Невинност

1

Бях избягал от един пожар, но очаквах следващия. Не изпитвах страх от пламъците, които щяха да се зададат. Огънят бе светлина и топлина. Всеки от нас има нужда от топлина в живота си и търси светлина. Как да се боя тогава от нужното и търсеното? За мен да бъда подпален, бе просто неизбежен завършек. Този прекрасен свят, съставен от безчет красоти, вълшебства и добрини, вдъхваше у мен само един, но пък постоянен страх - че мога да живея в него твърде дълго.

2

Бях способен на обич, ала живеех в самота, след като баща ми почина. Ето защо обичам само скъпите мъртъвци и книгите, а също и миговете на невероятна красота, с която градът ме изненадваше понякога, когато потайно бродех из него.

Например в ясни нощи, в мъртвите часове, когато повечето му жители спят, а екипите по почистването са приключили работа, в непрогледната тъмнина преди зазоряване, когато само звездите блещукат. Над този голям метрополис те не са така ярки, както сигурно са над равнина в Канзас или над планина в Колорадо, но все пак блестят, сякаш в небето има цял град - прелестно място, където мога да обикалям улиците без страх от пожар, да открия някого, когото да обичам и от когото да бъда обичан.

Тук обаче, когато бях виждан, огромният ми потенциал за обич не ми спечели милост, тъкмо обратното. Щом ме зърнеха, и мъже, и жени отскачаха, ала страхът им бързо биваше изместен от гняв. Не бих им навредил, за да се защитя, така че оставах беззащитен.

3

В някои нощи красива, но тъжна музика проникваше до дълбините на жилището ми без прозорци. Не знаех откъде идва. Нито успявах да разпозная мелодията. Тя не бе придружена от текст, ала бях убеден, че някога съм чувал тази песен, изпълнявана от певица с приятно дрезгав глас. Всеки път, щом музиката се появеше, устата ми се раздвижваше, сякаш за да изговори думите, ала те ми убягваха.

Не беше блус и все пак натежаваше в сърцето като блус. Бих го нарекъл ноктюрно, макар че, доколкото знам, ноктюрното винаги е инструментално. Имаше текст към тази мелодия. Сигурен съм, че имаше.

Би трябвало да мога да проследя тези мелодични звуци до някоя решетка на въздухопровод или до друг комуникационен възел, но всеки опит да открия източника завършваше с провал. Музиката като че извираше от въздуха и минаваше през невидими мембрани в свят, паралелен на нашия.

Сигурно обикновените жители биха приели идеята за невидим свят като твърде фантазьорска и мигом биха я отхвърлили.

Ние, които оставаме скрити от света, знаем, че той е удивителен и пълен със загадки. Това не е някакво мистично прозрение. Мисля, че способността ни да схващаме сложните измерения на реалността се дължи на самотата ни.

Да живееш в град, изпълнен с тълпи, натоварено движение и постоянен шум, да полагаш непрестанни усилия в състезанието за пари, положение и власт, определено отвлича ума, докато човек престане да различава и забравя истински важното. Или може би поради стреса и напрежението на такъв живот в името на здравомислието хората съзнателно стават слепи за безкрайните чудеса и загадки, от които се състои реалният свят.

Когато казах „ние, които оставаме скрити“, трябваше да кажа „аз, който съм скрит“. Доколкото бях наясно, в този метрополис няма друг като мен. Живея сам от дълго време.

В продължение на дванайсет години споделях жилището в дълбините с баща ми. Той почина преди шест години. Обичах го. Липсва ми всеки ден. Сега съм на двайсет и шест и вероятно ми предстои дълъг самотен живот.

Преди мен баща ми беше живял тук със своя баща, когото не бях имал щастието да познавам. Повечето от мебелите и книгите съм наследил от тях.

Един ден може би и аз ще предам притежанията си на някого, който ще ме нарича свой баща. Бяхме като истинска династия от обезправени, живеещи в тайния град, който обикновените жители никога не бяха виждали.

Името ми е Адисън. Ала тогава нямахме нужда от имена, защото не разговаряхме с никого освен един с друг.

Понякога баща ми се наричаше То. Но това не беше истинско име. Мен наричаше Сина на То, което беше нашата малка шега.

Според общоприетите стандарти бяхме извънредно грозни. Видът ни пораждаше у хората отвращение и ужасна ярост. Макар да принадлежахме към човешкия род също като онези, които живееха на открито, не искахме да нараняваме сетивата им, затова се криехме.

Баща ми казваше, че хората от нашия вид не бива да се сърдят на обикновените мъже и

жени заради отношението им към нас. Те си имаха тревоги, които ни бяха непонятни. Казваше още, че ние си носим своето бреме, ала техният товар е много по-тежък, и това беше истина.

Живеехме скрити не само за да избегнем евентуално преследване, а нещо много по-лошо. Една нощ баща ми беше сварен на горната земя. Двама уплашени и крайно разгневени мъже го простреляха и после го пребиха с палки до смърт.

Не таях гняв към тях. Съжалявах ги и ги обичах колкото ми бе възможно. Всички сме дошли на този свят по някаква причина и може само да се надяваме да я открием.

Малкото ми жилище беше без прозорци. То ми служеше и като училище, където трупах знания, а най-важната от трите малки стаи беше онази с махагоновите шкафове покрай стените, направени от бащата на баща ми. Рафтовете бяха запълнени с книги, нежелани и изхвърлени от населяващите горния свят.

Пред всяко от удобните дълбоки кресла имаше тапицирана табуретка за крака, а отстрани бяха поставени два прости дървени куба - за да си оставиш напитка например, - осветени с бронзови лампиони с плисиран абажур от копринен шантунг в прасковен цвят.

Кътът за хранене представляваше малка маса и два стола с прави облегалки. В дните, когато бяхме двама, играехме карти и шах на тази маса.

Сега понякога редях там пасианси. Не че изпитвах някакво особено удоволствие, но докато разбърквах картите и ги нареждах, виждах не своите ръце, а тези на баща ми. Пръстите му бяха деформирани - в една далечна неделна вечер, когато баща ми бил още момче, разгневен свещеник му ги счупил и въпреки самоделната шина, която баща ми измайсторил, бяха зараснали накриво.

Обичах тези ръце, които никога не бяха наранили живо същество. Бледите белези и подутите от артрит кокалчета бяха красиви, защото символизираха неговата смелост и ми припомняха, че не бива да се озлобявам от жестокостите, които търпяхме. Той страдаше повече от мен и все пак обичаше живота и света.

Масата и всички останали мебели бяха довлечени тук с усилия или пък бяха изработени на място от живелите в дома преди мен.

От шест години насам вече не ми бяха нужни две кресла. Когато четях, обикновено сядах в онова, което бях свикнал да приемам за мое от идването ми тук. Ала понякога сядах и в креслото на баща ми, за да си го припомня по-ясно и да се чувствам по-малко самотен.

Втората стая, също като другите, беше висока два метра и четиридесет сантиметра. Дебелите стени, подът и таванът бяха от армиран бетон, през който понякога преминаваха вибрации, но не и отчетливи звуци освен гореспоменатата музика.

Покрай прохода бяха опънати два хамака. Брезентът беше лесен за почистване с гъба, така за пране ми оставаше само одеялото.

Докато баща ми беше жив, в нощи, когато сънят ни убягваше, лежахме будни в тъмното или на запалена свещ и разговаряхме с часове. Обсъждахме малкото от света, което познавахме от първа ръка, природните чудеса, на които се любувахме в книги с цветни илюстрации, и значението на всичко това.

Тези бяха може би най-щастливите ми спомени, макар че имам толкова много щастливи

спомени, та не ми е лесно да предпочета едни пред други.

До задната стена между хамаците стоеше хладилник. Бащата на баща ми беше живял без това удобство.

Моят баща - самоук от книгите като мен - се беше обучил отлично в електротехниката и ремонта на електроуреди. Беше разглобил хладилника, свалил го беше от надземния свят и отново го беше сглобил.

Вляво от хладилника върху маса бяха подредени фурна с грил, котлон и глинен съд за готвене. Вдясно имаше лавици, които ми служеха като килер. Там държах съдовете и приборите си.

Хранех се добре и бях благодарен, че градът предоставя такова изобилие.

Когато бащата на баща ми открил това дълбоко разположено убежище, то вече разполагало с електрическо захранване и елементарен водопровод и канализация. Стаите обаче били необзаведени и нямало признаци да са обитавани по-рано.

Преди баща ми да ме открие сам-самичък и в непрестанно очакване да бъда убит, той и неговият баща правели всевъзможни предположения за предназначението на въпросните помещения. Най-вероятно ставало дума за противобомбено укритие - след като било разположено толкова дълбоко под улицата, скрито под много пластове бетон, които и многократни ядрени удари не биха разбили. Достъпът до него бе по обиколен маршрут и смъртоносната радиация, движеща се по права линия, не би могла да проникне тук.

При свалянето на монтажните винтове на контактите обаче върху металната пластина отдолу се виждаше името на производителя - компания, която според справките бе прекратила дейността си през 1933 година - дълго преди да съществува ядрена заплаха.

Освен това да се построи противобомбено укритие само за двама души в многомилионен град, бе нелогично.

В третото помещение, баня, също изцяло бетонно, не бе предвиден отдушник за изпаряване на влагата. Мивката върху стойка и ваната с крачета бяха с по два крана, макар топлата вода да стигаше само до приятно хладка, което пък предполагаше, че бойлерът, от който се черпи, е далеч оттук. Старинната тоалетна бе с поставено нависоко казанче, което изплакваше чинията при дръпване на висяща верижка.

Дали това помещение не бе замислено от някой високопоставен строителен магнат, разполагащ с властта да изтрие съществуването му от всички официални документи? Може той да е бил сексуален хищник с потенциал на убиец и да е създал изолираното скривалище, за да може необезпокоявано да замъква жени в него и да ги измъчва и убива, докато оживеният град далеч горе остава в неведение за писъците на жертвите.

Образът на инженер или архитект - сериен убиец, обаче не изглеждаше твърде правдоподобен. А и когато навремето бащата на баща ми открил това уютно убежище, нямало кървави петна или пък някакви други следи от убийство по гладките бетонови повърхности.

Във всеки случай в стаите не се усещаше зловеща атмосфера.

За живеещите на горната земя липсата на прозорци и голият бетон биха създали асоциация със затвор. Най-вероятно такова усещане би възникнало и у всеки, който смята, че начинът

на живот на обикновените хора не само превъзхожда нашия, а е и безалтернативен.

За мен обаче това беше моят рай и всеки път, когато го напусках - което се налагаше по ред причини, - животът ми бе изложен на риск. Ето защо бях развил остър усет за надвиснала заплаха. Тук такава нямаше. Това беше моят дом.

Както споменах по-рано, според мен съществува невидим свят, паралелен с нашия. Представям си, че ако има такова място, разделено от нас чрез мембрана, недоловима чрез петте ни сетива, в определени точки на континуума тази мембрана се издува около някаква миниатюрна част от въпросната друга реалност и я вкарва в нашата.

И ако и двата свята при създаването си са произлезли от един и същ любящ източник, иска ми се да вярвам, че подобни кътчета са осигурени тъкмо за хора като мен, отхвърлени от обществото не по тяхна вина, мразени и преследвани, хора, които имат отчаяна нужда от убежище.

Това бе единствената теория, която приемах. Не можех да променя онова, което бях, да стана по-приятен за онези, които се отдръпваха с отвращение от мен, не бях способен да водя друг живот освен отредения ми от природата. Моята теория ми даваше утеха. Не исках да обмислям други алтернативи. Имаше толкова много красиви неща в живота ми, че не бих рискувал да ги помрача с някакви идеи, които биха отровили съзнанието ми и биха ме лишили от упорито пазената ми радост.

Никога не излизах на открито по светло, не се осмелявах и по здрач. С редки изключения се качвах горе само след полунощ, когато повечето хора спяха, а останалите бяха вече полуунесени.

Черни удобни обувки, тъмни джинси и черен или тъмносин суитшърт с качулка бяха моят камуфлаж. Носех шал под суитшърта, преметнат така, че да мога да го дръпна до очите си, когато се наложеше да мина по някоя малка улица и много рядко по голям булевард, където някой можеше да ме срещне. С дрехите си се сдобивах от вехтошарски магазини. Обикновено прониквах там нощем по маршрут, който и плъховете биха избрали, ако бяха принудени да се прокрадват като мен.

Тъкмо така бях облечен в онзи декемврийски ден, когато животът ми щеше да се промени завинаги. Ако бяхте родени като мен, едва ли бихте очаквали в съществуванието ви да настъпи трайна промяна към по-добро. Ала дори да получех шанс да върна времето назад, пак бих постъпил по същия начин, независимо от последствията.

4

Наричах го свой баща, защото беше най-близкото до баща, което някога съм познавал. Не бяхме свързани биологично.

Според майка ми истинският ми баща обичал свободата повече, отколкото нея. Две седмици преди моето раждане си тръгнал и не се върнал повече. Най-вероятно бил заминал на далечно плаване или пък в някоя джунгла; бил човек, който не се спира на едно място; все пътувал, за да открие себе си, но вместо това окончателно се изгубил.

В нощта на моето раждане мощен вихър разтърсвал до основи малката къща, бушувал из гората и планината, разказваше тя. Бурният вятър свадливо виел над покрива, настойчиво напирал в прозорците, блъскал вратата, сякаш решен да проникне там, където съм се раждал аз.

Когато съм дошъл на белия свят, двайсетгодишната дъщеря на акушерката хукнала ужасена извън спалнята и разплакана потърсила убежище в кухнята.

Акушерката се опитала да ме задуши в чаршафа, ала майка ми, макар и изнемощяла от тежкото раждане, извадила револвер от чекмеджето на нощното шкафче и със заплахата, че ще го използва, ме спасила.

По-късно, във вече спокойното утро, видели, че всички птици са изчезнали, сякаш издухани от дърветата към краищата на континента. Върнали се чак след три дни: първо врабчетата и сойките, после гаргите и ястребите и накрая совите.

Акушерката и дъщеря й се съгласили да запазят тайната за моето идване на бял свят. От една страна, се боели да не бъдат обвинени в опит за убийство, от друга - можели да спят добре само ако забравели за моето съществуване. Обявили, че съм мъртвороден, и майка ми потвърдила думите им.

Живях осем години в планината в уютна къщурка, която се намираше в края на безлюден черен път. През цялото това време до следобеда на деня, в който си тръгнах оттам, не видях нито едно човешко същество освен благословената ми майчица.

Кръстосвах гората надлъж и шир на възраст, на която другите деца не биха помислили и за секунда да ги оставят в такава пустош. Ала аз притежавах голяма сила, невероятна интуиция, както и някакво родство с природата - сокът на растенията и кръвта на животните бяха в моята ДНК, - пък и майка ми беше по-спокойна, когато не й се мярках пред очите.

Сенчеста през деня и обляна в лунна светлина нощем, гората ми стана толкова добре позната, колкото собственото ми лице в огледалото.

Познавах сърните, катериците, различните птици, вълците, появяващи се изпод грациозните папрати и изчезващи пак там. Светът ми бе населен с пернати и космати създания, които летяха или пък препускаха на четири крака.

В гористата местност, в ливадите, които тя окръжаваше, а понякога и в нашия двор се случваше да видя ясноликите и мъгливите, както ги кръстих. Не знаех какво представляват те, но инстинктивно усещах, че скъпата ми майка никога не ги е виждала, тъй като въобще не ги споменаваше. Аз също си мълчах за тях, знаех, че това щеше да я разстрои и да я накара още повече да се тревожи за мен.

Впоследствие щях да срещна ясноликите и мъгливите и в града. Постепенно започнах да разбирам тяхната природа, както ще обясня по-късно.

Гората за мен не бе пущинак; чувствах я като собствена градина - успокояваща въпреки своята необятност и безкрайно загадъчна. Колкото повече се стремиш да опознаеш едно място, толкова по-тайнствено става то, ако човек иска да проникне в същността на нещата. През целия си живот съм се убеждавал в това.

Малко след осмия ми рожден ден майка ми пожела да си тръгна. Не можеше да спи в мое присъствие. Беше изгубила и апетит, поради което много отслабна. Искаше да напусна и близките околности - до известна степен поради факта, че моето родство с гората й напомняше, че самата тя не е добре дошла там като мен, но най-вече заради ловеца. Така че трябваше да си тръгна.

Не можех да я виня. Обичах я.

Майка ми положи много усилия да ме обикне и в някаква степен успя. Въпреки всичко обаче аз си оставах едно уникално бреме. Макар че винаги се чувствам щастлив (или поне не съм нещастен), направих я ужасно тъжна. Тъгата бавно я убиваше.

5

Повече от осемнайсет години по-късно в познатия и все пак загадъчен град настъпи онзи декември, който промени живота ми.

Когато излязох онази нощ - нарамил раница, защото възнамерявах да попълня хранителните си запаси, - взех две фенерчета. Едното държах в ръката си, а другото беше закачено за колана ми, в случай че първото откажеше. Пътят от жилището ми до метрополиса отгоре в по-голямата си част беше тъмен, каквито са много пътища в този живот, били те подземни или не, бетонни или не.

От стаята с хамаците тръгваше широк метър и петдесет и дълъг около трийсет метра коридор, който свършваше в гола стена. Протегнах се към нейния горен десен ъгъл, пъхнах показалеца си в дупка, която единствена нарушаваше гладкостта й, и натиснах отключващия бутон там. Трийсетсантиметровата плоча безшумно се извъртя върху чифт панти на лагери в горния и долния край, разположени на педя от левия ръб.

Полученият отвор бе метър и двайсет широк. След като прекрачих прага, масивната врата се извъртя обратно и се затвори и заключи зад мен.

Дори без светлина можех да се движа във втория коридор: два метра и четирийсет право напред, завой вляво и накрая три метра до хитро конструирана жалузна врата. От другата си страна тя изглеждаше като капак на вентилационна шахта.

Ослушвах се в тъмнината, ала между жалузите се усещаше едва доловим полъх, тъй бегъл, хладен и чист, като дъха на снежен човек, комуто чрез любов и вълшебство е дарен живот.

Във въздуха се носеше мирис на влажен бетон, на варта, флуоресцирала по стените в продължение на десетилетия. В този сектор от подземния свят никога не ми се беше случвало да подуша разлагащи се плъхове или гадна плесен, дето обилно се въдеше другаде.

Жалузната врата също бе снабдена със скрит механизъм за отключване и се затвори автоматично след мен.

Включих фенерчето и от мрака изплува отводнителна шахта, сякаш лъчът светлина я изряза в скала. Големият цилиндричен бетонен тунел изглеждаше достатъчно голям, та да спести на света повторение на Ноевия потоп.

Понякога през подобни тунели преминаваха екипи по поддръжката в електромобили. В момента обаче бях сам. През годините само няколко пъти бях зървал такива екипи от разстояние и още по-рядко ми се бе налагало спешно да бягам, за да не бъда забелязан от тях.

Сякаш сам се бях омагьосал и обрекъл на самота. Когато се движех под или над земята, хората обикновено се отвръщаха от мен и аз от тях тъкмо в мига, в който биха могли да ме зърнат.

Иначе отдавна вече щях да съм убит.

Последната дъждовна буря беше в края на октомври. Тунелът скучаеше засъхнал, осеян с всякакви дребни боклуци: пластмасови пликчета, празни кенчета от бира и безалкохолно, кутийки от закусвални за бързо хранене, чаши от „Старбъкс“, плетена ръкавица, бебешка обувчица, лъскав ревер на костюм - всички те довлечени с последния оттичащ се поток дъждовна вода.

Количеството на отпадъците не беше голямо. Можеше да вървя с километри, без да

настъпя нищо. От двете страни на канала обаче имаше издигнати на метър от пода пътеки за екипите по поддръжка, върху които надигналата се вода беше завлякла множество боклуци.

Периодически минавах през жалузни панели, по железни стълби, водещи към сервизни люкове в тавана и към по-малки разклонения, чието предназначение беше да отвеждат водата по време на буря.

В подземния лабиринт имаше и по-приятни за окото стари канали, изградени от тухли, камък или бетонни блокове - дело на майстори, горди със занаята си.

Според градската митология екип зидари, на тайна служба към престъпен бос от далечна епоха, зазидали в тунелите няколко от враговете му - едни като трупове, а други още живи. Никога не бях виждал някой от малките кръстове, каквито се говореше, че са издълбани в тухлите, за да маркират тези гробове, нито бях забелязвал пръсти на скелети, подобни на отдавна превърнали се във вкаменелости бледи корени, да се подават от хоросановите фуги между камъните. Може би тези истории бяха само градски легенди, а може би не - добре знаех колко безчовечни могат да бъдат хората.

Бях изминал половината път до мястото, където се пресичаха големи отводнителни канали, когато забелязах позната, светеща в сребристо мъгла в далечината - един от мъгливите. В стегнат поток той заплува към мен, сякаш въздухът бе вода, а той - светеща змиорка.

Спрях да погледам с неутолимо любопитство това явление; същия интерес изпитвах и към назованите от мен яснолики. Опитът ми подсказваше, че няма причина да се боя, ала признавам, че се чувствах неспокоен.

За разлика от талазите на истинската мъгла или на издуханата от въздухопровод пара, привидението не беше рошаво по краищата, нито променяше формата си под влияние на въздушните течения. Движеше се към мен като серпантина, може би около двайсет и пет метра на дължина и трийсет сантиметра в диаметър, а когато се разминахме, поспря за миг и се надигна като кобра, омайвана с флейта. После отново застана хоризонтално и се изниза, като сребристото му сияние постепенно помръкваше и накрая изчезна.

Цял живот бях виждал мъгливи и яснолики. Надявах се един ден със сигурност да разбера какво представляват и какви са намеренията им, макар да подозирах, че никога няма да бъда просветен. Или пък ако откриех истината за тях, можеше да се наложи да платя висока цена за това знание.

6

- твърде висока цена плащам за теб - обяви майка ми следобеда, когато пожела да напусна дома ни. - Живях по свои правила и очаквах да ми струва скъпо, но не чак толкова. Не и ти.

Винаги красива - като жените по списанията, като телевизионните звезди, по които всички се прехласват, напоследък тя изглеждаше мършава и изпита. Дори с явната умора в тях и с ограждащите ги тъмни полумесеци, подобни на избледняващи синини, очите й не отнемаха от нейната прелест. Подсказваха, че има добра душа и че страда от ужасна тъга, че болката й - като тази, понасяна от мъченик - е възвишена. Всичко това правеше лицето й още по-красиво.

Седеше до кухненската маса с лъскави хромирани крака и червен пластмасов плот. На ръка разстояние бяха лекарствата и уискито й, за което тя казваше, че също било лекарство.

Мен ако питате, уискито беше най-добрият й лек, защото в най-лошия случай я натъжаваше, но пък понякога я караше да се смее или просто да заспи. Хапчетата, от друга страна, и прашецът, който понякога вдишваше, можеха да породят непредсказуеми настроения - тя неудържимо плачеше, унищожаваше различни предмети или нарочно нараняваше себе си.

Изящните й ръце превръщаха всичко, до което се докоснеха, в елегантна вещ: обикновената чаша с уиски искреше като шлифован кристал, докато тя непрестанно прекарваше връхчето на пръста си по ръба й, тънката цигара заприличваше на вълшебна пръчица, димяща от единия край, сякаш сбъдваше желания.

Не бях поканен да седна, така че стоях прав срещу масата. Не направих опит да се приближа до нея. Много, много отдавна тя понякога ме прегръщаше. С течение на времето обаче можеше да понесе само по някое случайно докосване - приглаждаше косата назад от челото ми или за миг поставяше длан върху ръката ми. През последните няколко месеца дори мимолетен допир не й бе по силите.

Тъй като разбирах каква болка й причинявах само с вида си, аз също страдах. Можела бе да абортира, но не го беше направила. Бе ми дала живот. Дори когато беше видяла какво е довела на бял свят, пак ме бе защитила от акушерката, готова да ме удуши. Можех единствено да я обичам и да си мечтая и тя да обича създание като мен.

През прозореца зад гърба й виждах прихлупеното сиво октомврийско небе. Есента беше почти оголила клоните на старата акация, ала под силния вятър малкото останали листа се бяха сгърчили като кафяви прилепи, готови да се устремят в полет. Не беше ден, в който да напуснеш дома си, нито свят, в който да се впуснеш съвсем сам.

Тя ми каза да си облека якето с качулката и аз послушно изпълних заръката й. Беше сложила в раницата ми храна и аптечка с материали за първа помощ и аз я метнах на гръб.

После майка ми посочи пачка пари върху масата.

- Вземи ги, не че ще ти помогнат кой знае колко. Крадени са, но не си ги откраднал ти. В това семейство аз съм тази, която краде. За теб те са просто подарък и са чисти.

Знаех, че никога не страда от липса на пари. Взех парите и ги пъхнах в джоба на джинсите си.

Сълзите, събрали се в очите й, потекоха, но тя не издаде никакъв скръбен звук. Усещах, че дълго е репетирала тази сцена, решена да я изпълни, без да ми даде шанс да импровизирам с промяна в сценария, написан от нея.

Зрението ми се замъгли, опитах се да изкажа любовта си към нея и съжалението си, че съм й причинил толкова отчаяние, но малкото думи, които се изтръгнаха от мен, бяха изкривени, жалки. Бях физически и емоционално силен за осемгодишно момче, твърде разумен, но все пак си бях дете.

Тя угаси цигарата в пепелника и навлажни пръстите на ръцете си с влагата по чашата й с леден скоч. Затвори очи, притисна пръсти към клепачите си и вдиша дълбоко няколко пъти.

Усещах сърцето си набъбнало; така притискаше гръдната ми кост, ребрата и гръбнака, та ми се струваше, че ще се пръсне.

Когато ме погледна отново, тя каза:

- Живей нощем, ако изобщо успееш да оцелееш. Не сваляй качулката. Дръж главата си наведена. Крий си лицето. Маска би привлякла внимание, но бинтове могат да свършат работа. Преди всичко, никога не допускай да видят очите ти. Тези очи ще те издадат на мига.

- Ще се оправя - уверих я.

- Няма - изрече остро тя. - И не бива да се самозалъгваш, че ще успееш

Кимнах.

След като пресуши половината уиски на една дълга глътка, тя каза:

- Не бих те отпратила, ако не беше ловецът.

Ловецът ме беше видял в гората същата сутрин. Хукнах, той ме подгони. Стреля по мен няколко пъти и ме пропусна на косъм.

- Той ще се върне - додаде майка ми. - Ще се връща пак и пак, додето не те открие. Никога няма да си тръгне от тези гори, докато не те убие. А тогава и аз ще бъда въвлечена. Ще искат да узнаят всяка дребна подробност за мен, а никак не мога да си позволя подобно проучване.

- Съжалявам - избъбрих. - Много съжалявам.

Тя поклати глава. Дали това означаваше, че извинение не е нужно, или че е крайно недостатъчно, не мога да кажа. Тя взе пакета с цигари и извади една.

Вече ходех с плетени ръкавици, защото ръцете ми също можеха да ме издадат пред околните. Нахлупих качулката.

На вратата, когато вече бях поставил ръка върху дръжката на бравата, чух майка ми да казва:

- Излъгах, Адисън.

Обърнах се да я погледна.

Изящните й ръце се тресяха така силно, че не можеше да улучи връхчето на цигарата с пламъка от газовата си запалка. Захвърли настрани и запалката, и цигарата.

- Излъгах, като ти казах, че не бих те отпратила, ако не беше ловецът. Щях да те прогоня със или без ловец. Не мога да издържам това. Вече не. Аз съм егоистична кучка.

- Не си - промълвих и направих крачка към нея. - Просто си уплашена. Уплашена не само от мен, но... от толкова много неща.

И тогава тя придоби различен вид красота - като на езическа богиня на бурите, наелектризирана, преливаща от гняв.

- Мълчи и повярвай каквото ти се казва, момче! Аз съм себична, суетна, алчна и по-лоши неща, при това се харесвам такава. Обичам се с пороците си.

- Не, ти не си нито едно от тези неща, ти си...

- Затвори си проклетата уста, млъкни! Не ме познаваш по-добре от самата мен. Такава съм, повече нищо не мога да ти дам и никога няма да мога. Върви и живей, където успееш - в далечни гори, някъде другаде, само не помисляй да се връщаш тук, където те чака единствено смърт. Махай се сега!

Тя запрати чашата със скоч по мен, но съм сигурен, че нямаше намерение да ме удари. Бездруго жестът й бе непремерен и чашата се разби в хладилника.

Всеки миг от оставането ми вкъщи отваряше нова рана у нея. Не можех да кажа или пък да направя нещо, с което да й помогна. В един объркал се свят животът не е никак лесен.

Разплаках се по-горчиво от всякога, напуснах къщата и не се обърнах назад. Бях потопен в скръб, ала не заради състоянието ми или заради мрачната перспектива пред мен. Жалех майка си, защото знаех, че тя не ме мрази, че мрази единствено себе си. Презираше се не поради факта, че ме бе довела на света преди повече от осем години, а защото сега ме пращаше сам в него.

Дневната светлина изпод схлупеното небе започна да чезне. Облаците, гладки и сиви доскоро, бяха станали рошави и на места съвсем черни.

Докато прекосявах двора, вятърът гонеше сухи листа пред краката ми - танцуваха като животинчета пред своята господарка вещица.

Влязох в гората. Бях убеден, че ловецът вече си е отишъл. Ужасът му сигурно бе надделял над яростта. Не би се мотал тук преди настъпването на нощта, но щом съмнеше, щеше да се върне.

Когато се уверих, че сенките ме скриват, спрях, обърнах се назад и се облегнах на едно дърво. Изчаках, докато сълзите ми пресъхнаха и зрението ми се проясни.

За последен път гледах къщата, където бях роден и отраснал. Исках да видя как здрачът преминава в мрак около онези стени, да зърна светлината на лампите през прозорците.

В дните, когато външността ми особено много разстройваше майка ми, бродех из гората до смрачаване. После лягах да спя в двора, а в по-студените нощи - в удобен спален чувал в порутения отдалечен гараж. В дните, когато бивах прокуден, тя винаги ми оставяше храна на предната седалка на форда си. Вечерях по здрач, като наблюдавах къщата от разстояние, защото ми беше приятно да виждам как през прозорците в миг бликва топла светлина. Знаех, че в мое отсъствие тя намира покой.

И сега отново, докато тъмата на беззвездната нощ обгръщаше малката къща, а вятърът бе изчезнал заедно с деня и над горите тегнеше безмълвие, прозорците се осветиха.

Тези светли правоъгълници неизменно пораждаха у мен приятно усещане за дом, сигурност и утеха. Когато бях приеман вкъщи обаче, същата тази светлина гледана отвътре, далеч не бе тъй златна и вълнуваща.

Трябваше да си тръгна на мига, да поема по тесния черен път, водещ към главното шосе, но все отлагах този момент. Надявах се да зърна силуета на майка ми на минаване покрай прозореца, да видя за последен път жената, на която дължах съществуването си. Мина час, после два, признах честно пред себе си, че не знам какво да правя и къде да ида, че съм изгубен тук, в началото на гората, както никога не се бях усещал изгубен в дълбоките й дебри.

Външната врата се отвори и немощният протест на пантите ясно достигна до мен в тишината. Майка ми излезе на верандата - осветена отзад, се виждаше само като силует. Хрумна ми, че иска да ме повика с надеждата да съм още наблизо, че може да ме обича повече, отколкото се бои от мен, и че е размислила относно отпращането ми.

Тогава видях оръжието. Дванайсеткалибровата пушка помпа с пистолетна ръкохватка винаги беше заредена в очакване на нежелани посетители, за които тя така и не ми обясни кои може да са. Наричаше пушката своя застрахователна полица. Не я държеше небрежно, а с две ръце и в готовност, с цев, насочена нагоре, докато оглеждаше околността, потънала в нощен мрак. Предположих, че е заподозряла как се мотая наоколо и с тази си поява иска да ме убеди, че прокуждането ми е окончателно.

Засрамих се от себе си, задето все още не бях уважил желанието й. Въпреки това, когато тя се прибра в къщата и затвори вратата, останах в периметъра на гората, неспособен да тръгна по своя път.

Мина може би половин час, преди пушката да гръмне. Дори приглушен от стените на къщата, изстрелът отекна силно сред безмълвието на планината.

В първия момент реших, че някой се е опитал да нахълта през задната врата или през прозорец извън моето полезрение. Майка ми често говореше за някакви незнайни врагове и за своето решение да живее на място, където те никога няма да могат да я намерят. Втурнах се през нискораслите храсти и вече бях изминал половината разстояние до къщата, когато осъзнах, че вътре нямаше да лежи някой натрапник, а най-злият й враг - самата тя.

Ако смъртта ми можеше да я върне към живот, бях готов да умра на място там, в двора.

Помислих си, че трябва да вляза. Може би беше само ранена и се нуждаеше от помощ.

Ала не го направих. Познавах добре майка си. Когато си поставяше някаква цел, влагаше сърце и ум и довеждаше нещата до успешен край. Никога не допускаше грешки, нито се задоволяваше с половинчати мерки.

Колко съм стоял в двора сред пълната тишина, последвала изстрела, не знам.

По-късно осъзнах, че съм паднал на колене.

Не си спомням тръгването си. Дадох си сметка, че вървя по черния път, минута преди той да ме изведе на главното шосе.

Малко след съмване се сврях в порутения хамбар на изоставена ферма, чиято къща бе изгоряла. Сега хамбарът бе окупиран от мишки, но те не се бояха от мен, а и аз ги уверих, че ще остана само няколко часа.

Освен най-необходимото майка ми бе сложила в раницата ми и половин дузина от любимите ми курабийки с шоколад и ядки, които беше направила сама.

7

както се придвижвах под града, стигнах до поредното кръстовище, където до слуха ми достигна грохотът на подземната железница - единственото съоръжение, разположено по-дълбоко от тунелите на канализацията. Преди началото на новото хилядолетие тя минаваше по тях, но веднъж от каналите изригна буен поток от нечистотии, който замърси линията в протежение на три километра и създаде седмици работа на обеззаразяващите екипи. След това съществуващото трасе беше променено.

Един град е наполовина звяр, наполовина машина, с артерии от чиста вода и вени от мръсна, нерви от телефонни и електрически кабели, канализационни тръби вместо черва, тръби, пълни с пара под налягане, и други, пренасящи газ, клапи, вентилатори и филтри, датчици, мотори, трансформатори, десетки хиляди взаимносвързани компютри, и дори когато жителите му са потънали в сън, градът никога не спи.

Градът ме хранеше и ми предоставяше блажено тайно убежище, за което му бях благодарен, но продължавах да изпитвам известно недоверие към него и мъничко страх. Логиката настояваше, че въпреки цялата си сложност той е просто струпване на елементи -сгради, машини и системи, които не можеха да притежават собствено съзнание или цел. Често обаче ми се струваше, че макар да оставах неизвестен за обитаващите го хора, самият организъм на града знаеше за мен и ме наблюдаваше.

Ако имаше живот, отделен от този на жителите му, градът вероятно притежаваше и капацитет за доброта и жестокост - като творение на хора той споделяше както техните пороци, така и добродетелите им.

Грохотът на влака отшумя под краката ми и отвъд кръстовището на огромните тунели аз завих по един страничен, който беше с по-стръмен наклон, нагоре от главния. В този проход нямаше издигнати сервизни пътеки и размерите му ме принудиха да измина значително разстояние със сгушени рамене и наведена глава.

Подземните булеварди и пресечки, по които се движех, ми бяха толкова добре познати, че можех да се ориентирам и без фенерче. Ала макар да се показвах навън само нощем, а денем да живеех в дълбините, бях роден за светлина и копнеех да й се радвам повече, отколкото обстоятелствата ми позволяваха.

Стигнах до отворена ниша в дясната стена във формата на полуцилиндър, изработена от заоблени бетонни блокове. Диаметърът й беше метър и петдесет, височината - два метра -горе-долу пространството, което бихте видели, ако отместите капак на шахта, само дето шахтата е по-дълбока, няма отвор встрани и е достъпна само отгоре.

Над мен имаше тежък железен капак, захванат с болтове по краищата. Извадих от раницата си прибрания вътре инструмент - трийсетсантиметрова желязна тръба с Т-образна дръжка в единия край и с нещо като гаечен ключ в другия. Когато захванах с него болта и го завъртях, резето се отмести от рамката, което ми позволяваше да изтикам капака нагоре и той се отвори, увиснал на пантите си.

Бащата на баща ми беше присвоил този инструмент от камион на фирма по поддръжката години преди смъртта си. Гигантският ключ беше най-ценното ми притежание - ако бъдех лишен от инструмента си, нямаше да се радвам и на тази свобода на придвижване, която имах в момента.

След като прибрах ключа в раницата, задържах фенерчето между зъбите си, улових се за рамката на люка и се изтласках през отворения капак в мазето на градската библиотека. Беше съвсем тихо, както си е и редно на такова място, а въздухът бе сух, но не прекомерно, хладен, но не студен.

В този пръв час на неделната сутрин не се очакваше да има някой в огромната сграда. Екипът по почистването си беше отишъл. Библиотеката оставаше затворена в неделя и можеше да бъде на мое разположение чак до понеделник сутринта. Само че аз възнамерявах да прекарам не повече от няколко часа между тези стени - трябваше да посетя и други места, за да попълня хранителните си запаси.

Климатизираният сутерен беше огромен - общо пространство с редици от масивни колони, разширяващи се в горната си част, при което образуваха красиви каменни сводове. Между колоните върху издигнати на трийсет сантиметра бетонни постаменти имаше метални шкафове. Повечето от чекмеджетата им съдържаха обикновени папки, но в други -плитки и широки - се съхраняваха чертежи и малки купчинки документи, чиято много стара и крехка хартия не би понесла собственото си тегло и бързо би се разпаднала, в случай че бъдеха подредени на високи купове.

Това бе историческият архив на града - факт, който обясняваше входа към канализационната система, вграден в пода. Имаше и други капаци на шахти, които можеше да бъдат отворени в случай на наводнение или други природни бедствия. Това гарантираше, че водата няма да се вдигне и архивът ще остане непокътнат в металните шкафове върху бетонните постаменти.

Харесваха ми колонадите и сводовете, обширното пространство. Напомняха ми снимките на резервоарите, конструирани от Франсоа д’Орбей под Водната тераса и градините на Версай. Пред движещия се лъч на фенерчето ми сенките на колоните се полюшваха като големи черни врати.

Обикновен и товарен асансьор обслужваха сутерена, но аз никога не ги използвах. Стълбищата бяха по-тихи и по-безопасни. Имах избор между няколко и поех по онова в югоизточния ъгъл.

То се знае - книгите бяха онова, което ме привличаше в библиотеката. Макар че баща ми и баща му преди него бяха събирали отделни екземпляри, изхвърляни от живеещите на горната земя, макар и да можех да вземам по някое и друго четиво от вехтошарските магазини, където се отбивах, след като затвореха, много от книгите, които ме интересуваха, можеше да бъдат намерени само в централната библиотека.

Стълбището ме отведе в помещението с дъбова ламперия, където се държаха периодичните издания и можех да се наслаждавам на изобилието от вестници и списания. Къс коридор водеше към главната читалня - истински архитектурен шедьовър с кафяв мраморен под.

Това огромно помещение съдържаше част от книжната колекция и зад лабиринт от рафтове предоставяше места за поне четиристотин читатели пред тесни и дълги дървени маси.

Винаги до този момент при посещенията ми в такъв късен час читалнята бе огрявана само от призрачната фонова светлина на сияещия град, която влизаше през големите прозорци, завършващи с арки. Сега обаче тя бе силно осветена.

За малко щях да дам заден, но интуицията ми ме посъветва да изчакам, да видя, да разбера. Знаех, че в миналото бе имало солидна охрана - нощни пазачи, които обикаляли из коридорите и помещенията на централната библиотека. Но след като общината беше стигнала почти до банкрут, здравите ключалки и алармите бяха предпочитаната форма на защита - те не изискваха заплати, здравни осигуровки и пенсии.

Покрай високите два метра и половина рафтове различни пътеки водеха в посока изток -запад и север - юг. Когато доближих входа към лабиринта, чух стъпки, почти недоловими дори в тази тишина - леки и бързи, сякаш на дете или дух в отчаян бяг за спасение.

През отвора пред мен видях как през мястото, където пътеките се пресичаха, претича момиче в юношеска възраст. Дойде отляво, което беше север, бърза като газела и грациозна като балерина. Носеше сребристи обувки - като на крилатите крака на Меркурий, - иначе беше облечена изцяло в черно. Дългата й коса също изглеждаше черна и лъскава под светлината на лампите, подобна на езерна вода под лунни лъчи. В един миг беше там, а в следващия вече я нямаше, сякаш тичаше да спаси живота си.

Не чух преследвач, макар очевидната й тревога да показваше, че такъв я гони по петите. Ако тя беше плячката, то аз не познавах и не можех да си представя хищник, който да се прокрадва по-ловко от нея.

Предпазливо влязох между рафтовете с книги. Големите полилеи, висящи от високия петнайсет метра таван, не светеха. Пътеката, по която беше избягало момичето, беше дълга и празна, осветена от лампите с месингов обков върху колоните, разделящи читалнята на секции.

Библиотечните рафтове имаха гърбове, така че не можех да погледна над книгите към съседната пътека. С тиха стъпка продължих на изток към следващия пасаж север - юг, успореден на първия, но момичето го нямаше и там.

Рафтовете всъщност образуваха голяма решетка, но разположението им ми се виждаше някак объркващо, докато се движех внимателно между тях, надзъртах зад ъглите и тръгвах накъдето ме поведеше интуицията.

Вървях на юг и приближавах ъгъл. Възнамерявах да завия наляво, но трябва да бях чул нещо, може би съвсем тихичко проскърцване на обувка с гумена подметка. Замръзнах между последните две лампи както бях - не в сянка, но не и ярко осветен.

Висок жилест мъж мина забързано по напречната пътека пред мен от дясно наляво, очевидно толкова наясно за местоположението на целта си, че не се огледа изобщо, когато профуча покрай моята пътека. Помислих си че беше напълно възможно да ме е мернал с периферното си зрение и да се върне за по-обстоен поглед, но той продължи напред.

Беше облечен в панталон от костюм и носеше вратовръзка, но не и сакото. Ръкавите на бялата му риза бяха навити, което предполагаше, че най-вероятно работи тук на ръководна длъжност. Ала нещо у него - може би напрегнатостта, която излъчваше, мрачно стиснатата му уста, ръцете, свити в големи кокалести юмруци - ме убеди, че намеренията му са подозрителни, да не кажа и непочтени.

Осмелих се да го последвам, но докато завия зад ъгъла, той беше изчезнал. Колкото и добре да бях опознал библиотеката, това все пак беше неговият лабиринт, не моят. Ако ролята му беше на Минотавъра от легендата, а моята - на Тезей, от когото се очаква да унищожава подобни зверове, историята можеше да приключи зле за добрите, като се има предвид, че никога в живота си не бях убивал нищо - било чудовище или пък нещо друго.

Чух как момичето изпищя, а мъжът извика: „Малка кучка, ще те убия!“, и момичето изпищя повторно.

Тропотът от съборени книги показа, че някой използваше оръжието на знанието по нетрадиционен начин.

Акустиката на огромното помещение обаче заблуждаваше. Позлатените сводове на тавана, богато украсени с орнаменти, стените от варовик, мраморният под, безбройните книги се редуваха да поглъщат и връщат звуците, което означаваше, че бе възможно кратката схватка да се води на всяка пътека и във всяка посока от мен. После внезапно настъпи тишина.

Застанах на пресечната точка на две пътеки и взех да въртя глава насам-натам, притеснен, че нещо лошо се бе случило на момичето. Припомних си, че Минотавъра в лабиринта под Крит се хранеше с човешка плът.

8

С нахлупена качулка и наведена възможно най-ниско глава, но все пак в позиция да виждам къде вървя, завих вляво, вдясно, вляво, минах през секция „История“ с всичките й войни, през „Природоестествени науки“ - с всичките им открития и загадки. Няколко пъти дочух предпазливи движения, промърморена ругатня с тих мъжки глас, лекото и забързано дишане на момичето. На два пъти зърнах мъжа как завива. Нея не видях, но това беше хубаво, отлично дори, доста по-добре от това да открия трупа й.

Стигнах до пътеката, където бяха разпилени книгите - може би момичето ги беше съборило, за да забави преследвача си. Заболя ме да видя подобно отношение, ала все пак имаше известно оправдание - бегълката беше едва шестнайсетгодишна и надали имаше и петдесет килограма. Мъжът с навитите ръкави беше висок към метър и осемдесет, съответно тежеше два пъти повече от нея и очевидно не можеше да контролира гнева си и заплашваше да я убие. Дори да й се наложеше да унищожи цялата библиотека, за да се спаси, щеше да е в правото си. Всяка книга е един жив ум, разкрит живот, свят, чакащ да бъде изучен, ала това се отнася и за хората - дори в по-голяма степен, защото историите им все още не са разказани докрай.

В този момент усетих едва доловима промяна. Реших, че е поради настъпилата пълна тишина. Ала се надигна бегъл ромон, като че хиляди тънки струйки на фонтан леко преминаваха от един басейн в друг. С призрачния звук дойде и миризма, твърде нетипична за библиотека - не беше нито на стареещата в продължение на три века хартия, с всичките й тънки нюанси, сякаш произведени от набор сирена, нито слабият мирис на цитрус, носещ се от варовиковите стени, нито пък на восък за полиране на дърво или мрамор. Това бе полусвежата миризма на недоизмита улица. С нея се разнесе хладно течение, но не толкова силно, че да раздвижи страниците на съборените на пода книги.

Нащрек заради риска да бъда открит, потърсих източника на течението, навлязох в него към южния край на библиотечните рафтове, където се поколебах да пристъпя в откритото пространство. Гишето за връщане на книги беше вляво, регистратурата - вдясно, а между тях се простираше широк квадрат от тъмнокафяв мрамор, водещ към величественото кръгло фоайе със сводест таван. В далечния край на фоайето една от четирите врати - масивна, с пищна украса от бронзови орнаменти - беше отворена към нощта.

Някъде извън полезрението ми се чу шум от тичащ човек. Хлътнах бързо назад в моята пътека, забулена в премрежени сенки, и видях разгневеният мъж да се приближава от източна посока и да профучава край гишето за връщане на книги. Вниманието му бе толкова погълнато от фоайето и отворената врата, че не би ме забелязал, дори да бях стъпил на осветен от прожектор пиедестал.

Екшънът, който продължаваше да се разиграва, ме развълнува по причини, които не можах да определя, и неочаквано за себе си проявих небивало до този момент безразсъдство. Уверен, че мъжът ще излезе през отворената врата и ще се спусне по външните стълби, за да дири бегълката, аз дръзко го последвах и стигаше само да се озърне през рамо, за да ме види.

Той наистина се втурна през отворената врата, а аз стигнах на прага й навреме, за да го мярна как тича към тротоара, където се огледа във всички посоки за своята обута в сребристи обувки цел. Широката улица наскоро бе измита до половината от камион - цистерна, което обясняваше защо мирисът не бе толкова свеж като след дъжд. Досетих се, че лекият шум от водни пръски бе идвал от гумите на редките по това време превозни средства по мократа настилка.

Мъжът слезе от тротоара, за да огледа по-добре булеварда, и тогава си дадох сметка, че алармата не се бе включила при излизането на момичето. Забелязах, че тежката врата с механизъм за автоматично затваряне бе подпряна с Г-образен болт, който бегълката трябва да бе измъкнала от дупката му в пода. Не бе губила време да го вади докрай и сега той се бе заклещил в една цепнатина в гранита на горната площадка и подпираше вратата да стои отворена. Вероятността болтът да бе влязъл случайно в тази единствена цепнатина в иначе гладкия камък изглеждаше твърде слаба. Очевидно момичето го беше подпряло нарочно, за да се създаде забележимо течение.

Когато обезсърченият мъж понечи да се обърне обратно към библиотеката, аз хукнах назад през фоайето с намерение да се върна между библиотечните рафтове.

При вида на момичето в черно застинах за миг. Бързаше през полумрака на читалнята към вътрешната врата в далечния североизточен край на огромното помещение.

Беше инсценирала бягството си. Това означаваше, че знае безопасно убежище в сградата, където би се чувствала защитена. Усещах, че значи и нещо повече, макар в този момент да не разбирах точно какво.

Чух шумна ругатня на горната площадка на външните стълби. Нямах време да се добера до рафтовете отвъд мраморното фоайе - то се простираше сякаш на цял километър. Щом стигнеше до отворената врата, мъжът щеше да ме види. Стрелнах се вляво и се шмугнах зад оформената като кръг регистратурата, която представляваше всъщност оборудвано библиотекарско работно място. Махагоновият плот с прегради даваше възможност клиентите да бъдат обслужвани от четири страни.

Приклекнах отзад с надеждата да не бъда забелязан. Чух тежката бронзова врата да се затръшва, а болтът леко издрънча, когато влезе в обрамчената си с бронзов пръстен дупка в пода. Стъпките прозвучаха право по посока на моето скривалище, но после мъжът ме подмина - тъй близо, че долових острия аромат на одеколона му Чух как изръмжа „Кучка!“, а после зареди и по-лоши епитети, сякаш я мразеше толкова, че да иска да я убие. Постепенно сквернословията му заглъхнаха и в далечината се затвори врата.

След известно време осветлението изгасна.

Изправих се, но не напуснах убежището на регистратурата.

На южната стена на читалнята имаше огромни десетметрови прозорци, които започваха над три метра високи рафтове и завършваха с арки на три метра под тавана. През тях нахлуваше нощното сияние на града - едно от неговите очарования, - което винаги изглеждаше романтично, а на моменти дори вълшебно. В онази декемврийска нощ метрополисът озаряваше библиотеката не с обичайната си призрачна млечна светлина, а сякаш излъчваше приказен блясък - като коледна луна, отразена от току-що натрупани снежни преспи. Светещите букви „Изход“ пък червенееха над вратите като гроздове калина. Зачудих се, че в такъв момент - след преживяната силна уплаха, ми минават подобни мисли и ми е толкова леко на душата.

Разбира се, това беше заради момичето. Нейната грациозност, балетният й спринт и самата мистерия на присъствието й в библиотеката събудиха у мен приятното очакване, че мога да стана свидетел, а защо не и участник в едно вълнуващо приключение.

Макар животът ми по всички стандарти да бе необикновен, той далеч не изобилстваше с интригуващи срещи и дръзки подвизи. Денем се криех, четях, слушах музика на моя CD плейър, размишлявах, задавах си въпроси и от време на време спях. Нощем обикновено кръстосвах из града да търся необходимото за оцеляването си. Не се отказвах и от мечтата си да преживея по някой и друг красив момент в места като това, където величествената култура и изящните изкуства се съчетаваха със забележителна архитектура. Предвид изпепеляващата омраза и ярост, които вдъхвах с вида си обаче, да търся приключения, щеше да е толкова неразумно, колкото хемофилик да жонглира с ножове.

От книгите бях научил, че хората навсякъде по света се нуждаят животът им да има цел и смисъл. Този копнеж беше универсален. Дори и аз, с моята ужасна отлика, не исках нищо по-малко от това. Интуитивно усещах, че можеше това момиче да е различно в отношението си към мен, да прояви поне известна търпимост, като майка ми. Надявах се тя да се окаже пробният камък, с който да проверя стойността си като личност, без да рискувам да стана жертва на изтезания и насилствена смърт. По всичко личеше, че има нужда от помощ, и знаех, че въпреки ограниченията си мога да съм й полезен.

Не очаквах да изградим някакви трайни взаимоотношения, а просто това да бъде една запомняща се среща, в която да помогна за осъществяването на нещо важно и съкровено в живота й. Баща ми често казваше, че сме тук, за да учим и даваме. Ала как човек да дава, ако постоянно е принуден да се крие и от шест години е съвсем сам?

Няколко минути след като осветлението загасна, механичен глас съобщи по високоговорителите из сградата: „Територията се охранява“. Гневният мъж най-вероятно си беше тръгнал през задния изход, който водеше към страничната пряка. До него беше поставен алармен панел.

В подобни сгради обикновено не се използваха детектори за движение, тъй като биха давали твърде много фалшиви сигнали за тревога. Тук бе инсталирана специална климатична система, целяща да съхрани максимално добре хартията, поради което прозорците бяха фиксирани и бронзовата им дограма не можеше да бъде лесно преодоляна от крадци. Освен това на криминалните престъпници днес дори не им и хрумваше, че книгите биха могли да имат някаква стойност, а унищожаването им отдавна вече не представляваше интерес за вандалите - подобни действия бяха твърде скучни в сравнение с тормоза, който можеха да упражняват навред. Така че при снижените охранителни мерки в библиотеката бях свободен да си бродя на воля.

Включих фенерчето и напуснах регистратурата през вратичката.

През осемнайсетте години, в които посещавах тази великолепна сграда, часове наред тя беше изцяло на мое разположение - аз бях кралят на книгите и това беше моят дворец. И макар че познавах всяка книга, библиотеката никога не ми омръзваше. Ето обаче, че тя предлагаше нещо ново. Защо беше тук момичето? Защо не беше избягало, когато имаше този шанс? Кой бе разгневеният преследвач? Не бях изпитвал толкова вълнения от първите ми няколко посещения тук заедно с баща ми.

Бързо прекосих огромната читалня към вратата, през която беше излязла бегълката. Знаех няколко скривалища, където можеше да е потърсила убежище - бях сигурен, че те са неизвестни дори и на най-стария служител на библиотеката.

В случай че момичето не се окажеше толерантно като майка ми, поне беше много по-дребно от мен и надали би могло да ме нарани, преди да успея да избягам. Начинът, по който се отърва от преследвача си - с огромно самообладание, като се плъзгаше между рафтовете, още ме очароваше. Тогава си напомних, че до този момент на няколко пъти щях да намеря смъртта си, и то тъкмо от ръката на хора, които не изглеждаха да представляват каквато и да е заплаха. Спомних си умиращия, на когото коленичих да помогна и който бе обзет от тъй силно отвращение при вида ми, че ме прокле със сетния си дъх.

9

Бях осемгодишно момче, твърде различно от своите връстници, и трябваше да потърся своето място в света.

През петте дни след прокуждането ми от малката къща в планината се придвижвах из страната, като се стремях това да става два часа преди зазоряване и през последния час преди падането на нощта. Тогава бе най-малко вероятно да срещна хора, разхождащи се в горите и по поляните или излезли да половуват извън сезона. През нощта спях, а през по-голямата част от деня оставах скрит, но нащрек.

Тъй като скоро бях напуснал познатата ми гора и бях навлязъл в друга, в която не бях стъпвал преди, се стараех да се държа колкото се може по-близо до шосето, без да излизам твърде много на открито. В тази част на гората дърветата бяха твърде многобройни - имаше такива, на които знаех имената, и други, непознати за мен. Гледах да се движа така, че да имам поглед към пътя, но дърветата да ме скриват от пътуващите по него.

Тази сутрин тръгнах, преди слънцето да се е показало на хоризонта, но перестите облаци на изток вече розовееха с онзи нюанс, типичен за фламингото, каквото бях виждал веднъж в илюстрована природонаучна книга.

Освен уискито, лекарствата и белия прашец, който смъркаше, едва ли не единственото, което майка ми обичаше, бе природата. Трябва да имаше поне сто илюстровани атласа за птици и животни. Казваше, че хората не заслужават да си хвърлиш и плюнката върху тях. Твърдеше, че родният ми баща бил негоден боклук като всички останали и вече нямало да легне с друг мъж, нито пък с жена, защото до един се оказвали извратени егоисти, щом човек ги опознаел. Ала животните ги обичаше. Въпреки това не държеше нито куче, нито котка в къщата, защото, както обясняваше, не искала да притежава живо същество, нито да бъде притежавана от него.

Фламинговорозовото стана по-тъмно, почти оранжево, и аз знаех, че ярките цветове скоро ще избледнеят, както ставаше винаги, и облаците, тъй дръзко обагрени сега, скоро щяха да станат безцветни като пепел, а небето зад тях - изцяло синьо. Докато оранжевото още беше там, преди слънцето да се покаже и да забие остри като стъкло лъчи в гората, утринните сенки между дърветата бяха толкова плътни, че почти можех да почувствам как се плъзгат върху мен, хладни като коприна.

В наситено оранжевата светлина на зората колата приближи по пустия път, който минаваше на два-три метра над гората. Между скривалището ми и асфалта имаше лек склон, обрасъл с трева. Убеден, че няма как да ме видят между дърветата и копринените им сенки, не легнах на земята, нито приклекнах дори когато колата спря и мъжете слязоха от нея. Някак знаех, че делата, в които са съсредоточени, поглъщат цялото им внимание. За тях светът се бе свил до онова, което бяха дошли да довършат тук.

Трима от мъжете се шегуваха с четвъртия. Чувах смеха и гласовете им, но не и думите. Ала човекът, когото двама други държаха, не беше настроен за веселба. Отначало ми се видя слаб и болен, може би пиян, но после осъзнах, че е пребит. Дори и от пет метра разстояние лицето му изглеждаше не наред, изкривено. Бледосинята му риза беше изцапана с кръв. Докато двамата мъже го държаха, третият го удряше в корема. Отначало си мислех, че го налага с юмруци, но после видях, че държи в ръката си нож. Блъснаха наръгания и пребит човек встрани от пътя, той се изтъркаля с главата надолу по тревистия склон и остана да лежи неподвижно.

Тримата мъже се разсмяха шумно при падането на клетника в мократа от роса трева. Единият от тях смъкна ципа на панталона си, сякаш щеше да уринира върху него, но явно това беше поредната шега. Тогава онзи с ножа забърза към шофьорската врата и подвикна на другите: „Хайде, мърльовци такива, да тръгваме!“.

Колата потегли и шумът от двигателя бързо бе погълнат от сутрешната прозявка на гората. Слънцето изгря сред най-дълбоката тишина, на която съм бил свидетел някога. Известно време наблюдавах мъртвеца и чаках колата да се върне, но когато цветните облаци избледняха до пепеляво, вече знаех, че убийците няма да се появят.

Отидох при проснатото тяло и открих в него живот. Лицето на мъжа бе ужасно подуто и изранено, но той още дишаше. Нож с костена дръжка стърчеше от корема му, забит докрай. Там, където не беше омазана с кръв, ръката му беше бяла като костената дръжка, която стискаше.

Исках да му помогна, но не знаех как. Не ми идваше нищо утешително на ум. В сконфузеното си мълчание се питах дали съм способен да заговоря друг освен майка ми, защото до този момент бях приказвал само с нея и с никоя друга жива душа.

Мъжът отначало не усети присъствието ми. Лявото му око беше отекло и почти затворено, а дясното се взираше ококорено в утринното небе, сякаш там размахваше криле чудата птица.

- Съжалявам - промълвих. - Много съжалявам.

Погледът му смени фокуса си и той издаде глух, задавен звук, изразяващ по-скоро отвращение, отколкото болка.

Въпреки че носех плетените си ръкавици, когато го докоснах, той потръпна от погнуса. Вероятно би ме изритал и пропълзял по-далеч от мен, ако не беше толкова слаб. Думите му, изречени с дрезгав и отчаян глас, излязоха от устата му заедно с кървави мехурчета:

- Махай се! Изчезни!

Тогава осъзнах, че не само не бях придърпал шала над лицето си, а и качулката беше паднала от главата ми.

Майка ми ме беше предупредила, че дори само очите ми биха ме издали. Виждах, че умиращият не може да откъсне поглед от тях. Стана още по-блед, като че раните, които му нанасяха очите ми, бяха по-фатални от тези, причинени от ножа.

С внезапен прилив на енергия той просъска една дума, която не знаех, но я изрече с такава злоба, та ми стана ясно, че е едновременно обида и ругатня. После повтори думата с толкова омраза, че тя сякаш му помогна да не усеща агонията от изкормените си вътрешности. Изтръгна ножа от раната си, като я направи още по-широка, и замахна с него към лицето ми, сякаш да ослепи тъй ненавистните му очи.

Отдръпнах се, острието разсече само въздуха, изплъзна се от пръстите му и той отпусна ръка на земята, вече мъртъв.

10

Зад вратата, през която беше изчезнало момичето, се простираше широк коридор със сводест таван, който обслужваше четири помещения със специализирани колекции. Една от тях, оценявана на милиони, се състоеше от седем хиляди тома първи издания на сериозна детективска литература. Тя бе дарена на библиотеката от прочут писател, жител на града.

Когато прекрачих прага, угасих фенерчето си. Стоях в тъмната зала и се ослушвах.

Във всяка голяма сграда, проектирана едновременно хем да е функционална, хем да радва окото, съществуват „мъртви“ пространства, изключени от водопроводната и електрическата мрежа, обикновено големи колкото дрешник. Ако биха били включени в помещението, с което съседстват, те биха нарушили идеалната му форма. В интерес на съвършената хармония такива кътчета са затваряни зад специални стени. Ако се случи архитектът, който проектира сградата, да е с романтична жилка и афинитет към загадъчното, той обикновено прави подобни ниши достъпни чрез скрита в ламперията на стената врата или пък по някакъв друг тайнствен начин. В повечето случаи такива празни пространства са използвани за склад, но по-находчивите и изобретателни архитекти им намират и друго приложение.

В случай че бързоногото момиче бе намерило убежище тук, сред страниците, пълни с агенти на ФБР, полицаи, разследващи убийства, частни детективи и аматьори, разплитащи всевъзможни мистерии, то тя беше тиха като труповете, които също изобилстваха по тези страници.

Оригиналните планове на централната библиотека, датиращи от над един век, се пазеха в архива в сутерена. Поради огромната си любов към красивата сграда и към книгите й при многобройните си визити бях изучил тези планове и бях открил две такива празни пространства.

Едното бе замаскирано зад тайна врата в стена с панели в отдалечено място в сградата. Беше широко три метра и трийсет сантиметра, метър и двайсет в дълбочина, и бе облицовано с красива дървена ламперия, украсена с орнаменти от ковано желязо. Самият архитект Джон Лебоу - от фирмата „Лебоу и Вон“ - бе проектирал двете тайни помещения и лично бе изпълнил довършителните работи в тях, макар и да не бе воден от чувство за хумор или пък от афинитет към тайнственото, а от съвсем други подбуди.

На задната стена на първото тайно помещение фокусът беше портрет на прелестна жена с кестенява коса и зелени очи. В ръцете си тя държеше книга и седеше край маса с висока купчина от други книги. В долния край на рамката имаше месингова табелка на която беше написано „Мери Маргарет Лебоу, обична съпруга“. Като дата на смъртта й бе посочен петнайсети юни 1904-та, повече от година преди завършването на библиотеката.

Втората тайна стая, три метра широка и два и четирийсет в дълбочина, беше тук, в секцията с детективска литература, скрита зад стена с рафтове, от двете страни на картина с размери два и седемдесет на метър и петдесет, изобразяваща главния вход на библиотеката, както е бил украсен за първата й Коледа през хиляда деветстотин и пета година. Картината изглеждаше фиксирана на мястото си. Ала в пищно украсената рамка бяха скрити малки стоманени лостове, които, ако бъдеха дръпнати последователно в правилната поредност, освобождаваха резе и картината се завърташе на скрити панти.

Във второто тайно помещение, и то облицовано с красива дървена ламперия, също имаше картина - две деца, всяко с книга в ръце. Според табелката върху рамката това бяха Катрин Ан Лебоу и Джеймс Алън Лебоу - починали в същия ден като майка си.

В свое проучване бях установил, че Мери Маргарет Лебоу е била библиотекарка, когато се запознала и впоследствие се омъжила за архитекта на бъдещата библиотека. Родили им се две деца. През 1904 година мъжът й останал да надзирава строежа на библиотеката, а тя и децата заминали при роднини в Ню Йорк. На петнайсети септември 1904 година заедно с още хиляда и триста пътници те предприели еднодневна развлекателна обиколка с парахода „Дженеръл Слоукъм“ от Долен Източен Манхатън по Ийст Ривър до Лонг Айланд. Още в началото на пътуването на борда лумнал пожар. Стотици ужасени пасажери скочили във водата. Малцина от тях можели да плуват. Онези, които не намерили смъртта си в пламъците, загинали от удавяне. Жертвите били повече от хиляда. Петнайсети септември 1904 година била датата на най-голямата трагедия в историята на Ню Йорк до единайсети септември 2001 година.

Повечето от загиналите през онзи ден принадлежали към евангелистката лютеранска църква „Сейнт Марк“ на Източна шеста улица номер 623, посещавана и от роднините на Мери Маргарет. В скръбта си Джон Лебоу не беше заклеймил Бог като безмерно жесток и не се бе отвърнал от него завинаги, както бяха сторили някои от близките на жертвите. Във всяко от двете тайни помещения маслените портрети бяха оградени от позлатени кръстове, вградени в дървената ламперия. Тези старателно изработени храмове за съпругата му, библиотекарката, и за децата им бяха и свидетелство за неугасващата надежда на архитекта.

Включих фенерчето, насочих го към голямата картина, която служеше и като врата, и заговорих достатъчно силно, за да бъда чут от момичето, ако седеше в мъничкия рай отзад:

- Казвам се Адисън, макар че никой друг на света не го знае... освен теб сега. Ако си там, при изгубените деца на Джон Лебоу, искам да знаеш, че в различен смисъл аз също бях изгубено дете и все още се чувствам изгубен, макар вече да не съм дете.

Не последва отговор.

- Не възнамерявам да ти причиня зло. Ако имах намерение да ти навредя, щях да натисна трите скрити лоста и да те измъкна оттам на мига. Само искам да ти помогна, ако мога. Може би си мислиш, че не се нуждаеш от помощ. Понякога аз също мисля така. Но не си права. Всички се нуждаем от помощ.

На картината вечнозелени вейки бяха обвити около колоните, ограждащи входа на библиотеката, а на всяка от четирите високи бронзови врати бяха окачени венци с огромни червени панделки. Върху покритата като с бяло одеяло улица валеше сняг и светът изглеждаше по-съвършен, отколкото вероятно е бил от 1905 година насам.

- Ако не желаеш да говориш с мен, никога повече няма да те безпокоя. Твърде много обичам библиотеката, за да се откажа от нея, така че понякога ще я посещавам нощем, но няма да те търся. Помисли си. Ако ти се говори с мен, през следващия половин час ще съм в главната читалня - там, където успя да се изплъзнеш от своя преследвач. Ще бъда при секцията с Чарлс Дикенс.

Вече знаех, че е дръзка и бърза, че не е мишчица по душа. Ала дори мишка, свряна в дупката си, подушила котка и подушена от нея през тънката ламперия от черешово дърво, не би могла да е по-тиха от това момиче.

11

Всяка пътека в главната читалня разполагаше с отделен електрически ключ, така че включих осветлението само при секцията с Чарлс Дикенс. Високо поставените лампи с месинговия им обков обляха с лъчиста светлина карамеления на цвят мраморен под.

