Мравките

4 КРАЯТ НА ПЪТЯ

Целия ден Огюста прекара пред шестте кибритени клечки. Тя бе разбрала, че стената представлява по-скоро психологическа, отколкото действителна преграда. Прословутото „Трябва да се мисли различно!“ на Едмон… Нямаше никакво съмнение, че синът й бе открил нещо и го криеше с помощта на своя ум.

Спомни си гнездата, които той си правеше като малък, неговите „скривалища“. Може би защото му ги бяха разрушили до едно, той бе решил да си изгради недостъпно убежище, място, където никой никога да не го тревожи. Нещо като вътрешно убежище, което да му дари външен покой… и да го направи невидим.

Огюста пропъди вцепенението, което беше започнало да я обзема. Изплува споменът за нейната собствена младост. Когато беше съвсем малка, през една зимна нощ, бе разбрала, че могат да съществуват числа под нулата…

3, 2, 1, 0 и след това –1, –2, -3… Числа наопаки! Все едно, че ръкавицата на числата се обръща с подплатата навън. Значи нулата не беше нито краят, нито началото на всичко. Отвъд съществуваше цял един необятен свят. Като че някой бе взривил стената на „нулата“.

Вероятно е била на седем или на осем години, ала нейното откритие толкова я бе развълнувало, че не можа да заспи цяла нощ.

Числата наопаки… Това бе разтваряне към едно друго измерение. Третото измерение. Релефът!

Всемогъщи Боже!

Ръцете й треперят от вълнение, тя плаче, но намира сили и взема клечките. Поставя трите във формата на триъгълник, сетне от всеки ъгъл изправя по една клечка, докато краищата им се съберат в една точка.

Образува се пирамида. Пирамида от четири равностранни триъгълника.

Ето края на Земята. Мястото е изумително. Там няма вече нищо естествено, нищо земно. 103 683-и изобщо не си го е представял по този начин. Ръбът на света е черен — той никога не е виждал нещо толкова черно! Твърд, гладък, топъл и мирише на минерални масла.

Наместо отвесен океан тук има въздушни течения с неимоверна сила.

Мравките дълго стоят неподвижни, опитвайки се да разберат какво става. От време на време се усеща трептене, което постепенно нараства в геометрична прогресия. Сетне внезапно земята започва да се тресе, силен вятър повдига антените им, адски шум кара да плющят тъпанчетата на пищялите им. Прилича на силна буря, но явлението изчезва миг след като се е проявило, оставяйки след себе си няколко облачета прах.

Много изследователи жетварки са се опитвали да преминат тази граница, но Пазачите са нащрек. Защото този шум, този вятър, това трептене идат от самите тях — от Пазачите на края на света, които поразяват всеки дръзнал да стъпи върху черната земя.

Виждали ли са до днес тези Пазачи? Преди още рижите да са получили отговор, разнася се нов трясък, който мигом утихва. Една от жетварките, които ги придружават, твърди, че никой досега не е успял да пристъпи по „прокълнатата земя“ и да се върне жив. Пазачите премазват всичко.

Пазачите… Значи те са нападнали Ла-хола-кан и експедицията на 327-и мъжки. Само че защо са напуснали края на света и са отишли толкова на запад? Нима са решили да завладеят целия свят?

По този въпрос жетварките не знаят нищо повече от рижите. Биха ли могли поне да ги опишат? Единственото, което знаят, е, че всички приближили се до Пазачите са били премазани и убити. Дори не им е известно към кои живи същества да ги причислят: дали са гигантски насекоми? Може би птици? Или пък растения? Жетварките знаят само, че са много бързи и много силни. Мощта им е невъобразима и нищо не би могло да се сравни с нея…

В този момент 4000-ен предприема нещо колкото внезапно, толкова и неочаквано. Той се отделя от групата и поема по забранената територия. Като ще се мре, да се мре — той желае да се опита да прекоси края на света просто така, от дързост. Останалите го наблюдават изумени.

Напредва бавно, дебнейки с чувствителните връхчета на краката си всяко потрепване, най-слабото ухание, което предвещава смърт. Ето… петдесет глави, сто глави, двеста глави, четиристотин, шестстотин, осемстотин глави са преминати. Нищо. Той е здрав и читав!

Отсреща го поздравяват. От мястото, където се намира, вижда прекъснати бели ленти, които пробягват отляво и отдясно. Върху черната земя е пълно мъртвило; нито едно насекомо, нито едно растение. А почвата е тъй черна… това не е истинска почва.

Далеч пред себе си усеща присъствието на растения. Нима е възможно отвъд ръба на света да съществува друг свят? Той праща няколко феромона към останалите на брега колеги, за да им съобщи това, ала от такова голямо разстояние се разговаря трудно.

Тръгва обратно и тъкмо тогава отново всичко започва да трепери и се чува страхотен шум. Пазачите се връщат! Той се втурва с всички сили към другарите си.

Те остават вкаменени в мига, когато някаква гигантска маса прекосява техния небосклон с ужасно бучене. Пазачите отминават, оставяйки след себе си миризма на минерални масла. 4000-ен е изчезнал.

Мравките се приближават още малко до ръба и всичко става ясно. 4000-ен е премазан с такава сила, че тялото му има дебелина не повече от една десета глава. Той е като инкрустирай върху черната почва!

Нищо не е останало от стария белокански изследовател. Мъките от яйцата на ихневмона са прекратени веднъж завинаги. Впрочем една от ларвите на осата е пробила гърба — вижда се само една бяла точка върху сплесканото рижо тяло…

Значи така нанасят ударите си Пазачите на края на света. Разнася се тътен, силен порив на вятъра и за миг всичко е унищожено, опустошено, премазано. 103 683-и още не е отчел всичко това, когато отново проехтява гърмеж. Смъртта поразява дори когато никой не е преминал нейния праг. Стеле се прахоляк.

Въпреки всичко 103 683-и би искал да се опита да прекоси. Той се сеща за Сатей. Проблемът е същият. Ако не може да се мине отгоре, тогава трябва да се опита отдолу. Тази черна земя трябва да се приеме за река, а най-добрият начин за преодоляването на реките е да се прокопае тунел под тях.

Той споделя това с шестте жетварки, които мигом изпадат във възторг. Толкова е близко до ума, че те се чудят как не са се сетили по-рано! И тогава всички се заемат да копаят, без да щадят челюстите си.

Жазон Бражел и професор Розенфелд явно не бяха особени почитатели на чая от върбинка, но имаше изгледи да станат такива. Огюста им разказа всичко с най-големи подробности. Разкри им, че след нея синът й е определил тях за наследници на апартамента. По всяка вероятност рано или късно всеки ще бъде изкушен да изследва подземието, както тя самата беше изкушена. Затова предпочита да обедини енергията на всички, за да постигне максимален ефект.

След като Огюста им изложи необходимата предварителна информация, разговаряха малко. Нямаха нужда от това, за да се разбират. Достатъчни бяха един поглед, една усмивка… Никой от тримата не бе изпитвал досега тъй бърза умствена осмоза. Впрочем това надхвърляше границите на интелекта; сякаш тримата бяха родени, за да се допълват, като че техните генетични програми пасваха идеално и се сливаха. Същинска магия. Огюста бе много стара и въпреки това останалите двама я намираха изключително красива…

Спомниха си за Едмон; лишена от каквато и да е задна мисъл, симпатията им към покойника удивляваше самите тях. Жазон Бражел не заговори за семейството си, Даниел Розенфелд не спомена нищо за работата си, Огюста не каза нито дума за болестите си. Решиха да слязат още същата вечер. Знаеха, че това е единственото нещо, което би трябвало да се направи тук и сега.

Хли-пу-кан расте по площ и по интелект, вече е град на „юношеска възраст“. Развивайки технологиите по използването на водата, неговите обитатели изграждат под –12 етаж цяла мрежа от канали. Тези водни артерии дават възможност за бързо транспортиране на храни от единия край на града до другия.

Хлипуканците разполагат с всички условия за развитие на водния транспорт. Най-високото достижение представлява плаващ лист от боровинков храст. Достатъчно е да се улови подходящо течение, за да се измине разстояние неколкостотин глави по водата. Например от гъбарниците на изток до оборите на запад.

Мравките се надяват един ден да успеят да опитомят водомерките. Тези едри твърдокрили, обитаващи водата, притежават мехури с въздух под елитрите и действително плуват много бързо. Ако можеше да бъдат убедени да тласкат листата от боровинка, саловете биха разполагали с двигател, далеч по-сигурен от водните течения. Самата Хли-пу-ни предлага още по-футуристична идея. Тя си спомня за бръмбара-носорог, който я освободи от паяжината. Каква съвършена бойна машина! Носорогът притежава не само голям челен израстък, не само бронирана черупка, но освен това лети твърде бързо. Майката вече си представя цял легион такива животни с по десет артилеристи, разположени върху главата на всяко едно от тях. Вижда как тези почти неуязвими екипажи щурмуват вражеските войски и ги обливат с киселина…

Едно-единствено препятствие: както водомерките, така и носорозите са изключително неподатливи на опитомяване, още повече, че дори езикът им е неразбираем! Затова няколко десетки работнички се заемат да разшифроват техните обонятелни послания и да ги научат да разбират феромонния език на мравките.

Макар до този момент резултатите да са незадоволителни, хлипуканците все пак успяват да ги привлекат, като ги тъпчат с нектар. В края на краищата храната си остава най-разбираемият за насекомите език.

