Нов патрул

Пролог

Старши сержант Дима Пастухов беше добър полицай.

Случваше се, разбира се, да възпитава наглеещите пияници с мерки, непредвидени по устав — например яки юмруци в зъбите или ритници. Но само в случай, че пияницата сериозно започне да си търси правата или откаже да го последва в изтрезвителното. Дима не се гнусеше от петстотинрублови банкноти, измъкнати от хохол1 или чурек2 без адресна регистрация — в края на краищата, щом полицейската заплата е толкова мизерна, нека нарушителите му плащат глобата лично. Той нямаше нищо против, ако в кръчмите на неговата територия вместо чаша вода му налеят коняк и му върнат хиляда рубли ресто от сторубловата банкнота.

В края на краищата, службата си е служба. Тя е и опасна, и трудна. И май не е особено престижна. Трябва да има материално поощрение.

Но затова пък Дима никога не измъкваше пари от проститутки и сутеньори. От принципни съображения. Нещо във възпитанието му му пречеше да се занимава с такива работи. Не водеше и без причина в изтрезвителното леко подпийнали, но запазили разсъдъка си граждани. А когато узнаеше за реално престъпление, без да се замисли се впускаше в преследване на грабителите, честно търсеше улики, подаваше рапорти за дребни кражби (ако пострадалите настояват, естествено), стараеше се да запомни лицата на издирваните от полицията. Имаше в активите си задържани, включително истински убиец — заклал първо любовника на жена си, което е основателно; после жена си, което е разбираемо; а след това се нахвърлил с ножа върху съседа си, от когото научил за изневярата на съпругата си. Възмутеният от такава неблагодарност съсед се заключил в апартамента си и позвънил на полицията. Отзовалият се на обаждането Пастухов задържа убиеца, безсилно млатещ желязната врата с хилавите си, макар и омазани в кръв интелигентски юмручета, а после дълго се бори с желанието си да измъкне на стълбите съседа провокатор и да му изтупа физиономията.

Така че Дима смяташе себе си за добър полицай — и не беше чак толкова далече от истината. На фона на някои от колегите си той изглеждаше прилежен, като милиционера Свирулкин от старата книжка за Незнайко в Слънчевия град.

Единственото петно в служебната биография на Дима бе свързано с януари 1998 година, когато той, все още съвсем млад и зелен, патрулираше заедно със сержант Камински в района на ВДНХ3. Камински беше нещо като наставник на младия милиционер (тогава още се наричаха милиционери или просто „ментове“, нямаше го нито модното „полицай“, нито обидното „ченге“) и много се гордееше с тази своя роля. Съветите и поученията му се отнасяха главно за това как може да се заработи допълнително. Ето, и в онази вечер, когато видя бързащ от метрото към прехода за съседната станция пиян младеж (даже в ръката му имаше начената бутилчица евтина водка), Камински подсвирна радостно и партньорите тръгнаха да му пресекат пътя. По всичко личеше, че пияницата след малко ще се раздели с петдесетарка, а защо не и със стотарка.

Но нещо не се получи. Започна някакво безумие. Пияният ги погледна с неочаквано трезвен поглед (трезвен — хубаво, но в него имаше и нещо страшно, диво, като на отдавна разочаровало се от хората домашно куче) и посъветва партньорите да се напият самите те.

И те го послушаха. Отидоха при лавките (последните години на Елциновия бардак изтичаха, но водката все още се продаваше направо на улицата) и кикотейки се като побъркани, си купиха по бутилчица — същата като на пияницата, който им беше дал деловия съвет. После си взеха по още една. И по още една.

След три часа ги прибра — весели и остроумни — един от техните патрули. Това спаси Пастухов и Камински. Здравата си изпатиха, но все пак не ги изхвърлиха от милицията. Оттогава Камински съвсем затъна и се кълнеше, че срещнатият от тях пияница е бил хипнотизатор или дори екстрасенс. Пастухов не си позволяваше неоснователни обвинения към мъжа и не градеше напразни догадки. Но много добре го запомни.

Единствено с цел да внимава да не му попада на пътя.

Дали защото Пастухов добре запомни позорното напиване, или защото у него се пробудиха неочаквани способности, но след известно време той започна да забелязва и други хора със странни очи. За себе си Пастухов ги наричаше „вълци“ и „кучета“.

В погледа на първите го имаше спокойното равнодушие на хищника — не злобно, не; вълкът разкъсва овцата без злоба, а по-скоро с любов. От такива Пастухов просто странеше, стараейки се да не привлича вниманието им.

Вторите, приличащи повече на някогашния млад пияница, имаха кучешки поглед. Понякога виновен, понякога търпеливо-грижлив, понякога тъжен. Пастухов го смущаваше само едно — кучетата гледат така не стопанина си, а в най-добрия случай — детето на стопанина. Затова Пастухов странеше и от тях.

Доста дълго му се удаваше да ги отбягва.

Ако децата са цветята на живота, това дете беше цъфтящ кактус.

Започна да си дере гърлото още от минаването през плъзгащите се врати на „Шереметиево Д“. Майка му, почервеняла от яд и срам (явно писъкът не се разнасяше за първи път), го мъкнеше за ръката, но момчето се дърпаше назад, запъвайки се и с двата крака, и виеше:

— Не искам! Не искам! Не искам да летя! Маменце, не бива! Маменце, не искам! Маменце, самолетът ще падне!

Майка му отпусна ръка — и момченцето се строполи на пода, където остана да си седи: пълничко, разревано, грозно дете на десет години, облечено малко по-леко, отколкото би трябвало в Москва през юни — явно полетът, който им предстоеше, беше до топлите страни.

Един мъж се надигна в кафенето на двайсетина метра от тях, като едва не събори недопитата халба бира. Гледа няколко мига към момчето и втълпяващата му нещо майка. После седна и каза тихо:

— Това е ужасно! Това е просто кошмар!

— И аз така мисля — подкрепи го младата жена, седнала срещу него. Остави чашката си с кафе и погледна с неприязън момченцето. — Бих казала даже — отвратително.

— Е, чак нещо отвратително не виждам — изрече меко мъжът. — Но че е ужасно… няма никакво съмнение…

— Лично аз… — започна девойката, но млъкна, забелязала, че мъжът не я слуша.

Той извади телефона си и набра някакъв номер. Тихо каза:

— Нуждая се от първо равнище. Първо или второ. Не, не се шегувам. Потърсете…

Прекъсна връзката, погледна към девойката и кимна:

— Извинявайте, спешно обаждане… Какво казвахте?

— Лично аз съм чайлд-фри — рече девойката с предизвикателство.

— Свободна от деца? Да не сте безплодна?

Девойката поклати глава:

— Широко разпространено заблуждение! Ние, които сме чайлд-фри, сме против децата, защото те заробват. Трябва да се избира — или си свободна горда личност, или си социален придатък към механизма за възпроизводство на населението!

— А! — кимна мъжът. — А аз си помислих… проблеми със здравето. Исках да Ви препоръчам добър доктор… А секса поне признавате ли го?

Девойката се усмихна.

— Е, разбира се! Да не сме някакви асексуални? Сексът, брачният живот — всичко това е хубаво и нормално. Просто… да се обвързваш с тези крещящи, тичащи…

— Мърляви — подсказа мъжът. — Нали също и мърлят непрекъснато. В началото не могат дори да си избършат сами задниците.

— Мърляви! — съгласи се девойката. — Точно така! Да прекараш най-добрите си години в обслужването на нуждите на недоразвити човешки индивиди… Надявам се, че не се каните да ми четете морал и да ме убеждавате, че ще се осъзная и ще се сдобия с куп деца?

— Не, не се каня. Вярвам Ви. Абсолютно сигурен съм, че ще изживеете живота си бездетна.

Покрай тях преминаха майката и детето, което или се беше поуспокоило, или — по-вероятно — просто се бе примирило, че полетът ще се състои. Майката полугласно го уговаряше — дочуваше се нещо за топло море, за хубав хотел и корида.

— О, Боже! — възкликна девойката. — Че даже и в Испания… Изглежда летим с един и същи полет. Представяте ли си, да слушам три часа истеричните писъци на този малък дебеланко!

— Предполагам, че няма да са три — каза мъжът. — Час и десет, час и петнайсет…

Върху лицето на девойката се изписа леко презрение. Мъжът изглеждаше доста преуспял, как можеше да не знае съвсем елементарни неща…

— Полетът до Барселона е три часа…

— Три часа и двайсет минути. Е, да допуснем…

— А Вие закъде летите? — Девойката стремително губеше интерес към него.

— За никъде. Изпратих приятел. После седнах да изпия халба бира.

Девойката се поколеба.

— Тамара. Казвам се Тамара.

— А аз се казвам Антон.

— И Вие със сигурност нямате деца, нали, Антоне? — попита Тамара, на която никак не й се искаше да изоставя любимата тема.

— А, защо? Имам. Дъщеря. Надка. Връстница на този… дебеланко.

— Тоест не пожелахте да позволите на съпругата си да остане здрава и свободна жена? — усмихна се Тамара. — Каква е тя?

— Съпругата ли?

— Е, не дъщерята, естествено…

— По образование е лекар. А иначе… вълшебница.

— Ето какво не обичам у вас, мъжете — рече Тамара, изправяйки се. — Пошлата сладникавост. „Вълшебница“! Но май сте доволни, че тя се бъхти над печката, пере пелени, не спи нощем…

— Доволен съм. Макар че сега никой не пере пелени, отдавна се използват памперси.

При думата „памперси“ лицето на девойката се изкриви, сякаш са й предложили да изяде шепа хлебарки. Тя взе дамската си чанта и без да се сбогува тръгна към гишето за регистрация.

Мъжът сви рамене. Взе телефона, поднесе го към ухото си и той незабавно зазвъня.

— Городецки… Никак? Не, трето равнище по никакъв начин. Пълен чартър до Барселона. Може да се приеме, че това е второ… Не?

Той помълча. После каза:

— Тогава за мен едно седмо. Не, лъжа. Момчето има дарба за предвиждане от второ-първо равнище. Тъмните ще се противят със зъби и нокти… Една намеса от пето равнище — промяна на съдбата на един човек и един Различен… Добре, запишете ми го.

Той се изправи, оставяйки недопитата халба на масата. Тръгна към гишето на регистрацията, където пълничкото момченце нервно пристъпваше от крак на крак до майка си, застинала с каменно лице на мястото си в опашката.

Мъжът премина през пункта за проверка (кой знае защо, никой дори не опита да го спре) и се приближи към жената. Изкашля се учтиво. Срещна погледа й. Кимна.

— Олга Юриевна… Забравихте да изключите ютията, когато гладихте шортите на Кеша…

Върху лицето на жената се изписа паника.

— Можете да излетите с вечерния чартър — продължи мъжът. — А сега по-добре се върнете вкъщи.

Жената дръпна сина си за ръката и се втурна към изхода. Момчето, за което тя, изглежда, беше напълно забравила, гледаше мъжа с широко отворени очи.

— Искаш да попиташ кой съм аз и защо майка ти ми повярва? — поинтересува се мъжът.

Погледът на момчето се замъгли — сякаш се взираше или вътре в себе си, или някъде много далеч навън, където не бива да надзъртат възпитаните деца (впрочем, и невъзпитаните възрастни не бива да надничат там, без да е необходимо).

— Вие сте Антон Городецки, Висш Светъл маг — каза момчето. — Вие сте бащата на Надка. Вие… Вие всички нас…

— Какво? — попита с жив интерес мъжът. — Какво, какво?

— Кеша! — извика жената, внезапно сетила се за сина си. Момчето потрепна, мъглата в очите му се разсея. То каза:

— Само че не знам какво значи всичко това… Благодаря!

— Аз всички вас… — изрече замислено мъжът, наблюдавайки как жената и детето се носят покрай стъклената стена на летището към пиацата с такситата. — Всички вас ви обичам. Всички вас ще ви убия. Всички вие сте ми в ръцете… Аз всички вас… Но как аз всички вас…

Той се обърна и бавно тръгна към изхода. На входа за „Зеления коридор“ се спря и погледна към опашката пред гишето за регистрация за полета до Барселона.

Опашката беше голяма и шумна. Хората отиваха на море. Сред тях имаше много деца, много жени, много мъже, и даже една девойка чайлд-фри.

— Бог да ви спаси — каза мъжът. — Аз не мога.

Дима Пастухов тъкмо вадеше запалката си, за да даде огънче на партньора си Бисат Искендеров. Той си имаше своя запалка, просто така се беше получило при тях. Извади ли Дима цигара, Бисат бърка за огънче. Накани ли се да пуши азербайджанецът — Дима поднася запалката. Ако Пастухов имаше склонност към интелигентска рефлексия, би могъл да каже, че по този начин те демонстрират един на друг взаимното си уважение, въпреки разминаването им в редица възгледи — като се започне от националните проблеми и се стигне до това коя кола е по-яка, „Мерцедес ML“ или „БМВ X3“.

Ала Дима нямаше склонност към такива размишления. Двамата с Бисат караха фордове, предпочитаха немската бира пред руската водка и азербайджанския коняк и се държаха достатъчно дружелюбно един с друг. Така че Дима щракна бутона и изкара малкото езиче на пламъка, хвърли бегъл поглед към изхода на летището — и изпусна запалката, към която вече се беше понесла цигарата на приятеля му.

През вратата на зала „Заминаващи“ излизаше „куче“. Безопасен и интелигентен на вид мъж на средна възраст. Пастухов беше свикнал да вижда такива, но това не беше просто „куче“, а онзи същият… от ВДНХ… от далечното минало… Сега не изглеждаше пиян, по-скоро — малко махмурлия…

Пастухов се извърна и бавно се наведе за запалката. Мъжът с очи на куче пазач мина покрай него, без да му обърне никакво внимание.

— Пи ли снощи? — попита Бисат със съчувствие.

— Кой? — измънка Пастухов. — А… не, просто запалката е хлъзгава…

— Ръцете ти треперят и целият си пребледнял — отбеляза партньорът му.

Пастухов най-накрая му даде огънче и с крайчеца на окото си видя как мъжът отива към паркинга. Извади цигара и си я запали сам — без да дочака Бисат.

— Странен си нещо… — рече Бисат.

— Да, подпийнах снощи — промърмори Пастухов. Погледна отново към сградата на летището.

Сега оттам излизаше „вълк“. С уверен хищнически поглед и твърда походка. Пастухов се извърна.

— Трябва да ядеш хаш4 сутрин — рече наставнически Бисат. — Само че истински хаш, от нашия. Арменският е отрова!

— Абсолютно еднакви са — отговори Пастухов, както обикновено.

Бисат се изплю презрително и поклати глава:

— Само на вид. А всъщност са напълно различни.

— Всъщност може и да са различни, но в действителност са еднакви — отговори Дима, гледайки подир „вълка“, който също тръгна към паркинга.

Бисат се обиди и млъкна.

Пастухов допуши цигарата с няколко дръпвания и отново погледна към вратата на летището.

Първата му реакция беше да се ядоса и даже да се възмути: „Какво, да не са си спретнали там купон?“.

После дойде страхът.

Този, който излезе през плъзгащите се врати и сега замислено се озърташе, не беше нито „куче“, нито „вълк“. Беше някакъв друг. Трети.

Такъв, който яде „вълци“ на закуска и „кучета“ на обяд. И си оставя най-вкусното за вечеря.

Пастухов кой знае защо го квалифицира като „тигър“. А на глас каза:

— Сви ме стомахът… отивам до клозета.

— Иди, аз ще попуша — отговори партньорът му, все още обидено.

Щеше да е странно Пастухов да вика Бисат със себе си в тоалетната. Нямаше време да му обяснява или да измисля нещо. Обърна се и бързо се отдалечи, оставяйки Искендеров на пътя на тигъра. „Какво ще му направи — просто ще мине покрай него и това е…“ — опитваше се сам да се успокои.

Обърна се чак на влизане в залата на летището.

Точно навреме, за да види как Бисат, небрежно козирувайки, спира „тигъра“. Партньорът му, разбира се, не ги различаваше, не ги усещаше — не беше имал в миналото такъв инцидент като Пастухов. Но сега дори той усети нещо с онази милиционерска интуиция, която понякога помага да извадиш от тълпата някой невзрачен човечец, който има пушкало в таен кобур или нож в джоба.

Пастухов осъзна, че наистина го е свил стомахът. И се шмугна в безопасната, шумна, изпълнена с хора и куфари вътрешност на летището.

Тъй като беше добър полицай, той се срамуваше. Но още повече се страхуваше.

Глава 1

— Относно сутрешното произшествие — Городецки ще доложи каква е ситуацията — каза Хесер, без да откъсва поглед от книжата.

Изправих се. Улових съчувствения поглед на Семьон. Започнах:

— Преди два часа изпратих за полета до Ню Йорк господин Уорнс. След като колегата ни премина през регистрацията и отиде да си купи водка от безмитния магазин…

— Вие какво, да не минахте с него след паспортната проверка, Городецки? — осведоми се Хесер, без да вдига поглед.

— Е, да.

— Защо?

— За да се уверя, че всичко с него ще е наред — изкашлях се аз. — Е, и да си купя това-онова от безмитния магазин…

— Какво именно?

— Две бутилки уиски.

— Какво… — Хесер откъсна поглед от масата.

— Шотландско. Едномалцово. „Гленливет“, дванайсетгодишно и „Гленморанжи“, осемнайсетгодишно… Но то е за подарък, аз лично смятам, че да се пие осемнайсетгодишно уиски е тежкарлък…

— От какъв зор? — изрева Хесер. — Що за… дребнави користни акции…

— Извинявайте, Борис Игнатиевич — казах аз, — но господин Уорнс пие като кон. И предпочита не „Бял кон“, а прилични едномалцови. Барът ми се изпразни. А утре ще дойде още някой гост — и Вие ще ми възложите да го приютя. Обаче заплатата не ми позволява да пазарувам уиски от „Азбука на добрия вкус“.

— Карай нататък — изрече Хесер с леден тон.

— След това седнах в бара да изпия халба бира.

— Отдавна ли пиете бира сутрин, Городецки?

— Вече четвърти ден. От момента на пристигането на Уорнс.

Семьон се изкикоти. Хесер се надигна и огледа всички, седнали на масата — десет Различни от поне трето равнище, или както казват ветераните, „ранг“.

— Ще обсъдим особеностите на посрещането на гости после. И така, Вие решихте да полекувате махмурлука си с бира. Какво стана после?

— Влезе жена с дете. Пълничко момченце на десет години, реве, та се къса. Молеше майка си да не летят, казваше, че самолетът ще се разбие. Е… разбира се, сканирах аурата му. Момчето се оказа неиницииран Различен от високо равнище, минимум първо-второ. Съдейки по всичко — предсказател. Възможно е даже и да е пророк.

В залата настъпи леко оживление.

— И откъде такива смели изводи? — попита Хесер.

— Цветът. Интензивността. Блещукането… — Напрегнах се, изпращайки в пространството онова, което бях видял. Всички седнали се вторачиха в една празна точка над масата. Разбира се, не създавах никакво реално изображение, но съзнанието винаги услужливо търси някаква точка във въздуха, за да разположи там картината.

— Да допуснем — кимна Хесер. — Но все пак пророк…

— Предсказателят по принцип е лишен от възможността да види собственото си бъдеще. А момчето беше изплашено от собствената си смърт. Това вече е довод в полза на пророка… — каза тихо Олга.

Хесер кимна неохотно.

— Осведомих се дали имаме право на намеса от първо-второ равнище — спасяване на целия самолет. Уви, нямахме такова право. Тогава взех разрешение на пето равнище и извадих от полета момчето и майка му.

— Разумно — Хесер като че ли се поуспокои. — Разумно. Момчето контролираме ли го?

Свих рамене. Семьон деликатно се изкашля и вметна:

— Работим по въпроса, Борис Игнатиевич.

Хесер кимна и отново ме погледна.

— Има ли още нещо?

Поколебах се.

— Той направи още едно предсказание. Лично на мен.

— На Различен от Висше равнище? — уточни Хесер, кой знае защо.

— Пророк! — изрече почти весело Олга. — Наистина пророк!

Кимнах.

— Можеш ли да го изкажеш, Антоне? — попита Хесер, вече съвсем кротко и дружелюбно.

— Без проблем. „Вие сте Антон Городецки, Висш Светъл маг. Вие сте бащата на Надка. Вие… Вие всички нас…“

— А нататък?

— В този момент го прекъснаха.

Хесер промърмори нещо и започна да потропва с пръсти по масата. Аз чаках. Всички останали също чакаха.

— Антоне, не бих искал да се проявявам като неучтив… но сигурен ли сте, че сте седнали да пиете бира по своя собствена воля?

Обърках се. Дори не се обидих, а се обърках. Да попиташ Различен дали не е попаднал под действието на нечие внушение е доста сериозна работа. Все едно… е, все едно един човек да попита друг дали интимният му живот е добър. Разбира се, този въпрос е възможен между близки приятели. Но между началник и подчинен… при това в присъствието на други сътрудници… Е, ако неопитен Различен извърши неадекватна постъпка… тук въпросът „Ти със собствената си глава ли мислеше?“ е уместен. Но и тогава е риторичен. А да се обърнеш с такъв въпрос към Висш Различен…

— Борис Игнатиевич — казах аз, с ожесточение съдирайки от себе си всичките слоеве ментална защита, — вероятно с нещо съм дал основание за Вашите думи. Наистина, не разбирам с какво точно. От моя гледна точка — да, действах единствено по своя собствена воля. Но ако се съмнявате, сканирайте ме, нямам нищо против.

Разбира се, това също беше риторична фраза. Абсолютно. По този начин човек, оказал се под някакво нелепо подозрение — например, че когато е бил на гости, е откраднал от масата сребърните лъжички — предлага да пребъркат джобовете му…

— Благодаря, Антоне, ще се възползвам от предложението ти — отвърна Хесер, изправяйки се.

В следващата секунда се изключих.

А после отворих очи.

В промеждутъка, разбира се, беше изминало някакво време — пет, десет минути. Само че аз не си го спомнях. Лежах на диванчето в кабинета на Хесер, което всички наричат иронично „плацдарм за мозъчен щурм“. Олга придържаше главата ми — и тя беше много, много ядосана. Срещу мен на стол седеше Хесер — и той беше много, много смутен. В кабинета нямаше никого другиго.

— Е, как… трепереща твар ли съм, или имам право?5 — попитах аз.

— Антоне, най-смирено поднасям извиненията си — каза Хесер.

— Той вече се извини пред останалите присъстващи — добави Олга. — Антоне, прости на стария глупак.

Седнах и потърках слепоочията си. Главата не просто ме болеше, а изглеждаше удивително пуста и кънтеше.

— Кой съм аз? Къде съм? Кои сте вие? Не ви познавам! — промърморих аз.

— Антоне, моля те да приемеш извиненията ми… — повтори Хесер.

— Шефе, откъде решихте, че съм под чуждо влияние? — попитах аз.

— Не ти ли се струва странно, че след като си изпратил госта си, ти си решил да пиеш бира в смотано и скъпо кафене, макар че си знаел, че ти предстои да шофираш?

— Струва ми се. Но така се стекоха нещата този ден.

— А че именно в момента, в който внезапно реши да поостанеш на летището, пред очите ти е спретнало истерия момче предсказател?

— Животът се състои от съвпадения — философски отбелязах аз.

— А това, че самолетът благополучно е долетял до Барселона?

Ето тук ме хвана неподготвен.