Свалих крушката от една лампа и стоях толкова близо до указаното място, колкото ми позволяваше куражът - книгите осветени, а аз в сянката. Ако момичето дойдеше, нямаше да й покажа лицето си нито преднамерено, нито случайно. Бе възможно очите ми под качулката да проблеснат с отразена светлина, но тя нямаше да може да види цвета или пък онази им характеристика, която пораждаше у хората потребността да ме унищожат.

Ако тя дойдеше и за известно време успеехме да разговаряме като равни, а после тя внезапно и интуитивно проумееше моята природа и се извърнеше и побегнеше от мен, нямаше да я преследвам, напротив. Щях да се надявам, след като ужасът й премине, да осъзнае, че не й мисля злото и че разбирам нейната антипатия.

Вероятно за да бъде човек мой приятел, трябваше да е като мен - един от криещите се. Сигурно не бе възможно за обикновен човек да понесе създание като мен. Но винаги бях хранил надеждата, че сред милионите жители на Земята може да има неколцина, които да съберат кураж да ме опознаят такъв, какъвто съм, и да имат достатъчно сила, за да извървят част от живота си с мен. Момичето, самото то загадъчно, бе първият човек от много дълго време, който според мен би могъл да притежава това качество.

Тъкмо когато вече си мислех, че няма да дойде, тя се появи в далечния край на пътеката и навлезе под светлината на последната лампа. Застана там със сребристите си обувки, черни джинси и пуловер и черно кожено яке, широко разкрачена, с ръце на хълбоците. Изглеждаше като излязла от комиксите, които някога толкова много харесвах. Говоря за комиксите, в които всички герои - и добри, и лоши, са самоуверени, горди, корави и решителни. Стоят с изпъчени гърди и дръпнати назад рамене, с вдигната глава и героична осанка, с коса, развяна дори в сцените, в които няма вятър, просто защото така изглеждат по-впечатляващи. То се знае, в библиотеката нямаше вятър и косата на момичето не беше развяна, но беше дълга, тъмна и буйна, та изглеждаше, сякаш се вееше.

Не си падам особено по супергероите и суперзлодеите в комиксите, защото, може би с изключение на Батман, драматичните им пози отразяват високото им самомнение. Имат се за много велики - независимо дали спасяват света, или го разрушават. Съвсем в духа на фантазиите за върховна власт. Момичето изглеждаше като излязло от комикс, ала усещах, че позата й не отразява начина, по който възприема себе си.

А може би се заблуждавах. Самотата е благодатна почва за самозалъгване.

След като ме разгледа от разстояние, тя свали ръце от хълбоците си и тръгна към мен нито предпазливо, нито дръзко, а с естествената грация, която бе демонстрирала по-рано.

Когато попадна под светлината, хвърляна върху книгите на Дикенс, й казах:

- Моля те, спри там.

Тя се подчини. Деляха ни не повече от четири метра, но демонтираната от мен крушка и качулката ми й спестяваха шока от външността ми.

Колкото до нейната външност, при първото зърване не бях забелязал гротескните аксесоари и грим. На дясната си ноздра имаше пиърсинг - сребърен пръстен във форма на змия, поглъщаща опашката си. На долната й устна на фона на черното червило блестеше червено мънисто, подобно на капка кръв. Безупречната й кожа беше бяла като пудра захар. Тя подчертаваше тази си бледост с щедро поставен туш за мигли и грим, нанесен плътно като блажна боя. С чудато подстриганата си гарвановочерна коса приличаше на последователка на готик културата, но със силно индивидуален стил. С кремообразни черни сенки грижливо бе изрисувала ромбове, горният връх на които стигаше до веждите, а долният - под скулите. Приличаше на Арлекин, но и смущаващо ми напомняше на една марионетка в смокинг, която веднъж бях зърнал на осветената витрина на антикварен магазин за играчки.

В центъра на черните ромбове бяха очите й, съвършено същите като на марионетката. Бялото им бе гладко като белтък на варено яйце, а антрацитените ириси бяха изпъстрени с червени ивици, но толкова дискретни, че се виждаха само като обърнеше глава под определен ъгъл спрямо светлината. Тъй като животът ми рядко ме срещаше лице в лице с други хора и познавах многообразието от човешки лица и цветовата гама на очите само от книгите си за фотография, не можех да знам със сигурност доколко необичайни бяха тези, ала поради тревожното въздействие, което оказваха, допусках, че са рядко срещани.

- Значи, искаш да ми помогнеш - проговори тя.

- Да, готов съм да сторя всичко по силите си.

- Никой не може да ми помогне - обяви тя без ни най-малка следа от горчивина или отчаяние. - Само един човек бе способен на това и той е мъртъв. Ти също ще умреш, ако общуваш с мен, и то от жестока смърт.

12

Стоях в сянката край дикенс, а тя - под светлината на лампата, и видях, че ноктите й са боядисани в черно, а на опакото на дланите й са татуирани сини гущери с раздвоени червени езици.

- Това, дето казах, че ще умреш от жестока смърт, не беше заплаха - поясни тя. - Просто такава е истината. Не ти трябва да се въртиш около мен.

- Кой беше другият, който е могъл да ти помогне? - попитах.

- Няма значение. Това беше на друго място и по друго време. Не мога да върна нищо с приказки. Миналото е мъртво.

- Ако беше мъртво, нямаше да мирише тъй сладостно.

- На мен не ми е сладостно - отсече тя.

- А аз мисля, че да. Когато каза „на друго място и по друго време“, думите те смекчиха.

- Въобразявай си каквото искаш. Никаква мекота няма у мен. Аз съм само кокал, черупка и бодли.

Усмихнах се, но, естествено, тя не можеше да види лицето ми. Понякога тъкмо усмивката ми ужасяваше хората най-силно.

- Как ти е името?

- Не ти трябва да знаеш.

- Не че ми трябва, просто бих искал да го знам.

Тъничките като нишки червени ивици в много черните й очи станаха по-ярки.

- А твоето име как беше, изгубено момче?

- Адисън, както казах.

- Адисън кой?

- Фамилията на майка ми беше Гудхарт.

- И имаше ли добро сърце?

- Беше крадла и може би дори нещо по-лошо. Искаше й се да е по-добра, а не умееше. Но аз я обичах.

- А как е името на баща ти?

- Тя никога не ми каза.

- Моята майка е умряла при раждане - съобщи тя и аз си помислих, че моята умря вследствие на раждане осем години след събитието, но не казах нищо.

Момичето вдигна поглед към рококо тавана, където полилеите висяха тъмни, взря се в пищните гипсови орнаменти по дълбоките му касети и в изрисуваното във всяка от тях небе със златисти облаци.

Когато отново погледна към мен, попита:

- Какво правиш в библиотеката след полунощ?

- Дойдох да чета. И просто да се порадвам на величието й.

Известно време тя ме изучаваше внимателно, макар от мен да се виждаше само силует. После каза:

- Гуинет.

- Как е фамилията ти, Гуинет?

- Не използвам такава.

- Но я имаш.

Докато чаках отговора й, реших, че готиката в нейния случай е повече от мода, дори може би въобще не беше мода, а броня.

Когато най-накрая заговори, тя не ми каза фамилията си, а подхвърли:

- Видял си ме да бягам от него, но аз теб изобщо не те видях.

- Извънредно дискретен съм.

Тя погледна към романите на Дикенс по рафтовете от дясната й страна. Плъзна пръсти по кожените подвързии със заглавията им, проблясващи на електрическата светлина.

- Тези ценни ли са?

- Не особено. Публикувани са през 1970 година.

- Чудесно изглеждат.

- Кожата е ръчно изработена. Буквите са с позлата.

- Хората правят такива красиви неща...

- Някои хора.

Когато тя отново насочи вниманието си към мен, попита:

- Как се сети да ме откриеш там, при децата на Лебоу?

- Видях те да излизаш от читалнята, докато той те търсеше на улицата. Хрумна ми, че си изучавала плановете в архива в сутерена. Същото направих и аз.

- Защо си ги изучавал? - поинтересува се тя.

- Предполагах, че и скелетът на конструкцията ще е също тъй красив като завършената сграда. И така се оказа. А ти защо си ги изучавала?

Тя се поколеба дали да ми отговори.

- Обичам да опознавам места. Из целия град. По-добре, отколкото някой друг ги познава. Хората са изгубили историята си, причините и същината на нещата. Знаят толкова малко за местата, където живеят.

- Не си тук всяка нощ. Иначе бих те видял досега.

- Въобще не живея тук. Идвам понякога.

- А къде живееш?

- Тук и там. Навсякъде. Обичам да обикалям.

Не беше лесно да я видя зад дръзкия й грим, но реших, че под него трябва да е прелестна.

- Кой е онзи, който те гонеше?

- Райън Телфорд. Той е кураторът на редките колекции от книги и предмети на изкуството в библиотеката.

- Да не те е помислил за крадец или вандал?

- Не. Просто беше изненадан да ме види.

- И за мен не знаят, че идвам тук.

- Имам предвид, че беше изненадан да види точно мен. Познава ме от... друго място и време.

- Откъде, откога? - попитах.

- Не е важно. Тогава искаше да ме изнасили и за малко да успее. Искаше да ме изнасили и тази вечер. Макар че използва по-груба дума за това.

Налегна ме тъга.

- Не знам какво да кажа.

- Че кой ли знае?

- На колко години си? - попитах.

- Има ли значение?

- Май че не.

- На осемнайсет - отвърна тя.

- Мислех те за не по-голяма от шестнайсет, дори и от тринайсет сега, когато те видях отблизо.

- Имам момчешка фигура.

- А, не...

- А, да - настоя тя. - Момчешка е по начина, по който много от младите момичета напомнят на момчета. Защо криеш лицето си?

Бях изненадан, че чак сега ми задава този въпрос.

- Не искам да те подплаша.

- Не държа на външността.

- Не става дума само за външността.

- А за какво тогава?

- Когато ме видят, хората са отвратени, шокирани. Намразват ме веднага, или поне така си мислят, и после... ами, става лошо.

- Да не си изгорен или нещо такова?

- Де да беше само това - отвърнах. - Веднъж двама се опитаха да ме подпалят, но вече бях... вече бях какъвто съм.

- Тук не е студено. Така че и ръкавиците ли носиш по същата причина?

- Да.

Тя сви рамене.

- На мен ми приличат на ръце.

- Такива са, но... подсказват за останалото от мен.

- С тази качулка приличаш на самата смърт.

- Приличам, но не съм.

- Ако не искаш да те виждам, няма да се опитвам - увери ме тя. - Можеш да разчиташ на мен.

- И аз си мисля, че мога.

- Можеш. Но аз също си имам правило.

- Какво правило?

- Не бива да ме докосваш. Дори и съвсем бегло. И най-вече никакъв допир кожа до кожа. Никога. Дори не и с ръкавица до якето ми. Никой не може да ме пипа. Няма да го позволя.

- Добре.

- Много бързо се съгласи...

- Не те лъжа. Ако те докосна, ти ще смъкнеш качулката от главата ми. Или пък ако ти направиш първия ход и дръпнеш качулката ми, тогава аз ще те докосна. Държим се заложници един друг с нашите ексцентричности. - Отново се усмихнах с невидима усмивка. - Създадени сме един за друг.

13

На осемгодишна възраст, без никаква идея за това къде отивам, пристигнах в града една неделна вечер върху осемнайсетколесен камион с ремарке, превозващ тежки индустриални машини, прикрепени с вериги и завити с платнища. Под платнищата имаше празнини, където момче с моите размери можеше да се скрие. Бях се качил на ремаркето малко преди здрачаване, докато шофьорът вечеряше в крайпътната кафетерия до паркинга за камиони.

Два дни по-рано бях останал без нищо за ядене. Майка ми ме беше изпратила с раница, пълна с храна, която допълвах с ябълки от неохранявани градини. Макар до този момент основно да се бях гледал сам и повече да бях раснал из гората, отколкото в малката ни къща, нямах познания кои неща стават за ядене в дивата природа.

След цял ден глад в неделя рано сутринта поех през рехава борова гора с торфена почва. Местността бе твърде равнинна, а храсти растяха нарядко, затова не се чувствах защитен. През повечето време нямах къде да се скрия, освен зад дървета, чиито корони бяха високо горе, а и стволовете им не бяха особено дебели. Имах усещането, че съм в сън и се намирам в голям манастирски двор с безразборно издигнати в него колони. Между разпръснатите дървета не се виждаше надалеч по права линия. Хоризонталното ми движение сред тази вертикална архитектура обаче не можеше да остане незабелязано, ако някой минеше наблизо.

Гласовете, извисили се в песен, би трябвало да ме подгонят надалеч, но вместо това се усетих привлечен от тях. Изтичах приведен, а когато наближих последните борове, запълзях към края на гората. На стотина метра вляво от мен върху настлано с чакъл пространство бяха паркирани коли и пикапи. Вдясно на половината от това разстояние бавно течеше река, подобна на разтопено сребро на ранната утринна светлина.

На брега около четирийсет души пееха химн, а свещеникът в реката кръщаваше около трийсет и пет годишна жена с пълно потапяне във водата. От едната страна на хора стояха мъж и две деца, които явно чакаха своя ред за спасение на душите им.

Право срещу мен отвъд неголямо затревено пространство стърчеше скромна дървена църква, боядисана в бяло с бледосин кант. Близо до нея под сянката на голям дъб с широко разперени клони бяха разположени маси за пикник с достатъчно храна, че да осигури закуска, обяд и вечеря за цял ден, посветен на църковни и семейни развлечения.

Членовете на паството бяха с гръб към мен, заети с песнопенията си и насочили вниманието си към радостното събитие в реката. Дори свещеникът да погледнеше към мен, енориашите му щяха да му попречат да ме види. Знаех, че не разполагам с много време, но реших, че ще ми е достатъчно.

Свалих раницата си, отворих циповете на основните й отделения и хукнах от гората към масите за пикник. На тревата до тях имаше топки за бейзбол, бати, ръкавици, още неопъната мрежа за бадминтон, ракети и перца. Никога не бях играл такива игри, нито бях чувал за тях и тези предмети не означаваха нищо за мен; чак години по-късно щях да съм в състояние да ги идентифицирам по памет.

В една чиния бяха подредени дебели резени шунка. Увих няколко във фолиото, с което беше покрита, и ги тикнах в раницата. Имаше картофена салата и салата с макарони, пайове и торти, но никое от тези ястия не беше удобно за опаковане. Открих обаче панерчета с

домашно изпечени кифлички и бисквити, завити с кърпи, портокали, банани, твърдо сварени яйца, червени от мариноването им в сок от цвекло, както и всевъзможни курабийки.

От джоба на джинсите си извадих част от парите, които майка ми ми беше дала, отделих няколко банкноти и ги оставих на масата. Сега като си помисля, намирам, че платих прекалено скъпо за онова, което взех. Ала на момента, треперещ от глад, имах чувството, че никоя цена не е прекалено висока, за да удовлетворя къркорещия си стомах.

Изпотени кутийки с безалкохолно и студен чай бяха поставени в кофи с лед. След като намъкнах раницата на раменете си, грабнах една кока-кола.

Точно тогава някой зад мен каза:

- Дете, сега е време за Бог, още е рано за закуска.

Стреснат, вдигнах поглед и видях от страничната врата на църквата да излиза мъж с поднос, отрупан с печени на грил пилешки бутчета.

Под рядката коса и високото чело лицето му имаше добродушно изражение - докато не видя моето лице, не напълно скрито под качулката на якето ми. Зад очилата с телени рамки очите му се разшириха, сякаш тъмата на Армагедон внезапно бе паднала над света и той стоеше изправен пред самия дявол, без съмнение дошъл да подхване финалната битка. Подносът с пилешките бутчета падна от ръцете му, всичката кръв в един миг се отцеди от лицето му и той със залитане отстъпи две крачки назад на внезапно омекналите си крака. Вече успял да огледа цялото ми лице, той се фокусира върху очите ми и от устата му се изтръгна задавен стон.

- Съжалявам - промълвих. - Много, много съжалявам.

Извинението ми не означаваше нищо за него, нито пък парите върху масата, които му посочих. Той грабна една бата за бейзбол от тревата, втурна се напред и замахна с такава сила към главата ми, че ако в момента се водеше игра, би запратил топката далеч извън стадиона.

Отклоних се вляво, той замахна, приклекнах и се стрелнах вдясно, той пак замахна и беше толкова бърз, че за малко да ме фрасне. Ала тогава изведнъж сякаш го обзе отвращение от собствената му свирепа атака срещу такова малко създание и той пусна батата. Отстъпи от мен с лице, изкривено от угризения и терзания, очите му се напълниха със сълзи и той затисна с длан устата си, от която се откъснаха скръбни хлипания.

А на реката запяха още по-силно. Никой не бе забелязал случващото се край масите за пикник.

- Ще си вървя - отроних. - Съжалявам, отивам си.

Когато хукнах, ми се стори, че въпреки сълзите и риданията си той се наведе отново да грабне бейзболната бата. Изтичах към гърба на църквата през окосената трева, а после през дива ливада надалеч от реката с надеждата да открия още някоя борова горичка, обрасла с повече храсти и с по-подходяща топография за беглец.

Въобще не погледнах през рамо. Не знам дали църковният служител изобщо ме беше подгонил. Чак половин час по-късно, след като равният терен бе преминал в стръмен наклон, а белите ми дробове горяха и започнах да грохвам, спрях на гористо хълмче, за да погледна назад през дърветата. Не видях никакви преследвачи по петите си.

Движен от страха, който временно бе заглушил глада ми, вървях още два часа, докато открих място, което беше достатъчно отдалечено, за да е безопасно. Седнах върху едни закътани скали, между които растеше папрат, за да хапна малко от храната, с която се бях сдобил при църквата. За маса ми служеше широк и плосък камък, а за музикален съпровод -птичите песни високо в околните борове.

Докато ядях, си припомнях с почуда бурята от емоции, която бях предизвикал у църковния служител с доброто лице. Бях очаквал да събудя ужас и отвращение. Ала реакцията му беше далеч по-различна от онази на наръгания с нож мъж, който на свой ред се опита да ме прободе, по-нюансирана от убийствената омраза на акушерките, както ми я бе описала майка ми. При цялата краткост на сцената отношението на църковния служител към мен бе едва ли не толкова сложно, колкото дългогодишната ми връзка с майка ми.

Двамата с нея никога не бяхме обсъждали какво представлявам. Ясно бе, че съм ужасия, от която дори тя, която ме бе носила в утробата си, бе принудена често да отвръща поглед. Тялото ми, ръцете ми, лицето ми, очите ми, въздействието ми върху всички, които ме виждаха... Всеки опит да се говори за тези неща, да бъдат анализирани и да се разсъждава върху природата ми само изостряха отвращението й от мен, погнусяваха я дотам, че потиснатостта й прерастваше в отчаяние.

Малка птичка със сини гърди се осмели да кацне на ръба на камъка, който ми служеше за маса. Побутнах към нея трохички от бисквитите и тя дръзна да приближи, за да се включи в пиршеството. Очевидно не се страхуваше от мен, не очакваше да я грабна в юмрук и да изцедя живота от нея, усещаше, че край мен ще е в безопасност, и наистина беше.

Тогава си помислих, че може би трябва да прекарам живота си вдън гората, където ще бъда приеман от нейните обитатели. Щях да доближавам човешките селища само нощем, за да се снабдявам с храна, и то само докато се научех да се засищам от щедростта на дивата природа.

Ала дори тогава - толкова малък и без въобще да съм наясно какво представлявам - исках нещо повече от спокойствие и оцеляване. Чувствах, че съществуването ми има цел, която може да се осъществи единствено сред самите хора, тъй силно отблъсквани от мен. Усещах, че трябва да последвам своята съдба - макар и да не знаех каква е тя - в града, където отидох да живея скоро след това.

По-късно същата онази неделя, в удължаващите се лилави сенки на здрача, на километри от каменната маса, където бях обядвал, попаднах на паркинга за камиони и съзрях осемнайсетколесника, каращ покритите с платнища машини.

В тъмните утринни часове на понеделника за пръв път видях смущаващата марионетка на осветената витрина на антикварния магазин за играчки - опряла гръб в ръчно изработено дървено люлеещо се конче с чудноват дизайн. Смокингът й бе смачкан, краката - прегънати под странен ъгъл, ръцете - безжизнено отпуснати, а черните й очи с червени ивици в тях сякаш ме следяха, докато минавах по тротоара.

14

Вървях след гуинет, следвайки лъча от фенерчето й, по коридорите в по-малко посещаваната част на библиотеката. Попитах я:

- Откъде си? Имам предвид, преди да дойдеш в града.

- Родена съм тук.

Тя назова година и ден в началото на октомври и аз се спрях изненадан.

- Ти си на осемнайсет!

- Както ти казах вече.

- Да, но изглеждаш толкова по-млада, че не мислех...

Тя прикри с шепа фенерчето, за да пропуска съвсем мъничко светлина през пръстите й, колкото да не сме съвсем на тъмно, но и да не рискува да освети лицето ми, когато се обърна към мен.

- Не мислеше... какво?

- Аз съм на двайсет и шест, а ти си на осемнайсет. И двамата сме в този град от осемнайсет години.

- Кое му е забележителното на това?

Обясних й:

- Родена си на датата, когато пристигнах тук, промъкнал се в осемнайсетколесен камион, в първия час на този ден.

- И според теб е нещо повече от съвпадение?

- Убеден съм, че е така - потвърдих.

- Какво е тогава?

- Не знам. Но е нещо.

- Не ми казвай, че е съдба. Няма да има нищо такова между нас.

- Съдба не означава романтична връзка - посочих, сякаш се оправдавах.

- Просто не си го помисляй.

- Не си правя илюзии за любов. „Красавицата и Звяра“ е хубава приказка, но приказките са за книгите.

- Нито ти си звяр, нито аз - красавица.

- Собствената ми майка смяташе, че „звяр“ е слабо казано за мен. А колкото до теб... красотата е в очите на съзерцаващия.

След известно мълчание тя каза:

- Ако човек е звяр, той е звяр в сърцето си, а не такова сърце бие у теб.

Думите й ме трогнаха и ме оставиха безмълвен.

- Хайде, Адисън Гудхарт. Да идем да си заврем носовете тук-там.

Името на Дж. Райън Телфорд, куратор на колекциите на редки книги и предмети на изкуството на библиотеката, беше на табелка до вратата на офиса му.

Сподирящи тесния лъч от фенерчето на Гуинет, прекосихме рецепцията, където беше бюрото на секретарката на Телфорд. Вътрешният офис с лична баня в съседство беше

просторен, елегантно обзаведен с антики в стил ар деко. Момичето се оказа добре осведомено за мебелировката и ми обърна внимание върху бюрото от индонезийски абанос на Пиер-Пол Монтаняк¹, бюфета от бразилско палисандрово дърво с плот от италиански мрамор порторо на Морис Ринк², изящното канапе от лимоново дърво с кресла към него на Пату^З, лампи на Тифани⁴ и Гале⁵, скулптури от слонова кост и бронз на Чипарус^б -безспорно най-големия скулптор на периода. През цялото време тя старателно държеше светлината надалеч от мен, така че дори отблясъкът й не показваше нищичко от лицето ми.

¹ Пиер-Пол Монтаняк (1883-1961) - френски дизайнер на мебели и художник. - Б. р.

² Морис Ринк - виден представител на стила ар деко в мебелното изкуство, работил през 40-те и 50-те години на XX век. - Б. р.

³ Пиер Пату (1879-1965) - френски дизайнер на мебели в стил ар деко. - Б. р.

⁴ Луис Комфорт Тифани (1848-1933) - американски художник и дизайнер, известен най-вече с работите си от цветно стъкло в стил ар нуво. - Б. р.

⁵ Емил Гале (1846-1904) - френски стъклар, произвеждал изделия в стил ар нуво. - Б. р.

⁶ Деметре Чипарус (1886-1947) - румънски скулптор, представител на стила ар деко. - Б. р.

Аз пък в знак на уважение към желанието на Гуинет внимавах да поддържам достатъчно разстояние помежду ни, та да не би случайно да я докосна или да се блъсна в нея.

Докато тя не ми го каза, нямах представа, че големият музей на изкуството от другата страна на булеварда е филиал на библиотеката, построен десетилетия по-късно. И двете институции бяха сред водещите в страната с богатството, което съдържаха.

Тя каза:

- Огромните и безценни колекции в тях са поверени на Дж. Райън Телфорд, този изпечен крадец.

- Каза, че е изнасилвач.

- Неосъществен изнасилвач на деца и успял крадец - уточни тя. - Бях на тринайсет, когато ме приклещи първия път.

Не исках да се замислям над това какво би могъл да й причини, затова попитах:

- От кого краде?

- От библиотеката и музея вероятно.

- Вероятно?

- Колекциите им са огромни. Като нищо би могъл да подправя инвентарните списъци за онова, което е на склад, да се сговаря с одитора и да продава наличните уникати чрез безскрупулни посредници.

- „Вероятно“... „би могъл“... Не приличаш на някой, който клевети без основание.

Тя седна на стола зад бюрото от индонезийски абанос, завъртя се на сто и осемдесет градуса към компютъра, поставен на страничната масичка, и заяви:

- Знам, че е крадец. Открадна от баща ми. Предвид поста му, тук не би устоял на изкушението.

- Какво открадна от баща ти?

- Милиони - отвърна тя и включи компютъра, а думата отекна сред повърхностите ар деко като никоя друга дума преди нея.

15

Дори в почти пълния мрак офисът изглеждаше великолепен. Напомняше ми на фотография на Едуард Стайхен⁷: кадифени сенки, тъмнеещи в дълбока меланхолия, тук-там очертание, загатнато от отразена светлина върху полирано дърво, загадъчното проблясване на стъкло „Тифани“ по абажура на незапалена лампа - стая по-скоро намекната, отколкото показана, ала позната, все едно е залята от слънчеви лъчи, а не само целуната от призрачната светлина на града зад прозорците.

⁷ Едуард Стайхен (1879-1973) - американски фотограф и художник, един от най-изтъкнатите представители на фотосецесиона. - Б. р.

Уханието от одеколона на куратора се долавяше ясно дори при отсъствието му

Осветено от екрана на компютъра, лицето на Гуинет придоби азиатски нюанси - най-вече поради бледата й кожа и драматичния черен грим, който ми напомняше маска на актьор от театър Кабуки⁸.

⁸ Една от четирите класически форми на японския театър, възникнала през XVII век. - Б. р.

Тя не изглеждаше като богато момиче. Разбира се, до този момент не бях познавал богати момичета и нямах опит, върху който да си правя заключения. Просто предполагах, че е така.

- Баща ти има милиони?

- Имаше. Баща ми е мъртъв.

- За него ли говореше, че единствен би могъл да ти помогне?

- Да. - Тя се движеше из директорията на екрана. - Баща ми ме разбираше. И ме закриляше. Но аз не можах да го опазя.

- Как почина?

- Аутопсията буквално гласеше: „Случайна смърт, причинена от замърсен мед“.

- Пчелен мед?

- Дядо ми, бащата на татко, имал пчелин със стотици кошери. Давал ги под наем на фермери, после произвеждал и бутилирал меда.

- Оттам ли е семейното богатство?

Чух тих и кратък смях. Макар и предизвикан от невежеството ми, звукът бе по-опияняващ от всяка музика, която бях чувал до този момент. Помислих си, че единственото, което бих искал, е да седя с Гуинет, докато чете някоя комедия, и да я слушам как се смее.

- Баща ми се оженил късно и никога не съм виждала дядо си. Но в моето семейство пчеларството е било страст, не машина за пари.

- Не разбирам много от пари - вметнах. - Не са ми особено нужни.

От вътрешния джоб на коженото си яке тя извади флаш памет, пъхна я в компютъра и започна да сваля на нея документи.

- Баща ми е забогатял от търговия с недвижими имоти, но е израснал с пчеларството и обичаше качествения мед. Имаше ферма извън града и държеше много кошери. Разменяше мед с пчелари от други части на страната, защото медът има различен вкус в зависимост от това от какви растения пчелите са събирали нектар. Татко обожаваше всички видове мед - от портокалов цвят от Флорида и Тексас, от авокадо от Калифорния, боровинков от Мичиган, от елда, акациев, билков... Приготвяше мед с различни аромати за себе си и за приятели. Беше негово хоби.

- Как може медът случайно да убие някого?

- Баща ми беше жертва на убийство.

- Ти каза...

- В доклада от аутопсията пишеше „случайна смърт“. Аз твърдя, че е убийство. Медът, с който баща ми обилно си намазал кифличките, съдържал сърдечни гликозиди - олдедрин и нериозид. Това означава, че пчелите са събирали нектар от олеандрови храсти - най-отровните растения на земята. Предвид дозата, която е поел, няколко минути след като е изял кифличките, го е избила пот, започнал е да повръща, след което е припаднал и е получил дихателна парализа.

Тя замълча, защото откри друг документ, който искаше да свали на флаш паметта. В полумрака аз се обадих:

- Това наистина звучи като нещастен случай. Поне за мен.

- Баща ми беше опитен пчелар. Такива бяха и хората, с които обменяше мед. Няма как да се е случило. Не и при техните познания. Смъртоносният мед беше само в един от бурканите в килера му Единствено той съдържаше отровата. Бил си е чудесен мед преди това, а някой е добавил олеандров нектар.

- Кой би сторил това?

- Човешки отпадък на име Дж. Райън Телфорд.

- Откъде знаеш?

- Той ми каза.

В копринения мрак кабинетът на убиеца продължаваше да изглежда елегантен, да излъчва онази неповторима атмосфера, предлагаща наслада за сетивата. Ала сред чувствените форми на лакираните мебели от екзотични видове дърво се усети злокобен полъх.

Марионетката в смокинг, която бях видял преди повече от осемнайсет години на витрината на магазина, отново изникна в спомените ми. Споходи ме извънредно странно и тревожно усещане: че ако сега светнех лампите, щях да открия, че куклата с люлеещи се крайници седи на канапето и ме наблюдава, както аз наблюдавах Гуинет, седнала пред компютъра на убиеца.

16

В онази нощ на самотния октомври, през първите седмици на деветата ми година, след като майка ми бе намерила смъртта си от собствената си ръка, а тялото й вероятно още не беше открито, пристигнах в градската индустриална зона, пълна с машини с неизвестно за мен предназначение. Шофьорът паркира камиона си в ограден терен и след като се ослушвах и оглеждах поне половин час, за да съм сигурен, че наоколо е безопасно, изхлузих се изпод платнището, спуснах се по веригата и за пръв път в живота си стъпих в града.

Мащабът на човешките творения навсякъде около мен, каквито до този момент бях виждал само в някои списания и книги, породи в душата ми такова страхопочитание, че бих вървял по улиците със сведена глава, смирен и с разтуптяно сърце, дори да не се налагаше да крия лицето си за самозащита. Не знаех къде ще ме отведе камионът и не се бях подготвил за шока от цивилизацията, който ме очакваше в този метрополис.

Промишлените сгради и халета бяха огромни и повечето изглеждаха стари и мръсни. Тъмни прозорци, някои със счупени стъкла и заковани вместо тях дъски, говореха, че тези постройки бяха изоставени. Повечето улични лампи бяха повредени, а онези, които работеха, хвърляха мътна светлина, защото глобусите им бяха мръсни. Из канавките бе струпан боклук, от решетка на тротоара се издигаше зловонна пара, но това не отнемаше от великолепието на картината.

Чувствах се едновременно уплашен и въодушевен - бях съвсем сам в свят, толкова чужд, колкото би бил и ако се намираше на другия край на Галактиката, и същевременно усещах възможностите, които това място ми даваше във връзка с оцеляването ми. От една страна, си мислех, че би било цяло чудо, ако преживея и един ден тук, но от друга, лелеех надеждата, че в безбройните сгради и пресечки все трябваше да има забравени кътчета и проходи, където бих могъл да се крия и придвижвам и дори да се опитам да се чувствам добре.

В този час през онази година малко от фабриките поддържаха нощна смяна и нощта бе тиха. С изключение на някой минаващ камион от време на време, се движех сам през този мрачен район. Безлюдните и слабо осветени улици ми даваха добро прикритие, макар да знаех, че в един момент все ще стигна до по-оживен и потенциално опасен квартал.

След известно време прекосих железен мост, предназначен и за превозни средства, и за пешеходци. По широката черна река далеч долу движещите се светлини на баржи и корабчета ми се виждаха напълно фантастични. Макар да знаех, че това са плавателни съдове, те ми изглеждаха по-скоро като светещи водни създания, плъзгащи се сънливо сякаш малко под повърхността, поели също като мен в неизвестното.

Пред очите ми се разкри ослепителна гледка - искряща фантасмагория, едновременно очароваща и ужасяваща, която можех да понеса само за кратко, примижавайки. Осветените кули на градския център се ширваха напред в редици от камък, стомана и стъкло, представляващи такава огромна маса, та човек имаше чувството, че земята под тях би трябвало да хлътне или целият свят да се наклони от тежестта им в нов ъгъл на въртене. Докато вървях над реката, можех да съсредоточа вниманието си върху нея и да избягвам ослепителната гледка пред себе си. Когато реката свърши и стигнах кея обаче, това вече не беше възможно. Изгърбеният мост ме поведе надолу, тогава вдигнах дръзко очи право напред и се заковах, стъписан от разкоша и изобилието пред себе си. Бях несретник с незначителни познания, дете, не притежавах почти никакви умения и стоях пред портите на град, който изглеждаше населен от могъщи вълшебни създания и за да бъдеш допуснат в него, се изискваха красота и дарби, а такива като мен въобще нямаха място тук.

За малко да се върна, за да заживея като плъх в някоя от изоставените фабрики от другата страна на реката. Ала нещо ме тласкаше напред. Нямам спомен как съм се озовал на пътеката, слизаща към брега, с парапета вляво и високата метър и двайсет бетонна стена вдясно, отделяща пешеходците от минаващите коли. Не си спомням и как съм завил на север при края на моста и съм изминал доста значително разстояние по кея към горното течение на реката.

Сякаш излязъл от транс, се озовах пред открит мол, павиран със специални тухли, подредени в рибена кост, осветен от лампи с украсени с орнаменти железни стълбове, с пейки, разположени край дървета в масивни саксии. От двете страни на мола имаше магазини и ресторанти, всичките затворени в три и половина през нощта.

Някои от витрините на магазините бяха тъмни, а други бяха меко осветени, за да покажат примамливото си съдържание. Никога преди не бях виждал какъвто и да било търговски обект, само бях чел за тях и бях разглеждал снимки по списания. Цялата търговска зона, съвършено безлюдна, ми изглеждаше не по-малко вълшебна от панорамата на искрящия като отрупан със скъпоценни камъни град, гледан от моста, и аз обикалях от магазин към магазин, смаян и очарован от разнообразните стоки.

Витрината на антикварен магазин за играчки беше изкусно подредена и осветена, като върху някои предмети беше акцентирано, а други бяха в полусянка, с падащи върху тях само отразени лъчи. Кукли от различни периоди, механични касички, автомобилчета и камиончета от чугун, укулеле с Попай, красиво ръчно изработено дървено люлеещо се конче и други интересни предмети привлякоха погледа ми.

Марионетката в смокинга седеше в ъгъла с по-приглушено осветление. Лицето й бе съвършено бяло - с изключение на черните устни, на долната от които имаше алено като кръв мънисто, и на големите черни ромбове, окръжаващи очите. Главата й бе наведена напред, а устните - леко разтворени, сякаш се канеше да сподели тайна с голяма важност.

Отначало куклата ми се видя най-безинтересната от всичко изложено. Ала витрината бе дълга, а съдържанието й толкова възхитително, че се придвижих от ляво надясно, а после обратно до началото. Когато се върнах пред марионетката, тя седеше където си беше и преди, но сега светлината падаше върху нейното лице, а не върху дървеното конче отзад.

Съмнявах се, че греша. Преди това светлината бе фокусирана върху кончето. Очите в центъра на ромбовете, които в сянката бяха просто черни, сега на по-ярката светлина бяха изпъстрени с тънички алени нишки, излизащи радиално от зеницата към външния край на ирисите. Взираха се право напред и при цялата си странност бяха дълбоки и бистри и притежаваха нещо от тъгата на истински очи.

Колкото по-дълго стоях, срещнал този поглед, толкова по-силно безпокойство ме обземаше. Отново се придвижих от левия към десния край на голямата витрина, като си представях колко бих се забавлявал с изложените играчки. Бях стигнал някъде към средата, когато хвърлих поглед назад към марионетката, за да установя не само че още беше осветена, а и че очите й, преди малко вперени напред, сега бяха извърнати встрани и ме следяха.

Не видях към куклата да са прикачени някакви конци, така че не беше възможно да е управлявана от кукловод.

Вместо да продължа надясно, върнах се при марионетката. Очите гледаха в посоката, където бях миг по-рано.

Стори ми се, че мернах с периферното си зрение как лявата ръка на куклата мръдна. Сигурен бях, че преди беше с дланта надолу, а сега тя беше обърната нагоре. Наблюдавах я продължително, но марионетката остана неподвижна, бледа и без нокти, само с по две стави на пръстите вместо с три, сякаш бе ранен прототип на човек, отхвърлен заради неточни детайли.

Когато ги погледнах отново, черните очи с тънички червени нишки, вече ярки като неон, се бяха втренчили право в мен.

Отстъпих от витрината с усещането, че стоножки лазят по тила ми.

По онова време не познавах градовете, откритите молове или антикварните магазини за играчки, така че не можех да знам със сигурност дали изложените по витрините предмети не бяха механизирани, или пък не беше измислен някакъв трик, та да се заинтригуват зяпачите. Ала тъй като от всичко на витрината единствено марионетката се раздвижи и поради това, че видът й ме смути още преди да покаже признаци на живот, реших, че става дума за нещо по-сериозно от способ за привличане на купувачи и че по-нататъшното разглеждане на играчката ще е опасно.

Докато се отдалечавах, ми се счу потропване отвътре по стъклото на витрината, но си наложих да мисля, че или не е оттам, или просто съм си въобразил звука.

Хладната нощ ставаше все по-студена. Мръсножълтата луна се носеше ниско и бавно потъваше в небето. Откъм реката корабна сирена изсвири три пъти тъй меланхолично, сякаш звучеше в памет на изгубилите живота си в тези води.

Заоглеждах се за място, където да се скрия, преди да се е зазорило. Вместо това миг по-късно попаднах на двама мъже, които явно много искаха да подпалят живо човешко същество и тъй като останаха без първоначалната си жертва, се задоволиха с мен като приемлив заместител.

17

Върху перваза на големия ъглов прозорец в кабинета на куратора лежеше сгънат вестник. Докато чаках момичето да открие онова, което търсеше в компютъра, взех всекидневника и на светлината, идваща от града, прегледах заглавията: епидемия в Китай, война в Близкия изток, революция в Южна Америка, корупция по високите етажи на властта в правителството на САЩ. Не ми трябваха подобни новини и оставих вестника.

След като свали каквото й трябваше, Гуинет прибра в джоба си флашката и изключи компютъра. Остана на стола на убиеца, очевидно потънала в тъй напрегнати мисли, че запазих мълчание, за да не я смутя.

От ъгловия прозорец се загледах към страничната улица, пресичаща булеварда, към който гледаше главният вход на библиотеката. Виждах я по протежение на няколко преки.

С включени светлини, но без сирена по булеварда мина полицейска кола и зави вляво по страничната улица. До мен не достигна нито шумът от двигателя, нито скърцането на гуми, сякаш прозорецът, пред който стоях, се намираше в някакъв беззвучен сън. Когато пристигнах в града преди осемнайсет години, той бе много по-ярко осветен. Но в тези дни на недостиг на електричество, а и поради високата му цена сградите вече не се осветяваха така щедро като преди. Когато колата навлезе в сенчестия каньон между високите сгради наоколо, сумракът на нощта създаде илюзията за подводен град, в който полицейската кола бе като мигащ батискаф, спускащ се през океанските дълбини към някаква енигма.

Макар илюзията да трая само миг, обезпокои ме до такава степен, че ме побиха тръпки от страх, а дланите ми толкова се овлажниха, че трябваше да ги избърша в джинсите си.

Аз не мога да предвиждам бъдещето. Нямам способността да разпознавам поличби, още по-малко да ги интерпретирам. Но тази картина на студен удавен град резонира толкова силно у мен, че не можех с лека ръка да премахна усещането като незначително, но пък и не исках да се задълбочавам излишно върху него.

Уверих себе си, че онова, което ме е смутило, всъщност е полицейската кола, обърнах гръб към прозореца и заговорих в тъмнината на момичето:

- По-добре да се махаме оттук. Ако си откраднала нещо...

- Нищо не съм откраднала. Само копирах доказателства.

- За какво?

- За деянията на този убиец и крадец.

- Идвала си и преди при този компютър?

- Няколко пъти, макар че той не го знае.

- Но той те гонеше...

- Дойдох в библиотеката час преди края на работното време и се скрих в тайното място зад картината. Заспала съм и се събудих след полунощ. Качвах се по южните стълби с фенерчето, когато над мен се отвори врата, заля ме светлина и там стоеше той, също толкова шокиран да ме види, колкото и аз него. Срещаме се за пръв път от пет години насам. Никога не работи толкова до късно. А и трябваше да е в командировка в Япония още два дни. Явно се е върнал по-рано.

- Пет години? Откакто си била на тринайсет.

- От нощта, когато се опита да ме изнасили. Най-ужасната нощ в живота ми, и то не само по тази причина.

Изчаках я да обясни по-подробно, но когато не го направи, обобщих:

- Той е на стълбите над теб, ти хукваш и го подлъгваш, че си излязла от библиотеката.

- Не беше така лесно. Той ме подгони по стълбите. Бърз е. На площадката хвана ръката ми, извъртя ме и ме запрати на пода. Отпусна се на едно коляно и замахна, канеше се да ме фрасне в лицето.

- Но ето те тук...

- Ето ме тук, защото имам електрошокова палка.

- И си го повалила с нея?

- Палката няма голям успех върху човек, побеснял от ярост и зареден с адреналин. Трябваше да му пусна още един-два заряда, когато се свлече, но исках единствено да се махна от него, така че побягнах.

- За да се съвземе толкова бързо, трябва наистина доста да те мрази.

- Разполагаше с пет години, та омразата му да се дестилира. Сега е в чист вид. Чиста и мощна.

Тя се надигна от стола - тъмен силует в още по-тъмна стая.

Отдалечих се от прозореца и попитах:

- Защо те мрази той?

- Дълга история. По-добре да се скрием, преди да са отворили. Той не е толкова умен, колкото би предположил за куратор от такъв мащаб. Но може и да съобрази, че съм била тук по-рано вечерта или че е възможно да не съм си тръгнала, и тогава току-виж скоро цъфнал тук.

При първото просветване на фенерчето изрисуваното лице на момичето изглеждаше едновременно красиво и призрачно, сякаш бе образ от комикс в стил манга.

Последвах я навън към фоайето, като се дивях на лекотата в общуването ни и се чудех дали то може да прерасне в приятелство. От друга страна, след като дори родната ми майка не беше способна да понесе външността ми, евентуалната близост между Гуинет и мен най-вероятно нямаше да продължи и миг, ако тя по случайност зърнеше лицето ми. А ми се искаше да имам приятел. Много би ми харесало.

На глас изрекох:

- Не е нужно да се крием в библиотеката цялата нощ.

- Телфорд включи алармата и ако я задействаме, ще е наясно, че съм била тук, след като си е тръгнал, а аз не искам той да разбере това.

- Знам изход, който не е свързан с алармената система.

И тъй ние, фантомите на библиотеката, слязохме в сутерена и докато вървяхме, накратко й обясних как се придвижвам из града, без никой да ме забележи.

На най-долното ниво на сградата, при капака на отводнителната шахта, който беше отворен, както го бях оставил, Гуинет попита:

- Никога ли не вървиш по улиците?

- Понякога, но не често. Само ако се налага. Не се плаши от отводнителните шахти. Представата за тях е по-страшна от действителността.

- Не ме е страх - увери ме тя.

- Не съм си и помислил - отвърнах й.

Тя първа се спусна по стълбата. Последвах я, като затворих капака и го затегнах с моя ключ.

Ограниченото пространство на спомагателния канал, изглежда, не я притесняваше, но все пак я успокоих, че той скоро ще ни отведе в много по-широк тунел. Със сгушени рамене и приведена глава я поведох по плавния наклон надолу с особено приповдигнато настроение, задето бях в състояние да й помогна. Хубаво бе чувството да си нужен на някого, колкото и скромна да бе услугата, която предлагах.

По-малката тръба се включи в главната на нивото на пътеката за екипите по поддръжка, на метър височина над големия канал. С фенерчето й показах пода отдолу и високата извивка на тавана.

За един миг стояхме там - два тъмни силуета, край които се процеждаше тънък светъл лъч - тъй безлики, че можеше да сме просто две сенки.

Гуинет пое дълбоко дъх и после отбеляза:

- Не мирише както очаквах.

- А ти какво очакваше?

- Лоши миризми. От всякакъв вид.

- Понякога ги има, но не често. Един силен дъжд отмива всички сажди и мръсотия тук и за известно време вонята е толкова, колкото и водата. Дори към края на някоя буря, когато градът е измит от дъжда, съвсем не би искала да се изкъпеш в оттеклите се води, но след това вече не мирише чак толкова. Когато е сухо като сега, обикновено се долавя само бегъл мирис на вар, или в по-старите тунели - на силикатите от глината, използвана за направа на тухлите. Ако не промиват достатъчно често утаителите или ако в някой от тях гние мърша, замирисва гадно, но това не е проблем. - В нетърпението да споделя познанията си за моя подземен свят за малко да ми излезе пяна на устата. Потиснах порива си да се покажа експерт по каналите и попитах:

- А сега какво?

- Трябва да си ида у дома.

- И къде е това?

- Тази вечер ще е май в горния източен район, където има изглед към реката. Сутрин е красиво, слънцето сякаш е разхвърляло златни монети по водата.

- Май...?

- Имам избор. Мога да се прибера на повече от едно място.

Тя ми съобщи адреса и след кратък размисъл казах:

- Ще ти покажа пътя.

Слязохме от сервизната пътека на пода на тунела, за да можем да вървим рамо до рамо, всеки въоръжен с фенерче. Мракът бе толкова плътен, че сякаш притискаше лъчите на фенерчетата и ги правеше още по-тесни.

Докато слизахме по слабия наклон, от време на време стрелвах Гуинет с очи, ала тя спазваше обещанието си и изобщо не поглеждаше към мен.

- А ти къде живееш, Адисън?

Посочих назад.

- Натам, по-надълбоко. В отдавна забравени помещения, където никой не може да ме намери. Почти като някой трол.

- Никакъв трол не си, не говори така. Никога. Живееш само нощем, така ли?

- Живея си от зори до зори, по цял ден, всеки ден, но ако изобщо излизам, то е само нощем.

Тя промълви:

- През деня градът е пълен не само с опасности. Има също и красота, и вълшебство, и тайнство.

- Нощта предлага почти същото. Виждал съм неща, които не разбирам, но въпреки това ме възхищават.

18

Неща, които не разбирам, но въпреки това ме възхищават...

Две седмици след пристигането ми в града, след като баща ми ме спаси от подпалване и ме взе под своята закрила, бяхме на мисия за попълване на запасите си от хранителни продукти в часовете, през които повечето хора спят най-дълбоко, и за пръв път видях ходещ по перваз.

Баща ми ми отвори очите за начините, по които индивиди от нашия вид трябваше да действат в големия град, разкри ми подземната мрежа от тунели, тренирахме техники на прокрадване, които ни правеха невидими, наставляваше ме как да се промъквам незабелязано с грацията на призрак, способен да минава през стени.

Той беше успял да се сдобие (как - ще обясня по-късно) с ключ от склада с храни на католическия храм „Свети Себастиан“. Тъй като църквата раздаваше храна на нуждаещите се, а баща ми притежаваше ключа съвсем легално, ние не се чувствахме крадци, когато влизахме в склада след края на работното му време, за да попълним запасите си от продукти.

В нощта, за която говоря, когато излязохме от склада в уличката зад него, видяхме, че върху капака на отводнителната шахта, където бе най-близкият вход към нашия подземен рай, е паркиран камион на електрическата компания. Двамата работници очевидно бяха в трафопоста зад камиона, от отворените прозорци на който се чуваха гласове и излизаше лъч светлина.

Забързахме по уличката към следващата пресечка, преди някой да успее да ни види. Надявахме се там да открием друг вход към канализацията. За тази цел трябваше да прекосим ярко осветен булевард с шест платна и това ни притесняваше, макар че в този нощен час градът беше безлюден. Баща ми огледа улицата, не забеляза превозни средства и ми направи жест да го последвам. Когато наближавахме островчето, разделящо шестте платна на по три в западна посока и три в източна, видях как мъж ходи по перваз на четвъртия етаж на близката сграда. Гледката ме накара да се закова на място, защото помислих, че възнамерява да скочи.

Въпреки студеното време мъжът бе по синя болнична униформа, или поне изглеждаше като такава. Первазът не беше широк, но той вървеше по него безгрижно, сякаш не го засягаше какво ще му се случи. Погледна надолу към улицата - дали към нас, или не, не можах да определя, но също така надигна и глава нагоре, към по-високите етажи на сградите от отсрещната страна на улицата, сякаш търсеше нещо.

Осъзнал, че стърча върху островчето, баща ми се спря, извърна се назад и ме подкани да побързам.

Вместо това аз му посочих ходещия по перваза.

- Виж, виж!

Вече бях решил, че мъжът в синьо не е безумец, както ми се бе сторило в началото, и че за да се движи така уверено по тесния перваз, нищо чудно да бе цирков артист, който бе свикнал да ходи по опънато нависоко въже. Вероятно тесният перваз за него далеч не бе толкова сериозно предизвикателство като рискованите номера, които бе изпълнявал пред възхитената публика по целия свят.

На една пресечка разстояние зад ъгъла зави такси със скорост, с каквато шофьорът не би и помислил да кара през деня. Блясъкът на фаровете ми припомни, че сме изложени на опасност. Ако това бе полицейска кола, гледката, която представлявахме - мъж и момче, нахлупили качулки, приведени под тежките раници на гърбовете си, устремени към тъмната пряка в този час, - би предизвикала основателно подозрение и почти сигурно полицаите щяха да ни спрат.

За таксиметровия шофьор обаче, който явно живееше на принципа „ни чул, ни видял“, очевидно не представлявахме интерес. Колата профуча, без да намалява скорост, а ние се шмугнахме в спасителната тъмнина на пряката.

Там отново се спрях и погледнах нагоре тъкмо когато ходещият по корниза завиваше зад ъгъла. Мъжът преспокойно прекрачи от северната към източната стена на сградата, наглед без да се притеснява, че може да направи погрешна стъпка - сякаш и по въздуха ходеше със същата увереност, както по земята.

След като направи тази пъргава маневра и мина от страната на тъмната алея, осъзнах, че той не е самоубиец, а е един от ясноликите. Светлината му не бе видима на фона на по-ярката улица, но откъм пряката, потънала в сенки, той вече сияеше, стъпил на корниза.

Бях виждал яснолики на необичайни места да правят смайващи неща, но до онзи момент не бях зървал някой от тях да върви по перваз. То се знае, тогава още бях сравнително отскоро в града.

Как да опиша яснолик на онези, които не могат да ги виждат? Светлината, за която говоря, не е ярка като трасиращ лъч, а меко сияние; тя няма конкретен източник, а струи равномерно от тях - от главата до петите. Веднъж ми хрумна фразата „вътрешна светлина“, но тя предполага, че са прозрачни, а те не са такива, масивни са като всички останали. Освен това и дрехите им изпускат мека светлина също като кожата и косата им - сякаш са избягали от научнофантастичен филм, в който са били жертва на радиация. Наричам ги яснолики, защото първите необясними създания, които видях като дете, бяха мъгливите и когато след време зърнах две от тези лъчисти същества на една окъпана от лунна светлина ливада, хрумна ми названието яснолики като противоположност на мъгливите.

Те не бяха призраци. Ако бяха нещо тъй просто като духове на покойници, баща ми тъкмо така би ги и нарекъл. Той също можеше да ги вижда, но малко се напрягаше, като станеше дума за тях, и по принцип гледаше да не насърчава подобни разговори. Ясноликите не се стремяха да плашат хората - те не подрънкваха с вериги, не пращаха студен полъх с присъствието си, нито разхвърляха мебели наоколо, какъвто е обичаят на полтъргайстите. Не бяха огорчени или гневни, каквито са описвани призраците. Понякога се усмихваха, понякога биваха сериозни, но неизменно излъчваха ведрост. Въпреки че бяха невидими почти за всички, вярвах, че са живи колкото мен самия, макар намеренията и целите им да ми бяха неизвестни.

В това време баща ми беше открил вход към канализацията на тъмната уличка и бе отместил настрани капака на отводнителната шахта с инструмент, който сам бе измайсторил. Извика ми, че рискувам живота и на двама ни с мотаенето си, и аз неохотно се отвърнах от спектакъла горе. Преди да се спусна по стълбата към страничния канал обаче, хвърлих един последен поглед към сияещия яснолик, който можеше безстрашно да ходи по високи первази, докато на мен ми се налагаше вечно да се промъквам със страх по тъмни и криволичещи задни улички.

19

Адресът, който момичето ми даде, беше в съседство с Крайречния парк. Гуинет живееше в квартал с красиви сгради - някои тухлени, други от варовикови плочи, с изглед към парка. Половината от тях бяха еднофамилни. Тя обитаваше четвъртия етаж на къща, разделена на отделни апартаменти.

Паркът беше изграден върху дълбок масивен бункер, под който имаше водноелектрическа централа - ВЕЦ 6. Първоначално тя била построена на открито, но впоследствие с цел облагородяване на квартала я скрили в бункера и отгоре построили парк. Входът за работниците, както и смукателните и изпускателните вентилационни проходи бяха по протежение на кея край реката. Също както и в библиотеката, във ВЕЦ 6 можеше да се проникне по един страничен отводнителен канал през пода, предвиден, в случай че се пробиеше някоя от тръбите под налягане на водопровода, снабдяващи парните котли, които пък захранваха парните генератори.

Когато влязохме през шахтата, бяхме нащрек за дежурни служители, макар че, откакто централата не работеше с пълния си капацитет, малцина вече идваха нощна смяна. Шахтата се намираше в западния край на съоръжението - зад парни котли, турбини, генератори и трансформатори, и работниците рядко бяха принудени да идват на това тъмно място. На трийсетина метра имаше врата, водеща към спираловидно стълбище - резервен авариен изход.

Бях инструктирал Гуинет да се насочи директно към вратата, докато аз поставях капака на шахтата обратно на мястото му. Ключът към това да се движиш незабелязан бе бързината. Нямаше защо да се тревожим, че ще вдигнем шум, защото боботенето на турбините, генераторите и помпите ни осигуряваше прикритие.

На стълбището, когато затворихме звукоизолиращите врати, шумът рязко спадна и докато се изкачвахме завой след завой, все повече отслабваше.

С естествената си грация Гуинет леко взе стъпалата, като че не стъпваше по тях, а бе носена от повей, който аз не можех да почувствам.

Притеснявах се, че светлината бе достатъчно силна, за да бъда видян под качулката ми, в случай че момичето погледнеше назад, затова държах главата си сведена надолу. Щеше ми се това неочаквано приключение да продължи още и още, да мога възможно най-дълго да споделям нощта с нея.

След като вратата пред най-горното стъпало се отвори, попаднахме в нещо като склад за косачки и друго оборудване, нужно за поддръжката на парка. С фенерчетата си открихме изхода.

Последвах Гуинет навън, но съобразих навреме да подпра вратата, така че да й попреча да се затвори. Като авариен изход от ВЕЦ 6 тя винаги можеше да бъде отворена отвътре, но не и от външната страна - там трябваше ключ. А аз нямах ключ. В парка живееха бездомници и макар повечето да бяха плашливи и да не напускаха убежищата си сред храстите, от време на време се срещаше по някой войнствено настроен и агресивен - дали поради душевно заболяване, дали поради наркотици, или пък и двете.

В тази декемврийска нощ имахме късмета никой да не ни доближи. Паркът бе съвършено

притихнал и не ни се наложи да бягаме.

Поехме през поляните, покрай езеро, където в топлите сезони при пълнолуние понякога се виждаха полузаспали екземпляри брокатен шаран. Бяха дебели от хляба, който посетителите им хвърляха през деня, твърде разглезени, за да търсят насекоми над повърхността.

Сякаш прочела мислите ми, Гуинет се обади:

- Шараните сигурно вече са ги прибрали някъде за през зимата.

У дома, когато спях в хамака си, тези риби понякога плуваха пред очите ми, изпъстрени и бледи, с перки, потрепващи във водата - едва загатнато присъствие. В тези сънища виждах и тъмното отражение на своето лице във водата. Шараните, проблясващи под него, си имаха място в света. Събуждах се, изпълнен с копнеж за дом на открито, за градина, пълна с цветя и плодове.

Сега, при входа Келог Паркуей, докато стояхме под един извисяващ се в тъмното бор, Гуинет посочи към къща на отсрещната страна на улицата.

- Това е едно от местата, където живея. Влез за по кафе.

Тъй като нямах приятели и съответно - никакъв опит по отношение на такива покани, стоях безмълвен един миг, преди да успея да отвърна:

- По-добре да не идвам. Нощта е почти към края си.

- Остават близо час и половина тъмнина - възрази тя.

- Трябва да отида до склада за храна и да си взема продукти, преди да са отворили.

- Какъв склад за храна?

- Към „Свети Себастиан“.

- Ела и закуси. Утре ще идеш в склада за храна.

- Но нали ще ме видят да влизам у вас! Прекалено опасно е.

- Няма портиер - успокои ме тя. - Никой нито влиза, нито излиза в този час. Ще се качим бързо по стълбите.

Поклатих глава.

- Не мога. Не бива.

Тя посочи тясна пътечка между нейната и съседната къща.

- Мини оттам до алеята. Отзад има пожарен изход.

- Не, наистина не мога.

- Идваш. Хайде!

Хукна през улицата след черна лимузина със затъмнени стъкла.

Преди да се появят други коли, изтичах след нея. Тя изкачи на бегом предните стълби, а аз извървях бързо прохода до алеята.

Противопожарната стълба беше прикрепена към задната фасада на сградата и имаше вид, сякаш щеше да зазвънти силно под краката ми като ксилофон, но в действителност изкачването ми бе по-тихо от пианисимо. В апартамента на втория етаж от един прозорец се процеждаше слаба светлина, а завесите не бяха дръпнати докрай. Доколкото виждах, нямаше никой вътре. Продължих нагоре по железните стъпала.

На четвъртия етаж Гуинет беше отворила един прозорец за мен, но не ме чакаше. В другия край на тъмната стая през отворената врата се виждаше антрето, чийто кристален полилей хвърляше геометрични шарки върху стената.

Включих фенерчето си и забелязах думи, изписани с черни букви върху белия перваз, но преди да бях успял да ги възприема, Гуинет се появи при отворената врата и каза:

- Адисън, ела в кухнята.

Докато прекрача през прозореца и го затворя зад себе си, момичето беше изчезнало. Стоях в просторна стая, обзаведена оскъдно като монашеска килия: тясно легло, едно нощно шкафче, лампа, дигитален часовник. Миришеше свежо и минимализмът ми допадна.

Насреща през коридора имаше също толкова голяма стая, в която имаше само бюро, офис стол, компютър, скенер и два принтера.

Лампа с приглушена светлина показваше дневна, която трябва да беше три пъти по-голяма от трите ми подземни стаички накуп, ала изглеждаше уютна заради книгите. Имаше обаче само едно кресло - сякаш баща й никога не бе живял тук.

Стаята беше разделена от арка, отвъд която се намираше кътът за хранене, обзаведен с маса и столове и свързан с кухнята, където Гуинет готвеше на светлината от свещи. Дори дискретните пламъци на свещите в поставки от рубиненочервено стъкло обаче бяха достатъчно ярки, за да ме изложат на риска тя да ме види.

Макар да усещах, че ни свързват много общи неща, внезапно ме обзе желание да проявя предпазливост и тихичко да си тръгна.

Въпреки че беше с гръб към мен, Гуинет се обади:

- Ето че си тук. Много бързо ще приготвя бъркани яйца и препечен козунак със стафиди и масло, става ли?

- Трябва да си вървя.

- Няма да си тръгнеш. Ти не можеш да бъдеш груб. Издърпай си стол. Сядай.

Макар да бях видял единственото легло и единственото кресло в дневната, попитах:

- Не живееш сама тук, нали?

Тя счупи едно яйце в купата, наглеждана от сянката си и от сенките на пламъците от свещите, които трептяха по стените, и отговори:

- Има някой, който идва в редки случаи, но няма да говоря за това. Не е нещо, което би те изложило на риск.

Стоях до масата, без да знам какво да правя.

Тя остана с гръб към мен, ала някак разбра, че не съм си издърпал стол. Хвана друго яйце и се забави, преди да го счупи.

- Сега всичко зависи от взаимното доверие, Адисън Гудхарт. Сядай или си върви. Не може да има трета алтернатива.

20

Осемнайсет години по-рано, през втората ми седмица в града, през нощта, когато видях яснолик в синьо болнично облекло да върви по висок перваз...

По-късно, след като се прибрахме в дома си дълбоко под земята и продуктите бяха поставени по местата им, баща ми запари билков чай с портокалов аромат, а аз нарязах кекс с кокосова глазура и седнахме до малката си маса, То и Синът на То, като си бъбрехме за това и онова, докато той изяде кекса си и остави вилицата, за да подхване тема, която чувстваше, че е по-важна от нашето бъбрене: ясноликите и мъгливите.

Той никога не ги наричаше така. Не им беше дал имена и ако имаше теория какво представляват, не беше склонен да я обсъжда. Но пък имаше мнение какво трябва да правим, като се срещнем с тях.

Инстинктът му като моя му подсказваше, че от мъгливите не може да се очаква нищо добро, макар че как точно биха ни навредили, не бе готов да каже. Дори думата „зли“ според него не била достатъчна да ги опише. Във всеки случай мъгливите трябваше да се избягват. Никога не биваше да ги доближаваме, то се знае, но от друга страна, вероятно не беше разумно да се бяга от тях - също както да побегнеш от ядосано куче означава да го приканиш да те нападне. Престореното безразличие към мъгливите беше служило добре на баща ми и на неговия баща и той настоятелно ме посъветва неизменно да се придържам към тяхното поведение.

После се наведе над масата, понижи глас, сякаш дори толкова дълбоко под града, затрупани под планина от бетон, можеше да бъде чут, и каза:

- Колкото до другите, онези, които наричаш яснолики, те не са зли като мъгливите, но по някакъв начин са още по-ужасни. Преструвай се на безразличен и към тях. Старай се никога да не ги поглеждаш в очите и ако се окажеш в близост до тях, отвърни се незабавно.

Озадачен от предупреждението му, казах:

- Но на мен те не ми изглеждат ужасни.

- Защото си много млад.

- Виждат ми се прекрасни.

- Мислиш ли, че бих те измамил?

- Не, татко. Знам, че никога не би го сторил.

- Когато пораснеш, ще разбереш.

Не пожела да каже повече. Отряза си още едно парче кекс.

21

На светлината на единствената свещ, поставена близо до чинията на Гуинет и далеч от моята, се нахранихме с простата, но вкусна храна преди зазоряване, състояща се от бъркани яйца и козунак със стафиди и масло. Никога не бях пил по-хубаво кафе от нейното.

След шест години самота да имам компания за закуска и разговор, беше удоволствие. Нещо повече от удоволствие, защото гостоприемството и дружелюбието й бяха изненадващо сърдечни и бях толкова трогнат, че нямаше начин да заговоря, без да ми проличи.

Насърчавана от мен, говореше главно тя. Тембърът на гласа й - чист и нежен въпреки старанието й да се покаже корава - ме очароваше също толкова, колкото грацията в движенията й и решимостта в действията й. Обичаше да изучава света, макар и тя да беше ограничена до голяма степен от обстоятелствата. Осмелявала се да излиза едва в късните часове, когато навън имало вече съвсем малко хора. Когато времето било лошо и почти никой не смеел да подаде нос, тя кръстосвала улиците с огромен ентусиазъм. Предишната година невиждана буря бе разтърсила града с такава мощ, че той беше опустял в продължение на два дни. Тъкмо сред тази вихрушка Гуинет прекарала часове навън, чувствайки се като богиня на светкавиците, гръмотевиците и дъжда, без да е смутена от гнева на природата, дори очарована от него, мокра до кости, поваляна от вятъра и напълно жива.

Хората били тези, които я отблъсквали. Психолозите го наричали социална фобия. Издържала да е край хора само за кратко време, а тълпи въобще не понасяла. Не докосвала никого и не позволявала да бъде докосвана. Имала телефон, но рядко отговаряла на обаждания. Пазарувала почти изключително по интернет. Продуктите били оставяни пред прага й, откъдето тя ги прибирала, след като доставчикът си тръгнел. Каза, че обичала хората, особено тези в книгите, а тя ги познавала предимно оттам, но отказвала да общува с такива, които не са литературни герои.

Прекъснах я, за да се съглася с нея:

- Понякога си мисля, че в художествената проза има повече истина, отколкото в реалния живот. Или поне истина, която може да бъде по-лесно разбрана. Но какво мога да знам аз за истинските хора или за света предвид странното ми съществуване?

Тя отвърна:

- Може би винаги си бил наясно с всичко важно, но ще ти е нужен цял живот да откриеш какво знаеш.

Макар че ми се искаше тя да обясни какво има предвид, по-голямото ми желание беше да чуя повече за нейното минало, преди наближаващата зора да ме подгони под земята. Подканих я да продължи.

Богатият й овдовял баща проявявал съчувствие към състоянието й и подозрение към психолозите, така че предпочитал да й угажда пред това да я принуждава да се подлага на лечение. Като дете Гуинет била преждевременно развита в умствено отношение, самоука и емоционално зряла не за възрастта си. Живеела сама на последния етаж в имението на баща си в центъра на града зад заключена врата, за която само тя имала ключ. Храна и други неща били оставяни пред вратата й, а когато апартаментът й се нуждаел от основно почистване, се оттегляла в уединена стая, която чистела единствено тя, за да изчака, докато персоналът си отиде. Сама се перяла, сама си оправяла леглото. В продължителни периоди от време освен хората по улицата, които наблюдавала от прозорците си на четвъртия етаж, не виждала никого - само баща си.

Малко преди тринайсетия си рожден ден в едно списание попаднала на статия за стила готика и снимките я очаровали. Разглеждала ги с дни. По интернет видяла и други образи на момичета, последователки на въпросния стил, и й се струвало, че те излъчват особено величие. Накрая стигнала до извода, че ако се промени из основи, ако се появи една нова Гуинет, различна от онази, която винаги е била, Гуинет, която отрича на света каквато и да е власт над нея и предизвиква този свят със самата си външност, може би ще е в състояние да излезе отново навън. Тъй като от години не била виждала слънце, кожата й била бледа като венчелистчетата на лилия. Коса, намазана с гел, стърчаща във всички посоки, изобилие от черна спирала върху миглите, още грим, пиърсинги, очила и фалшиви татуировки на опакото на дланите й - това било нещо повече от костюм; това било един вид смелост. Установила обаче, че твърде ексцентричният готически стил привличал внимание, каквото тя не желаела, но скоро намерила идеалната среда. От тогава нататък можела да живее и извън апартамента си, макар че не излизала често, избягвала тълпите, предпочитала тихите улици и се чувствала най-комфортно нощем или в лошо време.

