Нов патрул

Пролог

— Днес аз ще проведа урока — каза Городецки. — Анна Тихоновна е болна.

— А какво й е? — обезпокои се Павел. — Нещо магическо?

— Холецистит — отговори Антон.

— Това може да се излекува със заклинание — каза Павел. Той беше на малко повече от двайсет, но беше от поколението, израснало с компютърните ролеви игри и книгите за Хари Потър.

— Може — съгласи се Антон. — Но защо, ако може да се вземат жлъчегонни средства?

— С магия е по-бързо — не се предаваше Павел.

— И по-сложно. Колкото и да е странно, най-лесни за лечение чрез магия са смъртоносните заболявания. Баналните простуди, жлъчни колики и хемороиди се лекуват по-лесно с обикновени средства. При това винаги си струва да се икономисват силите и възможностите за магическа намеса.

— Защо? — Павел погледна към останалите ученици, сякаш търсейки подкрепа. — Ние сме много по-силни от Дневния патрул.

— Точно за това ще поговорим — кимна Антон. Разходи се из класната стая, разглеждайки учениците — десет Различни, бъдещи магове и вълшебници. Шестима възрастни, четири деца и юноши. Обичайните пропорции — възрастта, на която се удава да се определи, че един човек е Различен, е най-различна. Най-младият ученик, пророкът Инокентий Толков, беше на десет години и половина, най-старият, вълшебницата Галина Станиславовна — на петдесет и две. Някои от тях щяха да се присъединят към Патрула, други щяха да продължат да живеят човешкия си живот… е, почти човешки. — Според вас колко са учениците в Дневния патрул?

— Десет — каза Павел.

— Уви — поклати глава Городецки.

— Сто — отвърна Надя.

— Отговорът не се зачита — каза Городецки. — Ти си чула за това вкъщи.

— Е, и какво? — възмути се Надя. — Какво значение има къде съм го чула?

— Е, така или иначе, сгреши — сви рамене Антон. — Това беше отдавна.

— Сто петдесет и трима — промърмори Инокентий.

— Отговорът се зачита — кимна Городецки. — Макар че аз мислех, че имат сто петдесет и един ученика, но няма да споря с пророк. Какво ни говори тази диспропорция?

— Че лошите хора на света са повече? — попита тихо Галина. Преди инициирането си тя беше учителка по руски език и литература на гимназиалните класове в малко градче в Подмосковието. Антон смяташе, че тя има право на такова предположение.

— Не хора, а Различни! — поправи я Денис. На трийсет и няколко години, бивш военен, уволнен от армията по време на реформите. Колкото и да беше странно, човешката му професия и специализацията му като Различен съвпадаха — от него се очертаваше да се получи добър боен маг.

— Извинявайте, Денис, но все пак хората — каза тихо, но твърдо Галина Станиславовна. — Различните не се раждат добри или лоши… както и хората, впрочем. Различните застават на страната на Светлината или Мрака, изхождайки от душевното си състояние в момента на инициирането…

— Една забележка — каза Антон. — Кой иска да я поправи?

Няколко ученици вдигнаха ръце. Антон кимна на Фархад, бивш мениджър на нефтена компания от Казахстан. Реализиран в живота човек, постигнал успехи в бизнеса… такива не стават често Светли Различни.

— Светли и Тъмни — това не означава добри или лоши, добронамерени или зли — каза Фархад. — Ако гледаме с човешки мерки… то това са алтруисти и егоисти. Тези, които искат най-доброто за околните, и тези, които искат най-доброто за себе си.

— И понякога, в името на личното благо, Тъмните Различни са способни да донесат добро на околните, а Светлите — да причинят зло — кимна Антон. — Вярно е. Макар че аз съм учуден, че вие сте неуверени в самите основи… И така, какво означава петнайсеткратното преимущество в броя на учениците на Дневния патрул в сравнение с нашия?

— Сред хората има много повече егоисти — каза Галина Станиславовна.

— Нощният патрул търси бъдещи Различни по-зле — предположи Денис.

— И двете версии са добри — каза Антон. — Засега няма да уточнявам колко са верни. Кажете, а защо при това се запазва балансът на силите между Патрулите?

— Защото Вие сте Висш различен — каза Денис. — И още Хесер, и Светлана… а Наденка е даже Абсолютна вълшебница!

Городецки кимна:

— Правилно. Числеността на Нощния патрул е чувствително по-малка, но при това сред нас има по-силни магове. И, връщайки се на предишния въпрос, такава ситуация е била нормална в продължение на много векове. Тъмните наистина са повече. Светлите наистина са по-силни. Като цяло — съществува паритет. Именно затова не си струва, Павле, да се използва магия по всеки най-дребен повод. Там, където има възможност да се доверим на науката, си струва да й се доверим.

Павел кимна, макар че, ако се съди по погледа му, Городецки не беше успял да го убеди докрай.

— Антоне, а имало ли е опити да се промени балансът на силите? — попита Галина Станиславовна.

— Разбира се — кимна Антон. — Най-глобалната от тях се нарича Велика октомврийска революция. Комунистическата идеология е изградена върху алтруизма и руските Патрули са получили разрешение за този експеримент. Всъщност това е най-голямата намеса на Различните в живота на хората след Ренесанса, Голямата чума и независимостта на САЩ.

— И Тъмните са разрешили? — учуди се Галина.

— Разбира се. На първо място, били са ни задлъжнели.

— За независимостта на САЩ?

— Не, за Ренесанса. И на второ място, според Тъмните разпространението сред хората на комунистическата идеология би трябвало да доведе до ръст на егоизма и тъмните емоции.

— И са се оказали прави? — възмути се Галина.

— Не. Ние всичко сме объркали. Това изобщо не е променило баланса между егоистите и алтруистите, нито по света, нито в Русия. Впоследствие негласно преобладава мнението, че пропорцията „едно към петнайсет“, а по-точно — „едно към шестнайсет“ е константа, отразяваща съотношението на алтруистите и егоистите сред хората.

— А как е, да речем, в САЩ? — поинтересува се Давид Саакян. Седемнайсетгодишният гимназист беше иницииран само преди месец и се интересуваше от абсолютно всичко.

— В САЩ, Швеция, Зимбабве, Северна Корея, Естония, Бразилия — навсякъде пропорцията е една и съща. За съжаление се изясни, че нито общественият строй, нито стандартът на живот, нито господстващата идеология имат някакво влияние върху съотношението между потенциалните Светли и Тъмни. Затова то е константа. Разбира се, силните социални сътресения са предизвиквали изменения в една или друга посока, но те рано или късно се изглаждат. Принадлежността към християнската, мюсюлманската или която и да е друга религия също не променя пропорцията.

— Татко, но това не може да бъде! — възмути се Надя. — Хората навсякъде се държат по различен начин!

— Така е — кимна Антон. — Разбира се… Надежда Антоновна. От съществуващите в обществото морални директиви и норми зависи и поведението на хората. Разбира се, червените кхмери, терористите от Ал Кайда, порядъчните европейски бюргери и, да речем, комсомолците от трийсетте години на миналия век, биха се държали по съвсем различен начин в една и съща ситуация. Но това не би променило същността. Съотношението между алтруистите и егоистите дори сред монасите бенедиктинци и гестаповците е едно и също. Просто техният егоизъм и алтруизъм се проявява по различен начин.

— Но нали в това е цялата работа! — не се предаваше Надя.

— За хората. За тях, разбира се, разликата е огромна. За нас, уви, не.

— Защо? Ние нали трябва да правим живота по-добър?

— Как? Светлите Различни създадоха общество, деклариращо алтруизъм и всеобщо братство. Като резултат възпитаха чудовищни егоисти, които с радост предадоха всичко, което е било свято за тях.

— Не сме го предали ние! — Галина Станиславовна скочи от стола. Устните й трепереха. — Не ние! Нас ни предадоха!

— Нима? — попита меко Антон. — Спомнете си себе си през тези години, моля. Когато вождовете предават народа си, а народът не ги сваля, не си струва да се обвиняват само вождовете.

— Всяка власт развращава — каза Денис. — Светлите Различни би трябвало да вземат властта в свои ръце…

— И да подкарат с камшик хората към щастието? — усмихна се Антон. — Въпреки че те разбират това щастие по различен начин? А и сигурни ли сте, че властта няма да разврати Светлите Различни? Помислете над това. И напишете, моля, за следващия път есе на тема: „Какъв ще бъде човешкият свят, ако Светлите Различни решат да вземат властта“.

— Тогава в какво е смисълът на нашето съществуване? — попита рязко Галина Станиславовна. — Ако смятате, че не можем да повлияем върху човешкия живот, да го променим към по-добро?

— О, правилно — кимна Антон. — И още едно есе: „В какво е смисълът на живота на Различния?“.

Класът застена.

— Но ако ние… — започна Галина Станиславовна.

— В името на всичко свято, млъкнете! — помоли се Денис. — Само трето есе ни липсва!

Глава 1

Анна Тихоновна пиеше чай в кабинета на Хесер. Пред шефа също стоеше чашка, но той, изглежда, бе изцяло погълнат от отворения в компютъра документ.

— Как мина урокът? — любопитно попита старицата.

— Нормално. — Аз седнах срещу нея, възползвайки се от мълчанието на Хесер, и си сипах чаша чай. — Казах, че имате холецистит.

— Добре — кимна Анна Тихоновна. — Надявам се, че не сте твърде уморен, Антоне?

— Не, какви ги говорите! — казах, отпивайки от чая.

Анна Тихоновна беше жена със стара закваска. Разправяха, че когато наоколо няма свидетели, единствената ни учителка пие чая от чинийката. Тя не признаваше зеления чай, още повече презираше билковите запарки, наричани по недоразумение „чай“. Според нейните представи чаят трябваше да бъде черен като катран и силен като съвестта на грешник.

Или обратното. Черен като съвест и силен като катран.

И сладък.

Под внимателния поглед на старицата се предадох и сложих в чашката три бучки захар. Разбърках. Отпих.

Колкото и да бе странно, беше вкусно. Макар че вкъщи и през ум не би ми минало да пия чая със захар. А и тогава не би влязъл в гърлото ми.

— А защо Вие не обичате този урок, Анна Тихоновна? — опитах аз. — Помня и по мое време не водихте занятието… бяхте болна от грип. Тигърчето ни го водеше…

Помълчахме малко.

— Антоне, а на Вас удобно ли Ви е да провеждате този урок? — попита учителката.

— Ами… не особено — намръщих се аз. — Да се обяснява на младежта, че всичките им грандиозни планове да облагодетелстват човечеството или родната си страна завинаги ще си останат нереализирани, че всичко, което можем, е да работим по дреболии, противопоставяйки се на Дневния патрул… Неприятно е, да.

— Но трябва да се прави — каза Хесер, без да откъсва поглед от компютъра. — Антоне, как в „Пейджис“ да се изключи маркираният списък?

— Отидете в „Изглед“ и отворете прозореца „Инспектор“, там има отметка… — погледнах учудено Хесер. — А Вие какво сте се хванали да усвоявате Маковете?

— Интересно ми е да научавам нови неща — отговори Хесер, пълзейки по масата с мишката. — Или смяташ, че съм твърде стар за това?

— Не, какви ги говорите, шефе? — отвърнах, отпивайки от чая. — Вие сте все още здрав старец.

— Трудно се прехвърлих от абака на аритмометъра — каза Хесер. — Докато от аритмометъра на калкулатора стана с лекота. И пишещата машина никога не ми е харесвала, по-рано даже имах стенографка… — Той млъкна и се усмихна на някакви свои спомени. Анна Тихоновна също се усмихна едва забележимо. — А компютърът веднага ми хареса. В него има нещо правилно… Вълшебно.

— Изцяло одобрявам — кимнах аз. — Да, наистина. Полезно е да се усвояват нови неща.

— А как е малкият ни пророк? — поинтересува се неочаквано Хесер.

— Учи се.

— Сприятели ли се с някого?

— С Надя — казах. — Предполагам, че това го знаете.

— Знам го — призна си Хесер. — На тази възраст ако момиче фрасне момче по носа, това става началото на дълго и силно приятелство. Жалко, че при възрастните е по-сложно.

— Аха — промърморих аз. Шефът не беше започнал разговор за Инокентий току-така, не се съмнявах в това.

— Обидно е, че така и никой не чу пророчеството му — продължи шефът.

— Обидно е — съгласих се аз, настръхвайки вътрешно.

— А Надя нищо ли не е чула?

— Нищичко. Измлатила е хлапето, за да го мотивира, и си е излязла.

— И не сме имали камери за наблюдение в тази стая — продължи да скърби Хесер. — Или сме имали?

— Имали сме. Само че Надя ги е… ъъъ… изключила.

— Изгорила ги е — уточни Хесер. — Между другото, защо?

— За да не чуе никой пророчеството.

— Логично, логично… — въздъхна Хесер.

Ние с Анна Тихоновна се спогледахме. Аз, разбира се, познавах шефа сто години по-отскоро, отколкото учителката ни. Но не беше трудно да се отгатне, че той води разговора към някаква ясна само на него цел.

— Знаеш ли какво ме безпокои? — Хесер изведнъж се облегна в креслото и отмести клавиатурата.

— Глобалните проблеми на мирозданието — избоботих аз.

— Да, прав си, Антоне. Именно глобалните проблеми на мирозданието. Убедих се, че не разбирам какво представлява Сумракът.

— Паралелна реалност, имаща слоеста структура — каза Анна Тихоновна. — Преминаването между отделните слоеве на Сумрака изисква изразходване на Сила — както за самия преход, така и за поддържане на собствената си жизнена дейност. Всеки слой на Сумрака все повече и повече ни отдалечава от нашия свят, но от шестия слой е възможен преход обратно в света ни — който по този начин се явява седми слой на Сумрака.

— Това е напълно изчерпателно обяснение… за Различен, който се обучава от един месец — каза Хесер. — Ще отбележа, че само преди десет години младите Различни бяха абсолютно уверени, че Сумракът има три слоя… а дори и аз самият не знаех за прехода от шестия слой в нашия свят. Но все пак какво представлява Сумракът?

— Паралелни светове — свих рамене аз. — Разбира се, това е обяснение на равнището на научната фантастика, но всяко друго ще е на равнището на фентъзито. Може даже да се предположи, че това са някакви вариации на нашия свят, такъв, какъвто би могъл да бъде… алтернативни светове, отделили се навремето от нашия…

— Или нашият свят се е отделил от някакъв друг — каза Хесер. — Добре, да допуснем. Нашата научна група също не може да каже нищо по-смислено. И научните центрове на Инквизицията не могат да добавят много… само ще внесат допълнително объркване със своите „тънки структури“, „тъмна материя“ и „квантови вариации“. Но все пак какво е Сумракът? Просто шест паралелни свята, които човечеството не е успяло да замърси?

— Тигъра не Ви излиза от главата — досетих се аз.

— Разбира се — кимна Хесер. — Докато се кланяме на Светлината и Мрака и получаваме някакъв отдавна определен отклик… — Хесер прекара ръка във въздуха и върху дланта му за миг пламна ослепително бяло огнено кълбо, — можем да смятаме това за някакъв физически закон. Е, или магически. Но Тигъра беше жив. Той разговаряше. Той формираше поведението си в зависимост от нашето. Когато върху алпиниста пада лавина — това е природен закон. Но когато лавината започне да преследва едно-единствено момче, ровещо в снега в подножието на планината, като при това тази същата лавина грижливо отхвърля встрани или заобикаля всички останали… това вече не е мокър сняг плюс силата на притегляне. Това е разум.

— Законите на природата не са разумни — отговорих аз. — Силата на притеглянето не е разумна. Електричеството не е разумно. Дивакът, гледащ в телевизора, може да допусне, че това е мъдро същество, но ние…

— Мъдро същество? От гледането на съвременна телевизия може да се допусне само, че той е истеричен креслив маниак с прогресираща дебилност — изрече подигравателно Анна Тихоновна.

— Имам предвид, че разумността на Тигъра изобщо не доказва, че Сумракът е разумен — казах аз упорито. — Огледалото — Виталий Рогоза — беше ли разумен? Напълно. В същото време той беше породен от Смурака с цел запазване на равновесието.

— Сумракът само повлия на неопределилия се Различен Виталий Рогоза — каза Хесер. — И Рогоза действаше интуитивно, без изобщо да разбира случващото се. Това с Тигъра беше съвсем различна история.

— Добре — въздъхнах аз. — Няма да споря. Вие не ме натоварвате току-така, шефе. Не за обща култура.

— Разбира се — кимна Хесер. — И Анна Тихоновна не е тук случайно. Колкото и да е странно, тя е най-добрият ни специалист по живи и квазиразумни явления на Сумрака. Накратко казано — по фолклора.

Погледнах учудено учителката ни. Тя, разбира се, беше умна старица, но нали има научен отдел…

— Това е хобито ми — каза скромно Анна Тихоновна. — Силата ми не е голяма, здравето не ми позволява да тичам по улиците подир кръволоците. А и не се смятам за гений. Но имам много свободно време, така че се занимавам с нещата, на които нашите учени не обръщат внимание…

— Това, че по-рано не знаех за тази работа, си е мое недоглеждане — кимна Хесер. — Предполагам, че иначе историята с Тигъра щеше да протече много по-леко.

— Изучавам Огледалата, Сенките, Прозрачния Различен, Тигрите, Пукчо, Глиненото човече… — продължи Анна Тихоновна.

— Прозрачният Различен? Пукчо? Глиненото човече? — Да се каже, че бях смаян, беше все едно да не се каже нищо.

— О, Антоне, това са толкова интересни феномени! — оживи се Анна Тихоновна. — Пукчо, например, се появява само на втория слой на Сумрака. Регистрирани са пет случая за цялата история. В момента, в който Различният…

— Анна Тихоновна, готов съм да допусна, че и зад тази легенда се крие нещо — каза Хесер. — Но нека да се върнем на Тигъра.

— За Тигъра вие изровихте всичко и без моя помощ — въздъхна учителката. — Жалко е, разбира се, че не се обърнахте към мен, бих ви спестила доста време. Единственото, за което мога да съм ви от полза — знам адреса на Еразъм.

— Дарвин? — възхитих се аз.

— Изобщо не ме питай как съм се сдобила с него, Антоне — наведе скромно глава Анна Тихоновна. — Нали знаеш, че по закон никой няма право да безпокои Различен, оттеглил се по свое собствено желание от активна дейност…

— На мен щяха да са ми необходими разрешение от шефа на местния Нощен патрул и ясно изразена липса на възражения от шефа на Дневния просто за да мога да подам в местния филиал на Инквизицията молба за съобщаване на адреса — каза Хесер. — И не е сигурно, че щяха да ми го съобщят…

— А аз избрах по-лесен начин. — Анна Тихоновна все пак не се сдържа, и въпреки своето „изобщо не ме питай“, се зае да разказва. — Прочетох „Сексуалният живот на растенията“ на Еразъм и написах критически трактат за нея. Е… отчасти хвалебствен, отчасти критикуващ. Точно толкова, колкото да засегна Еразъм. Публикувах го в английско списание… и след седмица получих отговор.

Тя се усмихна. Не сдържах усмивката си и аз:

— Значи се хвана на въдицата нашият дендрофил… И какво стана после?

— Известно време си кореспондирахме. За заблуда известно време спорих, после си признах пълната погрешност на критиката си… общо взето, след като се разкаях пред Еразъм, гневът му се смени с благосклонност. В наши дни не се случва често хората да проявят интерес към любимия му научен труд. Добре си пообщувахме и той дори започна да кокетничи и да ме кани на гости. И тогава допуснах грешка, Антоне. Интересуваше ме само историята с Тигъра… И споменах за нея. Еразъм явно разбра какви са интересите ми. И се обиди.

— Защо? — учудих се аз.

— Как защо? Любимата му ботаника, на чиято почва започвахме да общуваме, за мен се оказа само предлог за запознанство… — В гласа на старицата се прокрадна смущение.

— Представи си, че имаш увлечение, фанатично и леко безумно — добави Хесер. — И изведнъж срещаш Различна, която споделя страстта ти… към колекционирането на пеперуди, да речем. Или към изучаването на лечебните свойства на кефира. Ти си общуваш с нея, радваш се… може би дори се влюбваш. И изведнъж разбираш, че всичко това за нея е само предлог да се сближи с теб и да узнае повече за Тебешира на съдбата, който някога си държал в ръцете си.

— Ясно — кимнах аз. — Еразъм не е ли сменил местожителството си?

— Доколкото успяхме да изясним — не — поклати глава Хесер.

— И къде живее? Явно в някоя пустош? Сред безбрежни треви и вековни дървета? Калуновите полета на Шотландия, суровите скали на Уелс…

— Живее в Лондон — изсумтя Хесер. — С годините започваш да цениш комфорта, повярвай ми.

— Командировка в Лондон — това не би било зле — изрекох аз замечтано.

— Значи тръгваш.

— Няма да споря — побързах да кажа аз. — С кого?

— Сам. Не се предвиждат никакви бойни сблъсъци. Нямаме никакви общи познати с Еразъм… освен Анна Тихоновна, но като се имат предвид обстоятелствата, при които е прекъснал контактът им…

— А Вие не се ли познавате с него? — попитах аз с надежда.

Хесер поклати глава.

— Не се познаваме. И Тома Лермонт не се познава с него. Можем да намерим контакт през трета-четвърта ръка, но това едва ли ще помогне.

— А аз си помислих… — рече Анна Тихоновна почти срамежливо. — Ами ако Антон вземе Кеша със себе си?

— Предполагаш, че Еразъм ще се трогне от момчето, чиято съдба е подобна на неговата собствена? — Хесер потърка горната част на носа си. — Как мислиш, Антоне?

— Не мисля, че един четиристотингодишен Различен ще е толкова сантиментален — отвърнах аз. — По-добре да взема Светлана.

— Веднага щом се върне в Патрула — усмихна се Хесер. — Отиди в Лондон, Антоне. Поговори с Еразъм. Току-виж може да ни разкаже нещо важно. А ако не… просто ще се поразсееш. Командировката ти е уредена, билетите са приготвени, вземи ги от счетоводството. Полетът ти е утре сутринта.

— Бизнес класа, надявам се? — пошегувах се аз.

— Да — кимна Хесер.

Някак веднага ми се отщя да остроумнича. Разбира се, Нощният патрул не е бедна организация, а командировките ни не са толкова чести… Но как така Хесер изведнъж развърза кесията си за бизнес класа?

— А дневните ми колко са? — уточних.

— Сто и двайсет паунда на ден. Плюс хотела.

Наистина ли не се шегуваше?

— В „Радисън“ ли ще съм, или в „Шератон“? — хвърлих още един пробен камък.

— Ще се задоволиш с малък традиционен английски хотел — каква по-добра възможност да разбереш една чужда страна?

— Борис Игнатиевич, къде е уловката? — не издържах аз.

— Никъде. Просто ти наистина работи добре напоследък. Смятай, че съм ти измислил отпуска на служебни разноски. Ако не постигнеш успех — няма да те мъмря; а ако научиш нещо, следващия път ще те изпратя на задача със служебен самолет.

— Стига да имахме такъв — измънках аз, ставайки.

— Тъкмо се каня да го купя — каза Хесер. — Как мислиш, кой е по-добър — „Гълфстрийм“ или „Ембраер“?

— „Як-40“ — отговорих аз и излязох.

Повече от всичко ме смущаваше, че Хесер, изглежда, не се шегуваше.

Защо му е притрябвал на московския Нощен патрул самолет?

По-добре да беше сменил климатиците, за да не изпукаме от жега през лятото!

Ако петнайсетте години служба в Патрула ме бяха научили на нещо, то беше, че Хесер не прави нищо току-така. Той не дава задачи нито изхождайки от чиста функционалност, нито от алтруизъм.

Да вземем например отдавнашната история с момчето Егор, неопределил се Различен, преследван от вампирите. Защо Хесер изведнъж ме изпрати на полева работа, да ловя нарушилите правилата кръволоци? Просто с цел да ме прехвърли от кабинетна към оперативна работа? Не. По-точно, не само заради това. А още и с цел да увие по-гъста димна завеса около момчето, да ми даде урок относно „добротата“ на Нощния патрул и „лошотията“ на Дневния. И, много вероятно, за да ме срещне със Светлана, завързвайки отношенията ни във възела, който би трябвало да доведе до раждането на Надя. Може би дори с цел да обясни — и на мен, и на останалите патрулни — какво е това „Огледален маг“. Защото може би вече е очаквал появата на Огледало и е подозирал, че на Егор му е съдено да се превърне в него, а не на горкия Рогоза… Между другото, има някакво съзвучие между името на руското момче и фамилията на украинския младеж — Егор и Рогоза…

Пфу! Започвам съвсем да откачам! Занимавам се с конспирология. Разбира се, Хесер е интригант и всичките му действия са с двойно и тройно дъно, но да прибавям към това и съзвучието на имената си е сигурна крачка към параноята.

Какъв беше истинският замисъл на Хесер, изпращайки ме в Лондон, и то при такива условия — великолепно заплатена командировка, полет в бизнес класа, безопасна и ненапрегната задача? Имаме достатъчно на брой по-слаби сътрудници и сътруднички, но големи професионалисти, които биха могли да се срещнат с Еразъм и да пробват да научат нещо от него.

Или Хесер подозираше, че задачата може да стане по-опасна, отколкото изглежда…

Или виждаше в мен някакви особености, позволяващи ми да се справя с тази мисия по-добре от другите.

Или пък всичко това беше дреболия, отвличане на нечие внимание от реалните проблеми. Да допуснем, че Хесер смята, че Завулон ме следи и сега също ще хукне към Лондон, при Еразъм…

Въздъхнах. Можеха да се измислят още много варианти. Но кой знае защо ми се струваше, че пропускам някой много прост и много логичен, поради което — и най-вероятен вариант.

— На твое място не бих се шашардисвала — каза Светлана, докато пълнеше малкото ми куфарче. — Разбира се, Хесер хитрува. Но ти си му необходим и изобщо, той по свой си начин е много привързан към теб. Трябвало е така или иначе да се изпрати някого в Лондон, за да се срещне с Еразъм — защо да не си ти?

— Но той явно не смята, че историята с Тигъра е приключила — изрекох замислено аз.

Бяхме в спалнята, Надя гледаше телевизия в хола и можехме да си говорим откровено.

— Аз също не я смятам за приключена… — Светлана за миг застина над куфарчето, хванала в ръка купчина чисти гащета. — Антоне, нали не криеш нищо от мен?

— В смисъл?

— Нищо, касаещо Тигъра и пророчеството?

— Разказах ти всичко, което знам… — отговорих, без много да си кривя душата. Това, което беше продиктувано на телефона играчка, наистина не го знаех. Дори не бях сигурен, че там изобщо е продиктувано нещо. — Света, а за колко дни ми приготвяш багаж?

Светлана погледна замислено бельото ми в ръцете си.

— Три… пет… седем… За седмица.

— Защо? Имам билет за връщане след два дни.

— Явно поради някаква причина ми се е сторило правилно да ти сложа седем чифта чисто бельо — каза замислено Светлана. — Сложих ти и пет ризи… и още два топли пуловера…

— В Лондон е жега като в Москва — отбелязах аз.

— Знам — въздъхна Светлана. — За съжаление съм интуитивен прорицател.

Кимнах. Повечето Различни, дори и да чувстват необходимост да постъпят по един начин вместо по друг, не могат да обяснят причината. И Светлана не знае защо ми приготвя дрехи за седмица. И е напълно възможно да греши. Виж, момчето Инокентий би успяло да го обясни — когато се научи да използва дарбата си.

— Ще ти сложа и шлифер — рече неочаквано Светлана. — И чадър.

— Ще се съберат ли? — попитах аз, поглеждайки със съмнение куфара си.

— Ще го разтегна отвътре.

Най-смешното беше, че заклинанието, позволяващо да се опакова в малък обем куп всякакви вехтории, се появи сравнително скоро. Просто на нито един Различен не му беше хрумвало, че може да се направи такова нещо — докато в приказните и фантастичните книги не започнаха да описват вълшебни бездънни чанти и куфари. Разбира се, пътят от идеята до реализацията не беше кратък. Дори и сега не всеки можеше да направи заклинанието „дамска чанта“ или „торба“.

