Мъртви за света

12

— Коя си ти? — попита тънък женски глас. Нямаше как да отговоря, защото едната й ръка притискаше устата ми, а другата държеше нож, опрян в гърлото ми. Очевидно тя го разбра секунда по-късно, защото каза: „Влизаме вътре“, и започна да ме бута към задния вход на сградата.

Такъв обрат на събитията изобщо не ме устройваше. Трябваше да направя нещо! Ако тя беше една от вещиците на Халоу — от онези, които пиеха вампирска кръв, — нямаше да ми се размине. Но аз си имах работа с една най-обикновена вещица, която едва ли беше виждала толкова боеве по баровете, колкото аз. Сграбчих с две ръце китката, с която държеше ножа, усуках я с всичка сила и я ритнах с коляно в корема. Вещицата се просна на ледения асфалт, а аз скочих върху нея и притиснах ръката й към земята. Тя пусна ножа и започна жално да хленчи.

— Ех, Холи, хич не те бива за часовой — прошепнах.

— Суки? — Холи се ококори насреща ми. Носеше маска с цепки за очите и устата. Не беше пропуснала да си сложи и яркорозово червило!

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Заплашиха ме, че ако не им помогна, ще отвлекат момчето ми.

Прилоша ми.

— Кога започна да им помагаш, след като дойдох в апартамента ти? Или преди това? Казвай, откога? — попитах аз и я раздрусах с всичка сила.

— Когато Халоу дойде в бара с брат си, тя мигновено усети присъствието на друга вещица. След като разговаря с вас, веднага разбра, че не си нито ти, нито Сам. Халоу е способна на всичко. Тя знае всичко. По-късно същата нощ двамата с Марк дойдоха в апартамента ми. Очевидно преди това се бяха сбили с някого, защото изглеждаха раздърпани и много ядосани. Марк ме държеше, а сестра му ме удряше с юмруци. Доставяше й голямо удоволствие. По едно време Халоу видя снимката на сина ми; взе я и каза, че може да го прокълне от разстояние… да го накара да се хвърли под някоя кола или да зареди пушката на баща си… — Холи се разплака. Изобщо не я винях. Дори на мен ми се доплака от чутото. — Нямах друг избор и обещах да й помогна.

— Вътре има ли други като теб?

— Принудени да им помагат? Няколко.

Това обясняваше някои от дочутите мисли.

— А Джейсън? Той там ли е? — въпреки че прослушах и трите мъжки мозъка, все пак реших да попитам.

— Джейсън е уикан? Сериозно? — Тя свали шапката и прокара ръка през косата си.

— Не, не, не. Питам дали Халоу го е взела за заложник?

— Не съм го виждала. За какъв дявол Халоу ще взема Джейсън за заложник?

Явно през цялото време съм се лъгала. Един ден някой ловец щеше да открие кокалите на брат ми. (Това винаги се случва или на ловец, или на човек, тръгнал да разхожда кучето си, нали така?) Коленете ми внезапно омекнаха; имах чувството, че асфалтът направо хлътна под краката ми. Наложих си да се върна в настоящето. Сега не бе нито времето, нито мястото за подобни емоции. Може би по-късно, у дома, ако изобщо оцелеех.

— Трябва да се махнеш от тук — прошепнах аз възможно най-тихо. — Трябва да се махнеш от този район. Веднага.

— Но тя ще докопа сина ми!

— Няма. Гарантирам ти.

Холи явно прочете нещо в изражението на лицето ми.

— Надявам се да ги изтрепете до крак! — изрече тя с толкова гняв, колкото шепотът позволяваше. — Единствените, които се струва да пожалите, са Партън, Челси и Джейн. И те са там против волята си, а всъщност са нормални уикани, които не искат да навредят никому, също като мен.

— Как изглеждат?

— Партън е мъж на около двайсет и пет, кестенява коса, нисък, с родилно петно на бузата. Челси и на седемнайсет, с боядисана яркочервена коса. Джейн е… хм… тя е просто старица, ще я познаеш. Бяла коса, панталон, блуза на цветя. Очила.

Баба щеше да скастри Холи, задето слага всички по-възрастни жени под общ знаменател, но — бог да благослови душата й — нея вече я нямаше, а аз нямах време за подобни разяснения.