Въпреки всеобщата деятелност Хли-пу-ни си остава загрижена. До този момент са изпратени три групи посланици по посока на Федерацията, за /да бъде признат градът като шестдесет и пети неин член, ала отговор все още няма. Нима Бело-киу-киуни отхвърля предложението за съюз?

Колкото повече размишлява Хли-пу-ни, толкова повече се убеждава, че посланиците й са допуснали грешка и са били заловени от войниците с мирис на скала. Освен ако, разбира се, не са били просто омаяни от халюциногенното въздействие на ломекузата от –50 етаж… Или пък се е случило нещо друго?

Тя желае да бъде наясно. Няма намерение да загърбва нито признаването от страна на Федерацията, нито продължаването на разследването! Решава да изпрати 801-ви, своя най-добър и най-ловък боец. За да му даде в ръцете всички козове, тя осъществява АК с младия войник, така че той научава всичко, което самата тя знае за тази тайна. Той ще стане:

Старата дама бе приготвила пълна раница с храна и напитки, сред които три термоса горещ чай от върбинка. В никакъв случай не биваше да постъпват като онзи антипатичен Льодюк, който бе принуден да се завърне преждевременно, защото бе подценил значението на храната… Но дали изобщо беше открил кодовата дума? Огюста си позволяваше да се съмнява.

Наред с останалите приспособления Жазон Бражел се бе въоръжил с голям спрей сълзотворен газ и три противогаза; Даниел Розенфелд пък бе взел фотоапарат със светкавица последен модел.

Сега те се въртяха вътре в каменния манеж. Както и при техните предшественици спускането пробуждаше спомени и забравени мисли. Ранното детство, родителите, първите страдания, сторените пакости, несподелената любов, егоизмът, гордостта, угризенията…

Телата им се движеха машинално и умората беше просто немислима. Потъваха все по-дълбоко в плътта на планетата, потъваха в отминалия си живот. Ех, колко дълъг може да бъде един живот и колко разрушителен, много по-лесно разрушителен, отколкото съзидателен…

Най-сетне стигнаха до една врата. На нея имаше надпис.

В момента на смъртта душата изпитва същото, което изпитват посветените във Великите тайни.

Отначало мъчително лутане в лъкатушещи коридори, безкрайни тревожни пътешествия през мрака.

Сетне, точно преди края, ужасът достига своя апогей. Тръпката, треската, студената пот, ужасът вземат връх.

Този стадий е последван незабавно от извисяване към светлината, внезапно просветление.

Пред очите се разкрива чудно сияние, прекосяват се девствени места, поляни, отекващи от гласове и танци.

Свещени слова вдъхват боязън пред Всевишния. Съвършеният и посветен човек става свободен и слави Тайнствата.

Даниел направи снимка.

— Познавам този текст. Това е Плутарх.

— Прекрасен текст настина.

— Не ви ли плаши? — запита Огюста.

— Разбира се, но той затова е и написан. Така или иначе, в него се казва, че след ужаса настъпва просветление. Затова нека действаме последователно. Ако е необходим малко ужас, нека се оставим да бъдем ужасени.

— Съвсем навреме…

Плъховете сякаш само това бяха чакали, за да се появят. Тримата изследователи усещаха скритото им присъствие, бояха се да не ги докоснат с високите си обуща. Даниел отново щракна с апарата. Светкавицата разкри за момент гнусната картина на мокет от сиви топки и черни уши. Жазон побърза да раздаде маските, преди да напръска обилно наоколо със сълзотворен газ. Гризачите не чакаха втора покана…

Спускането бе възобновено и продължи още дълго.

— Какво ще кажете да похапнем, господа? — предложи Огюста.

И така, те се разположиха като на пикник. Епизодът с плъховете като че ли бе забравен и тримата бяха в най-прекрасно разположение на духа. Тъй като беше доста хладно, яденето завърши с глътка алкохол и силно горещо кафе. Обикновено чаят от върбинка биваше сервиран със следобедната закуска.

Копаят дълго, преди да успеят да стигнат до участък, където пръстта е по-рохка. Най-сетне, подобно на перископ, се подават чифт антени; обгръщат ги непознати миризми.

Открито пространство. Ето че са от другата страна на края на света. Все така никаква водна стена. Ала светът наоколо наистина не прилича по нищо на познатия им. И макар че все още се забелязват няколко дървета и тревни пространства, непосредствено зад тях се простира сива, твърда и гладка пустош. Докъдето стига погледът, не се вижда нито мравуняк, нито термитник.

Пристъпват напред. Ала над тях се надвесват огромни черни неща. Приличат на Пазачите, само че тези удрят наслуки.

И това не е всичко. В далечината се издига гигантски монолит, толкова висок, че антените им не могат да го обхванат изцяло. Той закрива небето, смазва земята.

Това трябва да е стената на края на света, а отвъд има вода — мисли си 103 683-и.

Отиват малко по-нататък и попадат на сюрия хлебарки, полепнали по някакво парче… неизвестно от какво. Черупката им е прозрачна и през нея се виждат всички вътрешни органи и дори кръвта, която пулсира в артериите! Отвратително! При отстъплението три жетварки са смазани от стоварила се върху им маса.

103 683-и и последните му трима оцелели другари решават въпреки всичко да продължат. Те преминават през порести прегради все така по посока на монолита с необятни размери. Внезапно местността става още по-смущаваща. Почвата е червена и напомня зърнестия строеж на ягода. Там съзират някакво подобие на кладенец и решават да се скрият за малко на сянка, когато изневиделица от небето изниква бяла сфера с диаметър най-малко десет глави, устремява се към тях и започва да ги преследва. Те се хвърлят в кладенеца… Едва успяват да се долепят до стената, когато сферата се сгромолясва на дъното.

Измъкват се ужасени оттам и побягват. Наоколо почвата е синя, зелена или жълта и навсякъде има кладенци и бели сфери, които ги преследват. Това вече е прекалено, всяка храброст си има граници. Този свят е прекалено различен, за да бъде поносим.

Тогава те побягват с всичка сила, вмъкват се в тунела и бързат да се завърнат в нормалния свят.

Най-после се озоваха пред стената на Жонатан. Как могат да се направят четири равностранни триъгълника с шест кибритени клечки? Даниел тутакси направи снимка. Огюста набра думата „пирамида“ и стената с лекота се отмести. Тя се гордееше със своя внук.

Веднага щом прекрачиха прага, чуха как стената се връща на мястото си. Жазон освети стените; навсякъде скала, но различна от предишната. Докато преди тя беше оцветена в червено, сега беше жълта от жилките сяра.

Въпреки това въздухът можеше да се диша. Дори като че ли се усещаше лек полъх. Беше ли прав професор Льодюк? Дали този тунел излизаше в гората Фонтенбло?

Внезапно попаднаха на цели пълчища плъхове, много по-войнствени от първите. Жазон разбра какво ще се случи, но нямаше възможност да обясни на другите: наложи се да поставят отново маските и да напръскат с газ. Всеки път, когато стената се отместваше, което не се случваше често, плъховете от „червената зона“ преминаваха в „жълтата зона“ да търсят храна. Но докато онези от червената зона все се справяха някак, то другите — преселниците — не намираха нищо за ядене и вероятно се разкъсваха помежду си.

Така че Жазон и неговите приятели си имаха работа с оцелелите, с други думи, пред тях бяха най-свирепите. Този път от сълзотворния газ нямаше полза. Те нападаха! Скачаха, опитваха се да докопат ръцете…

На ръба на истерията, Даниел ги ослепяваше със светкавицата, ала тези кошмарни животни тежаха цели килограми и не се бояха от хората. Появиха се първите рани. Жазон измъкна своя „Опинел“, прониза два плъха и ги хвърли за плячка на останалите. Огюста стреля няколко пъти с малък револвер. Така успяха да си разчистят пътя. Беше крайно време!

Те тичаха по набраздения в жълто тунел.

После стигнаха пред желязна решетка. Отворът по средата й придаваше прилика с рибарски кош. Представляваше конус, който се стесняваше, така че да се промъкне средно пълен човек, но да не може да се върне обратно поради остриетата, поставени при изхода на конуса.

— Това е скорошна работа…

— Хм, сякаш човекът, който е правил вратата и мрежата, не е искал да се върнем обратно…

Огюста отново си помисли, че това е дело на Жонатан — майстор в правенето на врати и в обработката на метали.

— Вижте!

Даниел освети някакъв надпис:

Тук свършва съзнанието.

Искате ли да навлезете в подсъзнателното?

Те останаха със зяпнала уста.

— Какво ще правим?

В този момент всички мислеха за едно и също нещо.

— Стигнали сме дотук, би било жалко да се откажем. Предлагам ви да продължим!

— Тръгвам пръв — обади се Даниел, като пъхна под яката косата си, прибрана на конска опашка, за да не се закачи.

Един след друг те пропълзяха през стоманения кош.

— Странно — каза Огюста. — Струва ми се, че вече съм преживявала подобно нещо.

— Нима вече сте били в кош, който ви притиска и не ви позволява да се върнете обратно?

— Да. Това беше отдавна.

— Какво наричате отдавна?…

— О! Бях съвсем млада, била съм може би на възраст… няколко секунди.

Когато се завръщат в своя град, жетварките разказват за приключенията си от другата страна на света — страна на чудовища и непонятни явления. Хлебарките, черните плочи, гигантският монолит, кладенците, белите топки… Всичко това е прекалено! Няма никаква възможност да се основе селище в такъв нелеп свят.

