Стивън КингНачин на дишанеЗимна приказка

Това е приказката, а не човекът, който я разказва.

„Мръсната среда прави мръсна бедност“.

АС/БС

„Чух го по клюкарската мрежа.“

Норман Уитфийлд

„Всичко си отива, всичко минава, водата тече, сърцето забравя.“

Флобер

На Питър и Сюзън Строб

I. КЛУБЪТ

В оная снежна, ветровита, мрачна вечер се облякох малко по-рано от обикновено. Беше 23 декември хиляда деветстотин седемдесет и… година и предполагам, че някои от членовете на клуба също са бързали. През тези бурни вечери в Ню Йорк такситата минаваха много рядко и аз се обадих по телефона. Беше пет и трийсет и казах да ме вземат в осем. Жена ми вдигна вежда учудено, но не каза нищо. Изчаках до осем без петнайсет в апартамента ни в жилищна сграда на Петдесет и осма улица, където живеехме с Елън от 1946 година, и, когато таксито закъсня с пет минути, усетих, че вече се разхождам нетърпеливо.

Таксито дойде в осем и десет и аз скочих в него, особено щастлив да се спася от вятъра и да помърморя на шофьора, защото си го заслужаваше. Тоя вятър, част от студената вълна, която нахлу от Канада предния ден, си знаеше работата. Той свиреше и виеше край прозорците на таксито, заглушаваше радиото на шофьора и люлееше карирания таксиметров знак, поставен на пружини. Много от магазините бяха отворени, ала по тротоарите рядко се срещаха закъснели купувачи. Те вървяха свити и премръзнали.

През целия ден духаха силни ветрове и сега снегът заваля отново, отначало на тънка завеса, после далеч пред нас на улицата се изви вихрушка. Когато по-късно през тази нощ трябваше да се върна вкъщи, щях да си мисля с огромна неприязън за неприятното стечение на обстоятелствата: сняг, такси, Ню Йорк… но тогава не знаех това.

На ъгъла на Второ авеню и Четиридесета улица огромна блестяща коледна камбана заплува по пешеходната пътека като дух.

— Неприятна вечер — рече шофьорът. — Утре в моргата ще влязат още двайсетина души. Пияници. И проститутки.

— Така предполагам. Шофьорът дъвчеше дъвка.

— Е, хубаво избавление — каза най-сетне той. — По-малко благотворителност, нали?

— Вашият коледен дух — рекох — е поразително широк и дълбок.

Шофьорът продължи да дъвче дъвка.

— Да не си един от онези либерали с кървящи сърца? — попита той след дълго мълчание.

— Отказвам да отговоря, защото думите ми могат да се използват срещу мен — казах аз.

Шофьорът направи физиономия защо-ли-ми-се-падат-все-такива-умни-мърморковци… но си затвори устата.

Спряхме на ъгъла на Второ Авеню и Трийсет и пета улица и аз минах пеш половин пряка до клуба, свит срещу свирещия вятър, като държах с ръка шапката на главата си. За нула време жизнените сили сякаш потънаха дълбоко в тялото ми като проблясващо синьо пламъче е размерите на искра от запалка за газова печка. На седемдесет и три години човек усеща студа по-бързо и по-дълбоко. В студените нощи той трябва да си е вкъщи, пред камината… или поне пред електрическа печка. На седемдесет и три години няма и помен от гореща кръв, тя е по-скоро академично понятие.

Последният порив отмина, ала снегът, сух като пясък, ме шибаше в лицето. Зарадвах се като видях, че стълбите, които водеха нагоре към вратата на №249Б, са посипани с пясък. Това беше работа на Стивънс, без съмнение. Стивънс владееше много добре основното в алхимията на старостта: оловото злато не става, костите се превръщат в стъкло. Когато разсъждавам за такива неща, вярвам, че бог мисли в повечето случаи като Граучо Маркс.

Стивънс ми отвори вратата и аз влязох вътре. Минах по облицования с махагон коридор, после през удобно отворената двойна врата влязох в библиотеката, която служеше и за читалня, и за бар. Тя беше тъмна стая, в която проблясваха случайни светлини — лампите за четене. По-обилна, по-наситена светлина блестеше по дъбовия паркет на пода и аз чувах постоянния пукот на брезовите цепеници в огромната камина. Топлината изпълваше стаята и си помислих, че това място не е съвсем подходящо за мъж или жена с толкова много огън в сърцето. Чу се сухо, малко нетърпеливо шумолене на вестник. Това трябва да е Йохансен с неговия „Уол Стрийт Джърньл“. След десет годишно общуване усещах присъствието му по начина, по който четеше страницата за акциите — забавно… и по един спокоен начин изумително.

Стивънс ми помогна да си съблека палтото, като си мърмореше, че вечерта е отвратителна; прогнозите предвиждаха обилни снеговалежи през нощта.

Съгласих се, че нощта е наистина отвратителна, и пак погледнах назад към голямата и висока стая. Отвратителна вечер, бумтяща камина… и история с призраци. Казах ли, че на седемдесет и три години горещата кръв е нещо минало? Доколкото помня, да. Но при тая мисъл усетих нещо топло в гърдите си… нещо, което не беше причинено от огъня на сигурното и церемониално стивънсово посрещане.

Струва ми се, че разбирах причината — беше ред на Маккарън да разкаже своята приказка.


Вече десет години идвах доста редовно в зданието с номер 249Б на източната Трийсет и пета улица. По мой особен начин си мислех за тази антика като за „мъжки клуб“. Ала и досега не съм сигурен, че това е така и все се чудя как тази мисъл излезе на първо място.

През нощта, когато Емлин Маккарън разказа своята история — историята за Начина на дишане — имаше повече от трийсет членове на клуба и само шест от тях излязоха във ветровитата и студена нощ. А помня годините, когато тук имаше едва осем пълноправни членове, останалите бяха двайсет, може би и повече.

Предполагах, че Стивънс знае как е станало всичко това; единственото нещо, в което бях сигурен, беше това, че Стивънс е тук от самото начало, няма значение кога е то… и си мислех, че Стивънс е по-стар, отколкото изглеждаше. Много, много по-стар. Имаше слаб бруклински акцент, но въпреки това беше така непоколебимо коректен и убийствено педантичен като че е английски иконом от трето поколение. Неговата сдържаност беше част от често влудяващия ни чар, а тънката му усмивка приличаше на заключена и закована врата. Никога не съм виждал летописи, дори и да ги пазеше. Никога не съм виждал списък на задълженията — задължения нямаше. Никога не съм викан при секретаря на клуба — секретар не съществуваше и в номер 249Б на източната Трийсет и пета улица нямаше телефони. Там нямаше кутии от бял мрамор и черни топки, а клубът, ако това беше клуб, никога не е имал име.