Баща й, също толкова далновиден, колкото и отдаден на дъщеря си, се погрижил за нейното бъдеще, та да може тя да е напълно осигурена след смъртта му - разумна стъпка, като се има предвид, че починал преди нейния четиринайсети рожден ден. Като се съобразил с факта, че Гуинет и на осемдесет години щяла все така да страни от света, че увереността и свободата, които получила от готическата си дегизировка, винаги щели да бъдат ограничени, той създал мрежа от доверителни фондове, за да гарантира доживотната й издръжка. Предвидено било също така тя да може да се ползва от фондовете при минимален контакт с управляващите ги, и по-точно се налагало да контактува само с един човек - Тийг Ханлън, най-близкия приятел на баща й и единствения, на когото той се доверявал напълно. След убийството на баща й Ханлън станал неин законен настойник, докато навършила осемнайсет. Щял да бъде първопоставен довереник на взаимносвързаните фондове до своята или до нейната смърт - която се случела по-напред.

Сред нещата, които баща й се бе постарал да й осигури, били осем удобни апартамента, разположени в хубави квартали - включително този, в който закусвахме сега. Такъв начин на живот с постоянна смяна на жилището й гарантирал и постоянна смяна на гледката -немалко преимущество при нежеланието й да излиза. Освен това един от аргументите на баща й бил да й осигури необходимата сигурност - ако поради вродената си грациозност и красота на елф (която тя отричаше да притежава) привлечеше вниманието на някой извратен тип, тя лесно можеше да изостави апартамента, който обитаваше в момента, и моментално да се пренесе в друг. Също така пожар или някакво друго бедствие не биха я оставили бездомна за повече от час - важно преимущество, при положение че социалната фобия на Гуинет се задълбочеше с годините. Тя можеше да смени жилището си и в случай че добронамерени съседи станеха много настоятелни в опитите си за общуване.

Гуинет се изправи, за да вземе каната от кафемашината.

Нощта вече си отиваше от града, още половин час и първата светлина щеше да обхване улиците му.

Отказах второ кафе.

Въпреки това тя ми наля.

Като се върна на стола си, заяви:

- Преди да си тръгнеш, имаме да изясним някои въпроси.

- Въпроси?

- Ще се срещнем ли пак?

- Ти искаш ли?

- Да, много - отговори тя.

Тези две думи прозвучаха в ушите ми като божествена музика.

- Тогава ще се срещнем - казах. - Ами твоята... социална фобия?

- Засега не си я възбудил.

- Как така?

Тя отпи от кафето си. Халката със сребърната змия, също така деликатна като носа, който украсяваше, проблесна, когато пламъкът на свещта потрепери, и като че се задвижи в един непрестанен кръг.

- Не знам - каза тя. - Може би следващия път ще се отвърна от теб, ще избягам и ще искам да бъда сама завинаги.

Втренчи се право в мен, но аз бях твърде далеч от свещта, за да види тя нещо повече от фигура с качулка и ръкавици, а под качулката - нищо повече, отколкото ако бях самата смърт.

- Ела довечера в седем - предложи. - Ще вечеряме. И ще ми разкажеш повече за себе си.

- Никога не излизам преди полунощ. Опасно е.

След кратка пауза Гуинет промълви:

- Изпитваш ли надежда?

- Иначе отдавна да бях сложил край на живота си.

- Вяра и доверие в единство могат да дадат отпор на всякаква опасност. Боиш ли се от смъртта, Адисън?

- Не и от собствената си смърт. Не както хората се боят от смъртта в книгите. Понякога се тревожех, че баща ми ще умре. И когато това стана, загубата и болката бяха по-тежки, отколкото си ги бях представял.

- Искам да чуя за баща ти и за живота ти на вечеря - заключи тя.

Усетих как сърцето ми набъбва, но не от скръб, както след смъртта на баща ми, а от сложни чувства, при това без да натежава. Напомних си, че сърцето може да бъде лъжовно, ала бях сигурен, че точно сега не ме лъже.

Отместих стола си назад от масата и се изправих.

- Остави прозореца отворен. В този час ще трябва да съм много бърз. Щом изляза от шахтата, ще бъда принуден мигом да се метна на противопожарната стълба.

Тя също стана от стола си и заяви:

- Правилата остават непроменени.

- Същите са - съгласих се. - Ти не поглеждаш, аз не докосвам.

Тя се усмихна и ме цитира:

- Държим се заложници един друг с нашите ексцентричности.

След като ме съпроводи през апартамента до тъмната спалня, тя остана на прага на слабо осветения коридор, а аз включих фенерчето си, приглуших светлината му с пръсти и излязох през прозореца.

Обърнах се да я погледна и повторих нещо, което тя бе казала по-рано:

- Има някой, който идва в редки случаи, но няма да говоря за това.

Когато тя не отговори нищо, попитах я:

- Ще говориш ли за това на вечерята?

- Може би. Но, както казах, не е нещо, което ще те изложи на риск. По никакъв начин.

Вдигнах прозореца и лъчът на фенерчето ми освети думите, написани върху перваза с маркер, които бях забелязал при влизането си. Ако бяха думи, а не просто символи, бяха на чужд език. Всъщност малко напомняха буквите от гръцката азбука, с които се назоваваха братствата по колежите.

- Какво е това? - попитах.

- „Помни слънцето“. Върви, Адисън. Върви, докато все още имаш нощта.

Изключих фенерчето и се измъкнах от стаята, като се прехвърлих върху противопожарната стълба. Въздухът беше студен, а градът сякаш се отърсваше от съня и милионите в своите клетки се събуждаха един по един.

Докато слизах по металните стъпала, чух прозорецът да се затваря зад мен и резето да щраква.

Изведнъж изпитах усещането, че никога няма да я видя отново, и мисълта бе тъй пронизваща, че замръзнах върху желязото над алеята.

22

След миг отново открих надеждата и продължих надолу по противопожарната стълба. В апартамента на втория етаж прозорецът все още светеше слабо, а завесите си оставаха частично разтворени. Но този път вниманието ми беше привлечено от движение в стаята.

Не бих спрял, не бих се приближил към стъклото, ако бях зърнал само мъжа. Ала в стаята с него беше и един от мъгливите.

Човекът бе на вид около трийсетгодишен, съвършено обикновен, с приятно лице и коса, още влажна след наскоро взет душ. Беше облечен в сапфиреносин копринен халат и стоеше бос пред система за домашно кино, като разглеждаше малко купче с дивидита.

Мъгливият обхождаше стаята по въздуха от стена до стена, от тавана до пода и пак обратно, като змиорка, лениво плаваща из аквариум, от който отдавна се е отегчила. Изцяло бял, без очи и уста, всъщност без никакви черти, би трябвало да изглежда не по-застрашителен от сляп червей. Ала предизвика такова отвращение у мен, че кисела смес от кафе и козунак се върна към гърлото ми. Преглътнах мъчително киселата маса, но не можех да отделя поглед от нещото, като се питах какви ли са намеренията му. Никога до този момент не бях виждал някой от мъгливите в тъй интимна обстановка.

На масичката пред канапето в кофичка с лед се изстудяваха кутия с портокалов сок и отворена бутилка шампанско. Имаше и чаша, празна в момента. По всичко личеше, че мъжът ще закусва с коктейли „Мимоза“.

Той избра едно дивиди от купчинката и го пъхна в плейъра. Без да съзнава, че около него кръжи мъглив, отиде до масичката и си наля равни дози портокалов сок и шампанско във високата чаша, отпи малко, после още веднъж и остави чашата върху подложка на друга масичка, редом с канапето.

В мига, в който мъжът седна, мъгливият атакува. Никога преди не бях ставал свидетел на такова нещо, нито пък баща ми или неговият баща, доколкото знаех. Явно мъгливите се стараеха да ограничават нападенията си само там, където няма свидетели и жертвата им е сама и уязвима. Макар само баща ми, неговият баща и аз да бяхме способни да виждаме тези създания, реакцията на плячката би дала на околните да разберат, че се случва нещо необикновено. Тялото във форма на серпантина рязко шибна мъжа и се уви около него, а той реагира като ударен от ток - цял се вцепени. Опита се да размърда притиснатите си ръце, ала не можеше, мъчеше се напразно да се надигне от канапето и отвори уста, сякаш за да изкрещи, ала от нея не излезе и най-слаб звук. Лицето му поаленя, чертите му се изкривиха в агония в един момент и преминаха към екстаз в следващия, очите му бяха изхвръкнали от страх, ала челюстта се отпускаше в знак на капитулация, а жилите на врата му бяха изпъкнали като въжета. Макар хищникът очевидно да нямаше уста, помислих си, че все някак ще го погълне. Вместо това обаче мъжът погълна него против волята си. Мъгливият се шмугна в немия писък, притиснат до устата му. Създанието вече не бе просто оформена мъгла. Сега изглеждаше мускулесто и яко като питон и се набутваше навътре в човека настойчиво и безпощадно. Бузите на мъжа се издуваха от масата му, след това се изду и гърлото му, докато мъгливият се спускаше надолу към хранопровода му. Поглъщаше още и още от тялото, което вече отпусна ръцете му, но макар да бяха свободни, човекът не предприе никакво действие с тях, само ги стискаше в юмруци и удряше с тях канапето и себе си.

Мина ми през ума да строша стъклото, да се притека на помощ на жертвата, ала интуицията ми ме възпря. Не че се боях за живота си, но бях наясно, че няма да мога да се преборя с мъгливия по-ефективно, отколкото с облак дим. Случилото се тук бе нещо по-различно от обичайния сблъсък между хищник и плячка. Макар да не бях видял как мъжът е насърчил мъгливия да го нападне и бях свидетел, че не си даваше сметка за опасността преди атаката, всеки миг от борбата му бе изпълнен не само с уплаха и ужас, но и със същата доза сладостно примирение, сякаш приемаше мъгливия колкото със страх, толкова и с удоволствие.

Опашката на създанието се изниза и скри между устните на мъжа, гърлото му грозно се изду за последен път и той се отпусна назад върху канапето изтощен и с посивяло лице. След по-малко от минута цветът му започна да се връща. Дишането му се нормализира. Седна изправен и се огледа, объркан и несигурен какво изобщо се бе случило.

Въпреки че бях свидетел на цялото събитие, не знаех какво означаваше то. Бях почти убеден обаче, че мъгливият още беше жив и вече се хранеше като паразит вътре в човека, а гостоприемникът му в синия копринен халат сякаш бе забравил гнусното проникване и не си даваше сметка какво се е заселило в него.

Мъжът се пресегна за коктейла си върху страничната масичка, изгълта част от него и отново остави чашата върху подложката. После взе дистанционното, включи телевизора и даде старт на дивидито.

Въпреки че прозорецът бе под ъгъл спрямо телевизора, имах достатъчно добър поглед към него, за да видя появилото се на екрана: хубавичко момиче на десет-единайсет години и зрял мъж. Когато той започна да я съблича, осъзнах, че ужасът от неотдавнашната случка бе нищо в сравнение с отвратителните кадри, които скоро щяха да се появят на екрана.

Мъжът на канапето се приведе напред. Колекцията мръснишки дивидита бе негово притежание още преди мъгливият да се съчетае с него, и той, само той се усмихваше сега и облизваше устни, наслаждаващ се на безобразията върху екрана, както без съмнение го бе правил неведнъж преди.

С умението да се прокрадвам незабелязано, което по всяко време бе от жизненоважно значение за моето оцеляване, се смъкнах до алеята, разтреперан от отвращение, с парещи от сълзи очи.

Спрях се и погледнах не към прозореца на втория етаж, а към този на четвъртия. При положение, че такъв човек живееше два етажа под нея, беше ли Гуинет в безопасност дори зад заключени врати и залостени прозорци? Почудих се дали да не се върна да я предупредя за опасността, ала в тихия до този момент метрополис започнаха да проникват звуците на най-рано станалите му обитатели. Казах си, че Гуинет знае повече за жителите на града, отколкото аз някога щях да науча, и че разбира поне колкото мен каква поквара и безмилостна жестокост може да се крият зад маските на някои хора.

По хоризонта на изток се появи слабо оцветяване, което скоро щеше да обагри цялото небе. Изтрих сълзите си и размазаната картина се избистри.

Исках светлина и хладен свеж въздух, безкраен простор, където да тичам, докато рухна, ала съдбата ми бе да съм обект на тъй яростна неприязън, че трябваше да бягам от светлината, да се спускам в мрака при пукването на зората и да прекарвам всички дни затворен далеч от онези, които бих оскърбил със самото си съществуване. Забързах се по алеята да търся вход към подземния свят.

23

Нощта, когато пристигнах в града... Молът край реката, където през стъклото на витрина дяволита марионетка наблюдаваше минувачите...

Глобусите на върха на стълбовете от ковано желязо на уличните лампи хвърляха перлено сияние, а късчета слюда в теракотената настилка искряха под краката ми, докато се отдалечавах от антикварния магазин за играчки и вървях на север, покрай други магазини, на чиито витрини предметите до един изглеждаха успокояващо неодушевени.

Чух мъжа, преди да съм го видял. Вик, още един, смразяващ кръвта ужасен писък, а после тропотът на стъпките му

Никога няма да узная кой беше той, макар да подозирам, че трябва да е бил скитник, бездомник, свикнал да нощува в закътани местенца из открития мол. Появи се от прохода между две сгради, едната от които ресторант, като тичаше тромаво с гумените си ботуши, шляпащи върху теракотената настилка. Носеше панталони каки с кръпки, бледосив пуловер върху карирана риза, лекьосано спортно сако от рипсено кадифе със силно оръфани маншети и широкопола шапка, каквато никога не бях виждал.

От върха на шапката му излизаха пламъци, но той сякаш не съзнаваше това - беше се концентрирал да избяга от двамината, които го преследваха. Когато приближи, посочих към главата му и извиках:

- Огън, огън!

Той бе един от онези съсипани от алкохол и дрога хора, които изглеждат много по-стари, отколкото са - имаше вид на осемдесетгодишен, но тичаше бързо. Със сълзящи очи, изпито лице, жълтеникава кожа - дълбоко набраздена и изпъстрена с белези от шарка, висок и мършав, с ръце с дълги пръсти, подобни на градински гребла, бе все едно оживяло бостанско плашило, попаднало в града, където нямаше място за него.

Дали заради моето предупреждение, или защото внезапно му припари, осъзна заплахата и с едно сръчно движение хвана шапката си с палеца и показалеца и я метна надалеч, сякаш играеше на фризби в парка. Пламъците се бяха разпространили към периферията и горящата шапка прехвърча на сантиметри от лицето ми. Когато нещастникът профуча край мен, видях, че от рехавата му брада, подобна на метла на вещица, излизат струйки дим.

Зад него идеха двама млади мъже, възбудени и смеещи се, очите им светеха като на вълци на лунната светлина. Всеки носеше малка бутанова горелка - от тези, които готвачите използват, за да карамелизират например крем брюле, както и за други кулинарни цели. Сигурно работеха в близкия ресторант, затворил преди около час, но можеше и да са просто извратени типове, които бродеха в нощта с намерение да подпалват разни клошари и бездомници.

Когато ме видяха, случи се да съм под светлината на една от лампите, още с качулка, но с вдигната глава, при което лицето ми донякъде се виждаше. Макар да бях само осемгодишно момче, а те вече мъже, единият възкликна:

- О, мамка му, подпали го, изгори го!

А другият почти едновременно запелтечи:

- Какво е той, ама какво е, дявол го взел?

С по-дългите си крака те със сигурност бързо щяха да ме настигнат. Не виждах друг изход, освен да тичам на зигзаг между пейките, саксиите с дървета и стълбовете на лампите в центъра на пешеходната зона в опит да създам някаква преграда между себе си и тях и с надеждата да се появи пазач или пък двойка полицаи, което да откаже двамата ми преследвачи от намеренията им да ме превърнат в тяхна жертва.

Бързи и дръзки, двамата ме притиснаха от две страни и ме приклещиха зад пейка между две от посадените в саксии дървета. Щрак-щрак-щрак. Предпазните превключватели с двойно действие генерираха две струи жълт пламък със син връх. Мъжете започнаха да плюят срещу мен, ругаеха бясно, налитаха с горелките като със саби и се опитваха да ме подпалят от близко разстояние, сякаш колкото ми се гневяха, толкова се и плашеха от мен. Пламъците се отразяваха в очите им и изглеждаше, че самите те са изпълнени със същия огън, който бълваше от дюзите на оръжията им.

В този момент по-надолу в пешеходната зона се чу звук от счупено стъкло, после как то се посипа по настилката, след което се задейства охранителна аларма. Стреснати, нападателите ми погледнаха в посока на шума. Още една витрина се разсипа в проблясващи стъкълца и те, звънтящи като ледени отломки, заваляха върху теракотата, последва трета витрина и три аларми запищяха едновременно.

Нападателите ми хукнаха в южна посока, а аз - в северна. Те успяха да избягат в нощта, но не и аз.

24

От апартамента на гуинет се прибрах в моето тристайно жилище без прозорци. Това беше времето ми за сън, но не бях в настроение да спя. Не можех да легна и да се отпусна. Някак си не ми изглеждаше редно. Проснат в хамака със затворени очи, имах чувството, че сънят е някакъв вид затвор. Твърде жив бях, за да спя, по-жив, отколкото когато бях малко момче и живеех денем в дълбоката гора, решен да не измъчвам депресираната си майка в малката къща в планината.

Седнал в креслото на баща ми, потърсих бягство в художествената литература, но и това не подейства. Три различни книги не успяха да ме погълнат с историите си. Не можех да се съсредоточа върху смисъла на изреченията, дори думите ми изглеждаха непознати, сякаш бяха написани с чуждоземните символи, които бях видял на перваза на спалнята на Гуинет.

Макар че вече обичах момичето, не мислех, че любовта е онова, което не ми даваше мира. Чувството ми бе познато, защото бях обичал баща си и в по-малка степен майка си. Любовта според мен е всепоглъщаща, прилича на привързаността, но е по-силна, пълна с възхищение от другия човек и с възторг от общуването с него. Когато обичаш някого, изпитваш желание винаги да го радваш, да си му в услуга, да направиш житейския му път по-лек, да му показваш непрекъснато колко дълбоко го цениш. Всичко това вече го бях изживявал. Към чувството, което изпитвах в момента обаче, се прибавяше и нов силен копнеж на душата ми към съвършенството, на което Гуинет бе самото въплъщение - не просто физическа красота, всъщност дори не изобщо физическа красота, а нещо много по-ценно, което тя символизираше, макар че не знаех точно какво е и не можех да го назова.

Мислех също за мъжа, в когото мъгливият бе проникнал със сила. Знаех, че трябва да направя нещо, за да привлека вниманието на властите към него. Може и да не бе извършил престъпленията, които гледаше с извратено удоволствие на телевизора си, но след като се бе сдобил с детско порно, насърчаваше истинските престъпници. Дори нещо по-лошо - онова, което гледаше с такова удоволствие, той със сигурност желаеше и да върши и нищо чудно някой ден да решеше да сбъдне желанието си и да съсипе живота на някое дете.

След време изтощението ме надви и макар да ме отблъскваше мисълта да легна, заспах в креслото и потънах в сънища. Не си спомням онези, които бяха предшествали лошия сън. В него се озовах в открития мол, в който се бях разхождал през първата си нощ в града.

В тази пресъздадена от фантазията ми ситуация бях двайсет и шест годишен, не дете, макар скитникът да изглеждаше съвсем същият като тогава и пак така да метна горящата си шапка, след което изчезна в нощта. Гонеха го не двама хулигани, а две марионетки с ръста на мъже - едната копие на куклата от витрината на антикварния магазин, а другата с облика на Райън Телфорд, куратора от библиотеката и убиец на бащата на Гуинет. Ставите им бяха грубовато сглобени и макар към тях да не бяха прикрепени конци за кукловод, не вървяха, а се движеха с някаква гротескна танцова стъпка. При все това бяха бързи, не можеше да им се избяга лесно, и също носеха газови горелки. Когато ме спипаха натясно, заговориха и дървените им челюсти затракаха. Райън Телфорд съобщи онова, което бях зърнал във вестника по-рано: „Епидемия в Китай“, а безименната марионетка с изрисуваното лице и черните очи с алени нишки в тях изрече: „Война в Близкия изток“ с нисък заплашителен глас. Вместо да замахнат с огнените си саби към мен, блъснаха ме встрани върху настилката и хукнаха с нечленоразделни викове да преследват някой друг. Когато с мъка се изправих и се обърнах да погледна целта на гонитбата им, видях, че това е Гуинет. Вече бе сграбчена в хватката на огъня и когато изтичах към нея в отчаян стремеж да я спася и да поема пламъците върху себе си, се събудих, плувнал в пот, и се надигнах от креслото.

Часовникът ми показваше 14:55 часа. Бях спал чак до ранния следобед.

Оставаха повече от четири часа, преди да видя Гуинет отново, но в първите минути след събуждането си имах чувството, че сънят ми трябва да е някакво знамение, предупреждение, че тя е в опасност сега.

Нямах телефон, за да й се обадя. Никога преди не бях имал нужда от телефон. Нито пък знаех номер, на който да мога да се свържа с нея.

Закрачих неспокойно, като се мъчех да овладея треперенето, причинено ми от кошмара. Знаех, че да отида при нея сега, би представлявало огромен риск. Имаше още два часа до залеза. Никога не бях излизал на оживените улици през деня.

През дванайсетте години, в които бях благословен с компанията на баща ми, той ме обучаваше последователно и обстойно по въпросите, свързани с нашето укриване и оцеляване. Ние, от вида на криещите се, сме обект на толкова силна омраза, че не можем да си позволим и една-едничка грешна стъпка, а повечето фатални грешки се допускат, когато решиш, че някакво обстоятелство налага да заобиколиш правилата за поведение, които до този момент са те запазили невредим.

Колкото и малко да можех да помогна на Гуинет в кризисен момент, нямаше да съм й от никаква полза мъртъв.

Постепенно татковото обучение и здравият разум надделяха над паниката, породена от съня.

След като си налях голяма чаша чай с аромат на праскова и го стоплих в микровълновата печка, се потопих в старата вана с крака с формата на птичи нокти и изпих чая. Напомних си да бъда търпелив. Уверявах сам себе си, че въпреки социофобията си момичето имаше повече умения да оцелее на улицата, отколкото аз можех да се надявам да придобия някога. Знаеше как да се защити. А и доверителните фондове, основани от богатия й баща, щяха да я предпазят от повечето злини на този свят.

Когато вече се бях избърсал и облякъл, започнах да съжалявам, че проспах обяда. Приготвих си сандвич и още една чаша чай.

Вече бях почти приключил с храненето, когато внезапно осъзнах нещо, което ме бе смутило на пръв поглед и което ставаше толкова по-странно, колкото повече мислех за него. Големите ромбове от черен грим върху лицето на Гуинет и уникалните й очи в центъра им имаха удивителна прилика с марионетката от антикварния магазин, а все пак аз не й бях споменал за куклата. Нито си бях позволил да разсъждавам повече над любопитните сходства.

Минути по-късно, докато миех чинията и чашата на единствената си мивка в банята, все още замислен за марионетката, си припомних нещо, случило се в отдавнашната октомврийска нощ, след като витрините бяха счупени и двамата млади хулигани побегнаха в нощта с газовите си горелки.

25

Беше първата ми нощ в града, а навсякъде под краката ми имаше счупени стъкла...

Тъй като мъчителите ми избягаха в южна посока, аз хукнах в северна, но успях да направя само няколко крачки, преди да се блъсна в човек, който ми прегради пътя. От скривалището си той бе станал свидетел на срещата ми със скитника и неговите преследвачи. Хвърлил бе камъни по витрините, които ги бяха строшили и бяха задействали алармите, защото бе искал да ме спаси, макар отначало да не бях наясно за намеренията му.

Беше висок и силен, а аз бях малък и въпреки че съпротивата изглеждаше абсолютно безсмислена, взех да се боря, за да се освободя от хватката му. Беше облечен с дълъг черен шлифер, който изглеждаше почти като пелерина. Докато ме държеше здраво с дясната си ръка, с лявата дръпна назад качулката си, за да открие лицето си. Когато видях, че е като мен, спрях да се боря и замръзнах без дъх, взрян в него с изумление.

До този момент бях смятал, че съм единствен по рода си, изрод, както акушерката и дъщеря й ме бяха нарекли, чудовище, обречено на самота, докато някой не ме убиеше. Сега бяхме двама, а след като имаше двама, нищо чудно да съществуваха и повече от нашия вид. Не се бях надявал да оцелея след детството си, но ето че насреща ми стоеше такъв като мен на двайсет и няколко години и всичките му крайници си бяха на място.

- Сам ли си? - попита ме.

Поради шока бях загубил способността си да говоря.

Той повиши глас над пищящите аларми:

- Сам ли си, синко?

- Да. Да, господине.

- Къде се криеш?

- В горите.

- В града няма гори.

- Трябваше да си тръгна оттам.

- Как се добра дотук?

- Под едно платнище. В камион.

- Защо дойде в града?

- Не знаех.

- Какво не знаеше?

- Къде ще ме отведе камионът.

- Доведе те при мен, за да можеш да оцелееш. Да вървим. Хайде, бързо.

С вдигнати качулки и хрущящо под краката ни стъкло забързахме по пешеходната алея покрай димящите останки от изгорялата шапка. Когато минахме покрай магазина за играчки, чиято витрина беше счупена, изложените предмети си седяха по местата, единствено марионетката беше изчезнала. Почти спрях, за да се уверя, че я няма. Понякога със сърцето си знаех неща, които умът ми не можеше да обясни. Точно тогава сърцето ми настояваше да продължа напред, без да се обръщам и без да питам къде е отишла марионетката, защото току-виж въпросът ми получил отговор.

Когато чухме полицейските сирени, вече бяхме на две пресечки от мола, на калдъръмена задна уличка, тъмна като еленова пътека под лъчите на полумесец. Внезапен вятър помете неподвижността на нощта, човекът, когото впоследствие щях да наричам свой баща, захвана металния диск, повдигна го и го отмести встрани. Вятърът нахлу в отворената дупка и засвири като обой, а аз влязох в този звук и в един невъобразим до този момент свят, където щях да си устроя по-добър живот.

Три години щяха да изминат, преди да спомена марионетката пред баща ми в нощта, когато той ме предупреди, че музикалната кутия може да е нещо повече от това, което изглежда.

26

С немалко усилия успях да се вразумя да изчакам до уговорения час, за да се върна в жилището на Гуинет. В края на краищата я познавах по-малко от денонощие. Макар отношенията ни да се бяха развили с изумителна лекота, ако цъфнех неочаквано още с падането на здрача, два часа преди определеното време, независимо от обяснението ми щеше да изглежда, че не зачитам нейните желания. Нещо повече, човек, страдащ от тъй остра социофобия като нея, би приел моето нетърпение като заплаха.

Разбирах - или поне така си мислех - защо с мен Гуинет се чувстваше спокойна, при положение че я притесняваше всякаква възможна близост с по-голямата част от човечеството. Крайното отвращение, с което хората реагираха на вида ми, фактът, че за тях бях гнусно създание, й позволяваха да ме възприема като аутсайдер и затова фобията й не се проявяваше по отношение на мен. В същото време, тъй като живеех в пълна самота, а тя - в дълбока изолация, емоционалният ни живот бе донякъде сходен и това отчасти също бе причина за нейния афинитет към мен.

Надявах се с времето Гуинет да може да изпита към мен същата нежност, каквато бе хранила към баща си. Повече нито очаквах, нито бе възможно да се случи между такъв като мен, който не можеше да бъде виждан, и такава като нея, която не можеше да бъде докосвана. След шест години самота да си намеря приятел, бе най-разкошният подарък, който можех да получа, отговор на най-смелите ми надежди.

За да намаля риска момичето случайно да зърне лицето ми, а в същото време да осигуря малко повече светлина за двама ни през времето, което щяхме да прекараме заедно, плюс и като предпазна мярка при движението ми по улицата, освен качулката сложих и маска за ски. Имаше само отвори за очите и малка цепка за устата. Лесно можех да дишам през плетената тъкан, а и бях уверен, че студената декемврийска вечер щеше да е добро оправдание за носенето на маска дори пред най-подозрителния минувач.

Докато се движех под града на път за сградата до Крайречния парк, реших, че все още няма да е разумно да споменавам пред Гуинет за онези явления, виждани само от нашия вид, от тия, които живеем скрити. Тя също си имаше своите тайни. За да не ме помисли за твърде екзотичен и да ме почувства съвършено чужд, щях да споделям тайните си също тъй бавно и внимателно, както и тя своите.

Този път избегнах веца под парка, защото във вечерната смяна работеха повече хора, отколкото в нощната, и бе рисковано някой да не ме види. Реших да мина през работните шахти, свързващи тунелите на транзитната система с отводнителната канализация и служещи да се ускори оттичането на водата при наводнение. Слязох в една от тях - дълга десет метра тръба и метър и петдесет в диаметър - недалеч от парка. Когато наближих дъното, бърз влак изтрещя в мрака под мен, което означаваше, че разполагам поне с три минути до преминаването на следващия. За това време трябваше да извървя сто метра в тунела на метрото, като внимавам да не попадна върху третата релса, по която минаваше ток, преди да стигна до аварийния изход, който по широко стълбище извеждаше до изоставен павилион над земята.

Често такива аварийни изходи бяха безполезни за мен, тъй като водеха до метростанции или до други обществени места. Този обаче преди стигаше до оръжейния магазин на

Петдесет и седма улица, съборен преди девет години при една от поредните кампании за благоустрояване. Беше предвидено на освободения терен да се построи жилищна сграда с апартаменти на достъпни цени. Докато се одобряваше амбициозният архитектурен проект, беше изграден временен павилион, който да помещава изхода на аварийното стълбище от метрото. В последвалите трудни времена общината не бе успяла да намери средства за строителството и павилионът си стоеше още там с отключена от вътрешната страна врата.

Трябваше да пресека една неголяма улица, да измина кратко разстояние по нейна пряка, после идваше оживен булевард, след което тесният проход между две големи стари сгради щеше да ме отведе зад къщата на Гуинет. Само прекосяването на булеварда беше притеснително - с всичките му улични лампи и фарове на минаващи коли. Но с маската за ски, качулката и ръкавиците бях добре екипиран и единственото, което предизвиках, бе сърдитият клаксон на нетърпелив шофьор.

На гърба на сградата от прозорците на първия и третия етаж струеше мека светлина. Докато се качвах по противопожарната стълба, с облекчение видях, че завесите към апартамента на мъжа със синия копринен халат са затворени докрай.

На последния етаж долната половина на прозореца бе оставена отворена, а спалнята зад него беше тъмна. На отсрещната стена през вратата се виждаше коридорът, в който кристалният полилей рисуваше геометрични фигури по стената с отблясъци в синьо, индигово и червено.

Щом се прехвърлих през перваза и влязох в стаята, веднага разбрах, че нещо не е наред.

27

Бях живял три години с баща ми, вече бях на единайсет и всеки ден научавах, че градът бе посвоему гора, през която хората от нашия вид можеха да се придвижват незабележимо като лисици в обрасъл с папрати лес...

В два часа една нощ влязохме в склада за храни, управляван от църквата „Свети Себастиан“. Баща ми бе отключил с ключа, с който се бе сдобил съвсем легално от един човек, който, макар и да се страхувал от него, поне не го мразел (повече за него по-късно). Когато складът беше затворен, прозорците му бяха закривани с щори от стоманени ленти -предохранителни мерки срещу крадци, - което ни позволяваше да светнем няколко лампи без риск да събудим подозрение у минаващ полицейски патрул.

Сградата служеше едновременно като хранителен склад и магазин за вещи втора употреба, като двете помещения бяха свързани с вътрешен проход с арка. Баща ми имаше позволение да облича себе си - а сега и мен - от наличните дрехи в магазина. Преди да напълним раниците си с консерви и пакетирани храни, възнамерявахме да подберем панталони и пуловери за мен, защото растях бързо.

Магазинът за вещи втора употреба предлагаше не само дрехи, но и използвани мебели, овехтели от четене книги, сидита и дивидита, стари играчки, съдове, декоративни предмети.

Тази нощ сред вещите открих музикална кутийка, която ме очарова. Беше от дърво, красиво боядисана и лакирана, но онова, което най-вече ме привлече, бяха четиримата миниатюрни танцьори на капака. Десетсантиметровите изкусно издялани фигурки с всички детайли по тях включваха принцеса с дълга рокля и тиара и принц с официално облекло и корона. Въпреки отличната изработка имаше нещо гротескно в композицията - принцът и принцесата не танцуваха един с друг, а имаха чудновати партньори. Принцът бе обгърнал жаба с изпъкнали очи, сякаш готов да започне да валсира. Принцесата пък бе в прегръдката на същество с глава, торс и ръце на човек, ала с кози крака и копита, а също с кози уши и рога; изглеждаше особено нелепо заради накривения венец от зелени листа на главата му

След като навих ключа и натиснах копчето, двете странни двойки започнаха да танцуват на музиката, като се въртяха в кръг и едновременно с това описваха осморки. Засмях се; баща ми обаче наблюдаваше без сянка от усмивка, с необичайно за него мрачно изражение.

- Тя танцува с гръцкия бог Пан - обясни той, - а принцът с нещо по-ужасно.

- Забавни са.

- Не и за мен.

- Нима не ти харесват?

- Това не е валс - отсече баща ми.

- Не е ли?

- Променили са го във валс.

- А какво е било преди това?

Танцьорите се въртяха и въртяха.

- Променили са го като подигравка - промълви баща ми.

Вътре в кутийката цилиндърът се въртеше и произвеждаше механична музика. Отначало тя ми се стори искряща и ефимерна, ала впоследствие започваше да звучи твърде смущаващо.

Усещането, което създаваше, бе за някаква гротеска, пропита с насилие и омраза. Темпото се ускоряваше непрестанно, кралската двойка и партньорите й се въртяха все по-бързо, докато вече дори не танцуваха, а се мятаха в лудешки вихър.

Баща ми затвори кутийката и музиката се изключи. Измъкна малкото стоманено ключе, което навиваше механизма, и го пъхна в джоба на панталоните си.

- Нима го вземаш? - учудих се. - Защо?

- За да не може да бъде пускана.

- Но тогава няма как да бъде продадена.

- И по-добре.

- Но не е ли това нещо като кражба?

- Ще дам ключа на нашия приятел.

- Какъв приятел?

- Онзи, който ни пуска да идваме тук.

- Той наш приятел ли е?

- Не. Но не ни е враг.

- Защо ще му даваш ключа?

- Нека той реши за музикалната кутийка.

- Какво да реши?

- Какво да прави с нея.

- На магазина му трябват пари. Той няма ли да реши да бъде продадена?

- Надявам се, че не - отвърна баща ми.

- А какво се надяваш да стори с кутийката?

- Да я унищожи. Хайде сега да ти потърсим панталони и пуловери.

Избрахме панталони в цвят каки, сини джинси и два пуловера за мен. Баща ми ги сгъна и ги прибра в мешката, донесена за тази цел.

В склада за храна, след като напълнихме раницата ми с по-леките пакети сухи пасти и бисквити, а неговата с консервирани продукти и сирене, той каза:

- Искаш да знаеш повече за музикалната кутия, нали?

- Просто се чудя защо трябва да бъде унищожена.

- Знаеш ги онези неща, които само ние двамата виждаме, а другите не.

- За мъгливите и ясноликите ли говориш?

- Наричай ги както щеш. Казах ти да не поглеждаш към тях, когато те те гледат.

- Помня.

- Казах ти също, че не е разумно да отделяш много време да мислиш за тях.

- Но не ми обясни защо не е разумно.

- Сам ще трябва да си го обясниш, когато си готов. Онова, което трябва да знаеш сега, е, че мъгливите, както ги наричаш, понякога се крият в неща като тази кутийка.

- Крият се в музикални кутийки?

- И не само в тях - отвърна баща ми. - Във всякакви изработени от човешка ръка

предмети, в каквото пожелаят.

- Само в неща, изработени от човек ли?

- Така мисля. Може би има връзка с това кой е изработил предмета, с характера на човека. Ако е направен от някой, обзет от гняв, завист, похот, тогава мъгливият се чувства притеглен от тази вещ, чувства се добре в нея.

- А защо се крият в предмети? - попитах.

- Не знам дали „крият се“ е точният израз. Влизат в такива неща може би за да сънуват. Един вид да хибернират. Не знам. Сънуват със седмици, месеци, години, десетилетия, но времето не означава нищо за тях, така че им е все едно.

- И един от тях сънува в музикалната кутийка?

- Сънува и изчаква. Да, чувствам го. Един ден и ти ще се научиш да го чувстваш.

- Какво чака той?

- Някой да види кутийката и да си я отнесе у дома, а с нея и него самия.

- И какво става, когато някой го отнесе в дома си?

- Съсипия - отговори баща ми. - Стига, прекалено много говорихме за това вече. Ако сънува, многото приказки за него ще го събудят.

Отново излязохме в нощта, където създаденият от човека град кипеше и спеше, смееше се и плачеше, танцуваше, сънуваше и чакаше.

Когато се озовахме в безопасност под улиците и вървяхме по руслото на безбройни някогашни потоци и също тъй безбройни бъдещи, където шепнещото ехо от гласовете ни се движеше в спирала по извитите бетонни стени, аз му разказах за марионетката, която три години по-рано бе изчезнала от витрината на магазина. Той отвърна, че тъкмо това е имал предвид, като ми е разправил за музикалната кутия. Аз възразих, че никой не е отнесъл куклата в дома си, а той каза, че може някой от двамата хулигани с газовите горелки да я е забърсал пътьом или пък, след като имаше крака, марионетката може сама да е отишла някъде. Заяви, че не бива да говорим повече за това, че ако е спала три години някъде в града, не ни трябва да я пробуждаме с приказки.

28

Едно от нещата, които не бяха наред в тъмнината на спалнята, беше миризмата в нея, която предишната нощ бе на свежо и чисто.

Друго неестествено беше наситеността на тишината - никакво потропване или потракване откъм кухнята от приготвянето на вечеря, никакви стъпки или думи на посрещане, макар да се бях появил точно в уречения час. Дори градът бе някак странно онемял и през отворения прозорец не долиташе шум от коли, нито далечна музика или гласове.

Стоях съвършено неподвижен, като оставих мракът да ме обвие с безмълвието си, без дъх, сякаш мумифициран и омотан със саван, чакащ някакъв звук - от нея или от човека, нахлул в апартамента й. Чувствах се сам. И като експерт по самотата не се усъмних във възприятието си.

Включих фенерчето, макар че се страхувах да не би да видя тялото на момичето намушкано или потрошено. Матракът беше вдигнат от рамката, сякаш злосторникът бе търсил нещо скрито там. Чекмеджето на нощното шкафче беше отворено, както и вратата към дрешника. Той също явно бе претърсван. Дрехите и обувките бяха разхвърляни по пода.

Ако бях срещнал Гуинет само за да я изгубя, това щеше да е равнозначно на смъртта от изгаряне, която отдавна очаквах. Загубата й за мен беше равносилна на нагорещен ужас, неотстъпващ на пламъците.

Забързах към кабинета на отсрещната страна на коридора. Чекмеджетата на бюрото бяха преобърнати и съдържанието им разпиляно. Компютърът беше включен и предположих, че натрапникът се бе опитал да проникне в него, както и Гуинет бе сторила в библиотеката.

В дневната книгите бяха съборени от рафтовете и събрани на купчина, сякаш за да бъдат изгорени.

Подът на кухнята бе настлан със счупени чинии и чаши. Стреснах се, когато телефонът иззвъня, а после минах по отломките, за да вдигна слушалката от вилката.

Тъй като през всичките си двайсет и шест години никога не бях разговарял по телефон, не ми хрумна да кажа „ало“.

- Адисън? - изрече Гуинет.

- Да, аз съм. Радвам се, че си ти, че си добре.

- Знаех си, че ще си там. Ти не би нарушил уговорката.

- Той е опустошил апартамента.

- В пет часа бях на прозореца и чаках бурята. Обичам да виждам самото й начало.

- Каква буря?

- Снежна. Трябваше да завали сняг в пет, но още не се е случило. Видях го да паркира край тротоара и да слиза от колата си. Не знаеше за този адрес или за друг от останалите седем. Някой ме е издал.

Припомних си името на единствения човек, на когото баща й се бе доверил и който беше неин настойник.

- Тийг Ханлън? - попитах.

- Ако е той, с мен е свършено. Но се съмнявам. Има и друга възможност. Тъй или иначе, видях Телфорд да слиза от колата си и бях сигурна, че след като знае адреса, има и ключ. Затова излязох през прозореца на спалнята по противопожарната стълба. Адисън, ще ми помогнеш ли?

- Да. Разбира се. Какво да направя? Готов съм на всичко.

- Да бъдем предпазливи, може някой да подслушва телефона - предупреди тя. - Ще ти задам няколко въпроса. Отговаряй само с „да“ или „не“. Помниш ли рибите?

- Не.

- Снощи. Рибите, дето ги нямаше там.

- Не. Да! Добре - отвърнах. Сетих се за езерото в Крайречния парк, където брокатените шарани бяха прибрани на закрито за през зимата.

- Може ли да се срещнем там след час?

- Да. Дори по-скоро.

- След един час. Оглеждай се за ландроувър.

- Какво е ландроувър?

- Кола. Като джип.

- Ти ли ще я караш?

- Няма да вдигам висока скорост, не се плаши.

- Ти също не се плаши от мен. Сега нося маска за ски. - Със закъснение обясних защо мълчах, като вдигнах слушалката. - За пръв път в живота си говоря по телефон.

- Не може да бъде!

- Но е така. Не познавам никого, че да му се обадя.

- Е, как го намираш?

- Телефона? Бива. Но бих предпочел да сме заедно.

- Вече след петдесет и осем минути.

- Ще бъда там - обещах.

Тя затвори и някъде след половин минута същото сторих и аз.

29

Когато бях на четиринайсет години, се сдобих с първия си часовник. От един мъртвец. Баща ми ме увери, че това не е кражба, но аз поначало не си бях помислил такова нещо. Преди да умре, човекът бе пожелал да даде ролекса на баща ми и при тези обстоятелства щеше да е крайно грубо да не го приеме.

Случи се през една ноемврийска нощ Тъй като валеше като из ведро, се движехме сравнително спокойно, без особен страх, че могат да ни разкрият и нападнат.

Хората в града се гордееха със своята суровост, непреклонност и безкомпромисност, с нетърпимостта си към глупците. Считаха себе си за реалисти, освободени от илюзии чрез уроците на улицата, за неподатливи на сантиментално размекване, винаги готови да отговорят на нечие предизвикателство и да влязат в битка, без обаче специално да я търсят. Не мога да кажа дали някаква част от гражданите наистина притежаваха всички тези отличителни черти, или поне някои от тях. Но знам, че градът бе машина за комфорт, предназначена да осигурява лукс и удобства, и независимо колко сурови и безчувствени можеха да бъдат жителите му към външни хора и дори едни към други, те веднага се отдръпваха от природата, щом тя станеше гневна. В такива случаи те гледаха да се подслонят в уютни стаи, обкръжени с толкова форми на забавление, че мокрият и ветровит свят извън стените им да може да бъде забравен за часове наред.

Тази нощ от небето се сипеше такъв порой, че градът приличаше на комплект барабани -всяка повърхност беше станала източник на ритъм - тротоари, прозорци, тенти, улични табели, паркирани коли, контейнери за смет.

С баща ми носехме гумени ботуши, ръкавици, черни подплатени шлифери с качулки. Бяхме си сложили и маски за ски, макар че минувачите бяха редки, а и малкото, които срещахме, бяха наведени и забързани, сгушени под чадърите си.

Бурята, която щеше да се окаже най-силната от цяло десетилетие насам, бе прогонила и повечето превозни средства от улиците. Минаваше полунощ и никакви таксита не обикаляха за клиенти по пустите булеварди. Шофьорите на малкото от тях, отзовали се на повикване по телефона, бяха изправени пред истинско предизвикателство поради наводнените кръстовища и шибащите по предното стъкло струи, на които чистачките не насмогваха, така че нямаха време да проявяват любопитство към нас. Дори полицейските патрули бяха сведени до минимум - може би защото според статистиката ръстът на престъпността рязко спада в лошо време по причина, че и бандитите предпочитат да са на топло и сухо.

Не всички престъпници обаче си бяха по леглата, защото попаднахме на четирима такива при обиколката си.

Нямахме определена цел, не се нуждаехме от нищо специално. Бяхме навън заради разходката.

В хубаво време дори нощем бяхме принудени да избягваме добре осветени места и да се крием по сенките като две хлебарки, очакващи всеки миг да бъдат стъпкани. През повечето нощи времето ни над земята бе строго разпределено между най-належащите задачи.

Ала когато остър и студен вятър завиеше между високите сгради или когато се случеше потоп като този, сякаш решен да заличи за една нощ цивилизация с хилядолетна история, с баща ми се чувствахме по-свободни от всякога. Можехме да кръстосваме града както си поискаме, да се спираме пред осветените витрини на най-хубавите магазини и галерии по най-скъпите улици. Можехме да се наслаждаваме на произведенията на изящните изкуства, на блясъка на луксозните стоки, каквито никога нямаше да можем да притежаваме, тъй като дори отнякъде и да ни се изсипеше богатство, нямаше как да си ги купим, без да се изправим лице в лице с продавача, който само по очите ни щеше да ни разпознае и да ни отхвърли с ярост като гнусни създания.

В такива нощи ни радваше и самото време. Копнеехме за чист въздух, за докосването на слънчевите лъчи, за силен вятър, жадувахме за дневна светлина. Когато настъпеше такова време и всички се изпокриваха по къщите си, ние ликувахме, защото то бе единственото, на което можехме да се наслаждаваме на спокойствие и без страх.

Бяхме на няколко пресечки от най-скъпите магазини, в съвсем различен тип квартал, когато започна стрелбата.

Фучащият вятър и силният дъжд звучаха като ято от милиони птици, които не спираха да летят наоколо и пляскаха с криле насреща ни, докато вървяхме по улицата, запленени от боз-ар архитектурата⁹ на ниските търговски сгради от началото на двайсети век. Някои бяха реставрирани, ала други вървяха към разруха.

⁹ Еклектичен стил в архитектурата, развил се в края на XIX и началото на XX в. - Б. р.

В една от полузападналите къщи прозорците светеха. Когато я наближихме, през шума на дъжда пробиха изстрели и стъклото на прозорец на партерния етаж се счупи. Рязко се отвори врата и един мъж излезе навън в бурята, но дъждът дори не успя да намокри косата му, преди да бъде прострелян в гърба и да се свлече на тротоара.

Вътре в сградата последва бърза стрелба от поне две оръжия. Всичко продължи по-малко от минута, а след последния изстрел тишината звучеше финално - като безмълвието в ковчег, заровен под метър и двайсет прясно изкопана пръст. Вратата остана отворена, но никой не излезе навън било да помогне, било да довърши простреляния в гърба, който лежеше на една страна и плачеше.

По улицата все така не минаваха никакви превозни средства. Не видяхме внезапно светнал прозорец в околните сгради. Нищо не помръдваше освен сребристите струи на дъжда и вятърът, промъкващ се през тях.

Бяхме със ски маски и качулки, но и само очите ни можеха да ни издадат. И макар че искрената ни загриженост без никакво съмнение щеше да бъде посрещната със страх и отвращение, не можехме да сторим друго, освен да се погрижим за плачещия ранен човек.

Баща ми отиде първо до отворената врата, осмели се да надникне вътре, влезе и се изгуби от поглед, но бързо се върна. Когато коленичи до мен над ранения, каза:

- Вътре са петима, всичките мъртви.

Намирахме се в тъмното пространство между две улични лампи, ала и да бяхме осветени, човекът пак не би ни разкрил по очите, може би не дори и ако изцяло покажехме лицата си. В делириума си той виждаше не което бе пред него, а каквото искаше да види. Остави се баща ми да повдигне лявата му ръка, за да провери пулса му. Не съзнаваше, че до него са непознати.

На баща ми каза:

- Папа Джино, откъде се взе? Отдавна не съм те виждал.

В гласа му звучаха немощ и объркване. Смъртта скоро щеше да го отнесе. Баща ми го попита за името му, та да каже молитва за него.

- Не ме ли позна, папа Джино? Аз съм, твоят Джими. Вече пораснал и преуспял.

Джими се разкашля и струйка кръв, черна на слабата светлина, се процеди между устните му Може би защото баща ми държеше лявата му китка, умиращият промълви:

- Виждаш ли часовника ми, татко? Ролекс е, мамка му, от масивно злато. Вземи го. Никога нищо не ти дадох. Искаше ми се да го направя и ето че сега мога. Вземи го, татко.

И тъй като баща ми не прие веднага часовника, Джими се разплака горчиво и взе да моли за прошка - нямаше как да знаем за какво - и отчаянието му бе по-силно от болката. Като плюеше кръв между думите, той изрече:

- Моля те, вземи го, папа Джино, нека направя поне нещо мъничко за теб.

Баща ми свали часовника от ръката му и ми го подаде, защото предишната седмица евтиният ми „Таймекс“ от магазина за втора употреба се бе повредил. Баща ми благодари на Джими за часовника, нарече го „синко“ и каза, че за него този подарък значи много. Хвана ръката на Джими между дланите си и изрече молитва за него. Аз сторих същото, но мълчаливо.

Приживе лицето на Джими бе сурово и ъгловато, но когато животът го напусна, то се промени, омекна и стана почти добро. Очите му бяха тъмни и празни, а дъждът отми сълзите от тях.

Ужасно бе, когато смъртта за пръв път влезе в света ми, а дори сега, когато знам, че тя е природен закон, я чувствам неизказано ужасна. Независимо дали е дошла за майка ти от собствената й ръка, или за непознат, който не може да каже нищо в своя защита, освен че часовникът му е от масивно злато, смъртта те оставя потънал в скръб.

Други щяха да открият и погребат мъртвия, а ние се отдалечихме в бурята, докато вятърът запращаше във всички посоки струи от дъжд, а небето отгоре бе като море и сякаш целият свят се бе удавил в него. Оттам си тръгнахме към къщи, към тристайния ни дом без прозорци, и повече не отворихме дума за покойния Джими, сякаш часовникът на ръката ми се бе материализирал от лампа на дух, която бях потъркал.

Онази нощ въобще не мигнах, макар че баща ми спа, или поне се престори, че спи. Тревожех се, че той може да умре, и се чудех как ще продължа да живея сам, лишен от присъствието му Надявах се да умра преди него, колкото и егоистично да бе подобно желание, но както знаете, не се получи така.

30

Езерото в крайречния парк бе само на минути от апартамента на Гуинет, но на нея очевидно й бе нужен цял час да стигне там, което ми даде време да свърша нещо полезно. След като затворих прозореца на спалнята и светнах лампите, започнах да разтребвам дневната, като събирах книгите, разхвърляни от Райън Телфорд по пода. Изглаждах смачканите им обложки и връщах томовете по рафтовете в азбучен ред според името на автора.

Щом приключих с тази задача, възнамерявах да събера парчетата от счупените чинии и чаши в кухнята. Вместо това отидох до прозореца, до който трябва да бе стояла Гуинет, когато бе видяла Телфорд да слиза от колата си.

Снегът още не беше завалял. Оттатък през улицата Крайречният парк изглеждаше по-тъмен, отколкото когато се намирах в него, тъй като ниските лампи край алеите бяха почти напълно скрити от дърветата. Не беше най-големият парк в града, нито дори вторият по големина, ала в този момент изглеждаше като място, където човек лесно можеше да се изгуби и да попадне в територия, непозната за посетителите на парка, обрасла с дървета мутанти и трева, сива като косата на старец.

В една лятна сутрин преди две години и половина бяха открили удавена гола жена в езерото сред брокатените шарани; дрехите й бяха небрежно разхвърляни по брега, сякаш, обзета от някакъв езически импулс, се беше съблякла там, за да поплува. Оказа се, че била медицинска сестра, омъжена, майка на две деца, и живеела достатъчно близо до болницата, че да се прибере пеша от работа в ранната вечер. Не след дълго откриха тримата младежи -Оркот, Клъркман и Сабато, - които се бяха възползвали от нея, сякаш бе някаква играчка, която бяха счупили и захвърлили, след като прибързано и неубедително бяха инсценирали удавяне. Оркот имаше любящ чичо, Бентън Оркот, собственик на три цветарски магазина, от когото бяха заели вана му за доставки. Сложили стар дюшек отзад и го превърнали в „кола за мацки“, както те се изразявали. Извършвали престъпленията си в движение, като се редували - единият карал, другият държал пушката, а третият изнасилвал жената. Вербина, съпругата на Бентън Оркот, никак не харесвала племенника на мъжа си, смятала го за нехранимайко и изпаднал наркоман. Убедена, че той ще удари вана, прегледала автомобила на следващата сутрин. Не открила и драскотина, затова пък под предната седалка намерила сестринска касинка, а в нея увити чифт гащички, които единият от насилниците запазил като сувенир, който забравил да вземе на тръгване. Вербина Оркот се обадила в полицията. Два дни по-късно откриха дюшека - прибран, за да бъде използван пак в бъдеще - в една от изоставените постройки срещу сградата, в която живееше племенникът. Тримата младежи били завършили университет, но не можели да си намерят работа поради все по-западащата икономика. Защитникът им в съда ги окайваше като жертви на обществото. Името на медицинската сестра беше Клеър. Идва от латинската дума clams, което означава чист, ярък, сияен. В признанието си Сабато заяви, че избрали нея, защото била „толкова хубавка, че сякаш сияеше“.

Не бях дошъл до прозореца, за да чакам снега или да си припомням потискащи моменти от историята на парка. Освободих резето, вдигнах долната половина и открих на перваза същите подобни на гръцки букви, изписани с черен маркер, каквито имаше и пред прозореца на спалнята. Без съмнение бяха на всеки прозоречен перваз на апартамента. Студен повей полази ръцете ми и аз отново затворих и залостих прозореца.

В малкия вестибюл надникнах през шпионката, за да съм сигурен, че никой не се мотае на стълбищната площадка. Когато отворих вратата, видях буквите с черен маркер върху прага и се спрях замислен за момент.

Тези символи - или най-вероятно думи - като че бяха предназначени да пропъдят враг или нежелан натрапник. Не бяха спрели обаче Райън Телфорд, нито пък биха задържали отвън мъже като онези тримата, убили медицинската сестра. Каквото и да беше онова, което причиняваше най-големия страх на Гуинет, то не бе родено от мъж и жена.

31

Баща ми ми беше казал, че няма особена разлика между мъгливите и ясноликите, че ясноликите посвоему са не по-малко ужасни от мъгливите и че е разумно да се отнасяме към тях с предпазливо безразличие. Макар никога да не бях проявявал неподчинение към баща си, макар никога да не бях срещал погледа на яснолик или да бях търсил вниманието му, не изпитвах страх от тях. Нещо повече, видът им продължаваше да ме ощастливява.

В една или друга степен съм бил щастлив през целия си живот, защото светът крие безброй очарования, стига да желаеш да ги видиш. А също защото многото загадки на живота ме интригуват и пораждат у мен тъй дълбока надежда, че ако трябва да я изразя откровено в писание, по-философско от това тук, всеки от живеещите на открито би го приел за наивно четиво от рода на „Полиана“¹⁰ и бих си спечелил само присмех.

¹⁰ Повест за деца от Елинор Портър. - Б. р.

Разбира се, преживявал съм и периоди на тъга, защото тя е замесена в глината и камъка, от които е сътворен светът. Повечето от печалните си мигове изживях през годината, след като умря баща ми, когато след дългото ни общуване ми бе трудно да понасям самотата.

32

Най-сетне се осмелих да изляза навън през една нощ, около пет години преди срещата ми с Гуинет, и станах свидетел на нещо тъй пленително, че цялата ми меланхолия се стопи. Хрумна ми фразата „църковен събор“. Това описание ми се стори подходящо, макар на момента да нямах представа защо.

Минаваше един часа през една нощ на месец август, по-хладен от обикновено, когато излязох над земята и накъдето и да погледнех, виждах яснолики. Бяха с обичайното си облекло: бели обувки с меки подметки, широки панталони на ластик и ризи с три-четвърти ръкави, като някои бяха изцяло в бяло, други в светлосиньо, трети в бледозелено, сякаш бяха персонал от спешни отделения и хирургии в различни болници. Имаше мъже и жени от всички раси, но всички бяха приблизително на еднаква възраст - някъде около трийсет и пет. Вървяха по первази - по осем, десет или повече на една сграда, сияеха от покривите, разхождаха се по тротоарите, разминаваха се дръзко по средата на улицата, стояха по кръстовища. По стъклените кули, където нямаше первази, ясноликите бяха по прозорците и пръскаха лъчи, загледани навън. Обхождаха парковете, зърнах някои да слизат по стълбите към метростанцията.

Никога преди не бях виждал повече от трима-четирима яснолики в една нощ Бях възхитен от гледката на това множество.

Те нито си говореха едни с други, нито изглеждаха ангажирани с някаква съвместна дейност. Всеки си вървеше спокойно по своята работа, каквато и да беше тя, някои бяха сериозни, други се усмихваха. Имах чувството, че слушат нещо, което аз не можех да чуя, а това означаваше, че са телепати, настроени на една и съща вълна, но нямаше начин да го знам със сигурност.

Малкото шофьори, които бяха навън в този час, не подозираха за присъствието на лъчистата тълпа. Караха буквално през тях и изглеждаше все едно и ясноликите, и колите бяха мираж - всеки незасегнат от другия, сякаш принадлежаха на различни измерения, съчетани в обща сцена само благодарение на надарените ми очи.

Докато изминавах възхитен пресечка след пресечка, неколцина от ясноликите ме погледнаха. При всеки от случаите аз мигновено се отвръщах, но в частицата от секундата, в която погледите ни се срещаха, имах усещането, сякаш по гръбнака ми се плъзгаше кубче сух лед, и студът бе толкова осезателен, че не бих се изненадал да открия мехури от измръзване от първия до последния прешлен.

Тогава се поуплаших, но само за кратко и продължих да се любувам на вида им. Срещнах хиляди яснолики през онази нощ и никога повече не съм имал щастието да се радвам на такъв спектакъл.

Дни след това живеех с усещането, че ще се случи нещо, някакво събитие, на каквото градът не бе ставал свидетел дотогава и което никой не би могъл дори да си представи. Ала времето минаваше и не се случваше нищо необичайно в ежедневието. Бях леко разочарован, докато не ми хрумна, че може би появата на ясноликите бе целяла не да предизвести и ускори, а да спре невъобразимия епизод, който чаках.

След тази мисъл усетих отново кубчето сух лед да се плъзва по гърба ми, макар да нямаше нито един яснолик в полезрението ми.

ВТОРА ЧАСТ

.

33

Знаех какво е предпазен колан. Знаех и че по закон е задължителен. Ала макар да звучеше пределно просто, когато четях в някой роман как героят си поставя колана, отне ми толкова дълго време да съобразя как точно трябва да стане, че Гуинет ми подхвърли как й се искало да ми помогне. Изрече го мило и сдържано, не нервно или присмехулно. Ако искаше да ми помогне обаче, това предполагаше да ме докосне, което тя не би могла да понесе.

Най-сетне се справих, макар да не се почувствах по-сигурен с колана, отколкото без него. За пръв път поверявах живота си на някой друг. Усещах се като хванат в капан. Питах се кое носи по-голям риск: да изхвърчиш през предното стъкло, защото не си вързан с колан, или да останеш блокиран в горяща кола, без да можеш да го откопчаеш.

- И еърбеци ли има? - попитах.

- Да, естествено.

- Какво трябва да правя с тях?

- Нищо - отвърна тя. - Те са автоматични.

- Това сигурно е добре.

- Лесно е. Във всеки случай аз в нищо няма да се блъскам.

- Случвало ли ти се е някога?

- Не. Но аз много рядко шофирам.

Тя включи фаровете, освободи спирачката и подкара огромното чудовище през поляната към черния път с такава лекота, сякаш бе влакче в лунапарк, плъзгащо се по релса, а воланът беше просто за фасон.

За мен това беше сензационно изживяване: да седиш в топла капсула и да се придвижваш през тревата, а после по черния път, като си заобиколен с прозорци и имаш поглед към всичко, което искаш да видиш. В много книги съм чел вълнуващи сцени, свързани с автомобили, ала никоя от тях не ме бе подготвила за невероятното удоволствие като от пътуване върху вълшебно килимче.

Когато Гуинет напусна парка и излезе на булеварда, попитах я:

- Как се научи да караш с твоята социофобия?

- Татко ме научи. Когато навърших тринайсет, започнахме да излизаме извън града само двамата. Тревожеше се, че когато вече няма да го има, нещо може да се случи, та да се наложи да напусна града.

- Какво по-точно?

- Какво ли не. Всичко може да се случи.

- Но ако напуснеш града, къде би отишла?

- Има едно място. Но сега това няма значение.

Движението беше натоварено, навсякъде около нас имаше коли. Пикапи за доставки по магазините. Автобуси. По тротоарите навлечени и омотани в шалове хора бързаха през зимната нощ

- Когато си получила шофьорската си книжка, трябва да си била принудена да се срещнеш с доста хора в съответната служба - отбелязах.

- Аз нямам шофьорска книжка.

Не мога да кажа, че бях шокиран, но се постъписах.

- Незаконно е да се шофира без книжка.

- Незаконно е - съгласи се тя, - но не е неморално.

- Ами ако направиш катастрофа и нараниш някого?

- Катастрофа може да се случи със или без шофьорска книжка. Причината няма да е в липсата й. Причината ще е, че някой е карал невнимателно, безразсъдно или пиян.

- Ти не караш пияна, нали?

- Не. Нито пък невнимателно или безразсъдно.

Поразсъждавах над това за минута и тя явно се почуди какво означаваше мълчанието ми.

- Е? - рече.

- Е, ами сигурно всичко е наред тогава.

- Наред е - увери ме.

- Добре. Хубаво. Виждаш ли какво прави снегът?

- Вали.

- Не, имам предвид, че пада пред колата и върху покрива й, но изобщо не докосва стъклото.

- Когато се движим, създаваме попътна струя, това е причината. - Тя спря на червен светофар и моментално снегът взе да пада върху стъклото и да се топи върху него. - Ето, виждаш ли?

- Страхотно - коментирах.

Измежду падащия косо сняг се появи яснолик в синьо болнично облекло и стъпи на улицата, безразличен към ужасното време. Спря насред кръстовището, завъртя глава в едната и другата посока, както им беше навикът, сякаш търсят нещо, но те всъщност повече се ослушваха, отколкото се оглеждаха.

Светофарът се смени и Гуинет подкара през ясноликия. Видях го да преминава между седалките ни, но не се обърнах да погледна как излиза през стоповете.

Не й казах нищо за него. Какво можех да кажа? Тя търпеше качулката, маската и ръкавиците ми, моята неопитност и убеждението ми, вероятно параноично според нея, че повечето хора, ако не и всички, ще реагират на външността ми с отвращение и изблик на насилие. Ако й разправех и за мъгливите и ясноликите, току-виж решила, че съм твърде ексцентричен за вкуса й. Тогава можеше да спре ландроувъра до бордюра и да ме помоли да сляза.

Отношенията ни бяха деликатни и крехки, подобно на сложната кристална структура на онези първи големи снежинки, които заваляха, докато бях в парка. Отведнъж се бяхме приели взаимно, защото не можехме да приемем никой друг. Уважавах нейните храбри опити да се справи с фобията си, може би и тя уважаваше моите да преодолея онова, което вероятно приемаше за параноя. Бяхме аутсайдери, тя - по свой избор, аз - защото се бях родил такъв, но това не гарантираше приятелство помежду ни. Тя не искаше света, светът не искаше мен и като се замислеше човек, ставаше ясно, че не сме толкова сходни помежду си, както изглеждаше на пръв поглед, че лесно можеше да се породи напрежение, което да доведе до нетърпимост и раздяла между нас.

Аз вече я обичах. Щях да съм доволен да я обичам цял живот, без да я докосна. Не виждах обаче знаци тя да ме обича по същия начин или изобщо някак. Предвид социофобията й, ако заподозреше дълбочината на чувствата ми към нея, можеше да се отдръпне и да ме прокуди. Може би не беше способна да ме обича дори малко, а бях сигурен, че с времето аз ще изпитвам все по-силна любов към нея, на която тя едва ли ще може да отговори. Известна надежда ми даваше фактът, че тя явно беше обичала баща си. Тази надежда ми бе много необходима, защото, след като бях изживял една след друга две тежки загуби, поредната вече можеше и да ме сломи.

Попитах Гуинет къде отиваме.

- Да се видим с някого - отговори тя.

- С кого?

До този момент готическият грим бе придавал на момичето екзотичност и особен чар, но не я правеше да изглежда опасна. Сега обаче лицето й стана сурово, устата й заприлича на цепнатина в камък, тя стисна зъби, сякаш беше захапала нещо, което искаше да разкъса, и аленото мънисто на пиърсинга й затрептя и заискри като истинска капка кръв.

В отговор на въпроса ми изрече:

- Никой не знае името й. Казват, че е мъртва, но аз отказвам да го повярвам. Отказвам.

34

Улицата беше в приятен квартал, с кленови дървета от двете страни, чиито голи клони представляваха подобаваща за нея архитектура - идеално изящни в зеления си вид и червени като огън през есента. Къщата от жълти тухли се издигаше зад тесен преден двор, а верандата й бе окичена с коледни лампички. На вратата висеше венец.

Когато Гуинет паркира до тротоара, очаквах да остана в колата, но тя каза:

- Искам да влезеш вътре с мен. Нищо не те заплашва.

- Единствената къща в града, където съм стъпвал, е твоята. Единствената. Всяка къща сама по себе си е капан, място, което не познавам, с твърде малко изходи за бягство.

- Не и тази къща.

- Не мога.

- Можеш, Адисън.

Сниших се още повече на седалката си.

- Те няма да ти навредят - промълви тя.

- Кои са те?

- Те се грижат за нея.

- За момичето без име?

- Да. Хайде сега, ела. Искам да я видиш.

- Защо?

Тя отвори уста да отговори и не намери думи. За миг остана взряна в черните клони на кленовете, докато вятърът бавно плетеше бяла дантела върху кората им. После каза:

- Не знам. Не знам защо искам да я видиш. Но знам, че трябва. Важно е да го направиш Убедена съм, че е важно.

Поех дълбоко въздух и го издишах, сякаш изхвърлях с него съмненията си.

- Обадих им се по-рано - допълни тя. - Знаят, че ще отидем. Обясних им, че имаш.. проблеми. Сериозни проблеми. Те ме приемат такава, каквато съм. Ще проявят разбиране към теб, Адисън.

- Е, предполагам, че след като ти не се боиш от тях, и аз не бива да се страхувам.

Въпреки казаното изпитвах ужас от това да вляза вътре, но слязох от колата, затворих

вратата и я изчаках да заобиколи пред ландроувъра.