Разбира се, Светлана го можеше.

— Ще ти разширя куфара за две седмици — каза Светлана. — За всеки случай… че ако наистина се забавиш, на летището ще изригне фонтан от гащета и ризи.

— Благодаря — казах аз. — Какво да ти донеса от Лондон?

Светлана махна с ръка.

— Само това оставаше, ти да ми избираш парцалките… В Лондон е най-старият детски магазин в света — „Хамли“. Мини оттам и купи нещо за Надя.

— От дрехите ли? — уточних аз.

— От играчките.

Изсумтях. Според мен дъщеря ни вече беше почти равнодушна към играчките. Ако имахме син — ясна работа. Бих купил някой радиоуправляем вертолет или сложен конструктор.

— Барби? — попитах аз, напрягайки въображението си.

Светлана въздъхна, усмихна се и обясни:

— Виж какво избират момичетата на нейната възраст и вземи него.

— Така и ще направя — зарадвах се аз. — И все пак, какво да ти донеса?

Спусна се някак неловка тишина. Чуваше се само телевизорът от гостната — тънките „анимационни“ гласчета водеха диалог: „Искам да знам в какво се състои смисълът на живота!“, „Тогава ти трябва кухненски комбайн, придаващ смисъл!“.

— Трябва ни кухненски комбайн — усмихна се на нещо Светлана. — Но не е задължително да го мъкнеш от Великобритания. Донеси ми нещото, което англичаните го правят най-добре.

— Световният език или империята?

— Хубавото уиски.

— Първо, уискито бива шотландско или ирландско, а не английско. И второ — откога си започнала да го пиеш?

— Ще го пробвам — усмихна се отново Светлана. — А после ти ще го изпиеш с приятелите си. И при това ще ти е чиста съвестта — ще си ми донесъл подарък.

Благосклонността на Хесер беше толкова голяма, че дори не ми се наложи да си правя труда да поръчвам такси — в седем сутринта Семьон дойде да ме вземе.

— Ето ти подаръци за Еразъм — той махна с ръка на лежащата в багажника претъпкана найлонова торбичка, олепена със скоч.

— И какво има там?

— Не знам. Какво носят за подарък от Русия? Водка, хайвер…

— Матрьошки и балалайки — отговорих му аз в същия тон. Отворих куфара и пъхнах там торбичката. Противно на всякаква логика, тя се побра спокойно в претъпкания куфар.

— Света е направила „торба“? — попита Семьон.

— Да. Кой знае защо, й се струва, че пътуването ми ще продължи цяла седмица.

— Аз бих повярвал на Света — изрече Семьон сериозно.

— Че аз й вярвам.

След като тръгнахме, когато вече излизахме на „Ленинградка“, Семьон неочаквано попита:

— Антоне, ще ми позволиш ли един личен въпрос?

— Давай.

— Как са нещата между теб и Светлана?

— В какъв смисъл?

— В най-прекия. Как са отношенията ви?

— Много добри — казах аз. — Приятелски. Дружески. Пълно взаимно разбиране.

— Това не е най-необходимото в едни семейни отношения — рече наставнически Семьон. — Между мен и теб би трябвало да има приятелски и дружески отношения, ако воюваме заедно. А в леглото и на кухненската маса приятелството е неуместно.

Помълчах малко, после спуснах стъклото откъм моята страна, извадих цигара и запалих. Ленинградското шосе беше пълно с коли, но Семьон караше бързо и с лекота.

— Откъде изведнъж ти хрумна такава тема? — попитах аз. — Смотан психотерапевт…

— Искам да ти помогна — обясни Семьон. — Все пак дълго време живея на света, много неща съм видял. Отначало нещата са ви тръгнали зле, нали? И ти, и Света сте силни личности, трудно се приспособявате към другите, дори и да имате желание. После нещата някак са потръгнали. А когато ви се роди дъщеричката, е станало съвсем хубаво, нали? А после, когато попорасна — нещата отново са тръгнали зле. По приятелски.

— Е, и? — попитах аз, жадно дърпайки си от цигарата.

— Нужно ви е сътресение — каза Семьон невъзмутимо. — Например трябва да се скарате здравата, с чупене на съдове, може и да се посбиете. Временно да се разделите, сърдити един на друг. Но това е трудна работа, заради дъщеря ви… Още по-хубаво ще е, ако й изневериш. Нали никога не си изневерявал на Света?

— Слушай, защо не идеш на… — Започвах да се нервирам не на шега. — Майка ти не те ли е учила като малък да не си пъхаш носа в чуждите семейни дела?

— Не, майка ми обожаваше да се намесва в чуждите свади — отвърна Семьон. — Антоне, само не се сърди, но никой друг няма да ти каже тези неща. А аз много ви обичам двама ви със Света. И искам всичко да ви е наред.

— И ни съветваш или да се посбием, или да си изневерим?

— Аз самият съм прост човек и методите ми са простички — усмихна се Семьон. — Можете и да се обърнете към психотерапевт, да походите някоя друга година, да полежите на кушетките и да си поговорите за живота…

— Да те… — Запратих некултурно угарката през прозореца.

— Антоне, нещо наближава — каза Семьон. — Повярвай на усета ми. Идват тежки времена, и добре би било всички да ги посрещнем въоръжени. Без раздори в душите, в семействата…

— Ами вземи се ожени самият ти, укрепвай клетките на обществото.

— Моята любима беше човек, и тя умря — отговори простичко Семьон. — Нали съм ти разказвал. А аз, изглежда, вярвам в единствената любов. Като теб. Добре, не се обиждай, не си го слагай на сърцето.

— Да бе, първо ме натовари, после — „не си го слагай на сърцето“… — промърморих аз. — Да ти донеса ли нещо от Лондон? Уиски…

— Аз и тук си купувам уиски — махна с ръка Семьон. — Знаеш ли какво, намини през магазин „Фортрън и Мейсън“, това е на Пикадили. Купи ми буркан мед от Йоркшир, много го обичам, у нас не може да се намери.

— Светът се е побъркал — казах аз. — Попитах Света, а тя ме помоли да й донеса уиски. А ти, здрав и пиещ мъж, искаш буркан английски мед!

— Аз обичам чай с мед — рече невъзмутимо Семьон. — А ти, като умен и любящ мъж, трябва сам да измислиш какъв подарък да купиш на жена си, а не да я питаш какво да донесеш. Дори и да е буркан мед, но сам да си го измислил.

Глава 2

Приземяването ни на „Хийтроу“ не беше от най-сполучливите. Не, със самолета всичко си беше наред, долетяхме по разписание, докоснахме пистата плавно, бързо се скачихме с ръкава.

Но точно преди нас на същия този четвърти терминал отнякъде пристигна полет от Югоизточна Азия — или от Бангладеш, или от Индонезия. И сто и петдесет руски пътници се оказаха на опашката за паспортната проверка зад гърбовете на двеста мургави азиатци.

Всеки от тях носеше със себе си куп документи. Съдейки по книжата, всички те възнамеряваха да учат в „Оксфорд“ или в „Кеймбридж“, да инвестират в икономиката стотици хиляди паунда или да получат милионерско наследство. Общо взето, бангладешците-индонезийци имаха толкова много основания за пребиваването си, че веднага ставаше ясно — на повечето им предстоеше да работят в ресторантчетата, на строежите и във фермите на Британия. Служителите на паспортната проверка — които в по-голямата си част също не бяха англосаксонци по рождение — прекрасно разбираха това и проверяваха книжата крайно придирчиво. От време на време проверката приключваше с това, че отвеждаха пътниците встрани — за по-нататъшно разследване…

Пътниците от нашия самолет, които имаха британско гражданство, бързо преминаха през отделни гишета. Не бяха малко и онези — по моя преценка около двайсет процента — от летящите за Лондон, които бяха „слуги на двама господари“. Останалите стояха мрачно в дългата криволичеща редица. Мъжете, мечтаещи да запалят цигара след полета, се мъчеха. Децата, на които им беше доскучало в самолета, капризничеха. Жените, мечтаещи да се разходят по Пикадили и да нападнат магазините на Оксфорд Стрийт, изпращаха есемеси и ровеха в чантите си.

Аз, разбира се, можех и да не чакам на опашката. По един или друг начин. В края на краищата, можех просто да вляза в Сумрака и да мина покрай човешката паспортна проверка — пред очите ми така постъпи един младеж, когото дори не бях заподозрял, че е Различен. Честно казано, ако нямах виза в паспорта, щях да постъпя точно така, без ни най-малко колебание.

Но ми беше неудобно. По-назад на опашката търпеливо стоеше жена с две бебета, които тя при това и кърмеше едновременно, „по македонски“. Между, другото, след известно време я изпратиха на отделна малка опашка за онези, които минават без чакане. Пред мен имаше и деца, и старци. Но какво да се прави — долетяхме в неудачен момент, а за Европа измиращите руснаци си остават същият подозрителен „Трети свят“, както и всяка пренаселена азиатска страна. Може би дори още по-подозрителен — тъй като Русия, макар и да се е съгласила да играе ролята на страна от Третия свят, от време на време все още проявява някакви амбиции и се притеснява да стане колония открито.

Общо взето, изпълнен с благородство, реших да си изчакам реда на опашката заедно със съотечественищипе ми. И през първия половин час искрено се гордеех с постъпката си.

През втория половин час останах на опашката само и единствено заради ината си и заради разбирането, че ако кажа заклинание и подмина паспортната проверка, това ще е равносилно да призная собствената си глупост.

Към мен нямаше особени въпроси. Служителят (съдейки по тюрбана — сикх) хвърли един поглед на визата, поинтересува се дали съм дошъл задълго в Британия, получи отговор, че съм за два-три дни, кимна и удари печат в паспорта ми.

Проверките през Тъмния и Светлия патрулен ги минах без никакво забавяне — аурата ми на Висш Различен внушаваше уважение.

Чакането на опашката така ме измори, че не се възползвах от толкова удобния за мен влак към гара Падингтън. Излязох от летището, свърнах наляво, където, отдалечени на подобаващо разстояние от приличните хора, си тровеха здравето пушачите. За жертвите на никотиновата зависимост беше оборудван малък стъклен карцер под открито небе. Впрочем измъчените пасажери и облечените в униформи служители на летището пренебрегваха правилата и пушеха на чист въздух.

Аз също запалих. Наблизо красива дългокрака девойка със скъп алуминиев куфар пушеше тънка цигара и ругаеше по телефона някой си Питър, който не я беше посрещнал навреме. Между другото, девойката беше рускиня, но говореше и ругаеше на английски виртуозно. След като приключи разговора си, тя съкрушено поклати глава, веднага се обади в Москва и започна да обсъжда със своя приятелка разликите в манталитета на руските и английските мъже.

Усмихнах се и тръгнах към пиацата на такситата. Дълга редица високи файтони, сред които имаше и старинни, и съвсем съвременни, търпеливо чакаше клиенти.

Хотелът, в който ме беше изпратил Хесер, се оказа най-обикновено евтино лондонско хотелче, разположено в Бейсуотър — район, който се славеше с подобни хотелчета. Или напротив, не се славеше — заради изобилието от евтини жилища за туристите. На хотела нямаше никакви видими само в Сумрака знаци като например ин и ян, което традиционно означаваше „приятелско място за Различните“. Създаваше се впечатлението, че след като ми беше купил билет за бизнес класата, Хесер беше решил да компенсира, като икономиса пари за жилището ми.

Или все пак имаше някакъв смисъл от престоя ми в тризвездния хотел „Дарлинг“, заемащ два от входовете на стара викторианска къща (бели стени, колони до входа, дървени рамки с едно стъкло)?

Стаята се оказа типична за такъв род хотели — тоест малка, с тясна врата, нисък таван, миниатюрна баня. Но санитарната техника беше нова, европейски тип, имаше и плосък телевизор със стотина спътникови канали, където сред китайските и арабските се бяха промъкнали и два-три руски. Не липсваха и минибар, и климатик. Леглото също се оказа неочаквано широко и удобно.

Ставаше. И без това не бях дошъл тук да си вися в стаята.

Заниманията ми от тук нататък зависеха изцяло от мен. Можех да се разходя по магазините, да купя сувенири и да поседя в някой пъб на халба бира, отлагайки работата за утре. Можех да отида на гости на Еразъм — безцеремонно, без покана. Можех да се разходя през Хайд парк до Белгрейвия, където се намира офисът на лондонския Нощен патрул, и да помоля за съдействие.

А можех и да се обадя на господин Еразъм.

Извадих телефона си. Без да проявява особена хитрост, господин Еразъм Дарвин сега се наричаше по френски маниер Еразъм дьо Арвин. И когато чух гласа му в слушалката, даже разбрах причината — той говореше с лек акцент, който всеки съвременник би разпознал като френски.

Но всъщност това беше отзвук от отминали времена. Акцент от седемнайсети век.

Обикновено говорът на старите Различни не се различава особено от съвременния. Езикът се променя постепенно, новите думи и интонации влизат плавно в речника на Различните, остават само някакви отделни старомодни думи или фрази. Колкото повече Различният общува с хората, колкото по-активно работи в Патрула, толкова по-трудно е да се определи възрастта му по говора.

Но ако Различният е намалил общуването си със съплеменниците си и хората до минимум…

Оттам идваше акцентът. И самият старомоден маниер на говорене. И отделните думички… ако бях учил английски като нормалните хора, а не го бях попил по магически път, едва ли щях да разбера много…

— Еразъм е на кабела и целият съм в слух.

— С Вас говори Антон. Пристигнах от Москва и за мен е много важно да се срещна с Вас, господин Дарвин… Бих искал да си поговорим… за тигрите…

Настана кратка пауза. После Еразъм каза:

— Дълго чаках обаждането твое, Антоан. Не мислех, че ще дойдеш от Москва, Видях те гал…

— Видели сте ме? — не разбрах аз.

— Знаеш, че пророк съм аз — съобщи Еразъм. — Пристигай тук, съдбата няма да препятствам и ще те приема.

— Много благодаря — казах аз, леко объркан от такава доброжелателност.

— Празна работа е благодарност да изказваш, Антоан. Адреса знаеш, хвани файтон и идвай незабавно.

Господин Еразъм дьо Арвин, оттеглил се от активна работа пророк на Дневния патрул и познавач на интимния живот на растенията, живееше край парка. По принцип хотелът, в който бях отседнал, също беше разположен до парк, но между Хайд парк и Риджънтс парк има голяма разлика. Макар и двата да принадлежат на кралицата, първият е повече „народен“, по-шумен и обикновен. И в близост до него може да се намери всичко, което човек може да си представи — от скъпи вили и разкошни магазини (откъм страната на Темза) до евтини хотели и етнически квартали, заселени с китайци, албанци и руснаци (това е откъм страната на гарата, където някога е пристигнал най-симпатичният от английските имигранти — мечето Падингтън).

Риджънтс парк е заобиколен от скъпи къщи, земята около него принадлежи на кралицата — те не може да бъдат купени, а само наети, пък макар и за стотина години, така че никой от домакините на разкошните вили и струващите милиони паунди жилища не би могъл да каже с пълно основание: „Моят дом е моя крепост“. Впрочем, това не смущаваше никого — във всеки случай, докато минавах край парка, забелязах и паркирано бентли с изписано върху табелата за номера „Армани“, и две-три лица, които бях виждал или в киното, или върху първите страници на вестниците.

Какво пък, ако си живял на света повече от триста години и не си натрупал достатъчно пари, за да живееш, където си поискаш, значи си пълен идиот. Такива, естествено, се срещат и сред пророците, но Еразъм явно не беше от тях. Така че, естествено, можеше да си позволи вила край Риджънтс парк.

Впрочем, реалността дори надхвърли очакванията ми.

Предпочитах своя телефон с вграден навигатор пред картите — както схематичните туристически, така и детайлните полицейски. Не ми се искаше да се пуля в екрана като маниак джаджофил, така че просто си мушнах слушалките в ушите и тръгнах, подчинявайки се на командите, които изричаше приятен женски глас. Както всички знаят, освен стандартните гласове, в интернет могат да се намерят стотици приставки за навигатора: ако искаш, пътя ще ти показва високопарният Горбачов или бавният Елцин, резкият Путин или суетливият Медведев, а за особени ценители ще се намерят и Ленин — „Вървете по правилния път, другари!“ — и Сталин — „Отклонявате се надясно!“. При мен звученето имитираше някакъв стар филм: „Наляво, милорд“, „Надясно, милорд“ и това ми харесваше — някак много добре хармонираше с господин Еразъм.

Така че отначало вървях покрай Риджънтс парк, с любопитство поглеждайки към скъпите вили и старинните сгради — или червени тухли с кулички и еркери, или бели и с колони. Районът беше напълно туристически, така че се срещаха и знаменитите червени телефонни будки (които, колкото и да е странно, се използваха и във века на клетъчните телефони), и внушителните кутии на кралската поща (и пред очите ми пъхаха писма в тези кутии). Цялото това ретро, което толкова умилява туристите, наистина изглеждаше уместно и не изкуствено, и за пореден път ме прободе печалната мисъл за Москва. Какъв можеше да е моят град, ако не го бяха сривали със земята, преустройвали, ако не го бяха разкъсвали на части, извличайки печалба от всяко кътче земя? Разбира се, съвсем различен, но също жив и интересен… а не сегашното струпване от унило ново строителство, овехтели сталински сгради и редки, в повечето случаи напълно престроени старинни къщи.

Навигаторът прошепна: „Наляво, милорд“ и аз послушно влязох в един от входовете на Риджънтс парк, озовавайки се в царството на могъщи дървета, благоуханни цветя и разхождащи се по алеите хора. Лондончаните тук вероятно бяха по-малко от една трета срещах все повече и повече туристи с фотоапарати.

Интересно къде ли живее Еразъм? В колиба насред любимите си растения?

Потиснах желанието си да погледна в екрана. По-интересно беше да вървя по команда. Оказа се, че в паметта на навигатора ги има дори най-тесните пътечки и аз навлизах все по-надълбоко в парка. Разбира се, тук нямаше нищо наистина диво, не можеше и да има, но туристите започнаха да намаляват.

По едно време видях огромно здание, разположено, както ми се стори, в парка или на самата му граница. Всъщност по границата на парка се точеше алея, покрай която се издигаше и сградата. Тя напомняше повече от всичко на най-добрите образци на сталинската архитектура — присъстваха дори статуите на корниза под покрива, само че не можах да разбера кого именно изобразяват — или митологични персонажи, или видни деятели на британската култура и политици, или представители на различните народи на Британия. Съдейки по паркираните пред сградата коли, тук живееха хора с многомилионни сметки в банките.

Но навигаторът ме поведе нататък по алеята.

Какво, той да не живее наистина в колиба?

— Направо, милорд — каза навигаторът. — Пристигаме, милорд.

Спрях се с недоумение. Пред мен стоеше древна църква. Е, не църква, но нещо църковно — абатство или манастирска сграда… Странна архитектура, с две крила, като имение на помешчик, но явно имащо отношение към култовите съоръжения.

— Направо, милорд.

Дясното крило на абатството наистина изглеждаше по-различно. Е, имаше същите обрасли с мъх каменни стени, витражни прозорци, високи резбовани порти.

Но това беше жилищен дом. По-точно — жилищна част на църквата на абатството.

И защо не, всъщност? Още повече в Англия. Имало е църква. Към нея е имало дом на свещеника… на викария, по-точно. Църквата — на Бог, жилищната сграда — на хората. В църквата отдавна няма служби, потомците на викария… стоп, а той може ли да има потомци? Навярно да, та това не са католическите свещеници с техния целибат… те са си избрали друг път. Е, и някой рано или късно е продал дома си на господин Еразъм. А може би домът е принадлежал на семейство Дарвин и той го е получил по наследство?

Вратата се отвори в момента, в който се приближих към нея и се спрях, чудейки се какво да направя — да натисна ли бутона на звънеца, или да почукам с тежкия бронзов чук на портата. Един възрастен пълен белокос господин със старомоден костюм от туид ме гледаше с интерес.

— Господин Еразъм? — попитах аз.

— Мосю Антоан? — Той или се беше вживял в образа си на французин, или не можеше да свикне докрай с мисълта, че не съм гал. Затова пък архаизмите на езика му бяха практически изчезнали. — Влезте. Чаках Ви почти век.

— Извинявайте, че толкова се забавих — отвърнах неволно аз.

В жилището на Еразъм Дарвин можеха да се снимат исторически филми. При това — най-различни. Кухнята, в която влязох подир домакина, беше обзаведена по последната дума на техниката през седемдесетте години на миналия век. При това по-скоро седемдесетте на американците — много хром, стъкло, умилително-наивен дизайн. Дарвин наля кафе от огромна кафе машина със стъклен контейнер за зърната най-отгоре. Докато мелеше кафето, машината тътнеше като излитащ авиолайнер. На една от масите под разноцветно витражно стъкло стоеше проблясващ кухненски комбайн, отстрани на който беше написано „Cuisine Art“. Марката на хладилника също беше непозната.

Еразъм сложи в поднос чашките за кафе, каничката за сметана и захарницата, вдигна го и ме поведе към хола. Тук седемдесетте години на миналия век бяха капитулирали безславно пред двайсетте или трийсетте години — благородно протрити кожени мебели; навсякъде тъмно дърво — и в мебелите, и в стенните панели; мраморна камина… при това, за мое смайване, в нея горяха истински цепеници! Доколкото знаех, това беше строго забранено — навремето, когато се е провеждала битката със знаменития лондонски смог, всички камини в града са минали на газ. Разбира се, тук нямаше никакъв телевизор, затова пък имаше лампов радиоприемник, дървен и солиден, наподобяващ малък шкаф.

— Замръзнахте ли, Антоан? — попита Еразъм. — Може би малко порто с коняк?

— Навън е лято — казах аз учудено. Понякога ми трябва време да осъзная дори елементарни неща. — А… впрочем… тук при Вас е толкова прохладно. Дебели стени, а? Благодаря, с удоволствие ще пийна глътка порто с коняк.

Върху лицето на Еразъм се изписа облекчение.

— Но, разбира се, Вие сте от Моск… Русия! — радостно възкликна той. — Не би трябвало да Ви смущава пиенето от сутринта!

— Вече е почти обяд — драматично изрекох аз, настанявайки се удобно в дълбокото кожено кресло.

— По дяволите портото! — възкликна Еразъм. — Хубавото добро старо ирландско уиски!

Какво пък — триста години са напълно достатъчен срок не само за да се сдобиеш с част от абатство в центъра на Лондон, но и за да станеш алкохолик.

Еразъм извади няколко бутилки от широкия бюфет, чиито рафтове бяха закрити от вратички с мътно матирано стъкло. Придирчиво ги огледа и избра една, на която нямаше никакъв етикет.

— Сто и петдесет годишно — съобщи той. — Имам и по-старо уиски, но това няма особено значение. Важното е, че тогава бензиновите двигатели още не тровеха природата с вонята си, ръжта си беше ръж, малцът — малц, а торфът — торф… За Вас с лед ли, Антоан?

— Не — казах аз, по-скоро от учтивост, за да не карам Еразъм да ходи до кухнята. — Чисто.

— Правилно! — одобри Еразъм. — Ледът е за недодяланите жители на колониите. Ако потрябва, имам чиста ирландска вода…

Той сипа по съвсем мъничко от уискито. Докоснах тъмната, почти черна напитка с устни.

Стори ми се, че съм отпил от торфено блато.

А после — че съм отпил течен огън.

Еразъм ме гледаше, тихо подхилквайки се.

— Трябва да свикна — казах аз, оставяйки чашата. — Много е… необичайно.

— Хареса ли Ви?

— Засега не мога да кажа — признах си честно аз. — Но едно мога да твърдя със сигурност — напитката е уникална. „Лагавулин“ не може дори да се сравнява с него.

— Ха — изсумтя Еразъм. — „Лагавулин“ и „Лафройг“ са за изнежените съвременни човечета… А Вие сте откровен, Антоан. Това ми харесва.

— Какъв смисъл има да се лъже пророк? — свих рамене аз.

— Е… какъв пророк съм аз… — смути се неочаквано Еразъм, отпивайки от мощната си напитка. — Така… предсказателче… Да, ще се старая да говоря ясно за Вас, но не общувам често с хората… Ако Ви се сторя излишно старомоден — веднага ми кажете.

— Добре. — Взех найлоновата торбичка и я подадох на Еразъм. — Ръководителят на московския Нощен патрул ме помоли да Ви предам това.

— Пресветлият Хесер? — заинтересува се Еразъм. — И какво има вътре?

— Не знам — свих рамене аз.

Еразъм взе от полицата на камината малко ножче за хартия и се зае да отваря пакета с ентусиазма на петгодишно дете, намерило в коледната сутрин дългоочаквания си подарък.

— С какво ли съм заслужил вниманието на великия воин на Светлината… — мърмореше Еразъм. — И защо ме е удостоил с подарък…

Беше ми ясно, че излезлият в оставка Тъмен Различен се прави на глупак. Но за някого, който живее практически под ключ насред огромен, шумен град, това беше напълно разбираема слабост.

Най-накрая пакетът беше отворен и съдържанието му се озова върху ниската масичка за вестници. Както и предполагах, в торбичката имаше много повече неща, отколкото би трябвало да се събират. Там се оказа еднолитрова бутилка водка — при това стара водка, с дореволюционния правопис върху етикетите. Вътре имаше и трилитров стъклен буркан с черен хайвер. Несъмнено бракониерски — впрочем Хесер това едва ли го смущаваше, още по-малко пък щеше да смути Еразъм. Е, и най-сетне, там беше и шарената саксия, която бях свикнал да виждам на перваза на прозореца в кабинета на шефа. В саксията растеше дребно и страховито криво дръвце, което всеки майстор на бонзай би изкоренил от съжаление. Спомних си с известно смущение как по време на някакво проточило се съвещание Хесер разреши на желаещите да пушат, и аз гасях угарките си в саксията, поради липса на пепелници. А и не само аз.

Еразъм постави на пода водката и хайвера, без да ги погледне. А саксията с дръвчето сложи насред масата. Седна на пода и се вторачи в ботаническото недоразумение.

Дръвчето беше високо петнайсет сантиметра. Криво като стара маслина, почти окапало — само от една от клонките стърчаха оптимистично две листчета.

Еразъм седеше и гледаше дръвчето.

Аз търпеливо чаках.

— Изумително — каза той. Протегна се към чашата и отпи от уискито. Едва-едва обърна саксията и я погледна от друг ъгъл. После присви очи — и аз почувствах, че старият Различен гледа към дървото през Сумрака.

— Вие не сте в течение каква е същността на този подарък? — попита Еразъм, без да ме поглежда.

— Не, сър — въздъхнах аз. И внезапно си помислих, че Еразъм със сигурност е „сър“ — в изначалния смисъл на тази дума.

Дарвин стана и се разходи около саксията. После промърмори:

— Проклет да съм… Моля ви, Антоан, отстъпете крачка назад и се предпазете… аз ще поработя малко със силите…

Сметнах за благоразумно хем да се отдалеча, хем да направя „Щита на мага“, като за всеки случай взех и чашата с уискито. Това се оказа правилно решение — върнах се на масичката едва след четвърт час. През цялото това време той се занимаваше с бонзая. Потапяше в него търсещи заклинания, гледаше го през Сумрака и сам влизаше до третия слой, разтри в пръстите си малко пръст от саксията и дори я изяде, дълго мириса листенцата — и като че ли дори се зарадва, лицето му просветна, но после махна раздразнено с ръка и си наля още една доза уиски. През последната минута стоеше, поклащайки в длан огнено кълбенце, сякаш борейки се с изкушението да изпепели и саксията, и бонзая, и масата заедно с тях.

Но се сдържа.

— Предавам се — промърмори Еразъм. — Вашият Хесер наистина е велик… не мога да проумея смисъла на неговото послание. Не Ви ли помолиха да ми предадете някакви думи?

