Нулева зона

И така, беше установено, че в града има хора…

Да.

Защо не спряхте мъжа на ролковия стол?

Той не се движеше особено бързо. Лесно щяхме да го настигнем. Искахме да разберем къде отива.

Наистина ли тази беше причината? Не беше ли по-скоро изненадата? Или искахте да не го изплашите?

Бяхме изненадани. Появи се неочаквано. Нямаше защо да го щадим. Но и нямахме основание да го стряскаме.

Някой извади ли оръжие? Можеше да бъде нападение.

Не мога да си спомня… не… в същност Соня държеше пистолет.

Стреля ли?

Не.

Защо? Някой й попречи?

Не. Нямаше причини да стреля.

Какво предприехте след срещата?

Заразглеждахме преградата, спуснатата стена.

Резултатът?

Здрава изкуствена материя.

Толкова здрава, че да не може да се взриви?

Едва ли.

Защо не взривихте?

Можехме да го направим и по-късно.

Дразни ли ви шумът? Плашите ли се, когато той се появи внезапно?

Не, шумът не ми прави впечатление, нито пък внезапният изстрел.

Какво се е случило после?

Върнахме се в лагера по най-бързия начин.

Бягство?

Последица от логично мислене. Трябваше да предадем новината.

Защо не го направихте чрез радиото?

Връзката беше прекъсната. Трябваше да се върнем. Другите не подозираха нищо.

…и бяха безгрижни.

Всичко изглеждаше наред.

Два дена без съприкосновение с врага още не са основание за безгрижие. Хората излизат от лагера без разрешение, използват спортните съоръжения. Някои отиват до гондолния канал и тръгват да се разхождат за удоволствие…

Не можехме да направим нищо.

…Войниците слушат градските предаватели въпреки забраната.

Възможно.

Те откъде знаеха дължината на вълните?

Бяха обикновените, които използвахме и ние. Трябваше само да се завъртят копчетата.

А модулацията?

Бяхме намерили предавател, който използваше нашия вид модулация.

… Не бяха приятелски настроени към него — това беше ясно, — не го смятаха за герой, опитваха се да го подведат… предателство, саботаж, неправилно поведение…

Но той не беше допуснал грешка, никой от екипа не се бе държал нередно. Всички бяха следвали плана, бяха действували така, както бяха научени, не си позволяваха да имат собствено мнение, не излизаха от схемата на установените норми… и все пак не бяха постигнали целта си. Знанията им, грижливо събираната информация, десетките хиляди факти, начини и методи за решаване на разни задачи не им помогнаха въобще. Не че ги бяха използвали не на място — просто не се бе наложило да ги приложат. Бяха действували така, както им бяха втълпявали, и тъкмо затова сбъркаха. В теорията ли се таеше грешката, или в техниката? В математиката или в логиката, а може би в кибернетиката? На неверни данни ли се дължеше, на неточност или пък на недопустими обобщения. Може би беше заблуда, срив в паметта, преводна грешка, недообработен шифър? А дали причината не беше и в самия принцип — в приложимостта, в преносимостта, в тълкуването му? Машината ли бе виновна, или човекът?

Бяха се застраховали многократно.

Теоретически.

Експериментално.

Безкрайни изчисления, безкрайни опити.

На края: проиграване по математически модели. Симулиране. Тест.

Упражнения върху реален обект.

Моделирането изяснява стратегически основната проблематика. А тя от своя страна служи за импровизирана проверка на избрания екип.

При разиграването се проверява поведението на членовете на групата, отношенията помежду им, техните схващания, вълнения, потребности, комуникативни способности. Резултатът дава основата за изграждане на модел на личността. Върху него се провеждат по-нататъшни опити, експериментират се ситуации, невключени в предварителната тестова проверка.

Всяка група разработва своите критерии самостоятелно, определя целите и реда на предпочитанията си. С натрупване на опит тя ревизира тези критерии според частичното оптимизиране и последователността на учебния процес:

математика,

логистика,

семиотика,

теория на информацията,

теория на кодирането,

Булева алгебра,

теория на автоматизирането,

теория на адаптивните системи,

теория на управлението,

теория на игрите,

теория на сложните системи,

организационна кибернетика,

кибернетична педагогика,

теория на въздействието,

теория на регулирането,

затворени модели на мислене, логически зависимости, причинни обяснения, взаимоотношения в групата. Картината на света е завършена, знанието — цялостно, изводите — категорично формулирани, универсални по приложимост…

Къде беше грешката?

