Нежност в ковчег

Глава 12 Рисковано събиране

Плачех докато бягах със всички сили от гробището. Едва можех да видя тротоара през навлажнените ми очи. Погледнах към центъра на Дулсвил където шофьорите на Сааби, Мерцедеси, и Джипове гледаха странно в отчаяното, мокро, готическо момиче…

Бягах надолу по главната улица и разбутвах купувачи с чадъри, удрях се в двойки идващи от театър и хора бягащи от дъжда в ресторантите.

С всяко пляскане на птиче крило или звук от всеки крясък на ловджийския рог, аз се стрясках, страхувайки се Джагър да не ме преследва. Затичах се още по-силно. Не исках да се прибирам вкъщи. Имах нужда да съм сама, далеч от семейството ми. Не исках да говоря — никой, дори Беки нямаше да разбере това свръхестествено преживяване. Трябваше да се крия и да търся комфорт в единственото място, което някога съм чувствала като свой дом.

Изтичах през отворените порти на Имението, краката ми бяха сковани и единият дрънчеше в ботушите ми. Спуснах се по дългата, ветровита алея на имението. Погледнах към беседката да видя дали две цветни очи ме гледаха. Когато намерих беседката празна, се покатерих през отворения сутерен прозорец и си проправих път през безлюдното имение. Една сълза падна на скърцащия, дървен под, под скърцащите ми ботуши. Избърсах очите си докато изкачвах старото стълбище и вървях към класическата стая на Александър.

Докоснах празния триножник. Погледнах леглото му, все още ненамачкано от когато беше спал преди три дни. Взех черния му плетен пуловер оставен зад очукания му, удобен стол. Отидох до прозореца и погледнах към самотната лунна светлина. Силния дъжд беше спрял. Почувствах се изтощена и изоставена, като пълен неуспех. Трябваше просто да остана в Дулсвил и да чакам Александър да се върне за мен. Но моето нетърпение доведе и мен, и Александър в опасност. Той се криеше на безопасност в Дулсвил от жадуващия за отмъщение Джагър, и аз изпратих отмъщението му във правилна посока. Колкото и умна да си мислех че съм, бях просто пионка във страшната игра на Джагър.

Чух линолеума да скърца зад гърба си. Обърнах се бавно, и видях тъмна фигура седяща на вратата.

— Джагър… — казах учудено.

Линолеума отново изскърца и тъмната фигура направи крачка към мен.

— Махай се! — извиках, отдръпвайки се назад. Нямаше накъде да отида. Тъмната фигура блокираше пътя през вратата, и единственият ми начин да избягам беше тесния класически прозорец.

Отдръпнах се, обезпокоена за опасното бягство…

— Ще се обадя на полицията! — предупредих.

Фигурата се приближи още повече. Реших че трябва да избягам през вратата като мина през него. Поех си въздух и започнах да броя на ум. Едно. Две. Три.

Бързо се изстрелях през фигурата, и бях толкова близо до бягството си през вратата когато фигурата хвана китката ми.

— Разкарай се! — проплаках, опитвайки се да измъкна. Но когато лунната светлина проблесна към ръката му, черен пластмасов пръстен светна към мен.

Изпъшках, спирайки опитите да се измъкна.

— Александър?

Напълно се показа на светлината.

И там беше той, като сън, стоеше пред мен. Беше се върнал. Красив и точно в момента уморено — изглеждащ.

— Мислех, че повече никога няма да те видя! — възкликнах. Тялото ми, напрегнато със страх, се разтопи в неговото докато обгърнах ръцете си около него. Той ме притисна към него, толкова силно, че почти можех да чуя сърцето му да бие през моите гърди.

— Няма да те пусна да си отидеш, — казах, притискайки го по-силно и усмихвайки се. — Никога!

— Не трябваше да… — започна нежно той.

Вдигнах поглед, сякаш ми се привиждаше.

— Не мога да повярвам че си тук!

Той хвана ръцете ми и ги придърпа към устата си, целувайки опакато им с целите си устни, изпращайки тръпки във вените ми. Отново погледна в очите ми и се усмихна. След това направи, това което чаках да стори толкова дълго. Целуна ме. Устните му се притискаха в моите, бавно, нежно, съблазнително. Беше все едно че бяхме разделени за цяла вечност.

Продължихме да се целуваме страстно, пренасяйки се от устните си към бузите си към ушите, сякаш вкусвахме всяка част от плътта си. Той нежно погали косата ми, тогава ухапа ухото ми. Изкикотих се докато той сядаше на удобния му стол и ме издърпа в скута си. Вгледах се в очите му, чудейки се как съм могла да дишам през изминалите няколко дни без него до мен. Прекарах пръсти през косата му.