— Уви.

Еразъм свали сакото си и го хвърли върху свободното кресло. Самият той седна в другия фотьойл, потърка лицето си с ръце, въздъхна и промърмори:

— Остарявам… Е, Вие искахте да поговорим за тигрите, Антоан?

— Да. А Вие очаквахте моето идване, Еразъм?

— Всичко това е взаимосвързано… — Еразъм изобщо не можеше да откъсне поглед от бонзая. — Антоан — помоли той, — преместете растението на полицата на камината. По-късно ще се заема с него, ще направя всичко, каквото е по силите ми. Сигурен съм, че ще успея да разгадая загадката на Хесер… Но засега… не мога да го гледам спокойно, дразни ме… Кажете, как ме намерихте?

— Историята на Вашето детство не е тайна, уважаеми Еразъм — казах аз.

— Но тя не е толкова широко известна.

— Описана е в книжка, която четеше дъщеря ми.

— О! — заинтересува се Еразъм. — Не се ли сетихте да я донесете?

— Мамка му… — смутих се аз. — Разбирате ли, някак си не ми хрумна… Мога да я изпратя!

— Ако не Ви затруднява — кимна Еразъм. — Извинете старческото честолюбие, но с удоволствие събирам всичките споменавания за човешката природа на своето съществуване… А как научихте адреса ми? Казаха ми, че лондонският Нощен патрул не разполага с тази информация.

— Не е от Патрула — признах си аз. — Научихме адреса от частни източници…

Еразъм чакаше.

— В нашия Патрул работи госпожа Анна Тихоновна…

— Анна! — надигна се Еразъм. — Глупак… трябваше да се досетя… — Той ме погледна накриво. — Какво, тя все още ли се забавлява на спомена как ме е изловила?

— Гордост и предразсъдъци… — изрекох замислено аз.

— Какво?

— Тя изобщо не се забавлява. Все още се измъчва, че сте прекратили отношенията си толкова рязко. Тя, разбира се, се е интересувала от историята с Тигъра, събира всякакви странности, игнорирани от официалната наука, но й е харесвало да общува с Вас.

Еразъм сви рамене. После промърмори:

— На мен също ми беше интересно… тя толкова грижливо ми даде да разбера, че и тя самата е Различна, и знае кой съм аз… но при това прояви задълбочени познания в ботаниката… такава интересна статия беше публикувала в едно списание… Много мила дама, удивително е, че е от Моск… извинявайте, разбира се, Антон. Но по-рано не ми харесваха рускините.

— Нищо, нищо, и на мен англичанките не особено… — отвърнах отмъстително аз.

— Все пак трябваше да се срещнем — продължи Еразъм. — Да се погледнем очи в очи, щяхме по-добре да се разберем…

— Интернет не позволява пълноценно общуване — изрекох аз дълбокомислено.

— Какъв интернет, Антоан? — засмя се Еразъм. — Това беше преди повече от трийсет години! Вие тогава още бяхте СССР! Хартиени писма… само че с мъничко заклинание, за да не ги преглежда цензурата и да пътуват по-бързо…

Да… наистина сглупих. Понякога забравяш, че всичките тези мобилни телефони и компютри се появиха съвсем наскоро!

— Значи е публикувала в списание, истинско списание? — осъзнах аз. — В научно, хартиено? А аз мислех, че в блога си…

Еразъм се разсмя до сълзи. После каза:

— Така, така, Антоан. И Вие започвате да се чувствате динозавър! Скоро ще започнете да украсявате дома си със съветски плакати и червени знамена! Нищо, нищо, с течение на времето се свиква с това… Какво пък, нека Ви разкажа за Тигъра. За моя Тигър. А после Вие ще ми обясните какво Ви е сполетяло.

Глава 3

Седемнайсети век не беше най-доброто време за щастливо детство. Впрочем, не беше особено подходящо и за буйна зрелост и спокойна старост. Да умреш беше не лесно, а много лесно. Животът беше само прелюдия към смъртта и посмъртното съществуване, в което малцина се съмняваха.

Понякога тази прелюдия бе дълга, но много по-често бе кратка.

Както за хората, така и за Различните.

— Слушаш ли ме, или спиш, момче?

Еразъм Дарвин беше на четиринайсет години и през двайсети век би се обидил на обръщението „момче“. Но през седемнайсети век това беше нормално. Всъщност един човек от двайсети или двайсет и първи век би взел Еразъм за дете на десет или единайсет години. Вероятно би го смутило, че и панталоните, и жилетката на Еразъм изобщо не се отличаваха от дрехите на възрастния му спътник, но това също беше характерно за тогавашното време. Децата не бяха нещо особено, изискващо специално отношение, храна или облекло. Бяха просто малки човешки същества, на които, вероятно, им беше провървяло да станат пълноценни възрастни. Дори на картините от най-добрите живописци на онова време телата и лицата на децата бяха неразличими от телата и лицата на възрастните — даже и погледът на художника да улавяше разликите в пропорциите, съзнанието му успешно ги отхвърляше. Момчетата бяха просто полумъже. Момичетата — полужени… Впрочем, момичетата променяха статуса си и ставаха жени много бързо и това не смущаваше никого. На местата, където беше капнала първата мая на цивилизацията, човешкото тесто набъбваше и се разливаше. Човечеството трябваше да расте. А за целта трябваше да се ражда повече, защото не беше в човешката власт да се умира по-малко.

— Не спя! — възмути се Еразъм.

— Тогава къде витае духът ти? — Спътникът на Еразъм го погледна гневно. Той изглеждаше на трийсет — сериозна възраст. Или щеше да е сериозна, ако беше човек. Но той беше Различен и единствено той самият знаеше на колко години е всъщност.

— Мислех си… за това… — Еразъм смутено разпери ръце.

— За това? — спътникът на Еразъм погледна с отвращение разцъфтялата ливада. — Кажи, момче, ти пчела, събираща нектар, ли си?

— Не.

— Тогава може би си вещица, варяща отвара?

Еразъм леко потрепна. Той се боеше от вещиците, макар че по всичко личеше, че сега те би трябвало да се боят от него.

— Не, учителю…

— Или си селянин, който ще пасе тук крави?

Еразъм мълчеше.

— Ти си Различен — каза твърдо спътникът му. — Ти притежаваш велика сила на прорицателство и пророчество. За теб е предназначена свише различна съдба, и нищо светско не би трябвало да те тревожи!

— А сигурно ли е, че е свише? — промърмори под нос Еразъм. Спътникът му чу, но за разлика от обикновено не се разлюти. Сви рамене, седна на земята, мачкайки тревите и цветята. После легна, гледайки към небето. И отговори:

— Виждал съм Различни, които крещят, че силата им е от Бога. Те постят, следват Божите заповеди и често ходят на църква. Не знам какво точно говорят, когато се изповядват… може би те си имат свои свещеници… Виждал съм Различни, които вярват, че Луцифер, светоносният княз на Мрака, им е подарил могъщество. Нощем те палят свещи от мазнините на покойници… ако знаеше само как кадят и вонят! Целуват отрязана козя глава и творят такива гадости, за които ми е противно да говоря. Но едно нещо ще ти кажа със сигурност — не съм виждал нито Бог, нито неговите слуги, и не съм срещал нито Сатаната, нито прислужниците му. Може би на тях просто не им е до нас. Може би нашата Сила си е просто Сила, както умението на птиците да летят в небето или рибите — да дишат вода.

— Не искам да паля черни свещи и да творя гадости — каза Еразъм за всеки случай.

— Ами не пали и не твори — отвърна равнодушно спътникът му.

— Но на мен ми е скучно в църквата, учителю — призна си Еразъм. И… и аз веднъж откраднах пени… и също вечер, когато Бети ми носи грейка в леглото, я моля да легне до мен…

— Слугините са създадени, за да радват господарите — отговори великодушно спътникът му. — А ти си нещо повече от неин господар. Ти си Различен. Постъпи с Бети както ти е приятно.

Момчето мълчеше. Мъжът го погледна накриво. Еразъм бавно прекарваше ръка над стъпканата трева и тя се вдигаше и се протягаше към пръстите му.

— В теб има сродство с царството на растенията — призна мъжът с неохота. — Това подобава повече на вещица, отколкото на маг, но Силата винаги намира неочаквани пътища… Ала не забравяй, че си пророк. Кой ще победи в битката на хълма?

— Кралят — отвърна Еразъм веднага. Примигна объркано и вдигна глава. — На кой хълм?

— Няма значение. Ти предсказваш бъдещето, макар и засега да е неумело. А кажи кой ще управлява сред триста-четиристотин години на капитолийския хълм?

— Негър ще седне на трона и ще го славят като миротворец, но ще прати той железни птици през океана, за да завладее съкровищата либийски и персийски, и ще има велика война и сътресения в света… — бавно, сякаш сънливо, изрече момчето.

— Хм. — Спътникът на Еразъм почеса върха на носа си. — Не, ти все пак още си далеч от главното пророчество. Твърде много грешки. Италианците вечно воюват с арабите, но как може чернокож да управлява в Рим? Персия — добре, но в Либия няма никакви съкровища, само пустиня, раждаща единствено безполезно черно масло. И даже след триста години в света да има железни птици, то какъв океан? Италия и Либия ги отделя само море. Не, много грешки… още не си готов. Има още време.

— Време за какво?

— Да се подготвим за идването на Палача.

… Сипах си още един пръст уиски. Попитах:

— Еразъм, значи Вие сте го наричали Палача?

— Да. Блейк го нарече Тигър… поет, сами разбирате… — Еразъм гледаше замислено в опушения отвор на камината, където светеха пурпурни въглени. — Тогава моят учител го наричаше Палача… или Безмълвния палач… или Палача на пророците… Може би последното е най-правилно. Той идва само при пророците. Тези, които се готвят да направят главното си пророчество.

— Защо? Кое е толкова важно в главното пророчество?

— То е глобално, в това е цялата работа — усмихна се Еразъм. — Да предскажеш война в Либия или полет до Луната — това са частни случаи. При цялата значимост на дадените събития. Първото пророчество трябва да засяга цялото човечество.

Няколко секунди се чудех какво именно в думите на Еразъм ми е направило най-силно впечатление. После разбрах.

— Човечеството?

— Да, разбира се. Първото пророчество е твърде глобално, за да засяга нас, Различните. Пророчеството винаги говори за хората. За човечеството.

— Какво може да е едно събитие, засягащо цялото човечество — започнах да размишлявам аз на глас. — Световна война?

— Например — кимна Еразъм. — Разбира се, дори Първата и Втората световна не са засегнали целия свят пряко. Но като цяло влиянието им е било глобално.

— Световните войни били ли са предсказани?

— Разбира се. Само че не предсказани, а пророкувани. Първата и Втората световна. Социалистическата революция в Русия…

— Комунистите могат да се гордеят — неволно казах аз. — „Събитие от световно историческо значение“, така наричаха в СССР революцията.

Еразъм се усмихна.

— А какво друго са пророкували пророците?

— Изхождайки от моята, неофициална информация — учтиво каза Еразъм, — с честта да бъдат първото пророчество са удостоени още създаването на ядреното оръжие, откриването на пеницилина, появата на рок музиката…

Погледнах недоверчиво към Еразъм, но той кимна уверено.

— Да, да, появата на рок музиката. А също публикуването на стихотворението на Едгар Алън По „Камбаните“, модата на миниполите, излизането на филма „Гръцката смокиня“, раждането на Алистър Максуел…

— Кой е този Алистър Максуел? — не разбрах аз.

— Починал е през шейсетте години на миналия век в Австралия — каза Еразъм. — Като бебе. Живял е по-малко от месец.

— И какво?

— Не знам. А филмът „Гръцката смокиня“ силно ли е повлиял на хората? Или миниполите?

— Миниполите са повлияли! — твърдо казах аз.

— Да допуснем. Вероятно Алистър също е повлиял.

— Как?

Еразъм разпери ръце.

— Понякога смисълът на пророчеството не се разбира веднага. Явно раждането на Максуел тепърва ще окаже влияние на цялото човечество.

— Половин век след като е умрял като бебе?

— Има много неща на света, приятелю Хорацио…16 Имало е още две-три странни пророчества, но там не ни се е удало да докажем, че това са именно пророчества, а не предсказания. Е, и това-онова, естествено, не сме чули. Заради Тигъра, или поради други причини.

— В това число и Вашето пророчество — казах аз.

Еразъм се смути.

— В това число и моето… Но знаете ли, аз много исках да живея.

— Трудно ми е да Ви упрекна в това — съгласих се аз.

Учителят разбуди Еразъм на разсъмване. Той изобщо не признаваше разликите между деня и нощта, а хората, естествено, не можеха да му попречат.

— Ставай! — каза учителят, затискайки с длан устата на момчето. — Мълчи и не шуми!

Еразъм изпълзя от леглото. Учителят вече му хвърляше дрехите — чорапите, панталоните, ризата, жилетката…

— Той е близо — каза учителят. Лицето му беше бледо, устните едва забележимо трепереха. — Успях да се измъкна… селото му отвлече вниманието…

— Селото? — не разбра Еразъм, обличайки се бързо.

— Да… Накарах хората да тръгнат срещу него… Това няма да ни даде нищо, освен време, Палачът винаги е педантичен, първо ще приключи с хората…

В леглото на Еразъм сънено се размърда някой, спящ в дълбините на пухените завивки. Учителят погледна в зачервеното лице на Еразъм и каза:

— Не буди Бети! Тя ще ни даде още някоя друга минута…

Еразъм се поколеба само за миг. После кимна и излезе през прозореца подир учителя си.

От градината полъхваше предутринна тишина и прохлада. Еразъм се промъкваше след учителя си, който тихо мърмореше в движение:

— Как можах… такава грешка… ти беше готов за пророчеството още отдавна… пропуснах предвестниците…

— Ако кажа пророчеството, Палача ще си отиде ли? — попита Еразъм.

— Да. Но само ако никой не чуе пророчеството. Или ако го чуят хората.

— А ако го чуеш ти…

— Пророчеството е за хората! — изрева учителят. — То ще се сбъдне, ако го чуят хората! Няма да се сбъдне, ако никой не го чуе. Ти самият няма да си спомняш, че си го казал, теб повече няма да те закача, но мен ще ме убие! За да не разкажа на хората!

— Тогава… — Еразъм хвана учителя си за жилетката. — Тогава си тръгвайте! Спомням си какво сте ме учили, ще направя всичко и ще кажа пророчеството!

— Няма да можеш — отговори учителят. — Не си готов. Нужен ти е слушател. Ти си твърде неопитен, за да пророкуваш в пустотата… не успях да те подготвя…

Той изведнъж застена, обхващайки главата си с ръце.

— Какво стана? — възкликна Еразъм.

— Аз съм глупак, момче… Трябваше да отбранявам къщата… а ти щеше да кажеш пророчеството на глупавото си момиче… Палачът щеше да си тръгне.

— И пророчеството би се сбъднало?

— Да. Това е лошо, всички пророчества са лоши… но ти би останал жив.

Учителят изведнъж се разсмя гръмогласно.

— Оказва се, че съм се привързал към теб, момче…

— А Бети… Той ще я убие ли?

— Палача не убива хора. Той ще изпие душата й — отвърна учителят. — Тя ще стане равнодушна към всичко, като сламена кукла.

— Тя и така не е много пламенна… — промърмори момчето.

Бяха се отдалечили почти на миля от къщата, когато до тях долетя женски вик — пронизващ, но кратък.

— Ние не знаехме, че пророчеството трябва да го чуе човек, а не Различен — казах аз. — Хесер се опитваше да уговори Кеша да пророкува пред него…

— Кеша? — попита Еразъм с недоумение.

— Да, това е момче пророк… Намерихме го в Москва, съвсем наскоро. Честно казано, затова и решихме да Ви притесним…

Еразъм поклати глава.

— Вашият Велик много рискува. Ако само той чуе пророчеството, то Тигъра ще се прехвърли от момчето на него… а Тигъра е по-силен от всеки от нас. Каква е ситуацията сега? Тигъра върви ли по следите му?

— Не, ние вече се справихме.

— И какво беше пророчеството?

— Не знаем. Никой не го е чул. Момчето беше само в стаята, в нашия офис. Успяхме да забавим Тигъра и момчето каза пророчеството си.

— Намирайки се в стаята абсолютно само? — Еразъм поклати глава недоверчиво. — Странно. Много странно. Всъщност крайно рядко се удава на някого да подготви пророка така, че той да може да пророкува без никакви свидетели. Това е сложно, обикновено или Тигъра успява преди това, или пророчеството достига до хората…

— Но ти нали си успял! — напомних му аз.

— Аз съм друго нещо. За мен никога не е мило голяма разлика между човек, куче и например дъб. — Еразъм се усмихна.

Палача ги настигна в покрайнините на гората. Той изглеждаше, сякаш върви със спокойна крачка, но разстоянието между тъмния силует и бягащите с всички сили Различни се съкращаваше с всяка изминала секунда.

— Бягай, момче! — каза учителят. Той се спря насред прашния междуселски път, минаващ през гората. — Бягай… постарай се да намериш някого и да му кажеш каквото трябва… Бягай!

В гласа му нямаше надежда. Той просто правеше това, което смяташе за нужно. Не заради високите си морални устои — той беше Тъмен. Може би му беше неприятно да живее в света, в който ще допусне Палача да хване ученика му. Може би просто не беше свикнал да губи.

Понякога мотивите на поведението на Тъмните са много трудни за разбиране.

— Ей, Сумрачна твар! — извика мъжът. — Аз съм Висш маг на мрака! Няма да минеш през мен! Отстъпи!

Палача дори не забави крачка. Еразъм видя как от ръцете на учителя му израснаха и легнаха на земята шумолящи бичове от син огън. Бичовете потрепваха, сякаш готвейки се самостоятелно да се хвърлят върху врага.

Палача не забави крачка.

Еразъм разбра, че учителят му няма да може да направи нищо. Че ще се бие — минута, две, три, че бичовете от тъмен огън ще разкъсват земята и въздуха, безсилно удряйки тялото на Палача, а после ще настъпи мигът, в който Палача ще смачка учителя, ще го размаже, ще го хвърли настрани и ще продължи нататък. Подир пророка.

Той не просто разбираше това. Той го виждаше като наяве.

Еразъм вече знаеше какво е това. Това беше не просто привидение, което може да не се сбъдне. Това беше предвестник на пророчество… той виждаше съдбата на Различния, значи така и щеше да стане… със сигурност… почти със сигурност… ако той не кажеше пророчеството, истинското Първо пророчество, което ще промени света и ще промени съдбата…

Той преглътна заседналата в гърлото му буца. Огледа се. На три крачки от него имаше стар хралупест дъб. Еразъм се хвърли към дървото, застана на пръсти, протегна се — хралупата му беше малко нависоко. Пъхна глава в тъмния, миришещ на гнили листа отвор. Вътре нещо зашумоля — горска мишка, намерила убежище в хралупата, панически се мушна в процепа на дъба.

На Еразъм това му беше безразлично. Честно казано, той не смяташе, че хората, растенията и животните се различават по нещо помежду си.

Той затвори очи. Би затиснал и ушите си, но му се налагаше да се държи за ръба на хралупата. Затова просто се опита да не чува нищо — нито гласа на учителя, нито свистенето на огнените бичове, нито заплашителният, наподобяващ ръмжене на тигър (Еразъм никога не беше виждал тигри, но предполагаше, че ръмжат именно така) звук, който издаваше Палача.

Да се отдалечи от всичко.

От миналото.

От настоящето.

От бъдещето.

Миналото не е важно. Настоящето е несъществено. Бъдещето е неопределено.

Той не е някакъв си там предсказател. Той е пророк. Той е гласът на Съдбата. Той ще каже това, което ще стане истина.

Нужно е само някой да го чуе. Непременно.

Но с какво е по-лош този стар дъб?

Момчето си представи сянката си, легнала на дъното на хралупата. И наведе глава към нея.

… Еразъм отвори очи. Учителят му седеше до него, отпуснал безсилно лявата си ръка. Тя изглеждаше сплескана, като сдъвкана.

— Палача… — прошепна Еразъм.

— Ти успя, момче — отвърна учителят му с недоумение в гласа. — Не мога да си представя как, но ти каза пророчеството си в пустотата. И палачът си тръгна. Миг преди да ме убие.

— Не го казах в пустотата — отвърна Еразъм. — Казах го на дъба.

Върху лицето на учителя се появи лека усмивка.

— А, така значи… Е, навярно любовта ти към дърветата не е напразна. Навярно това е част от дарбата ти. Предвиждане на това, че само като обикнеш дъба и трепетликата, ще успееш да се спасиш.

Той се разкикоти и се смя дълго, до сълзи, преди да се изправи и да изтупа от дрехите си прахта и мръсотията. Върху тях останаха тъмни петна, но това не смущаваше учителя.

— Тогава дойде моментът да се сбогуваме, млади Еразъм. Знаеш какви са способностите ти, ще успееш да се погрижиш за себе си. Ако поискаш власт и сила — ще ги получиш. Сам или в Дневния патрул.

— В Дъблин?

— В Дъблин, Единбург, Лондон. Във всеки град на света, който го има или ще го има.

Той даже потупа Еразъм по рамото, преди да се обърне и да продължи нататък по пътя. Навярно наистина този ученик му беше харесал. Но той, разбира се, не се обърна.

Еразъм поседя малко в прахта, размишлявайки. Страшният враг беше изчезнал. Съмваше се.

Животът обещаваше много интересни неща, а Еразъм беше жизнелюбив.

Реши да се върне в къщата и да види какво е станало с Бети. Може и да не беше толкова лошо, че тя е станала равнодушна към всичко. Може би сега щеше да му позволи някои неща, които по-рано отказваше с кикотене…

Помълчах известно време. После казах:

— В книжката е написано, че това е бил бряст.

— Дъб — отговори веднага Еразъм. — Аз не обичам особено брястовете. Дъбовете са много по-дълбоки и съдържателни.

— А как се казваше учителят ти?

— Предполагах, че знаеш — отрони Еразъм.

— Вече се досещам, но…

— Той се казваше Завулон. Ние повече никога не се срещнахме, но както знам, той вече от много години е ръководител на московския Дневен патрул. Вие се познавате, нали?

— Проклятие, та той можеше сам да ни разкаже всичко веднага! — възкликнах ядосано аз. — Той вече си е имал работа с Тигъра!

— Завулон никога не разказва всичко — отвърна Еразъм.

— А ти, Еразъм?

— Аз също — усмихна се Еразъм. — Аз не си играя на патрулните игрички, благодаря покорно! Но всичко разказват само идиотите. Информацията е и оръжие, и стока.

— Ако е стока… то ми се струва, че ни дължиш нещо — подхвърлих аз напосоки, гледайки към нелепия бонзай над камината.

Еразъм се намръщи и също се вторачи в подаръка на Хесер.

— Дължа ви — призна той неохотно. — Само не разбирам какво точно… Добре, питай. Ще отговоря още на няколко въпроса. Да речем… на три. А после ще е мой ред да питам.

Ох, тези стари магове с техните формалности! Три въпроса, три отговора…

— Каза, че си ме чакал — казах аз. — Че ме чакаш отдавна, че си ме мислел за французин…

— Може и да е за добро, че си руснак — каза Еразъм. — Не ви обичам особено много, ще извиняваш, още от времето на Севастополската кампания. Но французите ги обичам още по-малко.

— Още от времето на Стогодишната война… — промърморих аз.

— Почти. Но вие, руснаците, сте в миналото. Вие сте мъртъв враг, а мъртвия враг можеш и да го уважаваш, и да го съжаляваш.

Някак си не очаквах от себе си подобна реакция. Чашата се пръсна в ръката ми, парчетата стъкло и остатъците от уискито опръскаха пода, а в погледа ми явно се беше появило нещо неприятно. Еразъм моментално вдигна ръка в успокоителен жест.

— Стоп, стоп, стоп… Това е само мое мнение, мнението на оттеглил се от активни дела предсказател. Аз… не отчетох, че вие сте още съвсем млад, Антоан. И бях излишно рязък.

— Не е точната дума — изрекох аз полугласно.

— Никой от Великите не се свързва с народа, от който е произлязъл — каза примирително Еразъм. — Но Вие сте млад, забравих това. Приемете извиненията ми, Анто… Антоне.

— Приемам ги… — отвърнах мрачно аз.

— Наистина те чаках — каза Еразъм. — Работата е там, че едно от моите пророчества засягаше мен самият. Там нямаше нищо особено… няколко думи. „И накрая ще дойде при мен Антоан, който ще узнае смисъла на първото и ще чуе последното.“

Намръщих се.

— За какво е това?

— За мен — поясни Еразъм. — Твоето посещение вероятно означава, че скоро ще умра. А ти ще узнаеш смисъла на първото ми пророчество и ще чуеш последното.

— Какво се казва в първото ти пророчество? — попитах аз.

— Това вторият въпрос ли е? — уточни Еразъм.

— Да!

— Не знам — усмихна се старият пророк. — Нали ти разказах — изкрещях пророчеството в хралупата на стар дъб.

Наложи ми се да помисля половин минута, преди да задам третия си въпрос. Беше безполезно да споря по повод на бездарно пропиляния втори.

— Разкажи ми ясно и разбираемо по какъв начин мога да чуя първото ти пророчество.

Преди да отговори, Еразъм си наля още уиски. Попита:

— Сигурен ли си, че искаш това? Изминаха двеста и петдесет години, но току-виж това пророчество още не се е изпълнило. Тогава ще е достатъчно да го чуеш и ще стартираш тайнствения механизъм на пророчеството… Първо, то може да се изпълни, ако го преразкажеш на някой човек. Второ, докато го знаеш само ти, ще те преследва Тигъра.

— Искам това — отговорих аз. И си спомних за лежащия в джоба на якето ми телефон играчка със записаното в него (вероятно) пророчество на момчето Кеша.

— Може и да си прав — каза Еразъм. — Знанието е великолепно изкушение, пред което е трудно да се устои…

Той се изправи и се приближи към бюфета. Отвори го. Извади от вътрешния ъгъл нещо тъмно, прашно… подържа го за миг в ръка, разглеждайки го — и се върна при мен.

— Заповядайте, Антоне.

Взех малката тъмна чаша… или по-скоро бокал — имаше широк връх и малко столче, покрито с проста резба. Чашата беше учудващо лека.

— Дърво — разбрах аз.

— Дъб — уточни Еразъм.

— Това е…

— Със сигурност не е Граалът, разбира се — уточни Еразъм. — Аз сам я изрязах от онзи дъб.

Погледнах въпросително стария пророк.

— Не знам — каза Еразъм. — Как точно да се чуе предсказанието — не знам. Но растенията също имат памет. И то е някъде там… моето първо пророчество.

Помислих малко и допрях бокала към ухото си. Заслушах се в лекия шум на собствената си кръв. Уви, никакви гласове…

— Може би да сипя в нея вино и да го изпия? — попитах аз.

— Тогава по-добре уиски — изкикоти се Еразъм. — Ако изпиете достатъчно, ще чуете всичко на света.

Видът му беше доволен, сякаш току-що е изрекъл хубава шега.

— Струва ми се, че хитрувате — казах аз. — Вие или знаете… или поне имате предположение как може оттук да се получи информация.

— Възможно е — дори не опита да спори Еразъм. — Но нали и Хесер не разясни смисъла на подаръка си? А на мен не ми се иска особено много да чуеш пророчеството.

— Трудно ми е да Ви упрекна в това… — съгласих се аз. — Макар че Вие се отнасяте към предсказанието на собствената си смърт някак… спокойно.

— Към пророчеството — поправи ме Еразъм, обърна се с гръб към мен и протегна ръце към камината. — Но нали знаете колко са неясни пророчествата. „Накрая“ — чий край? Моят? Или на цялото човечество? Или се има предвид просто края на деня?

— Едва ли е краят на деня — казах аз. — Сега е сутрин.