Снегът мигом посипа черната й коса и сребристите й обувки оставиха малки дири върху тротоара.

Едва тогава осъзнах още една прилика между нея и марионетката, освен очите и черните ромбове върху лицето. Марионетката носеше черен смокинг с черна риза и бяла вратовръзка, а Гуинет бе облечена изцяло в черно, ако не се брояха обувките й.

Едва не дадох заден, но аз вече я обичах, така че я последвах през портичката в оградата с метални шипове.

- Той се казва Уолтър - информира ме Гуинет. - Вдовец е с две малки деца. Бил е в медицинска служба в армията, сега работи като фелдшер.

Тя по-скоро се пързаляше, отколкото вървеше, и си помислих как това момиче никога не

би залитнало върху неравна почва или лед, толкова невероятна координация притежаваше.

Когато се качихме на верандата, тя добави:

- Сестра му Джанет също живее тук. И една по-възрастна жена, Кора. Джанет и Кора са медицински сестри. Пациентката никога не е оставяна сама за повече от няколко минути.

- Но това не са ли твърде много хора за теб? - попитах.

- Те разбират моя проблем. Не ме приближават прекалено. Гледат да няма повече от двама наведнъж в една стая с мен. Всичко ще е наред с теб.

- Кой знае...

- Аз знам - отсече. - Всичко ще е наред.

С натискането на звънеца се разнесе приятен звук вътре в къщата, който чухме през вратата, украсена с коледен венец, докато стояхме под празничните светлинки. Почти веднага ни отвори един мъж и каза:

- Гуин, липсваше ни, отдавна не си се отбивала.

Не можех да го видя, тъй като държах главата си наведена; опасявах се, че маската за ски не ме скрива достатъчно, че ще ме разгадае по очите.

Тя отвърна:

- Аз съм си все така, както ме знаеш, Уолтър, през повечето дни не излизам. Но тази вечер е... специална.

С известна тревога я последвах в преддверие с дъсчен под и кръгъл килим на цветя. От телевизор в съседната стая звучеше официален глас.

Уолтър каза:

- Това трябва да е Адисън.

На което аз смотолевих:

- Съжалявам, обувките ми са мокри.

- Няма нищо, просто сняг - отвърна Уолтър.

Гласът му ми хареса. Звучеше сърдечно. Искаше ми се да го видя как изглежда, но не вдигнах глава да го погледна.

- Нали помниш правилата на Адисън, за които ти казах? - обади се Гуинет. - Къде са децата?

- В кухнята. Наясно са, че трябва да стоят там.

- Много бих искала да ги видя, но за Адисън ще е трудно.

Запитах се за колко ли невротичен ме смяташе Уолтър. Вероятно бе на мнение, че съм си направо луд.

- Джанет е в кухнята - каза той. - Приготвяше вечерята, когато ти се обади, но я отложи за малко.

- Съжалявам, че идвам с толкова кратко предизвестие.

- Ти си като член на семейството, Гуин. Изобщо не е нужно предизвестие. Ще ида да видя дали тя няма нужда от помощ за децата или нещо друго.

Когато останахме сами в преддверието, Гуинет ме попита:

- Добре ли си?

- Да, добре съм. А ти?

- Била съм и по-добре - отвърна тя.

Вдигнах глава и огледах антрето. Вдясно малък коридор с арка водеше към дневната. Всичко беше чисто, подредено, светло и приятно; място, изпълнено с хармония. Помислих си, че онези, които живееха тук, вероятно се чувстваха сигурни и защитени, радвах се за тях, щастлив бях, че такъв живот въобще е възможен.

Гласът от телевизора съобщи, че епидемията в Китай всъщност се е прехвърлила през границата от Северна Корея.

От кухнята в коридора излезе жена и аз отново наведох глава. Тя поздрави Гуинет и ми се представи - това беше Джанет, - а аз отвърнах, че ми е приятно да се запознаем, макар погледът ми да бе забит в кръглия килим на цветя.

Джанет ни поведе към втория етаж. Изчакахме на горната площадка, докато тя мина по коридора и влезе в една стая, където Кора, по-възрастната медицинска сестра, седеше при безименното момиче.

Тъй като почувствах, че някой злонамерен се качи по стълбите зад нас, извърнах се да погледна, но не видях някой да ни следва.

Джанет и Кора излязоха от стаята на пациентката, влязоха в друга точно насреща и затвориха вратата.

- Това е важно - каза ми Гуинет.

- Сигурно е така.

- Вече знам защо те доведох тук.

- Защо?

Вместо да ми отговори, тя тръгна по коридора към отворената врата и аз поех с нея. На прага тя се поколеба. Вдигна ръце, сякаш да закрие лицето си, но после ги стисна в юмруци и на онзи, който беше откъм мен, синият гущер на временната татуировка потрепна, като че ли беше оживял и се канеше да скочи от кожата й. Със смръщени вежди, плътно затворени очи, стиснати челюсти и вена, туптяща на слепоочието й, тя изглеждаше сякаш изпитва болка или се бори да потисне силен гняв. Ала после си помислих - и сам не знам защо, - че може би това бе позата, в която се молеше, ако тя изобщо някога се молеше.

Гуинет отвори очи и отпусна юмруци. Влезе в стаята. Заради мен изключи централното осветление и пусна по-приглушена настолна лампа, така че очите ми да не можеха да бъдат лесно забелязани под качулката.

Погледнах назад към затворената врата, зад която бяха изчезнали Кора и Джанет. После се озърнах към площадката на стълбището.

Когато прекосявах прага, видях върху него същите неразбираеми надписи като тези на входа на апартамента на Гуинет.

В голямата стая имаше две кресла, две малки масички, скрин, нощни шкафчета. Имаше също и две легла, като по-далечното беше прилежно оправено с наредени отгоре декоративни възглавнички, а по-близкото беше болнично.

Горната част на механизираната рамка беше повдигната и върху нея, отпуснато в селения, по-далечни от обикновен сън, лежеше момиче на около шест години. Ако беше аватар, но не въплъщение на божество, а на принцип, лицето й би било подходящо за изображението на мира, или на милосърдието, или на надеждата; ако бе способна на изражение, усмивката й би била чудотворна.

Застанала до момичето и загледана в нея, но говореща на мен, Гуинет промълви:

- Ако Райън Телфорд ме убие, ако някой ме убие, ти трябва да се грижиш за нея. Да я закриляш. На всяка цена. На всяка!

35

През нощта бездомникът бе допил последната си бутилка и се бе будил многократно от мъчителни сънища. В тях всички в живота му, които беше успял да разочарова, се бяха върнали, за да осуетяват опитите му да се сдобие дори само с още една халба от продукта на пивоварното изкуство. Ето защо се размърда още на съмване, което не му беше в навиците, за да претърси преките около търговските обекти на територията си за подлежащи на рециклиране кутийки от безалкохолно и други скромни съкровища из контейнерите за боклук, от които си изкарваше прехраната толкова време вече.

Ето как стана, че откри в един такъв контейнер пребитото голо телце на около тригодишно момиченце, което той помисли за труп, докато от него не се изтръгна тъничък, невъобразимо нещастен писък, досущ като от котето, което веднъж бе намерил прегазено от кола минута-две преди да умре. От дълго време насам бе гледал да избягва каквито и да било отговорности. Ала в сърцевината му се бе запазила закърнялата ядка на по-добрия човек, който някога се бе надявал да бъде, и приглушеният детски плач заговори тъкмо на този остатък. Откри, че още му е останала способност за състрадание.

В протритите си, кърпени и покрити с мазни петна дрехи, сплъстена коса, стърчаща изпод лекьосано и смачкано бомбе, каквото вече от десетилетия не можеше да се види на главата на никой гражданин, с кървясали до мораво очи и нос, покрит с видими капиляри, той отвори с ритник вратата на оживеното кафене на около една пресечка разстояние от въпросния контейнер за боклук. С плачещото дете на ръце и викове „Линейка, линейка!“ той се втурна сред смаяните клиенти, чакащи да дадат поръчката си, двама от които бяха полицейски служители.

Първоначално, но не задълго той бе заподозрян като виновника за състоянието на момиченцето. Откритото сред отвратителните купчини боклук дете обаче явно беше разместило нещо в крехкия му организъм и когато взеха момиченцето от него, той вече не бе в състояние да стои прав и да контролира треперещите си ръце, с които ту дращеше пода с безсмислени жестове, ту си дереше лицето и гърдите, сякаш отчаяно се опитваше да махне някаква гадост, полепнала по него. Преди да бе свършила сутринта, се озова не в арестантска килия, а като пациент в същата болница, където беше откарано момиченцето.

Лекарите установиха, че детето не просто е било пребито, а изтезавано, и то не веднъж, а многократно, може би през по-голямата част от трите години, в които беше живяло (както лекарите приблизително бяха определили възрастта му). Властите не бяха в състояние да открият родителите му Широко разпространеният портрет с молив на момиченцето не доведе до някакви полезни сведения, а снимката на лицето й, направена, след като синините поизбледняха, също не даде резултат. Стигнаха до извода, че тя е била пленница през по-голямата от краткия си живот, по всяка вероятност са я държали скрита, а при такива случаи обикновено майката и бащата или единият от двамата бяха причинителите на физическия тормоз.

Момиченцето стана повереница на съда по време на възстановяването си. След месец травмите й бяха излекувани, но тя не се събуди. Шейсет дни след като бе открита, прогнозите за излизането й от кома бяха песимистични. Консилиум от лекари стигна до единодушното мнение, че макар технически детето да не бе в състояние на мозъчна смърт, ще остане в перманентно вегетативно състояние. Според настоящата медицинска етика човек в такова състояние не изпитва дискомфорт, ако бъде лишен от храна и течности. Съдът разпореди отстраняване на тръбата, чрез която в стомаха й бе вкарвана храна, и спирането на всички извънредни мерки за поддържането й жива, макар заповедта да предвиждаше петнайсетдневен срок за обжалване от страна на организациите, защитаващи правата на пациентите.

Гуинет ми разправи всичко това, докато стояхме от двете страни на леглото на безименното момиче в жълтата тухлена къща, докато отвън снегът и студеният вятър вилнееха над града - тихо напомняне за жителите му, че силата на природата може да заличи и най-могъщите им творения, макар малцина от тях да го възприемаха така. Тя ме изненада, когато насред историята си посегна и хвана ръката на детето между дланите си. С изключение на любимия й баща, явно това бе единственото човешко същество, от чийто допир не се боеше.

Уолтър работел в болницата, където било настанено детето. Обадил се на Гуинет да й каже, че лекарите от консилиума били сигурни, че съдията ще отхвърли обжалването, което означавало, че момиченцето щяло да получи тежки поражения от дехидратацията на организма му и най-вероятно вече ще бъде мъртво, докато бъде намерен достатъчно милостив съдия от върховния съд, който да отсъди животоподдържащите процедури да продължат.

- Откъде се познаваш с Уолтър? - попитах.

- Баща ми навремето прекара няколко дни в болница заради кървяща язва. Съпругата на Уолтър беше дневната му сестра. Прояви голяма доброта към него. Поддържах контакт с нея и след изписването му. Когато тя почина съвсем млада само две години след татко, убедих настойника си да използваме част от наследството ми, за да създадем фонд за обучение на нейните и на Уолтър деца.

- И Уолтър се е надявал да поемеш разноските за поддържането на живота на това момиче?

Тя поклати глава.

- И сам не знаеше какво иска, когато ми се обади. Просто каза, че според него тя не е вегетативен случай.

- Той не е лекар.

- Не е. Фелдшер е. Каза обаче, че у това момиче има нещо специално, не можел точно да определи какво, но го чувствал. Помоли ме да ида да я видя. Вмъкна ме в стаята й след полунощ, когато там имаше малко хора, за да не превъртя.

- Ти не превърташ.

- Имам си моите моменти - увери ме тя.

Като посочих отпуснатата ръка на детето, която Гуинет държеше, попитах:

- И в онази нощ ли я докосна?

- Да. Не знам как събрах смелост, но го направих.

- И ти смяташ, че е специална?

- Да.

- Защо?

Тя се наведе да целуне ръчичката на момичето.

- Не съм сигурна какво мисля за нея. Знам само, че трябва да я закрилям, докато се събуди и ни каже името си.

- Изглеждаш толкова сигурна, че ще се събуди.

- Сигурна съм, да. Сигурна съм въпреки това... - Тя нежно отметна лененорусата коса на детето от лявата страна на лицето й и откри назъбена вдлъбнатина на границата между веждата и слепоочието - белег от някой звяр, подписал се не с писалка, а с твърд тъп предмет.

- Как се озова тя тук?

- Ще ти разкажа по време на вечерята. Не искам повече да причиняваме неудобство на Уолтър и семейството му. Изчакай ме на предната веранда, докато поговоря с Джанет и Кора.

Слязох долу в преддверието. Някой беше изключил телевизора. Стоях сам в топлата тишина под широката арка към дневната, все още притеснен от присъствието си тук, но все пак щастлив да се насладя на домашен уют.

Вляво от арката в една ниша в стената гореше свещ в бурканче от прозрачно стъкло с отвор в капака, та да се предотврати опасност от пожар, ако свещта случайно бъде съборена на пода. Видях, че осветява нещо като малък храм с порцеланова статуетка на Дева Мария.

Когато пристъпих в дневната, за да разгледам по-отблизо снимките в рамки от двете страни на статуетката, видях снимка на жена - обективът бе запечатал не само красотата й, но и нейната доброта и интелигентност. Пламъкът хвърляше отблясъци по сребърните рамки с декорация от рози.

Застанах на верандата пред стълбите и наблюдавах призрачния парад на снега, от който вятърът ваеше причудливи форми, които се променяха постоянно, когато преминаваха през осветените пространства и сенките. Голите черни клони на кленовете се поклащаха в идиотски ритъм и проскърцваха като стари неремонтирани дървени стълби.

След минута на верандата се появи Гуинет и затвори външната врата.

- Как се почувства вътре? Не беше чак толкова зле, нали?

- Зле беше, по-лошо, отколкото очаквах, но не по начина, по който предполагах.

- Хайде, чакам някои обаждания, но междувременно ще хапнем.

В колата, докато тя включваше двигателя, казах:

- Съпругата на Уолтър е била добра с баща ти.

- От това, което съм чувала за нея, била е добра с всички.

- Тя не просто е умряла, била е убита, нали? - промълвих.

- Да.

- Името й Клеър ли е?

- Значи, случаят ти е известен.

- Били са трима. Хвърлили са я в езерото в парка. Метнали са я там като боклук.

Топлината от климатика постепенно прогонваше студа и ние седяхме заедно мълчаливи.

Без погледи. Без докосване. Но близо един до друг.

После тя заговори.

- Райън Телфорд е със солидна репутация, ползва се с уважение, има отлично образование и висок пост, но зад тази фасада е също като онези тримата. Способен е на всичко. В крайна сметка при хората като тях крайната цел е една - власт. Да имат власт над другите, да ти казват какво да правиш, да те използват както си пожелаят, да те унижат и пречупят, да те принудят към подчинение и накрая да те лишат от вярата ти в истината, да те доведат до отчаяние, че надежда няма и никога не е имало. След миналата нощ той вече знае, че съм заплаха за него. А той не би го допуснал. И няма да се спре пред нищо.

- Може ли да разбере за тази къща?

- Не вярвам. Нито за онази, в която ще съм тази нощ. Но с неговите връзки не мога да бъда сигурна за нищо. Не биваше да те моля да закриляш момичето. При твоите ограничения искам прекалено много от теб.

- Ти с твоите ограничения си успяла да направиш немалко за нея. Ако се стигне дотам, все ще се справя някак. Но няма да се наложи. Имаш ли доказателство за кражбата на Телфорд?

- Отне ми доста време да се сдобия с него, но го имам. Доказателството е лесната част. На кого да се доверя, че да му го представя, ето това е пъзел, при който половината парчета липсват.

- На полицията - казах.

- Полицията, прокуратурата, съдилищата... Там се срещат добри хора, Адисън. Ала съществува дълбока корупция. Това не е градът, който беше някога. Всички говорят за справедливост, но не може да има справедливост там, където няма истина, а в наше време истината рядко е признавана и често е презирана. Градът се превърна в истински свинарник, където парите са калта - много от тях мръсни пари или неправомерно похарчени средства от данъци - и в тази кал се валят повече хора, отколкото би помислил. Ако предам доказателството в неподходящи ръце, ще имам много врагове вместо един.

Тя отдели колата от бордюра, а снегът падаше като пепел от невидимо изгоряло небе. При цялата си яркост градът наоколо ни изглеждаше помръкнал и милионите домове в него не предлагаха истинска сигурност.

36

В нощта, когато баща ми умря, валеше силен сняг. Улиците бяха почти непроходими заради стачка на общинските работници от отдела по поддръжка на улиците и санитарен контрол, с които малодушният кмет не се изправяше лице в лице. Нямаше снегопочистващи машини, които да изриват преспите към тротоара, нито камиони, очакващи да приберат събрания сняг. Тъй като бурята дойде с обилен снеговалеж, но без вятър, идеално равни бели слоеве се бяха образували върху всяка хоризонтална повърхност, гладки като сметанова глазура. Върху светофарите имаше бели качулки, под които циклопски очи горяха в червено, зелено или жълто. Единствените превозни средства навън - няколко бяло-черни автомобила 4x4 с полицейски емблеми отстрани и пригодена за зимни условия линейка с подобен дизайн -игнорираха тези сигнали и пресичаха кръстовищата, без да спрат.

Чели бяхме за предвижданата буря във вестника в библиотеката при последното си посещение в нея и се бяхме приготвили за нощна разходка, чието очарование щеше да бъде подсилено от вълшебния облик на града, затрупан от сняг. Топло облечени под подплатените с кожа шлифери, с ботуши и ръкавици, с маски за ски, с нахлупени качулки, стегнати под брадичките, излязохме над земята в приповдигнато настроение.

През първия час на обиколката ни видяхме много прекрасни неща, едно от тях особено паметно - когато влязохме в пресечката, където се издигаше величествената катедрала „Свети Сатурнин от Тулуза¹¹“. Църквата и прилежащите към нея постройки заемаха цял квартал върху широкия равен връх на Катедралния хълм, със стълби, изкачващи се до трите входа, всеки с двойни, облицовани с бронз врати под петолистна арка. Двете готически кули се издигаха толкова високо в нощта, че на моменти върховете им се губеха сред валящия като в калейдоскоп сняг.

¹¹ Християнски мъченик, един от най-почитаните светци във Франция, умрял около 250 г. - Б. р.

По улицата се зададе шейна, теглена от кон, голям едва ли не като добиче от порода „Клайдсдейл“. Приглушеният от снега тропот на подкованите копита и подрънкването на звънчетата по сбруята му бяха знак за неговата реалност, която иначе бихме поставили под въпрос - толкова фантастични изглеждаха и животното, и четириместната карета, която то теглеше. На предната седалка имаше мъж и жена, друга двойка седеше зад тях и всички бяха като излезли от роман на Дикенс: жените с шапки с връзки и рокли с огромни разкроени поли, с наметки и ръце, пъхнати в пухкави маншони; мъжете - с тежки палта и цилиндри и ярки шалове около врата. Решихме, че трябва да са го планирали от дълго време като ексцентрично забавление, и ни стана приятно, че някой би си направил толкова труд за подобно фриволно развлечение. Помахахме им, те ни отвърнаха и завиха на запад по склона към Катедралния хълм.

Въодушевени от видяното, с баща ми подхванахме бой със снежни топки насред улицата на половин пресечка от църквата. Това правехме и се заливахме от смях, когато полицейска кола зави зад ъгъла и се насочи към нас. Може би двамата патрулиращи искаха само да ни предупредят да не продължаваме играта си насред улицата, макар движението да бе толкова слабо, колкото би било и след деня на Страшния съд. А може би се безпокояха да не пострада някоя от паркираните до тротоара коли - ако неволно загребяхме и камъчета със снежните си топки, можеше да счупим прозореца на някоя от тях.

Помахахме им, за да покажем, че сме разбрали предупреждението, и минахме между две паркирани коли към тротоара, за да продължим пътя си на север. Ала веселото ни помахване явно не ги удовлетвори. Обърнаха колата си, за да ни последват, и ни осветиха с фаровете си.

По мегафон единият изрече:

- Моля, спрете на място.

Когато майка ми ме пропъди от дома ни, животът ми се бе затъркалял по дългия склон на промяната, но през дванайсетте години, откакто баща ми ме спаси от риска да бъда подпален, се бях радвал на добро и стабилно съществуване. Онова, което се случи през следващите минути обаче, не приличаше на склон на промяна, а по-скоро на канара над пропаст, от която бях блъснат в мрака. Никога няма да мога да си припомням случилото се без болка.

37

В ландроувъра, заобиколен от града, си мислех как валящият сняг започва да изглежда злокобен, сякаш бе същата нощ, в която баща ми умря, сякаш вятърът, след като бе обходил безброй пъти света през тези шест години, сега се завръщаше за мен.

Докато пътувахме към убежището, в което Гуинет бе избягала от апартамента си край парка, тя каза:

- Когато Уолтър изгуби Клеър, това го промени. Бруталността на убийството, последвана от пародията на оправдателните присъди, го радикализираха.

От тримата насилници - Оркот, Сабато и Клъркман - последният беше син на дългогодишния президент на профсъюза на градските полицаи и пожарникари. Пресата и всички отговорни власти бяха единодушни, че това по никакъв начин нямало да повлияе на работата на прокуратурата.

В съдебната зала обвинението твърдеше, че според полицейските протоколи, посочени като свидетелства по случая, сестринската касинка и гащичките са открити редом с другите дрехи на жената край езерото. Разследващият полицай вече се бе пенсионирал и бе напуснал щата; бил твърде болен, за да бъде призован. Обвинението било сигурно, че протоколите не са подправени, че касинката и гащичките, открити във вана, не са принадлежали на убитата сестра. Адвокатът на защитата предложи обяснението, че лелята на Оркот, Вербина Оркот, която бе твърдяла, че е открила тези вещи, ги е подхвърлила там, за да инкриминира племенника си, когото мразела и смятала за пропаднал наркоман. Не било ли истина, че смятала съпруга си за твърде наивен и прекалено щедър във финансово отношение към племенника им? Не било ли истина, че често се карали заради тази му щедрост? Не било ли истина, че след като предала тези така наречени улики на полицията, мъжът й подал молба за развод? В своите показания Вербина заяви, че касинката и гащичките, показани й в съда, не са същите като онези, които е открила под седалката във вана, ала когато бе подложена на безмилостен кръстосан разпит, на моменти се объркваше.

Макар в първоначалните изявления на говорителя на полицията да се споменаваше за ДНК, снета от дюшека, съвпадаща с тази на тримата заподозрени и жертвата, по времето, когато делото бе в ход, обвинението вече не разполагаше с ДНК съвпадения с жертвата и Оркот, а пробите на Клъркман и Сабато не даваха категоричен отговор. Тъй като тялото на медицинската сестра бе престояло часове в езерото, водата бе проникнала през всичките му отвори. Заместник главният патоанатом свидетелства в съда, че не е могъл да снеме ДНК на извършител от трупа. По неупомената причина главният патоанатом не бе призован да свидетелства.

При такива съмнителни улики случаят можеше и въобще да не стигне до съда, ако не бяха самопризнанията на Сабато. В съда обвиняемият обаче заяви, че те били фалшиви, защото двамата разпитващи го детективи го заплашвали и му упражнили психически тормоз, така че той се уплашил за живота си. Също така не му позволили да извика адвокат. Двама психолози свидетелстваха, че Сабато има коефициент на интелигентност под средния и страда от комплекс за непълноценност; вследствие на това бил плах и склонен да изпитва страх дори в обикновени ситуации. Не стигнаха дотам да твърдят, че Оркот и Клъркман са приели Сабато в компанията си само от добро сърце, но се намекна за подобни благородни мотиви.

Двамата обвинени детективи Хайнс и Корсо, близки приятели, не се справиха добре на свидетелската скамейка. След като съдебните заседатели излязоха с присъда „невинни“, двамата детективи бяха отстранени от служба за една година без заплата. Макар и лишени от доходи, Хайнс и Корсо не понижиха стандарта си на живот, нещо повече - наеха апартамент в Лас Вегас и през по-голямата част от годината се насладиха на всички развлечения, които градът можеше да предложи, след което се върнаха към задълженията си смирени и покаяни.

Докато караше ландроувъра през усилващия се снеговалеж, Гуинет каза:

- Когато откритото в контейнера за боклук момиченце не бе защитено от съда, когато съдия Галагър разпореди да се отстрани хранителната й тръба, Уолтър бе обзет от чувството, че системата я отхвърля, както беше сторила и с Клеър. Без да бъде споменавано името ми, Галагър бе убеден да разреши учредяването на фонд, който да осигури грижите за детето. Без много шум настойничеството бе поверено на Уолтър и на сестра му Джанет, така че да се грижат за нея в къщата, която бях осигурила чрез фонда.

Като имах предвид социалната фобия и ограниченията, които й създаваше, се възхищавах на Гуинет, че е успяла да постигне толкова много. Предположих, че е била научена да действа решително и смело от баща си, за когото говореше с такава почит, както и аз бях научен на всичко от моя баща.

- Но как е бил убеден съдията да позволи всичко това, без да знае кой финансира фонда?

- Роуз, майката на съдия Галагър, има силно влияние над него, тъй като той ще получи голямо наследство след смъртта й. Човекът, на когото Роуз се доверява най-много на този свят, не е синът й, който често й се противопоставя, а Тийг Ханлън.

- Твоят настойник.

- Той й обяснил какво ще се случи на детето, стига съдията да даде позволение. Роуз се поболяла от мисълта, че малката може да бъде оставена да умре от глад. Без да споменава откъде има сведенията, тя заявила на сина си, че ако на Уолтър и Джанет не бъде поверено настойничеството над детето, тя ще изготви ново завещание, с което ще му остави едва една четвърт от имуществото си. Пред съда решението бе представено като плод на мъдрост и състрадание. И колелата на правосъдието се задвижиха със скоростта на експресен влак.

- Толкова много усилия и пари за дете, което не познаваш - посочих аз.

- А за какво друго са парите, ако не за такива неща? Освен това ти я видя. Тя е специална.

Припомних си лицето, вдъхнало у мен чувство на умиротворение, състрадание и надежда.

- Да, мисля, че е специална. Но в какво отношение?

- Времето ще покаже. Може би скоро.

Вятърът носеше сухия фин сняг шеметно по улицата. Вляхме се в натовареното движение по нея и скоро стигнахме до по-спокоен квартал с множество театри и ресторанти. През валящите снежинки прочетох заглавията на постановките и имената на актьорите, участващи в тях.

Запитах се какво ли е да седнеш в такъв театър, където публиката е в дискретна сянка и целият широк свят за кратко време се е свил до осветената сцена; да седиш без страх сред стотици хора и да виждаш как се разгръща сюжетът, да се смееш с тях, да споделяш напрегнатото им очакване, а в най-вълнуващите моменти на пиесата да плачеш заедно с тях.

Отново се замислих за детето в кома, отпуснато в леглото като принцеса от приказка, омагьосана принцеса, която трябва да чака много години, преди да стане достатъчно голяма, че да бъде събудена от целувката на принц. Също като в приказката целувката щеше да излекува костта на смазаното слепоочие, така че, когато лененорусата й коса бъдеше прибрана назад, вече нямаше да я има тази плашеща вдлъбнатина на черепа й.

Беше неизбежно подобна мисъл да извика в паметта ми смазаното лице на баща ми, струята кръв, приличаща на ореол около главата му на светец.

- Какво ти е? - попита Гуинет.

- Нищо.

- Нещо те измъчва.

- Не, добре съм.

Тя най-вероятно мислеше, че лицето ми е обезобразено от изгаряне. Изпитвах нежелание да й споделя, че бяха съществували и други като мен - баща ми и неговият баща - и че може би има и още такива от нас, криещите се, по света. Гуинет сигурно си представяше, че моят баща е бил като нейния, човек с нормална външност, способен да се движи и денем, и нощем където си пожелае. Надявах се да го вярва още известно време. Крехките часове на нашето приятелство можеха да секнат, когато тя най-сетне узнаеше, че онова у нас, което ужасяваше хората, не беше просто обгоряла плът или пък познатите деформации на човешкото лице, за които си имаше медицински дефиниции; че бяхме толкова страховити, та дори тя с цялата й толерантност и съчувствие би могла да се отдръпне уплашена и отвратена.

- Добре съм - повторих, като държах главата си извърната встрани от нея. - Просто съм гладен.

- Почти стигнахме. Скоро ще вечеряме.

- Чудесно. Това ще е добре.

Знаех, че бях сторил нещо съдбовно, когато я издирих в скривалището й в библиотеката. Ако бе писано да умра в този сняг, както стана с баща ми преди шест години, то тъкмо моите действия бяха предизвикали бурята и бунтът ми срещу самотата щеше да се окаже фатален за мен.

38

- МОЛЯ, СПРЕТЕ НЕЗАБАВНО.

Осветени от фаровете, с баща ми стояхме на тротоара, който се бе превърнал в театър -двама актьори от общо четирима, като останалите скоро щяха да се включат. Цялата сцена бе толкова изпипана откъм детайли, а снегът добавяше тъй майсторски страничен ефект, та нямаше как да отрека, че тази сцена всъщност бе светът. И все пак в продължение на половин минута стоях парализиран, в състояние на отрицание, и се опитвах да се убедя, че това трябва да беше театър в сън, от който щях да се събудя всеки момент.

Имахме резервни планове за всевъзможни ситуации, които можеха да възникнат при престоя ни над земята, и най-лошата сред тях беше среща с полицията. Тъй като никога не престъпвахме закона, нямаше причина да ни спират, но от друга страна, те бяха легитимната власт, на чиито заповеди всеки трябваше да се подчинява. В нашия случай подчинението щеше да е равносилно на смъртта ни.

Затова девизът ни при подобен сблъсък можеше да бъде единствено като този на древните, нападнати от лъвове: Бягай бързо! Ала за зла участ ни спряха на Катедралния хълм - място, което предлагаше твърде малко маршрути за бягство. Зад нас беше Природонаучният музей, затворен в този час, който заемаше пространството между две пресечки без никакви проходи. Отсреща на улицата пък беше Центърът за сценични изкуства „Ръдърфорд“ - тъмен и непристъпен. Единственият ни избор беше да продължим на север по Катедралния булевард или да се върнем на юг.

В подобна ситуация, в каквато не бяхме попадали, но бяхме обсъждали, тактиката ни щеше да бъде да изчакаме полицаите да излязат от колата и да тръгнат към нас, така че, като хукнем, да спечелим няколко секунди предимство, докато те се върнат в патрулката. Не трябваше да ги допускаме твърде близо обаче, защото можеше да ни подгонят. Планът ни беше да се затичаме в противоположни посоки, за да раздвоим вниманието им. Тъй като нямаха причина да ни подозират в престъпление, щяха да реагират според официалния полицейски правилник, който им позволяваше да ни преследват, но не и да ни застрелят в гръб.

- Бягай на юг - инструктира ме баща ми, когато вратите на полицейската кола се отвориха и полицаите излязоха на улицата.

Бяха високи и яки мъже и изглеждаха още по-едри заради тъмносините си подплатени зимни униформи. Късите ватирани якета завършваха с ластичен кант точно над коланите им с оръжията - пистолетите бяха в кобури на десния им хълбок.

Баща ми им каза с възможно най-дружелюбен тон:

- Твърде пораснали сме за бой със снежни топки, но тази нощ действа така възбуждащо.

- Наблизо ли живеете? - попита единият.

- Да, господине, съвсем наблизо.

В такава ситуация думата „съвсем“ беше код помежду ни и означаваше „бягай“.

Когато се обърнах на юг, с периферното си зрение видях как баща ми се подхлъзна в снега на втората си крачка и падна.

Ние, криещите се, може да сме мутанти, но нямаме суперсилите на мутантите от филмите.

Повече човеци сме, отколкото ни мислят, и сме подвластни също тъй на законите на физиката и гравитацията, както и на последиците от своите решения. Фриволно стта на боя със снежни топки насред улицата предизвика това да бъдем забелязани, което за нас бе като да задействаме ръчна граната.

Шокът от падането на баща ми издуха от главата ми всички предварително подготвени стратегии и аз се обърнах към него със страх за живота му, който изличи за момента всякакви опасения за мен самия.

Що се отнася до полицаите, за тях опитът за бягство бе тъй уличаващ като действително бягство. Извадиха пистолетите си, като единият го насочи към мен, а другият го прикриваше, и изрекоха дежурните фрази за такива ситуации. Не смеех да помръдна, а баща ми се изправи на крака, както те поискаха, и разпери ръце встрани, та дланите му да са далеч от джобовете, в които евентуално можеше да държи оръжие.

Той не притежаваше пистолет, но това беше без значение. Онова, което щеше да последва, бе вече предопределено, тъй сигурно, както че всички реки текат надолу.

Преди да му заповядат какво още да направи, преди и на двама ни да поставят белезници и със сигурност да умрем, баща ми каза:

- Господин полицай, трябва да видите кой съм. Ще сваля качулката си и маската за ски.

Беше предупреден да не прави никакви резки движения, на което той отвърна:

- Господине, може да бъдете спокоен.

Докато развързваше ластиците на качулката си, аз промълвих „Не!“. Гърдите ми бяха толкова стегнати от ужасяващо предчувствие, въздухът тъй силно пареше дробовете ми, че не можах да повторя дори тази съвсем кратка дума, а само я редях безмълвно като молитва: „Не, не, не, не!“.

Той бутна назад качулката и свали маската си.

След като рязко поеха въздух от шока, двамата полицаи за миг застинаха при вида му. Отначало, но само отначало изкривените им лица бяха като на безпомощни деца, приклещени от онова, което ги дебнеше в най-страшните им кошмари, онова, което в страната на сънищата никога не притежаваше черти, а ето че сега имаше лице, по-ужасяващо и от най-стряскащите им фантазии.

Баща ми погледна към мен и изрече:

- Живей!

Сякаш тази дума подейства на полицаите като катализатор и детинският ужас, изписан по лицата им, премина в отвращение (макар страхът да остана, ясно различим в очите и в треперещите им брадички), след което преля в омраза (макар отвращението и страхът още да присъстваха) и така лицата им, гротескни и измъчени, се превърнаха в истинска галерия от емоции.

Полицаят, към когото баща ми се беше обърнал, го простреля два пъти; изстрелите прозвучаха приглушено в снежната пелена на нощта, отекнаха за кратко напред-назад между музея и концертната зала над пустия връх на Катедралния хълм. Дори като че ли не бяха изстрели, а сякаш тропане с юмруци по врата, звуци, от които се събуждаш и после не се повтарят, тъй че те оставят несигурен дали са били в действителността, или в съня ти.

Баща ми падна по гръб в мекия сняг, част от който се вдигна във въздуха и после се посипа искрящ върху черния му шлифер. Той се бореше за въздух и потрепващите му ръце се задвижиха върху снега отстрани като птици с пречупени криле.

В този момент и още за известно време аз бях престанал да съществувам за двамата полицаи. Тяхната вселена бе лицето на баща ми и неговите гаснещи очи и въпреки че нямаше как да не виждат, че той умира и не представлява никаква заплаха, нахвърлиха му се не с пистолети, а с палките си и го удряха бясно, докато той лежеше, без да оказва каквато и да е съпротива. Това е мощта на нашето въздействие върху хората - насилието им ескалира до такава степен, че даже когато са убили някого от нас, сякаш имат нуждата да го направят повторно.

Вече не бях малкото момче, което баща ми беше спасил от подпалване. Бях двайсетгодишен, може да се каже - голям мъж, и все пак не можех да му помогна.

Със съзнанието, че лицето и очите му ще погълнат изцяло вниманието на двамата полицаи, той жертва своя живот, за да запази моя, и когато каза „Живей!“, това означаваше много други неща, първото от които беше „Бягай!“. Не можех да му помогна, но не можех и да побегна и да го оставя съвсем сам в последното му изпитание.

Отдръпнах се по тротоара към колите, паркирани до бордюра, плъзнах се между две от тях, коленичих и пропълзях под един джип. Придвижих се напред, докато можех да виждам изпод предната му броня, но скрит в сянка как те се опитваха да строшат палките си в костите му.

Не заплаках, защото плачът щеше да ме издаде, а му дължах оцеляването си, за което той бе дал живота си. От точката си на наблюдение не виждах лицата на палачите и бях благодарен за това. Настървеният побой над човек, който умираше или вече бе мъртъв, злобното ругаене и нечленоразделните възклицания, пропити с омраза и страх, бяха толкова дивашки, че току-виж гледката на лицата им ме бе превърнала в камък.

Когато приключиха, останаха мълчаливи за миг, чуваше се само насеченото им дишане. После започнаха да се питат: „Какво беше това, по дяволите, какво представлява, ама какво е, мамка му?!“. Единият повърна. Вторият издаде звук, подобен на хлипане - макар че може би изпитваше някакви угризения, други, по-низки емоции надделяха.

Легнал под джипа, се молех да не ме открият по следите ми в снега и да не дойдат да ме издърпат от скривалището ми.

Когато осъзнаха, че ме няма, реакциите им бяха двойствени, което личеше от скорострелните им реплики. От една страна, се бояха, че най-вероятно и аз съм от същия вид като онзи, когото бяха убили, а ако съществуваха двама, може би имаше и други като нас, които нищо чудно вече да се събираха на някой ъгъл, за да отмъстят. От друга страна, бяха стъписани, когато осъзнаха, че тотално са изгубили контрол над себе си. Каквито и да бяха обстоятелствата, бяха се отклонили далеч от установените професионални правила и това пораждаше у тях чувство за вина и страх от наказание.

Тъй като баща ми ми беше разказвал обстоятелствата около смъртта на своя баща, не се учудих, когато първият им импулс бе да се качат в патрулната си кола и да се махнат от местопроизшествието. След като шумът от двигателя и от веригите върху гумите заглъхна, изпълзях на открито. Щом страхът и объркването на полицаите се уталожеха, когато дойдеха съмненията и чувството за вина се засилеше, те щяха да се върнат. Преди това да се случи или да се появи някой друг, аз имах да свърша една ужасна задача.

39

Ако беше обикновена вечер, по това време градът би навлизал в „трето действие“: улиците, ресторантите и увеселителните заведения щяха да бъдат пълни с милиони хора, предпочели да се забавляват навън. Тази вечер обаче бурята възпираше подобни кулинарни, музикални, театрални и други изкушения и повечето хора се бяха прибрали по домовете си, сякаш изтеглени от сцената с привързани към тях въжета.

Гуинет ми посочи, че дори по местата, където обичайно имаше опашки от коли и шофьорите им си купуваха дрога, този път знаците „Паркирането забранено“ се спазваха. Нямаше ги и вездесъщите улични дилъри, взаимозаменяеми младежи, надяващи се да избегнат затвора за достатъчно дълго време, че да бъдат повишени и изтеглени от улицата. Някои от тях работеха на ролкови кънки, та да могат бързо да изчезнат зад ъгъла при първата поява на ченге и ако не му се измъкнат, то поне да успеят да изхвърлят в близката улична шахта инкриминиращата субстанция, преди да бъдат подгонени и арестувани.

Липсваха по запазените им ъгли и проститутките, които нямаше как да изглеждат достатъчно еротично и да привличат клиенти, облечени в грейки и шуби.

Навлязла едва във втория си час, снежната виелица печелеше поне временно надмощие в борбата с публичните изяви на порока.

Помислих си за мъгливия, който влезе в мъжа два етажа под апартамента на Гуинет, и се почудих колко ли много хора по света бяха гостоприемници на тези създания. Ако съдех по факта, че срещах много повече яснолики, то най-вероятно мъгливите бяха далеч по-малобройни. Мислех също така, че ясноликите не са способни да проникват в някого. Повечето хора реагираха по различен начин на изкушенията и съблазните и се отдаваха на пороците си или се придържаха към добродетелите си не защото някой вътре в тях диктуваше поведението им. Аз виждах нещата така - когато човек слезеше под някакъв праг на деградация, мъгливите го надушваха като хрътки и уловили следата, го преследваха докрай.

След като бях видял Райън Телфорд в лудешката му гонитба на Гуинет в библиотеката, а после се бях опитал да разчистя разрухата, която бе оставил в апартамента й, подозирах, че в него се бе вмъкнал мъглив още преди години и че беше във възторг от неговата компания.

През гъстата завеса от сняг завихме в пресечка; от двете й страни се издигаха пет-шестетажни постройки, няколко от които още изпълняваха първоначалното си предназначение като жилищни сгради. Други бяха превърнати в офиси с нисък наем за едва кретащ бизнес и ми напомняха на сградите по разните криминални романи, където частните детективи държаха кантори, а партерните етажи бяха заети от барове, ателиета за татуировки и специализирани магазини за редки стоки като грамофонни плочи, сувенири от хипарската епоха и препарирани птици и животни.

Пред тясна пететажна постройка от кафяви тухли, чийто партерен етаж бе преустроен в гараж, Гуинет каза:

- Пристигнахме.

С дистанционно изключи алармената система и вдигна ролетната врата. Щом ландроувърът мина през прага, тя отново я спусна, като следеше зорко в огледалото за

обратно виждане затварянето й, явно загрижена някой да не се вмъкне след нас.

Когато слязох от колата, от вратата й върху бетонната настилка се посипа ситен сняг. Гаражът беше студен, слабо осветен от автоматична лампа на тавана. Единствената миризма бе от остатъчни изгорели газове.

Гуинет ми посочи стълбището зад заключената метална врата, макар че реши да използваме асансьора, който се извикваше не с бутон, а с ключ.

На пода на асансьорната кабина видях думите, написани на неизвестната азбука, които ги имаше и по другите й прагове. Бях я питал за тях преди, но тя избегна отговора. Не настоях повече.

Когато кабината се вдигна от гаража чрез хидравличен подемник, както прецених, аз забих поглед в пода, за да не бъда осветен от флуоресцентната лампа на тавана й.

- Дори и Тийг Ханлън не знае за това жилище - обясни тя. - Татко основа фонд на Каймановите острови, за да го купи. От фонда се плащат данъците и сметките му Това ми е аварийното убежище.

- В случай на какво?

- На каквото и да е. За момента поводът е Райън Телфорд. Щом е открил един от осемте ми апартамента, ще ги открие всичките - те са свързани чрез жилищния фонд, който ги притежава.

- Баща ти се е погрижил за всичко това още преди да навършиш тринайсет?

- Мисля, че е имал предчувствие. Че няма да живее дълго. Макар да не очакваше, че ще бъде убит - било с мед или по друг начин.

Отивахме на петия, последен етаж на сградата.

- Какво има на втория, третия и четвъртия етаж? - попитах.

- Нищо. Може да не си забелязал, но прозорците на първите четири етажа са зазидани. Водят се склад, само дето нищо не се складира там.

Кабината на асансьора се отвори към вестибюл. Страховитата метална врата, която отделяше това малко пространство от останалата част на апартамента, можеше да се отвори само с четирицифрен код и знака звезда на таблото.

- Много сериозна система за сигурност - отбелязах.

- Неудобно ми е да ти го кажа, но татко ме наричаше „моето безценно съкровище“. Това е моят сейф.

В дневната тя включи една стенна лампа и после отиде да запали свещи, на светлината на които щях да се чувствам по-спокоен. Стаята бе също така минималистично обзаведена като онази в апартамента, където ядох бъркани яйца и козунак, само дето тук имаше и роял.

Застанах до прозорците и видях трима яснолики на покривите на двете отсрещни сгради -жена и двама мъже, изпускащи меко сияние. Валящият сняг, леко искрящ, тъй като отразяваше светлините на града, в близост до тях беше по-ярък, но като че ли ги заобикаляше и не рисуваше дантелени фигури по косите им. Единият от мъжете се бе втренчил в небето, а спътниците му гледаха надолу към улицата, по която неотдавна бяхме пристигнали.

В небето не се виждаше друго освен море от сняг. По улицата на отсрещния тротоар вървеше мъж, превит срещу вятъра, а дългият му шал се вееше зад него, което го правеше да изглежда като ходещ ветропоказател. Следваше го куче на каишка - немска овчарка, ако се съдеше по масивния гръден кош, правия гръбнак и скосените хълбоци.

Когато излязоха от сянката под светлината на уличната лампа, овчарката вдигна сведената си глава и обърна муцуна към навявания от вятъра сняг, сякаш внезапно почувствала присъствието ми на прозореца горе, и очите й заблестяха. Не отстъпих назад. Мъгливите може и да ги влече към лошите хора и към хибернация в разни предмети, но аз си имам причина да се доверявам на кучетата.

В дневната зад мен Гуинет довърши подреждането на свещите, стратегически разположени в рубиненочервени стъклени поставки, и угаси лампата.

- Оставих ти чаша пино гриджо върху пианото. Пиеш вино, нали?

Извърнах се от прозореца и отговорих:

- С баща ми от време на време изпивахме по някоя и друга чаша.

- Искам да ми разкажеш всичко за баща си.

Още не бях готов да отварям тази врата, затова казах:

- А аз искам да науча всичко за теб.

- Няма кой знае какво да се знае за мен.

На рубинената светлина на свещите ясно виждах дясната й ръка, когато стисна столчето на чашата, в която се отрази едно от близките пламъчета.

- Зад всяко дребно нещо, което научих за теб - казах - сигурно има хиляда по-важни факта.

- Ти си безнадежден романтик.

- Например: свириш ли на пиано?

- Свиря и композирам.

- Ще ми изсвириш ли нещо?

- След вечеря. Музиката е по-добра като бренди, отколкото като аперитив.

Мобилният й телефон зазвъня и тя го измъкна от джоба на дрехата си. Рингтонът представляваше няколко такта от прелестна музика, но някак знаех, че обаждането носи лоши вести.

40

Преди шест години в друга нощ със силен снеговалеж...

Прозорците на центъра по сценични изкуства и на музея бяха съвсем тъмни, а на юг кулите на „Свети Сатурнин“ се издигаха в нощ, която бе станала готическа като техните островърхи ребра и контрафорси¹².

¹² Напречни стени, укрепяващи основната носеща конструкция; най-важната архитектурно-конструктивна част в готическата архитектура. - Б. р.

Коленичил до баща ми, гледах съсипаното му лице, за да запомня завинаги колко жестоко бе неговото мъченичество и какво бе понесъл, за да ме спаси. Едното от очите му бе изчезнало под локвичка кръв, за която очната ябълка бе като чашка, и на тази светлина кръвта изглеждаше тъмна като каберне.

Очаквах едва ли не камбаните на катедралата да зазвънят из града в негова памет, ликуващ звън, възвестяващ, че „някой най-сетне е свободен“, и едновременно с него друг, печален, от тежките камбани, които биеха за национални герои и държавници с напева „Отиде си той, толкова много обичан“. Ала нощта бе тиха, без камбани. За такива като нас нямаше камбани, нямаше погребения и множество от скърбящи и опечалени край гроба.

Разстроените полицаи можеха да се върнат всеки момент. Макар че сигурно се разкайваха за стореното, нищо чудно при вида ми да повтореха с мен насилието, което бяха упражнили върху баща ми.

След като сгънах маската, която той бе свалил от лицето си, и я прибрах в джоба на палтото си, свалих шала от врата му. Увих го около главата му, като покрих лицето, и го закрепих с качулката, която вързах под брадичката му, за да подпра увисналата счупена челюст.

Снегът валеше толкова силно в безветрената нощ, че от мястото си по средата между двете пресечки едва виждах двата ъгъла. Стачката на работниците по уличната поддръжка бе довела до опустелите булеварди, които ни бяха подмамили да прекараме нощта в забавления над земята; сега същата тази стачка ми гарантираше, че тук, по най-опасните склонове на метрополиса, часове след полунощ никой нямаше да ме изненада поне за известно време.

Катедралният хълм беше най-високата точка на града, което означаваше, че шахтите бяха най-малки, защото не съществуваха по-високи дренажни тръби, които да ги захранват. Не можех веднага да сваля тялото на баща ми в нашия свят под земята, защото тук нямаше достатъчно голям тунел, който да ни побере.

Имах две възможности пред себе си, но първата никак не ми харесваше. Можех да влача или да нося тялото по една от дългите стръмни улици, които водеха надолу от високото плато, пресечка след пресечка, докато стигна до хоризонтален терен с по-големи канали, в които да мога да се движа прав. Въпреки силния снеговалеж и намалената видимост, колкото по-дълго останех над земята, толкова по-вероятно беше да ме забележат върналите се полицаи или пък случайни минувачи. Освен това едва ли щях да мога да отнеса баща ми толкова далече - не и при този сняг до колене, - а ми беше противно да го влача както ловец тътри зад себе си еленов труп през гората.

Втората ми възможност беше „Свети Сатурнин“. Катедралният комплекс заемаше огромна площ, включваща резиденцията на архиепископа, епархийските офиси, както и манастир със зала за управителното тяло, трапезария, галерия със сводове, градина. Имаше таен проход, който отвеждаше от хълма, ала за да имам достъп до него, трябваше да вкарам баща ми в криптата под катедралата.

Вече от години църквите се заключваха след вечерната служба. Навремето са били отворени денонощно и всяка измъчена душа е можела свободно да влезе и да поседи или да коленичи в уединение. От няколко десетилетия насам обаче незаключена врата на църква за през нощта си беше покана за вандализъм и оскверняване на олтара; толкоз за съвременния свят.

Входовете към катедралния комплекс щяха да бъдат отключени на зазоряване. Дотогава трябваше да остана скрит на сигурно място и аз знаех такова.

Бях двайсетгодишен и много силен, ала издръжливостта ми бе поставена на изпитание, когато вдигнах тялото на раменете си и го понесох към „Свети Сатурнин“. За да отнеса баща ми до мястото му за вечен покой скоро след пукването на зората, щеше да се наложи да го приютя в царството на мъртвите, а после и в по-скришни дълбини.

41

Бокалът беше рубиненочервен, с прозрачно столче и с размера на чаена чаша. Върху полираната черна повърхност на рояла „Стейнуей“ бе заобиколен от ореол от червеникава светлина, по-тъмна от кръв, който потрепваше върху лакирания абанос като огън, горящ под вода.

Усещането ми, че обаждането ще донесе лоши новини, трябва да съвпадаше с интуицията на Гуинет, защото тя включи телефона на режим високоговорител, преди да изрече „ало“, за да ме направи свидетел на разговора, който щеше да последва.

През време на гонитбата в библиотеката предишната нощ бях чул Райън Телфорд да извиква само няколко думи към нея. Макар да не познавах гласа му, по онова, което каза, разбрах, че се обажда той.

- Бях подведен да мисля, че след ненадейната кончина на баща ти са те пратили в санаториум - в суперскъпа лудница, където си се криела под леглото, засмукала палеца си, онемяла и неподлежаща на лечение.

В почти тъмната стая аз стоях до клавишите, а Гуинет - при гърба на пианото, което беше безопасно, макар и неголямо разстояние, но светлината на екрана на мобилния телефон не бе достатъчна, за да видя изражението й.

Тя не отговори нищо и след миг Телфорд продължи:

- Ти си една невротична мишчица. Боиш се от хора, побъркана си на тема готика, търчиш от една миша дупка към друга, но посвоему си възхитителна.

- Убиец - спокойно изрече Гуинет.

- Ама че сбъркана фантазия имаш, мишленце! Вероятно си представяш тогава, че вече част от жалките ти миши дупки бяха посетени от експерт по борба с вредителите и скоро това ще стане с всичките осем.

Гуинет пак предпочете да замълчи.

Телфорд заговори отново:

- Настоящият ми бизнес изисква да имам партньор. Знаеше ли това? И той е разочарован също като мен от неотдавнашния обрат на събитията. Жалко, че ти си нямаш никого, малка мишчице. Съкрушен съм, че си сама в този жесток свят.

- Не съм сама - каза тя.

- А, да, настойникът ти. Само че на него вече не може да се разчита.

- Не той ти е дал този номер или адресите.

- Не, не би го направил. Ала е вързан на каишка много повече, отколкото го съзнава. Ако се изтръгне, ще се наложи да се видя с него и да му обясня правилата на каишката. Сега, след като знам, че не си в санаториум и никога не си била, ще трябва да си направим среща. Силно съм привлечен от теб, мишчице.

- Не съм сама - повтори тя и в полумрака ми се стори, но не можех да бъда сигурен, че гледа към мен.

- Колко си смела! Сираче, безнадеждна невротичка, поставена в изолация от собствената си невроза, без всякакъв опит. И все пак толкова смела! Смела малка мишко, някога виждала ли си във въображението си как те изпълват двама мъже едновременно? Имам предвид истински мъже, не като драгоценния ти настойник.

Тя прекъсна разговора без повече коментари.

Чашата й с вино проблесна на светлината на свещта, когато я вдигна към устните си.

- Какво ще правим? - попитах.

- Ще вечеряме.

- Но ако той открие тази къща...

- Няма. Ще приготвя вечеря, ще я изядем и ще ти посвиря на пиано. Може дори да изпия втора чаша пино гриджо.

Кухнята бе твърде малка, за да побере двама готвачи, при положение че единият не биваше да бъде докосван, а другият бе принуден да крие лицето си.

Върнах се при прозорците и се загледах към улицата. Снегът вече бе натрупал достатъчно, та гумите на колите да не разкриват черната настилка отдолу. Мъжът с немската овчарка най-вероятно вече си беше у дома.

На отсрещните покриви ясноликите ги нямаше. Питах се дали не бяха се насочили към тази сграда. Хрумна ми да отворя прозореца, да се надвеся и да погледна нагоре за издайническото им сияние.

Както се полага при кула, в която се съхранява безценно съкровище обаче, прозорците не се отваряха. Когато почуках с кокалчета по стъклото, звукът бе изненадващо плътен. Зачудих се дали не е бронирано срещу куршуми.

42

Баща ми бе мъртъв едва от минути, призрачният град бе потънал под плътна снежна пелена и нямаше безопасен начин да сваля труп от хълма и да прекося с него града, освен ако не използвах тайния маршрут, достъпен само през голямата църква...

Внушителната готическа фасада на „Свети Сатурнин“ гледаше към Катедралния булевард, а северната й стена бе по протежение на Ийст Халбърг Стрийт.

Прегърбен като трол с маймуноподобна стойка, с потиснато от необходимостта за действие отчаяние, носех тялото на баща ми на раменете си и завих по Ийст Халбърг.

Висок каменен зид ограждаше от три страни квадратния терен. Входове на стратегически места позволяваха достъп до различните сгради, които се свързваха със зида по периметъра му. Всички тези входове представляваха арковидни отвори и над всеки от тях като строг страж стоеше статуя, вградена в стената. Над конкретната арка, към която носех тялото на баща ми, стоеше свети Йоан Богослов с изражение, сякаш отвъд Ийст Халбърг Стрийт виждаше други светове.

Стената беше толкова широка, че в горните й два метра и половина минаваше коридор, който свързваше всички сгради по периметъра й. Тук в основата арковидният вход водеше към два метра дълбоко преддверие, осветено от една-едничка лампа, а в края му имаше обикновена врата от тиково дърво, която щеше да бъде заключена до съмване.

Възможно най-внимателно положих баща ми на пода на преддверието и го нагласих седнал, с гръб, опрян в стената, с ръце в ръкавици и лице, увито в шала. Дрехите му все едно бяха натъпкани с парцали, вехти кърпи и пробити чорапи, а той - дрипава кукла от детска приказка - бе омагьосан и оживял и бе познал големи приключения, преди да премине отново от измислицата в този свят, при което вълшебството си бе отишло от него.

В подплатата на шлифера му бяха зашити ключът, който ни даваше възможност да влизаме в библиотеката и в други сгради, и инструментът - комбинация от кука и лост, чрез който с лекота отмествахме капаците на шахтите. Тези предмети вече бяха мои и за мен бяха скъпоценни не просто защото щяха да улеснят придвижването ми из града, а най-вече поради това, че бяха принадлежали на баща ми.

В центъра на тавана на преддверието светеше крушка, защитена под телена мрежа. Макар да изглеждаше като проява на вандализъм, макар да съжалявах, че нанасям щета, в интерес на оцеляването си взех да ръчкам с лоста металната мрежа, докато отворих достатъчно голяма дупка, че да го пъхна вътре и да счупя крушката. Повечето от строшените стъкла останаха в мрежата, но няколко парченца паднаха във внезапния мрак, тънички като яйчени черупки, и захрущяха под краката ми, когато се върнах към арката да огледам улицата.

Никога не бях виждал града така неподвижен. Лишено от вятър, невидимото небе тихо сипеше съдържанието си, сякаш трилиони студени мъртви звезди, силно свили се при умирането си, се спускаха надолу, понесли със себе си съвършеното безмълвие на междузвездното пространство. Неземната тишина породи страх в душата ми, който не можех да назова. Ийст Халбърг беше широка бяла безвременна площ и почти бях готов да повярвам, че пред мен се простира видение от далечна бъдеща ера, когато градът все още съществува, ала улиците, площадите и парковете му са покрити от ситния бял прах на костите на някогашните му жители.

В случай че двамата полицаи се бяха върнали на пресечката на Катедралния булевард, където баща ми бе принесъл себе си в жертва, то те не бяха минали по Ийст Халбърг, нито бяха включили сирената.

Отидох отново при баща ми и седнах до него. Последните тъмни часове на нощта бяха студени, ала мразовитият въздух не хапеше тъй силно, колкото скръбта, която не можех да отприщя и да й се отдам, която като трънен венец се впиваше в сърцето ми. Самоконтролът бе наложителен и аз се опитвах да не мисля за нищо, но сред нищото изникна марионетката, после музикалната кутия, после малката къща в планината, както бе изглеждала, когато отвътре проехтя пушечният изстрел, а това не беше добре, никак не беше добре.

Всеки ден току преди първия проблясък на зората част от дежурните монаси поемаха от манастира през голямата галерия с колони, ограждаща геометрично оформената градина, отключваха северната и южната врата на голямата стена, докато в същото време други светваха лампите в катедралата и отключваха входовете откъм улиците за новия ден.

Напрегнах се, когато чух тракането от издърпването на резе, и се приготвих да се представя за клет бездомник, свел глава до спящия си приятел. За щастие, след като отключи вратата, монахът с ключа не се мая в студа да погледне дали някой нощува в преддверието, което, предполагам, се случваше от време на време.

Дори ние, криещите се, които имахме всички основания, но не и нагласата да бъдем цинични, бяхме склонни да вярваме, че ще сме по-защитени при неочаквана среща лице в лице с духовник, отколкото с обикновен гражданин. Достатъчно благоразумни бяхме обаче да не очакваме универсално милосърдие от божиите служители. Все още ясно си спомнях църквата от бели дъски със син кант край реката, където един свещенослужител, може би дякон, ме беше нападнал с бейзболна бухалка; помнех също и свещеника, счупил пръстите на баща ми.

След около минута, преценил, че всички братя монаси вече трябва да са отишли в църквата, отворих вътрешната врата. Зад близкия край на галерията точно пред мен между колоните се виждаше градината. На бледата утринна светлина вечнозелените храсти, отрупани със сняг, приличаха на покрити с чаршафи мебели в къща, затворена за сезона.

Надвесих се през прага и се уверих, че галерията е пуста. Тъй като преддверието беше твърде тясно, за да направя маневрата с качването на баща ми на рамене, извлякох го през прага в галерията, затворих вратата и тогава го вдигнах и поех по закрития проход.

Единственият вход към катедралата, който се осмелявах да използвам, беше северният с неговите четири врати. Избутах баща ми по-напред, за да запазя злокобния си товар в равновесие на гърба си, докато отворя вратата вляво от мен.

Отвътре до слуха ми достигна напевна молитва, звучна като песен. Монасите бяха подхванали утринната служба, една от седемте за деня.

С надеждата да са твърде погълнати от заниманието си, че да ме забележат, влязох в северния напречен неф¹³. През нощта бях остъргал заледения сняг от обувките си и сега оставях само влажни следи по мраморния под.

¹³ Издължено помещение в сгради от типа на базиликите, ограничено от едната или от двете си дълги страни с редове от колони или стълбове. - Б. р.

От първия път, когато го бях видял при едно тайно посещение, бях неизменно възхитен от високия осемнайсет метра сводест таван на напречния неф, ала сега, натоварен и уплашен, дори не се опитах да вдигна очи към него.

Катедралата беше огромна и напречният неф бе дълъг. Когато с усилие успях да се озърна, не видях никого в пространството, където по-късите трансепти¹⁴ се свързваха с дългия кораб. Нямах представа дали монасите са се събрали на мястото за църковния хор, или някъде другаде.

¹⁴ Напречен кораб на готическа катедрала. - Б. р.

Трупът върху раменете ми натежаваше все повече. Мускулите на прасците ми започваха да парят.

Непосредствено вляво, отсам кръщелния купел и отвъд арка с колони имаше малко пространство над голямо стълбище с варовикови стъпала, към два метра широко, водещо само надолу. Между две бронзови подпори висеше дебело въже от червен плюш, блокиращо достъпа до стълбището, и когато успях да отместя една от подпорите встрани, тя шумно остърга пода.

Напевът не престана и като някакъв средновековен крадец на трупове, връщащ с угризения отмъкнатото по-рано, аз отнесох мъртвия си баща надолу към криптата, далеч под църквата, откъдето щях незабелязано да се измъкна от Катедралния хълм към дълбините под града. В края на стълбите под образа на Христос Спасителя, издялан от камък, орнаментирана бронзова врата се изпречваше на пътя ми, ала тя не беше заключена.

Криптата бе осветена само от няколко факли с газови горелки, чийто пламък никога не секваше като символ на безсмъртието на душите на погребаните тук. Пространството бе разделено на сектори, разграничени един от друг с колонни аркади, а сводовете към тавана бяха покрити със стенописи. Тук бяха полагани за вечния им покой епископи и кардинали и вероятно най-достойните енориаши от поколения жители на града.

Подовете на отделните ниши, всичките отворени една към друга, се спускаха в лек, взаимно съчетан наклон, което баща ми ми беше посочил при минаването ни по този път, избран от мен за последното ни придвижване заедно. Покрай колоните сякаш ме придружаваха фигури в раса с качулки, които всъщност бяха сенки, хвърляни от подскачащите по стените газови пламъци и подсилени от въображението ми. Бързо стигнах до ъгъла, към който би се насочила водата, ако криптата някога се наводнеше.

След като оставих баща ми на пода, използвах великанския си ключ и отместих встрани големия капак на шахтата, като оставих прихлупени няколко сантиметра. От време на време откъм църквата долитаха звуци от псалми и знаех, че монасите горе не могат да ме чуят.

Вертикална шахта, метър и двайсет в диаметър, се спускаше на дълбочина осемнайсет метра към тунел, през който приведен човек можеше да мине спокойно. Това бяха едни от най-старите канали на системата, направени от тухли и хоросан, но още запазени. В шахтата имаше вградени стоманени пръстени, служещи като стъпала за хората, които трябваше да я обслужват, ала част от тях се бяха разхлабили и трябваше да се стъпва внимателно. Отворът не беше достатъчно широк, за да привържа тялото към гърба си и да сляза заедно с него. А и бездруго нямах с какво да го привържа.

Имах само един вариант, колкото и да бе неприемлив, и се поколебах съвсем за кратко, преди да плъзна баща ми с краката напред в шахтата. Отвърнах се настрани, но не запуших ушите си, защото чувствах, че трябва да бъда свидетел на всяка подробност от мига на смъртта му до полагането му за вечен покой.

Разнесе се проскърцване от триенето на тъканта на шлифера му по тухлите, докато той падаше. Удари се в по-големия канал дълбоко долу и се хлъзна в него, но наклонът там бе твърде минимален, за да отиде по-далеч.

В продължение може би на минута стоях и треперех, като с мъка сдържах сълзите си и се опитвах да се овладея за спускането.

Отнякъде се разнесоха стъпки върху камъка и после чух гласове, отекващи сред сводовете.

43

Както изискваше странното ни ухажване, ако изобщо можеше да се нарече така, кътът за хранене бе едва осветен: три свещи в сини стъклени поставки на бюфета, още шест на по-голямо разстояние в свързаната кухня и нито една на масата, на която се хранехме. Бях свалил маската си за ски, но не и якето си и ядях с вдигната качулка.

Семпъл стъклен полилей висеше на верига над нас, оставен тъмен заради мен, но хромираните му рамена леко проблясваха от пърхащите синкави пламъци на свещите, а малките стъклени абажурчета, в които бяха поставени крушките, улавяха синята светлина и я завъртаха на кръгове около ръбовете си. Чашите ни за вино и чиниите също проблясваха, а на една от стените зад бюфета трепкаше мека синя светлина от танцуващите пламъци.

Гуинет беше приготвила кексчета с раци, салата от чушки и зеле с майонеза и млади картофки, първо сотирани, а после запечени във фурната. Всичко беше много вкусно и не можех да различа кое е било замразено и кое прясно.

- Кой ли може да е партньорът, когото Телфорд спомена? - попитах аз.

- Няма как да знам. Той лъже с лекотата, с която диша, така че може и да няма никакъв партньор.

- Според мен има.

След кратко мълчание тя промълви:

- Всъщност и аз мисля така.

- Какво имаше предвид, като каза, че настойникът ти е държан на каишка?

- По-късно ще се видим с него. Тогава ще разбереш.

- Ти каза, че дори той не знае за това жилище.

- Не знае. Отново ще излезем, за да се срещнем с него.

- Дали е безопасно?

- Не съвсем. Но е необходимо.

Виното ми хареса. Никога преди не бях опитвал пино гриджо. Харесваше ми и нейният силует в сянката на отсрещния край на масата, с изящни ръце като на сирена в бледосин сън.

- Този човек изглежда като изтъкан от зло.

Тя се засмя тихо.

- Не бих спорила.

- Преди пет години, когато той...

Поколебах се и тя довърши въпроса вместо мен.

- Когато се опита да ме изнасили ли?

- Била си само на тринайсет години. Каза, че тогава си живяла в изолация на последния етаж в къщата на баща си.

- Имаш ли най-лоша нощ в живота си, Адисън?

Помислих си за нощта, когато моят баща беше прострелян и пребит до смърт на Катедралния хълм.

- Да, имам най-лоша нощ.

- Аз също. Когато Телфорд ме погна, бях сама на четвъртия етаж в къщата на баща ми, а той бе убит само минути преди това в кухнята.

- Не знаех, че се е случило в една и съща нощ - казах.

Отгоре се раздаде рязко почукване: три двойки бързи, но леки потропвания, сякаш перкусионист удряше по кух дървен блок с дървено чукче.

Не бях чувал досега ясноликите да издават звуци, но погледнах към тавана и попитах:

- Да няма някой на покрива?

- Има мансарден етаж. Но това не е нищо. Вероятно шум от водопровода.

Звукът се чу отново: туп-туп, туп-туп, туп-туп.

- Сигурно просто въздух в тръбите - каза тя.

Туп-туп, туп-туп, туп-туп.

- Винаги шест почуквания по двойки? Как е възможно?

- Невинаги е така. Понякога едно-две потропвания, друг път цяла дълга поредица. Не е повод за тревога. Просто въздух в тръбите. Как са кексчетата с раци?

