наранена, и прие помощта на Олгерхан и Ентрери, за да се изправи на крака.

— Времето ни изтича — заяви Джарлаксъл — очевидно за останалите, но тонът му обясняваше ясно на Ентрери, че не може да отлага твърде дълго неизбежното.

— Побързайте — добави мрачният елф и Ентрери кимна на Арраян, след което я остави при Олгерхан и тичешком зае мястото си отпред.

Оставаше му да се надява, че няма да има повече капани, защото не забавяше на всеки няколко стъпки, за да оглежда земята отпред.

Коридорът продължи да се извива и спуска на спирала, но отново започна да се стеснява и скоро бе широк едва дузина стъпки с толкова нисък нащърбен таван, че на Олгерхан му се налагаше да се навежда.

Ентрери почувства как космите по врата му настръхват. Усещаше, че отпред има нещо, дали заради магия или едва доловим звук. Направи знак на джуджето зад него да спре, после пропълзя напред на четири крака и надникна зад острия завой.

Коридорът продължаваше още дузина стъпки, после каменният под падаше надолу, отваряйки се в огромна зала. Спомни си думите на Джарлаксъл за „краля“ на замъка и трябваше да си поеме дълбок, успокояващ дъх, преди да продължи напред.

Пропълзя напред по корем, излезе от коридора и се промъкна в огромна пещера, на една издатина високо над неравния под. От дясната му страна издатината продължаваше още малко, но отляво се спускаше надолу към невидимия под на пещерата. Долу не бе непрогледен мрак, тъй като по пода и стените имаше някакви странни светещи лишеи, които сякаш обливаха камъните в звездна светлина.

Ентрери пропълзя до ръба, погледна надолу и осъзна, че са обречени.

Далече долу, може би на петдесет стъпки, се извисяваше кралят на замъка — огромен дракон. Но не жив дракон с жилава кожа и дебели яки люспи, а изграден предимно от кости, с парчета кожа между крилете и по гърба и главата. Гигантският труп на дракона скелет лежеше свит на пода с костеливи криле, прибрани върху гърба му. Дори Ентрери да бе имал някакви съмнения, че създанието е „живо“, те бързо бяха разсеяни, когато с тракане на кости огромните криле се разтвориха.

Мечове, брони и побелели кости се търкаляха навсякъде из стаята около немъртвия звяр и на Ентрери му отне няколко мига да се досети, че това е било мястото на отчаяната битка. Оръжията и костите са принадлежали на войни — най-вероятно от армията на крал Гарет, осъзна щом помисли малко — които са се били с чудовището по времето на Зенги.

Ентрери тръгна назад и за малко не изскочи от обувките си, когато почувства нечия ръка на рамото си.

Джарлаксъл застана до него.

— Впечатляващ е, нали? — прошепна мрачният елф.

Ентрери му хвърли изпълнен с омраза поглед.

— Знам — каза Джарлаксъл вместо него. — Винаги ме съпровождат дракони.

Под тях драконът от кости и разкъсана кожа вдигна глава, за да ги погледне и макар да нямаше очи, а само точки червена светлина, застрашителният му поглед разтърси спътниците.

— Труп на дракон — изрече Ентрери с очевидно отвращение.

— Драколич — поправи го Джарлаксъл.

— И това би трябвало да звучи по-добре?

Мрачният елф просто сви рамене.

Драконът изрева и гърленият звук отекна по каменните стени с такава сила, че убиецът се уплаши, че издатината, върху която лежеше, може да се срути.

— Това не е правилно — каза Атрогейт, когато звукът утихна. Джуджето също бе дошло, но за разлика от Ентрери и Джарлаксъл не лежеше върху камъка. Стоеше на ръба на издатината и се взираше надолу с ръце на хълбоците. Погледна към Джарлаксъл и попита: — Това ли е кралят?

— Надяваме се.

— И какво се предполага да правим с това нещо?

— Да го убием.

Джуджето погледна обратно надолу към драколича, който бе клекнал на задните си крака, изправен, с клатеща се глава. Дългите две стъпки зъби ясно се виждаха, тъй като по устата почти нямаше кожа.

— Шегуваш се със старото джудже — каза Атрогейт.

Не римува думите си и Ентрери знаеше, че няма да последва „буахаха“.

Джарлаксъл се изправи.

— Не се шегувам — провъзгласи той. — Времето за изпитания е пред нас. Давай, могъщи Олгерхан, в името на твоята дама Арраян. И ти, уважаеми Атрогейт, безстрашен и могъщ. Тези крехки кости ще се превърнат на прах под могъщите ти удари!

Олгерхан изрева и се появи на издатината, после със сила и мощ, каквато не бяха виждали у него, вдигна тежката си сопа и се засили надолу по перваза.

— Наистина не се шегуваш със старото джудже? — попита Атрогейт.

— Разбий му черепа! — извика окуражително Джарлаксъл.

Атрогейт погледна към мрачния елф, надолу към драколича, после обратно към елфа и сви рамене. Измъкна оръжията от гърба си, прошепна им и се втурна след Олгерхан, задействайки заклинанията им.

— Напълни си зъбките с полуоркска храна — изрева джуджето на очакващия звяр, — докато Атрогейт се стовари връз твоята глава! Буахаха!

— А сега ние се махаме — отбеляза Ентрери и застана зад Джарлаксъл, без да има намерение да се втурва след двамата войни.

В следващия момент настана мрак, толкова непрогледен, че Ентрери не можеше да види ръката си, дори ако размърдаше пръсти пред очите си.

— Насам — подкани го Джарлаксъл и той почувства ръката на мрачния елф около кръста си.

Понечи да протестира и да се отдръпне, прибирайки камата, за да освободи едната си ръка, макар да не смееше да прави резки движения, докато е на перваза.

Но убиецът остана изненадан, когато Джарлаксъл се притисна към него и го хвана в здрава прегръдка. След което мрачният елф падна от ръба.

Драконът изрева.

Ентрери изкрещя.

Но в следващия момент се понесоха във въздуха, когато Джарлаксъл активира способността си да левитира. Щом се приземиха на пода на пещерата, Джарлаксъл захвърли настрани камъка, който бе омагьосал със заклинание за мрак и пусна Ентрери.

Ентрери се претърколи настрани, оставяйки малко разстояние между себе си и мрачния елф. Бързо се ориентира достатъчно, че да осъзнае, че драколичът не гледа към него и Джарлаксъл, а е съсредоточен върху полуорка и джуджето, които продължаваха дивата си атака по спускащия се каменен перваз.

Ентрери имаше възможност да атакува, използвайки елемента на изненада. Докато звярът бе разсеян можеше да преодолее защитата му и да нанесе страховит удар.

Но той дори не помръдна, освен за да погледне към оръжията си. Как можеше дори да нараниш нещо подобно?

Погледна настрани и си помисли дали да не скочи натам и вместо това да намушка Джарлаксъл, но откри, че мрачният елф е затворил очи и е потънал в дълбока концентрация.

Джарлаксъл изглежда имаше някакъв скрит номер под ръка — или поне така се надяваше Ентрери.

Но Ентрери пак не атакува звяра, тъй като това не бе битка, която желаеше. Затича се далече от стената, завивайки към далечната страна на пещерата, оставяйки колкото се може повече разстояние между себе си и полуорка и джуджето.

Погледна назад, когато Олгерхан извика и почти изгуби съзнание, когато видя струя черна храчка да излита от кокалестата уста на драколича. Макар все още да се намираше на двадесет стъпки от пода, полуоркът отчаяно скочи от склона пред струята, която обгърна камъка и незабавно започна да го топи.

— Някога черен дракон… — Ентрери чу как Джарлаксъл обяснява нещо по отношение на киселинния дъх, който бе запазена марка на този определен тип звяр.

— Може да диша? — ахна Ентрери. — Скелет е и може да диша?

Но Джарлаксъл отново бе затворил очи и не му обръщаше внимание.

