Невиждани академици

- Но като цяло, бих казал, че сила от порядъка между три и пет килобъна ще бъде достатъчна, - той направи пауза - Шегичка, бе Анди. Нали обичаш майтапите. Освен това съм сигурен, че ще съм напълно способен да ти бръкна с ръка през гърлото и да изтръгна стомаха ти.

- Давай де, - изграчи Анди.

А бдящ на стадион Хипопотамодрума, звярът надуши кръв. В крайна сметка през вековете на Хипопотамодрума са се провеждали не само надбягвания с колесници. Сравнително малкото количество кръв пролято тук днес, беше нищо в сравнение с океаните на отминалите векове, но звярът разпознаваше кръвта само щом я подушеше. Народът изпозастава на крака и виковете и крясъците се надигнаха все по-силно и по-силно:

- Орк! Орк! Орк!

Лут остана невъзмутим и се обърна към бившия Декан:

- Бих ли могъл да помоля всички да напуснат? Може да стане страшно.

- О, а стига! - възкликна Трев - Друг път.

- О, добре, - рече Лут - Може би само дамите?

- Може, ама не може, - опъна се Гленда.

- В такъв случай, ще бъдете ли толкова добър да ми услужите с мегафона ви, г-н рефер, и ще ви бъда благодарен, ако се разпоредите, няколко от по-яките играчи на полето да задържат Господин Изцепков, който, очевидно, за съжаление не е на себе си.

Мегафонът му беше подаден безмълвно. Лут го взе посред засилващата се буря от викове “Орк! Орк!”, отдалечи се малко от останалите и застана безстрастно със скръстени ръце, докато ропотът на тълпата не спря поради чиста умора. С всички очи на стадиона втренчени в него той надигна мегафона към устните си и рече:

- Господа. Да, действително, аз съм орк и винаги съм бил такъв. И бих ли могъл да добавя, че за мен беше голяма привилегия да играя тук днес пред всички вас. Но, както разбирам сега, някои от вас може би смятат, че да си орк в този град, би могло да представлява проблем, - той направи кратка пауза - Така че, моля, извинете ме, ако ви помоля да решим този въпрос между нас още сега.

Чу се смях и някоя друга подигравка от различни части на стадиона, но също така, поне както се стори на Гленда, звярът сам зашътка на себе си. И в настъпилата оглушителна тишина тупването на падналия на земята мегафон можеше да бъде чуто и в най-отдалечените ъгли. Тогава Лут си запретна ръкавите и понижи глас, така че народът трябваше да се напрегне за да го чуе:

- Я да ми дойде, който се бара за мъж.

Първо настъпи шок, после невярващо мълчание, съпътствано с шумоленето от глави озъртащи се към съседите си и питащи: „Той наистина ли го каза това?”, а после, някъде по най-високите редове, започна ръкопляскане, отначало бавно, постепенно ускоряващо се, докато не достигна повратната за народа точка, от която нататък вече беше немислимо да не ръкопляскаш. Да престанеш да ръкопляскаш беше също толкова немислимо, така че за цяла минута аплодисментите бяха истинска буря.

Лут се обърна обратно към останалите от отбора просълзен.

- Струвам ли? - попита той Гленда.

Тя се хвърли към него с прегръдка:

- Винаги си струвал.

- Тогава, след като свърши мачът, ще трябва да свършим туй онуй.

- Но той нали свърши от да не говорим кога, - учуди се Гленда.

- Не, до последния съдийски сигнал той не е свършил. Всеки го знае това.

- Мили Йо, прав е, - сепна се Ридкъли - Давай де, Декане. Духай де!

Архиканцлерът на Бързнекския университет се почувства милостив и реши, че от него да мине, няма да се заяжда. Поднесе гигантската свирка към устните си, напълни дробовете си с въздух и накара грахчето да се разтрака. Въпреки всичко последната дума все пак взе сянката на Евънс Раирания:

- И на де ми се бъзикате под душовете, бе келешчета с келешчета!