— Но защо Халоу не е сложила на пост по-надеждни хора от близкото си обкръжение? — попитах аз от чисто любопитство.

— Тази нощ ще провеждат някакъв голям магически ритуал. Просто не мога да повярвам, че отблъскващата магия не ти е подействала. Явно имаш имунитет — после Холи тихичко се изкиска: — освен това никой от тях не искаше да премръзне навън.

— Хайде, скъпа, изчезвай оттук — прошепнах аз и й помогнах да се изправи. — Няма значение къде си паркирала, просто тръгвай в северна посока — за всеки случай посочих къде е север.

И Холи тръгна в оказаното направление. Маратонките й „Найк“ се движеха абсолютно безшумно по напукания асфалт, а матовочерната й коса сякаш погълна бледия сноп светлина от уличната лампа, когато мина под нея. Миризмата около къщата — миризмата на магия — ставаше все по-силна, а аз стоях и се чудех какво да правя. Тримата уикани, принудени да съдействат на Халоу, тежаха на съвестта ми. Трябваше да намеря начин да ги измъкна оттам. Но как, по дяволите?

В рамките на шейсет секунди ме връхлетя цяла колекция от половинчати идеи и безплодни хрумвания. За жалост, всичките ми гениални прозрения водеха до задънена улица.

Можех да нахълтам в сградата и да извикам: „Партън, Челси, Джейн — вън оттук, веднага!“. Но така вещиците щяха да разберат за предстоящата атака, а някои от приятелите ми — добре де, съюзници — щяха да умрат.

Можех да изчакам вампирите и да ги предупредя, че в сградата има трима невинни, но те едва ли щяха да ми обърнат внимание. А ако случайно — да не повярваш! — ги избиеше на милосърдие, те трябваше да пощадят всички вещици, преди да решат кои от тях са добрите, което пък щеше да даде достатъчно време на лошите за контраатака. Да не забравяме, че оръжията на вещиците са в главите им.

Тогава осъзнах — твърде късно, уви! — че трябваше да задържа Холи и да я използвам като средство за достъп до сградата. Но да изложиш на смъртна опасност една уплашена майка, също не е добро решение.

Нещо голямо и топло се притисна до хълбока ми — на светлината от лампата блестяха само очи и зъби — Алсид. Беше огромен. От контраста със сребристите кръгове около очите му останалата част от козината му изглеждаше още по-тъмна. Прехвърлих ръка през гърба му.

— Вътре има трима, които не трябва да умират — докладвах му аз. — Не знам какво да правя.

Вълците не говорят, за жалост, така че Алсид нямаше как да ми даде съвет. Само ме погледна в очите и тихо изскимтя. Знам, знам — вече трябваше да съм се върнала при колите, но аз продължавах да вися тук, в най-опасната зона. Усетих раздвижване около себе си. Алсид подви опашка и зае позиция до задния вход на сградата.

— Ти какво правиш тук? — че се гласът на Бил. Странно как успя да побере толкова много гняв в толкова тих шепот. — Пам ти каза да се махнеш веднага щом приключиш с броенето!

— Вътре има трима невинни — прошепнах в отговор аз. — От местните вещици. Изнудили са ги да участват.

Бил изсумтя нещо под носа си, но аз все пак му предадох описанието на уиканите, получено от Холи.

Усетих как тялото му се напрегна и миг по-късно до нас приклекна Деби. Луда жена, да се навира на педя разстояние от вампира и човека, които я мразят най-много от всички!

— Казах ти да стоиш по-далече — изсъска застрашително Бил.

— Алсид се отрече от мен — уведоми ме тя, все едно не знаех.

— А ти какво очакваше? — свих рамене аз. Ей богу, печалната й поза направо ме убиваше. Тази жена никога ли не е чувала поговорката „Каквото надробиш, това ще сърбаш“?

— Трябва да намеря начин да си върна доверието му.

Какво можех да кажа? Ако Деби искаше да си купи малко себеуважение, значи беше объркала магазина.

— Тогава ми помогни да спасим тримата невинни в щабквартирата на Халоу — казах аз. Този проблем не ми излизаше от главата. — Ти всъщност защо не си се преобразила в своето си животно?

— О, не мога — жално въздъхна тя. — Алсид се отрече от мен и сега ме е страх да се преобразявам в неговата глутница. Направя ли го, те имат пълното право да ме убият.

