Наследство

Глава 11 Семейни дрязги

Из цялата стая хвърчаха дрехи, най-различни дреболии се удряха в стената и шумно тупваха на каменния под, оръжия летяха във въздуха и се приземяваха (често пъти върху гърба на Бруенор) с гръм и трясък. Заровен до кръста в скрина си, той като че ли не усещаше нищо и дори не изохка, когато тъпата страна на една брадва го удари по главата (която тъкмо бе извадил от раклата за миг) и събори еднорогия му шлем.

— Знам, че е тук! — изръмжа упоритото джудже и недовършената митрилна ризница, която запрати зад гърба си, замалко не премаза останалите в стаята. — Сам Морадин ми е свидетел, че оставих проклетото нещо точно тук!

— Какво, в името на Деветте… — започна Тибълдорф Пуент, но екзалтираният вик на краля го прекъсна, преди да успее да довърши.

— Знаех си! — тържествуващо изкрещя Бруенор и се показа от скрина, стиснал малък, сърцевиден медальон със златна верижка.

Кати-Бри веднага разпозна магическия подарък, който лейди Алустриел от Сребърния град бе направила на Бруенор, за да му помогне да открие приятелите си, когато Дризт и Уолфгар се бяха отправили на юг по следите на Ентрери. Под малкото капаче се криеше снимка на елфа, а вълшебството, заключено в нея, даваше на притежателя й информация за местонахождението на Дризт До’Урден.

— Ето какво ще ни отведе до елфа! — доволно заяви Бруенор и вдигна медальона над главата си.

— Дай ми го, кралю — обади се Пуент, — и ми позволи да открия този твой… приятел.

— И сам ще се справя, благодаря — изръмжа Бруенор в отговор и като намести еднорогия шлем на главата си, грабна брадвата с многобройните резки и златния щит.

— Та ти си крал на Митрил Хол! — възкликна бесовойнът. — Не бива да рискуваш живота си в онез’ опасни тунели!

Резкият отговор на Кати-Бри изпревари дори гневливия Бруенор.

— Затваряй си устата, Тибълдорф Пуент! — сопна се тя. — Баща ми по-скоро би подарил Митрил Хол на гоблините, отколкото да остави Дризт в беда, без да му се притече на помощ.

Кобъл сграбчи бесовойна за рамото, за да му попречи да каже още нещо (и естествено се одраска лошо на един от многобройните шипове, стърчащи от доспехите му).

Не че Бруенор би се вслушал в каквито и да било възражения. Без да чува или вижда нищо от онова, което става около него, рижобрадото джудже за втори път разбута Уолфгар и Пуент и изхвърча от стаята, а в тъмните му очи гореше убийствен огън.

Светът пред очите му бавно се избистряше и когато Дризт До’Урден най-сетне дойде на себе си, първото нещо, което съзря, бе сестра си Виерна, приведена над него.

— Лилави очи — прошепна тя на езика на мрачните елфи.

Чувството, че в младостта си е преживявал тази сцена хиляди пъти, заля пленения елф като вълна.

Виерна! Единственият член от семейството му (с изключение на покойния Закнафейн), на когото Дризт някога изобщо бе държал, сега стоеше пред него.

Виерна го бе отгледала като майка. Именно на нея се бе паднала задачата да го запознае — него, принца от дома До’Урден — с жестоките обичаи на Мензоберанзан. Ала като се замислеше за онези дни, споменът, за които се губеше в мъглата на изтеклите години, Дризт усещаше — още тогава го бе усетил, — че у Виерна има нещо различно, някаква нежна струна, скрита дълбоко под жреческите одежди, с които служеше на злата Кралица на Паяците.

— Колко време мина, мой отдавна изгубени братко? — попита Виерна все така на езика на мрачните елфи. — Почти три десетилетия? Дълъг път трябва да си извървял оттогава, а ето че той отново те доведе до там, откъдето тръгна… там, където ти е мястото!

Дризт я погледна студено, ала нямаше какво да отвърне… не и с ръце, вързани зад гърба и цяла дузина мрачни елфи около себе си. Ентрери също бе там и тъкмо казваше нещо на един доста странен елф, облечен с ексцентрична, богато украсена с пера шапка и къси, отворени на гърдите одежди, които разкриваха мускулестото му тяло. Палачът бе окачил магическата маска на кръста си и Дризт със страх си помисли за злините, които врагът му можеше да причини, ако някога отиде в Митрил Хол.

— Как ли ще се почувстваш, когато отново минеш по улиците на Мензоберанзан? — въпросът на Виерна, макар да бе по-скоро риторичен, накара Дризт отново да насочи вниманието си към нея.

— Ще се чувствам, както се чувства един затворник — отвърна скиталецът. — А когато ме изправите пред матр… пред злата Малис…

— Матрона Малис! — изсъска жрицата.

— Малис — дръзко повтори брат й и Виерна го зашлеви през лицето.

Неколцина от спътниците й се засмяха, после отново потънаха в разговор.

Гневът на Виерна се стопи така бързо, както бе изригнал и като отметна глава назад, тя избухна в продължителен, необуздан смях.

Дризт я наблюдаваше мълчаливо, без да разбира защо сестра му се държи така.

— Матрона Малис е мъртва, глупако! — внезапно каза Виерна и отново доближи лице до неговото.

Дризт не знаеше как да реагира. Току-що бе научил, че майка му е мъртва, а ето че нямаше никаква представа какво би трябвало да почувства при тази новина. За миг усети лека тъга, ала бързо я прогони — прекрасно разбираше, че скърби не по Малис До’Урден, а по майката, която никога не бе имал. Много скоро тихото съжаление отстъпи място на умиротворяващ покой, в който нямаше и следа от болка. Малис го бе родила, ала никога не бе успяла да бъде негова майка. Не, смъртта на матрона Малис нямаше да извика сълзи в очите на Дризт До’Урден.

— Ти не знаеш нищо, съвсем нищичко, нали? — изсмя се Виерна. — Колко време те нямаше, беглецо?

Дризт наклони глава на една страна, досетил се, че сестра му има и друга, още по-голяма новина.

— Домът До’Урден бе унищожен заради теб, а ти дори не си разбрал! — истерично извика Виерна.

— Унищожен? — повтори Дризт, изненадан, ала не особено притеснен.

Всъщност, злото, сполетяло дома До’Урден, го интересуваше толкова малко, колкото и съдбата на който и да било от останалите родове в Мензоберанзан. Дризт До’Урден отдавна не изпитваше нищо към когото и да било от своята раса.

— Матрона Малис бе натоварена със задачата да те открие — обясни Виерна. — Когато не успя и ти се изплъзна от ръцете й, тя завинаги загуби милостта на Лолт.

— Колко жалко! — насмешливо подхвърли Дризт.

Сестра му го зашлеви още по-силно от предишния път, но каленият в безброй битки и страдания скиталец дори не трепна.

Виерна рязко се изправи и стисна изящните си, силни пръсти в юмрук.

— Унищожен! — с мъка изрече тя, а красивите й черти се разкривиха от истинска болка. — Погубен по волята на Кралицата на Паяците. Само ти си причината тях вече да ги няма! — изкрещя Виерна в лицето на Дризт. — Сестрите ти Бриса и Мая са мъртви, майка ти, матрона Малис, е мъртва. Целият дом До’Урден рухна… заради теб, Дризт До’Урден, единствено заради теб!

Лицето на скиталеца остана все така безизразно, външно отражение на пълното равнодушие, обзело го при невероятната новина, която Виерна току-що бе запратила в лицето му.

— Ами Дайнин? — попита той, тласкан не от притеснение за брат си (каквото и да му се бе случило, то със сигурност бе напълно заслужено), а от желание да изкопчи колкото се може повече информация за отряда на нашествениците от Мензоберанзан.

— Но как е възможно, Дризт!? — възкликна Виерна с престорено учудване. — Та нали вече се срещнахте! Разбрах, че за малко не си му отсякъл крака.

В очите на Дризт проблесна неподправено объркване… после Виерна довърши мисълта си:

— Един от осемте му крака.

И отново по лицето на елфа не пробяга и сянка от вълнение, макар че този път трябваше да впрегне цялата си желязна воля, за да не издаде, че новината за преобразяването на Дайнин в драйдер, го е сварила неподготвен.

— И този път вината е изцяло твоя! — изръмжа Виерна и се вгледа в него.

Хладното безразличие на Дризт бързо изтри злата усмивка от лицето й.

— Закнафейн умря заради теб!

Дризт прекрасно разбираше, че тези думи имат за цел единствено да разчупят бронята на равнодушието му, ала въпреки това не успя да се въздържи.

— Не! — яростно изкрещя той и се опита да стане, ала сестра му го блъсна и той политна назад.

Виерна се изсмя ехидно — най-сетне бе открила слабото място на брат си.

— Ако не бяха греховете на Дризт До’Урден, Закнафейн и до днес щеше да е жив — продължи да го измъчва тя. — Родът До’Урден щеше да познае най-велика слава, а матрона Малис можеше дори да оглави Съвета.

— Грехове? — болката от спомена за мъртвия му баща накара скиталеца да забрави всяка предпазливост. — Слава? Струва ми се, че ги бъркаш.

Виерна вдигна ръка, сякаш отново искаше да го удари, ала я свали, когато Дризт дори не трепна.

— Твоята окаяна богиня ми е свидетел, ти наистина се наслаждаваш на злото, което властва в нашия свят! — продължаваше несломимият скиталец. — Закнафейн умря — беше убит! — заради една лъжа, заради вашите кухи идеали. Не, не на моята съвест тежи неговата смърт. А кой знае, може би ти собственоръчно си забила камата в тялото му!

Виерна едва се сдържаше да не избухне, лицето й пламна от гняв, в очите й загоря изпепеляващ огън.