Не в практиката, рутината, начина на мислене, не и в математическите методи.

Енергетични и информационни величини. Физични, биологични и социологични системи. Моделите са общовалидни, теорията е на изключително високо равнище, схемите са конкретни, изводите — задължителни, а резултатите — всеобхватни. Няма скрити параметри, няма неясноти; сферите на приложение са безкрайно много, значимостта — всеобща. Неизвестното е предвидено —

схемата се попълва с информация,

навлиза се в конкретното,

определят се константите,

отчитат се резултатите от измерванията,

реалността като вариационен проблем,

оптимизиране,

максимализиране,

определяне на повратните моменти,

търсене на числени решения,

знакови редове,

списъци,

координиране,

фактът като частен случай на допустимото.

Навярно болното място беше тук? В спектъра от възможности, в реализирания модел на света, в нееднозначната зависимост. Единичното е подчинено на безкрайното, безкрайното винаги предполага нови варианти. Изводи от общото към частното? Заблуда на философията?

Системата им представляваше вярно решение на проблема, но то не беше единственото, имаше и други. Ала тогава аргументът за съгласуваността губеше своето значение или пък беше валиден и за всяко друго решение, но само едно можеше да бъде най-доброто. Кои критерии за оценка да използват тогава? Каталогът на критериите беше изчерпан, може би имаше и други, но в кои области? В такъв случай решението загубваше характера си на идеално. Тогава излизаше, че другите решения бяха равностойни, а чувството за сигурност, което дотогава бе координиращ център на многомерното пространство на социалните въпроси, се оказваше празна химера. Идеологията им не можеше да бъде обоснована научно.

Дан не помръдна, когато тази еретична мисъл се загнезди в него, но той съзнаваше значението й. Изплаши се, когато разбра, че от изводите, които доказваха неговото прозрение, най-напред се откроиха тези, които го засягаха лично. Изведнъж се видя върнат назад, в положението на човек извън обществото. Ако досега все още можеше да приеме, че всички от неговата група биха мислили в подобни ситуации по подобен начин, то сега той мислеше съвсем различно, бе избягал, бе се измъкнал от отговорност, бе отказал да служи. Движеше се в сфери, където никой не можеше да го последва, и ако някой го изпревареше, сам той би го презрял.

Сега той бе останал съвършено сам и се срамуваше, защото всичко това му приличаше на предателство.

Следващата стъпка бе точно запланувана. Полковникът бе настоявал да не предприемат нищо без охрана от няколко войници. Не биваше да навлизат твърде навътре в града, а по възможност да проникнат в някоя сграда в покрайнините и да се опитат да установят контакт с обитателите.

Използваха асансьора, за да стигнат до първия етаж. Отначало искаха да придобият обща представа. Една топографска команда начерта план. Беше трудно, защото компасът отказа да работи (магнитната стрелка се отклоняваше по необичаен начин от линията север–юг, определиха предната линия за съотносителна координата и си помогнаха с транспортира и далекомера). Нещо като обходен коридор във формата на шестоъгълник заграждаше постройката. Навътре и навън се разклоняваха слепи коридори. От тях пък излизаха други, къси, в които имаше ниши — вероятно врати.

Не се колебаха повече и се заловиха с първата. Вляво и вдясно се наредиха войници с вдигнати оръжия. Тибор прегледа вратата, но не намери нито дръжка, нито ключалка.

— Със сила ли ще влезем?

— А защо да не звъннем? Смяташ ли, че това е звънец? — Грег посочи една ивица матово стъкло до рамката на вратата.

— Какво друго може да бъде?

— Ще видим! — Дан натисна леко. Под стъклото веднага светнаха червени писмени знаци.

— Какво означава това?

Грег отвърна:

— Изглежда, че е някакво съкращение, и смятам, че означава: „Моля, не пречете!“

— Ще се съобразяваме ли с това?