За първи път дойдох в клуба (ще продължа да го наричам така) като гост на Джордж Уотърхауз. Той ръководеше адвокатската фирма, в която работех от 1951 година. Моето издигане във фирмата — една от трите най-големи в Ню Йорк — беше непрекъснато, ала изключително бавно. Бачках здравата, бях работен кон, нещо като перфоратор… но нямах плам, нямах талант. Виждал съм хора, започнали по времето, когато се дипломирах, те вървяха с огромни крачки, докато аз продължавах да тепам и това не ме изненадва.

Уотърхауз и аз си разменяхме шеги на задължителната вечеря, която даваше фирмата през октомври и имахме малко повече срещи от есента на хиляда деветстотин шестдесет и …… година, когато той се появи в моя кабинет в началото на ноември.

Това само по себе си беше доста необикновен случай и ми навея мрачни мисли (уволнение), които се уравновесиха с шеметни други (неочаквано повишение). Беше смайващо посещение. Уотърхауз се подаде на вратата, значката „Фи Бета Капа“ блесна спокойно на ревера му и той подхвана учтиво общи приказки, нищо такова, което да е обосновано или има някакво значение. Изчаках да свърши с шегите си и започнах по делата: „А сега накратко за тоя Кейзи“ или „Помолиха ни да привлечем вниманието на кмета към Салкович за…“ Сякаш нямаше никакви дела. Той погледна часовника си, каза, че му било приятно да си побъбрим и трябва да си върви.

Още бях бледен и тъпеех, когато той се обърна и каза ненадейно:

— В четвъртък вечер се отбивам в едно място, нещо като клуб. Повечето от хората са големи боклуци, но някои от тях са приятна компания. Имат хубава изба, ако това ти харесва. От време на време някой разкаже интересна история. Защо не дойдеш някоя вечер с мен, Дейвид? Като мой гост.

Започнах да търся отговор — даже и сега не съм съвсем сигурен какво беше това. Предложението ме изненада. Издадох звука „моментен порив“, но в неговите ледено сини англо-саксонски очи под белите гъсти вихри на веждите нямаше „моментен порив“. И ако не помня какво точно му отговорих, то е, защото си помислих, че неговото празно и объркващо предложение е от вида, който съм очаквал от него.

Елън реагира със забавно раздразнение. От петнайсет години работех с Уотърхауз, Карден, Лоутън, Фрейзър и Ефингам и беше съвсем ясно, че не мога да очаквам повишение над средното ниво, в което се намирах; втълпи си, че за фирмата това е евтина подмяна на златния часовник.

— Старци, които разказват истории от войната и играят покер — каза тя. — Една такава вечер и трябва да си щастлив в читалнята, докато те пенсионират, предполагам… о, ще ти налея двойно с лед.

Тя ме целуна сърдечно. Сигурно е прочела нещо по лицето ми — бог ми е свидетел, тя ме познава добре след толкова години, прекарани заедно.

През следващите седмици не стана нищо интересно. Когато си спомня за особеното предложение на Уотърхауз — наистина особено, защото идваше от човек, когото срещах не повече от десетина пъти годишно и когото виждам в обществото на увеселения три пъти годишно, включително и на вечерята на компанията през октомври — предположих, че съм сгрешил за израза в очите му относно неговото официално предложение и го забравих. Или съжалявах за това. Но той — човек към седемдесетте, все още с широки рамене и атлетичен вид — дойде при мен един късен следобед. Тъкмо навличах палтото си, стиснал чантата с колене. Каза ми:

— Ако още искаш да пийнем нещо в клуба, защо да не отидем тая вечер?

— Ами… аз…

— Добре. — Той ми подаде лист хартия в ръката. — Адресът е тук.

Тази вечер той ме чакаше в подножието на стълбата и Стивънс ни отвори вратата. Виното наистина беше добро, както го похвали Уотърхауз. Той не си направи труда „да ме представи“ — взех го за снобизъм, но после схванах идеята — ала двама-трима от членовете сами ми се представиха. Един от тях беше Емлин Маккарън, който даже по онова време наближаваше седемдесетте. Той ми подаде ръка и аз я стиснах набързо. Кожата му беше суха, корава като подметка, опъната, почти като на костенурка. Попита ме играя ли бридж. Казах, че не играя.

— Адски хубаво нещо — каза той. — През своето съществуване тази игра е убила повече умни разговори след вечеря от всичко друго. — С тези думи той се отдалечи в мрака на библиотеката, където лавиците е книги се извисяваха до безкрайност.

Огледах се за Уотърхауз, но той беше изчезнал. Почувствах се неудобно, не на място и отидох към камината. Тя беше, както вече споменах, огромно нещо — изглеждаше особено грамадна даже в Ню Йорк, където обитателите на апартаменти като мен с мъка си представят такова разточителство, достатъчно голямо да прави всичко, по-голямо от пуканки и препечени филийки. Камината на номер 249Б на източната Трийсет и пета улица беше достатъчно голяма да опече на шиш цял вол. Тя нямаше решетка; вместо това над нея се извисяваше кафеникава каменна арка. В средата арката се нарушаваше от ключовия камък, който леко стърчеше навън. Той беше на нивото на очите ми и въпреки мъжделивата светлина без затруднение прочетох надписа, издълбан в камъка: ТОВА Е ПРИКАЗКАТА, А НЕ ЧОВЕКЪТ, КОЙТО Я РАЗКАЗВА.

— Ето те и теб, Дейвид — Уотърхауз стоеше толкова близо, че се стреснах. Не ме беше изоставил, само прескочил до едно неизвестно място да донесе напитки. — Нали пиеш уиски със сода?

— Да. Благодаря, мистър Уотърхауз.

— Джордж. Тук съм само Джордж.

— Добре тогава, Джордж — казах аз, макар че изглеждаше налудничаво да го наричам е малкото му име. — Какво е всичко…

— Наздраве — рече той.

Двамата отпихме.

— Стивънс е съдържателят на бара. Прави хубави напитки. Обича да казва, че това е малко, но жизнено умение.

Уискито тури край на чувството ми за обърканост и непохватност. Сложи край, но самото чувство остана. Преди да дойда загубих половин час да гледам в гардероба си и да се мая какво да облека. Най-подир се спрях на тъмнокафяв панталон и грубо сако от туид, подходящо за панталона, с надеждата, че няма да попадна в компанията на хора в смокинги, нито сред облечени с джинси и дърварски ризи мъже… и както изглежда, не съм бил далеч от истината. Новото място и новото положение карат човек да усеща жестоко всяко обществено действие, дори и най-малкото; и от този момент с чаша в ръка, с вдигане на задължителния малък тост ми се щеше да вярвам, че не съм пропуснал някоя вежливост.