Той отметна косата, която покриваше шията ми и започна секси да я целува. Можех да усетя зъбите му, привлекателно плъзгащи се по кожата на шията ми. Докосвайки ме, играейки си, изтръпвайки, закачливо хапейки ме. Задната част на врата ми беше нежно притисната от устните му. Изведнъж Александър се отдръпна със ужасени очи.

— Не мога — каза той срамежливо и отмести поглед.

— Какво не е наред? — попитах изненадана от промяната в настроението му.

Александър се изправи, отмествайки краката ми. Той тревожно прокара ръка през косата си и прекоси стаята.

— Няма проблем — казах, хващайки се за него с помощта на триножника.

— Мислех, че не съм като Джагър — каза той и седна на ръба на леглото. — Но… може би съм.

— Ти не си като него, — казах. — Всъщност, ти си точно обратното.

— Просто искам да си в безопасност. Винаги, — каза той, гледайки ме нежно.

— И съм, сега когато си тук — казах, стискайки ръката му.

— Не виждаш ли? — каза сериозно. — Моят свят не е безопасен.

— Е, моят също. Не гледаш ли новините?

Той намръщи лицето си и се обърна към светлината.

— Предполагам си права.

— Виждаш ли? Рискувам повече като ходя на училище с Тревър, отколкото да целувам вампир.

— Никога не съм срещам някой като теб, — каза той. — И никога не съм чувствал нещо такова, каквото чувствам към теб.

— Толкова се радвам, че се върна за мен — прегърнах го.

— Това няма да се случи отново, — обеща ми.

— От къде можеш да бъдеш сигурен? Изглеждаше така сякаш Джагър беше решен да се си отмъсти — попитах, сядайки срещу него.

— Той не може да си отмъсти.

— Значи му показа кой е шефа? Като във училищна караница?

— Предполагам… само в случай, че е била гробищна караница.

— Отишъл ли си е?

— Семейството му е в Румъния. Няма нищо, което да го задържа тук сега. Той може да се върне и да им каже, че ме е открил.

Прокарах пръсти през огърлицата ми.

— Какво обещание си нарушил?

— Не съм го нарушил. Никога не съм обещавал… но не трябва да се притесняваме за това повече — каза той уморено.

— За какво бяха всички тези свещи на гробището? — попитах.

— Вампир може да вземе която и да е по всяко време. Но ако вземе една или друга свята земя, то тогава тя е негова за вечността.

— Тогава ще се радвам да ми покажеш, когато го направиш! — изнудвах Александър с най-големите си усилия. — Съжалявам, че насочих Джагър към теб — признах си.

— Аз съм този който трябва да се извинява. Не мога да си представя, че си дошла заради мен — каза той гледайки в лунната светлина. След това се обърна отново съм мен. — Но трябваше да го узная. Това е нещото, което обичам в теб.

— Сега ми кажи всичко! — възкликнах внезапно. — Какво е да бъдеш…

— Какво е да бъдеш човек? — прекъсна ме.

— Скучно.

— Как може да го казваш? — попита, задържайки ме близо. — Можеш да се събуждаш в дневна светлина, да ходиш на училище, и да виждаш отражението си.

— Но аз искам да бъда като теб.

— Ти вече си — каза с усмивка.

— Вампир ли си роден?

— Да. А ти човек?

— Да. Има ли милиони вампири наоколо?

Той кимна.

— Но ние сме по-малко, затова се мотаем заедно. Очевидно има сигурност във номерата. Не можем да разкриваме самоличността си или ще бъдем прогонени.

— Сигурно е много трудно да криеш кой си всъщност.

— Много е самотно, чувстваш се като изгнаник. Сякаш си поканен на парти с маски, но ти си единствения, който носи маска.

— Имаш ли много приятели вампири в Румъния? Обзалагам се, че ти липсват.

— Баща ми си набавя произведения за галериите му във някои държави. Затова пътуваме съвсем малко. Но докато си намерех приятел, идваше време да напуснем.

— Ами хора, като мен? — попитах, извъртайки се до него.

— Няма никой друг като теб, вампир или не — каза той с топла усмивка. — Трудно е да се сприятелиш с хора когато не посещаваш училище, и дори по-трудно да ги опазиш когато си вечерят, а ти се въртиш в леглото.

— Родителите ти разстроени ли са от това, че имаш човешко гадже?

— Не. Ако те опознаят, веднага ще се влюбят в теб, както направих аз — каза той и погали косата ми.

— С удоволствие бих пътувала и живяла посред нощ и бих спала по време на деня. Думите ти бяха толкова романтични. Да бъдем заедно за още един век… да летим през нощта заедно. Жадувайки за никого, освен за нас самите.

— Чувствам така твоят свят.

— Тревата винаги е по-зелена, предполагам. Или в нашия случай е по-черна.

— Когато съм с теб, — започна, — не се интересувам в кой свят сме, стига и двамата да сме в един и същ.