Ентрери се затича по-бързо, без да обръща внимание на стенанията на Олгерхан. Все пак хвърли още един поглед назад и видя бедния полуорк, сгърчен на земята, а единият му крак бе странно изкривен, явно счупен. „Колко нелепо“, помисли си. За пръв път полуоркът изглеждаше готов за битка и ето че вече бе извън строя преди дори да е започнала. И това бе „героят“ на Арраян, нейната истинска любов?

Моментното разсейване струва скъпо на убиеца, защото щом погледна назад, видя огромната костена опашка да замахва към него.

Арраян също водеше тежка битка, но нейната бе вътрешна и не се водеше с мечове или жезли. Нейната бе изпитание на волята, каквато човек води с болест, защото тъмните сили на творението на Зенги я връхлитаха подобно на рак. Драколичът дращеше по живителната й сила с демонични ръце. В продължение на дни я бе притискал, омаломощавал, изстисквал и сега, толкова близо до краля на замъка, чудовищният звяр, неволно събуден от нея, Арраян бе стигнала до последното бойно поле.

Но тя нямаше как да отвърне на атаките, нямаше силите да нападне драколича и да пребори нестихващите намеси на книгата. Това бе физическа битка за нейните другари.

Тя просто трябваше да се държи здраво за искриците живот, да остане в съзнание и да опази идентичността си. Трябваше да устои на изкушението да се предаде на хладния подканящ мрак, на обещанието за почивка.

Един образ, този на Олгерхан, я поддържаше в битката, макар да знаеше, че е изгубена кауза. През всичките тези години той бе бил най-скъпият й приятел. Беше търпял цупенето й, когато не успяваше да разгадае мистериите на някоя магия. Бе приемал егоизма й, когато всичките й мисли и думи бяха насочени към нейното собствено бъдеще и мечти. Бе останал до нея, предлагайки й подкрепа при всяко препятствие и бе аплодирал отдалече всяка нейна победа.

И тя го бе приела като приятел — но само като приятел. Не бе осъзнала дълбочината на отдадеността и любовта му към нея. Беше носил онзи пръстен и макар Арраян да не бе присъствала на поставянето му и обяснението, разбираше свойствата на физическото споделяне, създадено от комплекта. Той бе страдал, при това много, тя да се намира там, където бе в момента, да има този едничък шанс, колкото и слаб да изглеждаше.

Не можеше да го провали. Не можеше да предаде доверието и саможертвата на полуорка, когото обичаше.

Да, обичаше го. Арраян го знаеше отвъд всякакво съмнение. Много повече от приятел, Олгерхан беше нейният партньор, нейната опора, топлина и радост.

Едва когато го бе видяла на прага на смъртта, Арраян бе осъзнала изцяло всичко това.

Трябваше да продължи да се бори.

Но мракът я привличаше.

Чу данданията в далечната стая и успя да отвори очи. Чу приближаването на някого от другата посока, но нямаше сили да обърне главата си.

Те я подминаха и Арраян реши, че сънува, после се уплаши, че е преминала в отвъдния свят. Защото тези тримата, Елъри, Мариаброн и Кантан със сигурност бяха загинали и въпреки това преминаха покрай нея — жената войн, вдигнала могъщата си брадва; рейнджърът, хванал легендарния си меч; магьосникът, приготвил заклинание.

Как бе възможно?

Това реалност ли беше, или смъртта?

— Буахаха! Трябва да си по-бърз от това, кльощав червей такъв! — изрева Атрогейт, щом избегна един замахващ нокът, гмурна се под щракащите зъби и се изправи, нанасяйки страховит удар, който силно отекна върху предния крак на драколича. Разнесе се костен прах, но кракът не поддаде, нито пък се напука.

Атрогейт бе вложил цялата си сила в този удар, бе използвал цялата си магическа мощ и заклинанието на боздугана, покрит с ударното масло, за максимален ефект.

Не бе нанесъл кой знае какви щети.

Удари крака отново, после трети път, преди звярът да го удари по рамото и да го запрати претърколен надалече. Отскочи от купчината кости, оръжия и брони и успя да се изправи на крака точно навреме, за да се хвърли настрани, за да избегне щракването на могъщите озъбени челюсти на драколича.

— Малко помощ, ако може! — изкрещя джуджето и това бе най-близкото до вик на паника, което някога бе произнасяно от уверения Атрогейт.

Драколичът го нападна отново и той се хвърли настрани, като дори успя да нанесе два последователни удара с боздуганите си, а стъклостоманените им топки отскочиха последователно от дебелите драконови кости.

Създанието не показа признаци на болка или страх и главата продължи да напада, щракайки към него отново и отново. Той отстъпи и се претърколи, отскочи назад и когато драколичът най-сетне го застигна, джуджето скочи високо, достатъчно високо, че да е над хапещата паст на съществото. Беше му спестено смъртоносното ухапване, но бе захвърлен обратно на пода.

Когато се приземи и се плъзна по гръб, забеляза Олгерхан, който продължаваше да се извива и да стиска счупения си крак.

— В името на боговете, тъпако, ставай! — примоли се Атрогейт.

Ентрери не беше достатъчно бърз. Подскочи и се завъртя странично, но люлеещата се опашка го закачи и го превъртя насред движението. Успя да запази достатъчно самообладание, че да свие глава и рамене и да се превърти, докато се приземяваше върху костите, но когато се изправи, установи, че единият глезен трудно ще издържи тежестта му. Огледа го набързо и видя кръвта от едната страна на ботуша си.

Въпреки това продължи да подскача и куцука и мислите му се въртяха около намирането на начин да се измъкне. През цялото време Ентрери бе подозирал, че жаждата за приключения на Джарлаксъл ще ги въвлече в ситуация, в която не могат да победят. Това време бе дошло.

Той се спъна в купчина кости, после се просна по очи, когато опашката на драколича замахна към него, но по-високо над земята. Погледна покрай немъртвия звяр и видя Джарлаксъл, застанал тихо встрани, Атрогейт, борещ се отчаяно с по-опасните оръжия на дракона, Олгерхан извиващ се в агония, видя и…

Убиецът примигна няколкократно, без да е в състояние да разбере онова, което вижда пред себе си. Елъри тичаше надолу по склона, за да се присъедини към битката. Елъри! Предполагаше се, че е загинала от неговата ръка. А зад нея идваше Мариаброн, който също беше мъртъв.

Ентрери хвърли мрачен поглед към Джарлаксъл, смятайки, че приятелят му го е измамил. В крайна сметка не бе видял трупа на Елъри. Нима всичко бе лъжа?

Докато обмисляше да зареже бягството си и да се върне да убие Джарлаксъл, той осъзна, че наистина бе видял Мариаброн да лежи мъртъв.

Погледът на Ентрери бе привлечен към малката площадка горе на перваза. Там стоеше Кантан и размахваше ръце.

Ентрери знаеше, че този мъж е мъртъв. Повече от мъртъв, душата му бе унищожена от инкрустираната кама.

И въпреки това бе там и правеше магия.

Доста по-надолу, все още на около четиридесет стъпки от земята Елъри хвана брадвата с две ръце и скочи във въздуха.

Самоубийствено, помисли си Ентрери. Но можеше ли да е самоубийствено, ако вече бе мъртва?

Тя се рееше от високо, тялото й се изви напред, когато се стовари до драколича, а брадвата й се удари със страхотна сила в едно от ребрата, отнасяйки парче кост и разкъсвайки дълго парче здрава кожа, чак до земята.

Приземи се тежко, но веднага се изправи на крака и размаха яростно оръжието, без да се притеснява за защитата си.

Зад нея дойде Мариаброн, скачайки широко и надалече. Стовари се върху гърба на драколича и някак успя да се задържи, след което успя да се изправи до седяща позиция, обкрачил огромния гръбнак на чудовището.

Обви краката си около един прешлен, хвана меча си с две ръце и започна да нанася удари.

Драколичът се изправи и отгоре долетя внезапна ослепителна светкавица, която изпращя около главата на чудовището.