Опитаха на още няколко врати. Едва в следващата част на коридора получиха отговор. Появи се зелен йероглиф и едновременно с това вратата се плъзна встрани. Двама войници изскочиха напред с вдигнати оръжия, но още първият поглед, хвърлен вътре, ги накара да застинат на място. Останалите се дръпнаха слисани назад — пред тях се разкри бездна, дълбоко долу блещукаше вода, наоколо синьо небе, което към хоризонта преминаваше във виолетово, нагоре малко по-наситено, в зенита — кадифеночерно. На този тъмен фон се открояваше свободната игра на светещи пъстри кълба — зелени, жълти, оранжеви, после розови, пурпурни, кафяви, забулени със сребриста мрежа, която трепкаше над разноцветната повърхност, разкъсваше се, на места се съединяваше отново, диплеше се, образуваше фина паяжина и наново се разкъсваше.

Вратата въвеждаше направо в помещението — съвсем празно, ако не се смята една люлееща се платформа, върху която имаше тапицирано кресло. В него седеше мъж с високо чело, бяла коса и обгоряло младо лице. Той гледаше нагоре, явно потънал в играта на многобагрените сфери. После като че ли забеляза, че пред него става нещо необикновено. Изправи се, при което облегалката остана зад гърба му, протегна ръка към една разпределителна кутия — тя се приближи към него и пръстите му заиграха по клавишите. Изведнъж ярките краски на топките, синевата на небето и зелената вода избледняха и се откриха напръскани в сиво стени, леко изкривени, с окръглени ръбове, сводестият таван също бе напръскан в сиво, подът — на тъмносиви ивици.

Мъжът ги погледна учудено.

— Какво значи това? Къде е Джилбърт?

Те влязоха колебливо: първо Грег, после Павел, междувременно нахлуха и войниците, останалите също напираха.

— Напуснете помещението! Кои сте вие?

— Извинете! — каза Грег. — Не сме с лоши намерения, само няколко въпроса.

— От регенерацията ли идвате? Още е твърде рано.

— Успокойте се — помоли Грег, — ние…

— Това е нечувано. Напуснете помещението! Незабавно! — Ръката му заигра по клавишите.

Пред очите им притъмня, когато се свестиха, лежаха вън на терасата, един до друг. Нищо им нямаше. Събудиха се изведнъж, без главоболие, бодри.

— Постъпихме много глупаво — каза Павел. — Изплашихме го.

— Всеки би се стреснал. За него ние сме непознати.

— Той не се изплаши!

— Какво тогава?

Павел вдигна рамене:

— По-скоро се ядоса, възмути се. Не беше страхова реакция. Не изглеждаше стреснат освен в един момент — когато заговори за регенерацията, в гласа му се появи нотка на уплаха.

— Вероятно е очаквал някого?

— Да, затова вратата се отвори.

— А пъстрите кълба?

— Може би експеримент?

— Или някаква игра?

— По-скоро това.

— Прожекция или телевизия?

— Каквото и да е, качеството е високо. Пълно покриване с действителността.

— В първия момент и аз повярвах, че сме във висините.

— Беше невъзможно да се разбере истината.

— С малко логика…

— Ще влезем пак.

— Не бих искал за нищо на света.

— Е, и какво?

— Ще минем предпазливо.

— Не цялата група наведнъж!

— Най-добре само един.

— Рискът…

— Явно, че не са настроени зле, иначе нямаше да стоим тук невредими.

— Можем да рискуваме само един.

— Добре. Кого?

Всички бяха замесени от едно тесто, имаха еднакво възпитание, бяха обучавани наедно, бяха си близки, разбираха се без думи, изказваха съмненията си свободно, нямаха тайни един от друг, бяха единни, принадлежаха към елита, бяха интелигентни, реагираха бързо, схващаха лесно същността на нещата, но бяха малко консервативни, трудно можеха да бъдат изкара-ни от равновесие, не губеха самообладание, бяха лоши събеседници и не умееха да забавляват; не приличаха на герои, рядко вършеха нещо изненадващо, контролираха се взаимно, бяха си свикнали, надсмиваха се над собствените си слабости, допълваха се, бяха здрави, нямаха илюзии, зрението им беше нормално, държаха се прилично, имаха ниско кръвно налягане, бяха честолюбиви; всички бяха под четиридесетте, държаха се като един, нямаха особени белези, бяха непушачи, всички бяха издържали психологически тест, тренираха различни видове спорт, работеха търпеливо, бяха научени да мислят, умееха да се приспособяват, не бяха наказвани; бяха продукт на дългогодишна работа, гордост за академията; подчиняваха се безпрекословно, не се различаваха много помежду си, можеха да разчитат един на друг, имаха сходни схващания, бяха безцветни свръхчовеци. Чувствата им бяха нормални, понякога изпадаха в лошо настроение; зъбите им бяха здрави и поддържани; бяха експерти в различни области, но така близки помежду си, че беше все едно кой с коя задача ще се заеме. (Това се отнасяше до общите, а не до специалните задачи.) Всеки един от тях беше подготвен за подобни ситуации, в такива случаи те мислеха, действуваха и се държаха почти по един и същи начин и никой не би ги различил по мислите, поведението и реакциите им.