— А в какво животно се превръщаш по принцип?

— Лисица.

Идеален избор.

— Хайде — подканих я аз и се приготвих да тръгвам към сградата. Ненавиждах тази жена, но ако можеше да ми е от полза, бях длъжна да се съюзя дори с нея.

— Чакай, аз трябва да заема позиция до задния вход, заедно с върколака — изсъска Бил. — Ерик вече е там.

— Ами тръгвай тогава!

Усетих нечие присъствие зад гърба си и рискувах да се обърна. Пам. Усмихваше се с щръкнали до край резци, от което ме побиха тръпки.

Не знам дали щяхме да стигнем незабелязани до сградата, ако вещиците не бяха заети с ритуала си, спокойни, че кварталът е потопен в магия и Холи стои на пост. Но поне този път късметът застана на наша страна. Няколко минути по-късно аз, Деби и Пам се добрахме до парадния вход, където ни чакаше младият върколак Сид. Разпознах го дори във вълчия му облик. До него стоеше Буба.

И изведнъж ме озари прозрение! Пристъпих тихо към Буба и прошепнах в ухото му:

— Можеш ли да изтичаш до уиканите? Онези, които са на наша страна? Знаеш ли къде са?

Буба кимна убедително.

— Кажи им, че вътре има трима местни уикани, принудени насила да участват в това. Попитай ги дали не могат да направят някаква магия, с която да го отделят от останалите, така че да ги разпознаем.

— Ще ги питам, мис Суки. Те винаги се държат много мило с мен.

— Браво, Буба. Действай. Бързо и тихо.

Той кимна и потъна в мрака.

Миризмата около сградата стана толкова силна, че едва дишах. Имах чувството, че се намирам в магазина за парфюмирани свещи в търговския център.

— Къде изпрати Буба? — попита Пам.

— Обратно при уиканите. Трябва да направят така, че тримата невинни да изпъкнат сред останалите, за да не ги убием.

— О, не, трябва веднага да се върне! Без него не можем да влезем! Той трябва да разбие вратата!

— Но защо… — взех да пелтеча аз, смутена от реакцията на Пам. — Той не може да влезе без покана също като теб.

— Мозъкът на Буба е увреден. Той не е истински вампир. Може да влиза навсякъде без словесна покана.

Ченето ми увисна от изненада.

— Защо не ми каза? — попитах.

Пам само повдигна вежди. Замислих се и се сетих, че наистина съм виждала Буба да влиза неканен. Поне два пъти. Просто великолепно!

— Значи сега аз трябва да вляза първа — казах аз доста по-спокойно, отколкото се чувствах в действителност. — А после да ви поканя, така ли?

— Да. Твоята покана ще ни е достатъчна. Сградата не е тяхна собственост.

— Ъм… сега какво, веднага ли влизаме?

Пам изсумтя. На бледата светлина от уличната лампа усмивката й изглеждаше зловещо.

— Официална покана ли чакаш?

Господи, пощади ме от вампирски сарказъм!

— Мислиш ли, че Буба е успял да предаде съобщението на уиканите?

— Разбира се. Е, хайде! Да им сритаме задниците! — изчурулика тя. Съдбата на невинните уикани изобщо не я интересуваше. Всички (освен мен) изглеждаха в пълна бойна готовност — с щръкнали резци и светнали погледи. Дори младият върколак.

— Щом ритна вратата, веднага влизаш — прошепна Пам и ме щипна по бузата, за моя огромна изненада.

Ама аз изобщо не искам да влизам, помислих си.

Само че нямах избор. Изпънах гръб, застанах зад Пам и станах свидетел на изумителна гледка: вампирката вдигна крак, прицели се и го стовари върху вратата със силата на четири или пет мулета. Ключалката се строши, дървото се пропука и вратата полетя напред. Аз се втурнах и изкрещях към вампирите (включително и онези, които стояха до задния вход):

— Влизайте!

В продължение на няколко нереални, безкрайно дълги секунди стоях сама насред леговището на Халоу, а всички вещици ме гледаха втренчено с искрено изумление.

Залата беше пълна със свещи и хора, насядали по земята върху възглавнички; очевидно, докато сме стояли отвън, всички в сградата се бяха събрали в голямата стая и сега седяха в кръг по турски. Пред всеки от тях имаше запалена свещ, бокал и нож.