103 683-и се оттегля в един ъгъл, за да възвърне силите си. Потъва в размисъл. Когато чуят неговия разказ, съгражданите му ще трябва да прекроят всички карти и да преразгледат принципите на планетологията си. Мисли си, че е време да се прибира във Федерацията.

След коша се наложи да изминат още десетина километра… Всъщност едва ли някой би могъл да каже с точност колко, а и умората сигурно вече си казваше думата.

Стигнаха до тясно поточе, което прекосяваше тунела и чиято гореща вода миришеше на сяра.

Даниел изведнъж спря. Бе му се сторило, че забелязва мравки върху сал от лист по течението! Сепна се. Без съмнение серният прах предизвикваше халюцинации…

Неколкостотин метра по-нататък Жазон стъпи върху нещо, което изпращя. Светна в краката си. Гръден кош на скелет! Той нададе писък. Даниел и Огюста опипаха с лъча на фенерчетата наоколо и откриха още два скелета, единият от които с ръста на дете. Възможно ли бе това да са Жонатан и семейството му?

Продължиха пътя си и скоро се наложи да тичат: нарастващ шум известяваше приближаването на плъховете. Жълтият оттенък на стените преминаваше в бяло. Това беше вар. Изтощени, най-сетне те стигнаха края на тунела. Там започваше стълба, която се виеше нагоре!

Огюста изстреля последните два куршума по посока на плъховете, след което се устремиха по стълбата. Съзнанието на Жазон все още беше достатъчно ясно, за да забележи, че тя се виеше наобратно, сиреч изкачването, както и спускането, ставаха по посока на часовниковата стрелка.

Новината предизвиква сензация. Един белоканец е пристигнал в Града. Някои разправят, че това трябва да е посланик на Федерацията, дошъл да обяви официалното присъединяване на Хли-пу-кан като шестдесет и пети град.

Хли-пу-ни е по-скептична от своите деца. Тя изпитва подозрение към този пришълец. Ами ако е войник с мирис на скала, изпратен от Бел-о-кан за подмолна дейност в полза на вероломната царица?

Как изглежда той?

Преди всичко е много изтощен! Сигурно е тичал от Бел-о-кан дотук, за да измине разстоянието за няколко дни.

Най-напред го забелязали пастирите: бродел съвсем грохнал из околността. До този момент не бил излъчил никакво послание, завели го направо при мравките-цистерни, за да се зареди с енергия.

Доведете го тук, искам да говоря с него насаме, но нека охраната остане при входа на царските покои с готовност да се намеси, ако дам сигнал.

Хли-пу-ни отдавна иска да научи новини от родния град, но сега, когато негов представител е тук, първата й мисъл е, че сигурно е шпионин, който трябва да бъде убит. Ще се срещне с него, но ако долови и най-малката молекула мирис на скала, ще се разпореди да го екзекутират без никакво колебание.

Въвеждат белоканеца. Веднага щом се познават, двете мравки се хвърлят една към друга, разтварят челюсти и се отдават на… обилна трофалаксия. Чувствата им са толкова силни, че отначало не могат да излъчат каквото и да било.

Хли-пу-ни праща първия феромон.

Докъде стигна разследването? Това работа на термитите ли е?

103 683-и разказва как е прекосил Източната река и е посетил термитния град; той е унищожен и не е оцелял нито един от неговите обитатели.

В такъв случай кой стои зад всичко това?

Истинските виновници за всички тези необясними събития според войника са Пазачите на източния край на света. Това са толкова странни животни, че дори не могат да бъдат видени, да бъдат подушени. Появяват се изневиделица от небето и избиват всичко живо!

Хли-пу-ни слуша внимателно. Въпреки всичко остава един неизяснен въпрос, добавя 103 683-и. По какъв начин Пазачите от края на света са използвали войниците е мирис на скала?

Хли-пу-ни има свое гледище по въпроса. Тя обяснява, че войниците с мирис на скала не са нито шпиони, нито наемници, а нелегална сила, натоварена да следи нивото на стрес в организма-Град. Те задушават всички информации, способни да предизвикат безпокойство в Града… Разказва как тези убийци са ликвидирали 327-и и как са се опитали да отнемат и нейния живот.

Ами запасите от храна върху основната скала? Ами коридорът в гранита?

На това Хли-пу-ни няма никакъв отговор. Именно по тази причина е изпратила посланици-шпиони, които да се опитат да намерят отговор на двойната загадка.

Младата царица предлага на своя приятел да му покаже Града. Пътем му разкрива необикновените възможности, които предлага водата. Източната река, например, винаги е била смятана за смъртоносна, докато всъщност това е просто вода, царицата сама е паднала в нея и не е умряла. Може би един ден ще стане възможно спускането по течението върху салове от листа, за да бъде открит северният край на света… Хли-пу-ни се пали: несъмнено съществуват и Пазачи на северния край, но може би е възможно те да бъдат насъскани да се бият срещу тези от източния край.

103 683-и неизбежно отбелязва, че Хли-пу-ни е изпълнена с дръзки проекти. Не всички от тях са осъществими, ала направеното до този момент е впечатляващо: никога до днес войникът не е виждал толкова просторни гъбарници и обори, никога не е чувал за салове, плаващи по подземни канали…

Ала най-голямо изумление предизвиква у него последният феромон на царицата.

Тя заявява, че ако посланиците й не се завърнат до петнадесет дни, ще обяви война на Бел-о-кан. Според нея родният й град вече е непригоден за този свят. Дори самото съществуване на войниците с мирис на скала показва, че градът не смее да погледне действителността в лицето. Това е едно зиморничаво като охлюв селище. Навремето е притежавало революционен дух, но сега вече не е така. Този дух трябва отново да бъде пробуден. Хли-пу-ни смята, че ако тя застане начело на Федерацията, би могла да тласне развитието напред. Благодарение на шестдесет и петте съюзени града нейните начинания ще имат десеторно по-голям ефект. Вече е замислила да завоюва водните потоци и да създаде летящ легион, използвайки бръмбари-носорози.

103 683-и се колебае. Имал е намерение да се завърне в Бел-о-кан и да разкаже своята одисея, но Хли-пу-ни го моли да се откаже.

Бел-о-кан е изградил армия „против знанието“, затова не го карай да узнае това, което се бои да узнае.

На върха витата стълба продължава със стъпала от алуминий. Виж, те не са от времето на Възраждането! Изправят се пред една бяла врата. Отново надпис:

Те бутват вратата и тръгват по един коридор, който се изкачва стръмно нагоре. Внезапно земята пропада под краката им — подвижен под! Падат толкова дълго… че страхът им отдавна е преминал, струва им се, че летят. Наистина летят!

Силата на удара е смекчена от гигантска акробатическа мрежа. Запълзяват опипом в тъмнината. Жазон Бражел открива нова врата… и не с код за отваряне, а с обикновена брава. Той тихо повиква другарите си. Сетне отваря.

Мястото е окъпано от синя светлина.

То представлява храм без изображения и без статуи.

Огюста си припомня думите на професор Льодюк. По всяка вероятност някога протестантите са се крили тук по време на усилените гонения.

Широки сводове от дялан камък увенчават просторната квадратна и много изящна зала. Единствената и украса е малък старинен орган, разположен по средата. Пред него се намира аналой, върху който е поставена дебела папка.

Стените са изпъстрени с надписи, много от които дори за непосветения очевидно са по-близо до черната, отколкото до бялата магия. Льодюк е имал право — това подземно убежище по всяка вероятност по-късно е било използвано от различни секти. А навремето не е имало плъзгаща стена, железен кош и подвижен под с мрежа.

Чува се ромолене като от течаща вода. Отначало не забелязват източника на шума. Синкавата светлина идва отдясно. Там се намира нещо като лаборатория, пълна с компютри и епруветки. Всички машини все още са включени; именно екраните на компютрите предизвикват сиянието, което осветява храма.

— Чудно ви е, нали?

Те се оглеждат. Никой от тримата не е проговарял. На тавана блясва лампа.

Обръщат се. Облечен в бял домашен халат, към тях се приближава Жонатан Уелс. Влязъл е през една врата на храма, разположена от другата страна на лабораторията.

— Здравей, бабо Огюста! Здравейте, Жазон Бражел! Здравейте, Даниел Розенфелд!

Тримата, които чуват имената си, зяпват, без да са в състояние да отговорят. Значи той не е мъртъв! И живее тук! Как е възможно да се живее на такова място? Не знаят от кой въпрос да започнат…

— Добре дошли в нашата малка общност.

— Къде се намираме?

— Намирате се в протестантски храм, построен от Жан Андруе дю Серсо в началото на XVII век. Андруе се е прочул с построяването на двореца Сюли на улица Сент-Антоан в Париж, но ми се струва, че този подземен храм е неговият шедьовър. Километри тунели от дялан камък. Както сте установили, въздух не липсва по цялото протежение на пътя. Вероятно е направил отдушници или е използвал въздушните пластове от естествените галерии. Дори не сме способни да кажем как го е осъществил. И това не е всичко, има не само въздух, но и вода. Сигурно сте забелязали ручеите, които прекосяват на места тунела. Вижте, един от тях стига дотук.

Той посочва източника на непресекващото ромолене — ваяна чешма зад органа.

— През годините много хора са се оттегляли тук, за да могат на спокойствие да се отдадат на някои занимания, които изискват, да речем… голямо съсредоточаване. Вуйчо ми Едмон е узнал от една старинна приписка за съществуването на това място и се е трудил именно тук.