— Има ли книга за гости, в която да се подпиша? — попитах аз. — Нещо от тоя род?

Той се учуди.

— Нямаме нищо такова — каза. — Поне така мисля.

Той огледа затъмнената спокойна зала. Йохансен шумолеше със своя „Уол Стрийт Джърнъл“. Зърнах Стивънс да влиза през вратата в далечния край на залата, подобен на призрак в бялото си сако. Джордж сложи чашата си на издатината и хвърли нова цепеница в огъня. Искрите се завихриха нагоре към черното гърло на камината.

— Какво ще рече това? — попитах аз и показах надписа на камъка. — Имаш ли представа?

Уотърхауз го прочете внимателно, сякаш го виждаше за първи път. ТОВА Е ПРИКАЗКАТА, А НЕ ЧОВЕКЪТ, КОЙТО Я РАЗКАЗВА.

— Струва ми се, че се досещам — каза той. — И ти ще се сетиш, ако дойдеш пак. Да, казвам ти, след време ще се сетиш за едно-две неща. Забавлявай се, Дейвид.

Той се отдалечи. И макар да изглежда странно, като ме оставиха да потъна или да изплувам в тази непозната обстановка, аз наистина се забавлявах, и то е едно нещо. Винаги съм обичал книгите, а тук видях много интересни книги. Разходих се бавно край лавиците и започнах да разглеждам книгите, доколкото ми позволяваше слабата светлина, като изваждах някоя от тях, а веднъж се спрях да погледна през тесния прозорец към кръстовището на Второ авеню и тази улица. Застанах там и гледах през заскреженото стъкло как светофарът на кръстовището сменя светлините си — червена, зелена, кехлибарена и пак червена. Усетих ненадейно как ме изпълва странното и благословено чувство на покой. То не нахлу, а само се прокрадна в мен. О, да, чувам те да казваш голяма работа, когато гледа стоповете, всеки се изпълва с покой.

Добре, това няма смисъл. Гарантирам ти. Ала чувството беше в мен, все същото. То ме накара да си спомня за първи път от много години за зимните вечери във фермата ни в Уискънсин, където пораснах: лежах в леглото във ветровитата горна стая и правех разлика между воя на януарския вятър вън, който носи на цели мили сух като пясък сняг до снегозадържащите прегради, и топлината, която излъчваше тялото ми под два юргана.

В ниското имаше някои книги, които ми се струваха дяволски странни. Една от тях, помня, съдържаше двайсет случая на насичане и тяхното тълкуване според британския закон. Другата носеше заглавие „Случаи с домашни любимци“. Отворих я — беше училищен учебник по право относно законите (този път американските) за случаите, които обръщат особено внимание на домашните любимци: всичко, като се почне от домашните котки, наследили огромни суми пари, до оцелота, скъсал веригата си и сериозно наранил пощальона.

Имаше издания на Дикенс, на Дефо, безкрайни съчинения на Тролоп. Имаше и едно издание на романи единайсет на брой — от някой си Едуард Грей Севил. Те бяха подвързани в красива зелена кожа и името на издателството, написано със златни букви, беше „Стедхам енд Сонс“. Не бях чувал за Севил и неговите издатели. Авторското право в първата книга на Севил — „Това бяха нашите братя“ — беше от 1911 година. Последната — „Бегълците“ — беше издадена през 1935 година.

Два рафта под романите на Севил имаше том с голям формат, в който бяха грижливо събрани чертежи на строители-ентусиасти. В друг подобен том до него видях най-известните сцени от най-нашумелите филми. Всяка от снимките изпълваше цяла страница, а на обратната страна на тези страници бяха написани стихове от сцената, към която се отнасят или от която са вдъхновени. Идеята не беше оригинална, но публикуваните поети бяха забележителни — Робърт Фрост, Мериан Мур, Уилям Карлос Уилямс, Уолъс Стивънс, Луис Цуковски и Ерика Ионг, ще спомена само няколко. В средата на книгата намерих поема от Алджернън Уилямс, поставена близо да известна фотография на Мерилин Монро, която е застанала на решетката на подлеза и се опитва да си придърпа полата надолу. Поемата се наричаше „Камбанен звън“ и започваше така:

Очертанията на полата й —

нека да кажем —

напомнят камбана,

краката са нейният език.

И още много такива. Не че беше ужасна поема, но и не беше от върховете в творчеството на Уилямс. Мога да твърдя това, защото съм чел голяма част от творчеството на Алджернън Уилямс. Аз обаче не можех да свържа поемата с Мерилин Монро (а те бяха свързани; поемата твърдеше това, даже и отделена от снимката: Краката ми бият моето име: Мерилин, мила). Оттогава все я търся, но не я намерих… което не значи нищо, разбира се. Поемите не са като романите и правните норми, те са по-скоро като обрулени листа и всеки том, наречен „Всичко за туй и туй“ може със сигурност да е лъжа. Поемите имат навика да се изгубват под канапето — това е част от техния чар и една от причините да оцеляват. Но…

Както си седях на един стол е том на Езра Паунд, край мен мина Стивънс с второ уиски. То беше хубаво като първото. Докато отпивах от него, видях как двама от присъстващите — Джордж Грегсън и Хари Стайн (вечерта, когато Емлин Маккарън разказа историята за начина на дишане, Хари беше покойник от шест години) излизат от залата през особена вратичка, висока около метър. Това беше вход към заешката дупка на Алиса, ако някога е имало такава врата. Те я оставиха отворена и малко след тяхното странно излизане от библиотеката чух едва доловимо ударите на билярдни топки.

Стивънс пак мина и попита искам ли друго уиски. Отклоних предложението му с истинско съжаление. Той кимна: „Много добре, сър“. Лицето му не се промени и въпреки това изпитах неясното чувство, че съм му харесал.

Малко по късно ме сепна някакъв смях и аз вдигнах глава от книгата. Някой беше хвърлил пакет химическа смес и пламъците на огъня мигом се оцветиха. Пак си спомних момчешките години… но не с тъга, не със сантиментална романтика и носталгия. Имах огромна нужда от това, бог ми е свидетел. Мислех за времето, когато правех същите неща като момче. Паметта ми беше силна, услужлива, недокосната от съжаление.

Видях как повечето от присъстващите направиха полукръг в средата на залата. Стивънс донесе препълнен димящ поднос чудесни горещи наденички. Хари Стайн се върна през вратичката на заешката дупка и ми се представи малко прибързано, но любезно. Грегсън остана да тренира удари, ако се съди по звука.

След кратко колебание отидох при останалите. Историята не беше от приятните. Разказа я Норман Стит и тъй като нямам намерение да я преразказвам тук, може би ще разбереш мнението ми за нея като ти кажа, че беше за един човек, който се удавил в телефонна будка.