— Как така е долетял?

— Нормално. Бръмчейки с мотора и поклащайки крила. Долетял, разтоварил хората и час по-късно отлетял обратно.

Поклатих глава.

— Борис Игнатиевич… Аз, разбира се, не съм предсказател. Но понякога проверявам целенасочено вероятността за едно или друго събитие… Момчето ревеше за катастрофа. Погледнах аурата му — Различен, неиницииран, в спонтанен изблик на сила. Започнах да преглеждам линиите на реалността — самолетът падаше. С вероятност деветдесет и осем процента. Може би… е, нали няма абсолютно точни предсказания… Да не са изплували тези два процента?

— Да допуснем. А как още можеш да интерпретираш случилото се?

— Провокация — казах аз неохотно. — Напомпали са момчето със сила, окачили са му фалшива аура. Добре познат похват, Вие самият… Хм. Е, после детето изпада в истерия, чувам воплите му, започвам да проверявам вероятностите… да допуснем, че те също са изкривени.

— С каква цел? — попита Хесер.

— Да ни накарат да изхабим напразно правото си за намеса от първо равнище. Самолетът не е имал никакво намерение да пада, хлапето не представлява интерес. А ние, като последни идиоти, сме дали празен изстрел.

Хесер вдигна назидателно пръст.

— Но ние така или иначе нямахме право на намеса!

— Имахме — промърмори Хесер. — Имахме и имаме. Но то е запазено лично за мен. Ако се беше обърнал пряко към мен… щях да разреша намеса.

— Виж ти… — казах аз. — Е, в такъв случай… наистина е съмнително. А хлапето какво е?

— Пророк… — призна Хесер с неохота. — С голяма сила. И върху теб няма никакви следи от въздействие. Така че може би си прав.

— Но самолетът не е паднал — каза тихо Олга.

Никой не отговори.

— Пророците не грешат — рече Хесер след малко. — Момчето е пророк, тъй като е направило предсказания за своята съдба и за съдбата на Висш Различен. Но самолетът не е паднал. Ти не си се намесвал в събитията…

И в този момент загрях.

— А Вие всъщност не сте проверявали дали съм бил под влияние, или не — казах аз. — Проверявали сте дали не съм спасил самолета без разрешение.

— И това също. — Хесер дори не се смути. — Но не исках да изказвам тази причина пред колегите.

— Много благодаря.

Изправих се и тръгнах към вратата. Хесер изчака да я отворя и едва тогава се обади:

— Трябва да ти кажа, Антоне, че много се радвам за теб. Радвам се и се гордея.

— И за какво по-точно?

— За това, че не си се намесил без разрешение. И дори не си прибягнал до разни човешки глупости, като телефонни обаждания за бомба в самолета…

Излязох и затворих вратата след себе си.

Искаше ми се да изкрещя или да ударя с юмрук в стената.

Но се държах. Бях невъзмутим и студен.

Та нали наистина не бях прибягнал до „разни човешки глупости“! Дори не ми беше хрумнало. Убедих се, че нямаме никаква законова възможност да спасим двеста души, и спасих един Различен и майка му.

Уроците са ми били от полза. Държах се като идеален Висш Различен.

И заради това се чувствах отвратително.

— Антоне!

Обърнах се и видях Семьон, който бързаше да ме догони. Той изглеждаше леко смутен, като стар приятел, станал неволен свидетел на неловка и грозна сцена. Но бяхме достатъчно стари и близки приятели, за да му се налага да се престорва, че по случайност все още не си е тръгнал.

— Мислех, че ще ми се наложи да чакам по-дълго — поясни Семьон. — Е, учуди ни шефът, учуди ни…

— Той е прав — неохотно признах аз. — Ситуацията наистина е странна.

— Възложиха ми да поговоря с момчето, да го инициирам, да обоснова пред родителите му необходимостта да посещава нашето училище… общо взето — стандартна процедура. Искаш ли да отидем?

— Какво, намерихте ли го вече? — поинтересувах се аз. — Аз открих само името, не съм се занимавах по-нататък…

— Разбира се, че го намерихме! Антоне, двайсет и първи век е! Обадихме се в информационния ни център и попитахме кой не се е явил на еди-кой си полет до Барселона. След минутка Толик се обади с отговора. Инокентий Григориевич Толков, на десет и половина години. Живее с майка си… е, нали знаеш, че Различните се срещат статистически по-често в непълните семейства.

— Социалната депривация спомага… — промърморих аз.

— А аз съм чувал версията, че татковците усещат подсъзнателно, че детето е Различен, и напускат семейството — каза Семьон. — Накратко казано — страх ги е… Толкови живеят наблизо, до Водния стадион… ще отскочим ли?

— Не, Семьоне, няма да дойда — поклатих глава аз. — Ти и сам ще се справиш прекрасно.

Семьон ме погледна въпросително.

— О, всичко е наред! — казах аз твърдо. — Не се бой, не изпадам в истерия. Не отивам да запивам и не кроя планове да напусна Патрула. Отивам на летището да пообиколя там. Всичко е някак нередно, разбираш ли? Момче пророк изрича мъгливи пророчества, самолет, който би трябвало да падне, не се разбива… нещо не е наред!

— Хесер вече изпрати инспекция на „Шереметиево“ — уведоми ме Семьон.

Гласът му беше някак ехиден.

— Кого изпрати?

— Лас.

— Ясно — кимнах аз, докато спирах пред асансьора и натисках бутона за повикване. — Тоест Хесер не очаква нищо интересно.

Лас беше нетипичен Различен. Като се започне с това, че по-рано той нямаше никакви способности на Различен и такива не би трябвало да се появят. Но преди няколко години му се случи да изпита въздействието на заклинание от древната магическа книга „Фуаран“. Вампирът Костя, мой някогашен съсед и дори приятел, демонстрира на Лас, че с помощта на книгата е способен да превръща хората в Различни…

Най-странно ми се струваше дори не това, че Лас се превърна в Различен, а че се превърна в Светъл Различен. Не беше злодей, но имаше специфично чувство за хумор… а и възгледите му за живота биха прилягали по-скоро на Тъмен. Работата в Нощния патрул, към която той, изглежда, се отнасяше като към поредната шега, не го беше променила особено.

Но той беше слаб Различен. Началното, седмо равнище, с неопределени перспективи да израсне до пето-шесто (впрочем, Лас не се напъваше особено да реализира тази цел).

— Не бих казал — възрази Семьон. — Хесер не очаква нищо интересно в магически план. Ти нали беше там, не забеляза нищо. Самият ти си Висш…

Намръщих се.

— Висш, висш — рече дружелюбно Семьон. — Нямаш много опит, но имаш способности. Така че е безполезно да се дълбае в тази посока. А Лас ще погледне по друг начин на ситуацията. На практика — от гледната точка на човек. Главата му работи доста парадоксално… току-виж вземе да забележи нещо?

— Точно затова трябва да отидем двамата — казах аз. — А ти дерзай, инициирай пророка.

— Стани, и виж, и слушай6… — Семьон влезе пръв в най-накрая пристигналия асансьор, и въздъхна — Ох, не обичам пророци и предсказатели. Изтърсят нещо по твой адрес — и после ходиш като глупак, размишляваш какво са имали предвид. Понякога такива страхотии си съчиняваш, а всъщност става въпрос за някаква пълна глупост, която, пфу, не си струва вниманието!

— Благодаря — казах аз. — Не се притеснявай… напълно съм спокоен в това отношение. Виж го ти него, пророк!

— Спомням си, че при нас в Петроград имаше един предсказател — подзе с готовност Семьон. — И ето, че през илядо деветстотин и шестнайсета, в навечерието на Новата година, го питаме за перспективите. И той ни казва…

Успях да хвана Лас на двора, тъкмо когато сядаше в идеално измитата си мазда. При появата ми той искрено се зарадва.

— Антоне, нали не си много зает?

— Ами…

— Защо не отскочиш с мен до Шарик7? Борис Игнатиевич ме праща да мина по твоите стъпки, да потърся нещо необичайно. Ще се включиш ли?

— Какво да те правя… — въздъхнах аз, сядайки на седалката до него. — Ще дойда. Ще си ми задължен, ясно ти е.

— То се знае — зарадва се Лас, палейки колата. — Нещо съм зле с времето, и без това днес ми се наложи да си променям плановете.

— Какви планове? — попитах, докато излизахме от паркинга.

— Ами, такова… — Лас леко се смути. — Днес се канех да се кръщавам.

— Какво?! — стори ми се, че ми се е причуло.

— Да се кръщавам — повтори Лас, гледайки в пътя. — Какво? Нали и ние можем да се кръщаваме?

— Кои „ние“? — уточних аз за всеки случай.

— Различните!

— Може, разбира се — отвърнах. — Това са един вид… духовни дела. Магията си е магия, а вярата…

Лас сякаш се отприщи:

— Ето и аз взех, че си помислих — дявол знае как там ще погледнат на това, че се занимавам с магия… аз по принцип винаги съм бил агностик, е, по-точно, екуменист с широк профил, но в един момент си помислих… по-добре да взема да се кръстя, за по-сигурно.

— В „Семейство Симпсън“ имаше един герой, дето за всеки случай хем спазваше Съботата, хем правеше намаз — не се стърпях аз.

— Не кощунствай — каза Лас строго. — Аз сериозно… Даже специално намерих църква в Подмосковието. В Москва, казват, всички попове са корумпирани. А в провинцията са по-близо до Бога. Обадих се вчера, поговорихме… е, едни познати ме препоръчаха там… Обещаха да ме кръстят днес, и Хесер изведнъж ми даде задача…

— Нещо много си се забързал — усъмних се аз. — Изобщо, готов ли си за тайнството на кръщенето?

— Разбира се — усмихна се Лас. — Купих си кръстче, Библия за всеки случай, две иконки…

— Чакай, чакай — заинтересувах се аз. Тъкмо изскочихме на „Ленинградка“ и се понесохме към летището. Лас, както обикновено, направи на колата заклинание „Ескорт“, и бързо-бързо започнаха да ни правят път. Не знам кой от шофьорите какво виждаше — някой бърза помощ, друг — патрулка с включена сирена, трети — правителствен ескорт, окичен с буркани като глупак с мобилни телефони, но всички живо ни освобождаваха пътя. — А научи ли символа на вярата?

— Какъв символ на вярата?

— Никео-Цариградския!

— А трябва ли? — развълнува се Лас.

— Добре, свещеникът ще ти подскаже — развеселих се аз. — Купи ли си кръщелна риза?

— Защо?

— Ами, когато излезеш от купела…

— В купела потапят само бебетата, няма да влизам в него! Възрастните ги напръскват!

— Тъпак! — изрекох аз изразително. — Има специални купели за възрастни. Казват се баптистерии.

— Това при баптистите ли е?

— При всички.

Лас се замисли — карането на колата под прикритието на „Ескорта“ му позволяваше да не се напряга особено.

— А ако там има мадами?

— Те вече няма да са мадами за теб, а сестри во Христе!

— Ама ти лъжеш! — възмути се Лас. — Достатъчно, Антоне!

Извадих мобилния си телефон, замислих се за секунда и попитах:

— На кого от нашите се доверяваш?

— В духовен план ли? — уточни Лас. — Е… на Семьон ще му повярвам.

— Става — кимнах, набрах номера и пуснах високоговорителя.

— Да, Антоне? — откликна Семьон.

— Слушай, ти кръщаван ли си?

— Е, как може един руснак на моята възраст да не е кръщаван? — отвърна Семьон. — Аз съм роден по царско време…

— А сега близък ли си до православната вяра?

— Е… — Семьон явно се смути. — Ходя на църква. Понякога.

— Кажи, как кръщават възрастните?

— Обикновено — както децата. Събличаш се — и три пъти главата под водата.

— Благодаря. — Прекъснах връзката. — Разбра ли? Тома… готов за тайнството…

— Какво още ще има там?

— Обръщаш се на запад, плюеш три пъти и казваш: „Отричам се от Сатаната!“.

Лас се разкикоти.

— Е, Антоне… Малко се поувлече! С кръщенето съм съгласен, избързах! Идеалният некорумпиран поп няма да пести вода. Но заставането с лице на запад… плюенето…

Отново набрах Семьон.

— Да? — откликна той с любопитство.

— Още един въпрос. Как протича обредът по отричането от Сатаната при кръщене?

— Заставаш с лице на запад. Отчето пита дали се отричаш от Сатаната и от делата му. Три пъти се отричаш на глас, плюеш на запад…

— Благодаря! — Отново прекъснах връзката.

Лас мълчеше, вкопчен във волана и гледайки пред себе си. Вече бяхме пресекли московското Околовръстно.

— Какви други сложни моменти ще има? — почти плахо попита той.

— Потапяш се, отричаш се — започнах да изброявам с пръстите на ръката си. — И третата крачка е… имай предвид, че в църквата всичко е по три пъти, защото Бог е триединен. Третата крачка е — излизаш от купела и обикаляш тичешком църквата три пъти, обратно на часовниковата стрелка…

— Гол? — ужаси се Лес. — Без гащи?

— Разбира се. Като Адам старозаветния, безгрешен преди вкусването на плода от Дървото на познанието!

Фразата се роди спонтанно, но звучеше доста убедително.

— Ами… щом трябва… — каза тихо Лас.

— Да беше влязъл в която и да е църква — смъмрих го аз. — Дори и корумпирана. И да си беше купил книжка с пояснения.

— Неудобно ми е да влизам в църква — призна си Лас. — Не стига, че не съм кръстен, но отгоре на всичко съм и вълшебник! Мамка му, дали да не отложа кръщенето? Щом трябва да тичам гол около църквата… ще походя на фитнес, ще се понапомпам…

— Добре, относно тичането около църквата — това не е истина — смилих се аз. — Но все пак бих те посъветвал да проявиш повече сериозност по въпроса.

— Колко сложно е всичко… — въздъхна Лас, завивайки към терминала. — Ние към „Д“ ли сме?

— Да, в новия — потвърдих аз.

— Какво пък, ще опитаме с Божията помощ! — каза Лас.

Осъзнах, че пламенността на новака не е угаснала у него.

Глава 2

На летището двамата с Лас се разделихме. Той отиде да общува с хората — способностите му бяха напълно достатъчни, за да му споделят всичко до дупка. На първо място на Лас му предстоеше да поговори с техниците, подготвили злополучния (или по-правилно ще е да се каже — късметлийския?) „Боинг“ за полет, после с диспечерите, и ако се получеше — и с екипажа. А аз отидох при дежурещите на летището Различни.

Както беше по устав, те бяха двама — Тъмен и Светъл. Нашия, естествено, го познавах — Андрей, младеж, пето равнище, появяваше се рядко в офиса, постоянно работеше на летището. Тъмния го бях виждал няколко пъти, когато на самия мен ми се беше налагало да летя донякъде или да се връщам отнякъде.

Разбира се, те вече бяха в течение на случилото се. И Андрей, и възрастният Тъмен на име Аркадий обсъдиха с удоволствие с мен историята със самолета — само дето не знаеха и не можеха да ми кажат нищо полезно. Сред Тъмните хлапето вече беше получило ироничното прозвище „Момчето, което не полетя“, това май беше всичко ценно, което научих. А освен това забелязах, че отношенията между Андрей и Аркадий са съвсем приятелски и мислено си отбелязах да препоръчам по-честа смяна на дежурните. По принцип приятелските отношения между Различните не са забранени. Случват се такива неща… аз самият бях приятел със семейство вампири, а в Петербург даже има уникално семейство от Светъл вълшебник и Тъмна прорицателка, наистина, и двамата не работят в петербургските Патрули… Но в случая с младия Светъл и опитния Тъмен се появяваше риск от нежелателно влияние.

Най-добре да се подсигурим.

С тази мисъл пообикалях още малко из летището, открих чакащ на опашката пред регистрацията вампир, от скука проверих регистрационния му печат — всичко беше наред. Теглеше ме отново да пийна една бира, но това вече би било прекалено. От друга страна… сега не се налагаше да шофирам… улових се, че се мотая все по-близо и по-близо до бара.

За щастие се появи Лас — бодър и весел. С облекчение се извърнах от кафененцето и му помахах с ръка.

— Деветдесет и четири процента! — съобщи ми той радостно.

Повдигнах въпросително вежда — е, във всеки случай се опитах да изобразя именно това.

— Отдавна ме занимаваше въпросът колко хора си бъркат с пръст в носа, когато са сигурни, че никой не ги вижда. Та така, анкетирах точно сто души, и деветдесет и четири от тях си признаха!

За секунда ми се стори, че Лас се е побъркал.

— И ти пита хората за това, вместо да търсиш нещо странно?

— Защо „вместо“? — обиди се Лас. — Съвместно с това! Помисли си, как с минимално магическо въздействие да накараш хората първо да говорят истината, а после напълно да забравят за разпита? Представих се за социолог, който с разрешение на началството провежда анкета. Питах за всякакви странности, които са забелязали, как са прекарали тази сутрин… общо взето, както си трябва. Всичко това под действието на „Платон“. А накрая задавах въпроса за бъркането в носа. Нали си наясно, че човек, който си е признал, макар и в анонимна анкета, че когато е сам, си чопли носа, ще се постарае колкото се може по-бързо да забрави цялата тази история. Хем е полезно за делото, хем получих отговор на въпроса си.

— За какво ти е този отговор? — попитах аз. — Хората, останали насаме, често извършват… е… не най-красивите постъпки. Да си чоплиш с пръст носа е, общо взето, дреболия.

— Разбира се — съгласи се Лас. — Та точно това е показателно! Мнозинството от хората ще отстоява с нокти и зъби такава глупава лъжа. Ще отрекат не това, че се заглеждат в недозрелите нимфетки, че не си плащат данъците или злепоставят колегите си, а нещо банално, което не вреди на никого и е смешно — бъркането с пръст в носа! Това говори много за хората.

— Следващия път ги попитай за бъркането с пръсти на друго място — отвърнах мрачно аз. — Какво научи по случая?

Лас сви рамене.

— Самолетът е бил наред. Проверили са го както трябва, никакви забележки… между другото, ти знаеше ли, че самолетите могат да бъдат допускани до полет, ако част от апаратурата им е неизправна? Във всеки случай към този не е имало никакви забележки. И самолетът е новичък, произведен преди три години, не някаква вехтория, закърпена от китайците.

— Тоест не би трябвало да падне? — уточних аз.

— Всичко е в Божиите ръце — сви рамене Лас и блесна с познаването на Библията — „Ни едно врабче няма да падне на земята без волята на нашия Отец!“ Още по-малко пък — самолет. Е… не е и паднал.

— Но нали момчето пророкува… — казах аз. — И вероятностните линии сочеха неминуема катастрофа… Добре. Самолетът е бил изправен, екипажът — опитен. Поне някакви странности имаше ли?

— Относно самолета — или изобщо? — уточни Лас.

— Изобщо.

— Ами… един тукашен полицай сутринта се наакал.

— Какво?

— Не успял да се добере до тоалетната. Изпуснал се в гащите. В помещението на дежурните са му намерили стара униформа. Измил се на душовете.

— Лас, защо те привличат все такива бруталности? — възмутих се аз. — Дори и наистина някой служител на МВР да е имал пристъп на дизентерия, това не значи, че трябва да се обсъжда… още по-малко пък — с ирония. Та ти си Светъл! Светъл Различен!

— Та аз съчувствам и на двамата полицаи — подхвърли небрежно Лас.

Сърцето ми се сви.

— На двамата? Да не са яли пирожки с месо в тукашното кафе?

— Не, при втория всичко с храносмилането е наред — успокои ме Лас. — Вторият се е побъркал.

Зачаках. Беше ясно, че Лас очаква уточняващи въпроси, и че напълно съзнателно излага информацията дозирано — за по-голям драматизъм.

— Не ти ли е интересно? — попита Лас.

— Докладвай по установения ред — помолих аз.

Лес въздъхна и се почеса по тила.

— Общо взето, нищо особено. Но някак си излиза извън рамките на рутината на всекидневния живот. Сутринта, някъде горе-долу по времето, по което си си тръгнал от летището, се е случила неприятност с наряда на патрулно-постовата служба. Единият полицай, Дмитрий Пастухов, тръгнал към тоалетната, но не успял да се добере дотам навреме. А вторият… вторият малко по-късно влязъл в помещението на дежурните, сложил на масата кобура си, документите, радиостанцията. Казал, че е изгубил интерес към работата в органите за опазване на обществения ред и си тръгнал. Началниците му засега дори не са съобщавали някъде. Надяват се, че ще размисли и ще се върне.

— Да тръгваме — казах аз.

— При кого първо?

— При онзи, дето не е успял да се добере до тоалетната.

— А при него няма нужда да ходим. Нали ти казах — измил се, преоблякъл се и се върнал на работното си място.

От пръв поглед по нищо не си личеше, че тази сутрин полицай Дмитрий Пастухов е попаднал в толкова деликатна, и, откровено казано, срамна ситуация. Само дето униформените му панталони при внимателно вглеждане изглеждаха възголеми, а и цветът им леко се различаваше от този на куртката.

Затова пък той изглеждаше просто великолепно. Одухотворено, би могло да се каже. Като милиционер от приказките, задържал бандита на местопрестъплението и получаващ от генерала часовник с гравирано „За храброст при изпълнение на служебния си дълг“. Като летец-изпитател, успял все пак да докара самолета с отказал двигател до аеродрума и усетил как колелата докосват меко земята. Като минувач, който гледа към рухналата зад гърба му — там, откъдето току-що е минал, — гигантска ледена висулка и с нелепа усмивка вади цигара от пакета…

Като човек, който е преживял смъртоносна опасност и вече е осъзнал, че е останал жив, но все още не е разбрал докрай защо…

Дмитрий Пастухов се разхождаше пред входа на летището, не по устав сложил ръце зад гърба си и гледайки наоколо някак много добродушно и дружелюбно.

Но докато двамата с Лас се приближавахме към него, върху лицето на полицая се изписваше съвсем друго изражение.

Като на милиционер, на когото усмихващият се генерал казва: „Браво, браво… сигурно си знаел чий племенник арестуваш — и не се уплаши? Герой…“.

Като на летец, в чийто самолет, вече плъзгащ се по бетона, със свиреп алчен пламък избухва резервоара с горивото.

Като минувач, който, докато размачква цигара, без да откъсва поглед от разбилата се ледена висулка, изведнъж чува над главата си: „Пази се!“.

Той се боеше от мен.

Той знаеше какъв съм аз. Е, може би не точно… но нямаше смисъл да се представям като проверяващ, журналист или санитарен лекар.

Той знаеше, че не съм човек.

— Лас, почакай тук — помолих аз. — По-добре сам…

Пастухов чакаше, без да се опита да се измъкне или да се направи, че не забелязва приближаването ми. Не посягаше към оръжието си, противно на моите опасения (не ми се искаше разговорът ни да започва толкова енергично). А когато аз се спрях на две крачки и въздъхнах дълбоко, той се усмихна неловко и попита:

— Ще разрешите ли да запаля?

— Какво? — обърках се аз. — Разбира се…

Пастухов запали цигара и жадно запуши. После каза:

— Една голяма молба… няма нужда да ме карате пак да се напивам. Ще ме изхвърлят от органите на реда! Сега при нас тече поредната кампания, гонят даже за идване на работа с махмурлук…

Зяпнах го за няколко секунди. А после в главата ми нещо прищрака и видях мрачна московска зима, мръсният сняг край пътя на Проспекта на мира, многобройните лавки при метростанцията на ВДНХ, двама приближаващи се към мен милиционери — единият по-възрастен, другият — съвсем младо момче…

— Извинявайте — казах аз. — Много ли пострадахте тогава?