Най-лесна за разпознаване от тримата невинни бе „старицата“ — единствената белокоса сред присъстващите. Яркорозово червило, леко размазано; по бузата й — засъхнала кръв. Улових я за лакътя и я издърпах в ъгъла. Наоколо ми вече кипеше пълен хаос, но аз не спирах да се оглеждам за останалите. В залата имаше общо трима мъже. Единият от тях — Марк, братът на Халоу, — се отбраняваше от глутница върколаци. Вторият — на средна възраст, с хлътнали бузи и подозрително черна коса, — мърмореше някакви заклинания под носа си и се мъчеше да извади нож от джоба на якето, хвърлено на пода от дясната му страна. Намирах се твърде далече от него и нямаше как да му попреча. Можех само да се надявам, че другите ще се погрижат за него. Тогава забелязах третия мъж — Партън. Познах го по родилното петно на бузата. Седеше присвит на пода и криеше главата си с ръце. Ах, как добре го разбирах!

Улових го за лакътя и се опитах да го изправя на крака. Той, естествено, размаха юмруци насреща ми, но не успя да ме улучи. Нямах желание да рискувам, затова просто се прицелих и го фраснах по носа. Писъкът му потъна в общата какофония от звуци и никой не му обърна внимание. Запокитих го в същия ъгъл и забелязах, че двамата с Джейн вече светеха. Буквално. Аха, значи магията на уиканите започваше да действа, макар и с известно закъснение. Сега трябваше да открия светеща млада жена с боядисана яркочервена коса — третата местна вещица.

Но точно тогава късметът ми си изчерпа; по-точно нейният късмет. И тя светеше, горката, но вече мъртва. Гърлото й беше прегризано от някой върколак — наш или чужд, вече нямаше значение.

Проправих си път през мелето и стигнах до ъгъла, където трепереха двамата оцелели уикани. Миг по-късно отнякъде дотича Деби Пелт.

— Махайте се оттук — казах аз и ги улових за ръцете. — Намерете вашите уикани или се прибирайте вкъщи. Пеша, с такси, няма значение.

— Но този квартал е ужасен! Навън е опасно! — изхълца Джейн.

Направо се втрещих.

— А тук не е ли?

Повече нищо не можех да направя за тях. Деби ги повлече към вратата и изчезна навън заедно с тях. Реших да ги последвам, но точно в този момент една от вещиците върколаци захапа крака ми. Слава богу, не успя да забие зъби в плътта ми, но започна да ръфа крачола ми и аз политнах назад. Успях да докопам дръжката на вратата и бързо се изправих на крака. В този момент от склада нахлу втора вълна върколаци и вампири; вещицата се втурна към тях и ме заряза на произвола на съдбата.

Около мен цареше неописуем ужас — писъци, хвърчащи тела и фонтани от кръв.

Вещиците яростно се отбраняваха. Онези от тях, които умееха да се трансформират, се биеха в животински облик. Халоу не правеше изключение — в момента тя представляваше едно космато туловище с ръмжаща муцуна и тракащи зъби. Брат й правеше някакво заклинание, което изискваше от него да запази човешкия си вид, и той всячески се стремеше да държи на страна вампирите и върколаците, за да може да завърши започнатото. Пееше нещо под носа си, а мъжът с хлътналите бузи му пригласяше. Без да прекъсва заниманието си, Марк Стоунбрук стовари юмрук в корема на Ерик, който тъкмо притичваше покрай него.

Помещението взе да се пълни с гъста мъгла. Вещиците, въоръжени с ножове и вълчи зъби, веднага схванаха идеята. Онези от тях, които можеха да говорят, започнаха да пригласят на Марк и мъглата постепенно стана толкова плътна, че вече не можех да различа добрите от лошите.

Втурнах се към вратата, за да избегна задушливия облак. Всяка глътка въздух ми костваше огромни усилия — все едно вдишвах и издишвах топчета памук. Протегнах ръка и докоснах стената, но вратата я нямаше. Можех да се закълна, че допреди малко си беше там! Завладя ме паника, стомахът ми се сви от страх. Започнах трескаво да опипвам мазилката в опит да открия изхода.