Бяха взаимозаменяеми величини.

На няколко пъти се канехме да нахлуем в жилищата на обитателите на града. В повечето случаи светваше червеният надпис и ние опитвахме на следващата врата. При достатъчно търпение рано или късно щяхме да успеем. Винаги влизаше само един, останалите чакаха отвън — това бе станало правило.

Събрахме обилна информация, но въпреки това тя разкриваше само част от картината, тъй да се каже — близкия план. Но тази част бе съществена, тя определяше стойността на нормите, които бяха възприети тук.

Естествено, анализирахме резултатите обстойно. Правехме точни протоколи по памет, обсъждахме необикновените събития, опитвахме се да изясним противоречията. Много от наблюденията се повтаряха, други бяха единични и трудно възпроизводими.

Докладвам за един собствен опит, който донесе добри резултати.

Намерих врата, която се отваряше. Само една трета от екранната стена беше осветена, останалата част бе полутъмна. Горе, в центъра на купола, се люлееше осветително тяло, светеща ос, която излъчваше мека, жълта светлина на фини снопчета. По-късно забелязах, че това е обикновен прожектор. Картината на екрана показваше сложна диаграма, цветни линии, стрелки, кръгчета с вписани в тях цифри, които често се меняха. В един от ъглите се виждаше часовник, който като че ли се движеше на бавни обороти. Когато влязох, мъжът на креслото вдигна поглед. Обърнат към екрана, той каза: „Пауза!“ Часовникът спря. Диаграмата избледня, намирах се в слабо осветено помещение; появи се нещо като огледален образ — същото кресло, същият мъж; най-напред помислих, че гледам в съседния апартамент, но това беше прожекция кой знае откъде. Единият каза на другия: „Пет минути.“ „Добре“ — отвърна другият.

Картината изчезна, стана по-светло, без да мога да определя откъде идва светлината.

— Ти от чужденците ли си?

— Да.

— Имаш късмет. Интересувам се от история.

Той натисна едно копче и до мен изникна кушетка.

— Седни, ако искаш! Ще те хване мускулна треска. Една ободряваща баня?

— Не, благодаря!

— Трябват ми някои исторически данни. Битката при Ватерло говори ли ти нещо?

— Да.

Наполеон е имал 69 052 души армия, 272 оръдия; Блюхер — 74 860, но ми липсват данните за Уелингтън. 90 000 или 64 000? Оръдията също не зная. Наполеон е имал 272. А Уелингтън? Можеш ли да ми намериш тези данни?

— Мога да опитам.

— Трябвало е да отрежат пътя на Уелингтън и Блюхер. Оръдията да разположат по хълмовете. Тогава загубите щяха да бъдат по-малки. Аз изчислих. Наполеон би могъл да спечели битката при Ватерло. Как смяташ?

— Не съм сигурен.

— Не ми ли вярваш? Да се обзаложим!

— Не. Но имам няколко въпроса.

— После. Първо аз, после ти. В края на краищата ти влезе, без да питаш.

— Вратата не беше заключена.

— Но на кого ще му хрумне да влиза в чужди апартаменти, при това без асансьор или друго транспортно средство.

— Никога ли не слизате от ролковия стол?

— Първо питам аз. Колко души е имал Наполеон?

— Това не зная.

— Но сигурно е записано някъде. Не можеш ли да го поискаш?

— Бих го направил с удоволствие, но не става така бързо.

— Ще го направиш ли?

— Да, ако отговориш на въпросите ми!

— Сега?

— Да.