— Той беше и твой баща! — възкликна Дризт и Виерна, въпреки че с мъка сдържаше гнева си, потръпна — истина бе, че Закнафейн и Малис имаха само две деца, Дризт и Виерна.

— Не, че това означава нещо за теб! — добави скиталецът миг по-късно. — Закнафейн беше просто мъж, а в прокълнатия свят на Мензоберанзан животът на един мъж не струва кой знае колко! И все пак, той беше твой баща и ти приличаш на него много повече, отколкото ти се иска да признаеш.

— Замълчи! — процеди Виерна през стиснати зъби и го зашлеви, после още веднъж и още веднъж, и още веднъж.

По лицето на Дризт потече кръв, ала той дори не усети, изумен от настъпилата у Виерна промяна. В какво чудовище се бе превърнала тя, също като Бриса, най-възрастната и най-злата от сестрите му, вечно обзета от разрушителната ярост, която Кралицата на Паяците така обичаше. Къде бе останала онази Виерна, която тайничко проявяваше милост към младия Дризт? Къде бе останала онази Виерна, която, макар и да не се противеше открито на злите обичаи в Мензоберанзан, също както Закнафейн, като че ли не можеше да приеме безрезервно повелите на Лолт.

Къде бе останала дъщерята на Закнафейн?

Тя бе мъртва и погребана, разбра Дризт, гледайки пламналото от ярост лице, погребана под купищата лъжи и празни обещания за мрачна слава, които замъгляваха умовете и вкоравяваха сърцата на бездруго жестоките елфи на мрака.

— Ние двамата ще измием срама от твоето предателство — заяви Виерна, когато най-сетне се успокои.

— Няма да си нито първата, нито най-злата, която се е опитвала да го стори.

Заблудата на Дризт я накара да избухне в злостен смях:

— Ще те принеса в жертва на Лолт — обясни жрицата. — А в замяна ще се сдобия с власт, с повече власт, отколкото дори амбициозната матрона Малис някога се е надявала да получи. Радвай се, братко, радвай се и знай, че благодарение на теб родът До’Урден ще познае чест и слава, каквито никога досега не сме и сънували.

— Слава, която бързо ще помръкне — спокойно отвърна Дризт и в гърдите на Виерна отново пламна гняв, пробуден повече от тона на брат й, отколкото от проницателните му думи. — Власт, която ще ви отведе до нова пропаст, та когато някой друг дом получи „милостта“ на Лолт, да полетите в нея към още по-страшна гибел.

Неочаквано по устните на Виерна заигра усмивка.

— Отречи го, ако можеш! — не отстъпваше Дризт, макар да чувстваше, че му става все по-трудно да открие подходящите думи, сякаш дори логиката губеше силата си в изкривения свят на мрачните елфи. — Та каква сигурност, какво постоянство може да има там, където вместо закони, властват прищевките на Кралицата на Паяците!

— Прекрасно, братко! — измърка Виерна.

— Там, където се изпълнява волята на скверната Лолт!

Виерна кимна със задоволство.

— Богохулните ти думи не могат да ми навредят — ледено спокойно обясни тя. — Ти вече нямаш нищо общо с мен. Ти не си нищо повече от един скитник без дом и име, когото Лолт иска да получи в жертва. Така че продължавай да сипеш проклятия срещу Кралицата на Паяците, за да се убеди тя още веднъж колко заслужена ще бъде позорната ти смърт. Каква ирония! Единственото, което може да те спаси, е разкаянието. Отречеш ли се от идеалите си, решиш ли отново да приемеш наследството си на мрачен елф, тогава с мен е свършено.

Дризт прехапа устни, разбирайки, че най-доброто, което може да направи, е да слуша налудничавите брътвежи на сестра си, докато не разбере какво се крие зад тази неочаквана среща.

— Нима не разбираш? — продължаваше Виерна. — Ако се разкаеш, милостивата Лолт с радост ще приеме изкусен войн като теб сред редиците на своите поддръжници. Моята жертва вече няма да й бъде нужна и тогава аз ще заживея в изгнание и ще се превърна в бездомния скитник, какъвто си ти днес.

— Не се ли страхуваш да ми кажеш всичко това? — учуди се Дризт.

Ала Виерна го познаваше по-добре, отколкото той си мислеше:

— Ти никога няма да се разкаеш, глупави, благородни братко. Никога няма да излъжеш и да се закълнеш във вярност на Кралицата на Паяците, та дори животът ти да зависи от това. Каква полза тогава от идеалите, на които толкова държиш! — и тя отново го удари през лицето, просто така, за забавление.

После се отдалечи, а топлите очертания на тялото й се губеха под тъмните, жречески одежди. Точно както, помисли си Дризт, лъжите и злобата на Кралицата на Паяците поглъщаха и задушаваха истинската Виерна.

Странният елф, с когото Ентрери бе говорил преди малко, се приближи до него и го изгледа с нещо, което твърде много приличаше на съчувствие, после сви рамене.

— Колко жалко — каза той и извади Сиянието изпод късото си наметало. — Колко жалко!

И като хвърли още един поглед на Дризт, той си тръгна, а ботушите му, чието кънтене преди малко бе огласило цялата стаичка, сега не издадоха и звук.

Изумените стражи наскачаха от местата си, когато кралят им най-неочаквано се появи в караулната заедно с Уолфгар, Кати-Бри, Кобъл и някакво странно облечено джудже, което не бяха срещали досега.

— Имате ли вести от елфа? — попита ги Бруенор и се запъти право към тежката каменна врата.

Тишината, която последва думите му, бе по-красноречива от всеки отговор.

— Иди при генерал Дагна — нареди той на един от пазачите. — Кажи му да събере войската и да слезе в новите тунели.

Миг по-късно стражът вече тичаше към горните нива.

Тежкото резе тупна на пода със силен звън и четиримата спътници на Бруенор побързаха да отидат при него. В ръцете на Уолфгар и Кобъл горяха факли, ала дори ярките пламъци трудно разпръскваха гъстия мрак, спотаен зад вратата.

— Три почуквания, после още две — това е сигналът на елфа — обясни стражът.

— Ще го запомня — отвърна Бруенор и потъна в мрака.

Останалите четирима (включително и Тибълдорф, който все още смяташе, че един крал на Митрил Хол изобщо няма място тук) го последваха.

Кобъл и дори „необузданият“ Пуент не можаха да се сдържат и хвърлиха жален поглед назад, към тежката каменна врата, която току-що се бе захлопнала зад гърба им. Останалите трима, превити на две от тревога за изчезналия си приятел, дори не чуха изщракването й.

Глава 12 В интерес на истината

— Кръв! — мрачно промърмори Кати-Бри и се приведе над петната, които тъмнееха близо до входа на малката стаичка.

— Може да е от битката с гоблините — с надежда рече Бруенор, ала дъщеря му поклати глава.

— Все още е топла — отвърна тя. — Отдавна щеше да е изсъхнала, ако беше останала оттогава.

— Тогаз сигурно е от онез’ мършолази, дето ги видяхме да разкъсват телата на гоблините — предположи Бруенор.

Само че Кати-Бри не мислеше така. Стиснала факла в ръка, тя се приведе още по-ниско и прекрачи прага на малката стаичка. Уолфгар я последва и веднага щом помещението се разшири достатъчно, побърза да застане пред нея.

Това никак не се понрави на младата жена. Навярно Уолфгар смяташе, че постъпва разумно, като я прикрива — той беше готов за бой, докато тя държеше факла, а очите й бяха приковани в пода. Възможно, ала малко вероятно, помисли си Кати-Бри, убедена, че Уолфгар се бе втурнал напред заради нуждата, която изпитваше да я защитава, да застава между нея и всички опасности и да я предпазва със собственото си тяло. Горда и напълно способна да се грижи сама за себе си, Кати-Бри се почувства повече обидена, отколкото поласкана.

И разтревожена — разтревожена да не би страхът на Уолфгар за нейната безопасност да го накара да допусне грешка. Досега приятелите бяха оцелявали, именно защото всеки бе успял да намери своето място в малката им групичка, допълвайки останалите със собствените си специфични умения. Всяка промяна можеше да има фатални последици.

С тези мисли в главата, тя бутна ръката на Уолфгар встрани и отново мина пред него. В очите на варварина припламна гняв, ала Кати-Бри издържа погледа му, без да трепне.

— Какво има там вътре? — викът на Бруенор разпръсна струпаните облаци.

Кати-Бри се обърна и видя приведената фигура на баща си да се тъмнее на входа, а зад него надничаха Кобъл и Пуент с втората факла в ръка.

— Празно е — отвърна Уолфгар и тръгна към вратата.

Кати-Бри продължи да оглежда пода, не защото наистина очакваше да намери нещо, а защото страшно й се щеше да опровергае Уолфгар.

— Не съвсем! — поправи го тя миг по-късно и се приведе още по-ниско.

Когато Уолфгар и Бруенор се приближиха, я завариха да се взира в някакъв дребен предмет — стрела за арбалет, ала толкова малка, че със сигурност не бе от тетивата на джуджешки лък, нито от оръжието на което и да било същество, което тримата приятели бяха срещали досега. Бруенор поднесе миниатюрната стреличка към очите си и внимателно се вгледа в нея.

— Да не би в тез’ тунели да се навъртат таласъмчета? — попита той, имайки предвид малките зли духчета, които обикновено се срещаха из горите.

— Може би някакъв вид… — започна Уолфгар.

— Мрачен елф — прекъсна го Кати-Бри.

Бруенор и Уолфгар рязко се обърнаха към нея.

Варваринът тъкмо се канеше да каже нещо остро, задето Кати-Бри го бе прекъснала, когато значението на думите й достигна до съзнанието му.