Но дори и светкавицата да го бе наранила, драколичът с нищо не го показа.

Нищо от това нямаше смисъл за Ентрери, така че естествено отправи поглед към Джарлаксъл. Мрачният елф просто стоеше там, привидно спокоен, със затворени очи, потънал в пълна концентрация. Ентрери поклати глава. Този винаги имаше някакъв подготвен номер.

Въздишката му бе на отвращение, свиването на рамене от безпомощност, но Ентрери смени посоката и вдигна Нокътя на Шарон над рамото си. Може пък това да не беше краят, все пак.

Драколичът бе съсредоточен върху Кантан и Атрогейт атакува отпред, докато Ентрери с куцукане го нападна отзад. Елъри и Мариаброн удряха яростно. Убиецът обаче пак поклати глава, изпълнен със съмнение, че това ще е достатъчно.

Наблюдаваше как змиевидният врат повдига бързо главата към магьосника. Кантан запрати второ заклинание и черепът на драколича моментално изчезна в пламъците на огнено кълбо. Излезе от тях димящ и почернял на места.

Със свободната си ръка Ентрери разтвори плаща си и прошепна „Червен“ в един от джобовете, после сграбчи Нокътя на Шарон с две ръце, решен първият му удар да е сериозен.

Високо над него главата на драколича сграбчи Кантан от ръба. Могъщите й челюсти захапаха магьосника през кръста и стиснаха здраво. Звярът разтърси врата си наляво-надясно и долната част от тялото на Кантан полетя към земята, а горната част бе сдъвкана на пихтия.

Ентрери искаше да изкрещи.

Но вместо това изръмжа и се хвърли върху задния крак на драколича, влагайки цялата си тежест в удара.

Нанесе някакви щети, но определено не достатъчно и му хрумна, че ще трябва да удари създанието хиляди пъти, за да го убие.

Кантан вече бе изчезнал. Драколичът падна на четири крака и завъртя глава настрани, за да изплюе още една струя киселина, която обгърна Мариаброн и го стопи на място.

Ентрери преосмисли действията си.

Зад него се изправи скелет, държащ ръждясал широк меч. Убиецът замахна към него, поваляйки го с един удар. Но навсякъде около него затракаха кости, събраха се и се надигнаха. Ентрери се огледа за изход. Придвижи се така, че да удари най-близкия скелет, но се спря, щом осъзна, че не им е враг.

Войните скелети, някогашни бойци от Армията на Кървав камък, нападнаха драколича.

Зашеметен, Ентрери отново погледна към Джарлаксъл, а в ума му се вихреха възможностите, лудостта, когато забеляза, че мрачният елф стои с протегната ръка, в която с лилава светлина проблясваше скъпоценният камък във формата на череп.

— В името на боговете! — изкрещя Атрогейт и за пръв път Ентрери бе напълно съгласен с проклетото малко създание.

Навсякъде из огромната зала Армията на Кървав камък се изправяше и подновяваше битката, която бе водила преди десетилетия/Сто войни стояха изправени на кокалести крака, вдигнали мечове, брадви и бойни чукове. Не изпитваха страх и имаха само една цел. Като един се хвърлиха върху звяра. Метал издрънча върху кост, жилавата кожа се разкъса под атаката.

Атрогейт нямаше представа какво се случва около него, нито защо. Той обаче не се спря, за да се чуди на късмета си, защото ако мъртвите не се бяха вдигнали, животът му несъмнено щеше да завърши внезапно и по брутален начин.

Ревът на драколича отекна в стаята и почти събори джуджето със силата си. Струя киселинна слюнка стопи една група скелети войни, но докато звярът навеждаше главата си, за да избълва смъртоносния дъх, друга група го нападна.

Атрогейт видя възможност. Призова още ударна смазка на десния си боздуган и се хвърли напред след група скелети, разблъска ги и замахна страховито.

Експлозията откърти драконови зъби и отнесе голямо парче от челюстта на драколича, но преди джуджето да успее да замахне отново, огромният череп се вдигна отвъд обхвата му.

После се спусна тежко надолу и Атрогейт изкрещя и се хвърли настрани. Скелетите около него бяха натрошени, а спускащият се череп го удари силно и го запрати проснат на земята. Оръжията изхвърчаха от ръцете му. Опита се да се изправи, но не можа. Почувства, че драколичът идва след него и знаеше, че е обречен.

Но преди това да се случи бе сграбчен за дрехата от залитащ полуорк, който го дръпна настрани и го събори на земята, след което падна защитно отгоре му.

— Продължаваш да миришеш зле — промърмори джуджето, със слаб и треперещ глас.

Олгерхан би приел това за благодарност, само дето в този момент почти бе изгубил съзнание, повален от вълните агония, заливащи го от счупения крак.

Ентрери сечеше и удряше с всички сили, а могъщият му меч оказваше известно влияние. Беше наясно, че единственият им шанс са обединените усилия на всички бойци и даваше своя принос.

Но не твърде упорито, защото основното в мислите на Ентрери бе, че не иска да привлече вниманието на драколича.

Където се насочеше това внимание, враговете се превръщаха в прах.

А и в този момент огромното създание бе изпаднало в състояние на бясна ярост, крилете му плющяха и удряха, опашката му се мяташе диво и разхвърляше войни из въздуха, за да ги смаже в далечните стени на залата.

Но металът кънтеше отново и отново, чупеше костите, разкъсваше гниещата драконова кожа. Едно от крилата се спусна надолу, за да удари Елъри, но когато стигна най-ниската си точка, дузина немъртви войни скочиха върху него и започнаха да секат, хапят, дерат и дърпат с костеливите си ръце. Драколичът изрева — и сякаш имаше някаква болка в този вик — и се заразмахва диво.

Скелетите се задържаха.

Драколичът се претърколи и наоколо се разхвърчаха разцепени и натрошени кости. Когато се изправи, войните скелети бяха раздробени, но същото важеше и за крилото му, откъснато от раменната става.

Създанието изрева отново.

После захапа Елъри през кръста и захвърли разкъсаното й тяло през стаята.

Твърдоглаво и неумолимо, скелетите отново се нахвърлиха върху него, но Ентрери забеляза, че звънтенето на метал върху костите бе намаляло.

Струя слюнка стопи още една група атакуващи скелети. Предните крака разкъсаха друг немъртъв войник на две и хвърлиха костите му по следващ. Драколичът смаза още една двойка с удар на огромния си череп.

Всяка надежда изчезна от Ентрери. Въпреки неочакваните съюзници, не можеха да победят могъщия звяр. Погледна към Джарлаксъл и за пръв път мрачният елф отвърна на погледа. Сви рамене извинително, после подръпна широката периферия на шапката си. Тялото му потъмня, а физическата му форма потрепери.

Мрачният елф изглеждаше повече двуизмерен отколкото триизмерен, повече сянка, отколкото живо, дишащо същество. Плъзна се назад до стената, изтъни се до черна нишка и се мушна в една пукнатина в камъка.

Ентрери изруга под носа си.

Трябваше да се измъкне, но как? Площадката не му вършеше работа, защото половината бе прогорена.

Така че той продължи да бяга, толкова бързо, колкото му позволяваше нараненият глезен. Куцукаше през стаята, далече от драколича, който продължаваше да сее разрушения сред армията скелети. Погледна през рамо и видя, че опашката на създанието отнася последната съпротива и сърцето му се сви, когато ужасяващите червени точки, които служеха за очи на звяра, се спряха на него.

Чудовището подхвана преследването.

Ентрери огледа далечната стена. Имаше няколко отвора, но бяха широки, твърде широки.

Той обаче нямаше избор, така че се отправи към най-тесния, объл тунел, висок около осем стъпки. Когато стигна до входа му, скочи върху един страничен камък и направи гримаса заради пронизващата болка в глезена, после скочи нагоре и се хвана за арката с две ръце. Бързо задвижи ръце и закачи тънко въже, после се пусна и хукна в тунела.