Жонатан се приближава още повече; от него се излъчва необичайна кротост и ведрина. Това смайва Огюста.

— Но вие сигурно сте изтощени. Следвайте ме.

Той отваря вратата, през която малко преди това е влязъл, и ги въвежда в една стая, където няколко дивана са подредени в кръг.

— Люси — повиква той, — имаме гости!

— Люси ли? Тя с теб ли е? — възкликва радостно Огюста.

— Хм, вие колко сте тук? — обажда се Даниел.

— До този момент бяхме осемнадесет: Люси, Никола, осемте пожарникари, инспекторът, петимата жандарми, комисарят и аз. С една дума, всички онези, които са си дали труда да слязат. Скоро ще ги видите. Трябва да ни извините, но в този момент за нашата общност е четири часът сутринта и всички спят. Само аз се събудих от вашето пристигане. Да знаете само какъв шум вдигнахте из коридорите…

Появява се Люси, също по халат.

— Здравейте!

Тя се приближава усмихната, като прегръща и тримата. Зад нея през вратата надничат още фигури по пижами, които желаят да видят „новопристигналите“.

Жонатан напълва голяма гарафа с вода от чешмата и донася чаши.

— Ще ви оставим за малко, за да се облечем и приготвим. За всички новодошли организираме малък празник, но не очаквахме да се появите посред нощ… До скоро виждане!

Огюста, Жазон и Даниел остават неподвижни. Цялата тази история е толкова невероятна. Изведнъж Даниел се ощипва по ръката. Огюста и Жазон намират идеята за чудесна и правят същото. Но не, действителността понякога надминава сънищата. Те се озъртат приятно объркани и се усмихват един на друг.

Няколко минути по-късно всички са насядали по диваните. Огюста, Жазон и Даниел са се съвзели и сега искат да научат колкото се може повече.

— Преди малко споменахте за отдушници. Далече ли сме от повърхността?

— Не, най-много на три-четири метра.

— Значи можем да излезем на открито?

— Не, не. Жан Андруе дю Серсо е избрал мястото за своя храм под огромна скална плоча с изключителна здравина — чист гранит!

— И въпреки това в него има отвор, широк колкото да се провре ръка — допълва Люси. — Навремето е служил за вентилация.

— Служил?

— Да, сега неговото предназначение е друго. Но няма нищо страшно, има още два странични отдушника. Както виждате, тук не се задушаваме…

— Не може ли да се излиза?

— Не, във всеки случай не отгоре.

Жазон изглежда сериозно разтревожен.

— Но, Жонатан, защо си поставил тази плъзгаща стена, коша, подвижния под, мрежата?… Ние сме напълно блокирани тук!

— Именно това е целта. Необходими ми бяха много средства и усилия. Ала друг изход нямаше. Когато дойдох за пръв път в този храм, попаднах на аналоя. Освен „Енциклопедията на относителното и абсолютното знание“ на него намерих и писмо от моя вуйчо, адресирано лично до мен. Ето го.

Те зачитат:

— Жонатан изпълнил заръката — обясни Люси. — Той построил планираните капани и вие сте могли да ги видите как действат.

— Ами труповете? Дали те не са на хора, станали жертва на плъховете?

— Не. — Жонатан се усмихна. — Уверявам ви, че никой не е умрял в подземието, след като Едмон се е настанил тук. Труповете, които сте видели, датират най-малко отпреди петдесетина години. Не се знае какви драми са се разиграли по онова време. Някоя секта…

— Но това означава, че ние никога няма да можем да се изкачим обратно? — разтревожи се Жазон.

— Никога.

— Ще трябва да бъде достигнат отворът, разположен пад мрежата (осем метра височина!), да се извърви кошът и обратна посока, което е невъзможно, а ние не разполагаме с никакви технически средства, за да разтопим метала. Освен това трябва да се мине отново през стената (а Жонатан не е предвидил система за отваряне от отсамната страна)…

— Да не говорим за плъховете…

— Как си успял да пуснеш плъхове долу? — попита Даниел.

— Това е идея на Едмон. Той е настанил в една пукнатина на скалата двойка особено едри и агресивни плъхове от породата rattus norvegicus с голям запас от храна. Знаел е, че това представлява бомба със закъснител. Когато имат достатъчно храна, плъховете се размножават в геометрична прогресия — шест малки всеки месец, които от своя страна са готови да започнат да се плодят след две седмици… За да се брани от тях, той е използвал спрей е феромони за нападение, които тези гризачи не понасят.

— Значи те са убили Уарзазат? — попита Огюста.

— Вярно е, за нещастие. А Жонатан не е предвидил, че онези, които преминат „стената с пирамидата“, ще станат още по-свирепи.

— Един от нашите, който и бездруго имаше фобия към плъхове, съвсем се побърка, щом едно от тези тлъсти животни скочи върху лицето му и му отхапа парче от носа. Той веднага се върна обратно, преди още стената с пирамидата да се е затворила. Появи ли се на повърхността? — попита жандармът.

— Чух, че полудял и е затворен в клиника — отвърна Огюста, — но това са слухове.

Тя протяга ръка да вдигне чашата с вода, но забелязва, че върху масата е пълно с мравки. Надава вик и инстинктивно ги помита с опакото на ръката. Жонатан скача, хваща я за китката. Строгият му поглед контрастира с изключителната приветливост, която до този момент е царила в групата; старият тик, който сякаш се бе поизгубил, сгърчва устните му.

— Никога повече… не прави… това!

Самотна в своите покои, Бело-киу-киуни разсеяно похапва от своите яйца; в края на краищата това е любимата й храна.

Тя знае, че този така наречен 801-ви не е само посланик на новия град. 56-а, или по-скоро царица Хли-пу-ни, тъй като тя предпочита да се нарича така, го е изпратила, за да продължи разследването.

Това не я тревожи много, нейните войни с мирис на скала трябва да се справят с него без проблем. Особено куцият е тъй ловък в изкуството да снема тежестта на живота — същински художник!

Въпреки това Хли-пу-ни вече за четвърти път й праща доста странни посланици. Първите бяха убити още преди да са открили залата с ломекузата. Вторите и третите станаха жертва на халюциногеннитс субстанции на отровното твърдокрило.

Що се отнася до 801-ви, изглежда, той е слязъл веднага след аудиенцията при Майката. Очевидно изпитват все по-голямо нетърпение да умрат! Ала вярно е също, че всеки следващ път проникват все по-дълбоко в Града. Ами ако въпреки всичко някой от тях успее да открие прохода? Ами ако разкрие тайната? Ако я разгласи чрез обонятелно послание?…

Стадото няма да разбере. Антистресовите войни почти нямат шанс да задушат навреме информацията. Как биха реагирали нейните деца?

Един войник с мирис на скала влиза забързано.

Шпионинът е успял да победи ломекузата! Вече се намира долу!

Ето, рано или късно това трябваше да се случи…

Жонатан пуска китката на своята баба. Преди да са се почувствали неловко, Даниел опитва да смени темата.

— А тази лаборатория при входа? За какво служи тя?

— Това е Розетският камък! Всички наши усилия са подчинени на една амбиция: да влезем във връзка с тях!

— С тях ли?… Кои тях?

— С тях, с мравките. Последвайте ме.

Те напускат салона и отиват в лабораторията. Жонатан, на когото очевидно му е приятно да се изживява като продължител на делото на Едмон, взема една епруветка, пълна с мравки, и я вдига на височината на погледа.

— Вижте, това са същества. И то съвсем пълноценни. Не са само дребни нищо и никакви насекоми — което моят вуйчо е разбрал много скоро… Мравките представляват втората голяма земна цивилизация. Що се отнася до Едмон, то той, подобно на Христофор Колумб, е открил нов континент между пръстите на краката ни. Пръв се е убедил, че преди да търсим извънземни из космоса, по-добре е най-напред да влезем във връзка с… вътреземните.

Никой не се обажда. Огюста си спомня. Преди няколко дни тя се разхождаше в гората Фонтенбло, когато изведнъж усети как под подметката й изпращяха телцата на някакви дребни същества. Беше стъпила върху група мравки. Когато се наведе, видя, че всички са мъртви, но имаше и нещо загадъчно. Те бяха подредени така, че образуваха стрела с обърнат връх…

Жонатан е оставил обратно епруветката. Той продължава своето изложение:

— Когато се върнал от Африка, Едмон открил тази сграда, подземието и най-сетне храма. Идеалното място, където да разположи своята лаборатория… Първият етап на неговите изследвания бил посветен на разчитането на феромоните, с които разговарят мравките. Тази машина е спектрометър за маса. Както показва названието й, тя дава спектъра на масата, разлага кое да е вещество и изброява видовете атоми, от които е съставено… Прочетох бележките на вуйчо ми. В началото поставял опитните мравки под стъклен похлупак, свързан чрез аспирационна тръба със спектрометъра за маса. Оставял мравката да влезе в досег с парче ябълка, след което тя срещала друга мравка и неизбежно й казвала: „Ей там има парче ябълка.“ Поне такава е изходната хипотеза. Той засмуквал излъчените феромони, разчитал ги и стигал до химическа формула…

„На север има парче ябълка“ например се казва: „метил-4 метилпирол-2 карбоксилат“. Количествата са невъобразимо малки, около 2–3 пикограма (10–12 г) на изречение… Но това било достатъчно. Така вече се знаело как се произнася „ябълка“ и „на север“. Той продължил експеримента с много други предмети, храни или ситуации. Получил се същински френско-мравешки речник. Чак след като научил названията на стотина плода, тридесетата цветя и десетина посоки, той успял да се добере до феромоните за тревога, за удоволствие, за напомняне, за описание; дори попаднал на полови, които го научили да изразява „абстрактните състояния“ на седмия антенен сегмент… Ала на него не му стигало, че умеел да ги слуша. Сега той искал да разговаря с тях, да установи същински диалог.