Внезапно осъзнах, че се лутам като обезумяла и вече не мога да намеря не само вратата, но и стената. Препънах се в тялото на някакъв вълк. Нямаше видими рани, така че го улових за краката и го повлякох настрана, с надеждата да го спася от този ад.

Вълкът започна да се гърчи и да се трансформира пред очите ми. Но това се оказа само началото на кошмара ми — оказа се, че влача по пода чисто голата Халоу. Божичко, нямах представа, че някой може да променя облика си с такава скорост. Пуснах я ужасена и побързах да се скрия обратно в мъглата. Добрата самарянка Суки избра за спасение погрешен страдалец. В този момент една от вещиците ме сграбчи изотзад със свръхчовешка сила. С едната си ръка се опитваше да ме стисне за врата, а с другата — да блокира удара ми. Само че й липсваше координация и аз я ухапах с всичка сила. Може би беше вещица върколак, изпила цял галон вампирска кръв, но хич не я биваше за боец. Тя изпищя от болка и веднага ме пусна.

Изгубих всякакво чувство за ориентация. Исках да изляза, но нямах никаква представа в коя посока да търся изхода. Кашлях непрекъснато, очите ми сълзяха. Изпитвах увереност единствено в гравитацията. Всичко останало — зрение, слух, допир — се изгуби в проклетите бели кълбета, които ставаха все по-гъсти. Вампирите имаха предимство в тази ситуация: на тях не им се налагаше да дишат. Вече копнеех за мръсния градски въздух, който щеше да ми се стори кристалночист и вкусен в сравнение със задушливата атмосфера в старата пекарна.

Задъхана, с размазани сълзи по бузите, мятах ръце и се мъчех да открия стена, врата или какъвто и да било друг ориентир. Залата ми се струваше като пещера; имах чувството, че бродя по безкрайно дълги и пусти коридори. Започнах да се питам дали пък вещиците не са променили размерите й, но прозаичният ми мозък се бунтуваше и отказваше да приеме подобна възможност. Навсякъде около мен се носеха крясъци и шумове, които, макар и приглушени от мъглата, звучаха не по-малко ужасяващо. Отнякъде изригна струя кръв и се плисна точно пред мен. Усетих пръските по лицето си и изпищях, макар да знаех, че кръвта не е моя. Трудно ми беше да повярвам, че все още не съм наранена.

В този момент нещо прелета край мен и тежко тупна на пода. Погледнах надолу и разпознах лице — Марк Стоунбрук, в предсмъртна агония. Бялата пелена мигом го погълна и той изчезна от погледа ми — със същия успех можеше да се намира и в някой друг град.

Зачудих се дали да не приклекна и аз. Може би ниско долу въздухът щеше да е по-добър за дишане. Но в краката ми лежеше трупът на Марк, а най-вероятно и още куп други ужасни неща.

Налагаше се да се простя с надеждата, че Марк ще свали заклинанието от Ерик. Сега можеше да разчитаме единствено на Халоу. „И най-добрите планове на мишките и хората…“. Милата ми баба, винаги разполагаше с подходящ цитат за всяка ситуация. Покрай мен профуча Джералд; преследваше нещо, което нямаше как да видя.

Със сълзи на очи си повтарях, че съм смела и находчива, но думите кънтяха без смисъл в главата ми. Не спирах да вървя, опитвайки се да открия някакъв ориентир в хаоса. Газех през принадлежностите на вещиците, които се въргаляха навсякъде по пода, — бокали, ножове, парчета от кости и някакви странни растения. Внезапно попаднах в сравнително ясен участък и забелязах в краката си прекатурен на една страна бокал, а до него — един от ножовете на вещиците. После мъглата отново се сгъсти, но аз успях да докопам ножа, който най-вероятно бе предназначен за някой от техните магьоснически ритуали. Аз обаче възнамерявах да го използвам като средство за самозащита. Почувствах се малко по-спокойна с ножа в ръка, който впрочем изглеждаше много красив, но и много остър.

Щеше ми се да разбера с какво ли се занимаваха в момента нашите уикани и дали имаха нещо общо с тази коварна мъгла.

Впоследствие се оказа, че нашите вещици получавали жива картина от бойното поле чрез тяхна посестрима гадателка. (Въпросната гадателка наблюдавала събитията във „вълшебното“ си огледало, в конкретния случай — бокал, пълен с вода.) По-късно разбрах, че те видели много повече неща от нас въпреки гъстата мъгла. Как точно — нямам представа.