Когато публиката се устреми надолу по трибуните тъпчейки вече свещеното поле, Ридкъли потупа по рамото провесилия нос Праскин и рече:

- За мен ще е чест да разменим фанелките си с вас, сър.

Той хвърли шапката си на земята, смъкна фанелката си и разкри гърди космати като не един, а два спящи лъва. Юнайтедската фанелка, която получи в замяна, му беше малко възтесничка, но това нямаше значение, защото, както беше предсказал Анди, целият Академик Невиждан (с изключение на Г-жа Уитлоу, която се съпротивляваше с бой) беше взет на ръце от възторжената тълпа и понесен във слава с краката напред през целия град. Беше си истински триумф. И да паднеш и да биеш, пак си беше триумф[66].

Да не сте си помислили, че това е краят?[67]

Магьосниците от Невиждания Университет разбираха от купон. Пепе и Мадам Фашкие[68] останаха впечатлени. Но все пак бизнесът си е бизнес, така че трябваше да помислят и за Жулиета.

- Никъде не мога да я видя, - оплака се Мадам.

- Майче преди малко я видях двойна, - рече Пепе - Ама тези типове си живеят живота. Такова голямо плато сирена досега не бях виждал. Още малко и безбрачието ще ми се стори привлекателно.

- О, така ли мислиш?

- Не. Между другото, да си забелязала оня високия магьосник как те зяпа, миличко?

- Професор Бенго Макарона ли? Да не мислиш... - започна Мадам.

- Без нито сянка съмнение, миличко. Знам, че си е контузил краката, но се съмнявам, че това ще представлява проблем.

За пореден път Мадам протегна врат да огледа тълпата за бляскавата фигура.

- Надявам се само, че младият ни модел няма да се забърка в разни такива.

- Откъде накъде? Нали е тотално обкръжена от обожатели.

- И все пак е възможно.

Фактически Жулиета и Трев се бяха усамотили на тъмно в Нощната Кухня.

- Се шъ си намеря бачкане, - казваше Трев - Където и да идеш, с теб съм.

- Абе я си стой тук и си гледай ритнитопката, - възрази Жулиета - Знаеш ли к’во казаха някои хора, докато се наливахме? Викаха, че Дейв Младонадеждов ти е баща.

- Е к’во, така си е.

- Да, - разви мисълта си Жулиета, - ама досега все казваха, че ти си му син.

- От мен да мине, може да поритам малко, - склони Трев - Ама да не си мислиш, че друг път може да ми мине номера с тенекийката.

Те се целунаха.

Точно в този момент нищо повече като че ли не им беше необходимо.

Но все пак...

Гленда и Лут също искаха да си намерят по-усамотено местенце, по възможност затъмнено. Ненадейно тя беше намерила в джоба си два билета за представление на Трупата от Сестричките на „Омотани от звездите” от Хуел Драматурга, билети, поставени там от д-р Хикс в опита му да разнася из света мрак и униние посредством аматьорски театрални постановки. Те седяха сплели ръце, сериозно изгледаха пиесата, усещайки как тръпките преминават през тях, а след това обсъждаха това, докато се връщаха през града, грижливо заобикаляйки пеещите шайки щастливи пияни запалянковци.

- Какво мислиш? - попита след някое време Лут - Имам предвид за пиесата.

- Не ми се стори чак толкова романтична, - изказа се Гленда - Да съм честна, стори ми се малко глупава.

- Общопризнато е, че това е най-великата романтична пиеса за последните петдесет години, - отбеляза Лут.

- Нима? Но що за пример дават? Първо, нима никой в цяла Генуа, дори и по онова време, не е могъл да взима пулс? Нима не може да се очакват поне мъничко познания по първа помощ? Дори и ръчно огледалце можеше да свърши работа, а има колкото щеш съвсем благоприлични места, където може да се вземе пулс.

- Мисля, че това е защото нито един от двамата не е мислил за себе си, предполагам, - каза Лут.