— Трябваше да Ви помоля да наминете вечерта! — плесна с ръце Еразъм. — Макар че… има още един вариант! „И накрая ще дойде при мен Антоан…“

Аз мълчах.

— Може би става въпрос за Вас? — предположи любезно пророкът, поглеждайки ме накриво. — И Вие сте дошли при мен преди своя край… и наистина, ако Тигъра тръгне подир Вас…

— Ето затова Тъмните не Ви обичат — казах аз, изправяйки се. — Благодаря за чашата.

— Не се обиждайте, Антоне. — Еразъм или се смути, или се направи на смутен. — Аз само искам да Ви предпазя и да Ви покажа всички възможни тълкувания на пророчеството…

— Кога общувахте за последно със Завулон? Отдавна ли? — попитах аз рязко.

— Позволете ми да не отговарям на този въпрос… — изрече с въздишка Еразъм.

— Считайте, че вече сте ми отговорили — казах аз. — Поздравете от мен учителя си.

Тъй като бяхме в Лондон, сметнах, че имам право да си тръгна по английски — без да се прощавам.

Глава 4

Същата вечер седях в пъба „Лебедът“, близо до хотела си, и пиех бира.

Английската бира ми харесваше, макар изобщо да не се ориентирах в многобройните й видове. Тази, която пиех сега, беше лека и миришеше на мед (може би даже йоркширски) — това напълно ме устройваше.

Самият пъб също изглеждаше достойно, макар и да беше напълно туристически (а какъв друг може да бъде един пъб на многолюдна улица близо до знаменития Хайд парк и до десетки хотели?). Надписът на стената гордо съобщаваше, че заведението води своята история от началото на седемнайсети век и някога точно в него са пиели последната си халба бира водените към ешафода престъпници.

Умението на англичаните да се гордеят с това, което другите народи биха предпочели да премълчат, е удивителна черта…

Пийвах си бира, заобиколен от шумни туристи и сновящи сервитьорки, гледах парка и размишлявах какво да правя сега.

Предадох на Еразъм загадъчния подарък от Хесер. Получих в замяна цялата информация, която пророкът беше готов да съобщи. А още и дъбов бокал, който уж съхранява в себе си пророчеството на Еразъм.

След като си тръгнах от стария Различен, се разходих до същия онзи „Фортрън и Мейсън“, за който говореше Семьон, и му купих въжделения мед. Поддавайки се на стадното чувство, взех и за себе си. После отидох в магазина за играчки „Хамли“ (ако се вярва на фирмата — най-старият детски магазин в света) и след като си проправих път през пет етажа с вдигащи врява деца и техните родители, избрах подарък за дъщеря си. Отначало честно се опитах да видя какво купуват момичетата на нейната възраст, после разбрах, че всичките тези мъниста, лепенки и дрънкулки няма да я зарадват. Тогава отидох в подземния етаж и там намерих нещо като сглобяем лабиринт, по който би трябвало да тичат два малки електронни бръмбара. Играта беше толкова смайващо нелепа, че я купих, без да се замислям, а на касата добавих и плюшено мече.

Целият ужас на ситуацията беше в това, че бях изпълнил доблестно цялата си програма на пребиваването в Лондон само за един ден! Уискито и останалите алкохолни сувенири беше по-лесно да ги купя от летището. Можех да посветя целия утрешен ден и половината от следващия на туристически развлечения — музеи, паркове, пъбове, мостове… е, и, разбира се, магазини.

Но на мен, кой знае защо, не ми се искаше да постъпвам така. Не ме привличаха нито мрачната суровост на Тауър, нито великолепието на кралските градини, нито блясъкът на лондонските магазини. Вече бях минал през Пикадили, „отбелязах се“, позяпах Темза и хвърлих в мътните й води монета от два пенса. Исках да се прибирам!

Сигурно съм побъркан.

Допих халбата си и се замислих за миг. Не ми се искаше да се връщам в хотела, там всички развлечения се свеждаха до минибара и телевизора в стаята. Общо взето, нищо не ми пречеше да изпия още една халба бира… Започнах да се надигам от традиционната за всеки уважаващ себе си пъб дървена пейка.

— Аз вече взех. — Върху масата пред мен се озова пълна халба бира.

В първия момент се отпуснах отново върху пейката. А едва след това погледнах в лицето жената, която беше проявила такава неочаквана грижа за мен.

Впрочем нямаше нужда да го правя. Вече бях познал Арина по гласа.

В ръцете на бившата вещица, а понастоящем — Светла Различна, също имаше пълна халба бира. Старицата предпочиташе „Гинес“.

Впрочем, старицата предпочиташе още и да изглежда като жена, ненавършила трийсет, със стройна фигура, красива и облечена по последна мода. Елегантна сива пола и сако, обувки на висок ток, розова блуза — съвсем обикновена на вид, но явно струваща чудовищна сума, дамска чанта „Луи Вюитон“ и копринен шал на шията. При това тя изглеждаше не като глезена богата мръсница, за която плаща някой мъж, а като сериозна бизнес дама, висш мениджър на някоя голяма корпорация или банка.

— Радвам се да те видя — каза Арина, усмихвайки се. — Ти… си възмъжал, Антоне.

Това, което винаги съм ценял у нея, е точността и прецизността на формулировките. Не „остарял“ — каква ти тук старост? Не „пораснал“ — от висотата на нейните години аз наистина съм си дете, но да ми каже такова нещо, би означавало да признае собствената си възраст. Не „променен“ — опитните Различни знаят, че малцина са способни да се променят наистина.

Макар че Арина беше успяла.

— А ти в течение ли си, че те издирва Инквизицията? — попитах аз. — И всички сътрудници на Нощния и Дневния патрул във всяка страна по света, независимо от равнището на сила и заетост, при твоята поява са длъжни да извикат Инквизицията и да вземат мерки за задържането ти?

— В течение съм — съгласи се Арина. Помисли секунда и реши да не ме провокира. — Надявам се, че ще минем без това?

— Ще минем — съгласих се аз.

Около минута отпивахме от бирата и се разглеждахме взаимно. Странна беше тази Различна. Някога — Тъмна, често извършвала добри дела. После успяла да се пребоядиса и да стане Светла, но сътворявайки по-големи беди, отколкото някои върколаци или вампири. Аз даже подозирах, че на Арина в голяма степен й беше все едно как се казва и как изглежда и във всеки момент беше способна да извърши както някоя гадост, така и нещо благородно. И изобщо не беше факт, че извършвайки зло, тя нямаше да изглежда като стопроцентова Светла, а правейки добра постъпка — Тъмна от главата до петите.

Подозирах също, че въпреки всеобщото мнение Арина е способна да се пребоядисва отново и отново.

Не че за нея нямаше разлика — тя много добре виждаше разликата. Просто за нея пътят от Светлината до Мрака и обратно беше широк и утъпкан, а не някаква тънка пътечка на ръба на пропаст.

— Колкото и да е странно, се радвам, че тогава избяга — казах аз. — Въпреки всичко, което забърка.

— Бях длъжна да помогна на отишлите си да намерят покой — сви рамене Арина. — И смятам, че предвид резултата, си струваше. А и Саушкин-старши приключи своите… деяния. И Едгар се успокои. Светът стана по-добър. На теб малко ти скъсахме нервите, признавам си, но нали всичко свърши добре… Мир?

— Мир — казах аз след кратко забавяне. — Минали работи. Ще напиша в отчета си, че съм те срещнал, но няма да върша нищо необмислено.

— Благодаря — каза Арина. — Това е много правилно решение! При това аз… не те намерих случайно.

Премълчах. Не се поинтересувах как ме е намерила и защо. „Как“ — така или иначе нямаше да отговори, вещиците си имат своите хитрости. А „защо“ — това и сама щеше да ми го разкаже.

— Срещна ли се вече с Еразъм? — попита Арина.

Усмихнах се и не отговорих нищо. Източниците на информация на Арина не бяха лоши, но не бяха и всезнаещи.

— Предполагам, че си се срещнал — продължи Арина. — Ще споделиш ли новините?

— А защо? — попитах аз.

Арина въздъхна.

— Това вече е неправилен въпрос. Антоне, как смяташ да се справиш с Тигъра?

— Никак. Той нали си отиде.

— А когато се върне за теб?

— От къде на къде?

— Ти се стараеш никога да не извършваш необратими постъпки, Антоне. Не вярвам, че пророчеството на момчето е потънало в нищото.

Разперих ръце.

— Арина, ако бях чул пророчеството, Тигъра щеше да тръгне подир мен, нали? Това първо. Второ, аз не бях физически до него. Надя потормози момчето, после и тя си излезе. Нима си мислиш, че бих оставил дъщеря си без надзор, ако имах и най-малкото подозрение, че тя може да чуе пророчеството… и съответно, да се окаже в опасност?

Върху лицето на Арина се мярна сянка на съмнение.

— Да, всичко е така… всичко е вярно. Но нещо не се връзва! Ти не може да не си се опитал да съхраниш информацията и да я запазиш за себе си. Не ти е в природата!

Засмях се.

— Е, Арина… всичко това е чудесно, но как бих могъл да го направя?

— Магнетофон? — предположи Арина.

— Магнетофонът — това беше едно древно устройство за записване и възпроизвеждане на музика… — замислено казах аз. — Да, да, спомням си… като дете имах такъв, в него се мушкаше касета с лента с покритие от железен оксид…

— Антоне! Не се хващай за думата! Магнетофон, грамофон, диктофон — не е важно какво! Старото поколение недооценява техниката. Но аз имам достатъчно ум, за да разбера това. Ти си млад, в миналото си работил с техника. Може да си измислил нещо. Сега всеки телефон е способен да записва звуци. Кажи честно, съхрани ли информацията?

— Струва ми се, че ти първа трябва да проявиш откровеност — казах аз.

— Защо?

— Защото козовете са у мен.

Арина кимна. Погледна към притичващата наблизо сервитьорка, носеща храна за някоя от масите. Девойката кимна и след като разтовари чиниите, се понесе към барплота.

— Съгласна съм — каза Арина. — Добре, слушай.

— Сигурна ли си, че си струва тук да водим такива разговори? — попитах аз. — Пълно е с руски туристи.

— Сервитьорката е от Рига и също говори прекрасно руски — отвърна Арина. — Не се притеснявай, никой няма да ни чуе.

Не забелязвах нищо, наподобяващо „Сфера на отрицание“ или друго заклинание за уединяване, но повярвах на Арина. Вещиците, даже бившите, си имат своя магия.

— Тогава говори — казах аз.

— Антоне, главните пророчества трябва да се изпълняват. Непременно. Това го изисква Сумракът… самият живот го изисква.

— Така ли? — учудих се аз. — А на мен ми се стори, че Сумракът се опитва да попречи на пророците.

— Това е грешка — поклати глава Арина. — Не те ли учудва, че Тигъра, при цялото му всемогъщество, е толкова бавен?

— Е…

— Тигъра — това са шпори, това е камшик, подканващ пророка. Тигъра пришпорва, принуждава да се изрече по-бързо главното пророчество.

— Смел извод — казах аз.

Сервитьорката ни донесе нови бири. Тя изглеждаше малко объркана — първо, в пъбовете е прието всеки да си взема бирата сам от барплота, и второ, Арина не си правеше труда да плаща. Аз безмълвно подадох на момичето десетарка.

— Мисля, че е най-добре да започнем с основите. Какво представлява пророкът? — попита Арина. И веднага си отговори сама — Това не е просто Различен, способен да предвижда вероятностните линии и по такъв начин сякаш да „надниква в бъдещето“. Всички умеем да предвиждаме бъдещето на това равнище, повече или по-малко. Дори обикновените хора, при благоприятно стечение на обстоятелствата, са способни да правят подобни предвиждания.

— Пророкът е качествено различен — казах аз. — Различен Различен, извинявай за каламбура.

— А всъщност не е — усмихна се Арина. — Разликата е само количествена. Пророкът разчита линиите на реалността в целия свят, а не само своите или на близките си хора. Пророкът съобщава накъде се е запътило цялото човечество, но не във вид на трактат, а само като един на пръв поглед незначителен факт. Да вземем, да речем, хиляда деветстотин петдесет и шеста година. Френският пророк Андре Лафлер на възраст шейсет и две години излага своето първо, главно пророчество… Така се е случило, че са го инициирали по-късно… Пророчеството е напълно безумно: „Скоро девойката Мери ще скъси полата, и голите крака ще украсят Земята“.

Изсумтях.

— Ето, виждаш ли? — каза Арина. — Тези, които са чули пророчеството, основателно са заподозрели, че старият Андре е изпаднал в старческо слабоумие и е потънал в сластолюбиви старчески блянове. Забележи — година по-късно в Космоса е излетял първият спътник! А французинът бърбори за някаква Мери, която ще скъси пола… Но през хиляда деветстотин шейсет и трета година Мери Куант, между другото, лондонерка…

— Какво?

— Жителка на Лондон. Та тя представя колекция от миниполи. И те разтърсват света. Последствия — сексуалната революция, еманципацията, забележим ръст на раждаемостта в Стария свят. Така че кое е било по-важното — „Спутник“ или миниполата?

— „Спутник“ — обидих се аз, макар и сам да отстоявах пред Хесер важността на миниполата.

Арина се разсмя.

— Всичко е било важно. „Спутник“ също са го пророкували. Но космосът е наистина очаквано и значително събитие, а отрязването на двайсет сантиметра плат не е предвиждано от никого. И значението му е могло да бъде оценено едва след много години. Ето така работи пророкът — предвижда големи сътресения и ги оповестява чрез малки събития.

— Тогава може би ти знаеш с какво е знаменит умрелият като бебе австралиец…

— Алистър Максуел? Знам. Смъртта на детето е развалила брака на родителите му. В края на седемдесетте на майката се е родило второ дете, от друг мъж. Детето живее с нищо незабележителен живот… но на петнайсетгодишна възраст той е измъкнал от водата давещо се момиче. Ситуацията не изглеждала критична, даже самият той не разбрал, че реално е спасил нечий живот. Но сега това момиче е една от най-силните вълшебници на австралийския Дневен патрул. Предричат й голяма кариера. Но ако бебето не беше умряло…

— Ясно — казах аз. — Точно като във вица.

— Какъв виц? — заинтересува се Арина.

— Ами един човек умира и пита Бог какъв е бил смисълът на живота му. А Бог отговаря: „Помниш ли как през седемдесет и втора година пътуваше с влак и във вагон-ресторанта подаде на спътника си солница? Това е…“.

Арина се засмя.

— Да, да. Точно така става понякога. Всички странни пророчества, ако бъдат изследвани подробно, ще получат своето обяснение.

— И ти си ги изследвала?

— Да. Това е важно.

— Добре. Пророчествата са важни — кимнах аз. — Никой не го оспорва. Но нима пророкът създава бъдещето? Нима от това дали ще го чуят, или не зависи какъв ще стане светът? Чувал съм различни версии.

— Честно казано, не знам — призна си Арина неохотно. — Може би пророчеството, извикано в хралупата на стар бряст, така или иначе се е задействало. А може и да не е…

— Дъб — казах аз. — Еразъм е поверил пророчеството си на дъб. Той не обича особено много брястовете.

— Ох, какъв придирчив друид… — разсмя се Арина. — Значи дъбовете са му по-скъпи… Не знам дали пророчеството работи без слушатели, или не, Антоне. Този въпрос е същият като дали се чува падането на дървото в безлюдна гора. Най-вероятно не, това сочат повечето изследвания. Но това, което е абсолютно сигурно, е, че пророчеството може да се промени.

— Ето това е номер — казах аз подигравателно. — Всички са сигурни, че пророчествата са истина от последна инстанция, че са неизменими, за разлика от предсказанията. И само ти знаеш истината.

— Само аз — отвърна Арина напълно спокойно. — Защото вече съм променяла пророчества.

— А ето тук вече трябва да ми обясниш по-подробно — помолих аз. Помислих малко и се изправих. — И, знаеш ли… да отидем на друго място.

— Ще ме поканиш в хотела си? — усмихна се Арина.

— Не мисля, че си струва да го правя. Ще седнем в парка.

— Него всеки момент ще го затворят за през нощта — отвърна Арина. — Впрочем… какво значение има това за нас?

Да пиеш бира на детска площадка е стара съветска традиция. А къде другаде можеше да се дене младежта, желаеща да пийне… е, да речем, бира? Няма пари за ресторант, в СССР нямаше пъбове и барове, в малките апартаменти са мама, татко, баба, братчето и сестричето и роднина от село, дошъл в града да си напазарува салам… не върви да купонясваш. Така че порасналите деца, до неотдавна ровили из пясъка, сядаха на детските пейки и по люлките и пиеха бира…

СССР се спомина мирно, но апартаментите не станаха по-големи, нито пък младежта — по-материално осигурена. Детските площадки — там, където се запазиха, — продължаваха да приемат през деня малчуганите, а вечерта — гимназистите и студентите. По-глупавите компании шумяха, замърсяваха, пускаха шумна музика и се заяждаха с минувачите — тях ги пъдеха бдителните старици, за които няма по-голяма радост от това да се обадят в полицията. По-умните си седяха тихичко, криеха алкохола, поздравяваха учтиво минувачите и почистваха боклука след себе си. И аз съм бил в такава компания.

Е, във всеки случай, на мен ми се струва, че нашата компания беше учтива и на никого не е досаждала. Напълно е възможно жителите на околните сгради да са имали съвсем различно мнение по въпроса.

Но това, което никога не съм си представял — нито като млад безделник, нито след като станах Светъл Различен — е, че ще седя късно вечерта в Лондон, в Градините Кенсингтън, на детската площадка „Принцеса Даяна“, и ще пия бира с древна вещица!

— Провървя ми, че пророчеството се оказа достатъчно разбираемо — каза Арина. — Маша беше старателна девойка и пророкуваше също… прецизно. Само дето се стараеше всичко да е в рими, беше си втълпила, че пророчествата трябва да са в стихове. И ето, че седя аз пред тази глупачка и се чудя какво да правя. Ако не бях разбрала за какво става въпрос, нямаше да обърна никакво внимание. Но аз разбрах. Беше хиляда деветстотин и петнайсета… всичко беше прозрачно. „Ще умре наследникът и царят ще тъжи. Ще бесят болшевиките по крепостни стени. Войната девет години няма да спре. Москва ще загине, от пламък обзета. Германецът Малорусия ще завладее. Японски меч из Сибир ще вилнее. Третина от народа от глад ще загине, останалите из света ще се разтворят.“

— Направо апокалипсис — казах аз със сарказъм.

— Предполагам, че точно така щеше да стане — каза Арина. — Гибелта на царския син Алексей можеше да повлияе по доста неочакван начин на Николай. Той можеше и да смаже Революцията… но пък да загуби Първата световна война. И Русия фактически би престанала да съществува. В Далечния изток — японците, на запад — немците.

— Не ми се вярва — признах си аз.

— Това беше пророчество, Антоне. Трябваше да се изпълни, хората го чуха. Но аз се намесих.

— Изцели царския син?

— Не, не го изцелих. Да кажем така — удължих съществуването му. Николай мрънкаше и го тресеше шубето, болшевиките взеха властта. Кръв, естествено, се проля… но можеше да е и по-лошо.

— Значи може да се каже, че ти си спасителката на Русия? — рекох аз язвително. — И в добавка — герой на Съветския съюз, помогнала си да се извърши Революцията.

— Общо взето — да — каза скромно Арина.

Детската площадка, която нагло бяхме окупирали, беше разкошна. По средата й стоеше дървен кораб, сякаш доплавал от остров Небивала земя, и изоставен от Питър Пан, понеже повече не му трябва. Точно на кораба, където денем не можеше да се диша от вдигащи врява, пълзящи по мачтите дечурлига, бяхме седнали ние. Маг и вещица, държащи в ръце по бутилка бира, но отдавна не отпивали от тях.

— Да допуснем, че ти вярвам — казах аз. — Да допуснем даже, че не грешиш, това е било пророчество и си успяла да го промениш. Какво следва?

— Патрулите отдавна се занимават с безсмислици — каза Арина. — Варят се в собствен сос. Даже и конфликтите им са сякаш представления.

— А ти какво искаш, война? — заядох се аз. — За кого играеш този сезон, за отбора на Светлите? А Договорът как го четем?

— Не искам война — отвърна сериозно Арина. — Ние, вещиците, сме мирен народ. Особено пък светлите вещици… Ще ми припомниш ли Великия договор, Антоне?

Свих рамене и изрецитирах това, което ни учат още в първия урок — без значение дали в Нощния, или в Дневния патрул:

— Прекрасно — каза Арина. — Договорът, както можеш да забележиш, не забранява да се намесваме в човешкия живот. Той ограничава само борбата между Тъмните и Светлите.

— И какво от това? — Вече започваше да ми писва. — Тъмните са се намесвали, Светлите са се намесвали… на теб ли не ти е ясно? И какво имаме като резултат? Колко войни са избухвали като експерименти по създаване на идеалното общество? Комунизъм, фашизъм, демокрация, автокрация, гласност, глобализация, национализъм, мултикултурализъм — кои от тези неща са човешки, и кои — наши? Ние побутваме човечеството ту в една посока, ту в друга. Наблюдаваме какво се получава. После зачеркваме резултата и започваме отново. Ах, не се получава… е, пробваме в друга страна, в друга култура, с други механизми… Какво, комунизмът беше безнадежден? Не мисля. Но играчката омръзна. Какво, демокрацията е напълно фалшива? Едва ли. Но и с нея спряха да си играят. А на хората, знаеш ли, им е все едно от какво умират — от изграждането на социализма, от внасянето на демокрация или от борбата за права и свободи. Според мен най-доброто, което можем да направим за хората, е да ги оставим на мира! Нека да живеят свой живот, да измислят свои правила, да се учат от своите грешки!

— Предполагаш, че не е трябвало да се намесвам в съдбата на Русия? — попита Арина.

— Да! Не! Не знам… — разперих ръце. — А ако след всички тези сътресения резултатът се беше оказал по-добър? Например не би имало Втора световна война?

— Не можех да седя и нищо да не предприема… — каза Арина. — И нямаше с кого да се посъветвам. И Хесер, и Завулон биха тръгнали да извъртат ситуацията в своя полза. Например с теб мога да се съветвам. Ти си нормален. Ти все още си човек.

— Вече не съм сигурен… — казах аз, гледайки приближаващия се покрай оградата на детската площадка чернокож охранител. Той изгледа с подозрение въртележките, люлките и пясъчниците, плъзна невиждащ поглед през нас и се отдалечи.

— Всички ние сме хора, Антоне. Някои в по-голяма степен, други — в по-малка. Да, има непонятни ситуации, когато не знаеш дали си струва да се намесиш. Но има и такива, които са еднозначно ясни!

— Какво искаш от мен? — попитах аз.

— Антоне, пророци се появяват рядко. За целия двайсети век — само осем случая. И още по-рядко ни се удава да зафиксираме първото им пророчество преди то да стане известно на хората и да добие сила. Ако знаеш пророчеството на момчето…

— Не, не го знам. Заклевам се.

— А можеш ли да го узнаеш? — уточни Арина.

Помълчах. После рязко, сякаш скачайки в студена вода, казах:

— Вероятно да. Нещо повече, възможно е да мога да узная и първото пророчество на Еразъм. Макар че то сигурно отдавна се е сбъднало за всичките тези години.

— А това не е факт — каза Арина. — Полетът на Гагарин в Космоса е бил пророкуван още в седемнайсети век… Антоне, ти ме изненадваш много приятно!

— Теб, която, откакто се пребоядиса, не те сдържа да твориш добро? — казах аз.

— Да допуснем. А при теб нима не е така? Антоне, в Патрула никой не би се решил на такова нещо. А аз съм готова да опитам. И ти се кълна, че ако пророчеството се окаже хубаво — или неразбираемо — няма да правим нищо. Нека се сбъдва. Но ако изведнъж се окаже, че ние сме получили шанса наистина да насочим живота на хората към по-добро?

— „Ние“ — изсумтях аз. — Предишния път, когато казваше „ние“, беше с Едгар и Саушкин. И нещата не приключиха добре за тях.

— Ти не ми вярваш, и това е правилно — кимна Арина. — Но с мен ще имаш шанс да направиш нещо наистина важно, вместо да влачиш хомота в Патрула.

— Почти сигурен съм, че и на Едгар си говорила същото — отвърнах мрачно аз.

— Помисли си, Антоне. — Арина отвори дамската си чанта и извади оттам малко кълбо. — Засега си тръгвам… у нас. Извинявай, че не те каня — „Минойската сфера“ пренася само един.

— Мислех, че е за еднократна употреба — казах аз.

— Не, еднозарядна е — усмихна се Арина. — А аз умея да я презареждам. Ще те посетя сутринта, нали нямаш нищо против?

Свих рамене. Арина се усмихна, стисна сферата в юмрук и изчезна.

Въздъхнах, взех празните бирени бутилки и започнах да се спускам от дървеното корабче. За разлика от вещицата, на мен щеше да ми се наложи да се добера до хотела пеша.

По пътя към детската площадка Арина беше отворила вратичката по някакъв свой си начин, като разтри с пръсти суха трева и я посипа върху катинара. Никога не си бях падал по заклинанието „Билбо“, така че реших да мина оградата през Сумрака. За мое учудване на първия слой на Сумрака площадката също беше оградена, а и на втория я обкръжаваше нещо като ивица от изсъхнали дървета с щръкнали в посока на парка остри клони. С любопитство огледах живия (всъщност по-скоро мъртвия) плет. Такива сухи стволове се срещаха по-често на третия слой, но там бях разхвърляни хаотично — а тук изглеждаха съзнателно засадени. Е, или вкопани в земята. За щастие, не се наложи да изразходвам сили и да слизам по-надълбоко — тази ограда пречеше само да се влезе в площадката, но не и да се излезе от нея. Който и от Различните да работеше с детската площадка, беше подходил сериозно към работата.

Проврях се през клоните, отдалечих се малко и се върнах в реалния свят. След сумрачния студ и тишина нощният лондонски парк изглеждаше топъл и изпълнен със звуци. Някъде в далечината се чуваше тънкото свирене на пищялка. Прекосих парка, за да изляза по-близо до моя хотел. По пътя видях изчистено вечерта кошче за боклук, в което сложих празните бутилки.

Какво може да е по-прекрасно от нощна разходка в пуст парк?

Простата мелодия звучеше все по-близо и по-близо. Внезапно видях музиканта — на кривия ствол на огромно дърво, превито някога от вятъра и така останало да си расте почти паралелно на земята, седеше малко момче, облечено с някакви чудновати дрипи. Около него, сякаш танцувайки, кръжаха огромни светулки.

— Ей! — извиках аз младия музикант и от обърканост попитах на руски — Не е ли късно за теб да си тук?

Момчето рязко се обърна към мен. Дали от сиянието на светулките, или от отблясъка на далечните улични фенери на Бейсуотър Роуд, но проблеснаха снежнобели млечни зъби. Момчето скочи от дървото и изчезна. Подир него, със звънтящ звук, се разлетяха и светулките.

— Мамка ти! — извиках аз. — Врели-некипели! Не вярвам…

Впрочем, не довърших израза.

Разбира се, че не вярвам във феи. Дори и в Дядо Мраз отдавна не вярвам.

Но все пак предпочетох да си замълча.

Глава 5

Гърмеше музика. Рязка, непозната, по мое мнение — напълно нехармонична. Но, изглежда, тя се харесваше на околните. Дискотеката беше наблъскана до пръсване — младежта сякаш не танцуваше, а се люлееше, потрепваше на място, като всеки допираше съседа си, от време на време всички се вкопчваха ръка за ръка и започваха да се движат в някакъв гротесков, сложен хоровод. Таванът светеше и това не бяха лъчи на прожектори или дискотечни лампи, а сякаш самите панели на тавана излъчваха светлина. В един момент разноцветните припламвания се смениха с равномерна оранжева светлина, после таванът засия като небесен лазур и се превърна в голям екран. Над нас имаше небе, по което плуваха перести облаци.

— Какво е това? — попитах аз, извръщайки се от върволицата скупчени тийнейджъри.