— Че той няма лък с толкоз малки стрели! — сопна се Бруенор.

— Не Дризт — мрачно обясни младата жена. — Друг елф на мрака.

По лицата на Бруенор и Уолфгар се изписа съмнение, ала Кати-Бри бе сигурна в предположението си. Прекрасно помнеше дългите часове, прекарани заедно с Дризт из пустите склонове на Грамадата на Келвин, помнеше и разказите му за неговата родина и за невероятните умения и необикновените изделия, излизащи изпод ръцете на събратята му. Най-предпочитаното оръжие сред мрачните елфи е именно това — миниатюрен арбалет със стрели, напоени с отрова.

Бруенор и Уолфгар се спогледаха, всеки с надеждата, че другият ще измисли нещо, с което да обори твърдението на момичето. Когато това не стана, джуджето сви рамене, прибра стреличката в дрехите си и тръгна към изхода. Уолфгар се накани да го последва, ала вместо това се обърна към Кати-Бри с потъмняло от притеснение лице.

Никой не проговори, ала в този миг думите бяха излишни — и двамата бяха чували не един ужасяващ разказ за безчинстващи елфи на мрака. Нищо добро не ги очакваше, ако предположението на младата жена бе вярно и в Митрил Хол наистина се бяха промъкнали мрачни елфи.

Ала в изражението на Уолфгар имаше и още нещо, някакво собственическо, покровителствено отношение, което силно тревожеше младата жена. Тя се промуши покрай огромния варварин, приведе се и излезе от стаичката, оставяйки Уолфгар сам с обърканите му чувства.

Групичката напредваше бавно, но сигурно през тунелите, които постепенно започнаха да отстъпват място на естествени, недокоснати от кирка и длето, проходи. Дризт все още носеше доспехите си, ала оръжията му бяха отнети, а ръцете му — стегнати с магия зад гърба.

Начело вървеше Дайнин, а осемте му крака глухо потракваха по каменния под, зад него идваха Виерна и Джарлаксъл. Част от двадесетината елфи, които съставляваха малкия отряд, крачеха в бойна нишка, включително и двамината, които охраняваха Дризт. Не след дълго срещнаха доста по-многобройните войни на дома Баенре, които имаха за задача да охраняват фланговете на основната групичка. Джарлаксъл издаде някаква тиха заповед и бойците на Баенре се отдалечиха и се стопиха в сенките.

Едва тогава Дризт, започна да се досеща какво се крие зад похода към Митрил Хол. По негова преценка в Залите бяха нахлули не по-малко от петдесет елфически войни — наистина внушителен отряд.

И всичко това — заради него!

Ами Ентрери, чудеше се скиталецът. Каква бе ролята на палача във всичко това? Той се спогаждаше с елфите на мрака повече от добре. Така подобен на тях по характер и възгледи, Ентрери се движеше помежду им спокойно, без изобщо да се отличава като чужденец.

Прекалено спокойно, помисли си Дризт.

Известно време Ентрери вървя до Виерна и наемника с гладко обръснатата глава, ала после постепенно започна да изостава, приближавайки се към омразния си враг.

— Добра среща — каза той, когато най-сетне се озова лице в лице с Дризт.

Само едно кимване от негова страна и двамата стражи почтително отстъпиха назад.

Дризт изпитателно се вгледа в лицето му, търсейки нещо, което да му подскаже какво става, после извърна глава.

— Какво има? — настоя Ентрери и го сграбчи за рамото.

Дризт се закова на място и по лицата на всички наоколо (и най-вече на Виерна) пробяга притеснение. Цялото това внимание никак не му се понрави и скиталецът отново тръгна напред, за облекчение на пазачите си.

— Не разбирам — без заобикалки попита Дризт. — Маската бе у теб, Риджис бе твой пленник, знаеше къде да ме откриеш. Защо ти трябваше да се съюзяваш с Виерна и слугите й?

— А защо мислиш, че съм имал възможност да избирам? — отвърна Ентрери. — Не съм търсил сестра ти… тя сама ме откри.

— Тогава не си нищо повече от обикновен пленник — отбеляза елфът.

— Не бих казал — изсмя се палачът. — Първия път се изрази по-правилно — аз съм съюзник.

— Когато става въпрос за моя народ, между двете няма голяма разлика.

Ентрери отново се изсмя — уловката на Дризт бе прекалено очевидна за човек с неговата съобразителност. Елфът потръпна при звука на смеха му, разбрал най-сетне колко здраво са свързани неговите врагове. С мимолетната надежда, че е успял да намери слабо място в плана на неприятелите си, бе свършено.

— Всъщност, аз си имам работа повече с Джарлаксъл, отколкото с избухливата ти сестра — обясни Ентрери. — Джарлаксъл, практичният наемник, който се приспособява към всяка ситуация. Двамата с него доста си приличаме.

— Когато вече не си им нужен… — многозначително започна Дризт, ала Ентрери го прекъсна:

— Но аз съм и ще продължавам да бъда — и добави на висок глас, при което наемникът, който явно добре разбираше Общия език, кимна одобрително: — Джарлаксъл, приспособенецът! Какво ще спечели той, ако ме убие? За него аз съм ценна връзка със света на повърхността. Водач на гилдията на крадците в чуждоземния Калимпорт. През целия си живот съм си имал работа с такива като Джарлаксъл, главатари на гилдии от всички градове по протежение на Саблен бряг.

— Мрачните елфи се славят с това, че твърде често убиват просто така, за удоволствие — Дризт нямаше намерение да се откаже с лека ръка от единствената хлабава брънка, която виждаше в плана на неприятелите си.

— Така е — съгласи се Ентрери. — Ала не го правят, когато могат да спечелят, ако не убият. Практично. Не, обречени Дризт, дори не се надявай да разклатиш този съюз. За твоя беда, той е от полза и за двете страни.

Елфът замълча за миг, опитвайки се да осмисли онова, което Ентрери му бе казал, да открие онази пукнатина, която се появяваше всеки път, когато се съюзяваха подлеци и предатели.

— Не — тихо каза той след малко, при което Ентрери му хвърли любопитен поглед, — ползата не е взаимна.

— Какво имаш предвид? — сопна се палачът.

— Знам защо ме последва чак дотук — отвърна елфът. — Не защото искаш да видиш как срещам смъртта си, а защото искаш ти да си онзи, който ще сложи край на живота ми. Нещо повече, ти жадуваш да ме победиш в честен двубой. Ала тук, в тези тунели и с безжалостната Виерна и отчаяното й желание за жертвоприношение, това започва да изглежда все по-невъзможно.

— Достойно за възхищение — изсмя се Ентрери и превъзходството в гласа му отново угаси мъждукащата надежда на Дризт, — не се предаваш, дори когато всичко е изгубено. Победа в честен двубой. Прав си, това искам и именно това ще получа от тази сделка. В една стая недалеч оттук аз и твоите събратя ще се разделим и всеки ще поеме по своя път, ала не и преди двамата с теб да сме решили спора помежду си.

— Виерна никога няма да ти позволи да ме убиеш!

— Ала ще ми даде възможност да те победя. Тя иска точно това — да те види унизен и пречупен. Когато свърша с теб, с удоволствие ще те отстъпя на Виерна и Лолт.

— Е, хайде, приятелю — засмя се Ентрери, когато Дризт, нещо доста необичайно за него, смръщи лице в сърдита гримаса.

— Не сме приятели! — изръмжа елфът.

— Тогава събратя — подразни го Ентрери.

За негово огромно удоволствие в очите на Дризт припламна яростен огън.

— Никога!

— И двамата сме войни — обясни палачът. — Бием се еднакво добре и макар непосредствените ни цели да са различни, и двамата имаме един и същи стремеж — да победим. И преди съм ти казвал, че не можеш да избягаш от мен, така както не можеш да избягаш от самия себе си.

Дризт нямаше какво да отвърне… не и докато крачеше из тунелите на Подземния мрак, пленен от своите жестоки събратя. Не за първи път чуваше тези думи от устата на палача и вече бе успял да превъзмогне болката, която му причиняваха, приел бе пътя, който сам бе избрал.

И все пак не можеше да не се подразни от очевидното удоволствие, изписано върху лицето на палача. Колкото и безнадеждно да бе положението му, Дризт твърдо реши да не позволи на Ентрери да тържествува над него.

Скоро достигнаха нещо като кръстопът, където се пресичаха множество — коридори и проходи. Ниски и схлупени, досущ като змийски тунели, те криволичеха във всички посоки и се губеха в далечината. Ентрери бе казал, че мястото, където трябва да се разделят, е близо и Дризт знаеше, че времето му изтича.

Той се хвърли на пода, събра стъпала и успя да прокара длани под тях, така че вързаните му ръце да минат пред тялото му. Бърз като светкавица, той се изправи и се обърна назад, където Ентрери, бдителен както винаги, вече стискаше сабята и камата си, готов да го посрещне. Макар да не бе въоръжен, елфът се хвърли срещу него — знаеше, че няма никакъв шанс, ала бе сигурен, че палачът няма да го посече и сам да се лиши от онзи честен двубой, за който така отчаяно копнееше и за който бе положил толкова много усилия.

Както и очакваше, Ентрери се поколеба. За Дризт бе по-лесно от детска игра да преодолее немощната му съпротива и като скочи високо във въздуха, той го запрати на земята с един добре премерен ритник.

Без да губи и секунда, Дризт се затича към най-близкия страничен тунел, пред който имаше само един пазач. С надеждата, че Виерна е заплашила с ужасяващи мъчения всеки, който би се осмелил да посегне на „нейната“ жертва, той се хвърли напред. С крайчеца на окото си видя как сестра му стисва десницата на Джарлаксъл, за да му попречи да хвърли една от магическите си ками и разбра, че предположението му е било правилно.