В мрака не виждах лицето й.

- Много вкусни. Добра готвачка си.

- Всъщност съм притоплячка.

Взех чашата си, поколебах се, после се приготвих за поредната серия от потропвания, но тя не дойде. След като отпих глътка вино, промълвих:

- Гуинет?

- Да.

- Много съм щастлив, че съм тук.

- И аз съм щастлива - отвърна тя. - Животът ми винаги е бил тъй ограничен. Но в момента не го чувствам такъв.

44

Шест години по-рано в криптата на катедралата, застанал до отворената шахта в най-далечния ъгъл от входа, не смеех да помръдна, защото и най-слабият звук би резонирал в чупките на сводовете и би оповестил присъствието ми чрез хорово ехо.

Четирите секции бяха отворени една към друга, разделени само от колони. Макар звукът в тази среда да се разпространяваше бързо и леко, директен визуален контакт в далечина би бил труден. Припомних си боровите гори, през които се бях придвижвал, преди да стигна до църквата край реката. Тези дървета, чиито най-ниски клони бяха високо над главата ми, без никакви храсталаци наоколо, бяха тъй многобройни, че не можех да виждам надалеч покрай тях; същото беше и тук, особено при слабото осветление и играещите навред сенки.

Можех да се спусна в шахтата, но в случай че току-що влезлите дойдеха да проверят каква е причината за шума, щяха да видят капака, лежащ отстрани до отвора. Щяха да знаят, че външен човек е проникнал в криптата, и никога повече нямаше да мога да идвам тук, където понякога през нощта намирах известен покой.

Присъстващите, невидими за мен, бяха двама. Тонът на разговора им, ако не заговорнически, беше на хора, които искаха да запазят разменените мнения в тайна помежду си.

- Ще бъде оповестено чак след пет дни, но вече се разчу. Решено е.

- Моля те, кажи ми, че няма да е Уолък.

- Точно той ще е.

- Направо са полудели.

- Нито дума пред никого или с мен е свършено. Това е свръхсекретно.

- Но те трябва да го знаят... той трябва да знае... миналото на Уолък.

- Изглежда, повярваха на версията на самия Уолък.

- Късмет имаше, че не беше изобличен като другите.

- Може би е повече от късмет.

- Знаеш какво мисля по въпроса.

- Но нали все пак се знае, известно е.

- Не е широко известно.

- Сега имаме два вида дълг. Един към Уолък, който трябва да изпълняваме във възможния минимум, и друг към онова, което е правилно и редно.

- Има и други на нашето мнение. Много други.

- Да, но това е слаба утеха, когато е взето такова решение и ни предстои дълъг период на мрак.

И също тъй внезапно, както бяха дошли, те си отидоха.

Не можах да схвана смисъла на репликите им, а и в онзи момент нямах интерес да правя догадки. Баща ми беше мъртъв, целият ми живот се бе спукал по шевовете и не вярвах, че някога ще успея да ги закърпя. Цялото ми съществуване беше една тайна и малките тайни на другите не ми влизаха в работата.

Останал сам, се спуснах от криптата в дупката към онези, които лежаха дълбоко под нея,

сякаш бях един от мъртъвците, ала натоварен със собственото си погребване. Като се държах здраво с лявата си ръка за един метален пръстен, се закрепих за друг с петнайсетсантиметровото въже, което бях пришил здраво към колана на палтото си. Това късо спасително въже завършваше с масивна кука, която преглеждах всеки ден, защото поверявах живота си на нея. С крака на долния пръстен и привързан за кръста, освободих двете си ръце, за да използвам комбинирания инструмент, издърпах обратно капака на шахтата и го затегнах, макар и предизвиквайки сериозен шум.

Откачих придържащото ме въже и заслизах в мрака, който бе толкова гъст, че сякаш го вдишвах заедно със студения въздух. И макар да бе само плод на въображението ми, имах усещането, че не издишвам поетия мрак заедно с изпускания въздух.

Знаех броя на стъпалата пръстени от върха до основата на осемнайсетметровата шахта и ги броях, докато слизах към мястото, където баща ми лежеше натрошен. Когато приближих дъното, спрях, извадих фенерче от джоба си и огледах долу. Откъм гърба ми последните метър и двайсет на далечната страна на шахтата образуваха отворена дъга към по-широк канал с отвор метър и двайсет на метър и двайсет, през който тялото бе паднало с краката напред. Беше се превъртяло настрани и само увитата с шал и покрита с качулка глава бе останала във вертикалната шахта.

Вече слязъл на дъното, коленичих, изтеглих го докрай в по-широкия канал и запълзях след него. Мъчех се да се фокусирам върху онова, което трябваше да свърша, върху физическата работа, без да се замислям много за съдържанието на товара, който трябваше да прекарам през огромното разстояние под града.

Трябваше да го оставя за известно време там, в тъмното, с надеждата да не го наръфат плъхове в мое отсъствие. В каналите живеят много по-малко плъхове, отколкото бихте си помислили, тъй като почти няма с какво да се хранят и защото при промиването на шахтите потоците вода ги издавят и ги отнасят към реката.

Вървях приведен през страничния тунел, където някога гладката тухлена стена бе изровена и ерозирала. Следващият, по-голям в диаметър, бе изграден от различни по размери камъни с равномерни хоросанови фуги и макар по-нов от тухлената секция, изглеждаше почти като античен.

Когато стигнах до модерна бетонова дренажна тръба, в която можех да стоя прав, затичах. Млечнобяла струйка вода течеше в центъра на пода и проблясваше като разтопена лой в лъча от фенерчето, подскачащ в тъмното. На няколко пъти трябваше да сменя тунелите, но двайсет и пет минути по-късно бях пред стоманения панел с жалузи, който се отваряше към коридора пред жилището ни.

Тези лабиринти под града не представляваха катакомби, в чиито стенни ниши ние, криещите се, да бъдем погребвани и където с годините да се превърнем в скелети. Нашият последен път беше към водата в речното корито, където предстоеше да станем част от безименната тиня, подхранваща всички организми, за които реката бе дом.

След като пристигнах в града на осемгодишна възраст и вече бяхме двама, баща ми осъзна, че трябва да осигури нещо като погребален комплект, за да можеше в бъдеще този от нас, който надживее другия, да се погрижи за починалия си спътник. За щастие, през изминалото оттогава време бях станал достатъчно силен за задачата - колкото злокобна, толкова и належаща.

Погребалните принадлежности бяха струпани в единия ъгъл на стаята с книгите. Платнището, което бяхме открили в един контейнер за боклук, беше напръскано от едната страна със силиконов спрей, с който баща ми се беше сдобил от същия онзи приятел, който му бе дал и ключа за склада с продукти към „Свети Себастиан“. Баща ми направи илици в двата края на платнището и прокара през тях въженца. Сгъна го с нетретираната повърхност и въженцата навътре. В ъгъла имаше и две кофи, пълни с пирони, болтове, шайби и ръждясали железни фитинги, две глави на чукове и всевъзможни джунджурии, които бяхме намирали по време на нощните си скитания и бяхме събирали през годините, та да се получи достатъчна тежест да може да държи потопено дадено тяло.

Изнесох кофите от тайното ни жилище и ги поставих върху издигнатата сервизна пътека извън жалузния панел. Със сгънатото платнище хукнах към разклонението, където бях оставил тялото на баща ми.

Нямахме представа какво биха сторили с труповете ни живеещите над земята. Предвид насилието, което видът ни предизвикваше у повечето от тях обаче, допускахме, че биха предприели някаква невъобразима гавра. Когато бъдехме притиснати, се изправяхме и умирахме смело, но никога, за нищо на света, не бихме позволили да ни отнемат достойнството в смъртта.

Златният ми ролекс показваше, че са минали час и десет минути, откакто бях оставил баща ми. Той лежеше както преди, необезпокоен от плъхове, в неподвижност, каквато надземният свят не познаваше - дори не и в този снежен, притихнал и безветрен ден.

Разпрострях платнището върху пода на канала с импрегнираната страна към тухлите. Когато увивах тялото, то се разтресе в дрехите като купчина от отделни елементи, натрошено не само от куршумите и палките, но и от дългото падане през шахтата.

Не беше трудно да стегна въженцата в краищата, защото баща ми добре се бе потрудил над изработването на този саван. В единия край шнуровете бяха по-дълги, отколкото в другия, и бяха хванати в дървена дръжка с две ръкохватки, която баща ми сам бе издялал.

Импрегнацията със силикон гарантираше, че платнището ще устои на силно триене, без да се прокъса, макар че надали производителят бе предвиждал да бъде използвано за такава цел. С двете ръце зад гърба си, вкопчени в ръкохватките на дръжката, поех приведен напред. Промазаното платнище се плъзгаше с лекота по тухлите, а после и по-камъните, но най-добре по бетона. Придърпвах тялото към мястото му за вечен покой както баща тегли малкия си син на шейна, само дето ролите бяха разменени, а ми се искаше да не е така.

Отне ми четирийсет и пет минути да стигна до двете кофи с металните отпадъци. По-късно ръцете, раменете и гърбът щяха да ме болят, сякаш бях теглил цяла каруца, натоварена с всевъзможни тежести; за момента обаче чувството за дълг и покрусата в комбинация ми действаха като морфин. Развързах въженцата и разтворих платнището само колкото да го напълня със съдържанието на едната кофа и с половината от това на другата. С баща ми бяхме изчислили теглото, което да потопи вързопа не отведнъж, а на няколко метра от брега. След като добавих баласта, вързах здраво краищата и поех отново, като този път изминах някъде около половин километър.

Седемте най-големи канала, крайните в системата, свършваха в различни точки по протежението на реката. Повечето от тях изливаха водите си в големи утаители и чак когато нивото на водата в тях достигнеше определена височина, преминаваше през стъпаловидни преливници в реката. Това отлагане гарантираше, че всички отпадъци, по-тежки от хартия и птичи пера, щяха да потънат на дъното на утаителя, а нямаше да се отлеят в реката.

Закарах баща ми до отворения край на един от тези огромни канали. Бетонният утаител пред нас трябва да беше петнайсет-двайсет метра широк и девет метра дълбок. Беше изчистен след последния дъжд и сега беше сух и празен с изключение на снега.

За по-лесна поддръжка широко мостче от перфорирана стомана водеше от близката до далечната му стена. Покриваше го пелена от сняг, перфорирана по същия модел на стоманата, подобно на плетена кувертюра. Минаването по него би било опасно, но имаше предпазни парапети. Освен това нямах друг избор, освен да го прекося.

Отначало се поколебах и се зачудих дали да не изчакам нощта. Ала до здрачаването имаше още много часове. Освен това работниците по уличната поддръжка, които се занимаваха с утаителите, стачкуваха, така че имаше малък шанс някой да се навърта наблизо, особено в такова време.

Снегът валеше също тъй силно, както и когато бяхме на Катедралния хълм, и през плътната му завеса не можех да видя отсрещния бряг. Сякаш този ден се изсипваше сняг за десетилетия напред, до края на света, макар че не беше ясно дали оставаха десетилетия до свършека му. В ранната зима реката все още не беше замръзнала и всички плавателни съдове по нея се движеха, но нямаше нито един увеселителен сред порещите през тюлените снежни завеси, които почти ги скриваха. Съмнявах се моряците от екипажите на товарните кораби да имаха времето или любопитството да ме наблюдават какво правя, ако въобще ме забележеха.

Потътрил товара си по мостчето, паднах на два пъти - веднъж върху парапета, веднъж тежко на колене. В далечния край беше преливникът - поредица от стръмни петнайсетсантиметрови стъпала по ширината на целия утаител, които водеха към водата.

От тази по-близка наблюдателница речният трафик изглеждаше също тъй замъглен и всеки кораб осветяваше пътя си, както се правеше нощно време или в мъгла.

Заслизах с усилие и предпазливо по хлъзгавите стъпала, като едновременно крепях товара си, защото ми бе болезнена мисълта да изсипя без всякакво уважение баща си в реката. Ала едва бях слязъл на една трета височина, когато вързопът се изплъзна от ръцете ми, хързулна се по наклона и падна във водата с едва чуто цопване.

Краката ми внезапно толкова омекнаха, че се уплаших дали ще ме издържат и седнах върху преливника. Изрекох прощалните думи и молитвите си с глас, който трепереше, но не поради студа.

Дори близо до укрепените си брегове реката беше дълбока, а навътре коритото й рязко се снишаваше, така че бе плавателна за големи съдове. Вързаните краища на платнището не бяха непромокаеми и се надявах тялото да отплава достатъчно далеч, та да не бъде забелязано след потъването си.

Вързопът бе отнесен по-далеч от брега, отколкото си бях представял, преди да изчезне под вълните. Добавеният метал имаше за цел не толкова да потопи трупа, колкото да му попречи да изплува, когато започнеше разложението и когато поради изпусканите газове щеше да се стреми към повърхността, както и баща ми се бе стремил приживе към нея и бе мечтал да е на открито през цялото си ограничавано от обстоятелствата съществуване.

В идните дни след тази най-свирепа от всички бури водата щеше да се издигне, а речните течения щяха да бъдат по-силни от обичайните и да отнесат останките му надалеч. След това вечно движещата се дънна тиня щеше да наслоява пласт след пласт върху него и той щеше да бъде погребан на дъното на реката - както през живота си бе обитавал дълбините под тъй примамливия за него град.

Насред околната неподвижност снегът се сипеше в причудливи арабески сред мразовития въздух на гълъбовосивата утрин и плетеше шалове върху голите клони на дърветата, хермелинови наметки върху зидове и огради, придаваше мекота на един суров свят. Човек би помислил, че вечно ще вали, до безкрай ще разкрасява всичко, до което се докосне, освен ширналата се снага на реката, където снежинките се стопяваха в мига, щом стигнеха водата.

На всичко и всички, за които милеем на този свят, им идва краят. Обичах света не заради него самия, а поради това, че представляваше прекрасен дар, и единствената ми надежда срещу дълбокото отчаяние бе да заобичам нещо по-голямо от света, по-голямо дори от безкрайната искряща Вселена, пълна с различни светове.

Останах върху преливника, като си припомнях разни специални моменти с баща ми, додето студът най-накрая ме захапа през маската за ски и многото ми катове дрехи. Изправих се и от мен се разсипа пелерина от сняг, сякаш бях внезапно оживяла статуя.

Поех обратно към жилището си без прозорци, вече само и единствено мое. През следващите шест години се движех потайно из града, смален от самотата, докато една нощ в централната библиотека не срещнах момиче, облечено изцяло в черно, но не по-малко грациозно от падащ сняг.

45

С Гуинет си бяхме сипали по още една чаша вино и седяхме около разтребената маса. Макар на два пъти за кратко отново да се бе дочуло потропването, тя не го коментира повече, докато ми разказваше за нощта, когато бе умрял баща й. Знаела как е извършено убийството, защото Райън Телфорд с наслада й го описал до най-малката подробност.

Обикновено баща й по Коледа пускал прислугата в отпуск от двайсет и втори декември до след новогодишното празненство. Десетина години по-рано бил продал бизнеса си с недвижими имоти и започнал неочаквана за самия него, но успешна втора кариера, като работел в дома си. Макар приятелите му, с които Гуинет не се срещала поради фобията си, да смятали, че новата работа ще му осигури много свободно време, той бил по-ангажиран от всякога. По празниците предпочитал да е сам, за да се отпуснат на спокойствие с Гуинет и тя да не е ограничена само на четвъртия етаж, а да има на разположение цялата прекрасна резиденция, из която да се движи без страх, че ще срещне някой иконом, камериерка или готвач.

Единственият посетител, когото баща й очаквал по време на празниците, бил Дж. Райън Телфорд, който още тогава бил куратор и упражнявал надзор над прочутите колекции на градската библиотека и свързания с нея музей на изкуствата. От години двамата каталогизирали и оценявали редките първи издания и творби на изящните изкуства, собственост на бащата на Гуинет, малка част от които се намирали в резиденцията, а повечето били съхранявани в климатизиран склад. В късния следобед на двайсет и втори декември се очаквало Телфорд да предаде годишния си доклад. Когато пристигнал, донесъл със себе си пресни кифлички от най-добрата пекарна в града и бурканче с мед.

Няколко пъти бащата на Гуинет бил споменавал, че възнамерява да дари голяма част от колекцията си на избрани от него институции, и неотдавна бил решил, че времето за това е настъпило. Телфорд пък от дълго време се боял, че ако това се случи, кражбата му на някои от най-ценните екземпляри ще бъде разкрита. Било му ясно, че съдбовният момент наближава.

През последните две години Телфорд се преструвал, че споделя интереса на възрастния човек към екзотичните разновидности на меда, постарал се и да усвои езика на пчеларите. В разговор няколко дни преди да пристигне със своите смъртоносни намерения, надълго и нашироко хвалил специалния мед, който бил купил в Италия, макар че не пожелал да разкрие точно от какви растения пчелите са събирали нектар. Когато пристигнал в онзи декемврийски следобед, връчил на бащата на Гуинет бурканче с въпросната амброзия, от което бил свалил етикета. Шеговито подканил домакина си да разпознае уникалния аромат.

Отишли в кухнята, бащата на Гуинет отворил бурканчето и вдишал дълбоко аромата, след което извадил чинии, прибори и чаши и се заловил да направи чай. Докато домакинът му бил зает с тези си приготовления, Телфорд отворил плика с кифличките и ги изсипал в средата на масата сякаш от рог на изобилието. По-рано бил разрязал и намазал с безвреден мед една от кифличките, след което слепил обратно половинките. Телфорд поставил тази кифличка в чинията си, сякаш тъкмо я бил разрязал. Потопил ножа си в меда, но без въобще да го използва, и когато домакинът се върнал с готовия чай, кураторът вече бил седнал на масата, готов да похапва.

Всички части от олеандъра са свръхтоксични, включително нектарът, и симптомите на отравяне се появяват минута-две след поглъщането дори на минимална доза токсин.

Бащата на Гуинет намазал обилно кифличката си с мед, изял половината с ентусиазъм, като се опитвал да разгадае екзотичния аромат, и тъкмо започвал втората половина, когато го избили едри капки пот. Лицето му побледняло, устните му посивели и той оставил кифличката, за да притисне с ръка гърдите си. Със звук, който Телфорд оприличил на този, издаден от бебе, задавило се със зеленчуково пюре, жертвата скочила от стола си. Тъй като олеандърът е сърдечен стимулатор, сърцето му трябва да е биело с двеста удара в минута. Вече изпитвал затруднение да диша и се свлякъл на колене, а после рухнал на пода на една страна в безпомощни спазми.

Телфорд доял кифличката си, отнесъл чинията на мивката, където я измил, а после я подсушил и прибрал. Излял чая в канала, изплакнал и подсушил чашата, след което прибрал и нея.

Мъжът, гърчещ се на пода, повърнал и умрял. Ако бил повърнал по-рано и се бил очистил напълно, можело и да оцелее. Ала прославените палиативни свойства на меда помогнали отровената тестена маса да се задържи в стомаха му.

Телфорд избърсал отпечатъците си от дръжката на ножа и като го хванал с хартиена салфетка, го поставил върху чинията на домакина си. Били останали две кифлички. Той ги увил в разкъсания плик и ги взел със себе си, защото били много вкусни и щял да си ги хапне сладко по-късно вечерта, само че с лимонов мармалад, а не с мед, какъвто не понасял.

От бащата на Гуинет и от прислугата Телфорд бил чувал за дъщерята със социофобията, която живеела в изолация на четвъртия етаж. Един ден я зърнал, когато излизал от кабинета на баща й. Тогава тя била на единайсет и още не била възприела готиката като свой личен стил. С наведена надолу глава и притиснала някакъв предмет към гърдите си, който Телфорд не успял да различи, тя изтичала по коридора и се завтекла нагоре по стълбището, очевидно към стаите си на горния етаж.

Била гъвкава и бърза. Истинска фея, помислил си той, безкрила силфида, която пърха във въздуха. Не бил виждал по-красиво и нежно създание и я пожелал толкова невъздържано и страстно, че ако ги нямало баща й и прислугата, щял на мига да я подгони, да я събори на земята и да разкъса дрехите й. Щял да я обладае, без да мисли за последствията.

Макар Телфорд да обичал игрички с връзвания и известни физически жестокости, отдавал им се само с дискретни партньорки, на които такъв вид секс доставял удоволствие. Никога не бил обладавал силом жена, макар често да му се искало и да си фантазирал за изнасилване. Също така никога преди не бил изпитвал привличане към деца; ала сега искал час по-скоро да разчупи и двете табута и да изнасили това момиче.

Обезпокоен от мощта на желанието си, си сложил задръжки и успял да се овладее, докато бащата на малката го придружил от втория етаж до външната врата, без да издаде душевния си смут и обзелата го яростна похот. През следващите две години често мислел за нея и в мечтите му тя била негова робиня.

Телфорд вече бил решил да убие бащата на Гуинет, за да предотврати разкриването на наглата си кражба, когато само месец преди да занесе отровния мед, отново видял момичето. Чакал стопанина на къщата в предната гостна, когато Гуинет, вече тринайсетгодишна, минала покрай откритата арка, поколебала се, погледнала го с изражение на уплашена сърна, но не казала нищо и забързано се отдалечила.

Въпреки готическия й стил или може би тъкмо заради него той я пожелал още по-силно от преди. Вече бил планирал убийството на баща й. Мислел да го извърши през коледните празници, когато в къщата щели да бъдат само тя и старецът, и си представял как, докато бащата лежи мъртъв в кухнята, той ще прекара страхотна нощ, забавлявайки се с момичето на четвъртия етаж.

После щяло да се наложи да я убие, естествено. Но той знаел, че е способен да го направи, след като наградата била толкова голяма. Та нали бил човек със сложна и изтънчена природа!

За да не бъде разкрит от властите чрез попаднала върху Гуинет ДНК, щял да се освободи от тялото й, като го откара на отдалечено място, където ще го полее с бензин и запали. Ала първо щяло да се наложи да избие всичките й зъби, та да не бъде разпозната по зъболекарския й картон.

В резиденцията на баща й имало гараж с четири коли. Щял да натовари трупа й в мерцедеса S 600 и да го откара за изгаряне.

След като от нея останели само почернели кости и мазна пепел в изоставената каменна кариера, която открил извън града, щял да върне колата в гаража. Щял да влезе в къщата, да отвори външната врата и да сложи някакъв предмет, принадлежащ на Гуинет, на прага, който да попречи на вратата да се затвори. Щял да си тръгне през страничен изход. След проведеното разследване полицията щяла да повярва, че силно невротичната и плашлива дъщеря, след като открила баща си мъртъв, е избягала от къщата. А когато така и не я откриели... Е, това бил голям и понякога опасен град, където най-редовно изчезвали къде-къде по-оправни от Гуинет тринайсетгодишни момичета.

Бил изненадан не от низките си желания и от способността си за прекомерно насилие, а как бързо и с какви подробности изпипал плана си за отърваване от трупа. Имал чувството, че в себе си съдържа второ аз, един още по-самоуверен Дж. Райън Телфорд, който само чакал, може би твърде нетърпеливо, кураторът да осъзнае съвместния им потенциал.

В нощта на убийството, след като приключил със заличаването на следите си в кухнята, Телфорд отишъл в кабинета на втория етаж. Знаел, че там в едно чекмедже, разделено на секции, бащата на Гуинет държи ключовете за четирите автомобила, за външната врата, както и за много други ключалки, всичките с надлежно надписани и залепени етикетчета.

Не използвал асансьора, а за да изненада Гуинет, се качил по стълбите до четвъртия етаж. На площадката имало само една врата, вход към личния й апартамент. Възможно най-тихо той отключил, влязъл в преддверието и затворил вратата след себе си.

Преддверието го отвело в дневната, обзаведена с антики и украсена с поне двайсет саксии с огромни червени коледни звезди, които внасяли празничен дух. Момичето обожавало коледни звезди, а баща й правел всичко, за да компенсира живота й в изолация.

Кураторът я открил седнала на широкия перваз на прозореца в спалнята й, облегната на едната стена и качила крака върху тапицираната седалка, с пълния й готически грим, а градът отзад й служел за фон. Четяла книга.

В мига, щом Гуинет го видяла, разбрала, че се е случило нещо чудовищно с баща й и че не по-малко ужасна съдба скоро ще сполети и нея. Дала си сметка, че и да пищи, това въобще няма да й помогне и че единственият й шанс е да се престори на по-слаба, срамежлива и плаха, отколкото той я мислел.

Когато я приближил, Гуинет свела поглед към книгата, сякаш била толкова откъсната от света, та не разбирала какво означава появата му, и се престорила, че чете, като се стараела той да не заподозре преструвката и страха й. Телфорд натиснал бутона на панел върху стената и автоматичните щори на прозореца зад нея се затворили. Седнал на седалката на перваза край краката й, наблюдавал я как се преструва, че чете, и се наслаждавал на опита й да скрие страха си.

След минута-две й казал, че баща й е мъртъв, и описал в подробности как точно е станало това и последствията от солидната доза олеандров токсин. Тъй като било очевидно колко много искал да види скръбта й, тя била решена да не се разплаче за нищо на света. Само че самоконтролът й не бил чак толкова силен и сълзите дошли, макар да не хлипала и да плачела беззвучно. По похотта в гласа на Телфорд Гуинет разбрала, че сълзите й го възбуждат. Не направила опит да ги отпъди с примигване, защото те се били превърнали в инструмент, с който можела да се опита да го манипулира и измами.

Той все още не я докосвал. Съдейки по онова, което знаел от баща й, бил наясно, че и най-лекият допир ще й причини агония. Ето защо не бързал и извличал удоволствие от ужаса, с който тя очаквала допира на ръката му до кожата си.

Когато довършил разказа си за смъртта на баща й, започнал да описва какво щял да й стори, къде щял да я милва и всичките начини, по които щял да проникне в нея.

- Когато приключа с теб, сладурано, ще се чудиш защо някога си се бояла от най-обикновено докосване. Ще се почувстваш дълбоко омърсена, ще изгубиш всяка надежда отново да станеш предишната. Ще имаш усещането не че един мъж те е изнасилил, а че целият свят ти се е изредил.

Не било необходимо да имитира треперене. Книгата се тресяла в ръцете й и тя я оставила до себе си, но все така не го поглеждала. Скръстила ръце върху гърдите си.

Той заговорил за удоволствието, което момиче можело да достави на мъж, питал я дали някога не си е мечтала за това. Имал цял куп мръснишки въпроси и не спирал да й ги натрапва, докато тя не усетила думите му почти като физическо докосване

Гуинет не отговаряла, но измислила стратегия. Била сигурна, че баща й не му е казал нещо повече за нея от това, че страда от социофобия. Възможно било и някой от прислугата да му е съобщил незначителни дребни подробности. Тя още не била продумала и нищо чудно Телфорд да мислел, че е неспособна да говори и че това е част от болестното й състояние. За колкото по-невротична и сбъркана я мислел, толкова по-убеден щял да бъде в пълната си власт над нея и толкова по-голяма била вероятността да стане небрежен.

Докато редял неприличния си монолог, той наблюдавал Гуинет с остър втренчен поглед и с глада на вълк, обикалящ около агне. Сега тя реагирала не само с треперене и свиване на тялото си, но започнала да издава скръбни и тревожни звуци. Когато Телфорд настоял за отговори на отвратителните си въпроси, тя започнала да изрича накъсани, безсмислени срички, от нея излизали изтормозени стонове и уплашено скимтене, които у другиго биха събудили жалост, но Телфорд не бил способен на състрадание. Както Гуинет се надявала, той стигнал до заключението, че макар и да може да чете, тя не умее да говори или поради физически дефект, или поради нарушено умствено развитие.

Думите са изворът на богатство в света, а езикът е най-мощното оръдие в продължаващата откакто свят светува война между истината и лъжата. Телфорд бил цяла глава по-висок от Гуинет, тежал двойно повече от нейните петдесетина килограма; бил дързък, а тя плаха, жесток, а тя кротка. Когато осъзнал, че тя не може да говори, за да го моли или да го обвинява и заклеймява, се възбудил още по-силно от нейната безпомощност. В очите му и по зачервеното му лице се появило тъй животинско изражение, та Гуинет се опасявала, че в добавка към всички описани начини на тормоз в края на изпитанието й току-виж се нахвърлил да я разкъса със зъби.

Вече не я наричал Гуинет. Не й викал повече и „момиче“, нито пък благоволявал да се обръща към нея с „ти“. Имал няколко имена за нея, всичките груби, някои нецензурни.

Накрая й наредил да стане от перваза и да влезе в банята към спалнята й. Казал:

- Искам за сувенир пръстенчето на носа ти, а също и червеното мънисто на устната. Ще изтъркаме от теб тия готически щуротии, та да видя малкото момиче отдолу, крехкото птиче, дето така отчаяно копнее да е ястреб.

Олюляваща се като младо жребче и издаваща тънички жални звуци, Гуинет тръгнала пред него към банята. Стъпка след стъпка трескаво мислела по какъв начин да го разсее и дали да не го спъне, та да има шанса да хукне, ала той бил силен, а похотта му давала още по-голяма сила, като разпалвала желанието му да извърши всичките гадости и жестокости, за които си бил фантазирал пред нея.

В просторната баня я изкомандвал да се съблече. Тя се страхувала, че ако откаже, той ще я удари, което би могло да доведе до ускоряване на нейното изнасилване и убийство. По бузите й още течали сълзи и размазвали готическия й грим - сълзи за баща й, не за нея самата, и треперенето й било неудържимо. Когато започнала да разкопчава блузата си, се извърнала настрани от него към тоалетката със сведен надолу поглед, сякаш от болезнена свенливост. Чула го да дърпа лоста, който запушвал ваната. Погледнала в огледалото над тоалетката какво става зад гърба й. Видяла го, че се е навел през ваната да пусне крана на топлата вода. В тази си поза най-сетне бил уязвим. Извъртяла се и го блъснала с все сила. Той се прекатурил във ваната и изкрещял от болка, опарен от бликналата гореща вода.

Хукнала през отворената врата на банята и го чула как се измъква от ваната. Асансьорът бил прекалено бавен, а ако се спънела и паднела на стълбите, Телфорд щял да я хване. Вместо да се втурне през апартамента към външната врата, отишла право до нощното шкафче отдясно на леглото й и извадила от чекмеджето му малък флакон с лютив спрей.

Знаела, че той е вече почти зад гърба й. Извърнала се - бил на около три крачки разстояние - натиснала флакона и пратила струя от химикала право в очите му, както я бил обучил баща й. Телфорд изкрещял и заотстъпвал заднешком. Гуинет използвала предимството си и го напръскала обилно по носа и устата.

Лютивият спрей не причинява трайни увреждания, но моментният ефект е извънредно силен. Рукват сълзи, зрението е напълно замъглено, дори за няколко минути човек ослепява напълно. И при вдишването на малко количество потърпевшият се бори да си поеме дъх и има усещането, че се задушава, макар да не е в сериозна опасност.

Въпреки че бил временно неутрализиран и неспособен да вижда нищо освен размазани цветни петна, Телфорд размахал бясно двете си ръце в лудешки стремеж да й нанесе удар, или да я улови за косата, или да я сграбчи за дрехата. Тя успяла да му се изплъзне и бързо излязла от спалнята, хукнала през дневната между саксиите с коледни звезди, като пътем обрулила част от листата им и те останали да лежат зад нея, прекършени също като надеждата й за приятни празници.

Слязла по стълбите, като прескачала през две стъпала, и след шестото рамо се втурнала във фоайето, без да поглежда назад. Изтичала навън в ранната вечер, където въздухът бил студен и влажен като в ледница, макар осаждените повърхности и остри ръбове на града да не били маскирани още от първия сняг.

През четири сгради се намирало имението Билингъм - също толкова голямо, макар и по-претенциозно от това на баща й. Предните стълби били оградени от широки каменни стени, върху които лежали две масивни скулптури на лъвове в позата на Сфинкса, с вдигнати глави, строги лица и очи, взиращи се с празен поглед към улицата, но сякаш не нащрек за плячка, а в очакване на първите изчадия на Армагедон.

Семейство Билингъм, които й били известни по име, но които никога не била виждала, били на дълго пътешествие из Европа, а улицата гъмжала от движение, така че Гуинет не направила опит да прекоси четирите натоварени ленти, а вместо това изтичала към бдящите лъвове. Ограждащите варовикови стени се смалявали с изкачването на стълбите и тя се сгушила върху по-далечната от двете, като легнала върху повърхността от полиран гранит до лъва, два пъти по-голям от нея. Леко надигнала глава, за да има поглед към бащината си къща.

Нито веднъж не й хрумнало да вика за помощ, защото, който й да се отзовял, щял да поиска да я защити или утеши, което означавало да я хване за ръката, да я потупа по рамото или въобще по някакъв начин да я докосне, което тя не била в състояние да понесе. Щели да й задават въпроси, на които щяло да се наложи да отговори, а тя не искала да чува гласовете им, нито те да слушат нейния. Нетърпима й била мисълта да споделя с непознати част от личността си, нито гласа си, който не бил прозвучавал дори пред прислугата в бащиния й дом.

Докато лежала по корем, студеният гранит изсмукал всичката топлина от тялото й. Не била облечена като за навън и треперенето й от страх бързо преминало в силни тръпки от студ.

След няколко минути взиране иззад лъва, който й давал заслон, тя видяла Телфорд да излиза от дома на баща й и да слиза по външните стълби. Бил си облякъл палтото и носел бял плик, вероятно този с кифличките, който можел да го уличи, ако полицията го намерела в кухнята. Ужасена, Гуинет установила, че кураторът поема в нейната посока.

Личало си, че зрението му все още не е нормално, защото вървял бавно и се взирал напред, сякаш несигурен в пътя пред себе си. Когато минал покрай една улична лампа, се отвърнал от нея - явно светлината била твърде силна за парещите му очи с разширени зеници.

Когато Телфорд доближил, видяла как дъхът му се вие на бели струйки като на огнедишащ дракон, преобразен чрез магия в човек. Гуинет знаела, че той инстинктивно ще погледне вляво и въпреки увреденото си зрение и нейното прикритие в нощния мрак ще я види. Оказало се обаче, че увереността й, че ще бъде разкрита, била предизвикана от страха й и кураторът я отминал, без да я забележи, като ругаел тихичко с глас, задавен от ярост.

След като отминал още две къщи в източна посока, се качил в кола, паркирана до тротоара. При целия трафик по улицата Гуинет не могла да чуе шума от двигателя, но от ауспуха бликнали пари като духове, събрани от цяло гробище, и се издигнали към надвисналите голи клони на близкото дърво.

Кадилакът на Телфорд бил обърнат с предницата си към нея, но клоните на дървото й пречели на видимостта и тя не могла да го съзре зад волана. Макар и сигурна, че за тази вечер му се е изплъзнала, останала да лежи неподвижно в тъмната сянка на лъва.

Въпреки че най-вероятно Телфорд бил наплискал очите си със студена вода, за да отмие спрея, и че със сигурност нямал търпение да се махне оттам, му се наложило да изчака цели пет минути, преди да се почувства достатъчно уверен в зрението си и да подкара колата. След като стигнал до края на пресечката, завил на юг по булеварда.

Гуинет забързала към къщи и заключила външната врата след себе си. Осмелила се да иде до прага на кухнята, за да се увери в смъртта на баща си, но след първия поглед към безжизненото му лице се извърнала, неспособна да понесе гледката. Лесно можела да се потопи в черното море на скръбта, но това щяло да означава да измени на баща си, чието кредо било, че човек трябва да проявява издръжливост пред лицето на каквито и да било несгоди. Избягала на четвъртия етаж.

Телфорд сигурно очаквал, че тя ще позвъни на 911, за да съобщи за убийството, но Гуинет не можела да го направи. Униформени полицаи, детективи, служители от Съдебна медицина, репортери и всякакви други непознати щели да я обсадят като ято скакалци и да я лишат от уединение и надежда. Взорът им щял да е безмилостно прикован в нея, да сипят хиляди въпроси, да изискват отговори, безброй ръце да се протягат към нея в окуражителни жестове, да я подхващат за лакътя, когато коленете й омекнели, технически лица от отдел „Експертизи“ щели да събират улики в стаите й, най-вероятно щели да настояват да я отведат в болница лекар да прецени емоционалното й състояние. Такава перспектива й била непоносима. Всичко това щяло да я съсипе.

Нещо повече, ако Телфорд толкова грижливо бил заличил следите от присъствието си, както твърдял - а сигурно било така, - нищо нямало да го свърже със смъртта на баща й. В нейния апартамент можело да е оставил отпечатъци само по външната врата и по крановете в банята, но въпреки замъгленото си зрение и нетърпението си да се махне преди идването на властите сигурно си бил направил труда да избърше и тези повърхности. Ако се окажел толкова предвидлив, колкото тя подозирала, сигурно си бил осигурил и алиби за часовете на убийството, които възнамерявал да прекара в къщата им. Накрая щяло да опре до нейната дума срещу неговата. А на кого щели да повярват от полицията - на уважаван куратор или на обсебено от готическия стил невротично тринайсетгодишно момиче с остра социална фобия?

Гуинет прибрала няколко вещи от първа необходимост в пътна чанта, принадлежала на баща й. Като оставила външната врата отворена, напуснала къщата и се отправила към най-близкия от осемте апартамента, които предвидливият й родител бил осигурил за нея в случай на смъртта си.

Тъй като за момента се чувствала в безопасност, позвънила на Тийг Ханлън и му разправила какво се било случило. Той искал да се обади в полицията, но когато изслушал основанията й против, се съгласил с нея, че ако разчитат на обичайната процедура, това ще доведе единствено до съсипването на Гуинет, а не до затвор за Телфорд.

- Ако Телфорд някога бъде изправен пред правосъдието - казала тя на Ханлън, - аз съм тази, която трябва да събере улики срещу него - по мои си методи и когато преценя. Изгубих толкова много... Най-добрия баща на света. Никога няма да се примиря. Никога.

46

Макар да бяхме изпили виното си, преди тя да довърши историята, свещите не бяха догорели още и осветяваха в синьо мрака в къта за хранене.

- И така, смъртта на баща ти е била обявена за нещастен случай - заключих аз.

- За смърт, причинена от замърсен мед, да.

- А полицията не те ли търси?

- Не и активно. По местните телевизионни канали и вестници показваха моя снимка и беше отправен апел към обществеността, ако някой е видял това изгубено и психически нестабилно момиче, да съобщи местонахождението му. Ала снимката, на която бях с баща ми - единствената ми снимка след бебешките, с която разполагаха, - беше правена година по-рано - преди готическия ми облик, и аз, естествено, вече не приличах много на това момиче.

- Само една снимка за всичкото това време?

- Ако разрешиш да те фотографират, не знаеш у кого може да попадне снимката ти след време. Непознати да се взират в теб, да те изучават... Не е толкова ужасно, като да си в тяхно обкръжение, не могат да те докосват и не очакват да им отговаряш. Но пак е достатъчно зле. Едва издържам дори мисълта за това.

Споделихме минута мълчание.

Предвид психологическите й проблеми и ограниченията, които те й налагаха, предвид и това, че аз можех да напусна подземното си убежище само в най-тихите часове на нощта, загърнат с наметка и нахлупил качулка - при риска да бъда убит на място, щом бъда зърнат, -срещата ни и начинът, по който приятелството ни продължаваше да се развива, изглеждаха истинско чудо. Копнеех за нещо повече от приятелство, ала разбирах, че споделената любов за мен е нещо невъзможно. Дори една несъвършена принцеса може да бъде събудена за живот само от целувката на истински принц, не на такъв като мен. Въпреки копнежите си бях удовлетворен - не трябваше да преследвам невъзможното, а да се радвам на чудото. Сега най-големият ми страх беше, че може да изгубим онова, което споделяхме, и всеки да тръгне по своя път или пък да бъдем разделени от смъртта.

Най-накрая казах:

- Но след време съдът може да те обяви за мъртва и какво ще стане тогава с фондовете, от които се издържаш?

- Останах в пълна изолация три месеца, нито веднъж не излязох навън, скърбях за татко и поддържах контакт единствено с Тийг Ханлън. В края на този период той уведоми властите, че съм се свързала с него и че той като мой настойник и с моето съгласие ме е настанил в подходящ санаториум в провинцията, така че да мога да си почина, да получа психиатрично лечение и или да преодолея фобията си, или да се науча да живея по-добре с нея.

- По телефона Телфорд каза, че си била в санаториум.

- Така си мислеше през всичките тези години. До миналата нощ.

- И властите повярваха на господин Ханлън?

- Разбира се. Не само защото е мой настойник, а и заради това кой е той.

- И кой е той?

Макар да не виждах лицето й в синкавия мрак, подозирах, че се усмихва, като отговори:

- Моят настойник.

И с това даде да се разбере, че независимо от онова, което споделяше с мен, някои от тайните й си оставаха само за нея.

Тя продължи:

- Нямах близки роднини, само един приятел, който ми беше и настойник, така че съществуваше малък риск някой адвокат да се появи изведнъж и да заяви, че е в мой интерес съдът да проучи настоящото ми състояние и лечение. Освен това администрацията в този град проявява такова безразличие в това отношение, че службите за защита на децата съвсем спокойно настаняват някои от питомците си в приемни домове, където те са малтретирани, подлагани на сексуален тормоз или направо дрогирани с медикаменти срещу хиперактивност и дефицит на внимание, докато ъгловатостите в характера им биват загладени, и това всеки го знае. Едва ли има човек, който да мисли, че приемен дом в този град е по-добър от скъпа лудница.

След кратко мълчание промълвих:

- Съжалявам, че е трябвало да видиш баща си мъртъв в състоянието, в което е бил.

- Мислех, че съм се отвърнала твърде бързо, та образът да остане в съзнанието ми. Ала е запечатан там. Ярък и ужасяващ. Никога няма да мога да го забравя.

В своето съзнание аз видях образа на съсипаното лице на моя баща и едното му око, потънало в локвичката кръв, изпълнила очната ябълка.

Гуинет избута стола си назад и се изправи.

- Обещах да ти посвиря.

Последвах я в дневната. Макар чашките, в които горяха свещите, да обагряха стаята в червено, атмосферата беше не по-малко меланхолична.

Когато застанах до стола й пред пианото, Гуинет ме смъмри:

- Не ме притеснявай с такава близост, Адисън. Откакто татко умря, за да свиря добре, трябва да чувствам, че свиря само за него и за себе си. Иди седни някъде и ме остави на музиката ми.

Друга свещ гореше на малка масичка до креслото и аз се настаних в него. С гръб към мен тя изрече:

- Соната „В духа на фантазията“ в до диез минор.

Щом Гуинет засвири, разпознах „Лунната соната“ на Бетовен и се изправих потресен на крака, защото сред всички музикални произведения, които с баща ми слушахме на нашия сиди плейър, това беше творбата, която трогваше и двама ни еднакво и не можехме да й се наситим. Тихата музика на адажиото говори на най-съкровените кътчета в душата ти, издига те все по-високо и по-високо - по мое мнение най-въздействащата от която и да било от другите сонати на Бетовен.

Отидох до прозорците и се загледах в снега, който валеше също така обилно, както и преди. Вятърът бе поутихнал обаче - идваше на лениви капризни пориви. Снежинките вече не падаха под ъгъл към улицата. Събираха се на фигури, които се разпадаха миг след това -неспирна процесия от духове, докосващи плавно земята - като кристализирали музикални ноти, носещи мелодии от по-висши сфери.

Заглавието „Лунна соната“ всъщност не е било на Бетовен, а е притурено на творбата от приятел на композитора, на когото музиката напомняла за плаване с лодка по Люцернското езеро на лунна светлина.

В нощта през снега се появиха трима яснолики - същите, които по-рано бях видял на отсрещните покриви, двама мъже и жена, тя - облечена в бяла болнична униформа, а те - в синя. Както обикновено правеха ясноликите, те не просто се появиха в полезрението, а се плъзнаха през въздуха, сякаш движени по жици в цирков спектакъл.

Двама от тях стъпиха на улицата и започнаха да се оглеждат във всички посоки, но жената долетя до прозореца, сякаш привлечена от музиката. Когато премина през стъклото на няколко крачки от мен, въобще нямаше разтърсване и шум. Сега се движеше, сякаш гравитацията я ограничаваше, когато очевидно не беше така, и беше като лампа, край която тъмнината отстъпваше и след отминаването й отново пропълзяваше на мястото си. Ясноликата излезе от дневната, мина през къта за хранене, през отворената арка към кухнята и там се изгуби от поглед. Вероятно бе обиколила другите стаи, защото след малко се върна -не през вратата, а през мазилката, като мина през стената тъй лесно, както би го сторила през завеса или мъгла.

Ясноликата застана до пианото, втренчена надолу нито с усмивка, нито намръщена, просто наблюдаваше момичето със спокоен интерес. Гуинет не подозираше, че някой я гледа, нито можеше да види мекото сияние на ясноликата, което падаше над нея и над част от клавишите. Свиреше, сякаш присъствахме само аз и паметта на баща й.

След миг посетителката се извърна с гръб към пианото и тръгна към мен. Подчинявайки се на инструкциите на баща ми, се загледах през прозореца и избегнах погледа й. Представях си как, ако срещна очите й, това може да ме преобрази - както в древногръцката митология погледът на Медуза е превръщал плътта в камък. Баща ми никога не ми обясни какво точно ще ми се случи, ако разменя поглед с някой яснолик, но тъй като по всички въпроси бе проявявал мъдрост, нямах причини да се съмнявам в съвета му

Сиянието на ясноликата се спря върху мен и посребри стъклото на прозореца. Улових с периферното си зрение лицето й, отразено в стъклото, когато надникна над дясното ми рамо, но не се осмелих да срещна очите й в отражението. След кратко колебание тя мина през мен, през прозореца и навън в нощта. Помислих си, че сигурно живее в различно от моето измерение, но е способна да прониква и в този свят, макар аз да не можех да вляза в нейния.

Тя се понесе надолу през падащия сняг и се присъедини към спътниците си. Тръгнаха по улицата в посоката, в която по-рано се бяха движили човекът и кучето.

Сонатата свърши, но Гуинет вероятно не би желала похвала за изпълнението си. След краткото мълчание, каквото винаги настъпва след последния тон на прочувствена музикална творба, тя засвири нова пиеса. Също тъй бързо, както бях разпознал „Лунната соната“, разпознах и нея, но не и названието й. Беше красивата меланхолична мелодия, която в някои нощи долиташе в жилището ми без прозорци и ме преследваше, музиката, чийто източник не бях в състояние да определя, сякаш идваше от друг, невидим свят.

Прекосих стаята и застанах зад нея, леко встрани, все още на уважителна дистанция, така че да продължава да си представя, че свири само за себе си и за изгубения си баща, ала достатъчно близо, за да мога не само да чувам музиката, но и да я почувствам. Музиката се състои от звуци, звукът се състои от вибрации и тези конкретни вибрации резонираха в мозъка на костите ми, в дъното на сърцето ми.

Когато пиесата свърши, Гуинет остана да седи с наведена глава, с отпуснати върху клавишите ръце, с лице, поруменяло от трепкащата светлина на свещите. Не казваше нищо. Знаех, че не трябва да нарушавам тишината, личеше си, че тя иска да поседи в мълчание, но не се сдържах и попитах шепнешком:

- Каква беше тази музика?

- Първата пиеса беше Бетовен.

- Да, знам, „Лунната соната“. Но втората?

- Това е моя композиция. Роди се през седмицата след смъртта на баща ми. Израз е на болката... на болката от загубата му.

- Красива е. Не знаех, че имаш толкова голям талант.

- Не е нужно да изпитваш чак такова страхопочитание. Просто е нещо, което мога да правя. Дарба. Нямам никакви заслуги за това.

- Трябва да си записала пиесата, която току-що изсвири.

Тя поклати глава.

- Не. Това е музика само за него и за мен. А този път - и за теб.

- Но аз съм я чувал и преди.

- Не е възможно.

Тя започна да я свири отново, този път пианисимо, и аз настоях:

- Чувал съм я много пъти. В жилището ми под града. И не можех да установя източника.

Стоях мълчалив, докато тя изсвири пиесата докрай. Последният тон си отиде от нас като

бавно летяща птица, издигана нагоре от топло въздушно течение.

Отново наруших тишината.

- Наистина я чувам в някои нощи.

- Вярвам ти.

- Но щом никога не си я записвала и никой друг не е...

- И все пак ти си я чул. Не знам как. Но може би се досещам защо.

Не схванах съвсем логиката на това „как“ и „защо“, затова я попитах:

- Защо?

Отначало тя мълчеше, но после промълви:

- Не искам да го кажа... и да се окаже, че греша. Не искам да се надявам на нещо, което не е вярно.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя го включи на високоговорител.

- Ало?

Всички копринени тонове бяха отмити от глас, сякаш пропит от лошо уиски. Думите дойдоха грубовати и глухи, като че ли човекът говореше през пълен с камъни търбух.

- Госпожице Гуинет, аз съм.

- Случило ли се е нещо, Саймън?

- Някакви типове ви търсят.

- Какви типове?

- Съседи на два от апартаментите ви ми се обадиха, че някакви ходели и разпитвали за вас. Съседите ви никак не ги харесали на вид, та рекох, че е добре да знаете.

- Съседите ми въобще не ме виждат, като влизам и излизам. Аз не ги познавам, Саймън, как така ти ги познаваш?

- Госпожице Гуинет, те са дружелюбни хора. Дадох им номера си, в случай че протече някоя тръба, когато ви няма в жилището.

- Съседите имат номера на фирмата, управляваща имота, и това им стига. Саймън, казах ти на никого да не говориш за мен.

Разочарованият й тон явно го притесни.

- Не, не, въобще не съм говорил. Казах им другото ви име, не истинското, и сме разменяли само общи приказки.

Тя се изправи.

- Но си им дал номера си. Саймън, трябва да се махнеш веднага оттам.

- Оттук? От хубавия ми малък дом? И къде да ида?

- Където и да е. Тези мъже ще дойдат за теб.

- Но, госпожице Гуинет, съседите имат само номера ми, не знаят адреса ми, нито дори фамилията ми.

- Онези, които ще дойдат за теб, са хора с връзки, имат приятели на високи постове, ресурси. Накрая ще те открият.

- Но къде да ида? Нямам къде другаде да се подслоня.

- Иди при настойника ми. Ще му позвъня да те очаква.

- Дори и в хубаво време това е прекалено далеч, госпожице Гуинет. И кой въобще ще тръгне да шофира из града? Аз се придвижвам с велосипеда си и с таксита. Но велосипеда не мога да го карам в дълбок сняг, а и никое такси няма да излезе в такава буря.

Тя се поколеба и каза:

- Аз ще дойда, Саймън. Аз ще те закарам.

- Ако онези типове ме намерят, нищичко няма да им кажа. Ама съвсем нищичко. Знаете, че няма, госпожице Гуинет. По-скоро бих умрял.

- Знам, Саймън. Само че не искам да умираш, а може и дотам да се стигне. Пристигам след половин час.

- Бог да ви благослови, госпожице Гуинет. Съжалявам, че ви създавам ядове. Вие сте истински ангел, хич не исках да става тъй.

- Знам, че не си искал, Саймън. Половин час. Нали така?

- Добре.

Тя приключи разговора. След това се обърна към мен:

- Трябва да побързаме. Телфорд и такива като него са истински животни.

- Не са животни - поправих я. - Животните убиват само когато имат нужда да се нахранят.

Животните страдат, ала не винят за страданието си другиго и никога не изпитват завист. Кой е Саймън?

- Човек, който почти бе изгубил душата си, но я откри отново. Хайде!

47

Първия път, когато видях истински кучета, а не само на картинка, бях на осем години -скоро след като майка ми ме прокуди от малката къща в планината.

След премеждието при църквата, където малко оставаше да бъда пребит, и преди да стигна до паркинга за камиони и да се кача в ремаркето на осемнайсетколесника, минах през гори, пълни с козодои и дървесни жаби, прекосих диви ливади, където кръжаха ята жълти пеперуди като посипали се венчелистчета от слънцето, към което те се стремяха да се върнат, преди да стигна до изоставен имот, заобиколен от полусъборена ограда и пасище, в което нямаше добитък.

Скупчилите се облаци бяха надвиснали ниско, тук-таме разпокъсани, като електриковосиньото небе на късния следобед се прокрадваше между тях. Слизащото на запад слънце пламтеше над високите склонове на забулените в облаци планини, металносиви в основата си и позлатени по върховете. Отиващият си ден се колебаеше между буря и покой в час на нерешителност, след който можеше да поеме към всеки от двата сценария.

Прескочих оградата и закрачих по полето. Бях изминал около една четвърт от него, когато две кучета се втурнаха през тревата към мен отляво. Едното беше немска овчарка, а другото -мелез между овчарка и някакъв вид хрътка.

Тъй като кучетата са най-опитомените животни на планетата, допусках, че няма да са тъй миролюбиви като дивите животни от горите, в които бях израснал. След като имаха тъй тясна връзка с хората, сигурно споделяха техните предразсъдъци. Те така красноречиво показваха със зъбене омразата си, че предположих, че всеки момент ще ме нападнат и разкъсат.

Хукнах през тревата, но скоростта ми, разбира се, не можеше да се мери с тази на кучетата. Когато ме настигнаха обаче, не се хвърлиха върху ми, а се изравниха с мен от двете ми страни, размахали опашки.

Спрях да тичам, притеснен, че могат да доловят страха ми, но продължих да вървя. Изприпкаха пред мен, като подскачаха едно към друго, хапеха се закачливо, претъркулваха се и пак се изправяха. Страхът не ме беше напуснал, но ми стана приятно да наблюдавам играта им.

Когато вече бях изминал половината поле, те се върнаха при мен задъхани и душещи въздуха. Явно бяха помирисали шунката от църковния пикник в раницата ми. Бях изял две парчета на закуска, но имах още едно в страничния джоб, увито в алуминиево фолио.

Помислих си, че може би и тези кучета ще се окажат добронамерени като моите горски приятели - създания, които ми бяха повече семейство от родната ми майка. Без да свалям раницата си, отворих ципа на страничния джоб, където държах шунката. Разгънах я, разкъсах я на парчета и ги дадох на кучетата да ги изядат.

Демонстрираха изрядно възпитание, като всяко изчакваше търпеливо да подам и на другаря му парче шунка, докато месото се свърши. Не се нахвърлиха да отмъкнат късовете от пръстите ми, а ги поеха деликатно с устни. Когато казах: „Няма повече“, не нахалстваха за още.

Тогава един глас подвикна:

- Не хапят. Добри стари момчета са те.

На петдесет или шейсет метра разстояние мъж с ловджийско яке с много джобове вървеше към мен, преметнал пушка върху сгъвката на лявата си ръка. Въпреки оръжието не излъчваше заплаха, ала това щеше да се промени, щом приближеше и зърнеше лицето ми под качулката.

Дръпнах шала нагоре, чак до очите си, и хукнах, като очаквах предупредителен изстрел или команда, която да насъска кучетата по мен. Не се случи нищо такова. Прескочих почти падналата ограда и се шмугнах в близките гори.

Кучетата ме сподириха, явно обзети от желание за приключения. Отпъждах ги неколкократно, но те не искаха да си тръгнат. Определено не търсеха храна; поведението им ясно подсказваше, че искат друго. Отпуснах се на едно коляно и с облечените си в ръкавици ръце ги почесах зад ушите и под брадичките. Казах им, че трябва да се връщат веднага, преди стопанинът им да е решил, че съм ги откраднал. Точно тогава той подвикна пак много по-отблизо. След настоятелното ми убеждаване кучетата се обърнаха и поеха назад към пасището, макар че подвиха опашки и от време на време се извръщаха, сякаш почувствали се смъмрени от мен.

Години по-късно, след като бях имал и други преживявания с кучета, се питах дали те всъщност не са създадени да служат като четириноги водачи на човечеството, които да го поведат към първоначалния му изгубен дом. С примера на своята радост и смирение, с дълбокото задоволство, което извличат от скромните си и простички желания - храна, игра и обич, те обезсилват всякви стремежи към власт и слава. И макар да имат остри зъби, са избрали да получават нещата, от които се нуждаят, с размахване на опашка и молещи очи.

И така се случи, че в критичен за мен час кучетата се оказаха всичко онова, което си представях, та дори и повече.

48

Градът постепенно се предаваше пред виелицата, но не и Гуинет. Зимните гуми с поставени на тях вериги пореха през снежната пелена и я отъпкваха зад себе си. Снегът натрупваше по близо пет сантиметра на час и снежната покривка вече бе към петнайсет сантиметра, но Гуинет все така си мислеше, че това е идеалната нощ за бързо каране и увеличаваше ли, увеличаваше скоростта, като мина на слалом между няколко закъсали автомобила, които претоварените машини не бяха успели още да изтеглят, и вземаше завоите, сякаш беше спечелила съдебен процес срещу законите на физиката, в който съдът беше анулирал подхлъзването и преобръщането. Макар да бях млад, помнех дните, когато в случай на снежна виелица снегорините моментално излизаха на улиците и почистването започваше още преди бурята да се е развихрила напълно. В последно време обаче, ако се съдеше по бавната реакция, изглеждаше като че ли сме се върнали в миналия век, когато за почистването на снега се е разчитало на бригади от работници с лопати, навлечени с дебели дрехи и обърнали по някоя и друга чашка за загряване, преди да се явят на служба, след което с каруци, теглени от коне, са извозвали събрания сняг.

Саймън, когото бързахме да спасим, се оказа бездомникът, който беше открил тежко пребитото голо момиченце в контейнера за боклук. Години преди да се превърне в клошар, той бил млад художник с обещаваща кариера. Ала нещо в успеха толкова го уплашило, че с алкохола като втори пилот и с умението си да изгаря делови взаимоотношения като магическата хартия на фокусниците си организирал такъв зрелищен провал, след който в рамките на една година от луксозен пентхаус стигнал до дюшек под мостовете.

След нервната криза в кафенето, където отнесъл пострадалото дете, и след като бил изписан от болницата, отказал алкохола отведнъж, без помощта на лекарства, психолози и дванайсетстепенни програми. Щом допирал до устните си чаша или бутилка със старата отрова, му призлявало от миризмата, а онова, което бил погълнал, неизменно повръщал. Мирисът и вкусът на алкохола му били също тъй противни като вонята на боклукчийските кофи. Всеки път, щом се опитвал да пие, си спомнял мисълта, която го била осенила в болницата - че е не просто проява на слабост, но и грях да съсипваш сам живота си, когато са толкова много онези, лишавани от живот и от бъдеще поради човешка жестокост или вследствие на бруталните природни стихии.

Заживял трезв и работлив в ексцентричен квартал с живописни бунгала от епохата на двайсетте години, край шосе с две платна, наречено „Джон Огилви Уей“, в югоизточния район, близо до реката.

През първата половина на деветнайсети век у жителите на града съществувал стремеж към хармония, затова навред изниквали сгради, които радвали окото. В настоящето обаче, през годините, когато правителството се обърнало към експерти по благоустройството, голяма част от изграденото в миналото било сметнато не само за отживелица, но и за пълна грозотия. Архитектурата, която прославяла историческото наследство, била отречена, тъй като голяма част от самата история била смятана за срамна и дори позорна. Всичко изискано, красиво и благородно било заклеймено като дело на сантиментални примитиви, съборено и заменено с масивни сгради, сякаш вдъхновени от съветските блокови жилища, с гори от стоманени и стъклени кули, блестящи на дневната светлина, като че ли по-славни от самото слънце, което ги огрявало.

Къщичките на „Джон Огилви Уей“ бяха популярни сред художници, скулптори и керамици, които живееха в тях и ги използваха като свои галерии. Кварталът бе оцелял достатъчно дълго, за да се превърне в туристическа атракция, културна придобивка, с която градът се хвалеше. Тъй като според съвременните схващания обаче изкуството трябваше да е свързано с бъдещето и прогреса, с абстракцията и невъзможността да се познае реалността, то се създаваше не от истински предани и посветени му творци, а от такива, които се отнасяха с презрение към миналото. Така че „Огилви Уей“ си остана заобиколен от здания, които в дръзкия си израз на брутална власт изглеждаха така, сякаш бяха от паралелен свят, в който Хитлер е победил.

От благодарност към Саймън, че е спасил момиченцето, Гуинет му бе купила къща в този квартал, за да живее спокойно там, без да се тревожи за наем, и да се опита отново да открие таланта си. Беше просторно жилище, макар и бунгало, с дълбока предна веранда с декоративни елементи от художествените занаяти. Всичките прозорци светеха. Гуинет продължи до следващата пресечка и едва тогава паркира колата.

Слязохме от ландроувъра.

- Не може да отидем директно на предния вход - каза тя.

- Защо?

- Трябва да разузнаем дали не са се добрали до Саймън. Ако се е случило нещо с него, никога няма да си простя. Казах, че ще пристигна до половин час, а не успях.

Погледнах ролекса си и отбелязах:

- Трийсет и пет минути са доста близко до предвиждането ти. Пет минути надали са от голямо значение.

- Нещо ми подсказва, че са.

Макар да минаваше единайсет часа, почти във всички бунгала светеше. Явно творците, които не живееха според стандартния работен ден, бяха най-съзидателни, когато целият свят утихнеше, та талантът им да влезе в циркаден ритъм, така различен от този на нас, останалите, на които ни липсваше тяхната дарба.

Улицата ми напомни на зимен пейзаж на Томас Кинкейд¹⁵ - с очарователни къщички и калдъръмени пътеки към тях, с вечнозелени храсти под искрящите им снежни хермелинови наметки, с цялата наситена с топлота светлина, която излъчваха толкова убедително. Картината бе облъхната от магия, ала магията има две форми - светла и тъмна.

¹⁵ Томас Кинкейд (1958-2012) - американски художник, известен със своите реалистични, пасторални и идилични картини. -Б. р.

От единия джоб на палтото си Гуинет извади малък флакон с лютив спрей и ми го подаде. От другия измъкна шоковата си палка.

Прекосихме улицата и минахме през тесния страничен двор на тъмното бунгало, съседно на това на Саймън, откъдето попаднахме в задния му двор. Внушително вечнозелено дърво се издигаше на височина над десет метра, като ни предоставяше заслонено място за наблюдение под качулката на отрупаните си със сняг клони.

Къщата на Саймън бе притихнала под сипещите се от небето гъсти снежинки, тъй спокойна и доволна, сякаш приканваше преспите да я затрупат и още повече да я изолират от света.

Единственото странно нещо бе ветрилото от бледа светлина, което ту се разтваряше, ту се свиваше върху задната веранда на неравни интервали, без да е придружено от някакъв звук. Когато излязохме изпод клоните на дървото към ниския градински зид, разделящ дворовете, видяхме, че светлината идва от къщата и се отмерва от врата, която ту се притваряше, ту отново биваше отваряна от променливия вятър.

- Лоша работа - промърмори Гуинет.

Прехвърлихме се през градинския зид, прекосихме двора и се заизкачвахме по стълбите припряно, но предпазливо. Когато вече бяхме на верандата, чухме глас, но той беше на говорител върху музикален фон и вероятно идваше от телевизор.

С присъщата си смелост Гуинет прекрачи прага. Макар това бунгало да ми се струваше истински капан, последвах я без колебание.

- Затвори вратата - прошепна тя.

Поколебах се дали е разумно, но я затворих безшумно.

Бяхме в общо помещение с малка кухня вляво и по-голямо пространство вдясно, явно замислено като семейна дневна. Очевидно Саймън обитаваше предимно тази задна част на бунгалото, защото имаше легло, две кресла с масички до тях, неголям скрин и телевизор, монтиран на стената, който в момента предаваше новинарска емисия. Жилището бе почти тъй скромно като моето собствено, но за човек, който бе живял на улицата и бе спал под мостовете в продължение на трийсет години, вероятно бе истински палат.

По телевизията показваха огромен круизен кораб, хвърлил котва близо до някакво пристанище, а говорителят обясняваше нещо за отказ на властите да позволят на капитана да влезе в него.

Живеех дълбоко под града, под безчетни тонове бетон и стомана, където радио- и микровълни и телевизионен сигнал не можеха да проникнат. Всеки път по време на приключенията си над земята, щом зърнех телевизор, бях неизменно заинтригуван. Ала винаги си припомнях думите на баща ми, че без телевизия сме си по-добре, че тя е средство за манипулация, че би ни превърнала в хора, каквито не желаем да бъдем.

Майка ми нямаше телевизор в изолираната си къщичка и въпреки това се бе превърнала в нещо, което не искаше да бъде. Може да беше гледала много телевизия като дете в дома на родителите си и там, където бе живяла, преди да се засели в планинския си дом. Толкова много неща не знаех и може би никога нямаше да науча за психологията на хората, които живееха на повърхността, без да се крият.

Тъй или иначе, жилището на Саймън представляваше нещо като студио, в което той поддържаше безукорна чистота. Никаква мръсотия. Никакъв прах. На този фон счупената ваза и петното кръв върху светлия дървен под бяха визуалният еквивалент на крясък.

49

Гуинет не беше момиче, което изпитваше някакво нездраво удоволствие да отваря насилствено врати. Правеше го само когато знаеше, че се налага.

Шоколадовокафявата врата между дневната на Саймън и останалите стаи на бунгалото ми се виждаше като монолит, страховита преграда, отвъд която имаше нещо плашещо, плод на минало или бъдещо насилие. Ако трябваше аз да избирам, бих си тръгнал на мига, но решението принадлежеше на Гуинет.

Вратата се отваряше към къс коридор. Отляво имаше баня и нещо като склад. И двете врати бяха отворени и отвътре струеше мека светлина. Вдясно беше ателието. Никой - жив или мъртъв - не ни очакваше в тези помещения.

В края на коридора влязохме в галерия, която представляваше всъщност две съединени стаи. Таванът бе с открити греди, а по стените бяха окачени маслени платна, индивидуално осветени, които въздействаха много силно едновременно и върху чувствата, и върху интелекта. Бе много добър в рисуването на хора - имаше индивидуални портрети в цял ръст, както и на групи хора, извършващи общи дейности в най-различна обстановка, също детайлно и изкусно изпипана.

- Отвели са го - пророни Гуинет.

- Къде?

- Не и в апартамента на Телфорд, нито пък някъде, където биха могли да ги видят. Сигурно се надяват да му измъкнат адреса на деветото ми жилище.

- Ти каза, че той не знае къде е.

- Не знае. Не подозира дори, че съществува такова.

- Какво може да им каже?

- Нищо. А дори и да знаеше, не би им казал. Очевидно не им е разкрил, че идвам насам, за да го отведа на безопасно място, иначе просто биха ни изчакали.

- Какво ще стане с него? - попитах.

За миг забравила условията на нашите отношения, тя ме погледна и в мига преди очите ни да се срещнат, аз наведох глава, опасявайки се, че ако случайно ме зърне, маската за ски няма да е достатъчно надеждна срещу спонтанното й и бурно отблъскване.

Тя изключи лампите над картините и галерията остана слабо осветена само от светлината, идеща от коридора, след което отиде до прозореца и се взря в снежната нощ

Макар да познавах Саймън единствено от думите на Гуинет и чрез впечатляващите картини по стените наоколо, чувствах, че трябва да сторим нещо. Повторих въпроса си:

- Какво ще стане с него?