— Дискотека — отговориха ми.

Обърнах глава. До мен стоеше юноша на около осемнайсет години, нисък и охранен. По нещо ми беше познат.

— Кеша? — внезапно разбрах аз.

— Какво, Антон Сергеевич?

Какво?

Не знаех „какво“. Не разбирах къде съм и как съм се озовал тук. Но трябваше да попитам нещо.

— Къде е Надя? — изведнъж разбрах какъв трябва да бъде въпросът ми.

— Тук — сви рамене Инокентий Толков. — Тук някъде…

Потърсих с очи в тълпата. После разбрах, че неволно гледам твърде ниско — там, където би трябвало да е главата на десетгодишна девойка. А трябваше да гледам по-нависоко…

И почти веднага видях Наденка. Чак е странно как я познах… тя беше толкова голяма, колкото и Кеша. Но се беше променила доста повече от него — главата й беше гладко избръсната, останали бяха само два кичура изсветлени до бяло коса над ушите. Дълга тясна пола с цепки, достигащи едва ли не до кръста обувки или ботуши… и напълно обикновена бяла блуза. Надя беше нелепа, жалка, даже отблъскваща в този вид… но това беше моята Надя. И сърцето болезнено се сви в гърдите ми.

Пристъпих напред, разблъсквайки танцуващите, хванах дъщеря си за ръката и я измъкнах от веригата на „танцуващите“. По ръката й издрънчаха разноцветни металически гривни, покрили цялата й китка.

— Татко? — попита учудено Надя. — Какво правиш тук?

— Какво правиш тук? — попитах аз в синхрон с нея.

Надя сви рамене.

— Почивам си.

Младежът и девойката, между които се движеше по-рано Надя във веригата, си пробиваха път към нас. Те изглеждаха… е, подобаващо. Младежът имаше лъскави прашки и пухкава риза (да, да, именно риза и именно пухкава), а девойката беше със същата такава пола с цепки и с блуза.

Явно това е модно.

Отдавна не съм бил в младежки компании.

— Надя, какво иска този ерзац? — попита младежът. Не чак заплашително, но с предизвикателство.

— Отивай в аут — отговори неразбираемо Надя. — Това е моят абу.

Младежът ме изгледа с неприязън, но вече по-меко. И попита:

— Какви са ти проблемите, уважаеми?

— Никакви — отговорих аз. — И ако изчезнеш незабавно, няма и да възникнат.

Младежът се усмихна накриво. Изглежда, не го уплаших. Глупчо. Сега щеше да си тръгне да си учи уроците и да мие пода…

— Всичко е гладко, Вовик — каза Надя. — Отпътувай.

— Тапай, ако нещо… — отговори „Вовик“, изгледа ме още веднъж и се разтвори в тълпата заедно с приятелката си.

— Що за глупашки жаргон? — попитах аз.

— Най-обикновен — отговори Надя и подсмръкна. Очите й бяха червени. — Защо дойде, татко?

— Надя, да се прибираме вкъщи — казах аз.

— Защо?

— Надя, мама ще се тревожи — опитах се аз да се позова на довод, който работеше безотказно, когато тя беше десетгодишна.

— А какво общо имате мама и ти? — попита Надя.

И в гърдите ми стана съвсем студено и неприятно.

— Надя, не разбирам какво става — казах. Музиката прорязваше слуха ми, небето на тавана-екран се покриваше с тежки тъмни облаци. — Нека да поговорим на друго място.

— С какво е лошо тук?

— С това, че не е подходящо за Висша Различна! — не издържах аз.

Надя се засмя. И ако отначало това беше тих смях, като от сполучлива шега, то след миг той се превърна в истерично кикотене.

Мразя женските истерии! Това е напълно нечестен прийом в отношенията между мъжете и жените!

Единственото нещо, по-лошо от женската истерия, е мъжката такава.

— За Висша Различна? — повтори Надя. — За Различна? Татко… татенце, ти си изперкал! Татко… след онова, което стори с нас — как все още можеш да произнасяш думата „Различна“?

Тя се отдалечи в тълпата, продължавайки да се смее и прекарвайки ръка през лицето си, сякаш бърше сълзите си.

Стоях и гледах подире й.

После прехвърлих погледа си на Кеша.

— „Вие, Антон Городецки…“ — казах аз. — „Вие всички нас…“ Какво аз „всички“?

— Не знам — отговори Кеша.

— Защо Надя дори не размени дума с теб?

— Тя не ме видя.

Над главите ни се разнесе гръм. И забарабаниха тежки дъждовни капки. Подложих длан… върху нея падна една капка и изчезна. Имаше дъжд, но той беше илюзия — както и облаците над главите ни.

Както и всичко останало тук.

— Защо не те видя, Кеша?

— Защото това е Ваше предвиждане, Антон Сергеевич — отговори юношата. — И Ваш сън.

Той се обърна и също изчезна в тълпата — все така пълен, тромав и несимпатичен, както и в детството си.

И, изглежда, също толкова самотен и нещастен.

— Това не е вярно! — закрещях аз.

И се събудих.

Кой знае защо, мълчаливо.

Ниският таван на евтиния лондонски хотел. Изобщо, англичаните живеят в домове с големината на пощенски марки. Навярно за да ги отбраняват по-лесно, нали „моят дом е моя крепост“. В прозорчето пръска слънчева светлина. Сутрин, макар и ранна…

Погледнах часовника си — едва седем часа местно време.

После преместих поглед върху поставения на нощното шкафче дървен бокал на сър Еразъм. Може би беше виновна бирата, а може би стоте грама коняк, които добавих, докато прехвърлях каналите на телевизора, преди да си легна, но когато ми се допи вода, разопаковах подарената ми чаша и пих от нея. И то не просто така, а с дълбокото убеждение, че след това ще чуя първото пророчество на Дарвин.

Относно неговото пророчество — нищо не се получи. Но пък получих свое собствено.

Или все пак не?

Какво беше това — много ярък и реалистичен сън, възникнал от взривната смес между алкохол, умора и куп впечатления?

Пророчество?

Мога да предвиждам бъдещето като всеки Различен и като всеки човек, в края на краищата. Даже по-добре от мнозина, навремето Хесер сериозно ме съветваше да специализирам в предсказания. Но както на всеки човек, и на мен ми се случва да сънувам просто глупави сънища.

Размишлявайки за това, отидох до банята, взех си душ (всичко беше наблъскано много компактно в два квадратни метра — и тези хора са упреквали Съветския съюз за хрушчовските панелки?). Облякох се и потънал в размисли, слязох долу, в полусутерена, където се намираше малкото хотелско ресторантче. Сервитьорката, която се суетеше в залата, наливаше кафе на гостите на хотела и събираше мръсните съдове, имаше толкова обикновено лице, че я поздравих на руски. И отгатнах.

— О, здравейте! — Кой знае защо се смути тя. — За Вас чай или кафе?

— Кафе — кимнах аз, вглеждайки се в сложената на масата закуска.

— Кафето не е много хубаво — прошепна тихо девойката, навеждайки се към мен.

— Все едно — също толкова тихо отговорих аз. — Трябва да се събудя.

— По-добре да Ви донеса нес — обеща девойката и изчезна в кухнята.

Взех си йогурт, парче хляб, резен сирене в херметична опаковка (чедърът си е чедър!) и бъркани яйца, които представляват най-висшата форма на гавра с яйцата, която са успели да измислят в Европа.

Но поне бяха топли.

Седнах на масичката в ъгъла и загребах с вилицата си къс разпадаща се омлетна маса. Огледах го придирчиво и го поднесох към устата си. На вкус беше по-добре, отколкото на вид…

И в този момент замириса на кафе. На хубаво истинско кафе, а не на разтворими химикали. И пред мен се озова огромна чаша с възхитително кафе.

— Благодаря — казах аз, вдигайки поглед.

Усмихвайки се, Арина взе от мен чинията с омлета, остави го на една празна маса и каза:

— Не яж тази гадост! Казвам ти го като вещица.

И ми подаде друга чиния — с яйца на очи, изпържени точно колкото жълтъкът да се сгъсти, но да остане течен, и посипани с дребно нарязан зелен лук и с точно налучкани на дебелина парченца пържен салам. Пред себе си Арина сложи още едно кафе.

— „Хапни си заешки тор, тя е здравословна, ще ти мине?“17 — уточних аз. Тъй като Арина реагира на стиховете на Филатов с учудено повдигане на веждите, аз въздъхнах. — Ти вече не си вещица, ти си Светла.

— Няма бивши вещици — въздъхна Арина. — Как спа, Висши?

Първо поднесох към устата си едно пържено яйце и го залях с голяма глътка кафе. После казах:

— Твое дело ли е?

— Кое по-точно? — учуди се Арина.

— Сънят ми.

— Не знам какво си сънувал — поклати глава тя и се намръщи. — Нещо неприятно? Пророческо? Не се бъркам в сънищата ти.

— Добре, няма значение — махнах с ръка аз и допих кафето на две глътки.

— Да ти донеса ли още? — попита Арина.

— Слушай, да не заработваш в Лондон като сервитьорка?

— Уви, нямам работна виза — усмихна се Арина. — Това е изключително само благотворителност. Изглеждаш някак посърнал.

— Сънувах кошмар — неохотно си признах аз. — Нищо особено информативно. Просто порасналата Надка… една такава… странна… Като всички тийнейджъри, навярно. Честно казано, неприятна. И ме обвиняваше. Че съм направил нещо с Различните.

Лицето на Арина стана сериозно. А думите, които изрече, ме убедиха още повече, че тя гледа на този сън сериозно.

— Глупости, Антоне. Някои сънища са си просто сънища. Можеш ли да разкажеш по-подробно?

— Не — поклатих глава аз. — Добре, да оставим това. Знаеш ли случайно дали има феи?

— Ъъъ… — запъна се Арина. — Не знам. Разбира се, по-скоро няма, но е някак неприлично да се говорят такива неща близо до Кенсингтънската градина.

— Снощи, като се прибирах към хотела, видях върху едно повалено дърво едно малко момче. То свиреше на пищялка, а около него се рояха някакви светещи буболечки. Когато ме видя, се озъби и избяга.

— Избяга или отлетя?

— Това точно не знам.

— И реши, че си се натъкнал на Питър Пан?

— Кой ме знае какво си помислих!

— Инверсия! И проекция.

— Какво?

— Инверсионна следа. Колко хора са чели приказката за Питър Пан? Колко деца са гледали анимационното филмче или кинофилма? Колко от тях са си представяли Кенсингтънската градина и Питър? Колко от тях са били явни и потенциални Различни?

— Ние не можем да сътворяваме хора.

— Всяка жена го може — усмихна се Арина. — Но в дадения случай става въпрос за друго. Образът — а той е достатъчно визуализиран — се проектира в точка, където и без това има огромна концентрация на Сила. Започва възбуждане на Силата из слоевете на Сумрака. Енергията се стабилизира на високо равнище. Може да се пресметне по разпределението на Болцман, тук почти всичко е равнозначно на уравненията на термодинамиката, даже може да се използва константата на Планк. Само че за Сумрака тя се нарича Кентърбърийска константа.

Усетих се, че седя с отворена уста, към която съм поднесъл вилицата си с набучено на нея парче яйце. Бързо затворих уста, като при това се убодох с вилицата, и изругах шепнешком.

— Това е обичайният механизъм за поява на привидения — продължи Арина. — Нима сега Светлите не ги учат тези неща?

— Не — признах си аз. — Нито пък Тъмните… предполагам.

— И напразно — каза Арина. — Практическа полза няма, но нима не ти е интересно откъде възникват призраците, как живее Сумракът, какви заклинания и в каква точка биха били най-ефективни?

— Дори не знаех, че е възможно това… — запънах се — да се превърне във формули.

— А вещиците винаги са го знаели — съобщи Арина. — Нима си мислиш, че вещицата е мръсна бабичка, която вари в котле неапетитни субстанции и мърмори: „Бамбара-чуфара, пикапу-трикапу, лорики-ерики“18?

Предпочетох да си замълча. Арина отпиваше от кафето, явно наслаждавайки се на ситуацията.

— Е, какво реши? — попита настоятелно Арина.

— Дори това, че си говоря с теб и не се опитвам да те задържа, е длъжностно престъпление — промърморих аз.

Арина изсумтя.

— Закълни се в Светлината и Мрака — казах аз.

Арина вдигна поглед към мен.

— Закълни се, че нямаш никакво отношение към съня, който ми се присъни нощес — продължих аз.

— Значи нещата са много зле — кимна Арина с разбиране. — Добре…

Тя мълча няколко секунди, сякаш припомняйки си нещо. После протегна ръцете си през масата и ги обърна така, че дланите й да са нагоре.

Полъхна ме студен вятър.

— Аз, Арина, се заклевам в Изначалните сили. Аз, Тъмната, вещица извън категория, се заклевам в Мрака — и нека вечният Мрак бъде свидетел на думите ми. Аз, Светлата лечителка извън категория, се заклевам в Светлината, и нека вечната Светлина бъде свидетел на думите ми. Аз, тринайсетата и последна ръководителка на висшия Конклав на вещиците, се заклевам в земята, от която съм дошла, във водата, която е вътре в мен, във въздуха, който е около мен, и в огъня, в който ще си отида. Не съм оказвала никакво въздействие върху теб, върху сънищата ти, върху пророчествата ти, мислите ти, виденията ти, желанията ти, страховете ти, любовта ти, омразата ти, радостта ти и болката ти. Всичко, което съм ти казала, е или истина, или смятано от мен за истина.

Върху лявата й длан затанцува бял пламък, върху дясната й длан се сгъсти мрак. Арина обърна дланите си надолу и между тях заигра бясно въртящо се кълбо. То беше едновременно бяло и черно, светещо и поглъщащо светлината. Не сиво, като при Инквизиторите, а именно двойствено, едновременно Светло и Тъмно.

— Вярвам ти и приемам клетвата ти — казах аз.

Кълбото се сви в ослепително черна точка и изчезна.

— Значи ръководител на висшия Конклав? — уточних аз. — А в Патрулите така се чудехме кой е бил той и къде е изчезнал…

Арина сви рамене.

— Просто избирам по-малкото зло — добавих аз.

— Избирайки по-малкото зло, никога не бива да забравяш, че все пак си избрал злото — каза сериозно Арина.

— Но като не избираме нищо, ние избираме едновременно и по-голямото, и по-малкото зло — отвърнах аз.

— Значи се разбираме взаимно — кимна последната върховна вещица на разпуснатия преди почти сто години Конклав.

— Но остава един малък проблем — казах аз. — Тигъра. Както разбирам, сега пророчествата са неактивни.

— Спят — кимна Арина.

— Ако ни станат известни, за нас ще дойде Тигъра.

— Но ако ги съобщим на хората, Тигъра ще ни остави на мира.

— А ако пророчествата са лоши? Предлагаш да загинем героично? Или да отворим кутията на Пандора, без да ни пука за хората?

Арина поклати глава.

— Не и не. Вещиците винаги предпочитат да избират трети път.

Погледнах я въпросително.

— Ние се опитвахме да проумеем природата на Тигъра — каза Арина. — Както навярно вече си разбрал, в някои области Конклавът притежаваше знания, които не отстъпват на Патрулите. Не постигнахме успех, но… — тя помълча малко. — Ние намерихме Различен, който знае как може да бъде победен Тигъра. Той е жив. Предлагам да се срещнем с него, да получим тази информация и едва след това да открием пророчествата.

Поседях, смилайки чутото. Попитах:

— И къде е той? Кой знае защо, чувствам, че не е нито в Лондон, нито в Москва.

— На Формоза е — кимна Арина.

Бяха ми необходими няколко секунди, за да си спомня какво са наричали Формоза по времето на Арина.

— Тайван? — пред погледа ми неволно изплува глобусът, който преди година бях подарил на Надя за обща култура. — Това е… колко е…

— Почти десет хиляди километра. Четиринайсет часа. За щастие, има пряк полет — Арина погледна часовника си. Изящен часовник от розово злато и като че ли с диаманти. — Сега е седем и половина. Има час и четирийсет и пет минути до полета. За колко време ще успееш да се приготвиш?

— Искаш да кажеш, че вече имаш билети? — уточних аз.

— Искам да кажа, че направих резервации за нас снощи. Нали няма да те смути много липсата на виза? Ще си купиш чисто бельо на летището, ако успеем, а ако не — направо в Тайпе.

— Предполагам, че таксито ни чака?

— Чака ни — кимна Арина. — Броячът е включен. Е… какво решаваш?

Намазах парчето хляб с масло и сложих отгоре парчето сирене. Отхапах, сдъвках и после казах:

— Няма нужда да си купувам бельо. Дори и чорапи не са ми нужни. Света ми сложи багаж за седмица.

Докато гледах как Лондон изчезва под самолета, си мислех за постъпката си.

Целият ни живот е безкраен избор. Да останем вкъщи или да излезем да се разходим. Да отидем на кино или да погледаме телевизия. Да пием чай или вода.

Дори тези незначителни избори могат да променят целия ни живот. Да не говорим за по-сериозните избори! Да се оженим ли, или да поизчакаме. Да сменим ли работата, или да останем на предишната. Да се преместим ли в друг град, или в друга страна.

На мен също ми се беше налагало да избирам и до момента не знаех дали винаги съм правил верния избор. Но това, което бях извършил току-що, заплашваше да стане най-сериозният избор в живота ми.

Не, работата, разбира се, не беше там, че не хукнах да арестувам Арина, както повеляваха уставите на Нощния патрул и циркулярите на Инквизицията. Като маг извън категория, макар и рангът ми да беше донякъде съмнителен и да отразяваше по-скоро потенциала ми и чистата Сила, отколкото опита и мъдростта, които би трябвало да се прилагат към Силата, аз бях достатъчно свободен в постъпките си.

Можех например да заявя, че не съм се сметнал за способен да задържа Арина (което беше истина!) и съм решил да печеля време. Или — и това също нямаше да е лъжа — можех да аргументирам постъпката си с необходимостта да получа допълнителна информация и да изясня кой е способен да се противопостави на Тигъра и по какъв начин. В края на краищата неотдавнашните събития в офиса показаха, че това е напълно актуална задача!

Но и самият факт на двете пророчества и моят собствен странен сън директно изискваха по-нататъшно разследване.

Разбира се, нямаше да е лошо да съобщя за случилото се… е, поне на Хесер. Но и тук имах убедително оправдание — една Висша вещица, при това бивша ръководителка на Конклава, е способна да прихване практически всякакви съобщения, дори връзката на ученик с неговия наставник.

Така че откъм официалната страна на нещата бях повече или по-малко в безопасност. Щяха да се намерят цял вагон оправдания за поведението ми.

Общо взето, не се притеснявах особено за собствената си безопасност. Не поисках от Арина клетва да не ми навреди, но и нямах основания да подозирам нещо лошо от нейна страна. След като бях работил съвместно даже със Завулон, то някак щяхме да се разберем с една бивша вещица, настояща Светла.

Тогава какво ме тревожеше?

Симпатичната стюардеса китайка разнесе из салона чаши с шампанско. Арина не се беше поскъпила за билети в бизнес класата — впрочем, защо пък една опитна вещица трябва да страда от липса на средства? Тя седеше в съседното кресло и си взе чаша, аз отказах и след кратко колебание помолих за коняк. Четиринайсетте часа полет щяха да стигнат за всичко — и да се напия, и да изтрезнея.

Сутринта започваше да ми харесва.

— Няма ли да ми покажеш бокала? — попита Арина.

Реших да не въртя номера и извадих от багажа си артефакта, изработен от Еразъм. Арина го държа известно време в ръцете си, после поклати глава.

— Не чувствам магия.

— Аз също, но не всичко може да се усети.

— Вярно е…

Арина наля в бокала шампанското си и го изпи. Сви рамене. Поднесе бокала към ухото си и се заслуша като в морска раковина.

— Вече опитах — казах й аз. — И пих от нея, и слушах. Струва ми се, че Еразъм знаеше как да събуди пророчеството… но не счете за нужно да ми обясни.

— Как изобщо го убеди да ти даде тази чаша? — попита Арина с любопитство.

— Подаръкът от Хесер помогна. — Разказах й за нашия офисен бонзай, преместил се да живее при Дарвин.

— Загадка срещу загадка — сви рамене Арина, след като ме изслуша. — Хесер е известен хитрец, но изобщо не проумявам какво е измислил този път…

— Информация за информация — казах аз. — Разкажи ми за Различния, към когото летим.

— Казва се Фан Венян — отговори Арина. — Честно казано, имената му са много, но точно под това сега живее сред хората. На около триста години е. Светъл е, но не е от Патрулите и никога не е бил.

— Ранг? — попитах аз.

— Четвърти.

— Само?

Разбира се, четвърти ранг не е малка работа. Не е способен само на дребни магически фокуси, както е при седмо равнище. Но дори и слабите Различни за триста години се издигат на два-три ранга над първоначалния си. Излиза, че при инициирането си Фан е бил съвсем слаб?

— Що за снобизъм? — изсумтя Арина. — Самият ти не беше ли четвърти до неотдавна?

— Преди петнайсет години — признах си. — Но мен ме инициираха веднага като Различен от четвърто равнище.

— А той е тръгнал от най-ниското стъпало — потвърди подозренията ми Арина. — От седмо равнище. Вървял е напред търпеливо… През хиляда деветстотин и двайсета година е получил длъжността пазител на Императорския музей „Гугун“ в Пекин. За там не трябват Велики Различни, китайците уважават властта, никой не посяга на съкровищата. Дори по време на Синхайската революция… — Арина ме погледна и се смили над мен — А това е било през хиляда деветстотин и осемнайсета година… Та и тогава не са грабили особено много съкровищата… Щеше да си живее Фан Венян тихо и спокойно, ако през хиляда деветстотин и трийсета година не се случила една странна история, Фан имал приятел, пророк. Слабичък — но все пак пророк. Не знам подробностите… може и да не му е бил просто приятел… — Арина се усмихна. — Общо взето, изпророкувал той нещо, а единственият свидетел на пророчеството бил Фан. Кой знае защо, пророчеството не му харесало и не пожелал да го сподели с хората. И за Фан и приятеля му дошъл Тигъра. Те, разбира се, не го наричали така, но по всички описания това бил Тигъра.

Аз чаках.

— Приятелят му загинал. А Фан успял да направи нещо… или унищожил Тигъра…

— Е как ще го унищожи? — учудих се аз. — Нали той току-що беше в Москва…

— А ти сигурен ли си, че Тигъра е един? — усмихна се Арина. — Общо взето, Фан успял да направи нещо. Убил ли го е, изгонил ли го е, уплашил ли го е, подкупил ли го е… не знам. Но пророчеството не е прозвучало, при това Фан после е казал на разпита в Нощния патрул, че „по-скоро би нарязал себе си на части и би нахранил тигъра в пекинския зверилник, отколкото да го разкрие“. Когато съпоставихме всичко и разбрахме, че слабият китайски маг е успял да прогони Тигъра, решихме да изясним подробностите. Не заради конкретна необходимост… но ей така — няма излишни знания.

— Какво ви попречи?

— Разпри, Антоне. За нас, вещиците, и световната война, и революцията бяха по-големи беди, отколкото за останалите Различни…

— Защо?

— Ние, вещиците, сме по-близки до земята. На тази страна, в която сме израсли, в която сме получили силите си. Още през четиринайсета година ни беше трудно да се събираме в Конклава… да сядат една до друга руска и немска вещица, английска и австрийска… А вече след революцията, когато от едната страна беше СССР, а от другата — всички останали… стана абсолютно невъзможно да се договорим за каквото и да било. После аз заспах, скрих се от приятелките си, излязох от Конклава… а и той си се разпадна сам, явно му беше дошло времето. Така и не направихме нищо там. Жалко… Аз не притежавах твърдостта на Фан, когато през петнайсета година една моя приятелка пророкува, и съобщих пророчеството на хората.

— Но го направи по свой начин — кимнах аз.

— Да. Успях да променя пророчеството, да спася страната. Пророчеството й стана невярно, така и се изгуби сред фалшивите предсказания. Като че ли всичко при мен се получи добре… но когато узнах за Фан, добре запомних историята му. И щом отново се върнах на света, започнах да го търся. И го намерих.

— Какво прави в Тайван? Нима е избягал от комунистите?

— Не, разбира се. Човешката идеология му е безразлична, както и на нас. Но той е пазител на императорския музей, разбираш ли? А когато китайците, онези, които не са комунисти, през хиляда деветстотин четирийсет и осма започнали да отстъпват към Тайван, взели и съкровищата. И Фан с тях… какво е можел да направи? Та и сега работи в Националния императорски музей „Гугун“.

— Та той е в Пекин.

— Не, там е просто Императорският музея „Гугун“. А този е национален.

— А той ще разкаже ли? — попитах аз.

Арина сви рамене.

— Силовият натиск е изключен — за всеки случай казах аз. — Няма да се карам с китайските Различни.

— Аз също не съм полудяла — кимна Арина. — Само че по-добре казвай „тайвански“, а не „китайски“. Това е по-учтиво и по-правилно.

— Някакви други съвети?

— Най-елементарните. Никога не повдигай в разговор темата за двете държави Китай. Хвали Тайван, но не ругай Китай! Дори и ако разговорът засяга този въпрос, въздържай се от всякакви оценки. Това е техен вътрешен проблем и чужденците не си струва да си пъхат носа в него. Между другото, ако попаднеш в континенталния Китай, трябва да се държиш по същия начин.

— Разбрах — казах аз.

— Въздържай се от телесен контакт. Нямам предвид секс, просто се старай да не нахлуваш във вътрешното им пространство, не докосвай хората при разговор, не ги потупвай по ръцете, не ги прегръщай. Това не е учтиво.

— Добре си се подготвила — казах аз.

— Какво друго да прави една пенсионерка? — усмихна се Арина. — Затова пък можеш да си напълно спокоен по улиците, престъпността там е много ниска. И можеш да ядеш каквото си искаш и където си искаш, от каквото и да е направена храната. Тайванците се отнасят много строго към хигиената. Готвач, чиято санитарна книжка е просрочена или нарушава някакви правила, попада в затвора за няколко години. Независимо дали някой се е отровил от гозбите му, или не.

— Това ми харесва — казах аз, спомняйки си московските лавки с дюнери, където облечени в мръсни престилки „готвачи“ стържат от грила месо с неясен произход. — Как са успели да го постигнат?

— Жестока диктатура — усмихна се Арина. — Ти си голямо момче, трябва да разбираш, че редовният транспорт, редът и безопасността по улиците, учтивите хора и добрата медицина — всичко това са достижения на диктатурата.

— О, да, Лондон е пример за това — изрекох аз саркастично.

— Разбира се. Просто при англичаните периодът на диктатура вече е приключил. Вече не ограждат земята, гонейки селяните от домовете им, и не бесят хората за кражба на носни кърпички. В Китай вече не продават опиум под дулата на оръдията, зарибявайки с него една четвърт от населението на страната. Вече не измъкват съкровищата на колониите. Британците са се потрудили добре за диктатурата и са заслужили правото си на демокрация, толерантност и плурализъм.

— Интересен светоглед — казах аз.

— Честен — парира атаката ми Арина. — Сам знаеш, че „джентълменът на запад от Суецкия канал не отговаря за това, което прави джентълменът на изток от Суецкия канал…“ Но защо говорим за британците? Спомни си с какво от историята на нашата страна можеш да се гордееш? Военните победи? Подчиняването на територии? Полетите в космоса? Заводите и електростанциите? Могъщата армия и световно известната култура? Та всичко това, Антошка, е сътворено от тирани и диктатори! Санкт Петербург и Байконур, Чайковски и Толстой, ядреното оръжие и Болшой театър, Днепрогрес и БАМ.

— Ти да не си преминала към комунистите? — промърморих аз.

— От къде на къде? — изсумтя Арина. — Аз съм за твърдостта на властта, за нейната жестокост, ако трябва. Политическите гримаси не ме интересуват.