Пъргав като котка, елфът, който препречваше изхода на тунела, се хвърли срещу Дризт, насочил меча си с дръжката напред. Ала Дризт, по-бърз и от светкавица, рязко вдигна ръце и въжетата, които стягаха китките му, оплетоха десницата на нападателя му и я оттласнаха нагоре. Без да губи и миг, скиталецът се блъсна в противника си и с всичка сила заби коляно в корема му. Когато злият елф се преви на две от болка, Дризт се втурна покрай него и го събори на земята, препречвайки по този начин пътя на Ентрери и останалите.

Сви зад един ъгъл, пробяга няколкото метра, които го деляха от следващия страничен тунел и свърна в него, без да успее да вземе особена преднина пред преследвачите си. Всъщност разстоянието, което го делеше от враговете му, беше толкова малко, че докато свиваше по коридора, чу как една отровна стрела изсвистя и се удари в стената зад гърба му.

Ала това далеч не бе най-лошото. Във всички странични разклонения, край които минаваше, се движеха сиви силуети и макар да бе оставил едва седмина елфа в коридора зад себе си, знаеше, че Виерна бе тръгнала към Митрил Хол с двойно, дори тройно повече войни. Не бе забравил и голямата група бойци, с които се бяха разделили малко по-рано. Всички те бяха наблизо, бродеха из тунелите, разузнаваха, предаваха си безмълвни съобщения и стесняваха обръча около него.

Дризт сви зад поредния ъгъл, после свърна в един тунел, който тръгваше в противоположна посока. Изкатери се по невисоката стена, изпречила се на пътя му… и изруга лошия си късмет, когато коридорът, който започваше от върха й, рязко се спусна надолу и го отведе до предишното ниво.

Зад един ъгъл зърна вълна алена топлина да облива стените — още едно от магическите приспособления на мрачните елфи. За очите на надарените с инфрачервено зрение нагрятият от едната страна метален диск, искреше като огледало, отразило яркото обедно слънце на повърхността. Дризт свърна в изпречилия се на пътя му страничен тунел, макар да знаеше, че мрежата около него се затяга, че отчаяният му опит е обречен на неуспех.

В този миг пред него се изпречи драйдерът.

Отвращението заля Дризт като лепкава вълна и той побърза да отскочи назад, въпреки опасностите, които със сигурност се спотайваха там. Да види брат си в такова състояние! Подпухналото тяло на Дайнин се движеше в абсолютен синхрон с осемте пъплещи крака, някога красивото му лице сега не бе нищо повече от безжизнена маска.

Дризт събра цялото си самообладание, за да потисне задушаващите го чувства, да сподави вика, който напираше в гърлото му, и се опита да открие начин да преодолее и това препятствие. Само че двете брадви в ръцете на Дайнин свистяха заплашително, макар и обърнати с тъпата страна към него, а паешките крака ритаха във всички посоки. Изход като че ли нямаше.

Дризт бързо разбра, че няма да успее да продължи напред и се обърна към коридора, по който бе дошъл… тъкмо, когато Виерна, Джарлаксъл и Ентрери се показаха иззад близкия ъгъл и тръгнаха към него.

Тримата тихичко си говореха на Общия език. Ентрери точно казваше нещо за разчистване на сметките тук и сега, ала после явно промени решението си.

Вместо него, напред пристъпи Виерна, размахала заплашително зловещия си змийски камшик.

— Ще ти върна свободата, ако ме победиш — подразни го тя и хвърли Сиянието в краката му.

Дризт се пресегна към него и бичът на Виерна изплющя. Само че скиталецът я познаваше прекалено добре, за да се остави да го излъжат така лесно и светкавично отдръпна ръката си. А толкова малко не му бе достигнало, за да се добере до оръжието си!

Изведнъж Дризт усети брадвата на елфопаяка да се впива в рамото му и политна към Виерна. Сега вече не му оставаше друго, освен да се хвърли към Сиянието.

Точно преди да сключи пръсти около дръжката на ятагана си, в китката му се впиха остри змийски зъби. Друга от главите го захапа под лакътя, останалите три се стрелнаха към лицето и лявата му ръка, с която бе покрил протегнатата си десница в жалък опит да я предпази от съскащите влечуги. Болката от дълбоките рани бе свирепа, ала онова, което го пречупи, бе отровата, която се разля във вените му. Като че ли най-сетне бе успял да се добере до Сиянието, ала не можеше да бъде сигурен — вцепенените му пръсти вече не чувстваха нищо.

Жестокият камшик изплющя отново, петте змийски глави жадно се впиха в беззащитната плът и по омаломощеното му тяло плъзна вцепеняваща вълна. Безжалостната жрица на също толкова безжалостната богиня сипеше удар след удар върху безпомощния си пленник, изкривила лице в ликуваща гримаса.

Напук на мъчението и непоносимата болка, Дризт успя да запази съзнание. Погледът на лавандуловите му очи, изпълнен с презрение и погнуса, още повече вбеси Виерна и ако Джарлаксъл и най-вече Ентрери не се бяха намесили, за да я успокоят, сигурно щеше да го убие в сляпата си ярост.

За Дризт, раздиран от палеща болка и загубил всякаква надежда за спасение, това бе просто отсрочка, която само удължаваше агонията му.

— А — а-а-х! — изрева Бруенор. — Моите войни!

Реакцията на Тибълдорф Пуент при вида на седемте посечени джуджета, бе още по-драматична. Бесовойнът със залитане отиде до една от стените на Тунела и с всички сили заудря главата си в твърдия камък. Навярно щеше да продължи да го прави докато не загуби свяст, ако Кобъл тихичко не му бе обърнал внимание, че шумът от блъскането сигурно се чува на цяла миля околовръст.

— Убили са ги чисто и бързо — отбеляза Кати-Бри, опитвайки се да запази самообладание и да си направи някакво заключение от тази нова улика.

— Ентрери! — изръмжа Бруенор.

— Ако предположенията ни са верни и палачът наистина е приел образа на Риджис, това не може да е негово дело — тези джуджета са били мъртви, още преди той да слезе тук. По всичко личи, че Ентрери си е довел помощници — възрази младата жена и пред очите й отново изплува образът на малката стреличка.

Как й се искаше подозренията й да се окажат само една голяма грешка!

— Мъртви помощници ще бъдат, когато се докопам до тях и им извия вратовете! — зарече се Бруенор, ала после гневът му отстъпи място на скръб и той коленичи до мъртвото тяло на едно от джуджетата, негов близък приятел.

Кати-Бри усети, че не може да понесе тази гледка и извърна очи.

Свъсеното изражение, което улови върху лицето на застаналия наблизо Уолфгар, я хвана неподготвена.

Тя продължи да го гледа изпитателно още няколко секунди, ала варваринът не отмести очи от нея.

— Е, казвай да чуем какво има! — рече най-сетне Кати-Бри, когато почувства, че повече не може да издържа.

— Не трябваше да слизаш тук — хладно отвърна младежът.

— Значи Дризт е само ваш приятел, така ли? — попита тя и за пореден път се изуми от едва сдържаната ярост, която напоследък изкривяваше правилните черти на Уолфгар, винаги щом тя споменеше името на елфа.

— О, той е твой приятел — жлъчно отвърна варваринът, — изобщо не се съмнявам в това. Ала много скоро ще станеш моя съпруга. Не бива да си тук, където опасностите дебнат иззад всеки ъгъл.

Очите на Кати-Бри се разшириха от изумление и ярост, а трепкащото пламъче на факлата хвърли безброй отражения в тях — външен израз на изпепеляващия огън, който гореше в дълбините им.

— Не си ти този, който ще решава къде мога и къде не мога да ходя! — сопна се тя на висок глас… толкова висок, че Кобъл и Бруенор се спогледаха притеснено, а кралят се изправи и тръгна към дъщеря си.

— Скоро ще бъдеш моя жена! — напомни й Уолфгар, повишавайки тон.

Кати-Бри не трепна, дори не мигна, а решителният й поглед накара варварина да отстъпи назад. Въпреки гнева си, младата жена не можа да скрие едва забележимата усмивка, която заигра по устните й — Уолфгар май най-сетне започваше да разбира.

— Не бива да си тук! — упорито повтори той, опитвайки се да убеди сам себе си, че е прав.

— Тогава по-добре се върни в Заселническа твърдина още сега — отсече Кати-Бри и заби пръст в гърдите му. — Защото ако наистина мислиш, че не бива да съм тук, когато Дризт има нужда от помощ, значи нямаш право да се наричаш негов приятел!

— О, да! — озъби се варваринът с разкривено от ярост лице и гневен блясък в очите. — Нямам същото право като теб!

— За какво говориш? — недоумяващо попита Кати-Бри, объркана от всичко това, от странните думи на Уолфгар и от променливото му настроение.

Най-сетне Бруенор реши, че е чул достатъчно и като отмести Кати-Бри настрани, застана пред варварина, който му бе станал по-близък от роден син.

— Какво искаш да кажеш, момче? — попита той, опитвайки се да запази спокойствие, макар че в момента най-много от всичко му се искаше да забие юмрук в голямата уста на Уолфгар.

Без да го погледне, грамадният варварин протегна ръка над рамото му и обвинително размаха пръст към Кати-Бри:

— Колко целувки си разменихте с него? — изкрещя той.

Кати-Бри за малко не падна от изненада:

— Какво? — възкликна тя. — Да не си полудял! Никога не съм…

— Лъжеш! — изрева варваринът.

— Внимавай какви ги дрънка голямата ти уста! — извика Бруенор и вдигна брадвата си.