Полицаят сви неопределено рамене. После каза:

— А Вие изобщо не сте се променили. Минаха тринайсет години… и дори не сте остарели.

— Ние остаряваме бавно — казах аз.

— Аха — кимна Пастухов и хвърли цигарата. — Не съм глупак. Всичко ми е ясно. Така че… казвайте направо какво Ви трябва. Или правете каквото трябва.

Страх го беше от мен. А и кой не би се страхувал от човек, който с една дума може да го накара да направи каквото си поиска?

Сведох поглед, улавяйки сянката си. Пристъпих в нея — и се озовах в Сумрака. Нямаше особена нужда от това, но все пак в Сумрака аурата се сканира по-прецизно.

Полицаят беше човек. Ни най-малки признаци на Различен. Човек, и то не от най-лошите.

— Разкажете, какво се случи тази сутрин? — попитах аз, връщайки се в нормалния свят. Пастухов примигна — навярно беше усетил диханието на Сумрака. Изобщо не би могъл да забележи изчезването ми за толкова кратко време.

— Двамата с Бисат стояхме тук — каза той. — Ей така… чешехме си езиците. Денят беше хубав… — По интонацията му се разбираше, че вече не смята така. — В този момент минахте Вие…

— Познахте ли ме, Дмитрий? — попитах аз. Наистина нямаше смисъл да му правя заклинание — той беше напълно искрен.

— Е, в първия момент просто разбрах, че сте от тези… — Полицаят неопределено махна с ръка. — А после Ви познах, да…

— Как разбрахте?

Пастухов ме погледна учудено.

— Ами… аз тези като Вас веднага ги разпознавам…

— Как?

Полицаят загря.

— Какво, това да не е нещо рядко срещано? — попита той замислено.

— Не че е рядко. — Реших да не скривам нищо от него. — Но обикновено ни виждат същите такива Различни, каквито сме и ние. Разпознават ни по аурата.

— Аурата е нещо като светъл кръг около главата, нали? — смръщи чело Пастухов. — Мислех, че ги виждат само разните там психари. И шарлатаните.

— Не само около главата, не само психарите и шарлатаните. А Вие какво виждате?

— Аз ви познавам по очите! Още от първия път, когато се срещнахме… — изрече рязко Пастухов. — Вашите очи са… като на куче пазач.

Ако току-що не бях сканирал аурата му, щях да си помисля, че пред мен е някакъв странен слаб Различен, който възприема чуждите аури доста своеобразно. В края на краищата аурата наистина е най-силна около главата, а върху лицето най-силно излъчване имат очите. Може би по този начин откриваше Различните?

Но не, той не беше Различен, беше човек…

— Интересно — признах си аз. — Значи като на куче?

— Не се сърдете — сви рамене Пастухов. Той постепенно идваше на себе си.

— Че защо да се сърдя? Аз обичам кучетата.

— А има и такива, на които очите им са като на вълци — каза Пастухов.

Кимнах. Ясно. Значи по този начин виждаше Тъмните.

— Моля, продължете.

— Сутринта Вие минахте край нас — каза Пастухов. — Е… аз настръхнах, естествено. Кой знае защо, глупаво си помислих, че Вие сте ме запомнили, както аз Вас. От къде на къде, всъщност? Вие сигурно правите такива фокуси с хората всеки ден.

— Не — казах аз. — Не бива. Тогава ситуацията беше критична. А и аз самият… бях много млад и неопитен. Каквото се сетих, това и направих… Продължавайте.

Пастухов избърса потта от челото си.

— После премина и един вълк… е, това си е нещо нормално. Всеки ден виждам такива като вас на летището. А после излезе още един… и тогава се уплаших.

— Също „вълк“? — уточних аз.

— Не… — Пастухов пристъпи измъчено от крак на крак. — Никога не съм виждал такива. Нарекох го за себе си „тигър“. Той имаше такъв поглед… сякаш може да изяде когото си поиска, веднага, където го е видял… И аз… кой знае защо си помислих, че ще ме разкрие. Ще разбере, че го виждам. И веднага ще ме убие. Какви ги говоря, не само че съм си „помислил“, но и сега мисля така! Той щеше да ме убие. В същата секунда. Така че реших да се измъкна. Казах на партньора си, че ме е свил стомахът — и към тоалетната. Мислех си — какво ще направи на Бисат? Та той не ви вижда! Обаче докато се отдалечавах, гледам — Бисат… спира този… тигър!

— Можете ли да го опишете? Тигъра?

Пастухов поклати глава.

— Видях го само отдалече. Мъж, на средна възраст, тъмни коси…

— Изобщо не обичам хора с такива белези — намръщих се аз. — Как видяхте погледа му от разстояние?

— Виждам погледите на всякакво разстояние — отвърна сериозно Пастухов. — Сам не знам защо.

— Националност?

Дмитрий се замисли.

— Навярно най-обикновена. Родом от европейската част.

— Тоест не кавказец, не азиатец, не скандинавец…

— Нито пък негър.

— Още нещо?

Пастухов затвори очи и се намръщи. Той искрено се стараеше.

— Нямаше багаж. Когато стоеше до Бисат, забелязах, че ръцете му са празни. Едва ли е долетял така, нали?

— Благодаря, това е интересно — казах аз. Разбира се, багажът всъщност би могъл да е и невидим. И самият аз веднъж качих на самолет невидим куфар, за да не плащам за свръхтегло…

Полицаят въздъхна и каза:

— Навярно трябваше да се върна. Само че стомахът наистина ме сви така, че се боях, че няма да успея да се добера до тоалетната… — Той млъкна, после продължи. — И не успях. Това сигурно вече го знаете.

— Да — кимнах аз.

— Изпуснах се в гащите — рече Пастухов обречено. — Е, ако беше някакво разстройство, дизентерия — на кой ли не му се е случвало? А при мен… без да има нищо… Докато се измия както мога, докато вляза при дежурните… там взех от една стара униформа панталони за смяна… Дежурният цвили, ясно, че до вечерта всички ще са научили… Върнах се на поста.

— И? — това ме интересуваше много повече, отколкото проблемите със здравето и реномето на Пастухов.

— Уж нищо. Бисат стои, усмихва се. Попитах го какво му е имало на онзи, когото е спрял. Бисат махна с ръка, разправя: „Всичко му беше наред, нямаше смисъл да го задържам“. Е, мисля си, размина се… И в този момент Бисат изведнъж си сваля куртката, маха грижливо пагоните от нея! Маха токата! Вади документите. Пистолета, радиостанцията, специалното оборудване… И ми връчва всичко! Питам го какво му става. А той отговаря: „Всичко това няма смисъл, няма никаква необходимост от моята работа“. И към електричката! Викам подире му, а той маха с ръка — и продължава! Сигурно вече си е вкъщи.

— Чух, че той сам е отишъл в помещението на дежурните — отбелязах аз.

— Предполагам, Роман е казал така? — уточни Пастухов. — Аз го помолих за това, когато отнесох вещите. Все пак едно е, когато човек е хвърлил всичко направо на улицата, и съвсем друго — когато го е отнесъл на дежурния. Може пък да размисли и да се върне? И без това ще си има големи ядове… макар че сигурно ще мине през психиатрията и ще го уволнят по здравословни причини…

— Ти самият вярваш ли, ще той ще се върне? — попитах аз.

Пастухов поклати глава.

— Не. Не вярвам. Това е заради тигъра. Той му е направил нещо. Може да му е наредил така… както Вие някога ми наредихте да се напия… А може и да е нещо друго. Той няма да се върне.

— Благодаря — казах аз искрено. — Ти си добър човек, струва ми се. Извинявай, че тогава така се получи.

Пастухов се обърка. После все пак попита:

— А сега какво ще стане с мен? Ще ми наредите да забравя всичко?

Погледнах го. Не ми се искаше да прилагам към него дори и най-прости заклинания. Беше странен човек, макар и добър.

— Даваш ли ми честна дума никога да не разказваш на никого за нашия разговор? — попитах аз. — И изобщо за нас?

— Аз да не съм глупак? — възмути се полицаят. — Кой ще ми повярва? На никого няма да кажа!

— Тогава още един последен въпрос. Когато си сам и наоколо няма никого — чоплиш ли си носа с пръст?

Пастухов отвори уста и я затвори. Изведнъж се изчерви. А после каза:

— Е, ако възникне необходимост… случва се.

— Някой път ще се отбия пак, трябва да поговорим още — казах аз. — Но не се притеснявай. Просто откровен разговор, нищо повече.

— Аха… — каза неловко Пастухов. — Благодаря…

— Нищо ли не искаш да ме попиташ?

Пастухов бавно поклати глава.

— Искам. Но няма. Колкото по-малко знаеш, толкова по-здрав сън имаш.

Вече крачех към Лас, когато той ме застигна.

— Ще помогнете ли на Бисат?

— А защо мислиш, че бих му помогнал? — попитах аз.

— Е… — Полицаят се обърка. А после изведнъж се усмихна — Защото кучето е приятел на човека. Нали?

Заканих му се с пръст и се приближих към Лас.

— Как беше там? — попита Лас.

— Той също си бърка с пръст в носа — рекох ехидно аз. — Записа ли данните на полицая, който е напуснал? Обади се в Информационния отдел, спешно ни трябва адреса му. Макар че не, ти ще караш, аз ще се обадя, докато потегляме.

Глава 3

Полицаят Бисат Искендеров живееше наблизо, в Куркино. Районът беше хубав, по мнението на мнозина — дори елитен. Но Искендеров живееше там в общинско жилище, така че едва ли спадаше към полицаите късметлии, които през целия си живот работят в патрулно-постова служба и при това живеят в разкошни апартаменти и ходят на работа с представителен модел мерцедес.

Докато се придвижвахме към толкова неочаквано и необичайно уволнилия се полицай, преразказах на Лас разговора ми с Пастухов.

— Кучета, значи — каза замислено Лас. — Яко… Слушай, а защо разговаря с него? Ако му беше направил „Платон“, щеше с радост да ти разкаже всичко. Или просто да му беше влязъл в главата… Ти ги умееш тези неща…

В последните му думи се прокрадна завист. Лас беше слаб Различен без никакви шансове да си повиши равнището. Някои заклинания никога нямаше да бъдат достъпни за него.

— Лас, често ли си срещал хора, които виждат Различните? — попитах го аз в отговор.

— Не.

— Е, и аз не. Изобщо не съм чувал за такива. Изглежда, тази му способност се е проявила след срещата му с мен. Така че има някаква вероятност да е последствие от направеното от мен заклинание.

— И ти се боиш, че новото заклинание ще го лиши от тази способност… — кимна Лас. — Ясно. Е, ти си Висш, ти решаваш.

— Решава Хесер — признах си аз. — Но не искам да избързвам. Пастухов няма да разкаже нищо на никого. А и да разкаже — ще попадне в психиатрията.

— А този… „тигър“?

— Какво за тигъра?

— Как мислиш, какъв е той? Висш маг?

— Нали Пастухов не определи мен като „тигър“?

— Логично… А какъв е тогава? Инквизитор?

— Не — казах аз със съжаление. — Не мисля. Инквизиторите си остават Светли или Тъмни, каквито са били по-рано.

— Нали аурата им става сива?

Въздъхнах и претеглих наум дали си струва да разкривам подробностите.

— Всъщност не. Аурата им се прикрива със сиво. Силният маг може да погледне под маскировката — а там ще си е същото, каквото е било. Или Светъл, или Тъмен. Те не променят същността си.

— Така ли? — повдигна вежди Лас. — Е, и защо не може да е Инквизитор?

— Различен със сива, непонятна аура — тигър? Някак не се връзва, нали? Като се има предвид колко точно характеризира Пастухов нас и Тъмните.

— Какъв е тогава? — учуди се Лас.

— Това да го решава Хесер — отвърнах аз. — Той е по-умен. По-дълго е живял. Да си блъска главата.

— Най-правилният подход! — одобри Лас. — Слушай, ето какво си помислих… този полицай е излъгал партньора си, че отива в тоалетната…

— Е, и? — кимнах аз. Тъкмо влязохме в двора на многоетажна сграда и сега Лас търсеше къде да паркира.

— Отначало е излъгал. А после — се е изпуснал в гащите.

— От страх — реших аз.

— Все пак е някакво необичайно съвпадение.

Замълчах. В думите на Лас имаше рационално зърно. Ако наоколо стават странни неща, то всяко съвпадение трябва да се разглежда особено внимателно.

— Да вървим — казах аз, излизайки от колата. — Да поговорим с този Бисат… а после ще мислим.

По-скоро по навик, отколкото очаквайки да видя нещо по-особено, на стълбището влязох в Сумрака. Полицаят живееше на втория етаж — рядко дават служебни жилища на престижните високи етажи. На първия етаж нямаше нищо необичайно — синият мъх, паразитът на Сумрака, покриваше с равен слой всички стени, като беше особено силно избуял в ъглите, покрай радиатора и около вратите на асансьора. Всичко беше предсказуемо — покрай радиатора се целуват млади двойки, преди девойката да оправи дрехите си и да изтича към дома при мама и татко… А покрай асансьора псуват, когато открият, че пак е развален и ще трябва да се ходи пеша до дванайсетия етаж, или тихо се радват, предвкусвайки завръщането у дома… Със заучени движения хвърлих огън във всички посоки, изгаряйки паразита. Разбира се, той не може да се изтреби докрай, но за всеки Различен това е като да си изтриеш обувките, преди да влезеш в къщата.

Вторият етаж ме озадачи — синият мъх беше навсякъде, освен около една врата. Изглежда, той беше изпълзял надалеч от нея. При това съвсем наскоро, преди няколко часа. Тънките сини нишки бавно се оттегляха към синия килим — така се свива амебата, когато попадне на кристалче сол.

— Той живее тук — казах аз, връщайки се в реалността.

— Видя ли нещо? — поинтересува се Лас.

— Не, само дреболии.

Позвъних.

Измина почти половин минута, преди вратата да се отвори. Без въпроси и, изглежда, дори без погледа в очите — ритуал за всеки московчанин.

На прага стоеше ниска пълна жена. От типичните застаряващи източни жени в представите на московчаните — на младини явно е била красива, а сега — не особено, с някак тихо лице, сякаш вглъбена в себе си.

— Здравейте! — Леко пристъпих напред. — Ние сме от Управлението… Бисат вкъщи ли е?

Управлението — това е доста удобна дума. Кой знае защо, никой никога не пита от какво точно управление. Жената също не тръгна да разпитва.

— Влизайте — каза тя, отстъпвайки встрани. — В спалнята е…

Изглежда ни очакваха. Естествено, не точно нас, но очакваха някого.

Докато влизах, хвърлих поглед към аурата й. Нищо особено, разбира се. Човек.

Апартаментът беше тристаен, но малък, с тясно и неудобно антре. От отворената врата на хола гърмеше непознат рок.

Лас наостри уши — той обожаваше неизвестните групи; със съжаление поклати глава и изцъка с език.

Жената безмълвно ми подаде чехли, като взе един по-голям чифт от купчината до вратата. Лас не понечи да се събуе — тя изобщо не реагира на това.

Странно. Обикновено такива навици са много устойчиви. Нормално беше тя или да помоли и двама ни да се преобуем, или, по силата на модерните европейски традиции, не особено подходящи за Москва с нейния климат и мръсотия, да не предлага и на мен.

В хола на дивана седеше слабо момче с ноутбук на коленете. От ноутбука като змии се виеха кабели към тонколоните на пода. Хлапакът ни погледна и намали звука, но дори не ни поздрави, което е съвсем странно за източно момче. Сканирах и неговата аура. Човек.

— Оттук…

Последвахме жената към спалнята. Тя отвори вратата, пусна ни да минем и все така, без да казва нищо, затвори подир нас, оставайки в коридора.

Ах, тук ставаше нещо нередно…

Бисат Искендеров лежеше върху оправеното легло само по гащета и потник и гледаше в телевизора, окачен на стената срещу леглото. Всичко тук беше някак средностатистическо московско, практически без национален колорит, без никакви лични пристрастия: мебели от ИКЕА, килим, окачен на стената (мислех си, че вече не ги окачват така, това беше традиция от някакви мухлясали, брежневски времена), женско списание на едно нощно шкафче, купчина криминалета на другото. Тази спалния би могла да бъде във всеки един руски град. В нея би могъл да се търкаля в леглото мениджърът Ваня или строителят Ринат.

Не обичам жилища, в които собственикът не е оставил своя отпечатък.

— Здравейте, Бисат — казах аз. — Ние сме от Управлението. Станало ли е нещо с Вас? Болен ли сте?

Бисат ме погледна и отново се вторачи в екрана. Там даваха популярно предаване — възрастна лекарка с благи очи разказваше на народа за парапроктита. „А сега да помолим на сцената да излезе някой от залата, облечен с тениска или с риза без яка…“

— Здравейте — отвърна Бисат. — Нищо ми няма. Здрав съм.

— Но Вие сте напуснали дежурството си… — рекох аз.

И го погледнах през Сумрака.

Отначало си помислих, че с мен е станало нещо.

После осъзнах, че не е с мен. Но от това не ми олекна.

— Лас, погледни аурата му… — казах тихо аз.

Лас смръщи чело. И отвърна:

— Нещо не мога да я видя…

— Защото я няма — потвърдих аз.

Бисат чакаше търпеливо, докато си говорехме. После отвърна:

— Напуснах дежурството си, защото нямаше смисъл да дежуря.

— Разкажете ми за човека, с когото говорихте, преди да си тръгнете — помолих аз.

— Нещо не разбрах — изрече замислено Лас. — А нима има хора без аура?

„Представете си, че отворът на тениската всъщност е…“ — съобщи от екрана водещата.

— Преди да си тръгна, говорих с Дима Пастухов — каза Бисат. — Той не е лош човек…

— Преди това! — помолих аз. — Преди Дима!

— Преди Дима разговарях с продавачката на будката за цигари — каза Бисат. — Тя е симпатична жена, но много кльощава…

— Не, почакай — помолих го аз. — Бисат, когато Пастухов го заболя коремът и влезе в сградата на летището. Помниш ли? Ти спря човек, излизащ от залата „Пристигащи“…

— Това не беше човек — отговори много спокойно Бисат.

— А какъв беше? — възкликнах аз.

— Не знам. — Бисат си оставаше все така невъзмутим. — Но не беше човек. Няма такива хора.

— Добре, разкажи ми как изглеждаше този „нечовек“ — помолих го аз. — И за какво си говорихте.

— Той… — Бисат за пръв път се замисли над отговора си. И дори прояви някаква живост — протегна ръка и се почеса по корема. — Беше светлокос. Много висок. Имаше къса брада. И сини очи. Помолих го да си даде документите. Той отвърна, че няма нужда от това. Сложи ръка на рамото ми и ме погледна в очите. Аз… аз исках да го попитам какво си позволява. Но не го направих.

— Защо?

— А какво значение има?

— Вашият партньор Дима описа този… нечовек… по друг начин.

— Не знам как го е описал — отвърна спокойно Бисат.

Въздъхнах, събрах в ръка малко Сила и запратих към полицая заклинанието „Сократ“ — краткотрайно, но непреодолимо желание да се говори истината и само истината.

Заклинанието се понесе през Сумрака като концентрирана мъгла, премина през Бисат и отплува през стената към улицата. Ох, някой ще си изпати…

— Пробвай „Доминантата“ — предложи Лас.

Поклатих глава, гледайки легналия на кревата човек. Обикновен човек, на когото сега му беше „все едно“. Който нямаше аура. И през който преминаваха, без да го засягат, всякакви заклинания.

— Няма да помогне. Да вървим, Лас.

— Но…

— Да вървим — казах аз.

Бисат отново се обърна към екрана. Водещата обясни радостно: „И ето, в тези нежни дипли и гънчици…“

Жената на полицая ни чакаше в коридора. Музиката продължаваше да свири, само че по-тихо.

— Ние си тръгваме — изрекох аз неловко. — Знаете ли… сигурно пак ще Ви се обадят. И ще дойдат… от работата.

— Искам да го откарам — каза изведнъж жената.

— Къде?

— Вкъщи. В Азербайджан. Има един такъв отач8, Юсуф. Лекува с билки. Всичко лекува. Не е само билкар, но и гам9.

— Магьосник? — попитах аз.

Жената кимна и стисна плътно устни.

— Откарайте го — казах аз. — Само че първо ще го покажете на нашия знахар, нали?

Жената ме погледна с подозрение.

— Той ще Ви навести днес — рекох. — Добър знахар е. Повярвайте.

— Какво му е? — попита жената.

— Не знам — признах си аз.

— Сякаш душата му я няма — рече жената.

— Изчакайте знахаря — помолих аз.

Излязохме от апартамента. Погледнах в Сумрака — синият мъх беше изпълзял още по-надалеч от вратата. Не му харесваше какво става там.

— Да вървим, Лас — казах. — При Хесер, и по-живо.

Но навън все пак ни се наложи да се забавим за минута. Пред входа стоеше двойка — момиче с едновременно разярен и объркан вид, и младеж, който разказваше въодушевено:

— А със сестра ти само се целувахме, но бяхме пияни. С Лена преспахме веднъж, тя дойде, когато теб те нямаше…

— Ще се наложи почистване — реших аз. — Заемам се с девойката, а ти свали от младежа „Сократ“ и го накарай да забрави всичко.

— Необходимо ли е? — попита замислено Лас. — Сам си е виновен, нека си сърба попарата…

— Грешките трябва да се поправят — казах аз. — Поне онези, което могат да бъдат поправени.

Лас явно мислеше, че вече това-онова ми е ясно и сега бързаме целеустремено към Хесер, защото на него със сигурност всичко му е ясно. Какъв е този тигър, защо жив човек няма аура (и заедно с това е загубил всякакъв интерес към живота), защо насочените към него заклинания го подминават. Всъщност аз нищичко не разбирах. И подозирах, че Хесер ще е не по-малко слисан.

Какво е всъщност аурата?

Тя е Сила. Същата тази Сила, която хората постоянно произвеждат, но не могат да използват. Силата изтича в пространството и покрива цялата Земя. Ние, Различните, я произвеждаме значително по-слабо и затова можем да я изтегляме от външната среда (горе-долу същото прави синият мъх, само че ние сме доста по-ефективни — и освен това умеем да мислим). Ако нямаш аура — значи нямаш Сила… нямаш жизнена енергия… Независимо дали си човек или Различен — вече си мъртъв…

Не, глупости си говоря! Как така може на някой да му липсва аура? Вампирите са мъртви, те се намират в състояние на „следживот“, но ето, че си имат аура. Своя, особена, вампирска, но имат. Надка — абсолютната вълшебница, имаща „нулева магическа температура“, също си има аура, и то каква!

Потърках челото си. Никога не се бях стремил да вникна във всички подробности на нашето съществуване. Мислех си — нека научната група да си блъска главите… Така или иначе всички тези теории са безкрайно далеч от живота.