— Тогава по-бързо, моля те. Съвсем накратко!

— Колко жители има градът?

— Но това е глупаво. Провери сам!

— Къде?

— В централата, разбира се!

— Нямам комуникационно устройство.

— Във всеки свободен апартамент има такива, а свободни апартаменти има достатъчно.

— Къде са те?

— Откъде да зная, аз си имам моя.

— Не можеш ли да провериш?

— Сега не, нямам време.

— Тогава няма да ти осигуря данните.

— Е, добре.

Той натисна няколко копчета. На екрана се появи план, вероятно планът на града. Някои участъци светеха в червено.

— Доволен ли си?

— Какви са ориентирите?

— Вече ми омръзна. Връщам се.

Само едно посягане към командното табло и екраните изсветляха, гръм и трясък изпълни помещението, викове на френски, немски, английски, фламандски се чуваха отвсякъде. Хвърчаха искри, разнасяха се изпарения, миришеше на прах, на пот, на животни. Мяркаха се полицейски шапки, ездачи, вкопчени в разбеснели се коне, хора в пъстри облекла тичаха срещу пороя от нисколетящи снаряди, една дървена кола гореше. Саблени остриета, щикове, фонтани от кал. Часовникът заработи отново.

— Виждаш ли, продължава! Този път ще открия правилната стратегия. Трябва да нападнем отляво. Това е решението!

Той седеше като военачалник насред битката. С едно натискане на копчето се появи диаграмата. Пръстите пробягнаха по клавишите, няколко стрелки промениха посоката си. В едно ослепително бяло поле се появиха числа:

7624/+316/

/–28/

7624/+288/

— Нали казах — техните загуби са по-големи! Днес ще победя Блюхер. Хайде, върви, донеси ми данните по-бързо, хайде по-живо, по-живо!

Станах и излязох.

Бяха едри, рядко напускаха жилищата си, седяха пред екраните, бяха много вглъбени в игрите си, интересуваха се от всичко и от нищо, намираха съществуването си за нормално, не бяха глупави, имаха добри заложби, можеха да се въодушевяват истински, не пропускаха нищо, не забелязваха, че времето тече, избягваха всякакво напрежение, живееха хигиенично. Понякога бяха недоволни, не обичаха да ги смущават, не оползотворяваха възможностите си, рядко използваха случая, живееха свой живот, избягваха решенията; бяха обслужвани от роботи, облъчваха се с УВ лъчи, никога не изпитваха срам. Бяха егоисти, не виждаха извън своя хоризонт; не познаваха земеделие и животновъдство, страстно обичаха спорта, не се усъвършенствуваха, миеха ръцете си с дестилирана вода, нямаха бръчки, имаха добро храносмилане, усет за хубавото; бяха постигнали целта, живееха в илюзорен свят, възбуждаха чувствата си с електрически ток, бяха свикнали с малко сън, имаха доверие на машините, обичаха да слушат музика, мускулите им бяха залинели. Никога не бяха виждали дори и късче небе, бяха невинни, нямаха въображение, вървяха по утъпкани пътища, при това се чувствуваха чудесно и ако някой ги накараше да се замислят над положението си, да погледнат критично, да се отклонят от предначертания път, те не биха го разбрали, биха се шокирали и развеселили, не биха се развълнували повече, отколкото при някоя грешка в играта, биха се чувствували в правото си, убедени, че другояче не би могло и да бъде. Не бяха свикнали да задават въпроси за неща, които изглеждат естествени, и затова не виждаха нищо повече от онова, което беше очевидно, а понякога дори и него не виждаха, спестяваха си конфликтите и възприемаха живота такъв, какъвто беше.

Бяха свободни от чувството за вина и това беше единствената им свобода.

Тази нощ беше последната, която прекарахте в лагера, нали?

Върнахме се, за да докладваме и да си починем. За ден и нощ не можеше да става и дума. Винаги бе еднакво светло, нямаше промени в температурата, нямаше вятър, никакво движение по небето.

Не спазвахте ли нормалния дневен ритъм?

Нямахме възможност за това. Опитите ни траеха продължително време и не беше разумно да ги прекъсваме.

Как се държаха другите групи?

Режимът като че ли не се спазваше.

Защо полковникът не следеше за това?

Опита се, но хората не му съдействуваха.