Когато Стит — днес вече покойник, завърши, някой рече:

— Трябваше да я запазиш за Коледа, Норман.

Избухна смях, който не разбрах по онова време.

После дойде ред на самия Уотърхауз. За такъв Уотърхауз не можех и да мечтая в хилядолетни сънища. Дипломиран в Йейл, член на „Фи Бета Капа“, с посребрена коса и костюм с жилетка, начело на голяма юридическа кантора — по-скоро огромно предприятие, а не фирма, тоя Уотърхауз разказа за една учителка, която влязла в тоалетната. Тоалетната била зад едностайното училище, в което учителката преподавала, а в деня, в който тя клекнала над една от двете дупки в тоалетната, било планирано да се премести тоалетната като принос на окръг Анистън към изложбата „Животът такъв, какъвто е в Нова Англия“, която се откривала в „Прюденшъл Сентър“ в Бостън. Учителката не издала нито звук докато товарели тоалетната на плоската платформа на камиона и я превозвали. Онемяла от объркване и ужас, каза Уотърхауз. И когато вратата на тоалетната изхвръкнала на една пресечка с шосе 128 в Самървил през върховите часове…

Хайде да сложим пердето на тая и на всяка друга история, която може да последва; те не влизат в разказа ми тази вечер. В един момент Стивънс извади бутилка бренди, което беше повече от добро, то беше адски изискано. Питието мина по кръга и Йохансен вдигна тост — тостът, който може да вдигне само Приказката, а не човекът, който я разказва.

Пихме за това.

Малко след това хората започнаха да се разотиват. Не беше късно, до полунощ имаше време, но съм забелязал, че когато наближаваш шейсетте, късното идва все по-рано. Видях как Уотърхауз пъхва ръце в палтото, което му държеше Стивънс, и реших, че е мой ред. Стори ми се странно, че Уотърхауз може да се измъкне, без да ми каже нито дума. Той правеше точно това и ако бях се отклонил за четирийсет секунди да оставя книгата на лавицата, той щеше да си е заминал. Ала и това нямаше да е по-странно от всичко, което стана тази вечер.

Застанах зад него и Уотърхауз ме погледна като че е изненадан да ме види тук, почти така, сякаш го будя от лека дрямка.

— Да си поделим таксито? — попита той, сякаш сме се срещнали случайно на тази опустяла ветровита улица.

— Благодаря — казах аз.

Благодарих му по-скоро за вечерта, отколкото за предложението да разделим парите за таксито, и мисля, че не можеше да сбърка по моя тон, но той кимна, сякаш имах предвид само това. Таксито със запалени светлини минаваше бавно по улиците — хора като Джордж Уотърхауз изглежда имаха късмет с такситата даже в такива отвратително студени или снежни нюйоркски вечери, когато можеш да се закълнеш, че няма свободно такси в цял Манхатън.

В таксито се стоплихме и под равномерното писукане на таксиметъра, отмерващ пътя ни, му казах колко ми хареса разказа му. Не помня да съм се смял толкова силно и непринудено, откакто бях на осемнайсет години, казах му и това не беше ласкателство, а самата истина.

— О! Много любезно от твоя страна.

Гласът му беше ледено вежлив. Млъкнах и усетих, че се изчервявам глупаво. Човек не винаги трябва да чуе трясъка, за да разбере, че вратата е затръшната.

Когато таксито се приближи до тротоара пред моето здание, аз му благодарих отново и този път той ми се видя малко по-сърдечен.

— Много хубаво, че дойде на едно толкова кратко събиране — рече той. — Ела пак, ако ти харесва. Не чакай покана, на две-четири-девет Б не държим много на етикета. Четвъртъците са най-подходящи за разни истории, но клубът е отворен всяка вечер.

Приет ли съм за член тогава?

Въпросът беше на езика ми. Имах намерение да питам, изглеждаше нужно да попитам. Мислите ми се объркаха, чувах този въпрос да звучи в главата ми по моя уморителен адвокатски маниер, исках да разбера правилно ли се изразявам — може би въпросът щеше да прозвучи малко тъпо. В тоя момент Уотърхауз каза на шофьора да тръгне и таксито пое към парка. Останах за миг на тротоара, палтото се развя около краката ми и си помислих: „Той знаеше, че се каня да го питам за това, той го знаеше и нарочно каза на шофьора да тръгне, преди да попитам“. Сетне си рекох, че това е пълен абсурд, даже параноя. Така си беше. Но мисълта ми изглеждаше вярна. Присмивах се на всичко, което харесвах; присмехът не променяше същността.

Запътих се бавно към вратата на моята сграда и влязох вътре.

Когато седнах на кревата да събуя обувките си, Елън беше полузаспала. Тя се извърна и дълбоко в гърлото й се зароди въпросителен съскащ звук. Казах й да спи.

Тя пак издаде същия звук. Този път той звучеше приблизително така: „Как беше?“

За миг се поколебах с полуразкопчана риза. И в тоя момент си помислих с пълна ясност: Ако й кажа, няма никога да видя другата страна на тая врата.

— Прекарах много добре — рекох. — Старци разказват военни истории.

— Нали ти казах?

— Но не беше зле. Трябва да отида пак. Може да ми помогне във фирмата.

— Фирмата — продума малко насмешливо тя. — Ти си стар мишелов, скъпи.

— Там хората се опознават — казах аз, но тя вече спеше. Съблякох се, взех душ, избърсах се, облякох пижама… и вместо да си легна — по това време минаваше един часа — извадих бутилка уиски. Седях до кухненската маса, пиех си бавно и гледах замислено през прозореца към студения каньон на Медисън Авеню. Главата ми леко шумеше от погълнатия тази вечер алкохол — бях погълнал неочаквано много. Ала усещането беше приятно и нямах чувство за неизбежен махмурлук.

Мисълта, която породи въпросът на Елън за вечерта, много приличаше на онова, което си помислих за Джордж Уотърхауз при потеглянето на таксито. Какво, за бога, лошо има в това да кажа на жена си, че съм прекарал една съвсем безобидна вечер в старомодния мъжки клуб на шефа… и ако даже имаше нещо невярно в думите ми, кой можеше да знае това? Не, всяка частица беше толкова смешна и параноична, колкото тези ранни мисли… и сърцето ми подсказа, че всяка частица е толкова вярна.


На другия ден се срещнах с Джордж Уотърхауз в коридора между счетоводството и читалнята. Срещнах ли се? По-скоро се разминахме. Той ми кимна и мина безмълвно край мен… както го правеше е години.

През целия ден ме боля стомаха. Само това ме убеждаваше напълно, че вечерта не е измислица.