Уолфгар рязко се дръпна назад и се блъсна в каменната стена, ала джуджето дори не го остави да си поеме дъх, а отново замахна, принуждавайки го да отскочи встрани. Уолфгар опита да се предпази с факлата, ала Бруенор с лекота я изби от ръката му. После посегна към Щитозъб, който бе закачил под раницата си, когато откриха убитите джуджета, но Бруенор нито за миг не спираше да сипе удар след удар (макар много да внимаваше да не го нарани) и варваринът трябваше непрекъснато да прикляка и да отскача встрани, сякаш играеше някакъв чудноват танц насред мрачното подземие.

— Позволи ми да го убия вместо теб, кралю! — провикна се Пуент и се втурна напред, разбирайки погрешно намеренията на Бруенор.

— Да не си посмял да го докоснеш! — изрева Бруенор и четиримата му спътници (а най-много бесовойнът) се стреснаха от силата на гласа му.

— Вече седмици наред търпя глупашкото ти държание — рече Бруенор на варварина, — ала сега нямам време за това. Или още тук ще ни кажеш какво те гризе или ще си затвориш глупавата уста и няма да я отваряш, докат’ не намерим Дризт и не се махнем от тез’ смрадливи тунели!

— Опитах се да запазя спокойствие — отвърна Уолфгар, но тъй като бе паднал на колене, докато избягваше ударите на бруеноровата секира, думите му прозвучаха доста жалко. — Ала повече не мога да преглъщам оскърблението, което ми нанесоха! — добави той и рязко се изправи. — Дризт се е срещнал с Кати-Бри, преди да влезе в Митрил Хол.

— Кой ти каза? — попита младата жена.

— Риджис! — изкрещя Уолфгар. — Каза ми още, че не е имало само приказки!

— Това е лъжа! — извика Кати-Бри.

Варваринът се накани да отвърне нещо, ала в този миг видя широката усмивка на Бруенор и чу гръмогласния му смях. Митрилната брадва тупна на земята, а джуджето сложи ръце на хълбоците си и заклати глава, сякаш не може да повярва на ушите си.

— Ти, глупав… — през смях започна джуджето. — Защо не вземеш да си поразмърдаш мозъка, ако изобщо някъде в таз’ планина от мускули има поне малко мозък! — тогаз може и сам да видиш какви безсмислици дрънкаш! Забрави ли, че сме тук, точно защото подозираме, че Риджис не е Риджис!

Лицето на Уолфгар се разкриви от объркване — май наистина не се бе сетил да преразгледа и бездруго не особено солидните обвинения на полуръста в светлината на случилото се през последните няколко часа.

— Ако се чувстваш толкоз’ тъпо, колкото изглеждаш — сухо отбеляза Бруенор, — значи се чувстваш точно тъй, както би трябвало.

За Уолфгар внезапното осъзнаване на истината — цялата истина за случилото се през последните няколко седмици — бе по-болезнено и от най-точния удар на бруеноровата секира. Колко пъти Риджис бе говорил с него насаме, откакто пристигна в Митрил Хол! И какво се бе опитвал да му каже през цялото време? Уолфгар най-сетне разбра какво бе сторил онзи ден в стаята на елфа; едва сега проумя, че ако Дризт не бе победил, щеше да убие най-скъпия си приятел.

— Полуръстът… не, Артемис Ентрери — поправи се варваринът, — се опита да ме накара да участвам в злия му план.

Пред очите му отново засия искрящата вихрушка от безброй миниатюрни отблясъци, които го мамеха да ги последва, да се впусне след тях и да потъне в неизбродимите глъбини на магическия рубин.

— Омагьоса ме с медальона си… да, мисля, че си спомням… като че ли наистина го използва…

— О, хич не се и съмнявай — обади се Бруенор. — Познавам те от доста време, момче, и никога досега не съм те виждал да се държиш тъй идиотски. Че и аз, да не би да съм по-малък глупак! Да изпратя полуръста заедно с Дризт в тез’ тунели, кат’ много добре знам, че още не са проучени!

— Ентрери искаше да убия Дризт — продължи Уолфгар, мъчейки се да си припомни всичко.

— Искал е Дризт да убие теб, мен ако питаш — поправи го Бруенор и Кати-Бри с мъка успя да сподави смеха си, благодарна на баща си, че най-сетне бе поставил самонадеяния варварин на мястото му.

Уолфгар се свъси срещу нея иззад рамото на джуджето.

— Ала ти наистина си се срещнала с елфа, нали? — попита той внезапно.

— Това си е моя работа — отсече Кати-Бри, без да се поддава на дразнещата му ревност.

Напрежението отново започна да се покачва — остротата може и да бе изчезнала от гласа на Уолфгар след разкритията за „Риджис“, ала той все още не желаеше присъствието на младата жена в тези тунели, не искаше бъдещата му съпруга да се излага на опасност. Упорита и горда, Кати-Бри все така се чувстваше повече обидена, отколкото поласкана.

Преди да успее да излее гнева си, Кобъл дотича при тях и ги помоли да запазят тишина. Едва в този миг тримата приятели забелязаха, че Пуент го няма.

— Шум — прошепна жрецът. — Някъде напред из тунелите, по-надълбоко от нас. Можем само да се молим на Морадин, че онуй, което се крие там долу, не е чуло цялата таз’ врява!

Кати-Бри сведе поглед към убитите джуджета, после се обърна към Уолфгар, който също не откъсваше очи от мъртвите тела. И той като нея, сигурна бе младата жена, си мислеше за смъртната опасност, надвиснала над главата на Дризт. Внезапно почувства колко дребнав и жалък бе спорът им и усети, че я обзема срам.

Бруенор разбра чувствата й и нежно я прегърна:

— Трябваше да си го кажем — опита се да я утеши той. — Да извадим всичко наяве и да го изясним преди битката.

Кати-Бри кимна. Дано само битката, ако наистина щеше да има такава, започнеше по-скоро!

Можеше само да се надява и да се моли тя да не е отмъщение за смъртта на Дризт До’Урден!

Глава 13 Престъпени клетви

Запалиха факла. Това, помисли си Дризт, трябва да бе част от сделката. Навярно Ентрери все още не бе свикнал достатъчно с новото си инфрачервено зрение, за да се изправи срещу него без никаква светлина.

Когато очите му попривикнаха с мъждукащия зрак, хвърлян от огъня, Дризт внимателно огледа помещението, в което се намираха. Стените и таванът бяха доста неравни, с остри ъгли и назъбени сталактити, ала в двата му края се издигаха дървени врати, очевидно построени съвсем наскоро, може би по нареждане на Виерна, като част от уговорката с Ентрери. От двете им страни, както и пред всяко от тежките крила, стоеше по един страж.

В стаята имаше дванадесет елфи, в това число Виерна и Джарлаксъл, ала Дайнин не се виждаше никъде. Виерна тъкмо казваше нещо на Ентрери, докато му подаваше колана, на който висяха ятаганите на Дризт.

Близо до едната стена имаше малка ниша, наполовина закрита от невисока издатина, върху която бе преметнато одеяло. Добре въоръжен войн се облягаше на нея, стиснал меч и кама в ръце.

Дали пък там не се криеше улей, помисли си Дризт.

Ентрери бе споменал, че това е мястото, където смята да се раздели с Виерна и останалите елфи, ала надали възнамеряваше да се върне по пътя, по който бяха дошли. Всъщност Дризт бе сигурен, че сега, след като бе успял да се добере до него, Ентрери доста щеше да внимава да не се приближава прекалено много до Митрил Хол. И понеже в стаята имаше само още една врата, Дризт все повече се убеждаваше, че под одеялото има улей, отвеждащ до плетеницата от тунели, които кръстосваха долните нива на Подземния мрак.

Виерна каза нещо, което скиталецът не успя да чуе, после видя Ентрери да се приближава към него, понесъл колана с оръжията му. Един от войниците го развърза и той бавно отпусна ръце покрай тялото си, опитвайки се да прогони схващането от неудобното положение и тлеещата болка от бича на Виерна.

Ентрери пусна магическите ятагани в краката му и предпазливо отстъпи назад. Дризт хвърли любопитен поглед към оръжията си, без да знае какво да стори.

— Вдигни ги! — нареди Ентрери.

— Защо?

Въпросът изплющя като плесница и за миг лицето на палача се разкриви от ярост, която бързо отстъпи място на обичайното му безстрастно изражение.

— За да открием истината веднъж завинаги — отвърна той.

— Аз вече знам истината — спокойно отговори елфът. — Ти си онзи, който иска да я изопачи в отчаяния си опит да скриеш — дори от самия себе си! — безумието и празнотата на жалкото си съществуване.

— Вдигни ги — изръмжа палачът, — ако не искаш да те посека на място!

Дризт знаеше, че заплахата му е напразна. Ентрери никога не би го убил просто така, не и докато не опиташе да го победи в честна битка. А дори и ако вдигнеше оръжие, за да нанесе смъртоносен удар, Виерна щеше да го спре. Дризт До’Урден бе прекалено важен за нея, а Кралицата на Паяците приемаше жертвоприношения само от ръката на елфическите си жрици.

Най-сетне скиталецът взе оръжията си от пода и усети как по тялото му се разлива сигурност, когато закопча колана около кръста си. Прекрасно разбираше, че оръжията няма да му помогнат особено в тази стая, където отвсякъде го заобикаляха врагове, ала бе достатъчно опитен, за да знае, че понякога и в най-безнадеждната ситуация се откриват неочаквани възможности, които често отлитат така бързо, както са дошли.

Ентрери стисна сабята и камата си и приклекна ниско с нетърпелив блясък в очите и жадна усмивка на устните.

Дризт остана напълно неподвижен, без дори да извади ятаганите си.

Сабята на палача изсвистя във въздуха и го одраска, принуждавайки го да извърне глава на една страна. После, за да го унижи още повече, Ентрери се пресегна и лекичко го перна по разкървавения нос.