В крайна сметка нашите вещици направиха така, че да завали дъжд… в сградата. Дъждът бавно разсея плътната мъгла и вече можех да дишам спокойно, макар че бях мокра до кости и вкочанена от студ. Огледах се и установих, че се намирам близо до вътрешната врата, която водеше към по-голямото помещение. Видимостта ставаше все по-добра; в стаята нахлу светлина и вече можех да различавам очертания и форми. Една от тях се понесе с ръмжене към мен на два крака, които обаче не изглеждаха съвсем човешки. Деби Пелт! Тя пък какво правеше тук? За последно я видях да излиза навън заедно с двамата уикани, а ето че сега пак се мотаеше тук. Дали по своя воля, или не, Деби тъкмо започваше да променя облика си — по лицето й стърчеше козина, а зъбите й изглеждаха по-дълги и по-остри. Опита се да ме захапе за гърлото, но получи конвулсия, свързана с процеса на превъплъщението й, и не успя да ме докопа. Отскочих назад, но се спънах в нещо на пода и изгубих една-две драгоценни секунди, докато възвърна равновесието си. Тя се приготви за нова атака и тогава се сетих, че имам в ръката си нож. Размахах го насреща й и тя се поколеба, но продължи да ръмжи злобно.

Гадината смяташе да използва суматохата, за да си уреди сметките с мен, а аз нямах достатъчно сили да се бия със свръхсъщество. Налагаше се да използвам ножа, макар че ми призляваше само като си го помислех.

В този зловещ миг от парцалите на мъглата се протегна огромна ръка, обляна в кръв, улови Деби за гърлото и започна да стиска. Здраво. Но преди да успея да разпозная собственика на ръката, отнякъде изскочи огромен вълк и ме повали на земята.

После подуши лицето ми.

Аха, нека позная… Точно тогава обаче друг вълк се хвърли отгоре му и двете животни се превърнаха в огромна космата топка, от която се чуваше само тракане на зъби и страховито ръмжене. Гледах безпомощно отстрани, но не посмях да се намеся. Всичко се случваше толкова бързо, че нямаше как да съм сигурна кой е добрият вълк и кой лошият.

Мъглата бързо се разсейваше и аз най-после успях да получа представа за общата картина. Защо ли ми трябваше? Гледката беше ужасяваща! Измежду купищата вещерски принадлежности се въргаляха тела — както мъртви, така и ранени, — и всичко беше подгизнало в кръв. Португалеца — младият върколак от военновъздушната база — лежеше проснат пред мен. Мъртъв. Кълпепър го прегръщаше и виеше от мъка. Миниатюрно късче война, което ми причиняваше огромна болка.

Халоу стърчеше права насред целия този хаос — изцяло в човешки вид, гола и омазана в кръв. Грабна единия от вълците и пред очите ми го запокити в стената. Излъчваше странна смесица от великолепие и ужас. Пам, раздърпана и мръсна, се промъкваше крадешком зад гърба й. Изглеждаше потресаващо и в първия миг дори не я познах. Тя се хвърли напред, улови Халоу за кръста и я повали на земята. Великолепна атака! От години гледам нощните футболни мачове в петък, но по-технично изпълнение от нейното не бях виждала. А ако беше успяла да я хване малко по-високо и да я стисне малко по-здраво, всичко щеше да приключи дотам. Само че Халоу, хлъзгава от дъжда и кръвта, успя да се извърти, сграбчи дългата права коса на Пам и я дръпна с такава сила, че отскубна не само кичури от нея, но и парчета скалп.

Пам започна да пищи като гигантски чайник. Не съм предполагала, че от нечие гърло — в случая не човешко, но все пак гърло, — може да излезе толкова пронизителен звук. Пам, вярна на принципа „око за око, зъб за зъб“, улови Халоу за ръцете и я прикова към пода. Кипеше люта борба. Битка между титани. Вещицата се съпротивляваше с всички сили и имаше огромни шансове за успех, тъй като по лицето на Пам се стичаше кръв и й пречеше да вижда. Но все пак Халоу беше човек, а Пам — вампир. В двубоя обаче внезапно се намеси трети участник — мъжът с хлътналите бузи, — който допълзя до двете жени и захапа Пам за врата. Двете й ръце бяха заети и тя нямаше как да му попречи. Човекът не просто я ухапа, а започна да пие кръвта й направо от гърлото и да се налива със сила така, сякаш зареждаше батериите си с мощна енергия. Огледах се и осъзнах, че аз съм единственият зрител на тази трагедия. С два скока се озовах до човека пиявица, който просто не ми обърна никакво внимание.