Минаха три седмици, после четвърта… пета. Не получих нова покана от Уотърхауз. Не се чувствах добре, не бях във форма. Поне така си казвах. Ей такива потискащи, объркващи мисли ме мъчеха. Мислех си, че това ще избледнее и ще загуби жилото си, също както объркването. Ала мисълта за оная вечер идваше в особени моменти: изолираните светлини на лампите в читалнята, така неподвижни, спокойни и цивилизовани; абсурдната и весела история за учителката, затворена в тоалетната; силния мирис на кожа в стаите на клуба. Повечето от тези мисли ми минаваха, докато стоях пред тесния прозорец и гледах как ледените кристали сменят цвета си — зелено, кехлибарено, червено. Мислех за онова чувство на покой, което изпитах.

През тези пет седмици ходих в библиотеката и открих четири тома от поезията на Алджернън Уилямс (аз самият имах други три и ги прегледах); един от тези томове претендираше, че е пълно издание на поемите му. Порових се доста, но в нито един от томовете не срещнах поема, наречена „Камбаната“.

При същото отиване в нюйоркската публична библиотека прегледах каталога за фантастичните произведения на човек с име Едуард Грей Севил. Най-близкото, до което стигнах, беше тайнствен роман от авторката Рут Севил.

Ела пак, ако искаш. Не чакай покана…

Аз, разбира се, чаках някаква покана; някога мама ми казваше да не вярвам на хора, които с лекота те канят „да наминеш по всяко време“ или намекват, че „вратата им е винаги отворена“. Нямах нужда от напечатана картичка, доставена от човек в ливрея върху позлатен поднос, изобщо не си въобразявах това, ала очаквах нещо, даже в най-общи фрази: „Ще се отбиеш ли някоя вечер, Дейвид? Надявам се, че не те затрудняваме?“ Нещо такова.

Но когато не получих покана, сериозно се замислих да отида; в края на краищата хората наистина искат да наминеш по всяко време, така предполагах. Някои места са винаги отворени, майка ми не винаги беше права.

… Не чакай покана…

Както и да е, стана така, че на 10 декември същата година отново сложих тъмнокафявия панталон и грубото сако от туид и потърсих тъмночервената си връзка. Помня, че тази вечер усещах ударите на сърцето си много по-силно от обикновено.

— Да не би Джордж Уотърхауз най-сетне да е паднал до там, че да те покани? — попита Елън. — В тая кочина с мъже-шовинисти?

— Така е — съгласих се аз и си помислих, че за първи път от десетина години я излъгах… после се сетих, че след първото посещение отговорих на въпроса й е лъжа. Старци, които разказват военни истории, така й казах.

— Е, може наистина да те приемат в клуба — рече тя… но без особена надежда. Трябва да призная, че го каза без капка злъч.

— Странни неща стават — казах аз и я целунах за довиждане.

— Троп-троп — каза тя, когато излизах.

През оная вечер пътят с таксито ми се стори дълъг. Беше студена звездна нощ. В огромното такси се чувствах съвсем дребен, сякаш бях дете, което за първи път вижда града. Когато таксито тръгна от кафявата сграда, изпитах възбуда — нещо толкова просто и естествено. Но такава обикновена възбуда е едно от качествата на живота, тя отлита почти незабелязано и е възрастта появата й предизвиква изненада като откриването на един-два черни косъма в нечий гребен, след като собственика последен е намерил подобни неща.

Платих на шофьора, слязох от таксито и тръгнах към четирите стъпала, водещи към входа. Щом ги изкачих, от вълнение се схванах (с чувството за старост бях свикнал). Какво всъщност дирех тук?

Вратата беше дебела, дъбова, тя ми приличаше на порта, защищаваща замък. Не се виждаше нито звънец, нито чукче, нито телевизионна камера със затворен цикъл, монтирана под дълбоката стряха, нямаше го и Уотърхауз да ме въведе. Застанах на площадката и се огледах. Изведнъж Източната Трийсет и пета улица ми се стори по-тъмна, по-студена, по-опасна. Кафявите камъни ми изглеждаха някак тайнствени, сякаш криеха още неизвестни загадки. Прозорците им заприличаха на очи.

Някъде зад един от тези прозорци може да има мъж или жена, някой, който замисля убийство, помислих си. Тръпки пробягаха по гърба ми. Човек, който замисля… или извършва убийство.

Вратата се отвори ненадейно и се появи Стивънс.

Изпитах огромно облекчение. Не съм човек с прекалено въображение, струва ми се, поне при обикновени обстоятелства, но последната мисъл имаше зловещата яснота на пророчество. Щях да се раздьрдоря шумно, ако преди това не бях погледнал Стивънс в очите. Очите му не ме познаха. Очите му изобщо не ме познаваха.

После дойде нов миг на оная зловеща, пророческа яснота. Видях цялата вечер до края в пълни подробности. Три часа в тихия бар. Три, може и четири чаши уиски, за да убия притеснението от лудостта да се появя там, където не съм желан. Мисълта за унижението, което можех да избегна със съвета на мама, ако го бях послушал.

Видях как се връщам вкъщи малко пийнал в неприличен вид. През очите на детството от възбуда и очакване по-скоро видях, отколкото извърших пътуването с такси. Чух се да казвам на Елън: след време ти писва… Уотърхауз разказа същата история за предаването на пържолите за Трети батальон, докато играехме покер… те играят купи по долар за точка, вярваш ли?… Да отида пак?… Бих могъл, но се съмнявам. Това ще бъде краят. Освен на собственото ми унижение, предполагам.

Видях всичко това в празнотата на очите му. Сетне очите се стоплиха. Стивънс се усмихна леко и каза:

— А, мистър Адли! Влезте, дайте си палтото.

Качих се по стълбите и Стивънс плътно затвори вратата след мен. Колко различна може да е вратата, когато си от топлия й край! Той взе палтото ми и изчезна с него. Постоях малко в коридора, загледан в отражението си върху стенното огледало: мъж на шейсет и три години с доста изпито лице, за да изглежда на средна възраст. И все пак отражението ми хареса.

Шмугнах се в библиотеката.

Там Йохансен четеше своя „Уол Стрийт Джърнъл“. В другото островче от светлина Емлин Маккарън седеше зад шахматната дъска срещу Питър Ендрюз. Маккарън беше и е мъртвешки тип с тесен като острие нос, а Ендрюз — огромен холерик със смъкнати рамене. Дълга брада с цвят на джинджифил падаше върху сакото му. Застанали един срещу друг над шахматната маса с фигурите от абанос и слонова кост, те приличаха на индиански тотеми: орел и мечка.

И Уотърхауз беше там, четеше навъсен последния „Таймс“. Той ме погледна, кимна ми без изненада и пак се зарови във вестника.

Стивънс ми донесе скоч, без да ме пита.