Само дето не беше тунел, а малка тясна стая.

Нямаше накъде да бяга, а главата на драколича можеше лесно да се мушне след него.

Обърна се и се долепи колкото се можеше по-плътно до задната стена на късия тунел. Докато създанието се приближаваше, измъкна оръжията си, макар да знаеше, че не може да спечели.

— Ела ми — озъби се и целият му страх изчезна. Ако му бе писано да умре тук и сега, така да бъде.

Звярът се хвърли напред и наведе главата си. Змиевидният му врат се изви с хрущене на кости и запрати ужасяващите разкъсани челюсти навътре в тунела право към безпомощния Ентрери.

Убиецът не нападна, а вместо това се гмурна надолу, сви се на кълбо и изкрещя с пълно гърло.

Защото в мига, когато черепът на драколича премина през арката, се оказа под сребърната статуетка на червеноок дракон, която Ентрери тъкмо бе поставил там и дяволският капан се задейства, изстрелвайки огнена струя, която би накарала да се замислят дори и най-великите от червените дракони.

Пламъците се понесоха надолу от арката с рев и ужасяваща сила, овъглявайки костите, стапяйки самото скално легло. Главата на драколича не продължи напред, за да захапе Ентрери, но убиецът не усещаше нищо друго освен щипещата горещина. Остана свит на кълбо със затворени очи, крещейки срещу ужаса и болката, отричайки рева на пламъците и драколича. Почувства как плащът му се запалва и косата му се опърля.

Защитниците на Палишчук се биеха храбро, защото нямаха голям избор. От мрака прииждаха още и още гаргойли в поредната вълна на битка, която изглеждаше безкрайна. След първата атака жителите на града се бяха организирали на малки защитни групи, обграждащи онези, които не можеха да се бият. За тяхна чест, бяха загубили само неколцина в битката с гаргойлите, а по улиците се въргаляха много трупове на чудовища.

В една малка стая един самотен боец имаше по-малко късмет и никакви възможности. Защото както някои от другите жители, които бяха загинали тази нощ, Калихай бе отрязана от защитните формации. Биеше се сама, а Дейвис Енг безпомощно стенеше в леглото зад нея.

В стаята имаше трима мъртви гаргойла, двама убити в ранните мигове на дългата битка. След дълго затишие третият се бе хвърлил срещу нея и тъкмо бе паднал.

Писъците му обаче бяха получили отговор и следващите два влетяха с трясък. Калихай знаеше, че отвън има и други, готови да се включат в битката.

Тя отбягна удар и мушна напред с острието си. Помисли си, че може и да победи двойката, но знаеше, че няма да издържи още дълго.

Хвърли поглед към Дейвис Енг, който лежеше с вкочанено от ужас лице.

Калихай изръмжа, докато отново насочваше вниманието си към битката. Не можеше да го изостави, не и по този начин, не и когато беше толкова безпомощен.

Така че продължи да се бие и един от гаргойлите се строполи на пода. Друг зае мястото му, после още един, и Калихай се въртеше и сечеше диво, надявайки се, молейки се да ги удържи.

Всички мисли за победа отлетяха, но тя продължи отчаяните си замахвания и завъртания, вкопчена в последните мигове на живота си.

Изведнъж гаргойлите изпищяха толкова пронизително, толкова отчаяно, че ушите на Калихай я заболяха, а зад гърба й Дейвис Енг проплака.

И тогава гаргойлите изчезнаха. Просто изчезнаха.

Не бяха излетели от стаята. Просто се бяха стопили.

Калихай осъзна, че труповете също са изчезнали.

Примигна и погледна към Дейвис Енг.

— Нима съм загубила ума си? — попита тя.

Мъжът изглеждаше също толкова объркан и нямаше отговор.

От улицата се понесоха радостни възгласи. Калихай отиде до счупения прозорец и погледна надолу.

Внезапно, без обяснение, битката за Палишчук бе приключила.

От пукнатината в стената Джарлаксъл бе видял пожара. Огнена колона се бе спуснала отгоре, обгаряйки горната част на врата и главата на драколича.

Огромното тяло с едно откъснато крило се разтресе и потрепери.

Какъв номер бе направил Ентрери?

В следващия момент мрачният елф разбра. Статуетката, която бе оставил над вратата на жилището им в Хелиогабалус, подаръкът от сестрите драконки.

„Умни мой приятелю“, помисли си Джарлаксъл.

Помисли и че този приятел със сигурност е мъртъв.

Пламъците поутихнаха и драколичът измъкна глава от дупката. От люлеещата се глава и врат се издигаха струйки дим и когато се обърна нестабилно, Джарлаксъл видя, че половината му глава е стопена. Създанието нададе рев или поне се опита.

Направи стъпка назад в стаята. Залюля се и се строполи. Остана неподвижно, съвсем неподвижно.

Джарлаксъл се измъкна от пукнатината и отново се материализира в залата — стая, която бе станала призрачно тиха.

— Махни се от мен, тлъст глупако — прозвуча гласът на Атрогейт и наруши мълчанието.

Мрачният елф се обърна и видя как джуджето претърколи Олгерхан на пода. После скочи, плюейки и псувайки. Огледа се, опита се да осъзнае какво се е случило и остана дълго време с ръце на хълбоците, втренчен в трупа на дракона.

— Проклет да съм, ако не победихме — обърна се към Джарлаксъл.

Мрачният елф почти не го чуваше. Джарлаксъл бързо премина през стаята, уплашен от онова, което щеше да открие.

Дишането му се успокои, когато Артемис Ентрери излезе изпод арката, а от главата и торса му се издигаха струйки дим. В едната си ръка държеше смачканата димяща дрипа, която бе останала от плаща му. С отвратен поглед към мрачния елф я метна настрани.

— Около теб винаги има дракони — промърмори той.

— Имат най-големите съкровища за придобиване.

Ентрери първо огледа пълната с кости, но иначе празна стая, после погледна Джарлаксъл.

Мрачният елф се разсмя.

Глава 22 За победителя

Олгерхан изсумтя, изохка и спря да диша, докато Атрогейт овързваше счупения му крак със здрав кожен ремък. Джуджето направи примка от каиша и поднесе единия му край към лицето на полуорка.

— Най-добре го захапи здраво — каза той.

Олгерхан го изгледа за миг и после впи зъби в края на ремъка.

Атрогейт кимна и дръпна здраво каиша, като го напъна яко и изправи със сила крака на полуорка. Лентата заглуши донякъде вика на Олгерхан, но въпреки това той отекна из залата. Полуоркът сви здраво юмруци и удари по каменния под.

— Да, на бас, че боли — обади се Атрогейт.

Полуоркът се отпусна назад, почти припаднал. Известно време ту губеше съзнание, ту се освестяваше и пред очите му танцуваха черни петна, но после през замайването и болката видя нещо, което завладя вниманието му. Арраян се появи на перваза. За пръв път от толкова време стоеше изправена, без да се обляга на нищо.

Олгерхан се надигна на лакти, когато тя срещна погледа му.

— И ето как свършва всичко — отбеляза Джарлаксъл, пристъпвайки заедно с Ентрери към джуджето и полуорка. — Вдигни го. Ще ви пренеса горе на перваза при Арраян един по един.

Атрогейт се зае да помогне да Олгерхан да се изправи, но Ентрери просто отиде до стената, където бързо избра маршрут и започна да се катери. Движеше се уверено и когато Джарлаксъл направи първото си качване и положи внимателно Олгерхан до Арраян, вече почти бе стигнал.

Когато най-после подаде глава над издатината, видя как Арраян се бе свлякла над Олгерхан, бе го прегърнала здраво и му признаваше любовта си. Ентрери изскочи до тях, усмихна им се леко, което никой от двамата дори не забеляза, и се отдалечи, за да провери изкачващия се коридор.

Пробяга известно разстояние по него, но не откри врагове и не чу никакви звуци. Когато се върна, завари останалите четирима да го чакат. Олгерхан се беше облегнал на джуджето, а Арраян го подкрепяше, хванала ръката му от другата страна.