И така… защо тези, които са мъртви, имат аура? И тези, които изобщо не излъчват „жизнена енергия“? И защо те са живи… колкото и да беше ужасно да поставям в една редица вампирите и Надя, положих усилия и се опитах да разгледам въпроса абстрактно. Без жизнена енергия не може да се живее… а мъртвите и „нулевите вълшебници“ не я произвеждат…

Стоп! Всичко е елементарно. Те не излъчват, но я консумират. На вампирите чуждата сила им дава посмъртно съществуване. Получава се, че… че тя осигурява живот и за Надя. Или, ако може да се направи някаква аналогия… дъщеря ми е като човек, чийто организъм не произвежда кръв. И тя живее благодарение на постоянни, непрекъснати кръвопреливания…

Намръщих се и се размърдах върху седалката. Беше ми неприятно дори да мисля за това. Може би защото никога не се бях опитвал да вникна дълбоко в това колко са свързани помежду си Силата, аурата и животът?

Добре, всичко това е отделен въпрос. Дори Надя да живее благодарение на чуждата жизнена сила, тя си живее и с нея всичко е наред. А как можеш да лишиш човек от сила, при това той да си остане жив? Без да го убиеш, без да го превърнеш във вампир, да го направиш някаква странна говореща кукла?

Не знам.

— Нещо се замисли — каза Лас.

— Аха — потвърдих аз.

— Слушай, имам един въпрос… Висшите виждат ли как душата отлита?

— Душата? — не разбрах аз. — Отлита?

— Ами да. Аурата — това е душата, нали? И когато човек умира, вижда ли се накъде полита аурата му? Имам предвид, че така може да се изчисли местоположението на ада и рая. Ако се вземат двама души, умиращи едновременно в различни краища на земното кълбо, и се засече посоката, в която отлита душата, чрез триангулация…

— Лас, аурата не е душа! — възразих аз. — Аурата е жизнената енергия.

— А аз си мислех, че е душата — разстрои се Лас. — Значи душата не се вижда?

— Не — отговорих. — И когато човек умира, аурата не отива никъде, тя изгасва.

В това имаше нещо. Във въпроса на Лас, в отговора ми…

Но не можах да го разбера, или поне не успях — преминахме под услужливо вдигналата се бариера на нашия паркинг. И се спряхме право пред Хесер.

Ето по какво се различава истинският Висш маг от новаци като мен — по опита си. И с умението да върши куп неща едновременно. Ако аз изпратя някого по задачи и после започна да следя действията му, сигурно бих почувствал, че бърза обратно с важен доклад. Но на мен би ми се наложило специално да се занимавам с това. А Хесер, изглежда, беше усетил приближаването ми ей така, между другото — и толкова се беше заинтересувал, че бе излязъл да ни посрещне.

— Разказвай — нареди кратко той, докато излизах от колата. — Бързо!

Щом трябва бързо, нека е бързо. Погледнах го в очите и превъртях в главата си разговора с Пастухов и посещението при Искендеров.

— Да вървим в кабинета. — Хесер се обърна. Да отваря портал за такова разстояние би било фукня. — Обади се на Светлана.

— Защо? — попитах аз, вадейки телефона си.

— Ще отворя портал във вашия апартамент. Да вземе Надя и да идва.

От страх по гърба ме полазиха хладни тръпки.

— Не, не виждам непосредствена заплаха — каза Хесер, без да се обръща. — Но случващото се изобщо не ми харесва. И имам нужда от всички московски Висши магове.

Само че — кои други? На Светлана се обаждам аз… тя кой знае защо не вдига телефона… Има я още и Олга… и това са всички магове извън категорията на Нощния патрул. Дневният в момента разполага само със Завулон. Те имат доста магове от първо-второ равнище, но с Висшите напоследък не им върви…

— А аз какво да правя? — извика обидено подире ни Лас.

— Мини през научния отдел и прати Инокентий при мен! — нареди Хесер. Той обичаше за всички наоколо да се намира работа.

Светлана най-накрая отговори.

— Антоне?

— Света, сега Хесер ще отвори портал в апартамента ни…

— Вече е отворил — отвърна спокойно Светлана.

— Вземи Надка и идвайте при нас.

— Спешно ли е? — уточни Света.

— Нека си вземат багаж за ден-два — подхвърли Хесер. — Но да не се туткат много.

Тази реплика изобщо не ми хареса. Изглежда, Хесер се канеше да приведе Света и Надя в „обсадно положение“. Като се има предвид, че ставаше въпрос за Висша вълшебница (макар и специализирала се в лечителство — както е добре известно, всяко лечителско заклинание със същия успех може да се използва и като бойно) и за Абсолютна — това, че Надя беше само на десет години, не я правеше беззащитна. Тя можеше да създаде най-банална „Сфера на отрицание“, но толкова мощна, че да не можеш да я пробиеш и с топ.

— Чух — каза Света. — Ей сега, слагам чисто бельо в чантата… Да донеса ли нещо за теб?

— А… — запънах се аз. — Е… два чифта чорапи, два чифта гащета…

— Ще рискувам да взема и чиста риза — реши Светлана.

Вече наближавахме кабинета на Хесер, когато все пак реших да се обадя — шефът вече не потрепваше, докато ходи, явно се беше свързал с всекиго, с когото е трябвало.

— Борис Игнатиевич, както виждам, сте разбрали какво се случва…

— Нищо не съм разбрал, Антоне — отвърна Хесер. — Нищичко. Дори не съм чувал за нещо подобно. И това… — Той прехапа устни, търсейки подходящите думи. — Това ме плаши.

Той отвори вратата и влязохме в кабинета му.

Глава 4

Първото нещо, на което обърнах внимание, бяха висящите във въздуха портали. Повиканите от Хесер Висши магове страшно бързаха.

После преброих порталите. Единият, за моите момичета, блещукаше с тънка бяла рамка, очаквайки ги да преминат през него. Други три портала бавно гаснеха.

Три?

Вторачих се в онези, които вече седяха около масата.

Олга. Е, това е ясно. Кимнах й машинално.

А тихото старче с разчорлени бели коси, протъркан костюм и старомодна широка вратовръзка, приличащо на престарял професор или лекар?

Или този брадат здравеняк, чието лице ми е някак познато… не от патрулния живот, по-скоро от човешкия, виждал съм го или по телевизора, или във вестниците…

В нашия Патрул няма такива.

— Благодаря, че побързахте — каза Хесер, приближавайки се към креслото си. — Запознайте се. Това е Антон Городецки. Със сигурност сте чували за него.

— Та кой не знае Антон Городецки — усмихна се старчето.

— Това е Марк Емануилович Жермензон — представи го Хесер. — Висш Светъл. Боен маг.

— Сергей — представи се вторият. — Сергей Глиба. Висш Светъл.

— Познавам Ви — спомних си аз най-накрая. — Вие… та Вие сте онзи…

— Прорицателят! — радостно потвърди той.

Той наистина беше прорицател. От онези, които публикуват в жълтите вестници и не по-малко жълтите списания, обикалят из телевизиите, седят сред поканените гости „на първия ред“ в безбройни токшоута. Той предсказа финансовата криза, когато тя вече приключваше. Закрепването на рублата, преди тя да започне да пада. Замяната на щатските долари с някакви незнайни „амеро“. Падания на астероиди. Долитане на извънземни. Епидемия от кози грип. Небивал ръст на руската икономика. Тайфуни и земетресения.

Ако се сбъдваше точно обратното на прогнозите му, тогава в тях би имало смисъл. Но това бяха обичайните предсказателски брътвежи на принципа на „трите П-та“ — под, пръст и покрив. Понякога в пресата му се присмиваха, но импозантната му външност и находчивият му език се харесваха на читателите (по-скоро на читателките) и той не оставаше без работа.

— Вие сте прорицател? — казах аз със съмнение.

— Антоне, та да не мислите, че ще взема да прорицавам сериозно за хората? — отвърна Сергей с усмивка.

— Никога не съм Ви виждал в Патрула — казах аз.

— Те не са от Патрула — изрече мрачно Хесер. — За Марк Емануилович може да се каже, че е пенсиониран.

— Поради нараняване — уточни с весела усмивка Жермензон.

— А Сергей просто не иска да служи — добави Хесер.

— Имам право на това — отвърна Глиба. — Искам да живея като човек.

От последния портал излезе Света, хванала за ръка Надя. Порталът незабавно угасна.

— Здравейте — каза Надя много учтиво. — Чичо Хесер, лельо Олга, здравейте.

Видях с какво явно любопитство се вторачиха в дъщеря ми Марк и Сергей и се усмихнах.

— Всички пристигнаха, прекрасно — каза Хесер. — Да започваме работа. Всички сте в течение на онова, което е узнал Антон…

Охо… бърз е. Значи не само ги е повикал, но и вече ги е информирал.

— Имаме извънредна ситуация — продължи Хесер.

— Предполагам, много извънредна? — уточни Марк Емануилович.

— Крайно — каза неочаквано Глиба, като отметна глава назад и затвори очи. — Хесер… благодаря, че събра всички.

— Какво виждаш? — попита Хесер, без да поглежда прорицателя.

— Нищо.

— Тогава откъде това паническо настроение?

— Не виждам нищо, Хесер. — Сергей потри челото си и се усмихна накриво. — Оттам и паниката. Нали знаеш, че винаги виждам нещо…

— Обикновено — всякакви гадости — промърмори Хесер.

— Такъв е животът. А сега е пусто.

— Ти какво, края на света ли предричаш? — поинтересува се Жермензон. — И какво, наистина след това — нищо?

— Не е задължително — намръщи се Глиба. — С твоя опит, Емануилович, би си струвало да познаваш основите на прорицателството. „Прорицателската слепота“ възниква в ситуации, когато върху близкото бъдеще въздействат сили, превъзхождащи силата на прорицателя поне с един порядък. Тоест за втори ранг това ще бъде маг от първо равнище, за първо равнище — Висш маг…

— И като резултат получаваме чудна картинка — в Москва се е появила сила, която превъзхожда с порядък Висшия маг — продължи Хесер. — Не знам как ви изглежда това, но на мен ми се струва апокалиптично…

— Чичо Хесер — Надя, седнала до Светлана на далечния край на масата, вдигна ръка като в училище, — силите на Висшите не могат да се различават с порядък, така са ни учили в училище…

Хесер се намръщи и помоли:

— Надя, хайде, моля, без „чичо“. Ти си вече… ъъъ…

— Голямо момиче — каза послушно Надя. — Значи учиха ни, че силата на Висшите магове е на практика еднаква; малките колебания, измерени по време на преките силови единоборства, като например „пресата“, нямат никакво значение и не са стабилни. Днес чистата сила е повече в един маг, утре ще е в друг. Основно значение в противопоставянето между Висшите имат опитът и тактиката за водене на битки.

— Изключение от правилата? — попита Хесер с любопитство.

— Така наречените „нулеви“ магове като мен — отговори Надя без излишна скромност. — Ние превъзхождаме безкрайно всички магове, включително и Висшите, тъй като теоретически можем да създадем заклинание с всякаква мощ.

— Всякаква, но в рамките на съществуващата на Земята магическа енергия — уточни Хесер. — Формулирай по-точно!

— Просто не успях да довърша — каза Надя.

Измъкна се!

— Добре, шест минус — каза Хесер. — И какво още искаше да кажеш?

— Как може да съществува маг, превъзхождащ с порядък Висш маг? Това е или нулев, или…

— Да? — окуражи я Хесер.

— Или изобщо не е маг. — Надя внезапно се смути и се помръдна към майка си. Светлана я прегърна през рамото. Улових погледна на дъщеря си и кимнах одобрително.

— Не можем да изключим напълно съществуването на друг нулев маг — каза Хесер. — Но няма и предпоставки за такова нещо.

— Включително не е имало и никакви предсказания по този въпрос — отбеляза Глиба. — А Надя беше предсказана.

— Нека да разгледаме другите варианти — каза Хесер. — Магът, дори и нулев, е просто маг.

— Огледало? — попита тихо Светлана.

Над масата надвисна напрегната тишина.

Огледалото е лоша работа. Много лоша работа, защото с него е практически невъзможно да се бориш. Огледалото се създава от Сумрака… тоест никой не знае как и защо обикновен неиницииран Различен с неопределена аура, еднакво склонен към Светлината и Мрака, се превръща в огледален маг. Затова пък е известно защо се появява и какво става после. Огледалният маг се появява на място, където балансът между Светлината и Мрака е силно нарушен, след което се присъединява към губещата страна. И… ликвидира разликата. По най-банален начин — или като убива магове, или като ги лишава от сила. Преди единайсет години Светлана изгуби голяма част от силата си — и е цяло щастие, че успя да се възстанови толкова бързо.

— Това не може да е Огледало — каза Хесер и поклати глава. — Огледалният маг вдига равнището си само чрез двубои с обикновени магове. Някой от нашите Висши да се е сражавал с Огледало?

— Тъмните? — предположи Марк Емануилович.

— В техния Патрул има един-единствен Висш, самият Завулон.

— А Юри и Николай? — учудено вдигна вежда Жермензон.

— Преди седем години Юри се премести в Минск — там има по-ясни перспективи в кариерата — усмихна се Хесер. — А Николай е като вас. В запаса, вече пета година. Според мен не се занимава с нищо, освен с риболов на Ахтуба10…

— Освен това пише любовни романи под женски псевдоним — вметна Олга.

— Така ли? — неочаквано се заинтересува Глиба. — И как е?

— Чете се — оживи се Олга. — Особено…

— Тихо! — Хесер почука с пръст по масата. Звукът беше неочаквано силен. Той затвори очи и поседя безмълвно няколко секунди. — Помолих Завулон да провери своите Висши от запаса. Но предполагам, че никой от тях не се е сражавал с никого. А и защо Огледалото ще убива Тъмни? При настоящото съотношение на силите би трябвало отново да избива наши хора!

— Тогава кой е? — разпери ръце Жермензон. — Ако не е Огледало… някой от древните магове? Нали сред тях е имало нулеви? Е… или близки до нулеви…

— А и защо? — отговори с въпрос Хесер. — Главното е — защо? Да се появи тайно в Москва, да направи неясно какво с изпречил се на пътя му човек… Не, нека да разгледаме алтернативните варианти!

— Не Огледало, и не неизвестен ни Вис… ъъъ… нулев маг? — попита Глиба.

— А какви други варианти може да има? — за пръв път зададе въпрос Светлана. — Извинявайте, Борис Игнатиевич, но на печката ми остана недоварен борш. Надя седеше и си учеше уроците, а Вие ни изсипвате тук… и както разбирам, сам не знаете защо!

Хесер ме погледна. И каза:

— Опитай ти, Антоне. Какво те плаши?

Помислих около минута, преди да започна да говоря.

— Самолетът… Самолетът, който е трябвало да падне, но не е паднал. Момчето пророк, което толкова удобно се озова пред погледа ми. Думите му… и на първо място онези за мен. Полицаят, с когото съм се сблъсквал преди много години и който сега вижда Различните, без самият той да е Различен. Партньорът му, на когото му е изчезнала аурата и на когото сега му е все едно. Непознатият, когото полицаят нарече „тигър“. Това, че двамата полицаи описаха непознатия по напълно различен начин… Неспособността на Висш маг прорицател да предвижда събитията…

— Как всичко това може да е взаимосвързано?

— Не знам — отговорих честно аз.

— И какво точно те плаши? Нима думите за „тигъра“? Та твоят полицай нарича нас „кучета“, а Тъмните — „вълци“.

— Плаши ме концентрацията на странности — казах. — Всичко започна едва тази сутрин. Преди осем часа и половина! И толкова неща станаха наведнъж!

Хесер кимна. Изглежда, беше доволен от думите ми.

— Правилно. Страшно много странности. Не може да е съвпадение, значи трябва да има някаква обща причина. Предложете вашите варианти.

— Вие сте направо като доктор Хаус, Борис Игнатиевич — изрече с ирония Светлана.

— Какво? — Това беше един от редките случаи, в които виждах шефа объркан. Според мен той изобщо не се интересуваше от кино, а по телевизията гледаше само новините и фигурното пързаляне — кой знае защо, то го привличаше.

— Няма значение — каза Светлана. — Един лекар… известен. Той също предлага на подчинените си да изказват безумни теории, а после избира най-правилната от тях.

Хесер погледна Светлана с леко съмнение. После кимна и каза:

— Надявам се, че подчинените на този лекар са по-инициативни. Досега не съм чул нито една версия.

— Божествена същност — обади се неочаквано Жермензон. — Не, не говоря за Бог или месия, но е възможно да си имаме работа с проявата на някаква сакрална, мистична същност…

— Пенсионирането ти се отразява зле, Марк — каза Хесер раздразнено. — Единствената мистична същност в нашия свят сме ние, Различните. Всичко останало е човешки фолклор.

— Е, някои Различни не смятат така… — промърмори Жермензон, впрочем, не особено настоятелно.

— Значи това е фолклор на Различните! — отсече Хесер. — Някакви сериозни версии?

— Рожба на изначалната Сила — предположи Глиба. — Светлината или Мрака…

— Това е същата „божествена същност“, изказана с други думи — рече Хесер.

— Но Светлината и Мракът съществуват — сви рамене Глиба. — Когато се заклеваме в Светлината, тя потвърждава думите ни.

Хесер се намръщи.

— Софистика. Ние не знаем как и защо става това. Ти знаеш ли? Аз — не. Възможно е някой от Великите магове в древността да е създал заклинание, което все още действа. Да се подозират Светлината и Мрака в съзнателна дейност, това е…

— Това е същото като да предположиш, че Сумракът създава Огледалото и го изпраща на губещата страна… — каза меко Олга.

Хесер замлъкна.

Именно замлъкна, а не просто млъкна. Поседя, вторачен в масата, после рече:

— Версията се приема. Тя е нелепа. Не ми харесва… защото се боя от нещо подобно. Но се приема като версия. Други?

Надя отново вдигна ръка.

— На мен ми се струва, Борис Игнатиевич, че сега изобщо не е нужно да гадаем — каза тя. — Е, какво значение има кой точно се е появил? Нали вече знаем, че е много силен и върши странни неща. Нека! Трябва да разберем какво точно иска.

— И? — попита Хесер.

— Тат… Антон… — Надя се изчерви.

— Няма проблем, в течение сме, че той ти е татко — изрече Хесер неочаквано меко. — Говори.

— Всичко е започнало с това, че татко е видял момче пророк, което го е било страх да излети, защото самолетът е трябвало да падне — започна Надя, явно смутена. — Е, той е спасил момчето и майка му, нали? А ако някой също е искал да го спаси, но е постъпил по по-простия начин, като е спасил целия самолет? Точно затова самолетът не е паднал. И когато е разбрал, че момчето вече го няма там, е тръгнал да го търси…

— А историята с полицаите? Защо се е освободил по този начин? Оставяйки не само свидетели, но и следите си?

— Той не се е освободил. Той… той се е представил — каза тихо Надя.

— Оставил си е визитната картичка! — щракна с пръсти Олга. — Правилно. Разбрал е, че единият от полицаите го е разпознал като Различен. Въздействал е върху партньора му. Но защо е решил, че ще попаднем на тези полицаи и то толкова бързо?

— Ако този полицай е обикновен човек, но вижда Различните, това може да е последствие от общуването му с татко — рече Надя. — Преподаваха ни, че едно заклинание може да има страничен ефект, да остави следа… И тази следа обикновено е свързана с мага, който е направил заклинанието. А ако някой е видял следата в полицая — и е разбрал, че той е свързан с татко? За него това е било… е, като да изрита куче — за да изквичи то и стопанинът му да се обърне…

— Бива си го сравнението — отбеляза сухо Олга.

— Извинявайте — отговори Надя. — Нали преценявам от негова гледна точка…

Направи ми впечатление, че от половин минута Хесер седеше със затворени очи. И бавно почервенява. После отвори очи и вметна:

— Така. Не чувам Семьон. И не мога да се свържа с него. Някой да опита!

Олга също затвори очи.

Глиба живописно допря длани до челото си.

Жермензон прехапа устни.

Светлана се намръщи.

А аз извадих телефона си и натиснах бутона за бързо набиране.

— Да, Антоне? — откликна жизнерадостно Семьон.

— Къде си?

— Аз? На гости на Оля и Кеша. Пия чай. Разказвам колко прекрасно е училището ни за артистично надарени деца.

— Хесер не може да се свърже с теб — рекох аз.

Последва кратка пауза, след която Семьон каза:

— Знаеш ли, аз също не мога. С никого. Някак глухо е… в ефира…

— Кажи му, че идваме — нареди Хесер, с бързи крачки насочвайки се към вратата. — Антоне, Марк, Олга, с мен! Светлана, Сергей, вие оставате старши по Патрул.

— Аз съм нещатна! — възмути се Светлана.

— Смятай се за мобилизирана — подхвърли Хесер, без да се обръща.

— Света, ако сега вземем да спорим, детето може да загине — каза меко Олга, изправяйки се след Хесер. — Както и Семьон. Разбираш ли?

И Светлана — която по мои спомени вече стотина пъти беше отбивала опитите на Хесер по някакъв начин да я привлече към делата на Патрула — веднага млъкна. Само подхвърли след нас:

— Какво точно да правя?

— Убивай всичко необяснимо, което се опита да влезе в офиса — отвърна Хесер.

— Аз съм лекар, не убиец! — възмути се Светлана.

— Всеки лекар трябва да си има свое гробище — отсече Хесер.

Когато изтичахме на двора, бариерата на изхода вече беше вдигната, а в служебната кола — раздрънкан японски паркетник11 — седяха Алишер и Гарик; явно те бяха дежурни днес.

— Марк Емануилович, бъдете така добър да седнете при момчетата — подхвърли Хесер.

Изглежда, той сериозно смяташе за необходимо присъствието на поне един Висш във всяка кола.

Ние седнахме в старото беемве, на което Хесер се возеше откакто се помня. Аз седнах отпред, Олга — на задната седалка, Хесер — зад волана. Обикновено той не постъпваше така, дори не бях сигурен, че Великият умее да шофира.

Оказа се, че умее, и то как! Излетяхме на улицата и веднага поехме в насрещното платно, което явно се беше сторило на Хесер по-свободно от превозни средства. Това, което ни спасяваше от задружните проклятия на шофьорите и от възгласите за самозабравилите се депутати и чиновници, беше само едно нещо.

Колата беше невидима.

При това Хесер не използваше някое нормално заклинание, като „Сферата на отрицание“ или неговите аналози. Ние бяхме напълно невидими. От гледна точка на който и да е шофьор бяхме празно място, носещо се по пътя като въздушно течение.

Честно казано, това напряга, дори когато зад волана седи Висш маг, чийто шофьорски стаж може да надвишава сто години.

Но както се оказа, Хесер нямаше намерение да си играе на гоненица с московските автомобилисти. Само след миг колата се плъзна в Сумрака.

Всеки Различен може да влезе в Сумрака. Да вкара някого със себе си, да внесе предмет — това също е рутинна задача.

Но да вкараш в Сумрака колата си!

— А помниш ли как влязохме в Сумрака върху боен слон? — внезапно попита Олга и се засмя.

Шегуваше ли се, или беше сериозно? Кой знае…

Сега се носехме из сумрачната Москва. Първият слой е най-близкият до реалността. Тук даже има къщи, коли, хора. Всичко е сиво, мътно, забавено — но все още е истинско. Почти истинско. Само допълнено със синия мъх върху пътищата и стените на сградите…

И колата се беше променила радикално. Старият, но солиден немски автомобил сякаш се беше разточил, променяйки пропорциите си, салонът беше станал много по-старомоден, воланът в ръцете на Хесер се бе свил, беше станал по-тънък, с блестящ никелиран обръч отвътре и емблема във вид на горд елен в средата. Същата фигурка на елен беше изскочила и от капака. Таблото с приборите се беше огънало нагоре, изпъчило пред Хесер полукръглия километраж, под който се спотайваха четири дребни правоъгълни циферблата. По средата вместо елементарния бордкомпютър се беше появил съвсем примитивен радиоприемник с два диапазона, а точно пред мен — кръгъл механичен часовник.