Сложих го на рафта и отново намерих онази объркваща и съблазнителна колекция от зелени томове. Тази вечер започнах да чета произведенията на Едуард Грей Севил. Първо взех „Те бяха наши братя“. По-късно прочетох всичките му книги и мисля, че те са единайсет от най-хубавите романи на нашия век.

Към края на вечерта чухме една история — само една — и Стивънс разнесе брендито. В края на приказката всички станаха и се наканиха да си вървят. Стивънс се обади от двойната врата, която свързваше библиотеката с коридора. Гласът му беше нисък и приятен, ала малко загрижен:

— Кой ще ни разкаже нещо за Коледа?

Хората застинаха по местата си и се спогледаха. Започна тихо, възпитано шушукане, сетне избухна смях.

Усмихнат, но сериозен, Стивънс плесна два пъти с ръце като учител, който подканя немирния клас към ред.

— Хайде, господа, кой ще ни разкаже приказка?

Питър Ендрюз със смъкнатите рамене и джинджифилената брада се изкашля.

— Мислил съм за нещо такова. Не знам, дали е точно това. Така че ако…

— Ще бъде много хубаво — прекъсна го Стивънс и отново избухна смях. Ендрюз получи потупвания по рамото. Когато хората започнаха да излизат, в коридора стана течение.

По някакъв магически начин Стивънс застана до мен с палтото ми.

— Лека нощ, мистър Адли. Винаги сте добре дошъл.

— Наистина ли се събирате на Бъдни вечер? — попитах аз, докато закопчавах палтото си. Безпокоях се, че мога да изпусна разказа на Ендрюз, защото имахме твърди планове да отидем в Скенектейди и да прекараме със сестрата на Елън.

Стивънс се направи на потресен и развеселен.

— В никой случай — рече той. — Човек трябва да прекара Бъдни вечер със семейството си. Поне тази нощ. Не сте ли съгласен, сър?

— Напълно съгласен.

— Ние винаги се срещаме в четвъртък преди Коледа. Всъщност това е една нощ в годината, когато правим най-голямото събиране.

Забелязах, че той не си послужи с думата „членове“. Случайно ли беше или я избягваше?

— Много приказки са разказани в главната зала, мистър Адли, приказки разни — от комични до трагични, от иронични до сантиментални. Но в четвъртък преди Коледа приказката е винаги тайнствена. Винаги е било така, доколкото си спомням.

Това поне обясняваше коментарите при първото ми посещение, реакцията на думите, че Норман Стет трябвало да запази разказа си за Коледа. И други въпроси напираха на устните ми, но аз видях предупредителен блясък в очите на Стивънс. Това не беше предупреждение, че няма да ми отговори на въпроса; това беше по-скоро предупреждение да не ги задавам.

— Има ли още нещо, мистър Адли?

Бяхме сами в коридора, останалите вече си отидоха. Внезапно коридорът ми се стори по-тъмен, дългото лице на Стивънс — по-бледо, а устните му — по-ярко червени. Една главня изпука в камината и червеният отблясък мигом заля лъснатия паркет. Стори ми се, че чувам откъм онези уж необитаеми стаи плъзгане и удар. Звукът не ми хареса. Никак.

— Не — казах с леко разтреперан глас. — Мисля, че няма.

— Тогава лека нощ — рече Стивънс и аз пресякох прага. Чух как тежката врата се затваря след мен. Чух резето да щраква. Тръгнах към светлините на Трето Авеню, без да поглеждам назад през рамо. Боях се да погледна назад, сякаш можех да видя ужасен демон, който ме настига крачка след крачка, или да зърна нещо тайно, което е по-добре да не зная. Стигнах до ъгъла, видях такси и се метнах в него.

— Пак разкази за войната, а? — попита ме Елън през оная нощ. Беше в леглото с Филип Марлоу, единствения любовник, който е имала.

— Един-два разказа за войната — казах й, докато закачах палтото си. — Аз четох книга.

— Когато не си слушал.

— Да, така е. Когато не слушах.

— Чуй това: „Първият път, когато хвърлих поглед на Тери Ленокс, той беше пиян в своя Ролс Ройс Силвър Рейт на терасата на «Дансърс» — прочете Елън. — Лицето му изглеждаше младежко, ала косата му беше съвсем бяла. По очите му можеше да познаеш, че се е налял до козирката, но иначе приличаше на всеки приличен младеж в смокинг, похарчил прекалено много пари в място, предназначено само за тази и никаква друга цел.“ Приятно, а? Това е…

„Дългото сбогуване“ — казах, докато си събувах обувките. — Четеш ми тоя откъс веднъж на три години. Това е част от цикъла на живота ти.

Тя сбърчи носа си.

— Троп-троп.

— Благодаря — казах.

Тя пак се зачете. Отидох в кухнята да взема бутилка уиски. Когато се върнах, тя беше оставила „Дългото сбогуване“ на юргана и ме гледаше по-внимателно.

— Ще станеш ли член на тоя клуб, Дейвид?

— Мисля, че мога да стана… ако ми предложат.

Чувствах се неудобно. Пак я излъгах. Ако съществуваше такова нещо като членство на Източната Трийсет и пета улица 249Б, аз вече бях член.

— Радвам се — рече тя. — Сега имаш нужда от нещо за дълго. Не зная дали си го разбрал, но имаш нужда. Влязох в Комитета на промяната, в Комисията по правата на жените и в Театралното дружество. А ти имаш нужда от нещо. Нещо, с което хората остаряват, мисля.

Отидох до леглото, седнах до нея и взех „Дългото сбогуване“. Беше чиста, наскоро отпечатана, е мека подвързия. Помня, че й купих тази книга с твърди корици като подарък за рождения й ден през 1953 година.

— Стари ли сме? — попитах я.

— Подозирам, че сме стари — усмихна ми се ослепително тя.

Сложих книгата настрани и докоснах гърдите й.

— Доста стари за това?

Тя придърпа завивката с благоприличието на дама… сетне, като хихикаше, я ритна на пода.

— Бий ме, тате — каза Елън. — Удари ми осем пръчки.

— Троп-троп — рекох аз и двамата се засмяхме.


Дойде четвъртък преди Коледа. Вечерта беше като всички други с две забележителни изключения. В клуба се събраха повече хора, може би деветнайсет. Във въздуха се носеше остро неопределено чувство на вълнение. Йохансен само хвърли бегъл поглед на своя „Джърнъл“ и дойде при Маккарън, Хю Бийгълман и мен. Седнахме до прозорците, поприказвахме за туй-онуй и най-подир се впуснахме в темпераментен и на моменти доста шумен спор за автомобилите преди войната.

Като си помисля сега, сещам се и за трета разлика — Стивънс беше направил хубав яйчен пунш. Той беше мек, но горещ, с ром и подправки. Сервираха ни го от невероятната купа Уотърфорд, която приличаше на ледена скулптура, и оживения шум от разговорите нарастваше с намаляването на пунша.