Налагаше се да използвам ножа. За пръв път през живота си се изправях през подобна дилема; за да забия нож в гърба на някого, ситуацията трябваше да е наистина критична, въпрос на живот и смърт — и то не чия да е смърт, а моята собствена. Тук, меко казано, нещата изглеждаха малко по-различно. Започнах да се колебая, а се налагаше да действам веднага. Пам губеше сили с всяка изминала секунда и все по-трудно удържаше проснатата на пода Халоу. Стиснах здраво черната дръжка на ножа и опрях черното му острие в гърлото на кръвопиеца.

— Пусни я — извиках.

Никаква реакция.

Натиснах ножа малко по-силно и струйка алена кръв шурна надолу по шията му. Мъжът се отдръпна от Пам и обърна към мен окървавената си муцуна. Нямах никакво време да се радвам на успеха си, защото внезапно се озовах в ролята на следващата му жертва. Мъжът се беше вторачил в мен с абсолютно безумен поглед и изгаряше от желание да ме изпие до капка. Искам, искам, искам, повтаряше трескаво мозъкът му. Опрях отново острието до гърлото му и точно когато се канех да натисна, той се хвърли напред и сам се наниза на него.

Бесът в погледа му угасна почти мигновено.

Уби сам себе си чрез мен. Може би изобщо не е осъзнал, че държа в ръката си нож.

Господи, убийство, точно пред очите ми! А аз, макар и непреднамерено, се явявах извършителят на това ужасно деяние.

Когато най-после успях да откъсна поглед от жертвата си, Пам седеше върху гърдите на Халоу и притискаше с колене ръцете й към пода. Върху устните й танцуваше нелепа усмивка. Огледах се да открия причината за радостта й и установих, че битката на практика беше приключила. Нямах представа колко дълго е продължило това шумно, невидимо в мъглата сражение, но сега ясно виждах последиците.

Вампирите са брутални убийци. Мръсничко пипат, така да се каже. Върколаците също не се отличават с изящни маниери на хранене. Вещиците плискат най-малко кръв от цялата свръхестествена пасмина, но цялостната картинка изглеждаше потресаващо. Като в онези кървави филми на ужасите, след които излизаш от киносалона засрамен, че въобще си си купил билет.

Очевидно бяхме спечелили битката.

Но точно в този момент на мен изобщо не ми пукаше. Чувствах се изтощена — не само физически, но и умствено — от хорските мисли, които бушуваха в главата ми като бельо в центрофуга. Нищо не можех да направя по въпроса, затова просто събрах последните си сили, отместих се от проснатия на земята труп и легнах на пода с втренчен в тавана поглед. Нямах никакви свои мисли, затова пък чуждите присъстваха в изобилие. Доста предсказуеми, при това: Толкова много съм изморен… Господи, колко много кръв!… Не мога да повярвам, че оцелях… Младият върколак с пънкарската прическа си мислеше, че битката му е харесала много повече от очакваното. Тъй като беше гол, възбудата от преживяното се забелязваше отдалече и той непохватно се опитваше да прикрие срама си. Но най-много от всичко му се искаше да открие симпатичната млада уиканка и да се усамоти с нея в някой ъгъл. Халоу мразеше Пам, мразеше мен, мразеше Ерик, мразеше целия свят. Започна да припява някакво заклинание, с което да разболее всички ни, но Пам светкавично й запуши устата с юмрук.