— Изумително! — не се сдържа и прошепва професор Даниел Розенфелд.

— Най-напред намерил сричкова съответка на всяка химическа формула. Например метил-4 метилпирол-2 карбоксилат става МТ4МТП2КС, а сетне Митикамитипидисиксу. И в края на краищата съхранил в паметта на компютъра: Митикамитипи — ябълка; и дисиксу = намира се на север. Компютърът прави превод в двете посоки. Когато попадне на „дисиксу“, той превежда „намира се на север“. А когато се набере „намира се на север“, той преобразува фразата в „дисиксу“, което предизвиква излъчването на карбоксилат чрез този предавателен апарат…

— Предавателен апарат ли?

— Да, ето тази машина.

Той посочва нещо като библиотека, съставена от хиляди малки стъкленици, всяка от които завършва с тръбичка, включена в електрическа помпа.

— Атомите, които се съдържат във всяка стъкленица, биват засмукани от помпата, после пратени в апарата, който ги пресява и дозира според точното указание на електронния речник.

— Невероятно! — обажда се отново Даниел Розенфелд. — Това е просто невероятно. И наистина ли е успял да влезе в диалог?

— Хм… засега е по-добре да ви прочета един откъс от „Енциклопедията“.

ОТКЪСИ ОТ РАЗГОВОРИ:

Откъс от първия разговор с една formica rufa от кастата на войниците.

ЧОВЕК: Как ме приемате?

МРАВКА: Крррррррр.

ЧОВЕК: Аз излъчвам, приемате ли?

МРАВКА: Крррррррркррркрррррррр. На помощ.

(N.B.: Изпробвани са няколко различни настройки. Преди всичко излъчванията са били прекалено силни, те задушавали субекта. Трябва да се постави копчето, регулиращо излъчването, на 1. Обратно, копчето за регулиране на приемането трябва да се завърти на 10, за да не се изгуби нито една молекула.)

ЧОВЕК: Приемате ли?

МРАВКА: Бугю.

ЧОВЕК: Излъчвам, чувате ли ме?

МРАВКА: Згюгню. На помощ. Затворен съм.

Откъс от третия разговор.

(N.В.: Този път речникът е разширен до осемдесет думи. Излъчването все още е твърде силно. Нова настройка, бутонът трябва да се премести съвсем близо до нулата.)

МРАВКА: Какво?

ЧОВЕК: Какво казвате?

МРАВКА: Нищо не разбирам. Помощ!

ЧОВЕК: Нека говорим по-бавно!

МРАВКА: Излъчването ви е прекалено силно! Антените ми са блокирали. Помощ! Затворен съм.

ЧОВЕК: Така добре ли е?

МРАВКА: Не, вие не умеете ли да разговаряте?

ЧОВЕК: Ами…

МРАВКА: Кой сте вие?

ЧОВЕК: Аз съм едро животно. Наричам се ЕД-МОН Аз съм ЧО-ВЕК

МРАВКА: Какво говорите? Нищо не разбирам. Помощ!

Спасете ме! Затворен съм!…

(N.В.: Вследствие на този диалог субектът умря в следващите пет секунди. Дали излъчванията все още не са твърде токсични? Или се е изплашил?)

Жонатан прекъсва четенето.

— Както виждате, никак не е просто! Натрупването на речник не е достатъчно, за да се разговаря с тях. При това езикът на мравките не функционира като нашия. Освен същинските излъчвания за диалог нека не забравяме и излъчванията на останалите единадесет антенни сегмента. Те обозначават самоличността на индивида, неговите грижи, психическата му настройка… нещо като глобална умствена нагласа, която е необходима за доброто междуличностно разбирателство. Ето защо се е наложило Едмон да се откаже. Чета ви неговите бележки.

КОЛКО СЪМ ГЛУПАВ:

Колко съм глупав!

Дори да съществуваха извънземни, ние нямаше да бъдем в състояние да ги разберем. Със сигурност нашите референции не биха могли да съвпадат. Ако им протегнем ръка, твърде е вероятно това за тях да означава заплаха.

Не можем да разберем дори японците с тяхното ритуално самоубийство или пък индийците с техните касти. Ние, хората, не можем да се разберем помежду си… Как съм могъл да си въобразя, че ще разбера мравките!

От корема на 801-ви е останало само едно късче. Макар да сполучи да убие навреме ломекузата, след битката срещу войниците с мирис на скала в гъбарниците е станал доста по-къс. Толкова по-зле или толкова по-добре: без корем му е по-леко.

Той поема по широкия проход, издълбан в гранита. Как са могли мравешки челюсти да пробият такъв тунел?

По-надолу открива това, за което му е говорила Хли-пу-ни: зала, пълна с купища храна. Едва пристъпил в тази зала, пред него се открива друг коридор. Той поема по него и скоро се озовава в цял един град с мирис на скала! Град под Града!

— Значи не е успял?

— Наистина, дълго време преживявал този провал. Мислел, че няма никакъв изход, че етноцентризмът го е направил сляп. Но сетне неприятностите го извадили от унеса. Пръв тласък дала старата му мизантропия.

— Какво се е случило?

— Нали си спомняте, професоре, вие ми споменахте, че работел в някаква фирма, наречена „Суитмилк Корпо-рейшън“, и че се изпокарал с колегите си.

— Точно така!

— Един от неговите началници ровил из бюрото му. А този началник не бил кой да е, а Марк Льодюк, братът на професор Лоран Льодюк!

— Ентомологът?

— Тъкмо той.

— Невероятно… Той дойде при мен и се представи за приятел на Едмон, после слезе долу.

— Слизал е в мазето?

— О! Не се тревожи, не успя да стигне далече. Не можа да мине отвъд стената с пирамидата и се върна обратно.

— Хм. Освен това идвал, когато Никола бил сам вкъщи, и се опитал да си присвои Енциклопедията… Както и да е… И така, Марк Льодюк забелязал, че Едмон работи със страст върху проекти за машини (всъщност първите ескизи на Розетския камък). Успял да отвори шкафа на бюрото му и попаднал на една папка — Енциклопедията на относителното и абсолютното знание. Там открил всички проекти на първата машина за общуване с мравките. Щом схванал предназначението на този апарат (бил достатъчно начетен за това), той споделил своето откритие с брат си. Последният, разбира се, веднага се заинтересувал и го накарал да открадне тези документи… Ала междувременно Едмон установил, че някой е бъркал в нещата му, и за да се предпази от ново посегателство, пуснал четири оси от породата ихневмон в чекмеджето. Още щом Марк Льодюк се върнал, насекомите го ужилили, а те имат неприятния навик да вкарват кръвожадните си ларви в тялото на ужиления. На другия ден Едмон забелязал следите от ужилванията и се опитал публично да разобличи крадеца. Сами знаете продължението — уволнили го.

— А братята Льодюк?

— Марк Льодюк си получил наказанието! Ларвите на ихневмона го гризяли отвътре. Това продължило дълго, по всяка вероятност няколко години. Тъй като ларвите не могли да излязат от огромното туловище, за да се превърнат в оси, те продължили да дълбаят във всички посоки, търсейки изход. Накрая болката се оказала толкова непоносима, че той се хвърлил под метрото. Случайно прочетох за това във вестниците.

— А професор Льодюк?

— Той опитал всякакви средства, за да се добере до машината…

— Споменахте, че това дало тласък на Едмон да продължи. Каква е връзката между тези стари премеждия и неговите изследвания?

— Впоследствие Лоран Льодюк влязъл във връзка с Едмон. Признал му, че знае за машината „за разговаряне с мравките“. Заявил, че ще му бъде интересно да работят заедно. На Едмон тази идея не му се сторила толкова лоша, още повече, че от дълго време тъпчел на място и се питал дали външна помощ няма да се окаже добре дошла. „Настъпва време, когато човек не може да продължи сам“, се казва в Библията. Едмон бил готов да заведе Льодюк в своето убежище, но преди това искал да го опознае по-добре. Разговаряли надълго и нашироко. Когато Льодюк започнал да хвали реда и дисциплината при мравките, като наблегнал на факта, че общуването с тях с положителност ще позволи на човека да последва примера им, Едмон побеснял. Изпаднал в криза и го помолил повече да не стъпва в неговия дом.

— Пуф! Това никак не ме учудва — въздъхна Даниел. — Льодюк е член на кликата на етолотнетите, най-ужасните представители на немската школа. Те се опитват да променят обществото, като подражават по определен начин на животинските нрави. Чувството за собствена територия, дисциплината на мравуняците… все те са им в ума.

— За Едмон това станало повод да се хване отново за работа. Искал да разговаря с мравките на съвсем конкретна тема — политиката. Смятал, че те живеят според особена анархистка система, и търсел от тях потвърждение.

— Разбира се! — промърмори Билсем.

— Това се превърнало в чисто човешко предизвикателство. Вуйчо ми дълго размишлявал и стигнал до извода, че най-доброто средство за контакт е да създаде „мравка-робот“.