Погледнах към ъгъла до малката вратичка за билярдната зала и с учудване видях Уотърхауз и Норман Стет да хвърлят нещо в истинска боброва шапка. Те се смееха гръмогласно.

Събираха се и се разпадаха групички. Стана късно… и в часа, когато хората обикновено се измъкват през главния вход, видях как Питър Ендрюз сяда пред огъня с ненадписан пакет в ръка, голям колкото чувал за жито. Той го хвърли в пламъците и след миг огънят затанцува с всички цветове на дъгата — а сякаш и вън от камината, мога да се закълна — преди отново да стане жълт. Столовете се придърпаха около него. Над Ендрюз видях ключовия камък с издълбания върху него надпис: ТОВА Е ПРИКАЗКАТА, А НЕ ЧОВЕКЪТ, КОЙТО Я РАЗКАЗВА.

Стивънс мина дискретно сред нас, събра чашите от пунша и ги смени е по глътка бренди. Чу се шепот „Весела Коледа“ и „Върха на сезона, Стивънс“ и за първи път видях в ръцете бакшиш — тук десетдоларова банкнота, подадена дискретно, там нещо като петдесет, а от другия стол забелязах съвсем ясно, че подават сто.

— Благодаря, мистър Маккарън… мистър Йохансен… мистър Бийгълман… — Тих, възпитан шепот.

Живял съм доста дълго в Ню Йорк, за да науча, че Коледа е карнавал на бакшишите: нещо за месаря, нещо за хлебаря, нещо за майстора на свещници, без да броя портиера, управителя, чистачката, която идва във вторник и петък. Не съм срещал човек от моята класа, който да не го смята за необходимо, макар и досадно задължение… но през тази нощ не усетих този недоброжелателен дух. Парите се даваха добронамерено, даже със силно желание. И изведнъж, без всякаква причина (изглежда така идват мислите, когато си на номер 249Б) си помислих за момчето, което вика на Скрудж в студения неподвижен въздух на лондонското коледно утро: „Кво? Гъска колкото мен?“ А Скрудж, обезумял от радост, се киска: „Добро момче! Чудесно момче!“

Напипах портфейла си. На гърба му, под снимката на Елън, винаги имаше петдесетдоларова банкнота, която пазех за извънредни случаи. Когато Стивънс ми подаде чаша бренди, аз му я пъхнах в ръката, без да ми призлее… макар че не бях богат.

— Щастлива Коледа, Стивънс — рекох.

— Благодаря, сър. Желая ви същото.

Той раздаде чашите, получи бакшиша и се оттегли. Насред разказа на Питър Ендрюз се огледах и го видях застанал до двойната врата като тъмна човекоподобна сянка, вкаменен и безмълвен.

— Сега съм адвокат, както знаят повечето от вас — каза Ендрюз, след като отпи от чашата си, изкашля се и пак отпи. — През последните двайсет и две години имах бюро на Парк Авеню. Но преди това бях юридически помощник в адвокатска кантора във Вашингтон, окръг Кълъмбия.

Една юлска вечер останах до късно да завърша индексирането на цитатите по делата, което няма нищо общо с тази история. Тогава влезе един човек, който по онова време беше сред най-известните сенатори на Хълма, човек, който по-късно едва не стана президент. Ризата му беше опръскана с кръв и очите му напираха извън орбитите.

— Трябва да поговоря с Джо — каза той. Джо, както се досещате, беше Джоузеф Уудс, шефът на моята фирма, един от най-влиятелните адвокати от частния сектор във Вашингтон и близък приятел на сенатора.

— Отиде си преди няколко часа — рекох. Бях ужасно уплашен, казвам ви. Той приличаше на човек, току-що преживял страшна автомобилна катастрофа. И като зърнах лицето му, което съм виждал на снимки из вестниците и на друго място, забелязах, че е изцапано със съсирена кръв, а едната му буза трепери под изцъкленото му око… всичко това засили страха ми.

— Но мога да го извикам, ако вие… — Аз вече въртях телефона, влуден от стремежа да прехвърля някому тази неочаквана отговорност. Като погледнах зад гърба му, видях изсъхналите кървави следи от стъпките му по килима.

— Трябва да поговоря е Джо веднага — повтори той, сякаш не беше ме чул. — В багажника на колата ми има нещо, което открих във Виржиния плейс. Аз го застрелях, намушках го и не можах да го убия. То не е човек, не можах да го убия.

Той захихика… после се засмя… и най-подир се разкрещя. Той още крещеше, когато най-сетне се обадих на мистър Уудс и му казах да дойде, за бога, да дойде колкото може по-скоро…

Но аз нямам за цел да разкажа историята на Питър Ендрюз. Всъщност не съм сигурен, че ще дръзна да я разкажа. Достатъчно е да кажа: приказката беше толкова ужасна, че мислех за нея седмици наред. Един ден Елън ме погледна над масата за закуска и ме попита защо съм извикал посред нощ: „Главата му! Главата му още говори в земята!“

— Сигурно е било на сън — казах. — Един от тези, които не можеш да си спомниш.

Ала очите ми се сведоха към чашата с кафе и мисля, че този път Елън хвана лъжата.

* * *

През един августовски ден на следващата година, когато работех в читалнята, някой ме повика. Беше Джордж Уотърхауз. Помоли ме да отида в кабинета му. Когато влязох, видях Робърт Карден и Хенри Ефингам. За миг си помислих, че ще ме обвинят в някаква ужасна глупост или некадърност.

Карден пристъпи към мен и рече:

— Джордж мисли, че е време да те направим младши съдружник, Дейвид. Ние сме съгласни.

Може да ти се стори, че ще бъдеш най-старият младши съдружник в света — каза е усмивка Ефингам, — но трябва да пресечеш канала. С малко късмет до Коледа може да те направим пълноправен партньор.

Тази нощ не сънувах лоши сънища. Елън и аз вечеряхме навън, пихме много, отидохме в заведение, където не бяхме стъпвали от шест години и свиреха джаз. До два часа след полунощ слушахме как оня изумителен синеок чернокож — Декстър Гордън, надува тромпета си. На другата сутрин се събудихме с повредени стомаси и главоболие, без да разберем докрай какво е станало. Едно от нещата беше, че заплатата ми скочи с осем хиляди долара на година дълго след като нашите очаквания за такива шеметни приходи се издигнаха и сгромолясаха на нулата.

Онази есен фирмата ме изпрати, за шест седмици в Копенхаген и аз се върнах да науча, че Джон Ханрахан, един от редовните посетители на 249Б, е умрял от рак. Събрахме пари за жена му, изпаднала в неприятно положение. Побързах да събера сумата — парите бяха в брой — и да я обърна в чек. Излезе повече от десет хиляди долара. Предадох чека на Стивънс и предполагам, че той го е изпратил.