- Нито един от двамата изобщо не е мислил, - възрази Гленда - Нито пък са мислили един за друг като за хора. Малко здравомислие и щяха да са живи. Нагласена работа, също като в книгите. Надали някой разумен човек ще действа така.

Той стисна ръката и.

- Понякога говориш като Милейди, - каза той - което ми напомня.

- Какво ти напомня?

- Че е време да се срещна със създателката си.

Анди Изцепков вървеше поклащайки се по нощните криви улички, уверен, че те не съдържат нищо по-лошо от него, вяра, която този път се оказа погрешна.

- Господин Изцепков?

- Кой пита? - извърна се той посягайки инстинктивно към палтото си за новата си абордажна сабя.

Но друг нож, тънък и сребрист, посече два пъти, а един крак му се заби майсторски в пищялката и го свали на земята.

- Аз! Аз съм щастливият край. Може да ми казващ добрата фея. Не се плаши, пак ще можеш да виждаш, като си избършеш кръвта от очите, а после, както се казва, няма да ти се налага да си плащаш пиячката в никой бар в този град, макар че подозирам, че ти и досега не си плащал.

Неговият нападател се облегна безметежно на стената.

- А причината да ти правя това, господин Изцепков, е че съм копеле. Аз съм стар гадняр. Аз съм педераст. Те те оставиха да ти се размине, защото са добри хора, а, нали знаеш, все някой трябва да оправи равновесието. Защото още преди ти да се родиш, аз познавах хора като теб. Мъчители, тирани и крадци. О да, крадци. Крадци на самоуважението на другите хора. Крадци на техния душевен мир. А пък господин Лут, той е орк и, както дочух, той можел с приказки да направи хората по-добри. Ами хубаво, ако питат мен. Ако стане тая работа, значи той е гений, да, ама не оправя равновесието, не и по моите сметки, така че си рекох, че трябва да се видиш с Пепе, ей така, само за едно здрасти. Видя ли те пак, няма да могат да ти съберат мръвките, нито да ги намерят, но само за да ти покажа, че все пак и в мен има някакво приличие, ето ти нещо да си сложиш на раните.

Нещо падна меко точно до опипващата ръка на Анди.

Анди, заливайки паважа с кръв и лиги, щом стегнатите тихи стъпки се отдалечиха, посегна бързо, мислейки само как да избърше очи, че да не гледа само на кръв, а от сърцето си да излее отмъщението и възмездието. И при тези обстоятелства той не трябваше да търка лицето си с половинката лимон.

Да не сте си помислили, че това е краят?

Печален факт е, че когато двама души седнат да вечерят на огромна, величествена маса, те непременно сядат от двата противоположни края по надлъжната страна. Това е невероятно глупава гледка, затруднява разговора, а подаването на ястия прави просто невъзможно, но явно дори и лорд Ветинари и лейди Марголота бяха възприели тази идея.

От друга страна те и двамата ядяха много малко, така че нямаше много какво да си подават.

- Вашият секретар изглежда се спогажда много добре с моята библиотекарка, - каза лейди Марголота.

- Да, - произнесе се Ветинари - Несъмнено сравняват начини за подвързване със спирала. Той е изобретил един такъв.

- Е, в интерес на правилното устройство на света, - склони лейди Марголота, - е от значение подвързването със спирала да е важно минимум за един човек.

Тя остави чашата си и хвърли поглед към вратата.

- Изглеждаш разтревожена, - рече Ветинари - Чудиш се, какво става с него ли?

- Денят за него беше голям, при това забележително успешен. А казваш, че е отишъл на любителски театрален спектакъл?

- Да, с онази извънредно пряма млада дама, която прави пайове, - уточни Ветинари.

- Ясно, - продума лейди Марголота - Не може да не знае, че аз съм тук, а е излязъл с някаква готвачка?

На лицето на Ветинари се проявиха бегли следи от усмивка.

- Не просто някаква готвачка. А гениална готвачка.