— А за какво са всички тези достижения, при положение, че Санкт Петербург е бил построен върху кости, а в Съветския съюз не е можело да си купиш тоалетна хартия?

Арина се усмихна.

— Да, а още и европейските колонии в Африка и Азия, английските ограждания и разорения на селяните, американските роби на памучните плантации… и вечните кървави войни по целия свят. Отначало страната затлъстява и процъфтява — не я бъркай с народа, става въпрос именно за страната! После управляващите омекват, народът се отпуска и започва спокойният свободен живот. Римските легионери вече не маршируват по заповед на Рим, а спокойно загниват в някаква си Юдея. Аристокрацията предава пророците си, а народът — своите… Разликата е само в цената на курвите и в гастрономическите нововъведения. А наблизо вече израстват зли, гладни и свързани с единна жестока воля общности, които гледат на бившата могъща държава като на вкусен обяд. И тук вече има два варианта — или страната ще се разтърси и ще продължи да живее, макар че на народа няма да му стане приятно от това… или страната ще умре. Заедно с народа, естествено. Ще стане част от същата тази диктатура, от която е избягала и към която не е искала да се връща. Вечният кръговрат на сила и слабост, жестокост и мекушавост, фанатизъм и търпимост. Провървяло им е на онези, на които им се е паднало да живеят в началото на епохата на покой, когато и аристократите вече не са можели да насъскват кучетата си срещу простолюдието, и простолюдието не е отстоявало правото си да безделничи. Точно това се нарича златен век… само дето трае много по-кратко.

— А може би е щастливо онова общество, в което е достигнат балансът? — поинтересувах се аз.

— Разбира се — кимна Арина. — Само че той не може да бъде достигнат за дълго. Някога спорих с един петербургски студент, будно момче беше. Обяснявах му, че обществото балансира на острието на бръснача. От една страна — вялост и смърт, от другата — жестокост и живот, и е хубаво да се намери средата, само че върху острието не може да се издържи дълго. Но той не се съгласи, беше упорит и силно вярваше в комунизма.

— Да, доколкото разбирам, така и не се е съгласил — казах аз замислено. — Добре, Арина. Не съм готов да споря.

— Ти също не си съгласен — кимна тя. — Разбирам. Това е младостта, Антоне. Не се безпокой, тя ще отмине.

Глава 6

Седях полегнал в просторното кресло, гледах през илюминатора бялата облачна пелена и слушах музика. Навремето имах CD-плеър, на който пусках любимите си песни. Уви, CD-тата умряха… по-точно, са на доизживяване, от тях се интересуват само назадничавите, романтиците, стипците и консервативните журналисти. Смениха ги MP3, просто файлове без никакъв външен носител. Сваляш от пиратските сайтове в интернет и слушаш колкото си искаш…

Та и аз слушах, както обикновено включил случайния режим на възпроизвеждане. Програмата избра групата „Оргия на праведници“. Понякога ми се струва, че все пак неволно влияя на избора й — песните се оказват твърде съзвучни с мислите ми…

Погледнах Арина. Вещицата спеше — или замаяна от чашата шампанско, или изтощена след неведоми за мен нощни дела… или просто по навик. Тя изглеждаше все така красива и млада, само устата й се беше отворила по старчески и от крайчето й върху брадичката се беше стекла тънка нишка слюнка.

Последен воин на мъртвата земя…

Гласът на Сергей Калугин утихна, поставих плеъра на пауза и се разположих по-удобно в креслото. Погледнах накриво Арина. За щастие тя си беше затворила устата, но сега брадичката и бузата й сякаш бяха подпухнали. Насън илюзията се разтапяше… впрочем не, това не беше баналното заклинание „фередже“, което практикуват вещиците, това беше нещо много по-близко до реалността… Но затова пък и на вещицата й беше много по-трудно да го удържи.

Колко странно се стича понякога животът. Седиш си в Москва, радваш се на кратката командировка до Лондон — и изведнъж те подхваща вихър от събития и те замъква на другия край на света, в екзотична страна, за която не знаеш абсолютно нищо… Макар че половината ми компютърни чаркове са произведени в Тайван.

И при това с кого пътувам? С бивша вещица, понастоящем Светла Различна. С такава, с която ми се е налагало да влизам в смъртна схватка…

Изведнъж почувствах болка в гърдите. Това беше не физическа болка, а ясното, пронизващо разбиране, че нашата схватка с Арина беше не само в миналото, но и предстоеше в бъдещето.

Не, това не беше предвиждане, не. Нещо друго. Сякаш подсъзнателно вече бях разбрал всичко, което засега още не бях подредил и което стърчеше в паметта ми като отделни, случайни трънчета. Сякаш всички тези пророци, сънища, видения, Тигри, вещици, Хесер и Завулон — всичко това се сля заедно… и даде резултат, който изобщо не ми хареса.

И особено не ми хареса това, че щеше да ми се наложи да убивам. Или да бъда убит.

Ама че работа! Защо ми трябваше да обръщам внимание на ревящото дете на летището, да си бях отминал…

Болезнено се намръщих. Да си отмина? И да го оставя да умре? И още сто и петдесет души заедно с него?

Не, разбира се.

Нещата в живота са така устроени, че нечий живот винаги означава нечия смърт…

Тихичко премина симпатичната усмихната стюардеса. Улови погледа ми, леко наведе глава и погледна въпросително празната чаша върху широкия подлакътник на креслото. Кимнах. Изчаках да донесе коняк и отпих от него — все така полегнал в креслото. Да можех да поспя… Но сънят сега нямаше да дойде. Биологическият ми часовник съвсем ще се побърка, първо от Москва в Лондон, а после от Лондон в Тайпе.

Защо съм сигурен, че ми предстои да вляза в схватка с Арина?

И то не просто да вляза в схватка, а да се бия до смърт?

Да, макар и да е станала Светла, тя тъмнее… не по-малко от Хесер.

Да, разкри ми някаква информация, но крие още повече.

Да, отнякъде знае неща, които не би трябвало да знае. Имам усещането, че има източници на информация в един от Патрулите… мислено поставих в ума си отметка — трябваше да поработя по този въпрос. Разбира се, на думи тя мрази Завулон, а се е пребоядисала… но как ли стоят нещата в действителност?

Ала ние всички, дори в отношенията си с приятелите ни, недоизричаме някои неща и изобщо скриваме други. Не непременно с лоши подбуди. Понякога е по-лесно и по-бързо да не доизкажеш нещо, отколкото да обясняваш и да убеждаваш.

Какво ме беше смутило?

Арина се закле, че не ми е повлияла. Вярвам й, но работата не е само в клетвата… с нейното умение да убеждава, изобщо не е нужно да стига до пряко магическо влияние върху психиката.

Обаче цялата й клетва се отнасяше до миналото. Тя не каза, че няма да ми причини зло, че няма да се опита да ме измами или да влезе в схватка с мен. Дреболия, естествено… но ако тя нямаше наум такива възможности, непременно щеше да се постарае да подсили клетвата, да я направи по-убедителна.

Какво още?

Отпих от силния коняк. Опитах се да извикам в паметта си лицето на Арина. Странно, пред мисления ми поглед тя, макар и да си оставаше млада, имаше стари, безцветни очи… мъдри… и печални.

Този поглед вече е надничал в бъдещето.

Тя е знаела, че съюзът ни няма да трае дълго.

Или поне сериозно е допускала това.

Арина ме гледаше като някой, който й е симпатичен, но неминуемо ще й стане враг… и то скоро, много скоро.

Какво пък… на тези игри можем да играем и двамата.

Засега интересите ни съвпадат.

По-нататък — ще видим.

Разбира се, не ми се спеше. Включих вградената в креслото развлекателна система, прелистих кинопрограмата, погледах десетина минути някакъв филм за борци с вампири, покикотих се. От една страна, беше много смешно. Така у нас гледат холивудските филми за Русия, така истински лекар се смее, когато гледа „Доктор Хаус“, „Доктор Тирс“ или „Доктор Мартин“. От друга страна, нищо от тези неща не е вярно! В последно време класическите приказки за вампири, боящи се от светена вода, чесън и кръст, не бяха на мода. Но съвсем не защото сценаристите са поумнели. Просто на мястото на остарелите приказки дойдоха нови — с изящни, загадъчни, елегантни вампири… Появиха се някакви псевдонаучни обяснения — че за вампиризма е виновен вирус, че в кръвта на вампира има ниско съдържание на хемоглобин, че това е мутация (режисьорите са готови да припишат на мутация каквото и да е)…

Всъщност нещата са много по-прости. Първите вампири, очевидно, са били същества, получили такава форма в Сумрака. Някакъв садомазохистичен комплекс, най-вероятно банално разстройство на влечението, но проявяващо се не у човека, а у Различния. Мисля, че отначало не е имало нищо освен сексуална възбуда, когато Различният е хапел симпатични девойки и го е правел безнаказано благодарение на вампирските си способности. Какво да се прави, Средновековие, прости нрави — сега за хората, обичащи да се хапят един-друг, съществуват специални клубове, а тогава пътят е бил един — към кладата. Но по-нататък се случило нещо странно. Някой от първите вампири — възможно е в своите предания те да пазят тази тайна — експериментирал със състава на токсина, който вампирите впръскват в жертвите. Защото нали стандартното вампирско ухапване не убива, а потапя жертвата в блажено и безпомощно състояние. Впръсквайки малко повече отрова, вампирът предизвиква у жертвата ретроградна амнезия. От още мъничко повече човек умира. Дори не от загуба на кръв — на повечето вампири са им необходими само двеста-триста милилитра кръв месечно, — а просто от интоксикация…

Но веднъж някой вампир отмъкнал жертвата си в Сумрака. Някакъв вариант на токсина, изработен от един от първите вампири, наистина убил жертвата — но я убил вече в Сумрака, който си има свои закони. И престаналият да живее човек не умрял докрай. Трансформирал се в нещо, способно да съществува безкрайно дълго, при това съхранявайки разума си, сдобивайки се с немислими способности за регенериране и частично придобивайки способности на Различен — макар изначално да са му липсвали такива.

Цялата работа е там, че тази версия на токсина не е убивала човешките клетки, а ги е лишавала от способността за естествено обновяване и деление, затова пък им е придавала съвсем немислими способности за вътрешноклетъчно регенериране. Голяма доза от токсина „консервирала“ човек практически мигновено — младите вампири си оставали млади завинаги, всякакви рани за броени минути регенерирали. По-малките дози превръщали човек във вампир постепенно — децата пораствали, младежите остарявали… докато токсинът не победял окончателно и вампирът не застинел в една форма като муха в кехлибар. Без способностите на различен, без Сумрака, вампирите не биха спечелили особено много от това — теоретично вампирът не би бил способен да възстанови отсечения му крайник, всяка напълно унищожена клетка би умирала завинаги, не би имало с какво да се замени тя… Но точно тук на вампирите им помогнали магическите им способности. При влизането в Сумрака те създавали нещо като карта на организма си, сумрачна матрица — и ето че в Сумрака, сверявайки с тази матрица, те вече можели да управляват тялото си до съвършенство — да се подмладяват или да остаряват по желание, да променят външността си, да регенерират загубени крайници… а най-опитните и най-силните — дори да променят формата си на нечовешка.

Дори в това до момента нямало нищо ужасно, по-скоро даже отговаряло на вечната човешка мечта за безсмъртие. Само дето репродуктивната функция у завършените вампири изчезвала. Но онези, които не са се превърнали докрай, дори били способни да се размножават…

Имало само един проблем. Вампирите вече не били живи. Ръстът, размножаването на клетките — това било същността на живота. „Консервираните“ клетки станали нито живи, нито мъртви. Те не излъчвали в Сумрака енергия, не внасяли своя принос в онази Сила, от която черпят всичко Различните. И като следствие, не можели да възприемат енергия. За да бъде един вампир пълноценен, да употребява Силата и да не се разпада на части от неизбежната гибел на отделните клетки, на вампирите са им нужни живи клетки. Пък макар и чужди.

Точно тези клетки осигурявала кръвта. Тя най-лесно се съхранява във вампирския организъм… Между другото, начинаещите вампири предпочитат да пият кръв от своята кръвна група, с нея им е по-лесно да работят. А жаждата към тази кръв и стремежът на организма да не умре окончателно са се трансформирали в същия този вампирски Глад, с който възникват толкова много проблеми… Опитните вампири могат да го овладеят. Новопревърнатите — невинаги… Поради това и жертвите на вампирите често загиват, напълно пресушени, макар че това не е необходимо на вампира и той ще изхвърли излишната кръв след няколко минути… Донорската кръв спасява, но не докрай — подсъзнанието на вампира така или иначе иска прясна, гореща кръв, изливаща се в устата направо от артерията…

Имаше още множество най-различни забавни неща, свързани с вампирите. Някои от тях, колкото и да беше странно, се бяха промъкнали в човешката среда и бяха намерили отражение във фолклора. Например вампирът Господар. Ако един човек се превръща постепенно във вампир, а повечето все пак вървят по този път, то запасът от токсин в кръвта му намалява и му е нужно подхранване — нови ухапвания. При това ухапвания именно от този вампир, който го е инициирал. Иначе следва смърт. Оформилият се докрай вампир вече не се нуждае от това, но по понятни за всеки политик причини опитните стари вампири се стараят да не плодят големи количества от завършени вампири. Доста по-добре е да държат своя глутница в подчинение, да имат реална, абсолютна власт дори над една шепа неживи…

Между другото, биологията при върколаците е много сходна. Само че те не пият кръв, а ядат сурово месо. Светлите, които предпочитат да се наричат преобразяващи се, ядат животинско месо. Тъмните — човешко. Според мен тук проблемът също е в главата, а не във физиологията: Мечока разказваше, че не е усетил никаква разлика в притока на Сила…

Аз, между другото, тогава го разпитвах при какви обстоятелства е опитвал човешко месо. Говореше се, че някога е бил Тъмен. Говореше се също, че е воювал в човешка армия, че е бил партизанин по време на Отечествената… и даже не е сигурно дали става въпрос за Великата отечествена. Говореше се и че научният ни отдел дълго го е изучавал, а от тях може да се очаква провеждането на всякакви експерименти…

Не съм сигурен, че знанието прави някого щастлив. По принцип много по-блажени са онези, които не знаят истината.

Изглежда, Завулон беше прав, когато ми повтаряше библейската истина „многото знания са много печал“?

Не, така също е погрешно да се смята. Абсолютно всички истини не са абсолютни.

Усмихнах се на мисления си софизъм, после реших, че това все пак не е софизъм, а апория, по-точно — почти класическия „парадокс на лъжеца“ на Евбулид.

Известно време размишлявах върху двоичната, троичната и многозначната логика, за което конякът доста спомагаше. После отново пуснах филма. На екрана героят убиваше вампир. Вампирът крещеше с грозен глас, изричаше мъгляви проклятия и упорито отказваше да се примири с неизбежното.

За какво изобщо мисля? Кому са нужни тези неща? Парадоксът на лъжеца и древния философ Евбулид, чиято интелектуална игра навремето е довеждала клетите гръцки мъдреци до самоубийство? На кого изобщо му е нужна логиката, освен на шепа кабинетни учени, които да я превърнат в сдъвкана каша от логически схеми, от която по-практичните учени да спретнат езиците за програмиране и математическите модели, които в крайна сметка да позволят на още по-практичните програмисти да напишат програми, които да дадат на вече съвсем деловите режисьори възможност да заснемат правдоподобно ето такива боклуци, които ги въртят по кината и ги предават по телевизията из целия свят?

— Забавляваш ли се?

Обърнах глава и погледнах към Арина. Кимнах.

— Да, донякъде. Каква изумителна глупост е все пак цялото това фентъзи.

Вещицата отново изглеждаше зашеметяващо.

— Много се смях на „Проклятието Блеър“ — съгласи се Арина. — Но знаеш ли… после спах два дни на запалено осветление.

— Ти? — изумих се аз.

— А какво чудно има? Когато живееш сама, в гората, в малка къщурка, и гледаш нощем такива неща…

Само поклатих глава. Макар че не бях гледал този филм, в него можеше и наистина да има нещо страшно.

— Освен това ми хареса „Властелинът на пръстените“ — продължи да споделя впечатления Арина. — Глупости, разбира се, но такава чудесна приказка!

Тук не тръгнах да споря, при нас в помещението на дежурните постоянно въртяха „Властелинът на пръстените“, това беше станало нещо като ритуал, както е при космонавтите гледането на „Бялото слънце на пустинята“ преди полет и за целокупния ни народ — около Нова година да си пуснат „Ирония на съдбата“. Не че гледаха филма, той по-скоро вървеше като някакъв фон… Но периодично започваха горещи спорове — с какво заклинание би могло да завъртиш така противника и да го хвърлиш на покрива на кулата… реално ли е да се създаде амулет, който поне да имитира Единствения пръстен — хем да влияе на носителя си, хем да е почти невъзможно да се унищожи, и да позволява да се влиза в Сумрака без усилия… Колкото и да е странно, излизането на този филм внесе нещо ново в практическата магия — нали винаги ще се намери някой инат, който няма да повярва, че „това не е възможно да се направи“ и ще измисли как да стане възможно.

— За тебе сигурно светът е бил пълен с чудеса, когато си се събудила? — попитах аз.

— Разбира се — изсумтя Арина. — Е… телевизорът и компютърът — това са човешки играчки. Виж, медицината наистина ме смая… Съвсем са взели работата на вещиците.

— Съвсем? — уточних аз.

— Ами да. Макар че през трийсетте години беше по-зле — лекарите умееха по-малко, но почти никой не вярваше в знахарките. Младежта направо ти се смее в лицето. Сега всичко е наред, нормално. Първата работа на човек е да изтича при екстрасенс или лечител — изрече подигравателно Арина. — А едва след това ще мине на рентген или ще си направи анализ на кръвта. Това е от полза за всички млади вещици — хем има върху кого да потренират, хем заработват добре. Само дето се навъдиха шарлатанки… Като сложат кристално кълбо на масата, дръпнат пердетата и почнат да вещаят със задгробен глас: „Аз съм Елеонора, потомствена бяла вещица, лечителка и предсказателка, владея картите Таро, древната тибетска магия и светите заклинания, свалям венец за безбрачие, бая за късмет…“. И свири приканваща музика, и светят разноцветни лампички… А като се загледаш — това е само старата чалната Таня Петрова, на четирийсет и две години, но изглежда на петдесет и пет, има стенокардия, млечница и враснал нокът, навремето е била комсомолска активистка във вагоноремонтен завод, а сега се е цанила за вещица…

Описанието на шарлатанка беше много удачно, усмихнах се. Казах:

— Ние тези не ги закачаме. Те отвличат вниманието от Различните.

— Знам, знам — въздъхна Арина. — Аз също не ги закачам… почти. Така… понякога им пускам екзема на нежните места… а понякога и в сърцата… с възпитателна цел. Понякога ти се иска да им дадеш сериозен урок… а после си мислиш — какво правя? Може да се варим в ада в съседни котели, аз заслужено, а тя — заради глупостта и алчността си.

Почесах върха на носа си. Разговорът ставаше интересен.

— Ти сериозно ли вярваш в ада?

— А как можеш да вярваш в Бога и да не вярваш в дявола? — попита Арина. При това го изрече по такъв начин, че всичко стана ясно — за нея Бог е с главна буква, а неговият опонент — с малка.

— В котлите и тиганите? — продължавах да се интересувам аз. — Извинявай, ако въпросът е личен…

— А, не, какво лично може да има тук? — учуди се Арина. — Естествено, не вярвам в котлите, това е образно казано…

— А в тиганите? — не се сдържах аз.

Арина се усмихна.

— Също. Но системата трябва да има обратна връзка, трябва да има възнаграждение за праведния живот и наказание за неправедния.

— Каква система?

— На взаимоотношенията на Бог с тварите. В смисъл — с хората и Различните. И ако хората имат избор, то при нас, уви, няма — ние всичките сме виновни и обречени на адски мъки.

Ставаше все по-интересно.

— Добре, ти вярваш в Бог, това си е твоя лична работа — казах аз. — Всъщност, не че е рядкост за Различните… но обикновено се придържаме към… ъъъ… по-хуманна гледна точка относно Бога.

— Какво общо има Бог с хуманизма? — учуди се Арина. — Хуманизмът е нещо човешко. Личи си дори и от названието.

— Да допуснем, но… Разбираш ли, обикновено смятат, че за Бог са важни добрите дела на хората, тяхното поведение! Можеш да си маг, Различен, но да вършиш добри дела…

— Това противоречи на правилата — изрече строго Арина. — В Библията е казано ясно, че не може да има никакви двусмислени тълкования — магьосничеството е зло. „Не се обръщайте към ония, които извикват мъртъвци, и при магьосници не ходете и не се оставяйте да ви осквернят.“ Или, по-конкретно: „Да не се намира между теб никой, който прекарва сина си или дъщеря си през огън, или врач, или астролог, или заклинател, или гадател, или който прави магии, или медиум, или спиритист, или който вика мъртвите, защото всеки, който прави тези неща, е омразен на Господа, и поради тези мерзости Господ, твоят Бог, ги изгонва отпред теб“.

— Винаги ли си била толкова умна? — попитах аз. — А защо тогава се хвана да си вещица?

— А какъв избор би могла да има една селска девойка? — сви рамене Арина. — Господин Якоб не ме попита — нито когато ми вдигаше полата, нито когато ме натика в Сумрака. А щом веднъж станах вещица, ми се наложи да живея като вещица. За това не можеш да измолиш прошка.

— Изобщо ли? — не се сдържах аз. — Нещо недооценяваш Божието милосърдие.

Арина сви рамене.

— Може и да си прав — неочаквано лесно се съгласи тя. — Само че аз не само правех магии. Случвало се е и да изтребвам хора… като се започне от Якоб, моя учител, а това вече изобщо не е хубаво — да убиваш учителите си…

— Та той те е изнасилил! — възмутих се аз. — Непълнолетна!

— Пфу! — махна с ръка Арина. — Чудо невиждано. Изобщо не ме е изнасилвал, а ме съблазни. Даде ми захарно бонбонче, между другото. Почти не ме е бил. А относно това, че бях почти момиче — времената бяха други, тогава не гледаха в паспорта, а дали имаш цици. Ако не беше магьосникът Якоб, щеше да е пастирът Ваня или помешчикът Евграф Матвеич…

Тя се замисли за секунда и добави:

— По-скоро Ванка, не бях толкова хубава, че помешчикът да ме вика при себе си.

— А аз бях сигурен, че си убила наставника си именно заради насилието — казах. — Помниш ли… нали го написа в обяснителната бележка. „Похотлив мръсник“ или нещо такова…

— Похотлив мръсник! — подкрепи ме Арина. — А какъв друг да е? Аз му перях и готвех, и в леглото се стараех с всичките си момичешки сили! А той, всеки месец — или в бордея, или вземе, че съблазни някоя светска дама… аз рева, бия го с юмручета, а той току разпери ръце и говори: „Майн либер Арина… разбери, че мъжът по природа е развратно животно, склонно към победи на любовното поприще… Спя с теб, защото е полезно за твоето обучение и възпитание, но ти нямаш нито нужното тяло, нито нужния опит, за да претендираш за цялото ми внимание…“. Аз, разбира се, осъзнавах, че е прав. Но скоро се позакръглих, вече си имах и задник, и гърди, и можех да доставям удоволствие на мъжа по всякакви начини, а той — все кръшка и кръшка! В деня, в който навърших тринайсет години, той пак отиде в бордея! И… не издържах. Извиках го на дуел, както си му е редът. Надявах се, че ще се предаде, че ще моли за пощада… Бих му простила. Но той не можеше да повярва, че съм станала по-силна от него, би се до смърт… и така…

Арина въздъхна.

— Нали не ми се подиграваш? — попитах аз.

— Не, от къде на къде? — учуди се Арина. — Светли, разбери, животът е сложен, не е черно-бял, а шарен и на петънца. Има, разбира се, и такива, които са злодеи до дъното на душата си, а има и праведници във всичко. Но такива не живеят дълго. А повечето са най-различни. В хората всичко е смесено, а ние сме произлезли от хората, и не можем да избягаме от това… — Арина се обърна към преминаващата стюардеса и с усмивка я помоли — Миличка, ще ни донесеш ли някакво ядене, плюс шампанско за мен и коняк за моя кавалер?

— Аз няма да пия — промърморих.

— Тогава — и за него шампанско — не се смути Арина.

Глава 7

Бях сигурен, че ще започнат да ни мъмрят още от летището. Разбира се, минахме паспортната проверка без проблем — бдителните тайвански граничари видяха в паспортите ни несъществуващи тайвански визи, а умните компютри послушно погълнаха несъществуващите им номера. С това се занимаваше Арина — аз, честно казано, бих предпочел да премина покрай гишето невидим или през Сумрака. Но вещицата предпочете да създаде фалшиви документи, като промърмори: „Да не губя форма…“. Така и не бяхме успели да поспим, затова пък добре си пийнахме коняк и шампанско, очите ни бяха уморени от гледане на филми… Общо взето, видът ни си го биваше. На мен лично ми се искаше единствено да се просна на леглото в хотела и да заспя.

След паспортите минахме и през проверката за Различни. Тя отново изглеждаше изненадващо приятелска — никой не ни прегради пътя, просто още в коридора на подхода към паспортната проверка видяхме различим само за Различни плакат, учтиво канещ Различните да посетят „стаята за контрол“. За хората плакатът изглеждаше много по-заплашително — той съобщаваше, че в Тайван вкарването на наркотици се наказва със смърт и ако имаме нещо съмнително по джобовете, ще е най-добре да го изхвърлим в предвидливо поставеното под плаката кошче за боклук…

— Какво изумително доверие — казах аз, докато отивахме към „контролната стая“. — А ако не отидем? Изходът е свободен.

Арина изсумтя. Недоспиването и махмурлукът не бяха повлияли на характера й по най-добрия начин.

— Не се прави на глупак, чароплетецо. Сигурна съм, че ни следят от момента на излизането от самолета… по-точно — от самолета.

— От къде на къде? — смаях се аз.

— Нашата стюардеса е Светла Различна. Слаба, седмо равнище. Но ние не сме се и крили. И добре сме направили, предполагам.

Контролната стая се спотайваше близо до входа, между тоалетните и будката със сувенири (не мога да си представя кой купува сувенири още със слизането от самолета, но при будката стояха двамина от тези странни хора). Влязохме и попаднахме в малка и съвсем уютна зала, с мека мебел, малък барплот, собствена тоалетна и администраторска маса. Честно казано, двете мили девойки зад масата изобщо не приличаха на администраторки. Едва ли имаха и двайсет години, изглеждаха още по-млади, и двете бяха дребни и усмихнати, само че едната беше Светла, а другата — Тъмна.

При това и в буквален смисъл — косите на едната бяха съвършено обезцветени.

Общо взето, никой не скриваше, че са ни наблюдавали. Когато влязохме, светлата девойка тъкмо наливаше втората чаша с шампанско. Арина се усмихна, посочвайки ми с поглед бутилката — вгледах се и видях, че марката е същата като тази, от която ни сипваха в самолета.

— Добре дошли на тайванска земя — каза през това време тъмничката, навеждайки се в полупоклон. — Избрахте ли си хотела, в който ще отседнете, уважаеми Велики?

— „Шангри-Ла“ — отговори Арина, приемайки чашата.

— Ето Ви картичка с адреса, който трябва да покажете на таксиджията. — Тъмничката подаде на вещицата хартиен правоъгълник. — За съжаление не всички таксиджии знаят английски…

— Ние сме Различни и можем… — започнах аз, смутен от нелепостта на ситуацията — та нали разговаряхме на китайски.

— Ако заговорите на мандарин или на тайвански, таксиджията много ще се смути. На картичката е посочена приблизителната стойност на пътуването до хотела в нови тайвански долари. Ако таксиджията Ви поиска по-голяма сума, платете му, а после съобщете за това на посочения телефон.

— И какво ще стане? — полюбопитствах аз.

— Ще го уволнят — обеща девойката. — И ще Ви върнат парите. Чувствайте се спокойно и радостно на гостоприемната тайванска земя!