— Коридорът е чист — докладва той.

— Замъкът е мъртъв — отговори Арраян и гласът й проехтя по-силно, отколкото Ентрери го бе чувал преди.

— Не можеш да си сигурна — обади се Атрогейт.

Но Арраян кимна и увереността й се противопостави на притесненията на останалите.

— Не знам откъде го знам — обясни тя. — Просто знам. Замъкът е мъртъв. Няма да се сблъскаме с гаргойли или мумии, нито с деймони или други чудовища.

Дори капаните, според мен, сега са неактивни.

— Аз ще се погрижа за това, на всяка стъпка — увери я Ентрери.

— Ба, но тя няма как да е сигурна — повтори Атрогейт.

— Според мен е — каза Джарлаксъл. — Сигурна и права. Драколичът беше източникът на несекващия живот на този замък, даваше сила на книгата, а книгата даваше сила на гаргойлите и другите чудовища. Без дракона те не са нищо повече от мъртъв камък и празни трупове.

— И драконът даваше на книгата силата да краде живота ми — добави Арраян. — Щом падна, бремето се вдигна от мене. Не разбирам всичко, уважаемо джудже, но съм сигурна, че не греша.

— Ба, а тъкмо започваше да става забавно.

Това ги разсмя, дори Олгерхан, макар че се намръщи от усилието. Джарлаксъл излезе пред тримата, за да се присъедини към Ентрери.

— Ще вървим напред и ще се уверим, че пътят е чист — каза мрачният елф и двамата с Ентрери тръгнаха.

Закрачиха бързо и се отдалечиха доста от останалите.

— Наистина ли замъкът е мъртъв? — попита Ентрери, щом останаха сами.

— Арраян има развит усет и тъй като беше тясно свързана със замъка, ще се доверя на преценката й в този случай.

— Изглежда знаеш повече от нея.

Джарлаксъл сви рамене.

— Без гаргойли и мумии — продължи Ентрери. — Източникът на силата им вече го няма. Ами немъртвите?

Ще ни чакат ли скелети, когато се върнем в крепостта?

— Какво искаш да кажеш?

— Изглежда техният господар върви до мен.

Джарлаксъл се засмя.

— Кога стана некромант? — попита Ентрери.

Джарлаксъл извади камъка с формата на череп.

— Тогава ти си бил причината, разбира се — каза убиецът. — За всичко.

— Не е напълно вярно — отговори Джарлаксъл. — Аз докарах тримата ни изгубени спътници, така е. Ти наистина ги чу как ни следват надолу.

— И остави четвъртия да виси на шип?

Джарлаксъл отново се засмя.

— Той е джудже — черепът не ми дава власт над мъртви джуджета, само над хора. Така че ако ти паднеш в битка…

На Ентрери не му беше забавно.

— Имаш силата да вдигнеш армия от скелети? — попита той.

— Не — обясни мрачният елф. — Не всичките. Драколичът ги съживяваше, или замъкът. Но ги чувах, всеки един от тях, и те ме чуваха и се подчиниха на заповедите ми. Може би са изпитвали неприязън към дракона, който ги е избил преди време.

Прекосиха стаята, където Ентрери се беше бил с Кантан и продължиха уверено напред. От релефите по тавана не падаха яйца с деймони пазители, които да ги нападнат, нито се отваряха саркофази. Когато най-сетне достигнаха главната зала на замъка, те откриха, че чудовищата бяха нахлули през вратите. Но не бе останало нито едно, което да се изправи срещу тях. Подът бе осеян с кости, а на стълбите лежаха неподвижно две гнолски мумии, гаргойли не се виждаха. Навън беше тъмно, защото вече бе късна нощ.

Джарлаксъл почти не обърна внимание на всичко това. Можеше да види плячката си и бързо отиде при книгата, която все още беше върху платформата си от филизи. Нямаше мистични руни, въртящи се във въздуха над нея и мрачният елф не усети гъделичкането на магическата сила, докато се приближаваше. Погледна към Ентрери и после откъсна една страница.

Спря за момент и се огледа, сякаш се ослушваше за срутването на стена.

— Какво? — попита Ентрери.

— Замъкът няма да се срути като кулата на Херминикъл.

— Защо?

— Защото за разлика от онази постройка тази е завършена — обясни Джарлаксъл. — И защото жизнената сила, която завърши този замък, все още е жива.

— Арраян? Но ти каза…

Джарлаксъл поклати глава.

— Тя бе само онази, която започна процеса, и замъкът изсмукваше сили от нея за удобство, не за да оцелее. Смъртта й нямаше да означава нищо за целостта на структурата, освен че може би щеше да забави растежа на гаргойлите или нещо друго маловажно.

— Е, ако не е Арраян, тогава кой? — попита Ентрери. — Драколичът?

Джарлаксъл откъсна друга страница, после още една.

— Драколичовете си ги бива. Духовете им бягат и се укриват, очаквайки друго подходящо тяло, което да съживят и населят.

Очите на Ентрери се разшириха и той неволно се огледа, сякаш очакваше звярът да се стовари отгоре му. Понечи да попита Джарлаксъл какво иска да каже, но се спря, когато чу другите да се влачат в залата зад него.

— Добре дошли — каза им Джарлаксъл. — И точно навреме, за да видите края на заплахата.

С тези думи той се отдръпна от книгата и допря върховете на палците си. С разперени пред себе си пръсти призова силата на един от магическите си пръстени.

От разтворените му ръце изригна ветрило от пламъци, които обгърнаха магическия том и го подпалиха. Смеейки се, Джарлаксъл извади кинжал и започна да раздира книгата, при което се разлетяха почернели, горящи парчета пергамент.

Правейки това представление, мрачният елф намери своето съкровище и го пъхна в ръкава си под прикритието на разрязващите движения. Не се изненада, когато видя трофея си — пурпурен, сияещ скъпоценен камък с формата на череп. Не човешки череп като онзи, който Джарлаксъл вече притежаваше, а череп на дракон.

Веднага щом сключи пръстите си около камъка, мрачният елф почувства жизнената сила на големия черен дракон, която се таеше в него.

Почувства омразата, яростта.

Но най-силно почувства страха на дракона.

Това му хареса.

Не беше нужно петимата останали спътници да се отдалечават, за да намерят още съюзници. С победата над дракона и над артефакта на Зенги бе дошло поражението на гаргойлите. Уингхам бе предположил, че се е случило нещо хубаво и важно и бързо бе извел отряд от войници полуорки през северната порта на Палишчук.

Бяха много доволни да видят как петимата излизат през дупката в подвижната решетка, която Атрогейт бе направил по-рано.

Зарадваха се и едновременно се разтревожиха, защото четирима липсваха, включително мъжът, който от десетилетия бе приятел на Палишчук.

Арраян изтича към Уингхам и го обви в силна прегръдка. Около тях избухнаха овации — за Арраян и за Олгерхан, с по някой и друг поздрав и към останалите трима.

Но аплодисментите бързо стихнаха, когато Олгерхан потвърди смъртта на Кантан и Елъри, на добрия Праткъс и на Мариаброн Скиталеца.

Така че честването бе приглушено, но все пак празнуваха, защото заплахата бе отминала и Палишчук бе оцелял. След малко радостни възгласи и много молитви, направени за мъртвите, Уингхам поиска да чуе цялата история.

— Ще има време за това, когато се върнем в Палишчук — отговори Джарлаксъл и останалите, дори вечно любопитният Уингхам, бързо се съгласиха. Замъкът можеше да е мъртъв, но в края на краищата те все още бяха дълбоко насред Ваасанската пустош.

— Почти я изгубихме — каза Джарлаксъл на Уингхам, защото се бе постарал да върви до стария полуорк на връщане. — Олгерхан захвърли пръстена си и внезапният шок от поемането на цялото бреме едва не смаза бедното момиче.