- Е, налага се да призная, че съм изненадана, - заключи Милейди.

- И разстроена? - подхвана Ветинари - Може би лекичко ревнива?

- Хевлок, отиваш твърде далече!

- Да не би да очаквахте нещо друго? Освен това, със сигурност осъзнавате, че неговият триумф е също така и ваш?

- Казвала ли съм ти, че видях някои от тях? - продължи след кратка пауза Марголота.

- Орки?

- Да. Действително са окаяни създания. Естествено, така хората говорят и за гоблините и, макар и да е истина, че те събират с религиозно усърдие собствените си сополи, както е вярно и, честно казано, всичко друго, което се говори за тях, в това поне има известна логика.

- Е, религиозна логика, ако не друго, - измърмори Ветинари - Тя обикновено има склонноста да става доста разгеглива.

- Игорите са ги направили от човеци, знаеше ли това?

Ветинари, все още с чашата си в ръка, отиде до другия край на масата и взе черния пипер.

- Не. Въпреки че, след като го споменахте, трябва да призная, че това е недвусмислено очевидно. Не е възможно гоблините дори да се приближат до нужната свирепост.

- Те си нямат нищо, - продължи Марголота - Нито култура, нито легенди, нито история. Той би могъл да им ги донесе.

- Всичко, което им липсва, той притежава, - изкоментира Ветинари и добави - Но на раменете му вие струпвате неимоверно бреме.

- Ами на моите колко е струпано? А на твоите?

- То е като да си кон-тежковоз, - рече Ветинари - След някое време преставаш да забелязваш и това става просто начин на живот.

- Те заслужават шанс, който трябва да им се даде още сега, докато светът е в мир.

- Мир? - подпита Ветинари - Ах, да, според определението му като време отделено за подготовка за следващата война.

- Откъде ли си прихванал този цинизъм, Хевлок?

Ветинари се обърна и потегли безгрижно обратно покрай масата.

- Предимно от вас, мадам, въпреки че съм дръжен да отбележа, че заслугата не е изцяло ваша, доколкото се наслаждавах на продължително допълнително обучение като тиранин на този град.

- Мисля, че им позволяваш твърде много свобода.

- О да, точно така. Тъкмо затова все още съм тиранин на този град. Начинът да се задържиш на власт, както винаги съм смятал, е да подсигуриш абсолютната немислимост на отсъствието на твоята особа. Ще ви помогна по всякакъв начин, намиращ се във властта ми, разбира се. Не бива да има никакви роби, в това число роби на инстинктите си.

- Една личност може да промени всичко, - каза Марголота - Виж мистър Блестящия, който понастоящем е Диамантеният крал на Троловете. Виж себе си. Ако хората могат да паднат...

Ветинари рязко се изсмя:

- О, могат, наистина могат.

- ... тогава орките могат да се издигнат, - продължи Марголота - Ако бъркам в това, значи вселената е сбъркана.

От към двойната врата се дочу кадифено почукване и влезе Дръмнот.

- Господин Лут е тук, сър, - после той добави с известна доза отвращение - И е довел онази... жена, която готви в университета.

Ветинари хвърли един поглед на Марголота и каза:

- Да. Мисля, че е редно да го приема в голямата зала.

Дръмногт се прокашля:

- Мисля, че съм длъжен да ви съобщя, сър, че господин Лут е проникнал в сградата през врати, които бяха надеждно заключени.

- От пантите ли ги е изтръгнал? - поинтересува се с явен ентусиазъм Ветинари.

- Не, сър, той вдигна вратите от пантите и ги остави пригледно подпряни на стената.

- О, значи за света все още има надежда.

- А охраната?

Дръмнот за миг погледна лейди Марголота.

- Предприех като предпазна мярка разполагането на неколцина от тях прикрити в Голямата зала със заредени арбалети.

- Отзовете ги, - заповяда Ветинари.

- Отзоваваш ги? - не повярва Марголота.