- Ще го изтезават, Адисън. И когато нищо не им каже, ще го убият.

- И всичко това само за да се доберат до теб?

- Казах ти. Телфорд е откраднал милиони. И има още много милиони за крадене от колекциите на библиотеката и музея, експонати, чиято липса няма да се усети с години, особено като се има предвид, че инвентарните списъци са под контрола на самия Телфорд. Лично той решава кои картини, скулптури, редки книги и ръкописи да бъдат представени в организираните експозиции. Така че няма да може да бъде разкрит тъй лесно, както ако някой друг се сдобие с тези правомощия.

Не знаех какво да кажа или сторя. Бях създание от мрака, аутсайдер. През последните осемнайсет години бях имал само един приятел - баща ми, а откакто той умря, бях съвсем сам. Надявах се посредством Гуинет, въпреки социалната й фобия, да се науча как хората общуват едни с други, как реагират и си взаимодействат, какво казват и как го казват, какво искат, как се стремят към него - повече, отколкото можех да науча от книгите. Очаквах чрез нея да разбера в какво хората намираха смисъла на живота, защото смисълът на моя ми убягваше, тегнеше като болезнено бреме върху ми и изглеждаше неразгадаем. Онова, което бях научил през последните двайсет и четири часа, не бе познание, което имах представа как да използвам. Не знаех какво да кажа или направя. Не знаех. Не знаех и толкова.

Не можех да понеса тя да плаче. Стоеше тиха като снега, падащ в светлината на уличните лампи, но въпреки това бях сигурен, че плаче. Сълзите нямаха мирис, доколкото ми беше известно, но не петте ми сетива бяха инструментът, който ме известяваше за нейната скръб, нито бе интуицията ми, а някакво по-дълбоко усещане, което не бих могъл да назова.

Ако ми бе позволено да докосна това мило момиче, бих го обгърнал с ръце. Ала при сегашното й настроение и изострените й чувства тя сигурно не просто щеше да трепне и да се отдръпне, а да отскочи ужасена като от електрически удар. И тогава нарушението на правилата от моя страна несъмнено щеше да доведе до разрив и до окончателна раздяла помежду ни.

Гуинет се извърна с гръб към прозореца и прекоси галерията.

- Хайде - каза.

- Какво ще правим?

- Не знам.

Забързах след нея по коридора.

- Къде отиваме?

- Не знам.

Оставихме включени останалите лампи, също и телевизора, и излязохме от кухнята на задната веранда тъкмо когато водещият новините изрече: „...към нашия репортер Джефри Стокуел в Мумбай, Индия“.

Снегът валеше още по-силно от преди, доколкото това бе възможно - сякаш небето се изпразваше, така че щом облаците изтръскаха напълно съдържанието си, нямаше да има нищо друго над нас, а само чернота, без луна и звезди, без слънце на сутринта. В момента всичко наоколо представляваше спорадичен вятър и вихрушки от сняг, красив хаос.

Когато се приближихме до ландроувъра, Гуинет каза:

- Смъртта е тук тази нощ. И не само при Саймън. Смъртта е с нас. Усещаш ли я?

Не й отвърнах, защото отговорът ми щеше да я угнети. След шест години отново имах нещо за губене и страхът ми беше огромен.

50

Нощта на светкавиците, пламтящото небе, когато стояхме навън под него и оцеляхме...

През годините ни заедно с баща ми бяхме обикаляли града по време на много свирепи бури, не само през онази, когато умиращият ни даде златния си часовник. В годината, когато навърших шестнайсет, една нощ през юли небето се отвори, сякаш да излее цяло море. С баща ми се качихме на горната земя, екипирани с високи ботуши, черни шлифери с качулки и маски за ски. Движехме се под пороя през наводнените улици, сякаш бяхме моряци, изхвърлени през борда, но поради някаква магия способни да вървим по водата в търсене на кораба си.

Стояхме в големия парк насред града и всичко, което под слънцето изглеждаше топло и зелено, сега беше студено и черно. Стълбовете с лампи покрай виещите се алеи осветяваха сребристите дъждовни струи и леката мъгла, образувана от разбиването на капките върху настилката. Тези серпантинни алеи толкова загадъчно се губеха в далечината сред храсти, дървета и млечнобели изпарения - сякаш обещаваха да ни изведат към непознати тайнствени земи, - че ако не ги познавахме из основи и не знаехме накъде водеха, щяхме да се подведем.

Голяма светкавица прониза небето над окосената ливада, на която стояхме, толкова близо до нас, че оглушителният гръм дойде почти едновременно, насочи се на изток и удари гръмоотвода върху покрива на най-високия небостъргач на улицата отвъд парка. Хилядите светлинки в сградата замигаха, но не изгаснаха и бях сигурен, че за миг гръмоотводът засвети в червено.

Бях много уплашен и исках да се скрием някъде, но баща ми ме увери, че ние не може да бъдем поразени от светкавица, че никоя буря не е в състояние да ни убие. Ако ни било писано да умрем не от старост, фаталният удар щял да дойде от ръцете на нашите съграждани. Макар да беше трудно за вярване, че се радваме на такава специална милост от страна на природата, обуздах страха си колкото можах и застанах до баща ми, уповаващ се на мъдростта му

Небето - черна черупка - се пропукваше отново и отново. Някои от цепнатините на зигзаг се отправиха към по-далечни мишени, които не можехме да видим, докато други просто скачаха от едно място на друго, сякаш по небето имаше воюващи помежду си богове.

Помежду канонадата от гръмотевици баща ми заговори за силата на природата: за светкавиците, всяка от които нагорещена като стопено слънце, за земетресенията, събарящи сгради, сякаш са крехки могилки на термити, за торнадото, урагана, цунамито.

- Природата е съвършена машина, която никога не проявява насилие, освен когато противодействащи си сили в нея трябва да бъдат балансирани наново. А и тогава насилието е кратко - буря, продължаваща ден или два, десетминутно цунами, няколко мига, докато тектоничните пластове се разместят и нагласят. Природата не води война години наред и у нея няма злоба.

Човечеството, от друга страна... Виж, там нещата са по-мрачни. Адам и Ева, каза той, не търсели толкова забраненото познание, колкото се стремели към власт, властта да бъдат богове. Голямата власт можела да е нещо добро само когато онези, които я упражняват, били склонни да я използват с мъдрост и доброта. Ала малцина имали такава склонност. Обикновено тя била средство за натрупване на богатство, за разчистване на сметки, за напомпване на егото, за прекрояване на обществото спрямо нечии грандомански проекти. След такъв вид упражняване на властта винаги следвали войни и унищожение.

Не знаех какво цели баща ми, като ми разказва всичко това, и когато понечих да поискам да ми обясни смисъла, една от последните светкавици на свирепото светлинно шоу разцепи гигантски дъб само на трийсетина метра от нас. Пламъци лумнаха от изкормения ствол, сякаш сърцевината на дървото се бе разтопила. Половината дъб се прекатури ведно с изтръгнатите корени, но другата половина остана да стърчи предизвикателно и пороят бързо загаси огъня.

Когато пиротехническите изпълнения приключиха и небето вече изпращаше само дъжд, баща ми каза:

- Когато хората с власт решат, че нещата трябва да бъдат наново балансирани на всяка цена, насилието никога не е кратко и никога не е ограничено единствено към дисбаланса, който уж го е предизвикал. Започва да властва законът на насилието. Отмъщението се превръща в синоним на справедливост. Никой град не е защитен от подобен ужас, никоя нация, никой период в историята. Бъди готов да разпознаеш момента. Винаги бъди нащрек.

Имах много въпроси към него, но той не желаеше да им даде отговор. Приключил бе с темата, която очевидно го разстройваше. Никога повече не заговори за това през останалите четири години, докато бяхме заедно.

Когато се връщам в мислите си към онази нощ и разсъждавам над казаното от баща ми, понякога ми се струва, че е знаел или усещал нещо, което сърце не му е дало да сподели дори с мен. Може насън или в миг на просветление, близко до пророческо прозрение, да е видял неща, които предстоят, и да е бил стъписан от ужасната сила на тези бъдещи събития до такава степен, че не е можел да говори за тях, а само да се надява, че не е видял достатъчно ясно и че те няма да се случат.

51

Гуинет управляваше ландроувъра, сякаш беше валкирия от фолклора на викингите, чиито крила са били подрязани и сега спешно трябва да открие падналия воин, предопределен за нея, преди да е умрял, та в мига, щом душата му се отдели от тялото, да поведе духа му към Валхала. По-рано бе създавала впечатление на безразсъдна зад кормилото. Ала сега, макар скоростта да бе по-висока и да вземаше завоите по-остро от преди, не изглеждаше да кара нито екстремно, нито дори неразумно. Беше много съсредоточена, сякаш знаеше точно къде отива и защо.

При лудешкото ни препускане през града към „Огилви Уей“ беше мотивирана от страха за приятеля си, а сега пламъкът, който я движеше, бе гневът - но не към Телфорд и съучастниците му, а към нея самата, задето не бе пристигнала навреме пред бунгалото. Беше ядосана - но не на Саймън, а отново на себе си - и задето не бе предвидила, че, горд със своето възстановяване и с нейното доверие към него, той ще се представи пред съседите й като човека, на когото тя е поверила ключовете си, и по този начин ще се постави в опасност.

Съществува такова нещо като праведен гняв, особено когато е насочен към теб самия, но невинаги има основание за него. Бях притеснен и от степента, в която Гуинет винеше себе си. За мен тя за вечни времена и по всички въпроси, които можеха да възникнат, щеше да е неизменно невинна, защото познавах чистотата на сърцето й. Нищо, което бих могъл да кажа обаче, не би я убедило да смекчи упреците към себе си, така че за момента просто я придружавах мълчаливо в пътуването, а това беше не какво да е пътуване. Слаломирахме покрай още повече заседнали автомобили, през преспите, натрупани наоколо им. На едно кръстовище, където два джипа се бяха сблъскали и блокираха пътя, бяхме принудени да се качим на тротоара. Когато водачите на снегорините натискаха клаксоните, за да ни предупредят да намалим скоростта, тя просто натискаше в отговор клаксона на ландроувъра и даваше още повече газ, профучавайки по пустите заснежени булеварди.

Въпреки че маршрутът й изглеждаше импровизиран, знаех, че е целенасочено избран, защото на няколко пъти тя забави, спря и оглеждаше жилищни и административни сгради, сякаш там бе мястото, където можеше да е отведен Саймън. После поклащаше глава, измърморваше нещо под нос и отново се понасяхме, а снабдените с вериги гуми ровеха из дълбокия сняг.

- Защо му е партньор? - попита Гуинет. - Не му е нужен помощник, за да краде. Има лесен достъп. Разполага и с всевъзможни способи да прикрие кражбата. За какво му е да дели с партньор?

Знаех, че въпросът й не е адресиран към мен, тя просто мислеше на глас. Знаех и това, че въпреки самотния й живот, силно ограничен от нейната социофобия, имаше далеч по-голям опит от мен. Сигурно бе достатъчно запозната с психологията, за да може да разтълкува мотивите за поведението на даден престъпник, но аз самият бях непосветен в житейските дела и бях наясно с това.

Преди да съм успял да се покая за своята безполезност, тя сама отговори на въпроса си.

- Ама, разбира се! Нужен му е параван! Телфорд не може сам да продава откраднатите предмети, защото купувачите биха се досетили, че той не е толкова богат, та да притежава подобни експонати в колекцията си, и биха го заподозрели, че ограбва библиотеката и музея.

Нужен му е търговец на произведения на изкуството с горе-долу сносна репутация и склонност към кражби. - Тя отново увеличи скоростта и повтори: - Да, разбира се. -Направи обратен завой на булеварда, като настъпи разделителната линия, вместо да губи време да кара до следващото кръстовище. - Годард. Едмънд Годард.

- Кой е Едмънд Годард?

- Търгува с редки антики и предмети на изящните изкуства, организира галерийни разпродажби и търгове. Има безупречна репутация, но не и за мен.

- Защо не за теб?

- Татко работеше с мнозина от по-добрите търговци, когато създаваше колекцията си, но след няколко делови контакта с Годард никога повече не пожела да си сътрудничи с него. Каза, че бил безогледен в методите си и един ден щял да пострада, и то фатално.

На скъпарска улица с паркирани луксозни магазини Гуинет отби до тротоара пред голяма галерия. На табелата отгоре пишеше „Годард“. От вътрешната страна на четирите големи витрини бе монтиран десетсантиметров огледален скосен кант, чиято цел беше да създаде ефект като на кутия за бижута. В нея на фон от черно кадифе бяха изложени четири картини, които с помощта на изкусно осветление изглеждаха сякаш бяха безценни диаманти.

Бяха постмодернистични абстракции, които намирах не само за грозни, но и за крайно депресиращи. Признавам си, че не разбирам от живопис, която не изобразява нещо поне малко разпознаваемо. Но и не изпитвам потребност да я разбирам.

- Знам къде живее Годард - каза Гуинет. - Но ме тегли към това място.

Тя отдели колата от бордюра, зави вляво на ъгъла и после пак вляво в пресечка, извеждаща зад магазините на булеварда. Задната врата на галерията беше широко отворена и мъж с дълго палто натикваше голям кашон в багажника на мерцедес 4x4.

Освободил се от товара си, той се обърна към нас. Беше висок, масивен и съвършено плешив. От това разстояние не можех да определя възрастта му, само че е някъде между четирийсет- и шейсетгодишен. От известно време голите глави бяха станали мода и не беше лесно да се познае при кого плешивостта бе истинска и при кого имитирана.

Гуинет закова спирачки на десетина метра от него, паркира ландроувъра, угаси фаровете и изключи двигателя.

- Това е той. Годард.

- А сега какво?

- Нямам представа.

Слязохме от ландроувъра и се приближихме към Годард, а той каза на Гуинет:

- Тук няма нищо за теб, момиче.

- Търся Саймън.

Докато скъсявахме разстоянието помежду ни, той извади пистолет от джоба на палтото си и го насочи към нея.

- Дотук, не приближавай повече.

Не си правех илюзии, че можем да спечелим борбата с лютив спрей и шокова палка срещу пистолет, нито пък Гуинет си го въобразяваше. Тя процеди:

- Няма да ме застреляш, та да рискуваш жалкия си живот.

- Само ми дай най-малкия повод - отвърна той - и ще гръмна и двама ви с твоя загадъчен приятел, а после ще пикая върху трупа ти.

52

Уличката бе осветена само от няколко охранителни лампи под метална мрежа над задните входове на магазините и офисите, а тази над вратата на галерията беше угасена. Пелената от сняг не правеше пряката по-светла, защото близко разположените шест- и осеметажни здания спираха светлините на града. По протежение на уличката се виждаха странни измъчени сенки и си помислих, че те са само обвивката на нещата, а не самите неща.

Бях достатъчно далеч от Годард, за да съм сигурен, че не вижда очите ми под качулката, и се взрях право в него, но все така не можех да отгатна възрастта му. Тлъстината заличаваше евентуалните бръчки, които биха се появили на лицето му. Гласът му звучеше така, сякаш живееше само на майонеза и масло и никога не прочистваше напълно гърлото си от тях.

- Търся Саймън - повтори Гуинет. - Нима ще се престориш, че не знаеш за кого говоря?

Годард размаха пистолета в презрителен жест, но мигом го насочи обратно към нея.

- Вече няма да си правя труда да се преструвам. Какъв е смисълът? Той не е тук.

- Къде го държат?

- Защо да ти казвам? Всичко вече свърши, макар Телфорд да отказва да го разбере.

- Саймън няма представа как да ме намери. Безсмислено е да го наранявате.

- Вече всичко е безсмислено - каза Годард. - И твоят Саймън не ме интересува достатъчно, та да ти казвам каквото и да било. Освен ако...

- Освен ако какво? - попита тя.

- Напускам града. Направи го и ти, ако искаш да живееш.

- Мисля да поостана малко.

- Имам частен остров с всичко, което ми е нужно.

- Освен почтеност.

Той се изсмя кратко и тихо.

- Почтеността не е черта, нужна за оцеляването, момиченце.

- Ти каза „освен ако“. Освен ако какво?

- Макар и да не ти се вярва, аз мога да бъда и мил - заяви Годард. - Все пак съм човек с висока култура, изискан вкус и богат опит. Извън тази дребнава надпревара, без да има какво да делим, ще установиш, че съм твърде сговорчив. Току-виж откриеш, че нямаш нищо против да бъдеш докосвана.

Явно Годард и Гуинет въобще не говореха за едно и също. Намекът в думите му нямаше никаква връзка със Саймън и Телфорд. Предложението му бе толкова безобразно, та се почудих дали не е малко нещо не наред с главата.

Той продължи да настоява:

- Напусни града с мен и по пътя ще се обадя на Райън Телфорд да му кажа, че двамата с теб сме извън играта и няма причина да се напъва да измъкне информация от твоя приятел Саймън. Вече всичко свърши. Това са хвърлени на вятъра усилия.

Гуинет мълчеше. За момент изглеждаше, че обмисля предложението му. Тогава тя отсече:

- Ти просто искаш да ме заведеш при Телфорд.

- Момиченце, колкото и крехка да си, сто телфордовци бих предал, ако дойдеш с мен. Сто такива бих гръмнал заради теб, че и собствената си майка, стига да беше още жива.

В царящия мрак на улицата падащият сняг не бе тъй ярък, нито пък вятърът, спиран от околните сгради, беше тъй остър, така че тук нощта изглеждаше по-малко хаотична. И все пак, докато слушах разговора им, имах чувството, че всичко е като в криво огледало, и не бих се изненадал, ако постройките внезапно се килнеха под ъгъл, а уличната настилка се залюлееше като палуба на кораб под краката ми.

Гуинет отново избра да отговори с мълчание и колкото по-дълго траеше то, толкова повече се учудвах, че не показва никаква обида. Тогава тя заговори:

- Първо ми е нужно да знам няколко неща. Не че те вече имат значение. Но просто за мое удовлетворение.

- Островът ми е 44 500 квадратни метра...

- Не това. Сигурна съм, че островът ти е прекрасен и че там има всякакви удобства.

- А какво тогава? Питай каквото искаш, скъпа.

- Продавал си разни неща за Телфорд.

- Доста на брой. Някои бяха собственост на баща ти.

- Сред тях е имало много прочути творби. Откраднати.

- Да, прочути в една или друга степен.

- Ако купувачите някога ги продадат или изложат, ще се инкриминират.

- Имам един-единствен купувач за всичко, давано ми от Райън. Консорциум. И консорциумът не възнамерява да продава нищо от това, което е купил.

- И как тогава се надяват да осъществят печалба?

- Не печалбата е мотивът им - отвърна Годард. - Членове на консорциума са някои от най-богатите хора в света. Желаят да се сдобият с най-значимите творби на изкуството от наследството на Запада, за да могат да ги унищожат.

Не можех да мълча.

- Да ги унищожат? Да унищожат велики произведения на изкуството? Но защо?

- Защото са глупаци - отсече Годард. - Не чак колкото някои други, но все пак са глупаци. Също като поклонници на вуду магията вярват, че всяка емблематична творба, която изгорят, разбият или претопят, ще укрепи каузата им и ще отслаби врага им. От своето кралство в Близкия изток възнамеряват да унищожат Запада, но преди това искат и да изпитат лично удовлетворение, като унищожат едно по едно най-ценните и вдъхновяващите му творения.

Отвратен, промълвих:

- Но това е лудост!

- Лудост и истинско зло - допълни Гуинет.

- Абсолютно налудничаво е - съгласи се Годард. - Ала в наше време лудостта е навред и е повсеместно толерирана. Лудостта бързо се превръща в новото нормално. Не мислите ли? Колкото до злото... Е, всички знаем, че злото е относително. Удовлетворено ли е любопитството ти, момиченце?

- Още нещо. Марионетките на Паладин.

- Какво за тях? - попита той, очевидно изненадан.

- Чрез подставени лица издирих, купих и унищожих четири от тях.

Последва поредният мазен смях от негова страна, противен като изхрачване.

- И ти не си по-различна от господата в този консорциум.

- По-различна съм, ако въобще би могъл да разбереш - възрази тя. - Те унищожават неща, които са ценни и вдъхновяващи. Аз не правя това. Нужно ми е само да знам дали наистина са шест. Официално са обявени шест, но може да са задържани още една-две в очакване цената да се повиши.

- Защо те е грижа за въображаеми марионетки, когато имаш да откриеш още две оригинални?

- Трябва да знам. Това е всичко. Трябва да знам.

- Бяха само шест. Те са кич, не изкуство. Не очаквам цената им да се вдигне. Ако беше имало седем или осем, щях да ги продам всичките, докато вървяха сравнително скъпо. Ела с мен тази вечер и ще ти предоставя останалите две. Ще ги изгорим заедно. О, момиченце, разполагам с хиляда истории, с които да те запленя - истината за света, случващото се зад кулисите. Ще установиш, че съм духовит и приятен компаньон.

Без колебание тя отвърна:

- По-скоро бих си прерязала гърлото.

Годард натисна един бутон върху вдигнатия капак на багажника на мерцедеса и отстъпи встрани, а той се затвори автоматично.

- Бих те застрелял заради оскърбителния ти тон, но ми се иска да страдаш повече, затова ще се постарая да удължа гибелта ти. Ще ти се иска да съм те гръмнал, когато попаднеш в лапите на онези глупци, които в момента изтезават твоя Саймън. Кажи ми, момиченце, защо изпитваш такова отвращение от докосване? Дали не е, защото като съвсем мъничка татенцето си е играл с теб?

- Аха, ето ги и тях - подхвърли тя, - прословутите духовитост и чар.

Той стисна пистолета с две ръце и за миг помислих, че ще ни убие. След кратко заплашително мълчание мъжът процеди:

- И двамата, без да се разделяте, отстъпете покрай шофьорската врата на ландроувъра и още двайсет крачки назад.

- Няма да те притесняваме - увери го тя. - Вярвам на казаното от теб. Горкият Саймън вече не може да бъде спасен. Не разполагаш с нищо, което да искаме.

- И все пак отстъпете.

Изпълнихме каквото ни нареди и го гледахме, докато отпътува сред бурята. Гумите на мерцедеса вдигнаха бели облачета снежен прах, от ауспуха излязоха пари; погълнати от нощта и замъглени от снега и изгорелите газове, светлините на стоповете завиха вдясно и се изгубиха от поглед.

Гуинет тръгна към ландроувъра, но аз казах:

- Почакай. - Тя се обърна към мен и аз отстъпих назад в тъмното, за да съм сигурен, че няма да зърне нищичко от лицето ми. - Баща ми казваше никога да не забравям пеперудата.

- Каква пеперуда и какво общо има тя?

- Той казваше: „Пламъкът възхищава пеперудата, преди крилата й да се подпалят“.

Тя също беше в сянка и невидима за мен, както аз за нея - тъмен момичешки силует в нощта.

- Има ли още нещо към това?

- Преди осемнайсет години, през първата ми нощ в града, същата, в която си се родила, видях марионетка на витрината на един антикварен магазин за играчки в открития мол край реката. Имаше нещо странно у нея.

- Като нищо е онази, която открих и унищожих.

- Превърнала си се в нейно подобие.

- Донякъде в нейно подобие - съгласи се тя.

- Марионетките на Паладин? Шест на брой?

- Тук е студено. Ще ти обясня в колата.

- Кажи ми сега. Защо поиска да заприличаш на... на това нещо?

Видях, че вдигна глава нагоре да погледне към небето. Когато отново насочи лице към мен, повтори фразата, която ми беше казала веднъж по-рано:

- Сега всичко зависи от взаимното доверие, Адисън Гудхарт.

- Просто имам нужда да знам - обясних, - не че ти нямам доверие.

- Тогава се качи с мен в колата или си върви. Не може да има трета алтернатива.

Нощта, снегът, момичето, надеждата за бъдеще, страхът от безкрайната самота...

На фона на мълчанието ми тя продума:

- Аз не съм пламък и ти не си пеперуда.

- Аз не съм пеперуда - отговорих, - но ти блестиш по-ярко от всеки пламък, който съм виждал.

- Това е нощ на промяната, Адисън. Сега го виждам. Имаме малко време да свършим това, което трябва да бъде сторено. За теб не съществува трета алтернатива.

Тя се върна до ландроувъра, качи се зад волана и затвори шофьорската врата. Последвах я.

ТРЕТА ЧАСТ

53

За да можете да разберете миналите времена и как точно беше, трябва да знаете, че майка ми призна как е обмисляла детеубийство. През първите ми три години имало пет случая, в които била на крачка от решението да ме убие.

Спомням си една лятна вечер, седмици преди майка ми да ме прокуди, когато уиски в ниска чаша с жълто ръбче, бял прашец, вдишан през сребърна сламка, и две хапчета от някакъв вид я бяха размекнали почти до майчинско настроение. Настоя да седнем заедно на люлеещите се столове на предната веранда - тя с чашата си скоч с лед, аз с портокалов сок -и да прекараме, както се изрази тя, „малко време в пълноценно общуване“.

Рядко имаше желание да говори надълго и още по-рядко сядахме заедно да си правим компания. Знаех, че нежността й е искрена, най-истинското от качествата й, и макар да я бе изкарала на повърхността с помощта на прашец, хапчета и уиски, бях не по-малко щастлив да седя с нея, отколкото ако този израз на обич й идваше естествено и отвътре, както ставаше понякога.

Още преди да се настаним, преместихме люлеещите се столове от верандата в предния двор, защото и двамата се възхищавахме на звездната шир над нас. Черното небе бе обсипано с повече звезди, отколкото бях виждал някога дотогава, сякаш отговорникът по светлините на Галактиката бе минал през нощта и запалил отново всички слънца, изгорели през последните хилядолетия. Седяхме облегнати назад, с лица, обърнати нагоре, и виждах много фигури, образувани от звездите, далеч повече от наименуваните съзвездия. Не можех да си спомня да съм прекарвал час на по-голямо щастие в планината от този, окъпан от звезден блясък.

За пръв и последен път майка ми заговори за детството си. Родителите й били преподаватели в университет - единият по литература, а другият по психология, и предполагах, че оттам иде любовта й към книгите. Каза, че израснала, без да познава никакви материални лишения, и при все това в отчаяна нищета. Попитах я какво й е липсвало, дали не е било обич, а тя отвърна, че със сигурност обич би й дошла добре, но неудовлетворената й потребност била за нещо друго. Поинтересувах се какво е било то, но тя не ми отговори. Когато майка ми откажеше отговор, единственото безопасно поведение бе да уважиш решението й.

Припомни си някои щастливи моменти от младите си години и историйките й бяха забавни за слушане, макар че щяха да звучат по-приятно, ако не ги бе разправила с такъв меланхоличен тон. Въпреки радостните мигове, към които се връщаше, на майка ми сякаш й се искаше никога да не е имала детство - може би защото всяка наслада бе мимолетна и защото надеждите понякога не изтрайваха дори до следващия ден.

Докато седяхме там, в планината, огромното множество от чисти бели звезди изглеждаха неподвижно фиксирани по местата си, макар, естествено, всички те, както и Земята включително, непрестанно да се движеха към черна дупка с ужасяваща скорост. В ретроспекция осъзнавам, че тогава не изглеждаше аз и майка ми, седнали в люлеещите се столове, да отиваме някъде, когато в действителност сме се носили стремително с влака на времето в своите различни пътувания, както щеше да стане ясно само след седмици.

Когато тя премина от разказите за детството си към петте случая, в които за малко не ме убила през първите ми три години - инциденти, за които нямах спомен, - бегла нотка на терзание се добави към меланхолията й. Иначе нищо не се промени в позата, поведението или отношението ни един към друг. Епизодът не бе наситен с ярко изразени чувства и нямаше нито извинения, нито обвинения. В предишния си живот на кражби и престъпления бе успявала единствено с цената на отказ от всякакъв морал и от по-висшите емоции, свързани с него, и не можеше да се очаква лесно да прегърне чувства, които бе окончателно загърбила. Аз от своя страна не бих могъл да изпитвам гняв, защото знаех, че съм бреме за нея, защото тя ме понасяше и дори полагаше грижи за мен по най-добрия начин, на който бе способна, макар да я плашех и отвращавах, и защото ме бе спасила от акушерката.

Когато се обърна назад, разбирам, че под морето от звезди, когато тя разкри петте случая, в които за малко не ме бе убила, желанието й не бе просто да се разтовари от чувството за вина, като си признае. Нещо повече - искаше аз да бъда нейният изповедник, да стана свидетел на покаянието й и да й дам опрощение. Бил съм на шест месеца, когато решила да ме удави в коритцето ми, ала макар да успяла да ме натисне под водата и да гледала как от носа ми излизат мехурчета, не било по силите й да ме задържи достатъчно дълго, че да ме убие. В деня, когато съм навършвал десет месеца, се почувствала достатъчно уверена и мислела, че ще е способна да ме задуши с бебешката пелена, която и акушерката се бе опитала да използва, ала вместо това я хвърлила в огъня и я изгорила. Когато съм бил на четиринайсет месеца, прекарала два часа, обсебена от точенето на кухненския нож, после го опряла в гърлото ми, ала не била способна да извърши финалното прерязване. Шест месеца по-късно свръхдоза от хапчетата, които тя наричаше свои лекарства, изглеждала достатъчно милостив изход, та да доведе докрай плана си, и макар да разбъркала смъртоносния коктейл с ябълков сок и да ми го дала в шишето с биберона, го дръпнала от мен, когато съм започнал да го пия. Каза, че когато съм бил почти тригодишен, ме завела в гората достатъчно далеч от малката ни къщичка, та да е сигурна, че няма да намеря обратния път, и възнамерявала да ме остави там на милостта на разните хищници, които обитавали въпросните гористи планини и долини. Казала ми да седна в една просека и да я чакам там, макар да нямала намерение да се връща, ала тъкмо тогава два вълка с очи, светещи като фенери сред зелените сенки, се появили измежду високите папрати. В ужас и разкаяние тя ме грабнала и изтичала с мен към къщата и след много уиски и малко прашец се примирила с факта, че не е способна на детеубийство.

Не ми каза, че съжалява, ала разкаянието течеше като река под думите й. Макар да искаше да й дам опрощение, тогава не бях - а и сега не съм - облечен с такава власт. Можех само да й кажа: „Обичам те, мамо, винаги ще те обичам“.

Поседяхме още известно време там, в двора, на люлеещите се столове. Не мога да кажа дали беше за десет минути, или за час. Седяхме мълчаливо, а звездите, увенчаващи нощта, сякаш се спуснаха наоколо ни, докато къщата, гората и пътеката, която ни свързваше с външния свят, изчезнаха все едно зад воал и съзвездия от диамантенобели звезди искряха отвсякъде наоколо ни като защитен купол, под който бяхме в безопасност.

54

Преди ми бе изглеждало, че Гуинет безцелно завива от улица в улица, когато тя всъщност бе водена от цел; сега обаче наистина се движеше по случайна прищявка.

Градът изглеждаше по-малко реален, отколкото преди, избледнял сред падащия сняг, но не сякаш над него бе хвърлен саван, а като че ли се отдръпваше в далечината. Небостъргачите наоколо ни отстояваха територията си както винаги, но онези, за които знаех, че са на една пресечка разстояние, сякаш се бяха изместили с още една по-далеч. На по-голямо разстояние те изглеждаха като бледи форми, а светещите им прозорци - като бягащи светлини, сякаш бяха огромни кораби, стояли дълго на пристан, но сега вдигнали котва и отплаващи бързо надалеч.

Гуинет заговори:

- Чарлс Паладин е бил високо ценен художник. Рисувал картини, които понякога наричал абстракционни абстракции, и макар да дрънкал неща от този род, а понякога и още по-големи глупости, никой в артистичната общност не му се присмивал. Напротив, получавал хвалебствени отзиви и докато навършил двайсет и осем, разпродавал напълно картините от всяка своя изложба - било тук, в Ню Йорк или Лондон, и галерии „Годард“ имали изключителните права да го излагат.

Вървял от триумф към триумф. Наричали го следващия Джаксън Полък¹⁶, следващия Робърт Раушенбърг¹⁷, следващия Анди Уорхол¹⁸, всичките съчетани в един модерен художник. И тогава Паладин извършил нещо странно, което застрашило репутацията му Спрял да рисува абстракции и бил обсебен от реалистични сцени, включващи марионетки.

¹⁶ Джаксън Полак (1912-1956) - американски художник, главна фигура в абстрактния импресионизъм. - Б. р.

¹⁷ Робърт Раушенбърг (1925-2008) - американски художник, представител на абстрактния импресионизъм, концептуалното изкуство и попарта. - Б. р.

¹⁸ Анди Уорхол (1928-1987) - американски художник, водещ представител на течението попарт. - Б. р.

- С черен смокинг, черна риза, бяла вратовръзка, цилиндър - обадих се.

- Да, тази също, но и други - мъже, жени, деца. Сцените били екзотични, мрачни, смущаващи, понякога с по няколко марионетки, друг път само с по две. Марионетката, за която говориш, онази от антикварния магазин за играчки, често била най-изпъкващата, но дори в картините, където други марионетки били фокусът, онази със смокинга винаги присъствала поне на фона, полускрита или в сянка, но неизменно там. Критиците, които хвалели абстракциите на Паладин, били озадачени от тази нова посока. Толкова дълго време го били славили като гений, че отначало не можели да преминат към остри критики. Ала положителните им отзиви не били тъй горещи както преди, а някои открито изказвали съжаление, че се е оттеглил от абстракционизма.

- Никога не съм разбирал абстрактното изкуство - признах.

- Понякога си мисля, че никой не го разбира, но им се налага да се преструват, за да не ги мислят за задръстени и ограничени. Баща ми обичаше да цитира критика Пол Джонсън, който веднъж нарече творба на Джаксън Полък „линолеум фантазе“. Татко никак не харесваше марионетния период в кариерата на Паладин, но казваше, че художникът поне рисува нещо разпознаваемо на платната си вместо нищо незначещите петна и нихилистичните драсканици, които го бяха направили богат.

Гуинет задмина снегорин на общината, който се движеше твърде бавно за нейния вкус, а в насрещното платно срещу нас идеше друг снегорин. Тя сръчно маневрира между двата по средната лента, която още не беше разчистена, и двамата шофьори дружно натиснаха клаксоните си в знак на неодобрение.

- Какво ще стане, ако те спре полицай? - попитах я.

- Няма да се случи. Та така. Паладин продал картините си с марионетки, но на по-ниска цена, след което убил жена си и двете си деца - десетгодишно момче и дванайсетгодишно момиче. В някои от творбите си използвал лицата им за марионетките. Когато вече били мъртви, ги обезглавил...

- Не обичам такива истории.

- И на моето лице не извикват усмивка. Паладин обезглавил и разчленил съпругата и децата си. После пришил обратно главите и крайниците им, но рехаво, с груб черен конец. Изрисувал лицата им в бяло, добавил детайли в черно и нарисувал ярки червени петна на бузите им.

В мантии и роби от бял сняг, люшкащи се, къдрещи се и стелещи се на всеки ъгъл, градът изглеждаше, сякаш по-скоро бе населен с призраци, а не с живи хора, и всички тези духове сякаш участваха в някакво оживено преследване.

- Не е ли обяснил постъпката си в съда? - попитах.

- Не е имало необходимост от съдебен процес или психиатрия. След като ликвидирал семейството си, Паладин изрисувал собственото си лице като това на марионетката, която си видял на витрината на магазина. Качил се на покрива на четириетажната си къща, намираща се в най-добрия квартал на града, и се хвърлил на улицата.

Потреперих.

- Защо?

- Никога няма да знаем защо.

- И къде е мястото на истинските марионетки във всичко това?

- Полицията открила шест от тях в ателието на Паладин, което било в дома му Били идентични с онази, която ти описа. Издялал ги бил от тисово дърво и сам ги боядисал. Познато ли ти е тисовото дърво, Адисън?

- Не, нямам голям опит с дървета, откакто бях осемгодишен.

- Тисът е дърво, което расте по гробищата, символ на тъга и смърт.

- Какво е станало с шестте кукли?

- Били продадени на колекционери. Картините му с марионетки повишили цената си - не бих казала стойността си - след драматичните събития. Мнозина от колекционерите на Паладин вече не искали да притежават творбите му от този период, но някои... „ентусиасти“ закупили по много картини. И всяка от шестте издялани от дърво марионетки била продадена на доста сериозна цена, когато Едмънд Годард ги обявил на търг.

- Всичко това се е случило, преди да се родиш - отбелязах.

- Да. Още преди ти да дойдеш в града.

- А после, когато си станала на тринайсет години, си използвала марионетката като вдъхновение за готическия си облик. Защо?

- Видях нейни снимки към статия в списание.

- Но защо се уподоби на нея?

Вместо да отговори на въпроса ми, тя каза:

- Както ме чу да казвам на Годард, чрез подставени лица проследих и изкупих четири от шестте марионетки. Лично надзиравах изгарянето им.

- Имаш ли намерение да купиш и изгориш и останалите две?

- Още не знам къде са. Което много ме тревожи.

- Тревожи те? Защо?

Стигнахме до кръстовището с кръгово движение на Вашингтон Скуеър, където върху издигнатия постамент първият президент и легендарен воин седеше върху коня си със сериозно каменно лице, сякаш бе изрекъл предизвикателство към града, ако не и към света, призив те да се издигнат до неговата представа за истина, чест и свобода. Трима яснолики в болнични униформи стояха около статуята и се оглеждаха за онова, което търсеха; бяха в очакване на нещо, известно само на тях.

Гуинет измина две трети от разстоянието по кръга, преди да поеме по един от булевардите, излизащи като лъчи от кръстовището. Снегорин бе засипал със сняг паркираните край тротоара коли и до сутринта те щяха да са тъй дълбоко заровени, че да приличат на иглута, подредени край бордюра.

Боях се, че през двете ни нощи заедно твърде много бях притискал Гуинет да разкрие тайните си. По този начин можеше да възбудя нейната социофобия, вследствие на което тя да се отдръпне от мен или да сложи край на приятелството ни. Ала вече знаех, че нейният и моят живот са имали пресечни точки още отпреди срещата ни, като началото всъщност бе поставено в нощта на нейното раждане. В светлината на това смайващо откритие реших да я притисна малко по-настоятелно.

- Защо се тревожиш за последните две марионетки?

- Вече не се тревожа колкото преди. Имаме уговорена среща за един часа. Не бива да закъсняваме.

- Среща с кого?

- Ще видиш.

Върнах се към по-съществения въпрос.

- Защо те притесняват марионетките?

Тя се поколеба, но този път реши да отговори:

- През времето, след като донякъде възприех облика им, постепенно започнах да осъзнавам... че съм привлякла вниманието им към себе си.

- Тяхното внимание?

- Да.

- На шестте?

- Знам какво чувствам и не се съмнявам, че е истина. Но ако ти смяташ, че е нелогично, няма проблем.

Може би тъкмо това бе моментът да й кажа за мъгливите и ясноликите, за музикалната кутийка със странно съчетаните танцьори и за убеждението си, че марионетката на витрината на магазина ми бе обърнала внимание и ме бе проследила. За малко да последвам този си импулс, но вместо това подхвърлих:

- Защо трябва да се боиш от играчки?

- Те никога не са били играчки.

- Добре. Но защо трябва да се боиш от кукли?

- Не знам и въобще не искам да знам.

Вятърът отново събра сили и запрати сняг към нас толкова яростно, че снежинките, вече по-дребни, леко зачегъртаха по предното стъкло, сякаш по силата на огромния си брой и упорство накрая можеха да го пробият и в крайна сметка да го накарат да се разпадне, та бурята да превземе вътрешността на автомобила и нас, както бе превзела градските улици.

Хрумна ми една мисъл и я споделих с нея.

- По-рано, когато вечеряхме... Онова потропване откъм тавана...

- Въздух във водопровода.

- Има ли водопроводни тръби на тавана?

- Ами сигурно има.

- Ходила ли си горе да проверяваш?

- Не.

- Има ли изход от апартамента ти към мансардата?

- Има вратичка в един килер. Но е залостена с две дебели резета и така ще си остане.

- Ако искаш, мога да се кача горе и да погледна.

Тя изрече спокойно, но решително:

- Не. Аз няма да ида там, нито ти ще ходиш там. Никой няма да ходи там нито тази нощ, нито утре, нито изобщо някога.

55

В продължение на цяла пресечка слушах подобното на метроном потракване на чистачките върху предното стъкло, чийто ритъм почти съвпадаше с успокоеното биене на сърцето ми, и воя на вятъра, разтърсващ ландроувъра, който сякаш се стремеше да влезе във връзка с нас чрез своето свадливо свистене.

Макар да знаех много добре, че трябва да оставя Гуинет да отговори, когато се чувства готова, не можах да се въздържа да не й задам отново въпроса, който бе игнорирала.

- Когато навърши тринайсет години, защо използва марионетката като вдъхновение за готическото си преобразяване?

- Бях плаха, а исках да изглеждам корава и издръжлива. Щеше ми се да имам сурово излъчване. Боях се от хората и реших, че най-добрият начин да ги държа на разстояние е да съм мъничко страховита.

Макар тя да бе на мнение, че това обяснение е достатъчно, имах усещането, че ми дава само частичен отговор. Трябва да се бе досетила какво мислех, защото заговори още по темата, но продължението също бе уклончиво.

- След като осъзнах, че съм привлякла вниманието им, можех да променя външността си, да избера друг готически облик. Но знаех, че това вече не би имало значение. Те ме бяха нацелили и нямаше да ме забравят просто защото съм престанала да приличам на тях. Отворила бях врата, която не можеше да бъде затворена вече. Сигурно сега си напълно убеден, че съм луда.

- Не толкова, колкото би си помислила.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя го извади от джоба си, погледна екрана, включи на високоговорител, но не каза нищо.

За миг се разнасяше само пукане на статично електричество, после прозвуча гласът на Телфорд:

- Знам, че си там, мишчице.

- Искам да говоря със Саймън.

Телфорд се престори на озадачен.

- Саймън ли? Какъв Саймън?

- Дай ми го на телефона.

- Искаш да ти дам да говориш по телефона с някого на име Саймън?

- Той не знае нищо.

- Може и да си права по този въпрос.

- Видях се с Годард тази нощ - осведоми го тя.

- Какъв нещастник!

- Годард знае, че е дошъл краят. Няма никакъв смисъл в онова, което вършиш. Всичко приключи.

- Сътрудниците му не са на това мнение. Оказаха ми голяма помощ тази нощ и продължават да го правят.

- Дай ми да говоря със Саймън.

- Тук има някакъв мъж, може би името му е Саймън, а може и да не е, не мога да кажа. С него ли желаеш да се чуеш?

- Дай ми го.

Линията просъска леко, а Гуинет зачака.

Накрая Телфорд се обади и каза:

- Той май не желае да говори. Лежи на пода, взира се в нищото със зяпнала уста, по брадичката му е засъхнало повръщано, отвратително на вид, а той дори не се опитва да се почисти. Ако това е твоят Саймън, нека ти кажа, че е напълно лишен от обноски, здрав разум и инстинкт за оцеляване. Би трябвало да общуваш с по-качествени хора.

Отне й момент да отпъди сълзите с мигане и толкова силно прехапа устната си, че очаквах да видя истинска кръв до аленото мънисто, което я имитираше. Въпреки душевния си смут продължаваше да управлява ландроувъра все така умело. Накрая каза:

- Всичко свърши и е най-добре да се примириш с това.

- О, нима ще идеш в полицията?

Тя не отговори.

- Три неща, мишчице. Първо, не вярвам да можеш да понесеш престоя си в стая за разпити с всички онези грамадни и навъсени полицаи наоколо ти, които да ти задават въпроси, да те докосват. Второ, така както изглеждаш, не внушаваш и грам доверие. Вярно, че си апетитно парче, но също така си сбъркан изрод.

- Каза три неща. Дотук са две.

- Трето, сътрудниците, с които ми услужи Годард. След като той се оттегли като страхливец, те вече работят за мен. И знаеш ли какво, мишчице, и двамата са бивши полицаи. Не е ли интересно това? Имат приятели в полицията. Много приятели, мишчице.

Възхитих се на духа й, когато изрече:

- Все още можеш да се спасиш. Винаги има време да се отървеш, докато не се окаже, че времето ти е изтекло.

- Гениално, мишчице. В добавка към другите ти качества ти си била и философ. Винаги има време да се отървеш, докато не се окаже, че времето ти е изтекло. Това ще си го запиша и ще разсъждавам над него. Като се видим, може да ме осветлиш за смисъла му

- Вече няма да ме видиш.

- Разполагам със значителни ресурси, мишчице. Убеден съм, че ще те открия.

Тя прекъсна разговора и прибра телефона в джоба на палтото си.

Беше изгубила приятел в лицето на Саймън. Не ми идваше на ум нещо утешително, което да й кажа. Може би е имало време, когато смъртта не е присъствала в света, но сега беше тук и върлуваше на воля; щеше да дойде за нас, както бе дошла за Саймън - ако не в този ден, то на следващия, или след година, или след десет години. Когато казваме „Съжалявам за загубата“, може да мислим, че сме искрени, но всъщност жалим себе си.

- Спомена за среща в един часа - обадих се. - Сега е един без десет.

- Почти сме стигнали.

Отначало снегът бе изглеждал красив, но вече не чак толкова. Мекотата и блясъкът му още очароваха, но бурята се разразяваше в небето и ни отказваше поглед към звездите. А в момента изпитвах потребност да видя образ, стабилен като звездите, да се взра в луната и съзвездията и да зърна нещо, което не може да бъде видяно - безкрайността.

56

Киното „Еджипшън“ в стил ар деко от 30-те години е било архитектурно чудо в дните на своята слава. След толкова много време, макар и изоставена и в състояние на разруха, сградата все още притежаваше мъничко вълшебство. Бе останал намек за разкош и блясък въпреки съсипаната фасада, обезобразена от графити с ярки искрящи бои. Вандализмът сияеше в неоновите нюанси на зелено, оранжево, жълто и синьо, с които бяха изписани инициалите на извършителите и съкращения, които не разбирах; несръчно бяха изрисувани змии, риби и лица на зомбита; символи, които не можех да разтълкувам, но също така свастика и полумесец, обхванал петолъчка. Според Гуинет във финалната фаза на комерсиалното му съществуване в „Еджипшън“ прожектирали порно. Навесът, върху който някога били изписани заглавия на филми, превърнали се впоследствие в американска класика, дръзко рекламирал прожекции с откровени названия от сорта на „Луд секс“. Този бизнес модел имал краткотраен живот и днес киното представляваше главно табло за обяви на вандали. Единственият официален надпис върху навеса гласеше „Затворено“. Огромните черни букви бяха злокобни за мен. Боях се, че ще дойде ден, когато тази еднословна декларация щеше да виси над всеки вход на сграда в някога бляскавия град, превърнат в руини.

Гуинет паркира до бордюра пред киното и каза:

- Ще го съборят, за да построят хоспис. Ала новите здравни закони са истинско блато, а всеки бюрократ е същински алигатор.

- Странно място за срещи.

- Може да наблюдават къщата му, така че не се осмелих да ида там.

- Ако го наблюдават, могат да го проследят и дотук.

- Като млад е служил в морската пехота. Бил е офицер от разузнаването. Ако се опитат да го проследят, би разбрал. Би ми се обадил да сменим мястото на срещата.

Забързахме през снега към разположените в центъра две врати, за които тя знаеше, че ще са отключени за срещата. Във фоайето миришеше на мухъл, застояла урина и гранясало масло за пуканки, тъй древни, че и хлебарките биха отказали да ги ядат.

В лъча на фенерчето на Гуинет се виждаше подът от златист мрамор с вмъкнати шарки от египетски йероглифи върху черен гранит - мръсен и напукан. Сякаш бяхме археолози, влезли в гробница, дълго тънала под пустинния пясък, където тялото на фараон, добре балсамирано с танин и увито в лен, чака Анубис да върне духа му от Дома на мъртвите.

Под краката ни хрущяха боклуци, докато прекосявахме обширното тъмно пространство към отворената врата в единия ъгъл, от която през прага струеше млечнобяла светлина. Някога в дните, когато бе имало кинопрегледи, късометражни комедии и прожекции с по два филма, това трябва да е бил офисът на управителя; сега помещението бе голо и пусто, ако не се броеше Тийг Ханлън.

Влязох, защитен от ръкавиците, качулката и маската си за ски. Наведох глава и възнамерявах да я държа така, ала настойникът на момичето имаше различна идея.

Гласът на господин Ханлън - учтив, но решителен, ясен и почти музикален - ми напомни по някакъв начин на този на баща ми, което ме предразположи да го харесам.

- Адисън, разбрах, че си имаш проблеми, че не бива да те поглеждам в никакъв случай, и ще уважа това. Отдавна съм привикнал към правилата на Гуинет и тя сигурно ти е казала, че неизменно ги спазвам. Няма да те поглеждам, нито дори с периферно зрение. Наясно ли сме?

- Да. Добре.

- Гуини ме осведоми какво мога да ти кажа и кое предпочита да не споменавам и аз ще се съобразя с нейното искане. Но чувствам, че трябва да знаеш как изглеждам, поне това да опознаеш от мен. От голяма важност е да ми се довериш през идните часове. А доверието ще дойде по-лесно, ако ме погледнеш и не видиш измама. От този момент нататък ще фокусирам вниманието си единствено върху скъпата Гуини.

Предпазливо вдигнах поглед от ботушите му с ципове към черните панталони, дългото палто, закопчано до брадичката, под което се подаваше бял шал. В едната си ръка с ръкавица държеше плетена тъмносиня моряшка шапка.

Гуинет заговори:

- Телфорд не пожела да го каже директно по телефона, само намекна, но Саймън... убили са го.

- Бог да е с него - въздъхна господин Ханлън. - Животът му не беше лек, а ето че го застигна мъчителна смърт.

Главата му се разширяваше в челото, а долу към брадичката бе малко в повече стеснена, така че приличаше на круша върху дръжка. Въпреки малко странните пропорции приятното му лице вдъхваше доверие. Бялата оредяваща коса, леко разрошена, след като бе свалил шапката си, приличаше на перушина на новооперено птиче. За човек на неговата възраст челото му бе забележително гладко, но имаше бръчици в краищата на очите му, което показваше, че не е човек, който често се мръщи неодобрително, а напротив - често се смее.

Настойникът на Гуинет се обърна към нея.

- Всеки ден става все по-трудно да го удържам на разстояние. Иска по-голямата част от основния капитал в първичния фонд за любимите си проекти и смята, че трябва да има начин да се заобиколят условията на фонда. Обяснявам му, че е изцяло твой до смъртта ти, но в ума му препускат всевъзможни планове, които той не спира да ми натрапва. Все повтаря, че баща ти те бил осигурил твърде щедро, и дори намеква, че богатството му не било спечелено по почтен начин, което, слабо казано, е клевета и всеки, познавал баща ти, би го потвърдил.

- Няма значение - каза Гуинет. - Още утре бих му дала всичко, ако така можех... да променя нещата. Сам знаеш, че вече е без значение.

Добродушното лице на господин Ханлън не бе създадено за гняв. Ала приятните му черти се изкривиха в сериозно и дори тъжно изражение, което ме уплаши. От онова, което момичето каза, и от реакцията на настойника й можех да съдя, че не страда единствено от социална фобия, а и от нещо по-лошо, неизлечима болест без видими симптоми.

- Гуини, сигурна ли си, че сега е моментът? - продума той.

- А ти не си ли? - попита тя.

След кратко колебание той кимна.

- Да. Боя се, че си права.

- Самият факт, че ти ми се обади днес с тази информация, че тя най-сетне е в ръцете ми, е потвърждение за това.

От джоба на палтото си господин Ханлън извади ключ на зелено ластиче. Даде го на Гуинет.

- Има двама сред хората му, които знаят точно какво представлява той. Единият е секретарят му. Стаята му е в дъното на първия етаж, но той не желае да участва.

- Не е нужно. Направи достатъчно.

Почудих се за кого ли говорят, но чувствах, че не е уместно да питам. Ако трябваше да знам, тя щеше да ми каже.

Господин Ханлън продължи:

- Охранителната система е активирана. Аудио функцията е неутрализирана, така че алармата няма да прозвучи в къщата и панелът няма да издава тонове, когато вкараш кода за изключване.

Гуинет пое от него листче хартия, на което бяха написани четири цифри и символ.

- Макар че в къщата няма да прозвучи сирена, до мониторинговата станция на охранителната компания ще стигне сигнал. Имаш само една минута да въведеш цифрите и клавиша звезда, за да предотвратиш въоръжена реакция от охранителите.

Макар и често да ми се бе налагало да прониквам незаконно в разни места, никога не го бях вършил с престъпни цели. Докато слушах господин Ханлън, ме обзе известно безпокойство, макар да бях сигурен, че и Гуинет не се ръководеше от някакви престъпни планове. Обичах я с такава преданост, че можех единствено да й се доверявам. За броени часове доверието и любовта ми към нея се бяха превърнали в основата на моята надежда за бъдещето.

Господин Ханлън каза:

- Личният му апартамент заема целия трети етаж. Ще намериш каквото ти е нужно в дневната. Той обикновено взема приспивателно преди лягане. Ще е дълбоко заспал в спалнята си, която е в дъното на дълъг коридор. Ако бъдеш достатъчно тиха, няма да разбере, че си там.

Усетих, че срещата е към края си, и забих поглед в пода, разтревожен, че господин Ханлън ще забрави обещанието си към мен и на сбогуване съвсем естествено ще ме погледне право в очите.

Явно обаче не биваше да се притеснявам. На раздяла той ми каза:

- Адисън, да се грижиш за това момиче.

- Ще дам всичко от себе си. Но мисля, че в крайна сметка тя е тази, която ще се грижи за мен.

Чух усмивката в думите му.

- Сигурно си прав. Нашата Гуини е природна стихия. - След което се обърна към нея: - Ще се видим ли скоро?

- Такъв е планът.

- Наистина ли си сигурна, че трябва да го направиш?

- Напълно.

- Бог да е с теб, дете!

- И с теб.

Господин Ханлън ни придружи през фоайето, където стъпихме върху йероглифите, включващи силуети и символи на някои египетски богове: Озирис, Хорус, Изида, Неф, Амон Ра, Анубис. Той отвори пред нас и докато бързахме към ландроувъра, се зае да заключва вратата на киното.

Когато Гуинет включи двигателя и фаровете, настойникът й вече приближаваше следващата пряка със сгушени рамене и приведена срещу вятъра глава.

- Не беше ли редно да го откараме? - попитах.

- Няма да се наложи да върви дълго. Ако наблюдават къщата му, по-добре да не припарваме близо до нея.

Тя отдели колата от тротоара и пое през заледения град, бял като сватбена торта. Този образ породи друг и в съзнанието ми изникна фигурка на младоженец върху глазурата на такава торта. Беше марионетката със смокинга. Въображението е прекрасен, но понякога смущаващ дар. Във фантазията ми до младоженеца не стоеше булка, но той се усмихваше, сякаш очакваше пристигането й всеки момент.

- Защо си го предупредила, че има неща, които предпочиташ да не ми казва? Какви са тези неща? - попитах.

- Скоро ще разбереш.

- Да нямаш някоя... болест?

- Болест? Защо реши така?

- Каза, че би раздала всичките си пари, ако това ще промени нещата. Заяви, че вече нямало значение.

- Тревожа се твърде много, Адисън. Нямам заболяване. Честно. А ти знаеш, че никога не бих излъгала.

- Аз също никога не лъжа. Ала понякога се изплъзвам от отговора. Ти също.

След кратко мълчание тя подхвърли:

- Ти си интересен човек.

- Нима?

- Да, и дано си такъв.

- Какъв?

- Интересен.

- Не разбирам.

- Няма значение. Аз разбирам. Замълчи сега. Имам нужда да помисля.

Най-сетне улиците бяха съвсем пусти, с изключение на нас и снегорините. Ярките жълти светлини на покривите на тези автомобили превръщаха снега чрез алхимия в злато и по стените на близките сгради лъчи светлина гонеха причудливи сенки.

57

През една топла юнска нощ, когато бях на четиринайсет, в големия парк имаше светулки, стотици на брой, които се плъзгаха безшумно в мрака. Познавах ги от времето, прекарано в планината, но ми се струваха някак загадъчни в големия град. Представях си, че са малки космически кораби с миниатюрни пасажери, поели от своя свят към чужд, населен с други екземпляри от техния лилипутски вид, преминаващи през нашата планета и дивящи се на това странно място. Това бе първата и последната нощ, когато видяхме светулки в града -сякаш не се бяха родили тук според плановете на природата, а се бяха материализирали по волята на незнайна сила, целяща чрез пулсиращите им фенерчета да ни съобщи нещо важно.

По-късно същата нощ, докато вървяхме по една алея, чухме някакъв човек да ни вика с треперещ глас:

- Помогнете ми. Сляп съм. Те ме ослепиха.

Открихме го да лежи до контейнер за боклук и доверили се на твърдението му, че е сляп, се осмелихме да го приближим и да го разгледаме на светлината на фенерчето. Беше около петдесетгодишен, облечен в скъп, но изпомачкан костюм, вече съсипан от петната кръв. Явно бе понесъл множество удари по главата. Израненото му и подуто лице ме накара да се уплаша за него. От разцепената му устна течеше кръв, а също и от венеца около два счупени зъба. Очите му не следваха нито светлината, нито движението. Той се ориентираше по гласовете ни, като се напрягаше да ни види. Беше достатъчно силен, за да се изправи без чужда помощ, но твърде пострадал, за да върви сам. Носехме ръкавици, както винаги, и го подкрепихме - баща ми от дясната му страна, а аз от лявата. На пресечка и половина разстояние имаше болница и въпреки топлата нощ ни обля студена пот, тъй като рискувахме някой да ни види, когато го заведем до входа й.

Докато се тътреше помежду ни, той избъбри объркан, че тъй като това бил спокоен квартал, той нямал никакви притеснения да извърви двете пресечки до дома си дори в този късен час. Тримата мъже го причаквали в неосветената пряка. Изскочили пред него, тикнали пистолет в корема му, сграбчили го и го помъкнали към тъмното. Имал хиляда и двеста долара в портфейла, кредитни карти, часовник на стойност петнайсет хиляди долара, диамантен пръстен за пет хиляди и мислел, че ако им даде всичко това доброволно, нападателите няма да му посегнат. Бил чувал за някакъв човек, пребит жестоко преди години, защото, за свое нещастие, носел твърде малко ценности у себе си. В настоящия случай станало обратното - бандитите били разгневени от това, че той е толкова богат -смятали, че притежава много повече, отколкото било справедливо, и го обвинили, че няма начин да не е окрал голям брой хора с тоя си скъп костюм и обувки „Гучи“, затова го пребили в знак на неодобрение, че е толкова богат. Нямал представа колко дълго е лежал в безсъзнание, а когато се свестил, имал усещането, че черепът му е раздробен на парчета и се държи цял само от кожата и косата, както и че е ослепял.

Успокоихме го, че слепотата му може да е временна. Не бяхме сигурни в това обаче, макар очите му да бяха бистри и да не изглеждаха наранени. Заведохме го на няколко крачки от входа на болницата и му обяснихме, че не можем да влезем вътре с него, макар да не уточнихме защо.

- Вратите са пред вас - каза му баща ми. - Автоматични са. Трябва да направите само две крачки, за да се отворят, и ще сте вътре, след което някой непременно ще дойде да ви помогне.

По пътя мъжът бе попитал за имената ни, но ние избегнахме отговора. След това, за моя изненада, той се пресегна и докосна лицето ми, като настояваше, че трябва да знае как изглеждат двама добри самаряни. Не носехме маски за ски, тъй като през топлия юни те само биха привлекли излишно внимание към нас; разчитахме на леки якета с дълбоки качулки и - преди да пристъпим към тази мисия - на дискретност. Щом пръстите му започнаха да проследяват чертите ми, той мигом отдръпна рязко ръка. Поради това, че лицето му бе окървавено и силно подуто, не можех лесно да разгадая изражението му, но тъй или иначе, той беше ужасен. Без нито дума повече мъжът се отдалечи със залитане и влезе в болницата, а ние хукнахме да бягаме, сякаш бяхме неговите нападатели, а не неговите спасители.

Няколко седмици по-късно, докато преглеждахме пресата в централната библиотека след полунощ, попаднахме на статия за мъж, жертва на обир, издирващ двамата души, които са му помогнали. Познахме човека само защото статията съдържаше две негови снимки - едната беше направена след оздравяването му и не ни говореше нищо, а на другата беше заснет при постъпването му в болницата от дежурния полицай. Беше възвърнал зрението си. Името му беше Робърт Патика и в статията се казваше, че се надява да ни открие и възнагради за проявената човещина. Нито искахме награда, нито се нуждаехме от такава. Предвид, че господин Патика бе докоснал лицето ми и съответно бе донякъде наясно, че съм различен, нямаше как да не се усъмним, че мотивите му са точно тези, които изтъква.

Най-интересното в статията обаче беше онова, което той бе казал за светулките. Когато докоснал лицето ми, макар и сляп, видял светулки. Помнел ги от младостта си, когато бил живял във ферма. Макар и да му били познати, те му изглеждали също така и странни, защото мислел за тях по съвършено нов начин. Изглеждали му като малки космически кораби, носещи се безшумно в мрака. Видението било толкова зашеметяващо, че не можел да го прогони от ума си. Затова решил да промени коренно живота си - да продаде градския си дом, да смени работата си и да се завърне в градчето, където израснал и където светулките и пеперудите били в изобилие, само че до този момент не осъзнавал колко много му липсват.

С баща ми не знаехме как да си обясним това.

Бяхме сигурни, че ако господин Патика бе видял лицето ми, или би побегнал ужасен, или въпреки състоянието си би ме нападнал. Бяхме понесли твърде много през годините, за да се надяваме, че когато се разкрием пред някого, той ще се хвърли да ни прегръща. Единственият жител на града, който бе проявил доброта към баща ми, беше приятелят, който му бе дал ключа за склада с храни, а дори на този човек му бе трудно да се среща с него повече от веднъж годишно, и то за кратко, колкото да се увери, че е добре.

Но какво бе обяснението за светулките? Как би могъл господин Патика да е видял светулките, които аз наблюдавах по-рано същата нощ, и да е стигнал до същото сравнение, което хрумна на мен - мънички космически кораби в мрака? Можехме да заключим единствено, че ударите по главата при него бяха довели не само до временна слепота, а също така и до временно ясновидство.

Имали бяхме късмет, защото временното ясновидство го бе разсеяло от онова, което връхчетата на пръстите му биха могли да му кажат за лицето ми.

То се знае, ясно ни беше, че това с временното ясновидство е твърде неубедителен довод. Ала светът е устроен така неразбираемо, толкова е дълбок и сложен, че повечето обяснения, които хората приемат, за да открият логика в някои странни преживявания, са доста неадекватни. Самото ни съществуване като мислещи създания е неразрешима и смайваща загадка. Всяка човешка клетка с нейните хиляди протеинови вериги е по-сложна от „Боинг 747“ или от най-големия круизен кораб, по-сложна дори от два такива накуп. Целият живот на Земята в неговото невероятно многообразие ни се предлага за изследване, ала макар да проникваме до най-дълбоките пластове на структурата му, смисълът ни убягва.

Чудесата и загадките нямат край: светулки и музикални кутийки, звездите, които са повече от всички песъчинки по всички плажове на света, миниатюрни яйчица, които се превръщат в гъсеници, разтварящи се в генетична супа, от която се появяват пеперуди, фактът, че някои сърца са завладени от мрака, а други са пълни със светлина.

58

В един и четирийсет през нощта Гуинет паркира до тротоара от южната страна на катедралния комплекс, на крачки от тъмния вход в стената около резиденцията на епископа.

- Тук ли?

- Да.

- Какво ще правим тук?

- Ще гостуваме.

Тя се извърна, пресегна се към пода зад седалката си и извади завързана торба за пране.

- А това за какво е? - попитах.

- За наше удобство.

От замръзналото небе в нощта валяха кристали и улицата бе притихнало бяло море...

Прескочихме преспата до бордюра, натрупана от снегорин, прекосихме тротоара и нарушихме девствената белота върху стъпалата, водещи към широко пространство под арка с колони.

Когато Гуинет извади от джоба си ключа със зелено ластиче, промълвих:

- Не може да бъде.

- Какво?

- Не това място очаквах.

- А кое място очакваше?

- Не знам. Само не и това.

- Е, това е мястото - отсече тя.

- Леле! Ще трябва да се събуем.

- Не се събухме, като влязохме в дома на Саймън.

- То беше просто бунгало, а и моментът налагаше да действаме бързо.

- Сегашният момент също налага да действаме бързо - отвърна тя. - А и откъде накъде това място да е по-свято от бунгалото на горкия Саймън?

Въпреки това свалих ципа на заснежените си боти и ги събух, същото стори и тя. Отдолу носехме по-леки обувки, нейните бяха онези, сребристите, с които бе се носила като Меркурий между рафтовете на библиотеката.

Ключът пасна гладко, резето се отмести и влязохме в просторно фоайе, кръгло и настлано с мрамор. До вратата цифрите върху охранителния панел светеха в меко зелено. Аудио функцията беше изключена, както бе обещано, и индикаторната светлинка над надписа „Охраняван периметър“ затрептя беззвучно, за да отбележи нарушение в пространството. Гуинет беше свалила ръкавиците си и ги бе натъпкала в джоба на палтото си и сега в лявата си ръка държеше листчето, което нейният настойник й бе дал. Светнах с фенерчето си върху кода и с дясната си ръка тя въведе четирите цифри и символа звезда. Индикаторната светлинка угасна.

Доверие. Нашите отношения се крепяха на доверие. Доверявах й се безгранично. И въпреки всичко бях притеснен. Устата ми пресъхна от тревожност.

Стълбите не бяха част от архитектурния замисъл и не тръгваха от фоайето. Влязохме в

големия салон, като насочвахме фенерчетата си наляво и надясно. Това бе едно от помещенията, където архиепископът приемаше гости, защото сред задълженията на сана му бе да установява контакти с градските политици и бизнесмени, с хора от артистичните среди и вероизповеданията. Имаше няколко елегантно обзаведени къта за сядане, персийски килими и изящни антики бяха балансирани с прекрасни картини със сцени от Светото писание, мраморни статуи на библейски фигури, включително една на Дева Мария, и малки икони по различни масички и ниши. Имаше и голям портрет на Исус Христос от художник, невероятно грижлив към детайла и майстор на перспективата, така че образът изглеждаше триизмерен и за момент дъхът ми спря.

По стълбите зад ъгловата врата в салона се качихме на третия етаж. На площадката друга врата се отваряше към вестибюл с две кресла. Беше осветен само от трепкаща електрическа свещ в стъклен цилиндър, който стоеше пред олтар на Богородица.

- Не бива да сме тук - прошепнах.

- Но вече сме.

- Защо?

- Трябва да свършим две неща, преди да се върнем при настойника ми.

Спомних си как той я бе попитал дали ще се видят скоро и тя отвърна, че такъв е планът.

- Какви две неща? - попитах.

- Довери ми се - отвърна тя и се обърна към вратата на апартамента.