— Да — каза Хесер. — Предпочитам коли родно производство. Волга, втора серия. Верният ми боен кон. Моля да не се разказва на никого… знам ви вас, шегаджиите…

Това не беше просто илюзия — аз усетих мириса на кожената тапицерия и се плъзнах по хлъзгавата седалка. Виж ти… дори не знаех, че съветската автомобилна промишленост е пускала волги с кожен салон и автоматична скоростна кутия… Тук може би имаше и предпазни въздушни възглавници… не биха били излишни!

Ех, бива си го шефа! Да кара стара волга, маскирана като поостаряло, но прилично беемве! Честно казано, не съм очаквал от него такъв срамежлив патриотизъм… или това не е патриотизъм, а консерватизъм?

Впрочем, патриотизмът и консерватизмът по принцип са неотделими.

Хесер завъртя волана, отклонявайки се от един рейнджроувър, спрял насред пътя. Тази кола беше странна — цялата надраскана с някакви рекламни надписи, напълно изгнила, с изпаднал на земята двигател. Най-вероятно в реалния свят отдавна я нямаше, а в Сумрака доизгниваше нейният информационен фантом — това се случва понякога с предмети, които по една или друга причина са били дълго време обект на човешко внимание. Последствия от някое ПТП?

— Не, трябва по-дълбоко — изрече внезапно Хесер.

И в този момент той наистина ме смая. Изсумтя — и светът наоколо съвсем се обезцвети.

Бяхме във втория слой на Сумрака.

Къщите станаха дървени. Дървените сгради на девет-десет етажа изглеждат много странно, честна дума. Улицата се превърна в черен път, криволичещ и покрит с буци пръст. Хората почти изчезнаха, те са трудно различими от втория слой. Всичко посивя. Вместо коли над пътя висяха облачета пара — като издишванията на човек в студен ден…

Е, и разбира се, беше станало много студено.

А колата отново се промени.

Много забележимо, и то в положителна насока.

Приготвилият се за скок елен на капака се трансформира в крилата девойка.

Известно време гледах емблемата във вид на две преплетени латински букви „R.“. После попитах:

— Борис Игнатиевич, нали предпочитахте колите родно производство?

Хесер караше безмълвно ролс-ройса „Фантом“ по празния път, безгрижно носейки се през парата и човешките сенки. Повечето нямаше да забележат нищо. Някои щяха да усетят за секунда хладен полъх върху кожата и щяха да почувстват глуха, безнадеждна тъга по нещо прекрасно, завладяващо… което никога нямаше да изпитат. В такива случаи американците казват: „Някой мина през гроба ми“.

Всъщност нещата са малко по-страшни — в този миг през теб минава Различен.

— Всички лъжат, Антоне — обади се неочаквано Хесер. — Всички лъжат.

Изглежда, той все пак гледаше телевизия.

А консерватизмът му беше равен на патриотизма.

— Хубава кола — признах аз. — Така… между нас казано, разбира се.

Движехме се из втория слой със същата скорост като в нормалния свят. Като не смятаме това, че на пътя нямаше задръствания. Но Хесер, естествено, не го интересуваше това. Главното беше, че времето тук течеше много по-бавно, отколкото в реалността. Щяхме да пристигнем при Семьон буквално минути след обаждането.

Впрочем този, който отиваше при него, можеше също да се движи през Сумрака. И даже да се спусне на някой по-дълбок слой.

Разбира се, ако изобщо някой отиваше при него.

Внезапно Хесер изруга. По принцип не знаех езика, на който заговори. Навярно на него се е говорело в Тибет в детските му години. Но интонацията не предизвикваше съмнение — шефът ругаеше.

— Пфу, Хесер! — потвърди догадката ми Олга.

— Не забелязвате ли нищо необичайно? — попита Хесер.

Огледах се. Казах:

— Сумракът. Синият мъх. Всичко е както обикновено.

— Ние сме на втория слой — изрече замислено Олга. — Откъде се е взел тук син мъх?

Честно казано, мъхът не беше много. На места — петна на пътя, на места — петна по стените. Безцветността на втория слой ги правеше едва забележими, но наистина ги имаше.

Син мъх — на втория слой на Сумрака!

— Никога не съм виждал такова нещо — признах си аз.

— Работата е там, че и аз не съм виждал — каза Хесер. — Освен…

Но той не успя да завърши — право пред челното стъкло на ролс-ройса избухна огнено кълбо.

Глава 5

Ако трябва да се раздели цялата съществуваща магия на два вида, то най-лесно би било това да са бойна и битова магия. Противно на мнението на начинаещите Различни, „битовата“ ще се окаже два пъти, че дори и три пъти повече. На първите занятия в Нощния патрул това старателно се набива в главите на новаците — магията не е предназначена за зло, за война, за убийства… На всяко огнено кълбо или „Целувката на усойницата“ ще се намерят пет на брой мирни заклинания — „Мелачката“ за раздробяване на боклука, „Ютията“ за гладене на чаршафи, „Шилото“ и „Свредела“ за пробиване на дупки в домашни условия, „Прометей“ за лесно и удобно разпалване на огън или за барбекю…

Впрочем новаците доста бързо осъзнават, че почти всички битови заклинания работят прекрасно и в бойни условия. По същество единственият им недостатък е, че са или по-бавни, или изразходват повече Сила, отколкото специализираната бойна магия. За времето, за което един начинаещ създава и настройва „Свредела“, или притиска към физиономията на врага „Ютията“, могат да се хвърлят десет „Тройни остриета“.

Затова след краткотрайния интерес към нестандартните начини за прилагане на „Мелачката“ или „Отдушника“, повечето Различни престават да експериментират и започват да използват битовата магия в бита, а бойната — в битките.

С изключение на някои Различни. Тези, които рано или късно заслужат почетното звание Боен маг.

Именно те в края на краищата осъзнават главната истина — че е много лесно и ефектно да бухаш някого с огнени кълба или да го смажеш с „Пресата“. Но освен това и става много бавно. Защото противникът очаква това от теб. И се прикрива с „Бариера на волята“, „Сфера на отрицание“, „Щита на мага“… Ето, стоят един срещу друг Светъл и Тъмен маг, обстрелват се със заклинания, прикривайки се от тях, като при това понякога успяват и да изругаят. Това може би е за добро. Все пак повечето магически битки се водят не до смърт, а докато противникът не се предаде или не напусне полесражението. Иначе вече отдавна да сме се избили…

А ако в битката участва истински Боен маг, тогава всичко протича по съвсем различен начин. Той ще приложи старата добра лечебна „Върбова кора“ или веселият й тъмен вариант „Аспирин“. И изненаданият от този вариант негов враг внезапно установява, че температурата на тялото му е паднала до температурата на околната среда. Бойният маг не запраща „Тройното острие“, той използва простичкото „Ренде“, с помощта на което Светлана прави за Надка витаминозна салата от ябълка и морков, а аз мия тенджерите, ако нещо загори… И противникът изтънява с някой и друг милиметър. От всички страни едновременно. Обикновено след това никой не е в състояние да продължи битката.

Разбира се, аз не съм дорасъл до истински Боен маг. Но отдавна вече не хвърлям огнени кълба.

Впрочем, огненото кълбо, което в момента летеше към нас, беше достойно за уважение. Това беше огнено кълбо премиум клас, казано на езика на мениджърите на търговски компании. Това беше цар на огнените кълба, казано поетично. Това беше алфа огнено кълбо, както би казал един биолог. Това беше огнено кълбо с диаметър три метра, както би отбелязал някой много хладнокръвен математик.

Това беше толкова страшно огнено кълбо, че някои биха напълнили гащите!

— Мамка ти! — изкрещя Хесер, завъртайки волана. В мигове на истински ужас само руският език можеше да предаде всичките му чувства. Гордея се с великата руска култура!

Ролс-ройсът свърна наляво — като всеки шофьор Хесер неволно зави така, че да подложи на удар не себе си, а своя съсед. Нищо лично, просто рефлекси.

Аз също ги имах — ударих с ръце стъклото, като за своя най-голяма изненада го избих навън, и насочих разперените си длани към летящото към нас огнено кълбо. Дори самият аз не знаех какво исках да направя — „Сферата на отрицание“ или „Щита на мага“. Защото се оказа, че неволно вече правя Пресата — удрям в концентрирания пламък с чиста Сила.

Инстинктивната реакция се оказа правилна. Дали Щитът би издържал удар на такова мощно огнено кълбо, беше под въпрос. Не беше ясно и дали Хесер щеше да успее да се отклони. Качественото огнено кълбо се самонасочва към целта като съвременните ракети.

А ударът със Сила помогна. Кълбото се разплеска във всички посоки като пламтящо масло. Някакви дребни парцали пламък удариха и по колата, но Олга също не дремеше: покри ни с полупрозрачните люспи на някаква хитра защита, а и самата кола, изглежда, беше претъпкана със заклинания. Пламъкът се стече надолу, под колелата и ние преминахме за миг през бушуващата огнена буря.

Точно навреме, за да видим противника си.

На мен той изобщо не ми заприлича на описанието, което ми дадоха полицаите.

Съвсем млад, на малко повече от двайсет.

Строен, светлокос.

Приятно лице, много добронамерено, даже донякъде благородно.

Дрехи в светли тонове (на втория слой на Сумрака цветовете не се различават) и наметало. Честна дума, наметало! Истинско, развяващо се на раменете му, сякаш е някакъв комиксов Супермен!

Младежът стоеше и гледаше замислено колата. Не чак с разочарование… Но с известно смайване.

— Да вървим! — каза Хесер, докато изключваше двигателя и се измъкваше от шофьорското място.

Ние с Олга го последвахме. Извън колата студът на Сумрака се вкопчи в нас с мъртва хватка. Духаше равномерен мразовит вятър — вечният вятър на втория слой.

— Кой си ти и какво искаш? — извика Хесер.

Младежът не отговори. Изглежда, той размишляваше.

— Нощен патрул! Излез от Сумрака! — казах аз, без да преминавам във вик, но силно и убедително.

— Иначе ще употребим сила! — подкрепи ме Олга.

Младежът се усмихна. А Хесер прошепна:

— А аз това не бих го казал, току-виж той самият…

И наистина, той се задейства. Не знам какво искаше да каже Хесер, но непознатият нямаше нужда от подсказване. Младежът разпери ръце — стори ми се, че извайва от въздуха ново огнено кълбо, малко по-дребно от предишното, но светлината не се появяваше, макар че в дланите му блещукаше някаква сила, нещо се подготвяше…

— Фризер! — извика Олга и аз реагирах на думите й като по команда — с цялата сила, която имах, ударих непознатия със заклинанието за локално спиране на времето.

И какво от това? Ако се замисли човек — хуманно и надеждно. Врагът е обездвижен, безпомощен, но съвсем цял. Имаш време да се ориентираш и да направиш нещо, но врагът няма.

Само дето Олга изобщо не ме молеше да приложа „Фризера“. Тя ме предупреждаваше какво се кани да направи непознатият.

Хесер внезапно изчезна — изглежда, се беше гмурнал нагоре или надолу в Сумрака. С един гигантски скок, на който би завидял не само Брумел12, но даже и гладен вампир, Олга отлетя на десет метра встрани.

А аз останах да стърча като последния глупак, право пред настъпващия към мен „Фризер“…

Но не ми беше писано да увисна насред Сумрака като муха в кехлибара на спрялото време. Моят собствен „Фризер“ — доста по-слаб, отколкото този на врага ми, — влетя в носещото се срещу мен заклинание. И както често се случва със заклинанията — те мигновено влязоха във взаимодействие.

Насред мрачния сив път, притиснат между карикатурните дървени сгради, увисна проблясващ като скъпоценен камък многостен. Той се въртеше бавно, спускайки се надолу, към земята. Силуетът на противника ми зад него се раздроби на множество дребни фигурки.

— Стар глупак! — изрева Хесер, появявайки се до мен. Размаха ръце и зад прозрачния кристал пламна зелен огън.

— Не бива така да преживявате, шефе — не се сдържах аз.

И срещнах неразбиращия поглед на Хесер.

— Радвам се, че си способен да се шегуваш, но това беше за него — Хесер кимна в посока на зеления пламък. — А ти, Антоне, явно си изчерпа всичкия запас от късмет за днес. Да спреш „Фризер“ с „Фризер“ — не е от най-леките задачи.

— За него? — уточних аз, кимвайки към младежа. Погледнах зеления пламък — той бавно угасваше. — Какво е това?

— Ще го забави — изрече Хесер уклончиво, но много уверено.

Зеленият огън угасна.

Младежът изтръска от наметалото си някакви лепкави зелени искри и ни погледна. Този път — съвсем не доброжелателно.

— Охо — каза Олга, обръщайки се към нас. — Значи не ни е грижа и за „Тайгата“…

— Ще стане нещо страшно — съобщи Хесер, след което си свали сакото и го хвърли на земята. Той какво, да не беше решил да се бие с юмруци?

Младежът, изглежда, не възразяваше и срещу ръкопашния бой — тръгна в кръг, заобикаляйки замразения от „Фризера“ участък от пространството. И въпреки симпатичния му, благообразен облик, аз някак много ясно си спомних думите на Пастухов.

Тигър…

И в този момент се чу звукът на работещ двигател. Бойният маг Жермензон най-накрая ни беше догонил заедно с екипа си. Те изскочиха от колата, според мен даже преди още да е спряла. В движение Гарик направи „Щита на мага“, при това, съдейки по мощността — използвайки някакъв служебен амулет. Жермензон тръгна напред, Алишер го последва, леко наклонил глава и притиснал длани към сърцето си — явно се канеше да зарежда Жермензон с енергия.

Младежът се спря, оценявайки разположението на силите. Честно казано, не беше ясно на какво разчита в тази ситуация — срещу него имаше четирима Висши магове, плюс двама оперативни работници, макар и отстъпващи му по сила, но с нелош боен опит.

Жермензон прекара ръка от долу нагоре, сякаш вдигайки невидима тежест. Земята между него и непознатия се изду. Израсна триметров стълб. Той затрептя, после придоби очертанията на гротескна човешка фигура, до която боксьорът Валуев би изглеждал строен и красив, макар и дребен на ръст манекен.

Случвало ми се беше да се срещам с големи. Може би дори по-често, отколкото ми беше необходимо за обща култура. Но виж, сътворяване на голем, при това толкова бързо, без разните там изписани в глината руни и манускрипти, без явно програмиране, виждах за първи път.

— Ох, пак тези еврейски номерца! — възкликна Олга.

Младежът явно се смути от голема. Той направи някакво неуловимо движение и върху голема сякаш рухна чудовищна тежест, която го смаза и го натика обратно в земята. Само че това не притесни голема. Той се абсорбира в земята и веднага изскочи от нея на друго място, много по-близо до непознатия. И посегна с грамадната си ръка към него.

Отново леко движение на пръстите, помръдване на устните и протегнатата към непознатия ръка започна да се разпада, посипа се по земята във вид на глинени буци, сякаш минаваше в движение през невидима месомелачка.

Големът не обърна никакво внимание на това — продължаваше да протяга ръката си. Падащата на земята глина се движеше и се съединяваше с краката му, така че нямаше никаква загуба на маса.

— Ше илех адони а нехбад ми а маком а зе! — извика Жермензон.

Младежът отстъпи крачка назад. Хвърли бърз поглед към нас. После към Жермензон.

И в този момент мракът зад гърба му се сгъсти. Оформи се носеща се във въздуха мастиленосиня каляска. От каляската се подаде шипест крак, наподобяващ крайника на гигантска богомолка. След крака се появи и собственикът му — неотстъпващ по ръст на голема демон.

Уви, кавалерията беше закъсняла. Младежът хвърли бърз поглед към демона, разпери ръце и изчезна. Без никакво пламване, блясък, искри. Без да отваря портали, без да се разтваря във въздуха и без да пропада вдън земя. Просто изчезна.

Много разумно. Ако срещу теб са се изправили шефовете на Нощния и Дневния патрул, плюс съпътстващите ги Висши — най-добре е да се ометеш някъде по-надалеч.

Големът се поколеба, а после потъна в земята. Обикновено големите, създадени за изпълнението на една конкретна задача, се разпадат на прах. Но този не се разпадна… и, изглежда, не смяташе задачата си за изпълнена.

— Здравей, Завулоне — каза Хесер.

Демонът се трансформира в човек — обикновен невисок човек на неопределена възраст, с незапомнящо се лице. Винаги съм се чудел защо Тъмните обикалят из ниските нива на Сумрака в заплашителен облик. Някога си мислех, че там се крият неведоми за мен опасности, но вече отдавна не съм начинаещ неопитен маг. Преминавал съм през Сумрака от край до край, през всичките му слоеве, и знам, че там няма никакви кръвожадни твари.

Или все пак не съм прав? Може би Тъмните си имат свои пътища, различни от нашите?

— И ти здравей, Хесер — кимна Завулон. — Каква беше тази отвратителна твар?

Засмях се. И се кикотих, докато върху лицето на Хесер не се изписа разбиране.

— Ти отвратителен злобен демон ли видя, Завулоне? — попита той.

Тъмният се навъси. Кимна.

— А аз видях хитър застаряващ мъж — каза Хесер. — Антон, предполагам, приятен и простодушен младеж. Жермензон — мъдър стар евреин. Олга — ловка и коварна жена.

— Забрави да кажеш, че си видял не просто хитър застаряващ мъж, а още и много скромен хитър застаряващ мъж — обади се Олга.

— И изпълнен със самоуважение — изсумтя Завулон. — Но, между другото, той изчезна едва когато се появих аз.

— Може би той просто има добре развито естетическо чувство… — промърмори Алишер. Но тихо. За един обикновен Светъл маг не е най-добрата идея да се кара с Висш Тъмен.

В апартамента, в който живееше малкото семейство Толкови, се качихме трима — аз, Хесер и Завулон. Преди това Завулон учтиво потвърди, че Дневният патрул не предявява претенции към инициирането на момчето пророк, но на него, Завулон, би му било интересно да хвърли един поглед на хлапето. Просто за обща култура. Защото истинските пророци се срещат веднъж-два пъти на поколение, а пък на такива, подир които е тръгнал на лов „тигър“, не е попадал никога.

— Имаш ли някакви идеи по този повод? — попита го Хесер, докато се качвахме с асансьора.

Завулон кимна и даже леко се усмихна.

— Да, Хесер. Имам. Колко хубаво е, че вие срещнахте това момче и то не е наша грижа.

— Виж ти, Дневният патрул се отказва от пророк — промърмори Хесер. — Ти сигурно и не би воювал за него срещу „тигъра“?

— Бих — призна си Завулон със съжаление. — Алчността би ме принудила. Но това, че четирима Висши Светли не само не са могли да победят един чужденец, но дори не са го изплашили, изобщо не ми харесва.

— И какъв е той, този чужденец? — попитах аз.

Завулон ме погледна и в очите му проблесна нещо, което изобщо не ми хареса. Не, сега между нас няма лична вендета. Но сме си направили доста гадости един на друг. Така се случи, че аз, още докато бях редови сътрудник на Патрула, успях да напакостя на Завулон… и да му стана личен враг. Сега имаме нещо като примирие.

Но Тъмните стават Висши не защото умеят да забравят или да прощават. Те просто умеят да чакат.

— Не знам, Антоне, не знам — въздъхна Завулон. — Отначало си помислих, че все пак става въпрос за огледален маг. Но Огледалото отразява само чуждата сила, не и външността. А и той се държеше… — Завулон млъкна.

— Продължи — подкани го дружелюбно Хесер. — Какво толкова?

— Между другото, нали не си забравил, че сега ви помогнах? — попита Завулон.

Излязохме от асансьора на единайсетия етаж.

— Не съм забравил — каза Хесер. — И съм готов да ти се притека на помощ…

— На Дневния патрул — поправи го Завулон.

— На московския Дневен патрул — съгласи се Хесер, — в ситуация, в която това няма да навреди на целите и интересите на Нощния патрул или на хората.

— Уклончиво, но приемливо — кимна Завулон. — Враг мой любезни, аз даже донякъде ти съчувствам. Имам силното подозрение, че този ваш „тигър“ не е човек.

— Защо „наш“? — поинтересувах се аз.

— Защо не човек? — попита Хесер.

— Готов съм да отговоря на един въпрос — съобщи радостно Завулон. — Избирайте на кого от двата.

Хесер изсумтя презрително и каза:

— Общо взето, отговорите и на двата въпроса са елементарни. Той изобщо нямаше аура. Едва ли би могъл да я замаскира пред няколко Висши. И изглеждаше различно на всеки от нас. Значи изобщо не е материален, а просто се отразява в съзнанията ни. А е „наш“, защото се интересува от момчето, което сега е под наша закрила.

— Тоест изобщо няма нужда от отговорите ми? — зарадва се Завулон.

Понякога ми се струва, че те могат да пикират така вечно.

— Отговори на въпроса на Антон — каза Хесер. — Защо „тигърът“ е наш проблем?

Завулон кимна.

— Така да бъде. Според мен работата не е там, че той преследва момчето. Може би той просто е искал да го погали по главата и да му пожелае успех в борбата за делото на Светлината? Много по-интересно е, че „тигърът“ си тръгна след моята поява.

— Той просто не рискува да се бие на два фронта — каза Хесер, който с всяка изминала секунда ставаше все по-мрачен.

Завулон се разкикоти.

— Не се и надявай! Моето предположение е, че не е искал да ме нарани.

— Сродни души? — попитах аз.

— Ти си като малките деца, Антоне! — упрекна ме Завулон. — Кога това е пречело на Тъмните? В настоящия момент Дневният патрул ви отстъпва по сила. И ако той беше унищожил всички нас, Нощният патрул щеше да е просто обезкървен, докато Дневният би бил практически мъртъв.

— Поддържането на равновесието е работа на Инквизицията — каза Хесер. — За това ли намекваш?

— Не, Хесер. Намеквам за това, че равновесието се поддържа още и от самия Сумрак. Това е сумрачна твар. Ти може и да не вярваш в тях, но…

Няколко секунди Хесер и Завулон се пронизваха с погледи. Искаше ми се да кажа: „Ама не можете да се сбиете!“, но не бях сигурен, че ще се окажа прав.

Напрежението се разреди при отварянето на вратата на един от апартаментите. През вратата бавно, тържествено, като костенурка от черупката си, подаде глава една бабка. Всъщност тя не беше дори и на петдесет, но изглеждаше именно като старица, карикатурната руска „бабушка“ в представите на американците или европейците — подпухнала, със захабен халат, чехли върху дебелите чорапи и даже със забрадка. Да се побъркаш направо! Такива обикновено можеш да ги видиш само около църквата.

— И какво застанахте тук? — попита бабката. — Махай се от килимчето ми, изверг!

Завулон погледна учудено в краката си. Настина беше стъпил върху ъгълчето на килимчето, сложено от бабката пред вратата на апартамента й. Килимчето явно беше видяло и други, по-хубави времена. Някога е било част от голяма черга от синтетично влакно, за каквито са се редили на опашка в съветски времена. После, когато дори поливинилхлоридът се е обезцветил от изминалите години, чергата се е покрила с петна, на места е била изгорена от цигари, полежала е на неостъклената тераса. Валяли са я дъждове. Опитвали са я да я гризат побърканите градски молци. Обърнали са върху нея буркан с боя.