Уингхам му хвърли любопитен поглед и за малко да се изпусне с едно „Откъде знаеш?“, прецени Джарлаксъл, защото го прочете ясно по лицето на стария търговец на оръжие.

— Когато не можахме да намерим пръстена на Олгерхан, знаехме, че трябва да действаме бързо. За щастие в този момент вече бяхме готови да се бием с истинския владетел на крепостта, черен драколич с огромни размери и сила.

Това накара Уингхам да се ококори.

— Имате доста да разказвате — каза той.

— Беше дълъг ден — отговори Джарлаксъл.

Целият град се стече тази нощ — стари, млади и онези между тях, за да чуят историите за падането на драколича. Естествено, Джарлаксъл влезе в ролята на разказвач от името на петимата, защото малцина в целия свят можеха да разказват истории по-добре от странния стар мрачен елф. Атрогейт вмъкна няколко рими и изглежда получаваше особено удоволствие от стенанията на присъстващите.

Докато ставаше това, Ентрери отиде в далечния край на общата зала, опитвайки се да остане незабележим. Не му се говореше с никого, не искаше да го тупат по гърба и нямаше желание да отговаря на въпроси, особено за смъртта на Елъри и Кантан.

Но в тълпата видя едно лице, отзад до вратата, което не можеше да пренебрегне.

— Дейвис Енг? — попита той, когато стигна до Калихай.

— Почива си — отговори тя кратко. — Почти умря, когато гаргойлите нападнаха града, но аз бях там.

— Както винаги героиня.

Калихай го изгледа гневно.

— Това е твоята титла, не е ли така?

— Помолихме те да дойдеш с нас.

— За да падна мъртва до Елъри, без съмнение.

Ентрери само се усмихна, поклони се и се отдалечи.

Радостните възгласи зад него стихнаха, докато вървеше в нощта на Палишчук. Беше сам с чувствата си, включително някои, които дори не бе подозирал, че изпитва. Извика в ума си лицето на Арраян, после си помисли за Дуавел Тигъруилис. Помисли за своя гняв, своята болка, когато Арраян бе признала любовта си на Олгерхан.

Защо бе почувствал това? Защо толкова силно?

Призна пред себе си, че Арраян наистина го привличаше, но Елъри и Калихай също го бяха привличали на това ниво. Не обичаше жената полуорк — как би могъл, когато не я познаваше истински?

Всичко това го накара да поклати глава и питайки се за това сега, когато имаше време да помисли и да разсъждава, без надвиснала опасност и отвличане на вниманието, той намери отговора.

Измъкна флейтата на Идалия и се втренчи в нея, после се изсмя горчиво.

Значи сестрите драконки — и без съмнение, неговият приятел, мрачният елф — се бяха наговорили да го манипулират.

Странно, но в този миг на размисъл Артемис Ентрери не им беше ядосан.

Три дни по-късно от Палишчук тръгна фургон, в който се возеха Ентрери и Джарлаксъл, Калихай, Атрогейт и Дейвис Енг. Неколцина от войниците на Палишчук бяха приели да бъдат стражи и колари. Зад тях вървеше втори фургон, който носеше телата на Праткъс и командир Елъри. Не бяха намерили достатъчно от останките на Мариаброн, за да го погребат, а долната половина от тялото на Кантан, въпреки че уж бе измъкната от стражите на Палишчук, които се бяха върнали в замъка, не бе положена в каруцата. Слуховете шепнеха, че някой я е поискал и отнесъл без много шум предишния ден, но дори вечно подозрителните Джарлаксъл и Ентрери нямаха много вяра на обърканите сведения.

— Ще постъпиш мъдро, ако държиш търсачите на редки артефакти настрана от замъка — каза Джарлаксъл на Уингхам, който бе застанал до Арраян, Олгерхан и един много по-възрастен полуорк, представен като стар и известен бард. — Книгата е унищожена, така че по всяка логика мястото трябва да е мъртво. Но в крайна сметка това беше артефакт на Зенги и не знаем какви други изненади ни е оставил кралят вещер.

— Войниците, които влязоха, разказаха на всички за съдбата на Праткъс — отговори Уингхам — и че явно няма никакви съкровища. Замъкът ще остане както си е, докато крал Гарет не изпрати подходящ отряд, който да разследва.

— Сбогом тогава — каза мрачният елф с нисък поклон, като размаха голямата си шапка. — Очаквайте завръщането ми в Палишчук в момент, когато ще мога напълно да разгледам и да се насладя на града.

— И ще бъдеш добре дошъл, Джарлаксъл — вметна Арраян. — Макар че едва ли ще те видим преди пролетното топене.

Джарлаксъл й се усмихна и вдигна магическия пръстен, който му беше дала по негова молба, уж за да го изучи по-добре и може би да замени изгубения му другар. Арраян му го бе предала без възражения, след като Уингхам се бе съгласил, защото никой от двамата не знаеше, че Джарлаксъл вече притежава другия пръстен. Щом останалите бяха излезли от стаята на битката, една бърза магия бе показала на Джарлаксъл местоположението му, а мрачният елф никога не оставяше такива предмети да се изгубят напразно.

— Зимата се задава бързо — каза Уингхам. — Но пък тук горе зимата винаги наближава бързо, ако вече не е тук!

— И ти ще си добре дошъл, Артемис Ентрери — добави Олгерхан.

Ентрери срещна погледа на полуорка, а после обърна взор към Арраян. Усмивката й беше топла и приятелска и изпълнена с благодарност.

Ентрери бръкна под мантията си и извади флейтата на Идалия, после погледна пак към двамата. Усещайки любопитния поглед на Джарлаксъл, той се обърна към мрачния елф.

Видя разбиране и доби усещането, че приятелят му ще бъде доста разочарован.

Вдигна флейтата, но не я хвърли на Олгерхан, както бе възнамерявал.

— Може би ще се науча да свиря достатъчно добре, за да ви развличам, когато се върна — каза той и видя как усмивката на тъмното лице на Джарлаксъл става по-широка.

Ентрери не беше сигурен какво точно изпитва.

— Това би ми харесало — каза Арраян.

Фургоните се отдалечиха. Артемис Ентрери дълго гледа назад към полуорките и остави дълго ръцете си да чувстват майсторската работа на Идалия.

През останалата част от деня нямаше събития. Дори Джарлаксъл мълчеше и остави Ентрери сам. Направиха лагера си за нощта и Ентрери избра една от пейките в каруците за легло, най-вече защото така нямаше вероятност някой да спи твърде близо до него. Много му се искаше отново да е сам и си мечтаеше да е достатъчно далеч от всички останали, за да извади флейтата и да се опита да научи повече за магията й.

Поиска да е още по-далеч, когато не много след падането на тихата нощ Калихай се вмъкна във фургона и застана до него.

Отначало той се страхуваше, че тя може да го нападне. Знаеше, че лесно може да я победи и убие с камата си в ръка, но не искаше да го прави.

— Утре пътят няма да бъде чист — каза му полуелфката.

Ентрери се престори на озадачен и се завъртя, за да седне.

— Преди пладне, може би и по-рано, ще се натъкнем на преследвачи, група ездачи, които идват с въпроси и обвинения — поясни тя.

— Какво знаеш?

— Цитаделата на убийците иска да знае за Кантан — обясни Калихай. — Той беше значителен играч в онази тъмна организация, а сега е мъртъв. Според слуховете — от твоята ръка.

— Слуховете твърдят много неща.

— Олгерхан разказа за сблъсъка си със смъртта в замъка. Разказа за кама и падането на Кантан. Много уши освен малката група приятели около полуорка чуха този разказ.

Ентрери гледаше ръката й.

— Архимаг Кнеликт не е Кантан — продължаваше Калихай. — Какъвто и успех да си имал срещу онзи подлец, няма да ти е лесно да го повториш, щом се отнася до Кнеликт. Няма да дойде сам, а мъжете с него няма да са новаци в занаята на убийството.

— Защо ми казваш това?

Жената го изгледа дълго.