— Страхливец! — подразни го убиецът и се престори, че се кани да го удари отново, като през цялото време не спираше да обикаля около него.

Макар да не го изпускаше от поглед, Дризт изобщо не реагира на нелепата обида.

— Хайде, Дризт До’Урден. — Неочакваната намеса на Джарлаксъл накара и двамата противници да отправят поглед към него. — Всички знаем, че си обречен, ала защо не си доставиш поне удоволствието да убиеш човека, който ти е сторил толкова злини… на теб и на твоите приятели.

— Нима има какво да губиш? — добави Ентрери. — Аз нямам право да те убия, мога само да те победя — такава е уговорката ми със сестра ти. Но не и ти — ти можеш да отнемеш не само достойнството, но и живота ми. Виерна няма да се намеси, сигурен съм, а кой знае, може би дори ще се позабавлява, докато гледа как умирам — просто още един безполезен човек.

Дризт не трепна, нито показа с каквото и да било, че думите им са му направили някакво впечатление. Нямаш какво да губиш, твърдяха те и бяха прави. Онова, което не знаеха обаче, бе, че Дризт До’Урден не се бие, когато няма какво да загуби. Не разбираха, че скиталецът вади оръжията си, само когато има какво да спечели, само когато битката е нужна и неизбежна.

— Не ни карай да те молим — рече Джарлаксъл. — Славата ти се носи из целия Подземен свят и наистина много ми се иска да те видя в битка, за да преценя сам дали наистина си по-добър дори от Закнафейн.

При споменаването на баща му — несъмнено най-изкусния майстор на меча, който се бе раждал в Мензоберанзан — Дризт не можа да сдържи яростните тръпки, които пробягаха тю тялото му. Беше се опитал да запази спокойствие и да не отстъпи от принципите си, ала това бе повече, отколкото можеше да понесе — изригвайки със заслепяващ син пламък, Сиянието изскочи от ножницата си, същинско отражение на гнева, който се надигаше в гърдите му.

Ентрери се хвърли напред и Дризт реагира светкавично, без да мисли. Ятаганите му проблеснаха във въздуха и отклониха сабята и изумрудената кама на убиеца. Преди да разбере какво прави, воден от инстинкта си на боец, Дризт вече бе отблъснал нападението на палача и сам се впусна в атака — размахал двата ятагана като смъртоносно витло, той се въртеше около себе си, а ударите му се сипеха от всички посоки, докато се приближаваше все повече до противника си.

Объркан от необичайната тактика, палачът с мъка успяваше да се отбранява и единствено бързината на краката му го спаси от свистящите оръжия на скиталеца.

— Пълен с изненади, както винаги — процеди през зъби Ентрери и при одобрителното шушукане, което се понесе между заобикалящите ги мрачни елфи, по лицето му пробяга сянка на завист.

Когато се изравни с него, Дризт се закова на място и сведе оръжията си.

— Красиво, но безполезно! — извика Ентрери и се втурна напред.

Дризт се извъртя на една страна и с лекота отби връхлитащата отдолу сабя, докато с другия си ятаган препречи пътя на спускащата се отгоре изумрудена кама.

Камата на убиеца описа пълен кръг (Дризт не пропусна да забележи колко ловко я завъртяха пръстите на Ентрери), докато в същото време сабята му не преставаше да се стрелка във всички посоки, опитвайки се да отклони вниманието му.

Както можеше да се очаква, изумрудената кама рязко смени посоката си и полетя надолу, освобождавайки се от блокиралото я оръжие.

Сиянието я пресрещна със силен звън, като че би бе ковашки чук, стоварил се върху къс желязо, изби я от ръката на убиеца и я запрати в другия край на стаята.

— Майсторско изпълнение! — възхити се Джарлаксъл, а и Ентрери не успя да сдържи одобрителното си кимване, докато отстъпваше назад.

Предпазливо, понеже бе останал само с едно оръжие, той отново се впусна в атака.

Каква бе изненадата му, когато Дризт не отвърна на удара, когато магическите ятагани на два пъти пропуснаха да отклонят връхлитащата сабя. Ентрери бе пробил защитата на скиталеца, ала вместо да го прободе, той отдръпна оръжието си и опита нов удар. Сабята полетя напред, ала после светкавично смени посоката си и отскочи встрани.

Беше го победил! Можеше да прониже рамото или дори врата му и то благодарение на такъв прост удар! В този миг видя усмивката на Дризт и рязко спря. Вместо да се забие в беззащитната плът на елфа, сабята на палача се завъртя и го удари с тъпата си част без изобщо да го нарани.

Дризт го бе направил нарочно и двата пъти превръщаше така жадувания от Ентрери двубой във фарс. Подиграваше му се!

Палачът изпита желание да изкрещи, да каже на всички в стаята какво се опитва да направи Дризт и да изтрие усмивката от лицето му. Но не го стори — тази битка бе нещо твърде лично, нещо, което засягаше само него и скиталеца. За нищо на света не биваше да позволи на Виерна и Джарлаксъл да се намесят.

— Можех да те убия — подигравателно подметна той, използвайки езика на джуджетата, с надеждата, че останалите елфи няма да го разберат.

— Защо не го стори тогава? — Отговорът дойде на Общия език — макар да говореше джуджешки прекрасно, Дризт не възнамеряваше да достави на Ентрери удоволствието да запази всичко това между тях двамата. Не, скиталецът искаше всички да видят как превръща битката, която палачът жадува с цялото си сърце, в жалка комедия.

— Можеш да се биеш по-добре — каза Ентрери, връщайки се към Общия език. — Трябва да го сториш, ако не заради себе си, то заради полуръста. Ако ме убиеш, Риджис ще бъде свободен, но ако си тръгна оттук жив… — палачът остави заплахата си недовършена, ала вместо да се стресне, Дризт избухна в горчив смях.

— Риджис е мъртъв — отвърна той. — Или скоро ще бъде, независимо как ще свърши нашият двубой.

— Не… — започна палачът.

— Да! — прекъсна го Дризт. — Познавам те прекалено добре, за да стана жертва на безкрайните ти лъжи. Гневът ти те заслепява и ти пречи да мислиш. Май все пак не си предвидил всичко, а?

Ентрери отново се хвърли в атака, ала този път внимаваше какви удари нанася — не искаше останалите елфи да се досетят за играта, която двамата играеха.

— Риджис е мъртъв — повтори Дризт и сам не разбра дали отбелязва факт или задава въпрос.

— Ти как мислиш? — подразни го Ентрери, а подигравателният му тон като че ли казваше всичко.

Това бе игра, досети се скиталецът, палачът очевидно се опитваше да го вбеси и да го накара да се бие от гняв.

Дризт остана все така безучастен, вялите му удари изобщо не затрудниха Ентрери, който ги отби с лекота и спокойно можеше да го прониже смъртоносно, стига да бе поискал.

Виерна и Джарлаксъл започнаха да си шепнат нещо и скиталецът, опасявайки се, че двамата могат да се отегчат, започна да се бие с малко повече жар, макар че все още внимаваше да не нанася опасни удари. Палачът бързо разбра какво става и едва забележимо кимна — играта наистина започваше да става лична и Дризт искаше Виерна да стои настрана не по-малко от него самия.

— Предвкусваш ли сладостта от победата? — подхвърли Ентрери и Дризт, вместо да се учуди от необичайните за самоуверения палач думи, разбра, че в тях е скрито тайно послание.

— Нямам какво да спечеля — отвърна скиталецът, точно както Ентрери очакваше.

Безразличието на Дризт, вместо да намали отчаяното желание на палача да излезе победител от този двубой, още повече изостри жаждата му веднъж завинаги да възтържествува над елфа. Само че Ентрери не беше глупак и макар двамата с Дризт да си приличаха в умението да въртят меча, подбудите им бяха коренно различни. Палачът бе готов да се бие с елфа на живот и смърт, само и само да наложи своите възгледи, докато Дризт знаеше, че няма какво да доказва, не и на него.

Грешките, които скиталецът допускаше в боя, не бяха блъф, не бяха преструвка, за която палачът да се залови и да обърне в своя полза. Дризт наистина искаше да загуби — заради удовлетворението от това да лиши Ентрери от възможността да тържествува над него в честна битка.

А ето че убиецът (както си личеше от действията му) съвсем не бе изненадан от този обрат.

— Това е последният ти шанс — подхвърли Ентрери. — Тук двамата с теб ще се разделим завинаги. Аз ще си тръгна през онази врата, а събратята ти ще поемат надолу към мрачния си свят.

Дризт хвърли светкавичен, едва забележим поглед към нишата, показвайки на палача, че не е пропуснал ударението върху думата „надолу“, очевиден намек за скрития улей.

Внезапно Ентрери се претърколи настрани и мълниеносно вдигна изумрудената кама, към която се бе приближавал крачка по крачка, уж случайно. Дръзкият ход още веднъж показа истинските му намерения, които само Дризт разбираше — та защо, освен ако не си бе наумил нещо, му бе второ оръжие, когато елфът и бездруго се биеше толкова зле?

— Мога ли да измисля ново име на котката ти? — попита палачът и се приведе настрани, така че голямата кесия, която висеше на кръста му, се отвори и разкри черната ониксова статуетка, мушната вътре.

Последваха четири мълниеносни удари на сабята му, всеки от които с лекота можеше да пробие защитата на магическите ятагани. Вместо това, оръжието само едва-едва одраска Дризт.

— Е, хайде! — рече Ентрери на висок глас. — Знам, че можеш да се биеш по-добре. Твърде често съм виждал на какво си способен — веднъж дори и в тези тунели — за да ме заблудиш толкова лесно!