- Отзовете ги, - повтори Ветинари, този път пряко към Дръмнот, след което подаде ръка на Милейди - Струва ми се, че изразът беше, както се казва, alea iacta est. Жребият, милейди, е хвърлен, и е време ние двамата да видим, какво ще се падне.

- Така няма ли да си докараш белята? - тревожеше се Гленда, придържайки се плътно до него докато изкачваха стъпалата.

Така безлюдна, голямата зала на двореца внушаваше на посетителя чувство за малоценност, защото беше замислена точно с такава цел.

- Защо просто не почука като всеки друг.

- Скъпа ми Гленда, аз не съм като всеки друг, нито пък ти.

- А те какво ще направят?

- Не знам. Какво ще стори лейди Марголота? Нямам никаква представа, макар че почвам да се досещам, как мисли тя, така че имам предвид някои възможности.

Те се загледаха в двете фигури, слизащи по широкото стълбище, простиращо се чак до другия край на сградата. То беше построено да побира стотици души. Вървящата по него самотна двойка изглеждаше непривично дребна.

- А, господин Лут, - поздрави Ветинари, когато почти стигнаха до долу - и госпожица Сладкофасулска. Не мога да не изразя поздравите си към вас двамата за великолепния, макар и изненадващ успех на Академик Невиждан.

- Мисля, че ще ви се наложи да промените доста от правилата, сър, - каза Лут.

- Примерно? - поинтересува се Ветинари.

- Смятам, че на съдията са му необходими помощници. Той не може да вижда всичко, - заобяснява Лут - А са наложителни и още някои правила. Въпреки че господин Праскин постъпи много почтено, според моето мнение.

- А от професор Ринсуинд може да излезе много способен нападател, стига само да успеете да го убедите да взема със себе си и топката, - подметна Ветинари.

- В никой случай не бих споменал това на Архиканцлера, милорд, но мисля, че той би стоял по-добре в по-дефанзивна роля.

- А кого бихте предложили в замяна? - попита Ветинари.

- Ами Чарли, живия скелет, работещ в катедра Посмъртни Комуникации, показа много високи резултати в тренировките. И, в крайна сметка, - той се замисли за миг, - да, в крайна сметка никой от нас не отговаря за това, какъв е създаден.

Потупването на крак ги накара да се извърнат. Беше кракът на лейди Марголота.

Лут леко се поклони:

- Милейди, надявам се, че ви намирам в прилично здраве.

- Подобно, Лут, - отвърна лейди Марголота.

Лут се обърна към Гленда:

- Как беше онзи израз, който спомена веднъж?

- Бял и червен, - отговори Гленда.

- Да, точно така, аз съм наситено бял и червен, - пак се обърна към Милейди Лут - И съм Господин Лут, ако обичате, милейди.

- Бихте ли желали двамата да се приъседините към нас за късна вечеря? - предложи Ветинари наблюдавайки много внимателно двамата.

- Не, не мисля, че ще си позволим да ви се натрапваме, но благодаря ви много. Имам много работа. Лейди Марголота?

- Да?

- Бихте ли дошли насам, моля?

Гленда наблюдаваше израженията: леката усмивка на Ветинари, нейното възмущение, увереността на Лут. Шумоленето на дългата й черна рокля, докато тя измина последните няколко стъпала до орка и спря там, беше като озвучаване на отравяне.

- Струвам ли? - попита Лут.

- Да, Лут, струваш.

- Благодаря ви, - продължи Лут, - но аз научих, че струването е нещо, което трябва постоянно да се натрупва. Поискахте от мен да стана разбран. Разбрах ли?

- Да, Лут, разбра.

- И какво искате от мен сега?

- Да намериш орките в Далечен Юбервалд и да ги изведеш от мрака.

- Значи има и още орки, като мен? - оживи се Лут.

- Няколко десетки, може би, - отговори Марголота, - Но в интерес на истината, надали може да се каже, че са като теб. Жалка пасмина са.

- И кого ги е жал за тях? - запита Лут.