Мислех, че тя ще е заключена, че ще бъдем спрени поради липсата на втори ключ. Но не беше така.

Когато пристъпихме през прага, очаквах да е тъмно, но вътре светеха две лампи. Това накара Гуинет да се поколебае. Намирахме се в съвсем различен свят от този в стаите на партерния етаж, които бяха типични за резиденцията на църковен глава.

Дневната явно бе обзаведена от съвременен интериорен дизайнер. С изключение на две червени кресла, мебелите бяха тапицирани със златиста коприна. Краката им бяха скрити и имаха вид, сякаш се реят на два сантиметра над пода. Масите, изработени от екзотични видове полирано дърво, бяха в цветове, вариращи от сребристо до златно, акцентирани с алени възглавнички по диваните и големи дръзки абстракционистични платна. Цялото пространство напомняше по-скоро жилище на модерен писател, авангарден творец или кинозвезда от онези, които описваха вкусовете си с фразата „ненатрапчив разкош“.

Учуден бях, че в дневната нямаше и най-бегъл религиозен детайл. Ала най-поразителното бяха двете марионетки върху лавицата над камината. Седяха, подпирани от декоративни метални скоби, с лице една към друга от двете страни на картина, на която на бял фон бяха нанесени няколко широки черни мазки във формата на дъга и сини пръски като кръвта на някой извънземен вид.

59

В дъното на дневната вдясно имаше коридор, водещ към останалата част на апартамента. Макар той да бе тъмен, образуваше се един светъл правоъгълник от отворената врата и на това място се създаваше илюзията, че светлосивият килим е направен от камъчета. От стаята в дъното долитаха два сериозни мъжки гласа.

Усетила уплахата ми, Гуинет ми прошепна:

- Говорещи глави.

- Какво? - ахнах объркан.

Тъй като бе по-наясно с телевизията, отколкото аз някога щях да бъда, тя изрече тихо и уверено:

- Просто телевизия. Новините или късно токшоу, очевидно архиепископът бе буден и си помислих, че трябва да си тръгнем незабавно.

Спътницата ми беше на друго мнение. Върна се при студената камина и прошепна:

- Хайде, бързо, помогни ми.

Приближих се до нея, а тя отвори торбата, която носеше, и я постави върху огнището.

- Но това е кражба - отбелязах.

- Не, прочистване е.

Макар да й вярвах, че не лъже, допусках, че може да не си ясна дава сметка за своите действия.

- Те знаят, че съм тук - прошепна. - Знаят.

Марионетките все още се гледаха една друга от двата края на лавицата. очите им с радиални ивици не бяха обърнати към нас.

- Мисля, че не бива да ги докосвам, Адисън. Може ли ти да ги свалиш и да ги сложиш в торбата?

- Но как така да не е кражба?

- Ще изпратя щедър чек за тях, ако настояваш. Но сега ги сложи в торбата. Моля те!

В състояние на пълно объркване, все още неспособен да повярвам, че съм на това място и участвам в подобна задача, се опитах да повдигна едната от марионетките, но тя беше закрепена към металната скоба, която се губеше под смокинга. Когато се опитах да повдигна самата скоба, установих, че е завинтена за полицата.

- Побързай! - настоя Гуинет.

Бръкнах под смокинга и най-накрая напипах кордата, привързваща марионетката на мястото й. Докато се мотаех с възела, откъм коридора влезе архиепископът.

Носеше два куфара и когато ни видя, ги пусна така рязко, че единият се прекатури.

- Кои сте вие и какво... - избъбри той.

Тогава Гуинет се обърна към него и той я позна.

- Ти!

Не носеше архиепископската си мантия, белия епитрахил, кръста или свещеническата якичка, дори не беше в обикновено свещеническо расо, нито в халат или по пижама. Носеше удобни велурени обувки, панталони в цвят каки и тъмнокафяв вълнен пуловер върху бежова риза - приличаше на обикновен гражданин, учител или счетоводител, приготвил се да хване ранен полет и да замине на почивка.

Висок, в добра физическа форма, имаше красиво, но бледо и с остри черти лице - като на адвокатите в рекламите от списанията, които търсят клиенти за скъпи съдебни искове. Косата му бе гъста за неговата възраст, къдрава и все още повече руса, отколкото посивяла.

Не ни приближи веднага. Ако беше пристъпил напред, аз щях да дам заден. От това разстояние не би могъл да види добре очите ми през дупките на маската за ски. Спомнях си добре църквата при реката и човекът с доброто лице, който бе замахнал срещу мен с бейзболна бухалка. Сред другите аксесоари, които висяха от стойката пред камината, имаше и ръжен с дълга дръжка, който вероятно би нанесъл много по-тежки поражения от една бата.

- Трябва да има слуга на дявола сред моите братя и вероятно повече от един - процеди той.

- Ваше Високопреосвещенство архиепископ Уолък - рече Гуинет и му кимна, сякаш бяхме дошли на посещение по покана.

С баща ми никога не изчитахме целия вестник и аз не бях в крак с новините на църковния фронт, но името извика някакъв спомен у мен. Чул го бях шест години по-рано, когато стоях до отворената шахта в криптата под катедралата. Двама мъже, които така и не видях, се бяха срещнали в това скрито място да споделят тайна, която не бе означавала нищо за мен по онова време, но сега разбирах, че се е отнасяла за избрания от Ватикана следващ архиепископ.

- Моля те, кажи ми, че няма да е Уолък.

- Точно той ще е.

- Направо са полудели.

- Нито дума пред никого или с мен е свършено. Това е свръхсекретно.

- Но те трябва да го знаят... той трябва да знае... миналото на Уолък.

- Изглежда, повярваха на версията на самия Уолък.

Сега архиепископ Уолък каза:

- Едва ли сте дошли в този час при мен за благословия. - Адвокатското му лице изобрази усмивка, на каквато не вярвах, че е способно - достатъчно сърдечна, та да очарова съдебните заседатели. - Почитатели на марионетки ли сте?

- Защо държите нещо тъй гнусно тук? - попита Гуинет.

- Права си, темата е злокобна и историята им е мрачна, но пък изработката е прекрасна. Освен това са подарък, а би било грубо да отхвърля дар от сърце.

- Подарък от Едмънд Годард - изрече тя и вложи нескрито презрение в името.

- Може ли да кажа също, че когато човек прекарва дните си сред вярващи и неуморно носи Христовата надежда на онези, които се нуждаят от нея, има вероятност, отдавайки се на благите дела, да забрави за злото, кръстосващо по земята, и колко отчаяно належаща е битката с него. В присъствието на нещо, което подсеща за човешката злина, човек е нащрек за възможността да направи погрешна стъпка в собствения си живот.

- Значи, ги държите на полицата над камината си, за да ви припомнят, че злото е реално и че всеки може да се поддаде на изкушение? - отбеляза Гуинет.

- Точно така.

- Е, имаха ли ефект, успяхте ли да избегнете грешки, откакто ги притежавате?

Очевидно Уолък умееше да задържи усмивката на лицето си без никакво усилие - като

опитен въжеиграч, поддържащ равновесие високо горе над множеството от напрегнати лица.

- Ако може и аз да задам въпрос, на теб за какво са ти?

- Искам да ги изгоря. Купих и изгорих останалите четири.

- Желаеш да унищожиш икони на злото, а сама си се оприличила на тях.

Тя не отговори.

Архиепископът ме посочи и попита:

- Кой е маскираният ти спътник? От така наречените биячи ли е?

Вместо да му отговори, Гуинет заяви:

- Ще взема тези две последни марионетки, за да ги изгоря. Ако желаете да се обадите в полицията и да им обясните как сте ги държали над камината си да седят на пост и да попречат на самия вас да се отдадете на злото, моля, направете го. Току-виж ви повярвали. Повечето от тях. Изминали са толкова години, почти двайсет и пет от онези убийства, че повечето хора трябва да са забравили какво е сторил Паладин със семейството си. Полицаите обаче не забравят такива неща. Сигурна съм, че ще искат да узнаят защо Годард е решил да ги даде тъкмо на вас.

Ако бе обидчив човек, то бе твърде дипломатичен да го покаже. Ако имаше перушина, тя никога нямаше да е разрошена. Погледна ръчния си часовник и каза:

- Бездруго не са ми нужни повече. Можеш да ги изгориш. Това е газова камина. Димоотводът е отворен и тегли добре. Виждаш ли дистанционното до стойката с ръжена и машата? С него можеш да запалиш огън.

Гуинет взе дистанционното, щракна го и около истинските на вид керамични дърва лумнаха синьо-оранжеви пламъци.

- Тисовото дърво е податливо - обясни епископът, - защото запазва естествените си масла десетилетия след отрязването и оформянето му Би трябвало да горят добре и бързо.

Върнах се към марионетката, която се опитвах да освободя от скобата й.

- Не ти - заяви архиепископ Уолък.

- Моля?

- Не ти. Тя трябва да ги свали и да ги предаде на пламъците. Или наистина ще вдигна телефона.

- Ще ви попреча - осведомих го.

- О, нима? Подозирам, че няма. Умея да преценявам хората, били те маскирани или не, а ти ми се виждаш агне, не лъв.

- Ще го направя - отсече Гуинет. - Не ме е страх да го направя.

- Той няма да ме спре - казах.

- Не знам какво би могъл да стори. Аз ще ги изгоря сама.

Стори ми се, че видях очите на марионетката да се извръщат към мен. Но когато погледнах право към нея, тя отново се взираше през полицата в своя близнак.

60

Ръцете на Гуинет трепереха и й бе малко трудно да развърже възела на кордата, която прикрепяше марионетката към металната й стойка, държаща я изправена. Когато я освободи, задържа я в ръце и я повдигна от полицата с очевиден ужас, който ме зарази.

- Няма да те ухапе - подхвърли архиепископът.

Когато Гуинет отстъпи назад и понечи да се наведе, за да хвърли куклата в пламъците, изпищя, сякаш бе ужилена, хвърли я върху решетката и отстъпи още една крачка.

- Какво стана? - попитах я.

- Тя помръдна.

- Не видях.

Тя потърка ръцете си, като че чувстваше сините гущери на фалшивите й татуировки да се движат под кожата й и искаше да ги умири.

- Държах я за ръцете под раменете. Почувствах... мускулите й да се напрягат.

- Но тя е дървена - насмешливо рече архиепископът. - Няма мускули.

Марионетката лежеше по гръб с едната ръка отстрани, другата - върху гърдите й, и с подгънат под тялото й крак. Цилиндърът беше паднал и се виждаше изрисуваната й коса. Подвижната й челюст бе увиснала и разкриваше зъби, подобни на длета, в уста, която приличаше на неразтворен докрай капан.

Гуинет предпазливо протегна десния си крак, за да изрита омразното творение в огъня.

- Не, не, това не е позволено - обади се архиепископът.

- Няма правила.

- Моите правила - изрече той и вдигна мобилен телефон, който явно бе извадил от джоба на панталона си. - Вече съм набрал 911. Трябва само да натисна бутона за включване. Използвай ръцете си, момиче.

Без никакви други намерения, освен да го убедя да е разумен, направих крачка към Уолък, но Гуинет подвикна:

- Адисън, не. Очите ти.

Наведох глава и се оттеглих назад, а архиепископът попита:

- Какво им е на очите ти?

Гуинет измъкна ръкавиците от джоба си.

- С голи ръце - нареди Уолък.

В отговор на презрителния поглед, който тя му отправи, архиепископът само посочи мобилния телефон.

Гуинет прибра ръкавиците, поколеба се за кратко и след това внезапно се наведе и грабна омразната вещ от решетката. За миг изглеждаше, сякаш се бори да се освободи от нея, и не можех да съм сигурен дали една от ръцете на марионетката не се бе вкопчила в палеца на Гуинет, или това бе детайл, роден от въображението ми, ала бързо след това тя я метна в пламъците, които мигом подпалиха костюма на куклата.

Може би ефектът се държеше на податливостта на богатото на масла тисово дърво, но изглеждаше като че ли марионетката се гърчи в агония и се мъчи да се залови за керамичните дърва, сякаш можеше да се измъкне от огнището и да хукне пламнала към нас, за да опожари цялата стая.

Звук като от тропот на дървени подметки по мрамора наруши унеса, в който бях изпаднал при гледката на горящата кукла. Погледнах към близнака й, който още стоеше върху полицата. Макар да бях сигурен за източника на звука, гнусната вещ седеше неподвижно, с протегнати напред крака и ръце върху коленете, както беше поставена. Тъй като полицата над камината беше разположена нависоко, ако бях с по-нисък ръст, можеше и да не забележа черните парченца върху мрамора, оставени от обувките на марионетката, боядисани така, че да приличат на лачени.

В огнището първата марионетка лежеше неподвижно върху изкуствените дърва и от сгърчващото й се тяло се вдигаше зловонен черен дим, сякаш духът й излетя през комина в нощта и бурята.

Погледнах към Гуинет, която стискаше палеца на дясната си ръка. Когато разтвори длан, видях кръв, потекла от срязания пръст.

- Нужна й е превръзка - обърнах се към архиепископа.

- Не, Адисън, нищо ми няма, не е кой знае каква рана.

Въпреки Уолък и мобилния му телефон отидох до втората марионетка, дръпнах кордата, която я държеше към металната скоба, и я вдигнах от полицата.

В този момент в центъра на полезрението ми се появи мастилено петно и се разпростря към периметъра. Не бях ослепял обаче, защото в тъмното петно заплува музикалната кутийка, чийто ключ бяхме прибрали с баща ми преди години. Ярък като сцена, осветена от лъч без източник, капакът също като преди показваше четирима танцьори. Принцът и принцесата бяха детронирани и на тяхно място бяхме аз и Гуинет, но облечени като тях. Тя танцуваше с човека козел Пан, а аз държах в обятията си жабата с изпъкналите очи. Четирите миниатюрни фигурки танцуваха валс на студена механична музика. Богът козел спря посред танца, за да зарови лице в деколтето на партньорката си, а тя отхвърли глава назад като в екстаз, при което жабата се ухили и показа остри като игли зъби, каквито никоя жаба няма, и подаде приличен на змия черен език, а фигурката, която бях аз, се наведе и го пое в устата си.

Не вярвам да бях освободен от видението, по-скоро сам се изтръгнах от него и ако не бях го направил, най-вероятно скоро не просто щях да наблюдавам образа си, а да се озова на негово място, прегърнал люспестата демонична гадина в адска целувка с преплетени езици.

Макар да ми се струваше, че съм отсъствал от частните покои на архиепископа малко повече от минута, смущаващото видение трябва да бе траяло само миг, защото нито Гуинет, нито домакинът даваха вид да съм имал припадък. Метнах марионетката върху горящите останки на близнака й и лентите гаден черен дим не просто се извиха от нея, а подскочиха към димоотвода, сякаш да се изстрелят от комина към някакви космически селения с главоломна скорост.

- Какво си въобразявате, че постигнахте с този безсмислен ритуал? - осведоми се архиепископът.

Не му отговорихме, нито го погледнахме, а наблюдавахме как черният дим избледнява до сив и как обгорелите марионетки се смалиха до тлеещи крайници, а огънят разполови телата им и през завесата от сини пламъци в цепнатините засветиха червени въглени.

- Приключихте ли тук? - попита Уолък. - Или искате да изгорите и някоя от възглавниците на канапето? Може би цяло кресло?

- Приключихме - отвърна Гуинет.

- Това е добре. Бързам, ако не възразявате.

- Пътуване, решено в последната минута ли? - попита тя и посочи двата куфара.

- Въобще не е твоя работа.

- Няма къде да идете, Ваше Високопреосвещенство.

- Израснал съм в страна и с по-тежки снеговалежи. Мога да шофирам в такава обстановка.

- Нямах предвид това. Искате ли всичките средства от фондовете ми за вашите добри дела? Може да получите парите сега, ако желаете.

Вече неспособен да поддържа любезната усмивка, той процеди:

- Ти си адско изчадие.

- Извън зоната на снежната буря летищата ще бъдат отворени - каза тя. - Но какво ще стане с паството ви, което изоставяте?

Най-сетне в отговора му се прокрадна нотка на оправдание, която пропука досегашната му непоклатима самоувереност.

- Има много добри свещеници в тази енория, които да се погрижат за него в мое отсъствие.

- Да - съгласи се тя. - Много добри свещеници.

Тонът й подсказваше, че не го включва в тази категория.

Също както при словесната престрелка с Годард в уличката зад галерията му, и този диалог беше наситен с подтекст, който не можех да схвана. Не знаех къде отива Уолък и защо, но Гуинет очевидно разполагаше с тази информация или пък интуицията й го подсказваше.

Възвърнал самообладанието си, архиепископът заяви:

- Ако искаш да се изповядаш за вандалството си, Гуинет, а - подозирам - и за много други деяния, ще ти предпиша подобаващо покаяние.

- Имам други планове - отсече тя, пусна ключа от резиденцията на пода и излезе, плътно следвана от мен.

Във вестибюла й казах:

- Трябва да ти превържем палеца.

- Това ще свърши работа - отвърна тя и нахлузи плетената ръкавица на дясната си ръка.

Тръгнахме надолу по стълбите и докато тя слагаше другата ръкавица на лявата си ръка,

заговорих:

- По всичко личи, че го мислиш за недостоен за сана му.

- Не просто аз го мисля. Такава е истината.

Прекосихме салона, където светците, основатели на вярата, изрисувани с бои и изработени от бронз и камък, тъжно бяха свели очи надолу. Отново попитах:

- Но защо да е недостоен?

- Някои негови подчинени нарушиха обета си по най-ужасен начин. Той не стигна до техните крайности, но прикри делата им, и то не толкова в името на Църквата, а за да спаси собствената си кариера, като лиши жертвите от справедливост. И го направи, без да остави каквито и да било следи.

Струваше ми се, че знам за какво намеква, и ако бях прав, не исках повече подробности. Навън улицата приличаше на бяло русло на река, а във въздуха продължаваше да бушува яростната снежна виелица.

61

След като резиденцията на архиепископа остана зад гърба ни, Гуинет натисна толкова яростно газта, че въпреки четворната предавка и веригите на гумите задницата на ландроувъра поднесе по улицата. Тя неволно усили натиска върху педала, а това никак не помогна, затова леко отпусна крак. Когато автомобилът стана стабилен, продължихме със скорост, малко по-безопасна от тази на кола, използвана за бягство след банков обир. Отпуснах вкопчените си в седалката ръце и свалих краката си от таблото на пода.

- Гневът нищо не разрешава - отбелязах.

- А ми се ще да го правеше. Тогава с гняв бих прогонила всички беди в света.

Не беше споменала къде отиваме. Сякаш отново караше напосоки, но вече знаех, че каквато и карта да я водеше тази нощ, не бе съставена от небрежен картограф.

- Къде заминава той? - попитах.

- Уолък ли? Не знам.

- Преди малко останах с впечатление, че знаеш.

- Знам само, че се движи в кръг и където и да се озове, ще открие същото, от което бяга.

- А от какво бяга? - Когато тя не отговори, казах: - Понякога ми се струва, че ти е известно нещо, което аз не знам, а би трябвало.

Чух усмивката в гласа й.

- Адисън Гудхарт, толкова подходящо име имаш! Обичам твоята невинност.

В продължение на около минута си преповтарях думите й и най-накрая промълвих:

- Не мисля, че това беше изречено с пренебрежение.

- Пренебрежение? Как може да е такова, когато момиче ти казва, че те обича?

Как само се вкопчих в чутото, заобмислях го от всички страни, особено последната фраза, и се зачудих тревожно какъв ли подтекст ми убягваше този път.

Накрая отвърнах:

- Ти не каза, че обичаш мен. Каза, че обичаш моята невинност.

- А ти си твоята невинност. Тя е толкова фундаментална за теб, както водата за морето.

Макар словото да е самият свят, няма думи, с които да изразя какво почувствах в този момент - няма думи за измеренията на радостта ми, за внезапния подем на духа ми, за дълбоката ми благодарност, за яркостта на надеждата ми.

Когато бях в състояние да проговоря, пророних:

- Аз също те обичам.

- Знам.

- Не го казвам просто така.

- Знам.

- Искам да кажа - не просто в отговор на твоите думи.

- Знам. Обичаш ме. Знам го.

- Наистина ли го знаеш?

- Наистина.

- Откога?

- Откакто се срещнахме в библиотеката. Стоеше в сянката при Чарлс Дикенс и каза: „Държим се заложници един друг с нашите ексцентричности“.

- Струва ми се, казах също, че сме създадени един за друг.

- Да, каза го. Но когато изрече онова, другото, тогава имах чувството, че сърцето ми едва ли не изскача от мен. Когато обичаме някого, съдбата ни държи заложници, защото, ако изгубим този човек, и ние самите сме изгубени. Щом каза, че се държим заложници един друг, призна се в любов по най-ясния начин.

Колко странно, че човек може да остане безмълвен не само от ужас, но и от възторг. Страхът никога не бе успявал дотолкова да ме лиши от дар слово.

Накрая продумах:

- Наистина ли е възможно да съществува любов от пръв поглед?

- Големите поети винаги са твърдели, че съществува. Но нима са ни нужни поети, за да ни убеждават?

- Не. Не и мен.

- Нито мен.

Взирах се през предното стъкло, ала не виждах снега, нито затрупания от него град. Нямаше нищо достойно за гледане освен нейното лице.

Исках да я докосна, само да допра ръка до лицето й, ала тя не можеше да понася допир; исках да се взра в очите й, ала не смеех да й позволя тя да погледне моите. Ексцентричностите ни бяха нещо повече от особености на характера; бяха жестоките условия на самото ни съществуване. Ситуацията ни би трябвало да изглежда безнадеждна, би трябвало да ме доведе до отчаяние. Ала въпреки онова, което не можехме да преживеем заедно, имахме чувствата си един към друг и този момент, когато разбрах, че любовта ми е споделена, бе такава благодат, че ни една стрела не можеше да пробие балона на пълното ми блаженство.

- Трябва да се върнем в дома на Уолтър и да вземем момичето.

- Безименното момиче? Защо?

- Всичко се случва толкова бързо... Но преди да идем у Уолтър, искам да видя мястото, което обитаваш, твоето жилище.

- Какво, сега?

- Да, сега. Искам да видя къде си се крил от света осемнайсет години.

62

В една априлска нощ, когато бях дванайсетгодишен, скоро след като бях прочел роман, в който се споменаваше за някаква носеща късмет монета, с баща ми излязохме след полунощ в града, където въпреки лекия остатъчен мирис на отработени газове от ауспусите на превозните средства във въздуха витаеше сладкият дъх на пролет и обещание за промяна с наново разлистилите се дървета.

В големия парк, на издигнатата платформа за оркестъра в павилиона на лунната светлина сияеше едно пени, което привлече вниманието ми. Грабнах го не защото бяхме много бедни, нито защото имахме особена нужда от пари, а заради неотдавна прочетената книга. Показах го на баща ми, обявих, че съм открил своята късметлийска монета, и започнах да фантазирам какви чудотворни ползи щеше да ни донесе.

Баща ми винаги поемаше своята роля и не ми отстъпваше в подобни фантазмени игри, но тази никак не го очарова. В топлата пролетна нощ, докато бавно обхождахме павилиона, взрени в поляните, побелели като от скреж на лунната светлина, към горичката, пазеща ревниво тъмнината си, към черното езеро, в чиито води пълната луна плаваше като сал, той ми заяви, че не съществува такова нещо като късмет. За да вярваш в късмета, трябва да вярваш, че Вселената е една огромна рулетка и вместо да ни плаща онова, което сме си спечелили, плаща само каквото тя си иска. Само че тя не е въртящо се колело на късмета, тя е произведение на изкуството, завършено и обрамчено от вечност.

Каза, че тъй като живеем във времето, мислим си, че миналото е опечено, сервирано и изядено, че настоящето идва от фурната в постоянно подавани ястия, а бъдещето още дори не е поставено в смесителната купа. Всеки мислещ физик, каза той, добре запознат с квантовата механика, би се съгласил, че всичкото време съществува едновременно - което и аз самият научих впоследствие. Истината е, каза баща ми, че в първия миг на Вселената е присъствало всичкото време, всичките ни вчера, днес и утре, всеки и всичко, което е било, е и ще бъде, е съществувало в този момент. Но още по-изумителното е, че в първия миг от съществуването на Вселената тъканта й е включвала безкрайните различни начини, по които нещата е можело да бъдат, безчет от тях ужасни до крайност и също тъй безчет други -възхитителни. Нищо не е предопределено за нас и все пак всичките ни възможни избори са нишки от огромната тъкан на нещата, така че имаме свободна воля, макар и последствията от нея да са предсказуеми. Баща ми каза, че на всички ни е дадено усещане за движението на времето, защото умът ни е неспособен да се справи с реалност, в която минало, настояще и бъдеще съществуват едновременно, и че цялата история е била налице още в първия миг от съществуването на Вселената.

За да ми помогне да разбера, баща ми каза, че трябва да мисля за Вселената като за гигантска картина, изпълнена в повече от три измерения; някои учени твърдят, че са единайсет, други говорят за по-малко, но никой не знае, нито някога ще знае със сигурност. Също както когато в някоя художествена галерия застанеш твърде близо до голямо платно, изпълнено в две измерения, виждаш ясно мазките на картината и някои подробности, но не можеш да схванеш нито цялостния ефект на творбата, нито замисъла на художника. Трябва да отстъпиш още и още назад, за да възприемеш произведението в неговата цялост. За да разбереш Вселената, нашия свят и живота въобще, трябва да отстъпиш назад извън времето, което за съществуващото човечество не е вариант, защото всички ние сме част от тази картина, образи в нея, способни да я възприемем само като продължаваща серия от събития, епизоди. Тъй като сме съзнателни създания обаче, надарени с дарбата да разсъждаваме, можем да търсим, учим и да си правим изводи от онова, което учим, и така да схващаме истината.

Във Вселената, в която минало, настояще и бъдеще са възникнали отведнъж, завършени от начало до край с всички възможни изходи на всеки живот, втъкан в гоблена, няма случайност - само избор, няма късмет - само последствия. Едно пени, блестящо на лунната светлина, е само едно пени, макар съществуването му - плод на дейността на мислещи създания с цел търговия в настоящето и инвестиция в бъдещето - може и да е един вид чудо, ако имаш достатъчно развито въображение да вярваш в чудеса. Каза, че пенито няма да ни донесе късмет, че дори да било милион долара, само по себе си не би ни донесло късмет и не би променило живота ни, че онова, което ни се случва, е по наш избор и по тази причина ни дава възможност за повече надежда, отколкото късметът някога би могъл да предложи.

Бях само на дванайсет в онази априлска нощ, но вече до голяма степен помъдрял поради търканията между мен и надземния свят. Когато баща ми ми отне късмета, не бях съкрушен, а изпитах възторг. Пенито не означаваше нищо само по себе си, но онова, което аз щях да сторя с него, щеше да има смисъл. Оставих монетата върху платформата за оркестъра, където я бях открил, с надеждата, че следващият, който я намери, би могъл, воден от мъдрите съвети на някой като баща ми или от собственото си сърце, да стигне до прозрението, до което бях доведен аз.

И тъй, повече от четиринайсет години по-късно в онази снежна нощ бях напълно убеден, че Гуинет не ми е поднесена на тепсия по силата на някакъв късмет. Тя и любовта й към мен бяха един от безбройните варианти на онова, което можеше да бъде. Те бяха следствие на множество решения, взети от нея и от мен, на различни моменти в живота на двама ни, които едва ли бихме могли да проследим чрез ретроспекция.

Можех да я изгубя само ако от този момент нататък направех погрешен избор или ако тя направеше такъв. Но предпочитах тези изгледи пред ония, които предлагаше късметът.

63

В основната стая на подземното ми жилище Гуинет се движеше между рафтовете с книги и четеше заглавията по кориците.

- Бях сигурна, че ще има книги, а също и от какъв жанр ще бъдат.

Присъствието й в дома ми бе най-вълшебният обрат на събитията в тази нощ на безчет чудеса. Задоволството личеше в скритото ми лице, в гласа ми, в движенията ми. Момичето напълно си даваше сметка за щастието ми и бе във възторг от моя възторг. Не можех да сваля очи от нея и в знак на уважение към това тя не насочваше очи към мен.

- Смелостта ти ме кара да изпитвам смирение и преклонение - каза тя.

- Смелост? Няма такова нещо. Аз съм страхливец по необходимост. Винаги се е налагало да бягам от заплахите.

- Да живееш в това тясно пространство без слънце в продължение на осемнайсет години, като последните шест в пълна самота, и с неизменното очакване, че няма да има нищо повече от това, да го понасяш и да не полудееш... Запазването на здрав разум в тези условия е по-голяма смелост, отколкото аз притежавам.

С тези си думи придаде някак различна перспектива на моето съществуване и аз не знаех какво да кажа.

Тогава тя попита:

- Какво искаш да вземеш със себе си, Адисън?

- Да взема със себе си?

- Кое е най-ценно за теб? Не го оставяй. След като си тръгнем, вече няма да се върнеш тук.

Не можех напълно да схвана мисълта й и дори ми се стори, че не съм я чул правилно.

- Да не се върна тук? Но къде ще живея?

- При мен.

- Имаш предвид апартамента с пианото?

- Не. И там няма да се връщаме. С това е приключено. С всичко е приключено. Ще подхванем нещо отначало.

Дотогава не ми беше идвало на ум, че голямото щастие може да съжителства със страх, но страхът ме връхлетя, без да намали щастието ми. Усетих се, че треперя - не от ужас или екстаз, а от самото очакване.

- Имаме да свършим много неща през следващите няколко часа - каза тя. - Така че побързай да решиш какво не можеш да изоставиш и да тръгваме.

Доверие, казах си. Изпитвах доверие.

Между две книги на един от рафтовете беше пъхнат плик със снимка - простичка фотография, от която не бих могъл да се лиша. От обложката на друга книга пък извадих каталожно картонче, на което баща ми с печатни букви бе написал думи от особено значение за мен. Пъхнах картончето в плика, а него прибрах в един от вътрешните джобове на якето си.

Последвах Гуинет по коридора до стаята с хамака, която ми служеше и за кухня, и там се спрях да погледна назад. Бях прекарал по-голямата част от живота си в това жилище без прозорци и през повечето време се бях чувствал щастлив и изпълнен с надежда. Имах чувството, че над десет хиляди разговора между мен и баща ми са записани в тези бетонни стени и че ако можех само да седя достатъчно тихо и внимателно, с нужното търпение, щях да чуя записа. Нищо на този свят не е лишено от смисъл, нито е изгубено завинаги - дори най-делничните мигове на живота ни.

Когато тръгнахме, се сетих, че бях забравил да загася лампите. Понечих да се върна и да ги изключа, но не го направих. Оставих ги да светят като светлините в храм, които никога не загасват. Последвах Гуинет и си позволих да си пофантазирам как крушките в тези лампи ще се окажат благословени с невероятно дълъг живот и че ако след хиляда години някой авантюристично настроен изследовател на канали за отточна вода случайно попадне на това убежище, ще бъде посрещнат от електрическа светлина, от идеално запазени книги и ще разбере, че в това възможно най-скромно жилище в древни времена са прекарани много драгоценни и щастливи часове.

64

Пред фаровете се сипеше сняг, с изключение на работещите снегорини улиците бяха пусти, жителите на града се бяха приютили в топлите си уютни домове, а вятърът брулеше предното стъкло и вратата до мен.

Гуинет подкара по вече познат ми маршрут и само минути след като бяхме потеглили, мобилният й телефон иззвъня. Тя погледна екрана, включи на високоговорител и каза:

- Бих се молила Саймън вечно да те преследва, но той е заслужил покоя си.

- Колко трогателно, че толкова се вълнуваш за непотребен алкохолик, който накрая дори не се сдържа и подмокри панталоните си.

Гласът на Райън Телфорд бе по-гърлен, отколкото преди, и въпреки наперените си думи звучеше изнервено.

Когато Гуинет не отвърна нищо, той додаде:

- Права беше, той не знаеше, че си имала девети апартамент. Единственото полезно, което узнахме от шантавия Саймън, беше как сте се запознали.

Гуинет се вцепени, но не проговори.

- Спасил е едно момиченце от смърт, като го е извадил от контейнера за боклук, в който е било захвърлено. Вероятно е бил толкова пиян, че не е знаел какво върши. И тъй като той е спасил нея, ти си спасила него. Слабостта ти, мишчице, е, че си сантиментална малка кучка.

- Къде си? - попита тя.

Вместо да отговори, той продължи:

- В интернет лесно може да се открие стар репортаж от новините.

Замълча. По звука, който издаде, можеше да се предположи, че се бори с нещо - все едно вдигаше тежък товар или пък се мъчеше да отвори твърде затегнат капак на буркан. Измърмори ругатня.

Гуинет чакаше.

Кураторът отново заговори:

- Вестниците са проследили историята. Така научих в коя болница е било лекувано момичето, как съдът е поел попечителство върху нея, как била в кома, във вегетативно състояние. И изведнъж случаят приключва. Настъпва пресзатъмнение, няма нищо повече за съдбата й. Умря ли тя? Или е още жива с мозък на морков?

Когато Телфорд отново замълча, Гуинет ми подаде телефона, за да може да държи волана с две ръце, след което вдигна рязко скоростта.

Кураторът отново изръмжа и издаде онзи звук, сякаш се мъчеше да вдигне нещо, после на няколко пъти пое дълбоко дъх.

- Помниш ли, че ти казах, че двама от хората на Годард, които сега работят за мен, са бивши полицаи?

- Помня.

- Единият познава някои хора, близки със съдията по случая. Всъщност приклещили са натясно добрия съдия. Могат да му позвънят по всяко време на деня и нощта, да му поискат всичко и той ще се престори, че за него ще е удоволствие да им услужи, с колкото и помия да

го заливат.

Гуинет толкова рязко и бързо взе завоя, че бях отметнат назад към облегалката и едва не изпуснах телефона.

Телфорд продължаваше:

- Този път на съдия Галагър не му се наложило да скача през горящи обръчи, та да им угоди. Просто трябвало да им съобщи какво се е случило с момичето - онази, която съдът е регистрирал като Неизвестна 329.

- Не я докосвай! - процеди Гуинет. - Недей!

Кураторът отново направи същото неизвестно усилие и аз си представих как е завързан за стол и се бори да се освободи от въжетата, макар че в това нямаше никаква логика.

Той каза:

- Ако ти не дойдеш тук, ще сторя с Неизвестна 329 онова, което обещах да сторя с теб преди пет години. Тя не ме възбужда колкото теб, мишчице. Бледа е и няма и да разбере колко съм добър, като я просна под себе си.

- Тя е дете.

- Но е достатъчно хубавка и са я хранили добре, правили са й рехабилитация всеки ден, така че има приличен мускулен тонус.

- Идвам - заяви Гуинет.

- За нейно добро се надявам да го направиш.

- Двайсет минути.

- Сигурна ли си, че това време ще ти е достатъчно?

- Двайсет минути - настоя тя.

- След двайсет и една вече ще е късно.

Той прекъсна разговора. Аз натиснах „край“ на телефона на Гуинет.

- Ти имаш лютивия спрей - каза тя. - Аз имам електрошоковата палка.

- Те ще са въоръжени.

- Ще ги атакуваме стремително.

- Видях как баща ми беше застрелян.

- Надявай се на мъничко късмет.

- Късмет не съществува.

- Така е - промълви тя. - Не съществува.

65

Това, че се срещнахме във вихрения хаос на живота, който по-често раздалечава хората, отколкото ги сближава; това, че открихме един в друг толкова сходни черти; това, че си помогнахме да загърбим съмненията и слабостта и да придобием увереност и сила; това, че изпитахме взаимна любов въпреки невъзможността да я консумираме физически, любов между умовете, между сърцата, между душите - този рядък дар беше безценен. Сложната верига от причини и следствия, от която тя възникна, превъзхождаше по сложност и красота и най-изящно декорираното яйце на Фаберже или дори сто такива.

За да запазим тази любов и за да имаме бъдеще, в което да можем да изследваме частица по частица всичките й тайнства, сега не биваше да вземаме и едно погрешно решение - нито единият, нито другият от нас, - а трябваше да предприемем най-ефикасните и точни действия.

Задминахме един снегорин, който трябва да се беше повредил. Лампата на покрива му светеше ярко, ала фаровете бяха загасени и шофьорската кабина беше празна, вратата й -отворена, двигателят мълчеше, снежинките се топяха по още топлия капак.

Минути по-късно вече бяхме в жилищен квартал и бях изненадан от големия брой къщи със светещи прозорци. В някои от тях обитателите явно бяха забравили да изключат външните коледни лампички, преди да си легнат, в други обаче се виждаше светлина и вътре и очевидно населяващите ги още бяха будни. Както бе казал писателят Ф. Скот Фицджералд, истински тъмната нощ на душата винаги настъпва в три часа. И действително онези шейсет минути между три и четири часа са и преносно, и буквално най-тъмните в живота на града. Не и тази нощ обаче.

На улицата, от двете страни на която растяха кленовете с оголелите клони, преспите сняг не даваха възможност за паркиране. Гуинет угаси двигателя, дръпна ръчната спирачка и слязохме от ландроувъра точно пред жълтата тухлена къща, като оставихме едното платно свободно за движение.

Портичката в оградата от ковано желязо, стъпалата към верандата, вратата, всяка стъпка към финала - всичко сякаш излъчваше заплаха, докато студеният вятър и снегът ни блъскаха в гърбовете отзад и ни принуждаваха да прекосим прага и да влезем в неизвестния ад отвъд него. Телфорд знаеше, че идваме, нямаше надежда да се прокраднем неусетно.

Преди Гуинет да натисне звънеца, казах:

- Може би е дошъл моментът - само този път, по изключение, въпреки това кои сме - да повикаме полицията.

- Телфорд вече няма какво да губи. Ако види полиция, ще взриви всичко. А и що за полиция ще дойде? Можем ли да се надяваме, че ще са от онези, честните, които приемат клетвата сериозно? И ще дойде ли някой изобщо? Тъкмо в тази нощ дали се отзовават на обаждания? Занапред ще сме сами, Адисън, съвсем сами. Още две минути и ще сме закъснели.

След което натисна звънеца. Тъй като никой не отговори, Гуинет отвори вратата и влязохме вътре. Уолтър лежеше мъртъв под арката между фоайето и дневната. Беше прострелян неколкократно.

Лампите в дневната светеха, свещта в олтара на Богородица трепкаше, гласове от телевизора говореха с успокоителен тон - Уолтър и сестра му явно бяха гледали някакво предаване в този час. Джанет лежеше в локва от кръв, очевидно умряла от по-бавна смърт от тази на брат си.

Изгубената съпруга Клеър, отдавна преживяла собственото си брутално убийство, отправяше вечната си усмивка от двете снимки в сребърни рамки.

Готическият грим на Гуинет не можеше докрай да прикрие болката й. Дебело положеният туш за мигли оцветяваше сълзите й и те бяха черни като скръбта й.

Говорителят по телевизията съобщаваше нещо за мораториум върху целия международен въздушен трафик от и към Съединените щати, но нямахме време да осмислим тази гореща новина, защото стълбите ни зовяха да ги изкачим, както онези към ешафода призовават осъдените на смърт.

В коридора на горния етаж минахме покрай отворената врата към детската стая, където Кора, медицинската сестра, бе убита заедно с децата на Уолтър. Нямаше вече нито деца, нито болногледачка. Бяха си отишли от този свят и оставили тук само телата си.

В стаята, където се грижеха за безименното момиче, Райън Телфорд седеше на ръба на второто легло - онова, в което би трябвало да спи Кора. Беше наведен напред, опрял ръце на бедрата си, с длани между коленете, в които стискаше пистолет. Вдигна очи, когато влязохме в стаята, и се усмихна, но не весело, а с трескавата възбуда на заразен с бяс чакал.

66

Косата на Телфорд висеше на мокри кичури, сякаш току-що бе излязъл изпод душа, само че това бе мазната влага от кисела пот. На бледото му лъщящо лице черните ириси на кървясалите му очи изглеждаха като портали към тъмните покои на съзнанието му. Розовите му устни бяха оцветени в сиво, сякаш и той бе възприел нещичко от готическия облик.

- Мишчице, ти си фантазия за мастурбиране.

- Ти пък не си - сряза го тя.

- Кой е маскираният, Кемосабе?

- Не го ли разпозна, има си и качулка, и всичко? Това е Смъртта.

- Надали Смъртта ходи на ски.

Гласът му бе също тъй гърлен като по телефона и може би по-слаб.

- Не изглеждаш добре - отбеляза Гуинет.

- Ще се съглася с теб.

Ризата му, също пропита от пот, бе плътно прилепнала по тялото му, а панталоните му бяха изцапани с кръв, само че не неговата.

Гуинет пристъпи към леглото на безименното момиче, после погледна отново към Телфорд и подхвърли:

- Ти беше в Япония.

- Далечният изток вече не е добър за бизнес.

- Така че подрани с връщането.

- И това ми беше премного.

Загрижен да не сме обкръжени, попитах:

- Къде са двамата ви... сътрудници?

- Мръсниците се стреснаха и избягаха.

- След като са избили цялото семейство? - попитах.

- Не това ги смути. Само че аз си имам своите моменти и те хукнаха, подплашени като девойчета.

- Моменти?

Отново невеселата усмивка.

- Ще видиш.

Гуинет постави шоковата си палка на нощното шкафче.

- И аз не съм в настроение за това - рече Телфорд и остави пистолета отстрани на леглото до себе си.

- Кога започнаха симптомите ти? - попита тя.

- В късната сутрин изпитах леко замайване, следобед ми прилоша, вечерта вече вдигнах температура. И после - бам!

- Бързо се развива.

- Като влак експрес.

При последните си посещения в библиотеката не бях чел вестници, но внезапно отделни фрагменти от дочути по телевизията съобщения през последните две нощи изскочиха в ума ми и разбрах защо пропусках подтекста в разговорите на Гуинет с Едмънд Годард и архиепископа. Винаги съм бил част от света, но не съм живял в самия него. В този случай цената на изолацията беше невежеството ми.

Гуинет се зае да сваля предпазното ограждение на болничното легло на момичето откъм себе си.

- По-добре не я пипай - посъветва я Телфорд.

- Ще я отведа оттук.

- Аз я докосвах. Кажи-речи навсякъде. Сладуранка. Сочна. Сега ще умре от това.

Гуинет отметна одеялото и чаршафа. Пижамата на спящото момиче беше раздърпана.

Отместих поглед.

- Нямах сила за повече от докосване - призна кураторът. - Но пък беше чудно изживяване.

Той рязко обви ръце около тялото си и се преви на две, при което едва не се прекатури от леглото на Кора. Издаде онзи болезнен звук, сякаш се опитваше да вдигне тежък товар, но по-измъчен и протяжен, отколкото беше по телефона. Имаше вид като че ли се разкъсва отвътре и отчаяно се мъчеше да се контролира. От устата му се стече зловонна струя.

Явно беше настъпил един от моментите му

Гуинет се наведе над леглото и оправи пижамата на момичето.

- Адисън, в чекмеджето на нощното шкафче ще намериш шише със спирт, памук и лейкопласт. Моля те, дай ми ги.

Изпълних каквото поиска тя, доволен, че мога да съм полезен. Действах с лявата ръка, а в дясната стисках флакона с лютивия спрей.

Когато Телфорд се съвзе, седна по-изправен и обърса с ръкав устата си. Сълзите по миглите му и онези, стичащи се по лицето му, бяха оцветени от кръв. Оглеждаше се, сякаш се мъчеше да си припомни къде е и как се е озовал тук.

Гуинет изтегли пластмасовата тръбичка от вената в лявата ръка на момичето и остави системата да виси от торбичката върху стойката. Каза:

- Не мисля, че това е необходимо, но просто за всеки случай.

После натри със спирт мястото, от което бе извадила тръбичката.

Вече ориентирал се, Телфорд попита:

- Какви са тези шевове отстрани по нея?

- Извадихме тръбата за подхранване преди два дни - отвърна Гуинет.

- Никак не ми хареса как изглеждат. Отблъснаха ме. А иначе е нежно създанийце. Малко позавехнала от това дълго лежане, но, общо взето, достатъчно апетитна.

- Тя е дете.

- Тъкмо затова е и апетитна!

Гуинет постави памуче върху мястото, където ръката й бе пробита от иглата, и го залепи с лейкопласт.

Вече със свадлив тон, Телфорд се възмути:

- Да му се не види, кучката е с мозъчна смърт и заразена. Какво правиш? Какъв е смисълът? Защо изобщо те е грижа?

- Тя е специална - отвърна Гуинет.

Кураторът взе пистолета въпреки твърденията си, че е твърде немощен да го използва, и се поинтересува:

- Кое й е специалното?

Вместо да му отговори, тя отметна одеялото и горния чаршаф от леглото и ги метна на страничната преграда, така че момиченцето бе отвито от глава до пети.

- Кое й е специалното? - попита отново Телфорд.

Гуинет обърна малката на дясната й страна с гръб към нас и каза:

- Адисън, помогни ми с одеялото.

Телфорд вдигна пистолета и го насочи към тавана, сякаш да привлече вниманието ни.

- Зададох въпрос.

Трябва да бе още по-слаб, отколкото изглеждаше, и явно пистолетът му натежа, защото китката му омекна и оръжието се разлюшка.

- Защо малката мърла да е специална?

- Защото всеки е такъв - отговори Гуинет.

- Тя е просто малка мърла.

- Ако е така, значи греша.

- Грешиш и още как, мамка му!

Двамата с Гуинет нагласихме одеялото така, че половината остана преметнато върху преградата.

- Ти също си специален - каза тя на Телфорд.

- Що за тъп майтап?

- Не е майтап. Просто се надявам.

Тя претъркули Неизвестна 329 към нас върху одеялото и после на лявата й страна почти до самия ръб на леглото.

- За какво се надяваш? - попита Телфорд.

- Надявам се, че ще използваш останалото ти време да се спасиш.

Надиплихме свободното одеяло върху момичето и го подпъхнахме под гърба й.

- Знаеш, че умирам, кучко. Майната й на надеждата! - Той се изправи с мъка от другото легло и се олюляваше като пиян. - Трябва да ти кажа нещо.

Гуинет хвана далечния ръб на одеялото и го преметна върху безчувственото дете, при което го уви напълно.

Телфорд направи две крачки напред, но залитна и се хвана с лявата си ръка за таблата на леглото, за да се закрепи прав.

Вдигнах флакона с лютивия спрей, но Гуинет ме спря.

- Не. Това ще го подлуди. И какво ще стане тогава?

- Мишчице, ако искаш да видиш лудост, иди в Северна Корея. Пълни откачалки. По телевизията казаха, че ненормалниците го създали по изкуствен път, двойна зараза е.

- Адисън, пъхни ръце под нея и я вдигни от леглото. Сега! - нареди Гуинет.

Не исках да оставям лютивия спрей. Може би паренето на очите наистина щеше да подлуди Телфорд, но това можеше и да е добре за нас, въпреки че той държеше пистолет.

- Не се бави, Адисън.

- Хей, самотна рейнджърке, чу ли ме, че е двойна зараза?

- Чух - увери го Гуинет и взе флакона със спрея от мен.

- Вирусът ебола, съчетан с бактерия, хранеща се с плът, адски вирулентна, разнася се по въздуха. Казват, че било по-лошо от атомна бомба. Изяжда те жив от вътре навън. Има ли нещо по-гадно?

Проврях ръце под детето и го повдигнах от леглото. Явно ужасът ми бе дал сила, защото се изненадах колко е леко.

Пистолетът се изплъзна от ръката на Телфорд и падна на леглото. От него се лееше пот, кървавите му сълзи бяха по-обилни от преди. Облегна се с цялата си тежест на таблата на леглото не за да вземе пистолета, а за да плюе в лицето на Гуинет. Гъстата гнусна храчка съдържаше нещо повече от слюнка.

67

В този сгромолясал се свят има неща, за които копнееш, но които въобще не се надяваш да получиш, защото знаеш, че късмет няма и никога не е имало. И защото това са неща с такава висока стойност, че и всичкото добро, което си извършил през живота си, не те прави достоен за тях. Ако все пак някоя от надеждите ти се сбъдне, ако това ценно нещо дойде при теб, то е цяла благословия и всеки ден от останалия си живот трябва да благодариш за този дар. Момичето, което срещнах под светлината на лампата край Чарлс Дикенс - тя беше моята благословия, всичко, което някога бях искал или щях да поискам.

Стоях там безпомощен с Неизвестна на ръце, а Телфорд изплю в лицето на Гуинет гадна слуз - това бе замислил като финално злодейство. Засмя се дрезгаво и в немощния звук личеше задоволство, почти наслада.

- С пистолет е твърде лесно, мишчице. Ще умреш като мен, също като мен.

Тя хвана края на горния чаршаф, изтри лицето си, но аз знаех, че това няма да е достатъчно, за да се спаси.

- Умри като мен, като мен - занарежда кураторът и всяко „мен“ бе като свирещ въздух, изстискван от гърлото на балон. Той бе чудовище и клоун едновременно и стига да имаше сили, би заподскачал от радост.

Бог да ми е на помощ, за малко да пусна момичето, за да грабна пистолета и да го убия. В главата ми забуча шум като от трийсетметров водопад, в зрението ми изскочиха искри от статично електричество, мозъкът в костите ми се превърна в лед, защото бях почти изцяло обсебен от гняв, ала не пуснах малката.

- Да я махнем оттук - каза Гуинет, а аз избъбрих:

- В банята... топла вода и сапун... измий се.

- Бързай, хайде, да тръгваме - подкани ме тя.

68

Телфорд бе повален от поредния пристъп. Цялото му тяло бе обзето от конвулсии. Преви се над леглото и от устата му изригна вдигаща пара маса - не нещо, което беше ял, а съществена част от вътрешностите му. Съпроводен от звука на изпразващи се черва и потракване на кокали, той рухна на пода и изчезна от поглед.

- Хайде! - каза тя и ме поведе извън стаята покрай банята, където със сигурност имаше топла вода и сапун, по коридора, надолу по стълбите и аз не можех да направя нищо, съвършено нищо, освен да я следвам с треперещи крака под тежестта на момичето в ръцете ми и под бремето на своя ужас.

Когато слизах по стълбите, зловонието от камината на архиепископа се издигна наоколо ми, гнусната миризма на горящите марионетки на Паладин.

Спрях се и Гуинет трябва да бе разбрала, защото, докато продължаваше да върви, ми каза:

- Това е заблуда, те не са тук. Чиста измама. Като потропването в мансардата. Да вървим.

Минахме през вестибюла покрай мъртвия Уолтър, следваха отново вратата, верандата, портичката в оградата от ковано желязо - всички те изглеждаха не по-малко злокобни, отколкото на влизане.

Гуинет отвори вратата на багажника и аз внимателно поставих увитото момиче в ландроувъра.

На улицата двама-трима души отриваха затрупаните си от снега коли. В работата им се долавяше нещо френетично и нито един не отдели поглед от онова, което вършеше, за да ни погледне.

Затворих багажника и попитах:

- Нямаш ли антисептичен гел в жабката, нещо дезинфекциращо, каквото и да е? Аз ще карам.

- Ти не умееш да шофираш. Всичко ще е наред с мен, Адисън.

Тя се настани зад волана и аз нямах избор, освен да заема седалката до нея, след което потеглихме. Пътувахме, но накъде и към какво?

69

Снегът валеше, трупаше още и още и изглеждаше като никой друг сняг преди това не защото бе подобен на тропически валеж, а заради онова, което вече знаех за неумолимата чума. Това знание послужи като коректив за зрението ми, така че във валящата белота вече виждах не само внушението за покой, присъщо на всеки сняг, а за вечен покой.

Един голям град представлява надеждата на човечеството. С това не искам да кажа, че бъдещето е съсредоточено в градовете. Едно скромно селце, централен град на окръг, щатска столица, голям метрополис - те всички са надеждата на човечеството на Земята. Същото важи и за всяка по-малка махала. Животът в изолация може да е живот в подготовка, какъвто сега изглеждаше моят, ала не е завършен, докато не бъде изживян с други, които да го направят пълноценен. Макар да бях аутсайдер и да не бях добре дошъл в нито един от неговите райони, градът беше мой дом, жителите му - мои съграждани, макар и да не го желаеха, а валящият сняг бе все едно прахът от крематориум в лагер на смъртта и пораждаше у мен пронизваща тъга.

Безименното момиче, потънало в кома, лежеше увито в одеяло в задната част на ландроувъра. Гуинет караше. Аз се тревожех. Тревожех се и обвинявах себе си, че не бях използвал пистолета на Телфорд срещу него, а също така редях молитви, за да пропъдя отчаянието.

- Колко често страдаш от настинка? - попита Гуинет.

При настоящите обстоятелства въпросът й ме озадачи.

- Какво имаш предвид?

- Зададох ти съвсем прост въпрос.

- Колко често страдам от настинка?

- Има ли дума, която не разбираш?

- Аз не страдам от настинки.

- Колко пъти си бил болен от грип?

- Никога. Как бих могъл да пипна настинка или грип? Аз практически нямам контакт с хора, били те болни или не. Живея в почти пълна изолация.

- А мъжът, когото наричаш баща? Имал ли е настинки, грипове?

- Не и през времето, когато го познавах. И той нямаше повече контакти с хора от мен.

- Зъбобол?

- Не. Чистим си зъбите с конец и четка. Много сме прилежни в това отношение.

- Трябва да са вълшебни конец и четка. Нито един кариес?

- Накъде биеш с всичко това?

- Порязвал ли си се някога?

- Разбира се.

- А някога порезна рана да ти се е инфектирала?

Няколко яснолики ме разсеяха от отговора на въпроса й. По принцип те можеха да се появят във всеки жилищен квартал, затова не трябваше да бъда изненадан, просто в случая изникнаха внезапно няколко накуп. Видях как един от тях, облечен в синя болнична униформа, прекоси моравата, на която в началото на бурята деца бяха направили снежен човек с оранжеви пластмасови дискове за очи, топка за тенис вместо нос и зъби, представляващи клавиши от пиано играчка. Друг в бели дрехи мина през стената на една къща и излезе на улицата, без да остави каквито и да било следи и без наранявания по тялото си; двама в зелени дрехи се плъзнаха по покрива на една къща и се приземиха в преспа в двора, като се движеха по самата повърхност на снега. На най-горните клони на едно високо голо дърво стоеше светеща жена като часовой и когато ландроувърът приближи, тя извърна глава да ни изгледа. Въпреки разстоянието аз извърнах глава, както баща ми ме бе учил да правя.

- Колко дълго ти е нужно да го обмисляш? - обади се Гуинет.

- Кое да обмислям?

- Дали ти се е инфектирала рана от порязване - повтори тя.

- Не и след като е била обработена с йод и после превързана.

- Много си грижлив към здравето си.

- Налага ми се. Не мога да отида на лекар.

- От какво се боиш, Адисън?

- Да не те изгубя - отговорих на мига.

- От какво се боеше най-много, преди да ме срещнеш?

- Да не изгубя баща ми.

- И от какво друго?

- Татко да не бъде зле пребит и да пострада. Аз да не бъда пребит.

- Сигурно има и друго, от което си се боял.

- Да виждам наранени други хора. Мъж, прострелян в гърба, ми даде този ролекс. Беше ужасяващо да го гледам как умира. Понякога се боя да чета вестниците в библиотеката, защото съдържат толкова много истории за страдание.

- Боиш ли се от полицаите, които убиха баща ти?

- Не. Не се боя от никого, докато не видя убийство по лицето му

До този момент все още не бяхме говорили много за баща ми. Не й бях казал, че мъжете, които го убиха, са полицаи.

Привикнал бях с мисълта, че светът е пълен със загадки, освен това все още изпитвах неохота да задавам въпроси, които можеха да накарат Гуинет да се отдръпне - макар и да бе признала любовта си, - затова не попитах как се бе сдобила с тази информация.

- Какво мразиш? - продължи тя.

Замислих се за момент.

- Само онова, от което се боя.

- От което се боиш Това е крайно необичаен отговор в този свят на омраза.

Преди да успея да обмисля казаното от нея, завихме по един от централните булеварди, преминахме с колата през трима яснолики, след което стигнахме до цяло тяхно сборище. Това ми напомни нощта преди пет години - година след смъртта на баща ми, - когато станах свидетел на грандиозния спектакъл, наречен от мен „църковен събор“. Сега градът лежеше, обвит във воали от сипещ се сняг, а небостъргачите се издигаха в мъглявината; онези, които бяха отдалечени на пресечка разстояние, изглеждаха като образи в замърсено огледало, просто отражения на по-близките сгради. През унилата белота, стелещи се във въздуха и спускащи се бавно като светещи украшения, окачени в нощта от невидими ръце, прииждаха яснолики от двата пола и от всички раси - в бели обувки и бели, сини или зелени униформи, сякаш извлечени от някакво друго измерение и доведени в нашето. Щом докоснеха земята, те веднага се отдалечаваха с деловата крачка, типична за болничен персонал при натоварена вечер в спешното отделение.

Допреди няколко минути гледката на яснолики неизменно повдигаше духа ми. Макар да вярвах, че в очите им може да се зърне някакъв вид мощно знание, което можеше и да ме превърне в камък и да ме разтърси из основи, в тяхно присъствие се чувствах по-щастлив, отколкото когато ги нямаше. Ала този път те не разведриха сърцето ми. Обикновено - ако нещо можеше да бъде наречено обикновено в този свят - някои от тях бяха сериозни, а други се усмихваха. Този път не се виждаше нито една усмивка и поведението им излъчваше дълбока, неутешима тъга. Голямата красота на озареното им със светлина спускане смрази сърцето ми и най-после разбрах нещо от думите на баща ми - че ясноликите, макар и не зли като мъгливите, са ужасни по свой си начин, защото тяхната мощ бе върховна и страховита.

Затворих очи, неспособен да възприемам повече тази красота, и след миг Гуинет запита:

- Имал ли си някога възпалено гърло, главоболие, лошо храносмилане, язви в устата, сенна хрема?

- Какво значение има всичко това?

Тя отвърна:

- Ти няма да умреш от чумата.

- Вече повече общувам със света. Изложен съм на риск от зараза също като теб. Иска ми се да си беше измила лицето.

- Имай ми доверие - настоя тя.

70

Още преди да пристигна в града, благодетелят на баща ми му беше дал ключа за склада с храни. Така и не бях узнал какъв е санът на този човек и единственото прозвище, под което го познавах, бе Нашия приятел. Макар че този непознат се грижеше за нас и за благосъстоянието ни, макар веднъж или два пъти годишно да се срещаше с баща ми за по няколко минути и да успяваше да не му се нахвърли, Нашия приятел не можеше да бъде категоричен, че ще се удържи от насилие при по-продължително общуване. И тъй като той страдаше от пристъпи на депресия, граничеща с отчаяние, след всяка среща баща ми решаваше, че трябва възможно най-рядко да се натрапва на човека и че аз изобщо не бива да се срещам с него след евентуалната му смърт.

Когато дойде този ден на нещастие и след като баща ми бе предаден за вечен покой на речното дъно, съчиних писмо, както той ми бе поръчал, и същата нощ го отнесох в склада за храни. Писмото гласеше: Баща ми почина. Разпоредих се с тялото му според неговите инструкции. Той държеше да ви предам колко много ви обича заради вашата толерантност и колко високо цени вашето великодушие. Знам, че ви е казал как ключът ще стане мой след неговата кончина, но искаше да ви попитам пак дали мога да го задържа. Никога не бих взел от хранителните запаси или от магазина за вещи втора употреба повече от онова, което ми е нужно. Ще се старая да не бъда заварен там, ще се стремя да не уплаша някого, като разкрия кой съм, защото бих бил съкрушен, ако нанеса вреда на хората, поддържащи склада за храни. Ужасно ми липсва баща ми и това едва ли някога ще се промени, но ще се справя. Той държеше да ви уверя, че с мен всичко ще е наред.

Тъй като баща ми беше споменал, че Нашия приятел притежава чувство за хумор, и тъй като не се съмняваше, че ще разбере смисъла на последните ми три думи, подписах посланието си с името Синът на То.

Баща ми беше поръчал да запечатам писмото в плик и да го оставя в средното чекмедже на бюрото в по-малкия от двата офиса към хранителния склад. Уговорката с нашия благодетел беше, стига да му бе възможно, той да отговаря веднага. Когато се върнах на следващата нощ, намерих различен запечатан плик от онзи, който бях оставил, и в него отговор: Скъпо момче, дълбоко натъжен бях да науча тази новина. Баща ти винаги е бил в молитвите ми и винаги ще бъде - ти също, - докато съм жив. Разбира се, че можеш да задържиш ключа. Боя се, че не мога да сторя повече и да съм ти по-голяма утеха, но аз съм слаб и страхът ми е голям. Обвинявам се всеки ден в малодушие и недостатъчно милосърдие. Както баща ти сигурно ти е казал, още отпреди да го познавам, страдам от пристъпи на хронична депресия, но винаги до този момент съм успявал да се отърся. Всяка среща с баща ти причиняваше изблик на остро отчаяние у мен, на най-черна депресия - въпреки голямото му сърце и благ характер, а лицето му се явява в сънищата ми, от които се будя ужасен като дете. Това си е мой недостатък и, естествено, той няма вина. Не се колебай да се обърнеш към мен, каквото и да ти потрябва някога. Всеки път, когато мога да помогна, ми се дава шанс да поправя душата си. Бог да те благослови.

Тъй като знаех, че за баща ми би било много важно да уважа злочестата податливост към депресия на Нашия приятел и да успея да се справям сам, не поисках нищо през следващите шест години. На всеки няколко месеца му оставях бележка, за да знае, че съм жив и здрав.

В нощта, когато Гуинет се изправи пред Райън Телфорд, за да спаси безименното момиче, аз се срещнах с Нашия приятел и се оказа, че той не ми е непознат. Толкова години по-късно си мисля за него с най-топли чувства и ми се иска да му изпратя писмо, че съм жив и здрав, само че той отдавна е покойник.

71

Държах затворени очите си пред гледката на спускащите се сериозни яснолики, а през това време Гуинет спря и изключи двигателя. Когато отворих очи, видях, че се намираме в една странична уличка, паркирали в гараж, чиито две ролетни врати бяха вдигнати.

- Къде сме? Сега пък какво? - попитах.

- Ще видиш. Няма да се бавим дълго, но не може да оставим момичето. Тъй или иначе, тя идва в съзнание.

- Сериозно ли?

- Да, излиза от комата.

Излязохме от колата, тя отвори вратата на багажника и аз отново поех увитото дете на ръце.

Последвах Гуинет покрай гаража, като газех сняг почти до ръба на ботушите си, навел глава, защото острият студен вятър извикваше сълзи в очите ми. Освен това бях толкова притеснен и уплашен от присъствието на големия брой яснолики на булеварда, та се боях да погледна към небето.

Нагазихме сред девствен сняг между гаража и двуетажна тухлена къща, чиито прозорци бяха съвсем черни, сякаш нарисувани. Зидове бележеха границите на имота и пространството създаваше впечатление за миниатюрен затворнически двор. Задната веранда не се простираше по цялата ширина на къщата, а вляво от нея имаше тесни двойни наклонени врати срещу дъжд, които покриваха няколко външни стъпала, водещи към мазето. Очевидно ни очакваха, защото някой бе изринал снега от вратите. Гуинет ги отвори. Последвах я надолу към топлото помещение, където миришеше на току-що сварено кафе, а голи крушки в стари керамични фасонки бяха разположени между открити греди и хвърляха ивици от светлина и сенки. Пространството явно служеше за склад, но не беше претъпкано или в безпорядък. Имаше спретнато подредени и надписани кашони, няколко стари мебели, включително изтърбушено кресло, а до едната стена - сгъваема масичка с кафемашина, върху която се подгряваше кафе в кана от огнеупорно стъкло.

Гуинет ме насочи да поставя безименното дете на креслото, след което тя внимателно разви момиченцето от одеялото, което сгъна и постави встрани върху купчина мукавени кашони.

По чехли, меки вълнени панталони, бледосиня жилетка и карирана синьо-бяла риза Тийг Ханлън се появи от сенките и постави две чаши с кафе върху един от трите метални варела с различна големина, подредени като примитивен комплект барабани.

- Гуини пие своето черно, каза, че и ти го предпочиташ така.

- Правилно - уверих го аз.

- Как е детето? - попита той.

- Свестява се - осведоми го Гуинет.

Точно тогава момичето започна да издава поредица от тънички звуци като мъркане на коте, като че се събуждаше от обикновен сън и не й се искаше още да се изтръгне от приятната дрямка.

- Не ми е лесно - продума господин Ханлън. - Надявам се да разбираш, Гуини.

- Естествено, че разбирам.

Господин Ханлън затвори вратата, през която бе влязъл в мазето, и я залости с две резета.

Гуинет взе чашата си с кафе и отпи, като наблюдаваше напрегнато момичето.

- Можеш да си свалиш маската, за да си изпиеш кафето, Адисън. Никой от нас няма да те поглежда.

За да сваля маската за ски, трябваше да си развържа качулката и да я отметна назад, при което да бъда напълно изложен на показ, а аз никога не правех това извън жилището си дълбоко под града. Мисълта за такава уязвимост толкова ме притесни, че за малко да се откажа от кафето.

Само че ми беше студено, и то не от краткия ми престой на открито, а от мислите за чумата и смъртта. Имах нужда от топлата ароматна течност. След като Гуинет беше казала, че няма риск, можех единствено да й вярвам.

Веднага щом свалих маската, нахлупих отново качулката на главата си и я вързах хлабаво под брадичката.

Кафето беше силно и добро на вкус и дори през ръкавиците чашата стопляше дланите ми.

Със силно наведена глава - като каещ се монах без расо, господин Ханлън се върна при кафемашината, за да налее и на себе си.

Детето повдигна ръка към лицето си и прекара връхчетата на пръстите си по него, сякаш бе не само объркано, но и сляпо и се опитваше да идентифицира самж себе си чрез това докосване. Размърда се в креслото, свали ръка от лицето си, отвори уста и издаде продължителна въздишка. Отърси се от почти тригодишната кома със същата лекота, както от траял една нощ сън. Очите на момиченцето се отвориха - огромни, сиви и бистри, и мигом се насочиха към Гуинет. С прегракнал глас продума:

- Мамо?

Гуинет остави чашата си, отиде при малката и коленичи пред нея.

- Не, миличко. Майка ти я няма. Никога няма да се върне. Вече си в безопасност. Никой няма да те нарани повече. С мен нищо не те заплашва.

С все така наведена глава господин Ханлън се приближи с нова чаша.

- Устата й трябва да е пресъхнала. Приготвих й подсладен чай. Достатъчно е изстинал.

Щом Гуинет пое чая от него, той се върна отново при кафемашината и застана с гръб към нас.

Почувствах, че тази му дискретност е не само в наша полза, но и в негова. Почудих се защо сега бе толкова различен в сравнение с онзи мъж в кино „Еджипшън“.