Жонатан размаха покритите с чертежи листове.

— Ето плановете. Едмон нарекъл робота „Доктор Ливингстън“. Той е от пластмаса. Няма да ви говоря за часовникарските способности, необходими за изработването на този малък шедьовър! Не само всички стави са на мястото си и се задвижват от микроскопични електромоторчета, включени към поставена в корема батерия, но и антените действително са съставени от дванадесет сегмента, способни да излъчват едновременно дванадесет различни феромона!… Единствената разлика между Доктор Ливингстън и истинската мравка са дванадесетте тръбички с дебелината на косъм, свързани с нещо като пъпна връв с дебелината на конец.

— Удивително! Направо удивително! — възхищава се Жазон.

— Но къде е Доктор Ливингстън? — пита Огюста.

Войните с мирис на скала са по петите му. Докато бяга, 801-ви внезапно открива една много широка галерия и нахълтва в нея. Стига до огромна зала, в центъра на която се намира странна мравка с ръст доста над средния.

801-ви се приближава предпазливо. Миризмите на странната самотна мравка са само наполовина истински. В очите й няма блясък и тя цялата сякаш е покрита с черна боя… Младият хлипуканец се опитва да проумее. Как е възможно някой толкова малко да прилича на мравка?

Ала войниците вече са го открили. Куцият пристъпва Най-отпред сам като за двубой. Той се хвърля върху антените му и започва да ги хапе. Двамата се търкулват на земята.

801-ви си спомня съветите на Майката: Наблюдавай къде противникът предпочита да нанася ударите. Много често това е неговото най-уязвимо място… Действително, веднага щом докопва антените на куция, онзи започва да се гърчи яростно. Вероятно антените на клетника са свръхчувствителни! 801-ви му ги отрязва с един замах и успява да се изплъзне. Ала най-малко петдесет убийци се втурват да го преследват.

— Искате да знаете къде се намира Доктор Ливингстън? Проследете нишките, които тръгват от спектрометъра за маса…

Те наистина забелязват прозрачна тръбичка, която стига до стената, изкачва се до тавана и изчезва в някакъв голям дървен сандък, провесен в центъра на храма точно над органа. Новодошлите протягат вратове, за да го разгледат по-добре.

— Но нали казахте, че над главите ни има непроницаема преграда — отбелязва Огюста.

— Така е, но споменах освен това, че съществува отдушник, който вече не използваме…

— Не се използва вече, но това не означава, че ние сме го запушили — обажда се инспектор Гален.

— Щом не сте вие…

— Значи това са те!

— Мравките ли?

— Точно така! На това място над каменната плоча се намира огромен град на рижи мравки. Нали ги знаете: онези насекоми, които строят големи сводове от клонки из горите…

— По преценка на Едмон те са повече от десет милиона!

— Десет милиона? Ами че те могат да ни избият до един!

— Хайде, без паника, няма от какво да се боим. Първо, те разговарят с нас и ни познават. Освен това не всички мравки в Града знаят за нашето съществуване.

В момента, когато Жонатан казва това, от сандъка на тавана пада една мравка и се приземява точно върху челото на Люси. Тя се опитва да я хване, но 801-ви ужасен се запилява в русите й коси, плъзва се по ушната й мида, сетне по тила, скрива се в блузата й, заобикаля гърдите и пъпа, препуска по нежната кожа на бедрата, спуска се до глезена и оттам скача на земята. За момент търси посоката… и се устремява към един от страничните отдушници.

— Какво му става?

— Иди, че разбери. Във всеки случай свежият въздух на отдушника му служи за ориентир и лесно ще се измъкне.

— Само че там няма да намери своя Град и ще излезе много по на изток от Федерацията. Нали така?

Шпионинът успя да избяга! Ако това продължава, ще трябва да нападнем въпросния шестдесет и пети град…

Войниците с мирис на скала представят своя рапорт с наведени антени. След като се оттеглят, на Бело-киу-киуни й е необходимо известно време, за да преглътне този тежък провал на нейната „политика на тайната“. После изнурено си спомня как започна всичко.

Още съвсем млада, тя също се бе сблъскала с едно от онези страшни явления, които подсказват съществуването на гигантски същества. Това се случи наскоро след роенето: видя как някаква черна плоча смазва няколко оплодени царици, без дори да ги изяде. По-късно, след като основа своя град, успя да организира среща по този въпрос, на която присъстваха повечето от цариците — майки и дъщери.

Добре си спомняше. Първа заговори Зуби-зуби-ни. Тя разказа как върху няколко нейни експедиции се изсипал град от розови топки, който взел стотина жертви.

Останалите сестри се надпреварваха да допълват. Всяка изброяваше избитите и осакатените от розовите топки и черните плочи.

Холб-гаи-ни, една стара майка, отбелязва, че според свидетелствата розовите топки, изглежда, имали навика да се появяват само на групи по пет.

Друга сестра, Рубг-файли-ни, открила една розова топка, заседнала на близо триста глави под земята. Розовата топка била обвита от меко вещество с твърде силна миризма. Успели да си пробият път с челюсти и накрая достигнали до твърди бели стъбла… Сякаш черупката на тези животни се намирала вътре в тялото, а не отвън.

В края на събранието всяка от цариците се бе съгласила, че тези явления излизат извън рамките на разума, и заедно бяха решили да запазят всичко в пълна тайна, за да не предизвикват паника в мравуняците.

От своя страна Бело-киу-киуни незабавно бе взела решение да създаде своя „тайна полиция“, работно звено, което навремето наброяваше петдесетина войници. Тяхната мисия беше да елиминират всички свидетели на явления с розови топки или черни плочи, за да се избегнат пристъпите на панически страх в Града.

Само че един ден се случи нещо невероятно.

Една работничка от неизвестен град бе заловена от нейните войници с мирис на скала. Майката я бе пощадила, защото това, което тя разказваше, бе по-странно от всичко видяно и чуто до този ден.

Работничката твърдеше, че била пленена от розови топки! Те я хвълили в някакъв прозрачен затвор в компанията на още стотина други мравки. Всички те били подложени на всевъзможни експерименти. Най-често ги поставяли под един похлупак, където им изпращали силно концентрирани миризми. Отначало било доста болезнено, после миризмите постепенно станали по-леки и се превърнали в думи!

В края на краищата с помощта на тези миризми и на тези похлупаци розовите топки започнали да разговорят с тях. Те се представили като грамадни животни, които наричали себе си „човеци“. Тези мъжки (или женски?) същества съобщили, че в гранитната плоча под Града има издълбан проход и че искат да разговарят с царицата. Тя можела да бъде сигурна, че нищо лошо няма да й се случи.

Сетне събитията се бяха развили много бързо. Бело-киу-киуни се срещна с тяхната „мравка-посланик“, Доктор Ли-винг-стън. Това бе една доста странна мравка, от която излизаше прозрачно черво. Но с нея можеше да се разговаря.

Те дълго беседваха. В началото изобщо не се разбираха. Ала и двете изпитваха един и същ възторг. Имаха да си кажат толкова неща…

След това човеците поставиха под отдушника сандък, пълен с пръст. И майката пося яйца в този нов Град. Тайно от останалите си деца.

Ала Бел-о-кан 2 беше нещо повече от селище на войници с мирис на скала. Той се бе превърнал в Град-връзка между света на мравките и света на човеците. Там постоянно пребиваваше Док-тор Ли-винг-стън (едно все пак порядъчно смешно име).

ОТКЪСИ ОТ РАЗГОВОР:

Откъс от осемнадесетия разговор с царица Бело-киу-киуни:

МРАВКА: Колело ли? Направо невероятно как не сме се сетили да използваме колелото. Като си помисля, че постоянно наблюдаваме как торните бръмбари търкалят своите топки и никоя от нас не е стигнала до идеята за колелото.

ЧОВЕК: Как възнамервате да използвате тази информация?

МРАВКА: Засега не се сещам.

Откъс от петдесет и шестия разговор с царица Бело-киу-киуни:

МРАВКА: Тонът ти е печален.

ЧОВЕК: Сигурно се дължи на неправилна настройка на моя уред за миризми. Откакто добавих емоционалния език, имам чувството, че машината допуска грешки.

МРАВКА: Тонът ти е печален.

ЧОВЕК: …

МРАВКА: Не излъчваш ли вече?

ЧОВЕК: Струва ми се, че това е обикновено съвпадение. Но аз наистина съм печален.

МРАВКА: Какво се е случило?

ЧОВЕК: Имах женска. При нас мъжките живеят продължително и затова живеем по двойки — един мъжки на една женска. Имах женска, която изгубих, преди няколко години. А я обичах и не мога да я забравя.

МРАВКА: Какво значи „обичам“?

ЧОВЕК: Вероятно сме имали едни и същи миризми?

Майката си спомня края на чо-век Ед-мон. Това се случи по време на първата война с джуджетата. Едмон се бе опитал да им помогне. Бе излязъл от подземието. Ала от продължителното боравене с феромони той целият бе напоен с тях. Така че, без сам да знае, в гората всички го смятаха за… рижа мравка от Федерацията. И когато осите от бора (с които по онова време бяха във война) уловили неговите миризми-пропуски, се нахвърлили върху него.

Убили го, защото го сметнали за белоканец. Вероятно е умрял щастлив.