Гленда се взираше в лицата. Изненадващо лейди Марголота като че ли се смути.

- Много зло е извършено в Империята на Злото, - рече тя - Най-доброто, което можем да направим, е да го поправим. Бихте ли ми съдействали в тази задача?

- С всичко, което мога, - отговори Лут.

- Бих искала да ги научиш на културно поведение, - отбеляза хладно Милейди.

Той изглежда се замисли над това.

- Да, разбира се, мисля, че ще е напълно възможно. А кой ще се заеме да научи човеците?

Последва кратък изблик на смях от страна на лорд Ветинари, незабавно закрил уста с длани.

- О, моля да ме извините, - приключи случая той.

- Но що се отнася до мен, - продължи Лут - да, ще ида в Далечния Юбервалд.

- Пастор Овес, без никакво съмнение, много ще се радва да те види, - спомена Марголота.

- Той още ли е жив? - учуди се Лут.

- О, да, точно така, той в крайна сметка е на съвсем млада възраст, а и носи със себе си опрощение. Мисля, че ще сметне за много уместно, ако се присъединиш към него. Фактически, той, по време на едно от толкова непостоянните си посещения, ми каза, че би счел за чест да ти предаде своето опрощение.

- Лут няма нужда от ничие опрощение! - избухна Гленда.

Лут се усмихна и я потупа по ръката.

- Юбервалд е сурова страна за самотния пътник, дори и за светец. Опрощение е името на бойната брадва с двойно острие на Пастор Овес. За господин Овес кръстоносният поход срещу злото не е метафора. Опрощение разсече моите окови. С удоволствие ще го нося.

- Кралете на джуджетата и троловете ще ти окажат цялата помощ в техните възможности, - добави Милейди.

Лут кимна и се обърна към Ветинари:

- Но първо бих искал да ви помоля за една малка услуга, милорд.

- Не се колебайте да питате.

- Знам, че градът разполага с известно количество големски коне. Чудя се, дали не бихте ми заели един?

- Моля, пак заповядайте, - отговори Патрицият.

Лут се обърна към Гленда:

- Госпожице Сладкофасулска, Жулиета ме осведоми, че сте имали тайното желание да преминете на кон през Куирм някоя лятна вечер, усещайки вятъра в косата си. Тръгваме още сега. Спестих пари.

Всевъзможни причини да откаже се развихриха в главата на Гленда. Отвсякъде напираха отговорности, обвързаности и нескончаема гълчава от хленчене. Имаше хиляда и една причини да каже не.

- Да, - каза тя.

- В такъв случай няма да отнемаме повече от ценното ви време, милорд, милейди, а ще се отправяме към конюшните.

- Но... - понечи да възрази лейди Марголота.

- Смятам, че всичко, което имаше да се каже, бе казано, - отсече Лут - Аз, тоест ние ще ви посетим скоро след като уредя тукашните ми работи и аз с нетърпение очаквам този момент.

Той им кимна, след което с Гленда направо летяща до рамото му си тръгна откъдето беше дошъл.

- Не беше ли прекрасно? - възкликна Ветинари - Видяхте ли, как не си пуснаха ръцете?

До вратата Лут се обърна:

- А, и още само едно нещо. Благодаря ви, че не разположихте стрелци по галерията. Щеше да е толкова... смущаващо.

- Наздраве за вашия успех, Марголота, - рече Ветинари, когато стъпките им заглъхнаха - Знаете ли, аз сериозно възнамерявах да предложа на г-ца Сладкофасулска да ми стане готвачка, - той отново въздъхна - И все пак, какво е паят в сравнение с един щастлив край?

Да не сте си помислили, че това е краят?

Следващата сутрин Пондър Стибънс си работеше в Крилото за Високоенергийна Магия, когато дойде накуцвайки Ридкъли. Около коляното му искреше сребрист обръч.

- Терапевтичният Стегач на Картеч, - похвали се той - Простичка магийчица. За нула време ще съм кукуряк. Г-жа Уитлоу искаше да обуя над него чорапогащник, но аз и казах, че не си падам по тея неща.