Деби Пелт се надигна от пода до входната врата и огледа бойното поле. Изглеждаше удивително — девствено чиста и пълна с енергия, сякаш никога не е имала козина по лицето и никога не е ръфала сурово месо. Започна да си проправя път между проснатите тела — някои живи, други не, — докато най-после откри Алсид, все още във вълчи облик. Приклекна до него с намерението да провери дали е ранен, но той изръмжа заплашително. Предупреждението бе ясно и недвусмислено, но тя явно не вярваше, че Алсид е способен да я нападне, и се протегна да го погали. Вълкът я захапа свирепо и от ръката й рукна кръв. Тя изпищя и отскочи встрани. В продължение на няколко секунди стоя там с наведена глава, като хълцаше неутешимо и притискаше раната си с длан. После вдигна очи към мен и ме изгледа с безмерна ненавист. Деби никога нямаше да ми прости. Цял живот щеше да обвинява мен за проклятието на Алсид. От две години го печеше на шиш с женските си номера, като ту го прикоткваше, ту го отблъскваше и всячески се стараеше да крие от него тъмната си страна. А сега всичко това бе приключило.

Но каква вина имах аз за това?

Да, аз разсъждавах като нормален човешки индивид и нямаше как да разбера гледната точка на свръхсъществото Деби. Изведнъж съжалих, че онази огромна ръка, която се протегна от мъглата и я стисна за гърлото, не успя да доведе делото си докрай. Деби се надигна от пода, повлече крака към изхода и потъна в нощта. И в този момент аз осъзнах, че тази жена цял живот ще ме дебне зад ъгъла. Ако имах късмет, раната от ухапването на Алсид щеше да се инфектира и Деби Пелт щеше да получи отравяне на кръвта…

Внезапно ме хвана срам от самата себе си. Що за коварни мисли бълваше главата ми? Искрено се надявах, че Бог подслушва не само моите мисли, но и тези на Деби. Така както тайничко се надяваш, че полицаят, който те е спял на пътя за превишена скорост, ще спре и онзи идиот зад теб, който се е опитал да те изпревари на двойна непрекъсната линия.

До мен се приближи червенокосата Аманда. Нахапана и окървавена, с огромна цицина на челото, но въпреки това щастлива.

— Искам да ти се извиня — направо започна тя, — докато все още съм в добро настроение. Ти оцеля в тази битка и искам да знаеш, че нямам нищо против теб, въпреки приятелството ти с вампирите. Може някой ден да получиш просветление.

Кимнах любезно и Аманда се запъти обратно към глутницата си.

Халоу лежеше вързана на пода, а Пам, Ерик и Джералд стояха на колене до някого в другия край на залата. Не успях да разбера какво точно правеха, защото в този момент Алсид допълзя до мен в почти човешки вид. Гол, естествено, като всички останали върколаци. Чувствах се твърде изморена да се зарадвам на гледката, но все пак се постарах да я съхраня в паметта си, за да й се насладя подобаващо в някой спокоен момент.

Имаше доста охлузвания по тялото си и една по-дълбока рана на рамото, но в общи линии изглеждаше добре.

— Имаш кръв по лицето — с мъка изрече той.

— Не е моя.

— Слава богу! — изпъшка той и легна до мен на пода. — Лошо ли си ранена?

— Всъщност изобщо не съм ранена — отвърнах. — Е, блъскаха ме, разбира се, ръмжаха ми, опитваха се да ме ухапят и за малко да се задуша, но никой не ме е удрял. — Гледай ти, новогодишното ми решение току-виж се сбъднало!

— Съжалявам, че не открихме Джейсън тук — каза той.

— Ерик попита Пам и Джералд дали случайно не са го взели за заложник и те отрекоха — отбелязах аз. — Може би просто не са се сетили за това.

— Чоу загина.

— Как? — спокойно попитах аз, все едно си говорехме за времето. Честно казано, никога не съм била кой знае каква почитателка на Чоу, но все пак, ако не се чувствах толкова изморена, бих вложила малко повече чувство.

— Една от вещиците на Халоу е имала дървен нож.

— Никога не съм виждала дървен нож — заявих аз и това беше всичко, което успях да кажа по повод смъртта на Чоу.

— Нито пък аз.

Известно време просто лежахме по гръб и мълчахме.

— Съжалявам за Деби — казах.

И аз наистина съжалявах, че долната кучка Деби разби сърцето на горкия Алсид и го принуди да се отрече публично от нея, за да може най-после на я изхвърли от живота си. Ето това имах предвид.

— Коя Деби? — попита той.

После се изправи и зашляпа с босите си крака по окървавения под, осеян с труповете на жертвите в тази чутовна битка.