— Няма да живея с дълг към Артемис Ентрери — каза тя и се извърна.

Не за пръв път, Ентрери се почувства доволен, че не я е убил.

Зората още беше далече, когато Ентрери и Джарлаксъл се отдалечиха от каруците.

— Думата е „Черен пламък“ — обясни Джарлаксъл, подавайки обсидиановата фигурка на другаря си.

— Черен… — започна Ентрери, но мрачният елф го прекъсна с вдигната ръка и предупреждение.

— Не изричай повикването, преди да си готов да яздиш — обясни Джарлаксъл. — И постави фигурката на земята, преди да го направиш, защото това ще призове чудовищен кон от долните равнини да ти служи. Намерих я у тялото на Мариаброн — интересен предмет за рейнджър от Армията на Кървав камък.

Ентрери изгледа първо него, после фигурката.

— Така че ако си готов, трябва да тръгваме — каза Джарлаксъл.

— След мен ли ще яздиш?

— До теб — каза мрачният елф и извади идентичен предмет от друга от многобройните си кесии.

Ентрери не можа да намери сили дори да поклати глава.

Виковете на кошмарите разцепиха нощта, събудиха другите във фургоните и напомниха на онези, които трябваше да пазят трупата, че би трябвало да го правят.

Ала преди някой от тях да успее да стигне до южната страна на лагера, Ентрери и Джарлаксъл отдавна бяха изчезнали.

Вятърът шибаше косата на Ентрери и блъскаше мантията му, докато кошмарът препускаше и разкъсваше меката тундра с огнените си копита.

Когато зората се пукна, двамата все още бягаха, а конете им не показваха никакви признаци на умора, въпреки че ги бяха отдалечили на много, много мили от фургоните.

Ала дори тогава те откриха, че не са сами.

— Жената е казвала истината — отбеляза Джарлаксъл, когато зад тях и отстрани се появи линия ездачи, които яздеха усилено и целенасочено. — Да се надяваме, че в земите на Кървав камък е пълно с места за криене!

Конете нямаше да ги настигнат, колкото и да ги пришпорваха ездачите им. Адските жребци бяха твърде силни и не се уморяваха. Скоро двамата отново яздеха свободно и знаеха, че са много по-близо до Ваасанската порта.

— Можем да потърсим закрила от крал Гарет — отбеляза Джарлаксъл.

— Докато не научи, че ние сме убили неговата племенница.

— Ние?

Ентрери обърна глава към него и ако в този момент Джарлаксъл не беше ухилен, щеше да скочи и да го удуши.

— Ако Цитаделата на убийците ни преследва, крал Гарет ще е още по-склонен да ни приеме с отворени обятия — каза мрачният елф. — Не обичам да разчитам на такива неща, но докато не опознаем потенциала на новата ни сила, това ще трябва да свърши работа. Е, това и сестрите драконки, които със сигурност ще ни погледнат с ново уважение.

— Уважение или омраза?

— Не са толкова различни, колкото смяташ.

Ентрери понечи да отговори, но преди да успее да каже и дума, въздухът около двамата ездачи затрептя странно, подобно на вълна от мек син плат.

Призованите им коне изчезнаха изпод тях.

Ентрери се заби в земята и се затъркаля, като си издра лицето и почти си раздроби челюстта. Когато най-накрая успя да овладее търкалянето си и се изправи, видя Джарлаксъл да се носи край него, все още изправен и левитиращ по инерцията на падането.

— Това не беше случайност, нито магията на конете се е изчерпала едновременно — извика мрачният елф, отдалечил се напред.

Ентрери се огледа, а ръцете му потърсиха оръжията.

— Към хълмовете, бързо — настоя Джарлаксъл. — Цитаделата не трябва да ни хваща на открито.

Те се втурнаха назад, за да приберат конете си, които отново бяха просто обсидианови фигурки. После се закатериха на запад, където земята започваше да се издига и големи изтърколили се камъни от Галенските планини им предлагаха някакво прикритие. Все още се катереха, когато видяха далеч на север ясно забележимия прахоляк и движението на много галопиращи коне.

— Как го направиха? — попита Ентрери, когато се облегнаха на един голям камък за лелеяна почивка. Засада ли беше? Има ли магьосник наоколо?

— Дали изобщо бяха те? — попита Джарлаксъл.

— Ако не са били, тогава тази група трябва да ни подмине — разсъди Ентрери.

При тези думи и той, и Джарлаксъл решиха да надникнат иззад канарата към равнината долу, където истината стана ясна. Защото преследвачите бяха забавили ход, а някои вече се бяха обърнали на запад и навлизаха сред хълмовете северно от настоящото им местоположение.

— Трябва да намерим място, където ще можем да се защитаваме — предложи Джарлаксъл.

Ентрери не мигна.

— Когато ни наближат, ти просто ще се превърнеш в сянка и ще се процедиш в някоя пукнатина в камъните, не се съмнявам — каза той.

Джарлаксъл обмисли за момент думите му, но имайки предвид инцидента в пещерата на драколича, наистина не можеше да се зарича в обратното.

— Ела — предложи мрачният елф. — Не сме изгубили всяка надежда. Може би има пещери.

— Не и такива, каквито ви трябват — обади се един глас, и двамата много бавно завъртяха глави, за да видят един по-възрастен мъж, добре подстриган и с великолепни одежди в пурпурно и червено, без петънце кал по себе си. Начинът, по който се държеше, наклонът на главата му и очевидното благоговение на няколкото стражи около него, сред които беше едно джудже, което и двамата познаваха твърде добре, им подсказаха точно кой е той още преди да се представи като Архимаг Кнеликт.

— Не знам дали бих нарекъл Кантан приятел — каза Кнеликт. — Беше досаден и си намираше още по-досадни спътници.

— Това ще съм аз — гордо обяви Атрогейт, но никой не се развесели.

— Но той беше ресурс за моята организация — продължи Кнеликт. — Ценен ресурс, който ми бе отнет.

— Ако знаех това, щях да го оставя да ме убие — подхвърли Ентрери.

— Буахаха!

— Млъкни, джудже — каза Кнеликт, и когато Атрогейт моментално си затвори устата, помръдна нервно и сведе поглед към земята, Ентрери и Джарлаксъл осъзнаха, че архимагът напълно отговаря на репутацията си и дори я надминава.

— Командир Елъри също беше немалка ценност — продължи Кнеликт. — Връзка с действията на короната — предимно несъзнателна и глупава ценност, но все пак ценност.

— Ах, и сега търсиш да си върнеш онова, което си изгубил — отговори Джарлаксъл.

— Така ли? — Кнеликт тръгна настрани, изучавайки и двамата, докато вървеше. — Ти очевидно си по-силен от Кантан, тъй като си го надвил — каза той. — И без съмнение крал Гарет сега ще ви приветства в двора си, след като спасихте Палишчук и сразихте магията на Зенги.

— Мисля, че току-що се писахме доброволци — отбеляза Ентрери.

— Предпочиташ алтернативата ли? — парира го Джарлаксъл.

— Не е нужно да ви обяснявам детайлите, разбира се — каза Кнеликт. — И двамата добре знаете правилата.

Разбираме ли се?

— Създавал съм такива организации — увери го Джарлаксъл.

Изведнъж Кнеликт се раздвижи. Ентрери посегна към оръжията си, но Джарлаксъл разпозна жеста и сграбчи ръката на приятеля си.

Задуха силен вятър и около тях се завихри прах, ослепявайки ги за миг. И когато изчезна, двамата бяха сами.

— Те не бяха тук наистина — каза Джарлаксъл. — Кнеликт ни прожектира образа и звуците на цялата група.

Той е силен.

— Но разговорът наистина се състоя, нали?

— Ние ги чувахме и те чуваха нас — увери го Джарлаксъл. Мрачният елф направи няколко бързи магии и потупа превръзката на окото си повече от един път.

— И сега работим за Цитаделата на убийците? — попита Ентрери.