А после са разрязали полуизгнилата черга на парчета, които са започнали да слагат пред вратата като килимче.

Завулон кимна подчертано учтиво и отстъпи от килимчето.

— Да пиете ли дойдохте тук? — попита бабката. — Идете на деветия етаж, там живеят едни пияници. А тук хората са порядъчни.

Най-странното беше, че Завулон изобщо не се ядоса на бабката. Той я изучаваше с живия интерес на ентомолог, с когото се е опитала да осъществи контакт хлебарка. По-скоро Хесер кипна.

— Отиваме на гости при съседите Ви — казах аз. — Всичко е наред, не се безпокойте.

— При Олга? — зарадва се старицата. — Пристави сте, нали? Какво, не си плаща кредитите ли? А аз й казвах — няма какво да капризничи! Живее без мъж, отглежда си кюфтето, и ту ремонт прави, ту в чужбина се мотае… — В гласа й се прокрадна искрената ненавист на човек, който никога не ходи никъде… — Ту телевизор с плосък екран купува, ту води кюфтето си по секции и кръжоци…

— Антоне, направи нещо — помоли ме Хесер. — Аз… страх ме е да не се престарая.

— Да, поработи — кимна Завулон. — Ако искаш, я реморализирай. Обещавам да не включвам това към лимита ви намеси.

Навярно можех да се опитам да въздействам на бабката. Та тя не е била винаги такава, нали? Няма хора, които да са такива по рождение. Трябва да й се е случило нещо лошо… А може би е заради неизвестен на науката вирус, превръщащ хората в скотове?

— Няма да я реморализирам, страх ме да не се изсиля… — казах аз. — Идете да спите, бабо!

Дори не ми се искаше да разчитам името й. Сякаш се боях да не се омърся от мислите й.

— Да спя? — учуди се бабката.

— Ще спите точно десет часа — казах аз. — А когато се събудите, ще забравите за нас.

Бабката кимна и затвори вратата, като прибра главата в процепа в последния момент.

— Всичко е гениално просто — каза Хесер. И позвъни на съседната врата.

Отвори Олга Юриевна. Очите й бяха леко премрежени, както е при всеки човек, попаднал под мекото, но непреодолимо внушение на Различен.

— Влизайте! — изрече тя с тона на гостоприемна домакиня, отстъпвайки встрани.

Видях Семьон веднага — той стоеше насред стаята, притискайки към себе си с едната си ръка момчето Кеша, а с другата „държейки“ на спусък някакво много неприятно заклинание. Семьон е много опитен и умел. Но след като бях видял „тигъра“ със собствените си очи, разбирах, че никакъв опит и майсторство не би помогнал на Семьон.

При появата ни Семьон въздъхна с облекчение и махна с ръка, разпръсвайки заклинанието. После каза:

— Това са приятели, Кеша, всичко е наред…

След това се обърна към нас, още по-емоционално:

— Благодаря. Ако знаехте колко се радвам да ви видя! Дори и теб… Завулоне.

Глава 6

Във фентъзи книгите винаги съобщават честно на родителите на младите вълшебници, че детето им ще изучава вълшебство. В Патрулите никога не постъпват така. Първо, ние нямаме някакво специално училище. Различните се обучават от Патрула, а децата сред тях рядко са повече от една трета, защото способностите на Различен могат да се проявят на всякаква възраст. Сред Различните, както и сред шахматистите, няма отделни разряди за деца и за възрастни. Второ, родителите просто не бива да знаят това. И работата не е там, че те могат да се раздрънкат — това може да се предотврати лесно с най-обикновени заклинания. Проблемът е съвсем друг…

За многото векове, през които човечеството окончателно е изгубило вярата си в магията, а магьосниците и вълшебниците са създали Патрулите и са се разделили на Светли и Тъмни, ние сме добили немалък опит в общуването с хората. Представете си, че са Ви съобщили, че Вашият син или Вашата дъщеря са вълшебници. Отначало Вие най-вероятно ще се зарадвате на този факт (или ще бъдете огорчени, ако това противоречи на Вашата пламенна вяра или не по-малко пламенни атеистични убеждения). После… после ще се обидите. Разбира се, всички родители искат за децата си възможно най-доброто бъдеще. Но чак толкова хубаво… да осъзнавате, че Вие ще изживеете краткия си живот на обикновен човек, докато детето Ви ще може да извършва чудеса и ще живее стотици години — това не е лесно! Мнозина рухват и започват явно или неявно да изливат раздразнението си върху детето. А това, между другото, може да доведе до големи неприятности — децата умеят да се контролират много по-малко от възрастните.

Но главното не е дори в това.

Нека човек да се радва, че детето му е Различен.

Нека да го обича искрено и да не допусне в сърцето си даже и капка завист.

Обикновено това означава, че си имаме работа с добро, любящо семейство.

И тук започва най-трудното.

„Дъще, баба е тежко болна… нали ще можеш да й помогнеш?“

Ще може. Намеса от седмо равнище. Дребна работа, разбира се… но вече нарушава баланса между Патрулите.

„Синко, животът стана съвсем тежък… Защо не минеш с мен през работата? Там има един чичко, от когото зависи дали ще ми повишат заплатата… Ще можеш ли… да поговориш с него?“

Ще може. Намеса от седмо или шесто равнище. Освен това — разклащане на морала у младия Различен.

„Какви ги вършат, гадове! Та този закон ще загроби образованието ни!“

И даже не е необходимо да се казва нищо повече. Честното добро дете Различен гледа лъщящата физиономия на човека върху екрана. И неволно му пожелава злото.

Израства над главата на мъдрата чиновничка „Фуния инферно“. И то не от онези, които всеки ден се трупат от обикновените човешки проклятия, а истинска, сериозна. Толкова силна, че се налага Инквизицията да помирява Патрулите, изясняващи кой е виновен и кой какво дължи сега на другия. Затова най-добрият и единствен начин е веднага да се обясни на човека, без значение дали е голям, или малък: „Ти не си човек. Ти си Различен. Това не е по-добро, не е и по-лошо… просто е различно. Бедите и проблемите на хората не те засягат, както и ти не засягаш тях. Достатъчни са ти твоите собствени беди и проблеми“.

Може би не всички разбират това веднага, но рано или късно вече са наясно.

А родителите… те узнават, че талантливото им дете сега освен в обикновеното училище ще учи и в още едно, по-особено. Физико-химическо. Художествено. Или ще посещава пет пъти седмично кръжок по макраме. Няма никакво значение какво ще си мислят те, защото ще приемат всяка лъжа и никога няма да потърсят истината. Някога си мислех, че това все пак е жестоко. После разбрах, че не е жестокост, а твърдост. Добра жестокост.

Това, което наистина е жестоко, е да се инициира Различен, който е влюбен с цялата си човешка пламенност. И да му се обясни, че не, най-вероятно той няма да може да подмлади субекта на своята любов или да удължи живота му… че не трябва да разказва за случилото се никога, на никого… Навярно това прилича на живота на нелегален разузнавач, пратен в чужда държава. Само че Различните не са разузнавачи, а влюбените по принцип се разделят. Дори ако Различният е съгласен да обича обикновен човек и се примири с необходимостта да си мълчи и да гледа как се прокрадва безпощадната старост, самият живот отдалечава двамата един от друг все повече и повече с всеки изминал ден, с всяка изминала година. Променят се интересите им, вкусовете им, навиците им. И любовта умира.

Затова онези хора, които се отказват от възможното иницииране и си остават хора, навярно постъпват мъдро. Глупаво, но мъдро…

— Нищо ли не трябва да казвам на мама? — попита Кеша.

— Нищо — потвърди Хесер.

— Но Хърмаяни… — Кеша погледна Хесер изпод вежди. — Това е приятелката на Хари Потър…

— Знам — каза Хесер с одобрение.

— Тя разказа на родителите си.

— Спомни си, че после беше принудена да им изтрие паметта — отбеляза приветливо Хесер. — Повярвай ми, най-добре е да не разказваш нищо.

Да, след книгите на Роулинг стана много по-лесно да се работи. Децата схващат веднага основната концепция, само отсъствието на Хогуортс крайно ги огорчава. Хесер твърди, че Роулинг е написала книгите си по поръчка на лондонския Патрул, по-точно — и на двата Патрула, а разрешението за дозирано издаване на информация й е дадено от Инквизицията. Може и да е истина. А може и просто да се шегува. За Светлите Различни възможността да се пошегуват лесно заменя невъзможността да излъжат.

— Но ще си ходя в обикновено училище? — уточни Кеша с явната надежда да чуе „не“.

— Разбира се — каза Хесер. — Недоучилите вълшебници не са притрябвали на никого. Ще посещаваш нашето училище след уроците в обикновеното. Но сега… сега ще ти се наложи да поживееш известно време при нас, в Нощния патрул. Там има помещения за сътрудници, ще ти дадат стая, с голям телевизор, конзола за игри…

— Интернет — добави Олга.

Кеша леко пребледня — когато си на десет години, страхът от перспективата да се окажеш някъде без мама е много по-силен от радостта, че ще можеш да правиш магии. Но все пак попита доста твърдо:

— А мама ще разреши ли?

— Разбира се — кимна Олга. — Ние ще я убедим. Ще бъде за кратко. Няколко дни… може би седмица. И ще се върнеш вкъщи.

Завулон се усмихна саркастично, но си замълча. Той засега не бързаше да си тръгва — явно не можеше да се нагледа на истинския пророк. Двамата с него стояхме настрани, а Хесер и Олга седяха на дивана, от двете страни на Кеша, и на два гласа му описваха преимуществата на живота като Различен. Семьон, успокоен след страха, който беше брал преди да дойдем, пиеше чай в кухнята с Олга Юриевна. По принцип за времето, през което бяхме пътували, с него не се беше случило нищо страшно. Той просто беше установил, че е напълно лишен от възможността да се свърже с някого по магически път, не е способен да сканира околното пространство и да предусети бъдещето дори и минута напред. А и усещането за надвиснала опасност нараствало с всяка изминала секунда. Семьон не знаеше за „тигъра“, но бе осъзнал, че тук не става въпрос за обичаен сблъсък между Патрулите, а нещата са много по-сериозни. Така че бе застанал насред стаята с разни заредени заклинания, очаквайки кой ще се добере пръв до него…

— Това, че съм вълшебник, е интересно — каза нерешително Кеша. — А аз… задължително ли е да стана такъв? Не мога ли да си остана човек?

Хесер и Олга се спогледаха над главата на момчето. Завулон изсумтя.

— Можеш — призна Хесер. — Ако искаш. А ти искаш ли?

— Не — изрече твърдо Кеша. — Просто ми е интересно.

Злобната съседка, наричаща момчето „кюфте“, имаше известно право. Момчето беше пухкаво и кръглолико, като Шишко от книгата за Незнайко. Кожата на лицето му беше грапава, както обикновено се случва при възрастните хора и много рядко — при децата. За такива деца родителите казват с леко извинителен тон: „Знаете ли, той е много умничък и добричък…“.

Относно добротата — не знам, макар че аурата на момчето наистина беше хубава, еднозначно Светла, тук Завулон не можеше да направи нищо. Но виж, че е умничък — това, изглежда, беше самата истина.

— Всичко това заради самолета ли е? — продължи да разпитва Кеша. — Защото се изплаших?

— Да — кимна Хесер. — Самолетът наистина можеше да падне, ти предвиди опасността. И Антон — той кимна в моя посока — разбра, че си пророк.

— И спаси самолета? — уточни момчето.

— Както виждаш, самолетът не падна — измъкна се Хесер от отговора.

— Така че аз мога само да предсказвам? Нищо повече? — попита Кеша с явно огорчение.

— Не, защо? Просто това ще ти се получава по-добре от останалите неща — намеси се в разговора Олга. — Това е като с музиката. Всички се учат да свирят на пиано, дори цигуларите и флейтистите. За обща култура. Така че ще можеш да хвърляш огнени кълба, да спираш времето, да ставаш невидим…

Изведнъж страшно ми се допуши. Напоследък пуша рядко, но все пак се чувствам по-спокойно с пакет цигари в джоба. Погледнах Завулон — той се терзаеше, размачквайки в ръка дълга тъмна цигара. Спогледахме се и без да се уговаряме, тръгнахме към балкона.

Както си е нормално за един малък балкон в малък апартамент, той беше отрупан с всякакви вещи. Тук имаше шейна и старо детско колело, колекция празни буркани от сладко и туршии, голяма картонена кутия с всякакви вехтории, малка пластмасова кутия с инструменти. Кутията беше отворена и видях, че и чукът, и клещите са леко ръждясали. Кой си съхранява инструментите на неостъклен балкон? Ех, жени…

Или ще е по-правилно да кажа: „Ех, мъже!“? Трудно е да си самотна майка. Особено в Русия…

Запалихме — Завулон любезно ми поднесе огънче, тежкарски запалено между палеца и показалеца, аз не се погнусих. Дръпнах си дълбоко и казах:

— Май трябва да изпратим мамчето на почивка. За какво да виси тук, щом момчето ще е при нас? А така… може да свали някого, да се позабавлява…

— Пратете я — съгласи се Завулон. — Дневният патрул няма претенции.

— Нещо си много добър днес — казах. — И това не е на добре, извинявай за глупавия каламбур.

— Мога да си позволя да съм добър — усмихна се Завулон. — Докато ти, Антоне, се стесняваш от собствената си доброта.

— И защо?

— А откъде иначе такива думи? „Мамчето“, „да свали“, „да се позабавлява“… Опропастяваш собственото си добро предложение. Стесняваш се.

Замислих се и се съгласих:

— Да. Стеснявам се. В наши дни дори добрите вълшебници се стараят да изглеждат зли. Завулоне… кажи, а какво е това сумрачна твар?

— Чиста теория — усмихна се Завулон. — Не си го слагай на сърцето.

— Нали в Сумрака не живее никой — казах аз.

— Щом казваш, значи не живее — съгласи се с лекота Тъмният и аз осъзнах, че няма да получа никаква друга информация от него.

— Е, добре — казах аз, като с щракане на пръстите запратих угарката в полет от балкона, а с второ щракане я изпепелих в движение. — Благодаря и за това, че помогна. И че не прояви претенции към хлапето.

— Ако беше боен маг, щях да предявя, и то как! — усмихна се Завулон. — Момчето не е наше, разбира се, но винаги има възможност… Ако беше прорицател, също щях да се боря за него. Но пророк? Не, благодаря.

— Цениш прорицателите повече от пророците? — изумих се аз.

— Разбира се. Прорицателите говорят за това, което може да се случи — и бъдещето може да се промени. А пророците вещаят истината. Това, което е неизбежно. Защо трябва да се знае неизбежното, Антоне? Ако неизбежното е лошо, не си струва да се разстройваш преждевременно. А ако е хубаво, ще е още по-добре да бъде приятна изненада. Многото знания са много печал. — Завулон погледна цигарата в ръцете си. — Всичко хубаво, Светли…

Цигарата между пръстите му избухна с мрачен пурпурен пламък. Огънят се прехвърли върху пръстите му, пробяга през ръката, обхвана цялото му тяло. Завулон ми се усмихна през пламъка и изчезна.

Само догарящата цигара падна на пода.

— Позьор — казах аз. — Палячо… Самовлюбен изрод!

Демонстративният отказ на Завулон да се бори за момчето пророк ме плашеше. Може би това беше само блъф, но нещо ми подсказваше, че Тъмният казва това, което мисли.

Но без да издава всичко, което знае.

Толкова зле ли познаваше пророците, толкова слабо ли разбираше какъв е този Тигър?

И какво представлява сумрачната твар?

Завулон говореше така, сякаш Хесер би трябвало прекрасно да го разбира. Значи и Хесер знаеше…

Но аз, разбира се, не попитах нищо шефа. Борис Игнатиевич си има свое мнение за това какво е необходимо да знаят подчинените му, за да се справят успешно със задълженията си.

Пребиваването ни в апартамента на Толкови завърши точно така, както предполагах. Майката на момчето беше настанена в кола и, придружена от Игор, Алишер и Жермензон, потегли към летището, за да излети с редовен полет за Барселона и да си отпочине в курорт. Явно тя беше добра майка, ако се съди по това, че на Семьон му бяха необходими две внушения от шесто равнище, за да я убеди да остави момчето под наша опека, а самата тя да си отпочине из каталунските плажове. Е, а за нас шефът отвори портал право до офиса на Патрула.

И даже инициира момчето лично, още по време на прехода през Сумрака. Би могло да се каже, че това е голяма чест, ако момчето не беше истински пророк.

Жилищните помещения в офиса са разположени на полусутерена. Изборът е оправдан — реално там живеят малцина, най-често нощуват дежурните или отсядат дошлите в командировка Различни от други градове.

По-надолу има още няколко етажа, като се започне от хранилищата на артефакти и архивите и се завърши с килиите за предварителен арест. Но това вече е друга история, дотам води друго стълбище и изобщо — не е толкова лесно да се слезе там.

Отделиха за Кеша стая, която обикновено се заема от непушачи. Донесоха му огромен плосък телевизор, две конзоли за игри, куп дискове и два чувала с играчки, закупени в най-близкия магазин „Детски свят“. Съдейки по всичко, бяха изпратили някой бездетен сътрудник да купи играчките, иначе в тази купчина не биха съжителствали плюшени зверчета, конструктори „Лего“, радиоуправляеми колички и вертолети, настолни игри, които могат да се играят само в компания, и обучаващи дървени играчки за деца от предучилищна възраст. Облегнал ръце на охранените си хълбоци, Кеша се взираше в този хаос с лека уплаха.

— Семьоне, погрижи се да го храни някой семеен, който има деца — помолих го аз. — И е желателно детето му да е по-младо от сто години. Че току-виж донесат на момчето шашлик, бира и пушен салам.

— За бира му е рано, това ми е ясно — кимна Семьон. — Но на шашлика и салама какво им е лошото? Спомням си, по време на Гражданската война, прибрах един бездомник от гарата — оказа се Светъл Различен! Между другото, ти го познаваш, това е… както и да е, не е важно. Та той беше само кожа и кости! Цял месец го храних със салам! Това беше в Украйна, там правят хубави салами…

— Ясно, остави — кимнах аз. — Тогава помоли някоя от жените да се заеме с хлапето. Става ли?

— Ще помоля — усмихна се Семьон. — Само че до вечерята има доста време, шефът нареди незабавно да започна да преподавам на момчето основите на магията.

Свих рамене. За какво е това бързане? Момчето сега се охранява от целия Нощен патрул. Полека-лека ще разберем на какво е способно…

— Ще тръгвам — казах на Семьон. — Ще взема моите и ще се прибирам. Светлана ми е обещала борш.

— Боршът е прекрасно нещо! — ухили се Семьон. — А аз май ще ходя в стола. Хем аз самият ще хапна, хем ще помоля готвачката да стъкми нещо за малкия.

Готвачката ни беше една лелка на около четирийсет, която имаше слаби способности като Различна, но пък беше блестяща готвачка. Единственото нещо, по което храната в нашата столова отстъпваше на ястията от ресторантите „Мишлен“, беше цената.

— Ето това е чудесна идея! — одобрих аз.

В колата Надка не спря да дърдори. Първо, беше я възхитил отвореният от Хесер портал. По принцип тя умееше и сама да отваря портали, но първо, това й беше строго забранено, и второ, според нея порталът на Хесер се отличаваше с нещо. С някаква „тънкоенергетична структура“ и „лична избирателност“. Общо взето, за да го отвори, Хесер изразходваше с един порядък по-малко сили, а през него можеха да преминават само онези, на които им е разрешено.

На второ място, на Надя й беше много мъчно за момчето пророк. Мъчно й беше, че то живее с мама, но без тате. Мъчно й беше, че не е отишъл на море. Мъчно й беше, че е без мама в скучния офис… макар че са му донесли интересни играчки, дали не може да го помоли да й даде да си поиграе с вертолета? Мъчно й беше, че е пълен и няма спортна фигура, сигурно всички в училище му се смеят.

На трето място, Надя много се гордееше, че е дала правилен съвет на самия Хесер. Не, не се хвалеше направо, но постоянно се връщаше към този момент…

Светлана се усмихваше едва забележимо, слушайки бърборенето от задната седалка. После тихо каза:

— Много се притеснявах за вас.

— Ние бяхме цяла армия.

— И това много ли ви помогна? Не обичам непонятните вълшебни работи…

— Това са човешки атавизми — въздъхнах аз. — Различните трябва да обичат магията във всичките й проявления. Между другото, случайно да знаеш какво е това сумрачна твар?

— За пръв път чувам — поклати глава Светлана.

— Аз също…

— А аз знам! — възкликна отзад Надя. Поразителната детска способност да чуваш всичко интересно, дори ако не затваряш и за секунда собствената си уста.

— Е? — напрегнах се аз.

— Щом в Сумрака има растения…

— Какви растения?

— Синият мъх! Значи трябва да има и такива, които го ядат.

— А кой изобщо яде мъх? — попита Светлана.

— Елените — отговорих машинално аз. — Но този… той изобщо не приличаше на елен. На козел — да, но не и на елен…

— Антоне!

— Какво толкова съм казал? — измънках. — В критична ситуация сме…

— Вече няма критична ситуация! Някой преследва момчето пророк. Е, и какво от това? Никой не може да се изправи срещу целия Патрул, още по-малко пък ако и Тъмните помагат. Хесер сега ще се свърже и с Инквизицията, ако вече не се е свързал. Ще се поровят из архивите. Ще открият каква е работата. Вероятно някаква секта. Като с Братята на Регин, спомняш ли си? По-добре кажи какво предпочиташ — да довариш борша или да се позанимаваш с Надя по математика.

— Избирам математиката — отвърнах аз. — Не умея да готвя борш.

Секта… Може би наистина? Кротували са си няколко века, чакали са пророка. Може би искат да им разкрие смисъла на живота? Кротували са си, чакали са го… Зареждали са артефакти с енергия, тренирали са се да ловуват…

Хубава версия. Екзотична, но разбираема. Искаше ми се да се надявам, че е вярна.

Глава 7

Надя беше зле с математиката. С езиците беше добре, а тя принципно учеше сама, без да използва магия. Историята й вървеше прекрасно, беше й много интересна, при това — и човешката история, и тази на Различните. Също така четеше много и с удоволствие.

Обаче математиката не й се удаваше.

Криво-ляво се справихме с квадратните уравнения (ако щете ме смятайте за садист и викайте на помощ детския омбудсман, но Надя учеше в училище, където програмата не съответстваше на утвърдената от Министерството на образованието). Дъщеря ми с облекчение затвори тетрадката и си легна с книжка в ръка. Погледнах бегло обложката и реших, че това е някакъв клонинг на „Хари Потър“ — там беше изобразено одухотворено момче, правещо заклинания (е, или по някакъв странен начин обвило ръцете си със светеща синя мъгла и мрачно смръщило чело). Самият аз отидох в хола, взех си една книжка на Тери Пратчет и легнах с нея на дивана.

Какво друго му трябва на семеен и немлад вълшебник за пълно щастие след бурно прекаран ден? Да почете за измислени вълшебници, докато жена му готви борш, а дъщеря му е заета с нещо тихо и спокойно.

— Татко, значи сумрачните твари наистина съществуват?

Погледнах към Надя. И защо не й се чете?

— Сигурно. Не знам.

— И те преследват пророци?