За миг скиталецът се учуди, че Ентрери бе допуснал останалите в личния им разговор, ала после се досети, че Виерна и спътниците й няма как да не са видели, че не влага всичките си умения в битката с палача. При все това, думите на убиеца си оставаха странни… поне докато елфът не разбра скритото им значение, тайната примамка, предназначена единствено за него. Ентрери бе споменал битките, които бяха водили в тези тунели… битки, в които двамата не бяха врагове, а съюзници. В онези необичайни дни те бяха воювали заедно, опрели гръб до гръб, водени от желанието да оцелеят срещу общия си враг.

Нима всичко щеше да се повтори отново? Нима Ентрери така отчаяно желаеше да се изправи срещу Дризт в честен двубой, че му предлагаше помощта си срещу Виерна и войниците й? Ако това се случеше и двамата успееха да се преборят с жрицата и останалите елфи, скиталецът вече щеше да има за какво да се бие и Ентрери най-сетне щеше да получи така жадуваната честна битка, наградата, от която щеше да бъде свободата на Дризт, нещо, към което си струваше да се стреми.

— Темпос! — внезапният вик прекъсна размишленията на двамата противници и ги накара да действат незабавно.

Движенията им отново бяха в съвършена хармония. Дризт вдигна Сиянието и палачът отстъпи назад, като уж случайно се извъртя на една страна така, че кесията му се озова съвсем близо до острието на Дризт. С мълниеносна бързина, Сиянието проряза дупка в дебелия плат и черната статуетка тупна на пода.

Вратата (същата, през която бяха влезли и те) рухна под тежестта на летящия Щитозъб и запрати на земята тялото на елфа, който стоеше пред нея.

Първата мисъл на Дризт бе да се втурне натам и да опита да се събере с приятелите си. Бързо се отказа от тази идея, когато видя повечето от бойците да се скупчват там. Другата врата също не предлагаше никакъв изход — още в мига, в който започна суматохата, тя се отвори и пропусна голяма група елфически войни, водени от Дайнин.

Ярка магическа светлина заля стаята, отвсякъде се понесоха болезнени стонове. През изкъртените двери влетя сребропера стрела и улучи същия елф, който миг по-рано бе съборен от рухналата врата, тъкмо когато се изправяше на крака и се канеше да пристъпи навън. Магическата стрела го запрати назад и го прикова за твърдата стена, пробивайки с еднаква лекота и гърдите му, и коравия камък.

— Гуенивар! — извика Дризт и дори не изчака да види дали призивът му е чут, преди да се хвърли към малката ниша.

Стражът, който стоеше на пост пред нея, широко отвори очи от изненада и вдигна оръжията си. Виерна изкрещя и Дризт усети как в развятия му плащ се заби остра кама, само на няколко сантиметра от горната част на крака му. Без дори да погледне назад, той продължи отчаяния си бяг, като миг преди да достигне пазача, се обърна на една страна, сякаш се канеше да свърне встрани.

Стражът също тръгна надясно, ала скиталецът светкавично се върна обратно, вдигнал двата ятагана на височината на врата му.

Оръжията на злия елф не бяха достатъчно бързи, за да отклонят мълниеносната атака, а самият той, тласкан от инерцията си, залитна встрани и падна на земята.

Магическите ятагани изсвистяха над гърлото му.

Дризт потръпна, ала време за губене нямаше и като прибра окървавените остриета в ножниците им, той се хвърли с главата напред към покритата с одеяло издатина. Сега можеше само да се надява, че там наистина има отвор и че той води към улей, а не към някоя бездънна пропаст.

Глава 14 Числено превъзходство

Тибълдорф Пуент препускаше с всички сили по страничния коридор, който минаваше на около пет-шест метра успоредно от тунела, където се бе разделил с останалите, за да предприеме хитра маневра по фланга. От устните му се откъсна цветиста ругатня, когато чу трясъка на рухващата врата, свистенето на среброперите стрели и виковете, които се разнесоха от всички посоки — ако се позабавеше още малко, щеше да изпусне цялата веселба!

Вдигнало горящата факла над главата си, джуджето нетърпеливо се втурна зад следващия завой… и се закова на място при вида на странната фигура, която стоеше там и го наблюдаваше с не по-малка изненада от тази, която се изписа по неговото лице.

— Хей! — обади се бесовойнът. — Ти ли си домашният елф на Бруенор?

Пуент преспокойно гледаше как фигурата вдига ръка, как зарежда арбалета си с шумно изщракване и как опъва тетивата. Малката стреличка успя да намери пролука в причудливите му доспехи и по рамото му потече тънка струйка кръв.

— Не ще да си ти! — щастливо възкликна бесовойнът, захвърли факлата настрани и се хвърли с приведена напред глава, с намерение да използва острия шип върху шлема си като меч.

Стреснат от яростната атака на странното джудже, елфът побърза да извади оръжието си.

Пуент не виждаше почти нищо, ала уверено размаха глава, отбивайки ударите на противника си с дългия шип. После, без да спира дори за миг, той се изправи рязко и с всички сили се блъсна в смаяния елф, притискайки го в каменната стена.

Елфът съумя да запази равновесие и дори повдигна бесовойна във въздуха, чудейки се какво означава тази странна бойна тактика, която доста приличаше на прегръдка.

Освободи ръката, с която държеше меча си, ала преди да успее да прониже джуджето, то започна яростно да се тресе. Острите доспехи се впиха в тялото на елфа и оставиха кървави резки по кожата му. Той панически се загърчи, ала отчаяните му усилия още повече влошиха положението. Пуент вдигна едната си ръка и с всички сили заби тежката си метална ръкавица в абаносовата кожа на неприятеля си. Джуджето размахваше ръце и крака във всички посоки, острите шипове, стърчащи от лактите и колената му отново и отново се впиваха в беззащитната плът на елфа. Изпаднало в необуздана ярост, то дори захапа носа на противника си, докато юмруците му не спираха да валят отвсякъде.

— А-а-арг! — гърленият рев на джуджето отекна из коридора и накара тялото му да завибрира още по-силно.

Топлата кръв на елфа опръска подивелия бесовойн и събуди още по-необуздана ярост в гърдите му.

— А-а-арг! — изрева отново той.

Елфът рухна на пода, където острите доспехи на джуджето най-сетне довършиха зловещата си работа. Ала, макар тялото на неприятеля му да не помръдваше повече, Пуент още не бе приключил с него.

— Ти, подла, мрачна твар! — изкрещя той, като при всяка дума забиваше чело в лицето на противника си.

Много скоро, с помощта на острите си доспехи и шиповете, стърчащи от лактите и колената му, бесовойнът буквално разкъса елфа на парчета.

Най-сетне Пуент се отдръпна назад, повличайки безжизненото тяло след себе си. Едва тогава усети болката в гърба и разбра, че мечът на елфа трябва да го бе ударил поне веднъж. Повече обаче го разтревожи вцепенението, което пълзеше по ръката му — отровената от стрелата на мрачния елф рана си казваше думата. В гърдите на бесовойна отново се надигна люта ярост и като намести островърхия си шлем, той наведе глава и се втурна напред. В гърдите на мъртвия елф зейна грозна дупка.

Когато Пуент отскочи назад, обезобразеното тяло се катурна на земята в локва гъста, лепкава кръв.

— Надявам се, че не си приятелят на Бруенор, все пак — отбеляза бесовойнът, внезапно осъзнал, че цялата случка може да се окаже най-обикновено недоразумение. — Е, и да си, вече е твърде късно!

Кобъл, който използваше магическите си умения, за да провери дали пред тях няма заложени капани, потрепна инстинктивно, когато поредната сребропера стрела изсвистя над рамото му и потъна в ярко осветената стая. Свещенослужителят побърза отново да се залови за работа — искаше да свърши колкото се може по-скоро, за да даде възможност на Бруенор и останалите да се впуснат в атака.

Малката стреличка, която се заби в крака му, не го разтревожи особено — болката не бе никак силна (всъщност, доста приличаше на ужилване от насекомо), а заклинанията, с които бе защитил тялото си, забавяха действието на парализиращата отрова. Мрачните можеха да сипят стрела след стрела, ала сънят още дълги часове нямаше да успее да го надвие.

Когато най-сетне приключи с огледа на коридора и не откри и следа от тайни клопки, Кобъл махна на останалите да се приближат, нещо, което те, изгарящи от нетърпение, сториха незабавно. Внезапно погледът на свещенослужителя бе привлечен от нещо странно — на мътната светлина, струяща от стаята, по пода съвсем ясно се виждаха метални стружки.

— Желязо? — прошепна джуджето и инстинктивно посегна към издутата си кесия, пълна с дребни камъчета бомби.

После се прилепи о земята и протегна свободната си ръка назад, за да даде знак на спътниците си да се върнат обратно.

Изведнъж, насред врявата от битката, до ушите му достигна напевът на заклинание, елфическо заклинание.

Очите на Кобъл се разшириха от ужас и той се обърна назад, крещейки на приятелите си да бягат. После и сам се опита да побегне, а ботушите му се запързаляха по гладкия каменен под — толкова бързо се движеха късите му крака.

Гласът на елфическата жрица се извиси в кресчендо.

Металните стружки полетяха във въздуха и се превърнаха в желязна стена, която бавно се наклони на една страна и се стовари право върху бедния Кобъл.

Мощна въздушна струя изпълни тунела, когато тоновете метал се сгромолясаха върху каменния под, опръсквайки лицата на тримата вцепенени от ужас приятели с кръв и парченца мозък. Стотици малки експлозии, стотици пъстроцветни взривове отекнаха глухо изпод рухналата стена.

— Кобъл! — безпомощно прошепна Кати-Бри.

Магическата светлина в далечната стая угасна, а пред вратата се появи кълбо мрак и препречи края на коридора. Миг по-късно, от там изплуваха още два черни облака и скриха срутената стена.