Случи се така, че Арлин Ханрахан членуваше в театралното дружество на Елън. По-късно Елън ми каза, че Арлин получила анонимен чек за десет хиляди и четиристотин долара. Бележката към чека била кратка и мъглява: Приятели на покойния ви съпруг Джон.

— Това не е ли най-изумителното нещо, което си чувал в живота си? — попита ме Елън.

— Не — рекох, — но е в първата десятка. — Има ли още ягоди, Елън?


Годините минаваха. На горния етаж в клуба на 249Б открих много стаи: кабинет, спалня, където гостите оставаха понякога да пренощуват (макар че след оня удар, който чух или си мисля, че чух, по-скоро бих отседнал в хубав хотел), малък, но добре оборудван гимнастически салон и сауна. По дължината на цялата сграда имаше дълга, тясна стая с два боулинга.

През тези години препрочетох книгите на Едуард Грей Севил и открих един зашеметяващ поет, може би равен на Езра Паунд и Уолъс Стивънс, наречен Норман Розен. Според кратката бележка на гърба на един от томовете му в клуба той е роден през 1924 година и е убит в Анцио. Трите тома с неговите произведения са публикувани от „Стедхам и син“ в Ню Йорк и Бостън.

Помня как един слънчев следобед през изминалите години (коя точно, трудно ми е да кажа) отидох в Нюйоркската публична библиотека и поисках Литерари Маркет Плейс за двайсет години. Литературният справочник е с размерите на Жълтите страници на голям град и библиотекарката едва не ме изгони. Но аз настоях и внимателно прегледах всеки том. И макар че ЛМП трябва да включва всички американски издатели, големи и малки (плюс разпространител, редактор, книжен клуб), не намерих материал за „Стедхам и син“. Една или две години след това завързах разговор с един доставчик на антикварни книги и го попитах за изданието. Той ми каза, че не го е чувал.

Хрумна ми да питам Стивънс, ала видях предупредителната светлина в очите му и не зададох въпроса.


През тези години чухме доста истории.

Приказки, както казва Стивънс. Смешни приказки, приказки за споделена и изгубена любов, тъжни приказки. Да, даже и няколко военни разказа, но не от онези, за които намекваше Елън.

Помня разказа на Жерар Тузман съвсем ясно. Беше приказка за една американска оперативна база, обстреляна от германската артилерия четири месеца преди края на втората световна война, в която загиват всички, освен самия Тузман.

Латроп Карудърз, американски генерал, който оттогава всички мислят за откачен (той носи отговорността за осемнайсет хиляди произшествия — за живота и крайниците на войниците, прахосани така, както ти или аз можем да прахосаме четвърт долар за музикален автомат), се бил надвесил над картата на фронтовата линия, когато паднала бомбата. Той обяснявал нова шантава операция с възможен успех на нивото, което всички карудъровци могат да измътят: тя обещавала грандиозен успех в производството на нови вдовици.

Когато димът се разсеял, замаяният и оглушен Жерар Тузман, чиято кръв се леела от носа, ушите и ъгълчетата на двете очи, стигнал до тялото на Карудърз и се огледал за изхода от тази развалина, която допреди минута била щаб. Погледнал генералското тяло… закрещял и се засмял. Той не чувал смеха с оглушалите си от взрива уши, но това помогнало на санитарите да разберат, че има жив човек сред купища трески.

Карудърз не бил осакатен от взрива, поне в смисъла, който употребяват войниците от тази отдавна минала война; мъже, чиито ръце са откъснати, мъже без крака и очи, мъже, чиито бели дробове са проядени от газ. Не, каза разказвачът, нямало нищо такова. Майка му щяла да го познае. Но картата…

… картата, над която Карудърз се бил надвесил с показалеца си на касапин, когато избухнал снарядът…

Картата някак си се била залепила на лицето му. Тузман се взирал в отвратителна татуирана посмъртна маска. В края на костеливото генералско чело личала част от каменистия британски бряг. На лявата му буза Рейн течел като син белег. На брадата му били отпечатани най-известните лозарски райони в света. Саар се увивал около гърлото му като примка на бесило… а на изпъкналата му очна ябълка било напечатано: ВЕРСАЙ.

Това беше нашата коледна история през хиляда деветстотин седемдесет и …… година.

Помня и много други, но не им е мястото тук. Право да си кажа, и на тузмановата история също… но тя беше първата „Коледна приказка“, която чух на номер 249Б, и аз не устоях на изкушението да я разкажа. В четвъртъка след Деня на благодарността през онази година, когато Стивънс плесна с ръце за внимание и попита кой ще ни удостои с коледна приказка, Емлин Маккарън изръмжа: „Струва ми се, че имам предвид нещо от тези мечешки приказки. Ще я разкажа сега или никога. Много скоро бог ще ми затвори устата за мое добро.“

От времето, когато започнах да идвам на номер 249Б, не бях чувал Маккарън да разказва нещо. Усещах силно вълнение, може би затова поръчах такси толкова рано, а Стивънс сервира яйчния коктейл на шестима от нас, които дръзнаха да излязат в онази ветровита студена вечер. Не бях единственият, видях същата възбуда на доста лица около мен.

Маккарън, вече стар, кожа и кости, седна на огромен стол до огъня е пакет фойерверки във възлестите си ръце. Той го хвърли вътре и ние видяхме как пламъкът сменя цвета си, преди отново да стане жълт. Стивънс разнесе чашите с бренди и ние му дадохме коледния бакшиш. Веднъж по време на тази годишна церемония чух звън на дребни монети при предаването им към получателя; в друг случай зърнах за миг в светлината на огъня хилядадоларова банкнота. В двата случая шепота на Стивънс беше еднакъв: тих, внимателен и съвсем коректен. Десет години — ни повече, ни по-малко — бяха минали от времето, когато за първи път дойдох в клуба на 249Б с Джордж Уотърхауз, и докато външният свят се променяше, тук нищо не се промени и Стивънс като че не беше остарял нито с месец, нито с един-единствен ден.

Той се скри в сянката и за миг се възцари пълна тишина, в която чувахме лекото свистене на парата, която изпускаха горящите цепеници в камината. Емлин Маккарън се взря в пламъка и всички проследихме погледа му. Тази вечер огнените езици изглеждаха особено буйни. Видът на огъня ме замайваше, както, предполагам, вятърът е омагьосвал пещерните хора, нашите предци, когато е ревял и виел край студените им северни пещери.

Най-сетне, все още загледан в огъня, Маккарън леко се наведе напред, лактите му опряха в бедрата, а стиснатите му китки увиснаха между коленете като възел, и той започна разказа си.

Загрузка...