Можеше да наложи наказания.

Никой не се плашеше от наказателни точки.

Енергични мерки, арест…

На чужда територия… не, това беше невъзможно. Не биваше да се допускат насилствени мерки.

Как си обяснявате тогава рухването на дисциплината?

При акции свободата винаги е по-голяма, отколкото на учения. Това обаче съвсем не означаваше метеж.

Тази акция се отличаваше от другите.

Да, имаше противоречия. Това укрепва единството!

Намирате ли връзка между тях и гласовете от радиото?

Ако имате пред вид някакво тайнствено сугестивно въздействие — не.

Някои войници се отделиха от групата!

Да

Бяха ли запознати хората с резултатите от вашите проучвания. Знаеха ли те за свободните апартаменти, за възможностите на видеоигрите?

Възможно е. Ние не криехме тези неща.

Дан хвърли върху плана само един поглед, но и той беше достатъчен, за да разбере, че незаетите помещения се намират в центъра на града. Трябваше да пътуват доста и за да се чувствуват независими, взеха със себе си цялата си екипировка. Тъй като в центъра нямаше свободен терен, разположиха се на средата на пътя. Една от колите се изтегли малко по-напред, друга — назад и между тях издигнаха палатка. (Впрочем това беше излишно, тъй като нямаха нужда от защита срещу дъжд и студ, радиоактивност и вируси. Отдавна бяха свалили предпазните скафандри и носеха леките, маслиненозелени костюми с пришити външни джобове, бяха със спортни обувки с подметки от пореста гума, на главите си имаха каскети. Надуваемите дюшеци сложиха направо на земята. Този, който искаше да спи на тъмно, при-дръпваше одеялото над главата си. Бяха прибрали част от запасите в палатката — резервоарите с вода, хладилните кутии с готови ястия, изсушените плодове, консервите, концентратите и резервните запаси; бяха привели в готовност и няколко защитни съоръжения, но никой не смяташе, че ще се наложи да ги използват.)

За да намерят незаетите помещения, трябваше да се отдалечат от палатките; няколко войници тръгнаха с тях, други останаха: отегчени — спокойни или нервни, те се шляеха наоколо, седяха покрай релсовия път или се излежаваха върху дюшеците, като поглеждаха към ослепително ярките люлеещи се светлини.

Не се наложи групата от специалисти да търси дълго. Сградите не се различаваха много една от друга, строителният план бе един и същ, лабиринтът от коридори навсякъде беше еднакъв. Намериха късите, слепи коридори със затворени врати. При докосване на светещите шайби писмени знаци не се появяваха. Жилищата бяха празни.

До този момент все още не бяхме проникнали в тяхната система. Със същия успех бихме могли да останем и навън, в пустинята. Това, което видяхме от града, беше само неговата външност. А неговата същност, действителната му стойност бе в съобщителната система — това, което ставаше в нея, което се променяше, развиваше и осъществяваше посредством сигнали, протичаше по жици, полупроводникови елементи, през мономолекулярни слоеве, йонизирани газове, през празното пространство — то се събираше, разпределяше, разшифроваше, сравняваше, прекомбинираше и отново се разпределяше, запаметяваше, анализираше, подреждаше, обобщаваше и съхраняваше. Всичко ставаше безшумно и без движение, на някакъв неуловим език, в невидима последователност. Създаваха се образци от заряди, импулси, вълни, подчинени на едно събитие, или пък се пресъздаваше самото събитие — модели, знаци, понятия, определени от една координираща схема, от логически оператор… Посока на магнетизиране, деление на една протеинова верига, ориентация на спина, скок в линията на познанието, заемане на квантово състояние, промяна на енергийното ниво — събития от различни плоскости, функция от символи, кодове за сложни ситуации.

В същност въпросът беше да се издигне нивото на информация — но тогава още не знаехме това. Спойката между двете нива бе градът.

Висши изчисления, симулации, модели… от един определен момент нататък те заместваха реалността и бъдещето. Нищо не караше хората вече да изчакват събитията, реакцията идваше предварително; явяваха се факти, които се проверяваха, оценяваха, запаметяваха; въз основа на тях машините вземаха решения и правеха заключения. Реалният обект ставаше излишен, електронната схема го отразяваше, растерирането бе много фино, идентичността — постижима.