Отпивах от кафето и докато изпод качулката наблюдавах Гуинет и момичето, си дадох сметка, че онова, което се случваше в мазето, бе отвъд обикновения човешки опит - също като мъгливите и ясноликите. Детето се върна в пълно съзнание не по начина, по който би го очаквал който и да е лекар, не като някой друг пациент, изпаднал в продължителна кома, не постепенно и с голяма слабост, а внезапно и с непокътнати физически сили. Притежаваше достатъчна координация да крепи чашата си с чай и да пие от нея. Гуинет й заговори толкова тихо, че не чувах повечето от думите й, и макар че момичето не отговаряше, слушаше я най-внимателно, приковала лъчистите си сиви очи в нея. Гуинет приглаждаше косата й, докосваше лицето и ръцете й нежно и окуражително.

Скоро след това момичето остави настрани чашата с чай и се изправи на крака. Облегна се на Гуинет, макар че надали й бе нужна опора.

Гуинет се обърна към Тийг Ханлън:

- Приготви ли й дрехи, за каквито те помолих?

Той се обърна към нас, но не се приближи:

- На един стол до кухненската маса са. Оставих загасено горе, в случай че нещо... в случай че някой дойде да те потърси. Единствената светлина в кухнята е от абсорбатора, но ще ти е достатъчна. В малката баня в съседство няма прозорци, така че там може да включиш осветлението.

Хванала Гуинет за ръка, малката пое на стройните си крачета, които не бе използвала близо три години. Изглеждаше невъзможно те да я държат с такава лекота. Наблюдавах ги, докато се изгубиха от поглед по стълбите и зад тях останаха само подобните им на акордеони сенки върху стъпалата.

72

В този свят, пълен със странности и загадки, ставаха също и чудеса.

За да поддържа дистанция спрямо мен, господин Ханлън взе да обикаля стаята, като се спираше при всяка мебел или купчина кашони - все едно бе влязъл в непознат магазин и преценяваше наличната стока.

- Адисън, допускам, че знаеш какво сполетя света.

- Говорите за чумата.

- Чума, след която според мен дългата война между човечеството и микробите ще приключи.

Като си припомних Телфорд, отбелязах:

- Лошо ще е.

- Ще е по-зле от лошо. По последни сведения са създали това биологично оръжие с разчет за висока смъртност, но тя е стигнала до цели деветдесет и осем процента. Надхвърлила е очакванията им. Просто са изгубили контрол.

- Боя се за Гуинет. Телфорд умираше, а плю върху нея.

Господин Ханлън вдигна очи изненадан, но после мигом се извърна.

- Къде я откри Телфорд?

- Беше се добрал до малката преди нас. Тя също е заразена.

Той остана мълчалив не защото нямаше какво да каже, а напротив, имаше твърде много. И после дойдоха думите:

- Макар да се надявах обстоятелствата да са по-добри, приветствам те с добре дошъл най-сетне в моя дом. Адисън Гудхарт е по-подходящо име за теб от Сина на То.

Тийг Ханлън, едновременно настойник на Гуинет и благодетелят, дал на баща ми ключа за склада с храни и свързания с него магазин за вещи втора употреба, не беше високоплатен адвокат, за какъвто го бях взел първоначално. Бивш морски пехотинец, участвал във война, сега той бе свещеник и енорийски пастор на църквата „Свети Себастиан“ - човекът, към когото се бяха обърнали бащата на Гуинет и моят баща, когато са били в нужда, човекът, въздействал на съдия Галагър чрез майка му, негова енориашка, за да осигури поставянето на безименното момиче под опеката на Гуинет. Той бе връзката в нашите пресичащи се съдби.

В тази ужасна нощ бяхме в мазето на пасторския дом зад „Сан Себастиан“ и отец Ханлън не носеше, както при публични изяви, свещеническата якичка, символ на сана му

Преди разкритието, направено от него, сърцето ми бе препълнено до ръба с емоции, а сега вече преливаше. Седях на ръба на креслото и трескаво търсех уместен отговор, като в началото такъв не ми хрумваше. Ала мощният прилив на чувства не ме отнесе. Бях получил магистърска степен по стоицизъм преди още да се науча да ходя. Нужно ми бе само да поседя мълчаливо за момент и да потърся правилните думи.

- Хранихте ни през всичките тези години - казах му

- Храната не беше моя. Идваше от дарения.

- Обличахте ни.

- С дрехи втора употреба, също дарени.

- Запазихте тайната ни.

- Това е най-малкото, което се очаква от свещеник, който е и изповедник.

- Никога не вдигнахте ръка срещу баща ми.

- Видях лицето му само няколко пъти.

- Но никога не сте го наранили.

- Срещнах очите му само един път.

- И не сте го наранили.

- Трябваше да се накарам да ги срещам отново и отново.

- Но след всеки контакт с него сте изпадали в отчаяние.

- Страдах от периодична депресия дълго преди да срещна теб и човека, когото наричаш свой баща.

- Да, но самата мисъл за нас е утежнявала депресията ви. Сам го казахте в писмото си до мен, а още и че сме ви причинявали кошмари, но въпреки това ни търпяхте.

Скрил лице в ръцете си, той заговори на латински, но не на мен, а може би изричаше молитва. Слушах и макар да не разбирах думите, огромният му стрес бе очевиден.

Станах от креслото, направих няколко стъпки към отец Ханлън, но спрях, защото не ми бе дадено такъв, какъвто бях, да успокоявам хората. Всъщност беше точно обратното. Също както в нощта, когато баща ми беше убит, а аз лежах под джипа и наблюдавах отстрани, почувствах пълно безсилие, усетих се безполезен и се засрамих от своята безпомощност.

Латинските думи се премятаха в устата на отеца, излизаха от устните му накъсани на срички и той се запъваше в молитвата си, пресичана от измъчени въздишки - смесица от скръбни ридания и вопли на отвращение.

При моите двайсет и шест години житейски опит можех да си представя единствено, че присъствието ми е причината за проявата на такива силни и необуздани чувства. Казах му:

- Ще си тръгна. Изобщо не биваше да идвам тук. Постъпих необмислено. Проявих глупост и безразсъдство.

- Не, чакай. Дай ми възможност да се съвзема.

Той бе направил толкова много за нас, че му дължах поне това - да изпълня молбата му.

Когато успя да се овладее, отиде до вратата, през която бе влязъл, и отново провери резетата, за да е сигурен, че е залостено. Остана вслушан в бурята с гръб към мен и накрая промълви:

- Това е източен вятър. Като онзи, дето разделил морето. - Тази мисъл го наведе на друга и той цитира: - „Онези, които посеят вятър, ще пожънат буря“.

Макар да имаше много неща, които исках да кажа, знаех, че не бива. Умът и сърцето му бяха разцентровани и само той можеше да ги приведе в хармония.

После каза:

- Севернокорейците, колкото са останали от тях, обявиха преди малко, че птиците не прихващат болестта, но я пренасят. А няма карантина, която да спре прелитането на птици.

Бяха създадени много филми и написани безчет книги за астероиди, унищожаващи планетата, за какви ли не зловещи истории, предизвикващи ужас у зрители и читатели. А накрая се оказа, че не е нужна маса от милиони тонове, дошла от Космоса, за да сложи край на цивилизацията. Убийството на един човек може да бъде осъществено само с няколко капки нектар от олеандър, прибавен към обикновен пчелен мед, а цялото човечество може да бъде избито с нещо още по-малко - прост микроб, плод на злонамереност.

Все още обърнат към вратата, свещеникът каза:

- Баща ти не знаеше какво представлява, но нямаше и причина да го знае. Ти знаеш ли какво представляваш, Адисън?

- Чудовищно създание - отвърнах. - Недоразумение на природата, изрод, противно изчадие.

73

Вятърът блъскаше по вратата, пред която се бе изправил отец Ханлън, и сякаш отгатнал мислите ми, той каза:

- Може да изглежда, че вятърът атакува вратата, ала тъкмо в тази нощ вероятно е нещо по-лошо от вятъра. Това не са времената, за които свети Йоан Богослов е писал в „Откровения“. Армагедон ще е час на ужас и слава, но няма никаква слава в това, което иде, нито Страшен съд, нито нова Земя, само ужасна трагедия в невъобразими мащаби. Това е дело на хора, мъже и жени, в най-крайната им степен на извращение - любовта към властта в служба на масовата смърт. В такава нощ тъмните духове биват изтръгвани от убежищата им и те хукват по улиците в ликуващо празненство.

Прекрасният аромат на кафе отстъпи пред вонята на горящите марионетки. Припомнил си думите на Гуинет, когато напускахме жълтата тухлена къща с момичето, аз казах:

- Така миришеха марионетките в камината на архиепископа. Ала вонята е измама. Там няма нищо.

- Не бъди толкова сигурен - предупреди ме отецът и посочи към бравата, която с все сила подскачаше нагоре-надолу, както вятърът не би могъл да я раздвижи. - Онова, което иска да нахлуе вътре, каквото и да е то, ще внесе със себе си съмнение. Знаеше ли, че според последната воля на художника Паладин той е искал в ковчега му да поставят марионетка?

- Били са само шест и Гуинет ги е открила всичките.

- Тази не е била като останалите шест. Паладин я е изработил по свой образ и подобие. Казват, че невероятно приличала на него. Майка му била единственият му останал жив роднина и наследник. Жена с нездрави интереси и странни вярвания, които може би предала и на сина си. Погребала го точно според инструкциите в завещанието - в малко известно гробище, предназначено за хора, които желаят да намерят покой в неосветена земя, неблагословена от свещеник от каквото и да било вероизповедание.

Гадната миризма се засили и макар вратата да спря да тропа и бравата да се движи, аз повторих:

- Измама.

- Трябва да научиш какъв си ти, Адисън, за да престанеш да се съмняваш и да се чувстваш уязвим. - Той обърна гръб към вратата, но все така не ме поглеждаше. Взираше се в ръцете си с обърнати нагоре длани. - Съмнението е отрова. То води до загуба на вяра в себе си и във всичко, което е добро и истинско.

Бурният вятър блъскаше яростно къщата и макар че конструкцията й бе стабилна, чуваше се леко скърцане.

Отец Ханлън отпусна ръце и направи няколко стъпки към мен, но не опита контакт с очи.

- Ти не си чудовищно създание, недоразумение на природата, изрод или противно изчадие. Предполагам, че си се виждал в огледало.

- Да.

- Често ли?

- Да.

- И какво видя?

- Не знам. Нищо. Предполагам, че съм сляп за това.

Той настоя.

- Каква е деформацията, която те прави обект на мигновена омраза и ярост?

- С баща ми прекарахме много часове в размишления и предположения, но в крайна сметка стигнахме до извода, че няма начин ние да го разберем. Има нещо в лицата ни, особено в очите, дори в ръцете, което хората зърват най-напред, щом погледнат към нас, но то е нещо, което ние не можем да видим. Много хора се стъписват от паяци, нали така? Но ако паяците бяха способни на сложна мисъл, не биха имали представа защо толкова често предизвикват отвращение, тъй като един на друг те си изглеждат привлекателни.

- Стигнал си близо до истината - отбеляза свещеникът. - Но не можеш да се сравняваш с паяците. - Той приближи и застана пред мен, но не вдигна поглед. Взе една от ръцете ми, облечена в ръкавица, между дланите си. - Човекът, когото наричаш баща, ми разказа за твоята поява на бял свят. Биологичният ти баща е бил лекомислен и безотговорен, може би дори престъпник, и ти никога не си го познавал. Майка ти е била паднала жена, но с не докрай погубена душа. Роден си от мъж и жена като всички нас, но с една съществена разлика. И си роден с тази разлика може би защото светът се движи към време, когато ще са нужни такива като теб.

- Каква разлика? - попитах, затаил дъх в очакване на отговора. Знаех, че тази разлика е предопределила живота ми и е предизвикала отхвърлянето ми от обществото, но не знаех в какво се изразява. В този тайнствен свят аз бях централната загадка на живота си.

- Макар и роден от мъж и жена, ти не си наследник на Адам и Ева, нито твоят втори и по-добър баща е бил такъв. По някаква благословия отвъд моето разбиране, отвъд това на всеки друг, ти не носиш клеймото на първородния грях. У теб има чистота и невинност, която ние, останалите, мигом долавяме, както вълкът подушва следата на заек.

Започнах да отричам, че притежавам такава невинност, но той ме накара да замълча, като стисна ръката ми и поклати глава.

- Адисън, боя се да те погледна - повече, отколкото съм се боял от каквото и да било друго в живота си, защото виждам не само теб, а и онова, което ти си, а аз не съм. Когато те погледна, виждам се така, както иначе не ми е възможно, зървам всеки грях от живота си в ярка калейдоскопска колекция от минали недостойни моменти... повече, отколкото бих могъл да си припомня, ако седна цял живот да ровя в съвестта си. Когато те погледна, виждам какъв е трябвало да бъда, и разбирам, че не съм такъв, отведнъж схващам всичките случаи, когато съм грешил, проявил съм липса на доброта, виждам всяка подлост, всяка лъжа, всяка лоша мисъл и те оживяват пред мен в един миг.

- Не - възразих. - Вие сте добър човек.

- По-добър от някои може би, но далеч не идеален. В младостта ми, в онази неконвенционална война, в която участвах, когато бе лесно да се идентифицира врагът, понякога стрелях от страх, без да съм уверен, че стрелбата е напълно оправдана...

- Но все пак самоотбраната...

- Никога не е грях, само че аз знаех, че стрелбата не е оправдана, че е нужно повече време за проучване, че трябва да се обмисли по-добре, и въпреки това не го направих. Предаването на страха те хвърля в бездната на съмненията. Във всяко сърце се таят похот и алчност, синко, а също така и люта завист. Може би завистта там е повече от всичко друго, а тя е по-лоша от повечето страсти. Дори като млад свещеник имах недостойни амбиции, стремях се към слава и високи постове, което надделяваше над желанието да изслушвам, съветвам и служа на хората.

Не исках да чувам изповедта му. Помолих го да спре веднага и той замълча. Все още държеше ръката ми. Цял трепереше. Също и аз. Направо се тресях.

Ако моята разлика беше такава, каквато той я описа, то предпочитах да съм тъй грозен изрод, че кривото ми лице да тласка хората към спонтанно извънмерно насилие. Колко по-лошо бе да съм огледало на душите им, да знам, че като ме погледнат, в един миг изживяват всичките си житейски грешки - и дребните, и сериозните, че чувстват болката, която са причинили на други, и опознават себе си до степен, каквато не им е било писано да достигнат приживе... степен, в каквато никой не би могъл да понесе да познае себе си, додето вече не е само дух, освободен от възможността да прави повече грешки.

Свещеникът вдигна глава и макар още да бях с качулката, светлината бе достатъчна да види потъналите ми в сянка черти и да се взре в очите ми. По лицето му се изписаха такава душевна агония и дълбока тъга, че макар да не бяха придружени с гняв, аз се разстроих заради него, заболя ме, че имам такова въздействие, и се уплаших и за двама ни.

Потресен, отклоних поглед от него.

- Вие сте първият в живота ми, който успява да се въздържи от агресия към мен и баща ми само при вида ни.

- Отчаянието и омразата към собствените им грешки е онова, което кара хората да искат да ви убият, да сложат край на това болезнено самоопознаване. Аз изпитвам същия порив, но му устоявам, макар да се съмнявам, че съм способен да проявя куража, който е показала майка ти. Осем години.

С тези му думи видях моето детство и майка ми в нова светлина и смаян си дадох сметка, че тя бе успяла да запази достатъчно морал и обич към мен, за да понесе нетърпимата душевна и емоционална болка, както отец Ханлън току-що ми я описа.

- И ако посвоему майка ти е била един вид светица, то бащата на Гуинет направо би трябвало да бъде канонизиран. Той не само издържа цели тринайсет години, а и обичаше дъщеря си с цялото си сърце. Всъщност той би издържал много по-дълго, ако не беше убит.

Къщата скърцаше от напиращия вятър, вратата на мазето се люлееше в касата си, сякаш щеше да се изтръгне от пантите, бравата се движеше бясно нагоре-надолу, ала в този миг на откровение не ме беше грижа какво се бе отприщило в нощта и всеки момент можеше да нахлуе вътре при нас.

74

Историята ми не е от този тип, в който имената имат особено значение - във всеки случай не и пълните имена, не и за всеки индивид, стъпил на сцената. Ако подобна история бе разказана от трето лице само два века по-рано, авторът би използвал дори по-малко имена от мен, а някои герои щяха да бъдат определени само чрез тяхното занятие - например Архиепископа или Свещеника. Още по-назад във времето, когато в историята са участвали кралски особи, кралят е бил известен само като Краля, името на кралицата е било Кралица, а храбрият малък шивач се е подвизавал като Малкия шивач. В още по-ранни времена тази история щеше да бъде разказана с животни във всичките роли и имената им щяха да бъдат Костенурката, Заека, Котката и Мишката, Агнето и Рибката, Кокошката и Лисана. Това е така, защото в онези епохи животът е бил по-прост и хората са имали по-ясна представа за добро и зло. Ще нарека този отдавнашен период ерата на яснотата. На никой писател или читател от онова време не би му минало въобще през ума, че трябва да се анализират травмите в детството на злодея, за да се обясни лошотията му. Хората са били наясно, че ако някой е посветил живота си на злото, то това е изборът, който той е направил, тъй като обича злото повече от истината. В продължение на двайсет и шест години живях в модерната епоха, в която господстваше убеждението, че човешката психология е тъй сложна, веригата от мотивации - тъй заплетена, та само експерти биха могли да тълкуват защо някой е постъпил по определен начин, като накрая в много случаи дори те се въздържаха от категорично мнение за конкретните действия на даден човек. Ала въпреки че тази история е от модерната епоха, аз не я написах за модерната епоха. И все пак, макар да познаваме бащата на Гуинет чрез делата му и посредством лишената му от каквато и да било себичност обич към нея, и макар да стигнах дотук, без да го наричам по някакъв определен начин, струва ми се, че тъкмо защото той не е представител на времето си, не е емблематичен, трябва да го назова с името му - ако не по друга причина, то за да покажа, че е бил светлина в един притъмняващ свят. Фамилиите вече не означават много, затова ще използвам само малкото му име, което е било Бейли. Идва от средноанглийска дума, която означава „външната стена на замък“.

Бейли присъствал в родилното отделение, когато дъщеря му се появила на бял свят, а съпругата му починала при раждането. Реакциите на присъстващия лекар и сестрите от екипа не били тъй радикални като на акушерката и дъщеря й, които бяха изродили мен, но Бейли усетил странно напрежение, както и че изпитва известна антипатия към бебето - не нещо толкова силно като ненавист, но студенина, липса на нежност и симпатия, едва ли не мълчаливо отхвърляне.

Любимата му съпруга била мъртва. Завладял го объркващ вихър от чувства - скръб и ликуване, нито едното от които не било уместно за момента. Тъй като открай време добре разбирал хората и душевното им състояние, той чувствал, че дори в настоящото си положение може да се довери на интуицията си. Онова, което прочел по лицата и което прозирало в действията на медицинския екип, отначало го озадачило, а после разтревожило. Подозирал, че ако смъртта на жена му и неуспешните опити да я върнат към живот не били разсеяли лекаря и сестрите, ако вниманието им било насочено изцяло към бебето, реакциите им срещу Гуинет щели да са още по-остри. Опитвал се да убеди сам себе си, че нямат основания да таят враждебност към малката, която била красива, безпомощна и необичайно ведра и спокойна, че страхът му за нея се дължал просто на неочакваната и съкрушителна загуба на съпругата му. Ала не могъл да си повярва.

Бебето било поставено в бяло емайлирано коритце, за да бъде официално претеглено и отнесено в кърмаческото отделение. Когато окончателно се убедил, че опитите жена му да бъде съживена са безплодни, Бейли пуснал ръката й и отишъл право при дъщеря си. Взел я на ръце, погледнал още нефокусираните й очички и в същия миг го залели угризения за някои минали негови постъпки с такава сила, че едва се удържал да не падне на колене.

Устоял на вълната от емоции и мобилизирал острия си ум, за да осмисли ефекта, който Гуинет произвела върху него. Според отец Ханлън Бейли бил не просто добър човек, но безукорно честен и почтен; преуспял, но скромен в успеха си. Ако бил корумпиран или пък безскрупулно амбициозен по пътя си към богатството, може би силните угризения щели да надделеят и той щял да пусне бебето да падне на главата си още тогава, а после да се оправдае, че е бил зашеметен от скръбта си. Но той прегърнал силно малката, обзет от убеждението, че тя е скъпоценна не просто като обикновена дъщеря за баща си, а и по други причини, които в момента не можел да обясни.

Решил, че въздействието, което Гуинет имала върху него, било доказателство, че тя притежава свръхразвити екстрасензорни способности, които поради крехката си възраст не може да контролира. Че тя е може би телепат или емпат, ако въобще имало такава дума, ясновидка или пък четяща мисли. Не знаел кое от всичко това е тя и дали въобще я определя правилно, но бил сигурен, че Гуинет е много специална. Подозирал, че лекарят и сестрите от обслужващия екип не са изживели такова експлозивно събуждане на съвестта, каквото бебето предизвикало у него - ако и те бяха изпитали нещо толкова завладяващо и силно, реакциите им със сигурност щели да бъдат далеч по-драматични; мълчаливата им неприязън щяла да е много по-изявено враждебна. Може би, докато още е била свързана с майка си чрез пъпната връв, Гуинет е имала по-слабо влияние, отколкото по-късно, когато вече бе дишала самостоятелно в продължение на няколко минути, когато сърцето й вече не било в синхрон с това на майка й, а електрическите импулси на мозъка й ставали все по-витални с всяка минута.

Някои служители от болничния персонал приели Бейли за твърде ексцентричен, други - за прекалено властен, когато настоял дъщеря му да не бъде отнасяна в кърмаческото отделение, а да бъде настанена в отделна стая, където той лично да се грижи за нея, ръководен от напътствията на медицинска сестра. Без значение дали го смятали за ексцентричен или властен, или дори за душевно неуравновесен поради мъката му, отнесли се към него с подобаващ респект и изпълнили искането му, защото, от една страна, той бил човек, харесван от всички, но най-вече защото фондацията му осигурявала на болницата милиони с щедрите си дарения. Никой от персонала и администрацията й не желаел да рискува да изгуби бъдещите милиони, които можело да постъпят в институцията.

Почти веднага Бейли телефонирал на отец Ханлън, своя енорийски свещеник. Без да дава обяснения, го попитал дали може да му осигури особено предана на вярата монахиня, която е положила обета си на съвсем млада възраст и чиито познания за света се ограничават до манастира и молитвите. За предпочитане било тя да е по-съзерцателна натура, както и да има възможност да се откъсне от своята изолация и да поеме тази задача. Бейли имал нужда от възможно най-невинната душа, която да дойде в болницата още същата вечер и да му помогне в грижите за новородената му, лишена от майка дъщеря, защото не можел да се довери на нито една болнична сестра и да я остави сама в стаята с бебето.

В онези времена в града имало значително по-малко религиозни ордени, отколкото в миналото, когато Църквата била в силата си. И все пак благодарение на проявяваната до този момент щедрост от страна на Бейли и на убедителността на отец Ханлън сестра Габриел от Ордена на свети Августин - макар и да била повече с активна, отколкото със съзерцателна настройка - се оказала идеалният избор, защото била непокварена душа и в същото време оправна в житейските дела.

Освен това в резултат на своята ежедневна медитация сестра Габриел била достигнала високи мистични нива и притежавала осъзнатост, надхвърляща тази, която може да се постигне чрез петте сетива. Когато за първи път зърнала Гуинет, сърцето й се изпълнило с тревога, но също и с радост, че може да понесе вида на детето и да почувства духовен подем при това. Едва на третия ден от появяването на бебето на този свят монахинята казала на Бейли, че детето му е родено в състояние на абсолютна чистота, че неизвестно как, но то не е обременено с тъжното наследство на прародителите от рая. Сестра Габриел не можела да обясни как е възможно това, при положение че Гуинет била родена от обикновен мъж и обикновена жена, но увереността й била толкова силна, че дори някой с по-висш сан да й кажел, че греши в усещането си и че то е израз на греховна гордост, тя пак щяла да настоява на своето, защото било истина, която пронизвала душата й. Бейли също разбрал, че това е вярно, в мига, щом го чул.

Гуинет била отведена от болницата в дома на баща си и през следващите четири години сестра Габриел ходела там всеки ден, за да помага в грижите за детето. В края на този период тя се убедила, че Бейли вече и сам ще се справи със ситуацията, тъй като Гуинет била емоционално и интелектуално зряла не за възрастта си. Тя съзнавала големия дар на своята невинност, необходимостта и трудността той да бъде опазен, както и опасността, идваща от света, враждебен към такива като нея. Сестра Габриел отново се върнала към своя духовен и изолиран живот и никога повече не напуснала манастира си.

През същите тези четири години Бейли многократно преживявал спонтанна ревизия на съвестта си - трябвало само да погледне момичето, за да се случи това. Ето как той стигнал до всеобхватно разбиране на себе си и на миналите си грешки. Изживял състояние на пълно разкаяние, така че можел спокойно да се радва на компанията на Гуинет, както и тя на неговата, и да изградят съвсем естествени отношения между баща и дъщеря.

Дотогава Бейли вече се бил освободил от своята империя с недвижими имоти и реорганизирал инвестициите си, така че управлението им да бъде поверено до голяма степен на други хора. Посветил се на Гуинет и се впуснал в неочаквана втора кариера - започнал да пише романи под псевдоним, - която се оказала изненадващо успешна с оглед на това, че нито ходел по турнета да представя книгите си, нито предприел кой знае каква рекламна дейност.

За да обясни почти монашеското уединение на Гуинет, Бейли казал на прислугата и на хората, с които общувал, че дъщеря му е с крехко здраве и слаба имунна система, въпреки че тя никога не познала настинка или главоболие. По-късно започнал да твърди, че момичето страда от социофобия, но това не било истина. Природата на Гуинет била такава, че тя разцъфвала в изолация. Отдала се на литература, музика и учене. Двамата с баща й смятали, че животът й е в процес на изчакване, че ще дойде ден, когато предназначението й щяло да стане ясно, а междувременно трябвало само да е търпелива.

Когато й хрумнал планът да прикрие естеството си, за да може да излиза в света, баща й отначало неохотно й дал позволение. Ала Гуинет се отличавала с настойчивост и упоритост и доказала, че планът й е изпълним. Когато попаднала в списанието на снимките на марионетките на Паладин, тя разпознала в едната портрет на злото. Това щяло да бъде идеалната маска, за да скрие истинската си природа и да отклонява хорското внимание от себе си. Ако можела да избегне и нежелан допир, за да остане неразкрита, понякога щяло да е възможно да излиза извън къщата, където дотогава била прекарала всеки миг от живота си.

Когато я бях попитал защо е имитирала облика на марионетките, тя ми отвърна, че било с цел да преодолее своята социална фобия, че изпитвала потребност да има сурово излъчване. Бояла се от хората и решила, че най-добрият начин да ги държи на разстояние е да изглежда малко страшновата. Още тогава бях разбрал, че отговорът й е непълен, че премълчава нещо. А цялата истина беше, че с нея бяхме от един и същ вид, макар денем аз да живеех под земята и да излизах на повърхността само нощем, а тя да се движеше необезпокоявана из града, прикрила онова, което представлява, с готически грим. Странните й, смущаващи очи - черни с червени радиални ивици, като онези на злите марионетки - бяха контактни лещи без диоптри (защото тя имаше идеално зрение) и бяха изработени за нея по поръчка от фирма, специализирана в производството на всевъзможни реквизити за театрални и филмови актьори, а и за все по-нарастващия брой хора, стремящи се да избягат от неудовлетворителния си и банален живот посредством костюми и аксесоари, които да носят не само на маскенбал и на други подобни събирания, но и почти постоянно извън местоработата си.

Голяма част от всичко това узнах от отец Ханлън, докато седяхме заедно в мазето на пасторския дом, а къщата скърцаше около нас и бурята блъскаше вратата - ако наистина беше бурята, а не някоя злодейска ръка, - но и самата Гуинет по-късно сподели с мен подробности от миналото си.

Все още имах въпроси и един никак немаловажен сред тях беше „А сега какво следва?“.

Не знаех дали ще стане точно така, но беше твърде вероятно това да е последната зима за света, на която хората щяха да бъдат свидетели. Епидемията, тръгнала от Азия и разпространявана чрез хора и птици, можеше скоро да стигне стопроцентова смъртност сред заразените. Ако обаче ние бяхме онова, което вярвахме, че сме, нямаше да сме наследили болестите на този пропаднал свят.

Попитах:

- Ако на Гуинет и мен... и на детето... не ни е съдено да умрем от онова, което са отприщили онези безумци, какво е нашето бъдеще и как да го осигурим?

И да знаеше отговора, отец Ханлън нямаше време да ми го каже, защото точно тогава Гуинет се върна с момичето.

75

Вече с пуловер, джинси, маратонки и палто, преметнато през ръката, безименното шестгодишно момиченце слезе в мазето бодро и усмихнато. Не бяха останали никакви следи, че от години е била в кома. Милата й усмивка сякаш засрами бурята или онези незнайни сили, които искаха да бъдат пуснати в къщата, защото вратата престана да хлопа и конструкцията спря да скърца.

След детето се появи и Гуинет, облечена като преди, но бе измила изцяло готическия си грим. Не беше като ясноликите, но ще ви кажа, че сияеше, защото няма друга дума, която да изрази въздействието на красотата й, на кожата й, чиста като дъждовна вода, на очите, греещи като лятно небе тук, сред зимата на света; не беше от сияещите, бе момиче от плът и кръв, и при все това лъчиста. Пръстенът с увитата змия бе изчезнал от носа й, червеното мънисто го нямаше в ъгълчето на устата и устните й вече не бяха черни а розово-червени като един специален сорт рози.

За детето Гуинет съобщи:

- Името й е Мория.

- Откъде знаеш? - попитах, а детето отвърна:

- Аз й казах.

Тогава се обърнах към Мория:

- Помниш ли какво ти се случи?

Тя отговори:

- Не, не помня нищо от миналото.

- Чудя се как помниш името си тогава.

- Не го помня. Беше ми пошепнато в ухото, като се събудих: Мория.

Гуинет дойде и застана пред мен, като ме заоглежда под качулката.

- Социална фобия, а? - подхвърлих.

- Не беше лъжа. Хората наистина ме ужасяваха с това, което представляват. Социалната ми фобия не беше душевно разстройство, а личен избор.

През по-голямата част от нейните осемнайсет и моите двайсет и шест години бяхме опознавали света повече чрез книгите, отколкото чрез пряк контакт. Затова не биваше да се учудваме, че от стотиците томове, които бяхме прочели, повечето бяха едни и същи, което започнахме да установяваме тук, в мазето на пасторския дом.

Когато тя развърза връзките на качулката под брадичката ми и докосна лицето ми, нова светлина нахлу в сърцето ми. Гласът й, нежен и любящ, започна да рецитира стихотворение на Едгар Алан По, едно от последните, написани от него:

- „Скитник рицар аз знам, / който бродеше сам - / в мрак и зной, без покой, без отрада...“

Аз продължих:

- „С песен грижи разсел, / вредом диреше - смел - / той напред в тоя свят Елдорадо.“¹⁹

¹⁹ Едгар Алан По. Елдорадо,1848 г. Превод Георги Михайлов. С., 1920. - Б. пр.

Когато връзките бяха развързани, поставих ръка върху качулката, за да я задържа на мястото й, внезапно изпитал страх да я оставя да ме види при тази пълна светлина. Трудно ми бе да повярвам, че съм такъв, какъвто ме описа отец Ханлън, далеч по-правдоподобно за мен бе, че съм отвратителен грозник, когото промушен с нож човек край пътя бе посрещнал с повече омраза и ужас, отколкото близката си смърт.

Тя прескочи на четвъртата и последна строфа на „Елдорадо“.

- „Между сенките слез / и злочест в лунний лес ти изстрадай / всяка мъка докрай. / И ще знаеш и знай...“

А сянката откликна:

- „...после сам, че е там Елдорадо“.

Махнах ръката си от качулката и тя я отметна от главата ми.

- Във всяко отношение си красив - промълви. - И ще си останеш красив завинаги. Зашеметен от това чудо, целунах ъгълчето на устата й - там, където преди бе мънистото, и носа, където бе висял пръстенът със змията, и очите, които нямаше защо вече да се крият от враждебния свят, и челото, зад което тя живееше, надяваше се, мечтаеше, познаваше Бог и ме обичаше.

76

Както май винаги досега ставаше, докато започна да си представям непосредственото бъдеще, Гуинет вече знаеше какво следва и какво иде след него, че и след това. Щом ставаше дума за предвиждане и мъдро планиране, беше истинска дъщеря на баща си. Преди да ме вземе с ландроувъра при езерото в Крайречния парк близо осем часа по-рано, вече бе уредила по телефона срещата в кино „Еджипшън“, организирала бе настойникът й да ни чака с детето в най-тъмния час на нощта и съвсем правилно бе предположила, че може би ще му се наложи да извърши едно от задълженията на сана си с непривична бързина още преди да е настъпило утрото.

Гордеех се, че Гуинет искаше да получи предложение за брак от мен, и ликувах, когато то бе прието. Бях малко замаян, когато тя свали от шията си фината златна верижка, на която висеше пръстен, изработен от пирон. Или пиронът бе много стар и износен, или върхът му бе затъпен с пила. Беше извит в идеална окръжност, а главичката, напомняща по форма диамант, бе гравирана с мъничка, обърната настрани осморка - символа за вечност. Художникът Саймън го бе направил за нея, защото бе вярвал, че тя го е спасила от това сам да се разпне на кръста със своя порок. Придружил подаръка си с писъмце, в което й пожелавал един ден да срещне мъж, който толкова много да я обича, че да е готов да изправи пирона и с него да прониже сърцето си, стига саможертвата му да може да я пощади от смърт.

- Саймън беше също толкова мелодраматичен, колкото и талантлив - отбеляза тя. - Но беше и прав.

Отец Ханлън тъкмо бе започнал да обяснява защо се налага максимално да се опростят предстоящите му действия, когато от къщата над нас се раздаде силен трясък, последван от дрънчене на счупено стъкло, сякаш не един, а три прозореца се бяха строшили наведнъж.

Дори Гуинет с нейната способност да предвижда бъдещето не бе очаквала такава фронтална атака във върховия момент.

Отец Ханлън погледна загрижено към тавана на мазето и каза:

- Вратата на стълбището се заключва откъм кухнята, но не и от тази страна.

Грабнах пластмасов стол с хромирани крака, който трябва да бе част от комплект за трапезария, и забързах към стълбите. На горната площадка с облекчение установих, че вратата се отваря към мен, а не към кухнята. Запречих бравата със стола и така я залостих.

Когато се върнах в мазето, от стаите над нас се разнесоха тежки стъпки. Първо се чу препъване в една посока, после в друга, сякаш нахлулият бе зашеметен или пиян.

- Кой е? - попита Мория. - Какво иска?

Не знаех и не можех да правя догадки, но ако съдех по мрачното лице на Гуинет, тя имаше сериозно подозрение.

Сред мебелите, складирани в мазето, се намираше и стара молитвена масичка от ризницата на „Свети Себастиан“. Тапицираната пейка за коленичене бе достатъчно широка за двама. Отец Ханлън застана от другата й страна с извърнато настрани лице, но заговори с уверен и плътен глас.

В къщата над нас от време на време се чуваше трясък от нещо тежко, съборено при мощен сблъсък - може би бюфет или скрин, а от тавана на мазето се посипваше прах.

Не исках да отлагам нашите обети даже и с минута. Ала дори това да бяха последните часове на света, какъвто го познавахме, нищо не губеше от важността си - напротив, като че ли тъкмо сега значението на нещата се усилваше повече от всякога. Затова попитах свещеника:

- Сигурен ли сте, че това е редно? Аз не принадлежа към вашата църква.

- По силата на твоята природа - каза той, като избягваше погледа ми - принадлежиш към всички църкви и нямаш нужда от нито една специално. Никога не съм провеждал брачна церемония с по-малко съмнения от сега.

Къщата горе сякаш беше изтърбушвана из основи. Звуците, разнасящи се от партерния етаж, приличаха все едно черва (жиците) бяха отделяни от хрущяли (летвите) и измъквани през плът (мазилката). Представих си как някой се е уловил за полилея и се люшка на него като обезумяла маймуна, а кристалните висулки се сипят като стъклени гранати по земята, докато монтажните винтове се измъкват от съединителната кутия на тавана. Сградата отново се разтресе, сякаш нещо тежко падна от високо. Светлините помръкнаха, замигаха и подобни на пеперуди сенки заиграха по стените на мазето, но не останахме в пълен мрак.

- Адисън, вземаш ли тук присъстващата Гуинет за своя законна съпруга според ритуала на нашата света майка, Църквата?

- Да.

Докато брачната церемония продължаваше, хаосът горе се вихреше, сякаш бе дело на цяла банда психопати, на хиляди ръце, които размахваха тежки чукове и лостове, трошаха стъклата и цепеха дървенията, разкъртваха подовата настилка, събаряха мебелите в неистова веселба. Серия от експлозии прозвуча не като ударна вълна от бомби, а като ръмжащ самолет, движещ се със свръхзвукова скорост - сякаш многобройни посетители бяха докарани от далечно кралство и нахлуваха в къщата с бясна скорост, а огромни въздушни ръце аплодираха пристигането на всеки новодошъл. Ала въпреки шума, който вдигаха, те действаха мълчаливо, не си подвикваха един на друг, нито ругаеха и беснееха. Като че ли бяха създания, които никога не проговаряха, освен за да изрекат лъжа, и които в този последен за света час вече нямаха причини да мамят и не се нуждаеха от гласовете си.

И все пак обетите ни се чуваха ясно насред шумотевицата и не след дълго Гуинет вече изговаряше:

- ...да го скъпя и пазя от този ден занапред в добро и лошо, в богатство и бедност, в болест и здраве, докато смъртта ни раздели.

Най-после, какъвто и да беше звярът или ордата от зверове, опустошаващи пасторския дом, един от унищожителите дойде при залостената врата на горната площадка на стълбите от мазето и раздруса вратата изключително силно. Хромираните крака на стола заскърцаха под движещата се брава.

Като изговори няколко свещени имена, запечатващи нашите обети, свещеникът свърза Гуинет и мен в брак, за да посрещнем онова, което ни чакаше в бъдещето, обединени в едно цяло, винаги единни през дните ни на Земята и за вечността след това.

Скочихме на крака. Като навлече палтото си, мъничка и бърза и вероятно уплашена, Мория се отправи към външната врата, а отец Ханлън ни поведе след нея през ивици от светлини и сенки, под прах, сипещ се от напукания таван, който сякаш ни напомняше произхода ни. После спряхме, Гуинет го прегърна и му каза, че го обича. Ако контактът бе мъчителен за свещеника, той явно го и вдъхновяваше; ако лицето му бе изкривено от болка и тъга, то бе осветено също така и от надежда. Казах му, че трябва да дойде с нас, а той отвърна, че не може, че трябва да остане, за да дава утеха на умиращите.

Подаде ми запечатан плик и ми съобщи, че той съдържа съкровище, а аз го прибрах във вътрешния си джоб при другия плик с единствените неща, които бях взел от моя тристаен дом без прозорци.

При отварянето на външната врата не ни посрещна нищо по-страшно от леден вятър и снежна виелица. Изтичахме бързо през двора, без да се осмелим да погледнем назад, за да видим каква ли страховита светлина излиза от тъмните преди прозорци и какви гротескни форми и сенки подскачат зад тях.

Когато тримата бяхме в безопасност в ландроувъра, Гуинет даде на заден ход в уличката и за кратко зърнах покрай стената на гаража осветения проход между сградата и стената, ограждаща имота, през който бяхме минали само мигове по-рано. Снежинките, духани от капризен вятър в причудливи форми, чрез трикове на светлината и сянката може да заприличат на въображаеми легиони от демони, но аз вярвам, че онова, което видях да ни преследва, бе също така реално като снега, през който се движеше.

Ако това беше човек, то той беше мъртвец с бледи като луната очи, облечен в парцали, от които се провиждаха разцепени кости като пръчки и слама от костюма на бостанско плашило. Ако беше мъртвец, това бе художникът Паладин, защото носеше нещо в сгъвката на дясната си ръка и дори през гъстата пелена от сняг се виждаше, че е марионетка.

Гуинет потегли напред. Гумите отначало забуксуваха в снега, но осъществиха сцепление и отпътувахме към омагьосания град, чиито високи кули светеха в нощта, ала под тях се простираше черна бездна.

77

Гуинет зави зад ъгъла и излезе на широк булевард, където небостъргачите търсеха небе извън досега си и се губеха сред море от сняг. Пред нас се простираше грандиозно зрелище от хиляди, десетки хиляди сияещи, невиждано никога дотогава, но и наситено с тъй дълбок драматизъм, че сърцето ми се смрази.

Гуинет, естествено, винаги бе била способна да ги вижда, виждаше ги и сега, затова намали скоростта. Върху по-старите небостъргачи ясноликите бяха застанали редом един до друг на всеки корниз в своите зелени, сини и бели болнични униформи, накацали като свещи по огромни свещници, каквито представляваха сградите от стомана и стъкло; имаше ги пред всеки прозорец. По видимите през снежните воали покриви на по-ниските сгради също бяха застанали яснолики, а още и върху навесите на театри, над входовете на хотели и по каменните постаменти около тях. Взираха се към улицата - сериозни свидетели от сега до момента, когато нямаше да е останало нищо, за което да свидетелстват. Знаех, без да ми е нужно потвърждение, че по същия начин те бяха строени и около други булеварди и странични улици, по покриви и дървета в жилищни квартали, в други градове и държави, където хора щяха да се разболеят и умрат.

От мястото си на задната седалка Мория се обади:

- Уплашена съм.

Не разполагах с думи, с които да я успокоя и да пропъдя страха й. През часовете, които му оставаха на този свят, страхът бе неизбежен - страх, угризения, скръб и яростна, отчаяна обич. Под напора на всички тези чувства Гуинет спря ландроувъра насред улицата, а аз отворих вратата, слязох и застанах там в страхопочитание и ужас, обърнал поглед към онези, които се взираха надолу.

Неподчинението е довело времето в света, та да отмерва края на живота на обитателите му. После Каин убил Авел и се появило още нещо ново - властта да се прекъсват съдби и да се управлява чрез страх, при което смъртта вече не била свята сама по себе си, а от божия благословия и изпращане към един живот без страдание се превърнала в оръдие в ръцете на жестоки хора. И макар кръвта на Авел някога да бе крещяла към Бога, през хилядолетията до днешни времена бе пролята толкова много кръв, че гърлото на Земята се бе задавило и прясната кръв вече не можеше да изтръгне глас от нея.

Извръщах се към сияещите множества горе и им говорех със сърцето си, защото знаех, че него ще чуят дори по-ясно, отколкото биха чули гласа ми. Припомних им многото милиони деца, бащите, които ги обичаха, и майките, на които те бяха свидни, такива, които по силата на простодушието си нямаха вина, за смирените, които щяха да бъдат праведни и честни, за онези, които обичаха истината, макар невинаги да я изричаха, които всеки ден се стремяха към идеал, може би недостижим, но желан с огромен копнеж. Имаше омраза сред хората, ала имаше и обич; горчива завист, но и радост за чуждото щастие; алчност, но и милосърдие, ярост, но и състрадание. Ала знаех, че колкото и пламенно и красноречиво да защитавам каузата на човечеството, сияйната ми публика нямаше да предотврати, не можеше да предотврати онова, което предстоеше; че след като се бяхме докарали дотук, те не можеха да бъдат пазители, а само свидетели. Светът бе управляван по нашата свободна воля и ако те слезеха от первазите и покривите, за да върнат назад стореното, щяха да отнемат на човечеството свободната му воля, след което да станем просто роботи, чучела със сърца от кал и командвано съзнание. След като част от хората бяха предпочели да упражнят власт, която да премахне човешкия живот на Земята, а другите с добрите намерения не бяха сторили нужното да се преборят с тази лудост, последствията бяха толкова сигурни, както и че след светкавицата идва гръм. Сияещите множества не се взираха надолу с безразличие, а с любов, жалост и огромна скръб, надхвърляща скръбта, която щеше да обземе умиращите народи през близките дни.

Лицето ми бе изтръпнало от замръзналите сълзи, когато с крайчеца на окото си зърнах движение на улицата. Една яснолика бе слязла долу, за да ми доведе три деца. Всичките бяха под петгодишна възраст. Познах ги по синините и белезите, по хлътналите от принудителен глад страни на момченцата близнаци, по кървящите следи на шията на момиченцето, което явно бе душено с въже. Те бяха като мен, Гуинет и Мория, до този момент отхвърлени от света с омраза, а сега негови наследници.

Ясноликата бе същата жена, посетила деветото жилище на Гуинет, докато тя свиреше на пианото творбата, композирана в памет на баща й. Припомних си какво ми беше казала при срещата ни в първата нощ, докато приготвяше бъркани яйца и козунак със стафиди и масло. Попитал я бях дали живее сама, а тя отвърна: „Има някой, който идва и си отива в редки случаи, но няма да говоря за това“. Ясноликата бе онази, която беше идвала и си отивала.

Огромното множество от яснолики над мен бе твърде далеч, за да погледна в очите им. Въпреки предупрежденията на баща ми срещнах очите на тази жена. Той бе прав, като ми бе казал, че ще ми се сторят ужасни. Бяха ужасни в смисъл, че бяха впечатляващи, налагащи се и екзалтирани, сини и все пак прозрачни като стъкло, съдържащи невиждани дълбини, сякаш гледах през тях до края на времето. Чрез погледа си тази жена всели тържествено страхопочитание в сърцето ми и аз така се уплаших от това до каква степен се почувствах смирен и обичан, та ми се наложи да отклоня очи.

Трите деца бяха мънички и имаше място за тях на задната седалка при Мория.

Изминахме разстоянието между две пресечки в мълчание. Знаехме, че колкото и далеч да се наложи да пътуваме, ще открием множества от сияещи тъжни наблюдатели като стражи, останали докрай на своя пост.

Внезапно на улицата се появиха още коли - далеч по-малко, отколкото биха били при хубаво време, ала много повече, отколкото някога бях виждал при снежна буря. Шофьорите се движеха със скорост, сякаш до един бяха преследвани, и като че ли нехаеха за риска.

На Форд Скуеър огромен телевизионен екран подобно на гигантски прозорец показваше мрачна гледка към бъдещето ни, каквото то вече се разиграваше в Азия - мъртвите се валяха по улиците, а отчаяни тълпи се опитваха да се доберат до препълнените кораби. Надписи, течащи в долната част, изброяваха американски градове, в които вече имаше смъртни случаи от бързо разпространяващата се епидемия. За изключително кратко време тя бе обхванала толкова огромни географски райони, та и на най-заклетите оптимисти трябва да им бе станало ясно, че убежище няма да има.

Когато три снегорина пресякоха кръстовището пред нас един след друг в конвой, движещи се бързо и без сигнални светлини, Гуинет отбеляза:

- Те вече не обслужват града, бягат от него.

Строихме се зад тях и те ни разчистваха пътя, макар това далеч да не бе намерението им.

Скоро достигнахме покрайнините на най-далечния квартал, където за пръв път видяхме мародери. Приведени и с обезумели движения - като фигури на хищници от кошмар, те излизаха през строшени витрини на магазини и бутаха натоварени с продукти колички, влачеха контейнери със стоки, а после товареха откраднатото в коли - електронни устройства, последна дума на техниката, и всевъзможни луксозни предмети за бита. Някои бяха ококорили очи като уплашени коне, други изглеждаха зашеметени като деца на парти за рожден ден, за които са организирали търсене на съкровище.

Ясноликите ставаха свидетели и на всичко това.

Когато минавахме през предградията, много от ограбените магазини вече бяха подпалени и мародерите крадяха един от друг, вардейки плячката си с оръжие, железни лостове и брадвички за разбиване на лед. Мъж с горящи дрехи изтича през улицата пред нас, още стискащ кашон с логото на „Епъл“, докато пламъците се прехвърлиха от палтото към косата му и го запратиха виещ и обгорял върху тротоара.

78

Призори снегът вече бе спрял и ние се движехме през местност, където снежната покривка не беше толкова дебела и пътищата бяха свободни, като се изключат колите, шофирани от отчаяни и изпаднали в паника хора, които сами не знаеха накъде отиват и безразсъдно пътуваха без посока.

Отначало бяхме озадачени, че пътищата не са задръстени от автомобили, че хиляди не бягаха към далечни места, макар и да знаеха, че е невъзможно да се спасят. После чухме по радиото, че президентът е наредил на служителите на Вътрешна сигурност да затворят всички основни артерии, извеждащи от градовете, в които имаше международни летища и пристанища, защото първите случаи на чума бяха дошли тъкмо от тези метрополиси. Надеждата бе да се ограничи болестта. Бяхме се измъкнали тъкмо навреме.

Безсмислеността на правителствените мерки обаче стана ясна още в момента, в който ято кедрови копринарки излетяха от близкия жив плет и с пърхане минаха над пътя, като ни припомниха, че птиците са основният преносител на болестта. За разпространяването си епидемията не зависеше от пътуващите от Азия със самолети или кораби.

Макар и да бяхме уморени, не ни се искаше да спираме, преди да сме достигнали целта си. Предишната нощ, когато Гуинет бе дошла при езерото в Крайречния парк и за пръв път в живота си се бях возил в автомобил, бе споменала за място в провинцията, подготвено от баща й за нея, в случай че по някаква причина й се наложи да напусне града. Надявахме се да стигнем там, преди да е паднала нощта.

Мория спеше на задната седалка, а трите изтощени дечица бяха налягали в багажното отделение зад нея.

Трябваше да заредим и спряхме при бензиностанция със смесен магазин. Собственикът й с панталони и риза в цвят каки лежеше мъртъв и накацан от птици пред вдигнатата врата на автосервиза отстрани. Не се виждаше жива душа наоколо, ала помпите работеха. Нямахме кредитна карта. Като стиснах зъби заради предстоящия ужас, прогоних гаргите, кълвящи трупа, открих нужната пластика в портфейла му и заредих резервоара на ландроувъра.

В смесения магазин напълних цяла кошница със солени бисквити, зърнени десертчета, шишета с ябълков сок и въобще всякакви провизии за последния отсек от пътуването ни.

Бейли, бащата на Гуинет, й бе дал и подробни насоки, и карта, но щом тя вкара крайния ни пункт в навигационната система на автомобила, вече нямаше нужда да се консултираме с тях.

Дали Бейли интуитивно бе схванал защо на света се раждат такива като дъщеря му, или просто бе решил, че в случай на криза тя ще е в безопасност само далеч от хора, никога нямаше да узнаем. Хижата бе изолирана, построена върху много обширен терен, собственост на тръста на Гуинет, и някъде около година преди завършването й Бейли бе наредил върху тесния черен път да бъдат повалени големи дървета и по протежението му да бъдат разпръснати семена от бурени, та природата да заличи съществуването му възможно най-бързо.

Пазач на име Уейлън, нещо като съвременен планинец, посещаваше имота веднъж месечно и оставаше за по три дни, та всичко да е в ред и поддържано. Надали бе там в момента и когато Гуинет не можа да се свърже с него по телефона, решихме, че или се е разболял, или е вече мъртъв.

По обед зимният пейзаж бе останал зад гърба ни. Бяхме свалили веригите за сняг. Сред златистите ливади, зад които се издигаха зелени борови гори, тук-там се виждаше самотна къща или плевня зад оградено пасище. Макар някога да бяха изглеждали живописни и привлекателни, сега у тях се долавяше някаква неподвижност, сякаш бяха миниатюрни постройчици в стъклени преспапиета, само че без снега наоколо. Слънчевите лъчи падаха отвесно, така че никоя от тях не хвърляше сянка и всичките стърчаха безмълвни, мрачни и самотни.

Малко преди три часа следобед навигаторът ни уведоми, че павираният селски път свършва след около километър и половина. Оттам нататък трябваше да продължим пеша.

Изминали бяхме близо две трети от това разстояние, когато започнаха да се появяват кучетата. Лабрадори, немски овчарки, голдън ретривъри и различни смесени породи заприиждаха от полето и горите и заподтичваха успоредно с колата, като ни се усмихваха и енергично размахваха опашки. Преброихме около двайсет и нямахме представа чии може да са и откъде се бяха взели, ала веселото им държане ни подсказваше, че не представляват заплаха за нас.

Павираният път свърши при редица от метални стълбове, разположени толкова нагъсто, че ландроувърът не можеше да премине между тях. Отвъд имаше изровена и камениста пътека.

Когато слязохме сред кучетата, те бяха без изключение игриви и дружелюбни, сумтяха, но нито ръмжаха, нито лаеха. Скупчиха се наоколо ни с изразителни очи, молещи за ласка. Четирите деца бяха очаровани от животните и за пръв път видях трите по-малки да се усмихват.

Нямахме нищо друго за носене освен бисквити, зърнени десертни блокчета и увити в целофан сандвичи с фъстъчено масло, които напъхахме по джобовете си.

Картата трябваше да ни поведе през пущинака покрай поредица от природни ориентири. Кучетата явно решиха, че са наети като скаути, защото се скупчиха в глутница и хукнаха напред, като се извръщаха да се уверят, че ги следваме.

Черният път започна със завой и когато го преминахме, се натъкнахме на стрелците.

79

На десетина метра напред един джип бе спрян напряко на черния път. Четирима мъже в ловни камуфлажни дрехи с автоматични пушки се бяха скупчили отзад до него, но щом ни видяха, се разделиха и заеха отбранителни позиции, като тримата използваха джипа като прикритие.

Онзи, който остана видим, ни кресна да спрем. Уведоми ни, че не може да продължим по-нататък, че в тяхната земя няма болест и възнамеряват да запазят това положение. Бяха твърде далеч, за да бъдат обзети от желание за насилие поради нашата външност, но въпреки разстоянието установих, че говорещият бе блед и с посивели устни, какъвто бе и Телфорд. Макар времето да бе хладно, лицето му блестеше от пот, така че можех да си направя единствено извода, че все още не искат да си дадат сметка за онова, което ги е сполетяло.

Казах им, че ние шестимата не сме заразени, че само искаме да се доберем до имота си на няколко километра на запад, но те не бяха склонни да ми повярват и явно въобще не ги беше грижа дали говоря истината. Водачът им изстреля няколко откоса над главите на кучетата и встрани от нас и настоя да се върнем.

Сякаш стрелбата бе послужила като сборен сигнал, защото още кучета заприиждаха от двете страни на пътя през високата трева на поляната и стъписаха четиримата мъже. Близо двайсет-трийсет се присъединиха към онези, които вече ни предвождаха, така че сега глутницата им наброяваше около петдесет.

Загадките и чудесата на града бяха и загадки и чудеса на света, в сила бяха и тук, и навсякъде, както щяхме да узнаем в следващите дни. Кучетата ни заобиколиха отвсякъде като преторианска гвардия; необикновената глутница пазеше абсолютна тишина и всички животни насочиха поглед към джипа и стрелците до него не заплашително, а сякаш ги призоваваха да се отърсят от страха си и да се държат по човешки.

Не бях сигурен как трябва да постъпим, но когато кучетата започнаха да напредват, Гуинет каза, че трябва да се движим заедно с тях. Поведоха ни през ливадата, където се стрелнаха зайци, без обаче да отклонят вниманието на нашите охранители, и заобиколихме джипа в широка дъга, преди отново да се върнем на пътеката.

Стрелците наблюдаваха смълчани и ако на някого от тях му бе минало през ума, че най-безопасната тактика е да ни обсипе с дъжд от куршуми, то той не изпълни това си намерение. Каквото и да се беше случило с тези мъже, никога повече не ги видяхме.

В девствената гора, където лъчите на следобедното слънце проникваха през клоните, кучетата ни поведоха по виещи се еленови пътеки. Папрати като огромни птичи крила се полюшваха в сенчестата борова гора. Пред мен децата следваха Гуинет и постоянно ту се губеха в сенките, ту отново изникваха на слънчевата светлина, сякаш гората искаше да ми напомни, че онова, което ти е дадено, може да ти бъде отнето.

Хижата бе точно толкова семпла, колкото подсказваше названието й - широка постройка от плътно наредени трупи, съединени с някакъв вид еластична мазилка под скосен покрив с улуци от медна ламарина, вече придобила зеленикава патина. Веранда заобикаляше и четирите й страни.

Когато застанахме в широката просека пред нея и се приготвихме да влезем, Гуинет ни каза, че вътре има складирани хранителни запаси за цели три години. Ала се чудеше как би могла да изхрани още и петдесет кучета.

Сякаш в отговор на въпроса й кучетата се оттеглиха в заобикалящите гори и само след минута вече ги нямаше, като че ли никога не бяха съществували. В следващите дни идваха да ни правят компания, но никога не ядяха нищо от това, което им предлагахме - отказваха го категорично, сякаш миризмата ги обиждаше. От време на време кучетата се губеха сред дърветата - не всички наведнъж, а като че ли всяко водено от свой собствен график, и когато се връщаха, изглеждаха заситени и доволни. Скоро щяхме да узнаем тайната им.

80

Имената на близнаците бяха джошуа и джъстин, а момиченцето, дошло с тях, Консуела, не им беше роднина. Момчетата, мършави от гладуването, на което бяха подложени като наказание от майка си заради тормоза, който й бяха причинявали, скоро понапълняха, а кървавите следи от неотдавнашното душене избледняха по шията на Консуела, без да остане какъвто и да е белег. Хлътнатината в черепа на Мория не изчезна, ала косата й я скриваше. Тя явно не оказваше някакво неблагоприятно въздействие върху развитието й, защото момичето бе умно и жизнерадостно и дните й бяха изпълнени със смях.

Децата много искаха да празнуват Коледа, затова отсякохме подходяща елха и я украсихме с бодлива зеленика, събрана от гората, и с лъскави метални украшения, които направихме от консервени кутии и изрисувахме сами.

В централното помещение имаше роял „Стейнуей“, на който Гуинет ни свиреше коледни песни. Дори когато не знаеше мелодията на някоя песен, която споменавахме, щом се опиташе да я засвири, мигом намираше верните клавиши и музиката бликваше в хижата без нито един погрешен тон в нея.

Поради изявените музикални наклонности на дъщеря си Бейли беше снабдил този горски дом с много инструменти: два кларинета, саксофон, две цигулки, виолончело и още други. Споразумяхме се до следващата Коледа поне аз и може би Мория да се научим да свирим на някой инструмент, та да акомпанираме на пианото на Гуинет.

81

Сутринта на шести януари, когато влязох в кухнята да помогна за приготвянето на закуската, задната врата беше отворена, а Гуинет стоеше до перилата на верандата и се взираше отвъд просеката към гората, където дърветата бяха изпъстрени от сенки и слънчева светлина.

Денят бе мек за това време на годината и Гуинет бе впримчена в хватката на тъга, каквато периодично сполиташе нас двамата, но не и някое от децата.

Застанах до нея и обгърнах кръста й с ръка, а тя ме попита:

- Чувстваш ли го?

- Кое?

Гуинет не отговори, а след минута-две схванах причината за нейната меланхолия. Нито тишината, нито звукът, нито мирисът, нито отсъствието му, нито качеството на слънчевата светлина или цветът на небето предоставяха никакво доказателство, че една ера бе напълно приключила и бе започнала нова. Ала нямах никакво съмнение, че всички бяха измрели и цялото им огромно богатство бе останало без собственик, увеселителните им паркове, барове и зали за танци - без посетители, всеки голям град или малко селце - без нито един жител. Бях сигурен също така, че всеки кораб в морето бе пълен само с призраци, а небето бе обитавано вече само от птици.

- Толкова скоро... - промълви тя.

Непосилно бе да обхванем всичко това, ала нашата дарба, също както и на онези преди нас, бе да умеем да мислим, да разсъждаваме, а с тази дарба вървеше и подтикът да бъде използвана.

Ако имаше други мислители в тихата необятна земна шир, то те бяха като мен и Гуинет -малки групи на отдалечени едно от друго места, будни за загадките и чудесата, втъкани в настоящето.

На следващата сутрин животните излязоха от горите в просеката, а някои дори дойдоха на стълбите към верандата ни. Имаше няколко елена, семейство кафяви мечки, миещи мечки, катерици, вълци, зайци. Кучетата неподвижно бдяха или пък обикаляха сред останалите животински видове. Някогашни хищници се припичаха под ранното утринно слънце край бившата си плячка, наблюдаваха потрепващата на сутрешната светлина мъглица, боричкаха се игриво или се гонеха без страх, и си е все така оттогава.

През първите осем години от моя живот, когато прекарвах много време в гората, нито едно животно не се бе плашило от мен, нито ме бе дебнало. Ако майка ми ме бе изоставила в горските дебри, каквото намерение бе имала някога, щеше да се изненада да открие, че дори вълците са мои дружелюбни компаньони. Тогава общността от пернати и четириноги ми бе изглеждала съвсем естествена, каквато е била в началото на времето, каквато бе станала отново сега.

82

Гората, дълбока и първична, не подслонява нищо, което убива. Сега в нея растат дървета, на каквито няма снимки и описания в книгите в богатата ни библиотека. Новите дървета и лози раждат изобилие от плодове, неизвестни до този момент или поне не в наскоро отминалата епоха. Някои от тях са сладки, други - кисели, и сега се изхранваме с тях и ние, и кучетата, и всички други животни - от мечки до мишки. Ако ни поомръзне вкусът им, измисляме нови начини да ги приготвяме или пък се появяват нови сортове, различни, но също така вкусни.

Понякога, когато погледна през прозореца и видя смеещо се дете, яхнало кафява мечка, у мен се разбужда отколешен страх, но той не трае дълго.

83

Един ден в края на януари препрочитах отново „Ийст Коукър“ на поета Т С. Елиът и видях нещо, което бях забравил: смайваща, но красива метафора, описваща Бог като ранен хирург, който с окървавени ръце прилага скалпела на пациентите си, така че „под дланите окървавени чувстваме горещо състрадание, лелеяно от изцелителя изкусен“. Запитах се дали тъкмо тази забравена метафора не ме бе накарала подсъзнателно да виждам ясноликите с болнични униформи, или пък Елиът е имал още по-голяма способност да прониква в бъдещето, отколкото твърдят дори най-заклетите му почитатели.

84

В новия ни дом по первазите на прозорците и праговете на вратите ги няма думите, които бяха изписани от Гуинет на входните места на всичките й жилища, тъй като вече липсва потребността от тях. Азбуката, която бе използвала, бе ранноримска, извлечена от гръцката посредством тази на етруските. На латински би се прочело като: Exi, impie, exi, scelerate, exi cum omnia fallacia tua, което в превод означава: „Върви си, безбожний, върви си, прокълнати, върви си с всички твои измами“. Ако обаче това бе успяло да я защити от мъгливите или каквото там друго се вселяваше в марионетки, музикални кутийки и хора, то Райън Телфорд не бе спрян от думите, изписани с магическите маркери, може би защото у него не се бе вселило нищо освен собственото му зло.

85

Във всичките безчет книги, които съм прочел, съществуват много истини и мъдрост, ала никъде не срещнах точно описание на онзи миг, в който двама влюбени се сливат. Когато лежа в екстаз в прегръдките на Гуинет, най-силното усещане, което изпитваме, не е плътска наслада, а страст, и то страст на ума и сърцето. Никъде до този момент не бях прочел, че в акта на сливане „себе си“ не съществува, че желанието да даваш заличава всяка мисъл за получаване, че любовниците стават едно и се преливат един в друг - както аз в нея, така и тя в мен, неангажирани с прелъстяване и отдаване, а с тайнството на сътворението, обсебени не от желание, а от почуда, надарени за миг със силата, довела до възникването на Вселената, така че и ние да можем да създадем живот. Сега тя носи нашето дете.

86

Върху рояла са наредени снимки в ръчно изработени рамки. Сред тях е и онази, която взех от моето жилище без прозорци в нощта, когато Гуинет ми каза, че вече няма да се върна там. На нея е майка ми, заснета в един от по-добрите си дни, когато още не е пила твърде много и дори е успяла да се усмихне почти непринудено. Тя е прелестна и в очите и в грациозната й поза се долавя обещание, останало неосъществено. Открих я в затвореното с цип отделение на раницата, която тя ми връчи, когато ме прокуди от дома ни.

Има също снимка и на бащата на Гуинет, който е самото олицетворение на добротата, а от очите му блика интелигентност. Понякога дълго оставам загледан в него, а друг път, когато седя сам на верандата или скитам из горите, му говоря, разказвам му какво правим, какво сме чели и върху какво сме мислили напоследък, благодаря му всеки ден, защото аз не бих имал живот, ако той не бе изживял по този начин своя.

С баща ми никога не се бяхме снимали един друг. Нямахме фотоапарат, а и не чувствахме нужда да притежаваме каквито и да било спомени, тъй като бяхме непрекъснато заедно. Ала пликът, даден ми от отец Ханлън в мазето на пасторския дом, съдържаше снимка на баща ми. Свещеникът го бе заснел седнал в кресло, наполовина осветен и наполовина в сянка -като художествените портрети на великия фотограф Стайхен. Много напомняше прочутия някога актьор Дензъл Уошингтън: млечношоколадова кожа, къса и гъста прилепнала коса, широко и приятно лице, усмивка, на която и ангелите биха завидели, тъмни очи, прилични на центрове, около които Вселената се върти безкрайно.

Поставил съм в рамка и каталожното картонче, от двете страни на което баща ми бе написал онова, което никога не биваше да забравям, когато го нямаше вече до мен да ми го напомня. Завеща ми следните слова: „С едно изключение, всички неща на този свят са тленни и времето заличава не само спомени, а цели цивилизации, като превръща всеки човек и всеки паметник в прах. Единственото, което оцелява, е любовта, защото тя е енергия, също тъй трайна като светлината, която пътува от източника си към вечно разширяващите се граници на Вселената. Тя е самата енергия, от която са заченати всички неща и с която всички неща ще бъдат поддържани в друг свят отвъд този на време, прах и забрава.“

Написах този разказ, за да го четат децата ми и техните деца, и децата на техните деца, така че да се знае какъв е бил някога светът и как се е стигнало до това, което е. Сега не само няма убийства между хората и дори между животните, но сякаш няма и смърт освен тази на тревите, цветята и другите растения със смяната на сезоните, докато пролетта отново им даде живот. Ако смъртта обаче бъде изцяло забравена, това няма да е толкова добро, колкото първоначално изглежда. Трябва да я помним, както и изкушението от властта, което е неин израз. Трябва никога да не забравяме, че като призовавахме силата на смъртта и я използвахме, за да контролираме други, изгубихме цял един свят, а всъщност и нещо повече.

Откакто пристигнахме на това място, не сме виждали нито мъгливи, нито яснолики. Предполагаме, че на мъгливите им е отнето правото да посещават Земята, а от ясноликите може би вече няма нужда тук. Ако някога се случи да видя виещ се плътен дим в гората или пък зърна сияеща фигура в болнична униформа сред валящия сняг, ще знам, че някъде целостта се е нарушила и на сцената на света отново ще се играе трагедия. Дотогава ще съществува само радост, и то без да са необходими страхът и болката - както бе прието да се мисли, - за да можем да я изживеем в пълната и цялост.