— Трябва ли да попълним някакви формуляри? — попитах аз.

— Това не е необходимо, господин Городецки — отговори девойката на руски език. При това не просто на руски, усвоен по магически път. В гласа й имаше съвсем лек акцент, колкото за пикантност — и съвсем ясно си личеше московското произношение.

Интересно, ако бях от Петербург, дали щеше да ме посрещне девойка, която е била на стаж там?

С известно смущение отпих от шампанското, взех картичката, поклоних се леко на девойката (и откъде се взеха тези маниери?), след което двамата с Арина излязохме.

— Добре работят — каза Арина одобрително.

— Харесва ми подходът им към таксиджиите мошеници — кимнах аз.

— Разбира се. Макар че трябва да се отбележи, че често един такъв таксиджия, работещ в Тайпе, храни половината от планинското си селце. Изкушението да съдереш кожата на някой турист е огромно… но съм съгласна, че не е хубаво да издевателстваш над туристите. Особено ако тези туристи сме ние.

— А забеляза ли, че не се разпознава равнището им на Сила? — попитах аз. — Разбира се, аз не съм сканирал активно…

— Светлата е трето — отговори Арина, оглеждайки се за таксита. — А на Тъмната — браво, добре се беше прикрила, има някакъв интересен амулет от водорасли и рибешка кожа… аз също не успях да й пробия защитата… Да вървим, пиацата е там.

Грешах за летището. Сериозният разговор ни очакваше в хотела.

Взехме си съседни стаи (Арина прояви достатъчно деликатност да не ми предлага да отседнем заедно). С любопитство огледах моята, постоях една минута пред огромния, заемащ цяла стена френски прозорец, зад който се виждаше обсипания със светлини вечерен Тайпе. Зрелището беше разтърсващо. И съвсем не заради небостъргачите, макар че право пред хотела се врязваше в небето почти петстотинметров колос — някога най-високата сграда в света, приличаща едновременно и на китайските пагоди, и на някакъв екзотичен плод. В Ню Йорк, Шанхай или Хонконг има по-големи небостъргачи.

Тук смайваше контрастът. Тайпе не беше особено висок град, във всички посоки се простираха цели квартали с височина не повече от три-четири етажа. Като че ли високите здания би трябвало да изглеждат не на място тук.

Но контрастът беше изненадващо хармоничен. Старият, притиснат към земята град приличаше на горичка, от която са израснали небостъргачите. Ниските и не особено съвременни здания изобщо не се стесняваха от външния си вид — напротив, сякаш се гордееха, че от тях се издигат бляскавите съвременни строежи…

Неволно си спомних за шумната протестна кампания, която закипя в Санкт Петербург, когато там решиха да построят небостъргач. Всички тези истерични вопли за нарушената културна среда, за изкривяването на чудесната линия на хоризонта, за това, че под небостъргача могат да бъдат погребани уникални руини от седемнайсети век, а може би дори лагери на първобитни хора…

Разбира се, питерският манталитет е особен, култивиран сред блата и влажен, пронизващ вятър. Но аз с удоволствие бих изпращал всички митингуващи да поживеят някой друг месец в стара питерска комуналка, с мухлясали стени и тесни прозорчета. А след това вече бих им предложил да гласуват — трябва ли и може ли да се строят в старинния град съвременни здания.

Нали любовта към родната страна не е само в това да запазиш по-голям брой старинни развалини. Иначе Северна Америка би живяла в индианските вигвами и в дървените къщи на първите заселници; Лондон щеше да се състои изцяло от викториански и едуардиански здания, едни такива мили от гледна точка на туриста, но не особено удобни отвътре; а за Африка и Азия по-добре изобщо да не говорим…

Гледах издигащите се небостъргачи и си мислех, че започвам да разбирам малко по-добре китайците. Независимо дали живеещите на континента, или на острова.

И даже мъничко им завиждам.

Отворих куфара си, извадих чисто бельо, отидох в банята. Всичко беше много стилно. Даже имаше малък телевизор на рафтче до клозетната чиния. Скъпа играчка — всичките тези телевизори за банята се нуждаят от изолация против влагата и струват луди пари. Навремето исках да си закача такъв в банята, за да си гледам новините, докато се мия, бръсна и си почиствам зъбите, но цената доста ме смути…

Вдигнах телевизора — той беше съвсем миниатюрен, дванайсет инча, лесно можеше да се задържи с една ръка. Обърнах го.

Отзад, зад обикновения надупчен пластмасов капак проблясваха микросхеми. Как е възможно? Посетителите се мият, плискат вода, вземат си горещи душове, пълнейки банята с облаци от пара, а тук стои неизолиран телевизор? Та той ще изгори! Може да издържи година и ще изгори! Защо не са сложили по-скъп, но специален?

По същата причина, поради която не събарят старите къщи, докато не се срутят, прошепна ми вътрешният ми глас. Специалният телевизор ще струва две хиляди долара. А този — най-много сто. Няма ли да е по-лесно да го сменят веднъж на двайсет години, отколкото да влагат средства в стремително остаряваща техника?

Оставих телевизора на мястото му, включих Би Би Си и влязох под душа, осъзнавайки, че пак съм разбрал нещо занимателно, и при цялата си простота — безумно далечно от нашия руски манталитет. При нас или нямаше да има телевизор, или щеше да има, но би бил безумно скъп, а цената на апартамента щеше да нарасне тройно. У нас не обичат вещите за еднократна употреба. У нас още помнят как да лепят найлонови чорапогащи, да мият найлонови пликчета и да ходят за мляко с бидон. У нас на празната кофичка от кисело мляко ще й намерят сума ти приложения — като се започне от отглеждане на разсад и се стигне до вместилище за съхранение на разни дреболии.

В нещо тук Русия се беше оказала вървяща в крак със западните страни, внезапно побъркали се на тема екология, икономии и вторично използване на ресурсите. Само че не заради популярността на зелените движения, а заради многовековния навик да икономисват. Само дето у нас, както често се случва, довеждат всичко до крайности, при това и в двете посоки — едни и същи хора кърпят чорапи и си купуват скъпи коли и битова техника…

Интересно дали все пак е в наш плюс или минус това, че се обливаме със смесители? Ето, да вземем този душ. Смесителят не беше евтин, а по-скоро скъп, с тесни дупчици за водата и с клапан за изсмукване на въздух. Глезотия? Не съвсем. От този душ изтича двойно по-малко вода, отколкото от моя в Москва. А това, че водата струва пари, и то немалко, започнахме да го разбираме едва сега — никой не цени онова, което го има в изобилие, затова и ние, руснаците, никога не сме ценили особено и не сме пазили горите си, реките си, природата… а и самите себе си, общо взето. Вицът „Ще измием ли тези деца, или ще си народим нови?“ нали също се отнася за нас, макар че ние все пак пазим децата си, но не и себе си. Какво трябва да се случи с нас, за да разберем — трябва да пазим това, което имаме, всяко дърво в безкрайната гора, всяка рекичка, дори и онези, които не ги нанасят на картата, всяко село от пет къщи, всеки войник, призован в армията, всеки жител, унило теглещ хомота си… Какво трябва и може да ни промени? Нас не ни промени комунизмът — той ценеше хората повече на думи, и то не всичките, и то само като винтчета от единен механизъм. Не ни промени демокрацията, даже напротив — тя даде на всички свободата да се мразят помежду си. Какво ни е нужно? Може би като евреите преди хиляди години — само болка и смърт, загуба на държавата и разселване из света, презрението на другите народи и преследване — може би само това би позволило на руския етнос да се опомни и отново да стане единен? И то единен вече не така, както се е обединявал по-рано — без да смята жертвите и без да признава цена за победата? А на какво друго равнище? На всички велики народи рано или късно им се налага да минат през катастрофи, през свой национален Холокост… това го помни Китай, измиращ от опиум и разкъсан на части, това го помни Германия, преминала през поражения в две войни и през позора на нацизма, това трябва да го помни и Русия, преминала през братоубийствени революции и през жестоки войни…

Но кой знае защо, тя не го помни.

Спрях водата и погледнах бръмчащия телевизор.

Но пък ако има нещо, което ние, руснаците, никога няма да пропуснем, това е заради всякакви дреболии, като евтин телевизор или смесител, да се отдадем на размишления за съдбата на Отечеството и мирозданието. Това винаги ни се удава добре.

Изтрих се, наметнах халата и излязох от банята. И в този момент звънецът на вратата иззвъня тихичко.

Кой знае защо бях сигурен, че това не е Арина.

И, общо взето, даже нямах намерение да играя комедии и да се поинтересувам кой иска да ме посети.

— Заповядайте, господа — казах аз, отваряйки вратата.

Господата се оказаха двама — младеж и възрастен човек. А освен това имаше и една дама на средна възраст.

И тримата бяха Различни, при това — Светли. Учтиво не бяха маскирали аурите си. Възрастният мъж беше вълшебник, четвърто равнище. Младежът — вълшебник, второ равнище. Жената — предсказателка, първо равнище. Охо. Не мисля, че в тайванския Патрул е пълно със служители от първи и втори ранг. Значи към неофициалното ми посещение се бяха отнесли напълно сериозно и с подобаващо уважение.

— Ще позволите ли да влезем, Антон Сергеевич? — учтиво се поинтересува младежът. И без да дочака разрешението ми, добави — Можете да наричате спътника ми Уважаемия господин Паша, моята спътница — Уважаемата госпожа Лена, а мен — Петя.

— Влизайте, Паша, влизайте, Лена, влезте и Вие, Петя — отговорих аз и отстъпих встрани. Разбира се, руските имена бяха заради традиционната китайска учтивост — ако бях американец, щяха да се представят като Джон, Джим и Джил, например. — Нали няма проблем, че съм с халат? Изкъпах се след пътуването.

— Това е чудесно — одобри Петя, докато спътниците му влизаха и се настаняваха в креслата. Едва сега осъзнах, че в стаята явно има твърде много кресла — цели четири. Дори се виждаше, че две от тях леко се различават по цвета на тапицерията си от останалите и са разположени на не особено удобно място, откъдето се минава. — Здрав дух в здраво тяло.

— Както казваме ние, в Русия, „всъщност — само едно от двете“ — пошегувах се аз кисело.

— Грешите — каза Петя, чакайки да седна. Аз седнах и изругах наум — искаше ми се да заема преднамерено небрежна поза, да преметна крак върху крак, но в халата това беше невъзможно.

На което, естествено, се е разчитало.

Добре, ще потърпим. Няма да се правим на много умни, превръщайки халата в костюм или телепортирайки върху себе си собствените си дрехи. Това ще е твърде подчертано.

След като се убеди, че всички са се настанили в креслата, Петя също седна. Погледна към Паша. Поинтересува се:

— Хубав ли беше полетът Ви? Нали не възникнаха проблеми по пътя? Хареса ли Ви летището? Успяхте ли да се насладите на колорита и архитектурата на Тайпе?

— Да, не, да, не — отговорих аз. — Как са със здравето моите уважаеми гости? Ликвидирани ли са последствията от неотдавнашния тайфун? — Честно казано, и аз не знаех кога тук е имало тайфун и колко е бил силен, но постоянно ги има в Тайван. — Лудуват ли Тъмните?

Възрастният човек неочаквано се усмихна.

— Гледките на нашите реколти от ориз и чай също са много хубави — изрече той, кимайки. — Добре, Антоне, да изоставим пикирането. Посещението на сътрудник на руския Патрул с такава сила е забележително събитие на нашия малък тих остров. Бихме искали да се поинтересуваме какво Ви води при нас… Вас, и Вашата толкова неочаквана спътница.

Помълчах.

Кой знае защо, двамата с Арина изобщо не бяхме обсъждали такава ситуация — макар и да бяхме наясно, че идването ни няма да остане незабелязано.

— Това не е командировка — казах аз. — Това е частно посещение.

Възрастният кимна и ме погледна с очакване.

— В Москва се случиха някои събития… преди известно време… — предпазливо продължих аз.

— Знаем — каза жената. Но без да уточнява.

— Тъй като се оказах лично съпричастен към тях, дълбоко се вълнувах от случилото се — продължих аз, улавяйки се, че изграждам фразата някак по азиатски. — Срещнах се в Лондон с уважаемата вещица Арина, чух от нея, че тази история, както често става, вече се е случвала някога… и многоуважаемият господин Фан Венян, служител в Императорския музей „Гугун“… Националния императорски музей „Гугун“… — поправих се аз — може да хвърли светлина върху тази отдавнашна история…

Тайванците се спогледаха.

— Вашата спътница се издирва от Инквизицията и от Вашите собствени Патрули — каза Паша. — Това не Ви ли смущава?

— Като Висш от Нощния патрул имам право на избор на тактика за моите действия — рекох аз предпазливо. — При това в настоящия момент интересите ни с нея съвпадат. А що се касае до Инквизицията… аз, уви, не мога да гарантирам задържането на вещицата Арина. Тя притежава Минойска сфера и всеки момент може да изчезне в неизвестна посока. Телепортацията, извършена с помощта на този артефакт, не може да се прекрати или проследи — добавих за всеки случай.

— В течение сме — кимна Паша. — Признаваме… правото Ви на посещение.

— И правото Ви на избор на тактика — добави Лена.

— И на разговор е господин Фан Венян — сложи и своите три копейки Петя.

— Но всяко несанкционирано използване на магия против Различните или хората на Тайван ще се наказва с цялата строгост на закона — продължи Паша.

— Дори ако бъдете провокирани, в опасност или само косвено виновни — уточни Лена.

— Господин Фан Венян сам ще вземе решение дали да общува с Вас, или не — Вие не бива да му досаждате — прибави Петя.

Какво пък, всичко беше справедливо. Честността се оказа най-добрата политика.

След кратко забавяне кимнах:

— Благодаря Ви, колеги. Не се надявах и не разчитах на толкова радушен прием и на толкова великодушни условия. Разбира се, ние не възнамеряваме да нарушаваме вашите порядки и обичаи, както и да досаждаме или да безпокоим по друг начин Различните и обикновените граждани на Тайван.

Паша се усмихна.

— Ние всички сме граждани на Тайван, господин Городецки. Включително и Различните, Светлите и Тъмните. Позволете още веднъж да Ви приветстваме на нашия остров и… в багажа ви усещам няколко артефакта, един от които предизвиква у мен особен интерес. Мога ли да го погледна?

Особен интерес?

В куфара ми нямаше нищо магическо, освен дето самият куфар беше омагьосан. В сака ми… така, там беше гребенът, подарен ми от Светлана за рождения ден, нищо особено, просто за да расте косата ми добре и да се запазва прическата ми… магически еквивалент на обезболяващи и антиациди… най-обикновен сребърен пръстен с парченце кехлибар, където е натрупана малко Сила — също подарък, но от Олга, подари ми го след една операция… нищо необичайно, такъв пръстен носи всеки втори Различен…

— За какъв артефакт става въпрос? — уточних аз.

— Той има вид на чаша — любезно поясни Петя.

Ето какво било…

Приближих се към сака, извадих бокала на Еразъм и го подадох на Петя. Той дръпна ръце зад гърба си.

Бокала взе Паша, деликатно правейки се, че не е забелязал моята грешка. Или това не беше грешка? На кого трябваше да подам артефакта — на най-силния от тях, в знак на уважение, или на най-слабия, за да го провери за опасности и да го предаде на началника си?

Колко е трудно с тези китайски правила за учтивост!

Паша взе бокала, повъртя го в ръцете си. После ме погледна.

— Знаете ли как да го използвате, Городецки?

— Не.

— А сигурен ли сте, че искате да узнаете?

— Да — отговорих аз, без да се колебая.

Обаче Паша не тръгна да ми обяснява нищо. Гледаше бокала и го поглаждаше здраво със сухите си пръсти, сякаш водеше разговор… Може би той беше доразказвач? Рядка специализация, да се извлича информация от миналото с помощта на предмети…

После Паша погледна Лена. Тя сви рамене. Той погледна Петя, който кимна.

— В този съд има горчивина и печал, Городецки — каза Паша. — Трябва да знаеш това, ако искаш да пиеш от него.

— Ние знаем как може да се пробуди пророчеството — потвърди Лена. — Това е лесно.

— Но няма да ти го кажем — заключи Петя. — Не искаме да сме отговорни за възможните последствия.

Те се изправиха едновременно и тръгнаха към вратата. Пръв излезе Петя и застана в коридора, придържайки вратата, после Лена го последва. Паша се задържа за миг и ме погледна. С нещо средно между симпатия и съчувствие.

— В Европа е прието да се мисли, че винаги и навсякъде има поне два пътя, при това единият от тях е добър. Ние, в Азия, знаем, че може изобщо да няма пътища, а може и да са безкрайно много. Но това не значи, че дори и един от тях ще се окаже добър.

— Аз живея в Русия — отвърнах. — Това не е нито Европа, нито Азия. При нас изобщо няма пътища, само посоки, но това никога не ни е смущавало.

Паша вдигна вежда, обмисляйки думите ми. После се усмихна, кимна и излезе.

Петя затвори вратата след него.

Хвърлих халата, бързо се облякох и само след минута чуках на съседната стая. Вратата с верижка се отвори, макар че Арина стоеше при прозореца, гледайки Тайпе.

— Идваха ли при теб? — попитах аз.

— Току-що излязоха — отговори Арина, без да се обръща. — Паша, Лена и Петя. Четвърто, първо и второ равнище, Светли.

— Забавно, и при мен бяха те — казах. — И също току-що си тръгнаха.

— Детски фокуси — отрони Арина пренебрежително. — Предполагам, че и разговорите ни са били идентични.

— Сигурно — съгласих се аз. — Не се ли опитаха да те арестуват?

— Обясних им, че това е безполезно — отговори Арина. — Впрочем, и те самите се убедиха… Е, какво, ще ходим ли при Фан?

— „Ще те отведа в музея, каза ми сестра ми“19 — промърморих аз. — Струва ли си толкова да бързаме? Бих предпочел да похапна нормално, да поспя, а срещата да е утре.

— Добре — лесно се съгласи Арина. — Тук има няколко добри ресторанта, направо в хотела. Или можем да отидем в града… нали вече ти казах, че тук няма да се отровиш?

— Каза ми — отвърнах аз. — Теб нещо натъжава ли те?

Арина ме погледна и отново се обърна към прозореца.

— Времето, Антоне, времето… Гледам как се е променил градът. И разбирам как съм се променила самата аз. Стара вещица, която изглежда млада… силна, здрава, вечна, но… стара вещица.

— Съжалявам — казах аз. — Защо при вас, вещиците, е така? Един Различен, ако има поне пето равнище, може да поддържа тялото си младо…

— Ние сме вещици — отговори Арина, сякаш това обясняваше всичко. Помълча малко и все пак добави — Ние черпим Сила малко по-различно. Вземаме я от пръстта, от вятъра, от реките… Природата не умее да е вечно млада, Антоне. Природата вече е била древна, когато ние още не сме се различавали от животните. Планините остаряват и се сриват, реките променят бреговете, пръстта я отнася вятърът… Така сме и ние. Навярно теоретически сме безсмъртни — както всички Различни. Но остаряваме, макар и бавно. Много обидно, чароплетецо… Спомням си как в същия този град пих сладко сливово вино и се целувах със свой любовник… един от хилядите, които съм имала. Но тогава бях още млада. И градът беше друг. И животът изглеждаше по-ярък.

— Но нима той е станал по-лош?

— Дори Москва не е станала по-лоша, макар че толкова се старахте през последните години — изсумтя Арина. — Не, не е по-лош, просто е чужд. И от това ми се къса старото сърце.

Почувствах се неловко, сякаш съм погледнал през някаква пролука и съм видял нещо, което не е предназначено за мен.

— Да вървим да вкусим китайските деликатеси — каза Арина, съвземайки се и извръщайки се от прозореца. — После имам намерение да посетя спа център, но ти едва ли ще ми правиш компания?

— Да, едва ли — кимнах аз.

— Ама виж, тук предлагат отстъпка за двама — усмихна се Арина. — Джакузи с изглед към нощния град, масаж, ароматни масла…

— Махни се, развратнице, с противните си ласки… — издекламирах аз, преиначавайки Козма Прутков. И веднага съобразих, че в дадения случай това е повече от неуместно.

— Не така, Антоне. „Назад, беззъба! Твоите противни ласки! С безбройни бръчки и изкуствени бои, ронещи се като вар на твоите гърди! Спомни си наближаващия Стикс и страстите позабрави!“20

— Извинявай — промърморих аз.

— Нищо — усмихна се Арина. — Аз не съм гръцка старица, а само руска. Да, старица. Но със свои зъби, искам да отбележа! А с извода не споря: „Изгорена на прах, отдавна трябваше във глинената урна да почиваш“.

— Арина, приеми извиненията ми.

Арина отново се усмихна.

— Да, добре. Благодаря, напомни ми за Володя…

— Какъв Володя?

— Е, не Путин, разбира се. Володя Жемчужников21, поетът…

— Един от авторите на Прутков? — вгледах се в замечтаната усмивка на Арина. — Какво, да не си имала роман и с него?

— За известни и исторически личности не разказвам анекдоти — отсече Арина. — Не съм възпитана така. Мога да разкажа за един граф, без да споменавам името му, той беше такъв шегобиец! Веднъж дойде при мен с карета, абсолютно гол и с букет огромни бели рози. Е, от кочияша си, естествено, не се стесняваше, а аз живеех уединено. И влиза, без да се обади, а точно тогава при мене беше жена му — беше дошла да се оплаква от неговата разхайтеност…

— Сигурен съм, че това не може да е случайно съвпадение — отбелязах тихо аз.

— И ето какво измисли този шегобиец, когато оцени конфуза — продължи Арина. — Хвърля букета в краката на жена си и без да ме поглежда, й се нахвърля като див звяр. И крещи: „Какво си ми направила! Омагьосала си ме! Само за теб мисля, в каретата си свалих дрехите!“. И глупачката му повярва. Свали от пръста си пръстен с чудесен рубин, напъха ми го в ръката, и шепне: „Благодаря ти, вълшебнице!“. Уви мъжа си с покривката на масата и го помъкна към къщи. А на мен той на другия ден, естествено, ми изпрати гривна в добавка към пръстена… сам повече не се появи, кучето.

Доволна от разказа си, Арина млъкна.

— Още веднъж се убеждавам, че вещиците гледат на света под своеобразен ъгъл — казах аз.

— Не вещиците, а жените, и не на света, а на мъжете — усмихна се Арина. — Добре, да вървим. Няма да те съблазнявам, още повече, че върху теб има заклинание, направено от жена ти…

— Вече си си признавала, че това е лъжа — отбелязах аз.

— Така ли? Съвсем съм остаряла — въздъхна Арина.

Глава 8

В куфара сред чистото бельо намерих бански и известно време замислено ги разглеждах.

Общо взето в моите представи Тайван никога не е бил морски курорт. Но нали все пак е остров. И то на юг.

Нима Света е предчувствала, че ще се добера до морето? Интересно, как се нарича то тук — Жълто, Китайско, Японско… Досега ми се беше удавало да плувам само в Черно и Средиземно.

Някак си се съмнявах, че съдбата ще ми подхвърли такава приятна изненада… Хотелът, музеят, ето ги всичките ми развлечения…

Хотелът! Но разбира се. Та той е петзвезден хотел, значи…

След пет минути стоях до асансьора, облечен в халат над банския и с хотелските чехли. А след още две минути лежах в прохладната вода и гледах небето.

Басейнът в хотела беше на покрива. Огромен, дълбок и напълно пуст — или беше твърде рано, или причината беше в заетостта на абсолютно всички гости на хотела, без изключение. Само в кръглата чаша на джакузито, врязано в ъгъла на басейна, лежеше дебелак с европейска външност и благодушно ме поглеждаше. Навярно правилно би било да започна да се нося по водната повърхност, разпаряйки я в бодър кроул, упорит бруст или енергичен бътерфлай. Може би примерът ми би накарал охранения гост на хотела да се заеме със спорт, да придобие прекрасна фигура и в края на краищата това би променило изцяло живота му.

Но аз самият умеех да плувам само в един стил, който в детството ми се наричаше „жабешката“, а всъщност беше най-примитивният бруст, известен на човечеството от времето на неолита.

Освен това ме мързеше.

Поплисках се в басейна, гледайки чистото синьо небе. Началото на септември в Тайван е доста горещ период, а и рядко вали. Но тази сутрин беше изненадващо прохладно и същевременно слънчево.

Добре би било да остана тук няколко дни… Или не, по-добре да дойда с жена ми и дъщеря ми. Да погледаме чуждата природа, култура, да пробваме местните ястия, наистина да се изкъпя в морето… Колко жалко, че Светлана не искаше да се връща в Патрула. С нейните способности…

Въздъхнах и се измъкнах от водата. Време беше да закуся и да потърся Арина, едва ли вещицата беше настроена да спи до обед.

Отидохме до музея с такси, макар че аз предлагах да се запознаем с тайванското метро. Музеят беше извън града и ние пътувахме по някакъв скоростен път, минавайки както през нови, така и през стари квартали. Гледах с любопитство през прозореца.

— Трябва да пътешестваш повече, Городецки — каза Арина, поглеждайки ме. — Иначе в командировките външното ще те отвлича от същността.

— Нещо не се получава — признах си аз.

— Вземай пример от началството — продължи Арена. — Ето, да речем, Хесер. Роден в Тибет. Работил на територията на съвременен Китай и Индия. После — в Европа, в Холандия.

— Така ли? — учудих се аз.

— Разбира се. Наистина, отдавна. После се премести в Русия. Питер, Москва… Установи се в Средна Азия. После отново в Москва. Интересно къде ще го отвее вятърът по-нататък.

— Струва ми се, че Хесер вече е охладнял към смяната на местоположението.

Арина се разсмя.

— Какви ги говориш, Антоне? Докато му е интересно да работи, Хесер остава на едно място. А после си тръгва.

— При нас няма време да скучае — промърморих аз. Самата мисъл за това, че Хесер може да си тръгне от Москва, да отиде някъде във Франция или Китай и да се нарече Антоан Хесер или Хе Се Ро, ми изглеждаше нелепа.

— Дано да е така — лесно се съгласи Арина. — Дано да е така…

Шофьорът ни тайванец беше мълчалив, но постоянно се обръщаше и ни се усмихваше дружелюбно. Той мина през някакъв тунел, после зави надясно. Приближихме се към музея, по-точно към паркинга, зад който започваше парк, а в далечината на фона на хълмовете се виждаше зданието — съвременно, но в традиционен китайски стил, с покриви-пагоди, в жълто-тюркоазен цвят.

Арина плати на таксиджията, каза му нещо кротко, предизвиквайки одобрителен смях, купихме си входни билети и тръгнахме през парка по широка алея. Посетителите бяха доста — и туристи европейци, и туристи азиатци, и от самите тайванци, представени на първо място от ученици ентусиасти.

— Надявам се, че господин Фан днес е на работа — казах аз. — И че няма да ни се наложи да обиколим целия музей, докато го търсим… Макар че… общо взето, нямам нищо против да разгледам съкровищата. Знаеш ли дали магическите артефакти сред тях са много?

— Не са много — поклати глава Арина. — Китайците по традиция разделят приложното изкуство и магията. Най-интересните им магически артефакти изглеждат банално… клечки за ядене, например, невзрачно ветрило или свитък от бамбукови плочици…

Изведнъж забелязах, че срещу нас целеустремено се движи млад китаец. Не че потокът хора се движеше изцяло към музея, но този младеж явно се беше насочил към нас.

— А това не е ли Фан? — попитах аз.

Арина не успя да отговори. Младежът се спря пред нас и едва забележимо склони глава.

— Господин Антон, госпожице Арина. Господин Фан Венян Ви моли да го изчакате в парка „Чжишанюан“, в Беседката на орхидеите. Господин Фан Венян смята, че красотата на това място е благотворна и въодушевяваща за тази толкова ласкателна за него среща. Господин Фан Венян Ви моли да ме последвате.