- Радвам се да ви видя в такова добро разположение на духа, г-н Архиканцлер, - каза Пондър, който беше посред едно сложно изчисление.

- Случайно да си поглеждал тазсутрешните вестници, г-н Стибънс?

- Не, сър. Покрай тази ритнитопка поизостанах малко с работата си.

- Може би ще ти е интересно да научиш, че снощи в Бързнек от това, което те предпочитат да наричат Крило за По-Високоенергийна Магия, се е измъкнала двадесетметрова кокошка и очевидно безчинства из Псевдополис, преследвана от преподавателския им състав, които, предполагам, и биха били способни да опустошат града и само със собствени сили. Хенри току що получи истерична щракограма и му се наложи да бяга.

- О, това е много обезпокоително, сър.

- Да, нали? - кимна весело Ридкъли - Както изглежда, тя снася яйца с поразителна скорост.

- А, прилича ми на квази-експанзивен блитов феномен самоадаптиращ се към жив организъм, - подметна Пондър, обърна страницата и моливът му заследи колонки от цифри.

- Цялата физиономия на бившия Декан е омазана в яйце, - продължи Ридкъли.

- Е, сигурен съм, че професор Репосем ще е в състояние да възстанови контрола над ситуацията, - тонът на Пондър ни най-малко не се промени.

Последва кратка напрегната пауза, после Ридкъли попита:

- Колко време според теб ще му трябва да възстанови контрола?

- Какъв е размерът на яйцата?

- Някъде между два и три метра на височина, - отговори Ридкъли.

- Черупките калциеви ли са?

- Да, бая дебели, както ми казаха.

Пондър се загледа замислено в тавана.

- Хъм, тогава значи не е чак толкова зле. Виж, ако бяхте казали, че са стоманени, щеше да е много тревожещо. Много прилича на дегенерация на блита, причинена от, най-вероятно... недостиг на опит.

- Аз пък си мислех, че си научил господин Репосем на всичко, което знаеш, - забеляза Ридкъли с толкова щастливо изражение, колкото Пондър не беше виждал у него от много-много време.

- Е да, сър, но сигурно не е могъл да схване всичко. Населението в опасност ли е?

- Магьосниците са им казали да си стоят по къщите.

- Добре сър, само да си събера нужното оборудване и ще можем да тръгнем след чая в пет.

- Естествено и аз идвам, - осведоми го Ридкъли, после погледна Пондър - А също и...

- Какво? - сепна се Пондър, но видя как се бе ухилил Ридкъли - да, мисля, че няма да е зле някой от господата от „Вестника” да дойде да направи снимки. Може да намерят добро приложение като материали за обучение.

- Изключително добър план, господин Стибънс, а освен това смятам, че трябва да вземем и старшия преподавателски състав. Те ще допринесат с крайно-необходимата в случая... - той щракна с пръсти - Нещо ми бяга думата.

- Суета? - подсказа Пондър.

- Не, не беше това, - поклати с глава Ридкъли.

- Апетит? - гадаеше Пондър - Тегло?

- Нещо такова... А, да, тежест. Точно така, колкото си щеш тежест. Ние не сме от онези типове, които търчат подир разни шантави пилета. Ще се видим след обяд. А сега имам да се погрижа за други работи.

- Да, г-н Архиканцлер, - каза Пондър - О, ами, ъ... Какво стана със заплануваната ритнитопковска среща?

- За най-голямо съжаление ще се наложи да изчакаме докато си построят наново университета.

- Колко жалко, г-н Архиканцлер, - заключи Пондър.

Продължи със сметките, докато и последните цифри не кацнаха спретнато по местата си, убеди се, че Архиканцлерът си е тръгнал, усмихна се съвсем лекичко, така че, ако не го очаквахте, нямаше да го забележите и придърпа поредната счетоводна книга.

Поредният добър ден.

Е, това вече е краят!