По-късно Жонатан и неговата общност възобновиха контактите…

Той долива още медовина в чашите на новодошлите, които продължават да го обсипват с въпроси:

— Но в такъв случай Доктор Ливингстън е в състояние да препредава нашите думи там горе?

— Да, а ние пък да слушаме техните. Отговорите се появяват на този екран. Чисто и просто Едмон е успял!

— И за какво са разговаряли те, какво си говорите вие?

— Хм… След постигнатия успех бележките на Едмон стават доста неясни. Сякаш не е искал да отбелязва всичко. Да речем, че отначало те са се описвали взаимно, описвали са всеки своя свят. Така научихме, че техният град се нарича Бел-о-кан, че той е център на Федерация, обединяваща неколкостотин милиона мравки.

— Невероятно!

— Впоследствие двете страни са сметнали, че още е твърде рано информацията да бъде разпространявана сред техните себеподобни. Сключили са съглашение, гарантиращо пълна тайна на „контактите“.

— Затова Едмон толкова е настоявал Жонатан да изработи всички тези машинарии — обажда се един от пожарникарите. — Не е искал хората да научават прекалено рано. С ужас си е представял поразиите, които телевизията, радиото и вестниците биха могли да сторят от подобна новина. На мода идват мравките! Вече е виждал рекламните клипове, ключодържателите, фланелките, рокконцертите… всички дивотии около това откритие.

— От своя страна Бело-киу-киуни, тяхната царица, се е бояла, че нейните дъщери веднага ще поискат да започнат война срещу тези опасни чужденци — намесва се Люси.

— Не, двете цивилизации все още не са готови да се опознаят взаимно и — нека не изпадаме в безпочвени мечти — да се разберат… Мравките не са нито фашисти, нито анархисти, нито роялисти… те са си мравки и всичко, свързано с техния свят, се различава от нашите представи. Впрочем в това се състои и тяхното богатство.

Автор на тази прочувствена декларация е комисарят Билсем; той определено много се е променил, откакто е напуснал повърхността и своята началничка Соланж Думенг.

— Немската и италианската школа се лъжат — казва Жонатан, — защото се опитват да включат всичко в система от „човешки“ понятия. Съответно анализът остава доста несъвършен. Все едно мравките да се опитват да разберат нашия начин на живот, сравнявайки го с техния. С други думи, нещо като мравкоморфизъм… А всъщност и най-незначителната им отличителна черта е удивителна. Не разбираме японците, тибетците, индусите, ала тяхната култура, тяхната музика, тяхната философия притежават особена притегателна сила, макар деформирани от нашето западно мислене! Съвсем сигурно е, че бъдещето на нашата планета е в смешението.

— Но какъв би могъл да бъде приносът на мравките в областта на културата? — чуди се Огюста.

Жонатан не отвръща, а прави знак на Люси; тя изчезва за момент и донася буркан, който изглежда пълен с конфитюр.

— Погледнете, дори само това е вече същинско съкровище! Нектар от листна въшка. Хайде, опитайте!

Огюста предпазливо потапя палец.

— Хм, прекалено е сладко… но инак е дяволски вкусно! Все пак не може да се сравни с пчелния мед.

— Виждаш ли! А не си ли си задавала въпроса какво ядем ние всеки ден в това подземие без изход?

— Ами да, наистина…

— Хранят ни мравките с техния нектар и с тяхното брашно. Събират горе запаси за нас. И не само това, ние възприехме тяхната агротехника и създадохме гъбарници.

Той повдига капака на голям дървен сандък. Отдолу се белеят гъби, които растат върху пласт гниещи листа.

— Гален е нашият главен гъбар.

Споменатият се усмихва стеснително.

— Имам още много да се уча.

— Но само на гъби и мед… все пак сигурно чувствате липса на белтъчини?

— Макс е отговорник по протеините.

Един от пожарникарите посочва с пръст тавана.

— Събирам всички насекоми, които мравките поставят в малката кутия вдясно от сандъка. Сваряваме ги, за да отделим ципите; това, което остане, прилича на дребни скариди, впрочем и вкусът е почти същият.

— Знаете ли, ние тук се справяме чудесно и се радваме на всякакви удобства — добавя един жандарм. — Електричеството се произвежда от миниатюрна атомна централа с годност на действие петстотин години. Инсталирана е от Едмон наскоро след неговото пристигане… Въздухът преминава през отдушниците, храна ни доставят мравките, разполагаме с прясна изворна вода и най-вече заниманията ни са увлекателни. Имаме чувството, че сме пионери на нещо извънредно важно.

— В действителност сме като космонавти, които постоянно пребивават в космическа станция и от време на време общуват с извънземни съседи.

Всички се засмиват. Доброто настроение преминава като електрически ток през тях. Жонатан предлага да се върнат в салона.

— Знаете ли, дълго време търсих начин да сплотя моите приятели около себе си. Опитвах с комуни, с общини, с фаланстери… Все не успявах. Накрая вече си мислех, че съм просто един утопист, ако не и глупак. Но тук… Тук става нещо удивително. Длъжни сме да живеем заедно, да се допълваме взаимно, да мислим дружно. Нямаме избор — ако не се разбираме, ще умрем. Бягството е невъзможно. Не зная дали се дължи на откритието на моя вуйчо или на това, на което ни учат мравките дори просто с присъствието си над главите ни, но засега работите на нашата общност вървят по мед и масло!

— Вървят дори и без наше участие…

— Понякога ни се струва, че произвеждаме някаква колективна енергия, от която всеки от нас може да черпи на воля. Наистина странно.

— Вече съм чувал за подобно нещо при розенкройцерите и някои групи франкмасони — казва Жазон. — Те наричат това egregor: духовен капитал на „стадото“. Нещо като казан, в който всеки влива своята сила за приготвянето на супа за общо ползване… Обикновено се намира някой крадец, който използва чуждата енергия за користни цели.

— Тук такъв проблем няма. Никой от нас не може да има лични амбиции, след като живеем на малка група под земята…

Мълчание.

— Освен това разговаряме все по-рядко, нямаме нужда от това, за да се разбираме.

— Да, тук наистина стават удивителни неща. Само че ние все още не ги разбираме и не умеем да ги контролираме. Все още не сме пристигнали, намираме се насред път.

Отново настъпва мълчание.

— И така, с една дума, надявам се да ви хареса в нашата малка общност…

Изтощен, 801-ви пристига в родния град. Успех! Успех!

Хли-пу-ни веднага осъществява АК, за да узнае какво се е случило. Чутото потвърждава най-лошите й предположения за тайната, скрита под гранитната плоча.

Тя решава незабавно да започне военна операция срещу Бел-о-кан. Войниците прекарват нощта в приготовления. Изцяло е екипиран новият летящ легион от бръмбари-носорози.

103 683-и предлага план на операцията. Докато част от армията води фронтално сражение, дванадесет легиона ще заобиколят предпазливо Града, за да се опитат да щурмуват пъна с царските покои.

Жан и Филип обичат само да гледат телевизия и в краен случай да играят на флипер. Дори съвсем новият наскоро построен и много скъп миниголф не ги привлича. Що се отнася до разходките в гората… За тях няма по-ужасни моменти от тези, когато възпитателят ги накара да излязат на чист въздух.

Миналата седмица се забавляваха да мачкат жаби, но удоволствието им се бе оказало прекалено кратко.

Въпреки всичко днес Жан, изглежда, е открил едно наистина интересно занимание. Той дръпва своя приятел настрани от групата сирачета, които най-тъпашки събират окапали листа, за да правят сетне от тях идиотски апликации, и му показва някакво подобие на циментов конус. Това е термитник.

Двамата веднага се захващат да го събарят с ритници, ала отвътре не излиза нищо, термитникът е празен. Филип се навежда и подушва.

— Кантонерът му е видял сметката. Я виж как мирише на инсектицид, вътре всичко живо е изпукало.

Тъкмо се канят да се присъединят към останалите, когато Жан забелязва на другия бряг на рекичката полузакрита от храстите пирамида.

Този път няма грешка! Внушителен мравуняк със свод, висок най-малко един метър! Дълги колони мравки влизат и излизат, стотици, хиляди работнички, войници, изследователи. Тук ДДТ още не е минало.

Жан подскача от възбуда.

— Видя ли, видя ли?

— А, не! Ако пак си решил да ядеш мравки… Последния път бяха гадни на вкус.

— Кой казва, че ще ги ядем! Пред тебе е същински град. Както го гледаш, той е по-голям от Ню Йорк и от Мексико сити. Помниш ли какво казаха в предаването? Вътре гъмжи от народ. Виж ги само тия как се трепят от работа като тъпаци!

— Хайде… Нали видя как Никола толкова се интересуваше от мравките, че накрая изчезна? Сигурен съм, че на дъното на тяхното мазе е пълно с мравки и те са го изяли. Право да си кажа, никак не ми се стои близо до това чудо. Не ми харесва! Гадни мравки, вчера видях едни да излизат дори от дупките на миниголфа, може и да са искали да си направят гнездо вътре… Гадни, тъпи отвратителни мравки!

Жан го тупа по рамото.

— Точно така! И аз като тебе не обичам мравките. Хайде да ги избием! Да отмъстим за нашия приятел Никола!

Идеята привлича вниманието на Филип.

— Да ги избием ли?

— Ами да! Защо не? Да подпалим проклетия им град! Представяш ли си Мексико сити в пламъци само защото така ни е скимнало?

— Окей, да го подпалим. Дадено. За Никола…

— Почакай, имам дори по-добра идея — ще го наблъскаме с хербицид, така ще се получи истински фойерверк.