Юношата говореше на китайски, а на всичкото отгоре не беше и Различен. Той се поклони още веднъж и тръгна по алеята, без дори да провери дали го следваме, или не.

Ние с Арина се спогледахме.

— Освен това господин Фан Венян смята, че в случай на някакви непредвидени ситуации е по-добре те да се случат в парка, отколкото в музея, сред безценните експонати — усмихна се Арина. — Какво пък, не е учтиво да отказваме поканата…

Свърнахме от алеята и се насочихме направо към парка. Честно казано, това беше не по-малко забавно — паркът беше разположен около изкуствени езерца, по всички правила на изкуството (не знам дали тук беше приложено изтърканото Фън Шуй, но в планирането имаше някаква ясна структура). Езерцата бяха покрити с цветя, в които с известно колебание разпознах лотоси. Гледката беше толкова идилична, че изглеждаше неестествена — или оживяла картина, или някаква виртуална реалност от фантастичните книги.

На двайсет метра от красивата беседка — наистина потънала в орхидеи, и изпълнена, естествено, все в същия този китайски стил — юношата се спря. Погледна ни и каза сериозно:

— Не мога да продължа нататък, извинявайте.

Разбирах защо не може да ни последва. Над беседката висеше „Сфера на невнимание“ — едно от най-простите, но абсолютно ефективни по отношение на хората заклинания. Гледащите по принцип продължаваха да виждат беседката, но никой не задържаше погледа си на нея и не се опитваше да се приближи. Простичък, но резултатен способ за избавяне от излишни очи и уши.

— Благодаря — казах аз и двамата с Арина тръгнахме към беседката.

Вътре в нея всичко беше приготвено. В средата беше разположена изящна масичка, на която ни чакаха чайник, чашки, захаросани плодове и още някакви местни сладости. Върху пейките предвидливо бяха положени меки червени възглавнички. Освен сферата на невнимание открих още пет заклинания, всичките за предотвратяване на подслушване и наблюдения от страна на Различните, още едно срещу хората — само че не отвличащо вниманието, а пречещо да се осъществи снимка или видеозапис, и още едно с непонятна структура. Отначало заподозрях, че то влияе върху психиката на седящите и на зрението им, но след като се позадълбочих, осъзнах, че е достатъчно безобидно. Целият му ефект се състоеше в това, че и без това прекрасната гледка наоколо ставаше още по-прекрасна, а също така пробуждаше в душата лека тъга и умиротворение при вида на природата. Замислих се и позволих на заклинанието да ми повлияе ефективно. Много изящна и приятна магия.

— Ама че веселяци — каза добродушно Арина, оглеждайки беседката. Тя явно се занимаваше със същото, с което и аз — разплиташе мрежата от заклинания. — Колко видя?

— Две срещу хора, пет срещу Различни, едно за наше удоволствие. Много забавно заклинание, толкова китайско… за въздух, вода и земя…

— Вярно — със забележимо огорчение призна Арина, поглеждайки ме накриво. — Така е. Добър чароплетец си, Антоне…

— Благодаря.

— Не благодари, когато те хвали вещица… — рече неочаквано Арина. — Лоша поличба е.

Погледнах я.

— Нервничиш ли?

Арина кимна.

И в този момент някъде иззад дърветата се появи и се насочи към нас възрастен тайванец. Нисък, пълен, усмихнат — приличаше на някаква инкарнация на Буда. Светъл, четвърто равнище на Сила, като че ли не се беше специализирал в никакъв вид магия, практикуваше от всичко по малко…

— Господин Фан… — аз се изправих, поклоних се. Арина, за мое учудване, също се изправи и напълно искрено сведе глава.

— Оставете, оставете — размаха ръце Фан. — Не бива тези източни церемонии! Повярвайте ми, всичко това е излишно, ние сме цивилизовани Различни, живеем в двайсет и първи век…

Той се качи в беседката, здраво ми стисна ръката, докосна с устни дланта на Арина, после се огледа с искрено удоволствие.

— Ох, как обичам това място! И толкова рядко имам възможност просто да поседя на тишина и спокойствие, сред приятна компания… Ще пиете чай, нали? Ние, тайванците, сме луди по зеления чай. Но у вас пият повече черен, нали? С мляко? Или англичаните го пиеха с мляко?

— У нас пият и зелен, и черен, и с мляко, и с лимон… — казах аз.

— С мляко и лимон? — Лицето на Фан се изкриви. — Едновременно?

— Не, не, какви ги говорите? — Аз неволно започвах да се отпускам. — Или така, или иначе. При нас всичко е много разнообразно.

— Прекрасно! — разцъфна Фан. — Това е взаимно обогатяване на културите, влияние и сливане на обичаите, това е чудесно. На мен по принцип Русия много ми харесва, обичам да чета Достоевски и да гледам руски филми.

Последната реплика все пак я сметнах за източна учтивост и не взех да го разпитвам какви руски филми е гледал. Седнахме и господин Фан ни наля чай.

— Какво Ви води на Формоза в тези прекрасни дни в началото на есента? — продължи Фан. — Освен интереса към нашата страна? Не, не, не отговаряйте, позволете ми сам да се досетя!

Позволихме му. Фан размишлява няколко секунди, отпивайки от чая на малки глътки, след което възкликна:

— Разбрах! Тигъра! Чух за битката, която е водил московският Патрул.

— Тигъра — признах си аз. Честно казано, комедията, която разиграваше Фан, не беше много по-добра от комедийното представление в хотела. Но тя все пак изглеждаше някак по-весела и жизнерадостна.

— Ужасно… ъъъ… същество — каза Фан. — Не съм сигурен, че думата „същество“ е подходяща, едва ли Тигъра има същност в нашето разбиране на тази дума. Но нали трябва да го наречем някак?

— Вие вече сте се сблъсквали с него — каза Арина.

Това не беше въпрос, но Фан закима с глава.

— Да, да, да… Стара и тежка история. Преди повече от осемдесет години… — Той за миг замълча и през престорената веселост проникна нещо искрено. — Имах приятел. Много добър приятел, бяхме неразделни. В наши дни биха сметнали, че сме любовници, а тогава на никой не му хрумваше подобно нещо… включително и на нас самите. Но в духовен план бяхме много близки, по-близки дори от братя или съпрузи.

Фан остави чашката и погледна Арина.

— Той беше пророк и първото му предсказание го чух само аз. Често пророците забравят какво са пророкували и си го спомнят едва след известно време. Но Ли помнеше пророчеството си. Така че ние можехме да го обсъдим двамата… и да решим какво да правим. Ли много се тревожеше от това, че аз също съм чул пророчеството, поради което съм обречен да стана жертва на Тигъра.

— Не смятахте ли да разкажете пророчеството на хората.

— Не — каза Фан. — Не смятахме. Не го е чул нито един човек… както и нито един Различен. Когато настъпи часът ми, ще го отнеса със себе си в Сумрака и ще го погреба там.

— Ясно — кимна Арина. И след кратка пауза добави — Бяха тежки времена.

— Времената никога не са леки — уточни Фан.

— Самото съществуване на Поднебесната като единна държава предизвикваше съмнение.

— Поднебесната и сега е разделена — каза Фан.

— Но навярно би могло да има и по-лош вариант — хитро попита Арина.

Фан си наля чай. После каза:

— Знаехме, че ако пророчеството остане с нас, ще дойде Тигъра. Летописите пазят предания… и се досещахме защо някои пророци се предпочели да умрат, без да кажат на никого какво са видели в бъдещето. Ние не искахме да умираме. И започнахме да търсим изход…

— Най-простият изход е да се промени пророчеството — каза Арина. — Аз също имах такъв случай. Пророчеството заплашваше… с много мрачно бъдеще Русия. Ние го казахме на хората, а после аз направих така, че да не се сбъдне.

— Значи това не е било пророчество, а предсказание — сви рамене Фан. — Изказаното пред хората пророчество не може да се отмени. То се сбъдва.

— Това беше пророчество и аз го промених! — изрече твърдо Арина.

Фан се замисли за миг. После погледна към Арина с някакъв друг поглед.

— Много съжалявам, уважаема госпожо Арина. Но пророчеството, достигнало до хората, се сбъдва винаги. Единственото, което може да се направи, е да се отсрочи, като се унищожи най-близкият и явен път за реализирането му. Но пророчество, което не се е случило навреме, само натрупва сила, и ще удари отново, даже с още по-големи последствия. Много съжалявам.

Клепачът на Арина потрепна. После върху бузите й избиха червени петна.

— Това са безсмислици!

— Уви, госпожо Арина. Както разбирате, навремето аз изучих много добре този въпрос. Нещо повече, продължих да го изучавам и по-късно. Ето, вече осемдесет години събирам цялата ми достъпна информация за пророчествата, Тигъра, възможностите да се промени пророчеството…

— Вие не може да знаете всичко! — Едва ли не за първи път виждах Арина да губи самообладание. — Не знаете какъв е моят случай! Пророчеството не се случи и няма да се случи!

— Не знам какво сте чули и сте направили навремето — наведе глава Фан. — И не смея да попитам, макар че… ако го споделите с мен, ще Ви бъда признателен. Но се запитайте сама — възможно ли е сега да се случи това, което сте се опитвали да предотвратите?

Настана тишина, чуваха се само пеещите в парка птички и цвърченето на някакви насекоми. Спомних си разказа на Арина.

Честно казано, съмнения предизвикваше само думата „цар“.

Впрочем, пророчествата винаги са иносказателни, те са преминали през съзнанието на пророка. Та можела ли е приятелката на Арина, още повече щом е свикнала да римува, да изрече „президент“? Или… или „генерален секретар“?

— А може ли пророчеството вече да се е случило? — попитах аз. — Арина, та нали някои неща спокойно могат да се смятат…

— Млъкни! — изрева Арина. — Фан, как може да бъде убит Тигъра?

— Той не може да бъде убит — разпери ръце Фан. — Тигъра е въплъщение на Сумрака в реалния свят. Можеш ли да убиеш Сумрака, вещице?

— Аз съм чародейка!

— Ти си се пребоядисала, но си била, си и ще бъдеш вещица — отговори спокойно Фан. — В думите ми няма обида. Пак те питам — можеш ли да убиеш Сумрака?

— Защо идва той, Фан? — попитах го бързо аз, изпреварвайки Арина.

Не мислех, че ще ми отговори. Но Фан заговори, при това с явно удоволствие — очевидно не му попадаха често толкова заинтригувани слушатели.

— На Сумрака му е нужна Сила. Силата я дават хората, обикновените хора, и колкото по-силна е тяхната радост или мъка, толкова повече е Силата. Сумракът не е жесток, но той си иска своето. Човешката радост също го устройва напълно, но рядко се случва радостта да е повече от мъката. Много по-често хората стават равнодушни и преситени… следователно Сумракът започва да гладува. Синият мъх е най-простият и слаб инструмент на Сумрака, той попива Силата и може да активизира човешките емоции. Но ако на света има все повече и повече равнодушни, ако Доброто и Злото отстъпват място на спокойствието и апатията… тогава Сумракът поражда Тигъра. Пророците се раждат постоянно, но ако Сумракът има достатъчно храна, те могат да постъпват както им е угодно — да изричат добри или лоши пророчества, да ги крият, да ги забравят… Но ако човешкият род се успокои, каже си, че е достигнал равновесие и покой — тогава Тигъра идва при пророците. Той не прави разлика между добрите и лошите пророчества. На него му е нужно единствено те да прозвучат. Рано или късно пророкът открива пътя към велики сътресения, болка и радост. И сумракът отново се насища. Той не е зъл. Той просто живее… и както всичко живо — иска да яде.

Фан взе късче от някакъв захаросан плод и го пъхна в устата си.

— Но нали Сумракът е просто… просто… — запънах се.

— Просто какво? — усмихна се Фан. — Просто друг свят? Просто друго измерение на реалността? И ние, Различните, сме способни да влезем в него, просто така да изречем: „Гори!“ — и от нас да изригва пламък, или да превръщаме телата си в демонични, или да виждаме бъдещето? Уважаеми Антоне, ти използваш магията и смяташ това за разбиращо се от само себе си. Но как именно използваш магията?

— Влизам в Сумрака… или просто… — млъкнах и се зарекох да не използвам повече тази дума — или се протягам към него…

— И какво по-нататък? Вместо ръце ти израстват оръдия, а вместо пръсти-иригатори? Как се сражаваш и как изцеляваш? Как можеш да говориш на китайски език, който никога не си учил? Откъде се взема всичко това според теб? От Сумрака? В отговор на твоите желания? Какво е тогава за теб Сумракът — компютър, в чиито екран тикаш пръсти и получаваш желаното? Но компютъра някой го е измислил, някой го е направил, и някой е написал програми за него. Компютърът няма разум и не можеш да го накараш да ти направи кафе или да ти оплеви лехата. А Сумракът послушно споделя с теб силата си, от която се нуждае самият той, и ти позволява да правиш фокус след фокус…

— И защо, ако е разумен? — възкликнах аз.

— Синият мъх също не само събира сила, но и я яде — усмихна се Фан. — Синият мъх е нужен на Сумрака… за една цел. Тигъра — за друга. Различните — за трета. Но всички ние заедно се занимаваме с едно и също — тормозим човечеството, дърпаме хората насам-натам, караме ги да вършат разни неща, измисляме към какво да се стремят… понякога постигайки успех, понякога — с цицини по главата. Но всички ние сме част от Сумрака, негови симбионти, ако предпочиташ. Негови ръце и крака, очи и уши. Греблата и лопатите, с които той се справя със своята градина-човечеството. Искаш да въстанеш срещу Тигъра? Ще въстанеш против Сумрака. И следователно — против самия себе си, против своята природа, своите способности, своя живот. Тигъра не може да бъде убит.

— А тогава какво направи ти? — попита Арина. Погледнах я и потреперих — тя беше остаряла. Не, маскировката й не беше изчезнала, но сега това беше само маската на красива и уверена в себе си жена върху лицето на нещастна опустошена старица.

— Принесохме му жертва. Няма нужда Тигъра да убива пророка, ако предсказанието е казано на хората и по този начин е задействан механизмът му. И ако пророкът е готов да умре, но да не разкрие пророчеството… ако Тигъра разбира, че е наистина така… той си отива. Той не е жесток. Той не наказва за оказването на съпротива. Той само се опитва да постигне резултат. Ако резултатът е невъзможен — Тигъра губи интерес към пророка.

— И ти уби най-добрия си приятел, за да покажеш на Тигъра, че пророчеството няма да стигне до хората… — прошепна Арина.

— Не. Аз трябваше да умра. Обмислихме всичко… — Фан се запъна. — Но Ли беше измислил нещо повече. Той ме измами. И направи така, че да го убия, пред очите на Тигъра, докато съм уверен, че ще загина аз самият. Това убеди Тигъра. Той разбра, че Ли принася себе си в жертва и осъзна, че никога няма да оскверня неговия подвиг и няма да повторя пророчеството му. Тигъра се обърна и си тръгна. На света постоянно се раждат нови пророци, и всеки от тях някой ден изрича онова, което може да преобърне човечеството надолу с главата. Тигъра си тръгна… — Фан замълча, но после все пак добави — На тръгване ми каза, че ми съчувства. Това беше трогателно. Аз също исках да умра, но Ли ме помоли да живея. Наложи ми се да живея.

— Почакай! — прошепнах аз. Думите на стария маг изведнъж пробудиха паметта ми. — Почакай, Фан, нещо не е наред. Нещо не се връзва. Аз… аз ти вярвам. По-точно, вярвам, че смяташ това, което казваш, за истина, и то изглежда като истина, но…

— Но? — Фан явно се заинтересува.

— Но ако Тигъра преследва пророците само за да ги подтикне да говорят… тогава защо искаше да убие момчето пророк в Москва?

— Той не е искал да го убие — изрече твърдо Фан. — Той го е подканвал. Карал го е да бърза.

— Когато се опитахме да защитим хлапето, Тигъра поиска от нас да си тръгнем. И каза… че пророчеството не трябва да бъде чуто.

Фан ме гледаше, без да мига. Погледът му изведнъж изгуби цялата си добродушност.

— Излъгал ли е? — попитах аз.

— Не. Тигъра не може да лъже. Сбъркал си. Не си чул думите му.

Пресегнах се в Сумрака… потрепнах, спомняйки си думите на Фан… наистина, как го правя? Как управлявам неведомите ми енергии, как извършвам онова, което се нарича чудеса? Не е важно, сега е важно дали е прав Фан, или не в приказките си за Сумрака…

— Дръж — казах аз, подхвърляйки към Фан отпечатък от паметта ми.

Фан се вторачи в пустотата, гледайки ни как стоим в сутеренния коридор на Патрула, на пътя на Тигъра…

— Немислимо — изрече бавно той. — Тигъра да не иска пророчество…

— Не се ли е случвало? — попитах аз. — Никога?

— Имало е случай… но мислех… че това е неразбиране и упорство… — Фан отново ме погледна. — Добре, че никой няма да чуе това пророчество.

— Защо?

— Плаши ме това, което може да е изречено.

— То може да бъде чуто — промърмори Арина. — Антон е хитрец… Съхранил е пророчеството, не знам как, но е запазил запис… почувствах това.

— Унищожи този запис — каза бързо Фан. — Не си играй с изначалната Сила.

— Изначалните Сили са Светлината и Мрака.

— Изначалната Сила е Сумракът! Всичко останало са само негови проявления! Унищожи записа! — Фан скочи на крака.

— Да не си посмял! — възкликна Арина, също изправяйки се. — Да не си посмял, Антоне! Ако… ако там има нещо, способно да отмени пророчеството? Да унищожи Тигъра?

— Оставете ме на мира! — изкрещях аз. И Фан, и Арина простъпваха към мен с такива трескави очи, че се изплаших. — Аз сам ще реша как да постъпя! Престанете!

Фан се спря. Тръсна глава, притисна ръка към челото си.

— Моля да ми простите… но това беше твърде странна новина. Моля да ми простите.

Но Арина не се спря. Приближаваше се към мен със ситни крачки, докато не ме достигна и не застана лице в лице срещу мен. Клепачите й потрепваха, очите й бяха безумни.

— Антоне… Антоне, трябва да изминем този път до края… Къде е този запис, Антоне? Къде е пророчеството? Ако не ни хареса, ще постъпим… като Фан и Ли… Ти ще ме убиеш и Тигъра ще се успокои…

— Той няма да се успокои — казах аз, отблъсквайки Арина. — Защото ти не си ми най-добрата приятелка и твоята смърт няма да докаже нищо на Тигъра. Успокой се, не бива да се избързва, не бива да се извърши нещо лошо…

— Ти разбираш ли какви ги забърках? — изстена Арина. — Разбираш ли? Аз убих родината ни, Антоне! Ние трябваше да умрем и да не пуснем пророчеството на света, или да му позволим да се сбъдне… а аз го отложих! Аз, както се оказва, съм опънала пружината! Заслепена от самоувереност, от вяра в способностите си… реших да се боря. И сега всичко ще бъде още по-зле, разбираш ли, още по-зле!

— Арина, засега нищо не знаем — казах аз. — Може пророчеството ти да е сработило през четирийсетте години. Помниш ли? „Германецът Малорусия ще завладее…“ Нали така и стана…

За секунда безумието в очите на Арина угасна.

— Да… но… Но нали останалото не се е случило… Антоне… — Тя започна да се подмилква. — Нали знаеш, че успях да възстановя това-онова от „Фуаран“… мога да повишавам силата на Различните… това е много важно… и там има още много други неща, които никой не знае…

Очите на клетия Фан Венян по естествен начин се вдигнаха до челото.

Той току-що беше споделил с нас своята изстрадана история и мнението си за Сумрака, което противоречеше на всички основни теории на Различните.

А в отговор на това беше чул фрагмент от старо отсрочено пророчество, беше узнал, че легендарният „Фуаран“ е бил в ръцете на вещицата и дори е възстановен от нея, може да повишава Силата (представям си какво му е било да чуе това, след като за триста години е достигнал едва четвърто равнище!) и да прави „още много други неща“…

— Антоне, миличък… ти даже не си представяш какво мога… мога да направя такива неща за теб… никой не би могъл… — ръцете й легнаха върху гърдите ми, Арина наведе глава, поглеждайки ме в очите. — Антоне… скъпи мой… нали си запазил пророчеството?

— Да — кимнах аз, гледайки Арина в очите.

— Антоне — изрече Фан много спокойно и учтиво, — бих искал да ви обърна внимание…

— Антоне, а как го запази?

— Там имаше детска играчка — обясних аз. — Телефон играчка, на който може да се запише фраза. Кеша го стискаше в ръката си, след като беше произнесъл пророчеството. Той не помнеше нищо… но на телефона имаше запис. Не съм го слушал, но го презаписах на флашка.

— А къде е тази флашка?

— В портфейла ми — казах аз.

— Не искам да ставам нахален, Антоне — каза Фан, пристъпвайки към нас, — но искам да отбележа, че Ви е приложено заклинанието „Дълъг език“…

Още не беше успял да довърши изречението си, когато аз блъснах Арина, вече бръкнала в джоба на сакото ми. Вещицата беше съвсем лека, отлетя на няколко крачки и се тръсна върху възглавниците.

Аз отчаяно проверих цялата защита, която ми беше сложена.

„Бариера на волята“… „Дъгова сфера“…

Всичко беше наред.

Защитата си стоеше.

Иронията на ситуацията се състоеше в това, че защитата ми беше сложна и добре структурирана, която лесно би отразила мощната „Доминанта“ или всяко друго атакуващо заклинание. Защитата би отразила и „Дългия език“, с който се закачаха учениците през първата година на обучение… само че аз самият бях снел тази защита! „Дългият език“ беше вплетен в същото онова заклинание за любуване на пейзажа, което бях сметнал за местно, тайванско, направено на беседката от любезните ни домакини. То наистина изглеждаше като обикновено развлекателно заклинание… докато не му отвореха път. А после започваше да работи, постепенно увеличавайки мощността си.

Не, това не беше работа на Фан! Колкото по-внимателно се вглеждах в заклинанието, толкова по-ясно виждах, че магиите, обвързани с въздух, вода и земя, направени уж по китайски маниер, бяха малко по-различни.

По-изящни, по-женствени.

По-подходящи за вещица.

Това заклинание го беше направила Арина. Беше го направила практически мигновено, в секундата, в която се приближихме към беседката, беше го вплела прецизно в охранителните и защитните заклинания на домакините, без да ги разтревожи, а и още го беше маскирала като стара местна изработка!

Едва ли това беше предварително замислен капан за мен. По-скоро за нас двамата. Но и за мен също. Не беше ли намекнала специално Арина за хомосексуалността на Фан, за да може в случай на необходимост да припиша магията, носеща в себе си явна женска природа, на женствен мъж, какъвто, Фан, естествено, не беше — поставеният от него току-що щит беше груб, рязък и ефективен.

Арина мислеше не крачка напред, не две или три, а цели десет!

Вместо да оправям старите заклинания, аз предпочетох да направя ново, „ледена кора“, разкъсвайки обхваналите мозъка ми нишки.

— Антоне… — жално каза Арина, без да направи опит да стане. — Защо?

— Стой далеч от разума ми, вещице — казах аз. — Сам ще реша как да постъпя.

— Антоне, но аз само исках… — започна тя. За щастие, този път очаквах, че ще се опита да ме баламоса, и ударът на „Доминантата“ се разтвори безследно в „Дъговата сфера“.

— Престани! — възкликнах аз. — Достатъчно! Ти загуби!

Фан стоеше до мен, все повече и повече увеличавайки „щита на мага“. И, изглежда, призоваваше някого.

— Дай ми я! — изкрещя Арина. Тя не стана, но по някакъв начин се оказа на крака, сякаш самата земя я е подхвърлила във въздуха. Очите на Арина пламтяха, ръцете й бяха протегнати към мен — и аз почувствах как портфейлът ми в джоба се дърпа, опитвайки се да се измъкне и да полети към вещицата.

Ударих я с „Пресата“. Във всяка друга ситуация бих имал достатъчно чиста Сила, за да поваля Арина, да я удържа и да я спра.

Но тя също беше Висша. И ако „Фуаран“ ме беше направил маг извън категория по случайност, то Арина явно беше работила дълго и упорито върху себе си. Тя отби моята „Преса“ с махване на дланта, цветните орхидеи зад гърба й сякаш са взривиха, а от беседката излетя една колона. Ох, ненапразно Фан беше решил да не се срещаме в музея!

Стоях, леко приведен, и чаках какво ще последва.

Колкото и да бе странно, това не беше съвсем атака. Арина се възползва от „Тройния ключ“ — но с такава сила, че цялата ми ментална защита се пропука и поддаде.

— Разбери ме! — извика Арина.

Наистина я разбирах. Чувствах болката й от извършеното някога. Омраза към собствената й самоувереност и собствената й страхливост. Нежелание да се сражава с мен — и готовност да се бие докрай.

Но цялата работа беше там, че не възнамерявах да й давам пророчеството, без да обмисля този въпрос както трябва.

— Разбери ме и ти! — парирах аз, запращайки „тройния ключ“ в отговор.

Това беше най-нелепото сражение в живота ми. Ние стояхме един срещу друг, преизпълнени със Сила, с треперещи на върха на пръстите смъртоносни заклинания — и не изпитвахме помежду си никаква омраза, разбирахме се взаимно до дълбините на душите си…

А после изведнъж всичко наоколо се изпълни с пукоти и от отворилите се портали започнаха да се изсипват Различни.

Фан беше извикал Инквизицията.

Арина прецени ситуацията моментално. Порив на огнен вятър удари във всички посоки, по-скоро отвличайки вниманието, отколкото реално да се опитва да задържи Инквизиторите. После видях усмихващата се Арина, застанала насред огненото кълбо и облечена в голям за нея размер мъжки панталони и сако. Мъчително бавно, както ми се стори, макар че това едва ли отне повече от секунда, Арина извади с дясната си ръка от джоба на сакото портфейла — моя портфейл! — отвори го, върху дланта й изскочи флашката… и Арина изчезна. Портфейлът ми остана да виси във въздуха за миг, като в анимационен филм, после падна.

Вероятно Арина беше стискала през цялото време Минойската сфера в лявата си ръка.

Наведох глава, оглеждайки себе си.

Да… на Арина тази дълга пола и лазурна блуза й стояха по-добре. При това дрехите й явно ми бяха малки и се пръскаха по шевовете.

— Стой! — извика един от инквизиторите, когато се наведох за портфейла си.

— Господин Антон Городецки се противопостави на престъпницата и в нищо не е виновен — изрече бързо Фан. — Към него не може да има никакви претенции!

Или Фан се ползваше с неоспорим авторитет, или Инквизиторите мечтаеха твърде много да хванат Арина, но те изчезнаха в отварящите се портали до един, всичките петима или шестима.

— Безполезно е — казах аз, стискайки портфейла си в ръка. — Минойската сфера не може да се проследи. Там ще има цяло дърво от фалшиви следи, разклоняващи се до безкрайност.

— Те са длъжни да опитат — учтиво каза Фан. — Това им е работата. Да ви помогна ли с дрехите?

— Ще се справя — намръщих се аз. — Ще си сложа фалшив образ, а в хотела имам резервни.

— Много елегантно заклинание — продължи Фан. — Не мога да си представя само с каква цел е било създадено.

— Арина е такава шегаджийка… — Седнах и си налях от чая. — Виж я ти старата вещица… все пак ме измами…

— Но Ви остави документите и парите.

— Което си е вярно, вярно си е — признах аз. — Тя винаги е имала стил. Но флашката…

— Предполагам, че имате копия.

Погледнах накриво Фан. Попитах го:

— А какво ще промени това? Нали вие настоявахте, че пророчеството трябва да се унищожи?

Фан разпери ръце. Наложеният му щит, заради който тайванецът изглеждаше леко мъждив и безцветен, бавно се разтваряше в Сумрака.

— И какво ще правите сега? — попита той.

— Не знам — отговорих аз. — Сигурно ще си допия чая, ще се върна в хотела и ще се преоблека. А после ще си тръгна за вкъщи.