— Не вярвай на всичко, което се говори в приказките — отвърнах аз, прелиствайки страницата. Магьосникът Ринсуинд се беше забъркал в поредната неприятност, от която, естествено, щеше да се измъкне. Героите винаги се измъкват, ако авторът ги обича… и ако не е уморен от тях.

— Но това не са приказки!

— Какво? — Взех от ръката на дъщеря ми книгата, отворих я на титулната страница. Аха… наистина. Издателство „Различна дума“. Печата книги и други хартиени издания за Различните. Както за Светлите, така и за Тъмните. Разбира се, те не издават нищо особено сериозно, истинските заклинания са или твърде секретни, за да се печатат, или не издържат механичното пренасяне на текста върху хартия. Има неща, които могат да бъдат предадени само с думи и примери. Е, а да се печатат самите основи… тук не е особено важна дори самата секретност, ако такава книга попадне в обикновен магазин (както се случва понякога), ще я сметнат за детска книжка или за графоманска фантастика. Книжката се казваше „Детството на бележити Различни“. — Това нещо учебно ли е?

— За извънкласно четене. Истории за детството на велики вълшебници.

На мен не ми се беше налагало да уча в училище за магове. В онези години не откриваха чак толкова много Различни и не бяха сметнали за целесъобразно да отварят училище. Така че се учех направо в процеса на работа…

Прелистих главата за Мерлин, за Карл Цемиус, за Мишел Лефрой, за Пан Чанг. Натъкнах се на статията за Хесер и се усмихнах, докато четях първите редове: „Когато великият Хесер бил малък, живеел в планините на Тибет. В детството си бил грозно болнаво дете, често се простудявал и дори го наричали с обидното прозвище Джору — «сополивия». Никой не знаел, че в действителност Хесер е Различен, един от най-силните Магове на Земята. За това знаел само Тъмният Различен Сотон, който мечтаел да направи Хесер Тъмен…“.

— По-нататък — нетърпеливо ме помоли Надя. — За Еразъм…

— Нима Еразъм Ротердамски е бил пророк? — учудих се аз, отваряйки книгата на съответната страница. Лентата за отбелязване на страницата беше розова, с феички от някаква анимация на Дисни. — А… Дарвин…

Авторът не си беше направил труда да глези младите читатели с разнообразни начала на главите. Впрочем, това даже придаваше на повествованието известна епичност.

„Когато великият пророк Еразъм Дарвин бил малък, живеел в селцето Елтън в Ирландия. Бил мечтателно и романтично дете. Често бягал от къщи, лягал на полето с цъфтящи детелини и разглеждал цветчетата. Еразъм бил убеден, че растенията умеят да обичат като хората и че даже имат свой сексуален живот. По този повод написал забележителната поема «Любовта на растенията». Но това се случило по-късно…“

Затворих книгата и погледнах заглавието. „Помагало за извънкласно четене за Различни на прогимназиална и гимназиална възраст.“ Изхъмках.

— Татко, нали не си мислиш, че не знам нищо за сексуалния живот? — попита Надя.

Погледнах я.

— Надя, ти си на десет години. И да, мисля, че не знаеш нищо.

Надя леко се изчерви. Промърмори:

— Та нали гледам телевизия. Знам, че възрастните се целуват и се прегръщат…

— Стоп! — паникьосах се аз. — Стоп. Искаш ли да поговориш за това с мама?

— Добре — кимна Надя.

Опитах се да й върна книжката.

— Значи е истина за Сумрака? — повтори Надя.

— За Сумрака? А, да… — Продължих да чета по-нататък. — Ето че Еразъм се научил да влиза в Сумрака… Ето че Различните решили да го привлекат в Патрула… виж ти, в Дневния… Какво?

Седнах на дивана и се вторачих в текста.

„Пророците и предсказателите винаги са много ценени в Патрулите, защото дарбата им се среща рядко — особено дарбата на истински пророк. И ако пророкът започне да служи на едната от силите, това може да доведе до големи беди. Затова самият Сумрак се старае да не допусне това. Ако пророкът може да каже нещо много, много важно, което Различните не трябва да знаят, при него идва сумрачна твар. Тя се ражда от дълбините на Сумрака и силата й е безкрайна — никой от Различните не е способен да я спре или да я победи. Тогава или Различните оставят пророка на мира, или сумрачната твар го убива — за да не се случи голяма беда… На малкия Еразъм му провървяло. Когато разбрал, че сумрачната твар е по следите му, отишъл при любимото си дърво — стар хралупест бряст — и извикал пророчеството право в хралупата. Когато пророкът изрича главното пророчество на живота си, той не помни какво точно е казал. Сумрачната твар разбрала, че никой няма да узнае за пророчеството, и оставила Еразъм на мира…“

По-нататък започваше разказ за това как хитроумният Еразъм убедил Патрулите също да го оставят на мира и живял щастлив живот, като за забавление създавал го̀леми и карал трупове да се изправят, а и често правел обичайните за Различните предсказания, като понякога шокирал околните, например съобщавайки им през седемнайсети век за Големия взрив, или за реактивните двигатели на кислород и водород, или за случайното зараждане на живота в океаните. Казвал по нещичко и за своя внук Чарлз, много по-известен от него самия. С течение на времето Еразъм се оттеглил от активна дейност, инсценирал собствената си смърт, както е прието да се прави сред Различните, и сега живее някъде във Великобритания, като не желае да се вижда с никого…

Бързо прелистих главата до края. Интересно, с какво е толкова забележителен този пророк, за когото лично аз никога не съм чувал? А, ето…

„Навярно ще попитате, с какво е толкова забележителен Еразъм Дарвин? Ето с какво — той е измамил Сумрачната твар. Обикновено на пророците им се удава да направят главното си пророчество само когато го произнесат веднага след инициирането — дори на сумрачните твари им е нужно време, за да намерят жертвата. А Еразъм се досетил как да се избави от преследвача си едва когато звярът е бил по петите му, а пред погледа на пламтящите в тъмнината очи на тварта хората започват да приличат на любимите на Еразъм растения… Никога не бива да се отчайваме, никога не бива да се предаваме, дори непреодолимата сила може да бъде измамена — ето на какво ни учи животът на забележителния малък Различен Еразъм…“

— Очи, пламтящи в тъмнината… — казах аз и потърках горната част на носа си. — Тигър. Тигър…

— Някакъв нов превод? — попита Светлана, надничайки от кухнята.

— Превод на какво?

— „Тигре, тигре, парещ страх, ти пламтиш в горите нощни. Чий безсмъртен взор с любов, тебе, страшния, е сътворил“? Блейк. Уилям Блейк. Стихотворението „Тигър“13.

— А знаеш ли дали случайно не се е познавал с дядото на Чарлз Дарвин? — попитах аз.

— С Еразъм? — уточни Светлана. — Дето е бил Различен?

Кимнах и станах от дивана.

— Как така „дали не са се познавали“? Блейк даже е илюстрирал книгите му. Нещо си там за любовта на растенията.

— Той не е ли писал само стихове?

— Той е илюстрирал куп книги и е известен като художник не по-малко, отколкото като поет. Между другото, той не е бил Различен в буквалния смисъл на думата, но при това е притежавал рядката способност… — Светлана внезапно млъкна.

— Е? — попитах уморено аз, отваряйки шкафа, за който Надя беше получила строга забрана да не пипа. Ключалките не биха помогнали в случая, но за щастие Надя е умно момиче и си държи на думата.

— Той е виждал Различните. И Тъмните, и Светлите.

— Като моя познат полицай — казах аз. — Светлана, трябва да отида до работата.

— Ще хапнеш ли борш? — попита жена ми.

Аз само въздъхнах, пъхайки из джобовете си всякакви магически дрънкулки. Бях сто процента сигурен, че никой от тези амулети няма да ми е от полза, но навикът беше по-силен.

— Антоне… — повика ме Светлана, когато вече бях до вратата.

— Какво?

— Някога напуснах Патрула, за да можем да сме заедно.

— Помня.

— Отдавна исках да те помоля…

Погледнах я. Светлана помълча за секунда, после сведе поглед.

— Пази се.

Влязох на бегом в кабинета на Хесер на третия етаж, като полудял. Като се има предвид, че размахвах книжката за детството на бележитите Различни, сигурно съм приличал на човек, намерил в „Буратино“ закодирани пророчества за двеста години в бъдещето, доклад за среща с извънземни, рецепта за средство против настинка и неприличен акростих в началото на втора глава.

— Къде е пожарът? — попита Хесер.

Той беше седнал на ръба на масата, а в неговото кресло се беше настанило момчето пророк. Съдейки по това, че Кеша неумело се опитваше да наподоби най-простата поза за медитация, Хесер се опитваше да го научи да контролира дарбата си. В стаята нямаше никой друг.

— Тигърът! — извиках аз.

— Той е още далеч — отговори спокойно Хесер. — Предполагам, че имаме време до утре.

Аз започнах да декламирам:

— А на мен ми харесва повече преводът на Степанов, отколкото на Белмонт — отвърна Хесер. — Там завършекът звучи така:

Кеша, отворил очи, ни гледаше с недоумение. Не се случва често в наши дни да видиш как двама възрастни започват да рецитират стихове. После отново затвори очи. Каква старателност, смайващо!

— И в какво е разликата? — попитах мрачно аз.

— Ако се вярва на първия превод, имаме време до сутринта — поясни Хесер. — Докато Балмонт отнася появата на Тигъра към вечерта:

— Вие знаете всичко — казах аз. — Пророкът Еразъм Дарвин. Единственият пророк, изплъзнал се на Сумрачната твар.

— Не знам — отговори простичко Хесер. — Има такава версия. Но аз я смятам за поетическа волност, отражение на обичайните свади между Светлите и Тъмните в Ирландия.

— Тигърът е нещо като огледало? — попитах аз.

— Не. Далеч не всеки пророк го преследват сумрачни твари. Тях изобщо не ги е грижа за баланса на силите между Патрулите. Ако… ако се вярва на легендите… те се опитват да предотвратят произнасянето на пророчества, които предвещават небивали беди и катастрофи. И унищожават всички, които им застанат на пътя…

— Вие сте знаели — казах аз. — Вие всичко сте знаели, Борис Игнатиевич…

— Е, не съм знаел! — промърмори Хесер. — Да не съм компютър да помня всичко? Завулон намекна за сумрачните твари. Аз не бях чувал нищо подобно, но блъфирах… че уж разбирам за какво става въпрос. Дадох команда на аналитиците, те преровиха базите данни и преди половин час ми дадоха същата тази книжка… плюс две страници с анализи и версии… Толик ли ти подхвърли информацията? Ще го лиша от премии до края на века!

— Никой нищо не ми е издавал — застъпих се аз за приятеля си. — Надя четеше тази книжка като извънкласно помагало, дойде да ме пита нещо. Аз прочетох. После… после цялото ни семейство се досети. За Еразъм, за Блейк, за тигъра…

— Явно сумрачната твар не се е явила пред Еразъм в образа на човек — усмихна се Хесер. — А той после е разказал това-онова на приятеля си, който, макар и да не е бил Различен, е умеел да вижда Различните…

— Борис Игнатиевич, трябва да помолим за помощ Инквизицията — казах аз. — Ако всичко това е вярно, то ние пред тигъра сме като…

Хесер не ми позволи да завърша изречението.

— Те отказаха, Антоне.

— Какво? — обърках се аз.

— Препоръката на Инквизицията е да не влизаме в конфликт и да дадем възможност на Тигъра да вземе момчето.

Той за пръв път произнесе думата „тигър“ така, че прозвуча като прякор.

— Но нали той… — аз погледнах накриво Кеша.

— Да, Тигъра ще го убие — кимна Хесер.

— Борис Игнатиевич!

— Момчето не чува — успокои ме шефът. — Сложих завеса. Просто за да не му пречат гласовете ни.

— Хесер, кой е Тигъра?

— Никой не знае, Антоне. Страшно рядка твар. Или пророкът успява да каже главното си пророчество и Тигъра го оставя на мира, или… или той убива пророка и си отива. Предполагам затова пророците са толкова редки. Той обикновено ги намира преди нас.

— Какво е това „главно пророчество“?

Хесер въздъхна. Погледна демонстративно часовника си. После ми посочи едно от креслата, самият той седна на съседното. Погледна накриво към Кеша, закани му се с пръст. Момчето отново затвори очи.

— Най-първото пророчество, което изрича пророкът, встъпвайки в сила, се нарича главно. То може да е много важно, може и да е дреболия. Но има една… такава версия… тук стъпваме на много несигурна почва, Антоне.

— Не протакайте.

— Има версия, че първото пророчество не е предсказване на реалността, а нейно изменяне. А има и друга… че пророкът, естествено, не е способен да промени бъдещето. Но той избира едно от възможните течения на реалността, проявява го и… го фиксира. Казано с фотографски термини.

— Вече няма такива фотографи, които проявяват и фиксират — промърморих аз. — Тоест Тигъра предотвратява първото пророчество, защото ако е ужасно — то ще се случи?

— Точно така. Предскаже ли момчето Трета световна, тя ще избухне. Предскаже ли падането на няколкокилометров астероид, той ще падне…

— Но това, което ми каза той на летището…

— Не е било пророчество. Предвестници. Пророчеството трябва да го направи сега, след инициирането. Обикновено — през първото денонощие. Понякога още в първите часове.

Погледнах пълното момче, разшавало се в голямото протрито кресло. Попитах:

— Вие какво искате да направите, шефе?

— Да тласна момчето, така че все пак да изрече главното си пророчество. Та нали изобщо не е факт, че ще е ужасно. Изобщо не ми се иска, Антоне, да отстъпвам пред някаква непонятна сумрачна твар, която дори не желае да разговаря с нас!

— А не Ви ли е жал за момчето?

Хесер сви рамене.

— Не можеш да се погрижиш за всички. Ако заради сълзата на едно дете трябва да пролеят кръвта си десетки Различни — нека си реве. Но не искам да го предавам на заколение, без да се опитам да направя нещо.

— Значи ако Тигъра дойде…

— Нощният патрул няма да се сражава с него.

— Това е подло.

— Това е честно. Ако Инквизицията беше дошла на помощ — щяхме да имаме някакъв шанс. Вероятно. Но те ни отказаха. Сега всичко зависи от това с колко време разполагаме до идването на Тигъра. Ако дойде на сутринта — вероятно ще успея да тласна момчето. Нека каже пророчеството си… а аз изобщо няма да го слушам. Нека го измърмори в тоалетната. Или в някоя хралупа, като Еразъм… мога да създам специално дърво е хралупа. Но ако Тигъра дойде през нощта…

— Борис Игнатиевич, а как се казва в оригинала? — попитах аз. — На Блейк? Предутринната звездна светлина? Или „в часа, когато небето цяло се запали“?

Хесер помълча няколко секунди. След това изрецитира:

— Шибано — казах аз.

— Много се надявам, че в руски условия преводът е по-важен от оригинала — рече Хесер.

— Когато звездите хвърлиха копия… — казах аз. — Може би това е именно за изгрева? Не за появата на звездите на небето? Тези поети… са такива поети…

— Литературоведите твърдят, че това по принцип е алюзия за „Изгубения рай“ на Милтън. И тук става въпрос за падналите ангели, които били победени, паднали от небесата и били оплакани от останалите ангели… Прав си, Антоне, поетите са такива поети… Иди ги разбери какво имат предвид.

Приближих се към прозореца и погледнах московското небе. Обичайното ниско московско небе. Звездите не се виждаха, макар че вече се беше стъмнило и би трябвало да се появят. Дъжд… дъждът е напълно възможен.

— Антоне, нищо не можеш да направиш — изрече меко Хесер. — Аз също не мога. Нито пък целият Патрул накуп. Иди си, а аз ще работя с момчето. Надявам се, че ще успея.

Шефът, разбира се, е прагматик. И в своя прагматизъм той без колебание ще даде хлапето както на съществото от Сумрака, така и на истински тигър в зоологическата градина — стига да реши, че това е по-малкото зло. Но просто от упоритост ще направи всичко, което е възможно, за да го спаси…

Знаех това.

— Ще бъда в офиса — казах аз. — Ако има нещо, повикайте ме, Борис Игнатиевич…

Хесер кимна.

— Разговорът ни в тайна ли ще остане? — попитах аз за всеки случай, когато вече наближавах вратата.

— Както прецениш — отговори неочаквано Хесер.

Забавих крачка. Погледнах към шефа.

И излязох, като затворих вратата след себе си.

В стаята на дежурните седяха трима — Лас, Семьон и Алишер. Те не обсъждаха момчето пророк, нито пък Тигъра. Разговорът им беше доста по-възвишен.

— И в този момент осъзнавам — разказваше Лас, — че са ме осенили спокойствие и душевен мир. Значи решението ми да стигна до Бога е правилно!

— И още как, след бутилка коняк — отбеляза Алишер. — Здравей, Антоне!

— Здрасти — казах аз, сядайки на масата. Стаята на дежурните е доста обширна, но заради двата дивана, голямата кръгла маса с кресла около нея и кухненския бокс до едната стена, свободното пространство не е много.

— Конякът няма нищо общо! — възмути се Лас. — Ти вярваш ли в Аллах?

— Вярвам — отвърна Алишер. — Затова и не пия.

— А бира?

— Пия бира. Но пророкът е казал, че първата капка вино убива човека, нищо не е говорил за бирата.

— Извинения — отсече Лас. — И какво иронизираш вярата ми в Бог?

— Не я иронизирам — отговори спокойно Алишер. — Много е хубаво, че вярваш. Само не бива да бъркаш състоянието на опиянение с божествено откровение. Някак грозно се получава.

Лас само махна с ръка:

— Лекото опиянение помага на човек да смъкне от раменете си веригите на условностите и да разкрепости съзнанието си.

— Това изобщо не е сред условията за божествено откровение — изсумтя Семьон. — Аз пък обичам да ходя на църква, там е едно спокойно, мирише на хубаво и аурата е добра, светла. Но не усещам Бога.

— Ще дойде и твоят миг! — каза тържествено Лас. — Ще почувстваш Бог в себе си. Та нали си добър човек.

— Аз съм Различен — отвърна Семьон. — Надявам се, че съм добър. Но съм Различен. Боя се, че за нас няма Бог…

— Момчета, а може ли един въпрос? — обадих се аз.

— Да? — оживи се Лас.

— Ако знаеш, че е невъзможно да победиш, но ако не се сражаваш, някой ще загине… Какво ще направиш?

— Ако е невъзможно, то защо и аз да загивам? — попита Лас.

— Ако трябва да се сражаваш, не е важно дали ще победиш — отвърна Алишер.

— Какво, зле ли са нещата с момчето? — намръщи се Семьон.

— Хора, чухте ли за Сумрачната твар? — продължих аз да ги разпитвам.

Настана тишина.

— И аз току-що научих. Това е, защото не четем детски книжки. Само не знам дали трябва…

— Щом си започнал да говориш, говори — каза Семьон. — Или говориш веднага, или изобщо не се обаждаш. Всичко останало е нечестно.

— Струва ми се, че Хесер ни е предоставил сами да избираме — казах аз. — Хора, тази нощ офиса ни ще го щурмуват. По-точно, ще го щурмува… И ние не можем да победим.

Глава 8

Честно казано, даже ми се стори, че Хесер ми даде мълчаливата си благословия да събера доброволци. Някак веднага си представих как ще стане всичко — аз разказвам на момчетата, те разказват на приятелите си, в офиса се събира целият Патрул и когато се появи Тигъра, го посрещат всичките московски Светли… И дружно му дават отпор. В края на краищата, кой е казал, че е невъзможно Сумрачната твар да бъде победена? И това ми било аналитици… Произход — неизвестен, сила — неизвестна, цели — не особено ясни, невъзможно да се победи…

Ще победим! Ще се съберем цяла тълпа — и ще победим. Заедно и срещу дявола е по-весело да се биеш. Нима Семьон, Алишер и Лас ще се съгласят, че едно беззащитно дете трябва да се предаде на неизвестна твар?

— Ако някой от нашите беше попаднал в подобна неприятна ситуация — бих се намесил — каза Семьон. — Ако беше дъщеря ти… Пфу-пфу… — Семьон почука по масата. — Но заради това момче — не.

— Та той е наш! — възмутих се аз.

— Той е Светъл Различен — кимна Семьон. — Но не е наш. Може би след година вече щеше да е „наш“. След месец. Но не и сега. А и нали ти самият казваш, че е невъзможно да се победи. Нима ще е по-хубаво, ако всичките умрем?

— А откъде да знаем, че е невъзможно? — възмутих се аз.

— Съдейки по днешния сблъсък — невъзможно е — отговори спокойно Семьон. — Нямаме шансове. И е глупаво да губим целия Патрул заради едно дете.

— Семьон е прав — кимна Алишер. — Не ме е страх да загина в битка, ако има шанс за победа. Но тук — тук играта не е от нашето равнище. Аз го видях… не ми хареса. Да се надяваме, че Хесер ще научи момчето да пророкува.

— Та ти нали току-що каза, че ако трябва да се сражаваш, не е важно дали ще победиш!

— Да, но тук не е наложително да се сражаваш.

Погледнах към Лас.

— Защо пророкът е противно дебело момченце, а не красива млада девойка? — възкликна Лас. — Няма мотивация да направиш саможертва!

— Ти, струва ми се, се готвеше да се кръщаваш… — напомних му аз.

— Именно. И искам да успея да го направя. Знаеш ли, дори тъпите рицари, които само това и чакали, да им се отвори възможност за бой, тичали да се бият с дракона, когато той отвлече млада мома, а не момче пастирче.

— Някаква много егоистична ти е мотивацията — казах аз злобно.

— Естетична — поправи ме Лас. — Ако трябва да жертваш себе си — нека да е заради висша цел.

— А животът на един пророк не е ли висша цел?

— Пророците обикновено изказват мрачни прогнози — промърмори Семьон.

Погледнах ги и у мен се прокрадна неприятно предчувствие.

— Вие какво, да не сте обсъдили вече ситуацията? — попитах.

— Разбира се — каза Семьон. — Не знаехме с кого си имаме работа. Но не трябва много акъл да се сетиш, че нападението ще се повтори.

— А ако аз се заинатя и тръгна да защитавам хлапето? — погледнах Семьон право в очите.

— Тогава ще ти помогна — кимна Семьон. — И ще загинем заедно. Така че те моля да не го правиш. Помисли си за Светлана. За Надя. И кажи честно — готов ли си да умреш за едно непознато хлапе?

Погледнах приятелите си.

Замислих се за няколко секунди.

Представих си Света, Надя…

После хлапето пророк.

Казах:

— Не, Семьоне. Не съм готов.

— И си прав — кимна Семьон. — Висши чувства, благородни пориви, лекомислена смелост, отчаяна жертвоготовност — всичко това е прекрасно. Но трябва да има причина. Истинска. Иначе всичките ти светли стремежи не са нищо повече от глупост. Хрониките на Патрулите помнят много Различни, които са били благородни, но глупави. Ала те са останали само в историята. И уви, не като примери, достойни за подражание.

— По-добре се прибери вкъщи — добави Алишер. — Нали не си дежурен.

И аз осъзнах, че когато ми разрешаваше да разкрия информацията за Тигъра, Хесер е имал съвсем друга цел. Да ме вразуми.

Какво пък, успя.