— Гениално…

— Слушай, сега е единадесет часът, ще се видим тук точно след два часа. Така възпитателят няма да пищи, а всички други ще са в столовата. Отивам да намеря хербицид. Ти потърси кутия кибрит, по-добре е от запалка.

— Дадено!

Легионите на пехотата напредват бързо. Когато от другите съюзни градове попитат накъде са се запътили, хлипуканците отговарят, че е открит гущер в западните територии и главният Град е поискал помощ.

Над главите им бръмчат бръмбарите-носорози, които едва усещат тежестта на артилеристите, покатерени върху главите им.

Тринадесет часът. В Бел-о-кан цари оживление. Трябва да се използва топлината и да се пренесат яйцата, какавидите и листните въшки в солариума.

— Донесох спирт за горене, за да пламне по-добре — съобщава Филип.

— Идеално — отвръща Жан. — Аз пък купих хербицид. Взеха ми двадесет франка за една опаковка, мръсниците!

Майката си играе със своите месоядни растения. Откакто са тук, тя непрекъснато се пита защо все още не е направила защитен вал от тях, както възнамеряваше в началото.

После се сеща за колелото. Как да използва тази гениална идея? Би могло евентуално да се изработи огромна циментова топка, която да се бута напред с крака, за да премазва враговете. Трябва да предложи този проект.

— Готово, сложих всичко — и спирта, и хербицида.

Докато Жан говори, една мравка-изследовател се катери по него. Тя опипва тъканта на панталона му с върха на антените си.

Вие, изглежда, сте някаква огромна жива структура. Бихте ли могли да се обозначите?

Той я улавя и я смачква между палеца и показалеца си. Пак! По пръстите му потича жълто-черна течност.

— На една вече й видях сметката — съобщава той. — Хайде, сега се дръпни, защото ще хвърчат искри!

— Ще гръмне като бомба — обявява Филип.

— Същински Апокалипсис по Йоан! — киска се другият.

— Колко ли са вътре?

— Сигурно милиони. Разправят, че миналата година мравки нападнали една вила недалеч оттук.

— Ще отмъстим и за тях — отвръща Жан. — Хайде, скрий се зад това дърво.

Майката си мисли за човеците. Следващия път ще им зададе повече въпроси. Как ли използват те колелото?

Жан драсва една клечка и я хвърля към свода от клонки и борови иглички. После побягва, за да не го достигнат пламъците.

Ето, хлипуканската армия вече съзира Централния град. Колко е грамаден!

Кибритената клечка описва падаща крива.

Майката решава да говори с тях незабавно. Трябва да им съобщи освен това, че може без проблеми да увеличи количеството на доставяния нектар — тази година добивът обещава да е богат.

Клечката пада върху клонките на свода.

Хлипуканската армия е съвсем наблизо. Тя се готви за щурм.

Жан се скрива със скок зад големия бор, където Филип вече е намерил убежище.

Клечката не попада на място, напоено със спирт за горене или с хербицид. Затова изгасва.

Момчетата излизат от прикритието си.

— Майката му!

— Знам какво трябва да се направи. Ще сложим парче хартия, така пламъкът ще бъде по-голям и няма начин да не подпали спирта.

— Имаш ли у себе си хартия?

— Хм… — само един билет от метро.

— Дай го насам.

Един от часовите открива нещо загадъчно: не стига, че от известно време няколко квартала миришат на спирт, но току-що се е появило и някакво парче жълто дърво, забучено на върха. Той влиза незабавно в контакт с една работна група, която да измие клонките от спирта и да измъкне жълтата греда.

Друг часови пристига тичешком на врата номер 5.

Тревога! Тревога! Напада ни армия рижи мравки!

Картончето се запалва. Момчетата отново се скриват зад бора.

Трети часови вижда голям пламък да се издига на върха на жълтата греда.

Хлипуканците се втурват в атака, като подражават на робовладелците.

Първа експлозия.

Отведнъж пламва целият свод.

Гърмежи, пламъци.

Жан и Филип се мъчат да държат очите си отворени въпреки горещината. Гледката си струва. Сухото дърво се подпалва бързо. Когато пламъкът достига до локвичките хербицид, се чува експлозия. Всичко лумва и зелени, червени, лилави пламъци изригват от „Града на залутаната мравка“.

Хлипуканската армия внезапно спира настъплението. Пръв пламва солариумът заедно с всички яйца, с добитъка, а сетне пожарът обхваща целия свод.

Пънът на Забранения град бива засегнат още в първите мигове на катастрофата. Вратарите са загинали в експлозията. Войниците се спускат да спасят единствената носачка. Твърде късно, тя вече се е задушила от отровните газове.

Сигналите за тревога бързо се разпространяват. Тревога първа фаза: изпратени са възбуждащите феромони; тревога втора фаза: по коридорите отеква зловещо барабанене; тревога трета фаза: из галериите тичат „обезумели“, които предават своята паника; тревога четвърта фаза: всичко ценно (яйца, полови, добитък, храни…) бива спуснато в най-долните етажи, докато войниците се изкачват в обратна посока, за да дадат отпор.

При свода се опитват да намерят разрешение. Легионите от артилеристи успяват да изгасят някои участъци, като изстрелват 10-процентов разтвор на мравчена киселина. Тези непрофесионални пожарникари се убеждават в ефикасността на своите действия и веднага след това обливат Забранения град. Може би ако намокрят пъна, ще могат да го спасят.

Ала огънят се разпростира. Блокираните вътре граждани са задушени от отровния пушек. Дъгите от пламнало дърво се срутват върху слисаните тълпи. Хитиновите черупки се топят и сгърчват като нагорещена пластмаса.

Нищо не може да устои на тази страшна топлина.

На следващата сутрин от свода не с останал и помен. Оголен, почернелият пън сгърчи насред града.

Загинали са пет милиона граждани. Това всъщност е броят на всички мравки, които са се намирали в непосредствена близост до свода.

Онези, които са проявили достатъчно присъствие на духа и са слезли в по-долните етажи, са невредими.

Човеците, обитаващи под Града, не са забелязали нищо. Огромната гранитна плоча им е попречила. Всичко това се е случило през една от техните изкуствени нощи.

Смъртта на Бело-киу-киуни е събитието, което вещае най-много заплахи; лишено от носачка, стадото действително е застрашено.

Хлипуканската армия междувременно е взела участие в борбата срещу огъня. Веднага щом войниците научават за смъртта на Бело-киу-киуни, те пращат вестоносци към техния Град. Няколко часа по-късно, яхнала бръмбар-носорог, Хли-пу-ни пристига лично да установи щетите.

Когато стига до Забранения град, мравките-пожарникари все още продължават да обливат пепелта. Но борбата вече е безсмислена. Тя разпитва и научава за необяснимото бедствие.

Тъй като не са останали оплодени царици, тя съвсем естествено става новата Бело-киу-киуни и се настанява в царските покои на централния Град.

Жонатан се събужда пръв, учуден от тракането, което идва откъм принтера на компютъра.

На екрана е изписана една дума.

Защо?

Значи са предавали през нощта. Искат да разговарят. Той изчуква на клавиатурата традиционната фраза, с която започва всеки диалог.

ЧОВЕК: Поздрави, аз съм Жонатан.

МРАВКА: Аз съм новата Бело-киу-киуни. Защо?

ЧОВЕК: Новата Бело-киу-киуни? А къде е старата?

МРАВКА: Вие я убихте. Аз съм новата Бело-киу-киуни. Защо?

ЧОВЕК: Какво се е случило?

МРАВКА: Защо?

Тук разговорът прекъсва.

Сега вече тя знае всичко.

Това е тяхно дело, на човеците.

Майката ги е познавала.

Открай време е знаела за тях.

Пазила е в тайна тази информация.

Заповядала е екзекуцията на всички, които биха могли да се доберат до най-малката следа.

Дори е подкрепяла човеците срещу своите собствени клетки.

Новата Бело-киу-киуни съзерцава безжизненото тяло на своята майка. Когато стражите пристигат да отнесат мъртвата на сметището, тя трепва.

Не, този труп не бива да бъде изхвърлен.

Тя гледа втренчено бившата Бело-киу-киуни, от която вече се разнасят миризмите на смъртта.

Настоява да бъдат залепени със смола откъснатите членове. Да се изпразни тялото от меката плът и да се напълни с пясък.

Тя иска да го задържи в своите покои.

Хли-пу-ни, новата Бело-киу-киуни, събира няколко войника. Предлага да се възстанови и модернизира централният Град. Според нея сводът и пънът са прекалено уязвими. Необходимо е също така да се заемат с издирването на подземни реки и евентуално с прокопаването на канали, които да свържат всички градове от Федерацията. Според нея бъдещето е в овладяването на водата. Така по-добре ще се предпазват от пожарите, а освен това ще могат да пътуват бързо и безопасно.

Ами човеците?

Отговорът й е уклончив.

Те не представляват голям интерес.

Войникът настоява:

Ами ако отново ни нападнат с огън?

Колкото по-силен е противникът, толкова повече той ни кара да надминаваме себе си.

А онези, които обитават под голямата скала?

Бело-киу-киуни не отговаря. Иска да я оставят сама, после се обръща към трупа на бившата Бело-киу-киуни.

Новата царица скланя глава и опира антени в челото на Майката. После остава неподвижна много дълго, сякаш вглъбена в една безкрайна абсолютна комуникация.