— И за сестрите драконки. Не би било благоразумно да забравим за тях двете.

— Изглеждаш доволен от всичко това.

— Най-лесният път към добиването на контрол е покрай онези, които управляват в момента.

— Мислех, че Джарлаксъл винаги контролира положението — отбеляза Ентрери с внезапна остра нотка в гласа.

Мрачният елф долови тази острота и го погледна с любопитство.

— Дори когато не би трябвало да има контрол — продължи убиецът. — Дори в онези случаи, когато поема контрол над нещо, което не го засяга.

— Кога започна да говориш със загадки?

— Кога реши да ме манипулираш по такъв начин?

— Да те манипулирам? — Джарлаксъл се засмя. — Е, приятелю, не е ли това природата на нашите отношения? Взаимно манипулиране за лична изгода?

— Така ли е?

— Трябва ли да прекараме целия този разговор в задаване на въпроси без отговор?

В отговор Ентрери измъкна флейтата на Идалия и я хвърли в краката на Джарлаксъл.

— Не аз ти я дадох — заяви мрачният елф.

— Наистина ли? — запита Ентрери. — Не беше ли дар от сестрите, със знанието и одобрението на Джарлаксъл?

— Това е скъпоценен инструмент, дар, който повечето хора биха оценили.

— Това е манипулация на сърцето и ти го знаеше.

Мрачният елф си придаде невинно изражение, но не можа да се сдържи и вместо това се изкикоти.

— Да не би да се страхуваше, че няма да вляза в замъка, ако не чувствам нещо към Арраян?

— Нямах представа, че Арраян съществува — изтъкна Джарлаксъл.

— Но се наслаждаваше на манипулацията.

— Приятелю… — започна Джарлаксъл, но Ентрери го прекъсна.

— Не ме наричай така.

Тонът на Ентрери отново изненада мрачния елф, сякаш онова острие в гласа му се бе извило и назъбило.

— Виждам, че все още не можеш да признаеш очевидното — каза Джарлаксъл. Той направи крачка назад, като почти очакваше Ентрери да изтегли меча си.

Убиецът се огледа.

— Кнеликт и слугите му отдавна си отидоха — увери го Джарлаксъл и потупа омагьосаната превръзка на окото си, за да подчертае тази сигурност.

— Джарлаксъл знае — отбеляза Ентрери. — Джарлаксъл знае всичко.

— Това държи и двама ни живи.

— И отново, това е по избор на Джарлаксъл.

— Започваш да ме отегчаваш.

Ентрери се спусна към него и го сграбчи за гърлото.

Джарлаксъл спусна нож от омагьосания си предпазител в едната си ръка, готов да го забие докрай. Но Ентрери не продължи, само извика в лицето му:

— Да не би да си ми баща, а?

— Съмнявам се.

— Какво тогава? — попита Ентрери и го пусна, при което Джарлаксъл залитна крачка назад. — Ти ме манипулираш и ме мъкнеш със себе си, и за какво? За слава?

За да получи мрачният елф доверие сред хората? За съкровища, които не можеш да носиш сам?

— Такива съкровища не съществуват — беше сухият отговор.

— За какво тогава? — изкрещя му Ентрери.

— За какво? — повтори Джарлаксъл, като отново се изсмя и поклати глава. — Ами, за всичко и за нищо.

Ентрери се втренчи в него с озадачено изражение.

— Ти нямаш цел, нямаш посока — обясни Джарлаксъл. — Скиташ се и си мърмориш сам на себе си. Не поемаш по никой път, защото не виждаш път пред себе си. Бих ти направил услуга, ако те убия.

Това породи изражение на пълна готовност, дори нетърпение за предизвикателството.

— Не е ли истина? — попита Джарлаксъл. — Какъв е смисълът на живота ти, Артемис Ентрери? Не е ли собствената ти празнота, която те води през всичките онези години към желанието да се биеш с Дризт До’Урден?

— Всеки път, когато споменеш това име, ми припомняш колко те мразя.

— Защото ти дадох онова, което желаеше? Защото улесних битката ти с ренегата мрачен елф? Ах, но нима откраднах единственото в твоя живот, което ти носеше смисъл, като ти дадох онова, което казваше, че искаш?

Жалко състояние на сърцето, не си ли съгласен?

— Какво би искал да кажа? Знам само онова, което чувствам.

— И чувстваш, че искаш да ме убиеш.

— Повече, отколкото би разбрал.

— Защото те принуждавам да се погледнеш и не харесваш това, което виждаш. Това причина ли е да ме убиеш — защото ти предлагам шанс да подредиш собствените си емоции? Подозирам, че това е всичко, което магията на флейтата ти е направила. Предложила ти е възможността да погледнеш отвъд собствените си емоционални бариери.

— Искал ли съм помощта ти?

— Приятелите помагат, без да ги молят.

Ентрери въздъхна и поклати глава, но не можеше да отрече нищо от онова, което бе казал мрачният елф.

Раменете му увиснаха малко и Джарлаксъл остави кинжала да падне на земята зад него, вече уверен, че няма да му трябват оръжия.

Изминаха няколко мига, преди Ентрери най-сетне да вдигне поглед към мрачния елф със спокойно лице и да попита:

— Кой си ти?

Джарлаксъл отново се засмя и това беше искрен израз на радост, защото се бе надявал всичко да доведе дотук.

— Е, Артемис Ентрери, нима още не знаеш? Не си ли успял да разбереш нищо?

— С всеки ден разбирам все по-малко.

— Аз съм твоята муза — обяви Джарлаксъл.

— Какво?

— Аз съм онзи, който ще даде смисъл на живота ти, Артемис, приятелю. Ти нямаш ни най-малка представа колко обширни са силите ти. Знаеш колко добре можеш да се прокрадваш в сенките, знаеш много добре колко си способен с меча, но никога не си разбирал какво могат да ти донесат тези заслужени, спечелени сили.

— Приемаш за даденост, че искам нещо.

— О, искаш. Ако само се осмелиш да го пожелаеш.

— Какво? Цитаделата на убийците на Атрогейт? Ще се опитаме ли да ги завладеем?

— Разбира се, като начало.

— Начало?

— Мисли нашироко, приятелю. Избери си голяма цел. Атрогейт ще ни даде знанията и доверието, които ни трябват, за да намерим силна позиция в организацията на Цитаделата — бързо ще разберем дали си струва открито да господстваме над това място или просто тайно да ги контролираме достатъчно, че да станат безопасни за нас.

— Не можем ли вместо това просто да убием досадното малко джудже?

Джарлаксъл се засмя.

— Тук горе има празнина във властта от много години.

— От падането на Зенги.

— Вааса лежи на тепсия за нас.

— Вааса? — Ентрери едва успя да повтори думата, и това бе един от няколкото пъти в целия му живот, когато заекна. — Т-ти би тръгнал срещу крал Гарет?

Джарлаксъл сви рамене.

— Може би. Но има други начини. — Накрая той вдигна скъпоценния драконов череп. — Като начало, сестрите ще научат, че между нас има ново равновесие на силите. И в този камък се крие контролът над замъка и един нов съюзник.

— Съюзник, който ще ни отхапе наполовина.

Джарлаксъл поклати глава.

— Не и докато притежавам неговия талисман. Ние вече си общуваме, уверявам те. Ако избера да го освободя отново, той ще го направи единствено с голяма вяра в мен, защото ако унищожа талисмана, ще унищожа духа на драколича. Напълно.

— Гарет ще изпрати войници в замъка.

— И аз ще им позволя да останат известно време.

— Вааса?

— Най-малко.

— Ще се изправиш срещу легендарен крал паладин?

— Хайде де, не можеш ли да признаеш, че би могло да е забавно?

Ентрери се опита да проговори няколко пъти, но не произнесе нищо разбираемо. Най-накрая той просто поклати глава, въздъхна и се извърна, тръгвайки обратно към равната земя.

— Довери ми се — каза Джарлаксъл.

— Моя муза?

— Твой приятел.