Разбира се, не се прибрах вкъщи. Не, повече не досаждах на никого с въпроса дали ще се включи в безнадеждната битка срещу Сумрачната твар. И не обикалях из офиса, мислено разполагайки в ключовите точки защитници Различни. Отидох при аналитиците, помолих за копие от докладната за Хесер (преди да ми я дадат, момчетата се свързаха с шефа и получиха разрешението му). Прочетох внимателно всичко, убедих се, че Хесер не лъже за мнението на аналитиците (основано на няколко лошо документирани опита за битки с Тигъра — през петнайсети и деветнайсети век), че няма да ни се удаде да победим Сумрачната твар.

Колкото и да е странно, нощем офисът на Патрула опустява. Макар и да се наричаме „Нощни“ и да патрулираме из улиците предимно нощем (а какво да направим — основният ни контингент са нисшите Тъмни, вампирите и върколаците, които по-трудно успяват да се владеят), нашата работа е като айсберг, по-голямата част от нея е невидима. И точно тази работа се извършва през деня — канцеларската работа, обучението, анализирането на данните, изучаването на постъпилата информация. Все пак ние живеем сред хората и ни е по-удобно да живеем в техния ритъм. Добре поне, че наскоро ни се удаде да прокараме през човешкото правителство инициативата да се мести времето — за да може тъмното време на денонощието да трае по-малко…

Прекарах известно време, седнал зад компютъра в кабинета си. Надникнах в пощата и написах две-три писма. Кой знае защо изведнъж си спомних песента, която въртеше синът на милиционера Искендеров, потърсих групата, която я изпълнява, и за мое учудване тя се оказа от Казахстан — не знаех, че там свирят и на други работи, освен на домра14! После открих пиратски сайт, на който бяха качени и други техни песни. Щракнах върху заглавието „За послушните момчета“, облегнах се назад в креслото и се заслушах.

Неволно се намръщих. Неподходящ избор. Макар че момчето пророк по нищо не напомняше за романтичния млад герой, почувствах, че песента ме упреква в нещо.

Ама че работа! Не могат ли тези казахи да пеят като цялата руска попмузика нормални песни за красиви девойки, скъпи курорти и лъскави коли, вместо тази декадентска романтика? Изключих компютъра и излязох от кабинета.

Краката сами ме отнесоха към сутеренните етажи. Вратата на една от стаите се оказа отворена, надзърнах вътре. Там седяха и спокойно си пийваха коняк „старчетата“ — Жермензон и Глиба. Марк Емануилович спокойно замезваше коняка с пушена змиорка, а Глиба, като човек със светска закалка, употребяваше „николашка“ — лимон, посипан с кафе и захар. Впрочем, характерно за новата епоха беше, че не се използваше нес кафе, а натурално — Глиба със здравите си пръсти стриваше на прах зърната над лимона.

Маговете седяха с гръб към мен, което впрочем изобщо не им попречи.

— Влизай, Антоне — дружелюбно ме покани Жермензон.

— Искаш коняк — не по-малко сърдечно каза Глиба. Именно каза, а не попита.

Седнах безмълвно при тях, взех си чаша. За мое учудване конякът се оказа не френски, а молдовски — тумбеста бутилка с надпис „Сюрпризен“.

— За победата на силите на Доброто — каза Жермензон, отпивайки от своята чаша.

— Над силите на разума — подкрепи го Глиба.

Изпих чашата си на екс и веднага съжалих за това. Брендито се оказа неочаквано добро. Може да се каже дори прекрасно.

— Откъде го вземате? — учудих се аз.

— Трябва да знаеш мястото — усмихна се Глиба. — Виждаш ли, Емануилович? Нали ти казвах, Антон е разумен човек.

— Там е работата, че е човек… — промърмори Жермензон. Извади от джоба на сакото си продълговата кожена кутия и ми я подаде. — Искате ли пура, младежо? Горещо препоръчвам. Няма нужда от профанизиране с лимон, хубавият коняк върви най-добре с истинска пура.

Великите изглеждаха съвсем спокойни и отпуснати. По нищо не личеше да се подготвят за схватка с Тигъра. Само че тогава какво правят в офиса?

— Хесер разказа ли ви вече? — попитах аз.

— За Тигъра? — уточни Жермензон. — Да, разбира се. Срам за мен, всъщност. Чувал съм за такива неща… впрочем, много отдавна.

— И какво? — попитах аз рязко.

— Ще поседим до сутринта, ще си побъбрим по старчески — сви рамене Жермензон. — Ако дойде… е, ще видим. Няма да се бием, но виж, да му хвърлим поглед… за гледане не бият.

— Ще гледате как Тигъра ще убие момчето?

— Да си отидеш в подобна ситуация е още по-голяма проява на страхливост — отговори хладнокръвно Жермензон. — Ти по-добре разкажи какво ти пророкува хлапето на летището. Дума по дума. Може Хесер да е сгрешил? Може момчето вече да е изрекло пророчеството си?

— А защо тогава Тигъра продължава да се мъкне подир него? — отговори с въпрос Глиба. — Нищо де, разкажи, Антоне. Наистина е интересно.

— „Вие сте Антон Городецки, Висш Светъл маг. Вие сте бащата на Надка. Вие… Вие всички нас…“ — разперих ръце. — Става ли за пророчество?

— Не — поклати глава Глиба. — Джору е прав, това е било предвестник, предизвикан от стреса.

— Но има нещо интересно! — повдигна пръст Жермензон. — Нали?

— Да — отвърна Глиба, сипвайки по още малко коняк в чашите. — Първо, пророчеството ще бъде адресирано. Прикрепено към Антон. Може би именно защото той е срещнал момчето?

— Или защото Антон го е спасил… — кимна Жермензон. — И е важно това, че е „бащата на Надка“. Малкият ни приятел не прилича на децата, които са толкова фамилиарни с момиченцата. Значи…

— Значи пророчеството е прикрепено и към Надя, и момчето пророк трябва да се сприятели с нея…

— И касае всички Различни — това „Вие всички нас“ тук не е напразно. Но финалната роля ще я изиграе Антон — изглежда, Жермензон си играеше не за първи път на мозъчна атака с Глиба.

— Много интересно, наистина! — засия Глиба. — Иска ми се да го чуя. Надявам се, че Джору ще успее да обясни на момчето как да пророкува.

— Джору може и да успее — каза Хесер, влизайки в стаята. — Но аз не успях.

Той седна при нас (странна работа — струваше ми се, че около масата преди това имаше само три стола), взе си чаша (а върху масата със сигурност нямаше четвърта чаша, още по-малко пък — пълна!). Погледна ме, изхъмка, отпи от коняка. Каза:

— Топката не влиза във вратата. Хлапето е Различен, наистина е пророк. Само че сме сгрешили, той не е Висш, а е първи-втори ранг.

— За пророк това не е от критично значение — каза Глиба. — Просто ще прави пророчества по-рядко.

— Тук работата не е в инициирането — продължи Хесер. — И не е в разбирането на техническите детайли. Обясних му това, момчето е съобразително. Но е необходима още и съответната настройка. Готовност да се пророкува. А тя се постига по-трудно. Какво ли не правих, нищо не се получи, той блуждае някъде из облаците…

— Навярно си спомня за майка си — каза Глиба със съчувствие. — Аз нали също попаднах в Патрула като дете, страшно ми беше мъчно за семейството ми…

— Борис Игнатиевич, може ли да поговоря с него? — помолих аз.

— Опитай — съгласи се с лекота Хесер. — Не мисля, че това ще помогне, но опитай. Само не се увличай, вече е почти дванайсет, на момчето му се затварят очите…

Тримата ме изпратиха със съчувствени и одобрителни погледи, но без никакъв ентусиазъм.

Инокентий Толков, на десет и половина години, пророк първо равнище, още не беше заспал. Седеше на пода покрай планината от играчки, с които се беше сдобил заради щедростта на Нощния Патрул, и въртеше в ръка телефон играчка. При появата ми се смути и остави телефона върху разноцветната купчина — играчката беше за съвсем малки деца, няколко големи копчета с цифри, при натискането на които свиреше някаква весела китайска музика, и бутон, при натискането на който можеш да запишеш някоя своя фраза. Когато Надя беше на три, тя също имаше такъв „телефон“.

Почувствах се съвсем зле.

— Здрасти, Кеша — казах и седнах до него на пода.

— Добър вечер, чичо Антоне — отговори Кеша.

— Каква съкровищница имаш — изрекох аз неловко, измъквайки от планината вертолета играчка. — Моята Надя искаше да си поиграе с него…

— Отнесете й го — отвърна спокойно Кеша. — На мен нали няма да ми трябва.

Погледнах го в очите — и моето „зле“ се превърна в „ужасно“.

— Какви ги говориш? — попитах престорено бодро.

— Чичо Борис ми разказа всичко. Че ме преследва звяр от Сумрака. И че Вие няма да можете да го спрете.

— Защо? — попитах, обръщайки се, естествено, не към момчето. — Защо?

Но Кеша отговори:

— Той каза, че това е последният шанс да ме мотивира. Че съм длъжен да се стегна и да кажа пророчеството. Тогава звярът ще ме остави на мира.

— И?

— Не ми се получава. — Момчето виновно сведе поглед. — Старах се, честна дума! Извинявайте…

Той даже и ни се извинява…

— И после какво? — попитах аз.

— Чичо Борис каза, че щом не се получава, не си струва да се мъча напразно. Трябва да легна и да поспя. Звярът може и да не дойде. И тогава всичко ще бъде наред, а утре непременно ще се получи.

— Но ти не си легнал да спиш — казах аз.

— Страх ме е — отвърна простичко момчето.

— Ти наистина ли се стара? — попитах.

— Да. Естествено, да не съм глупак? Но чичо Борис каза, че ако няма надежда, няма защо да се старая напразно.

Той вдигна поглед към мен и ме попита:

— Тръгвайте, наистина. Аз ще си поиграя малко и ще си легна.

— Ако няма надежда… — казах аз. — Ако няма надежда… — Потупах се по джобовете. Извадих телефона си. — Почакай, Кеша…

Общо взето, да се обаждаш на десетгодишната си дъщеря в полунощ не е най-правилното от педагогическа гледна точка решение. Но не успях да се обадя — телефонът звънна в ръцете ми и аз го поднесох към ухото си.

— Да?

— Тате, ти искаше да ми се обадиш? — Гласът на Надя не беше никак сънен и бе абсолютно овладян.

— Исках.

— Сражавате ли се? С този звяр?

— Не, Надя, няма да се сражаваме с него. Не можем да го победим.

— А ако…

— И ти няма да се сражаваш с него!

— Но ти нали искаш да дойда? — уточни Надя.

— Да, но съвсем не за да се сражаваш с него, а за да… — започнах аз.

Полъхна хлад. Във въздуха се появи овал от тъмно сияние, заобиколен от бели искри. От него пристъпи Надя — боса, облечена само с розова пижама.

— … за да се появи надежда при Кеша — довърших аз, гледайки дъщеря си.

— Татко, при мен се получи като при Хесер! — каза радостно Надя. — Ой. Здрасти!

Не, Надя не се смути. Затова пък Кеша се изчерви и сведе поглед.

— Надя, боя се, че имаме много малко време — рекох. — Може би само няколко часа. Кеша трябва да каже първото си пророчество. Той знае как. Но не му се получава. Струва ми се, че ти можеш да му помогнеш по някакъв начин.

— Може ли да го целуна? — попита Надя с невинен глас. — За въодушевление? В анимационните филми винаги помага.

Ама че малка… малка… не, не вещица, разбира се. Но в нея има нещо от вещиците. Както във всяка жена.

— Страхувам се, че работата не е в целувките — казах аз. — Надя, поговори с момчето. Опитай се да разбереш къде е проблемът. Аз… аз ще бъда наблизо. След пет минути ще се върна.

Излязох, затворих вратата след себе си и си помислих, че след пет години вече няма да смея да оставям дъщеря си насаме с момчета. Виж я ти нея! Да го целунела! Май все пак трябва да изхвърля телевизора…

— Антоне!

Влязох в стаята, в която седяха Хесер, Алишер и Жермензон. Конякът в бутилката, изглежда, даже беше станал повече, което навеждаше на подозрения. Глиба беше изчезнал някъде, но смяната на московския прорицател с казахски боен маг изобщо не беше повлияла на начина, по който компанията си прекарваше времето.

— Имаше някакво… движение… — каза Хесер, вглеждайки се в мен. — Кажи, нали не си правил никакви глупости? Не си телепортирал хлапето оттук?

— Не, това е Надя — казах аз. — Повиках я… за да поговори с момчето. Откакто се помни, тя знае, че е Различна. Може би ще му подскаже нещо?

— Самоотвержен баща — каза Хесер.

— Но Вие нали това искахте? — уточних аз. — Когато сте казали на момчето, че ако няма надежда, не си струва да се старае.

Хесер бавно поклати глава.

— Не, Антоне. Благодаря, че цениш толкова високо всяка моя дума, но това не беше намек. Просто казах, че няма надежда. Не съм имал предвид дъщеря ти…

— А би било красиво… — изрече замислено Жермензон. — Жалко…

И в този момент „движението“, за което говореше Хесер, го почувствах и аз. Сякаш Сумракът се люшна, потрепна, изхвърляйки енергия, и застина.

— Ще отида да издърпам ушите на Надя — казах аз.

— Не е хубаво да се дърпат ушите на момичетата. — Хесер се изправи. — И това не е тя.

— Това е Тигъра — каза Жермензон, ставайки.

— Антоне, вземай дъщеря си и си тръгвай — Алишер извади от джоба си гривна от три преплетени обръча — златен, сребърен и меден. Вдяна я на лявата си ръка и я повъртя във въздуха, сякаш свиквайки с незримата й тежест.

— Какво правите? — попитах аз. — Нали казахте…

— Ние може всичко да сме казали — сви рамене Жермензон. — И изобщо… ако успеем да спечелим някой друг час, това може да реши всичко. Той няма да мине през Сумрака. Хесер?

— Не — каза твърдо Хесер.

— Можем все пак да помолим Инквизицията… или Завулон…

— Помолих. Преди четвърт час. Беше ми отказано.

— Тогава със свои сили — изрече бодро Жермензон. — Много любопитен… как го наричате това вие, младежите, Али?

— Експириънс — каза Алишер и тръсна ръката си с гривната. Тялото му се обгърна от бяло сияние. Той тръсна ръката си отново и сиянието угасна.

— Точно така — засия Жермензон. — Експириънс! Не мислех, че все още има нещо, което може да ме учуди, но този Тигър наистина е нов жизнен опит.

И в този миг отгоре нещо изгърмя. Силно и кънтящо — като взрив. Маговете вдигнаха глави, вслушвайки се.

— Семьон — каза Хесер. — А аз нали наредих да не се намесва… Жалко, че в Патрула не се практикуват телесни наказания.

— Могат да се въведат — оживи се Жермензон.

— Той внимава — каза Алишер. — Момчетата не искат да сдават офиса без бой. Е… поне символичен…

Хесер ме погледна.

— Антоне, твоята задача е проста. След като Тигъра се спусне по стълбите и се появи в онзи край на коридора, ще разполагаме с между три и пет минути. Можеш да направиш нещо… за да ти е чиста съвестта. Едно-две заклинания, но постарай се да не го разяриш… А после вземай дъщеря си и си тръгвай. Тя ще успее да отвори портал.

— Мога и сам — казах без особена убеденост.

— Чудесно. Тръгвайте си. Изобщо не се опитвай да вземеш хлапето със себе си. Не геройствай напразно, имаш още много да живееш.

— Няма да геройствам — кимнах аз, с отвращение разбирайки, че говоря истината.

— Ние също ще се постараем да го задържим максимално, а после ще се махнем — каза Хесер, не знам дали на мен или на Жермензон и Алишер. — Току-виж тези минути помогнат с нещо…

Горе нещо засвири пронизително — сякаш от малък отвор излиза пара под голямо налягане. Какви ги вършеха горе? Или това беше Тигъра?

— Красива сцена — изрече внезапно Жермензон. — И много позитивна… интернационална… Тибетец, казах и двама евреи се опитват да спасят малко руско момче…

— Аз съм узбек — отбеляза Алишер.

— А аз не съм евреин — поправих го.

— С фамилия Городецки? — поинтересува се Жермензон.

— Това е старинна руска фамилия! Идва от името на един град на Волга, предците ми са живели там.

— Тогава е още по-красиво — реши Жемрензон. — Тибетец, узбек, руснак и евреин…

— Прилича на началото на виц — промърмори Алишер.

Хесер погледна Жермензон и попита:

— Значи ти си евреин, Марк, така ли?

— Бъзикай се ти, бъзикай се — промърмори Жермензон.

Горе нещо затрака в забързан ритъм — сякаш някой беше пуснал шевна машина. Или беше започнал да стреля с автомат, което беше по-вероятно — едва ли Тигъра се беше съгласил да остави момчето на мира срещу два добре ушити панталона.

— Оптимисти — изсумтя Хесер.

— Защо пък да не се пробват? — сви рамене Жермензон. — Знаеш ли, когато измислиха барута, бях възхитен. Най-приятното средство срещу надигнали се трупове!

Лампите в коридора изведнъж примигнаха и угаснаха. След миг отново светнаха, вече по-мъждиво — беше се задействал аварийният генератор. Но след още няколко секунди угаснаха съвсем.

Махнах с ръка и разположих няколко магически огънчета по дължината на коридора. Хесер щракна с пръсти и угаси двете най-близки до нас, след което промърмори:

— Има още да учите…

По стълбите затропаха стъпки. Бавни, но уверени. Тигърът слезе по стъпалата, спря се в края на коридора. Погледна към нас — изглежда, тъмнината не му пречеше. Усмихна се и пристъпи напред.

Прогърмя и Тигъра бе обгърнат от бял мразовит вихър. Мъгла или виелица… Той застина за секунда, после с известно усилие пристъпи напред и се насочи към нас.

— Нали ти казвах, че няма да сработи — подхвърли Хесер през рамо.

— Но си струваше да опитам! — обидено отговори Жермензон.

Двамата висши пристъпиха леко напред, прикривайки двама ни с Алишер. И в този миг зад гърба ми хлопна врата. Обърнах се и видях Надя.

Дъщеря ми изглеждаше замислена, но доволна. Приближи се към мен, хвана ме за ръката. Попита:

— Това ли е той?

През това време Тигъра се спря. Върху лицето му се изписа някакво смущение и объркване, сякаш Нулевата, Абсолютната вълшебница не му влизаше в плановете.

— А ти кого виждаш? — попитах аз. — Момиче?

— Не. Тигър. Той е голям, на ивици, и очите му горят.

— Красиво — въздъхнах аз.

— Тате, тигрите не бива да се убиват, те са в Червената книга.

— Този може — казах аз. — Само че никак не се получава.

И изведнъж Тигъра заговори. По време на предишната ни среща не беше отронил нито дума, и аз, честно казано, бях сигурен, че въобще не умее да говори…

— Идете си. Вие не ми трябвате.

— И ти не ни трябваш — отвърна Хесер. — Защо ти не си тръгнеш?

Тигъра поклати глава. (Интересно, как виждаше той Надя? Говорещ тигър? Шир Хан от анимационното филмче за Маугли?)15

— Пророчеството не бива да бъде чуто.

— Той е само едно момченце — каза Хесер. — Остави го на мира, дай му време. Нека пророчеството прозвучи в пустотата. Нека никой не го чуе.

— Рисковано е — каза Тигъра. — Той е първо пророк, а едва след това момче. Идете си.

— Дай му време — повтори Хесер.

Вместо отговор Тигъра тръгна напред. Явно времето за разговори беше свършило.

Изобщо не разбрах какво точно направиха Великите. Коридорът сякаш се забули с разноцветна огнена паяжина. Във въздуха увиснаха сини, червени, зелени и оранжеви нишки, Тигъра се наниза на тях, лицето му се изкриви, сякаш от болка. Ала той продължаваше да върви. Бавно, но сигурно.

— Антоне, тръгвайте! — изрева Хесер. Погледнах към Надя. Стиснах ръката й по-силно. Кимнах.

— Трябва ли да си тръгнем, тате? — попита тя много спокойно.

Кимнах отново.

— На него му е нужно съвсем малко — каза Надя. — Нека аз…

— Тръгваме си! — извиках. — Отваряй портал! Заповядвам ти!

— Татко, не можеш да ми заповядваш да бягам!

— Не ти заповядвам като татко, а като служител в Патрула!

Надя ме гледаше и аз не знаех дали това ще сработи. Още от ранното й детство я бяхме учили да уважава Нощния патрул. Обяснявахме й, че казаното от патрулен е заповед. Че с магията шега не бива. Но тя беше малко момиченце, за което всички приказки винаги завършваха щастливо — и аз виждах, че в очите й в този момент бушува енергия, способна да потопи цяла Москва… но никой не знаеше дали това щеше да помогне срещу Тигъра.

— Надя, моля те — повторих аз уморено.

В очите на момичето блеснаха сълзи. Тя стисна устни, кимна, и до нас се отвори портал. Погледнах към Тигъра — той вече беше изминал половината коридор. Не ни атакуваше, ние не му бяхме врагове… Бяхме само пречки, той отиваше да убие пророка.

Хванах Надя за ръката и я поведох към портала…

И в този момент Тигъра се спря. Вдигна ръка, съвсем по човешки потърка челото си. И се усмихна.

Зад гърба ни се отвори врата и малкият пророк Кеша излезе в коридора. Той беше вир-вода, сякаш го бяха накарали да се занимава с физкултура. Очите му бяха леко сънливи и смръщени, гледаше ни объркано и едва ни разпознаваше. От носа му течеше кръв.

— Всичко е наред — каза Тигъра. — Тръгвам си.

Изглежда, той смяташе просто да си тръгне — по коридора. Но подът под краката му внезапно пропадна, настрани пръснаха бетонни парченца и дъски. Създаденият от Жермензон още в първата битка голем все пак беше догонил противника си.

С израз на крайно смайване Тигъра пропадна в ямата, където земята клокотеше като кипяща каша. Мярнаха се ръцете на голема, краката на Тигъра… за секунда ми се стори, че виждам дълга ивичеста опашка, стърчаща от земята като гигантски червей…

И всичко изчезна.

— Боя се, че големът не го уби — каза Жермензон. — Боя се, че Тигъра просто не счете за нужно да се сражава…

Цветната паяжина угасна. Хесер и Жермензон се спогледаха и бавно започнаха да се усмихват.

Наведох се към Надя и попитах:

— Как му помогна?

Надя се обърна към Кеша, вдигна се на пръсти и прошепна в ухото ми:

— Казах му, че ако веднага не каже глупавото си пророчество, ще го набия и ще кажа на всички, че го е набило момиче.

— И той повярва ли? — попитах аз.

— Фраснах го по носа.

Извадих от джоба си носна кърпичка и се приближих към момчето. Подадох му кърпичката и казах:

— Отметни глава назад и притисни това към носа си. Сега ще повикаме… доктор.

И докато той объркано отмяташе глава, аз разтворих пръстите му, взех здраво стиснатата играчка и я пъхнах в джоба си.

— Провървя ни — каза Хесер, приближавайки се. — Пророчеството не прозвуча, Тигъра си тръгна. Поздравявам те, малкия, всички неприятности се разминаха.

— Провървя ни — повторих аз след Хесер.

Телефонът играчка, който бях взел от Кеша, прогаряше джоба ми. Не знаех дали ще рискувам да натисна бутона и да преслушам онова, което беше записано на него. И дали изобщо там е записано нещо.

Но добре поне, че сумрачната твар не разбира нищо от съвременните детски играчки.