— В атака! — провикна се пристигналият в този момент Тибълдорф Пуент и профуча покрай колебаещите се приятели.

Ново кълбо мрак се завихри точно пред него и го накара да се закове на място. Скрити зад черната магическа пелена, елфическите тетиви зазвънтяха в мрака и в тунела полетяха рой стрели.

— Назад! — изкрещя Бруенор.

Таулмарил пропя в отговор на елфическите арбалети, а Пуент, улучен от поне дузина отровни стрелички, започна да се свлича на земята. Уолфгар го сграбчи за върха на острия шлем и тръгна към Бруенор.

— Дризт! — беззвучно простена Кати-Бри, изпращайки стрела след стрела в мрака, с надеждата, че приятелят й няма да се покаже от стаята точно в този момент.

Напоеният с отрова връх на малка стреличка се удари в Таулмарил и падна на пода.

Кати-Бри разбра, че не може да остане повече.

Вълшебният лък иззвънтя за последен път, преди младата жена да се втурне след баща си и останалите, отдалечавайки се с всяка крачка от скъпия приятел, когото бе дошла да спаси.

Дризт пада в продължение на няколко метра, блъсна се в стената при един особено рязък завой и отново се запремята по стръмния, тесен улей. През цялото време стискаше ятаганите си с всички сили — най-много се боеше да не би някой от тях да се откачи от кръста му и да го посече, докато се търкаля надолу.

Въпреки бързината, с която пропадаше, успя да се преобърне, поставяйки крака пред себе си, ала при следващия завой тялото му отново се извъртя на една страна, а ударът, който получи, когато се блъсна в каменната стена, замалко не го повали в несвяст.

Тъкмо си мислеше, че започва да овладява положението и се канеше отново да се преобърне, когато улеят внезапно се отвори под наклон и го изхвърли в някакъв коридор. Дризт се сгромоляса на земята, но за щастие успя да запази присъствие на духа и да запрати двата ятагана встрани от себе си.

Тялото му се удари в пода с глух тътен, после се претърколи настрани и с всичка сила се блъсна в един грамаден камък.

Дризт До’Урден остана да лежи напълно неподвижен.

Не мислеше за болката (която бързо започна да отстъпва място на пълно вцепенение), не се зае да изследва многобройните ожулвания и натъртвания, които бе получил, докато падаше надолу и дори не се сети за Ентрери. В този мъчителен момент в съзнанието на доблестния елф имаше една-единствена мисъл, която надделяваше дори над страха за съдбата на приятелите му.

Беше нарушил обета си.

Когато след убийството на Масой Хюнет (негов събрат по раса), младият Дризт До’Урден напусна завинаги Мензоберанзан, той се закле пред себе си, че никога вече няма да погуби някого от своя народ. Успя да удържи на думата си, дори когато семейството му, тласкано от жажда за мъст, го последва в дивите земи на Подземния мрак; не отстъпи от нея, дори когато се изправи срещу най-голямата си сестра. Споменът за смъртта на Закнафейн бе съвсем пресен в съзнанието му, а жаждата да убие злата Бриса го изгаряше така, както никое друго желание. Макар и полуобезумял от мъка и от десетте години, прекарани в борба за оцеляване в безмилостната пустош, Дризт бе съумял да устои на думата си.

Ала не и този път. Нямаше и капка съмнение, че бе убил стража, който пазеше горния отвор на улея — магическите ятагани бяха прорязали съвършен кръст върху гърлото на злощастния войник.

Бяха го предизвикали, каза си Дризт, трябваше да го стори, за да се измъкне от Виерна и нейните спътници. Не беше желал това насилие, изобщо не го бе търсил. Никой не би могъл да го вини за онова, което бе сторил в желанието си да избяга от несправедливия „съд“ на Виерна и да помогне на приятелите си, които за първи път през живота си се изправяха срещу страховитите елфи на мрака.

Никой не можеше да го вини, ала докато лежеше на пода в тъмния коридор и усещаше как животът бавно се завръща в безчувствените му крака, Дризт не можеше да прогони простичкия факт от съзнанието си.

Беше нарушил обета си.

Бруенор ги Поведе напосоки из криволичещите тунели. Понесъл хъркащия Пуент на ръце, Уолфгар го следваше по петите, мъчейки се (без кой знае какъв успех) да се опази от острите доспехи на бесовойна. Кати-Бри безшумно крачеше до него, като от време на време поспираше за миг, за да изпрати поредната сребропера стрела в мрака зад себе си.

Много скоро всичко утихна и единствено шумът от стъпките на тримата приятели нарушаваше безмълвието на непрогледните тунели. Безмълвие, което ги плашеше повече и от най-гръмогласната орда преследвачи — и тримата бяха виждали колко беззвучно може да се движи Дризт и знаеха, че мрачните елфи се славят с умението си да се прокрадват така.

Ала накъде да бягат? Дори не бяха сигурни къде точно се намират и ако искаха да се върнат обратно в тунелите, които познават, щеше да им се наложи да спрат и внимателно да се огледат наоколо, преди да решат накъде да тръгнат.

Най-сетне се натъкнаха на неголям страничен коридор с три разклонения; които от своя страна също се разделяха след няколко метра. Без да е напълно сигурен накъде отива, Бруенор ги поведе наляво, после надясно, докато накрая се озоваха в малка стаичка, очевидно дело на гоблинови ръце. В мига, в който и тримата влязоха вътре, Уолфгар изтърколи големия каменен блок, който явно служеше за врата, и се облегна на него.

— Елфи на мрака! — прошепна Кати-Бри, сякаш все още не можеше да повярва. — Как са се озовали в Митрил Хол?

— Защо, не как — поправи я Бруенор. — Защо събратята на елфа са дошли в моите тунели?

— И какво — мрачно добави джуджето след малко и с потъмняло от тревога лице започна да мести поглед между обичната си Кати-Бри и Уолфгар, гордият младеж, който се бе превърнал в прекрасен мъж под неговите грижи. — В какво се забъркахме този път?

Кати-Бри не знаеше какво да отговори. Заедно приятелите се бяха изправяли срещу не едно и две чудовища, преодолявали бяха страховити препятствия и невъобразими опасности. Нищо обаче не можеше да се сравни с ужаса на онова, което ги заплашваше сега — безмилостни и жестоки елфи на мрака, които държаха в лапите си Дризт и може би тъкмо в този момент се канеха да го убият… ако вече не го бяха сторили. Водени от желанието си да спасят скиталеца, приятелите бяха нахлули в стаята като вихър, помитащ всичко. Ала надмощието им беше продължило само няколко мига — докато мрачните успеят да се съвземат от изненадата. Численото превъзходство на злите елфи бе прекалено голямо и тримата приятели трябваше да избягат, без дори да са сигурни дали онзи, когото за миг бяха зърнали да си проправя път към другия край на стаята, наистина е Дризт До’Урден.

Търсейки опора, Кати-Бри вдигна поглед към Уолфгар, ала и върху неговото лице прочете същата безпомощност.

Младата жена побърза да отвърне очи — нямаше нито време, нито желание отново да се кара с варварина заради покровителственото му отношение. Знаеше, че Уолфгар все още се тревожи за нея повече, отколкото за себе си и не можеше да го съди за това, ала също така разбираше, че ако варваринът продължава да се измъчва от мисълта за нейната сигурност, няма да може да се съсредоточи върху опасностите, с които неминуемо им предстоеше да се сблъскат съвсем скоро.

В този момент Кати-Бри му беше в тежест… не поради липса на умения, или защото не можеше да се грижи за себе си, а заради слабостта на самия Уолфгар, заради неспособността му да я приеме за пълноценен съюзник.

А колко отчаяно се нуждаеха от съюзници сега, когато наоколо им гъмжеше от елфи на мрака!

Използвайки вроденото си умение да левитира, мрачният елф ловко се измъкна от улея. Първото нещо, което видя, бе сгърчена купчинка, покрита с тъмнозелен плащ в другия край на коридора.

Стиснал тежка тояга в ръка, войникът се хвърли напред с радостен вик на уста — Виерна със сигурност щеше да го възнагради богато, задето е заловил избягалия пленник. Тоягата се спусна надолу и прокънтя неочаквано глухо, когато се стовари върху камъка, скрит под наметалото на Дризт.

Безшумен като смъртта, скиталецът скочи от малката издатинка над улея, където се бе притаил до този момент.

Очите на злия елф се разшириха от ужас, когато проумя грешката си — колко пъти бе минавал покрай същия този камък, а се остави да го измамят толкова лесно!

Дризт понечи да използва дръжката на ятагана си, подтикван от отчаяното желание да спази обета си поне този път, да не отнема живота на още един от своите събратя. Знаеше, че може да го направи — нямаше да му бъде особено трудно да надвие противника си, да го обезвреди и да го върже.

Ако беше сам в подземията, ако всичко се свеждаше единствено до това да се спаси от лапите на Виерна и Ентрери, Дризт щеше да се вслуша в онова, което му нашепваше състрадателното му сърце. Ала сега не ставаше дума само за него, застрашени бяха и приятелите му, нещо повече, навярно дори и в този момент те се биеха с враговете, които бе оставил зад гърба си. Никога нямаше да си го прости, ако този войник някак успееше да се съвземе и причинеше зло на Бруенор, Уолфгар или Кати-Бри.

Сиянието полетя напред, прободе гръбнака и сърцето на злощастния елф и излезе през гърдите му. Обикновено синкавото му острие сега имаше зловещ червеникав оттенък.

Дризт извади ятагана от тялото на мъртвия си враг и ръцете му поаленяха от кръв.

Мислейки единствено за скъпите си приятели и опасността, която ги заплашваше заради него, той стисна зъби — щеше да измие кръвта от ръцете си.